— Добре, ще те питам за последен път — обърна се към мен усмихната Сара откъм носа. — Как така се озовахме на тази яхта?
— Точно както ти казах. Запознах се при каране на джет с един и той ми дължеше услуга.
Сара скръсти ръце в очакване. Не се наложи да чака дълго. Не може да се опъваш дълго пред хубаво момиче в черен бански от две части.
Разказах на Сара за пътуването си до Търкс и Кайкос в началото на тази луда гонитба. Що се отнася до човека със „Спидо“, Пиер Симон, изразът „луда гонитба“ беше точно на място.
Вероятно с малко насърчение от полицейски комисар Джоузеф Елдридж Пиер беше успял да прояви забележителна добрина.
— Спечелих я на покер — каза ми той по телефона с френския си акцент, без да уточнява местонахождението си. — Онзи имаше флош, а аз фул, който се материализира в яхта.
Не знаех дали Пиер не се шегува. Не ме беше грижа. За една прекрасна седмица имах на разположение дванайсетметрова яхта „Каталина“ и шанса да събудя ветроходните умения, които бях натрупал като тийнейджър в продължение на три лета в лагер на Асоциацията на християнската младеж.
Освен това бях в компанията на невероятен помощник-капитан. Дори белезите от куршумите ѝ изглеждаха ужасно секси, поне за мен.
— Ще си взема бира — каза Сара и се насочи надолу към трюма. — Ти искаш ли?
— Разбира се — отговорих аз от руля.
В Ривърсайд всички се бяха прибрали у дома преди две седмици. Макс и Джон Джуниър разправяха с ентусиазъм за прекарването си в лагера „Уайлдърлок“, а Джуди и Маршал разправяха с ентусиазъм за средиземноморския си круиз. Въпреки страхотните си разкази обаче не можеха да се наситят на моята история, в която участваха двама серийни убийци.
— „Двойно превъртане!“ — обяви триумфално Макс изпод бейзболната си шапка на „Янките“. За проблема, че бях крайната цел на Нед Синклер, той имаше просто решение. — Трябваше само да си смениш името, татко!
Това хубавичко ни разсмя, докато седяхме около масата за вечеря. Даде ми и усещането, че ако цената на истинското щастие е в семейството, аз наистина съм много богат човек.
Разбира се, чекът на Уорнър Бреслоу, който пазех в банката, също не беше за пренебрегване. Бях получил двеста и петдесет хиляди долара за извършените услуги.
В сейфа у дома пазех подписаната договорка за бонуса си.
Бреслоу ме беше попитал дали Макс и Джон Джуниър са добри ученици.
„Пишат ли си домашните?“ — беше се поинтересувал. Винаги бяха получавали високи оценки, но сега имаха още по-голям стимул да учат. Бреслоу щеше да плати обучението в колеж и за двамата.
— Итън и Абигейл обичаха децата — каза ми той. — Докато съм жив, ще си спомням за това, когато се сетя за синовете ти.
Таблоидите нямаше да престанат да злословят за Уорнър Бреслоу и понякога може би щяха да имат право. Аз предпочитам да вярвам, че бях имал възможността да видя човека, когото малцина познаваха. Това беше баща, изпитвал дълбока обич към сина си.
— Заповядай — каза Сара, щом се появи пак на палубата.
Подаде ми леденостудена бира „Търкс Хед“ и чукнахме кутийките си в чест на прекрасния ни слънчев следобед в рая.
Никой от нас не разполагаше с кристално кълбо и още имаше какво да научаваме един за друг в предстоящите седмици, месеци и, надявах се, години. Все пак в едно бях сигурен: нямаше друг, с когото повече да искам да съм на тази яхта. Имах усещането, че и за Сара е така.
— Накъде трябва да поемем? — попита тя.
Усмихнах се.
— Добър въпрос.
И двамата се огледахме. Наоколо не се виждаше друго освен синьо небе, синя вода и безкрайни възможности за нас двамата.
Сара застана зад гърба ми на руля и обви ръце около кръста ми. После прошепна в ухото ми:
— Да видим накъде ще ни отвее вятърът, Джон О’Хара.