Всяко мъртво нещо

ПРОЛОГ

В колата е студено, студено като в гроб. Предпочитам климатикът да бълва хлад — студът ме държи нащрек. Радиото е силно намалено, но все пак смътно долавям някаква мелодия, тя някак си надвива шума на мотора. Пуснали са едно от по-ранните парчета на Ар И Ем — пеят нещо за дъжда и мокри рамене. Преди осем мили минах Корнуол Бридж, скоро идва Южен Канаан, следва самият Канаан, после пресичам щатската граница и влизам в Масачузетс. Пред мен слънцето бледнее, денят бавно умира, обезкървен, за да се превърне в нощ.

В нощта на смъртта им патрулната кола пристигна първа с червени отблясъци в тъмата. Двамата полицаи влязоха в къщата бавно, внимателно. Вече знаеха, че са по повикване на колега; самият той — от защитник на жертви — превърнат в жертва.

Седях в преддверието, заровил глава в ръце, а те пристъпиха прага на кухнята в бруклинския ни дом и стъписани, занемяха при вида на онова, което бе останало от съпругата и детето ми. Наблюдавах ги — единият започна кратък оглед на стаите на горния етаж, другият провери хола и столовата. Но през цялото време кухнята сякаш ги викаше обратно при себе си: зовеше ги за свидетели на ужаса там.

Чух ги да се обаждат на главен отдел „Криминален“ — на дежурната група за тежки престъпления; информираха за вероятно двойно убийство. Долавях шока в гласовете им, въпреки усилията да звучат колкото може по-безчувствено, както подобава на печени, добри ченгета. Вероятно ме бяха заподозрели още там, още в оня момент. Бяха полицаи и по-добре от всеки друг знаеха на какво е способен човек, че бил той и един от тях.

Мълчаха така — единият застанал до колата, а другият в коридора до мен, докато пристигна групата детективи, а след тях и линейката. Съседите бяха вече наизлезли по верандите и вратите. Някои пристъпваха напред, опитваха се да разберат какво се е случило с младата съседска двойка отсреща, двойката с малкото русо момиче.

— Птицо? — прокарах ръце по лицето, по очите си — познах гласа. Ридания разтърсиха тялото ми. Уолтър Коул се бе надвесил над мен, зад него бе Макгий. Лицето му, окъпано от светлините на патрулната кола, бледнееше, разтърсено от видяното. Отвън се чуваше шум — пристигаха още коли. Екип на Бърза помощ се появи на вратата, отвлече вниманието на Коул от мен.

— Бърза помощ е тук — съобщи един от униформените полицаи и слаб, блед млад мъж застана до нас. Коул кимна и му посочи кухнята.

— Птицо — повтори Коул, този път рязко и настоятелно. — Искаш ли да ми кажеш какво се случи?

Спирам на паркинга пред цветарския магазин. Духа слаб ветрец, долната част на палтото се увива около краката ми, все едно ръце на малки деца ме прегръщат. В магазина е хладно, по-хладно от нормално. Силно ухае на рози, много силно. Розите никога не излизат от мода. Един мъж се е навел и внимателно проверява дебелите, восъчни листа на малко зелено растение. Чува ме да влизам и вдига глава — бавно, болезнено.

— Добър вечер — казва. — Какво ще желаете?

— Искам от тези рози. Дайте ми дузина. Не, по-добре две дузини.

— Две дузини рози! ВЕДНАГА, СЪР! — той е едър, плешив мъж, някъде около 60-те. Ходи вдървено, без да свива колене. Ръцете му са подути от артрит.

— Климатикът нещо се глези — съобщава ми той и като минава покрай стария апарат на стената, завъртва ключа. Нищо не се променя.

Магазинът е стар. В единия край има дълъг, остъклен парник. Цветарят отваря вратата и внимателно започва да избира рози от една кофа. Преброява 24, затваря и поставя цветята върху лист хартия на тезгяха.

— Да ви ги увия по-елегантно, като за подарък?

— Не, така са добре.

Той ме поглежда. Почти усещам как времето спира, май започва да ме разпознава.

— Познавам ли ви отнякъде?

Хората в големия град не помнят дълго. Но извън него паметта не изневерява.

Бе поредният ни спор, още по-ожесточен поради факта, че започна веднага след като се любихме. Пак същите аргументи на жена ми, стари като изтляла пепел: пиенето, липсата на внимание към Джени от моя страна, пристъпите ми на горчивина и самосъжаление. Когато напусках къщата, виковете на Сюзън ечаха след мен в студения нощен въздух.

До бара е 20 минути пеша. Първата чашка „Уайлд Търки“ ме изгори отвътре, напрежението ме отпусна, последваха типичните фази на пияницата: ядосан, после сълзливо-сантиментален, тъжен, разкаян, обиден. Когато си тръгвах от бара, там остана постоянното присъствие: хор пияндета, припяващи на Ван Хален, опитващи се да надвикат джубокса. На вратата се препънах и се изтърколих по стълбите; здравата си фраснах коленете на паважа.

Докуцуках някак до дома, безобразно пиян, залитащ, замаян. По пътя колите ме заобикаляха, гуми скърцаха, шофьорите ми мятаха гневни, уплашени погледи.

Започнах да ровя по джобовете за ключовете. Мъчех се да уцеля ключалката, ръката ми трепереше, непрекъснато драсках боята на вратата. Сякаш там и без това нямаше множество резки.

Усетих, вероятно интуитивно, че нещо не е наред — още като отворих и пристъпих в коридора. Когато излизах, отоплението работеше на пълна мощност — Дженифър е особено чувствителна към зимния студ. Тя е красиво, но изнежено дете, крехко като порцеланова ваза. Сега къщата бе студена като нощта отвън, студена като гроб… Махагоновата поставка за цветя се търкаляше на килима. Саксията бе счупена на две, парчетата — заровени в разпръснатата пръст. Корените на млечката се виждаха: грозни и дълги. Извиках Сюзън по име, после още веднъж — по-силно. Бързо изтрезнявах. Вече се качвах по стълбите, когато чух задната кухненска врата да се затръшва. Понечих да извадя колта модел ДЕ, но се сетих — той всъщност е горе на бюрото ми. Бях го оставил там, преди да се спречкаме със Сюзън, в поредния скандал на издъхващия ни брак. Тогава се проклех. По-късно това щеше да олицетворява провала на моя живот, всичките ми разкаяния, угризения, отново и отново.

Започнах да се промъквам внимателно към кухнята, опрял пръстите на лявата ръка в студената стена. Вратата бе открехната, бутнах я леко.

— Сузи? — повиках я и пристъпих вътре. Подхлъзнах се на нещо лепкаво и мокро. Погледнах надолу: вече бях в ада.

В цветарския магазин човекът присвива очи; опитва се да се сети кой съм. Приятелски поклаща пръст към мен.

— Сигурен съм, че ви познавам отнякъде.

— Надали.

— Да не сте родом оттук? Може би Канаан? Или Монтърей? Отис?

— Не. Не съм тукашен — давам му да разбере, че разпитът не ми харесва и той престава. Мислех да използвам кредитната карта, но решавам да платя в брой. Изваждам парите от портфейла, оставям нужното на тезгяха.

— Значи сте от другаде — казва и клати глава, сякаш това е от голямо значение. — Трябва да сте от големия град. Много тамошни хора се отбиват.

Излизам от магазина и докато се отдалечавам, го виждам как ме зяпа през прозореца. От дръжките на розите капе вода.

вързани за пръчките на облегалката с тънка връв. И двата й крака също бяха вързани за стола. Лицето бе скрито от косата и изглеждаше плиснато с кръв, кожа не се виждаше. Главата бе изкривена назад и прерязаното гърло зееше като втора уста, отворена, застинала в безмълвен тъмночервен писък. Дъщеря ни бе просната върху Сюзън, едната ръка висеше между краката на майка й.

Цялата стая наоколо бе алена — все едно сцена на някаква ужасна трагедия на отмъщението, където кръвта се лее и не секва, а ехото на смъртта отеква безспир. Засъхнала по стените и тавана, сякаш смъртоносно ранена е самата къща. Слоят на пода бе плътен, тежък; отражението ми се разливаше в него, като да бе погълнато в някаква алена тъма.

Сюзън се бе опитала да побегне, за да потърси помощ за дъщеря ни и за нея. Но бе стигнала само до вратата. Тогава той я бе хванал за косата и я бе запокитил в стената. След това я бе довлякъл до стола… до смъртта й.

По Джени нямаше много кръв, но нощницата й бе подгизнала от дълбокия разрез на гърлото. Обърната бе към вратата; косата й падаше върху лицето, на места залепнала по гърдите. Пръстите на краката й висяха над плочките на пода. Погледнах я за миг, а в смъртта си Сюзън отново привлече погледа ми, така както го бе правила и приживе в полуразрушената ни семейна връзка.

И така я гледах, и без да усещам, се свлякох до стената, а от устата ми сами избликнаха ридания — полуживотински, полудетски. Стон след стон — изтръгнати от дълбоко вътре в мен. Взирах се в красивата жена, която бе моя съпруга, и кървавите, празни дупки на мястото на очите й ме повлякоха нейде към дъното на мрака.

Лунните лъчи надничаха през прозореца зад тях, студена светлина падаше върху лъскавата кухненска маса, шкафовете и плочките по стените, крановете на мивката. Посребряваше косата на Сюзън и голите и рамене, озаряваше частите от одраната кожа, покриваща тялото като някаква пелерина. Пелерина, но твърде нежна, за да спре студа.

Гениталиите и на двете жертви бяха значително обезобразени и…

и той бе отрязал лицата им.

Стъмва се доста бързо. Отстрани на пътя фаровете осветяват голи дървета, спретнати морави, чисти бели пощенски кутии и дори едно детско колело пред нечий гараж. Вятърът се е усилил, излизам изпод заслона на дърветата и усещам как подпира колата. Тръгнал съм към Бекет, щата Вашингтон, Бъркшър Хилс. Вече почти съм там.

Седях в стаята за разпити и много добре съзнавах какво правят. Самият аз съм го вършил толкова много пъти. Разпитваха ме, както аз съм разпитвал други преди. Използваха странната, официална лексика на полицейския разпит.

— Спомняте ли си действията си впоследствие?

— Спомняте ли си разположението на клиентите спрямо бара?

— Забелязахте ли нещо относно състоянието на ключалката на задната врата?

Това е объркано, езиково тежко, професионално арго, далечно напомнящо за правния речник, който пък замъглява всяко криминално разследване, както димът забулва клиентите в бара.

След като дадох показания, Коул провери в заведението. Потвърдиха му, че съм бил там по същото време; стана ясно, че не е възможно да съм убил собствените си съпруга и дъщеря.

Но дори и при това положение пак плъзнаха слухове. Бях питан отново и отново за брака си, за отношенията ни със Сюзън, за движението ми през седмиците преди убийствата. От смъртта на Сюзън щях да получа застраховка. Трябваше да давам обяснения и за това.

Според лекарската преценка в мига на връщането ми Сюзън и Джени са били вече мъртви от четири часа. Трупното вкочаняване, особено на вратовете и долните челюсти, вече бе настъпило, а то показваше, че са умрели към 21,30 ч или малко по-рано.

Причината за смъртта на Сюзън бе прерязване на сънната артерия, а Джени… При Джени уплахата бе причинила огромен приток на адреналин, в резултат на което последвал вентрикулярен удар и смърт. Така го бяха описали специалистите. Джени, моето свито, чувствително дете със слабо сърце, буквално бе умряла от страх още преди убиецът да й пререже гърлото. Според лекаря тя вече е била мъртва, когато лицето й е било одрано. Но не и Сюзън. Освен това никой не знаеше защо тялото на Джени е било преместено върху това на майка й.

Имам алибито на пияницата. Докато някой убива жена ми и дъщеря ми, аз се наливам с бърбън в някакъв си крайпътен бар. Но те се връщат отново и отново при мен, понякога красиви и усмихнати — както приживе, друг път — безлики, окървавени… както ги бе оставила смъртта. Махат ми с ръка, зоват ме при тях в мрака, където за любовта място няма, където се крие злото, украсено с хиляди избодени очи и отрязаните лица на мъртвите.

Когато пристигам, вече е тъмно. Портата е заключена. Стената е ниска — лесно я прескачам. Вървя внимателно, за да не стъпя върху надгробните плочи и оставените цветя. Накрая стигам до тях. Дори и в непрогледната тъма знам къде са, те от своя страна също знаят къде да ме намерят.

Понякога идват при мен, в промеждутъка между съня и пробуждането, когато улиците са още тихи и сиви, а зората бавно се процежда през завесите и огрява стаята с мека, слаба светлина. Влизат, виждам очертанията им в мрака — моите съпруга и дете; гледат ме безмълвни, алени в неспокойната си смърт. Пристъпват наблизо, усещам дъха им в нощния бриз, пръстите им в клоните на дърветата — чукат по прозореца ми. Идват и вече не съм сам.

Аз съм човек, треперещ в гърча на собствената си мъка и болка. Аз съм онзи, чийто свят е напълно разстроен, скъсал с нормалното, за да потъне в хаоса. Човек, чиито съпруга и дъщеря го посещават и безмълвни, дълго го съзерцават.

ПЪРВА ГЛАВА

Сервитьорката е около 50-те. Облечена е с тясна черна минипола, бяла блуза, черни обувки с високи токчета. Тялото й сякаш се кани да изскочи от дрехите. Все едно е напълняла несъразмерно по мистериозен начин през времето между обличането си сутринта и пристигането на работа. При всяко доливане на чашата с кафе ме нарича „миличък“. Добре, че не иска друго.

Близо 90 минути седя до прозореца, наблюдавам кафявата сграда отсреща. Сигурно келнерката вече се пита още колко ще остана и дали ще си платя сметката. Отвън улиците в Астория гъмжат от тарикати и измамници. Чакам Дебелия Оли Уотс да напусне скривалището си, а междувременно изчетох „Ню Йорк Таймс“ от игла до конец. Търпението ми е на привършване.

В моменти на слабост решавам да не купувам „Таймс“ в делници, а само в неделя. Така имам поне извинението, че го купувам заради повечето страници. Другата възможност е да купувам „Поуст“, но тогава пък вероятно ще се пристрастя към купоните за намаление — ще започна да ги изрязвам и сегиз-тогиз да притичвам до местния магазин по чехли.

Още си спомням историята за медийния магнат Рупърт Мърдок; той бе убеждавал веригата супермаркети „Блумингдейл“ да рекламират в купения от него през 80-те „Поуст“. В отговор на предложението шефът на „Блумингдейл“ свил рамене и казал:

„Проблемът, господин Мърдок, е в това, че голям процент от читателите ви са най-често срещаните крадци в магазините ни.“

Не съм голям почитател на „Блумингдейл“, но доводът бе достатъчно добър, за да ме откаже от „Поуст“.

Изглежда, тази сутрин водещата новина на „Таймс“ ме бе вкиселила повече от обикновено. Съобщаваха, че Ханзъл Макгий — съдия от Върховния съд, избран в Бронкс, и също така един от най-лошите магистрати в Ню Йорк, се пенсионира през декември и може да се кандидатира за място в борда на „Градско здравно и болнично управление“.

Доповръща ми се само от името на Макгий. През 80-те той председателстваше в съд, където се водеше дело по случая на потърпевша, изнасилена на 9 години от 54-годишен мъж на име Джеймс Джонсън, служител в Пелхъм Бей Парк с присъди за грабеж, въоръжено нападение и изнасилване. Макгий отхвърли предложеното от съдебните заседатели обезщетение от 3,5 милиона долара със следните думи:

„Едно невинно дете бе отвратително изнасилено без никакви причини. И все пак това е един от рисковете да живееш в модерно общество.“

По онова време погледнах на думите му просто като на безчувствено и абсурдно оправдание за отхвърляне на предложеното обезщетение. Днес, след случилото се с жена ми и детето ми, неговата позиция ми се стори още по-гнусна и противна — като символ на победата на Злото над Доброто.

Изключих Макгий от съзнанието си, сгънах вестника и набрах един номер на клетъчния телефон. Не откъсвах поглед от прозореца на най-горния етаж на очуканата сграда отсреща. На третия сигнал ми отговори полушепнещ, учтив женски глас.

— Кажи на оня дебел лайнар — гаджето ти, че идвам да го прибера. Да не ме кара да го гоня — рекох. — Страшно съм уморен и не ми се тича в тая жега.

Ето така действам аз — кратко, ясно. Затворих, оставих пет долара на масата и излязох на улицата — да изчакам Дебелия Оли Уотс да се панира. Тежка мараня висеше над града: летен зной с влага. Според синоптиците идваше й краят: на следващия ден очакваха гръмотевични бури и дъжд. В момента бе ужасно горещо; повечето хора на улицата бяха само по фланелки, тънки панталони и скъпи тъмни очила. Не бе време за баровци с костюми, вратовръзки и отговорни постове: излезеш ли от хладния офис, жегата ще те изпоти като прасе под костюма. Въздухът не помръдваше, никакъв повей, ни следа от ветрец.

Преди два дни Бени Лу се обърна за помощ към мен. Отидох в офиса му на „Бруклин Хайтс“. В мизерното помещение немощен вентилатор се опитваше да се пребори с лепкавата горещина; през отворения прозорец се чуваха репликите на арабите от „Атлантик авеню“. Усещах мирис на готвено от мароканския ресторант наблизо. Бени бе дребен поръчител и бе платил гаранцията на Дебелия Оли до процеса му с надеждата, че Оли послушно ще си седи у дома. Но, изглежда, неправилно бе преценил вярата на Дебелия в правораздаването. Е, това е поне една от причините Бени да си остане дребен играч.

Предложената сума за залавянето на Оли бе добра. Повечето пуснати под гаранция и впоследствие покрили се престъпници са най-често по-тъпи и от попови лъжички. Гаранцията за Дебелия Оли бе 50 000 долара — резултат от недоразуменията и споровете му със силите на реда относно притежанието на „Шевролет Берета“, модел 1993 г., „Мерцедес — купе“, модел 1988 г., плюс няколко броя елитни спортни коли. Всички те, естествено, бяха попаднали в ръцете на Дебелия Оли по втория начин.

Късметът на Дебелия се скапа, когато едно наблюдателно ченге от патрулните, запознато със сияйната му репутация в мрака на подземния свят, забелязало шевролета под един брезент и проверило номерата му. Ама, разбира се, те си бяха фалшиви. Оли бе задържан и разпитан. Той си държа човката затворена и след като уреди плащане на гаранцията, духна, за да не се наложи да обяснява кой е оставил колите под топлите му грижи. Говореше се, че този някой е Салваторе — Сони — Ферера — син на известния дон или „капо“. Имаше и слухове, че през последните седмици отношенията между баща и син се влошили, но никой не знаеше защо.

— Шибана работа, мама му мечка. Онези гадняри се дърлят помежду си — така мъдро Бени Лу окачестви случая през онзи зноен ден в офиса си.

— Дали скарването има нещо общо с Дебелия Оли?

— Откъде да знам, мама му…? Що не идеш да питаш самия Ферера?

Погледнах Бени. Бе напълно плешив. Всъщност, доколкото знаех, той си е такъв още от младини. Дребни капки пот проблясват по гладкия му череп на слънцето. Бузите му червенеят, от гушата му виси кожа като разтопен восък. Малкият му офис, разположен над арабски магазин, мирише на пот, вкиснало и мухъл. Дори не знам защо му обещах, че ще приема работата. Може би заради парите. Или по-скоро, за да върша нещо.

Бени премляска високо веднъж-дваж.

— К’во, бе? Що си ме зяпнал такъв?

— Познаваш ме, Бени, нали?

— К’во, мама му, по дяволите, значи това? Разбира се, че те познавам. Що, да не ти требва препоръка? — засмя се фалшиво, като същевременно умолително разпери дебелите си ръце.

— К’во? — каза отново, като леко заекна.

За пръв път го виждах уплашен. Знаех, че мнозина говорят зад гърба ми през месеците след смъртта на Сюзън и Дженифър; за това какво съм направил или какво може би не съм направил, или е трябвало да направя. Погледът на Бени Лу подсказваше, че и той е чувал слуховете, може би дори и вярва в тях.

Имаше нещо странно в бягството на Дебелия Оли. Не за пръв път срещу него повдигаха обвинения за притежание на крадени коли, макар че сега възможната връзка със семейство Ферера бе увеличила сумата на гаранцията. Дебелия имаше добър адвокат и обвиненията срещу него щяха да бъдат само за фалшивите номера, направени на остров Райкърс, където се занимаваха с подобни нещица. Нямаше сериозна причина Оли да бяга. Също така нямаше причина да си рискува кожата, като свидетелства против Сони за нещо толкова незначително.

— Нищо, Бени, нищо. Ако чуеш нещо ново, обади ми се.

— Разбира се — Бени се успокои. — Пръв на теб ще кажа, мама му.

Когато излизах от офиса, той измърмори нещо под нос. Не дочух добре, по-скоро усещах за какво се отнася. Мисля, че току-що Бени ме бе нарекъл „убиец“ и добавил „като баща си“. Така поне ми прозвуча.

По-голямата част от следващия ден прекарах в търсене на сегашното гадже на Дебелия. След като го открих, се обадих в местните тайландски ресторанти, за да питам дали някой е поръчвал храна на въпросния адрес. На гаджето, де. Оли бе луд по тайландските манджи и както повечето от бягащите от закона нехранимайковци не се отказваше от навика си дори и докато се криеше. Хората не се променят много, което пък прави по-тъпите от тях по-лесно откриваеми. Абонират се за същите списания, ядат в едни и същи ресторанти, пият същата бира, обаждат се на едни и същи жени, спят с едни и същи мъже. В началото онези в тайландския ресторант — смрадливо, тъпкано с хлебарки заведение с мотелче на име „Банкокско слънце“, се дърпаха, но като заплаших да се обадя на здравните инспектори, веднага омекнаха и потвърдиха, че са направили доставка на някаква си Моника Мълрейн с адрес в Астория. Ето така се озовах в кафето отсреща с „Ню Йорк Таймс“ в ръка и звъннах, за да събудя Оли.

И наистина пет минути след обаждането Дебелия — верен на себе си и бавно загряващ като десетватова крушка, отвори вратата на номер 2317, огледа се и заслиза по стълбите, като тромаво се поклащаше. Абсурдна фигура — кичури тук-таме по голия череп, еластични панталони, силно разтеглени от огромния корем. За да остане с него, Моника Мълрейн трябва доста да го е обичала. Пари нямаше, а и със сигурност не бе красавец. Странно, но пък на мен лично Дебелия Оли Уотс ми бе симпатичен.

Тъкмо стъпи на тротоара и на ъгъла се появи един от онези тичащи за здраве откачалки. Бе мъж в сив суичър[2] с качулка на главата. Той мина край Оли и почти от упор изстреля в него три куршума от пистолет със заглушител. Мигом бялата риза на Дебелия се обагри в червено, той се строполи на земята. Мъжът се оказа левичар, застана над него и го довърши с още един изстрел в главата.

Някой изпищя, на вратата на сградата зърнах тъмнокоса жена — вероятно опечалената вече Моника Мълрейн. Тя прибяга до тялото на Оли, клекна, прегърна окървавената глава и захлипа. Мъжът вече се отдалечаваше; тичаше заднишком — с лице към трупа и на пети — като боксьор, който чака края на рунда. Внезапно спря, върна се и пусна един куршум в главата на жената. Тя се просна върху Оли, закри го с тяло. Очевидците наоколо се разбягаха като пилци и се изпокриха зад коли и в магазини. Приближаващите автомобили заудряха спирачки.

Почти бях пресякъл улицата, извадил полицейския си смит и уесън[3]. Убиецът побягна. Държеше главата си приведена, пистолетът все така в лявата ръка. Не го остави на местопрестъплението, макар и да носеше черни ръкавици. Или оръжието бе по някакъв начин издаващо, съответно опасно за оставяне, или стрелецът бе тъпак. Залагах на втората възможност.

Хукнах и почти го настигнах. Тогава видях черния „Шевролет Каприс“ с тъмни стъкла. Излизаше бавно от странична уличка и явно изчакваше убиеца. Той горе-долу бе стигнал до колата, когато се прицелих и стрелях два пъти. Единият куршум уцели вратата на шевито, другият го удари в дясната ръка. Той се обърна и отвърна на стрелбата два пъти. Успях да зърна очите му — широки, силно искрящи. На гърдите имаше микрофон с предавател.

Вероятно шофьорът се уплаши, защото колата тръгна, като изостави убиеца на Дебелия на сухо. А той стреля още веднъж. Предното стъкло на автомобила вляво от мен се пръсна. Чувах крясъците на хората наоколо. В далечината завиха приближаващи се сирени. Мъжът кривна в една алея, бягаше и се обръщаше да види къде се намирам. Стигнах до ъгъла — проехтя нов изстрел. Парчета мазилка от стената до мен ме парнаха по лицето. Виждах го пред себе си. Стигнеше ли до пресечката отсреща, щеше да се шмугне в тълпата и край — щях да го изгубя. Иди го търси сетне.

В рамките на малкото разстояние помежду ни хора нямаше. Реших да рискувам, още повече слънцето бе зад мен. Прицелих се и стрелях два пъти. Чух викове и видях бягащи минувачи, но те бяха по-далеч встрани и зад мен. Дясното рамо на убиеца политна рязко напред, все едно го бе тласнала невидима сила. Извиках му да хвърли оръжието, но той се обърна и вдигна лявата ръка. В нея бе пистолетът. Намирах се на двадесетина фута от него. Не бях в стабилна поза, но гръмнах отново два пъти. Лявото му коляно експлодира, той се строполи до стената и изпусна пистолета, който падна на безопасно разстояние — до някакви кофи за боклук. Приближих се до мъжа със суичъра — бе страшно пребледнял. Държеше лявата ръка до окървавеното коляно, без да пипа раната. Очите му блестяха ненормално все така. Внезапно се изкикоти. Вдигна се по стената и се опита да подскача на здравия крак. Вече бях на 15 фута от него. Шевролетът внезапно спря на края на алеята. Едно от стъклата се отвори и от тъмния интериор проехтя гърмеж. Убиецът се преви и се просна на земята; потрепери веднъж-дваж, замря. Виждах аленото петно върху суичъра. Избумтя нов изстрел и от главата на падналия пръсна кръв, а лицето му се захлупи върху мръсната улица. Хвърлих се зад кофите. Стената над мен избухна, върху ми се посипаха прах и ситни парченца тухла. Куршумът на онова нещо, с което стреляха от шевролета, буквално проби стената. Прозорецът на колата се затвори и тя полетя на изток. Изтичах до стрелеца. От него течеше доста кръв — върху паважа се бе образувала тъмночервена локва. Сирените вече ечаха съвсем наблизо. Зяпачи веднага се събраха, гледаха ме мълчаливо как стоя над трупа.

Пристигна патрулна кола. Хвърлих пистолета, вдигнах ръце. Убиецът на Дебелия Оли лежеше в краката ми. Единият от полицаите ме задържа на мушка, докато другият ме обискираше за оръжие. Блъсна ме, подпря ме на стената, определено използваше повече сила, отколкото бе нужно. Бе млад — някъде около 23 или 24 години и страшно самонадеян.

— По дяволите, Сам — рече на колегата си. — Тоя тук се смята за Уаят Ърп[4]. Стреля като в „По пладне“[5].

— Уаят Ърп не е герой от „По пладне“ — поправих го аз.

Партньорът тъкмо проверяваше документите ми. Вместо отговор младото ченге ме млатна здраво в бъбреците. Паднах на земята, на колене. Чуваха се други сирени. Пристигаха още полицейски коли. Някъде наблизо звучеше и по-особената сирена на линейка.

— Мислиш се за много печен, а? — сопна се младокът. — Защо го пречука?

— Понеже тебе още те нямаше — процедих през зъби, стиснати от болка. — Ако ти ми се беше мярнал, сто на сто щях да гръмна теб.

Тъкмо щеше да ме прасне отново, когато познат глас рече:

— Престани, Харли.

Погледнах през рамо към партньора му. Разпознах Сам Рийс — колега от времето, когато бях в полицията. Той също ме позна. Мисля, че не хареса онова, което видя.

— Беше ченге. Остави го на мира.

И така тримата изчакахме, без да говорим, докато пристигнаха другите. Наблизо спряха още две патрулки. Появи се и тъмнокафяв „Шевролет Нова“. От него слезе цивилен мъж. Вдигнах глава, зърнах Уолтър Коул. Не го бях виждал почти шест месеца — откакто го повишиха в лейтенант. Носеше дълго, кафяво кожено сако, страшно неподходящо в ужасната жега.

— Оли Уотс, а? — рече той, като посочи с глава убиеца. Кимнах.

Остави ме сам за малко, заговори ченгетата и детективите от местния участък. Обилно се потеше в сакото си.

— Можеш да влезеш в моята кола — рече ми, когато се върна. Забелязах, че гледаше полицая на име Харли с нескрита антипатия. Извика някакви други детективи и тихо им каза няколко думи. После отново ми махна към своя автомобил.

— Готино сако — подхвърлих одобрително. — Падат ли си мацките по него?

Очите му проблеснаха за миг.

— Лий ми го подари за рождения ден. Иначе защо мислиш, че ще го нося в тая жега? Ти стрелял ли си?

— Няколко пъти.

— Нали знаеш, че има закон против употребата на оръжие на обществени места?

— Да бе, да. Но тоя мъртвец тук май не го знаеше. А също и човекът, който го думна. Що не опитате да разлепите плакати по улиците — „Не стреляй по хората!“.

— Много смешно. Влизай в колата!

Така и направих. Автомобилът бавно потегли, отделяйки се от бордюра. Зяпачите любопитно ни гледаха. Насочихме се към централните, претъпкани с коли улици.

ВТОРА ГЛАВА

Бяха минали шест часа от смъртта на Дебелия Оли Уотс, приятелката му Моника Мълрейн и убиеца, чиято самоличност все още не бе установена. Разпитваха ме двамина детективи от отдел „Убийства“, които не познавах. Уолтър Коул не участваше. Привършиха въпросите си, донесоха ми кафе на два пъти и, общо взето, ме оставиха на мира. Когато излизаха, отвън успях да мярна висок, слаб мъж с тъмен ленен костюм. Конте с модна риза и прилежно изгладена червена копринена вратовръзка. Приличаше на служител на ФБР. Поредното суетно федерално фанте.

Масата в стаята за разпити бе стара, износена, с кафяви петна от стотици, може би хиляди чаши кафе. В лявата й част някой бе надраскал разбито сърце — вероятно с ножче. Помнех това сърце от последния път, когато бях в същото помещение…

— По дяволите, Уолтър.

— Уолт, той не бива да е тук. Получава се кофти. Не е добра идея…

Коул изгледа детективите, наредени прави до стената и седнали на столове около масите.

— Той не е тук — рече Коул. — Що се отнася до всички в тази стая, никога не сте го виждали.

Стаята за разпити бе пълна със столове. Дори бяха донесли допълнителна маса. Все още бях в отпуска по уважителни причини и, както се оказа по-късно, оставаха ми само две седмици до напускането на полицията. Бяха минали четиринадесет дни от смъртта на най-близките ми, но досега разследването не бе довело до особени резултати. Със съгласието на лейтенант Кафърти, който по-късно се пенсионира, Коул събра всички детективи, работещи по случая. Бяха повикани и двама-трима други полицаи, считани за едни от най-добрите служители в отдел „Убийства“. Сбирката трябваше да бъде комбинация от общо разглеждане на случая и лекция. Рейчъл Улф щеше да изнесе лекцията.

Улф имаше репутацията на добър криминален психолог. Въпреки това шефовете отказваха да се консултират с нея. Те си имаха на разположение собствен психоаналитик и психолог — д-р Ръсел Уиндгейт, но Коул веднъж бе казал за него:

— Уиндгейт не може дори и пръдня да анализира.

Той бе лицемерно, надуто копеле; на всичкото отгоре се оказа, че е и брат на главния комисар. С други думи, лицемерно, надуто копеле с връзки и влияние.

Днес се бе оказало, че Уиндгейт участва в конференция на заклети последователи на Фройд в Тулса и Коул си бе позволил своеволието да повика Улф. Тя седеше начело на масата — строга на вид, но привлекателна жена, някъде около 30-те. Дългата й червена коса падаше по раменете и тъмносиния й стегнат костюм. Бе кръстосала крака. Носеше сини официални обувки.

— Всички знаем защо Птицата желае да присъства — продължи Коул. — Ако бяхте на неговото място, и вие бихте поискали същото.

Бях изнудвал и дълго придумвал Коул да ме включи в този специфичен брифинг. Бях му припомнил всички услуги, които съм му правил; всичко, което би могъл да ми дължи. Въпреки че нямах никакво право да го сторя. Но съвсем не съжалявах.

Останалите в стаята не изглеждаха убедени, че е редно да присъствам. Можех да го прочета по лицата им, по начина по който ни гледаха, как свиваха рамена или стискаха устни. Не ми пукаше. Исках да чуя мнението на Улф. Коул и аз седнахме и я зачакахме да започне.

Тя извади очила и ги сложи. Надрасканото сърце се падаше на масата между мен и лявата й ръка. Улф прегледа някакви бележки, измъкна два листа от купчината и започна:

— Така, не знам до каква степен сте запознати с материята и затова ще процедирам по-бавно — спря за миг. — Детектив Паркър, може би ще ви е трудно в някои моменти — в гласа й не личеше извинение. Просто излагаше известен на всички факт. Кимнах и тя продължи.

— Това, с което си имаме работа, е сексуално убийство. Брутално, садистично, сексуално убийство.

Мислите ми се рееха нейде. Опипвах издяланото сърце на масата с пръст. Допирът с него ме върна в действителността. Вратата леко се открехна, зърнах федералния агент отвън. Влезе служител с поднос кафета; на поставката пишеше „Обичам Ню Йорк“. Кафявата течност смърдеше на старо, все едно бе от сутринта. Сложих си сметана. Цветът на кафето въобще не се промени. Отпих и се намръщих.

— Обичайно при сексуалното убийство е налице елемент, свързан със сексуалната активност като основа за поредица от действия, водещи до смърт — продължи Улф, като отпиваше от кафето. — Събличането, одирането, обезобразяването на гърдите и гениталиите на жертвите сочат сексуалния елемент на престъплението. Въпреки това няма показания за проникване в нито една от жертвите, било чрез полов орган, пръсти или чужди предмети. Девствената ципа на детето е непокътната, при възрастната жертва няма следи от вагинално нараняване.

Освен това при убийствата е безспорен садистичният елемент. Възрастната жертва е била измъчвана преди смъртта си. Имало е одиране — именно в предната област на туловището и лицето. Като прибавим и сексуалните елементи стигаме до извода, че имаме работа със сексуален маниак-садист, който получава удовлетворение от крайни физически и според мен умствени мъчения.

По причини, които ще разясня по-късно, мисля, че убиецът е мъж. Смятам, че е искал майката да наблюдава мъчението и убийството на собственото си дете, преди тя самата да бъде убита. Обикновено сексуалният садист се възбужда от реакцията на жертвата към изтезанията. В този случай той е имал две жертви, целта му е била всяка от тях да бъде свидетел на мъченията на другата. Той превръща сексуалните си фантазии в насилствени действия и мъчения, които завършват със смърт.

Внезапно чух навън, да се повишават гласове. Единият бе на Уолтър Коул. Не познавах другия. По едно време затихнаха. Знаех, че говорят за мен. Твърде скоро щях да разбера какво искат.

— Е, добре. Сексуалните садисти най-често нападат бели зрели жени, които не познават убиеца. Често могат да атакуват и мъже, а както и в този случай — деца. Понякога може да има връзка между жертвата и някой в живота на престъпника. Жертвите се подбират след внимателно наблюдение и следене. Вероятно убиецът е наблюдавал семейството от дълго време. Познавал е навиците на съпруга. Знаел е, че ще се забави доста, когато отиде в бара, и така ще му остави време и поле на действие, за да завърши каквото си е наумил. Мисля, че тук не е успял да постигне намисленото.

Местопрестъплението в нашия случай е необичайно. Естеството на престъплението изисква някое уединено място, където убиецът спокойно да може да се занимава с жертвата. В някои случаи престъпникът преправя жилището си с тази цел. В други той може да използва кола или микробус за място на убийството. Но интересното сега е, че той не е избрал нито една от двете възможности. Мисля, че му е допадал елементът на възможен риск. Също така смятам, че е искал да направи „впечатление“, макар че тази дума едва ли е най-сполучливата в нашия случай.

„Впечатление“ в смисъл силно да шокираш околните — все едно да носиш ярка вратовръзка на погребение, помислих си аз.

— Местопрестъплението е внимателно избрано, за да въздейства по най-мъчителния начин на съпруга, максимално да го травмира при завръщането му.

Улф май се оказа права. Може би не биваше да идвам на събирането. Със сухия си глас психоложката безпристрастно и прозаично говореше за смъртта на съпругата и детето ми, сякаш просто редеше цифри от поредната страховита статистика на който и да е от големите градове с висока престъпност. Надявах се все пак, че Улф ще подскаже, ще подхвърли или спомене нещо, което да помогне на разследването, а и в моите търсения. Две седмици са много време при професионална работа по убийство. Ако не е късметлия, след две седмици без никакъв напредък следователят започва да се суети и дълбае на едно и също място.

— Това показва, че убиецът е с коефициент на интелигентност над средното ниво и обича да играе и рискува — рече Улф. — Фактът, че е искал да има и елемент на шок, говори, че са вложени лични чувства, насочени срещу съпруга. Но това е само предположение. Статистически погледнато, общият тип на този вид престъпления е безличен.

В повечето случаи разделяме местопрестъпленията на три вида: организирано или подредено, неподредено и нещо средно между двете. Организираният убиец планира убийството и избира жертвата си много внимателно. В този смисъл и местопрестъплението отразява елемент на контрол. Жертвите отговарят на определени условия: възраст, цвят на косата, месторабота, начин на живот. Употребата на въжета сега показва елемент на контрол и предварително планиране.

В случаите на сексуален садизъм самият акт на убийство е силно еротизиран. Има определен бавен ритуал, през който убиецът полага всички възможни усилия, за да запази жертвата жива колкото се може по-дълго до смъртта й. С други думи, той не иска жертвите му да умрат по-бързо.

Но в този случай не е успял. Детето, Дженифър Паркър, е имало слабо сърце и то е спряло след разпространението на адреналина в неговата телесна система. Нека прибавим и опита за бягство на майката и травмата на носа й след удар в стената, след който тя може би временно е загубила съзнание; е, според мен престъпникът е усетил, че губи контрол над ситуацията. От организирано местопрестъплението се превръща в неорганизирано. Малко след като одира жертвите, гневът му го обзема напълно и той ги обезобразява.

В този миг вече исках да си тръгна. Бях направил грешка. Нищо добро нямаше да излезе от стоенето тук.

— Както казах по-рано — обезобразяването на гениталиите и гърдите е често срещано в този тип престъпления. Но нашият случай не се вписва в общия характер по няколко причини. Първо, според мен той ги е обезобразил след гняв и загуба на контрол. Може и да се е опитал да прикрие нещо. Например някоя част от ритуала, която се е провалила, и той е искал да ни отвлече вниманието. По всяка вероятност частичното одиране е ключът към загадката. Той се опитва да ни покаже нещо; то не е завършено според неговите стандарти, но все пак е налице.

— А откъде сте сигурна, че е бял мъж? — попита Джойнър — черен детектив, с който бях работил един-два пъти.

— Най-често извършителите на престъпления със сексуален садизъм са бели, а не черни мъже, не и жени. Бели мъже.

— Вече не си под подозрение, Джойнър — рече някой. Избухна смях и натрупаното напрежение леко спадна. Двама-трима от присъстващите ме погледнаха. Общо взето, хората се държаха така, сякаш не ме забелязваха. Бяха професионалисти. Опитваха се да запомнят и най-дребната информация, която може да им подскаже нещо за извършителя.

След като смехът заглъхна, Улф каза:

— Проучванията показват, че около 43% от сексуалните убийци са женени. Около 50% имат деца. Не си мислете, че търсим някакъв луд самотник. Може например дори да е член на местния родителско учителски комитет или пък треньор на детския бейзболен отбор. Може професията му да предполага постоянни контакти на различни нива, да има опит в общуване с хората и така да избира жертвите си. Също така в миналото си може да е имал някакви антиобществени прояви. Не е задължително да са били сериозни. Следователно възможно е и да има досие в полицията. Но и това не е задължително.

Често сексуалните садисти са запознати с полицейските методи на разследване или са луди по оръжията. Убиецът може да се опита да разбере как върви случаят — дали има някакви свидетели. Най-вероятно притежава чиста и добре поддържана кола — така не привлича внимание и не рискува автомобилът му да се развали някъде близо до местопрестъплението. Може да го е преправил по съответен начин, за да превозва жертвите си: дръжките на задните врати и прозорци да са махнати, багажникът да е звукоизолиран. Ако вече имате заподозрян, проверете багажника на колата му за допълнителни запаси от гориво, вода, въжета, белезници, превръзки.

При обиск търсете всякакви вещи и предмети, свързани с анормално сексуално поведение и насилие: порнографски списания и филми, евтина криминална литература, вибратори, садомазохистични приспособления, женски дрехи — особено бельо. Възможно е да е взел някои от тези вещи от жертвите. Търсете дневници и ръкописи: в тях ще има подробности за жертвите, сексуални фантазии. Дори може да са описани самите престъпления. Престъпникът може да притежава полицейско оборудване и със сигурност е запознат с полицейските процедури — Улф си пое дълбоко дъх и седна.

— Ще го направи ли отново? — попита Коул.

За миг стаята потъна в тишина.

— Да, но самата ви презумпция е погрешна — каза тя и се обърна към Коул, който изглеждаше объркан.

— Според вас това е първото му убийство. Бе ли изпълнена ПОРТП?

ПОРТП значи Програма за оценка и разкриване на тежки престъпления. Тя изисква да се попълва доклад за разкрити и неразкрити убийства или опити за убийства, особено където има отвличане, където изглежда, че липсва мотив или са сексуално ориентирани. Докладите се изпращат в Националния център за тежки престъпления в академията на ФБР в Куонтико. Там информацията се обработва и се сравнява с базите данни от предишни престъпления, за да се използва при съставянето на криминален профил на убиеца.

— Да, изпратихме доклад — отговори Коул.

— Изискахте ли профил?

— Да, но начинът на извършване на убийствата не съвпада с никои досега заведени данни на ФБР. Особено одирането на лицата.

— И какво за лицата? — отново се обади Джойнър.

— Все още се опитвам да разбера — рече Улф. — Някои убийци си взимат сувенири от жертвите. В нашия случай може да има някакъв псевдорелигиозен или жертвен елемент. Съжалявам, но все още не съм сигурна.

— Значи мислите, че може да е извършил нещо такова и преди? — попита Коул.

Улф кимна.

— Може би. Ако е убивал и преди, той е скривал телата и сегашните убийства представляват промяна в поведението му. Може преди да е убивал тихо и неочебийно, а сега да иска да привлече общественото внимание. Но тъй като убийствата не са сполучливи от негова гледна точка, може да пожелае да се върне към предишния си метод. Има и друга възможност — да изпадне в период на летаргия и да спре за известно време. Но ако искате да прогнозирам — според мен сега той планира следващия си удар много внимателно. Последния път е допуснал много грешки и мисля, че не е постигнал желания от него ефект. Но следващия път няма да сгреши. Ако преди това не го хванете, следващия път ще направи търсеното от него впечатление.

Вратата се отвори, влезе Коул с двамина.

— Това са специален агент Рос от ФБР и детектив Барт от отдел „Обири“ — представи ги Коул. — Барт работи по случая Уотс, а агент Рос се занимава с организираната престъпност.

Отблизо костюмът на Рос изглеждаше още по-скъп, всъщност бе правен по поръчка. До него Барт, облечен в яке от „Джей Си Пени“[6], бе като беден провинциалист. Двамата застанаха един срещу друг до масата и ми кимнаха. Коул седна. Същото направи и Барт. Рос остана прав.

— Нали не криеш нищо от нас? — попита Коул.

— Не — отвърнах. — Знаете толкова, колкото и аз.

— Според агент Рос Сони Ферера е отговорен за убийствата на Уотс и приятелката му. Освен това смята, че си спестяваш част от информацията.

Рос зърна нещо на ръкава си и погнусено го изтръска с върха на пръстите. Неволно помислих, че си представя мен.

— Просто няма причина Сони да убива Оли Уотс — отговорих. — Става дума за откраднати коли и фалшиви номера. Не е възможно Оли да е знаел нещо важно за дейността на Сони. В съда щяха да го претупат за десетина минути.

Рос пристъпи напред и седна на ръба на масата.

— Интересно е, че пак се появяваш след толкова време. Колко месеца минаха оттогава — шест или седем? Щом се появиш, и вече сме до гуша в трупове — рече той, все едно не бе чул и дума от казаното от мен.

Бе на около 40-45 години и изглеждаше в добра форма. Но лицето му бе набраздено от множество бръчки. Май не бяха от лесен и щастлив живот. Улрич ми бе говорил за него, когато напускаше Ню Йорк, за да поеме новия си пост — заместник главен агент на клона на ФБР в Ню Орлиънс.

Стана дяволски тихо. Рос се опита да ме смути с поглед. Най-накрая отегчено погледна встрани.

— Агент Рос мисли, че не си ни казал всичко — повтори Коул. — Иска да те поразпита, просто ей така.

Изражението му бе неутрално, очите — невъзмутими. Рос пак ме бе зяпнал.

— Агент Рос е цял страшник. Като почне да ме притиска, Бог знае какво мога да си призная.

— Това доникъде няма да ни доведе — отрони сухо Рос. — Господин Паркър очевидно не желае да сътрудничи и аз…

Коул го прекъсна с ръка.

— Може ли да ни оставите насаме за малко, господа? Изпийте по кафе или нещо подобно — предложи той.

Барт сви рамене и излезе. Рос остана седнал на масата, понечи да каже нещо, но изведнъж се изправи рязко и бързо напусна стаята, като тресна вратата след себе си. Коул въздъхна дълбоко, отпусна вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата.

— Не се дърви толкова на Рос. Ако поиска, може да ти излее тон лайна на главата. А и на моята.

— Казах ти всичко, което зная за случая. Бени Лу може да знае повече, макар че се съмнявам.

— Вече говорихме с Бени Лу. Твърди, че не знае нищо. Нищо, разбираш ли ме? Той не чатка кой е президентът, а ти искаш нещо друго…

Коул въртеше химикалка в ръка.

— Нали го знаеш: „Хей, кво ста’а, тва си е бизнес, мама му…“ — имитираше доста добре бръщолевиците на Бени.

Усмихнах се, напрежението малко се разпръсна.

— Кога се върна?

— Преди една-две седмици.

— И какво правиш?

Какво можех да му отговоря: че бродя по улиците по местата, където сме ходили с Дженифър и Сюзън? Как да му кажа, че зяпам през прозореца на апартамента и мисля за убиеца — къде ли е той? Как да му обясня, че приех работата от Бени Лу, защото ме е шубе. Боя се, че ако не върша нещо, някоя вечер ще си тегля куршума.

— Нищо особено. Мисля да се срещна с някои от старите информатори. Може да са узнали нещо ново.

— Няма нищо ново, поне при нас. Ти да не си научил нещо?

— Не.

— Мога ли да те помоля да зарежеш тези неща, а, Птицо?

— Не. Изплюй камъчето, Уолтър.

— В момента тук не е най-подходящото място за теб. Знаеш защо.

— Така ли? Наистина ли знам?

Коул ядно и със сила захвърли химикалката на масата. Тя се претърколи до края й и се задържа току преди да падне на пода. За миг помислих, че ще ме удари, но след секунди гневът изчезна от погледа му.

— Пак ще говорим.

— Добре. Няма ли да ми покажеш някои неща?

На бюрото виждах докладите от отдел „Балистика и огнестрелни оръжия“. Пет часа бяха съвсем кратко време да се направят проби, да се напише пълен доклад. Но, изглежда, агент Рос спешно получаваше всичко, което пожелаеше.

Посочих документите.

— Какво казват балистиците за куршума от тялото на убиеца?

— Не е твоя работа.

— Уолтър, видях как умря онзи тип. Стрелецът от колата гръмна и по мен — куршумът буквално мина през стената. Като през масло. Някой има особен вкус към тежки оръжия.

Коул мълчеше.

— Не може да се купи подобно пушкало и да не се разчуе — рекох. — Ако ми пуснеш нещичко… я следа, нишка, може и да открия нещо повече.

Коул помисли за миг и започна да рови в книжата на доклада.

— Двуграмови, картечни патрони, но калибърът е 5,7 милиметра.

Подсвирнах.

— Значи смален калибър — от пушечните. Наистина ли е стреляно с леко оръжие?

— Куршумът е пластмасов, но има метален кожух, при попадение не се деформира. Кофти работа. Проникне ли в човешко тяло, променя си центъра на тежестта, преобразува енергията си и излиза с много по-малка скорост.

— А куршумът, който проби стената?

— Според балистиците се е движил с начална скорост при излизане от цевта около 650 метра в секунда.

Подсвирнах. Изключително бърз куршум.

Деветмилиметровият „Браунинг“ изстрелва осемграмови патрони със скорост 350 метра в секунда.

— Също така предполагат, че това нещо ще мине през бронирана жилетка „Кевлар“ като през оризова хартия. Ако е изстреляно от двеста метра, ще пробие и дебела стена.

Дори „Магнум“, 44 калибър, може да пробие бронирания кевлар само от много близко разстояние.

— Но удари ли мека цел…

— Спира те на място и… зная.

— Американско производство ли е?

— Не е. Според оръжейните експерти е европейско — белгийско. Нарича се „Five-seveN“ — с голямо F и голямо N — по името на производителя — F.N. Herstal за антитерористични действия и операции за освобождаване на заложници. Но за пръв път се появява в ръце на хора извън национални служби за сигурност.

— Свързахте ли се с производителя?

— Ще опитаме, но май ще изгубим следата при прекупвачи, посредници и прочие.

Изправих се.

— Ще поразпитам тук-там.

Коул вдигна химикалката и заканително размаха пръст като недоволен учител, който се кара на най-големия тарикат в класа.

— Рос все още ти е много навит.

Извадих писалка, взех листче от бюрото, написах номера на клетъчния си телефон.

— Винаги е включен. Мога ли да си вървя?

— При едно условие.

— Казвай.

— Довечера искам да дойдеш у нас.

— Съжалявам, Уолтър, но вече не съм по светските посещения.

Той, изглежда, се засегна.

— Не бъди такъв задник. Не говорим за светско гости. Ела или ще оставя Рос да те опандизи до Деня на страшния съд. И няма да си мръдна пръста дори.

Тръгнах да си ходя.

— Сигурен ли си, че ни каза всичко? — рече Коул на гърба ми.

Не се обърнах.

— Казах всичко, което можех, Уолтър.

Което си беше самата истина, поне технически погледнато.

Бях открил Емо Елисън 24 часа по-рано.

Емо живееше в гаден хотел в източен Харлем, където единствените посетители са проститутки, ченгета или престъпници. На рецепцията имаше бронирано стъкло, а в нея нямаше никой. Качих се и почуках на вратата на Емо. Никой не отговори, но май чух как прищрака пистолет.

— Емо, аз съм — Птицата. Трябва да поговорим.

— Не знам нищо — каза Емо през вратата. — Няма к’во да ти кажа.

— Нищо още не съм те и питал. Хайде, отвори вратата. Дебелият Оли е загазил. Може би ще мога да му помогна. Пусни ме.

Миг тишина, после чух звука на верига. Вратата се отвори, пристъпих вътре. Емо стоеше до прозореца, но все още държеше пистолет. Затворих.

— Ютията не ти трябва — рекох.

Емо погледна оръжието и го остави на нощното шкафче. Май без него се чувстваше по-удобно. Патлаците не му бяха в стила. Забелязах, че пръстите на лявата му ръка са превързани. По превръзката бяха избили жълти петна.

Емо беше слаб, блед мъж на средна възраст. Пет години бе работил за Дебелия Оли. Като механик бе средна ръка, но беше лоялен и знаеше кога да си трае.

— Знаеш ли къде е?

— Не се е обаждал.

Мъчително се отпусна на ръба на добре оправеното легло. Стаята бе чиста и миришеше на дезинфектант. По стената имаше една-две драсканици. На рафтове внимателно бяха подредени книги, списания, лични вещи.

— Чух, че работиш за Бени Лу. Защо?

— Все пак е работа — отговорих.

— Хванеш ли Оли, мъртъв е. Ега ти работата.

Облегнах се на вратата.

— Може и да не го хвана. Бени Лу може да си позволи загубата. Но ще ми трябва добра причина да не го правя.

Вътрешна борба се изписа по лицето на Емо. Затърка нервно ръце — една в друга и дори веднъж-дваж погледна към пистолета. Видимо го бе страх.

— Защо побягна Оли, а, Емо? — попитах внимателно.

— Казвал ми е, че си свестен, готин човек — рече. — Така ли е наистина?

— Не знам. Но наистина не искам Оли да пострада.

Емо ме изгледа продължително. Май се опитваше да вземе решение.

— Пили беше. Пили Пилър. Познаваш ли го?

— Зная го.

Пили Пилър бе дясната ръка на Сони Ферера.

— Той обикновено идва един-два пъти месечно и взима някоя кола. Връща я след няколко часа. Всеки път — различна. Оли бе сключил тая сделка да не плаща рекет на Сони. Слагаме фалшиви номера и е готова за Пили.

Миналата седмица Пили дошъл, взел кола и се чупил. Аз не бях там, същата вечер пристигнах късно, понеже бях болен. Имам язва. Когато пристигнах, Пили вече го нямаше.

Както и да е, минава полунощ, седим си с Оли и говорим за туй-онуй. И както чакаме Пили да върне колата, по едно време нещо отвън ТРЯЯЯС!!! Излизаме — Пили набил автомобила в портата, той самият се захлупил на кормилото. Предницата намачкана, ама и на други места, затова решаваме, че се е тряскал и другаде и не е изчакал ченгетата…

Тиквата му нарязана, по челото рани — където се е ударил в предното стъкло, в купето много кръв… както и да е, избутваме с Оли колата в двора и той се обажда на един познат лекар. Оня казал да му откараме Пили. А нашият не помръдва и е адски пребледнял. Тогава Оли го качи на своята кола и го закара, но докторът настоял да го води веднага в болницата, понеже черепът му бил пукнат.

Сега думите просто потекоха като порой от Емовата уста. Веднъж като започна, вече спиране нямаше. Искаше да си излее всичко от душата, да му падне товарът от гърба. Сякаш щеше да падне, ако изреди всичко на глас.

— Във всеки случай Оли се опънал и се скарали, но докторът знаел една по-специална клиника — частна, където въпроси не задават и Оли се съгласил. Лекарят се обадил там, а Оли се върна, за да види какво да правим с колата.

Позвъни на Сони, но никой не се обаждаше. Колата си е прибрана в двора, обаче знаеш ли? Не иска да я държи, защото ако е нещо, свързано с ченгетата, ега ти номера! Затова се уплаши, обади се на дъртия на Сони и му изпя какво е станало. А дъртият му казва да си трае, сега ще прати човек — да прибере колата, страшно няма.

Тогава Оли излезе да я дръпне по-назад, но като се прибра, на вид бе по-зле и от Пили. Побелял, целият трепери, казвам ти — като болен. Питам го — „Кво стана, бе?“, обаче той ми повтаря само едно — да се чупя и да си държа човката затворена. Питам го пак, той само това си знае — „Чупи се — вика — и си трай, защото майката си…“

— И какво стана после?

— После — нищо. Само чух по-късно, че ченгетата пристигнали и направили обиск, след това на Оли му платиха гаранцията и той го духна. Ей ти на — честен кръст, това е всичко, което зная…

— Е, тогава защо ти е патлакът?

— Ами… преди ден-два се появи един от хората на дъртия дон. Боби Шиора. Питаше за Оли, искаше да знае дали съм бил там онзи ден, когато се появи Пили. Казвам му „Не, не съм бил“, ама той ме гледа особено и не вярва…

И Емо се разплака. Вдигна ръка и започна да развързва един от превързаните си пръсти. Бавно, внимателно.

— Откара ме с него насила.

Поднесе към мен развързания пръст. Ясно видях белега — кръгъл с огромен подут мехур от изгаряне, който видимо пулсираше.

— Със запалката от колата… Държи ми ръката, гледа ме страшно и ме гори… и пита, ли пита… със запалката на колата…

Двадесет и четири часа по-късно Оли Уотс бе мъртъв.

ТРЕТА ГЛАВА

Уолтър Коул живееше в Ричмънд Хил — най-стария от Седемте сестри, както наричаха кварталите на Куинс[7]. Бил е застроен през осемдесетте години на миналия век и още тогава е имал център и малък площад; вероятно е изглеждал като голямо село, когато родителите на Коул са се преселили там от Джеферсън Сити в навечерието на Втората световна война. Коул запази старата семейна къща, северно от „Миртъл авеню“ — на 113-а улица, когато родителите му се преместиха във Флорида. Почти всеки петък той и съпругата му Лий вечеряха в „Траянгъл Хофбрау“ — стар немски ресторант на авеню „Джамайка“, а през лятото редовно се разхождаха в гъстите гори на Форест Парк.

Пристигнах в дома на Коул малко след девет часа. Той ми отвори вратата и ме отведе в работната си стая — помещение, което всеки по-слабо образован от Уолтър човек би нарекъл свой кабинет, макар че тази дума не би била справедлива спрямо неголямата, но извънредно качествена библиотека, събирана за горе-долу половин век от жадни за добри книги читатели. Там до дебели томове съдебна медицина, трудове по разновидностите на сексуалните престъпления и психология на престъпника стояха биографиите на Кийтс и Сент Екзюпери. Фенимор Купър бе поставен до Борхес; Бартелм[8] се мъдреше непохватно сред няколко томчета на Хемингуей.

На бюрото, чийто плот бе облечен в кожа, седеше неголям макинтош. Стори ми се, че моделът е „Пауърбук“. Встрани имаше три шкафа, може би с документация. По стените висяха картини на местни художници, а в ъгъла, в малък остъклен бюфет бяха изложени разни трофеи и награди от състезания и шампионати по стрелба. Бяха сбутани една до друга в малкото пространство, без особен ред, сякаш Уолтър държеше на тях и се гордееше с умението си, но пък го бе срам от самата му гордост. Прозорецът бе открехнат, отвън долиташе уханието на прясно окосена трева. Чуваха се гласове на деца — играеха хокей на трева в топлата вечер.

Вратата се отвори, влезе Лий. Тя и Уолтър бяха женени вече двадесет и четири години; споделяха всичко в живота си с лекота и красота, които ние със Сюзън не бяхме успели дори и поне малко да наподобим, даже и в най-добрите ни времена заедно. В черните джинси и бялата блуза Лий криеше фигура, издържала на раждането и отглеждането на две деца, пък и на голямата любов на Уолтър към ориенталската кухня. Катраненочерната й коса бе прибрана в конска опашка; в нея проблясваха сиви кичури — същински лунни лъчи, разиграни върху тъмна водна повърхност. Наведе се да ме целуне леко по бузата и ме прегърна през рамо. Докосна ме ароматът на лавандула и аз усетих, не за пръв път, че винаги съм бил малко влюбен в Лий Коул.

— Радвам се да те видя, Птицо — рече тя и постави ръка на бузата ми. Но загрижените очи и бръчките на челото никак не вървяха с усмивката й. Тя погледна Уолтър и нещо неизказано премина между тях.

— След малко ще ви донеса кафе — каза и излезе, като тихо затвори вратата след себе си.

— Как са децата? — попитах, а Уолтър си наля чашка „Редбрест“ — ирландско уиски. От старото, истинското, дето го продаваха едно време в шишета с винтова метална капачка.

— Добре са — неопределено отвърна той. — Лорийн все така не се чувства добре в гимназията. Елън ще следва право в Джорджтаун тази есен. Поне един член на семейството да разбере как действа тази пуста система.

Поднесе чашката към носа, вдъхна уханието на питието и после бавно отпи. Неволно преглътнах и ужасно ми се допи.

Уолтър забеляза смущението ми и се изчерви.

— Брей, майка му стара — измънка, — ужасно съжалявам.

— Няма нищо — отвърнах. — Точно от добра терапия имам нужда. Пък и разбрах, че още ругаеш у дома.

Лий много мразеше псувните и да се ругае в къщата, особено пред децата, дори и с най-безобидни думи; най-редовно повтаряше на Коул, че до вулгаризми на речта и в поведението прибягват само дебелаците. Уолтър кимаше и обичайно вадеше все един и същи контрааргумент: че Витгенщайн[9], веднъж размахал ръжен срещу опонента си в разгара на философски спор. Това в неговите очи бе добро доказателство, че възпитаният и ерудиран подход в спора невинаги е достатъчно експресивен дори и за най-великите хора.

Коул пристъпи към коженото кресло до камината и махна с ръка към мен да се настаня в отсрещното. Влезе Лий с кафетата на сребърен поднос, заедно с купички захар и сметана, но почти веднага излезе, като хвърли загрижен поглед към Уолтър. Сигурен бях, че са разговаряли за мен преди да дойда, те тайни един от друг нямаха. От неспокойното им поведение все повече ми ставаше ясно, че са обсъждали нещо извън загрижеността си за моето добро.

— Да не искаш да седна под лампата? — попитах невинно и нещо като усмивка пробяга по лицето на бившия ми партньор, но веднага изчезна. С бързината на летен вятър.

— През последните няколко месеца чувам разни неща — започна той и се загледа в чашката с алкохола, като ясновидец в кристалното си кълбо.

Аз мълчах.

— Зная, че си ходил при федералните, използвал си стари връзки, за да ти позволят да надникнеш в някои досиета. Разбрах, че се опитваш да намериш човека, който уби Сюзън и Джени.

Погледна ме в очите за пръв път, откакто бе започнал да говори.

Нямах какво да кажа, затова налях кафе и на двамата, поех едната чашка, отпих. Бе истинска ява, черно и силно. Въздъхнах.

— Защо ми ги говориш тези неща?

— Защото искам да разбера защо си тук, защо си се върнал? Не зная също какъв си станал, в какво си се превърнал… ако са верни приказките, които чувам.

Преглътна и аз го съжалих. Съжалих го за нещата, които трябваше да каже, за въпросите, които бе длъжен да ми зададе. Дори и да имах отговорите на някои от тях, пак не бях сигурен дали съм готов да му ги кажа. Или дори дали Уолтър би пожелал да ги чуе. Отвън децата бяха свършили играта и се бяха прибрали. Мракът бе вече пълен, както и тишината. Всичко бе замряло, въздухът бе сякаш замръзнал и думите на Уолтър прозвучаха като поличба.

— Казват, че си намерил убиеца — изтърси той и този път в гласа му нямаше колебание. Сякаш бе събрал нужната сила да каже, каквото има да ми казва.

— Намерил си го и си го убил. Вярно ли е?

Миналото е капан. Клопка, в която си попаднал и оттам излизане няма. Позволи ти да помръднеш малко, да се обърнеш, да пристъпиш встрани и веднага те дърпа обратно. Пускане няма. Все повече и повече неща намирах в този град — любими ресторанти, книжарници, паркчета с чудесна сянка, дори сърца, издялкани в стари дървени маси — които да ми напомнят за онова, което бях загубил.

Сякаш всеки миг на забрава бе предателство към тяхната памет. И така пътувах от настоящето към миналото, пързалях се по леда на спомена — напред, назад, към онова, което беше, и онова, което никога вече няма да бъде.

И ето, въпросът ме връща обратно назад, към друг въпрос, този на Улрич — в миналогодишния април и отново в Ню Орлиънс.

Улрич седи на една от задните маси в „Кафе дьо Монд“, до автомат за дъвки, с гръб към главната сграда. Пред него дими кафе с мляко; донесли са му и чиния топли кифлички, поръсени с пудра захар. Край боядисаните в зелено и бяло павилиони на кафенето се точи върволица хора, забързани към катедралата или площада „Джаксън“.

Облечен е в светлокафяв, евтин костюм, копринената вратовръзка е поразтеглена и избеляла. Улрич явно нехае за облеклото: горното копче на ризата е разкопчано, възелът на връзката разхлабен, самата тя — увиснала като смъкнато наполовина знаме. Подът около него е побелял от пудра захар, както и видимите части от седалката на зеления му пластмасов стол.

Улрич е заместник главен агент, втори по ранг човек в местното бюро на ФБР, офисът е на улица „Пойдра“ 1250. Той е също един от малцината от полицейското ми минало, с които поддържам връзка. Всъщност срещна ли федерални агенти, у мен спонтанно възниква буйно желание да проклинам деня, в който е роден Хувър[10]. А Улрич е изключение, нещо много повече — мой приятел. В дните след двойното убийство той остана солидарен с мен, подкрепи ме морално, не зададе въпроси. И най-важното — не изрази съмнения. Спомням си ясно деня на погребението — той седи до гроба, с подгизнал от силния дъжд костюм, а от периферията на широкополата му мека шапка на тънки струйки тече вода. Така и ще го запомня — тази сцена е силно запечатана в съзнанието ми. Скоро след това го преместиха в Ню Орлиънс, но то бе за добро. Бе повишение в резултат на успешното му служебно представяне в поне три други местни клона на бюрото. Оцениха и способностите му да запазва спокойствие дори и в бурното криминално ежедневие на Ню Йорк, където работеше в Манхатън.

Бе се развел още преди дванадесет години. Бракът му се оказа пълен провал, съпругата му бе настояла да си възвърне моминското име. Казва се Карън Стот и живее в Маями с художник декоратор, за когото се омъжи неотдавна. Улрич има дъщеря на име Лайза. Разказвал ми е, че днес благодарение на героичните дивотии на майка си Лайза е член на някаква религиозна секта в Мексико. Тя е само на 18 години. Видимо майка й и новият и съпруг въобще не се интересуват от нея, за разлика от самия Улрич. Той обаче, въпреки цялата си привързаност към момичето, досега не е събрал сили да превърне любовта си в нещо по-конкретно, като например финансова или друга подкрепа.

Сега ми се вижда понапълнял в сравнение с предния път. Изпотил се е силно и окосмената му гръд се вижда през мократа риза. Мънички капчици пот се стичат по гъстата, вече посивяваща коса, за да се търкулнат надолу, към гънките на врата. За едър човек като него луизианското лято вероятно е повече от мъчение. Може би има смешен външен вид, дори понякога се държи като клоун, но никой от онези, които го познават, не би посмял да го подцени. Всъщност в миналото някои хора го бяха взели на майтап и сега гният по разни поправителни институции и затвори или пък в майката земя — ако може да се вярва на някои слухове.

— Да ти имам връзката — казвам.

Тя е светлочервена, украсена с ангелчета и агънца.

— Наричам я метафизична вратовръзка — спокойно отвръща Улрич. — Моята връзка тип Джордж Хърбърт[11].

Здрависваме се. Улрич се изправя и изтърсва от ризата трохите от изядените вече кифлички.

— Проклета досада, навсякъде се бутат — изтърсва той. — Когато умра, вероятно и в задника ми ще намерят трохи.

— Благодаря ти — отвръщам. — Ще запомня тази ценна мисъл.

Покрай нас пробягва келнер с азиатски очи и бяла хартиена шапка и аз си поръчвам кафе.

— Зелае кифлицки, съл? — пита момчето.

Улрич се ухилва. Казвам на келнера, че ще мина без кифличките.

— Как я караш? — пита ме Улрич и отпива богатирска глътка вряло кафе, която би попарила гърлото на всеки по-незначителен човек.

— Добре съм. При теб как е животът?

— Както винаги: завиват го в скъпа хартия за подаръци, връзват го с червена панделка и хоп! — връчват го на някой ДРУГ.

Засмивам се.

— А онази… как й бе името? Джуди ли беше? Джуди — медицинската сестра, а? Още ли живееш с нея?

Лицето му се сгърчва в неприятна гримаса, сякаш в кифлата е намерил изпечена хлебарка.

— Джуди Хахавата, искаш да кажеш, нали? Разделихме се. Отиде за една година на работа в Ла Хоя[12], може би и за повече. Чакай да ти разкажа. Значи, казвам й преди… има-няма два месеца, че ще я водя на романтична ваканция. Ще си вземем стаичка в някое скъпо хотелче в Стоу, за по двеста долара на нощ, ще си живеем гот, на отворен прозорец, нали загряваш — чист въздух, пасторална обстановка и прочие. Е, както и да е — отиваме там, а мястото е старо, казвам ти, антика, по-дърта и от патката на самия Мойсей: тъмно дърво, махагон, антични мебели, легло като футболно игрище — десет млади мацки ще се загубят в него, ти казвам! Джуди Шантавата обаче пребледнява, разбираш ли. Става по-бяла и от задника на бяла мечка и почва да се дърпа. Бяга ми, чаткаш ли? И знаеш ли какво ми казва?

Учтиво изчаквам.

— Съобщава ми, че съм я убил в същата тази стая, в някакъв си неин предишен живот! Значи, дърпа се, отстъпва към вратата, хваща се за дръжката и ме гледа, сякаш очаква да се превърна в Сина на Сам[13]. Два часа отиват да я успокоя и после пак не желае да си легне с мен. Не ми бута, знаеш. И какво? Накрая аз си лягам да спя на някаква си кушетка в ъгъла. И да знаеш от мен — онези мебели може би изглеждат като милиондоларова инвестиция, обаче в тях удобство колкото на бетонена плоча. По-гот е да спиш на цимент, искам да кажа.

Поглъща последната кифла и попива потта по лицето си със салфетка.

— Има още. Ставам аз посред нощ да се изпикая и я виждам — седи на леглото, съвсем будна, хванала настолната лампа в ръка и ме гледа диво. Готова, знаеш, да ме тресне по главата, ако се приближа до нея. Е, какво да ти разправям повече. Тази случка слага край на всякакви страсти и привличане между нас двамата. Плащам на следващата сутрин и си тръгвам, но съм вътре поне с хилядарка.

Ама пък има и нещо весело, да знаеш! Нейният психоаналитик, който работи с регресивни терапии, умник някакъв, й дава чуден съвет. Дава й акъл да ме съди за нанасяне на телесни увреждания в минал живот! Значи, тия тарикати смятат да ме прекарат — да им стана морско свинче, манекен за проба дали ще си пробутат гяволъка в някой съд! Тестени глави, дявол да ги вземе! Празнотиквеници, гледат по някой документален филм по кабелната и се мислят за Клеопатра или Уилям Завоевателя[14].

И на Улрич очите му се навлажняват, вероятно при мисълта за загубената хилядарка и за номерата, които Съдбата играе на търсещите некомплициран секс хора.

— А Лайза напоследък обаждала ли се е?

Сега лицето му наистина помръква, той махва с ръка.

— Все още е с онези Христови маниаци от сектата. Когато ми позвъни за последен път, бе да ми каже, че кракът й се оправил и да поиска още мангизи. Ако „Исус спасява!“, както им е девизът на онези сектанти, вероятно някой му е вързал бизнеса с банките и спестовните каси.

Лайза си бе счупила крака предната година в инцидент с ролкови кънки, малко преди да намери истинския Бог в лицето на сектата. Улрич обаче смяташе, че тя продължава да страда от установеното тогава от лекарите мозъчно сътресение.

Изведнъж се заглежда в мен с присвити очи и констатира:

— Ама ти май не си добре, а? Така ли е?

— Жив съм, тук съм. Какво повече? Ти имаш ли нещо за мен?

Издува бузи и бавно изпуска въздуха, сякаш по този начин си подрежда мислите.

— Има една жена, малко далеч се пада — чак в енорията Сейнт Мартин. Стара креолка. Тя вижда разни неща, има дарба, както казват местните. Умее да прогонва гри-гри — това са злите духове, дивотии някакви, знаеш. Лекува болни деца, събира разделени влюбени, прави магии. Има видения. Посещават я разни духове.

Спира и се облизва, после пак се взира в мен.

— Ясновидка, а?

— Вещица, ако вярваш на местните хора.

— А ти вярваш ли им?

— Тя е… абе, помагала е на закона веднъж-дваж в миналото според местните ченгета. Аз с нея досега не съм си имал вземане-даване.

— А сега?

Кафето ми пристига, Улрич поръча още за себе си.

Мълчим, докато келнерът се отдалечи, и Улрич пак изпива половината от новодонесеното вряло кафе на един дъх.

— Има десетина деца и хиляди шибани внуци, правнуци и праправнуци. Някои от тях живеят при нея или наблизо до къщата й, така че тя никога не е сама. Има по-голямо семейство и от Авраам, библейския патриарх.

Усмихва се, но това е по-скоро сянка на усмивка, която отлита бързо като прогонена птичка. Отлита като предупреждение за онова, което тепърва предстои да чуя.

— Та тя казва, че момиче било убито неотдавна в заблатеното устие на някаква река до къщата й, по-скоро в мочурищата, където едно време върлували батарийските пирати. Съобщила на шерифа, ама неговите хора не обърнали особено внимание. Тя не казва точно място, само твърди, че младо момиче било убито нейде в блатата. Видяла го в свой сън.

На шерифа много му пука за нейните сънища. Не е направил нищо досега. Е, май не е точно така. Наредил на местните да си отварят очите и после забравил за случката.

— Е, защо ми го разправяш това? Ново развитие ли има?

— Дъртата твърди, че нощем чувала момичето да плаче.

Струва ми се, че Улрич е притеснен по някаква причина от това, което ми разказва, дори може би изплашен. Но не съм сигурен. Във всеки случай той поглежда към прозорците на кафенето и трие лице с гигантска и оваляна носна кърпа.

— И още нещо има… — сгъва кърпата и я прибира в джоба на панталона.

— Твърди, че лицето на момичето било изрязано — въздъхва дълбоко и добавя: — И било ослепено, преди да умре…

Движим се в северна посока, минаваме шосе I-10, сменяме изходите от време на време. Оставяме зад себе си пазарния комплекс и продължаваме към Западен Батън Руж. По пътя има паркинги за камиони, игрални къщи, а баровете навсякъде са претъпкани с бели работници от петролодобива или чернокожи. Всички до един поркат едно и също долнопробно уиски или евтина, разредена южняшка бира. Духа горещ вятър, носи тежък дъх от тресавищата, шиба силно клоните на дърветата. Те се мятат нагоре-надолу и въздишат. После пресичаме и се качваме на „Ейчафалея“ — шосето, дигнато на носещи греди, надълбоко набити в мочурищата. Всъщност вече се намираме в едноименните тресавища. И в дълбоко провинциална Южна Луизиана, в истинската родина на старите френски заселници. Наричат ги кейджуни или кажуни и са френскоговорещи.

Тук съм бил само веднъж в миналото — когато със Сюзън бяхме по-млади, доста по-щастливи хора. Сега минаваме по Хендерсън Ливай Роуд, покрай знака на Макджий и малкия док. Тук сме обядвали веднъж със Сюзън: аз някакво безвкусно пиле, тя — пържола от алигатор, която би затруднила храносмилането на всеки нормален негов събрат. После един от местните кейджуни ни бе извел на обиколка с лодка из тресавищата, където пътувахме през истинска гора от потопени кипариси.

Слънцето залязваше бавно и кърваво над водната шир; превръщаше туловищата и клоните на дърветата в мрачни силуети с обвинително насочени в небето мъртвешки пръсти. Тогава го възприехме като съвсем друг свят, нямащ нищо, ама нищо общо с града — разлика колкото между Луната и Земята. Този свят носеше силен еротичен заряд — усетихме го и двамата като електрическо изпразване помежду ни; с изпотените си в зноя тела и полепналите по тях дрехи, с капчиците ситна пот по веждите ни. И когато се върнахме в хотела в Лафийе, се любихме жадно и с някаква дива стръв, която няма нищо общо с нормалната любов. Мокрите ни тела се движеха в буен, едновременен ритъм, а жегата в стаята бе гъста като вода.

Този път аз и Улрич не стигаме чак до Лафийе, до мотелите и бензиностанциите, до прочутите деликатеси на Прежан, превъзхождащи, както казват, тези в Рандол. Е, пък там и атмосферата не е същата, казват същите източници. Там свирят креолски оркестри, местни и туристи заедно пият студена бира, правена с вода от изворите Абита, бодват мезе от речна риба.

Улрич излиза от магистралата и отбива в двупосочно шосе, което известно време се вие из блатистата местност, сетне преминава в черен път с нещо като коловози. Този път е осеян с дупки, пълни с тъмна смърдяща течност, а наоколо жужат рояци гадни насекоми. Отляво и отдясно на пътя има върби и кипариси, тук-таме от тъмната вода стърчат мъртвите трупове на други дървета, сякаш реликви от минало столетие. Покрай бреговете са разпрострели широки листа водните лилии и когато Улрич забавя, забелязвам костурите в сенките им отдолу; те въртят опашки и от време на време подават усти на повърхността.

Слушал съм разкази за Жан Лафет[15], и неговите главорези; те лагерували нейде по тези места. Днес други, по-модерни разбойници са заели същите скривалища — тук крият марихуаната и хероина, които продават на баламите от градовете. Тук има и множество тъмни, зеленикави гробове на незнайни жертви — заклани, застреляни, разкъсани; телата на убитите от векове подхранват вечния растеж на природата и тежкия аромат на зелената растителност наоколо.

Колата завива отново и стигаме до място, където кипарисите образуват нещо като арка над пътя. Следва дървен мост, той пращи и пъшка под автомобила. Боята по дървото му се лющи и пада, а то придобива неясен цвят. Във фантомния полумрак отсреща забелязвам фигура, която ми се вижда гигантска в светлика на залеза; бели като яйчен белтък очи в сянката под дърветата ни следят внимателно, докато минаваме.

— Видя ли го? — пита Улрич.

— Кой е този?

— Най-малкият син на дъртата. Те Жан, му вика тя. Жан Пти — малкия Жан. Доста е бавен в мисленето, но пък й е верен пазач. Всъщност всичките й деца са такива.

— Всичките ли?

— Ами в къщата има общо шест души. Старата, синът и, три деца от брака на втория й син — той е починал със съпругата си в катастрофа миналата година — и една от дъщерите. Освен това има още петима синове и три дъщери и всички те живеят не по-далече от пет мили оттук. Пък и местните хора също се грижат за нея. Тя тук е нещо като матриарх. Голяма магия.

Поглеждам го да разбера дали в думите си влага ирония. Не. Напълно е сериозен.

Излизаме от горичката и пристигаме на разчистено място — полянка пред дълга, едноетажна къща, издигната над земята на къси колони от обелени дънери. Изглежда стара, но построена с мерак и любов; дебелите стволове са подбрани грижливо — еднакви по дебелина, без чепове, пасващи отлично в подреждането. Дървените плочи на покрива също говорят за майсторска ръка. Те са здрави, много стабилно сложени; тук-там се вижда някоя по-тъмна — това е поредната сменена. Вратата е отворена, има мрежа против насекомите; столове и детски играчки колкото искате — на чардака, който минава по дължината на фасадата и завива някъде отзад. Именно оттам долитат детски гласове и пляскане на вода.

Тънката рамка с мрежата се открехва и пред нас пристъпва дребно, стройно момиче, не — жена на тридесетина години с деликатни черти и буйна, тъмна коса, вързана на конска опашка отзад. Кожата й е с цвят на светло кафе. Но когато излизаме от колата и приближаваме, забелязвам, че фината отдалеч кожа е белязана с типичните за едра шарка дупчици. Изглежда, познава Улрич, защото когато тръгвам напред, мигом отстъпва и задържа вратата, за да мога да вляза. Обръщам се, но Улрич не ме следва. Питам:

— Няма ли да влезеш?

— Изобщо не съм те водил тук, в случай че някой се интересува. При това не желая да я виждам — мен все едно ме няма — отвръща ми той.

Сяда на стол на чардака и вдига крака на парапета, загледан във водната повърхност, която играе под сетните слънчеви лъчи.

Вътре е малко тъмно, дървото изглежда черно на цвят, въздухът е хладен, приятен. От двете си страни виждам врати, които, изглежда, водят към спални; пред мен отсреща е официално подредена всекидневна или гостна със стари, очевидно ръчно дялани мебели. Те са прости на вид, но майсторската им направа веднага си личи. Древно на вид радио свири Шопен; овехтялата скала е осветена и успявам да разчета имена на далечни географски райони и места. Шопеновото ноктюрно звучи силно, то се носи навред и стига и до най-крайната спалня. Където ме чака старицата.

Тя е сляпа. Зениците й са бели, лицето — едро, кръгло като луна; гънки тлъстина една върху друга се стелят по гушата. Виждам ръцете й през прозрачната материя на роклята — те са по-дебели от моите. Отеклите й крака са като дънери на по-малки дървета и завършват с удивително фини, бих казал дори изящни пръсти. Седи, подпряна на цяла планина възглавници около нея, на гигантско легло в стая, осветена от петромаксов ветроупорен фенер. Пердетата са спуснати. По груба преценка тежи най-малко сто и двайсет кила, ако не и повече.

— Седни, душко — обръща се безпогрешно към мен и взема ръката ми в своите. Леко, като пеперуда, движи пръсти по моите. Очите й гледат някъде право напред, а не в мен, но пръстите внимателно проследяват линиите на дланите ми. Всичко вижда тази жена.

— Зная защо дошъл — казва високо, по момичешки, сякаш се обажда огромна кукла, чийто говорещ механизъм е сменен по погрешка с този за по-малкия модел. — Страда. Боли, много боли, навсякъде, вътре в теб… Твое момиченце, твоя жена, тях вече ги няма.

В полумрака ми се струва, че от старицата се отделя могъща енергия — на вълни, на вълни. Въздухът припуква.

— Лельо, разкажи ми, моля те, за момичето в блатото, онова момиче, което е без очи.

Обръщам се към нея така, защото не зная как другояче. Това е креолско обръщение на френски към по-възрастни хора, с които нямате родство. Пък не й зная и малкото име.

— Бедно дете — казва старицата и челото й се сбръчква във видима мъка. — То първо дошло тук. Тя бяга, бяга от нещо, от лош, зъл човек. И се губи. Пътува с него и никога вече не отива дома. Той наранява, наранява нея, много лошо. Но не докосва, само с ножа.

Сега за пръв път обръща очи към мен и повторно някак си усещам, че тя не е сляпа. Не. Поне не в обичайния смисъл на думата. Ръцете й отново опипват дланите ми, затварям очи. Усещам, че тя е била — там — в мрака на мочурищата, заедно с момичето в последните му мигове. Носила е мир и покой, докато ножът е вършел пъкленото си дело.

„Не плачи, дете, не плачи, душко. Ела с леля, леля ще те вземе. Дай ръка, душко, вече не боли, всичко вече свърши…“

Изведнъж усещам, дълбоко нейде в себе си чувствам и чувам съскането на ножа и неописуемата болка, той стърже и търка, отделя мускулна тъкан от става, плът от кост, душата от тялото, артист на смъртта в своето платно на унищожението, болката танцува в мен заедно със сетния дъх, изгасващия живот, като кратка светкавица, набъбваща с органните тонове на песента на Ада. Непознато момиче в блатата на Луизиана.

И в неговата агония долавям агонията на моето дете, на моята жена. И съм повече от сигурен, че убиецът е един и същи човек. Защото когато болката и животът напускат тялото му, онова дете в блатата вече е в мрака. Преди да го убие, той го е ослепил.

— Кой е той? — питам.

Тя заговаря и в гласа й звучат четири други гласа: на съпруга и дъщеря, на възрастна затлъстяла жена на легло в тъмна стая и на безименно момиче, разделило се с живота само самичко в бруталната смърт, в смрадта и застоялата вода на луизианските тресавища.

— Той е ПЪТНИКА.

Уолтър се помести на скърцащото кожено кресло, а звукът на лъжичката по порцелановата чашка ми се стори като звън на камбана.

— Не, не е вярно. Не съм го намерил.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Мълчахме дълго. После той каза:

— Искам да те помоля за една услуга. Не за мен лично, за друг човек.

Изчаках.

— Става дума за фондацията „Бартън“.

Тя е институция — дружество за упражняване на попечителство, създадена по силата на завещанието на Джак Бартън, индустриалец, натрупал огромно богатство посредством доставки за авиационната промишленост след войната. Днес дружеството се занимава с благотворителност, като например свързани с детски проблеми инициативи — подкрепя финансово детски клиники и отпуска пари за деца в начинания, където държавата не участва. Официалната шефка бе Айсобел Бартън, вдовицата на милиардера. Практически обаче дружеството функционираше под ръководството на пълномощник — адвокат на име Ендрю Брус, и на председателя на дружеството Луи Купър.

Знаех всички тези подробности, защото от време на време Уолтър помагаше за организирането на благотворителни мероприятия, с които дружеството допълваше фондовете си: като лотарии, състезания по боулинг. Освен това преди няколко седмици то попадна в центъра на вниманието на медиите. Може би съвсем несправедливо. По време на празник, също организиран с благотворителна цел на територията на имението на Бартънови на Статън Айлънд, безследно изчезна момче на име Ивън Бейнс. Полицията го търси безуспешно десетина дни и сега детективите смятаха, че момчето е отвлечено, след като вероятно по погрешка е напуснало имението. Вестниците си поиграха с новината известно време, после я забравиха.

— За Ивън Бейнс ли говориш?

— Не. Поне така ми се струва. Но май също става дума за безследно изчезнал човек. Приятелка на Айсобел Бартън, млада жена — изглежда, също е изчезнала. Минали са няколко дни и госпожа Бартън се тревожи. Името на жената е Катърин Демитър. Нищо не я свързва с Бейнс, тя дори по онова време не е и познавала Бартънови.

— Защо говорим в множествено число?

— Защото, изглежда, се е срещала със Стивън Бартън. Излизала е с него. Ти чувал ли си нещо за него?

— Знам, че е задник. Извън това му качество е продавач на наркотици на дребно от мрежата на Сони Ферера. С него са израсли заедно на Статън Айлънд и са се сприятелили. На всичкото отгоре се блъска със стероиди, пък и с кокаин, но ми се струва, че не е тежък случай.

Уолтър се намръщи.

— Откога знаеш тези неща?

— О, не помня. Детски клюки. От училището.

— Боже мой защо си такъв? Знаеш, че това е информация, която би ни интересувала. Че аз едва във вторник научих.

— Вие не би трябвало да знаете тези подробности. Вие сте ченгета. На вас никой не ви казва нещата, които сте длъжни да знаете.

— Нали и ти си бил ченге — промърмори Уолтър. — Май напоследък си придобил някои гадни навици.

— Хей, Уолтър, я ме остави на мира! Откъде да зная кого проверяваш днес или вчера, а? Какво се предполага да правя? Да ти се явявам на изповед два пъти седмично — да ти тропам всичко, което зная? Така ли?

Налях си още кафе.

— Значи мислиш, че може да има връзка между изчезването на младата жена и Сони Ферера?

— Напълно е възможно — отвърна Коул. — Федералните следяха Стивън Бартън преди година, много време още преди да се предполага, че той ще започне да се среща с Катърин Демитър. Оказа се, че си гонят собствената опашка и се отказаха. Отдел „Наркотици“ пък изобщо не смята Катърин Демитър за играч в тяхната сфера. Поне там нямат нищо за нея, но кой знае? Някои от колегите са си живи балъци. А тя може да е видяла нещо, което не е трябвало да вижда.

Лицето му издаваше, че той не смята подобна връзка за много вероятна, но все пак изчака да чуе какво мисля аз.

— Хайде сега, Уолтър, какво са стероидите и малко кока от време на време в сравнение с останалата част на бизнеса на Сони? Дребни парици, още по-дребна игрица. Ако пък е пречукал някого заради малко откраднат наркотик, значи е още по-глупав, отколкото го мислим. Дори и баща му е на мнение, че Сони е тъпо копеле, резултат на дефектен ген.

Ферера Старши, болен и инвалид, съвсем не бе човек, с когото можеш да се будалкаш. В неговите среди все още бе силно уважавана фигура. Често го бяха чували да нарича сина си „онзи дребнопишковец“.

— Ти всъщност само с тези факти ли разполагаш? — попитах за всеки случай.

— Както сам казваш — ние сме ченгета. Никой не ни открехва за важни и полезни неща — сухо отвърна Коул.

— А знаете ли, че Сони е импотентен? — подхвърлих му аз.

Уолтър се изправи, размаха празна чашка пред носа си и се усмихна — за пръв път тази вечер.

— Не, не знаем, представи си. Пък и не съм сигурен дали това ме интересува. Ти какъв си, по дяволите? Уролог ли си му на Сони или що?

Погледна ме в очите и посегна към бутилката уиски.

Размахах пръсти в жест на безразличие, но те едва помръднаха.

— Пили Пилър още ли е с него? — попитах на сляпо, колкото да опипам почвата.

— Доколкото знам, да. Чух, че хвърлил Ники Стъклото през прозореца преди седмица-две, защото изостанал с дълга.

— Оле, кофти за Ники. Само че така или иначе, сто години да минат, той пак няма да си върне дълговете. А Пили, ако не си овладее нервите, скоро няма да има кого да хвърля през прозорците.

Уолтър не се засмя. Защо?

— Е, ще поговориш ли с нея? — попита той и си седна на креслото.

Въздъхнах. То не бе сигурно още дали тази жена наистина е безследно изчезнала. Дали например изобщо иска някой да я намира? Или пък някой я крие? Или просто си е сменила местожителството — вдигнала си партакешите и се преместила в друг град, като решила да не споменава това на „първата си приятелка“ Айсобел Бартън и на „готиното си гадже“ Стивън Бартън?

Цял куп са подобните възможности, които доброто частно ченге винаги трябва да има предвид в този тип случаи. Търсенето на безследно изчезнали е доходно за частните детективи, но пък аз не бях такъв. Бях приел да потърся Дебелия Оли, защото това бяха лесни пари или поне така ми се бе сторило, или за да си намеря някакво развлечение дори. Но съвсем не желаех да подавам молба за разрешително за частен детектив, не желаех да се заемам с търсене на изчезнали хора. Може би не бях готов за такава работа, може би се страхувах, че това ще ме натовари прекомерно. Може би тогава още не ми е пукало истински.

— Тя не иска да се обръща официално към полицията — обади се Уолтър отново. — Виж сега, онази жена все пак още не е заведена като липсваща… никой не се е обаждал за нея.

— Е, тогава ти откъде знаеш?

— Познаваш ли Тони Лу-Лу?

Кимнах. Тони Лумакс бе пелтек и частно ченге на дребно. Заекваше горкият и никога не бе правил нещо по-сериозно от търсене на избягали съпруги и съпрузи и уреждане на бедняшки разводи.

— Тони Лумакс май не се връзва с богаташката класа на госпожа Бартън — рекох ехидно.

— Изглежда, че е работил за нейна служителка преди година-две. Открил съпруга, който забягнал с общите спестявания. Г-жа Бартън му казала, че желае нещо подобно, но извършено тихо, дискретно.

— И пак не разбирам ти защо се навираш там?

— Имаме нещичко за Тони, той тук-таме е попрестъпил законите и би желал да забравим тези неща. Сега Тони решил, че аз може би ще се заинтересувам от опитите на г-жа Бартън да наеме услугите му толкова тайно. Дойде човекът и ме информира. И тогава поговорих с Купър. Той е на мнение, че дружеството трябва да избягва всяка антиреклама, особено в дадената обстановка. И ето, реших да те помоля да му помогнеш.

— Ако Тони е на линия, защо аз да му отнемам хляба?

— Подсказахме на Тони да откаже. И той съобщи на г-жа Бартън, че не може да поеме нейния случай точно сега. Починала майка му, трябвало да ходи на погребението. Посъветвал я да се обърне към някого, на когото може да се има пълно доверие.

— Тони Лу-Лу няма майка, Уолтър. Той е подхвърлено дете, израсло в сиропиталище.

— Добре де, добре. Какво толкова. Значи е трябвало да отиде на нечие друго погребение — сопна ми се Коул.

Замълча и нямаше как да не зърна съмнението в очите му. Слуховете, които бе чувал за мен, го дълбаеха отвътре.

— Ето защо се обръщам към теб. Дори и да се бях опитал да го направя по друг начин, все някой щеше да научи. Боже мой, човек пие глътка вода в управлението, десетина колеги знаят после къде точно и в колко часа я е изпикал.

— Ами семейството на жената?

Сви рамене.

— Не зная много подробности, но ми се струва, че тя няма семейство.

Замислих се. Чувах в кухнята Лий да подрънква съдове, някъде в съседната стая бръмчеше телевизор. Може би се дължеше на случилото се с Дебелия Оли, на отзвука от явно безсмислените убийства — неговото и на приятелката му, на разстрела на наемния убиец, но така или иначе в съзнанието ми бе пълен хаос, сякаш светът бе излязъл от фокус и нищо не изглежда така, както би трябвало. И все пак в казаното от Уолтър нещо не бе наред. Май той не ми бе казал всичко.

На вратата се позвъни. Чух гласове: плътен мъжки и този на Лий. След малко на вратата се почука и Лий въведе висок, посивял мъж на около петдесет години. Носеше черен двуреден костюм, май бе шит от Бос, а вратовръзката явно бе „Кристиан Диор“, с вплетени златни нишки. Обувките му лъщяха, сякаш бяха лъснати със слюнка, но тъй като това бе г-н Луи Купър, сигурно бе нечия чужда слюнка.

Всъщност Купър не приличаше на типичния председател и говорител на институция за детска благотворителност. Бе прекалено слаб, блед, а устните му играеха в някакъв сложен тик — едновременно успяваха да останат тънки и стиснати. А пръстите? Те бяха дълги и някак заострени като на хищник. Стори ми се, че Купър прилича на току-що изваден от гроба вампир, пуснат на свобода с единствената цел да плаши хората. Сигурен съм, че ако се появи на детските забави, всички хлапета ще ревнат в хор още щом като го зърнат.

— Това ли е той? — попита той Уолтър, след като отказа питие. Врътна глава и ми хвърли кос поглед, сякаш бях неодушевен предмет. Фактически ми заприлича на жаба, готова да глътне мухата — тоест мен. Заиграх се с капака на захарницата и се опитах да се престоря на обиден.

— Това е Паркър — кимна Уолтър. Изчаках малко — дали Купър ще подаде ръка? Не. Не го направи. Ръцете му си останаха сключени пред корема като при професионален оплаквай на особено незаангажиращо погребение.

— Обяснихте ли му положението?

Уолтър отново кимна, но този път му стана неудобно за мен. Купър се държеше по-невъзпитано и от непослушно дете. Седях си на креслото, въобще не пророних и дума. Купър изсумтя няколко пъти, мълчалив, загледан отвисоко в мен с неодобрителен поглед. Създаваше впечатлението, че това е любимата му поза.

— Става дума за извънредно деликатна ситуация, господин Паркър. Сигурен съм, че ще успеете да разберете това — проговори накрая той. — При нужда връзка ще държите с мен на първо място, преди да предадете каквото и да било на г-жа Бартън. Ясно ли говоря?

Позачудих се дали си заслужава да го подразня, но реших, че не си струва усилието. Освен това неспокойният вид на Уолтър подсказваше, че не бива, поне не още. Може би по-късно. Във всеки случай вече съчувствах на Айсобел Бартън, а още дори не я познавах.

— Доколкото разбрах, нает съм от госпожа Бартън — казах сякаш между другото.

— Да, това е вярно, но ще докладвате на мен.

— Не мисля така. Тук става дума за отношения с поверителен характер. Ще се заема със случая, но ако се окаже, че той не е свързан с Бейнс или семейство Ферера, запазвам си правото да докладвам лично и само на г-жа Бартън.

— Няма да стане, г-н Паркър, това не ме удовлетворява — заяви Купър. По бузите му избиха лекочервени петънца, но останаха така само за миг, сякаш изгубени в снежната му физиономия.

— Може би не се изразявам достатъчно ясно: вече казах — по всички въпроси ПЪРВО ще се явявате на доклад при мен. Имам силни приятели, господин Паркър. Ако не действате по предписанията ми, ще ви създам неприятности и ще поискам да ви отнемат разрешителното.

— Вероятно приятелите ви са прекалено могъщи или магьосници, защото аз разрешително нямам — рекох и се изправих. Забелязах, че Купър стисна юмруци.

— Вижте, струва ми се, че ще е добре да се позанимавате с упражнения йога — подхвърлих с усмивка. — Ще ви помогнат — много сте напрегнат.

Благодарих на Коул за кафето и тръгнах към вратата.

— Почакай — рече Уолтър.

Извърнах се и видях, че гледа Купър втренчено в очите. След секунда-две последният въздъхна и сви рамене, като пристъпи към прозореца. Изобщо повече не ме погледна в лицето. Във всеки случай комбинацията от поведението на Купър и изражението на Уолтър събудиха немалко любопитство у мен. И така, въпреки предчувствията и убежденията си реших да поговоря с г-жа Бартън.

— Да разбирам ли, че тя ще ме очаква? — попитах Уолтър.

— Казах на Тони да й предаде, че си кадърен професионалист и че ако момичето е живо, няма начин да не го намериш.

Това ми се стори странно. Изчаках малко, подхвърлих:

— Ами ако е мъртво?

— И г-н Купър зададе същия въпрос — отвърна Уолтър.

— А ти какво отговори?

Коул погълна остатъка от уискито, кубчетата лед в чашата му издрънкаха като зарчета за игра. Зад него Купър бе тъмен силует на прозореца, същински символ на предстоящи лоши новини.

— Че ще донесеш тялото.

Ето, това ни остава на края — тела, тела, тела. Или по-точно — трупове. Това ни е работата — да откриваме труповете. Спомних си как стояхме с Улрич пред къщата на старицата и гледахме към блатата. Слаби вълни кротко припляскваха в брега. Навътре къса лодка подскачаше над водата, двама рибари мятаха въдици едновременно и люлееха малкия съд. Но ние с Улрич се мъчехме да надникнем под тъмната водна повърхност, сякаш взирайки се в нея, можем да проникнем в дълбините и да открием тайните на мочурищата. Или трупа на безименно момиче.

— Ти вярваш ли й? — попита той след време.

— Не зная какво да вярвам. Наистина не зная.

— Няма начин да намерим точно този труп. Дори и да съществува. Поне не и с настоящата информация. Ти знаеш ли какво ще стане? Още преди да сме се заровили сериозно в дъното и ще открием купища стари кокали. Хората хвърлят убитите тук — е-хе-хе, години, години наред. Цяло чудо ще е, ако не открием нещо.

Тръгнах да се разхождам по брега. Прав беше, разбира се. Да предположим, че наистина има убито момиче — пак ще трябва да измъкнем повече подробности от старата. Иначе все едно се опитваме да хванем пушека. И все пак… онова, което ми каза старицата, бе най-близкото нещо до някаква улика, някаква следа, свързана с човека, убил Дженифър и Сюзън.

Питах се да не съм откачен, че да вярвам на слепец, който чува гласове в съня си. Вероятно бях точно такъв — безумец.

— Знаеш ли как изглежда този човек, лельо? — бях я попитал, докато тя тромаво клатеше глава напред-назад в някакъв унес.

— Можеш да го видиш само когато идва за теб — бе ми отвърнала. — Тогава ще го познаеш.

Стигнах до колата. Извърнах се и видях Улрич на чардака. Беше с момичето с белязаното лице. Тя грациозно се бе изправила, изпъната на върховете на пръстите си, извърнала нагоре лице към по-високия мъж. Зърнах Улрич нежно да гали бузите й, чух гальовно да произнася името й: „Флорънс“. Целуна я въздушно по устните, обърна се и тръгна към мен, без да се извръща повече назад. И двамата мълчахме по целия път обратно до Ню Орлиънс.

ПЕТА ГЛАВА

Цялата нощ валя, дъждът прогони жегата над града и на следващата утрин улиците на Манхатън сякаш дишаха по-свободно. Тичах, бе почти хладно. От неравния паваж ми се обаждаше старата болка в коленете, но в тази част на града нямаше големи тревни площи. По обратния път към апартамента си купих вестник. Взех си душ, преоблякох се и седнах да закуся и прегледам пресата. Малко след единадесет часа повиках такси и потеглих към дома на Бартънови.

Айсобел Бартън живееше в усамотена къща, построена от покойния й съпруг през седемдесетте години недалеч от Тод Хил. Постройката бе неуспешен според мен опит да се пресъздаде предвоенният стил на родната на Джак Бартън Джорджия в типична за Източния бряг обстановка, при това в по-малък мащаб. Добрият стар Джак Бартън. Очевидно е бил свестен човек, но онова, което не е притежавал, като добър вкус например, е наваксвал с многото си пари и воля.

Портата на имението бе отворена, още не се бе разпръснал димът от ауспуха на току-що влязла друга кола. Последвахме я — беше бяло беемве 3201 с тъмни прозорци — и я настигнахме на малкото площадче пред голямата къща. Тук таксито изглеждаше съвсем не на място. За успокоение си помислих как ли би изглеждал пък моят очукан стар мустанг, в момента даден на поправка.

Излязох и подадох парите на шофьора. От беемвето слезе стройна жена в сив костюм и любопитно ме загледа. Бе посивяла, косата й бе прибрана на кок отзад, а чертите й бяха доста строги, за което явно допринасяше прическата. На вратата на къщата се показа едър чернокож мъж в шофьорска униформа и забърза към мен с очевидното намерение да ме спре.

— Паркър се казвам. Мисля, че ме очакват.

Шофьорът ме изгледа мръсно, с поглед ми се заканваше да му мисля само да съм го излъгал. Каза ми да изчакам и едва тогава се обърна към посивялата жена. Тя пак ме огледа доста неприязнено и каза нещо на чернокожия. Той тръгна към къщата, тя — към мен.

— Г-н Паркър, аз съм госпожица Кристи, лична помощничка на госпожа Бартън. Трябваше да останете на портата, да позвъните, както му е редът, за да разберем кой сте.

На прозореца над вратата на къщата помръдна пердето. Някой надникна и веднага се скри.

— Ако имате вход за прислугата, в бъдеще ще ползвам него — рекох небрежно. Останах с впечатлението, че госпожицата би се радвала да няма мое посещение „в бъдеще“.

Изгледа ме студено в отговор и се обърна на пети.

— Елате с мен, ако обичате — рече през рамо и закрачи към вратата. Чак сега забелязах, че сивият й костюм изглежда поизносен на ръбовете. Запитах се дали госпожа Бартън ще се пазари за хонорара?

Във всеки случай, ако госпожа Бартън бе закъсала за пари, тя спокойно би могла да продаде някои от антиките, с които къщата бе просто претъпкана. Боже, интериорът бе мечтата на аукционера! Холът бе пълен с мебели, предназначени сякаш само за тържествени случаи. Като смъртта на президента например. И от двете му страни имаше врати, които водеха нанякъде. Отдясно се извиваше широка стълба. Под стълбището имаше врата. Кристи мина през нея, аз я последвах. Влязохме в мъничък, но удивително светъл и модерно обзаведен офис. В ъгъла имаше компютър, в библиотеката, сред лавиците бяха вградени телевизор и видео. Може би пък г-жа Бартън нямаше да мърмори за моя хонорар.

Госпожица Кристи седна зад бюро от борово дърво, извади документи от куфарчето си и се зарови в тях с видимо раздразнение. Докато намери каквото й трябваше.

— Това тук е договор за опазване на поверителна информация, съставен от юридическите консултанти на фондацията — започна тя.

С едната ръка побутна документа към мен, с другата — отвори писалка.

— Чрез него се задължавате да пазите в пълна тайна разговорите по съответната материя между г-жа Бартън, мен и себе си.

Посочи ми с върха на писалката съответните параграфи в договора. Също като застрахователен агент, който търси будали за клиенти.

— Преди да продължим, бих искала да го подпишете — завърши Кристи.

Изглежда, никой от хората около фондацията „Бартън“ не бе доверчив по природа.

— О, не знам — отвърнах весело. — Струва ми се, че няма да подпиша. Ако се опасявате, че някой ще разгласява подробностите и ще злоупотребява с поверителния характер на случая, по-добре си повикайте свещеник да ви върши работата. Иначе ще трябва да приемете думата ми, че всичко, което говорим, ще си остане тук.

Може би трябваше да изпитам угризения, че я лъжа. Но пък бях отличен лъжец. Това е дар, който Бог дава на алкохолиците.

— Вашето поведение е неприемливо. Аз дори вече съм на мнение, че едва ли е необходимо да ви наемаме и със сигурност смятам, че не е правилно да…

Прекъсна я шумът от отварянето на вратата. Обърнах се и зърнах висока, привлекателна жена. Не можах да определя възрастта й — попречи ми съчетанието от изписаната на лицето й природна доброта и магията на козметиката. Първото я подмладяваше, второто — прикриваше степента на остаряване на кожата. На пръв поглед бих казал, че е към края на четиридесетте, но пък ако това бе Айсобел Бартън… тя би трябвало да бъде най-малко на петдесет и пет години. Ако не и по-възрастна. Бе облечена в светлосиня рокля, прекалено семпла, за да бъде друго освен много скъпа. Под дрехата си личеше фигура, която бе или подобрена по хирургически път, или изключително запазена.

Когато се приближи и успях да различа дребните бръчици по лицето, познах, че е второто: Айсобел Бартън не приличаше на жена, която би прибегнала до пластична хирургия. Около врата и проблясваха злато и диаманти, чифт обеци блещукаха на ушите й. Косата й бе посивяла, но тя си я бе пуснала дълга и свободна по раменете. Все още бе красавица и походката й подсказваше, че го знае.

След изчезването на Бейнс медиите се бяха нахвърлили на Луи Купър. Но само в началото, при това без особена стръв, защото семейство Бейнс бе бедно. Такива като младия Бейнс са хора без значение, без надежда, най-често наркомани. В повечето вестници изчезването бе само маркирано; все пак фондацията бе достатъчно важно име; адвокати и покровители бяха упражнили нужното влияние да не се вдига излишен шум. Майката и бащата на момчето бяха разделени, семейството нямаше стабилни доходи.

Полицията все още се опитваше да намери бащата — все пак имаше някаква, макар и малка вероятност той да го е отвлякъл или отвел със себе си. Бе известно също, че бащата — дребен престъпник — изпитвал омраза към сина си. Имало е подобни случаи, когато единият от разделените родители отвлича детето и го убива, за да нарани другия. Или просто ето така, напук. Като младо ченге, все още патрулен полицай, веднъж попаднах на случай на баща, отвлякъл дъщеря си — бебе — и я удавил във ваната в бедняшкия си апартамент. И то само защото съпругата не му дала телевизора при делбата.

Но имаше нещо, което бе привлякло вниманието ми този път. Пресата бе отразила със снимка посещението на г-жа Бартън при майката на Ивън Бейнс в някакъв евтин квартал. Бартън бе снимана с наведена глава и се предполагаше, че посещението й е било дискретно. Бе я засякъл случайно завръщащ се от местопрестъплението на свързано с наркотици убийство фотограф. Снимката се появи в един-два вестника, но бе малка и отпечатана не на видно място.

— Благодаря ти, Каролин. Ще поговоря с господин Паркър за малко насаме — каза го с усмивка, но тонът не търпеше възражение.

Помощничката се престори, че това не я засяга, но очите й проблеснаха злобно. Тя излезе, а Бартън седна на стол срещу бюрото и с ръка ме покани да се настаня на черното кожено канапе. После ми се усмихна любезно.

— Съжалявам за случилото се. Не съм искала да се подготвя подобно споразумение, но понякога Каролин се престарава. Всички се грижат прекалено много за мен. Ще желаете ли кафе, или може би едно питие?

— Нито едното, нито другото, благодаря ви. Преди да продължите, госпожо Бартън, искам да ви кажа следното: обичайно не се занимавам със случаи на безследно изчезнали хора. Моят опит показва, че това е работа за специализирани организации с достатъчно оперативни работници за проверка на всяка следа и за възможно проследяване. Детективи, които приемат подобна задача и работят соло, са в най-добрия случай зле подготвени, а в най-лошия — паразити, възползващи се от доверието и надеждите на близки и роднини. Те търсят максимално заплащане срещу минимални усилия.

— Господин Лумакс ме предупреди, че може би ще кажете точно това. И то от скромност. Каза ми да ви предам още, че би сметнал съгласието ви да ми помогнете за лична услуга.

Усмихнах се неволно. Аз на Лу-Лу само една услуга бих му направил: да не му пикая на гроба, след като хвърли топа.

Сетне Бартън обясни, че синът й я запознал с госпожица Демитър. Той пък я срещнал в универсалния магазин „Ди Врайс“, където работела на щанд, и дълго настоявал тя да излезе с него. Добави, че не е близка със сина си. Всъщност той не й бил истински, а заварен син: Джак Бартън се женил веднъж преди брака си с нея. Синът бил от една южнячка, която напуснала Джак осем години след женитбата и заминала за Хаваите с някакъв си певец. Бартън усещала, че завареният й син се занимава с „нечисти“ неща, както се изрази; каза още, че е правила многократни усилия да го промени „както заради самия него, така и заради името на фондацията“.

Кимах с разбиране. Разбиране и съчувствие бяха единствените възможни чувства, които бих могъл да имам спрямо близък до Стивън Бартън човек.

Когато Бартън разбрала, че той се среща с нова приятелка, помолила да се запознае с нея. Уредили дата, място. Синът й не се появил, но пък дошла самата Катърин. Въпреки началното неудобство двете успели да се сприятелят. Дружбата им се оказала впоследствие далеч по-топла от връзката между момичето и самия Стивън. Започнали да се срещат от време на време на кафе или обяд. Въпреки поканите Катърин учтиво отказвала да дойде в къщата, а Стивън никога не я довел.

После, един ден Катърин Демитър просто изчезнала от полезрението й. Излязла си от работа рано в събота, а в неделя не се появила на уречената среща за обед. И оттогава никой повече не чул нищо за Катърин. Това ми разказа госпожа Бартън. Оказа се, че оттогава са минали само два дни.

— Не ми се искаше да привличам внимание към фондацията — каза тя. — И без това след изчезването на онова бедно дете ни се понесе лоша слава. Обадих се на г-н Лумакс, а той обясни, че Катърин просто може да се е преместила да живее някъде на друго място. Такива неща се случват често. На най-различни хора и в това няма нищо нередно, нищо необичайно.

— А вие мислите ли, че случаят е такъв или има и още нещо неизяснено?

— Честно казано, чудя се какво да мисля, но зная, че тя бе доволна от работата си, освен това, изглежда, със Стивън се разбираха добре.

Замълча при споменаването на името на сина й. Сякаш се замисли дали да каже още нещо или не. После добави:

— Стивън порасна напоследък без родителски контрол, всъщност след смъртта на баща му… познавате ли семейство Ферара, г-н Паркър?

— Е, чувал съм за тях.

— Стивън се сприятели с най-малкия им син, въпреки всички наши усилия да не допуснем това. Отлично зная, че се движи сред непочтени хора и има вземане-даване с наркотици. Опасявам се, че може да е замесил Катърин в нещо… — замълча неловко. — Аз я харесвах, прекарвахме добре заедно. Тя бе такава кротка, добра… някак тъжна. Разказваше ми, че много желаела да се установи за постоянно тук. Дълго време се местела от едно място на друго.

— Разказвала ли ви е къде е била?

— Доста често. Работила е в няколко щата.

— А нещо по-определено за миналото й, нещо по-точно относно проблеми, опасения, страх от нещо?

— Струва ми се, че нещо се е случило със семейството й още когато е била мъничка. Разказвала ми е, че има сестра, която починала. Но нищо повече. Казваше, че не може да говори на тези теми, и аз никога не съм я насилвала.

— Г-н Лумакс може би е прав. Възможно е Катърин просто да е решила да се премести отново.

Госпожа Бартън настойчиво заклати глава.

— Не, не, при всички случаи щеше да ми се обади, да ме предупреди. Сигурна съм. А така — нито Стивън знае нещо, нито аз. Страхувам се да не й се е случило нещо. Искам да знам дали е добре. Това е всичко. Не е нужно да узнава например, че аз съм ви наела, или пък че съм загрижена за нея. Ще поемете ли случая?

Все още ми се струваше, че не съм длъжен да върша мръсната работа на Уолтър, нито пък е редно да се възползвам от г-жа Бартън. Но така или иначе, нямах нищо определено за вършене, освен явяване пред съда след ден-два като свидетел на една застрахователна компания. Бе във връзка с още едно дело, което бях поел по същата причина — да спечеля някой долар и да има какво да върша.

Замислих се: ако се окаже, че има връзка между изчезването на Катърин Демитър и Сони Ферара, то тя определено е загазила. При това, ако пък Сони стои зад убийството на Дебелият Оли, съвсем ясно става, че напълно е откачил.

— Ще ви отделя няколко дни — отвърнах. — Като услуга. Да поговорим за хонорара…

Но тя вече пишеше чек. Оказа се, че е от личната й сметка, не от тази на фондацията.

— Ето, заповядайте — аванс от три хиляди долара, тук е и картичката ми. Частният ми телефон е на гърба.

Премести леко стола си към мен.

— Сега какво друго ви интересува? Питайте.

Същата вечер похапнах в едно заведение на име „Ривър“ — на „Амстердам авеню“, близо до 70-а улица. Готвят супер телешко; всъщност най-добрата виетнамска кухня в града. Освен това всички от обслужващия персонал се движат тихо, като призраци — сякаш ви обслужват невидими шепнещи сенки или кротък ветрец полъхва край вас. Чудно! На маса недалеч от мен двама млади си шепнеха влюбено. Бяха си сплели пръстите и се гледаха в очите, стискаха си ръцете, мачкаха и галеха дланите, сякаш не можеха да почакат мъничко. Бе много еротично, като че вече се любеха. Мина келнерка, усмихна ми се многозначително, когато зърна, че ги гледам.

ШЕСТА ГЛАВА

Същия ден след посещението при Айсобел Бартън трябваше да отида и в съда във връзка със застрахователно дело. Електротехник съдеше телефонна фирма за телесни повреди; бе паднал в работно време в някаква дупка на пътя и вече не можел да върши същата работа, а имаше договор с компанията.

Може би бе пострадал физически, но пък се оказа, че все още е в състояние да вдигне триста кила. Бе го направил на състезание в един гимнастически салон в Бостън, за да спечели немалката парична награда. Бях там в този славен за него миг и го снимах с портативна камера марка „Панасоник“. Застрахователната компания на фирмата пък представи снимките пред съда, а съдията отложи делото с една седмица. Дори не се наложи да се явявам като свидетел. Излязох, пих кафе в един фургон, прочетох вестника. После потеглих за стария салон на Пит Хейс в Трибека.

Знаех, че понякога Стивън Бартън ходи там да си поддържа формата. Мислех си, че има голяма вероятност той да ми отговори на някои въпроси: например защо е изчезнала приятелката му и къде се намира. Спомнях си младия Бартън смътно: бе едър, добре сложен, скандинавски тип младеж, мускулите му прекомерно изразени от употреба на стероиди.

Бе на двадесетина години, но съчетанието от физическо натоварване в салона и подлагането на изкуствени слънчеви бани за тен му бяха съсипали кожата — лицето му вече изглеждаше като стари обувки, самият той — поне с десет години по-стар.

Районът на Трибека бе станал доста моден напоследък. Старите сгради там, строени преди много, много години с истинска зидария и чугунена конструкция за здравина, бяха много просторни и привличаха както художници, търсещи мансарди и големи тавански помещения за ателиета, така и богатите адвокати от „Уолстрийт“. И малко по малко спортният фитнесцентър на Пит се бе замогнал, за да се превърне в писък на модата. Сега мнозина го посещаваха само заради славата на района. Помещаваше се в стар гимнастически салон с дъсчен под, мит навремето с вода и дървени трици; старите огледала и палмите в големи саксии си стояха. Пит бе добавил бар, където сервираха само плодови напитки. Кощунство, знаете.

В днешно време там можете да видите тъпоглавци с тела на динозаври, но и сериозни спортисти, които тренират рамо до рамо с шкембести счетоводители на богати фирми, а и привлекателни бизнесдами с клетъчни телефони и костюми за по две-три хиляди долара парчето.

На вратата имаше голяма табела, която рекламираше нещо, наречено „спининг“. От обясненията разбрах, че става дума да въртиш педалите на стационарно колело цял час, докато се изпотиш като кон и естествено превъртиш тотално. Помислих си, че преди десетина години редовните клиенти на Пит биха изпочупили уредите и разрушили салона, ако само знаеха какво ги очаква.

Готина блондинка с пълноценно тяло и трико, колкото носна кърпичка, ме въведе в офиса на Пит — последния бастион на бившия гимнастически салон. Тук времето бе спряло, традицията — запазена. По стените висяха стари плакати от истински състезания по вдигане на тежести. На един се кипреше Господин Вселена, на друг — самият Пит, после — прочути спортисти като Джим Рийвс и Джо Уайдър, дори и кеч борецът Хълк Хоугън. Награди от състезания по културизъм стояха в остъклен шкаф, а зад очуканото бюро се мъдреше лично Пит — с поувиснали на тези години мускули, но с все така едра, мощна, вдъхваща респект фигура. Косата му бе прошарена, подстригана късо в канадска ливада, като на морски пехотинец. Шест години бях тренирал тук; това естествено бе преди да ме направят детектив, когато започна и саморазрушението ми.

Пит се изправи и ми кимна. Бе сложил ръце в джобовете, носеше горнището на свободно увиснал и широк анцуг. Но и то не можеше да прикрие гигантските му рамене и бицепси.

— Отдавна не си идвал — рече. — Съжалявам за случилото се с… — думите му увиснаха във въздуха. Пит не бе по големите приказки. Сви рамене, наведе глава — някакъв жест на тъга за онова отдавна отминало време и нещата, които то е съдържало.

Кимнах и аз и се облегнах на стария метален шкаф, налепен с реклами на подсилващи препарати и спортни списания.

— Спининг, а, Пит?

Той направи гримаса.

— Е, да, зная. Все пак от него изкарвам двеста долара на час. На горния етаж имам четиридесет такива колела. Но да ти кажа — дори и с печатарска машина и зелено мастило не мога да изкарам толкоз мангизи за същото време.

— Стивън Бартън да се е мяркал?

Пит срита някакъв въображаем боклук на пода.

— Не съм го виждал, има-няма една седмица. Защо, да не го е загазил?

— Не зная — отвърнах. — Загазил ли го е?

Пит бавно седна и като смръщи лице, изпъна крака напред. Години и години приклякване часове наред сега си казваха думата — коленете вероятно го наболяваха. Износване на сухожилия, артрит — позната песен.

— Не си ти първият, който идва да пита за него тази седмица. Вчера се отбиха двамина в евтини костюми със същия въпрос. Познах единия — Сол Инзерило — беше много добър в средната категория, разбира се, докато почна да взема мангизи и да пада.

— Помня го — отвърнах. — Сега работи за стария Ферера, нали?

— Може би — вдигна рамене Пит. — Може би. Може да е работил за него още докато беше на ринга. Ако се вярва на някои приказки. За наркотици ли става дума?

— Не зная, Пит.

Той ми хвърли бърз поглед, за да провери дали лъжа. Реши, че не го лъжа, и отново се загледа във върховете на маратонките си.

— Да си чувал за скандал между дъртия и Сони напоследък? Нещо, което евентуално да касае и Стивън Бартън?

— Е, то непрекъснато има скандали между тях двамата. Иначе какво ще прави Инзерило тук? Само ми изцапа пода с онези смрадливи черни обувки, дето носеше.

Заговорих за Катърин Демитър.

— Да помниш младият Бартън напоследък да е идвал тук с една девойка? Може и тя сама да се е завъртяла тъдява? Чернокоса, късо подстригана, на тридесетина години?

— Абе, Бартън ходи с цял куп мадами. Не, не си спомням такава. Въобще не помня с кого движи, освен когато доведе някоя по-умна от него. Тогава си задавам въпроси.

— На които не е трудно да се отговори. Тази вероятно е наистина по-умна. Той бие ли си приятелките?

— Ами, поначало си е гаден. Онези хапове, дето ги пие, сто на сто са му скапали мозъка. Раздразнителен е, това си е типично за стероидите: или налита на бой, или подгонва да чука някоя. Предпочита второто. Майка ми, Бог да я прости, можеше да го отупа с една ръка.

Изгледа ме внимателно.

— Зная аз с какво се занимава той, ама тук не смее да продава. Като едното нищо ще го накарам лайното да си глътне, само да се опита!

Не вярвах на Пит, но го оставих, нека си говори. Стероидите са част от голямата игра днес и Пит на това нищо не може да каже, освен да си трае.

Той сви устни, прибра крака.

— На него жените му налитат поради ръста. Много е едър, здрав е и мускулест, пък и обича да говори големи приказки. Някои жени това и търсят. Някой да ги закриля. Абе, едни искат да се чукат с як мъж, други го търсят за закрила, такива работи. Жените смятат, че ако му бутнат, той ще се грижи за тях.

— Жалко, че онази е избрала Стивън Бартън — рекох многозначително.

— Да, бе, май не е била толкова умна — съгласи се Пит.

Бях си донесъл сак с принадлежности и спортно облекло и влязох в салона. Поиграх час и половина на уредите. От много време не бях тренирал истински. За да не се излагам пред печените спортисти, каквито имаше в салона, започнах с леки упражнения — гръб, ръце, рамене. Не налетях на тежките гири, а започнах да загрявам почти като начинаещ. Вълнуваше ме приятно приливът на сила към крайниците, натискът върху мускулите по време на двойните опори.

Стори ми се, че още изглеждам добре, макар че тази самооценка се дължеше не толкова на суета, колкото на несигурност. Аз съм висок почти метър и осемдесет и все още имам спортна фигура — широки рамене, подчертани бицепси, трицепси, едър гръден кош. При това бях отслабнал през изминалата година и ми се искаше, може би подсъзнателно, отново да приличам на младеж поне в тялото. Облякох се и се огледах в близкото огледало. Косата ми бе започнала да сивее откъм слепоочията и отпред над челото. Погледът ми бе достатъчно ясен — поне колкото да се различава цветът на очите: сиво-сини, хлътнали в продълговато лице с тъжно присвити устни, което носеше белезите на мъката. Не можех да забравя…

Бях избръснат, що-годе подстриган добре, облечен в приличен костюм. При съответно осветление щях да изглеждам направо много гот. При още по-подходяща светлина можех да се представя за тридесет и две годишен, без хората наоколо да ми се ухилят подигравателно.

Е, прибрах си партакешите, отказах протеиновия шейк, който ми предложи Пит — той и без това смърдеше на развалени банани, — и излязох. Отбих се в близко заведение за едно кафе. За пръв път от много време се почувствах по-спокоен, някак поолекнал: кръвта бучеше в ушите ми, приятно усещане опъваше раменете и гърба ми.

Следващата спирка ми бе универсалният магазин „Ди Врайс“. Влязох в „Личен състав“, където шефът наричаше себе си „мениджър по служебните ресурси“. Както всички подобни началници по цял свят, той бе и най-безличният в целия магазин. Седях срещу него и го слушах. Оказа се най-обикновен бюрократ и сноб. Нямаше начин да не си помисля, че човек, за когото хората с такава огромна лекота се свеждат до „служебни ресурси“ — все едно тухли, грес и шлака в каменовъглена мина, може би и не заслужава друго „служебно“ отношение освен онова, което се полага в местата с решетки на прозорците и здрави врати със затворнически ключалки. Е, както вече ви казах, г-н Тимъти Кери бе първостепенен гадняр — от темето на късо подстриганата си тиква до върховете на скъпите лачени обувки.

По-рано същия следобед се бях обадил на секретарката му с молба Кери да ме приеме. Бях обяснил, че действам от името на адвокатска кантора, която е упълномощена да изпълни завещание. По неговата сила госпожица Демитър получаваше наследство. Кери и секретарката му си бяха обаче лика-прилика. Диво куче на верига вероятно би се оказало по-любезно и по-гостоприемно от нея.

— Моят клиент настоява да се свърже максимално бързо с госпожица Демитър — търпеливо и повторно обяснявах на Кери. Бяхме седнали в малкия му, превзето и натруфено обзаведен офис.

Завещанието е формулирано доста подробно, трябва да се попълват различни формуляри, да се вадят допълнителни докум…

— Е, и как се казва вашият клиент? — хилеше се насреща ми Кери.

— Опасявам се, че не мога да ви кажа това. Сигурен съм, че разбирате.

Кери имаше вид на човек, който разбира, но не иска да го покаже. Облягаше се на стола, приглаждаше коса, гледаше в тавана и опипваше скъпата копринена вратовръзка. Нямаше начин да не е скъпа. Прекалено бе безвкусна, за да е евтина. Ризата му пък бе току-що извадена от найлоновата опаковка, което личеше по многобройните й ръбове. Естествено, ако допуснем, че Кери може да има нещо общо с такива плебейски неща като найлонови опаковки. Не бих дори могъл да си го представя до щандовете със стоките, освен като по задължение слязло сред хората свръхсъщество, присвило очи, гнусливо запушило ноздри поради гадната човешка смръдня.

— Госпожица Демитър още вчера трябваше да е на работа — накрая Кери благоволи да отвори едно от купчина досиета на бюрото си. — В понеделник е ползвала почивен ден и оттогава не сме я виждали.

— Обичайна практика ли е при вас да се ползва понеделник за почивка? — попитах, колкото да му отвлека вниманието от досиетата.

Айсобел Бартън нямаше адреса на Катърин. Двете обичайно се бяха свързвали по телефона или чрез оставени в магазина съобщения.

При споменаването на почивни дни Кери видимо разцъфна — това бе любима тема. Той впи поглед в тавана и бързо започнала рецитира графици, принципи, разпореждания. Когато отклони очи от досието, наведох се леко напред и прочетох адреса заедно с номера на социалната осигуровка. Наложи се да бъда много настойчив, за да го извадя от скоропоговорката и да го попитам дали е била болна в събота, дали пък не се е оплаквала, че има някакви неприятности.

— Нямам информация за подобни възможности — надуто рече той. — Във всеки случай позицията на госпожица Демитър в „Ди Врайс“ в момента е критична поради неявяване на работа — добави доволно и пак се ухили. — Надявам се, заради самата нея, че наследството й ще бъде значително.

Естествено че гласът му бе подигравателен, язвителен, неискрен.

След продължителни рутинни номера и бюрократични трикове Кери разреши да говоря с жената, която е била на смяна заедно с Катърин в събота. Доведоха я в стаята на един от началник-смените на приземния етаж. Името й бе Марта Фрийдман, бе на шестдесетина години, пълна, с боядисана в червено коса и дотолкова намацано с козметика лице, че може би почвата в Амазонската джунгла вижда повече естествена светлина от него. Все пак опита се искрено да ми помогне. В събота двете с Катърин работили в отдела за порцеланови изделия. Редовната помощничка на Фрийдман била болна и някой трябвало да я замести. Избрали Катърин — било й за пръв път в този отдел.

— Забелязахте ли нещо необичайно в поведението й? — попитах Фрийдман. Тя използваше присъствието си в стаята, за да разгледа подробно оставените на бюрото книжа.

— Да ви се е сторила уплашена или разтревожена?

Жената сбърчи чело.

— Знаете, счупи едно блюдо, всъщност не, беше ваза. Току-що бе дошла и я показваше на една клиентка. И изведнъж я изпусна. И тогава, докато се огледам, взе та хукна към асансьорите. Много непрофесионално, ви казвам. Дори и да й е било лошо…

— Болна ли беше?

— Тя ми каза, че не се чувства добре, ама защо ще тича към асансьорите? На всеки етаж си имаме тоалетни и умивални само за персонала.

Останах с впечатлението, че Фрийдман знае повече, отколкото ми казва. Беше й приятно някой да я слуша внимателно и преиграваше. Наведох се към нея и подхвърлих конфиденциално, с нужната доза уважение:

— Но вие лично, като опитен човек, как преценявате? Какво всъщност се е случило?

Тя се напери, поласкана от доверието, и също се наведе към мен, дори леко ме хвана за ръката.

— Видяла е някого, който се е качвал на асансьорите, за да излезе от магазина, и е искала да го настигне. Том — охраната — ми каза, че изтичала до изхода и се огледала нагоре и надолу по улицата. При нас правилото е да искаме разрешение, когато се налага да излезем. Том е чернилка, ама иначе е свестен. Длъжен е бил да докладва за нея, но не го направи — само на мен ми каза.

— Имате ли представа кого е видяла?

— Не. Просто отказа да разговаряме по случая. Тя и така си няма нито един приятел сред целия персонал. И тогава разбрах защо!

Говорих и с охраната, и с началник-смяната, но и двамата не можаха да добавят нищо съществено към казаното от г-жа Фрийдман. Тръгнах си. Спрях на един фургон, пих кафе, изядох един сандвич и се върнах у дома. Взех малка черна чанта, подарък от моя приятел Ейнджъл, и пак повиках такси. Този път за апартамента на Катърин Демитър.

СЕДМА ГЛАВА

Апартаментът на Катърин се намираше в приспособена за жилища складова постройка в Грийнпойнт, квартал на Бруклин, главно населен с италианци, ирландци и поляци, сред които цял куп активисти на бившия синдикат „Солидарност“. Преди доста годинки Грийнпойнт е бил промишлен център на Бруклин; от неговите чугунолеярни „Грийнпойнт Континентъл“ е излязъл известният от Гражданската война брониран „Монитър“, противник на южняшкия „Меримак“ в историческата първа битка на броненосци.

Днес чугунолеярите, грънчарите и печатарите бяха вече минало, но потомците им си бяха тук. Бяха отворили множество бутици за дрехи и други магазинчета; полски хлебарници и пекарници се редуваха с магазини за деликатеси и ресторантчета, специализирани по вкуса на коя ли не националност, магазини за домакински електроуреди и така нататък.

Апартаментът на Катърин бе в една подобна редица. По входните стъпала на повечето сгради висяха хлапета в тенисфланелки и модни джинси с увиснали дъна. Те пушеха, подсвиркваха и викаха след минаващите жени. Стигнах сградата; трябваше да търся номер 14, някъде на най-горния етаж. Позвъних и не се учудих, когато никой не се обади по домофона. Тогава натиснах звънеца срещу номер двадесет — обади се гласът на възрастна жена. Казах й, че съм от газовата компания и идвам по сигнал — за някаква повреда. Добавих за драматичен ефект, че в нечий апартамент изтича газ, обаче домоуправителят го няма. Тя помълча, помълча, после ме пусна да вляза.

Предположих, че ще се обади на домоуправителя за всеки случай, затова едва ли имах много време. Ами ако не намеря никаква нишка или следа в апартамента? Така или иначе ще трябва да се обадя на домоуправителя или да говоря със съседите. Дори и от пощаджията можех да науча нещичко. Минавайки през преддверието, отворих пощенската кутия на апартамент 14 и светнах с фенерчето в нея. Намерих едно-единствено вестниче — „Вилидж Войс“, някакви реклами и сметки. Затворих кутията и затичах по стълбите към третия етаж.

Бе съвсем тихо, коридорът бе широк, с по три новобоядисани врати на двете насрещни стени. Пристъпих на пръсти до апартамент 14 и измъкнах черната чанта изпод сакото. Отново почуках на вратата, просто за всеки случай. После извадих от чантата универсалната електрическа дрелка с видиевата бургия. Ейнджъл бе най-печеният взломаджия от познатите ми артисти и дори още като ченге се бях уверил, че има смисъл да се използват услугите и съветите му. В замяна на това никога не го бях закачал, а той пък никога не заставаше напряко на професионалните ми задачи. Когато го бяха гепили, опитах се поне да облекча участта му в пандиза, доколкото това бе по възможностите ми. Инструментът, който сега държах в ръка, ми е подарък от него в знак на благодарност. Нещо като незаконно „благодаря“.

Казах, че е електрическа дрелка — вярно, прилича именно на такава, но е по-малка и по-компактна, с комплект бургии, шила, пробивни остриета, някои от тях закривени като къс тирбушон или със зъбци. Незаменимо като инструмент за всяка брава, всякаква ключалка, при това много мощен, макар че работи на батерии. Набутах острието в ключалката, натиснах спусъка. Вдигна се шум, но само за секунда-две. Толкова й бе нужно на ключалката. Отворих, влязох, затворих след себе си. Може би почти веднага след това в коридора се чу отваряне на врата. Замръзнах на място и изчаках, докато въпросната врата се затвори. Прибрах дрелката в чантата, отворих вратата и от джоба извадих клечка за зъби. Начупих я на няколко парченца и ги наблъсках в ключалката. Това щеше да забави всеки, опитал се да отключи отвън, и да ми осигури нужното време да се промъкна до пожарния изход. Пак затворих, запалих осветлението.

Къс коридор с износен килим водеше до чиста и спретната всекидневна с евтини мебели и поочукан телевизор. Канапето и столовете бяха от различни комплекти. От едната страна на холчето бе кухничката, от другата — спалнята.

Първо влязох в спалнята. На лавица до леглото бяха подредени няколко романа с меки корици. Нямаше много други мебели освен гардероб и тоалетна масичка от типа „направи си сам“. Проверих под леглото — намерих куфар. Беше празен. На тоалетката нямаше козметика. Това можеше да значи, че си е взела малка чанта с неща за ден-два и е заминала някъде наблизо. Вероятно не възнамерява да се бави; почти сигурно не изглежда да си е тръгнала завинаги.

Проверих в гардероба: намерих само дрехи и няколко чифта обувки. Първите две чекмеджета под тоалетката също съдържаха само бельо и леки дрехи, а третото, последното, бе пълно с книжа: сметки, данъчни формуляри и всякаква документация, отразяваща къде е работила в живот, състоящ се от пътуване от град в град, от една работа на друга.

Катърин се бе препитавала доста време като келнерка. От Ню Хампшър се бе местила във Флорида и отново обратно — заедно с вълната летовници. Съдейки по връзките разплащателни разписки и данъчни квитанции, бе живяла и работила и в Чикаго, Лас Вегас и Финикс, както и в безброй малки градове. Намерих още банкови съобщения и извадки от сметката й. Според тях в една от градските банки имаше спестени 19 000 долара. Открих и купче акции, внимателно подредени и стегнати с дебела ластична лентичка. Накрая попаднах и на паспорт, неотдавна презаверен, заедно с три нейни снимки, паспортен формат.

Айсобел Бартън ми бе описала Катърин Демитър сполучливо: дребна привлекателна жена около тридесетте, висока към метър и петдесет и нещо, тъмнокоса, късо подстригана, със светлосини очи и светла кожа. Взех снимките и ги прибрах в портфейла. Остана да прегледам последната находка — тя бе нещо много лично: семеен албум със снимки.

Бе доста дебел, поизносен по ръбовете. Съдържаше нещо като история на семейството: онези стари като света кафеникави снимки на прапрародителите, снимки от сватбата на майката и бащата, на две момиченца, които постепенно растяха пред очите ми, снимани понякога с мама и татко, друг път с приятели, после само двете заедно, една по една и прочие. Снимки на плажа, на семейните летувания, на рождени дни, на Коледа и Деня на благодарността. Какво да ви кажа — спомени на две деца, две момичета, девойки, сестри, чийто живот постепенно започва. Приличаха си доста. Катърин е по-малката, тук на снимката си личи, че захапката й е леко неправилна. Сестрата бе може би две-три години по-възрастна, пясъчноруса, красавица още на дванайсет-тринайсет години.

След тази възраст вече отсъстваше от снимките. Остатъкът бе предимно фотографии на Катърин — сама или с родителите; израстването и бе по-редовно хроникирано. Не можех да не почувствам, че някак си е изчезнало и чувството за веселие и радост. Празници вече нямаше снимани, нито щастливи и ведри физиономии. Е, бях вече към края — на последните кадри Катърин бе абитуриентка. Тържествена и тъжна физиономия на девойка с тъмни кръгове под очите, от които сякаш щяха да бликнат сълзи. Бе снимано и свидетелството за завършено средно образование; то бе подписано от директора на гимназията в Хейвън, Вирджиния.

Но нещо липсваше от последните страници на албума. В основата им намерих полепнали дребни късчета хартия, видимо от вестник. Повечето бяха съвсем малки, но имаше и едно по-голямо, горе-долу квадратно със страна около два сантиметра и половина. Хартията бе пожълтяла — от едната й страна се виждаше част от прогноза за времето, от другата — сегмент от снимка, в чийто ъгъл личеше пясъчноруса коса. На крайната страница бяха сгънати и закачени две рождени свидетелства — едното на Катърин Люиз Демитър, издадено на 5 март 1962 година, другото — на Ейми Елън Демитър, от 3 декември 1959 година.

Оставих албума в чекмеджето и влязох в банята. Тук бе чисто и подредено, както и навсякъде в апартамента. На лавиците зърнах сапун, гелове и течен сапун за ваната. Под мивката бяха подредени бели кърпи и хавлия. Отворих вратичката на шкафчето с огледалата. Там имаше паста за зъби, конци за чистене на зъбен камък, дезинфекционна течност, някои продавани без рецепта лекарства за настинка, при задържане на течност и обезболяващи при месечно неразположение. Нямаше контрацептивни средства. Може би Стивън Бартън се бе погрижил за тази страна на нещата, но малко се съмнявах. Не бе такъв човек.

Другото отделение на шкафчето обаче бе натъпкано с толкова много стимуланти, амфетамини и прочие, че Катърин май си имаше достатъчно за два живота. Направо можеше да зареди енергия за два коня. Някои шишенца бяха празни, други току-що наченати. Най-предното носеше етикет с името на д-р Франк Форбс, психиатър. Познавах го. Наричаха го Франк Сваляча. Форбс бе прекарал или се бе опитал да насили толкова много от пациентките си, че някои хора се майтапеха с този факт; подмятаха, че пациентките трябвало да му вземат пари за услугата. На няколко пъти Франк се бе оказвал почти на път за затвора и отнемане на разрешението за практикуване на професията, но някак си все му се бе разминавало. Или жените оттегляха оплакванията си, или последните изобщо не стигаха до съда, или биваха опровергавани благодарение на пуснати от Франк за целта подкупи. Бях чул, че напоследък Форбс бил кротнал и си траел — една от пациентките му хванала трипер след преспиване с него, а после го дала под съд. Този път се оказало трудно да потуши скандала.

Очевидно Катърин Демитър се е чувствала нещастна. Но пък едва ли нещо би могла да промени, щом за помощ се е обръщала към Форбс. Не ми се ходеше много-много при него. Веднъж преди години се бе опитал да вдигне полата на Елизабет Гордън, дъщеря на една от разведените приятелки на Сюзън. Та се бе наложило да го посетя и да му припомня лекарския дълг. Бях го заплашил още, че следващия път ще излети през прозореца на кабинета. Впоследствие се бях опитвал да проявявам професионален интерес към работата му.

В банята не намерих друго, което би могло да ми подскаже нещо за Катърин и отсъствието й. Със същия успех проверих и останалата част на апартамента. Преди да си тръгна, спрях до телефона, вдигнах слушалката, натиснах бутона за пренабиране на последния номер. След няколко сигнала се обади глас:

— Ало, тук шерифската служба, Хейвън.

Затворих и се обадих на познат от местната телефонна компания. След пет минути се чухме отново и той ми продиктува списъка с номерата на местните телефони, на които Катърин бе звъняла от петък до неделя. Разговорите бяха само три и все обикновени: китайски ресторант, където дават храна и за в къщи, близка пералня и информация за околните кина.

Не можа да ми даде сведения за извънградските разговори, затова позвъних на друг човек. Той ме свърза с една от многото агенции, незаконно продаващи конфиденциална информация на частните ченгета с трайни и дълбоки интереси към чуждите дела. След около двадесетина минути агенцията ми изброи петнадесет разговора, проведени от апартамента на Катърин с Хейвън, Вирджиния. Седем бяха с шерифската служба, осем с частна къща в града. Дадоха ми и двата номера. Обадих се на втория. Отговорът на телефонния секретар бе съвсем кратък: „Дом Ърл Лий Грейнджър. В момента не съм тук. Оставете съобщение след сигнала или ако се отнася до полицейска информация, свържете се с шерифската служба на номер…“

Позвъних на него, отново ми се обади същият глас; помолих да говоря с шерифа.

Отговориха, че го няма. Попитах кой го замества и дали мога да чуя него. Осведомиха ме, че заместникът се казва Алвин Мартин, но сега е на задача. Гласът не знаеше кога ще се върне шерифът. От тона му заключих, че шерифът едва ли е излязъл колкото да си купи цигари. Попита ме за името, благодарих и затворих.

Интересно. Излизаше, че нещо е принудило Катърин Демитър да потърси шерифа в родния си град, но не и полицията на Ню Йорк. И май нямаше друг начин, освен да се разходя до Хейвън. Но първо на всяка цена трябваше да посетя Франк Сваляча.

ОСМА ГЛАВА

Спрях таксито на Ейжър, на Трето авеню и си купих скъпи, но пресни ягоди и ананас от денонощния магазин, после се разходих до сградата на „Ситикорп“, за да си ги изям на спокойствие на обществено място, на скамейка. Харесвах това здание с прости, изчистени форми и необичайно наклонен покрив. То бе построено сравнително неотдавна; интериорът му бе подчинен на същите семпли, праволинейни принципи. И на седемте етажа имаше зеленина — дръвчета и храсти; магазините и ресторантите бяха препълнени с хора; шепа вярващи мълчаливо седяха в малката, вградена в подножието църква.

Шикозният кабинет на Сваляча бе на разстояние две пресечки от „Ситикорп“. Поне засега. Помещаваше се в строена през седемдесетте години сграда с опушени стъкла. Взех асансьора и влязох в чакалнята. Пред компютъра седеше млада, красива брюнетка и почукваше на клавиатурата. Вдигна очи към мен, когато влязох, и ми се усмихна приятно. Усмихнах се и аз и се опитах да не я зяпам много-много с увиснала долна челюст.

— Свободен ли е доктор Форбс? — попитах.

— Имате ли час?

— Слава Богу, не съм пациент, но ние с Франк сме отдавнашни познати. Стари приятели, така да се каже. Предайте му, че Чарли Паркър е тук.

Усмивката и поугасна, но все пак се обади по вътрешния телефон и му предаде съобщението. Лицето и леко пребледня, докато той отговаряше, но успя да запази спокойствие и се държа забележително добре. Като се имат предвид обстоятелствата.

— Опасявам се, че доктор Форбс не може да ви приеме — рече ми и усмивката й съвсем помръкна.

— Това ли точно ви каза?

Тя се изчерви.

— Не, не точно това…

— Вие вероятно сте нова тук?

— Да, за първа седмица съм.

— Лично Франк ли ви избра?

Девойката се озадачи.

— Ами… да…

— Намерете си друга работа. Той не е с всичкия си, девиантно поведение, знаете. Освен това е на път да напусне професията.

Тя ме изгледа неразбиращо, а аз минах покрай нея и влязох в кабинета на Франк.

Пациент нямаше. Добрият доктор бе сам, прелистваше някакви бележки на бюрото. Никак не ми се зарадва или поне така ми се стори. Тънките му мустачки се свиха неприязнено, като пиявица; по врата му изби червенина, която бавно полази нагоре по лицето и челото, докато се скри в смолистата леко къдрава коса. Бе висок над метър и осемдесет, спортуваше. Имаше вид на атлет, и то в добра форма, но видът бе едно, истината — друго. Всъщност с Франк Форбс Сваляча не се връзваше нищо добро. Здрависаш ли се с него, по-добре си преброй пръстите веднага след това. Долар да ти даде, вероятно мастилото ще си промени цвета, преди още да си го прибрал в джоба.

— Хей, Паркър, я се разкарай на майната си. Може би си забравил, ама вече не можеш да нахлуваш тук, когато ти хрумне. Вече не си ченге и от това полицията сто на сто само е спечелила.

Наведе се към интеркома, но секретарката и така си вървеше след мен.

— Обади се в полицията, Марси! Не, я по-добре се обади на адвоката ми. Кажи му да подготви жалба за хулиганско поведение.

— Хей, Франк, чух, че на твоя адвокат ти си му спретнал толкова много работа, та едва ли има време за друго.

Настаних се на коженото кресло срещу него и добавих весело:

— Чух още, че Майбаум и Лок поели защитата на онази нещастна женица със срамната болест. Те са много добри, да знаеш, работил съм с тях. Чудя се дали да не им ударя едно телефонче, да им разкажа за онова момиче Елизабет Гордън. Ти помниш Елизабет, нали, Франки? И какво ти казах тогава?

Форбс инстинктивно хвърли поглед към прозореца зад гърба си и бързо отмести стола настрана.

— Марси, ти излез, ако обичаш. Няма нищо… — обърна се той неловко към секретарката.

Вратата тихо се затвори зад нея.

— Какво искаш, Паркър?

— Имаш пациентка на име Катърин Демитър.

— Хайде сега, знаеш, че никой лекар не говори за пациентите си. А с теб лично аз и лайно не бих споделил.

— Франки, от теб едва ли има по кофти психоаналитик. На теб човек дори и куче не може да ти повери, защото ти ще се опиташ да го чукаш. Така че тези приказки за етиката си ги спести за пред съда. Сега по темата: мисля, че това момиче е в беда и трябва да го намеря бързо. Ако не ми помогнеш, ще се обадя на Майбаум и Лок и ще го направя толкова бързо, че ще ме вземеш за телепат.

Франк се опита да разиграе сценка на борба със съвестта си, макар че, за да я намери, му трябваха две лопати и разрешение за ексхумация.

— Вчера не се яви в дадения й час. И въобще не ми се е обаждала.

— За какво идва при теб?

— Страда главно от инволюционна меланхолия. Ти не ги загряваш тези неща — това значи депресия. Характерна е за средната възраст и по-късно. Поне на това приличаше отначало.

— Е, и…?

— Паркър, казах ти, това е професионална тайна. Лекарска етика. Дори и аз се съобразявам с нея.

— Хайде бе, шегички ще ми пробутваш. Давай по-бързо.

Франк въздъхна, нервно опипа писалката на бюрото, надраска нещо в отворения бележник. Стана и отиде до шкафа с документацията. Извади папка, погледна в нея и се върна на бюрото. Разлисти я и заговори.

— Сестра й починала, когато Катърин била на осем години. Или по-точно казано, била убита. Тя е едно от няколкото деца, убити в град на име Хейвън във Вирджиния. Някъде към края на шестдесетте и началото на седемдесетте. Децата — момчета и момичета — били отвличани, измъчвани, а останките им намерили в едно мазе на необитаема къща извън града.

Франк сега имаше съвсем друг вид. Приличаше на лекар, погълнат от историята на заболяването на своя пациент. Макар тя да бе нещо доста фантасмагорично, въпреки емоциите, които се опитваше да симулира.

— Сестра й била четвъртото убито по ред дете, но пък първото бяло. След нейното изчезване полицията наистина се разтичала. Заподозряна била местна жена, много богата. Видели колата и близо до необитаемата къща една вечер след изчезването на едно от децата. Малко по-късно се опитала да отвлече друго дете от съседен град на около двадесет мили разстояние. Детето, момче, одрало лицето й с нокти и после успяло да я опише на полицията.

— Ченгетата тръгнали да я арестуват, но местните хора научили по някакъв начин и ги изпреварили. В къщата се намирал брат й, според местните хомосексуалист, и ченгетата подозирали, че той е съучастник. Според тях той карал колата, а тя крадяла децата. Местните повярвали на тази версия. Намерили го обесен в мазето.

— А жената?

— Загинала — изгоряла при пожар в една друга необитаема къща. А случаят постепенно… заглъхнал.

— Но не и за Катърин, така ли?

— Не, не и за нея. Напуснала града, след като завършила гимназия, но родителите й останали там. Майката починала преди десетина години, бащата малко след нея. А Катърин Демитър се местела от град на град.

— Връщала ли се е в Хейвън?

— Не, не и след погребенията. Тя обясни, че за нея всичко там е отдавна мъртво. И така си е. Няма как да е друго. Всичко се свежда до този град.

— Имала ли си е постоянен приятел? Или случайни връзки?

— Подобно нещо не ми е споменавала. И край на този разпит! Сега се разкарай. И ако някога пак започнеш, ще те дам под съд за нападение, за незаконно влизане на моя собственост, за… моят адвокат ще ти съдере задника!

Усмихнах се, станах да си ходя.

— Чакай сега, има още нещо — сетих се почти на прага и като му видях физиономията, добавих: — Ще ми кажеш, за да си остане Елизабет Гордън непозната на господата Майбаум и Лок.

— Какво? — почти извика той.

— Името на изгорялата жена.

— Модайн. Адилейд Модайн, брат й се казва Уилям. Сега, ако обичаш, разкарай си задника от живота ми.

Цял живот сеем грешки като ситни зрънца; минат ли годините и се обърнем назад, виждаме, че те се поникнали, избуяли и разцъфнали в разкаяния и угризения. Животът ми със Сюзън сега ми се струва като гора от съжаления, поникнала върху плътна почва от предателства, ненаправени и неизпълнени обещания. И така, продължавам да се лутам безцелно в живота си… След като нея вече я няма, а Пътника е извън възможностите ми за досег и отмъщение.

След излизане от кабинета на Франк Форбс същия ден реших да отида в Хейвън, да се опитам да намеря Катърин Демитър във Вирджиния. Защото вярвах, че е отишла именно там. Можех да зарежа цялата работа, да върна парите на Айсобел Бартън и да се върна към обичайното си съществуване. Никой не би ме обвинил, така поне си мисля. А и да ме обвинят, пет пари не бих дал.

Изглежда, че взимайки това решение, съм задвижил цяла поредица събития, които тепърва щяха отново да ме разкъсват отвътре, да отварят старите ми рани и да ме изправят до безкрая пред чувството ми за вина, угризенията за собствената ми слабост като човешко същество; да ми припомнят очевидната неизбежност на провала ми в лицето на вездесъщото, старо като света Зло и необходимостта въпреки всичко да се боря с него…

Решението да тръгна за Вирджиния по следите на непозната жена, която никога нямаше да видя жива, изглежда, провокира гневна реакция в околния свят. Тя започна със смърт и повторното появяване на Пътника в моя живот, а завърши в костница сред костите на мъртви деца. Монумент в памет на изгубен живот, който щях да губя отново и отново…

ДЕВЕТА ГЛАВА

Отвън гаражът — ремонтна работилница на Уили Бру изглеждаше западнал и ненадежден, да не кажем откровено съборетина. И отвътре не бе кой знае колко цвете за мирисане, но поне аз лично не познавам по-добър механик от Уили. Той е поляк, презимето му звучи като Бружсевзски или нещо подобно, съвсем непроизносимо, затова и съкратено на Бру от поколения клиенти.

Никога не съм харесвал този квартал на Куинс; той е съвсем близо до скоростната магистрала на Лонг Айлънд и денонощния рев на минаващите превозни средства. Още от дете съм свързвал в съзнанието си този район със стари автомобили, стари складове и гробища. През годините ми на ченге в гаража на Уили събирах доста информация за туй-онуй. Всички изпаднали авери на Уили редовно се събират там по едно или друго време. Разменят клюки и най-много обичат да се бъркат — поне на думи — в чуждата работа. И все още се чувствам неспокоен, когато съм на това място. Дори и в по-късни години, вече възрастен, мразех да ползвам краткия път от летище „Кенеди“ за Манхатън, защото минаваше покрай тези махали.

След смъртта на татко майка ми реши да се преместим обратно в Мейн, в родния й град Скарбъро, където природата преобладаваше над типичния градски пейзаж. Всъщност духът и миризмите на големия град се чувстваха в Скарбъро само когато там от Бостън или Ню Йорк пристигнеха запалянковците по автомобилните състезания край Скарбъро. Може би и затова никога не съм се чувствал като местен човек в Манхатън — все съм го гледал с очите на посетител.

Гаражът бе в кварталче, което отчаяно се бореше против опитите за подновяване и модернизиране. Пространството между съседните две пресечки бе купено от собственика на японски ресторант, който бе непосредствено до Уили, и той ще не ще, вече бе замесен в юридически спор. Налагаше се да се бори, за да не го затворят. Японецът си отмъщаваше чрез всепроникващата смръдня на риба, влизаща през вентилаторните отвори на гаража. Уили пък си го връщаше от време на време, като купуваше на главния си механик Арно няколко бири и евтина китайска манджа, които този достоен човек поглъщаше, а после излизаше на улицата и си бръкваше с пръст в гърлото, за да повърне пред японския ресторант. „Това китайска, виетнамска, японска манджа е все едно и също лайно, когато я издрайфаш“ — мъдро обичаше да казва Уили по този повод.

Влязох. Арно — дребен, но жилав и мускулест мургав човек, работеше по двигателя на раздрънкан додж. Въздухът както винаги бе натежал от вонята на риба и фиде. Моят мустанг, производство 1964 г. — като на Джеймс Дийн[16] — бе вдигнат на хидравлична платформа, а наоколо, като извадени вътрешности на изкормен труп, бяха разхвърлени части и неразпознаваеми дрънкулки от системите му. Нямаше вид на кола, която може скоро да тръгне на път. Всъщност май бе преминала в друга категория, както и самият Дийн. Преди да потегля насам, се бях обадил на Уили по телефона да го предупредя, че ще се отбия. Е, най-малкото, което можеше да направи за мен, бе да се престори, че работи по колата.

От малкия офис долитаха звучни псувни. Той бе току под тавана, до него се стигаше по разклатено дървено стълбище. Тъкмо пристъпвах и вратата се отвори, а Уили шумно затропа надолу по стъпалата. По плешивото му теме лъщеше грес, синият му гащеризон бе разкопчан и отдолу се виждаше мръсна тенисфланелка, издута върху солидното му шкембе. Той пристъпи до стената, покачи се на сложени един върху друг сандъци и неистово зарева във вентилаторната решетка:

— Ей, теснооко японско копеле такова, да ти… Стига ми усмърдява гаража, да ти гръмна тесния задник! Ша ти пъхна атомна бомба отзад, ей, тесноочко!

Отсреща се чу бурен смях, някой извика нещо на японски и отново избухна дружен кикот. Уили заблъска решетката с длан, но след малко се укроти и си слезе обратно. Взря се в мен с присвити очи и в полумрака едвам ме позна.

— О, Птицо, кво праиш, бе! Искаш ли едно кафенце?

— Искам си колата, Уили. Моята кола. Същата, дето я таманиш вече цяла седмица.

Уили се направи на обиден.

— Айде сега, ша ми се сърди — рече той с обвинителен тон. — Зная, зная, яд та е. Ама пък ядът е полезен, добър е за нервите, ядосаш се, пък сетне са успокоиш, тъй де. Ама колата ти ич я няма, да знаеш. Моторът е пълно говно. Ти с кво си я карал, бе? С пикня ли?

— Уили, колата ми трябва. Таксиметрите ме съсипаха финансово. Вече всеки шофьор на такси ме познава. Някои дори не се и опитват да ме дерат. Мислех да взема кола под наем, та да не се излагам повече. Всъщност аз от теб щях да искам кола, ама ти каза, че моята ще стане за ден-два, нали така беше?

Уили приклекна до мустанга, подритна един болт и попита Арно:

— Кво става с транспорта на Птицата?

— Пълна скръб — рече Арно. — Кажи му да го хвърли на боклука, ще му бутнем пет стотака.

— Арно вика да ти пуснем пет по сто да й биеш дузпата, а?

— Чух го отлично. Кажи му на Арно, че ще му подпаля къщата, ако не ми оправи колата. Веднага.

— Най-късно вдругиден е готова — обади се механикът. — Извинявай за закъснението.

Уили ме потупа по рамото с омазнена лапа.

— Хей, Птиче, я са качи за едно кафенце, а? Хем ша чуеш клюката.

Огледа се и добави:

— Ейнджъл иска да та види. Казах му, че ша минеш.

Кимнах и го последвах нагоре по стълбата. В офиса, учудващо спретнат и чист, седяха четирима. Пиеха кафе и уиски с тенекиени чаши. Кимнах на Томи Кю, когото бях арестувал веднъж. Бях го спипал да продава пиратски видеокасети. До него седеше мъжага с дебели мустаци, когото сполучливо наричаха Гручо. Той бе специалист по кражба на автомобили: разбива, връзва кабелите на късо и заминава. Следващият бе другият помощник на Уили — Джей. Той бе на 65, с десет години батко на Уили, но изглеждаше поне с двадесетина по-стар. Последният бе Ковчежния Ед. Ед Харис.

— Познаваш ли го Ковчежния? — попита Уили.

Кимнах.

— Още ли шиткаш мъртъвци, а, Ед?

Ковчежния Ед бе шампион на шампионите по отвличане. Само че не на живи хора. Смяташе го за тежка физическа работа. Къде ти ще се занимава със заложници. Откъде да знае какво може да направят, кой може да ги потърси, с какво да го изненада. Затова крадеше мъртъвци. Проникваше в морги, погребални бюра, крадеше труповете и се обаждаше на роднините.

Внимателно следи съобщенията за починалите. Избира онези с по-богати семейства и задига трупа. Преди да се появи Ковчежния и да поразклати погребалната система, никой не пазеше нито морги, нито погребални бюра. А Ед си имаше промишлен хладилник в мазето, откарва плячката там и звъни по телефона на близките. Иска откуп, никога не се лакоми особено. Вземаше разумни суми. Повечето от роднините плащаха с готовност само и само да си приберат „скъпия покойник“ и да избегнат усложнения и насмешки. Представете си какво е да погребваш разложен труп.

Ковчежния припечелваше добре, докато не попадна на някакъв дърт полски аристократ. Полякът се обидил, разлютил се на чест, че някой може да иска откуп за останките на любимата му съпруга, и си наел цяла частна армия. Имал пари човекът, платил. Онези се докопали до Ед, макар че той за малко не се измъкнал през прозорче, което водело към съседния двор. Все пак последен се смял Ед. Токът му бил изключен три дни преди това, защото не си плащал сметките редовно и съпругата на поляка засмърдяла като мъртва котка, тъй като детективите загубили няколко дни да търсят Ед.

Е, оттогава бизнесът му потръгна зле. Днес ми се стори доста умърлушен. Май не биваше да задавам въпроса.

Настъпи неловко мълчание, но Уили се усети и се намеси.

— Абе, а помниш ли Вини Безносия? — попита и ми подаде чаша димящо кафе. То ухаеше разкошно, но миризмата на бензин в гаража бе непобедима.

— Чакай, само да чуеш кво разправя Томи Кю. Тъкмо бе започнал.

Вини Безносия или Вини Без Нос, както го наричаха в началото, бе взломаджия от съседния Нюарк. Бе се издънвал доста често и накрая бе решил да тръгне по правия път. Е, доколко може да тръгне по правия път човек, припечелвал четиридесетина години чрез квартирни кражби, е съвсем друга работа, но да кажем, че е било така. Прякора си бе получил от дългогодишна несполучлива кариера в аматьорския бокс. На млади години Вини бил дребен и хилав, потенциална жертва на всеки склонен към насилие гамен от Ню Джърси. И тогава решил, че спасението му е да стане боксьор, това бил за него пътят към истината. Всъщност няма нищо необичайно — подобна е съдбата на мнозина хлапета от бедняшките, крайни квартали. Е, за съжаление, отбраната на Вини се оказала ужасно слаба и малко по малко носът му се бе превърнал в плоска хрущялеста пихтия с две дупчици за ноздри, същински стафиди върху кекс.

— Та Вини почнал да бачка с фирмата на братовчед си — продължи Томи. — Вътрешно обзавеждане — ремонти, боядисване, такива неща. Пък Вини не е зле с четката, а и в панделата понаучи туй-онуй от дърводелския занаят. Хем работи, хем проучва апартаментите, та ако времената се оправят и му се случи да се върне към старата работа, знаеш…

Работели по жилището на шефа на една компания за внос-износ на плодове. С много мангизи. А този, шефът де, все се местел, все не можел да се задържи на едно място и все търсел по-готино. Изобщо много придирчив задник. Той и Сикстинската капела да наеме, пак щял да иска таванът да му е в бледомораво например, а не в бежово, да речем.

И така, собственикът заминал на почивка в Кейп Код с приятеля си и оставил ключовете на братовчеда на Вини. Имали бачкане за три дни — хилядарка аванс, въобще чиста работа.

То било таванско помещение — абе, от баровските мансарди. Вини вика, такова нещо не съм виждал — кола да караш вътре. Най-просторното шибано място на света, по-голямо от бейзболния стадион до Ригли. И фактически от това ли, от пиенето ли, ама на Вини му става кофти. Той си има страх и от отворени пространства, откакто беше в пандиза. Абе, додрайфало му се на човека и тръгва да търси кенефа. Тук, там, няма го, казва си — разгеле, чакай да проуча терена, кое къде е. Старата професия се обажда, знаеш. Онзи педал имал два видеомагнетофона, телевизор с екран, колкото таблото на стадиона, и колекция порносписания, от които на Вини още повече му се завива свят, и пак хукнал към кенефа.

И както търси онова място, нещо започва да му мирише. Отначало леко, после много гадно — на умряла котка, знаеш, или на отровен плъх, останал под дъските. И колкото приближава до онази врата, все повече му смърди, та си слага кърпичка на носа.

Е, отваря вратата и за малко да припадне — вонята нечовешка. И що да скива? Един тип седи под душа на нещо като столче. Ама не е столче като столче, ами нещо друго. Не е от онези, нали знаете, трикраките със седалка за задника. Не, вместо крака това там имало пружини, големи, дебели, като автомобилни амортисьори, здраво захванати за дървена база. Абе, дъска с дупка точно по средата. А отдолу се мъдри огромен пластмасов вибратор, минава през дупката в дъската и си върви нагоре… нали се сещате — право в …

— А, стига бе… — обади се един, другите изпъшкаха и заругаха възмутено и в погнуса.

— Да, бе. Честен кръст, ви казвам. Значи идеята е онзи хахо там да се къпе и тресе на столчето нагоре-надолу, да се друса, бе! Хей, нали загрявате? И престо! Обаче кофти става, едната пружина се счупва и онова нещо го разпрало бедното копеле отвътре! И Вини надникнал, надникнал, па се престрашил и влязъл… и що да скива — наоколо само кръв, а онзи хвърлил топа и това си е.

— Абе, Томи, ти не можа ли по-голяма гадория да измислиш, а? — обади се Уили.

— А Вини кво…? — попита Гручо.

— А, Вини е умник. Е, не толкова умник, ама преди да извика ченгетата и другите бачкатори, намира там някъде фотоапарат и снима онзи педал, за да шитне снимката я на „Инкуайърър“, я на „Риплис“.

— Тц — възрази Гручо, — дори „Инкуайърър“ няма да плати за снимка на мъртвец с такова нещо в задника, да знаеш.

— Е, вярно. Така и станало. Вини се опитал, ама… от редакцията се обадили на ченгетата. И те веднага се сетили кой може да е тарикатът със снимките, макар че Вини се обадил под чуждо име.

— А под чие име? — попита Уили.

— Твоето — обади се Томи Кю.

Избухна смях, а Уили се уплаши не на шега и се стресна, сякаш гемиите му потънаха, макар че майтапът бе повече от очевиден.

— Откъде да знам чие име, бе, Уили! Майната му на името! Кво те интересува! Значи това става няколко дни по-късно: ченгетата пристигат в апартамента на Вини да го питат за снимките. Обаче нашия го няма. И тогава едно от ченгетата подушва газ. Решават да проверят кво става вътре и му разбиват вратата. Строшават я значи и влизат, макар че после се оказва, че на ченгето погрешно му е миришело на газ. Грешки стават, знаеш.

Само че докато търсят откъде изтича газ, намират седемнайсет видеомагнетофона, девет телевизора и 28 надуваеми порнокукли, страшни били казват, мммм! Значи онази приказка за правия път била ала-бала! Във всеки случай Вини твърди, че каквото намерили, било от минали кражби и той си ги бил излежал. Щял да върне стоката по-късно. Сега са го обвинили пак за кражби с взлом и за притежание на снимки с неприлично съдържание. Вярно, неприлично… ха-ха-ха… мъртъв педал с онова в задника, ха-ха-ха!

Томи Кю заклати глава и дълго се смя на собствения си разказ. Изведнъж видя нещо зад мен, усмивката му замръзна и мигновено го задави силна кашлица. Извърнах глава и в полусенките зърнах Ейнджъл. Гъстата му и черна къдрава коса изскачаше изпод синята плетена шапка. По лицето му бе набола рядка брадица като на тринадесетгодишно момче. Над черна тенисфланелка носеше тъмносиньо яке от груба материя, а сините му джинси бяха напъхани в разкопчани боти.

Ейнджъл бе нисък, не повече от метър и шейсет и за незапознатия с фактите човек би било повече от странно, че би могъл да всее страх у Томи. Причини обаче имаше. Две. Първата, Ейнджъл бе много по-добър и агресивен боксьор от Вини Безносия и при желание би могъл да смели Томи на кайма. Защото Ейнджъл бе гей и за него майтапите на Томи бяха повече от обидни.

Втората, и вероятно далеч по-убедителна като причина за страха на Томи, бе, че Ейнджъл имаше приятел, известен само като Луис. Никой не знаеше какво точно работи и как се прехранва, както и Ейнджъл. И все пак бе публична тайна, че Ейнджъл, вече почти отказал се от активна работа и наближил четиридесетте, е един от най-добрите крадци в подземния свят. Както казват, способен да открадне дори и пъпа на президента. Ако му платят подходящ хонорар, разбира се.

Далеч по-малко се знаеше, че Луис, висок чернокож, известен с изящния си усет за качествени дрехи, е наемен убиец от най-добрите в професията. А може би най-добрият. Знаех, че почти се е отказал от този бизнес, до голяма степен поради връзката си с Ейнджъл. Бях подочул, че въпреки всичко поработвал от време на време, но избирал мишените по съвест. Тоест хора, наистина заслужаващи смърт.

Според един от слуховете в тази връзка Луис стоеше зад убийството на Гюнтер Блох миналата година в Чикаго. Блох бе германски компютърен специалист, много добър. Освен това бе и сериен насилник. Изнасилваше и мъчеше жертвите си — предимно съвсем млади жени, често момичета. Действаше в модните курорти на Югоизточна Азия, посещавани от множество красавици. Той и без това работеше в този район и печелеше много пари, така че не бе трудно да прикрива престъпленията си с огромни подкупи. Плащаше на свидетели, на сводници, на родители, на полицията, на политиците.

Накрая Блох попадна на неподкупен човек от горните ешелони на властта в една от държавите, където работеше. А току-що бе удушил единадесетгодишно момиченце и бе скрил трупа в една мина. Все пак успя да избяга от въпросната страна в САЩ. Луис бе получил, както разбрах впоследствие, писмено предложение, указания и чек. После се разбра, че Блох е бил удавен във ваната в апартамент на чикагски хотел за хиляда долара на нощ.

Или пък бе просто слух.

Каквато и да е истината по случая, Луис навсякъде го смятаха за „опасен човек“ и съответно всички се страхуваха от него. Е, значи можете да си представите какво му е било на Томи Кю, когато си е спомнил за банята и кончината на онзи изнасилвач.

— Много забавна история, Томи — подхвърли Ейнджъл.

— Тлей сега, Ейнджъл, това са си само приказки. Аз просто така… никаква обида не съм искал да… нали разбираш?

— Обидени няма — рече Ейнджъл. — Поне от моя страна.

Зад Ейнджъл се чу шум и в тъмната рамка на вратата се открои силуетът на Луис. Бръснатата му глава мътно лъщеше на слабата светлина. Мускулестият черен врат се подаваше от черна копринена риза, Луис носеше шикозен светлосив костюм; изобщо не можех да си представя колко ли е платил за ушиването. Стърчеше над Ейнджъл поне едно тридесет-четиридесет сантиметра и от тази височина фиксираше Томи Кю с очи, които не трепваха.

— Педал, а? — спокойно проточи той. — Това е… хм, странна дума, господин Кю. Многозначна, нали? Какво точно означава в нашия случай?

Кръвта се дръпна от лицето на Томи Кю. Той изхърка и с огромна мъка успя да събере в уста малко слюнка, опита се да преглътне. Не успя и адамовата му ябълка заигра, сякаш се опитва да прокара бейзболна топка през гърлото. Отвори уста, но нищо не се чу. Затвори я и се загледа в пода с надеждата той се отвори, та да го погълне.

— Няма нищо, господин Кю. Интересна история чухме — изведнъж се обади Луис. Сега гласът му бе копринен като ризата. — Само че внимавайте къде и как я разказвате.

И той изведнъж се усмихна на Томи. Усмивката бе кротка, заразителна, но съдържаше и онази котешка гримаса, която същото това животно отправя към мишката, преди да я налапа. По носа на Томи се стече капка пот, увисна за миг на върха и после тупна на пода. В гробовната тишина всички чухме звука. В същия миг Луис безшумно изчезна от рамката на вратата.

— Да не забравиш пак за колата, Уили — предупредих го аз и последвах Ейнджъл навън.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Повървяхме няколко пресечки пеша. Всъщност отивахме към едно барче, чийто собственик бе познат на Ейнджъл. Луис вървеше на две крачки пред нас. Улиците бяха доста пълни за това време на денонощието, но тълпата се разтваряше пред него като Червено море пред Мойсея. Две-три жени му хвърлиха коси погледи с подчертан интерес. Повечето мъже избягваха очите му, предпочитаха да гледат в земята. Или пък изведнъж намираха нещо извънредно интересно за зяпане я по витрините на вече затворените магазини, я във вечерното небе.

От бара долиташе музика. Стилът бе лек фолк, повече китара. Но бе слаба интерпретация на онази песен на Нийл Йънг „Само любовта може да ти разбие сърцето“. Абе, направо му забиваше ножа като изпълнение.

— Този свири, сякаш мрази Нийл Йънг — рече Ейнджъл, когато влизахме.

Луис пред нас сви рамене.

— Ако чуе това изпълнение, Йънг себе си ще намрази. Сто на сто.

Седнахме в сепаре. Собственикът, дебелак с видимо лошо храносмилане, на име Ърнест, провлече крака към нас, за да вземе лично поръчката. Обичайно тук сервираше келнерка, но Ейнджъл и Луис бяха почетни гости по тези места.

— Здрасти, Ърнест — рече добродушно Ейнджъл, — как е бизнесът?

— Абе, на мен все наопаки ми върви — веднага се оплака дебелият. — Ако си сменя професията с някой погребален агент, да речем, хората ще спрат да мрат. И преди да си ме попитал как е жена ми, да ти кажа — все си е така дърта и грозна.

Това бе някаква стара шега между тях, защото и двамата се изсмяха шумно и с удоволствие.

— Ега ти, това са четирийсет години брачен живот, ти какво искаш! — каза през смях Ейнджъл.

Поръчахме сандвичи — специалитет на заведението, и Ърнест се затътри към бара.

— Значи, ако съм по-млад и изглеждам така, направо ще си отрежа патката и ще пея „кастрато“ — луди мангизи ще направя — рече Ейнджъл.

— Ти като си грозен, нещо да си закъсал? — подхвърли му Луис.

— Я, пък ти — ухили му се Ейнджъл. — Ако бях красавец, щях да си сваля бял мъж.

Подхвърлиха си по още една-две шегички от този род, докато чакахме певецът да съсипе докрай музиката на Нийл Йънг. Седях и ги гледах. Със съвсем други очи ги виждах днес, когато вече не бях ченге. Преди се срещахме в гаража на Уили или на кафе, или в Сентрал парк и ако Ейнджъл имаше нещо да ми предаде, все бяхме напрегнати, той се чувстваше неудобно, особено ако Луис бе някъде наоколо, дори и когато говорехме за Сюзън и Дженифър.

Сега обаче нямаше никакво напрежение. Сега повече от всякога чувствах силата на приятелството, което бе някак си узряло помежду нас. При това от тях двамата осезателно се излъчваше чувство на загриженост за мен, не съжаление, а нещо като тъга за случилото се, чиста човечност, доверие. Разбирайте го както щете. Те не биха били тук, ако нещата стояха по-различно.

Ейнджъл придърпа забравен вестник от съседното сепаре и прочете големите заглавия.

— Виждал ли си го това? — попита ме и аз кимнах.

Някакъв артист се бе опитал да изиграе геройски сценки на ченгетата по време на банков обир във Флъшинг и бе завършил в моргата с куп дупки по себе си. Всички вестници бяха поместили подробни материали, снимки, интервюта.

— Ето ти случай — онзи само е искал да свърши работа — започна отдалече Ейнджъл. — Този тип хора обичайно не си търсят белята, не желаят да навредят никому, просто гледат да влязат, да докопат мангизите, които и така и така са застраховани, и да се чупят. Нали така? Носят оръжие само защото иначе хората няма да ги вземат насериозно, нали, Луис? Иначе с какво да ги уплашат? С думи ли?

— За съжаление все се намира по някой задник, който си мисли, че е безсмъртен, просто защото още не е хвърлил топа. Глей го тоя например. Млад, здрав, атлет, сигурно е смятал, че ще изчука повече гърли и от Ричард Гиър, ако прецака ченгетата и стане герой. Галфон! Скивай го пък другия — търговец на недвижими имоти, на 29 години, неженен, печели по двеста бона на година и какво? Пробили му дупка, по-голяма от тунела Холънд. Я му виж и името — Ланс Питърсън.

Ейнджъл удивено поклати глава.

— Ти чувал ли си такова име — Ланс? А?

— Не си чувал, защото всички Лансовци са изпукали — лениво отвърна Луис, чийто поглед се рееше из заведението. — Пъчат се из банките и спират куршумите. Този е последният Ланс.

Сандвичите пристигнаха, Ейнджъл веднага захапа своя. Ние с Луис не докоснахме храната.

— Е, как я караш? — попита ме накрая Ейнджъл с пълна уста.

— Горе-долу — отвърнах. — На какво дължа честта?

— Вече не пишеш, не се обаждаш — усмихна ми се криво.

Луис ми хвърли кратък любопитен поглед, после отново се загледа по съседните маси, към тоалетната, входа.

— Чух, че си се хванал на поръчка при Бени Лу. Ти каква работа имаш с това дебело лайно?

— Време да минава.

— Ако искаш времето да минава, стой си в къщи, чети книжка. Бени е гад, който само хаби въздуха на свестните хора.

— Е, хайде де, Ейнджъл. Изплюй камъчето. Дрънкаш празни приказки, а Луис се оглежда, сякаш очаква момчетата на Дилинджър[17] да нахлуят и да ни нарешетят.

Ейнджъл остави полуизядения сандвич, обърса уста със салфетката и ме погледна право в очите.

— Чух още, че ходиш, разпитваш за някакво гадже на Стивън Бартън. Някои хора веднага си задават въпроса защо. Чаткаш ли?

— Хора, казваш. Например?

— Например Боби Шиора.

Я гледай ти. Сега пък Боби Шиора. Не бях сигурен той ясновидец ли е, медиум или психопат, но пък знаех, че е роден убиец. Обича да убива, то му е в кръвта и си е намерил отличен шеф в лицето на дъртия Ферера. Емо Елисън е чудесен пример за това какво става, когато Шиора се заинтересува за някого си. Подозирах, че и Дебелия Оли е разбрал същото, най-вероятно в последните си мигове.

— Бени Лу ми подметна за някакво спречкване между стария и Сони — подхвърлих. — Каза нещо в смисъл, че онези шибаняци се дърлели помежду си.

— Бени винаги си е бил дипломат по душа — презрително рече Ейнджъл. — Цяла загадка е защо онези тъпаци от ООН-то не са го назначили при тях досега. Само че там става нещо много интересно, да не кажа странно. Сони е потънал някъде, взел е Пили със себе си. Никой не ги е виждал, никой не знае къде са. Обаче Боби Шиора ги търси под дърво и камък.

Отхапа отново от сандвича и попита:

— Ами Бартън?

— Стори ми се, че и той се е покрил някъде, но не зная със сигурност. Бартън е дребна риба и няма как да го вържем професионално със Сони или стария дон. Върти дребни игрици, макар че по-рано беше гъст със Сони. Може би просто е съвпадение. Няма нищо общо.

— Може би е така, но ти си имаш по-големи проблеми от намирането на Бартън или момичето.

Изчаках.

— Издали са ти смъртна присъда.

— Кой?

— Не е местна работа. Извън Ню Йорк е. Луис не можа да научи кой е и откъде. Но са ти пуснали убийци. Търсят те навсякъде да те треснат.

— Във връзка с Дебелия ли е?

— Не зная. Дори и Сони не е толкова задръстен, та да наеме хора да отмъщава за някакъв си похарчен наемен убиец, само защото ти си се намесил. Онзи за никого нищо не означава, а Дебелия е също мъртъв. На мен обаче ми е доволно ясно, че ти си наточил срещу себе си две поколения от семейство Ферера. И това не е здравословно. Чаткаш ли?

Услугата, която ми поиска Коул, се превръщаше в нещо доста по-сложно от търсенето на безследно изчезнало момиче. Ако изобщо бе толкова просто, но май не бе така.

— Имам едно въпросче, ако искаш да ми помогнеш — рекох. — Познаваш ли хора с пушкала, които изстрелват двуграмов куршум 5,7-милиметров калибър… а той пробива зидана стена? Куршумът е автоматен тип.

— Хей, Птицо, айде сега не ме будалкай. Аз такива неща съм ги виждал само монтирани отгоре на танкова купола. Така е, не ме гледай.

— Е, онзи, наемният, бе убит именно с такова оръжие — отвърнах спокойно. — Аз видях изстрела, видях как го порази, а в стената зад мен остана ей такава дупка — показах му с пръсти. — Пистолетът, ако изобщо е пистолет, а не някакво друго леко оръжие, е белгийски, правен е за полицейски антитерористични подразделения. Ако някой местен си е намерил такова оръжие и вече го размахва по улиците, няма начин да не се е разчуло в твоите среди.

— Ще поразпитам този-онзи — обеща Ейнджъл. — Да имаш някои идеи?

— Една: Боби Шиора.

— Знаеш ли, и на мен така ми се струва. Само че защо ще се намесва да разчиства след бакиите на Сони, а?

— Може би дъртият го е изпратил.

Ейнджъл се замисли, кимна.

— Внимавай, Птицо. Пази си гърба.

Дояде сандвича и се изправи.

— Я ела с нас. Ще те откараме където искаш.

— Тц. Искам да походя пеша.

Ейнджъл сви рамене.

— Въоръжен ли си?

Кимнах утвърдително. Той обеща, че ще се обади в най-скоро време. Разделихме се на вратата. Вървях и усещах тежестта на пистолета под мишницата. Заглеждах се почти във всяко лице в тълпата. Осезателно усещах нощния, тъмен пулс на града. Май нещо припарваше под краката ми.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мислех. Боби Шиора: злокобен демон, фантасмагоричен кошмар — свиреп и садистичен. Появил се бе точно в миг, когато дъртият дон Ферера бе на прага на смъртта и безумието. Сякаш някой бе призовал тъмните сили на ада с помощта на гнева и болката на стария Ферера. И така, сякаш посредством черна магия на бял свят се бе появило физическо въплъщение на унищожението и инквизицията, с които донът искаше да управлява ближните. В лицето на Боби Шиора бе намерен съвършеният инструмент на агонията и грозната смърт.

„Nemo parvenit qui non legitime certavit“: „Успява само онзи, който се бори по правилата“, поне според Бейкън[18]. Аз пък съм свидетел на точно обратното, поне в краткосрочен план. Онези, които играят по правилата, ги очистват най-бързо. Настъпва ги всеки, който и когато може.

Все пак си мисля, че може би в дългосрочна перспектива тази приказка съдържа истина. И ако е така, то семейство Ферера е показателен пример. На конференцията на „Коза Ностра“ през 1929 година, на която е присъствал бащата на сегашния дон, Ферера получили „лиценз“ за своята територия. Тогава се събрали около сто двадесет и пет души в закрита за чуждите очи зала на хотел „Шелбърн“ в Атлантик Сити. Най-масовата сбирка на заклети убийци, която изобщо се е състояла някога в нашия свят извън онези сгради с решетки по прозорците и тъмничари по коридорите, които да се бъркат в разговорите им. Всички присъстващи положили най-страшната клетва. Клетвата на мълчанието — omerta.

Онези гангстери отишли на срещата с огромно омерзение. Никой не искал да седи в зала и да обсъжда неясни неща. Събрали ги само авторитетът, гаранциите и личното присъствие на един от по-мъдрите тогава донове — Оуни Мадън, който успял да ги удържи там за дискусии и постигане на обща резолюция. На Ал Капоун[19] му било постановено да се подчини на общите интереси и да не се противи на присъдата и оставането в затвора. Така до голяма степен било отклонено вниманието на обществото и ченгетата от останалите му събратя, били укротени яростта и възмущението на общественото мнение. Териториите на действие и влияние били точно определени. На мафиотите им било разяснено как престъпленията могат да се превърнат в добре организиран и силно печеливш бизнес.

До 1931 година основите на Cosa nostra били поставени; в Америка — от Източното до Западното крайбрежие — вече действали двадесет и четири семейства. Ферера започнал семейния бизнес от скромна къща в периферния нюйоркски квартал Бенсънхърст и както останалите започнал да гради мрежа за незаконно производство и продажба на алкохол, да организира проституция, лотарии и тотализатори.

Бенсънхърст, още тогава почти малко градче, граничи с Грейвсенд Бей и Атлантическия океан. В онези години хората живеели в допиращи се двойни къщи-близнаци — за по две семейства, с железни огради и малки дворчета с градинки отпред. В неделните дни седели по верандите, децата играели на моравите, улиците миришели на каква ли не храна от ресторантите и пицариите, на горящо дърво и скари с въглени.

Един ден Ферера-старши бил накълцан на кайма току пред къщата му. Направили му засада и го разстреляли почти от упор. Вече било началото на петдесетте, бушували войни между семействата, преразпределяли се територии и интереси. Най-големият син Стефано поел семейния бизнес и малката империя продължила да расте. Малко по-късно той създал обширно имение на Статън Айлънд. От задните прозорци на голямата му като замък къща се виждали част от имението на Пол Кастелано на Тод Хил, Белия дом, вече построен за 3,5 милиона долара, а от най-горните прозорци може би и имотът на Бартънови. Щом като Статън Айлънд бил подходящо място за главата на семейството Гамбино, превърнал се вече в милионер благотворител, защо да не е и за Стефано Ферера? Кастелано бил ликвидиран с шест куршума в ресторанта на братя Спаркс в Манхатън няколко години по-късно и Стефано останал най-важната фигура на острова. Но това било само за кратко време.

Стефано се оженил за местна девойка на име Луиза. Тя съвсем не се омъжила по любов или романтични усещания, заимствани от някой сантиментален роман. Напротив, отишла при него, защото харесвала властта, насилието и преди всичко парите. Онези, които се омъжват за пари, в края на краищата ги получават. И при Луиза случаят бил такъв. Само че парите отнемат много неща и тя умряла скоро след раждането на третия си син. Била безчувствена по природа, инвалид по отношение на човешките емоции. Стефано не се женил повторно. Нямало нужда, вече си имал наследници, пък и не го било много еня дали ще има законна съпруга или не.

Най-големият син — Винченцо — Винсънт — бил интелигентен. В него вложили големи надежди за бъдещето на фамилията. На всичкото отгоре бил и много надарен като музикант, пеел чудесно, имал богат тенор. При него артистичната чувствителност обаче била съчетана с отмъстителни амбиции и насилие. Веднъж застанал на семейното кормило, би могъл да доведе мафиотския си клан до големи висини и да го превърне в най-влиятелния престъпен фактор в страната. Обаче починал от масивен инфаркт на двадесет и три години в семейния басейн. В пристъп на ярост и скръб старият дон застрелял двата лабрадора на Винсънт, заключил се в спалнята и цяла седмица не проговорил никому. По онова време Луиза била мъртва вече седемнадесет години.

Пръв помощник на бащата станал Ники — Николо, две години по-малък от Винсънт. По онова време аз вече бях новобранец в полицията — младо патрулно ченге. Виждах Ники често по улиците в огромния му, брониран кадилак, заобиколен от охрана. Имаше репутация на свиреп престъпник, също като баща си. В началото на осемдесетте, семейството бе вече преодоляло старомодното за мафията нежелание да влезе в бизнеса с наркотици и неговите дилъри заливаха града с всички видове дрога, до които можеха да се докопат. Повечето конкуренти бяха прогонени или наплашени и се държаха настрани. Иначе завършваха като храна за рибите в околните водни басейни и океана.

Имаше една банда обаче, на име „Йардийс“ от Ямайка. Всички, които идваха оттам, бяха еднакво безумно безстрашни, изпълнени с пълно неуважение и незачитане на всички видове институции, както и на установените мафиотски правила. За тях италианците бяха просто „жабари“ и нищо повече. По всяко време бяха готови да се сблъскат с тях, при това го правеха с успех. Един ден отвлякоха пратка с дрога на Ферара за два милиона долара. Убиха двама от бойците на семейството и присвоиха стоката. Ей така. Ники незабавно обяви война на „Йардийс“. Неговите войници удариха клубовете, апартаментите, дори и жените им. За три дни очистиха дванадесет ямайски бандити, включая всички отговорни за кражбата.

Може би Ники тогава си е мислил, че с това слага край на безредиците и нещата се връщат в нормалното си положение. Той забравяше, че все още кръстосва града с колите си, яде в същите ресторанти, държи се сякаш ямайската заплаха вече не съществува. Защото е направил малка демонстрация с употреба на сила.

Най-любимото му място за похапване бе „При Винченцо“, модно семейно заведение в родния Бенсънхърст. Собствениците му бяха италианци, хора, които не си забравят корените. Там Ники се чувстваше в пълна безопасност. Освен това навярно харесваше ехото от името на брат си във фирмата над вратата. Обаче параноята му го накара да им подари специални врати и прозорци с непробиваеми, използвани само от военните и в колите на президента, стъкла. После реши, че вече може да си яде макароните спокойно, необезпокояван от постоянните заплахи срещу живота му.

И дойде денят. Бе един ноемврийски четвъртък, вечер. Пред заведението се появил голям, боядисан в черно пикап, направил маневра в малката съседна пряка и застанал със задница към прозорците. Ники може би дори го е зърнал, може да е забелязал, че задното стъкло липсва, вместо него има решетка. Може дори и да се е стреснал, когато задната врата на пикапа се отворила и нещо ослепително блеснало за миг, а околните прозорци затреперили и зазвънтели.

Е, едва ли е успял да види бойната глава тип RPG-7, която лети със скорост 177 метра в секунда. Сцената била ужасяваща, ревът потресаващ. Последваната от голяма димна опашка ракета разбила всичко по пътя си; дърво, тухли, стъкла, нагорещен метал се извили в страшна вихрушка и помели помещението. Насоченият навътре взрив не оставил нищо здраво. Облечената в медна касета бойна глава надробила Ники на толкова много и дребни части, че ковчегът на погребението тежеше не повече от тридесетина кила. Това полицията го установи като факт чрез показанията на опечалените, които го понесоха по църковния коридор между редовете три дни по-късно.

Тримата ямайски убийци изчезнаха в подземния свят, а старият дон успя да излее монументалния си гняв върху роднини, приятели и подчинени. По-късно удари и враговете си със заплахи, последвани от насилие и грозна смърт. Бизнесът му обаче почти рухна и конкурентите незабавно се наместиха на отслабените позиции. Същевременно усетиха и отдавна очакваната възможност да се отърват от семейство Ферера веднъж и завинаги.

И точно когато светът на дон Ферера бе на път да се разпадне, на портите на имението се появил един мъж и поискал да говори с него. Казал на охраната, че му носи новини за „Йардийс“. Предали на дона, претърсили непознатия и повели Боби Шиора към къщата. Само че претърсването не било пълно. Шиора носел черна найлонова торба и отказвал да я отвори. С насочени към него и готови за стрелба пистолети охраната го спряла на моравата на около 15 метра от вратата, където стоял старият Ферера.

— Ако ми губиш времето, ще заповядам да те убият — обадил се донът.

Боби само се усмихнал и изсипал съдържанието на торбата направо на тревата. Три глави се изтърколили, с озъбени в смъртта физиономии и окървавени, извити като тънки змии плитчици, каквито имат ямайците. Боби стоял и се усмихвал студено над тях като някакъв свиреп Персей[20]. От торбата бавно капела гъста, тъмна кръв.

Същата вечер Шиора бил приет в семейството. След само година порасна в йерархията ужасно много, нещо уникално за мафията, още повече като се имат предвид мътният произход и минало на Шиора. ФБР нямаше нищо за него, нито досие, нито дори отпратка в огромното информационно море на своите компютри. Самият Шиора едва ли бе готов да говори за себе си. Веднъж чух слухове, че се е сблъсквал със семейство Коломбо, че известно време действал самостоятелно във Флорида, но нищо повече и нищо конкретно. И въпреки всичко убийството на онези трима ямайски бандити бе напълно достатъчно да му спечели доверието на Стефано Ферера и онази тържествена церемония в мазетата на имението. На такава церемония на новопосветения в братството се пробожда пръстът, с който дърпа спусъка, над някоя икона и той става пълноправен член.

От онзи ден в подземията Боби Шиора се превърна в истинската сила зад трона на Ферера. Той водеше и стария, и бойците му през проблемите и главоболията, създадени за мафията в Ню Йорк, особено след приемането на закона РИКО[21]. Големите нюйоркски семейства — Гамбино, Лучезе, Коломбо, Дженовезе и Бонано, — общо не по-малко от 4000 души, до едно пострадаха чувствително от приложението на този закон. Някои донове отидоха в затвора, други починаха скоропостижно, като непряко следствие от същия фактор. Но не и семейство Ферера. За неговото благополучие вече се грижеше Боби Шиора, който познаваше игрите и често жертваше дребни играчи, за да запази големите и осигури оцеляването на клана.

Старият дон би бил дори готов да се оттегли от активна дейност, ако не бе деликатно положението с най-малкия син — Сони. Той бе тъп, отмъстителен насилник, злобен и ограничен — нямаше интелигентността на покойните си братя. В същото време имаше двойно по-голяма склонност към насилие. Заемеше ли се с нещо, то неизменно завършваше с кръвопролития, но това не го тревожеше особено. Още на двадесетина години бе вече дебел, отпуснат и подпухнал, със следи от разгулен и нездравословен живот. Обичаше да убива и осакатява. Бях чувал множество пъти да говорят, че смъртта на невинни хора му доставя почти сексуално удоволствие.

Баща му се мъчеше постепенно да го отпрати в глуха линия спрямо семейния бизнес, за да не проваля операциите. В замяна го оставяше да движи собствена мрежа за продажби на стероиди, дрога, проституция и по някое и друго убийство. Боби Шиора се опитваше да упражнява някакъв контрол над Сони, но онзи бе извън всякакъв контрол. С две думи, бе тъп и зъл. Цяла тълпа хора чакаха старият дон да хвърли топа, за да изпратят тутакси и Сони при него.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Никога не съм и допускал, че накрая ще се преместя във Вилидж[22]. Преди със Сюзън и Дженифър живеехме на Парк Слоуп в Бруклин. Неделно време се разхождахме по улицата чак до Проспект Парк, посядахме, почивахме, оставяхме Джени да поиграе с децата наоколо. Помня, че много обичаше да рита тревата с белите си маратонки. После обичайно отивахме в Рейнтрий, пиехме кола. Тамошният оркестър все така свиреше в помещението зад цветните стъкла.

В онези дни животът ми се струваше дълъг и сладък, гостоприемен като зелените морави на Лонг Медоу. Вървяхме тримата, Джени по средата, ние със Сюзън я държахме за ръцете, разменяхме си весели погледи над главата й, а тя като кречетало задаваше безкрайни въпроси, обясняваше ни щяло и нещяло и обичаше да се шегува — с нейните си, детински шеги. Държах я за ръка и през нея сякаш докосвах Сюзън, вярвах, че нещата ще се оправят, че ще запълним празнината, която бавно растеше помежду нас. Понякога Джени ще се откъсне, за да потича напред, а аз подавах ръка на Сюзън, тя винаги ми се усмихваше в този миг, аз пък й казвах, че я обичам. Тогава тя свеждаше очи или извръщаше глава, или викаше Джени да се върне, защото и двамата знаехме, че подобна декларация не е достатъчна.

Бях се върнал в Ню Йорк в началото на лятото; месеци поред бях се опитвал да открия следи от техния убиец. Обадих се на адвоката си и го помолих да ми намери нова квартира. В Ню Йорк поне сто милиона квадратни метра площ е заета от офиси, а няма достатъчно място да настаните хората, които работят в тях. Не бих казал, че тогава съм се стремял да живея именно в Манхатън. Може би така се случи, просто защото не беше Бруклин.

Във всеки случай, вместо да ме свърже с агент по недвижимите имоти, адвокатът ми даде телефоните на цяла армия свои приятели и познати, от които в крайна сметка научих за въпросното място и го наех. То бе апартамент в тухлена къща в Гринич Вилидж с бели капаци на прозорците и малка веранда, която водеше до входната врата с полукръгло прозорче отгоре. Красиво. Бе доста близо до Сейнт Марк, бих предпочел да е по-далеч, но сделката си бе добра. От времето, когато там бяха отсядали и живели У.Х. Оудън[23] и Лев Троцки[24], Сейнт Марк се бе превърнал в истинско сърце на изпълнения с барчета, кафененца и ужасяващо скъпи бутици район.

Наемът не включваше обзавеждане. Оставих апартамента полупразен — донесох си само легло, бюро, няколко кресла, стерео апаратура и малък телевизор. От склада, където бях оставил семейните вещи под наем, си взех някои книги, магнетофонни ленти, касети и компактдискове, стари плочи и няколко лични вещи. Така и създадох минимално пространство за живот, към което не бях особено привързан.

Вече се смрачаваше, когато подредих пистолетите на бюрото, разглобих ги и започнах да ги чистя внимателно, един по един. Ако убийците на Ферера ще идват да ме гръмнат, трябваше да бъда готов.

През цялата си полицейска служба само на няколко пъти ми се е налагало да вадя оръжие в самозащита. Не бях убивал човек, бях стрелял по друго човешко същество само веднъж. Бе сводник и ми се бе наложило да стрелям в него отблизо, защото ме нападна с дълъг и голям нож. Улучих го в стомаха.

Като детектив повечето време работех в отдела за кражби, после и в този за убийства. За разлика от отдела за борба с порока, където заплахата от насилие и смърт бе много голяма по отношение на полицаите, този за убийства предполагаше по-друг тип полицейска работа. Както казваше първият ми партньор Томи Морисън: когато пристигнат ченгетата, обектите за разследване са вече мъртви.

След смъртта на Сюзън и Дженифър се отказах от тогавашното си оръжие — „Колт Делта-Елит“. Сега имах общо три пистолета. Първия — 38-милиметров „Колт Детектив Спешъл“ — бях наследил от баща ми. Това е единствената негова вещ, която съм запазил. Емблемата, която наричаме „Буйното пони“, отляво на изтърканата дръжка е доста овехтяла, целият корпус е издраскан и повърхностно леко надупчен от ръжда, но оръжието си е в ред и използваемо. Не тежи повече от 400 грама, леко е за стрелба, може да се скрие под колана на панталоните или в кобур на глезена. Просто, мощно оръжие, което държах в кобур под леглото.

Втория — „Хеклер&Кох“ VP70M — досега не бях използвал извън полицейско стрелбище. Той с деветмилиметров полуавтоматик, взет от наркотърговец. Човекът бе починал от същия продукт, който продаваше. Намерихме го в апартамента му, след като съседите се оплакаха от неприятната воня. Това е военен тип оръжие, някои негови части са пластмасови, побира общо 18 патрона. Държах го в кутията му, както е бил купен. Е, за всеки случай му бях изпилил серийния номер.

Както и 38-милиметровия колт, и този няма предпазител. Харесвах го най-вече заради сглобяемия приклад, който е част от аксесоарите. С приклада върви и допълнително устройство към стрелящия механизъм. Веднъж сглобен с приклада, пистолетът се превръща в истински автомат, който изстрелва 2200 куршума за минута. Един приятел се майтапеше, че ако китайците решат да ни нападнат, с такова оръжие мога да ги отблъсквам точно десет секунди; естествено с наличното количество боеприпаси, което имам. После ще се наложи да хвърляме мебели и бутилки по тях. Наскоро го бях извадил от багажника на мустанга, където обичайно стоеше. Не ми се щеше някой да го намери, докато колата се мотае из гаража на Уили.

Третият — „Смит&Уесън“ — трето поколение, е единственият, който нося. Той е десетмилиметров автоматичен пистолет, правен специално за нуждите на ФБР. Беше ми го намерил Улрич, и то с големи усилия.

Сега го почистих внимателно, презаредих и го върнах в кобура под мишницата си. Отвън ехтяха гласовете на забързани към барчетата и ресторантите хора. Тъкмо се канех и аз да изляза, когато иззвъня клетъчният телефон. Тридесет минути по-късно вече бях готов да огледам трупа на Стивън Бартън.

В паркинга присвяткваха светлините на полицейските коли. Околните предмети и хора бяха окъпани в аленото зарево на реда и закона.

Отсрещният парк Маккарън бе потънал в мрак, на югозапад се виждаше мостът Уилиъмсбърг, който водеше към експресната магистрала Бруклин-Куинс, и наситеният трафик по него. Около колите се навъртаха патрулните, отпращаха любопитните и любителите на кървища.

Един се препречи на пътя ми, вдигна ръка:

— Хей, приятел, тук не е разрешено…

И в същия миг се познахме. Бе Тайлър, който помнеше баща ми и никога не можа да порасне повече от сержант. Той се усмихна и отдръпна ръка.

— Официално съм тук, Джими — рекох тихо. — С Коул съм.

Той се огледа и зърна Уолтър, който разговаряше с друг полицай. Коул му кимна и Тайлър ме покани да мина.

Бях поне на десетина метра от канала, но смърдежът бе достатъчно силен. Около отвора бе поставена временна бариера. От дупката излизаше един от лабораторните експерти, носеше гумени ботуши.

— Мога ли да сляза? — попитах. Двамина цивилни в лъскави мушами се бяха приближили междувременно до Коул и му говореха нещо. Той едва забележимо кимна. На гърба на мушамите не се виждаше обичайният надпис ФБР. Може би тези двамата не желаеха да привличат внимание.

— Удивително — подметнах, като ги задминах. — Тези хора понякога наистина изглеждат нормално.

Уолтър се смръщи. Онези двамата — също.

Нахлузих чифт ръкавици и бавно заслизах по хлъзгавата метална стълба надолу в канала.

Още не поел въздух, и се задавих. Повдигаше ми се от тази река гадости и нечистотия, течаща под оградените с красиви дървета улици на града. В гърлото ми се качи жлъчен сок. Един от каналджиите долу ме посъветва добродушно:

— По-леко ще ви е, ако поемате въздух на малки глътки.

Лъжеше ме, естествено.

Останах на стълбата, извадих от джоба фенерчето и светнах към групичката ченгета и работници по поддръжката. Те се бяха надвесили над осветено от силен фенер място, пристъпваха нервно, обувките им джвакаха в нещо, за което не ми се искаше дори и да помисля. Хората ми хвърлиха по един поглед, после отново с отегчени лица се обърнаха към предмета, върху който работеха лекарят и лаборантите. Стивън Бартън лежеше на около два метра от стълбата, потънал в смес от изпражнения и мръсотия; русата му коса играеше в течението. Очевидно бе, че просто е бил хвърлен през отвора на уличното ниво. Тялото му после се е претърколило метър-два навътре.

Докторът се изправи и изхлузи найлоновите ръкавици. Цивилен детектив от отдела за убийства, когото не познавах, го погледна въпросително. Лекарят му отвърна със същия поглед — раздразнен, сякаш отчаян.

— Не ми стига светлина тук. Ще трябва да продължим в лабораторията при нормални условия.

— Хайде сега, дайте поне малко шибана информация — въздъхна нервно ченгето.

Лекарят отвърна в същия тон през зъби и си проби път през малката група.

— Удушен. Първо е бил зашеметен с удар в задната част на главата, после удушен. Изобщо не ме питайте за времето на смъртта. Може да е бил тук — долу — ден-два, вероятно не повече. Трупът е вече омекнал.

Млъкна и бързо закрачи към мен. Детективът изтърси:

— Прахта отива при прахта, лайното — при лайното.

Изкачих се и излязох. Лекарят се движеше непосредствено след мен. Не ми бе нужно да оглеждам тялото на Бартън. Ударът по главата отзад ми се виждаше малко необичаен, но не и невероятен. За да удушиш човек, са нужни средно десетина минути, ако предположим, че той не успее да поеме въздух по някое време, дори и частично. Бях чувал за случаи, при които в процеса на душенето жертвите успяват да отскубнат от убийците кичури коса, кожа, дори ухо. Следователно по-добре би било за насилника, при възможност, първо да зашемети жертвата. Е, ако я удари достатъчно силно, може би няма и да е нужно душене…

Уолтър все още говореше с федералните, затова се преместих колкото може по-далеч от отвора на канала, но без да излизам от полицейския кордон. Поех дълбоко от хладния нощен въздух. Вонята на изпражнения изпълваше нощта наоколо, бе сякаш полепнала по дрехите ми, като да притежаваше мрачната необратимост на самата смърт.

След малко федералните тръгнаха към колата си, а Уолтър, с ръце напъхани в джобовете, бавно се насочи към мен.

— Решили са да приберат Сони Ферера — рече.

Изсумтях.

— За какво? Адвокатите на семейството ще го изкарат от ареста, преди да е имал време да пусне една вода. И това при положение, че изобщо е замесен в тази работа. Или ако успеят да го намерят. Онези нещастници — феберейците — не могат да намерят земята под краката си при паднало положение.

Уолтър не бе в настроение да слуша такива приказки.

— Ти пък какво толкова умуваш? Онзи продава дрога за Ферера, после го прецаква и съответно си го получава — похарчват го, по-точно го удушват.

Напоследък мафията очистваше неудобните и наказаните по този начин. Бе по-чист, по-тих.

— Такава е версията на ФБР. Във всеки случай те биха използвали и най-дребния повод, само и само да приберат Сони Ферера на топло — дори и подозрение, че е пушил на непозволено място.

— Хайде сега, Уолтър. Това не е работа на Ферера. Той не би хвърлил тялото в канала…

Но Уолтър ми обърна гръб и закрачи към съседната група полицаи с вдигната ръка, което означаваше, че повече не желае да слуша никакви аргументи. Тръгнах бързо след него.

— Ами момичето, Уолтър? Може би тя има някаква роля в тази история?

Той спря и се обърна. Сложи ръка на рамото ми и рече:

— Когато те помолих да я потърсиш, съвсем не очаквах, че ще се заемеш чак толкова сериозно с нея.

Погледна към онези от ФБР.

— Откри ли някаква следа?

— Мисля, че е напуснала града. Но засега само толкова мога да кажа.

— Според лекаря възможно е Бартън да е бил убит рано във вторник. Ако е заминала след това, може да се окаже, че и тя има пръст в тази история.

— Ти ще споменеш ли това пред федералните?

Уолтър поклати глава.

— Нека да си гонят Сони Ферера. Ти продължавай да я търсиш.

— Слушам, сър — изпънах се по военному, намигнах. — Да продължавам да търся!

Махнах на минаващо такси. То спря и докато се качвах, онези от ФБР ме фиксираха с намусени, сериозни лица. Потеглихме в нощта.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Публична тайна бе, че дъртият едва удържа последния си син. Сони бе извънредно труден за контролиране. А старият Ферера отлично помнеше самоунищожителните опити на „Коза Ностра“ в Италия да изплаши или унищожи изпращаните от държавата следователи — процес, отличаващ се с растяща бруталност и необратимост. В крайна сметка тези опити само укрепват решимостта на по-смелите офицери да продължат битката. Семействата постепенно попадат в собствения си капан — incaprettamento: метод за екзекуция, известен като „козя примка“; в положението на овързана с въжета около краката, ръцете и врата жертва — колкото повече мърда, толкова повече примката се стяга. Но старият Ферера бе твърдо решен това в неговата организация да не се случва.

За разлика от него, в насилието на сицилианците Сони виждаше тираничен метод, отговарящ на собствените му аспирации към властта.

Може би това бе разликата между баща и син. Наложи ли се неговите хора да очистят някого, старият винаги би използвал принципа на „бялата lupara[25]“: тоест жертвата изчезва безследно, без капчица кръв или каквото и да е друго, сочещо към истината за случилото се. Удушването на Бартън безсъмнено носеше почерка на мафията, но не и захвърлянето на трупа в канала. Ако това бе дело на дъртия, жертвата най-вероятно пак би се оказала в нечистотиите под града, но чак след като трупът предварително е разтворен в киселина и крайният резултат изсипан в отводнителен канал.

Затова не ми се вярваше, че старият дон е поръчал убийството на заварения син на Айсобел Бартън. Неговата смърт и внезапното изчезване на Катърин Демитър обаче бяха препалено близо във времето, за да имаме просто съвпадение. Естествено, имаше вероятност Сони да е наредил да премахнат и двамата по някаква си негова причина. Той си бе откачен и едно или две убийства повече или по-малко никак не биха нарушили съня му. От друга страна, имаше и такъв вариант: Демитър убива приятеля си и после изчезва. Причини? Може би я е удрял прекалено често? В такъв случай госпожа Бартън сега ми плащаше да намеря лице, което не само не бе неин приятел, а вероятно и потенциален убиец на сина й.

Имението на Ферера бе гъсто засадено и заобиколено с дървета. Навсякъде имаше огради, влизаше се само от централна, метална порта, задвижвана от електронни механизми. На лявата й колона бе монтиран домофон. Натиснах звънеца, казах си името и обясних, че желая да разговарям със стария. Управлявана с дистанционен контрол камера студено гледаше в мен от върха на съседната колона. И макар че наоколо не се виждаше нищо и никой, бях вътрешно уверен, че съвсем наблизо има поне трима, може би петима въоръжени души. Може би дори насочили оръжието си в мен.

На около петдесетина метра от вратата бе спрял черен додж. На предната седалка седяха двама типове. Значи със сигурност можех да очаквам посещение на ФБР у дома след прибирането ми, вероятно дори и преди това.

— Влезте и изчакайте затварянето на вратата — нареди металически глас от говорителчето в стената. — Ще дойдат да ви вземат.

Изпълних нареждането точно; таксито, с което бях дошъл, си тръгна. Сивокос мъж в черен костюм и тъмни очила се появи иззад близките дървета. Държеше „Хеклер&Кох“ МР5 в ръце като истински ловджия. Зад него пристъпи втори — в същите дрехи, същото оръжие. След секунда видях, че и отдясно има още двамина от охраната.

— Облегнете се на стената — безизразно нареди сивокосият. Обискира ме професионално, докато останалите седяха наоколо неподвижно, извади пачката от моя смит и уесън, взе резервната пачка от калъфчето на колана. Дръпна затвора, изхвърли патрона от цевта и ми върна патлака. После махна с ръка към къщата. Застана отдясно и малко зад мен, за да държи ръцете ми под око, и тръгнахме по алеята към главната сграда. От другата страна на алеята ни съпровождаше още един човек. Никак не бе учудващо, че дъртият е жив досега.

Отблизо къщата изглеждаше удивително скромна, макар и доста голяма. Дълга двуетажна постройка с тесни прозорци отпред и проходи с колони на приземния етаж. Видях, че в безупречно поддържаната градина наоколо патрулират още хора. Пред входната врата имаше застлана с чакъл площ. Вдясно бе паркиран черен мерцедес, шофьорът бе опрян на него, готов за потегляне по всяко време. Когато приближихме, вратата се отвори. В широкото преддверие застана Боби Шиора с ръце на стомаха отпред; хванал с дясната китката на лявата, досущ свещеник, готов за служба.

Шиора бе висок към метър и деветдесет и вероятно тежеше не повече от 80 килограма. В ръкавите на сивия еднореден костюм ръцете му изглеждаха като дълги тънки ножове; слабият му източен и жилест врат бе почти женствен в дължината си. Бе бледен, по-бледен и от първичната белота на ризата без яка. Косата му бе черна, къса, темето — плешиво, конусообразно, заострено на върха. Шиора изглеждаше като меч на отмъщението: жив дявол в човешка кожа, инструмент на болката, нещо средно между хирург и скалпел. Според ФБР лично бе извършил поне тридесетина убийства. Но познаващите Шиора хора твърдяха, че федералните бъркат в сметката, убийствата били много повече.

Приближих и той се усмихна. Откриха се съвършени бели зъби, които блестяха зад тънки, пиявични устни. Усмивката обаче не стигаше до очите. Изчезваше още в назъбения белег, започващ от лявото ухо, минаващ по бузата и носната кост, завършващ някъде под мекото на дясното ухо. Този белег разцепваше усмивката на две, сякаш Боби имаше две усти.

— Ега ти топките — да дойдеш тук — цъкна с уста, заклатил глава, все още ухилен.

— Това признание за вина ли е, Боби? — рекох.

Усмивката не мръдна от лицето му.

— Защо ти трябва шефът? Той за лайнари като тебе време няма — сега вече усмивката му направо разцъфна. — А, между другото, как са жена ти и хлапето, а? То сигурно вече трябвала е на… колко? А? Май четири години?

В слепоочията ми нещо запулсира тъпо и мощно. Аленочервено ми се мярна пред очите, но примигнах и събрах воля. Задръж! — обади се издълбоко някакъв вътрешен глас. Свих юмруци, издържах. Знаех, че ще съм мъртъв преди още да съм докоснал бялата пилешка шия на Шиора.

— Намериха Стивън Бартън мъртъв в един канал тази вечер. Федералните търсят Сони, а може би и теб. Милея за благополучието ви. Не бих искал нищо лошо да ви се случи — на нито един от вас, разбира се… без аз да участвам в това удоволствие.

Усмивката му си остана същата. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато тих, но авторитетен глас прозвуча от говорителя на стенния домофон до вратата. Странен глас: сякаш поскърцва от възрастта, с далечен резонанс на отвъдното и неизбежното, и хрипти леко с ехо от сицилианските години на дона.

— Нека влезе, Боби — нареди гласът. Шиора отстъпи и тръгна навътре. Отвори плътни двойни врати към самия хол. Сивокосият с автомата вървеше зад мен неотклонно, аз следвах Шиора. Той изчака да минем, затвори тези врати и отвори нови.

Дон Ферера седеше в старо кожено кресло зад огромно бюро, което странно ми напомни за онова в кабинетчето библиотека на Уолтър Коул. Доста приличаше на него. Разликата бе в категорията — златните украшения, вдълбани в плота отгоре, бяха съвсем различни от спартанската обстановка при Коул. Пердетата бяха спуснати. Стенни абажури и лампи по масите наоколо хвърляха мътна жълтеникава светлина върху картините и рафтовете с книги. Погледнах томовете — бяха доволно стари и вероятно много скъпи. И никой никога не ги бе отварял. Това дали им вдига цената още повече? — попитах се неволно. Покрай стените бяха наредени облечени в червена кожа столове, в тон с креслото на дона. В ъгъла се мъдреше дълга ниска маса, около нея — две къси канапета.

Дъртият бе внушителна фигура — дори и седнал, а и сгърбен от възрастта. Косата му сребрееше, бе плътно прибрана по слепоочията. Лицето носеше тен, но под него избиваше нездрава бледнина, очите изглеждаха зачервени и воднисти. Шиора затвори вратата и отново зае онази свещеническа поза, с която ме бе посрещнал. Охраната остана отвън.

— Седнете, моля — рече донът и гостоприемно махна с ръка към креслото срещу неговото.

Извади кутия ориенталски цигари. Тя беше обкована със злато, самите цигари имаха двоен златист пръстен. Благодарих, но отказах.

Той самият въздъхна.

— Жалко. Много обичам този аромат, но ми е забранен. И цигарите, и жените, и алкохолът.

Затвори кутията и замечтано се загледа в капака. Остави я встрани и скръсти ръце на бюрото.

— Вие сте вече човек без звание — рече кротко той. В неговите среди, тоест сред „мъжете на честта“, или имаш титла, или нямаш. Ако имаш, то е ужасно обидно да те нарекат „господин“. Обида, и то нарочна, премерена. Федералните ченгета често обичат да мачкат фасона на разни мафиоти, като умишлено и ужким неволно се обръщат към тях с „г-не“, вместо с очакваното „дон“ или ужасно старомодното, но все още приложимо в подходяща компания „чичо“.

— Разбирам, че не желаете да ме обидите, дон Ферера — рекох също тихо.

Той кимна, но не каза нищо.

Като детектив доста често се бях сблъсквал с мъжете на честта, но винаги се бях отнасял внимателно, без арогантност или самонадеяност. На уважение имах навика да отвръщам с уважение, на спокойствие — съответно, а мълчанието ценях, защото от него може да се тълкуват множество неща. Просто като знаци. Сред онези хора всяко нещо има определен смисъл. И в начините си на общуване те са така икономични и ефективни, както и в насилието си.

Хората на честта говорят само за онова, което ги засяга пряко, отговарят само на специфични въпроси и предпочитат да мълчат, отколкото да те излъжат. Човекът на честта счита за абсолютно задължение да говори само истината и би се отклонил от това правило само тогава, когато поведението на околните се промени до такава крайност, че да оправдае подобно отклонение. Е, разбирам: това предполага да приемем, че по същество сводници, убийци, наркотрафиканти и търговци на дрога са почтени хора… или че този вид кодекс на поведение е просто отживелица от друг век, една жална и неуместна останка от по-добри времена, използвана може би като въображаем ореол за почтеност или дори аристократизъм от бандити и главорези.

Изчаквах той да наруши мълчанието пръв.

По едно време старият се изправи, поразходи се из стаята с почти болезнено присвито лице. Спря пред мъничка странична масичка, на която матово блестеше златно блюдо.

— Знаете, Ал Капоун много обичаше да яде от златни чинии. Известно ли ви е това? — попита.

Отговорих, че не.

— Неговите хора винаги носеха златни чинии в калъф от цигулка. Където и да ходеше Капоун, в ресторант или на друго място. Подреждаха ги на масата и той и гостите му ядяха от тях. Сега какво бихте казали за човек, който има нужда да яде от златна чиния?

Наведе се над масичката в очакване на отговора, загледан в отражението си в блюдото.

— Когато човек спечели много пари, вкусовете му могат да се изменят, да станат по-ексцентрични — отвърнах. — След известно време вече нищо няма нормален вкус за него, освен ако не е сервирано на костен порцелан или на златни блюда, да. Мисля, че не е редно човек с ужасно много пари и власт да се храни от същите съдове както дребните хорица.

— Аз пък мисля, че тази работа отива прекалено надалеч — рече донът, но видимо вече не говореше на мен, освен това сега още по-внимателно следеше собственото си отражение в мътната златна повърхност. — В нея има нещо дълбоко погрешно. Има вкусове, на които не бива да се угажда, защото те са вулгарни. Те са порочни. Те са в разрез с човешката природа.

— Май това не е от блюдата на Капоун?

— Не, моят син ми го подари за последния рожден ден. Бях му разказал тази история за Капоун и той поръчал чинията нарочно.

— Може би е пропуснал поуката от разказа ви — рекох.

Старият мъж изглеждаше доста уморен. Лицето му имаше изражението на човек, който не е спал отдавна, може би защото не е могъл да заспи.

— Във връзка с онзи убит младеж — значи мислите, че е намесен моят син? Мислите, че е негова работа? — попита след малко, като застана точно отпред, но се загледа в нещо далече, далече зад мен. Нещо, което може би не бе в тази стая. Не се обърнах да проверявам какво ли би могло да е то.

— Не зная. Изглежда, ФБР е на такова мнение.

Той се усмихна. Усмивката бе жестока, празна. Почти веднага ми напомни за Боби Шиора.

— А вие се интересувате от момичето, така ли? В тази връзка?

Изненадах се, макар че не би трябвало. Миналото на Бартън не би могло да бъде тайна, поне не и за човек като дон Ферера. Дори той самият да не е знаел, то Шиора би разбрал за убийството и веднага е докладвал. Помислих, че и посещението ми при Пит Хейс също може да е изиграло някаква роля. Попитах се: колко ли знае Ферера? Следващият му въпрос съдържаше и отговора: много малко.

— За кого работите?

— Не мога да ви кажа.

— Много лесно можем да разберем. И от онзи тарикат в гимнастическия салон научихме всичко.

Ясно, значи така. Свих рамене. Той помълча известно време.

— Мислите, че моят син е наредил момичето да бъде убито, така ли?

— А той наредил ли е? — контрирах.

Дон Ферера се наведе към мен, присви очи.

— Има една история за мъж, който смятал, че съпругата му му слага рога. Тогава отишъл при верен, стар приятел и попитал: „Мисля, че жена ми ми изневерява, само че не зная с кого. Наблюдавал съм я внимателно, но не мога да открия кой е той. Как да постъпя?“

Сега, ясно, че същият приятел е любовникът на съпругата. И за да отвлече вниманието на съпруга от себе си, му казва, че е виждал жена му с друг човек. Човек с репутация на непочтен съблазнител, който налита на чуждо. И рогоносецът насочва очи към съблазнителя, докато жена му продължава да ходи при приятеля му.

Дон Ферера свърши и внимателно ме загледа.

При тези хора всичко трябва да се тълкува. Всичко е кодирано с шифъра на тяхното мислене. Знаци или символи навсякъде, във всичко знаци. За да живееш с тях, трябва да свикнеш с необходимостта да разбираш скрития смисъл в ирелевантна на пръв поглед информация. Този възрастен човек цял живот е търсил скрития смисъл в нещата и предметите около себе си и очаква и другите да правят същото. В късия циничен анекдот е залегнала вярата му, че неговият син не е виновен за смъртта на Бартън, но онзи, който е отговорен, печели от това полицията и ФБР да насочат усилията си към предполагаемата вина на младия Ферера.

Погледнах Боби Шиора и се запитах дали старият дон наистина знае какво минава зад тези жестоки очи. Наистина, ама наистина? Шиора бе способен на всичко. Дори и да навреди на своя шеф в името на своите интереси.

— Чувам, че може би Сони внезапно се е загрижил за доброто ми здраве — казах внимателно.

Старият се усмихна.

— Каква грижа точно имате предвид, господин Паркър?

— Такава, от която здравето ми изведнъж може да се влоши.

— По този въпрос нищо не зная. Сони е самостоятелен човек.

— Може би е така. Но ако ми се случи нещо, ще се погрижа със Сони да се видим на онова място. В ада.

— Боби ще проучи въпроса — внезапно рече донът.

От обещанието му обаче съвсем не ми стана по-добре. Изправих се, готов да си тръгна.

— Умният човек би потърсил момичето — рече Ферера и също се изправи. Тръгна към вратата зад бюрото му. — Живо или мъртво, момичето е ключът към проблема.

Може би бе прав, но ме насочваше към Катърин заради собствените си интереси. И докато Боби Шиора ме съпровождаше до вратата, се питах дали аз съм единственият, който я търси.

Пред портата на Ферера ме чакаше такси, което ме върна у дома. Оказа се, че дори имам време за един душ и кафе, преди да се изтърсят онези от ФБР. Бях с анцуг и тениска и изглеждах малко неофициален пред ослепителните феберейци — специалните агенти Рос и Ернандес. Стереото засвири „Синият Дунав“, онзи тип Ернандес сбърчи нос в погнуса. Не се притесних ни най-малко.

През цялото време говореше Рос, а Ернандес извънредно внимателно проучваше съдържанието на скромната ми библиотека на двата рафта. Оглеждаше книгите по два пъти, четеше написаното по обложките. Не попита дали може да ми пипа вещите. Това съвсем не ми хареса.

— На долната лавица има блокче с картинки за боядисване — рекох небрежно. — За съжаление нямам боички, но пък се надявам, че сте си донесли.

Ернандес ме изгледа враждебно, присви очи досущ като дон Ферера. Той бе на двадесетина години и вероятно все още вярваше на всичко, което го бяха учили в школата на ФБР в Куонтико. Приличаше на младежите, които развеждат туристите из сградата „Хувър“[26]. На онези наивни младоци, дето разкарват селяните от Минесота и прочие по коридорите на бюрото и в очите им греят мечти и надежди да гръмнат я някой наркобарон, я международен терорист. Ернандес вероятно все още отказваше да повярва, че Хувър е обличал рокли[27].

Рос бе направен от съвсем друго тесто. Той бе работил със специалните звена и програми, бе участвал в арести на особено опасни престъпници и специализирани операции на бюрото през седемдесетте години. Името му бе свързано и с няколко много нашумели дела по закона РИКО. Искрено вярвах, че той е много добър професионалист и агент, но извънредно кофти като човек. Вече бях решил какво да му кажа: НИЩО.

— Какво беше това посещение в дома на Ферера тази вечер? — започна той, след като ми отказа кафе, също като маймуна, отказала орех.

— Разнасям вестници. Той ми е в района — рекох небрежно.

Рос дори не се усмихна. Ернандес се смръщи още повече. Ако бях по-слабонервен, вероятно щях да намокря гащите.

— Не ставай задник — предупреди ме Рос с равен глас. — Мога да те арестувам по подозрение за участие в организираната престъпност. Ще те подържим малко в дранголника, ще те пуснем, мога пак да те прибера, нали? Но от това кой ще спечели? Нито ти, нито ние. Пак те питам: защо беше при Ферера тази вечер?

— Правя частно разследване. Може би Ферера е свързан с него.

— Какво разследваш?

— Това е привилегирована информация.

— Кой ти е работодателят?

— Също привилегирована информация.

Ставаше ужасно досадно. Едни и същи въпроси — едни и същи напевни отговори. Дали пък да не го пратя по дяволите? Реших, че не е препоръчително, той май започваше вече да ми се навива.

Може би пък е прав. Може би аз наистина се държах като задник. Но не бях направил и стъпка напред в търсенето на Катърин Демитър. Бях си на същото място, както преди 24 часа, а смъртта на приятеля й откриваше доста широки възможности. И нито една от тях не бе особено привлекателна. Ако Рос иска да забие Сони Ферера или баща му, добре, това си е негов проблем. Аз си имах достатъчно мои.

— Какво издрънка пред Ферера за смъртта на Бартън?

— Нищо, за което той вече да не знаеше. Като се има предвид, че Хансън е бил на местопрестъплението преди вас.

Хансън е репортер на „Поуст“. При това добър. Дори мухите му завиждат — има нос като на хрътка и подушва труп преди всички останали. Очеваден факт бе, че ако някой е имал време да подхвърли информация на Хансън, то същият източник или някой друг е уведомил дои Ферера още преди това. Уолтър бе много прав: от полицейското управление изтичаше информация както вода от цедка.

— Вижте — рекох примирително. — Наистина не зная нещо повече от вас. Лично аз не вярвам Сони или дъртият да са замесени в тази история. Що се касае до…

Рос погледна нагоре и въздъхна, сякаш го бях разочаровал. Помълча и попита дали съм видял Боби Шиора в дома на Ферера. Отвърнах, че съм имал това удоволствие. Рос се изправи и внимателно почисти някакво несъществуващо петънце от вратовръзката си. Самата тя изглеждаше избрана от известен магазин, но след като качествената стока е била разпродадена.

— Чувам приказки, че Шиора ти се заканвал здраво. Щял да ти види сметката. Бил си досадно, прекалено любопитно копеле. И вероятно е прав.

— Надявам се да направите всичко по силите си, за да ме защитите.

Рос се усмихна и за секунда разкри зъби. Бяха малки, заострени, като кучешки. Може би по-скоро приличаше на едър плъх, в чиято муцуна е завряна пръчка.

— Ти си живей спокойно. Бъди сигурен, че ще намерим виновния, когато ти се случи нещо — този бисер дойде от Ернандес.

Двамата тръгваха към вратата. Е, крушата не пада по-далеч от дървото.

Усмихнах се.

— Няма да ставам, ще се изпратите сами. Ей, Ернандес…

Той се спря и се обърна.

— Ще си преброя книгите, да знаеш. Помня колко бяха, преди да дойдете.

Рос бе прав да съсредоточава усилията на екипа си върху Сони. Той бе може би един от най-дребните играчи в много отношения — въртеше няколко порноклуба край пристанището, свърталища за „социални контакти“ с телефони, до които стоят надписи, напомнящи на клиентите, че ги подслушват, дребни продажби на дрога, лихварски операции, проститутки и всичко това едва ли го правеше Враг Номер Едно на обществото — но Сони бе също най-слабата брънка във веригата Ферера. Ако прилапат Сони, това ще ги отведе много по-близо до Боби Шиора и дъртия.

Загледах се през прозореца. Двамата герои от ФБР тъкмо се качваха в колата. Караше Ернандес. Рос се спря откъм съседната врата и вдигна очи нагоре — към моя прозорец. Погледът му хвърляше мълнии, но стъклото не се напука. И на мен нищо не ми стана, но пък си помислих, че агент Рос все още не е пуснал в боя тежката си артилерия. Когато я пусне…

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

На следната утрин пристигнах в дома на Бартънови някъде малко след десет часа. Някакъв раболепен смотаняк ми отвори вратата и ме отведе в същия офис, където предния ден бяхме разговаряли с Айсобел Бартън. Същият офис, същото бюро, същата госпожица Кристи, същият сив костюм или негов близнак, същата враждебна гримаса на лицето.

Кристи естествено не ми предложи да седна. Затова задържах ръцете си в джобовете. Нали атмосферата бе повече от хладна, да не кажа мразовита. Тя мълчеше и подреждаше някакви книжа, въобще не благоволи да ме удостои с втори поглед. Стоях до камината и се възхищавах на малко порцеланово кученце. Бе синьо, поставено на края на плочата. Стори ми се, че са били две — защото от другата страна имаше празно място. Това изглеждаше самотно, без приятелче.

— Тези неща обичайно вървят в чифт, нали? — опитах се да завържа разговор.

Госпожица Кристи повдигна поглед от книжата, лицето й се разкриви от раздразнение, заприлича на снимка от стар вестник.

— Говоря за кученцето — обясних й. — Мисля, че този вид порцеланови фигурки обикновено се продават на двойки.

Всъщност кучето съвсем не ме интересуваше, но ми писна Кристи да се прави, че аз въобще не съществувам. И практически се забавлявах на дребно, като виждах, че дори една моя дума я дразни.

— Да, имахме чифт… — отвърна тя след известна пауза. — Другата фигура се повреди… преди известно време.

— Сигурно ви е било много неприятно — рекох, сякаш наистина го мисля, а в действителност видимо й давах да разбере, че съвсем не е така.

— Така е. Тези фигурки имат сантиментална стойност.

— За вас или за госпожа Бартън?

— И за нея, и за мен — отвърна тя и може би се досети, че е била принудена да ме забележи независимо от желанието си. Затова внимателно завинти капачката на писалката, сключи ръце на бюрото и прие делови вид.

— Как е госпожа Бартън? — попитах.

Нещо като загриженост пробяга по лицето на Кристи и бързо изчезна, като чайка покрай върховете на крайморски скали.

— Тя почива с помощта на приспивателни още от снощи. Както може би се досещате, новините й се отразиха недобре.

— Не мисля, че тя и завареният й син са били много близки — възразих кротко.

Госпожица Кристи ми хвърли изпълнен с презрение поглед. Може би пък наистина го заслужавах.

— Госпожа Бартън обичаше Стивън като свой собствен син. А вие, г-н Паркър, не забравяйте, че сте просто временен служител, нает тук. Нямате никакво право да очерняте репутацията било на живите, било на мъртвите.

Поклати глава, удивена от безочието ми.

— А сега защо сте тук? Има толкова много неща да се вършат, преди да…

Тя млъкна и за секунда загуби нишката на мисълта си. Или така ми се стори. Изчаках да продължи.

— … преди погребението на Стивън — завърши неловко.

Усещах, че нещо се крие зад явното й безпокойство, нещо много по-дълбоко от просто загриженост за работодателката й. Е, за човек с възвишени морални качества колкото на акула, Стивън Бартън видимо бе привлякъл повече от полагащите му се почитателки.

— Налага се да замина за Вирджиния — рекох. — Пътуването може би ще изисква повече средства от получения от мен аванс. Исках да се обадя на госпожа Бартън, преди да тръгна.

— Пътуването свързано ли е с убийството?

— Не зная — тези въпроси и отговори се превръщаха в нещо като познат припев. — Възможно е да има връзка между изчезването на Катърин Демитър и смъртта на г-н Бартън, но едва ли ще я разберем, освен ако полицията не попадне на някаква следа или момичето само се появи.

— Вижте, аз не мога да санкционирам този вид разноски в дадения момент — започна госпожица Кристи. — Ще трябва да почакате, докато…

Прекъснах я. Честно казано, вече започваше да ми писва от Кристи. Бях навикнал на хора, които не ме харесват, но повечето от тях обичайно са достатъчно почтени още в началото да се опитат да разберат що за човек съм, поне и малко.

— Аз не съм искал вие да санкционирате разходите ми, пък и след вчерашната ми среща с госпожа Бартън останах с впечатлението, че нямате нищо общо с подобна дейност. Дойдох, движен от най-обикновени човешки чувства и вежливост, да поднеса съболезнования и да докладвам докъде съм стигнал.

— Е, докъде сте стигнали господин Паркър? — изсъска тя. Изправи се, кокалчетата на ръцете й побеляха — така здраво бе стиснала плота на бюрото. В очите й се раздвижи нещо опасно, зло и отровно, надигна глава и оголи дълги, тънки зъби, същински игли.

— Мисля, че момичето си е заминало. Мисля, че се е върнало в родния си град или е отишло на някое друго място, където е живяло. Но не зная защо го е направило. Ако тя е в родния си град, ще я намеря, ще проверя какво се е случило и ще се свържа с госпожа Бартън.

— И ако не е там?

Оставих този въпрос без отговор. На него отговор въобще нямаше. Защото ако Катърин Демитър не е в Хейвън, то значи, че никой няма да може да я намери, докато тя не се появи някъде, не даде знак за съществуването си — като например да използва кредитната си карта или да се обади по телефона на разтревожената си приятелка.

Чувствах се уморен, износен, раздразнен. Този случай сякаш се разпадаше, отделните му елементи се разпиляваха като проблясващи в далечината стъклени късчета. Прекалено много фактори бяха намесени и нищо не бе случайно. Аз пък бях достатъчно печен, за да се опитвам на този етап да ги сглобявам в обща картина, която може да се окаже дълбоко нереална — неверен опит за подреждане на късовете информация от хаоса на убийства и пак убийства. При все това ми се струваше, че Катърин е един от основните елементи и трябва да бъде намерена, за да бъде определено и мястото й в загадката.

— Тръгвам днес следобед. Ще се обадя, ако открия нещо.

Очите на госпожица Кристи бяха загубили блясъка си. Ехидната в тях се бе навила отново на кълбо и може би заспала. За известно време — до следващия път. Дори не бях сигурен, че чу последните ми думи.

Оставих я в същата поза. Подпряна на бюрото, с побелели кокалчета на ръцете, загледана нейде в стената с празен поглед. Може би се бе взряла в себе си. Лицето й бе уплашено и пребледняло — вероятно от онова, което бе видяла там.

Оказа се, че имам още проблеми. Мустангът не бе готов, чаках и в гаража и се прибрах в апартамента някъде около 16 часа следобед. Но с колата. Трябваше да се готвя за път.

Тръгнах нагоре по стълбите, като ровех по джобовете за ключовете. Подухваше приятен ветрец, подмяташе по улицата боклуци, хартийки и опаковки на бонбони, търкаляше празни кутийки от кола и бира, а те подрънкваха като звънчета. Захвърлен вестник се бе залепил за бордюра и шепнеше срещу течението като молещ се за душата си мъртвец.

Изкачих четирите площадки на стълбището до входната врата, влязох у дома, включих настолната лампа. Сложих да се вари кафе и започнах да прибирам разни неща в пътната чанта. Тридесетина минути по-късно вече бях привършил с кафето, а чантата ми седеше до вратата, готова за път. Тогава иззвъня клетъчният телефон.

— Здравейте, господин Паркър — рече мъжки глас. Бе неопределен, някак безличен, почти изкуствен. Между думите звучаха леки металически прищраквания, сякаш те бяха събирани от различни разговори.

— Кой се обажда?

— О, ние не се познаваме, но пък имаме общи познати. Вашата съпруга и дъщеря. Може да се каже, че съм бил с тях в последните мигове на живота им.

Гласът звучеше неземно, променяше се — високи тонове, после ниски, първо мъжки, после премина в женски. В един миг дори ми се стори, че чувах три гласа едновременно. След малко страничната намеса изчезна, остана само мъжкият глас.

Стори ми се, че стените на апартамента рухват. Температурата също сякаш се понижи, тръпки ме побиха, сетне ми стана нетърпимо горещо. Остана ми само телефонът с тънките процепи на мембраната и тишината отсреща.

— И преди са ми се обаждали ненормалници — опитах се да кажа с повече увереност, отколкото в действителност изпитвах. — Самотни кукувци, в опит да се тропосат някому, нали?

— Аз им изрязах лицата. Счупих носа на жена ви. Блъсках й главата в стената до вашата врата. Изобщо не се съмнявайте в думите ми. Аз съм онзи, когото търсите.

Последните думи бяха изречени с детски глас, леко писклив, насмешливо весел.

Режеща болка ме прободе зад очите, кръвта ми шумно затупа в ушите, сякаш вълни задумкаха в главата ми. Причерня ми: мяркаше ми се само сиво и размътено черно. Устата ми изсъхна, сякаш някой хвърли пясък в нея. Изпитах болка. С мъка си намерих гласа.

— Г-н Паркър, добре ли сте? — думите бяха спокойни, вежливи, почти любезни, но говореха четири различни гласа.

— Ще те намеря.

Той се изсмя. Сега вече усещах, че гласът е изкуствено синтезиран. От време на време звукът сякаш се разпадаше на дребни частици, както се разделя образът на телевизионен екран, ако застанете съвсем близо до него — тогава картината се превръща просто във вселена от мънички точици.

— Не зная. Аз обаче ви намерих — отвърна ми. — Вие искахте да ви намеря, както и тях, и да направя онова, което направих. Вие ме въведохте в живота си. Заради вас се възпламених и съществувах.

Отдавна чаках да ме повикате. Вие поискахте тяхната смърт. Аз им я дадох. Нали мразехте жена си в часовете преди да я взема? Не се ли борите понякога нощем, в най-черните часове на мрака, с чувството си за вина и усещането за свобода, което ви дава мисълта, че тя е мъртва? Аз ви освободих! Можете поне най-малкото да ми засвидетелствате някаква благодарност.

— Ти си болен човек, но това няма да те спаси — рекох през зъби и натиснах специалния бутон на телефона.

Той включваше електронна система за идентификация на номера, откъдето ви се обаждат. На малкия екран незабавно се появи номер, който отлично помнех. Бе на обществения телефонен автомат на ъгъла на улицата. За секунди стигнах до вратата, затичах надолу по стълбите.

— Не, не съм човек. В последните си мигове вашата съпруга, вашата Сюзън, осъзна това, в целувка уста в уста, в целувката на смъртта, докато изсмуквах живота от нея. О, желаех я в онези последни, аленокарминени мигове, но уви! — да, в това е слабостта на нашия вид. Грехът ни не е в суетата, а в похотта, жадуваме за човешкия род. И аз я избрах, господин Паркър, и я любих по моя си начин.

Сега гласът бе плътен, мъжки. Бумтеше в ухото ми като гласа на бог… или на дявол?

— Да ти го начукам — изревах, а жлъчката се надигна и ми влезе в устата, пот изби по челото ми и потече на струйки по лицето. Пот на ужас, пот на страх, те отнеха яростта в гласа ми. Бях вече на третата площадка от горе на долу. Още една…

— Не затваряйте, моля ви — сега гласът бе детски. Момичешки. Като на моето дете, моята Дженифър. И в същия миг прозрях нещичко за същността на този „Пътник“.

— Скоро пак ще говорим. Дотогава може би по-ясно ще разберете моята цел. Приемете изпратения от мен подарък. Надявам се да облекчи страданията ви. Той вероятно вече е на път към вас и ще го получите… ето — сега — веднага!

На стълбището бе тихо и чух звънеца на апартамента горе. Пуснах телефона на площадката и извадих пистолета от кобура. Хукнах надолу, скачах по две-три стъпала наведнъж, кръвта бушуваше във вените ми. Съседката от долния етаж — госпожа Д’Амато, също бе чула звъна и се бе показала на вратата отдясно на входа на къщата, наметната с пеньоар. Изтичах покрай нея и рязко отворих, а палецът ми вече махаше предпазителя.

На долното стъпало стоеше чернокожо момченце, на не повече от десет години. Държеше цилиндричен предмет, увит в хартия и завързан с панделка като подарък. Очите му вече се разтваряха широко, широко в уплаха и шок. Грабнах го за яката и го вкарах вътре, викнах на госпожа Д’Амато да го задържи, но да не пипа пакета и затичах надолу по улицата към ъгъла.

Тя бе пуста, като изключим разпръснатите хартии и празните кутийки. Това отсъствие на обичайните хора ми се стори странно, много странно, сякаш Гринич Вилидж и неговите жители се бяха съюзили и съзаклятничеха с Пътника против мен… Телефонната будка бе на края на улицата, точно под уличната лампа. В нея нямаше никой, самият телефон бе свален от вилката и висеше надолу. Затичах още по-бързо натам, като се отдалечих от стената в случай, че на ъгъла ме дебне някой.

От другата страна вече имаше хора, дори много хора. Весели минувачи с чанти в ръце, туристи, влюбени. В далечината святкаха светлините на минаващи коли и съвсем ясно усетих около себе си звуците на нормалния, спокоен свят, който сякаш бях напуснал завинаги.

Рязко се извърнах — зад себе си чух стъпки. Към будката приближаваше млада жена, бъркаше в чантата си — вероятно за дребни. Когато приближи, вдигна очи и като видя пистолета в ръката ми, неспокойно заотстъпва назад.

— Намерете друга будка — казах и се огледах. Сложих предпазителя и затъкнах оръжието в колана на панталоните. Опрях крака на прага, сграбих слушалката и с все сила, някак си необичайна за мен, я изтръгнах от апарата заедно с шнура. Върнах се у дома със слушалката, която носех увиснала като риба на рибарска корда.

Госпожа Д’Амато бе прибрала момченцето в своя апартамент и го държеше на колене. То плачеше и се дърпаше, по бузите му се търкаляха едри сълзи. Клекнах до тях, прегърнах го за рамото.

— Хей, не се бой. Всичко е наред. Няма нищо страшно, само искам да те питам нещичко. Как се казваш?

Детето се поуспокои, макар че още хлипаше и приплакваше. Огледа се с уплашени очички и когато съседката го пусна, то хукна към вратата. Почти успя, защото хванах само края на сакото му, но то се изплъзна от него и в същия миг се подхлъзна и падна. Вдигнах го от пода, сложих го на един стол и помолих госпожа Д’Амато да се обади на Уолтър Коул — казах й номера и тя веднага вдигна слушалката. Добавих да му предаде, че е много спешно, веднага да дойде.

— Как се казваш, пиленце?

— Джейк.

— Добре, Джейк, кой ти даде това? — кимнах с глава към пакета. Д’Амато го бе оставила на масата. Бе увит в синя хартия за подаръци с нарисувани малки мечета и бонбони, затегнат със светлосиня панделка.

Джейк енергично завъртя глава, сълзи се разхвърчаха наоколо.

— Всичко вече е наред, Джейк, няма от какво да се боиш. Мъж ли беше? — говорех тихо, спокойно. Повтарях името му — Джейк, Джейк, внушавах му кротко: — Успокой се, момче, опитай се да се съсредоточиш.

Завъртя лице към мен, очите му се бяха отворили широко, бялото се мяркаше. Кимна ми.

— А как изглеждаше? Запомни ли?

Наведе глава и пак избухна в сълзи. Госпожа Д’Амато се приближи.

— Каза, че ще ме наранииии, ще ме уббббие, ще ми отрежжжжже лицеееето — вече хлипаше неконтролируемо.

Съседката се наведе, взе го, а то зарови лице в огромната й гръд.

— Не го ли видя, Джейк? Как изглеждаше?

Той изведнъж извърна лице към мен.

— Имаше нож. Като лекарите по телевизията — по лицето му отново се изписа ужас, долната му челюст увисна. — Показа ми го и го допря ей тук — и детето пипна бузата си.

— Джейк, а видя ли му лицето? Лицето, Джейк?

— Той беше ццццелият ччччеррррен — викна Джейк и гласът му премина в истеричен фалцет. — Там нямаше нищо. Нямаше лице — и детето изпищя.

Помолих госпожа Д’Амато да го отведе в кухнята. Седнах да чакам Коул и реших да огледам пакета. Подарък от Пътника… Беше около 25 см висок и около 20 широк в почти кръглата си база. Извадих джобно ножче, много внимателно резнах опаковката на ръба. Леко повдигнах хартията, като внимавах за скрити жици или сензори за натиск. Нищо нямаше. Просто нищо. Тогава разрязах лепенките, които държаха хартията и предпазливо издърпах опаковката с мечетата и бонбоните нагоре.

Буркан. Буркан, грижливо избърсан, дъхащ на дезинфектант. Бе почистил всякакви евентуални следи. В жълтеникавата течност вътре сякаш видях себе си — собственото си лице, двойно. Веднъж отразено на стъклената повърхност, дваж — в увисналото лице на прекрасната ми приживе дъщеря. Опираше се леко в стената на стъкленицата, някак си побеляло и подпухнало, като лицето на удавница, нишки плът, увиснали по ръбовете на отрязаната площ — досущ лозови ластари, а клепачите затворени, може би в лицето на смъртта. Изпъшках, изревах в агония и страх, сякаш вряла вълна угризения и омраза ме обля. В кухнята се чуваше хлипането на момчето на име Джейк и изведнъж към неговите вопли се прибавиха и моите собствени. Чувах ги съвсем ясно…

Не зная колко време бе минало до идването на Коул. Зърнах го, че гледа буркана. Лицето му бе пребледняло. После извади телефона и повика онези от Съдебна медицина.

— Пипал ли си го?

— Не. Има и телефонна слушалка. Номерът отговаря на електронната идентификация, но съм сигурен, че отпечатъци на пръсти няма да има. Освен моите. Дори не съм сигурен дали се е обаждал от същия телефон. Гласът му бе изкуствено направен, синтезиран по някакъв начин. Мисля, че го е процесирал с помощта на софтуерни продукти. Има програми, които разпознават гласове и могат да манипулират тон, височина, тембър, а вероятно и да ги прекарат през определен телефонен пост, при това дистанционно. Не зная… Това са само предположения…

Отначало заговорих в скоропоговорка, сетне започнах леко да заеквам, да обърквам думите, да преплитам език като пиян. Страхувах се да спра да говоря. Какво ли щеше да се случи, ако занемеех?

— Какво ти каза?

— Мисля, че е готов да започне отново…

Уолтър тежко се отпусна на съседния стол. Прокара ръка по умореното си лице, през косата. Хвана хартията с облечената си в медицинска ръкавица ръка и внимателно я нахлузи върху буркана. Кротко, грижливо, сякаш поставяше було.

— Знаеш какво ни е нужно — рече тихо. — Трябва да ни кажеш всичко — дума по дума, както е говорел той. Всичко, ама всичко — от всяка реплика може да изскочи улика, следа, идея. Ще разпитаме подробно и детето.

Гледах очите ми да са в Коул или на пода… навсякъде, само не в онзи буркан на масата. В останките на онова, което бях загубил.

— Уолтър, то мисли, че е срещнало демон.

Коул отново погледна формата под хартията.

— Може би наистина е така.

Когато тръгвахме за участъка, пред сградата бе пълно с полицаи. Обикаляха съседните къщи, търсеха свидетели, разпитваха комшиите, минувачите, всеки, който, случайно или не, би могъл да забележи нещо, свързано с Пътника. Взеха момчето с нас. Родителите му пристигнаха почти веднага. Лицата им бяха стреснати, уплашени — като на всички бедни, почтени люде в този град, когато научат, че детето им е в полицията.

Мислех. Изглежда, че същия ден Пътника ме е следвал навсякъде из града, наблюдавал е къде ходя, какво правя, за да може да осъществи плана си. Напрягах си паметта, за да си възстановя движенията, опитвах се да си припомня видените лица, непознати, всеки, който евентуално се е загледал за по-дълго в мен. Нищо не излизаше. Нищо.

В участъка седнахме с Уолтър и отново повторихме и преповторихме всичко случило се, разговора, отново и отново, опитвайки се да анализираме важните моменти, онова, което би могло да послужи на полицията, да отделим от маловажните подробности нещо, което може да се окаже съществено или да посочи поне една от характеристиките на убиеца.

— Казваш, че гласовете се променяли? — пак попита той.

— Постоянно. По едно време дори ми прозвуча като самата Дженифър.

— Това може би е важен момент. Гласово синтезиране от този тип изисква специални компютри. Дявол да го вземе, той вероятно просто компютърно е насочил разговора през онзи уличен телефон. Детето твърди, че бурканът му е бил даден в четири часа следобед. Наредено му било да го донесе точно в четири и тридесет и пет минути. То е стояло на улицата и е брояло секундите. Има най-обикновен цифров часовник. Значи онзи тип е имал време да се прибере в базата си и да проведе разговора, като го прокара откъдето си иска. Не разбирам много-много от тези компютърни дяволии. Във всеки случай сигурно трябва да има достъп до телефонна централа. Ще възложа на специалисти да проучат тези възможности.

Чисто техническата страна на гласовото синтезиране обаче бе едно нещо, а причините за него и промените в гласа — съвсем друго. Може би Пътника е целял да остави минимално количество следи: всеки глас може да бъде анализиран и разпознат по електронен път. Да бъде записан, сравняван и дори използван в съда по някакъв повод с нужните аргументи.

— Ти какво мислиш за приказките на детето? За типа със скалпел и без лице? — сети се по едно време Коул.

— Може би някаква маска — за да избегне евентуално разпознаване. От друга страна, може да е белязан, да има обезобразено лице. Третата възможност е, че е такъв, за какъвто се представя.

— Какво? Демон ли?

Замълчах. Не зная какво точно е демон. Възможно ли е безчовечността на даден индивид да го пренесе в „отвъдното“ по някакъв начин, да загуби човешкото, да пресече онази недоловима граница… Или пък има някои неща, които отхвърлят конвенциалната ни представа за човешкото, или за онова, което ни кара да присъстваме на този свят?

Върнах се у дома чак вечерта. Госпожа Д’Амато състрадателно ми донесе вечеря студено месо и италиански хляб, поседя при мен за малко. Добрата жена се притесняваше за съседа си — след онова, което му се бе случило същия следобед.

Когато си тръгна, веднага влязох под душа. Останах там дълго време, парех се с колкото се може по-вряла вода, миех си ръцете отново и отново. После продължително не можах да заспя, направо лошо ми ставаше от страх и гняв. Взирах се в клетъчния телефон на бюрото. Така ми бяха опънати нервите, че просто ги чувах да бръмчат…

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Разкажи ми приказка, татенце.

— Коя искаш?

— Интересна да е. За трите мечки. Малкото меченце е много сладко.

— Хубаво, ама после ще нанкаш.

— Добре, татенце.

— Само една приказка, нали?

— Само една. И после ще спя.

— Меченцето широко отвори оченца: „Яяя, някой ми е изял кашата! Нищо не е останало!“

— Ама всичката ли?

— Всичката.

— И я няма вече?

— Няма я.

И тях ги няма.

— И накрая Златокъдрото момиче избяга и мечките никога вече не го видяха.

— Татенце, моля те, разкажи ми я пак!

— Не, нали се разбрахме. Една приказка само. Само за нея имаме време.

— О, тате, имаме още малко време!

— Не тази вечер. Някоя друга.

— Не, не, моля те, нека да е тази вечер!

— Не може. Не и тази вечер. Ще има други вечери, а и други приказки.

Нямаше други вечери. Нито други приказки.

— Какво й разказа?

— Приказката за мечките и Златокъдрото момиче.

— Пак ли нея?

— Ами пак.

— На мен няма ли да ми разкажеш нещо?

— А ти какво искаш да чуеш?

— Нещо мръсно.

— О, такива истории ги знам цял куп.

— Зная, че ги знаеш.

— Целуни ме!

— Къде?

— Навсякъде! Устни, очи, врат, нос, уши, бузи. Целувай ме навсякъде! Обичам да чувствам устните ти по мене…

— Да започнем от очите и оттам надолу и все по-надолу, а?

— Добре. Ще го преживея някак си…

Вятър и мъгла.

— Защо да не бъдем такива по-често?

— Не зная. Искам да е така, но не мога…

— Моля те, Сюзън…

— Не! Усещам дъха ти. Вониш на алкохол!

— Сюзън, хайде да не говорим сега за това. Поне не сега.

— А кога? Кога да говорим за това, кажи ми?

— Друг път. Сега излизам.

— Недей, моля те. Остани…

— Не. Ще се върна по-късно.

— Моля те…

Плажът на Риобот в Делауеър има дълга дъсчена пътека: от едната страна продължава пясъчната ивица към водата, а от другата са местата за развлечение, които всеки помни от детството си. Какво ли нямаше там едно време! Стрелбища; всякакви игри за по 25 цента; с дървени топки ли не щеш, с метални ли, търкаляш ги насам-натам към дупките, за да спечелиш точки; футболни и конни състезания с метални кончета, които се пързалят по наклонени писти. За награда можеш да получиш плюшено мече със стъклени очички. Там имаше и едно басейнче, където хлапаците ловят жабки с детски въдици с магнити. Много забавно.

Днес тези места са силно модернизирани: шумни компютърни игри, симулатори на космически кораби и какви ли не нови щуротии на електрониката. И все пак Риобот си е запазил голямото очарование — по-силно, да кажем, от Дюи Бийч, който е по-нагоре по крайбрежната линия, или дори и от Бетани. Има фериботна връзка между Кейп Мей в Ню Джърси до Люис на брега на Делауеър и от там са само пет-шест мили в южна посока, за да стигнете Риобот. Може би това не е най-добрият подстъп към Риобот, защото по магистрала Едно налитате на закусвалните с десетките видове сандвичи, големите пазарни центрове, магазините вериги и какво ли още не, та може и да не стигнете до плажа. По-добре е да минете през северната част на района — откъм Дюи. Ще следвате бреговата ивица и чудните дюни по нея.

И от тази страна Риобот само печели в сравнение с Дюи. Ще влезете в истинската градска част посредством изкуствено, декоративно езеро. Ще минете покрай красива църква и ще стъпите, така да се каже, на главната улица — там има книжарници, магазини за тениски, барчета и ресторанти в големи и стари дъсчени къщи. Там ви канят да поседнете на големите чардаци, да пийнете нещо разхладително, да се любувате на залеза и на минаващите пешеходци с кучетата. Вечерният въздух е чист, дъха на море.

Четирима колеги се бяхме спрели на Риобот; решихме да го посетим през един уикенд, за да отпразнуваме производството на Томи Морисън в лейтенант. Въпреки слуховете, че там се събират доста гейове. Озовахме се накрая в „Лорд Болтимор“ — хотел със стари, но удобни стаи, с мирис на друга ера. Бе на една пресечка разстояние от бара „Блу Мун“, където се бяха насъбрали скъпо облечени мъже с прекрасен тен, шумни и весели в топлата нощ.

Току-що бяхме станали екипна двойка с Уолтър Коул. Подозирах, че Коул бе използвал връзки, за да ме привлече като свой партньор, макар че никой никога така и не каза нищо по въпроса. Той бе искал съгласието на Лий, за да дойде с нас в Делауеър, заедно с Томи Морисън и един мой приятел още от полицейската академия на име Джоузеф Бонфилиоли. Бедният Джо — застреляха го една година по-късно; преследвал един тип, откраднал някакви си жалки осемдесет долара от магазин за алкохолни напитки. Уолтър бе точен човек: всяка вечер в девет часа без изключение се обаждаше у дома на Лий да провери как са тя и децата. Бе от онези хора, които особено остро усещат родителските си отговорности, а и уязвимост.

По онова време с Уолтър се познавахме вече поне от пет-шест години. Горе-долу тогава Лий Коул бе написала книга с детски приказки. Търсеше си издател, а някой бе споменал на Уолтър, че Сюзън работи в издателска къща, и той ме потърси. Бях го виждал множество пъти, я из участъците, по работа, на общите празненства, из баровете, където ченгетата се събират след работа да пийнат по едно. Бе висок, здрав, носеше поовехтели костюми, винаги бе леко брадясал или така изглеждаше, защото имаше гъста, тъмна брада, която поникваше удивително бързо. Имаше слава на упорит, съвестен полицай, с брилянтни хрумвания от време на време, превръщащи затлачено разследване в славен епизод със сериозни резултати. Изобщо пипето му сечеше и често спестяваше дни безрезултатно обикаляне и на себе си, а и на други полицаи. Работеше донякъде и късметът му, без който нито едно разследване не стига до щастлив край.

Уолтър Коул бе освен това и начетен мъж. Четеше много, жадно поглъщаше знания и информация, също както някои племена изяждат сърцата на враговете си с надеждата, че ще станат по-смели. И двамата много обичахме Ръниън и Удхауз, Тобиас Улф, Реймънд Карвър, Донълд Бартелм, поезията на И.И. Къмингс[28] и, странно наистина, дори и тази на Рочестърския дук[29], онова конте от периода на Реставрацията, измъчвано от пороците си — силно влечение към алкохола и жените, пък и неспособността си да бъде такъв съпруг, какъвто съпругата му заслужавала, поне според него.

Спомням си Уолтър на плажа на Риобот. Застанал на дъсчената пътека със сладолед в ръка, облечен в крещяща риза, извадена от късия каки панталон. Пошляпва с крака в нахлузените на босо сандали по обилно поръсените с пясък дъски, нахлупил сламена шапка върху леко оплешивяващата глава. И още тогава, като го гледах, чувствах, че по всяко време мисли за семейството си и съпругата му му липсва; дори и в миговете, когато се смее шумно и от все сърце; когато се шегува с нас; когато чете менютата и харчи дребни пари по автоматите; или грабва по няколко пържени картофчета от чинията на Томи, докато последният се е зазяпал по минаващите хубави жени; когато кара лодка край брега на Атлантика.

И му завиждах. Защото знаех, че си е за завиждане да можеш да живееш живота си така, както го прави Уолтър Коул — живот, на пръв поглед съвсем земен, обикновен в удоволствията, извличани от дребните приятни неща в него, щастието на дребно, красотата на ежедневието, на познатото; но същевременно и необичаен по отношение на стойностите, в които той вярва.

За пръв път срещнах Сюзън, Сюзън Люис, както се казваше тогава, в „Лингос маркет“, старомоден универсален магазин, където продаваха какво ли не: плодове и зеленчуци, тестени стоки, варива, млечни продукти заедно с особено скъпи сирена. Магазинът бе семеен: въртяха го сестра, брат и майка им — дребна беловласа женица с енергията на бултериер. Имаха и собствена хлебопекарна.

Бе първата ни утрин в курорта; бях се измъкнал от леглото с мъка. Излязох и се отбих в „Лингос“, за да пия кафе и да купя вестник: в устата ми нагарчаше, краката не ме държаха от преливането предната вечер. Тя стоеше пред щанда за деликатеси, беше си поръчала нещо и чакаше да й го опаковат. Косата й бе завързана в конска опашка, носеше жълта лятна рокля, очите и бяха сини, тъмносини и беше красива, много красива.

Аз, точно обратното, едва ли имах приличен външен вид, но тя ми се усмихна, когато застанах до нея на опашката, все още лъхащ на алкохол. Всъщност вероятно тогава спирт се е излъчвал от всяка моя пора, както обичайно сутрин вонят пияниците. А тя си взе поръчаното и си тръгна, като остави след себе си едва доловим лъх от някакъв вълшебен парфюм.

Зърнах я за втори път същия ден: излизаше от басейна и отиваше към съблекалните, а аз се опитвах да избивам алкохола от системата си, потейки се на машината за гребане. Струваше ми се през следващите няколко дни, че я виждам едва ли не навсякъде: в книжарниците, загледана в кориците на лъскави съдебни криминалета; при пералните автомати; на сергиите, където продаваха горещи, дъхави понички; с една приятелка, взрени в прозореца на ирландската кръчма. Е, накрая се сблъскахме на дъсчената пътека една вечер — тя вървеше с глава, обърната към океана; пред нас вълните галеха брега, отзад шумяха развлекателните атракции.

Беше сама, изглеждаше впечатлена от очарованието на побелелия прибой, озарен от лунната светлина. На плажа имаше много малко хора. Бе удивително пусто; дори и на барчетата почти нямаше клиенти.

Погледна ме, когато се изравнихме, усмихна се, попита:

— Днес по-добре ли се чувствате?

— Сигурно. Тогава ме видяхте просто в лош момент.

— Този лош момент миришеше — рече тя и набръчка нос.

— Ужасно съжалявам — рекох съвсем спонтанно. — Ако знаех, че ще ви срещна, бих се облякъл прилично.

Издекламирах всичко това и въобще не се шегувах.

— Е, случва се. И аз съм имала лоши моменти.

И така започна всичко. Тя живееше в Ню Джърси тогава. Ежедневно пътуваше за Манхатън, където работеше в едно издателство, а на всеки две седмици, през уикенда, посещаваше родителите си в Масачузетс. Оженихме се след една година, а Дженифър се роди след още дванадесетина месеца. Живяхме прекрасно почти три години, преди нещата да започнат да се влошават. Мисля си, че вината бе предимно моя. Помня разказите на родителите си: когато сключили брак, и двамата знаели, че полицейската професия се отразява зле на семейния живот. Баща ми — от собствен опит, най-вече от ежедневните си наблюдения на улицата, на семействата на по-възрастните си колеги и приятели; майка ми — от нейното си семейство. Баща й бил заместник-шериф в Мейн и успял да напусне полицейската работа преди да стане прекалено късно. Сюзън нямаше откъде да има подобен опит.

Тя бе най-малкото от четири деца; родителите й бяха живи и много я обичаха — бе глезеното изтърсаче. След смъртта й и двамата вече не ми проговориха. Дори и на самото погребение не пророниха и една дума. И така останах сам, когато Сюзън и Дженифър си отидоха от този свят, откъснат от нормалния живот, понесен от някакви тъмни, мъртви води нейде в нищото.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Двойното убийство на Сюзън и Дженифър вдигна доста шум, макар че всичко скоро затихна, както става с повечето свързани с престъпления новини. Най-зловещите подробности около него не бяха съобщени официално: като одирането на кожата им, изрязването на лицата, изваждането на очите. Но това не попречи на любопитните гадини и всякакви други човешки изроди да се навъртат около нашата къща, да влизат в двора и да се снимат там с фотоапарати и камери. Известно време всеки ден пристигаха десетки туристи, привлечени от „атракцията“. Местен патрул дори залови двойка, опитала се да се промъкне през задната врата, за да се снима на столовете, на които бяха умрели жена ми и дъщеря ми. В дните след смъртта им телефонът звънеше по цял ден: обаждаха се жени, които твърдяха, че са свързани с брак с убиеца или че са го срещали в някой свой предишен живот; имаше дори един-два случая, когато гласовете по телефона изразяваха радост по повод убийствата. Нямаше начин да не се махна от тази къща. Напуснах я и възложих на адвоката си да я продаде.

Един ден, когато се връщах в Манхатън, попаднах на онази малка общност близо до Портланд, Мейн. По не особено ясни улики преследвах предполагаем убиец на деца на име Байрън Ейбъл. Но когато пристигнах на мястото, се оказа, че го убили след свада в паркинга на един бар, където се спречкал с местните гангстерчета.

Всъщност може би бях тръгнал да търся мир за душата си. Евентуално да посетя и завещаната от дядо ми къща в Скарбъро, но така и не стигнах до нея.

По онова време вече ме бяха хванали лудите. Момичето ме намерило да повръщам и да ридая в дворчето на затворен склад на магазин за електроника. Предложило ми да ме прибере за нощта при себе си и аз само съм кимнал.

Там ме заварили другарите й — огромни мъжаги с кални ботуши и дебели ризи, вонящи на пот и борови иглички. Събудих се в каросерията на техния камион, където ме бяха завлекли, след като ме измъкнали от леглото. Не помнех какво съм правил в него. Надявах се искрено да ме убият, или поне така си мислех. Те почти ме и претрепаха.

Напуснах тяхната комуна, скътана в гористите места около езерото Себаго, след шест седмици. Бях отслабнал поне с 6-7 килограма, коремните ми мускули бяха изпъкнали като грапавини по крокодилски гръб. Работих в зеленчуковата градина на хората от комуната като роб и присъствах на групови сбирки, където подобни на мен нещастници се опитваха някак си да изкупят греховете си или по-скоро да прогонят вселилите се в тях демони. Все още много ми се пиеше, но потисках желанието с усилия на волята, както ме бяха учили.

Въпреки всичко все още си бях болен. Бях обзет от маниакалната идея, че трябва да отмъщавам на околните. Чувствах се като в капан, като в дупка без изход; разследването бе довело до задънена улица. Колегите не можеха да направят нищо, освен да чакат да се появи подобно убийство, та да успеят да установят някакъв почерк, повтарящи се особености, насоки.

Някой ми бе отнел жената и дъщерята и бе останал ненаказан. В мен се надигаше гняв и болка и чувство за вина, те прерастваха в алена вълна, в бушуваща стихия на мъст, готова да ме разкъса. Тази вътрешна буря трябваше да избие нанякъде, тя пулсираше в главата ми и гризеше стомаха ми като ехиден демон. Всичко това ме отведе в града, където измъчвах и убих сводника Джони Фрайдей в тоалетната на една автобусна спирка. Намерих го там да изчаква поредната жертва — най-вече безпризорни деца, новодошли в Ню Йорк.

Днес си мисля, че отдавна съм се подготвял да го убия, но съм криел това си подсъзнателно намерение в някое затънтено кътче на мозъка. Постепенно съм набирал и обосновавал подходящи мотивировки и извинения, самоцелни оправдания от сорта на онези, които търсех при всяко поредно налято питие в чашата пред мен, при всеки звук на отворена бирена капачка. Парализиран от собствената си, а и тази на другите, неспособност да намерим убиеца на Сюзън и Дженифър, търсех повод да се освободя от психическите си окови, да протегна ръка, да размахам юмруци, да убия някого. И ето, шансът не закъсня. Джони Фрайдей е бил мъртъв още в мига, когато съм препасал кобура с пистолета, нахлузил ръкавици и потеглил към рейсовата спирка.

Фрайдей бе висок, слаб чернокож. Приличаше на свещеник в типичните за професията двуредни черни костюми с три копчета и бели ризи без яки, закопчани на врата. Той се навърташе по спирките на пристигащи в града далекомаршрутни автобуси, раздаваше на бъдещите си жертви малкоформатни библии, предлагаше им топла супа от манерката си и когато съдържащият се в нея барбитурат започваше да действа, ги повеждаше към паркирания си недалеч от спирката, на някое закътано място, пикап. Тези жертви обичайно изчезваха безследно, но само за определено време. Все едно никога не са пристигали в Ню Йорк. По-късно се появяваха по градските улици, след някой друг месец, вече завършени наркомани, проституиращи срещу мизерната доза дрога, която Джони им даваше, и то срещу заплащане. Независимо че правеха всичко, което той искаше, и непрекъснато го обогатяваха.

„Операцията“ му действаше безотказно, Джони Фрайдей бе хитър като лисица, прибираше огромни печалби, но дори в този известен с безчовечността си бизнес той бе дамгосан като проклет за вечни времена, лишен от изкупление звяр. Снабдяваше най-гадните педофили с деца, водеше ги на предварително уговорени места, в „обезопасени“ къщи и скривалища, където ги изнасилваха и използваха за всякакви хомосексуални извращения. После Джони си ги прибираше. Ако клиентите му бяха достатъчно богати и перверзни, Фрайдей им даваше достъп до специализираното си заведение, наречено „Мазето“. Бе го уредил в изоставен склад в стария шивашки район. Там срещу заплащане от 10 000 долара клиентът си подбираше обект от контингента на Джони — било момче, било момиче, по-малко, по-голямо. Можеше да прави с него каквото си поиска — да го мъчи, да го изнасилва, дори да го убие срещу допълнителна сума; Фрайдей отговаряше за отстраняването на трупа. В онези среди Джони бе известен с точността и дискретността си.

Бях научил за него още докато в началото отчаяно търсех убиеца на Сюзън и Дженифър. Не си бях поставял за задача да го убивам или поне не го признавах пред себе си. Бивш полицейски информатор ми каза, че понякога Джони продава снимки и видеофилми със сюжети от областта на сексуалното мъчение. На деца, разбира се. Оказа се дори, че Фрайдей е водещият източник в тази област и че всеки със съответни вкусове рано или късно влиза в контакт или с него самия, или с негов посредник.

И така, отидох на спирката, настаних се в малкото й кафене и го наблюдавах цели пет часа. Последвах го, когато влезе в тоалетната. Тя бе разделена на няколко отделения — първото с мивки и огледала, второто с писоари на едната стена и кабинки — от другата, разделени със среден коридор. На входа до мивките, в малка, остъклена кабинка седеше възрастен мъж в стара и мазна униформа. Четеше списание, когато се промъкнах след Фрайдей. Двамина си миеха ръцете на мивките, двамина други бяха прави пред писоарите, три от кабинките бяха заети, две от десните и една от левите. От скрити говорители се носеше музика, не разпознах мелодията.

Джони Фрайдей залюля бедра към крайния писоар. Аз застанах отдясно през две места от него и изчаках другите да свършат и излязат. После безшумно прекрачих зад Фрайдей и притиснах пистолета под брадичката му. Бях поставил заглушител, а оръжието бе смит и уесън. Избутах го в крайната кабинка.

— Хей, човече, недей, моля, недей — прошепна той и очите му се разшириха.

Ударих го с коляно силно отзад и той се свлече на колене, а аз заключих вратичката. Опита се да се изправи, но бе отслабнал от болката и аз отново го ударих, този път в лицето. Допрях пистолета до главата му.

— Млъквай! Обърни се към мен!

— Моля те, човече, недей, моля те.

— Млък! Обърни се.

Той започна да се върти на колене. Свлякох сакото му надолу по раменете и му поставих белезниците. От другия си джоб извадих парцал и ролка с леплива лента, от най-здравата. Наблъсках парцала в устата му и го затегнах с лентата, като направих няколко обиколки около главата му. Тогава го вдигнах на крака и го нагласих да седне на клозетната седалка. Ритна ме с десния крак силно в пищяла и веднага се опита да се изправи, но не можа да запази равновесие и сам си седна. Отново го ударих в лицето. Този път се укроти. Притиснал пистолета в челото му, се заслушах да не би някой да е влязъл и дочул нещо. Чуваше се само шум на пусната вода. Никой не се обади, никой не дойде да провери какво става.

Казах на Джони Фрайдей какво искам. Когато разбра кой съм, очите му се присвиха. Пот изби на челото му и той замига с очи в опит да изтърси капките. От носа му вече течеше кръв. Тънка рубинена струйка плъзна надолу по брадата му изпод лентата. Носът му потрепваше, опитваше се да диша.

— Трябват ми имена, Джони. Имена на твои клиенти. Ще ми ги дадеш, иначе…

Той изпръхтя презрително и от едната му ноздра потече силно кръв. В очите му вече блестеше студена омраза. Със замазаната си назад коса ми заприлича на дълга черна змия с тясна ехидна глава. Тогава му счупих носа, а в болката и шока очите му се наляха със сълзи. Не го пожалих.

Ударих го пак — един, два пъти, тежко, плътно, в стомаха и главата. Тогава яростно свлякох залепената лента от лицето и косата, издърпах парцала от устата му.

— Изпей имената, Джони!

Той с мъка изплю счупен зъб.

— Фда ффи го нафцукам — изфъфли. — Фи на тепф и на мърфвиве ффи куфцки.

Какво стана после, съвсем не помня и все още не ми е напълно ясно. Спомням си, че го заудрях диво отново и отново, чувствах и чувах счупените кости и ребра, виждах как ръкавиците ми постепенно почервеняват и се напояват с кръв. Това помня. Но в ума ми бе заседнал черен, мътен облак и пред очите ми минаваха пурпурни ивици, същински светкавици.

Когато спрях, вместо лицето на Джони виждах само червена мъгла. Или това бе останало от него. Вдигнах нагоре брадичката му, а устата избълва шепа кръв.

— Казвай! — изсъсках. Главата му се залюля, очите му се превъртяха като на някакво изчадие или видение от ада, изпочупените му зъби се оголиха в предсмъртна гримаса или усмивка, Бог само знае. Тялото му се сгърчи в конвулсии — веднъж, дваж. Тъмна кръв изтече от носа, устата и ушите и той издъхна.

Отстъпих, тежко задъхан. Избърсах напръсканото си с кръв лице колкото можах, изчистих дрехите отпред, макар че кръвта не личеше много по тъмната кожа на якето и черните джинси. Свалих ръкавиците и ги напъхах в джоба, пуснах водата и отворих вратата на половин сантиметър, като надзърнах внимателно през цепката. Нямаше никой. Измъкнах се тихо и затворих вратата след себе си. Изпод вратата на кабинката вече пълзяха червени струи и пълнеха цепнатините между фаянсовите плочи на пода.

Досещах се, че при умъртвяването на Фрайдей не може да не се е вдигнал шум, но пет пари не давах за това. Тръгнах към изхода и задминах възрастен чернокож при писоарите, но той отлично знаеше какво е здравословно за него и затова ниско бе навел глава. Дори не се опита да ме погледне. При мивките имаше още хора, но те само хвърлиха по един бегъл поглед в огледалата и като добри граждани продължиха да си гледат работата. Във всеки случай веднага усетих, че старецът го няма в стъклената кабинка. Точно на прага зърнах две ченгета да тичат към тоалетната по стълбите от горния етаж. Върнах се и успях да се измъкна на улицата през изхода към рейсовете.

Може би Джони Фрайдей наистина заслужаваше да умре. Естествено никой не оплака смъртта му, а полицията едва ли направи нещо повече от повърхностен опит да намери убиеца. Слухове, най-различни по характер, все пак плъзнаха и си мисля, че Уолтър ги е чувал.

Аз обаче живея със смъртта на Джони Фрайдей, както живея и със смъртта на Сюзън и Дженифър. И да бе заслужил участта си, и да бе наложително да получи точно онова, което му се е падало, пак не бе мое право да играя ролята на негов съдия и екзекутор.

„Справедливост ще получим на онзи свят“, бе написал някога някой си. „Но на този свят се подчиняваме на закона.“ А в последните минути на Джони Фрайдей законът не бе присъствал, бе се развихрило само някакво злокобно правосъдие, което аз нямах никакво основание да прилагам.

Не смятах, че съпругата и дъщеря ми са първите жертви на Пътника, ако той бе това, за което се бе представил. Все още вярвах, че нейде из луизианските блата гние трупът на друга жертва. В разкриването на самоличността й лежи ключът към неизвестното, към онзи, който не смяташе себе си за човек. Тя бе просто още една брънка от страшна и грозна традиция в човешката история; от безкрайна кавалкада жертви, водеща началото си още от древни времена, от ерата на Христа и преди него, от зората на Началото, когато хората принасяли себеподобните си в жертва на богове, които не познавали милостта; богове, създадени във въображението на самите хора, за да бъдат имитирани в действията им.

Момичето в Луизиана бе още една бройка от кървава поредица загубени души — модерен вариант на намерената в плитък гроб в торфено мочурище в Дания през 50-те години незнайна жена, заведена преди две хилядолетия на онова място, гола и със завързани очи, за да бъде удавена в 40 сантиметра вода. В човешката история вероятно можем да проследим много пътища, водещи от онази смърт до тази на други и други. От ръцете на човешки същества, вярващи, че като отнемат живота на себеподобни, ще утолят жаждата на вселилите се в тях демони. Като Пътника, веднъж усетил вкуса на пролятата кръв и на разкъсаната плът, е ламтял за още и още, докато е взел и моите близки.

Човеците вече не вярват, че Злото съществува. Днес ние смятаме, че има само злини, тоест престъпни деяния, които мозъкът обяснява с помощта на науката. Мнозина са на мнение, че Зло няма и да вярваш в него значи да станеш жертва на суеверия. Все едно да проверяваш под леглото вечер преди лягане и да се страхуваш от мрака. Но има множество неща и същества, за които леки обяснения няма; те вършат злини, защото последните са в природата им, защото те самите са творения на Злото.

Хора като Джони Фрайдей и други нему подобни дебнат онези, които живеят на периферията на човешкото общество, онези, които са загубили пътя си в буквалния и преносния смисъл. Не е трудно да се загубиш в мрака на съвременния живот и да стигнеш до неговата граница, онази едва доловима линия в тъмното; веднъж загубени и сами, лесно ще станете жертва на онези неща, които причакват самотника в мрака. Дедите ни съвсем не са грешили в суеверията си: има достатъчно основателни причини да се боим от Мрака.

И както можем да направим връзка между едно мочурище в Дания и блато в Луизиана, така и аз повярвах, че Злото съпътства живота на човешката раса. То има своите традиции, които лежат скрити под човешкото ежедневие като същински клоаки под нашите градове. То не може да бъде разрушено лесно; вие унищожавате една от съставните му части, но другите продължават съществуванието си просто защото са част от една голяма, черна Сила.

Може би именно някоя от тези мисли ме подтикна да тръгна да търся истината за Катърин Демитър. Защото като се взирам в миналото й, ми се струва, че Злото е успяло да докосне и нейния живот, да го засегне и промени необратимо. И си мисля още: ако не мога да се преборя със Злото под формата на Пътника, длъжен съм да го потърся и предизвикам в другите му форми и измерения. Вярвам в това, което ви казвам. Вярвам в съществуването на Злото, защото аз съм го докосвал и то — мен.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

На следващата утрин се обадих в частния кабинет на Рейчъл Улф. Секретарката обясни, че Улф чете лекции на семинар в рамките на конференция в Колумбийския университет. Взех метрото и бързо стигнах пред главния вход на университетското градче. Бях подранил. Разходих се насам-натам. Влязох в голямата книжарница „Барнърд Бук Форъм“ и се запилях в литературния раздел. Минаваха студенти, бутаха се неволно в мен. След известно време тръгнах към входа на голямата сграда.

До 1983 година Колумбийският бе единственият елитен университет с мъжки и женски колежи. Единственият от т.нар. „Айви лийг“[30]. Днес образованието е смесено, с изключение на Барнърд колидж, който е само женски. Мисля си, че краят на това разделение чувствително е подобрил колежанската атмосфера.

Пресякох площта на образувания от сградите огромен квадрат, минах покрай библиотеката „Бътлър“ от едната страна и администрацията от другата, както и покрай статуята на Алма Матер, застинала като посредник между науката и бюрокрацията в затревената площадка по средата. Както и повечето нюйоркчани, тук идвам рядко и сега за пореден път ме удиви усещането за спокойствие и академичност само на броени метри от натоварените с трафик, задъхани улици извън градчето.

Когато пристигнах, Рейчъл Улф вече привършваше лекцията си. Бях извадил късмет. Изчаках я пред аудиторията. Тя излезе заедно с млад, сериозен на вид мъж, с кръгли очила и къдрава коса. Той поглъщаше всяка нейна дума и я гледаше, както млад жрец се взира в лика на своята богиня. Улф ме зърна почти веднага. Спря се и усмихнато се сбогува с младежа. Това, изглежда, силно го натъжи, той се повъртя, повъртя наоколо, но след малко се извърна и с наведена глава се отдалечи.

— С какво мога да ви помогна, г-н Паркър? — любезно ме попита тя. Изглеждаше учудена, че ме вижда тук, но в очите й проблясваше интерес.

— Той се върна — рекох просто.

Вървяхме пеша до унгарската сладкарница на „Амстердам авеню“. Там беше пълно с младежи и девойки, уж седнали на чашка кафе, а всъщност загрижено зачетени в дебели учебници и записки. Рейчъл Улф носеше джинси и отпуснат, широк пуловер с червено сърце отпред.

Въпреки случилото се предната вечер бях много любопитен — тя ме интересуваше. Жена не ме бе привличала от смъртта на Сюзън; съпругата ми бе последната, с която бях спал. С дългата, сресана назад и над ушите червеникава коса Улф събуждаше в мен дълбок и чувствен копнеж, при това далеч не само сексуален. Усещах в гърдите празнота, самота, чак стомахът ме приболяваше. Тя ме изгледа с любопитство.

— Съжалявам — казах. — Мислех за нещо.

Тя кимна и си взе дълга, поръсена с макови семена кифла. Отхапа голямо парче и задъвка с удоволствие. Изглежда, съм направил някаква физиономия, защото внезапно прикри уста с длан и тихичко се изкикоти.

— Моля да ме извините, ама съм луда по тези кифлички. Постави ли някой такова лакомство пред мен и мигновено забравям за всякакво възпитание, маниери, въобще…

— Това чувство ми е познато — успокоих я незабавно. — И аз така налитах на виенските кифли, докато се усетих, че започвам да се закръглям.

Тя пак се усмихна и крадливо, по детски набута в устата си стърчащия край на поредната хапка. Разговорът съвсем замря. Но след малко Улф се обади:

— Мисля си, че сигурно родителите ви са обичали джаза много, така ли?

Сигурно съм изглеждал озадачен, защото тя се засмя разбиращо, докато се опитвах да разгадая въпроса й. А това бе глупаво, защото мнозина ме бяха питали същото — стотици пъти в миналото. Днес просто не загрявах добре. Защо ли? Все пак бях доволен от смяната на темата и мисля, че тя го усети.

— Напротив, и двамата нищо не разбираха от джаз — отвърнах й. — Баща ми просто харесал името. За пръв път чул за Чарли Паркър — Птицата[31] пред кръщелния купел. Свещеникът му го споменал, когато ме кръщавали. Казаха ми, че именно отецът бил ужасен джаз фен. За него не би имало по-голямо удоволствие от това баща ми да кръсти всичките си деца на музикантите от биг бенда на Дизи Гилеспи[32] например.

— Като разбрал, че Птицата бил черен, баща ми не бил много склонен да кръщава първородния си син на него, но вече нямало време да измислят друго име. И така…

— А как са наречени другите деца?

Свих рамене.

— След мен майка вече не могла да ражда повече. Така че старият не е имал нужда да търси други имена.

— Може би майка ви и не е искала да ражда други деца — пошегува се Улф. — Смятала е, че не може да роди по-добър син.

— Глупости. Само проблеми съм й създавал като дете. Баща ми беше постоянно бесен. Колко бой съм изял.

Видях в очите й, че се кани да ме пита нещо за баща ми, но, изглежда, изражението ми я спря. Улф присви устни, побутна празната чиния настрана и се облегна на стола.

— Сега бихте ли ме осведомили какво точно се е случило?

Разказах й всичко най-подробно за предната вечер. Нищо не пропуснах. Думите на Пътника се бяха запечатали неизтриваемо в паметта ми.

— Защо го наричате така?

— Приятел ме заведе при една жена, която каза, че получавала… хм, послания от мъртво момиче. Оказа се, че момичето е умряло по същия начин — както Сюзън и Дженифър. Тя нарече убиеца така.

— То намерено ли е?

— Никой не го е търсил. Посланията, които един медиум получава, едва ли са достатъчна причина или доказателство за нещо, та да предизвикат полицейско разследване.

— Е, да допуснем, че то съществува. Откъде знаете, че става дума за същия човек?

— Просто вярвам в това. Да.

Улф понечи да попита още нещо, но след малко се отказа.

— Моля ви, хайде пак ми повторете всичко казано от този глас по телефона, от този Пътник, както го наричате. Само че бавно, по-бавно този път.

Започнах да повтарям думите, но след малко тя ме спря.

— Тук имаме цитат от Джойс[33] — „целувка уста в уста“. То е част от описанието на „бледния вампир“ в „Одисей“. Имаме си работа с образован, интелигентен човек. Този откъс за „нашия вид“ ми звучи библейски, но не съм сигурна. Ще трябва да проверя. Я пак повторете, моля.

Повторих, а тя бързо записваше в малко, подвързано с метална спирала тефтерче.

— Имам приятел, който преподава теология и библия. Може би той ще се досети точно откъде е този цитат.

Затвори тефтерчето.

— Знаете, че не бива да се намесвам в този случай, нали?

Отвърнах, че не съм знаел и откъде да зная.

— След онзи разговор при Коул някой се обадил на началството. То не останало много доволно от факта, че някоя си измества по този начин роднината му.

— Лично аз имам нужда от помощ. Трябва да зная всичко, което е възможно да науча по тези въпроси — рекох упорито и внезапно ми се зави свят. Преглътнах, гърлото ме болеше.

— Не съм сигурна, че подобен подход е добър. Може би е най-добре да оставите това на полицията. Усещам, че не желаете да чуете именно такива слова, но след всичко, което се е случило, вие поемате огромен риск. Можете да се нараните сериозно. Разбирате ли какво ви казвам? Психически.

Бавно кимнах. Разбира се, че беше права. Нещо в мен непрестанно ми повеляваше да престана, отново да се завърна към простия живот, към обичайното ежедневие. Исках да се разтоваря от всичко онова, което чувствах, да се обърна отново към нормалното си съществуване. Желаех да се преустроя, но се чувствах като замразен, парализиран. Сега, след завръщането на Пътника, шансовете за възстановяване на нормалния ми живот изглеждаха почти нулеви. Освен това изпитвах и пълно безсилие.

Мисля, че Рейчъл Улф беше наясно за всичко. Може би и затова нещо ме бе привлякло именно към нея. Вероятно надеждата, че тя ще ме разбере.

— Добре ли сте? — попита Улф и протегна ръка, докосна моята. Едва не изплаках. Но кимнах.

— Положението ви е ужасно трудно. Щом е решил да ви се обади, значи иска да ви замеси в каквото и да планира, а това е връзка, която той ще използва за своите цели. От полицейска гледна точка може би не бива да се отклонявате от разследването си, особено ако се обади повторно, но от гледна точка на собственото ви здраве, въобще психическо състояние… — неизказаните й думи увиснаха във въздуха. — Не е зле да помислите дори за професионална помощ. Съжалявам, че говоря така откровено, но някой трябва да ви го каже.

— Напълно разбирам и съм ви благодарен за съвета — отвърнах. Странна ситуация: тя ме привлича… след толкова дълго време, а аз стоя като глупак и слушам съветите й да отида на психиатър. Но в последните и думи не звучеше никакво обещание за по-специална връзка, освен нормалната пациент-лекар, при това изразена в часове за консултация, които се заплащат.

— Имам чувството, че трябва да продължа разследването.

— Аз пък — че не бива да го правите.

— Опитвам се да намеря едно лице. Всъщност говоря за съвсем друг случай. Освен това ми се струва, че въпросното лице е загазило. Ако остана тук бездеен, няма кой да й помогне, ако се окаже, че съм прав.

— Смятам, че най-доброто решение е да се откъснете от всичко това, поне за известно време. Но щом е така, тогава…

— Продължете си мисълта.

— Може би греша, но вие се опитвате да спасите това лице, без дори да сте сигурен дали то има такава нужда.

— Може би аз изпитвам нужда да я спася.

— Да. Може би наистина е така.

По-късно същата сутрин казах на Коул, че ще продължа да търся Катърин Демитър и за целта се налага да замина от Ню Йорк. Бяхме се отбили да поговорим насаме, на тихо — в „При Чъмли“ в Гринич Вилидж; то е едно закътано кафененце в Бедфорд, където едно време сервирали алкохол по време на сухия режим. Уолтър се бе обадил по телефона и за свое собствено учудване, самият аз му наредих среща там. Сега, докато отпивах от кафето, си давах сметка защо.

Харесваше ми атмосферата, уютът, тук просто от всяка вещ лъхаше история, всичко бе свързано с миналото на града. Драскотините по тапицерията например напомняха на белези от стари рани, надиплените пердета — за бръчки по нечие остаряло лице. „Чъмли“ бе преживял и надживял Закона за прохибиционизма[34], когато клиентите бягали от полицейските проверки през задната врата, която водеше на улица „Бероу“. Бе преживял и световните войни и икономическите кризи, фалитите и борсовите крахове, гражданските вълнения, дори неумолимата ерозия на времето, която всъщност бе много по-зловеща от всичко останало. Имаше години, когато ми се е искало да бъда част от това невероятно постоянство.

— Налага се да останеш тук — рече Коул. Пак бе с коженото сако, но сега го бе окачил на облегалката на стола. Когато влезе, облечен в него, някой бе подсвирнал в полумрака на помещението.

— Няма.

— Какви ми ги дрънкаш като дете — „няма“ та „няма“ — ядосано възкликна той. — Онзи тип започва някаква връзка. Открива комуникация! Единственият начин, по който можем да се доберем до него. Оставаш и край! Ще подслушваме твоя телефон и ще се опитаме да го проследим, когато се обади пак.

— Не мисля, че ще се обади отново, поне известно време. Но най-важното е, че не вярвам да успеем да проследим номера. Не и с неговата техника. Освен това той самият не желае да го хванете, Уолтър.

— Това си е негово желание. Още по-добре за нас. Още по-сериозен аргумент за залавянето му. Боже мой, та спомни си само какво извърши, какво се кани да извърши пак! Погледни ти само какво направи за негов…

Наведох се към Коул и почти допрях лице в неговото.

— Кажи ми, Уолтър! Кажи ми какво съм направил? Хайде де! Кажи го!

Той замълча. Физически усетих как си преглътна думите. Бяхме почти стигнали до края, но той се усети и се овладя.

Значи Пътника искаше аз да остана. Искаше да седя в апартамента и да чакам обаждане, което може и да не се получи. Но аз не можех да му позволя да ми изиграе този номер. И все пак, както Коул, така и аз отлично разбирах, че установеният контакт може да бъде първата брънка от верига връзки, които да ни доведат до него.

Имах приятел на име Рос Оукс — работеше в полицията на Колумбия, Южна Каролина, по време на извършените от Бел убийства. Лари Джийн Бел бе отвлякъл и удушил две момичета, едното на седемнадесет, другото — на девет години. Едното бе подлъгал, когато взимало кореспонденцията от пощенската кутия, другото — направо от игрището. Полицията намери телата почти разложени и експертите не бяха сигурни дали момичетата са били сексуално малтретирани, макар че по-късно Бел си призна.

Този убиец бе заловен благодарение на поредицата телефонни разговори, които бе водил със семейството на седемнадесетгодишната девойка. Бе разговарял с най-голямата и сестра. Бе изпратил завещанието й, като бе лъгал семейството през цялото време, че тя е още жива. След отвличането на второто момиче той пак се бе обадил на сестрата на първата си жертва и описал как ще го убие. Казал на сестрата, че тя ще бъде следващата му жертва.

Откриха го с малко късмет. На плика на изпратеното завещание намериха телефонен номер, писан върху друг лист, поставен върху плика и леко отпечатан поради натиска при писането чрез вдлъбване в хартията. По пътя на чисто логическа елиминация проследиха номера до някакъв адрес. Лари Джийн Бел се оказа бял, на 36 години, разведен, в момента на залавянето му живеещ при майка си и баща си. При разпитите на специалните агенти от ФБР той бе казал, че убийствата извършил „лошият Лари“.

Зная и за още много подобни случаи, когато за залавянето на убиеца са помогнали контактите му със семейството на жертвата. Същевременно помня отлично и ужасното психическо състояние, в което остават близките й. То най-често е резултат от психологическото мъчение, на което те биват подложени посредством разговорите с убиеца психопат. При случая Бел онова семейство бе извадило известен късмет, тъй като членовете му бяха слушали налудничавите брътвежи на Бел само в продължение на две седмици. Едно друго семейство в Тулса, чието малко дете било изнасилено и после изкормено от болногледач, е било принудено да търпи психопатните му приказки по телефона почти две години.

Но заедно с гнева, болката и скръбта, изпитани от мен предната нощ, налице сега бе и друго чувство. То ме подтикваше да изпитвам страх от по-нататъшен контакт с Пътника, поне за настоящия момент.

Чувствах облекчение.

Седем дълги месеца бяха минали и нищо… Полицейските разследвания постепенно бяха замрели, довели също до нищо. Собствените ми усилия се оказаха също така безрезултатни. Не можах да науча нищичко за убиеца на съпругата и дъщеря ми и се опасявах, че той е потънал вдън земя и никога вече няма да чуя за него.

Сега той бе се върнал. Бе направил връзка с мен и постъпвайки по този начин, бе създал поне начало на възможност да бъде намерен. Той най-вероятно щеше да посегне отново. И в това щеше да създаде известен почерк, нещо като характерен стил, който би ни довел по-близо до него. Тези мисли се нижеха нощем в съзнанието ми, в най-тъмните часове, но още в първия светлик на зората отлично разбирах истинския им смисъл.

Пътника постепенно ме въвличаше в особен вид зависимост, също както при наркоманите. Подхвърляше ми нещичко, за което копнеех, някаква си трошичка под формата на телефонно обаждане, частица от дъщеря ми. И правейки това, ме принуждаваше да желая, та макар и за кратко, да бъдат убити и други, за да може тяхната смърт да ме заведе, или поне да ме приближи, до него. Осъзнавайки това, стигнах до решението, че няма да позволя създаването на подобен вид подчиненост спрямо него. Трудно бе да го взема, но знаех, че опита ли се да се свърже с мен, ще може да ме открие. Нямаше как да се скрия. Междувременно щях да напусна Ню Йорк и отново да тръгна по следите на Катърин Демитър.

И все пак дълбоко в съзнанието ми тлееше, може би полуосъзната от мен, евентуално прозряна от Рейчъл Улф, още една причина да продължа търсенето на Катърин.

Не вярвам в угризения, които не търсят и не водят до изкупление. Бях се провалил като съпруг и баща, не бях опазил най-скъпото си от Злото, Смъртта ми го бе отнела. Може би се мамех, но искрено вярвах, че ако Катърин умре, защото спра да я търся, нейната смърт ще означава двоен провал за мен; а не бях вече сигурен дали ще мога да живея с тази удвоена отговорност. В нея — Катърин — виждах, може би погрешно, възможност да изкупя поне част от вината си.

Е, Бог ми е свидетел, опитах се да обясня това на Уолтър. Необходимостта да избегна зависимост от Пътника, още и необходимостта да продължа да диря Катърин Демитър заради самата нея, а и заради себе си. Не успях, може би не намерих точните думи, може би не му казах всичко. Разделихме се напрегнати и двамата, в лошо настроение, почти скарани.

Бях вече пред вратата на апартамента, когато телефонът иззвъня. Стомахът ми се сви незабавно, инстинктивно.

Беше Улрич.

— Птицо, ти ли си? Ужасно съжалявам. Току-що видях новините по нашия бюлетин.

Коул ме бе предупредил, че изпраща информацията за буркана и съдържанието му на ФБР. Знаех още, че Улрич следи случая внимателно.

— Ти как си?

— Зле. Той се приготвя за нов удар. Ще умре още някой.

— Пуснахме системата да търси подобни характеристики. Ще сравни всичко налично в базите данни — рече Улрич. — Ако излезе нещо, веднага ще действаме.

— Аз го искам този тип — рекох.

— Зная — отвърна приятелят ми и в гласа му звучеше искрено съчувствие. — Зная.

— Трябва да излизам — казах бавно. — А, Улрич, още нещо?

— Кажи.

— Погрижи се за леля Мари. Засега само тя ни е в помощ. Здраво съм бил уморен, защото заспах като пън в момента, в който допрях глава до възглавницата. Все пак спах само час преди да тръгна за Вирджиния. Събудих се потънал в пот и замаян като след тежко пиене. Сънувах безкрайни разговори с безлик убиец и дъщеря си в различни мигове преди смъртта й.

Малко преди да се събудя, в съня ми се яви Катърин Демитър. Бе заобиколена от мрачни фантоми, наоколо играеха огньове, зърнах и костите на мъртви деца. И почувствах, че върху нея е паднала ужасна, мъртвешки черна сянка, че съм длъжен — на всяка цена — да се опитам да я спася. Да спася и двама ни — от Мрака.