Осемнадесета глава


През нощта се бе спуснала гъста мъгла. Когато Торак се измъкна сковано от спалния си чувал, долината долу беше изчезнала. Дъхът на Световния дух я бе погълнал цялата.

Той се прозя широко. Вълк го бе будил няколко пъти през нощта — тичаше наоколо и ръмжеше настойчиво: „Миризма на убита плячка — внимавай!“ Всеки път, когато момчето отиваше да погледне, нямаше нищо, освен вонята на мърша и необяснимото чувство, че някой ги наблюдава.

— Може би той просто мрази мъглата — рече раздразнено Рен, докато навиваше чувала си. — Аз я мразя. В мъглата нищо не е каквото изглежда.

— Едва ли е това. — Торак гледаше как вълчето души из въздуха.

— Какво е тогава?

— Не знам. Сякаш има нещо. Не е мечката, не са и Гарваните, нещо друго е.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече ти отговорих — не знам. Но трябва да сме нащрек. — Той замислено хвърли още дърва в огъня, за да претопли вчерашната гозба за обед.

Рен се намръщи и започна да брои стрелите си.

— Общо четиринадесет. Малко са. Знаеш ли как да дялаш кремък?

Торак завъртя отрицателно глава.

— Ръцете ми не са достатъчно силни. Татко щеше да ме учи следващото лято. А ти?

— И аз не мога. Трябва да бъдем пестеливи. Планината сигурно е далече. Ще ни е нужно повече месо.

— Може би ще уловим нещо днес.

— В тази мъгла?

Права беше. Мъглата бе толкова гъста, че не виждаха Вълк, ако се отдалечеше на пет крачки от тях. В клановете наричаха подобна мъгла Замръзнал пушек: леден дъх, който се спускаше от Високите планини в началото на зимата, попарваше горските плодове и караше дребните животни да се скрият в дупките си.

Вълк ги поведе по една зуброва пътека, която се виеше нагоре по северния склон на долината. Изкачваха се в студа през замръзналата трошлива папрат. Мъглата заглушаваше звуците и пречеше на видимостта им. Пред тях стряскащо изскачаха дървета. Веднъж стреляха по елен, който после се оказа дънер. Трябваше да положат огромни усилия, за да измъкнат върховете на стрелите от дървото, понеже не можеха да си позволят да ги оставят. На два пъти Торак помисли, че е зърнал някаква фигура в храстите, но щом ги приближеше, не намираше нищо.

Отне им цяла сутрин да се изкачат по склона, а после целия следобед, за да се спуснат в следващата долина, където смълчана борова гора бдеше над сънливо течаща река.

— Забеляза ли, че не видяхме нито един елен? — попита Рен, докато строяха заслона, след като бяха хапнали набързо. — Би трябвало да гъмжи от тях по това време на годината.

— И аз си помислих същото — призна Торак. Подобно на Рен, и той знаеше, че снегът по откритите склонове прогонва стадата в Гората, където изобилстваше от мъх и гъби. Понякога животните изяждаха толкова много гъби, че месото им придобиваше техния вкус.

— Какво ще правят клановете, ако стадата не се появят? — попита момичето.

Торак не отговори. Елените означаваха оцеляване: месо, мека постеля и дрехи.

Чудеше се от какво ще ушие зимните си дрехи. Рен предвидливо бе облякла дебел кожух и панталони, преди да напусне лагера на Гарваните, но не бе успяла да открадне и за него, и сега той носеше дрехи от еленова кожа, а тя не можеше да се сравнява с топлата пухкава кожа, от която двамата с баща му си шиеха кожуси и панталони всяка есен.

Дори и да попаднеха на дивеч, нямаше време да си ушие дрехи. Над мъглата Червеното око на Великия зубър се изкачваше все по-високо на небосклона.

Торак затвори очи, за да пропъди неприятните мисли и най-сетне се унесе в неспокоен сън. Ала винаги щом се събудеше през нощта, долавяше странната миризма на мърша.

Новото утро се оказа още по-студено и мъгливо и дори Вълк изглеждаше потиснат, докато ги водеше нагоре по течението. Стигнаха до повален над реката дъб и запълзяха по него на четири крака. Скоро след това пътеката се разклони. Вляво се виеше сред долина, обрасла с букови дървета, а вдясно изчезваше в усойна клисура, чиито стръмни каменисти склонове бяха покрити с мъх и изглеждаха неприветливо.

За тяхна изненада Вълк пое по дясната пътека.

— Сигурно бърка! — извика Рен. — Планината е на север! Защо все ни води на изток?

Торак поклати глава.

— И аз мисля, че бърка, но той изглежда сигурен.

Момичето изсумтя недоволно. Явно имаше големи съмнения.

Торак погледна към Вълк, който ги изчакваше търпеливо, и почувства лека вина. Вълчето нямаше дори четири луни. На тази възраст би трябвало да си играе край бърлогата, а не да изкачва стръмни баири.

— Според мен е по-добре да му се доверим — каза накрая.

— Хм… — измърмори Рен.

Те наместиха раниците по-високо на схванатите си гърбове и навлязоха в клисурата.

Не бяха изминали и десет крачки, когато усетиха, че тя не ги иска. Високите смърчове с разперени клони сякаш ги предупреждаваха да не ги приближават. Пред тях се изтърколи голям камък. Друг задръсти пътеката точно след Рен. Вонята на мърша се увеличаваше, но не чуваха граченето на гарвани, както става, ако някъде има разлагащо се животно.

Мъглата ставаше все по-гъста и накрая не виждаха на две крачки пред себе си. Чуваха само капещата от папратите роса и шума на малък поток, ромолящ между обраслите с папрат брегове. На Торак започна да му се струва, че вижда очертанията на мечка. Гледаше дали Вълк няма да покаже признаци на тревога, но той продължаваше без страх напред.

По пладне — или поне изглеждаше, че е пладне спряха да починат. Вълчето се отпусна задъхано на земята, а Рен свали раницата си. Лицето й гореше от студа, косата й беше мокра.

— Видях няколко тръстики наблизо. Ще си изплета качулка.

Окачиха колчаните и лъковете си на един клон и тя тръгна към тръстиките. Вълк се надигна и пое бавно след нея.

Торак клекна на брега на потока, за да напълни меховете от еленова кожа с вода. Не мина много и той чу, че Рен се връща.

— Бързо свърши — учуди се момчето.

— Вън! — изрева някакъв глас зад него. — Вън от долината на Скиталеца или той ще ви пререже гърлата!

Торак се обърна рязко и едва не се блъсна в някакъв ужасно мръсен човек, който се бе надвесил над него с нож в ръка.

За миг успя да зърне съсухрено, набръчкано като дървесна кора лице. Дългата до кръста коса беше сплъстена от мръсотия. Тялото му бе покрито с наметка от изгнила жълта тръстика. Най-сетне момчето разбра откъде идваше миризмата на мърша — на врата на мъжа беше окачено омекналото, разлагащо се тяло на гълъб.

Всъщност всичко в него сякаш се разлагаше — от празната очна ябълка до беззъбите черни венци и разбития нос, от който висяха жълто-зелени сополи.

— Вън! — изкрещя повторно той, като размаха ножа от зелен аспид. — Нарик и Скиталеца ви заповядват.

Торак бързо постави свитите си в юмрук ръце върху сърцето си в знак на приятелство.

— Моля те, ние идваме като приятели. Не ти мислим лошото…

— Те вече го причиниха! — изрева мъжът. — Докараха го със себе си в красивата долина! Скиталеца ги наблюдава цяла нощ! Цяла нощ чака да види дали ще донесат злото в долината!

— Какво зло? — попита отчаяно момчето. — Не сме искали да ти сторим никакво зло!

Папратите се размърдаха и Вълк се хвърли към Торак. Той го стисна силно в обятията си и усети учестеното биене на сърцето му.

Мъжът сякаш не забеляза вълчето. Беше чул Рен, която се промъкваше крадешком зад него.

— Тя го дебне, а? — изръмжа той и като се изви рязко, размаха ножа пред лицето й.

Момичето отскочи назад, но това още повече го ядоса.

— Тя май иска да ги види във водата! — извика той и като грабна колчаните и лъковете им от клона, протегна заплашително ръка над потока. — Май иска да ги види как плуват, тези хубавички стрели и лъскави лъкове!

Онемяла от ужас, Рен поклати отрицателно глава.

— Тогава те трябва веднага да хвърлят ножовете и брадвичките си на земята. Иначе лъковете заминават!

И двамата знаеха, че нямат избор, затова хвърлиха в краката му останалите си оръжия. Той бързо ги напъха под наметката си.

— Какво искаш от нас? — попита Торак. Сърцето му пърхаше уплашено като това на Вълк.

— Вън! — изрева отново мъжът. — Скиталеца им нарежда! Нарик им нарежда! А гневът на Нарик е ужасен!

Рен и Торак се огледаха едновременно за въпросния Нарик, но наоколо имаше само дървета и мъгла.

— Добре, ще се махнем оттук — обеща момичето, вперило поглед в протегнатите над водата лъкове.

— Не през долината. Оттам! — Той посочи склона на клисурата.

— Няма да можем да се изкачим, много е стръмно! — възпротиви се Рен.

— Без повече номера! — ревна Скиталеца и метна колчана й в потока.

Тя изпищя и понечи да скочи подире му, но Торак я сграбчи за ръката.

— Късно е — каза той. — Няма да го стигнеш.

Потокът беше по-дълбок и по-бърз, отколкото изглеждаше. Любимият й колчан бе изчезнал.

Рен се обърна към Скиталеца.

— Направихме каквото ни каза! Не биваше да хвърляш колчана!

— Да, ама той го хвърли — ухили се Скиталеца с беззъба черна усмивка. — Те вече знаят, че Нарик не се шегува.

— Хайде, Рен — обади се Торак. — Нека направим каквото иска.

Рен вдигна сърдито раницата си от земята.

Ако дотук придвижването им беше трудно, сега стана още по-зле. Скиталеца ги следваше по петите и не им даваше да си поемат дъх, а те трябваше да се катерят по една скалиста еленова пътека, която на моменти бе толкова стръмна, че се налагаше да пълзят на четири крака. Вълк скоро започна да изостава.

Торак спря да му помогне, но Скиталеца размаха заплашително пръст.

— Продължавай! — кресна той.

— Искам само да нося…

— Продължавай!

Рен се обади:

— Ти си от клана на Видрата, нали? Познах те по татуировките.

Скиталеца я изгледа кръвнишки.

Торак се възползва от възможността и грабна източеното вълче в прегръдките си.

Бях от клана на Видрата — измърмори Скиталеца и почеса набръчкания си врат, върху който бяха татуирани вълнообразни синьо-зелени линии.

— Защо ги напусна? — попита момичето, което полагаше върховни усилия да забрави за колчана си и да се държи приятелски с него, за да не ги убие.

— Не ги напусна той — отвърна мъжът. — Те го напуснаха. — Откъсна едното крило на гълъба и го засмука между беззъбите си венци. Заедно с него засмука и голямо количество сополи.

Торак се олюля. Рен усети как й прилошава.

— Скиталеца правеше върхове на копия — продължи той с пълна уста, — когато кремъкът излетя и се заби в главата му. — Мъжът излая някакво подобие на смях и ги опръска със слюнка. — Тя се разцепи, шиха я, после пак го заболя. Накрая окото му изхвръкна и един гарван го изяде. Ха-ха! Гарваните обичат очи.

Изведнъж лицето му се сгърчи и той заудря главата си с юмруци.

— Ох, как боли, как боли! Тия гласове не спират да вият! Душите му се борят в главата! Затова Видрите го прогониха!

Рен преглътна.

— Един от нашите изгуби окото си по същия начин — каза тя. — Моят клан е в приятелски отношения с Видрите. Ние… няма да ти сторим зло.

— Може би — отвърна Скиталеца. Извади от устата си един кокал и внимателно го пъхна под наметката си. — Но те го носят със себе си. — Изведнъж спря рязко и огледа склоновете. — Скиталеца забрави — Нарик го помоли за лешници! Къде ги тия пусти лешници, а?

Торак намести Вълк в ръцете си.

— Злото, което носим… Да не искаш да кажеш, че…

— Те знаят какво искам да кажа — прекъсна го Скиталеца. — Мечката, демонът мечка. Скиталеца го предупреди да не я предизвиква!

Момчето спря.

— Предупреди кого? Да не говориш за сакатия скитник? Онзи, който е направил мечката?

Ръгване с ножа го подкани да върви.

— Сакатият, да, точно той! Умникът, дето иска да заповядва на демоните. — Още от лаещия смях. — Обаче момчето от Вълчия клан не знае за демоните, а? Дори не знае какви са! О, да, Скиталеца не е вчерашен!

Рен изглеждаше изненадана. Торак избягна погледа й.

— Скиталеца знае за момчето — продължи мъжът, все още оглеждайки хълмовете за лески. — О, да. Преди кремъкът да го удари, той също беше умен. Знаеше, че ако умреш и изгубиш душата на името си, ще станеш призрак и ще забравиш кой си. Скиталеца съжалява призраците. Но ако изгубиш душата на клана си, тогава се превръщаш в демон.

Той се наведе към Торак и едва не го задуши с отровния си дъх:

— Помисли върху това, момко от Вълчия клан. Без душата на клана, ставаш демон. Имаш грубата сила на Нануак, но без чувството за клан, което да я опитоми. Само яростта, че нещо ти е било отнето. Затова демоните мразят живите.

Торак знаеше, че Скиталеца казва истината. Вече беше виждал тази омраза. Тя бе убила баща му.

— Ами сакатият? — попита дрезгаво. — Този, дето е уловил демона и го е затворил в тялото на мечката? Той как се казва?

— Ох! — Скиталеца махна на Торак да продължава да върви. — Толкова умен, толкова хитър. Отначало той иска само малките демони, пълзящите и припкащите. Но все не му стигат, винаги иска повече. Затова създава хапещите и ловците. Ама пак не му стигат. — Той се ухили и момчето усети как го залива нова вълна от смрад. — Накрая призовава… Първичния демон.

Рен ахна уплашено.

Торак не проумяваше.

— Какъв Първичен демон?

Скиталеца се засмя.

— А, тя знае! Момичето от Гарвановия клан знае!

Рен срещна очите на Торак. Нейните бяха потъмнели.

— Колкото по-силни са душите, толкова по-силни стават демоните. — Тя облиза изсъхналите си устни. Първичният демон се появява, когато умре нещо много могъщо — например водопад или ледена река — и душите му се разпръснат. Той е най-могъщият демон от всички.

Вълк се заизвива в ръцете на побратима си и щом се освободи, изчезна между папратите.

— Първичната сила — повтори Торак смаяно.

Обясненията за демоните, изглежда, бяха разстроили Скиталеца и той не спираше да говори за тях.

— Ах, колко мразят живите — мърмореше той и се полюшваше леко. — Много ярки, много ярки, ох, всички тези светещи, светещи души! Боли! Боли! Те са виновни — момчето-вълк и момичето-гарван! Те го водят със себе си в красивата долина на Скиталеца.

— Но нали вече излизаме от нея? — каза Рен раздразнено.

— Ето, виж — обади се и Торак, — почти сме на върха и…

Скиталеца не искаше да се успокои.

— Защо го правят? — крещеше той. — Защо? Скиталеца не им е сторил нищо лошо! — Размаха лъковете над главата си и ги хвана в двата края, сякаш искаше да ги счупи на две.

Рен не издържа и извика:

— Да не си посмял! Да не си посмял да направиш нещо на лъка ми!

— Назад! — ревна Скиталеца. — Или Той ще ги строши като вейки!

— Свали ги долу! — изкрещя момичето и скочи към него, като се опитваше напразно да достигне лъка си.

Торак трябваше да действа бързо. Припряно разтвори торбата с храна и протегна длан към Скиталеца:

Вземи! — извика той. — Лешници за Нарик!

Ефектът беше незабавен.

Лешници… — измърмори Скиталеца. Пусна лъковете им на камъните, грабна ядките от ръката на Торак и клекна на земята. Извади един камък от наметката си и започна да ги троши.

— Хм, сочни и сладки. Нарик ще остане доволен.

Рен прибра предпазливо лъковете и ги избърса от влагата. Подаде на Торак неговия, но той не го взе.

Беше втренчил поглед в камъка, с който Скиталеца трошеше ядките.

— Кой е Нарик? — попита той, за да отвлече вниманието на Скиталеца и да разгледа камъка по-добре. — Някой твой приятел?

— Скиталеца го вижда ясно — измърмори той. — Защо момчето-вълк не може? Да не са болни очите му? — И като пъхна ръка под наметката си, извади отвътре мърлява кафява мишка. Тя стискаше половин лешник и ноктите си и изглеждаше недоволна, че са я прекъснали.

Торак се облещи. Мишката кихна и отново се зае с лешника.

Скиталеца погали нежно малкото й извито гръбче с мръсния си пръст.

— Ох, на Скиталеца храненичето!

Камъкът лежеше забравен на земята. Беше с големината на човешка ръка: остър, извит нокът от лъскав черен камък.

Дали там, където имаше каменен нокът, нямаше и каменен зъб? Торак погледна към Рен. И тя го беше видяла. От изражението й разбра, че си мисли същото. Най — старото — хапещият камък. Втората част на Нануак.

— Този камък… — поде Торак внимателно. — Дали Скиталеца може да ми каже откъде го е взел?

Скиталеца, който продължаваше да гали мишката, вдигна разсеяно глава. Изведнъж лицето му се сгърчи.

— Каменна уста — произнесе той. — Дълго време, лошо време. Той се крие. Видрите са го натирили, но той още не е намерил красивата си долина.

Торак и Рен отново се спогледаха. Дали да рискуват ново избухване?

— Това каменно създание — продължи Торак, — то има ли каменни зъби в каменната си уста?

— Разбира се! — тросна се Скиталеца. — Как ще се храни иначе?

— Къде намери зъба? — попита Рен.

— Скиталеца каза: В каменната уста!

— А къде е съществото с каменната уста?

Изведнъж лицето на Скиталеца стана безизразно. Изглеждаше безкрайно уморен.

— Лошо място — прошепна той. — Много лошо. Земята-убиец: смуче и поглъща. Пазачите са навсякъде. Те те виждат, но ти не можеш. Не и преди да е твърде късно.

— Кажи ни къде да го намерим — помоли Торак.

Загрузка...