Всички страхове

7.БОЖИЯТ ГРАД

Камерите бяха на местата си. Военнотранспортният самолет С5В „Галъкси“ бе натоварил фургоните с най-нови подвижни телевизионни станции, които успешно преодоляха разстоянието от базата „Андрюс“ до летище „Леонардо да Винчи“. Журналистите не бързаха за заключителната церемония — някои дори се съмняваха, че ще се стигне до нея, — а за действията, предхождащи главния спектакъл. Продуцентите смятаха, че пристигащата нова дигитална техника по-добре ще отрази произведенията на изкуството, отрупали стените на Ватикана. Местните дърводелци, подпомагани от специалисти от Ню Йорк и Атланта, работеха денонощно, за да построят Кабините, откъдето щяха на живо да се излъчват новините. От Ватикана щяха да се предават цели три сутрешни новинарски емисии. Тук бяха Си Ен Ен, Ен Ейч Кей, Би Би Си и почти всички други телевизионни станции в света. Екипите се трупаха на големия площад пред църквата, започната през 1503 година от Браманте51 и довършена от Рафаело, Микеланджело и Бернини52. Една кратка, но силна буря бе заляла кабината на „Дойче Веле“ с вода от фонтана, в резултат на което отиде по дяволите техника за сто хиляди марки. В крайна сметка служителите на Ватикана започнаха да протестират, че не е останало място за хората, които ще искат да видят великото събитие, но вече бе твърде късно. Някой си спомни, че по римско време на това място се бе издигал Големият цирк, и всички се съгласиха, че сегашното събитие е най-големият цирк през последните години. С тази разлика, че в римския цирк се бяха провеждали надбягвания с колесници. Рим допадна на телевизионните журналисти. На екипите на „Днес“ и „Добро утро, Америка“ не им се налагаше да бъдат на крак преди сутрешните броеве на вестниците. Вместо това те ставаха неприлично късно, за да започнат излъчването си след обяд — !!! — и да го завършат по времето за следобедното пазаруване. После отиваха да вечерят в някои от най-големите римски ресторанти. Хората от изследователските групи пък се ровичкаха из разни справочници, за да открият исторически забележителности като например Колизеума — или по-точно Флавиевия амфитеатър, както някой правилно отбеляза. Там древните римляни бяха гледали състезания, приличащи донякъде на днешния американски футбол. Смъртоносни битки между мъже, между мъже и животни, между животни и християни и още безброй други вариации. Но все пак символичният фокус по време на престоя на журналистите в Рим си остана Форумът. Там бяха руините на древния римски център. Там Цицерон и Сципион се бяха разхождали, срещали с приятели и врагове. От векове насам Форумът непрестанно привличаше туристите. Вечният Рим, баща на световна империя, отново играеше важна роля на световната сцена. В центъра му се намираше Ватиканът. Въпреки малката си площ той все пак бе повелител на държавите. „С колко дивизии разполага папата?“ — цитира един от говорителите Сталин, след което се впусна в задълбочен анализ на тема „Как църковните добродетели надживяха марксизма-ленинизма?“. И бе прав. Съветският съюз вече поддържаше дипломатически отношения със Светия престол и вечерната новинарска емисия „Время“ също излъчваше от една кабина на площада.

Допълнително внимание се отделяше и на останалите две религии, участващи в преговорите. На церемонията по посрещането папата бе припомнил случаи от ранните години на исляма. Комисия от католически свещеници пристигнала в Арабия да установи какви са намеренията на Мохамед. След сърдечното посрещане най-старшият епископ попитал къде могат да отслужат меса. Мохамед без колебание им предложил джамията, в която се намирали. „Нима това не е дом, посветен на Бога?“ — попитал ги Пророкът. Светият отец бе показал същото благоразположение и към израелците. И в двата случая думите му бяха предизвикали известно неудобство сред по-консервативните религиозни представители, но той го бе премахнал с реч, произнесена едновременно на три езика:

„В името на Бог, когото наричаме с различни имена, но който е един и същ за всички хора, ние предоставяме града си в услуга на мъжете, дошли тук с добри намерения. Ние вярваме в толкова много общи неща. Вярваме в милостивия и всеопрощаващ Бог. Вярваме в човешката душа. Вярваме във всемогъщата сила на вярата и способността й да твори доброжелателство и братство. Посрещаме братята си, дошли от различни страни, с молитвата вярата им да намери път към Божия мир и справедливост, в които никой от нас не се съмнява.“

— Олеле! — възкликна говорителят на сутрешните новини встрани от микрофона. — Май започвам да вземам този цирк на сериозно.

Но, разбира се, репортажите не спряха дотук. В интерес на честността, баланса, полемиката, правилното възприемане на събитията и рекламата телевизионните станции излъчиха интервюта и с главата на еврейска военизирана организация. Той разпалено припомни изгонването на испанските евреи от Фердинанд и Изабела, „Черните стотни“53 на руския цар и, естествено, Хитлеровия холокост. В заключение лидерът каза, че евреите ще са ГЛУПАЦИ, ако не продължат да разчитат единствено на оръжието и силните си ръце, От Кум религиозният водач на Иран и дългогодишен враг на всички американци — аятолах Даряеи — заклейми всички неверници, хвърляйки ги в пламъците на ада. Но преводът затрудняваше възприемането на думите и грандоманският ораторски брътвеж бе отрязан по средата. Най-много телевизионно време получи някакъв самозван „харизматичен54 християнин“ от Американския юг. След началните си думи, че католиците са най-върлите антихристи, той повтори прословутото си твърдение, че Бог дори не чувал молитвите на евреите, а да не говорим за мюсюлманите неверници, които за по-обидно бяха наречени „мохамедани“.

Но тези демагози — или по-точно идеите им — останаха някак си встрани. В телевизионните станции заваляха хиляди сърдити обаждания, че е предоставено телевизионно време на подобни фанатици. Те бяха добре дошли за продуцентите. Щом хората се гневяха, значи пак щяха да гледат програмата им в търсене на нови емоции. Американският фанатик веднага установи, че притокът му на средства спира. Б’ней Б’рит побърза да заклейми излишно откровения равин. Лидерът на лигата на ислямските нации, който сам бе известен богослов, обяви, че радикалният имам скверни думите на Пророка. За да подкрепи тезата си, той надълго и нашироко цитира същите тези думи. Телевизионните станции излъчиха всички противоречиви репортажи и показаха достатъчно баланс, за да успокоят едни и да вбесят други.

Един от вестниците забеляза, че хилядите акредитирани журналисти са кръстили конференцията „Мирна купа“ заради кръглата форма на площад „Сан Пиетро“. По-наблюдателните разбраха, че това е резултат от натиска, оказан върху пишещите братя. Изпратени да отразяват събитието, те все още не знаеха нищо съществено. Охраната на конференцията беше желязна. Участниците пристигаха с военни самолети и кацаха във военните бази. Репортерите и операторите с техните мощни камери бяха държани достатъчно далеч, така че повечето от представителите пътуваха напълно спокойно. Въпреки че носеха ренесансовите си костюми, швейцарските гвардейци не даваха и птиче да прехвръкне през редиците им. И когато се случи нещо наистина важно — швейцарският министър на отбраната се вмъкна през една странична врата, — никой не забеляза.

Пристигащата от всички страни информация оправдаваше надеждите, че именно това ще бъде голямото събитие. Умореният от противоречия свят носен на крилете на еуфорията от последните промени в отношенията Изток-Запад, го усещаше с цялото си същество. Коментаторите предупреждаваха, че в най-новата история не е имало по-ожесточено противопоставяне, но хората от целия свят се молеха на хиляди различни езици в милиони молитвени домове за края на най-опасния конфликт. За щастие, телевизионните станции твърдяха, че събитието е близо.

Сред професионалните дипломати се намират най-заклетите циници на света, които не са стъпвали в църква от детството си. Сега те усещаха тежестта на неподозирано бреме. Откъслечните сведения, получавани от охраната на Ватикана, свидетелстваха за усамотени нощни бдения в катедралата „Св. Павел“; за нервни разходки по балконите в спокойните нощи; за дълги разговори на някои от участниците със Светия отец. Но само това. Високоплатените телевизионни новинари учудено се гледаха един друг. Пишещите братя със зъби и нокти се бореха да откраднат някоя полезна идея, за да напишат репортажите си. Оказа се, че изключително важните преговори са отразени безпрецедентно слабо. Това не се бе случвало от времето на Картъровия маратон в Кемп Дейвид. И светът затаи дъх в очакване.

Старецът носеше червен фес с бяла лента. Бе един от малцината, продължаващи да обличат традиционната носия на дедите си. Животът не се бе оказал благосклонен към друза и през шестдесет и шестте години единствената му утеха си остана религията.

Друзите са членове на близкоизточна религиозна секта, съчетала в себе си елементи от исляма, християнството и юдаизма. Тя е създадена през единадесети век от египетския халиф ал-Хаким Бин Амрилахи, който се е мислел за превъплъщение на самия Бог. Те живеят предимно в Израел, Ливан и Сирия, но в нито една от страните не са сигурни в съществуването си. За разлика от израелските мюсюлмани обаче могат да служат в израелската армия и този факт не ги прави особено приятни за сирийското правителство. Въпреки че някои от друзите се издигаха до ключови постове в сирийската армия, случаят с друзкия полковник през 1973 година добре говореше за отношението към тях. Той бе получил смъртна присъда, задето не бе успял да задържи някакъв стратегически кръстопът. Въпреки че, строго погледнато, се бе сражавал храбро и бе успял да измъкне останките от частта си в добър ред, загубата на кръстопътя струваше на сирийската армия две танкови бригади. В резултат полковникът намерил смъртта си, защото е нямал късмет… и вероятно за това, че е бил друз.

Старият земеделец не знаеше всички подробности на случая, но все пак достатъчно. Тогава сирийските мюсюлмани бяха убили още един друз, но не бяха спрели дотам. Затова той не вярваше нито на сирийската армия, нито пък на правителството. Но това съвсем не означаваше, че обича Израел. През 1975 година едно 175-милиметрово израелско далекобойно оръдие бе обстрелвало местността в търсене на сирийски оръжеен склад. Парче снаряд бе улучило смъртоносно четиридесетгодишната му съпруга, прибавяйки към оскъдицата и самота. Това, което израелците наричаха „историческа предопределеност“, за стария друз бе просто смъртоносен житейски факт. Съдбата бе отредила да живее между две армии, всяка от които смяташе съществуването му за дразнещо неудобство. Той не искаше много от живота. Имаше малко късче земя, което да обработва, няколко овце и кози и скромна къщичка, построена с камъните, довлечени от каменистата земя. Всичко, което искаше, бе да живее. Понякога си мислеше, че желанието му не е трудно изпълнимо, но шестдесет и шестте бурни години многократно бяха доказвали, че греши. Той знаеше, че никога няма да бъде богат, и затова молеше Бог само за милост, справедливост и дребни неща, които да направят живота на семейството му по-лесен. Но молитвите му не бяха чути. От петте деца, родени от жена му, само едно бе доживяло юношеството. По време на войната през 1973 година синът му бе мобилизиран в сирийската армия. Оказа се, че той има повече късмет от цялото семейство, взето заедно. Един израелски танк улучи бойната му машина БТР-60 и той изхвърча през покрива. Загуби само ръката и окото си. Полусляп, но жив, той се ожени и дари баща си с внуци. Сега изкарваше прехраната си като търговец и лихвар и живееше прилично. Е, това не бе кой знае какво, но старият земеделец не познаваше по-голяма радост в живота си.

Старецът отглеждаше зеленчуците и няколкото си глави добитък в малкото каменисто парче земя край сирийско-ливанската граница. Той не постоянстваше, не упорстваше и дори оцеляването му бе повече, отколкото можеше да иска. За стария земеделец животът бе просто навик, който не можеше да пречупи. Безкрайна поредица от все по-уморителни дни. Всяка пролет при раждането на новите агнета той се молеше да не дочака клането им. Но една част от него сякаш съжаляваше, че хрисимите и глупави животинки могат да го надживеят.

Поредното утро. Земеделецът нито имаше, нито пък се нуждаеше от будилник. Чановете на овцете и козите му се раздрънкаха още с първите слънчеви лъчи. Очите му се отвориха и болката в ръцете и краката го убоде. Той се протегна в леглото и бавно стана. След няколко минути вече се бе измил и изстъргал посивялата четина от лицето си. После изяде клисавия си хляб, изпи силното си сладко кафе и бе готов за поредния изпълнен с труд ден. Старецът обикновено работеше в градината си сутрин, за да избегне горещините. Градината му бе достатъчно голяма. Той продаваше добивите от нея на пазара и с получените пари купуваше малкото неща, които смяташе за лукс. Но дори и това бе борба. Работата измъчваше скованите му от артрит стави. Пък и трябваше да внимава да не би животните да изгризат крехките филизи. Козите и овцете обаче бяха необходимо зло. От тях също се печелеха пари, без които старецът отдавна щеше да е умрял от глад. Всъщност той се хранеше единствено от потта по набръчканото си чело и ако не беше толкова самотен, можеше да изкарва и повече. Именно самотата го правеше така пестелив. Дори и инструментите му бяха твърде стари. Слънцето все още не се бе показало на хоризонта. Той излезе в градината, за да изскубне плевелите, никнещи всеки ден между зеленчуците му. „Ех, ако някой можеше да обучи козел — помисли си той, повтаряйки думите на баща си и дядо си, — който да яде плевелите, но да не пипа зеленчуците. Ето това ще е нещо.“ Но козелът имаше по-малко мозък и от буца пръст. Освен когато ставаше дума за пакости, разбира се. Тричасовото размахване на мотиката и скубане на плевели започна от обичайния край на градината. Старецът завърши един, втори и започна трети ред с твърда стъпка, непривична за човек на неговата възраст.

„Щрак.“

„Какво беше това?“ Старият земеделец вдигна глава и обърса потта от челото си. Вече бе преполовил сутрешната работа и очакваше почивката, идваща с грижите за животните. „Не е камък.“ Той разтика пръстта с мотиката… „О, това ли?“

Процесът често удивлява хората. Откакто е започнало обработването на земя, земеделците по цял свят се шегуват, че земята ражда камъни. Каменните огради в Нова Англия сякаш потвърждават това. Но всичко е работа на водата. Валежите проникват в почвата. През зимата водата замръзва и разширява обема си, защото преминава в твърдо състояние. И тъй като изтикването е по-лесно от затъпкването, ледът изтиква почвата нагоре. От своя страна почвата избутва камъните на повърхността и така земята ражда камъни. Това важи с особена сила за района Голан в Сирия, защото почвата там е резултат от вулканична дейност и земите могат да станат учудващо студени. Но това не бе камък.

Старецът разчисти пръстта и видя металното тяло с пясъчнокафяв цвят. „О, да, онзи ден.“ Денят, в който синът му бе…

„Какво да правя с това проклето нещо?“ — запита се земеделецът. Беше БОМБА, разбира се. Можеше да се досети и сам. Попадането й в градината му обаче бе загадка. Никога не бе виждал сирийски или израелски самолети да бомбардират някъде наблизо, но това нямаше значение. Земеделецът не се боеше от бомбата. За него тя просто бе доста голям камък, който не можеше да изнесе до оградата. От друга страна, му пречеше. Но в крайна сметка бомбата не бе избухнала, което означаваше, че е повредена. Нормалните бомби експлодираха още щом се ударят в земята. А тази просто си бе изкопала дупка, която старецът запълни. По това време още не знаеше, че синът му е ранен.

„Защо не е останала в земята, където й е мястото?“ — запита се той. Но животът никога не му бе предлагал лесни решения, нали? Не, всичко, което можеше да му навреди, рано или късно го застигаше. Старецът се зачуди защо Бог е толкова жесток с него. Нима не бе казвал всичките си молитви и не бе следвал всичките канони на друзката религия? И какво бе поискал в замяна? Чии грехове плащаше?

Добре. Нямаше смисъл да си задава тези въпроси толкова късно. Сега имаше работа. Той продължи с плевенето, като стъпи на единия край на бомбата, за да откъсне няколко бурена. След ден-два синът му щеше да дойде и да доведе внуците да им се порадва. Тогава щеше да го помоли за съвет. Синът му бе служил в армията и разбираше от такива неща.

Всички правителствени служители мразеха подобни седмици. В друг часови пояс се случваше нещо важно. Разликата бе шест часа и Джак се чувстваше странно. Страдаше от смяната на времето, без да е пътувал със самолет.

— Как вървят нещата там? — попита Кларк, който седеше зад волана.

— Дяволски добре. — Джак прегледа документите. — Вчера саудитците и израелците постигнаха принципно споразумение. И двете страни искаха промени, а най-интересното е, че предложенията им съвпадат.

— Това сигурно доста е скапало нечие настроение! — засмя се гръмко Кларк.

През главата на Джак бе минала същата мисъл. Все още бе тъмно, а предимството на ранните часове са празните пътища.

— Саудитците май са ти допаднали, а?

— Бил ли си някога там?

— Доста пъти, Джак. И то без да броим войната. През седемдесет и девета и осемдесета оттам се прехвърлях в Иран. Прекарах доста време със саудитците и дори научих езика им.

— Какво мислиш за страната им? — попита Джак.

— Харесва ми. С един майор от армията им дори станахме приятели. Нямаше голям практически опит, но отлично познаваше теорията. Бе достатъчно умен, за да разбере, че има още доста да учи, и ме слушаше внимателно, докато му обяснявах разни неща. Дори два-три пъти ме покани на гости. Имаше двама синове. Хубави хлапета. Единият от тях сега е пилот на изтребител. Но трябва да ти кажа, че се отнасят доста особено с жените си. Санди никога не би отишла да живее там. — Кларк замълча, докато премине в другата лента. — Когато става въпрос за работа, са доста отзивчиви. Както и да е, това, което видях, ми хареса. Различни са от нас, но какво от това? Светът не е населен само от американци.

— А какво ще кажеш за израелците? — попита Джак и затвори куфарчето с документите.

— С тях съм работил един-два пъти. Всъщност много повече, док. Главно в Ливан. Разузнавачите им са истински професионалисти. Малко надути и самоуверени, но онези, с които работих, имаха причини да се надуват. Разсъждават така, сякаш се намират в обсадена крепост. „Ние и всички останали.“ Нали разбираш? — обърна се Кларк. — Това е голямата трудност.

— Какво искаш да кажеш?

— Че трябва да ги разубедиш. Няма да е лесно.

— Не е. Иска ми се да се събудят и да разберат в какво се е превърнал светът — измърмори Джак.

— Док, трябва да ги разбереш. Те всички се чувстват като войници на предната линия. Какво очакваш? По дяволите, човече, цялата им страна е като мишена за другите. Мислят по същия начин, по който и ние във Виетнам. Има два вида хора — твоите и всички останали — поклати глава Джон Кларк. — Знаеш ли колко пъти съм се опитвал да го обясня на хората във Фермата55? Това е основният начин за оцеляване. Израелците мислят така, защото просто не могат да си позволят друго. Нацистите избиха милиони евреи, а ние не си мръднахме и пръста, за да им помогнем. Е, по онова време може би наистина не сме могли да постъпим другояче. Макар че винаги съм се питал дали не сме били способни да се справим с Хитлер, ако наистина сме искали. Както и да е. Съгласен съм, че трябва да надживеят тези чувства, но ние искаме дяволски много.

— Може би трябваше да бъдеш с мен, когато говорих с Ави — забеляза Джак и се прозя.

— Генерал Бен Якоб ли? Той трябва да е доста сериозно и кораво копеле. Войниците му го уважават, а това говори много. Съжалявам, че не съм бил с теб, шефе, но двете седмици риболов ми дойдоха добре.

Дори и закоравелите войници като Кларк получаваха отпуска.

— Ясно, господин Кларк.

— Хей, днес следобед трябва да поотскоча до Куантико, за да се поупражнявам малко с пистолета. Едно леко разтоварване съвсем няма да ти навреди. Защо не дойдеш с мен? Ще ти намеря чудесна „Берета“, с която да си поиграеш.

Джак се замисли над предложението. Звучеше добре. Всъщност звучеше чудесно. Но… Но имаше твърде много работа.

— Нямам време, Джон.

— Ясно, сър. Не спортуваш, пиеш дяволски много и изглеждаш като фъшкия, доктор Райън. Това е професионалното ми мнение.

„Снощи Кети ми каза долу-горе същото, но Джон си няма и понятие колко лошо е положението.“ Джак се загледа през прозореца към светлините на къщите. Държавните служители, които живееха в тях, вече ставаха за работа.

— Прав си. Трябва да взема мерки по въпроса, но днес просто нямам време.

— Какво ще кажеш тогава да побягаме утре по обед?

— Трябва да обядвам с шефовете на отдели — парира го Райън.

Кларк млъкна и се съсредоточи в шофирането. Кога ли най-после този глупак щеше да прогледне? Макар и да бе интелигентен човек, той просто оставяше работата да го изяде.

Президентът се събуди и видя морето от разпилени руси коси по гърдите си. Обгръщаха го две нежни женски ръце. Имал бе и по-лоши утрини. Запита се защо е чакал толкова дълго. Тя бе напълно достъпна от… Господи, от години. Въпреки средната си възраст Лиз бе фина и хубава. Толкова, колкото един мъж можеше да желае. А президентът бе мъж с естествени мъжки нужди. Жена му Мериан храбро се бе борила със склерозата в продължение на години. В крайна сметка болестта надделя, но едва след като напълно разруши жизнерадостната, очарователна и интелигентна жена. Фаулър си спомни, че тя бе светлината на живота му. Някогашният губернатор на Охайо бе почти изцяло нейно творение. Но той също беше умирал от нейната мъчителна смърт. Явно тук се бяха намесили защитните механизми. Всичките тези безкрайни месеци, в които трябваше да бъде силен заради нея. Стоически да я зарежда с енергия, без която Мериан щеше да умре много по-бързо. Обаче грижите превърнаха Боб Фаулър в автомат. Преди той притежаваше толкова много оригиналност, толкова много сила, толкова много кураж. Но заедно с отиващия си живот на жена му изчезваха и чувствата. „А може би и нещо повече от тях“ — призна си Фаулър.

По ирония на съдбата обаче смъртта на жена му го превърна в по-добър политик. Най-добрите му години като губернатор и президентската кампания демонстрираха спокойствието, безстрастието и хладния разсъдък, така обичани от избирателите. Специалистите и капацитетите — или както там се наричаха онези всезнайковци коментаторите — останаха доста изненадани. Помогна му също и фактът, че предшественикът му скалъпи доста нескопосана кампания, но Фаулър си мислеше, че и без това щеше да спечели.

Вече две години бе първият президент от Кливланд насам без съпруга. И без особена индивидуалност. В пресата го наричаха „президента технократ“. Адвокатската му практика явно бе без значение за тях. Измислеха ли СИ някакво прозвище, и го лепваха на човек за цял живот. „Леденият човек.“

„Ако Мериан бе доживяла да види това.“ Тя знаеше, че сърцето му не е ледено. Все още имаше хора, които помнеха Боб Фаулър от миналите години. Страстния адвокат и защитник на човешки права. Мъжа, който прочисти град Кливланд. Чумата на престъпниците. Е, прочистването не бе задълго, разбира се. Подобни победи, както и успехите в политиката, обикновено са краткотрайни. Той добре си спомняше раждането на всяко от децата си. Любещата му съпруга, която се грижеше еднакво добре и за него, и за тях. Тихите вечери на свещи в ресторанта. Той си припомни първата среща с Мериан. Бяха се запознали на един футболен мач, който тя бе харесала не по-малко от него. Тридесетгодишна връзка. Първите й години преминаха още в колежа, а последните три в кошмара на болестта. Всъщност заболяването на Мериан се бе появило още в края на тридесетте й години, за да се развие с бързи темпове, когато стана на петдесет. Въпреки дългото си пътуване смъртта бе пристигнала бързо. По това време той вече нямаше сили дори и за сълзи. И после дойдоха годините на самота.

Е, може би с тях вече бе свършено.

„Благодаря на Бога за тайните агенти от охраната“ — каза си Фаулър. Ако сега бе в губернаторската резиденция в Калъмбъс, всичко отдавна да се е разчуло. Но не и тук. В момента пред вратата му дежуряха двама въоръжени агенти. По-надолу в коридора стоеше армейски офицер. Коженото куфарче в ръцете му се наричаше „футболната топка“. Президентът не харесваше това название, но имаше неща, които и самият той не можеше да промени. Съветничката по националната сигурност можеше да споделя легло то му по всяко време и охраната щеше да си мълчи. „Това — помисли си той — е забележително.“

Фаулър погледна към любовницата си. Елиът без съмнение бе хубава Кожата й бе бледа, тъй като от работа не й оставаше време да се покаже навън. Но той предпочиташе бледата кожа. От въртенето завивките се бяха отметнали и Фаулър погледна гърба й. Имаше гладка и мека кожа. Той почувства равномерния дъх върху гърдите и лявата ръка около кръста си. Дланта му пробягна надолу по гърба й и бе възнаграден от сънено „хммм“ и нежно затягане на прегръдката.

На вратата леко се почука. Президентът издърпа завивките нагоре и се закашля. След като преброи до пет, тайният агент влезе с поднос, върху който се виждаха кафе и някакви документи. Той го остави и излезе. Фаулър знаеше, че не може да вярва на персонала чак толкова много, но тайните агенти наистина бяха американската версия на преторианската гвардия. Агентът никога не издаваше чувствата си, освен когато кимваше за добро утро на Шефа, както го наричаха те помежду си. Служеха му с почти робско покорство. Въпреки че мъжете и жените от охраната имаха добро образование, техният светоглед бе твърде прост и Фаулър знаеше, че на света има място за подобни хора. Някой, обикновено някой доста опитен, трябваше да изпълнява решенията и заповедите на управляващите. Въоръжените агенти се бяха заклели да го пазят. Дори, ако трябва, да преградят с телата си пътя на опасността, заплашваща президента — похватът се наричаше „да уловиш куршума“. Фаулър често се питаше как толкова умни хора могат да извършат нещо така отчайващо глупаво. Но в крайна сметка печелеше той. Дискретността им също бе в негова полза. Е, хората се шегуваха, че толкова самоотвержена помощ трудно се намира. Истината бе, че трябва да си президент, за да имаш такъв слуга.

Фаулър се протегна и с една ръка си наля кафе. Пиеше го черно. След първата глътка включи телевизора с дистанционното. Той бе настроен на Си Ен Ен и станцията, разбира се, предаваше от Рим.

— Ммммм — размърда глава Елизабет и косата й го погъделичка. Винаги се събуждаше по-бавно от него. Фаулър прокара пръст по гръбнака й и си спечели последна прегръдка преди окончателното събуждане. Тя отвори очи и внезапно рязко повдигна глава.

— Боб!

— Да?

— Някой е влизал тук! — посочи тя към таблата с кафето. Знаеше, че Фаулър не я е донесъл сам.

— Искаш ли кафе?

— Боб!

— Виж, Елизабет, хората, които пазят отвън, знаят, че си тук. Какво си мислиш, че крием, и от кого? По дяволите, те сигурно имат микрофони и в тази спалня!

Никога преди не го бе казвал. Не знаеше със сигурност, пък и грижливо се предпазваше да попита, но в края на краищата това бе логично. Параноята на тайните агенти не им позволяваше да се доверяват нито на Елизабет, нито пък на когото и да било другиго освен на президента. Така че ако тя се опиташе да го убие, трябваше да са в течение. Охраната пред вратата щеше да нахлуе и да спаси „Ястреб“ от любовницата му. Вероятно имаше микрофони. Дали бяха монтирали и камери? Не, камери може би нямаше, но микрофони със сигурност. За Фаулър фактът изглеждаше някак си възбуждащ. Пресата сигурно не би повярвала. Не и за Ледения човек!

— Господи! — възкликна Елизабет.

Тя никога не се бе замисляла за това. Лиз се изправи в леглото и гърдите й съблазнително подскочиха. Боб Фаулър обаче не палуваше сутрин. Утрините бяха предназначени за работа.

— Аз съм президентът, Елизабет — каза Фаулър.

Идеята за камерите явно бе хрумнала и на нея, защото Лиз бързо започна да навлича пижамата си. Безсмислените й действия накараха Фаулър да се усмихне.

— Кафе? — попита отново той.

Елизабет Елиът едва не се разсмя. Тя бе в президентското легло, гола както майка я е родила, с охрана пред вратата. Но Боб бе пуснал някого вътре! Невероятно, дали поне я бе загърнал? Можеше да попита, но реши да се въздържи. Не й се щеше Боб да проявява извратеното си чувство за хумор, което в най-добрия случай бе леко грубо. И все пак. Имала ли бе някога по-добър любовник от него. Лягаха за пръв път — Елизабет не го бе правила от години, — но Боб се отнасяше така търпеливо, с такова… уважение към нея. И бе така лесен за управление. Елиът се усмихна вътрешно. Можеше да го насочва да прави точно каквото й се иска, когато го иска, и то доста добре, защото той явно обичаше да доставя удоволствие на жените, „Защо ли?“ — запита се тя. Може би му се искаше да го запомнят. В края на краищата той бе политик, а всички те се стремяха към един-два реда в учебниците по история. Е, той със сигурност ще ги има. Полагаха се на всеки президент. Дори и Грант и Хардинг се помнеха. Пък и със сегашните събития.

…Дори и тук се стараеше да бъде запомнен и изпълняваше нейните желания, ако тя бе достатъчно умна да си поиска.

— Пусни звука — каза Лиз и с удоволствие забеляза, че Фаулър го стори незабавно.

Не се скъпеше дори и в дребните неща. Защо тогава, по дяволите, бе пуснал онзи прислужник с кафето?! Не можеше да го разбере. Фаулър вече четеше факсовете от Рим.

— За бога, този план наистина ще проработи. Надявам се, че си стегнала куфарите си, Елизабет?

— Вече?

— Снощи саудитците и израелците са постигнали компромис по важен въпрос… Според Брент… Господи, това е удивително. Имал е отделни срещи и с двете страни, на които те са предложили едно и също нещо… За да не им даде да разберат, той просто им е казал, че предложенията им сигурно ще се приемат… После ги е потвърдил на следващия кръг от преговорите! Ха! — удари Фаулър с длан по листа. — Брент наистина чудесно си върши работата. И онзи Райън също. Той е претенциозен натрапник, но идеята бе негова…

— Стига, Боб! Та тя дори не бе оригинална. Райън просто повтори неща, които хората говорят от години. За Арни може да е била нова, но той не вижда по-далеч от оградата на Белия дом. Райън помогна планът да се осъществи, колкото е помогнал и на слънцето да изгрее тази сутрин.

— Може би — отстъпи президентът. Според него заместник-директорът имаше по-голям принос за осъществяване на предложението, но сега не си струваше да разстройва Елизабет. — Ако си спомняш, Райън свърши доста добра работа със саудитците.

— Ще бъде по-полезен, ако просто си държи езика зад зъбите. Добре, обработил е саудитците както трябва, но нима това е голямо постижение в американската външна политика? Работата му е точно да обработва. Заслугите за осъществяването на плана са на Брент и Денис, не на Райън.

— Да, сигурно. Предполагам, че си права. Всъщност Брент и Денис наистина свикаха и организираха конференцията… Брент казва, че ще са му необходими още три-четири дни.

Президентът остави факсовете настрана. Беше време да стане и да се приготви за сутрешната работа. Но преди това прекара ръка по една вдлъбнатина на чаршафа само за да й покаже, че…

— Престани веднага! — изкикоти се Елизабет, като се постара смехът й да прозвучи палаво.

За да смекчи удара, тя поднесе устните си за целувка. Боб веднага изпълни желанието й. Лошият дъх и всичко останало влизаха в плана.

— Какво става? — попита шофьорът на камиона и слезе пред склада.

Встрани от нарязания дървен материал за износ в Япония стояха четири огромни ремаркета, подредени едно зад друго.

— Отиват в Япония — отвърна диспечерът, забелязвайки какво е привлякло вниманието на шофьора.

— Тук май всичко отива за Япония.

— Това е нещо специално. Плащат си, за да могат дънерите да пътуват точно по този начин. Наемат ремаркетата и всичко останало. Чух, че щели да ги слагат в някаква църква или храм, или нещо такова. Виж, завързани са едно за друго. Освен веригите има и копринени въжета. Такава била традицията на храма и не знам още какво. Бая бачкане ще падне, докато ги натоварят на кораба в това положение.

— Наемат ремаркета само за да вървят дънерите един след друг?! Връзват ги с вериги! За бога! Тези май имат повече пари, отколкото акъл, а?

— Какво ни влиза в работата — заключи диспечерът, на когото бе омръзнало да обяснява поотделно на всеки шофьор, пристигащ в базата.

А те си стояха там. Диспечерът си мислеше, че са ги оставили малко да поизсъхнат. Но онзи, който си бе правил такива сметки, грешеше. От години в този известен с валежите си район не бе имало толкова влажно лято. Дървените трупи, които бяха мокри още при отсичането, сега направо прогизваха. В тях имаше повече вода, отколкото бе изсипал дъждът в двора на базата. Клоните, окастрени при изсичането, също помагаха за това. Водата бе проникнала през цепнатините към вътрешността на трупите, в резултат на което сега те тежаха повече, отколкото при отсичането им. Диспечерът си мислеше, че няма да е зле да ги покрият с платнище. Но тогава влагата, събрана в тях, изобщо нямаше да се изпари. Не можеха и да ги свалят от ремаркетата, защото заповедите не им позволяваха. Отново валеше дъжд. Дворът се превръщаше в мочурище, а постоянно преминаващите камиони и кранове го разкалваха до безобразие. Е, може би японците си имаха собствени методи за сушене и обработка на дървения материал. Заповедите им не позволяваха трупите да се изсушат тук, пък и парите си бяха техни. Когато ги товареха на кораба, трябваше да ги сложат най-отгоре върху останалия дървен материал. През Тихия океан щеше да ги пренесе дървовозът „Джордж Макреди“. Ако стояха най-отгоре, със сигурност щяха да се измокрят още повече. „Ако пък това се случи — помисли си диспечерът, — някой ще трябва доста да внимава с тях.“ Паднеха ли във водата, едва ли щяха да изплуват на повърхността.

Земеделецът знаеше, че внуците не харесват примитивния му начин на живот. Не им беше особено приятно, когато ги прегръща и целува, и сигурно не бяха искали много да идват, но за него това нямаше значение. На днешните деца им липсваше уважението, с което се отличаваше неговото поколение. Може би плащаха дан за по-големите възможности, които имат. Връзката между поколенията се прекъсваше. Животът на стареца не се различаваше от този на дедите му преди пет века, но синът му се справяше по-добре от него въпреки недъзите си. Внуците му пък щяха да постигнат още повече. Те се гордееха с баща си. Ако съучениците им се опитаха да ги обидят, че са друзи, те можеха да се похвалят, че баща им е проливал кръвта си срещу омразните израелци и дори бе убил някои от ционистите. Сирийското правителство уважаваше ранените ветерани. Синът на земеделеца имаше прилична работа и държавните чиновници не го безпокояха. Положението със сигурност щеше да е по-различно, ако не бе ветеран. Той се бе оженил късно — нещо необичайно за местното население. Жена му бе достатъчно хубава и се отнасяше с уважение към земеделеца. Вероятно от благодарност, че никога не бе изявявал желание да се пренесе в малката й къща. Старецът много се гордееше с внуците си — здрави и силни деца. Те бяха твърдоглави и войнствени като всички момчета. Синът му също се гордееше с тях, както и с факта, че бизнесът му върви добре. След обяда баща и син заедно излязоха от къщата. По-младият мъж погледна градината, КОЯТО някога сам бе плевил, и почувства угризения, че баща му работи в нея всеки ден. Но нима не му бе предложил да го вземе при себе си? Нима не му бе предложил малко пари? Старецът отказа всичко. Упоритата гордост бе част от оскъдното богатство на баща му.

— Тази година градината изглежда доста добре.

— Валяха дъждове — съгласи се земеделецът. — Има и много новородени агънца. Не се оплаквам. А за теб добра ли беше?

— Най-успешната от всички досега. Татко, не бива да се преуморяваш толкова много.

— А! — махна с ръка старецът. — Нима някога съм живял по-различно? Тук ми е мястото.

„Какъв кураж“ — помисли си синът. Земеделецът наистина имаше кураж. Той бе издържал. Въпреки всичко. Не успя да даде на сина си много, по му предаде стоическия си кураж. Синът знаеше, че когато на Голанските възвишения, все още зашеметен, се бе опомнил на двадесет метра от горящия БТР, можеше просто да отпусне глава и да умре. Едното му око липсваше, а лявата му ръка представляваше кърваво месо, което по-късно лекарите щяха да отрежат. Можеше просто да си остане там и да умре, но знаеше, че баща му не би постъпил така. И той стана и извървя шестте километра до батальонния медицински пункт, без да изпуска пушката от дясната си ръка. Но позволи да го превържат едва след като докладва на командира си. За тази постъпка бе награден. Батальонният командир пък му даде малко пари, за да си открие магазинче, и осведоми местните власти, че е заслужил ветеран, когото трябва да уважават. Парите на полковника наистина му помогнаха, но куражът бе получил от баща си. Ех, ако можеше сега да му се отплати с нещо.

— Синко, имам нужда от съвета ти.

Това бе нещо ново.

— Разбира се, татко.

— Ела, ще ти покажа.

Той поведе сина си в градината към лехите с моркови и когато стигнаха, разрови пръстта с крак…

— Спри! — почти изкрещя синът. Той хвана баща си за ръката и го изтегли настрани. — Господи, от колко време е тук?

— От деня, в който те раниха — отвърна старецът.

Ръката на по-младия мъж неволно се вдигна към окото му и за един кратък миг ужасът на онзи ден отново го обзе. Ослепителният блясък, излитането от БТР, писъците на горящите му другари. Израелците бяха виновни за това. Снаряд от тяхно оръдие уби майка му, а сега и това.

Какво беше то? Той каза на баща си да остане при къщата и се върна. Движеше се бавно, сякаш се провира през минно поле. В армията служеше в инженерните войски. Въпреки че частта му бе изпратена да се бие с пехотинците, по принцип трябваше да поставят мини. Беше голямо. Приличаше на еднотонна бомба. Сигурно бе израелска — познаваше се по цвета. Той се обърна и погледна баща си.

— И през всичкото време е стояла тук?

— Да. Издълба си дупка и аз само я запълних. Ледът сигурно я е избутал нагоре. Опасна ли е? Не е ли повредена?

— Татко, тези неща никога не се развалят напълно. Много е опасна. Ако избухне, не само ще те убие, но ще разруши и къщата.

Фермерът махна презрително с ръка.

— Ако искаше да избухва, щеше да го направи още когато падна.

— Не е така! Послушай ме! Стой настрана от това проклето нещо.

— А какво ще стане с градината ми? — попита простичко баща му.

— Ще намеря начин да го махна оттук. Тогава ще можеш да работиш в градината.

Синът се замисли. Щеше да е трудно. Дори много трудно. Сирийската армия не разполагаше със специалисти, способни да обезвреждат неизбухнали бомби. Практиката им бе да ги взривяват на място. Това, разбира се, бе разумно, но баща му нямаше да преживее унищожаването на градината и къщата си. Жена му пък нямаше лесно да се примири със стареца в собствения си дом. А пък той не можеше да му помогне да построи къщата си отново. Не и с една ръка. Бомбата трябваше да бъде преместена, но кой можеше да го направи?

— Трябва да ми обещаеш, че няма да влизаш в градината — каза твърдо синът.

— Добре — отвърна земеделецът, макар и да нямаше намерение да спазва нарежданията на сина си. — Кога ще я преместиш?

— Не знам. Трябват ми няколко дни, за да попитам тук-там.

Земеделецът кимна. Може би в края на краищата щеше да послуша сина си. Поне нямаше да наближава бомбата. Макар че тя сигурно бе повредена въпреки думите на сина му. Ако бомбата искаше да убие някого, досега да го бе направила. Старецът знаеше за съдбата поне толкова. Нима някое нещастие го бе пожалило?

Журналистите най-сетне намериха нещо, за което да се захванат. Вселенският патриарх Димитриос Ставракос пристигна с кола посред бял ден. Той отказа да лети с хеликоптер.

— Монахиня с брада — изкоментира операторът, докато фокусираше патриарха.

Швейцарският гвардеец отдаде чест и епископ О’Тул въведе повия си гост, като захлопна вратата пред репортерите.

— Грък — забеляза веднага говорителят. — От Гръцката православна църква. Сигурно е владика или нещо подобно. Какво ли прави тук? — зачуди се той.

— Какво знаем за Гръцката православна църква? — попита продуцентът.

— Не работят за папата. Разрешават на свещениците си да се женят. Мисля, че израелците бяха хвърлили някой от тях в затвора, защото давал оръжие на арабите — обади се един глас.

— Значи гърците се разбират с арабите, а с папата не? А какви са отношенията им с Израел?

— Не знам — призна продуцентът. — Може би няма да е зле да разберем.

— Значи ще участват представители от четири религиозни групи?

— Дали Ватиканът наистина е замесен, или просто осигурява неутрална територия за срещата? — попита говорителят. Както и повечето от колегите си той бе най-добър в четенето на новините.

— Нима преди се е случвало нещо подобно? Ако искаш „неутрална територия“, отиваш в Женева — забеляза операторът. Той харесваше Женева.

— Какво става? — попита една жена от изследователския екип. Продуцентът й разказа подробностите.

— Къде е проклетият консултант? — изръмжа говорителят.

— Мога ли да видя заснетия материал? — попита момичето от изследователския екип. Операторът изпълни желанието й и тя натисна паузата, за да спре изображението на монитора.

— Димитриос Ставракос. Вселенски патриарх. Патриаршията се намира в Константинопол. За теб, Рик, Истанбул. Глава е на всички православни църкви. Нещо като папата. Гръцката, руската и българската църква си имат собствени патриарси, но всички се съобразяват с него. Нещо такова.

— Разрешават на свещениците си да се женят, нали?

— Да, вярно е… Но доколкото си спомням, ако искаш да станеш владика или нещо повече, трябва да си ерген…

— Негодници — забеляза Рик.

— Миналата година Ставракос води битка с католиците за църквата „Рождество Христово“ и ако не се лъжа, я спечели. Католическите епископи побесняха. Какво, по дяволите, прави тук?

— Ти трябва да ни кажеш, Енджи — забеляза недоволно говорителят. — Не се впрягай, Рик.

Енджи Мирилес се бе уморила да се занимава с примадоната на ефира. Тя отпи замислено от кафето си, помисли минута-две и обяви:

— Струва ми се, че го измислих.

— Ще имаш ли нещо против да посветиш и нас?

— Добре дошъл!

Кардинал Д’Антонио целуна Ставракос по двете бузи. Намираше брада та му за безвкусна, но по този въпрос не можеше да се направи нищо. Кардиналът поведе патриарха към залата за конференции. Около масата седяха шестнадесет човека. Имаше и един празен стол. Ставракос го зае.

— Благодаря ви, че се присъединихте към нас — посрещна го държавният секретар Талбът.

— Човек не може да откаже подобно предложение — отвърна патриархът.

— Запознахте ли се с резюмето? — То трябваше да му бъде доставено от куриер.

— Доста амбициозно — отбеляза предпазливо Ставракос.

„Доста бързичко напредват — помисли си патриархът, — но…“

— Да — отвърна просто той. — Поисках неограничени пълномощия от всички християнски общности в светите земи. Ако ги получа, с удоволствие ще се присъединя към споразумението ви.

Д’Антонио успя да задържи емоциите си и изражението му остана каменно. Той успокои дишането си и бързо се помоли за Божия помощ. Така и не разбра дали молитвите му са били чути.

— Времето доста напредна, за да можем да се съобразим с подобно желание.

Всички обърнаха глави. Говореше Дмитрий Попов, пръв заместник външен министър на Съветския съюз.

— Според мен е неуместно да се търси едностранно предимство, при положение че всички страни направиха толкова отстъпки. Не можете ли сам да вземете решение?

Ставракос не бе свикнал с подобни откровени забележки.

— Мнението на християнските общности няма пряко значение за съглашението ни, ваше светейшество — обади се Талбът. — Намираме поставеното ви под условие съгласие за доста разочароващо.

— Сигурно резюмето ви ме е заблудило — избяга по фланга Ставракос. — Можете ли по-подробно да разясните какво по-точно ще е положението ми?

— Няма начин — изсумтя говорителят.

— Защо пък не? — отвърна Енджи Мирилес. — Нима се сещаш за нещо по-умно?

— Просто е твърде много.

— Вярно е — съгласи се Мирилес, — но е единственото смислено предположение.

— Ще повярвам едва когато го видя с очите си.

— Може и да не ти се отдаде. Ставракос не обича много Римската католическа църква. Битката между тях миналата Коледа бе ужасна.

— В такъв случай защо не сме я отразили?

— Бяхме твърде заети да коментираме спада на продажбите по Коледа. — „Тъпако“, не добави тя.

— Тогава може би отделна комисия? — попита Ставракос, комуто идеята не допадаше особено.

— Митрополията иска да изпрати свой представител — обади се Попов.

Димитрий Попов все още предпочиташе Маркс пред Бога, но Руската православна църква си бе руска, а участието на Русия в споразумението трябваше да бъде осезаемо, колкото и незначително да изглеждаше.

— Трябва да отбележа, че намирам ситуацията за странна. Нима ще спорим дали християнската църква е най-влиятелната в света? Целта ни е да тушираме противоречията между евреи и мюсюлмани, а ето че християните ни пречат! — заяви Попов с поглед, вперен в тавана.

„Доста театрално“ — помисли си Д’Антонио.

— Най-добре е да оставим този страничен въпрос на комисия от християнски духовници — позволи си да се намеси най-сетне кардиналът. — Давам ви дума пред лицето на Бога, че сектантските препирни вече почти отмират.

„Чувал съм тези думи и преди — напомни си Ставракос — и все пак.“ И все пак можеше ли да си позволи да заеме толкова малка роля? Припомни си също и за Светото писание, на което вярваше безгранично. „Показвам се като пълен глупак, и то пред руснаците и католиците.“ Освен това турците вече едва го търпяха в Истанбул — Константинопол! Представяше му се възможност да спечели невероятен престиж за православната църква и за патриаршията си.

— Извинете ме, моля. Позволих някои срамни инциденти да повлияят на преценката ми Да, ще подкрепя съглашението и вярвам, че братята ми ще удържат на думата си.

Брент Талбът се отпусна в стола си и прошепна думи на благодарност. Държавният секретар нямаше навика да се моли, но нима човек можеше да се сдържи в подобна обстановка?

— В такъв случай мисля, че се споразумяхме.

Талбът огледа масата и една по една всички глави кимнаха. Някои с ентусиазъм, някои с примирение, но всички кимнаха. Бяха постигнали споразумение.

— Господин Адлер, кога ще бъдат готови документите за подписване? — попита Д’Антонио.

— След два часа, ваше високопреосвещенство.

— Ваше височество — изправи се на крака Талбът, — ваши високопреосвещенства, господа министри. Приключихме!

Странното бе, че те почти не осъзнаваха какво са направили. Процесът бе отнел доста време. Както при всички подобни преговори, той бе станал действителност, а целта някак си се бе откъснала от реалността. Сега внезапно бяха достигнали целта на пътуването си. Това ги караше да се чувстват неестествено. Въпреки огромния си опит при поставяне и достигане на външнополитически цели те не можеха да почувстват тази. Всички представители последваха примера на Талбът и станаха. Протягането на крайниците сякаш разбуди сетивата им. Един по един мъжете разбраха какво са постигнали. И още по-важно, разбраха, че наистина са го направили. Невъзможното току-що се бе случило.

Давид Ашкенази заобиколи масата и подаде ръка на принц Али, който бе представял страната си в преговорите. Но на принца това му се стори недостатъчно. Той братски прегърна министъра.

— В името на Бога, Давид, между нас ще има мир.

— След толкова години, Али — отвърна бившият израелски танкист.

Ашкенази бе воювал два пъти при Суец — като лейтенант през 1956 и като капитан през 1967 година. После, през 1973 година, батальонът му чакаше в резерва при Голанските възвишения. И двамата мъже се изненадаха от бухналите ръкопляскания. Израелецът се разплака, като сам не можеше повярва на сълзите си.

— Не се срамувайте. Вашата храброст е добре известна, министре — каза благородно Али. — Точно войниците трябва да творят мир, Давид.

— Толкова много смърт. Всичките тези младежи — и от двете страни, АЛИ. Всичките тези момчета.

— Дмитрий, вашата помощ бе неоценима — обърна се Талбът към руския си колега.

— Забележително е какво можем да постигнем, когато обединим усилията си, нали?

Думите на Ашкенази излязоха и от устата на Талбът:

— Загубени бяха цели две поколения, Дмитрий. Толкова пропиляно време.

— Не можем да го върнем — каза Попов. — Но можем да се постараем да не губим повече — усмихна се лукаво руснакът. — В моменти като този трябва да има водка.

Талбът посочи с глава към Али.

— Не всички пием.

— Как могат да живеят без водка? — цъкна с език Попов.

— Животът е пълен с чудатости, Дмитрий. Май и за двама ни е време да се обадим по телефона.

— Наистина, приятелю.

За ужас на римските кореспонденти първа съобщи новината една журналистка от „Вашингтон Поуст“. Беше невероятно. Източникът й — сержант от американските ВВС — се занимаваше с електронните прибори на военната версия на президентския „Боинг 747“ — VC-25A. Сержантът бе предупреден от репортерката. Всички знаеха, че президентът ще пътува за Рим. Въпросът бе кога. Веднага щом разбра, че самолетът се подготвя за излитане, сержантът демонстративно се обади у дома си, за да провери дали униформата му е върната от химическо чистене. Това, че сбърка номера, не бе случайно. Съобщението бе записано от телефонния секретар на журналистката. Ако я хванеха, щеше да се оправдае с телефонна грешка. Но никой не я хвана.

Час по-късно се проведе редовната утринна среща на президентското пресаташе с журналисти. На нея сътрудничката на „Вашингтон Поуст“ обяви, че има „непотвърдени сведения“ за предстоящото пътуване на Фаулър до Рим, и попита дали това означава успех или крах на преговорите. За пресаташето въпросът дойде като гръм от ясно небе. Самият той едва преди десет минути бе разбрал, че ще лети за Рим. Както обикновено, съобщението му бе направено след предупреждение за строга секретност. Предупреждение, с което хората се съобразяваха, колкото и с прогнозата за времето. По тази причина пресаташето си придаде изненадано изражение. Това пък изненада човека, който се надяваше да разпространи новината в пресата, но едва следобед. В крайна сметка президентският служител отговори на въпроса с думите „без коментар“, които прозвучаха доста неубедително. Кореспондентите в Белия дом надушиха новината. Всички те разполагаха с копия от президентската програма за деня и със сигурност можеха да проверят тук-там какво става.

Помощниците на президента вече въртяха телефоните, за да отменят срещите му. Дори и президентът не можеше да си позволи да притеснява влиятелни хора без предупреждение. И докато те умееха да пазят тайна, то същото не се отнасяше до помощниците и секретарките им. Случаят бе класически пример за факторите, които крепят пресата. Хората, знаещи нещо, не могат да го държат в себе си. Особено пък ако е тайна. Само за един час информацията бе потвърдена от четири различни източника. Президентът Фаулър бе отменил всичките си ангажименти за няколко дни напред. Президентът отиваше някъде. Със сигурност не в резиденцията Пеория. Това бе достатъчно за телевизионните станции. Те прекъснаха различните си телевизионни игри с бюлетини, състоящи се от набързо скалъпени съобщения. Бюлетините от своя страна на няколко пъти се прекъсваха от реклами, каращи милиони хора да тръпнат в очакване. Те ги информираха как най-добре да почистят зелените петна от трева по дрехите си.

В знойния и влажен Рим бе късен следобед. Всичко изглеждаше спокойно, когато от обсадената от журналисти сграда пристигна съобщението, че ще бъдат пуснати трима — само трима! — оператори и никакви репортери. В зелените фургони, разположени до всяка от кабините на телевизионните станции, настана оживление. Дежурните говорители бяха гримирани, избутани в столовете си и със слушалки на ушите зачетоха инструкциите от режисьорите си.

Картината, която се появи едновременно на мониторите в кабините и по всички телевизори в света, показваше залата за конференции. В нея се виждаше голяма маса, около която седяха хора. Начело, с папка от червена телешка кожа в ръце, бе папата. Репортерите така и не разбраха за кратката паника, разразила се, когато някой забеляза, че не се знае от каква кожа е папката. Веднага се свързаха с производителя, от когото разбраха, че е телешка. За щастие, никой не възрази срещу нея.

Бе прието на този етап да не се правят изявления. Всеки от участниците щеше да изнесе предварителна информация в столицата на страната си, а многословните речи бяха запазени за формалната церемония по подписването. Говорител на Ватикана снабди всички телевизионни репортери с кратко писмено резюме. Същността му бе, че е постигнато споразумение за разрешаване на спорните въпроси в Близкия изток и че текстът е готов за подписване от представителите на заинтересованите страни. Документите щели да бъдат подписани след няколко дни от държавните глави или външните министри. Текстът на съглашението, както и условията му не бяха разпространени. Този факт не допадна особено на журналистите. Той означаваше, че клаузите на договора щяха да бъдат обявени от външните министри в столиците, т.е. от други репортери.

Червената папка минаваше от ръце в ръце. Говорителят на Ватикана съобщи, че редът на подписване е определен чрез жребий. Пръв подписа израелският външен министър. Последваха го съветският, швейцарският, американският, саудитският и представителят на Ватикана. Всички използваха автоматични писалки. След подписа свещеникът, разнасящ папката, попиваше с попивателната. Макар да липсваше церемониалност, процедурата бе извършена умело. След това дойдоха ръкостисканията, последвани от ръкоплясканията на участниците. И всичко свърши.

— Милостиви Боже! — каза Джак, вперил поглед в променящата се телевизионна картина.

Той погледна факса с клаузите на съглашението и установи, че окончателният документ не се различава много от предварителния му проект. Промени бяха направили всички — саудитците, израелците, руснаците, швейцарците и, разбира се, Държавният департамент на САЩ, — но оригиналната идея бе негова. Е, разбира се, и той бе използвал множество други идеи. Истинските, оригиналните идеи бяха твърде малко. Неговата заслуга бе, че ги е събрал в едно и е избрал подходящия исторически момент, за да извади предложението на бял свят. Нищо повече. Въпреки всичко в този миг той изпитваше огромна гордост. Жалко, че нямаше кой да го поздрави.

В Белия дом служителката, занимаваща се с подготовката на речите на президента Фаулър, вече работеше върху черновата. Американският президент щеше да има особено място на церемонията. Все пак именно неговата реч пред ООН бе свикала конференцията в Рим. Папата също щеше да говори — по дяволите, всички щяха да говорят. Проблемът на президентската помощничка както винаги бе, че речта трябва да е оригинална. Тя знаеше, че сигурно ще продължава да работи и по време на полета през Атлантика. Но в крайна сметка й плащаха именно за това, пък и на самолета имаше лазерен принтер.

Един етаж под нея в Овалния кабинет президентът разглеждаше набързо преработената си програма. Комитетът от млади скаути щеше да бъде разочарован също както и новата Уискънсинска кралица на сиренето или каквато там беше титлата на младата дама. На групата бизнесмени, всеки от които недостатъчно крупен, за да влезе сам в Белия дом, също щеше да се наложи да почака. Секретарката му вече отменяше ангажиментите. Хората, с които срещата не търпеше отлагане, бяха натъпкани във всяка свободна минута на следващите тридесет и шест часа. Новата програма щеше да превърне оставащите до полета за Рим часове в трескава надпревара с времето, но нима можеше да бъде другояче?

— Как върви?

Фаулър вдигна глава и видя усмихващата се физиономия на Елизабет Елиът, подаваща се от вратата. „Е, това искаше, нали? Разрешаването на кризата в Близкия изток веднъж и завинаги ще остави президентския ти мандат в историята. Разбира се — призна си трезво Елизабет, — ако всичко се осъществи. Нещо твърде несигурно в подобни спорове.“

— Направихме услуга на целия свят, Елизабет.

Елиът знаеше, че под „ние“ президентът всъщност има предвид „аз“, но това бе вярно. Именно Боб Фаулър бе успял едновременно да проведе успешно кампанията си и да изпълнява губернаторските си задължения в Кълъмбъс. Именно той не се бе огънал пред безкрайните речи, целуваното на бебета, целуваното на задници и вихрения кадрил от репортерски лица и безброй до болка повтарящи се въпроси. Състезанието за ръководното място в този малък кабинет бе изморително. Процесът обаче не успяваше да прекърши мъжете — жалко, че все още бяха само мъже, — които благополучно достигаха дотук. Издържалият всички безкрайни усилия и цялото трепане получаваше наградата. Президентът бе човекът, който направляваше нещата и вземаше решенията. Той обираше лаврите или пиеше до дъно горчивата чаша. Президентът бе отговорен за всичко — добро или лошо. Това „всичко“ засягаше главно вътрешните работи: ръста на безработицата, инфлацията и всички всемогъщи икономически показатели. Понякога обаче се случваше и нещо наистина важно. Нещо, което променяше света. „Рейгън — призна Елиът — ще бъде запомнен като президента, при когото руснаците решиха да обърнат гръб на марксизма. Но в крайна сметка каймака обра Буш.“ Никсън отвори вратата към Китай, а Картър с адски мъки едва не постигна това, за което сега щеше да бъде запомнен Фаулър. Американците можеха да избират президента си заради външния вид или прическата, но историята помнеше само великите дела. Именно фундаменталните промени в световната политическа действителност бяха причина за няколкото реда в учебника по обща история или за томовете научни трудове. Само те имаха значение. Историците помнеха хората, направляващи политиката — Бисмарк, а не Едисон. За тях научно-техническите постижения се дължаха на политически фактори, въпреки че обратното сигурно бе не по-малко вярно. Но историографията работи по собствени правила и догми, които не са непременно свързани с действителността. Тя е твърде обширно понятие дори и за академиците, работещи години след дадено събитие. Политиците също спазваха тези правила и бяха напълно доволни. Спазването им гарантираше, че ще се случи нещо важно. Че историците ще ги запомнят.

— Услуга на света? — отвърна Елиът след дълга пауза. — Услуга на света. Добре звучи. Уилсън е известен с това, че ни е предпазил от война. Теб ще запомнят като човека, сложил края на войната.

Фаулър и Елиът добре знаеха, че броени месеци след заемането на поста се Уилсън бе вкарал Америка в първата й истинска война отвъд границите на страната. Доста преди холокоста и ядрените кошмари оптимистите я бяха нарекли „войната, слагаща край на войните“. Но и двамата мислеха, че този път не става въпрос само за гол оптимизъм. Смътната представа на Уилсън за световното устройство най-после се изясняваше. Политическите изчисления, конструиращи света по свое усмотрение, вече вършеха работата си.

Мъжът бе друз, неверник, но въпреки това уважаван човек. Белезите му от битката с ционистите личаха ясно. Бе воювал храбро, за което имаше и награда. Майка му също бе намерила смъртта си от израелските оръжия, а освен това друзът не бе отказал поисканата му помощ. Куати не прекъсваше връзката си с обикновените хора. Още като момче през ръцете му мина „Малката червена книжка“ на председателя Мао. Това, че Мао бе неверник, и то от най-страшните, тези, които отричаха съществуването на Бог и преследваха богомолците, нямаше значение. Революционерът трябваше да плува като риба в морето от селяни. Симпатията на този селяни — в случая на дребния бизнесмен — бе в основата на всички евентуални успехи. Друзът помагаше с пари, а освен това веднъж бе приютил в дома си ранен борец за свобода. Заслугите му се помнеха. Куати стана от стола си, за да посрещне човека с топло ръкостискане и не дотам топла целувка.

— Добре дошъл, приятелю.

— Благодаря ти, че ме прие, командире.

Човекът изглеждаше доста притеснен и Куати се зачуди какъв ли е проблемът.

— Заповядай, седни. Абдула — извика той, — ще донесеш ли кафе за госта ни?

— Много си любезен.

— Глупости. Ти си ни другар. Твоето приятелство не ни е подвело вече — колко години?

Друзът повдигна рамене и се усмихна на себе си. Не бе очаквал инвестицията му да се върне. Страхуваше се от Куати и хората му. Именно заради това не искаше да им противоречи. Освен това бе информирал сирийските власти за цялата помощ, оказана от него на революционерите. Трябваше да се пази и от тях. Оцеляването в тази част на света бе истинско изкуство, в което роля играеше и късметът.

— Идвам при теб за съвет — каза той, като отпи от кафето си.

— Разбира се — наведе се към него Куати. — За мен ще е чест да ти помогна. Какво има, приятелю мой?

— Притеснявам се за баща си.

— На колко години стана той? — попита Куати. От време на време и старецът бе правил подаръци на хората му. Най-често овце. Обикновен селянин, при това неверник, но и той споделяше омразата към враговете на Куати и хората му.

— На шестдесет и шест. Нали помниш градината му?

— Да. За последен път бях там преди няколко години. Скоро след убийството на майка ти от ционистите — напомни му Куати.

— В градината има израелска бомба.

— Бомба? Имаш предвид гилза?

— Не, командире. Бомба. Половин метър от нея се показва над земята.

— Разбирам. Ако сирийците научат…

— Да. Както знаеш, те ги взривяват на място. Къщата на баща ми ще бъде разрушена от експлозията. — Посетителят посочи левия си ръкав. — Както виждаш, аз не мога да му помогна да я построи отново, пък и той е твърде стар, за да го направи сам. Дойдох при теб, за да те питам: може ли да се премести проклетото нещо?

— Дошъл си точно където трябва. Знаеш ли откога е там?

— Баща ми твърди, че е паднала в деня, в който ме раниха — отвърна друзът и отново кимна към осакатената си ръка.

— Тогава сигурно в онзи ден Аллах се е усмихнал на семейството ти.

„Каква усмивка“ — помисли си друзът и кимна.

— Ти си най-преданият ни приятел. Разбира се, че ще ти помогнем. Разполагам с човек, който доста сръчно обезврежда израелските бомби. После използваме здравите им части и ги възстановяваме. — Куати спря и предупредително вдигна пръст. — Но не трябва да казваш на никого за това. Гостът се поразмърда в стола си.

— Що се отнася до мен, командире, можете да ги избиете всичките. Ако пък го направите с бомбата, която свините са пуснали в градината на баща ми, ще се моля за сигурността и успеха ви.

— Извини ме, приятелю. Не исках да те обидя. Сам разбираш, че се налага да предупреждавам.

Посланието на Куати бе напълно разбрано.

— Никога няма да те предам — каза убедено друзът.

— Знам. — Сега беше време позициите в морето от селяни да се заздравяват. — Утре ще изпратя моя човек в къщата на баща ти. Инш Аллах — каза той, — с Божията воля.

— Задължен съм ти, командире. — „Дано изпълня задължението си до новата година“ — пожела си друзът.