Двадесет и седма глава


Червеното око се издигаше все по-високо. Торак имаше само няколко дни, за да намери Планината.

Но дори и да я намереше, какво щеше да прави после? Какво всъщност трябваше да стори с Нануак? Как изобщо щеше да унищожи мечката?

Като газеше в дълбокия сняг, Рен дойде при него.

— Хайде — подкани го тя. — Трябва да излезем от Ледената река и да се върнем в Гората.

В този момент Вълк затича към върха на един снежен рид и щом стигна там, обърна уши към подножието му.

— Какво има? — прошепна Рен. — Какво чу той? Тогава го чу и Торак: гласове далеч в планините, преплитащи се в дивата, вечнопроменяща се песен на вълча глутница.

Вълк отметна глава назад, вдигна муцуна към небето и зави: „Аз съм тук! Аз съм тук!“

Торак се смая. Защо виеше на непозната глутница? Вълците-единаци не правеха така. Стараеха се да избягват непознатите си събратя.

Със скимтене помоли вълчето да дойде при него, но то не помръдна от мястото си и продължи да вие: очите му приличаха на две резки, черните бърни оголваха зъбите му. Момчето забеляза, че вече не изглежда толкова малко. Краката му бяха по-дълги и черната козина около плещите му се бе сгъстила. Дори гласът му вече не потреперваше неуверено както преди.

— Какво им казва? — попита Рен.

Торак преглътна.

— Казва им къде се намира.

— А те какво му отвръщат?

Той се заслуша, без да сваля очи от Вълк.

— Говорят с двама членове на глутницата си: следотърсачи, които са слезли на Голата земя, за да търсят северни елени. Изглежда… — Момчето замълча. — … да, намерили са малко стадо. Следотърсачите казват на останалите къде се намира стадото и че трябва да вият с муцуни в снега.

— Защо?

— Това е номер, който вълците използват, за да излъжат елена, че са по-далече, отколкото са всъщност.

Рен го погледна изумено.

— И ти можеш да разбереш всичко това?

Той сви рамене.

Тя завъртя пета в снега.

— Не ми е приятно, когато говориш на вълчи език. Чувствам се странно.

— На мен пък не ми е приятно, когато Вълк говори на други вълци — отвърна Торак. — И аз се чувствам странно.

Рен го попита какво иска да каже, но той не отговори. Беше му трудно да го обясни с думи. Започваше да осъзнава, че макар да знае вълчия език, не беше и никога нямаше да бъде истински вълк. В някои отношения винаги щеше се отличава от вълчето.

Вълк спря да вие и се спусна надолу. Торак коленичи и го прегърна. Почувства деликатните леки кости под гъстата зимна козина, силното биене на вярното сърце. Наведе се да вдиша сладкия тревист аромат на Вълк, а той го близна по бузата и нежно притисна челото си към неговото.

Торак стисна плътно очи. „Никога не ме оставяй“ — искаше да каже на вълчето, ала не знаеше как.

* * *

Поеха на север.

Преходът беше изтощителен. Бурята бе намятала снега във високи преспи, с дълбоки до пояс долчинки между тях. Те се бояха от ледени пукнатини и опипваха снега пред себе си със стрели, което ги забавяше още повече. Усещаха как Планините постоянно ги наблюдават, сякаш чакаха да видят дали ще се провалят.

Денят преполови, но не бяха напреднали много — все още се намираха близо до снежната пещера. И тогава се изправиха пред ново препятствие: стена от лед. Беше твърде стръмна, за да я изкачат, и много твърда, за да я пробият. Поредната груба шега на Ледената река.

Рен предложи да иде да огледа, а Торак да я чака с вълчето. Той се зарадва на почивката, защото торбичката от гарванова кожа му тежеше.

— Внимавай да не паднеш в някоя дупка — извика обезпокоено, щом я видя да надзърта в една пукнатина между два от най-високите ледени зъбери.

— Май може да се мине — извика тя в отговор. Освободи се от раницата, промъкна се през пукнатината и изчезна от погледа му.

Тъкмо се канеше да тръгне подире й, когато тя подаде глава.

— О, Торак, ела да видиш! Ние успяхме! Успяхме!

Вълк припна след нея. Торак свали раницата си и ги последва. Не му харесваше да се провира през цепнатината — напомняше му за пещерата, — но щом мина от другата страна, ахна смаяно.

Гледаше надолу към порой от застинали ледени вълни като замръзнал водопад. Под ледения водопад се простираше дълъг склон от едри, заснежени камъни, а отвъд него, само на хвърлей разстояние, проблясвайки в бялата си зимна одежда, започваше Гората.

— Мислех, че няма да я видя повече — каза Рен развълнувано.

Вълк вдигна муцуна, за да подуши миризмите, после погледна към Торак и размаха опашка.

Момчето стоеше безмълвно. Едва сега разбираше колко много боли — наистина боли — да си далеч от Гората. Прекарали бяха извън нея само три нощи, но на него му се струваше, че са изминали цели луни.

Към средата на следобеда се изкатериха на последния леден рид и започнаха да се спускат на зигзаг по склона. Сенките станаха виолетови. Боровете ги приветстваха с натежали от сняг клони. Беше огромно облекчение да са сред тях, далеч от Високите планини. Но тишината им действаше изнервящо.

— Не е заради мечката — прошепна Рен. — От нея нямаше и следа на Ледената река. Едва ли е заобиколила през долините, би й отнело дни.

Торак погледна към Вълк. Ушите му бяха прибрани назад, но козината му не беше настръхнала.

— Не е наблизо — каза той. — Ала не е и много далеч.

— Я виж! — възкликна момичето и посочи към снега под една хвойна. — Птичи следи.

Торак спря да ги разгледа.

— Гарван. Ходел е, не е подскачал. Това означава, че не е бил изплашен. Имало е и катерица. — Той й показа пръснатите в подножието на един бор жълъди, изгризани като ябълка. — Ето и заешки следи. Много пресни.

— Щом са пресни, е добър знак — зарадва се Рен.

— Хм. — Торак се взря в сенките. — Това обаче не е.

Бизонът лежеше на една страна, подобно на голям кафяв камък. Приживе бе надвишавал на ръст и най-високия човек, лъскавите му черни рога бяха внушителни. Но мечката бе разпорила корема му и го беше оставила да лежи в безформена маса на аления сняг.

Торак се загледа в едрото мъртво животно и почувства как го изпълва гняв. Въпреки размера си, бизоните бяха кротки създания, които използваха рогата си само да се бият за женски или да защитават малките си. Този тъпонос бизон не заслужаваше подобна брутална смърт.

Трупът му дори не бе послужил за храна на другите животни. Лисиците и белките не го бяха доближили; нямаше следи от гарваново пиршество. Горските обитатели не искаха да докоснат плячката на мечката.

— Уф-уф — излая Вълк и затича в кръг с настръхнала козина.

— Не се приближавай — предупреди го Торак. Вече се здрачаваше, но той все още можеше да различи мечите следи и не искаше вълчето да ги докосва.

— Не прилича на прясна плячка — каза Рен. — Това все пак е нещо.

Торак разгледа трупа, като внимаваше да не докосва следите. Натисна го с една пръчка и кимна:

— Твърд е като камък. Лежи тук поне от един ден.

Зад него Вълк изръмжа.

Момчето се зачуди защо е толкова неспокоен — животното не беше скоро убито.

— Мислех, че щом се върнем в Гората, ще се чувствам по-спокойна — каза Рен. — Мислех…

Но Торак така и не разбра какво е мислела. Внезапно снегът под дърветата изригна и двамата се оказаха заобиколени от няколко високи, облечени в бяло, фигури.

Твърде късно момчето осъзна, че Вълк не беше ръмжал заради бизона, а заради тези мълчаливи нападатели. „Гледай зад гърба си, Торак“. Беше забравил. Отново.

Като стисна ножа в едната ръка, а брадвичката в другата, той се приближи заднишком до Рен, която вече беше поставила стрела на лъка си. Вълк се скри в сенките. Застанали гръб до гръб, Торак и Рен се озоваха срещу кръг от настръхнали стрели.

Най-високата от фигурите в бяло пристъпи напред и отметна качулката си. В здрача червеникавата й коса изглеждаше почти черна.

— Най-после ви пипнахме — каза Хорд.

Загрузка...