Всяко мъртво нещо

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Огромното насекомо се удари в предното стъкло и то избумтя. Бе забележително едро водно конче, „ястребов комар“, както го наричат местните хора.

— Олеле, тази гадина беше колкото птица — подхвърли човекът на волана, млад федерален агент на име О’Нийл Брушар.

Навън температурата вероятно беше над тридесет градуса, но типичната луизианска влага затрудняваше дишането, сякаш градусите бяха много повече. Климатикът в колата духаше здраво и потта ми бе изсъхнала, но въпреки това ризата ми бе полепнала по тялото.

По стъклото останаха размазана кръв и крила. Брушар пусна чистачките, но резултатът не бе окуражителен. Кръвта ми напомни за случката в самолета предната нощ. Погледнах си ризата и отбелязах на ум, че не е изпрана добре. Главата и носът все още ме наболяваха.

Улрич бе седнал отпред до Брушар, мълчеше и съсредоточено поставяше нова пачка в зигзауера. Бе облечен в обичайния си евтин светлокафяв костюм с неизгладена вратовръзка. На задната седалка до мен се мъдреше измачкано тъмносиньото му шушляково яке с маркировка ФБР.

Бях му се обадил по сателитния телефон от самолета, но връзката бе лоша. От летището отново позвъних и оставих съобщение на телефонистката му с молба да ме потърси незабавно. После си бях наел кола и потеглил към Лафайет по магистрала I-10. Още не бях стигнал Батън Руж и телефонът иззвъня.

— Птицо, какво става? — бе гласът на Улрич. — Какво, по дяволите, правиш тук?

В гласа му звучеше тревога. Някъде отзад бучеше автомобилен двигател.

— Получи ли съобщението ми?

— Ами да. Слушай, ние вече сме на път. Някой си зърнал Флорънс извън къщата, по роклята й имало кръв, държала пистолет. Имаме среща с местните ченгета на изход 121. Там ни чакай.

— Улрич, може би ще е вече много късно…

— Просто ни чакай там. Няма нужда от сложни изпълнения, Птицо. Чаткаш ли? И аз съм заинтересован от бързи резултати. Пък и се тревожа и за Флорънс. Ясно?

Сега пред нас просветваха стоповете на две други коли — полицейски патрулни автомобили от шерифската служба на Сейнт Мартин. Зад нас вървеше стар буик с още двамина детективи, а неговите фарове осветяваха вътрешността на нашия шевролет — служебна кола на Улрич — и окървавеното му предно стъкло. Познавах един от детективите — казваше се Джон Чарлс Морфи, бяхме се виждали на кафе с Улрич в сладкарницата на Лафет на „Бърбън Стрийт“. Той много обичаше да слуша тамошния оркестър, с който пееше госпожица Лили Худ.

Морфи бе потомък на небезизвестния Пол Чарлс Морфи, световен шампион по шах от Ню Орлиънс, оттеглил се от този спорт на „преклонната“ двадесет и три годишна възраст през 1859 година. Местните казваха, че можел да играе едновременно на три-четири дъски, при това със завързани очи. Джони Чарлс, потомъкът, обаче бе едър здравеняк с мускули на културист и изобщо не правеше впечатление на интелектуален тип, още повече пък играч на шах. Вдигане на тежести — да, но шах… Бе човек с „минало“ — ченге от полицията на Ню Орлиънс, напуснало службата там след едно разследване на „Вътрешни дела“ по повод убийството на млад чернокож на име Лутър Борделон. Бе се случило преди две години в някакво заведение недалеч от Шартр.

Извърнах глава и зърнах Морфи на волана, той също се взираше в мен, бръснатата му глава блестеше под запалената вътрешна светлина на буика. Стискаше кормилото здраво — налагаше се, пътят бе разбит, с коловози. До него седеше партньорът му, чието име бе Тусан. Между краката си Тусан държеше уинчестър — помпа, 12-и модел. Забелязах пушката, когато се срещнахме — прикладът й бе издраскан и надупчен, металът — износен. Мисля, че не бе служебно оръжие, а негово лично. Миришеше на прясно смазана, когато поговорихме на мястото на срещата при изход 121, където I-10 се пресичаше с мътната Байу Кортабло.

Фаровете осветяваха околните дървета — палметови палми, плачещи върби, блатни брези; светлините минаваха като ножове и по старите дънери в заблатеното пространство извън пътя. Свихме в алея, тъмна като тунел, заградена с кипариси, чиито клони препречваха пътя на светлината и образуваха същински покрив под звездното небе. След малко гумите затрополиха по дървения мост към къщата на леля Мари Агиляр.

Пред нас двете шерифски коли се разделиха и паркираха диагонално — една срещу друга. Фаровете им останаха включени, едните осветяваха тъмния бряг надолу към тресавището, другите — хвърлящата сенки над дебелите си дървени подпори къща. Погледнах дъсчената постройка, стълбището към верандата и отворената врата с мрежата. Нощните насекоми влизаха свободно в къщата…

Улрич се обърна и ме погледна.

— Готов ли си за това?

Кимнах. Вече държах пистолета в ръка. Излязохме на топлия нощен въздух. Миришеше на гнила растителност и малко на пушек. Нещо прошумоля в съседните храсти и после тежко цопна във водата отвъд. Приближиха се и Морфи, и неговият партньор. Чух, че Тусан вкара патрон в цевта.

Двамината от първата шерифска кола стояха с несигурни физиономии до нея. Другите двама внимателно тръгнаха към нас с извадено оръжие.

— Как ще действаме? — попита Морфи. Отново огледах туловището му — близо метър и деветдесет, фигура на щангист с бръсната глава, малки мустачки и брадичка.

— Влизаме само ние, никой друг — нареди тихо Улрич. — Пратете онези двамата смешници отзад, но им кажете да не влизат в къщата. Другите двама тук — отпред. Вие двамата ни прикривате. Брушар, ти стой до колата, но наблюдавай моста. Ясно?

Закрачихме по тревата, като внимавахме да не настъпим разхвърлените по нея детски играчки. В къщата не светеше, нямаше никакви признаци за нечие присъствие. Кръвта отново затупа в слепоочията ми, дланите ми се изпотиха. Бяхме на около три метра от предната веранда, когато чух, че някой зареди пистолет и после прозвуча гласът на местното ченге отдясно:

— Олеле, Боже, мили Исусе — хлипаше той, — това не е… това не може да…

На около пет метра от брега стърчеше мъртво дърво. Нищо особено, просто дебел дънер, висок два метра и нещо. Клоните му обаче започваха някъде на метър от корените и се разпростираха встрани до два, три метра, някои тънки като пръчици, други — дебели колкото човешка ръка. Полуопрян на ствола, фактически изправен до дървото, стоеше Те Жан Агиляр, най-малкият син на леля Мари. Голото му тяло лъщеше под лъча на фенера. Бе обвил лявата ръка около дебел клон, от лакътя надолу тя висеше към земята. Главата му бе отметната назад, паднала във вилката на друг клон, очните дупки зееха страшно — дълбоки ями над оголената плът и сухожилията на одраното лице.

Дясната ръка бе също заметната около клон, но в пръстите държеше голяма част от одраната от гърдите кожа. Гръдната кухина и тялото с корема под нея бяха разпрани — от горната част на ребрата почти до пениса. Стомахът и повечето от органите бяха извадени и лежаха на камък до левия крак. Просто купчина белезникави, сини и червени късове месо, сред които като истински змии се виеха и червата.

Единият от местните започна да повръща. Чух шум и се обърнах. Улрич бе хванал ченгето за яката и го влачеше към брега.

— Не тук, бе, човек, не тук — говореше му той.

Остави го до водата и се върна.

— Трябва да намерим Флорънс — рече той, а лицето му бе станало мъртвешки бледо. Изглеждаше ми зле под светлината на фенера. — Трябва да я намерим.

Един съсед, собственик на магазин за рибарска стръв, я бе забелязал на моста към къщата, когато минавал с колата си. Цялата била в кръв, а в ръка държала голям колт. Когато съседът спрял, Флорънс насочила пистолета и гръмнала право в прозореца; куршумът минал на сантиметри от главата му. Той побягнал и от първата бензиностанция се обадил на полицията в Сейнт Мартин. Ченгетата на свой ред се обадили на Улрич, който си имал постоянна заявка при тях: стане ли нещо в къщата на Мари Агиляр, той незабавно да бъде уведомен.

Изведнъж Улрич се затича по стълбите и бе вече почти на вратата, когато го настигнах. Хванах го за рамото, а той се извърна с бясно лице и широко отворени очи, готов да ме удари.

— Хей, спокойно — рекох кротко и налудничавият израз изчезна от очите му. Кимна ми с глава, а аз се обърнах към Морфи, който бе зад нас.

Направих му знак да ни последва. Морфи взе пушката от Тусан и му махна да остане при ченгето, той самият тръгна след нас.

Дълъг централен коридор разделяше къщата на две точно по средата и водеше право в кухнята отзад. Отляво и отдясно имаше по три стаи. Знаех, че спалнята на леля Мари бе последната отдясно, и понечих да тръгна направо към нея. Но предупредителният поглед на Улрич ме спря: продължихме напред внимателно, като проверявахме стая по стая. Фенерите ни раздираха мрака като дълги мечове, в лъчите им играеха нощни пеперудки и молци.

Първото помещение отдясно, също спалня, бе празно с две легла — едното оправено, другото, детско — не, но одеялото му висеше към пода. Всекидневната отсреща бе също празна. Тръгнахме към следващите стаи — отляво влезе Улрич, отдясно — Морфи, аз останах в коридора по средата. И двете бяха спални, и двете се оказаха празни.

— Къде са децата, възрастните? — попитах Улрич.

— На рожден ден у един съсед на около две мили оттук — отвърна ми той механично. — Тук би трябвало да са леля Мари и Те Жан. И Флорънс, разбира се.

Вратата срещу спалнята на Мари Агиляр бе широко отворена. Виждаха се разместени мебели, кутии с дрехи и купчини играчки. Един прозорец бе отворен, пердетата се люлееха леко под нощния ветрец. Пристъпихме към спалнята на старата жена. Вратата бе леко открехната — през цепката зърнах лунните лъчи и сенките на дърветата отвън. Морфи насочи уинчестъра, Улрич вдигна своя зигзауер с две ръце, аз също поставих пръст на спусъка. После ритнах вратата странично с левия крак и влетях вътре, ниско приведен.

Първото нещо, което видях, бе кървав отпечатък на нечия длан на стената до входа. Отвън долиташе цвърченето на нощните гадинки, а и някои други звуци от по-едри твари. Лунната светлина обливаше дълъг стенен шкаф с огромен гардероб, в който висяха няколко рокли в почти един и същи десен. На земята близо до вратата имаше ракла от тъмно дърво. Най-впечатляващата мебел бе гигантското легло, опряно до отсрещната стена. На него лежеше собственичката му леля Мари Агиляр.

Леля Мари: старицата, която с дарбите си бе усетила агонизиращото под ножа момиче, когато убиецът е драл кожата от лицето му, и му бе дарила покой; жената, която предния път в същата стая бе проговорила с гласа на съпругата ми; жената, която ме бе възнаградила със състраданието си и ми бе дала частица утеха в скръбта ми; жената, която в собствената си агония бе отпратила към мен последното си послание посредством странната си сила.

Сега тази старица лежеше гола на леглото — огромна жена с огромно туловище, не по-малка в смъртта си. Главата и горната част на тялото бяха подпрени на цяла грамада възглавници, попили тъмната й кръв. Лицето й бе червена, по-скоро пурпурна маса, долната челюст висеше широко разтворена, разкрила дългите, пожълтели от тютюна зъби. Под лъча на фенера гледах бедрата, дебелите ръце и пръстите, които бяха опрени в центъра на тялото.

— Господи помилуй — изтърси Морфи.

Леля Мари бе разпрана от гръдната кост до чатала, кожата одрана и подвита върху пръстите, като че те я задържат на място. Както и при сина й, повечето от вътрешните органи бяха извадени и коремът й зееше празен като червена дупка, отгоре му ребрата, отзад се виждаше част от гръбначния стълб, който се белееше на светлината. Улрич насочи своя фенер надолу, към слабините. Спрях го с ръка.

— Стига — рекох. — Недей повече.

Тогава отвън някой изпищя и този звук разпра тишината. Преди още да сме се усетили и тримата вече тичахме към предната част на къщата.

Флорънс Агиляр се люшкаше на тревата пред дървото и трупа на брат си. Устните й бяха разкривени по детски в отчаяние и скръб. В дясната ръка държеше дългоцевен колт с дулото към земята. Бе облечена в бяла рокля на цветчета, силно напоена с майчината й кръв. Ридаеше безмълвно, но гърдите й сякаш щяха да се пръснат.

Слязохме с Улрич бавно по стълбите. Морфи остана на верандата. Другата двойка полицаи се зададоха иззад къщата, също привлечени от писъка. Бяха с лице към Флорънс, Тусан — малко напред и отдясно. Отляво й бе Те Жан, полуувиснал на дървото. Отстрани безпомощно стоеше Брушар със зигзауер в ръка.

— Флорънс — тихо рече Улрич и прибра пистолета си в кобура — Флорънс, пусни оръжието на земята.

Тя потрепери и се хвана за корема с лявата ръка. Наведе се леко напред и главата и отново се залюля в сърцераздирателна скръб.

— Флорънс — повтори Улрич. — Това съм аз…

Тя извърна глава към нас. От очите й струеше мъка, огромна мъка и болка, и угризения, и гняв, и всички тези чувства бушуваха и се преливаха в нещо неописуемо.

Бавно вдигна колта и го насочи към нас. С ъгъла на очите си зърнах ръцете на ченгетата, които мигом подскочиха нагоре и дулата на пистолетите им зейнаха към нея. Тусан застана в класическата стойка на стрелец с две ръце, нетрепващо в тях оръжие, прицелен в неподвижна мишена.

— НЕДЕЙТЕ! — изрева Улрич и вдигна дясната ръка. Видях, че полицаите извърнаха очи към него и се поколебаха, после отправиха погледи към Морфи, който кимна. Те видимо се успокоиха, но не свалиха оръжие.

Колтът в ръката на Флорънс бавно промени посоката си — от Улрич към мен, а главата й все така продължи да се люлее. Чувах гласа й, тя тихо повтаряше реченото от Улрич:

— Недейте, недейте, недейте, недей…

Изведнъж извърна дулото към себе си, налапа го и дръпна спусъка.

В притихналия нощен въздух изстрелът прозвуча като топовен. Тогава се обади и природата: наоколо птиците се разлетяха, крилата им заплющяха, дребни животинчета се разбягаха в околните храсти, а тялото на Флорънс бавно се свлече на тревата, главата й с грозната дупка — отметната назад. Улрич изтича и падна на колене до нея, протегна лявата си ръка и докосна лицето й, а дясната инстинктивно опипа врата й за пулс. Естествено, напразно. Изведнъж я взе на ръце и зарови лице в окървавената рокля. След малко вдигна глава и устата му зейна в безмълвна болка.

В далечината присветнаха червени светлини. Някъде, още по-надалеч, чух рева на приближаващ се хеликоптер. Мракът сякаш се сгъсти.

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Зората в Ню Орлиънс настъпи бавно, тежко и донесе още повече влага. От Мисисипи се носеха силни утрешни миризми. Излязох от хотела и се разходих из френския квартал в напразен опит да избистря мислите в главата си и да прогоня нощната умора. Както и може да се очаква, стигнах до Лойола, а там шумотевицата на трафика се прибави към тягостната влажна жега и в главата ми забуча още повече. Небето бе надвиснало ниско, потъмняло, заплашително; канеше се да вали, черни облаци висяха над града, затиснали жегата като похлупак.

Купих си „Таймс-Пикайн“ от автомат и се зачетох в него, застанал пред кметството. От вестника така смърдеше на корупция, че просто се зачудих как хартията още не е загнила. Двамина полицаи, арестувани по обвинение за участие в наркотрафика; федерално разследване за поведението на участниците в последните сенатски избори; подозрения относно правомерната дейност на бившия губернатор.

Самият Ню Орлиънс, изглежда, въплъщаваше цялата тази подкупност — със захабените си, порутени сгради, мрачния пазар на Пойдра, огромния магазин на Улуърт с надписите „Закрива се“. Невъзможно ми бе да реша дали самият град заразява жителите си или с действията си някои от тях го влекат към разруха и падение.

Шеп Морисън бе построил внушителната сграда на градския съвет скоро след завръщането си от Втората световна война. Естествено, след като бе успял да детронира кмета-милионер Маестри и да поведе Ню Орлиънс в двадесетия век. Някои от старите авери на Улрич все още помнеха Морисън с топли чувства. Може би именно защото при него в полицейския апарат бе разцъфтяла корупцията, ведно с множество видове рекет, проституция и комар. Тридесет десетилетия по-късно полицията все още се опитваше да се отърси от неговото наследство.

Спомням си „ужилването“ на Лен Дейвис през 1994 година. Той бе тридесетгодишно ченге, от обикновените патрули в района на Дезире в източната част на Ню Орлиънс. Бе си спечелил прозвището „Робокоп“ поради изключителната си бруталност. Е, ФБР успя да го изработи. Дейвис заедно с партньора си на име Сами Уилямс се уговорили с двамина наркотрафиканти да осигурят тридесетина полицаи — в униформи и въоръжени — да охраняват еднократна доставка и заплащане на голяма пратка наркотици, освен това да уредят непрекъсната двадесет и четири часова охрана на друга доставка кокаин в крайречен склад. Двамата успели да осигурят не повече от девет ченгета и се уговорили хонорарът да бъде 100 000 долара. Дейвис настоял да получи и клетъчен телефон, за да „организира“ операцията по-добре.

Всъщност те не бяха направили нищо ново и нечуто до този момент. Години наред полицаи от участъците на Ню Орлиънс, както и в редица други американски градове, си изкарват странични пари — и то не малко — чрез работа „на парче“. Тоест приемат да охраняват който и да е, стига да има пари да си плати. Не ги интересува какво прави той — дали е в рамките на закона или не. При това вършат всичко въоръжени и в униформа.

В началото на осемдесетте години Дъч Мориъл, първият чернокож кмет на града, се опита да изкорени корупцията в полицията. Но какъв шанс би могъл да има един чернокож кмет, след като независимата Централна комисия за борба с престъпността бе неспособна да направи нещо сериозно? При това тази комисия бе започнала да работи по същите проблеми 25 години преди Мориъл. Полицията, в мнозинството си бяла, обяви стачка и операцията на кмета отиде по дяволите. Дори се наложи да бъде свикана Националната гвардия, за да бъде възстановен редът.

Сега, да ви доразкажа за Дейвис. Той си бе възтъп и винаги съм се чудел как е успял да завърши даже средното училище. Две стъпки не можеше да направи, без да сгафи нещо. Както и би могло да се очаква, онези наркотрафиканти се оказаха федерални агенти под прикритие. Клетъчният телефон се подслушваше, а ФБР дори успя да му подхвърли и камион с климатична инсталация, натъпкан до тавана с подслушвателни устройства. Дейвис настани своите девет ченгета в същия камион.

Още в първия подслушан разговор ченгетата се бяха заканили да убият двамата дилъри и да си присвоят кокаина. Междувременно Дейвис използвал клетъчния телефон, за да се обади на един наемен убиец на име Пол Харди, по прякор Непукиста. Поискал от него да очисти Ким Гроувс, майка на три деца и свидетел на уличен побой, в който самият Дейвис и друг полицай пребили някакво хлапе. Гроувс съобщила за случая в полицията и се водела като официален свидетел по него. Почти веднага след това тя бе убита с изстрел в главата, произведен от минаваща кола на „Алабо Стрийт“. Е, какво очаквате? Дейвис отиде на съд и получи смъртна присъда.

Да не ви разправям за случаите, свързани с непристойно поведение на полицаи. Двадесет години наред в някои от районите на града е имало по над хиляда оплаквания за извършени от ченгетата нарушения на закона. В отдела за убийства оплакванията стигаха до четиристотин годишно. Всъщност убийствата имаха разкриваемост може би не повече от петдесет на сто. Което означава, че и до ден-днешен сума ти хора с кръв по ръцете се движат необезпокоявани по улиците на Ню Орлиънс. Това, разбира се, е факт, който градските първенци избягват да съобщават пред туристите, макар че самият той едва ли ще спре притока на гости. Че как ще спре, когато въпреки жегите градът предлага комар в закотвените покрай брега кораби, денонощно отворени барове, проституция, лек достъп до наркотици и всичко това е на една крачка разстояние едно от друго.

Тръгнах да се разхождам напосоки. По едно време поседнах на една пейка близо до градския център, недалеч от кулата на Хайът. Имах малко време до срещата с Улрич. Снощи, при цялата дандания, се бяхме уговорили да закусим заедно. Бях му предложил да остана в Лафайет или в Батън Руж, но Улрич намекна, че местните ченгета са чувствителни на тема намеса в следствието, пък и самият той е в Ню Орлиънс, така че по-добре е да се върна с него. Както и стана.

Чаках цели двадесет минути, но той не дойде. Тръгнах по Пойдра — същински каньон, образуван от големи сгради с офиси, вече претъпкан със забързани бизнесмени и туристи, запътени към Мисисипи. Сладкарницата „Ла Мадлин“ на площад „Джаксън“ бе вече пълна със закусващи хора. Чудният мирис на прясно изпечен хляб привличаше посетители като мухоловка мухи. Поръчах си сладки и кафе и дочетох вестника. В Ню Орлиънс е почти невъзможно да си купиш „Ню Йорк Таймс“; бях чел някъде, че този вестник се продава най-слабо именно тук. Затова пък местното гражданство държи първо място по покупки на официални дрехи. Така де, ако всяка вечер си на официален прием или на някакво друго тежко мероприятие, откъде време да четеш „Ню Йорк Таймс“?

На разпръснатите всред магнолиевите и банановите дървета масички седяха повече туристи, любопитно загледани в околните танцьори и мимове, играещи за тяхно развлечение. Една от атракциите бе строен чернокож, който поддържаше чувствен, постоянен ритъм, почуквайки колене с пластмасови шишета. Ефектът бе поразителен. От реката подухваше лек ветрец, но постепенно губеше битката със сутрешната жега и постоянно покачващата се температура. Все пак немирният бриз успяваше да разхвърли картите на гледачките пред катедралата и да разроши косите на многобройните художници, закачили платна по черната желязна ограда на площада.

Снощната гледка в спалнята на леля Мари изглеждаше странно далечна, събитие от друг свят, друго време. Очаквах тя да остави в мен потресаващ ефект и да върне ужасяващите спомени от телата в кухнята ми; съпругата и дъщеря ми, одрани като животни с оголена плът, сухожилия, кости… Но нямаше нищо подобно. Само една тежест, надвиснала над съзнанието ми като черно, мокро одеяло.

Пак разлистих вестника. Новината за убийствата бе поместена най-отдолу на първа страница, но кървавите подробности бяха спестени. Трудно бе да се прогнозира доколко щяха да останат тайна: такива неща се разчуват бързо, особено по погребенията.

На вътрешна страница имаше две снимки: на Флорънс и Те Жан. Но труповете им бяха фотографирани вече на носилките — на път през моста към пристигналите по-късно линейки. Мостът се бе оказал значително разклатен от миналите коли, затова шофьорите на Бърза помощ бяха отказали да го прекосят и изчакаха отсреща. За щастие нямаше снимка на леля Мари, която бе пренесена до линейката на специална количка. Бе ми се сторило, че дори и под черната си завивка огромното туловище се подиграва на смъртта.

Някой пристъпи към масата. Вдигнах очи — бе Улрич, преоблечен в светлосив ленен костюм. Другият най-вероятно бе изцапан с кръвта на Флорънс Агиляр. Бе небръснат, под очите му висяха черни торбички. Поръчах му кафе и чиния сладки. Замълчах, изчаках го да закуси.

Гледах го и си мислех, че се е променил много през последните години. Стори ми се, че забелязвам да е изпосталял, нещо, което обикновено свързваме с жертвите на рака, който постепенно ги изяжда отвътре. Лицето му бе значително отслабнало и когато светлината падна върху него, стори ми се, че лицевите кости изпъкват като остриета отдолу. За пръв път ме порази мисълта, че може би е болен? Но не посмях да го попитам. Ако има нещо такова, той сам ще избере момента да ми каже.

Докато ядеше, си припомних как се бяхме запознали. Бе станало при огледа на трупа на Джени Орбах. Джени бе бивша красавица, със запазено тяло и черти на лицето, тридесетгодишна жена, поддържала форма с множество упражнения и диети, живяла, както научихме, доста охолно и в луксозно обкръжение, при очевидна липса на стабилен доход.

Една студена януарска нощ ни бяха изпратили с Уолтър Коул по сигнал в апартамента й на „Ъпър Уест Сайд“, на две преки от деликатесния магазин на Забър. Ориентирахме се още отдолу — към малък балкон над 79-а улица и реката се отваряха два големи еркерни прозореца. Не бе наша територия, но отидохме, защото почеркът на престъплението приличаше много на два предишни обира, с усложнени обстоятелства, единият довел до убийство, които пък ние разследвахме. При въпросния обир бе убита млада банкова чиновничка на име Дебора Морън.

Всички присъстващи ченгета бяха с палта или кожуси, с шалчета около вратовете. Апартаментът бе приятно топъл и никой не бързаше да се озове отново отвън — на режещия зимен мраз. Най-малко аз и Коул. Макар че вече се бяхме убедили: ставаше дума за умишлено убийство, а не за обикновена кражба, при която жертвата е случайна. Почти нищо в апартамента не бе докоснато, а имаше чанта с три кредитни карти, над 700 долара в наличност бяха намерени в чекмедже под телевизора. Някой ни бе донесъл кафе от деликатесния магазин. Отпивахме от пластмасовите чашки и се радвахме на топлината по пръстите си.

Съдебният лекар довършваше работата си, екипът бе готов да отнесе трупа и тогава в апартамента нахлу някакъв неугледен тип. Носеше дълго кафяво палто с цвят на сос от телешко готвено, подметката на едната му обувка бе отпрана отпред. През процепа се виждаше червен чорап с дупка, а през нея и големият му пръст. Кафеникавите му панталони бяха омачкани като купен преди два дни вестник, бялата му риза бе със съмнителна чистота, загубила оригиналния си цвят и пожълтяла като болен от жълтеница. На главата бе нахлупил мека шапка. Не бях виждал ченге с такава шапка от последния фестивал на ретро полицейски филми.

Но най-силно впечатление правеха очите му. Те блестяха цинично и весело, сякаш той се забавляваше от нещо, известно само нему си. Същевременно нищо не убягваше от погледа му, той шареше наляво-надясно, бързо, точно. Въпреки скандалния си външен вид бе прясно избръснат, ръцете му бяха фини и аристократични — забелязахме ги, когато извади найлонови ръкавици и внимателно ги нахлузи.

— Бррр, голям студ отвън, като в курвенска душа, а? — подметна ни той, приклекна до трупа и леко пъхна пръст под брадичката на Джени Орбах. — Студено като в смъртта.

Някой пристъпи до мен. Извърнах глава — бе Коул.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Уолтър.

— А, аз съм от добрите — рече човекът. — От ФБР, независимо какво си мислите за тази достопочтена институция.

Извади от вътрешния джоб картата и я размаха под носовете ни. Спогледахме се.

— Специален агент Улрич, на вашите услуги.

Изправи се, изхлузи ръкавиците, после ги набута заедно с ръцете си в джобовете на палтото.

— Е, какво ви води тук в тази шибана нощ, агент Улрич? — попитах го аз. — Да не сте си загубили ключовете за федералната щабквартира?

— О, шегаджия… веселяци сте вие, нюйоркските ченгета — рече Улрич с нещо като полуусмивка. — Добре че има линейка, в случай че пукна от смях. От шегоубийци като вас.

После стана сериозен, извърна глава към трупа и попита:

— Познавате ли я?

— Знаем й само името — обади се един от другите полицаи в стаята.

Лично аз все още не го знаех. Бях установил само простия факт, че някога е била хубавица, но не и в мига на смъртта. Някой я бе бил по лицето и главата с коаксиален кабел, сетне го бе захвърлил до трупа. Розовият килим бе ален около главата й, стените бяха опръскани с кръв, кожените мебели — също.

— Това е мадамата на Томи Логън — рече Улрич.

— Босът на боклука ли? — попитах аз.

— Същият.

Томи Логън бе създал фирма, а после бе успял да сключи извънредно изгодни двугодишни договори с кметството за събиране на градския боклук. Малко по-късно бе пробил и в още един много доходен бизнес — миенето на прозорците на високите сгради и офисите. Играта бе от проста по-проста: неговите момчета ви мият прозорците, в противен случай въобще нямате прозорци за миене. А може да се окаже, че нямате и офис, дори и сграда. Такъв човек бе Томи, такива бяха и контактите му.

— Да не би вашите хора да се интересуват от свързан с Томи рекет? — попита Коул.

— Много хора се интересуват от Томи — неопределено отвърна Улрич. — Необичайно много, още повече, че сега и мадамата му лежи пречукана тук.

— Може би е предупреждение за нещо? — отново попитах аз.

— Може би — отвърна Улрич и сви рамене. — А може би го предупреждават да си смени вътрешното оформление, че това място мяза на къщата на Елвис.

Въпреки майтапа беше прав. Апартаментът на Джени Орбах бе обзаведен в стил ретро дори и от времето преди Елвис Пресли и модата на клош панталоните и брадичките. Не че на Джени й пукаше. Вече нямаше защо.

Така и не открихме кой е убиецът. Томи Логън бил естествено раздрусан, когато научил за смъртта на приятелката си и в поведението му не проличало нищо престорено. Дори забравил за факта, че съпругата му може да разбере за изневерите. Май че в резултат на кончината на Джени стана по-щедър към бизнеспартньорите си, но дори и така да е станало, не ще да е било за дълго. След една година намерихме убит самия Томи Логън, с прерязано гърло, захвърлен под моста Бордън в Куинс.

Но след тази случка с Улрич започнахме да се срещаме по-често. Пътищата ни се кръстосваха професионално отново и отново, дори на няколко пъти пихме заедно по чашка. Веднъж извади билети за бейзболен мач и после дойде с мен у дома на вечеря. За рождения ден подари на Дженифър огромен плюшен слон. Когато се напивах бързо, чашка след чашка, просто седеше на масата и мълчеше, без да ме съди, без да се намесва.

Спомням си го на третия рожден ден на Джени — бе нахлупил клоунска картонена шапка, понесъл огромна купа с черешов сладолед в ръка. Изглеждаше малко не на място, пък и леко смутен, в измачкания си костюм сред три-четиригодишни хлапета и усмихнати майки, загледани в тях с обожаващи очи. Същевременно чувствах, че е странно щастлив в подобна компания — играеше с децата, надуваше им балоните, правеше евтини фокуси с дребни монети. Имитираше домашните животни, тичаше из стаята със закрепен на носа си балон. Когато си тръгна онази вечер, в очите му зърнах дълбока тъга. Допуснах, че си спомня за рождените дни на своята дъщеря, когато тя е била център в живота му, преди развода.

След смъртта на Сюзън и Дженифър той се появи у нас, последва ме в участъка и изчака четири или пет часа, докато ме разпитваха. Тогава нямаше как да се прибера у дома, а след първата нощ се бях свестил в коридора на една болница, просълзен, със зарита в ръце глава; не можех да отида и у Коул не само поради личното му участие в разследването, а и поради факта, че не желаех да бъда сред нечие друго семейство, не и тогава. Улрич ме отведе в малкото си, но чисто и спретнато апартаментче. По стените имаше лавици, лавици и безброй книги — повече английска и американска поезия и класика: Марвъл, Вон, Ричард Крашоу, Хърбърт, Джонсън и Роли[43], чиято поема „Поклонение на мъченика“ често цитираше. Отстъпи ми леглото си. В деня на погребението застана до мен в проливния дъжд; водата го обливаше, той не помръдваше, а капките падаха от периферията на шапката му като истински сълзи.

— Как си? — попитах след като похапна.

Изду бузи и бавно изпусна въздуха, заклатил глава наляво-надясно като онези играчки кученца, които мнозина собственици на автомобили слагат пред задните си стъкла. Над слепоочията му косата бе съвсем побеляла, сребърни нишки проблясваха навсякъде по главата му, около очите и устата пролазваха тънички бръчици, досущ фини пукнатини по порцеланова фигура.

— Кофти — рече бавно. — Три часа сън и ако това може да се нарече сън — кошмари… все Флорънс ми бе пред очите, сънувах я как слага дулото в уста…

— Ти се срещаше с нея, така ли?

— Не много често. От време на време. Абе, няколко пъти съм бил с нея, а онзи ден се отбих в къщата да видя как я карат. Дали всичко им е наред… Боже, каква бъркотия…

Придърпа вестника и бързо го прегледа. Интересуваше го главно материалът за убийствата, проследи заглавията с показалец, след малко той почерня от печатарското мастило. Като свърши с четенето, го погледна, потри го в палеца, сетне избърса и двата върху хартиената салфетка.

— Имаме един пръстов отпечатък, частичен обаче — рече изведнъж, сякаш собствените пръсти му напомниха този факт.

Шумът и туристите наоколо се сляха в някакъв тъмен безличен фон. Пред мен остана само Улрич с черните му очи. Той допи кафето, избърса устни със салфетката.

— Затова и се забавих. Докладваха ми го преди по-малко от час. Сравнили го с отпечатъците на Флорънс, но не съвпадат. При това по него има следи от кръвта на старицата.

— Къде е намерен?

— Под леглото. Може би се е подпрял на едната ръка, докато я е касапел, или пък се е подхлъзнал. Не изглежда да се е опитвал да го избърше. Наредих да направят пълно сравнение с местните ни архиви, а и с главната система за идентификация. Ако някога е попаднал в нея, ще го открием.

В компютърната база данни на ФБР се съдържат пръстови отпечатъци на престъпници, на някои федерални служители, на чужденци, на част от военните и на лица, настояли отпечатъците им да бъдат снети за разпознаване. През следващите двадесет и четири часа въпросният отпечатък ще бъде сравнен с повече от двеста милиона единици архивирани данни.

Ако е този на Пътника, това би било първият ми шанс за успех след смъртта на Сюзън и Дженифър, истински късмет. Но нямах големи надежди. Човек, който си бе направил труда да изчисти ноктите на съпругата ми след като я бе убил, едва ли ще бъде така невнимателен, че сега да остави отпечатъци на местопрестъплението. Погледнах Улрич и веднага усетих, че си мисли същото. Той вдигна ръка към келнера за още кафе и погледът му се зарея по тълпата на площада. Множеството бе нараснало още повече, минаваха кабриолети, конете пръхтяха шумно и отминаваха нагоре по Декатур.

— Флорънс ходила на пазар в Батън Руж по-рано през деня, после се върнала да се преоблече за рождения ден на някоя от първите им братовчедки. Обадила ти се е от някое кафене по моста Бро, после се прибрала. Останала е у дома може би до към осем и половина, после отишла на празненството пак на Бро. Било е вероятно около девет часа. Според засечените от полицията свидетели била неспокойна и не останала дълго — изглежда, че майка й е настоявала да отиде, обещала, че Те Жан й е достатъчен, да не се тревожи за нея. Стояла там, значи час, да речем деветдесет минути, и се прибрала. Бренан, това е съседът с магазина за рибарска стръв, я е видял може би тридесет минути след това. Значи имаме прозорец от един до два часа, не повече, през който е било извършено убийството.

— Кой се занимава с него?

— Морфи и неговата група. Но само на теория. На практика по-голямата част ще я свършим ние, тъй като наподобява убийствата на Сюзън и Дженифър, пък и ще настоявам аз да работя по него. Брило ще ти закачи маймунка на телефона; извинявай — в случай, че нашият човек ти се обади. Това значи, че ще трябва да се навърташ повечко из хотелската стая, но пък не виждам какво толкова има друго за правене — изрече всичко това, но избягваше да ме гледа в очите.

— Ти практически ме изключваш от работата.

— Гледай сега, Птицо, ти и така не бива да бъдеш намесен в нея. Много добре го знаеш. Казвал съм ти го преди, повтарям ти го и сега, отново. Ние решаваме до каква степен можеш да бъдеш допуснат до следствието. Не се сърди, така си е.

— Ограничаваш ме, с други думи.

— Да бе, дявол го взел, така го наречи. Ограничавам те. Виж, Птицо, ти си връзката с този тип. Той се е обаждал веднъж, ЩЕ СЕ ОБАДИ ПАК. Ще изчакаме, ще видим. Няма как иначе.

Улрич широко разпери ръце встрани.

— Убил я е заради момичето. Ти сега ще потърсиш ли момичето?

Улрич вдигна молитвено очи нагоре, махна с ръка.

— Къде да го търся, а, Птицо, кажи ми? Къде? В шибаните тресавища, в заблатеното? В целия огромен район ли? Ние дори не сме сигурни съществува ли такова момиче или не. Имаме един отпечатък, ще го проверим най-щателно и ще видим докъде ще ни доведе тази работа. Сега плати сметката тук и да си вдигаме чукалата. Чака ни работа.

Бях отседнал в стара гръцка къща, възстановена и пригодена за хотел. Наричат я „Дом Фласонс“ и е бяло имение, пълно с вещи на мъртъвци. Бях си избрал стая в задната му част, в сградата, където някога са държали конете и каретите. Отчасти защото там бе по-тихо и спокойно, но и поради естествената аларма — две огромни кучета, които обикаляха из двора и ръмжаха застрашително срещу всеки, който не бе клиент. Или така поне ме бе уверил чиновникът на рецепцията. Доколкото лично забелязах обаче, кучетата спяха до един фонтан през по-голямата част от времето. Стаята ми бе голяма, с балкон, с вентилатор с медни перки на тавана, две тежки кожени кресла и малък хладилник, зареден с бутилки минерална вода. Имаше и телевизор.

Когато дойдохме, Улрич веднага пусна някакво сутрешно шоу и се загледа в него. Така мълчаливо изчакахме пристигането на Брило. След около двадесет минути той почука на вратата. Време, достатъчно някоя домакиня да хване влака от Тулса, че да стигне чак до Централна Америка.

Брило се оказа дребно, грижливо облечено човече с оплешивяваща коса. Час по час прокарваше пръсти през нея, сякаш да се увери, че все още си е на мястото. Зад него се зададоха още двамина, като с мъка носеха метална количка с цял куп апаратури за подслушване на телефони и проследяване на източника. Мъчно им бе, понеже трябваше да я качват по тясната дървена, при това външна стълба, която водеше към стаите в бившата конюшня.

— Давай по-бързо, Брило — нареди Улрич. — Донесе ли нещо за четене на колегата?

Един от двамината с количката измъкна куп списания и няколко измачкани книжлета някъде от купа с апаратурата.

— Къде ще бъдеш, ако ни потрябваш? — попита Брило.

— На обичайното място — невъзмутимо отвърна Улрич. — Навсякъде.

После излезе.

Преди време Улрич ме бе завел в нюйоркската сграда на ФБР и бе издействал разрешение да ми покажат един от специализираните си центрове. Той се помещава в зала, натъпкана с апаратура, където екипите извършват дългосрочни разследвания; работят по основни проблеми на организираната престъпност, на контраразузнаването и прочие. Там има и много подслушвателна техника.

Когато влязохме, шестима агенти седяха пред пулт с ролкови лентови магнетофони, включващи се автоматично при звука на глас в наблюдаваните обекти. Те водеха подробна документация с дневници кога, къде и как са били проведени съответните разговори, обстоятелствата, връзките и още множество други подробности. Там цареше гробовно мълчание, като, разбира се, изключим механичните шумове на апаратурата и скърцането на писалките по хартията.

Федералните ченгета много обичат подслушване на обекти. Това е голямата им слабост. През 1928 година, когато името на институцията все още била Бюро за разследвания, Върховният съд разрешил почти неограничено подслушване на телефони, домове, коли на заподозрени обекти. През 1948 година Ендрю Джаксън, тогавашен министър на правосъдието, се опита да забрани този подход, но президентът Рузвелт се намеси и наложи становището, че той е нужен за ограничаване на „подривната антиамериканска дейност“. Впоследствие се оказа, че на практика „подривна дейност“ може да бъде всичко от отварянето на китайска пералня до чукането на нечия съпруга. Хувър стана богът на подслушвателната методика.

Днес на федералните агенти вече не им се налага да висят на открито, под дъжд, сняг или вятър, включили слушалките за подслушване в нечия разпределителна кутия, пишещи трескаво в бележници. Техническата революция ги освободи от постоянната им борба с природата. Сега е достатъчно съдебно решение или просто подписано от съдия разрешение плюс един телефонен разговор със съответната телефонна компания и нужната връзка се прехвърля електронно към федералните компютри. Още по-лесно е, ако обектът се съгласи да съдейства. В сегашния случай на Брило и неговите хора дори не се налагаше да висят в обзаведен с техника камион и да се потят.

Извиних се и излязох за пет минути, докато Брило работеше по монтажа на съответната апаратура към хотелския телефон и моя клетъчен апарат. Казах, че отивам до кухнята, но излязох на двора и го пресякох. Едното куче ме погледна сънливо и едва се помръдна. Стигнах на улицата и се отправих към един магазин за хранителни стоки през две пресечки, където бях забелязал обществен телефон. Оттам позвъних на Ейнджъл. Нямаше го, но телефонният секретар бе включен. Оставих съобщение, в което обясних положението и предупредих да не се обажда на клетъчния ми телефон.

Редно е при подслушване федералните агенти да се изключват и да спират записа, когато разберат, че разговорът не касае престъпни дейности, намерения и други такива. Технически това става, като натиснат бутона „пауза“ и изключат слушалките. След това от време на време трябва да проверяват дали има промяна, при това тяхната апаратура автоматично регистрира всеки нов разговор и автоматично би изключила „пауза“-та. На практика само слабоумен човек може да разчита, че на подслушвана линия може да има дискретен разговор. Затова и реших, че е по-добре да се обадя на Ейнджъл и Луис. Само това ми оставаше — ФБР да запишат мой разговор с крадец и наемен убиец.

Купих четири кафета в съседния магазин и се върнах обратно. На вратата ме чакаше Брило, вече разтревожен.

— Ние можем да поръчаме кафе и оттук, господин Паркър — укорително ми рече той.

— Ама няма да има същия вкус — рекох помирително.

— Вижте, по-добре да свикнете с тази мисъл — настоя той и заключи вратата след мен.

Първото обаждане бе в 16,00 часа, след като часове наред бях гледал тъпи телевизионни програми и чел донесените стари списания. Брило скочи от леглото и щракна с пръсти към техниците. Единият вече поставяше слушалките. Той преброи до три, като махаше на ръка, сетне посочи телефона. Вдигнах слушалката.

— Чарли Паркър? — гласът бе женски.

— Да.

— Обажда се Рейчъл Улф.

Погледнах агентите, поклатих глава. Единият въздъхна. Закрих мембраната с ръка.

— Хей, изключете записа, моля — рекох настоятелно.

Чух изщракването на бутона. Бяха спрели магнетофона, Брило отново се излегна на прясно сменените ми чаршафи, подпря глава с ръце на тила и затвори очи.

Рейчъл изглежда усети, че нещо става при мен.

— Можете ли да говорите?

— Имам гости. Може ли да ви се обадя по-късно?

Тя ми продиктува домашния си телефон и добави, че ще отсъства до 19,30 часа, после ще си бъде в къщи. Благодарих и затворих.

— Приятелка, а? — попита Брило.

— Моята лекарка — отвърнах. — Лекува ме от една особена болест: синдром, наречен нисък праг на търпимост. Надява се, че през следващите няколко години ще мога да понасям ненужното любопитство.

Брило изпухтя, но си остана легнал, със затворени очи.

Телефонът иззвъня за втори път в шест часа. Бяхме затворили прозореца поради ужасната влага и шумотевицата на тълпите туристи. Въздухът в стаята бе възкисел. Този път и съмнение не можеше да има кой се обажда.

— Добре дошъл в Ню Орлиънс, Птицо — рече синтезираният глас. Бе плътен, силен и сякаш потрепваше, сгъстяваше се и се разреждаше като плътна мъгла.

Замълчах за миг, кимнах на федералните агенти. Брило вече се обаждаше на пейджъра на Улрич. На компютърния екран до балкона заиграха образи — карти на улици, цели райони. Гласът на Пътника долиташе тъничко и от слушалките на техниците.

— Не разчитайте на приятелите си от ФБР — продължи гласът — този път вече с висок, мелодичен тембър на момиче. — Агент Улрич там ли е?

Пак премълчах, забавих отговора. Броях секундите.

— Не се ебавай с мен, Птицо! — изпищя гласът. Вече бе детски. На глезено дете, на което са му забранили да излезе да си играе навън. Ругатнята го правеше още по-противен.

— Не, няма го тук.

— Тридесет минути — обяви гласът и връзката прекъсна.

Брило сви рамене.

— Знае за нас. Няма да рискува да говори достатъчно дълго, че да го засечем.

И пак си легна на леглото ми да чака Улрич.

Улрич изглеждаше още по-уморен от преди. Очите му бяха зачервени от безсънието, устата му миришеше на лошо. Непрекъснато местеше крака, сякаш обувките му стягат. Пет минути след пристигането му телефонът иззвъня отново. Брило преброи до три с пръсти и аз вдигнах слушалката.

— Да?

— Не ме прекъсвайте, само слушайте — сега говореше жена.

Звучеше като глас на любовница, която е на път да ви разкаже най-съкровените си любовни фантазии. Но гласът бе изкривен, нечовешки.

— Съжалявам за гаджето на агент Улрич, но само защото я изпуснах. Тя трябваше да бъде там. За нея имах специални планове, но и тя си е правила някои сметки, нали?

Улрич примига страшно, но не пророни нито дума, не даде други признаци, че го е заболяло.

— Надявам се, че харесахте представлението ми — продължи гласът. — Може би дори започвате вече да разбирате. Но не се безпокойте, ако не е така. Очакват ви още много изненади. Бедната Птица. Бедният Улрич. Заедно в скръбта. Ще се опитам да ви намеря и друга компания.

Сетне гласът отново се промени. Стана дълбок, заплашителен.

— Няма повече да се обаждам. Невъзпитано е да се подслушват чужди разговори. Следващото послание, което получите, ще бъде оцветено с кръв.

И връзката секна.

— Да ти го начукам! — изрева Улрич. — Кажи ми, че сте го засекли.

— Не можахме — извинително отвърна Брило и захвърли слушалките на леглото.

Зарязах хората на ФБР да си прибират техниката, която отнасяха в бял форд пикап, и тръгнах по „Куортър“ към прочутия „Наполеон“. Исках да се обадя на Рейчъл Улф, но не и по клетъчния телефон. По някаква причина си въобразявах, че е някак си измърсен поради ролята си или пък изцапан с кръв. Нали ми е връзката с убиеца… Нужно ми бе и да походя малко, краката ми се бяха схванали от седене.

Тя вдигна слушалката на третия сигнал.

— Обажда се Чарли Паркър.

— Здравей — говореше на „ти“ за пръв път, изглежда, се колебаеше как точно да ме нарече.

— Наричай ме Птица — рекох.

— Добър прякор имаш.

Настъпи неудобна пауза, после тя рече:

— Откъде се обаждаш? Около теб чувам много шум.

— Ами да. Какво очакваш — Ню Орлиънс — след това колкото се може по-накратко и синтезирано й обясних какво бе станало дотук.

Тя слушаше, без да ме прекъсва, и веднъж или дваж ми се стори, че дочувам ритмичното потупване на писалка по слушалката отсреща. Свърших и я попитах:

— Е, какво ще кажеш? Нещо да ти говори по така?

— Не съм сигурна. Спомням си някои прочетени преди години неща, някои лекции също, но не зная къде да проверя. Мисля си, че от предишния ти разговор с този човек могат да се направят някои заключения. Все пак е малко по-особено, не е достатъчно ясно, разбираш ли? Къде си отседнал?

Дадох й хотелския номер и адреса. Тя си ги повтори на глас, докато го записваше.

— Ще ми се обадиш ли пак? — попитах.

— Не, сега ще си направя резервация и ще дойда при теб.

Закачих слушалката, огледах се. Наоколо имаше много народ. Повечето местни хора, но и бохемски настроени посетители, някои от тях вероятно гости на хотела над барчето. По говорителите звучеше джаз. Класическо парче, но не можех да се досетя на кого. Въздухът бе почти непрозрачен от тютюнев дим.

Нещо около обажданията на Пътника не се получаваше точно. Нещо смътно ми се въртеше из главата, но не можех да го усетя добре. Обажда се и знае, че съм в Ню Орлиънс. Добре. Знае къде съм отседнал, знае за федералните ченгета. И тази осведоменост ми говори, че той е наясно с полицейските процедури и най-вероятно по някакъв начин наблюдава или следи цялото разследване. Това отговаряше на нахвърления от Рейчъл портрет.

Трябва да е бил на местопрестъплението, когато пристигнахме, или го е посетил след нас. Нежеланието да говори по-дълго бе разбираемо, щом като знае за подслушвателната и проследяващата техника, но пък второто му обаждане… Преповторих думите наум, опитах се да стигна до причината за съмненията, които ме измъчваха, но не успях.

Прииска ми се да остана в този стар и прочут бар, да почувствам неговата атмосфера, веселието, нощния живот, но не — трябваше да се върна в хотела „Фласонс“. Прибрах се и въпреки жегата отворих прозорците, излязох на балкона. Огледах овехтелите съседни сгради с железните тераси, ноздрите ми веднага уловиха пъстрите миризми на кухнята от недалечния ресторант, примесени с дим и изгорели автомобилни газове. Заслушах се в инструменталната джазова музика, долитаща от бар на „Гъвърнър Никълс“, във виковете и смеха на хората, запътили се към капанчетата и барчетата на „Бърбън Стрийт“, в напевния акцент на местните и гласовете на гостите, изобщо в звуците на живота, минаващ под прозореца ми.

Помислих и за Рейчъл Улф, представих си я и тя застана пред очите ми с дългата, падаща по раменете коса, по напръскания с лунички бял врат…

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Същата нощ сънувах амфитеатрална зала, скамейките и пътеките й бяха препълнени с възрастни мъже. Стените бяха облечени с дамаска, две огромни факли осветяваха правоъгълна маса в центъра със закръглени ръбове и подобни на кости крака. На нея лежеше Флорънс Агиляр, утробата й бе разтворена, отгоре й се бе надвесил брадат мъж в черна роба. Държеше скалпел с дръжка от слонова кост. Около врата и зад ушите й забелязах следи от врязано в плътта въже. Главата й бе изкривена гротескно.

Когато хирургът направи разрез, от матката й изпълзяха змиорки и тупнаха на пода; мъртвата отвори очи и от устата й излезе подобие на стенание. Лекарят напъха парцал в устата й, старците се взираха втренчено, някъде наоколо в мрака подрънкваха скелети. Той продължи да реже, а на пода около краката му вече имаше истинско езеро от змиорки; той бе потънал в тях до глезените. И тогава светлината изгасна в очите й.

В отдалечен край на залата седяха шест фигури, наполовина осветени, наполовина — в мрака. Не виждах чертите на лицата им, но знаех, че там са Сюзън и Дженифър, леля Мари и Те Жан. И още две други, чиито имена не знаех.

Събуди ме звънът на телефона в хотелската стая. През пердетата проникваше слаба светлина, часовникът показваше 08,35. Вдигнах слушалката.

— Паркър, ти ли си? Морфи. Вдигай си задника от леглото и се обличай. Чакам те след час в „Маркизата“!

Взех душ, облякох се и тръгнах към площада „Джаксън“. На улицата бяха само вярващите, забързани за сутрешната служба в катедралата. Пред нея илюзионист гълташе саби и плюеше огън, най-вече се опитваше да привлече забързаната за литургията тълпа; а под голям жълто-зелен чадър се бяха струпали чернокожите му асистентки, облечени като калугерки.

Заедно със Сюзън веднъж присъствахме на служба в храма под красиво изографисания покрив; представен бе Христос сред овчарите, а над олтара бе в цял ръст Кръстоносецът — крал Луи IX, суверен на Франция, току-що обявил началото на Седмия кръстоносен поход.

Храмът е престрояван на два пъти, все около оригиналната дървена черква, издигната през 1724 и изгоряла през 1788 година по време на пожара на Разпети петък, когато той унищожил още поне осемстотин сгради. В сегашния си вид катедралата е на не по-малко от сто и петдесет години, рисуваните й цветни стъкла са подарък от испанското правителство и прозорците с тях гледат към площада на името на Жан-Пол Дьо.

Не е ли странно, че помня такива подробности след толкова много години? Помня ги не толкова заради любопитните факти, колкото заради самата Сюзън. Това е отговорът. Помня ги, защото тя бе с мен, когато ги научих, стиснал ръката й в своята, помня болезнено ясно и прибраната й назад и завързана със синя панделка коса.

За мимолетен миг ми се стори, че застанал тук, в ушите ми отново звучат познатите думи, а тя седи полупритисната до мен, ръцете ни се допират, почти и устните, а парфюмът й ухае в ноздрите ми. Ако си затворя очите, сигурно ще я видя как върви по пътеката между скамейките, вдишва примесения с мирис на тамян и цветя въздух, минава под красивите прозорци, стъпва на осветената площ, после влиза в полусянката и пак отново — от светлината в мрака…

И не можах да се въздържа. Влязох в храма и отидох направо в задното крило, до статуята на херувима, който държи кръщелен купел и е стъпил върху образа на Злото. Клекнах до него и се помолих за душите на съпругата и дъщеря ми.

Морфи бе вече в „Маркизата“, сладкарница във френски стил на Шартр. Седеше в задното дворче. Главата му лъщеше, бе прясно избръсната. Носеше сив анцуг — долнище, спринтови маратонки „Найки“ и нещо като вълнено яке. Пред него се мъдреха чиния с кроасани и две кафета. Бе разрязал първата кифла на две и внимателно мажеше едната половинка с гроздово желе.

— Поръчах ти кафе. Вземи си и кроасан.

— Кафе ми стига, мерси. Ти, какво? Да нямаш свободен ден?

— А, не, току-що ми свърши дежурството — отвърна той и напъха намазаното парче в уста. То не влезе цялото, наложи се да го набутва с пръсти. Засмя се с издути бузи.

— У дома жена ми не ми дава да се тъпча с подобни вкусотии. Казва, че съм приличал на заведено на рожден ден лакомо дете.

Преглътна и се зае с втората половинка на кифлата.

— Ченгетата от Сейнт Мартин ги изключиха от картинката — рече той ухилен. — Освен, разбира се, да търсим улики като например окървавени дрехи под дърветата на местопрестъплението. Улрич и неговите момчета поеха разследването почти сто процента. За нас работа не остана, като изключим черната, естествено.

Знаех какво ще предприеме Улрич. Убийствата на леля Мари и Те Жан доказваха, че е налице сериен убиец. Всички факти, улики, подробности ще бъдат предадени на екипа за анализи на ФБР. Той е вечно затрупан с работа отдел, който трябва да подготвя подходите, методиките и техниките за разпит или преговори с взели заложници терористи, да дава съвети при поставени бомби, умишлени пожари и прочие, а в нашия случай да изготви най-важното: портрет на убиеца, наречен още профил. Отделът бе от тридесет и шест агенти, от тях само десетина работеха по профили, заровени до гушата в документация в комплекс офиси в Куонтико. Под земята — в бившето бомбоубежище на директора на школата.

Докато ФБР пресява улики и информация и се опитва да изгради образа на Пътника, полицията търси още физически следи от убиеца. Така бе и сега с къщата на леля Мари и терена около нея. Можех дори да си го представя: подредени в редици, ченгетата претърсват поляните, храстите, слънцето огрява приведените им гърбове, над тях се извисяват красивите зелени дървета. Черна, неблагодарна задача: краката често попадат в дупки, локви и кални участъци; облечените сутрин чисти, изгладени униформи вечер са мръсни и често се нуждаят от изпращане на химическо чистене, понякога са скъсани от остри клони или телени мрежи. Част от ченгетата пък ще трябва да прегледат заблатените участъци с жълто-зелената жабунясала и смрадлива вода около Ейчафалея, ще трябва да клечат около местата, където не се вижда дори и на тридесет сантиметра дълбочина, и да се потят здраво.

В къщата на Агилярови имаше ужасно много кръв. Пътника вероятно целият се е оплескал в кръв, докато е вършел гнусната си работа. Сигурно е носел гащеризон или нещо подобно, но би било много опасно да го запази. Значи или го е захвърлил в мочурищата, или го е заровил, може да го е изгорил. Предполагах, че го е унищожил по някакъв начин, но претърсването трябва да продължи. Я го намерят, я не, но са длъжни да го търсят.

— Виждаш ли, аз вече нямам много общо с цялата тази работа — казах на Морфи.

— Чух, чух — рече той и изяде още една кифла. После допи кафето. — Щом свършиш, ще потегляме.

Остави пари на масата и тръгнахме към вратата на дворчето. Недалеч бе оставил очукания буик, с който беше, когато отивахме при леля Мари. До волана бе залепил собственоръчно написана бележка „Полицай по време на дежурство!“. Независимо от това под чистачката му се мъдреше бележка за глоба за неправилно паркиране.

— Лайнари такива — изруга Морфи и захвърли бележката в съседната кофа за боклук. — Вече никой не уважава закона.

Потеглихме по Дезире, пресякохме неугледни улици и градски парцели; по осеяните с боклуци затревени терени седяха чернокожи младежи. По-нататък, на оградени с високи мрежи асфалтови площадки, техни събратя играеха баскетбол на игрища с единствен кош. Двуетажните сгради приличаха на казарми, имената на улиците бяха сякаш несполучливи опити за шега или направо подигравка: „Набожност“, „Изобилие“, „Човечност“. Спряхме до магазин за алкохолни напитки, барикадиран като същинска крепост. Навъртащите се наоколо младежи веднага си плюха на петите: те просто отдалеч подушваха миризмата на ченге. Дори и тук голото теме на Морфи бе, изглежда, добре познато.

— Ти знаеш ли туй-онуй за Ню Орлиънс? — попита ме изведнъж той.

— Тц — отвърнах.

Под якето му изпъкваше познатият ми до болка силует на пистолета. Дланите на ръцете му бяха покрити с мазоли: от щангите и гирите, дори и на пръстите имаше силно изразени мускули. Поместеше ли глава, по врата му като змии пробягваха сухожилия и мускули.

За разлика от повечето културисти, от Морфи се излъчваше откровена заплаха, предупреждение, че яката физика не е само фасада или упражнение за забавление. Знаех, че веднъж в един бар на „Монроу“ бе убил човек — сводник, който пък бе застрелял едно от своите момичета и мъжа, с който е била в хотелска стая в Лафайет. Сводникът — сто и двадесет килограмов креол с прякор Червената смърт (на френски, разбира се) — пробол Морфи в гърдите с парче от счупена бутилка и после се опитал да го удуши. Морфи му забил серия удари в лицето, но от тях креолът само примигал веднъж-дваж. Тогава Морфи го стиснал за врата с булдогска хватка и не го пуснал. Държал го така, докато, изглежда, в главата на креола нещо се спукало, може би кръвоносен съд, и онзи рухнал мъртъв още преди да дойдат линейките.

Всичко си било на място — битката била честна, така ми бяха разказвали, мен по-скоро ме интересуваше другият случай, заради който се бе наложило Морфи да се раздели с полицията в Ню Орлиънс. И сега, седнал до него в колата, се чудех какво ли точно се бе случило с Лутър Борделон. Той си е бил бандит, това бе повече от сигурно. Имал е досие, дълго оттук до Мексико Сити, цяла книга с описани престъпления още от детските му години, бе заподозрян и за изнасилване на австралийска туристка. Девойката не успяла да разпознае Борделон в редицата изправени за идентифициране мъже, по тялото й не успели да намерят нищо, което да свърже насилието с него, може би защото той използвал презерватив, а после я накарал да се изплакне между краката с бутилка минерална вода. Но хората от нюорлиънската полиция бяха сигурни, че изнасилването е дело на Борделон. Е, понякога в живота точно така се случва.

В нощта на смъртта си Борделон си поркал в един ирландски бар във френския квартал, някъде около Шартр. Носел бели тенисфланелка и шорти марка „Найки“. Трима посетители, с които той по едно време играл билярд, се заклели по-късно в официални показания, че не е бил въоръжен. Морфи и партньорът му на име Рей Гарза обаче са написали черно на бяло в доклада си по случая, че Борделон стрелял по тях, когато те направили законен и рутинен опит да го разпитат. И че той починал вследствие на стрелбата, когато те отговорили на огъня му. До тялото му бил намерен пистолет марка „Глок“, модел 17. От него били изстреляни два куршума. Серийният номер на оръжието бил изпилен, било невъзможно то да бъде идентифицирано и проследено. От отдел „Балистика“ го определили като „чисто“, в смисъл, че по-рано не е използвано в регистрирано в Ню Орлиънс престъпление.

Всички обстоятелства подсказвали, че пистолетът е подхвърлен и хората от отдел „Вътрешни дела“ били сигурни, че случаят е точно такъв. Но Гарза и Морфи поддържали до край своята версия. Една година по-късно някакви типове намушкали смъртоносно Гарза, когато той се опитал да спре свада в кръчма в Айриш Чанъл, а Морфи бил преместен в полицията на Сейнт Мартин. На новото място си купил къща. Така свършва тази история.

Морфи махна с ръка към група чернокожи тийнейджъри, които минаваха наблизо. Дъната на панталоните им висяха до коленете, прекалено големите им тениски — също, да не говорим за маратонките, чиито езици шляпаха по паважа. Този път не се измъкнаха на пръсти, както предната група, а предизвикателно отвърнаха на погледа му, сякаш му казваха „Хайде де, направи нещо, де!“ Носеха на рамо големи транзисторни касетофони с мощни говорители, от които „У Тан Клан“ обявяваха началото на кикреволюцията. Изпитах някакво перверзно удоволствие, че разпознавам музиката. Хайде де! Чарли Паркър — кралят на тийнейджърския ритъм.

— И това ако не е най-бездарна шумотевица, пък на — възмути се Морфи. — Само като си помисли човек, че чернилките създадоха блуса, а? Ако Робърт Джонсън[44] чуе тази дивотия, сто на сто ще се обърне в гроба и ще пропсува орталъка, че работата му е отишла по дяволите, направо в ада.

Направи нещастна физиономия и започна да върти настройката на радиото в колата с надежда да си намери музика по вкус. Но не би и тогава си пусна касетка. Топлият глас на Литъл Уили Джон[45] изпълни автомобила.

— Израсъл съм в Митейри, преди да започнат строежа на тези гета в Дезире. Не бих казал, че най-добрите ми приятели от детството са били черни, повечето от тях ходеха в безплатните училища, но се разбирах с тях отлично.

По-късно се появиха тези т. нар. жилищни проекти и край! Дезире, Ибървил, Лафит, все места, където бял човек не стъпва, защото ако замръкне в тях, Бог да му е на помощ. Ако решиш да ходиш там, трябва да си купиш брониран автомобил и картечница. После на власт дойде онзи шибаняк Рейгън и нещата се влошиха още повече. Да знаеш, медслужбите твърдят, че сега сифилисът е два пъти по-разпространен от преди петдесет години. Повечето от тези деца нямат дори и имунизация против морбили. Ако имаш къща тук, тя не струва дори и колкото овнешко лайно. Можеш спокойно да я зарежеш да си гние — Морфи се нави още повече и силно плесна с ръка по волана.

— Чаткаш ли какво ти казвам, Паркър? Някои хора печелят страшно много пари от такава дива беднотия, само да им падне. Така си е! Сумата ти далавераджии се претрепаха да купят земята или правата за строежите, други — да купуват жилища на безценица и да ги дават под наем, трети се набутаха в продажбите на алкохол и в комара.

— Като кой например?

— Като Джо Бонано. Неговите хора движат нещата тук вече десетина години, контролират разпространението на крек, смак и каква ли не друга дрога. Опитват се да се набутат и в другите видове бизнес. Сега се говори, че щели да откриват голям увеселителен център някъде между Лафайет и Батън Руж, може би ще построят и хотел. А може би просто ще разхвърлят малко тухли и хоросан тук-там и ще си го отчетат в данъчните документи като загуби. Пък ще поизперат и малко парици на този-онзи.

Огледа околните постройки.

— При това тук някъде е израснал и Джо Боунс — рече и въздъхна, сякаш не разбира защо някои хора така престъпно подценяват родното си място.

Запали двигателя, потегли и започна да ми разправя за Джо Боунс.

Салваторе Бонано, баща на Джо, имал бар в Айриш Чанъл. Непрекъснато бил в разпри с местните хора и банди, които смятали, че за италианец няма място на тяхна територия, където хората кръщават децата си на ирландски светци и уважават традициите и обичаите на старото отечество. В поведението на стария Салваторе, наричан Сал, нямало нищо героично или почтено. Той си бил просто прагматик и отлично разбирал, че в следвоенния Ню Орлиънс на кмета Морисън може да се спечелят много пари, ако, разбира се, човек е готов да поеме рискове и удари и да подкупи когото трябва.

Онзи бар бил първият. После Сал купил и построил още барове и клубове и създал цяла верига. Имал да изплаща дългове, а доходите от едно-единствено барче на територията на Айриш Чанъл едва ли биха стигнали за тази цел. Отначало спестявал здравата и си купил втори бар, този път в Шартр. И така малко по малко започнал да изгражда нещо като империя. Макар и мачка, тя била стабилна. В някои случаи било достатъчно да направи дребна, но изгодна сделка, за да купи някоя полуразрушена къща в други се налагало да „убеждава“ собствениците, че трябва да му продадат имуществото си. Когато и това не помагало, прилагат и други методи — в района на Ейчафалея тресавищата са предостатъчни да погълнат не един и два гряха. Постепенно си подбрал и хора за всичко — екип, който отговарял за различните задачи — да са доволни кметът и полицаите, различните отговорни лица от администрацията. Имал си и акули: да се оправят с онези от по-долните стъпала на хранителната верига, онези, които се опитват да си подобряват материалното състояние за негова сметка.

Сал Бонано се оженил за Мария Куфаро, жителка на Гретна, място, източно от Ню Орлиънс. Брат й бил един от първите му помощници. Тя му родила дъщеря, която починала от туберкулоза на седемгодишна възраст, и син, който пък бил убит във Виетнам. Самата тя починала на 58 години от рак на гърдата.

Истинската слабост на Сал обаче била жена на име Рошел Хайнс. Рошел била от онези, които наричат „охра“ — с негърска кръв, но почти с бяла кожа, получена от поколения и поколения смесване на черна с бяла и друга кръв. Цветът на лицето й бил като топено масло, както се изрази Морфи, макар че в кръщелното й свидетелство пишело „чернокожа, незаконно родена“. Висока, с дълга черна коса и бадемови очи, пухкави устни, широки и приканващи към целувки, тя имала фигура като на газела. Всеки се заглеждал по нея, носели се слухове, че е бивша проститутка, но дори и такъв да е бил случаят, то Сал Бонано бързо му сложил край, както и на всякакви подобни приказки.

Купил й къща в Гардън Дистрикт и след смъртта на Мария започнал да я води със себе си навсякъде, да я представя за своя съпруга. Това, изглежда, не се оказало много разумно. През петдесетте години Луизиана си бе истински център на расовата дискриминация, а сегрегацията във всяка област на живота — ежедневна реалност. Дори гигант на джаза като Луис Армстронг, роден и отрасъл в града, създал истинската връзка между възникналия на местна основа предимно импровизиран „жаз“ (от френското, „jaser“) и носталгичния джаз на биг бендовете от 50-те години, не е имал право да свири с белокожи музиканти, тъй като щатският закон забранявал смесени на расова основа състави да свирят в Ню Орлиънс.

И така, белите можели да си имат чернокожи любовници и да ходят при черни проститутки, но бял мъж, който представял чернокожа за своя съпруга, независимо, че кожата й била съвсем бяла, просто си търсел белята. А когато му родила син, Сал настоял Рошел да приеме името му, водел я на концерти на площада „Джаксън“, гордо бутал количката с бебето по зелената морава там и му говорел на висок глас.

Може би си е мислел, че парите му са достатъчна защита. А може би изобщо не му е пукало. Вземал мерки около Рошел винаги да има охрана, да не излиза сама, за да не може никой да я нападне. Но в края на краищата нападнали не Рошел, а него самия.

Бонано изчезнал една вечер. Била гореща юлска нощ през 1964 година. Детето било вече на пет години. Намерили Сал след три дни завързан на едно дърво на брега на езеро Катаутче, главата му почти отделена от тялото. Нещата изглеждали не съвсем прости — може би някой използвал расовия претекст и връзката му с Рошел Хайнс, за да си присвои бизнеса. Собствеността на клубовете и баровете му преминала под разпореждането на бизнесконсорциум с интереси в Рино и Вегас. Какво си помислихте?

Щом намерили съпруга й, Рошел изчезнала, а с нея и детето. Взела само малко бижута и пари в брой и изфирясала преди някой да се заеме и с нея. Появила се след година и нещо на същото място, в същия район, който по-късно бе наречен Дезире. Там имала доведена сестра с малък имот. Смъртта на Сал почти унищожила Рошел: била вече завършена алкохоличка, а и пристрастена към морфина. Ето тук отрасъл Джо Боунс — сред бъдещите гета и започващи жилищни строежи. Бил съвсем бял на цвят, по-бял и от майка си, но се наложило да се опълчи и срещу бели, и срещу черни. Защото нито една от тези две групи не го приемала като напълно свой. Постепенно в младия човек забушувала дива ярост и той я насочил срещу околния свят. Някъде около 1990 година, десет години след кончината на майка му в мръсно легло в дом в района на Дезире, Джо Боунс вече имал повече барове от баща си преди 30 години. Имал и други връзки — всеки месец от Мексико пристигали натоварени с кокаин самолети. Дрогата потъвала по улиците на Ню Орлиънс, а част от нея пътувала към селищата на север, изток и запад.

— Днес Джо Боунс нарича себе си бял мъж и никой не смее да го отрече в лицето му — продължи разказа си Морфи. — Пък и може ли човек с отрязани и напъхани в устата му топки да отрича нещо, а, Паркър? А Джо няма близки, няма си никой освен себе си. Има ли нещо по-кофти от такъв човек, а, Паркър? Без роднини, без приятели, без раса?

Морфи се засмя. Спряхме на една бензиностанция, той напълни резервоара, плати и се върна в колата с две безалкохолни питиета. Поседяхме, отпивахме от шишетата, гледахме минаващите коли.

— Тук има и една друга местна сила — двама братя на име Фонтено. Дейвид и Лайънъл. Семейството им е от Лафайет, френско, но има смесена кръв, Бог само знае точно каква. Мисля, че още имат роднини и връзки там, но се преместили в Ню Орлиънс през двадесетте години. Фонтено са амбициозни, обичат насилието и според мен са стигнали до становището, че времето на Бонано е може би изтекло. Тези неща се носят из въздуха вече цяла година. Подушвам ги аз. Имам добър нюх. Вероятно му гласят дървеното пардесю. На Джо, де.

Оказа се, че Фонтено не са млади хора. Морфи разказа още, че и двамата са поне на по четиридесетина години. Постепенно си създават репутация в Луизиана и сега действат от нещо като имение в Делакроа. Там са опънали телени мрежи, държат кучета и въоръжена охрана, включително и местни главорези от френско потекло — кейджуни[46] от Акадиана. Движат най-вече в областта на комара, проституцията и наркотиците. Притежават барове в Батън Руж, няколко в Лафайет. Ако успеят да отстранят Джо Боунс, вероятно ще заемат огромна ниша в местния наркопазар.

— Знаеш ли кои са т.нар. кейджуни? — попита ме Морфи.

— Не много, чел съм за музиката им.

— Те са малцинство тук, има малко и в Тексас. Общо взето, не ги гледат с добро око. Дори и по времето на петролната треска никой не им даваше работа, защото тексасците не желаят да си имат вземане-даване с хора, които смятат за чуждоземци. Повечето кейджуни постъпват, както постъпваме и всички ние в тежки времена: налягат си парцалите и гледат някак си да преживеят. Много често са на нож с чернокожите — защото и черните, и кейджуните са конкуренти за ограничените работни места. Случвали са се и много кофти неща, но повечето от тях не са лоши хора, оглеждат се за едната храна и се стремят да не нарушават закона.

— Дядото на братята се казва Ролан Фонтено. Той зарязал тези неща и се измъкнал от кейджунското си обкръжение, така да се каже, за да дойде в Ню Орлиънс и да се присъедини към други, по-далечни роднини. Но младите не забравят корените си. Когато през седемдесетте години нещата се влошиха, те събраха около себе си цял куп недоволни хора: предимно кейджуни, но и чернокожи и някак успяха да запазят равновесието между двете групи.

Морфи ме погледна и потропа по волана с пръсти.

— Понякога си мисля, че самите ние носим отговорност за Фонтено. Те са ни Божие наказание поради отношението към техния народ. Мисля си същото и за Джо Боунс — и той ни е възмездие от Бога, за да ни напомня какво става, когато насила притиснем част от населението в калта и мизерията.

Джо Боунс е свирепо, зло същество, каза ми още Морфи. Веднъж убил човек бавно, посипвал го от време на време с киселина — цял следобед. Някои хора смятат, че на Джо му липсват част от мозъчните центрове — най-вероятно онези, които контролират и осигуряват рационалните действия на индивида. Братята Фонтено са по-различни. И те са убийци, но подхождат от гледната точка на бизнесмен, който закрива тази или онази си дейност или операция поради нерентабилността й. Не убиват с радост или за удоволствие, а професионално. Според Морфи обаче и Фонтено, и Джо Боунс са си еднакво вредни. Просто по различни пътища демонстрират злото, което носят в себе си.

Довърших питието и хвърлих шишето в кофата за боклук. Морфи не бе човек, който ще ми разказва истории току-така, за черните ми очи. Вероятно имаше цел, която трябва да води към нещо.

— Е, Морфи, защо ми разказваш всичко това?

— Защото онзи пръстов отпечатък, който бе намерен в къщата на леля Мари, се оказа на един от хората на Джо Боунс. Тони Ремар.

Той потегли, а аз се замислих. Известно ли ми бе това име? Тони Ремар? Опитах се да го свържа с някой инцидент, престъпление, извършено в Ню Йорк или тук. Не успях.

— Ти как мислиш — дали той го е извършил? — попита Морфи.

— А ти самият как мислиш?

— А, не — по никакъв начин. Просто няма начин да е той. Отначало си рекох, да, може би. Нали разбираш, старата има сравнително доста земя там, пък и няма да е скъпо да се отводни теренът и да се построи нещо на него.

— Ако някой планира да отвори голям хотел, да построи развлекателен център?

— Е, именно де. Или да разхвърли тухли тук-там, че да накара хората да си помислят, че намеренията са сериозни. Ама тресавището си е тресавище. Дори и да получи разрешение за строителство, кой ще се навие да идва тук вечер при всичките гадове, които се въдят по тези места, а? Гадове, дето самият Господ Бог съжалява, че е създал.

Както и да е, старата нямаше никакви намерения да продава земята. Цялото й семейство е погребано там, поколения наред. Предишният собственик умря през 1969 година без наследници. Той бе местен човек, южняк, родът му е още от времето на Бурбоните. В завещанието бе написал земята да се продаде на наемателите на приемлива цена.

Те бяха повечето от Агиляровия род. Купиха я, като дадоха всичките си налични пари. Старата вземаше решенията тогава. Всичките им прадеди са заровени по тези места, още от времето, когато са били роби с вериги по краката и копаели дупки с голи ръце.

— Значи Бонано я е натискал да продава, ама тя се опъвала, така ли? И накрая решил да ускори нещата — попитах аз.

Морфи кимна.

— Допускам, че е възможно Ремар да е бил изпратен да упражни малко натиск — да заплаши я момичето, я някое от децата, дори да убие някого. Но когато е дошъл, тя е била вече мъртва. А той се е стреснал и е станал невнимателен, помислил, че не е оставил следи, и е побягнал.

— Улрич знае ли ги тези неща?

— Ами да, повечето.

— Арестувахте ли Бонано за разпит?

— Пандизихме го снощи, ама след един час го пуснаха. Дойде онзи адвокат, баровецът Ръфъс Тибодо, и го освободи. Закони, знаеш. Боунс се закле, че не е виждал Ремар има-няма няколко дни и че го търси толкова, колкото и ние, защото имал да връща едни пари от западен Батън Руж. Пълни глупости, но си държи на версията и това си е. Смятам, че Улрич ще го натисне посредством звеното за борба с рекета и отдела за наркотици и ще видим дали това ще даде резултати.

— Да, но този подход може да отнеме време.

— Ти имаш ли по-добра идея?

Свих рамене.

— Може би.

Морфи присви очи.

— Хей, хич не си прави илюзии да се бъзикаш с Джо Боунс, чуваш ли какво ти казвам! Джо не е като онези, вашите мекотели в Ню Йорк, дето висят по кафенетата в Малка Италия, наливат се с еспресо и мечтаят за доброто старо време, когато всеки го беше шубе от жабарите. Джо няма време за такива дивотии. Не го интересува дали го уважават или не, иска хората да треперят от ужас само като чуят името му. Готов е да изгризка такива ченгета като теб и мен на закуска, чуваш ли ме?

Колата сви по „Еспланейд“. Морфи спря на две пресечки от моя хотел. Погледна през прозореца, потупа с показалеца на дясната ръка по волана в някакъв въображаем ритъм и ми хвърли кос поглед. Усетих, че се кани да каже нещо. Реших да го оставя да си каже каквото иска, когато е готов за това.

— Ти си говорил с онзи тип… онзи, който уби жена ти и дъщеря ти, нали?

Кимнах.

— Същият ли е? Дето уби Те Жан и старата?

— Той и вчера ми се обади. Същият е.

— Каза ли ти нещо?

— ФБР го има на запис. Каза, че ще убива още.

Морфи потри тила си и затвори очи. Сигурен бях, че в същия миг си представя мъртвата леля Мари.

— Ще останеш ли тук?

— Да, за известно време.

— Вероятно на федералните няма да им се хареса.

— Зная, Морфи — отвърнах и се усмихнах.

Морфи също се засмя. Бръкна под седалката и ми подаде голям кафяв плик.

— Аз ще ти се обаждам — рече и запали двигателя.

Пъхнах плика под сакото и излязох от колата. Той ми махна и потегли бавно през тълпите туристи.

В хотелската стая отворих плика. Вътре имаше цял комплект снимки от сцената на убийството и ксерокопирани полицейски доклади, защипани с кламери. Отделно бе поставен докладът на съдебния лекар и експертизата му. Един параграф от нея бе подчертан с жълт маркер.

Според експертизата в телата на леля Мари и Те Жан бе намерен кетамин алкилхлорид в доза около милиграм на килограм телесно тегло. Кетаминът е необичайна субстанция, подобна на наркотик, по-скоро упойка, която се използва от хирурзите в леки операции. Никой източник не е особено прецизен относно действието й, като изключим факта, че тя е аналог на феноциклидина и действа на определени мозъчни центрове, като засяга централната нервна система.

Бях чувал още, че напоследък се търси много по модните клубове на Ню Йорк и Лос Анжелис и се продава в капсулки или таблетки — кетаминовите кристали остават след изпаряване на водата от течния препарат чрез нагряване. Хора с опит в тези неща описват кетаминовия ефект като „плаване в мляко“ — човек губи ориентировка, представа и усещане за тялото си, има чувството, че се носи в непрозрачна течност, лека и водоподобна. Сред другите ефекти са халюциниране, изкривявания на усещането за време и място и напускане на тялото.

Съдебният лекар бе добавил също, че кетаминът служи и за химически укротител на животни, тъй като предизвиква парализа и тъпа болка, но не възпрепятства нормалните рефлекси на фаринкса и ларинкса. Именно с тази цел убиецът бе инжектирал въпросната субстанция и на леля Мари, и на Те Жан.

Когато е работил анатомически върху тях с ножа, драл им е кожата и вадил органите, те и двамата са били в пълно съзнание. Така завършваше докладът.

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Завърших четенето на докладите и се преоблякох спортно. Сложих маратонки и анцуг и пробягах около четири мили в крайречния парк. Минах на два пъти — на отиване и на връщане — покрай опашките туристи, които чакаха да се качат на „Начез“, речния кораб с гребните колела. На него свиреше оркестър, чиито инструменти изпращаха протяжни стонове далече надолу и нагоре по Мисисипи. Върнах се здраво изпотен, коленете ми потреперваха. Преди три години четири мили бягане би било детска играчка за мен. Отговорът бе само един: остарявам. Скоро щях да чувствам и ревматични болки в ставите, особено преди да завали, а в банята сигурно щеше да се налага да сядам на столче като старец.

В хотела заварих послание от Рейчъл Улф: щяла да хване самолет късно същата вечер. Бе продиктувала и номера на полета, и времето на пристигане. Помислих за Джо Боунс и реших, че Рейчъл Улф вероятно би предпочела да има компания на път за Ню Орлиънс.

Вдигнах телефона и позвъних на Ейнджъл и Луис.

Семейство Агиляр си прибра телата на леля Мари, Те Жан и Флорънс същия следобед. Дойдоха в полицейската морга заедно с погребални агенти от Лафайет, които докараха специална катафалка за старицата. Те Жан и Флорънс бяха положени в друга.

Агилярови, поведени от Раймон, най-възрастния син на Мари, последваха двете катафалки в трио пикапи, заедно с неголяма група семейни приятели. Това бяха чернокожи мъже и жени, настанени на чували, дребни селскостопански сечива и инструменти в каросериите на камионите. Продължих след тях и след като се отклониха от централното шосе и поеха по страничен черен път, покрай оградената с жълта полицейска лента къща на старицата и към дома на Раймон Агиляр.

Той бе висок, кокалест мъж към четиридесетте и може би началото на петдесетте, вече натежал, но с все още вдъхваща респект фигура. Носеше черен памучен костюм, бяла риза, тънка черна вратовръзка. Очите му бяха зачервени от плач. Бях го зърнал за кратко в къщата на Мари вечерта, когато намерихме труповете. Правеше впечатление на силен човек, който се опитва да сплоти семейството си във време на тежка загуба.

Забеляза ме, докато сваляха ковчезите и ги отнасяха към къщата. Тялото на Мари носеха поне шестима. Изпъквах сред останалите, тъй като бях единственият бял човек там. Една от жените, вероятно дъщеря на леля Мари, мина покрай мен, подкрепена от две други жени, и ми хвърли хладен поглед. След като внесоха телата в дома му — висока, дървена постройка, Раймон Агиляр целуна малкото кръстче на врата си и бавно се запъти към мен.

— Зная кой сте — рече ми той.

Протегнах ръка към него, той се поколеба за секунда, после я пое в кратко, силно ръкостискане.

— Съжалявам — казах. — Съжалявам за всичко, което се случи.

Кимна ми.

— Да, зная.

Отдалечихме се от къщата, минахме покрай бялата ограда и застанахме току до пътя, загледани в сивата му, пуста лента. Отгоре прехвръкна чифт диви патици, птиците пикираха умело и заслизаха над водата под нас. Раймон ги гледаше с поглед, в който май разпознах известна завист. Завист, каквато всеки дълбоко скърбящ човек съвсем нормално изпитва към незасегнатите от неговата мъка околни същества.

— Някои от сестрите ми… те мислят, че вие сте довел онзи човек с вас. Смятат, че мястото ви не е тук.

— И вие ли сте на същото мнение?

Не ми отговори веднага. Отмести поглед, след малко рече:

— Тя чувстваше, че той идва. Сигурно затова е отпратила Флорънс на гости, да я отдалечи от опасността. Затова ви е и извикала. Чувстваше приближаването му и мисля, че е знаела кой е той. Дълбоко в себе си е знаела.

Гласът му се задави.

Отново хвана кръстчето, потри го между палеца и показалеца. Забелязах, че е имало богата и изящна резба, все още се виждаха фини спирали по централния ствол, но бе изтрито почти до пълна гладкост, сигурно от дългогодишното въртене между пръстите.

— Лично аз не ви обвинявам за случилото се с майка ми, брат ми и сестра ми. Мама… тя винаги правеше онова, което намираше за правилно. Искрено желаеше да намери момичето и да спре убиеца му. А Те Жан… — усмихна се тъжно. — Полицаите ми казаха, че бил намушкан три, може би четири пъти в гърба, а кокалчетата на ръцете му били разранени — бил се е с убиеца.

Раймон се изкашля, помълча и дълбоко въздъхна, отметнал глава назад като човек, тичал продължително и мъчително. Сетне попита:

— Той ви е отнел съпругата и детето, нали? — това бе колкото въпрос, толкова и съждение, но аз отговорих от любезност.

— Да, така е. И както казахте, леля Мари смяташе, че е убил и още едно момиче.

Изтри напиращите в ъгълчетата на очите сълзи.

— Да, аз съм го виждал.

Изведнъж настъпи гробовна тишина, сякаш природата затихна: птичките млъкнаха, утихна вятърът в дърветата, далечните вълни в брега се укротиха. И остана само гласът на Раймон Агиляр.

— Видели сте момичето ли?

— Да, нали ви казах. Беше до едно от мочурищата на Хъни Айлънд преди три дни. Вечерта преди да убият мама. И друг път съм го виждал. Съпругът на сестра ми… той там си залага капаните.

Изтърси това и сви рамене. Не вярвах на ушите си. Хъни Айлънд бе природен резерват.

— Вие суеверен човек ли сте, господин Паркър?

— Тръгвам за там — рекох аз. — Значи смятате, че е на Хъни Айлънд?

— Ами, вероятно. Мама казваше, че не знае точно къде е то, само ЗНАЕ, че е там някъде… Не съм сигурен откъде знаеше, господин Паркър. Аз така и не разбирам дарбите й и силата, която имаше. Ама после аз го видях — неясна фигура сред групичка кипарисови дървета, а по лицето му сянка — сякаш някой го е закрил с ръка… и веднага разбрах, че е то.

Наведе глава и с дясната обувка побутна заровено в пръстта камъче. Изтърколи го от дупката с върха на обувката и го отпрати към съседната морава. От малката яма излази множество мънички черни мравки — Раймон бе разкрил гнездото им.

— И други хора са го виждали — рибари, контрабандисти, дето тайно варят алкохол. Има там една колиба с казан… — загледа се в краката си. Мравките полазиха по подметката му. Внимателно повдигна крак и ги изтърси.

— Понякога ей така, като седим на чашка, бира пием, старите хора разказват какво са намирали, чували в блатата. Един от Ню Айбирия веднъж каза, че открил войници — десетина, двайсетина. Южняци били, сигурно са отивали на бой преди стотина години… на бой, пък са ги избили — прехапа устни, после ги облиза. — Аз войници не съм виждал, но онова момиче — на няколко пъти…

Хъни Айлънд се простира на територия от около седемдесет хиляди акра, обясни ми Раймон. Това е второто по големина мочурище в Луизиана — на дължина около 40 мили, на ширина — около осем. Било е част от залятата от река Пърл местност, всъщност нещо като естествена граница между Мисисипи и Луизиана. Обявено е за резерват преди доста години, затова е по-добре запазено, отколкото Флорида Евърглейдс, да речем. Властите не разрешили отводняване или дърводобив, нито пък построяване на язовири и дрениране, и дума да не става за строежи. На някои места дори не може да се мине и с плоскодънна лодка, на други — човешки крак никога не е стъпвал. Половината е държавна собственост, другата половина е дадена на Агенцията за природни резервати. Ако решите да скриете нечий труп, по-подходящо място едва ли ще си намерите.

Раймон ми обясни как да стигна до Хъни Айлънд, начерта ми възгруба карта на разкъсана кутийка „Марлборо“.

— Господин Паркър, зная, че сте добър човек и съжалявате за случилото се, но много ви моля… в бъдеще не идвайте тук. Много ще съм ви задължен…

Говореше кротко и тихо, но силата на думите му бе повече от осезаема.

— И може би е по-добре да не се появявате на погребението. Бъдете така любезен. Моето семейство… знаете, много време ще ни е нужно да преживеем загубата, нали разбирате?

Запали си последната цигара от разкъсаната кутия, кимна за сбогом и си тръгна. На верандата излезе жена със стоманеносива коса. Прегърна го през кръста, той положи огромната си ръка на раменете й и двамата влязоха в къщата. Рамката с мрежата против насекоми тихо се захлопна след тях.

Замислих се за Хъни Айлънд и тайните, които крие под зеленикавите си води. Качих се на колата и потеглих. Къщата на Раймон Агиляр остана зад мен, облаци прах се понесоха над шосето и съвсем я закриха.

Отивах към Ню Орлиънс, не знаех още, че блатата вече са на път да ни разкрият една или повече от тайните си. През следващите двадесет и четири часа Хъни Айлънд щеше да ни поднесе един труп, но не и този на момичето.

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

На летището пристигнах рано. Разгледах книжарницата, внимавах да не се препъна в купчините наредени по земята евтини романчета.

Прекарах почти час в залата за пристигащи пътници. Накрая Рейчъл Улф се появи на вратата. Носеше тъмносини джинси, леки бели обувки и спортно горнище — поло на червени и бели ивици. Червеникавата й коса бе разпиляна свободно по раменете, грима си бе нанесла доста дискретно — почти не се забелязваше.

Единственият й багаж бе кафява кожена чанта, която носеше през рамо. Но това се оказа само първо впечатление. Зад нея вървяха Ейнджъл и Луис и мъкнеха останалата част от него. Луис бе в контешки, кремав и двуреден костюм със снежнобяла, отворена на врата риза. Ейнджъл, както винаги, бе с вехти джинси и маратонки „Рийбок“, зелена риза на карета, която не бе виждала ютия бог знае откога. Сигурно откакто бе излязла от производителя.

— Е, е, е! Каква приятна компания и всички налице! — издекламирах ухилен.

Ейнджъл вдигна дясната ръка, от която висяха доста книги, навързани заедно. Връхчетата на пръстите му бяха станали пурпурни.

— Носим половината нюйоркска обществена библиотека! — изпъшка той. — Завързали сме тези ценности с канапче. От училище не съм виждал вързани книги.

— Ти ходил ли си на училище? — пошегувах се аз.

Забелязах веднага, че Луис носи чанта с козметика и розов дамски чадър. Опитваше да се прави на разсеян и весел, но почти не се получаваше.

— Нищо не ми казвай, човече, нищо — предупреди ме той през стиснати зъби, когато забеляза, че се ухилих и понечих да отворя уста. — По-добре си трай.

Освен това двамата теглеха и количка с два куфара, две кожени пътни чанти и калъф с костюмите — най-вероятно на Луис.

— Колата е отвън — рекох и поведох Рейчъл към изхода. — Не знам дали ще побере всичкия багаж.

— Те дойдоха на летището — прошепна ми Рейчъл и после се изкикоти. — Бяха много любезни, учтиви.

Хвърли им поглед през рамо. Чух безпогрешно псувнята на Ейнджъл — бе се препънал в нещо.

Закарах ги в моя хотел, макар че Луис ужасно настоя да отидем във „Фермон“ на „Юнивърсити Плейс“. „Фермон“ е хотелът, където в Ню Орлиънс обикновено отсядат републиканците. Може би с това го привличаше, тъй като Луис е единственият черен републиканец — гей и престъпник, когото познавам.

— Джералд Форд е отсядал във „Фермон“ — извайка се той, след като зърна малкия апартамент — стая и половина, който предложиха на него и Ейнджъл.

— Е, и какво от това? — прекъснах го строго. — Пол Маккартни като е преспивал в „Ришельо“, ти чуваш ли ме да настоявам за същия хотел?

Оставих им вратата отворена и се върнах в моята стая, за да си взема душ.

— Пол КОЙ? — извика зад гърба ми Луис.

Вечеряхме в грила на „Уиндзър Корт“ на „Грейвиър Стрийт“ само и само да уважим предпочитанията на Луис. На мен лично мраморните подове и тежките австрийски тип драперии ми действат потискащо. Свикнал съм много повече на непретенциозните заведения и атмосфера във френския квартал. Рейчъл обаче се преоблече в официални черни панталони и черно сако над разкошна червена блуза. Изглеждаше великолепно, но вечерната жега я подлуди. Забелязвах, че често-често си подухва в деколтето и отлепя мократа тъкан от гърдите.

Дочакахме храната и се заловихме за нея. Обясних им за Джо Боунс и братя Фонтено. Това всъщност бе информация по-скоро за Луис и Ейнджъл. Рейчъл мълчеше през цялото време, но слушаше много внимателно. Накрая попита за някои неща, които бях предал като казани от Улрич и Морфи.

Записваше отговорите ми в малко тефтерче, чиито листа бяха подвързани с метална спирала. Пишеше четливо, красиво. По едно време ръката й се докосна до моята, остана допряна за секунда, почувствах топлината й.

Ейнджъл също слушаше много внимателно, прехапал устни.

— Този Ремар трябва да е много тъп, във всеки случай по-тъп от нашия човек — забеляза той по едно време.

— Заради отпечатъка ли? — попитах го аз.

Той кимна.

— Ами да. Постъпил е грубо, невнимателно. Непрофесионално — говореше с отегчения вид на уважаван теолог, който е чул колега да изразява становището, че Исус е извънземен пратеник например.

Рейчъл не пропусна репликата.

— Това май ви безпокои, а? — откликна тя.

Погледнах я. Бе засмяна, но в очите й усетих пресметливост и известна раздвоеност. Очевидно разсъждаваше върху казаното от мен и въпреки това не бе пропуснала и думите на Ейнджъл, който пък обичайно избягваше подобни теми. Интересно ми стана как ли ще й отговори сега.

Той също се усмихна и наклони глава встрани.

— Имам известен професионален интерес към подобни ситуации, личен — призна си той.

Разчисти малко място на масата пред себе си и кръстоса ръце там.

— Всеки, който влиза с взлом на чуждо място, би трябвало да взема някои предпазни мерки — поучително започна Ейнджъл. — Обяснявам тези неща заради по-добрата част от компанията. Първото и най-елементарното е да не се оставят никакви следи, респективно отпечатъци. Е, и как да постъпим тогава?

— Ами ще си сложим ръкавици — ухили му се Рейчъл и се наведе към него, за да слуша по-добре.

Стори ми се, че урокът й харесва.

— Правилно. Никой, ама абсолютно никой, колкото и да е тъп, не влиза на забранено място без ръкавици. Правило номер едно! Иначе, ако оставите видими следи или пръстови отпечатъци, все едно, че си признавате престъплението и се подписвате под признанието.

Видими следи се оставят по някои повърхности от замърсена с нещо или окървавена ръка, отпечатъци са невидимите следи, оставени от естествените секреции на човешката кожа. Първата категория може да се снима или да се отдели от повърхността и да се запази като полицейско или съдебно доказателство с помощта на специални лепливи ленти, но пръстовите отпечатъци трябва да се обработват от експерт със специален прах, който понякога съдържа йодни пари или химически разтвор. Използват се още електростатични и флуоресцентни техники, а за пръстовите отпечатъци — и специализирана рентгенография.

Е, казаното от Ейнджъл си бе самата истина, но Ремар бе врял и кипял в подобна дейност, така че нямахме основания да го смятаме за аматьор, който не използва ръкавици, а на всичкото отгоре оставя и видими следи. Сигурно е носел ръкавици, но се е случило нещо непредвидено.

— Ти май не си съгласен с мен, а, Птицо? — попита ме Ейнджъл с хаплив глас.

— О, Шерлок, моля те, продължавай да ни засипваш със своята ерудиция — отговорих усмихнат.

Той се усмихна добродушно и продължи:

— Възможно е да бъдат взети отпечатъци дори и от вътрешността на ръкавица, ако, разбира се, разполагате с нея. Най-добри за тази цел са найлоновите или гумените ръкавици. Пръстите ви винаги се потят в тях.

Но има една дяволия, която не е известна на повечето хора — външната повърхност на ръкавицата е извънредно специфична и също може да играе ролята на пръстов отпечатък. За идентифициране говоря. Кожените ръкавици могат да имат гънки, дупки, да са издраскани, опърлени, изцапани, въобще никога две кожени ръкавици не са еднакви една с друга. Сега, да вземем примера с Ремар — имаме отпечатък, нямаме ръкавици. Да приемем, че той е носил ръкавици, и пак е оставил отпечатък. Истинска мистерия!

Плесна с ръце и се усмихна като илюзионист, в чиито ръце зайчето изчезва сред облак дим. После стана сериозен.

— Предполагам, че Ремар е носил ръкавици, вероятно от тънките, каучуков латекс, но е имал само един чифт. Представял си е, че отива на лека задача. Или ще трябва да очисти и майката, и сина; или само да ги изплаши, може би да остави нещо в къщата — да напомня за предупреждението му. Тъй като синът не е бил от онези хора, които ще оставят някой да плаши майка му, значи Ремар е бил готов и да убие някого.

— Е, пристига той там и те вече са мъртви или заварва убиеца по време на работа, така да се каже. Лично аз предполагам, че ги е заварил вече мъртви. Защото ако бе попаднал на убиеца, и той сто на сто щеше да е мъртъв. С онзи тип шега не става.

Така — влиза той с поставени ръкавици и евентуално първо забелязва момчето. Стряска се от гледката и започва да се поти. Влиза по-навътре и вижда и старицата убита. Хоп! Втори шок. Но все пак пристъпва още по-близо и се навежда над нея, за да огледа по-добре. Не е добре с равновесието, залита и без да иска докосва кръвта, а после и пода. Може би решава да я изтрие, но се сеща, че това би привлякло още по-голямо внимание, пък и нали е с ръкавици. Мисли си, че отпечатък няма.

Но при този вид ръкавици има проблем — един чифт не е достатъчен. Носите ли ги малко по-дълго, отпечатъците ви ще минат през материята. Уплашен ли си, потиш ли се — сигурна работа, че ще минат през тънкия материал. Възможно е той да е похапнал, преди да тръгне за натам: да речем плодове, макарони или нещо подобно с подправки, оцет например. Това ще предизвика още повече потене и ето виждате ли? Ремар е загазил. Наистина е загазил. Оставил е отпечатък, за който не знае, но ченгетата, федералните, пък и разни любопитковци като нас самите искат да му зададат някои въпроси. Тралала! Ето ти беля!

Изправи се и се поклони като заслужил аплодисментите на публиката изпълнител. Рейчъл изръкопляска.

— Забележително — рече тя. — Сигурно четете много книги.

Сега вече тонът й бе леко ироничен.

— Чете, чете — обади се Луис. — Не знаете вие какви дебели томове само чете. Това „Уебстър“, „Енциклопедия Британика“ ряпа да ядат!

Ейнджъл се усмихна снизходително.

— Може би пък имам персонален опит, опитвал съм някои неща през по-младите си години.

— Е, а през тези така наречени „по-млади години“ не научихте ли и още нещо? — усмихна се Рейчъл.

— Цял куп полезни неща съм научил — отвърна той с апломб. — И все по трудния начин. Най-полезното е: никога не задържай у себе си взетото. Ако не е у теб, никой не може да докаже, че ти си го взел! А? Как ви се струва?

Пък само как съм се изкушавал! Веднъж ми попадна една фигурка — рицар на кон. Френска, седемнайсети век. Инкрустирана със злато, диаманти и рубини. Супер. Ей толкова голяма — показа с длан на около десетина сантиметра над масата. — Най-изящната вещ, която съм виждал.

Очите му грейнаха при спомена. Изглеждаше почти като дете.

Облегна се на стола и добави:

— Но се разделих с нея. Винаги трябва да разкарваш такива неща. Задържиш ли ги, няма начин да не съжаляваш. Рано или късно.

— Значи няма нищо, което заслужава човек да си задържи? — попита го Рейчъл.

Ейнджъл изгледа Луис. Задържа поглед върху него за известно време, после отвърна:

— Има, има някои неща. Но те не са от злато.

— Ах, това е тъй романтично — подхвърлих аз, но чух как Луис за малко щеше да се задави с водата си.

Настъпи тишина. Рейчъл ме погледна. Кафето изстиваше в чашите ни на масата.

— Е, ще питаш ли още нещо? — обърнах се към Рейчъл.

Ейнджъл видимо бе завършил представлението си.

Тя взе тефтерчето и започна да прелиства направените бележки, като леко сбърчи чело. Сетне вдигна очи и посегна към чашата с червено вино. Светлината проблесна през стъклото и хвърли ален оттенък върху врата й над разкопчаните копчета на блузата. Досущ като рана.

— Ти каза, че имаш снимки. Снимки от местопрестъплението?

Кимнах.

— Тогава няма да питам нищо, докато не ги разгледам. Имам една идея, свързана с онова, което ми каза по телефона, но ще си я задържа за мен, докато се запозная със снимките. Пък и ще прегледам някои източници. Я чакай малко, да, искам да питам нещичко.

Извади от чантата си втори тефтер и го разлисти. На едно място се мярна жълта бележка, залепена на една страница.

— „Желаех я… но в това е слабостта на нашия вид“ — прочете тя. — „Грехът ни не е в суетата, а в похотта — жадуваме за човешкия род.“

Обърна се с въпросителен поглед към мен, но аз незабавно бях разпознал думите.

— Това са думи на Пътника, казани ти по телефона — рече тя.

С периферното зрение долових, че и Луис, и Ейнджъл се поместиха нервно в столовете.

— Трябваше да търся доста хора за помощ. Оказа се, че най-ерудираният от тях е един теолог от архиепископството. Източникът е много неясен, така де, поне за хора, които нямат теологично образование.

Замълча, после разтърси коса и попита:

— Знаете ли защо Сатаната е бил прогонен от небето?

— Суета, високомерие — рече Ейнджъл. — Много добре помня какво ни говореше сестра Агнес. Гордост и липса на смирение.

— Естествено — обади се и Луис и кимна на Ейнджъл. — Спомням си, че съм го чел и у Милтън.

— Във всеки случай има още нещо — натърти Рейчъл. — Е, прави сте, поне частично. От Августин[47] нататък основният грях на Сатаната е неговата гордост. Но преди него има и други тези. До четвърти век Книгата на Енох[48] е била считана за част от Библейския канон. Корените й са все още основа за дебати — възможно е да е била написана на староеврейски или на арамейски, или и на двата езика, но в нея не намираме база за някои представи, които днес са основни за Библията. Второто пришествие или както още се нарича — Страшният съд, може би са основани на Алегориите на Енох. Геената огнена, където властва Сатанаил, също се появява за пръв път в Енох.

Интересното е, че в Книгата на Енох има по-различна трактовка на греха на Лукавия.

Тя потърси нещо в тефтера и започна да чете:

— „И настъпи време, когато човеците започнаха да се множат по лицето земно, а им се родиха множество женски чада, и видеха Синовете Божии, че са любави, та взеха си за съпруги всиите, които пожелаха…“

Погледна ни поред в лицата.

— Ето това е от Енох. „Синовете Божии“ са ангелите, които са се отдали на похотта си противно на волята Божия. Водач на съгрешилите ангели е Сатанаил. За назидание той е бил захвърлен в тъмна дупка в пустинята, а съучастниците му — в огнените пламъци — Геената огнена. Същата участ постигнала и тяхната челяд, наречена тук „злите духове на Земята“. Мъченикът Юстин, наречен още Справедливият, е вярвал, че за всички злини по човеците, включително и за убийството, вина носят децата от порочния съюз между падналите ангели и обикновените човешки жени.

— С други думи, грехът на Сатаната е похотта, похот — жадуване за човешка женска плът, това е и „слабостта на нашия вид“.

Рейчъл затвори тефтерчето и си позволи лека победоносна усмивка.

— Е, значи този тип се мисли за дявол, за демон, а? — рече Ейнджъл.

— Или за потомък на ангели — поправи го Луис. — Зависи от гледната точка.

— Който и да е, за който и да се мисли, едва ли Книгата на Енох се намира лесно — обадих се аз. — Да имаш някаква представа какъв източник може да е ползвал?

Рейчъл пак зарови нос в тефтерчето.

— Най-прясното, което успях да открия, е нюйоркско издание от 1983 г. на име „Стария завет: Псевдоепиграфия — Енох“, издание на Айсъкс — отвърна тя. — Освен това има по-стар оксфордски превод, издаден от Р. Х. Чарлз през 1913 г.

Записах си имената.

— Ще помоля Морфи или Улрич да проверят в Университета на Ню Орлиънс. Може би ще научат дали някой местен човек е проявявал интерес към подобни антики като Вехтия завет и прочие библейски изследвания. А Улрич може дори да провери и в други учебни заведения. И в библиотеки — като начало.

Платихме и излязохме. Ейнджъл и Луис тръгнаха да се запознаят с нощния живот във френския квартал, а Рейчъп и аз потеглихме обратно към хотела. И двамата мълчахме, сякаш усещахме, че помежду ни започва да се заражда известна интимност.

— Имам чувството, че не бива да се интересувам с какво си изкарват хляба тези двамата — подметна тя, когато спряхме на една пресечка.

— Може би да… най-добре е да ги наречем хора на свободна професия и да не питаме повече.

Тя ми се усмихна.

— При това, изглежда, са ти абсолютно верни. Движи ги някакво чувство за лоялност. Просто невероятно! И необичайно. Не съм сигурна дали разбирам какво е това.

— Правил съм някои неща за тях в миналото, но ако са ми били задължени, то отдавна са си заплатили дълга, че и отгоре. Смятам, че аз съм им длъжник.

— И въпреки това пак са с теб, а и помагат, когато помолиш за нещо.

— Не мисля, че го правят само за мен. Те вършат онова, което им харесва. Така гъделичкат стремежа си към приключения и опасност. Самите те са много опасни мъже, и двамата. Мисля, че затова дойдоха — усещат опасността със сетивата си и искат да са част от нея.

— Може би и в тебе улавят нещо подобно.

— Не зная. Може би.

Пресякохме двора и спряхме да погалим кучетата. Нейната стая бе три врати надясно от моята. По средата бе апартаментът на Ейнджъл и Луис, и още една незаета стая. Тя отвори вратата и спря на прага. Усетих свежия въздух, който полъхна отвътре, чуваше се и пърпоренето на климатика.

— Все още не съм напълно сигурен защо си тук — рекох. Гърлото ми бе пресъхнало, част от мен желаеше тя въобще да не ми отговаря.

— И аз не съм сигурна — рече тя и се изправи на пръсти, за да ме целуне леко по устните. После се шмугна вътре и затвори вратата.

Отидох в стаята си, извадих от сака книга на сър Уолтър Роли и излязох. Разходих се навън и стигнах чак до „Наполеон“, влязох в бара и седнах под портрета на дребния ефрейтор. Не исках да лежа в хотела и да усещам присъствието на Рейчъл Улф, толкова близо, толкова достъпно и все пак недостъпно.

Почти до самия край ние със Сюзън бяхме абсолютно близки и изпитвахме взаимно удоволствие от интимността си. Когато моето пиене започна да си казва думата, тази интимност се разруши. Любехме се, но не по стария начин, не с предишното самоотдаване. Сега сякаш се въртяхме в кръг, всеки дебнеше другия, винаги задържаше нещо, неспокоен, недоверчив, несигурен дали партньорът е всеотдаен. Непрестанно ни дебнеше сянката на недоверието, и двамата готови всяка секунда да отскочат назад и да се затворят в себе си, в сигурността на черупката си.

Но аз я обичах. Обичах я много, силно, чак до смъртта й. И след нея. Когато Пътника ми я отне, той прекъсна физическата връзка помежду ни, но аз пак чувствах останките й, кървящи, пулсиращи, болезнено пресни.

Вероятно е така с всички загубили скъп човек хора. Да създадеш нова връзка, с потенциално нов любим или любима, означава да построиш нещо отново, не само нови отношения, но и самия себе си.

А мен непрестанно ме преследваше мисълта за жена ми и дъщеря ми. Усещах ги не само под формата на загуба или празнота в живота, а и като постоянно и невидимо присъствие. Като че ги зървах от време на време — нейде на границата на собственото си съществуване, когато нормалните възприятия отстъпват място на съня, когато той настъпва, а после си отива… Понякога се опитвах да си наложа веднъж и завинаги, че това са само фантомите на чувството ми за вина, сенки на угризенията, творения на психологическо неравновесие.

И все пак чух гласа на Сюзън — посредством леля Мари, а една нощ се събудих неочаквано в мрака, за да почувствам ръката й на челото си. Дали това бе спомен или бълнуване, делириум или илюзия? Но в празното ми легло ухаеше на нейния парфюм… И още нещо: аз ги виждах непрестанно — във всяка млада съпруга, във всяко момиченце. В смеха на млада жена усещах нотки от гласа на моята съпруга. В стъпките на нечие детенце долавях ехо от крачките на дъщеря ми.

Изпитвах нещо към Рейчъл Улф. Най-вероятно смесица от привличане, благодарност, желание. Исках да съм с нея, но само когато скъпите ми жена и дъщеря намерят покой и мир. Така поне си мислех.

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Същата нощ убиха Дейвид Фонтено. Ченгетата намериха колата му — стар дженсън-интерсептър — по сигнал от местен ловец на път 190. Шосето заобикаля Хъни Айлънд и стига до бреговете на Пърл. Предните гуми били спукани, вратите — широко разтворени. Предното стъкло — разбито, цялата кола нашарена с дупки от деветмилиметрови куршуми.

Полицаите с патрулка от Сейнт Тамани открили нещо като следа — смачкана трева и храсти, начупени клони — водеща към стара траперска колиба, направена с изхвърлени от реката дъски и тенекиен покрив, целият обрасъл в мъх. Тя е току до заливчето, по чиито брегове растат евкалипти, а водата е зеленясала от водораслите, над които ехтят крясъците на дивите патици.

Колибата е отдавна изоставена. Обясниха ми, че на Хъни Айлънд вече малцина поставят капани. Повечето трапери са се изместили отвъд заблатените речни ръкави и предпочитат да ловят бобри, сърни и по-рядко — алигатори.

Ченгетата тръгнали по следата към колибата и скоро дочули идващи от нея шумове. Било нещо като грухтене, силно при това, сумтене, пуфкане и тряскане, боричкане и удари.

— Само е диво прасе — рекъл единият.

Местният ловец — банков чиновник, плещест, плешив мъжага, който им се обадил, свалил предпазителя на карабината си, марка „Ръгър“.

— Мамка му, това няма да свърши работа срещу диво прасе — предупредил го вторият полицай.

Облеченият в зелена тениска и почти ново ловджийско яке ловец почервенял. Става дума за карабина 77V с телескопичен снайпер, каквато в Мейн наричат „чифте за дребни гадинки“, тъй като е най-удобна за дребен дивеч. Все пак някои полицаи я използват заради снайпера, но тя при всички случаи не може да спре свирепо диво прасе с един изстрел, освен ако той не е професионално смъртоносен.

Тримата били стигнали на метър-два до колибата, когато прасето ги усетило. То изскочило от вратата, мъничките му, зли очички ги измерили кръвожадно, от устата му капело нещо червено. Нахвърлило се връз тях, а ловецът цопнал направо във водата, за да се спаси. Прасето забило копита току на водния ръб и както било притиснато от другите двама въоръжени мъже, се извъртяло и ги нападнало.

Проехтели гърмежи — един, два — и животното рухнало на земята. По-голямата част от главата му липсвала, отнесена от куршум; то се загърчило на земята, зарило с копита, сетне затихнало. Ченгето театрално издухало дима от дулото на своя колт анаконда, изхвърлило употребената гилза и сложило нов патрон — 44-и калибър, магнум.

— Боже мили — обадил се другият полицай, застанал вече на вратата на колибата с отпуснат към земята пистолет. — Прасето го е оръфало здравата, ама все пак се познава, че е Дейв Фонтено.

Дивият звяр обезобразил лицето на Фонтено и част от дясната му ръка, но дори това не можело да прикрие другото. Ченгетата пресъздали случилото се така: някой е изхвърлил Фонтено зверски от колата, гонил го е към колибата, сгащил го там и от упор стрелял в слабините, лактите, коленете и главата му.

— Боже мой! — на свой ред възкликнал първият полицай, като огледал сцената. — Какво ли ще стане, когато Лайънъл научи за тази работа, а?

За описаното горе научих по телефона от Морфи. С живописните подробности. Още малко добави местната телевизия Дъбъл Ю Ди Ес Ю, местен клон на Ен Би Си. На следващото утро седнахме да закусваме с Ейнджъл и Луис в „Мъдърс“ на „Пойдра“. Рейчъл отговори с измъчен, сънен глас, когато й се обадихме в стаята. Вероятно бе чела до късно. Оставихме я да спи; нека яде, когато стане.

Луис бе в ленен костюм в слонова кост и бяла тениска. Двамата с него си поръчахме бекон с домашни солени бисквити и каничка силно кафе. Ейнджъл пък — шунка с яйца и някаква овесена каша.

— Овесена каша ядат старчоците, Ейнджъл — поучително рече Луис. — Старчоците и хахавите.

Ейнджъл избърса следите от кашата по устните си и му се закани с пръст.

— Сутрин рано е малко безсловесен, вероятно защото бавно се разсънва — ухили се Луис, — но пък следобед няма никакво извинение.

Ейнджъл пак размаха пръст пред приятеля си, но си дояде кашата и с удоволствие се облиза.

— Значи смяташ, че Джо Боунс е нанесъл изпреварващ удар на Фонтено? — подхвърли той.

— Така изглежда — рекох аз. — Според Морфи е използвал Ремар, за да свърши тази работа. Изкарал го е от скривалището, после пак го е изпратил там. Едва ли би поверил подобна задача на другиго. Но пък не разбирам — какво ли е правил Дейвид Фонтено на Хъни Айлънд без охрана? Би трябвало да знае, че Боунс е винаги готов да ги нападне. Защо сам да му създава удобен случай?

— Вероятно някой от собствените му хора го е предал. Излъгал го е да отидат там под някакъв фалшив претекст и после го е изоставил, за да го довърши онзи убиец. Или се е обадил на Джо Боунс — рече Ейнджъл.

Звучеше логично. Ако някой бе завел Фонтено на Хъни Айлънд, то този някой би трябвало да бъде доверен човек. Имаше и друг аспект: може би на Фонтено му бе предложено нещо, което той е искал. Нещо, което да си заслужава риска да ходи в резервата по никое време нощем.

Нищо не казах на Луис и Ейнджъл, но ме човъркаше мисълта, че едновременно двама души: Раймон Агиляр, а и Дейвид Фонтено, бяха насочили вниманието ми към Хъни Айлънд. При това в течение на по-малко от ден. Съвпадение? Едва ли. Започвах да се тревожа. Помислих си, че трябва да говоря с Джо Боунс, а после и с Лайънъл Фонтено, живия брат. Как ли ще реагира на факта, че ще го обезпокоя по време на траур?

Все пак трябваше да помоля Луис и Ейнджъл за помощ. Оказа се, че те мислят точно като мен. При това бяха взели предварителни мерки.

Тъкмо се разговорихме и иззвъня клетъчният телефон. Беше рецепцията на хотела с информация, че „господин Луис“ го търси куриер с пратка и настоява да я предаде само срещу подпис. Взехме такси и се върнахме. Пред вратата бе паркиран голям черен камион.

— Куриерска фирма — неопределено каза Луис, но аз никъде по камиона не забелязах нито лого, нито фирмен знак, дори най-прост надпис.

В преддверието човекът от рецепцията пристъпваше неспокойно и плахо поглеждаше към едър като скала чернокож, настанил се с мъка в едно кресло. Тясно му беше, горкият. Гигантът бе с бръсната глава и черна тениска с надпис „Мамка му на Ку-клукс-клан!“. Буквите бяха бели, назъбени, ръкописни, наведени като в светкавица. Носеше черно долнище от боен камуфлажен костюм и тежки армейски черни боти. В краката му стоеше дълъг стоманен контейнер със специална ключалка.

— Привет, братко Луис — поздрави той и се изправи.

Луис извади портфейла и отброи три стотачки. Човекът напъха парите в страничния джоб на панталона, извади тъмни очила от същото място и бодро закрачи към входа и слънчевото утро отвън.

Луис кимна към контейнера.

— Господа, мога ли да ви помоля да ми помогнете да отнесем това нещо горе?

Хванахме се с Ейнджъл и него и го помъкнахме към апартамента. Контейнерът тежеше, а вътре нещо подрънкваше с металически звук.

— Пустите му пощенски куриери — подметнах аз, — стават все по-яки и по-яки. Иначе как ще мъкнат такива пратки, я.

— Това беше специализирана служба — рече Луис. — Има някои неща, които не са за пътническите авиолинии.

Той отвори, пропусна ни пред себе си и заключи след нас. Извади връзка ключове и отвори контейнера.

Съдържанието бе наредено на три пласта, кажи го три нива, които се отваряха като в кутия за инструменти. Най-отгоре бяха частите на разглобена снайпер карабина „Маузер“ тип SP66, с тежка цев, къса пачка и специализиран механизъм със светкавично действие, което значи, че куршумът излита от дулото почти едновременно с натискането на спусъка. Частите бяха сложени в голям калъф за еднократна употреба. До карабината лежеше пистолет с раменен кобур — ЗИГ П226. На второ ниво се мъдреха две миниатюризирани леки картечници „Калико“ М-960 с къси приклади. Трето ниво бе пълно с патрони, включително пълнители за автоматите, всеки с по сто патрона.

— Коледен подарък, а? — подхвърлих на Луис.

— Ммм-да — отвърна ми той и пъхна пачка с петнадесет патрона в зигзауера. — За рождения ден очаквам оръдие.

Подаде на Ейнджъл калъфа с частите на маузера, а сам той си закопча кобура, постави в него пистолета. После заключи контейнера и влезе с него в банята. През отворената врата видях как демонтира капака на шкафа под мивката с Бог знае откъде намерена отвертка и напъхва в пространството там целия метален сандък. Намести капака, огледа го дали пасва добре и с доволен вид се върна при нас.

— Как мислиш — дали Джо Боунс ще ни се зарадва? Тумба непознати — хоп на прага му, а? — попита ме ухилен.

Премълчах. Тръгнахме към колата, която бях наел.

— Но ние не сме баш непознати — обади се пак Луис. — Ние сме просто приятели, с които той тепърва ще се запознае.

Джо Боунс има три големи имота в Луизиана плюс вила в Сайрморт Пойнт, където присъствието му вероятно плаши до смърт достопочтените местни собственици на скъпи имения с шутовски имена като например „Краят на следата“ или „Оазис Вода“ и други такива.

Градското му имение се пада срещу „Одюбон Парк“, почти пред спирката на маршрутния автобус, който отвежда туристите до зоологическата градина на Ню Орлиънс. Бях минал нарочно по „Сейнт Чарлз“ с трамвая, за да огледам къщата — сладникаво бяла постройка, голяма и дълга, украсена с балкони с боядисани в черно парапети от ковано желязо и кула с позлатен ветропоказател. Джо Боунс и тази сграда? Все едно хлебарка в сватбена торта. Отпред е подредена грижливо поддържана градина, а в нея буйно цъфтят цветя, чието име упорито не можех да си спомня. Ухаят прекалено силно и тежко, парфюмено, цветовете им са едри, наситено червени, сякаш загнили и разтворени, досущ разпукани, с потекъл по стъблата гъст сок, който трови листните въшки.

Но сега Боунс не бе в този пищен дом. Лятото прекарваше в преустроена бивша плантаторска къща в Западна Фелисиана. Това се пада на около стотина километра северно от Ню Орлиънс. Явно бе, че се очакват сблъсъци с Фонтено, а там може много по-добре да се организира защита и да се съберат повече хора, отколкото в града.

Бившият плантаторски дом е също бял, висок, с осем огромни колони отпред. Имението покрива около четиридесет акра и има естествена речна граница от две страни. Това е местна река, която се влива в Мисисипи. На фасадата зад колоните се откриват четири големи прозореца. На широкия наклонен покрив — още два мансардни. Оградена с дъбове алея води от черната метална порта към дома и минава през зелени морави със засадени камелии и азалии. Точно пред сградата има широка поляна.

Когато пристигнахме, на поляната около грил на високи крака се бе разположила неголяма група хора. Част от тях почиваха на метални градински столове.

Веднага забелязах камерите — бяха три, на около четири метра от портата. Луис спря колата странично, малко пред нея. Оставихме Ейнджъл преди минутка и нещо и на половин миля, след като бяхме вече минали веднъж пред къщата. Знаехме, че той ще се насочи към кипарисово дърво, разположено на известно разстояние срещу портата. Бях решил, че ако нещо стане, шансовете ми с Луис са по-добри, отколкото ако взема със себе си Ейнджъл. Луис при всички случаи бе по-добрият боец.

Четвъртата камера бе над самата порта. Нямаше домофон, вратите си останаха абсолютно затворени, дори и след като излязохме от колата и помахахме с ръце.

Но след около три минути иззад къщата се показа количка за голф и бавно се затъркаля към нас. Когато стигна до оградата, от нея слязоха трима в спортни ризи и леки панталони. Носеха автомати „Щаер“ и не правеха никакво усилие да ги прикриват.

— Здравейте — рекох непринудено. — Желаем да се видим с Джо Боунс.

— Тук няма никакъв Джо Боунс — рече единият.

Бе загорял, набит, не по-висок от метър и шейсет. Косата му бе опъната и събрана на плитка отзад. Това му придаваше изражение на влечуго.

— Е, тогава да попитам за господин Джоузеф Бонано. Той тук ли е?

— Какви сте вие, бе? Ченгета ли сте?

— Ние сме просто опечалени граждани. Надяваме се, че г-н Боунс е готов да направи дарение за погребалния фонд на Дейвид Фонтено.

— Той вече направи дарение — рече вторият тип, същинско копие на влечугоподобния, но малко по-дебел.

И тримата се превиха от силен смях.

Приближих се до оградата. Влечугоподобният насочи автомата си в мен.

— Кажете на Джо Боунс, че е дошъл Чарли Паркър, че съм бил в къщата на Агилярови в неделя и че търся Ремар. Мислиш ли, че онзи смешник ей там може да запомни всичко това?

Влечугоподобният се върна няколко метра — при третия, който бе застанал до количката и му прошепна нещо. Онзи извади ултракъсовълнова радиостанция от джоба и започна да говори в нея. След малко кимна на колегата.

— Каза да ги пуснем, Рики.

— Добре — рече Рики и извади апаратче за дистанционен контрол от джоба.

— Я, вие двамата, дръпнете се от портата и се опрете с ръце на колата. Ако носите патлаци, казвайте си направо. Защото намеря ли впоследствие оръжие, за което си траете, ще ви пусна по един в тиквите и алигаторите ще си имат банкет. Чаткате ли?

И двамата имахме пистолети: аз — смит и уесън, Луис — зигзауер. Дадохме им ги, Луис извади и нож от калъф на глезена, за още по-голяма достоверност. Оставихме колата и тръгнахме след количката по алеята. Единият седна на нея с лице към нас и насочен автомат, а самият Рики вървеше отзад и се хилеше.

Наближавахме, замириса силно на печени на скара скариди. На желязна маса отстрани бяха наредени напитки — доста голям избор. А в широк барабан с лед бяха наблъскани метални кутийки бира „Хайнекен“ и „Абита“.

Иззад къщата долетя зловещо ръмжене, изпълнено с ярост и сила. След малко се чу дрънчене на верига и се показа огромно животно, опънало я до скъсване. Козината му бе сива, дебела като на вълк. Очите бяха светли, интелигентни, а това означаваше, че е още по-опасно. По груба преценка тежеше не по-малко от стотина килограма. При всяко рязко дръпване на веригата ми се струваше, че ще я скъса или извади заедно с дебелата халка от стената.

По-късно усетих, че вниманието му е насочено главно към Луис. Кучешките очи непрекъснато го следяха, а по едно време животното се изправи на задните крака и се опита да му се нахвърли. Луис го гледаше със спокойните и леко разсеяни очи на учен, който изследва поредната непривична форма на живот.

Джо Боунс откъсна парче ухаещо от подправките пиле с вилица и го сложи в порцеланова чиния. Бе малко по-висок от Рики, с дълга черна коса, леко провиснала над челото му. Носът му, изглежда, бе чупен в някакъв инцидент или сбиване, горната му устна носеше неголям белег отляво, който обаче създаваше впечатление за изкривяване. Бе облечен в бяла риза, разтворена до кръста и провиснала над шортите. Виждаха се коремът му — твърд и мускулест, гръдният кош и ръцете, доста силно развити за човек с неговия ръст. Стори ми се, че е гаден и интелигентен, досущ като завързаното на верига животно, а това и обясняваше как е успял да се задържи цели десет години начело на банда в Ню Орлиънс.

Сега добави и домати, ситно накълцана маруля и смесен с пиперки ориз в чинията и я подаде на седналата наблизо му жена. Тя изглеждаше по-възрастна от него. Мисля, че бе поне на четиридесетина години, може би малко по-малко. Бе руса, сигурно естествено руса, защото не забелязах черно в корените на косата й. Почти нямаше грим, но очите й пък бяха закрити с големи слънчеви очила. Бе облечена в копринена роба с къси ръкави над бяла блуза и къси бели шорти. Бе боса също като Джо Боунс. От едната им страна стояха още двамина в ризи и панталони, също въоръжени с автомати. Забелязах още двамина на балкона и един седнал пред вратата на къщата.

— Ще обичате ли нещо за ядене? — попита ме Джо.

Поне така изглеждаше, защото гледаше мен.

Говореше тихо, звучеше съвсем лек луизиански акцент.

— Не, благодаря — отговорих аз.

Не предложи нищо на Луис. Луис се направи, че не забелязва.

Джо си сипа и от скаридите, и от салатата, сетне кимна на охраната да си вземат и те от останалото. Направиха го поред, един ядеше, другите продължаваха да се оглеждат; всички се хранеха с пръсти.

— Хм, убийствата на Агиляровите — много неприятна работа, ужасна — обади се след малко Боунс.

Махна с ръка към единствения незает стол. Разменихме погледи с Луис, аз свих рамене и седнах.

— Извинявам се, че си позволявам по-интимен въпрос, но доколкото научих, изглежда, същият човек е отговорен и за смъртта на вашето семейство.

Усмихна ми се почти съчувствено и повтори:

— Ужасно, нали? Ужасно.

— Разбрах, че сте проявили интерес към земята на старата Агиляр — рекох аз.

Джо Боунс изсмука поредната скарида и внимателно остави опашката отстрани на чинията.

— Аз интереси имам много — отговори внимателно. — При това не става дума за земя на Агилярови. Ако някой сенилен педал е решил да наваксва за тежкия си живот, като пробутва земя на чернилките, това съвсем не значи, че тази земя наистина им принадлежи. На чернилките, де.

Думата „чернилка“ му засядаше на гърлото всеки път и той я произнасяше, сякаш плюеше. Цивилизованото лустро и любезността на домакин се бяха оказали съвсем крехки и краткотрайни и се изхлузиха от него като зле скроена наметка. Освен това, изглежда, си бе поставил за задача нарочно да провокира Луис. А това бе крайно неразумно, въпреки всичкото оръжие наоколо му. Може би защото не познаваше Луис.

— Изглежда, един от вашите хора, името му е Тони Ремар, е бил в къщата на Мари Агиляр през нощта на убийството й. Бихме желали да поговорим с него.

— Тони Ремар вече не принадлежи към моето обкръжение — след просташките си изявления Боунс отново се връщаше към официалния тон. — Постигнахме взаимно съгласие да се разделим и вече от седмици не съм го виждал. Нямам и идея, че е бил в дома на Агиляр и защо. Научих за това от полицията.

Усмихна ми се. Усмихнах му се и аз.

— А Ремар дали има нещо общо със смъртта на Дейвид Фонтено?

Челюстта му се стегна, но усмивката си остана на лицето му.

— И за това нямам никаква идея. Научих за Фонтено от телевизията тази сутрин.

— Също ужасно, а? — подметнах.

— Винаги е ужасно и тъжно когато умират млади хора — рече той дълбокомислено. — Вижте, ужасно съжалявам за вашата съпруга и детето, наистина съжалявам, но не мога да ви помогна. Пък и честно казано, вече започвате да ставате груб, затова най-добре си вземайте чернилката и се разкарайте по дяволите оттук.

Мускулите във врата на Луис заиграха и това бе единственият знак, че е чул думите на Джо Боунс. Джо Боунс го загледа нагло и му се ухили, взе кокалче от чинията и го захвърли към кучето. То дори не му обърна внимание, докато господарят му не щракна с пръсти. Тогава го лапна и хищно го схруска за миг.

— Знаеш ли какво е онова там? — ужким говореше на мен, но езикът на тялото му се обръщаше към Луис.

При това изразяваше пълно презрение. Когато премълчах, той си отговори сам.

— Нарича се бьорбул, южноафриканска порода. Един германец на име Петер Геерчен я е създал за нуждите на армията и антитерористичните отряди на полицията в ЮАР. И как? Кръстосал руски вълк с немска овчарка. Това е куче пазач, но само на бели хора. Подушва чернилките отдалеч.

Обърна се пак към Луис и се ухили още по-гадно.

— Трябва да внимавате много… — обадих се аз. — Да не вземе да се обърка и да ви скочи и на вас.

Джо Боунс подскочи, сякаш го тресна стоволтов ток. Очите му се присвиха, превърнаха се в цепки. Вгледа се в мен с очевидното намерение да разбере дали говоря буквално или намеквам за произхода му. Продължих да го гледам спокойно.

— Я по-добре се разкарвайте. Веднага! — рече след секунда със зле прикрита заплаха в гласа.

Свих рамене, изправих се. Луис се приближи до мен. Разменихме си погледи.

— Този човек май ни гони — рече Луис.

— Може би, но ако си тръгнем така, той вече няма да ни уважава.

— А какво е човек, загубил уважението на хората? Нищо — реторично запита Луис и сам си отговори.

После взе чиния от масата и я вдигна високо над главата си. Чинията избухна и се разби на стотици дребни парченца, а маузеровият куршум се заби в дървената къща отзад. Жената скочи от стола и се хвърли по очи на земята, а двамината главорези се впуснаха да закрият шефа си с тела. В следващата секунда още трима се появиха на ъгъла на къщата и се затичаха към нас.

Пръв до нас стигна Влечугоподобния. Пръстът му вече се свиваше на спусъка, но Джо Боунс силно блъсна ръката му нагоре.

— Стой, бе, тъпанар! Да не искаш да ме убият!

Бързо огледа дърветата извън оградата и се обърна към мен.

— Значи влизате тук, стреляте по мен, плашите ми жената! Какво си мислите, че правите, да ви го начукам аз на вас, а?

— Онази мръсна дума я каза ти! — кротко рече Луис.

— Вярно е — подкрепих го веднага. — Кой спомена „чернилка“, а?

— Знам, че имате важни приятели в Ню Орлиънс — изсъска Джо Боунс. — Аз си имам достатъчно главоболия и без федералните, но ако те видя пак тук, теб и твоята… замълча и с мъка преглътна думата, — твоя приятел, ще рискувам и ще ви пречукам. Ясно ли е?

— Ясно ми е — рекох. — Слушай, Джо, аз Ремар ще го намеря. И ако се окаже, че ни лъжеш и онзи тип се измъкне благодарение на теб, ще се върна.

— Ако стане така, че да се връщаме пак тук, Джо, ще се наложи да оперираме малко твоето кученце. Чат ли си, Джо? — рече Луис със съвсем кротък тон.

— Вие само се върнете! — закани се Джо, съвсем задъхан от ярост. — Аз теб ще те разпъна на колчета на земята и ще ти го пусна да се наяде едно хубаво — добави той и посочи с пръст Луис.

Тръгнахме внимателно назад към портата, като продължавахме да гледаме Джо Боунс и хората му. Жената стана и го прегърна, сякаш да го утеши; белите й дрехи бяха зеленясали от тревата. Погали го по ръката с пръсти, с ален лак на ноктите, но той я блъсна грубо в гърдите и тя политна назад. По устните му изхвръкна слюнка.

Чух, че вратата се отваря зад нас и двамата притичахме до колата.

— Не знаех, че Ейнджъл стреля така добре — рекох. — Да не би да си му давал уроци?

— Ъхъ — измърмори Луис.

Сега вече изглеждаше наистина потресен.

— Щеше ли да уцели Джо Боунс?

— Да, бе. Аз се чудя как не уцели мен.

Вратата се отвори и Ейнджъл се мушна на задната седалка. Маузерът бе прибран в калъфа.

— Значи вече уредихме Джо Боунс и може да поиграем билярд, да подгоним мацките, а? — ухили се той.

— Ти откога гониш мацки, бе? — изгледа го Луис накриво.

— Така правят истинските мъже — гордо рече Ейнджъл. — Аз да не съм нещо по-долу?

Потеглихме бързо към Ню Орлиънс, а оградата остана нейде отзад.

— На мен ми се стори, че Джо май се гипсира — гордо рече Ейнджъл. — Ама какво кученце само има, а?

— Южноафриканско, обучено да гони чернокожи — обясних му аз. — Ти помниш ли Чикейн? Преподобния Франк Чикейн?

Чикейн бе секретар на Южноафриканския църковен съвет, бял. Бе на посещение в САЩ през 1989 година. По време на визитата колабира и никой не можа да разбере причината. ФБР накрая разкри, че някой е напръскал дрехите му с фосфати. Целта била да се предизвика инфаркт и да изглежда, че е починал от естествена смърт. Но Чикейн си оживя и си замина по живо, по здраво.

— По-късно се оказа, че Южноафриканската комисия за разследване и расово помирение настойчиво търсела човек на име Утър Басон. Той бил личен лекар на Питър Бота[49], под чиято егида пък била фосфатната програма на правителството. Хайде сега де. Пък и идеята за този вид кучета също била на Бота. Изглежда, че ръката на отмъщението е достатъчно дълга, а и търпението на подгонените не е безкрайно.

Ейнджъл потупа по прозореца с пръсти и рече:

— Пък и въпросният Джо Боунс, уж страшен тип, ама не се оказа толкова страшен, а?

Не бях очаквал много от посещението при Боунс, резултатите наистина не бяха Бог знае какви, но за сметка на това бяхме успели да раздрусаме гнездото на осите. Предполагах, че веднага ще се опита да се свърже с Ремар, което пък ще бъде достатъчно да изкара онзи тип от скривалището. Ето това бе идеята ми и тя не бе лоша. На добрите идеи обаче едно им е лошо: от десет поне девет пъти някой се сеща за същото преди вас.

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

В хотела се прибрахме късно следобед. Чакаше ме послание от Морфи. Обадих се в шерифството, оттам ме прехвърлиха на клетъчен телефон.

— Къде ходиш, бе, Паркър? — попита той.

— На посещение при Джо Боунс.

— Хайде бе, мамка му! И защо си направил тази дивотия?

— Ей така, да поразмътя водите.

— Нали те предупредих, бе, човек! Не се ебавай с Боунс! И сам ли отиде?

— Не, с приятел. Само че Джо не го хареса.

— Какво не му хареса?

— Ами че родителите му били чернокожи.

Морфи се разсмя.

— Казах ти, че Джо е ужасно чувствителен на тема генно наследство. Ама пък е добре някой да му го напомня от време на време.

— Виж сега, той заплаши приятеля ми, че ще нахрани кучето си с него.

— Естествено — рече Морфи тъжно. — Джо много си обича кучето.

— При теб нещо ново?

— Може би. Обичаш ли морски деликатеси?

— Тц.

— Добре, тогава ще отидем в Бъктаун. Страшно готвят там ти казвам, само морски продукти — най-добрите скариди. Ще дойда да те взема след два часа.

— Освен скаридите има ли някаква друга причина да ходим в Бъктаун?

— Ремар. Едно от бившите му гаджета има къща там. Може да понаучим някои неща.

Почуках на вратата на Рейчъл. Нямаше я. На рецепцията ми съобщиха, че излязла рано сутринта — отишла в университета. Междувременно се получили цял куп факсове за нея, които чиновникът поглеждаше намусено. Изкуших се да ги прелистя набързо, но се отказах и се върнах в стаята. Взех си душ, преоблякох се, оставих бележка на Рейчъл, че ще й се обадя по-късно. Говорих с Луис и Ейнджъл, съобщих им къде отивам и ги помолих да изчакат Рейчъл. Луис правеше йога упражнения на пода. Ейнджъл гледаше някакъв сериал по телевизията.

Морфи пристигна извънредно точно. Запрашихме на север по булевард „Канал“, после свихме в западна посока по „Лейкшор Драйв“. Водите на езеро Поншартрен проблясваха под късното обедно слънце. Някъде напред се виждаха фаровете на отиващите към Мандевил и Ковингтън коли по моста над гигантската водна площ. Минахме покрай малкото пристанище на „Уест Енд Парк“ и Морфи ми показа широк булевард с три платна, водещ към Южния яхтклуб, един от най-старите в страната. Морфи добави, че е ходил в клуба само веднъж, когато му се наложило да арестува един тип, запалил яхтата на бизнеспартньора си, след като научил, че последният спи с жена му. Горящата яхта осветявала бара, където пироманът седял кротко, пиел скъпо уиски и чакал да дойде полицията.

Бъктаун бе красиво място, всъщност това бе перверзна хубост, особено ако обичате миризмата на риба. Затворих прозореца на колата с надежда да си минимализирам увреждането на сетивата, но Морфи отвори своя и с удоволствие загълта въздуха с пълни гърди. На мен лично Бъктаун ми изглеждаше неподходящо място за убежище на човек като Ремар, но тази мисъл сама по себе си бе достатъчна причина онзи да предпочете да се скрие именно тук.

Каръл Стърн живееше в прилична на камилска гърбица къщурка, едноетажна отпред със залепена двуетажна част отзад, малка градина, разположена съвсем до брега и на няколко преки от главната улица на Бъктаун. Според Морфи Каръл работела в един бар на „Сейнт Чарлз“, но в момента била в панделата за незаконно притежание на дрога с намерение да продава. Според информатора на Морфи Ремар щял да плаща наема до излизането й на свобода. Оставихме колата на ъгъла на улицата и се измъкнахме от нея. Почти едновременно свалихме предпазителите на пистолетите. Това бе спонтанна реакция — спогледахме се и се засмяхме.

— Ти не си ли доста извън собствената си територия тук, а? — попитах Морфи.

— Слушай бе, Паркър, ние нали дойдохме само да похапнем нещо морско — оплака се той с тон на обиден човек. — Ако има време, ще надникнем насам-натам, просто ей така, заради случайната възможност. Не се бъркам в работата на никого, чуваш ли какво ти казвам?

Махна ми към фасадата на дома, самият той тръгна да заобиколи отзад. Пристъпих към малката веранда отпред и се опитах да надникна през остъклената входна врата. Стъклото бе доста замърсено, впрочем цялата къща изглеждаше просто занемарена. Преброих до пет и натиснах дръжката на вратата. Отвори се с леко скърцане, аз направих внимателна крачка напред в коридорчето. Чух шум от счупено стъкло и почти веднага зърнах отсреща Морфи да протяга ръка през дупката и да отваря задната врата.

Тук миришеше. Слабо, но веднага се усещаше. Все едно оставено на слънце месо за малко по-дълго време. Стаите на долния етаж бяха празни — кухня, малка всекидневна с канапе и стар телевизор, спалничка с едно легло и стенен гардероб. В него имаше женски дрехи и обувки. На леглото се мъдреше само стар, извехтял матрак.

Морфи тръгна пръв по стълбите нагоре. Аз вървях по-назад. И двамата бяхме насочили пистолетите към втория етаж. Какво очаквахме да стане? Във всеки случай тук миришеше по-силно. Минахме покрай баня. Вратата бе отворена, от душа капеше вода, плочките отдолу бяха боядисани в ръждиво. На мивката под малко огледало стояха принадлежности за бръснене, пяна, ножчета и шише с одеколон марка „Бос“.

В коридора имаше още три врати — всичките открехнати. Дамската спалня бе отдясно. Бели чаршафи, саксии с декоративни растения, вече леко завяхващи, на стените евтини репродукции на Моне. Върху дълга тоалетка беше натрупана козметика, на едната стена бе поставен бял шкаф. Прозорецът на отсрещната стена гледаше към пълна с плевели и избуяла трева градинка.

И в този шкаф имаше женски дрехи и обувки. Каръл Стайн очевидно имаше пристрастия към дрехите и вероятно си ги осигуряваше с припечеленото от дрогата.

Източникът на миризмата се оказа зад втората врата. На туристическа печка до гледащия към улицата прозорец на тих огън вреше отворена тенджера. Бе голяма, пълна с пенеста течност — сос на някаква яхния с неопределен произход. Изглежда, месото бе стояло на огъня прекалено дълго и бе превряло, оттам и неприятната миризма на мърша. На пода бе постлан нов червен килим, върху него имаше две кресла и поставен на масичка портативен телевизор с направена от метална закачалка за дрехи антена.

Третата стая също гледаше към улицата, нейната врата бе почти затворена. Морфи застана отдясно, аз — отляво. Той преброи до три, блъсна я с крак и връхлетя вътре с насочен наляво пистолет, аз влязох веднага след него, насочил оръжието надясно с опънати пред тялото ръце и пръст опрян на спусъка.

Залязващото вече слънце хвърляше златисти отблясъци върху предметите в стаята: разхвърлено легло, отворен на пода куфар, тоалетка, на стената — плакат от концерт на братята Невил в Типитина с автографи, надраскани върху лицата им. Килимът под краката ми бе влажен.

Замазката на тавана бе паднала почти цялата, покривните греди се виждаха. Вероятно Каръл Стайн е възнамерявала да прави ремонт или да преустроява горните стаи, но плановете й са били прекъснати поради ареста и влизането в затвора. Във вътрешната част на стаята висяха поредица въжета, каквито използват алпинистите. Бяха преметнати през покривните греди и поддържаха тялото на Ремар.

Под захождащото слънце останките му грееха със странна светлина. Виждаха се вените и мускулите на краката, вратните сухожилия, жълтеникавите мастни натрупвания на кръста, коремните мускули, сбръчканият като черво пенис. Огромни зидарски пирони бяха забити в стената отзад и той висеше отчасти и на тях, по един под мишниците, а въжетата носеха основната тежест на тялото.

Пристъпих още напред и тогава забелязах и третия пирон. Бе забит зад врата и поддържаше главата изправена. Тя бе извърната надясно, в профил, нагласена в това положение с помощта на още един пирон — под брадата. Черепът блестеше белезникав на места, където кръвта се бе стекла надолу. Очните дупки бяха почти празни, стиснатите зъби се белеха оградени от венците.

Ремар бе частично одран, внимателно нагласен и закачен на стената и въжетата. Лявата ръка сочеше диагонално надолу спрямо позицията на трупа, пръстите стискаха нож с дълго острие, подобно на месарски инструмент за белене на сланината, но по-широк и по-тежък. Сякаш бе закрепен с лепило за тях.

Но вниманието на новодошлия би било неизбежно и незабавно привлечено най-напред от дясната ръка на фигурата, накъдето бяха насочени и безжизнените слепи очни дупки на самия Тони Ремар. От рамото до лакътя тя бе нагласена перпендикулярно на тялото, след това се издигаше вертикално нагоре с помощта на вързано за китката въже. В пръстите на дясната ръка, заметната до голяма степен върху самата нея, Тони Ремар държеше собствената си одрана кожа… Виждах ясно формите на ръцете, краката, космите на скалпа, зърната на гърдите. Под скалпа, който висеше почти до коленете, се виждаха и кървавите ръбове на одраното лице. Леглото, подът, стената — всички те бяха обагрени в алено.

Погледнах вляво и зърнах Морфи — молеше се тихичко за душата на Тони Ремар.

Стояхме отвън, облегнати на колата, отпивахме от картонените чаши с кафе. Междувременно пристигаха хората на ФБР, доста коли на местната полиция, а и от Ню Орлиънс. Около къщата се събра тълпа, някои бяха местни хора, други — посетители, привлечени от предлагащите морски блюда ресторанти на Бъктаун. Натискаха се напред, чакаха да изнесат тялото. Нямаше да дочакат. Местопрестъплението бе организирано от убиеца като истинско шоу и както полицията, така и федералните искаха да го документират максимално пълно. Чак тогава щяха да вдигнат тялото и да развалят гротескно-перверзната сцена, създадена като по специален сценарий в онази стая горе.

Появи се и Улрич, облечен в стария кафеникав костюм, отново намачкан и овалян в типичната си славна форма. Извади от джоба торбичка с понички и ни предложи каквото бе останало. Зад полицейския фургон видях колата му — „Шевролет“ модел 1996 година, червен и бляскав като нов.

— Я си вземете, сигурно сте гладни — рече той благодушно и протегна плика към нас. Но и двамата отказахме. Образът и фигурата на Ремар не ми излизаха от съзнанието. Морфи на свой ред изглеждаше зле, бе пребледнял и тъжен.

— Говорихте ли с местните? — попита Улрич.

Кимнахме и двамата. Вече бяхме дали обстойни показания на двама детективи от градската полиция; единият се оказа зет на Морфи.

— Е, тогава можете да се чупите — рече Улрич. — Само че лично аз ще искам да си поговорим пак.

Морфи се запъти към шофьорската врата, аз към — отсрещната, но Улрич ме хвана за ръката.

— Всичко наред ли е? — попита ме той, като ме гледаше в очите.

— Мисля, че да.

— Морфи е подушил добра следа, но не би трябвало да те води със себе си. Когато научи, че отново си бил пръв на местопрестъплението, Дюран ще има да ме ругае…

Дюран бе специален агент на ФБР и шеф на бюрото за Ню Орлиънс, пряк и единствен шеф на Улрич тук. Не го познавах лично, но пък добре знаех какви са този тип местни баровци. Те се имат за нещо като царчета, управляват си подчинената територия като суверени, използват си агентите по назначение — както им скимне, и винаги персонално одобряват всяка операция. Съперничеството за началническия пост винаги е жестоко. Така че не биваше да се подценява човек като Дюран; ако не друго, той най-малкото бе опасен противник — от всякаква гледна точка.

— Още ли си в онзи хотел?

— Там съм.

— Ще се отбия да те видя. Има нещо, което трябва да проверя с теб.

Обърна се и тръгна към къщата на Стърн. Влезе през вратата и подаде торбичката с поничките на двете униформени ченгета пред нея. Единият я пое внимателно и неохотно, държеше я като пакет с бомба. Когато Улрич се скри в къщата, той се извърна и я хвърли в съседната кофа за боклук.

Морфи ме остави пред „Ришельо“. Преди да се разделим, му дадох номера на клетъчния телефон. Той си го записа в малко черно тефтерче, което завързваше с гумено ластиче.

— Свободен ли си утре? Анджи ще готви някаква вкусотия. Заслужава си да се разкараш до нас. Само като лизнеш от нейните манджи и ще се влюбиш в тях завинаги.

Внезапно тонът му се промени.

— При това има едни неща, които е най-добре да обсъдим на спокойствие.

Благодарих, макар че нещо в мен се бунтуваше и настояваше никога вече да не се срещам с Морфи, Улрич или кое и да е друго ченге. Тъкмо потегляше, когато потропах с длан по покрива на автомобила. Морфи свали прозореца и си подаде главата.

— Защо правиш всичко това? — попитах го направо.

Морфи бе направил доста усилия, за да ме включи в разследването, да ме държи в течение на всичко, което става и за което не бих могъл да науча по друг начин. Трябваше да разбера защо постъпва по този начин. Освен това се питах дали мога да му се доверя и до каква степен.

Той сви рамене.

— Агилярови умряха кажи-речи в ръцете ми — по мое дежурство. Длъжни сме да пипнем убиеца. Ти знаеш нещо за него, може би дори доста неща. Той те е предизвикал пряко, нападнал е семейството ти. Онези от ФБР си играят тяхната си игричка и не ни казват нищо. Ти си ми единственият източник.

— Искаш да го хванеш, а? — рекох и ми се стори, че виждам още нещо в лицето му, нещо, което ми се стори познато.

— Е, чак пък толкова. Не, не, човече. Аз си имам съпруга, семейство. Разбираш ли какво ти казвам?

Кимнах и си замълчах, но бях сигурен, че в очите му имаше нещо, което резонира дълбоко в мен. Пак почуках по покрива и той потегли. Загледах се след него и се запитах: дали пък и той не търси опрощение за извършени прегрешения?

Полицията на Ню Орлиънс е създадена през осемнадесети век с основната цел да контролира робите и да поддържа реда сред тях.

През първите петдесетина години репутацията й е от лоша по-лоша; ченгетата са корумпирани и груби, държат се малко по-добре от най-обикновени наемници. По онова време сред тях доминират ирландци и германци — хора, които пребиват пияниците, за да им вземат дребните пари от джобовете. По време на разделението на града, някъде по средата на деветнадесети век, ченгетата от отделните райони враждуват помежду си поради различните си интереси в комара. По същото време мнозина от тях са обвинени за изнасилване, линчуване и кражби, да не говорим за подкупи. Самият факт, че са преназначавани всяка година, сочи, че са били главните инструменти на двете основни политически партии. Полицията манипулирала местните избори, заплашвала гласоподавателите, дори участвала в клане на умерените сили в Института по механика през 1866 година.

Хич и не си въобразявах, че Лутър Борделон би могъл да получи справедливост от ченгетата на Ню Орлиънс. Тяхната репутация като побойници и мъчители на чернокожите датира още от периода на Гражданската война, когато повечето от завърналите се от фронта южняци постъпват в полицията. През 1877 година черните губят още позиции — републиканците падат от власт и расовото разделение в нея отново набира сила. Съмнявам се дали Лутър Борделон някога е познавал историята на полицията, която фактически става причина за смъртта му, но съм сигурен, че не би се учудил на свързаните с нея хиляди срамни факти.

Ако Морфи и Гарза бяха убили Борделон, ако наистина го бяха застреляли, когато е бил невъоръжен, и бяха подхвърлили пистолет до тялото му, то тогава и те просто бяха част от мрачната истина за полицията на Ню Орлиънс. Сега стоях на ъгъла на „Еспланейд“ и „Елисейските полета“ и ми се струваше, че наоколо ми има само гнилоч и развала. Тя се вливаше в устата, в ноздрите, почти спираше дишането. Напъхваше се под ноктите и цапаше кожата. Усещах я дори в потта на гърба си и в избилите между паважните плочки бурени. Ню Орлиънс. Град, построен и израсъл от комара и проституцията, от робството, корупцията и насилието, но донякъде и благодарение на спасителните добродетели на различните занаяти, емиграцията и етническото разнообразие. Полицията му се е развивала и изграждала успоредно с всичко това и съвсем не бива да се учудваме, че борбата за поддържане на идеалите е тежка и продължителна.

Но нещо в очите на Морфи ми говореше, че той отчаяно търси опрощение за греховете си. Че в усилията му да намери Пътника се крие и част от желанието му да изкупи вината за смъртта на Борделон или поне за онова, което хората си мислят за нея. Усещах този стремеж в Морфи, защото вече го познавах от собствен опит. Знаех отлично, че мир на душата се постига много мъчно, че житейските дългове не се изплащат така леко. Вярвах обаче, че Морфи ще успее да стигне до тази истина… и се оказах прав.

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Върнах се в стаята и се къпах под врялата вода, докато кожата ми почервеня и започна да ме боли. Облякох лек пуловер и ленени панталони, обадих се на Луис и Ейнджъл и се разбрахме след пет минути да се съберем в стаята на Рейчъл.

Тя отвори вратата. Забелязах, че пръстите й са изцапани с мастило. Зад ухото й бе поставена писалка, косата й бе навита на кок с помощта на два забучени в нея молива. Очите й бяха зачервени от четене, под тях имаше тъмни кръгове.

Не можах да позная помещението — бе доста променено. Върху единствената маса стоеше разтворен компютър — лаптоп, заобиколен със стотици листове, хартийки, книги и бележки. На стената отсреща бяха закачени диаграми, жълти листчета за бележки с лепливи краища и цяла поредица рисунки — нещо като анатомически скици. На пода до стола се въргаляха факсовете и чиния с куп нахапани сандвичи, кана кафе и изцапана чаша.

Чух почукването. Отворих вратата на Луис и Ейнджъл. Последният удивено загледа стената.

— Онзи тип на рецепцията си мисли, че само някаква си откачалка може да получава толкова много факсове — рече той засмяно. — Ако види тази изложба, сто на сто ще повика ченгетата.

Рейчъл седна на стола и извади моливите от косата си. Разпиля я с ръка по раменете си и започна да масажира схванатия си врат.

— Е — рече тя, — кой ще започне?

Разказах им за Ремар и умората незабавно изчезна от лицето на Рейчъл. Накара ме подробно да опиша позицията на тялото му, отново и отново, а след това затърси нещо по бюрото си, като непрестанно разлистваше и преместваше стотиците листчета.

— Ха! Ето! — възкликна тя и гордо ми подаде лист хартия. — Това е, нали?

Държеше черно-бяла илюстрация с дребен надпис отгоре „Tab. primera del lib. segundo“[50]. Най-долу с почерка на Рейчъл бе написано „Валверде, 1556 г.“

На илюстрацията бе нарисуван одран човек, поставил левия крак на камък. В лявата си ръка държеше дълъг нож със закривена дръжка, а в дясната — собствената си провиснала кожа. Чертите на лицето му личаха на кожата, а очите му си бяха в очните дупки. Но като изключим тези разлики, рисунката бе съвсем сходна с позицията, в която заварихме тялото на Ремар. Различните части и органи на тялото бяха маркирани с букви от гръцката азбука.

— Да, това е — рекох тихо. — Такова нещо намерихме.

Подадох листа на Ейнджъл и Луис. Те я загледаха мълчаливо.

— Това е „Historia de la composicion del cuerpo humano“ — рече Рейчъл. — „История на устройството на човешкото тяло“, написана от испанеца Валверде през 1556 година като учебник по медицина. Рисунката…

Рейчъл протегна ръка и си взе илюстрацията от Луис, после я вдигна над глава, за да я виждаме всички едновременно.

— Рисунката е илюстрация на мита за Марсий. Той е сатир, последовател на богинята Кибела[51]. Марсий бил прокълнат, когато намерил забравена от Атина флейта, която свирела сама, защото била омагьосана от богинята. Музиката й била прекрасна, омайваща и селяните започнали да твърдят, че Марсий свири по-добре от самия Аполон, който пък свирел на арфа.

Разгневен, Аполон предизвикал Марсий на състезание с жури самите Музи. Тогава Марсий загубил, защото не можел да пее и да свири едновременно, а Аполон го наказал за дързостта му, като го одрал жив и приковал кожата му към един бор. Според поета Овидий в мига на смъртта си Марсий възкликнал: „Quid me mihi detrahis?“ — буквално преведено това означава: „Кой е онзи, който ме откъсва от самия мен?“ Художникът Тициан нарисувал своя версия на мита. По-късно и Рафаел. Предполагам, че в тялото на Ремар ще бъдат намерени остатъци от кетамин. В изпълнение на мита жертвата трябва да е била одрана жива. В края на краищата трудно се създава шедьовър, ако обектът мърда.

Обади се Луис:

— Но внушението на рисунката е сякаш той се е одрал сам. Марсий държи и ножа, и одраната кожа. Защо убиецът е избрал този вариант?

— Досещам се за една причина, но тя е просто предположение — отвърнах му аз. — Защото може би в известен смисъл Ремар се е самонаказал. Бил е в дома на Агилярови, където не е трябвало да ходи. Смятам, че Пътника се опасява да не е бил видян от него. Ремар е нарушил нечие спокойствие и е бил наказан за това, но отговорността си е негова. Такава логика, знаете.

Рейчъл кимна и ми подаде два листа.

— Това е интересно наблюдение, но може би има още нещо. Да си спомним какво се бе случило с Те Жан Агиляр.

На първия бе преснимана сцената с тялото на мъртвия Те Жан. Вторият бе друга илюстрация с различен надпис — „De dissect. Partium“. Отново с почерка на Рейчъл отдолу пишеше датата — 1545.

На тази рисунка имаше прикован на дърво мъж, на фона на каменна стена отзад. Главата почива на клоните, ръцете са разпънати странично на други клони. Кожата на гръдния кош е одрана, белите дробове, бъбреците и сърцето — разкрити. На платформа отстрани стоеше орган, който не можех да позная, може би стомахът. Лицето бе цяло и цялата ситуация наподобяваше позицията на тялото на Те Жан.

— Пак Марсий — рече Рейчъл. — Или поне адаптация на мита. Това е от Естиен[52]. Също ранен учебник по медицина — „De dissectione partium corporis humani“[53].

— Ама ти да не искаш да кажеш, че този откачалник убива по модели на древногръцки митове, а? — обади се Ейнджъл.

— Не е толкова просто — въздъхна Рейчъл. — Мисля, че митът му говори нещо, защото го е използвал поне два пъти. В същото време виждате, че теорията около Марсий не се връзва с убийствата на леля Мари и семейството на Птицата. Аз намерих тези илюстрации почти случайно, но не съм открила нищо във връзка със смъртта на останалите жертви. Продължавам да търся. Най-вероятно идеите за сценария на другите убийства също са свързани с ранни учебници по медицина. И ако съм права, ще ги намеря и тях.

— Не е ли възможно да си имаме работа с човек с медицинска компетентност? — подхвърлих аз.

— Или пък сериозни знания за много стари издания и текстове — добави Рейчъл. — Вече знаем, че е чел Книгата на Енох или някои нейни части, дори и опростени. Не мисля, че е необходима специална медицинска квалификация за обезобразяването на телата, но пък може би не са излишни известни хирургични умения или опит с някои медицински процедури.

— Ами ослепяването, одирането на лицата? — попитах я аз. С мъка потиснах изплувалия спомен за Сюзън и Дженифър. — Те с какво са свързани?

Рейчъл поклати глава.

— Продължавам да търся. Изглежда, лицата имат някакъв символичен смисъл за убиеца. Лицето на Дженифър е било върнато, защото е умряла преди да започне да работи по нея — така поне предполагам. Освен това е искал лично да те шокира. Одирането означава още, че в неговите очи жертвите нямат никаква стойност като индивиди, симптом за това, че отхвърля статуквото им на хора. Обяснението е, че отнемането на лицата означава лишаване от най-непосредствената изява на човешката индивидуалност, основната й физическа характеристика.

Очите? Има мит, според който образът на убиеца се запечатва в ретината на жертвата. Във връзка с човешкото тяло има множество сходни легенди. Още в началото на миналия век някои учени изследват теорията, свързана с т.нар. вторична памет, че от трупа на жертвата тече кръв, ако убиецът е в същото помещение.

Рейчъл се изправи, протегна се и се разкърши.

— Без да ви обиждам, иска ми се да си взема един душ и после да отида някъде да похапна нещо вкусно. А сетне ще спя поне дванадесет часа.

И тримата се изправихме да си ходим, но тя ни спря с жест на ръката.

— Само да ви кажа още нещо. Не желая да оставате с впечатлението, че си имаме работа просто с някой маниак или изрод, който буквално копира насилие от миналото или от стари източници. Не зная достатъчно по въпроса и не желая да давам окончателно мнение преди да съм направила още някои проучвания и справки. Ще се консултирам с хора, които имат повече опит от мен в тази област. Същевременно не мога да се отърва от впечатлението, че зад всичко извършено досега от убиеца има някаква фундаментална философия, определен път, по който той върви. И докато не я схванем, не разберем някои съществени неща за нея, няма да можем да го заловим.

Тъкмо понечих да отворя вратата и някой почука отвън. Отворих я бавно и с тяло закрих изгледа към вътрешността, а Рейчъл бързо започна да прибира окаченото по стените. На прага стоеше Улрич. В полумрака на коридора ясно се виждаше наболата му, може би двудневна брада.

— На рецепцията ми казаха, че мога да те намеря тук — ако не си си в стаята. Може ли да вляза?

За миг останах неподвижен, после отстъпих встрани, за да му направя път. Рейчъл бе застанала пред диаграмите на стената, които още не бе успяла да свали, но Улрич не се заинтересува от нея, а загледа Луис втренчено. Гледаше го и мълчеше.

— Познавам те отнякъде — рече след малко.

— Не мисля така — отвърна Луис. От очите му се излъчваше хлад.

Улрич се обърна към мен.

— Значи вече водиш наемните си убийци в моя град, така ли, Птицо?

Не отговорих нищо.

— Както вече казах, грешиш, човече — обади се Луис. — Аз съм бизнесмен.

— Така ли? И в кой бизнес движиш?

— Превантивен контрол: зарази и вредители[54] — рече Луис.

Въздухът натежа, очаквах всеки миг да тресне гръмотевица, да избухне буря. Изведнъж Улрич се обърна и излезе от стаята. На прага ми рече през рамо:

— С теб трябва да говоря. Ще те чакам в „Кафе дьо Монд“.

Останах така, загледан в гърба му, докато се скри след завоя на коридора. Погледнах Луис. Той вдигна рамене.

— Май съм по-известен, отколкото си мислех.

— Май че да — отвърнах и тръгнах след Улрич.

Настигнах го на улицата, но въобще не ми проговори, докато не седнахме в кафенето и той си поръча любимите сладки кифлички. Откъсна си парче и без да иска поръси костюма си с пудра захар. Отпи дълга глътка кафе, почти изпразни чашката и отново се накапа. На ревера му остана кафяво петно.

— Хайде казвай, Птицо? — рече най-сетне. — Какво възнамеряваш да правиш тук?

Стори ми се, че в гласа му звучи обида и разочарование. И може би умора.

— Познавам го този тип. Зная му мутрата. Зная и с какво се занимава.

Пак отхапа от кифличката.

Не отговорих. Гледахме се така в очите дълго време. Накрая Улрич отмести поглед. Отърси захарта от пръстите и си поръча ново кафе. Аз почти не бях докоснал моето.

— Името Едуард Байрън говори ли ти нещо? — попита след малко, когато се убеди, че няма да говоря за Луис.

— Не, нищо не ми говори. Защо?

— Беше портиер в клиниката „Парк Райз“. Нали Сюзън там роди Дженифър?

— Да, там.

„Парк Райз“ бе частна болница на Лонг Айлънд. Бащата на Сюзън бе настоявал да отидем там, защото персоналът бил елитен — лекарите били сред най-добрите в света. Във всеки случай, със сигурност бяха сред най-добре заплатените. Бях научил, че лекарят, които изроди Сюзън, получава месечно повече, отколкото аз за цяла година.

— Защо ме питаш тези неща?

— Научих, че уволнили Байрън. Тихомълком, без скандали, след като в моргата намерили обезобразен труп. По-точно някой си извършил незаконна аутопсия на женски труп. Утробата била отворена, яйчниците и яйчните канали били извадени.

— Имало ли е официално обвинение?

— Не, нали ти казах. Болничното ръководство решило да не вдига шум. В шкафчето на Байрън намерили медицински ръкавици, а по тях — следи от кръвта на мъртвата жена, дори и остатъци от тъкани. Той заявил, че някой се опитва да го натопи, че ръкавиците и прочие са подхвърлени нарочно. Разследването било вътрешно, дискретно и не довело до категорични резултати. Теоретично — да, някой би могъл да подхвърли тези неща в шкафчето му. Но пък защо? И го освободили. Не се обадили нито на полицията, нито на съдебните власти, нищо. Единствената причина да имаме информация за случая е, че местните ченгета междувременно разследвали поредица кражби на опиати от болницата и в списъка на заподозрените бил и Байрън. След като го освободили, кражбите силно намалели, но той пък винаги имал желязно алиби.

Байрън си заминал и оттогава никой не е и чувал за него. Имаме номера на социалната му осигуровка, но той не се е обаждал да се регистрира като безработен, не се е мяркал никъде, не е плащал данъци, не е ходил в някоя от административните служби, не е търсил работа в друга болница. Проверката показва, че кредитните му карти не са използвани от октомври 1996 година.

— Е, по какъв повод ми го казваш всичко това?

— Едуард Байрън е жител на Батън Руж. Съпругата му Стейси, бившата, още живее там.

— Потърсихте ли я?

— Разпитахме я неофициално вчера. Твърди, че не го е виждала от април миналата година, че й дължи издръжката за шест месеца. Последният изпратен от него чек е оформен в банка в Ричмънд, но жената мисли, че може би се навърта из района на голям Батън Руж или някъде наблизо. Каза ни още, че той отдавна искал да се върне тук, не обичал Ню Йорк. Изпратихме снимката от досието му в болницата по полицейските участъци — да го търсят рутинно. Ето, виж.

Подаде ми увеличена фотография на Байрън. Изглеждаше симпатичен, дори красив. Брадичката му бе възкъса и това леко нарушаваше хубостта на лицето. Имаше тънък нос, правилна уста, тесни черни очи, кестенява коса, сресана на път надясно. Изглеждаше по-млад от 35 години, но не знаех кога е сниман.

— Това е най-добрата ни следа — рече Улрич. — Казвам ти ги тези неща може би защото имаш право да ги знаеш. Но ще ти кажа още нещо: стой надалеч от госпожа Байрън. Настояхме да не говори с никого — в случай, че журналистите надушат нещо. И още нещо: не пипай Джо Боунс. Подслушахме онова неговото момче Рики по телефона: кълнеше се в какво ли не, че ти там си извъртял някаква дива каскада. Та те предупреждавам — следващия път няма да ти се размине.

Остави пари на масата.

— Последно, виждам, че си си събрал неголям екип. Някой от тях не може ли да ни помогне с нещичко, а?

— Все още не. Предположихме, че убиецът има лекарска квалификация или знания, говорихме за патология на сексуална основа. Ако се доберем до нещо важно, веднага ще ти се обадя. Но и аз имам един въпрос към теб — какви точно опиати са били откраднати от „Парк Райз“?

Наведе глава на една страна и леко изви устни, сякаш преценяваше дали да ми каже или не.

— Кетамин, хидро. Производни на феноциклидина.

Затраях си, че вече съм донякъде наясно с този препарат. ФБР може да създаде огромни неприятности на Морфи, ако там разберат, че ми е съобщавал такива подробности, макар че със сигурност го подозират. Улрич направи пауза и добави:

— Същото е намерено в телата на леля Мари и сина й. Убиецът го е използвал като упойка.

Завъртя кафената чашка с два пръста върху чинийката, докато дръжката се насочи към мен.

— Тебе страх ли те е от този тип, а, Птицо? — попита ме тихо. — Защото мен ме е страх. Помниш ли нашия разговор за серийните убийци — преди време, когато те водих да те запозная с леля Мари?

Кимнах утвърдително.

— Е, по онова време си мислех, че зная всичко за този тип хора, че съм виждал всичко, което може да се види. И наистина — срещал съм изнасилвачи, психопати, детеубийци, перверзни изроди и хора, които са прекрачили всякаква мярка, но те си бяха направо патетични и жалки, гнидави човешки образи, ти казвам. Ама този…

Обърна глава към улицата. Минаваше семейство във файтон. Кочияшът подръпваше поводите и сигурно сладкодумно им разказваше историята на площада „Джаксън“. Един член на семейството — дребно момченце — видимо не слушаше разказа. Гледаше към нас, подпряло брадичка на ръката си и сякаш чуваше думите му.

— Нашите специалисти отдавна прогнозират, че накрая ще се появи по-различен убиец — някой си, мотивиран от нещо повече от изкривени фрустрации и криворазбрана сексуална нагласа или перверзен садизъм. Живеем в общество, в чиято култура процъфтява болката и смъртта, Птицо, а повечето хора си минават и заминават през живота, без въобще да са разбрали смисъла му. Може би е само въпрос на време да се появи човек, който разбира тези неща по-добре от останалите, човек, който ще гледа на света като огромен олтар, пред който човечеството трябва да бъде пренесено в жертва, някой, който истински да вярва, че е крайно време да се даде урок на всички смъртни.

— И ти смяташ, че се е появил такъв човек, така ли?

— „Аз съм превърнат в Смъртта, Разрушителят на световете.“ Нали така пише в Корана, Птицо? „Аз съм превърнат в Смъртта.“ Ето това е. Може би е точно това. Той е Смъртта. Чистата Смърт.

Стана и тръгна към улицата, аз — след него. После се сетих за бележката от снощи. Извадих я от джоба.

— Улрич, исках да те помоля нещо. Ето, виж.

Той прочете записаното във връзка с Книгата на Енох и се намуси.

— Абе, каква е тази шибана Книга на Енох сега, а?

— Това е част от апокрифната литература на самата Библия. Смятаме, че той има познания в тази област.

Улрич се намръщи, сви бележката и я прибра.

— Птицо — рече и почти се усмихна, — понякога ужасно се раздвоявам между желанието да те държа напълно информиран за всичко и да не ти казвам нищо, ама нищичко!

Изкриви лице и после въздъхна, сякаш да каже, че просто не си заслужава да говорим на тази тема.

— Внимавай да не направиш някоя беля, Птицо. И кажи същото и на твоите приятелчета.

Тръгна си и скоро потъна в тълпата.

Върнах се и веднага почуках на вратата на Рейчъл, но отговор нямаше. Почуках отново, по-силно, тогава отвътре дочух някакви шумове. Отвори ми, обвита в хавлия и с кърпа на мократа коса. Лицето й бе зачервено от горещата вода на душа, кожата й като че гореше.

— Извинявай — рекох. — Забравих, че се канеше да се къпеш.

Тя се усмихна и ми махна с ръка да вляза.

— Я седни ей там. Сега ще се облека и ще ти предоставя удоволствието да ми купиш вечеря.

От леглото взе приготвените сиви панталони и бяла памучна блуза, а от куфара извади подходящо бяло бельо и се върна в банята. Не затвори вратата съвсем, за да можем да говорим, докато се обличаше.

— Май трябва да те питам какви бяха онези думи? — обади се отвътре.

Станах и отидох на прозореца. Улицата долу бе пуста.

— Вярно е онова, което Улрич каза за Луис. Нещата не са така прости може би, но той е убивал хора в миналото. Днес — не зная, не съм сигурен. Не питам и не аз съм онзи, който ще го съди. Но вярвам и на Ейнджъл, и на Луис. Помолих ги да дойдат, защото познавам възможностите им.

Рейчъл се показа от банята. Закопчаваше си блузата, косата й висеше, все още на мокри кичури. Изсуши я с портативен сешоар и си сложи малко грим. Бях виждал Сюзън да прави подобни неща стотици пъти, но сега, като наблюдавах Рейчъл да върши всичко това пред мен, почувствах странна интимност. Нещо се обади дълбоко в съзнанието ми, тъничко, но убедително гласче, което предвещаваше промяна в чувствата ми към нея. Тя седна на леглото, за да нахлузи чифт черни обувки на бос крак, помагаше си с пръст. Наведе се напред и блузата на кръста й се повдигна, зърнах основата на гръбнака и леко изпотената кожа. Тя вдигна очи и забеляза погледа ми. Усмихна се внимателно, сякаш се боеше, че не го е разбрала правилно.

— Ще излизаме ли? — попита ме.

Отворих вратата и й направих път да мине, а блузата й се плъзна по ръката ми. Чух звук, напомнящ на съскаща върху горещ метал вода.

Хапнахме в заведение на „Роял Стрийт“, в голяма, хладна и тъмна зала в махагоново дърво. Поръчах си бифтек, бе крехък и вкусен, а на Рейчъл донесоха пушено рибешко филе. Тя го опита, премлясна и след малко ахна — подправките бяха лютиви. Поговорихме за дребни неща, за пиеси и филми, музика и литература. Оказа се, че и двамата сме присъствали на едно и също представление на „Вълшебната флейта“ в Метрополитен опера през 1991 година. На всичкото отгоре и двамата сме били сами. Погледнах я в очите, тя отпи от виното; приглушените светлини играеха по лицето и танцуваха в зениците й, досущ отразени в нощно езеро лунни лъчи.

— Значи често преследваш непознати мъже в далечни земи, а? — опитах се да се пошегувам.

Усмихна се.

— На бас се хващам, че тази реплика си я пазиш за по-особени случаи.

— Може пък да я използвам постоянно.

— Оооо, хайде сега. Какъв ти е следващият номер? Цветя и целуване на ръка или ще гледаш страшно околните мъже?

— Добре, добре, виновен съм. Отдавна не съм сядал на маса с хубава жена.

Казах го, но почувствах, че се изчервявам. В погледа й долових игриви пламъчета и известна несигурност, дори и нещо като тъга, страх да не нарани някого, самата тя да не бъде наранена. В мен нещо се присви, протегна лапи и извади нокти, почувствах болка в сърцето.

— Извинявай. Почти нищо не зная за теб — казах й тихо.

Тя протегна ръка и леко погали моята — от китката до края на кутрето. Прокара пръсти по моите, деликатно проследи линиите на дланта ми, докосна ноктите — леко, нежно, като коприна. Изведнъж отпусна ръка на масата, а тя остана допряна до моята. И започна да говори.

Родила се в Чилсън, близо до подножията на Адирондак[55]. Баща и бил адвокат, майка й — учителка в детска градина. Като дете обичала баскетбола и спринтовите дисциплини; момчето, с което щяла да ходи на абитуриентския бал, се разболяло от заушка два дни преди голямото събитие. Тогава кавалер й станал най-добрият приятел на брат й. На бала свирели песните на Рой Орбисън. Двамата танцували, той опипал гърдите й под звуците на „Само самотните“. Имала само един брат, десет години по-голям, казвал се Къртис. Доживял почти до двадесет и деветата си година, пет години посветил на служба в полицията. Застреляли го две седмици преди рождения му ден.

— Беше детектив към шерифството, току-що го бяха произвели. В същия ден дори не беше на работа.

Тя говореше спокойно, без да се колебае, нито много бързо, нито пък бавно, сякаш бе разказвала и преповтаряла тази история множество пъти като литературно произведение с отстранени повторения и ненужни подробности, изгладени слаби места, сполучливо подбрано начало и описания. Повествование, в което изпъква основната линия — смъртта на брата и болката от отсъствието му, празнината, която оставил след себе си.

Било два и петнадесет, вторник следобед. Къртис отишъл на среща с едно момиче от Морая, винаги имал поне две-три приятелки. Бил хубавеляк, момичетата си падали по него. Носел букет цветя, розови лилии, купени от цветарницата на пет врати разстояние от банката. Чул викове, зърнал двамина да бягат от банката, и двамата били въоръжени, маскирани — мъж и жена. Трети ги чакал в кола със запален двигател, готова за бягството.

— Къртис извадил пистолета, а те го видели. И двамата носели рязани двуцевки и изобщо не се поколебали. Мъжът изпразнил и двете цеви в него, а докато брат ми лежал и агонизирал на земята, жената го довършила. Застреляла го в лицето, а той беше толкова хубав…

Замлъкна и аз разбрах, че това е история наистина преразказвана, но само наум. Имаше нещо, което тя не искаше да споделя с никого, то си бе само за нея — нещо като скъп спомен за много близък човек. Понякога всички ние имаме нужда от болка. Болка, която да си е само наша.

— Хванаха ги по-късно. Имали общо три хиляди долара — толкова успели да вземат от банката, толкова е струвал животът на брат ми. Жената била изписана от психиатрията само две седмици преди случая. Някой си решил, че тя вече не представлява заплаха за обществото.

Рейчъл вдигна чаша и допи виното. Махнах с ръка на келнера да донесе още; тя мълчеше, докато той отново я напълни.

— И ето ме и мен. Сега се опитвам да разбирам нещата, и знаеш ли, понякога успявам. Та когато извадя късмет, предотвратявам разни лоши случки, да не сполетяват други хора. Но само понякога.

Изведнъж усетих, че стискам силно ръката й на масата. Нямах спомен кога съм го направил. И така, хванал я здраво за пръстите, започнах да разказвам — за пръв път от много години насам — как с мама напуснахме Ню Йорк и се преместихме в Мейн.

— Тя още ли е жива?

Поклатих глава.

— Бях се спречкал с една местна мутра на име Татенцето Хелмс, та дядо и мама решиха, че е най-здравословно да ме разкарат оттам поне за лятото. Да ида да поработя някъде другаде. Дядо имаше приятел в Ричмънд, държеше магазин. Поработих при него, зареждах му стоките, нощем чистех. Спях в една стая над магазина.

Мама ходеше на физиотерапия, имаше притиснат нерв в рамото, но после се оказа, че са й поставили грешна диагноза. Всъщност имала е рак. По-късно реших, че е знаела, но не е искала да ни тревожи. А може би си е мислила, че ако не си го признава пред себе си, може да избудалка организма си и да отложи финала. Но стана друго нещо — единият й бял дроб колабира един ден, точно като излизала от терапевта.

Дойдох си два дни по-късно с автобус на „Грейхаундс“[56]. Не я бях виждал два месеца и тръгнах за болницата, но не я открих никъде по отделенията. Накрая започнах да проверявам име по име и я намерих — беше се променила неузнаваемо. Изкара още шест седмици. Към края се пооправи малко, може би от силните лекарства. Струва ми се, че това се случва често при раковоболните. Понякога човек се самобудалка, че се подобрява. Това е нещо като последна гадна шегичка на заболяването. Опитваше се да нарисува картина на болницата. Смяташе, че ще я изпишат и ще се прибере у дома — та да си спомня къде е лежала.

Отпих глътка вода.

— Извинявай — рекох. — Сам не разбирам защо тези неща най-неочаквано ми изплуват от паметта и ти ги разправям.

Рейчъл се усмихна и също ми стисна пръстите.

— А дядо ти?

— Той почина преди осем години. Остави ми къщата си, същата, която непрекъснато се опитвам да ремонтирам.

Сега забелязах, че не пита за баща ми. Вероятно знаеше всичко. От архивите.

По-късно си тръгнахме, смесихме се с тълпата. От баровете долиташе музика, оплиташе се в една обща какофония, в която от време на време различавах по нещо познато. Стигнахме хотела и стаята й. Там се прегърнахме и останахме притиснати един в друг известно време. Целувахме се нежно; тя бе поставила ръка на бузата ми. После си пожелахме лека нощ.

Тази нощ спах като къпан, въпреки случката с Ремар и Джо Боунс, а и сблъсъка с Улрич. Спях, а ръката ми стискаше призрака на нейната.

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Бе приятна, ясна утрин. Тичах, а уличният трамвай по „Сейнт Джеймс“ потракваше и този звук се носеше и звучеше надалеч, надалеч. По пътя към катедралата ме настигна и задмина лимузина с младоженци; по нея бяха окачени бели ленти и панделки. Бях си избрал маршрут за джогинг в западна посока по „Норт Рампарт“ и чак до „Пердидо“, после връщане през френския квартал по „Шартр“. Жегата вече се усещаше, сякаш допирах лице в гореща, влажна кърпа. Белите ми дробове се понатовариха, въздухът започна да не достига, целият ми организъм се разбунтува и настояваше да спра, но аз си бях упорит. И тичах.

В миналото бях свикнал да спортувам поне три-четири пъти седмично. Редувах натоварването — около месец тичане, после още толкова културизъм с упражнения за мускулите. Прекъснех ли този ритъм за повече от три-четири дни, и ми ставаше чоглаво, чувствах се подут и извън форма, като че организмът ми е натоварен с токсини. Между физическо натоварване и медикаменти за прочистване на системата предпочитах първото като по-удобна и поносима опция.

Прибрах се в хотела и взех душ. Сетне занесох мръсните си дрехи на местната автоматична пералня. Не бях допускал, че ще се наложи да остана за по-продължително време в Ню Орлиънс и чистите ми долни ми дрехи се бяха попривършили.

Намерих номера на Стейси Байрън в телефонния указател. Не си бе променила фамилното име, може би не във въпросната телефонна компания и нейния указател. Помолих Ейнджъл и Луис да се разходят до дома й в Батън Руж и да проверят какво може да се научи от нея. Или за нея.

Улрич сигурно нямаше да хареса тази работа. Но пък като толкова настоява да не я закачаме, защо просто не си бе траял? Междувременно Рейчъл изпрати по електронната поща подробности за търсените илюстрации до двамина от студентите си в Колумбийския университет и до пенсиониран професор на име отец Ерик Уорд, бивш преподавател от „Лойола“, университета на йезуитите в Ню Орлиънс, специализирал ренесансова култура.

И вместо да скучае и да чака отговорите им, тя реши да дойде с мен до Метари, където тази сутрин бе погребението на Дейвид Фонтено.

По пътя мълчахме. Досега никой от нас не бе подхващал въпроса за растящата ни близост, нито пък за това до какво би могла да ни доведе тя. Все пак личеше си, че и двамата мислим по тези въпроси, и то доста напрегнато. Погледнах я и зърнах нещо в очите й. Вероятно и тя долавяше нещо в моите.

— Е, какво още би желал да знаеш за мен? — попита тя неочаквано.

— Предполагам, че не зная почти нищо за личния ти живот.

— Освен факта, че съм красива и блестяща.

— Да, освен този факт — признах аз.

— А под личен разбираш сексуален, нали?

— Е, това е евфемизъм. Не желая да се натрапвам, да форсирам нещата. Ако не те дразни, започни с възрастта си, защото снощи не ми каза този факт. В сравнение с нея, останалото вече ще ти се стори съвсем по-леко.

Тя се усмихна малко накриво и ми се закани с пръст. Направих се, че не виждам пръста.

— На тридесет и три години съм, но мразя да си го признавам, особено ако светлината работи за мен. Имам котка и апартамент с две спални на „Ъпър Уест Сайд“. И в момента не го споделям с никого. Играя аеробика три пъти седмично и обичам китайската кухня, музика соул и бира с пяна. Последната ми връзка приключи преди шест месеца и си мисля вече, че девствената ми ципа се е затворила отново.

Повдигнах вежди и тя се разсмя.

— Ама ти изглеждаш шокиран, а? Май не излизаш редовно с жени?

— Май и ти не излизаш редовно с мъже — рекох строго. — Какъв ти беше последният приятел?

— Борсов агент. Връзката ни продължи повече от година и решихме да поживеем заедно за пробен период. Неговият апартамент има една спалня, а моят, както ти казах — две. Затова той се нанесе при мен, а другата спалня я използвахме за кабинет.

— Олеле, много идилично.

— Наистина. Но само за седмица. Оказа се, че той не може да понася котката ми. Не можеше и да спи в едно легло с мен. Оплака се, че съм се въртяла непрекъснато. Обаче междувременно умириса цялата къща на цигари, особено дрехите ми. И с това се приключи. Чашата преля. Ама не вярваш ли? Всичко засмърдя, мебелите, леглото, стените, храната, тоалетната хартия, дори и котката се умириса. После, на всичкото отгоре, една вечер се прибира и заявява, че бил влюбен в секретарката си. Представяш ли си? И сетне се премести да живее при нея в Сиатъл.

— О, Сиатъл е много хубаво място.

— Да му го начукам аз на Сиатъл. Да потъне в морето дано!

— Е, поне не съжаляваш вече, нали?

— Много ти е смешно на тебе.

Рейчъл погледна през прозореца, а аз изпитах силно желание да протегна ръка и да я докосна. Това ми желание се усили още повече, когато тя рече тихичко:

— Аз пък не смея да ти задавам прекалено много въпроси. Нали зная какво си преживял.

— Да — изхъмках аз и докоснах бузата й. Кожата бе гладка, нежна, леко влажна. Тя притисна глава към ръката ми, после влязохме в самото гробище и вълшебният миг просто се изпари във въздуха.

Делакроа е на югоизток от Ню Орлиънс, може би на тридесетина мили от езерото Поншартрен, на границата между енориите на Плакемин и Сейнт Бърнард. Абе, почти на майната си. А гробището се пада отвъд Делакроа и още малко по-нататък в северна посока, към Иклоски. Това място, а и Сейнт Бърнард не могат да ви предложат нищо особено освен блата и заблатени речни ръкави плюс малко музика ала бретонски стил.

Разни клонове на семейство Фонтено са живели в Ню Орлиънс още от края на деветнадесети век, много преди семейството на Лайънъл и Дейвид да се преместят в големия град. Затова имаха голяма гробница в гробището „Метари“. Последното е най-голямото от цяла поредица градски гробища, разположени покрай едноименното шосе и булевард „Поншартрен“. „Метари“ е разположено на площ от сто и петдесет акра — там, където едно време е бил хиподрумът „Метари“. Символично погледнато, суперподходящо място за един комарджия, пропилял състоянието си на конните надбягвания и продължил да играе след като отдавна е бил вече уверен, че шансът почти винаги работи срещу него.

Местните гробища са доста необичайни. В големите градове повечето гробища са грижливо озеленени, подредени с вкус и дискретни надгробни камъни. Мъртъвците на Ню Орлиънс обаче почиват в пищно украсени гробници и грандиозни мавзолеи, донякъде напомнящи „Пер Лашез“ в Париж или Градовете на мъртвите в Кайро, където хората все още си живеят сред погребаните. Подобно нещо можете да срещнете и при гробницата Брунсвиг, оформена като пирамида и пазена от специално построен сфинкс.

Влиянието не идва толкова от погребалната архитектура на Испания и Франция. По-голямата част на Ню Орлиънс е разположена под морското равнище и до построяването на съвременните отводнителни системи изкопаните в земята гробове са се наводнявали лесно. Оттам идва и нуждата гробищата да се оформят по такъв начин — построени над земята гробници са най-доброто решение.

Когато пристигнахме, шествието от погребението на Фонтено бе вече влязло. Паркирах малко по-встрани от основната група автомобили, минахме покрай двете патрулни коли на вътрешната порта. Хората в тях бяха до един със слънчеви козирки. Тръгнахме след последните от шествието, минахме покрай четирите големи статуи, олицетворяващи Вярата, Надеждата, Милосърдието и Паметта, които са близо до известната гробница на Мориарити. Накрая стигнахме до надземен мавзолей в старогръцки стил, с дорийски колони отпред, а над тях на дебела плоча бе изписано името Фонтено.

Не ми бе известно колцина от семейството почиват тук. Традицията в Ню Орлиънс повелява трупът да бъде положен в централната зала на гробницата за година и един ден. После се отваря криптата, тленните останки се внасят там, а изгнилият ковчег се изхвърля, за да се отвори място за следващия покойник. Предполагам, че криптите в „Метари“ отдавна са задръстени.

Бяха отворили украсената с ангелски глави врата от ковано желязо. Най-близките бяха застанали отпред в полукръг. Сред всички се извисяваше едър мъж, когото веднага възприех като Лайънъл Фонтено, облечен в еднореден черен костюм с широка черна връзка. Лицето му бе загоряло, обветрено — червендалесто и кафеникаво, челото — набраздено, от ъгълчетата на очите също се извиваха сложни плетеници от бръчки. Косата бе черна, но вече посребрена, особено на слепоочията. Беше, както вече казах, почти гигант, метър и деветдесет и нещо, с тегло не по-малко от сто и двадесет килограма. Костюмът май го притесняваше.

Зад опечалените, разпръснати рехаво сред околните камъни, гробници и дървета, стояха четирима със сурови лица, също облечени в черно. Саката им бяха издути — отдолу носеха тежки пистолети. Имаше и пети, наметнат с черен лоден, подпрял се на кипарис. Под връхната дреха проблясваше металът на автомат М-16. Още двамина стояха току зад Лайънъл Фонтено. Този човек видимо не искаше да рискува.

Сред дошлите имаше и бели, и черни: бели младежи, облечени в елегантни тъмни костюми, възрастни чернокожи жени с официални рокли с дантели по врата. Всички притихнаха, когато свещеникът започна опелото. Четеше от оръфан молитвеник с позлатени ръбове на страниците. Времето бе тихо, вятър нямаше, думите му сякаш увисваха във въздуха около нас, отразяваха се от каменните стени и околните дървета, досущ гласове на покойници от отвъдното…

— Отче наш, ти който си…

Носачите на ковчега тръгнаха напред, сбутаха се на тесния вход на гробницата. Внесоха го и точно тогава изневиделица се появиха двамина полицаи. Бяха от градските. Застанаха на около двайсетина метра от групата, между две съседни гробници откъм запад. От изток дойдоха още двамина, трета двойка бавно заобиколи две дървета откъм север. Рейчъл забеляза, че се оглеждам.

— Охрана, а?

— Може би.

— … да пребъде волята ти…

Изпитах неясно безпокойство. Може и да са ги изпратили за всеки случай. Да не би Джо Боунс да се изкуши да нападне в този момент, когато Фонтено е все пак донякъде уязвим. Но нещо ме човъркаше отвътре, нещо не бе наред. Не ми харесваше начинът, по който се движеха. Изглежда, се чувстваха неудобно в тези униформи, сякаш яките ги стягат, обувките им са тесни…

— … и ни прощавай…

Хората на Фонтено също ги забелязаха, но май не се разтревожиха. Ръцете на полицаите висяха спокойно край телата им, пистолетите си бяха в кобурите, на пръв поглед всичко бе нормално. Но забелязах, че бавно се приближават. Тогава нещо топло ме лизна по лицето. Съседката ми — възрастна кръглолика дама в черна рокля, която до преди секунда тихичко ридаеше до мен, внезапно се свлече на земята, а на слепоочието й зейна грозна дупчица. Бялата й коса бавно се обагри в алено. От стената на гробницата се разлетяха мраморни парченца, удареното място се оцвети в червено. Звукът на изстрела долетя почти веднага, тъп и приглушен, като спукан с удара на длан надут хартиен плик.

— Той ще обърше всяка сълза от очите им и смърт не ще има вече…

Няколко секунди минаха и всички разбраха какво става. Околните объркано загледаха падналата жена, около чиято глава растеше локвата кръв. Блъснах Рейчъл в нишата зад мен и я прикрих с тяло. Някой изпищя пронизително и тълпата се разпръсна. Сега огънят стана плътен, куршумите свистяха наоколо и рикошираха от околните постройки. Забелязах, че охраната на Фонтено се събра около него. Натиснаха го на земята и легнаха върху него, за да го запазят с телата си. Металните оси жужаха във въздуха и дрънчаха в металните решетки на гробниците.

Рейчъл се хвана с две ръце за главата и ужасено клекна на земята, като се сви — вероятно знаеше, че когато се стреля безразборно, най-добре е човек да намали площта на мишената, която представлява. Извърнат през рамо, зърнах двете ченгета откъм северната посока да бъркат в храстите около алеята. Извадиха скритите предварително там картечни пистолети. Бяха щаер, със заглушители. Ясно — хората на Джо Боунс. Недалеч от мен жена притича да се прикрие зад разперените криле на каменен ангел. Черният й шлифер се вееше около набраната рокля и оголените й крака. Ясно видях как от материята на гърба й изригнаха две гейзерчета, тя залитна и се просна по лице с разперени встрани ръце. Опита се да стане, не успя, понечи да лази напред — тогава получи още куршуми в гърба, подскочи два пъти и притихна.

Чуха се пистолетни изстрели, затрака автомат. Хората на Фонтено отговаряха на огъня. Извадих си пистолета и приклекнах до Рейчъл. Изведнъж до нас се появи ченге, в ръце държеше щаер. Застрелях го отблизо в лицето. Свлече се на земята.

— Ама този е полицай! — възкликна Рейчъл и ме изгледа ужасено.

Слава Богу, при околната шумотевица гласът й остана почти нечут.

Протегнах ръка, натиснах я към земята.

— Не, миличка, това са хора на Джо Боунс. Дошли са да довършат Фонтено.

Някой тичаше към нас. Приближи се и рухна на колене току в краката на Рейчъл. Бе от мъжете на Фонтено — онзи с лодена и автомата. От устата му шурна кръв. Чух я да крещи, а той изпусна автомата, главата му се удари в каменната плоча до нас. Оръжието бе на тридесетина сантиметра от ръката ми. Протегнах се към него, но Рейчъл ме превари. Водеха я неукротими и стари като света инстинкти за самосъхранение. Грабна автомата, широко отвори уста и очи и пусна дълъг откос над проснатото тяло на бодигарда.

Хвърлих се странично и се прицелих към отсрещната фигура, но тя вече падаше. Човекът на Джо Боунс удари земята по гръб, левият му крак заигра гротесков танц, на гърдите му цъфнаха поредица червени петна. Рейчъл гледаше налудничаво, цялата се тресеше; адреналинът видимо препускаше по вените й. Автоматът се изхлузи от ръцете й, но ремъкът се заплете в лакътя и тя буйно размаха ръце в опит да се освободи от тази страшна играчка. Зад нея виждах още тичащи хора. Две бели жени влачеха чернокож младеж за ръцете по тревата. На корема бялата му риза бе подгизнала, червена.

Предположих, че е имало и четвърта двойка от горилите на Боунс, които са дошли от юг и са стреляли първи. Поне трима от тях бяха мъртви — двама убити от мен и Рейчъл, третият лежеше до стария кипарис. Автоматчикът на Фонтено го бе ликвидирал, преди да повалят него.

Помогнах на Рейчъл да се изправи и я помъкнах към съседната гробница — порутена постройка с ръждясала метална врата. Ударих ключалката с приклада на автомата и тя веднага поддаде. Рейчъл влезе, подадох й моя пистолет, наредих й да не мърда оттук, докато не се върна да я взема. Сетне хукнах в източна посока, като заобиколих гробницата на Фонтено отзад. Тичах с автомата, използвах гробове, дървета и постройки за прикритие. Не знаех с колко патрони разполагам в пълнителя. Селекторното лостче бе на автоматичен огън. Значи зависех от обема на пълнителя — може би имах между десетина и двадесетина единични изстрела.

Почти бях стигнал до паметник на спящо дете, когато почувствах удар по главата. Бе отзад, залитнах и изпуснах оръжието. Някой ме ритна свирепо в бъбреците, болката подпали цялото ми тяло, стигна чак до рамото. Сетне ме сритаха в корема и без да искам, се обърнах по гръб. Над мен се бе надвесил Рики, Влечугоподобния. Плитката на главата и ниският ръст хич не се връзваха с полицейската униформа. Шапката му бе паднала, лицето му бе нарязано от хвърчащите непрестанно наоколо каменни отломки. Дулото на щаера сочеше право в гърдите ми.

Опитах се да преглътна, но гърлото ми бе пресъхнало. Усещах тревата под ръцете и жестоката болка в тялото — сетивни измерения на живота и оцеляването. Рики насочи дулото към главата ми.

— Джо Боунс ти праща много здраве — рече той и пръстът му се опъна на спусъка.

В същия миг главата му отхвръкна назад, коремът му — напред, гърбът му се изви като на силно ритната отзад котка. Щаерът изплю кратък откос и куршумите поръсиха тревата около главата ми, но Рики падна на колене и после се строполи странично, като затисна левия ми крак. На гърба на ризата му имаше широка назъбена яма.

Отзад видях Лайънъл Фонтено, застанал като на стрелбище, с разкрачени крака и опънати напред две ръце, пистолетът все още насочен към мен. На лявата ръка имаше кръв, дупка на ръкава на сакото високо вдясно. В същия миг дотичаха и двамата му охранители, изгледаха ме, извърнаха лица към Фонтено. Някъде на запад вече пищяха сирени.

— Лайънъл, един се измъкна, другите са мъртви — докладва му единият.

— Ами нашите?

— Поне трима убити, няколко ранени.

До мен Рики се раздвижи, ръката му помръдна. Усетих, че се движи. Лайънъл се приближи, надвеси се над нас двамата за миг и му пусна куршум в тила. Изгледа ме с любопитство, взе автомата от земята и го подхвърли на хората си.

— Тръгвайте да помагате на ранените — нареди кратко, затисна раната си с другата ръка и закрачи към семейната гробница.

Боляха ме ребрата, но изритах Рики встрани и тръгнах към мястото, където бях оставил Рейчъл. Приближих внимателно, помнех отлично, че съм й оставил оръжие. Надникнах в гробницата, Рейчъл я нямаше.

Намерих я на около петдесетина метра, надвесена над тялото на момиченце. Когато чу стъпките ми, Рейчъл грабна оставения встрани пистолет и рязко се завъртя към мен.

— Хей, чакай, аз съм! — извиках високо. — Добре ли си?

Тя кимна и остави пистолета. Чак сега забелязах, че през цялото време бе натискала корема на момичето с другата си ръка.

— Какво й е? — попитах, но веднага разбрах.

Кръвта, която струеше от огнестрелната рана, бе почти черна. Черният дроб. Детето трепереше като лист, по тялото му минаваха кратки конвулсии, зъбите скърцаха в агония. Нямаше да живее дълго. Около нас се появиха скритите до преди малко хора, някои ридаеха, други се тресяха в шок. Зърнах двамина с пистолети да тичат към нас. Дръпнах Рейчъл за ръката.

— Трябва да изчезваме. Не можем да си позволим ченгетата да ни заварят тук.

— Аз оставам, ти си тръгвай. Не мога да го зарежа това дете.

— Рейчъл!

Тя ме погледна. Взрях се в очите й, споделихме каквото и двамата отлично разбирахме. Детето щеше да умре. Бе неизбежно.

— Не можем да останем тук…

Двамата мъже с пистолетите дотичаха. Единият, по-младият, падна на едно коляно и изплака:

— Кпара, Клара! Дръж се, моето момиче! Дръж се! — повтаряше той, хванал детската ръчица.

— Моля те, Рейчъл! — повторих аз.

Тя хвана ръката на младия и я натисна върху детския корем. Клара изстена.

— Дръжте си ръката тук — нареди му Рейчъл. — Не я махайте, докато не дойде Бърза помощ.

Сетне вдигна пистолета и ми го подаде. Поех го, поставих предпазителя и го пъхнах в кобура. Измъкнахме се бързо от центъра на бъркотията, полуистеричните шумове постепенно останаха назад и затихнаха. Спряхме и тя изведнъж ме прегърна с все сила. Притиснах я към себе си и я целунах по главата. Въпреки стрелбата косата й ухаеше. Тя отново ме стисна с все сила, изохках — болката в ребрата ставаше все по-силна.

Тя се стресна и ме пусна.

— Ранен ли си?

— Сритаха ме малко, това е всичко.

Погалих я по косата, взех лицето й в две ръце.

— Направи всичко, което можеше за онова дете, Рейчъл. Повече не бе възможно.

Тя кимна и устните й се разтрепериха. Детето бе придобило някакво символично значение за нея, което не разбирах, далеч по-голямо от това просто да спаси живота му.

— Убих онзи човек — рече тя и лицето й се разкриви в безмълвен плач.

— Иначе той щеше да ни убие и двамата. Нямаше избор. Ако не бе стреляла, сега щеше да си мъртва. Вероятно и аз.

Всичко това бе вярно, но не й бе достатъчно, поне засега. Затова я прегърнах и замълчах. Вече не усещах болката; струваше ми се, че нейното страдание е далеч по-голямо.

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Не бях си спомнял за Татенцето Хелмс от много години, поне не и докато не разказах на Рейчъл за ролята, която бе изиграл в момчешкия ми живот.

Татенцето бе най-големият грозник, когото съм виждал. По-грозен човек, здраве му кажи. Той колеше, той бесеше в по-голямата част от Портланд някъде от края на шейсетте до към края на седемдесетте години и си бе построил цяла империя там. Хелмс бе започнал с контрабанден алкохол и бе стигнал до контрол над дрогата в цели три щата.

Татенцето тежеше над сто и петдесет килограма и страдаше от рядко заболяване на кожата. От него по цялото му тяло имаше буци, най-видими естествено по ръцете и лицето му. Те бяха тъмночервени на цвят, люспести на вид и не само загрозяваха физиономията му, но я правеха и някак разлята, неопределена и размазана, та като го погледне човек, да види нещо като червеникава мъглява маска. Носеше костюми с жилетки, панамени шапки и винаги пушеше тумбести пури, които по онова време всички наричаха „Уинстън Чърчил“. Та човек най-напред усещаше миризмата на Татенцето и чак впоследствие го виждаше. Това даваше възможност на по-умните да се скатаят навреме.

Татенцето бе мръсен по душа, но най-точно е да кажем, че си бе истински изрод. При по-ниска интелигентност, по-благ характер и липса на склонност към насилие човек като него най-вероятно би живял в къщурка край горите на Мейн, би се занимавал с дребен бизнес и би продавал коледни дръвчета на симпатягите от квартала. Но той бе доволно интелигентен, в мръсния смисъл на думата, целият свят му бе крив за нещо, а грозотата му, изглежда, бе външната изява на дълбока морална и духовна развала, корумпираност, която подбужда към мисълта, че едва ли най-лошото в него е грозната му мутра. Бе изпълнен с вътрешна ярост, злоба и стръв, мразеше околните и всичко, свързано с тях.

Дядо ми бе познавал Хелмс още от дете. Бе служил дълги години като заместник-шериф, бе психолог, който познаваше хорската природа и усещаше доста добре душата на престъпника. Особено на престъпника. Та той казваше, че у Хелмс не се улавя нищо друго освен злина.

— В началото си мислех, че грозотата му пробужда лошото в него — бе казал дядо ми веднъж. — Че поради нея се държи зле с околните, че е намерил такъв начин да си отмъщава на обществото, сякаш то му е виновно.

И онзи случай изплува пред очите ми, като че се бе случило преди ден. Седяхме с дядо на верандата на къщата, където живеехме с него и мама след смъртта на баща ми. Дядо си имаше любимо куче, порода басет — ловджийско, бе го нарекъл Док — на името на прочутия тогава кънтри певец Док Уотсън. Ще попитате защо го бе нарекъл на певеца? Ами защото харесваше много прочутата песен на Уотсън на име „Албърта“ и толкоз. Та кучето Док лежеше в краката му дълбоко заспало, от време на време похъркваше или излайваше в ответ на бог знае какви перипетии из кучешките си съновидения.

Дядо отпи глътка кафе от синя тенекиена чаша и я остави в краката си. Док потръпна, отвори едно око, за да не пропусне нещо важно, успокои се и пак се унесе в сънищата си.

— Но не грозотата е причината Хелмс да е такъв — продължи дядо. — Не. В него си има нещо из основи криво, нещо, което не мога да определя точно. Понякога си мисля какъв ли би могъл да стане, ако не бе толкова грозен. С неговата амбиция и воля би могъл да стигне дори до президент на САЩ, но смятам, че би бил нещо по-скоро като Джо Сталин[57], а не като Джо Кенеди. Момко, момко, нали съм ти казвал да стоиш далеч от него и всичко негово. Колко пъти съм ти казвал, а? Ти вчера получи добър урок, по лош начин — от лош човек.

Аз се бях върнал от Ню Йорк с хлапашката заблуда, че съм отракан, че с мен майтап не става, защото съм умен и бърз и ако се стигне до сблъсък с местните провинциални недоносчета, мога да им покажа някой и друг трик. Абе, младежки глупости. Татенцето Хелмс обаче ме научи на някои истини по доста убедителен начин.

И друг получи същия урок като мен. Кларънс Джоунс, момче, което живееше с баща си, заклет пияница, недалеч от мястото, където днес се намира Мейн Мол Роуд. Кларънс бе добро момче, но не особено умно, родено винаги да свири втора цигулка. Бяхме се сприятелили и вече доста време се движехме заедно, през топлите и мързеливи летни следобеди обичайно ходехме по поляните да стреляме с въздушната му пушка или задигахме бира от запасите на баща му. Бяхме отегчени до смърт, та всеки около нас го усети, дори и Татенцето Хелмс.

Той тъкмо бе купил стар, разнебитен бар на „Конгрес Стрийт“; бе решил да го превърне в първокласно заведение. Това бе преди модернизирането на пристанищния район, преди появата на десетките магазини за тениски, за сувенири и подаръци, на големия киносалон и барчетата, където на туристи сервираха безплатни питиета между пет и седем часа. Може би Хелмс усещаше повея на новите времена, защото започна да модернизира бара: смени старите тесни прозорци с широки, сложи нов покрив, купи мебели от стара белфастска църква.

Един неделен следобед висяхме с Кларънс зад намиращия се в ремонт бар на Хелмс, измъчени от жегата, отегчени, подивели. И какво да правим? Взехме та изпотрошихме всичките му прозорци — до един. Нови, хубави цветни стъкла. Мятахме камъни с момчешка точност, състезавахме се кой е по-добър стрелец. Накрая намерихме захвърлен стар бойлер и най-вандалски го прехвърлихме през широкия сводест прозорец в задната част на помещението, предвидена за начало на самия бар.

Естествено, след това се покрихме. През следващите два дни не се срещахме с Кларънс и изобщо забравихме за случилото се. На третата вечер се видяхме, купихме си бира и тъкмо вървяхме по „Сейнт Джон“, когато ни налетяха трима от хората на Татенцето. Завлякоха ни до паркиран в тъмна уличка черен кадилак елдорадо. Завързаха ни очите с парцали, сложиха ни белезници, устите ни залепиха с онзи тип широка леплива лента, дето използват за амбалаж, и ни набутаха в багажника. Лежахме с Кларънс рамо до рамо в задушното пространство и изведнъж подуших възкиселата, гадна миризма на некъпана от месеци, изпотена плът. Смърдеше Кларънс. Почти веднага се досетих, че най-вероятно и аз смърдя така.

След малко обаче усетих и други миризми. Не говоря за типичния мирис на машинни масла или бензин, на омаслени парцали и прочие типични за един багажник атрибути. Не, освен на младежка пот вътре вонеше на човешки екскременти и урина, на повръщано и жлъчна течност. Миришеше на страх, на предстояща смърт и мигом разбрах, че мнозина от жертвите на Татенцето, ако не и всичките, вероятно са пътували в същия багажник. Към онзи свят.

В мрака и теснотията загубихме чувство за време, така че не мога да кажа колко сме пътували. По едно време колата спря. Някой отвори капака, отгоре — в нощното небе — блеснаха звездите. Сякаш в тях зърнах някаква небесна надежда. Недалеч чувах шума на вълни, вдъхвах солен морски въздух. Извлякоха ни доста грубо и ни помъкнаха нанякъде. Стъпвахме по камъни и ниски храсти, залитахме, блъскаха ни в гърбовете. От време на време усещах, че стъпвам и по пясък. Кларънс започна да стене и проплаква, но може би това съм бил аз, а съм си мислил, че е той. После ни спряха и ни спънаха, за да паднем по очи. Отдолу имаше само пясък. Груби ръце свлякоха дрехите ми, започнах да ритам наляво и надясно, докато някой ме удари зверски в кръста. Заболя ме ужасно и притихнах.

Свалиха парцала от лицето ми и веднага познах навелия се отгоре ми Хелмс. Зад него изпъкваше силуетът на голяма сграда. Бе Блек Пойнт Ин. Значи се намирахме на плажа при Праутс Нек, отвъд Скарбъро. Ако можех да се обърна, вероятно щях да видя светлините на Олд Орчард Бийч. Но не можех да помръдна дори.

Татенцето държеше горяща пура и ми се хилеше. Усмивката му бе като светлина по острието на нож. Бе облечен в редовния си двуреден костюм с жилетка, на малкото й джобче проблясваше златната верижка на часовника. На яката на бялата памучна риза се кипреше папионка на бели и червени точки. Отляво на мен, краката на Кларънс се размърдаха — опитваше се да стане, но един от негодниците на Хелмс го срита. Бе русоляв мръсник, когото наричаха Мартин Тигъра. Постави крак на гърдите му и го натисна обратно на пясъка. Чак сега забелязах, че Кларънс не е гол.

— Ти ли си внукът на Боб Уорън? — попита след малко Татенцето Хелмс.

Кимнах. Започвах вече да се давя. Ноздрите ми бяха пълни с пясък, устата ми залепена, в дробовете ми не влизаше достатъчно въздух.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита Хелмс, все така загледан в мен.

Пак кимнах.

— Ама, изглежда, не знаеш, а, момче? Защото ако знаеше, не би сторил онова, което си направил с моята собственост. Освен ако не си глупак, а то е още по-лошо от това да не знаеш кой съм аз.

Обърна лице за миг към Кларънс, но не му рече нищо. Стори ми се, че в очите на Хелмс се мярна нещо като съжаление. Кларънс си бе възтъп, по този въпрос съмнения нямаше. И за частица от секундата в съзнанието ми се появи нелепата мисъл — сякаш Кларънс е сам, а ние останалите сме бандата на Хелмс, която се кани да му стори нещо много ужасяващо. Но аз не бях от тази банда и страхът от предстоящото ме върна обратно в реалността. Усетих пясъка под голата си кожа и зърнах Мартин Тигъра да се приближава към мен. Носеше обемист и тежък на вид найлонов плик; от онези, в които слагаме най-обикновен боклук. Погледна шефа си и онзи му кимна. Тогава Тигъра изсипа съдържанието на торбата върху мен.

Вътре имаше земя, пръст, но и още нещо. След миг почувствах хиляди мънички краченца да ме полазват, по космите на краката и на чатала — по срамните части, да изследват всяка неравност по тялото ми като същински любовници. Усетих ги и по клепачите си и бясно замятах глава, за да ги сваля, но не успях. Тогава започнаха и да ме хапят, същински ужилвания, кратки, остри, болезнени, стотици хиляди нажежени иглички в кожата — по ръцете, по клепачите, бузите, краката, дори и по пениса. Мравките ме нападаха освирепено, усещах, че влизат и в ноздрите ми, жилеха ме и там, въртях се и ритах, стенех и скимтях през нос, гърчех се и Бог само знае какво още съм правил… Триех се като луд в пясъка с надежда да ги унищожа, но все едно че исках сам да си съдера кожата. Заплаках, усещах сълзите да текат, изплаках цяла река може би. След истинска вечност, когато май започна да ми става безразлично, нечия ръка ме хвана за глезена и ме повлече нанякъде. Вълните ме плиснаха изведнъж, разбрах, че съм на самия край на плажа; свалиха ми белезниците и аз тутакси откъснах лепенката от устата си, поех дълбоко въздух, пренебрегвайки болката — в лудо желание да се чеша и трия навсякъде. Потопих се целият, наврях и главата във водата и все още ми се струваше, че усещам мъничките хищници по себе си. Но ужилванията скоро секнаха, мравките се издавиха. Сега крещях от болка, но и от страх, а и в паника, от срам и унижение, гняв и омерзение.

Дни наред след това вадех мъртви мравки или части от телата им от косата си. Някои от тях се оказаха по-дълги от нокътя на средния ми пръст, със закривени, грозни щипки. Цялото ми тяло бе на буци и ранички, бях замязал на самия Хелмс. Носът ми бе подут, вътре усещах тъпа болка.

Няма да забравя мига, когато излязох от водата и залитнах. Хората на Хелмс се бяха върнали в колите. На плажа бяхме тримата: аз, Кларънс и Татенцето с пурата в ръка. Кларънс бе непокътнат. Татенцето разпозна удивлението ми и се ухили още по-гадно. Подръпна от пурата и рече:

— С твоя приятел се видяхме снощи.

Покровителствено сложи дебела, безформена като разтопен восък ръка на рамото му. Кларънс потръпна, но не посмя да се отдръпне.

— Сам ни разказа всичко. Дори нямаше нужда от принуда.

Болката от предателството на приятел е по-силна от всякакви ухапвания или ужилвания. Погледнах Кларънс Джоунс с нови, някак си по-възрастни, може би по-зрели очи. Той стоеше на пясъка, навел глава, притиснал ръце към гърдите си и трепереше. Очите му бяха гузни, пълни с вина, а може би също с болка, извираща направо от дълбините на сърцето му. Искаше ми се да го мразя, Татенцето очакваше именно това от мен. Гледаше ме с гадната си мутра и се усмихваше. Но аз изпитвах само дълбока празнота и някакво съжаление.

По някакъв странен и необясним начин съжалявах и Татенцето Хелмс, дебел, разплут, с увиснала кожа и тлъстини. Съжалявах го и за необходимостта, която го задължаваше да наказва две хлапета по такъв жесток начин за едни счупени стъкла. И не физическото наказание бе страшно, много по-страшно бе другото — да унищожиш едно момчешко приятелство вовеки веков. И всичко това, за да запази авторитета си на местен силен човек. Жалко наистина.

— Слушай, момче — рече Хелмс, — слушай внимателно. Тази вечер ти научи нещо много важно. Всъщност научи две неща: първо — да не се ебаваш с мен, и второ — нещо относно приятелството. В края на краищата единственият приятел, който си имаш на този свят, си ти самият. Защото онези другите до един ще те прецакат, когато се наложи. Накрая всеки от нас остава сам срещу останалите. Това е.

Обърна се и си тръгна към колата, като с мъка заобикаляше дюните и тътреше безформените си крака по пясъка.

Оставиха ни да се върнем пеша до Скарбъро. Дрехите ми бяха почти разкъсани и мокри, но някак си се оправих. Не си проговорихме по целия път обратно, дори и когато се разделихме за последно на прага на дядовото място. Кларънс си тръгна с наведена глава, без да се обърне. Евтините му мокри гуменки шляпаха по пътя.

След това вече не се срещахме и малко по малко аз направо го забравих. Научих чак след петнадесет години, че го убили при кражба в склад за компютърна техника. Било в околностите на Остин, където Кларънс работел като охранител. Пазел компютрите, заради които го застреляли.

Какво стана онази вечер ли? Щом се прибрах в дядовата къща, първо взех антисептични средства от аптечката и се скрих в банята. Съблякох се и дълго се трих с напоени с дезинфектанти тампони — по всички места, където ме болеше. Щипеше зверски, но търпях. Когато свърших, седнах на клозетната седалка и дълго плаках. Там ме намери дядо. Мълча известно време, после изчезна някъде. Върна се с една купа, където бе забъркал някаква каша със сода бикарбонат, вода и още нещо. Продължително ме маза с нея по гърба, гърдите, ръцете и краката, после изсипа малко в шепите ми — сам да се натрия по срамните части. После ме зави в бял чаршаф и ме настани на стол в кухнята. Донесе отнякъде бутилка и ни наля по чашка. Май беше „Реми Мартин“, ако си спомням правилно. Чудесен коняк. Изпих го бавно, мълчахме и двамата. Когато стана време да си лягам, той ме погали по главата.

— Лош човек — повтори дядо и си допи кафето на един дъх. Сетне стана, а Док мигом се пробуди и също стана.

— Искаш ли заедно да разходим кучето?

Отказах. Той сви рамене и тръгна надолу по стълбите на верандата, след кучето, което веднага запраши по моравата отпред, като лаеше, скимтеше и се обръщаше да види дали господарят му идва.

Десет години след този случай Татенцето Хелмс почина от рак на стомаха. След смъртта му полицията изчисли, че пряко или непряко е замесен в повече от четиридесет убийства, някои от тях извършени доста далеч, чак във Флорида. На погребението му присъстваха шепа хора.

Отново си спомних за Татенцето Хелмс, когато с Рейчъл си тръгвахме от гробището в Метари. Не зная защо, може би заради тукашните убийства. Може би у Джо Боунс бях усетил нещо от вътрешната злост и вечно присъстващия притаен гняв на Хелмс. Омраза към околния свят, която извира от нещо дълбоко объркано и зло в самия него. И пак се замислих за дядо, за Хелмс и за получените уроци, чиято поука май все още не бях напълно проумял.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Пред външната ограда на гробището имаше голяма група полицаи от Ню Орлиънс. Те задържаха за разпит всички, които смятаха подходящи за свидетели, и разчистваха пътя за линейките с ранените. Бяха събрали тълпа хора, около която се въртяха телевизионни екипи от Дъбъл Ю Дъбъл Ю Ди Ел и Дъбъл Ю Ди Ес Ю и настойчиво искаха да интервюират оцелелите. Аз внимателно следях какво ще направи един от хората на Лайънъл Фонтено — същият, на когото бе поверил автомата. Сега той вървеше към оградата, ние дискретно го следвахме под известен ъгъл. Той, изглежда, знаеше нещо, което не ни бе известно. И наистина — след малко стигна до почти незабележима дупка в оградата, измъкна се през нея и затича към паркиран наблизо линкълн. Колата потегли, а ние с Рейчъл минахме през същата дупка и забързахме към моя автомобил. Вървяхме на запад, мълчахме. Боже! Как бях доволен, че се бях сетил да го оставя по-надалеч от другите коли. Сега успяхме да се измъкнем, без да привлечем вниманието на ченгетата.

— Как се случи всичко това? — попита ме тихо Рейчъл, когато наближихме града. — Къде беше полицията? Трябваше да има охрана… някой да спре цялото това кръвопролитие…

Тя замълча и не проговори повече чак до френския квартал. Бе кръстосала ръце на гърдите и упорито мълчеше, сякаш аз бях виновен. Реших да не я закачам.

Вариантите за случилото се бяха няколко. Например — някой от отговорните фактори просто се е издънил, като е изпратил недостатъчно на брой полицаи на гробищата с надеждата, че Джо Боунс няма да се осмели да нападне Лайънъл Фонтено на погребението на брат му пред десетки свидетели. Оръжието е било предварително поставено на определени места — късно предната нощ или рано тази сутрин, а районът не е бил претърсен от силите на реда. Друга възможност бе Лайънъл Фонтено да е настоявал полицията да не присъства на погребението; освен това — видимо да няма представители на медиите, за да не се превърне погребението в истински цирк. И трета възможност: Джо Боунс е подкупил или заплашил ченгетата на „Метари“ и те са се направили на три и половина, докато неговите хора са си вършили работата. Защо, не вярвате ли? Случва се, и то много често.

Стигнахме в хотела. Отведох Рейчъл в моята стая. Не исках да се върне направо при образите, които си бе накачила по стените. Тя тръгна направо към банята и затвори вратата след себе си. Чух шума на течаща вода — бе си пуснала душа. Остана там дълго време.

Излезе в един момент. Бе се завила в голяма хавлия — от гърдите до коленете, бършеше си косата с по-малка кърпа. Очите й бяха зачервени, погледна ме, брадичката й затрепери и тя захлипа отново. Прегърнах я, целунах я по косата, после по челото, по бузите, по устата. Устните й бяха топли и тя отвърна на целувката. Езикът й се стрелна помежду зъбите, докосна моя. Почувствах възбудата и се притиснах към нея, опитах се да свлека хавлията на земята. Пръстите й задърпаха панталоните ми, разпуснаха колана, потърсиха ципа. Тя го отвори и напъха ръката си вътре, хвана ме и ме стисна с пръсти. С другата ръка започна да разкопчава копчетата на ризата ми, целуваше ме по врата, усетих езика й по гърдите и зърната.

Изритах обувките и се наклоних неловко, като се опитвах да си сваля чорапите. Пустите чорапи, дявол да ги вземе! Тя се усмихна, когато едва не паднах, но успях да сваля левия чорап, а после вече бях върху нея, тя успя да свали панталоните и после гащетата ми.

Гърдите й бяха малки, бедрата и широко разтворени, по средата бе малкият окосмен триъгълник, дълбок и огнено червен. Бе вкусен и сладък. Когато настъпи апогеят, гърбът й се изви назад, краката и се увиха около мен и бедрата ми и почувствах невероятно блаженство, сякаш никой никога не ме е любил толкова всеотдайно, не ме е притискал към себе си така страстно.

После тя заспа. Аз се изхлузих от леглото, облякох джинси и тениска и от чантата й измъкнах ключа за нейната стая. Тръгнах бос, пристъпвах тихо по линолеума, влязох, затворих вратата след себе си. Застанах пред рисунките по стената. Рейчъл си бе купила голям рисувателен блок, за да нахвърля идеи и мисли. Взех два листа оттам, съединих ги с помощта на лепенка и ги закачих на стената — до другите с илюстрациите от старите учебници и полицейските снимки от смъртта на леля Мари и Те Жан. Намерих маркер и започнах.

В единия ъгъл написах имената Дженифър и Сюзън. Изпитах известна вина и угризения, когато добавих второто име. Опитах се да забравя за съпругата си и продължих. В друг ъгъл написах Мари, Те Жан и малко отстрани — Флорънс. В третия поставих Ремар, в четвъртия — въпросителна, а отдолу думата „момиче“. В центъра поставих съкращението „Пътн.“ и като дете, рисуващо слънце, съединих центъра с лъчи към всяко име. Отдолу се опитах да изредя всички факти, които знаех за убиеца, както и обстоятелствата около жертвите.

Получи се интересно четиво, в което основните моменти бяха: гласова синтезаторна програма или устройство; Книгата на Енох; знания за древногръцките митове/ранни медицински текстове; добри познания на полицейската работа и процедури — на базата на казаното от Рейчъл след смъртта на Дженифър и Сюзън; фактът, че убиецът знаеше за подслушването на телефона ми от ФБР, и убийството на Ремар. Отначало смятах, че ако убиецът е заварил Ремар в къщата на Мари Агиляр, вероятно е щял да го убие още там, но сетне размислих. Реших, че убиецът не би рискувал да остане за по-дълго време в къщата, където е извършено убийство, и то двойно. Или пък да нападне Ремар в миг, когато онзи е готов за всякаква изненада. Затова най-вероятно е намислил да изчака друга възможност. Имаше още един вариант: убиецът е научил някак си за оставения пръстов отпечатък, а по-късно по някакъв начин е намерил и Ремар.

Добавих още няколко момента на основата на елементарни умозаключения/предположения: убиецът е бял мъж, на възраст някъде между двадесет и четиридесет години; разполага с възможности в Луизиана — нещо като база, от която се отправя да убие Ремар и Агилярови; смяната на облеклото или използването на работнически комбинезон, който се носи върху други дрехи и се сваля лесно, за да не се нацапа с кръв; познания за същността и свойствата на кетамина, достъп до него.

На линията, свързваща Пътника с Агилярови, написах: той е знаел, че леля Мари е говорила за него с полицаи. С пунктир съединих Агилярови и Ремар с Дженифър и Сюзън, отгоре написах името Едуард Байрън и поставих въпросителна. Внезапно ми хрумна нещо и надрасках още един пунктир с името на Дейвид Фонтено между Агилярови и Ремар. Тук главната връзка бе Хъни Крийк и възможността Пътника наистина да е примамил Дейвид на Хъни Айлънд, после да е съобщил на Джо Боунс, че единият от братята Фонтено е там. В такъв случай логично е убиецът да е познат на семейство Фонтено. Накрая написах Едуард Байрън на отделен лист и го закачих отстрани.

Сетне седнах на леглото на Рейчъл и вдъхнах аромата на парфюма й по чаршафите и възглавницата. Загледах се в диаграмата, започнах да прехвърлям разни идеи и мисли в главата си и да се опитвам да правя нови връзки. Нищо особено не се получи, но все пак добавих още нещо, преди да се върна в моята стая, за да изчакам завръщането на Ейнджъл и Луис от Батън Руж. Прекарах тънка линия между Дейвид Фонтено и въпросителната над думата „момиче“ — споменатата от леля Мари жертва, разлагаща се нейде в тресавищата. Тогава дори и не се усетих, но по-късно стана ясно, че в онзи миг съм направил първата значителна стъпка към света на Пътника.

Влязох тихо в стаята и седнах до балкона, загледан в спящата Рейчъл. Сънят й бе неспокоен. Клепачите й потрепваха, проплакваше, ръцете и краката й помръдваха под тънкото одеяло. След малко чух шум — онези двамата се връщаха. Ейнджъл говореше нещо високо и май че бе ядосан. Луис отговаряше с нормален и спокоен глас, в който долових насмешливи нотки.

Не изчаках да влязат сами, предварих ги и им дадох знак с глава да влезем да говорим в техния апартамент. Не знаеха нищо за стрелбата на гробищата — според Ейнджъл изобщо не пуснали радиото във взетата под наем кола. Лицето на Ейнджъл бе зачервено, устните му — побелели. Мисля си, че не го бях виждал толкова вбесен.

Караницата започна наново. Оказа се, че по време на разговора им със Стейси Байрън е започнал флирт между нея и Луис. Тя била тъмноруса хубавелка с удивително добре запазена фигура, независимо от четиридесетте си годинки, и направо се сложила на Луис, гледала го предизвикателно в очите и прочие. Луис отвърнал на предизвикателството.

— Ами естествено, нали трябваше да измъкнем информация от нея — обясни той и ми намигна. — Има ли по-лесен начин за тази цел?

Устните му потрепваха, с мъка задържаше усмивката си, когато поглеждаше към Ейнджъл. Последният обаче бе див, подивял.

— Вярно е, че искаше да измъкнеш нещо от нея — изсъска Ейнджъл. — Искаше да си изкараш едно чукане, а най-важната информация, дето ти трябваше, бе размерът на циците й под онзи тесен сутиен, а и на задника й, нали!

Луис погледна в тавана и направи водевилно измъчена физиономия. За миг помислих, че Ейнджъл ще го удари. Юмруците му се свиха и той пристъпи към приятеля си, но успя да се овладее.

Стана ми мъчно за Ейнджъл. Знаех какво означава Луис за него, пък и бях сигурен, че не е имало нищо сериозно в онзи флирт между съпругата на Едуард Байрън и чернокожия гигант. Естествено, всеки обича да бъде харесван, това си е най-обикновена човешка черта, освен това сигурен бях, че Луис съвестно се е стараел да научи нещо за съпруга. И двамата — Ейнджъл и Луис — имаха доста мътно минало, дори това на Луис бе в още по-тъмни краски, но лично аз знаех неща за Ейнджъл, които Луис може би не знаеше.

Когато изпратиха Ейнджъл в затвора на Райкърс Айлънд, там той бе попаднал на човек на име Уилям Ванс и привлякъл вниманието му. Ванс бе в затвора за убийство на собственик на магазин, кореец, в инцидент по време на провален опит за обир в Бруклин. Това бе основното обвинение, но го подозираха и за изнасилване и убийство на тринадесетгодишно момиче в Утика, а и за още една сходна история с фатален край в Делауеър. Доказателства нямаше, имаше само слухове и някои съвпадения, но когато на областния прокурор му падна възможността да натика Ванс в пандиза, той, за своя чест, изобщо не се и поколеба.

Така или иначе Ванс решил, че Ейнджъл трябва да бъде ликвидиран. Научих, че Ейнджъл го отблъснал, когато онзи се опитал да му се сложи. В сблъсъка Ейнджъл му счупил един зъб. С човек като Ванс логика няма: мозъкът на този тип престъпници работи извънредно неясно, те са объркани и озлобени, мразят всички и всичко, имат необичайни желания и неведоми цели. И така, Ванс вече не искал да изнасили Ейнджъл, а да го убие за отмъщение. При това бавно. Ейнджъл бе получил присъда от три до пет години. След първата седмица в Райкърс шансовете Ейнджъл да оцелее повече от месец били почти равни на нула.

Приятели в затвора нямаше, още по-малко отвън, затова се обади на мен. Знаех, че му е било много трудно да го направи. Ейнджъл е горд човек и съм убеден, че при нормални обстоятелства щеше да се оправи абсолютно сам. Но не и с човек като Ванс: целият татуиран — окървавени ножове по ръцете, паяжина с паяк на гърдите и така нататък. Да, Ванс бе всичко, само не и нормален.

Направих каквото можах. Добрах се до досието на Ванс и научих интересни подробности. Беше мръсник и половина. После преснимах протоколите от разпитите му за убийството в Утика и във връзка с цяла серия изнасилвания на деца. Преснимах всичките събрани срещу него улики и разказа на една очевидка, която си бе оттеглила показанията, след като Ванс й се обадил по телефона и я заплашил, че ако свидетелства срещу него, ще я пръсне от чукане — и нея, и децата й. После заминах за Райкърс.

Уредих си разговор с Ванс през полупрозрачен параван. Имаше нова татуировка — сълза, нанесена със специален туш, под лявото око. Общо сълзите бяха три — всяка една би трябвало да символизира отнет живот. На врата му се виждаше част от татуирания паяк. Говорихме тихо около десетина минути. Предупредих го, че ако нещо се случи с Ейнджъл, нещо, колкото и малко да е то, ще взема мерки всеки пандизчия да научи, че той е бил информатор на полицията и е издавал свои другари, включително и в затвора. На Ванс му оставаха пет години, после щеше да има право на помилване, опрощаване на част от присъдата. Ако другите затворници научеха онова, с което го заплаших, за него най-добре би било да е постоянно в карцера или в единочка — сам, за да избегне смъртта. Дори и в такъв случай всеки ден би трябвало да си проверява най-щателно храната за натрошени стъкла, по време на разходките на двора да стои само до надзирателите, да внимава даже когато го водят при лекаря, защото вездесъщото затворническо отмъщение ще го дебне на всеки ъгъл, а останалите пет години ще бъдат за него по-лоши и от ад.

Ванс уж ме разбра, но два дни след нашия разговор се опитал да кастрира Ейнджъл с импровизиран нож. Ейнджъл успял да го удари в гръкляна и в коляното и се спасил — до следващия път. При това онзи му бе направил рани на корема и бедрото, които се нуждаели от двадесетина шева.

Във всеки случай на следващия ден сутринта, по време на къпане в затворническата умивалня, неизвестни лица натиснали Ванс на пода, отворили устата му с помощта на големи клещи и му изсипали направо в гърлото вода с разтворен в нея концентриран миялен препарат. Това е истинска отрова, която съсипала вътрешностите му за нула време и почти отнела живота му. През останалото време в затвора той се бе превърнал в нещо като сянка на човек, непрекъснато разкъсван от стомашни болки, които нощем го карали да вие. За целта бях провел само един телефонен разговор с подходящ човек.

И с това си дело също живея.

След като го пуснаха, Ейнджъл се свърза с Луис. Не помня точно как се срещнаха тези двама самотни вълка, но оттогава до днес са минали шест години. Ейнджъл се нуждае от Луис, Луис — от Ейнджъл, но все ми се струва, че балансът на тяхната връзка е в ръцете на Ейнджъл. И при мъже с жени е така, и при жени с жени или мъже с мъже, независимо от пермутацията — винаги единият партньор обича повече и неизменно страда от това.

Оказа се, че не са научили кой знае какво от Стейси Байрън. ФБР наблюдавало къщата отпред, но нашите хора влезли отзад. Луис показал за частица от секундата членската си карта от фитнес клуба, усмихнал се многообещаващо на госпожата и рекъл, че рутинно оглеждат градините в квартала. После се разприказвали за туй-онуй и така цял час. Говорили и за съпруга й, и за хобитата на Луис, и за това чукал ли е бяла жена или не. Е, Ейнджъл бе най-много пищисан по повод на тази тема.

— Каза, че не го е виждала от четири месеца — обясни ми Луис. — Последния път, когато се срещнали, той не говорел много, само я питал как е тя, как са децата, взел някои стари дрехи от тавана. Тя смътно помни, че носел някакъв сак с марка на магазин от Опелуза и федералните сега обикаляли там да търсят въпросния магазин.

— Тя знае ли за какво го издирва ФБР?

— Тц. Казали й, че вероятно ще им помогне с информация по заплетени дела. Тя обаче съвсем не е глупава. Аз й метнах една-две въдички, да видя дали ще захапе. Госпожата твърди, че той винаги се е интересувал от медицината, изглежда, навремето е имал и амбицията да стане лекар, макар че няма квалификация дори и за ветеринар.

— Опита ли почвата как мисли тя: става ли от него убиец или не?

— Дори не се наложи. Тя разказа, че навремето се заканвал да я претрепе, било, когато се карали относно условията за развода.

— Помни ли точните му думи?

Луис кимна, въздъхна дълбоко:

— Ъхъ. Рекъл, че най-напред ще й отреже шибаното лице.

Ейнджъл и Луис не успяха да се сдобрят. Ейнджъл си остана все така намусен и отиде в стаята на Рейчъл, а Луис седна на балкончето в техния апартамент и се загледа навън. Ню Орлиънс предлага голямо разнообразие от звуци и миризми и не всичките са особено приятни.

— Знаеш ли, мисля да похапна — рече той след малко. — Ти какво ще кажеш да излезем заедно, а?

Това ме изненада. Предположих, че желае да говорим за нещо, но никога преди не бях оставал насаме с Луис, без Ейнджъл да присъства.

Влязох в моята стая да видя какво прави Рейчъл. Леглото беше празно, чуваше се течаща вода в банята. Почуках леко на вратата й.

— Отворено е — извика тя.

Влязох, а тя вече се завиваше със завесата на душа.

— Страшно ти прилича — рекох. — Този сезон модата предлага прозрачни облекла.

Сънят май не й бе помогнал много. Под очите си имаше тъмни кръгове, изглеждаше уморена и отпусната. Направи искрен опит да ми се усмихне, но не се получи — приличаше повече на гримаса на болка, отколкото на усмивка.

— Искаш ли да отидем някъде — да похапнем?

— Не съм гладна. Сега ще се насиля да поработя малко, после ще взема две хапчета за сън и ще се опитам да почина без съновидения.

Казах й, че ще излизаме заедно с Луис, после отидох да уведомя и Ейнджъл. Заварих го да прелиства бележките на Рейчъл. Той посочи с ръка моята диаграма на стената и рече:

— Тук обаче има много дупки.

— Е, има още подробности, по които ще трябва да се поработи.

— Например кой какво е направил и защо — усмихна се той накриво.

— Е, да, но се опитвам да не си губя времето с второстепенни неща. Ти как си?

— Добре съм. Мисля си, че цялата тази работа започва да ми влиза под кожата… всичко това — рече той и с ръката си описа дъга, като обхвана цялата стена с накачените по нея писания, скици, илюстрации.

— Ще излезем да похапнем с Луис. Искаш ли да дойдеш?

— О, не. Само ще се вкиселим повече. Ти си го задръж все за себе си.

— О, благодаря ти — усмихнах се аз. — Още утре ще дам интервюта за сексуалното си пробуждане. Имам едни приятели — манекени в списание „Плажно облекло“. Страшно ще се зарадват. Ти да се грижиш за Рейчъл, чу ли? Тя днес не е особено добре — след онази престрелка…

— Ще се навъртам наоколо — обеща той.

Отидохме с Луис в ресторанта „При Филикс“ на ъгъла на „Бърбън“ и „Айбървил“. Там сервират чудни стриди. Нямаше навалица, обичайните туристи предпочитат „Екми“, заведение за стриди и миди на отсрещната страна на улицата, където ги сервират със зрял фасул и ориз с дъхави подправки направо върху франзелата. Има и още едно място, което специализира в подобни морски деликатеси — то е във френския квартал и се казва „Нола“. „При Филикс“ е по-народно заведение, а туристите не си падат по такива, нали все пак обикновени неща има и у дома.

Луис си поръча стриди „По бедняшки“ и веднага ги заля с лютив сос, поиска си и бира „Абита“ и се нахвърли на храната. На мен донесоха пържени картофи и пиле по местна рецепта плюс минерална вода.

— Хей, келнерът те мисли за префърцунен тип — ухили се Луис, когато отпих от водата. — Нали тук гостува една балетна трупа. Може да ти поиска и билети.

— Щом му е толкоз акълът — отвърнах. — Има един номер: объркваш противниковите играчи, като не се придържаш към стереотипите, знаеш ли го? Може да го опиташ някога.

Той изкриви устни и махна с ръка за нова бира, която дойде на секундата. Келнерът бе необикновено бърз: изпълняваше поръчките мигновено и не се опитваше да виси около масата.

Повечето посетители сядаха далеч от нас; онези, на които се бе наложило да заемат съседните маси, избягваха погледите ни и се хранеха припряно. Е, това се дължеше на Луис — той навсякъде и почти винаги имаше такъв ефект върху хората. Резултат от особеното му излъчване — сякаш в него кипи скрито насилие, готово всеки миг да се отприщи и да помете околните. Винаги изглеждаше, като че то не му е за пръв път, а постоянно състояние.

— Хм — обади се той, след като преполови втората бирена бутилка на една глътка. — Да те питам за твоя приятел Улрич… ти имаш ли му доверие?

— Не зная. Той си има свои, собствени цели.

— Нали е федерално ченге. Те всички до един си имат свои си, собствени цели най-често в ущърб на всички останали — отвърна незабавно Луис и ме изгледа над залапаното гърло на бутилката. — Гледай сега какво си мисля: представи си, че двамата сте катерачи — пълзите към върха на скала, имате общо въже за подсигуровка; ти се подхлъзваш и увисваш, той реже въжето — ти падаш, той остава. Такъв човек ми се вижда.

— Ти си циник, Луис.

Той отново изкриви устни:

— Виж какво, ако мъртвите можеха да говорят, биха ти казали, че всички циници са реалисти.

— Ако мъртвите можеха да говорят, щяха да ни кажат да чукаме повече приживе, защото после е късно — отвърнах аз и си взех от картофките. — ФБР да не те държи с нещо, а?

— Подозрения, подозрения и нищо повече. Ама не това се опитвам да ти кажа.

Сега от очите му вееше хлад и той ме фиксираше втренчено, без да мига. Помислих, че ако Улрич някога го подгони за нещо, Луис би го убил, без да му мигне окото, и не би му отделил дори и секунда в мислите си по-късно.

— Защо Улрич ни помага? — попита ме изведнъж той.

— И аз съм мислил за това — отвърнах предпазливо. — И не съм сигурен, че зная отговора. Отчасти причината може би е, че усеща необходимостта да държи връзка със събитията чрез нас. Освен това вероятно си мисли, че като ми подава информация, може да контролира степента на моето участие в тях.

Но знаех много добре, че едва ли е точно така. Луис бе прав. Улрич си бе Улрич — ченге със своя си, собствена игра.

— Мисля още, че ме използва за примамка — изтърсих направо. — Аз съм стръвта, а той държи въдицата.

— Не смяташ ли, че той не ни казва всичко, което знае? Изобщо какво ни казва? — попита Луис, допи бирата и премлясна с устни.

— Ами отговорът е: като при айсберг. Само десетте процента, които се виждат над повърхността на водата. Каквото и да научат онези от ФБР, те никога не го споделят с местните ченгета. Естествено, че и Улрич няма да го споделя с нас. Тук се играе доста по-дълбока игра и само Улрич и най-вероятно малцина от помощниците му са наясно какво става. Ти шах играеш ли?

— Играя както само аз си зная — отвърна той и веднага си помислих, че неговата игра едва ли предполага стандартната шахматна дъска.

— Е, тази работа е като партия шах — продължих аз. — Само че виждаме единствено хода на противника, когато той ни вземе някоя фигура. През останалото време играем на тъмно.

Луис повдигна пръст. Това бе знак за келнера да донесе сметката. Човекът изглеждаше невероятно облекчен. Сигурно ликуваше, че си тръгваме.

— Ами нашият господин Байрън?

Свих рамене. Имах странното усещане, че съм някак встрани от цялото действие. Отчасти причината бе, че ние наистина си бяхме периферни участници в разследването, а пък в известен смисъл бях доволен да съм на известно разстояние от играта. Знаех, че Пътника е залагал на личното ми въвличане в нея, което пък означаваше, че той има някаква нужда от него. На мен пък ми бе нужна известна дистанция, за да мога да мисля по-добре. Ето например случилото се в днешния следобед с Рейчъл — бях получил нужната дистанция, що се отнася до скръбта ми и чувствата за загуба относно Сюзън.

— Не зная.

Всъщност ние току-що започвахме да си създаваме някаква представа за този Байрън, като централна фигура от детски пъзел, около която ще се нагласят останалите късове.

— Постепенно ще работим по него и ще напредваме малко по малко. Първо, трябва да установим какво е видял Ремар онази нощ, когато бяха убити леля Мари и Те Жан. Много важно е също да разберем защо Дейвид Фонтено е бил сам на Хъни Айлънд.

Сега бе ясно, че Лайънъл Фонтено ще тръгне да си отмъщава на Джо Боунс. Самият Боунс знаеше това не по-зле от мен; вероятно затова бе организирал рискованото нападение на гробището „Метари“. Защото веднъж прибрал се в имението си, Лайънъл ще бъде недосегаем за хората на Боунс. Значи следващият ход е на Лайънъл.

Сметката пристигна. Платих я, а Луис остави двадесет долара бакшиш. Келнерът посегна към банкнотата със страхопочитание — сякаш очакваше от нея ликът на Ендрю Джаксън[58] да отвори уста и да го захапе за пръста.

— Мисля, че трябва да се дигнем и да отидем да поприказваме с Лайънъл — рекох, когато излязохме от заведението. — А също и с Джо Боунс.

Луис се ухили.

— С Боунс ли? Според мен той едва ли умира от желание да приказва с теб, като се има предвид разказът ти как неговото момче се опитало да те пречука.

— Така де — усмихнах се аз. — Именно. Затова смятам, че Лайънъл Фонтено може пък да рече да ни помогне да се срещнем с Джо. Е, мен сто на сто няма да иска да ме види, въпросът е дали ще се зарадва на теб, а? Какво мислиш?

Тръгнахме си към хотела. Улиците на Ню Орлиънс едва ли са сред най-безопасните в света, но имах усещането, че никой няма да ни закача.

И така се и оказа.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

На другата сутрин се успах. Рейчъл си бе отишла в стаята. Когато почуках, гласът й прозвуча тежък, уморен. Каза ми, че желае да остане в леглото, да почива още. Когато стане ще отиде в Йезуитския университет. Помолих Ейнджъл и Луис да я наглеждат и излязох.

Случката на гробищата ме бе разтресла здраво, въпреки че външно не бих го признал. Перспективата за евентуална среща с Джо Боунс също ме отблъскваше. Сега пък ме налегнаха силни угризения за това, че бях въвлякъл Рейчъл в цялата история, дори в известен смисъл на думата я бях принудил да участва в събитията. Трябваше да се разкарам от Ню Орлиънс, та дори и за кратко време. Да си прочистя мозъка, да погледна на нещата откъм друга страна. На „Сейнт Питър“ има едно място, където правят чудна пилешка супа. Отбих се там, похапнах и потеглих.

Морфи живееше на около четири мили от Сесилия или някъде на две-три мили северозападно от Лафайет. Беше си купил и вече възстановяваше стара плантаторска къща до малка река; с две думи, класически старовремски луизиански дом — смесица от влиянията на различни архитектурни стилове: френски колониален, островен и европейски. С добър бюджет можеш да превърнеш подобна постройка в много удобно жилище.

Отвън къщата бе необичайна: бе повдигната на колони заради честите наводнения и главната жилищна площ бе над тях; под нея бе сутеренът, използван за склад, също над земята. Тази част бе тухлена и Морфи бе преработил сводестите входове. Бе сложил ръчно дялана дограма, която придаваше голямо очарование и се връзваше с околния пейзаж. Горната част бе също преустроена, тънките стени с гипсови замазки бяха заменени с дебели греди, редувани с тухли. Намазаният със смола и издаден над колоните покрив бе частично препокрит с плочки от аспид.

Бях се обадил от заведението, преди да потегля, за да кажа на Анджи, че съм на път към тях. Когато пристигнах, Морфи току-що се бе прибрал. Намерих го зад дома, поправяше една пейка.

— Как ти се вижда колибата? — попита ме, без да спира работата с чука.

— Чудесна е. Май че имаш още доста работа по нея, а?

Той изпъшка от усилието на последния удар и захвърли чука на земята. Изпъна се и се протегна, погледна задната част на къщата с неприкрита гордост.

— Е, има, но това не е проблем. Строена е от французин през 1888 година. Разбирал е от тези неща човекът. Главната ос на строежа е изток-запад, основното изложение е южно. Много важен е изборът на мястото.

Посочи с ръка посоките и добави:

— Проектът е типичен европейски, целта е през зимата слънцето, чиито лъчи тогава падат под остър ъгъл, да топли максимално. През лятото пък огрява само сутрин и вечер. Това е класическа идея, казвам ти, идва още от времето на Марк Витрувий. Супер. Повечето къщи в Америка не са строени така. Хората си ги издигат където им хрумне. Вземат една пръчка, хвърлят я и където падне, казват: „Ето тук ще да е!“ Глупости. Ние, американците, сме разглезени от евтините енергийни източници. Да, ама арабите се осъзнаха и издуха цените и сега виждаш ли какво става, а? Някои чак сега започват да загряват, че е много важно къде и как ще си построиш дома.

След малко се засмя и рече:

— Абе, да ти призная все пак — и аз не зная каква е ползата оста да бъде изток-запад. Като гледам така, тук слънцето си грее постоянно.

Влязохме вътре. Той взе набързо един душ, седнахме на масата и се разприказвахме, а Анджи започна да готви.

Анджи бе дребничка, почти четиридесет сантиметра по-ниска от съпруга си, стройна, с падаща по раменете кестенява коса. Бе начална учителка, а през свободното си време рисуваше. Зърнах някои от нещата й — не бяха лоши, имаше усет. Повечето бяха маслени бои, импресионистични мотиви, красиви петна по стените на дома им.

Морфи си отвори бира „Бро Бридж“, аз помолих за минерална вода. Анджи тракаше с тенджерите и отпиваше от чаша бяло вино. Видях, че реже пилешки гърди на ситни късчета, в една тенджерка разбърка бял сос с масло и брашно и нещо много, много благоуханно.

Кейджуните готвят пилешкото със сосове, лепкави, гъсти и много вкусни. Анджи досипа фъстъчено масло, още малко брашно и започна да го бърка бързо, за да не загори на силния огън. След малко белият цвят се превърна в бежов и накрая в тъмношоколадов. Свали соса от огъня и го остави да изстива, като пак го разбъркваше.

Морфи блажено отпиваше от студената бира, протегнал крака, а аз станах и й помогнах да нареже лука, зелените пиперки и целината. После тя ги задуши с масло, добави мащерка, риган, паприка и люти чушки, лук и чесън на прах, наряза на тънко някакъв местен салам. Добави и пилешкото, и още подправки, цялата кухня започна да ухае. След около половин час сервира ориз в три чинии и го заля с цялата тази вкусотия, която се бе получила под опитните й ръце. Започнахме да ядем мълчаливо, наистина беше много апетитно.

Заедно измихме и изсушихме чиниите. После Анджи си легна, а ние с Морфи отново се настанихме на масата. Разказах му за Раймон Агиляр и увереността му, че е виждал фигурата на някакво момиче на Хъни Айлънд. Споделих и за съновиденията на леля Мари, и за предчувствието ми, че така или иначе смъртта на Дейвид Фонтено на Хъни Айлънд е свързана с момичето.

Морфи дълго мълча. Не се опита да се подиграе с думите на Раймон, не ги нарече дивотии и болни видения, нито пък се присмя на увереността на старицата, че е чувала истински гласове от отвъдното. Накрая само попита:

— Ти сигурен ли си, че знаеш мястото?

Кимнах.

— Добре тогава, ще опитаме. Утре имам почивен ден, затова най-добре е да преспиш тук. Намира ни се и стая за гости.

Обадих се в хотела на Рейчъл и й обясних какво ще правя на следващия ден. Описах й горе-долу и мястото, където смятах, че ще бъдем. Тя обеща да предаде всичко на Ейнджъл и Луис. Добави, че след съня се чувства по-добре. Но аз си знаех, че ще трябва да мине доста време, за да може да се съвземе от ужаса на онази касапница. На всичкото отгоре бе убила човек…

Станахме съвсем рано. Бяхме готови да тръгнем още в седем без десет. Морфи обу тежки ботуши със стоманени пети и носове, стари джинси и пуловер без ръкави над тениска с дълги ръкави. По джинсите му имаше петна от боя и безир — от ремонта на къщата. Главата му бе свежо бръсната и ухаеше на някакво козметично чудо.

Преди да потеглим, закусихме. Кафето допихме пред къщата, на крак. Анджи се показа с бяла роба, погали бръснатата глава на мъжа си и му се усмихна сладко. Морфи се намръщи, но аз си знаех, че той я обича много и нейните милувки му доставят удоволствие. Преди да тръгнем, я придърпа и я целуна по устата, заровил пръсти в гъстата й грива. Тя инстинктивно се притисна към него, но той ме погледна и бързо се отдръпна. Двамата се засмяха смутено, тя се изчерви. Чак тогава забелязах, че коремът й е леко подут. Бе бременна, вероятно някъде около петия месец. Помислих си, че вече не съм така наблюдателен както едно време. Къде гледаш, Птицо? — рекох си и сам си се усмихнах. Сетне се сетих, че сам Морфи ми бе намекнал за това.

Пресякохме полянката пред къщата, Анджи остана на вратата и ни помаха с ръка. Бе отпуснала тежестта на тялото на единия крак, лекият ветрец развяваше косата и крайчеца на робата й.

— Отдавна ли сте женени? — попитах Морфи. Вървяхме към кипарисовата горичка, която прикриваше къщата откъм пътя.

— През януари ще станат две години. Да знаеш, аз съм голям късметлия с нея. Изобщо не съм си представял, че това момиче напълно ще промени живота ми.

Говореше открито, не изпитваше стеснение. Усмихна ми се и добави:

— Тя е чудесен човек.

— Кога очаквате бебето?

Пак се усмихна.

— Към края на декември. Момчетата организираха тържество, като научиха. Отбелязаха факта, значи, че Морфи ще става баща. Беше много мило.

Поразнебитен пикап бе паркиран на края на поляната. Бе с ниско ремарке, на което бе качена широка, плоскодънна лодка, завита с платнище. Двигателят бе обърнат и положен върху задната й седалка.

— Докара ми я братът на Тусан снощи — обясни Морфи. — Той пренася туй-онуй от време на време, да изкара някой долар отгоре.

— А самият Тусан къде е?

— А бе хранително отравяне, да не повярва човек. Твърди, че ял развалени скариди, ама знаеш ли? Лично аз си мисля, че го мързи да си помръдне дебелия задник толкова рано сутринта.

В каросерията на пикапа, под платнище, зърнах брадва, моторен трион, две вериги, дебело найлоново въже и хладилна кутия. Грижливо бе приготвен и леководолазен костюм с маска, два дълбоководни фенера, две кислородни бутилки. Морфи носеше термофорно шише с кафе, вода, две франзели и полято с купешки сос пилешко в кутия. Всичко бе поставено в голяма непромокаема торба.

Качихме се на колата, Морфи запали двигателя. Той завъртя, затрака, изплю миризлив дим, но после се стабилизира и заработи с равномерно, нормално бръмчене. Потеглихме за Хъни Айлънд. Оказа се, че има дори и стереокасетофон. Морфи пусна касетка с песни на Клифтън Шение.

Минахме резервата Слайдъл, наречен на името на сенатора демократ Джон Слайдъл, продължихме покрай няколко пазарни центрове, закусвални за аламинути и китайски ресторанти с бюфетно сервиране. Хванахме по северния бряг на Поншартрен. На федералните избори през 1844 година Слайдъл уредил два парахода да докарат гласоподаватели — ирландци и германци — от Ню Орлиънс в енорията Плакемин. Да гласуват там за него. В цялата тази игра нямало нищо противозаконно. Противозаконно било само това, че спирали на всяко населено място и гласували; и така до края на маршрута пуснали Бог знае колко гласове за сенатора.

Спряхме на рейнджърското пристанище на река Пърл, до редица занемарени плаващи рибарски колиби, закотвени току до брега. Над водата и околните дървета все още висеше мъгла. Свалихме лодката и нагласихме двигателя. Пренесохме веригите, въжето, брадвата, водолазния костюм и храната. След малко слънцето изгря. На съседното дърво проблесна огромната мрежа на златист паяк, разположен като истински крал в самия й център. Крайбрежният свят вече се пробуждаше. И така — с жуженето на хиляди насекоми и цвърченето на птичките — потеглихме по реката. Ревът на двигателя се смеси със стотиците странични шумове.

По околните брегове растяха блатни храсти и ниски дръвчета, заедно с по-високи водни брези, върби и доста големи кипариси, лиани с навити по дърветата отворени алени цветове. Тук-таме плаваха пластмасови бутилки, завързани с корда. Това бяха маркировки на заложени въдици. Тук речната риба бе в изобилие и много вкусна. Минахме край рибарско селце с порутени хижи и завързани за дърветата пироги. Сивкава чапла ни гледаше мъдро от клоните на един кипарис. Под него на брега се бе показала главата на речна костенурка, замръзнала неподвижно, може би се радваше на ранното слънце.

Носех надрасканата набързо от Раймон Агиляр карта, но ни отне известно време да открием въпросния проход, водещ към траперския канал. На входа му издигаха мощни снаги група евкалипти, дебелите им стволове почти препречваха зеленясалата водна повърхност. Едва се провряхме, по-нататък ни пресрещнаха увиснали почти до водата клони, покрити с гъст мъх. Въздухът бе наситен с мирис на зелена растителност, застояла вода и гнилоч. Разкривени, обезформени трупи на мъртви дървета, окръжени от тръстики, стърчаха като полуразрушени монументи под свежите слънчеви лъчи. На изток забелязах сивия купол на боброво жилище; на метър от нас нещо приплясна — обърнах се, бе тялото на дълга водна змия.

— Жълт змей — пошегува се Морфи. — Но наоколо има и гърмящи змии, да знаеш.

От провисналите клони на околните дървета капеше вода, почти навсякъде ечаха песните на ранобудни птички.

— Тук намират ли се алигатори? — попитах Морфи.

Сви рамене:

— Може би. Те не се нахвърлят върху хората, освен ако хората не ги закачат. В блатата има лесна плячка колкото си щеш. Но нападат кучета, ако се приближат съвсем до водата. За всеки случай, ако видиш някой, докато съм под водата, стреляй във въздуха, за да ме предупредиш.

По едно време каналът се стесни дотолкова, че вече се движехме със затруднение. Чух скърцане и стържене — допирахме дъното. Погледнах — не бе дъното, а потопено дърво. Морфи загаси двигателя и с помощта на греблата и ръцете, малко по малко, успяхме да прехвърлим лодката.

Май бяхме разчели картата погрешно, защото пред нас се бе изправила стена от див ориз — високи, яки стъбла, същински зелени остриета над водата. Все пак имаше проход — един-единствен, колкото да мине малко дете. Морфи сви рамене, запали двигателя. Тръгнахме към него, удрях стъблата с греблото в опит да отворя още малко място. Нещо изпляска наблизо и тъмна сянка, колкото едър плъх, се плъзна във водата.

— Нутрия — рече Морфи.

Гризачът спря до един дънер и започна да души въздуха. Сега успях да различа острата му муцуна и дългите мустаци.

— Месото му е по-гадно и от алигаторското. Някой разказваше, че сме се опитвали да продаваме нутрии на китайците — засмя се Морфи. — Едва ли някой друг ще се осмели да яде такова нещо.

Малко по-нататък оризът премина в гъста трева с не по-малко остри, режещи стъбла. За секунди, докато размахвах греблото, успях да се порежа на няколко места. Все пак преминахме и това препятствие и излязохме в нещо като лагуна, образувана от постепенното наслагване на тиня и наноси. По бреговете стърчаха каучукови дървета и върби, чиито клони докосваха водата, досущ потопени човешки пръсти. На изток забелязах земя, изглеждаше твърда и стабилна, близо до голяма група водни лилии. Бе разкаляна, а в калта се виждаха следите на диви прасета; те сигурно идват тук не само на водопой, но и заради подводните корени на лилиите, които много обичат. Малко по-надясно стърчаха загнилите останки на катер; вероятно с него е бил направен и нашият канал. По корпуса имаше дупки, двигателят бе свален — сигурно отдавна изнесен оттук.

Завързахме лодката за дънера на самотен блатен клен току на ръба на брега; почти целият бе покрит със спори на папрат, позасъхнал в очакване на живителни дъждовни струи. Морфи се съблече и остана по спортни гащета, намаза се с мас и навлече костюма. Нахлузи плавниците, закачи кислородната бутилка и я изпробва.

— Водата по тези места не е чак толкова дълбока, може би три-четири метра, но това тук е по-особено — каза той. — Виж само отражението на светлината върху водната повърхност. Тук си е дълбочко — поне шест метра, че и повече.

Наоколо плаваха листа, клечки и загнили дънери, насекоми жужаха, а водата бе тъмнозелена.

Морфи потопи маската, за да я намокри и извърна лице към мен.

— Да знаеш, хич и не съм си помислял, че може да ми се наложи да гоня блатни духове през почивен ден.

— Раймон Агиляр каза, че тук някъде е виждал момичето — отвърнах аз най-сериозно. — Фонтено е убит малко по-нагоре по реката. Тук има нещо, бъди сигурен. Нали знаеш какво да търсиш?

Морфи кимна.

— Някакъв контейнер или нещо подобно. Тежък, вероятно запечатан.

После постави маската, запали фенера и залапа мундщука на бутилката, като смукна кислород. Завързах единия край на въжето за клена, другия — за колана му, проверих и опънах възлите. Потупах го по гърба, той вдигна палец нагоре и навлезе във водата. Направи две стъпки и усети дълбокото. Тогава вече се потопи, а аз започнах да отпускам въжето с две ръце, бавно, ритмично.

Аз нямам голям опит в леководолазния спорт, освен два-три урока по време на една ваканция със Сюзън във Флорида. Съвсем не завиждах на Морфи и подводното му търсене в тази блатна вода. Като дете съм плувал в река Стродуотър през лятото. Ходехме на едни места, недалеч от Портланд — там, където сега е почти краят на града. По тях се въдят едни дълги тънки риби, хищни и зли като змиорки, но по-къси и с много остри зъби. Като ги види човек и неволно си помисля за зората на човечеството с всичките й първични и страшни чудовища — водни, земни и всякакви. Докоснат ли голите ви крака, изтръпвате и незабавно си представяте как завличат на дъното малки деца или кучета и ги разкъсват с острите си като малки кинжали зъби.

Водите на блатата около Хъни Айлънд обаче са свят, съвсем различен от този на моето детство. Трудно е да се сравняват водните басейни на Мейн с тази тъмна на цвят вода с лъскавите й змии, алигатори и коуени, както кейджуните наричат блатните костенурки. Това тук си е дива природа, опасна и зловеща. Но и тук има подобни хищни риби и люспести шарани, костури и разни дребни крайбрежни гадове, сходни с акулите. И, разбира се, алигатори.

Защо ли се замислих за подобни неща точно когато Морфи се потопи? Опитах се да прогоня тези образи, но ща не ща пък се сетих за момичето, потопено тук някъде. Около него вероятно се навъртат всичките тези водни гадости, побутват металния му ковчег с тела, опитват се да намерят отверстие, за да налетят на гниещата плът.

След около пет минути Морфи се показа, посочи с ръка североизточната част на брега и отрицателно поклати глава. Сетне пак се потопи, като даде знак, че отива в южна посока, и въжето започна да се изнизва. Няколко минути по-късно усетих вибрации, въжето се поклати и Морфи подаде глава доста по-далеч от първия път. Доплува до брега, свали маската и мундщука и задиша тежко. Посочи на юг и избъбри на пресекулки:

— Там намерих две метални кутии с размери около метър и половина на шейсет сантиметра на четирийсет. Едната е празна, другата затворена, заключена. На петдесетина метра от тях пък има няколко петролни варела, маркирани с нещо като хералдична лилия. Май са на старата химическа компания „Бревис“, тя се намираше в западната част на Батън Руж, ама големият пожар през осемдесет и девета я довърши. Това е. Друго няма.

Погледнах към южните брегове; не се виждаше нищо друго освен дебели корени, повечето потопени във водата.

— Можем ли да извадим онази кутия с помощта на въжето?

— Абе, може, но е тежка и ако се отвори, докато я вдигаме, ще изтърсим всичко, което съдържа, във водата и трудът ни ще иде по дяволите. Ама дай да изкараме лодката по-навътре и да се опитаме да я извадим.

Вече напичаше силно, макар че дърветата по брега осигуряваха някаква защита срещу палещите слънчеви лъчи. Морфи извади две бутилки с минерална вода от хладилната кутия. Отпихме, седнали на брега. След малко станахме, качихме се на лодката и я откарахме на място, което хареса на Морфи.

Заловихме се за работа. На два пъти сандъкът се заканваше за нещо на дъното, докато се опитвах да го извлека нагоре. Сетне изчаквах Морфи, който повдигаше отдолу, отново да ми подаде сигнал. Накрая на повърхността се показа сива метална кутия, подкрепяна от якото му рамо. Прехвърлих я с негова помощ на лодката, а той се върна да завърже въжето на някой от варелите.

Върнахме се на брега и свалихме кутията. Бе заключена с катинар и верига, стари, силно ръждясали. Какво ли толкова имаше в нея? Взех брадвата и здраво ударих ръждясалия катинар. Веднага се разчупи. Морфи клекна до металния сандък — както си бе с бутилката на гърба и маската, вдигната на чело. Задърпах капака, бе заял. Заудрях с тъпата част на брадвата тук-таме, малко отляво, отдясно, по средата и по едно време се отвори.

Вътре имаше пушки „Спрингфийлд“, 50-и калибър, от онзи модел, дето се зареждат отзад, и костите на дребно животно, много прилично на куче. Металът бе доста корозирал, но на места се четяха буквите „Ел Ен Джи“.

— Крадени — рече Морфи и извади една, за да я разгледа. — От 1870 или 1880 са. Сигурно властите са обявили награда за залавянето на крадеца и той ги е потопил тук. Може да е възнамерявал да се върне, да си ги вземе по-късно.

Опипа животинския череп с пръсти.

— Тези кости сигурно значат нещо, а? Жалко, че никой не е налитал на Баскервилското куче по тези места, иначе току-виж сме разгадали мистерията, а! Малко дребно за него все пак, не мислиш ли?!

Огледа пушките пак, обърна се към вътрешността на малката лагуна. Въздъхна и нагази във водата.

Изваждането на варелите се оказа доста трудна работа. Вързахме първия с верига, тя на три пъти се изхлузваше. Накрая сложихме и втората и завързахме и двете около варела като коледен подарък на канапче. Успяхме да качим варела и аз се опитах да го отворя още над водата, но лодката почти се преобърна, та се наложи пак да се връщаме на брега. Когато с големи усилия го замъкнахме на суха земя, се оказа, че той съдържа само застояли нечистотии. Тези варели имат специални отвори за наливане и изливане на петрола, но може да се вади и самият капак. Когато отворихме втория варел, той дори и нечистотии не съдържаше. Вътре имаше камъни за тежест — сложили са ги, за да могат да го потопят.

По това време Морфи бе вече страшно изморен. Направихме дълга почивка, похапнахме пиле и хляб, пихме кафе. Преваляше пладне, а жегата бе вече почти непоносима. По нас течеше пот, дишахме трудно. Полегнахме за няколко минути и аз предложих да поема втората част от задачата като леководолаз. Морфи не отказа. Дадох му кобура с пистолета и навлякох костюма, като взех втората бутилка.

Когато влязох, водата се оказа удивително хладна и приятна. А когато потънах до шията, дишането ми доста се затрудни. Веригите натежаха още повече, но стиснах зъби и тръгнах по въжето към следващия варел. Дъното бе силно наклонено и след малко се наложи да се гмуркам. Преди това запалих фенера.

Тук, долу, ми се стори много дълбоко, а и тъмно. Водораслите и плаващите на повърхността листа и клонки пречеха на слънчевите лъчи да проникват навътре. Някъде встрани, с периферното си зрение, забелязвах риби, рибки, а и по-едри форми. От варелите бяха останали общо пет, натрупани в нещо като купчина около потопено дърво, огромно и старо като света. Идеята да бъдат наредени около него не бе лоша. Всеки с лодка би избягвал дървото, следователно вероятността да попадне на варелите се намаляваше, а и те се забелязваха трудно, защото водата в основата на ствола бе по-мътна. Всъщност без фенер те биха били практически невидими.

Завързах най-горния с веригите и дръпнах здраво да проверя дали ще помръдне. Той се наклони и после се свлече на дъното, като изтръгна веригата от ръката ми. Водата се размъти, не виждах добре, а после всичко почерня, защото от него започна да изтича петрол. Заритах с плавниците, за да се придвижа назад — на по-чисто — и тогава чух изстрела. За миг помислих, че Морфи може да е загазил, някой да го е нападнал, после се сетих за уговорката. Уплаших се, защото мигом загрях, че не Морфи, а аз съм загазилият.

Зърнах алигатора още преди да съм показал глава над водата. Не бе голям, може би не по-дълъг от метър и осемдесет, но в светлината на фенера видях дългите, криви зъби, показали се извън челюстите, и белезникавия му отвратителен, уродлив корем. Поради мътилката и петрола и аз, и звярът бяхме загубили ориентация, но той се насочваше към лъча на моя фенер. Незабавно загасих светлината и веднага загубих алигатора от полезрението си. С все сила заритах и се озовах на повърхността.

Маркиращото въже бе на около пет метра от мен, Морфи — до него.

— Давай насам! — изкрещя той. — Около теб земя няма!

Напрегнах всички сили и се насочих към него, ужасен от мисълта, че гадното влечуго е по петите ми. Плясках с ръце и ми се струваше, че всеки момент ще ме докопа. По едно време го мярнах — бе малко вляво, на около шест метра отзад. Виждах люспите на гърба му, жестоките очи, отворените челюсти. Обърнах се на гръб, за да мога да го следя, и заплувах със сетни сили.

Бях вече на метър и половина от лодката, когато алигаторът почти ме настигна. Изплюх мундщука и изревах колкото можах:

— Застреляй го, бе, мамка му!

Веднага чух бумтежа на изстрела и току пред хищните челюсти от водата изригна гейзерче. Сетне Морфи стреля отново. Звярът сякаш спря, а после нещо цветно падна вдясно от мен и той се извърна към него. Устата му се отвори и затвори, чу се някакво хрущене и джвакане, като от смачкан целофан, но аз вече бях на лодката и силните ръце на Морфи ме повдигаха и помагаха да се кача. Той насочи съда към брега и хвърли шепа валчести предмети във водата. Погледнах го удивено, а Морфи се ухили и извади нещо от устата си — бе желатинов бонбон, от онези, дето децата ги обичат много. Обърнах глава към лагуната — хищникът се въртеше на едно място и челюстите му щракаха — поглъщаше последните бонбончета.

— Голямо шубе, а? — подхвърли Морфи и заразително се разсмя.

Свалих бутилката от гърба, изгледах го омерзено и легнах на дъното на лодката да си поема дъх. Изритах плавниците от краката и не се сдържах.

— Ще трябва да дадеш костюма на химическо чистене — рекох заядливо. — Че го нацвъках.

Седяхме на един дънер на брега и гледахме алигатора. Той обикаляше малкото заливче и търсеше още бонбони. Накрая се настани срещу нас и възприе тактика на изчакване. Потапяше се до въжето с полуподадена глава и хищно блестящи очи, фиксирани неподвижно в нас. А ние отново похапнахме и си сипахме кафе в тенекиени чаши.

— Защо не го застреля този гад, а? — попитах Морфи.

— Слушай бе, приятел — ТОВА Е РЕЗЕРВАТ, има закони, забраняващи лова на алигатори — сопна ми се той съвсем сериозно. — За какво са ни резерватите, ако всеки тръгне да си трепе каквото трябва и не трябва, а?

Продължихме да зяпаме и да пием кафе. По едно време се чу шум на лодка, идваща към нас през дивия ориз и тревата.

— Леле, каква природа — рече познат глас с бруклински акцент. — И това ако не е най-готиното място за пикник, здраве му кажи.

Носът на лодката се показа, веднага след него и лицето на Ейнджъл, ухилен и махащ с ръка. Луис бе на кормилото. Приближиха се без проблеми и завързаха лодката на същото кленово дърво. Ейнджъл слезе във водата, после забеляза, че гледаме втренчено към средата на лагуната и се обърна да види какво има там. Веднага забеляза потопената гадина и се втурна към нас, за секунда преджапа малкото разстояние, като махаше с ръце и вдигаше колене високо.

— Кво е онова там, бе! — възкликна задъхано. — Тук да не е Джурасик Парк, а?

Обърна се към Луис, който скочи на нашата лодка и оттам — направо на брега.

— Нали каза на сестра си да не влиза в чужди басейни?

Ейнджъл бе с обичайните си джинси и овехтели маратонки, навлякъл платнено сако върху тениската. Луис носеше боти от крокодилова кожа, черни джинси марка „Ливайс“ и модна бяла риза без яка.

— Отбихме се да видим как я карате — рече Ейнджъл и отново погледна алигатора.

Представих и двамата на Морфи. Те му предложиха понички.

— Хей, Луис, нашият приятел ей там истински ще се разстрои, като види, че носиш кожата на някой негов роднина — рекох на майтап.

Луис подсмръкна презрително и тръгна към водата, спря на самия край на брега и попита:

— Ама какъв ви е проблемът?

— Ние се къпехме мирно и послушно като добри деца, ама изведнъж дойде Али Гаторов и ни подгони — ухили се Морфи.

Луис пак подсмръкна.

— Хммм — изръмжа, извади зигзауера и гръмна.

Подаващият се над водата връх на влечуговата опашка се пръсна във въздуха. Просто ей така. Звярът заблъска водата в болка и ярост и тя веднага почервеня. Сетне се обърна и бързо избяга някъде навътре в заливчето, като оставяше кървава диря по водната повърхност.

— Брей да му се не види — ухили се Луис. — За малко да го пречукам. Забравил съм да стрелям.

Морфи се намръщи, но не каза нищо.

— Хайде да не философстваме, господа — рекох примирително. — Я се поразсъблечете да ни помогнете, че ни чака още много работа.

Все още бях с леководолазния костюм, затова предложих пак аз да се потопя.

— Опитваш се да ми докажеш, че не си шубелия, а? — подметна Морфи.

— Тц — възразих и отвързах въжето на лодката. — Не на теб, а на мен самия.

Изкарахме лодката до маркировката. Гмурнах се с куката и веригите. Горе останаха Ейнджъл и Морфи с пушката в случай, че алигаторът се върне. Луис подкара и тяхната лодка към нашата. Върху водата се бе образувал петролен слой, но и надолу се проточваше плътна тъмна пелена. На дъното варелите се бяха поразместили и разпръснали встрани от дънера. Проверих с фенера протеклия варел, но вътре нямаше нищо друго освен малко останал петрол.

Работата си бе тежка — връзваш варела с веригите и го повдигаш нагоре, но сега имахме две лодки и повече помощници и скоро ни потръгна по-бързо. Май имаше по-лесен начин да постигнем целта, но ние не се и досетихме.

Когато я намерихме, слънцето залязваше и околната вода изглеждаше като позлатена.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Сега си мисля, че като докоснах онзи варел за пръв път, нещо премина по тялото ми досущ слаб електрически ток, а в стомаха ми натежа. После почувствах удар или бе леко разтрисане? В съзнанието ми сякаш се отвори врата и през нея проблесна нож, после избликна ален фонтан, а водата наоколо почервеня. А може би е бил слънчевият залез, отразен през водата и стъклото на маската? За миг затворих очи и наоколо нещо се раздвижи. Не, не бе водата или дребните рибки… бе друг плувец, който се изви около краката и тялото ми. Помислих, че усещам косата й по лицето си. Но когато се пресегнах, улових само водорасли.

Този варел се оказа доста по-тежък от другите, вътре бяха сложени тухли за тежест; опитна ръка ги бе разцепила на две точно по средата. Извадихме го само благодарение на обединените усилия на Морфи и Ейнджъл.

— Тя е — рекох на Морфи. — Намерихме я.

Дълго опипвах варела. Изтъркалях го бавно и с усилие по камъните и дърветата на дъното и после го повдигнах те да го издърпат. Всички ние го докосвахме много по-внимателно от другите, сякаш да не събудим заспалото вътре момиче. За какво внимавахме? Да не обезпокоим отдавна разложения труп ли? На брега Ейнджъл взе лоста и внимателно започна да напряга капака от различни позиции. Но той не помръдваше. Тогава Морфи се наведе и го огледа внимателно.

— Запечатан е с нещо — рече след малко.

Изтъркахме повърхността на капака, проверихме оставените следи.

— Изглежда и обработен с химикал. Точно и затова е в по-добро състояние от останалите.

Оказа се, че е точно така. Металът не бе ръждясал, а маркировката бе съвсем свежа, сякаш е била нанесена онзи ден.

Замислих се. Можехме да използваме моторния трион, но ако бях прав и момичето бе вътре, вероятно щяхме да повредим останките му. Друга вероятност бе да се обадим на ченгетата в Ню Орлиънс, дори на ФБР. Предложих им, повече от чувство за дълг, отколкото от предпочитание, но дори и Морфи отказа. Помислих, че може би се опасява варелът да не се окаже празен — представете си неудобното положение пред колегите. Но не това бе причината. Погледнах го в очите и разбрах, че и той като мен бе готов да доведем работата си докрай. Сами — без чужда помощ.

Накрая намерихме разрешение. Очукахме варела отвсякъде с тъпото на брадвата. По съответния звук съдехме къде е безопасно да започнем да режем. Морфи много внимателно направи първия разрез близо до запечатаната страна. Започна леко с триона, помагаше си с една щанга. Режеше бавно и грижливо по обиколката. Направихме половин оборот и разширихме отвора с щангата. Сетне светнахме с фенера вътре.

Трупът бе почти само кости и загнили дрехи, кожата и плътта си бяха почти отишли. Била е хвърлена с главата надолу, краката й счупени, за да може тялото да се побере. Светнах по-навътре, различих зъбите и кичури коса. Стояхме мълчаливо отстрани, с наведени глави, наоколо само звукът на приплискващата вода и неведомите шумове на тресавището.

Прибрах се в хотела късно същата вечер. Преди това се бе наложило да изчакаме полицията от района на Слайдъл и местните рейнджъри. Със съгласието на Морфи Ейнджъл и Луис си тръгнаха по-рано. Аз останах, за да дам показания и практически да подкрепя версията на Морфи. По негов съвет местните се обадиха на ФБР. Тогава и аз си тръгнах. Ако Улрич иска да ми каже нещо, знае къде да ме намери.

Когато минавах през двора, в стаята на Рейчъл светеше. Затова почуках на вратата й. Отвори ми облечена в розова нощничка на Калвин Клайн. Стигаше й някъде високо над коленете.

— Ейнджъл ми разказа всичко — рече тя и отвори вратата по-широко. — Бедното дете.

Прегърна ме и ме побутна към банята, където ми нагласи душа и излезе. Стоях дълго под водата с ръце, опрени на плочките, с наведена глава.

После се изсуших и си увих кърпата около кръста. Рейчъл седеше на леглото и разлистваше бележките си. Погледна ме и присви очи.

— Брей, ти си бил самата скромност — рече със закачлива усмивка.

Седнах до нея, а тя ме прегърна отзад. Усетих бузата й върху моята, дъха й върху врата си.

— Как се чувстваш сега? — попитах аз.

— Мисля, че по-добре — рече тя и ме притисна по-силно.

После ме извърна към себе си. Коленичи на леглото, до мен с ръце, прибрани между коленете. Прехапа устни, пресегна се и нежно, почти замислено ме погали по косата.

— Аз си мислех, че вие, психолозите, ги умеете тези неща — подхвърлих аз.

Тя сви рамене.

— Защо пък? И аз се страхувам и обърквам както всеки друг човек, разликата е само, че си знам терминологията — защо съм объркана и прочие.

После въздъхна и добави:

— Виж, онова, което се случи вчера между нас… не желая да те насилвам, нали разбираш? Отлично разбирам колко ти е тежко… заради Сюзън и…

Погалих я по бузата и леко потрих палец в устните й. После я целунах и усетих, че устата й се отвори под моята. Исках да я притисна до болка, да я любя, да прогоня образа на мъртвото момиче.

— Благодаря ти — прошепнах, — но аз си зная работата.

— Добре тогава — отвърна тя и леко се отпусна на гръб. — Щом поне един от нас знае какво да прави…

На следващата утрин останките на момичето лежаха на метална маса, превити в типичната поза на плода в майчината утроба — така се бе получило във варела. Сякаш убитата е искала да се предпази от болката. Бяха пренесли трупа или каквото бе останало от него в Ню Орлиънс по настояване на ФБР. Чувалът, с който я бяха донесли от Хъни Айлънд, бе веднага отнесен в лабораторията за обстоен преглед и установяване на евентуални показателни следи.

В моргата миришеше на дезинфектанти. Лампите светеха силно и безмилостно, плочките лъщяха от белота, металните маси и инструментите искряха. Цялата обстановка бе някак стерилно жестока, като че настроена да разкрие най-лошото, най-грубото в човека, да изложи на показ покварата, да свали маските… След ужаса на последните му мигове това същество на масата сякаш бе подложено и на унижение, оставено под безразличните погледи на мъжете в помещението. Нещо в мен вопиеше да я покрия с погребален саван, да я отнеса внимателно и положа на сенчесто място покрай течаща вода, където зелени кипариси ще я закрилят от любопитните погледи; където тя ще заспи навеки, необезпокоявана от нищо и никого.

Но друг глас в мен пък, онзи — рационалният и логичният, ми казваше, че тя заслужава да си получи името, че тя трябва да бъде разпозната, за да се сложи край на анонимността на страданията й, а може би и да се сложи ръка на човека, който я бе превърнал в тази купчина кости. Затова сега ние стояхме смълчани, наредени около масата, зад вездесъщия съдебен лекар и помощниците му, които диктуваха в микрофоните на магнетофоните бележници, подаваха си скалпели и щипци и въобще размахваха облечените си в найлонови ръкавици ръце.

Най-типичната и лесна за разпознаване разлика между мъжкия и женския скелет е в таза и сакрума — по-широки при жената; и в бедрените кости — женските са по-дребни. Женският череп е също по-различен от мъжкия, което е още едно отражение на физическите разлики между двата пола. При жените черепът е по-гладък, по-малък от мъжкия, челото е по-високо и по-обло, очните гнезда също, както и челюстите, небцето и зъбите. Естествено има още десетки други типични разлики.

Останките на масата явно бяха женски — отговаряха на всички типични за пола характеристики. По това спор нямаше. При определянето на възрастта специалистите изследват центровете, респективно зони на осификация или образуване на костна тъкан, както и зъбите. В нашия случай лекарят определи възрастта около двадесет и една — двадесет и две години. Челото, челюстта и лявата ябълчна кост носеха драскотини — убиецът бе наранил костната повърхност при отрязването на лицето.

Екипът описа състоянието на зъбите и всички особености на челюстта. Това е процес, задължителен при съдебната одонтология; резултатите му вършат голяма работа при издирването на изчезнали лица, идентифицирането на трупове и прочие. Взеха проби от костния мозък и косата за евентуална употреба при профила ДНК. Този профил е точен критерий за определяне на самоличността посредством индивидуалната ДНК верига.

Екипът поработи доста. Накрая прибраха останките в голям найлонов чувал и ги отнесоха под мълчаливия взор на Улрич, Морфи и моя милост. После разменихме по някоя и друга баналност и всеки си пое по пътя. Честно казано, дори не помня какво си говорихме. През цялото време в съзнанието си виждах момичето, чувах шума на вода.

Ако двата профила — ДНК и зъбният — се окажат недостатъчни за откриване на самоличността, Улрич бе решил да поръча лицева реконструкция — метод, при който с помощта на лазерно отражение се създава компютърен образ на лицево-кожните контури, а после компютърът го сравнява с различни модели и допълва триизмерни подробности, които често наподобяват оригинала до съвършенство. Улрич бе решил да се обади в Куонтико и да поръча процедурата, но първо трябваше да се изкъпе и да пийне чаша кафе.

Лицевата реконструкция се оказа ненужна. След два часа останките на младата жена от блатата бяха идентифицирани. Макар че бе лежала в мътните води почти седем месеца, в полицията бе съобщено за изчезването й само преди три.

Името й бе Лутис Фонтено и бе доведена сестра на Лайънъл Фонтено.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Имението на Фонтено е на пет мили източно от Делакроа. До него се стига по частен надземен път. Бе наскоро построен на пилони над блатата и гниещата зеленина около и в тях. Дълго се вие сред дивата природа, за да стигне до разчистена от растителността площ. Тя покрива не повече от два-три акра, заобиколена е с висока ограда, отгоре на която са поставени остри колчета и режеща като бръснач жица. В центъра на района се намира ниска, едноетажна постройка от железобетон във формата на конска подкова.

Помежду двете странични крила, на циментова площадка, бяха паркирани няколко автомобила. Сред тях забелязах три черни джипа. Зад основната постройка имаше още една — значително по-стара, стандартната за щата дървена къща, едноетажна, с веранда и паралелно наредени стаи.

Спрях взетата под наем кола на портата пред имението. Никой не се виждаше наоколо. С мен бе Луис. Рейчъл бе взела другата кола, за да отиде до университета „Лойола“.

— Май предварително трябваше да се обадим по телефона — рекох аз и отново огледах пустия и тих двор.

Луис бавно вдигна ръце и ги постави на тила, като ми кимна напред. Сякаш изникнали от нищото, отпред стояха двамина в джинси и избелели ризи, насочили към нас заредени автомати от доволно известната марка „Хеклер&Кох ХК 53 с“. В огледалото за задно виждане открих още двама. Имаше и пети — до прозорчето на Луис, с брадва в пояса. Откъде бяха дошли тези хора?

До един изглеждаха корави мъже, с обветрени от времето и природата лица, с прошарени бради. Ботушите им бяха изкаляни, ръцете им мазолести, нарязани и загрубели, с дебели и мускулести пръсти. Хора на физическия труд.

В същото време от главната постройка излезе среден на ръст мъж в синя риза и джинси, също с ботуши, и тръгна към портата. Стигна до нея, но не я отвори, а се загледа в нас през решетките. Имаше голям белег от старо изгаряне на лицето — отдясно кожата бе сбърчена, окото видимо сляпо, косата — опадала от тази страна на скалпа. Кожата висеше над сляпото око, а щом заговори, видях, че движи само лявата част на устата.

— Какво иска тук? — говореше със силен акцент.

Истински кейджун.

— Казвам се Чарли Паркър — отговорих през отворения прозорец. — Дойдох да се видя с Лайънъл Фонтено.

— Кой този? — посочи Луис с пръст.

— Каунт Бейси* — отвърнах. — Останалите от бенда не можаха да дойдат.

[59]

Красавецът не се усмихна, дори не прояви и сянка от чувство за хумор.

— Лайънъл не вижда никой. Разкара ваш задник оттук, за да не пострада.

Рече това на разваления си английски, обърна се и си тръгна.

— Хей — обадих се след него. — Вие преброихте ли убитите горили на Джо Боунс на „Метари“, а?

Онзи спря и се обърна.

— Какво казва? — изплю думите, сякаш бях обидил сестра му.

— Казвам, че поне два трупа на гробищата не са ваша работа. Ако има награда, дайте си ми я.

Той се замисли, но след минута рече:

— Хей, ти мисли за смешник, а? Но аз не смята смешно.

— Значи не ти е смешно, а? — този път вече тонът ми бе остър.

Онзи отсреща мигна със здравото си око и един от автоматите завря зурла в моя прозорец. Замириса ми на стрелба.

— Я опитай следното: аз съм човекът, който намери и извади Лутис Фонтено от блатата при Хъни Айлънд. Иди и му го кажи на Лайънъл, пък тогава виж дали ще се засмее.

Този път не каза нищо, само насочи нещо към портата и тя се отвори безшумно. Оказа се, че е инфрачервено апаратче за дистанционен контрол.

— Излиза от колата — нареди той.

Излязохме бавно, двамина ни държаха на мушка непрекъснато. Другите двама се приближиха и ни подпряха на автомобила, за да ни обискират за оръжие и евентуално предаватели. Взеха ножа и зигзауера на Луис, както и моя смит и уесън и ги предадоха на белязания. После влязоха в колата и най-обстойно я прегледаха за скрито оръжие. Отвориха дори капака на двигателя и багажника и дълго се ровиха в тях. Един легна отдолу и провери шасито.

— Леле, Боже — прошепна Луис. — Дружелюбни, пък и внимателни, а? Специалисти.

— Амин, дай Боже да им се връща — отвърнах философски.

След известно време се убедиха, че всичко е наред. Тогава ни разрешиха да се върнем в колата и да я подкараме бавно към паркинга между двете крила. Единият от техните хора обаче, онзи с брадвата, седна на задната седалка. Другите вървяха отстрани и не ни изпускаха от очи. Паркирахме до единия джип и ни подканиха да отидем в старата къща.

На верандата ни очакваше Лайънъл Фонтено с порцеланова чаша кафе в ръка. Изгореният се наведе и му прошепна няколко приказки в ухото. Щеше да говори още, но Лайънъл го спря с вдигната ръка и ни загледа право в очите, остро и неумолимо. В същия миг на главата ми тупна дъждовна капка, а само след десетина секунди отгоре ни се стовари ужасен порой. Лайънъл ни остави в дъжда.

Бях си облякъл най-хубавия костюм, който носех с мен от Ню Йорк — бе от Лиз Клейбърн, имах и бяла риза и копринена синя вратовръзка, също скъпа. Скъпа, скъпа, ама ако си пусне боята — помислих си нелепо по едно време, а дъждът ни шибаше здраво по главите, вратовете, раменете. Валеше здраво, земята наоколо бързо се превърна в лепкава кал. Изведнъж Лайънъл даде кратка заповед на хората си и те се прибраха някъде. Сетне ни кимна с глава да се качим на верандата при него. Седнахме на два съседни дървени стола, от нас потече вода, а той се облегна на един шезлонг. Изгореният застана зад нас. И двамата с Луис леко преместихме столовете си така, че поне да му виждаме ръцете.

Появи се възрастна чернокожа. Помнех лицето й от гробищата. Носеше сребърен поднос с кана кафе, захар и мляко. И подносът, и чашите бяха от комплект, видимо стар и скъп. Чашките, с изящни чинийки под тях, бяха порцеланови с изрисувани многоцветни птици, които сякаш гонеха опашките си; във всяка бе сложена тежка сребърна лъжичка с гравиран на дръжката старовремски платноход. Старата остави подноса на тръстикова масичка и се прибра.

Лайънъл Фонтено бе облечен в черни памучни панталони и бяла риза с отворена яка. Сако от същия плат бе преметнато на облегалката на друг стол. Обувките му блестяха. Взе каната и наля кафе в четирите чаши. Сложи две бучки захар в едната и мълчаливо я подаде на пазача зад гърба ни.

— Захар, мляко? — попита и мен, и Луис по ред.

— Черно, моля — рекох.

— И за мен също — обади се Луис.

Лайънъл ни сервира възпитано, учтиво. Дъждът над нас здраво барабанеше по покрива и навеса на чардака.

— Искате ли да ми разкажете как така се натъкнахте на сестра ми? — рече Лайънъл накрая.

Приличаше на човек, заварил непознат да мие предното стъкло на колата му. И се чуди — дали да му даде някой долар или да го срита в задника. Изведнъж забелязах, че държи чашата с четири пръста, а малкото му пръстче е вирнато встрани. И изгореният държеше чашата си по същия начин.

Разказах на Лайънъл повечето неща, които знаех. Разказах му и за виденията на леля Мари, за смъртта й, за приказките за женския призрак на Хъни Айлънд.

— Мисля, че убиецът на сестра ви и на Мари Агиляр и сина й е един и същи човек. Смятам още, че същият човек уби съпругата и дъщеря ми — завърших и добавих: — Ето така се случи, че намерих и сестра ви.

Не изразих съжаление за неговата лична загуба или болка. Това би трябвало да се подразбира. Или пък не тъжеше чак толкова за сестра си; за какво тогава да му го казвам?

— Значи вие сте убили двамина на „Метари“?

— Един — отвърнах. — Друг уби втория.

— Вие ли? — обърна се Лайънъл към Луис.

Луис премълча.

— Не, друг беше — повторих аз.

Лайънъл допи кафето и остави чашата на масичката. Разпери ръце и възкликна:

— Е, за какво сте тук сега? Чакате да ви изкажа благодарността си ли? Тъкмо се канех да пътувам до Ню Орлиънс, за да прибера останките на сестра си. Не съм сигурен дали трябва да ви благодаря за това.

Извърна глава встрани. Стори ми се, че в очите му прочетох болка, но сълзи нямаше. Пък и Лайънъл Фонтено не приличаше на човек, който плаче.

— Не за това съм тук — рекох тихо. — Искам да ми кажете защо за изчезването на Лутис е съобщено едва преди три месеца? И още: какво е правил брат ви на Хъни Айлънд през онази нощ, когато го убиха?

— Брат ми, значи… — в гласа му се примесиха обич и отчаяние, и угризения, сякаш се гонеха едно с друго, също като красивите птички на чашите.

После се овладя. Мислех си, че ще ме прати по дяволите, ще ми каже да не си завирам носа в семейните дела, ако искам да си запазя здравето, но продължих да го гледам право в очите. Той обаче замълча, а след малко рече кротко:

— Нямам никакви основания да ви имам доверие.

— Опитвам се да намеря виновника — заявих твърдо.

Гласът ми бе равен, тих. Лайънъл кимна, може би по-скоро на себе си, отколкото на мен, и, изглежда, взе решение.

— Сестра ми замина в края на януари, може би началото на февруари — започна той. — На нея не й харесваше това… — разпери ръце наоколо, към сградите, колите — … тук. Отдавна си имаме неприятности с Джо Боунс, някои от нашите пострадаха.

Направи пауза и, изглежда, подбра следващите си думи много внимателно.

— Един ден се оказа, че е закрила банковата си сметка. Оставила бележка, събрала една чанта багаж и си тръгнала. Без да ни се обади. Във всеки случай Дейвид сигурно нямаше да я пусне.

Опитахме се да я проследим. Първо се обадихме на разни приятели в града, търсихме я чрез хора, които тя познаваше във Флорида и Сиатъл. Дейвид наистина се разтревожи за нея. Та тя ни бе като истинска сестра. Когато мама почина, татко се ожени за втори път. Лутис се роди от този брак. Сетне и татко, и майка й починаха — това бе през 1983 година, в автомобилна злополука, а ние я отгледахме като наше дете. Особено Дейвид — той я обичаше много, бяха съвсем близки.

Преди няколко месеца Дейвид започнал да я сънува. Отначало не ми каза нищо, обаче започна да слабее и стана блед като платно, а се изнерви, да не ви разправям… По едно време се решил, идва и ми разказва цялата работа. Помислих си, че е превъртял, и му го казах в лицето, а той само въздъхна. И продължи да я сънува. Сънувал я под вода, разказваше ми всяка сутрин, чувал я нощем да блъска с глава по някакъв си метал. Беше стопроцентово сигурен, че нещо й се е случило.

Добре, ама какво да направим? Търсихме я почти в половината Луизиана. Чрез сигурни хора, дори направих постъпки посредством приближени на Джо Боунс — да видим има ли начин да стигнем до някакво разбирателство… ако той е замесен. Нищо. Никой не поемаше отговорност. А тя просто изчезна и край.

И тогава, без да ми каже, той съобщил на ченгетата, че тя е изчезнала. Ето, затова е закъснението. Станахме луди — цялата полиция се изтърси тук — да разследват. Боже мой, за малко щях да го претрепя в онзи ден, когато дойдоха за пръв път. Ама той си бе луд, полудял, пък и упорит. Непрекъснато повтаряше, че й се е случило нещо лошо. Нито нервите му издържаха вече, нито беше с ума си. На мен ми се падна да върша цялата работа, на всичкото отгоре да внимавам с онзи тип Джо Боунс, надвиснал е като дамоклев меч над главата ми.

Погледна изгорения.

— Ето, Леон е бил тук, когато се обадили. Не казал никому къде отива и защо. Просто се качил на онази неговата, жълтата кола и отпрашил. Леон се опитал да го спре, ама брат ми извадил пистолет и го заплашил.

Извърнах очи към Леон. Лицето му бе напълно безизразно; ако имаше угризения относно смъртта на Дейвид Фонтено, значи си ги криеше по най-добрия начин.

— Да се досещате кой е бил на телефона?

Лайънъл поклати глава отрицателно.

Оставих чашата с кафето на подноса. То бе изстинало и си остана така — неизпито.

— Кога се каните да ударите Джо Боунс? — попитах го неочаквано.

Лайънъл примига, сякаш го ударих по лицето. С ъгъла на очите си забелязах, че Леон пристъпи към мен.

— Какво, по дяволите, говорите, а? — изръмжа Лайънъл.

— Предстои ви второ погребение, сигурно веднага щом като полицията предаде останките на сестра ви. На него или няма да има много опечалени, или ще бъде тъпкано с полиция и журналисти. Както и да е, сигурен съм, че преди това ще се опитате да си разчистите сметките с Джо Боунс, най-вероятно в имението му в Западна Фелисиана. Дължите му го заради Дейвид, а пък и той никога няма да ви остави на мира. Просто ще ви гони до дупка. Така или иначе, само един от вас двамата ще остане жив. Такава е играта.

Лайънъл изгледа изгорения.

— Чисти ли са?

Леон кимна.

Фонтено се наведе към нас и в гласа му прозвуча заплаха.

— Това вас двамата какво ви засяга, а?

Не се впечатлих особено. Лицето му бе ожесточено, но аз имах нужда именно от този човек. И да е ядосан, още по-добре.

— Чухте ли за убийството на Ремар?

Той ме изгледа, кимна.

— Бил е убит, защото се е появил в къщата на Агилярови, след като са били заклани леля Мари и синът й — обясних му търпеливо. — Намерен е негов пръстов отпечатък — с кръвта на леля Мари. Джо Боунс е научил за това и му е наредил да се скрие. Обаче убиецът е разбрал по някакъв начин, все още не зная как. Допускам, че е използвал брат ви като примамка — Ремар да се покаже и да го убие, че да може по този начин после да го очисти. Много искам да разбера какво е казал Ремар на Джо Боунс.

Лайънъл Фонтено се замисли над думите ми.

— И не можете да се доберете до Джо Боунс без мен, така ли?

Луис до мен леко помръдна, устните му потрепнаха. Лайънъл долови движението.

— Не е точно така — възразих меко. — Но все пак, ако се каните да го посетите, просто молим да ви придружим.

— Реша ли да посетя шибаното имение на Джо Боунс, след това там ще цари шибана тишина вовеки веков и амин — тихо, но заканително рече Лайънъл.

— Вие ще си постъпите както намерите за нужно — кротко продължих аз. — Аз моля да оставите Джо Боунс жив само за малко. Колкото да поговоря с него.

Лайънъл стана рязко и закопча горното копче на ризата. От вътрешния джоб на сакото извади черна копринена вратовръзка и започна да я завързва. Използваше прозореца вместо огледало.

— Къде сте отседнали? — попита след малко.

Казах адреса, подадох на Леон листче, на което бе написан моят телефон.

— Ние ще ви се обадим — рече след секунда едрият мъж. — Може би. И не идвайте повече тук.

Е, изглежда, това бе краят на разговора ни. Тръгнахме си с Луис към колата. Дрехите ни бяха мокри. Тогава отново чух гласа на Фонтено. Обърнах се — той бе сложил сакото си и внимателно приглаждаше реверите.

— Има още нещо — рече той. — Научих, че Морфи от полицията на Сейнт Мартин е присъствал при намирането на Лутис, хм. Значи имате приятели сред ченгетата, а?

— Да. И сред федералните също. Това проблем ли е?

Той се извърна и каза през рамо:

— Не, не е. Поне докато вие не го превърнете в такъв. Но ако стане така, с вас ще закусват раците. С вас и с вашето приятелче.

Луис започна да върти настройката на радиото и не спря, докато не намери станция откъдето нонстоп предаваха музика на Доктор Джон[60].

— Ето, това е музикант — рече той доволно.

Парчетата вървяха едно след друго: „Хей, голяма веселба“, после „Грис, Грис Гъмбо Йа-йа“ и прочие, докато дисководещият се умори. Тогава Луис отново забърника радиото. Този път попадна на кънтри: обявиха три поредни на Гарт Брукс.

— И това ако не е шутовска дандания — оплака се той и се отказа.

— Виж, Луис — обадих се по едно време. — Ти не си длъжен да идваш, ако не искаш. Нали така?

Той погледна през прозореца, после извърна глава към мен.

— Ти знаеш ли защо сме тук?

— Не съм много сигурен. Аз ви помолих, но не бях сигурен, че ще дойдете.

— Глей сега. Дойдохме, защото сме ти длъжници. Защото ти би дошъл, ако ние бяхме в твоето положение. Защото някой трябва да се погрижи за теб след онова, което се случи с жена ти и твоето момиченце. И освен това Ейнджъл те смята за свестен човек. Може би и аз мисля така. Може би освен това мисля, че има неща, на които трябва да се сложи край: като край на онази кучка Модайн и на това, на което се опитваш да сложиш точка сега, тук. Чаткаш ли какво ти казвам?

Думите му прозвучаха много необичайно: не бях свикнал да чувам такива приказки от вечно въздържания и немногословен Луис. Думи странни и трогателни.

— Мисля, че чаткам — рекох тихо. — И благодаря.

— Нали наистина се опитваш да приключиш тази работа тук? — попита неочаквано.

— Така поне си мисля, доста неща ми се губят обаче; разни факти, подробности, стил и методика — говорех и в съзнанието ми се мяркаха някакви сенки или отражения на мислите, които се опитвах да предам с думи.

Все едно бягащи плъхове късно нощем под бледата светлина на улични фенери. Трябваше да науча още неща за Едуард Байрън. Налагаше се да говоря и с Улрич.

Рейчъл ни пресрещна във фоайето на първата от двете хотелски къщи, по-предната откъм улицата. Предположих, че ни е чакала; оглеждала се е за нашата кола. Ейнджъл седеше на кресло в помещението и ядеше хотдог. Последният приличаше на края на бейзболна бухалка, покрита с лук, лютив сос и горчица.

— Идваха от ФБР — съобщи тя. — Начело с Улрич. Той носеше заповед за обиск. Взеха ми всичко — бележките, илюстрациите, всъщност всичко, което намериха.

Поведе ни към стаята си. Стените бяха оголени. Бе изчезнала дори и моята диаграма.

— Претърсиха и нашите стаи — обяви Ейнджъл на Луис. — И на Птицата.

Подскочих при мисълта за сандъка с оръжието. Ейнджъл забеляза.

— Не се бой. Ние го прибрахме. Още когато онзи — твоят приятел от ФБР, се загледа в Луис. На сигурно място е — на депозит в един склад на Байон. И двамата имаме ключове.

Чак сега забелязах, че Рейчъл е по-скоро раздразнена, отколкото обезпокоена.

— Да не би нещо да не съм загрял добре, а?

— Казах ти, че взеха ВСИЧКО, КОЕТО НАМЕРИХА — усмихна се тя. — Ейнджъл ги забеляза още докато идваха. Някои от бележките успях да скрия в колана на джинсите, под блузата. И той успя да прикрие нещичко.

Изпод леглото си измъкна купче листове и ги размаха победоносно. Един държеше отделно — в другата си ръка. Беше нагънат няколко пъти.

— Мисля, че би трябвало да видиш това тук — рече тя и ми подаде листа.

Разгънах го и нещо ме прободе в гърдите.

Бе илюстрация на гола жена, седнала на стол. Бе разпрана от врата до слабините, а кожата й от двете страни — одрана и отметната назад като ревери и гънки на пеньоар. Напряко на коленете и лежеше младеж, изкормен по същия начин, само че на мястото на стомаха и останалите вътрешни органи нямаше нищо. Като изключим чисто анатомичните подробности и дух на рисунката, както и разликата в половете, тя доста детайлно напомняше случилото се с Дженифър и Сюзън.

— Това е „Пиета“ на Естиен — рече Рейчъл. — Не е много известна, затова ми отне повече време да я издиря. Още по онова време е била считана за прекалено крайна, дори по-точно казано — за богохулствена. Прекалено силно наподобява сцената с оплакването на Христос от Дева Мария, то това е и сюжетът и затова е била отхвърляна и критикувана от черковните власти като непристойна. За малко щели да изпратят Естиен на кладата.

Пое илюстрацията от ръцете ми и я погледна с тъжни очи. Сетне я остави на леглото заедно с другите листа.

— Вече зная какво прави той — рече тя. — Той създава MEMENTO MORI[61], смърт и нейните символи, паметници на мъртвеца може би.

Отпусна се на леглото и молитвено сви ръце под брадичката си.

— Дава ни уроци по тленност. ПОМНЕТЕ, ЧЕ СТЕ СМЪРТНИ…