Двадесет и четвърта глава


Удари си коляното и извика от болка.

— Торак! — прошепна Рен отгоре. — Добре ли си?

— Да… така мисля — отвърна той. Беше пропаднал в пукнатина в леда. Една малка издатина го беше спряла да не полети към смъртта си.

В бледата светлина видя, че дупката е тясна — можеше да докосне стените й, ако протегне ръце, — но дъното не се виждаше. Далеч долу се чуваше шум от течаща вода. Беше уловен в капана на Ледената река. Как щеше да се измъкне сега?

Рен и Вълк надничаха отгоре. Сигурно бяха на около три стъпки разстояние. Или може би на трийсет…

— Поне знаем къде тече водата — пошегува се Торак, като се опитваше да запази спокойствие.

— Не си паднал много дълбоко — каза Рен, за да го окуражи. — И раницата още е на гърба ти.

— И лъкът ми — отвърна той, стараейки се да не издава страха си. — И Нануак. — Торбичката все още беше здраво завързана за колана му. „Нануак“ — помисли си ужасено.

Ами ако не успее да се измъкне? Ще остане заклещен тук долу, а заедно с него и Нануак. Без Нануак нямаше да могат да унищожат мечката. Цялата гора щеше да бъде обречена, защото той не беше внимавал къде стъпва…

— Торак? — извика тихо Рен. — Добре ли си?

Той се опита да каже „да“, но от устата му излезе нещо подобно на грачене.

— Не толкова високо! — задъхано прошепна тя. — Ако разсърдим Реката, може да ни изпрати друга лавина, и то близо до дупката.

— Благодаря за предупреждението. Не се бях сетил за това.

— Ето, опитай да се хванеш за нея. — Като се наведе опасно близо до ръба, Рен протегна брадвичката си.

— Няма да издържиш тежестта ми — каза той. — Ще те повлека надолу и ще паднем и двамата…

— Паднем, паднем… — отекна ледът наоколо.

— Дали няма друг начин да се изкачиш горе? — попита момичето с треперещ глас.

— Може би. Ако имах нокти на росомаха.

— Нокти, нокти — пропя ледът.

Изведнъж на Торак му хрумна нещо.

Бавно, като внимаваше да не се подхлъзне от ръба, той свали раницата от едното си рамо и провери дали е запазил рогата на младия елен. Да! Бяха къси и назъбени в основата. Ако можеше да завърже върховете им за китките си, щеше да използва назъбената основа, за да направи дупки в леда и да се изкачи горе.

— Какво ще правиш сега? — попита Рен.

— Ще видиш — отвърна той. Нямаше време да й обяснява. Ръбът под мокасините му ставаше все по-хлъзгав, а коляното го болеше.

Остави за по-късно рогата и извади брадвичката от колана си.

— Ще направя вдлъбнатини в леда — извика към Рен. — Дано Реката не усети.

Тя не отговори. Разбира се, че щеше да усети. Но той нямаше друг избор.

След първия удар на брадвичката в дупката се разхвърчаха ледени трески. Дори да не го беше почувствала, Реката със сигурност го бе чула.

Стиснал зъби, Торак събра кураж за втори удар. Надолу полетяха още ледени трески, ехото не спираше да кънти.

Ледът беше твърд, но той не смееше да замахне по-силно с брадвичката, за да не падне от ръба. Най-сетне успя да направи четири вдлъбнатини колкото може по-нависоко, на около лакът разстояние една от друга. Бяха опасно плитки — не по-дълбоки от половин палец — и нямаше представа дали ще издържат. Ако стъпеше с цялата си тежест в една от тях, имаше опасност тя да поддаде и той да полети в бездната.

Като пъхна брадвичката обратно в колана си, Торак свали ръкавиците си и зарови в раницата за рогата и последните ивици сурова кожа. Пръстите му бяха сковани от студа и завързването на рогата за китките се оказа вбесяващо трудно. Най-сетне успя, като използва зъбите си, за да стегне възлите.

С дясната ръка посегна към вдлъбнатината над главата си и заби в нея назъбения край на единия рог. Той се впи в леда. С левия си крак Торак затърси първото стъпало, разположено съвсем близо до ръба. Намери го и стъпи на него.

Раницата му го дърпаше надолу към ледената дупка. Като се наведе отчаяно напред, той притисна лице към леда и успя да запази равновесие.

Вълк му изръмжа да побърза. Върху косата му се посипа сняг.

— Дръпни се! — изсъска Рен на вълчето.

Торак чу звук от боричкане — посипа се още сняг — и вълчето изскимтя сърдито.

— Още малко — обади се момичето. — Не гледай надолу.

Твърде късно. Торак току-що бе погледнал в пропастта. Зави му се свят.

Посегна с рога към вдлъбнатината над него, но я пропусна и вместо това откърти парче лед, което едва не го отнесе със себе си. Опита отново и този път рогът се заби тъкмо навреме.

Бавно, много бавно сви десния си крак и потърси следващото стъпало, на около лакът по-високо от онова, върху което бе стъпил с левия си крак. Докато се повдигаше нагоре, коляното му започна да трепери.

„О, голям умник си — изруга наум. — Току-що премести цялата си тежест върху ударения крак“.

— Коляното ми поддава — задъхано каза той. — Не мога да…

— Разбира се, че можеш — окуражи го Рен. — Остана ти само една вдлъбнатина, после аз ще те поема…

Раменете му горяха, раницата му сякаш бе пълна с камъни. Оттласна се силно нагоре и коляното му изпука. След това една ръка сграбчи каишката на раницата му и той бе наполовина издърпан, наполовина избутан от дупката.

Торак и Рен останаха да лежат задъхани край коварната пукнатина. Щом събраха достатъчно сили, се отдалечиха със залитане от ледените скали и се отпуснаха отмаляло върху преспа пухкав сняг. Вълк реши, че това е някаква игра и заскача край тях с голямата си вълча усмивка.

Рен се засмя нервно.

— Бяхме на косъм! Следващия път внимавай къде вървиш!

— Ще внимавам! — отвърна Торак задъхано. Лежеше по гръб, а лекият вятър посипваше бузите му със сняг. Високо в небето прозирните бели облаци приличаха на огромни цветя. Не беше виждал толкова красива гледка досега.

Зад него вълчето дълбаеше нещо в леда.

— Какво намери сега? — попита Торак.

Но Вълк вече се наслаждаваше на наградата си, като я подхвърляше високо и после я улавяше с челюстите си — една от любимите му игри. Подскочи да я захапе във въздуха, подъвка я малко, после се преметна и я изплю в лицето на побратима си — друга любима игра.

— Ох! — извика момчето. — Внимавай с това нещо! — И тогава видя какво е. Беше голямо колкото дребен юмрук: кафяво, пухкаво и странно сплескано, може би при свличане на лед. Гневното изражение върху малкото личице се стори на Торак неизразимо смешно.

— Какво е това? — попита Рен, която в този момент отпиваше от меха с вода.

Той усети как го напушва смях.

— Замръзнал леминг.

Щом го видя, Рен се изкикоти и посипа леда с пръски вода.

— Сплескан като подметка — смееше се Торак и се търкаляше в снега. — Само да му видиш лицето! Толкова изненадан вид има!

— Ох, недей, моля те! — Момичето се запревива от смях.

Смяха се, докато ги заболяха стомасите, а през това време Вълк обикаляше наоколо с игрива, полюшваща се походка и продължаваше да подхвърля и улавя замръзналия леминг. Накрая го метна демонстративно нагоре, направи впечатляващ страничен скок и го глътна наведнъж. После реши, че му е топло и шльопна и една локва, за да се поохлади.

— Случвало ли се е да ти носи плячката, вместо да я хвърля в лицето ти? — попита Рен.

Торак поклати глава.

— Опитвах се да му обясня. Никога не го прави. Той се изправи. Започваше да става студено. Вятърът се беше усилил и прахообразният сняг се носеше над земята като дим. Приличните на цветя облаци изцяло закриха слънцето.

— Погледни — каза Рен зад него. Сочеше на изток. Той се огледа и видя, че над ледените скали се кълбят облаци.

— О, не — измърмори.

— О, да — каза тя. Трябваше да говори високо, за да надвика вятъра. — Снежна буря.

Ледената река се бе разбудила. И беше сърдита.

Загрузка...