Всяко мъртво нещо

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Същия следобед подгоних колата по магистралата за Вирджиния. Пътуването се оказа дълго, но се успокоявах с мисълта, че на всяка цена трябва да продухам двигателя след ремонта. Нека да поработи повечко, нали му бях дал почивка. Карах и се опитват да анализирам и систематизирам случилото се през последните два дена, но мислите ми все се връщаха към един и същи образ: останките от лицето на дъщеря ми в буркан с формалдехид.

Усетих, че ме следят след около час. По петите ми вървеше чревен нисан, джип, самостоятелно предаване на всяка от четирите гуми, с двамина отпред. Държаха се на около три-четири автомобила разстояние, но ускорях ли, те се затуткаха, после направиха същото. Номерата им бяха зацапани с кал. Наивна маскировка. На волана бе жена с тъмни очила, русокоса, косата вързана отзад. До нея седеше тъмнокос мъж. И двамата бяха около тридесетте. Не ги познавах.

ФБР? Почти изключено, но ако бе така, значи бяха от най-големите леваци на бюрото. Дали не бяха от наемните убийци на Сони? Възможно — напълно типично бе за него да наема най-евтините изпълнители. Само слаб в главата човек би избрал автомобил с четворно предаване за преследване. Центърът на тежестта на този тип коли бе високо, те лесно занасят, нестабилни са за подобна задача. Пък може би си въобразявах, но не. Следяха ме, при това го правеха съвсем дилетантски.

Във всеки случай не прибягнаха до действия и ги загубих някъде по второстепенните пътища между Уорънтън и Кълпипър, когато се отделих за Блу Ридж. Не ми пукаше особено. Ако пак се появят, незабавно ще ги разпозная — изпъкваха като петно кръв на бял фон, сняг например.

Късната слънчева светлина огряваше дърветата. По клоните блестяха гъсенични пашкули. Знаех, че под обвивките вече помръдват и се гърчат белите тела на ларвите, досущ болни от синдрома на Турет. Което не им пречи да унищожават свежозелените листа и да ги превръщат в кафяви развалини. А времето бе прекрасно и в имената на градовете около Шенандоа имаше много поезия: Улфтаун, Куинкю, Лидия, Роузленд, Суит Брайър, Лъвингстън, Брайтуд. И символика. Е, към този списък трябва да прибавим и Хейвън, но само ако решите да не разваляте общия ефект, като вземете та го посетите. А на мен точно това ми бе задачата.

Във всеки случай, когато влизах, в градчето вече валеше силно. То е скътано в долината югоизточно от Блу Ридж, почти на върха на триъгълника, който Блу Ридж образува с Вашингтон и Ричмънд. Минах покрай надпис „Добре дошли в нашата долина!“, но в самия Хейвън нямаше нищо гостоприемно. Просто малко селище, върху което сякаш за вечни времена се бе наслоила пелена прах. Дори и силният дъжд не можеше да я отмие. Пред къщите ръждясваха камиони и пикапи, имаше един-единствен магазин, нещо като снекбар за закуски, малък супермаркет, долепен до гараж, и само слабите неонови светлини на барче с надпис „Уелкъм ин“ подканваха самотния посетител да се отбие. Всъщност срещу барчето светеха прозорците и на нещо като малко ресторантче. Приличаше на сборен пункт за местните ветерани от войните — колкото да се съберат по официалните празници, да пийнат по едно и да си извикат автобус, че да идат да се забавляват другаде.

Отседнах в мотелче, наречено „Хейвън Вю“. Бе разположено на края на града. Бях единственият посетител. Вътре миришеше на прясно боядисано. Изглежда, навремето е било доста голяма къща, по-късно превърната във функционален, но безличен, анонимен триетажен хан.

— Пребоядисваме втория етаж — рече ми администраторът, който се представи с името Руди Фрай. — Налага се да ви настаня най-горе — на третия. Всъщност ние не би трябвало да приемаме гости сега… но, както виждате… — той се усмихна, за да подчертае голямата услуга, която ми прави.

Руди Фрай бе дребен, нашишкавял мъж, някъде около четиридесетте. На ризата под мишниците му жълтееха големи петна от пот, леко намирисваше на камфоров спирт.

Огледах се. „Хейвън Вю“ не ми приличаше на място, което привлича посетители през който и да е сезон на годината.

— Зная какво си мислите — обади се администраторът и се ухили, а усмивката му разкри ослепителни, но изкуствени зъби.

— Мислите си: кой ли идиот би инвестирал добри пари да поддържа мотел в провинциална дупка като Хейвън, нали така? — изтърси той и ми намигна. Облегна се на тезгяха и ми зашепна съучастнически: — Само че Хейвън скоро няма да бъде вече стотната дупка на кавала, не, сър. Тук пристигат японски бизнесмени и като дойдат, това място ще се превърне в златна мина, да. Къде ще отседне японецът, ако не тук, питам аз?

Засмя се и потри ръце с доволно изражение.

— Хей, мамка му, ще си бършем задниците със стотачки, ще видите вие!

Подаде ми ключ, закачен с верижка към тежко дървено блокче.

— Номер двайсет и три — използвайте стълбите. Асансьорът също е в ремонт.

Стаята бе прашна, иначе чиста. Имаше врата към съседната стая. Точно пет секунди ми бяха нужни да счупя ключалката й с джобното си ножче. После се изкъпах, преоблякох се и се върнах в града с колата.

Рецесията през седемдесетте години бе ударила Хейвън здраво. И най-вероятно разстроила каквато и промишлена дейност да е имало. Градчето сигурно би си намерило начин да се възстанови някак си, отново да просперира, но злокобната слава на местните убийства всячески бе попречила на нормализирането му. И довела до бавен, но неизбежен упадък. Тук всичко бе овехтяло, замряло, бедно. Дъждът си валеше и валеше, мокреше покривите, къщите, дворовете и колите; миеше улиците, но не можеше да премахне сянката на смъртта. Дъждът идваше и си отиваше, а Хейвън не можеше да възвърне предишната си свежест.

Отбих се в шерифството, но нито шерифът, нито Алвин Мартин бяха там. Зад едно бюро седеше смръщен заместник-шериф на име Уолъс и ядеше чипс с пълни шепи. Реших да изчакам до следващата сутрин с надеждата да срещна някой по-гостоприемен полицай.

Разходих се пеша наоколо, малкото ресторантче тъкмо затваряше. Значи ми оставаше само барът или закусвалничката. Избрах бара. Вътре бе зле осветено, сякаш неоновите светлини отнемаха силата на тока. Отвътре надписът „Уелкъм ин“ изглеждаше достатъчно бляскав, макар и от улицата да не бе така.

От високоговорител над бара долиташе музика: звучеше някакво бързо кънтри, прилично на блуграс[35]. Отстрани имаше телевизор; предаваха баскетболен мач. Звукът бе намален съвсем, май никой не се интересуваше от него. Около двадесетина души се бяха настанили из салона по масите и неколцина на дългия бар от тъмно дърво, сред които мъж и жена, доста едри и мечкоподобни. Когато влязох, долових нормалния за всички обществени места приглушен разговор по масите. Повечето се извърнаха към мен, разговорът леко заглъхна, след малко придоби същата височина.

Срещу бара бе поставена билярдна маса и около нея се бе събрала малка групичка зяпачи. Играеха двамина: едър, извънредно плещест мъж с гъста, черна брада и друг — по-възрастен, който имаше маниери на професионален играч. И двамата ме изгледаха, когато минах покрай масата, но си продължиха заниманието, без да проронят и дума. Билярдът, изглежда, бе на почит в „Уелкъм ин“. Но не и пиенето. Яките мъжаги около масата държаха бутилки светло пиво, което сериозните пиячи считат за безалкохолна напитка.

Седнах на свободно столче на бара, помолих за кафе бармана, чиято бяла риза изглеждаше ослепително чиста за подобно място. Той подчертано се направи, че не ме чува, не ме вижда, очите му сякаш се залепиха за екрана с баскетболния мач. Поръчах отново. Бавно завъртя глава към мен, изгледа ме, сякаш виждаше поредната буболечка да лази по тезгяха, а на него му е писнало да ги мачка. Направи гримаса, като да се бе прежалил за още един удар, и рече надуто:

— Не правим кафе тук.

Огледах се наляво-надясно. През два стола седеше възрастен мъж с дебело яке и бейзболна шапка. Държеше голяма кафена чаша, в която се мъдреше гъста тъмна течност, досущ силно черно кафе.

— Той сигурно сам си го е донесъл? — рекох и го погледнах право в очите.

— Сигурно — отвърна барманът и отново извърна глава към телевизора.

— Добре, ще пия кола. Ей там, зад гърба ти има. На втория рафт вляво. Гледай да не се повредиш, като се навеждаш да я вземеш.

Той остана неподвижен дълго, дълго време, сякаш не възнамеряваше да се помръдне. После се помести леко, без да отделя очи от екрана, взе бутилка, отвори я със завинтената на тезгяха отварачка и я постави пред мен. Добави и изстудена чаша. В огледалото зад гърба му забелязах ухилените физиономии на повечето от клиентите, чух женски смях, леко пресипнал, леко завален като на подпийнал човек, със сексуални намеци в тембъра. След секунда видях и образа на въпросната дама в огледалото. До нея седеше възпълен мъж и усилено шепнеше в ухото й. Замяза ми на болен гарван.

Налях си кола, отпих дълга глътка. Беше топла, гъста. Оставяше усещане в устата като че лепне за езика, зъбите, небцето. След малко барманът се зае да трие чашите и бара с извехтяла кърпа, която май не бе прана от времето на баба му. Когато му писна да замазва още повече нечистотиите по тях, тръгна заднишком към мен и намести мръсната кърпа на тезгяха току под носа ми.

— Минавате оттук, а? — попита, макар в гласа му да нямаше любопитство. Всъщност репликата прозвуча повече като съвет, отколкото като въпрос.

— Тц — отвърнах.

Той бавно преглътна отговора и изчака дали ще кажа нещо повече. Не казах. Той пръв се предаде.

— Е, какво правите тук тогава? — погледна над рамото ми и изведнъж усетих, че звукът на топките по масата бе заглъхнал. Усмихна ми се. Типична лайнарска усмивка.

— Може би мога… — спря и усмивката стана още по-широка, още по-лайнарска, а тонът му — подигравателно учтив и раболепен. — Може би мога да ви помогна с нещо, съъъър?

— Познаваш ли лице с име Демитър?

Гадната усмивка изчезна, настъпи тишина.

— Не — рече след малко.

— Значи не можете да ми помогнете, съъър — отвърнах. Изправих се, готов за тръгване, оставих две еднодоларови банкноти на тезгяха. — За гостоприемството — подхвърлих. — И да си купите нов надпис за отвън.

Обърнах се и за малко не се блъснах в дребен мъж с лице на плъх и изтъркано дънково яке. Почти се бе допрял до мен. Носът му бе осеян с белези от пъпки, запушени пори, зъбите му стърчаха напред, жълти, закривени като моржови бивни. На черната му бейзболна шапка имаше крив надпис „Бойз’н дъ худ“[36], но емблемата под него не би харесала на който и да е негър. Вместо ухилените черни лица на вокалистите, там се зъбеха мутрите на бели хора с бели качулки. Ку-клукс-клан.

Под разкопчаното яке носеше тениска, на която бе написана само една дума: Пъласки. Пъласки, хм — родното място на Клана. Място, където освен това всяка година се събират всякакви арийски и тем подобни расистки организации и малоумници. Бас държа по всяко време, че Великият дракон на Клана, дъртата гадна изтривалка за задници на име Том Роб, не би се разтреперил от умиление и кеф при вида на този плъхомутрест малчо със сипаничавото, полуинтелигентно лице. Защото през последните години Роб се опитваше да внуши на общественото мнение, че Кланът се интелектуализира; стараеше се да се хареса на образованите американци — адвокати, учители. Но както се досещате, повечето адвокати биха побягнали при вида на Плъхомутрестия, камо ли да го вземат за клиент, още повече за съпартиец и другар по оръжие.

При все това в новия Клан може би имаше място и за отрепки като Плъхомутрестия. Всяка организация има нужда от хора за черната и мръсната работа, а на този жалък тип терминът „пушечно месо“ му прилягаше като кална локва на свиня. Когато удари часът клановците да щурмуват Капитолия и да обявят „заграбената от евреите“ американска държава за своя собствена, Плъхомутрестия ще бъде в предните редици на щурмоваците, готов да даде пръв живота си за каузата.

Току зад него се извисяваше брадатият играч от билярдната маса. Очичките му бяха малки, присвити, зли. Лишени от интелигентност. Имаше огромни ръчища, но не и култивирани мускули. Шкембето му изпъкваше като малка планина под тясната тениска. На въпросната планина се мъдреше надпис с големи букви: „Изтепай ги всички — Бог да му мисли!“ Това приличаше на девиза на американската морска пехота, но бас държа, че едрият тъпоглавец не бе служил там. Физиономията му носеше всички белези на забавено умствено развитие. Е, не чак в онази фаза, когато близките те хранят в устата и ежедневно те почистват от собствените ти мръсотии.

— Как я караш? — рече Плъхомутрестия.

Сега вече всички гледаха към нас, затаили дъх. Бяха замръзнали в очакване да видят какво ще стане. Един на съседната маса вече ръгаше с лакът съседа си в ребрата и сочеше с глава към мен. Очевидно Плъхомутрестия и Тъпоглавия бяха местната двойна атракция.

— Много гот. Досега.

Той кимна, сякаш бях казал нещо извънредно задълбочено по съдържание, с което той бе искрено съпричастен.

— Знаеш ли — рекох му. — Веднъж надникнах в градината на Том Роб.

Което бе самата истина.

— Най-добре за всички ще бъде, ако си дигнеш чукалата и си заминеш по живо по здраво… и така докато те няма — рече Плъхомутрестия след известно мълчание. Все пак му бе нужно време да загрее кой е Том Роб. — Защо не се чупиш, а?

— Мерси за съвета — казах и тръгнах да го заобикалям, но приятелчето му извади лапа като лопата и ме подпря в гърдите. За това усилие му бе нужно само леко да си напрегне китката.

— Не беше съвет — пак се обади Плъхомутрестия и посочи назад с палеца към Тъпоглавия. — Този тук е номер Шести. Вече няма начин да се чупиш, шибаняк. Край на лабавото. Шестицата сега ще те изработи, мамка му.

Тъпоглавия се усмихна мътно. Еволюционната крива на човешкото развитие сто на сто е била права и хоризонтална продължително време там, където се е пръкнал той.

— Знаеш ли защо му викаме Шестица, а?

— Чакай да позная — рекох. — У тях е имало петима свински задници и той е бил шестият, а?

Така и не ми обясни защо му викат Шестица. На онзи му замръзна тъпата усмивка и ръката му се стрелна през рамото на дребния към врата ми. За теглото си бе доста бърз. Но не чак толкова бърз. Десният ми крак излетя нагоре и с пета нанесе прав удар върху лявото коляно на Шестицата. Чу се приятен за мен хрущящ звук и Тъпоглавия залитна, устата му се разчекна от болка. Заклати се отново и се сви, а главата му увисна. Кракът ми отново излетя напред и докосна основата на носа му. Този път Шестицата нададе пронизителен писък и затисна разкървавения си нос с длан. С другата си ръка хвана удареното коляно и се опита да омекоти падането. Не успя, рухна и се загърчи в агония на пода. Изглежда, болката бе голяма и той запищя неистово. През пръстите му се процеди тъмна кръв и той се опита да стане, десният му крак напразно задращи за опора по земята.

Приятелите му се втурнаха на помощ. Блъснах Плъхомутрестия назад със саблен удар в гърлото и се опитах да обхвана нападателите с поглед, но в същия миг разкъсваща болка ме жегна в крака. Погледнах надолу — Шестицата се бе вкопчил в пищяла ми с все сила, пръстите му потънали дълбоко в месото. Опитваше се да се изправи. Отвлече ми вниманието само за секунда, но това, изглежда, бе достатъчно за партньора му от билярдната игра. Отдясно нещо изсвистя и аз инстинктивно вдигнах ръка. Тъкмо навреме да поема удара на билярдния стик в триглавия мускул. Онзи оголи зъби и замахна отново, аз залитнах назад, загубил равновесие от удара и усилията на Шестицата да стане. При това се завъртях и политнах, като се освободих от ръката на Тъпоглавия, но стикът ми нанесе болезнено зашеметяващ удар по слепоочието.

Спънах се в тялото на Шестицата и паднах почти върху масата за билярд. Трескаво потърсих някаква опора и с едната ръка напипах топка. Онзи със стика налетя отново, но аз му влязох отдолу и нанесох къс десен със сгънат лакът и с топката. Право в устата му, почувствах, че зъбите му поддадоха. Стикът падна на земята и той след него, но в същото време върху ми се стовариха едновременно множество други юмруци. Няколко чифта ръце ме издърпаха върху масата и затиснаха ръцете ми. Бяха доста хора.

Заваляха удари — в устата, носа, очите. Някой се покачи на масата и клекна върху ми. Зърнах лицето му — бе почти на петдесет години, но подбираше ударите си внимателно, безжалостно. Сухожилията на сухите му, но здрави ръце изпъкваха като жици. По лицето му нямаше емоции, бе спокойно като на лекар при операция, липсваха зверските изяви — оголени зъби, капещи слюнки и сподавен рев. Работеше върху ми със спокойствието и методичността на човек, който знае как да причинява болка и се е заел да нанесе колкото се може повече от нея.

Почти бях загубил съзнание, когато чух викове и отваряне на врата. Ударите се разредиха, след малко спряха. Мъжете около масата отстъпиха. Изправих се с мъка на лакти и се претърколих по корем, за да сляза от нея. Залитнах към бара, там бе барманът с бейзболна бухалка в ръка. Не знаех дали се е канил да ни разтървава или да се присъедини към общия побой.

Седнах с мъка на столчето и извърнах глава. До вратата стоеше дребен, леко пълен заместник-шериф и държеше ръка на револвера. Това бе Уолъс, оня недружелюбен полицай от шерифството, който ужасно обича чипс. Сега изглеждаше донякъде уплашен, но и ядосан. Бе от онзи тип хора, които стават ченгета само за да имат някакво предимство пред другите. Под другите разбирайте онези, с които са ходили заедно на училище, а те са им се подигравали, подритвали, джобили, за да им вземат стотинките за закуска и от време на време са ги и побийвали. За съжаление този тип полицаи откриват, макар и късно в живота, че същите хора пак им се надсмиват, а униформата им съвсем не всява нужния респект. Все пак в този случай Уолъс имаше оръжие, а хората наоколо, изглежда, усещаха, че той е достатъчно изплашен, та може и да го използва срещу тях.

— Какво става тук, Кпийт?

Тишина и мълчание. Пръв се обади Плъхомутрестия, макар и с известно усилие, защото все още се държеше за гърлото и с мъка поемаше въздух.

— Просто момчетата малко поотпуснаха душите. Буйни хора, знаеш, Уолъс. Няма проблем. Закон не е нарушаван.

— Не говоря на тебе, Гейб.

Някой помогна на Шестицата да се изправи. Донесоха му стол. Носът му бе станал като син патладжан. Наблизо забелязах и партньора му от играта. Той се бе присвил, устата му висеше отворена, разбита и окървавена, а отгоре видимо липсваха няколко зъба.

— Изглежда доста по-дебела работа от просто отпускане на душите. Я, по-добре вие, момчета, всички да дойдете в участъка. Хем ще се охладите малко.

— Виж кво, Уолъс, хайде да не се заяждаме сега — говореше онзи, който ме бе налагал методично и садистично на масата. Тениската му бе окървавена отпред, но това не бе негова кръв. Десният му юмрук бе подпухнал.

Уолъс се замисли за миг, после махна ръка от револвера.

— Добре, Клийт, но все пак…

Гласът му бавно заглъхна. Знаеше, че каквото и да каже, тези типове тук няма да му обърнат особено внимание. Кимна на малката тълпа, сякаш сам бе взел решението да не ги закача повече.

— Вие, господине, по-добре да си тръгвате — рече той, като се обърна накрая и към мен.

Станах, бавно закрачих към вратата. Лявото ми око вече бе почти затворено. Челюстта ми се подуваше бавно, но болезнено. В устата си усещах кръвта. Излязох. Никой не каза нищо.

Прибрах се в мотела и съблякох ризата. Опитах се да се поизчистя, да се погрижа за лицето си. Лявото око бе вече съвсем затворено. Челюстта ми бе силно издута и посиняла отдясно. Ръката ме болеше силно, там, където по главата ме бе ударил стикът, имах дълга, мокра резка. Направих полууспешен опит за първа помощ и се обадих на Уолтър Коул, за да разбера дали има нещо ново по убийството на Стивън Бартън. Оказа се, че него го няма в службата. Обадих се в дома му, там се включи телефонният секретар. Продиктувах номера на мотела и се опитах да поспя.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

На следващата сутрин небето бе сиво и мрачно. Въздухът тежеше, канеше се да вали. Всичко ме болеше, когато станах от леглото. Лицето ми бе издуто, подпухнало. Лявото око имаше кръв отдолу, а под дясната ми буза някой сякаш бе напъхал доста памук. Костюмът ми бе намачкан още от вчерашното пътуване, имаше разкъсани места от сбиването в бара. Оставих сакото на закачалка, облякох памучни панталони, бяла риза, черно сако. Порових се в чантата, намерих дори черна копринена вратовръзка; реших да я сложа, за да не приличам на бродяга. Минах с колата по главната улица. Никъде не зърнах червен джип, нито пък хората, които бяха в него.

Спрях пред малкия ресторант, купих си „Вашингтон Поуст“ от бензиностанцията отсреща и влязох да поръчам закуска. Минаваше девет, но все още имаше хора — и по масите, и на барчето. Оплакваха се от времето, а като ме видяха, заговориха и за мен или така ми се стори, но все пак долових бързи погледи, многозначителни усмивки, побутване с лакти на съседите.

Седнах на маса в ъгъла, прелистих вестника. Жена на зряла възраст с бяла престилка и синя униформа тръгна към мен. На гърдите й отляво бе бродирано името Доръти, носеше бележник и вежливо ме попита какво ще желая. Избрах си бял хляб, препечен, бекон и кафе. Вместо да си тръгне веднага, жената се завъртя около мен несигурно, престраши се след малко и попита:

— Вие ли сте онзи, който снощи обърнал наопаки бара отсреща и сритал момчетата от постоянното присъствие?

— Лично — рекох и я погледнах в очите.

Тя кимна одобрително.

— Тогава при мен няма да плащате, аз ви черпя.

Усмихна се знаещо и някак весело и погледите ни пак се срещнаха.

— Но не си правете илюзии относно почерпката. Не е за постоянно. Не сте чак такъв красавец.

Върна се зад бара и закачи поръчката ми на стената отзад.

По главната улица почти нямаше трафик. Повечето коли и камиони минаваха транзит. През деня Хейвън не изглеждаше по-приветлив или по-гостоприемен, отколкото през нощта. Наблизо се виждаха реклама за търговия със стари коли, покривът на местната гимназия, малко по-надолу по улицата бяха някакви магазинчета и барът. Хора почти не минаваха. Все едно бе досаден неделен следобед. Но пък, изглежда, Хейвън постоянно бе в това състояние.

Довърших закуската, станах и оставих бакшиш на масата. Доръти се наведе над тезгяха, когато минах на път към вратата, гърдите й под блузата се разляха върху него.

— Е, чао, засега — рече тя.

Другите клиенти ме изгледаха над чашите с кафе. Някои извърнаха глави, за да ме огледат по-добре.

Качих се на колата и тръгнах към обществената библиотека. Оказа се ново едноетажно здание чак на края на града. Приветлива и красива чернокожа библиотекарка някъде в началото на тридесетте си години говореше зад гишето с друга — бяла и доста по-възрастна жена. Косата на втората приличаше на стоманени нишки. Нещо подобно долових и в погледа й, когато ме изгледа с видима неприязън.

— Добро утро — поздравих.

Младата ми се усмихна леко, приятно, но и някак притеснено. Старата намусено и ненужно започна да пренарежда и без това наредената лавица зад преградата на гишето, която приличаше на тезгяха на бар.

— Как се казва местният ви вестник?

— По-рано бе „Хейвън Лийдър“ — отвърна младата след малко. — Вече не излиза.

— Аз и без това се интересувам от по-стари неща, така че именно стари броеве ще ми свършат работа.

Младата погледна другата, сякаш очакваше някаква реакция или напътствие. Или що ли? Последната продължаваше да размества книжа.

— Всичко ни е микрофиширано. Ето там — в шкафовете зад апарата. Кои години, дати ви интересуват?

— Не много стари — отвърнах неопределено и се запътих към шкафовете. Микрофишираната архива на „Хейвън Лийдър“ бе картотекирана и подредена грижливо по дати в малки квадратни кутии в общо десет чекмеджета. Трите кутии с материалите именно от годините на убийствата в града обаче липсваха.

Прерових бързо, но внимателно всичко останало, да не би по погрешка да са поставени на друго място, но не. Нямаше ги. Естествено. Бяха ме очаквали. Да дойда именно тук.

Върнах се на гишето. Възрастната жена бе изчезнала някъде.

— Онова, което търся, изглежда, го няма — рекох на младата.

Тя видимо се обърка, но на мен ми се стори, че преиграва.

— Коя година търсите?

— По-правилно би било да кажа години. Хиляда деветстотин шестдесет и девета, седемдесета, може би и седемдесет и първа.

— Съжалявам. Тези фишове не са… — затрудни се. Търсеше подходяща дума да ме прати за зелен хайвер с приемливо обяснение, но не бе свикнала да лъже. — … не са тук сега. Взети са за исторически изследвания.

— О, о — рекох. Но се усмихнах най-любезно. — Е, добре тогава. Не се безпокойте, ще се оправя и с това, което е тук.

Тези думи, изглежда, я успокоиха, а аз се върнах при апарата за четене. Запрелиствах фишовете бавно с надежда да извадя някакъв шанс. Материалите бяха от скучни по-скучни. След тридесетминутни усилия ми се представи добра възможност. В библиотеката влезе голяма група деца — ученици. Те отидоха в детската зала за четене, разделена от тази за възрастни с наполовина дървена, полуостъклена преграда. Чернокожата библиотекарка отиде да им помага и застана с гръб към мен, като заговори с учителката им — младичка русокоса девойка, самата тя видимо скоро завършила школото.

Нямаше и следа от старата, макар че пък в края на помещението за възрастни имаше полуотворена врата, кафява на цвят. Промъкнах се на пръсти зад гишето и колкото можех по-тихо започнах да търся по чекмеджета и шкафове. По едно време стигнах съвсем близо до преградата, но младата библиотекарка продължаваше да разговаря спокойно с учителката.

Накрая в най-долното чекмедже, до малка касичка, открих липсващите фишове. Напъхах ги по джобовете на сакото и тъкмо заобикалях гишето, когато външната врата се хлопна и чух леки стъпки. Излетях като стрела и залепих лице в книгите, наредени на лавици на стената до един висок шкаф. Влезе възрастната библиотекарка. Още на прага, щом ме зърна, ми хвърли унищожителен поглед. Избрах книга наслуки, усмихнах се овчедушно и извинително и се върнах при апарата. Не знаех колко време ще мине, докато се сети да провери за фишовете, и открие ли липсата им, да извика помощ.

Заех се незабавно с материалите от 1969 г. Не вървеше бързо, макар че тогава вестникът е бил само седмичник. Нямаше нищо за безследно изчезнали деца или други граждани. Дори и в края на шестдесетте тук, изглежда, чернокожите не са ги смятали за хора. Във вестника имаше цял куп писания за църковната дейност и социалните мероприятия на пастора, сбирките и лекциите на историческото дружество, местните бракосъчетания. Тук-таме намирах нещичко за престъпността: дребни трафик нарушения, арестувани за пиянство и нарушаване на обществения ред граждани, но нищо, което да каже на случайния читател, че в град Хейвън са изчезвали деца. Нищо.

По едно време стигнах до ноемврийските броеве. Тук пишеше за човек на име Уолт Тайлър, бе поместена и снимката му. Симпатичен мъж с белезници, до него застанал бял помощник-шериф. Надписът под снимката бе „Арестуван при нападение на шерифството“. Хайде бе! Съвсем накратко бяха предадени обстоятелствата около ареста. Изглежда, Тайлър нахлул в шерифския офис и разпердушинил всичко там, накрая замахнал да бие и самия шериф. Единствената причина за всичко това бе изложена в последния параграф.

„Тайлър бе един от разпитваните от шерифската служба чернокожи във връзка с изчезването на дъщеря му и две други деца. Бе освободен и срещу него не бе повдигнато обвинение.“

Фишовете от 1970 г. бяха далеч по-богати на информация. Ейми Демитър бе изчезнала вечерта на 8 февруари 1970 г., след като тръгнала да посети дома на приятели, за да занесе буркан с направен от майка й конфитюр. Тя просто никога не стигнала до въпросната къща, а бурканът бил намерен разбит върху паважа на 500 метра от собствения й дом. До краткия материал бе поместена снимката й. Подробно бе описано в какви дрехи е била облечена същата вечер. Имаше и кратка семейна биография: бащата Ърл Демитър бил счетоводител, майката Доръти — домакиня и за известно време домакин на училище, по-малката дъщеря Катърин била обичана и харесвана от всички, имала артистични заложби. Общо взето, темата присъстваше във вестника няколко седмици под заглавия от рода на: „Полицията продължава да търси изчезналото в Хейвън момиче“, „Петима разпитани във връзка с мистерията Демитър“ и накрая — „За Ейми Демитър надежда почти няма“.

Загубих си още половин час да се връщам назад и пак напред, да търся още нещо за убийствата или за евентуалното разрешаване на загадката, но всичко се оказа напразно. Всъщност намерих още малко информация: нещо като статия за смъртта на Адилейд Модайн в пожар четири месеца по-късно. За смъртта на брат й бе просто споменато мимоходом, замръчкано по неясен начин в общия текст. Обаче не бяха изложени точните обстоятелства около двата смъртни случая, бе подхвърлен само намек — и то пак в последния параграф.

„Шерифската служба на Хейвън полага извънредни усилия да търси Адилейд и Уилям Модайн, за да ги разпита във връзка с изчезването на Ейми Демитър и други деца.“

Нямаше нужда от много акъл да се досети човек, четейки между редовете, че главният заподозрян е била Адилейд или брат й, а може би и двамата. Малотиражните местни вестници понякога не отпечатват всички новини; много често има случаи, когато хората вече знаят основната новина и тогава патриотично настроени местни вестникари пишат разни дивотии и дяволии и пропускат главното, за да не разпалват любопитството на външни читатели.

Старата библиотекарка ме гледаше все по-отровно, затова привърших с четенето, преснимах интересуващите ме статии, прибрах ги в джоба и излязох на улицата.

Точно пред моята кола отвън бе паркиран автомобил — ако съдим по надписа — на хейвънското шерифство. На шофьорската врата на мустанга се бе облегнал заместник-шериф в чиста, отлично изгладена униформа. Търпеливо ме чакаше. Когато се приближих достатъчно, веднага различих внушителните мускули под блестящата риза. Очите му обаче бяха мътни, с тъп израз. Приличаше на задник. И си бе такъв. Просто як задник.

— Вашътъ кула ли и тъзи? — попита ме с типичния за жителите на Вирджиния провлачен изговор, подпъхнал палци в колана с искрящата тока и всички останали полицейски принадлежности. Носеше елегантно изработена картичка на ризата с името му: Бърнс.

— Ъхъ — отвърнах, имитирайки акцента му. Това ми е един от най-лошите навици, но какво да се прави. Лицевите мускули на ченгето заиграха, челюстта му се стегна. Като че преди това пък не бе стегната.

— Казъхъ ми, чи съ интирисувате ут стари вйестници?

— Много обичам кръстословици. Едно време ги правеха по-готини.

— Рипуртер, ъ?

Като го слушах, бе съвсем ясно, че този човек не чете много-много; не и нещо, което да няма много снимки или да не съдържа послание от Бога.

— Ни съм — отвърнах, леко ядосан вече. — Тук многу рипуртери ли имъ?

Сигурен бях, че не ме взема за журналист. Може би му изглеждах доста книжен човек, но това бе вероятно защото неволно е правел сравнение със себе си. Или просто приемаше антипатичните му люде като хора с литературни наклонности. Само библиотекарката ме бе накиснала. Най-вероятно ме бе помислила за репортер от жълтата преса, от американските папараци, човек, който гледа да спечели някой и друг долар от нечистото минало на Хейвън. Или да разрови вехти неща, да събуди старите призраци.

— Сига ви изпрувождъм ду крайъ нъ гръдъ — рече той. — Взел съм ви и чантътъ. И повичи ни искъм дъ ви виждъм.

Тръгна към полицейската кола, отвори вратата и измъкна моя сак. Ох. Започваше да ми писва от този Бърнс.

— Не съм готов да си тръгвам още — заявих твърдо. — Затова може би ще върнеш чантата ми в мотела. В моята стая. И като разопаковаш багажа, да сложиш чорапите ми отляво, бельото отдясно. Чу ли?

Той пусна чантата на земята и заканително закрачи към мен.

— Хей, чакай малко — рекох, — имам си документи, полицейска карта — и бръкнах във вътрешния джоб на сакото. — Ето, аз…

Това му бе достатъчно. Поначало постъпих тъпо, но бях вече изморен, беше ми горещо, беше ми писнало всеки да ми скача в този шибан град, най ме бе вкиснал самият Бърнс и тъпоглавието му. Което ще рече, че не съм разсъждавал като хората. Той долови блясъка на подаващия се от кобура ми пистолет и преди да мигна, неговият собствен цъфна в ръката му. Трябва да призная, че копелето действаше бързо. Вероятно редовно тренира пред огледалото. За броени секунди ме бе закопчал и опрял на шерифската кола. Патлакът ми го нямаше, белезниците яко ме стягаха на гърба.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Захвърли ме да се охлаждам в една килия. Там седях три-четири часа по груба преценка, може би малко повече. Откъде да зная с точност, когато заместник-шерифът Бърнс ми прибра часовника, заедно с пистолета, портфейла и всички документи, бележките, колана, връзките на обувките. Вероятно смяташе, че в пристъп на безумни угризения спрямо библиотекарките ще се обеся в килията. Всичко мое бе предал на съхранение при заместника Уолъс, който между други неща му бе споменал и за патилата ми в бара предната вечер.

Все пак трябва да призная, че килията бе може би най-чистата, в която съм влизал през живота си. Дори и кенефът изглеждаше достатъчно хигиеничен за използване, без впоследствие да трябва да му мисля за лечение и пеницилин. Избивах чивия и пробутвах минутите, като анализирах и систематизирах наученото от микрофишовете. Опитвах се да подредя отделните части на загадката във все пак разбираема картина. Всячески отбягвах да мисля за Пътника и какво евентуално прави той сега.

По едно време навън се чу шум и вратата на килията се отвори. Вдигнах очи и видях висок чернокож полицай в униформа. Гледаше ме изпитателно. Изглеждаше на малко повече от тридесетина години, но нещо в походката и очите му ми подсказваха, че е по-възрастен и по-опитен. Май че се бе занимавал с бокс преди години, може би в средна или полутежка категория, движеше се с типична за боксьор стъпка, лека и непринудена. На вид бе два пъти по-умен от Уолъс и Бърнс взети заедно, макар че подобно сравнение едва ли го правеше гений. Реших, че този човек трябва да е Алвин Мартин. Не се втурнах да ставам и да го приветствам, за да не си помисли случайно, че не харесвам чистата му и прилична килия.

— Вие тук ли искате да седите още няколко часа или пък чакате да дойде някой да ви изнесе на ръце? — попита той. Не беше злобно. Гласът, във всеки случай, не беше южняшки; говореше по-скоро с акцент от Детройт или Чикаго.

Изправих се и той се отдръпна, за да мога да мина. На края на коридора стоеше Уолъс, пъхнал палци в колана, сякаш да отнеме част от тежестта на раменете си.

— Върнете му личните вещи, заместник.

— И пистолета ли? — попита Уолъс и дори не се помръдна да изпълни казаното.

Имаше типичния вид на човек, който желае да подчертае, че не приема заповеди от чернокож, още повече въобще не харесва да получава такива. Внезапно ми хрумна, че той има много повече общи неща с Плъхомутрестия и неговите другарчета, отколкото е действително разумно за човек на полицейска служба.

— И пистолета — спокойно отвърна Мартин.

Все пак въздъхна и погледна Уолъс в очите. Последният тръгна да изпълни нареждането с вид на отровен. Влезе в съседната стая и след малко се появи с кобура, пистолета ми и кафяв плик. Подписах се на техния тефтер и Мартин ме поведе към вратата.

— Влезте в колата, ако обичате, господин Паркър — рече ми отвън.

Вече се стъмваше, бе притъмняло, откъм съседните хълмове подухваше хладен вятър. На близкия път изтропа раздрънкан пикап. До шофьора ясно видях карабина, а до нея и мършава хрътка. Колата си замина.

— Отпред или отзад? — попитах.

— Седнете отпред — отвърна ми той. — Нямам основание да не ви вярвам.

Запали колата и потеглихме. Известно време мълчахме и двамата. Климатикът шумеше и изпращаше топъл въздух в лицата и краката ни. Излязохме извън града — ясно видях табелата. Влязохме в горска отсечка, която се виеше и криволичеше по разнообразен релеф. И от двете страни имаше дървета много нагъсто. Някъде отпред заблестя светлинка. Скоро стигнахме и спряхме на малък паркинг до боядисан в бяло фургон-ресторант с мигащ надпис отгоре му — „Грийн Ривър Ийтъри“.

Седнахме в сепаре в дъното, далеч от неколцината други посетители. По пътя натам всички те ни изгледаха с любопитство, после продължиха да се хранят.

Мартин свали шапката, поръча кафе и за двамата, извърна лице към мен:

— В нашите среди се смята за добри маниери да се обадиш на местните ченгета винаги когато разследваш някого на чужда територия. Мисля, че знаете това, още повече носите и оръжие. Поне преди да набиете разни хорица, които играят билярд, и да откраднете фиширани библиотечни материали.

— Обаждах се няколко пъти — когато пристигнах тук, вас ви нямаше. Нямаше го и шерифът, а вашият приятел Уолъс не бе особено гостоприемен, пък и не споделяме едни и същи расови убеждения.

Мартин ме изгледа, замълча. Кафето пристигна. Той си сипа мляко и захар, аз — само мляко.

— Обадих се на няколко места. Да проверя що за човек сте — рече Мартин и разбърка кафето. — Полицай на име Коул гарантира за вас. Ето защо не съм ви изхвърлил от града, поне засега няма да го направя. Заради това и заради факта, че снощи сте сритали един от местните боклуци в бара. Случката доказва, че притежавате гражданско съзнание и човешка доблест. Затова сега ви давам възможност, ако искате, да ми кажете защо сте тук?

— Търся жена на име Катърин Демитър. Имам основание да мисля, че е пристигнала в Хейвън през седмицата.

Челото му се сбърчи.

— Да не е роднина на Ейми Демитър?

— Сестра й е.

— Така си и помислих. А защо смятате, че е тук?

— Последното телефонно обаждане от квартирата й в Ню Йорк е било до шерифа Ърл Лий Грейнджър. Същата вечер се е обаждала на няколко пъти и във вашата служба. И оттогава я няма. Просто изчезва.

— Нает сте да я намерите, така ли?

— Просто я търся — отвърнах максимално неутрално.

Мартин въздъхна.

— Преместих се тук преди шест месеца. От Детройт — помълча и продължи. — Доведох и съпругата и сина. Жена ми е заместник-библиотекарка. Май че сте я видели днес в библиотеката.

Кимнах утвърдително.

— Губернаторът реши, че в местната полиция няма достатъчно чернокожи. И че отношенията между местното цветно малцинство и полицията не са най-добрите възможни. Е, отвориха вакантно място и аз се кандидатирах, главно да махна детето от Детройт. Баща ми е от Гретна, не е далеч оттук. Преди да се преместим, не бях чувал нищо за убийствата. Сега зная повечко.

Истината е, че този град умира заедно с децата. Оттогава в него не са идвали да живеят нови хора, а всеки, който е имал малко повече акъл или амбиции, веднага си е взел шапката и се е изнесъл. Днес интелектуалното ниво тук е толкова плитко, че плъх не може да се удави в него.

Сега, през последните два-три месеца, се създадоха известни надежди, че нещо може да се промени. Една японска фирма възнамерява да построи завод за компютърни продукти до града. Разбрах, че търсят място, което да е далеч от центровете, да е тихо и спокойно. Очаква се тяхното присъствие да донесе доста пари и благоденствие — ще има работни места, може би миналото ще заглъхне и ще се забрави. Честно казано, струва ми се, че на местните хора не им се работи за японци, но те биха предпочели всякакъв друг цвят пред черния.

Ето затова никой не иска старите неща да се припомнят. Сега е най-лошият момент някой да дойде да рови из отколешни убийства и прочие, да вади костите на убити деца. Разбирате ме, нали? Тези тук може да са тъпанари в доста отношения, може да са расисти, да са затънали в лайната до глезените, да посягат сексуално на деца, но в сегашния момент отчаяно се надяват да им се даде още един шанс да се оправят икономически. Затова биха налетели на всеки, който застане на пътя им. И ако те не го направят, то Ърл Лий ще го направи.

Вдигна ръка и завъртя показалец пред носа ми.

— Нали разбирате какво ви говоря? Никой не иска да се задават въпроси за детски убийства, още повече извършени преди тридесет години. Ако Катърин Демитър се е върнала, а честно да ви кажа, не разбирам защо би го направила, след като вече си няма никого тук, и нея ще я посрещнат на нож. Но тя не е тук, защото ако беше, целият град само за това щеше да говори и щеше да мирише като прясно говно върху обувка.

Отпи от кафето си и скръцна със зъби.

— Дявол го взел, това кафе е студено.

Махна на келнерката и поръча нова чаша.

— Няма да стоя повече, отколкото е нужно — обадих се веднага. — Но мисля, че Катърин се е върнала, или поне се е опитала да се върне. Със сигурност е искала да говори с шерифа за нещо и аз искам също да го видя. Апропо, къде е той?

— Взе си няколко дни отпуска, за да замине за малко от града — отвърна Мартин и оправи периферията на шапката, която бе поставил на седалката до него. — Трябва да се върне в… всъщност днес трябваше да си е тук, но може да си дойде и утре. Престъпност в това градче почти нямаме, като изключим от време на време някой пиян или семеен скандал с побой на съпругата, пък и обичайните мръсотийки, неизбежни в подобно място. Допускам обаче, че може да не е много очарован, като се върне и ви види още да се мотаете наоколо. И аз самият не съм чак толкова много възхитен от присъствието ви, с което не искам да ви обиждам.

— Не се обиждам — рекох. — Но ми се струва, че трябва да изчакам шерифа. На всяка цена, длъжен съм.

Налагаше се и да науча повече за свързаните с Модайн убийства, както и подробности как са умрели тя и брат й, независимо дали това ще се хареса на Мартин или не. Ако по някакъв повод или причина Катърин Демитър се е върнала в миналото, значи и аз трябва да го направя. В противен случай няма да разбера нищо за жената, която търся.

— Нужно ми е още да поговоря с някого за убийствата. Трябват ми повече факти — рекох на глас.

Мартин замижа, уморено прокара ръка по лицето си.

— Ама вие, изглежда, не ме слушате какво ви говоря вече… — започна той и в гласа му се появи раздразнение.

— Не, вижте, вие не ме слушате. Търся жена, която може би е загазила и е дошла тук, за да търси помощ от някого. Преди да си тръгна, на всяка цена ще се уверя дали е идвала и с какво може да й се помогне. Дори това да означава да разтърся всеки кокошарник в тази забутана дупка и по този начин да прогоня японците обратно в Токио. Но ако вие ми помогнете, това би станало бързо и тихо и ще ви се махна от главата максимум за ден-два.

Той се бе ядосал, личеше му. Но и аз бях ядосан. И двамата се бяхме навели над масата, приближили глави един към друг. Клиентите в заведението ни гледаха, зарязали храната. Може би бяхме повишили глас.

Мартин се огледа, после ми каза:

— Добре тогава. Но повечето от хората, които са били тук по време на убийствата и вероятно знаят онова, което ви е нужно, са вече или покойници, или живеят другаде, или пък няма да кажат нищо, за нищо на света, дори и за пари. Сега като си мисля, струва ми се, че все пак има двамина подходящи. Единият е синът на тогавашния градски лекар. Казва се Конъл Хайъмс и има адвокатска практика в градчето. Вие ще трябва сам да си го намерите.

Другият е Уолт Тайлър. Дъщеря му е първата жертва. Живее извън градчето. С него пръв ще говоря аз и може би ще се съгласи да ви види.

Изправи се и тръгна към вратата.

— Когато свършите тази работа, тръгвате веднага и никога повече не желая да виждам физиономията ви. Ясен ли съм?

Не отговорих, просто закрачих след него. Той спря и пак се извърна да каже нещо, като преди това си наложи шапката.

— И още нещо. Говорих с онези момчета от бара, но ако си спомняте, те нямат особени причини да ви харесват. Така че, ако ще оставате, пазете си гърба. На ваше място аз бих се поколебал да си пъхам носа в работата на местните.

— Един на име Гейб особено ме впечатли, носеше тениска с емблема на Клана. Има ли още като него? — попитах.

Мартин въздъхна тежко, издуха въздуха от бузите си.

— В бедняшки град като нашия тъпаците винаги търсят кого да обвинят за бедността си.

— Имаше един друг — Уолъс го нарече Клийт; той не изглеждаше така задръстен?

Сега Мартин ме изгледа внимателно изпод ръба на полицейската шапка.

— Не, Клийт не е тъпанар. Член е на градския съвет. И твърди, че оттам могат да го изгонят само с оръжие, при това да е заредено. Онова, което е сторил с вас в бара, ще му донесе поне тридесетина гласа на изборите, ако не и повече. Дявол да го вземе, може дори да ви изпрати и благодарствено писмо — за рекламата с ваша помощ. Що се касае до Клана обаче, тук не е Джорджия или Северна Каролина, нито пък Делауеър. Не се заглеждайте много-много в това. И да не забравите да платите за кафето.

Оставих няколко долара на подноса и тръгнах след него към колата, но той бе вече потеглил. Забелязах, че си е свалил шапката. Този човек не се чувстваше удобно с шапка на главата. Върнах се във фургона, обадих се на единствения таксиметър в градчето и си поръчах още едно кафе.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Прибрах се в мотела чак след шест часа. Разгърнах телефонния указател. Намерих адреса и телефона на Конъл Хайъмс, но когато стигнах пред офиса му, вътре вече не светеше. Обадих се на Руди Фрай в мотела, даде ми домашния адрес. Бе на Бейлс Фарм Роуд, някъде наблизо там живееше и шерифът Ърл Лий Грейнджър.

Управлявах мустанга внимателно по разни тесни, криволичещи пътища, търсех скрита отбивка, както ми бе обяснил Фрай. Все още се оглеждах за онзи червен джип, който ме следеше на идване. Нищо не видях. Първия път задминах отбивката за Бейлс Фарм Роуд и се наложи да се връщам. Знакът бе прикрит от високо порасла зеленина и храсти. Сочеше към виеща се алея с коловози, доста буренясала. Тя пък водеше към къса уличка с няколко стари, но видимо добре поддържани къщи с големи дворове и доста място отзад. Къщата на Хайъмс бе предпоследната, голяма, двуетажна, бяла и дървена. Пред вратата имаше друга — с решетка и голям фенер, чиято крушка блестеше силно в мрака. Вратата бе от здраво дъбово дърво, а над нея имаше кръгло прозорче с матово стъкло. В хола светеше.

Още не бях паркирал, когато се показа сивокос мъж с червена вълнена жилетка. Бе обут в сиви панталони и риза на райета с отворена яка. Изгледа ме с умерено любопитство.

— Господин Хайъмс? — попитах учтиво, когато се приближих достатъчно.

— Да?

— Аз съм детектив. Казвам се Паркър. Бих желал да поговорим за Катърин Демитър.

Проточи се дълга пауза. Той мълчеше, решетката си остана затворена.

— За Катърин или сестра й?

— Може би и за двете.

— Може ли да попитам защо?

— Опитвам се да намеря Катърин. Струва ми се, че се е върнала тук, но не зная защо.

Хайъмс отключи решетестата врата и отстъпи назад, за да вляза. Отвътре къщата бе обзаведена с красиви мебели от черно дърво, на подовете имаше големи, скъпи килими. Покани ме в кабинет, който бе в задната част на къщата. На огромно бюро бяха разтворени различни книжа, светеше екранът на компютърен монитор.

— Ще пиете ли нещо? — любезно предложи той.

— Не, благодаря.

Хайъмс извади конячна чаша от съседния шкаф и махна с ръка към едно кресло. Изчака ме да седна, сипа си питие и чак тогава се настани и той. Сега го виждах съвсем ясно. Изглеждаше тъжен, с аристократична осанка и лице, дълги и фини ръце с прекрасно направен маникюр. Тук бе топло, усещах мириса на одеколона му. Бе от най-скъпите марки.

— Това, за което се интересувате, се случи преди много време — започна той. — Повечето хора предпочитат да не говорят за него.

— Вие от тази категория ли сте?

Той сви рамене, усмихна се.

— Живея в този град, в това микрообщество, играя известна роля в него. Впрочем, живял съм тук почти целия си живот. Като изключим годините в колежа и практиката ми в Ричмънд. Баща ми пък бе лекар тук в продължение на петдесет години и работи до деня на смъртта си.

— Той е бил градският лекар, нали?

— Лекар, адвокат, юрисконсулт, дори е замествал и зъболекаря. Какво ли не е вършил. Убийствата му се отразиха особено зле. Той прави аутопсиите. Мисля, че не можа да ги забрави, дори и насън.

— А вие? Тук ли бяхте по онова време?

— Тогава работех в Ричмънд, но се връщах в града и изобщо често пътувах в двете посоки. Много добре зная какво се случи, да, наистина, но ми се иска да не говоря на тази тема. Четири деца бяха убити… тежка, ужасна смърт. Най-добре е да не безпокоим мъртвите. Нека почиват в мир.

— Помните ли Катърин Демитър?

— Познавам семейството, да, но Катърин сигурно е била доста по-малка от мен. Мисля, че замина веднага след като завърши средно образование. И оттогава не се е връщала, с изключение може би за погребенията на родителите. Да, така беше. Мисля, че последния път бе преди десетина години, тогава къщата им бе вече продадена. Аз се погрижих за формалностите. Защо смятате, че може да се е върнала сега? Тук тя си няма нищо, никакъв близък човек… пък и какво ще прави сама?

— Не съм убеден, че е така. Обаждала се е на тукашни телефони миналата седмица на няколко пъти. И след това никой не я е виждал.

— Е, това не е никакъв аргумент.

— Не е — признах. — Не е, но трябва да я намеря.

Той завъртя чаша в ръка и кехлибарената течност се разигра и засвятка. Бе свил устни, видимо замислен за нещо. По едно време вдигна очи и ме погледна.

— Какво можете да ми кажете за Адилейд Модайн и брат й?

— От моя гледна точка навремето нищо около тях не би навело когото и да е на мисълта, че те двамата изобщо биха могли да бъдат или станат убийци на деца. Поне така ми се струва. Баща им бе интересен човек, саможив, филантроп. Когато почина, остави голяма част от състоянието си за благотворителни цели. В специална фондация.

— Той преди убийствата ли почина?

— О, да. Може би пет-шест години по-рано. Беше оставил указания как да се използват благотворителните фондове, лихвата от средствата. Доколкото си спомням, тя годишно възлизаше на една кръгла сума, съвсем не малка. Оттогава до днес броят на институциите и хората, които получават помощи, е пораснал значително. Зная ги тези работи, защото като адвокат аз се грижа за управлението на фондацията. С помощта на малко управително тяло, разбира се.

— А дъщерята и синът? На тях беше ли оставил пари?

— О, да. Доста прилични суми, доколкото си спомням.

— Когато починаха, какво стана с тези пари, с имуществото им?

— В такива случаи — когато няма наследници — щатската администрация назначава процедури за поемане на движимото и недвижимото имущество — имоти, авоари — всичко отива в нейната хазна. Ние, разбира се, заведохме дело от името на града и в крайна сметка постигнахме компромисно решение. Земята бе продадена и парите отидоха във фондацията, а част от авоарите бяха използвани за градоустройствени цели. Ето затова имаме прилична библиотека, ново и модерно шерифство, прекрасно училище, първокласен здравен център. Нашият град не е богат, но все има нещичко и то идва от онази фондация.

— Според мен онова, което имате, идва по линията на четири мъртви деца — рекох аз. — Нещо друго бихте ли ми казали за Адилейд и брат й?

Устните на Хайъмс леко потръпнаха. Май не му харесаха думите ми.

— Както вече ви казах, всичко това бе преди много години, пък и предпочитам да не говоря за него. Във всеки случай лично аз с тях почти не съм си имал работа: семейство Модайн беше богато, децата им ходеха на частни училища, не сме се движили в едни и същи среди.

— А баща ви познаваше ли Модайнови?

— Той е акуширал на раждането и на Адилейд, и на Уилям. Спомням си един интересен факт, но едва ли ще ви свърши някаква работа. Адилейд е близначка, но братът близнак е мъртвороден, а майката почива от усложнения малко по-късно. Нейната смърт дойде съвсем неочаквано. Тя беше силна, авторитетна и властна личност. Баща ми често е казвал, че г-жа Модайн ще надживее всички нас.

Отпи дълга глътка от коняка и очите му светнаха, сякаш се бе досетил нещо важно.

— Познавате ли хиените, г-н Паркър?

— Много малко — признах аз.

— Петнистите хиени обичайно раждат близнаци. Малките им са отлично развити още при раждането — имат козина и остри резци. Едното зверче просто неизменно напада другото и обикновено това става още в утробата, дори в амниона[37]. Нападението завършва със смърт и победителят най-често е женското. И ако е родено от водачката на глутницата например, то наследява нейните качества и на свой ред я оглавява. Типичен животински матриархат, знаете. Установено е, че при женските зародиши на петнистите хиени нивата на тестостерон[38] са по-високи отколкото при развитите мъжки индивиди; женските имат мъжки характеристики още в утробата, разбирате ли какво ви казвам? При големите животни е трудно да диференцирате пола и характеристиките му.

Остави чашата на съседната масичка.

— Баща ми беше естествоизпитател, любител, разбира се. Много запален на тези теми. Животинският свят винаги го е вълнувал. Струва ми се, че често търсеше сравнения и аналогии между животните и човека.

— Значи е открил нещо подобно и при Адилейд Модайн, така ли?

— Може би… в известен смисъл. Той не я харесваше.

— Вие в града ли бяхте, когато тя почина?

— Върнах се предната вечер. Намериха тялото й на следния ден. Присъствах на аутопсията. Нездрав интерес или глупаво любопитство от моя страна, бих казал днес. Е, господин Паркър, съжалявам, но повече нямам какво да ви кажа, при това ме чака много работа.

Станахме. И това ако не беше покана да се разкарам, здраве му кажи. Отвори ми вратата, после и решетката отвън.

— Не ми приличате на човек, който би се радвал да намеря Катърин Демитър, г-н Хайъмс.

Той въздъхна тежко.

— Кой ви насочи към мен, г-н Паркър?

— Алвин Мартин спомена името ви наред с други.

— Г-н Мартин е отличен, съвестен полицай и цяло щастие, че го имаме в града, но той е сравнително нов гражданин на нашето общество — рече Хайъмс. — Причината за това, че не ми се говори много, е съвсем елементарна, г-н Паркър. Става дума за професионална етика и тайна, вие би трябвало отлично да разбирате този проблем. Аз съм единственият адвокат в този град. Почти всеки местен жител рано или късно е минавал през кантората ми по най-различна работа, независимо от цвета на кожата му, приходите, религиозните или политическите убеждения и прочие. Включително и родителите на покойните деца. Зная ужасно много неща за какво ли не, случило се тук. Повече, отколкото би ми се искало да зная и при всички случаи значително повече от онова, което бих бил готов да споделя с вас, г-н Паркър. Съжалявам, но това е краят на нашия разговор.

— Виждам. Още нещо, г-н Хайъмс?

— Да? — рече той, вече съвсем неохотно.

— Шерифът Грейнджър живее на същата улица, нали?

— Да, всъщност в съседната къща, първата вдясно. И тук никога не сме имали произшествия, като влизане с взлом например, г-н Паркър. Факт, който сигурно има някаква връзка с това. Лека нощ.

Качих се на мустанга и потеглих. Той остана на вратата, загледан след мен. Минах покрай дома на шерифа, огледах го; вътре не светеше, в двора нямаше кола. Тръгнах по обратния път за мотела. Заваля дъжд, капките почукваха по предното стъкло, а когато стигнах покрайнините, вече близо до мотела, дъждът се засили и се превърна почти в порой. Вече забелязвах светлините и фигурата на Руди Фрай, изправен пред вратата; гледаше към гората и сгъстяващия се около нея мрак.

Излязох от мустанга и хукнах към мотела. Тогава се появиха и четирите фигури. Застанаха спокойно точно на входа и ми препречиха пътя, все едно изливащата се отгоре водна маса не ги интересува. Фрай изчезна някъде. Разпознах голямата маса на Шестицата, дребната фигурка на Гейб Плъхомутрестия, играча от бара с подута и разцепена уста и накрая Клийт, печения, по-възрастен градски съветник, който така методично ме бе налагал върху билярдната маса.

Напред излезе Плъхомутрестия.

— Хей, задник — повика ме той.

Не без злорадство забелязах, че говори трудно и преглъща с очевидна болка. Изглежда, го бях пернал по гърлото по-яко, отколкото възнамерявах.

Не отговорих. Застанах неподвижно под дъжда и зачаках те да дойдат при мен. Шестицата трепереше от ярост, в очите на играча присвяткваха смъртоносни пламъчета. Във всеки случай първият ход направи Клийт. Помръдна леко дясната ръка и в нея като с помощта на магическа пръчка се появи дръжката на брадва. Плъхомутрестия извади къса палка или пълно с пясък кожено черво — не бях сигурен кое от двете, мракът се сгъстяваше. Ухили се и тръгна към мен, присъствието на приятелчетата отзад му даваше кураж. Аз също му се ухилих. Той стигна на почти метър и нещо от мен, когато извадих пистолета. Бе моят смит и уесън, който насочих право в главата му. Усмивката му изчезна незабавно.

— Пусни това, което носиш — наредих.

Още не бях произнесъл последната сричка и палката тупна на земята. Пристъпих и забих дулото в челото на Плъхомутрестия. Натиснах, за да го заболи, после го блъснах встрани. Той залитна, главата му се затресе като футболна топка и отстъпи.

Насочих оръжието към другите трима, ръката ми се придвижи от първия на втория и се спря на Клийт. На него, изглежда, не му пукаше. Поне такъв вид имаше.

— Не ми е за пръв път да гледам в дулото на патлак — рече той нехайно. — Няма да е и за последен.

— Божа работа — рекох и свих рамене. Какво друго да му кажа?

— Чух, че възнамеряваш още да висиш тука — продължи Клийт. — Много хора биха предпочели да си ходиш там, откъдето си дошъл.

— Днес за трети път чувам този съвет — казах. — Почна да се изтърква. Зная това-онова за вашия град, зная за японците, зная за Адилейд Модайн. Търся една жена, ще си тръгна, когато я намеря. Не ми се пречкайте в краката и няма дори да разберете, че съм тук. Оставете ме да си свърша работа и си тръгвам.

Клийт видимо се замисли над думите ми и след малко лицето му се сгърчи в интелектуално усилие. Изглежда, бях казал нещо много задълбочено и мъдро, което изискваше допълнително мозъчно напъване, за да се проникне в истинския му смисъл.

— Ще видим — рече той изведнъж. — Може би следващия път няма да имаш време да извадиш пистолета.

След тези думи и четиримата се стопиха в мрака. Сега вече зърнах Руди Фрай през отворената врата. Бе се облегнал на рецепцията и гледаше към мен.

Влязох и тръгнах към него. Когато наближих, той се отдръпна назад. Предполагам, че не е имал никакъв избор, когато онези четиримата са се появили, освен да им каже каквото са го питали. Което не значеше, че трябва да го харесвам — него или начините, по които постъпваше.

— Какво е любимото забавление на хората във вашия град? — попитах. — Освен това да бият другите хора, а?

Фрай направи кисела физиономия и може би се опита да отдели сарказма от истинския въпрос.

— Те и без това си нямат друга работа, освен да къркат в „Уелкъм ин“ — отвърна той след известна пауза.

— И аз го опитах този номер. Не проработи. Апропо, тук някъде наблизо няма ли някое място, където човек може да хапне нещо.

Той се замисли пак. Изчаках търпеливо.

— Има един ресторант в Дориън — на двадесетина мили източно от тук. Викат му „Милано“. Италиански е.

Произнасяше го „италянски“ и с тон, който не оставяше съмнение, че Руди не понася „италянска манджа“, освен може би онези видове, които разнасят по къщите по поръчка в кутии, а от тях капе мазнина. Може би съдех по петната върху ризата и панталоните му.

— Аз там не ходя — рече той и изпръхтя презрително, за да потвърди подозрението си към всичко европейско.

Благодарих и се качих в стаята. Взех душ, преоблякох се. Направо ми се повръщаше от неизменната враждебност на Хейвън и жителите му. Щом чух, че Руди Фрай не харесва онова място, то незабавно придоби привлекателност за мен. Огледах паркинга внимателно, преди да изляза от мотела, качих се на колата и отпраших за Дориън.

Оказа се същата дупка като Хейвън. Горе-долу еднакво по големина, но имаше два ресторанта и книжарница. Истински културен оазис, да му се не види. Купих си книжка със стиховете на Е. Е. Къмингс, написани на пишеща машина. И влязох в „Милано“.

Масите бяха застлани с покривки на червени карета, навсякъде имаше свещи, а свещниците бяха миниатюрни копия на Колизея, но заведението бе пълно и храната изглеждаше учудващо качествена. Неколцина от посетителите ме изгледаха неодобрително. Други, изглежда, се разтревожиха от белезите по лицето ми. Голяма, шумна група бизнесмени прекъсна веселия си разговор и смехът им секна, когато минах покрай масите им.

Слаб и висок, с червена папионка, главният келнер се приближи с танцова стъпка към мен и ме отведе до забутана маса в ъгъла, където ме скри — да не плаша клиентелата. Извадих книжката на Къмингс и докато чаках менюто, се зачетох в „Там, където никога не съм бил“. Наслаждавах се на мелодиката и ритъма на поемата, на загатнатата еротика.

Преди да се запознаем, Сюзън не бе чела Къмингс. В ранните дни на връзката ни редовно й изпращах поемите му, преснимани на размножителна машина. В известен смисъл на думата, оставях на този лиричен поет да я ухажва вместо мен. Мисля, че даже в едно от първите си писма до нея използвах стих или два от него. Днес, като разсъждавам за онова време, ми се струва, че то е било колкото писмо, толкова и молитва. Молитва към Времето и Съдбата да я пазят и покровителстват. Беше много красива.

Келнерът пристигна. Поръчах печено, хляб със зеленчуци, салата и вода. Отново се огледах внимателно. Никой не гледаше към мен, поне видимо не. Това бе добре. Не бях забравил предупреждението на Ейнджъл и Луис. Нито пък онези двамата в червения джип.

Храната се оказа великолепна. Удивих се на собствения си апетит. Хранех се с удоволствие и в същото време прехвърлях на ум всичко разказано от Хайъмс, прочетеното на микрофишовете. Снимката с усмихнатото лице на Уолт Тайлър и полицая до него не ми излизаше от главата.

Също и Пътника. Опитвах се да не мисля за него, нито пък за образите, които той неизменно водеше със себе си. Но не бе така лесно да го изхвърля от съзнанието си. Изпих водата и платих сметката. Излязох и навън повърнах зад един храст. Стомахът ми изхвърли всичко изядено, гърчих се в конвулсии, докато гърлото ме заболя. После се качих в колата и се върнах в Хейвън.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Кой е най-ужасяващият звук на света? Дядо ми казваше, че това е звукът на патрона при зареждане в пушка помпа. Патрон с куршум, предназначен за ВАС. Е, това ме пробуди от сравнително дълбок сън в мотела. Качваха се по стълбата към моята стая. Светещият циферблат на ръчния ми часовник показа 03,31 на разсъмване. Само секунди по-късно някой влезе с трясък, бумтежите на изстрелите отекваха оглушително високи в нощната тишина. Изпращаше куршум след куршум в леглото ми, пера, разкъсани памучни влакна се разлетяха на всички страни, досущ рояк бели молци…

Но аз не бях там, а вече изправен, готов с пистолет в ръка. Затворената врата донякъде приглуши грохота на стрелбата. Те пък не чуха шума на отварящата се към коридора врата дори и след като спряха да стрелят. Защото ушите им бучаха от собствената им канонада. Очите им станаха големи като понички, когато загряха, че не съм си бил в леглото. Много мъдро се бе оказало снощното ми решение да взема най-проста предпазна мярка: да легна да спя в съседната стая, за да не се превърна в елементарна мишена.

Излязох в коридора максимално бързо, огледах се, насочих пистолета. Там стоеше човекът от червения джип, хванал с две ръце оръжието си, цевта почти допряна до лицето му в изненадата. Помпата бе „Итака“. Въпреки слабата светлина незабавно забелязах, че в краката му няма празни гилзи. Жената вътре бе главният ми убиец.

В същия миг се завъртя към мен, а отвътре долетяха ругатните на жената. Още докато се обръщаше, дулото на пушката тръгна надолу — в моята посока, — но аз стрелях веднъж и на гърлото му цъфна алена роза. Кръв бликна, сякаш някой разкъса листчетата на цветето и отзад го духна силна струя въздух. По ризата му заблещукаха карминени пръски. Пушката тупна на килима, той се хвана за гърлото с две ръце, прегъна колене и се претърколи на пода, тялото му се загърни и затресе в спазми, като извадена от водата риба.

От вратата на моята стая се подаде цевта на рязана пушка и жената започна да хвърля куршуми напосоки. От стените наоколо заваля истински дъжд от парченца разбита гипсова замазка. Нещо ме блъсна в рамото и по ръката ми пробяга остра болка, сякаш някой допря до плътта ми нагорещено до бяло желязо. Опитах се да задържа пистолета, но вече го бях изпуснал на земята. Жената продължи да стреля бясно, неумолимо, наоколо забръмчаха, засвистяха смъртоносни оси. Сачми за едър дивеч. Стените наоколо заприличаха на решето.

Затичах по коридора и през вратата към аварийното пожарно стълбище. Спънах се и се свлякох надолу по стъпалата, а стрелбата изведнъж секна. Знаех, че ще ме погне веднага щом се увери, че партньорът й е мъртъв. Ако има някакъв шанс да оцелее, бях сигурен, че ще се опита да го спасява, а и себе си заедно с него.

Стигнах на втория етаж, но стъпките й вече тупкаха след мен. Болката в ръката бе много силна, мислех си, че ще ме настигне преди да съм слязъл до приземния етаж.

Промъкнах се през вратата и в коридора. Навсякъде по земята бяха разстлани големи найлонови платнища, на стената бяха подпрени две високи бояджийски стълби. Миришеше тежко на боя и разтворители.

На около шест метра от вратата в стената се отваряше малка ниша, почти невидима, докато не стигнеш до нея, особено при сегашната светлина. В нея бе захвърлен навит противопожарен маркуч и стар тип пожарогасител с помпа, от онези, в които се използва вода. Познавах контура на нишата; на горния етаж, до моята стая, имаше същата. Пъхнах се в нея, допрях гръб на стената и се напрегнах да задържа дишането си. Вдигнах пожарогасителя с лявата ръка и се опитах да го подпра с дясната, за да го използвам като оръжие, но от ранената ръка вече силно течеше кръв. Тя се оказа безполезна, а самият пожарогасител бе прекалено голям и тежък, за да бъде ефективен. Чувах я да се приближава. Ето, леко открехна вратата и стъпи в коридора, найлонът зашумя под краката й. Чу се трясък — бе ритнала първата врата на етажа, за да я отвори. Проверяваше стая по стая. Дум — отвори и следващата със същото упражнение. Вече бе съвсем близо и макар че пристъпваше съвсем леко, шумолящият найлон я издаваше. Усещах стичащата се по ръката ми кръв; капеше по земята от върховете на пръстите. С огромно усилие развих метър-два от маркуча и замръзнах.

Бе се почти изравнила с нишата, когато с все сила, като с камшик, я цапардосах с маркуча. Тежкият пиринчен накрайник я удари в лицето, ясно чух изхрущяването на кости. Тя залитна и успя да гръмне веднъж, но безвредно за мен. Инстинктивно бе вдигнала ръце да си защити лицето. Замахнах втори път и тя протегна ръка, но с нея срещна само гумата, докато металът я удари отново — този път в слепоочието. Изохка високо, аз бързо се измъкнах от нишата, хванал здраво накрайника с лявата ръка и за секунда увих гумата около врата й като примка.

Опита се кучката, подпря приклада на бедро и се опита да зареди. Кръв течеше по разбитото й лице, измежду пръстите на дясната ръка. Ритнах пушката силно, тя падна от ръката й. Бях зад нея. Придърпах я здраво към себе си заднишком, опрях гръб на стената, обвих единия крак около нейните и стиснах примката с колкото сила можех да имам в този миг. И замръзнахме в тази любовна поза, усещах кръвта й по накрайника, дърпах здраво навития около китката ми маркуч. Жената се бори още малко, после се отпусна в прегръдката ми.

Тогава я пуснах и тя се свлече на пода. Махнах маркуча от врата и, хванах я за ръка и я повлякох след себе си към долния етаж. Лицето и бе станало мораво. Знаех, че съм бил на косъм от това да я убия. Но ми трябваше жива, трябваше ми и светлина, за да я разгледам по-добре.

Руди Фрай лежеше на пода на рецепцията, лицето му вече посивяваше, кръв имаше около тялото, по главата, където го бяха ударили и разтрошили костта. Обадих се в шерифството и след няколко минути чух сирените. Не след дълго се появиха и червените светлини и захвърляха заревото си по стените на тъмния хол. Кръвта и проблясъците на полицейските лампи ми припомниха една друга, може би много по-ужасна за мен нощ.

Когато Алвин Мартин влезе с пистолет в ръка няколко секунди по-късно, аз едва стоях на крака. Пред очите ми мътнееше от слабост, повръщаше ми се, виеше ми се свят. Червеното наоколо бе същински огън в мозъка ми.

— Вие сте късметлия — рече възрастната лекарка и се усмихна.

В тази леко притеснена усмивка имаше и състрадание, и загриженост, и удивление.

— Още няколко сантиметра и нашият Алвин тук трябваше да съчинява надгробно слово.

„Хайде бе!“ — помислих, на глас рекох:

— Е, би било интересно да се чуе.

Бях легнал на хирургическа маса в отделението за спешни случаи на малката, но добре обзаведена хейвънска болница, която наричаха здравен център. Оказа се, че раната на ръката ми не е тежка, но бях загубил доста кръв. Бяха я почистили, превързали. В здравата ръка държах шишенце с болкоуспокояващи.

Станах и отидох в ъгъла на превързочната, за да се погледна в огледалото. Боже, боже! Изранено, подпухнало и посинено лице, превързана ръка — изглеждах като ударен от товарен влак нещастник.

Алвин Мартин застана до мен. В коридора отвън се мотаеха Уолъс и друг заместник-шериф, когото досега не бях виждал. Всъщност те пазеха вратата на стаята, където лежеше жената, която още не бе дошла в съзнание. От дочутите реплики на разговора между Мартин и лекарката бях останал с впечатлението, че може би е изпаднала в кома. За щастие Руди Фрай бе жив, но също в безсъзнание. Във всеки случай прогнозата бе, че ще се възстанови.

— Научихте ли нещо за убийците? — попитах Мартин.

— Още не. Изпратих снимки и отпечатъци на ФБР. По-късно днес някой от техните агенти ще дойде от Ричмънд.

Стенният часовник показваше 06,45 часа сутринта. Навън продължаваше да вали.

Мартин се обърна към лекарката:

— Елиз, моля за извинение. Нужна ми е минутка насаме?

— О, разбира се. Само не изморявай пациента. Той е още слаб от шока и загубата на кръв.

Мартин й се усмихна, но когато отново се обърна към мен, усмивката вече я нямаше.

— Дошли сте тук с наемни убийци по петите ви, а?

— Откъде да зная? Бях чул разни слухове. Това е всичко.

— Да ти го начукам и на теб, и на слуховете, които си чул — Мартин бе минал на „ти“. — Руди Фрай е почти мъртъв, имам неразпознат труп в моргата с дупка на врата. Знаеш ли кой ти е поръчал смъртната присъда?

— Досещам се.

— Е, няма ли да ми кажеш?

— Не, още не. Нито на теб, нито на федералните ченгета. Дръж ги далеч от мен за известно време, а? Поне за малко.

— И от какъв зор? — попита Мартин, почти развеселен от последните ми думи.

— Ужасно е важно да довърша онова, за което дойдох. Непременно трябва да открия Катърин Демитър.

— Мислиш, че по някакъв начин убийците са свързани с нея?

— Не зная. Възможно е, макар и да не виждам пряката й връзка с всичко това. Имам нужда от помощта ти, Мартин.

Той прехапа устни.

— Градският съвет се събра на извънредно заседание. Съветниците са пощурели. Смятат, че ако случилото се разчуе, японците ще си търсят друго „тихо“ място. Всички са единодушни, че трябва да те разкараме от тук час по-скоро.

В помещението влезе сестра. Мартин млъкна. Отново се бе ядосал, при това гневът му видимо растеше.

— Търсят ви по телефона, г-н Паркър — рече сестрата. — Детектив Коул от Ню Йорк.

Изправих се. Болката в ръката ме проряза и се засили. Жената ме гледаше с явна симпатия. В този миг нямах нищо против малко симпатия, нечие състрадание, дори съжаление.

— Почакайте — рече тя, усмихната. — Няма нужда да се разкарвате. Ще ви донеса телефона тук и ще прехвърлим разговора.

След малко се върна с апарата, който включи в телефонната розетка на стената. Алвин Мартин се завъртя с несигурно изражение около мен, изведнъж се извърна рязко и с гневни стъпки излетя от стаята.

— Уолтър, ти ли си?

— Обади ми се някакъв помощник-шериф. Какво точно стана?

— Двамина се опитаха да ме очистят в мотела. Жена и мъж.

— Лошо ли си ранен?

— Драскотина на ръката. Нищо опасно.

— Стрелците измъкнаха ли се?

— Тц. Мъжът е в моргата. Жената — в кома. Така поне мисля. Местните работят по отпечатъците и са разпратили снимки. При теб нещо ново? Нещо около Дженифър?

Споменах името й и незабавно се опитах да изтрия появилия се в съзнанието ми образ. Но той видимо бе нещо подсъзнателно. И неизбежно като появила се в обсега на периферното ви зрение фигура.

— На буркана нямаше отпечатъци. Стандартна стъкленица за медицински цели. Опитахме дори да проверим серийния партиден номер чрез производителите, но се оказа, че те нямат подобно производство още от 1992 г. Продължаваме да търсим, проверяваме различни източници, стари досиета, но вероятността е минимална. Хартията се продава във всяка шибана книжарница или магазин за подаръци в страната. И по нея отпечатъци няма. Лабораторните експерти проверяват кожните проби, но дали ще сполучат, един Господ знае. Според техническата експертиза той е манипулирал обаждането дистанционно, така че там надежда също няма. Ще ти се обадя, когато науча нещо повече.

— А Стивън Бартън?

— И там няма нищо определено. Поне от известното на мен. Започвам да мисля, че съм си сбъркал професията. Бил е зашеметен с удар по главата, както каза лекарят още при предварителния оглед. После е удушен, вероятно откаран на онзи паркинг и набутан в канала.

— А ФБР още ли търси Сони?

— Не съм чувал да са си променяли намеренията, но ми се струва, че и те нямат късмет в издирването.

— Изглежда, късметът е рядка стока в момента, а?

— Е, случва се, но това не може да продължи вечно.

— А Купър знае ли какво става при мен?

Счу ми се задавен смях отсреща.

— Не още. Може би ще го уведомя днес по-късно. Него го интересува само едно: името на фондацията да не стига до пресата. Иначе не знам какво е отношението му спрямо наети на временен договор бачкатори, които пукат нечии черепи в разни мотели и извън тях. А при теб какво е положението?

— Местните не са в голям възторг от мен. По-точно обратното. Няма и следа от обекта. Обаче тук има нещо много кофти, само че не мога да го усетя точно. Не мога да ти обясня, всичко е объркано и нелогично. Абе, работата не е чиста.

Той въздъхна.

— Дръж връзка с мен и ме уведомявай за всяко ново развитие. Оттук мога ли да ти помогна с нещо?

— Май не можеш да ми разкараш Рос от главата, а?

— Тц, не е по силите ми. Да беше изчукал собствената му майка, да беше написал името й на стената в мъжкия кенеф, пак нямаше да те мрази толкова. Така че стягай се. Той е на път.

И Уолтър затвори. Много хубаво. След секунда-две чух изщракване на линията. Може би помощникът Мартин обича да подслушва? Защо не, предпазливите ченгета така правят. Той се върна след няколко минути, достатъчно време, че да не свържа явно отсъствието му с евентуално подслушване на телефонния разговор с Коул. Във всеки случай изражението на лицето му бе променено. Значи положението не бе толкова лошо. Дори по-добре, че бе чул какво си казахме с Уолтър.

— Непременно трябва да намеря Катърин Демитър — рекох. — Поначало затова съм и тук. Като свърша тази работа, незабавно изчезвам.

Той кимна.

— Още преди няколко часа наредих на Бърнс да провери повечето мотели в района — рече той. — Жена с това име не е отсядала в нито един от тях.

— Аз това го направих още преди да тръгна от Ню Йорк. Напълно вероятно е да е използвала друго име.

— Да, и аз помислих за такава възможност. Дай ми описание, ще изпратя Бърнс да провери отново.

— Благодаря.

— Само че повярвай, изобщо не го правя заради теб. Просто искам час по-скоро да се разкараш оттук.

— Ами Уолт Тайлър?

— Ако остане време, по-късно ще те отведа до неговата къща.

Излезе и остави вратата отворена. Спря при ченгето, което охраняваше стаята на жената. Влезе възрастната лекарка и грижливо провери превръзката на ръката ми.

— Защо не поостанете още мъничко при нас, да посъберете сили? — любезно попита тя.

Благодарих и отклоних поканата.

— Така си и мислех — рече тя и кимна към шишенцето с болкоуспокояващи, което ми бе дала. — Но от тези може да ви се доспи, да знаете.

Отново благодарих за предупреждението и станах. Тя ми помогна да облека сакото на голо — направо върху превръзката. Ризата ми не ставаше за нищо. Прибрах лекарствата в джоба, въобще не възнамерявах да пия от тях. По лицето й прочетох, че тя се досеща и за това.

Мартин ме откара до шерифството. Мотелът бе запечатан, а дрехите ми отнесени в неговия офис. В участъка се изкъпах, след като увих ранената ръка с найлонови торбички. После легнах в една от килиите и спах, докато дъждът спря.

Някъде рано следобед пристигнаха две федерални ченгета и незабавно започнаха да ме разпитват. Разпитът им обаче се оказа доста формален, което ме учуди. Докато си спомних, че специалният агент Рос пристига със самолет някъде привечер. До 17,00 часа жената още не бе дошла в съзнание. Отидох да вечерям в малкото ресторантче. Мартин ме намери там.

— Бърнс дали откри нещо около госпожица Демитър?

— Не я е и търсил. Цял следобед е зает с агентите на ФБР. Обеща, че преди да се прибере, ще провери мотелите отново. Ако открие нещо, незабавно ще ми се обади. И ако все още имаш мерак да говориш с Уолт Тайлър, да тръгнем веднага.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Уолт Тайлър живееше в доста овехтяла, но боядисана в бяло и чиста дървена къщичка. От едната й страна бяха наредени десетина автомобилни гуми за продан, според надписа, който бе закачил на пътя на неколкостотин метра от дома му. Продаваше и други вещи, в различно състояние. Беше ги натрупал около застланата с чакъл алея и удивително спретнатата моравка пред къщата. Забелязах две полуразглобени косачки, автомобилни двигатели и части за тях, ръждясала спортна екипировка, включително щанги с различни тежести.

Самият Тайлър бе висок, леко приведен мъж, почти напълно побелял. Личеше си, че е бил красавец, както и бях познал още на снимката. Вървеше грациозно, леко небрежно, сякаш не му се искаше да признае, че годинките са си минали, с тях са си отишли и напетата фигура, и младежкото лице, жертва на стотици грижи и проблеми, както и безбрежната болка на загубил единственото си дете родител.

Във всеки случай поздрави Алвин топло. С мен се здрависа въздържано. Изглежда, не му се искаше да ни кани. Предложи да седнем на верандата, макар че се канеше да вали. Той се настани на удобен плетен стол, а на нас предложи метални градински столове. Те видимо бяха част от непълен комплект, също за продан.

Не каза нищо на жена си, но тя почти веднага изнесе кафе в прилични порцеланови чашки. По-млада от него поне с десетина години, тя също е била хубавица навремето — това и при нея личеше на пръв поглед. И все още си беше, с една по-улегнала, по-зряла елегантност на привлекателна жена, която не се бои от старостта и знае, че лицето й се е променило от бръчките, но не е загубило очарованието си. Хвърли бърз поглед на Тайлър и той се усмихна леко за пръв път, откакто бяхме дошли. Тя му върна усмивката и си влезе в къщата. Повече не я видяхме на верандата.

Мартин започна да говори, но Тайлър го спря с ръка.

— Зная защо сте дошли, господин заместник-шериф. Има само една възможна причина. Иначе не бихте довели непознат човек у дома.

Изгледа ме внимателно, в леко зачервените му очи проблясваше и известно любопитство, да не кажа симпатия.

— Вие сте човекът, който прострелял убийци в мотела и счупил няколко глави в бара, нали? — попита и се усмихна. Говореше като образован човек. — Вълнуващ живот водите, а? Боли ли ви рамото?

— Наболява, да.

— И мен ме раниха в Корейската война. В бедрото. Здраво болеше. Какво ти здраво, не можех да стоя на едно място.

Примигна при спомена и замълча. Някъде наблизо загърмя. Идваше буря и наоколо притъмня. Погледнах Тайлър отново. Той също ме гледаше, но вече без усмивка.

— Г-н Паркър разследва един случай, Уолт. Той е детектив — обади се Мартин.

— Вижте, г-н Тайлър, търся едно лице — започнах аз. — Една жена. Може би я помните, казва се Катърин Демитър? Тя е малката сестра на Ейми Демитър.

— Знаех си, че не сте журналист. Алвин не би довел тук някой от тези… — замисли се за подходяща дума и я намери — … пиявици.

Отпи от кафето, бавно, тихичко, сякаш се въздържаше да коментира повече. Оставих го да премисли въпроса ми.

— Помня я — рече накрая Тайлър. — Но не си е идвала, откакто почина баща й, а това е повече от десет години. То сега за какво да си идва?

Това вече започваше да ми прилича на папагалско ехо. Много пъти бях чувал все същото изречение.

— И все пак мисля, че си е дошла. А връщането й може да има връзка само със случилото се преди години — отвърнах твърдо. — Вие сте един от малцината, останали в градчето, г-н Тайлър, вие, шерифът и неколцина други, които знаете какво е станало тогава.

Допускам, че много години не бе говорил на тази тема, на глас поне. Но съм сигурен, че не е минавал и ден, без да си мисли за случилото си; може би понякога подсъзнателно, без да си дава пълна сметка за това — като много, много стара болка, която никога не ви напуска, но заглъхва и вие я забравяте, само за да се върне по-късно и отново да напомни за себе си, та макар и съвсем слабо и далечно. Тези мисли и болката са прибавяли постепенно нови и нови бръчки по лицето му. Затова този някога красив мъж бе загубил хубостта си като прекрасна мраморна статуя с разчупени от времето черти, превърната в нещо като спомен за самата себе си.

— Знаете ли, все още я чувам понякога. Стъпки по верандата вечерно време, песните й в градината. Отначало хуквах да я намеря, сигурен, че е тя, че се е прибрала. Без да зная спя ли, сънувам ли… Но повече никога не я видях жива и след време спрях да тичам, макар че пак я чувам. Но не така често.

Може би е видял или прочел нещо в лицето, в очите ми, въпреки че вечерта настъпваше и бе почти тъмно. Нещо, което да го накара да усети съпричастието в мен и сам да го изпита. Не мога да зная със сигурност и той не даде никакъв знак, че знае нещо за мен или че имаме нещо общо, като например желание да споделиш и да чуеш чуждата скръб, но в същия миг спря да говори. И нещо неусетно помежду ни се докосна, като ръцете на двамина отколешни пътешественици, поели по дълъг, тежък път, често споделящи трудностите, намиращи упование един в друг.

— Тя бе единственото ми дете — продължи след малко Тайлър. — Изчезна един есенен ден на път от града за дома. И никога повече не я видях жива. Показаха ми кости и пепел, но онова не бе тя. Съпругата ми — покойната ми съпруга — подаде молба до полицията, но никой не дойде при нас в продължение на няколко дни. Ние я търсихме из съседните поля и ниви, и по къщите, и къде ли не. Чукахме от врата на врата и разпитвахме хората дали са я виждали, дали знаят нещо. Никой не знаеше нищо. После, на третия или на четвъртия ден, дойде един от заместник-шерифите, арестува ме и ме обвини, че съм убил собствената си дъщеря. Държаха ме затворен два дни, биха ме, наричаха ме насилник, перверзен тип, който гони децата, но никога не им казах нищо друго освен истината — така както я знаех. След седмица ме пуснаха. Но малкото ми момиче вече никога не си дойде.

— Как му бе името, г-н Тайлър?

— Казваше се Ета Мей Тайлър и бе на девет години.

Чувах шепота на околните дървета, дъските на покрива проскърцваха, къщата леко въздишаше, като че намества стария си скелет, и притихваше. В двора висеше стара детска люлка, вятърът я клатеше и местеше напред-назад. Навсякъде наоколо усещах чуждо присъствие, нечие движение — докато говорехме, сякаш думите ни бяха разбудили нещо, потънало в дълбока дрямка и спало непробуден сън години наред.

— Три месеца по-късно изчезнаха две други деца. И двете чернокожи. През една седмица стана. Времето беше бая студено. Хората помислиха, че първото — то се казваше Дора Лий Паркър, може да е пропаднало през леда в някоя от тукашните реки. Това дете, Дора… много обичаше да се пързаля по леда. Реките бяха претърсени, повечето водни басейни в района — също, но безуспешно. Полицаите отново идваха и пак ме разпитваха, и известно време съседите ме гледаха някак особено, нали се досещате защо? Мина малко време, интересът на полицията съвсем угасна. Ставаше дума за чернокожи деца, пък и никой не пожела да свърже двата случая.

— Третото дете не бе от Хейвън. Бе момче от Уилсвил, на около четиридесет мили оттук. Пак чернокожо, името му бе… — Тайлър се замисли, хвана се за челото и затвори очи. — … Боби Джойнър, да. По това време хората вече се уплашиха и изпратиха депутация до шерифа и кмета.

Изглежда, Тайлър се развълнува и южняшкият акцент започна да му личи.

— Родителите не пускаха вече децата да си играят навън, особено по тъмно. А полицията разпита всеки чернокож на мили наоколо, дори и някои бели също, особено бедните и тези, за които се знаеше, че имат хомосексуални наклонности.

След това ми се струва, че настъпи период на изчакване. Онези изчакваха чернокожите да се успокоят, нещата да се нормализират, хората отново да станат невнимателни. Но всички се страхуваха и никой не забрави случилото се. И така продължи месеци наред, до началото на 1970 година. Тогава изчезна малката Ейми Демитър и нещата коренно се промениха. Полицията отново започна да разпитва хората поред, в целия район, с радиус мили и мили. Записваха показанията, започнаха организирани претърсвания. Но пак нищо не откриха. Все едно момиченцето бе пропаднало вдън земя.

— А нещата се влошиха за чернокожите. Сега вече полицията реши, че има връзка с изчезналите безследно деца от предишните случаи. Повикаха ФБР. По това време вече, хванеха ли чернокож по улиците по тъмно, най-често го арестуваха. Обичайно бе и да го набият. Но онези…

Тайлър отново използва същата дума, под която видимо разбираше убийците. Произнасяше я с особен глас и поклащане на главата, жест на ужас и удивление от онова, което могат да сторят някои човеци. На други човеци.

— Онези обаче, изглежда, харесваха делата си, изглежда, им се услаждаха, да… и не можеха да спрат. Жената се опитала да отвлече едно момченце в Бейтсвил, но била сама, а то се борело, ритало, хапело, издраскало я по лицето и успяло да избяга. Тя го подгонила, но не успяла да го хване и се отказала. Вече знаела какво я очаква.

— Момченцето се оказало умно. Разпознало марката на колата, описало жената, дори запомнило някои от цифрите на регистрационния номер. Но чак на следващия ден някой си спомнил за колата и тогава тръгнали да дирят Адилейд Модайн.

— Кой? Полицията ли?

— Не, не полицията. Тълпа хора — някои от Хейвън, други от Бейтсвил, двама-трима от Янси Мил. Шерифът не бил в града, когато това започнало, а хората от ФБР си били тръгнали. Когато тълпата стигнала до дома на Модайнови, с нея бил и Ърл Лий Грейнджър, тогава още заместник-шериф. Адилейд не била там, само брат й бил в къщата. Скрил се в мазето, но те разбили вратата и влезли.

Тайлър отново замълча. В мрака чувах дишането му, чух и как трудно преглътна на няколко пъти и разбрах — и самият Уолт е бил там.

— Той каза, че не знае къде е сестра му, не знае нищо за убити деца. Затова го обесиха на една от гредите и го обявиха за самоубийство. Доведоха доктор Хайъмс да го освидетелства като такова, макар че таванът бе поне на четири метра и нещо от земята. И нямаше начин да се е качил там и да се е обесил сам, освен ако е можел да ходи по стените и тавана като муха. Хората по-късно се шегуваха, че брат Модайн толкова много копнеел да се обеси, че се качил на гредата без чужда помощ. Просто от мерак.

— Казахте преди малко, че жената е била сама при опита си да отвлече детето — попитах Тайлър. — Откъде са били сигурни, че и братът е замесен?

— Не знаеха, поне не бяха сигурни. Но тя е имала нужда от помощник. Сама не би могла да свърши всичко. Трудно е да се оправиш сам с едно дете. То се съпротивлява, рита, хапе, вика за помощ. Вероятно затова не е и успяла последния път. Защото не е имало кой да й помогне. Поне така си мислеха хората.

— А вие лично?

Тишина.

— Знаех, че онзи младеж не е убиец. Той беше слаб… и мек. Хомосексуалист. Хванали го с едно друго момче в частното училище и извикали родителите му да си го приберат. От сестра си бях научил това. Тя пък го бе чула в града. Чистеше по къщите на богатите. Е, бяха успели да потушат случая и донякъде клюките, но приказките си вървяха. Някои хора са го подозирали и преди това. Когато сестра му се опитала да отвлече детето, е, доста мъже решиха, че и той има ръка в цялата работа. Предполагам, че наистина е имал пръст в нейните дела. Не зная дали…

Тайлър погледна към Мартин и заместникът кимна с глава.

— Продължавай, Уолт. Аз самият зная някои неща. Не казваш нищо, за което да не съм помислял.

Но Тайлър вече изглеждаше притеснен. Все пак кимна, повече на себе си, отколкото на нас, и продължи.

— Сега, заместник-шерифът Ърл Лий… той знаеше, че младежът не е замесен. Защото беше с него същата нощ, когато се е случило онова с Боби Джойнър. И други нощи също.

Стреснат, погледнах Алвин Мартин. Той гледаше в пода и бавно клатеше глава.

— А вие откъде знаете това? — попитах.

— Ами, видях ги — просто отвърна Тайлър. — Зърнах колите им, паркирани извън града, под едни дървета. Същата нощ, когато бе отвлечен Боби Джойнър. По онова време бродех нощем по полята, просто за да се махна от къщи и да не си мисля черните мисли. Макар че бе опасно, като се има предвид какво ставаше. Видях колите, промъкнах се тихичко и ги видях. Модайн бе… на земята… върху шерифа. После се качиха в едната кола и шерифът го…

— И сте ги виждали и друг път заедно? Да вършат същото?

— Да, на няколко пъти. На същото място.

— И заместник-шерифът остави тълпата да обеси младежа?

— Не каза нищо, мълчеше си от страх да не разберат за него — рече Тайлър и чух, че се изплю в тъмното. — Стоеше отстрани и гледаше как го бесят.

— А сестрата? Какво стана с Адилейд Модайн?

— Търсиха и нея. Преобърнаха цялата къща, претърсиха околната местност, полята, но я нямаше. Тогава някой забеляза, че гори стара къща на Ийст Роуд, на около десетина мили от града, където се разрази голям пожар. Старият Томас Джойнър складирал там боя и запалителни материали, да са надалеч от децата. Когато загасиха пожара, намериха силно обгорен труп. Казаха, че е на Адилейд.

— Как направиха разпознаването?

Отговори ми Мартин.

— До трупа имало чанта, с останките на доста пари, лични вещи, документи, сред които банкови бордера. На тялото намерили бижута, за които се установило, че са нейни. Плюс златен браслет с диаманти, който тя винаги носела. Бил на майка й според познати. Зъбите отговаряли на зъболекарския й картон. Старият доктор Хайъмс го дал за сравнение. Той работел по съвместителство със зъболекаря по време на отпуските му. Същата седмица него го нямало.

— Изглежда, че се била укрила там, може би е чакала брат й или някой друг да дойде да я вземе, и заспала с горяща цигара в ръката. Освен това намерили алкохол — пиела е вероятно, за да се стопли. Цялото място бе съвсем изгоряло. Наблизо намерили колата й, в багажника имало чанта с нейни дрехи.

— Помните ли нещо по-специално за Адилейд Модайн, г-н Тайлър? Нещо, което би могло да обясни…

— Какво има за обяснение? — прекъсна ме той. — Защо го е направила ли? Или дали някой й е помагал в стореното? Лично аз не мога да обясня тези неща, дори и сам на себе си. Имала е нещо в себе си, много голяма сила, но тя е била тъмна сила, зла. Ще ви кажа нещо, г-н Паркър, да, ще ви кажа. Адилейд Модайн е от онези хора, които се раждат със самото зло или в него самото. Не съм виждал същество по-приближено до Сатаната в най-чистия му вид, а аз, г-н Паркър, съм виждал много злини, гледал съм как бесят мои братя по дърветата и палят огън под тях, докато са още живи. Адилейд Модайн е далеч по-зла от хората, които вършеха тези неща. И колкото и да се опитвам да разбера някои неща, те не подлежат на обяснение, освен ако човек не вярва в нечестивия и ада. Само така можем да я приемем и нея, и делата й. Тя бе изчадие адово, творение на Мрака.

Замълчах, опитвах се да анализирам и балансирам казаното. Уолт Тайлър ме гледаше в очите, докато седях тежко замислен. Сигурен бях, че отлично разбира какво ми се върти в главата. Не бих могъл да го виня за това, че е премълчал истината за връзката между брата Модайн и сегашния шериф Ърл Лий Грейнджър. Подобно твърдение би станало причина за смъртта му, особено по онова време, още повече, че бе чернокож. Още повече, че не би доказало нищо за или против евентуалното съучастие на младежа в извършените от сестра му убийства.

При това, ако оценката му за брата и направената характеристика бяха верни, то тогава Уилям Модайн едва ли е бил убиец на деца. Същевременно мисълта, че е пострадал някой, незамесен в убийството на собствената му дъщеря, вероятно е мъчила Тайлър през всичките тези години.

И все пак част от цялата история все още оставаше неизяснена.

— Намериха децата на следния ден, след като отново бяха подновили търсенията — каза след малко Тайлър. — Едно момче тръгнало на лов и се подслонило за известно време в постройка в имението на Модайнови. Кучето му започнало да души, да рови с лапи около капака на мазето, да вие. Момчето разбило ключалката на капака в пода, кучето слязло долу, а момчето — след него. После излязло ужасено и хукнало да търси полицаите.

— Там имало четири тела, на моето момиченце и на три други. Те…

Той млъкна и лицето му се сбърчи, но успя да се овладее и не се разплака.

— Няма нужда да говорите повече — рекох тихо.

— Не е така. Трябва да знаете всичко — рече той и продължи с още по-висок глас, който изведнъж заприлича на стенание на ранено животно. — Трябва да разберете какво бяха направили на тези деца, на моето момиче. Били са изнасилени, измъчвани… пръстите на моето дете бяха счупени и смачкани, костите извадени от ставните гнезда.

Сега вече се разплака и вдигна ръце високо към небето, сякаш се обръщаше за помощ и възмездие към Бога.

— Как са могли да сторят това на деца, а? Как?

След малко потъна в себе си и млъкна. Стори ми се, че за миг зърнах лицето на съпругата му на прозореца.

Постояхме още малко и се изправихме да си ходим.

— Господин Тайлър — казах тихо. — Ще ви питам само още едно нещо. Къде е онази къща? Където са били намерени децата?

— На около три-четири мили нагоре по пътя оттук. Там някъде започва и старото имение на Модайнови. В началото на черния път, който води към него, има каменен кръст. Къщата е вече почти напълно разрушена. Стърчат останки от стени, малка част от покрива все още стои. Щатската администрация бе планирала мястото да се разчисти, но някои от нас протестираха. Настояхме да остане и да напомня на хората за случилото се. И развалините все още са там.

Тръгнахме си след тези думи. Но той ме повика, преди да съм слязъл по стълбите на верандата.

— Господин Паркър! — гласът бе укрепнал. Не потрепваше, макар скръбните нотки в него да звучаха все така силно. Обърнах се да го погледна.

— Г-н Паркър, този град е мъртъв. Обитават го духовете на убити деца. Намерете младата Демитър и й кажете да се връща там, откъдето е дошла. За нея тук няма нищо друго освен мъка и страдание. Кажете й го веднага. Чувате ли ме? Кажете й го незабавно след като я намерите!

По границите на малката градина сякаш пробягаха смътни стенания, вятърът зашепна в дърветата. Стори ми се, че някъде извън очертанията на видимото зърнах някакво движение — там, където мракът ставаше почти черен и непробиваем за зрението. Раздвижиха се мрачни фигури, отстъпиха и се стопиха, сякаш побягнаха от светлините на къщата, които бяха запалени при нашето тръгване. Счу ми се нещо като детски смях.

После останаха само клоните на вечнозелените растения, които помахваха на мрака и като че го отпъждаха от къщата. И празният звън на ръждясала верига в купа машинарии върху моравата.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

На брега на Касуарина, по делтата на Ириан в индонезийска Нова Гвинея, живее племе, наречено асмат. Членовете му наброяват около двадесет хиляди и са истински ужас за всичко живо наоколо. На езика на племето асмат означава „хората — човешки същества“ и тъй като те определят себе като единствените човеци, то всички останали са сведени до статута на нечовеци с цялото многообразие, което това съществително би означавало или предполагало. Асмат имат точна дума за останалите: наричат ги mandwe. Тази дума значи „ядивните“, т.е. онези, които стават за ядене.

Хайъмс нямаше отговор на въпроса ми защо Адилейд Модайн би могла да извърши всичко онова, което бе сторила, нито пък Уолт Тайлър ми отговори пряко на него. Може би тя и подобните й имат нещо общо с асмат. Може би в ближните те виждат създания, които са далеч под човешко ниво, затова и техните страдания не ги вълнуват; нито имат някаква стойност в чисто човешката житейска равносметка, като изключим удоволствието, което могат да им предоставят. „За боговете свише сме ний играчка, като мухи за жестокосърдечни деца. За развлечение ни те убиват“ — бе написал Шекспир.

Спомням си един разговор с Улрич. Беше след срещата ми с леля Мари Агиляр. Бяхме се върнали в Ню Орлиънс и вървяхме по „Роял стрийт“, покрай старото имение на мадам Лелори, където преди много години роби били завързвани с вериги и измъчвани жестоко в едно таванско помещение, докато един ден пожарникари ги намерили и разгневена тълпа прогонила мадам Лелори от града. Отбихме се в „При Ева“ на Мегъзин и Улрич поръча бира „Джакс“ и сладки картофи. Прокара пръст по запотената бирена бутилка, а после го облиза.

— Миналата седмица прочетох един от докладите на бюрото — започна той. — Мисля, че бе обзорен материал за серийните убийци. За самото понятие, какво включва и предполага то, за това докъде сме стигнали и каква линия следваме в работата си, по какви пътища вървим. Такива неща.

— И по какви пътища вървим? — попитах го аз.

— На майната си вървим — рече той. — По дяволите, там отиваме. Тези типове са нещо като вирус. Или като бързо разпространяващи се бактерии, от които спасение няма, а цялата страна е нещо като опитен полигон или една огромна тест стъкленица. Според анализа на ФБР всяка година умират около пет хиляди души — жертви на серийни убийци. Това означава четиринадесет американци всеки ден. Кой иска да слуша такава мрачна статистика, а? Кажи ми? Дали онези, които гледат Опра или Джери Спрингър по телевизията, или са абонати на Джери Фатуел? Тц, тц, Птицо. Четат за тях по вестници и списания или наистина ги виждат по телевизията, но това става само и само когато хванем някой от онези изверги. През останалото време нямат и най-бегла идея какво става около тях.

Отпи дълга глътка от бирата.

— Най-малко петстотин серийни убийци има в САЩ в сегашния момент. ПОНЕ петстотин. Те са отговорни за двадесет и пет на сто от убитите в резултат на някакво престъпление.

Вече изстрелваше факти и цифри като автомат и подчертаваше смисъла на всяка следваща статистика, като чукаше с биреното шише по масата.

— Деветима от общо десет жертви са мъже, осем от същата десетка са бели, един от пет убити никога няма да бъде намерен. Никога, ти казвам.

И знаеш ли кое е най-страшното нещо, а? Ние, американците, сме на първо място в света по брой на серийните убийци. Добрите стари Съединени американски щати са номер едно по отглеждане на тези шибаняци. Просто си ги създаваме сами. Три четвърти от тях работят и живеят тук — в Америка. Ние сме водещият световен производител на серийни машини за убиване. Това е симптом на болестно състояние, нали? Това е положението. Нацията боледува и отслабва, тези хора са като ракови образувания; колкото повече растем, толкова повече нараства и техният брой.

И още нещо. Колкото повече се увеличава американското население, толкова повече хората се отчуждават един от друг. Вече сме толкова много, че живеем едва ли не един върху друг, но дистанцията помежду ни се увеличава и в социално, и в духовно, и в морално отношение. Повече от всякога преди. А тези гадове се множат, те се появяват сред нас с ножове, примки и револвери и се оформят едва ли не като някаква каста, доминираща над жертвите си. Някои от тях дори притежават инстинкта на полицаите. Освен това се подушват един друг като крастави магарета през девет дерета. Открихме един тип в Ангола през февруари, комуникираше със заподозрян убиец на деца в Сиатъл чрез основани на Библията кодови фрази. Бог само знае как тези двама изроди са се свързали, но връзката им бе факт.

Има нещо доста странно около този тип убийци — повечето от тях са по-зле от останалата част на човечеството. Те са неадекватни — в сексуално, емоционално или физическо отношение, каквото и да е то, и си го изкарват на околните. Те нямат… — Улрич размаха ръце във въздуха. Търсеше подходяща дума — … нямат визия. Не могат да излязат от дребнотата на онова, което вършат. Нямат целенасоченост, да. Липсва им мащабност. Те са просто крайният резултат на някаква фатална грешка на гените.

Ами жертвите? Те постъпват толкова тъпо, те дори не могат да разберат какво става около тях самите. Тези убийци са нещо като сигнал за пробуждане на обществото, но никой не обръща внимание и нещата се задълбочават все повече и повече. Създава се нещо като пропаст, а убийците това и чакат. Протягат ръка и си избират жертвата. Ще ни избият един по един и обществото няма да се събуди. А ние се надяваме само на едно: да го правят по-често, та дано хванем някакъв почерк, нещо общо в изпълнението, та да запушим пропастта и дано ги изловим. Трай коньо за зелена трева. Това ни е тъпата философия.

Допи бирата и вдигна ръка с празното шише, за да го види келнерът и да донесе друга.

— Въпрос на дистанция — изведнъж рече той, загледан към улицата. Но очите му не виждаха хората и движението там, а бяха зареяни нейде далеч, взрени в нещо съвсем друго. — Дистанция, да. Между живота и смъртта, между ада и рая, между нас и тях. Те трябва да скъсяват тази дистанция, за да се приближат до нас и да ни уловят. Но всичко е въпрос на дистанция, както казах. А на тях им харесва именно дистанцията.

Дъждът пред прозореца се лееше като из ведро, а аз си мислех, че Адилейд Модайн, Пътника и хилядите други, бродещи из Америка техни подобия са обединени именно около въпросната дистанция от обичайната човешка маса. От тълпата. От обикновените човеци. Ядивните. Може би приличат на жестоки момченца, които си умират да мъчат животни или да вадят рибките от аквариума у дома, за да се наслаждават на гърча, на отчаяната борба за живот, на предсмъртните мъки.

При това Адилейд Модайн ми се струваше далеч по-жестока от другите, защото бе жена. Онова, което бе направила, е не само противно на законите и морала, противно на всичко останало, което наричаме с красиви думи, противно на правилата, които държат човечеството в определено подчинение и му пречат да се самоунищожи; то е противно на самата женска природа. Жена — убийца на дете, предизвиква у нас не само отвращение или ужас. Тя ни води и до отчаяние, до страх и липса на вяра в устоите на живота, на обществото, което сме си устроили. Защото обикновеният човек смята, че жената е призвана да създава живот, а не да го отнема; че жената трябва да бъде нежна и добра, че никога не бива да посяга на дете. Спомнете си Лейди Макбет, която моли боговете да й отнемат пола, за да убие стария крал; така и всяка жена, която убива, е, изглежда, превърната в безполово същество, лишена от основните си характеристики и функции. А Адилейд Модайн бе като нощните фурии и харпиите при Милтън[39], „привлечени от мириса на детска кръв“.

Лично аз не мога да понасям смъртта на дете. Смазва ме. Убийството на дете неизменно води със себе си и смъртта на надеждата, смъртта на бъдещето. У мен постоянно трепти споменът за нежното дишане на заспалата Дженифър, кроткото издигане и спускане на гръдния й кош, полузавита в креватчето си, с отметнати назад ръчици, блажено унесена в спокоен сън; за това как изпитвах задъхващо чувство на благодарност, че я имам, чувство на облекчение и надежда, което идваше с всеки полъх на дъха й.

Заплачеше ли, взимах я в ръце и дълго я люлеех, за да я успокоя и приспя отново, изчаквах хлипанията постепенно да заглъхнат и да преминат в спокойния ритъм на съня. И когато това станеше, навеждах се бавно, внимателно, безразличен към болката в уморения гръб, и я поставях в леглото. Когато Съдбата ми я отне, изстрадах смъртта на един цял Свят и на Бъдещето, отново и отново, безброй пъти.

Наближавахме мотела, а чувството на отчаяние се засилваше все повече и натежаваше на плещите ми като непосилно бреме. Хайъмс бе заявил, че никога не е забелязвал нещо особено в Модайнови, което да говори за белязана и тъмна кръв, обременена със силите на Злото. Уолт Тайлър пък ми каза, ако мога да смятам думите му за истина, че вижда Злото само в Адилейд. Тя бе живяла сред същите хора, отрасла помежду им, може би дори играла с тях като дете, посещавала същата църква, била е свидетел на техния живот, женитби, на появяването на бял свят на техните деца. А после бе преследвала същите тези деца като свиреп звяр в нощта и никой не я бе подозирал нито за миг.

Мисля си, че копнеех за сила, каквато не можех да притежавам. Силата да различавам Злото. Способността да застана пред тълпа хора и да надникна зад лицата им. Да видя или усетя развалата и корупцията, грозното и опасното. Тази мисъл събуди спомен за едно убийство в щата Ню Йорк преди години. Тринадесетгодишно момче на име Ерик Смит бе отвело дете на име Дерик Роби в горите около Савона. Бе го душило до безсъзнание, после пребило до смърт с камъни, накрая изнасилило с пръчка. Смит бе оставил трупа в гората, преди да си тръгне, го залял с червена на цвят безалкохолна напитка, която носел в торбичка заедно със закуската си.

Шест дни по-късно Смит сам призна за убийството.

— Просто видях детето и исках да го нараня, да го заболи много — бе обяснил той в полицията. Но аз бях запомнил за цял живот не думите на Смит, а тези на дядо му.

— Боже мой, Боже мой! — бе възкликнал възрастният човек. — Би трябвало да съм забелязал тези наклонности. Длъжен съм бил. Не може да не е имало нещо, което да говори за тях…

Прогоних образа от съзнанието си и попитах:

— Дали мога да намеря снимки на Адилейд Модайн?

Челото на Мартин се сбърчи.

— Вероятно има заведени към делото още при първото следствие. И в библиотеката може да има. Там поддържат нещо като градски архив, прибран е в мазето. Годишници, вестникарски снимки. Може би ще откриеш нещичко. Защо питаш?

— От любопитство. Тя носи отговорността за множество неща, които са се случили на вашия град. Но ми е трудно да си я представя физически. Ще ми се да зърна очите й.

Мартин ме изгледа озадачено.

— Мога да помоля Лори да надникне в библиотечните архиви. Мога да опитам и друго: Бърнс да прегледа нашите досиета, но това ще отнеме доста време. Те са прибрани в кутии и системата на картотекиране е остаряла, може би и неточна. Доста работа само за задоволяване на нечие празно любопитство, а, не мислиш ли?

— Ще бъда много благодарен, ако го направиш.

Мартин само изгрухтя, без да каже нищо определено. След малко, когато мотелът се появи отдясно, спря колата до банкета.

— Нещо за Ърл Лий да кажа…

— Ами кажи.

— Шерифът е свестен човек. Успял е да удържи града след убийствата на Модайн. От онова, което съм чувал, оставам с впечатлението, че той е бил стабилизиращ фактор, така да се каже. Той и доктор Хаймъс и още един-двама. Освен това е почтен и справедлив човек. Лично аз нямам нищо срещу него.

— Ако казаното от Тайлър е вярно, струва ми се, че би трябвало да имаш.

— Може би… Ако Уолт е прав, значи шерифът живее с миналото си, а това невинаги е леко. Той е човек, който носи своя кръст, Паркър. Носи кръста на миналото, пък и своя собствен. Това не е дребна работа. Завиждам му за силата.

Разпери ръце и присви рамене.

— Нещо в мен ми казва, че би трябвало да останеш и да поговориш с него, когато се прибере у дома. Но практичният полицай, също в мен, пък пошушва, че е най-добре за всички нас, час по-скоро да привършваш и да се измиташ оттук.

— Шерифът обади ли се междувременно?

— Не, не е. Той си имаше отпуска и наистина е малко закъснял, но това няма да му го натяквам. Той живее извънредно самотно. Мъж, който обича компанията на други мъже, не би намерил много спокойствие тук.

— Естествено — рекох, а той потегли. След малко неоновата светлина на „Уелкъм ин“ заблестя пред нас.

Телефонът иззвъня точно когато задминавахме бара. Съобщиха му, че жената, която предната нощ се бе опитала да ме убие, е мъртва.

Пристигнахме пред здравния център, там вече имаше две полицейски коли, които бяха препречили входа на паркинга. Видях двамата от ФБР пред вратата. Говореха си нещо. Мартин мина покрай тях, спря, двамата излязохме. Щом ни зърнаха, федералните агенти извадиха пистолетите и се затичаха към нас.

— Хей, момчета, по-леко! — извика им Мартин. — Той беше с мен през цялото време. Приберете оръжието!

— Задържаме го, докато пристигне агент Рос — заяви единият, чието име бе Уилокс.

— Няма да задържате, нито да арестувате никого, поне докато не разберем какво точно става тук — твърдо рече Мартин и застана пред мен.

— Заместник-шериф Мартин, предупреждавам ви, вие надвишавате правата си!

В същия миг, привлечени от виковете, отвътре се показаха Уолъс и Бърнс. В интерес на истината, и което им прави чест, те незабавно застанаха от двете страни на Мартин с ръце на дръжките на пистолетите.

— Както вече казах, няма да има арести — тихо повтори Мартин.

Двамата феберейци се намръщиха, за миг изглеждаха готови да настояват, после се спогледаха и отстъпиха, като прибраха оръжието.

— Агент Рос много скоро ще чуе за това своеволие — изсъска Уилокс, но Мартин го задмина, без да му обърне внимание.

Четиримата, заедно с Уолъс и Бърнс, се запътихме към стаята, където предния ден бе настанена жената.

— Какво стана? — попита ги Мартин.

Уолъс почервеня и запелтечи:

— Мамка му, Алвин, отвън… пред центъра се вдигна глъчка и…

— Каква глъчка?

— Ами запали се двигателят на една кола, на една от сестрите. Не разбрах как стана. В нея нямаше никой, пък и сестрата не я бе ползвала от сутринта, когато пристигнала с нея на работа. Оставих тук вратата само за… може би пет минути. Когато се върнах… намерих я така… ето, виж…

Влязохме в стаята. Кожата й бе восъчнобяла, възглавницата под главата й — цялата в кръв. В ухото й блестеше нещо метално с дървена дръжка. Прозорецът, през който видимо бе влязъл убиецът, бе все още открехнат, стъклото — счупено. Било е направено, за да завърти дръжката и да си отвори. На земята имаше къс кафява хартия, на нея залепени парчета стъкло. Убиецът бе сложил сироп или лепило на хартията. Бе си направил този труд, за да не се вдигне шум при счупването и при падането на стъклата на пода.

— Кой освен теб беше тук?

— Лекарят, сестрата и двамата от ФБР — рече Уолъс.

Междувременно пристигна възрастната лекарка на име Елиз. Изглеждаше разстроена и уплашена.

— Как е станало?

— Някакво острие… мисля, че е шиш за разбиване на лед… през ухото и в мозъка — полузаекна Уолъс. — Когато влязохме, вече беше мъртва.

— И оставил острието на мястото… — рече бавно Мартин, размишлявайки на глас.

— Чисто, лесно, бързо — обадих се аз. — Няма нищо, което да връзва убиеца с убийството, ако го… или я… заловите.

Мартин ми обърна гръб и заговори с помощниците си. Отдръпнах се встрани и след малко се запътих към мъжката тоалетна. Уолъс се загледа след мен. Спрях, хванах се за гърлото с двете ръце и му направих задавена физиономия. Той се извърна с видимо презрение. В тоалетната останах пет секунди. После се измъкнах от задния изход на центъра.

Времето ми изтичаше прекалено бързо. Знаех, че сега вече Мартин упорито ще настоява да му кажа кой ми е изпратил убийците. Агент Рос също няма да закъснее да ме притисне до стената, при това максимално силно. В най-добрия случай ще ме задържи, докато получи исканата информация. Междувременно всяка надежда за намирането на Катърин Демитър ще иде по дяволите. Върнах се в мотела, където бе паркирана колата ми, и отпраших извън града.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Черният път към разрушената къща бе затънал в дълбока кал. Дори колата се движеше достатъчно трудно, сякаш самата Майка Природа бе против моето идване тук. Отново валеше проливно; дъждът и вятърът всячески пречеха на чистачките. Напрягах очи да не пропусна каменния кръст, но успях да го видя и поех по отсрещната отбивка. Първия път изпуснах алеята до къщата и разбрах грешката си едва когато пътят изчезна и пред мен се ширна безбрежно море от кал и изгнили, пречупени и паднали дървета. Бях принуден да правя маневра за обръщане и да се върна бавно и мъчително назад, докато отляво за миг зърнах две малки, полуразрушени колони, а между тях — стените на къщата, чийто покрив почти липсваше, очертана на фона на тъмнеещото небе.

Спрях пред празните очи на прозорците и зейналата дупка, която е била някога врата. Все още парчета от дограмата се валяха по земята, някои от тях прилични на изгнили, изпочупени зъби. Извадих тежкия, но мощен фенер изпод седалката и излязох, а дъждът болезнено зачука по голата ми глава. Затичах към оскъдния подслон, който можеше да предложи един ъгъл от срутената развалина.

Поне две трети от покрива бяха паднали, а под лъча на фенера останалата част изглеждаше черна и овъглена. Видях три стаи: едното помещение очевидно е било кухня и нещо като столова, познах го по останките на стара печка в единия ъгъл; другото бе спалня, сега напълно празна, като изключим един покрит с петна матрак и разхвърлени наоколо използвани презервативи като съблечени змийски кожи; и една по-малка стая, вероятно детска преди години, а сега бъркотия от полуизгнили, полуизгорели греди и ръждясали метални пръти, сред които стари кутии от боя, оставени там от някой, прекалено мързелив да ги отнесе на градското бунище. Навсякъде миришеше на мокро, старо дърво, отдавна загасен огън и човешки изпражнения.

В ъгъла на кухнята бе забутана стара кушетка, пружините стърчаха през изгнилите й възглавници. Бе оставена напряко и образуваше триъгълник с двете съседни стени, от които пък висяха останките от стари тапети. Светнах с фенера върху задната й част, опипах ръба й. Бе влажен, но не и мокър, защото останките от покрива все още я пазеха от дъжда и другите прищевки на времето.

Зад кушетката зърнах квадратен капак на пода, почти в ъгъла между двете стени. Бе малко по-голям от квадратен метър, заключен, краищата му — замърсени и цепнатините запълнени с прах и нечистотии. Пантите бяха почервенели от ръжда, ръждясали бяха и металните шини, които минаваха напряко през него, и заключващият механизъм.

Дръпнах назад кушетката, за да го огледам по-добре, и в същия миг се стреснах — едър плъх се шмугна между краката ми. Избяга и потъна в мрака на съседния ъгъл. Настъпи гробовна тишина. Клекнах, за да разгледам ключалката и езика й. С джобното ножче разчистих, доколкото можах, мръсотията около тях. Ножчето зачегърта върху метал, който светна в мрачината като разтопено сребро. Някой беше сменил заключващия механизъм и това не бе станало много отдавна. Опитах същия експеримент с околния метал — потърках шините с върха на ножчето, но успях да сваля само стара ръжда.

Взрях се в механизма още по-внимателно. Не само че бе сравнително нов, но и онова, което приличаше на ръжда, бе червеникава боя, сложена явно с цел да я имитира и да се слива с цвета на останалата част от капака. Вярно, че ключалката и резето и бяха очукани, но това можеше да се постигне лесно с помощта на тежка автомобилна щанга. Някой си бе свършил работата добре, като се има предвид, че смисълът й бе да будалка само дошли да се натискат и любят тийнейджъри или хлапета, осмелили се да надникнат в „къщата на смъртта“, движени от типичното детско любопитство дали ще им се покажат духовете на отдавнашните покойници.

В колата имах щанга, но хич не ми се излизаше отново под проливния, студен дъжд. Тръгнах из стаите с надеждата да намеря нещо подходящо и скоро открих нужното — лъчът на фенера освети неголям, но дебел метален прът. Взех го и го подхвърлих на дланта си. Бе достатъчно тежък. Вкарах го под езика на ключалката и натиснах. За миг ми се стори, че ще се огъне или счупи, но след това чух остро изпукване и ключалката поддаде. Дочупих я с още една подобна операция, издърпах резето до край и с мъка повдигнах скърцащия капак.

Отдолу ме лъхна силна, тежка смрад на разложено и стомахът ми реагира за миг. Покрих уста с длан и се дръпнах настрани, само след секунди повърнах буйно, а ноздрите ми регистрираха и новата воня. Трябваха ми няколко минути, за да ми се успокои стомахът и да успея да се съвзема. Подишах чист въздух навън, изтичах до колата и извадих парцала, с който си бърша прозорците. Напръсках го със спрея за размразяване и го овързах около носа и главата. От химикала ми стана гадно, но сложих флакона в джоба в случай, че трябва да напръскам парцала отново.

Върнах се в къщата и тръгнах надолу по стълбата. Въпреки че дишах през импровизираната маска и усещах изкуствено ароматизирания спрей, зловонието на разложена човешка плът бе нетърпимо. Почти. Слизах внимателно, държах се със здравата ръка за парапета, с болната стисках фенера и осветявах пътя в краката си. Не ми се щеше да се препъна в някое повредено стъпало и да се просна някъде в мрака отдолу.

В подножието на стълбата лъчът попадна върху нещо бляскаво, подобно на метал и синьо-сив плат. В краката ми лежеше едър мъж на около шестдесет години, с подгънати под тялото колене и захванати с белезници на гърба ръце. Прилоша ми. Лицето бе сивкаво, на челото имаше грозна рана. Черна дупка с назъбени, неравни ръбове, същинска експлодирала звезда. За миг помислих, че е изходна рана, но като придвижих светлината на фенера назад, забелязах другия отвор. Той бе много по-голям, в лъжовните сенки изглеждаше почти огромен. Виждах разлагащата се мозъчна тъкан отдолу, а в основата дори и върха на гръбначния стълб.

Сигурно са стреляли с допрян в главата му пистолет. На челото около отвора имаше черни сажди и дребни петна от изгорял барут. Звездоподобната форма се е получила от огромния натиск на газовете при излизането им между кожата и костта отдолу. Те са се разширили в изходната точка и са разкъсали плътта и костта именно по този начин. Типичен резултат при контактна рана от упор. Куршумът бе излязъл с максимум поражение, отнасяйки значителна част от черепа и тила. Контактната рана обясняваше още и необичайната позиция на тялото. Бил е застрелян, докато е бил на колене пред убиеца си, гледал е в дулото на пистолета, при влизането на куршума е паднал назад и леко встрани. В сакото му намерих портфейл с шофьорско удостоверение. На името на Ърл Лий Грейнджър.

Катърин Демитър лежеше полусвлечена, полуопряна на стената срещу стълбите. Вероятно Грейнджър я е зърнал, когато е слизал по стълбите. А може да е бил и блъснат. Тя се бе свила като парцалена кукла, краката й — прострени напред, ръцете — опрени на пода с дланите надолу. Единият й крак бе прегънат в неестествен ъгъл, явно счупен под коляното. Стори ми се, че са я хвърлили отгоре, а след това са я влачили до стената, за да я оставят в сегашното положение.

Бе застреляна в лицето; с един куршум, отблизо. На стената зад главата й се виждаха засъхнала, съсирена кръв, мозъчна тъкан и парченца кости. Същински кървав ореол. И двете тела бяха започнали да се разлагат бързо в мазето, което се простираше по цялата квадратура на основата на къщата.

По кожата на Катърин се бяха образували мехури, от очите и носа вече струеше типичната за разложението течност. По лицето шаваха паячета и стоножки, мърдаха из косите й, ловяха по-дребните насекоми, които вече се хранеха от човешката плът. Жужаха мухи и мушички. Помислих, че смъртта е настъпила преди два-три дни, не повече. Огледах останалата част на мазето. Не открих нищо освен полуизгнили купчини вестници, картонени кутии със стари дрехи, наредени греди, все едно и също — вещи, оставени от хора, живели преди нас, отдавна отминали в забвение.

Внезапно долових звук: внимателно пристъпващи крака горе, дебнещи стъпки, грижливо заобикалящи предметите по пода, за да не правят шум. Мигом хукнах нагоре по стълбата. Напразно. Който и да бе онзи там, ме чу. Престана да се крие и затича. Още докато правех първите крачки към върха, грозното скърцане на пантите предизвести съдбата ми. Пред очите ми квадратът с нощното небе и звездите по него започна да се смалява и почти изчезна. Миг преди това проехтяха и два изстрела, пуснати наслуки. Куршумите изсвистяха около мен и се забиха някъде в стената отзад. Все пак в последната секунда успях да вмъкна фенера в процепа между капака и рамката. Отгоре някой изпухтя, усетих нечий крак да го рита навътре. Стиснах фенера с все сила, за да не го изпусна. Успях да задържа, но раненото рамо ме заболя жестоко от усилието.

Сега нападателят бе стъпил върху капака и колкото можеше, риташе фенера. Чух цвърченето на уплашени плъхове долу в мрака, но почти не им обърнах внимание. Представете си положението ми: да попадна в такъв капан, където никой никога няма да ме намери! В същия миг в съзнанието ми се появи и друг образ — сиволиката Катърин Демитър се раздвижва и полазва нагоре по стълбата — към мен. Бялата й ръка се протяга и ме хваща за глезена. Влачи ме надолу, надолу — към нея…

Бях се провалил. Бях я изоставил на съдбата й. Не успях да я предпазя от насилието в тази дупка, където преди нея четири дечица бяха намерили ужасяваща, невидима за околните смърт. Бе се върнала на лобното място на сестра си и в някакъв сюрреалистичен спектакъл бе изиграла собствената си кончина, както може би я е сънувала в кошмарите си преди това. Вероятно в последния си миг е разбрала как е умряла и сестра й. Вярвах, че затова и на мен ми се полага същата участ: да седя тук, при нея, безпомощен, неспособен да предотвратя убийството й; сега тя да ме утешава за слабостта и неадекватността ми; да й правя компания в смъртта, докато дойде и моята собствена.

Стоях и скърцах със зъби, усещах зловонието на разпадащата се плът — като мъртвешка ръка върху лицето. Отново ми се догади, но се насилих с волята си да се преборя с желанието да повърна. Защото знаех, че ще умра в това мазе, ако спра дори и за миг да се боря с онзи отгоре ми. За секунда усетих, че натискът му секва. Тогава блъснах капака с все сила, с отчаянието на умиращ. Това бе грешка, която врагът използва стопроцентово, като още веднъж ритна фенера и успя да го върне при мен поради разширения процеп. Капакът се захлопна като врата на собствената ми гробница, а ехото прозвуча като злокобна подигравка за глупостта ми. Изпъшках отчаяно и отново натиснах нагоре, макар и да разбирах, че е напълно ненужно. Тогава някъде над мен отекна изстрел; прозвуча ми като истинска експлозия. Натискът секна, успях да вдигна капака, отметнах го назад.

Просто полетях нагоре, движеше ме страхът и отчаянието. В движение измъкнах пистолета, а фенерът хвърляше лудешки сенки по тавана и стените, докато се изкатерих като дива котка, задъхан и изпотен, оглеждащ се налудничаво с насочено оръжие. Спънах се и паднах на пода; заболя ме ужасно.

В следния миг лъчът падна върху лицето на адвоката Конъл Хайъмс, облегнат на стената, току зад ръба на капака. С едната ръка държеше кървящото си рамо, с другата безпомощно се мъчеше да вдигне пистолет. Костюмът му бе разкопчан, напоен с кръв, елегантната му бяла риза — залепнала по тялото като втора кожа. Задържах фенера върху него, насочих другата ръка с пистолета.

— Недейте… — рекох просто, но в страха и болката ръката му вече се вдигаше, готова да стреля. Избумтяха два изстрела, но нито един от тях не дойде от оръжието на Хайъмс. Тялото му подскочи и се загърчи под двойния удар, очите му се извъртяха — от мен и към нещо зад рамото ми. Обърнах се — още преди той да беше паднал на пода — в същата си поза: с насочени в синхрон фенер и пистолет.

В празната рамка на прозореца зърнах за миг силуета на облечена в костюм слаба фигура, която мракът вече поглъщаше. Крайници като облечени в кания остриета, дълъг белег по тясното и мъртвешки бледо лице.

Може би точно тогава трябваше да се обадя на Мартин и да го оставя, него и ФБР, да си вършат работата. Бях като болен, празен и изхабен отвътре, обхванат от безбрежно усещане за загуба. То разкъсваше душата и вътрешностите ми с почти физическа болка и сякаш бе на път да ме довърши веднъж и завинаги. За мен смъртта на Катърин Демитър бе повече от мъчителна агония. Затова останах легнал на пода известно време срещу свлечения по стената труп на Конъл Хайъмс. Държах се за корема, опитвах се да превъзмогна страданието. Тогава и чух шума на запаления двигател. Боби Шиора си тръгваше.

Именно този звук ме накара да се изправя. Значи Шиора бе ликвидирал жената в здравния център, вероятно по заповед на дъртия да премахне връзката със Сони относно поръчковото убийство. Но не можех да си обясня: защо бе убил Хайъмс, а мен оставил жив? Защо?

Тръгнах към колата, залитах, рамото болеше много. Потеглих към дома на Хайъмс.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Въртях волана, опитвах се да подредя фактите. Катърин Демитър се бе върнала в Хейвън, за да се свърже с Грейнджър, а Хайъмс се бе намесил. Може би съвсем случайно е научил за пристигането й. Дали? Другата възможност бе някой да го е уведомил, че тя се връща, и да го е подтикнал да вземе мерки. Мерки в смисъл тя никога повече да не проговори по деликатните въпроси.

Хайъмс бе убиецът на Грейнджър и Демитър, това поне ми се струваше сигурно. Възможно бе да е наблюдавал къщата на шерифа и когато последният се е върнал, да го е последвал в нея. Още по-вероятно бе да е имал ключ за нея — като съсед, възможно и приятел на Ърл Лий, уважаван съгражданин. Тогава е прослушвал съобщенията на телефонния секретар и така е научил за идването на Катърин, а може би и къде е отседнала. Катърин Демитър е била мъртва още преди завръщането на шерифа. Трупът на Грейнджър не бе толкова разложен, колкото другият.

Хайъмс може да е изтрил записите на телефонния секретар, но не би могъл да е сигурен дали преди това Ърл Лий не ги е прослушал от мястото, където се е намирал. Съвременните секретари са именно с такива възможности — да си провериш съобщенията дори и когато не си в къщи. Както и да е било, Хайъмс е знаел, че не може да си позволява рискове. Сигурно е зашеметил шерифа с удар по главата отзад, после му е сложил белезници и го е замъкнал в разрушената къща, където преди ден или два е ликвидирал Катърин. Скрил е някъде автомобила на шерифа, може би го е откарал в друг град и паркирал на място, където няма да привлича внимание поне за известно време.

Разкритията в разрушената къща хвърляха светлина върху друг аспект на загадката: за мен вече бе почти сигурно, че Конъл Хайъмс е съучастник на Адилейд Модайн в убийствата. Той бе човекът, заради когото бяха обесили Уилям Модайн. Това пък водеше до въпроса защо му се бе наложило да действа сега? Смятах, че съм близо до отговора, макар че възможностите, които той разкриваше, ме караха да изтръпвам.

Когато пристигнах, в дома на Хайъмс бе тъмно. Наблизо не видях паркирана кола, но за всеки случай извадих пистолета. От мисълта, че в мрака мога да се натъкна на Боби Шиора, по тялото ми полазваха мравки. Отключих с разтреперани ръце — ключовете бях взел от трупа на адвоката.

В къщата бе тихо. Обиколих стаите, сърцето ми тупаше силно, пръстът ми на спусъка бе побелял. Нямаше никой. Нито следа от Боби Шиора.

Влязох в кабинета на Хайъмс, дръпнах пердетата, запалих настолната лампа. Компютърът естествено имаше защита; веднага поиска парола. Но бях сигурен, че човек като Хайъмс сто на сто ще пази копия от всички документи — или на дискети, или на разпечатки. Не знаех какво точно търся: вероятно нещо, което би могло да свърже адвоката със семейство Ферера. Това обаче бе почти абсурдно и за миг ме изкуши мисълта да зарежа търсенето и да се върна в Хейвън, да кажа каквото знам на Мартин и агент Рос. Семейство Ферера бе забъркано в какво ли не, но не го виждах и като покровител на детски убийци.

Сред взетите от тялото на Хайъмс ключове намерих и този за шкафа с документите. Прерових ги набързо, прескачах свързаните с местни дела и онова, което ми се струваше маловажно. Нищо не намерих за фондацията. Стори ми се странно, но сетне се сетих за офиса в града и сърцето ми се сви. Щом документите на фондацията не са тук, значи и други документи могат да бъдат скрити я в офиса, я бог знае къде. И ако е така, иди ги търси…

Накрая стана така, че за малко не пропуснах въпросната връзка. Добре, че подсъзнателно усетих италианските имена, двойното им значение. Открих споразумение за взето под наем складово пространство във Флъшинг, Куинс, подписано от Хайъмс от името на компания, наречена „Цирцея“. Бе сключено преди пет години с фирма на име „Мансино Инкорпорейтид“. Спомних си, че на италиански „мансино“ значи левичар, левак. Това значение пък идва от друга дума, която може да означава и „измамнически“, „коварен“. Типично за чувството за хумор на Сони Ферера: той бе левичар, а „Мансино Инкорпорейтид“ бе една от цял куп фиктивни компании, създадени за различни цели в началото на десетилетието, когато Сони още не се бе превърнал в посмешище като бизнесмен в средите на семейството.

Излязох и потеглих. Вече приближавах града, когато зърнах пикап с двамина, седнали отзад. Пиеха бира направо от кутийките, поставени в книжни торби. Трети бе застанал, прав, облегнат на колата, с ръце в джобовете. Фаровете ги осветиха и разпознах правия като Клийт, а един от седналите бе Гейб. Третият бе слаб, брадат, лицето му не ми говореше нищо. Срещнахме погледи с Клийт, а Гейб бързо се наведе към него и заговори припряно, но Клийт само вдигна ръка. Докато отминавах, усещах погледа му в тила си, тъмен силует на фона на слабата светлина, злокобен като хищна птица.

Обадих се на Мартин чак когато стигнах в Шарлотсвил.

— Паркър на телефона — рекох. — Има ли някой наблизо около теб?

— Аз съм си в стаята, а ти си нагазил в лайната до шията. Защо бягаш по този начин, бе, човек? Рос е тук и иска да ни изкльопа живи всичките, но най-вече теб. Хей, да знаеш, щом се върне Ърл Лий тук, страшни неща ще стават…

— Слушай ме внимателно. Грейнджър е мъртъв. Също и Катърин Демитър. Мисля, че ги е убил Хайъмс.

— Хайъмс ли каза? Хайъмс? Адвокатът? — Мартин почти крещеше. — Ти си луд, бе, човек!

— И той е мъртъв — уведомих го аз. Цялата история звучеше като черен хумор, само че съвсем не ми бе до смях. — Опита се да ме убие в разрушената къща, в чието мазе са захвърлени труповете на шерифа и на малката Демитър. Тъкмо ги бях открил и той се опита да ме заключи в мазето. После имаше малко стрелба и Хайъмс почина. Има още един играч — онзи, който уби жената в здравния център.

Не ми се искаше да споменавам името на Шиора, поне още не.

Мартин замълча. Мислеше. После рече:

— Трябва да се върнеш. Къде се намираш сега?

— Не съм свършил. Налага се да ги позадържиш още мъничко — само да приключа.

— Никого няма да позадържам, Паркър. Нашият град се превърна в морга по твоя вина, освен това си заподозрян в не знам колко убийства. Връщай се. Вече си имаш предостатъчно неприятности, не добавяй и други.

— Съжалявам, но не мога. Слушай сега какво ще ти кажа: Хайъмс е убил Демитър, за да й попречи да се свърже с шерифа. Смятам, че Хайъмс е бил съучастник на Адилейд Модайн. Ако е така, ако той е успял да се укрие навремето, значи твърде е възможно и тя да се е укрила, а той да е симулирал смъртта й. Имал е достъп до зъболекарското й досие посредством бащиния си архив. Напълно е възможно да е заменил документи в досиетата. Просто е сложил чужди — например на някоя сезонна работничка или на жена от друг град, не зная — не е толкова важно. Във всеки случай нещо е уплашило Катърин Демитър и тя е побягнала. Нещо я е насочило към вашия град, към шерифа. Мисля си, че някъде е зърнала Модайн, разпознала я е и е тръгнала да съобщи това на Грейнджър. Не виждам друга причина да се връща тук… и защо ще търси шерифа иначе?

Мартин мълчеше. След малко се обади:

— Рос е като малък вулкан в ленен костюм. Ще те подгони, да знаеш. И като те хване… Проверяваше номерата на колата ти — от регистрацията в мотела.

— Затова имам нужда от твоята помощ.

— Твърдиш, че е замесен Хайъмс, така ли?

— Да. Защо?

— Накарах Бърнс да огледа нашите архиви. И не му отне чак толкова много време, колкото си мислех. Оказа се, че досиетата за детските убийства са… е, взел ги е Ърл Лий. Значи ги е проверявал. А Хайъмс идвал онзи ден и питал именно за тях.

— Слушай сега — рекох му. — Ако изобщо ги намериш някога, снимките ще липсват. Предполагам, че Хайъмс е претърсвал и шерифската къща, за да ги търси. Наложило му се е да премахне всички следи, които водят към Адилейд Модайн, най-вече към новата й самоличност.

Трудно е човек да изчезне яко дим. Още по рождение за всеки от нас се създава купчина книжа и документи — обществени и лични. За повечето американци те отразяват отношенията и статута им спрямо щата, правителството и държавата, закона. И въпреки всичко има начини тези документи да бъдат подменени, откраднати, унищожени. Отивате и си поръчвате ново кръщелно свидетелство. Например от регистъра за смъртните случаи, като използвате нечие чуждо име и рождена дата. Носите новото свидетелство в обувката си една седмица, то придобива вид на старо. Записвате се в някоя библиотека, вземате си членска карта; не е трудно да получите и карта за гласуване на нечие чуждо име. И така малко по малко ставате нов човек. Отивате в най-близката шофьорска школа с курсове по кормуване, показвате новото кръщелно, картата за гласуване и се явявате на изпит. Ето ви и нова шофьорска книжка. Става много лесно — по ефекта на доминото. Всяка следваща стъпка се базира на валидността на документ, получен в предидущата — малко преди това.

Най-лекият начин е да приемете чужда самоличност. На някой, когото няма да търсят, някого без близки роднини, без семейство, някоя маргинална личност или починал човек. Такива колкото щете. Допускам, че с помощта на Хайъмс Адилейд Модайн се е превърнала в жената или момичето, изгоряло в пожара във Вирджиния. А старият Джак Бартън, добряк, но грозен мъж, е приел красивата жена още щом я е зърнал. После без дори и да подозира нещо, е създал условията и предпоставките тя да получи нужната й нова самоличност, при това желязна и неоспорима. Парите и протекциите, с които се ползват богаташите, са били предостатъчни.

— Още нещо — обади се Мартин. — Ние имаме отделно досие за семейство Модайн. И снимките им липсват до една.

— Възможно ли е Хайъмс да е имал достъп до въпросните досиета?

Чух Мартин да въздиша тежко отсреща.

— Естествено — отвърна ми той. — Та нали е единственият градски адвокат. Защо да не му ги дадем, ако ги поиска? Всички му имат доверие.

— Проверете отново мотелите. Предполагам, че в някой от тях ще намерите багажа на Катърин Демитър. А в него може би ще има още нещо.

— Виж какво, човече, трябва да се върнеш. Налага се. Ще изясним нещата. Цял куп трупове се въргалят при нас и името ти е свързано с всеки един от тях. Нищо повече не мога да направя за теб. Каквото беше, беше. Разбираш ли ме?

— Е, опитай се — колкото можеш. Но аз няма да се върна.

Затворих и набрах нов номер. Обади се глас:

— Да, моля?

— Ейнджъл? Птицата.

— Къде ходиш бе, мамка му? Тук нещата съвсем се сговниха. По клетъчен телефон ли говориш? Затвори и се обади по обикновен.

Обадих му се след десетина минути от обществения автомат пред близкия супермаркет.

— Хората на стария дон са прибрали Пили Пилър. Щели да го държат, докато Боби Шиора се върне, а той е заминал някъде. Изглежда, положението е много кофти за него. Държат го изолиран в имението на Ферера. Опита ли се някой да се добере до него, бум — куршум в челото. Само Боби имал достъп до него.

— Арестуваха ли Сони?

— Не са. Той се крие някъде, но вече е останал сам. Ще трябва да дава обяснения на дъртия.

— Виж, Ейнджъл, загазил съм — казах и му обясних какво е положението. — Ще се върна, но искам да ви помоля за нещо с Луис.

— Кажи, бе, човече. Нямаш проблеми.

Дадох му адреса на наетия склад.

— Наблюдавайте това място. Ще се видим там веднага щом успея да дойда.

Не знаех колко време ще е нужно на ченгетата, докато ме проследят официално. Подгоних мустанга към Ричмънд и го оставих в паркинг, където платих за две седмици напред. После се обадих на няколко места. Срещу 1 500 зелени от частно летище си купих самолетен билет за връщане в Ню Йорк, анонимност и мълчание.

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— Наистина ли искате да ви оставя тук?

Таксиметровият шофьор бе огромен мъж, възпълен. Косата му бе мокра от пот и тя се стичаше на струйки по бузите и по двойната гуша от тлъстини на врата, чак до мазната яка на ризата. Отзад ми се струваше, че е запълнил цялата предна част на таксито, а и вратата ми се виждаше малка за него. Как ли е успял да се набута в колата? Създаваше се впечатление, че е влязъл преди време, още докато е бил по-слаб, живял е и се е хранил в автомобила, та е пораснал до сегашната си гигантска форма. Таксито бе неговият дом, неговият замък, а поради огромното му туловище току-виж се оказало и негова гробница.

— Наистина — отвърнах.

— Ама този район е опасен.

— Няма проблем. Такива са ми и приятелите.

Виненият склад пред колата бе само една от множеството подобни постройки, подредени на дългата, възтъмна и зле осветена улица западно от Северния булевард във Флъшинг. Бе тухлена сграда, боядисана с бяла, вече ронеща се боя. Прозорците бяха защитени с телени решетки, поставени на всички етажи. Обичайните по стените лампи не светеха и затова площта между голямата порта и главното здание бе потънала в пълен мрак.

Отсреща на улицата се мъдреше огромен двор, пълен със складови депа и жп контейнери. Земята между тях бе осеяна с локви със застояла, воняща вода и разхвърлени палети. Зърнах улично псе, ужасно измършавяло. Горкото — ребрата му бяха изпъкнали, напъват, току да изскочат от олисялата кожа. Глозгаше нещо, което не успях да различа в слабата светлина на мръсните лампи.

Платих на шофьора и отворих вратата, а от тясната алея до склада нечии фарове примигнаха на два пъти — бързо-бързо. Таксито потегли, а след секунди Ейнджъл и Луис излязоха от шевролет фургон, черен на цвят. Луис държеше голям спортен сак, изглежда, добре натъпкан, а и доста тежичък. Както винаги бе безупречно облечен в модно черно кожено палто, а под него носеше черен костюм и черно поло.

Когато се доближих до тях, Ейнджъл направи кисела физиономия. Не бе трудно да се досетя защо — бе видял окаляния ми и разкъсан на места костюм — резултат от сблъсъка с Хайъмс в разрушената къща. От ръката ми отново течеше кръв, яката на ризата лепнеше. Опипах си врата — и той кървеше. Как ли изглеждаше лицето ми? Небръснато, мръсно, покрито със синини и драскотини. Навсякъде ме болеше, бях изморен до смърт.

— Добре изглеждаш — рече Ейнджъл. — Къде ще танцуваме?

— Ей там — кимнах с глава към склада. — Да не съм изпуснал нещо?

— Не и тук. Но Луис току-що се върна от къщата на Ферера.

— Боби Шиора си дойде. Преди около час — с хеликоптер — добави Луис. — Мисля, че сега той и Пили вече се прегръщат.

Кимнах.

— Добре. Хайде да започваме.

Около склада имаше тухлена ограда, а отгоре й бодлива тел и шишове. Портата се намираше пред главния вход, където зидът кривеше леко назад — към самия склад. Бе направена от дебели стоманени плочи, също с остри метални пръчки и бодлива тел отгоре. Двете й части бяха завързани по средата с яка, масивна верига с огромен катинар. Ейнджъл пое сака и извади малка, видно правена по поръчка бормашина с острие с особен профил. Завря го в катинара и натисна спусъка. Високооборотният инструмент издаде тънко и рязко пищене и незабавно разлая всяко куче в района.

— Мамка му, Ейнджъл — изсъска Луис. — Ти да не си монтирал свирка в тази шибана дяволия, а?

Ейнджъл не му обърна внимание. След секунда катинарът щракна и се отвори.

Влязохме. Ейнджъл свали катинара, отново нави веригата и внимателно го постави от вътрешната страна на портата, така че никой минаващ не би забелязал нищо нередно. Е, катинарът бил отвътре, какво толкова…

Складът бе от онези, строени през тридесетте години, но все още изглеждаше в добро състояние. Двете странични врати бяха запечатани, функционираше само централната, която бе и по-голяма. Забелязах, че дори и пожарният изход със стълбището отзад бе в ред, явно редовно поддържан в изправност. Специалните лампи, поставени в помощ на охраната на сградата, не работеха, външната светлина съвсем не достигаше и тук си бе направо тъмно.

Ейнджъл се зае с ключалката. Лапнал тънко фенерче, ловките му пръсти заиграха с комплект инструменти и тънки, дълги шперцове. Не мина и минута и бяхме вече вътре. Запалихме мощни фенери и те веднага осветиха малката будка — току до вратата, където вероятно е стоял дежурният пазач, когато складът е функционирал редовно. По стените на голямото помещение имаше празни лавици, а то самото бе разделено на няколко сектора от вътрешни стелажи. Те пък бяха приспособени за подреждане на бутилки — с малки гнезда на всеки рафт. Подът бе от каменни плочи. Тук вероятно са стояли мострите — посетителите и клиентите са избирали стоката на това място. Долу се намираха избите, където са държали буретата и варелите. В края на помещението имаше нещо като канцелария или офис, леко издигната над нивото на пода. До нея се стигаше по три каменни стъпала.

Точно до тях се откриваше широко стълбище, което водеше надолу. От другата му страна пък бе товарният асансьор, който се оказа отключен. Ейнджъл влезе и дръпна ръчката, но кабината потъна само на около половин метър. Той я върна обратно, излезе и ми хвърли въпросителен поглед.

Посочих към избите и ги поведох надолу по стъпалата. Минахме две площадки, четири къси стълбища, общо взето, равни на два етажа, но между избите и приземното ниво нямаше друг етаж. Долу се изправихме пред заключена врата — дървена, със стъклено прозорче, през което лъчите на фенерите осветиха подземните арки и сводове. Погледнах Ейнджъл. Две секунди му бяха достатъчни да отвори вратата, но когато влязохме, забелязах, че лицето му придоби разтревожено изражение. Изглежда, и сакът му натежа.

— Дай да го понося — предложи Луис.

— Когато одъртея толкова, че да не мога да го нося, ще се наложи да ме храниш с тръбички — отвърна инатливо Ейнджъл.

Тук бе студено, но по челото му зърнах капчици пот.

— Нищо чудно и това да стане — измърмори гласът зад нас.

Отпред се разкриха поредица сводести, подобни на пещери ниши, всъщност истински бункери, всеки един преграден и затворен с вертикални решетки — от тавана до пода. Това бяха старите изби за виното, очевидно отдавна неизползвани, задръстени с боклуци и изгнили опаковки. Моят фенер освети ръба на пода на едно от тези помещения, което ми се стори по-различно от другите. То бе най-близкото до нас отдясно и необичайното бе, че част от циментовия под липсваше. Вместо цимента имаше пръст, а решетката бе открехната.

Приближихме бавно, стъпките ни отекваха силно. Вътре подът бе чист, пръстта изравнена, изглежда, с гребло. В ъгъла бе поставена зелена метална маса с процепи от двете й страни. През тях минаваха кожени ремъци. В отсрещния ъгъл се търкаляше голямо руло найлоново фолио за промишлени цели.

По стените вървяха лавици на две нива. Бяха празни, с изключение на увит в найлон продълговат вързоп, здраво притегнат, поставен срещу вратата. Прекрачих към него, насочих фенера. Под прозрачната обвивка лъчът освети дънкова материя, зелена риза на карета, обувки малък номер, кичурче коса, обезформено лице, чиято кожа бе като пропукана и разкъсана на места, чифт отворени мъртви очи, роговицата им млечна, мътна. Миризмата на разложено бе силна, но все пак значително притъпена от найлона. Познах облеклото. Бях намерил Ивън Бейнс.

— Мили Боже, Исусе Христе — прошепна Ейнджъл. Луис премълча.

Приближих още повече, опипах пръстите и лицето, доколкото можах, през прозрачната материя. Като изключим естественото разложение, трупът изглеждаше цял, момчешкото облекло — непокътнато. Бейнс май не бе измъчван преди смъртта си, но пък около слепоочията имаше показателно потъмняване, а в ухото — съсирена кръв.

Пръстите на лявата ръка бяха разперени и притиснати към гръдния кош, а дясната бе свита в юмруче.

— Ейнджъл, ела тук и донеси сака.

Той застана до мен и в очите му зърнах гняв и отчаяние.

— Това е Ивън Бейнс — рекох. — Носиш ли маски?

Той се наведе и от сака извади две маски против прах. После ги напръска с одеколон и ми подаде едната заедно с чифт найлонови ръкавици. Луис остана зад нас, но не поиска маска. Ейнджъл освети трупа със своя фенер.

Извадих джобното си ножче и разрязах найлона близо до дясната ръка. Сега вонята стана нетърпима, ужасна, маската не помагаше много. Чух съсъка на отделящ се газ.

С тъпата част на ножчето се опитах да разтворя здраво стиснатото юмруче. Кожата се разкъса, един нокът падна. Светлината примига.

— Дръж фенера здраво, дявол го взел — процедих.

В полуразтворената длан се мярна нещо дребно, синьо. Натиснах отново, вече не внимавах дали ще нараня ръката или не. Трябваше да видя онова. На всяка цена трябваше да разбера какво е то. Длъжен бях да намеря отговори за всичко, което се бе случило тук. Както и очаквах, предметът падна на пода. Наведох се, вдигнах го и насочих моя фенер. Бе парченце от син порцелан.

Ейнджъл тръгна да оглежда по ъглите и след малко излезе от помещението. Взирах се в порцелана и изведнъж отново чух звука на бормашината. След малко ме повика някъде отгоре. Върнахме се с Луис на горното ниво и го заварихме в тясна стаичка, почти колкото голям стенен шкаф. Бе точно над избата, където бе трупът на Бейнс. На рафт един върху друг бяха наредени три видеокасетофона, свързани с кабели. През дупка в основата на стената и надолу в пода минаваха жици. Индикаторът на единия отброяваше секунди, вероятно за включен запис. Ейнджъл натисна бутон, екранчето угасна.

— В ъгъла на тавана на избата намерих дупчица, колкото нокътя на малкото ми пръстче, но достатъчна, за да може през нея да мине рибено око[40] и сензор за движение — рече той. — Трудни за откриване, освен ако човек не знае какво и къде да търси. Предполагам, че жиците минават през вентилаторната система. Някой си е нагодил тук автоматична дяволия за записи долу — включва се и записва всичко сама още от момента на влизането.

Някой си, но не който и да е, помислих си аз. Ненормалник, който е „обработвал“ децата в онова помещение. Обикновена видеокамера би дала далеч по-качествен образ, но въпросният тип има някаква причина да се крие, не иска да бъде забелязан и разпознат.

В горната стаичка монитор нямаше, значи той, съответно тя, или желае да гледа записите на спокойствие у дома, или пък не иска онзи, който ги взема оттук, да ги види. Познавах мнозина, които биха направили подобен аранжимент, Ейнджъл също. Но един просто ми се натрапваше в съзнанието: Пили Пилър.

Слязохме обратно долу. Взех сапьорска лопатка от сака на Ейнджъл и започнах да копая в земята. Не ми отне много време. Лопатката удари в нещо меко. Разрових земята с шепи, а Ейнджъл намери малка градинска лопата и започна да изхвърля изкопаното. Подаде се познатият ни вече вид найлон, а под него едва се различаваше кафеникава, нагърчена кожа. Внимателно отстранихме останалата пръст и видяхме детското тяло, свито в типичната за зародиш поза. Главата му бе прикрита от едната ръчица. Дори и в разложеното състояние личеше, че пръстите са били чупени. При все това не бях сигурен все още момче ли е или момиче. Налагаше се да го извадим.

Ейнджъл се огледа и мигом се сетих какво си мисли. Кой знае какво ли ни очаква по-надолу? Детето бе зарито на съвсем плитко. Вероятно има и други трупове. Личеше си, че стаята е използвана за подобна цел от доста време.

Зад нас се появи Луис. Пристъпваше леко, бе сложил пръст на устните си. Хвърли бърз поглед към изровения труп и бавно посочи с дясната ръка нагоре. Застинахме на място, спотаихме дъх. Някой приглушено пристъпваше по стълбите. Ейнджъл се оттегли назад, към лавиците и веднага загаси фенера. Изправих се и забелязах, че Луис вече се е измъкнал от малката изба. Застанах срещу Ейнджъл — от другата страна на входа и протегнах ръка към пистолета. В същия миг лъч светлина блесна в очите ми. Гласът на Боби Шиора каза само:

— Недей!

Бавно отпуснах ръка.

Бе се приближил забележително тихо. Измъкна се от сянката и застана на прага, а двете му ръце сочеха право в лицето ми. В едната държеше фенер, в другата — грозен на вид пистолет с къса цев. Май бе „Five-SeveN“ — онзи модел, за който ми бе говорил Коул. Застана на около два метра от мен и се усмихна. Зъбите му блеснаха.

— На път към ада, а, мъртвецо? — ухили се той още повече. — Също като децата зад теб. Щях да те очистя още в онази къща, но старият те искаше жив. Жив на всяка цена, освен ако нямам друг избор. Е, вече го нямам.

— Ти пак движиш мръсната работа на Ферера — рекох спокойно. — Дори и човек като теб вече би трябвало да има скрупули за такова нещо.

— Всеки със слабостите си — отвърна ми философски той. — Сони е голям на очите, малък на онази работа. Затова обича да гледа. Иначе нищо не може да направи с неговата умряла пишка. Той си е бил болен на тема връткане още от дете, но татето си го обича и сега настоява тази далавера тук да се покрие, нали така.

Значи по желание на Сони Ферера са били записвани предсмъртните тръпки и агония на онези деца; Сони Ферера бе гледал как Хайъмс и Адилейд Модайн ги измъчват; Сони Ферера бе слушал последните им викове да отекват по околните стени. Неодушевената топчица, наречена рибешко око, е поемала цялата информация, предавала я е за запис на горните касетофони, а Сони по-късно я е гледал отново и отново у дома. Може би не е присъствал на всеки сеанс, но сто на сто е познавал убийците и вероятно многократно ги е наблюдавал да отнемат детски живот. И не е направил нищо да ги спре, защото не е искал този източник на перверзно удоволствие да секне.

— Кога научи старият за цялата работа? — попитах, но вече се досещах за отговора.

Мислех, че зная и какво се е случило с Пили Пилър в колата, преди да катастрофира. Оказа се, че не съм прав, както не бях прав и за още много други неща, случили се преди.

С ъгълчето на окото долових движението отсреща, а Шиора реагира с бързината на дива котка. Лъчът на фенера се изви като дъга, пистолетът също, той отстъпи назад и освети ъгълчето срещу мен.

Всъщност освети наведената глава на Ейнджъл, който повдигна очи и му се усмихна. За секунда Боби се озадачи, после устата му се разтвори широко… Бе познал кой стои срещу него, но вече бе късно. В следващия миг се изви светкавично в опит да засече Луис, но закъсня — смъртта накрая бе дошла и за него.

В светлината на фенера лъснаха черната кожа и бялото на очите на Луис, лявата му ръка се стрелна върху челюстите на Шиора. Последният замръзна, сетне се изви в ужасен спазъм, очите му изпъкнаха в болка и страх. Изправи се на върха на пръстите, разпери ръце, главата му се разтресе веднъж-дваж, а тялото изведнъж се смали, като изпуснал въздуха балон, и се отпусна. Само очите останаха широко разтворени и опулени. Луис изтегли дълъг, тънък нож от тила на Шиора и го блъсна напред. Трупът се свлече в краката ми и леки тръпки отново преминаха по него, после замря. Веднага усетих вонята на урина и изпражнения — Боби бе напълнил гащите.

Ейнджъл пристъпи към нас.

— Винаги съм го мразил това шибано копеле — рече той и се наведе да огледа малката дупка в тила на убития.

— Ами да — делово рече Луис. — Аз например в това състояние го харесвам повече.

После ме погледна въпросително.

— Какво ще го правим сега?

— Остави го тук. Само ми дай ключовете от колата му.

Луис бързо претърси джобовете на простряното тяло и ми подхвърли връзката.

— Член е на семейство Ферера. Това представлява ли проблем?

— Не зная. Остави ме аз да се оправям. Само че се навъртайте около мен. По някое време ще се наложи да се обадя на Коул. Чуете ли сирените — веднага изчезвате.

Ейнджъл се наведе и внимателно вдигна пистолета от земята. Не го пипна с пръсти, а навря отвертка в рамката около спусъка. Печен тип бе този Ейнджъл.

— Ще го оставим ли тук този патлак? — попита ме той. — Оръжието е чудно — първокласно.

— Естествено, че ще го оставим — отвърнах.

Защото според мен то бе връзката между Оли Уотс, Конъл Хайъмс и семейство Ферера; връзка между тридесетгодишна серия детски убийства и поне два пъти по-стара мафиотска династия.

Прекрачих трупа на Шиора и излязох от склада. Огледах се — черният шевролет бе паркиран в двора с багажника към сградата. Боби дори си бе направил труда да затвори портата — така, както я бе намерил. Много приличаше на колата, от която претрепаха убиеца на Дебелия Оли. Отворих портите, качих се на нея и потеглих. Оставих зад гърба си и склада, и Куинс. Какво е Куинс, ако не конгломерат от складове и гробища? А понякога и двете заедно.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Вече бях близо до края. Краят на нещо като затворен контур или цикъл, просъществувал повече от три десетилетия и отнел живота на много деца. Достатъчно, че да изпълнят катакомбите на един изоставен склад. Но няма значение каква резолюция можем да сложим на този заплетен случай. Така или иначе тя съвсем няма да може да обясни истинските подробности и причини, хората, мислите им, въобще какво точно се бе случило. Край ще има на всяка цена. Закриване на случая — също. Но решение? Едва ли…

Питах се: колко ли пъти годишно е пътувал Хайъмс до Ню Йорк? В новите си, елегантни адвокатски одежди? Понесъл в ръка скъпа, но не и привличаща внимание пътна чанта? За да разкъса поредното бедно дете. Множество пъти се е качвал на влака, вероятно разговарял с кондуктора; купувал билет за самолета, усмихвал се на момичето зад бюрото на авиолинията; минавал с кадилака с разкошните червени кожени седалки покрай будката на магистралата и заплащал таксата на жената, протегнала ръка от прозорчето. И още много, много подобни неща са се случвали. Дали някога някой е успял да прочете по лицето му нещо, което да го накара да се замисли и да се обърне след този възпитан, резервиран мъж с прекрасно подстриганата посивяла коса и консервативно ушития костюм? Да преосмисли преценката си за него? Да си зададе някои въпроси?

Питах се и друго. Коя е онази, изгорялата до овъгляване в Хейвън преди толкова години? Защото не Адилейд Модайн бе намерила смъртта си там.

Спомням си казаното от Хайъмс. Че се е върнал в Хейвън в деня преди да намерят тялото. Не бе трудно човек да навърже логически събитията: паническото обаждане на Модайн, изборът на подходяща жертва от лекарските досиета на бащата, замяната на картоните в зъболекарската картотека, подхвърлянето на бижутата и чантата край трупа, първите искри, миризмата на печена плът, на горящото тяло…

А после тя изчезва, скрива се нейде в мрака, за да изчака да отшуми бурята, да мине време, което й е нужно, за да излезе отново на бял свят с нова самоличност и да продължи да убива. Адилейд Модайн — черен паяк в ъгъла, оплел гъста мрежа наоколо, нападащ светкавично, когато в сферата на действие и влияние се появи жертва. Жертва, която ще изстрада садистични мъчения в ръцете на перверзната си убийца, за да завърши увита като пашкул в найлоново фолио… И така е действала тридесет години, необезпокоявана от никого, показваща едно лице на света, друго на децата. Фигура, позната в смъртта на невръстните като демон от приказките, като дебнещо в мрака хищно същество — в часовете, когато всички нормални хора спят непробуден, мирен сън.

Струваше ми се, че вече виждам лицето й. И още: че вече разбирам защо, въпреки бащинските си чувства, самият дон Ферера се гнуси от собствения си син Сони, защо е изпратил и Боби Шиора да ме гони чак в Хейвън, защо Дебелия Оли Уотс бе побягнал в неистов страх за живота си, за да бъде застрелян посред бял и красив ден на улица, облята в лятна слънчева светлина.

Уличните светлини проблясваха покрай мен като пистолетни изстрели. Под ноктите ми имаше пръст и мръсотии, но стисках волана и продължавах въпреки желанието си да спра на първата бензиностанция и да се мия дълго и облекчително. Да намеря телена четка и продължително да трия собствената си кожа — до разкървяване, да отмия пластовете нечистотия и дъха на смъртта, които лепнеха по мен през последните двадесет и четири часа. Вкусът в устата ми бе гаден, стомахът ми сякаш изгаряше от киселини. Преглъщах с мъка и се стараех да се концентрирам върху пътя отпред, светлините на предшестващата кола, светофарите… Веднъж или дваж зърнах падащи звезди далеч отпред в тъмнеещите небеса на хоризонта. Дали това не означаваше нещо?

Двойните порти на оградата пред къщата на Ферера бяха отворени и разкривени, подобно на разчупени зъби в зееща като тъмна дупка уста. Входът бе препречен от изпомачкан форд купе със забит в дясното крило радиатор. Предната врата — шофьорската — бе широко разчекната. Нямаше и следа от федералните ченгета, които бях зърнал да наблюдават имението при първото си посещение тук в началото на седмицата. Всичко наоколо сега ми изглеждаше като друг свят, в друго време.

Паркирах колата на Шиора отвън и тръгнах към разбития автомобил. Огледах се за охраната, но не зърнах никого. В колата смърдеше на алкохол, човешка пот и на страх… да, да, долових типичния мирис на човешки страх, на ужас и уплаха от отмъщение, от възмездие може би. Шофьорската врата бе осеяна с дупки от куршуми — като надупчена от акне младежка мутра, задният прозорец липсваше, но никъде не видях следи от кръв. Тръгнах към къщата, като се стремях да се движа в сенките. Вървях към светлините пред централния вход, а ръката ми стискаше дръжката на пистолета, лепкава от пот и напрежение. Рамото ме болеше повече от всякога, от време на време ми прилошаваше и ми се виеше свят.

Предната врата на дома бе отворена. Виждах движещи се вътре мъже. Под един от прозорците на фасадата се бе свлякла мъжка фигура в тъмен костюм, хванала глава с ръце, отстрани бе захвърлен автоматичен пистолет.

Продължих, като тръгнах да заобиколя къщата. Целта ми бе задният вход, евентуално кабинетът на дон Ферера. Почти бях стигнал там, когато чух виковете.

— Някой е влязъл в градината! Тръгвайте! Бегом! Бегом!

Спринтирах към един от еркерните прозорци тъкмо когато проехтяха първите изстрели. Парченца чакъл се разхвърчаха по алеята наоколо ми. Пробягах няколкото стъпала до прозореца и силно ударих рамката — веднъж, дваж, не стана. Завъртях се и я ритнах — вътрешните ключалки поддадоха, дървото се разчупи и след секунда бях вътре.

На пода имаше локвички кръв и сивкава материя; на дебелия персийски килим изпъкваха тъмни черно червеникави петна. Алени лекета зацапваха и елегантния бежов панталон на дон Ферера — старецът държеше главата на сина си в скута и се люлееше напред-назад, потънал в няма скръб. Пръстите на лявата му ръка бяха заровени в рядката коса на Сони. В дясната, увиснала някак си безволево надолу край тялото, държеше пистолет с насочено към пода дуло. Очите на Сони бяха отворени и в тъмните зеници проблясваха светлините на полилеите.

Помислих си, че го е прострелял в мига, когато синът е коленичил пред бащата в молба за… какво? Може би за помощ, за помилване, за опрощение? Тлъстият, гнусен и перверзен Сони, с дебелите, гумени устни и налудничавите очи, облечен в евтин кремав костюм, риза с отворена яка, крещяща и безвкусна дори и в смъртта. Сега видях лицето на стария дон по-добре — бе строго и някак си непоколебимо, но когато ме погледна, усетих болката и скръбта в очите му. И нещо още — вина и отчаяние; това бяха очите на човек, убил собствения си син и умиращ заедно с него.

Чух стъпки отзад. Зърнах двамата главорези зад мен в огледалните стъкла на голямата библиотека отсреща. Пистолетите им бяха насочени в тила ми. След секунда дойдоха още хора от охраната и мигом замръзнаха, когато видяха кървавата картина в помещението.

— Разкарайте се — тихо нареди донът. Тихо, но отчетливо и властно, с поглед отправен към малката група на разбития прозорец. От градината отвън полъхна слаб ветрец. Зашумяха листа и цветчета и сякаш обявиха края на някаква песен. Никой не помръдна. Старият мъж вдигна ръката с пистолета и го насочи към мъжете зад мен. Забелязах, че ръката му леко трепери.

— Разкарайте се! — изрева с все сила и този път те изпълниха заповедта. Било по навик или инстинктивно, последният притвори прозореца, но вятърът се усили и го разтвори отново и почти незабавно. Нахлу нощен въздух с миризма на лека влага и пръст. Ферера задържа ръката с оръжието още малко насочена към еркера, после бавно я отпусна и то леко тупна на пода. Лявата ръка, застинала при влизането на неговите мъже, отново се раздвижи и продължи да гали главата на мъртвия син, монотонно и еднообразно, с налудничавата нагласа и движения на затворен в клетка звяр.

— Той ми е син — рече, загледан не в мен, а сякаш в миналото или в бъдещето, което никога няма да дойде. — Той ми е син, но нещо му има. Не е в ред, горкият. Болен е. Белята му е в главата, отвътре…

Нямаше какво да кажа. Мълчах.

— Защо сте дошли? — изведнъж попита той. — Всичко свърши. Синът ми е мъртъв.

— И мнозина други — също — отвърнах тихо. — Деца, много деца… Оли Уотс…

Старият примижа и потръпна. След малко поклати глава бавно и очите му се втренчиха в нещо невидимо.

— Онзи шибаняк Оли Уотс. Да не е бягал. Не биваше да се крие. Когато побягна, разбрахме всичко. Сони също разбра.

— Какво разбрахте?

Хрумна ми, че ако бях влязъл при него няколко минути по-късно, старият вероятно щеше да заповяда да ме убият или щеше да ме застреля собственоръчно. Но вместо това сега, изглежда, пожела да ме използва за слушател. Нещо като свидетел, пред който да оправдае действията си. Ще си признае греховете, ще се разтовари напълно — пред мен, чуждия, и това сигурно ще бъде последният път, когато ще говори за случилото се. Психология? Вероятно — при това типична за този вид хора.

— Ами, че е погледнал в колата. Не е трябвало да гледа там. Трябвало е просто да си замине.

— А какво е видял там? Какво е намерил в колата? Видеокасети ли? Или снимки?

Очите на стария дон се затвориха плътно, той стисна клепачи, веждите му се изкривиха от усилието, но явно не можа да скрие видяното или знанието за него от собственото си съзнание. През набръчканите ъгълчета на очите му се процедиха няколко сълзи и потекоха по бузите. Устните му се отвориха в безмълвни, беззвучни думи. НЕ. НЕ. ПО-ЛОШО. ОЩЕ ПО-ЛОШО.

След малко отвори очи и вече изглеждаше мъртъв отвътре.

— Касети със записи. И едно дете. Мъртво дете в багажника на колата. Моят Сони! Моето момче Сони… то убило едно дете…

Погледна ме в очите този път и сега лицето му се загърчи, готово да се разпадне, сякаш съзнанието му, мозъкът му не могат, не желаят да поберат чудовищността на извършеното. Същият този човек, който бе издавал заповеди за убийства и мъчения, сам бе убивал и измъчвал, сега разкриваше престъпленията на собствения си син и разбираше, че той — синът — е попаднал в мрака на Злото, мрак без измерения, черна дупка без светлина и въздух, където лежат деца с разкъсана плът — в самото сърце на Всяко Мъртво Нещо.

Ясно. За Сони е дошъл мигът, когато гледането не е било вече достатъчно, трябвало е да опита сам… видял е силата на тези хора, усетил е удоволствието, което те изпитват, когато бавно отнемат живота на невръстните, частица по частица… Трябвало е да опита сам.

— Наредих на Боби да ми го доведе, но той избяга и се скри. Веднага щом научи за Пили.

Лицето му се втвърди.

— Тогава заповядах на Боби да ги избие всичките. Всички останали. До един.

Лицето му почервеня от ярост. Изглежда, отново преживяваше разговора с Шиора, когато му е давал нарежданията си.

— Унищожи записите! Намери децата, открий къде са те и ги премести там, където никой никога няма да успее да ги намери! Ако щеш, изпрати ги на дъното на шибания океан. Искам да стане все едно нищо не се е случвало! И то наистина не се е случвало!

Изведнъж се усети къде се намира, какво наистина е било извършено, може би поне за малко, и ръката му отново погали главата на Сони.

— После се появихте вие. Бяхте тръгнали да търсите онова момиче и задавахте много въпроси наляво и надясно. А момичето пък откъде да знае? А може и да знае. Все пак реших да ви оставя да я търсите — за да се разкарате оттук. И от Сони.

Но Сони бе тръгнал след мен посредством наетите си убийци, които се бяха провалили. Техният пък провал бе накарал бащата да действа. Ако момичето оцелее и проговори пред съда, Сони отива на кино — с тази логика е бил изпратен вездесъщият Боби Шиора — да ликвидира Катърин Демитър.

— А Шиора защо уби Хайъмс?

— Какво?

— Шиора уби един адвокат в Хейвън, човек, който пък се опита да убие мен. Защо, питам?

За миг очите на Ферера се замъглиха, той посегна към пистолета на пода.

— Носите ли предавател?

Уморено поклатих глава и рязко разкопчах копчетата на ризата си, като открих гърди. Пистолетът на дона си остана на мястото.

— Разпознал го е от записите. Така е намерил и вас. Боби се движил с колата из града и изведнъж видял позната физиономия — отивала в обратната посока. Това бил човекът от записа, човекът, който…

Пак замълча и облиза устни, раздвижи езика в устата си, вероятно за да предизвика отделянето на слюнка и да може да говори.

— Трябваше всички следи да бъдат унищожени. Всички до една…

— Но не и мен?

— Може би и вас е трябвало да убие, щом ви е заварил там и е имал възможността. Без значение какво ще направят вашите приятели ченгетата.

— Трябвало е — рекох. — Защото вече няма да може. Умря.

Ферера примига няколко пъти.

— Вие ли го убихте?

— Аз.

— Боби е член на нашето семейство. Знаете ли какво означава това?

— А вие знаете ли какво направи синът ви?

Той замълча, отново го заляха мислите за чудовищността на извършеното от Сони. След малко заговори, като с мъка потискаше яростта си. Усетих, че времето ми с него изтича.

— Кой сте вие, че да съдите сина ми? — започна той и премина на „ти“. — Като си загубил детето си, мислиш, че имаш право да бъдеш светец обвинител, а? Покровител на убитите деца, а? Да ти го начукам! На тебе, да! Аз погребах двама синове и сега убих и третия — последния. Ти нямаш право да ме съдиш! Нито мен, нито сина ми!

Вдигна пистолета и го насочи в главата ми. Този път ръката му не трепереше.

— Всичко свърши! Край! — рече гневно.

— Не. Не е свършило! Кой друг също е записан на касетите, а?

Дон Ферера се опули. Споменаването на касетите му подейства като шамар.

— Една жена. Казах на Боби да я намери и също да я очисти.

— А той направи ли го?

— Нали е мъртъв?

— Лентите у вас ли са?

— Край на лентите! Изгорих ги.

Замълча и, изглежда, се осъзна. Припомни си къде се намира, сякаш гневът го отдалечаваше от реалността, от случилото се, от отговорността му за убитите, за сина му, за безкрайния списък от престъпления.

— Разкарай се! Изчезвай! Ако отново те видя, ти си мъртвец!

Този път излязох през предната врата и никой не ми се изпречи на пътя. Фордът бе изчезнал от портите, приведен мъж метеше стъклата. Все едно нищо не се бе случило.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

След смъртта на Сюзън и Дженифър сутрините ми са почти едни и същи: събуждам се от чудатите си и объркани сънища с мигновеното усещане, че те са си тук, у дома, съпругата ми спи кротко до мен, а детето — в близката стая, заобиколено от любимите си кукли и други играчки. И за миг те наистина са при мен — всяка утрин, — и аз отново и отново изживявам смъртта им като тежка загуба, с всяко пробуждане, с всеки нов ден, с всяка нова мисъл. И затова изпитвам все една и съща смътна несигурност: дали съм човек, пробуден след нощен кошмар за смъртта на най-близките, или спящ, който се пробужда, за да потъне във вселената на скръбта; сънуващ проклятие и нещастие или излизащ от съня, за да ги преживее наново.

На всичкото отгоре ме мъчи неспирно болезнено съжаление, че никога не съм познавал Сюзън истински; поне не и до смъртта й; че съм обичал сянка и в живота, и в смъртта.

Те и двете са покойници: още една жена, още едно дете, принесени в жертва пред олтара на насилието и разрушението в нашия фалшив свят. Това обаче е непоносима мисъл.

В същото време болея и за една друга жена, и за едно друго дете — момче, които никога не съм познавал приживе, за които не зная почти нищо, а чрез тях страдам и за собствената си съпруга и дъщеря.

Портите на имението на Бартънови са отворени. Или някой е влязъл с намерението да си тръгне бързо, или пък вече си е тръгнал, без да ги затвори.

Спрях на застланата с чакъл алея. Други автомобили наоколо нямаше. Тръгнах към вратата. Вътре светеше — зърнах запалените лампи през прозорците над вратата. Позвъних веднъж, дваж, никой не ми отговори, никой не се показа. Тогава пристъпих към най-близкия прозорец и надникнах.

Вратата на коридора към вътрешността бе открехната. Виждаха се чифт женски крака — единият бос, другият — с полуизхлузена черна обувка. Роклята заметната нагоре — до ханша, останалата част от тялото — невидима. Разбих стъклото с дръжката на пистолета, като очаквах алармата да завие всяка секунда. Но чух само как стъклата иззвънтяха върху килима отвътре.

Пресегнах се, отворих прозореца и се прекачих. Не беше високо. Стаята бе осветена от лампите в коридора. Отворих вратата по-широко. Кръвта забуча в ушите ми, пръстите на ръцете ме засърбяха. Пристъпих в широкия хол и се наведох над женското тяло.

Синкави вени кръстосваха краката нашир и надлъж, плътта на бедрата бе осеяна с трапчинки, мека, отпусната. Лицето бе обезобразено от удари, кичури сивкава коса бяха полепнали тук-там в разкъсаната кожа. Очите бяха отворени, устата — пълна с кръв. Зъбите бяха изпочупени, на няколко места бяха останали само корените. Бе почти неузнаваема. Златната изумрудена огърлица обаче си бе на врата й и тя, заедно с кървавочервения лак на ноктите и обикновената, но доста скъпа рокля на моделиера Де ла Рента трябваше да ми внуши, че трупът е на Айсобел Бартън. Докоснах врата й. Пулс нямаше, не бях и очаквал да има. Но кожата бе все още топла.

Пристъпих в малкия офис, където се бяхме и запознали, за да сравня взетото от ръката на Ивън Бейнс късче син порцелан със синьото кученце на камината. Абсолютно един и същ материал. Бях почти стопроцентово сигурен, че малкият е умрял веднага след като е била разкрита загубата на семейния талисман на Адилейд Модайн — станал е мигновена жертва на безмилостната й ярост.

От кухнята — тя бе откъм другата страна на хола — долетя пращене, каквото предизвикват оставени прекалено дълго на огъня чайник или тенджера. И някакви странни звуци, подобни на пукане. Започнах да се досещам, когато до ноздрите ми стигна миризмата на нагорещен метал и изгоряло, а след малко усетих и тънкия мирис на газта. Вратата на кухнята бе затворена, осветлението — изключено. Когато приближих, възкиселата миризма се усили значително. Отворих я внимателно, рязко отстъпих назад и встрани. Пръстът ми бе на спусъка, но знаех, че не бива да стрелям след като въздухът е наситен с газ, а той вероятно и продължава да изтича.

Никакво движение. Мирисът бе вече неприятно силен. Странното, неритмично пукане с лека металическа отсянка и бръмчене звучеше още по-високо. Поех дълбоко въздух и се втурнах в помещението с безсмислено насочен пистолет, готов за всеки случай да гръмна по всяка движеща се мишена.

Кухнята бе празна. Слаба светлина проникваше през прозореца, от хола и трите големи фурни, сякаш за промишлена употреба, поставени точно срещу входа. През прозрачните им врати зърнах синкави пламъчета да лижат метал — тигани, ножове и вилици, тенджери. Навсякъде около тях вече проблясваха тънки сребристосинкави искрици. Тук газта направо смърдеше, а пукането и бръмченето придобиха застрашително темпо. Обърнах се и побягнах колкото ме държат краката.

Бях стигнал външната врата и я отварях, когато зад мен се чу гигантско бумтене и взрив. Последва го втори — по-силен, въздушната вълна ме пое като перце и ме захвърли напред върху чакъла. Чух трясъците на разбиващи се прозорци и моравата около мен запуши в мига, когато къщата лумна в огромни пламъци. Залитайки, затичах към колата, а нечовешката жега пърлеше гърба и тила ми, пламъците танцуваха в стъклата й.

Долу, на портите на имението, зърнах червените стоп светлини на нечия кола. Примигнаха за секунда и се скриха в завоя… Адилейд Модайн бе прикрила следите си и отново изчезваше нейде в сенките, за да се покрие до следващите си убийства. Къщата гореше бурно, високите пламъци, същински призраци, понесени от лекия ветрец, протягаха тънки, дълги ръце към околните стени, като влюбени в пламенна любовна нега. Подгоних колата по алеята и след червените стопове.

Тя караше бързо и добре. Летеше надолу по криволичещия път на Тод Хил, смело влизаше в завоите, а гумите и спирачките свистяха в нощната тишина. Но аз я настигах. Черният страничен път свърши, тя стъпи на магистралата за Статън Айлънд, като нагло засече минаващите коли. Засвириха клаксони и спирачки, чуха се ругатни на висок глас. И аз влязох в централния път като нея, при това одрах спряла напряко тойота.

Модайн настъпи газта и излезе на скоростното платно. Но и там скоростта не я удовлетвори, колата пред нея не вървеше достатъчно бързо. Тя пресече двете вътрешни платна, където трафикът бе по-наситен. Тук вече започнах да се затруднявам. Когато стигна бариерата за пътната такса на Готълс бридж, бях цели девет коли зад нея. Изкуших се да зарежа колата и да я подгоня пеша, за да я хвана на самата будка, но това бе рисковано. Можеше да тръгне неочаквано, особено ако имаше точни пари. По-добре бе да изчакам да излезе от скоростната магистрала и тогава да я заловя. Ако се опитам да направя нещо на шосето, единият от нас най-вероятно ще излети от него и ще се обърне.

Пресече границата между Ричмънд и Юниън и подгони на североизток по шосето за Елмора Бей. Вече скъсявах разстоянието помежду ни, но щом стигнахме пресечката на Морис и Север, тя внезапно удари спирачките и светкавично смени платната. Така засече един старец с крайслер, който на свой ред бе принуден да спре рязко, а колата му поднесе и се обърна. Това задръсти цялото движение за няколко десетки секунди, но те и бяха достатъчни. Дадох заден, заобиколих крайслера и натиснах педала до дупка. Тя пресичаше моста над река Елизабет вдясно.

Междувременно Адилейд Модайн успя да влезе в страничен път покрай „Елизабет Ривър Парк“. Следвах я толкова бързо, колкото успявах, защото се стараех да се предпазя от евентуален удар, който може да ме лиши от колата. А трябваше да гоня, защото пък иначе рискувах да я загубя в мрака. Отдолу под моста просветваше реката като оловна нишка, пресичаща зеления парк. На север блестяха светлините на летището на Нюарк.

Мярнах колата й в светлините на бензиностанция, която задмина. Това бе добър шанс. Тогава настъпих газта до ламарината и след малко почти се изравних с нея. Отпред имаше почти цяла миля права отсечка. Светлините ни сякаш режеха дърветата. Започна баир и изведнъж на билото му се появи насрещно движещ се автомобил, чиито фарове ме заслепиха. Натиснах спирачките, за да мина зад нея, но тя усети намерението ми и също удари спирачки. Така останахме — летящи кола до кола, моята от вътрешната страна на двойното платно. Стъклата на нейното беемве бяха опушени и аз не я виждах. Умирах да зърна лицето й — все щеше да ми подскаже нещо. Дали щеше да разкрие мислите й? Или какво възнамерява да направи? Дали изпитва гняв или тъга за погубения си живот? Живот на садистичен убиец…

Не можех да държа крака си повече на спирачката — щях да се самоубия. Вече виждах тежката решетка на летящия насреща ми пикап и знаех, че направо ще пулверизира предницата на шевролета. Всички тези мисли ми минаха в съзнанието просто за частица от секундата. Толкова ми бе нужно и да ускоря максимално отново, да изненадам и шофьора на пикапа, и самата Модайн.

Вмъкнах се в светкавично скъсяващата се отсечка между предницата на беемвето и летящия отсреща автомобил, който в следващата секунда одра колата отляво и откъсна задната ми броня. Писъкът на клаксона, разяреното лице, свистенето от разминаването и скърцането на измъчен метал, воят на вятъра — всичко това отмина преди да съм успял да мигна. И в същия миг бях пред Модайн, а пътят отпред бе пуст и тъмен.

Опита се да ме задмине, първо отляво, после отдясно, но аз не я пусках. Тогава се зададе затворена за ремонт кръстовидна пресечка, а зад нея аварийна бариера с възглавници за евентуален удар. Пътят свиваше крайно рязко в западна посока. Завъртях волана вляво, натиснах спирачки, задницата ми поднесе към пресечката, предницата препречи по-голямата част от шосето.

Модайн успя да ме заобиколи. Пуснах я — нека върви. В следващия миг обаче налетя на бариерата. Опита се да я избегне, но я удари с дясната си страна. Ударът отхвърли колата и тя полетя към отсрещната страна на пътя. Преобърна се на два пъти, премина през купища боклук и сипеи, заби се поред в две дървета и падна надолу по склона, в пропастта отстрани на пътя. Спря да се свлича някъде по средата му. Удържа я млада брезичка. Корените на дървото почти излязоха от земята, то се изви силно навън, а клоните му допряха по-голямо и помощно дърво по-надолу.

Спрях край бариерата, извън пътя, оставих светлините и затичах по склона към беемвето. Краката не ме държаха особено, пък и бе хлъзгаво, та са наложи със здравата ръка да се хващам за храстите и дръвчетата.

Когато приближих, шофьорската врата се отвори и жената, която трябваше да бъде Адилейд Модайн се измъкна, залитна и падна, стана и се олюля. Фантастично! Как бе оцеляла? На челото й кървеше голяма рана, лицето бе обляно в кръв. Сред дърветата и листата, под мижавата светлина на фаровете, тя ми заприлича на някакво неземно и чудато диво същество, облечено в непривично за хищната си природа облекло, а сега завърнало се в естествената си среда, готово да захвърли разпокъсаните чужди одежди. Бе леко приклекнала, притиснала ръка към ударената си във волана гръд. Когато пристъпих напред, тя с мъка се опита да се изправи.

Въпреки кръвта и болката очите на Айсобел Бартън бяха пълни със злост и омраза. От устата й прокапа кръв, тя опипа нещо с език, от устните й се изплъзна малък ален зъб и тупна в краката й. На лицето й се изписа коварна, притворена гримаса — и сега, в този съдбовен миг, отново се опитваше да измами съдбата и да се измъкне от възмездието.

Злото сякаш бликаше от нея, скверно и старо като света, низост и зложелателство се излъчваха от приведената фигура, с мяра далеч над ограничената свирепина на притиснат в ъгъла хищен звяр. Знаех, че понятия като справедливост, добрина или изкупление са нещо далеч извън нея. Тя се чувстваше добре само в свят на болка и насилие, където убийствата на деца, подлагането им на мъчения и осакатяване са като въздуха и водата за всяко живо същество. Без тях, без приглушените писъци и безпомощните, отчаяни гърчове на жертвите животът й би загубил смисъла си.

Погледна ме и почти се усмихна.

— Гад нещастен! — изсъска тя.

Почудих се за миг дали госпожица Кристи бе успяла да усети или да заподозре нещо преди да намери смъртта си. Каквото и да е било то, не е било достатъчно.

Изкушаваше ме желанието да я умъртвя още сега, на място. Това би означавало да унищожа поне частица от ужасното Зло, отнело и моето дете заедно с живота на десетки други. Същото Зло, от което се бяха пръкнали и Пътника, и Джони Фрайдей, и милиони други тем подобни чудовища. Вярвах в съществуването на Сатаната и болката. Знаех отлично какво е мъчение, какво е насилие, изнасилване и злокобна, продължителна и бавна смърт. Вярвах и във възмездието, в това да върнеш на мъчителя със същата монета — да го накараш да страда, да агонизира, а ти да изпитваш удоволствие от неговата болка. Да накажеш всички онези, които причиняват смърт на ближния — чадата на Злото. А в Адилейд Модайн виждах неговата червена искрица, избуяла и разцъфнала в ален пламък.

Дръпнах петлето на пистолета назад. Тя дори не мигна.

Засмя се отново, а после се сви от силната болка. Наведе се към земята, присвита в зародишна поза. Подушвах миризмата на бензина, който изтичаше бавно от разкъсания резервоар.

Запитах се какво ли е изпитала Катърин Демитър, когато е зърнала тази жена в магазина „Ди Врайс“? Дали я е видяла в огледало или отразена в някоя витрина? Сигурно се е обърнала втрещена и не е повярвала на очите си, а стомахът й мъчително се е свил? Дали е изпитала омраза, когато са се погледнали очи в очи и е разпознала убийцата на сестра си? Или гняв? Или страх, че тази фурия ще погълне и нея, както и малката Ейми навремето? Дали и самата Катърин не се е превърнала за миг в уплашено момиченце?

Най-вероятно отпърво Адилейд Модайн не е познала жената зад щанда. И откъде ще я познае след толкова години? Но е усетила или доловила чувствата й, интуитивно е схванала, че девойката я е разпознала. Възможно да е го видяла в самите й очи. Може би си е спомнила познати черти, а може би семейната прилика да е подействала като предупредителен сигнал. Може би просто е погледнала Катърин и спомените й мигом са я върнали години назад, в тъмното мазе на къщата в Хейвън, тя самата наведена над бавно изгасващата Ейми?

Малко по-късно, когато Катърин се е скрила, тя веднага се е заела да ликвидира този проблем веднъж и завинаги. Наела ме е с хитър претекст, сама е ликвидирала заварения си син не само да не я издаде, като разкрие лъжата за приятелството му с Катърин, а и като начална стъпка във вероятно отдавна подготвен авариен план за заличаване на следите и създаване на нова самоличност. Както и предния път. План, който тепърва ще доведе и до убийството и обезобразяването на Кристи и запалването на скъпата къща в имението на Бартънови.

Може би Стивън Бартън наистина имаше някаква вина за случилото се. Защото само той бе логичната връзка между Сони Ферера, Конъл Хайъмс и втората му майка, когато Хайъмс е търсел подходящо място, където да отвежда децата. Тихо място, закътано, евентуално собственост на някой, който няма да задава неудобни въпроси. Съмнявам се дали младият Бартън изобщо е разбрал какво вършат онези тримата. Именно това е станало причина за смъртта му, защото не е внимавал в картината и не е бил нащрек.

Не знаех също кога точно и как Модайн бе научила за смъртта на Хайъмс и разбрала, че вече е сама, че е време да изчезва. И планът й е заработил — мъртвата Кристи би трябвало да убеди полицаите, че е самата Айсобел. Същата схема както с изгорялата жена във Вирджиния.

Запитах се дали мога да докажа всичко това. Как? Видеокасетите със записите бяха изгорени. Сони Ферера — мъртъв. Вероятно бяха убили и Пили Пилър. Всички основни действащи лица бяха също покойници: Грейнджър, Хайъмс, Шиора, Катърин Демитър. Кой ще си спомни лицето на убийца на деца отпреди тридесетина години? Кой би разпознал жената, която сега стои пред мен? Ще бъде ли достатъчна думата на Уолт Тайлър? Вярно, тя бе убила Кристи, но и това сигурно щеше да се окаже трудно за доказване. Дали ще се намерят достатъчни съдебномедицински улики в онези изби, които да доведат до установяване на нейната вина?

Свитата на топка Адилейд Модайн изведнъж се разви като пружина от детска играчка, за да се хвърли към мен като дива котка или по-скоро като паяк, усетил разкъсване в мрежата си. Острите нокти на дясната й ръка се забиха в лицето ми и потърсиха очите. Лявата се стрелна към пистолета досущ змийско езиче. Ударих я с опакото на ръката и в същото време забих коляно в лицето й. Очаквах, че ще падне назад, но нищо подобно. Тя запази равновесие с изумителна лекота и отново ми се нахвърли. Този път стрелях. Куршумът влезе точно над дясната й гърда.

Сега залитна назад към колата и намери опора в отворената й врата. Ръката й покри входното отверстие на раната.

И пак ми се усмихна.

— Познавам те — рече, като произнасяше думите трудно, защото болката видимо бе силна. — Зная кой си.

Зад нея колата се заклати, дръвчето се преви още по-силно, корените му се подадоха още повече от земята. Голямото беемве се наклони съвсем опасно. Модайн се люлееше като пияна, кръвта потече още по-силно от огнестрелната рана. А в очите й се появи странна светлина, от която кръвта ми застина.

— Кой ти каза?

— Просто зная — рече и пак се усмихна. — Зная също кой уби дъщеря ти и жена ти.

Тръгнах към нея в същия миг. Тя се опита да каже още нещо, но думите й бяха заглушени от скърцането на метала, когато дръвчето накрая поддаде и тежкият автомобил политна надолу заедно с нея. Затъркаля се с тежко бумтене, като прегазваше дръвчета, храсти и всичко останало по пътя, досущ огромен валяк, под който захвърчаха искри от ударите в камъните и скалите. Докато накрая избухна в пламъци. Гледах и си мислех, че това е било предопределено да стане. Така е трябвало.

А когато бензинът се запали, светът на Адилейд Модайн експлодира в жълти пламъци. Те полазиха и по нея, главата й отхвръкна назад, устата й се разтвори широко в няма болка — мина само секунда и тя полетя още по-надолу, безпомощно размахваше ръце в опит да загаси огъня по себе си и изведнъж изчезна като захвърлена в тъмна, бездънна бездна горяща факла. Колата гореше като ритуален погребален огън в дъното на урвата, алени пламъци свистяха, черен дим протегна безплътни ръце нагоре, нагоре към небесата. Гледах от пътя, а жегата пърлеше лицето ми. Малко по-встрани, сред обвитите в мрак дървета пламтеше по-малка клада…

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Седях в същата полицейска стая за разпити. Пред същата дървена маса, със същото изрязано на повърхността й сърце. На ръката имах нова превръзка. Бях бръснат — за пръв път от почти петдесет часа. Въпреки сериозните усилия на агент Рос все още не се намирах в затворническа килия. Бяха ме разпитвали продължително и интензивно. Първо Уолтър и друг детектив, после пак Уолтър заедно с шефа на детективския отдел, накрая — Рос и един от неговите хора, но в присъствието на Уолтър, който, изглежда, предпочиташе да е сигурен, че няма да ме пребият до смърт просто от бяс и неудовлетвореност.

Веднъж или дваж ми се стори, че зърнах трагическата физиономия на Луис Купър. Май че се разхождаше неспокойно отвън пред стаята, същински труп, ексхумирал сам себе се с надежда да осъди погребалния агент за някаква обида. Най-вероятно публичният имидж на фондацията бе на път да се срути окончателно.

Казах на ченгетата почти всичко. Разказах им за Шиора, за Хайъмс, за Адилейд Модайн, за Сони Ферера. Не споделих факта, че в този случай бях въвлечен по настояване на Уолтър Коул. Нека сами си запълват останалите в разказа ми дупки. Така де. Пред Рос обясних, че просто съм имал неочаквани просветления и подскоци на въображението. За малко да си глътне вратовръзката. С мъка го удържаха на стола.

Сега бяхме останали само двамата с Уолтър. И две празни кафени чашки.

— Ти ходи ли там? — попитах по едно време, колкото да прекъсна продължителното мълчание.

Той кимна.

— Само за малко. Нямах време.

— Колко са?

— Засега са изровили осем, но продължават да търсят.

Полицията ще продължава да търси. Тя винаги търси и има какво. Ще копаят може би и на други места, за които се досетят или към които сочат уликите — из целия щат, дори и извън него. Защото Адилейд Модайн и Конъл Хайъмс са убивали цели тридесет години. А складът е бил нает само за част от това време. Което значи, че вероятно има и други подобни складове, изоставени мазета, стари гаражи, празни парцели и там сто на сто лежат останките на други деца.

— Откога го подозираш?

Коул помисли, че го питам за нещо друго, може би за един мъртвец в тоалетната на автобусна спирка, защото се стресна и вдигна очи. Нещо се мерна в очите му.

— Какво да подозирам?

— Че някой от Бартън и компания е замесен в изчезването на Бейнс?

Той почти въздъхна успокоено. Почти.

— Който го е отвлякъл, би трябвало да познава къщата, имението, целия терен наоколо.

— Ако предположим, че е бил отвлечен от самата къща, нали? А не на друго място.

— Да, разбира се.

— И ти ме изпрати да разбера това нещо.

— Да, изпратих те.

Чувствах се виновен за смъртта на Катърин Демитър не само защото не бях успял да я намеря жива, а защото може би непряко и неволно бях насочил Модайн и Хайъмс към нея.

— Възможно е аз да съм насочил вниманието им към Катърин Демитър — казах на Уолтър след малко. — Нали говорих с Кристи и я уведомих, че отивам във Вирджиния — по една следа. Това може би е било достатъчно.

Уолтър поклати глава.

— Тя те е наела за всеки случай. Двойна осигуровка. Сигурно е предупредила Хайъмс още като е усетила, че е била разпозната. И той незабавно е взел мерки — следял е за идването й, проверявал е мотелите, въобще очаквал я е. Ако не се появи в Хейвън, пък са разчитали на теб да я откриеш. Били са готови — намериш ли я, да ликвидират и двамата.

Пред очите ми се яви ясен образ на тялото на Катърин в мазето на разрушената къща, с ален ореол около главата. Видях ясно и Ивън Бейнс, увит в найлон, полуразложеното тяло на дете в избата на склада, и останалите трупове, които щяха да намерят там.

И във всички тях познах моята дъщеря и моята съпруга.

— Би могъл да изпратиш някой друг — рекох на Уолтър.

— Не, само теб. Знаех, че ще намериш убиеца, ако той поначало е бил в Хейвън. Сигурен бях. Защото ти самият си убиец.

Думата увисна тежко във въздуха. После рязко отвори цяла бездна помежду ни. Също като сатър, разсичащ миналото ни заедно. Коул извърна глава.

Замълчах. След малко се обадих, сякаш въобще не бе изрекъл нищо.

— Тя ми каза, че знае кой е убил Дженифър и Сюзън.

Коул сякаш се пробуди. Изглеждаше почти благодарен за нарушената тишина.

— Няма откъде да знае това. Тя е просто психически болна жена, зъл и изобретателен убиец, който намира подобни начини да те мъчи дори и след смъртта си.

— Не е вярно, знаеше. Знаеше още кой съм самият аз — при смъртта си. Мисля, че не е знаела, когато ме нае. Иначе би заподозряла нещо. И не би поела риска.

— Грешиш — рече Коул. — Я зарежи тези работи.

Сега вече млъкнах.

— Мисля си да се пенсионирам — изведнъж се обади той. — Омръзна ми постоянно да гледам смъртта. Сега чета сър Томас Браун[41]. Ти чел ли си Браун?

— Не съм.

— Едно от най-известните му произведения е „Християнска етика“. Там пише: „Не се заглеждай в Смъртта, не съзерцавай нейния продукт до изнемога, избягвай допира с мъртвата тъкан…“ Такава философия, знаеш…

Бе ми обърнал гръб, но виждах отражението на лицето му в прозореца, а очите му бяха зареяни нейде далеч от мен и може би виждаха нещо неземно.

— Аз наистина съм се нагледал на смърт. На предостатъчно нейни продукти. Не желая да си налагам повече срещи с нея. А за теб… Знаеш ли, трябва да заминеш някъде за известно време. Да се разкараш оттук, да промениш декора. За да се успокоиш и да направиш нещо, за да забравиш трагедията. Вече не си онова, което беше, ужасно си променен. Но мисля, че можеш да се върнеш към старото си аз. Преди да си се погубил окончателно.

Загледах се в чашката. На дъното, върху утайката, се бе образувала бяла ципа.

— „Нагазил съм в кръв… нозете ми морни… Напред не бива… но и пътят назад е отрязан…“. Цитат. Хоторн[42] — рекох аз.

Уолтър дълго мълча.

— Предпочитам повече да не те виждам — промълви по едно време. — Ще поговоря с някои хора, ще наредя да бъдеш освободен.

Нещо наистина се бе променило в мен, това бе самата истина. Но не бях сигурен, че Уолтър я вижда така, както би трябвало. Може би само аз си давах пълна сметка какво се бе случило, какво бе пробудила смъртта на Адилейд Модайн у мен, какви сили бе освободила… Това изчадие адово бе сторило ужасяващи неща през всичките тези години и никаква компенсация не би могла да ги балансира заедно с мъченията и болката, на които са били подложени най-невинните сред човешкия род. Поне такова бе моето усещане.

Но въпреки всичко на злодеянията й бе сложен край. И аз го бях сложил този край.

Всичко на този свят е преходно, както Злото, така и Доброто. Всичко е тленно, всичко свършва рано или късно. Е, какво бе предизвикала смъртта на Модайн? Най-малкото ме бе уверила в правотата на гореказаното. Щом съм бил в състояние да я открия и да я премахна, значи бих могъл да направя същото и с други. Вероятно и с Пътника…

И ето: нейде, Бог знае къде точно, но сигурно на мрачно и злокобно място, някой започва да отмерва времето — секунди, минути, часове, дни… И ще настъпи часът, когато камбаната ще удари и за Пътника.

Всяко живо нещо е тленно. И всичко има край.

Разсъждавах за казаното от Уолтър, за съмненията му спрямо мен; същевременно са замислих и за баща си, а и за наследството, което ми бе предал с кръвта си. За него пазех само откъслечни спомени. Спомням си едър, червендалест мъж, който внася коледно дръвче у дома, а от студа дъхът му излиза от устата досущ като от парния котел на стар влак. Помня също, че веднъж влязох неочаквано в кухнята, а той милваше майка ми. Спомням си, че и двамата се разсмяха от неудобство и смущение. Спомням си, че ми четеше вечер преди да заспя, а дебелите му пръсти следваха думите по страницата. Така добре бях запомнил тези приказки, а и местата, където се намираха ключовите думи. Помня и смъртта му.

Униформата му винаги бе чиста и прясно изгладена, пистолетът му — винаги почистен, смазан, блестящ. Харесваше му да бъде полицай, или на мен така ми се струваше. Съвсем не зная какво го подбуди да направи онова нещо. Може би Уолтър Коул е научил някои факти за онова време и си ги е припомнил, когато е зърнал труповете на мъртвите деца. Може би и аз подсъзнателно съм изпитал нещо подобно. Може би и аз съм като баща си…

Ясно е едно: нещо в него бе умряло, а след това, изглежда, е виждал света само в мрачни тонове. Прекалено дълго бе гледал Смъртта и нейните продукти, както се бе изразил Коул. И вероятно сам се бе превърнал в нейно отражение.

В онзи случай го повикали по телефона. Чисто рутинна задача. Две хлапета се будалкали с някаква кола посред нощ на някакво пусто място. Натискали клаксона, святкали и гасели фаровете. Баща ми отишъл и познал едно от местните момчета — криминално проявено, но съвсем на дребно. Все пак било на път да се развие и като по-сериозен престъпник. Било с гаджето си, момиче от средно семейство, което явно обичало рисковите ситуации, а, изглежда, изпитвало удоволствие и от сексуалните отсенки на подобна игра с огъня.

Баща ми не запомнил с какви имена го наричало момчето в опит да впечатли дамата си. Но си разменили неприятни думи и мога да си представя как гласът на баща ми загубил добродушния си тон, станал строг, били изречени и предупреждения. Може би и закани. Момчето посягало на шега към вътрешния джоб на сакото, уж че вади пищов — вероятно се е забавлявало от ефекта на жестовете си върху нервите на едрия полицай. А го е стимулирал и кръшният смях на приятелката му.

Тогава баща ми извадил пистолета и смехът секнал. Представям си как момчето изтрезняло, вдигнало високо ръце и заобяснявало, че всичко е на майтап, че въобще не носи оръжие, че само се шегува, че съжалява. Баща ми го застрелял в лицето, цялата кола била изпръскана с кръв, прозорците, лицето на момичето на съседната седалка. Мисля си, че не е имало време дори и да изпищи. Защото баща ми застрелял и него.

Онези от отдела „Вътрешни дела“ пристигнали тъкмо когато се събличал пред шкафчето си. Налетели и му нахлузили белезниците пред колегите му. Трябвало да се даде пример. Никой не се намесил. По онова време всички вече знаели или си мислели, че знаят.

Всичко си признал баща ми, но не могъл да го обясни. Защо постъпил така? Само вдигал рамене, когато го питали. Взели му пистолета, значката. Вторият пистолет, резервният, този, който притежавам аз днес, бил останал в спалнята. После го доведоха у дома да си вземе дрехи и да говори с мама. Когато влезе при нас, изглеждаше като замаян и нищо не можа да ни каже. Двамината от „Вътрешни дела“ седяха в полицейския автомобил отвън и пушеха, а аз ги гледах от прозорчето на моята спалня. Мисля си, че още тогава са знаели как ще постъпи той. Когато изстрелът изтрещя, те дори не изтичаха от колата. Изчакаха спокойно ехото да заглъхне по околните хълмове в студения нощен въздух. И после бавно, невъзмутимо хвърлиха фасовете и тръгнаха към къщата.

А аз съм син на баща си. С всичките последствия, които това може да носи.

Вратата се отвори и влезе Рейчъл Улф. Бе облечена неофициално — сини джинси, леки обувки и черно спортно горнище с качулка. Приличаше на анцуг, но бе продукт на Калвин Клайн. Косата й бе разпусната, покриваше ушите и падаше по раменете. По носа имаше лунички, също и на врата.

Седна срещу мен и ме погледна особено, но със загриженост и симпатия.

— Научих за смъртта на Катърин Демитър. Съжалявам.

Кимнах и си спомних тялото на Катърин в мазето и как изглеждаше то. Не бяха приятни тези спомени.

— Как се чувствате? — попита ме тя. В гласа й прозвуча любопитство, но и загриженост.

— Не зная как се чувствам.

— Съжалявате ли, че сте убили Адилейд Модайн?

— Тя го предизвика. Не ми даде избор, просто нямаше как да постъпя по друг начин.

Чувствах се претръпнал. И относно нейната смърт, и тази на адвоката, някак си притъпена бе и фигурата на Боби Шиора, леко повдигнат на пръсти, а дългият нож прониква в тила му. Именно това претръпване ме плашеше, както и усещането за нещо мъртво вътре в мен самия. Май трябваше да се изплаша доста по-сериозно, но имаше и нещо друго, а именно дълбоката болка за загубения живот на десетки невинни деца. За онези, чиито трупове тепърва щяха да бъдат изровени.

Улф ме докосна по ръката. Странно, мимолетно възприятие, в което усетих, или си представих, че усещам, нещо повече от професионален жест и разбиране. А може би то предизвика у мен някаква надежда? Сграбчих ръката й здраво между двете си длани и затворих очи. Днес мисля, че то е било нещо като първата ми стъпка към завръщането в нормалния човешки свят. Нещо като опит да си възвърна мястото в него. След всичко случило се през последните два-три дни копнеех да докосна, та дори и за секунда, нещо положително, да се опитам да разбудя нещо добро в самия себе си.

— Не успях да спася Катърин Демитър — рекох след малко. — Опитах се… и може би нещо се получи в резултат на този ми опит. Все още смятам да открия човека, който уби Сюзън и Дженифър.

Тя бавно поклати глава и не отмести очи от моите.

— Сигурна бях, че ще кажете това.

Рейчъл излезе, телефонът иззвъня.

— Да, моля?

— Гусин Паркър? — женски глас.

— На телефона е Чарли Паркър.

— Името ми е Флорънс Агиляр, гусин Паркър. Моята майка е Мари Агиляр. Леля Агиляр. Идвахте ни на гости.

— Да, спомням си. С какво мога да ви помогна, Флорънс?

Отново почувствах, че стомахът ми се свива, но този път бе в резултат на предчувствие. Или надежда, че леля Мари може би е открила нещо, някакъв факт, който да помогне за установяването на самоличността на онова момиче. Чиято фигура витаеше в сънищата и на двама ни.

Някъде отзад долиташе музиката на джаз пиано, а и женски и мъжки смях, чувствени, плътни като гъст сироп.

— Цял следобед ви търся. Опитвам се да ви намеря, да. Мама нареди да ви намеря. Каза, че трябва да додете тук.

Долавях нещо в гласа й, нещо, което имаше особено звучене и сякаш замъгляваше словата, които се сипеха от устата й в скоропоговорка. СТРАХ! Да, именно страх. Той се закачваше за думите й и сякаш ги скриваше зад пелена от мъгла.

— Гусин Паркър, тя каза, че трябва да додете, на всяка цена. И на никого да не казвате, че идвате. На никого, гусин Паркър!

— Защо, Флорънс? Не разбирам? Какво става?

— Аз не зная! — отвърна ми тя и се разплака. Гласът й затрептя от риданията. След малко започна отново същата си песен:

— Каза да додете на всяка цена. Трябва да додете ВЕДНАГА! СЕГА!

Опита се да се овладее и донякъде успя. Пое дъх и продължи:

— Гусин Паркър, тя рече да предам още, че Пътника идва!

За този разговор не казах никому. Излязох от стаята за разпити, прибрах си пистолета от дежурния, измъкнах се на улицата и взех такси за у дома. Там разглобих смит и уесъна и разхвърлих частите измежду багажа, който набързо събрах в пътнически сак. По-големите набутах на мястото на батериите в мощния фенер, който носех навсякъде. По телефона направих резервация за билет първа класа до летище Моасан. Оказа се, че уцелих последното място на тазвечерния полет за Луизиана. Явих се няколко минути преди полета, пробутах си сака в общата олелия и се качих. Машината бе пълна, половината от пътниците бяха туристи — явно хора без въображение; за да се спасят от душната нюйоркска жега, необяснимо защо отиваха в Ню Орлиънс. Стюардесите раздадоха кифли с шунка, чипс и стафиди, поставени в найлонови торбички, с каквито децата ходят на посещение в зоологическата градина.

Бяхме набрали височина вече, под нас имаше само мрак, когато почувствах налягането в носа. То растеше все повече и повече, ставаше нетърпимо. Тъкмо посягах към салфетката и първите няколко капки кръв паднаха върху нея. Но после налягането се превърна в болка, жестока, зверска болка, която премина в главата ми и ме принуди да се извивам и да се мятам, удряйки силно гърба си в облегалката.

Съседът, бизнесмен с лаптоп, на когото бяха направили забележка да не използва компютъра, докато самолетът излита, ме изгледа изненадано, а след малко и в уплаха, когато зърна кръвта да изхвърча като фонтан от носа ми, да се разпръсква наоколо. Забелязах, че изпадна в паника и потърси копчето за повикване на стюардесата. Намери го и започна да го натиска като луд. В същия миг някой сякаш тласна главата ми назад, а нагоре бликна силна струя кръв, обля ме целия, заля предната седалка, а ръцете ми неистово се разтрепериха.

И в този миг на нечовешка болка, тъкмо когато очаквах главата ми да се пръсне, чух глас. Бе гласът на възрастна, чернокожа жена, който долиташе нейде от луизианските тресавища.

— Душко — рече ми гласът, — душко, той е тук.

После тя се отдръпна, а аз потънах в небитието.

И в този мрак те дойдоха при мен, съпругата и детето ми. Но не бяха сами; сега с тях имаше и трета фигура — женска. Тя стоеше малко по-назад, в непрогледната тъма; виждах я само като силует, като незрима сянка. Идваше от мокро и студено място и около нея се носеше тежка миризма на глина, на разлагаща се зеленина, на водорасли, на застояла, тъмнозелена, гъста вода, на гнилоч, на разложена плът и на разплут труп, обезобразен от отделящия се газ и декомпозицията. Показа ми се и мястото, където бе лежала; то бе малко и тясно, стените му неподатливи, рибите се удрят в тях, а тя търпеливо чака нещо. Какво ли? Този мирис остана в ноздрите ми и когато се пробудих, а друг един глас все още звучеше в главата ми, далечно, далечно; нейният глас:

помогни ми

кръвта нахлу в ушите ми

студено ми е помогни ми

и разбрах, че на всяка цена трябва да я открия.

помогни ми

Имай ми доверие.

помогни

Ще те намеря.