Вятърните мелници на боговете

18

Отопени е модерно летище, което се намира на около четиридесет километра от центъра на Букурещ. Построено е, за да улесни потока от пътници от страните зад желязната завеса, както и малкото западни туристи, които посещават Румъния през годината.

На аерогарата имаше войници в кафяви униформи, въоръжени с карабини и пистолети, и наоколо витаеше някаква невидима студенина, която нямаше нищо общо с доста ниската температура навън. Тим и Бет несъзнателно се приближиха до Мери. Значи и те я усещат, помисли си тя.

Към тях се насочиха двама мъже. Единият беше висок, с атлетично тяло и имаше вид на американец, а другият беше по-стар и носеше костюм, очевидно купен от чужбина, който обаче не му стоеше никак добре.

Американецът се представи.

— Добре дошли в Румъния, госпожо посланик. Казвам се Джери Дейвис и съм вашият съветник по връзките с обществеността. А това е Тудор Косташ, румънският началник на протокола.

— За нас е удоволствие да посрещнем вас и децата ви — каза Косташ. — Добре дошли в нашата страна.

Всъщност, помисли си Мери, тя до известна степен ще стане и моя страна.

— Mulţumesc, domnule22 — каза Мери.

— Вие говорите румънски? — възкликна Косташ. — Cu plӑcére!23

Мери се надяваше, че мъжът няма да изпадне в лирически отклонения.

— Само малко — отговори бързо тя, а Тим се обади:

— Bunӑ dimineaţa.24

Мери бе толкова горда, че едва не се пръсна.

Тя представи Тим и Бет.

— Вашата лимузина ви чака отвън, госпожо посланик. Полковник Маккини също — каза Джери Дейвис.

Полковник Маккини… Полковник Маккини и Майк Слейд. Чудеше се дали и Слейд е тук, но не искаше да попита.

Пред митницата имаше дълга опашка, но само след няколко минути Мери и децата бяха вече навън. И тук ги чакаха репортери и фотографи, но за разлика от предишните, които си позволяваха всякаква свобода на действията, тези тук бяха доста сдържани. Когато свършиха с въпросите, благодариха на Мери и си тръгнаха вкупом.

На тротоара чакаше полковник Маккини във военна униформа. Подаде й ръка:

— Добро утро, госпожо посланик. Добре ли пътувахте?

— Да, благодаря.

— Майк Слейд искаше да дойде, но възникна някаква важна работа и той трябваше да остане да я свърши.

Мери се запита дали тая важна работа е червенокоса, или пък е блондинка.

Една дълга черна лимузина с американското знаме върху десния преден калник спря пред тях. Шофьорът — приветлив мъж в униформа, отвори вратата.

— Това е Флориан. — Шофьорът се усмихна и красивите му бели зъби блеснаха.

— Добре дошли, госпожо посланик. Господин Тим. Госпожице Бет. За мен ще бъде удоволствие да работя за вас.

— Благодаря — каза Мери.

— Флориан ще е на ваше разположение двадесет и четири часа в денонощието. Смятам, че е добре първо да отидем направо в резиденцията, за да се настаните и да си починете. Може би по-късно бихте искали да направите една обиколка из града с колата? Утре сутринта Флориан ще ви закара в американското посолство.

— Да, смятам, че това би било добре — отговори Мери.

Тя отново се сети за Майк Слейд и пак се запита къде ли е той сега.

Пътуването от летището до града беше впечатляващо. Движеха се по магистрала с две платна, изпълнени с доста коли и камиони, но на всеки няколко километра движението се задръстваше от малки каруци, които напредваха едва-едва. От двете страни на магистралата се виждаха модерни заводи в съседство с остарели колиби. Колата минаваше покрай обработваеми площи, където работеха много жени, завързали главите си с шарени забрадки.

Минаха покрай Банясъ — летището за вътрешни линии. Точно отвъд него, встрани от главния път, се виждаше ниска сивосинкава сграда на два етажа, която излъчваше нещо злокобно.

— Какво е онова там? — попита Мери.

Флориан се намръщи.

— Затворът „Иван Стелян“. Там затварят всеки, който не е съгласен с румънското правителство.

Докато пътуваха към града, полковник Маккини посочи едно червено копче близо до вратата на лимузината и й обясни:

— Това е бутон за извънредни ситуации. Ако някога изпаднете в беда — да речем, че ви нападнат терористи или каквото и да е друго, — просто натиснете този бутон. Моментално автоматично ще се включи една червена лампа на покрива и ще се задейства радиопредавател в колата, чийто сигнал се появява на екран в посолството. Така ще можем да определим местонахождението ви само за няколко минути.

— Надявам се, че няма да ми се наложи да го използвам — каза Мери малко разтревожено.

— Аз също се надявам да не ви се налага, госпожо посланик.

Центърът на Букурещ беше красив. Накъдето и да се обърнеше — паркове, паметници, фонтани. Мери си спомни думите на дядо си: „Букурещ е един миниатюрен Париж, Мери. Имат си дори и подобие на Айфеловата кула.“ И ето я сега — там, в далечината. Мери бе в родината на своите прадеди.

Улиците гъмжаха от хора, автобуси и трамваи. Шофьорът трябваше непрекъснато да натиска клаксона, за да може лимузината да се промъкне между другите превозни средства, а когато завиха в една малка уличка с високо израснали дървета, пешеходците отстъпиха встрани.

— Резиденцията е точно отсреща — каза полковникът. — Улицата носи името на един руски генерал. Ирония, нали?

Резиденцията на посланика беше прекрасна голяма сграда на три етажа, построена в стар стил и обградена от добре поддържан двор. Персоналът се бе строил пред резиденцията в очакване на новия посланик. Когато Мери слезе от колата, Джери Дейвис започна с представянето.

— Госпожо посланик, това е вашият обслужващ персонал. Михай е вашият иконом, Сабина — секретарка, Росица — икономка, Козма — главен готвач, Делия и Кармен — камериерки.

Мери мина покрай всички, за да приеме поздравленията им, и си помисли: О, Господи! Какво ще правя с тях? У дома Лусинда идваше само три пъти в седмицата, за да готви и да чисти.

— За нас е голяма чест да ви посрещнем, госпожо посланик — обади се Сабина.

Сякаш всички се бяха вторачили в нея в очакване да каже нещо. Тя пое дълбоко дъх и се обърна към тях:

— Bunӑ ziua. Mulţumesc. Nu vorbésc…25

Всичко, което бе научила на румънски, изведнъж се изпари от главата й. Тя ги гледаше безпомощно.

Михай, икономът, пристъпи напред и се поклони.

— Ние всички говорим английски, госпожо. Добре дошли! Ще се радваме да работим за вас.

Мери въздъхна с облекчение.

— Благодаря.

Вътре я чакаха изстудено шампанско и маса, отрупана с най-различни, изкушаващи окото ястия.

— Това тук изглежда доста вкусно! — възкликна Мери. Всички впериха очи в нея, а в погледа им се четеше глад. Тя се питаше дали не трябва да им предложи нещо. Редно ли би било? Не й се започваше с грешен ход.

Чу ли какво направила новата посланичка на Америка? Поканила прислугата си да ядат с нея, а те били толкова шокирани, че напуснали работа.

Чу ли какво направила новата посланичка на Америка? Натъпкала се пред очите на прегладнялата прислуга и изобщо не ги поканила да хапнат.

— Всъщност точно сега не съм гладна — каза Мери. — Ще… хапна по-късно.

— Позволете да ви покажа резиденцията — каза Джери Дейвис.

Последваха го с нетърпение.

Резиденцията бе чудесна къща — доста приятна и красива, построена в стар стил. На приземния етаж имаше входно антре, библиотека, пълна с книги, стая за музика, всекидневна и голяма трапезария с кухня и килер до нея. Всички помещения бяха удобно обзаведени. Отвън имаше тераса, която се простираше по цялата дължина на трапезарията и гледаше към голям парк.

В задния край на къщата имаше закрит плувен басейн, а към него — сауна и съблекални.

— Имаме си плувен басейн! — радостно извика Тим. — Може ли да поплувам?

— По-късно, миличък. Нека първо се настаним.

На първия етаж, в близост до градината, бе залата за официални приеми. Беше огромна! По стените блестяха свещници, изработени от месинг и кристал.

Джери Дейвис каза:

— Тук се устройват приемите на посолството. Вижте това! — Той натисна някакво копче в стената. Чу се стържещ звук, таванът започна да се разделя в средата и отгоре се откри небето. — Може да се отвори и ръчно.

— Ей, виж ти! Това си е голяма работа — възкликна Тим възторжено.

— Страхувам се, че на това тук му казват „прищявката на посланика“ — каза Джери Дейвис и в тона му се четеше извинение. — През лятото е твърде горещо, за да се отваря, а през зимата е твърде студено. Използваме го през април и септември.

— И все пак си е голяма работа — настояваше Тим.

Студът започна да нахлува отгоре, но Джери Дейвис отново натисна копчето и таванът се затвори.

— Нека сега да ви покажа жилището горе.

Последваха Джери Дейвис нагоре по стълбите и се изкачиха до голям хол в средата и две спални, разделени от баня. В другия край на коридора имаше голяма спалня с всекидневна, будоар и вана към нея, една по-малка спалня с вана и стая с шевна машина и разни други електрически уреди. На покрива имаше тераса, към която водеше отделно стълбище.

— На третия етаж са стаите на персонала, пералнята и складът. В мазето има винарска изба, там са и трапезарията и всекидневната на прислугата — каза Джери Дейвис.

— Всичко това е огромно — каза Мери.

Децата притичваха от стая в стая.

— Коя е моята спалня? — попита Бет.

— Разберете се сами с Тим.

— Нека тази бъде за теб — предложи Тим, — в нея има повече къдри. Момичетата обичат къдри и волани.

Голямата спалня беше прекрасна — огромно легло, покрито със завивка от гъши пух, две кресла пред стилна камина, стол, тоалетка със старинно огледало, гардероб, луксозна баня и чудесен изглед към градината.

Делия и Кармен вече бяха разопаковали куфарите на Мери. На леглото лежеше дипломатическата поща, която посланик Винер я бе помолил да донесе в Румъния. Утре сутринта трябва непременно да я отнеса в посолството, каза си Мери. Тя пристъпи към леглото, вдигна пакета и го огледа. Червените печати бяха счупени и залепени наново доста непохватно. Кога ли е станало това? — чудеше се тя. На летището? Тук? И кой ли го е направил?

В стаята влезе Сабина.

— Всичко наред ли е, госпожо?

— Да-да. Никога досега не съм имала секретарка — призна си Мери. — Всъщност не ми е много ясно с какво точно се занимаваш.

— Работата ми е да се грижа животът ви да тече гладко, госпожо посланик. Да ви напомням за срещите с обществеността, за вечери, обеди и тъй нататък. Грижа се и за това в къщата всичко да е в ред. Винаги има проблеми с толкова голям персонал.

— Да, разбирам — каза хладно Мери.

— Бихте ли желали да направя нещо за вас днес следобед?

Би могла да ми кажеш нещо за тези счупени печати, помисли си Мери, а после каза на глас:

— Не, благодаря. Смятам да си почина малко.

Изведнъж тя се почувства напълно изтощена.

Почти през цялата нощ лежа будна, обзета от дълбока, ледена самота, примесена с нарастващото въодушевление от новата й работа.

Сега всичко зависи единствено от мен, скъпи. Няма на кого да се облегна. Как ми се иска да си тук до мен и да ми кажеш да не ме е страх, да ми кажеш, че няма да се проваля. Не трябва да се провалям.

Когато най-после се унесе и заспа, тя сънува как Майк Слейд й казва:

Мразя аматьорите. Защо не си идете у дома?

Американското посолство в Букурещ е бяла сграда на два етажа, построена в полуготически стил. Намира се на улица „Soseava Kiseie“ №21 и има желязна врата отпред, пред която дежури униформен офицер със сив шинел и червена шапка. В кабината отстрани на вратата седи още един полицай. Има porte-cochère26 за колите, а в сградата се влиза по няколко стъпала от розов мрамор.

Вътре холът е богато украсен. Подът е мраморен. Дежурен седи до едно бюро и наблюдава два монитора. В единия край има камина с изобразен дракон, бълващ огън. По стените на коридорите висят портрети на президенти. Вито стълбище води към втория етаж, където се намират кабинетите и залата за конференции.

Посрещна я сержант от морската пехота.

— Добро утро, госпожо посланик — каза той. — Аз съм сержант Хюс. Казват ми Гъни27.

— Добро утро, Гъни.

— Чакат ви в кабинета. Ще ви заведа дотам.

— Благодаря.

Мери го последва нагоре по стълбите към приемната, където зад бюрото седеше жена на средна възраст. Тя се изправи.

— Добро утро, госпожо посланик. Аз съм Дороти Стоун, вашата секретарка.

— Приятно ми е.

— Страхувам се, че доста хора ви чакат вътре — каза Дороти.

Тя отвори вратата на кабинета и Мери влезе. Около голяма маса седяха девет души. Когато видяха Мери, всички станаха. Гледаха я изпитателно и Мери усети, че към нея се насочва вълна от враждебност, която беше почти осезаема. Първият човек, когото видя, бе Майк Слейд. Веднага се сети за съня си.

— Виждам, че сте пристигнали благополучно — каза Майк. — Бих желал да ви представя началниците на различните отдели. Това са вашите съветници: Лукас Янклоф — по административните въпроси, Еди Молц — по политическите въпроси, Патриша Хатфийлд — по икономическите, Дейвид Уолъс — административен началник, Тед Томпсън — отдел „Селско стопанство“. Вече сте се запознали с Джери Дейвис — ваш съветник по връзките с обществеността, Дейвид Виктор — съветник по търговските въпроси, и познатия ви също полковник Бил Маккини.

— Моля, седнете — каза Мери.

Тя зае централното място, определено за нея, и огледа всички. Враждебността има всякакви възрасти, размери и форми, помисли си Мери.

Патриша Хатфийлд беше дебела и никак не беше симпатична. Лукас Янклоф, най-младият от всички, имаше вид на член от масонската ложа и беше облечен като такъв. Останалите бяха посивели или плешиви, мършави или дебели. Ще ми трябва време да ги опозная.

Майк Слейд каза:

— Ние всички ще служим според вашите указания. Можете да смените когото и да е от нас, когато решите.

Това е лъжа, каза си Мери ядосано, вече се опитах да те сменя.

Съвещанието продължи петнадесет минути. Говореха за общи неща. Най-накрая Майк Слейд каза:

— Дороти ще насрочи индивидуални срещи с посланика за всички по-късно днес. Засега ви благодаря.

Мери мразеше начина, по който той взимаше нещата в свои ръце. Когато остана насаме с Майк Слейд, тя го попита:

— Кой от тях е агентът на ЦРУ, прикрепен към посолството?

Майк я погледна за момент и каза:

— Защо не дойдете с мен?

Той излезе от кабинета. Мери се поколеба в първия момент, а после тръгна след него. Вървяха по дълъг коридор покрай малки като кибритени кутийки офиси. Стигнаха до една голяма врата, пред която стоеше на пост морски пехотинец. Дежурният се отдръпна и Майк натисна бравата. Обърна се и кимна на Мери да го последва.

Тя влезе, спря се и се огледа. Стаята беше някаква невероятна комбинация от метал и стъкло, които покриваха пода, стените и тавана.

Майк Слейд затвори тежката врата след тях.

— Това е тъй наречената „чиста“ стая. Всяко западно посолство в страните отвъд желязната завеса има такава стая. Това е единствената стая в посолството, която не може да се подслушва.

По изражението й разбра, че тя не му вярва.

— Госпожо посланик, подслушва се не само посолството; можете да заложите и последната си стотинка за това, че и резиденцията ви се подслушва и че ако отидете някъде на ресторант, масата ви също ще се подслушва. Вие се намирате на вражеска територия.

Мери се отпусна на един стол.

— Как се справяте с това? — попита тя. — Искам да кажа, след като почти никога не можете да говорите свободно.

— Всяка сутрин правим електронно претърсване. Откриваме подслушвателите им и ги изключваме. После те ги сменят с други, ние и тях изключваме, после пак така, и пак така…

— Защо разрешаваме на румънци да работят в посолството?

— Тук игрището е тяхно. Те са отборът домакин. Играем по техните правила или губим мача. Не могат да вкарат микрофоните си в тая стая, защото двадесет и четири часа в денонощието пред вратата стоят дежурни на пост. И така — какви въпроси имате?

— Просто се чудех кой е човекът на ЦРУ.

— Еди Молц, съветникът по политическите въпроси.

Тя се опита да си спомни как изглеждаше Еди Молц. С посивяла коса и доста пълен. Не, това беше съветникът по селскостопанските въпроси. Еди Молц… А, да, той беше на средна възраст — слаб, със зловещо лице. Това навярно сега си го измисли, след като й казаха, че той е човекът на ЦРУ.

— Тук само той ли е служител на ЦРУ, или има и други?

— Не, няма.

Стори й се, че гласът му прозвуча малко колебливо.

Майк Слейд погледна часовника си.

— След тридесет минути трябва да представите вашите акредитивни писма. Флориан ви чака отвън. Дайте оригинала на президента Йонеску и оставете едно копие в нашия сейф.

Мери усети, че стиска зъбите си. Всичко това ми е известно, господин Слейд.

— Йонеску покани и децата ви. Изпратих кола да ги вземе.

Без дори да се консултира с мен.

— Благодаря.

Сградата на Държавния съвет на Румъния се намира в центъра на Букурещ. Построена е от големи каменни блокове и има доста строг вид. Обградена е от желязна стена, а наоколо има въоръжена охрана. Пред самия вход броят на полицаите е доста внушителен. Някакъв секретар съпроводи Мери и децата нагоре по стълбите.

Президентът Александрос Йонеску ги посрещна на втория етаж в дълга правоъгълна стая. Държавният глава на Румъния внушаваше респект. Беше мургав, с къдрава черна коса, а някои от чертите му напомняха на Мери хищния вид на ястреб. Носът му бе най-високомерният нос, който Мери бе виждала през живота си. Очите му блестяха и сякаш хипнотизираха.

— Ваше превъзходителство, позволете ми да ви представя посланика на Съединените щати у нас — каза секретарят.

Президентът взе ръката на Мери и бавно я целуна.

— В действителност сте по-красива, отколкото на снимките.

— Благодаря, ваше превъзходителство. Това са дъщеря ми Бет и синът ми Тим.

— Имате красиви деца — каза Йонеску и я погледна въпросително. — Не ми ли носите нещо?

Мери почти бе забравила. Отвори бързо дамската си чанта и извади оттам акредитивните писма, подписани от президента Елисън.

Александрос Йонеску я погледна разсеяно.

— Благодаря. От името на правителството на Румъния приемам писмата ви. Сега вече официално сте американският посланик в моята страна. — На лицето му се появи широка усмивка. — Във ваша чест съм устроил прием довечера. Ще се срещнете с наши хора, които ще работят с вас.

— Много мило от ваша страна — отговори Мери.

Той отново взе ръката й.

— У нас имаме една поговорка, в която се казва: „Посланикът пристига със сълзи на очи, защото знае, че ще трябва да прекара няколко години на чуждо място, далеч от своите приятели; когато си тръгва, той отново е със сълзи на очи, защото трябва да напусне новите си приятели в една страна, към която вече се е привързал“. Надявам се, че ще се привържете към нашата страна, госпожо посланик — каза Йонеску и я погали по ръката.

— Убедена съм, че ще се привържа към нея. Той смята, че съм просто една хубава жена, помисли Мери с презрение. Ще трябва да се направи нещо по този въпрос.

Мери изпрати децата у дома и прекара останалата част от деня в посолството — в голямата зала за конференции, където имаше среща с всичките си съветници. Присъстваше и полковник Маккини в качеството си на военно аташе.

Всички седяха около дълга правоъгълна маса. На втори план, до стената, бяха седнали десетина по-низши служители от различните отдели.

Съветникът по търговските въпроси — дребен, малко надут мъж, доста гръмко изложи доклад с факти и цифри. Мери оглеждаше стаята и си мислеше: Трябва да запомня имената на всички.

След това дойде ред на Тед Томпсън, съветника по селскостопанските въпроси.

— Румънският министър на селското стопанство е изпаднал в голяма беда, въпреки че не го признава. Тази година реколтата ще бъде катастрофална за румънците и ние не можем да ги изоставим в това тежко положение.

Съветникът по икономическите въпроси Патриша Хатфийлд запротестира:

— Достатъчно помощ им отпуснахме, Тед. Румъния вече се развива в рамките на един доста благоприятен международен договор. Това е страна от ОСП. — Тя погледна крадешком към Мери.

Прави го нарочно, помисли Мери, опитва се да ме постави в неудобно положение.

Патриша Хатфийлд започна отново, а гласът й звучеше покровителствено:

— ОСП е…

— … е обща система на преференции — довърши набързо Мери. — За нас Румъния е по-слабо развита страна, ето защо тя осъществява импорт и експорт с някои предимства.

Изражението на Хатфийлд се промени.

— Точно така — каза тя. — Вече започнахме да раздаваме запасите си от държавния резерв…

— Не ги раздаваме — прекъсна я Дейвид Виктор. — Просто сме оставили пазара си отворен, за да можем да търгуваме и тук. Имат нужда от повече кредити, за да могат да купят жито от нас. Ако ние не им го продадем, те ще го купят от Аржентина. — После той се обърна към Мери. — Както се очертава, ще загубим сделката за соя. Бразилците се опитват да ни конкурират в цената. Много бих се радвал, ако в най-скоро време разговаряте с президента и се опитате да го убедите да сключи сделка за нова пратка, преди да са ни изместили.

Мери хвърли поглед към Майк Слейд, който се бе отпуснал на стола в другия край на масата и драскаше нещо върху листа пред себе си — изглежда, не обръщаше внимание на разговора.

— Ще се опитам да направя нещо — обеща Мери.

Записа си, че трябва да изпрати телеграма до завеждащия Търговския отдел във Вашингтон, за да поиска разрешение да предложи по-голям кредит на румънското правителство. Парите трябваше да дойдат от американски банки, но те щяха да отпуснат заемите си само след одобрението на правителството.

Започна да говори Еди Молц — съветникът по политическите въпроси и агент на ЦРУ:

— Възникна спешен проблем, госпожо посланик. Снощи е бил арестуван деветнадесетгодишен американски поданик — задържан е за притежание на наркотици. Тук това е сериозно нарушение на закона.

— Какви наркотици са открили у него?

— У нея. Става дума за американска студентка. Намерили са марихуана — само стотина грама.

— Що за момиче е тя?

— Умна, колежанка, доста красива.

— Как смятате, какво ще й направят?

— Присъдата за такова нещо е пет години затвор.

Боже мой, възкликна Мери наум. Как ли ще изглежда това момиче, когато излезе от там?

— Мога ли да помогна с нещо?

Майк Слейд се обади с доста ленив глас:

— Бихте могли да се възползвате от чара си пред шефа на Секуритате. Името му е Истрасе. Има големи правомощия в ръцете си.

Еди Молц продължи:

— Според момичето погодили са й номер. Доста лекомислено е завързала любовна връзка с един румънски полицай. След като я е… ъ-ъ, тикнал в леглото, я натопил и я прибрали.

Мери бе ужасена от това, което току-що чу.

— Как е могъл да постъпи така?

Майк Слейд каза сухо:

— Госпожо посланик, тук ние сме врагът, не те. Румъния си играе на „бели пеперудки“ с нас, ние всички сме „дружки“ и всичко се върти около усмивки и ръкостискания през океана. Позволяваме им да ни продават своите стоки и да купуват нашите на намалени цени, защото се опитваме да ги подмамим да се отцепят от Русия. Но когато се стигне до това, те си остават твърди комунисти.

Мери си отбеляза още нещо в бележника.

— Добре, ще видя какво мога да направя.

После се обърна към съветника по връзките с обществеността Джери Дейвис:

— А какви са вашите проблеми?

— Отделът ми среща трудности при уреждането на ремонтните работи в жилищата на персонала на посолството. Тези хора живеят при безобразни условия.

— Не могат ли сами да си уредят ремонта?

— За съжаление не. Румънското правителство трябва да даде своето съгласие. Някои от хората ни живеят без отопление, а в няколко апартамента тоалетните не работят и няма течаща вода.

— Подавали ли сте оплаквания?

— Да, госпожо. Всеки божи ден през последните три месеца.

— Тогава защо…

— Това се нарича „лазене по нервите“ — обясни й Майк Слейд. — Една малка война, която те много обичат да играят с нас.

Мери отново си записа нещо.

— Госпожо посланик, моят проблем не търпи отлагане — обади се Джак Чанслър, директор на американската библиотека в Букурещ. — Вчера от библиотеката са откраднати много важни справочници и…

Посланик Ашли почувства, че главата започва да я боли.

Целият следобед премина в изслушване на оплаквания. Всички изглеждаха нещастни. След това дойде ред на четенето. Върху бюрото й стоеше огромна купчина листа. Сред тях бяха статии от вестници и списания, излезли предишния ден, преведени от румънски на английски. Повечето от материалите в известния вестник „Младежка искра“ описваха всекидневната дейност на президента Йонеску, а на всяка страница се виждаха по три-четири негови снимки. Това е то невероятното его на човека, помисли Мери.

Имаше извадки и от други места: от вестник „Свободна Румъния“, от седмичното списание „Напредък“. Това бе само началото. Папката с радио материалите също чакаше своя ред, както и резюмето на новините, разпространени в масмедиите на Съединените щати. Имаше и папка с пълните текстове на речите, произнесени от важни американски държавници, дебел доклад по въпросите на преговорите за ограничаване на оръжията и последна информация за състоянието на американската икономика.

За един ден получих толкова много материали за четене, помисли си Мери, че цяла година няма да ми стигне да ги прочета, а така ще бъде всяка сутрин отсега нататък.

Но най-много я безпокоеше усещането за враждебност от страна на персонала. Това бе първото нещо, с което трябваше да се заеме.

Изпрати да повикат Хариет Кругър, началник на протокола.

— Откога работите в посолството? — попита Мери.

— Бях тук последните четири години, преди да скъсаме дипломатическите си отношения с Румъния, а сега — от три славни месеца. — В тона й се долавяше ирония.

— Не ви ли харесва тук?

— Аз съм един Макдоналдс и съм едно от момичетата на Кони Айлънд. Както се казва в една песен: „Покажи ми пътя, за да си отида у дома“.

— Може ли да поговорим извън протокола?

— Не, госпожо.

Мери бе забравила.

— Защо да не се оттеглим в „чистата“ стая? — предложи тя.

Когато Мери и Хариет Кругър седнаха в „чистата“ стая, а тежката врата се затвори зад тях, осигурявайки им безопасност, Мери каза:

— Току-що се сетих да ви попитам нещо. Днес ще имаме оперативка в залата за конференции. Тя не се ли подслушва?

— Вероятно да — отговори Кругър малко развеселена. — Но това няма никакво значение! Майк Слейд не би позволил да обсъждаме неизвестни за румънците неща.

Пак този Майк Слейд.

— Какво мислите за Слейд?

— Много е добър. Всъщност той е най-добрият.

Мери реши да не дава гласност на своето мнение.

— Извиках ви да разговаряме за следното — днес на заседанието останах с впечатление, че духът на повечето хора тук е нисък. Всички се оплакват, като че ли никой не е щастлив. Ще ми се да разбера дали причината съм аз, или винаги си е било така.

Хариет Кругър й отправи бърз, изпитателен поглед и каза:

— Истината ли искате да чуете?

— Да, ако обичате.

— И едното, и другото. Американците, работещи в Румъния, са като в тенджера под налягане. Понякога нарушаваме правилата на играта и имаме големи неприятности. Страх ни е да се сприятелим с румънците, защото може да се окаже, че те са от Секуритате. Ето защо връзките ни се ограничават между самите нас. Ние обаче сме малко на брой, така че доста скоро всичко това води до еднообразие и апатия. — Тя сви рамене. — Заплатите са малки, храната е отвратителна, а климатът е лош. — Тя отново погледна Мери, питайки се какво ли си мисли. — Вината за всичко това, разбира се, не е ваша, госпожо посланик. Вашите проблеми са други. Първо, вие сте лице, назначено с политическа мисия, и на вас ви е поверено посолство, в което са изпратени дипломати от кариерата. — Тя спря. — Сигурно започвам да ставам доста остра?

— Не, не, продължавайте.

— Повечето от тях бяха против вас още преди да дойдете тук. Дипломатите от кариерата в едно посолство гледат да не разклащат лодката. Лицата, назначени с политическа цел, обичат да променят нещата. За тях вие сте аматьор, който учи професионалисти как да си вършат работата. Вторият проблем е, че сте жена. Румъния би трябвало да има за символ върху националното си знаме мъжко прасе шовинист. Американците в посолството не обичат да получават заповеди от жена, а с румънците в това отношение е още по-зле.

— Разбирам.

Хариет Кругър се усмихна:

— Но със сигурност мога да кажа, че имате чудесен рекламен агент. Досега не съм виждала толкова много снимки на човек като вас върху кориците на списанията. Как го постигате?

Мери нямаше отговор на този въпрос.

Хариет Кругър погледна часовника си.

— О! Ще закъснеете. Флориан ви чака, за да ви закара до резиденцията да се преоблечете.

— Защо да се преобличам?

— Не сте ли погледнали програмата, която оставих върху бюрото ви?

— Нямах време. Не ми казвайте, че ще трябва да ходя на приеми!

— Да, на приеми. Довечера имате три. За цялата седмица са двадесет и един всичко на всичко.

Мери се облещи.

— Но това е невъзможно. Имам толкова много…

— Тук е така. В Букурещ има седемдесет и пет посолства и всяка вечер все някое празнува нещо.

— Не мога ли да кажа „не“?

— Това ще значи, че Съединените щати казват „не“. Ще се обидят.

Мери въздъхна:

— Разбирам. Тръгвам да се преобличам.

Коктейлът бе в румънския държавен дворец в чест на някакъв високопоставен гост от Източна Германия.

Веднага, щом като Мери пристигна, към нея се приближи президентът Йонеску. Целуна й ръка и каза:

— С нетърпение очаквах да ви видя отново.

— Благодаря, ваше превъзходителство, аз също.

Стори й се, че доста бе пийнал. Спомни си какво бе прочела в досието му: Женен. Има един син — четиринайсетгодишен, очевидно бъдещ наследник, и три дъщери. Голям почитател на жените. Пие много. Със селски манталитет. Очарователен, когато му е необходимо. Щедър към приятелите си. Опасен и безмилостен към враговете си. Мери си помисли: Мъж, от когото трябва да се пазя.

Йонеску я хвана под ръка и я отведе в един усамотен ъгъл.

— Ще откриете, че ние, румънците, сме интересни. — Стисна леко ръката й. — Много сме страстни.

Искаше да разбере как ще реагира, но след като не видя никаква реакция от нейна страна, продължи:

— Наследници сме на древните даки и на техните завоеватели — римляните, дошли тук през сто и шестата година от новата ера. Векове наред сме били входът към Европа. Страната с гумени граници. Хуни, готи, авари, славяни и монголци са си трили краката върху нас, но ние не сме се заличили от света. И знаете ли защо? — Той се наведе по-близо и й лъхна силно на алкохол. — Защото народът ни винаги е имал силни ръководители. Те ми вярват и аз ги управлявам добре.

Мери се сети за неща, които бе чувала по-рано: арестите посред нощ, инсценираните съдебни дела, зверствата, безследно изчезналите.

Докато Йонеску продължаваше да говори, Мери надзърна над рамото му към хората в препълнената зала. Бяха поне двеста и Мери бе сигурна, че сред тях имаше представители на всяко посолство в Румъния. Скоро щеше да се срещне с всички. Бе хвърлила един поглед на списъка със срещите, който Хариет Кругър й бе дала, и с интерес бе установила, че едно от първите й задължения бе да направи официално посещение във всяко едно от седемдесет и петте посолства. Към всичко това трябваше да се прибавят многобройните коктейли и вечери, които запълваха шест дни от седмицата.

Кога ще ми остане време да изпълнявам задълженията си на посланик? — чудеше се Мери. И в същия момент осъзна, че всичко това бе част от тези задължения.

Някакъв мъж се приближи до президента и му прошепна нещо на ухото. Изражението на Йонеску изведнъж стана много сериозно. Той изсъска нещо на румънски, а мъжът кимна и забързано се отдалечи. Диктаторът се обърна към Мери, приел отново чаровното си изражение:

— А сега трябва да ви напусна. За мен ще бъде удоволствие да се срещнем отново в най-скоро време.

И Йонеску изчезна.

19

За да даде начален тласък на изключително натоварените дни, които я очакваха, Мери бе наредила Флориан да я взема в шест часа и тридесет минути. Докато колата се движеше към посолството, тя прочете докладите и комюникетата от другите посолства, изпратени до резиденцията през нощта.

Когато мина покрай кабинета на Майк Слейд, тя спря изненадана. Той вече беше на бюрото си и работеше. Не се бе бръснал. Дали пък не беше прекарал цялата нощ в посолството?

— Доста рано сте дошли — каза Мери.

Той вдигна очи:

— Добро утро. Искам да говоря с вас.

— Добре — тя тръгна към него.

— Не, не тука. Във вашия кабинет.

Той я последва и когато стигнаха, отиде в ъгъла и й посочи някаква машина.

— Това е унищожител на документи — каза Майк.

— Да, зная.

— Така ли? Когато сте излезли от стаята снощи, сте оставили документи върху бюрото си. Те вече са фотографирани и изпратени в Москва.

— Боже мой! Трябва да съм ги забравила. Какви документи?

— Списък на тоалетни принадлежности, тоалетна хартия и други лични женски вещи, които сте искали да си поръчате. Но не става въпрос за това. Чистачките работят за Секуритате. Румънците са изключително благодарни за всяко парченце информация, което могат да получат, и са царе на скалъпването на нещата. Първи урок: през нощта всичко трябва да бъде затворено в сейфа или да бъде унищожено.

— Какъв е вторият урок? — попита Мери хладно и сдържано.

Майк се усмихна.

— Посланикът винаги започва работния си ден с кафе с помощник — посланика на мисията. Как го пиете — с мляко или без мляко?

Нямаше никакво желание да пие кафе с арогантния нахалник.

— Аз… без мляко.

— Добре. Трябва да внимавате за фигурата си. Храната тук е доста калорична.

Той стана и тръгна към кабинета си.

— Обичам сам да го приготвям. Ще ви хареса.

Тя беше бясна. Трябва да внимавам как се отнасям с него, реши Мери. Искам да си отиде оттук колкото е възможно по-скоро.

Той се върна с две големи чаши кафе, от които се вдигаше пара, и ги остави на бюрото й.

— Какво трябва да направя, за да запиша Бет и Тим в тукашното Американско училище?

— Вече ги записах. Флориан ще ги кара сутрин и ще ги връща следобед.

Тя бе изненадана.

— Аз… благодаря ви.

— Идете да видите училището, когато имате възможност. Малко е, в него учат около стотина деца. Във всеки клас има по осем-девет ученици. Дошли са от цял свят — Канада, Израел, Нигерия и откъде ли не. Учителите са много добри.

— Ще се отбия някой ден.

Майк отпи от кафето си.

— Разбрах, че снощи доста сте си побъбрили с нашия безстрашен ръководител.

— А, с президента Йонеску ли? Да. Беше доста приятен.

— О, да, така е. Той е чудесен човек, докато не се ядоса на някого. Тогава ти отрязва главата.

Мери каза нервно:

— Не е ли редно да говорим за това в „чистата“ стая?

— Не е задължително. Тая сутрин наредих да претърсят кабинета ви, но нищо не откриха. След като тук влезе някоя от камериерките, внимавайте. Между другото, не позволявайте да ви главозамае чарът на Йонеску. Той е кучи син, гаден и в червата. Хората му го ненавиждат, но нищо не може да се направи. Тайната полиция е навсякъде. Полицията и КГБ са едно цяло. Тук всеки трети човек работи за Секуритате или КГБ. На румънците им е забранено да имат каквито и да е контакти с чужденци. Ако някой чужденец иска да отиде на вечеря у румънско семейство, трябва да се иска разрешение от държавните власти.

Мери усети тръпки по тялото си.

— Един румънец може да бъде арестуван за това, че е подписал някоя молба, че е критикувал правителството, че е писал лозунги по стените.

Мери бе чела във вестниците и списанията за репресиите в комунистическите страни, но мисълта, че живее сред всичко това, предизвикваше у нея чувство на нереалност.

— Тук се водят съдебни процеси, нали? — попита Мери.

— О, от време на време провеждат някой шоу процес, на който се допускат западни журналисти. Но повечето от арестуваните успяват да претърпят фатални злополуки, докато са задържани в полицията. В Румъния има много затвори, до които ние нямаме достъп. Намират се покрай река Делта и сред река Дунав близо до Черно море. Разговарял съм с хора, които са ги виждали. Условията там са отвратителни.

— А и няма къде да бягат — Мери разсъждаваше на глас. — На изток е Черно море, на юг — България, на запад и на север — Югославия, Унгария и Чехословакия. Те са точно в средата на страните зад желязната завеса.

— Чували ли сте за закона за пишещите машини?

— Не, не съм.

— Това е последното умотворение на Йонеску. Заповядал да бъдат регистрирани всички пишещи и фотокопирни машини в страната. А веднага след като ги регистрирали, заповядал да ги конфискуват. Сега Йонеску контролира цялата информация, която се разпространява. Още малко кафе?

— Не, благодаря.

— Йонеску изстисква народа си там, където боли най-много. Хората се страхуват да стачкуват, защото знаят, че ще ги убият. Румъния има един от най-ниските стандарти на живот в Европа. Всички магазини са празни. Ако някой види опашка пред магазин, веднага се нарежда и купува каквото са пуснали в момента.

— Струва ми се — каза Мери бавно, — че всичко това ни предоставя една чудесна възможност да им помогнем.

Майк Слейд я погледна и каза:

— Разбира се, това е чудесно.

Но гласът му прозвуча сухо и безизразно.

Когато същия следобед преглеждаше някакви току-що пристигнали съобщения от Вашингтон, Мери си мислеше за Майк Слейд. Странен човек беше наистина. Арогантен и груб, но в същото време: Вече съм записал децата в училището. Флориан ще ги кара сутрин и ще ги връща следобед. Освен това като че ли бе истински загрижен за румънския народ и неговите проблеми. Може би е по-друг, отколкото си мислех, реши Мери.

И въпреки това все още не му вярвам.

Съвсем случайно Мери научи за съвещания, които се провеждаха в посолството зад гърба й. Бе излязла от кабинета си, за да обядва с румънския министър на селското стопанство. Когато стигна в министерството, й казаха, че президентът е извикал министъра спешно. Мери реши да се върне в посолството и да организира делови обяд. Каза на секретарката си:

— Предайте на Лукас Янклоф, Дейвид Уолис и Еди Молц, че искам да ги видя.

Дороти Стоун се колебаеше:

— Те в момента имат съвещание, госпожо.

В тона й имаше нещо, което будеше съмнение.

— Съвещание? С кого?

Дороти Стоун си пое дълбоко дъх и каза:

— С другите съветници.

Мина известно време, докато Мери асимилира отговора.

— Искате да кажете, че личният състав провежда съвещание без мен?

— Да, госпожо посланик.

Това бе възмутително!

— Това струва ми се, не е за пръв път, нали?

— Не, госпожо.

— Какво друго се върши тук, за което би следвало да знам, а все още не съм информирана?

Дороти Стоун отново си пое дълбоко дъх:

— Всички изпращат съобщения без вашия подпис.

Забрави за революцията, която се надига в Румъния, помисли си Мери. Друга революция се надига тук, в самото посолство.

— Дороти, свикайте всички съветници на съвещание в три часа днес следобед. Присъствието е абсолютно задължително.

— Да, госпожо.

Мери седеше на председателското място и гледаше как другите влизаха един по един в залата за конференции. По-високопоставените членове седнаха на масата, а по-нискостоящите заеха столовете до стената.

— Добър ден на всички — каза Мери, насичайки думите. — Няма да ви отнема много време. Знам колко заети сте всички. Разбрах, че главните служители в посолството се събират на съвещание без мое знание и разрешение. Отсега нататък, който отиде на такова съвещание, да се смята за освободен от длъжност.

С крайчеца на окото си тя забеляза, че Дороти нещо си записва.

— Разбрах също, че някои от вас изпращат съобщения, без изобщо да ме информират. Според протокола на Държавния департамент всеки посланик има право да назначава и уволнява членовете на посолството по свое лично усмотрение. — Мери се обърна към Тед Томпсън, съветника по селскостопанските въпроси. — Вчера вие без мое разрешение сте изпратили телеграма до Държавния департамент. Резервирала съм ви място за самолета, който тръгва за Вашингтон утре по обяд. Отсега нататък вече не сте член на това посолство. — Тя огледа всички наоколо. — За ваша информация, ако някой от присъстващите в тая стая някога си позволи да изпрати телеграма без мое знание или пък не ми окаже подкрепа, той веднага ще си тръгне за Щатите с първия самолет. Това е всичко, дами и господа.

Всички мълчаха смаяни. После бавно започнаха да стават и да се измъкват от стаята. На лицето на Майк Слейд се четеше недоумение.

Мери и Дороти Стоун останаха сами в стаята. Мери каза:

— Как ви се стори всичко това?

Дороти се усмихна и зъбите й блеснаха:

— Доста добре, при това мина съвсем делово. Това е най-краткото и най-ефективното съвещание, на което някога съм присъствала.

— Това е добре. Сега е време да уведомя и хората в телеграфната станция по този въпрос.

Всички съобщения, идващи от Източна Европа, се изпращаха чрез код. Печатаха се на специална пишеща машина, разчитаха се от електронен екран в стаята с кодовете и после автоматично се декодираха. Кодовете се сменяха всеки ден и имаха пет обозначения: свръхсекретно, секретно, поверително, за вътрешно ползване и некласифицирана информация. Самата телеграфна станция бе една стая без прозорци, обградена отвсякъде с решетки, съоръжена с най-модерно електронно оборудване и охранявана най-строго.

Дежурният офицер Санди Палънс седеше вътре зад една решетка. Когато Мери се зададе, той стана.

— Добър ден, госпожо посланик. С какво мога да ви помогна?

— Не, този път аз ще ви помогна.

Палънс я погледна озадачено:

— Госпожо?

— Разбрах, че сте изпращали телеграми без моя подпис. Това означава, че информацията в тях е невалидна.

Той веднага започна да се защитава:

— Ама съветниците ми казаха, че…

— Отсега нататък, ако някой ви накара да изпратите телеграма, на която моят подпис липсва, веднага трябва да я предадете лично на мен. Ясна ли съм?

От гласа й го побиха тръпки. Палънс си помисли: Значи повече няма да могат да си въртят игричките зад гърба й.

— Да, госпожо. Разбрах.

— Добре.

Мери се обърна и си тръгна. Тя знаеше, че станцията се използва от ЦРУ за изпращане на съобщения по тъй наречения „черен канал“. Нямаше никакъв начин да спре това. Чудеше се колко души от посолството бяха от ЦРУ и се питаше дали Майк Слейд й бе казал цялата истина или само част от нея. Имаше чувството, че е второто.

Вечерта Мери си записа случилото се през деня и нахвърли задачите за следващия ден. Остави написаното върху нощното си шкафче. Сутринта влезе в банята да вземе душ. Когато се облече, взе листата. Бяха разбъркани. Може да си абсолютно сигурна, че в посолството и в резиденцията има шпиони.

Мери постоя замислена за момент.

На закуска тя, Бет и Тим бяха сами в трапезарията. Мери каза доста високо:

— Румънците са чудесен народ. Но имам чувството, че са доста назад от Съединените щати в някои отношения. Знаете ли, че много от апартаментите, в които живеят служителите в посолството, нямат парно отопление и вода и тоалетните им не работят?

Бет и Тим я погледнаха с учудване.

— Мисля, че трябва да научим тези хора как да оправят тия неща.

На следващата сутрин Джери Дейвис каза:

— Не зная какво сте направили, но из апартаментите ни щъкат работници и оправят всичко повредено.

Мери се усмихна.

— Трябва просто да им говорите вежливо.

В края на едно от заседанията на персонала Майк Слейд й каза:

— Трябва да уважите с посещението си доста посолства. Добре ще е да започнете от днес.

Тя се отвращаваше от тона му. А и това съвсем не беше негова работа. Началник на протокола бе Хариет Кругър, но тя днес отсъстваше.

Майк продължи:

— Важно е да правите своите посещения според приоритета на посолствата. Най-важно…

— … е съветското посолство. Знам това.

— Бих ви посъветвал да…

— Господин Слейд, ако ми е необходима вашата помощ във връзка с работата ми тук, ще ви потърся.

Майк въздъхна дълбоко:

— Добре — и се изправи. — Както желаете, госпожо посланик.

След визитата й в съветското посолство целият й ден премина в разговори с един сенатор от Ню Йорк, който се интересуваше от вътрешната информация относно дисидентите, и със съветника по селскостопанските въпроси.

Тъкмо когато се канеше да си тръгне от кабинета, й звънна Дороти Стоун:

— Търсят ви спешно по телефона, госпожо посланик. Джеймс Стикли от Вашингтон.

Мери вдигна телефона.

— Да, господин Стикли.

Гласът на Стикли прогърмя от другата страна на линията:

— Бихте ли ми обяснили, за бога, какво правите?

— Аз… не знам какво имате предвид.

— Очевидно не знаете. Държавният секретар току-що получи официален протест от посланика на Габон относно вашето поведение.

— Един момент, ако обичате — отговори Мери. — Има някаква грешка. Та аз дори не съм разговаряла с посланика на Габон.

— Точно така — отсече Стикли. — Но сте разговаряли с посланика на Съветския съюз.

— Да, така е. Тази сутрин направих официалното си посещение, което се изисква от дипломатическия протокол.

— Не знаете ли, че приоритетът на чуждите посолства се определя според датата на представяне на техните акредитивни писма?

— Да, но…

— За ваша информация в Румъния посолството на Габон е първо, това на Естония е последно, а между двете има още около седемдесет посолства. Имате ли някакви въпроси?

— Не, господине. Съжалявам, ако…

— Ако обичате, погрижете се това да не се повтаря повече.

Когато Майк Слейд научи, влезе в кабинета на Мери.

— Опитах се да ви предупредя.

— Господин Слейд…

— Такива неща се взимат много на сериозно в дипломацията. Още през 1661 година придружителите на посланика на Испания в Лондон нападнали каретата на френския посланик, убили ездача, натупали кочияша, осакатили два от конете само и само каретата на испанския посланик да може да пристигне първа. Предлагам ви да изпратите писмо за извинение.

Мери знаеше какво ще яде на вечеря. Гарга. Безпокоеше се от коментарите, които продължаваше да чува, че тя и децата се ползват с доста голяма популярност в пресата.

— Има дори една статия за вас тримата в „Правда“.

Около полунощ Мери телефонира на Стантън Роджърс. Работният му ден тъкмо трябваше да е започнал. Той веднага отговори.

— Как е моята любима посланичка?

— Благодаря, добре съм. Как си, Стан?

— Като изключим четиридесет и осем часовия ми работен ден, не мога да се оплача. Да си призная, радвам се на всяка минута от него. Ти как се оправяш? Имаш ли проблеми? Мога ли да ти помогна с нещо?

— Всъщност не бих казала проблем. Любопитна съм да разбера нещо. — Тя замълча, търсейки най-точните думи, за да я разбере той правилно. — Сигурно си видял снимката ми с децата в „Правда“ миналата седмица?

— Да, чудесна е! — възкликна Стантън Роджърс. — Най-после стигнахме и до тях.

— И другите ли посланици се радват на популярност като моята?

— Честно казано, не. Но президентът реши, че ти трябва да станеш популярна, Мери. Ти си имиджът на Америка. Президентът Елисън точно това имаше предвид, когато каза, че търси точно обратното на „ужасния американец“. Намерихме те и възнамеряваме да се фукаме с теб. Искаме целият свят да получи хубава представа за най-доброто в нашата страна.

— Аз… аз наистина съм поласкана.

— Продължавай да работиш все така добре.

Размениха си още няколко любезности и си казаха довиждане.

Значи зад всичко това стои президентът, мислеше си Мери. Затова ме направиха толкова популярна!

Отвътре затворът „Иван Стелян“ беше още по-злокобен, отколкото отвън. Коридорите бяха тесни, боядисани в тъмносиво. На долния етаж имаше безброй претъпкани със затворници килии с черни решетки, опасани малко по-нависоко от метална платформа, по която дежуреха униформени пазачи, въоръжени с картечници. От килиите се носеше отвратителна воня.

Един пазач заведе Мери до стаята за посетители в задния край на затвора.

— Тя е вътре. Имате на разположение десет минути.

— Благодаря ви.

Мери влезе и вратата се затръшна след нея.

Хана Мърфи седеше на малка олющена маса. Беше с белезници и затворнически дрехи. Еди Молц бе казал, че е красива деветнайсетгодишна студентка. Изглеждаше с десет години по-стара. Лицето й бе бледо и изтощено, а очите червени и подути. Косата й бе разчорлена.

— Здравей! — каза Мери. — Аз съм посланикът на Америка.

Хана Мърфи я погледна и се разхлипа. Мери я прегърна и започна да я успокоява.

— Недей! Всичко ще се оправи.

— Не, няма — простена момичето. — Другата седмица ще ме съдят. Ще умра, ако трябва да остана на това място пет години. Ще умра!

Мери я задържа за момент в ръцете си.

— Добре, разкажи ми какво се случи.

Хана Мърфи си пое дълбоко дъх и след малко каза:

— Запознах се с този човек — той е румънец… А аз бях самотна… Беше мил с мене и ние… ние правехме любов. Една приятелка ми даде няколко листа марихуана. Разделих си едно с него. Отново правехме любов и аз заспах. Когато се събудих на сутринта, него го нямаше, но беше пристигнала полицията. Бях гола. Те… те стояха и ме гледаха, докато се обличах, и ме доведоха в тая адска дупка. — Тя поклати глава безпомощно. — Казаха ми, че ме очакват пет години затвор.

— Ще се опитам да направя нещо.

Мери се сети за това, което Лукас Янклоф й бе казал на тръгване за затвора: „Нищо не можете да направите за нея, госпожо посланик. И преди сме опитвали. Стандартната присъда за чужденец е пет години. Ако беше румънка, можеха да й дадат и доживотна присъда“.

Мери погледна Хана Мърфи и каза:

— Ще направя всичко, което е в моите правомощия, за да ти помогна.

Мери бе прегледала официалния доклад на полицията за арестуването на Хана Мърфи. Той бе подписан от капитан Аурел Истрасе, шеф на Секуритате. Докладът бе кратък, но нямаше никакво съмнение, че момичето е виновно. Трябва да намеря друг начин, помисли си Мери. Аурел Истрасе. Името й звучеше познато. Спомни си папката с поверителните досиета, която Джеймс Стикли й показа във Вашингтон. Там имаше нещо за капитан Истрасе. Нещо за… Да, сети се.

Мери си уговори среща с капитана за следващата сутрин.

„Губите си времето — каза й Майк Слейд рязко. — Истрасе е твърд като канара. Не може да се помръдне.“

Аурел Истрасе беше нисък, смугъл мъж с набръчкано лице, лъскаво плешиво теме и потъмнели зъби. Някой му бе чупил носа и той бе заздравял накриво. Истрасе дойде в посолството за уговорената среща. Беше любопитен да види американския посланик.

— Искали сте да говорите с мен, госпожо посланик.

— Да. Благодаря, че дойдохте. Искам да обсъдим случая Хана Мърфи.

— А, да. Пласьорката на наркотици. Нашите закони са много строги за хората, които се занимават с продажба на наркотици. Те отиват в затвора.

— Чудесно — каза Мери, — радвам се да чуя това. Иска ми се нашите закони в това отношение да бъдат още по-строги.

Истрасе я гледаше учудено.

— Тогава сте на едно и също мнение с мен.

— Абсолютно. Всеки, който продава наркотици, си заслужава затвора. Но Хана Мърфи не е продавала наркотици. Тя е предложила да даде марихуана на любовника си.

— Това е същото. Ако…

— Не съвсем, капитане. Нейният любовник е бил лейтенант от вашата полиция. Той също е пушил марихуана. Наказали ли са го?

— Защо трябва да го наказват? Той просто е събирал доказателства за едно криминално престъпление.

— Вашият лейтенант има жена и три деца.

Капитан Истрасе се намръщи.

— Да. Американката го е подмамила в леглото си.

— Капитане, Хана Мърфи е деветнайсетгодишна студентка. Вашият лейтенант е на четиридесет и три. Кажете ми сега кой кого е подмамил?

— Възрастта няма нищо общо с това — каза капитанът заядливо.

— Жената на лейтенанта знае ли за авантюрата на съпруга си?

Капитан Истрасе ококори очи.

— Защо трябва да знае?

— Защото това ми изглежда като чиста клопка. Мисля, че трябва да направим този случай публично достояние. Международната преса ще се впечатли много.

— Няма да има никакъв смисъл от това — каза той.

И тя хвърли коза си:

— Защото по чиста случайност лейтенантът е ваш зет, нали?

— Съвсем не! — отговори капитанът доста троснато. — Искам просто справедливостта да възтържествува.

— И аз това искам — увери го Мери.

От досиетата тя бе разбрала, че зетят се е специализирал в сприятеляването с млади туристи — както от мъжки, така и от женски пол, — след което преспива с тях, предлага им места, където да търгуват на черно или да купуват наркотик, а после ги издава на полицията.

Мери продължи, но тонът й вече звучеше помирително:

— Не виждам никакъв смисъл дъщеря ви да научи за поведението на съпруга си. Мисля, че за всички ни ще бъде най-добре, ако вие тихомълком освободите Хана Мърфи от затвора, а аз я изпратя незабавно в Щатите. Какво ще кажете за това, капитане?

Той седеше и обмисляше ситуацията и по всичко личеше, че бе силно разгневен.

— Вие сте много интересна жена — каза той най-после.

— Благодаря ви. Вие пък сте много интересен мъж. Очаквам госпожица Мърфи днес следобед в кабинета си. Ще се погрижа да отлети от Букурещ с първия самолет.

Той сви рамене и каза:

— Ще използвам, доколкото мога, слабото си влияние.

— Вярвам, че ще го направите, капитан Истрасе. Благодаря.

На следващата сутрин благодарната Хана Мърфи летеше към дома си.

— Как го постигнахте? — попита Майк Слейд, все още невярващ на очите си.

— Послушах съвета ви. Очаровах го.

20

В деня, в който Бет и Тим трябваше да тръгнат на училище, на Мери й се обадиха в пет часа сутринта от посолството, че е пристигнала телеграма, изискваща незабавен отговор. Така започна този дълъг и изнурителен ден и когато Мери се върна в резиденцията, вече минаваше седем вечерта. Децата я чакаха.

— Е, как е училището? — попита Мери.

— Харесва ми — отговори Бет. — Знаеш ли, че там учат деца от повече от двадесет и две страни? Един симпатичен италианец ме зяпаше през целия ден. Чудесно училище!

— Имат много хубава научна лаборатория — добави Тим. — Утре ще правим дисекция на румънски жаби.

— Толкова е странно! — каза Бет. — Всички говорят английски с такъв смешен акцент.

— Запомнете следното — каза им Мери, — когато някой има акцент, това означава, че той знае един език повече от вас. Е, радвам се, че не сте имали проблеми.

— Не, никакви. Майк се погрижи за нас — каза Бет.

— Кой?

— Господин Слейд. Той ни каза да му викаме Майк.

— Какво общо има Майк Слейд с вашето ходене на училище?

— Той не ти ли каза? Взе ни с колата си и ни закара на училище. Там ни представи на учителите. Познава всички.

— Познава и доста от децата — добави Тим — и ни представи и на тях. Всички го харесват. Много е мил.

Малко повече, отколкото трябва, помисли Мери.

На другата сутрин, когато Майк влезе в кабинета на Мери, тя се обърна към него:

— Разбрах, че вчера сте закарали Бет и Тим на училище.

Той кимна:

— За младите е трудно да се приспособят в една чужда страна. Добри деца са.

Дали е имал деца? Неочаквано Мери осъзна колко малко неща знаеше за личния живот на Майк Слейд. Може би така е по-добре, си каза тя. Решил е да се погрижи да се проваля.

Но тя бе решила да успее.

В събота следобед Мери заведе децата в частния Клуб на дипломатите, където се събираха членове на дипломацията, за да си побъбрят. Когато внезапно погледна към двора, видя, че Майк Слейд пиеше с някаква жена. Жената се обърна и Мери разпозна Дороти Стоун. Бе страшно шокирана. През главата й мина мисълта, че секретарката й е съучастничка на врага. Чудеше се колко ли близки са Дороти и Майк Слейд. Трябва да внимавам и да не й се доверявам много, помисли си Мери. Нито пък на когото и да е другиго.

На една от масите седеше съвсем сама Хариет Кругър. Мери се приближи.

— Имате ли нещо против да седна при вас?

— Напротив, много ще ми е приятно. — Хариет извади пакет американски цигари. — Искате ли цигара?

— Не, благодаря, не пуша.

— Човек не може да живее в тази страна без цигари — каза Хариет.

— Не ви разбирам.

— Пакетите „Кент“, стомилиметрови, движат цялата икономика тук. В буквалния смисъл на думата, повярвайте ми. Ако искате да отидете на лекар, трябва да дадете цигари на сестрата. Ако искате месо от месаря, ако ви трябва монтьор за автомобила или пък електромонтьор да ви оправи осветлението — просто ги подкупвате с цигари. Имах една приятелка италианка, която се нуждаеше от операция. Трябваше да даде подкуп на медицинската сестра, за да я обръсне с нов бръснач преди операцията, трябваше да бута рушвети и на другите сестри, за да й сменят превръзките с нови след почистване на раната.

— Но, защо…

Хариет Кругър отговори:

— В Румъния не достигат превързочни материали и всякакви други медикаменти. Така е навсякъде в страните от съветския лагер. Миналата седмица в Източна Германия се развихри епидемия от ботулизъм. Трябваше да се снабдяват с антисерум от Запада.

— А хората няма как да се оплачат — добави Мери.

— О, съвсем не. Те си имат начини. Не сте ли чували за Була?

— Не, не съм.

— Това е митичен герой, когото румънците използват, за да облекчат напрежението си. Имат един виц, в който се разказва за това, как един ден хората чакали на опашка за месо, а опашката едва помръдвала от време на време. След пет часа чакане Була побеснял и казал: „Отивам в двореца, за да убия Йонеску!“ След два часа се върнал на опашката и приятелите му го попитали: „Какво стана, уби ли го“. Була им отговорил: „Не, и там имаше голяма опашка“.

Мери се засмя.

Хариет Кругър каза:

— Знаете ли какво най-много върви на тукашния черен пазар? Нашите видеокасетофони.

— Обичат ли да гледат американски филми?

— Не, интересуват се от рекламите. Вещи, които за нас са съществена необходимост, без които не можем — перални, прахосмукачки, коли, телевизори — не са им във възможностите. Те са просто очаровани от тях. А като пуснат филм, отиват в тоалетната.

Мери вдигна погледа си точно навреме и видя Майк Слейд и Дороти Стоун да излизат от клуба. Чудеше се къде ли отиват.

Вечерта Мери се прибра в резиденцията след дългия и тежък ден. Единственото нещо, което й се искаше да направи, бе да се изкъпе, да се преоблече и да отметне в календара още един работен ден. В посолството нямаше свободна минута и никога не й оставаше време да бъде сама със себе си. Но скоро разбра, че и в резиденцията е същото. Където й да отидеше, навсякъде срещаше някого от обслужващия персонал и тя с голяма тревога си мислеше, че я шпионират.

Една нощ се събуди към два часа и слезе в кухнята. Тъкмо когато отваряше хладилника, чу някакъв шум. Обърна се и видя Михай, иконома, по халат, и Росица, Делия и Кармен.

— Какво ще желаете, госпожо? — попита Михай.

— Нищо — отвърна Мери. — Исках просто да похапна нещо.

Главният готвач Козма влезе и каза:

— Госпожо, трябваше просто да ми кажете, че сте гладна, и аз щях да ви приготвя нещо — а в гласа му се долавяше обида.

В очите на всички се четеше укор.

— Всъщност, като си помисля, не ми се яде. Благодаря — каза Мери и забърза към стаята си.

На следващия ден разказа на децата за случилото се.

— Знаете ли — обърна се тя към Тим и Бет, — почувствах се като съпругата в „Ребека“.

— Какво е това „Ребека“? — попита Бет.

— Това е една чудесна книга, която трябва да прочетеш след време.

Мери влезе в кабинета си, където я чакаше Майк Слейд.

— Едно от момчетата е болно и няма да е зле да го видите — каза той.

Поведе я към един от малките кабинети надолу по коридора. Войникът лежеше на кушетката, пребледнял и стенещ от болка.

— Какво ви е? — попита Мери.

— Мисля, че е апандиситът ми.

— Тогава трябва веднага да го откараме в болница.

Майк се обърна и я погледна:

— Но не тука.

— Какво искате да кажете?

— Трябва да го изпратим с някой самолет или до Рим, или до Цюрих.

— Но това е глупаво — отговори Мери троснато, а после продължи шепнешком, за да не я чуе момчето. — Не виждате ли колко е зле?

— Глупаво или не, никой служител в американското посолство не е влизал в болница в страните зад желязната завеса.

— Но, защо…?

— Защото сме уязвими. Така бихме попаднали в ръцете на румънското правителство и на Секуритате. Може да ни упоят с етер или да ни дадат голяма доза скополамин и тогава ще могат да измъкнат всякаква информация от нас. Това е едно от основните правила на Държавния департамент. Ще го прехвърлим някъде другаде.

— Защо нямаме свой лекар в посолството?

— Защото ние сме посолство трета категория. Нямаме бюджет за собствен лекар. Изпращат американски лекар, за да ни прегледа на всеки три месеца. В останалото време си имаме един фелдшер за леки травми и слаби болки. — Майк отиде до едно от бюрата и взе лист хартия. — Разпишете само това и той ще излети незабавно. Ще уредя специален самолет.

— Много добре — Мери се подписа на листа. Приближи се до младия войник и му стисна ръката. — Ще се оправите, ще видите, че ще се оправите — каза му тя нежно.

Два часа по-късно войникът вече летеше за Цюрих.

Когато на другия ден Мери попита Майк Слейд как е момчето, той вдигна рамене и каза с безразличие: „Оперирали са го. Ще се оправи“.

Какъв студен човек, помисли си Мери. Чудя се дали изобщо нещо може да го развълнува.

21

Колкото и рано да пристигаше Мери в посолството, Майк Слейд винаги беше там преди нея. Тя го виждаше рядко на партитата в посолството и имаше чувството, че всяка вечер той си има свои развлечения.

Непрекъснато я изненадваше с нещо. Един следобед Мери се съгласи Флориан да заведе Бет и Тим да карат зимни кънки в парка „Флоряска“. Мери си тръгна рано, за да отиде и тя там, и когато пристигна, видя Майк Слейд с децата. Тримата се пързаляха и по всичко личеше, че се забавляват добре. Той търпеливо ги учеше да правят осморки на леда.

Трябва да предупредя децата за него, помисли си Мери. Но не й беше много ясно за какво точно да ги предупреди.

Когато на другата сутрин Мери пристигна в посолството, Майк Слейд веднага влезе в кабинета й:

— След два часа пристига делегация на Конгреса. Помислих си, че…

— Делегация ли?

— Четирима сенатори със съпругите си и своите помощници. Ще искат да се видят с вас. Ще уговоря среща с президента Йонеску и ще говоря с Хариет да се погрижи да им покаже забележителностите на града и да ги разведе по магазините.

— Благодаря.

— Ще пийнете ли от моето кафе? Искам да кажа, от това, което сам си варя.

— С удоволствие.

Тя го проследи с поглед, докато той отиваше в кабинета си през вътрешната врата. Странен човек. Груб, недодялан и в същото време беше толкова внимателен към Бет и Тим.

Когато се върна с две чашки кафе, Мери го попита:

— Имате ли деца?

Въпросът й завари Майк Слейд неподготвен.

— Имам двама сина.

— Къде?…

— Дадоха правата за отглеждането им на бившата ми съпруга — каза той и рязко смени темата. — Трябва да се погрижа да уредя срещата с Йонеску.

Кафето бе превъзходно. По-късно Мери щеше да се сети, че именно в този ден тя установи, че сутрешното кафе с Майк Слейд се бе превърнало в ритуал.

Ейнджъл я взе вечерта от Ла Бока — близо до брега, където бе застанала с другите putas28, облечена с прилепнала по нея блузка и дънки, изрязани на бедрата така, че да се подава част от стоката й. Изглеждаше на не повече от петнайсет години. Не беше красива, но това нямаше значение за Ейнджъл.

— Vamonos, querida.29 Ще се позабавляваме.

Момичето живееше наблизо в малък евтин апартамент, който се състоеше само от една стая, в която имаше легло, два стола, лампа и мивка.

— Съблечи се, estrelita30. Искам да те видя гола.

Момичето се колебаеше. У Ейнджъл имаше нещо, което я плашеше. Но днес не й вървеше, а трябваше да занесе пари на Пийп, иначе знаеше, че ще яде бой. Започна бавно да се съблича.

Ейнджъл стоеше и я наблюдаваше. Тя смъкна блузката и дънките. Отдолу нямаше нищо. Тялото й бе бледо и хилаво.

— Остани с обувките. Ела и застани на колене.

Момичето се подчини.

— Сега искам да направиш ей това.

Тя слушаше и гледаше с ужас.

— Никога не съм…

Ейнджъл я ритна в главата. Тя се строполи на земята и застена от болка. Ейнджъл я вдигна за косата и я метна на леглото. Тя започна да крещи, а Ейнджъл я зашлеви силно по лицето. Тя отново извика.

— Добре — каза Ейнджъл, — харесва ми да те слушам как крещиш.

Със силно стиснат юмрук я цапна по носа и той се счупи. Когато Ейнджъл свърши с нея тридесет минути по-късно, тя лежеше на леглото в безсъзнание. Ейнджъл се усмихна, като гледаше покритото й с рани тяло, и хвърли няколко песос на леглото.

— Gracias.31

Мери прекарваше всяка свободна минута с децата. Разгледаха много забележителности на града. Посетиха десетина музея и стари църкви, но за децата най-интересно беше пътуването до Брашов, където видяха замъка на Дракула, разположен в сърцето на Трансилвания, на около сто и петдесет километра от Букурещ.

— Графът в действителност е бил принц — обясни им Флориан по пътя дотам. — Принц Влад Терез. Бил е велик герой, който спрял нашествието на турците.

— Мислех си, че е обичал само да смуче кръв и да убива хора — каза Тим.

Флориан кимна с глава.

— Да. За съжаление след войната Влад бил обзет от жажда за власт. Станал диктатор и започнал да набива враговете си на колове. Брам Стокър написа книга по тази легенда. Глупава книга, но тя направи чудеса за туризма.

Замъкът бе огромен, построен от камък високо в планината. Всички много се измориха, докато се изкачат по стръмните каменни стълби. Влязоха в една стая с нисък таван, в която имаше пушки и други старинни предмети.

— Ето тук граф Дракула убивал жертвите си и пиел кръвта им — разказваше гидът с гробовен глас.

Стаята беше влажна и зловеща. Някаква паяжина се замота по лицето на Тим.

— От нищо не ме е страх — каза той на майка си, — но хайде да излизаме оттук.

На всеки шест седмици самолет C-130 от американските военновъздушни сили се приземяваше на малко летище в околностите на Букурещ. Самолетът докарваше храна и луксозни неща, които не можеха да се намерят в Букурещ и които членовете на американското посолство си поръчваха чрез военния комисар във Франкфурт.

Една сутрин, докато Мери и Майк Слейд си пиеха кафето, Майк каза:

— Днес пристига нашият комисарски самолет. Защо не дойдете с мен до летището?

Мери понечи да откаже. Имаше прекалено много работа, а и това й се струваше съвсем излишно. Но все пак Майк Слейд не беше човек, който обича да си губи времето. Любопитството й надделя.

— Добре.

По пътя за летището обсъждаха различни служебни въпроси, които трябваше да се решават. Разговорът вървеше сухо и вяло.

Когато пристигнаха, въоръжен сержант от охраната отвори една врата, за да мине лимузината. Десет минути по-късно видяха как се приземи въпросният C-130.

Зад оградата покрай летището се бяха събрали стотици румънци. Те гледаха с гладни очи как екипажът разтоварва самолета.

— Какво правят тези хора тук?

— Мечтаят. Гледат неща, някои от които никога не ще могат да си купят. Знаят, че получаваме качествено месо, сапун и парфюми. Винаги когато самолетът се приземява, тук има тълпа. Информацията като че ли се предава по някаква загадъчна жица под земята.

Мери огледа алчните лица зад оградата.

— Но това е невероятно!

— Този самолет за тях е символ. Той не е просто товарен самолет, той е символ на една свободна държава, която се грижи за своите граждани.

Мери се обърна и го погледна.

— Защо ме доведохте тук?

— Защото не искам президентът Йонеску да ви замае главата. Това тук е истинската Румъния.

Всяка сутрин, когато Мери идваше на работа, пред вратата на консулския отдел на посолството чакаха дълги опашки от хора. По-рано просто си мислеше, че проблемите на тези хора са нищожни и те се надяват, че консулът ще ги разреши. Но тази сутрин тя се приближи до прозореца, за да ги разгледа по-добре, и изражението на лицата им я накара да отиде в кабинета на Майк.

— Какви са всички тези хора на опашката отвън?

Майк се приближи с нея до прозореца.

— Повечето от тях са румънски евреи. Чакат, за да подадат молби за визи.

— Но нали в Букурещ има посолство на Израел? Защо не отидат там?

— Поради две причини — започна да й обяснява Майк. — Първо, те смятат, че правителството на Съединените щати има по-големи възможности, отколкото израелското, да им помогне да отидат в Израел. И второ, мислят си, че ако дойдат при нас, възможностите на румънските служби за сигурност да разберат истинските им намерения са ограничени. Разбира се, грешат. — И той посочи навън. — В онзи блок точно срещу посолството има няколко апартамента, пълни с техни агенти и всякаква фотографска техника, с която снимат всеки, който влиза и излиза от посолството.

— Но това е ужасно!

— Това е тяхната игра. Когато някое еврейско семейство поиска виза за емиграция, всички загубват разрешителното си за работа и ги изхвърлят от апартаментите им. Инструктират съседите да не им оказват никаква помощ. След това хората трябва да чакат три-четири години, преди правителството да им отговори дали ще получат документи за излизане, но отговорът обикновено е „не“.

— Не можем ли да направим нещо за тях?

— Непрекъснато правим опити, но на Йонеску му харесва да си играе на „котка и мишка“ с евреите. Малцина са тези, на които разрешават да напуснат страната.

Мери отново погледна лицата на хората отвън — по тях се четеше дълбока безнадеждност.

— Трябва да има някакъв начин — каза тя.

— Не се разстройвайте — посъветва я Майк.

Разликата в часовото време между двете страни се оказа много изтощителна за Мери. Когато във Вашингтон беше ден, в Букурещ беше полунощ и сънят на Мери постоянно бе прекъсван от пристигащи телеграми и телефонни обаждания в три или четири часа през нощта. Всеки път, когато пристигнеше някоя нощна телеграма, дежурният в посолството се обаждаше на дежурния в резиденцията, а той на свой ред изпращаше някой подчинен, за да събуди Мери. След като се разсънеше, тя не можеше вече да заспи до сутринта.

Тук е доста вълнуващо, Едуард. Аз все още си мисля, че наистина мога да променя нещо. Както и да е, поне се опитвам. Не бих понесла да се проваля. Всички разчитат на мене. Как ми се иска сега да си до мен и да ми кажеш: „Можеш да го направиш, мое голямо момиче“. Толкова много ми липсваш. Чуваш ли ме, Едуард? Дали не си някъде наоколо, без да мога да те виждам? Понякога това, че не знам отговора на този въпрос, ме подлудява.

Пиеха сутрешното си кафе.

— Има един проблем — започна Майк Слейд.

— Какъв?

— Делегация от десетина румънски църковни служители иска да се срещне с вас. Някаква църква от Юта ги е поканила на гости. Румънското правителство обаче не желае да им издаде изходни визи.

— Защо?

— Малко са румънците, които успяват да получат разрешение да напуснат страната. Има един виц, в който се разказва за деня, когато Йонеску дошъл на власт. Той отишъл в източното крило на двореца и видял изгрева на слънцето. „Добро утро, другарю Слънце“, — казал Йонеску. „Добро утро — отговорило Слънцето, — всички сме много радостни, че вие станахте новият държавен глава на Румъния.“ Същата вечер Йонеску отишъл в западното крило на двореца, за да види залеза на слънцето. „Добър вечер, другарю Слънце“ — казал той. Слънцето не отговорило. „Сутринта бе толкова любезно с мен, а защо сега изобщо не искаш да ми отговаряш?“ „Сега съм на Запад — казало Слънцето, — така че върви по дяволите!“

Йонеску се страхува да не би, след като напуснат страната, тези църковни представители да кажат на правителството да върви по дяволите.

— Ще разговарям с външния министър и ще се опитам да направя нещо.

Майк се изправи.

— Обичате ли народни танци? — попита той.

— Защо?

— Довечера има премиера на една румънска танцова трупа. Казват, че са много добри. Искате ли да ги видите?

Мери се стъписа от изненада. Последното нещо, което очакваше от Майк, бе покана да излязат някъде заедно. А сега, за още по-голямо свое учудване, тя отговори:

— Да.

— Добре. — Майк й подаде малък плик. — Вътре има три билета. Можете да заведете Бет и Тим. Това е реверанс от румънското правителство. Изпращат ни билети за почти всички свои премиери.

Мери стоеше с почервеняло от яд лице и се чувстваше като пълна глупачка.

— Благодаря — каза тя рязко и сдържано.

— Ще изпратя Флориан да ви вземе в осем часа.

На Бет и на Тим не им се ходеше на премиерата. Бет бе поканила един свой съученик на вечеря.

— Италианският ми приятел, нали ти казах за него? — каза Бет.

— Да си призная, никога не съм си падал по народните танци — добави Тим.

Мери се засмя.

— Добре, добре. Този път ще ви пусна на свобода.

Тя се питаше дали и децата бяха така самотни като нея. Чудеше се кого би могла да покани за компания. През главата й преминаха полковник Маккини, Джери Дейвис, Хариет Кругър. С никого не й се искаше да отиде. Ще отида сама, реши тя.

Флориан вече чакаше, когато тя излезе.

— Добър вечер, госпожо посланик — той се поклони и й отвори вратата.

— Тази вечер изглеждаш много весел, Флориан.

Той се засмя:

— Винаги съм весел, госпожо. — Той затвори вратата и седна зад волана. — Ние, румънците, си имаме една поговорка: „Целуни ръката, която не можеш да захапеш“.

Мери реши да се възползва от възможността.

— Щастлив ли си тук, Флориан?

Той я погледна въпросително в огледалото.

— Отговорът на официалната линия на партията ли искате да чуете, госпожо посланик, или истинския отговор?

— Истината, ако обичаш.

— Биха могли да ме застрелят за това, което ще кажа, но нито един румънец не е щастлив тук. Само чужденците. Вие сте свободни да идвате и да си отивате, когато си поискате. А ние сме затворници. Тук всичко не достига. — Тъкмо минаваха покрай една дълга опашка пред някаква месарница. — Вижте онези хора. Ще чакат три-четири часа на опашка, за да си купят една-две агнешки пържоли, а половината ще си тръгнат разочаровани, защото месото няма да стигне за тях. Така е и за всичко останало. А знаете ли колко резиденции има Йонеску? Дванайсет! Возил съм много румънски висшестоящи дотам. Всяка една от тях е като палат. А в същото време в един малък апартамент са принудени да живеят по три-четири семейства, и то без парно. — Флориан изведнъж спря да говори, сякаш го хвана страх, че е казал прекалено много. — Няма да ме издадете, нали? Моля ви!

— Разбира се, че няма.

— Благодаря ви. Много ще ми бъде тъжно, ако съпругата ми остане вдовица. Тя е доста млада. Освен това е еврейка. Тук съществува и тъй нареченият антисемитски проблем.

Мери знаеше вече за него.

— Имаме един виц за магазин, на който обещали да докарат пресни яйца. В пет часа сутринта пред него вече имало дълга опашка от хора, а навън бил страшен студ. В осем часа яйцата все още ги нямало, а опашката била станала още по-дълга. Собственикът казал: „Няма да стигнат за всички. Евреите да си ходят“. Станало два часът следобед, а яйцата все ги нямало, само дето опашката вече била километрична. Тогава собственикът казал: „Тези, които не са членове на партията, да си ходят“. В полунощ опашката все още чакала на студа, а яйцата все не идвали. Собственикът най-после затворил магазина и казал: „Нищо не се е променило. Евреите винаги са получавали най-хубавото от всичко“.

Мери не знаеше да се смее ли, или да плаче. Но аз ще направя нещо за тези хора, обеща тя пред себе си.

Фолклорният театър се намираше на „Рапсодия Романа“ — оживена улица, осеяна с множество малки сергии за цветя, пластмасови чехли, блузи и химикалки. Залата беше малка, с богата орнаментална украса, спомен от по-щастливи дни. Самото представление бе скучно, костюмите — ярки до безвкусица, а танцьорите бяха доста схванати и тромави. Програмата й се стори безкрайно дълга и когато най-после свърши, Мери с облекчение излезе навън в свежата вечер. Флориан я чакаше до лимузината пред театъра.

— За съжаление ще се забавим, госпожо посланик. Спука се гума. А някой е откраднал резервната. Изпратих да докарат друга. Ще пристигне до един час. Искате ли да изчакате в колата?

Мери вдигна поглед към пълната луна, светеща на небето. Вечерта беше свежа и ясна. Сети се, че откакто бе пристигнала, не се бе разхождала по улиците на Букурещ. И внезапно реши:

— Ще се прибера пеша.

— Да, вечерта е чудесна за разходка.

Мери се обърна и закрачи надолу по улицата към централния площад. Букурещ беше очарователен, екзотичен град. По ъглите на улиците имаше странни надписи: Tufen… Gospodina… Chimice…

Тя вървеше бавно по булевард „Мосилор“, а после свърна към „Росети“, където се движеха жълтокафеникави тролеи, претъпкани с хора. Дори в тези късни часове повечето магазини все още работеха и пред всички имаше опашки. В кафенетата сервираха gogoase — вкусни румънски понички. Тротоарите бяха задръстени от закъснели купувачи, които носеха своите пазарски мрежи. Стори й се, че хората бяха зловещо тихи. Като че ли всички бяха вперили очи в нея, особено жените, които със завист оглеждаха дрехите й. Тя ускори ход.

Когато стигна до ъгъла на Каля Виктория, Мери спря, чудейки се накъде да тръгне.

Обърна се към един от минувачите:

— Извинете, бихте ли ми казали как да стигна до…

Той я стрелна с очи, в които се четеше страх, и бързо отмина.

Забранено им е да говорят с чужденци, сети се Мери.

Как да се върне? Опита се да си спомни пътя, по който бяха минали с Флориан на идване. Струваше й се, че резиденцията трябва да е някъде на изток. Тръгна натам и скоро се озова на малка странична уличка, при това доста тъмна. В далечината се виждаше широк, ярко осветен булевард. Може би там ще има таксита, помисли Мери с облекчение.

Зад себе си чу тежки стъпки и неволно се обърна. Някакъв едър мъж с шлифер се приближаваше бързо към нея. Мери ускори хода си.

— Извинете — извика мъжът на английски със силен румънски акцент, — изгубихте ли се?

Тя почувства дълбоко облекчение. Навярно е полицай. Може би я бе последвал, за да е сигурен, че няма да й се случи нищо лошо.

— Да — отвърна Мери с благодарност — искам да се върна в…

Внезапно зад гърба й се чу силен рев на мотор от кола, която се приближаваше към нея с бясна скорост. Изведнъж спирачките изсвириха и колата спря. Пешеходецът с шлифера я сграбчи. Лъхна я на спарена пот и дебелите му пръсти стиснаха до болка китките й. Той я заблъска към отворената врата на автомобила. Мери се мъчеше да се отскубне.

— Влизай вътре! — избоботи дрезгаво мъжът.

— Не! — започна да крещи тя. — Помощ! Помогнете ми.

От другата страна на улицата някой извика и една фигура се затича към тях. Мъжът спря, чудейки се какво да направи.

— Пуснете я! — изкрещя непознатият.

Той сграбчи мъжа с шлифера и го откъсна от Мери. Тя разбра, че е свободна. Мъжът зад волана изскочи от колата и се притече на помощ на своя съучастник.

В далечината се чу рев на приближаваща се сирена. Мъжът с шлифера извика нещо на приятеля си, двамата се метнаха в автомобила и потеглиха светкавично.

Синьо-бяла кола с надпис „Милиция“ отстрани и със син буркан на купето спря пред Мери. От нея излязоха двама мъже в униформа.

— Добре ли сте? — запита на румънски единият, а после продължи на развален английски: — Какво стана?

— Двама… те… те се о-опитаха да ме набутат в колата. Ако… ако не беше този господин… — тя се обърна. Непознатият бе изчезнал.

22

През цялата нощ бе неспокойна. Сънуваше, че се бори с мъжете, за да избяга от тях, будеше се, изпаднала в паника, пак заспиваше и отново се събуждаше. Сцената се появяваше пред очите й отново и отново: неочакваните стъпки зад гърба й; колата, която спира до нея; мъжът, който се опитва да я набута вътре. Дали знаеха коя е тя? Или просто се опитваха да ограбят една случайна туристка, облечена във вносни дрехи?

Когато Мери пристигна в кабинета си, Майк Слейд я чакаше. Донесе две чаши кафе и седна срещу бюрото й.

— Как беше представлението? — попита той.

— Добре.

Това, което се бе случило след това, не беше негова работа.

— Много ли ви удариха?

Тя го погледна изненадана.

— Какво?

Той продължи търпеливо:

— Много ли ви удариха, когато се опитваха да ви отвлекат?

— Аз… как разбрахте за това?

Гласът му прозвуча иронично:

— Госпожо посланик, Румъния е една голяма, известна тайна. Не можете дори да се изкъпете, без някой да разбере. Не е било много умно да тръгнете сама на разходка.

— Сега го осъзнавам — отвърна Мери студено. — Повече няма да се повтори.

— Добре — тонът му бе рязък. — Мъжът успя ли да ви вземе нещо?

— Не.

Той се намръщи.

— Не виждам никакъв смисъл. Ако са искали палтото или чантата ви, можеха да ви ги вземат на улицата. След като са се опитали да ви вкарат в колата, значи е било опит за отвличане.

— Кой би искал да ме отвлече?

— Малко вероятно е да са хората на Йонеску. Сега той гледа да не разклаща кораба. Сигурно е някоя дисидентска групировка.

— Или навярно мошеници, които са искали да получат откуп за мен?

— В тази страна не отвличат за откуп. Ако хванат някого за такова нещо, дори няма да го изправят пред съда. Направо ще го разстрелят. — Той отпи от кафето си.

— Мога ли да ви дам един съвет?

— Слушам ви.

— Идете си.

— Моля?

Майк Слейд остави чашата си на бюрото.

— Ще трябва само да изпратите молба за оставка, да съберете багажа си, да вземете децата и да се върнете в Канзас, където ще бъдете в безопасност.

Тя усети как кръвта нахлу в лицето й.

— Господин Слейд, сгреших. Това не е нито първата ми грешка, нито пък ще бъде последната. Но аз съм назначена на този пост от президента на Съединените щати и докато той не ме уволни, не желая вие или който и да е друг да ми казва да си отида у дома. — Тя се опитваше да говори спокойно. — Очаквам хората в това посолство да работят с мене, а не против мене. Ако това не е по силите ви, защо вие не си отидете у дома? — Тя трепереше от яд.

Майк Слейд се изправи.

— Ще се погрижа да ви донесат сутрешните доклади, госпожо посланик.

Цяла сутрин единствената тема на разговор в посолството бе опитът за нейното отвличане. Как са разбрали всички?, чудеше се Мери. И как е разбрал Майк Слейд? Искаше й се да открие името на своя спасител, за да му благодари. От мимолетната среща с него бе останала с впечатление, че той е симпатичен мъж, вероятно на около четиридесет години, с рано посивяла коса. Имаше чужд акцент, може би френски. Ако беше турист, навярно вече бе напуснал страната.

В главата й се въртеше една натрапчива мисъл и тя не можеше да се освободи от нея. Единственият човек, за когото знаеше, че иска да се отърве от нея, бе Майк Слейд. Дали не е организирал нападението той, за да я уплаши и накара да си тръгне? Беше й дал билетите за представлението. Знаеше точно къде щеше да бъде.

Не можеше да избие от ума си тази мисъл.

Мери се чудеше да каже ли на децата за опита да я отвлекат. Накрая реши да не го прави. Не искаше да ги плаши. Просто трябваше да се погрижи те никога да не остават сами.

Тази вечер Мери трябваше да отиде във френското посолство на коктейл в чест на гостуваща френска пианистка. Бе много уморена и изнервена и готова да направи всичко, за да не отиде, но съзнаваше, че дипломатическата учтивост го изисква.

Изкъпа се и си облече вечерна рокля, но когато си взе обувките, видя, че единият ток се бе счупил. Позвъни на Кармен.

— Да, госпожо посланик?

— Кармен, моля те, занеси тази обувка на обущар, ако обичаш.

— Разбира се, госпожо. Само това ли е?

— Да, благодаря.

Когато Мери пристигна във френското посолство, там вече имаше много гости. На входа я посрещна френският помощник — посланик, когото Мери познаваше от предишно посещение в посолството. Той хвана ръката й и я целуна.

— Добър вечер, госпожо посланик. Толкова мило от ваша страна, че дойдохте.

— Беше много мило от ваша страна, че ме поканихте — отговори Мери.

И двамата се усмихнаха един другиму при размяната на тези нищо незначещи фрази.

— Позволете ми да ви заведа при посланика.

Той я придружи през залата, препълнена с познати лица, които срещаше вече седмици наред. Мери поздрави френския посланик и те размениха обичайните любезности.

— Мадам Дофин ще ви хареса. Тя е изключителна пианистка.

— С нетърпение очаквам да я чуя — излъга Мери.

Един сервитьор мина покрай тях с поднос чаши с шампанско. Мери вече се бе научила как да пие на приеми сред дипломатическите среди. Тя се обърна да поздрави посланика на Австралия и в същото време забеляза непознатия, който я бе отървал от похитителите й.

Той стоеше в ъгъла и разговаряше с италианския посланик и неговия пълномощник.

— Моля да ме извините — каза Мери и тръгна към непознатия.

В това време го чу да казва:

— Разбира се, че ми липсва Париж, но се надявам, че следващата година… — Той внезапно спря, забелязвайки, че Мери се приближава към него.

— А, дамата в беда!

— Познавате ли се? — учуди се посланикът на Италия.

— Не сме се запознавали официално — отговори Мери.

— Госпожо посланик, да ви представя доктор Луи Дефорж.

Изражението върху лицето на французина се промени.

— Госпожо посланик? Извинете ме, не знаех. — Гласът му прозвуча съвсем объркано. — Трябваше да ви позная, разбира се.

— Вие свършихте по-добра работа — усмихна се Мери, — спасихте ме.

Италианецът погледна към лекаря и каза:

— А-а! Значи вие сте били този. — Той се обърна към Мери. — Чух за премеждието, което сте изживели.

— То щеше да има лош край, ако не се бе появил доктор Дефорж. Благодаря ви.

Луи Дефорж се усмихна:

— Радвам се, че съм бил там, където трябва и когато трябва.

Посланикът и неговият пълномощник забелязаха, че представител на британското посолство влезе в залата. Посланикът каза:

— Молим за извинение, но трябва да се срещнем с един човек.

Двамата бързо се отдалечиха. Мери остана сама с лекаря.

— Защо избягахте, когато дойде полицията?

Той я погледна и задържа за момент погледа си върху нея.

— Не е много разумно човек да си има работа с румънската полиция. Имат си начини да арестуват и свидетели, а след това водят разпитите така, че да получат информацията, която им трябва. Аз съм лекар към френското посолство и нямам дипломатически имунитет. Въпреки това знам доста за това, което се върши в нашето посолство, а тази информация може да бъде ценна за румънците. — Той се усмихна. — Така че, моля за извинение, ако ви се е сторило, че съм ви изоставил.

В думите му имаше прямота, която силно я привлече. По нещо, Мери не можеше да определи по какво точно, той й напомняше малко на Едуард. Може би защото Луи Дефорж бе също лекар като мъжа й. Но не, не беше само това. Той беше откровен като Едуард и имаше почти същата усмивка.

— Бихте ли ме извинили — каза доктор Дефорж, — но трябва да се срещна с някои хора. Това е целта на подобни приеми. Нали знаете?

— Харесвате ли приемите?

Той й намигна:

— Отвращавам се от тях.

— А жена ви харесва ли ги?

Той понечи да каже нещо, а после се поколеба.

— Да… харесваше ги. Много.

— Тя тук ли е тази вечер?

— Тя, както и нашите две деца, са мъртви.

Мери пребледня.

— О, Господи! Толкова съжалявам. Как…

Лицето му се скова.

— Аз съм виновен. Живеехме в Алжир. Действах под прикритие, борех се срещу терористите. — Думите му ставаха все по-бавни и насечени. — Разбраха кой съм и взривиха къщата. Не си бях у дома.

— Толкова съжалявам — повтори Мери отново. Думите й бяха съвсем излишни, защото не носеха никаква надежда.

— Благодаря. Казват, че времето лекува всичко. Вече не вярвам, че е така. — В гласа му се чувстваше дълбока болка.

Мери си помисли за Едуард и за това, че той все още много й липсва. А този човек бе живял със своята болка още по-дълго.

Той я погледна и каза:

— Извинете ме, госпожо посланик.

После се отдалечи и отиде да поздрави някакви гости, които току-що пристигаха.

Нещо в него ми напомня за теб, Едуард. Ще ти хареса. Много смел мъж е. Той изживява голяма скръб и мисля, че точно това ме привлича. Аз също живея с голяма мъка, скъпи. Ще успея ли някога да превъзмогна тъгата си по теб? Толкова съм самотна тук. Няма с кого да си поговоря. Страшно ми се иска да успея. Майк Слейд се опитва да ме убеди да се прибера у дома. Няма да го направя. Но, боже мой, колко много имам нужда от теб! Лека нощ, мили мой.

На другата сутрин Мери позвъни на Стантън Роджърс. Беше чудесно да чуе гласа му. Това е като спасително въже към къщи, помисли си тя.

— Получавам отлични доклади за тебе — каза Стантън Роджърс. — Историята с Хана Мърфи е във всички заглавия тук. Ти свърши изключително добра работа.

— Благодаря, Стан.

— Мери, разкажи ми за опита да те отвлекат.

— Разговарях с президента и с началника на Секуритате. И двамата нямат никакви предположения.

— Майк Слейд не те ли предупреди да не излизаш сама?

Майк Слейд…

— Да, Стан, той ме предупреди.

Да му кажа ли, че Майк Слейд ми каза да си вървя у дома? Не, реши тя. Ще се оправя с господин Слейд по свой собствен начин.

— Запомни — аз съм винаги на твое разположение, по всяко време.

— Знам — каза Мери и в гласа й прозвуча благодарност. — Не мога да ти кажа колко много означава това за мен.

Разговорът по телефона я накара да се почувства по-добре.

— Възникна нов проблем. От посолството изтича информация.

Мери и Майк Слейд пиеха кафето си преди всекидневната сутрешна оперативка на персонала.

— Много ли е сериозен?

— Много. Дейвид Виктор — съветникът по търговските въпроси, е имал среща с румънския министър на търговията.

— Зная това. Обсъждахме го миналата седмица.

— Точно така — каза Майк. — И когато Дейвид отишъл на втората среща, те вече имали точен отговор на всяко наше възражение. Знаели са съвсем точно докъде се простират възможностите ни.

— Има ли вероятност сами да са ги пресметнали?

— Да, има. Само че ние обсъждахме и някои нови предложения, а те и на тях са имали вече готови отговори.

Мери се замисли за момент.

— Мислите ли, че е някой от румънския персонал?

— Не просто някой. Последното заседание на изпълнителния комитет се проведе в „чистата“ стая. Нашите експерти по електронна техника проследиха възможностите за изтичане на информация дотам.

Мери го погледна учудено. Само осем човека се допускаха на заседанията в „чистата“ стая, всеки от които беше член на изпълнителния комитет на посолството.

— Който и да е, той носи със себе си електронно оборудване, най-вероятно касетофон. Предлагам ви тази сутрин да свикате заседание в „чистата“ стая и да съберете същите хора. Инструментите ни ще могат да проследят и да установят кой е виновникът.

В „чистата“ стая имаше осем човека. Еди Молц — съветник по политическите въпроси и агент на ЦРУ, Патриша Хатфийлд — съветник по икономическите въпроси, Джери Дейвис — отговарящ за връзките с обществеността, Дейвид Виктор — съветник по търговските въпроси, Лукас Янклоф — съветник по административните въпроси, и полковник Маккини. От едната страна на масата седеше Мери, а от другата — Майк Слейд.

Мери се обърна към Дейвид Виктор:

— Как вървят вашите преговори с румънския министър на търговията?

Той поклати глава:

— Да си призная, не така, както се надявах. Те сякаш знаят всичко, което искам да кажа, още преди да съм го изрекъл. Отивам там с нови предложения, а вече са подготвили своите аргументи против тях. Като че ли четат мислите ми.

— Може наистина да ги четат — обади се Майк Слейд.

— Какво искате да кажете?

— Те четат мислите на някого от тук присъстващите. — Той вдигна слушалката на един червен телефон на масата. — Изпратете човека тук.

Миг по-късно голямата врата се отвори и през нея влезе някакъв цивилен, който носеше черна кутия с индикатор върху нея.

— Един момент. Никой няма право да… — започна Еди Молц.

— Всичко е наред — каза Мери. — Имаме проблем и този човек ще го разреши. — Тя се обърна към новодошлия: — Моля, започнете, ако обичате.

— Добре. Ще ви помоля да останете по местата си.

Всички го наблюдаваха, докато той се приближи към Майк Слейд и постави кутията близо до него. Стрелката на таблото не помръдна от нулата. Мъжът отиде до Патриша Хатфийлд. Стрелката отново остана неподвижна. Еди Молц бе следващият, после Джери Дейвис и Лукас Янклоф. Стрелката стоеше като закована. Мъжът отиде до Дейвид Виктор и най-накрая до полковник Маккини, но стрелката пак не трепна. Непроверена остана единствено Мери. Когато той се приближи до нея, стрелката заигра.

Майк Слейд каза:

— Какво, по дяволите…

Той стана и отиде до Мери.

— Сигурен ли сте? — попита той цивилния.

Стрелката се клатеше бързо и рязко.

— Попитайте апарата — каза мъжът.

Мери се изправи смутена.

— Имате ли нещо против да закрием заседанието? — попита Майк.

Мери се обърна към останалите:

— Засега това е всичко, благодаря ви.

Майк Слейд каза на техника:

— Вие останете.

Когато другите излязоха, Майк го попита:

— Можете ли да установите къде точно е подслушвателят?

— Разбира се, че мога.

Мъжът бавно започна да движи черната кутия надолу, на няколко сантиметра от тялото на Мери. Когато я приближи до краката й, стрелката започна да мърда още по-бързо. Цивилният се изправи.

— В обувките ви е.

Мери се бе вторачила в него и не можеше да повярва на ушите си.

— Имате някаква грешка. Купих тези обувки във Вашингтон.

Майк й каза:

— Ако обичате, събуйте ги.

— Аз…

Всичко това бе нелепо. Апаратът трябва да се беше побъркал. Или пък някой се опитваше да й погоди номер. Навярно това бе начинът за Майк Слейд да се отърве от нея. Той щеше да съобщи във Вашингтон, че са я хванали да шпионира и да дава информация на врага. Е, нямаше да му се удаде. Тя събу обувките си, вдигна ги от земята и ги тикна в ръцете на Майк.

— Ето ги — каза тя троснато.

Той ги обърна и започна да ги разглежда.

— Това ново токче ли е?

— Не, това е… — и тогава се сети: Кармен, моля те, занеси тази обувка на обущар, ако обичаш.

Майк счупи токчето на обувката. Вътре имаше миниатюрно касетофонче.

— Открихме шпионина — каза Майк сухо. После я погледна. — Къде са ви слагали това токче?

— Аз… не знам. Помолих една от камериерките да се погрижи да го поправят.

— Чудесно! — каза той саркастично. — В бъдеще, госпожо посланик, ще се радваме много, ако за такива неща се обръщате към вашата секретарка.

Пристигна телекс за Мери.

Майк прочете телекса.

— Добра новина. Негулеско ще подскочи от радост.

Мери бе разбрала, че финансовият министър на Румъния, Негулеско, нямаше стабилна почва под краката си. Това щеше да направи от него и Йонеску герои.

— Ще го обявят чак утре — каза Мери. Тя се замисли дълбоко. — Искам да ми уговорите среща за днес преди обяд с Негулеско.

— Желаете ли да ви придружа?

— Не. Ще отида сама.

Два часа по-късно Мери седеше в кабинета на румънския министър на финансите. Той сияеше от радост.

— Носите ни добри новини, нали?

— За жалост не — отвърна Мери със съжаление. Тя видя как усмивката му се изпари от лицето.

— Как? Разбрах, че заемът е вече — как му казвате — „в чантата“?

Мери въздъхна.

— И аз така мислех, господин министър.

— Какво се е случило? Какво не е в ред? — Неочаквано лицето му помръкна.

Мери сви рамене:

— Не зная.

— Обещах на нашия президент… — Той спря, защото неочаквано осъзна пълния смисъл на новината. Той погледна Мери и каза с дрезгав глас:

— Това няма да се хареса на президента Йонеску. Съвсем нищо ли не можете да направите?

Мери отговори очевидно напълно откровено:

— Аз съм също толкова разочарована, колкото и вие, господин министър. Всичко вървеше добре, докато някакъв сенатор не научил, че били отказани визи на една група от представители на румънската църква, които искали да посетят щата Юта. Сенаторът е мормон и това много го разочаровало.

— Група църковни представители? — гласът на Негулеско се бе повишил с една октава. — Искате да кажете, че в Сената са гласували против това само защото някаква…

— Така си го обяснявам.

— Но, госпожо посланик, Румъния е страна, която подкрепя църквите. Тук те се ползват с голяма свобода! Ние обичаме църквите — бръщолевеше Негулеско, съвсем увлечен. После се премести на стола до Мери. — Госпожо посланик, ако успея да уредя посещението на тази група във вашата страна, смятате ли, че Комитетът по финансовите въпроси към Сената ще гласува заема?

Мери го погледна право в очите и каза:

— Министър Негулеско, гарантирам ви го. Но искам да получа отговор до днес следобед.

Мери седеше на бюрото си в очакване на телефонно обаждане. В два часа и тридесет минути позвъни Негулеско.

— Госпожо посланик, имам чудесна новина! Църковните служители могат да напуснат страната, когато пожелаят. А сега е ваш ред. Имате ли някакви добри новини за мен?

Мери изчака един час, а после му телефонира:

— Току-що получих телекс от нашия Държавен департамент. Заемът ви е отпуснат.

23

Мери не преставаше да мисли за доктор Луи Дефорж. Той бе спасил живота й, а после бе изчезнал. Тя се радваше, че го бе открила. Отиде в американския магазин, купи красива сребърна купа за лекаря и я изпрати във френското посолство. Това бе незначителен жест на благодарност за това, което той бе направил за нея.

Същия следобед Дороти Стоун й предаде:

— Някакъв доктор Дефорж е на телефона и иска да го свържа. Ще разговаряте ли с него?

Мери се усмихна.

— Да, свържете ме. — Тя вдигна слушалката: — Добър ден.

— Добър ден, госпожо посланик. — Френският акцент придаваше особен чар на речта му. — Обаждам се да ви благодаря за красивия подарък, въпреки че нямаше нужда да го правите. За мен бе удоволствие да ви помогна.

— Това беше нещо повече от обикновена помощ — каза Мери. — Иска ми се да мога по някакъв начин да ви се отплатя.

Последва кратка пауза.

— Бихте ли… — той спря.

— Да, кажете? — насърчи го Мери.

— Не, не, нищо. — Гласът му прозвуча неочаквано свенливо.

— Кажете, моля ви.

— Ами добре. — Той се засмя малко притеснено. — Чудех се дали не бихте приели поканата ми да вечеряте с мен някоя вечер, но знам, че сигурно сте много заета и…

— С удоволствие — прекъсна го Мери бързо.

— Наистина ли?

Тя усети удовлетворение в гласа му.

— Наистина.

— Знаете ли къде се намира ресторант „Тару“?

Мери бе ходила там вече два пъти.

— Не, не знам.

— А, чудесно. Ще се радвам да ви го покажа. Дали ще бъдете свободна в събота вечер?

— В шест часа трябва да отида на един коктейл, а след това съм свободна.

— Чудесно. Знам, че имате две деца. Бихте ли довели и тях?

— Благодаря ви, но те са заети в събота вечер.

Тя се учуди сама на себе си защо излъга.

Коктейлът беше в швейцарското посолство — очевидно коктейл номер едно, защото на него присъстваше президентът Александрос Йонеску.

Когато забеляза Мери, той се приближи до нея.

— Добър вечер, госпожо посланик. — Взе ръката й и я задържа повечко от необходимото. — Искам да изразя задоволството си пред вас от това, че вашата държава се съгласи да ни отпусне заема, който поискахме.

— Ние пък сме много доволни, че разрешихте на църковните представители да посетят Съединените щати, ваше превъзходителство.

Той махна небрежно с ръка:

— Румънците не са затворници. Всеки е свободен да излиза навън и да се връща, когато пожелае. Моята страна е символ на социална справедливост и демократическа свобода.

Мери си спомни и дългите опашки от хора, които чакаха да си купят нещо за ядене, и тълпата на летището, и еврейските бежанци, които отчаяно искаха да напуснат тая страна.

— Цялата власт в Румъния принадлежи на народа.

В Румъния има затвори, до които изобщо не ни допускат да припарим.

Мери каза:

— Моето уважение, господин президент, но в Румъния има стотици, навярно хиляди евреи, които се опитват да отидат зад граница. Вашето правителство няма да им даде визи, нали?

Той се намръщи.

— Това са дисиденти. Размирници. Ние правим добро на целия свят, като ги държим тук под око.

— Господин президент…

— Нашата политика по отношение на евреите е по-благосклонна, отколкото на която и да е друга страна зад желязната завеса. През 1967 година по време на арабско-израелската война Съветският съюз и всички останали страни от източния блок, с изключение на Румъния скъсаха дипломатическите си отношения с Израел.

— Запозната съм с това, господин президент, но все още има…

— Опитахте ли хайвера? Съвсем пресен е.

Доктор Дефорж предложи да я вземе с колата си, но Мери се бе разбрала с Флориан да я закара до ресторант „Тару“. Предварително телефонира на Дефорж, за да го предупреди, че ще закъснее малко. Трябваше да се върне в посолството, за да докладва за разговора си с президента Йонеску.

Дежурен бе Гъни. Той я поздрави и й отключи. Мери влезе в кабинета си и светна лампата. И изведнъж застина на прага.

С червен спрей някой бе написал на стената: „ВЪРВИ СИ У ДОМА, ИЛИ ЩЕ УМРЕШ“. Отстъпи назад и пребледняла се втурна надолу към приемната. Гъни я посрещна, застанал мирно.

— Какво се е случило, госпожо посланик?

— Гъни, кой… кой е влизал в кабинета ми? — запита Мери разтревожена.

— Никого не съм видял да влиза, госпожо. Защо?

— Дай да видя графика на посещенията. — Тя се опитваше да овладее треперещия си глас.

— Веднага, госпожо.

Гъни извади списъка с посетителите и й го подаде. Срещу всяко име бе записан часът на посещението. Тя започна от пет часа и тридесет минути — времето, в което напусна кабинета си, и проследи имената надолу. Имаше около десетина имена.

Мери вдигна поглед към дежурния:

— Всички тези хора бяха ли придружени до кабинетите, в които отиваха?

— Винаги ги придружаваме, госпожо посланик. Никой не се допуска до втория етаж без придружител. Нещо нередно ли има?

Да, имаше нещо много нередно.

Мери каза:

— Моля те, изпрати някой в кабинета ми да изчисти тази нелепост от стената.

Тя се обърна и бързо излезе навън, защото се страхуваше, че всеки момент ще повърне. Телексът можеше да изчака до следващата сутрин.

Доктор Луи Дефорж беше вече в ресторанта, когато Мери се появи. Той се изправи, щом тя се зададе.

— Съжалявам, че закъснях — Мери се опитваше да изглежда спокойна.

Той й подаде стола.

— Не се притеснявайте. Получих съобщението ви. Много мило от ваша страна, че приехте поканата ми.

В този момент обаче на нея й се искаше да не я бе приемала. Беше прекалено неспокойна и разстроена. Стисна ръцете си, за да не треперят.

Той я наблюдаваше.

— Добре ли сте, госпожо посланик?

— Да, добре съм — отговори тя. Върви си у дома, или ще умреш. Бих пийнала едно чисто уиски, ако обичате. — Мразеше уиски, но се надяваше, че то ще я отпусне.

Лекарят поръча питиетата, а после каза:

— Сигурно не е лесно да си посланик в тази страна, особено за жена. Румънците са мъжки шовинисти, знаете ли това?

Мери се усмихна насила.

— Разкажете ми нещо за себе си.

Искаше й се да слуша нещо, каквото и да е, което би отвлякло вниманието й от заплахата.

— Страхувам се, че няма много неща за разказване, които да ви бъдат интересни.

— Споменахте преди, че сте се борили под прикритие в Алжир. Това звучи доста интересно.

Той сви рамене.

— Живеем в трудни времена. Убеден съм, че всеки трябва да рискува нещо, за да не се наложи накрая да рискува всичко. Целта на терористите е буквално да ужасяват хората. Трябва да сложим край на това. — Гласът му звучеше разпалено.

Същият е като Едуард, помисли си Мери. Едуард винаги се палеше, когато ставаше въпрос за убежденията му. Доктор Дефорж не бе човек, когото можеш лесно да разубедиш. Той бе готов да жертва живота си заради идеите си.

Той продължаваше да говори:

— Ако знаех, че цената на моята борба ще бъде животът на жена ми и децата… — Той замлъкна. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от притискане към масата. — Простете. Не съм ви поканил тук, за да ви говоря за неприятностите си. Позволете ми да ви препоръчам агнешкото. Тук го приготвят много добре.

— Добре, с удоволствие — прие предложението му Мери.

Той поръча вечерята и бутилка вино и те продължиха да разговарят. Мери се поотпусна и почти забрави за смразяващото предупреждение върху стената. С учудване откри, че разговорът й с този привлекателен французин ставаше все по-непринуден. Сякаш по някакъв странен начин тя разговаряше с Едуард. Изумително беше, че тя и Луи имаха почти еднакви разбирания и мислеха по един и същи начин за толкова много неща. Луи Дефорж бе роден в малко градче във Франция, а Мери бе родена в малко градче в Канзас — на хиляди километри един от друг, и в същото време в произхода и на двамата имаше нещо много общо. Бащата на Луи бил фермер и икономисвал, за да спести пари да го изпрати да учи в медицински институт в Париж.

— Баща ми беше чудесен човек, госпожо посланик.

— „Госпожо посланик“ звучи много официално.

— Госпожа Ашли?

— Просто Мери.

— Благодаря ти, Мери.

Тя му се усмихна:

— Няма за какво, Луи.

Мери се питаше какъв ли е личният му живот. Той беше красив и интелигентен. Можеше да има всяка жена, която пожелае. Любопитно й беше дали живее с някого.

— Мислил ли си да се ожениш отново?

Тя не можеше да повярва на ушите си, че се осмели да зададе този въпрос.

Той поклати отрицателно глава.

— Не. Ако познаваше съпругата ми, щеше да ме разбереш. Беше изключителна жена. Никоя друга не би могла да я замени.

Така си мисля и аз за Едуард, каза си Мери. Никой друг не би могъл да го замени. Той беше толкова неповторим. И все пак, всеки има нужда от другар. Не става въпрос да се замени някой, когото много си обичал. Става въпрос да намериш близък приятел, с когото да споделяш проблемите си.

Луи й говореше:

— … така че, когато ми предложиха, си помислих, че ще бъде интересно да посетя Румъния. — Той сниши гласа си. — Признавам си, че усещам духа на злото да витае в тази страна.

— Така ли?

— Не у хората. Те са чудесни. Мразя тяхното правителство. Тук никой не е истински свободен. Румънците са роби в буквалния смисъл на тази дума. Те са принудени, ако искат да се хранят прилично и да се сдобият с някои елементарни удобства, да работят за Секуритате. Непрекъснато шпионират чужденците. — Той се огледа, за да се увери, че никой не го подслушва. — Много ще се радвам, когато служебният ми договор изтече и се върна отново във Франция.

Без да мисли, Мери каза:

— Някои хора смятат, че аз трябва да се върна у дома, в Щатите.

— Моля, какво каза?

И изведнъж на един дъх Мери му разказа случилото се в кабинета й, каза му и за глупостите, надраскани по стената.

— Но това е отвратително! — възкликна Луи. — Нямаш ли представа кой би могъл да го е надраскал?

— Не.

— Ще бъде ли нахално от моя страна да ти призная нещо? Откакто разбрах коя си, започнах да разпитвам за теб. Всички, които те познават, много те ценят.

Тя го слушаше с голям интерес.

— Както се вижда, ти за тях символизираш Америка — в теб се съчетават красота, интелигентност и сърдечност. Ако вярваш истински в това, което вършиш, трябва да се бориш, за да го защитиш. Трябва да останеш. Не се оставяй някой да те изплаши.

Точно така щеше да й каже и Едуард.

Мери лежеше будна. Не можеше да заспи и мислеше за това, което й бе казал Луи. Той е готов да умре в името на своите убеждения. А аз готова ли съм? Не искам да умирам, мислеше Мери. Но никой няма да успее да ме убие. И никой няма да успее да ме уплаши.

Лежеше с отворени очи в тъмнината. Страхуваше се.

На следната сутрин Майк Слейд донесе две чаши кафе. Той кимна към стената там, където бе надписът предишната вечер.

— Разбрах, че някой е драскал по стените ви.

— Откриха ли кой го е направил?

Майк отпи една глътка от кафето си.

— Не. Аз лично прегледах списъка с посетителите. Всички са „чисти“.

— Това означава, че е бил някой от посолството.

— Да, така е. Или някой, който е успял да се промъкне незабелязано покрай дежурните.

— Вярвате ли, че това е възможно?

Майк остави чашата си с кафе.

— Съвсем не!

— Нито пък аз.

— Какво точно пишеше?

— „Иди си у дома, или ще умреш.“

Той не каза нищо.

— Кой би искал да ме убие?

— Не зная.

— Господин Слейд, искам да получа прям отговор. Смятате ли, че наистина съм в опасност?

Той я погледна замислено.

— Госпожо посланик, убиха Ейбрахам Линкълн, Джон Кенеди, Робърт Кенеди, Мартин Лутър Кинг и Марин Гроза. Всички сме уязвими. Моят отговор е „да“.

Ако вярваш истински в това, което вършиш, трябва да се бориш, за да го защитиш. Трябва да останеш. Не се оставяй някой да те изплаши.

24

В осем часа и четиридесет и пет минути на следващата сутрин, тъкмо когато Мери провеждаше заседание, в кабинета й се втурна Дороти Стоун и каза:

— Отвлекли са децата ви!

Мери скочи на крака.

— О, Господи!

— Аларменият сигнал на лимузината току-що се задейства. По петите им са. Няма да се измъкнат.

Мери се втурна по коридора към стаята за свръзка. Десетина души бяха застанали около телеграфното табло. Полковник Маккини говореше по някакъв микрофон.

— Доджър — каза той, — разбрах. Ще предам на посланика.

— Какво става? — простена Мери. Думите едва излизаха от устата й. — Къде са децата ми?

Полковникът я успокои:

— Добре са, госпожо. Единият от тях докоснал случайно копчето за извънредни ситуации. Аларменият светлинен сигнал отгоре на купето светнал, задействал се и сигналът SOS на къси вълни и преди да изминат и две преки, били обградени от четири полицейски коли.

Мери се отпусна с облекчение на стола. Едва сега осъзна колко силно напрежение бе изживяла. Сега вече разбирам защо чужденците в тая страна в един момент се пропиват или започват да взимат наркотици… или пък се впускат в любовни авантюри.

Същата вечер Мери остана при децата. Искаше й се да бъде колкото се може по-близо до тях. Гледаше ги и се чудеше: В опасност ли са? Всички ли сме в опасност? Кой иска да ни навреди? Не можеше да си отговори на нито един от тези въпроси.

Три дни по-късно Мери отново излезе на вечеря с Луи Дефорж. Този път той се държеше по-свободно и въпреки че Мери все още усещаше дълбоко скритата му тъга, той се опитваше да бъде по-забавен и бодър. Тя се чудеше дали и той изпитва същото влечение към нея, както тя към него. Сребърната купа, която му изпратих, не бе просто подарък в знак на благодарност, това бе покана, призна пред себе си Мери.

„Госпожо посланик“ звучи много официално. Наричайте ме просто Мери. Боже Господи! Дали всъщност тя не го преследваше? И все пак си мислеше: Дължа му много, навярно живота си. Търся си просто извинение. Защото това няма нищо общо с желанието ми да го видя отново.

Вечеряха рано в ресторанта на последния етаж на хотел „Интерконтинентал“ и когато Луи я изпрати до резиденцията, тя му предложи:

— Ще влезеш ли?

— Да, благодаря ти, с удоволствие — отговори той.

Децата си пишеха домашните на долния етаж. Мери ги запозна с Луи.

Той кимна преди Бет и каза:

— Може ли? — и я прегърна. После се изправи. — Едната от дъщерите ми беше три години по-малка от теб, а другата — горе-долу на твоята възраст. Сигурно щяха да бъдат красиви като тебе сега, Бет.

Бет се усмихна.

— Благодаря ви. Къде са…

Мери бързо я прекъсна:

— Ще пиете ли мляко с какао?

Седяха в огромната кухня, пиеха мляко с какао и разговаряха.

Децата бяха очаровани от Луи, а Мери си мислеше, че никога не е срещала мъж с толкова страст в очите. Той бе забравил за нейното присъствие. Изцяло се бе отдал на децата — разказваше им различни истории за дъщерите си и анекдоти и вицове, а те се смееха в захлас.

Когато Мери погледна часовника си, бе почти полунощ.

— О, боже! Деца, трябваше отдавна да сте си легнали. Бързо в леглата!

Тим пристъпи към Луи:

— Ще дойдете ли отново у дома?

— Надявам се, да, Тим. Зависи от майка ти.

Тим се обърна към Мери:

— Мамо, може ли?

Тя погледна Луи и отговори:

— Да.

Мери изпрати Луи до вратата. Той хвана ръката й.

— Няма да се опитвам да ти обяснявам колко приятна бе за мен тази вечер, Мери. Не мога да го изразя с думи.

— Радвам се.

Мери го гледаше право в очите, а той се приближи към нея. Тя повдигна устни.

— Лека нощ, Мери — каза той и си тръгна.

На следната сутрин, влизайки в кабинета, Мери забеляза, че още една от стените бе пребоядисана.

Майк Слейд влезе с две чаши кафе.

— Добро утро — поздрави той и остави едната чаша на бюрото й.

— Някой пак е драскал, така ли?

— Няма значение.

— Няма значение?! — извика тя ядосано. — За мене има. Що за охрана има това посолство? Повече няма да позволя някой да се промъква в кабинета ми и да драска заплахи срещу живота ми по стените. Какво пишеше?

— Дума по дума ли искате да го чуете?

— Да.

— Пишеше: „Веднага си тръгвай, или ще умреш!“

Мери се облегна на стола си. Беше бясна.

— Бихте ли ми обяснили как може някой да влезе в това посолство, без да го забележат, и да драска заплахи по стените?

— Иска ми се да можех, но… — каза Майк. — Правим всичко, което е по силите ни, за да се доберем до него.

— Да, но очевидно всичко, което е по силите ви, не е достатъчно — отвърна тя троснато. — Искам през нощта пред вратата ми да има въоръжен дежурен. Ясно ли е?

— Да, госпожо посланик. Ще предам заповедта ви на полковник Маккини.

— Не е необходимо. Аз ще разговарям лично с него.

Мери го проследи с поглед, докато той излезе от кабинета й, и изведнъж й хрумна, че Майк Слейд навярно знае кой стои зад всичко това.

Нещо повече, тя се запита дали това не е самият той.

Полковник Маккини започна да се извинява:

— Повярвайте ми, госпожо посланик, и аз съм толкова разтревожен, колкото и вие. Ще поставя два пъти повече дежурни в коридора и ще се погрижа пред кабинета ви да има пост двадесет и четири часа в денонощието.

Мери не се успокои от това. Виновен за всичко, което ставаше, беше някой от самото посолство.

Полковник Маккини също бе един от посолството.

Мери покани Луи Дефорж на вечеря в тесен кръг в резиденцията. Присъстваха още около десетина гости и в края на вечерта, когато другите си тръгнаха, Луи я попита:

— Имаш ли нещо против да се кача горе и да видя децата?

— Мисля, че те вече спят, Луи.

— Няма да ги будя — обеща той. — Искам просто да ги погледам.

Мери се качи с него и внимателно го наблюдаваше, докато той стоеше на прага, вперил поглед в спящия Тим. След малко му прошепна:

— Стаята на Бет е насам.

Тя го поведе към другия край на антрето и отвори вратата в дъното. Бет бе сгушила глава във възглавницата и се бе омотала в одеялото. Луи пристъпи тихо до леглото й и оправи внимателно завивката. Постоя там със затворени очи, после се обърна и излезе от стаята.

— Имаш чудесни деца. — Гласът му прозвуча сподавено.

Двамата стояха лице в лице един срещу друг, а въздухът между тях бе наелектризиран. Той не можеше да скрие желанието си.

Ще се случи, помисли си Мери. Никой от нас не може да го спре.

И в следващия момент двамата се прегърнаха силно, а устните му се притиснаха нежно към нейните.

Той се отдръпна рязко.

— Не биваше да идвам. Сигурно ти е ясно какво правя, нали? Връщам се в миналото си. — Той замлъкна за момент, после продължи. — Или може би това е бъдещето ми. Кой знае?

Мери каза нежно:

— Аз знам.

Съветникът по търговските въпроси, Дейвид Виктор, се втурна в кабинета на Мери и се обърна към нея:

— Страхувам се, че ви нося лоши новини. Току-що получих сведения, че президентът Йонеску ще подпише договор за доставка на милион и половина тона жито от Аржентина и на половин милион тона соя от Бразилия. Ние разчитахме много на тези сделки.

— Докъде са стигнали преговорите?

— Почти до края. Изолирали са ни. Тъкмо се каня да изпратя телекс до Вашингтон. С ваше разрешение, разбира се — добави той несигурно.

— Задръжте малко — каза му Мери. — Искам да помисля.

— Няма да успеете да убедите президента Йонеску да промени решението си. Повярвайте ми, вече опитах всички аргументи, които ми дойдоха наум.

— Тогава няма какво да губим, ако и аз опитам. — Тя позвъни на секретарката си: — Дороти, уговори ми една среща с президента Йонеску колкото се може по-скоро.

Александрос Йонеску покани Мери на обяд в двореца. Когато влезе, тя бе посрещната от четиринайсетгодишния син на румънския държавен глава — Нику.

— Добър ден, госпожо посланик — каза той. — Аз съм Нику. Добре дошли в двореца.

— Благодаря.

Нику бе симпатично момче, доста високо за възрастта си, с красиви черни очи и безупречен тен на лицето. Държеше се като възрастен.

— Много хубави неща съм чувал за вас.

— Радвам се да го чуя, Нику.

— Ще предам на татко, че вече сте тук.

Мери и Йонеску седяха сами един срещу друг в официалната трапезария. Мери се чудеше къде ли е жена му. Тя рядко се появяваше, нямаше я дори и по официални поводи.

Президентът си бе пийнал още преди срещата им и беше във весело настроение. Запали си една „Снагов“ — румънски цигари, които миришеха отвратително.

— Чух, че често се разхождате с децата си из забележителностите на града и околностите.

— Да, така е, ваше превъзходителство. Румъния е изключително красива страна, в която има много неща за разглеждане.

Той й хвърли една от своите прелъстителни усмивки.

— В най-скоро време трябва да ми позволите да ви разведа из моята страна. — Очите му заиграха доста похотливо. — Аз съм отличен екскурзовод. Мога да ви покажа безброй интересни неща.

— Вярвам ви — каза Мери. — Господин президент, исках да се срещна днес с вас, защото възникна един важен проблем, който бих желала да обсъдим.

Йонеску едва не се изсмя на глас. Той съвсем точно знаеше защо бе дошла тя. Американците искат да ни продават жито и соя, но закъсняха твърде много. Този път американският посланик щеше да си тръгне с празни ръце. Много лошо… Такава привлекателна жена!

— Да, кажете? — попита той и гласът му прозвуча престорено естествено и простодушно.

— Искам да поговорим за побратимените градове.

Йонеску премигна от учудване.

— Извинете. За какво?

— За побратимените градове. Чували сте, нали? Като например Сан Франциско и Осака, Лос Анджелис и Атина, Вашингтон и…

— Не… не ви разбирам. Какво общо има този проблем с…

— Господин президент, хрумна ми, че ако побратимите Букурещ с някой американски град, това ще бъде сензация за целия свят. Помислете си за интереса, който ще предизвика тази инициатива. Светът ще й обърне почти толкова внимание, колкото и на инициативата на президента Елисън за сближаване на народите. Тя ще бъде важна стъпка към световния мир. Представете си! — разговор за мост между нашите две страни. Няма да се изненадам, ако получите и Нобеловата награда за мир.

Йонеску слушаше и се опитваше да осъзнае за какво точно става въпрос. След малко каза доста предпазливо:

— Побратимен град в Съединените щати, така ли? Интересна идея. В какво ще се изрази тя?

— Преди всичко ще получите световна известност. Ще станете герой. Това ще бъде вашата идея! Ще отидете на посещение във въпросния американски град. Тук ще дойде делегация от Канзас Сити.

— От Канзас Сити ли казахте?

— Това е само едно предложение, разбира се. Предполагам, че няма да изберете някой голям град, като Ню Йорк или Чикаго, те са доста комерсиализирани, а Лос Анджелис вече е ангажиран, така да се каже. Канзас Сити е град в Средна Америка. Там, както и тук, у вас, има много фермери. Хората са с реални представи за обикновените ценности на живота, както и хората тук. Това ще бъде инициатива на велик държавник, господин президент. Целият свят ще говори за вас. Досега никой в Европа не се е сетил да направи това.

Той седеше и мълчеше.

— Аз… аз, разбира се, ще трябва добре да помисля за това.

— Естествено.

— Канзас Сити, Канзас и Букурещ, Румъния — той кимна. — Но Букурещ е доста по-голям град.

— Разбира се. Букурещ ще бъде по-големият побратим.

— Трябва да призная, че идеята доста ме заинтригува.

Всъщност, колкото повече Йонеску мислеше за този план, толкова повече той му харесваше. Целият свят ще говори за мене. Още повече това ще накара съветската мечка да отпусне малко прегръдката си и да стои на дистанция.

— А американската страна дали ще се съгласи? Няма ли да отхвърли предложението?

— В никакъв случай. Гарантирам ви.

Той седеше и размишляваше.

— А кога ще може да влезе в сила тази идея?

— Веднага, щом сте готов да я обявите. Аз ще се заема с нашата страна. Вие вече сте авторитетен държавник, господин президент, но това ще ви направи още по-велик.

Йонеску мислеше за друго.

— Бихме могли да осъществим и търговски обмен с нашия побратимен град. Румъния има много неща за продаване. А какви селскостопански продукти се отглеждат в Канзас?

— Най-различни, сред които жито и соя — отговори Мери съвсем наивно.

— Наистина ли сключихте сделката? Всъщност вие сте го измамили, нали? — попита Дейвид Виктор в недоумение.

— В никакъв случай — увери го Мери. — Йонеску е доста проницателен в това отношение. Той много добре знаеше каква е целта ми. Чисто и просто му хареса опаковката, в която му я предложих. Можете да отидете и да приключите с формалностите по сделката. Йонеску вече репетира речта си за телевизията.

Когато Стантън Роджърс чу новината, веднага се обади на Мери.

— Ти си едно малко чудо — смееше се по телефона той. — Помислихме си, че вече сме изпуснали сделката. Как, за бога, успя да го постигнеш?

— Егото успя — отговори Мери. — Имам предвид неговото его.

— Президентът ме помоли да ти предам, че е изключително доволен от работата ти там, Мери.

— Благодари му от мое име, Стан.

— Непременно. Между другото аз и президентът заминаваме за Китай след няколко седмици. Ако имаш нужда от нещо, обади се в кабинета ми, за да те свържат с мен.

— Приятно пътуване!

Докато се нижеха седмиците с напрегната работа, лудуващите мартенски ветрове отстъпиха пред пролетта и лятото, а леките облекла от фини материи бяха заменили зимните. Дърветата и цветята бяха разцъфнали и парковете се зеленееха. Вече се виждаше краят на юни.

В Буенос Айрес бе зима. Наближаваше полунощ, когато Неуса Мунес се прибра в апартамента си. Телефонът звънеше упорито. Тя се обади.

— Si?32

— Госпожица Мунес? — беше грингото от Съединените щати.

— Дааа?

— Мога ли да говоря с Ейнджъл?

— Ейнджъл не е тука, señor33. Кʼво ше искаш?

Раздразнението на Шефа растеше. Що за човек би могъл да си има работа с жена като тази? От описанието, което му бе дал Хари Ланц, преди да го убият, тя бе не само загубена, но и доста грозна.

— Искам да му предадете едно съобщение?

— Задръж малко.

Той чу, че слушалката изтропа, и зачака.

Най-после гласът й отново се появи:

— Окей. Давай!

— Предайте на Ейнджъл, че имам една поръчка за него в Букурещ.

— В Будапещ?

Господи! Човек трудно можеше да издържи тая жена.

— Не, в Букурещ, в Румъния. Кажете му, че това е работа за пет милиона долара. Трябва да бъде в Букурещ не по-късно от края на този месец. Това прави — до три седмици. Разбрахте ли?

— Чакай малко. Пиша.

Той изчака търпеливо.

— Окей. Колко човека ше трябва да опраска Ейнджъл за пет милиона долара?

— Много…

Всекидневните опашки пред посолството продължаваха да тревожат Мери. Тя отново разговаря по този въпрос с Майк Слейд.

— Сигурно има нещо, което бихме могли да направим, за да помогнем на тези хора да напуснат страната.

— Всичко сме опитали — уверяваше я Майк Слейд. — Прилагахме натиск, предлагахме да облекчим заемите им — отговорът винаги е отрицателен. Йонеску отказва да сключи сделка. Клетите хорица са заклещени. Той няма никакво намерение да ги пусне. Желязната завеса не е само около страната, тя е и вътре в страната.

— Отново ще разговарям с Йонеску.

— Късмет!

Мери помоли Дороти Стоун да й уговори среща с диктатора.

След няколко минути секретарката влезе в кабинета.

— Съжалявам, госпожо посланик, румънският президент не приема никого.

Мери я погледна доста учудено.

— Какво означава това?

— Не зная. Там става нещо много странно. Йонеску не се среща изобщо с никого. Всъщност никой не може дори да припари в двореца.

Мери седеше и мислеше каква може да бъде причината. Дали пък Йонеску не възнамеряваше да направи някакво важно съобщение? Или пък се готви преврат? Сигурно става нещо много важно. Но каквото и да бе то, Мери трябваше да разбере.

— Дороти — каза тя, — доколкото зная, вие имате връзки в президентския дворец, нали?

Дороти се усмихна.

— Имате предвид „старата момичешка свръзка“, нали? Разбира се, говорим си понякога.

— Искам да разберете какво става там.

След един час Дороти й докладва.

— Разбрах това, което ви интересуваше — каза тя. — Пазят го в голяма тайна.

— Какво пазят в голяма тайна?

— Синът на Йонеску е на смъртно легло.

Мери отвори уста от учудване.

— Нику? Какво му е?

— Натровил се е с ботулин.

Мери веднага я попита:

— Искате да кажете, че в Букурещ има епидемия?

— Не, госпожо. Спомняте ли си, че наскоро имаше епидемия в Източна Германия? По същото време Нику ходил там и някой му подарил няколко консерви. Вчера изял една от тях.

— Но за това си има антисерум! — възкликна Мери.

— Да, но в европейските страни се е свършил, госпожо. Изразходвали са го миналия месец по време на епидемията.

— О, Господи!

Когато Дороти излезе, Мери продължи да мисли. Може да е твърде късно, но все пак… Тя си спомни колко лъчезарно и обаятелно момче е Нику. Беше само на четиринайсет години — една година по-голям от Бет.

Натисна бутона за вътрешните връзки и каза:

— Дороти, свържете ме с Центъра за контрол и профилактика на болестите в Атланта, Джорджия.

Пет минути по-късно тя разговаряше с директора.

— Да, госпожо посланик, имаме антисерум за ботулизъм, но досега не са ни докладвали за случай в Съединените щати.

— Аз не се обаждам от Съединените щати — каза му Мери. — Звъня от Букурещ. Серумът ми трябва незабавно.

Последва кратка пауза.

— Ще се радвам да ви доставя серума — каза директорът, — но ботулизмът се развива изключително бързо. Страхувам се, че докато го получите, ще бъде…

— Ще уредя транспорта — каза Мери. — Само го пригответе. Благодаря ви.

Десет минути по-късно тя разговаряше с генерал Ралф Зукор от военновъздушните сили във Вашингтон.

— Добро утро, госпожо посланик. За мен е голямо удоволствие да ви чуя. Аз и жена ми сме ваши големи почитатели. Как…

— Генерале, нуждая се от вашите услуги.

— Разбира се, каквото пожелаете.

— Имам нужда от най-бързия ви самолет.

— Моля?

— Имам нужда от самолет, който да тръгне веднага с един специален серум за Букурещ.

— Разбирам.

— Можете ли да го уредите?

— Ами да. Сега ще ви обясня какво е необходимо да направите. Трябва да получите разрешение от секретаря на Министерството на отбраната. За издаване на разрешението ще е нужно да попълните някои специални формуляри. Трябва да изпратите едно копие на мен и едно до Министерството на отбраната. Ние от своя страна ще ги препратим до…

Мери слушаше и вече кипеше от гняв.

— Генерале, нека аз да кажа какво пък вие трябва да направите. Трябва да спрете да говорите и да разрешите полет на този проклет самолет. Ако…

— Няма никакъв начин да…

— Животът на едно дете е в опасност. И това дете е синът на президента на Румъния.

— Съжалявам, но не е в моите правомощия да…

— Генерале, ако това момче умре само защото някакви си формуляри не са били попълнени, ви обещавам, че ще свикам най-голямата пресконференция, която някога сте виждали. Ще ви дам възможност да обясните защо сте оставили да умре синът на Йонеску.

— Не мога да извърша такава операция без разрешението на Белия дом. Ако…

Мери го прекъсна:

— Тогава го получете. Серумът ще чака на летището в Атланта. И още нещо, генерале, всяка секунда сега е решаваща.

Тя затвори телефона и започна да се моли.

Адютантът на генерал Ралф Зукор попита:

— Какво се е случило, господине?

Генерал Зукор отвърна:

— Нашият посланик в Румъния иска от мен незабавно да изпратя един SR-71 дотам, за да достави някакъв серум.

Адютантът се усмихна.

— Сигурен съм, че няма ни най-малка представа какво означава това, генерале.

— Очевидно няма. Но ние бихме могли да се подсигурим все пак. Свържете ме със Стантън Роджърс.

След пет минути генералът разговаряше със съветника на президента по международните въпроси.

— Исках просто да ви информирам за това искане и да ви кажа, че аз, естествено, отказах. Ако…

Стантън Роджърс го прекъсна:

— Генерале, за колко време можете да вдигнете във въздуха един SR-71?

— За десет минути, но…

— Направете го!

Нервната система на Нику Йонеску бе засегната. Той лежеше, потен и пребледнял. Бе изгубил всяка ориентация, дишаше с респиратор. До леглото му стояха трима лекари.

Президентът Йонеску крачеше нервно из стаята.

— Какво става?

— Ваше превъзходителство, вече се свързахме с колегите ни от Източна и Западна Европа. Никакъв антисерум не е останал.

— А в Съединените щати?

Лекарят сви рамене.

— Страхувам се, че докато уредим да докарат серума… — той се запъна, — ще бъде твърде късно.

Йонеску се приближи до леглото и взе ръката на сина си. Тя бе влажна и лепнеше.

— Не умирай — зарида Йонеску. — Не умирай.

Когато самолетът се приземи на международното летище в Атланта, там вече чакаше една кола на военновъздушните сили и в нея бе антисерумът, опакован в лед. След три минути самолетът отново бе във въздуха, отправяйки се в посока североизток.

SR-71 — най-бързият свръхзвуков самолет на военновъздушните сили, лети с три пъти по-голяма скорост от тази на звука. Само веднъж той намали скоростта си над Атлантическия океан, за да се презареди с гориво. Самолетът измина близо шест и половина хиляди километра до Букурещ за малко повече от два часа.

На летището го чакаше полковник Маккини. Военен ескорт съпроводи колата със серума до двореца на румънския президент.

Мери цяла нощ стоя и приема в кабинета си всички пристигащи съобщения. Последното дойде в шест часа сутринта.

Обади се полковник Маккини.

— Дадоха серума на момчето. Лекарите казаха, че ще се оправи.

— О, благодаря ти, Господи!

След два дни в кабинета на Мери пристигна пакет с огърлица от диаманти и смарагди, към който бе прикрепена следната бележка:

„Никога няма да мога да ви се отблагодаря.

Александрос Йонеску“

— Боже мой! — възкликна Дороти, когато видя огърлицата. — Сигурно струва половин милион долара!

— А може би и повече — каза Мери. — Върнете я обратно.

На другата сутрин президентът поиска да се срещне с Мери.

Посрещна я един от секретарите му.

— Президентът ви очаква в кабинета си.

— Мога ли първо да видя Нику?

— Да, разбира се. — Той я поведе нагоре по стълбите.

Нику лежеше в леглото си и четеше. Той вдигна очи, когато Мери влезе.

— Добро утро, госпожо посланик!

— Добро утро, Нику.

— Татко ми каза какво сте направили за мен. Искам да ви благодаря.

Мери му отговори:

— Не можех да те оставя да умреш. Спасих те заради Бет някой ден.

Нику се засмя.

— Доведете я, за да го обсъдим заедно.

Президентът чакаше Мери на първия етаж. Започна направо:

— Върнали сте подаръка ми.

— Да, ваше превъзходителство.

Той й посочи стол и я покани:

— Седнете. — Погледа я за момент и продължи. — Какво искате?

Мери каза:

— Не търгувам с живота на децата.

— Вие спасихте живота на сина ми. Трябва да ви се реванширам.

— Нищо не ми дължите, ваше превъзходителство.

Йонеску тропна юмрука си по масата:

— Не искам да ви бъда задължен! Кажете каква е вашата цена!

Мери му отговори:

— Ваше превъзходителство, нямам цена. Аз имам две собствени деца. Знам как се чувствате.

Той затвори очи за момент.

— Така ли? Нику е единственият ми син. Ако се бе случило нещо с него… — Той спря и не можеше да продължи.

— Бях горе и го видях. Изглежда добре. — После се изправи. — Ако това е всичко, ваше превъзходителство, трябва да тръгвам, защото имам среща в посолството. — И тя се обърна към вратата.

— Почакайте!

Мери се върна.

— Никакъв подарък ли не бихте приели?

— Не. Казах ви вече…

Йонеску й подаде ръка.

— Добре, добре. — Замисли се за секунда и добави. — Ако трябваше да си измислите едно желание, какво щяхте да си пожелаете?

— Нямам никакво…

— Трябва! Аз настоявам! Само едно желание. Каквото поискате.

Мери стоеше, мислеше и гледаше лицето му изпитателно. Най-накрая каза:

— Бих желала да се отмени ограничението за евреите да напускат Румъния.

Йонеску седеше и слушаше. Почука с пръст по бюрото си.

— Разбирам. — После дълго мълча. Най-после вдигна поглед към Мери и й отговори: — Ще го отменя. Разбира се, не всички ще могат да излизат зад граница, но ще осигуря някои облекчения за тях.

Решението бе огласено след два дни и веднага лично президентът Елисън се обади на Мери.

— За бога! — възкликна той по телефона. — Мислех си, че изпращам там дипломат, а вие се оказахте истински чудотворец.

— Просто имах късмет, господин президент.

— Ще ми се такъв късмет да имат всички наши дипломати. Поздравявам ви за всичко, което постигнахте, Мери.

— Благодаря, господин президент.

Тя остави слушалката с облекчение. Вътре в себе си ликуваше от радост.

— Месец юли е вече на прага — каза Хариет Кругър на Мери. — Предишният посланик винаги устройваше прием по случай Четвърти юли за всички американци, живеещи в Букурещ. Ако смятате, че това не е необходимо…

— Не, не. Мисля, че идеята е прекрасна.

— Добре тогава. Ще се погрижа за всичко. Ще има много знамена, балони, оркестър — както си му е редът.

— Звучи чудесно! Благодаря ви, Хариет.

Това ще опразни джоба на резиденцията, но си струва. Истината е, помисли си Мери, че родината ми липсва.

Неочакваното посещение на Флорънс и Дъглас Шифър бе истинска изненада за Мери.

— Ние сме в Рим — крещеше Флорънс в телефонната слушалка. — Удобно ли е да дойдем да те видим?

Мери се зарадва.

— Кога ще пристигнете?

— Какво ще кажеш за утре?

На следващия ден Мери отиде с лимузината на посолството на летище „Отопени“, за да посрещне семейство Шифър. Размениха си горещи прегръдки и целувки.

— Изглеждаш фантастично — каза Флорънс. — Никак не си се променила, откакто стана посланик.

След малко ще се изненадаш, каза си Мери.

По пътя към резиденцията Мери им показваше някои забележителности — същите неща, които тя самата бе видяла преди четири месеца. Само четири месеца ли бяха изминали? Струваха й се цяла вечност.

— Тук ли живееш? — попита Флорънс, когато минаха през вратите на резиденцията, охранявани от патрули. — Зашеметяващо е.

Мери ги разведе из резиденцията.

— Боже мой! — учудваше се непрекъснато Флорънс. — Плувен басейн, театър, хиляди стаи и на всичкото отгоре си имаш и собствен парк!

Обядваха в голямата трапезария и разговаряха за съседите си в Джънкшън Сити.

— Липсва ли ти домът? — попита я Дъглас.

— Да, много — и изричайки отговора, Мери осъзна колко далеч бе дошла. Джънкшън Сити означаваше спокойствие и сигурност, там беше лесно да се живее, там имаше приятели. А тук имаше страх и ужас, и долни заплахи, надраскани с червена боя по стените в кабинета й. Червена боя, цвета на жестокостта.

— За какво се замисли? — прекъсна мислите й Флорънс.

— Моля? О, нищо. Просто се бях замечтала. А вие двамата какво правите в Европа?

— Трябваше да присъствам на подписването на една медицинска конвенция в Рим — обясни Дъглас.

— Продължавай, кажи й и за другото — подкани го Флорънс.

— Ами истината всъщност е следната. Не ми се ходеше кой знае колко, но се притеснявахме за тебе. Искаше ни се да те видим и да се уверим със собствените си очи как я караш. Та ето ни сега тук.

— Толкова се радвам.

— Никога не съм си и помисляла, че един ден ще познавам такава голяма звезда — въздъхна Флорънс.

Мери се засмя.

— Флорънс, фактът, че съм посланик, изобщо не ме прави звезда.

— О, не говоря за това.

— А за какво говориш?

— Не знаеш ли наистина?

— Какво да зная?

— Мери, миналата седмица в „Тайм“ имаше голяма статия за тебе. Поместена беше и твоя снимка с децата. У дома за тебе пишат във всички вестници и списания. Всеки път, когато Стантън Роджърс дава пресконференция по въпросите на външните работи, той те дава за пример. Президентът също говори за тебе. Повярвай ми, интересът към теб не спада въобще.

— Не са ме информирали за това — каза Мери и си спомни какво й бе казал Стантън Роджърс: Президентът се разпореди да получиш голяма популярност.

— Колко ще останете?

— Ще ми се да останем при теб завинаги, но сме планирали да ти погостуваме три дни, а след това се прибираме у дома.

Дъглас я попита:

— Как се справяш, Мери? Искам да кажа, нали се сещаш, без Едуард.

— По-добре съм — каза Мери бавно. — Всяка нощ разговарям с него. Това сигурно е лудост, нали?

— Не, съвсем не.

— Все още съм като в ада. Но се опитвам. Опитвам се.

— Не си ли… срещнала друг? — попита я Флорънс доста внимателно.

Мери се усмихна.

— Всъщност може би срещнах. Ще го видите довечера на вечеря.

Доктор Луи Дефорж веднага допадна на семейство Шифър. Те бяха чували, че французите са сноби и високомерни, но Луи бе много дружелюбен, топлосърдечен и общителен. Дъглас и той разговаряха за проблемите на медицината. Това бе една от най-щастливите й вечери, откакто бе дошла в Букурещ. За кратко се почувства в безопасност и спокойна.

В единайсет часа семейство Шифър се оттегли в спалнята за гости. Мери остана да изпрати Луи.

— Приятелите ти много ми харесват. Надявам се отново да ги видя.

— И те те харесаха. След два-три дни си тръгват за Канзас.

Той я погледна въпросително:

— Мери, ти не мислиш да си тръгваш, нали?

— Не, аз оставам.

Той се усмихна.

— Това е добре. — Поколеба се за момент и после тихо добави: — Ще ходя в планината за уикенда. Много ще се радвам, ако и ти дойдеш с мен, Мери.

— Ще дойда.

Беше толкова просто.

Тази вечер тя лежеше в тъмнината и разговаряше с Едуард. Скъпи, винаги, винаги ще те обичам, но вече трябва да престана да мисля само за тебе. Време е да започна нов живот. Ти винаги ще си останеш част от него, но ми е нужен някой, на когото да се опра. Луи не си ти, но той е Луи. Той е силен, и добър, и смел. Това засега ти стига. Моля те да ме разбереш, Едуард. Моля те…

Тя се изправи в леглото и светна нощната лампа. Вторачи се задълго в брачната си халка, после бавно я свали от пръста си.

Халката е кръг, който символизира край и начало.

Мери показа на семейство Фишър забележителностите на Букурещ и се погрижи максимално да запълни програмата им. Трите дни изминаха твърде бързо и когато Шифърови си заминаха, Мери се почувства болезнено самотна. Чувстваше се така, сякаш бе напълно изолирана от близките си и заставена да живее в чужда и опасна за нея страна.

Както обикновено Мери пиеше сутрешното си кафе с Майк Слейд и двамата обсъждаха програмата за деня.

Когато свършиха, Майк каза:

— Носят се разни слухове.

И Мери ги беше чула вече.

— За Йонеску и новата му любовница, нали? Той сякаш…

— За вас.

Тя се вкамени.

— Наистина ли? Какви слухове?

— Като че ли доста често се срещате с доктор Луи Дефорж.

Очите на Мери заблестяха от яд.

— Това, с кого се срещам, не засяга никого другиго, освен мене.

— Осмелявам се да ви противореча, госпожо посланик. Това засяга всички в посолството. Ние имаме стриктна заповед да не се замесваме в каквито и да било връзки с чужденци, а лекарят е чужденец. Освен това се оказа, че той е вражески агент.

Мери бе зашеметена и едва успя да проговори.

— Но това е нелепо! — заекваше тя. — Какво знаете вие за доктор Дефорж?

— Спомнете си как се запознахте с него — подсказа й Майк Слейд. — Дамата в беда и рицарят в блестящите доспехи! Това е стар, изпитан метод. Аз самият съм го използвал.

— Пет пари не давам какво сте правили вие и какво не сте правили — отвърна Мери. — Той ви превъзхожда десетки пъти. Борил се е против терористите в Алжир и те са убили жена му и децата му.

— Виж ти, това е интересно. Тъкмо изучавам досието му. Вашият лекар никога не е бил женен и изобщо не е имал деца — каза спокойно Майк.

25

На път за Карпатите спряха да обядват в едно крайпътно ханче близо до Тимишоара. Ханчето се наричаше „Петъчни ловци“ и вътре приличаше на средновековна винарска изба.

— Специалитетът на заведението е дивеч — каза Луи на Мери. — Препоръчвам ти да опиташ еленското месо.

— С удоволствие.

Никога през живота си не бе яла еленско. Беше много вкусно.

Луи поръча и бутилка згиара — местно бяло вино. Излъчваше увереност, някаква вътрешна сила, която караше Мери да се чувства сигурна и спокойна.

Беше я взел с колата си от центъра, далеч от посолството.

— По-добре е никой да не знае къде отиваш — каза й той, — иначе всички дипломати в града ще започнат да коментират.

Твърде късно, смръщи вежди Мери.

Луи беше взел колата назаем от един свой приятел от френското посолство. Тя бе с черно-бели елипсовидни номера с дипломатически знаци CD.

Мери знаеше, че автомобилните номера улесняваха работата на полицията. Номерата на чужденците започваха с цифрата дванадесет. Служебните коли бяха с жълти номера.

След като се наобядваха, потеглиха отново. По пътя често задминаваха примитивни селски каручки, сковани ръчно от дърво, и цигански катуни.

Луи бе опитен шофьор. Мери го наблюдаваше, докато той шофираше, и мислеше за думите на Майк Слейд: Тъкмо изучавам досието му. Вашият лекар никога не е бил женен и изобщо не е имал деца. Той е вражески агент.

Тя не вярваше на Майк Слейд. Инстинктът й подсказваше, че той лъже. Луи не можеше да се промъкне в кабинета й и да изпише онези думи по стените. Някой друг я заплашваше. Тя вярваше на Луи. Никой не може да изиграе онова чувство, което видях на лицето му, когато забавляваше децата. Никой не би могъл да бъде такъв добър артист.

Въздухът ставаше все по-рядък и по-хладен и храстите и дъбовите гори отстъпиха на ясеновите дървета и елите.

— Тук е чудесно за лов — каза Луи. — В тия гори има глигани, сръндаци, вълци и диви кози.

— Никога не съм ходила на лов.

— Може някой ден да те заведа.

Планината пред нея със своите върхове, обгърнати в мъгла и облаци, й приличаше на швейцарските Алпи, фотоси от които бе виждала преди. Минаваха покрай горички и зелени ливади, осеяни с крави. Над главите им висяха ледени оловни облаци и на Мери й се струваше, че ако протегне ръка да ги докосне, те ще залепнат по пръстите й като студен метал.

Късно следобед стигнаха до Сиоплеа — красив планински курорт в алпийски стил. Мери изчака в колата, докато Луи направи регистрацията в хотела.

Един портиер в напреднала възраст ги съпроводи до апартамента им. Състоеше се от доста голям, скромно, но удобно обзаведен хол, спалня, баня и тераса, от която се откриваше чудесна гледка към планината.

— За пръв път в живота ми се иска да съм художник — каза Луи с въздишка.

— Гледката наистина е чудесна!

Той се доближи до нея.

— Не, искам да кажа, че ми се иска да те нарисувам.

Тя се замисли: Чувствам се като седемнайсетгодишно момиче на своята първа среща. Нервна съм.

Той я прегърна и я притисна към себе си. Тя сгуши глава на гърдите му, устните му докоснаха нейните, а ръцете му нежно галеха тялото й. Придърпа ръката й надолу и тя усети твърдостта на члена му, после забрави за всичко друго и вече мислеше само за това, което чувстваше в момента.

Изпитваше лудешка страст, която бе нещо повече от необходимостта да прави секс. Това бе нуждата някой да я прегръща, да я направи по-уверена, да я защитава, да я убеди, че вече не е самотна. Тя искаше Луи да бъде в нея, тя да бъде в него, да се слее с него…

Лежаха на голямата спалня и тя чувстваше как устните му се плъзгаха надолу по голото й тяло, след това минаваха по меките й дълбини. После той влезе в нея и тя извика, обезумяла от страст, и започна да стене от неописуемо удоволствие. Това се повтори отново, и отново, докато на нея започна да й се струва, че не може да издържа повече на това блаженство.

Луи беше невероятен любовник — страстен и ненаситен, нежен и внимателен. Всичко продължи доста дълго. Останаха да лежат, изтощени и удовлетворени. Тя се бе сгушила между силните му ръце и те дълго разговаряха.

— Толкова е странно — каза Луи. — Отново се чувствам пълноценен. Откакто загинаха Рене и децата, аз бях като дух, бродещ самотен наоколо.

Аз също, помисли си Мери.

— Липсваше ми в много отношения. Липсваше ми дори за неща, за които никога преди това не се бях сещал. Без нея се чувствах безсилен. Глупави, тривиални неща. Не знаех да готвя, нито пък да пера, дори леглото си не можех да оправя както трябва. На нас, мъжете, всичко ни се струва толкова лесно отстрани.

— Луи, и аз се чувствах безсилна. Едуард бе моята защита и аз едва не се удавих в самотата си, а него го нямаше, за да ме запази.

Те заспаха.

Отново се любиха, но този път по-бавно и по-нежно; огънят бе обуздан, пламъкът бе по-слаб, по-изящен.

Всичко бе почти безупречно. Почти. Защото Мери искаше да му зададе един въпрос, но знаеше, че не трябва: Наистина ли си имал жена и деца, Луи?

Тя знаеше, че в момента, в който го попита за това, всичко между тях щеше да свърши завинаги. Луи никога не би простил нейното съмнение. Да върви по дяволите Майк Слейд, помисли си тя. По дяволите. Проклет да е.

Луи я наблюдаваше.

— За какво мислиш?

— За нищо, скъпи.

Какво правеше на малката тъмна уличка, когато онези мъже се опитаха да ме отвлекат, Луи?

Вечеряха на терасата отвън. Луи поръча семурата — ягодов ликьор, който се произвеждаше в близката планина.

В събота се качиха с лифт до някакъв връх. После се върнаха и плуваха в закрития басейн, любиха се в частната сауна и играха бридж с едни лъчезарни младоженци, немци, които прекарваха тук медения си месец.

Вечерта отидоха с колата до Ейнтрул, вечеряха в един селски ресторант с камина, в която бумтеше силен огън. От тавана висяха дървени полилеи, а на стената под камината бяха окачени ловни трофеи. Голямата зала бе осветена със свещи, а през прозорците се виждаха покритите със сняг хълмове. Чудесна обстановка, с чудесен компаньон.

После — на нея й се стори твърде скоро — трябваше да си тръгват за града.

Време е да сляза на земята — при действителността, мислеше Мери. А каква бе действителността? Място, където я очакваха заплахи и отвличания, и ужасни надписи по стените в кабинета й.

Пътуването обратно бе приятно и спокойно. Сексуалното напрежение, което ги съпътстваше по пътя им на отиване, се бе заменило с чувство на облекчение от взаимността. Толкова бе уютно да бъдеш до Луи.

Когато наближиха Букурещ, минаха покрай ниви със слънчогледи, обърнали главите си към слънцето.

Ето това съм аз, каза си Мери. Най-после се обръщам към слънцето.

Бет и Тим с нетърпение очакваха да се върне майка им.

— Ще се омъжиш ли за Луи? — попита я Бет.

Мери се стъписа от въпроса. Стресна се, като чу думите, които изразяваха това, за което тя дори не си позволяваше да мисли.

— Е? Ще се омъжиш ли?

— Не съм мислила по този въпрос — отговори тя предпазливо. — А ти ще имаш ли нещо против?

— Той не е татко — каза Бет бавно, — но аз и Тим гласувахме. Харесваме го.

— И аз го харесвам — каза Мери радостно. — И аз го харесвам…

Получи дванадесет червени рози и бележка: Благодаря ти.

Тя прочете картичката. После се замисли дали бе изпращал цветя на Рене. Питаше се дали изобщо са съществували Рене и двете дъщери. И се ядоса на себе си заради тези мисли. Защо ще измисля Майк Слейд такава ужасна лъжа? Нямаше как да разбере.

В този момент в кабинета й влезе Еди Молц, съветникът по политическите въпроси и агент на ЦРУ.

— Изглеждате чудесно, госпожо посланик. Добре ли изкарахте уикенда?

— Да, благодаря.

Обсъждаха случая с един румънски полковник, който се свързал с Молц и искал да дезертира.

— Ще ни бъде от голяма полза. Ще ни донесе доста ценна информация. Довечера ще изпратя закодирана телеграма, но исках да ви предупредя да сте готова за евентуален неприятен разговор с Йонеску.

— Благодаря ви, господин Молц.

Той се изправи, за да си ходи.

Съвсем спонтанно Мери го спря:

— Почакайте. Бих… бих искала да ви помоля за една услуга.

— Разбира се, госпожо.

Изведнъж тя се сконфузи и се чудеше как да продължи.

— Става въпрос за… за нещо лично и поверително.

— Това ми звучи като нашето мото — усмихна се Молц.

— Необходима ми е информация за някакъв си доктор Луи Дефорж. Чували ли сте това име?

— Да, госпожо. Работи към френското посолство. Какво по-точно ви интересува?

Щеше да бъде много по-трудно, отколкото си го бе представяла. Това бе предателство.

— Искам да узная дали… дали доктор Дефорж е бил женен някога и дали е имал две деца. Дали можете да разберете?

— До двадесет и четири часа ще имате отговора, госпожо посланик.

— Да, благодаря ви.

Моля те, Луи, прости ми.

Малко след това в кабинета й влезе Майк Слейд.

— Добро утро!

— Добро утро.

Той остави чаша кафе на бюрото й. Нещо в поведението му й се струваше променено. Мери не бе сигурна какво точно, но усещаше, че Майк Слейд знае всичко за уикенда. Чудеше се дали няма шпиони, които да я следят и да му докладват за всичко, което прави.

Тя отпи глътка кафе. Както винаги, то бе чудесно. Това е нещо, което Майк Слейд прави отлично, помисли Мери.

— Имаме проблеми — каза й той.

После цялата сутрин разговаряха за нарастващия брой румънци, желаещи да емигрират в Америка, за финансовата криза в Румъния, за един от техните служители, който направил бебе на една румънка, и за куп други неща.

В края на разговора Мери се чувстваше по-уморена от друг път.

— Довечера има премиера. Ще танцува Корина Соколи — каза Майк Слейд.

Мери бе чувала името й. Това бе една от световноизвестните примабалерини.

— Имам няколко билета, ако се интересувате.

— Не, благодаря.

Тя си спомни за предишния път, когато Майк й бе дал билети за театър, и за всичко, което се случи тогава. Освен това бе заета. Бе поканена на вечеря в китайското посолство, а след това имаше среща с Луи в резиденцията. Не трябваше да ги виждат заедно в обществото. Напълно съзнаваше, че нарушава правилата, като се обвързва със служител от друго посолство. Но това не е случайна връзка…

Мери се приготвяше за вечерята. Отвори гардероба, за да си извади една официална рокля, и с изненада откри, че камериерката я бе изпрала, вместо да я занесе на химическо чистене. Сега вече не ставаше за нищо. Ще я уволня, закани се Мери в яда си. Само дето не мога да го направя. По дяволите, проклетите им закони!

Изведнъж се почувства безкрайно изтощена. Отпусна се тежко на леглото. Ех, да можеше да не излизам довечера! Щеше да е хубаво, ако можех да си остана тук и да си легна. Но трябва да отидете, госпожо посланик. Вашата страна разчита на вас.

Лежеше и си фантазираше как остава в леглото и не отива на вечерята. Китайският посланик посреща другите гости и с нетърпение очаква да се появи и тя. Най-накрая обявяват, че американският посланик не е дошъл. Това е истинска обида. Китай се разсърдва. Посланикът на Китай изпраща протестно писмо и когато румънският президент го прочита, страшно се ядосва. Веднага се обажда на президента на Съединените щати, за да изрази възмущението си. „Нито вие, нито който и да е друг може да принуди посланика ми да ходи на вашите вечери“ — крещи президентът Елисън. От своя страна президентът на Румъния също крещи: „Никой няма право да ми държи такъв тон. Сега вече и ние си имаме атомни бомби, господин президент.“ И двамата държавни ръководители едновременно натискат копчето и ядреното разрушение се изсипва едновременно върху техните две страни.

Мери се изправи в леглото и въпреки голямата умора си каза: По-добре е все пак да отида на тая проклета вечеря.

Цялата вечер пред нея се нижеха вече познатите лица от дипломатическия корпус. Мери смътно си спомняше кои са хората на нейната маса. С нетърпение очакваше да се прибере вкъщи.

Когато Флориан я караше обратно към резиденцията, Мери се усмихна замечтано: Чудя се дали президентът Елисън ще разбере, че тази вечер осуетих една атомна война?

Когато отиде на работа на следната сутрин, Мери се чувстваше още по-зле. Болеше я главата и й се повръщаше. Единствено посещението на Еди Молц повдигна малко духа й.

— Нося ви информацията, от която се интересувахте — каза агентът на ЦРУ. — Доктор Луи Дефорж е бил женен в продължение на тринадесет години. Жена му се е казвала Рене. Имал е две дъщери, на десет и на дванайсет години — Филипа и Женвиев. Убити са от терористи в Алжир. Най-вероятно са искали да си отмъстят на лекаря, който под прикритие воювал против тях. Друга информация интересува ли ви?

— Не — отговори Мери, сияеща от щастие. — Това е достатъчно. Благодаря ви.

По време на сутрешното си кафе Мери и Майк Слейд обсъждаха пристигането на група американски студенти.

— Искат да се срещнат с президента Йонеску.

— Ще се опитам да го уредя — обеща Мери. Думите й прозвучаха провлечено.

— Добре ли сте?

— Просто съм изморена.

— Мисля, че имате нужда от още едно кафе. Ще ви възбуди малко. Не влагам никакви задни мисли в това.

Късно следобед Мери се почувства още по-зле. Тя позвъни на Луи и отложи срещата си с него. Беше доста болна, за да се вижда с когото и да било. Искаше й се американският лекар да е сега в Букурещ. Навярно Луи би могъл да знае какво й е. Ако не се оправя, ще му се обадя.

Дороти Стоун се обади на фелдшера да изпрати тиленол от аптеката. Но лекарството никак не й помогна.

Секретарката на Мери бе загрижена.

— Изглеждате наистина ужасно, госпожо посланик. Трябва да си легнете.

— Ще се оправя — едва промърмори Мери.

Денят се проточи, сякаш бе дълъг хиляди часове. Мери се срещна със студентите, с някакви румънски служебни лица, с американски банкер, с представител на Центъра за информация на Съединените щати. Накрая присъства и на една безкрайна вечеря в посолството на Холандия. Когато най-сетне се прибра, просто се строполи в леглото.

Не можеше да заспи. Цялата гореше от температура и на няколко пъти бълнуваше. Тичаше по непознат лабиринт от коридори и на всеки ъгъл се сблъскваше с някой, който драскаше с кръв заплахи по стените. Тя виждаше само гърба му. После се появи Луи и десетина мъже се опитваха да го набутат в някаква кола. От другата страна на улицата към нея тичаше Майк Слейд и крещеше: „Убийте го. Той няма семейство“.

Мери се събуди, плувнала в студена пот. В стаята бе горещо като в пещ. Тя отметна завивките си и изведнъж я втресе от студ. Зъбите й затракаха. Господи, помисли си тя, какво ми става?

Прекара останалата част от нощта будна — страхуваше се от сънищата си.

На следващата сутрин Мери събра всичките си сили и воля, за да стане и отиде в посолството. Майк Слейд я чакаше.

Той я погледна загрижено и каза:

— Не изглеждате никак добре. Защо не отлетите за Франкфурт, за да се прегледате при нашия лекар там?

— Нищо ми няма. — Устните й бяха сухи и напукани и тя цялата се чувстваше пресъхнала.

Майк й подаде чаша кафе.

— Донесъл съм ви новите търговски разчети. Румънците ще имат нужда от повече зърно, отколкото си мислехме. Ето как можем да извлечем капитал от…

Тя се опитваше да следи думите му, но гласът на Майк ту достигаше до ушите й, ту заглъхваше.

Тя успя някак си да изкара деня. Луи й се обади два пъти. Мери каза на секретарката си да му предаде, че е на съвещание. Опитваше се да спести всяка частица от силата, която й бе останала, за да работи.

Вечерта, когато си лягаше, Мери усещаше, че бе вдигнала още по-висока температура. Болеше я цялото тяло. Аз наистина съм болна, помисли тя. Чувствам се така, сякаш умирам. С неимоверно усилие протегна ръка и натисна звънеца. Кармен се появи веднага.

Тя погледна Мери с тревога.

— Госпожо посланик! Какво…

— Помоли Сабина да позвъни във френското посолство. Повикайте доктор Дефорж — гласът й излизаше от дълбините на гърлото й с хриптене.

Мери отвори очи и примижа. Виждаше смътно два размазани силуета на Луи. Той се доближи до леглото. Наведе се над нея и огледа внимателно зачервеното й лице.

— Господи! Какво ти е? — Сложи ръка на челото й. Беше горещо. — Мерила ли си си температурата?

— Не ме интересува колко е — с усилие отговори тя.

Луи седна на края на леглото.

— Скъпа, откога се чувстваш така?

— От няколко дни. Сигурно е вирус.

Луи хвана ръката й — пулсът й бе слаб и прескачаше. После се наведе над нея и усети дъха й.

— Яла ли си чесън днес?

Тя поклати отрицателно глава.

— От два дни нищо не съм яла — прошепна Мери.

Той отново се надвеси над нея и внимателно повдигна клепачите й.

— Жадна ли си?

Тя кимна.

— Усещаш ли болки, имаш ли мускулни спазми, гади ли ти се, вие ли ти се свят?

Да, всичко накуп, помисли тя, съвсем изтощена. А на глас каза:

— Какво ми е, Луи?

— Можеш ли да ми отговориш на някои въпроси?

Тя преглътна и с мъка отвърна:

— Ще се опитам.

Той хвана ръката й.

— Кога започна всичко това?

— На следващия ден, след като се върнахме от планината — прошепна едва доловимо тя.

— Да си яла или да си пила нещо, от което да ти е станало зле?

Тя поклати глава.

— Просто с всеки изминат ден се чувстваше все по-зле, така ли?

Тя кимна.

— С децата ли закусваш?

— Да. Обикновено закусвам в резиденцията.

— А децата добре ли се чувстват?

Тя отново кимна с глава.

— А къде обядваш? Всеки ден на едно и също място ли?

— Не, понякога се храня в посолството, понякога имам делови срещи в ресторанти — шепнеше гласът й.

— А има ли място, което да посещаваш редовно, или пък някое ястие, което често да ядеш?

Беше твърде уморена и й се искаше този разговор да свърши най-после. Искаше й се той да си отиде. Затвори очи.

Той леко я побутна.

— Мери, не заспивай. Чуй ме! — настояваше гласът му. — А няма ли някой, с когото обикновено се храниш?

Тя примигна сънливо.

— Не. — Защо ли й задаваше всички тия въпроси? — Вирус е — промърмори тя, — нали?

Той пое дълбоко дъх.

— Не, не е. Някой ти слага отрова.

През тялото й преминаха тръпки като от електрически ток. Тя отвори широко очи.

— Какво? Не мога да повярвам.

Той се намръщи.

— Струва ми се, че е арсен, но пък тук не се продава арсен.

Мери изведнъж потръпна от страх.

— Кой… кой може да се опитва да ме отрови?

Той стисна ръката й.

— Скъпа, трябва да се сетиш: Наистина ли нямаш навика да се храниш често с някого, или пък да пиете заедно всеки ден?

— Разбира се, че няма — прозвуча съвсем слабо протестът й. — Казах ти, че… — Кафето… Майк Слейд… Сам си го варя. Имам си специална рецепта. — О, Господи!

— Какво има?

Тя преглътна и успя да каже:

— Всяка сутрин Майк Слейд ми носи кафе. Винаги ме посреща с кафе.

Луи впери очи в нея.

— Не, не може да бъде Майк Слейд. От какви съображения ще се опитва да те убива?

— Той… той иска да се отърве от мен.

— Ще говорим за това по-късно — каза Луи загрижено. — Първо трябва да те излекуваме. Ще ми се да те откарам в болница, но посолството ви няма да разреши. Ще отида да ти донеса някои лекарства. Веднага се връщам.

Мери лежеше и се опитваше да осъзнае това, което й бе казал Луи. Арсен. Някой ми слага арсен. Просто имате нужда от още едно кафе. Ще се почувствате по-добре. Сам си го варя.

Тя потъна дълбоко в несвяст и по-късно чу Луи да вика:

— Мери!

Насила отвори очи. Той стоеше до леглото й и вадеше спринцовка от една малка чантичка.

— Здравей, Луи. Радвам се да те видя — промърмори Мери.

Луи намери вената й и вкара иглата.

— Слагам ти тъй наречената инжекция на Бал. Това е антидот против арсен. Ще го редувам с купренил. Утре сутрин ще ти сложа следващата инжекция. Мери?

Тя спеше.

На следващата сутрин доктор Луи Дефорж й сложи още една инжекция и още една — вечерта. Лекарствата имаха чудотворен ефект. Един по един симптомите започнаха да изчезват. На по-следващата сутрин температурата на Мери достигна почти нормални граници и състоянието й видимо се подобри.

Луи бе в стаята на Мери. Прибираше спринцовката в книжен плик, за да не предизвика любопитството на прислугата. Мери бе изтощена и измъчена, сякаш бе прекарала дълга болест, но неразположението и всички болки вече ги нямаше.

— За втори път спасяваш живота ми!

Луи я погледна сериозно.

— Мисля, че е време да се опитаме да разберем кой го е направил.

— Как?

— Проверих в няколко посолства. Никое от тях няма арсен. Не успях да разбера нищо за американското посолство. Искам да направиш нещо. Мислиш ли, че ще можеш да отидеш утре на работа?

— Да, смятам, че ще се справя.

— Искам да отидеш в аптеката на посолството. Кажи, че ти трябва някакъв пестицид. Ще обясниш, че в градината ти има насекоми. Искай антрол. Той се приготвя с арсен.

Мери го гледаше с недоумение.

— Какво ще ни помогне това?

— Подозирам, че в Букурещ внасят арсен. Ако изобщо го има, трябва да е в аптеката на посолството. Всеки, който взима отрова, трябва да се разписва в специална тетрадка. Когато се разписваш за антрола, погледни кои други имена са в списъка…

Гъни съпроводи Мери през входната врата. Тя тръгна по дългия коридор към аптеката, където зад стъклото работеше фелдшерката.

Когато забеляза Мери, тя се обърна.

— Добро утро, госпожо посланик. По-добре ли се чувствате?

— Да, благодаря.

— Какво ще обичате?

Мери си пое нервно дъх.

— Градинарят ми каза, че… че някакви насекоми му създават проблеми в градината. Дали имате нещо, което би помогнало, като антрол например?

— Да, разбирам. Всъщност останал ни е малко антрол — отговори фелдшерката.

Тя се обърна към рафтовете зад себе си и свали една метална кутия с надпис „Отровно!“.

— Напаст от паразити — доста е необичайно за това време на годината. — Тя сложи една бланка пред Мери. — Разпишете се, ако обичате. В него има арсен.

Мери вторачи поглед в листа пред нея. На него беше написано едно-единствено име. Майк Слейд.

26

Мери позвъни на Луи Дефорж, за да му каже какво е открила, но телефонът му даваше заето. Той говореше с Майк Слейд. Първото нещо, което му хрумна, бе да докладва за опит за убийство, само че не можеше да повярва, че Слейд е замесен! Затова Луи реши първо сам да разговаря със Слейд.

— Току-що се разделих с вашия посланик — каза Луи Дефорж. — Тя ще се оправи.

— Много добра новина, докторе. Защо пък да не се оправи?

— Някой се е опитал да я отрови — отвърна доста предпазливо Луи.

— За какво говорите? — попита Майк с тон, нетърпящ възражения.

— Може би вие знаете за какво говоря.

— Почакайте! Искате да кажете, че смятате, че аз съм отговорен за това, така ли? Грешите. По-добре да се разберем на четири очи. Да се видим някъде, където никой няма да ни подслушва. Можете ли да се срещнете с мен довечера?

— В колко часа?

— Зает съм до девет. Защо да не се срещнем към девет и нещо край парка Банясъ? Ще ви чакам при фонтана. Всичко ще ви обясня.

Луи Дефорж се колебаеше.

— Добре. Ще дойда.

Той затвори телефона и си помисли: Майк Слейд не би могъл да е замесен в това.

Когато Мери отново позвъни на Луи, той вече бе излязъл. Никой не знаеше къде е отишъл.

Мери вечеряше с децата в резиденцията.

— Ти наистина изглеждаш вече доста добре, мамо — каза й Бет. — Много се бяхме разтревожили.

— Да, чувствам се добре — увери я Мери. И това бе самата истина. Господи, благодаря ти, че ми изпрати Луи.

Мери не можеше да престане да мисли за Майк Слейд. Непрекъснато чуваше гласа му: Заповядайте кафето. Сам си го приготвям. Как е могъл да я убива бавно и невъзмутимо? Тя потръпна.

— Студено ли ти е? — попита Тим.

— Не, миличък.

Не трябва да въвличам и децата в своите кошмари. Може би няма да е зле да ги изпратя в Америка за известно време, мислеше си тя. Могат да постоят при Флорънс и Дъг. А после й хрумна: И аз бих могла да тръгна с тях. Но това щеше да е проява на страх от нейна страна, а това пък би означавало победа за Майк Слейд и за тези, за които той работи. Имаше само един-единствен човек, който би могъл да й помогне. Стантън Роджърс. Стантън щеше да й каже как да постъпи с Майк.

Но не мога да го обвиня без доказателства, а аз нямам никакви. Само това, че всяка сутрин ми е приготвял кафе.

Тим й говореше:

— … и ние им казахме, че ще те питаме дали можем да отидем с тях.

— Извинявай, мили, какво каза?

— Казах, че Николай ни покани да отидем на излет с него и семейството му следващия уикенд.

— Не! — Отговорът й прозвуча по-грубо, отколкото тя самата бе очаквала. — Искам двамата изобщо да не напускате резиденцията.

— Ами училището? — попита Бет.

Мери се колебаеше. Не можеше да ги държи тук като затворници, а не искаше и да ги стряска.

— Добре. Само че Флориан ще ви закара и ще ви върне обратно с колата. Никой друг.

Бет я гледаше въпросително.

— Мамо, има ли нещо?

— Не естествено — отговори бързо Мери. — Защо питаш?

— Не знам. Просто ми се струва, че…

— Остави мама на мира — обади се Тим. — Току-що изкара румънски грип.

Добре го каза, помисли си Мери. Отравяне с арсен — румънски грип.

— Можем ли да гледаме видео довечера? — попита Тим.

— „Може ли“ — поправи го Мери.

— Това „да“ ли означава?

Мери не бе планирала гледане на филми, но напоследък отделяше толкова малко време за децата, че реши да им угоди.

— Да, това означава „да“.

— Благодаря ви, госпожо посланик — радостно извика Тим. — Отивам да донеса някоя касета.

— Не, този път не е твой ред. Ти избра предишния филм, който гледахме. Може ли да гледаме още веднъж „Американски драсканици“?

„Американски драсканици“… И изведнъж Мери се сети какво доказателство може да представи на Стантън Роджърс.

В полунощ помоли Кармен да извика такси.

— Не искате ли Флориан да ви закара? — попита я Кармен. — Той е…

— Не.

Това трябваше да стане съвсем тайно.

След няколко минути Мери беше вече в таксито.

— До американското посолство, ако обичате.

Шофьорът й каза:

— Но то е вече затворено. Никой няма да… — Той се обърна към нея и я позна. — Госпожо посланик! За мен е голяма чест! — и потегли. — Познах ви, защото съм ви виждал по нашите вестници и списания. Вие сте почти толкова известна, колкото и нашият велик ръководител.

В посолството вече бяха коментирали голямата популярност, с която се ползваше Мери в румънската преса.

Шофьорът продължаваше да бърбори.

— Американците ми харесват. Много са добросърдечни. Надявам се инициативата на вашия президент за сближаване на народите да се увенчае с успех. Ние, румънците, сме на негова страна. Крайно време е на земята да настъпи мир.

Тя не беше в настроение да обсъжда каквото и да е.

Когато наближиха посолството, Мери му посочи едно място, където имаше знак на румънски: Parcare cu Locuri Rezervate.34

— Спрете ей там и елате да ме вземете след един час, за да ме върнете обратно в резиденцията.

— С удоволствие, госпожо посланик.

Към таксито се приближи дежурен от охраната.

— Не можете да паркирате тук, това е… — той разпозна Мери и я поздрави, извинявайки се:

— Извинете, госпожо посланик. Добър вечер!

— Добър вечер! — отговори Мери.

Войникът я придружи до входа и й отвори вратата.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не. Ще се кача за няколко минути.

— Да, госпожо — той я проследи с поглед надолу по коридора.

Мери влезе в кабинета си, светна лампите и погледна към стената — там, където бяха заличени следите от надрасканите думи. Пристъпи към междинната врата, водеща към кабинета на Майк Слейд, и влезе вътре. Стаята бе тъмна. Светна лампата и се огледа.

Върху бюрото му нямаше никакви книжа. Започна да рови из чекмеджетата. В тях нямаше нищо, освен няколко брошури, бюлетини и програми. Съвсем невинни неща, които с нищо не биха привлекли вниманието на някоя любопитна чистачка. Очите на Мери трескаво шареха навсякъде. Трябва да е тук някъде. Не може да го държи другаде, малко вероятно е и да го носи със себе си.

Отново отвори чекмеджетата и отново започна да тършува в тях — бавно и внимателно. Когато стигна до най-долното чекмедже, пръстите й напипаха нещо твърдо в задния му край зад свитък хартии. Тя го изтегли, вдигна го пред себе си и не можеше да повярва на очите си.

В ръцете си държеше метална кутия с червена боя.

В девет и нещо доктор Луи Дефорж чакаше близо до фонтана в парка Банясъ. Чудеше се дали не бе сгрешил, като не докладва за Майк Слейд. Не, каза си той. Първо трябва да чуя какво ще ми каже. Ако го обвиня по погрешка, това ще го съсипе.

Внезапно в тъмнината се появи Майк Слейд.

— Благодаря ви, че дойдохте. Разговорът ни ще бъде съвсем кратък. По телефона ми казахте, че някой се е опитал да отрови Мери Ашли.

— Точно така. Някой й е слагал арсен.

— И смятате, че това съм аз?

— Можели сте лесно да го слагате в кафето й, малко по малко всеки ден.

— Казахте ли за това на някого?

— Все още не. Първо исках да разговарям с вас.

— Радвам се — каза Майк. Той извади ръката от джоба си. В нея държеше един „Магнум“ — 475 калибъра.

Луи недоумяваше.

— Какво… какво правите? Чуйте ме! Не можете…

Майк Слейд дръпна спусъка и видя как от гърдите на французина бликна яркочервена кръв.

27

От „чистата“ стая в американското посолство Мери се обаждаше по секретната линия на Стантън Роджърс. В Букурещ беше един часът през нощта, а във Вашингтон — осем часът сутринта. Мери знаеше, че секретарката на Стантън Роджърс винаги пристига рано.

— Тук е кабинетът на господин Роджърс.

— Обажда се посланик Ашли от Румъния. Знам, че господин Роджърс е в Китай с президента, но ми се налага спешно да говоря с него. Можете ли да ме свържете по някакъв начин?

— Съжалявам, госпожо посланик, но той е непрекъснато в движение. Не ми е дал никакъв телефон за връзка.

Мери почувства, че сърцето й ще изскочи.

— Няма ли да ви се обади скоро?

— Трудно ми е да ви отговоря. Тяхната програма с президента е много натоварена. Може би някой от Държавния департамент би могъл да ви помогне.

— Не — отговори Мери отчаяно. — Никой друг не може да ми помогне. Благодаря ви.

Седеше в стаята сама, вторачила поглед в нещо несъществуващо, заобиколена от най-съвременната електронна техника в света, която обаче с нищо не можеше да й помогне. Майк Слейд се опитваше да я убие. Тя трябваше да каже на някого. Но на кого? На кого можеше да се довери? Единственият човек, който знаеше какво се опитва да направи Слейд, е Луи Дефорж.

Мери отново позвъни в апартамента му, но пак никой не й отговори. Сети се какво й бе казал Стантън Роджърс, преди да тръгне: Ако искаш да ми изпратиш някакво съобщение, без никой друг да разбере, кодът в началото на телеграмата трябва да бъде XXX.

Мери отиде бързо в кабинета си, написа спешно съобщение и го адресира до Стантън Роджърс. Най-отгоре сложи три хикса. От едно заключено чекмедже на бюрото си извади тетрадка с тайни кодове и внимателно закодира написаното. Ако сега й се случеше нещо, Стантън Роджърс поне щеше да узнае кой го е направил.

Мери се запъти към стаята за свръзка.

Дежурен бе Еди Молц, агентът на ЦРУ.

— Добър вечер, госпожо посланик. Много до късно работите.

— Да — отвърна Мери. — Искам да изпратя едно съобщение. Спешно е.

— Ще се заема лично.

— Благодаря ви. — Тя му подаде съобщението и тръгна към изхода. Страшно много й се искаше да бъде близо до децата си.

В стаята за свръзка Еди Молц декодира съобщението, което Мери току-що му бе дала. Когато свърши, го прочете бавно два пъти и се намръщи. Отиде до унищожителя на документи, пусна бележката вътре и не свали очи от нея, докато тя не се превърна на малки конфети.

После поръча разговор с държавния секретар Флойд Бейкър във Вашингтон. Кодът беше: Тор.

Два месеца бяха необходими на Лев Пастернак, за да проследи добре прикритата следа, която водеше до Буенос Айрес. Щатските разузнавателни служби и още пет-шест други тайни служби от цял свят помогнаха, за да бъде идентифициран наемният убиец Ейнджъл. Мосад му даде името на Неуса Мунес — любовницата на Ейнджъл. Всички искаха да унищожат Ейнджъл. За Лев Пастернак Ейнджъл се бе превърнал във фиксидея. Пастернак не успя да опази Марин Гроза и сега не можеше да си прости това. Все пак можеше да потърси възмездие. И той твърдо бе решил да го направи.

Не се свърза пряко с Неуса Мунес. Намери апартамента, в който тя живееше, и започна да го наблюдава, изчаквайки да се появи Ейнджъл. На петия ден от него все още нямаше никаква следа и Пастернак започна да действа. Изчака жената да излезе и петнадесет минути по-късно се качи горе, успя да се справи с ключалката и влезе в апартамента. Набързо го претърси внимателно. Нямаше никакви снимки или бележки, нито пък адреси, които да го насочат към Ейнджъл. Пастернак намери костюмите в гардероба. Разгледа етикетите на „Херера“, свали от закачалката едно от саката и го пъхна под мишницата си. Миг след това изчезна така тихо, както се бе появил.

На другата сутрин Лев Пастернак влезе в магазин „Херера“. Беше разчорлен и смачкан и миришеше на уиски.

Управителят на магазина за мъжка конфекция се приближи до него.

— Какво ще обичате, señor? — В гласа му се чувстваше неодобрение.

Лев Пастернак се ухили просташки.

— Ами да си кажа правичката, снощи се напих като свиня. Заиграх се на комар в хотела с едни местни приятелчета. Всички доста си дръпнахме, нали разбираш? Както и да е, едно от момчетата — не се сещам как му викаха — си забрави сакото в стаята ми. — Лев подаде сакото, а ръката му трепереше. — С твоя етикет е, та си мислех, че ще ми кажеш къде да го намеря да му го върна.

Управителят разгледа сакото.

— Да, при нас е шито. Трябва да погледна в тефтерите ни. Къде да ви потърся?

— Не знам — изломоти Лев Пастернак. — Пак съм тръгнал да играя комар някъде. Имаш ли визитка? Аз шʼти ударя една жица.

— Добре. — И управителят му подаде визитната си картичка.

— Да не откраднеш сакото, ей? — каза Лев с пияния си глас.

— Разбира се, че няма — отговори управителят вече доста ядосан.

Лев Пастернак го потупа по рамото и каза:

— Добре, добре. Шʼти звънна по-късно днес.

Когато същия следобед Лев се обади в магазина, управителят му каза:

— Името на човека, на когото сме ушили това сако, е señor X. P. де Мендоса. Държи апартамент номер 417 в хотел „Аурора“.

Лев Пастернак провери дали вратата му е заключена. Извади някакъв куфар от гардероба, занесе го на леглото и го отвори. Отвътре измъкна пистолет 45SIG — Saur със заглушител, подарък от негов приятел от аржентинските тайни служби. Пастернак отново провери зареден ли е пистолетът и дали заглушителят е сложен правилно. Прибра куфара в гардероба и си легна.

В пет часа сутринта Лев Пастернак се промъкваше безшумно по четвъртия етаж на хотел „Аурора“. Когато стигна до стая 417, той се огледа, за да се увери, че никой не го е видял. Наведе се към ключалката и тихо пъхна една жица в нея. След като чу изтракването на резето, измъкна пистолета.

Усети течение от отварянето на вратата в края на коридора и преди да успее да се обърне, нещо твърдо и студено се опря във врата му.

— Не обичам да ме следят — каза Ейнджъл.

Лев Пастернак чу щракането на спусъка секунда преди мозъкът му да се пръсне.

Ейнджъл не знаеше дали Пастернак действа сам, или работи за някой друг, но винаги бе от полза да се вземат допълнителни предпазни мерки. Телефонното обаждане бе пристигнало и вече беше време да действа. Първо, Ейнджъл трябваше да направи някои покупки. На улица „Пуейредон“ имаше хубав магазин за дамско бельо — доста скъп, но Неуса заслужаваше най-доброто. Вътре в магазина бе прохладно и тихо.

— Покажете ми някаква нощница, нещо по-фриволно — каза Ейнджъл.

Продавачката ококори очи.

— И чифт бикини с дантела на дупки отпред.

Петнадесет минути по-късно Ейнджъл влезе в магазина на Френкел. Рафтовете бяха отрупани с кожени дамски чанти, ръкавици и куфарчета.

— Едно куфарче, ако обичате. Черно.

Ресторант „Ел Алхире“ в хотел „Шератон“ бе един от най-хубавите в Буенос Айрес. Ейнджъл седна на една маса в ъгъла и сложи куфарчето върху нея. Сервитьорът се приближи.

— Добър ден.

— За предястие искам карас, а после — скара с гарнитура и салата от пресни зеленчуци. По-късно ще поръчам и десерт.

— Прието.

— Къде се намира тоалетната?

— В дъното — през онази врата, после вляво.

Ейнджъл стана и тръгна в указаната посока, като остави куфарчето на масата. Влезе в тесен коридор с две малки врати. На едната пишеше Hombres35, а на другата — Señoras36. В края на коридора беше кухнята. Вътре бе шумно и се вдигаше пара. Ейнджъл бутна двойната врата и влезе. Навсякъде кипеше трескава работа, наоколо сновяха готвачи и помощник-готвачи, които бързаха да смогнат с поръчките за обяда. Непрекъснато влизаха и излизаха сервитьори с препълнени табли. Готвачите викаха по сервитьорите, а сервитьорите викаха по помощник-келнерите.

Ейнджъл премина бързо през помещението и излезе през задната врата, водеща към една алея. Изчака пет минути, за да се увери, че няма „опашка“.

На ъгъла бе спряло такси. Ейнджъл каза адреса на шофьора — улица „Умберто“ 1. След една пряка слезе от колата и спря друго такси.

— Donde, por favour?37

— Aeropuerto.38

Там щеше да получи билет за Лондон. Туристически билет. Първа класа бие на очи.

След два часа Ейнджъл наблюдаваше от самолета как Буенос Айрес изчезва под облаците сякаш по волята на божествен магьосник и съсредоточен върху предстоящата задача, обмисляше предварителните инструкции.

Децата трябва на всяка цена да умрат с нея. Смъртта им трябва да бъде много впечатляваща.

Ейнджъл не обичаше да получава инструкции за това как да изпълнява дадените му поръчки. Само аматьорите са толкова глупави, че да дават съвети на професионалисти. Ейнджъл се усмихна. Те всички ще умрат и всичко ще бъде по-зашеметяващо, отколкото са си го поръчали.

Ейнджъл заспа. Спа дълбоко и нищо не сънува.

Летище „Хийтроу“ в Лондон бе претъпкано с туристи. Пътуването с такси до Мейфеър отне малко повече от час. На рецепцията на хотел „Чърчил“ имаше много хора — някои току-що пристигнали, други — вече напускащи.

Пиколо пое трите чанти на Ейнджъл.

— Занеси ги горе в стаята ми. Аз имам малко работа.

Бакшишът бе скромен и пиколото надали щеше да го запомни. Ейнджъл пристъпи към асансьорите, изчака, докато пристигне един съвсем празен, и се качи.

Когато асансьорът тръгна, Ейнджъл натисна бутоните за петия, седмия и десетия етаж и слезе на петия. Ако някой на партера следеше копчетата, доста щеше да се пообърка.

Някакво служебно стълбище излизаше на една пътека отзад и пет минути след като се регистрира в хотел „Чърчил“, Ейнджъл седеше в такси обратно за Хийтроу.

На паспорта пишеше Х. Р. де Мендоса. Билетът беше на румънската авиокомпания „Таром“ за Букурещ. От летището Ейнджъл изпрати телеграма:

Получателят бе Еди Молц.

Рано на следващата сутрин звънна Дороти Стоун.

— Търсят ви от кабинета на Стантън Роджърс.

— Свържете ме — каза нетърпеливо Мери и веднага грабна слушалката.

— Ало, Стан?

Обади й се секретарката му и на Мери й идваше да заплаче от безсилие.

— Господин Роджърс ме помоли да ви се обадя, госпожо посланик. Той е с президента и няма възможност да ви телефонира, но ме помоли да се погрижа да получите всичко, което ви е необходимо. Ако ми кажете какъв е проблемът ви…

— Не, благодаря — каза Мери, опитвайки се да скрие разочарованието си. — Трябва… трябва да говоря лично с него.

— Страхувам се, че това не може да стане по-рано от утре. Той ми предаде, че ще ви се обади при първа възможност.

— Благодаря ви. Ще чакам да ми се обади — тя затвори телефона. Не можеше да направи нищо друго, освен да чака.

Мери продължаваше да прави опити да се свърже с Луи. У тях никой не отговаряше. Позвъни и във френското посолство. Там нямаха ни най-малка представа къде може да е той.

— Ако обичате, предайте му да ми се обади веднага, щом се появи.

Дороти Стоун каза:

— Търси ви някаква жена, но отказва да каже името си.

— Ще се обадя — Мери вдигна слушалката. — Ало, посланик Ашли на телефона.

Нежен женски глас се обади от другата страна на линията и каза с румънски акцент:

— Обажда се Корина Соколи.

Тя веднага се сети — това бе едно красиво момиче на двадесет и две-три години, примабалерина на Румъния.

— Имам нужда от вашата помощ — каза момичето. — Реших да работя за вас.

Не и това. Стига ми за днес, помисли Мери.

— Не… не знам дали ще мога да ви помогна. — Умът й работеше трескаво. Тя се опитваше да си спомни какво точно я бяха инструктирали за подобни ситуации.

Повечето от тях са съветски агенти. Ние ги прехвърляме у нас, а те ни дават съвсем малко, обикновено не много важна информация или дезинформация. Някои от тях започват да ни шпионират. Най-ценни са висшите офицери от разузнаването или пък учените. Такива винаги са ни от полза. Но иначе не даваме политическо убежище, ако няма някоя сериозна причина.

Корина Соколи ридаеше.

— Моля ви! В опасност съм. Изпратете някой да ме вземе.

Комунистическите правителства устройват доста изкусни уловки. Някой, който казва, че ще работи за нас, идва и моли за помощ. Довеждаш го в посолството, а той започва да крещи, че са го отвлекли. Това им дава оправдание за атаките, които в отговор предприемат в Съединените щати.

— Къде сте? — попита Мери.

Последва кратко мълчание. После гласът продължи:

— Да вярвам ли, че мога да ви се доверя? В едно заведение „Роскоу“ до „Молдавия“. Ще дойдете ли да ме вземете?

— Лично аз не мога, но ще изпратя някой друг. Не се обаждайте повече по този телефон. Просто чакайте там, където сте. Аз…

Вратата се отвори и Майк Слейд влезе. Мери го погледна и се изплаши. Той се приближи към нея.

Гласът от другата страна на линията викаше:

— Ало? Ало?

— С кого разговаряте? — попита Майк.

— С… с доктор Дефорж — това бе първото име, което й дойде наум. Тя затвори телефона, разтреперана от ужас.

Не ставай смешна, каза си тя. Намираш се в посолството. Тук нищо няма да посмее да ти направи.

— С доктор Дефорж? — попита Майк бавно.

— Да. Той… той идва насам.

Как й се искаше това да е истина!

В погледа на Майк Слейд се появи нещо странно. Настолната й лампа светеше и хвърляше сянката му върху стената, така той изглеждаше неимоверно едър и застрашителен.

— Сигурен ли сте, че ще можете да продължите работа?

Той отговори съвсем хладнокръвно, по мъжки:

— Да, нищо ми няма.

Страшно й се искаше той да си тръгне, за да може да избяга. Не трябва да му давам да разбере, че ме е страх.

Той се приближи още по-близо до нея.

— Изглеждате напрегната. Няма да е зле да вземете децата и да отидете на почивка — някъде край езерата — за няколко дни.

Където ще бъда по-лесна мишена.

Само като го гледаше, я обземаше такъв невероятен страх, че чак се задъхваше. Вътрешният телефон иззвъня. Това бе спасителният пояс.

— Бихте ли ме извинили?

— Разбира се.

Майк Слейд постоя за момент, вторачен в нея, после се обърна и излезе, като отнесе и сянката със себе си. Тя едва не се разплака от облекчение. Вдигна слушалката.

— Да, моля?

Обаждаше се Джери Дейвис, съветникът по връзките с обществеността.

— Госпожо посланик, извинете ме за безпокойството, но имам лоши новини за вас. Току-що ни се обадиха от полицията, че доктор Луи Дефорж е бил убит.

Стаята се разлюля.

— С… с… сигурен ли сте?

— Да, госпожо. Намерили са портфейла му в сакото.

През тялото й преминаха тръпки на стари спомени и тя чу някой да й казва по телефона: Тук е шерифът Мънстър. Съпругът ви е загинал при автомобилна катастрофа. И всичките й стари мъки се втурнаха към нея от миналото, режеха я и я разкъсваха на парчета.

— Как… как е станало? — гласът й бе сподавен.

— Застрелян е на място.

— Хванали ли са убиеца?

— Не, госпожо. Разследването се води съвместно от Секуритате и френското посолство.

Слушалката падна от ръката й, съзнанието й се замъгли и тя цялата се скова. Бавно се облегна назад и впери празен поглед в тавана. На него имаше една пукнатина. Това трябва да се замаже, мислеше тя. В посолството не трябва да има пукнатини. Ей там — още една пукнатина. Всъщност пукнатините са навсякъде. Пукнатини има и в живота ни, а когато се появи пукнатина, в нея се заклещват злини. Едуард е мъртъв. Луи е мъртъв. Тя не смееше да мисли за това. Търсеше още пукнатини по тавана. Не мога да преживея още веднъж целия този ужас, каза си Мери. Кой ли е убил Луи?

Отговорът дойде веднага след въпроса. Майк Слейд. Луи бе открил, че Слейд е давал арсен на Мери. Слейд навярно си е помислил, че след като убие Луи, никой нищо не може да докаже.

Неочакваното прозрение я изпълни с още по-голям ужас. С кого разговаряте? Доктор Дефорж? А Майк вече е знаел, че доктор Дефорж е мъртъв.

Прекара целия ден в кабинета си в планове за по-нататъшни действия. Няма да му позволя да ме принуди да напусна. Няма да му позволя да ме убие. Трябва да го спра. Обзе я силен гняв — гняв, какъвто никога досега не бе изпитвала. Взе твърдо решение да защитава себе си и своите деца. Реши и още нещо — ще унищожи Майк Слейд на всяка цена!

Мери отново даде спешна поръчка за разговор със Стантън Роджърс.

— Предадох му вашето съобщение, госпожо посланик. Ще ви се обади при първа възможност.

Тя не можеше да приеме смъртта на Луи. Той бе толкова сърдечен, толкова нежен, а сега лежеше в някоя морга, студен и безжизнен. Ако бях заминала за Канзас, мислеше мрачно Мери, сега Луи щеше да е жив.

— Госпожо посланик.

Мери вдигна очи. Дороти Стоун й подаде един плик.

— Дежурният на входа ме помоли да ви предам това. Каза, че някакво младо момче го е донесъл.

На плика пишеше: „За посланика. Лично.“

Мери отвори плика. Бележката бе написана с правилен, чист, спретнат почерк. В нея пишеше:

Още един от гнусните номера на Майк, за да ме изплаши, помисли си Мери. Но номерът му този път няма да мине. Ще стоя надалеч от него.

Полковник Маккини оглеждаше бележката. Поклати глава и каза:

— Много смахнати се навъдиха. — После я погледна. — Днес трябваше да присъствате на церемонията по случай първата копка на новата сграда към Американската библиотека, но ще съобщя да я отложат и…

— Не.

— Госпожо посланик, много е опасно да…

— Няма страшно. — Тя вече знаеше къде се крие опасността и бе решила как да я избегне. — Къде е Майк Слейд? — попита тя.

— Има среща в посолството на Австралия.

— Моля ви, свържете се с него и му предайте, че незабавно искам да го видя.

— Искали сте да разговаряте с мен? — гласът на Майк Слейд прозвуча съвсем безизразно.

— Да. Искам да ви възложа една задача.

— На вашите заповеди съм, госпожо посланик.

Сарказмът му бе като плесница за нея.

— Обади ми се една личност, която иска да ни сътрудничи.

— Коя е тя?

Мери изобщо не възнамеряваше да му каже, защото той щеше да предаде момичето.

— Не е важно. Но искам да доведете този човек в посолството.

Майк смръщи вежди.

— Да не би да е някой, когото румънците не искат да изпуснат?

— Да.

— Ами това може да доведе до…

Тя го прекъсна.

— Искам да отидете в едно заведение — „Роскоу“, при „Молдавия“, и да вземете човека оттам.

Той се опита да се противопостави с много контрааргументи, но когато видя решителното изражение на лицето й, каза:

— Ако наистина искате това да стане, ще изпратя…

— Не — гласът на Мери бе стоманен. — Искам вие лично да отидете. Изпращам още двама души с вас.

Придружен от Гъни и още едно войниче, Майк нямаше да може да играе номерата си. Тя бе инструктирала Гъни да не го изпуска от очите си.

Майк я гледаше с недоумение.

— Днес програмата ми е препълнена. Може би утре ще бъде по-…

— Тръгнете веднага. Гъни ви чака в кабинета ви. Доведете информатора при мен. — Тонът й показваше, че тя няма да приеме никакво възражение.

Майк кимна бавно в знак, че е разбрал.

— Добре.

Мери го изпрати с поглед и с чувство на облекчение, от което главата й чак се замая.

Щом Майк е надалече, тя е вън от всякаква опасност.

Набра номера на полковник Маккини.

— Откриването днес следобед ще се състои — каза му тя.

— Моят категоричен съвет е да го отложим, госпожо посланик. Защо да се излагате на опасност, когато…

— Нямам друг избор. Аз представлявам нашата страна. Какво ще кажат другите, ако всеки път, когато някой се опитва да заплашва живота ми, аз се крия? Ако сега си позволя това, няма да мога никога повече да си покажа очите. Все едно да си отида у дома. И още нещо, генерале. Нямам никакво намерение да напускам Румъния.

28

Церемонията по случай първата копка на новата сграда към Американската библиотека бе насрочена за четири часа следобед на голямото празно пространство в съседство с главната, вече съществуваща сграда близо до площад „Александру Сахиа“. Още в три часа там се бе събрала доста внушителна тълпа. Полковник Маккини бе предупредил капитан Аурел Истрасе — шефа на Секуритате, който го увери:

— Разбира се, гарантирам ви, че ще осигурим абсолютна безопасност за вашия посланик.

Истрасе наистина удържа на думата си. Бе наредил всички автомобили да се махнат от площада, така че да няма опасност от бомбен атентат. Цялото място се патрулираше от полиция, а на покрива на библиотеката бе поставил снайперист.

В четири часа без няколко минути всички бяха в пълна готовност. Електронните специалисти бяха претърсили цялото пространство наоколо, но не намериха никакви взривни устройства.

След като свърши и последната проверка, капитан Аурел Истрасе каза на полковник Маккини:

— Готови сме.

— Много добре. — И полковник Маккини се обърна към адютанта си: Предай на посланика, че може да идва.

Четирима войници придружиха Мери до лимузината и я прикриваха, докато тя се качи.

Флориан сияеше:

— Добър ден, госпожо посланик. Чудесна библиотека ще стане, нали?

— Да.

Докато я караше до мястото на събитието, Флориан не спря да бърбори, но Мери не го слушаше. Тя мислеше за засмените очи на Луи и за нежността, с която я бе любил. Заби нокти в дланите си, опитвайки се да заглуши душевните си терзания с физическа болка. Не трябва да плача, каза си тя. Каквото и да става, не трябва да плача. Любовта изчезна, остана само омразата. Побърка ли се този свят?

Когато стигнаха до площада, до колата се приближиха двама войници, огледаха се внимателно във всички посоки и й отвориха вратата, за да слезе.

— Добър ден, госпожо посланик.

Мери тръгна към центъра на церемонията. Двама въоръжени представители на Секуритате вървяха пред нея и двама — зад нея, като я пазеха с телата си. Снайперистът на покрива беше нащрек и следеше всичко през бинокъла.

Събралият се народ започна да ръкопляска, когато посланикът застана на малкото празно пространство, оставено за тази цел. В навалицата имаше румънци, американци и представители на други посолства в Букурещ. Познатите физиономии бяха малко. Повечето бяха непознати.

Мери погледна тълпата и си помисли: Как ще изнеса речта си сега? Полковник Маккини бе прав. Изобщо не трябваше да идвам тук. Чувствам се ужасно притеснена и изплашена.

— Дами и господа, имам честта да ви представя посланика на Съединените щати — тъкмо съобщаваше полковник Маккини.

Хората започнаха да ръкопляскат.

Мери пое дълбоко въздух и започна:

— Благодаря…

През последната седмица колелото на събитията така я бе завъртяло, че тя не бе имала време да подготви речта си. Някакво вдъхновение, което идваше дълбоко отвътре, й подсказваше думите. Тя говореше, сякаш без да мисли.

— … Това, което правим тук днес, може би ви се струва незначително, но то е от изключително значение, защото е още един мост между нашата страна и страните от Източна Европа. Новата библиотека, чиито основи сега полагаме, ще бъде пълна с информация за Съединените американски щати. Тук вие ще можете да четете наши вестници, списания, книги, да изучавате историята на нашата страна, да се запознавате с положителните и отрицателните страни на живота у нас. Ще можете да видите снимки на наши градове, заводи и ферми…

Полковник Маккини и хората му бавно сновяха сред хората. В бележката пишеше: „Наслаждавай се на последния ден от живота си“. Но кога свършваше денят за убиеца? В шест часа вечерта? В девет часа? В полунощ?

— … но вие ще намерите и нещо много по-важно от това как изглеждат Съединените американски щати. Когато тази сграда бъде завършена, вие най-после ще разберете и как диша Америка. Ние ще ви покажем духа на нашата страна.

Изневиделица покрай полицейската бариера в другия край на площада се появи кола, рязко удари спирачки и спря до бордюра. Когато към нея тръгна един полицай, стреснат от непредвидената ситуация, шофьорът изскочи от колата и започна да бяга в противоположна посока. Тичайки, той извади взривно устройство от джоба си и го задейства, натискайки някакво копче. Колата избухна и се разхвърча на парчета сред хората. Нито едно от тях не достигна до центъра, където стоеше Мери, но зрителите започнаха да се бутат насам-натам в паниката си да избягат по-далеч от мястото на произшествието. Снайперистът от покрива вдигна пушката си и изпрати един куршум право в сърцето на бягащия, преди мъжът да успее да се отдалечи. За по-сигурно той стреля още два пъти в него.

Един час бе нужен на румънската полиция, за да разпръсне тълпата от площад „Александру Сахиа“ и да прибере тялото на похитителя. Пожарната загаси пламъците на избухналата кола. А Мери бе откарана обратно в посолството.

— Сигурна ли сте, че не искате да отидете да си починете в резиденцията? — попита я полковник Маккини. — Току-що преживяхте нещо ужасно, което сигурно…

— Не — заяви троснато Мери. — Отивам в посолството.

Това бе единственото място, откъдето можеше да разговаря безопасно със Стантън Роджърс. Трябва да говоря с него колкото се може по-скоро, мислеше Мери, иначе съм загубена.

Напрежението от всичко, което й се струпа на главата, бе просто непоносимо. Тя бе взела всички мерки Майк Слейд да бъде далече от нея и въпреки това се бяха опитали да я убият. Значи той не е сам.

Мери гореше от желание да разговаря със Стантън Роджърс.

В шест часа в кабинета на Мери влезе Майк Слейд. Беше бесен.

— Настаних Корина Соколи в една от стаите горе — каза той троснато. — Защо, по дяволите, не ми казахте кого трябва да взема? Направихте голяма грешка. Трябва да я върнем. Тя е национално съкровище. Румънското правителство в никакъв случай не би й позволило да напусне страната. Ако…

В стаята влезе полковник Маккини. Както се бе забързал, той спря изненадан, когато видя Майк.

— Идентифицирали са убития. Това е въпросният Ейнджъл. Истинското му име е Х. Р. де Мендоса.

Майк го бе зяпнал от учудване.

— За какво говорите?

— Забравих — каза полковник Маккини, — че вие не присъствахте на цялата тая бъркотия. Посланикът не ви ли каза, че днес се опитаха да я убият?

— Не — отговори Майк и погледна към Мери.

— Днес тя получи предупреждение от Ейнджъл, че ще умре. Той се опита да я убие на церемонията, но един от снайперистите на Истрасе го улучи.

Майк мълчеше, вперил поглед в Мери.

Полковник Маккини продължи:

— Изглежда, много хора са имали зъб на Ейнджъл.

— Къде е тялото му? — попита Майк.

— В моргата на Главното полицейско управление.

Голото тяло лежеше върху каменна маса в моргата. Тяло на съвсем обикновен човек, среден на ръст, без особени белези, с моряшка татуировка на едната ръка, с малък, тънък нос, който бе в унисон с тънките устни, с много малки стъпала и оредяла коса. Дрехите и вещите му бяха на купчина върху една съседна маса.

— Имате ли нещо против да го огледам?

Сержантът сви рамене.

— Не, разгледайте го. Мисля, че и той няма нищо против — отговори той и сам се изхили на глупавата си шега.

Майк взе сакото и разгледа етикета му. Купено бе от някакъв магазин в Буенос Айрес. Етикетът на кожените обувки също бе аржентински. До дрехите имаше и купчина пари — малко румънски леи, няколко френски франка, няколко английски лири и поне десет хиляди долара в аржентински песос — част от тях от новата емисия банкноти от по десет песос, а останалите — от девалвиралите вече банкноти от един милион песос.

Майк се обърна към сержанта:

— Какво научихте за него?

— Пристигнал е преди два дни от Лондон с полет на авиокомпанията „Таром“. Регистрирал се е под името де Мендоса в хотел „Интерконтинентал“. Постоянната адресна регистрация в паспорта му е в Буенос Айрес, но е фалшива.

Полицаят се доближи до тялото, за да го огледа, и каза:

— Няма вид на наемен международен убиец, нали?

— Не — съгласи се Майк, — няма.

На две преки от Главното полицейско управление Ейнджъл преминаваше покрай резиденцията — доста бързо, за да не привлече вниманието на четиримата въоръжени войници от охраната пред входа, и достатъчно бавно, за да запамети всяка подробност от фасадата. Снимките, които имаше, бяха наистина превъзходни, но искаше да провери лично всеки детайл. Близо до вратата имаше и пето лице в цивилни дрехи, което държеше за каишките два доберман — пинчера.

Ейнджъл се ухили самодоволно при мисълта за клоунадата, която се разигра на градския площад. Да се наеме някакъв си наркоман срещу цената само на една доза кокаин бе просто детска играчка. Хвани ги по бели гащи. Накарай ги да се поизпотят. Главното представление тепърва предстоеше. За пет милиона долара такова шоу ще им устроя, че никога няма да го забравят. Как му викат на това телевизионните журналисти? Спектакли! Ще им устроя спектакъл на живо, в реално време.

На Четвърти юли в резиденцията ще има честване по случай Деня на независимостта, беше съобщил гласът. Ще има балони, военен оркестър, артисти. Ейнджъл се усмихна и си помисли:_ Спектакъл за пет милиона…_

Дороти Стоун се втурна в кабинета на Мери:

— Госпожо посланик, викат ви спешно в „чистата“ стая. Обажда се господин Стантън от Вашингтон.

— Мери, нищо не мога да разбера. Говори по-бавно. Поеми си въздух, успокой се и започни отначало.

Боже мой, помисли Мери. Дрънкам като истерична глупачка. Отвътре я разкъсваха противоречиви и силни чувства и тя почти не бе в състояние да говори. Бе едновременно и изплашена, и облекчена, и ядосана, и думите й излизаха на сподавени талази.

Пое дъх толкова дълбоко, че чак потръпна.

— Съжалявам, Стан… не си ли получил съобщението ми?

— Не. Току-що се връщам. Нямаше никаква телеграма от теб. Нещо май не е в ред, а?

Мери насила успя да овладее яда си. Откъде да започна? Отново си пое дълбоко дъх.

— Майк Слейд се опитва да ме убие.

Последва дълга пауза.

— Мери… чуваш ли се какво…

— Това е самата истина. Сигурна съм. Запознах се с един лекар от френското посолство — Луи Дефорж. Разболях се и той установи, че някой се е опитал да ме отрови с арсен. Това е Майк.

Този път гласът на Стантън Роджърс прозвуча по-остро от предишния:

— Какво ти дава основание да смяташ така?

— Луи — доктор Дефорж, се досети. Майк Слейд ми правеше всяка сутрин кафе и вътре е слагал арсен. Имам доказателства, че се е снабдявал с арсен. Луи бе убит, а днес следобед някой, който работи със Слейд, се опита да убие и мене.

Този път паузата беше още по-дълга.

Когато Стантън Роджърс продължи, в гласа му се усещаше силно безпокойство.

— Това, което ще те попитам, е изключително важно, Мери. Помисли внимателно. Не може ли това да е някой друг?

— Не. Той от самото начало се опитва да ме пропъди от Румъния.

Гласът на Стантън Роджърс прозвуча успокоително:

— Добре. Ще съобщя за това на президента. Ще имаме грижата за Слейд. Междувременно ще ти осигуря допълнителна охрана.

— Стан, в неделя в резиденцията ще има прием в чест на Четвърти юли. Гостите вече са поканени. Как смяташ, да го отложа ли?

Стантън Роджърс се замисли.

— Всъщност идеята е чудесна. Гледай винаги да си сред много хора. Мери, не искам да те плаша, ти и без това достатъчно си се притеснила, но те съветвам да не изпускаш децата от очи. Дори за секунда. Слейд може да се опита да те спипа чрез тях.

По тялото й полазиха тръпки.

— Какво значи всичко това? Защо го прави?

— И аз бих искал да знам. Няма никакъв смисъл. Но проклет да бъда, ако не разбера. Дотогава стой надалеч от него и се пази.

— Не се притеснявай, ще се пазя — каза Мери, но гласът й издаваше силно безпокойство и страх.

— Ще ти се обадя пак.

Когато Мери затвори телефона, сякаш от раменете й падна огромен товар. Всичко ще се оправи, каза си тя. Аз и децата ще бъдем в безопасност.

При първото позвъняване Еди Молц вдигна слушалката. Разговорът продължи десет минути.

— Ще се постарая всички да са там — обеща Еди Молц.

Ейнджъл затвори.

Еди Молц си мислеше: За какво, по дяволите, Ейнджъл иска всички тия неща? Той погледна часовника си. Още четиридесет и осем часа.

Веднага след като свърши разговора с Мери, Стантън Роджърс поръча спешен разговор с полковник Маккини.

— Бил, Стантън Роджърс се обажда.

— Да, сър. Какво желаете?

— Искам да задържите Майк Слейд. Дръжте го под строг арест, докато не ви се обадя отново.

Полковникът недоумяваше:

— Майк Слейд?

— Искам да го задържите и да го изолирате. Вероятно е въоръжен и може да бъде опасен. Не му позволявайте да говори с когото и да било.

— Да, сър.

— Обадете ми се в Белия дом веднага, щом го хванете.

— Да, сър.

Два часа по-късно телефонът на Стантън Роджърс иззвъня. Той грабна бързо слушалката.

— Ало?

— Полковник Маккини се обажда, господин Роджърс.

— Хванахте ли Слейд?

— Не, сър. Възникна един проблем.

— Какъв проблем?

— Майк Слейд е изчезнал.

29

София, България

Събота, трети юли

В една малка невзрачна сграда на улица „Презвитер Козма“ №32 се провеждаше среща на членовете на Източния комитет. Около масата седяха влиятелни представители от Русия, Китай, Чехословакия, Пакистан, Индия и Малайзия.

Говореше председателят:

— Приветстваме нашите братя и сестри, които се присъединиха към Източния комитет днес. Щастлив съм да ви съобщя нашите извънредно важни новини. Сега всичко е на мястото си. Последният етап от нашия план е на път да се осъществи успешно. Датата е утре вечер, а мястото — резиденцията на американския посланик в Букурещ. Осигурили сме присъствието на международната преса и телевизията.

Мъжът с кодовото име Кали изненадано попита:

— Нима американската посланичка и двете й деца ще…

— Да, ще бъдат убити заедно с около стотина други американци. Всички напълно съзнаваме огромния риск и хаоса, който може да последва. Време е да гласуваме. — Той започна от отсрещния край на масата. — Брахма?

— Да.

— Вишну?

— Да.

— Ганеша?

— Да.

— Яма?

— Да.

— Индра?

— Да.

— Кришна?

— Да.

— Рама?

— Да.

— Кали?

— Да.

— Приема се единодушно — заяви председателят. — Дължим огромна благодарност на човека, който ни помогна изключително много, за да реализираме всичко това. — Той се обърна към присъстващия американец.

— За мен бе удоволствие — каза Майк Слейд.

Украсата по случай приема в чест на Четвърти юли долетя в Букурещ на един „Херкулес“ C-120 късно в събота следобед и директно бе откарана в правителствен склад на Съединените щати. Пратката съдържаше хиляда червени, бели и сини балона, опаковани в плоски кутии, три стоманени бутилки хелий, с който да се надуят балоните, двеста и петдесет ролки конфети, значки, увеселителни кречетала, десетина плакати и седемдесет малки американски флагчета. Всичко това бе разтоварено в склада в осем часа вечерта. Два часа по-късно пристигна джип с две бутилки кислород с щемпела на американската армия. Шофьорът ги свали и ги вкара вътре.

В един часа през нощта, когато в склада вече нямаше никого, пристигна Ейнджъл. Вратата беше отключена. Ейнджъл се приближи до бутилките, огледа ги внимателно и се захвана за работа. Първо изпразни две — трети от съдържанието на трите бутилки хелий. Останалото бе лесно.

Сутринта на Четвърти юли в резиденцията бе истински хаос. Миеха се подовете, бършеше се прахът от полилеите, почистваха се пътеките. Всяко кътче в сградата се отличаваше със специфичните си шумове. В единия край на залата за приеми се чукаше, тъй като там сковаваха подиум за оркестъра. В коридорите бръмчаха прахосмукачки, от кухнята се чуваше тракането на тенджери и тигани.

В четири часа следобед пред служебния вход на резиденцията спря камион на американската армия. Дежурният започна обичайната проверка:

— Какво карате?

— Разни неща за приема.

— Отворете да видя.

Патрулът прегледа камиона.

— Какво има в кутиите?

— Малко хелий, балони, знаменца и други подобни.

— Да видя.

След петнадесет минути камионът бе пропуснат да влезе. Вътре в двора един младши сержант и две войничета се захванаха да го разтоварват и да пренасят товара в голям склад отстрани на залата за приеми.

Когато започнаха да отварят кутиите, едното от войничетата каза:

— Виж колко много балони! Кой ще е толкова луд, че да се съгласи да ги надуе?

Точно в този момент вътре влезе Еди Молц, придружен от някаква непозната личност в работни дрехи с военни отличителни знаци.

— Не се притеснявай — обади се Еди Молц. — Нали живеем в ерата на технокрацията? — Той кимна към придружаващата го личност. — Ето го човека, който ще има грижата за балоните. Това е заповед на полковник Маккини.

Единият от войниците се усмихна:

— Е, успокоих се, че няма да съм аз.

И войниците си тръгнаха.

— Имате на разположение един час — каза Еди Молц. — Добре е да започвате. Имате много балони за надуване.

Молц кимна на младши сержанта и излезе.

Сержантът се приближи до едната от бутилките.

— Какво има в тия бъчонки?

— Хелий.

Сержантът наблюдаваше как непознатата личност взе един балон, доближи за момент отвора му до дюзата на бутилката и когато балонът се изду, го завърза и го пусна. Балонът се понесе към тавана. Цялата тая операция продължи не повече от секунда.

— Я виж ти, интересно! — засмя се сержантът.

В кабинета си в посолството Мери дописваше няколко спешни телекса, които трябваше незабавно да се изпратят. Страшно й се искаше приемът да може да се отложи. Щяха да присъстват повече от стотина гости. Надяваше се Майк Слейд да бъде хванат, преди да започне самият прием.

Тим и Бет бяха под непрекъсната охрана в резиденцията. Дали Майк Слейд ще се опита и на тях да стори зло? Мери си спомни с какво удоволствие се занимаваше той с тях по-рано. Не е нормален.

Мери стана, за да изхвърли някакви листа в унищожителя на хартиени отпадъци и — замръзна на място.

През междинната врата влезе Майк Слейд. Мери понечи да изкрещи:

— Не влизай!

Беше се вдървила от ужас. Наблизо нямаше никой, за да я спаси. Той можеше да я убие, преди тя да успее да повика помощ. И след това би могъл да избяга оттам, откъдето бе влязъл. Как ли бе минал през охраната? Не трябва да се издавам колко ме е страх.

— Хората на полковник Маккини ви търсят. Можете да ме убиете, но няма да успеете да избягате — каза Мери с твърд и решителен глас.

— Много приказки сте слушали. Този, който се опитва да ви убие, е Ейнджъл, а не аз.

— Вие сте лъжец. Ейнджъл е мъртъв. Видях го убит.

— Ейнджъл е професионалист от Аржентина. Изобщо не би се разхождал наоколо с аржентински етикети по дрехите и аржентински песос в джобовете. Мухльото, когото полицията е убила, е аматьор. Той е само примамка.

Остави го да говори!

— Не вярвам на нито една ваша дума. Вие убихте Луи Дефорж. Вие се опитахте и мен да убиете. Ще отречете ли?

Майк задържа дълго погледа си върху нея и накрая каза:

— Не, не отричам. По-добре един мой приятел да ви разкаже цялата история. — Той се обърна към вратата на кабинета си и извика:

— Бил, влез.

В стаята влезе полковник Маккини.

— Мисля, че е време да си поговорим, госпожо посланик.

В склада на резиденцията непознатата личност продължаваше да пълни балоните под наблюдателния поглед на сержанта.

О, тая персона тук нещо ми е противна, си помисли сержантът. По дяволите!

Сержантът не можеше да разбере защо белите балони се пълнят от една бутилка, червените — от друга, а сините — от трета. Защо първо не изпразни едната докрай?, чудеше се той. Любопитството му го изкушаваше, но не му се започваше разговор.

През отворената врата към залата за приеми сержантът наблюдаваше как от кухнята внасяха табли с ордьоври и ги оставяха върху масите покрай стените. Ще бъде голям прием, помисли той.

Мери седеше в кабинета си с лице към Майк Слейд и полковник Маккини.

— Ще започна от момента на пристигането ви — каза полковник Маккини. — Още в деня на встъпването си в длъжност президентът огласи, че иска да осъществи връзки с всички страни зад желязната завеса. Така той хвърли една голяма бомба. В правителството ни има група хора, които са убедени, че ако ние се обвържем с Румъния, Русия, България, Албания, Чехословакия и други социалистически страни, комунистите ще ни унищожат. Отвъд желязната завеса пък има комунисти, които смятат, че планът на нашия президент е хитра уловка — троянски кон, с който да се прехвърлят капиталистически шпиони в страните им. Група влиятелни хора, представители и от двете формации, вече бяха сформирали свръхсекретен съюз, наречен „Патриоти за свобода“. Те решиха, че единственият начин, по който може да се провали планът на президента, е първо да му се даде зелена улица, а после да го саботират по толкова драстичен начин, че никой повече да не дръзне да го осъществява. Точно в този момент се появихте вие.

— Но… защо аз? Защо избраха мене?

— Защото имиджът бе много важен — отговори Майк. — Вие бяхте идеалният избор. Интелигентна и с приятна външност, представител на средната американска класа, с две симпатични деца. Липсваха ви само едно симпатично куче и една симпатична котка. Вие именно бяхте имиджът, от който те имаха нужда — посланик с амбиции, госпожа „Америка“ с две весели, приятни деца. Те твърдо бяха решили да ви имат. Когато на пътя им се изпречи съпругът ви, те го убиха и инсценираха катастрофата, за да не се досетите и да не се откажете от предложения ви пост.

— О, Господи! — обзе я невъобразим ужас, докато го слушаше.

— Следващата им стъпка бе да ви направят популярна. Пуснаха в действие връзките си с тъй наречените „стари приятели“ от международната преса и се погрижиха да станете всеобща любимка. Всички се трепеха за вас. Вие бяхте красивата дама, която ще поведе света по пътя на мира.

— А… а сега?

Гласът на Майк прозвуча успокоително:

— Планът им е да убият вас и децата ви по най-сензационен и най-шокиращ начин. Целта е по този начин да отвратят целия свят толкова силно, че да се сложи край на всякакви бъдещи проекти за разведряване.

Мери слушаше, притаила дъх, зашеметена.

— Това е всичко — съвсем накратко, но съвсем точно — каза полковник Маккини тихо. — Майк работи за ЦРУ. След като убиха съпруга ви и Марин Гроза, Майк тръгна по петите на „Патриоти за свобода“. Те си помислиха, че той е на тяхна страна, и му предложиха да се присъедини към тяхната организация. Обсъдихме идеята с президента Елисън и той я одобри. Президентът е в течение на развитието на нещата до най-малките подробности. Най-голямата му грижа бе вие и децата да бъдете добре охранявани. Той не смееше да коментира това, което знаеше, с вас или с когото и да било друг, защото Нед Тилингаст — шефът на ЦРУ, го бе предупредил, че някъде на най-високо ниво изтича информация.

Главата на Мери се замая. Тя се обърна към Майк:

— Но… вие се опитахте да ме убиете!

Той въздъхна:

— Госпожо, аз се опитах да спася живота ви. Опитах всичко, за което се сетих, за да ви накарам да вземете децата и да се приберете в Америка, където ще бъдете в безопасност.

— Но… вие ме отровихте!

— Не смъртоносно. Исках само да ви разболея достатъчно тежко, за да напуснете Румъния. Нашите лекари ви очакваха. Не можех да ви кажа истината, защото щях да проваля цялата операция и ние щяхме да изпуснем единствения си шанс да ги пипнем. Дори сега все още не знаем кой стои начело на тази организация. Той никога не присъства на съвещанията. Единственото нещо, което знаем за него, е, че всички го наричат „Шефа“.

— А Луи?

— Лекарят бе един от тях. Той беше подкрепа на Ейнджъл. Голям специалист по взривни устройства. Уредиха му да го назначат тук, за да бъде по-близо до вас. Инсинуираха и отвличането ви, за да се срещнете с вашия чаровен „ангел — спасител“. — Майк забеляза, че изражението на Мери се промени. — Вие бяхте самотна и уязвима и те разчитаха на това. Не сте първата жена, която се увлича по него.

Мери си спомни нещо. Усмихнатият шофьор. Нито един румънец не е щастлив тук, само чужденците. Не бих понесъл жена ми да остане вдовица.

— И Флориан е с тях, нали? Нарочно е спукал гумата, за да ме накара да изляза от колата — каза тя бавно.

— Ще го хванем.

Все пак имаше нещо, което продължаваше да я притеснява.

— Майк… защо убихте Луи?

— Нямах друг избор. Техният план целеше да убият и вас, и децата ви по най-драматичен начин пред очите на многобройна публика. Луи знаеше, че аз съм член на комитета. Когато откри, че съм този, който се опитва да ви отрови, започна да става доста подозрителен. По̀ друга смърт ви бяха приготвили. Трябваше да го убия, преди да ме предаде.

Мери седеше и слушаше, а едно по едно парчетата мозайка отиваха на местата си. Човекът, в когото се съмняваше, се бе опитал да я отрови, за да я спаси, а мъжът, когото мислеше, че обича, я бе спасил, за да я запази за една по-драматична смърт. Бяха я използвали. Бяха използвали и децата й. Била съм една от овцете на Юда, помисли си Мери. Цялата доброжелателност, която всички демонстрираха пред мен, е била фалшива. Единствено държанието на Стантън Роджърс е било истинско. Или пък да не би…

— А Стантън — започна Мери, — и той ли…

— Той ви закриляше през цялото време — увери я полковник Маккини. — Когато му казахте, че Майк Слейд се опитва да ви убие, той ми заповяда да го арестувам.

Мери погледна към Майк. Изпратили са го тук, за да я защитава, а тя през цялото време го мислеше за свой враг. В главата й бе истински хаос.

— А наистина ли Луи никога не е бил женен и не е имал деца?

— Да, наистина.

Мери веднага се сети:

— Но аз помолих Еди Молц да провери и той ми съобщи, че Луи е бил женен и е имал две дъщери.

Полковник Маккини и Майк се спогледаха.

— Ще се погрижим и за него — каза Маккини. — Изпратих го във Франкфурт. Ще заповядам да го задържат.

— А кой е Ейнджъл?

— Наемен убиец от Южна Америка. Може би най-добрият в света. Комитетът гласува да му се заплатят пет милиона долара, за да ви убие.

Мери слушаше и не вярваше на ушите си.

Майк продължи:

— Знаем, че в момента е в Букурещ. При други обстоятелства щяхме да осигурим патрули навсякъде — на летищата, по пътищата, на железопътните гари. Но нямаме абсолютно никакво описание на Ейнджъл. Той има десетина различни паспорта. Никой досега не се е срещал с него лично. Сделките се уреждат посредством любовницата му — Неуса Мунес. Комитетът е разделен на групи и всяка една се занимава само със своите специфични проблеми, така че не можах да разбера кого точно са изпратили тук, за да му помага, нито пък какъв е планът му за действие.

— А кой ще му попречи да ме убие?

— Ние — веднага й отговори полковник Маккини. — С помощта на румънското правителство сме се погрижили за допълнителни охранителни мерки на приема довечера. Обмислили сме всички евентуални случайности.

— А сега какво ще правим? — попита Мери.

— Зависи от вас. На Ейнджъл му е заповядано да изпълни задачата си довечера на приема. Вярваме, че ще го хванем, но ако вие и децата не присъствате — гласът му малко позатихна.

— … тогава той няма да предприеме нищо — довърши мисълта му Мери.

— Поне не днеска. Рано или късно той отново ще се опита.

— Молите ме да бъда мишена.

Полковник Маккини поясни:

— Не сте длъжна да приемете, госпожо посланик.

Сега мога да сложа край на всичко това. Мога да се върна в Канзас с децата и да оставя този кошмар зад гърба си. Мога да започна отначало, да се върна отново към преподавателската си работа, да заживея като нормално човешко същество. Никой няма да иска да убива учители. Ейнджъл ще ме забрави.

Тя вдигна поглед към Майк и полковник Маккини и каза:

— Не бих искала да излагам децата си на опасност.

Полковник Маккини добави:

— Ще уредя да измъкнат тайно Бет и Тим от резиденцията и да ги доведат тук под охрана.

Мери се бе загледала в Майк. Най-сетне проговори:

— Как се обличат овцете на Юда?

30

В кабинета на Маккини в посолството се бяха събрали двайсетина военни и слушаха заповедите на полковника:

— Искам резиденцията да се охранява така, сякаш е Форт Нокс. Румънците също ще ни помогнат. Йонеску е наредил да има кордон от войници около площада. Няма да бъде допуснат никой без пропуск. Ние от своя страна също ще правим проверки на всички входове на резиденцията. Всеки, който влиза или излиза, ще минава през специален детектор. Сградата и прилежащите й площи да се обезопасят напълно. На покрива да се изпратят снайперисти. Имате ли въпроси?

— Не, сър.

— Свободни сте.

Наоколо се долавяха някаква силна възбуда и напрежение. Резиденцията бе обградена от огромни прожектори, които озаряваха небето. Отряд на американската военна полиция и представители на румънската полиция подканяха тълпата да се придвижва по-бързо. Сред множеството от хора се разхождаха цивилни агенти, които бяха нащрек за всичко подозрително. Някои от тях водеха със себе си полицейски кучета, обучени да откриват експлозиви.

Присъствието на пресата бе внушително. Имаше фотографи и репортери от около десетина страни. На влизане всички бяха претърсени щателно, а касетофоните и апаратите им бяха проверени.

— Дори и хлебарка не би могла да се промъкне — хвалеше се началникът на охраната.

В склада младши сержантът вече се отегчи да наблюдава надуването на балоните. Той извади цигара и понечи да я запали. Ейнджъл изкрещя:

— Веднага я загаси!

Ефрейторът се стресна.

— Какво има? Нали ги пълниш с хелий? Хелият не гори.

— Изгаси я, ти казвам. Полковник Маккини заповяда тук да не се пуши.

Военният измърмори:

— По дяволите! — после пусна цигарата на пода и я стъпка с подметката си.

След като се увери, че не са останали никакви искри от нея, Ейнджъл продължи да пълни балоните от различни бутилки.

Вярно е, че хелият не гори, но работата беше в това, че нито една от бутилките не бе пълна с хелий. В първата бутилка имаше пропан, във втората — фосфор, а в третата — смес от кислород и ацетилен. Предишната нощ Ейнджъл имаше грижата да остави само по толкова хелий в бутилките, колкото да могат балоните да се вдигнат във въздуха.

Ейнджъл пълнеше белите балони с пропан, червените — с кислород — ацетиленова смес, а сините — с фосфор. Когато балоните се спукат, фосфорът ще послужи за запалително вещество, като първоначално ще се съедини с кислорода, така че всички в диаметър до петдесетина метра ще останат без въздух. Фосфорът моментално ще се превърне в гореща, лепкава течност, която ще се изсипе върху главите на хората и ще ги изгори. Термичният ефект ще блокира дробовете им, а въздушната вълна от взрива ще изравни със земята пространството наоколо. Ще бъде красиво!

Ейнджъл се изправи и вдигна очи към пъстроцветните балони, които се полюшваха елегантно точно под тавана на склада.

— Свърших.

— Окей — каза сержантът. — Сега трябва само да избутаме тая феерия в залата, за да се позабавляват гостите.

После извика четирима свои подчинени:

— Помогнете ми да изкараме балоните.

Ейнджъл отвори широко вратата на залата за приеми. Вътре имаше богата украса от американски флагчета и червени, бели и сини панделки. В другия край бе платформата за оркестъра.

Вече бяха пристигнали доста гости, които се подкрепяха с това-онова от отрупаните шведски маси в двете страни на залата.

— Красива е — каза Ейнджъл. Само след един час ще се покрие с обгорели трупове.

— Може ли да я снимам?

Сержантът сви рамене:

— Защо не? Хайде на работа, момчета!

И те изоставиха Ейнджъл и започнаха да изтикват надутите балони в залата, а те се заиздигаха плавно високо над главите на гостите.

— По-внимателно, по-внимателно — предупреди Ейнджъл.

— Не се притеснявай — отговори сержантът, — няма да спукаме ценните ти балони.

Ейнджъл стоеше на прага, гледаше как ярките цветове се втурваха нагоре и сякаш образуваха дъга, и се усмихна. До тавана се сгушиха хиляда малки, красиви смъртоносни облачета. Ейнджъл извади фотоапарат от джоба си и пристъпи през прага.

— Ей! Вътре не може — извика сержантът.

— Само да направя една снимка, за да покажа на дъщеря си.

Обзалагам се, че дъщерята си я бива, ухили се ехидно сержантът.

— Е, добре, ама не се бави!

Ейнджъл погледна към входа отсреща. Тъкмо влизаше посланик Ашли с двете си деца. Ейнджъл се ухили самодоволно. Всичко е точно.

Когато сержантът се обърна към склада, Ейнджъл набързо закрепи фотоапарата под най-близката маса — нищо не се виждаше под покривката. Взривното устройство бе нагласено да взриви балоните автоматично след един час.

Ефрейторът се приближи и Ейнджъл каза:

— Готово е.

— Ще те съпроводя навън.

— Благодаря.

След пет минути Ейнджъл вече се отдалечаваше по улица „Александру Сахиа“.

Въпреки че нощта бе гореща и влажна, пространството около резиденцията на американското посолство приличаше на истинска лудница от народ. Полицията се опитваше да спре потока от стотици любопитни румънци, които продължаваха да прииждат. Всички светлини наоколо бяха включени и сградата блестеше на фона на черното небе.

Преди да започне приемът, Мери заведе децата горе и им каза:

— Искам да ви кажа нещо. — Тя чувстваше, че им дължи истината.

Те седяха и я слушаха, облещили очи, докато им обясняваше какво става и какво се очаква да се случи.

— Погрижила съм се да не ви се случи нищо лошо. Там, където ще ви отведат, ще бъдете в пълна безопасност.

— Ами ти? — попита Бет. — Нали някой се опитва да те убие? Защо не дойдеш и ти с нас?

— Не мога, скъпа. Иначе няма да могат да го хванат.

Тим едва сдържаше сълзите си.

— Откъде си сигурна, че ще го хванат?

Мери се замисли върху думите му и отговори:

— Защото Майк Слейд е сигурен. Това е, скъпи мои.

Бет и Тим се спогледаха. И двамата бяха пребледнели от ужас. Сърцето на Мери се сви. Твърде малки са за такова изпитание, помисли си. Всички сме твърде малки за такова изпитание…

Тя се облече бавно, чудейки се дали не се подготвя за смъртта си. Избра дълга официална вечерна рокля от червена коприна и червени копринени сандали с висок ток. Огледа се в огледалото. Лицето й бе бледо. Огледалце, огледалце, кажи ми — ще оживея ли довечера, или ще ме убият?

След петнадесет минути Мери, Бет и Тим влязоха в залата, приготвена за приема. Прекосиха я, поздравявайки гостите и опитвайки се да скрият безпокойството си. Когато стигнаха до другия край на залата, Мери каза доста високо на децата:

— Хайде сега, качвайте се в стаите си, за да си пишете домашните.

Проследи ги с поглед, докато излизаха. В гърлото й се бе затъкнала някаква буца. Тя си помисли: Господи, дано Майк Слейд знае какво върши.

Чу се силен трясък и Мери подскочи. Обърна се светкавично, за да види какво става, а сърцето й лудо биеше. Един от сервитьорите бе изпуснал таблата си и сега събираше счупените чинии. Мери се опитваше да успокои пулса си. Как ли бе замислил Ейнджъл да я убие? Огледа се, но в празничната зала нямаше нищо подозрително.

Веднага щом децата излязоха от залата, полковник Маккини ги взе и ги изведе през един от служебните входове.

На изхода чакаха двама военни и полковникът им нареди:

— Заведете ги в посолството и ги настанете в кабинета на посланика. Не ги изпускайте от очи.

Бет отстъпи назад.

— Мама наистина ли ще бъде в безопасност?

— Всичко ще е наред — обеща й Маккини, а наум сам се молеше да е така.

Майк Слейд проследи децата, докато излязоха, а после отиде да потърси Мери.

— Децата вече тръгнаха. Трябва да проверя някои неща. Сега се връщам.

— Не ме оставяйте. — Думите излязоха от устата й, преди да може да ги спре. — И аз ще дойда с вас.

— Защо?

Тя го погледна и си призна:

— С вас се чувствам в безопасност.

Майк се усмихна:

— А, това е нещо ново. Хайде елате.

Мери го последва. Оркестърът вече свиреше, а гостите танцуваха. Репертоарът включваше американски песни, повечето от тях от известни мюзикъли на Бродуей — „Оклахома“, „Южният Пасифик“, „Ани, взимай пушката си“ и „Моята прекрасна лейди“. Гостите се забавляваха чудесно. Тези, които не танцуваха, пиеха шампанско, поднесено на сребърни табли, или пък похапваха от деликатесите върху шведските маси.

Залата беше прекрасна. Мери погледна нагоре и видя балоните — хиляда червени, бели и сини балона, които се полюшваха под розовия таван. Обстановката бе наистина празнична. Само да не присъстваше и смъртта наоколо!, помисли си Мери.

Нервите й бяха така опънати, че й се искаше да изкрещи. Някакъв гост мина бързо покрай нея, докосвайки я, а тя настръхна при мисълта за убождане от смъртоносна инжекция. Дали пък Ейнджъл нямаше да я застреля пред очите на всички тия хора? Или може би щеше да я промуши с нож? Напрежението от тревожното очакване бе просто непоносимо. Тя се чувстваше гола и уязвима сред толкова много гости, които се смееха и бърбореха наоколо. Ейнджъл можеше да е навсякъде. Навярно дори точно сега я наблюдаваше.

— Мислите ли, че Ейнджъл е тук? — попита Мери.

— Не знам — отговори Майк. И това бе най-страшното. Видя изражението на лицето й. — Вижте, ако искате да си тръгнете…

— Не, не искам. Нали казахте, че аз съм примамката. А без примамка той няма да влезе в капана.

Той кимна и стисна ръката й:

— Точно така.

Към тях идваше полковник Маккини.

— Майк, прегледахме навсякъде. Абсолютно нищо. Не ми харесва тая работа.

— Хайде да огледаме още веднъж — каза Майк и кимна на четирима въоръжени мъже да се приближат до Мери.

— Ще се върна веднага — обърна се той към нея.

— Моля ви — преглътна тя с усилие.

Придружен от двама души от охраната с кучета, Майк и полковник Маккини прегледаха всички стаи на горния етаж на резиденцията.

— Няма нищо — каза Майк.

Разговаряха с един от постовете при задното стълбище.

— Качвал ли се е някой непознат?

— Не, сър. Всичко е както обикновено в събота вечер.

Не съвсем, помисли си Майк ядосано.

Тръгнаха към една от стаите за гости в дъното на коридора. Пред нея стоеше дежурен, който отдаде чест на полковника и се отдръпна, за да влязат. На леглото лежеше Корина Соколи и четеше някаква румънска книга. Млада, красива и талантлива — националното съкровище на Румъния. Дали пък и тя не е в играта? Възможно ли е да работи за Ейнджъл?

Корина вдигна очи от книгата.

— Съжалявам, че не мога да присъствам на приема. Сигурно увеселението е великолепно, нали? Е, нищо. Ще си лежа тук и ще чета.

— Най-добре — каза Майк. После затвори вратата. — Хайде отново да огледаме долния етаж.

Върнаха се в кухнята.

— Дали няма да се опита да сложи отрова? — зачуди се полковник Маккини. — Може ли да действа по тоя начин?

Майк поклати отрицателно глава:

— Никак не е фотогенично. На Ейнджъл му трябва шумна сензация.

— Майк, няма никакъв начин да се вкарат взривни устройства в резиденцията. Експертите ни провериха всяко местенце, кучетата минаха навсякъде — мястото е чисто. Не може да ни нападне през покрива — там имаме снайперисти. Невъзможно е.

— Има начин.

Полковникът погледна Майк въпросително:

— Как?

— Не знам. Но Ейнджъл знае…

Отново прегледаха библиотеката и кабинетите. Нищо. Минаха покрай склада, където сержантът и помощниците му избутваха последните балони, които се издигаха към тавана на залата.

— Красиво, а? — каза сержантът.

— Да.

Тъкмо отминаха, когато Майк се спря.

— Сержант, откъде пристигнаха тия балони?

— От въздушната база на Съединените щати във Франкфурт, сър.

Майк посочи бутилките с хелий:

— А тия?

— Пак от там. По ваша заповед са били конвоирани до нашия склад тук, в Букурещ, сър.

Майк се обърна към полковник Маккини:

— Хайде отново да огледаме горния етаж.

Обърнаха се и тръгнаха. Сержантът се провикна след тях:

— А, полковник, човекът, когото бяхте изпратили, забрави да си остави данните. Как ще му се заплати — с военна ведомост или…

Полковник Маккини се намръщи:

— Какъв човек?

— Дето сте наредили да надуе балоните.

Полковникът поклати глава:

— Аз не съм… Кой каза, че аз съм наредил?

— Еди Молц. Той каза, че…

Полковник Маккини възкликна:

— Еди Молц? Но аз го изпратих във Франкфурт!

Майк се обърна към сержанта, гласът му издаваше безпокойство:

— Как изглеждаше тоя мъж?

— О, не беше мъж, сър. Беше жена. Да си призная, доста особена ми се стори. Дебела и грозна. Говореше с много странен акцент. Имаше белези от шарка и лицето й бе подпухнало.

Майк се обърна развълнувано към Маккини:

— Прилича на Неуса Мунес, така както я бе описал Хари Ланц на комитета.

Изведнъж и на двамата им просветна. Майк каза бавно:

— О, Господи! Неуса Мунес е самият Ейнджъл!

Той посочи бутилките.

— От тях ли наду балоните?

— Да, сър. Много странно. Запалих цигара, а тя ми изкрещя да я изгася. Казах й: „Хелият не гори“, а тя каза…

Майк погледна нагоре.

— Балоните! Взривното вещество е в тях!

Двамата мъже се вторачиха в тавана, покрит с прекрасните червени, бели и сини балони.

— Ще използва дистанционно устройство, за да ги взриви — каза Майк и се обърна към сержанта. — Преди колко време си тръгна?

— Мисля, че преди около час.

Часовниковият механизъм, скрит под масата, отброяваше последните шест минути до взрива.

С невероятна бързина Майк оглеждаше огромната зала и си мислеше: „Може да го е сложила къде ли не. Може да избухне всеки момент. Може да не успеем да го намерим навреме“.

Мери се приближи до него. Той й извика:

— Трябва да изпразните залата. Бързо! Съобщете на всички. Най-добре е вие самата да го съобщите. Изведете всички навън.

Тя го гледаше в недоумение.

— Но… защо? Какво става?

— Открихме играчката на „нашия партньор“ — отговори й Майк мрачно и посочи нагоре. — Онези балони. Смъртоносни са.

Мери гледаше към тавана, а по лицето й се бе изписал истински ужас.

— Не може ли да ги свалим?

Майк веднага отговори:

— Сигурно са хиляда. Докато ги свалим един по един…

Гърлото й бе пресъхнало и тя едва промълви:

— Майк… знам какво ще направим.

Майк и полковник Маккини се вторачиха в нея.

— „Прищявката на посланика“! Покривът. Той се разтваря.

Майк се опитваше да се овладее.

— Как?

— Има едно копче, което…

— Не — прекъсна я Майк — нищо, свързано с електричество. Само една искрица и те всички ще гръмнат. Не може ли да се задейства ръчно?

— Да, може. Покривът е разделен на две. — Думите напираха в гърлото й и тя едва смогваше да изрече това, което искаше да обясни. — От двете страни има ръчни лостове, които…

Тя говореше на себе си, защото двамата мъже вече тичаха нагоре по стълбите с бясна скорост. Когато стигнаха най-горния етаж, видяха врата на таванско помещение и се втурнаха вътре. Дървена стълба, която очевидно се използваше, когато чистеха тавана на залата за приеми, бе подпряна до тясна пътечка. В стената имаше ръчен лост.

— Трябва да има още един от другата страна — каза Майк.

Той тръгна по пътечката, проправяйки си път между морето от фаталните балони, като се напрягаше да запази равновесие, опитвайки се да не гледа към тълпата долу. Някакво течение изтласка купчина балони срещу него и той се подхлъзна. Единият му крак увисна. Започна да се изхлузва от пътечката. Вкопчи здраво ръце в дъските и увисна. Бавно, с голямо усилие се вдигна обратно горе. Целият плуваше в пот. Останалото разстояние измина сантиметър по сантиметър. Там — в стената, бе въпросният лост.

— Готов съм — извика Майк на полковника. — Внимателно. Не дърпай рязко.

— Добре.

Майк започна бавно да върти лоста.

Под масата часовниковият механизъм сочеше още две минути до взрива.

Майк не виждаше полковник Маккини зад балоните, но чуваше как се върти другият лост. Бавно, много бавно покривът започна да се разцепва по средата. Няколко балона се понесоха нагоре под натиска на хелия и колкото повече покривът се разтваряше, толкова повече балони излитаха навън. Стотици от тях напуснаха залата и затанцуваха по осеяното със звезди небе, а гостите на резиденцията и хората по улиците ахкаха и охкаха очаровани, без да подозират нищо.

На приземния етаж циферблатът на часовниковия механизъм сочеше, че остават още четиридесет и пет секунди. Няколко балона се заклещиха в единия край на тавана, но Майк не можеше да ги достигне. Протегна се, опитвайки се да ги избута навън. Но те се поклащаха на няколко сантиметра от края на пръстите му. Той тръгна бавно по пътечката, без да има на какво да се подпира, и направи неимоверно усилие да ги освободи от клопката им. Бутай! Сега!

Майк стоеше и гледаше как и последните балони излетяха навън. Те се извисяваха все по-високо и по-високо, кадифената нощ се изпъстри с ярките им цветове и изведнъж небето избухна.

Чу се страхотен гръм и високо във въздуха като огромни езици блеснаха червени и бели пламъци. Честваше се Четвърти юли и такова празненство никой досега не бе виждал. Долу всички ръкопляскаха.

Майк гледаше, затихнал, твърде изтощен, за да се движи. Всичко свърши.

Планирано бе заключителният етап на операцията да се извърши едновременно във всички краища на света.

Държавният секретар Флойд Бейкър лежеше в леглото с любовницата си, когато вратата широко се отвори. В стаята влязоха четирима мъже.

— Какво, по дяволите, правите?

Един от четиримата извади служебна карта.

— ФБР, господин секретар. Арестуван сте.

Флойд Бейкър не вярваше на ушите си:

— Сигурно сте полудели! В какво съм обвинен?

— В държавна измяна, Тор.

Генерал Оливър Брукс — Один, закусваше в клуба си, когато до масата му се приближиха двама агенти на ФБР и го арестуваха.

Тъкмо когато на някаква официална вечеря вдигаха тост за сър Алекс Хайд-Уайт, член на парламента, Фрейър, до него се приближи управителят на клуба.

— Извинете, сър Алекс. Отвън чакат някакви господа, които искат да разговарят с вас.

В Париж в Chambre des Députés de la République Française39 извикаха от подиума един от депутатите — Болдър, и го арестуваха.

В Калкута говорителят на Лок Сабха — Вишну, бе изведен от сградата на парламента, набутан в една кола и откаран в затвора.

В Рим, в една турска баня, бе арестуван членът на Camera dei Deputati40 — Тир.

Чистката продължаваше.

Високопоставени държавни служители в Мексико, Албания и Япония бяха арестувани и пратени в затвора. Задържан беше и един член на Бундестага в Западна Германия, един народен представител в Австрия и заместник-председателят на Президиума на Съветския съюз.

Арестуван беше и президентът на една голяма корабна компания, както и някакъв влиятелен профсъюзен ръководител. Задържани бяха и един евангелист, популярен от проповедите си по телевизията, и някакъв управител на голям петролен картел.

Еди Молц бе убит при опит за бягство.

Пит Конърс се самоуби, докато агентите на ФБР се опитваха да разбият вратата на кабинета му.

Мери и Майк Слейд седяха в „чистата“ стая и приемаха съобщенията, пристигащи от цял свят.

Майк говореше по телефона:

— Врееланд. Член е на южноафриканското правителство. — Той остави слушалката и се обърна към Мери. — Хванали са всички, с изключение на Шефа и Неуса Мунес — Ейнджъл.

— Абсолютно никой ли не знаеше, че Ейнджъл е жена? — недоумяваше Мери.

— Не, никой. Тя ни изигра всички. Ланц я описа пред комитета на „Патриоти за свобода“ като дебела и грозна жена, при това доста загубена.

— Ами Шефа? — попита Мери.

— Абсолютно никой не го е виждал. Даваше заповедите си по телефона. Беше безупречен организатор. Комитетът бе разделен на малки секции, така че никоя група да не знае с какво се занимават останалите.

Ейнджъл, слабо казано, бе бясна. Всъщност тя бе като разярено животно. Сделката се провали, но бе готова да се реваншира.

Обади се на частен номер във Вашингтон и каза с монотонния си безизразен глас:

— Ейнджъл казва да ти предам да не се притисняваш. Станала е някʼва грешка, но той ше я оправи, гусʼине. Сички ше умрат следващия път и…

— Няма да има следващ път — избоботи гласът от другата страна на линията. — Ейнджъл оплеска всичко. Оказа се, че е по-некадърен дори от аматьор.

— Ейнджъл казва…

— Пет пари не давам какво казва Ейнджъл! С него приключих. И стотинка дори няма да получи. Предай на тоя кучи син да стои настрана. Ще си намеря някой друг, който си разбира от работата.

И той затръшна телефона.

Копеле такова! Никой досега не се е отнасял така с Ейнджъл. Гордостта е заложена на карта. Но ще си плати за това. И само как ще си плати!

Директният телефон в „чистата“ стая иззвъня. Мери се обади. Беше Стантън Роджърс.

— Мери! Ти си жива! Децата добре ли са?

— Всички сме добре, Стан.

— Слава богу, че всичко свърши. Разкажи ми какво точно се случи.

— Работа на Ейнджъл. Тя се опита да вдигне резиденцията във въздуха, но…

— Искаш да кажеш „той“?

— Не, не. Ейнджъл е жена. Името й е Неуса Мунес.

Последва дълга пауза, после се чу озадаченият глас на Стантън Роджърс:

— Неуса Мунес? Тая дебела, грозна смотанячка е Ейнджъл?

Ледени тръпки побиха Мери и тя отговори бавно:

— Да, точно така, Стан.

— Мога ли да направя нещо за теб, Мери?

— Не. Тъкмо съм тръгнала при децата. Ще ти се обадя по-късно — каза тя, затвори бързо телефона и застина.

Майк я погледна.

— Какво има?

Тя се обърна към него.

— Хари Ланц е казал как изглежда Неуса Мунес само на някои членове на комитета, така ли?

— Да, точно така.

— Стантън Роджърс току-що я описа.

След като самолетът на Ейнджъл се приземи на летище Дълис, тя отиде в една телефонна кабина и набра директния телефон на Шефа.

Отговори й познатият глас:

— Тук Стантън Роджърс.

След два дни в заседателната зала в посолството се бяха събрали Майк, полковник Маккини и Мери. Проверката за обезвреждане на подслушвателни устройства току-що бе приключила.

— Сега всичко си дойде на мястото — започна Майк. — Очевидно Стантън Роджърс е „Шефа“, но никой от нас не можа да се досети.

— Но защо е искал да ме убие? — попита Мери. — В началото бе против назначаването ми за посланик. Сам ми каза това.

Майк й обясни:

— Всичко се промени, когато осъзна какво символизирате вие и децата ви. След това започна да се бори за вашето назначаване. Точно това ни заблуди. През цялото време стоеше зад вас. Погрижи се да получите най-широка популярност в пресата, правеше всичко възможно да присъствате точно там, където трябва, и да се срещате точно с когото е необходимо.

Мери потрепери.

— Защо се е забъркал с…

— Стантън Роджърс не можа да прости на Пол Елисън, че той самият не стана президент. Чувстваше се измамен. Започна политическата си кариера като либерал, а после се ожени за реакционерка от дясното крило. Тайно подозирам, че жена му просто е променила и неговите възгледи.

— Откриха ли го вече?

— Не, изчезнал е. Но няма да може да се крие дълго.

Два дни по-късно главата на Стантън Роджърс бе намерена в една боклукчийска кофа във Вашингтон. Беше с избодени очи.

31

От Белия дом се обади президентът Пол Елисън.

— Отказвам да приема оставката ви.

— Съжалявам, господин президент, но не мога…

— Мери, знам какво преживяхте, но ви моля да останете на поста си в Румъния.

Знам какво преживяхте. Дали изобщо някой имаше представа за това? Когато пристигна тук, тя бе невероятно наивна, изпълнена с високи идеали и големи надежди. Дойде със съзнанието, че ще представлява символа и духа на своята страна. Трябваше да покаже на света колко чудесни са американците, а през цялото време се е заблуждавала. Всички са я използвали — нейният президент, нейното правителство, всички, които работеха с нея, всички… Тя и децата й са били изложени на смъртна опасност. Мери си мислеше за Едуард и за начина, по който го бяха убили, за Луи, за неговите лъжи и за смъртта му. Мислеше си за опустошението, което бе замислила Ейнджъл.

Вече не съм онази Мери, която бях, когато дойдох тук, мислеше си тя. Тогава бях наивна. Издигнах се по доста труден път, но все пак се издигнах. Успях да постигна някои неща. Измъкнах Хана Мърфи от затвора, уредих сделката за зърно. Спасих живота на сина на Йонеску и осигурих заема за румънците. Помогнах и на някои евреи.

— Ало, чувате ли ме?

— Да, сър. — Тя погледна Майк Слейд, който седеше, облегнат назад, на другия край на масата и я наблюдаваше.

— Вие наистина свършихте изключително добра работа — говореше й президентът. — Всички много се гордеем с вас. Видяхте ли вестниците?

Тя пет пари не даваше за вестниците.

— Вие сте точно човекът, от когото имаме нужда там сега. Вашата работа ще бъде от голяма полза за страната ни.

Президентът чакаше отговора й. Мери мислеше, поставяйки решението си на везните. Станах толкова добър посланик, а тук има още много неща за оправяне.

Най-сетне проговори:

— Господин президент, ако се съглася да остана, ще настоявам страната ни да даде политическо убежище на Корина Соколи.

— Съжалявам, Мери. Вече ви обясних защо не можем да направим това! Ще ядосаме Йонеску и…

— Ще го преживее. Познавам Йонеску, господин президент. Той просто я използва като чип за залог.

Отново последва дълга пауза.

— Как смятате да я измъкнете от Румъния?

— Утре сутринта пристига един товарен военен самолет. Ще я кача на него.

Отново мълчание в слушалката.

— Да, разбирам. Добре. Ще уредя нещата тук. Ако това е всичко…

Мери отново погледна към Майк Слейд.

— Не, сър. Има още нещо. Искам Майк Слейд да остане на работа тук. Имам нужда от него. Двамата сме добър екип.

— Страхувам се, че това няма да е възможно — каза президентът доста настоятелно. — Имам нужда от Слейд тук, при нас. Вече му е поставена нова задача.

Мери седеше, стискаше слушалката и не проговаряше.

Президентът продължи:

— Ще ви изпратим някой друг. Можете сама да изберете. Когото пожелаете.

Мълчание.

— Мери, ние наистина имаме нужда от Майк тук.

Мери отново погледна към Майк.

Гласът на Елисън викаше в слушалката:

— Мери? Ало? Какво има? Това да не е някакъв заговор?

Мери седеше и чакаше, без да отговаря.

Най-накрая президентът каза доста неохотно:

— Ами, щом като толкова настоявате, бихме могли да се оправим някак без него за известно време.

На Мери моментално й олекна.

— Благодаря ви, господин президент. С радост ще остана посланик в Румъния.

Президентът най-после приключи разговора с думите:

— Страшно много ви бива да водите преговори, госпожо посланик. Имам някои интересни планове за вас, след като приключите работата си там. Късмет! И не се забърквайте в неприятности!

Връзката прекъсна.

Мери бавно остави слушалката. Погледна към Майк.

— Ще останете да работите тук. Каза ми да не се забърквам в неприятности.

Майк Слейд се усмихна.

— Има чудесно чувство за хумор. — Той стана и тръгна към нея. — Спомняте ли си деня, в който за пръв път се срещнахме и аз ви казах, че сте супер?

Тя много добре си го спомняше.

— Да.

— Тогава съм сгрешил. Сега вие наистина сте супер.

Тя ликуваше.

— О, Майк…

— След като оставам на работа тук, госпожо посланик, няма да е зле да обсъдим проблемите, които ни създаде румънският министър на търговията. — Той я погледна право в очите и нежно попита: — Кафе?