Всяко мъртво нещо

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Медицинският факултет на университета „Комплутенсе“ в Мадрид има анатомичен музей. Основан е от крал Карлос III, а по-голямата част от експонатите са заслуга на усилията на доктор Хулиан де Веласко през XIX век — от началото до към средата му. Д-р Веласко е човек, който се отнася прекалено сериозно към работата си. За него говорят, че мумифицирал дори трупа на собствената си дъщеря. Също както и Уилям Харви[62], който си помогнал в научната работа върху кръвообращението, като аутопсирал собствените си баща и сестра.

В музея експонатите са поставени в стъклени шкафове, наредени в дълга правоъгълна зала. На първо място ще видите два гигантски скелета, восъчен модел на главата на човешки зародиш, малко по-нататък и две фигури с надпис на испански „Despellejados“. Наричат ги „Одраните“; те стоят в драматични пози и демонстрират движенията на мускулите и сухожилията, а кожата липсва, за да не пречи на зрителя да се запознае с тези анатомични чудеса. В най-добрата традиция на науката в тази насока са работили знаменити мъже като Весалиус[ Весалиус, белгийски анатом (1515-1564), първият от модерните анатоми, осъден от Инквизицията на смърт, по-късно присъдата била заменена с поклонение в Ерусалим, знаменит труд „De Humani Corporis Fabrica“. — Бел. прев.*, Валверде, Естиен, техни предци, съвременници и потомци.

А фигурите и илюстрациите, които са оставили за поколенията, са нещо много повече от просто анатомични материали и мостри; по свой си особен начин те са още и специфичен монумент, напомнящ за крехкостта на човешкото тяло, податливостта му на болка, а в крайна сметка и неговата преходност или тленност. Тези хора са предупреждавали за безсмислието на човешките пороци и угаждането на плътските желания, те са прозрели реалността на човешкото съществуване, свързано с болка и смърт в живота на земята, и надеждата за нещо по-добро в този в отвъдното.

През XVIII век във Флоренция процъфтяла практиката на анатомичното моделиране. Под патронажа на абат Феличе Фонтана мнозина анатоми, художници и скулптори работили съвместно за създаването на човешки восъчни фигури в естествен ръст. Анатомите изпилвали различните части на човешкия труп, художниците ги оцветявали и им придавали живот. Правели калъпи и после изливали восъка на пластове, размесен със свинска мазнина, за да се промени и контролира температурата на изстиване и да се придаде онази полупрозрачност, която ще напомня за истинската човешка плът.

Впоследствие с помощта на четки и фини инструменти пресъздавали характерните за човешкото тяло очертания и набраздявания. Добавяли клепачи и клепки, един по един. Болонският художник Лели използвал истински скелети под восъка. Австрийският император Йозеф II бил толкова впечатлен, че си поръчал около 1 200 модела — в помощ на медицинското обучение в своята държава. Има и по-драстични случаи — Фредерик Руйш, професор по анатомия в „Атенеум Илустре“ в Амстердам, използвал химически сгъстители, стабилизатори и бои, за да препарира своите модели. В къщата си имал цяла колекция, нека я наречем изложба на бебешки и детски скелети, наредени в подходящи пози, за да демонстрират мимолетността на живота.

И все пак единствено несравнима е реалността на истинското човешко тяло, изложено на показ. Провеждали публични анатомични демонстрации и дисекции, където се събирали огромни тълпи; някои дори били устроени като карнавали, а хората се явявали маскирани и в съответни костюми. Привидно целта била да се подпомогнат науката и познанието. В действителност тези демонстрации били по-скоро разновидност на публичните екзекуции. В Англия Законът за смъртното наказание от 1752 година дори създал пряка връзка между двете неща: било разрешено телата на убийци да бъдат подлагани на анатомична дисекция, а аутопсията била наречена „следсмъртна наказателна дисекция“, с която се целяло да се накаже престъпникът още веднъж, като му се отнеме правото на нормално погребение. През 1832 година излязъл и Закон за анатомията. В него де юре било отнето правото на бедняците да преминават в следващия живот — телата на мъртвите просяци били конфискувани за дисекционни цели.

Ето, сами виждате как смъртта и дисекцията вървят ръка за ръка заедно с разширяването и задълбочаването на научните знания. Ами какво да кажем за болката? Как да обясним ренесансовото възмущение от чудното устройство на женското тяло? Същото възмущение, което води до особено патологичен интерес и захласване по матката? Анатомия, дисекция, разрези и сваляне на кожата — всички те са неразривно свързани с реалностите на страданието, секса и смъртта.

Вътрешността на човешкото тяло, особено разкрита, незабавно напомня за мимолетността на човешкия живот. Но колцина от нас имат смелостта да надникнат в собствената си вътрешност? Ние възприемаме собствената си смъртност единствено чрез призмата на чуждата, при това избирателно. Дори и тогава това става само при изключителни обстоятелства, да речем, по време на война, смърт в резултат на случайно насилие, убийство, когато човек е свидетел или очевидец на факта или на непосредствените му резултати. Само тогава срещаме очи в очи алената реалност на смъртта и съответно на човешката смъртност.

Според Рейчъл Пътника се опитва да премахне всички тези бариери; естествено, по свой си, собствен, патологичен, изпълнен с насилие и болка път. Убивайки жертвите си така, той ги принуждава да възприемат собствената си преходност, да надникнат в себе си, в своята вътрешност, физическа и друга; въвежда ги в познанието на истинската болка; по този начин те се превръщат в демонстрация и напомняне и на другите, че човек е тленен, че един ден предсмъртното, ужасно страдание ще сполети и тях…

Пътника се движи по граничните кръстопътища между мъчението и екзекуцията, между интелектуалното и физическото любопитство и садизма, твърдеше Рейчъл. Той е част от тайното битие на човечеството, неговата история, разказана в „Anatomia Magistri Nicolai Physici“ където се твърди, че древните практикували дисекцията еднакво и върху мъртви, и върху живи. Завързвали осъдени престъпници и постепенно ги нарязвали; тръгвали от ръцете и краката и се движели към вътрешните органи. Августин и Целестин са писали за такива дисекции, все още поставяни под въпрос от съвременните историци.

А сега Пътника се е заел да пише своя собствена история, в която да представи вижданията си за злокобната симбиоза на науката и изкуството, така както я съзира в болния си мозък, да нахвърли собствени бележки за тленността, да създаде истински ад в човешкото сърце. Рейчъл сподели всички тези мисли, докато седяхме в стаята й. Отвън вече се стъмняваше, във вечерния въздух звучеше музика от недалечните заведения.

— Смятам, че ослепяването е неговото наказание за невежеството, невежество в смисъл физическа неспособност да бъде разбрана реалността на болката и смъртта — рече тя. — Но то показва още нещо: до какви бездни е стигнал самият убиец в отдалечеността си от нормалното, от човечеството. Всички ние страдаме, всички ние срещаме смъртта по един или друг начин, преди да ни е дошъл ред да умрем. А Пътника вярва, че той единствен може да ни предаде този урок…

— Може би е така, а може би смята, че негово призвание е да ни напомни колко дребни и незначителни сме ние, хората… — добавих и Рейчъл кимна в знак на съгласие.

— Ако това, което говорите, е вярно, защо тогава е наблъскал Лутис Фонтено в онзи варел в блатата?

Гласът бе на Ейнджъл. Бе седнал до балкончето и гледаше навън.

— Подготвителна работа, с учебна цел може би — отвърна Рейчъл.

Луис понечи да каже нещо, премисли и премълча.

— Вижте, Пътника си вярва, че създава произведения на изкуството — започна Рейчъл. — Погледнете само какви усилия полага да представи телата в определена поза, с огромни по същество детайли, в точно съотношение или подобие на древните медицински илюстрации и текстове, спомнете си връзките с митологията и артистичното представяне на тялото. Всичко това доказва тезата ми. Но всеки артист трябва да започне отнякъде. Поети, художници, скулптори — всички те карат някаква чирашка школа, подготвителен учебен етап, било официален или другояче. Няма значение. Създаденото през чирашкия период най-често силно повлиява бъдещата им работа, но то обичайно не се представя на публиката. През подготвителния период те си дават възможността да направят грешки, без това да предизвика критика, да си проверят възможностите, да видят какво могат и какво не. И затова смятам, че може би Лутис Фонтено е чирашка работа.

— Но тя е убита след Сюзън и Дженифър — възразих аз.

— Със Сюзън и Дженифър е избързал, искал ги е, може би има някаква специална причина, но не е останал доволен от резултатите. Сметнал е работата за незадоволителна. Затова мисля, че по-късно е направил проба с Лутис, преди да се върне към публичните изяви — отговори тя, без да ме гледа. — Взел е леля Мари и сина й по редица причини, и по желание, и от необходимост. И този път е имал време да постигне търсения ефект. После обаче се е наложило да убие Ремар, или защото последният е видял нещо с очите си, или пък просто защото е имало такава възможност. И отново е създал MEMENTO MORI. В постъпките му има и много практицизъм, той не се бои да използва случайността или необходимостта.

Ейнджъл слушаше думите на Рейчъл и нещо видимо го измъчваше отвътре.

— Ама, чакайте сега — обади се той. — Какво да кажем за нормалното човешко отношение спрямо смъртта? Никой не иска да умира, ама никой, ви казвам. Чуем ли за смърт, още повече искаме да живеем… така е с хората.

Рейчъл го изгледа, но пак се върна към бележките си.

— Искам да кажа — настоя Ейнджъл, — да попитам какво иска този тип от нас? Да спрем да се храним, да се любим, защото той е измислил нещо си за смъртта и мисли, че на другия свят ще ни бъде по-добре, така ли?

Взех илюстрацията с Естиеновата „Пиета“ и се загледах в позите на телата, във внимателно номерираните вътрешности, в спокойните, дори ведри изражения на лицата на жената и мъжа. Спящите и мъртвите/Те са прекрасни просто като картини — нали нещо такова бе написал Шекспир? Но не и мъртвите на Пътника, не. Те бяха разкривени в предсмъртна агония.

— Слушай, Ейнджъл, той и пет пари не дава за другия свят — обадих се аз. — Той се интересува най-вече от безобразията, които може да сътвори на този.

Изправих се и отидох при него до балкона. Под нас кучетата се разхождаха и душеха нещо в двора. Миришеше на готвено, на бира, миришеше на хора, на минаващи по улицата човеци. Смъртни човеци. Това бе истината.

— Защо още не се е насочил към нас? Срещу нас, искам да кажа. Срещу теб?

Въпросите дойдоха от Рейчъл. Сега вече ме гледаше в очите.

— Не зная — отвърнах след известна пауза. — Все си мисля, че изчаква, защото се опитва да ни отведе някъде. Всичко, което става сега, е само прелюдия, то трябва да ни отведе към нещо друго.

Разбрахме се всички да се срещнем в заведението „При Воун“ по-късно. Отидох си в стаята и се обадих на Улрич. Нямаше го, оставих съобщение на телефонния секретар. Улрич позвъни след около пет минути и обеща да се видим до един час в Наполеоновия бар.

Беше точен. Появи се малко преди десет часа, облечен в леки, белезникави панталони и подходящо по цвят сако, което носеше преметнато на ръка. Щом влезе в бара обаче, го облече.

— Тук ми се вижда хладно, а? Или може би мраз лъха от теб, а?

Видимо му се спеше, миришеше на немити зъби и непрани дрехи. Поръча си бира, за мен — още една минерална вода.

— Сега ще ми кажеш ли защо си наредил да ни конфискуват материалите от хотела? — рекох направо, без предисловия.

— Чакай сега, Птицо. Защо пък конфискация? Приеми, че сме ги взели за малко, просто да се запознаем с тях.

Отпи от бирата и се извърна към съседното огледало. Май не хареса онова, което видя.

— Можеше да ги поискаш като хората — продължих аз.

— Е, а ти щеше ли да ми ги дадеш?

— Не, но щяхме да го обсъдим приятелски и да ти кажа защо не.

— А, не мисля, че това щеше да направи добро впечатление на Дюран. Пък и на мен самия, честно казано.

— Значи Дюран го е наредил? И защо? Ти нямаш ли си собствени психолози, твои агенти, които работят по случая? Откъде си толкова сигурен, че ние можем да добавим нещо ново?

Столът му изскърца, Улрич се наведе над масата. Бе толкова близо, че усетих дъха му. Не миришеше на хубаво.

— Птицо, зная, че искаш да се докопаш до този тип. Зная, че го искаш заради онова, което стори на Сюзън и Дженифър, на старата и на сина й, на Флорънс, на Лутис Фонтено, дори на този шибаняк Ремар. Опитах се да те държа в течение на всичко, което правим, а ти се раздрънка като влюбен младеж на първа среща. В съседната стая в хотела си настанил наемен убиец, Бог само знае какъв е пък неговият приятел, мадамата ти колекционира разни медицински графики като домакиня — рецепти. На всичкото отгоре нищо не споделяш. И какво? Направих каквото трябваше да направя. Мислиш си, че ти на мое място щеше да постъпиш по друг начин ли? Мислиш, че крия нещо от теб ли? Слушай да ти кажа нещо — с това твое лайнарско поведение направо вадиш късмет, че още не съм заповядал да те закарат на летището и да те качат на самолета за Ню Йорк!

— Аз трябва да зная всичко, което знаеш и ти — рекох тихо. — За какъв дявол ти е да криеш онова, което сте открили за този гад?

Сега почти бяхме допрели глави над масата. Улрич се отдръпна.

— Значи крия, а? Боже, Птицо, ти си невероятен. Добре, ето ти нещо: съпругата на Байрън. Знаеш ли коя е първата й специалност в колежа? Изкуство, Птицо. Учила е изкуство! Защитила е диплома за ренесансовото изкуство и представяне на човешкото тяло! Какво мислиш? Че това може да включва и медицинските аспекти, нали? Че може би някои идеи идват от бившия й съпруг? А?

Въздъхна, отпи дълга глътка бира.

— Ти си примамката, Птицо. Ти го знаеш, аз го зная. Това е. Аз зная и още нещо — гласът му стана студен и гаден. — Зная, че си бил на „Метари“. В моргата сме прибрали един тип с дупка в главата, а балистиците намериха едно 10-милиметрово куршумче от смит и уесън. Къде го намериха ли? В мрамора точно зад него — където беше паднал. Не искаш ли да ми разкажеш за това, Птицо? И да ми признаеш — сам ли беше на гробищата, когато започна патакламата?

Замълчах.

Той проговори отново:

— Ти май я чукаш, а, Птицо?

Погледнах го в очите. В тях нямаше злорадство, нито пък забелязах тържество, но нямаше и усмивка. Стори ми се, че прочетох само враждебност и недоверие. Значи сам трябваше да си търся нужната ми информация за Едуард Байрън и бившата му съпруга.

Понечих да го ударя, но не го направих. Ако го бях треснал в мутрата, сто на сто щяхме да направим голяма беля. Вероятно щяхме да сгафим и двамата. Във всеки случай не си загубих повече време с него. Станах и излязох от бара, без да се обръщам назад.

Взех такси до Байуотър и го спрях току пред заведението. „При Воун“ е на ъгъла на „Дофин“ и „Лесеп“. На вратата платих петдоларов куверт. Вътре свиреше добър състав: Кърмит Ръфинс с „Барбекю Суингърс“ — духови инструменти. Бяха се увлекли в истинска рапсодия. По масите преобладаваха блюдата с червен фасул.

Рейчъл и Ейнджъл танцуваха между масите, а Луис ги гледаше с наранена физиономия. Умрях си от смях. Приближих, а музикалното темпо леко стихна — тогава Рейчъл пусна Ейнджъл и се закачи за мен. Потанцувах малко, защото не исках да я обидя, а тя ме погали по лицето. Затворих очи и се оставих на милувките й. После седнах и си сипах сода, а Луис се премести на съседния стол. Погледнах го.

— Ти май нямаше какво да кажеш последния път — рекох. Имах предвид разговора в стаята на Рейчъл.

Той кимна в знак на съгласие.

— Какво да кажа? Пълна дивотия. Всички тези неща — религия, медицина, илюстрации, това са само тарикатски уловки. Той може би вярва в тях, а може би не. Френсис Бейкън, а? Цуни ме по гъза! Каква ти смъртност, тленност и прочие? Цветът на месото е червен, брато, това е положението!

Отпи от бирата и добави:

— А той харесва червения цвят.

После се върнахме в хотела. Лежах до Рейчъл и слушах дишането й в мрака.

— Мисля си — обади се тя. — За нашия убиец.

— Е, и?

— Той може би не е мъж.

Стреснах се и се изправих на лакти в леглото. Погледнах я, виждах бялото на очите й, широко отворени, искрящи.

— Защо?

— Всъщност не съм сигурна. Знаеш ли, долавям нещо почти женско, женствено, относно усета на онзи, който убива… чувственост… а и чувствителност или интуиция, тънък усет за взаимообвързаността на нещата, на техния символичен потенциал. Просто не зная какво да ти кажа… Май че просто си мисля на глас, но чувствителността не е онази — типичната за съвременен мъж. Може би „женски“, „женствен“ е също погрешно… искам да кажа — характеристиките на извършителя, жестокостта, физическите възможности и силата — всички те сочат към извършител от мъжки пол… но това е, което засега мога да кажа. Поне засега.

И Рейчъл млъкна.

— Ние с теб вървим ли към трайна връзка или просто?… — попита след време.

— Не зная. Защо? Според теб вървим ли?

— Ти бягаш от въпроса.

— Ами, не. Знаеш ли, не съм свикнал да отговарям на подобни неща, всъщност… мислех си, че точно този въпрос вече няма да ми бъде задаван. Ако ме питаш дали искам да бъдем заедно, отговорът е да. Това ми създава известна тревога… знаеш, имам си наследство… но да, искам да бъда с теб.

Тя ме целуна.

— Защо спря да пиеш? — попита незабавно след това. — И така и така сме започнали откровен разговор, кажи ми?

Сега пък ме стресна, но отговорих:

— Защото ако сега изпия едно, Бог знае къде ще се събудя и кога. Може би в Сингапур с едноседмична брада. Май Реймънд Чандлър беше написал това, а?

— Ти пак не ми отговори на въпроса.

— Мразех се, мразех другите, мразех всичко около себе си, дори и най-близките си. Онази нощ, когато ги убиха, аз се бях напил. Пиех постоянно, по много. Не само онази вечер, а почти всяка. Пиех по редица причини. Поради напрежението в работата, поради неспособността си да бъда добър съпруг и баща, а може би и други неща, неща, които сега са в миналото. Ако не се бях превърнал в пияница, може би днес Сюзън и Дженифър щяха да бъдат живи. Затова спрях. Много късно, но все пак спрях.

Рейчъл не рече нищо. Не каза „Грешката не е твоя“ например или „Няма защо да се виниш“. Разбираше ги тези тънкости отлично.

Сега ми се струва, че тогава исках да й кажа още неща, да се опитам да й обясня какъв е животът ми без алкохола. Да й опиша страховете на алкохолика: че дните без пиене са дни без утре, те не носят никакво обещание за бъдещето. Всеки ден е просто ден без алкохол. Понякога, в най-мрачните си часове, съм мислил, че преследването на Пътника е просто начин за запълване на времето, път, по който вървя, само за да не полудея.

По-късно тя заспа, а аз останах буден и дълго мислих за Лутис Фонтено, за превърнатите в изкуство тела, за онова, което Улрич не искаше да ми каже. Лежах и неволно чувах приглушените гласове на Ейнджъл и Луис, които се любеха в съседната стая. Сетне и аз се унесох в сън.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Лошо спах през нощта, бях пренавит от разговора с Улрич, пък и сънувах кошмари за място злачно и заупокойно с тъмни води наоколо. На следващата сутрин закусих сам, след като упорито бях търсил вестник „Ню Йорк Таймс“. Обиколих половината град и накрая намерих едно, изглежда, единствено копие на вестника в книжарницата „Ривърсайд Нюз“ в Орлеанската енория до пивоварната „Джакс“. По-късно се срещнахме с Рейчъл в „Кафе дьо Монд“; поразходихме се из френския пазар, мотахме се между щандовете с тениски, компактдискове, евтини чанти; отбихме се и до селския пазар, пълен с пресни зеленчуци и плодове. Имаше орехи, едри като ябълки, също едър, бял чесън, разрязани пъпеши с тъмночервено месо, което привличаше погледите на минувачите като прясна рана. В кошчета с лед търговците предлагаха едри риби с бели кореми, раци, скариди; в железни цистерни бяха изложени малки алигатори. На дълги сергии се редяха големи патладжани и краставици, лук и салати, червени домати и зряло авокадо.

Преди стотина години това място е било къса уличка с две пресечки и терени за търговия, подобна на днешната — от улица „Галатин“ — до речните докове между Беръкс и Урсулин. Като изключим може би Шанхай и Бауъри, този район е един от центровете с най-висока престъпност в света; тук публичните домове се редуват с кръчми, пълни с опасни типове и леки жени. По тези места никой не ходи без оръжие и за всяка грешка се плаща много скъпо.

„Галатин“ я няма вече, просто е изтрита от картата. Туристите се навъртат около кейджуните-рибари от Лафайет и даже отвъд него, любопитно оглеждат донесената за продан стока, а навсякъде наоколо смърди на риба, носят се и типичните речни миризми на Мисисипи. Всеки стар град има подобна съдба: улици се раждат и умират, барове се строят и разрушават; след един век много неща са променени — редица бивши видни сгради са отнесени от безпощадната ръка на времето, но на тяхно място се извисяват нови, може би по-красиви, а може би не. Промяната е закон на деня, но истинският дух на града е безсмъртен. И тази сивкава лятна утрин той си е пак тук, същият, надзъртащ изпод облаците над хората долу, опипващ ги с поглед като краткотрайна зараза, която може да бъде почистена с един пороен дъжд.

Когато се върнахме в хотела, вратата на стаята ми бе открехната. Това се виждаше още от площадката на долния етаж. Бутнах Рейчъл назад и извадих пистолета. Тръгнах нагоре по стълбата внимателно, стъпвах близо до парапета, където дървото е по-здраво, за да не скърца.

Не бях забравил думите на Рики — „Джо Боунс ти изпраща много здраве“, нито откоса, който по чудо не ме уби, нито гневното съскане на куршумите около главата ми. Помислих си, че ако Боунс е решил отново да ме поздравява, поне да съм готов да му го върна със същата монета. Тоест да го пратя направо по дяволите и в центъра на техния ад.

Заслушах се на вратата, но не долових никакви шумове. Прислужницата обичайно потропваше при чистенето с нещо, подсвиркваше с уста или слушаше блус по малкото транзисторно радио, което винаги мъкнеше със себе си на работа. Значи, ако е тя, или спи, или се е направила на невидима.

Ударих вратата силно с рамо и влязох като светкавица с насочен напред пистолет, а ръката ми с него обиколи стаята в размаха на ветрило. Спря се на фигурата на Леон, седнал на стол до балкона. Прелистваше голям каталог с реклами на стоки, оставен тук от Луис. Леон не приличаше на човек, който купува стоки по каталог, освен ако няма безплатни мостри. Пък и едва ли четеше английски. Той вдигна очи от дебелия том, който и без това разглеждаше с отегчена физиономия, и ме изгледа още по-отегчено. Повреденото око под надвисналата отгоре му кожа се извърна към мен досущ като надничащ от черупката си рак.

— Като свършиш да гледаш картинките, да изметеш пода и да изчистиш банята — рекох нарочно, все едно говоря на прислужницата.

— Я си глей кеф — рече завалено Леон. — Пет пари не дава за шибана мръсотия.

Ах този Леон, голям шегаджия.

Захвърли каталога на земята и извърна здравото си око към Рейчъл, която влезе след мен. И към нея не прояви особен интерес.

— Тя е с мен — осведомих го аз, но той си остана все така апатичен.

Гледаше като препариран, пустият му Леон. А може би си бе препариран, но никой не си бе направил труда да му го каже.

— Десет часа вечерта, на пресечка 966, на „Стархил“. Бъде точни! Ти et ton ami noir[ … и твоят черен приятел. — Бел. прев.]. Някой друг дойде, Лайънъл ви прави дупка с двуцевка.

Изправи се и понечи да си тръгне. Отстъпих да му сторя място да мине и с палеца и показалеца направих пищов като децата. Насочих показалеца в него и рекох:

— Бам, бам.

Нямаше време дори да кихна — толкова бързо и в двете му ръце блесна метал, появиха се два тежки ножа с назъбени остриета и почти се допряха до очите ми. Сега вече забелязах пружините на изхвъргачите им в ръкавите на ризата му. Чак сега загрях защо не го бях виждал с пистолет или друго огнестрелно оръжие. Леон Ножаря.

— Забележително — рекох. — Но е забавно само докато човек ослепее с едното око.

Повреденото му око се впи в лицето ми и сякаш прогори дупка в него. Почувствах се като грешник, чиято душа бавно изгаря, за да се превърне в прах под взора на архангел Михаил. После той бавно излезе и стъпките му отекнаха по празния коридор.

— Твой приятел, а? — попита Рейчъл.

Излязох навън, погледнах към стълбата. Беше си отишъл.

— Ако този ми е приятел, значи съм най-самотният човек на света — отвърнах й аз.

Луис и Ейнджъл се бяха върнали от късната си закуска. Почуках на вратата им. Минаха десетина секунди, после чух:

— Кой е? — беше гласът на Ейнджъл.

— Птицата. Да не сте голи?

— Боже, глей го пък този. Я влизай.

Луис полулежеше на леглото, четеше местен вестник. Ейнджъл седеше до него на чаршафа. Беше гол, само със завързана на кръста кърпа.

— Ти кърпата заради мене ли я сложи?

— Ами страх ме е да не станеш обратен.

— Е, тогава ще загубя и малкото, което ми е останало — ухилих му се аз.

— Абе, ти си прекалено остроумен за човек, който чука психоложка. Защо просто не си плащаш 80 зелени на час, както всички останали?

Луис ни изгледа отегчено над вестника. В този миг ужасно ми заприлича на Леон. Може би са били духовно свързани в някой минал живот.

— Току-що имах посещение. Момчето на Лайънъл Фонтено.

— Онзи красавецът ли?

— Същият.

— Е, кво става? Ще ходим ли?

— Да, довечера в десет. Трябва да извадиш онези неща от склада.

— Ще изпратя моето момче — засмя се Луис и ритна Ейнджъл по крака.

— Кралицата, а?

— Същата — съгласи се Луис.

Ейнджъл се нацупи и се загледа в телевизора.

— Под достойнството ми е да коментирам тези приказки.

Луис пак се зачете във вестника.

— Голямо достойнство за човек с пешкир на патката — рече той и пак се ухили.

— Да, ама пешкирът е голям като… — подметна Ейнджъл.

— Ако питаш мен, само загуба на хавлиена материя — ухапа го отново Луис.

Оставих ги да се джавкат. То си бе типично за тях двамата. В моята стая Рейчъл стоеше до стената със скръстени на гърдите ръце и разгневена физиономия.

— Какво става сега?

— Пак ще ходим на гости на Джо Боунс — отвърнах невинно.

— И този път Лайънъл Фонтено ще го пречука — тя почти изсъска тези думи. — И той е същият като Джо Боунс. Сега заставаш на неговата страна, защото това ти е изгодно, нали? Е, какво ще се промени, когато Фонтено убие Боунс? Кажи де? Нещата ще се подобрят ли?

Не отговорих. Знаех какво ще стане после. В търговията с дрогата ще настъпи известно объркване, съвсем кратковременно. Природата празни пространства не търпи. Фонтено ще поеме освободените райони, охлабените краища, някои уговорки ще се променят, нови ще се направят, трети ще се прекратят. Цените ще се повишат, ще има убити. Особено когато срещу него тръгнат онези, които са достатъчно силни, за да отговорят на предизвикателството. Все пак освободеното от Джо Боунс пространство е пай, за който ще има битки. Но Лайънъл Фонтено ще разгони всички конкуренти. В това изобщо не се и съмнявах.

Рейчъл бе права. Вземах страната на Лайънъл, защото така ми бе изгодно в момента. Джо Боунс знаеше нещо за онази нощ в къщата на Мари Агиляр, нещо, което щеше да ми помогне, да ме доближи до Пътника. До човека, убил съпругата и дъщеря ми. Щом пътят ми към Пътника минава през дулата на Фонтено, значи и с него съм готов да се съюзя. Такова бе положението.

— А Луис ще ти бъде помощник, а? — тихо попита Рейчъл. — Боже мой, в какво си се превърнал?

По-късно потеглих за Батън Руж. Рейчъл тръгна с мен по мое настояване. Мълчахме почти през цялото време. Проговорих, когато стигнахме отклонение 166 на магистралата, откъдето се стигаше по-лесно за дома на Стейси Байрън. Същият път водеше и за университета „Лойола“.

— Рейчъл, трябва да направя всичко, което мога, за да открия убиеца на Сюзън и Дженифър — казах. — Това ми е нужно, в противен случай все едно и аз съм мъртъв.

— Ти вече бавно умираш отвътре — рече тя, без да ме погледне. — Умира душата ти.

Сетне се загледа през прозореца. Виждах отразените в стъклото й очи, тъжни, вперени в околния пейзаж.

— Фактът, че си готов да направиш всички тези неща, е достатъчно показателен — добави и за пръв път ме погледна в очите.

Не съм ти морален съдник, Птицо, нито пък гласът на съвестта ти. Но съм някоя си, която милее за теб… а точно сега не зная как да се оправям с чувствата си. Нещо в мен ме дърпа да те оставя и да си замина завинаги, друг глас ми нарежда да остана. Много искам да прекратя това, което става. Ама веднага и от игла до конец. Край. Заради всички нас.

После пак се извърна от мен…

Стейси Байрън обитаваше малка дървена къща с червена врата, недалеч от пазарен център с голям супермаркет, фотомагазин и денонощно отворена пицария. Боята по къщата се лющеше. Районът бе близо до университета и почти навсякъде наоколо живееха студенти. Повечето къщи бяха отворили магазини на първите етажи — продаваха се компактдискове втора ръка, използвани книги, хипарско облекло, сламени шапки и какво ли още не. Минахме покрай къщата на Стейси и спряхме в паркинга на фотомагазина. Точно тогава забелязах синия лексъс, който бе паркиран наблизо. На предната седалка седяха двамина, скучаеха, беше им писнало до смърт. Онзи на волана бе опрял в него вестник, залапал молив и с мъка решаваше кръстословицата. Партньорът му потупваше таблото пред себе си в някакъв измислен ритъм и лениво наблюдаваше предната врата на Стейси Байрън.

— От ФБР ли са? — попита ме Рейчъл.

— Вероятно. А може да са местни. Това е най-черната работа.

Останахме в колата известно време, загледани в тях. Рейчъл пусна радиото, прозвуча музика. Слушахме Ръш, после малко Стикс, сетне пуснаха Ричард Маркс. Представяха албуми на рокмузиканти, средна ръка, мейнстрийм. Чак ми писна, от музикална гледна точка, искам да кажа.

— Ще влизаш ли? — пак попита Рейчъл.

— Може и да не се наложи — отвърнах и кимнах към къщата.

Стейси тъкмо излизаше. Русата й коса бе завързана в конска опашка, а тялото й — напъхано в тясна и къса бяла рокля. Тръгна право към нас, хванала в ръка неголяма плетена пазарска кошница. Извърна се и кокетно огледа двамата в колата. Те тъкмо хвърляха ези и тура. Изглежда, се падна на онзи до шофьора, защото той излезе и тръгна след нея. Бе среден на ръст, с малко коремче, което издуваше сакото му.

Стейси бе хубава жена, макар че роклята бе прекалено впита на ханша и бедрата, пък и подчертаваше пълнотата под задника й. Ръцете й бяха приятно пълни, силни на вид, имаше тен. Вървеше грациозно, красиво. На вратата на супермаркета един старчок за малко да се блъсне в нея, но тя се извъртя на токчетата като танцьорка и умело избягна сблъсъка.

Усетих нещо топло на бузата и като се извърнах, какво да видя? Рейчъл се бе навела към мен, духаше с уста и клатеше пръст заканително. Откакто бяхме излезли от Ню Орлиънс, за пръв път я видях да се усмихва.

— Хей, Птицо, не е възпитано така похотливо да зяпаш други мацки, когато си с дама, нали така?

— Не гледам похотливо — възразих и излязох от колата. — Нарича се следене на обекта.

Не бях сигурен точно защо съм тук. Но подметнатите от Улрич думи за това, че Стейси имала интереси към изкуството, ме бяха подбудили да дойда и да погледна със собствените си очи. Пък исках и Рейчъл да я види, да прецени от нейната гледна точка. Още не знаех как ще организирам разговор. Но от дългогодишен опит знаех, че тези неща сами се уреждат.

Стейси не бързаше, по-скоро се мотаеше из магазина. Рееше се безцелно по щандовете и наредените рафтове със стоки, взимаше някои от тях, четеше етикетите, после ги оставяше и продължаваше напред. Ченгето вървеше на около три метра след нея, после изостана на повече, накрая се зачете в някакви списания. Все пак не си заряза работата, а избра стратегическа наблюдателна позиция на кръстопътя на две пътеки между гондолите със стоки и се задоволи оттам да хвърля по един поглед към Стейси. От време на време, разбира се.

Междувременно забелязах млад чернокож в бяла престилка и бяла шапка със зелена лента да нарежда пакетирано месо на съответния щанд. Изпразни количката, отбеляза съдържанието в голям дневник и тръгна към врата с надпис „Само за персонала“. Оставих Рейчъл да следи Байрън и тръгнах след него. За малко не го ударих с вратата, защото той бе клекнал току зад нея и товареше още месо на количката. Изгледа ме любопитно.

— Хей, човече — тук нямаш право да влизаш.

— Колко изкарваш на час? — попитах направо.

— Пет кинта и четвърт. А теб какво те интересува?

— Получаваш петдесетарка, ако ми отстъпиш за малко престилката и шапката… а, и ей този дневник.

Замисли се точно за пет секунди и рече:

— Хайде да са шейсет. И ако някой те гепи — откраднал си ги, нали?

— Дадено — отвърнах и му отброих три двайсетарки, а той свали престилката.

Малко ми стягаше на раменете, но не се забелязваше, освен това я оставих разкопчана. Тъкмо се връщах в пазарната площ, когато младежът се обади:

— Хей, човече, дай още двайсе и получаваш и шапката, а?

— Я пък ти, за двайсет долара сам ще си отворя шапкарски бизнес — рекох. — А ти се отбий до мъжката тоалетна и постой там, хайде давай!

Намерих Стейси Байрън край рафтовете с козметика. Рейчъл бе наблизо.

— Извинете ме, госпожо — заговорих я, като се приближавах. — Мога ли да ви задам няколко въпроса?

Отблизо изглеждаше по-стара. По скулите имаше фина мрежа от пукнати вени, под очите й се оформяха дълги, тънки бръчици. Кожата около устата бе опъната, а бузите — леко хлътнали. Изглеждаше уморена и още нещо: стресната като човек, когото са заплашвали.

— Не мисля — отвърна с фалшива усмивка и тръгна да ме заобикаля.

— Става дума за бившия ви съпруг.

Сега вече се спря и се извърна, а очите й потърсиха ченгето.

— Кой сте вие?

— Детектив съм. Какво знаете за ренесансовото изкуство, госпожо Байрън?

— Какво? Какво искате да кажете?

— Учила сте ренесансово изкуство в колежа, нали? Името Валверде говори ли ви нещо? Вашият съпруг споменавал ли ви с това име? А вие самата?

— Не разбирам за какво говорите. Моля ви, оставете ме на мира.

Тя се дръпна назад и неволно събори няколко кутийки дезодорант на земята.

— Госпожо Байрън, чували ли сте някога за Пътника?

Нещо светна в очите й, зад себе си чух ниско подсвирване. Обърнах се и забелязах пълното ченге — вървеше към мен по пътеката. Задмина Рейчъл, без въобще да я забележи, а тя тръгна към вратата и съответно към колата. В същото време забързах към помещението за персонала. Там захвърлих престилката и преминах направо до задните врати. Излязох в паркинга, където от големи камиони разтоварваха новодоставени стоки. Бързо пресякох неговата площ и се насочих към нашата кола. Рейчъл вече палеше двигателя. Влязох и се приведох, а тя потегли — този път вдясно, за да не мине покрай къщата на Стейси. В страничното огледало забелязах пълното ченге. Говореше по радиотелефона, а Байрън стоеше до него.

— Е, сега какво постигнахме тук? — попита ме Рейчъл.

— Видя ли й очите, когато споменах Пътника? Този псевдоним й е известен!

— Знае нещо — съгласи се Рейчъл. — Но може и да го е чувала от ченгетата. Изглеждаше изплашена, нали, Птицо?

— Май че да. Но от какво?

Същата вечер Ейнджъл демонтира тапицериите на вратите на тяхната кола. Там набутахме оръжието и патроните, после той пак постави панелите. В хотелската стая разглобих и внимателно смазах моя смит и уесън, а Рейчъл седеше до мен и ме гледаше.

Прибрах патлака в кобура и си облякох черното кожено яке направо върху черната тениска. Бях с черни обувки, черни джинси и приличах на някой от биячите по баровете, дето ги наемат да изритват нахалните пияници.

— Джо Боунс и без мен си е пътник вече доста време — обясних на Рейчъл. — Дори и да искам да му помогна с нещо, пак няма да стане. Да знаеш — той си е мъртъв още от мига, когато операцията му на гробищата завърши несполучливо.

Рейчъл ме погледна и само каза:

— Аз взех решение. Тръгвам си след ден-два. Мисля, че повече не мога да участвам във всичко това, в нещата, които правиш, които и аз направих — просто не мога повече.

Отбягваше погледа ми. Какво можех да й кажа? Какво можех да направя? Беше права за себе си. При това не ми четеше конско, болката в очите й бе повече от очевидна. Усетил я бях от известно време. Усещах я и всеки път, когато се любехме.

Луис ме чакаше до колата. И той бе изцяло в черно: черно горнище анцуг, върху него черно джинсово яке, черни джинси, елегантни черни ботуши. Ейнджъл провери тапицериите. Беше ги смазал и отвил винтовете — сваляха се за секунда, безпроблемно. После застана до Луис.

— Внимавай сега — рекох тежко. — Ако не ви се обадим до три часа на разсъмване, взимаш Рейчъл и изчезвате от хотела. Вземете стаи в Поншартрен и хващайте първия самолет сутринта. Ако нещо се обърка, не ми се ще Джо Боунс да тръгне да разчиства сметки и да ви намери тук. С ченгетата се оправяй според ситуацията — както намериш за добре.

Той ми кимна, размени бърз поглед с Луис и си влезе в хотела. Луис пусна касетка с музика на Айзък Хейс и потеглихме. Излязохме от Ню Орлиънс под звуците на „Върви си!“.

— Драматично, а? — рекох му аз.

Той кимна.

— Така сме ние, мъжагите.

Когато пристигнахме на уреченото място, Леон се бе облегнал на изсъхнало дъбово дърво. Луис бе сложил зигзауера под седалката, а ръката му бе свободно отпусната наблизо, пръстите готови. Аз също бях поставил моя пистолет в джоба за карти на тапицерията на вратата откъм моята страна. Това, че Леон бе сам, изобщо не означаваше нищо, ама нищо.

Спрях и му махнах с ръка. Встрани от дървото минаваше тесен второстепенен път. Леон с нищо не показа, че е забелязал присъствието ни. Загасих двигателя, останахме си в колата в очакване той да даде някакъв знак. Луис обаче извади пистолета изпод седалката и без да го пуска, го остави на седалката.

Спогледахме се. Свих рамене и излязох навън. Оставих вратата отворена, облегнах се на нея, все пак да съм близо до оръжието. След малко Луис също излезе и се протегна, за да види онзи, че не носи оръжие. Сетне и той се облегна на колата, също недалеч от пистолета на седалката.

Сега Леон ни погледна, отдели се от дъба и тръгна към нас. Иззад дърветата наоколо се показаха и други фигури. Бяха общо петима, с автомати, с дълги ловджийски ножове по поясите. Заобиколиха ни.

— Облегни на колата — нареди Леон.

Не помръднах. Наоколо се чуха няколко изщраквания — онези сваляха предпазителите.

— Мърдаш, умираш сега — каза още той.

Погледнах го в очите и бавно се извърнах, опрях ръце на покрива на автомобила. Луис направи същото. Застанал зад мен, Леон сто на сто виждаше зигзауера на отсрещната седалка, но с нищо не показа това. Потупа ме по гърдите, опипа под мишките ми, по бедрата и глезените. Всъщност проверяваше дали не носим микрофони и предаватели. Опипа и Луис и като се успокои, че нямаме подслушвателни устройства, отстъпи назад.

— Чупка от колата — нареди пак.

Сега наоколо светнаха фарове и заработиха двигатели. Голям кафяв додж и зелен нисан излязоха иззад дърветата, последва ги пикап с ниска каросерия, на която бяха завързани три пироги. Ако имението Фонтено е било под полицейско наблюдение, би трябвало отговорния фактор да го пратят на очен лекар.

— Носим някои неща в колата — казах на Леон. — Искаме да ги извадим.

Той кимна, но пристъпи и се загледа в онова, което правехме. Извадих леките картечници, Луис ми подаде пълнители. Дългият цилиндър стоеше твърде неудобно в ръката ми. Проверих предпазителя, който бе зад спусъчния механизъм. Луис измъкна други пълнители, прибра няколко под якето, на мен подхвърли още два.

Леон ни махна да се качим на доджа, а един от неговите хора откара нашата кола някъде, сетне скочи в нисана. Леон се настани на мястото до шофьора — човек на около петдесетина години с дълга посивяла коса, завързана в конска опашка — и му даде знак да тръгва. Последваха ни и останалите машини, на известно разстояние, вероятно, за да не изглеждаме като конвой — ако някое ченге се загледа в нас.

Минахме по граничните линии на Източна и Западна Фелисиана, заливчето Томсън остана отдясно, после поехме наляво и стигнахме реката. Тук ни чакаха още два автомобила — един остарял едсел и малък фолксваген, а във водата имаше пуснати две пироги. До едсела стоеше Лайънъл Фонтено в сини джинси и синя памучна риза. Хвърли бърз и опитен поглед върху нашето оръжие, но не каза нищо.

Общо бяхме четиринадесет души, повечето въоръжени с автомати, двамина с автоматични карабини М-16. Разпределихме се по трима в пирога, в първата тръгна Лайънъл с шофьора на доджа. Разделиха ни с Луис, дадоха ни по едно гребло и поехме нагоре по реката срещу течението.

Пътувахме около двадесетина минути с яко гребане. Държахме се близо до западния бряг, докато по едно време на фона на нощното небе се появиха тъмни контури. Забелязах светлини в прозорците, а след малко през силуетите на крайбрежните храсталаци се мярна и малък пристан. На него бе завързана моторница. Теренът около къщата на Джо Боунс бе неосветен.

Някой пред нас тихо подсвирна, зърнахме вдигнати във въздуха ръце — това бе знак да спрем гребането. Застинахме в очакване, неподвижни в поклащащите се във водата пироги, смълчани, скрити под широките корони на околните дървета. На пристана присветна огънче — часовоят си палеше цигара и за миг освети лицето си. Някъде отпред чух тихо припляскване, а вляво — на високия бряг — избуха бухал. Сега вече виждах часовоя, движеше се, леко осветен от отразената във водната повърхност лунна светлина, ботушите му поскърцваха тихичко по дъските на пристана. Изведнъж до него изникна тъмна фигура и спокойната водна повърхност се развълнува, сенките заиграха, светна нож. Огънчето на цигарата хвръкна нагоре, като сигнал за опасност, после цопна във водата и загасна, а часовоят се свлече на дъските. Почти не се чу звук, после тялото бавно потъна във водата.

Приведен, на пристана клечеше мъжът с конската опашка. Пирогите се плъзгаха тихо една по една, изтеглихме ги максимално безшумно на тревясалия бряг. Той бе стръмен и веднага след него започваше широка зелена морава без дървета и цветя. И тя бе леко наклонена и стигаше чак до къщата. Там започваха стъпала до вътрешния двор, към който гледаха два приземни френски прозореца. На втория етаж имаше голяма тераса, огледално копие на онази на фасадата. Долових движение на верандата, в двора се чуваха гласове. Вероятно имаше още поне трима часови, а отпред и други.

Лайънъл показа два пръста и посочи двамина отляво на мен. Те внимателно тръгнаха напред, към къщата, приведени почти до земята. Бяха вече на около двадесетина метра пред нас, когато внезапно лумна силна бяла светлина. Тя ги прикова досущ както автомобилни фарове фиксират бягащи пред колата зайци. Чуха се викове, последва ги автоматен огън. Единият се килна като объркал скока си кънкьор, от ризата му бликнаха алени струи. Падна и краката му се загърчиха в конвулсии, другият скочи и успя да се прикрие зад метална маса, част от градинска мебел, която не виждахме добре поради топографията на терена и брега.

Френските прозорци се отвориха с трясък и на двора се изсипаха черни силуети. На верандата отгоре се появиха още въоръжени хора и обсипаха моравата отпред с куршумен дъжд. От двата фланга на къщата засвяткаха още дула. Хората на Боунс разширяваха отбраната.

Съвсем наблизо чувах ругатните на Лайънъл Фонтено. Донякъде бяхме прикрити от гънките на наклона към реката, но стрелците на терасата имаха добра възможност да ни обстрелват. Някои от мъжете на Фонтено отвърнаха на огъня, но при всеки изстрел се откриваха на онези горе, които бяха в далеч по-изгодна позиция. Вляво от мен тихо изохка един човек с остри черти, удариха го в рамото, но той стисна зъби, устата му застина в няма болка. И продължи да стреля, въпреки че ризата му бързо се обагри в червено.

— Оттук до къщата са петдесетина метра — обадих се аз. — Междувременно онези се опитват да ни обградят откъм фланговете. Ако не атакуваме сега, сто на сто си отиваме.

В същия миг няколко куршума се забиха пред нас. Един от главорезите на Боунс бе излязъл доста напред и стигнал почти до склона, откъдето имаше огнево превъзходство. Но в същия миг го повалиха два изстрела от автоматичната карабина на онзи, който бе намерил прикритие зад металната маса. Стрелецът на Боунс се търкулна надолу към водата.

— Кажи на хората си да се приготвят — изсъсках към Лайънъл. — Ние ще ви прикриваме.

Не зная дали ме чу, но тези помежду ни му предадоха думите ми.

— Луис! — извиках високо. — Готов ли си за песен, а?

Ръката му, на два човека разстояние от мен вдясно, се вдигна и тогава двете картечници запяха заедно. Един от хората на верандата подскочи и затанцува, когато в гърдите го блъсна изпратеният от Луис откос 9-милиметрови куршуми. Пренагласих селектора на бърз автоматичен огън и изпратих още една смъртоносна струя нагоре. Стъклата на френските прозорци избухнаха и силни струи стъкълца се разлетяха във всички посоки; един от противниците се затъркаля надолу по стъпалата и застина на моравата близо до къщата. Хората на Лайънъл наскачаха и хукнаха към нея, стреляйки в движение. Сега промених селектора на единична стрелба и съсредоточих огъня върху източната страна на постройката. Само няколко куршума и куп разхвърчали се трески накараха заелите позиция там да зарият носове в земята.

Мъжете на Фонтено вече бяха почти в двора, но двамина паднаха, улучени от огън, който дойде иззад разбитите френски прозорци. Луис изпрати там два откоса и нападателите успяха да влязат в къщата. Там — вътре — вече бе човек срещу човек, заечаха единични изстрели, а Луис и аз се изправихме и хукнахме след тях през моравата.

Човекът, прикрил се зад металната маса отляво, също скочи и затича след нас. В същия миг нещо огромно, черно, изникна като демон от сенките и се нахвърли върху него с ужасяващо ръмжене. Беше бьорбулът! Удари го в гърдите и го гътна на земята, толкова мощно бе проклетото куче. Човекът успя да извика веднъж и вдигна ръка към песа, но страшните челюсти се разтвориха и затвориха, а от човешкото гърло не остана нищо освен кръв и кръв.

Окървавеното чудовище нададе вой и се огледа, в следващия миг очите му се спряха на Луис. Последният вече насочваше дулото на картечницата в нужната посока, а кучето скочи. Удивителна бе бързината на това животно! Когато полетя към нас, едрото му тяло за миг закри небето и звездите. Бе точно в най-високата точка на дъгата на скока, тогава оръжието в ръцете на Луис затрака. Куршумите го засякоха във въздуха, животното се загърчи в зловещи конвулсии, огнените оси разкъсаха голяма част от тялото, то тупна тежко на земята на не повече от метър от нас. Лапите отчаяно задраскаха по тревата, челюстите продължиха да се отварят и затварят в странно подобие на извадена на сухо риба, от устата протече кръв и пяна, но силата му вече я нямаше. Луис спокойно изстреля още един кратък откос в едрото тяло и то застина неподвижно. Бе мъртво.

Отново затичахме към стъпалата, в същия миг долових движение на западния ъгъл на къщата. Оттам присветна дуло, блъвна огън и Луис изрева от болка. Картечницата тежко тупна на земята, но той успя да влезе на безопасно място, стиснал ранената ръка с другата. Пуснах три бързи, онзи на ъгъла падна. Отнякъде се появи един от мъжете на Фонтено, стреляше в движение с автоматичната си карабина към същия ъгъл на къщата, а когато стигна там, пусна оръжието, което увисна на ремъка и светкавично извади ножа от колана. Острието проблесна на лунните лъчи, а той залепи гръб на стената. Занемях… След малко се появи дулото на щаер, зад него остра мутра. Бе от стрелците на Джо Боунс. Познах го — същият, който караше количката за голф при първото ни посещение в плантацията, и в същия миг ножът докосна врата му. От разкъсаните артерии плисна карминена струя и той падна, а човекът с карабината просто го прескочи и започна да стреля, като отново затича към къщата.

Когато настигнах Луис, той оглеждаше раната. Куршумът бе разкъсал кожата на дясната ръка, месото откъм опаката страна и ставата на показалеца; раната бе грозна на вид. Разкъсах ризата на мъртвия в двора и го превързах колкото можех в момента. Подадох му картечницата и той прехвърли ремъка през глава, намести пръста на спусъка, а с лявата ръка извади зигзауера. Сетне ми кимна:

— Хайде да потърсим Джо Боунс.

От вътрешния двор двойна врата водеше към голяма трапезария с маса, където можеха да седнат поне осемнадесет души. Сега тя бе нацепена и надупчена от десетки куршуми. На стената висеше голям маслен портрет на южняшки джентълмен, изправен до коня си. В корема на животното зееше бая широка дупка, съседният остъклен шкаф бе напълно разтрошен — във витрините му се търкаляха стотици парчета от стари порцеланови съдове. На пода се валяха два трупа; единият бе на човека с конската опашка, който бе шофирал доджа.

От трапезарията влязохме в широк коридор с килими, зад който се откриваше просторна зала за приеми с огромни бели полилеи. Вита стълба ни поведе към горния етаж. Всички врати на приземния етаж бяха отворени, но отникъде не се чуваше нищо. Само отгоре долитаха разноликите звуци на непрестанна стрелба. Предпазливо тръгнахме натам. Първо се натъкнахме на мъртвото тяло на облечен в раирана пижама мъж — бе от хората на Джо Боунс. На главата му зееше голяма рана и от нея струеше кръв.

Стигнахме на горната площадка — посрещнаха ни поредица врати отляво и отдясно. Изглежда, мъжете на Фонтено бяха прочистили повечето стаи, но след това силен огън от западната част на къщата ги бе притиснал в нишите по стените на централния коридор. На запад бе реката, в тази страна на коридора дървената ламперия бе почти разбита от куршумите.

Един от екипа на Фонтено, облечен в работнически гащеризон, излезе от скривалището си в нишата и притича до вратата, която беше точно срещу нас. В едната ръка държеше брадва с къса дръжка, в другата — пленен щаер. Преди да замахне с брадвата, отвътре се чу изстрел и той падна, като захвърли всичко, за да хване с две ръце ранения си крак.

Прибягах до нишата, откъдето бе излязъл — там в локва вода лежаха рози с дълги дръжки и парчета от разбита ваза. Изстрелях къс ред в същата врата и почти едновременно двамина от мъжете на Лайънъл тръгнаха към нея, като прибягваха приведени максимално ниско. Луис, полуприкрит срещу мен, пусна откос в съседната на мен врата. Аз стрелях още веднъж и спрях, за да дам възможност на двамата да влязат в стаята. Там се чуха два единични изстрела, сетне единият излезе, като изтриваше кръвта от ножа си. Оказа се, че е самият Лайънъл — не го бях познал, докато атакуваше. Зад него се показа и вездесъщият Леон. Бе останала само една стая. Към нея тръгнаха няколко души, но Фонтено вдигна ръка и спря хората си. Застана встрани от вратата, залепил гръб на стената и извика високо:

— Хей, Джо, всичко свърши! Хайде да привършваме вече…

Отвътре стреляха вместо отговор. Леон вдигна автомата, който носеше, но Лайънъл поклати глава и ме погледна. Придвижих се до Леон и се приготвих, а Фонтено силно ритна вратата. Изтрещяха поредица изстрели, а после се чу тракането на петле на празно — то прозвуча така терминално, както и затварянето на плочата на гробница.

Пръв влезе Леон, бе захвърлил автомата, държеше само обичайните ножове. Последвах го аз, след мен пристъпи Лайънъл. Стените на спалнята на Джо Боунс бяха надупчени от куршумите като сито. Нощен ветрец повяваше през разбитите стъкла на прозорците и развяваше белите завеси, а те танцуваха като разгневени призраци. Русокосата, позната ни от първото посещение, лежеше мъртва до стената; на полупрозрачната й копринена нощница бе избила кръв.

Джо Боунс стоеше до прозореца в червен копринен халат. Колтът висеше в ръката му безпомощно. В очите му гореше дива ярост, а белегът на устните му бе още по-опънат и побелял. Захвърли пистолета към нас и изсъска на Лайънъл:

— Хайде, давай, копелдак такъв. Убий ме, шибано копеле, ако ти стиска!

Лайънъл се извърна и затвори вратата, а Боунс се надвеси над жената.

— Питай го — рече ми Фонтено.

Боунс сякаш не го чу. Лицето му загуби гневното изражение и по него се изписа горка скръб; очите му овлажняха и той погали лицето на мъртвата.

— Питай го — повтори Лайънъл.

Пристъпих напред и Джо Боунс рязко се извъртя, скръбта бе изчезнала напълно; в очите му отново блестеше див пламък.

— О, шибаният жалеещ вдовец. Водиш ли онази черна маймуна, а?

Зашлевих го с все сила и той залитна.

— Не мога да те спася, Джо, но ако ми помогнеш, може би ще ти уредя по-бърза смърт. Кажи ми какво е видял Ремар онази вечер, когато убиха Агилярови?

Той изтри кръвта от устните си и я размаза по бузите.

— Ти изобщо си нямаш и идея с какво си имате работа, хич си нямаш и шибана идея. Така си загазил, че и от ебания ти задник ще тече кръв, да!

— Той убива жени и деца, Джо. Ще убие пак и пак…

Джо изкриви устни в някакво подобие на усмивка, белегът заприлича на пукнатина в огледало.

— Вие пречукахте жена ми, сега ще пречукате и мен, каквото и да кажа. Ти какво искаш, а? Имаш ли нещо, за което да се пазарим? Нямаш, копеле гадно!

Погледнах Лайънъл Фонтено. Той поклати глава почти незабележимо, но Боунс видя всичко.

— Скива ли? Нищо! Можеш да ми предложиш само по-бърза смърт, по-малко болка, а болката за мен нищо не значи!

— Но той уби един от твоите хора. Самия Ремар.

— Тони остави отпечатък в къщата на чернилките. Бил е невнимателен, платил си е. А твоят човек ми спести труда и вместо мен гътна старата кучка и нейното копеле. Аз ако го видя, ръката ще му стисна за тази услуга.

И Джо Боунс се ухили широко, сякаш не вечната нощ му предстоеше, а лятно слънце огря окъпаната с кръв къща. Този човек бе рядък екземпляр: преследван от призрака на смесената, опетнена според него кръв във вените си, той бе загубил повечето човешки черти, бе извън обикновените за хората разбирания за човечност и съпричастно, любов и омраза. В карминената си на цвят, бляскава роба приличаше на прясна рана в плътта на пространството и времето.

— Дано в ада да се видите — рекох с чувство.

— Като я видя и твоята кучка там, ще я изчукам вместо теб — ухили ми се той още по-грозно.

Сега очите му бяха празни и студени. Около него вече се носеше миризмата на смърт. Зад мен Фонтено отвори вратата и хората му влязоха един по един. Чак сега, виждайки ги за пръв път отблизо, на светло и на куп, забелязах голямата прилика и разбрах какво означава тя. Лайънъл продължи да държи вратата — досетих се, аз трябваше да изляза.

— Семеен проблем — рече Фонтено, без да се извинява.

Вратата изтрака зад гърба ми; на мен това ми прозвуча като потракване на кости.

След смъртта на Боунс събрахме труповете на мъртвите Фонтено и ги положихме на моравата пред къщата. Бяха общо пет: пет мъжки трупа лежаха един до друг, разкъсани, разпрани, грозни, както могат да бъдат нелицеприятни само телата на мъртъвците. Отвориха портите на плантацията и докараха коли. Натовариха телата бързо, но почтително и внимателно. Настаниха ранените на по-удобните седалки, повечето отзад. Заляха пирогите с бензин и ги запалиха, сетне ги пуснаха да плават надолу по течението.

Потеглихме и не спряхме чак до мястото на срещата ни при „Стархил“. Там чакаха трите черни джипа, които бях видял в имението Фонтено, със запалени двигатели и притъмнени светлини. Прехвърлиха труповете и ги завиха с брезентови платна. Сетне заляха с бензин и подпалиха другите коли. Аз и Луис стояхме отстрани и мълчаливо гледахме всичко това.

Тогава при нас дойде Лайънъл Фонтено. Застана встрани и тримата вторачихме очи в горящите автомобили. По едно време извади от джоба си зелено тефтерче, откъсна листче и написа телефонен номер. Подаде ми го с думите:

— Този човек ще се погрижи за раната на приятеля ти. Той е дискретен.

— Лайънъл, Боунс знаеше кой е убиецът на Лутис — подхвърлих тихо.

Той кимна.

— Така е, но не пожела да проговори, дори и на края.

Потри една драскотина на дясната си длан и добави:

— Подочух, че федералните търсели някакъв тип в Батън Руж, човек, който работел преди в болница в Ню Йорк.

Премълчах, а Фонтено се усмихна.

— Ние знаем името му. Той е човек, който познава тукашните места. Може да се крие дълго из тресавищата. ФБР я го намери, я не, но ние със сигурност ще го открием.

Махна с ръка към джиповете и чакащите отстрани хора. Жестът бе кралски — суверен, който показва на гости елитните си войски.

— Вече търсим. Щом го намерим и край…

Сетне се обърна и закрачи към първия джип. Качи се на шофьорското място и потегли. Леон бе до него. Гледахме след тях, докато изчезнаха в нощта, стоп светлините им замигаха в далечината като загасващи цигари. Също като горящите пироги по реката.

Щом се прибрахме в Ню Орлиънс, веднага се обадих на Ейнджъл. После купих от една аптека дезинфекционни средства, антисептични превръзки и пакетче материали за първа помощ. Забелязах, че по лицето на Луис бе избила пот, а белите парцали, с които превързах раната му на място, бяха вече почервенели. Върнахме се в хотела и Ейнджъл веднага почисти раната; дори се опита да я шие с хирургически конци. Ставата на пръста не изглеждаше добре, а човекът очевидно страдаше — лицето му бе изкривено от болката, макар че упорито мълчеше. Не бе работа за нас. Въпреки протестите на Луис обадих се на онзи телефон. Отговори ми заспал глас чак след четвъртия сигнал. Щом споменах името на Лайънъл, незабавно се разсъни и учтиво ми продиктува един адрес.

Ейнджъл откара Луис при лекаря, а аз застанах пред вратата на Рейчъл с огромни съмнения и разколебан дали да почукам или не. Знаех, че не спи. Ейнджъл я бе разбудил веднага след моето обаждане. Освен това интуитивно усещах, че е будна. И въпреки всичко не почуках, но като се обърнах и си тръгнах, тя отвори сама. Стоеше на прага, в бяла тениска, почти до коленете, и ме чакаше. Щом се върнах, отвори вратата широко и ме пропусна да вляза.

— Виждам, че все още си цял и непокътнат — рече с глас, в който сякаш прозвуча недоволство.

Бях уморен, а от кървищата в къщата на Джо Боунс направо ми се повръщаше. Ужасно ми се искаше да потопя глава в мивка, пълна с леденостудена вода. Още по-ужасно ми се поркаше нещо, езикът ми бе изсъхнал и подут, само една изпотена биричка и глътка уиски можеха да го върнат в нормалния му вид. Щяха да ми дойдат като манна небесна на душата. Гласът ми пък звучеше като гарванов грак. Или по-скоро като на дъртак на смъртно ложе.

— Вярно е, че съм си цял и непокътнат, както се изразяваш. Други не извадиха такъв късмет. Луис има рана на ръката, а неколцина са мъртви. Като Джо Боунс например, повечето от хората му, любовницата му.

Казах тези думи и съжалих за онази жена. Не знаех как се е свързала именно с Джо Боунс. Може би е била алчна и глупава, или пък и пет пари не е давала как Джо изкарва мангизите, с които й купува скъпи дрехи и луксозна храна. Може би си е получила заслуженото, но ако бе така, какво да кажем за всички останали? За всички нас? Нали накрая и ние ще си получим онова, което ни се полага? Всекиму неговото си.

Рейчъл ми обърна гръб и излезе на балкона. Стаята бе осветена само от малката нощна лампа до леглото. Сенки падаха върху илюстрациите, които бе успяла да спаси от хората на Улрич и които сега отново висяха на стената. От полумрака ме гледаха лицата на жена и младеж с одрана кожа и разпрани тела.

— И какво откри след всичките тези убийства?

Въпросът бе добър. Както при всички сполучливи въпроси, отговорите рядко са на ниво.

— Нищо особено, освен това, че Джо Боунс предпочете да умре в мъчения, отколкото да ни каже онова, което знае.

Тя се извърна рязко.

— Е, какво сте очаквали, след като сте убили приятелката и хората му?

Още един въпрос на място. Едва ли щях да си помогна, ако бях започнал да обяснявам, че Боунс бе изпълнен с омраза и разкъсван от мисълта, че е кръвен плод на смесени раси, че бе човек, готов да избие десетки невинни хора в едно гробище, само за да запази по-силната си позиция. В края на краищата той бе направил онова, което бе сметнал за необходимо. Както бе постъпил и Лайънъл Фонтено. Както бях постъпил и аз — вярвах, че правя онова, което съм длъжен да направя. Когато прекалено много хора действат по силата на необходимостта, нещата винаги стигат до насилие.

— И какво ще правиш сега?

Въпросите ми идваха вече прекалено много. Особено трудните. Знаех, че Рейчъл е права, донякъде се отвращавах от самия себе си. Струваше ми се, че поради връзката си с нея, по някакъв начин дори бях изцапал и нейните ръце. Може би сега бе моментът да й кажа всичките тези неща, но бях прекалено изморен и отвратен, усещах кръвта дори в ноздрите си. Пък и реших, че какво толкова? — тя го знае всичко това.

— Сега ще си легна — рекох. — А сетне, сетне ще видя, ще импровизирам.

И я оставих, излязох си.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Събудих се на следващата сутрин с болки в ръцете. Бяха от стрелбата с леката картечница. Някъде в съседство се обаждаше и старата болка от огнестрелната рана от Хайъмс.

Пръстите ми миришеха на барут, на барут миришеха и съблечените дрехи, и косата ми. Изобщо стаята смърдеше на гангстерско сборище и надстрелване, затова отворих прозорците и пуснах горещия въздух на Ню Орлиънс да продуха атмосферата, макар че той се справи с нея колкото третокласен крадец.

Почуках на Луис и Ейнджъл. Ръката на първия бе превързана професионално; лекарят бе извадил от раната дребни разтрошени костици, бе тампонирал сухожилието. Тихичко размених няколко думи с Ейнджъл на вратата, Луис бе почти заспал и едва отвори очи. Чувствах се виновен за случилото се, макар и да знаех, че и двамата никога няма да ме обвинят за нищо.

Усетих веднага, че Ейнджъл е неспокоен и час по-скоро желае да се прибере в Ню Йорк с Луис. Джо Боунс бе мъртъв, полицията и ФБР вероятно вече бяха по следите на Едуард Байрън, независимо от съмненията на Лайънъл Фонтено. Изобщо бях сигурен, че на Улрич не ще му е нужно много време, за да ни свърже с данданията в плантацията на Боунс. А какво ли ще стане, когато види раната на Луис, а? Споделих тези опасения с Ейнджъл и той се съгласи, че те трябва да си тръгнат веднага, но само след завръщането ми. За да не остава Рейчъл сама. Изобщо всичко приличаше на задънена улица, но само що се касае до мен. Иначе федералните и другите ченгета нека си гонят Едуард Байрън, човека, с когото не усещах никаква връзка. Беше ми толкова далечен и непознат, колкото и последният китайски император, а ми бе нужен.

Обадих се на Морфи и му оставих съобщение. Помолих да ми каже какво имат в досиетата неговите хора за Байрън. Към безплътната личност трябваше да прибавя малко твърда информация, иначе какво? Все едно, че говорим за някакъв призрак. Всъщност в момента той бе безлик и неизвестен, досущ като безименните трупове, за които ченгетата твърдяха, че бил оставил тук и там. Е, ФБР може би имаше право. С помощта на местната полиция хората на бюрото биха могли да извършат перфектно издирване, много по-добре изпипано, отколкото шепа юнаци от Ню Йорк с празни илюзии за адекватност. Бях се надявал да стигна до много неща, от друг ъгъл, разбира се, но смъртта на Боунс провали тази възможност.

Взех си телефона и книгата за пътешествията на сър Уолтър Роли и тръгнах за онова кафене на име „Мъдърс“ на „Пойдра“. Там изпих прекалено много чаши кафе, похапнах малко бекон и препечен хляб. Да знаете, когато човек е съвсем загазил, почти стигнал до житейски провал, едва ли има нещо по-хубаво от писанията на Роли.

„Излети, о, душо моя… краят е близък/Усещам, че трябва да умра/Но ти не казвай истината…“

Роли е бил достатъчно философ, за да знае, че най-доброто нещо в лицето на смъртта е стоицизмът. Но не и достатъчно да избегне обезглавяването.

На съседната маса един човек похапваше хемендекс с усърдието на слаб любовник. Жълтъкът лепнеше по брадичката му, досущ отразена от маслото слънчева светлина. Някой наоколо засвири с уста „Кажи ми що е ново?“, но мелодията се оказа прекалено комплицирана за възможностите му и след малко изби на фалш. Във въздуха се носеше смесено ехо от далечни разговори, от песните на някаква си рок станция, нейде отзад звучеше и тътенът на далечния трафик. Навън бе просто следващият влажен и зноен ден, предразполагащ влюбените към караници, а децата към непослушание и капризи.

Мина един час.

Обадих се в участъка на Сейнт Мартин и разбрах, че Морфи отново си е взел почивен ден, за да работи на къщата. Какво да правя? От липса на нещо по-добро си платих сметката и потеглих към Батън Руж. По радиото налучках станция, която излъчваше песни на „Чийз Ред“, после пуснаха „Бъкуит Зайдеко“ и Клифтън Шение. Бе час за класическа кейджунска музика и още нещо, както се изрази дисководещият. Оставих го да си говори и да си пуска любимите песни, докато излязох от града и музиката се примеси с шума на околната природа. Пасваха си идеално.

Ремонтът на дома на Морфи бе видимо напреднал; вече бе стигнал до външната стена на западната фасада. Върху оголените греди бе закачено найлоново платно и то плющеше на следобедния вятър, а въжетата, с които бе закрепено, се опъваха и бръмчаха като опънати корди. Вятърът бе доста силен, подхвана един незатворен прозорец и с все сила го блъсна в рамката, отвори леката врата с мрежата против насекоми пред главния вход и я тресна.

Извиках Морфи по име, но никой не ми отговори. Опитах още няколко пъти, после заобиколих къщата откъм задния вход. Вратата бе отворена и подпряна с голяма тухла. Пак извиках, а гласът ми проехтя глухо по празния централен коридор. Помещенията на приземния етаж също бяха празни, отгоре не се обади никой. Не знам защо извадих пистолета и бавно тръгнах по стълбището. Стъпалата бяха само грубо шлайфани в подготовка за слагане на лак, а може би и още нещо.

В спалните горе също нямаше никой, вратата на банята бе открехната, по лавиците беше наредена козметика и тоалетни принадлежности. Излязох на балкона, сетне се върнах долу. Тъкмо слизах по стълбите към задната врата, когато нещо студено и хладно като метал се допря до тила ми.

— Пусни го — рече нечий глас.

Разтворих пръсти, пистолетът плавно се измъкна от тях и тупна на земята.

— Обърни се. Бавно.

Онова нещо от тила ми се махна. Обърнах се и застанах пред самия Морфи, който държеше пистолет за пирони на няколко сантиметра от лицето ми. Той въздъхна с облекчение и отпусна ръка.

— Боже, изплаши ме до смърт — рече почти задъхано.

Усетих, че сърцето ми бие лудо.

— Браво, бе — рекох. — Много ти благодаря. Тъкмо имах нужда някой да ми разиграе адреналина, след като съм ударил четири кафета.

Усетих слабост в краката и седнах на долното стъпало.

— Много зле изглеждаш, момко — рече той. — Да не си прекарал безсънна нощ?

Погледнах го в очите. Дали намекваше за нещо? Но той извърна глава.

— Има нещо такова.

— Чу ли новините? Снощи някой очистил Джо Боунс и неговите момчета. При това Джо бил накълцан здравата — изглежда, са го мъчили преди да го убият. Местните не били сигурни дали е той — толкова бил обезобразен. Трябвало да сравняват отпечатъци.

Морфи се запъти към кухнята и след малко се върна с една бира и кола за мен. Оказа се без кофеин. Внимателен човек, този Морфи. Под мишка носеше и сутрешния вестник.

— Я виж пък тук какво пише.

Поех вестника от ръката му. Бе сгънат на четири, направо нагласен на водещата информация. Заглавието бе: ПОЛИЦИЯТА РАЗСЛЕДВА РИТУАЛНИ УБИЙСТВА. ПО СЛЕДИТЕ НА СЕРИЕН УБИЕЦ. Това си бе цяла статия с коментар и доста факти за смъртта на леля Мари Агиляр и Те Жан. Тази информация би могла да дойде само от екипа, който води следствието. Тук бяха описани точно много неща: състоянието на телата, как са били намерени труповете, характеристики на раните и прочие. В материала се подхвърляше възможността за връзка между намирането на тялото на Лутис Фонтено и смъртта на човек в Бъктаун, свързан с шеф на престъпния свят. И най-лошото: споменаваше се, че полицията проучва евентуалната връзка на тези случаи с подобни убийства в Ню Йорк в началото на годината. Имената на Сюзън и Дженифър не бяха споменати, но бе съвсем ясно, че авторът знае достатъчно и за тях и при нужда би могъл да ги назове.

Въздъхнах и уморено захвърлих вестника на пода.

— Тази информация от вашите хора ли е изтекла? — попитах Морфи.

— Възможно е, но не мисля така. ФБР винаги нас обвинява за всичко. Те непрекъснато се заяждат, твърдят, че сме саботирали тяхното разследване.

Отпи от бирата и се замисли.

— Във всеки случай един-двама от нашите пък смятат, че и от теб би могла да изтече.

Съвсем очевидно бе, че му е кофти да каже това, но за негова чест не извърна глава, а продължи да ме гледа в очите.

— Не съм аз. Ако са стигнали до Сюзън и Дженифър, няма да им отнеме дълго да свържат и мен с това, което става. Сега остава само и пресата да ме подхване…

Морфи пак помисли, сетне рече:

— Виж, за пресата си прав.

— Говорихте ли с главния редактор?

— Обадихме му се у дома, когато излезе първото издание. Ама нали знаеш вечните приказки: свобода на печата, защита на източниците, на анонимността им, тури му пепел. Не можем да го принудим да разкрие източника си или източниците, ама…

Потърка врата си и добави:

— Гледай сега… ама това нещо си е необичайно. По принцип вестниците много внимават да не застрашат нашите разследвания. Затова си мисля, че данните са им дадени от някой наш човек. Искам да кажа — от полицията, може да е и от ФБР. Може дори да има някаква задна цел. Бог знае каква…

Сега и аз се замислих.

— Ако във вестника са сметнали, че всичко е наред и могат да използват информацията, значи източникът им е достоверен. Железен, да не кажа безупречен. Да не излезе, че ФБР си играе някаква тяхна си игричка по този начин, а?

Цялата работа, изглежда, идваше да подкрепи убеждението ми, че Улрич и неговите хора крият нещо от мен. И не само от мен, а и от местните ченгета, които също разследват случаите.

— А, това няма да е нищо ново — рече Морфи. — Ти федералните да ги питаш колко е часът, няма да ти кажат, камо ли разни други неща. При това хич не им пука. Какво можеш да им направиш на тях? Значи смяташ, че те са пуснали тези данни на вестникарите?

— Ами съвсем очевидно е, че някой го е направил.

Морфи допи бирата и смачка кутийката с ръка. Върху дървото паднаха няколко капки. Откачи колан с инструменти от съседната закачалка и се накани да го закопчае.

— Имаш ли нужда от помощ тук?

Той ме изгледа от главата до петите и попита:

— Можеш ли да носиш дъски? Без да залиташ или да падаш, питам?

— Не мога.

— Значи си идеален за такава работа. Ей там, в кухнята има още един чифт ръкавици. Слагай ги и да почваме.

Помагах му чак до свечеряване. Вдигах, носех, дялках, зачуквах пирони, режех с трион. Каквото ми кажеше. Сменихме почти цялата стара обшивка на западната фасада. Вятърът бе поомекнал, само раздухваше стърготините около нас и ровеше из косите ни. По-късно се върна и Анджи. Беше ходила на пазар в Батън Руж, носеше продукти и някакви чанти с други покупки. Морфи и аз се заехме да почистим, а тя сложи на грила пържоли. Приготви и гарнитура от сладки картофи, моркови и креолски ориз. Голяма вкусотия. Ядохме в кухнята, вече съвсем притъмняваше, а вятърът отново се засили.

Сетне Морфи ме изпрати до колата. Тъкмо намествах ключа, а той се наведе към отворения прозорец и тихо каза:

— Някой се е опитал да се добере до госпожа Байрън вчера. Да знаеш нещо по този въпрос?

— Може би.

— Значи ти си бил, нали? А да си бил, когато са очиствали Джо Боунс, а?

— Гледай сега, отговор на това не ти е нужен — отвърнах аз. — Колкото и аз се интересувам какво точно се е случило с Лутър Борделон.

Потеглих, а той остана на място пред незавършената къща. След малко се извърна и се прибра при съпругата си.

Върнах се в хотела, Луис и Ейнджъл бяха вече привършили със събирането на багажа. Пожелаха ми късмет и ме уведомиха, че Рейчъл си легнала рано. Нейният полет бил на следния ден. Реших да не я безпокоя и се прибрах направо в стаята си. Не си спомням даже кога съм заспал.

Когато заблъскаха по вратата, светещият циферблат на ръчния ми часовник показваше 08,30 часа. Бях спал тежко, непробудно и доста бавно се разсъних. Също като дълбоководен водолаз, излизащ на повърхността след часове нейде в дълбините. Още не бях станал от леглото и вратата отхвръкна навътре, силни светлини ме заслепиха, още по-силни ръце ме сграбчиха и захвърлиха срещу стената. Някой притисна пистолет в главата ми, страшно ме заболя. Сетне запалиха лампата. Навсякъде наоколо имаше полицейски униформи. Забелязах и двамина цивилни, а точно до мен отдясно стоеше и ме гледаше партньорът на Морфи. Тусан. Останалите ченгета буквално разгромяваха стаята. Претърсваха навсякъде.

Тогава разбрах, че нещо се е случило. Нещо много страшно. Ужасно.

Разрешиха ми да си облека анцуг, маратонки и чак тогава ми закачиха белезниците. Преведоха ме през хотела, покрай отворените врати на любопитни или изплашени гости и ме качиха на чакащата отвън полицейска кола. Видях, че отзад има още една кола. През прозореца й зърнах сънното, пребледняло и разстроено лице на Рейчъл. Доколкото можах, се извърнах към нея и безпомощно свих рамене. После ни откараха в конвой.

Разпитваха ме цели три часа. Сетне ми дадоха чаша кафе и разпитът продължи още един час. Стаята бе малка, но с много силна лампа. Миришеше на застоял тютюнев дим и стара пот. В единия ъгъл мазилката бе изтъркана и надупчена. Виждаше се кафеникаво петно, което ми заприлича на избледняла кръв. Разпитваха ме двамина детективи, казваха се Дейл и Клайн. Дейл бе поел ролята на лошото ченге — агресивен, разлютен, той заплашваше, че щял да ми тегли един куршум в главата и да ме захвърли в луизианските тресавища. Заради убийството на местно ченге. Клайн играеше разумния, съвестен и разбран полицай. Той ме защитаваше от вбесения Дейл и настояваше да си кажа истината. Само това. Хей, Бога ми, тези хора играеха старата и тъпа игра на „доброто и лошото ченге“ дори и с техен бивш колега.

Казах им всичко, което знаех. Което можех да зная. Отново и отново, и отново. Разказах за посещението си при Морфи, как работихме по къщата, за вечерята, как си тръгнах, обясних защо по цялата къща има мои отпечатъци. Отрекох Морфи да ми е давал намерените в стаята ми полицейски досиета. Не, рекох, не мога да кажа кой ги е сложил там. Да, нощният портиер ме видя, когато влизах в хотела. С никой друг не съм говорил. Не, не съм излизал от стаята си втори път през нощта. Не, няма кой да потвърди твърденията ми. Не. Не. Не. Не. Не.

Сетне пристигна Улрич и въртележката се завъртя отново. Същите въпроси, че и още отгоре, само че този път в присъствието на федералните ченгета. И пак никой не ми казва защо съм тук, какво се е случило с Морфи и съпругата му. Накрая, след като ме оставиха сам за известно време, Клайн се върна в стаята и каза, че мога да си ходя. Излязох и видях, че Рейчъл седи на стол до парапета, който разделя стаята на детективите от главния коридор със затворническите килии. Бяха й дали чаша кафе. Наоколо имаше много полицаи и всички нарочно се правеха, че въобще не я забелязват. От клетката на три метра зад нея мършав бял затворник с татуировки по ръцете й шепнеше мръсотийки.

Появи се Тусан. Бе доста напълнял, оплешивяващ мъж на петдесетина години; над врата му висяха кичури къдрава побеляла коса. Неволно помислих, че главата му прилича на закръглен хълм, подаващ се от кълбести облаци или мъгла. Много весело. Изглеждаше ми изморен, очите му бяха зачервени, движеше се като на сън. Изобщо не му беше тук мястото. Поне не и сега. Както и на мен между впрочем.

Униформен полицай махна на Рейчъп.

— Госпожо, елате. Ще ви върнем в хотела ви.

Тя се изправи. Човекът в клетката зад гърба й смукна с устни и се хвана за чатала с едната ръка.

— Добре ли си? — попитах я, когато я преведоха покрай мен.

Тя кимна уморено и също попита:

— Ти идваш ли си?

Отговори Тусан, междувременно застанал от дясната ми страна.

— Той ще дойде по-късно.

Тя се извърна на няколко пъти, докато полицаят я отвеждаше. Усмихнах й се, опитах се да вложа оптимизъм в усмивката, но самият аз не си вярвах.

— Хайде да тръгваме — рече Тусан и ме поведе към изхода. — Давай, ще ти купя кафе по пътя и ще те откарам.

Отбихме се в „Мъдърс“, където само преди двадесет и четири часа имах среща с Морфи. Сега, изглежда, предстоеше да науча от Тусан как са умрели и той, и съпругата му. Джон Чарлс и Анджела Морфи.

Морфи и Тусан били дежурни първа смяна, онази най-ранната. Било ред на Тусан да мине с колата и да вземе партньора си. Те обичайно се редували в това отношение. Този ден дошъл Тусан.

Вратата с мрежата била затворена, а другата — открехната. Тусан повикал Морфи веднъж-дваж, както бях постъпил и аз предния ден. Минал по същия път — през коридора, проверил в кухнята, в стаите отляво и отдясно. Помислил, че Морфи се е успал, макар че не било в природата му да закъснява. Затова повикал още веднъж — този път нагоре, към спалните. Не получил отговор. Каза ми, че тогава за пръв път усетил онова типично стягане в стомаха. Хукнал нагоре, викал имената на Морфи и на Анджи. Вратата на тяхната спалня била открехната, но под ъгъла, от който идвал, нищо не се виждало.

Почукал и сетне отворил; имал гадното усещане, че нещо съвсем не е наред. За секунда си помислил, че ги е прекъснал точно в миг на любене, но веднага забелязал кръвта. И загрял, че тук е устроена само пародия на любовна сцена. Тогава заплакал — за приятеля си и за съпругата му.

И до ден-днешен си спомням отделни думи и изречения от неговия разказ, но дори още тогава сцената изплува съвсем отчетливо в съзнанието ми. Представих си ги съвсем ясно, сякаш съм бил там: голи тела, обърнати едно към друго, върху белите някога чаршафи, телата им сплетени от кръста надолу, краката също. А от кръста нагоре били извити назад, на една ръка разстояние. И двамата били заклани с разрез от врата до стомаха. Гръдните кошове — разцепени по средата и разтворени, ръката на Морфи поставена в гръдната кухина на съпругата и обратно. Когато приближил повече, Тусан забелязал, че всеки държи сърцето на другия. Главите били отметнати назад, косите докосвали гърбовете. Очите били извадени, лицата отрязани, устите отворени в смъртната агония, моментът на смъртта представен именно като пародия на любовен екстаз. Чрез тази сцена вероятно е искал да представи несериозността и лекомислието на любовта, помислих си, докато слушах Тусан; свел е тяхната любов до показателен пример за другите. Любовта е безсмислено усилие, но може би то може да се осмисли… чрез смъртта. Перверзна мисъл. Изглежда, това бе поредният урок.

А Тусан говореше и очите му навлажняха. По цялото ми тяло пробягаха тръпки, премина вълна на разкаяние и чувство за вина. Заболя ме сърцето. Аз бях довел смъртта в техния дом. Аз. Убиецът ги бе набелязал за жертви, бе приготвил ужасната им смърт, защото ми бяха помагали. Също както бе набелязал и Агилярови поради връзката им с мен. Аз самият бях нещо като предвестник на смъртта. Тя вървеше по петите ми — където отидех, хората умираха. Около мен вонеше на смърт.

И тогава, като че без видима причина, в съзнанието ми изплуваха няколко стиха. Не се досещах откъде биха могли да дойдат. Къде ли съм ги чел, дали пък някой не ми ги е показвал някъде? Но нещо ми нашепваше, че източникът е много важен, без да разбирам защо. Освен, че смътно усещах едно нещо: тези стихове са ехо от онова, което бе видял Тусан. Или обратното. По-скоро обратното. Онова, което е било в спалнята, е тяхно ехо. Изведнъж ми се стори, че съм чувал някой да ги рецитира. Опитах се пак да свържа гласа с нечие лице, но не успях. А стиховете си останаха. Кристално ясни. Чакай… чакай, някой от метафизичните поети. Дън[ Джон Дън (1572-1631), английски поет от школата на т.нар. метафизични поети. Думата се отнася най-вече до поетичните художествени образи и метафорите. Дън е свещеник, ерудит, схоластик и философ, поезията му е силно интелектуализирана, емоционална и образна, иронична, еротична. — Бел. прев.], може би. Да, Дън е, почти със сигурност.

Какъв бе онзи термин? О, да — remedia amoris. Лекарство за любов… мъчението и смъртта на любещите се е и лекарство за любов.

— Той ми помогна — обадих се аз. — Аз го забърках в тази история.

— Не е точно така — отвърна Тусан. — Той сам се намеси. Така искаше да постъпи. Искаше да сложите край на убийствата.

Погледнах го в очите.

— Заради Лутър Борделон ли?

Тусан отмести очи.

— Какво значение има онази работа сега?

Как да му обясня, че в Морфи виждах себе си или част от себе си? Че му съчувствах за болката, защото и мен ме мъчеше същата… Че исках да разбера дали е по-добър от мен. Трябваше да разбера.

— Беше работа на Гарза — рече Тусан след дълго мълчание. — Гарза го убил, а Морфи подхвърлил уликите. Така си беше. Морфи беше млад тогава, недостатъчно опитен като полицай. Не биваше Гарза да го поставя в такава гадна ситуация, ама го направи и оттогава насам Морфи все си плаща за онова нещо…

Изведнъж се усети, че говори в сегашно време, и млъкна.

Отвън хората си започваха деня. Нормален ден с всичките му перипетии — някои са на работа, други на почивка, ядат, флиртуват. Животът си върви в нормалното русло, все едно нищо не се е случило. Аз пък имах чувството, че нещо трябва да се направи: всякаква работа да секне, да спрат часовниците, да се покрият огледалата, да се изключат звънците, всички да говорят приглушено, почтително. Може би хората отвън биха се спрели и размислили, ако имаха възможността да видят полицейските снимки с останките на Сюзън и Дженифър, на леля Мари и Те Жан, на Морфи и Анджи… А Пътника сигурно това и искаше: чрез смъртта на едни да напомни на другите за човешката тленност, за безсмислието на любовта и лоялността, на приятелството и възможността да станеш родител, на секса, на човешките нужди и радости. Да наблегне на безполезността на всичко това предвид предстоящата безкрайна празнота, която очаква всички нас.

Тъкмо ставах да си тръгвам, когато се сетих. Почувствах се ужасно, бях почти забравил. Присви ме стомахът и ми се зави свят. Облегнах се на стената, ръката ми потърси облегалката на стола.

— Боже мой, та тя беше бременна!

Погледнах Тусан, а той само примигна с влажните си очи.

— Онзи е знаел, така ли?

Тусан не каза нищо, но в очите му прочетох отчаяние. Не попитах какво е направил Пътника с нероденото, но в същия миг си дадох сметка за ужасяващата прогресия през последните месеци в живота ми. Боже мой! Бе започнало със смъртта на моето собствено дете, моята Дженифър и после се бяха заредили смърт след смърт, все на деца, на множество деца, на жертвите на Адилейд Модайн и съучастника й Хайъмс, и на още, и още, и ето сега…

Всичко извършено от Пътника носеше извънредно послание, съдържаше и символичен смисъл за него самия, но в смъртта на нероденото дете на Морфи прозрях нещо ужасно: всякаква надежда за бъдещето тука оставете! Нямаше такава, вместо надежда за бъдещето виждах само разкъсана плът.

След малко Тусан рече:

— Аз съм длъжен да те закарам до хотела. Полицията на Ню Орлиънс има задачата да те качи на първия полет за Ню Йорк. Тоест вечерния.

Едва долових какво ми казва. Мислех си все едно и също — че още от самото начало Пътника ни е наблюдавал отстрани. И сега, в настоящия момент сигурно пак ни наблюдава, а играта му си върви. По предварително начертан план най-вероятно. Ние всички сме участници в нея, волю или неволю.

И се сетих за думите на един измамник, когото познавах от Портланд, още преди години. Нещо, което сега ми се струваше важно, но не можех да се досетя защо. Онзи обичаше да казва:

„Не можеш да блъфираш човек, който не ти обръща внимание.“

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Тусан ме откара до хотела. Когато стигнах в коридора, забелязах, че вратата на Рейчъл е полуотворена. Почуках тихичко и влязох. Дрехите й бяха разхвърлени навсякъде по земята наоколо; чаршафите от леглото бяха събрани накуп и небрежно струпани в ъгъла. Липсваха бележките и диаграмите, а и всичко останало. На голия матрак седеше отворен куфарът й. Чух стъпки в банята и се извърнах. Тя излезе оттам, носеше чантичка с тоалетни принадлежности. Чантичката бе изцапана с пудра и грим. Разбрах веднага — ченгетата бяха ровили къде ли не и нарочно разпердушинили всичко по този варварски начин.

Бе облякла леко избеляла жилетка, тя покриваше горната част на тъмносините и джинси. Беше се къпала току-що, косата й още мокра, бе и боса. Досега не бях забелязал колко фини и изящни стъпала има.

— Много съжалявам — рекох тихо.

— Зная — отвърна тя и изобщо не ме погледна.

Зае се със събирането на разхвърлените дрехи. Сгъваше ги внимателно и ги прибираше в куфара. Наведох се да вдигна чифт чорапи, които бяха навити на топка и лежаха току до краката ми.

— Остави ги — рече тя. — Ще се оправя и сама.

Някой почука на вратата. Бе униформен полицай. Учтиво, но твърдо ни нареди да не излизаме от хотела, докато не дойде някой да ни отведе на летището.

Прибрах се в моята стая и си взех душ. Появи се прислужницата и започна да оправя. След като свърши, седнах на чистите чаршафи и се заслушах в долитащите от улицата шумове.

Мислих дълго и мрачно: бях се издънил абсолютно във всяко едно отношение. Колко ли хора бяха умрели по моя вина? Не съм ли се превърнал в Ангел на смъртта? Застана ли на някоя морава, тревата сигурно ще се сгърчи, ще почернее и ще повехне. Приближа ли се до някого, неизменно му нося нещастие.

Изглежда съм се унесъл и заспал. Защото по едно време усетих, че светлината в стаята е променена. Струваше ми се, че се свечерява, но може би се лъжех. Миришеше на нещо… на гниеща растителност, на вода с водорасли и мъртви риби. Опитах се да поема дъх, въздухът бе топъл и влажен. Усещах и движение наоколо, в сенките се местеха някакви неясни форми. Чух шепот, копринен съсък, допир до дърво, детски стъпки по килим от окапали листа.

Шумолят клони на дървета, отгоре плющят крила, плясъкът им е неравен, болезнен, сякаш птицата страда.

Притъмня още повече, отсрещната стена почерня, или така ми се струваше. Прозорецът също тъмнееше, но някак си в синьо-зелено, с някакъв мътен блясък, като при мараня.

Или като процеждаща се през вода светлина.

Те излизат от мрака, черни форми на зеленикаво светлеещ фон. Около тях се носи сладникава миризма на кръв; силна е, усещам я на езика. Отварям уста да извикам… Дори и сега не зная какво бих казал и кой ли би чул казаното. Но зловонният, влажен въздух затваря устата ми, на устните чувствам допир, замирисва на гнилоч, на стара и мокра гъба, напоена с топла, нечиста вода. На гърдите усещам тежест, тя ми пречи да се изправя. Дишам трудно. Пръстите ми се отварят и затварят в безумен опит да направя нещо; не зная какво. И изведнъж разбирам какво изпитва упоен с кетамин човек. Проникналият във вените препарат успокоява тялото и го подготвя за ножа на анатома…

Фигурите приближават, но спират на прага на мрака, там, докъдето от прозорците прониква мътната светлина. Формите им са неясни, замъглени, контурите им се размиват и променят досущ образи, гледани през матирано стъкло… или губеща фокус прожекция.

И тогава чувам гласовете:

птицо

тихо и настоятелно,

птицо

затихват и пак се засилват,

птицо

гласове, които не съм чувал, и други, в които съм усещал страстен зов,

птицо

гневно, със страх, с обич.

татко

Тя е най-малката от всички, ръка в ръка с друга до нея. Останалите наоколо образуват полукръг. Броя до осем, но зад тях има още фигури, доста по-мъгливи — жени, мъже, девойки. Натискът върху гърдите ми се усилва, напрягам се да поема въздух и тогава ми хрумва нелепата мисъл, че онова момиче, показало се във виденията на Мари Агиляр, за което ми бе говорил Реймон Агиляр, момичето, което, изглежда, зове и мен от нейде отвъд зелените и злачни води… може би не е Лутис Фонтено.

душко

Въздухът вече съвсем не достига, все ми се струва, че вдишвам за сетен път… стига едва до дъното на устата ми и там спира, давя се и пъшкам.

душко

Този глас е стар и черен като абаносовите клавиши на древно пиано, чиито тържествени акорди звучат от далечна стая.

събуди се, душко, неговият свят се разпада

Сетне чувам последно издихание, нещо бумти в ушите ми. А после, после се възцарява тишина и спокойствие.

Разбуди ме чукане по вратата. Навън денят преваляше, наближаваше вечерта. Отворих — на прага стоеше Тусан, отзад зърнах Рейчъл. Чакаше.

— Време е да вървим — рече Тусан.

— Нали местните ченгета щяха да се погрижат за това?

— Аз си предложих услугите — отвърна той.

Влезе след мен. Набързо прибрах принадлежностите за бръснене, набутах ги в калъфа за костюми, закопчах ремъците, затворих ключалките. Беше марка „Лондонска мъгла“ — подарък от Сюзън. Взех си и сака.

Чак сега забелязах, че отвън стои и униформеното ченге, което бе дошло да ни предупреди по-рано. Тусан му каза нещо и кимна.

— Сигурен ли сте, че така е правилно? — попита полицаят несигурно.

— Виж сега, вие от Ню Орлиънс имате по-важна работа от нас, провинциалистите — добродушно му рече Тусан. — Аз ще ги откарам тези хора на летището, ти се разтъпчи, хвани някой престъпник, така де, какво ще се занимаваш с организационна работа.

Пътувахме и мълчахме. Аз бях седнал до Тусан, Рейчъл бе отзад. Чаках да поеме по завоя към летището, но той хвана по магистрала 10.

— Изпусна си завоя — рекох му.

— Тц, не съм — отвърна той.

Когато нещата започнат да се развиват, процесът често става бърз. Този ден извадихме късмет. Всеки би трябвало да има късмет от време на време.

Какво се бе случило? Чистели речното дъно на завоя на горното течение на Гранд Ривър, на югоизток от шосе 10 и пътя за Лафайет. Вадели боклуците и тинята с драга. Да, ама машинарията се закачила на кълбо захвърлена бодлива тел, която си гниела на дъното, и това спряло работата. Бачкаторите оправили проблема и пак се опитали да извадят телта, но в нея се били оплели и множество други боклуци.

Старо желязно легло, окови за роби от време оно, още от преди век и половина, а и петролен варел, маркиран с хералдична лилия. Та той тежал и дърпал телта към дъното.

Като видели варела, работниците започнали да се майтапят. Нали всички бяха чели по вестниците и слушали новините за намерените неотдавна останки на девойка във варел от същия тип, също с лилия. Е, техните шеги били малко нещо черен хумор, но все пак извадили варела. После, както разказваха очевидци, изглежда, се постреснали и замълчали, когато един от екипа напънал капака с щанга. Той бил ръждясал, но не и заварен. Отворили го с мъка, потекла мръсна вода, мъртви риби и водорасли.

И отдолу… се показали краката на момиче, девойка, полуразложени, но обвити с нещо като восъчна ципа, белезникавожълта на цвят. Тялото било наблъскано навътре и заклещено. Влезлите през малкия отвор на варела речни обитатели били изяли по-голямата част на трупа, но когато един възрастен работник светнал с фенер в отвора, успял да различи останала набръчкана кожа на челото, а и оголени зъби. Момичето сякаш му се усмихвало.

Когато пристигнахме, там имаше само две коли. Варелът с тялото бе изваден преди около три часа. Отстрани, до екипажа на драгата, стояха двама униформени. Около трупа се мотаеха трима цивилни, единият носеше видимо по-скъп костюм от останалите. Веднага го познах, бяхме се срещали, когато ме разпитваха след убийството на Морфи и жена му. Шериф Джеймс Дюпре от Сейнт Мартин. Шефът на Тусан.

Когато излязохме от колата, той ни махна да се приближим. Рейчъл изостана зад нас, вероятно нарочно не желаеше да стои до мен, но все пак любопитството й надделя и след малко също пристъпи напред. Това бе най-тихата сцена на открито престъпление, където изобщо съм присъствал. Дори и когато след малко дойде съдебният лекар, почтителната тишина се запази.

Дюпре свали найлоновите ръкавици, които носеше. Ужасно внимаваше да не докосва външната им част с вече оголените пръсти. Забелязах, че са поддържани от професионалист — ноктите бяха къси и извънредно чисти, макар и нелакирани.

— Желаете ли да погледнете по-отблизо? — попита той.

— Не. Вече видях всичко, което ми е нужно — отвърнах му аз.

Изгребаната от дъното тиня гадно смърдеше на гнило, много по-силно, отколкото самият труп. По изхвърлените от водата нечистотии бяха накацали крайбрежни птици и шумно ровеха, за да търсят риба. Един от работниците лапна цигара и се наведе да вземе голям камък. Хвърли го по едър плъх, който също бърникаше в мръсотията. Камъкът плесна в мократа кал — сякаш месар удря парче месо в касапската дъска. Плъхът побягна незасегнат. Наоколо сновяха и други сиви животинки, които жадно ръфаха, каквато органична гнилоч можеше да се намери в тинята. Всъщност целият бряг изглеждаше като резерват на гризачи — прогонени от гнездата си от работниците и излезли да търсят храна. Блъскаха се един в друг, съскаха си и се хапеха в надпревара да се докопат до плячка, а гадните им опашки пълзяха като змийчета из рядката кал. Мнозина от работниците последваха примера на другаря си и върху гризачите заваля дъжд от камъни. Повечето имаха по-добър прицел от първия им колега.

Дюпре запали житан със златен ронсън. Сигурно бе единственото ченге, поне от моите познати, което пуши такива цигари. Димът бе остър и режещ, а вятърът го отвя право в лицето ми. Дюпре незабавно се извини и застана странично спрямо мен, за да ме пази от дима. Това ми се стори извънредно възпитан жест. Което пък отново ме наведе на въпроса: защо съм тук, а не на летището?

— Научих, че сте заловили онази убийца на деца в Ню Йорк, говоря за жената на име Модайн — рече след малко Дюпре. — Не е малко постижение… хм, след тридесетгодишни престъпления, почти недосегаема за закона.

— Тя направи грешка — казах аз. — Всички престъпници грешат рано или късно. Просто ако човек се окаже в нужния момент на нужното място… Е, и да се възползва от ситуацията по подходящия начин.

Той наклони глава на една страна в леко скептична поза, сякаш не бе съвсем съгласен с мен. Отново дръпна от цигарата; имаше вид на човек, готов да размисли върху думите ми, като че първия път не ги е разбрал напълно. Цигарите си бе купил от скъп магазин, това знаех със сигурност, а пушеше като хамалин от нюйоркските докове: стиснал фаса между палеца и следващите два пръста на ръката, прикрил с дланта си огънчето на завет от вятъра.

Бях виждал докерите да пушат така: това, между другото, е навик, който научавате още от дете, когато внимавате да не ви видят възрастните. Щом се научи да пуши, всяко хлапе се пази от баща си; хване ли го старият, няма да му се размине без един-два по врата.

— Е, съгласен съм, че понякога всеки от нас може да извади и малко късмет. Но само с късмет не става — обади се отново Дюпре и ме изгледа изкосо. — Знаете ли, питам се дали сега и на нас ще ни проработи късметът?

Замълчах, изчаквах да стане по-конкретен. Наистина намирането на последния труп бе повече от щастливо съвпадение. Още съвсем ясно помнех съня си и излезлите от стената говорещи сенки, които се опитваха да ми кажат нещо, нещо в смисъл, че в играта на Пътника са се появили пукнатини, че постепенно той ще започне да губи.

— Когато намерихме Морфи и съпругата му, първият ми порив бе да заповядам да ви пребият до смърт — рече Дюпре. — Той бе свястно момче, добър детектив, въпреки всичко. Беше ми и приятел.

Но знаех, че Морфи ви вярва, а и Тусан също. Той смята, че може би вие сте свързващият фактор във всичко това. Тогава каква е ползата да ви качим на самолета и да ви отпратим в Ню Йорк? Вашият приятел от ФБР Улрич бе на същото мнение, но се чуха по-силни гласове, които настояваха да ви върнем у дома.

Дръпна от цигарата и продължи:

— За вас откачане от този случай вече няма. Дори и да се дърпате назад, вие всъщност се въвличате все по-дълбоко и по-дълбоко в него. И ние може би ще спечелим от това. Най-вероятно ще си имам доста неприятности, след като ви задържах тук зад гърба на началството, но Морфи ми разказа за вашите подозрения относно онзи тип. За убеждението ви, че той по някакъв начин ни наблюдава, следи и манипулира. Ще ми помогнете ли или предпочитате да ви върна на летището?

Погледнах голите крака на момичето, пожълтялата и разкапана плът, увита като пашкул в нещо като жълтеникава ципа; трупът наблъскан силом в мъдрещ се насред локва вода и нечистотии варел на покрит с плъхове речен бряг нейде в Южна Луизиана. Тъкмо пристигаха съдебният лекар и неговият екип с носилка и чувал за тялото. Постлаха голям найлонов чаршаф на земята и внимателно наместиха варела върху него. Един от тях поддържаше краката на трупа. Бе си сложил ръкавици. После лекарят се наведе и бавно и много грижливо започна да изважда останките от металния им ковчег.

— Всичко, което досега сме направили по случая, бе следено и прогнозирано от въпросния човек — започнах аз. — Той знаеше какво правим и какво ще направим, Бог само знае откъде и по какъв начин. Агилярови научиха нещо и бяха убити. Ремар видя нещо и той си замина. Морфи се опита да ми помогне, сега и той е мъртъв. Онзи просто не ни дава право на избор, принуждава ни да следваме предначертан от него сценарий, ръководи някак и поведението ни. Сега се оказва, че вътрешна информация по случая е изтекла и печатът я е използвал. Може би източникът помага на убиеца. Възможно е дори да не го прави умишлено, а неволно.

Дюпре и Тусан се спогледаха.

— И ние обсъждахме тази възможност — рече Дюпре. — Прекалено много хора са намесени по един или друг начин в проклетото следствие, така че трудно може да се очаква тайната му да се запази за дълго.

— На всичко отгоре — продължих аз, — ФБР знае нещо, но си трае. Мислите ли, че Улрич е споделил с вас цялата информация, с която разполага?

Дюпре почти се разсмя.

— Ами. Аз нищо не зная за онзи тип Байрън извън факта, че името му е като на прочутия поет, мамка му на…

Откъм варела долетя стържещ звук — кост се триеше в метал. Облечени в ръкавици ръце внимателно изтегляха голото тяло.

— Колко време можем да запазим тайната за този труп? — попитах Дюпре.

— Не много. Длъжни сме да уведомим ФБР, пресата няма начин да не подочуе… — безпомощно разпери ръце. — Ако предлагате просто да не се обаждам на федералните…

Все пак усетих го в погледа му, прочетох го и по лицето му: бе направил всичко възможно сегашното разкритие да се запази в максимална тайна. Присъстваха минимален брой полицаи, съдебният екип бе повикан незабавно.

Реших да го понатисна малко.

— Предлагам ви да не казвате абсолютно на никой. Ако го направите, убиецът отново ще ни прецака във всеки възможен ход. Ако ви притиснат и изпаднете в неудобно положение, ще шикалкавите — това е единствената стратегия за момента. Няма да споменавате за варела, ще усуквате за местонахождението, ще твърдите, че според вас сегашната находка едва ли има отношение към други случаи и прочие. Поне докато идентифицирате момичето.

— Да, ако изобщо я разпознаем — тъжно рече Тусан.

— Хайде де, какво си се размекнал? — солна му се Дюпре.

— Извинявай, шефе — побърза да каже Тусан.

— Прав е — рекох. — Може въобще да не я идентифицираме. Това е просто една възможност, с която трябва да сме наясно.

— Е, ако нашите ресурси не стигнат, щем не щем ще трябва да помолим ФБР — призна шерифът.

— Този последен мост ще го изгорим, когато стигнем до него — рекох аз. — Е, шерифе, казвайте! Как ще постъпим?

Той пристъпи от крак на крак, замълча и загаси фаса. Не го хвърли на земята, а се присегна през отворения прозорец на шерифската кола и го пусна в пепелника.

— Мога да си позволя 24 часа. Максимално — каза той. — После ще ни обвинят в несправяне със задълженията, некомпетентност или умишлено задържане на следствието, опит да му се попречи и какво ли още не. При това откъде да зная докъде ще стигнем междувременно, а? Макар че…

Погледна Тусан, сетне мен и добави:

— … може и въобще да не стигаме дотам.

— Ще ми кажете ли какво имате предвид или сам да се опитам да позная?

Отговори ми Тусан.

— Федералните смятат, че са открили Байрън. Вероятно ще го арестуват на разсъмване.

— Може би това ще ни помогне. Ние тук пък ще работим по нашите си следи — каза Дюпре. — В известен смисъл е като последен коз за нас. Все пак Бог знае…

Но аз вече не го слушах. Ще арестуват Байрън, но аз няма да съм там. Ако се опитам да се намеся, ще ме погне тумба луизиански ченгета — или ще ме качат на първия самолет, или ще ме набутат в някоя тясна килия.

Най-слабата линия на съпротивление в нашата игра бе екипът работници от драгата. Отведоха ги настрани, поднесоха им кафе и с Дюпре започнахме да ги обработваме. Бяхме толкова откровени с тях, колкото можехме да си позволим. Пуснахме им най-доброто — че поне един ден не бива да разказват за видяното на никого, защото в противен случай убиецът ще успее да се скрие и пак ще посегне на нечий живот. Това поне си беше вярно; откъснати от търсенето на Байрън, ние тук се опитваме да си гледаме работата по най-добрия възможен начин.

Работниците до един бяха местни хора. Повечето бяха женени, имаха деца. Обещаха да си траят, докато им се обадим и свалим ембаргото. Те видимо бяха добронамерени, но си знаех, че някои незабавно ще разкажат за видяното на съпругите или на приятелките си. Още щом се приберат у дома. И тогава вече новината ще се разпространи. Първият ми началник — сержант в участъка, обичаше да казва: „Човек, който твърди, че споделя с жена си всичко, е или глупак, или лъжец.“ За съжаление сержантът беше разведен.

Когато му се обадили за намерения труп, Дюпре си бил в офиса. Взел със себе си най-добрите си хора, на които има пълно доверие. Така или иначе, като добавим Тусан, моя милост и Рейчъл, екипа съдебна медицина и работниците — общо двадесет души бяха в течение на случилото се. Както се казва, деветнайсет души повече от идеалната бройка за запазване на тайната. Но нямаше как.

След предварителния оглед и направените снимки решиха да откарат тялото в частна клиника извън Лафайет. Съдебният лекар бе консултант там, разполагаше с всичко необходимо и се съгласи да започне да работи незабавно. Дюпре подготви официален полицейски доклад, както изисква законът, за намерено женско тяло с неопределена възраст, неизвестни причини за смъртта. За местонахождение даде друг район, на разстояние пет мили от истинското място. Постави дата, час и го зарови под куп бумаги на бюрото си.

Сетне тръгнахме за клиниката. Когато стигнахме, вече бяха прегледали трупа на рентген и направили всички необходими измервания. Тялото бе в стаята за аутопсии, количката, с която го бяха докарали — в ъгъла, а до самата маса от метална стойка висеше медицински кантар, с който се теглят органите. Встрани от голямата маса с цилиндричния воден резервоар за почистване и отвеждане на нечистата вода имаше още една малка дисекционна маса — за органите.

Като изключим медицинския екип, на аутопсията присъстваха трима души. Дюпре и Тусан — двама, с моя милост — трима. Миришеше ужасно, дезинфектантите дори не можеха да притъпят вонята.

От скалпа на трупа висеше черна коса, останалата кожа бе набръчкана и нарязана. Останките на девойката бяха почти изцяло покрити с въпросната ципа.

Дюпре зададе въпроса:

— Докторе, каква е тази материя по тялото?

Лекарят се казваше Емил Хъкстетър, висок, едър и червендалест мъж на около петдесет години. Преди да отговори, прокара пръст по белезникавата мембрана.

— Това е състояние на тялото, наричат го адипоцир или трупен восък. Много е рядко — срещал съм го само един-два пъти. Комбинацията от тиня и вода в реката, изглежда, е спомогнала за образуването му.

Наведе се към масата и леко присви очи.

— Телесните мазнини са се разтворили във водата. Това е химически процес, наречен осапуняване. Сетне са се втвърдили, като са образували тази ципа или мембрана. Седяла е известно време във водата, даааа. За да се създаде въпросният адипоцир, са необходими поне шест месеца — за трупа, за лицето — по-малко. Тук до известна степен налучквам, но по груба преценка престоят под водата не е бил по-къс от седем месеца, не и повече.

Хъкстетър диктуваше данните от огледа и дисекцията в малък микрофон, закачен на зелените му хирургически дрехи. Девойката е на седемнайсет, най-много осемнайсет години, говореше той. Не е била завързвана. На врата има следа от разрез с нож. Вероятна причина за смъртта е прерязване на сънната артерия. По черепа има следи от острие. Били са оставени при отрязването на лицето. Подобни следи има и около очните дупки.

Лекарят вече привършваше, когато пейджърът на Дюпре избипка. Той излезе и след няколко минути се върна с Рейчъл. Тя се бе отбила до един мотел в Лафайет, оставила там нейния и моя багаж, сетне пристигнала в клиниката. Стресна се, когато зърна останките, но преглътна, застана до мен и без да каже нищо, ме хвана за ръката.

Хъкстетър въздъхна, свали ръкавиците и започна стръвно да си мие ръцете. Дюпре извади рентгеновите снимки от големия плик и ги закачи една по една на стенните рамки, за да ги огледа с нужното осветление.

— Какво е това? — попита след малко.

Хъкстетър спря да бърше ръцете си, погледна ги недоволно и пое снимката. Вдигна я срещу светлината и след малко каза:

— Фрактура, била е с отворена рана. На десния пищял. Вероятно отпреди две години. Записал съм я, ще я отбележа и в доклада.

Свят ми се зави за миг, а коремът ми се сви по познатия до болка начин. Протегнах ръка да се опра на нещо. Улових Стойката на кантара и той издрънча. Без да искам, залитнах и се бутнах в масата. Докоснах останките и рязко се отдръпнах назад. Стори ми се, че ръката ми завоня.

— Хей, Паркър, какво ти става? — погледна ме въпросително Дюпре.

Протегна ръка и ме подкрепи, за да не залитна пак.

— Боже мой — рекох. — Мисля, че зная коя е девойката.

В ранната утрин, но вече по видело, група федерални агенти обграждат стара дървена къща, някъде на северния бряг на езерото Корабло, южно от изворите Кроц, вероятно на около двайсетина мили от Лафайет. С тях има помощен екип от местното шерифство на енорията Сейнт Ландри. Къщурката е с гръб към езерото, а фасадата й е прикрита зад избуяли храсти и дървета. Някои от агентите са облечени в тъмни якета, на чиито гърбове с големи жълти букви пише ФБР, други носят каски и бронежилетки. Напредват предпазливо, тихо, бавно, с насочено оръжие и свалени предпазители. Не говорят, когато се наложи да обменят информация, го правят със знаци и жестове и минимално количество прошепнати думи. Радиоконтактът също е ограничен, те си познават работата. Сред тях са разпръснати и местните помощник-шерифи, въоръжени с пистолети, пушки и рязани двуцевки. Задържат дъха си, чуват ударите на собствените си сърца, вече са наблизо, готови да нападнат къщата на Едуард Байрън. Той е човекът, заподозрян като убиец на полицая Джон Чарлс Морфи, младата му съпруга и поне още петима други граждани.

Къщата е запусната отвън, покривните плочи са разместени, някои — разчупени, гредоредът — загнил. Два от предните прозорци са със счупени стъкла, заменени с картони и шперплат. Тези псевдостъкла са залепени с лепенки. Гредите на чардака отпред са разкривени, някои от дъските са отпрани. Отдясно на къщата, на близкото дърво виси прясно заклано и одрано диво прасе, окачено на клон с метална кука. От зурлата му капе кръв и се събира в локва отдолу.

По сигнал, даден от Улрич, точно в 06,00 часа агенти в кевларени бронежилетки притичват към къщата отпред и отзад. Проверяват прозорците и едновременно нападат. Разбиват вратите и шумно влизат в централния коридор със светнати фенери.

Двата екипа — влезлият през задната врата и другият, почти се срещат по средата на къщата, когато отнякъде изгърмява рязана пушка и на слабата светлина бликва кръв. Агент на име Томас Селц се просва на пода. Ударен е в мишката — едно от уязвимите места на бронежилетките. Пръстите му се стягат върху спусъка на късия автомат в предсмъртна конвулсия — раната с по-сериозна, отколкото изглежда. Падайки на пода, Селц праща откоси диво летящи куршуми във всички посоки. Вдига се прах, загнилите дъски се нацепват, във въздуха се разлетяват трески. Ранени са двама агенти — единият в крака, другият в устата.

Тези шумове заглушават металическия звук от презареждането на рязаната пушка. Вторият изстрел отцепва парчета дърво от една от страничните врати. Агентите, и вътре, и вън, вече са залегнали кой където може и са открили огън. Третият изстрел поваля едного — той тича странично от къщата. До нея има купчина стари мебели и дънери, натрупани за отопление. Те се разпиляват, когато иззад тях изскача скритият там стрелец, който побягва стремително. До ушите на полицаите достигат изстрели от леко оръжие — идващи откъм езерото. Някои от агентите вече са наведени над ранените си другари и им оказват първа помощ.

Беглецът, изчезнал в посока към заблатеното езеро, е облечен в сини джинси и риза на бели и червени карета. Част от агентите са тръгнали след него. Те газят до колене в калната застояла вода, придвижват се с мъка и скоро се уморяват. На пътя им се изпречват гнили стари дънери и повалени, мъртви дървета. Те газят и газят и се мъчат да намерят здрава почва под краката си. Прикриват се зад множеството дървета и напредват бавно, излизат на суша и непрестанно се оглеждат с насочено оръжие.

Някъде отпред пак изтрещява пушечен изстрел. Изплашени птици излитат от високите клони на дърветата; от ствола на един кипарис, на височина човешки бой, се разлитат трески. Един агент изревава от болка и залита напред — от бузите му стърчат забити тресчици. Избумтява още един изстрел и раздробява бедрената му кост. Той пада върху листата и пръстта с високо извит нагоре от болка гръб.

Сега вече от много места бие кос автоматен огън, цепи дърветата, летят листа и клонки. След пет секунди наситена стрелба идва команда за прекратяването й. Над заблатената площ пак се възцарява относителна тишина. Агенти и полицаи отново тръгват напред, като бързо сменят прикритията си, притичват от едно дърво зад друго и трескаво се оглеждат. Някой извиква — намерил е капки кръв върху разцепените клони на една върба, бели като човешки кости.

Нейде отзад се чува стръвният лай на кучета. Довели са кучкаря с полицейските хрътки. Досега са го държали за резерва, в една къща на три мили от заблатеното езеро. Но вече има нужда от неговата помощ. Кучетата са душили из дрехите и принадлежностите на Байрън, земята зад купчината мебели и пънове. Кучкарят е висок и слаб брадат мъж; джинсите му са напъхани във високи ботуши. Той довежда кучетата до върбата, където има кръв. Те отново душат и неспокойно тръгват напред, опънали ремъците. Той върви след тях внимателно, като задържа устрема им.

Но Едуард Байрън повече няма да стреля. Защото хората на закона не са единствените, които го дебнат в заблатеното пространство…

Докато ставаше всичко това, аз, Тусан и двамина млади заместници бяхме в шерифството на Сейнт Мартин. Продължавахме да звъним по телефоните: бяхме направили списък на зъболекарите в Маями. Където не успявахме да се свържем пряко, използвахме номерата за спешни случаи, които повечето телефонни секретари ни предоставяха.

По едно време се появи Рейчъл и прекъсна работата ни — носеше кафе и пресни кифлички. Застана зад мен и нежно отпусна длан върху вдървения ми врат. Пресегнах се и докоснах пръстите й, издърпах ги напред и ги целунах.

— Мислех, че няма да останеш — казах, без да се обръщам.

— Вече не сме ли почти на края? — попита тя тихо.

— Май че да. Усещам го вече…

— Е, и аз искам да съм на самия край.

Остана още малко при нас, но си личеше, че е ужасно изморена. Умората й бе почти заразителна. Изпратих я да си легне да се наспи в мотела.

Проведохме общо тридесет и осем разговора, докато един зъботехник от кабинета на Ъруин Холдман на авеню „Брикъл“ откри името на Лайза Стот в тяхната картотечна документация. Но отказа да потвърди дали Лайза е посещавала кабинета или не през последните шест месеца. Самият Холдман бе отишъл да играе голф, пък и много мразел да го прекъсват, поне така ни обясни зъботехникът. Тусан се ядоса, викна, че хич не му пукало от какво се дразни Холдман, и започна да изрежда членове от наказателния кодекс. Онзи отсреща незабавно му даде номера на клетъчен телефон.

Зъботехникът се оказа прав. Холдман наистина се ядоса, още повече, че бил на път да спечели. Започна продължително крещене от двете страни; Тусан настояваше да получи картона на Лайза и заплашваше със закона, а зъболекарят държеше, че трябва да има разрешение поне от майка й и втория й баща. По едно време Тусан отстъпи телефона на Дюпре, който спокойно обясни, че за момента това е невъзможно, че полицията иска картона само за да потвърди или елиминира предположенията си и най-важното, че не е разумно напразно да се плашат родителите. Холдман обаче продължи да се инати. Тогава Дюпре с леден глас каза, че ще изиска прокурорско решение да бъде конфискувана цялата му картотека, а плащането на данъците му проверено под микроскоп.

Това веднага подейства. Холдман обеща да сътрудничи. Картотеката била компютърна, заедно с рентгеновите снимки и зъбните диаграми, които били рутинно сканирани. Щял да ги изпрати веднага щом се върне в кабинета. Зъботехникът бил нов и не би могъл да изпрати данните по електронен път, тъй като не знаел паролите и начините за влизане в системата. Ла-ла-ла… Само щял да си довърши играта и…

Сега вече и Дюпре се развика и Холдман реши да прекрати днешния си голф. Каза, че му е нужен най-малко час, за да се върне в кабинета. И то зависело от трафика. Седнахме да чакаме.

Байрън навлиза навътре в езерото поне на миля, миля и нещо. Ченгетата са вече наблизо, той е ранен, губи много кръв. Куршумът е разтрошил лакътя на лявата ръка и болката вече друса цялото му тяло. Спира да почине и презарежда пушката с една ръка, като натиска приклада в земята и се мъчи продължително. Лаят се чува доста по-наблизо. Ще ликвидира кучетата едно по едно, като се приближат, разсъждава той. После ще се скрие от ченгетата — те не познават езерото и той ще ги заблуди.

Вероятно вижда движението, когато се изправя… Обаче за кучетата е още рано, нали? — пита се той. Едва ли са успели да го заобиколят. На запад водите са по-дълбоки. Без лодки няма да успеят да влязат. Но дори и да го направят, той ще ги чуе. Вече е привикнал с шумовете на блатото. Опасност представляват само халюцинациите, но те пък идват и си отиват.

Байрън намества пушката под лакътя на здравата ръка и тръгва напред. Очите му играят на всички страни. Напредва бавно към редицата дървета, а движението май е спряло? Може би тогава е раздрусал глава в опит да проясни зрението си, но не вижда нищо. Няма никой… Тогава идва смъртта, настъпва и краят на Едуард Байрън. Тъмните фигури на дърветата наоколо оживяват и се превръщат в хора. Успява да гръмне веднъж, но изтръгват пушката от ръката му; усеща острата болка, когато ножът разпаря кожата от едното до другото рамо.

Силуетите са около него — мъже със сурови лица, единият носи автоматична карабина М-16 на рамо, останалите държат брадви и големи ножове. Води ги едър мъж с червендалесто и загоряло лице и прошарена коса, в която черните косми все още са повече. Байрън пада на колене. Ударите валят от вси страни — по гърба, ръцете, раменете. Зашеметен от болката и умората, той вдига глава в същия миг, когато едрият мъж замахва с брадвата.

После настъпва мрак.

Бяхме в офиса на Дюпре. Чисто нов компютър вече бе инсталиран в готовност за прехвърляне на обещаните от Холдман данни. Седях на червен пластмасов стол, стар и напукан, често лепен и поправян. Все едно бях върху натрошен лед. Помръднех ли, столът скърцаше. Сетне си вдигнах краката на прозоречния перваз да отморят малко. Вдясно се мъдреше широко канапе. Дюпре ме бе оставил да поспя на него. Бе неудобен, кошмарен сън, но все пак почивка.

Тусан бе отишъл за кафе преди тридесетина минути и още не бе се върнал. Тъкмо вече ме хващаха дяволите, когато чух гласове в съседната стая. Излязох през отворената врата на шерифския офис и пристъпих в помещението на детективите, натъпкано със сиви метални бюра, въртящи се столове и закачалки, табла за полицейските бюлетини, разхвърляни навсякъде кафени чаши, полуизядени кифли и понички.

Зърнах Тусан да говори с чернокож детектив в син костюм и риза с отворена яка. А зад него Дюпре пък оживено обясняваше нещо на униформен полицай. Когато ме видя, Тусан потупа колегата по рамото и тръгна към мен.

— Байрън е мъртъв — рече той. — Голяма патаклама било. Федералните са минус двама, още няколко ранени. Той им избягал и тръгнал към блатата. Те — след него. Когато го намерили, целият бил накълцан — някой го обработил яко с брадва, и черепа включително. Намерили брадвата и цял куп отпечатъци.

Тусан опипа брадичката си и добави:

— Мислят, че е Фонтено, решен да довърши нещата по този начин.

Поведе ме обратно към офиса на Дюпре, но не затвори вратата. Изправи се до мен и внимателно ме побутна по лакътя.

— Той е… Не всичко е още напълно изяснено, но са открили буркани с… подобни на онзи с… хм, дъщеря ти…

Направи пауза и се опита да намери по-безобидни думи:

— … хм, като онзи буркан, който ти си получил. Намерили са и компютър — лаптоп, останки от някаква микрофонна приставка, скалпели с остатъци от тъкани. Повечето неща били в една барака зад къщата. Говорих съвсем накратко с Улрич. Той спомена нещо за намерени в къщата стари медицински текстове. Каза да ти предам, че си бил прав. Все още търсят лицата на жертвите, но това вероятно ще отнеме известно време. Днес, сигурно малко по-късно, започват да разкопават около къщата.

Не бях наясно какво точно изпитвах в този миг. Имаше някакво облекчение, сякаш тежко бреме бе паднало от гърба ми. Усещане, че е дошъл краят… Но имаше и още нещо: чувствах страхотно разочарование, че не съм бил там на финала. След всичко, което бях направил, след смъртта на толкова много хора, някои от собствената ми ръка, други — от чужда, Пътника бе успял да ми се изплъзне — при това съвсем в последния момент.

Дюпре излезе някъде, аз се отпуснах тежко на стола. Слънчевите лъчи проникваха помежду щорите на прозореца. Тусан се облегна на бюрото на началника си и се взря в мен. Мислех за Сюзън и Дженифър, за безгрижните дни с тях в миналото. Сетне в съзнанието ми прозвуча гласът на леля Мари. Дали тя вече почива в мир, получила вечен покой? Дали?

Нисък, двунотен сигнал избибипка откъм компютъра. И продължи да писука с ужасяваща равномерност. Тусан стана и се запъти към него. Чукна по клавишите и нещо се появи на екрана.

— Ето — рече той. — Холдман изпраща данните.

Застанах до него пред екрана на персоналния компютър и се зачетох в тях. Бе пълната документация на зъболечението на Лайза Стот, описано с подробности; появи се и двуизмерна карта на устата й, челюстите и зъбите. Пломбите и извадените зъби бяха маркирани със знаци. Последваха и рентгеновите снимки.

Тусан извика компютърните данни от заключенията на съдебния лекар, отвори прозорец на екрана и започна да сравнява двете.

— Изглеждат едни и същи — заключи по едно време той.

Кимнах. Изобщо не ми се мислеше за вероятностите, които щяха да възникнат именно при положение, че са еднакви.

Тусан позвъни на Хъкстетър, информира го какво бяхме получили и настоя той да дойде. След около тридесетина минути доктор Емил Хъкстетър вече разглеждаше картотечната информация на Холдман, сравняваше това и онова със своите записки и рентгеновите снимки, които собственоръчно бе направил на трупа.

След време свали очилата и уморено потри очи.

— Тя е — рече той уверено.

Тусан въздъхна продължително и тъжно поклати глава. Това бе последната закачка на Пътника. При това каква! Покойницата бе Лайза Стот, известна също като Лайза Улрич — дъщерята, превърната в емоционална жертва на конфликта между родителите си и горчивия им развод. Девойка, изоставена от майка си в трескавото й желание да започне нов живот без възможните усложнения, които може да донесе едно наранено дете, гневен тийнейджър, още повече момиче. Изоставено и от бащата, оказал се неспособен да й даде своята подкрепа и стабилността на дом, от които тя така силно се е нуждаела.

Беше дъщерята на Улрич.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Гласът по телефона бе уморен до смърт, напрегнат. Говорех и едновременно шофирах. Бяха ми докарали взетата под наем кола от хотела в Ню Орлиънс.

— Улрич, аз съм — Птицата.

— Хей — рече вместо поздрав. — Какво ти казаха?

— Че Байрън е мъртъв, някои от твоите хора — също. Съжалявам.

— Даааа, беше голяма бъркотия. В Ню Йорк ли ти се обадиха?

— Не.

Чудех се дали да му кажа истината. Че съм тук. Но реших да не го правя.

— Изпуснах полета. Пътувам към Лафайет.

— Хей, чакай малко! Лафайет ли каза? Брей, мамка му, че какво пък ще правиш в Лафайет?

— Нищо особено.

Бяхме се разбрали с Дюпре и Тусан да се обадя на Улрич. Идеята бе аз да съм човекът, който ще поднесе новините за смъртта на дъщеря му.

— Може ли да се видим?

— По дяволите, Птицо. Съсипан съм до смърт.

Настъпи тишина. Сетне рече с омерзение и някак примирено:

— Добре, дай да се видим, да поговорим за случилото се днес. Ела в „Джази Кейджун“, онова заведение, там до магистралата, сещаш ли се? Абе, всеки ще те упъти, ако се объркаш.

Чух, че започна да кашля и се задави.

— А твоята мадама… тя прибра ли се?

— Не, и тя е тук.

— А, това е добре — отвърна ми той. — Хубаво е в такива времена човек да си има някой около себе си.

Сетне затвори.

„Джази Кейджун“ е малък, тъмен бар, закачен до мотел. Има маси за билярд и джубокс, зареден с кънтри музика. Зад бара една жена пренареждаше бирите, а по говорителите ехтеше гласът на Уили Нелсън.

Улрич пристигна скоро след като си поръчах второто кафе. Носеше сако, жълто като канарче. Когато го свали, забелязах, че под мишниците ризата му е почерняла от пот. Освен това бе мръсна на гърба и ръкавите, а и съдрана на единия лакът. Панталоните му бяха окаляни по коленете и маншетите, надвиснали над още по-кални ботуши с високи токове. Поръча си бърбън и кафе, настани се до мен — на стола откъм вратата. Известно време мълчахме. Междувременно той изпи половината от уискито и начена кафето.

— Слушай, Птицо — започна Улрич. — Съжалявам за онова, което се случи помежду ни през последната седмица и нещо. И двамата се опитвахме да свършим работа — всеки по своя си начин…

Сви рамене и вдигна чаша към мен като наздравица. Сетне изпи остатъка и махна с ръка на келнера да му донесе още. Под очите му имаше тъмни кръгове, на врата му бе избил цирей. Устните му бяха пресъхнали, попукани и той примигна болезнено, когато преглътна силното уиски. Забеляза, че го гледам.

— Имам язвички в устата — обясни ми. — Много са болезнени.

Отпи още от кафето.

— Подозирам, че искаш да ти разкажа какво се случи, а?

Искаше ми се да отложим точно този миг, но не и по този начин.

— Какво ще правиш сега? — попитах.

— Ще спя — рече той. — Сетне може би ще си взема малко отпуска и ще отскоча до Мексико, да видя дали мога да откача Лайза от онези пусти религиозни скапаняци.

Нещо ме прободе в сърцето. Внезапно се изправих. Ужасно ми се допи — така, както никога преди в целия ми живот. Улрич май не забеляза безпокойството ми. И дори не усети, че тръгнах към мъжката тоалетна. На челото ми изби пот, а кожата ме засърбя, сякаш вдигам температура и се разболявам.

— Тя ме питаше за теб, Птицо — чух го да казва зад гърба ми и застинах на място.

— Какво каза? — попитах, без да се обръщам.

— Попита ме за теб — повтори той.

Тогава се извърнах.

— Кога си я чувал за последен път?

— Преди два месеца — махна той небрежно с чашата. — Два, може би три.

— Сигурен ли си?

Той млъкна и се загледа в мен. Стори ми се, че надвисвам на косъм над дълбока и мрачна пропаст. Нещо дребно, светло се откъсна от блясъка над мен и потъна надолу в чернотата, която бавно го погълна. Барът, масите, хората и всичко наоколо се стопи и изчезна; останахме само Улрич и аз, с увиснали помежду ни думи. Не усещах твърда земя под краката си, нямаше нищо и над мен, нито въздух, просто нищо. Празнота. Чух далечен вой, а в съзнанието ми като на кинематографична лента потекоха бързо мяркащи се образи и спомени.

Улрич, застанал на верандата, поставил пръст на бузата на Флорънс Агиляр, едно нежно, доверчиво момиче с белязано лице. В последните й мигове вероятно е осъзнала какво бе сторил той, до какво я бе довел.

Улрич в „Кафе дьо Монд“ с онази вратовръзка…

„Наричам я метафизична вратовръзка. Моята връзка тип Джордж Хърбърт…“

Един куплет от Роли, от поемата „Поклонение на мъченика“; която Улрич толкова обича да цитира.

Второто телефонно обаждане в хотела, когато Пътника не бе разрешил да се задават въпроси; същото, на което бе присъствал и самият Улрич.

Разговорът с Улрич в онова заведение „При Ева“ — за серийните убийци.

„Те нямат визия. Не могат да излязат от дребнотата на онова, което вършат. Нямат целенасоченост… Липсва им мащабност…“

Улрич и неговите хора прибират бележките на Рейчъл.

„Птицо, понякога ужасно се раздвоявам между желанието да те държа напълно информиран за всичко и да не ти казвам нищо, ама нищичко!“

Ченгетата, които хвърлиха плика с поничките, подаден им от Улрич, в съседната кофа за боклук.

„Ти май я чукаш, а, Птицо?“

Онази мисъл: Не можеш да блъфираш човек, който не ти обръща внимание.

Фигура в нюйоркски бар, пръстите й прелистват издание на „Пенгуин“, томче с работата на метафизичните поети, дирят стиховете на Дън.

Особен усет към метафизичното, патологична нагласа към тези поети… Ето, с това се отличаваше Пътника. Което се бе опитала да налучка и Рейчъл само преди броени дни; което обединяваше произведенията на поетите, наредени по лавиците в апартамента на Улрич в Ийст Вилидж. Помнех ги добре от онази нощ, когато ме заведе да преспя у тях. Нощта, през която уби съпругата и дъщеря ми.

— Птицо, ти добре ли си? — зениците му се бяха свили и превърнали в топчици, същински черни дупчици, които сякаш изсмукваха светлината от помещението.

Извърнах очи встрани.

— Да, да, почувствах слабост за миг… ще ми мине. Ей сега се връщам.

— Къде отиваш, Птицо? — в гласа му звучеше недоверие.

И още нещо. Нотка на предупреждение, заплаха, насилие. Запитах се дали съпругата ми е усетила същото, когато се е опитала да му избяга? Когато е позвънил и ме е потърсил, после я е гонил по коридора… вероятно когато е счупил и носа и.

— Трябва да отида до кенефа — отвърнах аз.

В гърлото ми нагарчаше, гадеше ми се, усещах жлъчните сокове да се надигат от стомаха. За малко да повърна. Заболя ме и коремът, с гадна, разкъсваща болка, която натисна дори и сърцето. Струваше ми се, че е дошъл мигът на смъртта ми и някой разтваря воал над тъмнеещ гроб. Над мразовита, тъмна дупка с черна празнина. Исках да затворя очи. Да се махна. Може би да заспя и когато се пробудя, всичко да е нормално отново. И пак да имам жена и дъщеря, която така прекрасно прилича на майка си. Да имам малка, мирна къща с моравка отпред, за която да се грижа, да имам някой до себе си, с когото да остареем заедно…

Тоалетната бе тъмна, смърдеше на стара урина. Водата в чинията не бе пусната, но иначе механизмът работеше. Наплисках си лицето със студена вода, посегнах към вътрешния джоб на сакото за телефона.

Нямаше го. Бях го оставил на масата, при Улрич. Блъснах вратата с все сила и бързо заобиколих бара, като пътьом вадех пистолета. Но бе късно. Улрич го нямаше вече.

Обадих се на Тусан, но си бе тръгнал. Дюпре си бе отишъл у дома. Убедих оператора да позвъни на шерифа в къщи и да му предаде молбата ми той да ми се обади. Дадох и номера. След пет минути телефонът иззвъня. Гласът на Дюпре бе неясен, кисел.

— Слушайте, дано ме търсите за нещо наистина важно.

— Байрън не е убиецът — рекох аз.

— Какво казахте? — шерифът вече се бе разсънил.

— Не ги е убил той — повторих аз.

Междувременно бях излязъл извън бара, с пистолет в ръка, но Улрич го нямаше никъде. През изминалите минути бях обиколил всичко около заведението, но безуспешно. Бях спрял две чернокожи минувачки, които водеха дете, но още щом зърнаха оръжието и веднага побягнаха.

— Не Байрън е Пътника. Улрич е престъпникът и току-що побягна. Хванах го съвсем елементарно, когато излъга за дъщеря си. Каза, че е говорил с нея преди два-три месеца. И вие, и аз знаем, че това е невъзможно.

— Но е възможно да сте направили някаква грешка.

— Дюпре, чуйте ме. Улрич е нагласил нещата така, че уликите да сочат към Байрън. Най-вероятно е подхвърлил някои от тях. Той уби съпругата ми и дъщеря ми. Той е убиецът и на Морфи и съпругата му, на Мари Агиляр, Те Жан, Лутис Фонтено, Тони Ремар и на собствената си дъщеря също. Сам побягна, чувате ли ме? Побягна!

— Чувам ви отлично — рече Дюпре.

Гласът му бе сух и студен. Вероятно от усещането колко много бяхме сгрешили.

Само след час полицейска хайка връхлетя върху апартамента на Улрич в Алже, на западния бряг на Мисисипи, на горния етаж на стара, реставрирана къща на авеню „Опелуза“, над също стара бакалница. До входа му, на тераса, се стига по вита метална стълба, по чийто парапет са поставени саксии с гардении. Той е единственият апартамент в сградата; има два сводести прозореца и солидна дъбова врата.

Хайката се състояла от полицаи от Ню Орлиънс и шестима агенти на ФБР. Ченгетата вървели отпред, федералните били в ариергард, разположени от двете страни на вратата. През прозорците не се забелязвало никакво движение. Те и не очаквали там да има някой.

Две от ченгетата носели метален таран с бяла, плоска глава. На него пишело „Хей, здравей!“. Достатъчно било да блъснат вратата само веднъж. Федералните нахлули в помещенията, а униформените отцепили улицата и съседните дворове; завардили всички изходи.

Проверили в кухничката — нямало никой, в спалнята леглото било разхвърляно, в холчето имало нов телевизор, празни кутии от пица и бира, томчета поезия, издание на „Пенгуин“, поставени на обърнат наопаки сандък за бутилки мляко, на съседна масичка стояла снимка на Улрич и дъщеря му, и двамата усмихнати.

Отворили стенния гардероб в спалнята. Бил натъпкан с измачкани дрехи, два чифта обувки, а в единия ъгъл видели метален шкаф с голяма стоманена ключалка. Заключена.

— Разбийте я — наредил Камерън Тейт, агентът, начело на операцията, също и заместник-шеф на местното бюро, по ранг веднага след Улрич. О’Нийл Брушар, младият агент, който за пръв път ме бе отвел до къщата на леля Мари (сега ми се струваше, че това се е случило преди векове) ударил ключалката с приклада на автомат. Тя се счупила при третия удар и той отворил вратичката.

Последвалата експлозия отнесла Брушар назад, изхвърлила го през прозореца, като почти откъснала главата му, навсякъде наоколо се разхвърчали хиляди дребни стъкълца. Тейт бил ослепен на място — стъклата се забили навсякъде по лицето, по врата му, че и по кевларената жилетка. Двамина други федерални агенти били ранени сериозно по лицата и ръцете. Шкафът на Улрич съдържал празни буркани, компютър лаптоп, модифициран гласов синтезатор тип Ейч-3000, маска с цвета на човешка кожа, закриваща устата и носа, и, естествено, съответно количество експлозив, който раздробил повечето от изброените неща на парчета. Между пламъците и дима, късчетата стъкла и другите вещи летели и овъглени листа; като изгорели, почернели молци те бавно падали на пода — страниците на библейски апокрифи.

Отидох в болницата, където умираше О’Нийл Брушар, но там от мен много полза нямаше. Върнах се в детективската стая на участъка в Сейнт Мартин. Викаха всички излезли в отпуска и ползващи почивните си дни, за да помагат в общото търсене. Улрич бе изключил клетъчния си телефон, но телефонната компания бе уведомена. Ако се осмели да говори по него, щяха да засекат местонахождението му.

Някой ми подаде чаша кафе. Отпих и се опитах да се свържа със стаята на Рейчъл в мотела. Звънях неуспешно, докато на третия път, на десетия сигнал операторът се обади и попита:

— Вие да не сте… хм, на вас ли ви викат Птицата?

Гласът бе млад, неуверен.

— Да, така ми викат някои хора.

— Съжалявам, сър. Вие обаждахте ли се преди?

Отговорих, че звъня за трети път. Усетих, че говоря троснато.

— Извинявайте, бях на обед. Имам съобщение за вас. От ФБР.

Произнесе последните три букви с доста странен глас. Свят ми се зави, чак се задавих.

— От агент Улрич е, сър. Каза да ви предам, че с госпожица Улф тръгват на едно пътешествие, но вие сте знаели къде да ги намерите. Настоя да запазите тази информация само помежду вас тримата. Не искал никой друг да разваля случая. Два пъти ми повтори да наблегна на последното, сър.

Затворих очи и гласът сякаш се отдалечи на стотици километри.

— Това е всичко, сър. Ясен ли бях, сър?

Заедно с Тусан и Дюпре се надвесихме над картата на шерифското бюро. Дюпре извади отнякъде червен маркер и направи кръг около района Кроули-Рама, така че двата града се падаха един срещу друг диаметрално, а в центъра бе Лафайет.

— Предполагам, че тук някъде си има убежище — рече Дюпре. — Ако сте прав и ако той е имал необходимост да бъде близо до Байрън, ако не и до къщата на Агилярови, значи, хм… търсим в района, който на север стига до изворите Кроц, а на юг — чаааак до заливчето Соръл, дявол да го вземе и него. Значи, щом е взел приятелката ви, това вероятно го е забавило поне малко; загубил е време да проверява мотелските резервации, ако не много, то поне докато налучка правилното място. Трябвало му е още време да я изведе незабелязано. Не бива да се мярка много-много по пътищата, затова незабавно се е покрил. Ако скривалището му е близо — отишъл е направо там. Ако ли не — отседнал е в някой мотел на път за него.

— Местните колеги сме ги уведомили. Остава да се залавяме за работа — ние с вас.

Тъкмо размишлявах върху думите на Улрич, че ще знам къде да ги намеря. Но досега нищо не ми бе хрумнало. Къде ли е проклетата му бърлога?

— За съжаление не се досещам за подходящо местонахождение. Вероятните места като къщата на Агилярови и жилището му в Алже вече ги изключваме. И без това не съм предполагал, че ще бъде там.

Зарових глава в ръцете си. Страховете ми за Рейчъл пречеха да мисля рационално. Май трябваше да се поразходя малко. Взех си якето и тръгнах към вратата, където за малко да се блъсна в един от заместник-шерифите. Той ми подаде два листа.

Беше факс от агент Рос в Ню Йорк с подробности около полицейското наблюдение на Стивън Бартън и, за кратко време само, на мащехата му. Повечето от имената в докладите бяха едни и същи месеци наред. Едно обаче фигурираше само два пъти — това на Улрич. Рос го бе оградил с маркер, а на края на листа бе написал само една дума: „Съжалявам.“

Подушват се един друг като крастави магарета през девет дерета…

— Трябва ми малко време и простор да помисля — казах. — Ще поддържам връзка.

Дюпре понечи да възрази, после, изглежда премисли и не каза нищо. Отвън колата ми бе в полицейския паркинг. Седнах в нея, отворих прозорците и от жабката извадих картата на Луизиана. Прокарах пръст по наименованията: Арновил, Гранд Кото, Каренкро, Брусар, Милтън, Катахула, Кото Холмс, самия Сейнт Мартин и Сейнт Мартинвил.

Последното име навяваше някаква асоциация, но така или иначе всички градчета, изглежда, таят някакъв скрит смисъл, което пък прави имената безсмислени. Все едно повтаряш името си отново и отново, накрая то губи значението си и започваш да се съмняваш в собствената си самоличност. Подкарах колата.

Но Сейнт Мартинвил отново се заби в главата ми. Нещо свързано с Нова Иберия и някаква болница. Някаква сестра. Сестра Джуди Нюболт. Джуди Хахавата. Внезапно си спомних за първия разговор с Улрич, когато пристигнах в Ню Орлиънс след смъртта на Сюзън и Дженифър. Джуди Хахавата ли я бе нарекъл… или Джуди Шантавата? Тогава, когато ми разказа за неосъществения любовен уикенд.

Казала му бе, че я бил убил в някое предишно съществуване.

Дали тази история бе вярна или пък бе някаква друга дяволия на Улрич? Дали пък не бе пречукал и нея?

Колкото повече премислях, толкова повече се убеждавах, че е било точно така. Бе ми казал, че след като се разделили, Джуди Нюболт се преместила в Ла Хоя с договор за една година. Съмнявах се, че въобще е стигнала до Ла Хоя.

В новия указател нямаше име Джуди Нюболт. Намерих я в един стар указател на една бензиностанция — значи телефонът й е бил изключен. Реших, че в Сейнт Мартинвил може би ще получа повече информация. После позвъних на Хъкстетър в дома му, дадох му адреса на Джуди и го помолих да се свърже с Дюпре, ако до един час не се обадя пак. Съгласи се неохотно.

Карах и си мислех за Дейвид Фонтено, за това как Улрич му се е обадил и го подмамил да отиде на Хъни Айлънд, за да научи подробности около изчезването на сестра си. Дори в предсмъртната си агония Фонтено едва ли е знаел колко близо е до лобното й място.

Мислех си как бях насочил смъртта към Морфи и Анджи; ехото от гласа на леля Мари отново прозвуча в главата ми, за да припомни мига на убийството й; виждах Ремар — окъпан в лъчите на залязващото слънце. Сега разбрах защо във вестника се бяха появили редица подробности: по този начин Улрич демонстрираше работата си пред по-широка публика, своего рода модерен еквивалент на публичната дисекция.

Сетих се и за Лайза — дребно, тъмнооко момиче, понесло доста тежко раздялата на родителите си, потърсило лек за мъката си при странна християнска секта в Мексико, за да се върне най-накрая при баща си. Какво ли бе зърнала Лайза, че да го принуди да я убие? Как баща й плакне окървавените си ръце на кухненската мивка? Поставените в буркан останки на Лутис Фонтено или на някоя друга нещастница?

А може би той я бе убил просто заради изтънченото удоволствие да убие дори своето, да изкорми собствената си плът и кръв, да изстрада собствената си дисекция и в крайна мяра да се издигне над обикновените неща, всъщност над всичко земно и тленно, за да намери накрая себе си и тъмнокарминения мрак дълбоко в себе си. И може би да се разкрие.

ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА

Пътувах към Сейнт Мартинвил по шосе 96; отстрани се редуваха спретнати морави и гъсто засадени кипариси. Зърнах огромен плакат с надпис „Бог е Животът“, минах покрай подобния на голям склад нощен клуб „Подна“. В „Кафе Тибодо“, на малък, подреден площад, попитах как да стигна до дома на Джуди Нюболт. Знаеха къщата, дори помнеха, че сестрата е заминала за година, година и нещо в Ла Хоя и че приятелят й се грижи за дома й.

Улица „Пъркинс“ започва точно срещу входа на Евангелисткия градски парк. На края й пък има кръстопът с форма на буквата Т. Надясно се открива типична провинциална гледка — разпръснати на значително разстояние една от друга къщи. Домът на Джуди Нюболт бе на тази отсечка — малка, двуетажна постройка, която изглеждаше ниска въпреки двата етажа. Имаше по два прозореца от двете страни на остъклената врата и три по-малки — на горния етаж. От източната страна покривът бе полегат и се спускаше чак до първия етаж. Дървената къща бе неотдавна боядисана в бяло, някой бе правил и ремонт на покрива, но дворът бе обрасъл с бурени, а горичката отзад вече пускаше зелените си пипала към него.

Спрях по-далеч и се приближих към сградата, като се движех между дърветата, но останах на края на гората. Слънцето бе високо, лъчите му палещи; стените и покривът бяха озарени в червено. Задната врата бе заключена с катинар. Изглежда, нямах избор — трябваше да мина отпред.

Приближих, а сетивата ми започнаха да се обаждат, изострени до краен предел, целият настръхнах и почувствах необичайно напрежение. Звуци, миризми, цветове — всички те бяха прекалено остри, наситени. Усещах с тялото си абсолютно всеки долитащ до мен звук, всяка негова съставна частица; дърветата шумяха и сякаш ми казваха нещо. Бях като превъзбуден. Ръката ми сама извади пистолета, сякаш предвари изпращаните от мозъка сигнали. Металът на спусъка хладнееше на пръста ми, с дланта усещах всяка заобленост и грапавина по профила на дръжката. В главата ми нещо бумтеше, чувствах пулса си, сякаш някой думка с юмрук по тежка дъбова врата. Пристъпвах леко по зеления килим от окапали листа, а ушите ми регистрираха всяко изпукване на дребните съчки като пращене на буен пожар.

Пердетата бяха спуснати. И на долния, и на горния етаж, и зад остъклената част на вратата. В нея имаше една пролука, но зад пердето бе закачено още нещо — в черно, очевидно да пречи на любопитни погледи като моя. С върха на обувката отворих леко рамката с мрежата против насекоми, открехна се със скърцане. Междувременно залепих гръб на дървените греди отстрани на вратата. На горната й част забелязах гъсти паяжини; в тях потрепваха кафеникавите и черни телца на уловени насекоми.

Пресегнах се, завъртях дръжката. Отвори се безпроблемно. Блъснах я колкото можех от сегашната си позиция — тя се разтвори още повече и светлината проникна в мрачната вътрешност. Виждах ръба на канапе, половината прозорец на страничната стена, а вдясно — началото на коридор. Поех дъх дълбоко, гърдите ми чак изсвириха, а от устата ми излезе стон като от болно, задъхано животно. Влязох с рязко движение и незабавно свих вдясно, рамката с мрежата леко се захлопна след мен.

Сега вече виждах цялото предно помещение, което май бе и единственото голямо в тази къща. Защото отвън тя оставяше съвсем друго, измамно впечатление. Дали Джуди, дали някой друг бе правил преустройства, не знам, но вътре горен етаж нямаше. Помещението се извисяваше чак до покрива, където имаше две остъклени капандури, доста замърсени. На тях също висяха черни завеси, макар че те не закриваха остъклената част напълно и тук-таме пробиваше тънък и мътен слънчев лъч, който осветяваше голите дъски на пода. Единствената, при това оскъдна светлина идваше от две монтирани в пода лампи, диагонално разположени.

Обстановката? Дълго канапе, обшито с дамаска на червени и оранжеви зигзагообразни линии, обърнато към входа. От двете му страни стояха еднакви по тон столове, в центъра — малка масичка, телевизорен шкаф — под един от страничните прозорци. Зад канапето — голяма маса с шест стола, точно зад тях — камина. По стените висяха различни произведения на индианското изкуство, както и две картини с неясно мистични сюжети — ефирно нарисувани жени с развети дълги бели рокли; едната бе застанала на планина, другата — на морски бряг. На слабата светлина не можех да различа повече подробности.

В източния край на помещението бе построено нещо като вътрешен балкон — тераса, металнотръбна конструкция. До него се стигаше по стълба, която се падаше вляво от мен. Тя водеше до „спалното помещение“ — с легло от борово дърво и подходящ по десен и направа шкаф-гардероб.

Рейчъл висеше с главата надолу от парапета на балкона; бе закачена със завързано за глезените й въже. Беше гола, косата й падаше чак до пода. Ръцете й бяха свободни, те също висяха край косата и почти допираха подовите дъски. Очите и устата й бяха широко разтворени, но с нищо не показа дали ме вижда или не. На лявата й ръка зърнах лейкопластна лепенка — държеше иглата на система с пластмасова бутилка, която пък бе окачена на съседна стойка. Бавно и постепенно кетаминът проникваше в организма й. Под Рейчъл бяха постлани найлонови чаршафи.

Под балкона беше кухнята: дъсчени шкафове, мивка, до нея висок хладилник и микровълнова печка. Отстрани имаше барплот с три високи столчета. Отдясно на мен, на стената срещу балкона, висеше гоблен — бродерия в десен и тонове, подобни на тези по канапето и двата стола. Върху всички предмети се стелеше тънък слой прах. Истинска патина.

Погледнах към коридора, който сега се падаше точно пред мен. Водеше в мъничка съседна спалня, празна, като изключим гол матрак, върху който бе поставен спален чувал в отровнозелен военен цвят. До матрака седеше отворен сак в същия зелен цвят. В него зърнах джинси, чифт кремави панталони и няколко мъжки ризи. Тази стая, с ниския си полегат таван, се простираше на половината дълбочина на къщата, което ме наведе на мисълта, че може би в отсрещната част има подобно, симетрично разположено помещение.

Върнах се обратно в хамбароподобната главна стая, като през цялото време не изпусках Рейчъл от очи. Нямаше и следа от Улрич, макар че допусках възможността да се е скрил в отсрещния, симетрично построен коридор. Рейчъл очевидно не можеше да ми даде знак или да ми помогне с някакво указание. Тръгнах бавно покрай гоблена в обратната посока.

Бях горе-долу на средата на пътя, когато с периферното си зрение улових движение зад Рейчъл. Рязко се извърнах с инстинктивно насочен в типичната поза на стрелеца пистолет — на височина на раменете, оръжието хванато с двете ръце.

— Веднага хвърляй патлака, Птицо, иначе тя умира, още сега!

Бил е скрит в полумрака зад Рейчъл, заслонен от тялото й. И сега стоеше полуприкрит зад нея. Виждах ръбовете на светлокафеникавите панталони, ръкава на бялата риза и частица от главата му — не повече. Опитам ли се да стрелям, много по-вероятно ще ударя Рейчъл.

— Държа насочен в тила й пистолет, Птицо. Само че не ми се иска да развалям такова великолепно тяло с дупка в главата. Затова пусни пистолета, ти казвам!

Приклекнах, оставих пистолета на пода.

— Хайде сега, бъди добро момче и го ритни настрана!

Подритнах го странично. Оръжието се плъзна по дъските и спря до крака на най-близкия стол.

Тогава Улрич излезе от полусянката. С удивление забелязах, че той вече не е същият; просто не е онзи човек, когото познавах. Бе ужасно променен. Сякаш с разкриването на истинския му лик и природа бе настъпила чудовищна метаморфоза. Лицето му бе съвсем изпосталяло, а големите черни сенки под очите още повече подсилваха скелетоподобния му облик. Очите, очите обаче! Те блестяха като черни диаманти, особено на тази светлина. След малко, когато зрението ми се адаптира, забелязах, че ирисите почти липсват. Зениците бяха големи, потъмнели и сякаш поглъщаха оскъдната светлина в стаята.

— Защо ти? Защо — от всички хора — именно ти? — попитах тихо, повече себе си, отколкото него. — Ти нали ми бе приятел?

Тогава се усмихна — празно, мрачно. Гримасата се разля по лицето му като топящ се сняг.

— Как я откри, Птицо? — попита вместо отговор, също тихо. — Как откри Лайза? Подарих ви Лутис Фонтено, но как откри Лайза?

— Може би тя ме откри — отговорих.

— Няма никакво значение — рече приглушено. — Сега нямам време да мисля за тези неща. Предстои ми ново представление.

Вече го виждах в цял ръст. В едната ръка държеше някакво модифицирано оръжие, подобно на въздушен пистолет с широка цев, а в другата — скалпел. В колана на панталоните му бе втъкнат зигзауер. Забелязах, че дори не е изчистил калта от коленете и маншетите.

— Защо я уби?

Улрич размаха ръката със скалпела.

— Може би защото най-неочаквано ме посети и къде? Дойде тук, тъй като знаеше, че се срещам с Джуди и не съм в Алже. А може би пък съм искал да видя какво е да срежеш собствената си плът и кръв. Виждаш ли? Давам ти възможност да си избереш отговор, дори два.

В стаята наоколо притъмня — облак засенчи слънцето и закри проникващите отвън лъчи. Погледнах скришом към пистолета на пода; започнах незабележимо да се придвижвам към него, като променях центъра на тежестта на тялото си. Струваше ми се, че отстрани сам наблюдавам собствените си движения, виждаха ми се бавни и сложни, някак преувеличени, неволно си представях потенциалното въздействие на кетамина и всичко наоколо се въртеше. В същия миг пистолетът в ръката на Улрич описа плавна парабола и се насочи право в мен.

— Недей, Птицо. Няма да се наложи да чакаш дълго. Не съсипвай финалната ми сцена.

В стаята отново светна, но не така ярко, както преди. Слънцето бързо залязваше и лъчите му губеха силата си. Идваше ред на мрака.

— Тъй или иначе щяхме да завършим по този начин, Птицо. Ти и аз — в някоя подобна стая. Така съм го планирал още от началото. Да загинеш по този начин.

Пристъпи крачка напред, пистолетът дори не трепна.

— Ти си просто един жалък тип, Птицо. Дребно човече. Знаеш ли колко нищожества като теб съм убил? Боклуци, които живеят в каравани поради липса на по-добро, в бедняшки градчета, от тук, та чак до Детройт. Евтини кучки, които прекарват живота си пред телевизора, гледат шоуто на Опра и се шибат като животни. Наркомани. Пияници. Ти какво ще кажеш за тези хора, а, Птицо? Всякакви боклуци, дето нищо не ги интересува, никога нищо не са направили, няма и да направят или да допринесат нещо по някакъв начин. Някога замислял ли си се, че май и ти си един от тях? Е, аз им демонстрирам колко са безполезни, Птицо. Колко струват. И на жена ти, и на дъщеря ти също показах собственото им нищожество.

— Ами Байрън? — попитах. — И той ли бе едно от тези дребни човечета или ти го превърна в такова?

Опитвах да го подмамя да говори колкото се може по-дълго, за да мога да се добера до пистолета. Иначе, свърши ли си тирадата, ще убие и мен, и Рейчъл. И все пак повече от всичко друго ми се искаше да чуя цялото му обяснение, цялата му философия, сякаш бе възможно нещо подобно изобщо да бъде обяснено или оправдано.

— Байрън ли? — каза Улрич и се усмихна. — Трябваше да си спечеля малко време, Птицо. Когато нарязах онова момиче, всички повярваха в гадните неща, които се говореха за него, и той пак избяга в Батън Руж. Там го посетих. Изпробвах кетамина върху него, впоследствие продължих да му давам по малко. Веднъж се опита да избяга, но го открих навреме. Тъй или иначе никой не може да ми избяга, всичките ги намирам на края.

— И го предупреди, че федералните го търсят, нали? Жертвал си собствените си хора, за да го измъкнеш от тях. За да си сигурен, че ще умре преди да пропее пред тях. Не предупреди ли също и Адилейд Модайн, след като я надуши? Ти ли й каза, че съм по следите й? Ти си бил, нали? Ти й даде знак да побегне, нали?

Улрич не отговори. Вместо това прокара тъпия край на скалпела по ръката на Рейчъл.

— Задавал ли си си някога въпроса как тази крехка кожа… задържа кръвта да не изтече? При това толкова много кръв.

Обърна скалпела към Рейчъл и с острието направи повърхностен разрез от раменната кост до пространството между гърдите й. Тя не помръдна. Очите й останаха широко отворени, но в лявото проблесна сълза, плъзна се надолу и потъна в косата й. От раната потече кръв, спусна се по врата й, очерта червени вадички по скулите на лицето.

— Гледай, Птицо — посочи Улрич. — Виж — кръвта й се стича в главата.

Сетне вирна глава.

— Тогава те вкарах и теб в уравнението. В цялата работа има кръговрат и приемственост, които не можеш да не оцениш. След смъртта ти всички ще разберат за мен. Аз пък ще изчезна. Никога няма да ме открият, Птицо. Познавам всички трикове на професията. И някъде другаде ще започна отново.

Подсмихна се.

— Не изглеждаш много благодарен, Птицо. Че аз ти направих услуга, когато убих семейството ти! Каква ти услуга — направо подарък. Ако бяха живи, отдавна да са те напуснали, а ти да си се превърнал в още по-голямо пиянде. В известен смисъл запазих семейството. Избрах тях вместо теб, Птицо. Ти се сприятели с мен в Ню Йорк, ти ги запозна с мен, прекалено се фукаше с тях и затова аз ги прибрах.

— Марсий — казах тихо.

Улрич се направи, че не чува. Погледна Рейчъл.

— Умна дама, Птицо. Точно твоят тип. Като Сюзън. Но скоро ще е следващата от твоите мъртви любими, само че този път няма да имаш време да тъжиш за нея.

С резки движения скалпелът очерта тънки линии по ръката на Рейчъл. Мисля, че Улрич не съзнаваше какво прави и дали е наясно с бъдещите си действия.

— Не вярвам в прераждания, в следващо съществуване, Птицо. Пространството е само една огромна празнина. А сега тук, при мен, се намира адът, Птицо, и ние сме в него. Безгранична болка, страдание, мъка, каквото си пожелаеш, тук ще ги намериш — при мен! Това е култура на смъртта — тип на поведение, единствената религия, която трябва да изповядваш. Светът е моят олтар, Птицо.

За съжаление, надали разбираш или някога ще разбереш. В края на краищата единственият момент, когато човек осъзнава реалността на смъртта, на финалната болка, е мигът, в който тя го обладае. Това е основната идея на работата ми и основен неин недостатък, но той някак я прави по-хуманна. Приеми това като мое верую.

Обърна скалпела в ръка, а по острието заигра залязващото слънце, за да се слее в едно с кръвта.

— Тя през цялото време бе права, Птицо. Сега е дошъл моментът ти да се поучиш и сам да се превърнеш в урок по тленност.

Отново пресъздавам пиета, този път с теб и тази дама — приятелката ти. Не разбираш, нали? Най-прочутият образ на скръбта и смъртта в историята на света, могъщ символ на саможертвата в името на още по-голямото добро на човечеството, надеждата, възкресението… И ти ще си част от него. Само че ние ще създадем антивъзкресение. Мрак, превърнат в плът.

Пристъпи напред. В очите му грееше ужасяваща светлина.

— Ти няма да се върнеш от отвъдното, Птицо. И единствените грехове, заради които умираш, са твоите собствени.

Пристъпих надясно и пистолетът отсреща ми гръмна. Усетих остра, пареща болка отляво, където стрелата проникна в тялото ми. Чух стъпките на Улрич по дървения под. Замахнах с все сила с лявата ръка и успях да изтръгна иглата от тялото си. Заболя ме силно, а дозата бе сякаш конска. Вече действаше, но успях да посегна към пистолета под стола. Сграбчих го здраво за дръжката и се опитах да отгатна къде ли е Улрич в същия миг.

Светлините изгаснаха. Май че бе в центъра на стаята, сравнително далеч от тялото на Рейчъл. Чух го да се придвижва наляво. Зърнах сянката му покрай прозореца и пратих два куршума в тази посока. Чух болезнен вик, звън на счупено стъкло. Лъч светлина, тънък като човешки пръст, проникна в стаята.

Придвижих се назад към втория коридор. Опитах се да мярна Улрич, но той бе изчезнал в сенките. Гръм. Втора стрела с остра игла на върха се заби в стената вдясно от мен. Залегнах вляво. Крайниците ми натежаваха: ръцете и краката не ме слушаха. В гърдите чувствах голяма тежест. Знаех, че ако се опитам да стана, едва ли ще се задържа на крака.

Продължавах да се придвижвам, да се влача назад, всяко движение бе огромно усилие, но бях сигурен, че спра ли, никога няма да мога да помръдна отново. Дочух скърцане на дъски, тежкото дишане на Улрич. Той се изсмя, но смехът наподобяваше лай, болката в гласа му звучеше ясно.

— Майната ти, Птицо — рече. — Боже, как само боли.

После отново се изсмя.

— Ще си платите за това, Птицо, и ти, и мадамата. Ще ви извадя шибаните душички и ще ги разкъсам.

Гласът му долиташе до мен като през гъста мъгла, която разбива звука, а трудно определяш разстоянието и посоката, откъдето идва.

Внезапно стените наоколо се разцепиха, от дъските потече гъста кръв. Към мен се протегнаха нечии пръсти — нежна женска ръка със златна сватбена халка. Видях се как се опитвам да я докосна, макар и ръцете ми да си оставаха на пода. Появи се втора женска ръка, размахваше пръсти като сляпа…

Птицо

Отдръпнах се, заклатих глава в опит да си прочистя ума, да проясня зрението. Тогава от мрака се протегнаха две мънички ръчички — изящни, детски. Затворих очи и стиснах зъби.

Татко

— Не — изсъсках. Забих пръсти в пода, усетих изпукване и болка в показалеца на лявата ръка. Но тази болка ми бе дар Божи. Нуждаех се от нея, за да се преборя с действието на кетамина. Натиснах силно ранения пръст. От болката дишането ми направо секна. По стената все още трептяха сенки, но жена ми и детето вече ги нямаше.

Виждах червената светлина в коридора. Гърбът ми се опря в нещо студено, тежко; то леко поддаде под тежестта ми и се придвижи. Бях се облегнал на полуотворена, армирана стоманена врата с три резета отляво. Централното резе бе огромно, с диаметър почти цял инч. На него висеше месингов катинар. През процепа на вратата се процеждаше мъждива червеникава светлина.

— Птицо, вече почти сме готови — обади се отнейде Улрич. Гласът му звучеше наблизо, макар че самия него не виждах. Предположих, че е зад ъгъла, изчаква ме да спра да шавам.

— Упойката скоро ще те довърши. Хвърли пистолета, Птицо, и да се хващаме за работа. Колкото по-рано започнем, толкова по-скоро ще свършим.

Облегнах се с цялата си тежест на вратата и тя се доотвори. Отблъсквах се назад с помощта на петите, тътрех се — един път, два, три… Най-накрая допълзях заднишком в помещение с рафтове от тавана до пода. Стаята бе осветена от една-единствена гола червена крушка, която висеше от тавана. Прозорецът бе зазидан, тухлите незамазани отвътре, естествена светлина не проникваше отникъде.

Стелажите бяха от олекотени носещи конструкции — метални тръби с пробити в тях дупки за винтове, с които бяха закрепени лавиците. Върху тях бяха наредени стъклени буркани, а във всеки един, мътно, под червеникавото сияние, проблясваха останките от човешко лице. Някои бяха вече неразпознаваеми. Престояли дълго време във формалдехида, те бяха смалени и нагърчени. Тук-таме се виждаха клепачи и мигли, другаде устните бяха побелели, обезцветени до неузнаваемост. На най-долния рафт забелязах две черни лица, които висяха накриво в буркана, сякаш смутени в смъртта си. И въпреки тази гавра с всичко човешко веднага разпознах леля Мари Агиляр и сина й. Преброих около 15 буркана само срещу мен.

Зад мен и встрани вероятно имаше други стелажи. Дочух лавиците да се разклащат, стъклото да звънти. Извърнах глава, долових сенките на разлюляната течност. Редици буркани, една върху друга, чак до тавана. И на всяка лавица, във всяка стъкленица — бяла човешка кожа. Току до лявата ми буза сивееше допряно до стъклото лице, празните дупки на очите сякаш взрени във вечността.

Знаех, че нейде тук, сред тези хорски ликове, е и моята Сюзън.

— Е, какво ще кажеш за колекцията, а, Птицо?

В отсрещния край на коридора се мярна тъмната сянка на Улрич. В едната му ръка бе пистолетът, а палецът на другата неспокойно потриваше тъпата страна на скалпела. Или може би така ми се стори — светлината бе лоша.

— Чудиш се къде ли е жена ти, нали? Точно на средната лавица, третата отляво. Мамка му, Птицо, сигурно сега седиш току пред нея.

Не помръднах. Не мигнах дори. Бях се облегнал на лавиците, отвсякъде ограден от лица на мъртъвци. Може би и моето лице скоро ще заеме мястото си някъде тук? И това на Рейчъл. Вероятно ще ни сложи до Сюзъновото. Заедно завинаги. Вовеки веков и амин.

Улрич се появи на входа. Високата фигура бавно запълни пространството пред мен и насочи ръката с въздушния пистолет.

— Хей, Птицо, досега никой не е издържал толкова дълго. Дори и Те Жан, а той бе ячко момче.

Очите му светеха с червен блясък.

— Длъжен съм да ти кажа, Птицо, на края винаги боли.

Пръстът му на спусъка се опъна, ясно чух щракането на механизма и съскането на летящата към мен игла. Вече вдигах ръка с пистолета, когато остра болка разкъса гърдите ми, ръката ми ужасно натежа, някой сякаш покри очите ми с кърпа — сенки, падащи отстрани и навътре, поглъщащи всички предмети и всичко, всичко… Натиснах спусъка и напрегнах цялата си воля да задържа пръста на него. Улрич пристъпи напред, макар че видимо осъзна опасността, и вдигна скалпела, за да удари насочената към него ръка.

Спусъкът се движеше назад бавно, мнооого бавно, безкрайно бавно, а всичко наоколо забави движението си заедно с него. Улрич сякаш увисна в пространството, острието в ръката му замръзна, после потече надолу като бавна струя вода или течно сребро… измислица някаква. Устата над мен бе разтворена, от нея долиташе далечен звук, досущ бучащ в тунел вятър. Спусъкът обра последния свободен ход, пръстът ми застина върху него, а изстрелът избумтя зловещо силно в малкото помещение.

Първият куршум го блъсна в гърдите; увиснал на около деветдесет сантиметра над мен, Улрич подскочи и се присви. Сетне, под натиска на пръста, автоматичният пистолет пое сам, ръката ми заскача и осемте изстрела последваха почти наедно. Гърмежите се сляха в един дълъг бумтеж, сякаш шевна машина изтрака набързо. Десетмилиметровите парченца стомана се забиха в тялото пред мен, разкъсаха дрехите, плътта и костите. Всичко стана много бързо, изведнъж петлето изщрака на празно, затворът се върна назад и блокира. Зад Улрич се разпръснаха стъкла. Излезлите от гърба му куршуми разчупиха някои от бурканите, на пода полази локва формалдехид.

Отхвърлен назад, Улрич се просна на пода по гръб, а тялото му се разкриви и загърчи в конвулсиите на предсмъртна агония. Опита се да стане веднъж, надигна рамене и глава от земята, но светлината в очите му бързо гаснеше. Сетне се отпусна и застина.

Нямах повече сила да държа пистолета. Ръката ми сама падна, оръжието се плъзна встрани. Чувах капките, усещах присъствието на мъртвите. Бяха ме наобиколили и сигурно ме гледаха с празните си очи. Нейде далеч чух писъците на полицейски сирени. И разбрах, че каквото и да се случи с мен, поне Рейчъл ще оцелее. Нещо ме погали по бузата, допирът бе лек като от пухено перце, като сетната милувка на любимата преди настъпването на съня. Почувствах огромно облекчение, благословен мир, сетне затворих очи и зачаках мракът да ме погълне.

ЕПИЛОГ

На кръстовището при Скарбъро завивам наляво и се спускам надолу по стръмния наклон; минавам покрай голямата католическа черква и старото гробище. Пожарната команда остава вдясно; късното, почти вечерно слънце едва озарява блатистите терени източно и западно от пътя. Скоро ще се стъмни и лампите по къщите на местните ще блеснат, но летните вили край Праутс Нек Роуд ще си останат тъмни.

Морето кротко плиска брега при Праутс Нек, залива пясъка и камъните и пак се оттегля, за да се върне след малко отново и отново. Дошъл е краят на сезона; зад мен хотелската сграда на Блек Пойнт Ин тъмнее, столовата е празна, в бара е тихо, бунгалата за прислугата са заключени. Върне ли се лятото догодина, богаташите и старците от Бостън и северен Ню Йорк пак ще дойдат да летуват тук, пак ще си купуват вечерите в бюфета и пак ще си ги консумират край басейна. И всяка вечер ще се обличат официално, под светлините на свещниците ще проблясват тежките им накити и бижута, а отраженията ще танцуват като светулки покрай масите.

Отвъд водната повърхност съзирам светлините на Олд Орчард Бийч. Мразовит вятър повява над плажа и морето, набира сила, подмята и отнася последните и най-упорити чайки. Закопчавам сакото и пристъпвам по пясъка — пред мен песъчинките помръдват, политат и се гонят като в лудешки танц. Дочувам приглушени звуци, досущ грижовна майка приласкава дете, а вятърът вие с вълчи глас из дюните, отнася собствения си вой нагоре и надалеч, отвява купчини пясък и ги захвърля високо, за да ги превърне в призрачни силуети, в мъгливи нощни фантоми. Сетне отново ги спуска на земята, снизходително решен да помилва тези въпиещи за вечен покой пясъчни души.

Намирам се близо до онова място, където преди много, много години стоеше Кларънс Джоунс и гледаше как момчетата на Татенцето Хелмс изсипват отгоре ми пръстта с мравките. Труден е бил урокът, дори още по-труден, защото е трябвало да го възприема на два пъти. Спомням си изражението на лицето му, как се клатеше и целият трепереше над мен, вероятно вече осъзнал цялата мъка на предателството, на стореното и на безвъзвратно загубеното.

Аз пък копнея да мога да прегърна Кларънс Джоунс през раменете и да му кажа, че не изпитвам злоба, че не се сърдя, че напълно разбирам какво му е било тогава. Иска ми се пак да чуя шляпането на евтините му гуменки по пътя. Иска ми се да го зърна отново да хвърля онези камъчета над водната повърхност и да зная, че той е моят приятел. Иска ми се заедно, рамо до рамо, да се връщаме у дома, да чувам как весело подсвирква все оная натрапила се в съзнанието му мелодия, една и съща песен, от която знаеше само началото. Чувам я и сега, тя звучи натрапчиво и в моята глава и се връща отново и отново, за да ми напомня за онези години, когато ведно крачехме по пътя. Иска ми се…

Но вместо това се качвам на колата и в гаснещата есенна светлина потеглям за Портланд. Имам стая в онзи стар хотел на „Сейнт Джон“ — същински хан с големи сводести прозорци, с чисти бели чаршафи и с обща баня през две врати вляво по коридора. Ще си легна на леглото и ще слушам вечерния трафик под прозореца; рейсовете на „Грейхаунд“ ще пристигат и ще тръгват от спирката току отсреща на улицата, хората ще тикат пазарните си колички от близкия супермаркет към паркинга до автобусния гараж, а в тях ще подрънкват бутилки и консерви.

Мракът ще се сгъстява, а аз ще въртя номера на Рейчъл в Манхатън. Ще прозвучат сигналите — един, два… три, после ще се включи телефонният й секретар: „Здравейте, в момента никой не може да ви се обади, но…“

Чувам го този сигнал отново и отново — откакто тя излезе от болницата. Администраторката ми казва, че не знае къде е отишла Рейчъл. Не знае къде се намира. Отменила си е лекциите и упражненията в университета. Аз пък говоря с телефонния й секретар. От хотела.

Река ли да я намеря, ще го сторя. Мога да я открия. Нали намерих и другите, но те всички бяха мъртви, когато стигнах до тях. Нея не искам да я преследвам.

Не бива всичко да завършва по този начин. Тя трябва сега да е тук, до мен. С онази бяла, съвършена кожа — небелязана от ножа на Улрич; с искрящи и подканящи ме очи, спокойна и ведра, а не уплашена и потисната, преследвана от мъчителни нощни кошмари; с ласкави ръце, протегнати с желание към мен в мрака, а не издигнати в протест да ме отблъснат, сякаш допирът на пръстите ми ще й донесе болка. И двамата ще се споразумеем с миналото. С всичко онова, което се случи. Но всеки от нас ще трябва да го постигне сам.

Сутринта Тими ще е пуснал радиото, на масата във вестибюла ще има за мен кафе и плодов нектар. И топли кифлички, завити в салфетка. Сетне ще се кача на колата и ще отида в дядовата къща, за да се хвана на работа. Един местен човек ми е обещал помощ за поправката на покрива и стените. През зимата къщата ще трябва да е обитаема.

И ще си седя на верандата, а вятърът ще лудува и шепне във вечнозелените храсти. Заигран с тях, ще плесне с ръце и ще ги поеме, за да ги милва и гали, ще ги извива и вае в нови и нови форми, листата ще му нашепват сладка песен. Дали ще доловя лая на кучето; то сигурно ще дращи с лапи по износените дъски, ще върти морна опашка във вечерната прохлада? Или ще чуя туп-туп-туп — почукването на дядовата луличка по парапета; той е готов вече да я запали, на стъпалата до него стои чаша уиски, топло и нежно като позната милувка. Или шумоленето на мамината рокля? Тя ще слага масата за вечеря, облечена в синьо и бяло, в рокля, по-стара от нея самата, може би на годините на къщата…

Или шляпаме на познати гуменки? Те ще се отдалечават и ехото ще заглъхва по пътя, ще се топи в мрака и ще потъва в онзи мир и покой, който накрая настъпват за всяко мъртво нещо.