Вятърните мелници на боговете

13

При кацането на самолета на летище Дълис във Вашингтон Мери и децата бяха посрещнати от един млад мъж от Държавния департамент.

— Добре дошли във Вашингтон, госпожо Ашли. Казвам се Джон Бърнс. Господин Роджърс ме помоли да ви посрещна и да се погрижа да стигнете до хотела благополучно. Запазил съм ви стая в „Ривърдейл Тауърс“. Надявам се, че там ще се чувствате добре.

— Благодаря.

Мери го запозна с Тим и Бет.

— Бихте ли ми дали талоните си за багажа, госпожо Ашли? Аз ще се погрижа за всичко.

Двадесет минути по-късно вече седяха в автомобила и шофьорът ги караше към центъра на Вашингтон.

Тим зяпаше през прозореца и се прехласваше.

— Виж! — извика той. — Мемориалът на Линкълн!

— Паметникът на Вашингтон! — възкликна Бет, която гледаше през другия прозорец.

Мери смутено погледна към Джон Бърнс.

— Опасявам се, че децата още нямат никакъв светски опит — извини се Мери. — Разбирате ли, те никога не са напускали… — Тя погледна през прозореца и очите й се разшириха. — Господи! — извика тя. — Вижте! Белия дом!

Лимузината напредваше по булевард „Пенсилвания“, където се намираха едни от най-вълнуващите кътчета на земята. Това е градът, който управлява целия свят, възбудено си помисли Мери. Тук е властта. И по някакъв скромен начин аз също ще бъда част от нея.

— А кога ще видя господин Роджърс? — попита Мери, когато лимузината наближи хотела.

— Той ще се свърже с вас утре сутринта.

Пит Конърс, шеф на Отдела за контраразузнаване в ЦРУ, бе останал да работи до късно и краят на работния му ден още не се виждаше. Всеки ден в три часа сутринта специален екип му предаваше информацията, събирана през цялата нощ от различни информационни източници, въз основа на която изготвяха всекидневния информационен бюлетин за президента. Докладът, който носеше кодовото наименование „Пикълс“, трябваше да е готов преди шест часа сутринта, за да бъде на бюрото му преди началото на работния му ден. Бюлетинът стигаше до Белия дом по въоръжен куриер, който влизаше в сградата винаги през западния вход. Пит Конърс проявяваше интерес най-вече към информационния поток от страните зад желязната завеса, защото в повечето от съобщенията се коментираше назначението на Мери Ашли като американски посланик в Румъния.

Съветският съюз беше обезпокоен, че планът на президента Елисън е хитър тактически ход, целящ проникване в сателитните му страни, с цел да бъдат шпионирани и привличани на американска страна.

Но аз съм обезпокоен от това повече и от комунягите, помисли си мрачно Пит Конърс. Ако планът на президента успее, цялата ни страна ще се превърне в широко отворен дом за шибаните им шпиони.

Пит Конърс бе уведомен за пристигането на Мери Ашли във Вашингтон в момента на приземяването на самолета й. Той видя нейни снимки и снимки на децата. Те ще са просто съвършени, щастливо си помисли той.

Разположен само на една пресечка от големия хотелски комплекс „Уотъргейт“, „Ривърдейл Тауърс“ беше малък хотел с уютни, приятно обзаведени апартаменти.

Пиколото качи куфарите им горе и Мери тъкмо се бе заела с разопаковането на багажа, когато телефонът иззвъня.

— Ало? — отговори Мери.

— Госпожа Ашли? — каза един мъжки глас.

— Да.

— Казвам се Бен Кон. Репортер съм от вестник „Вашингтон пост“. Бихте ли могли да ми отделите няколко минути?

— Току-що се настанихме и… — поколеба се Мери.

— Ще ви отнема само пет минути. Искам просто да ви кажа добре дошли.

— Ами аз… предполагам…

— Качвам се веднага.

Бен Кон беше нисък и набит, с мускулесто тяло и деформирано лице на първокласен боксьор. Прилича на спортен журналист, помисли си Мери.

Той се отпусна в креслото срещу Мери.

— Вие сте за първи път във Вашингтон, нали, госпожо Ашли? — попита Бен Кон.

— Да — тя забеляза, че той няма нито бележник, нито касетофон.

— Няма да ви задавам стандартния тъп въпрос.

— Какво е това „тъп въпрос“? — повдигна вежди тя.

— „Харесва ли ви Вашингтон?“ Щом някоя знаменитост слезе от самолета, където и да е по света, първото нещо, което я питат, е: „Харесва ли ви тук?“

— Аз не съм знаменитост — разсмя се Мери, — но ми се струва, че Вашингтон много ще ми хареса.

— Били сте преподавател в Канзаския държавен университет?

— Да. Водех курс по темата „Източна Европа: съвременна политика“.

— Разбрах, че президентът е чул за вас за първи път, когато е прочел книгата ви за Източна Европа. И статиите ви в списанията.

— Да.

— А останалото, както се казва, е история.

— Предполагам, че това наистина е необичаен начин за…

— Не чак толкова необичаен. Джейн Къркпатрик привлече вниманието на президента Рейгън по същия начин и той я назначи за посланик в ООН. — Той й се усмихна. — Така че, както виждате, вече има подобен прецедент. Това е един от най-популярните изрази във Вашингтон. Прецедент. Баба ви и дядо ви са румънци, нали?

— Дядо ми.

Бен Кон остана още петнадесетина минути, през които продължи да разпитва Мери за миналото й.

— Кога ще излезе интервюто във вестника? — попита Мери. Искаше да бъде сигурна, че ще успее да изпрати броя на Флорънс и Дъглас и на другите си приятели.

— Засега ще изчакам — неопределено каза той и стана. Имаше нещо в този случай, което го смущаваше. Проблемът беше в това, че не можеше да разбере какво точно. — По-късно пак ще си поговорим.

След като той си тръгна, Бет и Тим дойдоха в дневната.

— Симпатичен ли беше, мамо?

— Да — тя се поколеба и каза неуверено, — мисля, че да.

Стантън Роджърс се обади на следната сутрин.

— Добро утро, госпожо Ашли. Стантън Роджърс се обажда.

Имаше чувството, че чува гласа на стар приятел. Сигурно ми се струва така, защото е единственият човек в града, когото познавам, помисли си Мери.

— Добро утро, господин Роджърс. Благодаря ви, че изпратихте господин Бърнс да ни посрещне на летището. И за резервацията на хотела.

— Надявам се, че е приличен.

— Прекрасен е.

— Помислих си, че няма да е лошо да се срещнем, за да обсъдим някои от процедурите, през които ще трябва да преминете.

— Ще ми бъде приятно.

— Защо да не обядваме заедно в „Гранд“? Това е съвсем близо до хотела ви. Какво ще кажете за един часа?

— Чудесно.

— Ще ви чакам в ресторанта на приземния етаж.

Започваше се.

Мери поръча на децата обяд в стаята и в един часа таксито я остави пред хотел „Гранд“. Мери го огледа с възхищение. Хотел „Гранд“ сам по себе си беше средище на властта. В него отсядаха държавни глави и дипломати от цял свят и не беше трудно да се разбере защо. Хотелът представляваше елегантна сграда с внушително фоайе с подова настилка от италиански мрамор и изящни колони, подредени покрай стените на кръглото помещение. Имаше и великолепна зелена градина с фонтан и открит плувен басейн. Мраморна стълба водеше надолу към ресторанта на приземния етаж, където я чакаше Стантън Роджърс.

— Добър ден, госпожо Ашли.

— Добър ден, господин Роджърс.

— Това не звучи ли много официално — разсмя се той. — Какво ще кажете за Стан и Мери?

— Чудесно — поласкана отговори тя.

Стантън Роджърс й изглеждаше някак си различен, въпреки че Мери се затрудняваше да определи в какво точно се изразяваше това. В Джънкшън Сити той бе сякаш доста хладен и едва ли не враждебно настроен към нея. Сега това отношение като че ли напълно бе изчезнало. Той беше сърдечен и приятелски настроен. Разликата се дължи на това, че вече ме е приел, щастливо си помисли Мери.

— Ще искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Те поръчаха обяда. Предястията й се сториха доста скъпи. Тук цените не са като в Джънкшън Сити. Апартаментът в хотела й струваше 250 долара на ден. Ако продължавам по този начин, парите ми няма да стигнат за дълго, помисли си Мери.

— Стан, не искам да прозвучи нетактично, но би ли могъл да ми кажеш каква е заплатата на един посланик?

— Това е справедлив въпрос — засмя се той. — Заплатата ти ще бъде шейсет и пет хиляди долара годишно, плюс жилищните разходи.

— А откога ще започна да я получавам?

— Веднага щом положиш клетва.

— А дотогава?

— Ще ти плащаме седемдесет и пет долара на ден.

Сърцето й се сви. Това нямаше да покрие само сметката за хотела, дори ако оставеше настрана всички други разходи.

— Дълго ли ще остана във Вашингтон?

— Около месец. Ще направим всичко, каквото е по силите ни, за да ускорим назначението ти. Държавният секретар вече изпрати телеграма до румънското правителство, за да поиска одобрение за назначението ти. Между нас казано, вече проведохме неофициални разговори между двете правителства. Няма да имаме никакви проблеми с румънците, но ще трябва да минеш и през Сената.

Значи румънското правителство ще ме приеме, приятно изненадана си помисли Мери. Може би съм по-добре квалифицирана, отколкото съзнавам.

— Организирал съм ти неофициална консултация с председателя на Сенатския комитет за международни отношения. Следващият етап ще бъде срещата с целия комитет. Те ще ти задават въпроси за миналото ти, за лоялността ти към тази държава, за възгледите ти, за работата и за резултатите, които се надяваш да постигнеш чрез нея.

— А след това?

— Комитетът ще гласува и когато предаде доклада си, ще гласува и целият Сенат.

— Случвало се е обаче някои назначения да не бъдат утвърдени, нали? — бавно каза Мери.

— Но в този случай на карта е поставен авторитетът на президента. Ще имаш пълната подкрепа на Белия дом. Президентът има огромното желание да прокара назначението ти колкото се може по-бързо. Между другото хрумна ми, че ти и децата може да искате да разгледате Вашингтон през близките няколко дни, така че ви уредих кола с шофьор и индивидуална обиколка на Белия дом.

— О! Много ти благодаря!

— Удоволствието е мое! — усмихна се Стантън Роджърс.

Обиколката на Белия дом бе определена за следващата сутрин. Придружаваше ги един екскурзовод. Показаха им градината с розите на Жаклин Кенеди, Американската градина в стил шестнадесети век с езерото и дърветата с подправките, които използват в кухнята на Белия дом.

— Точно срещу нас — съобщи екскурзоводът — се намира източното крило. В него са разположени кабинетите на военните, службите за взаимодействие на президента с Конгреса, приемната за посетители и приемната на първата дама.

След това те обиколиха западното крило и разгледаха Овалния кабинет на президента.

— Колко стаи има тук? — попита Тим.

— Сто тридесет и две стаи, шейсет и девет дрешника, двадесет и девет камини и седемнадесет бани.

— Тези тук явно доста често се къпят.

— Президентът Вашингтон е контролирал лично по-голямата част от строежа на Белия дом. Той е единственият президент, който никога не е живял тук.

— Не го упреквам — промърмори Тим, — всичко това е адски огромно.

Мери се изчерви и го смушка да мълчи.

Обиколката продължи близо два часа и към края й семейство Ашли се чувстваха изтощени и силно впечатлени от видяното.

Ето тук е започнало всичко, помисли си Мери. А сега аз ще стана част от него.

— Мамо?

— Да, Бет?

— Имаш странно изражение на лицето.

На следващата сутрин позвъниха от кабинета на президента.

— Добро утро, госпожо Ашли. Президентът Елисън се интересува дали ще бъдете свободна днес следобед, за да се срещнете с него.

— Да, аз… разбира се — преглътна Мери.

— Ще ви бъде ли удобно в три часа?

— Много добре.

— Колата ще ви чака пред хотела в три без петнадесет.

Пол Елисън се изправи, когато Мери влезе в Овалния кабинет. Той се приближи, за да се ръкуват, усмихна се и каза:

— Все пак успях да ви придумам!

— Радвам се, че е така, господин президент. Това е голяма чест за мене — засмя се Мери.

— Моля, седнете, госпожо Ашли. Може ли да ви наричам Мери?

— Моля.

Те седнаха на дивана.

— Вие ще бъдете моят „doppelganger“. Знаете ли какво е това? — попита президентът Елисън.

— Това е нещо като духовно сходство между двама души.

— Точно така. И това сме ние. Не мога да ви кажа колко се развълнувах, когато прочетох последната ви статия, Мери. Сякаш четях нещо, което съм написал самият аз. Има много хора, които не вярват в нашия план за сближаване между народите, но ние с вас ще ги надхитрим.

Нашият план за сближаване между народите. Ние ще ги надхитрим. Какъв обаятелен човек, помисли Мери, а на глас каза:

— Искам да направя всичко, което е по силите ми, за да помогна, господин президент.

— Разчитам на вас. И то много. Румъния е нашето опитно поле. А след като убиха Гроза, задачата ви ще бъде още по-трудна. Ако успеем да го направим там, ще успеем да се справим и в другите комунистически страни.

Следващите тридесетина минути те обсъждаха проблеми, свързани с бъдещата й дейност, след което Пол Елисън каза:

— Стан Роджърс ще поддържа постоянна връзка с вас. Той стана голям ваш почитател. — Протегна й ръка: — Успех, мой духовни двойнико.

Следващия следобед Стантън Роджърс се обади на Мери:

— Утре в осем часа сутринта имаш среща с председателя на Сенатския комитет за международни отношения.

Седалището на Комитета за международни отношения се намираше в сградата „Ръсел“, най-старата правителствена постройка във Вашингтон. На една табела от дясната страна на вратата в коридора пишеше: КОМИТЕТ ЗА МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ СД-419.

Председателят беше пълен мъж със сива коса и проницателни зелени очи и имаше непринуденото държане на професионален политик.

Той посрещна Мери на вратата.

— Чарли Кемпбъл. Приятно ми е да се запознаем, госпожо Ашли. Доста съм чувал да се говори за вас.

Добри или лоши неща, запита се Мери.

— Искате ли кафе? — той я отведе до стола.

— Не, сенаторе, благодаря. — Беше твърде нервна, за да държи чашка в ръката си.

— Е добре, нека тогава да пристъпим направо към работата. Президентът очаква нетърпеливо назначаването ви за наш представител в Румъния. Естествено всички ние искаме да го подкрепим. Въпросът е: смятате ли, че разполагате с необходимата квалификация, за да се справите на този пост, госпожо Ашли?

— Не, сър.

— Моля? — отговорът й го свари неподготвен.

— Ако ме питате дали имам дипломатически опит от работа с други страни, тогава нямам нужната квалификация. Въпреки че, както ми казаха, една трета от посланиците на страната ни са също хора без предварителен опит в тази област. Това, което би било от полза за бъдещата ми дейност, са познанията ми за Румъния. Познавам икономическите и социалните проблеми на тази страна, както и политическата й история. Вярвам, че мога да помогна за създаването на положителен имидж на страната ни в очите на румънците.

Виж ти, помисли си с изненада Чарли Кемпбъл, а аз очаквах да е някоя празноглавка. Кемпбъл беше настроен срещу Мери Ашли още преди да я види. Бяха му заповядали от най-високо място да се погрижи тя да получи одобрението на комитета, независимо от мнението на членовете му за нея. В коридорите на властта се подмятаха иронични забележки за гафа, който президентът бе допуснал с избора на неизвестна „селянка“ от някакво място, наречено Джънкшън Сити, Канзас. Но, дявол да го вземе, помисли си Кемпбъл, струва ми се, че момчетата могат да останат доста изненадани.

— Срещата с целия комитет ще се състои в девет часа сутринта в сряда — изрече на глас той.

В нощта преди срещата Мери изпадна в паника. Любов моя, какво ще им кажа, когато ме попитат за опита ми в тази област? Че в Джънкшън Сити съм била истинска царица и че съм печелила местното първенство по пързаляне с кънки три години подред? Ужасно съм изплашена. О, колко бих искала да си сега тук с мен.

Тогава отново се сети за иронията на съдбата. Ако Едуард беше жив, тя нямаше да бъде тук. Щях да си бъда вкъщи, на сигурно и топло, заедно със съпруга и децата си, там, където ми е мястото.

Остана да лежи будна през цялата нощ.

Срещата се състоя в залата на Сенатския комитет за международни отношения и на нея присъстваха всичките петнадесет членове на комитета, седнали на столове, подредени върху подиум пред стена, на която бяха закачени четири огромни карти на света. От лявата страна в залата се намираше масата на пресата, около която се бяха събрали голямо количество журналисти, а в центъра имаше места за 200 зрители. Ъглите на стаята бяха ярко осветени заради телевизионните камери. Залата беше препълнена. Пит Конърс седеше на последния ред. Когато Мери влезе с Тим и Бет, в залата се разнесе шепот.

Мери беше облечена в тъмен, шит по поръчка костюм и бяла блуза. Бе накарала децата да си свалят джинсите и пуловерите и ги бе издокарала в най-хубавите им официални дрехи.

Бен Кон седеше на масата за журналисти и ги наблюдаваше, докато влизаха в залата. Господи, помисли си той, сякаш са облечени от Норман Рокуел.

Един от служителите отведе децата да седнат на първия ред, а Мери бе съпроводена до свидетелското кресло, точно срещу комитета. Тя седеше под горещата ярка светлина на прожекторите и се опитваше да овладее нервността си.

Интервюто започна. Чарли Кемпбъл се усмихна на Мери и каза:

— Добро утро, госпожо Ашли. Благодарим ви, че се явихте пред този комитет. Пристъпваме към въпросите.

Започнаха съвсем безобидно.

— Името ви?

— Вдовица ли сте?

— Имате ли деца?

Въпросите бяха зададени любезно и това й вдъхна кураж.

— Според биографията ви, която ни бе предоставена, госпожо Ашли, през последните няколко години вие сте преподавали политически науки в Канзаския държавен университет. Така ли е?

— Да, сър.

— Родена сте в Канзас?

— Да, сенаторе.

— Баба ви и дядо ви са румънци.

— Дядо ми. Да, сър.

— Написали сте книга и няколко статии за сближаването между Съединените щати и страните от съветския лагер?

— Да, сър.

— Последната ви статия е отпечатана в списание „Форин Афеърс“ и е привлякла вниманието на президента?

— Доколкото ми е известно, това е така.

— Госпожо Ашли, бихте ли обяснили на комисията основната теза на статията ви?

Притеснението бързо изчезваше. Сега чувстваше твърда почва под краката си, защото говореха за неща, които тя знаеше превъзходно. Почувства се така, сякаш води семинар в университета.

— Понастоящем в света съществуват няколко регионални икономически общности и тъй като те се изключват взаимно, разделят света на няколко противостоящи един на друг съперничещи помежду си блока, вместо да го обединяват. В Европа съществува Общият пазар, Източният блок е организиран в СИВ, а някои страни с икономика, основана на свободните пазарни отношения, и редица независими страни от Третия свят са обединени в Европейска организация за икономическо сътрудничество и развитие. Тезата ми е много проста: бих искала всички тези многобройни и разнородни организации да се обвържат с общи икономически връзки. Хора, обединени от взаимно изгодно сътрудничество, не се избиват помежду си. Вярвам, че този принцип може да се приложи и към държавите. Бих искала страната ни да стане инициатор на движение за образуване на общ пазар, който ще включва както днешните ни съюзници, така и днешните ни врагове. Например сега ние плащаме милиарди долари, за да поддържаме складови бази заради свръхпроизводството на зърно в районите производители, докато в десетки страни по света хората гладуват. Единният световен общ пазар ще разреши тези проблеми. Той ще отстрани неравномерното разпределение на благата и ще установи общи за всички цени. Бих искала да спомогна за осъществяването на тази идея.

Сенаторът Херолд Таркъл, старши член на Комисията за международни отношения и член на опозиционната партия, се обади:

— Бих искал да задам на кандидатката няколко въпроса.

Бен Кон се наведе напред на стола си. Започна се.

Сенаторът Таркъл беше суров и надменен мъж, прехвърлил седемдесетте, известен със заядливостта си.

— За първи път ли сте във Вашингтон, госпожо Ашли?

— Да, сър. Мисля, че това е един от най-…

— Предполагам, че много сте пътували?

— Ами не. Съпругът ми и аз планирахме да пътуваме, но…

— Били ли сте някога в Ню Йорк?

— Не, сър.

— В Калифорния?

— Не, сър.

— Били ли сте в Европа?

— Не, сър. Казах, че се канехме…

— Госпожо Ашли, вие всъщност някога напускали ли сте щата Канзас?

— Да. Изнасях лекции в Чикагския университет и серия от беседи в Денвър и Атланта.

— Вероятно това е било много вълнуващо за вас, госпожо Ашли — хладно каза Таркъл. — Не си спомням комисията да е разглеждала кандидатурата на по-малко квалифициран човек от вас за поста на посланик. Възнамерявате да представлявате Съединените американски щати в ключова страна зад желязната завеса, а ни съобщавате, че всичките ви познания за света се основават на живота ви в Джънкшън Сити, Канзас, и няколкото дни прекарани в Чикаго, Денвър и Атланта. Така ли е?

Мери съзнаваше, че всички телевизионни камери са насочени към нея и сдържа гнева си.

— Не, сър. Моите познания за света се основават на неговото изучаване. Аз съм кандидат на политическите науки и преподавам в Канзаския държавен университет от пет години, като лекциите, които водя, са предимно за страните зад желязната завеса. Запозната съм с настоящите проблеми на румънския народ, както и с това какво мнение има правителството му за Съединените щати и защо. — Гласът й стана по-силен. — Всичко, което те знаят за тази страна, е онова, което им казва тяхната пропагандна машина. Аз бих искала да отида там и да се опитам да ги убедя, че Съединените щати не са една ненаситна, алчна за война страна. Бих искала да им покажа какво представлява обикновеното американско семейство. Аз…

Тя замълча, изплашена, че е отишла твърде далеч в гнева си. И тогава, за нейна изненада, членовете на комисията започнаха да ръкопляскат. Всички, с изключение на Таркъл.

Въпросите продължиха.

— Има ли още въпроси? — попита час по-късно Чарли Кемпбъл.

— Смятам, че кандидатът чудесно изясни позициите си — обади се един от сенаторите.

— Съгласен съм. Благодаря ви, госпожо Ашли. Заседанието се закрива.

Известно време Пит Конърс внимателно изучаваше Мери, след което незабележимо се оттегли, докато представителите на пресата се скупчиха около нея.

— Изненада ли ви предложението на президента?

— Смятате ли, че ще одобрят назначението ви, госпожо Ашли?

— Смятате ли, че преподавателската работа върху проблемите на една страна действително ви осигурява необходимата квалификация, за да…

— Обърнете се насам, госпожо Ашли. Усмихнете се, моля. Още веднъж.

— Госпожо Ашли…

Бен Кон стоеше встрани от другите, гледаше и слушаше. Тя е добра, помисли си той. Знае всички правилни отговори. По дяволите, бих искал аз да знам правилните въпроси.

Когато, напълно изтощена емоционално, Мери се прибра в хотела, по телефона се обади Стантън Роджърс.

— Здравейте, госпожо посланик.

— Значи съм успяла? О, Стан! Благодаря ти безкрайно. Просто не мога да ти опиша колко съм развълнувана.

— Аз също, Мери. — Гласът му бе изпълнен с гордост. — Аз също.

Когато Мери съобщи новината на децата, те се хвърлиха да я прегръщат.

— Знаех си, че ще успееш — извика Тим.

— Мислиш ли, че и татко знае? — тихо попита Бет.

— Сигурна съм, че знае, скъпа — усмихна се Мери. — Не бих се учудила, ако малко е помогнал на комисията да реши…

Мери се обади на Флорънс и когато тя чу новината, започна да плаче.

— Това е фантастично. Почакай само да разкажа на всички тук.

— В посолството ще има стая, приготвена за теб и Дъглас — засмя се Мери.

— Кога заминавате за Румъния?

— Ами първо трябва да гласува целият Сенат, но Стан казва, че това е само формалност.

— А след това?

— Трябва да премина през няколкоседмичен курс от срещи във Вашингтон, след което заедно с децата заминаваме за Румъния.

— Нямам търпение да се обадя в „Дейли юниън“! — извика Флорънс. — Може би градът ще ти издигне паметник. Сега трябва да вървя. Твърде развълнувана съм, за да говоря. Ще ти се обадя утре.

Бен Кон чу за утвърждаването на кандидатурата на Мери Ашли, когато се прибра в кабинета си. Но все още нещо го притесняваше. Не можеше да разбере какво.

14

Както бе предрекъл Стантън Роджърс, гласуването в Сената бе чиста формалност. Кандидатурата на Мери бе утвърдена с убедително мнозинство. Когато президентът Елисън научи за това, той каза на Стантън Роджърс:

— Планът ни започва да се реализира, Стан. Вече нищо не може да ни спре.

— Да, нищо — кимна в знак на съгласие Стантън Роджърс.

Пит Конърс беше в кабинета си, когато научи новината. Той незабавно написа едно съобщение и го кодира. Един от хората му беше дежурен в телеграфната зала на ЦРУ.

— Искам да използвам канала Роджърс — каза Конърс. — Изчакайте навън.

Каналът Роджърс беше свръх секретна лична телеграфна линия на ЦРУ, до която имаха достъп само най-високопоставените служители. Съобщенията се изпращаха посредством лазерен предавател на ултракъси вълни с дължина частица от секундата. Щом остана сам, Конърс изпрати каблограмата. Тя бе адресирана до Зигмунд.

През следващата седмица Мери се срещна със заместник държавния секретар по политическите въпроси, шефа на ЦРУ, министъра на търговията, директорите на Нюйоркската Чейс банка в Манхатън и няколко еврейски организации. Всички те отправяха към нея различни съвети, препоръки и искания.

В ЦРУ Нед Тилингаст преливаше от въодушевление.

— Прекрасно е, че ще можем отново да задействаме хората си там, госпожо посланик. Румъния се превърна за нас в бяло петно, откакто станахме за тях „персона нон грата“. Ще назнача един наш човек като аташе към вашето посолство. — Той я погледна многозначително. — Сигурен съм, че ще му оказвате пълно съдействие.

Мери се учуди какво ли значи това. Не питай, реши тя.

Церемонията за полагане на клетва на новите посланици обикновено се председателстваше от държавния секретар и често клетвата се полагаше едновременно от двайсет и пет или трийсет кандидати. Сутринта в деня на церемонията Стантън Роджърс се обади на Мери.

— Мери, президентът Елисън те моли да бъдеш в Белия дом по обяд. Той лично ще приеме клетвата ти. Вземи Тим и Бет със себе си.

Овалният кабинет беше препълнен с представители на пресата. Когато президентът Елисън влезе в залата с Мери и децата, телевизионните камери заработиха и от всички страни засвяткаха светкавиците на фотоапаратите. Мери бе прекарала последния половин час с президента, който й бе вдъхнал сили и увереност с топлото си приятелско отношение.

— Вие сте идеалният човек за този пост — беше й казал той. — Ако не беше така, нямаше да ви избера. Ние с вас ще превърнем тази мечта в действителност.

А всичко това наистина изглежда като мечта, помисли си Мери и застана под обстрела на фотоапаратите.

— Вдигнете дясната си ръка, моля.

Мери започна да повтаря след президента:

— Аз, Мери Елизабет Ашли, тържествено се заклевам, че ще поддържам и защитавам конституцията на Съединените американски щати срещу всички врагове, чужди и свои, с искрено убеждение и преданост. Заклевам се, че поемам това задължение по собствена воля и без задна мисъл или предубеждение и че ще положа всички сили да изпълнявам добре и всеотдайно задълженията си на поста, който приемам, и нека Бог ми е свидетел!

И ето че това стана. Тя вече беше посланик на САЩ в Социалистическа република Румъния.

И колелото се завъртя. Мери получи заповед да се яви в Отдела за източноевропейски страни в Държавния департамент, който се намираше в зданието „Мал“, близо до мемориалите на Вашингтон и Линкълн. Там й дадоха временен, малък като кутийка кабинет до румънския сектор.

Джеймс Стикли, шеф на румънския сектор, беше дипломат от кариерата с двадесет и пет години стаж. Той наближаваше шестдесетте, беше среден на ръст, с лисиче лице и малка уста с тънки устни. Имаше студени светлокафяви очи. Отнасяше се с презрение към политическите назначения, които заливаха неговия свят. Смяташе се за най-добрия експерт по румънските въпроси и когато президентът Елисън обяви плана си за изпращане на посланик в Румъния, Стикли се изпълни с ентусиазъм, твърдо убеден, че той ще получи поста. Новината за назначението на Мери бе силен удар за него. Фактът, че изобщо бяха предпочели другиго пред него, бе достатъчно неприятен сам по себе си, но да го измести някакво политическо протеже — неизвестна личност от Канзас, — това вече беше оскърбително.

— Можеш ли да го повярваш? — попита той Брюс, най-добрия си приятел. — Половината от посланиците ни са някакви шибани протежета. Това никога не би могло да се случи в Англия или във Франция, старче. Те са професионални дипломати от кариерата. Нима биха поканили някой аматьор за генерал в армията? Е, в чужбина нашите шибани посланици аматьори са като генерали.

— Ти си пиян, Джъмбо.

— И ще продължа да се наливам.

Сега той изучаваше Мери Ашли, седнала от другата страна на бюрото му.

Мери също изучаваше Стикли. В него имаше нещо подло. Не бих искала да го имам за враг, помисли си Мери.

— Госпожо Ашли, осъзнавате ли, че ви изпращат на много отговорен и деликатен пост?

— Да, разбира се, аз…

— Предишният ни посланик в Румъния направи само една погрешна стъпка и взаимоотношенията ни със страната се разпаднаха. Трябваха ни цели три години, за да можем отново да почукаме на вратата. Президентът сигурно е просто полудял, за да допусне пак да вдигнем всичко във въздуха.

Аз да го вдигна във въздуха има предвид.

— Ще се наложи да ви превърнем в експерт само за секунди. Не разполагаме с много време. — Той й подаде цял куп папки. — Можете да започнете, като прочетете тези доклади:

— Ще им посветя цялата сутрин.

— Не. След тридесет минути започва курсът ви по румънски. Целият курс на обучение обикновено продължава с месеци, но аз имам заповед да ускоря максимално подготовката ви.

Дните се сляха в едно, времето загуби реалните си очертания, а сгъстената програма, която трябваше да следва, напълно изтощи Мери. Всяка сутрин тя преглеждаше със Стикли всекидневните доклади от румънския сектор.

— Аз ще чета каблограмите, които ще ни изпращате — осведоми я Стикли. — Те ще бъдат жълти, ако трябва да се предприемат някакви действия, и бели, ако са само за информация. Копия от каблограмите ви ще отиват в Държавния департамент по отбраната, ЦРУ, Информационната служба на САЩ, Министерството на финансите и още дузина други министерства. Един от първите проблеми, с които се очаква да се заемете, е освобождаването на американците, задържани в румънските затвори. Искаме незабавно да бъдат пуснати.

— Какви са обвиненията срещу тях?

— Шпионаж, търговия с наркотици, кражби — всичко, в което на румънците им е хрумнало да ги обвинят. Мери се учуди как, по дяволите, човек може да постигне отмяна на обвинения в шпионаж. Ще намеря някакъв начин.

— Добре — твърдо каза тя.

— Запомнете — Румъния е една от най-независимите страни зад желязната завеса. Трябва да ги подтикваме да поддържат политиката си на необвързаност.

Точно така.

— Ще ви дам една папка с документи — каза Стикли. — Не я изпускайте от ръцете си. Предназначена е само за вашите очи. Трябва да я прочетете и осмислите, след което да ми я върнете утре сутринта. Някакви въпроси?

— Не, сър.

Той подаде на Мери дебел кафяв плик, запечатан с червена лента.

— Моля, подпишете се, че сте го получили.

Тя се подписа.

Докато пътуваше обратно към хотела, Мери притискаше плика към себе си и се чувстваше като действащо лице от филм за Джеймс Бонд.

Децата бяха облечени и я очакваха.

О, Господи!, спомни си Мери. Бях им обещала да ги заведа на китайски ресторант и на кино.

— Приятелчета, има промяна в програмата. Ще излезем някоя друга вечер. Днес ще останем в апартамента и ще си поръчаме вечеря в стаята. Имам спешна работа.

— Разбира се, мамо.

— Добре.

Ако им бях отказала преди смъртта на Едуард, те щяха да се разпищят като полудели, помисли си Мери. Но им се наложи да пораснат. Всички трябваше да пораснем.

— Ще ви се реванширам за това — каза тя и ги прегърна и двамата.

Материалът, който й бе дал Джеймс Стикли, беше просто невероятен. Няма нищо чудно, че иска незабавно да му го върна, помисли си Мери. Папката съдържаше подробна информация за всички по-важни румънски държавни служители — от президента до министъра на търговията. Имаше пълно описание на сексуалните им наклонности, финансовото им състояние, приятелите им, личните им особености и предразсъдъци. Министърът на търговията например спеше и с любовницата, и с шофьора си, а жена му пък имаше любовна връзка с камериерката си.

Мери не заспа до посред нощ, опитвайки се да запомни слабостите и имената на хората, с които щеше да си има работа. Чудя се дали ще мога да ги погледна спокойно, когато се изправя лице в лице с тях?

На сутринта тя върна секретните документи.

— Добре, сега вече знаете всичко, което трябва да знаете за румънските лидери — каза Стикли.

— Следователно доста — промърмори Мери.

— Запомнете обаче още нещо. Вероятно и румънците знаят вече всичко, което трябва да се знае за вас.

— Това няма да ги отведе много далеч — каза Мери.

— Така ли? — Стикли се облегна на стола си. — Вие сте жена. И сте сама. Бъдете сигурна, че вече са ви набелязали като лесна и достъпна цел. Те ще заложат на самотата ви. Всяко ваше движение ще бъде наблюдавано и записвано. Посолството и резиденцията ще бъдат натъпкани с подслушвателна апаратура. В комунистическите страни ние сме принудени да използваме местни хора за обслужващ персонал, така че всеки прислужник в резиденцията ви ще бъде член на румънската тайна полиция.

Опитва се да ме сплаши, помисли си Мери. Е, няма да успее.

Дните на Мери бяха разчетени по часове, а същото се отнасяше и за повечето от вечерите. Освен уроците по румънски програмата й включваше и курс в Института по международни отношения в Рослин, брифинги в разузнавателния отдел на Министерството на отбраната, срещи със секретаря на Службата за международна безопасност и със сенатските комитети. Всички те имаха искания, съвети и въпроси към нея.

Мери чувстваше вина към Тим и Бет. С помощта на Стантън Роджърс тя бе намерила възпитател за децата. Освен това Бет и Тим се бяха запознали и с други деца, живеещи в хотела, така че поне си имаха другарчета за игра, но въпреки това й беше неприятно, че трябваше да ги оставя сами за толкова дълго време.

Мери се стараеше поне да закусва с тях всяка сутрин, преди да отиде на курса си по румънски в института от осем часа. Езикът беше просто невъзможен. Учудвам се как румънците могат да го говорят. Тя учеше, като повтаряше изреченията наизуст:

добро утро — buña Dimineaţa

благодаря — mulţimésc

няма защо — cu plàcére

не разбирам — nu inteleg

сър — domnule

госпожице — domnisoara.

Нито една от думите не се произнасяше така, както се пишеше.

Бет и Тим мълчаливо я наблюдаваха как се мъчи с домашните си. Бет се усмихна:

— Това ти е отмъщението, задето ни караше да учим таблицата за умножение.

— Искам да се срещнете с военното си аташе, госпожо посланик, полковник Уилям Маккини — каза Джеймс Стикли.

Полковник Маккини носеше цивилни дрехи, но държанието му бе като на военен. Той беше висок мъж на средна възраст с набръчкано, обветрено лице.

— Госпожо посланик. — Гласът му беше груб и дрезгав, сякаш страдаше от болки в гърлото.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Мери.

Полковник Маккини беше първият член от екипа й, с който се срещаше, и това силно я развълнува. Сякаш се приближи още малко до новия си пост.

— С нетърпение очаквам възможността да работим заедно в Румъния — каза полковник Маккини.

— Били ли сте досега в Румъния?

Полковникът и Джеймс Стикли се спогледаха.

— Да, бил е вече в Румъния — отговори Стикли.

Всеки понеделник следобед в заседателната зала на осмия етаж на Държавния департамент се провеждаха дипломатически семинари за новите посланици.

— Във външните мисии има строга йерархия — слушаше групата. — На върха на пирамидата е посланикът. След него (или нея, автоматично си помисли Мери) е първият съветник. След него (след нея) са аташето по политическите въпроси, аташето по икономическите въпроси, аташето по административните въпроси и аташето по връзките с обществеността. След това идват аташето по селскостопанските въпроси, търговското аташе и военното аташе. Това е полковник Маккини, помисли си Мери. — Когато заемете новите си постове, вие ще се ползвате с дипломатически имунитет. Не могат да ви арестуват за превишаване на скоростта, за шофиране в пияно състояние, за подпалване на къща и дори за убийство. Ако умрете, никой няма право да докосва тялото ви или да преглежда бележката, която може да сте оставили. Можете да не си плащате сметките — магазините не могат да ви осъдят за това.

— Не позволявайте жена ми да го научи! — извика някой от групата.

Инструкторът погледна часовника си.

— Препоръчвам ви преди следващото ни занятие да прегледате учебника по международни отношения, том втори, раздел триста, където става въпрос за обществените ви контакти. Благодаря.

Мери и Стантън Роджърс обядваха в хотел „Уотъргейт“.

— Президентът Елисън би искал да направите няколко изявления — каза Роджърс.

— Какви изявления?

— Ами ще организираме някои неща на национално равнище. Интервюта за пресата, радиото, телевизията.

— Но аз никога… Добре, ако е важно. Ще се опитам.

— Добре. Ще трябва да ти подновим гардероба. Не можеш да се показваш два пъти облечена в едни и същи дрехи.

— Стан, но това може да струва цяло състояние! Освен това нямам време да ходя по магазини. Заета съм от ранна утрин до късна вечер. Ако…

— Няма проблеми. Хелън Муди.

— Какво?

— Тя е една от най-добрите професионалистки по пазаруване във Вашингтон. Просто остави всичко на нея.

Хелън Муди беше привлекателна и забележителна черна жена, която бе направила успешна кариера като фотомодел, преди да създаде собствената си агенция за пазаруване. Тя се появи в хотелската стая на Мери рано една сутрин и прекара цял час в преглед на гардероба й.

— Много добре за Джънкшън Сити — каза откровено тя, — но сега трябва да пожънем успех във Вашингтон, нали?

— Нямам много пари за…

— Знам къде може да се напазарува по-евтино — усмихна се Хелън Муди. — Ще ви трябва дълга вечерна рокля, рокля за коктейли и вечерни приеми, рокля за следобедни закуски и обед, костюм за всеки ден и за работа, черна рокля и подходяща шапка за официални траурни церемонии и погребения.

Пазаруването отне три дни. Когато всичко приключи, Хелън Муди огледа изпитателно Мери Ашли.

— Вие сте много хубава жена, но мисля, че можем да ви направим още по-хубава. Искам да посетите Сюзън в Рейнбоу за грима и след това ще ви изпратя при Били в Съншайн, за да ви направи косата.

Няколко вечери по-късно Мери срещна Стантън Роджърс на официална вечеря в Коркорън Галери. Той погледна Мери и се усмихна.

— Изглеждаш изключително очарователна.

Срещата с представителите на средствата за масова информация започна. Водеше я Иън Вилиърс, шефът на Отдела за връзки с пресата на Държавния департамент. Вилиърс наближаваше петдесетте и беше пъргав бивш журналист, който сякаш познаваше всички, работещи в медиите.

Мери се оказа пред камерите на „Добро утро, Америка“, „Срещи с пресата“ и „Гореща линия“. Интервюираха я от „Вашингтон пост“, „Ню Йорк таймс“ и половин дузина други важни всекидневници. Даде интервюта и за лондонския „Таймс“, „Дер Шпигел“, „Оджи“ и „Льо Монд“. Списанията „Тайм“ и „Пийпъл“ публикуваха статии, в които представяха нея и децата. Снимката на Мери бе сякаш навсякъде. Когато пристигнеше новина за някое събитие, от който и да е край на света, веднага искаха от нея да я коментира. Само за една нощ Мери и децата станаха знаменитости.

— Мамо, има нещо много призрачно в това да виждаш снимката си по кориците на всички списания.

— Призрачно е точната дума — съгласи се Мери.

Тя се чувстваше притеснена от цялата тази рекламна кампания. Каза това на Стантън Роджърс.

— Приеми го като част от работата си. Президентът се опитва да ти създаде определен имидж. Когато пристигнете в Европа, вече всички ще знаят коя си.

Бен Кон и Акико лежаха голи в леглото. Акико беше красива японка, десет години по-млада от репортера. Бяха се срещнали преди няколко години, когато той пишеше статия за фотомодели, и оттогава бяха заедно.

Кон имаше малък проблем.

— Какво има, скъпи? — попита меко Акико. — Искаш ли да поработя още малко върху теб?

Мислите му бяха някъде много далеч.

— Не, вече съм готов.

— Нещо не мога да го видя — пошегува се тя.

— В мислите си, Акико. Готов съм да напиша една статия. В града става нещо странно.

— Нещо ново?

— Това е по-различно. Не мога да разбера какво става.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Става въпрос за Мери Ашли. Видях снимката й на кориците на шест списания през последните две седмици, а тя все още не е заела поста си! Акико, някой се е заел да лансира госпожа Ашли като филмова звезда. Заедно с двете й деца образът й е навсякъде по вестниците и списанията. Защо?

— Предполага се, че аз трябва да съм човекът с изкривеното суперподозрително ориенталско мислене. Струва ми се, че придаваш твърде голямо значение на нещо съвсем просто.

Бен Кон запали цигара и сърдито дръпна от нея.

— Може и да си права — изръмжа той.

Тя се наведе и започна да го гали.

— Какво ще кажеш да изгасиш цигарата и да разпалиш малко мен?…

— Вицепрезидентът Брадфорд ще дава прием — съобщи Стантън Роджърс на Мери — и уредихме да покани и теб. Ще бъде в петък вечер в Панамериканския съюз.

Панамериканският съюз се помещаваше в обширно внушително здание с огромна градина, което често се използваше за нуждите на дипломатическите среди. Приемът на вицепрезидента беше много изискан, масите бяха обсипани със сребърни прибори и искрящи кристални чаши. Имаше и малък оркестър. Целият елит на столицата беше в списъка на поканените. Освен вицепрезидента и жена му присъстваха сенатори, посланици и известни личности от всички други сфери на живота.

Мери огледа бляскавата тълпа. Трябва да запомня всичко, за да мога да го разкажа на Тим и Бет, помисли си тя.

Когато обявиха, че вечерята е сервирана, Мери се намери на една маса с интересна компания от сенатори, служители от Държавния департамент и дипломати. Те бяха очарователни хора, а вечерята превъзходна.

В единадесет часа Мери си погледна часовника и каза на сенатора, седнал от дясната й страна:

— Не усетих как стана толкова късно. Обещах на децата да се прибера рано.

Тя стана и кимна на хората от нейната маса:

— Много се радвам, че се запознахме. Лека нощ.

В залата настъпи неловка тишина и всички в огромния банкетен салон се обърнаха, за да изгледат как Мери прекосява дансинга и излиза.

— О, Господи! — прошепна Стантън Роджърс. — Никой не се сети да й каже!

Стантън Роджърс закуси с Мери на другата сутрин.

— Мери — каза й той, — в този град има някои правила, които трябва да се спазват. Много от тях са глупави, но трябва да се научим да живеем с тях.

— Олеле! Какво съм направила?

— Наруши правило номер едно — въздъхна той. — Никой — наистина никой — не може да напусне приема преди официалните гости. А вчера се случи така, че това бе вицепрезидентът на Съединените щати.

— О, Господи.

— Половината от телефоните във Вашингтон се скъсаха да звънят.

— Съжалявам, Стан. Не знаех. Така или иначе бях обещала на децата…

— Във Вашингтон няма деца — има само гласоподаватели. В този град най-важното нещо на света е властта. Никога не го забравяй.

Парите започваха да се превръщат в проблем. Разходите им бяха прекалено големи. На Мери й се струваше, че всички цени във Вашингтон са невероятно високи. Беше дала някакви дрехи за пране и гладене на обслужващия сервиз в хотела и когато получи сметката, бе шокирана.

— Пет долара и петдесет цента за прането на една блуза — каза тя. — Долар и деветдесет и пет за един сутиен! Никога повече, закле се тя. Оттук нататък ще пера сама.

Тя накисна чорапогащниците си в студена вода и ги сложи в камерата. Така те издържаха много по-дълго време. Переше чорапите, носните кърпички и гащите на децата заедно със своето бельо в мивката в банята. Опъваше носните кърпички на прозорците, а след като изсъхнеха, ги сгъваше много внимателно, за да нямат нужда от гладене. Чистеше с пара своите рокли и панталоните на Тим, като ги окачваше на тръбата за пердето на ваната и пускаше докрай горещата вода от душа, след което затваряше вратата на банята. Когато една сутрин Бет я отвори, оттам я удари гореща вълна от пара.

— Мамо, какво правиш тук?

— Пестя пари — отговори й самодоволно Мери. — Прането в този хотел струва цяло състояние.

— Ами какво ще стане, ако президентът мине да ни види? Как мислиш, ще си обясни всичко това? Той ще реши, че сме полудели!

— Президентът няма да дойде тук. И затвори вратата на банята, моля те. Прахосваш парите ни.

Полудели наистина! Ако президентът влезеше в стаята и видеше какво прави, щеше да се гордее с нея. Щеше да му покаже сметката от пералнята на хотела и да му каже колко много е спестила, проявявайки присъщата за американците находчивост. Той щеше да бъде впечатлен. Ако повечето от хората, участващи в правителството, имаха вашето въображение, госпожо посланик, икономиката на тази страна щеше да бъде в много по-добро състояние. Загубили сме онзи пионерски дух, който беше в основата на величието на страната ни. Народът се отпусна. Залагаме много повече на електронните съоръжения, които ни пестят време, отколкото на самите себе си. Бих искал да ви използвам като ярък пример, с който да поставя на мястото им някои вашингтонски прахосници, които си въобразяват, че тази страна е претъпкана с пари. Всъщност имам една чудесна идея. Мери Ашли, ще ви назнача за министър на финансите.

Изпод вратата на банята се процеждаше пара. Мери замечтано я отвори и дневната се изпълни с облак пара.

На входната врата се позвъни и след малко Бет се върна и каза:

— Мамо, Джеймс Стикли е дошъл да те види.

15

— Всичко това е от странно по-странно — каза Бен Кон. Той седеше гол в леглото заедно с любовницата си Акико Хадака. Те гледаха Мери Ашли в „Срещи с пресата“.

— Аз вярвам — говореше тя, — че Китай се ориентира към едно по-човешко, по-индивидуално комунистическо общество посредством обвързването си с Хонконг и Макао.

— И какво, по дяволите, знае тази жена за Китай? — промърмори Бен Кон. Той се обърна към Акико. — Това, което виждаш, е една домакиня от Канзас, която само за една нощ се е превърнала в експерт по абсолютно всички въпроси.

— Изглежда, че е много способна — каза Акико.

— „Способна“ не е точната дума. Всеки път, когато дава интервю, журналистите просто подлудяват. Това е някакво разрастващо се безумие. Как се е появила в „Срещи с пресата“? Ще ти кажа как. Някой е решил, че Мери Ашли трябва да стане знаменитост. Кой? Защо? Дори Чарлз Линдбърг не е бил лансиран по такъв начин.

— Кой е Чарлз Линдбърг?

— Това е проблемът при хората от различните поколения — въздъхна Бен Кон. — Липсва разбиране.

— Има и други начини да се разбираме — меко каза Акико.

Тя нежно го бутна да легне върху леглото и се качи върху него. Бавно се спусна надолу по тялото му, като галеше гърдите, корема и слабините му с дългата си копринена коса и го наблюдаваше как се възбужда. Помилва пениса му и каза:

— Здравей, Артър.

— Артър иска да влезе в теб.

— Още не. Пак ще се върна при него.

Акико стана и се отправи към кухнята. Бен Кон я наблюдаваше, докато излезе от стаята. Той погледна отново към телевизора и си помисли: Тази дама просто ще ме побърка. Има нещо, което ми се губи, по дяволите! Всичко ще преобърна, но ще открия какво е то!

— Акико! — извика той. — Какво правиш? Артър започна да заспива.

— Кажи му да почака — обади се момичето. — Идвам веднага.

Няколко минути по-късно тя се върна с чиния, пълна със сладолед, сметана и една черешка.

— За бога, Акико, не съм гладен — каза той. — Възбуден съм.

— Лягай обратно. — Тя положи под него един пешкир, взе сладолед от чинията и започна да покрива тестисите му със студената маса.

— Ей! Студено е! — изкрещя той.

— Шшт! — Акико сложи сметаната върху сладоледа, след което пое пениса му, докато се втвърди.

— О, Господи! — простена Бен. — Не спирай!

Акико постави черешката на вече твърдия му член.

— Обичам бананови десерти — прошепна тя.

И започна да яде. Бен почувства невероятна смесица от усещания, но всички те бяха прекрасни. Когато вече не можеше да се сдържа, той се прекатури върху Акико и проникна в нея.

А Мери Ашли говореше от телевизора: „Един от най-добрите начини да предотвратим войната със страните, противопоставящи се на американската идеология, е да разширим търговските си контакти с тях…“

По-късно същата вечер Бен Кон се обади на Иън Вилиърс.

— Здравей, Иън.

— Бенджи, момчето ми, какво мога да направя за теб?

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Кажи за какво става въпрос и ще го имаш.

— Доколкото разбрах, ти отговаряш за връзките с пресата на новия ни посланик в Румъния.

— Да… — предпазливо отговори Иън.

— Кой стои зад цялата тази рекламна кампания, Иън? Интересува ме…

— Съжалявам, Бен. Това е работа на Държавния департамент. Аз съм само един наемен работник. Можеш да пишеш по въпроса на държавния секретар.

— Защо просто не ми каза да се разкарам? — каза Бен, докато затваряше телефона. И той взе решение. — Мисля, че ще замина за няколко дни извън града.

— Къде ще ходиш, скъпи?

— Джънкшън Сити, Канзас.

Бен Кон остана в Джънкшън Сити само един ден. Той прекара един час в разговор с шерифа Мънстър и още един с неговите заместници, след което подкара взетата под наем кола към Форт Райли, където навести Следствения отдел. След това хвана вечерния полет за Манхатън, Канзас, след което се прехвърли на самолета за Вашингтон.

Когато самолетът на Бен Кон излетя, по един от телефоните във Форт Райли бе проведен личен разговор с вашингтонски телефонен пост.

Мери Ашли вървеше по един от дългите коридори в сградата на Службата за международни отношения, отивайки на доклад при Джеймс Стикли, когато чу зад гърба си нисък мъжки глас:

— Ето на това му викам страхотно парче.

Мери се извърна. На стената се беше облегнал някакъв висок непознат, който я гледаше открито с безочлива усмивка на лицето. Той беше някак си развлечен, облечен в джинси, тенис фланелка и маратонки, и изглеждаше мърляв и небръснат. Около устните му се очертаваха бръчици от смях, а ярките му сини очи я гледаха насмешливо. Целият му вид излъчваше някаква арогантност, която я вбеси. Мери рязко му обърна гръб и се отдалечи, чувствайки погледа му върху тила си.

Срещата й с Джеймс Стикли продължи повече от час. Когато Мери се върна в кабинета си, видя, че непознатият седи на стола й с крака върху бюрото и разглежда книжата й. Тя почувства как кръвта нахлу в главата й.

— Какво правите, по дяволите!

Мъжът я изгледа мързеливо и бавно се изправи на краката си.

— Аз съм Майк Слейд. Приятелите ми ме наричат Майкъл.

— С какво мога да ви помогна, господин Слейд? — каза тя с леден глас.

— Всъщност с нищо — непринудено каза той. — Съседи сме. Работя в този отдел и затова си помислих, че мога да намина и да ви кажа здравейте.

— Е, вече го казахте. И ако наистина работите в този отдел, предполагам, че си имате и свой кабинет. Така че в бъдеще няма да ви се налага да седите на бюрото ми и да слухтите наоколо.

— Господи, какъв характер! Чувал съм, че канзасците, или както и да се наричате там, сте дружелюбни хора.

— Господин Слейд — каза тя, стиснала зъби, — давам ви две секунди да се махнете от кабинета ми, след което ще повикам охраната.

— Трябва да не съм чул добре — промърмори той.

— А ако наистина работите в този отдел, бих ви посъветвала да си отидете вкъщи, да се изкъпете и да си сложите малко по-подходящи дрехи.

— Навремето имах жена, която имаше навика да ми говори по същия начин — въздъхна Майк Слейд. — Е, вече нямам.

Мери усети, че почервенява от гняв.

— Вън!

— Чао, скъпа. Ще се виждаме и занапред — помаха й с ръка той.

А, не, помисли си Мери. Няма да стане.

Цялата сутрин не секна серията от неприятни изненади. Джеймс Стикли се държеше открито враждебно. По обяд Мери вече бе твърде разстроена, за да има желание да яде. Реши да прекара обедната си почивка, като обиколи Вашингтон, за да се освободи от чувството на гняв.

Лимузината й я чакаше на тротоара пред сградата на Службата за международни отношения.

— Добро утро, госпожо посланик — каза шофьорът. — Къде бихте искали да отидете?

— Където и да е, Марвин. Нека просто да се поразходим.

— Добре, госпожо. — Колата бавно се отдалечи от тротоара. — Бихте ли искали да видите улицата на посолствата?

— Чудесно. — Всичко, което можеше да премахне горчивия вкус от тази сутрин, беше добре дошло.

На ъгъла шофьорът зави надясно и се насочи към Масачузетс авеню.

— Ето тук започва — каза Марвин, когато зави по широката улица. Той забави колата и започна да й показва различните посолства.

Мери разпозна японското посолство по знамето с изгряващото слънце, окачено пред него. Над вратата на индийското посолство имаше изображение на слон.

Минаха покрай красива джамия. В градината пред нея имаше коленичили хора, които се молеха.

Стигнаха до ъгъла на 23-а улица и минаха покрай бяла каменна сграда с колони от двете страни на входните три стъпала.

— Това е румънското посолство — каза Марвин. — До него е…

— Спрете, моля!

Лимузината зави към тротоара. Мери надникна през прозореца на колата към табелата пред зданието и прочете: „ПОСОЛСТВО НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА РЕПУБЛИКА РУМЪНИЯ“.

— Изчакайте ме тук, моля — импулсивно каза Мери. — Ще вляза вътре.

Сърцето й почна да бие силно. Това щеше да бъде първата й истинска среща със страната, за която беше преподавала, със страната, която щеше да се превърне в неин дом за следващите няколко години.

Тя пое дълбоко дъх и натисна звънеца на входната врата. Последва мълчание. Опита се да отвори вратата. Не беше заключена. Бутна я и влезе вътре. Входното фоайе беше тъмно и ужасно студено. В една ниша в стената имаше червено канапе и два стола, поставени пред малък телевизор. Тя чу приближаващи се стъпки и се обърна. Един висок слаб мъж слизаше забързано по стълбите.

— Да? — извика той. — Какво има?

— Добро утро — усмихна се Мери. — Аз съм Мери Ашли, новият посланик на САЩ в Румъ…

— О, Господи! — възкликна мъжът и покри лицето си с ръце.

— Какво има? — учудено попита тя.

— Ами това, че не ви очаквахме, госпожо посланик.

— О, да, знам. Просто минавах и…

— Посланик Корбеску ще бъде ужасно разстроен!

— Разстроен? Защо? Просто исках да се запознаем и…

— Разбира се. Разбира се. Извинете ме. Аз съм Габриел Стойка и съм първи съветник на посланика. Разрешете да запаля лампите и да включа отоплението. Както виждате, не очаквахме никакви гости. Никакви.

Той очевидно беше страшно притеснен и единственото желание на Мери бе да си тръгне, но вече бе твърде късно. Тя гледаше как Габриел Стойка тичаше напред-назад и включваше полилеите и страничните лампи, докато целият салон бе залят от ярка светлина.

— След няколко минути ще се затопли — извини се той. — Стремим се да пестим колкото може от отоплението. Вашингтон е много скъп град.

Идеше й да потъне в земята.

— Ако знаех…

— Не, не! Няма нищо! Посланикът е горе. Ще му съобщя, че сте тук.

— Не се притеснявайте…

Стойка вече тичаше нагоре по стълбите.

Пет минути по-късно Стойка се върна.

— Заповядайте, моля. Господин посланикът е очарован от посещението ви. Очарован.

— Сигурен ли сте…

— Той ви очаква.

Стойка поведе Мери нагоре по стълбите. Там имаше заседателна зала с дълга маса, заобиколена от четиринадесет стола.

В шкафа до стената бяха изложени творения на румънските народни занаяти и скулптури на румънски художници, а на стената бе окачена релефна карта на Румъния. Имаше и камина, над която висеше румънското знаме. Посланик Раду Корбеску тръгна да пресрещне Мери, за да я приветства. Беше по риза и забързано си обличаше сакото. Той беше висок набит мъж с мургава кожа. Един прислужник припряно включваше осветлението и отоплението.

— Госпожо посланик! — възкликна Корбеску. — Каква неочаквана чест! Извинете, че ви посрещаме така неофициално. Вашият Държавен департамент не ни уведоми, че ще дойдете.

— Това е моя грешка — извини се Мери. — Бях наблизо и…

— Истинско удоволствие е за мен да се запозная с вас! Истинско удоволствие! Толкова често сме ви виждали по телевизията, вестниците и списанията. Очаквахме с огромен интерес да видим новия посланик в нашата страна. Ще пиете ли чай?

— Ами… ако сте сигурен, че това няма да ви затрудни много.

— Да ни затрудни? Разбира се, че не! Извинявам се, че не сме подготвили официален обяд за вас. Простете ми! Толкова съм притеснен.

Аз съм тази, която трябва да се притеснява, помисли си Мери. Какво ме подтикна да извърша тази глупост? Тъпо. Тъпо, тъпо. Изобщо няма да казвам на децата за това. Ще си остане моя тайна до гроб.

Когато донесоха чая, румънският посланик го разля от притеснение.

— Колко съм несръчен! Простете, моля!

Мери си мечтаеше той да престане да повтаря тези думи.

Посланикът се опита да поведе някакъв общ разговор, но това само още повече влоши положението. Очевидно бе, че се чувства ужасно неловко. При първата възможност да се оттегли, без да наруши благоприличието, Мери стана и се сбогува.

— Много ви благодаря, ваше превъзходителство. Беше ми приятно да се запозная с вас. Довиждане.

И тя избяга.

Когато се прибра в службата си, Джеймс Стикли незабавно изпрати да я повикат.

— Госпожо Ашли — студено каза той, — бихте ли ми обяснили какво сте си мислили, че правите?

Предполагам, че това няма да остане моя тайна, която да отнеса със себе си в гроба, помисли Мери.

— О! Имате предвид в румънското посолство? Ами аз… просто си помислих, че мога да намина да се запознаем и…

— Това не е подходящото място за непринудени домашни посещения — отряза Стикли. — Във Вашингтон не можете просто да наминете в някое посолство. Един посланик може да посети друг посланик само след като го поканят. Вие невероятно много сте притеснили Корбеску. Трябваше дълго да го убеждавам да не пише протестна нота до Държавния департамент. Той смята, че сте отишли там, за да го шпионирате и да го сварите неподготвен.

— Какво?! Вижте, най-малко от всичко…

— Просто се опитайте да запомните, че вие вече не сте обикновен гражданин — вие сте представител на правителството на Съединените американски щати. И следващия път, когато ви хрумне да направите нещо не толкова лично, колкото да си измиете зъбите, ви моля първо да се посъветвате с мен. Ясно ли е, имам предвид напълно ясно ли ви е?

— Добре — преглътна Мери.

— Така. — Той вдигна телефонната слушалка и набра някакъв номер. — Госпожа Ашли е при мен в момента. Ще дойдете ли? Добре. — Той затвори телефона.

Мери седеше мълчаливо и се чувстваше като малко дете, което наказват. Вратата се отвори и в стаята влезе Майк Слейд.

Той погледна към Мери и се усмихна.

— Послушах съвета ви и се обръснах.

— Вие двамата, да не би да сте се срещали вече? — попита Стикли, местейки погледа си от единия към другия.

— Всъщност не. — Мери наблюдаваше Слейд. — Сварих го да тършува в кабинета ми.

— Госпожо Ашли, Майк Слейд — каза Джеймс Стикли. — Господин Слейд ще бъде вашият първи съветник.

— Какво? — Мери широко отвори очи от изненада.

— Господин Слейд е от Отдела за източноевропейски страни. Обикновено той работи извън Вашингтон. Сега бе решено да бъде изпратен в Румъния като ваш първи съветник.

Мери почувства как скача от стола си.

— Не! — възпротиви се тя. — Това е невъзможно.

— Обещавам да се бръсна всеки ден — мило каза Майк.

— Мислех, че един посланик има правото да избере първия си съветник — обърна се Мери към Стикли.

— Така е, но…

— Тогава аз не си избирам господин Слейд. Не го искам.

— При нормални обстоятелства щяхте да бъдете в правото си да го направите, но се опасявам, че в този случай нямате избор. Заповедта идва от Белия дом.

Мери не можеше да се прави, че не забелязва Майк Слейд. Той беше навсякъде. Срещаше го в Пентагона, в ресторанта на Сената, в коридорите на Държавния департамент. Той винаги се обличаше с дънки, тениски и спортни дрехи. Мери се питаше как го допускат така в тези толкова официални среди.

Един ден Мери го видя да обядва с полковник Маккинли. Те разговаряха много оживено. Нима са стари приятели? Възможно ли е да замислят някакъв заговор срещу мен? Превръщам се в параноичка, помисли си Мери. А още дори не съм в Румъния.

Чарли Кемпбъл, шеф на Сенатския комитет по международни отношения, даваше прием в чест на Мери в Коркорън Галери. Когато Мери влезе в залата и видя всичките елегантно облечени жени, събрани там, тя си помисли: Не ми е тук мястото. Те изглеждат така, сякаш са елегантни по рождение.

Нямаше никаква представа колко добре изглежда.

Имаше повече от дузина фотографи и Мери беше най-сниманата жена през цялата вечер. Тя танцува с много мъже, някои бяха женени, а други не, и почти всички й поискаха телефонния номер. Тя не се почувства обидена, но и не прояви интерес към това.

— Съжалявам — каза тя на всеки, — работата ми и семейството ме ангажират твърде много, за да имам време и да излизам.

Мисълта, че би могла да бъде с някой друг, освен с Едуард, бе просто недопустима. За нея никога нямаше да има друг мъж.

Тя седеше на една маса с Чарли Кемпбъл и жена му и половин дузина други представители на Държавния департамент. Разговорът се завъртя около вицове за посланици.

— Преди няколко години в Мадрид — разказваше един от гостите — стотици разбунтували се студенти манифестирали пред британското посолство с искания да бъде върнат Гибралтар на Испания. Точно когато вече били на път да проникнат с взлом в посолството, се обадил един от министрите на генерал Франко. „Безкрайно съжалявам за онова, което става във вашето посолство — казал той. — Да ви изпратя ли още полицейски подкрепления?“ „Не — отговорил посланикът, — просто изпращайте по-малко студенти.“

— Не беше ли Хермес богът, когото древните гърци тачели като покровител на посланиците? — попита някой.

— Да — отговориха му, — но той е бил защитник и на скитниците, крадците и лъжците.

Мери се забавляваше невероятно много. Хората бяха интелигентни, духовити и интересни. Можеше да остане с тях и цяла нощ.

— Утре няма ли да ставате рано за някоя среща? — попита я мъжът до нея.

— Не — отговори Мери. — Утре е неделя. Мога да спя до късно.

— Извинете — каза малко по-късно една жена и се прозя. — Имах дълъг ден.

— Аз също — жизнерадостно се отзова Мери.

Стори й се, че в залата е необичайно тихо. Огледа се и забеляза, че сякаш всички бяха вперили погледи в нея. Защо, за бога? Погледна си часовника. Беше два и половина сутринта. И тя с ужас си спомни нещо, което й беше казал Стантън Роджърс. На официалните вечери първи си тръгват официалните гости.

А такъв гост тази вечер беше тя. О, Господи, помисли си Мери. Аз държа всички тези хора будни до посред нощ!

Тя стана и каза сподавено:

— Лека нощ на всички. Вечерта беше чудесна.

Обърна се и побърза да излезе през вратата, докато чуваше как зад гърба й и другите гости стават и се канят да си тръгват.

На по-следващия ден тя срещна Майк Слейд в коридора. Той се усмихна и каза:

— Чух, че сте държали половин Вашингтон буден до посред нощ в събота вечер.

Подигравателният му тон я вбеси.

Тя мина покрай него и се отправи към кабинета на Джеймс Стикли.

— Господин Стикли, дълбоко съм убедена, че няма да бъде в интерес на нашето посолство ние с господин Слейд да се мъчим да работим заедно.

— Така ли? Какво има? — Той вдигна поглед от материала, който четеше.

— Ами… отношението му към мен е грубо и арогантно. Честно казано, господин Слейд не ми харесва.

— О, знам, че Майк си има някои особености, но…

— Особености? Той е груб като животно. Официално ви моля да изпратите друг на този пост.

— Свършихте ли?

— Да.

— Госпожо Ашли, по стечение на обстоятелствата Майк Слейд от личен опит познава най-добре източноевропейските проблеми. Вашата задача ще бъде да установите дружески връзки с местното население. Моята работа е да ви осигуря възможно най-добрия помощник. И името му е Майк Слейд. Просто не искам да слушам повече за това. Ясно ли се изразих?

Няма смисъл, помисли си Мери. Просто няма смисъл.

— Мечтаете ли?

Мери стреснато вдигна очи. Майк Слейд стоеше пред бюрото й, прегърнал огромен куп паметни записки.

— Това ще ви помогне да не се забъркате в някоя каша довечера — каза той и ги остави на бюрото й.

— Почукайте следващия път, когато искате да влезете в кабинета ми.

— Защо ли ми се струва, че не си падате по мен? — насмешливо я погледна той.

Тя усети, че отново я обхваща гняв.

— Ще ви кажа защо, господин Слейд. Защото смятам, че вие сте един нахален, арогантен, надменен…

— Почвате да се повтаряте — предупредително вдигна пръст той.

— Не се осмелявайте да ми се подигравате — тя усети, че крещи.

— Искате да кажете, че не мога да се присъединя към другите? — Гласът му достигна заплашителен тон. — Какво си мислите, че говорят във Вашингтон за вас?

— Всъщност не ме интересува какво говорят.

— О, а би трябвало. — Той се надвеси над бюрото. — Всички се питат какво право имате да седнете на посланическото кресло. Аз съм прекарал четири години в Румъния, мадам. Това е едно буре с динамит, готово всеки момент да избухне, а правителството изпраща там едно тъпо детенце, което може само да си поиграе с него.

Мери слушаше, стиснала зъби.

— Вие сте аматьор, госпожо Ашли. И ако някой е искал да ви се отплати за нещо, трябвало е да ви изпрати посланик в Исландия.

Мери изгуби контрол върху постъпките си. Тя скочи на крака и с всичка сила го удари през лицето.

— Винаги имате готов отговор на всичко, нали? — въздъхна Майк Слейд.

16

На поканата пишеше: „Посланикът на Социалистическа република Румъния ви кани на вечеря в посолството, 1607, 23-а улица, Северен Вашингтон, в 19:30 ч., официално облекло. Моля, потвърдете приемането на поканата на тел. 232–6593.“

Мери си спомни за посещението си в румънското посолство и за глупавото положение, в което се беше поставила. Нищо, вече няма да се повтори. Това е минало. Сега съм част от вашингтонските официални среди.

Тя облече един от новозакупените официални тоалети — черна кадифена рокля с дълги ръкави. Обу черни обувки от коприна с високи токове и си сложи перлена огърлица.

— Изглеждаш по-хубава и от Мадона — каза Бет.

— Трогната съм — каза Мери и я прегърна. — Вие двамата ще вечеряте в ресторанта долу, след което можете да се качите тук и да гледате телевизия. Ще се прибера рано. А утре всички заедно ще отидем да разгледаме къщата на президента Вашингтон на Маунт Върнън.

— Приятно прекарване, мамо.

Телефонът иззвъня. Беше момчето от рецепцията.

— Госпожо посланик, господин Стикли ви чака във фоайето.

Бих искала да отида там сама, помисли си Мери. Нямам нужда нито той, нито който и да било друг да ме наглежда.

Румънското посолство с нищо не напомняше сградата, която Мери бе видяла при предишното си посещение. То изглеждаше празнично, нещо, което изобщо не можеше да се каже за него по-рано. На вратата ги посрещна Габриел Стойка, първият заместник на посланика.

— Добър вечер, господин Стикли. Радвам се да ви видя.

— Разрешете да ви представя нашия нов посланик във вашата страна — кимна Джеймс Стикли към Мери.

Лицето на Стойка не издаде с нищо, че вече я познава.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, госпожо посланик. Бихте ли ме последвали.

Докато вървяха по коридора, Мери забеляза, че всички помещения са ярко осветени и затоплени. От горния етаж се чуваше музика — свиреше малък оркестър. Навсякъде бяха поставени вази с цветя.

Посланик Корбеску говореше с някакви хора, когато забеляза приближаването на Джеймс Стикли и Мери Ашли.

— Добър вечер, господин Стикли.

— Добър вечер, господин посланик. Разрешете ми да ви представя посланика на Съединените щати в Румъния.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Корбеску, гледайки безизразно към Мери.

Мери очакваше да съзре някакъв проблясък в очите му. Но там не се появи нищо.

На вечерята присъстваха стотина души. Мъжете бяха в смокинги, а жените бяха облечени в елегантни тоалети на Луис Естевез и Оскар дьо Рента. Голямата маса, която Мери бе видяла на горния етаж при първото си посещение, бе заобиколена от още дузина по-малки масички. Из залите сновяха прислужници в ливреи и разнасяха табли с шампанско.

— Ще пиете ли нещо? — попита Стикли.

— Не, благодаря — отговори Мери. — Не пия.

— Наистина ли? Колко жалко.

— Защо? — объркано го погледна тя.

— Защото това ще е част от работата ви. На всяка дипломатическа вечеря, която ще посещавате, ще има наздравици. И ако не пиете, ще обидите домакина. Ще трябва да отпивате по малко от време на време.

— Ще го имам предвид — каза Мери.

Тя погледна към другия край на залата и видя Майк Слейд. За момент не го позна. Той беше в смокинг и трябваше да признае, че облечен в официални дрехи, най-малкото не беше непривлекателен. Майк беше прегърнал една пищна блондинка, която носеше рокля, готова сякаш всеки момент да се свлече на земята. Евтина жена, помисли си Мери. Точно по вкуса му. Чудя се колко ли негови стари приятелки го очакват в Букурещ?

Мери си спомни думите на Майк: Вие сте аматьор, госпожо Ашли. И ако някой е искал да ви се отплати за нещо, е трябвало да ви изпрати посланик в Исландия. Какъв мръсник!

Докато Мери го наблюдаваше, полковник Маккинли, облечен в парадната си униформа, се приближи към Майк. Майк помоли блондинката за извинение и се оттегли в един ъгъл заедно с полковника. Ще трябва да не ги изпускам от погледа си, помисли си Мери.

Покрай тях мина един прислужник с табла с шампанско.

— Мисля, че искам едно питие — каза Мери.

Джеймс Стикли я наблюдаваше, докато го изпи.

— Добре, а сега да обработим залата.

— Да обработим залата ли?

— Голяма част от работата се върши именно на приемите. Затова посолствата ги дават.

Мери прекара следващия час в запознаване с посланици, сенатори, губернатори и други влиятелни политически личности във Вашингтон. Румъния се бе превърнала в гореща точка и почти всички по-важни фигури бяха успели да се сдобият с покана за приема в посолството. Майк Слейд се приближи към Джеймс Стикли и Мери, прегърнал отново блондинката.

— Добър вечер — приветливо каза Майк. — Бих искал да ви представя Деби Денисън. Това са Джеймс Стикли и Мери Ашли.

Той преднамерено пропусна титлата й.

— Посланик Ашли — студено го поправи Мери.

Майк се удари по челото.

— Извинете. Посланик Ашли. Бащата на госпожица Денисън също е посланик. И е дипломат от кариерата, разбира се. Той е служил в половин дузина страни през последните двадесет и пет години.

— Това ми осигури чудесно детство — каза Деби Денисън.

— Деби е видяла доста свят — каза Майк.

— Да — равнодушно каза Мери. — Сигурна съм.

Мери се молеше да не я сложат да седне до Майк Слейд по време на вечерята и молитвите й бяха чути. Той беше на другата маса до полуголата русокоса красавица. На масата на Мери имаше дванайсетина души. Някои от тях й бяха познати по лице от списанията и телевизията. Джеймс Стик ли седеше срещу Мери. Мъжът от лявата й страна говореше на странен език, който тя не можеше да разпознае. Вдясно от нея седеше висок, слаб рус мъж на средна възраст, с много привлекателно чувствено лице.

— Очарован съм от възможността да бъда до вас по време на вечерята — каза той на Мери. — Аз съм ваш пламенен почитател. — В говора му се долавяше слаб скандинавски акцент.

— Благодаря ви. Мой пламенен почитател, в какъв смисъл? — запита се Мери Ашли. Аз нищо не съм направила.

— Аз съм Олаф Петерсон. Културно аташе на Швеция.

— Много ми е приятно да се запознаем, господин Петерсон.

— Били ли сте някога в Швеция?

— Не. Честно да си кажа, всъщност никъде не съм била.

— Значи още много места ги очаква приятна изненада — усмихна се Олаф Петерсон.

— Може би някой ден ще посетя страната ви с децата си.

— О, вие имате деца? Колко са големи?

— Тим е на десет, а Бет е на дванайсет години. Ще ви ги покажа.

Мери отвори чантата си и извади моментни снимки на децата. Джеймс Стикли неодобрително клатеше глава от другата страна на масата.

Олаф Петерсон разгледа снимките и възкликна:

— Много красиви деца! Приличат на майка си!

— Имат очите на баща си.

Те често се караха на шега за това на кого приличат децата.

Бет ще бъде красавица като теб, казваше Едуард. Но не знам на кого прилича Тим. Сигурна ли си, че е от мен?

И закачливата им препирня обикновено завършваше с правене на любов.

Олаф Петерсон й говореше нещо.

— Извинете?

— Казах, че четох за автомобилната катастрофа, в която е загинал съпругът ви. Искрено ви съчувствам. Сигурно е много трудно за една жена да остане сама без мъж. — Гласът му бе пълен със симпатия.

Мери вдигна чашата с вино пред себе си и отпи. Беше студено и освежаващо. Тя го допи на един дъх. Келнерът с бели ръкавици, който кръжеше зад гостите, веднага я напълни.

— Кога ще заемете поста си в Румъния? — попита Петерсон.

— Вероятно ще замина след няколко седмици. — Мери вдигна чаша. — За Букурещ. — Тя отпи. Виното наистина беше хубаво, а както е добре известно, съдържа и алкохол.

Когато келнерът предложи отново да й налее, тя му кимна щастливо. Мери огледа залата, изпълнена с елегантно облечени хора, говорещи на десетки различни езици, и си помисли: В добрия стар Джънкшън Сити няма такива банкети. Не, сър, Канзас е като пресъхнал кладенец, а Вашингтон е пълноводен… Като какво е пълноводен Вашингтон? Тя сбърчи вежди, опитвайки се да мисли.

— Добре ли сте? — попита Олаф Петерсон.

— Чудесно — тя го потупа по ръката. — Чувствам се чудесно. Бих искала още една чаша вино, Олаф.

— Разбира се. — Той направи знак на келнера, който незабавно й напълни чашата.

— Никога не съм пила вино у дома — поверително му каза Мери. Вдигна чашата и я пресуши на един дъх. — Всъщност изобщо не пиех. — Езикът й започваше да се преплита. — Тʼва, разбира се, не включва водата.

Олаф Петерсон я гледаше с усмивка.

На централната маса румънският посланик Корбеску се изправи.

— Дами и господа, уважаеми гости, бих искал да ви предложа една наздравица.

Ритуалът започна. Имаше тостове за Александър Йонеску, президента на Румъния. Имаше наздравица и за госпожа Йонеску. Имаше тостове за президента на Съединените щати, и за вицепрезидента, и за румънското знаме, и за американското знаме. На Мери й се стори, че тостовете бяха стотици. Тя пи за всеки от тях. Посланик съм, припомни си тя, тʼва ми е задължение.

Но ето че в разгара на наздравиците румънският посланик каза:

— Убеден съм, че всички бихме искали да чуем няколко думи от очарователния посланик на Съединените щати в Румъния.

Мери вдигна чашата си и започна да пие за тоста, когато внезапно осъзна, че й бяха дали думата. За момент остана да седи на мястото си, след което успя да се изправи на крака. Стоеше и се подпираше на масата за равновесие. Погледна към множеството хора около масите и им помаха.

— Здравейте всички! Забавлявате ли се?

Никога не се беше чувствала толкова щастлива. Всички в залата изглеждаха толкова приятелски настроени. Всички й се усмихваха. Някои дори се смееха. Тя погледна към Джеймс Стикли и също му се усмихна.

— Това е чудесен прием — каза Мери — и аз съм много щастлива, че вие успяхте да дойдете. — Тя тежко се отпусна върху стола и се обърна към Олаф Петерсон.

— Сложили са ми нещо във виното.

— Мисля, че имате нужда от малко свеж въздух — каза той, като стисна ръката й. — Тук е много задушно.

— Да. Задушно. Да си кажа честно, чувствам се леко замаяна.

— Нека ви изведа навън.

Той помогна на Мери да се изправи и тя с учудване установи, че й е трудно да ходи. Джеймс Стикли бе погълнат от оживения разговор със съседа си и не забеляза кога Мери си тръгна. Двамата с Олаф Петерсон минаха покрай масата на Майк Слейд и той я изгледа неодобрително, свъсил вежди.

Той ревнува, помисли си Мери. Него не го помолиха да произнесе реч.

— Нали знаете какъв му е проблемът? — каза тя на Петерсон. — Той иска да стане посланик. Не може да понесе, че аз получих този пост.

— За кого говорите?

— Няма значение. Това няма значение.

Те излязоха навън на хладен въздух. Мери бе благодарна, че Петерсон я подкрепяше. Всичко й изглеждаше размазано.

— Колата ми трябва да е някъде тук — каза Мери.

— Хайде да я освободим — предложи Олаф Петерсон.

— Нека да отидем в моя апартамент да изпием по едно питие.

— Никакво вино повече.

— Не, не. Само малко бренди, за да ви се оправи стомахът.

Бренди. В книгите изтънчените хора пиеха коняк. Бренди, сода. Това беше напитка в стил Кари Грант.

— Със сода?

— Разбира се.

Олаф Петерсон помогна на Мери да се качи в таксито и даде адреса на шофьора. Те спряха пред голям жилищен блок и Мери объркано погледна към Петерсон.

— Къде сме?

— Вкъщи — отвърна шведът. Той поддържаше Мери, докато излизаше от таксито, и я улови, когато залитна да падне.

— Пияна ли съм? — попита Мери.

— Разбира се, че не — успокоително каза той.

— Чувствам се много особено.

Петерсон я въведе във фоайето на сградата и повика асансьора.

— Малко бренди ще ви ободри.

Те влязоха в асансьора и той натисна едно копче.

— Знаехте ли, че не мога да пазя равонесие? Искам да кажа, равновесие?

— Не, не знаех.

— Ами така е.

Петерсон галеше голото й рамо.

Вратата на асансьора се отвори и той й помогна да излезе.

— Казвал ли ви е някой, че има неравности по пода?

— Ще се погрижа за това — обеща Олаф.

Той я придържаше с едната ръка, докато с другата ровеше, за да намери ключа от жилището си, след което отключи вратата. Те влязоха. Апартаментът беше съвсем слабо осветен.

— Тук е тъмно — каза Мери.

— Аз обичам тъмнината, а вие? — Олаф Петерсон я прегърна.

А тя обичаше ли я? Не беше сигурна.

— Вие сте много хубава жена, знаете ли това?

— Благодаря. Вие сте красив мъж.

Той я отведе до дивана и я сложи да седне. Тя се чувстваше зашеметена. Устните му се притиснаха до нейните и Мери почувства как ръката му се плъзна по бедрото й.

— Какво правите?

— Просто се отпусни, скъпа. Ще бъде чудесно.

Наистина беше чудесно. Ръцете му бяха много нежни — като ръцете на Едуард.

— Съпругът ми беше прекрасен лекар — каза Мери.

— Убеден съм в това. — Той притисна тялото си в нейното.

— О, да. Когато някой се нуждаеше от операция, винаги искаха Едуард да я направи.

Тя лежеше по гръб на дивана, а меките му ръце повдигнаха роклята й нагоре и започнаха да я галят. Ръцете на Едуард. Мери затвори очи и почувства как устните му милват тялото й — чувствени устни и нежен език. Едуард имаше такъв нежен език. Беше прекрасно. Искаше й се никога да не свършва.

— Толкова е хубаво, скъпи — каза тя. — Вземи ме. Моля те, вземи ме.

— Да. Сега. — Гласът му се задъха. Внезапно стана рязък. И вече съвсем не приличаше на гласа на Едуард.

Мери отвори очи и се взря в лицето на непознатия. Почувства как мъжът започна да прониква в нея и извика:

— Не! Престанете!

Тя се отдръпна от него и падна на земята. Изправи се на крака.

— Но… — Олаф Петерсон я гледаше смаяно.

— Не!

Мери обезумяло оглеждаше апартамента.

— Съжалявам. Обърках се. Не бих искала да си мислите, че…

Тя се обърна и побягна към вратата.

— Почакайте! Нека поне да ви изпратя.

Но нея вече я нямаше.

Мери вървеше по безлюдните улици, борейки се с насрещния леден вятър, изпълнена с дълбоко и потискащо огорчение. Нямаше никакво обяснение за онова, което бе направила. Нямаше никакво извинение. Беше злепоставила себе си и заемания от нея пост. И то по такъв глупав начин! Беше се напила пред половината от дипломатическия корпус във Вашингтон, беше отишла в апартамента на някакъв непознат и почти се бе оставила да я съблазни. На следващата сутрин щеше да бъде главният герой на всички вестникарски клюки във Вашингтон.

Бен Кон чу за случилото се от трима души, които бяха присъствали на приема в румънското посолство. Той претърси клюкарските страници на вашингтонските и нюйоркските вестници. Нямаше нито дума за този инцидент. Някой бе задушил клюката. Трябва да беше много влиятелен човек.

Кон седеше в малката кутийка, която в редакцията на вестника наричаха кабинет, и размишляваше. Той набра номера на Иън Вилиърс.

— Здравейте. Там ли е господин Вилиърс?

— Да. Кой се обажда?

— Бен Кон.

— Един момент, моля. — Минута по-късно момичето се обади отново. — Много съжалявам. Изглежда, че господин Вилиърс е излязъл.

— Кога мога да го намеря?

— Опасявам се, че ще бъде зает през целия ден.

— Ясно.

Той затвори и набра номера на една репортерка, пишеща за светската хроника на друг вестник. Нямаше нещо, което да се случи във Вашингтон, и тя да не го знае.

— Линда — каза той, — как върви сражението?

— Plus ça change, plus cʼest la même chose.16

— Има ли нещо интересно около златното езеро?

— Не, нищо, Бен. Цари мъртвешко спокойствие.

— Разбрах, че вчера е имало голям гуляй в румънското посолство — небрежно подхвърли той.

— Така ли? — каза тя с внезапна сдържаност.

— Аха. Не си ли чула нещичко за новия ни посланик в Румъния?

— Не. Сега трябва да вървя, Бен. Имам международен разговор.

Връзката прекъсна.

Той набра номера на един приятел в Държавния департамент. Когато секретарката го свърза, той каза:

— Здрасти, Алфред.

— Бенджи! Какво става?

— Отдавна не сме се виждали. Помислих си, дали не бихме могли да обядваме някъде заедно?

— Чудесно. Върху какво работиш сега?

— А защо да не ти разправя всичко, когато се видим?

— Става. Програмата ми за днес е доста свободна. Искаш ли да се срещнем в Уотъргейт?

— А защо да не е Мама Регина в Силвър Спрингс? — попита след кратко колебание Бен Кон.

— Там е малко по-спокойно, нали?

— Да — каза Бен. Последва пауза.

— Разбирам.

— В един часа?

— Чудесно.

Бен Кон седеше на една от ъгловите маси, когато гостът му, Алфред Шатълуърт, пристигна. Управителят Тони Серджо го отведе до мястото му.

— Какво ще желаете за пиене, господа?

Шатълуърт си поръча мартини.

— За мене нищо — каза Бен Кон.

Алфред Шатълуърт беше мъж на средна възраст с нездрав вид и работеше в Европейския отдел на Държавния департамент. Преди няколко години той бе направил автомобилна катастрофа при шофиране в пияно състояние, която Бен Кон трябваше да отрази в печата. Кариерата на Шатълуърт бе поставена на карта. Кон бе премълчал инцидента, а Шатълуърт му изразяваше признателността си, като от време на време му даваше информация за някои вътрешни клюки.

— Имам нужда от помощта ти, Ал.

— Кажи от какво точно и ще го имаш.

— Искам малко вътрешна информация за новия ни посланик в Румъния.

— Какво имаш предвид? — смръщи вежди Алфред Шатълуърт.

— Трима души ми се обадиха и ми казаха, че вчера тя така се е натряскала на приема в румънското посолство, че е станала за посмешище пред половината от вашингтонските политически знаменитости. Видя ли сутрешните вестници или пък ранните следобедни издания?

— Да. Споменаваше се за приема в посолството, но не и за Мери Ашли.

— Точно така. Бързо схващаш.

— Моля?

— Хайде, Шерлок Холмс. Кучето не е излаяло. Мълчало е. Също като вестниците. Защо репортерите от клюкарската хроника ще изпуснат толкова сочна история? Някой е направил така, че случката да се потули. Някой много влиятелен човек. Ако, която и да е друга видна личност се опозореше така публично, пресата щеше дълго да се наслаждава на това с най-пикантни подробности.

— Това не е задължително, Бен.

— Ал, виж само тази Пепеляшка, която идва отникъде, и докосната от магическата пръчица на нашия президент, се превръща в Грейс Кели, принцеса Ди и Жаклин Кенеди, взети заедно. Признавам, че жената е красива — но не е чак толкова красива. Тя е и умна — но не чак толкова умна. Според моето скромно мнение преподавателската практика в курс по политически науки на Канзаския университет не дава на човек достатъчно квалификация, за да стане посланик в една от най-горещите точки на света. Ще ти кажа и още нещо, което не е съвсем чисто. Отскочих до Джънкшън Сити и се срещнах с местния шериф.

Алфред Шатълуърт пресуши остатъка от мартинито си.

— Мисля, че ще искам още едно. Започваш да ме притесняваш.

— И аз съм притеснен — Бен Кон поръча мартинито.

— Продължавай — каза Шатълуърт.

— Госпожа Ашли отказала предложението на президента да стане посланик, защото съпругът й не можел да изостави медицинската си практика. Наскоро след това той загинал при една много загадъчна автомобилна катастрофа. Voila!17 Дамата е във Вашингтон и на път за Букурещ. Точно както някой го е планирал от самото начало.

— Някой. Кой?

— Точно това е въпросът.

— Бен, нима се опитваш да ми намекнеш…

— Нищо не ти намеквам. Но нека да ти кажа какво намекна шерифът Мънстър. Той смята, че е много странно как така половин дузина свидетели са изникнали сякаш изпод земята на местопроизшествието посред една мразовита зимна нощ. А искаш ли да чуеш и нещо още по-странно? Всички те са изчезнали. До един.

— Продължавай!

— Отидох до Форт Райли, за да говоря с шофьора на военния камион, който убил доктор Ашли.

— И какво ти каза той?

— Не много. Той е мъртъв. Инфаркт. Той е бил на двадесет и седем години.

— Предполагам, че има и още? — каза Шатълуърт, играейки със столчето на чашата си.

— О, да. Има още. Отидох и в Следствения отдел на Форт Райли, за да говоря с полковник Дженкинс, офицера, натоварен с разследването на престъпленията в армията, както и свидетел на автопроизшествието. Но полковникът не беше там. Бил е повишен и преместен. Сега е генерал-майор някъде отвъд океана. И изглежда, никой не знае точно къде.

— Бен, знам, че си страхотен журналист — поклати глава Алфред Шатълуърт, — но честно казано, ми се струва, че този път малко си попрекалил. Превръщаш няколко съвпадения в сценарий на Хичкок. Случва се човек да загине при автомобилна катастрофа. Хората получават инфаркти, а офицерите наистина ги повишават. Търсиш някакъв заговор там, където го няма.

— Ал, чувал ли си за някаква организация, на име „Патриоти за свобода“?

— Не. Това нещо като „Дъщерите на американската революция“ ли е?

— Не, изобщо не прилича на ДАР. Засега се носят само слухове, но няма нищо сериозно, до което да съм се добрал.

— Какви слухове си чул?

— Предполага се, че това е клика от най-високопоставени лица — от крайнодесни до крайно леви фанатици — от дузина западни и източноевропейски страни. Те имат диаметрално противоположни идеологически позиции, но страхът от някои тенденции в световната политика ги сближава. Комунистическите представители смятат, че планът на президента Елисън е капиталистически номер, който цели разрушаването на източноевропейския блок. Представителите на десницата пък вярват, че този план ще доведе до отварянето на вратички, през които комунистите могат да проникнат и да ни унищожат. Затова те са създали този пъклен съюз.

— Господи! Не мога да повярвам.

— Има и още нещо. Освен високопоставени личности в организацията, изглежда, са включени и някои малки групи от различните национални агенции за сигурност. Мислиш ли, че ще можеш да провериш всичко това за мен?

— Не зная. Но ще се опитам.

— Съветвам те да го направиш много внимателно. Ако тази организация наистина съществува, те няма да се зарадват, когато разберат, че някой души наоколо.

— Ще ти се обадя, Бен.

— Благодаря. Да си поръчаме обяда.

Спагетите карбонара бяха великолепни.

Алфред Шатълуърт се отнесе с недоверие към теорията на Бен. Репортерите винаги търсят някоя сензационна новина, помисли си той. Шатълуърт харесваше Бен Кон, но нямаше никаква представа как да предприеме издирването на вероятно призрачната организация. Ако наистина съществуваше, тя трябваше да бъде включена в правителствения компютър. Самият той нямаше достъп до компютърната система. Но знам един човек, който има, спомни си Алфред Шатълуърт. Ще му се обадя.

Когато Пит Конърс влезе в бара, Алфред Шатълуърт пиеше второто си мартини.

— Извинявай, че закъснях — каза Конърс. — Имах малък проблем за разрешаване.

Пит Конърс си поръча скоч без сода, а Шатълуърт — още едно мартини.

Двамата мъже се познаваха, защото приятелката на Конърс и жената на Шатълуърт работеха за една и съща компания и бяха станали приятелки. Конърс и Шатълуърт бяха напълно противоположни личности — единият беше въвлечен в рискованите шпионски игри, а другият беше прикован към бюрото си бюрократ. И именно различията обуславяха взаимния им интерес. От време на време се срещаха, за да разменят полезна информация. Когато Шатълуърт срещна за пръв път Пит Конърс, той беше весел и забавен събеседник. Но постепенно нещо бе убило неговата жизненост и той се бе превърнал в заядлив черногледец.

— Пит, имам нужда от една услуга — каза Шатълуърт и отпи глътка мартини. — Можеш ли да провериш в компютъра на ЦРУ нещо, което ме интересува? Може и нищо да няма, но обещах на един приятел да направя каквото мога.

Конърс вътрешно се усмихна. Вероятно нещастникът иска да разбере дали някой не сваля жена му.

— Разбира се. И аз ти дължа това-онова. За кого да проверя?

— Не за кого, а за какво. И много вероятно е то просто да не съществува. Става въпрос за някаква организация, наречена „Патриоти за свобода“. Чувал ли си за нея?

— Не бих казал, Ал. — Пит Конърс внимателно остави питието си на масата. — Как се казва твоят приятел?

— Бен Кон. Той е репортер на „Вашингтон пост“.

На следващата сутрин Бен Кон взе решение.

— Или съм открил най-голямата сензация за цялото столетие — каза той на Акико, — или пък няма нищо. Време е да разбера какво става.

— Слава богу! — извика Акико. — Артър ще бъде много щастлив.

Бен Кон се обади на Мери Ашли в кабинета й.

— Добро утро, госпожо посланик. Обажда се Бен Кон. Помните ли ме?

— Да, господин Кон. Написахте ли статията си?

— Точно затова ви се обаждам, посланик. Пътувах до Джънкшън Сити и открих там някои сведения, които мисля, че ще ви заинтересуват.

— Какви сведения?

— Предпочитам да не говоря за това по телефона. Не бихме ли могли да се срещнем някъде?

— Програмата ми е абсолютно запълнена. Чакайте да видя… Имам свободен половин час в петък сутринта. Удобно ли ви е?

— Предполагам, че ще може да почака. — Това беше чак след три дни.

— Искате ли да дойдете в кабинета ми?

— Долу в сградата има едно кафене. Защо да не се срещнем там.

— Добре. Ще се видим в петък.

Те си казаха довиждане и затвориха телефона. Малко по-късно по същата линия се чу още едно прищракване.

Нямаше никаква възможност да се влезе в пряка връзка с Шефа. Той бе организирал и финансирал „Патриоти за свобода“, но никога не взимаше участие в заседанията на комитета и беше напълно анонимен. Имаше само телефонен номер, който не можеше да бъде проследен (Конърс се беше опитал), и телефонен секретар, който казваше: „Имате шестдесет секунди да оставите съобщението си.“ Този телефонен номер трябваше да се използва само в много спешни случаи. Конърс отиде да се обади от една улична телефонна будка. Говори с телефонния секретар.

Съобщението бе получено в шест часа следобед.

В Буенос Айрес беше осем часът вечерта.

Шефа изслуша съобщението два пъти и избра един телефонен номер. Чака три минути, докато чу гласа на Неуса Мунес.

— Si?

— Аз съм човекът, който ви се обади вече с няколко поръчки за Ейнджъл. Имам нова задача за него — каза Шефа. — Можете ли веднага да се свържете с него?

— Не знам. — Изглежда, беше пияна.

— Кога очаквате да се чуете с него? — попита той, стараейки се да не издава нетърпението с гласа си.

— Не знам.

Проклета жена.

— Слушайте ме. — Той говореше бавно и внимателно, сякаш се обръщаше към някое малко дете. — Кажете на Ейнджъл, че искам да направи това незабавно. Искам да…

— Чакайте малко. Трябва да отида до тоалетната.

Той чу, че тя захвърли слушалката. Шефа седеше и чакаше, изпълнен с отчаяние. Три минути по-късно тя пак се обади.

— Многото бира те кара да пишкаш често — заяви тя.

— Това е много важно — каза той, стискайки зъби. Страх го беше, че няма да запомни съобщението. — Искам да си вземеш молив и да си запишеш нещо. Ще говоря много бавно.

Тази вечер Мери посети официалната вечеря, давана от канадското посолство. Когато си тръгваше от службата, за да си отиде вкъщи и да се преоблече, Джеймс Стикли каза:

— Предлагам този път да отпивате само по глътка при всяка наздравица.

Те двамата с Майк Слейд са чудесна двойка.

Сега, когато беше на вечерята, й се искаше да си бъде вкъщи с Бет и Тим. Лицата на хората на нейната маса й бяха непознати. Вдясно от нея седеше някакъв гръцки корабостроителен магнат. От лявата й страна имаше английски дипломат.

— Харесва ли ви Вашингтон, госпожо посланик? — обърна се към Мери окичена с диаманти представителка на хайлайфа от Филаделфия.

— Да, благодаря.

— Възможността да се измъкнете от Канзас сигурно ви се стори много вълнуваща?

— Да се измъкна от Канзас? — Мери я погледна неразбиращо.

— Никога не съм била в Централна Америка — продължи жената, — но предполагам, че там трябва да е ужасно. Всичките тези фермери и отегчителните безкрайни полета с жита и пшеница. Просто ми е чудно как сте успели да издържите толкова дълго.

Мери почувства как в нея се надига гняв, но овладя гласа си.

— Житата и пшеницата, за които говорите, изхранват света — каза тя много любезно.

— Колите ни се движат с бензин — снизходително каза жената, — но това не означава, че бих искала да живея сред петролни кладенци. Но ако човек предпочита цивилизацията, трябва да живее на изток, нали? Да бъдем честни — какво друго можете да правите там, в Канзас, освен да жънете по цял ден?

Всички на масата слушаха внимателно разговора.

Няма какво друго да се прави, така ли? Мери си спомни за ездата през август, за местните панаири и за вълнуващите класически драми, поставяни от университетския театър. И за неделните пикници в Милфорд Парк, и за бейзболните турнири, и за риболова в бистрото езеро, за свирещия сред природата оркестър, празненствата в кметството, общите забави, танците в хамбарите и въодушевлението по време на жътва… пързалянето с шейни през зимата и фойерверките на Четвърти юли, които обагряха приветливото канзаско небе във всички цветове на дъгата.

— Ако никога не сте били в Централна Америка — отвърна Мери на жената, — значи просто не знаете за какво говорите, нали така? Защото именно там е истинската Америка. Вашингтон и Ню Йорк не са Америка. Хилядите малки градчета, които вие никога няма да видите и за които никога не сте чували, правят тази страна велика. Правят го миньорите, фермерите и работниците. А освен това в Канзас ние си имаме и балет, и симфонични оркестри, и театри. И за ваша информация, отглеждаме и нещо много повече от жито и пшеница — отглеждаме истински човешки същества.

— Разбира се, знаете, че вчера оскърбихте сестрата на един многоуважаван сенатор — каза Джеймс Стикли на Мери на следващата сутрин.

— Не достатъчно — предизвикателно отвърна Мери, — не достатъчно.

В четвъртък сутринта Ейнджъл беше в много лошо настроение. Полетът от Буенос Айрес до Вашингтон се забави, защото се получи телефонна заплаха за поставена бомба в самолета. Светът вече изобщо не е безопасен, помисли си Ейнджъл ядосано.

Резервираната хотелска стая във Вашингтон беше твърде модерна, твърде — каква беше точната дума? Изкуствена. Това е. В Буенос Айрес всичко беше autentico18.

Ще свърша този договор и се връщам веднага вкъщи. Работата е съвсем проста, почти обидна за таланта ми. Но парите са повече от добри. Трябва да се чукам с някого тази нощ. Чудя се защо убийствата винаги ме възбуждат.

Ейнджъл отиде първо в магазина за електроматериали, после в магазина за бои и накрая в супермаркета, където си купи само шест електрически крушки. Останалата част от екипировката беше в хотела в две запечатани кутии с надпис „Внимание — чупливо!“. В едната имаше четири грижливо опаковани зелени гранати. В другата имаше поялник.

Ейнджъл работеше бавно и много внимателно. Първо отряза върха на първата граната, след което боядиса долната й част в същия цвят като електрическите крушки. След това трябваше да изгребе експлозива от гранатата и да го замени със сеизмичен. Когато всичко беше натъпкано добре, Ейнджъл прибави олово и един метален шрапнел. След това счупи в масата една от електрическите крушки, като запази жичките и винта на основата. За по-малко от минута успя да свърже жичките на крушката с електро чувствителен детонатор. Последният етап бе да се закрепи жичката с гел така, че да е стабилна и да се постави в боядисаната граната. Когато всичко свърши, произведението по нищо не се различаваше от обикновена електрическа крушка.

Ейнджъл се залови и с останалите електрически крушки. След което трябваше да чака само телефонното обаждане.

Телефонът иззвъня в осем часа вечерта. Ейнджъл го вдигна и заслуша, без да продума. След малко гласът каза:

— Той излезе.

Ейнджъл затвори слушалката. Много, много внимателно опакова гранатите в подплатен с талашит контейнер и ги постави в един куфар заедно с всичкия боклук и неизползваните материали.

Таксито стигна до жилищния блок за седемнадесет минути.

В сградата нямаше портиер, но дори и да имаше, Ейнджъл беше подготвен за срещата с него. Апартаментът, който търсеше, се намираше в дъното на коридора на петия етаж. Ключалката представляваше ранен модел на „Шлейдж“ и отварянето й бе детска игра. Само за секунди Ейнджъл се намери в тъмния апартамент, застана неподвижно и се ослуша. Нямаше никого.

За няколко минути Ейнджъл успя да смени шестте електрически крушки в хола. След това отпътува за летище Дълис, за да хване нощния самолет за Буенос Айрес.

Бен Кон бе имал дълъг и изморителен ден. Участва в сутрешната пресконференция на държавния секретар, присъства и на обяда в чест на оттеглянето в оставка на министъра на вътрешните работи, след което се срещна неофициално с един приятел от Министерството на отбраната. Беше се прибрал да си вземе един душ и да се преоблече, след което вечеря с главния редактор на „Пост“. Когато се прибра вкъщи, беше почти полунощ. Трябва да си подготвя бележките за срещата с посланик Ашли утре, помисли си Бен.

Акико бе извън града и щеше да се върне чак на другия ден. Апартаментът бе потънал в тъмнина. Той се протегна към ключа и го натисна. Внезапно избухна ярка светлина и стаята се взриви като атомна бомба, размазвайки късовете от тялото му по четирите стени.

На следващия ден съпругата на Алфред Шатълуърт съобщи, че мъжът й е изчезнал. Така и никога не го намериха.

17

Току-що получихме официално писмо — каза Стантън Роджърс. — Румънското правителство те е одобрило за посланик на САЩ в Румъния.

Това бе един от най-вълнуващите моменти в живота на Мери Ашли. Дядо щеше да се гордее с мен.

— Исках лично да ти съобщя добрата новина, Мери. Президентът иска да те види. Ще те откарам до Белия дом.

— Аз… не знам как да ти се отблагодаря за всичко, което направи за мен, Стан.

— Но аз нищо не съм направил — възрази Роджърс. — Президентът те избра. — Той се усмихна. — И трябва да призная, че изборът му е великолепен.

— Има хора, които не споделят това мнение — каза Мери, мислейки си за Майк Слейд.

— Те грешат. Ти можеш да направиш там за нашата страна повече от всеки друг, за който бих могъл да се сетя.

Тя се изкушаваше да повдигне въпроса за Майк Слейд. Стантън Роджърс имаше голямо влияние. Може би щеше да успее да уреди Слейд да остане във Вашингтон. Не, помисли си Мери. Не трябва да прекалявам. Стан вече направи предостатъчно за мен.

— Имам една идея. Защо, вместо да отлетите направо за Букурещ, да не спрете с децата за малко първо в Париж и Рим? Авиокомпания „Таром“ има директен полет от Рим за Букурещ.

— О, Стан! Това ще бъде божествено! — Тя го погледна и попита: — Но имаме ли време?

— Имам приятели на високо ниво — намигна й той. — Остави ме да ти го уредя.

Тя импулсивно го прегърна. Той се беше превърнал в неин скъп приятел. Мечтите й, нейните и на Едуард, за които бяха говорили толкова много, започваха да се сбъдват. Но без Едуард сладките мечти придобиваха горчив вкус.

Мери и Стантън Роджърс бяха въведени в Зеления салон, където ги чакаше президентът Елисън.

— Бих искал да ти се извиня за забавянето при уреждането на нещата, Мери. Стантън вече ти е казал, че румънското правителство е одобрило назначението. Ето акредитивните ти писма.

Той й протегна едно писмо и тя прочете бавно:

„С тази нота госпожа Мери Ашли се назначава за главен представител на президента на Съединените американски щати в Румъния и всички служители на правителството на Съединените щати там са подчинени на нея.“

— Това върви към писмото. — Президентът протегна на Мери един паспорт. Кориците му бяха черни — за разлика от обикновените сини паспорти. На предната корица със златни букви пишеше „Дипломатически паспорт“.

Мери очакваше този момент вече няколко седмици, но сега, когато той стана реалност, едва вярваше на очите си.

Париж!

Рим!

Букурещ!

Изглеждаше твърде хубаво, за да е истина. И без каквато и да е причина в съзнанието й изникна едно изречение, което майка й обичаше да казва: Ако нещо изглежда твърде хубаво, за да е истина, Мери, то може би наистина е много хубаво.

В следобедния брой на „Вашингтон пост“ имаше кратко съобщение, че Бен Кон е загинал при експлозия на газ в апартамента си. Като причина за взрива посочваха вероятен теч на газовата печка.

Мери не забеляза съобщението. И когато репортерът не дойде на срещата им, тя реши, че или е забравил, или въпросът вече не го интересува. Тя се върна в кабинета си и отново се залови за работа.

Взаимоотношенията между Мери и Майк Слейд ставаха все по-изнервящи за нея. Той е най-безочливият човек, когото някога съм срещала, помисли си тя. Ще поговоря със Стан за него.

Стантън Роджърс придружи Мери и децата до летище Дълис с лимузината на Държавния департамент. Докато пътуваха, Стантън каза:

— Посолствата в Париж и Рим са уведомени за пристигането ви. Те ще се погрижат всичко да бъде наред.

— Благодаря ти, Стан. Беше просто чудесен.

— Не мога да ти опиша какво удоволствие ми достави това — усмихна се той.

— Може ли да видя катакомбите в Рим? — попита Тим.

— Там е доста страшничко, Тим — предупреди го Стантън.

— Точно затова искам да ги видя.

На летището ги чакаше Иън Вилиърс с дузина фотографи и репортери. Те наобиколиха Мери, Бет и Тим и започнаха да задават обичайните си въпроси. Докато накрая Стантън Роджърс извика:

— Достатъчно!

Двама мъже от Държавния департамент и един служител от летището въведоха групата в отделна чакалня. Децата се отправиха към будката със списания.

— Стан — каза Мери, — много ми е неприятно, че трябва да те занимавам с това, но Джеймс Стикли ми каза, че Майк Слейд ще бъде мой пръв съветник. Има ли някакъв начин това да се избегне?

— Да не би да имаш някакви проблеми със Слейд? — изненадано я погледна Стантън.

— Честно да си кажа, той никак не ми харесва. Не му вярвам, макар че не мога да ти обясня защо. Няма ли някой, който да може да го замени?

— Не познавам добре Майк Слейд — замислено каза Стантън Роджърс, — но знам, че има прекрасно досие. Служил е великолепно на редица постове в Средния изток и Европа. Той може да ти помогне с точно онази експертна оценка, от която ще имаш нужда.

— Така каза и господин Стикли — въздъхна Мери.

— Опасявам се, че трябва да се съглася с него, Мери. Слейд е човекът, който ще може да разреши всичките ти проблеми.

Грешка. Слейд създава проблеми. Точка.

— Искам да ми се обадиш, ако имаш неприятности с него. Всъщност искам да ми кажеш, ако имаш проблеми с когото и да било. Искам да съм сигурен, че ще получиш абсолютно цялата помощ, която мога да ти дам.

— Много съм ти задължена за това.

— И още едно последно нещо. Знаеш, нали, че всичките ти съобщения ще пристигат в няколко екземпляра и ще се разпращат в няколко департамента във Вашингтон?

— Да.

— Добре, ако искаш да ми изпратиш някое съобщение, което да не прочете никой друг, освен мен, трябва да сложиш горе на съобщението три знака „х“. И съобщението ти ще получа само аз.

— Ще го запомня.

Летище „Шарл дьо Гол“ приличаше на сцена от научнофантастичен филм с безбройните си каменни колони и както се стори на Мери, със стотиците бясно препускащи ескалатори. Летището беше претъпкано с пътници.

— Не се отделяйте от мен, деца — предупреди ги Мери.

Когато слязоха от ескалатора, тя безпомощно се огледа. Спря един от минаващите покрай тях французи и напрягайки се да си спомни малкото изречения на френски, които знаеше, неуверено запита:

— Pardon, monsieur, où sont les bagages?19

— Съжалявам, мадам — отвърна й той високомерно със силен френски акцент, — не говоря английски. — И отмина, оставяйки недоумяващата Мери да гледа подир него.

В същия момент един добре облечен американец се приближи забързано към Мери и децата.

— Извинете, госпожо посланик! Аз трябваше да ви посрещна на летището, но се забавих поради транспортно произшествие. Аз съм Питър Калас от американското посолство.

— Страшно се радвам да ви видя — каза Мери. — Мисля, че просто не мога да се оправя. — Тя му представи децата. — Къде можем да си намерим багажа?

— Няма проблеми — увери я Калас. — Ще се погрижа за всичко.

И той удържа на думата си. Петнадесет минути по-късно, когато другите пътници тепърва започваха да преминават през митническия и паспортния контрол, Мери, Бет и Тим се отправиха към изхода на летището.

Инспектор Анри Дюран от Главната дирекция за външна сигурност към Френската разузнавателна служба наблюдаваше как Мери и децата се качиха в чакащата ги лимузина. След като колата отпътува, инспекторът отиде до редицата от телефонни автомати и влезе в една от кабините. Той затвори вратата, пусна един жетон и набра някакъв номер.

Когато от другата страна отговориха, той каза: Veuillez dire à Thor gue son paquet est arrivé à Paris.20

Лимузината спря пред американското посолство, където вече ги очакваха репортери от френската преса.

Питър Калас погледна през прозореца на колата и възкликна:

— Господи! Та това прилича на митинг!

Вътре в сградата на посолството ги очакваше Хаф Саймън, американският посланик във Франция, родом от Тексас. Беше на средна възраст, имаше кръгло лице и любопитни очи, които надничаха изпод перчем от гъста червена коса, която увенчаваше главата му.

— Всички изгарят от нетърпение да се запознаят с вас, госпожо посланик. Журналистите ме преследваха по петите цялата сутрин.

Пресконференцията на Мери продължи повече от час и когато свърши, тя беше напълно изтощена. Отведоха Мери и децата в кабинета на посланика.

— Е — каза той, — радвам се, че всичко свърши. Когато пристигнах тук, за да поема поста, ме удостоиха с кратка бележка на последната страница на „Льо Монд“, доколкото си спомням. — Той се усмихна. — Е, разбира се, аз не съм красив като вас. — Спомни си нещо. — Обади ми се Стантън Роджърс. Уведоми ме, че отговарям с живота си пред Белия дом за това вие, Бет и Том да се наслаждавате на всяка секунда, прекарана в Париж.

— Наистина ли отговаряте с живота си? — попита Тим.

— Това са неговите думи — кимна посланик Саймън. — Той много ви обича всичките.

— И ние много го харесваме — увери го Мери.

— Запазил съм ви апартамент в „Риц“. Това е един чудесен хотел близо до площад „Конкорд“. Убеден съм, че там ще се чувствате отлично.

— Благодаря. — И добави притеснено. — Много ли е скъпо?

— Да, но не и за вас. Стантън Роджърс е уредил Държавният департамент да поеме всичките ви разноски.

— Но това е невероятно — каза Мери.

— Според него и вие сте невероятна.

Следобедните и вечерните вестници публикуваха възторжени отзиви за пристигането на първия посланик от президентската програма за сближаване между народите. Събитието бе отразено с подробности и във вечерните новини по телевизията, както и в сутрешните вестници на другия ден.

Инспектор Дюран погледна към купчината вестници и се усмихна. Пропагандната кампания бе минала дори по-успешно от очакванията му. Той можеше спокойно да предскаже какъв точно ще бъде маршрутът на семейство Ашли през следващите три дни. Те ще посетят всички глупави туристически забележителности, които американците жадуват да видят, помисли си.

Мери и децата обядваха в ресторанта „Жул Верн“ в Айфеловата кула, а по-късно се качиха и на върха на Триумфалната арка.

Следващата сутрин прекараха в разглеждане на съкровищата на Лувъра, обядваха близо до Версай и вечеряха в Сребърната кула. Тим се загледа в Нотр Дам през прозореца на ресторанта и попита:

— А къде крият гърбавия?

Всеки момент от времето, прекарано в Париж, им носеше радост. Мери непрестанно си мислеше колко би искала и Едуард да е с тях.

На следващия ден след обяда ги откараха до летището. Инспектор Дюран ги наблюдаваше, докато се регистрираха за полета до Рим.

Всъщност жената е привлекателна, дори хубава. Има интелигентно лице. Хубаво тяло, чудесни крака и дупе. Чудя се как ли е в леглото? Децата успяха да го изненадат. Бяха твърде добре възпитани за американчета.

Когато самолетът излетя, инспектор Дюран отиде до телефонните кабини. Veuillez dire à Thor gue son paguet est en route à Rome.21

В Рим журналистите ги чакаха още на летище „Микеланджело“. Когато Мери и децата слязоха от самолета, Тим каза:

— Виж, мамо, те са ни проследили.

И наистина Мери имаше чувството, че единствената разлика е в италианския акцент.

— Харесва ли ви Италия?… — беше първият въпрос, който им зададоха репортерите.

Посланик Оскар Винер беше не по-малко изумен от посланик Саймън.

— Дори Франк Синатра не е бил посрещан по този начин. Има ли нещо около вас, което да не знам, госпожо посланик?

— Мисля, че мога да ви обясня — отговори Мери. — Всъщност пресата не се интересува от мен. Те се интересуват от програмата на президента за сближаване между народите. Скоро нашите представители ще бъдат във всички страни зад желязната завеса. Това ще бъде една огромна крачка по пътя към мира. Мисля, че именно това вълнува пресата.

— Твърде много зависи от вас, нали? — попита посланик Винер след кратко мълчание.

Капитан Цезар Барзини, шеф на Италианската тайна полиция, също беше в състояние да предвиди местата, които Мери и децата щяха да посетят по време на краткия си престой.

Инспекторът отдели двама души, които да наблюдават семейство Ашли и всекидневно да му докладват за това, което правеха, но получената информация не се разминаваше с очакванията му.

— Ядоха сладолед в „Доней“, разходиха се по Виа Венето и обиколиха Колизеума.

— Отидоха да видят фонтана „Треви“ и хвърлиха в него монети.

— Посетиха термите на Каракала и отидоха в катакомбите. На момчето му прилоша и го върнаха в хотела.

— Разходиха се с файтон в парка „Боргезе“ и обиколиха Пиаца Навона.

Забавлявайте се, саркастично си помисли капитан Барзини.

Посланик Винер придружи Мери и децата до аерогарата.

— Имам куриерска поща за румънското посолство. Имате ли нещо против да я вземете с багажа си?

— Разбира се, че не — отговори Мери.

Капитан Барзини беше на летището и гледаше как семейство Ашли се качи на самолета на „Таком“, заминаващ за Букурещ. Той изчака, докато самолетът излетя, и се обади по телефона.

— Имам съобщение за Болдър. Отзвукът в пресата беше зашеметяващ.

Чак когато се издигнаха във въздуха, Мери Ашли осъзна огромното значение на това, което ставаше. Беше толкова невероятно, че тя го изказа на глас.

— Ние сме на път за Румъния, където ще поема поста си на посланик на Съединените щати в Румъния.

— Да, мамо — Бет я изгледа малко особено. — Знаем го. Именно затова сме тук.

Как ли би могла Мери да им предаде обхваналото я вълнение?

С приближаването на самолета към Букурещ вълнението й се усилваше.

Ще стана най-добрият посланик, когото някога са виждали, помисли си тя. И да ме вземат дяволите, ако до края на мандата ми Съединените щати и Румъния не се превърнат в близки съюзници.

Надписът „Пушенето забранено“ светна и еуфоричните мечти на Мери за бъдещето й на велик държавник се изпариха като сън.

Не е възможно вече да се приземяваме, панически си помисли Мери. Току-що излетяхме. Защо полетът е толкова кратък?

Тя почувства как ушите й заглъхват и самолетът започна да се спуска. Няколко минути по-късно колесникът му се докосна до земята. Всичко това наистина става, помисли си Мери, без да може да повярва. Но аз не съм посланик. Аз съм един самозванец. Ще вкарам страната ни във война. Господ да ни е на помощ! Ние изобщо не трябваше да напускаме Канзас.