Вятърните мелници на боговете

1

Вашингтон, САЩ

Стантън Роджърс бе сякаш предопределен да стане президент на Съединените щати. Той бе обаятелен политик и се радваше на всеобщо одобрение. Същевременно имаше и подкрепата на влиятелни приятели. За негово нещастие обаче собственото му либидо попречи на стремителния възход на кариерата му. Или, както казаха във Вашингтон: „Нашият Стантън сам се прецака по пътя към президентското кресло“.

Не че Стантън Роджърс се смяташе за Казанова. Напротив, допреди тази злополучна любовна авантюра той бе образцов съпруг. Богат и с личен чар, Роджърс бе на път да се изкачи до един от най-високите постове в света. Въпреки че бе имал безброй възможности да изневери на съпругата си, той никога не бе и помислял за друга жена.

Но тук имаше и една още по-злъчна ирония на съдбата: Елизабет, съпругата на Стантън Роджърс, бе общителна, красива и интелигентна жена. Интересите на двамата съвпадаха почти напълно. Докато Барбара, жената, в която Роджърс се влюби и за която в крайна сметка се ожени след широко коментирания в пресата развод, бе с пет години по-възрастна от него, имаше по-скоро миловидно, отколкото красиво лице, а двамата сякаш нямаха нищо общо помежду си. Стантън обичаше шумните компании, а Барбара предпочиташе да бъде насаме със съпруга си или да прекарва времето си само сред тесен кръг от хора. Но най-голямата изненада за онези, които познаваха Стантън Роджърс, бяха различията в политическите им пристрастия. Стантън беше либерал, докато Барбара произхождаше от семейство на заклети консерватори.

— Ти просто си изгубил ума си, приятелю! — възкликна Пол Елисън, най-добрият приятел на Стантън. — Вие с Лиза едва ли не сте влезли в Книгата на Гинес като възможно най-сполучлива брачна двойка. Не можеш да зарежеш всичко това само заради някаква краткотрайна сексуална връзка!

— Достатъчно, Пол! — твърдо възрази Стантън Роджърс. — Влюбен съм в Барбара. Ще се оженим веднага щом получа развод.

— Имаш ли представа как ще се отрази това на кариерата ти?

— Половината от браковете в тази страна завършват с развод. Така че просто няма да се отрази — отвърна Роджърс.

И доказа, че е лош пророк. Вестниците посрещнаха новината за мъчително оспорвания развод като манна небесна. Жълтата преса го раздуха невероятно, и то в най-големи подробности. Извади снимки на любовното гнезденце на Стантън Роджърс, допълнени с подробни описания на тайни любовни срещи. Вестниците се постараха да поддържат жив интереса към тази история колкото се може по-дълго. И когато шумотевицата позаглъхна, се оказа, че влиятелните приятели, поддържали досега кандидатурата на Стантън Роджърс за президентския пост, неусетно се бяха отдръпнали от него. Бяха си намерили друг кандидат, когото да подкрепят.

Изборът им бе сполучлив. Елисън не притежаваше нито красивата осанка, нито таланта на Стантън Роджърс, но беше интелигентен, приятен и с безупречна биография. Беше нисък на ръст, с правилни, обикновени черти и честни сини очи. Вече от десет години се радваше на щастлив брак с дъщерята на стоманолеярен магнат. Двамата с Алис бяха пример за щастлива семейна двойка, известна с обичта и привързаността си един към друг.

Също като Стантън Роджърс Пол Елисън бе учил в Йейл и завършил право в Харвард. Двамата бяха израснали заедно. Семействата им имаха съседни вили в Саутхемптън, където двете момчета заедно спортуваха, плуваха, организираха бейзболни мачове, а по-късно заедно ходеха и на любовни срещи. В Харвард пък бяха в една и съща група. Пол Елисън показваше добри резултати, но Стантън Роджърс бе направо блестящ студент. Като редактор на списанието „Харвард Лоу Ривю“ (издание на Харвардския университет) той се погрижи приятелят му Пол да му стане заместник. Бащата на Стантън Роджърс ръководеше преуспяваща юридическа кантора на Уолстрийт и когато Стантън отиваше да работи там през лятото, той подреждаше нещата така, че да вземе и Пол със себе си.

След като завършиха Юридическия факултет, звездата на Стантън Роджърс изгря като метеор на политическия небосклон.

Разводът обаче преобърна всичко. Сега Стантън Роджърс се превърна в придатък на Пол Елисън. На Елисън му трябваха близо петнайсет години, за да изкачи пътеката, която води към върха. Той загуби първите си избори за Сената, но спечели вторите. И през следващите няколко години постепенно се превърна в красноречив и изтъкнат законодател. Той се обяви срещу високите разходи на правителството и вашингтонската администрация. Изяви се като популист и привърженик на международното разведряване. Поканиха го да изнесе предизборна реч за тогавашния президент на Съединените щати, когато той се кандидатира за втори мандат. Това бе една великолепна реч, която направи силно впечатление и изправи всички на крака. Четири години по-късно Пол Елисън бе избран за президент на САЩ. И първата заповед за назначение, която подписа, бе на Стантън Роджърс за поста съветник на президента по въпросите на външната политика.

Теорията на Маршъл Маклуън, че телевизията ще превърне света в глобално село, стана действителност. Церемонията по встъпването в длъжност на четиридесет и втория президент на Съединените щати бе предавана чрез сателити в повече от 190 страни по света.

В „Блек Рустър“, едно от вашингтонските журналистически свърталища, дългогодишният политически репортер на „Вашингтон пост“ Бен Кон седеше на една маса с още четирима колеги и гледаше церемонията по встъпване в длъжност на четиридесет и втория президент на САЩ на широкия екран на телевизора, поставен върху барплота.

— Този кучи син ми струва петдесет долара — оплака се един от репортерите.

— Предупредих те да не залагаш срещу Елисън — отговори му Бен Кон. — Той има обаяние, малкият. Разбери го най-сетне.

Камерата се отдалечи, за да покаже в общ план огромната тълпа, събрала се на Пенсилвания авеню. Хората се гушеха в палтата си под вледеняващите напъни на януарския вятър и слушаха церемонията по микрофоните, разположени по края на подиума. Джейсън Мерлин, председател на Върховния съд на Съединените американски щати, привърши произнасянето на клетвата. Новият президент стисна ръката му и пристъпи към микрофона.

— Погледни всички тези идиоти, събрали се там, за да зъзнат, докато им измръзнат задниците — обади се Бен Кон. — И знаете ли защо не са си останали вкъщи като всички нормални хора, които наблюдават церемонията по телевизията?

— Защо?

— Защото сега създават историята, приятелю. Един ден всички тези хора ще казват на децата и на внуците си, че са били там в деня, когато Пол Елисън се е заклел като президент на САЩ. И всички ще се перчат: „Аз бях толкова близо до него, че можех да го докосна“.

— Циничен си, Кон…

— И се гордея с това. Всички политици по света са замесени от едно и също тесто. Те се занимават с политика заради изгодата, която могат да извлекат от нея. Погледнете истината в очите, момчета, новият ни президент е либерал и идеалист. А това е напълно достатъчно, за да накара всеки интелигентен човек да получи кошмари. Определението ми за либерал е: непоправим мечтател, прекарал живота си под стъклен похлупак.

Всъщност Бен Кон не беше толкова циничен, колкото изглеждаше. Той отразяваше кариерата на Пол Елисън още от самото й начало и въпреки че първоначално никак не бе впечатлен от него, когато Елисън тръгна да се изкачва по политическата стълба, Бен Кон започна да променя мнението си. Елисън беше политик, който не отговаря точно на ничий вкус. Беше самотен дъб сред върбова гора.

От небето навън се сипеше леденостуден дъжд. Бен Кон се надяваше лошото време да не се окаже поличба за идните четири години. Вниманието му отново се насочи към телевизионния екран.

„Постът президент на Съединените американски щати е като факел, запален от американския народ, който се предава от ръка на ръка на всеки четири години. Факелът, който бе поверен в ръцете ми, е най-мощното оръжие на света. Както е известно, то е достатъчно мощно, за да изпепели цялата цивилизация, или пък да се превърне в пътеводна светлина по пътя към бъдещето както за нас, така и за целия свят. Изборът е наш. Обръщам се не само към нашите съюзници, но и към страните от съветския лагер. Искам да им кажа, че сега, когато се каним да прекрачим прага на двайсет и първи век, няма място за конфронтация. Ние трябва да се опитаме да превърнем думите «единен свят» в реалност. Всеки друг подход би могъл да доведе до гибелни последици, от които нито една нация няма да е в състояние да се възстанови. Добре съзнавам колко дълбока е пропастта, която лежи между нас и държавите зад желязната завеса, но първостепенна задача на нашето правителство ще бъде изграждането на мостове над тази пропаст.“

Думите му бяха искрени и звучаха така, сякаш идваха от дълбините на сърцето му.

Той наистина вярва във всичко това, помисли си Бен Кон. Дано никой не убие това копеле.

В Джънкшън Сити, Канзас, времето бе мрачно, небето бе затиснало земята като похлупак. Духаше пронизващ вятър и валеше толкова силен сняг, че видимостта по Шеста магистрала бе почти равна на нула. Мери Ашли караше предпазливо старото си комби по средата на магистралата, където бяха минали снегорини. Бурята щеше да й попречи да стигне навреме за лекцията си. Караше внимателно, за да не поднесе колата и да не забуксува.

От радиото се носеше гласът на президента:

„… много хора както в правителствените среди, така и сред населението все още настояват Америка да продължи да създава пропасти, вместо да гради мостове. Моят отговор на това е, че не можем да си позволим все така да осъждаме себе си или децата си на бъдеще, заплашено от глобална конфронтация и ядрена война.“

Радвам се, че гласувах за него, помисли си Мери Ашли. Пол Елисън ще стане велик президент.

Постепенно снеговалежът се превърна в ослепителна бяла вихрушка и тя още по-здраво стисна волана.

В Сейнт Кроа грееше ярко тропическо слънце сред ясно синьо небе, по което не се виждаше нито едно облаче. Хари Ланц нямаше никакво намерение да излиза навън. Забавляваше се достатъчно добре в стаята си. Лежеше гол в леглото, притиснат като в сандвич от сестрите Доли. Ланц имаше пред очите си неоспорими доказателства, че те не бяха истински сестри. Анет бе висока, с естествен кестеняв цвят на косата, Сали също бе висока, но със светли коси. Не че Хари Ланц даваше пукната пара за това дали те са кръвни роднини, или не. Важното бе, че и двете бяха изключително добри в онова, което правеха, а онова, което правеха, караше Ланц да ръмжи от удоволствие.

В дъното на мотелската стая образът на президента премигваше на телевизионния екран:

„… Защото вярвам, че няма проблеми, които да не могат да бъдат разрешени при наличие на искрена добронамереност и от двете страни. Бетонната стена, заобикаляща Източен Берлин, и желязната завеса, опасала другите сателити на Съветския съюз, трябва да бъдат премахнати.“

Сали прекъсна заниманията си, колкото да може да попита:

— Искаш ли да изключа тази глупост, скъпи?

— Остави го. Искам да чуя какво ще каже.

— Ти за него ли гласува? — надигна глава и Анет.

— Хей, вие двете! — възкликна Хари Ланц. — Залавяйте се веднага за работа!

„Както ви е известно, преди три години, след смъртта на президента Николае Чаушеску, Румъния преустанови дипломатическите си отношения със Съединените американски щати. Искам да ви уведомя, че вече направихме постъпки пред правителството на Румъния и президента Александрос Йонеску и той изрази съгласие за възстановяване на дипломатическите отношения с нашата страна.“1

Тълпата на Пенсилвания авеню нададе възгласи на одобрение.

Хари Ланц се изправи толкова бързо, че зъбите на Анет се забиха в члена му.

— Господи! — изкрещя от болка Ланц. — Вече са ме обрязвали! Какво, по дяволите, се опитваш да направиш?

— Защо се помести, скъпи?

Ланц не я чу. Очите му бяха приковани в телевизионния екран.

„Един от първите ни държавнически актове — казваше в този момент президентът — ще бъде да изпратим свой посланик в Румъния. А това е само началото…“

В Букурещ беше вечер. Студеното зимно време неочаквано бе поомекнало и търговските улици и пазарите бяха пълни с хора, наредени на опашки, за да си напазаруват на топло.

Румънският президент Александрос Йонеску седеше в кабинета си в стария дворец Пелес на „Каля Виктория“, заобиколен от половин дузина помощници, и слушаше предаването на церемонията по радиото.

„… И нямам намерение да спра дотук — казваше американският президент. — Албания прекрати дипломатическите си отношения със Съединените американски щати през 1946 г. Възнамерявам да възобновя тези връзки. Освен това бих искал да задълбоча дипломатическите ни отношения с България, Чехословакия и Източна Германия.“

От радиото се разнесоха одобрителни възгласи и ръкопляскания.

„Изпращането на наш посланик в Румъния е само началото на едно всеобщо раздвижване, имащо за цел създаване на контакти между народите. Нека не забравяме, че всички хора по света имат общ произход, общи проблеми и обща крайна съдба. Нека не забравяме, че трудностите, които ни обединяват, са повече от онези, които ни разделят, а онова, което ни разделя, е сътворено от самите нас.“

В строго охраняваната си частна резиденция в парижкото предградие Ньой румънският опозиционен лидер Марин Гроза гледаше президента по втори телевизионен канал.

„Обещавам да дам всичките си сили и способности и да изисквам от другите най-пълно себеотдаване…“

Аплодисментите не стихнаха цели пет минути.

— Мисля, че е настанал нашият час, Лев — каза замислено Марин Гроза. — Той наистина мисли онова, което говори.

— Няма ли това да се окаже изгодно за Йонеску? — отвърна шефът на охраната му Лев Пастернак.

Марин Гроза поклати глава.

— Йонеску е тиранин, така че в крайна сметка нищо няма да може да го спаси. Но трябва да внимаваме изключително много с избора на подходящ момент. Вече се провалих, когато се опитах да съборя Чаушеску. Не бива да претърпим ново поражение.

Пит Конърс не беше пиян — поне не дотолкова, колкото му се искаше. Той привършваше петото си уиски, когато секретарката му Нанси, с която живееше, се обади:

— Не мислиш ли, че вече пи достатъчно, Пит?

Той се усмихна и леко я плесна.

— Президентът говори. Прояви поне малко уважение.

Извърна се и погледна образа на екрана.

— Ах ти, комунистическо копеле! — изкрещя Пит към телевизора. — Това е моята страна и ЦРУ няма да те остави да я предадеш. Ще те спрем, Чарли! Можем да се обзаложим!

2

— Ще имам голяма нужда от помощта ти, стари приятелю — каза Пол Елисън.

— Можеш да разчиташ на мен — тихо отговори Стантън Роджърс.

Те седяха в Овалния кабинет — президентът зад бюрото си, с американското знаме зад гърба. Това беше първата им среща в този кабинет и президентът Елисън беше притеснен.

Ако Стантън не беше направил онази грешка, мислеше си той, сега щеше да седи на това бюро вместо мене.

Роджърс сякаш четеше мислите му, защото каза:

— Трябва да ти призная нещо. В деня, в който обявиха кандидатурата ти за президент, аз почувствах адска ревност, Пол. Това беше моята мечта, а ти я осъществяваше. Но знаеш ли? Най-накрая разбрах, че след като аз не мога да седна на това кресло, на този свят няма друг, освен теб, който бих желал да седне на него. То ти подхожда.

— Честно казано, Стан, това ме плаши — усмихна се Елисън. — Чувствам наоколо духовете на Вашингтон, Линкълн и Джеферсън.

— Имали сме и президенти, които…

— Знам, но ние трябва да се опитаме да се равняваме с най-великите.

Той натисна бутона на бюрото си и секунда по-късно влезе сервитьор с бяло сако.

— Да, господин президент?

— Кафе? — обърна се Пол Елисън към Роджърс.

— С удоволствие.

— Искаш ли нещо към него?

— Не, благодаря. Барбара настоява да пазя линия.

Президентът кимна на сервитьора и той тихо напусна стаята.

Барбара. Тя изненада всички. Навремето във Вашингтон се говореше, че този брак няма да издържи и една година. Но вече бяха минали почти петнадесет години и той се беше оказал успешен. Стантън Роджърс си беше създал престижна адвокатска кантора във Вашингтон, а Барбара бе спечелила репутация на любезна домакиня.

Пол Елисън стана и започна да се разхожда:

— Моята реч за сближаването на народите предизвика, струва ми се, доста коментари. Предполагам, че си чел днес вестниците.

— Знаеш ги какви са. — Роджърс сви рамене. — Обичат да създават герои, за да могат после да ги свалят.

— Честно казано, пет пари не давам какво казват вестниците. Интересувам се от това какво говорят хората.

— Струва ми се, доста хора си уплашил, Пол. Въоръжените сили са против твоя план и някои влиятелни среди биха желали той да се провали.

— Няма да се провали — Пол се обърна назад. — Знаеш ли кой е най-големият проблем в света днес? Вече няма държавници. Страните се управляват от политици. Беше време, не много отдавна, когато земята бе населена от гиганти. Някои бяха добри, някои зли, но за бога, те бяха гиганти. Рузвелт и Чърчил, Хитлер и Мусолини, Шарл дьо Гол и Йосиф Сталин. Защо всичките те живяха именно тогава? Защо днес няма големи държавници?

— Твърде трудно е да бъдеш гигант от световен мащаб на двадесет и един инчов телевизионен екран.

Вратата се отвори и сервитьорът се появи, носейки сребърна табла с чайник и две чаши за кафе, гравирани с президентския печат. Той сръчно наля кафето.

— Да ви донеса ли нещо друго, господин президент?

— Не, Хенри, това е всичко, благодаря.

Президентът изчака, докато сервитьорът излезе.

— Искам да поговорим за избора на подходящ посланик за Румъния.

— Добре.

— Няма нужда да те убеждавам колко важно е това. Искам да се заемеш с тази задача колкото е възможно по-бързо.

Стантън Роджърс отпи от кафето и се изправи:

— Ще започна да действам по въпроса веднага.

Беше два часът през нощта. В малкото предградие вилата на Марин Гроза тънеше в дълбока тъмнина. Луната беше забулена от тъмни буреносни облаци. В този час улиците бяха пусти, само от време на време някой закъснял минувач нарушаваше тишината. Един черен силует се придвижи безшумно през дърветата към тухлената ограда, която заобикаляше вилата. Върху едното си рамо носеше въже и одеяло, а в ръцете си — „Узи“ със заглушител и пушка с упойващи патрони. Като достигна оградата, човекът спря и се ослуша. Изчака неподвижно пет минути. Накрая той разви найлоновото въже и хвърли куката, прикачена на единия му край, така, че тя се захвана за ръба на оградата. Мъжът започна внимателно да се катери. Когато достигна горния край на оградата, той метна одеялото върху нея, за да се предпази от отровните шипове, закрепени отгоре. После спря и отново се ослуша. След това обърна куката и въжето откъм вътрешната страна на оградата и се спусна на земята. Опипа закачения на колана му филипински сгъваем нож, който можеше да се отваря и затваря с една ръка.

Следващото препятствие бяха кучетата. Нощният посетител изчака да го надушат. Но трите добермана, тренирани да убиват, бяха само първото изпитание. Пространството около вилата гъмжеше от електронни устройства и непрекъснато се наблюдаваше с телевизионни камери. Всички писма и пакети се получаваха на пропуска при портала и пазачите ги отваряха и проверяваха. Вратите на вилата бяха бронирани. Къщата имаше собствено водоснабдяване и Марин Гроза разполагаше с човек, който да опитва храната му. Резиденцията беше непристъпна. Поне така се смяташе. Фигурата в черно беше тук тази нощ, за да докаже, че не е.

Той чу стъпките на тичащите към него кучета още преди да ги види. Те връхлетяха от тъмнината и скочиха право към гърлото му. Бяха две. Насочи оръжието и изстреля първата ампула към близкото отляво, после към това отдясно и отскочи далече от техните гърчещи се тела. Обърна се в очакване на третото куче и когато то наближи, стреля отново, след което се възцари тишина.

Нощният посетител знаеше къде са заровени звуковите капани и ги заобикаляше. Промъкваше се тихо през пространството, което не беше покрито от телевизионните камери, и за по-малко от две минути, след като беше прескочил стената, се озова на задната врата на вилата.

Но когато посегна към дръжката на вратата, внезапно бе осветен от половин дузина мощни прожектори. Един глас извика:

— Стой! Хвърли оръжието и вдигни ръце!

Човекът в черно внимателно пусна пушката и погледна нагоре. На покрива се бяха разположили половин дузина мъже, насочили оръжията си към него.

— Защо, по дяволите, се забавихте толкова много? Не трябваше да ме допускате толкова близо — извика той.

— Грешиш — отговори главният охраняващ. — Започнахме да те следим още преди да прескочиш стената.

Лев Пастернак не се задоволи с получения отговор.

— Тогава трябваше да ме спрете по-рано. Можех да съм някой камикадзе, въоръжен с гранати или картечница. Искам да съберете целия персонал утре сутринта точно в осем часа. Кучетата са упоени. Изпратете някой да ги наглежда, докато се събудят.

Лев Пастернак се гордееше с това, че е най-добрият бодигард в света. Беше пилот по време на шестдневната израелска война в Египет. След войната стана таен агент на Мосад, една от петте израелски секретни служби.

Никога нямаше да забрави сутринта, когато преди две години шефът му — полковник от тайните служби, го извика в кабинета си.

— Лев, един човек иска да те наеме за няколко седмици.

— Надявам се да е някоя блондинка — пошегува се той.

— Това е Марин Гроза.

Мосад имаше пълно досие на румънския дисидент. Гроза беше водач на румънското народно движение, което се стремеше да свали Александрос Йонеску и беше на път да извърши държавен преврат, когато го предаде един от хората му. Повече от две дузини нелегални борци бяха екзекутирани, а той едва успя да се измъкне жив от страната. Франция му даде убежище. Йонеску го обяви за предател на родината си и определи награда за главата му. До този момент бяха извършени шест неуспешни покушения срещу него, но при последния опит го бяха ранили.

— За какво съм му аз? — попита Пастернак. — Той има правителствена охрана.

— Не е достатъчно добра. Нуждае се от някой, който да организира напълно сигурна защитна система. Дойде при нас и аз те препоръчах.

— Трябва ли да отида във Франция?

— Ще ти отнеме само няколко седмици.

— Не…

— Лев, той е много популярен. Според нашата информация се ползва с достатъчно подкрепа в своята страна, за да свали Йонеску. Когато дойде подходящият момент, той ще започне да действа. През това време ние трябва да запазим живота му.

— Няколко седмици, казваш? — проговори Пастернак след кратко колебание.

— Толкова.

Полковникът сгреши относно времето, но беше прав относно Марин Гроза. Той беше слаб, крехък мъж, с изглед на аскет и набраздено от тъга лице. Имаше орлов нос, изпъкнала брада и високо чело, увенчано от кичур бяла коса. Дълбоките му черни очи се оживяваха, когато говореше, и страстно блестяха.

— И пет пари не давам дали ще живея, или ще умра — каза той на Лев при първата им среща. — Всички ние ще умрем. Това, което ме тревожи, е кога. Трябва да съм жив още една или две години. Това е времето, от което се нуждая, за да прогоня Йонеску от нашата страна. — Той плъзна разсеяно ръка по един пресен белег на бузата си. — Никой няма правото да поробва една страна. Трябва да освободим Румъния и да оставим хората сами да решават съдбата си.

Лев Пастернак се зае с поддръжката на защитната система на вилата в Ньой. Използва и някои от своите хора, а тези, които нае отвън, бяха щателно проверени. Всеки елемент от апаратурата беше съвършен.

Пастернак виждаше румънския лидер на съпротивата всеки ден и колкото повече време прекарваше с него, толкова повече му се възхищаваше. Когато Гроза го покани да оглави охраната му, Лев прие без колебание.

— Ще остана — каза той, — докато се подготвите. След това ще се върна в Израел.

От време на време Пастернак организираше изненадващи проверки на хората от охраната на вилата. Сега той си мислеше: Някои от пазачите са невнимателни. Трябва да ги заменя.

Минаваше по коридорите, внимателно проверявайки топлинните детектори, електронните предупредителни системи и инфрачервените лъчи на всяка врата. Когато стигна до спалнята на Марин Гроза, той чу силен плясък и миг след това Гроза започна да вие като в агония.

Лев Пастернак отмина стаята на Гроза и продължи да върви по-нататък.

3

Главната квартира на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) се намира в Лангли, Вирджиния, на седем мили югоизточно от Вашингтон. Над входната врата е поставена червена мигаща светлина. Пропускателният пункт се охранява двадесет и четири часа в денонощието. Тези, които имат разрешен достъп, са снабдени с цветни пропуски, валидни само за отдела, с който работят. Пред сивата седеметажна сграда на управлението със засекретеното название „Завод за играчки“ се издига голяма статуя на Натан Хейл. От приземния етаж на сградата остъклен коридор води към вътрешен двор градина, опасан от магнолиеви дървета. Над рецепцията върху мраморна плоча е гравиран стих:

Външни лица никога не се допускат в сградата и там няма помещения за посетители. За служебните лица, желаещи да влязат в сградата незабелязано, има тунел, излизащ във фоайето срещу махагоновата врата на асансьора, наблюдавана непрекъснато от неколцина яки мъже, облечени в сиви костюми.

В залата за конференции на седмия етаж, пазена от охрана, въоръжена с къси пистолети 38-и калибър, скрити под сивите им сака, течеше обичайното за понеделник сутрин съвещание на ръководния състав. Около голямата дъбова маса бяха седнали Нед Тилингаст, директор на ЦРУ; генерал Оливър Брукс, армейски главнокомандващ; държавният секретар Флойд Бейкър; Пит Конърс, шеф на контраразузнаването, и Стантън Роджърс.

Нед Тилингаст наближаваше шестдесетте, студен и мълчалив човек, обременен с болезнени тайни. В ЦРУ има открити и засекретени отдели. През последните седем години Тилингаст отговаряше за 4500 служители, работещи в секретните отдели.

Генерал Оливър Брукс беше войник от Уест Пойнт, който водеше личния и професионалния си живот по книга. Той беше предан по душа човек и организацията, за която работеше, беше армията на Съединените щати.

Флойд Бейкър, държавният секретар, беше истински анахронизъм, остатък от по-ранна епоха. Той беше южняшки тип, висок, среброкос, с благородна осанка и старомодна галантност. Беше интелектуалец. Притежаваше верига от влиятелни вестници из страната и се славеше с неимоверното си богатство. В цял Вашингтон едва ли имаше друг човек с по-остър политически усет и сетивата на Бейкър бяха постоянно насочени към променящите се настроения в кулоарите на Конгреса.

Пит Конърс беше от ирландски произход, упорит човек с хватката на булдог, който много пиеше и не знаеше страх. Това бе последната му година в ЦРУ. През юни щеше да се пенсионира. Ръководеше персонала в контраразузнаването, най-секретния отдел в ЦРУ. Пътят му дотук минаваше през различните отдели на разузнаването, а работеше тук още от добрите стари времена, когато агентите на ЦРУ бяха „златни момчета“. Самият той бе златно момче. Беше участвал в преврата, който върна шаха на Иран на трона, а също така и в операция „Монгус“ — опита да бъде свалено правителството на Кастро през 1961 г.

— След Залива на прасетата всичко се промени — тъгуваше Пит. Продължителността на сантименталните му излияния обикновено зависеше от това, колко беше пил. — Филантропите ни атакуваха от първите страници на всеки вестник в света. Те ни наричаха банда лъжци, нахални клоуни, които се изправят на собствения си път. Някакво копеле, мразещо ЦРУ, публикува имената на наши агенти и Дик Уелч, шеф на отдела ни в Атина, беше убит.

Пит Конърс имаше три несполучливи брака, разпаднали се поради естеството на работата му, но според него никоя жертва не беше толкова голяма, че да не може да я принесе в полза на родината си.

Сега, по средата на съвещанието, лицето му беше почервеняло от гняв.

— Ако позволим на президента да осъществи своята програма за сплотяване на народите, той ще предаде страната. Трябва да бъде спрян. Не можем да позволим…

— Президентът е встъпил в длъжност едва от няколко дни — прекъсна го Флойд Бейкър. — Ние всички сме тук, за да провеждаме неговата политика и…

— Аз не съм тук, за да предам моята страна на проклетите комунисти, господине. Президентът изобщо не бе споменавал за този свой план преди речта си. Той изненада всички ни. Не ни даде възможност да се противопоставим.

— Вероятно затова не ни е казал — предположи Бейкър.

— За бога, ти си съгласен с него! — Пит Конърс се втренчи в Бейкър.

— Той е мой президент — каза твърдо Бейкър. — Също както и твой.

Нед Тилингаст се обърна към Стантън Роджърс:

— Конърс е прав. Президентът фактически планира да покани Румъния, Албания, България и другите комунистически страни да изпратят шпионите си тук, назначени като културни аташета, шофьори, секретарки и камериерки. Ние харчим милиарди долари, за да пазим тила си, а президентът иска да ги пусне през главния вход.

Генерал Брукс кимна в знак на съгласие.

— И с мен не са се консултирали. Мисля, че президентът би могъл дяволски успешно да разруши тази страна.

— Джентълмени, някои от нас може да не са съгласни с президента, но да не забравяме, че народът гласува за Пол Елисън и му повери ръководството на тази страна — каза Стантън и обходи с поглед мъжете, седнали около масата. — Ние всички сме част от президентския екип и трябва да го следваме и поддържаме по всички възможни начини. — Думите му бяха последвани от неодобрително мълчание.

— Добре тогава. Президентът иска незабавно актуална информация за обстановката в Румъния. Всички данни, които имате.

— Включително и секретните? — попита Пит Конърс.

— Всичко. Какво е положението в Румъния с Александрос Йонеску?

— Йонеску държи здраво юздите — отговори Нед Тилингаст. — След като се отърва от семейството на Чаушеску, всички негови съмишленици бяха избити, изпратени в затвор или на заточение. Откакто е взел властта, той потопи страната в кръв. Народът не одобрява неговата политика.

— Какви са перспективите за революция?

— А, това е доста интересно — каза Тилингаст. — Помня как преди време Марин Гроза за малко не свали правителството на Йонеску.

— След това Гроза едва успя да се измъкне от страната.

— С наша помощ. Имаме информация, че съществува нелегална организация, която иска да го върне обратно. Гроза би бил подходящ за Румъния и ако се върне, това ще бъде добре и за нас. Ще следим внимателно развитието на събитията.

Стантън Роджърс се обърна към държавния секретар:

— Имате ли списъка на кандидатите за поста на посланик в Румъния?

Флойд Бейкър отвори коженото си дипломатическо куфарче, извади някакви листа и подаде едно копие на Роджърс.

— Това са най-добрите ни кандидати. Всичките са квалифицирани дипломати от кариерата. Всеки един от тях е проверен. Няма проблеми по сигурността, няма финансови проблеми, нито компрометиращи тайни.

След като Стантън Роджърс взе списъка, държавният секретар добави:

— Естествено Държавният департамент предпочита дипломат от кариерата пред политик. Някой, който да е подготвен за тази работа. Особено като се има предвид сложната ситуация. Румъния е извънредно важен район. Трябва да се подходи много внимателно.

— Съгласен съм — Стантън Роджърс стана. — Ще обсъдя тези имена с президента и ще ви информирам. Той настоява заемането на този пост да стане колкото се може по-бързо.

Докато другите се готвеха да напуснат, Нед Тилингаст се обърна към Пит Конърс:

— Остани за малко, Пит. Искам да говоря с теб.

Когато останаха сами, Тилингаст каза:

— Изказа се доста остро, Пит.

— Но съм прав — упорстваше Конърс. — Президентът се опитва да продаде страната. И какво трябва да правим ние?

— Да си държим устата затворена.

— Нед, ние сме обучени да откриваме врага и да го убиваме. Ами ако той е сред нас и седи в Овалния кабинет?

— Внимавай, внимавай!

Тилингаст работеше в тайните служби по-дълго от Пит Конърс. Беше работил в Оу Ес Ес на Уайлд Бил Донован, преди то да стане ЦРУ. Той също мразеше онова, което филантропите в Конгреса причиняваха на организацията, която обичаше. Фактически в ЦРУ имаше голямо разцепление — от една страна, това бяха твърдолинейните, а от друга — онези, крито вярваха, че руската мечка може да бъде опитомена. Трябва да се борим за всеки долар, мислеше си Тилингаст. В Москва Комитетът за държавна сигурност — КГБ — тренира по хиляда агенти наведнъж.

Нед беше открил Пит Конърс още в колежа и той стана един от най-добрите му сътрудници. Но през последните няколко години Конърс се беше превърнал в истински каубой — доста независим и твърде нервен на спусъка. Опасен.

— Пит, чувал ли си нещо за нелегална организация, наричаща се „Патриоти за свобода“? — попита Тилингаст.

— Не. Не съм чувал. Кои са те?

— Засега е само слух. Разполагам с мъгляви твърдения. Виж дали можеш да разбереш нещо за тях.

— Добре.

Час по-късно Пит Конърс се обаждаше от уличен телефон в Хейн Пойнт.

— Имам съобщение за Один.

— Тук е Один — каза генерал Оливър Брукс.

По пътя към офиса си в колата Стантън Роджърс отвори плика, съдържащ имената на кандидатите за посланици, и ги прегледа. Списъкът беше много добър. Държавният секретар си беше свършил работата. Всичките кандидати бяха работили в източни и западни европейски страни, а някои от тях имаха допълнително натрупан опит в Далечния изток или Африка. Стантън си помисли, че президентът ще остане доволен.

— Те са истински динозаври — отсече Пол Елисън. Той хвърли листа на бюрото си. — Всеки един от тях.

— Пол — запротестира Стантън, — всички тези хора са опитни дипломати от кариерата.

— И препоръчани от Държавния департамент. Нали помниш как се провалихме в Румъния преди три години? Нашите опитни дипломати от кариерата в Букурещ забъркаха такава каша, че ние се озовахме на сухо. Бюрократите в безупречни костюми ме тревожат. Те всички са твърде предпазливи. Когато говорех за програмата за сближаване на народите, аз вярвах във всяка една дума от нея. Ние трябва да спечелим доверието на една страна, която в момента е много резервирана към нас.

— Но ако назначиш един аматьор там, някой без опит, поемаш голям риск.

— Може би се нуждаем от човек с друг вид опит. Румъния ще бъде нещо като пробен камък, Стан. Проверочен изпит за цялата ми програма, ако може така да се каже — той се поколеба. — Не се заблуждавам. Доверието към мен ще зависи от успеха на мисията в Румъния. Знам, че има много влиятелни хора, които не искат да успея. Ако този план се провали, ще получа силен удар под кръста. Ще трябва да забравя за България, Албания, Чехословакия и останалите страни зад желязната завеса.

— Мога да проуча някои политически дипломати, които…

Президентът поклати глава:

— Това е същото. Искам някой с напълно нов подход. Някой, който ще може да стопи леда. Пълна противоположност на представите им за „ужасния“ американец.

Стантън Роджърс гледаше президента озадачено:

— Пол, струва ми се, че вече имаш някого предвид. Така ли е?

Елисън взе една пура от кутията на бюрото си и я запали.

— Всъщност — каза той бавно — мисля, че имам.

— Кой е той?

— Тя. Видя ли статията в последния брой на „Външна политика“, озаглавена „Разведряване, сега“?

— Да.

— Какво мислиш за нея?

— Мисля, че е интересна. Авторката се надява, че е възможно да привлечем комунистическите страни към нашата система, като им предложим икономическа помощ… — Той спря. — Много приличаше на твоята встъпителна реч.

— С тази разлика, че е написана шест месеца по-рано. Тя е публикувала блестящи статии в „Коментар“ и „Пъблик Афеърс“. Миналата година четох една нейна книга, посветена на източноевропейската политика, и трябва да призная, че ми помогна да утвърдя някои от моите идеи.

— Добре. Значи тя споделя твоите теории. Това не е причина да й предлагаш толкова важен пост…

— Стан, тя отива по-далеч от моята теория. Очертава подробен план, който е удивителен. Тя предлага четирите основни световни икономически общности да се комбинират и да се обединят.

— Как може да…

— Това би отнело време, но може да се осъществи. Виж, знаеш, че през 1949 г. източноевропейските страни сформираха Съвет за икономическо сътрудничество и взаимопомощ, наречен СИВ, а през 1958 г. другите европейски страни сформираха Европейската икономическа общност — Общия пазар.

— Да, така е.

— Ние имаме Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, която включва Съединените щати, някои страни от Западния блок и Югославия. И не забравяй, че страните от Третия свят сформираха Движението на необвързаните страни, което изключва нас — гласът на президента звучеше развълнувано. — Помисли за възможностите. Ако можехме да обединим всички тези икономически общности и да оформим един голям пазар! Боже мой, това би било знаменито! То би означавало реална световна търговия. И би донесло мир.

— Това е една интересна идея, но изисква много време — каза предпазливо Стантън Роджърс.

— Знаеш старата китайска поговорка: „Всяко дълго пътешествие започва с една малка стъпка“.

— Тя е аматьор, Пол.

— Някои от най-добрите ни посланици са били аматьори. Ан Армстронг, бивш посланик във Великобритания, беше педагог, без политически опит. Пърл Места беше назначена в Дания, Клер Бут Люс беше посланик в Италия. Джон Гавин, актьор, беше посланик в Мексико. Една трета от действащите ни посланици са от така наречените аматьори.

— Но ти не знаеш нищо за тази жена.

— Освен че е изключително умна и че сме настроени на една и съща вълна. Искам да проучиш всичко за нея — той взе едно копие от „Външна политика“ и погледна страницата със съдържанието. — Казва се Мери Ашли.

Два дни по-късно президентът и Стантън Роджърс закусваха заедно.

— Събрах информацията, за която ме помоли — той извади един лист от джоба си. — Мери Елизабет Ашли, улица „Олд Милфорд“ 27, Джънкшън Сити, Канзас. Тридесет и пет годишна, омъжена за доктор Едуард Ашли, с две деца: Бет на дванайсет и Тим на десет години. Председателка на Лигата на жените гласоподавателки в Джънкшън Сити. Преподавател по източноевропейска политика в Канзаския щатски университет. Дядо й е роден в Румъния — Роджърс вдигна поглед. — Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че има смисъл. Тя вероятно знае за Румъния повече, отколкото някои посланици знаят за страните, в които работят.

— Радвам се, че мислиш така, Стан. Бих искал Отделът за сигурност да й направи пълно проучване.

— Ще се погрижа за това.

4

— Не съм съгласен, професор Ашли. — Бари Дилън, най-умният от студентите в политическия семинар на Мери Ашли, се огледа предизвикателно. — Александрос Йонеску е по-лош, отколкото беше Чаушеску.

— Можеш ли да ни дадеш някои факти, които да подкрепят това изявление? — попита Мери Ашли.

В семинара, който се провеждаше в Дикстра Хол на Канзаския щатски университет, имаше дванадесет студенти. Те седяха в полукръг, обърнати към Мери. Списъкът на чакащите да влязат в нейните групи беше по-дълъг, отколкото на всеки друг професор в университета. Тя беше превъзходен преподавател, с приятно чувство за хумор и топлота, които превръщаха срещите с нея в истинско удоволствие. Имаше овално лице, което се променяше от интересно до красиво в зависимост от настроението й. Имаше високите скули на фотомодел и бадемови кафяви очи. Косата й беше тъмна и гъста. Фигурата й караше студентките да й завиждат, а студентите да фантазират. При това не съзнаваше, че е красива.

Бари се питаше дали тя е щастлива със съпруга си. Той с нежелание съсредоточи вниманието си върху разискваните проблеми.

— Когато Йонеску пое управлението на Румъния, той се освободи от поддръжниците на Гроза и установи твърда просъветска позиция. Даже Чаушеску не беше толкова краен.

Друг студент се обади на висок глас:

— Тогава защо президентът Елисън е толкова нетърпелив да установи дипломатически отношения с него?

— Защото иска да го привлече в западната орбита.

— Спомнете си — каза Мери, — че Николае Чаушеску също поддържаше отношения с двата лагера. В коя година започна това?

Думата взе отново Бари:

— През 1960 г., когато Румъния взе страната на Китай в спора между Съветския съюз и Китай, за да демонстрира независимост по международните въпроси.

— Какво ще кажете за настоящите взаимоотношения на Румъния с другите страни от Варшавския договор и специално със Съветския съюз? — попита Мери.

— Аз бих казал, че сега те са по-здрави.

Друг глас се намеси.

— Не съм съгласен. Румъния не одобри нахлуването на Съветския съюз в Афганистан, а също и споразумението му с Европейската икономическа общност. Освен това, професор Ашли…

Звънецът иззвъня. Часът завърши.

— В понеделник — каза Мери — ще говорим за основните фактори, които влияят на съветското отношение към Източна Европа, и ще дискутираме възможните последици от плана на президента Елисън за проникване в Източния блок. Желая ви приятни почивни дни.

Мери наблюдаваше как студентите ставаха и се отправяха към вратата.

— И на вас, професоре.

Мери Ашли обичаше да дава и да взима от семинарите. Историята и географията оживяваха в разгорещените дискусии между умните, вече дипломирани студенти. Чуждите имена и места ставаха реални и историческите събития оживяваха в плът и кръв. Това беше нейната пета година във факултета на Канзаския щатски университет, а преподаването все още я вълнуваше. Тя водеше лекциите на 5 групи по политическа икономия плюс семинар за следдипломна квалификация и всичките те бяха на тема „Съветският съюз и неговите сателити“. Понякога се чувстваше като измамник. Никога не съм била в никоя от страните, за които преподавам, мислеше си тя. Никога не съм пътувала извън Съединените щати.

Мери Ашли беше родена в Джънкшън Сити, където бяха родени и нейните родители. Единственият член от семейството й, който познаваше Европа, беше дядо й, дошъл от малкото румънско селце Воронет.

Мери беше планирала пътешествие в чужбина след защитата на магистърската си степен, но в онова лято тя се омъжи за Едуард Ашли и пътешествието до Европа се превърна в тридневен меден месец в Уотървил, на 55 мили от Джънкшън Сити, където Едуард трябваше да се грижи за свой пациент с болно сърце.

— Трябва наистина да пътуваме до Европа през следващата година — каза Мери на Едуард скоро след като се ожениха. — Умирам от желание да видя Рим, Париж и Румъния.

— Аз също. Значи решихме, следващото лято.

Но следващото лято се роди дъщеря им Бет, а Едуард беше претоварен с работа в болницата „Гиър Комюнити“. Две години по-късно се роди синът им Тим. Мери беше защитила успешно дисертацията си, стана доктор по философия и се върна към преподаването в Канзаския щатски университет. Годините изминаха някак неусетно. С изключение на кратките пътувания до Чикаго, Атланта и Денвър Мери въобще не бе напускала щата Канзас.

Един ден, обещаваше си тя. Един ден…

Мери събра записките си и погледна през прозореца. Ледът беше изрисувал сиви зимни картини. Започваше отново да вали сняг. Тя облече коженото си палто, сложи си червен вълнен шал и се отправи към улица „Ватиър“, в началото на която беше паркирала колата си.

Университетското градче беше огромно — 315 акра, застроени с 87 сгради, включително лаборатории, театри и параклиси, разположени сред живописен парк. От разстояние кафявите каменни здания на университета приличаха на древни замъци, увенчани с кули, готови да отблъснат вражески нашествия. Когато Мери минаваше покрай Денисън Хол, срещу нея се зададе някакъв непознат с фотоапарат „Никон“. Той насочи фотообектива към зданието и натисна копчето. Мери беше в обсега на снимката. Трябваше да се дръпна встрани, помисли си тя. Развалих му снимката.

Един час по-късно негативът на тази снимка пътуваше към Вашингтон.

Всеки град си има свой собствен ритъм, определен от пулса на живота, който се излъчва от хората и от земята. Джънкшън Сити е фермерско градче с население около 20 хиляди души, разположено на 130 мили западно от Канзас Сити, гордо с това, че е географският център на континенталните Съединени щати. Има свой вестник — „Дейли Юниън“, и радио-телевизионна станция. Търговската зона в центъра на града се състои от разпръснати магазини и бензиностанции по Шеста улица и по улица „Вашингтон“. Там са магазините „Пени“, „Улуърт“, Първа национална банка, „Домино Пица“, бижутерия „Флауър“. Има вериги от заведения за бързо хранене, автобусна станция, магазин за мъжки дрехи, за спиртни напитки — това, което е типично за стотици малки градчета в Съединените щати. Но жителите на Джънкшън Сити го обичаха заради неговата пасторална тишина и спокойствие, поне през делничните дни. През почивните дни градът се превръщаше в място за отмора и развлечения на войниците от близкия Форт Райли.

На път за вкъщи Мери Ашли спря колата да напазарува за вечеря от супера „Дилън“. След това се отправи на север към Олд Милфорд Роуд, красив жилищен квартал, разположен на брега на едно езеро. От лявата страна на пътя растяха дъбови и брястови дървета, а от дясната страна се издигаха красиви разнолики къщи, изградени от камък, тухла или дърво.

Къщата на семейство Ашли беше двуетажна, каменна, разположена сред ниски живописни хълмчета. Д-р Едуард Ашли и годеницата му я бяха купили преди тринадесет години. На долния етаж имаше голям хол, трапезария, библиотека, стая за закуска и кухня, а на горния — един голям апартамент и две допълнителни спални.

— Ужасно голяма е за двама души — се беше възпротивила Мери.

Едуард я бе прегърнал и притиснал силно към себе си.

— Кой казва, че ще бъде само за двама души?

Когато Мери се прибра от университета, Тим и Бет я чакаха с нетърпение.

— Можеш ли да си представиш? — каза Тим. — Снимките ни ще излязат във вестника!

— Помогни ми да прибера покупките — каза Мери. — Какъв вестник?

— Мъжът не обясни, но ни фотографира и каза, че ще се обади.

Мери спря и се обърна към сина си:

— Онзи мъж обясни ли защо?

— Не — каза Тим, — но той наистина имаше много хубав „Никон“.

В неделя Мери празнуваше своя тридесет и пети рожден ден, въпреки че „празнуваше“ не бе точно казано. Едуард беше подготвил тайно честването в кънтри клуба. Бяха се събрали съседите им Флорънс и Дъглас Шифър и четири други двойки и я очакваха да се появи. Едуард се зарадва като дете при вида на учуденото лице на Мери, когато влезе в клуба и видя празничната маса и надписа „Честит рожден ден“. Сърце не й даде да му каже, че знаеше за подготовката на това тържество от две седмици. Тя обожаваше Едуард. И защо не? Той беше привлекателен, интелигентен и грижовен. Дядо му и баща му бяха лекари, така че той никога не беше и помислял да стане нещо друго. Беше най-добрият хирург в Джънкшън Сити, добър баща и прекрасен съпруг.

След като Мери духна свещите на тортата, тя погледна към Едуард и си помисли: Колко щастлива може да бъде една жена!

В понеделник сутринта Мери се събуди с главоболие. Предната вечер имаше много тостове с шампанско, а тя не беше свикнала да пие алкохол. Стана от леглото с голямо усилие. Това шампанско ме довърши. Никога вече няма да пия, обеща си тя.

Слезе долу и съсредоточи вниманието си върху приготвянето на закуската за децата, опитвайки се да не обръща внимание на главоболието си.

— Шампанското — мърмореше Мери — е дяволският начин, по който Франция ни отмъщава за всичко.

Бет влезе в стаята с куп книги в ръце:

— На кого говориш, мамо?

— На себе си.

— Това не е нормално.

— Когато си права, си права — Мери сложи кутия с овесени ядки на масата. — Купих нова овесена каша за теб. Ще я харесаш.

Бет седна пред кухненската маса и започна да разглежда етикета на кутията.

— Не мога да ям това. Ти се опитваш да ме убиеш.

— Не ми отправяй такива обвинения — възрази майка й. — Моля те, яж си закуската, ако обичаш.

Тим, нейният десетгодишен син, се втурна в кухнята, седна на масата и каза:

— Ще закусвам бекон с яйца.

— А какво стана с „доброто утро“? — попита майка му.

— Добро утро. А къде е беконът с яйца?

— Моля?

— О, хайде, мамо. Ще закъснея за училище.

— Радвам се, че спомена за това. Госпожа Рейнолдс ми се обади. Изглежда, оценките ти по математика ще са пълен провал. Какво ще кажеш?

— Така се очертава.

— Тим, това да не е някоя шега?

— Лично аз не мисля, че е смешно — обади се Бет.

Той направи физиономия на сестра си.

— Ако искаш да се посмееш — погледни се в огледалото.

— Стига толкова — каза Мери. — Дръжте се прилично.

Главоболието й се засилваше.

— Мога ли да отида на пързалката след училище, мамо? — попита Тим.

— Ти вече се пързаляш по доста тънък лед. След училище ще се върнеш вкъщи и ще седнеш да учиш. Как мислиш, подхожда ли на преподавател в университета да има син със слаба оценка по математика?

— Нормално. Ти не преподаваш математика.

Говори се, че са непоносими двегодишните, мислеше си мрачно Мери. А какво да кажем за ужасните деветгодишни, десетгодишни, единадесетгодишни и дванадесетгодишни деца?

— Тим каза ли ти за четворката по правопис? — обади се Бет.

Той погледна гневно към сестра си.

— Чувала ли си някога за Марк Твен?

— Какво общо има Марк Твен с това? — попита Мери.

— Той казва, че човек, който може да пише думите само по един начин, не заслужава уважение.

Не можем да излезем наглава с тях, помисли си Мери. Те са по-умни от нас.

Беше приготвила обяд за всеки от тях, но се тревожеше за Бет, която отново пазеше някаква диета.

— Моля те, Бет, изяж целия си обяд днес.

— Ако не съдържа консерванти. Няма да позволя алчността на хранителната индустрия да разруши здравето ми.

Какво стана с добрите стари времена, когато поглъщахме всякакви буламачи, чудеше се Мери.

Тим измъкна един лист, който се подаваше от тетрадките на Бет.

— Погледни това! — извика той: „Скъпа Бет, хайде да седнем заедно през учебните часове. Вчера цял ден си мислех за теб и…“

— Дай ми го! — изкрещя Бет. — Върни ми го, мое си е.

Тя се пресегна към Тим, но той се дръпна. Прочете подписа под писмото.

— Хей! То е подписано от Върджил. Мислих, че си влюбена в Арнолд.

Бет грабна листа от ръцете му.

— Какво би могъл да знаеш ти за любовта? — попита дванайсетгодишната дъщеря на Мери. — Ти си дете.

Туптенето в главата на Мери ставаше непоносимо.

— Деца, оставете ме на мира.

Тя чу клаксона на училищния автобус отвън. Тим и Бет се отправиха към вратата.

— Чакайте! Не сте си изяли закуската — каза Мери.

— Няма време, майко. Трябва да вървим.

— Довиждане, мамо.

Тя ги последва до външната врата.

— Навън е много студено. Сложете си палтата и шаловете.

— Не мога, защото си изгубих шала — каза Тим.

И те заминаха. Мери се почувства изморена от децата. Майчинството е като да живееш в центъра на тайфун.

Тя погледна към стълбите, по които слизаше Едуард, и усети прилив на топлота. Даже след толкова години брак, мислеше Мери, за мен той си остава най-привлекателният мъж, когото някога съм познавала. Това, с което най-напред привлече вниманието на Мери, беше неговата нежност. Очите му, меки и сиви, излъчваха топлота и интелигентност, но можеха да се превърнат и в два въглена, когато беше ядосан или раздразнен от нещо.

— Добро утро, скъпа — той я целуна и влязоха в кухнята.

— Едуард, би ли ми направил една услуга?

— Разбира се, мила, за теб съм готов на всичко.

— Искам да продам децата.

— И двете ли?

— И двете.

— Кога?

— Днес.

— Кой би ги купил?

— Непознати. Те достигнаха възрастта, в която аз вече нищо не мога да направя както трябва за тях. Бет е станала маниачка на тема здравословна храна, а синът ти се е превърнал в изоставащ ученик от световна класа.

— Може би не са наши деца — каза Едуард замислено.

— Надявам се. Ще ти приготвя овесена каша.

— Съжалявам, скъпа, нямам време — той погледна часовника си. — Трябва да бъда в операционната след половин час. Ханк Кейтс е имал злополука с някаква машина. Може да загуби няколко пръста.

— Той не е ли твърде стар, за да продължава да се занимава със земеделие?

— Дано да не те чуе да казваш това.

Мери знаеше, че Ханк Кейтс не беше плащал сметките си на мъжа й от три години. Както повечето от фермерите в района той страдаше от ниските цени на земеделските продукти и безразличието на администрацията от службите за земеделски кредит. Много от фермерите губеха земите си, които бяха обработвали цял живот. Едуард никога не притискаше пациентите си за пари и много от тях му плащаха в натура. Семейство Ашли имаше изба, пълна с царевица, картофи и жито. Един фермер беше предложил на Едуард да му даде крава вместо пари, но когато Мери научи за това, каза:

— За бога, скъпи, не можем да приемем никаква крава, кажи му, че лечението е за наша сметка.

Мери погледна към съпруга си и пак си помисли: Колко съм щастлива със съпруг като Едуард.

— Добре — каза тя. — Може да реша да задържа децата. Много харесвам баща им.

— Право да ти кажа, аз също се възхищавам от майка им. — Той я прегърна и я притисна до себе си. — Честит рожден ден плюс един.

— Обичаш ли ме още, сега, когато съм вече по-възрастна жена?

— Обичам по-възрастни жени.

— Благодаря. — Мери внезапно се сети за нещо. — Днес трябва да се прибера по-рано и да приготвя вечеря. Наш ред е да поканим Шифър.

Играта на бридж със съседите в понеделник вечер се бе превърнала в ритуал. Фактът, че Дъглас Шифър беше доктор и работеше с Едуард в същата болница, ги правеше още по-близки.

Мери и Едуард излязоха от къщи заедно, навели глави срещу напиращия вятър. Едуард влезе в своя форд и погледна как Мери се настанява зад волана на комбито си.

— Магистралата сигурно е заледена — извика той. — Карай внимателно.

— Ти също, скъпи.

Тя му изпрати въздушна целувка и двете коли потеглиха. Едуард се отправи към болницата, а Мери — към град Манхатън, където на 16 мили разстояние от дома им се намираше университетът.

В една кола, паркирана близо до къщата на семейство Ашли, седяха двама мъже и наблюдаваха потеглянето на колите. Изчакаха, докато те се скриха от погледа им.

— Хайде да вървим.

Мъжете спряха пред съседната на Ашли къща. Рекс Олдс, шофьорът остана в колата, докато партньорът му приближи входната врата и натисна звънеца. Отвори му очарователна брюнетка на възраст около тридесет и пет години.

— Да? Мога ли да ви помогна?

— Госпожа Дъглас Шифър?

— Да…?

Мъжът бръкна в джоба на жакета си и извади служебна карта.

— Казвам се Доналд Замлок. Работя за Службата за сигурност към Държавния департамент.

— Мили боже! Не ми казвайте, че Дъг е обрал някоя банка.

Агентът се засмя любезно:

— Не, мадам. Поне ние не знаем за такова нещо. Искам да ви задам няколко въпроса за съседката ви, госпожа Ашли.

Тя го погледна с внезапна тревога:

— Мери? Какво е станало с нея?

— Мога ли да вляза?

— Да, разбира се.

Флорънс Шифър го отведе във всекидневната.

— Седнете, моля. Искате ли кафе?

— Не, благодаря. Ще ви отнема само няколко минути.

— Защо се интересувате от Мери?

— Просто обикновена проверка. — Той се усмихна окуражително. — Не е заподозряна в нищо нередно.

— Така и предположих — каза Флорънс Шифър възмутено. — Мери Ашли е един от най-прекрасните хора, които някога съм познавала — добави тя. — Вие срещали ли сте се с нея?

— Не, мадам. Това посещение е поверително и ще ви бъда много задължен, ако го запазите в тайна. От колко време познавате госпожа Ашли?

— От около тринайсет години. Тогава се нанесе в съседната къща.

— Бихте ли казали, че познавате госпожа Ашли добре?

— Разбира се. Тя е най-близката ми приятелка. Какво…

— Тя и мъжът й разбират ли се добре?

— След нас с Дъглас те са най-щастливата двойка, която някога съм познавала. — Тя помисли за момент. — Взимам си думите назад. Те са най-щастливата двойка, която някога съм познавала.

— Разбрах, че госпожа Ашли има две деца. Момиче на дванайсет години и момче на десет?

— Точно така. Бет и Тим.

— Бихте ли казали, че е добра майка?

— Тя е превъзходна майка. Какво е…

— Госпожо Шифър, според вас Мери Ашли психически уравновесен човек ли е?

— Разбира се.

— Няма ли някакви емоционални проблеми, за които да знаете?

— Разбира се, че няма.

— Пие ли?

— Не. Тя не обича алкохол.

— А взима ли наркотици?

— Сбъркали сте адреса, господине. Ние нямаме проблеми с наркотиците в Джънкшън Сити.

— Госпожа Ашли е женена за лекар, нали?

— Да.

— Ако тя иска да се снабди с наркотици…

— Заблуждавате се. Тя не взима наркотици. Нито смърка, нито се инжектира.

Той я наблюдава известно време.

— Изглежда, знаете цялата терминология.

— Гледам „Маями Вайс“ като всички други — Флорънс Шифър започна да се ядосва. — Имате ли някакви други въпроси?

— Дядото на Мери Ашли бил роден в Румъния. Чували ли сте я някога да говори за тази страна?

— О, от време на време си припомня историите, които дядо й й е разказвал за родината си. Той е роден в Румъния, но е дошъл тук, когато е бил още юноша.

— Чували ли сте някога госпожа Ашли да изразява отрицателно отношение към настоящото румънско правителство?

— Не, доколкото мога да си спомня.

— Един последен въпрос. Чували ли сте някога госпожа Ашли или д-р Ашли да говорят нещо против правителството на Съединените щати?

— Категорично не!

— Следователно според вас и двамата са добри американци?

— Разбира се. Бихте ли имали нещо против да ми кажете…

Мъжът се изправи.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, госпожо Шифър. Бих искал още веднъж да подчертая, че този разговор е строго поверителен. Много ще ви бъда благодарен, ако не го коментирате с никого, дори и със съпруга си.

След малко той си тръгна. Флорънс Шифър стоеше до вратата, загледана в него.

— Не мога да повярвам, че този разговор изобщо се е състоял — каза тя високо на глас.

Двамата агенти подкараха колата си надолу по улица „Вашингтон“ и се отправиха на север. Минаха покрай една табела, на която пишеше: „Добре дошли в страната на Ах“.

— Остроумно — каза Рекс Олдс.

Те продължиха покрай Търговската камара, Роял Ордър, Елкс, магазина за домашни животни на Ирма и бара „Големият шанс“. Търговските сгради внезапно свършиха.

— Исусе, главната им улица е дълга колкото два блока. Това не е град. Това е някаква дяволска дупка — каза Доналд Замлок.

— За тебе и за мене може да е дяволска дупка, но за тези хора е град — отговори Рекс Олдс.

Замлок поклати глава:

— Сигурно е хубаво място за живеене, но аз със сигурност не бих желал да идвам тук.

Колата спря пред Стейт Банк и Олдс влезе вътре.

Върна се след двадесет минути.

— Чисти са — каза, влизайки в колата. — Семейство Ашли имат седем хиляди долара в банката, ипотека на къщата и плащат сметките си навреме. Директорът на банката счита, че господин Ашли е много мек по душа, за да бъде добър бизнесмен, но той го смята за благонадежден за кредитиране.

Замлок погледна в папката до себе си.

— Хайде да проверим още няколко имена и да се връщаме към цивилизацията, докато не съм започнал да блея.

Дъглас Шифър обикновено беше приятен и сговорчив човек, но в момента изражението на лицето му беше мрачно. Семействата Шифър и Ашли бяха по средата на играта на бридж и Шифър бяха с 10 000 точки назад. За четвърти път тази вечер Флорънс игра погрешно.

Дъглас хвърли картите си.

— Флорънс! — избухна той. — На коя страна играеш? Знаеш ли колко много губим?

— Съжалявам — каза тя нервно. — Просто… просто не мога да се концентрирам.

— Очевидно — процеди през зъби съпругът й.

— Тревожи ли те нещо? — попита Едуард Ашли.

— Не мога да ти кажа.

Всички изненадано погледнаха към нея.

— Какво значи това? — попита Дъглас.

Флорънс Шифър пое дълбоко въздух:

— Мери, става въпрос за теб.

— Какво за мене?

— Имаш някакви неприятности, нали?

Мери се втренчи в нея:

— Неприятности? Не. Аз… какво те кара да мислиш така?

— Не бива да казвам. Обещах.

— На кого си обещала? — попита Едуард.

— На един федерален агент от Вашингтон. Беше у дома тази сутрин и ми зададе най-различни въпроси за Мери. Говореше така, сякаш тя е някакъв международен шпионин.

— Какъв вид въпроси? — запита Едуард.

— О, сам знаеш — дали е добра американка, дали е добра съпруга и майка, взима ли наркотици…

— По дяволите, защо им е да ти задават такива въпроси?

— Почакайте малко — каза Мери възбудено. — Мисля, че знам. Това е във връзка с назначението ми.

— Какво? — попита Флорънс.

— Тече процедурата ми за назначаване на постоянно място в университета. Тъй като в университетското градче се провеждат някакви важни правителствени изследвания, предполагам, че трябва да проверят всички много внимателно.

— Да благодарим на бога, че това било всичко. — Флорънс си отдъхна. — Аз мислех, че се готвят да те задържат.

— Надявам се да е така — усмихна се Мери. — В Държавния университет на щата Канзас.

— Е добре, сега, като изяснихме въпроса — каза Дъглас, — можем да продължим с играта, нали? — Той се обърна към съпругата си. — Ако изиграеш грешна карта още един път, ще те обърна на коленете си.

— Обещания, обещания.

5

Абейуд, Англия

— Срещата ни ще протече според обичайните правила — заяви председателят. — Няма да се води протокол, самата среща никога и никъде няма да се обсъжда и ще се обръщаме един към друг с кодовите си имена.

В библиотеката на замъка Клеймър, построен през петнайсети век, се бяха събрали осем души. Навън стояха на пост двама въоръжени цивилни полицаи, загърнати в тежките си палта, а третият охраняваше вратата към библиотеката. Осмината мъже, които се намираха вътре в стаята, бяха пристигнали поотделно малко по-рано.

— Шефа е получил обезпокоителна информация — продължи председателят. — Марин Гроза подготвя удар срещу Александрос Йонеску. Група висши армейски офицери са решили да подкрепят Гроза. Този път той има големи шансове за успех.

— Как ще се отрази това на плановете ни? — обади се Один.

— Възможно е да ги провали напълно. Ще се създадат твърде много мостове към Запада.

— На това трябва да се попречи — каза Фрейър.

— Как? — попита Болдър.

— Ще убием Гроза — отвърна председателят.

— Невъзможно е. Известни са ни поне половин дузина опита на хората на Йонеску и всички се провалиха. Къщата му изглежда напълно недостъпна. А и никой от присъстващите в тази стая не може да си позволи да бъде въвлечен в опит за убийство.

— Няма да участваме пряко в ликвидирането му.

— Как ще стане тогава?

— Шефа е открил секретното досие на международен терорист, когото бихме могли да наемем.

— Абул Абас, човекът, който организира отвличането на „Победата на Ахил“?

— Не. Появил се е нов професионалист, господа. По-добър. Казва се Ейнджъл.

— Никога не съм чувал за него — каза Зигмунд.

— Точно така. Препоръките му са впечатляващи. Според досието, с което разполага Шефа, той е участвал в убийството на Сикх Хуалистан в Индия. Помагал е на терористите „мачетерос“ в Пуерто Рико и на червените кхмери в Камбоджа. Негов е бил планът за премахването на половин дузина израелски офицери и израелците са обявили един милион долара награда за залавянето му — жив или мъртъв.

— Това звучи обещаващо — каза Тор. — Ще можем ли да го наемем?

— Цената му е висока. Ако се съгласи да поеме случая, това ще ни струва два милиона долара.

Фрейър подсвирна и сви рамене.

— Във възможностите ни е. Ще вземем парите от общия фонд, който учредихме.

— А как ще стигнем до това „ангелско“ същество? — попита Зигмунд.

— Връзката с него се поддържа чрез любовницата му, жена на име Неуса Мунес.

— Къде можем да я намерим?

— Живее в Аржентина. Ейнджъл я е настанил в един апартамент в Буенос Айрес.

— А следващата ни стъпка каква ще бъде? — попита Тор. — Кой ще се свърже с нея от наше име?

— Шефа предложи един човек на име Хари Ланц — отговори председателят.

— Това име ми звучи познато.

— Да — сухо отвърна председателят. — Споменаваха го във вестниците. Хари Ланц е черна овца. Изхвърлили са го от ЦРУ, защото е организирал собствена верига за търговия с наркотици във Виетнам. Но докато все още работел за ЦРУ, е обиколил Южна Америка, така че познава района добре. Той ще е най-подходящата свръзка. — Председателят замълча. — Предлагам да гласуваме. Всички, които са „за“ наемането на Ейнджъл, моля да вдигнат ръка.

Осем добре поддържани ръце се вдигнаха във въздуха.

— Значи е решено — председателят се изправи. — Съвещанието се закрива. Моля, спазвайте обичайните правила за безопасност.

Беше понеделник. Полицаят Лесли Хенсън си бе направил пикник в оранжерията на територията на замъка, където нямаше право да влиза. Не беше сам и по-късно щеше да му се наложи да дава обяснения за това на началниците си. Приятелката му Ани, закръглено селско момиче, бе накарала добродушния полицай да вземат кошница с обяд за пикника.

— Ти ще осигуриш храната — се беше изсмяла Ани, — а аз десерта.

„Десертът“ беше дълъг пет фута и шест инча, имаше красив, добре оформен бюст и ханш и просто изкушаваше всеки мъж да потъне в топлата му плът.

За нещастие точно по средата на десерта вниманието на полицая Хенсън бе привлечено от един автомобил, който потегли от входа на замъка.

— Това проклето място трябва да е затворено в понеделник — промърмори той.

— Не се разсейвай — приласка го отново Ани.

— Всичко е наред, котенцето ми.

Двадесет минути по-късно полицаят чу как втора кола напусна двора. Този път любопитството му надделя и той стана, за да надникне през прозореца. Приличаше на служебна лимузина със затъмнени стъкла, които скриват лицата на пътниците.

— Идваш ли, Лесли?

— Да. Просто не мога да си обясня кой може да е бил в замъка. Той е затворен, с изключение на дните за посещения от туристически групи.

— Аз също ще затворя, любов моя, ако не се върнеш към работата си незабавно.

Двадесет минути по-късно, когато полицаят Хенсън чу отпътуването на третата кола, плътските му желания отстъпиха пред полицейския му инстинкт. Минаха още пет коли — всичките бяха лимузини и се появяваха през интервал от двадесет минути. Една от колите се спря за част от секундата и полицаят Хенсън успя да запише регистрационния й номер.

— Предполагаше се, че това е проклетият ти почивен ден — оплака се Ани.

— Може да е важно — отвърна полицаят. И още докато го казваше, се замисли дали трябва да докладва на шефа си.

— Какво правехте в замъка Клеймър? — попита сержант Туил.

— Разглеждах го, сър.

— Замъкът е бил затворен.

— Да, сър. Но оранжерията беше отворена.

— И така, вие решихте да разгледате оранжерията?

— Да, сър.

— И, разбира се, бяхте сам?

— Ами, честно казано…

— Спестете ми непристойните подробности, полицай Хенсън. С какво колите събудиха подозренията ви?

— С поведението си, сър.

— Колите нямат поведение, Хенсън. Шофьорите могат да имат такова.

— Разбира се, сър. Шофьорите изглеждаха много предпазливи. Колите напускаха замъка през интервали от двадесет минути.

— Съзнавате, разбира се, че вероятно има хиляди най-невинни обяснения за всичко това. Всъщност, Хенсън, единственият, който няма задоволително обяснение за поведението си, сте вие.

— Да, сър. Но сметнах за нужно да ви докладвам за случая.

— Добре. Това ли е записаният от вас регистрационен номер?

— Да, сър.

— Много добре. Свободен сте. — Той реши да се пошегува и остроумно забеляза: — Опасно е да замервате хората с камъни, когато вие самият сте в стъклена къщурка. — После цяла сутрин се смя на шегата си.

Когато докладът за случая и с регистрационния номер на колата се върна при него, сержант Туил реши, че Хенсън нещо е объркал. Той занесе получената информация на горния етаж на инспектор Пакула и му обясни цялата история.

— Не бих ви обезпокоил с този въпрос, инспекторе, ако регистрационният номер…

— Да, разбирам. Ще се заема с това.

— Благодаря ви, сър.

В Генералния щаб на Тайните разузнавателни служби инспектор Пакула се срещна за кратко с един от висшите ръководители на Британските тайни разузнавателни служби, сър Алекс Хайд-Уайт — едър, червендалест мъж.

— Решението да ме информирате за случая е напълно правилно — усмихна се сър Алекс, — но се опасявам, че зловещият заговор, за който става въпрос, е не повече от опит да се уреди едно ваканционно пътуване за кралското семейство, без пресата да научи за това.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, сър. — Инспектор Пакула се изправи.

— Няма нищо, инспекторе. Това показва, че отделът ви е винаги нащрек. Как казахте, че беше името на онзи полицай?

— Хенсън, сър. Лесли Хенсън.

Когато вратата зад инспектор Пакула се затвори, сър Алекс Хайд-Уайт вдигна слушалката на един червен телефон.

— Имам съобщение за Болдър. Възникна малък проблем. Ще обясня за какво става въпрос на следващата ни среща. Междувременно искам да уредите три прехвърляния — за сержанта от полицията Туил, за инспектор Пакула и полицая Лесли Хенсън. Разпръснете ги за няколко дни. Искам да ги изпратите на различни постове, колкото се може по-далеч от Лондон. Ще съобщя на Шефа и ще разбера дали той смята за нужно да се вземат допълнителни мерки.

Хари Ланц спеше в хотелската си стая в Ню Йорк, когато посред нощ го събуди иззвъняването на телефона.

По дяволите, кой би могъл да знае, че съм тук?, учуди се той. Погледна сънено към часовника до леглото си и вдигна слушалката.

— Часът е четири сутринта! Кой, по…

От другата страна на линията се чу спокоен глас. Ланц рязко седна в леглото и сърцето му започна лудо да бие.

— Да, сър — каза той. — Да, сър… не, сър, но мога да уредя нещата така, че да се освободя. — Той дълго време слуша мълчаливо и накрая каза: — Да, сър. Разбирам. Ще взема първия самолет за Буенос Айрес. Благодаря ви, сър.

Той окачи слушалката, пресегна се към нощната масичка и си запали цигара. Ръцете му трепереха. Човекът, с когото бе разговарял току-що, бе един от най-могъщите хора на света, а онова, което той бе поискал от Хари… Какво става, по дяволите?, запита се Хари Ланц. Нещо голямо. Човекът обеща да му плати 50 000 долара, за да предаде едно съобщение. Щеше да е забавно да се върне в Аржентина. Хари Ланц обичаше южноамериканските жени. Познавам там дузина кучки с горещи сърца, които повече предпочитат да се чукат, отколкото да ядат.

Денят започваше превъзходно.

В девет часа Хари Ланц вдигна телефона и набра номера на Аржентинските въздушни линии:

— В колко часа е първият полет за Буенос Айрес?

Боинг 747 се приземи на летище „Изейза“ в Буенос Айрес в пет часа следобед на следващия ден. Полетът беше дълъг, но това никак не притесни Хари Ланц. Петдесет хиляди долара за предаване на едно съобщение. Почувства прилив на възбуда, когато колелата се докоснаха до земята. Не беше идвал в Аржентина близо пет години. Щеше да е забавно да възобнови старите си познанства.

Когато Хари Ланц излезе от самолета, вълната горещ въздух го изненада за момент. Но, разбира се. Тук е лято.

Докато пътуваше с таксито към града, Ланц с интерес забеляза, че надрасканите по стените на сградите и тротоарите надписи не са се променили: Plebiscito las pelotas (Чукайте си плебисцита), Militares, Asesinos (Армия, престъпници), Tenemos hambre (Ние сме гладни), Marihuana na libre (Свобода за наркоманите), Droga, sexo у mucho rock (Наркотици, секс и рокендрол), Juicio у castigo a los culpables (Съд и наказание за виновните).

Да, беше му приятно да се върне тук.

Следобедната почивка бе свършила и улиците бяха пълни с хора, мързеливо отиващи или прибиращи се от срещи. Когато таксито стигна до хотел „Ел Конкистадор“ в сърцето на луксозния квартал „Барио Норте“, Ланц плати на шофьора с банкнота от милион песо.

— Задръж рестото — каза той. Техните пари бяха истинска смешка.

Регистрира се на рецепцията в огромното модерно фоайе на хотела, взе си по един брой от „Буенос Айрес Хералд“ и „Ла Пренса“ и последва заместник-управителя, който го поведе към апартамента му. Шейсет долара на ден за спалня, баня, хол и кухня с еъркандишън и телевизор. Във Вашингтон този апартамент щеше да струва майка си и баща си, помисли си Хари Ланц. Утре ще се погрижа за работата с тази курва Неуса, след което ще остана малко тук да се позабавлявам.

Изминаха повече от две седмици, преди Хари Ланц да успее да попадне на следите на Неуса Мунес.

Започна да я търси в телефонния указател. Ланц се зае първо с централните райони на града: Ареа Конститусион, Плаца Сан Мартин, Барио Норте, Каталинас Норте. Но в нито един от тях не фигурираше името на Неуса Мунес. Нямаше го и в указателите на крайните квартали Бахия Бланка и Мар дел Плаца.

Къде, по дяволите, може да е тя?, зачуди се Ланц. Той тръгна по улиците, за да търси старите си познати.

Влезе в Ла Биела и барманът извика:

— Сеньор Ланц! Por dios!2 Чух, че сте умрял!

— Бях — усмихна се Ланц, — но ти толкова ми липсваше, Антонио, че се върнах.

— Какво правите в Буенос Айрес?

Ланц замислено понижи глас:

— Дойдох, за да намеря една стара приятелка. Трябваше да се оженим, но семейството й се премести и аз загубих следите й. Името й е Неуса Мунес.

— Никога не съм чувал за нея — поклати глава барманът. — Lo siento.3

— Ще поразпиташ ли за нея, Антонио?

— Por gue no?4

След това Ланц се отби да види един приятел в полицейското управление.

— Ланц! Хари Ланц! Dios! Qué pasa?5

— Здравей, Хорхе. Радвам се да те видя пак, амиго.

— Последното, което чух за теб, е, че са те изритали от ЦРУ.

— Няма такова нещо, приятелю — Хари се разсмя. — Те ме молеха да остана. Но аз напуснах, за да се заема със собствен бизнес.

— Така ли? И с какъв бизнес си се захванал?

— Открих си собствено детективско бюро. Всъщност именно затова съм в Буенос Айрес. Преди няколко седмици почина един от клиентите ми. Той остави на дъщеря си куп пари и аз се опитвам да я открия. Но единствената информация, с която разполагам, е, че живее в един апартамент някъде из Буенос Айрес.

— Как се казва?

— Неуса Мунес.

— Почакай тук за малко.

Моментът продължи около половин час.

— Съжалявам, амиго. Не мога да ти помогна. Няма я в компютъра ми, както и в която и да е от картотеките ни.

— Е, добре. Ако все пак попаднеш на някаква информация за нея, аз съм в Ел Конкистадор.

— Bueno.6

Баровете бяха следващата му надежда. Стари, познати свърталища: „Пепе Гонзалес“ и „Алмейда“, „Кафк Табак“.

— Buenas tardes, amigo. Soy de los Estados Unidos. Estoy buscando und mujer. El nombre es Neusa Muñes. Es una emergencia.7

— Lo siento, señor. No la cono co.8

Отговорът бе навсякъде един и същ. Никой никога не бе чувал за проклетата кучка.

Хари Ланц се помота около Ла Бока, многоцветния квартал близо до водната шир, където се виждаха стари, ръждясващи кораби, закотвени в реката. Но и там никой не познаваше Неуса Мунес. Хари Ланц за пръв път почувства, че може би търси нещо несъществуващо.

Но ето че в „Пилар“, малък бар в квартал „Флорес“, късметът изведнъж му се усмихна. Беше петък вечер и барът бе пълен с работници. На Хари му трябваха цели десет минути, за да привлече вниманието на бармана. Преди още Ланц да е преполовил предварително подготвените си слова, барманът каза:

— Неуса Мунес? Да, познавам я. Ако тя пожелае да говори с вас, ще дойде тук manana9 около полунощ.

На следващата вечер Хари Ланц пристигна в „Пилар“ към единадесет часа. Барът постепенно се пълнеше с хора. С наближаването на полунощ той усети, че става все по-нервен. Какво ще стане, ако тя не се появи? Ами ако това не е същата Неуса Мунес?

Ланц се загледа в група кикотещи се момичета, които влязоха в бара. Те се присъединиха към мъжете на една от масите. Трябва да се появи, помисли си Ланц. Ако не дойде, мога да се простя с петдесетте бона.

Чудеше се как ли изглежда. Сигурно е невероятно красива. Бяха му възложили да предложи на приятеля й Ейнджъл два милиона долара, за да убие някакъв човек, така че може би Ейнджъл е затънал до гуша в милиони. И можеше съвсем спокойно да си позволи да има красива млада любовница. По дяволите, вероятно той може да си позволи дузини такива. Тази Неуса сигурно е артистка, или модел. Кой знае, може би ще успея да се позабавлявам малко с нея, преди да напусна града. Няма нищо по-хубаво от съчетаването на работата с удоволствието, щастлив си помисли Хари Ланц.

Вратата се отвори и Хари Ланц с надежда погледна към нея. Влезе една жена. Тя бе на средна възраст, непривлекателна, с дебело, подпухнало тяло и огромен увиснал бюст, който се люлееше, докато жената вървеше. По лицето й имаше белези от шарка, косата й бе силно изрусена, но тъмната й кожа издаваше, че е метис и във вените й тече кръвта на предци индианци, правили любов с испанците. Беше облечена в пола, която не й стоеше добре, и пуловер, който би бил по-подходящ за много по-млада жена. Проститутка, тръгнала на лов, реши Ланц. Но кой, по дяволите, би могъл да поиска да я чука?

Жената огледа бара с бездушния си безизразен поглед. Тя разсеяно кимна на няколко души и после си проправи път през тълпата. Приближи се до бара.

— Ще ми купиш ли питие?

Имаше силен испански акцент и отблизо изглеждаше още по-отблъскваща. Прилича на дебела крава, която няма мляко, помисли си Ланц. И е пияна.

— Разкарай се, сестро.

— Естебан каза, че си ме търсил, тъй ли е?

— Кой? — изненадано я погледна той.

— Естебан. Барманът.

Хари Ланц все още не можеше да повярва на ушите си.

— Трябва да е направил някаква грешка. Аз търся Неуса Мунес.

— Si. Yo soy Neusa Muñes.10

Но не същата, помисли си Хари Ланц. По дяволите!

— Вие ли сте приятелката на Ейнджъл?

— Si — на лицето й грейна пиянска усмивка.

Хари Ланц се съвзе бързо.

— Виж ти, виж ти — насили се да се усмихне той. — Искате ли да отидем на някоя по-отдалечена маса и да поговорим?

— Да, става — тя равнодушно кимна в знак на съгласие.

Те си проправиха път през задимения бар и когато седнаха на масата, Хари Ланц каза:

— Бих искал да поговорим за…

— Ше черпиш един ром, si?

— Естествено — кимна Ланц.

Появи се някакъв келнер с мръсна престилка и Ланц поръча:

— Ром и скоч със сода.

— За мен двоен, а? — каза Мунес.

Когато келнерът се отдалечи, Ланц се обърна към жената, седнала до него:

— Искам да се срещна с Ейнджъл.

Тя го изгледа с безизразните си воднисти очи.

— Що ти е?

— Имам малък подарък за него — каза Ланц с приглушен глас.

— Si? Какъв подарък?

— Два милиона долара.

Питиетата им пристигнаха. Хари Ланц вдигна чашата си и каза:

— Наздраве.

— Ъхъ — тя пресуши чашата си на един дъх. — За кʼво искаш да дадеш на Ейнджъл два милиона долара?

— Това е нещо, което трябва да обсъдя лично с него.

— Няма да стане. Ейнджъл с никого не приказва.

— Мадам, за два милиона долара…

— Ше бутнеш ли още един ром? Двоен, а?

Господи, тя вече изглежда така, сякаш всеки момент ще припадне.

— Разбира се — Ланц повика келнера и поръча питието. — Отдавна ли познаваш Ейнджъл? — Постара се гласът му да звучи непринудено.

— Ъхъ — тя сви рамене.

— Трябва да е много интересен човек.

Безизразните й очи бяха приковани в една точка на масата пред тях.

Господи!, помисли си Хари Ланц. Сякаш се опитвам да разговарям с някоя проклета стена!

Питието й пристигна и тя го привърши на една голяма, дълга глътка.

Има тяло на крава и обноски на свиня.

— Кога ще мога да говоря с Ейнджъл?

Неуса Мунес положи усилия, за да се изправи на крака.

— Казах ти, че той с никого не приказва. Adios.11

— Хей! Чакай малко! Не си тръгвай! — извика Хари Ланц, внезапно обхванат от паника.

Тя спря и го погледна отвисоко с воднистите си очи.

— Кʼво искаш?

— Седни — каза бавно Хари Ланц. — Ще ти кажа какво искам.

Тя тежко се отпусна на стола.

— Искам ром, а?

Хари Ланц бе смаян. Какъв човек, по дяволите, е този Ейнджъл? Любовницата му е не само най-грозната кучка в цяла Латинска Америка, но е и алкохоличка.

Ланц не обичаше да си има работа с пияни хора. Те бяха твърде непредвидими. От друга страна, мисълта да се откаже от 50 000 долара комисиона го отвращаваше. Той наблюдаваше как Мунес поглъща питието си. Почуди се колко ли е изпила, преди да дойде тук, за да се срещнат. Ланц се усмихна и разсъдливо отбеляза:

— Неуса, как мога да работя с Ейнджъл, ако не мога да поговоря с него?

— Лесно. Кажи кʼво искаш. Аз ще кажа на Ейнджъл. Ако каже si, аз ти казвам si. Ако каже no, аз ти казвам no.

Хари Ланц й нямаше доверие като посредник, но не можеше да избира.

— Чувала ли си за Марин Гроза?

— Не.

Разбира се, че не е. Защото не е марка ром. Тази глупава кучка ще обърка нещо в предаването на съобщението и ще провали сделката.

— Ше черпиш още по едно, а?

— Разбира се — той потупа дебелата й ръка. Поръча още един двоен ром. — Ейнджъл знае кой е Марин Гроза. Трябва само да му кажеш: „Марин Гроза“. Той ще разбере.

— Ъхъ. Тогава кʼво?

Беше дори по-глупава, отколкото изглеждаше. Какво ли си мислеше, че трябва да направи Ейнджъл за два милиона долара? Да целуне този тип? Хари Ланц внимателно каза:

— Хората, които ме изпращат, искат да го пречука.

— Кʼво значи „пречуквам“? — премигна тя.

— Убивам. Господи!

— А — тя кимна с безразличие. — Ше питам Ейнджъл.

Езикът й започваше да се преплита все повече.

— Кʼво беше името на човека?

— Гроза. Марин Гроза. — Идеше му да я разкъса.

— Ъхъ. Гаджето ми не е в града. Ше му се обадя довечера и ше се срещнем тук утре. Викни още един ром, а?

Неуса Мунес се оказа кошмарно същество.

На следващата вечер Хари Ланц седя на същата маса в бара до четири часа сутринта, когато заведението затвори. Мунес не се появи.

— Знаете ли къде живее? — попита той бармана.

— Барманът го погледна най-невинно и попита:

— Quine sabe?12

Тази кучка бе провалила всичко. Как можеше умен човек като Ейнджъл да се хване с такова спиртосано чучело? Хари Ланц се гордееше с професионализма си. Беше твърде умен, за да се хвърли в сделка като тази, без предварително да провери всичко както трябва. Беше поразпитал тук и там и според събраната информация израелците давали награда от един милион долара за главата на Ейнджъл. За един милион долара щеше да си осигури пиене и млади уличници, които да му стигнат за цял живот. Но ето че можеше да забрави за това, както и за комисионата от 50 000 долара. Единствената нишка, която водеше към Ейнджъл, се беше скъсала. Трябваше да се обади на Човека и да му каже, че се е провалил.

Засега няма да му се обаждам, реши Хари Ланц. Може би тя пак ще дойде тук. Може би ромът в другите барове ще се свърши.

А може би трябваше да си го начука за това, че се съгласи да поеме тази гнусна задача.

6

В единадесет часа на следващата вечер Хари Ланц седеше на същата маса в „Пилар“, като последователно дъвчеше ту фъстъци, ту ноктите си. В два часа след полунощ той видя как Неуса Мунес влиза, препъвайки се, през вратата и сърцето му замря. Той я наблюдаваше, докато тя си проправяше път към масата му.

— Здрасти — небрежно подхвърли и се строполи на стола.

— Какво ти се случи? — попита я Хари Ланц. Това бе всичко, което успя да направи, за да овладее гнева си.

— А? — премигна тя.

— Трябваше да се срещнем тук вчера.

— Кʼво?

— Имахме среща, Неуса.

— А! Бях на кино с една приятелка. Пуснали са оня новия филм, сещаш ли се? За един човек, дето се влюбва в оная скапана монахиня и…

Ланц се чувстваше толкова излъган и разочарован, че бе готов да заплаче. Какво ли е намерил Ейнджъл в тази задръстена пияна кучка? Вероятно има златно руно, реши Ланц.

— Неуса, нали не си забравила да говориш с Ейнджъл?

Тя го погледна безизразно и се напъна да разбере въпроса.

— Ейнджъл? Ше може ли едно питие, а?

Той поръча двоен ром за нея и двоен скоч за себе си. Изпитваше отчаяна нужда от него.

— Какво каза Ейнджъл, Неуса?

— Ейнджъл? А, той каза да. Да, става.

Хари Ланц почувства невероятно облекчение.

— Това е прекрасно! — Вече изобщо не му пукаше за мисията на пратеник. Беше му хрумнало нещо много по-добро. Тази пияна кучка щеше да го отведе право при Ейнджъл. При наградата от един милион долара.

Той я изгледа как поглъща питието си и разлива част от него по окапаната вече блуза.

— Какво друго каза Ейнджъл?

— Ейнджъл вика, че иска да знае кои са твойте хора — тя сбърчи вежди от усилие да се съсредоточи.

— Кажи му, че това е тайна, Неуса. — Той тържествуващо се усмихна. — Не мога да му дам такава информация.

— Ейнджъл каза тогава да се разкараш — кимна тя с безразличие. — Ше викнеш ли още един ром, преди да си тръгна?

Мозъкът на Хари Ланц работеше на максимални обороти. Ако тя си тръгнеше, то със сигурност вече никога нямаше да я види.

— Ще ти кажа какво ще направя, Неуса. Ще се обадя на хората, за които работя, и ако те ми разрешат, ще ти дам едно име. Така става ли?

— Не ми пука — тя сви рамене.

— Разбира се — търпеливо й обясни Ланц, — но на Ейнджъл му пука. Кажи му, че ще му отговоря утре. Мога ли да се свържа някъде с теб?

— Предполагам.

— Къде? — беше отбелязал малък напредък.

— Тук.

Питието й пристигна и той я гледаше как го поглъща с животинско настървение. Ланц изпитваше желание да я убие.

За да не могат да го подслушат, Хари Ланц се обади по телефона от една кабинка на улица „Калве“. Отне му цял час, докато се свърже.

— Не — отговори Шефа. — Казах ви, че не бива да споменавате никакви имена.

— Да, сър. Но има един проблем. Тази Неуса Мунес, приятелката на Ейнджъл, казва, че той е готов да сключим сделката, но няма да се помръдне, докато не разбере с кого си има работа. Естествено обясних й, че първо трябва да говоря с вас.

— Как изглежда тази жена?

— Дебела, грозна и глупава, сър. — Шефа не беше от хората, с които можеше да се хитрува.

— Много опасно е да използвате моето име.

Хари Ланц почувства как сделката започва да му се изплъзва.

— Да, сър — честно отговори той. — Разбирам. Само че, сър, славата на Ейнджъл се крепи на това, че той умее да мълчи. Ако някога проговори, той няма да може да се задържи и пет минути в този бизнес.

Последва дълго мълчание.

— Имаш право. — Последва нова, още по-дълга пауза. — Много добре. Можеш да дадеш името ми на Ейнджъл. Но той не бива да го споменава никъде, нито да се опитва да се свърже направо с мен. Ще работим само чрез теб.

— Да, сър. — На Хари Ланц му идваше да заподскача от радост. — Ще му кажа. Благодаря ви, сър.

Той окачи слушалката и на лицето му грейна широка усмивка. Щеше да получи петдесетте хиляди долара.

А после и наградата от един милион долара.

Когато Хари Ланц се срещна с Неуса Мунес късно вечерта на същия ден, той веднага й поръча двоен ром и каза щастливо.

— Всичко е уредено. Получих разрешение.

— Така ли? — Тя го погледна равнодушно.

Той й каза името на работодателя си. То беше изключително известно и той очакваше, че тя ще се впечатли.

— Не го знам — каза тя и сви рамене.

— Неуса, хората, за които работя, искат всичко да бъде свършено колкото се може по-бързо. Марин Гроза се крие в една къща в Ньой и…

— Къде?

Всемогъщи Боже! Опитваше се да разговаря с едно пияно чучело.

— Това е малко градче в околностите на Париж — търпеливо продължи да обяснява той. — Ейнджъл ще разбере.

— Ше черпиш ли още едно?

Час по-късно Неуса продължаваше да пие. Но този път Хари Ланц я насърчаваше. Не че й трябва много помощ, помисли си Ланц. Когато се напие достатъчно, тя ще ме отведе при приятелчето си. Останалото е лесно.

Той погледна към Неуса Мунес, която се взираше в питието със стъклените си очи.

Няма да е трудно да хвана Ейнджъл. Може да е много точен, но не би могъл да бъде твърде умен.

— Ейнджъл кога ще се върне в града?

— Идната седмица — тя прикова очите си в него.

Хари Ланц взе ръката й и я потупа.

— Защо ти и аз да не отидем у вас? — попита меко той.

— Добре.

Получи се.

Неуса Мунес живееше в неугледен двустаен апартамент в Белграно, предградие на Буенос Айрес. Апартаментът беше разхвърлян и занемарен като обитателката му. Още от вратата Неуса се запъти към малкото барче в ъгъла. Вече почти не се държеше на краката си.

— Едно малко?

— За мен не — отвърна Ланц. — Ти си сипи.

Той я наблюдаваше, докато си наля питието и го изпи на един дъх. Тя е най-грозната, най-отблъскващата кучка, която някога съм виждал, помисли си той, но милионът долари ще бъде прекрасен.

Той огледа апартамента. На една малка масичка бяха струпани книги. Разгледа ги една по една, надявайки се да му разкрият нещо за същността на Ейнджъл. Заглавията го учудиха: „Габриела“ от Жоржи Амаду, „Огънят в планината“ от Омар Кабезас, „Сто години самота“ от Гарсия Маркес, „Котките през нощта“ от Антонио Сиснерос. Значи Ейнджъл бе интелектуалец. Книгите не подхождаха нито на апартамента, нито на жената.

Ланц се приближи до нея и я прегърна през необятната й безформена талия.

— Знаеш ли, че си дяволски сладка? — Ръцете му се плъзнаха нагоре и той я хвана за гърдите. Те бяха големи колкото дини. Ланц ненавиждаше жени с голям бюст. — Наистина имаш страхотно тяло.

— А? — очите й бяха напълно безжизнени.

Ръцете на Ланц се спуснаха надолу и той опипа дебелите й бедра под тънката памучна рокля, с която беше облечена.

— Как ти харесва това? — прошепна той.

— Кʼво?

Така нямаше да стигне доникъде. Трябваше да измисли нещо, с което да накара тази амазонка да си легнат в кревата. Ако й предложеше направо, тя можеше да се отдръпне и да каже на Ейнджъл, а това щеше да сложи край на всичко. Можеше да се опита да я омае с мили приказки, но тя бе твърде пияна, за да схване какво й говори.

И докато Ланц отчаяно се мъчеше да измисли някаква велика комбинация, Неуса промърмори:

— Искаш ли да се чукаме?

— Страхотна идея, котенце! — усмихна се той с облекчение.

— Хайде в спалнята.

Тя тръгна, залитайки, към малката спалня и Ланц я последва. В нея имаше дрешник с полуотворена врата, широко неоправено легло, два стола и бюро, над което бе окачено спукано огледало. Вниманието на Хари Ланц бе привлечено от дрешника. Той съзря, че вътре са закачени няколко мъжки костюма.

Неуса стоеше до леглото и се мъчеше да разкопчае копчетата на блузата си. Ако всичко беше нормално, Хари Ланц щеше да бъде до нея, да я разсъблича, да гали тялото й и да й шепти възбуждащи мръсотии в ухото. Но на него му прилошаваше само при вида й. Той стоеше и я гледаше, докато полата й се свлече на земята. Под нея нямаше нищо. Съблечена, тя беше още по-грозна, отколкото с дрехите си. Огромният й бюст беше провиснал, а издутият й корем се тресеше като желе, като се помръднеше. Дебелите й бедра бяха някаква безформена маса сланина. Това е най-дебелото същество, което някога съм виждал. Но трябва да си мисля за хубави неща, каза си Ланц. Всичко това ще свърши само за няколко минути. А милионът долари ще бъде завинаги.

Той се насили и бавно се съблече. Тя се извисяваше на леглото като Левиатан в очакване, докато той се промъкна до нея.

— Какво обичаш? — попита той.

— А? Шоколад. Обичам шоколад.

Беше по-пияна, отколкото си мислеше. Това е добре. Ще улесни нещата. Той започна да гали безформеното й мъртвешки бяло тяло.

— Ти си много хубава жена, мила. Знаеш ли това?

— Така ли?

— Аз много те харесвам, Неуса. — Ръцете му се преместиха надолу към руното между дебелите й крака и започнаха да описват леки възбуждащи движения. — Обзалагам се, че водиш много интересен живот.

— А?

— Искам да кажа, защото си приятелка на Ейнджъл. Трябва да е много вълнуващо. Кажи ми, скъпа, що за човек е Ейнджъл?

Настъпи тишина и той се почуди дали Неуса не е заспала. Той вкара пръстите си в меката влажна цепнатина между краката й и почувства как тя потръпна.

— Не заспивай, сърчицето ми. Още не. Що за човек е Ейнджъл? Красив ли е?

— Богат. Ейнджъл е богат.

— Добър ли е с теб? — той продължи да движи ръката си.

— Да. Ейнджъл е добър с мен.

— Аз също ще бъда добър с теб, котенце — гласът му беше мек. Проблемът му беше в това, че всичко му бе меко. Трябваше му ерекция за един милион долара. Започна да си мисли за сестрите Доли и за някои от нещата, които бяха правили заедно. Представи си ги как работят по голото му тяло с езиците, пръстите и зърната на гърдите си и пенисът му започна да се втвърдява. Той бързо се претърколи върху Неуса и вкара члена си в нея. Господи, все едно го мушкаш в някой шибан пудинг, помисли си Хари Ланц.

— Така добре ли е?

— Ъхъ, май става.

Беше готов да я удуши. По света имаше десетки красиви жени, които изпадаха в екстаз от уменията му като любовник, а тази кучка каза: „Ъхъ, май става“.

Той започна да движи таза си напред-назад.

— Разкажи ми за Ейнджъл. Кои са приятелите му.

— Няма приятели. Аз съм му приятел. — Гласът беше сънлив.

— Разбира се, че ти си неговата приятелка. Ейнджъл тук с тебе ли живее или си има собствено жилище?

Неуса затвори очи.

— Ей, мене ми се спи. Кога ше свършиш?

Никога, помисли си той. Не и с тази крава.

— Вече свърших — излъга Ланц.

— Тогава хайде да спим.

Той се отдръпна и легна до нея, измъчван от яд. Защо няма Ейнджъл нормална любовница? Някоя млада красавица с гореща кръв? Тогава без никакви проблеми щях да се добера до нужната ми информация. А тази глупава кучка! Но… има и други начини.

Ланц дълго лежа неподвижно, докато не се убеди, че Неуса е заспала. Тогава внимателно стана и тихо се промъкна до дрешника. Запали лампата и затвори вратата, за да не може светлината да събуди спящия хипопотам.

На закачалката висяха дузина официални и спортни костюма, а на пода имаше шест чифта мъжки обувки. Ланц разгледа етикетите на саката. Всички костюми бяха изработени по поръчка от Херера на булевард „Ла Плата“. Обувките бяха правени при Вил. Ударих голямата печалба!, тържествуваше Ланц. Трябва да имат адреса на Ейнджъл. Първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да отида в тези магазини и малко да поразпитам. В съзнанието му просветна една червена лампичка. Не. Никакви въпроси. Трябваше да бъде по-изобретателен. В крайна сметка, имаше си работа с убиец от световна класа. По-безопасно щеше да бъде да остави Неуса да го отведе до Ейнджъл. Тогава ще ми остане само да пошушна информацията на приятелите си в Мосад и да прибера наградата. И ще покажа на Нед Тилингаст и останалите от скапаната им компания в ЦРУ, че старият Хари Ланц не е загубил нюха си. Всичките им най-добри момчета си съдраха гащите, опитвайки се да хванат Ейнджъл, но единствено аз съм достатъчно хитър, за да знам как да го направя.

Стори му се, че чу някакъв шум, идващ от леглото. Той внимателно надникна иззад вратата на дрешника, но Неуса продължаваше да спи.

Ланц изключи лампата в дрешника и се върна в спалнята. Очите на Мунес бяха затворени. Той отиде на пръсти до бюрото и започна да претърсва чекмеджетата с надежда да намери някоя снимка на Ейнджъл. Щеше да му помогне в търсенето. Но нямаше късмет. Пак се покатери на леглото. Неуса хъркаше шумно.

Когато Хари Ланц най-сетне се събуди, Неуса вече я нямаше. За секунда той изпадна в паника. Нима вече бе тръгнала за срещата си с Ейнджъл? Чу някакъв шум в кухнята, бързо стана от леглото и си навлече дрехите. Неуса бе край печката.

— Buenos dias13 — каза Ланц.

— Кафе ше пиеш ли? — промърмори Неуса. — Нямам кога да закусвам. Имам среща.

С Ейнджъл! Хари Ланц се опита да прикрие вълнението си.

— Няма нищо. Не съм гладен. Защо не тръгнеш, за да не закъснееш за срещата си, а ще се видим довечера за вечеря.

Той я обгърна с ръце и погали увисналите й гърди.

— Къде искаш да вечеряме? Само най-доброто за моето момиче! — Трябваше да стана актьор, помисли си Ланц.

— Все ми е едно.

— Знаеш ли Шикуин на булевард „Кангало“?

— Не.

— Ще ти хареса. Защо да не дойда да те взема оттук в осем часа? Имам много работа днес. — Този ден той нямаше никаква работа.

— Добре.

Трябваше да напрегне цялата си воля, за да се застави да се наведе и да целуне Неуса за довиждане. Устните й бяха меки, влажни, отвратителни.

— До осем.

Ланц напусна апартамента и спря едно такси. Надяваше се, че Неуса го наблюдава през прозореца.

— Завийте надясно на следващото кръстовище — каза той на шофьора.

Когато завиха зад ъгъла, Хари Ланц заяви:

— Ще слезна тук.

— Искахте да се повозите само покрай блока ли, сеньор? — учудено го попита шофьорът.

— Точно така. Куц съм с единия крак. Раниха ме през войната.

Хари Ланц плати и се върна до магазина за тютюн точно срещу блока, в който живееше Неуса. Той запали цигара и зачака.

Двайсет минути по-късно Неуса излезе от сградата и тръгна надолу по улицата. Той я последва на известно разстояние. Нямаше никаква опасност да я загуби от погледа си. Все едно че следваше Луизитания.

Неуса Мунес, изглежда, не бързаше. Тя пое по булевард „Белграно“, мина покрай Испанската библиотека и се помъкна по булевард „Кордоба“. Ланц видя, че влезе в магазина за кожени изделия „Беренес“ на Сан Мартин. Той застана на другия тротоар и докато тя разговаряше с някакъв служител, я наблюдаваше. Ланц се чудеше дали магазинът можеше да бъде връзката с Ейнджъл. Отбеляза си мислено да обърне внимание на този факт.

Няколко минути по-късно Неуса излезе от там с малко пакетче под мишницата. След това тя се отби в една сладкарница и си купи сладолед. Продължи надолу по Сан Мартин с бавна походка. Изглежда, се шляеше безцелно, нямайки предвид нещо определено.

Какво, по дяволите, стана със срещата й?, зачуди се Ланц. Къде е Ейнджъл?

Той не бе повярвал на Неуса, когато тя му каза, че Ейнджъл е извън града. Инстинктът му подсказваше, че Ейнджъл е някъде наблизо.

Внезапно Хари Ланц си даде сметка, че вече не вижда Неуса Мунес. Тя бе завила зад един ъгъл и бе изчезнала. Той ускори крачка. Когато Хари Ланц стигна до ъгъла, тя вече никъде не се забелязваше. И от двете страни на улицата имаше много малки магазинчета. Ланц внимателно тръгна напред, като погледът му шареше навсякъде, опасявайки се, че Неуса Мунес може да го забележи, преди да я види той.

Най-сетне я съзря в една fambreria14, деликатесен магазин, в който си купуваше разни продукти. За нея ли бяха, или чакаше някого за обед в апартамента си? Някой, на име Ейнджъл?

Ланц наблюдаваше отдалеч как Неуса влезе и в една verduleria15 и си купи плодове и зеленчуци. Последва я обратно до блока й. Доколкото можеше да прецени, тя не осъществи никакви подозрителни контакти по пътя си.

Хари Ланц продължи да наблюдава жилището на Неуса от отсрещния тротоар още два часа, като обикаляше напред-назад, за да не предизвика подозрения. В крайна сметка реши, че Ейнджъл няма да се появи. Може би довечера ще успея да изкопча повече информация от нея, като не я чукам, помисли си той. Прилошаваше му само при мисълта, че можеше да му се наложи пак да прави любов с Неуса.

В Овалния кабинет на Белия дом беше вечер. Пол Елисън бе имал дълъг ден. Струваше му се, че целият свят е съставен от комитети, съвети, спешни телеграми, заседания и сесии — до този момент не бе успял да остане нито за миг сам със себе си. Е, или поне почти сам. Срещу него седеше Стантън Роджърс и президентът осъзна, че се отпуска за първи път през този ден.

— Струва ми се, че те отнемам от семейството ти, Стан.

— Няма нищо, Пол.

— Исках да поговорим за проучването на Мери Ашли. Как върви то?

— Почти е приключило. Ще получим окончателните резултати утре или най-късно вдругиден. Засега всичко изглежда чудесно. Идеята започва да ми харесва. Струва ми се, че наистина може да излезе нещо.

— Ще направим така, че да излезе. Искаш ли още едно питие?

— Не, благодаря. Освен ако още имаш нужда от мен. Ще водя Барбара на една премиера в центъра „Кенеди“.

— Тръгвай — каза Пол Елисън. — Ние с Алис ще се срещнем с някакви нейни роднини.

— Поздрави Алис от мен — каза Стантън и се изправи.

— И ти предай поздравите ми на Барбара.

Той изчака Стантън Роджърс да излезе. После мислите му се върнаха към Мери Ашли.

Когато Хари Ланц потърси същата вечер Неуса в жилището й, за да я изведе на вечеря, никой не отговори на почукването му. За момент той изпита истински ужас. Нима му беше вързала тенекия?

Натисна дръжката на вратата и откри, че не е заключена. Възможно ли бе Ейнджъл да е дошъл, за да се срещне с него? Може би е решил да обсъдят договора лично? Хари си придаде жизнерадостно, делово изражение и влезе.

Стаята беше празна.

— Привет! — отговори му само звукът на собствения му глас. Влезе в спалнята. Неуса се беше проснала пияна на леглото.

— Ах, ти, тъпа… — Той се спря. Сети се, че не бива да забравя, че тази глупава пияна уличница беше неговата златна мина. Хвана я за раменете и се опита да я изправи.

— Кʼво става? — тя отвори очи.

— Тревожа се за теб — каза Ланц. Гласът му потрепваше от искрено вълнение. — Не искам да те виждам нещастна и мисля, че пиеш, защото някой те прави нещастна. Аз съм твой приятел. Можеш да ми разкажеш всичко. Ейнджъл те разстройва, нали?

— Ейнджъл — промънка тя.

— Сигурен съм, че той е чудесен човек — започна да я утешава Хари Ланц. — Вероятно просто сте имали някакво малко спречкване, нали?

Опитваше се да я обърне така, че да легне по дължината на леглото. Имам чувството, че тегля кит, помисли си Ланц и седна до нея.

— Разкажи ми за Ейнджъл. Какво ти е направил?

Неуса впери в него невиждащите си очи и се опита да го фокусира.

— Хайде да се чукаме.

О, Господи! Щеше да бъде дълга нощ.

— Разбира се! Страхотна идея! — И Ланц започна да се съблича с отвращение.

Когато на сутринта Хари Ланц се събуди сам в леглото, в съзнанието му нахлуха спомени, от които му прилоша.

Неуса го бе събудила посред нощ с думите:

— Знаеш ли кʼво искам да ми направиш? — И тя му каза.

Изслуша я, без да може да повярва на ушите си, но направи всичко, което тя поиска. Не можеше да си позволи да й противоречи. Тя беше едно болно диво животно и Ланц се почуди дали Ейнджъл някога е правил такива неща с нея. Само като си помисли за онова, което му мина през главата, Хари Ланц изпита неудържимо желание да повърне.

Той чу Неуса да пее фалшиво в банята. Не беше сигурен, че може да се справи с нея. Стига!, помисли си той. Ако и тази сутрин не ми каже къде е Ейнджъл, ще отида при шивача и при обущаря му.

Той отхвърли завивките и отиде при Неуса. Тя стоеше пред огледалото в банята. Косата й беше навита на дебели ролки и изглеждаше още по-непривлекателна от преди, ако това въобще беше възможно.

— Сега ние с теб ще си поговорим — решително каза Ланц.

— Колко му е — Неуса кимна към напълнената вана. — Ваната е готова. Катʼ свършиш, ше приготвя закуската.

Ланц гореше от нетърпение, но знаеше, че не бива да бъде твърде настойчив.

— Обичаш ли омлет?

— Да, звучи страхотно. — Нямаше никакъв апетит.

— Правя хубави омлети. Ейнджъл ма научи.

Ланц я наблюдаваше как започва да сваля огромните издути ролки от косата си. След това влезе във ваната.

Неуса взе голям електрически сешоар, включи го и започна да си суши косата.

Ланц се излегна в топлата вана и се замисли. Може би трябваше да си взема оръжието и сам да очистя Ейнджъл. Ако оставя израелците да свършат работата, може да възникне шибаният въпрос на кого се пада наградата. А ако свърша всичко сам, няма да има никакви въпроси. Просто ще им съобщя откъде да си приберат тялото.

Неуса каза нещо, но Хари Ланц почти не я чуваше от бученето на сешоара.

— Какво каза? — провикна се той.

Неуса се приближи до ръба на ваната.

— Имам един подарък за теб, от Ейнджъл.

Тя изпусна електрическия сешоар във водата и безстрастно се загледа в предсмъртните гърчове на тялото на Ланц.

7

Президентът Пол Елисън остави последния доклад на службите за сигурност за Мери Ашли и каза:

— Няма никакви недостатъци, Стан.

— Знам. Мисля, че е идеалният кандидат. Естествено Държавният департамент няма никак да се зарадва.

— Ще им изпратим носни кърпички да си бършат сълзите. Да се надяваме, че Сенатът ще ни подкрепи.

Кабинетът на Мери Ашли в Кедзи Хол представляваше малка, приятна стаичка с много етажерки, претъпкани със справочници за страните от Централна Европа. Мебелировката беше оскъдна, състоеше се от олющено бюро и въртящ се стол, малка масичка до прозореца, отрупана с изпитни работи, кожен стол и настолна лампа. На стената зад бюрото имаше окачена карта на Балканския полуостров. До нея висеше стара снимка на дядото на Мери. Беше правена в началото на века и човекът на снимката бе застинал в скована, неестествена поза, облечен в характерните за епохата одежди. Тази снимка Мери ценеше като истинско съкровище. Именно на дядо си тя дължеше дълбокия интерес към Румъния. Беше й разказвал романтични истории за царица Мария, за баронесите и принцесите, беше й говорил за Албърт, съпруга на английската кралица, и Александър II, царя на Русия, и за десетки други видни личности.

Някъде в дълбините на нашия род има царска кръв. Ако не беше дошла революцията, сега можеше да си принцеса.

Някога си мечтаеше за това.

Мери беше преполовила преглеждането на изпитните работи на дипломантите, когато вратата се отвори и в кабинета й влезе деканът Хънтър.

— Добро утро, госпожо Ашли. Ще ми отделите ли една минута?

Деканът я посещаваше за пръв път в кабинета й. Мери почувства как внезапно главата й се завъртя. Можеше да има само една причина, която да го накара да дойде при нея лично. Щеше да й каже, че университетът й предлага постоянно преподавателско място.

— Разбира се — отговори тя. — Заповядайте, седнете.

Той седна на кожения стол.

— Как върви работата ви?

— Мисля, че много добре.

Гореше от нетърпение да съобщи новината на Едуард. Щеше да се гордее с нея. Рядко се случваше човек на нейната възраст да получи постоянно място на университетски преподавател.

Деканът Хънтър явно се чувстваше неловко.

— Госпожо Ашли, имате ли някакви проблеми?

— Проблеми, аз? — въпросът му я завари напълно неподготвена. — Не. Защо?

— При мен дойдоха някакви хора от Вашингтон и ме разпитваха за вас.

Мери Ашли чу ехото от думите на Флорънс Шифър: Някакъв федерален агент от Вашингтон… Задаваше най-различни въпроси за Мери. Изкара я нещо като международен шпионин… Дали е добра американка, дали е добра съпруга и майка…

Следователно не ставаше въпрос за мястото й. Изведнъж й стана трудно да говори.

— А какво… какво искаха да знаят, декан Хънтър?

— Разпитваха за името ви като преподавател, задаваха и въпроси за личния ви живот.

— Нищо не мога да ви обясня. Наистина не разбирам какво става. Нямам никакви проблеми. Поне доколкото зная — добави неуверено тя.

Той я гледаше с явно недоверие.

— Не ви ли казаха защо разпитват за мен?

— Не. Всъщност те ме помолиха да запазя разговора ни в пълна тайна. Но аз смятам, че трябва да съм лоялен към колегите си, и реших, че ще бъде честно да ви кажа. Ако има нещо, което смятате, че трябва да знам, предпочитам да го чуя от вас. Всеки скандал, в който е въвлечено името на един от нашите преподаватели, ще се отрази зле на престижа на университета ни.

— Но аз… аз наистина не се сещам за нищо такова — безпомощно поклати глава тя.

Хънтър я изгледа така, сякаш искаше да каже още нещо, но само кимна.

— Така да бъде, госпожо Ашли.

Тя гледаше след него, докато напусна кабинета й, питайки се: Господи, какво ли може да съм направила?

По време на вечерята Мери беше много мълчалива. Тя чакаше Едуард да се нахрани, за да му съобщи за последното развитие на събитията. Трябваше да обмислят положението заедно. Децата пак се държаха по невъзможен начин. Бет отказа да се докосне до храната.

— Вече никой не яде месо. Това е варварски обичай, който датира от времето на пещерния човек. Цивилизованите хора не ядат живи животни.

— То не е живо — възрази Тим. — Мъртво е и можеш да го ядеш.

— Деца! — Мери чувстваше, че търпението й се изчерпва. — Нито дума повече. Бет, направи си салата.

— Нека да отиде да попасе на поляната — предложи Тим.

— Тим! Дояж си вечерята! — Главата й започваше да натежава. — Едуард…

Телефонът иззвъня.

— За мен е — зарадва се Бет. Тя скочи от стола и се втурна към телефона. Вдигна слушалката и каза със съблазнителен глас:

— Върджил? — За момент се заслуша и изразът на лицето й се промени. — О, да, разбира се — отговори тя с отвращение. Тръшна слушалката и се върна на масата.

— Какво беше това? — попита Едуард.

— Някакъв смахнат шегаджия. Каза, че търсят мама от Белия дом.

— От Белия дом? — попита Едуард.

Телефонът отново иззвъня.

— Аз ще го вдигна — предложи Мери. Тя стана и отиде до телефона: — Ало? — Постепенно, докато слушаше, лицето й стана мрачно. — Вижте, ние вечеряме и на мен това изобщо не ми се струва смешно. Можете просто — какво?… Кой? Президентът? — Изведнъж в стаята настъпи тишина. — Чакайте… Аз… О! Добър вечер, господин президент. — На лицето й се изписа смайване. Семейството й я наблюдаваше с широко отворени очи. — Да, сър. Да. Разпознах гласа ви. Аз… съжалявам, че преди малко затворихме телефона. Бет си мислеше, че е Върджил и… да, сър. Благодаря. — Тя стоеше и слушаше. — Бих ли искала да заема поста на какво? — Тя се изчерви.

Едуард стана и тръгна към телефона, следван плътно от децата.

— Трябва да има някаква грешка, господин президент. Името ми е Мери Ашли. Аз съм преподавател в Канзаския държавен университет и… Четете го пред себе си? Благодаря ви, сър… Много сте любезен… Да, предполагам, че е така… — Тя мълчаливо слуша дълго време, после каза: — Да, сър, съгласна съм. Но това не означава, че аз… Да, сър. Да, сър. Разбирам. Наистина съм поласкана. Убедена съм, че това е една прекрасна възможност, но аз… Разбира се, че ще помисля. Ще го обсъдя със съпруга си и ще ви се обадя. — Тя взе една химикалка и записа някакъв номер. — Да, сър, записах го. Благодаря ви, господин президент. Дочуване.

Тя бавно затвори слушалката и остана на мястото си напълно смаяна.

— Какво, за бога, беше това? — попита Едуард.

— Наистина ли беше президентът?

— Да. Наистина беше той — Мери се отпусна на един стол.

— Мери, какво ти каза той? — Едуард взе ръцете на Мери в своите. — Какво иска?

Мери седеше безмълвна и мислеше: Значи ето за какво са разпитвали.

Тя погледна към Едуард и децата и бавно каза:

— Президентът е прочел книгата ми и статията ми в списание „Форин Афеърс“ и смята, че са великолепни. Обясни ми, че това е начинът на мислене, който му трябва за програмата му за сближаването между народите. Иска да ме назначи за посланик в Румъния.

В очите на Едуард се четеше пълно недоверие.

— Теб? Защо теб?

Мери си беше задала абсолютно същия въпрос, но си помисли, че Едуард можеше да бъде и по-тактичен. Можеше да каже нещо като: Но това е прекрасно! От теб ще стане велик посланик! Но той беше реалист. Защо аз, наистина?

— Ти нямаш никакъв опит в политиката.

— Знам го много добре — остро отговори Мери. — Съгласна съм, че всичко това е просто смешно.

— Ще станеш ли посланик? — попита Тим. — В Рим ли ще се местим?

— В Румъния.

— Къде е Румъния?

Едуард се обърна към децата.

— Вие, двамата, отивайте да си довършите вечерята. Ние с мама трябва малко да си поговорим.

— Няма ли и ние да имаме право на глас? — попита Тим.

— Да, ще гласувате чрез отсъствието си.

Едуард хвана Мери под ръка и я отведе в библиотеката. Обърна се към нея и каза:

— Съжалявам, че се държах като надут глупак. Просто…

— Не. Беше напълно прав, Едуард. Защо, за бога, им е притрябвало да избират мен?

Той знаеше, че Мери го нарича Едуард само когато му се сърди.

— Скъпа, ти вероятно ще бъдеш страхотен посланик. Но трябва да признаеш, че всичко стана твърде неочаквано.

— Кажи направо, че се стовари като гръм — тя поомекна. Гласът й беше като на малко момиче. — Все още не мога да повярвам. — Засмя се. — Чакай само да кажа на Флорънс. Тя просто ще падне.

— Всичко това много те въодушевява, нали? — попита Едуард, като я наблюдаваше внимателно.

— Разбира се, че съм въодушевена. Ти нямаше ли да бъдеш? — с изненада го попита тя.

Едуард започна внимателно да си подбира думите.

— Това наистина е голяма чест, скъпа, и аз съм сигурен, че те не биха ти предложили такова нещо, без да са го обмислили внимателно. Вероятно са имали много сериозни причини, за да спрат избора си тъкмо на теб. — Той се поколеба. — Но ние трябва да преценим всичко много внимателно. И да видим какви промени ще внесе това в нашия живот.

Тя знаеше какво ще каже той и си помисли: Едуард е прав. Разбира се, че е прав.

— Аз не мога просто да се откажа от практиката и да изоставя пациентите си. Не знам колко дълго няма да те има, но ако това наистина е важно за теб, може би ще съумеем да намерим някакъв компромис — може ти да заминеш там с децата, а аз да идвам при вас, когато…

— Ти си луд човек — нежно каза Мери. — Нима мислиш, че бих могла да живея далеч от теб?

— Но… това е ужасно голяма чест и…

— Както и да бъда твоя жена. Ти и децата сте най-важното нещо в живота ми. Никога няма да те напусна. Този град не може да си намери по-добър лекар от теб, а на правителството ще му бъде достатъчно само да прехвърли жълтите страници, за да си намери по-подходящ посланик от мен.

— Сигурна ли си? — попита я той, взимайки я в прегръдките си.

— Определено. Беше много вълнуващо, че ми го предложиха. Това ще ми стигне за…

Вратата рязко се отвори и Бет и Тим влетяха в стаята.

— Току-що се обадих на Върджил и му казах, че ще ставаш посланик — каза Бет.

— Тогава по-добре му се обади отново и му кажи, че няма да ставам.

— Защо не? — попита Бет.

— Майка ви реши да остане тук.

— Защо? — изстена Бет. — Никога не съм била в Румъния. Изобщо никъде не съм била.

— Нито пък аз — каза Тим. Той се обърна към Бет. — Казах ти, че никога няма да се измъкнем от това място.

— Разговорът приключи — отсече Мери.

На другата сутрин Мери набра телефонния номер, който й беше дал президентът. Когато й се обадиха отсреща, тя каза:

— Тук е госпожа Едуард Ашли. Мисля, че един от помощниците на президента — господин Грийн, очаква да му се обадя.

— Един момент, моля.

— Ало, госпожа Ашли? — обади се мъжки глас от другата страна на линията.

— Да — каза Мери. — Бихте ли предали на президента едно съобщение?

— Разбира се.

— Бихте ли му предали, че съм много поласкана от предложението му, но професията на съпруга ми не му позволява да напусне града ни, така че се опасявам, че няма да мога да приема. Надявам се, че той ще ме разбере.

— Ще предам съобщението ви — равнодушно каза гласът. — Благодаря ви, госпожо Ашли. — Връзката прекъсна.

Мери бавно затвори телефона. Свърши се. Само за един кратък миг й бяха предложили една вълнуваща мечта. Но, това беше всичко. Една мечта. Тук е истинският ми свят. По-добре да се подготвя за семинарите по история с четвъртокурсниците.

Манама, Бахрейн

Варосаната бяла каменна къща имаше съвсем обикновен вид, скрита сред десетки подобни на нея сгради, разположени близо до един шумен и пъстър открит пазар. Къщата принадлежеше на един търговец, симпатизиращ на делото на организацията, известна под името „Патриоти за свобода“.

— Ще ни трябва само за един ден — му беше казал гласът по телефона.

Всичко се уреди. И сега председателят говореше пред мъжете, събрани в гостната.

— Възникна един проблем — каза той. — В действията, които неотдавна предприехме, срещнахме известни затруднения.

— Какви по-точно? — попита Болдър.

— Човекът, който използвахме за свръзка — Хари Ланц, — е мъртъв.

— Мъртъв? Как е умрял?

— Бил е убит. Тялото му е открито плаващо в пристанището на Буенос Айрес.

— Полицията няма ли някакви предположения за това кой го е извършил? Искам да кажа — могат ли да свържат по някакъв начин убийството му с нас?

— Не. Нищо не ни застрашава.

— А какво ще стане с нашия план? — попита Тор. — Ще можем ли да го продължим?

— Засега не. Нямаме никаква представа как можем да се свържем с Ейнджъл. Все пак има някаква надежда. Шефа е разрешил на Хари Ланц да разкрие името му пред Ейнджъл. Ако той се интересува от предложението ни, ще намери начин да влезе във връзка с него. Единственото, което можем да направим, е да изчакаме.

Голямото заглавие на първа страница на местния вестник в Джънкшън Сити „Дейли юниън“ беше: „МЕРИ АШЛИ ОТ ДЖЪНКШЪН СИТИ ОТКАЗВА ДА СТАНЕ ПОСЛАНИК“.

Имаше статия от две колони, посветена на Мери, и нейна снимка. Обедните и вечерните емисии на местното радио разказваха подробно за новата знаменитост на града. Фактът, че Мери бе отхвърлила предложението на президента, беше придал на събитието по-голяма тежест, отколкото ако го беше приела. В очите на честолюбивите му жители малкото градче Джънкшън Сити, Канзас, се беше превърнало в нещо много по-значимо от Букурещ, Румъния.

Докато Мери Ашли караше колата си към града, за да напазарува за вечеря, тя продължаваше да слуша коментарите по радиото.

„… Преди време президентът Елисън заяви, че откриването на посолството ни в Румъния ще бъде началото на програмата му за сближаване между народите, крайъгълният камък на външната му политика. Как ще се отрази отказът на Мери Ашли върху…“

Тя превключи на друга станция.

„… е омъжена за д-р Едуард Ашли и се смята, че…“

Мери изключи радиото. Сутринта й се бяха обадили повече от три дузини приятели, съседи, студенти и любопитни непознати. Обадиха й се и журналисти чак от Токио и Лондон. Прекомерно много раздухват всичко това, помисли си Мери. Не е моя вината, че президентът е решил да постави Румъния в основата на успеха на външната си политика. Колко ли ще продължи цялата тази шумотевица? Вероятно след ден-два всичко ще свърши.

Тя отклони комбито си към бензиностанцията на „Дерби“ и спря пред колонката за самообслужване.

Но докато слизаше от колата, господин Блаунт, управител на бензиностанцията, се втурна към нея.

— Добро утро, госпожо Ашли. Една жена посланик не бива сама да си налива бензин. Нека да ви помогна.

— Благодаря. Свикнала съм да го правя — усмихна се Мери.

— Не, не. Настоявам.

След като напълни резервоара, Мери продължи по улица „Вашингтон“ и спря пред ателието за обувки.

— Добро утро, госпожо Ашли — поздрави я майсторът. — Как е посланикът тази сутрин?

Това започва да ме отегчава, помисли си Мери, но отговори:

— Не съм посланик, но съм добре, благодаря. — Тя му подаде един чифт обувки. — Бих искала да смените подметките на обувките на Тим.

— Това не са ли същите, които поправихме миналата седмица? — попита я той, след като ги огледа.

— И по-миналата — въздъхна Мери.

След това тя спря пред смесения магазин на Лонг. Госпожа Хакър, продавачката на щанда за дрехи, й каза:

— Току-що чух името ви по радиото. Направихте Джънкшън Сити известен. Да, така е. Май вие, Айзенхауер и Алф Ландън сте единствените три политически знаменитости на Канзас, госпожо посланик.

— Аз не съм посланик — търпеливо каза Мери. — Отказах поста.

— Точно това имам предвид.

Нямаше никакъв смисъл да спори. Затова Мери каза:

— Трябват ми някакви джинси за Бет. За предпочитане е да са от стомана.

— На колко години стана Бет? На десет?

— На дванайсет е.

— Господи, колко бързо растат днес децата, нали? Тя ще влезе в пубертета, преди да разберете какво става.

— Бет е в пубертета по рождение, госпожо Хакър.

— А как е Тим?

— Доста прилича на Бет.

Пазаруването отне на Мери два пъти повече от обичайното време. Всички имаха да кажат по нещо за голямата новина. Тя влезе в магазина на Дилън, за да си купи малко хранителни продукти, и докато разглеждаше рафтовете, към нея се приближи госпожа Дилън.

— Добро утро, госпожо Ашли.

— Добро утро, госпожо Дилън. Имате ли нещо за закуска, което да не съдържа нищо?

— Какво?

Мери погледна списъка в ръката си.

— Да няма изкуствени подсладители, сода, мазнини, въглехидрати, кофеин, оцветители, киселини и ароматизатори.

— Това някакъв медицински експеримент ли е? — попита госпожа Дилън, след като разгледа списъка.

— В известен смисъл. За Бет е. Тя яде само екологично чисти храни.

— Защо не я изведете на поляната и не я оставите да попасе трева?

— Това предложи и синът ми — разсмя се Мери. Тя взе някаква кутия и започна да изучава етикета. — Грешката си е моя. Не трябваше да уча Бет да чете.

Мери караше внимателно по многобройните завои на пътя, който се изкачваше по хълмчето към Милфорд Лейк. Беше няколко градуса над нулата, но режещият остър вятър създаваше усещането, че е доста под нулата, защото нямаше никаква преграда, която да спре смразяващия му полъх над безкрайните полета. Ливадите бяха затрупани със сняг и Мери си спомни как през миналата зима целият район бе пометен от ледена вихрушка, а ледените жици бяха пречупили електрическите стълбове. Останаха без ток за близо седмица. Тогава с Едуард правеха любов всяка вечер. Може да имаме късмет и тази зима, усмихна се тя на себе си.

Когато Мери се прибра вкъщи, Едуард бе още в болницата. Тим беше в дневната и гледаше по телевизията някакво научнофантастично предаване. Мери прибра покупките си и влезе в стаята, за да поговори с него.

— Предполага се, че сега трябва да си пишеш домашните.

— Не мога.

— И защо не можеш?

— Защото не ги разбирам.

— Няма да ги разбереш по-добре, като гледаш „Звездното пътуване“. Дай да ти видя урока.

Тим й показа учебника си по математика за пети клас.

— Тези задачи са много тъпи — каза той.

— Няма тъпи задачи. Има само тъпи ученици. Хайде сега да ги видим.

Мери прочете условието на задачата на глас.

— „Във влака, който потегля от Минеаполис, имало сто четиридесет и девет пътници. В Атланта се качили още хора. С тях пътниците във влака станали двеста двадесет и трима. Колко души са се качили в Атланта?“ — Тя погледна към сина си. — Но това е лесно, Тим. Трябва да извадиш от двеста двадесет и три сто четиридесет и девет.

— Не, не е така — каза мрачно Тим. — Трябва да се напише уравнение. Сто четиридесет и девет плюс X е равно на двеста двадесет и три. X е равно на двеста двадесет и три минус сто четиридесет и девет. X е равно на седемдесет и четири.

— Това е тъпо — каза Мери.

Мери чу някакъв шум, когато минаваше покрай стаята на Бет, и влезе. Бет седеше на пода с кръстосани крака, гледаше телевизия, слушаше рок и си пишеше домашните.

— Как можеш да се концентрираш при целия този шум? — извика й Мери.

Тя отиде до телевизора и го изключи, след това изключи и касетофона.

— Защо го направи? — погледна я с изненада Бет. — Това беше Джордж Майкъл.

Цялата стая на Бет бе облепена с плакати на музиканти. Там бяха Кис, Ван Хален, Мотли Крю и Алдо Нова, и Дейвид Лий Рот. Леглото й бе затрупано от списания: „Седемнадесетгодишните“, „Идолът на тийнейджърите“ и половин дузина други. Дрехите на Бет бяха разхвърляни по земята.

Мери огледа безпорядъка в стаята с отчаяние.

— Бет, как можеш да живееш така?

— Как? — неразбиращо погледна Бет майка си.

— Никак — стисна зъби Мери. — Написала си писмо на Рик Спрингфийлд? — каза тя, след като видя пощенски плик на бюрото на дъщеря си.

— Влюбена съм в него.

— Мислех, че си влюбена в Джордж Майкъл.

— Изгарям за Джордж Майкъл, но съм влюбена в Рик Спрингфийлд. Мамо, никога ли не си изгаряла за някого, когато си била млада?

— По мое време ние бяхме твърде заети — много усилия ни струваше придвижването на фургоните през страната.

— Знаеш ли, че Рик Спрингфийлд е имал нещастно детство? — попита Бет с въздишка.

— Честно казано, Бет, не бях осведомена за това.

— Било ужасно. Баща му бил военен и те непрекъснато се местели. Той също е вегетарианец. Като мен. Достоен е за възхищение.

Значи ето какво се крие зад налудничавата диета на Бет!

— Мамо, може ли да отида на кино с Върджил в събота вечер?

— Върджил? А какво стана с Арнолд?

Последва кратко мълчание.

— Арнолд искаше да се поразходим наоколо. Той е противен.

— Какво искаш да кажеш с „да се поразходим наоколо“? — попита Мери, насилвайки се гласът й да изглежда спокоен.

— Момчетата си мислят, че съм лесна, само защото са почнали да ми растат гърди. Мамо, теб никога ли не те е притеснявало тялото ти?

Мери се приближи към Бет и я прегърна.

— Да, мила моя. Когато бях на твоята възраст, и аз се чувствах неловко.

— Мразя да съм неразположена, да ми растат гърди и косми навсякъде. Защо?

— Случва се с всички момичета и ще трябва да свикнеш с това.

— Не, няма. — Тя се отдръпна и каза остро. — Нямам нищо против да съм влюбена, но никога няма да правя любов. И няма да оставя никого да прави това с мен. Нито Арнолд, нито Върджил, нито Кевин Бейкън.

— Добре, ако това е твоето решение… — тържествено каза Мери.

— Окончателно. Мамо, какво ти каза президентът Елисън, когато му съобщи, че няма да станеш посланик в Румъния?

— Прие го геройски — увери я Мери. — По-добре да отида да приготвя вечерята.

Готвенето беше обект на тайна омраза от страна на Мери Ашли. Тя го ненавиждаше и поради това не беше и добра готвачка. Но тъй като се стремеше да бъде добра във всичко, което прави, намрази готвенето още повече. Беше нещо като омагьосан кръг, който бе частично преодолян с идването на Лусинда три пъти седмично, която готвеше и чистеше къщата. Но днес бе един от почивните дни на Лусинда.

Когато Едуард се прибра от болницата, Мери беше в кухнята и грахът вече прегаряше на огъня. Тя изключи печката и го целуна.

— Здравей, скъпи. Как мина денят ти? Гадно?

— Разговаряла си с дъщеря ни — каза Едуард. — Всъщност наистина беше гаден. Оперирах тринайсетгодишно момиче, което имаше херпеси по гениталиите.

— О, Господи! — тя изхвърли граха и отвори доматена консерва.

— Знаеш ли, това ме кара да се тревожа за Бет.

— Няма защо — увери го Мери. — Тя възнамерява да умре като девственица.

— Татко, може ли да получа сърф като подарък за рождения си ден? — попита Тим по време на вечерята.

— Тим, не искам да ти разбивам илюзиите, но ти живееш в Канзас.

— Знам. Джони ме покани на Хаваите през следващото лято. Неговите старци имат къща на брега на Мауи.

— Добре де — разсъди се Едуард, — ако Джони има вила на Хаваите, вероятно има и сърф.

— Може ли да отида? — обърна се Тим към майка си.

— Ще видим. Моля те, не яж толкова бързо, Тим. Бет, ти нищо не ядеш.

— Тук няма нищо, което да е годно за консумация от хора. — Тя изгледа родителите си: — Искам да ви съобщя нещо. Ще си сменя името.

— И каква е причината за това? — внимателно попита Едуард.

— Реших да се впусна в шоубизнеса.

Мери и Едуард си размениха един дълъг, изпълнен с мъка поглед.

— Добре. Провери, моля ти се, колко можеш да спечелиш — каза Едуард.

8

Един от големите скандали във външните секретни отдели настъпи, когато Мехди Бен Барка, един от противниците на краля на Мароко, Хасан Втори, бе отвлечен и убит по време на изгнаничеството си в Париж с помощта на френските тайни служби. Именно вследствие на този инцидент президентът Шарл дьо Гол извади тайните служби от контрола на кабинета на премиера и ги прехвърли под егидата на Министерството на отбраната. Настоящият министър на отбраната, Ролан Паси, отговаряше за сигурността на Марин Гроза, на когото френското правителство бе гарантирало убежище. Ченгетата патрулираха двадесет и четири часа пред вилата в Ньой, но само фактът, че Лев Пастернак се грижи за вътрешната безопасност на къщата, позволяваше на Паси да бъде спокоен. Пастернак бе проверил лично мерките за сигурност и твърдо вярваше, че никой не може да проникне във вилата.

През последните седмици в дипломатическите кръгове се носеше слухът, че превратът предстои в най-близко време, че Марин Гроза се готви да се върне в Румъния и че Александрос Йонеску ще бъде свален от поста си от висши военни.

Лев Пастернак почука и влезе в претъпканата с книги библиотека, която служеше за кабинет на Марин Гроза. Гроза седеше зад бюрото си и работеше. При влизането на Пастернак той вдигна глава.

— Всички искат да знаят кога ще започне революцията — каза Пастернак. — Това е най-добре пазената тайна в целия свят.

— Кажи им да проявят търпение. Ще дойдеш ли с мен в Букурещ, Лев?

Пастернак искаше повече от всичко да се върне в Израел. Поемам работата само временно, беше казал той на Марин Гроза. Докато се подготвиш за удара си. Временното се бе превърнало в седмици и месеци и в крайна сметка в три години. И сега бе дошло време да се вземе ново решение.

В този свят, населен с пигмеи, помисли си Лев Пастернак, ми се падна привилегията да служа на гигант. Марин Гроза бе най-безкористният и всеотдаен идеалист, когото Лев Пастернак бе срещал някога.

Когато бе започнал да работи за Гроза, Пастернак си бе задал въпроса какво е станало със семейството на този човек. Гроза никога не говореше за близките си, но офицерът, който бе уредил срещата между Пастернак и Гроза, му разказа историята им.

— Гроза го предадоха. Секуритате го заловили и го измъчвали цели пет дни. Обещали му да го освободят, ако им даде имената на сподвижниците си от съпротивата. Той не проговорил. Тогава арестували жена му и четиринадесетгодишната му дъщеря и ги довели в стаята за разпити. Гроза трябвало да избира: или да говори, или да гледа как умират. Това е най-трудното решение, за който и да е човек. Животът на любимите му жена и дете срещу живота на стотиците хора, вярващи в него. — Мъжът замълча и после бавно продължи. — Мисля, че в крайна сметка решението му се е базирало на убеждението, че във всички случаи той и семейството му ще бъдат убити. Отказал да им даде имената. Войниците го завързали към стола и го принудили да гледа как всички изнасилвали жена му и дъщеря му, докато не издъхнали. Но още не били приключили с Гроза. Когато всичко свършило и окървавените им тела лежали в краката му, те го кастрирали.

— О, Господи!

Офицерът погледна Лев Пастернак в очите и каза:

— Най-важното нещо, което трябва да разберете, е, че Марин Гроза не иска да се върне в Румъния, за да търси отмъщение. Той иска да се върне, за да освободи народа си. Иска да бъде сигурен, че подобни неща вече никога няма да се случват.

От този ден нататък Лев Пастернак остана при Марин Гроза и колкото повече време прекарваше с революционера, толкова, повече го обикваше. Сега трябваше да реши дали да се върне в Израел, или да отиде с Гроза в Румъния.

Вечерта Пастернак се разхождаше по коридора и когато мина покрай вратата на спалнята на Марин Гроза, чу познатите викове от болка. Значи е петък, помисли си Пастернак. Денят, в който идваха проститутките. Избираха ги от Англия, Северна Америка, Бразилия, Япония, Тайланд и половин дузина други страни, определяни наслуки. Те нямаха никаква представа къде ги водеха и кого щяха да видят. Посрещаха ги на летище „Шарл дьо Гол“, откарваха ги направо във вилата и след няколко часа ги връщаха обратно със следващия полет. Всеки петък вечер коридорите на къщата отекваха от виковете на Марин Гроза. Служителите предполагаха, че там се вихри някакъв извратен секс. Единственият, който знаеше какво става зад вратата на спалнята, беше Лев Пастернак. Защото посещенията на проститутките нямаха нищо общо със секса. Те бяха наказание. Веднъж седмично Марин Гроза се разсъбличаше гол и искаше някоя жена да го привърже към един стол и да го бие безмилостно с камшик, докато не му потече кръв. И всеки път, когато го биеха, той виждаше пред очите си как изнасилват до смърт жена му и дъщеря му, докато те викат за помощ. И той крещеше: „Простете ми! Ще говоря! О, Господи! Позволи ми да говоря…“

Телефонното обаждане бе направено десет дни след като намериха тялото на Хари Ланц. Шефа и сътрудниците му се съвещаваха, когато вътрешният телефон в залата за съвещания иззвъня.

— Знам, че помолихте да не ви безпокоя, сър, но ви търсят от Южна Америка. Изглежда, че е спешно. Обажда се госпожица Неуса Мунес от Буенос Айрес. Казах й…

— Добре. — Той напълно овладя вълнението си. — Ще се обадя от личния си кабинет. — Той се извини, отиде в кабинета си и заключи вратата. Вдигна слушалката: — Здравейте. Госпожица Неуса Мунес ли е?

— Да. Има съобщение за вас от Ейнджъл. Хич не му хареса вашият любопитен пратеник — пресипналият й говор на необразована жена имаше силен южноамерикански акцент.

— Съжалявам. — Трябваше внимателно да подбира думите си. — Но ние продължаваме да искаме Ейнджъл да се заеме с нашето предложение. Възможно ли е?

— Да, той каза, че ше го направи.

Мъжът едва сдържа въздишката на облекчение.

— Чудесно. Как да му изпратя аванса?

— Не му трябва аванс на Ейнджъл — изсмя се жената. — Никой не може да си играе с Ейнджъл. — От думите й някак си го побиха тръпки. — Катʼ свърши работата, вие ше му преведете парите — чакай, имах го някъде записано туканка, а, ей го — в Държавната банка в Цюрих. Това ше е някъде в Швейцария. — Изглежда, тя бе съвсем невежа.

— Ще ми трябва и номерът на сметката.

— А, да. Номерът е — Господи, забравих го. Чакай. Имам го туканка някъде. — Той чу шумолене на хартия и най-накрая тя отново се обади. — Ей го. Ж 349077.

Той повтори номера.

— В какви срокове ще успее да изпълни поръчката.

— Катʼ бъде готов, сеньор. Ейнджъл каза, че вие ше научите, катʼ си свърши работата. Ше го прочетете във вестниците.

— Много добре. Ще ти дам и домашния си телефон, в случай че Ейнджъл има нужда да се свърже с мен.

Той бавно й го продиктува.

Тбилиси, Грузия

Съвещанието се състоя в една отдалечена вила на брега на реката Кура.

— Появиха се спешно два въпроса — каза председателят. — Първият е добра новина. Шефа е получил съобщение от Ейнджъл. Изпълнението на договора се развива успешно.

— Това е много добра новина! — възкликна Фрейър. — А каква е лошата?

— Страхувам се, че се отнася за кандидата на президента за посланик в Румъния, но положението може да се овладее…

Мери Ашли все по-трудно се концентрираше в часовете си. Нещо се бе променило. Беше се превърнала в знаменитост в очите на студентите. Усещането беше опияняващо. Чувстваше как групата попива всяка нейна дума.

— Както знаем, 1956-а бе година на поврат в развитието на много от източноевропейските страни. Със завръщането на Гомулка на власт в Полша се разви национал — комунизмът. В Чехословакия Антонин Новотни застана начело на комунистическата партия. Същата година в Румъния нямаше сериозни политически промени…

Румъния… Букурещ… От снимките, които бе виждала, Мери си бе създала впечатлението, че това е един от най-красивите градове в Европа. Тя не бе забравила нито една от историите, които й бе разказвал дядо й за Румъния. Спомняше си колко се бе уплашила като малка, когато й разказваше за ужасния принц Влад от Трансилвания. Той беше вампир, Мери, живееше в огромен замък, високо горе в планините край Брашов, и смучеше кръвта на невинните си жертви.

Внезапно Мери осъзна, че в стаята е настъпила пълна тишина. Студентите бяха вперили погледи в нея. Колко ли време съм стояла така замечтана? — учуди се тя и побърза да продължи лекцията си. „В Румъния Георгиу-Деж засилва влиянието си в средите на Работническата партия…“

Струваше й се, че часът продължи безкрайно, но за щастие вече почти бе привършил.

— Задачата ви за следващия час ще бъде да напишете есе за планирането и управлението на икономиката в СССР, като се спрете на основните принципи на организацията на държавните органи и на контрола, упражняван върху тях от комунистическата партия. Искам да анализирате вътрешните и външните измерения на политиката на Съветския съюз, като наблегнете на влиянието й върху Полша, Чехословакия и Румъния.

Румъния… Добре дошли в Румъния, госпожо посланик. Колата ви е тук и ви чака, за да ви откара във вашето посолство. Нейното посолство. Бяха я поканили да живее в една от най-вълнуващите столици на света, ако се вярва на президента, защото тя беше в центъра на програмата му за сближаване между народите. Можех да стана част от историята.

Звънецът я изтръгна от мечтите. Часът бе свършил. Трябваше да си отиде вкъщи и да се преоблече. Едуард щеше да се прибере рано от болницата. Искаше да я заведе на вечеря в местния клуб.

Както подхождаше на един почти посланик.

„Спешен случай! Спешен случай!“ — пращящият глас от високоговорителите отекваше из болничните коридори. И още докато медицинският екип за бърза помощ се събираше до входа за линейките, в далечината се чу сирена. Представителната общинска болница беше мрачна наглед триетажна кафява постройка, кацнала на върха на хълма на улица „Сент Мери“ в югозападната част на Джънкшън Сити. Болницата разполагаше с 92 легла, две съвременни операционни зали, многобройни лекарски кабинети и административни помещения.

Петъчният ден беше напрегнат и отделението на горния етаж вече беше пълно с ранени военнослужещи, дошли в града от близкия Форт Райли, където бе разквартирувана Първа пехотна дивизия, известна като Голямата червена, за да прекарат тук седмичната си отпуска.

Доктор Едуард Ашли шиеше главата на един войник, който бе ударен в бой с тояги. Едуард Ашли работеше в Представителната общинска болница от тринайсет години и преди да започне частната си практика, бе служил като хирург във Военновъздушните сили с ранг на капитан. Редица престижни болници от големи градове се бяха опитали да го наемат, но той предпочиташе да си остане там, където е.

Той свърши с пациента и се огледа. Имаше още поне дузина войници, които чакаха да ги закърпи. Чу писъка на приближаващата се сирена: „Свирят нашата песен!“

Доктор Дъглас Шифър, който обслужваше пациентите с огнестрелни рани, кимна.

— Това тук прилича на военнополева болница. Човек би си помислил, че сме на война.

— Това е единствената им война, Дъг — отвърна Едуард Ашли. — Затова идват в града в края на всяка седмица, за да търсят отдушник. Те са разочаровани. — Той довърши последния шев. — Готово, войниче. Вече си като нов. — После се обърна към Шифър. — По-добре да слезем в спешното отделение.

Пациентът носеше униформа на редник и на вид нямаше повече от осемнайсет години. Беше в шок. Потеше се обилно и дишаше тежко. Доктор Ашли напипа пулса му. Беше слаб и несигурен. Униформеното му яке на гърдите бе обагрено с петно от кръв. Доктор Ашли се обърна към един от санитарите, докарали пациента, и попита:

— Какво се е случило?

— Рана от нож в гръдния кош, докторе.

— Да видим дали е пробита плеврата. — Той се обърна към сестрата. — Искам рентгенография на белия му дроб. Имате три минути.

Доктор Дъглас Шифър наблюдаваше шийните вени на войника. Те бяха издути. Той погледна към Едуард.

— Изпъкнали са. Може би е засегнат перикардът.

Това означаваше, че торбичката, която обвива сърцето, е пълна с кръв и притиска сърдечния мускул, който не може да работи както трябва.

Сестрата, която следеше кръвното налягане на пациента, каза:

— Налягането бързо спада.

Електрокардиограмата на монитора показваше, че пулсациите се забавят. Изпускаха го.

Дотича още една сестра, която донесе рентгеновата снимка на гръдния кош. Едуард я погледна на екрана.

— Пробив в перикардиалната област.

Сърцето беше пробито. Дробовете бяха колабирали.

— Поставете тръбичката в трахеята и раздуйте дробовете. — Гласът му беше спокоен, но не оставяше никакво съмнение, че положението е много критично. — Докарайте анестезиолог. Ще го отворим. Вкарайте му тръбата.

Сестрата подаде на доктор Шифър ендотрахеалната тръба.

— Веднага — кимна му Едуард Ашли.

Дъглас Шифър започна внимателно да вкарва тръбата в трахеята на изпадналия в безсъзнание войник. В края на тръбата имаше балонче и Шифър започна да го стиска равномерно, вкарвайки въздух в дробовете на момчето. Сърдечната крива на монитора започна да се забавя и накрая се превърна в права линия. Стаята се изпълни с мирис на смърт.

— Умря.

Нямаше време да карат пациента в операционната. Доктор Ашли трябваше да вземе светкавично решение.

— Ще направим трахеотомия. Скалпел.

Щом инструментът попадна в ръцете му, Едуард се наведе и разряза гърдите на пациента. Почти нямаше кръв, защото пулсациите на сърцето бяха притиснати от перикардиалния кръвоизлив.

— Екартьор!

Инструментът му бе подаден незабавно и той го вкара в гръдния кош на пациента, за да разтвори ребрата.

— Ножици. Отдръпнете се.

Той се наведе над тялото, за да може да достигне сърдечната обвивка. Заби ножици в нея и освободената от ципата кръв рукна така, че изпръска сестрите и доктор Ашли. Едуард вкара ръката си в разреза и започна да масажира сърцето. Мониторът започна да пищи и пулсът на пациента стана осезаем. Имаше леко разкъсване в края на лявата сърдечна камера.

— Откарайте го в операционната.

Три минути по-късно пациентът беше на операционната маса.

— Кръвопреливане — хиляда кубика.

Нямаше време да взимат кръвна проба, така че използваха универсалния донор 0 отрицателен.

След като кръвопреливането започна, доктор Ашли каза:

— Тръбен дрен тридесет и две. — Сестрата му го подаде.

— Аз ще го затворя, Ед — каза д-р Шифър. — Защо не отидеш да се поизчистиш?

Операционната престилка на Едуард Ашли бе опръскана с кръв. Той погледна към монитора. Сърдечният ритъм бе силен и равномерен.

— Благодаря.

Едуард Ашли взе душ и се преоблече в кабинета си, след което седна да напише съответния медицински доклад. Стаята беше приятно обзаведена, секциите бяха запълнени с томове медицинска литература и спортни трофеи. Имаше и бюро, едно кресло, малка масичка и два обикновени стола. На стената висяха, поставени в обикновени рамки, дипломите на доктора.

Едуард чувстваше тялото си схванато и уморено след напрежението, което току-що бе преживял. Същевременно както винаги след тежка операция усещаше и силна сексуална възбуда. Изправянето лице в лице със смъртта увеличава жизнените ни сили, беше обяснил на Едуард един психиатър. Правенето на любов е своеобразно утвърждаване на жизнеността на природата. Каквато и да е причината за това, помисли си Едуард, иска ми се Мери да беше тук.

Той избра една лула от колекцията на бюрото си, запали я, отпусна се в креслото и изпъна краката си. Чувстваше вина, когато си мислеше за Мери. Беше отговорен за отказа й на предложението на президента. Възраженията му бяха основателни. Но имаше и още нещо, призна си Едуард, аз ревнувах. Реагирах като глезено дете. Какво щеше да стане, ако президентът беше направил подобно предложение на мен? Вероятно щях да го приема с въодушевление. Господи! Но единственото, за което си помислих, бе, че искам Мери да си остане вкъщи и да се грижи за мен и децата. Държах се като истинска свиня с мъжкия си егоизъм!

Той седеше, пушеше лулата си и изпитваше силно разочарование от себе си. Вече е твърде късно, помисли той. Но аз ще й се отплатя за това. Ще я изненадам с едно пътуване до Париж и Лондон през лятото. Може да я заведа и до Румъния. Ще изкараме истински меден месец.

Кънтри клубът на Джънкшън Сити представляваше една триетажна постройка от варовиков камък на три етажа, разположена сред покритите с ярка зеленина хълмове край града. Клубът разполагаше с игрище за голф с осемнайсет дупки, два тенискорта, плувен басейн, бар и трапезария с голяма камина в единия край на стаята, стая за игра на карти на горния етаж и съблекалня с лични шкафчета на партерния.

Бащата на Едуард, както и бащата на Мери бяха членували в този клуб и Едуард и Мери го бяха посещавали още от най-ранна детска възраст. Кънтри клубът беше център на обществения живот в града и беше негов символ.

Едуард и Мери пристигнаха късно, така че в трапезарията бяха останали съвсем малко гости. Те всички впериха поглед в Мери, когато тя седна на масата, и започнаха да си шушукат. Мери вече беше започнала да свиква с това.

— Съжаляваш ли? — Едуард погледна към жена си.

Естествено, че съжаляваше. Но всеки има своите съжаления за илюзиите и неосъществимите си мечти. Ако се бях родила принцеса, ако бях милионерка, ако бях получила Нобелова награда за лекарство срещу рака, ако… ако…

— Ни най-малко, скъпи — усмихна се Мери. — Невероятна случайност бе, че изобщо ми го предложиха. Така или иначе никога не бих изоставила теб и децата. — Тя взе ръцете му в своите. — Не, не съжалявам. Радвам се, че отказах предложението.

Той се наведе към нея и прошепна.

— Ще ти направя предложение, което няма да можеш да откажеш.

— Хайде — усмихна му се Мери.

В началото на брачния им живот, когато бяха още младоженци, сексуалните им желания бяха твърде силни. Те изпитваха постоянно физическо влечение един към друг, което не можеше да бъде утолено, преди и двамата да останат напълно без сили. С годините тази жажда за любов бе поотслабнала, но чувствата им бяха все така свежи, постоянни и нежни, което ги изпълваше с удовлетворение.

Когато се прибраха вкъщи, те се съблякоха, без да бързат, и си легнаха. Едуард я притисна до себе си и започна нежно да милва тялото й, да гали гърдите й, да възбужда зърната й с пръстите си, след което ръката му бавно се плъзна надолу към мекото кадифе под корема й.

Мери изстена от удоволствие.

— Това е прекрасно.

Тя се премести върху него и започна да дразни тялото му с език, докато почувства, че той се възбуди. Когато и двамата бяха готови, се любиха до изтощение. Едуард стискаше здраво жена си в прегръдките си.

— Мери, толкова те обичам.

— Аз те обичам два пъти повече. Лека нощ, скъпи.

В три часа сутринта телефонът тревожно иззвъня. Едуард сънено се протегна за слушалката и я долепи до ухото си.

— Ало.

— Доктор Ашли? — чу се разтревожен женски глас.

— Да…

— Пит Граймс получи сърдечен пристъп. Изпитва ужасни болки. Мисля, че умира. Не знам какво да правя.

Едуард седна в леглото, опитвайки се да се събуди напълно.

— Не правете нищо. Оставете го неподвижен. Ще бъда при вас след половин час.

Той затвори телефона, изхлузи се от леглото и започна да се облича.

— Едуард…

Той погледна към Мери. Очите й бяха полуотворени.

— Какво има?

— Всичко е наред. Хайде, заспивай.

— Събуди ме, когато се прибереш — прошепна Мери. — Мисля, че пак ще ми се прави любов.

— Тогава ще побързам — усмихна се Едуард.

Пет минути по-късно той вече караше колата си към фермата на Граймс.

Движеше се надолу по хълма по Олд Милфорд Роуд към Джей Хил Роуд. Беше студена и влажна сутрин, острият северозападен вятър сваляше температурата под нула градуса. Едуард включи парното в колата. Докато шофираше, си помисли дали не трябваше да се обади за линейка, преди да излезе. Последните два „сърдечни пристъпа“ на Пит Граймс се бяха оказали просто кървящи рани. Първо ще провери за какво става въпрос.

Той зави по Осемнадесето шосе, магистрала с две платна, която минаваше през Джънкшън Сити. Градът спеше, а къщите му се бяха сгушили една в друга под леденото дихание на режещия вятър.

Едуард стигна до края на Шеста улица и зави по една пресечка, която го изведе на Петдесет и седмо шосе, което водеше към Гранд вю Плаца. Колко пъти бе карал по тези пътища през горещите летни дни, когато във въздуха се носеше сладкият аромат на дърво и сено, покрай малките горички с канадски тополи, кедри, маслинени дръвчета и купите сено, подредени покрай шосето. През лятото полетата бяха изпълнени с миризмата на пушек от горящи кедрови дървета. Те трябваше постоянно да се унищожават, за да не засенчват житата. А колко пъти бе карал и по заледен асфалт през зимата, когато жиците на електропровода бяха оковани в изящни ледени дантели, а в небето се виеха пушеците от къщите наоколо. Имаше нещо освежаващо в усещането, че си напълно сам, обгърнат от сутрешния здрач, че наблюдаваш пробягващите покрай теб мълчаливи дървета и поля.

Едуард караше колкото може по-бързо, без да обръща внимание на хлъзгавия път под колелата. Мислеше за Мери, която лежеше в топлото си легло и го чакаше. Събуди ме, когато се върнеш. Мисля, че пак ще ми се прави любов.

Беше голям късметлия. Ще направя всичко, за да й се реванширам, обеща си Едуард. Ще й подаря най-невероятния меден месец, който е имала някоя жена някога.

Пред него, на пресечката на Петдесет и седма и Седемдесет и седма магистрала, имаше знак „Стоп“. Едуард зави по Седемдесет и седмо шосе и докато преминаваше през кръстовището, неизвестно откъде изскочи някакъв камион. Внезапно се чу рев и колата му бе осветена от ярките фарове на камиона, който се носеше стремително към него. Той успя само да забележи как огромният петтонен военен камион се извиси над колата му, а последното нещо, което чу, бяха собствените му писъци.

Беше неделя и звънът на църковните камбани изпълваше въздуха в Ньой през спокойните обедни часове. Полицаите, охраняващи входа на къщата на Марин Гроза, нямаха никакви причини, за да обърнат особено внимание на мръсното рено, което мина покрай тях. Ейнджъл караше бавно — не дотолкова, че да събуди подозрения, но достатъчно, за да запомни всичко. Отпред имаше двама полицаи, висока стена, вероятно охранявана с електричество, а вътре естествено бяха подредени обикновените електронни глупости — лъчи, сензори, аларми. Трябваше цяла армия, за да се щурмува вилата. Но на мен не ми трябва армия, помисли си Ейнджъл. Стига ми моята гениалност. Марин Гроза е мъртъв човек. Само да беше майка ми жива и да видеше богатството ми. Това щеше да я направи толкова щастлива.

В Аржентина бедните семейства бяха наистина бедни, а майката на Ейнджъл бе една от нещастните самотни и изоставени жени. Никой не знаеше, а и не се интересуваше кой е бащата. Години наред Ейнджъл наблюдаваше как приятелите и роднините им умират от глад, болести и недъзи. Смъртта е начин на живот, философски си помисли Ейнджъл. И след като това се случва така или иначе, защо човек да не се опита поне да се възползва от нея? В началото някои се съмняваха в способностите на Ейнджъл да убива, но всички, които се опитаха да се изпречат на пътя му, по някакъв начин изчезнаха. Славата на Ейнджъл като убиец растеше. Нямам нито един провал, помисли си Ейнджъл. Аз съм Ангел. Ангелът на смъртта.

9

Покритата със сняг магистрала на Канзас бе изпъстрена с автомобили с проблясващи червени светлини, които обагряха мразовития въздух в кървавочервено. Там имаше една пожарникарска кола, линейка, кран, четири патрулни коли, там беше и колата на шерифа, а по средата, осветен от фаровете, стоеше петтонният военен камион влекач M87I. Частично затисната, изпод него се подаваше смачканата кола на д-р Едуард Ашли. Дузина полицаи и пожарникари обикаляха наоколо, размахваха ръце, потропваха с крака и се опитваха да се сгреят в мразовитата сутрин. По средата на магистралата лежеше едно тяло, покрито с брезент. Още една полицейска кола се приближи и спря. От нея изтича Мери Ашли. Тя трепереше така силно, че едва се държеше на краката си. Видя брезентовото покривало и се втурна към него.

Шерифът Мънстър я хвана за ръката.

— Не бих искал да го видя, ако бях на ваше място, госпожо Ашли.

— Пуснете ме — изкрещя тя, отскубна се от ръцете му и се втурна към брезента.

— Моля ви, госпожо Ашли. Не бихте искали да видите как изглежда.

Той я хвана в момента, в който Мери припадна.

Свести се на задната седалка на шерифската кола. Шерифът Мънстър седеше на предната седалка и я наблюдаваше. Беше включил парното и в колата беше задушно.

— Какво стана? — глупаво попита Мери.

— Припаднахте.

Тя внезапно си спомни. Не бихте искали да видите как изглежда.

Мери гледаше през прозореца към всичките тези аварийни коли с примигващи червени лампи и си мислеше: Това е някаква сцена от ада. Независимо от горещината в полицейската кола зъбите й тракаха.

— Как… — Беше й трудно да произнесе тези думи. — Как е станало?

— Вашият съпруг не е спрял на знака „Стоп“. Военният камион идвал по Седемдесет и седмо шосе, опитал се да го избегне, но съпругът ви се намерил точно пред него.

Тя затвори очи и си представи как става катастрофата. Видя как камионът се извисява над Едуард и почувства ужаса, който бе изпитал в последната си секунда.

Всичко, което тя успя да каже, бе:

— Едуард б-бе много внимателен шофьор. Той никога н-не би пропуснал да спре пред знак „Стоп“.

— Госпожо Ашли, има свидетели — каза той съчувствено. — Един свещеник и две монахини са видели как е станало, както и полковник Дженкинс от Форт Райли. Всички те твърдят едно и също нещо. Съпругът ви не е спрял на знака.

След това всичко ставаше сякаш на забавен кадър. Тя видя как вдигнаха тялото на Едуард и го сложиха в линейката. Полицаите разпитваха свещеника и двете монахини. Ще настинат, докато стоят така там на студа, помисли Мери.

— Ще откарат тялото в моргата — каза шерифът Мънстър.

Тялото.

— Благодаря ви — любезно отговори Мери.

Той я изгледа малко особено.

— По-добре да ви закарам вкъщи — каза той. — Кой е семейният ви лекар?

— Едуард Ашли. Едуард Ашли е семейният ми лекар.

По-късно тя си спомняше как се изкачиха към къщата и как шерифът Мънстър я въведе вътре. Флорънс и Дъглас Шифър я чакаха в дневната. Децата все още спяха.

Флорънс я прегърна.

— О, скъпа, толкова много съжалявам.

— Няма нищо — отвърна спокойно Мери. — Едуард е катастрофирал — тя се изкикоти.

— Нека те заведа горе — каза Дъглас, като я наблюдаваше внимателно.

— Много съм добре, благодаря. Искате ли чай?

— Хайде, ще те заведа в леглото — каза Дъглас.

— Не ми се спи. Сигурни ли сте, че нищо не искате?

Докато Дъглас я водеше нагоре по стълбите към спалнята, Мери му каза:

— Това беше катастрофа. Едуард е катастрофирал.

Дъглас Шифър я погледна в очите. Те бяха широко отворени и безизразни. Почувства, че го побиват тръпки.

Той слезе долу, за да си вземе лекарската чанта. Когато се върна, видя, че Мери не се е помръднала.

— Ще ти дам нещо, което ще те накара да заспиш. — Той й даде приспивателно, помогна й да си легне и седна до нея на леглото. Час по-късно Мери все още беше будна. Той й даде още едно хапче от приспивателното. После трето. Най-сетне тя заспа.

В Джънкшън Сити имаше точно определена процедура за разследване на случай 1048 — произшествие с пострадали хора. Областната служба за бърза помощ предоставяше линейка и изпращаха един шериф на местопроизшествието. Ако в злополуката бе въвлечен и военен служител, Отделът за разследване на криминални произшествия в армията провеждаше разследване паралелно с шерифа.

Шел Планчард, цивилен офицер от Генералния щаб на Отдела за криминални произшествия във Форт Райли, обсъждаше доклада за произшествието с шерифа и неговия заместник в кантората на шерифа на Девета улица.

— Не мога да го проумея — каза шерифът.

— Кое? — попита Планчард.

— Ами, вижте. Имаме петима свидетели на катастрофата, нали? Свещеник, две монахини, полковник Дженкинс и шофьора на камиона сержант Уилис. И всички до един казват, че колата на доктор Ашли е завила по магистралата, подминала е знака „Стоп“ и е била ударена от военния камион.

— Точно така — каза военният. — Какво ви притеснява?

Мънстър се почеса.

— Господине, виждали ли сте някога доклад за катастрофа, в който двама свидетели да твърдят едно и също? — Той удари с юмрук по документите. — Това, което ме безпокои до смърт, е, че всички тези свидетели са напълно единодушни.

— Това просто показва, че случилото се е било съвсем очевидно — сви рамене сержантът.

— Има и още нещо, което ме смущава.

— Така ли?

— Какво са търсили свещеникът, двете монахини и полковникът на Седемдесет и седма магистрала в четири часа сутринта?

— Няма нищо тайнствено в това. Свещеникът и двете сестри са били на път за Леонардвил, а полковникът се е връщал във Форт Райли.

— Проверих в регистъра за пътнотранспортни произшествия — каза шерифът. — Последната глоба, която доктор Ашли е платил, е била за неправилно паркиране преди шест години. Той никога не е участвал в пътнотранспортни произшествия.

— Шерифе, за какво намеквате? — попита Планчард, като го изучаваше с поглед.

— Нищо не намеквам — сви рамене Мънстър. — Просто всичко това ми се вижда малко странно.

— Става въпрос за катастрофа, видяна от петима свидетели. Ако мислите, че става въпрос за някакъв заговор, то вашата теория има един голям недостатък. Ако…

— Знам — въздъхна шерифът. — Ако не беше нещастен случай, военният камион просто щеше да го удари и да продължи, без да спира. Нямаше да има нужда от всички тези свидетели и брътвежи.

— Точно така. — Човекът от Военния отдел за криминални престъпления се изправи и разпери ръце. — Е, аз трябва да се връщам в базата. Що се отнася до мен, аз смятам, че шофьорът на камиона, сержант Уилис, е чист. — Той погледна към шерифа. — Имаме ли някакви разногласия?

— Не — каза шерифът Мънстър с нежелание. — Трябва да е било нещастен случай.

Мери се събуди от плача на децата. Тя лежеше неподвижно, стискаше плътно затворените си очи и мислеше: Това е само част от един кошмар. Аз спя и когато се събудя, Едуард ще е жив.

Но плачът продължи. Когато вече не можеше да издържа, тя отвори очи и остана да лежи така, вперила поглед в тавана. Най-сетне, с огромно нежелание, тя се насили да стане от леглото. Чувстваше се като пияна. Влезе в стаята на Тим. Флорънс и Бет бяха при него. И тримата плачеха. Иска ми се и аз да можех да заплача, помисли си Мери. О, искам да мога да заплача.

Бет погледна към Мери.

— Наистина ли… наистина ли татко е умрял?

Мери кимна, защото не бе в състояние да го каже.

Тя седна на края на леглото.

— Трябваше да им кажа — извини се Флорънс. — Искаха да излязат да играят с някакви приятели.

— Няма нищо — Мери погали Тим по главата. — Не плачи, скъпи. Всичко ще бъде наред.

Нищо нямаше да бъде наред вече никога.

Никога.

Командването на Криминалния отдел на американската армия във Форт Райли бе разквартирувано в блок номер 169, стара каменна постройка, заобиколена от дървета, със стълби, които водеха към площадката пред входа на зданието. Офицерът от Криминалния отдел, Шел Планчард разговаряше с полковник Дженкинс в кабинета си на първия етаж.

— Опасявам се, че трябва да ви съобщя една лоша новина, сър. Сержант Уилис, шофьорът на камиона, който прегази цивилния лекар…

— Да?

— Получил е сърдечен удар с фатален изход тази сутрин.

— Колко жалко.

— Да, сър — безизразно каза офицерът от Криминалния отдел. — Тялото му ще се кремира тази сутрин. Стана много неочаквано.

— Колко жалко. — Полковникът стана. — Прехвърлят ме отвъд океана. — Той си позволи леко да се усмихне. — Едно значително повишение.

— Честито, сър. Заслужихте си го.

По-късно Мери реши, че единственото нещо, което й попречи да полудее, бе, че изпадна в шоково състояние. Имаше чувството, че всичко, което става с нея, се случва с някой друг. Тя бе сякаш потопена под вода, движеше се бавно, а гласовете чуваше отдалече, като че имаше памук в ушите си.

Траурната церемония се състоя в погребалното бюро „Мас Хинт Александър“ на улица „Джеферсън“. Това беше синя сграда с бял портал и огромен бял часовник, окачен над входа. Ритуалната зала бе препълнена от приятели и колеги на Едуард. Имаше десетки венци и букети. На един от големите венци беше поставена визитна картичка с простите думи: „С най-дълбоки съболезнования. Пол Елисън“.

Мери, Бет и Тим седяха сами в малката стаичка за семействата на починалите, до голямата зала. Очите на децата бяха зачервени от плач и те мълчаха.

Ковчегът с тялото на Едуард беше затворен. Мери не можеше да понесе мисълта за причината за това.

Свещеникът говореше:

— Господи, ти си нашият пристан и утеха. Още от извечното начало, преди да са се издигнали планините, преди да си сътворил земята и света, от вечността и във вечността, да пребъдеш ти, Господи. Затова ние няма да се страхуваме, дори ако лицето на земята се промени и планините се сринат в дълбините на моретата…

Тя и Едуард бяха в малка платноходка на езерото Милфорд.

— Обичаш ли да се возиш на платноходка? — беше я попитал той още при първата им среща.

— Никога не съм се возила.

— В събота — беше казал той — ще те повозя.

Ожениха се седмица по-късно.

— Знаеш ли защо се ожених за теб, момиче? — шегуваше се той. — Защото мина изпита. Защото много се смя и не падна през борда.

Когато службата свърши, Мери и децата се качиха в дългата черна лимузина, която поведе траурното шествие към гробищата.

Гробището Хайленд на улица „Аш“ представляваше обширен парк, заобиколен от застлана с чакъл алея. То бе най-старото гробище в Джънкшън Сити и много от надгробните паметници бяха овехтели, повредени от атмосферните промени и годините. Беше изключително студено и затова церемонията на гроба беше много кратка.

— Аз съм възкресението и животът и онзи, който вярва в мен, дори и мъртъв ще продължава да живее, и който живее и вярва в мен, никога не ще познае смъртта. Аз съм този, който живя и умря, и възкръсна за нов живот вовеки веков.

Най-сетне церемонията свърши. Мери и децата стояха под пронизващия вятър и гледаха как спускат ковчега в замръзналата безчувствена земя.

Сбогом, моя любов.

Предполага се, че смъртта е някакъв край, но за Мери Ашли това бе началото на един непоносим ад. Те с Едуард неведнъж бяха говорили за смъртта и тя си мислеше, че е свикнала с мисълта за нея. Но внезапно от мъгляво събитие, което ще се случи в някой далечен ден, смъртта се бе превърнала в непосредствена и ужасяваща реалност. Мери не можеше да се примири с мисълта за края. Всичко в нея се бунтуваше, идеше й да изкрещи и да отрече онова, което се бе случило с Едуард. С неговата смърт бе умряло и всичко хубаво на този свят. Реалността продължаваше да я потопява в нови приливи на мъка. Тя искаше да остане сама. Сви се дълбоко в себе си и се чувстваше като малко, изплашено и изоставено дете. Откри, че се гневи на Господ. Защо не взе първо мен?, питаше тя. Сърдеше се на Едуард, че я е изоставил, сърдеше се на децата, сърдеше се на себе си.

Аз съм тридесет и пет годишна жена с две деца, а не знам коя съм. Докато бях госпожа Ашли, аз имах своя самоличност и принадлежах на някого, който също ми принадлежеше.

Времето летеше и се подиграваше с празнината в душата й. Животът й се превърна в нещо като влак, който се носеше с пълна скорост, и тя не можеше да го управлява.

Флорънс и Дъглас, както и другите им приятели, идваха при нея и се опитваха да облекчат мъката й, но тя искаше да я оставят сама. Когато Флорънс я посети един следобед, намери Мери седнала пред телевизора да гледа футболен мач от първенството на Канзас.

— Тя дори не усети, че аз бях там — каза Флорънс вечерта на съпруга си. — Така отчаяно се бе съсредоточила върху играта. — Тя потрепери. — Беше зловещо.

— Защо?

— Мери мрази футбола. Едуард беше човекът, който не изпускаше нито мач.

Мери трябваше да мобилизира цялата си воля, за да се справи с финансовите въпроси, възникнали след смъртта на Едуард. Трябваше да се заеме със завещанието, застраховките, банковите сметки, данъците, неплатените сметки и с лекарското акционерно дружество, в което Едуард имаше акции, и със заемите, и с имотите, и с дълговете. Искаше й се да изкрещи на адвокатите, на банкерите и на счетоводителите да я оставят на мира.

Не искам да се занимавам с всичко това, плачеше тя. Едуард го няма, а всички искат да говорят само за пари.

Но накрая все пак й се наложи да се заеме с уреждането на тези въпроси.

Франк Данфи, счетоводителят на Едуард, й каза:

— Опасявам се, че неплатените сметки и данъците ще погълнат голяма част от застраховката за живот, госпожо Ашли. Съпругът ви бе доста мек, що се отнася до плащанията на пациентите му. Много от тях му дължат пари. Ще уредя някоя агенция за събиране на дългове да се заеме с хората, които не са изплатили…

— Не — възрази Мери остро. — Едуард не би искал това.

Данфи не знаеше какво да прави.

— Ами тогава всичко, с което разполагате, са тридесет хиляди долара в брой и тази къща, която е ипотекирана. Ако продадете къщата…

— Едуард не би искал да я продавам.

Тя седеше пред него, скована и непреклонна, едва сдържаща мъката си, и Данфи си помисли: Господи, бих искал и моята жена да държи толкова на мен!

Но най-лошото тепърва предстоеше. Време бе да се заеме с личните вещи на Едуард. Флорънс предложи да й помогне, но Мери отказа:

— Не. Едуард би искал да го направя сама.

Имаше толкова много дребни лични вещи. Дузина лули и нов пакет с тютюн, два чифта очила за четене, нахвърляни бележки за лекция, която никога нямаше да прочете. Тя отвори дрешника на Едуард и прекара пръстите си по костюмите, които вече никога нямаше да носи. Синята връзка, с която беше в последната им вечер. Ръкавиците и шалът, които го пазеха от студените зимни ветрове. Нямаше да му трябват в студения гроб. Тя прибра внимателно самобръсначката и четките му за зъби. Движеше се като автомат.

Намери любовните писма, които си бяха разменяли, и те възкресиха спомените й: за бедните години, когато Едуард започна частната си практика; за един Ден на благодарността, отпразнуван без пуйка; за летни пикници и пързаляне с шейна през зимата; за първата й бременност и за това как те двамата четяха на Бет и й пускаха класическа музика, докато тя беше още в утробата й; за любовното писмо, което Едуард й написа при раждането на Тим; за позлатената ябълка, която Едуард й подари, когато започна да преподава, както и за стотици други прекрасни неща, които изпълниха очите й със сълзи. Смъртта му приличаше на фокус на зъл магьосник. Само допреди миг Едуард бе тук, жив — говореше, смееше се, обичаше — и в следващия момент потъна в студената земя.

Аз съм зрял човек. Трябва да приема действителността. Не съм зряла. Не мога да я приема. Не искам да живея повече.

Тя дълго лежа будна в безкрайната нощ, мислейки си колко просто би било да се присъедини към Едуард, да прекрати непоносимата агония и да намери покой. Възпитани сме да очакваме щастлив край, помисли си Мери. Но щастлив край няма. Очаква ни само смъртта. Откриваме любов и щастие, а ни ги отнемат съвсем неочаквано и безпричинно. Намираме се на безлюден космически кораб, който се рее безцелно сред звездите. Целият свят представлява един Дахау, а ние сме евреите в него.

Най-сетне тя задряма, но късно през нощта писъците й събудиха децата, които се втурнаха към леглото й, покатериха се до нея, мушнаха се под завивките и я прегърнаха.

— Мамо, нали няма и ти да умреш? — прошепна Тим.

Не мога да се самоубия, помисли си Мери. Те имат нужда от мен. Едуард не би ми простил.

Трябваше да продължи да живее. Заради тях. Трябваше да им даде любовта, с която Едуард вече не можеше да ги дари. Ние и тримата чувстваме такава празнота след смъртта на Едуард. И имаме безкрайна нужда един от друг. Не е ли вярно това, че ни е толкова трудно да понесем загубата на Едуард именно защото живяхме така прекрасно заедно. А има и още безброй много причини, поради които ни липсва, толкова спомени за неща, които никога вече няма да се случат. Къде си, Господи? Чуваш ли ме? Помогни ми. Моля те, помогни ми.

Ринг Ларднър казва: „Трима от всеки трима ще умрат, така че млъквай и започвай да се бориш“. Трябва да се боря. Бях такава егоистка. Държа се така, сякаш аз съм единственият човек на света, който страда. Господ не се опитва да ме накаже. Животът е като огромен чувал с размерите на Космоса, от който всеки си тегли късмета. В този момент някъде по света някой загубва детето си, друг се спуска със ски в планините, трети прави секс, подстригва си косата, лежи в леглото, измъчван от болка, пее на сцената, рисува, жени се, гладува в гетата. В крайна сметка не сме ли всички един и същ човек? Една вечност трае хиляди, милиони години, а преди тази вечност всеки един атом от телата ни е бил част от звезда. Чуй ме, Господи. Всички ние сме част от твоята вселена и ако някой от нас умира, част от твоята вселена умира с нас.

Едуард беше навсякъде.

Той беше в музиката, която Мери слушаше по радиото, на хълмовете, по които бяха пътували заедно с колата. Той беше до нея в леглото, когато се събуждаше на зазоряване.

Тази сутрин трябва да стана рано, скъпа. Имам да правя цезарово сечение и операция на таза.

Чуваше ясно гласа му. Започна да му говори: Безпокоя се за децата, Едуард. Те не искат да ходят на училище. Бет казва, че се страхуват, че когато се приберат, мен няма да ме има.

Мери ходеше на гробищата всеки ден и оставаше дълго край гроба на Едуард въпреки леденостуденото време, тъгувайки за онова, което бе загубила завинаги. Това обаче не й носеше утеха. Ти не си тук, мислеше си Мери. Кажи ми къде си. Моля те.

Тя си спомни за разказа на Маргьорит Юрсенар „Как бе спасен Уонт-Фо“. Това бе историята на един китайски художник, осъден на смърт от императора, защото лъжел, създавайки в картините си свят, чиято красота не отговаряла на действителността. Но художникът измамил императора, като нарисувал една лодка и отплавал с нея. Аз също искам да избягам, помисли си Мери. Не мога да издържа тук без тебе, скъпи.

Флорънс и Дъглас се опитваха да я успокояват.

— Той почива в мир — уверяваха я те. И с още стотици думи, които се използват в такива случаи. Удобните думи за утеха, само дето нямаше утеха. Не сега. Никога.

Понякога тя се събуждаше посред нощ и се втурваше в детската стая, за да се увери, че децата са добре. Децата ми ще умрат, мислеше си Мери. Всички ние ще умрем. Хората спокойно се разхождаха из улиците. Щастливи, смеещи се идиоти — и всички те ще умрат. Часовете им бяха преброени, а те ги пропиляваха в глупави игри на карти, гледаха тъпи филми и безсмислени футболни мачове. Искаше й се да извика: Събудете се! Този свят е кланицата на Бога, а ние сме неговото стадо. Нима не знаете какво ще се случи — на вас и на всички, които обичате? Тя стигна до отговора бавно и мъчително през тежките дълги дни на мъката. Разбира се, че знаеха. Техните игри бяха своеобразно предизвикателство, смехът им беше своего рода провокация — провокация, родена от съзнанието, че животът е временен, че всички ги очаква една съдба. И постепенно страхът и яростта й се смекчаваха и се превръщаха във възхищение от смелостта на близките й човешки същества. Срамувам се от себе си. Трябва да открия своя път сред хаоса на времето. В края на пътя си всеки от нас е сам, но дотогава трябва да се държим заедно, за да си вдъхваме взаимно смелост и топлота.

В Библията е казано, че смъртта не е край, а само преход. Едуард никога не би изоставил нея и децата. Той бе там, някъде там.

Тя продължаваше да разговаря с него: „Вчера посетих учителката на Тим. Подобрил е успеха си. Бет има настинка и е на легло. Спомняш ли си как винаги се разболява по това време на годината? Довечера ще вечеряме у Флорънс и Дъглас. Те са наистина чудесни, скъпи мой“.

И в тъмнината на нощта: „Деканът се отби у нас. Искаше да разбере дали възнамерявам да продължа лекциите си в университета. Казах му, че сега нямам възможност. Не искам да оставям децата сами нито за момент. Толкова много имат нужда от мен. Смяташ ли, че трябва да се върна някога в университета?“.

И няколко дена по-късно: „Дъглас получи повишение, Едуард. Назначиха го за главен лекар в болницата“.

Дали Едуард можеше да я чуе? Тя не знаеше. Имаше ли Бог, имаше ли задгробен живот? Или всичко това бе само една приказка? Т. С. Елиът е казал: „Без някакъв Бог поне човекът е просто безинтересен“.

Президентът Пол Елисън, Стантън Роджърс и Флойд Бейкър се срещнаха в Овалния кабинет.

— Господин президент, и двамата сме подложени на сериозен натиск. Не мисля, че ще можем още дълго да отлагаме назначаването на посланик в Румъния. Бих желал да прегледате списъка, който ви предложих, и да изберете… — каза държавният секретар.

— Благодаря, Флойд. Оценявам усилията ти. Но все още смятам, че Мери Ашли е идеалният човек за този пост. Нейното семейно положение се промени. Това, което е лош късмет за нея, може да се окаже добър късмет за нас. Искам отново да й предложим поста.

— Господин президент, защо да не отлетя дотам и да се опитам да я убедя? — попита Стантън Роджърс.

— Ами да опитаме.

Мери приготвяше вечерята, когато телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката и чу гласа в телефона да казва:

— Тук е Белият дом. Президентът иска да говори с госпожа Едуард Ашли.

Не сега, помисли си тя. Не искам да говоря с него, нито с който и да било друг.

Спомни си колко се беше развълнувала по-рано от същото обаждане. Сега то просто нямаше значение за нея. Тя каза:

— Тук е госпожа Ашли, но…

— Бихте ли изчакали?

Малко по-късно чу познатия глас:

— Госпожо Ашли, тук е Пол Елисън. Бих желал да ви изкажа съболезнованията си. Разбрах, че съпругът ви е бил прекрасен човек.

— Благодаря ви, господин президент. Много мило, че изпратихте цветя.

— Не бих искал да ви се натрапвам, госпожо Ашли, след скорошната загуба, но сега семейното ви положение се промени. Не бихте ли обмислили отново предложението ми за поста на посланик?

— Благодаря ви, но не мисля, че…

— Моля ви да ме изслушате. Изпращам човек, който ще долети при вас. Казва се Стантън Роджърс. Ще ви бъда признателен, ако поне се срещнете с него.

Тя не знаеше какво да каже. Как можеше да му обясни, че целият й свят се е преобърнал с главата надолу, че целият й живот се е объркал? Единственото, което сега имаше значение, бяха Бет и Тим. Тя реши, че ще бъде най-добре да види човека и да му откаже колкото се може по-учтиво.

— Ще се срещна с него, господин президент, но няма да променя решението си.

Имаше един известен бар на булевард „Бино“, който бодигардовете на Марин Гроза посещаваха, когато бяха свободни от дежурство край къщата в Ньой. Дори Лев Пастернак понякога ходеше там. Ейнджъл си избра маса в онази част на салона, откъдето можеха спокойно да се подслушват чуждите разговори. Далеч от суровата дисциплина във вилата, бодигардовете обичаха да си пийнат, а когато бяха пияни, говореха повече, отколкото трябваше. Ейнджъл слушаше, опитвайки се да узнае слабото място в охраната на къщата. Винаги имаше някое уязвимо местенце. Просто човек трябваше да бъде достатъчно съобразителен, за да го открие.

Изминаха три дни, преди Ейнджъл да чуе разговора, криещ ключа към решаването на проблема.

— Не знам какво прави Гроза с проститутките, които му докарват тук — казваше единият от бодигардовете, — но те със сигурност го съсипват от бой с камшици. Трябва само да чуете какви писъци се носят оттам. Хвърлих едно око на камшиците, които държи в шкафа си…

И на следващата вечер:

— … Проститутките, които нашият безстрашен лидер си докарва, са истински красавици. Доставят му ги от цял свят. Лев урежда това сам. Той е много умен. Никога не му праща два пъти едно и също момиче. Така никой не може да използва момичетата, за да се добере до Марин Гроза.

Това бе достатъчно за Ейнджъл.

Рано на следващата сутрин Ейнджъл взе кола под наем и потегли за Париж. Сексшопът се намираше на Монмартър, на Плас Пигал — район, населен с проститутки и сводници. Ейнджъл влезе и обиколи витрините, оглеждайки внимателно изложената за продан стока. Имаше белезници, вериги и шлемове с метални гвоздеи, кожени панталони с цепка отпред, апарати за масажиране на пениси и стимулиращи кремове, непробиваеми гумени кукли и порнографски видеокасети. Имаше душове за мъже, анален крем и плетени кожени камшици с дължина шест фута и с ремъци по края.

Ейнджъл купи един камшик, плати в брой и си тръгна.

На следващата сутрин се върна в магазина с камшика. Продавачът погледна към него и изръмжа:

— Не връщаме пари.

— Не искам да ми връщате парите — обясни Ейнджъл. — Но се чувствам неудобно да нося това със себе си. Ще ме задължите много, ако се съгласите да ми го изпратите по пощата. Естествено ще ви платя за допълнителните разходи.

По-късно същия следобед Ейнджъл се качи на самолета и отлетя за Буенос Айрес.

Грижливо опакованият камшик пристигна във вилата в Ньой на следващия ден. Прие го пазачът на портала. Той прочете етикета с името на магазина, отвори пакета и много внимателно огледа камшика. Мислех, че старецът си има вече достатъчно от тези неща.

Той го предаде нататък и един от бодигардовете го занесе в шкафа в спалнята на Марин Гроза, където стояха и другите камшици.

10

Форт Райли е най-старият в армията на Съединените щати и е построен през 1853 г., когато за Канзас говореха като за индианска територия. Предназначен някога да пази керваните с фургони от набезите на войнолюбивите индиански племена, днес той се използваше преди всичко като база за хеликоптери и летище за малки самолети.

Стантън Роджърс се приземи със служебния ДС-7 и бе посрещнат от командира на форта и личния му състав. Наблизо чакаше лимузина, готова да закара Стантън до дома на семейство Ашли. Той се бе обадил на Мери след разговора й с президента.

— Обещавам ви да направя посещението си колкото се може по-кратко, госпожо Ашли. Възнамерявам да излетя в понеделник следобед и да ви видя, ако не възразявате?

Толкова е любезен. А е такава видна личност. Но защо ли го изпраща президентът да говори с мен?

— Чудесно — отвърна Мери и в отговор попита: — Не бихте ли желали да вечеряте с нас?

— Благодаря за поканата — отвърна той след кратко колебание. Това ще бъде една дълга и отегчителна вечер, помисли си Стантън.

Когато Флорънс чу новината, тя изпадна във възторг: „Съветникът на президента по международните въпроси ще дойде тук на вечеря? Значи ли това, че си приела поста!“

— Нищо подобно, Флорънс. Просто обещах на президента да поговоря с неговия съветник. Това е всичко.

Флорънс обгърна Мери с ръце и я притисна към себе си.

— Бих искала да избереш онова, което ще те направи щастлива.

— Знам.

Стантън Роджърс е прекрасен човек, реши Мери. Беше го виждала на пресконференции, на снимки в списание „Тайм“, но си помисли: В действителност изглежда по-едър. Беше много любезен, но в поведението му се усещаше някаква дистанция.

— Разрешете да ви предам още веднъж най-искрените съболезнования на президента по повод на вашата трагедия, госпожо Ашли.

— Благодаря ви.

Тя го запозна с Тим и Бет. След това отиде в кухнята, за да провери как Лусинда се справя с приготвянето на вечерята.

— Мога да сервирам, когато поискате — каза Лусинда, — но той няма да хареса задушеното.

Когато Мери съобщи на Лусинда, че Стантън Роджърс ще им идва на гости за вечеря и че иска тя да сготви задушено, Лусинда каза:

— Хора като господин Роджърс не ядат задушено.

— Така ли? А какво ядат те?

— Шатобриан и фламбирани палачинки.

— Ние ще ядем задушено.

— Добре — упорито каза Лусинда, — но това не е подходящата вечеря.

Беше приготвила картофено пюре, пресни зеленчуци и салата към задушеното. За десерт беше опекла тиквен пай. Стантън Роджърс изяде всичко, което му сложиха в чинията. По време на вечерята двамата с Мери обсъждаха проблемите на фермерите.

— Фермерите от Средния запад са притиснати жестоко, от една страна, от ниските цени, а от друга — от свръхпроизводството — каза Мери. — Те са твърде бедни, за да си купят това, което искат, но са твърде горди, за да просят.

Те говориха и за наситената с интересни събития история на Джънкшън Сити, но накрая Стантън Роджърс завъртя разговора около Румъния.

— Какво е мнението ви за правителството на президента Йонеску? — попита той Мери.

— В Румъния няма правителство в истинския смисъл на думата — отговори Мери. — Йонеску е правителството. Той държи цялата власт в ръцете си.

— Мислите ли, че там може да има революция?

— Не и при сегашното състояние на нещата. Единственият човек, който наистина има достатъчно популярност и възможности да го свали от власт, е Марин Гроза, който живее в изгнание във Франция.

Той продължи да й задава въпроси. Тя беше специалист по проблемите на страните зад желязната завеса и Стантън Роджърс явно бе впечатлен от нея. Мери имаше неприятното усещане, че той я разглежда под микроскоп през цялата вечер. Всъщност тя беше по-близо до истината, отколкото сама предполагаше.

Пол е прав, помисли Стантън Роджърс. Тя наистина познава проблемите на Румъния. Притежаваше и нещо повече. Имаме нужда от някой, който да се противопостави на образа на „ужасния“ американец. Тя е хубава. А заедно с децата ще представлява един напълно успешен образ на Америка, който ще се продава добре. Стантън почувства, че идеята за този проект все повече го въодушевява. Тя ще бъде по-полезна, отколкото сама може да си го представи.

— Госпожо Ашли, ще бъда откровен с вас — каза Стантън Роджърс към края на вечерта. — Аз бях срещу идеята на президента да ви назначи на толкова възлов пост, какъвто е постът на посланик в Румъния. И му го казах. Съобщавам ви всичко това, защото промених мнението си. Мисля, че вие можете да станете един прекрасен посланик.

— Съжалявам, господин Роджърс — поклати глава Мери. — Аз не съм политик. Аз съм само един аматьор.

— Както вече ми изтъкна президентът Елисън, някои от най-добрите ни посланици са били аматьори. По-точно искам да кажа, че не са имали опит в международната дипломация. Например Уолтър Аненбърг, предишният ни посланик в Обединеното кралство Великобритания, беше издател.

— Аз не…

— Артър Бърнс, бившият ни посланик във Федерална република Германия, беше преподавател, а Джон Кенет Голбрайт, посланикът ни в Индия, също беше професор. Майк Мансфийлд започна като репортер, преди да стане сенатор, а след това беше назначен за посланик в Япония. Мога да ви дам още дузина примери. Бихте могли да ги наречете „аматьори“. Но, госпожо Ашли, те са притежавали интелигентност, любов към Америка и доброжелателност към народа на страната, където са били изпратени да работят.

— Във вашите уста всичко изглежда толкова просто.

— Предполагам, знаете, че вече сме ви проверили много внимателно. Нямате полицейско досие, нямате проблеми с данъчните служби, нямате имуществени спорове. Според декана Хънтър вие сте прекрасен преподавател и естествено експерт по въпросите за Румъния. Имате летящ старт. И на последно място, но не и най-маловажно, вие сте много подходяща за образа, който президентът иска да създаде за нас в страните зад желязната завеса, където хората са засипани от негативната комунистическа пропаганда.

Мери слушаше със замислен израз на лицето.

— Господин Роджърс, бих искала вие и президентът да знаете колко високо оценявам всичко, което казахте. Но не мога да приема. Трябва да мисля за Бет и Тим. Не мога да ги откъсна от корена им просто така…

— В Букурещ има прекрасно училище за деца на дипломати — осведоми я Роджърс. — Тим и Бет ще обогатят значително образованието си от живота в чужда страна. Ще научат неща, които никога не биха узнали в училищата тук.

Разговорът приемаше посока, която Мери не беше предвидила.

— Не… Ще си помисля за това.

— Ще пренощувам в града — каза Стантън Роджърс. — Ще бъда в хотел „Ол Сийзънс“. Повярвайте ми, госпожо Ашли, знам колко трудно е това решение за вас. Но тази програма е важна не само за президента, а и за цялата ни страна. Моля ви, помислете за това.

След като Стантън Роджърс си тръгна, Мери се качи горе. Децата я чакаха будни и много възбудени.

— Ще приемеш ли работата? — попита Бет.

— Ще трябва да поговорим. Ако реша да я приема, ще се наложи да напуснете училището и всичките си приятели. Ще живеете в чужда страна, чийто език не знаем, и ще посещавате едно по-особено училище.

— Ние с Тим вече обсъдихме това — каза Бет. — И знаеш ли какво мислим?

— Какво?

— Че всяка страна би се гордяла да те има за свой посланик, мамо.

Тази нощ тя „говори“ и с Едуард: Трябваше да го чуеш, любов моя. Той се изразяваше така, сякаш президентът наистина има нужда от мен. Вероятно има милиони хора, които могат да свършат тази работа по-добре от мен, но се почувствах много поласкана. Спомняш ли си как ти и аз си говорехме колко вълнуващо би било всичко това? Е, отново имам възможност да опитам и не знам какво да направя. Честно казано, страх ме е. Това е нашият дом. Как бих могла да понеса да го напусна? Тук всичко ми напомня за теб. Тя откри, че плаче. Това е всичко, което ми остана от теб. Помогни ми да реша какво да правя. Моля те, помогни ми…

Тя седна до прозореца и загърната в пеньоара си, се загледа в дърветата, треперещи под ледения дъх на неуморимия вятър.

Призори взе решение.

В девет часа сутринта Мери телефонира в хотел „Ол Сийзънс“ и поиска да говори със Стантън Роджърс. Когато той се обади, тя каза:

— Господин Роджърс, бихте ли предали на президента, че за мен ще бъде чест да приема назначението ми като посланик.

11

Тази е още по-красива от другите, помисли си човекът от охраната. Тя дори не приличаше на проститутка. Можеше да бъде филмова актриса или фотомодел. Беше на двадесет и няколко години, с дълга руса коса и нежна, млечнобяла кожа. Носеше елегантни дрехи.

Лев Пастернак дойде лично до портала, за да я отведе до къщата. Момичето се казваше Бисера и беше югославянка. Това беше първото й пътуване до Франция. Тя доста се притесни, когато видя многобройната въоръжена охрана около къщата. В какво ли съм се забъркала? Бисера не знаеше нищо, освен че сводникът й бе дал един самолетен билет за отиване и връщане с обещанието, че ще й плати 2000 долара за един час работа.

Лев Пастернак почука на вратата на спалнята и гласът на Гроза извика:

— Влезте.

Пастернак отвори вратата и въведе момичето в стаята. Марин Гроза стоеше прав до леглото. Носеше халат, но тя веднага разбра, че беше гол отдолу.

— Това е Бисера — каза Лев Пастернак. Не спомена името на Марин Гроза.

— Добър вечер, мила. Влез.

Пастернак излезе, като внимателно затвори вратата след себе си, и Марин Гроза остана насаме с момичето.

Тя се приближи до него и му се усмихна съблазнително.

— Ти се чувстваш удобно, нали? Защо да не се съблека, така че и на двамата да ни е удобно? — Тя започна да си сваля дрехите.

— Не, не се събличай, моля те.

Бисера го погледна изненадано.

— Но нима не искаш да…

Гроза отиде до шкафа и избра един камшик.

— Искам да използваш това.

Значи ето какво беше. Робски комплекс. А не изглеждаше да е такъв. Човек никога не може да бъде сигурен, помисли си Бисера.

— Разбира се, скъпи. Каквото ти помага да се възбудиш.

Марин Гроза свали халата си и се обърна с гръб към нея. Бисера се стресна при вида на покритото му с белези тяло. Гърбът му беше изпъстрен с жестоки следи от бичуване. Имаше нещо в израза на лицето му, което я объркваше, а когато разбра за какво става въпрос, тя още повече се смути. Беше страдание. Този човек изпитваше някаква огромна мъка. Защо искаше да го бият с камшик? Тя го наблюдаваше, докато той отиде и седна на един стол.

— Силно — заповяда й. — Удряй ме много силно.

— Добре — каза Бисера и взе дългия кожен камшик. Садомазохизмът не беше нещо ново за нея, но тук ставаше въпрос за нещо друго, което тя не можеше да разбере. Е, това не ми влиза в работата, помисли си Бисера. Взимай парите и бягай.

Тя вдигна камшика и го стовари върху оголения гръб.

— По-силно, по-силно! — подкани я мъжът.

Той се сви от болка, когато коравите кожени ремъци изплющяха върху гърба му. Веднъж… втори път… отново… и отново, все по-силно и по-силно. И ето че видението, което очакваше, изплува пред очите му. Сцените от изнасилването на жена му и дъщеря му изгаряха мозъка му. Изнасилваха ги групово и смеещите се войници преминаваха от жената към детето, а междувременно други чакаха със събути панталони да дойде техният ред. Марин Гроза се притискаше към стола, сякаш бе завързан за него. И докато камшикът се стоварваше безмилостно върху гърба му, той чуваше писъците на жена си и дъщеря си, които молеха за милост, давейки се с пенисите на мъжете в устите си, защото войниците ги изнасилваха по всички възможни начини, докато накрая започнаха обилно да кървят, а виковете им постепенно заглъхнаха.

— По-силно! — изстена Марин Гроза. И с всеки удар на камшика той чувстваше как острието на ножа се забива в гениталиите му и го кастрира. Внезапно започна да се задушава.

— Извикай… изви… — гласът му започна да хърка. Дробовете му се парализираха.

— Хей, добре ли си? Аз… — Момичето се спря с увиснал във въздуха камшик.

Тя видя как той се свлече на пода с широко отворени очи, вперени в небитието.

— Помощ! Помощ! — изпищя Бисера.

Лев Пастернак дотича мигновено с оръжие в ръка. Той видя тялото на земята.

— Какво стана?

— Той е мъртъв. Той е мъртъв! — истерично викаше Бисера. — Аз нищо не съм направила. Само го биех с камшика, както ми каза. Кълна се!

Лекарят, който живееше в къщата, пристигна за секунди. Той отиде до тялото на Марин Гроза и се наведе да го огледа. Кожата беше посиняла, а мускулите се бяха втвърдили.

Той вдигна камшика и го помириса.

— Какво?

— По дяволите! Кураре. Това е отвара от едно южноамериканско растение. Инките са го използвали, за да потапят в нея стрелите, с които са убивали неприятелите си. Само за три минути цялата нервна система се парализира.

Двамата мъже стояха и безпомощно гледаха към мъртвия си водач.

Новината за убийството на Марин Гроза незабавно бе разпространена по сателита из целия свят. Лев Пастернак успя да скрие от пресата зловещите подробности около кончината му. Във Вашингтон президентът се срещна със Стантън Роджърс.

— Стан, кой мислиш, че стои зад всичко това?

— Руснаците или Йонеску. Но в крайна сметка това е все едно, нали? Те не желаят да се променя сегашното състояние на нещата.

— Значи ще си имаме работа с Йонеску. Много добре. Хайде да прокараме назначението на Мери Ашли колкото се може по-бързо.

— Тя вече пътува насам, Пол.

— Чудесно.

Когато чу новината, Ейнджъл се усмихна. Случи се по-скоро, отколкото очакваше.

В десет часа вечерта частният телефон на Шефа иззвъня и той го вдигна.

— Ало.

Чу се гърленият глас на Неуса Мунес.

— Ейнджъл видя сутрешния вестник. Каза да преведете парите в банковата му сметка.

— Съобщете му, че незабавно ще се погрижим за това. И, госпожице Мунес, предайте на Ейнджъл, че съм изключително доволен. Кажете му също така, че скоро може да ми потрябва отново. Имате ли телефонен номер, на който мога да се свържа с вас?

Последва дълго мълчание, след което тя каза:

— Предполагам — и му го даде.

— Чудесно. Ако Ейнджъл…

Връзката прекъсна.

По дяволите, тази тъпа кучка.

Парите бяха преведени на посочения номер в цюрихската банка същата сутрин, а час след като бяха получени, те бяха прехвърлени в саудитско-арабска банка в Женева. В наше време излишната предпазливост не вреди, помисли си Ейнджъл. Проклетите банкери са готови да те изиграят при първия удобен случай.

12

Това не беше просто опаковане на багажа на едно домакинство. Тя опаковаше цял един живот. Тя казваше сбогом на тринадесет години мечти, спомени, любов. Казваше последно сбогом и на Едуард. Това бе техният дом, а сега щеше да се превърне отново в къща, където щяха да живеят чужди хора, които нямаше да имат никаква представа за радостите и тъгата, за сълзите и смеха, оживявали между тези стени.

Дъглас и Флорънс Шифър бяха очаровани, че Мери прие поста.

— Ще бъде чудесно — увери Мери Флорънс. — Но на нас с Дъг ще ни липсвате — и ти, и децата.

— Обещай, че ще ни дойдете на гости в Румъния.

— Обещавам.

Мери беше като зашеметена от многобройните дребни неща, от безбройните необичайни отговорности, с които трябваше да се нагърби. Тя си направи списък:

Да се обади на фирмата, която ще поеме съхранението на личните им вещи, докато ги няма.

Да отмени поръчките за доставка на мляко.

Да отмени абонамента за вестниците.

Да даде на пощальона новия им пощенски адрес.

Да подпише договора за даване под наем на къщата.

Да уреди застраховките.

Да прехвърли сметките за комуналните услуги.

Да плати всички сметки.

Да не изпада в паника!

Деканът Хънтър уреди Мери да получи от университета отпуск за неопределен срок.

— Ще намеря кой да поеме редовните курсове. Това не е проблем. Но безспорно ще липсвате на студентите. — Той се усмихна. — Сигурен съм, че всички ще се гордеем с вас, госпожо Ашли. Желая ви късмет.

— Благодаря.

Мери отписа децата от училището. Трябваше да се погрижи за редица неща във връзка с пътуването и да купи билети. По-рано бе свикнала да смята, че всички финансови операции се уреждат от само себе си, защото Едуард се грижеше за това. Но сега Едуард го нямаше, той съществуваше само в мислите и в сърцето й, където щеше да остане завинаги.

Мери се безпокоеше за Бет и Тим. В началото идеята да живеят в чужда държава ги бе изпълнила с ентусиазъм, но сега, когато това се бе превърнало в непосредствена реалност, те започнаха да изпитват страх. И двамата дойдоха да говорят с Мери поотделно.

— Мамо — каза Бет, — не мога да зарежа просто така всичките си приятели. Може никога вече да не видя Върджил. Не е ли възможно да остана тук до края на срока?

— Току-що ме приеха в малката лига — каза Тим. — Ако замина сега, те ще си намерят друг човек за трета база. Не може ли да заминем след края на лятото, когато сезонът ще е свършил? Моля те, мамо!

Те са изплашени. Като майка си.

Стантън Роджърс беше толкова убедителен. Но останала сама със страховете си по средата на нощта, Мери си помисли: Нямам никаква представа какво значи да бъдеш посланик. Аз съм само една домакиня от Канзас, която се прави, че е някакъв виден държавник. Всички ще разберат, че това е само една измама. Беше пълна лудост, че се съгласих.

Най-накрая, сякаш по чудо, всичко беше готово. Къщата бе дадена под наем за продължителен срок на някакво семейство, което току-що се бе преместило в Джънкшън Сити.

Време беше да отпътуват.

— Ние с Дъг ще ви закараме до летището — настоя Флорънс.

Летището, където те трябваше да се качат в шестместния самолет за свръзка до Канзас Сити, Мисури, се намираше в Манхатън, Канзас. В Канзас Сити те щяха да се прехвърлят на по-голям самолет, с който да отлетят за Вашингтон.

— Дайте ми само една минутка — помоли Мери. Тя се качи в спалнята, която бяха споделяли с Едуард през толкова много щастливи години. Застана там и я огледа с дълъг, прощален поглед.

Вече тръгвам, любими мой. Исках само да ти кажа сбогом. Струва ми се, че правя онова, което ти би искал да направя. Или поне се надявам, че е така. Единственото, което ме тревожи, е, че имам чувството, че може никога да не се върнем тук. Сякаш те изоставям. Но ти ще бъдеш с мен, където и да отида. Сега имам нужда от теб повече от когато и да било. Остани с мен. Помогни ми. Толкова много те обичам. Понякога ми се струва, че просто не мога да живея без теб. Чуваш ли ме, скъпи? Тук ли си…

Дъглас Шифър се погрижи да натоварят багажа им на малкия самолет. Когато Мери видя самолета, спрял на пистата, тя почувства как застива на място.

— О, Господи!

— Какво има? — попита Флорънс.

— Аз… бях толкова заета, че забравих за това.

— За какво?

— Летенето! Флорънс, никога не съм се качвала на самолет! Не мога да излетя във въздуха в това малко нещо.

— Мери, вероятността нещо да се случи, е едно на милион.

— Не обичам вероятностите — категорично каза тя. — Ще вземем влака.

— Не можете. Чакат ви във Вашингтон днес следобед.

— Но живи. Изобщо не им трябвам мъртва.

На Шифърови им бяха необходими цели петнадесет минути, за да убедят Мери да се качи. Половин час по-късно тя и децата бяха затегнали коланите си на борда на самолет 826 на Еър Мид Уест. Когато моторите зареваха и машината хукна по пистата, Мери затвори очи и вкопчи ръце в седалката. Няколко секунди по-късно те бяха във въздуха.

— Мамо…

— Шшт! Мълчи!

Тя седеше скована, без да смее да погледне през прозореца, концентрирайки се върху мисълта, че самолетът трябва да се задържи във въздуха. Децата си показваха гледката под тях, смееха се и се забавляваха.

Деца, си помисли Мери. Какво ли знаят те!

На летището в Канзас Сити се прехвърлиха на един ДС 10 и излетяха за Вашингтон. Бет и Тим седнаха един до друг, а Мери се настани на една седалка от другата страна на пътеката. До Мери седна възрастна жена.

— Честно да си кажа, малко се притеснявам — сподели съседката на Мери. — Никога досега не съм летяла.

Мери я потупа по ръката и се усмихна.

— Няма защо да се тревожите. Вероятността да се случи нещо е едно на милион.