Вълчият брат

Тридесет и първа глава

Щом Торак стъпи на пътеката, студът стана по-силен. Дъхът замръзваше в ноздрите му. Клепачите му не можеха да се отлепят. Духът го предупреждаваше да се върне.

Ледът под мокасините му бе чуплив и всяка стъпка проехтяваше в клисурата. Меките лапи на Вълк не издаваха звук. Той се обърна и зачака Торак да го настигне: с наведена муцуна, поклащащ леко опашка. Сякаш се радваше, че е тук.

Торак се изравни с него. Беше се задъхал. Пътеката бе толкова тясна, че имаше място само колкото двамата да вървят един до друг. Момчето погледна надолу и съжали, че го направи. Дъното на клисурата едва се виждаше.

Изкачваха се все по-високо. Слънцето вече грееше ослепително. Ледът стана опасен. Когато Торак стъпи твърде близо до ръба на пътеката, ледът се пропука и той едва не политна надолу.

На около четиридесет крачки пред него пътеката се разширяваше леко под една вдлъбнатина в скалите. Беше твърде плитка за пещера: просто дупка, в която прозираше черният базалт на клисурата. Щом я зърна, Торак се ободри. Беше се надявал на някакъв вид прикритие. Нямаше да се нуждае от него, ако планът му…

До него Вълк се наежи.

Гледаше надолу към клисурата с наострени уши, а космите на гърба му бяха щръкнали до един.

Торак заслони с ръка очи и погледна отвъд ръба. Нищо. Черни пънове. Покрити със сняг камънаци. Озадачен, той понечи да тръгне… и мечката се появи внезапно, точно както го правят мечките. Първо — раздвижване в дъното на клисурата, а после — ето я и нея.

Дори от това разстояние — петдесет, шестдесет стъпки под него — тя беше огромна. Торак гледаше, онемял, как се поклаща насам-натам и души въздуха.

Не успя да надуши нищо. Торак беше прекалено високо. Мечката не знаеше къде е той. Видя я как се обръща и тръгва надолу към Гората.

Сега той трябваше да направи немислимото. Трябваше да я примами обратно.

Имаше само един сигурен начин за това. Смъкна ръкавиците си и задуха върху пръстите си, за да ги стопли. После свали торбичката от гарванова кожа от колана си. Развърза връвта от косми, отвори кутийката от кора на калина и Нануак лъсна насреща му. Речните очи, каменният зъб, лампата.

Вълк изръмжа тихо, по-скоро изскимтя.

Торак облиза напуканите си от студа устни. От торбичката с билки извади вързопчето от брезова кора на Рен. Пъхна пречистващите билки и кутията от брезова кора в пазвата си и разгледа онова, което му беше приготвила Рен през нощта. Малка торбичка, изплетена от трева. Плетката бе толкова фина, че щеше да удържи дори речните очи и в същото време да позволи на светлината на Нануак да заблести: светлината, която Торак не можеше да види, но мечката можеше.

Като внимаваше да не докосва Нануак с голи ръце, той изсипа лампата, каменния зъб и речните очи в изплетената от трева торбичка. После я завърза и преметна дългата връв през врата си. Понесе Нануак открито на гърдите си.

Очите на Вълк отразиха бледа, потрепваща златиста светлина: светлината на Нануак. Щом Вълк я виждаше, значи и демонът щеше да я види. Момчето разчиташе на това.

То се обърна да посрещне мечката. Тя се движеше без усилие в снега и вече се беше отдалечила.

— Ето, виж — извика Торак колкото може по-тихо, за да не разгневи Световния дух. — Нали това търсиш: най-ярката от всички души, душата, която ненавиждаш толкова много и копнееш да угасиш завинаги. Ела да си я вземеш.

Мечката спря рязко. През мощните й плещи премина тръпка. Едрата й глава се залюля. Обърна се и тръгна обратно към Торак.

Той се изпълни с ликуващо чувство. Това чудовище беше убило баща му. Оттогава той непрекъснато бягаше. Сега нямаше да бяга повече. Щеше да се бие.

Беше по-бърза, отколкото очакваше. Скоро се приближи. Изправи се на задните си крака като човек. Макар да стоеше петдесет стъпки по-нагоре, Торак я видя съвсем ясно — сякаш, ако протегнеше ръка, щеше да я докосне.

Тя вдигна глава и срещна очите му. Изведнъж той забрави за Духа, забрави за клетвата пред бащата си. Вече не стоеше върху заледена планинска пътека, беше обратно в Гората. От разрушения заслон се понесе дивият вик на баща му. „Торак! Бягай!“

Не можеше да помръдне. Искаше да избяга — да се втурне нагоре по пътеката към вдлъбнатината, както си повтаряше, че трябва да направи, — но не можеше.

Демонът изсмукваше волята му и го теглеше надолу, надолу, надолу…

Вълк изръмжа.

Торак се отърси от вцепенението си и пое несигурно по пътеката. Когато бе погледнал в тези очи, все едно бе погледнал към слънцето: обрамченият в зелено образ остана запечатан в главата му.

Чу как ледът запука. Мечката беше започнала да се изкачва по склона на клисурата. Представи си я как се катери със смъртоносна бързина. Трябваше да стигне до вдлъбнатината, иначе нямаше да има никакъв шанс.

Вълк побягна с големи скокове по пътеката. Торак се подхлъзна и залитна. Успя да се задържи с усилие. Хвърли поглед през ръба. Мечката беше изминала една трета от пътя.

Той забърза напред. Стигна до дупката в скалите и се напъха в нея свит надве, като едва дишаше. Сега идваше ред на останалата част от плана: да извика на помощ Духа.

Изправи се, доколкото бе възможно, напълни гърдите си с въздух, отметна назад глава и зави.

Вълк поде воя му и горещият им зов се заблъска в клисурата — напред-назад, напред-назад, — понасяйки се към Планините. „Световен дух — виеше Торак, — нося ти Нануак! Чуй ме! Изпрати силата си да смаже демона от Гората!“

Под него чуваше как мечката приближава все повече… как ледът трополи надолу към клисурата.

Той продължи да вие, докато го заболяха ребрата. „Световен дух, чуй молбата ми…“

Не се случи нищо.

Торак спря да вие. Изпълни го ужас. Световният дух не беше отговорил на молбата му. Мечката идваше за него…

Изведнъж осъзна, че Вълк също бе престанал да вие.

„Погледни зад себе си, Торак“.

Той се обърна и видя как Хорд мята брадвичката си към него.