Вълшебства

ШЕСТА ГЛАВА

Джулиана бе убедена, че опозоряването й ще накара сър Франсис да оттегли предложението си за женитба, въпреки че не знаеше как ще оцелее, когато родителите й разберат, че сама е виновна. Отново се задави от сълзи, облегна главата си назад, затвори очи и реши да се помоли. Тя се молеше баба й да измисли начин, по който да се опозори. Решила, че ще е по-разумно да се обърне към по-висши инстанции, Джулиана се помоли Господ да разреши проблема й. Хрумна й, че може би Господ не би погледнал с добри очи на нейната молба, камо ли пък да я осъществи, освен ако не я съжали. Отпи от чашата си и още по-силно стисна очи, като започна да изброява на Господ причините, заради които искаше да бъде опозорена. Тъкмо стигна до нежеланието си да се омъжи за сър Франсис Белхевън и ридаеше от отчаяние, когато се стресна от някакъв глас — дълбок, плътен, властен мъжки глас, изпълнен със състрадание:

— Мога ли да ви помогна?

Страх скова цялото й тяло, сърцето й щеше да изскочи. Загледа се в сянката, която се приближаваше към нея.

Привидението спря така, че бледите лунни лъчи не можаха да го осветят, лицето му бе в сянка, чертите му бяха неясни. Той бавно вдигна ръката си и като че ли нещо бяло полетя от нея, въпреки че нямаше вятър.

Сетивата й бяха замъглени от шока и брендито, Джулиана осъзна, че той държи летящото нещо. Тя колебливо пристъпи напред и протегна ръка, за да достигне неговата. Това, което държеше в ръката си, бе съвсем обикновена носна кърпа.

— Благодаря ви — прошепна тя, усмихна се измъчено и си избърса носа и очите.

Не знаеше какво да прави с нея сега, затова му я подаде.

— Можете да я задържите.

Джулиана я сграбчи и я притисна до сърцето си.

— Благодаря ви.

— Има ли още нещо, което мога да направя за вас?

— Не си тръгвайте! Моля ви! Нуждая се от вашата помощ, но искам да ви обясня. — Тя понечи да обясни как се бе молила на Господ да бъде опозорена, когато осъзна как две неща й се струват странни. Първо, този ангел, който най-вероятно се бе появил в отговор на молитвите й, като че ли имаше лек акцент — и то френски. Второ, сега, когато очите й се бяха приспособили към мрака и можеше да го разгледа по-добре, забеляза, че имаше нещо дяволско в лицето му, а не ангелско. Тъй като се молеше да бъде опозорена, бе по-приемливо това мистично същество да принадлежи на ада и да е дошло в отговор на молитвите й, за да й помогне.

Като се опитваше да не се остави брендито да й въздейства, Джулиана го погледна предпазливо.

— Моля ви, не си мислете, че обиждам личността ви… или вкуса ви към дрехи — започна тя, като се опитваше да говори нормално, — но защо не носите бяло, вместо черно!

Очите му, които се виждаха през процепите на маската, се присвиха, щом чуха възмутителното предложение, а Джулиана се приготви той да я срази с изпепеляващия си поглед и се изненада, когато чу мекия му глас:

— Прието е мъжете да се обличат в черно. Ако се бях появил тук в бяло, щях да привлека вниманието. Хората ще се опитат да ме разпознаят. Ще забележат първо ръста ми, после останалите ми черти и, разбира се — самоличността ми. Ако беше станало така, щях да загубя анонимността си и съответно свободата си да правя разни неща, които правят всички в нощ като тази.

— Да, разбирам — учтиво рече Джулиана, ала не бе докрай убедена в това, което казваше. — Предполагам, не е чак толкова необичайно, колкото си мислех.

Ники си помисли, че срещата им е малко „необичайна“. Когато я видя отначало, тя ридаеше. В зависимост от моментите на хубавото й лице се бяха изредили много изражения — шок, срам, благоговение, страх, съмнение, а сега — несигурност… дори неспокойство. Докато я чакаше да събере кураж и да обясни какво точно иска от него, Ники забеляза, че тя е необикновена. Светлата й руса коса блестеше като платина на лунната светлина, когато тя движеше главата си, а огромните й очи бяха сини като лавандула. Лицето й бе изключително нежно, с мека млечнобяла кожа, извити вежди и прекрасни устни. Красотата й бе изтънчена и неуловима на пръв поглед. Тя извираше от невинното й лице и искрените й огромни очи, а не от екзотичното и еротично излъчване. Не можеше да определи възрастта й, ала изглеждаше доста млада и определено някои неща не се връзваха.

Тя се опита да си събере мислите, а той вдигна вежди и продължи да я изучава.

— Ще имате ли нещо против — произнесе тя много учтиво — да свалите маската си и да ми позволите да видя лицето ви?

— Това ли е услугата, за която ме помолихте? — попита той.

— Не, но не мога да ви я кажа, преди да съм видяла лицето ви. — Когато видя, че той няма никакво намерение да изпълни молбата й, Джулиана добави с треперещ и отчаян глас: — Това е изключително важно!

Ники се поколеба, ала изведнъж го обзе силно любопитство и реши да й съдейства. Махна маската и излезе от сянката, като я погледна изразително право в лицето, после зачака нейната реакция.

И тя бе доста красноречива.

Тя затисна устата си с ръка, а очите й щяха да изскочат. Ники пристъпи напред, като си помисли, че тя ще припадне, но вместо това тя избухна в смях, което го озадачи още повече. Заливаше се от смях, седна на каменната пейка и закри лицето си с ръце. Два пъти го погледна през пръстите си, като че ли да се увери отново, че го е видяла, и двата пъти лицето му я накара да се засмее още по-силно.

С огромни усилия Джулиана най-накрая успя да се успокои. Тя вдигна лицето си към него, очите й още се смееха, гледаше и не вярваше, че пред нея е единственото лице в цяла Англия, което я бе развълнувало до този момент. Когато изненадата й премина, това лице отново й въздействаше по същия начин като при предишната им среща през пролетта. Само че този път имаше малка разлика. Чувствените му устни се усмихваха, погледът му не бе безмилостен и студен, очите му бяха… изпълнени със съмнение. Изражението на лицето му бе напълно неразгадаемо, но определено — загадъчно и интересно.

Това я поласка, повдигна духа й, възвърна самочувствието й и напълно я убеди, че е взела правилно решение. Беше се помолила да бъде напълно опозорена и точно това щеше да стане с помощта на най-желания ерген в цяла Европа, самия Никола Дьовил! Всичко се нареждаше идеално, по-добре не би могло и да бъде — шестото й чувство й подсказваше. Щеше да се жертва да бъде опозорена, за да избяга от сър Франсис, ала не всичко бе толкова трагично — щяха да й останат сладките спомени от тази вечер.

— Не съм побъркана, въпреки че сигурно се държа като такава — започна тя. — Наистина можете да ми помогнете.

Ники знаеше, че трябва да си тръгне оттук, ала бе пленен от очарователното и неустоимо лице, заразен от звънливия й смях и изненадан от удивителните й реакции.

— Каква е точно услугата, която се надявате да свърша?

— Малко съм затруднена да я обсъдя с вас — рече тя. Той наблюдаваше как тя се протяга за питието си. Тя отпи, сякаш то щеше да я окуражи, а после го погледна с огромните си невинни очи. — Всъщност може би е малко трудно — поправи се и сбърчи носле.

— Както виждате — отвърна й Ники, като потисна усмивката си и галантно й се поклони, — аз съм изцяло на вашето разположение.

— Надявам се все още да сте, когато чуете за какво ще ви помоля — промърмори тя.

— Какво трябва да направя?

— Искам да ме опозорите.