Вълшебства

ТРЕТА ГЛАВА

Без да подозира, че не е сама в подобния на пещера лабиринт, Джулиана стоеше напрегната и искаше да се увери, че майка й няма да се върне. След миг възстанови нормалното си дишане и се измъкна от мястото, в което се бе скрила.

Тъй като лабиринтът й се виждаше идеалното убежище, тя зави наляво и пое по някаква пътека, която я отведе до правоъгълна тревиста поляна с богато украсена каменна пейка в средата.

Намръщена, започна да размишлява върху положението, в което се намираше, като търсеше начин да избяга от унижението и срама, ала й бе пределно ясно, че е невъзможно да избегне налудничавата идея на майка си да я омъжи за човек „с обществено положение“. Досега единствената пречка майка й да постигне тази цел бе фактът, че нито една „добра партия с обществено положение“ не бе направила предложение на Джулиана.

За съжаление малко преди да тръгнат от Лондон, майка й бе успяла да изнуди сър Франсис Белхевън да направи предложение. Той беше отблъскващ, възрастен, надут пуяк, с бледа кожа, изпъкналите му лешникови очи като че ли бяха впити в деколтето на Джулиана. Мисълта да бъде обвързана с него дори за една вечер й бе непоносима.

В края на краищата надали щеше да има избор. Ако наистина желаеше да се измъкне от положението, да се крие от потенциалните ухажори, които майка й обработваше, едва ли щеше да й помогне. Знаеше това, ала не можеше да се върне на бала. Тя дори не искаше съпруг. Едва бе навършила осемнайсет, имаше планове, мечти, които нямаха нищо общо с женитбата, но майка й нямаше да я разбере. Никога. Това, което можеше да я докара до лудост и което бе най-непоносимо, бе, че майка й си мислеше, че действа за доброто на Джулиана.

Луната излезе от облаците и Джулиана се загледа в чашата си. Баща й бе казал, че глътка бренди не би навредила на никого, напротив, лекувала всякакви болежки, Подобрявала храносмилането и повдигала духа. Джулиана се поколеба, после реши да пробва тази теория. Вдигна чашата, опита се да не вдишва аромата, наклони главата си назад и отпи три големи глътки. По тялото й преминаха тръпки и едва не се задави. Зачака да изпадне в блаженство. Минаха секунди, една минута. Нищо. Единственото, което почувства, беше внезапна слабост. Сълзи на отчаяние напълниха очите й.

Джулиана успя да стигне до каменната пейка и седна. Очевидно някой бе седял по-рано тук, тъй като в единия край на пейката, както и под нея имаше чаши. Тя отпи още една глътка бренди и погледна чашата: златистата течност блестеше на лунната светлина, а тя си мислеше за окаяното си положение.

Как й се искаше баба й да бе жива! Тя би сложила край на налудничавата мания на майка й да уреди за дъщеря си „прекрасен брак“. Би разбрала нежеланието на Джулиана да участва в този фарс. В целия свят единствено майката на баща й я разбираше. Баба й бе великолепна жена, тя беше нейна приятелка, нейна учителка, неин наставник.

Седнала в скута й, Джулиана бе научила толкова неща за света и за хората; по този начин тя бе подтикната сама да разсъждава и да изказва мнението си, независимо колко нелепо или безсмислено може да е то. От своя страна пък баба й винаги споделяше с нея своите възгледи: от причината Господ да създаде земята до митовете за мъже и жени.

Баба Скефингтън съвсем не мислеше, че с брака се сбъдват мечтите на жената, да не говорим пък, че мъжете са по-благородни и интелигентни от жените!

— Вземи за пример моя съпруг — беше заявила с красноречива усмивка в един мразовит следобед преди Коледа, когато Джулиана бе на петнайсет. — Ти не познаваш дядо си. Мир на праха му, но ако е имал мозък в главата си, аз никога не видях доказателство за това. Както всички негови предшественици, така и той не можеше да пресметне и най-простия сбор наум или да напише едно свястно изречение, умът му бе като на малко дете.

— Наистина ли? — попита Джулиана, смаяна и малко ужасена от тази непочтителна оценка за починалия мъж, който бе съпруг на баба й и неин любим дядо.

Баба й кимна и категорично заяви:

— Всички мъже от семейство Скефингтън са такива — мудни, пълни глупаци, всички без изключение.

— Нали не твърдиш, че и татко е такъв? — Джулиана бе лоялна към семейството си. — Той е единственото ти живо дете.

— Никога не бих определила баща ти като глупак — не се поколеба и за миг възрастната жена. — Бих го описала като не особено интелигентен.

Момичето се изкикоти предателски, преди да защити честта на баща си, а бабата продължи:

— От друга страна, жените от семейство Скефингтън се гордеят с рядък интелект, находчивост, здрав разум и изобретателност. Ако се вгледаш, ще откриеш, че не мъжете, а жените оцеляват с помощта на остроумието и съобразителността си. Мъжете не са по-висши същества от жените. Единственото им преимущество е грубата им сила.

Когато Джулиана се поколеба, баба й добави:

— Ако прочетеш книгата, която ти дадох миналата седмица, ще разбереш, че не винаги жените са били подчинени и зависими от мъжете. В миналото сме имали огромна мощ и са ни боготворели. Ние сме били богини, гадателки и лечителки, знаели сме всички тайни на вселената, а новият живот се е раждал в телата ни. Ние сами сме избирали партньорите си. Мъжете са изпълнявали заповедите ни и са се кланяли пред нозете ни, като са ни завиждали за силата, която притежаваме. Ние сме били по-висши от тях във всяко едно отношение. Ние го знаем, те също.

— Ако наистина сме по-умни и по-надарени — попита Джулиана, а баба й повдигна вежди, като се опита да разбере причината за колебанието й, — тогава как така сме загубили силата и уважението и сме се подчинили на мъжете?

— Те са ни убедили, че се нуждаем от физическата им сила, за да се защитим — отвърна тя със смесица от възмущение и презрение. — И така са ни защитили, че са потъпкали всички наши права и привилегии. Изиграли са ни.

Джулиана откри нещо, което куцаше в тази логика, и вдигна вежди замислена:

— Ако е било така, не е възможно да са толкова глупави. Би трябвало да са изключително умни, това е добро обяснение, нали?

Отначало баба й се намръщи, а после се засмя:

— Имаш право, скъпа, наистина ме накара да се замисля. Предлагам ти да си го запишеш и по-късно да го провериш. Може пък да напишеш книга, в която да разкажеш как мъжете прилагат тази пъклена клопка на жените през вековете. Искрено се надявам, че няма да решиш да пропиляваш таланта си заради някой неграмотен тип, който те желае, защото имаш необикновено красиво лице, и който ще се опита да те убеди, че най-важно е да отгледаш децата му и да се грижиш за нуждите и желанията му. Ще различиш истината от лъжата, Джулиана. Знам, че можеш. — Тя замълча, а след това рече: — Това повдига една друга тема, която бях решила да обсъдим. А като че ли сега е най-подходящото време за това.

Баба Скефингтън се изправи и тръгна към камината, която се намираше на противоположната стена на тази уютна малка стая. Движенията й бяха бавни заради напредналата възраст, бялата й коса бе опъната болезнено в кок на тила й. Протегна ръка към вечнозелените клони на полицата над камината, после се наведе, за да размести въглищата.

— Както ти е известно, вече съм надживяла съпруга си и едно от децата си. Живях доста дълго и съм подготвена за края на дните си, когато и да настъпи той. Въпреки че няма вечно да съм до теб, се надявам да компенсирам това, като ти оставя нещо от мен… наследство. Не е много голямо.

Дотогава смъртта на баба й не бе обсъждана и само при мисълта, че може да я изгуби, сърцето на Джулиана се сви от болка.

— Както ти споменах, не е кой знае какво, но ако не си много разточителна, ще можеш да поживееш скромно в Лондон няколко години, да натрупаш опит за живота и да разгърнеш таланта си на писателка.

Джулиана изпита тъга при мисълта, че баба й може да умре. Не желаеше да живее в Лондон, а и смяташе, че никога няма да осъществи мечтата на баба си — да стане известна писателка.

— Нищо ли няма да кажеш за плановете ми за теб, дете? Не съм очаквала да подскочиш от радост. Но известна проява на ентусиазъм можеше да бъде много подходяща в замяна на икономиите, с които съм живяла, за да ти дам малко свобода.

Бе засегната. Джулиана разбираше, че се опитва да я накара да сподели мнението й или да поговорят на по-безобидна тема. Обаче момичето не можеше да обсъжда спокойно смъртта на баба си. Дори бе наскърбена, че в думите на възрастната жена не долавя съжаление от предстоящата раздяла.

— Трябва да споделя, че не си особено благодарна.

Джулиана внезапно изправи глава, виолетовите й очи бяха пълни със сълзи:

— Въобще не съм благодарна, бабо, нито пък искам да обсъждам това сега. Наближава Коледа, време за весели…

— Смъртта е част от живота — изрече безизразно баба й. — Безсмислено е да треперим от страх.

— Но ти си целият ми живот — избухна Джулиана. — И… и не ми харесва, когато твърдиш, че парите могат да компенсират загубата ти.

— Мислиш ме за безчувствена?

— Да, точно така!

Това бе първият им спор и на Джулиана въобще не й се понрави.

Настана пълна тишина, след което баба й я попита:

— Знаеш ли какво ще ми липсва, когато напусна тази земя?

— Очевидно нищо.

— Ще ми липсва само един-единствен човек. Ще ми липсваш ти.

Отговорът бе толкова противоречив с хладния й тон и безизразното й лице, че Джулиана я погледна със съмнение.

— Ще ми липсват чувството ти за хумор, самоувереността ти и невероятният ти талант да прозираш истината и да откриваш логиката на нещата. Най-много ще ми липсва четенето на това, което пишеш всеки ден. Ти си единственият светъл лъч в моя живот.

Тя се приближи до момичето и сложи хладната си ръка на страната му, като изтри сълзите, които се стичаха от очите му.

— Двете с теб сме сродни души. Ако се беше родила по-рано, щяхме да станем първи приятелки.

— Ние сме приятелки — прошепна Джулиана, като сложи ръката си върху тази на баба си и я притисна до лицето си. — Ние ще останем приятелки завинаги! Когато те… няма, аз пак ще споделям с теб — ще ти пиша писма, все едно си се преместила за известно време!

— Колко забавно! — усмихна се баба й. — И винаги ли ще ми ги изпращаш?

— Разбира се, че не, ала ти ще знаеш какво съм ти писала въпреки всичко.

— Какво те кара да си мислиш така? — попита я тя стъписана.

— Защото чух със собствените си уши как безцеремонно заяви на свещеника, че не е логично да мислим, че Всевишният е решил ние да се излежаваме, докато дойде Страшният съд. Ти също така му разясни, че безброй пъти сме предупреждавани, че каквото посееш, такова ще пожънеш, така че Господ най-вероятно иска да ни отвори очите, да наблюдаваме какво сеем, но в по-широк смисъл на думата.

— Аз не смятам, че това е такава мъдрост, скъпа, че да вярваш повече на теоретичните си идеи, отколкото на добрия свещеник. Не бих искала да пропиляваш таланта си, като ми пишеш, след като напусна този свят, вместо да пишеш нещо за живите.

— Аз няма да си губя времето — заяви Джулиана със самоуверена усмивка. Обикновено когато спореха, настроението й се повишаваше. — Ако ти напиша писма, знам, че ще намериш начин да ги прочетеш, независимо къде ще си.

— Защото ми приписваш свръхестествени способности?

— Не — отвърна шеговито Джулиана, — защото не можеш да устоиш да не поправиш правописните ми грешки.

— Право в целта — намръщи се баба й, ала сетне се усмихна широко, взе ръцете на Джулиана в своите, като ги стисна здраво.

Следващата година в навечерието на Коледа баба й почина, като преди да издъхне, бе държала ръката на Джулиана.

— Ще ти пиша, бабо — проплака момичето, когато очите на възрастната жена се затвориха за вечен сън. — Не забравяй да проверяваш пощата. Не забравяй.