Въпрос на чест

21.

Декларацията за независимостта беше закована на стената зад него.

Саддам продължи да пуфка с пурата си и се облегна на стола си. Всички събрани около масата го чакаха да заговори. Той погледна вдясно от себе си.

— Братко, гордеем се с теб. Ти изпълни достойно дълга си пред Родината и партията Баас и когато дойде моментът народът да научи за героичното ти поведение, името ти ще остане в историята на славната ни нация редом с имената на най-големите герои.

Ал-Обайди седеше на другия край на дългата маса и слушаше внимателно думите на своя лидер. Държеше ръцете си под масата и ги бе стиснал в юмруци, за да овладее издайническото им треперене. Няколко пъти по обратния път за Багдад бе забелязвал, че го следят. Претърсваха багажа му на всяко спиране, но не бяха намерили нищо, просто защото нямаше какво да намерят. Доведеният брат на Саддам се бе погрижил да е така. В мига, в който Декларацията бе попаднала в мисията на Женева, даже не му разрешиха лично да я връчи на посланика. Гарантираното й изпращане по каналите на дипломатическата поща я бе опазило дори от съвместните усилия на американци и израелци.

Сега доведеният брат на Саддам седеше отдясно на президента и се къпеше в славата си.

— Трябва също да призная — продължи Саддам — и ролята, изиграна от Хамид Ал-Обайди, когото назначих за наш посланик в Париж. Неговото име обаче не бива да бъде свързвано с тази операция, за да не навреди на задълженията му да ни представя достойно на чужда земя.

И толкова. Доведеният брат на Саддам бе провъзгласен за архитект на големия триумф, а на Ал-Обайди бе съдено да остане бележка под линия на бързо обърната страница. Ако Ал-Обайди се бе провалил, доведеният брат на Саддам така и нямаше да научи дори и само за първоначалната идея, а костите на Ал-Обайди щяха вече да гният в анонимен гроб. През цялото време, докато Саддам бе говорил, никой около масата — с многозначителното изключение на държавния обвинител — не го бе дарил с втори поглед. Всички усмихнато гледаха брата на Саддам.

И точно в този момент, насред заседанието на Революционния команден съвет, Ал-Обайди взе решение.

Бил Долара седеше отпуснато на високото столче пред бара и щастливо бозаеше от любимата си течност. Беше единственият клиент в този час, ако не се броеше някаква повлекана в рокля на Лаура Ашли, която мълчаливо седеше на една маса в ъгъла. Барманът подозираше, че е натряскана до козирката, понеже откакто бе седнала, на лицето й не бе помръднал и един мускул.

Когато през вратата на бара влезе някакъв залитащ мъж, Долара даже не го забеляза. И нямаше и да го забележи изобщо, ако онзи не се бе наместил точно на съседното столче. Досадникът си поръча джин-тоник. Долара изпитваше вродена неприязън към любителите на джин-тоник, особено ако седяха до него, при положение че целият бар е празен. Помисли да се премести, но реши, че физическото усилие е излишно.

— Как си, старче? — разнесе се глас редом с него.

Долара не гледаше на себе си като на „старче“, така че отказа да възнагради натрапника с отговор.

— Какво има, да не си си глътнал езика? — не мирясваше онзи.

Чул повишен глас, барманът инстинктивно се обърна към тях, после прецени, че трябва да избърше чашите, останали от обедното стълпотворение.

— Имам език, сър, и то възпитан — отговори Долара. Още не бе погледнал натрапника.

— Ирландец! Трябваше да се досетя. Нация на тъпи, невежи пияндури.

— Ако ми позволите да ви напомня, сър — не издържа Долара, — Ирландия е родината на Йейтс, Шоу, Уайлд, О’Кейси и Джойс. — И той вдигна чашата си в тяхна памет.

— Никога не съм ги чувал. Приятели по чашка, предполагам? — Този път младият барман остави кърпата и реши да обърне на разговора по-сериозно внимание.

— Уви, не съм имал тази чест — язвително отговори Долара. — Но, приятелю, фактът, че не си чувал за тях, да не говорим, че не си чел произведенията им, си е само за твоя сметка.

— Да не ме обвиняваш в невежество? — обиди се досадникът и грубо сложи ръка върху рамото на Долара.

Бил най-сетне се обърна към него, но дори от това близко разстояние не можеше да фокусира погледа си през алкохолната мъгла, която го обгръщаше през последните две седмици. И все пак въпреки мъглата забеляза, че човекът е доста по-едър от него. Подобни съображения обаче не го бяха безпокоили никога.

— Не, сър, не е необходимо да ви обвинявам в невежество. Издават ви собствените ви нечленоразделни звуци.

— Не позволявам на никого да ми говори така, най-малко от всичко на теб, жалко ирландско пиянде! — заяви нахалникът и без да сваля ръката си от рамото на Долара, замахна с другата и стовари тежък удар върху челюстта му. Долара падна от столчето си и се срина на пода.

Мъжът го изчака да се надигне и му нанесе втори удар — този път в корема.

Младият барман вече набираше номера, оставен му от шефа за в случаи като този. Надяваше се да дойдат бързо, защото ирландецът едва ли щеше да става дълго от пода. Този път той се опита да удари мъчителя си в носа, но ударът му мина над дясното рамо на човека. Неговият следващ удар попадна странично в шията на Долара и той рухна на пода за трети път, което в дните му на аматьор щеше да доведе до победа с технически нокаут, но понеже този път наблизо не се виждаше съдия, Долара намери сили да се изправи още веднъж.

В този момент барманът с облекчение чу звука на приближаващи се сирени и се примоли колите да идват насам, а не на друго повикване. И докато се молеше, четирима полицаи нахлуха през летящите врати.

Първият ловко улови Долара миг преди той да се свлече на пода за четвърти път, а другите двама сграбчиха натрапника, извиха му безцеремонно ръцете на гърба и го оковаха в белезници. После го избутаха навън и го натикаха в полицейския бус. Сирената така и не спря да вие, докато отвеждаха двамата пияници.

Барманът беше благодарен на скоростта, с която полицията на Сан Франциско се бе отзовала на обаждането му. Но късно през нощта, когато вече се унасяше в прегръдките на съня, си спомни, че при обаждането си бе пропуснал да съобщи адреса на бара.

Хана седеше в задната част на самолета, който вече се снижаваше за кацане в Аман, и обмисляше как да реши задачата, която сама си бе поставила.

В секундата, в която групата на посланика бе напуснала Париж, тя се бе върнала в ролята си на арабка. Обличаше се от глава до крака в черна абая, скриваше лицето си и оставаше само процеп за очите си. Отговаряше само на директно зададени й въпроси и никога не питаше нищо. Майка й не би оцеляла в подобен режим по-дълго от няколко часа.

Единственото хубаво нещо й се случи, когато съпругата на посланика я попита къде ще отседне, когато се върнат в Багдад. Хана обясни, че няма предвид нищо конкретно, понеже майка й и сестра й живеят в Кербала, така че явно не може да отиде при тях, ако иска да продължи да работи за посланика.

Едва бе завършила второто изречение, когато жената й предложи да отиде да живее у тях. „Домът ни и без това е прекалено голям — каза й тя, — въпреки прислугата.“

Когато самолетът кацна на летище „Кралица Алия“, Хана надникна през малкото прозорче и видя към тях да се задава голяма черна лимузина, по-подходяща за Ню Йорк, отколкото за Аман. От нея изскочи шофьор в сносен син костюм и със слънчеви очила.

Хана седна при посланика и жена му в задното отделение на лимузината и без повече бавене потеглиха направо към иракската граница.

Когато колата стигна до митническата бариера, момчетата отвън им махнаха с ръце да минават, сякаш границата изобщо не съществуваше. Изминаха към километър и половина и преминаха през втори пост, този път от страната на Ирак, където ги посрещнаха горе-долу по същия начин. След това поеха по магистрала с шест ленти, водеща към Багдад.

По време на дългото пътуване към столицата стрелката на спидометъра рядко падаше под 110 километра в час. Хана скоро се измори от палещото слънце и тягостната гледка на безкрайната пустиня, простираща се до хоризонта и отвъд него, нарушавана единствено от самотни палми. Мислите й се върнаха към Саймън и онова, на което не бе писано да се сбъдне…

Скоро задряма. Климатизираната лимузина се носеше през пустинята. От Саймън мислите й скочиха към майка й, към Саддам и после пак се върнаха към Саймън.

Когато се събуди, видя, че навлизат в предградията на Багдад.

От доста години Долара не бе виждал затвор отвътре, но въпреки това помнеше отвращението от необходимостта да контактуваш ежедневно с наркопласьори, сутеньори и улични бандити.

И все пак последния път, когато бе проявил глупостта да започне сбиване в бар, нещата бяха приключили с някаква глоба от петдесет долара. Долара от собствен опит знаеше колко препълнени са затворите и беше убеден, че никой здравомислещ съдия няма да прибегне до препоръчителните трийсет дни зад решетка в такива случаи.

Всъщност той дори бе опитал да пробута петдесетачка на един от полицаите в буса. Беше чувал, че за такава сума с удоволствие ще те изритат навън. Но, господи, колко ниско бяха паднали полицаите на Сан Франциско! При толкова много бандити и пласьори по ъглите тези хора със сигурност имаха по-важни занимания от това, да се разправят със сприхави застаряващи пияници в безлюдни дневни барове.

Долара започваше да изтрезнява и да усеща все по-натрапчиво вонята около себе си. И заедно с това започваше да се надява, че ще бъде сред първите, които ще бъдат изправени пред нощния съдия. Но часовете минаваха, съзнанието му се прочистваше, миризмата около него ставаше вече нетърпима и той за пръв път започна да се опасява, че като нищо могат да го задържат за цялата нощ.

— Уилям О’Райли — извика полицейският сержант.

— Аз — побърза да извика Бил и за да не стане някоя грешка, вдигна ръка.

— След мен, О’Райли — излая сержантът, желязната врата на килията зловещо изтрака и ирландецът усети, че го хващат здраво за лакътя.

Двамата се отправиха по коридор, извеждащ в задната половина на малка съдебна зала. Бил видя тиловете на неколцина чакащи реда си бездомници и дребни бандити, застанали пред съдията. Не забеляза жената на няколко крачки от себе си, която стискаше въжената дръжка на чантата си.

— Виновен, петдесет долара.

— Не мога да платя.

— Трийсет дни затвор. Следващият.

Три-четири от случаите пред него бяха набързо приключени за три-четири минути по този начин и дойде ред на мъжа, показал такова неуважение към класиците на ирландската литература.

— Пиянство и нарушаване на обществения ред. Признавате ли се за виновен?

— Да, Ваша чест.

— Минали присъди?

— Чист, Ваша чест — отговори сержантът.

— Петдесет долара — безапелационно заяви съдията.

Долара с интерес отбеляза, че противникът му е с чисто съдебно минало и че може да си плати глобата без замисляне.

Когато дойде ред и той да се изправи пред съдията, му се стори, че този човек е опасно млад за отговорната работа, която са му възложили. А може би самият той наистина вече беше „старче“.

— Уилям О’Райли, Ваша чест — обяви сержантът и погледна в обвинителния лист. — Пиянство и нарушаване на обществения ред.

— Признавате ли се за виновен?

— Виновен, Ваша чест — с готовност призна Бил и опипа пачката банкноти в джоба си. Време беше да се замисли къде се намира най-близкият бар, в който предлагат „Гинес“.

— Трийсет дни — изненада го съдията, без да вдига глава. — Следващият.

Думите му смаяха едновременно двама души в залата. Жената с чантата неволно отпусна пръстите си, които стискаха въжената дръжка на чантата й, а О’Райли изпелтечи:

— Освобождаване под гаранция, Ваша чест?

— Отказва се.

22.

Присъстващите изслушаха заключителните думи на полковник Крац по отношение на израелския план.

Пръв проговори Декстър:

— Признавам, полковник, впечатлихте ме. Този план има шанс за успех.

Скот кимна в знак, че се присъединява към изказаното мнение, и погледна агента на Мосад, който бе дал на Хана заповед да го убие. Чувството на вина явно вече не го терзаеше със същата сила — все пак двамата работеха заедно в близко сътрудничество — но дълбоките линии по лицето му и предивременно посребрялата му коса подсказваха какво е изживял този корав мъж. През времето на съвместната им работа Скот бе започнал да се възхищава на истинския професионализъм на този човек, поставен да ръководи цялата операция.

— Все пак имам някои въпроси — каза Скот, — а и някои подробности може би заслужават малко по-подробно осветляване.

Израелският съветник по културните въпроси кимна.

— Сигурен ли сте, че те възнамеряват да сложат сейфа в щабквартирата на партията Баас?

— Сигурен — не бих казал. Но в значителна степен съм уверен — отговори Крац. — Една холандска компания е извършила значителен обем строителни работи в мазето на въпросната сграда още преди трийсет години и в строителните чертежи, използвани от тях, има тухлена конструкция, чиито габарити позволяват сейфът да бъде монтиран именно там.

— И този сейф е все още в Калмар?

— Беше там преди три седмици, когато един от агентите ми направи рутинна проверка.

— И е собственост на иракското правителство?

— Да, изплатен е изцяло и сега е законна собственост на иракчаните.

— Юридически погледнато може да е така, но след войната в Залива ООН наложи нови санкции — напомни му Скот.

— Възможно ли е един сейф да попадне в категорията „военна екипировка“? — попита Декстър.

— Това е аргументировката, използвана от самите иракчани — каза Крац. — За тяхно нещастие, при възлагането на поръчката в Швеция в спецификацията на сейфа е било изрично заявено, че той „трябва да може да устои на атомна атака“. Думата „атомна“ била предостатъчна, за да алармира нечие остро ухо в ООН.

— И как смятате да заобиколите този проблем? — попита Скот.

— Винаги когато иракското правителство регистрира следващ списък нужни на страната им стоки, които според тях не нарушават Резолюция 661 на Съвета за сигурност към ООН, в него фигурира и сейфът. Ако американци, англичани и французи не възразят, тази точка от искането може и да бъде одобрена.

— А израелското правителство?

— Ние ще възразим енергично пред иракската делегация, но ще замълчим пред нашите приятели.

— Добре, нека за момент си представим, че притежаваме гигантски сейф, способен да устои на атомна атака. С какво ще ни помогне това? — продължи да пита Скот.

— Някой трябва да транспортира сейфа от Швеция до Багдад. Някой трябва да го инсталира на място и някой трябва да обясни на хората на Саддам как да го използват — обясни Крац.

— И вие разполагате с някой, който е висок метър и осемдесет, владее карате и говори гладко арабски?

— Имахме такава кандидатура, макар тя да беше само метър и шейсет и пет. — Двамата се гледаха безмълвно.

Намеси се Декстър:

— И как предлагате да бъде убит Саддам? Да го заключим в сейфа и да го оставим да се задуши?

Крац схвана, че въпросът е зададен само за да спре Скот да мисли за Хана, но въпреки това отговори:

— Не, ние разбрахме, че това е бил планът на ЦРУ, и се отказахме от него. Нашите намерения са малко по-маскирани.

— А именно? — проговори отново Скот.

— Малко ядрено устройство, добре скрито в конструкцията на сейфа.

— Който ще се намира недалеч от мястото, където ще заседава Революционният команден съвет. Не е лошо — одобри Декстър.

— И това устройство ще трябва да бъде задействано от невисока гладко говореща арабски еврейска девойка? — попита тихо Скот.

Крац кимна.

— Трийсет дни? Какво толкова съм направил, за да заслужа трийсет дни! — Но никой не го слушаше, докато го избутваха от съдебната зала по коридора, а после през някаква врата в задната част на сградата, за да бъде натикан безцеремонно на задната седалка на кола без отличителни знаци. Там се озова в компанията на трима мъже с военна подстрижка, тъмни очила и малки слушалки в ушите — издаваха ги тънките жици, скрити в яките им. — И защо ми отказаха гаранцията? Ще обжалвам. Имам право на адвокат, дявол да го вземе! И къде всъщност ме отвеждате? — сипеше един след друг въпросите си Долара, но никой не му отговаряше.

Макар през тъмните странични стъкла на колата да не се виждаше нищо, Долара все пак можеше да гледа покрай главата на шофьора и така разбра, че минават по моста Голдън Гейт. Когато излязоха на шосе 101, шофьорът натисна педала на газта и се понесоха със сто километра в час, но не превишиха разрешената скорост дори за секунда.

Двайсет минути по-късно колата зави, после зави още два пъти и Долара загуби представа къде точно се намират. Шофьорът продължи по тесен извит черен път и скоро спря пред голяма къща, която напомни на Бил Долара с нещо детските му години в графство Кери, където майка му бе работила като миячка на съдове в едно имение.

Един от мъжете с тъмни очила изскочи от колата и отвори портала. Друг изтича напред по стъпалата пред входа и натисна звънеца. Междувременно колата се отдалечи по посипаната с чакъл алея.

Масивната дъбова врата се отвори и на прага застана иконом във фрак и с бяла папийонка.

— Добър вечер, господин О’Райли — с достойнство изрече той с подчертан английски акцент още преди Долара да бе изкачил стъпалата. — Казвам се Чарлз. Стаята ви е готова. Ще бъдете ли така любезен да ме последвате, сър?

Долара замаяно го последва, загубил за момент дар слово. Всъщност можеше да зададе няколко очевидни въпроса на Чарлз, но понеже бе схванал, че има работа с англичанин, знаеше, че не може да разчита на откровен отговор.

Икономът го въведе в малка, добре обзаведена спалня на първия етаж.

— Надявам се да установите, че дрехите са вашият размер, сър — каза Чарлз, — и че всичко останало е по ваш вкус. Вечерята ще бъде сервирана след половин час.

Долара неволно се поклони и прекара следващите няколко минути в оглед на спалнята и сервизните помещения. Провери банята: френски сапун, самобръсначки, мъхести снежнобели кърпи, дори четка за зъби и… да, любимата му паста. Върна се в спалнята и изпробва двойното легло. Не си спомняше някога да е спал на нещо по-удобно. Отвори гардероба и намери в него три чифта панталони и три сака, доста сходни с онези, които си бе купил няколко дни след връщането си от Вашингтон. Интересно как бяха научили…

Дръпна чекмеджетата: шест ризи, шест гащета и шест чифта чорапи. Тези хора не бяха забравили нищо и само изборът на вратовръзките не бе най-подходящият според него.

Долара реши да се включи в играта — тя му допадаше. Изкъпа се, избръсна се и се преоблече в предложените му дрехи. Както бе обещал Чарлз, размерът бе неговият.

Чу някъде долу в къщата да се разнася мелодичен звън на гонг и прие това като повикване за вечеря. Отвори вратата, излезе в коридора и слезе по стълбището. Икономът го чакаше в центъра на хола.

— Господин Хъчинс ви очаква. Ще го намерите в дневната, сър.

— Естествено — измърмори Долара и последва Чарлз в просторна стая, където пред камината стоеше висок мъж с яко телосложение. В ъгъла на устата му стърчеше наполовина изпушена пура.

— Добър вечер, господин О’Райли — поздрави го той. — Казвам се Декстър Хъчинс. Не се познаваме, но аз съм стар почитател на вашата работа.

— Много сте любезен, господин Хъчинс, но аз се намирам в неизгодното положение да не знам по какъв начин убивате скуката на свободното си време.

— Ще ви помоля да ме извините, не съобразих. Аз съм заместник-директор на ЦРУ.

— След толкова много години да доживея да вечерям със заместник-директор на ЦРУ просто защото съм се сбил в бар? Простете любопитството ми, но какво предлагате тогава на масовите убийци?

— Ще ви призная, господин О’Райли, че вие бяхте провокиран от един от моите хора. Но преди да продължим, какво ще пожелаете за пиене?

— Съмнявам се, че Чарлз разполага с любимото ми питие — въздъхна Долара и се обърна към безмълвно присъстващия иконом.

— Опасявам се, че имаме „Гинес“ в кутии, а не наливна, сър. Ако ме бяха информирали малко по-рано…

Долара се поклони за втори път тази вечер и икономът интерпретира правилно дадения му сигнал.

— Не мислите ли, че имам някакво право да попитам какво означава всичко това, господин Хъчинс? Все пак…

— Имате, господин О’Райли. В интерес на истината ще ви призная, че правителството се нуждае от специалните ви умения и иска да използва личния ви опит.

— Не предполагах, че Клинтъномиката разчита да заличи бюджетния дефицит чрез фалшификация на долари — каза Долара.

В този момент икономът се върна с голяма халба „Гинес“.

— Не, конкретният повод, по който се срещаме, не е чак толкова драстичен, макар да е не по-малко важен — отговори Хъчинс. — И все пак защо не хапнем нещо, преди да навляза в подробностите? Опасявам се, че сте имали тежък ден.

Долара кимна и последва заместник-директора през дневната в малка трапезария, където на масата имаше прибори за двама.

Икономът задържа стола на Долара, изчака го да се намести удобно и попита:

— Как ще желаете пържолата, сър?

— Филе или флейка? — поинтересува се Долара.

— Говеждо филе, сър.

— Ако месото е добро, кажете на готвача да го сложи на огъня само за секунда.

— Прекрасно, сър. Вашата, господин Хъчинс, да бъде добре изпечена, нали?

Декстър Хъчинс кимна, признавайки, че първият рунд е убедително спечелен от Бил Долара.

— Не мога да ви опиша с какво наслаждение участвам в тази мистификация — призна Долара като жадно отпи първата глътка „Гинес“. — Но ще ми позволите ли да се поинтересувам каква е наградата, ако имам щастието да я спечеля, разбира се?

— Дали няма да ви е по-интересно да разберете какво ще е наказанието, ако имате нещастието да загубите?

— Ясно… трябваше да се досетя, че всичко това е прекалено красиво, за да продължи дълго.

— Първо, позволете ми да ви запозная с малко предистория — каза Хъчинс в момента, в който пред госта му бе сложена голяма чиния с леко запечена на скара говежда пържола. — На 25 май тази година една добре организирана група престъпници е пристигнала във Вашингтон и е извършила един от най-гениалните удари в историята на тази страна.

— Превъзходна пържола — отбеляза Долара. — Предайте поздравленията ми на готвача.

— Ще го направя, сър — обеща Чарлз, който витаеше незабележим някъде зад стола му.

— Извършеното от тях престъпление е открадването посред бял ден от сградата на Националния архив на Декларацията за независимостта и подмяната й с почти неотличимо копие.

Долара го погледна с вежлив интерес. Чувстваше, че на този етап би било неразумно да коментира чутото.

— Разполагаме с имената на няколко от съучастниците в удара, но сме възпрепятствани да направим арести, защото се опасяваме, че онези, в чиито ръце се намира Декларацията в момента, ще разберат, че може да тръгнем след тях.

— И какво общо има тази история с мен? — попита Долара, докато дъвчеше голяма хапка от сочното месо.

— Решихме, че ще ви е интересно да научите кой е финансирал цялата операция и съответно кой притежава в момента Декларацията.

До момента Долара не бе чул нищо ново, но отдавна му се бе искало да разбере в чии ръце е попаднал документът в крайна сметка. Той, естествено, и за миг не бе повярвал на думите на Анжело за „частна колекция на ексцентричен богаташ“. Така че остави вилицата и ножа на масата и погледна заместник-директора на ЦРУ, който най-сетне бе успял да прикове цялото му внимание.

— Имаме основания да вярваме, че в момента Декларацията за независимостта е в Багдад и е лично притежание на Саддам Хюсеин.

Челюстта на Долара увисна.

— Няма ли вече чест сред крадците? — прошепна накрая той.

— Дано да има — вметна Хъчинс. — Защото единствената ни надежда да върнем пергамента на законното му място е свързана с малка група хора, готови да рискуват живота си, за да осъществят повторна подмяна на документа… да кажем горе-долу по същия начин, както е била извършена първата размяна.

— Ако знаех… — Долара замълча и след малко продължи: — Как бих могъл да помогна?

— В момента спешно се нуждаем от перфектно копие на оригинала. И вярваме, че вие сте единственият, който може да го изработи.

Долара много добре знаеше, че вече има такова перфектно копие, висящо на една стена в Ню Йорк, но не можеше да съобщи това, без да си навлече неприятности, несравнимо по-големи от гнева, на който бе способен Декстър Хъчинс.

— Споменахте награда — каза Долара.

— По-скоро наказание — напомни Декстър Хъчинс. — И все пак наградата е, че ще останете тук в нашата конспиративна квартира, където, предполагам, няма да ви е неприятно да поживеете известно време. Докато сте при нас, ще изработите фалшификат на Декларацията, който трябва да мине огледа на експерт. Ако изпълните тази задача, ще ви бъде позволено да излезете на свобода и срещу вас няма да бъдат отправени никакви обвинения.

— А… наказанието?

— След кафето, което ще бъде донесено всеки момент, ще бъдете освободен да отидете където пожелаете.

— Освободен? — недоверчиво попита Долара. — И мога да отида където пожелая?

— Да — потвърди заместник-директорът.

— И защо тогава не се насладя до края на тази прекрасна вечеря и не се върна след това в скромния си дом във Феърмонт, забравил, че изобщо сме се срещали?

Заместник-директорът извади от вътрешния си джоб плътен плик, изсипа от него четири снимки и ги бутна по масата към Долара. Той внимателно ги разгледа. Първата беше на момиче, около седемнайсетгодишно, което лежеше на маса в моргата. Втората бе на мъж на средна възраст, свит на пашкул и натъпкан в багажника на кола. На третата се виждаше пълен мъж, изхвърлен на банкета край някакъв път. Последната бе запечатала по-възрастен мъж с физиономия на почтен човек. Общото между четирите фотографии бе, че жертвите бяха със счупени вратове. Долара избута снимките обратно.

— Четири трупа. И какво?

— Сали Макензи, Рекс Бътъруърт, Бруно Морели и доктор Т. Хамилтън Макензи. Имаме основания да смятаме, че някой ви готви същата кончина.

Долара бодна последното грахово зърно от гарнитурата и изпи последната глътка „Гинес“. Помълча. Изглеждаше като човек, който търси вдъхновение или чака знак. След това проговори:

— Трябва ми хартия от Бремен, писци от музея в Ричмънд, Вирджиния, и девет нюанса черно мастило, които могат да бъдат приготвени за мен от фирма на Кенън стрийт, Лондон.

— Нещо друго? — попита Декстър Хъчинс, като приключи със записването на материалите върху гърба на плика.

— Питам се дали Чарлз няма да бъде така добър да ми донесе още чаша „Гинес“, защото се опасявам, че тя ще ми бъде последната през следващите няколко дни.

23.

Бъртил Педерсон, главен инженер на „Свенхалте АС“, чакаше на портала на фабриката в Калмар, за да посрещне господин Рифат и господин Бернстром. Предния ден бе получил факс от Обединените нации с потвърждение на полетите им до Стокхолм.

Когато двамата слязоха от колата, Педерсон пристъпи напред, здрависа се с тях и се представи.

— Радваме се да се запознаем най-сетне с вас, господин Педерсон — каза по-ниският от двамата, — и сме ви благодарни, че намерихте възможност да ни приемете почти без време за някаква подготовка.

— Ще ви призная, господин Рифат, аз наистина се изненадах, че Обединените нации са сметнали за възможно да вдигнат ембаргото от Мадам Берта.

— „Мадам Берта“?

— Така наричаме сейфа тук във фабриката. Мога да ви уверя, господа, че макар да бе пренебрегвана толкова дълго, тя си остава добро момиче. Много хора са идвали да й се възхищават, но никой не я е докосвал. — Господин Педерсон се засмя на двусмислието. — Но сигурен съм, че след толкова дълго пътуване дотук изгаряте от желание да я видите, господин Рифат.

Възниският тъмнокос мъж кимна и двамата последваха Педерсон, който го поведе през двора.

— Реагирахте много бързо на изненадващата благосклонност към вас, господин Рифат — не се сдържа да коментира Педерсон след кратко мълчание.

— Да, в мига, в който ембаргото бе вдигнато, нашият водач нареди сейфът незабавно да бъде доставен в Багдад.

Педерсон отново се засмя.

— Е, опасявам се, че това няма да е толкова лесно. Мадам Берта, както сами ще се убедите, не е конструирана за скорост.

Продължиха към голяма, видимо стара постройка и Педерсон мина през отвор, в който навремето може да бе имало врата. Вътре беше толкова тъмно, че двамата чужденци не можеха да видят по-далеч от носовете си. Педерсон щракна ключа на осветлението и въздъхна с въздишката на ненаситен любовник.

— Позволете ми да ви представя Мадам Берта. — Двамата изгледаха масивната конструкция, величествено издигаща се в центъра на стария склад. — Преди да премина към официалното представяне — продължи Педерсон, — нека първо ви запозная с основните й параметри: висока е два и седемдесет, широка е два и десет и е дълбока два и четиридесет. По-дебелокожа е дори от политик, по-конкретно стоманените й стени са дебели петнайсет сантиметра. Тежи над пет тона. Конструирана е от специален проектант и е построена от трима техници и осем инженери. Времето от нейното зачатие до раждането й е точно осемнайсет месеца. От друга страна — прошепна той, — това е напълно естествено, понеже тя има габаритите на слон. Снижавам глас само защото може да чуе всяка моя дума, а аз не бих желал да я обидя. — Педерсон не забеляза изненадата, която предизвикаха у двамата посетители последните му думи, и продължи: — Господа, досега можахте да я огледате само отвън, но аз ви обещавам, че тя може да ви предложи много интересни неща под кожата си… Първо, искам да ви кажа, че Мадам Берта не позволява на никой да… хм, да проникне в нея, без да й е лично представен. Тя, господа, не проституира, независимо от приказките, които сигурно са ви наговорили за шведките. Така че преди да ви разкрие вътрешните си тайни, тя има нужда да знае три неща за вас.

Озадачението не слизаше от лицата на гостите, но те не прекъсваха гладкото изложение на Педерсон.

— Като начало, господа, погледнете гръдния й кош. Ще видите три червени индикатора над тези три малки диска. Ако знаете шестцифрените кодове, които трябва да се наберат върху трите диска, ще можете да превключите един от червените индикатори в зелено. Позволете ми да ви демонстрирам. Значи, първото число набираме надясно, второто наляво, третото надясно, четвъртото наляво, петото надясно и шестото наляво — с алтернативно сменяне на посоката. За първия диск числата са 2-8-0-4-3-7.

— Рождената дата на Сайеди — каза високият русокос посетител.

— Да, и аз се досетих, господин Бернстром — потвърди Педерсон. — За втория диск имаме 1-6-0-7-7-9 — и той набра последното число.

— Датата, на която Сайеди стана президент.

— Да, господин Рифат, досетихме се и за това. Но признавам, че третата комбинация ме обърка напълно. Вие несъмнено знаете какви са намеренията на нашия клиент за тази дата. — И господин Педерсон набра 0-4-0-7-9-3 и погледна с надежда Бернстром, който сви рамене и го излъга:

— Не знам.

— Предполагам, забелязахте, господа, че след набирането на трите комбинации с помощта на трите диска ние постигнахме превключването в зелено само на първия от трите индикатора. Останалите два упорито продължават да светят в червено. Сега обаче, след като сте показали, че знаете част от нейните тайни, Мадам Берта ще гледа малко по-благосклонно на вас. Сигурно сте забелязали вече, че под трите диска има малък бял квадрат с размера на човешка длан. Сега гледайте внимателно! — Педерсон направи крачка напред и плътно опря дясната си длан върху белия квадрат. Задържа я така няколко секунди и вторият от индикаторите светна в зелено. — Макар да е проверила линиите на дланта ви, тя още не е готова да ви разкрие сърцето си. Не преди да съм й казал да го направи. Ако се взрете по-внимателно, господа, ще видите, че белият квадрат скрива фина мрежа, в която е монтиран активатор чрез глас.

Двамата пристъпиха напред, за да видят сами.

— В настоящия момент Мадам Берта е програмирана да реагира само на моя глас. Няма значение какво ще кажа, но в мига, в който разпознае гласа ми, третият индикатор ще се превключи в зелено. Но помнете, че тя ще ме слуша само ако вече съм превключил първите два индикатора, иначе няма да ми обърне никакво внимание. — Педерсон се приближи до сейфа и постави устни пред мрежата на микрофона: — Двама господа са дошли от Америка, за да те видят, и желаят да разберат как изглеждаш отвътре. — Не беше завършил изречението, когато и третата червена светлинна светна в зелено. В същия момент се разнесе звук от преместващи се железни части. — Сега, господа, стигнахме до онази част от демонстрацията, с която моята компания особено се гордее. Вратата — тя впрочем тежи над тон — може да се отвори и от малко дете. Компанията ни е разработила лагери от фосфорен бронз, които изпреварват конкуренцията с поне десетилетие. Моля ви, господин Рифат, защо не опитате сам?

Мъжът пристъпи напред, хвана здраво дръжката на вратата и я дръпна. Трите индикатора мигновено превключиха в червено и отвътре отново се разнесе тракането на метални части.

— Видяхте ли! — доволно се засмя Педерсон. — Ако не ви познава лично, Мадам Берта се затваря в себе си и ви връща пак при червените фенери. — Педерсон явно изпитваше наслаждение от собствените си шеги, които несъмнено бе казвал много пъти. — Ръката, която отваря сейфа, трябва да е същата, чиято длан е издържала теста преди това. Отлична предпазна мярка, съгласни сте, нали?

Двамата възхитено кимнаха, а Педерсон набързо повтори манипулациите преди опита за отваряне. Червените индикатори един по един превключиха в зелено.

— Сега тя е готова да ми позволи, но само на мен, на никой друг, да я отворя. Така че гледайте внимателно. Както споменах, вратата може да тежи един тон, но се отваря с един пръст. — Педерсон дръпна масивната врата с не повече усилие, отколкото би използвал, за да отвори вратата на собствената си къща. После скочи вътре и се завъртя с разперени ръце, за да демонстрира, че не може да докосне стените, ако се намира в центъра. След това ги вдигна нагоре и показа, че не стига тавана. — Но моля ви, влезте и вие, господа, настоявам! — извика той.

Двамата се присъединиха към него.

— Е, това определено не е онзи случай, когато казват, че трима били много — засмя се той отново на шегата си. — И може би ще ви е приятно да научите, че е невъзможно да се самозаключа вътре. — Той хвана дръжката от вътрешната страна на вратата и я затвори. — Двамата посетители очевидно не намираха тази част от демонстрацията за много забавна. — Както сами виждате, господа — подчерта Педерсон, без да скрива задоволството си, — Берта просто не позволява на никого да я заключи, щом на дръжката отвън не стои моята ръка. — Той леко бутна вратата, тя се отвори и Педерсон изскочи навън, следван по петите от двамата си клиенти. — Веднъж ми се наложи да прекарам заключен в нея цяла нощ, но това бе по време на настройка на системата. — Той бутна вратата, трите индикатора светнаха в червено и отново се разнесе металното тракане. Педерсон се обърна към двамата мъже. — И така, господа, запознахте се с Мадам Берта. Сега, ако бъдете така добри да ме последвате в моя офис, ще ви издам документ за собственост и, което е по-важното, ще получите „Библията“ на Берта.

Докато вървяха през двора, Педерсон обясни на двамата си посетители, че инструкцията за работа се разглежда в компанията като свръхсекретен документ. Обясни, че имало две книжки: едната на шведски, която компанията щяла да съхранява в собствените си сейфове, и другата на арабски, която той с удоволствие щял да им връчи лично.

— Библията е 108 страници, но е лесна за разбиране, ако сте инженер, завършил с отличие. — Той отново се засмя. — Ние, шведите, сме много обстоятелствени. — Посетителите не виждаха смисъл да спорят на тази тема. — Ще искате ли някой от нас да придружава Мадам Берта по пътя? — попита Педерсон с надежда в очите.

— Не, благодаря — беше незабавният отговор. — Мисля, че ще се справим сами с проблемите по транспорта.

— В такъв случай имам един последен въпрос към вас — каза Педерсон, когато влязоха в офиса му. — Кога смятате да я вземете?

— Надявахме се да можем да вземем сейфа този следобед. От потвърдителния факс, който изпратихте в Обединените нации, разбрахме, че разполагате с кран, способен да я повдигне, и имате платформа, с която да я премествате.

— Прави сте, че имаме кран и платформа, специално конструирана, за да може Мадам Берта да предприема кратки пътувания. Уверен съм, че ще можем да я подготвим за следобеда. Но това не изчерпва проблема с транспорта.

— Ние вече имаме собствено транспортно средство, което чака в Стокхолм.

— Отлично, тогава всичко е наред — възкликна Педерсон. — Единственото, което трябва да направя във ваше отсъствие, е да изтрия данните за моята длан и моя глас, за да можете да я програмирате с тези на лицето, което ще ме замести. — За миг в гласа му прозвуча нещо като тъга. — Е, очаквам да ви видя отново днес следобед, господа.

— Ще дойда само аз — каза Рифат. — Господин Бернстром трябва да се върне в Америка.

Педерсон кимна и изпрати двамата мъже до колата. После, без да бърза, се върна в офиса си. Телефонът на бюрото му звънеше.

Той вдигна слушалката и изслуша онова, което му казаха. Остави слушалката на бюрото си и изтича до прозореца, но колата вече се бе скрила от погледа му. Върна се при телефона:

— Съжалявам, господин Ал-Обайди, двамата джентълмени, които бяха дошли, за да видят сейфа, току-що си заминаха, но господин Рифат ще се върне този следобед, за да го вземе. Да му кажа ли да ви се обади?

В Багдад Ал-Обайди се замисли над току-що наученото по време на разговор, започнал като рутинна проверка.

Като заместник-посланик на Ирак към Обединените нации, едно от задълженията му бе да актуализира списъка на стоките, подлежащи на ембарго. Беше се надявал до най-много седмица да предаде папката на все още неопределения му заместник на този пост.

През последните два дни, прекарани в борба с неработещи телефони, неотговарящи номера и отсъстващи от работните си места държавни служители — които дори ако не отсъстваха, бяха достатъчно неспособни да отговорят дори на най-елементарните му въпроси — той вече бе на прага да изготви последния вариант на списъка.

Проблемните области бяха: земеделски машини, за половината от които Комитетът по санкциите към ООН смяташе, че са военно оборудване, маскирано под невинно име; консумативи за болниците, в това число фармацевтични материали, към които ООН бе възприела по-либерално отношение; храна, която по правило им позволяваха да закупят, макар част от продукцията, пресякла границата, да се отклоняваше към черния пазар много преди да стигне до масите на багдадските домакини.

Най-сетне имаше един четвърти списък, озаглавен „Разни“, където фигурираше и някакъв масивен сейф, който за изненада на Ал-Обайди се оказа почти с размерите на стаичката, в която той работеше. Сейфът, според доклад за вътрешна употреба, бил поръчан преди планираното освобождаване на Деветнайсетата провинция и сега чакаше на склад някой да го вземе от производителя в Калмар. Шефът на Ал-Обайди в ООН сподели неофициално с него изненадата си, че Комитетът по санкциите е свалил ембаргото върху сейфа, което не му попречи да увери външния министър, че това е станало в резултат на настойчиво преговаряне от негова страна.

Ал-Обайди остана да седи пред задръстеното си с документи бюро, обмисляйки следващия си ход. След малко дръпна бележника си и състави следния къс списък:

Остави химикалката и спря погледа си на първа точка — МП. Беше запазил връзката си със свой състудент от времето в Лондонския университет, който междувременно се бе издигнал до ранга на постоянен секретар в Министерството на промишлеността. Ал-Обайди смяташе, че старият му приятел ще намери начин да му даде нужната информация, без да заподозре в мотивите му нещо съмнително.

Набра номера на постоянния секретар и приятно се изненада, когато той отговори на позвъняването му.

— Надим, обажда се Хамид Ал-Обайди.

— Хамид, разбрах, че си се върнал от Ню Йорк, Чувам слухове, че ще ти поверят останките от нашето посолство в Париж. Но кой вярва на слухове в този град?

— Е, по изключение този път са верни — призна Ал-Обайди.

— Поздравления тогава. Какво мога да направя за вас, Ваше Превъзходителство?

Ал-Обайди осъзна, че макар и с ясно доловима доза сарказъм, приятелят му е първият, който се обръща към него с новата му титла.

— Санкциите на ООН.

— И ти твърдиш, че си ми приятел?

— Не, става дума за обикновена проверка. Трябва да оправя батака преди да сдам на заместника си. До момента всичко е наред, с изключение на това, че не успях да науча нищо смислено за един гигантски сейф, изработен за нас в Швеция. Известно ми е само, че сме го платили, но не разбрах какво е станало с доставката му.

— Попаднал си на грешен адрес, Хамид. Преди година на папката се появи надпис „Висше командване“ и случаят ни беше иззет. От личен опит знам, че така постъпват със стоки за лична употреба от президента.

— Но все пак някой би следвало да бъде натоварен с транспорта от Калмар до Багдад — отбеляза Ал-Обайди.

— Единственото, което ми е известно, е, че ми беше наредено да изпратя папката с документацията в офиса ни към ООН в Женева, понеже нямаме посолство в Стокхолм. Изненадан съм, че не го знаеш, Хамид — би трябвало аз да ти задавам тези въпроси.

— Тогава ще трябва да се свържа с Женева, за да разбера какво са направили там — каза Ал-Обайди, без да допълва, че Ню Йорк и Женева рядко се информираха за детайлите в работата си. — Благодаря ти за помощта, Надим.

— За теб винаги съм на разположение. Успех в Париж, Хамид. Казвали са ми, че жените там били страхотни и въпреки всичко обичали арабите.

Ал-Обайди затвори телефона и отново се загледа в списъка пред себе си. Трябваше да направи второто обаждане, но не можеше да събере смелост.

Коректният начин на действие с информацията, която притежаваше, бе да позвъни в Женева, да предупреди посланика там за своите подозрения и да даде възможност на доведения брат на Саддам още веднъж да заслужи похвала за нещо, за което не си е мръднал пръста. Ал-Обайди погледна часовника си. В Швейцария беше обедно време. Нареди на секретарката си да го свърже с Баразан Ал-Тикрити, знаейки отлично, че тя записва в дневник всеки телефонен разговор.

— Може ли да говоря с господин посланика? — вежливо попита той, когато го свързаха.

— Той е в заседание — последва очакваното извинение. — Да го обезпокоя ли?

— Не, не, недейте. Все пак предайте му, че се е обаждал Ал-Обайди от Багдад, и го помолете да бъде така любезен да ми позвъни.

— Да, сър — обеща гласът и Ал-Обайди прекъсна разговора. Беше действал по процедурата.

Отвори класьора с документацията по ембарговите стоки и написа на листа за сейфа: „Министерството на промишлеността е изпратило материалите по тази точка в Женева. Позвъних на посланика там, но не успях да се свържа с него. По тази причина не мога да направя нищо повече, докато той не ми се обади. Хамид Ал-Обайди“.

Обмисли следващия си ход крайно внимателно. Проблемът бе в това, че ако решеше да предприеме нещо, действията му трябваше да изглеждат като напълно естествени и в рамките на неговите задължения и пълномощия. Всяко, дори нищожно отклонение от нормата в град, който се хранеше с клюки и параноя, щеше да заведе на бесилката него, а не доведения брат на Саддам.

Ал-Обайди спря поглед на втора точка в списъка. Позвъни на секретарката си и й нареди да го свърже с генерал Сабави Ал-Хасан, шеф на Държавна сигурност. На този пост през последните три месеца се бяха сменили трима души. Генералът беше на мястото си — доказателство, че в Ирак има повече генерали, отколкото посланици.

— Добро утро, посланик. Възнамерявах сам да ви позвъня. Ще трябва да поговорим преди да поемете новото си назначение в Париж.

— Четете ми мислите — каза Ал-Обайди. — Честно казано, нямам представа кой все още ни представя в Европа. От доста време не съм наминавал из тази част на света.

— Доста рехаво е там, признавам. Повечето от най-добрите ни дипломати бяха експулсирани, да не говорим за така наречените „студенти“, на които в миналото можехме безусловно да разчитаме. Както и да е, това не е разговор за по телефона, така че защо не дойда да се видим?

— Свободен ли днес следобед между четири и пет часа?

Кратка пауза и генералът потвърди:

— Мога да бъда при вас към четири, но трябва да се върна в моя офис преди пет. Ще ни стигне ли това време?

— О, сигурен съм, че ще можете да ме инструктирате, генерале. — И Ал-Обайди затвори след поредното рутинно обаждане.

Идваше ред на трета точка от списъка и той имаше усещането, че този път няма да може да блъфира.

Отдели няколко минути да преповтори въпросите си преди да набере сам вътрешния номер. Обади се някоя си госпожица Саиб.

— Мога ли да попитам за какво по-конкретно желаете да разговаряте със заместник външния министър? — попита тя.

— Нищо специално — побърза да я увери Ал-Обайди. — Обаждам се по негово искане. В края на тази седмица ми се полага кратък отпуск, а заместник-министърът изрично пожела да ме инструктира преди да се явя на работа в Париж.

— Ще ви позвъня веднага щом обсъдим обаждането ви с министъра — обеща госпожица Саиб.

Ал-Обайди остави за пореден път слушалката. Съмняваше се, че е събудил нечии съмнения. Погледна бележника пред себе си и допълни на последния ред въпросителна, две стрелки и нова дума:

Разполагаше с четиридесет и осем часа, за да реши в коя от двете посоки да тръгне.

Първият въпрос, който Крац зададе на Скот по обратния път от Калмар за Стокхолм, бе за значението на числовата комбинация 0-4-0-7-9-3. Въпросът му изтръгна Скот от въртящата се в съзнанието му картина, в която той спасяваше Хана, и го върна в света около него, където нещата не изглеждаха толкова розови.

— Четвърти юли тази година — отговори той. — Има ли по-добра дата от тази, ако Саддам възнамерява да унижи публично американската нация и в частност новия президент?

— В такъв случай знаем крайния срок — замислено каза Крац.

— Да, но ни остават само единайсет дни. Както и да ги броим.

— Поне най-сетне имаме Мадам Берта — отбеляза Крац, за да разведри партньора си.

— Така е — съгласи се Скот. — И къде смяташ да я изведеш на първата й среща?

— Надявам се да стигнем до края — въздъхна Крац. — С други думи, до Йордания, където ще очаквам да се присъединиш към нас. Всъщност екипът ми вече е в Стокхолм, за да я поеме, преди да потеглим за Багдад. В Лангли са поели документацията, така че не очаквам задръжка по пътя. Първият ни проблем ще бъде пресичането на йорданската граница, но след като получим всички пътнотранспортни документи, изисквани от ООН, няколко долара рушвет, даден комуто трябва, ще ни обезпечат необходимия печат в паспортите.

— Колко време имаш по график за пътуването до Йордания? — попита Скот и си помисли за собствената си пределно сгъстена програма.

— Шест-седем, най-много осем дни. Разполагам с екип от шестима агенти, всички със значителен опит. Никой от тях няма да шофира по-дълго от четири часа, след които се полагат шестнайсет часа почивка. По този начин няма да ни се налага да спираме никъде, освен за зареждане с гориво.

Минаха под табела, показваща, че до Стокхолм остават десет километра.

— Значи имам една седмица — каза Скот.

— Да, и нека се надяваме, че това време ще е достатъчно на Бил О’Райли да изработи ново перфектно копие на Декларацията.

— Втория път би трябвало да му е значително по-лесно — отбеляза Скот. — Особено след като всяко от исканията му бе удовлетворено буквално за часове. Даже деветте нюанса на черно мастило пристигнаха от Лондон още на следващата сутрин.

— Хубаво щеше да е, ако можехме да натоварим на самолета Мадам Берта.

Скот се засмя.

— Разкажи ми повече за твоя екип.

— Най-добрият, с какъвто съм разполагал — каза Крац. — Всички имат боен опит в по няколко официални и неофициални войни. Петима са израелци, един е кюрд. — Забелязал, че Скот повдига въпросително вежда, Крац продължи: — Малцина знаят, че в Мосад има арабска секция, вярно, с малочислен състав, но след като обучихме хората в нея, само гурките14 остават по-добри убийци от тях. Истинската проверка ще бъде дали ще успееш да го разпознаеш.

— Колко от тях ще прекосят границата с нас?

— Само двама. Не можем да си позволим да изглеждаме като армия. Един инженер и един шофьор. Поне така ще бъдат вписани в пътния лист, но за мен тези хора имат една-единствена задача и тя е да те вкарат в Багдад и да те изведат оттам с Декларацията за възможно най-кратко време.

Скот гледаше право пред себе си.

— А Хана? — попита накрая той.

— Ако имаме късмет, това ще бъде премия за усилията ни, но не е част от дадените ми заповеди. Според мен шансовете да се засечете с нея в Багдад са минимални — каза Крац в мига, в който минаха под окачена над пътя табела „Добре дошли в Стокхолм“.

Скот нетърпеливо заудря „Библията“ на Берта в коляното си.

— По-внимателно с това — обади се Крац. — Ще трябва да я преведем, иначе няма да можеш да се представиш на Берта по очаквания от нея начин. В края на краищата, тя ще разкрие сърцето си само пред твоята длан и твоя глас.

Скот погледна книжката и се запита колко ли време ще му потрябва, за да овладее тайните на сейфа, та макар и след като преведяха ръководството на английски.

Без предупреждение Крац рязко отби от пътя и пое по пуста улица, минаваща успоредно на изоставена железопътна линия. Единственото, което Скот виждаше пред себе си, беше тунел, който не водеше за никъде.

Когато наближиха на стотина метра от входа на тунела, Крац провери в огледалото дали не ги следват. Удовлетворен, че са сами, той светна трикратно с фаровете. Секунда по-късно получи ответен сигнал от тъмната дупка на тунела. Намали скоростта и навлезе в тунела с изгасени фарове. Единственият им ориентир оставаше светлата точка на фенерчето пред тях. Крац приближи до него и спря.

Намираха се пред нещо, наподобяващо стар армейски камион.

Полковникът скочи от колата и Скот го последва. Зрението му бавно се приспособяваше към царящия полумрак. След малко той различи трима души, застанали от двете страни на камиона. Най-близкият до тях отдаде чест и поздрави:

— Добро утро, господин полковник.

— Свободно за всички ви, Фелдман, и елате да ви представя професор Брадли — каза Крац.

Скот едва не се изсмя на нелепо звучащата му сред тези хора академична титла, но никой от шестимата, които се приближиха, не се усмихваше.

След като стисна ръцете на всички, Скот обиколи камиона и недоверчиво попита:

— Вярвате ли, че тази бракма наистина може да откара Мадам Берта до Багдад?

— Сержант Коен? — каза само Крац.

— Сър? — отзова се глас в мрака.

— Като автомеханик на групата, обяснете на професор Брадли.

— Слушам, сър.

Пред тях се появи нова фигура. Скот не можеше да различи чертите на човека добре, може би защото беше изцапан с грес, но по акцента му позна, че е прекарал по-голямата част от живота си в Лондон.

— Тежкотоварният мобилен тактически камион, известен като ТМТК, е построен в Уисконсин. Има пет скорости — четири предни и една задна. Пригоден е за използване на всякакъв терен и при всякакви атмосферни условия на всеки континент. Тежи двайсет тона и има товароподемност до десет тона, но с този товар не бива да се движи с повече от петдесет километра в час. При скорост над тази няма да може да спре, а иначе, ако настъпите педала, ще вдигне до двеста километра в час.

— Благодаря, Коен. Е, полезна машина, не си ли съгласен? — каза Крац на Скот. — Молим се безрезултатно за поне една такава от години, и ето ти чудо: появяваш се ти и ден по-късно Чичо Сам доброволно ни предлага последния си прототип. От друга страна, при цена от милион долара пари на данъкоплатците, човек може да разбере известна придирчивост, когато става дума да се предостави някому на заем.

— Ще обядвате ли с нас, професоре? — попита мъжът, представен като Фелдман.

— Само не ми казвайте, че ТМТК може и да готви — засмя се Скот.

— Не, сър, налага се да разчитаме на кюрда за това. Азиз е специалист по хамбургери и пържени картофи. Ако не сте опитвали подобно нещо през живота си, може да ви се стори вкусно.

Осмината насядаха по турски на земята. Една разтворена и обърната на обратно табла им служеше за маса. Скот отхапа първата си хапка и не можа да си спомни друг случай в живота си, когато едно прегоряло кюфте да му се е струвало толкова вкусно. Радваше се на възможността да поговори с мъжете, с които щеше да участва в провеждането на операцията. Крац започна да говори за резервните варианти, разработени за непредвидени случаи по пътя към границата между Ирак и Йордания. На Скот му бяха нужни няколко минути да разбере какви изключителни професионалисти са тези хора, които не скриваха горещото си желание да участват във финалната фаза на операцията. Вече започваше да се чувства по-спокоен — Крац определено бе подбрал екипа си много удачно.

След третия хамбургер Скот развали настроението на Крац с предупреждението, че има полет, който не може да си позволи да изпусне, стана и благодари на готвача за запомнящото се ястие.

— Довиждане до Йордания, сър — каза на изпращане сержант Коен.

— Довиждане до Йордания — сбогува се Скот.

Пътуваха към аерогарата, когато Скот погледна Крац и го попита:

— Как ще избереш двамата за Багдад?

— Те сами ще решат. Това няма нищо общо с мен, аз съм само техен командир.

— Не разбирам.

— Ще играят всеки срещу всеки в турнир по табла по пътя до Йордания. Двамата финалисти получават за награда екскурзия до Багдад с платени дневни разноски.

— А загубилите?

— Ще получат пощенска картичка с текст: „Бих искал да си тук“.

24.

Хана събра папките, от които заместник външният министър щеше да има нужда за заседанието на Революционния команден съвет.

Като работеше през часове от денонощието, за които обикновените хора не предполагаха, че съществуват, и се грижеше за неща, за които министърът не подозираше, че трябва да бъдат свършени, Хана постепенно бе станала незаменима. Винаги когато министърът потърсеше нещо, то вече бе на бюрото му — тя можеше да предугади всичките му нужди и никога не търсеше похвала за старанието си. Но изобщо не се бе приближила към задачата, която си бе поставила — контакт със Саддам. Съпругата на посланика се бе постарала да й създаде някакво подобие на социален живот и веднъж бе стигнала дори дотам да покани млад войник на вечеря. Войникът се бе оказал симпатично момче и даже неочаквано приятно, макар почти да не бе продумал цялата вечер. Беше изненадал всички, когато в един момент бе станал от масата и бе напуснал без обяснения. Хана реши, че сигурно цялото й същество излъчва нежелание да общува с мъже.

Бяха я викали на няколко заседания с участието на отделни министри, дори и с членове на Командния съвет, в това число прословутия доведен брат на Саддам, иракския посланик в Женева, но тя се бе доближила до Саддам точно толкова, колкото можеше да се надява да го постигне, безметежно пребивавайки в забравеното от бога кварталче Чок Фарм, Лондон. Започваше да губи търпение и се страхуваше, че това може да бъде забелязано от околните. Като антидот бе насочила бликащата в нея нервна енергия върху създаването на система от отчети за вътрешните разходи на отделите в министерството и бе създала схема за архивиране, която със сигурност би предизвикала завистта дори на заклетите бюрократи в Уайтхол. И все пак едно от многото неща, на които в Мосад се бяха постарали да я научат, бе винаги да има търпение и да бъде готова, защото рано или късно очакваната възможност все ще се открие.

Един четвъртък рано сутринта — време, когато по-голямата част от персонала в министерството вече бе започнала уикенда си — пред нея се откри първата възможност. Хана печаташе стенографските си записки от протокол на срещата предния ден между заместник-министъра и новоназначения шеф на Отдела за защита на иракските интереси в Париж, някой си Ал-Обайди, когато телефонът иззвъня. Мохамед Сайед Ал-Захияф, външният министър, желаеше да говори със своя заместник.

Секунди по-късно заместник-министърът изхвръкна от кабинета си и кресна на Хана веднага да го последва. Хана сграбчи бележник и тръгна да догонва по дългия коридор носещия се пред нея шеф.

Макар кабинетът на министъра да се намираше съвсем близо до работното й място — в дъното на коридора — досега тя не бе надниквала в него. Така че когато влезе вътре след началника си, се изненада колко сива е обстановката, разведрявана единствено от панорамната гледка към река Тигър.

Външният министър не се унижи да става, а само направи жест на заместника си бързо да сяда на стола пред бюрото му и обясни, че президентът е поискал пълен доклад по темата, обсъждана на заседанието на революционния команден съвет предната нощ. После обясни, че личната му секретарка се е прибрала у дома за уикенда, така че се налага госпожица Саиб да протоколира срещата им.

Хана не можеше да повярва на последвалата дискусия. Ако не знаеше прекрасно, че слуша двама министри, лоялни членове на Революционния команден съвет, щеше да вземе разговора им за скудоумна пропаганда. Доведеният брат на президента явно бе успял да открадне Декларацията за независимостта от Националния архив във Вашингтон и сега ценният документ висеше на стената в залата, където се провеждаха заседанията на Съвета.

Дискусията между двамата висши държавни служители трябваше да реши как точно да бъде разгласена пред света новината за този удар и коя дата би гарантирала максимално внимание от страна на медиите. Обсъждаха се подробности от рода на това на кой багдадски площад е най-добре президентът да произнесе речта си преди публично да изгори ръкописа и кой — Питър Арнет или Бърнард Шоу от Си Ен Ен — да получи разрешение да заснеме президента на фона на Декларацията в нощта преди церемонията.

Срещата продължи два часа. След това Хана се върна заедно със заместник-министъра. Без да я поглежда, той й заповяда да напечата протокола от срещата с взетите решения.

Отне й цялата сутрин да изготви първата чернова, която началникът й незабавно прегледа. След като нанесе някои дребни поправки и подсили някои формулировки, той й нареди да отпечата окончателния вариант за представяне пред външния министър с препоръката, ако бъде одобрен, да бъде поднесен и на самия президент.

Хана си тръгна за вкъщи по пустите багдадски улици. Изпитваше угнетяващо чувство на безпомощност. Чудеше се по какъв начин да предупреди американците. Те несъмнено обмисляха някакви контрамерки, за да си върнат Декларацията и може би щяха да предприемат някакви ответни действия, стига да знаеха за кой ден е насрочено публичното изгаряне.

Но знаеха ли къде е Декларацията в момента? Беше ли информиран Крац? Бяха ли се обърнали към Мосад за консултация по замисляната от година операция? Опитваше ли се някой да влезе във връзка с нея в този момент? Какво би очаквал от нея Саймън, ако беше жив?

Тя спря пред една будка и купи три пощенски картички, изобразяващи Саддам Хюсеин, произнасящ реч пред Революционния команден съвет.

По-късно, вече в спалнята си, написа едно и също нещо до Етел Рубин, Дейвид Крац и професора по арабистика в Лондонския университет. Надяваше се поне един от тях да разгадае скрития смисъл на датата в горния десен ъгъл и малкия, пълен със звезди правоъгълник, който нарисува до главата на Саддам на лицевата страна на картичката.

— Кога излита самолетът за Стокхолм? — попита той.

— След малко — неопределено отговори момичето зад гишето на скандинавската авиолиния на летище „Шарл дьо Гол“. — Самолетът току-що кацна по вътрешен полет, така че не бих могла да ви кажа по-точно.

„Поредната възможност да се откажа“ — помисли си Ал-Обайди. Но след разговора с шефа на Държавна сигурност, а на следващата сутрин и със заместник външния министър, той се бе уверил, че и двамата гледат на онова, което им бе казал, като на рутинна проверка. Ал-Обайди изкусно бе вмъкнал в разговора факта, че ще ползва полагаемия му се отпуск преди да поеме новия си пост в Париж.

Взе куфарите си от лентата и остави на багаж всичко, с изключение на обемистото дипломатическо куфарче. Избра си място в ъгъла на салона за заминаващи и се замисли над действията си през последните няколко дни.

Шефът на Държавна сигурност не му бе казал нищо съществено. Истината бе — не че той бе готов да я признае — че той имаше достатъчно главоболия в страната, за да се безпокои и за онова, което става навън. Беше дал на Ал-Обайди загубила своята актуалност инструкция за предпазните мерки, които пребиваващите в Европа иракчани би следвало да вземат, сред които имаше препоръки от рода на това да не се пазарува в магазините на „Маркс енд Спенсър“ или да не се осъществяват безразборни контакти с чужденци. Второто, което му бе дал, бе остаряла колекция от снимки на активни агенти на Мосад и ЦРУ, действащи на континента. Ал-Обайди бе прегледал набързо фотографиите и по външния вид на хората бе заключил, че повечето от тях сигурно отдавна са се пенсионирали или може би дори са умрели от старост.

Заместник външният министър се бе държал любезно, но съвсем не приятелски. Беше му дал няколко полезни съвета как да се държи в Париж, бе споменал кои от посолствата там биха проявили склонност да осъществят някакво съдействие, въпреки неопределения статут на Отдела, и го бе предупредил кои няма да си мръднат и пръста. Когато разговорът им се пренесе върху йорданското посолство и иракската пристройка към него, той набързо бе споменал по няколко думи за всеки от действащия персонал там. От разказа му се разбра, че е оставил госпожица Ахмед с указания да осъществява минималните функции, без които Отделът можеше да бъде затворен. Описа я като съвестна и изпълнителна. За готвача каза, че бил ужасен, но общителен, а шофьора окачестви като глупав, но смел. Завоалирано го предупреди да внимава с Абдул Канук, главния администратор — прекрасна титла, твърде слаба, за да изрази истинската му роля там, и спомена, че единственото му достойнство била далечната му роднинска връзка с президента. Като дипломат от кариерата заместник външният министър се въздържа да изкаже в явна форма по-определено лично мнение, но погледът му каза на наблюдателния Ал-Обайди всичко, което му трябваше да знае. Когато си тръгна, секретарката госпожица Саиб му връчи папка, оказала се извор на безценна информация как да се оправя в Париж без приятели, кои места може да посещава и да бъде добре приет, и кои да избягва на всяка цена.

Може би госпожица Саиб бе трябвало да включи Швеция в списъка на последните.

Ал-Обайди не бе тръгнал на път с особени безпокойства, понеже не бе възнамерявал да остава в Швеция повече от няколко часа. Вече бе осъществил контакт с главния инженер на „Свенхалте АС“, който го бе уверил, че не е споменавал за обаждането му по телефона пред господин Рифат, когато той се бе появил за втори път във фабриката. Този човек освен това бе потвърдил, че Мадам Берта — той упорито продължаваше да нарича сейфа с това странно име — вече е на път за Багдад.

— Моля пътниците за Стокхолм…

Ал-Обайди стана, проби си път към обявения изход, показа бордната си карта и намери мястото си до прозореца в салона за туристическа класа. Не можеше да си позволи да пътува в обичайния за дипломат лукс на бизнес класата, понеже не смяташе да декларира разходите за билета като служебни.

По време на полета над Северна Европа мислите на Ал-Обайди се отклониха от Багдад и се насочиха към уикенда, прекаран заедно с майка му и сестра му. Точно те му бяха помогнали да вземе окончателното решение. Майка му никога не бе показвала дори най-малко желание да изостави уютния си малък дом в покрайнините на Багдад и за нея мисълта да се премести в Париж бе направо абсурдна. Така Ал-Обайди бе осъзнал, че няма никакъв шанс да избяга, следователно бъдещето му беше в Ирак, значи трябваше да се стреми към назначаване на сигурна високопоставена длъжност в рамките на Външно министерство. В душата му нямаше и грам съмнение, че е в уникалното положение да окаже на президента неоценима услуга, която би го издигнала в очите му и, кой знае, може би дори би му дала шанса да е следващият външен министър. В края на краищата сегашният заместник трябваше да се пенсионира само след две-три години, а в Багдад никой не се изненадваше на внезапните повишения.

Когато самолетът кацна в Стокхолм, Ал-Обайди слезе и този път се възползва от изхода за дипломати, за да се спаси от навалицата.

Пътуването до Калмар с такси отне малко над три часа, по-голямата част от които новоназначеният посланик прекара в разглеждане на пейзажа, където преобладаваха непривичните за окото му безкрайни зелени хълмове и сиво небе. Когато най-сетне спряха пред входа на „Свенхалте АС“, Ал-Обайди се зарадва на посрещналия го мъж в дълго кафяво палто, който, изглежда, го чакаше от доста време.

Ал-Обайди не пропусна да забележи разтревоженото изражение на мъжа. Но когато видя посланика да слиза от колата, мъжът широко се усмихна.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, господин Ал-Обайди — каза главният инженер на английски: езикът, който му се струваше приемлив и за двамата. — Казвам се Педерсон. Ще бъдете ли така добър да ме последвате в офиса ми?

След като Педерсон предложи кафе — „Какво наслаждение е вкусът на капучиното след толкова време“, помисли си Ал-Обайди — първият му въпрос издаде колко е обезпокоен.

— Надявам се, не сме сбъркали нещо?

— Не, не — побърза да го успокои Ал-Обайди и изпита странно облекчение от бликащата в думите на инженера тревога. — Уверявам ви, че става дума за най-обикновена проверка.

— Господин Рифат представи всички необходими документи, както от страна на ООН, така и от вашето правителство.

Ал-Обайди започна да осъзнава, че има работа с истински професионалисти.

— Споменахте, че са тръгнали оттук в сряда следобед? — запита той, налагайки си да говори с възможно най-спокоен глас.

— Да, точно така.

— Колко според вас ще им отнеме да стигнат в Багдад?

— Поне седмица… най-много десетина дни с онзи стар камион, ако изобщо не закъсат някъде по пътя.

— Стар камион? — озадачено го погледна Ал-Обайди.

— Да, дойдоха да вземат Мадам Берта със стар военен камион. Трябва обаче да призная, че двигателят му мъркаше като нов. Направих няколко снимки за личния си албум. Искате ли да ги разгледате?

— Снимки на камиона?

— Да, от този прозорец. Мисля, че хванах и господин Рифат на една, до сейфа. Те изобщо не забелязаха.

Педерсон отвори чекмеджето на бюрото си, извади няколко снимки и ги бутна към госта си с гордостта, с която някой би показал на непознат своето семейство.

Ал-Обайди разгледа снимките много внимателно. Няколко от тях бяха запечатали спускането на Мадам Берта с кран върху каросерията на камиона.

— Какво има? — тревожно попита Педерсон.

— Нищо — побърза да го увери Ал-Обайди и допълни: — Може ли да получа копия от тези снимки?

— Разбира се. Задръжте тези, аз ще си извадя други от негативите — успокои го главният инженер.

Ал-Обайди взе куфарчето си, отвори го, постави снимките в предната преграда и на свой ред извади оттам няколко снимки.

— Така и така съм дошъл, защо не ви помоля за една дребна услуга?

— Ама, разбира се.

— Това тук са няколко снимки на бивши държавни служители и ще ви бъда признателен, ако се опитате да си спомните дали някой от тях не е бил в групата на дошлите да вземат Мадам Берта.

За пореден път на лицето на Педерсон се изписа неувереност, но след кратко колебание той все пак взе пачката снимки и огледа всяка, без да бърза. Няколко пъти повтори на себе си „Не… не… не“, накрая стигна до една, която погълна цялото му внимание. Ал-Обайди се наведе заинтригувано напред.

— Да — каза накрая Педерсон. — Макар че тази сигурно е направена преди много години. Това е господин Рифат. Не е напълнял нито с килограм, но вече е поостарял и косата му е прошарена. Много, мнооого точен човек — сметна за необходимо да поясни той.

— Да, господин Рифат действително мисли за всичко — потвърди Ал-Обайди и прибра снимката, на гърба на която имаше пояснителен текст на арабски. — Лично за мен е истинско облекчение да науча, че именно господин Рифат ръководи тази операция.

Педерсон се усмихна за пръв път, а Ал-Обайди допи последната капка капучино в чашата си.

— Помогнахте ми много — каза посланикът, стана и допълни: — Уверен съм, че моето правителство ще има нужда от услугите ви и за в бъдеще. В името на това сътрудничество ще ви бъда признателен, ако не споменавате за срещата ни пред никого.

— Както желаете — увери го Педерсон и го придружи навън.

Усмивката не слезе от лицето му, докато наблюдаваше отдалечаващата се кола да отвежда високия гост към летището.

Но мислите в главата му нямаха нищо общо със застиналата на лицето му усмивка.

— Нещо не е наред — прошепна. — Този човек май не вярва, че Мадам Берта е в добри ръце, и съм сигурен, че не е приятел на Рифат.

Скот се изненада на симпатията, която почувства към Долара още от първата им среща. Но не се изненада на уважението, което изпита към професионализма на този човек, след като видя мостри от работата му.

Скот бе кацнал в Сан Франциско седемнайсет часа след като бе излетял от Стокхолм. На летището го чакаше кола на ЦРУ, която без бавене го откара в окръг Марин за по-малко от час и го остави пред вратата на конспиративната квартира.

Дремна няколко часа, за да се пребори по-лесно с разликата във времето, и стана за обед, надявайки се да види Долара колкото се може по-скоро, но за негово разочарование фалшификаторът изобщо не се показа.

— Господин О’Райли закусва в седем сутринта и не излиза, преди да стане време за вечеря — поясни икономът.

— И как издържа без храна толкова дълго? — попита Скот.

— В дванайсет му нося шоколад и голяма чаша вода, а в шест си позволява халба „Гинес“.

След като обядва без да бърза, Скот прочете доклад за направеното от Държавния департамент по време на неговото отсъствие и прекара остатъка от следобеда в оборудваната с уреди стая за фитнес в мазето. Излезе от нея залитайки чак в пет часа. Мускулите го боляха след дългото изтезание, а на всичко отгоре имаше и един-два отока след спаринга с инструктора по джудо. „Не е зле за трийсет и шест годишен“, снизходително бе казал той, макар сам да изглеждаше само малко по-млад.

Скот напълни ваната с гореща вода, седна в нея и разтвори „библията“ на Мадам Берта. Документът вече бе преведен от шестима експерти по арабски, подбрани от шест различни университета. Всеки от арабистите бе получил по две непоследователни глави от книгата. Виждаше се, че Декстър Хъчинс не обича да губи време.

Когато най-сетне слезе за вечеря все още леко вдървен, Скот намери Долара да седи в дневната с гръб към огъня в камината и да отпива от чаша с вода.

— Какво ще пиете, професоре? — попита вездесъщият иконом.

— Много слабо шенди15 — отговори Скот и се представи на Долара.

— Тук сте, защото няма какво друго да правите, професоре, или ви арестуваха за шофиране в пияно състояние? — бе първият въпрос на Долара. Той и инструкторът по джудо явно се бяха наговорили да изтезават Скот до изнемога.

— По собствен избор, опасявам се — отговори Скот с усмивка.

— От отговора ви мога да заключа — продължи Долара, — че преподавате или мъртъв предмет, или такъв, от който живите смъртни не се нуждаят.

— Чета лекции по конституционно право, но тясната ми специалност е логиката — поясни Скот.

— Значи съм познал и в двете си предположения — заключи Долара.

В същия момент в стаята влезе Декстър Хъчинс.

— Джин-тоник за мен, Чарлз — каза той и топло се здрависа със Скот. — Извинявам се, че идвам едва сега, но онези от Департамента просто не ми дадоха възможност да се откъсна от телефона.

— Има много причини човек да се отнася с подозрителност към тези като вас — отбеляза Долара, — и фактът, че си поръчахте джин-тоник, само потвърждава две от тях.

Чарлз се върна със сребърен поднос с бренди и джин-тоник.

— Когато учих в университета, предмети като „логика“ просто не съществуваха — продължи Долара, след като Декстър Хъчинс предложи да отидат в трапезарията за вечеря. — „Тринити Колидж“, Дъблин, никога не би включил такова чудо в учебната програма. И честно казано, не мога да се сетя дори и за един-единствен случай в историята на Ирландия, когато някой от моите сънародници се е осланял на логиката.

— Не разбрах какво сте учили — поинтересува се Скот.

— Изучавах задълбочено Флеминг, незадълбочено Джойс и съвсем отгоре Платон и Аристотел, но опасявам се, че не успях да оставя у изпитната комисия незабравими впечатления за себе си.

— Каква е ситуацията с Декларацията? — попита безцеремонно Декстър, който сякаш не се интересуваше за какво разговарят.

— Господин Хъчинс, професоре, е върл поклонник на трудовата дисциплина — обясни Долара, докато поставяха пред него купичка супа. — И отбележете, ако обичате, че той е човек, който би заложил на логиката като пътеводител във всяко заплетено положение. И понеже на света няма такова нещо като безплатен обяд, аз ще се опитам да отговоря на въпроса на моя затворнически надзирател. Днес завърших работата над текста в оригиналната версия на Тимоти Матлок, помощник на Секретаря на Конгреса. На него, както е известно, задачата му е отнела седемнайсет часа. На мен, опасявам се, ми беше необходимо много повече време.

— И колко още ще ви трябва, за да приключите и с имената? — попита Декстър.

— Вие сте по-лош и от папа Юлиан Втори, който е проглушил ушите на Микеланджело с единствения въпрос кога най-сетне ще свърши с тавана на Сикстинската капела — престорено въздъхна Долара.

Икономът взе празната му купичка.

— Имената — настоя Декстър.

— „О, нетърпеливий и лишен от всякаква изтънченост човече!“

— Шоу — вметна Скот.

— С всяка следваща минута започвате да ми харесвате все повече и повече — погледна го Долара.

— Имената — упорито повтори Декстър.

Чарлз сложи на масата дълбок съд. Без подкана Долара си сипа пръв и каза:

— Сега вече схващам защо сте заместник-директор. Не разбирате ли, господине, че върху оригиналния документ са изписали имената си петдесет и шестима и всяко едно от тях, повтарям, всяко едно без изключение, представлява едно малко произведение на изкуството? Нека ви го демонстрирам, ако ми бъде разрешено. Хартия, Чарлз, настоявам за хартия.

Икономът взе бележника от масичката с телефона и го остави до О’Райли. Долара извади от вътрешния си джоб писалка и започна да пише. След малко показа на двамата си сътрапезници какво бе написал: „Г-н О’Райли има правото да ползва служебния хеликоптер, когато пожелае“.

— И какво, ако смея да запитам, доказва това? — осведоми се Декстър.

— Търпение, господин Хъчинс, малко търпение — отговори Долара, откъсна нов лист от бележника и се разписа първо с подписа на Декстър Хъчинс, а после смени писалката и написа „Скот Брадли“.

А след това им подаде листа за оглед.

— Но как… — запъна се Скот.

— Във вашия случай, професоре, нищо по-лесно. Трябваше ми само един поглед в книгата за посетители на входа.

— Само че аз не се разписвам в нея — подчерта Декстър.

— Съгласен съм, че това би изглеждало странно за заместник-директора на ЦРУ — каза Долара, — макар че когато става дума за човек като вас, не би ме изненадало нищо. И все пак, господин Хъчинс, вие имате вбесяващия навик да се разписвате върху всяка закупена от вас книга. Предполагам, че когато става дума за първи издания, това ви дава възможно най-дискретния шанс да постигнете известност. — Той направи кратка пауза и продължи: — Но нека продължа по същество. Заповядайте да добиете лична представа за мащаба на задачата, пред която съм изправен. — Без предупреждение Долара сгъна салфетката си, стана от масата, забравил за ястието, и излезе от стаята.

Сътрапезниците му скочиха и без да кажат нито дума, го последваха в западното крило, изкачиха късото каменно стълбище и влязоха в приспособеното за ателие помещение.

На голяма чертожна маса под ярката светлина на настолна лампа бе разпънат пергаментът. Двамата прекосиха стаята, наведоха се над масата и внимателно разгледаха завършения документ. Под изписания текст бе оставено голямо празно място, където с кръстчета бяха маркирани местата на петдесет и шестте подписа.

Скот изпита искрено възхищение от работата.

— Как така не сте… — започна той и се запъна, търсейки подходящите думи.

— Как не съм се захванал с достойна работа? — попита Бил Долара, досещайки се какъв е недоизреченият въпрос. — За да свърша един ден като училищен директор в Уексфорд или може би замаян от висотата на адвокатска кариера в Дъблин? Не, сър, по-скоро съм готов да излежавам по някоя присъда в затвора, но не и да бъда смятан за посредствен от онези, които ме познават!

— Кога заминаваш? — попита Декстър Хъчинс Скот.

— Крац ми се обади днес следобед — отговори Скот. — Каза, че снощи са се качили на ферибота Трелеборг-Сасниц. Сега пътуват на юг с надеждата да преминат през Босфора не по-късно от понеделник сутринта.

— Което означава, че трябва да бъдеш на границата с Ирак следващата сряда.

— Най-доброто време в годината за прекосяване на Босфора — намеси се Долара. — Особено ако се надяваш да се срещнеш с прелестно момиче, което те чака на другия бряг — допълни той. — Такаа… както разбирам, трябва да съм готов с Декларацията в понеделник, нали така, професоре?

— Най-късно — подчерта Хъчинс, докато Скот гледаше в очите дребничкия ирландец.

25.

Когато се върна в Париж, Ал-Обайди взе багажа си от гардероба на летището — там впрочем приемаха за съхранение лични вещи за не повече от двайсет и четири часа — и чинно се нареди на опашката за такси.

Даде на шофьора адреса, без да споменава, че това е иракската пристройка към йорданското посолство, следвайки един от съветите в списъка на госпожица Саиб. Не беше предупредил никого в посолството, че пристига. Назначението на поста влизаше в сила едва след четиринайсет дни и ако бе имало свързващ полет същата нощ, той щеше да продължи за Йордания, само че нямаше. Веднага след като бе научил кой е „господин Рифат“, той бе осъзнал, че трябва да се върне в Багдад колкото може по-бързо. Процедурата изискваше да докладва на външния министър. Позицията му щеше да е сигурна едва когато го направеше, а това щеше допълнително да му гарантира, че президентът ще разбере кой точно е отговорен за разкриването на възможния нов заговор срещу неговата особа и може би щеше да научи, че новоназначеният от него посланик — с когото по изключение не го свързваха роднински връзки — не е пожалил усилия да разплете историята докрай.

Таксито остави Ал-Обайди пред входа на посолството в Ньой. Наложи се сам да извади куфарите си от багажника, тъй като шофьорът упорито отказа да слезе от колата.

Вратата на посолството се открехна на един пръст и миг по-късно бе широко отворена, а по стълбите надолу изтича около четиридесетгодишен мъж, следван от две момичета и младеж.

— Ваше Превъзходителство, Ваше Превъзходителство — завайка се мъжът, — страшно се извинявам, моля ви да ни простите, но нямахме представа, че идвате. — Младежът сграбчи двата най-големи куфара, а момичетата поеха грижа за останалите три.

Ал-Обайди не се изненада като разбра, че по-възрастният от двамата мъже е самият Абдул Канук.

— Казаха ни, че ще пристигнете едва след две седмици, Ваше Превъзходителство. Мислехме, че още сте в Багдад. Надявам се, няма да ни вземете за негостоприемни.

Ал-Обайди дори не опита да прекъсне сервилния словесен поток, който продължаваше да се излива засега без никакви признаци на отслабване: надяваше се, че в един момент човекът просто ще се изчерпи. Подозренията му, че Канук не е онзи, когото си струва да настройваш срещу себе си, започваха малко по малко да се оправдават.

— Ще пожелаете ли, Ваше Превъзходителство, да огледате посолството, докато камериерката приготви спалнята ви?

Имаше няколко въпроса, чиито отговори бяха нужни на Ал-Обайди, и той реши да се възползва от предложението. В резултат не само бе разведен из всички помещения, но и бе подложен на атака от нескончаеми клюки. Спря да слуша само след няколко минути, защото вниманието му бе насочено към далеч по-важни неща. Вече мечтаеше да се усамоти в спалнята си, за да има възможност да се съсредоточи. Първият полет за Йордания бе рано на следващата сутрин и той трябваше да обмисли нещата и да избере най-подходящия начин, по който да изложи наученото пред външния министър.

Разглеждаха предназначения за него кабинет с изглед към Париж — сумракът зад прозореца постепенно се насищаше с изкуственото сияние на уличното осветление — когато подсъзнанието му улови изречена от главния администратор интересна фраза, която бе пропуснал. Сепна се и си каза, че трябва да внимава.

— Със съжаление трябва да ви информирам, че секретарката ви е в отпуск, Ваше Превъзходителство. Както всички нас, и госпожица Ахмед не очакваше ранното ви пристигане. Доколкото ми е известно, тя възнамеряваше да се върне в Париж една седмица преди вас, за да може да подготви всичко.

— Това не е проблем — късо каза Ал-Обайди.

— Вие, разбира се, сигурно познавате госпожица Саиб — секретарката на заместник външния министър?

— Срещал съм се с нея, когато бях в Багдад — отговори Ал-Обайди. Главният администратор кимна и се поколеба за момент. — Бих искал да почина малко преди вечеря — възползва се от паузата посланикът.

— Сега ще намеря някой да ви заведе до стаите ви, Ваше Превъзходителство. Осем часът удобно ли е за вас?

— Благодаря — каза кратко Ал-Обайди, в опит да сложи по някакъв начин край на изтощителния разговор.

— Да прибера ли в сейфа паспорта и билетите ви, както винаги желаеше това предишният посланик?

— Прекрасна идея — въздъхна Ал-Обайди, доволен най-сетне да се отърве от досадния главен администратор.

Скот затвори телефона и се обърна към Декстър Хъчинс, който се бе изтегнал в удобния кожен стол зад бюрото си.

— И къде, казваш, са те? — попита Декстър.

— Крац не пожела да ми даде точното местоположение — смятам причините са очевидни — но поясни, че с поддържаната скорост ще стигнат йорданската граница след три дни.

— Тогава нека се молим иракското министерство на промишлеността наистина да е толкова неефикасно, колкото ни убеждават нашите експерти. Ако това е вярно, ще запазим стратегическо предимство поне още няколко дни. В края на краищата, ние се задействахме в мига, в който санкциите бяха отменени, а преди появата ти в Калмар Педерсон цели две години не бе чувал иракски глас.

— Съгласен съм. Но се безпокоя, че същият този Педерсон може да се окаже слабата брънка в плана на Крац.

— Когато се поемат подобни рискове, никакъв план не може да бъде стопроцентово надежден — каза Декстър. Скот кимна. — Щом Крац е на по-малко от три дни от границата, значи трябва да вземеш полета за Аман понеделник вечерта, стига О’Райли да е приключил с подписите дотогава.

— Според мен това вече не е проблем.

— Защо? Когато за последен път погледнах пергамента, му оставаха още доста имена.

— Не може да са чак толкова много — отбеляза Скот, — понеже тази сутрин от Вашингтон пристигна господин Менделсон, за да даде своята оценка, а това, изглежда, е единственото чуждо мнение, което вълнува Бил.

— Предлагам да се уверим сами — каза Декстър и стана.

Докато вървяха по коридора, Декстър попита:

— Какво става с „библията“ на Берта? Разлистих я наслуки тази сутрин и честно си признавам, че не мога да схвана как така червените индикатори светват в зелено.

— Само един човек на земята познава интимните вътрешности на Мадам Берта по-добре от мен и в момента той вехне от мъка по нея някъде в Скандинавия — успокои го Скот, докато изкачваха няколко каменни стъпала, водещи до ателието на Долара.

— Чух, че Чарлз ти бил скроил специален панталон — подхвърли Декстър.

— Няма да повярваш, но ми залепна — усмихна се Скот.

Когато стигнаха до вратата, Декстър бе готов да нахлуе в типичния си безцеремонен стил, но Скот сложи ръка на рамото му и го спря.

— Дали да не почукаме? Той може да е…

— Само не искай от мен да се обръщам към него със „сър“.

Все пак Декстър послушно почука и когато не чу отговор, предпазливо открехна вратата. Влязоха на пръсти и видяха надвесения над ръкописа с лупа в ръка Менделсон.

— Бенджамин Франклин, Джон Мортън и Джордж Клаймър — мърмореше под носа си главният уредник.

— Имах доста проблеми с Клаймър — проговори Долара, който гледаше през прозореца към залива. — Цялата трудност е във винетките, които трябваше да изпиша с едно гладко движение. Там, в кошчето, ще намерите поне стотина опита.

— Може ли… — обади се Декстър.

Долара се обърна и им махна да влизат.

— Добър ден, господин Менделсон. Аз съм Декстър Хъчинс, заместник-директор на ЦРУ.

— Какво ли друго би могъл да бъдеш — въздъхна Долара.

Без да обръща внимание на коментара и без да губи време в празни приказки, Декстър направо попита Менделсон:

— Какво е мнението ви, сър?

Долара продължаваше да гледа към залива.

— Това копие е точно толкова добро, колкото другото, което в момента излагаме в Националния архив.

— Вие сте крайно великодушен, сър — каза Долара и най-сетне се присъедини към групата до масата.

— Все пак не разбирам защо сте изписали думата „британски“ както трябва, а не както е в оригинала — поинтересува се Менделсон и отново насочи вниманието си към пергамента.

— По две причини — обясни Долара под изпитателния поглед на три чифта очи. — Първо, ако размяната успее, Саддам няма да може да заяви, че държи в ръцете си оригинала.

— Умно — призна Скот.

— А втората? — попита Декстър, който така и не бе успял да се освободи от подозренията си за мотивите на дребния ирландец.

— Това ще попречи на професора да се върне с това копие и да ни го представи за оригинала.

— Винаги мислиш като престъпник — разсмя се Скот.

— Няма да е зле, ако и ти мислиш като такъв през следващите няколко дни, в случай че искаш да надхитриш Саддам — напомни му Долара и в този момент в стаята влезе Чарлз със сребърен поднос, на който се мъдреше халба „Гинес“.

Долара му благодари, свали наградата си от подноса, отдалечи се в другия край на стаята и отпи на спокойствие първата си глътка.

— Защо отиде чак там? — започна Скот.

— Веднъж разлях благословения нектар над офорт на стодоларова банкнота, върху който бях работил цели три месеца.

— И какво стана? — попита Скот.

— Наложи се да използвам следващото по качество копие и това ми струваше пандиз за шест години. — Този път дори Декстър се присъедини към гръмкия смях на всички. — Но в този случай аз вдигам тост за Матю Торнтън — последния подписал този документ. Желая му добро здраве там горе, където и да е в момента.

— Значи мога да взема документа? — заключи Скот.

— Не още, млади човече — охлади ентусиазма му Долара. — Опасявам се, че ще трябва да изтърпиш компанията ми още една вечер — допълни той, остави халбата си на перваза на прозореца и се върна при масата. — Виждате ли, основният ми проблем е борбата с времето. Според господин Менделсон пергаментът оставя впечатление за 1830-а година, да кажем. Прав ли съм, сър?

Главният уредник кимна утвърдително и извинително разпери ръце, че се е осмелил да спомене такава дреболия.

— И какво може да се направи по въпроса? — попита Декстър Хъчинс.

Долара щракна един ключ, ксеноновите лампи над чертожната маса с пергамента блеснаха и стаята се превърна в декор за филмова сцена.

— Благодарение на това утре към девет сутринта пергаментът ще остарее и ще се приближи към 1776-а. Недостигът на време не ми позволява да постигна съвършенство, но съм сигурен, че в Ирак никой няма да може да забележи разликата, освен ако не разполагат с апаратура за датиране с въглерод-14 и знаят как да си служат с нея.

— Значи остава да се надяваме, че оригиналът още не е унищожен — каза Декстър Хъчинс.

— Невъзможно — възрази Скот.

— Кое ти дава тази увереност? — погледна го Декстър.

— Когато Саддам реши да унищожи този документ, той ще иска да го направи пред погледите на цял свят. В това съм абсолютно сигурен.

— В такъв случай е уместно да вдигнем тост — предложи ирландецът. — С любезното разрешение на моите домакини, разбира се.

— Тост, Бил? — изненада се зам.-директорът. — Какво имаш предвид?

— За Хана, където и да се намира тя — каза ирландецът.

— Откъде знаеш за нея? — удиви се Скот. — Не съм споменавал името й.

— Не е нужно, щом го пишеш несъзнателно на всичко, като се започне с гърба на пликове и се свърши с дъха по прозорците. Тя, изглежда, е много специална жена, професоре. — Той вдигна халбата си и повтори: — За Хана.

Главният администратор търпеливо изчака посланика да си легне.

След което изчака още два часа, за да се увери, че всички в посолството спят. Сигурен, че е единственият буден, той се върна на пръсти в кабинета си и потърси интересуващия го телефонен номер в Женева. Набра внимателно международния код, въоръжи се с търпение и зачака някой да се обади.

— Трябва да говоря с посланика — прошепна той в слушалката.

— Негово Превъзходителство е в леглото от няколко часа — уведоми го недружелюбен глас. — Ще се наложи да позвъните сутринта.

— Събудете го. Кажете му, че се обажда Абдул Канук от Париж.

— Ако настоявате…

— Настоявам.

Главният администратор чака дълго, докато накрая в ухото му прозвуча сънен глас:

— Дано си струва, Абдул.

— Ал-Обайди пристигна в Париж, без да предупреди… Две седмици предварително!

— И ти ме будиш посред нощ, за да ми съобщиш това?!

— Само че не пристигна от Багдад, Ваше Превъзходителство. По пътя е направил малко отклонение.

— Откъде знаеш? — Гласът прозвуча разсънено.

— Защото държа паспорта му в ръцете си.

— Той е в отпуск, глупако!

— Знам. Но защо е ходил в град, който не е обект на туристически интерес?

— Говориш със загадки. Ако имаш нещо за казване, казвай го.

— По-рано днес, Ваше Превъзходителство, Ал-Обайди е бил в Стокхолм, ако се съди по печата в паспорта му, и идва в Париж още същата вечер. Аз имам друга представа за отпуск.

— Стокхолм… Стокхолм… Стокхолм… — повтаряше гласът в слушалката. Пауза, след това: — Сейфът! Разбира се. Ходил е в Калмар, за да провери сейфа на Сайеди. Какво ли е научил, което не иска да сподели с мен, и знаят ли в Багдад с какво се занимава?

— Нямам представа, Ваше Превъзходителство — призна администраторът. — Но знам, че утре лети обратно за Багдад.

— Защо ще се връща в Багдад толкова скоро, щом е в отпуск?

— Може би не смята, че постът ръководител на Отдела за защита на иракските интереси в Париж е достоен за него, Ваше Превъзходителство. Дали не се е прицелил в нещо по-значително?

Настъпи дълга пауза, после гласът от Женева каза:

— Правилно си постъпил, че си настоял да ме събудят, Абдул. Утре сутринта при първа възможност ще се обадя в Калмар. При първа възможност — повтори той, сякаш за да не забрави.

— Бяхте ми обещали, Ваше Превъзходителство, че успея ли втори път да привлека вниманието ви върху…

Тони Кавали изчака Мартин да им налее по питие.

— Арестуван след сбиване в бар? — повтори баща му.

— Да — потвърди Кавали младши и сложи папката на масата пред себе си. — И което е най-странното, осъдили са го на трийсет дни.

— Трийсет дни? — не повярва баща му. — Какви инструкции си дал на Лаура?

— Наредих й да чака до 15 юли, когато трябва да освободят Долара.

— И къде са го прибрали този път? В окръжния затвор?

— Не. Според архива на областния съд във Феърмонт този път са го хвърлили в щатски затвор.

— За обикновена свада в скапан бар? — недоумяваше старецът. — Не мога да го разбера. — Той вдигна поглед към Декларацията за независимостта на стената зад бюрото си и известно време не проговори. — С кого разполагаме вътре?

Кавали разтвори папката и извади от нея лист хартия.

— Един старши надзирател и шестима затворници — каза той и подбутна към баща си продукта на своите проучвания, доволен, че е предугадил въпроса му.

Старецът прочете списъка и се замисли. След малко облиза сухите си устни.

— Най-подходящ е Едуардо Белати — каза той. — Ако си спомням правилно, осъден е на деветдесет и девет години, задето пръснал мозъка на изпречил се на пътя му съдия.

— Правилно, но по-важното е, че е щастлив да убие когото и да било за пакет цигари — каза Тони. — Така че ако се погрижи за Долара преди 15 юли, освен другото ще ни спести и четвърт милион долара.

— Нещо не е наред — промърмори баща му. Въртеше в ръка чашата уиски, от която така и не бе отпил. — Може би трябва да поразровим по-надълбоко.

На следващата сутрин Ал-Обайди се събуди рано. Изгаряше от нетърпение да се върне в Багдад, за да може да информира външния министър за направените разкрития. Там щеше да напише пълен отчет за действията си. Започна да съставя наум конспекта на този доклад.

Първо, щеше да обясни на външния министър как в процеса на рутинна проверка е научил, че сейфът, поръчан някога от президента, вече е на път за Багдад. Като разбрал това, се усъмнил, че врагове на държавата могат да замислят опит за покушение върху живота на президента. Понеже не знаел на кого може да има доверие, решил да прояви инициатива и да вложи от собственото си време и пари с единствената цел да установи кой лежи в основата на заговора. Знаеше, че минути след като докладът попадне в ръцете на външния министър, Саддам ще научи за съдържанието му и после несъмнено ще разбере кои са заговорниците и ще се поинтересува кой от службата за сигурност не е свършил работата си.

Почукване на вратата прекъсна мислите му.

— Влез — извика той и в стаята влезе прислужничка с поднос, на който се виждаха две прегорели филийки и чаша турско кафе. Когато тя излезе, Ал-Обайди стана, взе студен душ и бързо се облече. Изля кафето в умивалника и забрави за филийките.

Излезе от стаята си и слезе по стълбището в кабинета си, където намери главния администратор да чака прав до писалището му. Дали не беше седял на стола му допреди секунди?

— Добро утро, Ваше Превъзходителство — поздрави го той. — Надявам се, че сте спали добре. — Ал-Обайди за малко не изпусна нервите си, но следващият въпрос на Канук го изненада. — Информираха ли ви за бомбардировката над Багдад, Ваше Превъзходителство?

— Каква бомбардировка? — мрачно попита Ал-Обайди, който мразеше да го хващат неподготвен.

— Агенциите съобщиха, че в два часа тази сутрин американците са изстреляли няколко ракети „Томахоук“ срещу щабквартирата „Мухбарат“ в центъра на града.

— И какъв е резултатът? — тревожно попита Ал-Обайди.

— Убити са няколко граждани — отговори с безразличие главният администратор, — но сигурно с облекчение ще научите, че нашият обичан водач не е бил в града по това време.

— Това наистина е добра новина — въздъхна Ал-Обайди. — Значи е още по-наложително да се върна в Багдад колкото се може по-бързо.

— Вече получих потвърждение на самолетната ви резервация, Ваше Превъзходителство.

— Благодаря — изсумтя Ал-Обайди и погледна през прозореца към Сена.

Канук се поклони ниско.

— Ще имам грижата този път да ви посрещнат на летището, когато се върнете, Ваше Превъзходителство, и бъдете уверен, че ще се подготвим следващия път да ви посрещнем както подобава. А сега, ако ме извините, ще отида да ви донеса паспорта.

Ал-Обайди седна зад писалището си. Питаше се колко ли дълго щеше да остане ръководител на Отдела за защита на иракските интереси, след като Саддам научеше кой е спасил живота му.

Тони набра номера по частния си телефон.

Обади се заместникът на старшия надзирател, който потвърди в отговор на първия въпрос на Тони, че е сам. После изслуша втория му въпрос внимателно и след кратък размисъл отговори:

— Ако Долара изобщо е в този затвор, значи го охраняват по изключителен начин.

— Но в архива на окръжния съд е записано, че през нощта на 16-и юни е докаран при вас за излежаване на присъда.

— Може да пише всичко, но тук не се е вясвал — каза дрезгавият глас в слушалката. — И ще ти кажа, че от Съдебната палата в Сан Франциско дотук се стига за по-бързо от осем дни, освен ако не са се върнали към практиката да оковават престъпниците и да ги карат да извървяват разстоянието пеша. Знаеш ли… тази идея никак не е лоша — разсмя се той.

Но Кавали не се засмя.

— Добре, дръж си устата затворена и ми се обади в секундата, в която научиш нещо ново — нареди той и затвори.

Остана зад бюрото си цял час, след като секретарката му си тръгна в края на работния ден. Мислеше за онова, което трябваше да се свърши.

26.

Във вторник сутринта се състоя втората извънредна среща между външния министър и неговия заместник и обстоятелствата отново наложиха тя да стане по спешност. Този път въпросните обстоятелства се изчерпваха с неочакваното обаждане на президента, което буквално бе изстреляло двамата министри към двореца.

От няколкото телефонни обаждания в двете посоки тази сутрин Хана успя да долови единствено, че доведеният брат на Саддам се е обадил от Женева и от тази секунда насетне заместник външният министър направо бе забравил за доклада относно бомбардировката на сградата на „Мухбарат“ и бе изхвръкнал от кабинета си в такава паника, че бе зарязал секретната документация на бюрото си.

Хана остана на работното си място с надеждата да сглоби още малко от мозайката. По време на посещението на двамата министри в двореца тя продължи да преглежда материалите в архива. Знаеше, че вече разполага с достатъчно информация, за да запълни няколко кантонерки с папки в щаб квартирата на Мосад, но за съжаление нямаше с кого да се свърже.

Министрите се върнаха от двореца в късния следобед и заместникът не скри облекчението си, като видя, че Хана още не си е отишла.

— Искам да изготвя писмен доклад за онова, което бе решено тази сутрин при президента — каза той. — Затруднявам се да намеря думи, с които да изразя свръхсекретния характер на тази информация. Няма ни най-малко да преувелича, ако кажа, че ако това, което чуеш след малко, по някакъв начин стане публично достояние, и двамата ще изгнием в затвора, ако не ни се случи и нещо още по-лошо.

— Надявам се, господин министър — отговори Хана и сложи очилата си за по-внушително, — че досега не съм ви давала повод за подобни притеснения.

Министърът я изгледа втренчено, помълча и бързо започна да диктува:

— Президентът покани мен и външния министър на конфиденциална среща в двореца тази сутрин — сложи на тази паметна записка днешна дата. Баразан Ал-Тикрити, нашият доверен посланик в Женева, се е свързал през нощта с президента, за да го предупреди, че след седмици напрегнато проследяване е разкрил заговор на група ционисти, състоящ се в това да откраднат един сейф в Швеция и да го използват за нелегално проникване в Ирак. Сейфът е предстояло да бъде транспортиран до Багдад след вдигане на ембаргото, наложено с резолюция 661 на Съвета за сигурност към ООН. Президентът пожела на генерал Хамил да бъде дадена възможност да се справи с терористите — на Хана й се стори, че вижда раменете на заместник външния министър конвулсивно да потръпват, — а на външния министър бе наредено да разследва ролята в тази конспирация на един от неговите хора, а именно Хамид Ал-Обайди… Нашият посланик в Женева е научил, че Ал-Обайди е посетил инженерната фирма „Свенхалте АС“ в Калмар, Швеция, в понеделник, 28 юни, без това да му е било възложено от неговите началници. По време на тази визита е разбрал, че сейфът вече е на път за Багдад. След отиването до Калмар Ал-Обайди е преспал в Отдела в Париж, откъдето е имал всички възможности да информира Женева или Багдад за ционисткия заговор, но изобщо не е направил такъв опит… На следващата сутрин Ал-Обайди е отлетял от Париж и макар да се е качил на самолета за Йордания, още не е преминал границата. Президентът вече разпореди в мига, в който Ал-Обайди бъде забелязан на който и да било граничен пункт, да бъде арестуван и откаран направо при генерал Хамил в щабквартирата на Революционния команден съвет…

Моливът на Хана летеше по страниците на стенографския бележник.

— Сейфът — продължи междувременно заместник външният министър — в момента пътува със стар военен камион и се очаква да се появи на границата с Йордания по някое време през следващите четиридесет и осем часа… На всички митнически служители е разпратена директива, в която изрично се подчертава, че сейфът е лична собственост на президента и като такъв трябва да бъде пропуснат да продължи за Багдад с приоритет в мига, в който стигне границата… Посланикът ни в Женева, след провеждането на изчерпателен разговор с някой си господин Педерсон, е стигнал до убеждението, че придружителите на сейфа са агенти на ЦРУ, Мосад и може би дори на английските Специални сили. Подобно на президента, посланикът смята, че главната цел на инфилтраторите е да бъде върната Декларацията за независимостта. Президентът заповяда тя да не бъде местена от стената в заседателната зала на Командния съвет, понеже това би дало повод на възможните агенти сред нас да предупредят терористичната група да не влиза в страната… Двайсет души от личната гвардия на президента вече са на път за границата с Йордания — продължи министърът. — Те ще бъдат отговорни за контрола върху придвижването на сейфа и ще докладват директно на генерал Хамил… След като агентите на Запада бъдат задържани и хвърлени в затвора, световната преса ще бъде уведомена, че целта на идването им тук е да бъде убит президентът. Президентът ще се яви лично на публично място, за да се види, че е жив, и ще направи изявление по телевизията, в което ще осъди американските и ционистки подпалвачи на война. Сайеди е убеден, че нито американците, нито израелците някога ще признаят истинската цел зад тази операция, както и че те няма да могат да отхвърлят неговото обвинение. Според Сайеди този епизод на тайната война може да бъде превърнат в триумф на нашата политика и че ако за провалилия се политически атентат бъде съобщено в деня, в който той публично ще изгори Декларацията за независимостта, това ще блокира до максимум намерението на американците да си отмъстят… Считано от утре, президентът иска развитието на ситуацията да му бъде докладвано всяка сутрин в девет и вечер в шест. Външният министър и аз трябва да се явяваме пред него лично. Щом Ал-Обайди бъде заловен, президентът трябва да бъде уведомен за това независимо дали е ден или нощ…

Вече близо двайсет минути моливът на Хана не бе спирал. Когато началникът й най-сетне стигна до края на паметната бележка, тя се опита да прецени важността на информацията, до която случайно се бе докоснала.

— Искам копие от този доклад колкото се може по-скоро и това копие трябва да бъде в единствен екземпляр. Нищо не трябва да остава на лента или на хартия и твоите записки трябва да бъдат унищожени с машината за нарязване на документи в секундата, в която ми донесеш доклада.

Хана кимна, а той вдигна вътрешния телефон и набра номера на своя началник.

Хана се върна в стаята си и се залови бавно да отпечатва диктовката, като се стараеше да запомни най-съществените моменти от нея. Четиридесет и пет минути по-късно единственото копие от доклада лежеше на бюрото пред шефа й.

Той прочете преписа внимателно и направи една-две малки корекции. Когато се увери, че написаното отговаря максимално точно на случилото се по време на срещата, излезе и тръгна по коридора към кабинета на външния министър.

Хана се върна на бюрото си. Беше сигурна, че екипът, съпровождащ сейфа от Калмар до Багдад, неумолимо се приближава към заложения от Саддам капан. Но ако получеха пощенската й картичка…

Когато най-сетне кацна в Йордания, Ал-Обайди просто не можеше да сдържи в себе си усещането за пълен триумф.

След минаването през митницата на летище „Кралица Алия“ той излезе навън и си избра най-луксозното такси, което можа да намери. Старичкият шевролет, модел от 70-те, нямаше климатик и километражът на таблото му показваше, че е навъртял триста хиляди километра. Той нареди на шофьора да тръгва към иракската граница и да кара колкото е възможно по-бързо.

Само че колата така и не напусна най-дясната лента на шосето, а на всичко отгоре разбитата настилка не даде на Ал-Обайди възможност да мигне за повече от няколко минути по време на шестчасовия път. Когато най-сетне излязоха на магистралата, шофьорът отново не можеше да вдигне скоростта заради масло, разлято от камионите, превозващи стока, натоварена нелегално в Басра, с цел да бъде продадена четирикратно по-скъпо в Аман. Стока, за която Ал-Обайди многократно бе уверявал Генералната асамблея на ООН, че е илюзия в предубеденото съзнание на западните политици. Колона камиони, натоварени с храна, пътуваше в обратна посока; всеизвестно бе, че храната ще бъде продадена на черния пазар много преди да има шанса да стигне до Багдад.

Ал-Обайди погледна часовника си. Ако шофьорът не натиснеше педала, щяха да стигнат на митницата след затварянето й в полунощ.

Скот също кацна на летище „Кралица Алия“, само че по-късно същия ден, и първото му впечатление, когато стъпи на пистата, бе 35-градусовата жега. Макар да бе само по риза, джинси и платнени обувки, се почувства буквално изпечен още преди да се е добрал до залата на летището. Когато влезе в нея, с облекчение установи, че е климатизирана. Изненада се и че чантата му излезе на лентата за багаж почти толкова бързо, колкото биха го направили в Щатите.

Служителят на паспортния контрол не бе виждал много шведски паспорти, но понеже и баща му беше инженер, той дружелюбно махна на господин Бернстром да минава и му пожела успешна командировка.

Скот избра зеления изход, понеже наистина нямаше нищо за деклариране, но бе спрян от митничар, който лениво дъвчеше нещо. Служителят нареди на чужденеца да отвори обемистата си пътна чанта. След дълго ровене из нея единственото, което събуди интереса му, бе дълга тънка картонена тръба, която бе заклещена на дъното на чантата. Скот отвинти капачката в единия край на тръбата, изсипа съдържанието й и разви голям плакат, чието изображение смая ленивия служител до такава степен, че той дори спря да дъвче. Накрая махна на Скот да минава.

Скот излезе през централния изход и тръгна към булеварда, за да намери такси. Огледа с известно объркване пъстрата колекция коли, паркирани до тротоара. В сравнение с тях всеизвестните нюйоркски жълти таксита биха изглеждали луксозни лимузини.

Качи се на задната седалка на едно и нареди на шофьора да го откара до Римския амфитеатър в центъра на града. Двайсеткилометровото пътуване им отне четиридесет минути и когато слезе пред амфитеатъра, датиращ от трети век, той даде на шофьора две банкноти по десет динара — сума, достатъчна според експертите от Лангли, да покрие цената на пътуването, но явно недостатъчна, за да подобри настроението на шофьора.

Отново погледна часовника си. Нямаше да закъснее за срещата. Мина покрай някакъв исторически паметник, който според туристическия справочник си заслужавал отбиването, и като следваше дадените му от Крац указания, продължи три преки на запад. Често се налагаше да слиза от тротоара, за да избегне сблъсъка с безкомпромисните пешеходци. Когато стигна бензиностанцията на „Шел“, зави надясно. Шумната тълпа остана зад гърба му. След малко зави наляво, след това пак надясно. Улиците ставаха все по-безлюдни, а пътната настилка — все по-разбита. Нов завой наляво и веднага надясно и той се озова в глуха улица. Беше стигнал където трябваше. В дъното на улицата имаше изоставено автомобилно гробище. Гледката, пред която се изправи, го накара да се усмихне.

Ал-Обайди стигна границата посред нощ. Всичките три ленти, водещи към митническия контрол, бяха задръстени с чакащи коли и камиони, покрити с платнища. Шофьорът на таксито спря пред бариерата и обясни на своя клиент, че ще трябва да се прекачи на иракско такси, когато премине границата. Ал-Обайди му благодари и му даде щедър бакшиш, след което се нареди на опашката пред навеса на митническата служба. Измъчен служител го изгледа с продължителен празен поглед и с нежелание му обясни, че през нощта границата се затваря. Ал-Обайди показа дипломатическия си паспорт и служителят побърза да му удари печата и да го пусне — отлично знаеше, че в тези паспорти никога няма услужливо „забравени“ банкноти. Ал-Обайди тръгна по пътя през буферната зона, разделяща двете митници. След километър и половина ходене стигна до нова опашка, извади паспорта си за втори път и получи поредна усмивка от следващия митничар.

— Чака ви кола, господин посланик — каза му служителят и посочи голямата лимузина, паркирана до изхода към магистралата. До нея чакаше изправен усмихнат шофьор. Той докосна почтително козирката на фуражката си и услужливо отвори задната врата.

Ал-Обайди също се усмихна. Явно главният администратор бе уведомил когото трябва, че бъдещият му началник ще премине през границата тази нощ. Той благодари на митничаря и се качи в лимузината. Там имаше още някой, който, изглежда, също го очакваше. Ал-Обайди направи нов опит да се усмихне, но в същия миг здрава ръка се стрелна към гърлото му и го събори на пода на лимузината. Преди да разбере какво става, ръцете му бяха извити за гърба и той замаяно чу щракване на белезници.

— Как си позволявате? — възмутено извика Ал-Обайди. — Аз съм посланик! — кресна той в лицето на човека, който безцеремонно го вдигна на седалката. — Знаете ли кой съм аз?

— Да, знам — чу се в отговор. — Арестуван си за държавна измяна.

Скот трябваше да признае, че ТМТК-то, превозващо Мадам Берта, изглежда съвсем на място сред накамарените една връз друга стари американски коли и камиони, струпани в автомобилното гробище. Той изтича при камиона и влезе в кабината от дясната страна. Здрависа се топло с Крац и му стана приятно като видя, че той посреща появата му с облекчение. Когато видя кой седи на шофьорската седалка, Скот каза:

— Радвам се да ви видя, сержант Коен. Значи вие сте експертът по табла?

— Два марса на финала нямаше как да не ми донесат победата, професоре. Но не ме питайте как кюрдът успя да се класира на полуфинала — усмихнато отговори Коен и завъртя стартера. — А понеже ми е приятел, останалите се оплакват, че съм „щипел“ заровете.

— Къде е Азиз сега? — поинтересува се Скот.

— Отзад при Мадам Берта — каза сержантът. — Там му е мястото. Но не се заблуждавайте от това — той познава кривите улички на Багдад така, както аз познавам свърталищата в Брикстън, така че може да ни бъде много полезен.

— А останалите?

— Фелдман и другите се промъкнаха тайно през границата тази нощ — обясни Крац. — Би трябвало вече да ни чакат в Багдад.

— Дано се опазят — въздъхна Скот. — Защото след бомбардировката миналата неделя смъртта може да се окаже най-малкият от проблемите им.

Крац не сметна за нужно да коментира забележката му. Сержантът изведе машината през портала на автогробището и зави по улицата. С всеки следващ завой улиците ставаха все по-широки.

— Валиден ли е още планът от Стокхолм? — попита Скот.

— С две уточнения — отговори Крац. — Вчера загубих цяла сутрин в опит да се свържа с Багдад. На седмия път най-сетне попаднах на някой в Министерството на промишлеността, който бе чувал за сейфа, но оказва се, че арабите направо са забравили за него. Ако не видят проклетото нещо с очите си, няма да повярват, че наистина съществува.

— Значи първата ни спирка трябва да бъде в министерството — заключи Скот.

— Така изглежда — потвърди Крац. — Все пак поне вече знаем, че наистина разполагаме с нещо, което им трябва. Което ми напомня да те попитам носиш ли онова, което не им трябва?

Скот дръпна ципа на чантата си и извади оттам картонения тубус.

— Не изглежда като нещо, за което си струва да рискуваш живота си — промърмори Крац, когато Скот прибра тубуса.

— А второто уточнение? — напомни му Скот.

Без да проговаря, Крац извади от вътрешния си джоб пощенска картичка. На нея бе изобразен Саддам, говорещ пред Революционния команден съвет. На стената до главата му с химикалка бе изрисувано квадратче, пълно със звезди. Скот обърна картичката. На гърба с болезнено познат почерк бе написано: „Бих искала да си тук“.

Няколко секунди Скот бе неспособен да проговори.

— Обърна ли внимание на датата?

Скот погледна горния десен ъгъл: 4.7.93.

— Сега знаем къде се намира и кога Саддам планира да обяви пред света своята тайна.

— Коя е Естел Рубин? — попита Скот. — И как попадна в ръцете ти тази картичка?

— Естел беше хазайка на Хана по време на престоя й в Лондон. Съпругът й е представител на Мосад в Лондон по юридическите въпроси. Той е занесъл картичката направо в посолството в мига, в който са я получили на домашния си адрес, а оттам са я препратили с дипломатическата поща. Пристигнала е в Аман тази сутрин.

Вече бяха в покрайнините на града. Скот се загледа в каменистата местност, през която пътуваха. Камионът подскачаше по неравното шосе.

— Съжалявам, че се налага да пътуваме толкова бавно, професоре — каза Коен, — но ако набия спирачки при висока скорост, Мадам Берта сигурно ще пожелае да пропътува поне още стотина метра, преди да можем да спрем.

Докато наближаваха границата, Крац се залови да преговаря всички възможни усложнения, за които можеше да се сети, като приключи анализа си с описание на вътрешното разпределение на помещенията в щабквартирата на Баас.

— Алармената система? — подсети го Скот, когато полковникът най-сетне млъкна.

— Единственото, което ти трябва да знаеш, е, че червените бутони до ключовете на осветлението активират алармата и блокират изходите.

Скот кимна, помълча и зададе следващия си въпрос:

— Хана?

— Няма промяна. Основната ми задача е да те вкарам и изведа с оригиналния документ. Тя… тя остава малко вероятна премия към евентуалния успех на операцията. Предполагам, вече й е известно какво става.

Замълчаха. Сержант Коен отби от магистралата и влезе в просторен паркинг за тирове, задръстен с коли. Паркира по такъв начин, че само най-любопитните да могат да видят какво правят, скочи от кабината, изтича отзад, хвана се за капака на каросерията, набра се на мускули и се усмихна на кюрда, който седеше, подпрян на сейфа. Двамата поиздърпаха платнището, покриващо масивната метална конструкция. Скот и Крац също се качиха в каросерията.

— Как ви изглежда, професоре? — попита Азиз.

— Ами… не ми изглежда отслабнала, поне това е сигурно — отговори Скот и се усмихна.

Трите индикатора над белия квадрат светеха в червено. Първо набра чрез дисковете на ключалките комбинациите, известни само на него и на още един човек в Швеция. Сложи дясната си ръка върху белия квадрат, опря устни до него и тихо каза: „Казвам се Андреас Бернстром. Когато чуеш този глас, само този глас и ничий друг, ще отключиш вратата“. Огледа се — тримата му другари чакаха заинтригувани. Той завъртя дисковете. Трите индикатора оставаха червени.

— Сега ще проверим дали съм разбрал правилно инструкцията за работа — каза Скот, прехапа устна и повтори процедурата: отново завъртя дисковете, но този път с комбинацията, избрана от Саддам: 0-4-0-7-9-3. Първият индикатор светна в зелено.

Азиз се усмихна. Скот сложи длан върху белия квадрат и я остави там няколко секунди. И вторият индикатор смени цвета си.

Чу Крац да затаява дъх, когато пристъпи по-близко до скрития микрофон. Опря устни върху фината мрежа: „Казвам се Андреас Бернстром. Време е сейфът да се…“. Преди да беше довършил започнатото изречение, третият индикатор светна в зелено и ключалката на сейфа щракна. Коен не се сдържа и радостно възкликна.

Скот хвана дръжката и дръпна. Тежката един тон стоманена врата се отвори съвсем леко.

— Не е зле — възхити се Коен. — Какво ще изпълниш на бис?

— Ще те използвам вместо морско свинче — отговори Скот.

— Защо не опиташ да затвориш вратата, сержант?

Коен пристъпи крачка напред и тласна вратата с две ръце. Трите индикатора мигновено замигаха в червено.

— Какъв е проблемът? — озадачено попита той.

Скот се усмихна и отново отвори вратата с един пръст. Коен изумено изгледа индикаторите, които отново светнаха в зелено.

— Не бъркай тази червена светлина с фенерите от кварталите на проститутките — обясни Скот, — защото Берта признава само един мъж. Никой, освен мен не може да отвори или затвори вратата на сейфа.

— Аз пък си мислех, че и той ще успее. Нали е евреин — обади се Азиз.

Скот се усмихна, затвори вратата, завъртя трите диска и трите индикатора светнаха в червено.

— Да вървим — подкани ги Крац и в гласа му прозвуча леко раздразнение… или може би за пръв път показваше, че е напрегнат.

Продължиха в мълчание пътя към границата, но когато видя колоната камиони пред тях, Коен не се сдържа и изруга.

— Ще има да висим цяла нощ!

— И както изглежда, по-голямата част от сутринта — допълни Крац. — Така че нека се примирим с този факт. — Камионът изпълзя до края на опашката и спря.

— Дали да не опитам да ги изпреваря и да ги блъфирам на бариерата? — замислено каза Коен. — Няколко долара могат да…

— Не — каза Крац. — Не ни трябва излишно внимание до момента, когато пресечем тази граница в обратна посока.

През следващия час, по време на който камионът се придвижи напред с не повече от двеста метра, Крац отново припомни целия план и се спря на вариантите, разработени в случай на възникване на предвидените усложнения по пътя към Багдад.

Измина втори час и Скот с благодарност усети първия хладен повей, който му позволяваше да дремне. Знаеше, че не след дълго ще се наложи да вдигнат прозорците, ако не искат да измръзнат от нощния студ в пустинята. Унесе се. Мислите му скачаха от Хана към Декларацията. Питаше се в просъница кое от двете би отнесъл обратно у дома, ако го оставеха да избира. Знаеше, че Крац няма никакви съмнения за мотивите му да участва в операция с такива нищожни шансове за успех.

— Ама какво иска този нещастник, не мога да разбера — театрално прошепна Коен.

Скот мигом се разсъни и бързо насочи вниманието си към униформения служител, който разговаряше с шофьора на камиона пред тях.

— Това е митничар — търпеливо обясни Крац. — Прави предварителна проверка дали шофьорите имат нужните за преминаване през границата документи.

— В повечето случаи въпросните документи се изчерпват с две късчета червена хартия с размер осем на дванайсет сантиметра — язвително отбеляза Коен.

— Идва към нас — каза Крац. — Покажи му, че ти е по-скучно, отколкото на него.

Митничарят се приближи до кабината, мушна ръка през сваления прозорец и дори не благоволи да погледне Коен.

Коен подаде подготвените от експертите на ЦРУ документи. Служителят бавно ги разгледа и също толкова бавно обиколи камиона. После се върна при шофьора и излая някаква заповед, която никой не успя да разбере.

Коен безпомощно погледна към Крац, но в същия миг откъм каросерията се разнесе спасителен глас:

— Казва да прередим опашката.

— Защо? — подозрително присви очи Крац.

Азиз повтори въпроса му на служителя.

— Ползвали сме се с предимство, заради заповед, подписана лично от Саддам.

— И на кого трябва да благодарим за нея? — попита със съмнение Крац.

— На Бил О’Райли — отговори Скот, — който страшно съжаляваше, че не може да дойде с нас. Отказа се едва когато разбра, че няма никакъв шанс да намери наливна „Гинес“ в цял Ирак.

Крац кимна и сержант Коен се подчини на заповедта, зави в лентата за насрещно движение и измина така над три километра до началото на колоната. Всички законно движещи се срещу тях коли, пътуващи в посока на Аман, трябваше да отбиват на банкета, за да избегнат челния сблъсък с Мадам Берта.

Докато Коен изминаваше последните метри до бариерата, от митничарската кабина изскочи гневен служител и му се закани с юмрук. Азиз отново се намеси в подходящия момент и препоръча на Крац да покаже писмото.

Беше достатъчен само един поглед и юмрукът чудотворно се превърна в отдаване на чест.

— Паспорти — бе единственото, което каза служителят.

Крац подаде паспортите — три шведски и един иракски — с по две червени банкноти, хванати с кламери към вътрешната страна на корицата на всеки. „Никога не надвишавай обичайния бакшиш — многократно бе напомнял той на участниците в екипа си. — Това само ги прави по-подозрителни.“

След малко документите им бяха подпечатани и камионът бавно пое по пътя между двата гранични пункта.

27.

Двама гвардейци от президентската охрана завлякоха Хамид Ал-Обайди в заседателната зала на Съвета и го стовариха на стол, предвидливо изтеглен на няколко метра от дългата маса.

Той вдигна глава и огледа дванайсетте души, влизащи в състава на Революционния команден съвет. Никой от тях не пожела да го погледне в очите — с изключение на държавния обвинител.

Какво бе направил, че тези хора бяха пожелали да бъде арестуван на границата, окован в белезници, хвърлен в затвора, оставен да спи на студения каменен под и дори възпрепятстван да отиде до тоалетната?

Все още беше с костюма, с който бе преминал границата, но седеше в собствените си изпражнения.

Саддам вдигна ръка и държавният обвинител се усмихна.

Но Ал-Обайди не се страхуваше от Накир Фарар. Той не само бе невинен срещу всяко измислено обвинение, но и разполагаше с информация, която им бе необходима. Държавният обвинител бавно се надигна от стола си.

— Казваш се Хамид Ал-Обайди, нали?

— Да — отговори Ал-Обайди и дръзко погледна държавния обвинител право в очите.

— Обвинен си в държавна измяна и в кражба на държавно имущество. Признаваш ли се за виновен?

— Невинен съм и нека Аллах ми бъде свидетел.

— Ако той ще е твоят свидетел, сигурен съм, че няма да възрази да ти задам няколко прости въпроса.

— Ще бъда щастлив да отговоря.

— Когато в началото на този месец се върна от Ню Йорк, ти беше възложено да работиш във външното министерство, така ли беше?

— Да.

— И едно от задълженията ти беше да провериш положението по отношение на санкциите на ООН?

— Да, това бе част от работата ми като заместник-посланик към ООН.

— Точно така. И докато си правел проверката, си разбрал, че ембаргото над някои от поръчаните стоки е вдигнато. Прав ли съм?

— Да.

— И в списъка имаше включен сейф.

— Имаше — потвърди Ал-Обайди.

— Какво направи, когато разбра това?

— Обадих се по телефона в шведската компания, изработила сейфа, за да проверя докъде са стигнали нещата там, с цел да впиша в доклада си само проверени факти.

— И какво откри?

Ал-Обайди се поколеба за момент, защото се затрудняваше да прецени какво е известно на държавния обвинител.

— Какво откри? — настоя Фарар.

— Че сейфът е бил взет същия ден от някой си Рифат.

— Познаваш ли го?

— Не, не го познавам.

— Какво направи по-нататък?

— Обадих се в Министерството на промишлеността, понеже имах впечатлението, че те движат сделката със сейфа.

— И какво ти казаха те?

— Отговориха ми, че документацията била иззета.

— Казаха ли ти кой е поел отговорността?

— Не си спомням.

— Е, нека тогава ти освежа малко паметта… или може би е по-добре да се обадя на постоянния секретар, с когото си разговарял онази сутрин по телефона?

— Мисля, той спомена, че папката вече не била при тях — отговори Ал-Обайди.

— Не ти ли каза на кого е прехвърлен надзорът по сделката? — повтори въпроса си обвинителят.

— Мисля, че каза, че според него била изпратена в Женева.

— Ще ти е интересно да научиш, че този служител даде писмено обяснение, в което потвърждава това. — Ал-Обайди наведе глава. — И какво направи, след като научи, че документацията е изпратена в Женева?

— Обадих се в Женева и там ми казаха, че посланикът в момента отсъства. Настоях да му предадат, че съм звънил — уверено отговори Ал-Обайди, — и помолих да му предадат да ми се обади.

— Очакваше ли наистина той да ти се обади?

— Надявах се, че ще го направи.

— Надявал си се значи? И какво написа по този повод в доклада си за състоянието по санкциите?

— В доклада? — не разбра Ал-Обайди.

— Да, в доклада. Нали си подготвял отчет за състоянието на проблема. Каква информация си сметнал за нужно да му предадеш?

— Не помня — каза Ал-Обайди.

— Ще трябва пак да ти опресня паметта — въздъхна престорено обвинителят, взе от масата пред стола си тъничка папка и зачете: — „Министерството на промишлеността е изпратило материалите по тази точка в Женева. Позвъних на посланика там, но не успях да се свържа с него. По тази причина не мога да направя нищо повече, докато той не ми се обади. Хамид Ал-Обайди.“ Ти ли си писал това?

— Не си спомням.

— Не можеш да си спомниш какво ти е казал постоянният секретар, не можеш да си спомниш какво си написал в собствения си доклад, макар да е имало съмнения, че може да е открадната държавна собственост или дори още по-лошо… Но към това ще се върнем по-нататък. Може би ще пожелаеш да потвърдиш, че това е твоят почерк? — насмешливо подметна държавният обвинител, стана и завря папката под носа на Ал-Обайди. — Твоят почерк ли е?

— Да, моят. Но аз мога да обясня.

— И това долу в края на страницата е твоят подпис, нали? Да или не?

— Да — спокойно отговори Ал-Обайди.

— Същия следобед си посетил генерал Ал-Хасан, шеф на Държавна сигурност, нали?

— Не, той ме посети.

— А, добре, грешката е моя. Той те е посетил.

— Да.

— Спомена ли пред него, че има вероятност чужд агент да пътува към Багдад, открил начин да премине границата с намерението може би да се опита да убие нашия лидер?

— Това не ми беше известно.

— Но сигурно си заподозрял, че става нещо нередно, нали?

— Тогава не бях сигурен в това.

— Сподели ли с генерал Ал-Хасан поне част от своята несигурност?

— Не, не споделих.

— Може би защото си изпитвал някакво недоверие към него?

— Аз не го познавах. Виждахме се за пръв път. Предишният… — Ал-Обайди съжали, че се бе изпуснал.

— Какво се готвеше да кажеш? — усети грешката му обвинителят.

— Нищо.

— Разбирам. Добре, нека се прехвърлим на следващия ден, когато си посетил — сигурен съм, че този път не е било обратното — заместник външния министър. — Иронията не остана незабелязана от присъстващите и предизвика усмивки, но Ал-Обайди не забеляза това.

— Да, това бе рутинно посещение, с цел да обсъдим някои подробности по мисията ми в Париж. В края на краищата, той беше предишният ни посланик там.

— Съвсем вярно. Но не беше ли той освен това и прекият ти началник?

— Да — съгласи се Ал-Обайди.

— В такъв случай сигурно си споделил с него своите подозрения. — Обвинителят повиши тон.

— Не, не го направих.

— И защо? И на него ли нямаше доверие? Или може би и него не си познавал достатъчно добре?

— Не бях сигурен. Имах нужда от повече доказателства.

— Това било значи. Искал си още доказателства. Какво направи по-нататък?

— Заминах за Париж — отговори Ал-Обайди.

— На следващия ден?

— Не — отговори Ал-Обайди след кратко колебание.

— Може би на по-следващия ден тогава? Или на още последващия?

— Може би.

— Междувременно сейфът вече е пътувал за Багдад. Така ли беше?

— Да, но…

— А ти си продължавал да пазиш тази информация за себе си. Това също е вярно, нали? — И понеже Ал-Обайди не отговори, Фарар този път извика: — Това също е вярно, нали?

— Да, но имаше достатъчно време, за да…

— За какво?

Ал-Обайди отново наведе глава.

След кратка пауза, за постигане на максимален драматичен ефект, разпитът продължи:

— За да се скриеш на безопасно място в Париж?

— Не — отговори Ал-Обайди. — Аз пътувах за…

— Да? — мигновено реагира Фарар. — За къде?

Ал-Обайди разбра, че се е хванал в поставената му клопка.

— Да не би да е в Швеция?

— Да… Но само защото…

— Искал си да се увериш, че сейфът вече е на път, нали? Или, ако решим да повярваме на обяснението ти пред външния министър, защото си бил в отпуск?

— Не, но…

— „Да, но… Не, но…“ Бил ли си през отпуската си в Швеция, или не? Или си ходил там като представител на държавата?

— Представлявах държавата.

— Тогава защо си пътувал в туристическа класа и защо не си поискал да ти бъдат възстановени разходите?

Ал-Обайди пак не отговори. Обвинителят се приближи до него и се наведе напред:

— Направил си го, защото не си искал да се разбере, че си бил в Швеция в момент, когато началниците ти са смятали, че се намираш в Париж, вярно ли е?

— Да, но смятах след време да…

— Когато може би е щяло да стане късно. Това ли се опитваш да ни кажеш?

— Не, не казвам това.

— Тогава защо просто не вдигна телефона и не се обади на нашия посланик в Женева? Той можеше да ти спести всичките тези разноски и главоболия. Да не би и на него да не си имал доверие? Или може би си знаел, че той няма доверие в теб?

— Не е вярно! — извика Ал-Обайди и скочи, но пазачите от двете му страни го хванаха за раменете и го смъкнаха обратно на стола.

— След като се справихме с нервните ти изблици — невъзмутимо отбеляза обвинителят, — можем да продължим, надявам се. И така, заминал си за Швеция и по-конкретно за Калмар, където си се уговорил предварително да се срещнеш с някой си Педерсон, с когото, изглежда, не си искал да разговаряш по телефона. — Обвинителят направи справка в папката. — Искам да ни кажеш каква беше целта на това посещение, след като вече, мисля, установихме, че не си бил в отпуск.

— Да се опитам да разкрия кой е откраднал сейфа.

— Или да се увериш, че сейфът е поел на път — пътя, планиран от теб?

— Това не е вярно — викна Ал-Обайди. — В крайна сметка не някой друг, а аз открих, че „Рифат“ е агент на Мосад на име Крац.

— Знаел си, че Рифат е Крац? — престорено се изненада обвинителят.

— Да, разбрах това, когато отидох в Калмар — потвърди Ал-Обайди.

— Но си казал на Педерсон, че Рифат е педантичен човек, на когото може да се вярва — подчерта Фарар, като погледна в бележките си. — Прав ли съм, или нещо бъркам? Значи най-сетне намерихме човек, на когото си сметнал за възможно да се довериш.

— Казах го просто защото не исках Педерсон да се досети какво съм научил благодарение на него.

— На мен ми се струва, че ти май не си искал никой да разбере какво си научил, и ще се опитам да го докажа. Какво направи по-нататък?

— Върнах се в Париж.

— И пренощува в посолството.

— Да, наложи се, защото нямаше полет същата вечер за Йордания.

— След малко ще стигнем и до пътуването ти до Йордания. Сега обаче искам да разбера, защо когато си пристигнал в Париж не си информирал незабавно посланика ни в Женева за наученото от теб? Защото посланикът този път не само си е бил в резиденцията, но дори е приел телефонно обаждане на друг служител в посолството, след като ти безгрижно си легнал да спиш.

Ал-Обайди внезапно осъзна, че Фарар знае… всичко.

— Единствената ми грижа бе да се върна колкото се може по-скоро в Багдад и да предупредя външния министър за възможната заплаха, която грози нашия водач.

— Например предстоящата ракетна атака на американците срещу сградата на Мухбарат.

— Нямах никаква представа за плановете на американците — отчаяно извика Ал-Обайди.

— Ясноо — проточи Фарар. — Значи това, че в този момент си лежал в безопасност в Париж, докато над Багдад се сипят ракети „Томахоук“, е било само щастлива за теб случайност?

— Но аз тръгнах за Багдад в секундата, когато научих за бомбардировката! — настоя Ал-Обайди.

— Може би нямаше да бързаш чак толкова, ако американците бяха успели да убият нашия водач?

— Докладът ми щеше да докаже, че…

— Къде впрочем е този доклад?

— Смятах да го напиша по пътя от Йордания до Багдад.

— Колко удобно. А сети ли се да посъветваш твоя доверен приятел Рифат да се обади в Министерството на промишлеността, за да провери дали някой го очаква?

— Не съм го правил — отрече Ал-Обайди. — Ако в това има някаква истина — допълни той, — защо ще полагам такива усилия, за да дам Декларацията в ръцете на нашия водач?

— Радвам се, че спомена за Декларацията — тихо каза държавният обвинител, — защото и аз съм малко озадачен от ролята ти в тази операция. Първо обаче нека те попитам довери ли се на нашия посланик в Женева да се погрижи Декларацията да стигне в Багдад?

— Да, естествено.

— И стигна ли тя в Багдад? — поинтересува се ненужно обвинителят и погледна стария пергамент, закован на стената зад Саддам.

— Да.

— Тогава защо не сподели със същия този човек наученото от теб за сейфа, още повече че, както сам спомена, си знаел, че отговорността е била прехвърлена на него?

— Това беше по-различно.

— Разбира се, че е било по-различно, и аз ще покажа пред Съвета в какво се състои разликата. Как беше платено за Декларацията?

— Не разбирам — обърка се Ал-Обайди.

— Добре, ще се опитам да бъда по-ясен. Как бяха разпределени договорените плащания?

— Десет милиона при сключване на договора и четиридесет милиона при предаване на Декларацията.

— Каква част от тези пари — нека напомня, тези държавни пари — запази за себе си?

— Нито един цент.

— Сега ще видим дали е така. Къде бяха срещите, при които бяха предадени тези огромни суми?

— Първото плащане трябваше да се направи в банка в Ню Джърси, а второто на „Дюмон и сие“, една от банките в Швейцария, с които работим.

— И ти си настоял първото плащане — говоря за десетте милиона долара — да бъде в наличност?

— Не беше така — оправда се Ал-Обайди. — Другата страна настоя за плащане в наличност.

— Колко удобно! Само че се налага да вярваме на твоята дума, че е било така. Правя това уточнение, защото според посланика ни в Ню Йорк ти си настоял плащането да е в наличност. Може би и той не е разбрал правилно думите ти. Добре, да преминем на второто плащане. Поправи ме, ако сбъркам нещо. — Къса пауза. — Сумата е била преведена изцяло и направо в „Франшар и сие“, така ли е?

— Точно така — потвърди Ал-Обайди.

— Ти получи ли… как му викат, комисиона ли беше, след всяко от двете плащания?

— Абсолютно не.

— Думата абсолютно наистина може да се използва, само че по отношение на факта, че след като първото плащане е било в налични, може да се твърди и едното, и другото. Що се отнася до второто плащане обаче… — Обвинителят направи пауза, за да се почувства значението на онова, което щеше да каже.

— Не знам за какво говорите! — отсече Ал-Обайди.

— Паметта, изглежда, често ти изневерява, защото по време на отсъствието ти, докато си се чудел как да се добереш възможно най-бързо от Париж в Багдад, с цел да предупредиш президента за възможната заплаха срещу неговия живот, та казвам, през това време си получил съобщение от „Франшар и сие“. Понеже писмото е било адресирано до посланика ни в Париж, то е препратено до заместник външния министър.

— Не съм кореспондирал с „Франшар и сие“.

— Не съм казал, че си го правил. Казах, че те са ти писали. Направили са го, за да ти изпратят последното извлечение по банковата сметка на името на Хамид Ал-Обайди, с дата 25 юни 1993, от което личи, че на 18 февруари 1993 година въпросната сметка е била кредитирана с кръгло един милион долара.

— Това не е възможно! — отрече Ал-Обайди.

— Не е възможно ли? — заплашително попита обвинителят и отново завря под носа на Ал-Обайди писмото.

— Мисля, че обяснението е ясно. Семейство Кавали се опитва да ми отмъсти, понеже не получиха първоначално обещаните им сто милиона долара.

— Да отмъсти, казваш?… И парите не са истински? Те не съществуват? Това тук е само лист хартия? Игра на нашето въображение?

— Да — потвърди Ал-Обайди. — Това е истината.

— Тогава сигурно няма да те затрудни да обясниш защо от сметката на твоето име са били изтеглени сто хиляди долара, и то именно в деня, когато си посетил „Франшар и сие“?

— Това не е възможно!

— И това ли не е възможно? Поредната игра на нашето колективно въображение? Значи не си виждал разписката за изтегляне на сумата, изпратена ти за подпис от банката няколко дни по-късно? Подписът на върнатата разписка обаче поразително наподобява подписа ти върху доклада ти за санкциите, който ти сам огледа преди малко и призна за свой. — Обвинителят поднесе двата документа толкова близко до лицето на Ал-Обайди, че те докоснаха носа му. Нещастникът погледна двата подписа и веднага разбра какво е направил Кавали. Обвинителят продължи с оформянето на смъртната му присъда, без да му даде възможност да обясни. — И сигурно ще поискаш от Съвета да повярва, че Кавали е подправил подписа ти?

Членовете на Съвета се разсмяха, но Ал-Обайди имаше чувството, че държавният обвинител знае, че току-що е изрекъл истината.

— Мисля, че е предостатъчно — проговори единственият в залата, който смееше да прекъсне държавния обвинител.

Ал-Обайди вдигна поглед в последен опит да привлече към себе си вниманието на президента, но с изключение на държавния обвинител всички останали гледаха вожда и кимаха в знак на съгласие.

— Съветът има да обсъжда по-важни дела. — И вождът махна с ръка, сякаш искаше да прогони от лицето си досадна муха.

— Е, оказа се много по-лесно, отколкото очаквах — призна Коен, когато ги пропуснаха през контролния пункт от иракската страна на границата.

— Май наистина беше прекалено лесно — съгласи се Крац.

— Най-сетне разбрахме, че сред нас има един оптимист и един песимист — пошегува се Скот.

Коен вече беше излязъл на магистралата, но се въздържаше да вдига над осемдесет километра в час. Камионите, идващи срещу тях и отиващи към границата, рядко бяха с пълен комплект фарове, поради което можеха да бъдат сбъркани от разстояние с мотоциклети, така че всякакви опити за изпреварване бяха крайно опасни. Но не само насрещното движение даваше повод за опасения, същото бе положението и с камионите пред него: наличието дори на един стоп тук явно се считаше за ненужен лукс.

Още при началното планиране на операцията Коен бе преценил, че изминаването на петстотинте километра от границата до Багдад е прекалено голяма хапка, така че бе решил да спрат за почивка на шейсетина километра от иракската столица. Скот попита Коен кога ще стигнат до предварително избраното място.

— Ако по някакво чудо не се натреса на някой от изоставените по пътя камиони или не изчезнем в някоя от тези кошмарни дупки в пътното платно, ще бъдем там към четири, най-късно пет сутринта.

— Никак не ми харесват тези военни камиони по пътя. Защо са тук според теб? — неспокойно попита Крац, който не бе дремнал и за секунда, откакто бяха преминали през границата.

— Някакъв батальон се изнася според мен, сър. Не ми се струва толкова необичайно, а и не мисля, че следва да се безпокоим, още повече че те се движат в обратна на нашата посока.

— Може и да си прав — въздъхна Крац.

— Едва ли щеше да ги забележиш, ако бяхме преминали границата с чисти мисли — отбеляза Скот.

— Възможно е… И все пак… Сержант — обърна се Крац към Коен, — искам да ме известиш в мига, в който зърнеш нещо, което заслужава втори поглед.

— Като красива жена например?

Крац се въздържа от коментар и се обърна да попита нещо Скот, но забеляза, че той отново се е унесъл. Завиждаше на Скот за способността му да спи винаги и навсякъде, особено под стрес.

Сержант Коен караше напред в нощта, невинаги по права линия, защото често се налагаше да заобикаля поредния изгорял резервоар или яма от снаряд, останала от войната. Минаваха през малки градчета и привидно необитаеми селца. Малко след четири часа Коен отби от магистралата и пое по черен път — толкова тесен, че по него бе немислимо да се разминат две превозни средства. Продължиха така двайсетина минути и накрая спряха, защото пътят просто свърши в надвиснал скален откос.

— Тук не може да ни намери дори лешояд — заяви Коен и изгаси двигателя. — Разрешение за цигара и малко сън, полковник?

Крац кимна. Коен скочи от кабината и предложи на Азиз цигара. Крац се отдалечи на десетина крачки, огледа околността и се съгласи с думите на Коен. Когато се върна при камиона, Азиз и сержантът вече спяха дълбоко, а Скот седеше на ръба на скалния перваз и наблюдаваше изгряващото над Багдад слънце.

— Колко мирна гледка — прошепна той, когато Крац седна до него. — Само Господ може да измисли толкова красив изгрев.

— Нещо не е наред — промърмори Крац.

28.

Саддам кимна на обвинителя:

— След като приключихме с предателя, да се заемем с терористите. Каква е последната сводка, генерале?

Генерал Хамил, известен с прозвището „Багдадския бръснар“, отвори папката пред себе си — той имаше досие за всекиго, включително седящите около тази маса. Хамил бе получил образование в Сандхърст16 и се бе върнал в Ирак, за да получи назначение от краля, но установи, че вече няма крал, комуто да служи. Оставен без избор, той бе сметнал за благоразумно да се закълне в лоялност пред новия президент — Абдул Карим Касим. Когато през 1963 година партията Баас бе извършила преврат и бе завзела властта, младият капитан отново бе сменил лагера и бе застанал на страната на победителите. Този път смяната на лоялността бе възнаградена с назначение в най-близкото обкръжение на новия вицепрезидент Саддам Хюсеин. От този ден кариерата му бе бърза и стремителна. Сега бе любимият генерал на Саддам и началник на Президентската гвардия. Беше удостоен с честта да бъде единственият — с изключение на телохранителите на президента — който има право да носи леко оръжие в присъствието на Саддам. Беше, освен това и палачът на Саддам. Любимият му номер бе да обръсва главите на жертвите си, преди да бъдат обесени, с тъп бръснач, който никога не наточваше. Обръщаше особено внимание на гърлата им, поради което някои го разочароваха като умираха, преди да им метне примката на шията.

Хамил прегледа папката си, помълча и каза:

— Терористите пресякоха границата снощи в 21:26 часа. Представили са четири паспорта на контролния пункт: три, издадени в Швеция, и един иракски.

— Този лично ще го одера — прекъсна го Саддам.

— Четиримата мъже пътуват в камион, който изглежда стар, но понеже не са успели да го разгледат както трябва, още не съм сигурен дали не става дума за Троянски кон. Сейфът, господин президент, несъмнено е в каросерията… Камионът е пътувал без спиране цялата нощ със скорост около шейсет и пет километра в час в посока към Багдад, но в 4:09 сутринта е отбил в пустинята и по-нататъшният контрол над придвижването му е бил прекратен, понеже този път не води за никъде. Според нас те просто са се отбили от пътя за почивка преди тази сутрин да продължат към столицата.

— На какво разстояние са били от Багдад, когато са спрели? — поинтересува се вътрешният министър.

— Около седемдесет километра, с други думи, на около час до час и половина път.

— Щом са блокирани в пустинята, генерале, защо не изпратим войска и не приключим случая?

— Преди да се докарали сейфа в Багдад? — намеси се Саддам. — Не, това е единствената опасна възможност за нас.

— Не ви разбирам, Сайеди — обърна се към него вътрешният министър.

— Тогава ще се наложи да ви обясня, господин министър — каза Саддам, като наблегна на последната дума със свойствената си жестокост. — Ако ги арестуваме в пустинята, кой ще ни повярва, когато ги обвиним в тероризъм? Западната преса може дори да каже, че сме им пробутали фалшиви паспорти. Нее, искам да бъдат арестувани тук, в тази зала, така че на Мосад да бъде невъзможно да отрече участието си и, което е далеч по-важно, да разкрием целта на заговора им и да ги унизим в очите на ционистите по цял свят.

— Разбрах дълбоката ви мъдрост, Сайеди.

Саддам пренебрежително махна с ръка и насочи вниманието си към министъра на промишлеността.

— Бяха ли изпълнени заповедите ми?

— До най-малката подробност, Ваше Превъзходителство. Когато терористите се появят в министерството, ще ги накараме да чакат и ще се отнасяме към тях грубо, докато не извадят документи, издадени уж във вашия кабинет.

— Вече са показали такова писмо на границата — обади се Хамил, който не бе вдигнал поглед от папката.

— В мига, в който покажат такова писмо — продължи министърът на промишлеността, — ще им бъде предоставен кран, за да могат да инсталират сейфа в тази сграда. Опасявам се, че ще се наложи да свалим вратите на централния вход, но само за…

— Вратите не ме интересуват — прекъсна го Саддам. — Кога се очаква пристигането на сейфа пред сградата?

— Около обед — отговори генерал Хамил. — След като монтират сейфа, аз лично ще поема контрол над цялата операция, господин президент.

— Добре. Още нещо — искам терористите да видят Декларацията, преди да бъдат арестувани.

— Да не се опитат да унищожат документа, Ваше Превъзходителство — разтревожено се обади вътрешният министър в опит да възстанови поне част от загубените си позиции.

— Това просто не може да стане! — отсече Саддам. — Тези хора са дошли в Багдад с единствената цел да си върнат документа, а не да унищожават част от жалката си история. — Двама-трима около масата не пропуснаха изгодния момент да кимнат енергично в знак на съгласие. — През следващите двайсет и четири часа никой от вас, с изключение на генерал Хамил и хората му да не припарва до тази сграда. Колкото по-малко хора знаят какво става, толкова по-добре. Не искам да бъде инструктиран дори дежурният офицер. Точно обратното — искам да се създаде впечатление, че тук не държим особено на мерките за сигурност. Така ще паднат по-лесно в капана. — Генерал Хамил кимна. — Обвинителю — каза Саддам и се обърна към другата страна на масата, — каква би могла да бъде реакцията на международната общност, когато се разбере, че съм арестувал ционистките копои?

— Те са терористи, Ваше Превъзходителство, а за терористите има само една присъда. Особено след като американците стреляха с ракети срещу невинни граждани само преди няколко дни.

Саддам кимна.

— Някакви въпроси?

— Само един, Ваше Превъзходителство — обади се заместник външният министър. — Какво да правим с момичето?

— А, да — сети се Саддам и се усмихна за пръв път. — Е, след като изигра ролята си, ще трябва да измисля подходящ начин да сложа край на живота й. Къде е тя в момента?

Камионът бавно пое по тесния черен път. Този път зад волана бе Азиз, а Коен бе заел мястото му отзад при Мадам Берта. Скот усети, че атмосферата в кабината неуловимо се е променила. Когато бяха отбили навътре в пустинята, той все още бе вярвал, че не ги грози никаква опасност. Зловещата тишина отвън сега обаче го накара да се замисли за тежката задача, която ги очакваше.

Оригиналната идея — за нея трябваше да благодарят на Крац — бе смесена със собствения му коктейл от въображение, дисциплина и кураж. Ако допуснеха, че още никой не подозира за намеренията им, хм… Скот вярваше, че шансовете са на тяхна страна, особено сега, когато вече знаеха къде точно се намира Декларацията.

Когато излязоха на главния път, Азиз се пошегува:

— Наляво или надясно?

Скот каза: „Наляво“, но Азиз зави надясно.

Докато пътуваха по магистралата към Багдад, слънцето заблестя от безоблачното небе, достойно да украси всяка туристическа брошура, макар обгорелите танкове край пътя и кратерите от снаряди по платното да представляваха по-малко привлекателни туристически атракции. Никой не продумваше. Километрите се изнизваха един след друг. Безсмислено беше да преговарят плана за пореден път. Щеше да бъде като тренировка в утрото на олимпийски финал — прекалено късна, за да има някакъв смисъл в нея.

Последните петнайсетина километра изминаха по магистрала, достойна дори за Германия. Минаха по новия мост над река Ефрат. Скот започваше все по-често да мисли колко близко е до Хана. Питаше се дали ще има шанса да се вмъкне във външното министерство, без Крац да разбере и без да обезпокои иракчаните.

Стигнаха покрайнините на Багдад, с блестящи небостъргачи и сгради в модерен стил, каквито можеха да се видят във всеки голям град по света. Това впечатление продължи, докато не видяха хората. В страна, която буквално плуваше в петрол, на бензиностанциите имаше опашки, но тези опашки бяха нищо в сравнение с опашките пред магазините за храна. И четиримата виждаха ефекта от санкциите, макар Саддам да го отричаше.

Минаха под Ал-Насър — масивна арка, образувана от две кръстосани саби, хванати в увеличени отливки от ръцете на Саддам. Не беше нужно да казват на Азиз как да намери Министерството на промишлеността. Кюрдът продължаваше да съжалява, че не живее в този град, макар да не бе стъпвал в него след екзекуцията на баща си заради участие в провалилия се опит за преврат през 1987 година.

Когато минаха покрай останките на разрушената сграда, където се бе помещавала щабквартирата на Мухбарат, Скот забеляза линейка без шофьор, паркирана пред бившата сграда на иракското разузнаване. Реши, че е оставена там повече заради камерите на Си Ен Ен, отколкото с някаква по-полезна цел.

Азиз показа сградата на министерството на Скот и той веднага си спомни фасадата от дебелия албум с фотографии, предоставен на американците от Крац. Но не пропусна да плъзне поглед и по оръдейните кули, украсяващи отстоящото на хвърлей камък Външно министерство.

Азиз спря камиона на стотина метра от входа на министерството.

— Ще гледам да не се бавя — обеща Скот, скочи от кабината и тръгна към сградата.

Изкачи стъпалата, водещи към входа, без да обърне никакво внимание на човека, стоящ изправен пред един отворен прозорец в сградата от другата страна на улицата, който точно в този момент разговаряше по телефона с генерал Хамил:

— Камионът им спря на сто метра от министерството. Висок русокос мъж — той слезе от кабината — влиза в сградата. Другите трима, включително Крац, останаха да чакат при сейфа.

Скот мина през летящите врати и между двамата пазачи, които изглеждаха като че ли не помръдват по цял ден. Отправи се към гишето с надпис „Информация“ и се нареди на най-късата от трите опашки. Часовникът над гишето — беше му останала само часовата стрелка — показваше, че е около девет и половина.

Трябваха му петнайсет минути да се добере до гишето. Обясни на момичето, че се казва Бернстром и че трябва да види господин Каджами.

— Имате ли уговорена среща? — попита тя.

— Не — призна Скот, — но му се обадихме от Йордания, за да го предупредим, че поръчан от вашето правителство специален сейф е на път за Багдад. Той поиска да го информираме веднага щом пристигнем тук.

— Ще проверя дали е тук — каза момичето и вдигна телефона.

Скот зачака, загледан в грамадния портрет на Саддам Хюсеин, изобразен в униформа и с „Калашников“ в ръцете. Картината изпъкваше на фона на сивата стена. Междувременно момичето внимателно изслуша онова, което й казваха и обясни късо:

— Ще изпратят някой — и се обърна към следващия на опашката.

Скот търпеливо зачака. След половин час се появи висок слаб мъж, облечен в делови западен костюм, и безпогрешно се насочи към него.

— Господин Бернстром?

— Да?

— Добро утро — поздрави го мъжът на идеален английски. — Аз съм Ибрахим, личният помощник на господин Каджами. С какво мога да ви бъда полезен?

— Докарах сейф от Швеция — каза Скот. — Поръчан е от вашето министерство преди няколко години, но поради наложените от ООН санкции нямаше как да ви бъде предоставен по-рано. Казаха ни да се свържем с господин Каджами, когато пристигнем в Багдад.

— Носите ли някакви документи?

Скот извади папка от чантата си и му показа съдържанието й.

Служителят внимателно прочете всеки документ, докато не стигна до подписаното от президента писмо. Повече не му беше необходимо, така че той вдигна поглед и попита:

— Мога ли да видя сейфа, господин Бернстром?

— Естествено — каза Скот. — Елате. — После тръгна пред служителя към изхода, изведе го на улицата и го отведе при камиона.

Коен ги гледаше от каросерията, без да помръдва. Крац му заповяда да отметне платнището, така че специалистът на министерството да огледа Мадам Берта.

Скот бе поразен, че никой от вървящите по улицата не прояви към впечатляващата гледка и най-малък интерес. Витаещият над всичко страх, изглежда, бе избил дори мисълта за любопитство у тези хора.

— Елате с мен, господин Бернстром — каза Ибрахим.

Скот се върна с него в приемната и иракчанинът се качи горе, без да обяснява нищо.

Докато се върне, изтече нов половин час. Указанията, които даде, бяха къси и сбити:

— Трябва да откарате сейфа на Площада на победата, където ще видите бариера, охранявана с танк, пред входа на голяма бяла сграда. Там ще ви очакват.

Скот понечи да попита къде се намира Площадът на победата, но Ибрахим се обърна и се прибра. Не му оставаше нищо, освен да се върне при камиона и да се присъедини към Крац и Азиз на предната седалка. Каза им новината. Както можеше да се очаква, Азиз нямаше нужда да пита за пътя.

— Радвам се да разбера, че всичко е минало нормално — каза Крац.

Скот кимна в знак на съгласие, а Азиз върна камиона в движението по широкия булевард. Колите следваха нагъсто и шофьорите не се колебаеха да изразяват нетърпението си с клаксоните, въпреки което помръдваха с не повече от няколко сантиметра, преди да спрат отново.

— Сигурно има катастрофа — предположи Скот.

Няколко минути по-късно завиха на ъгъла и видяха три тела да висят на импровизирани бесилки: мъж в скъп костюм, малко по-млада от него жена и друга, доста по-възрастна. Трудно можеше да се прецени, понеже черепите им бяха обръснати.

Каджами седна зад бюрото си, набра дадения му номер и зачака.

— Кабинетът на заместник външния министър. На телефона е госпожица Саиб.

— Обаждам се от Министерство на промишлеността. Бихте ли ме свързали със заместник външния министър?

— В момента не е в кабинета си, господин Каджами. Да го помоля ли да ви се обади, когато се върне, или ще оставите съобщение за него?

— Ще оставя съобщение, но ще бъда признателен, ако ми позвъни, като се върне.

— Разбира се, господине.

— Бихте ли му предали, че сейфът е пристигнал от Швеция и следователно може да бъде изваден от списъка на блокираната заради санкциите екипировка? — Дълга пауза. — Чувате ли ме, госпожице Саиб?

— Да, просто записвах думите ви.

— Ако иска да разгледа съпътстващата документация, тя е на разположение при нас, но в случай, че се интересува единствено от сейфа, съобщете му, че той е на път за централата на Баас.

— Ще имам грижата да му предам това веднага щом се появи.

— Благодаря, госпожице.

Каджами постави слушалката върху вилката, погледна седящия срещу него заместник външен министър и се усмихна.

29.

Азиз спря камиона пред някакъв танк. Наоколо се въртяха войници, но не можеше да се каже, че кипи трескава активност.

— Очаквах да видя повече войска — замислено каза Крац.

— Все пак не сме къде да е, а пред щабквартирата на Баас.

— Може Саддам да е в двореца, а защо не и извън Багдад — предположи Азиз.

Двама войници се отправиха към камиона. Първият извика: „Навън!“ и те се подчиниха. Войникът им заповяда да се отдалечат от камиона на няколко метра, после други двама войници се покатериха чевръсто през задния капак и отметнаха платнището.

— Този е майор — прошепна Азиз и кимна към един внушителен военен, накичен с медали за заслуги и с мобилен телефон в ръката, който се приближаваше към тях.

Офицерът спря, вдигна поглед към сейфа, после, без да скрива подозрителността си, се обърна към Крац, представи се като майор Саид и каза:

— Отвори.

Крац посочи Скот, който се покатери в компанията на още няколко внимателно наблюдаващи го войници и извърши церемонията на отварянето. В мига, в който дръпна вратата за дръжката, при тях се качи и майорът, макар и с помощта на един от войниците, който му протегна ръка. Той остана една крачка назад и заповяда на двама от хората си да влязат вътре. Младите мъже скриха тревогата си, но все пак се престрашиха, влязоха и започнаха да опипват стените и да скачат, с цел да докоснат тавана. Саид ги погледа известно време, после скочи тежко на земята и се обърна към Скот.

— Ще изчакаме крана — каза той, вече по-приятелски. После набра някакъв номер на телефона си.

Без да пита, Коен се качи в кабината и седна зад волана, където даже не бе успял да извади ключа. Азиз остана отзад при отворения сейф. Скот и Крац се облегнаха на близката стена. Опитваха се да се престорят на скучаещи, но шепнешком обсъждаха ситуацията.

— Трябва да намерим начин да влезем в сградата, преди да вкарат сейфа там — каза Крац и Скот съгласно кимна.

Часовникът на кулата на Площада на победата удари 12:30 и в същия момент Азиз забеляза огромния кран бавно да се приближава, заобикаляйки масивната статуя на Саддам.

Скот обясни на майора, че трябва да преместят камиона по-близко до разтворената врата. Майорът се съгласи, вземайки по изключение решение без обаждане на телефона. Когато паркираха камиона, където искаше Скот, майор Саид най-сетне схвана, че ще се наложи да демонтират порталните врати, за да може да вкарат по някакъв начин в сградата сейфа и подвижната платформа.

Този път вече поиска разрешение по телефона. На въпроса на Скот: „Колко ще чакаме?“, отговори, като сви рамене: „Колкото трябва“.

Скот реши да използва това забавяне и обясни на майор Саид, че трябва да обходи маршрута, по който ще транспортират сейфа след вкарването му в сградата.

Майорът се поколеба, обади се за пореден път, изчака няколко минути със слушалка на ухото, получи отговор, посочи Скот с пръст и все така лаконично каза:

— Само ти.

Скот остави Крац да се занимава със свалянето на сейфа от камиона и последва майора в сградата.

Първото, което му направи впечатление, докато вървяха по застлания с мокет коридор, бяха неговата широчина и усещане за здравина. През десетина крачки имаше облегнати на стената войници, които заставаха мирно щом зърнеха майор Саид.

Асансьорът бе в дъното на коридора. Майор Саид извади ключ и го вкара в отвор в стената. Вратата на асансьора бавно се разтвори и Скот видя, че размерите на сейфа, изглежда, са били зададени така, че да може да се използва асансьорът. Доколкото можеше да прецени на око, ако вкараха по някакъв начин Мадам Берта тук, до стените щеше да остане пролука от максимум един пръст.

Майорът натисна бутон с надпис „-6“ и Скот забеляза, че това е най-долното ниво, до което се стига по този начин. Асансьорът бавно започна да се спуска. Когато вратата отново се отвори, майор Саид излезе и Скот го последва в безкраен коридор. Този път усещането беше, че се намират в място, построено да устои на земетресение. След няколко минути ходене спряха пред двукрила врата с подсилена конструкция, охранявана от двама войници с автомати.

Саид зададе някакъв въпрос и те отрицателно завъртяха глави.

— Залата е празна. Можем да влезем — с типичната си немногословност обясни майорът и отключи.

Скот го последва в заседателната зала на Съвета.

Погледът му бързо обходи просторното посещение. Първото, което привлече вниманието му, бе поредният грамаден портрет на Саддам в тъмен двуреден костюм, окачен на отсрещната стена. После видя един от червените бутони на алармената инсталация до ключа на осветлението, както го бе предупредил Крац. Майорът бързо тръгна през залата, създавайки впечатление на човек, който не би следвало да се намира тук. Скот бавно тръгна след него. И тогава… тогава я видя. Зърна я само за миг и сърцето му се сви: Декларацията за независимостта беше закована на стената, единият връх на пергамента бе откъснат, а доста от подписите направо бяха неразличими.

Майорът отключи някаква врата и Скот с нежелание го последва по започващия от другата страна пореден коридор. Този път изминаха само няколко крачки, преди да застанат пред голяма иззидана с тухли ниша, за която Скот веднага схвана, че отдавна очаква пристигането на сейфа.

За да не разочарова майора, той все пак се залови да измерва с рулетка габаритите на нишата. Не бързаше; мозъкът му трескаво обмисляше как би могъл да спечели малко повече време за оглед на Декларацията. След няколко минути майор Саид го потупа по рамото с офицерския си стик, за да му покаже, че е време да се върнат при камиона. Скот неохотно го последва по обратния път по късия коридор и през заседателната зала, където макар майорът явно да бързаше, Скот отново се спря да измерва вратата. С радост установи, че ще се наложи и нейното демонтиране от пантите. За да покаже загрижеността си, Скот отстъпи крачка назад и се загледа във вратата като художник, оценяващ току-що завършена картина. Майорът се върна и го чукна по крака със стика, като измърмори нещо, което определено не прозвуча като комплимент.

На тръгване Скот хвърли скришом последен поглед надясно и най-лошите му страхове се потвърдиха: дори да успееше да размени двата документа, щеше да се наложи да намерят гений, по-велик дори от Долара, за да поправи направеното от Саддам на Декларацията.

— Хайде, трябва да вървим — не издържа майорът.

— Тази врата ще трябва да се свали — невъзмутимо каза Скот, после се обърна и посочи другата, в дъното на залата: — И онази също. — Но майор Саид вече бързаше по дългия коридор към отворената врата на асансьора.

Хана остави слушалката на телефона и направи усилие да се овладее. Цялото й тяло трепереше. В Херзлия я бяха предупреждавали много пъти, че колкото и корав да си мислиш, че си, колкото и добре да си обучен, пак ще трепериш.

Погледна часовника си. Обедната й почивка започваше след двайсет минути. Макар да избягваше да напуска през деня сградата на министерството освен по служба, знаеше, че повече не може да стои тук и просто да чака развоя на събитията.

Заместник външният министър беше отишъл по спешност в двореца още в осем сутринта и й бе казал да не го чака преди пет следобед. Когато бе седнала да напечата съобщението от Министерството на промишлеността, на бузата й издайнически бе започнало да пулсира мускулче.

Цели петнайсет минути остана на бюрото си, планирайки как да оползотвори предстоящия един час почивка. Когато взе решение, вдигна слушалката и помоли телефонната операторка да приема разговорите за нея по време на отсъствието й.

Сложи си очилата, излезе от стаята и бързо тръгна с наведена глава по коридора.

Слезе по стълбите, вместо с асансьора, измъкна се незабелязано през приемната, мина през въртящите се врати и се озова на стълбището пред парадния вход на външното министерство.

— Саиб току-що напусна сградата — съобщи в микрофона на мобилния си телефон мъж от другата страна на улицата. — В момента тръгва към Площада на победата.

Хана наистина отиваше натам. Шумът и навалицата бяха невъобразими, както… както при поредната публична екзекуция. Когато стигна до края на улицата и зави на ъгъла, тя отклони поглед от грозната картина и си проби път сред ония, които стояха, гледаха и дори се смееха на безплатния спектакъл.

— Този път е голяма клечка — шегуваше се някой.

Друг с по-сериозен глас твърдеше, че според негов познат това бил някакъв неотдавна завърнал се от Америка дипломат, когото хванали, докато се опитвал да се облажи. Възрастна жена се разплака, когато някой изказа предположението, че двете жени са невинните майка и сестра на престъпника.

Хана забави ход, спря и се загледа през улицата към щабквартирата на партия Баас. Харесваше й да е скрита сред огромната тълпа, макар това да затрудняваше видимостта към интересуващото я място.

— Гледа сградата на партията Баас. Всички останали гледат в обратната посока — съобщи мъжът.

Хана видя заобиколения от войници камион и огромния сейф, кацнал на каросерията. Двама млади мъже се опитваха да прекарат дебело стоманено въже под платформата, върху която се намираше сейфът. Единият определено беше с арабски произход, другият… в него имаше нещо европейско. И изведнъж видя Крац… само че Крац ли беше това наистина? Човекът изчезна от другата страна на камиона. Хана нетърпеливо зачака да се покаже пак. При следващата му поява вече нямаше съмнения — това беше агентът на Мосад.

Сепна се — недопустимо бе да стои на такова публично място толкова дълго. Прецени, че трябва да се връща в офиса. Там щеше да реши на спокойствие какво да предприеме. Погледна Крац за последен път. В този момент от сградата излязоха група чистачки, прекосиха широкото открито пространство и минаха през бариерата, без никой от войниците да им обърне внимание.

Хана се обърна и пое по обратния път секунди преди майор Саид и Скот да слязат по стълбището пред парадния вход.

— Отново тръгна, но не личи да се връща в министерството. — Човекът с мобилния телефон изслуша онова, което му наредиха, и след малко отговори: — Не знам, но ще я проследя и ще докладвам.

Скот се върна в заградения двор и видя, че Крац вече е успял да организира разполагането на крана в позиция, позволяваща безопасното сваляне на сейфа от каросерията на камиона. Азиз и Коен затягаха стоманеното въже около туловището на Мадам Берта, а специално проектираната платформа, с която господин Педерсон така силно се гордееше, бе свалена на земята между камиона и вратата на сградата.

Скот вдигна поглед към стрелата на крана и после го премести върху краниста, седнал в кабината. Азиз и Коен скочиха от каросерията и Крац показа на краниста с вдигнати палци, че може да започва.

Скот посочи сейфа и повика с пръст Крац, който се приближи озадачен. Струваше му се, че операцията се развива добре.

— Какъв е проблемът? — попита той.

Скот продължи да сочи сейфа и с недвусмислени движения на ръцете започна да показва как смята, че трябва да стане свалянето, като междувременно шепнешком подхвърли на Крац:

— Видях Декларацията. — После се премести от другата страна на сейфа.

Крац го последва, преструвайки се, че се вслушва в мнението на своя колега.

— Добра новина — каза той. — Къде е?

— Новината не е толкова добра — въздъхна Скот.

— Какво искаш да кажеш?

— Намира се в Заседателната зала на Съвета, точно там, където Хана ни беше писала, че се намира. Но е закована за стената.

— Закована ли? — прошепна Крац.

— Да, и поне на мен ми се строи безнадеждно повредена — отговори Скот.

Над главите им се разнесе характерният звук от превключване на скоростна кутия. Въжето се опъна, двигателят оглушително зави на повишени обороти. Но Мадам Берта отказваше да помръдне. Грохотът се засили и стана непоносим, но сейфът дори не се поклащаше.

Кранистът опита за трети път и Мадам Берта най-сетне се издигна на един пръст над каросерията и величествено се разлюля. Няколко от войниците радостно закрещяха, но млъкнаха като онемели, когато майор Саид се обърна да ги изгледа.

Крац кимна, Коен изтича до камиона, скочи в кабината, запали двигателя, включи на първа и бавно изтегли машината изпод все така полюшващата се във въздуха Мадам Берта. След това двамата с Крац изтикаха платформата и я нагласиха точно под сейфа. Крац отново даде знак с палци, че всичко е наред, и кранистът започна бавно да спуска петте тона стомана. След малко металната конструкция докосна платформата и колелата от плътна гума простенаха под тежестта й.

Сейфът се намираше точно пред двойната входна врата. Преди да продължат с пътешествието из вътрешността на сградата, трябваше да дойде дърводелец и да демонтира крилата на вратата от пантите. Крац погледна майора, но още преди да формулира очевидния си въпрос, той само сви рамене.

Коен паркира камиона на посоченото му от майора място. В този момент се зададе иракчанин, облечен в национална носия в бяло и червено и със сандъче за инструменти в ръка.

Охраната провери съдържанието на сандъчето, като изсипа всичко на земята. Човекът нареди инструментите си обратно, хвърли поглед към сейфа, премести го на вратата и веднага схвана защо началникът му е описал проблема като сериозен. После се залови да отвинтва пантите на едното крило.

— Къде е в момента фалшификатът на Долара? — попита Крац.

— В чантата ми — отговори Скот. — Ще се наложи малко да поработя върху него, иначе размяната просто не може да остане незабелязана.

— Съгласен съм — одобри Крац. — Мисля, че трябва да почнеш още сега, докато онзи там се занимава с вратата. Ще се опитам да отклоня вниманието на майора.

Крац се отправи с ленива походка към дърводелеца и се заговори с него, а Скот се качи в кабината на камиона с чантата си в ръка. Когато видя какво прави Крац, майорът без замисляне изтича при него.

Като поглеждаше навън с едно око, Скот извади навития на руло пергамент от тубуса и се напрегна да си спомни какви бяха основните поражения, нанесени на оригинала. Първо откъсна върха на горния десен ъгъл на ръкописа, после се изплю върху имената на Джон Адамс и Робърт Трийт Пейн. Огледа критично резултата, прецени, че направеното не е достатъчно, затова сложи пергамента на пода и внимателно отри подметките на обувките си в него. Вдигна поглед — навън майорът нареждаше на Крац да не пречи на майстора да си върши работата. Крац сви рамене, а Скот нави копието на Декларацията, върна го в цилиндъра и го напъха в специално ушития издължен джоб от вътрешната страна на крачола на панталона си. Тубусът влезе идеално.

Секунди по-късно дърводелецът се изправи, изтупа прашните си колене и се усмихна, за да покаже, че се е справил със задачата. По команда от майора четирима от войниците пристъпиха едновременно напред, прихваната освободените крила на вратата и ги свалиха от пантите. Отнесоха ги няколко крачки встрани и ги подпряха на стената.

Майорът заповяда на следващата група войници да избутат платформата напред. Скот застана отпред, за да насочва цялата процесия през зейналата дупка на свалената врата. Крац и Азиз се опитаха да се вмъкнат с всички, но майорът твърдо им показа с ръка, че в сградата може да влезе единствено Скот. Беше ред на Скот да свие рамене.

Движейки се сантиметър по сантиметър, войниците тикаха платформата по дългия коридор. Вратата на асансьора беше оставена отворена, но петте тона на сейфа се наместиха вътре едва след намесата на двайсет чифта ръце. Скот вече знаеше, че тази част от сградата е построена да устои на ядрен удар, но се питаше как ли ще се отрази на асансьора спускането на този адски товар на цели шест етажа. Добре че трябваше да се спускат, а не да се издигат!

Вратата на асансьора плавно се затвори и майорът бързо поведе Скот и следващите ги дузина войници през една странична врата надолу по стълбището. Когато стигнаха в мазето, асансьорът вече бе там с подканващо разтворена врата, а Мадам Берта величествено чакаше. Майорът посочи безмълвно със стика си към пода. Десет от войниците без подкана паднаха на колене и започнаха да дърпат платформата, докато най-сетне успяха да я измъкнат в коридора. После изпратиха асансьора на „-5“ ниво, а петима войници изтичаха нагоре по стълбите и се върнаха с асансьора от другата страна на сейфа, за да го бутат.

Междувременно дърводелецът вече бе успял да свали първата врата по пътя им към залата на Съвета, но когато платформата бавно мина през нея, все още се трудеше над последната врата. Закъснението даде на Скот възможност да проследи преместването на масивната маса до стената и нареждането на столовете върху масата. Само така можеше да се освободи пространството, нужно за минаването на сейфа.

Докато се разхождаше уж скучаейки, Скот можа да разгледа на няколко пъти Декларацията и дори да провери изписването на критично важната дума „британски“. Увери се, че пергаментът е дори в още по-тежко състояние, отколкото му се бе сторило първоначално.

Най-сетне свалиха и последната врата и войниците избутаха сейфа през залата и по късия коридор до нишата, където бе краят на пътешествието. Когато стигнаха пред нея, Скот се захвана лично да проследи най-важната фаза по наместването на петте тона стомана на мястото, откъдето едва ли някога щяха да бъдат помръднати. Мадам Берта най-сетне бе намерила покой.

Скот се усмихна, а майорът се обади някому по мобилния си телефон.

Възрастната жена обясни на Хана, че следващата смяна застъпва в три следобед и че чистачките трябва да подготвят залата за заседанието, насрочено за шест на следващия ден. Каза й още, че жените от първа смяна тази сутрин не са свършили нищо, заради суматохата около сейфа.

Хана бе последвала чистачките, беше си набелязала възрастната жена с най-тежките пазарски чанти и й бе предложила да й помогне да пресече. Бързо завързаха разговор, а после Хана придружи жената до дома й, като обясни, че живее наблизо.

— Влез за малко, мила — покани я чистачката.

— Благодаря — отговори Хана. Чувстваше се повече като вълка, а не като Червената шапчица.

Успя да налее малко уиски в чашата кафе на изморената жена. Безвредна доза, колкото да й развърже езика. Две таблетки валиум във второто кафе бяха предостатъчни за поне няколко часа дълбок сън. В Мосад бяха научили Хана на по пет различни начина да разбива кола, да влиза в хотелска стая, да отваря куфар — дори и малък сейф — така че отварянето на чантата на упоена възрастна жена изобщо не влизаше в категорията на предизвикателствата. Хана извади оттам специалния й пропуск и се измъкна.

— Сега се отправя обратно към министерството — докладва гласът в мобилния телефон. — Проверихме коя е жената. Спи и вероятно няма да се събуди до утре по същото време. Единственото, което й е взела, е пропускът.

Нямаше признаци заместник-министърът да се е връщал, така че Хана провери в телефонната централа. Телефонистката й каза, че е имало три обаждания: двама души казали, че ще се обадят утре, а третият не оставил съобщение.

Хана въведе в телефонния секретар съобщение, че си тръгва и че не се знае дали заместник-министърът ще се прибере до края на работния ден. Беше спокойна — ако той не се обадеше, както бе предупредил, преди пет да провери кой го е търсил, нямаше да има никакви основания да бъде подозрителен.

Влезе в малката си стаичка и смени деловия си костюм с традиционна черна абая и покриващо лицето пуши. Огледа се в огледалото и отново излезе от министерството, все така тихо и анонимно.

— Почти съм сигурен, че излиза — докладва гласът в мобилния телефон, — но се е преоблякла в традиционни дрехи и не носи очила. Пак се насочва към Площада на победата. Ще ви държа в течение.

Хана стигна на площада няколко минути преди там да се появи първата чистачка от втора смяна. Тълпата не беше толкова гъста, но бе достатъчно оживено, та присъствието й да не буди подозрение. Тя погледна през улицата към ограденото пространство. Нямаше следа нито от сейфа, нито от крана. Около камиона не се виждаше никой.

Премести поглед върху сградата — не бе влизала в нея, но я познаваше отлично. В една от залите за обучение на тренировъчния център на Мосад в Херзлия бе имало подробен план на всеки етаж и никой от подготвящите се за работа в Ирак агенти не можеше да мечтае да премине по-нататък в обучението си, докато не положеше изпит, част от който бе да се начертае без грешка вътрешният план на всеки етаж от щабквартирата на Баас в Багдад. При това разпределението на помещенията не бе неизменно, понеже непрестанно се внасяха уточнения благодарение на новопостъпила информация, при това от най-различни източници: бежанци, бивши дипломати, ексминистри — сред тях кюрди и шиити — а в един от случаите помогна дори бившият британски премиер Едуард Хийт.

Първата чистачка дойде няколко минути преди три, представи пропуска си и се скри в един от страничните входове на сградата. Секунди след нея дойде и втората. Процедурата бе същата. Когато видя по тротоара да се приближава и третата, Хана пресече улицата, тръгна след нея и двете стигнаха до бариерата почти едновременно.

— Пресече улицата, стигна до бариерата и сега охраната проверява пропуска й — каза гласът в мобилния телефон. — Пуснаха я да влезе, както са инструктирани. В момента върви след третата чистачка към страничния вход. Влезе… вратата се затвори. Хванахме я.

— Сега отвори сейфа — каза майор Саид.

Скот набра трите кода с дисковете и първият индикатор светна в зелено. Майорът беше впечатлен. Скот сложи длан върху белия квадрат и секунда по-късно и средният индикатор светна в зелено. Майорът гледаше захласнат. Скот се наведе, каза няколко думи в микрофона и третият индикатор също светна в зелено. Майорът онемя.

Хвана дръжката, дръпна я леко и вратата безшумно се отвори. Той скочи вътре и светкавично извади картонения тубус от тайния джоб в крачола на панталона си.

Майорът го зърна и изпадна в ярост, но Скот бързо развъртя капачката, извади навит на руло плакат с образа на Саддам и го разгъна. Хвърли небрежно опаковката на пода, отиде до дъното на сейфа и залепи на стената портрета на Саддам. На лицето на майора разцъфна усмивка, а Скот се наведе, взе опаковката от пода и я пусна в тубуса.

— Сега ще те обуча — каза Скот.

— Не, не, не мен — спря го майор Саид. — Трябва да се върнем горе.

Сдържайки с мъка желанието си да изругае, Скот излезе от сейфа, като захвърли картонения цилиндър в ъгъла му. На плана, разработен съвместно с Крац, явно не бе писано да се осъществи. Той неохотно остави сейфа отворен и тръгна след майора, който се бе забързал към заседателната зала на Съвета, явно решен да не позволи този път на Скот да го задържа под какъвто и да било претекст.

Хана се присъедини към останалите чистачки и им каза, че майка й внезапно се почувствала зле и че тя решила да я замести тайно. Опита се да им внуши, че постъпва така не за пръв път, и с изненада видя, че никоя от жените не иска да я пита нищо. Реши, че ги е страх да общуват с непозната.

Взе кашон с почистващи препарати и се отправи към задните стълби. Засега планът на сградата в Херзлия се оказваше изненадващо точен, макар никой да не бе дал точния брой стъпала до мазето.

Когато стигна до вратата, зад която се намираше централният за това ниво коридор, чу гласове откъм заседателната зала на Съвета. Които и да бяха хората, те несъмнено отиваха към асансьора. Хана опря гръб в стената, така че да ги вижда под ъгъл през плътната мрежа на армираното стъкло в центъра на вратата.

В коридора излязоха двама мъже. Единият бе майор, когото не познаваше, но когато видя неговия спътник, коленете й се подкосиха и тя едва не се свлече на пода.

Като излязоха навън, майорът пак започна да натиска копчетата на мобифона си, а Скот отиде при Крац, който стоеше на сянка зад камиона.

— Успя ли да я смениш? — бяха първите думи на полковника.

— Не, не ми остана време. Още е на стената в заседателната зала.

— Лошо! А копието?

— Оставих тубуса на пода на сейфа. Не можех да рискувам с изнасянето му.

— И кога очакваш пак да те пуснат да влезеш в сградата? — попита Крац, без да откъсва поглед от майора. — Нали идеята беше да се използва времето, през което…

— Знам. Оказа се обаче, че не той ще поеме сейфа. Според мен сега се обажда на онзи, когото ще трябва да инструктирам.

— Не е добре. Имах усещането, че с майора първият ни план щеше да бъде по-лесно изпълним — изръмжа Крац. — Ще трябва да предупредя останалите.

Скот кимна. Двамата с агента на Мосад се качиха в кабината на камиона. Азиз и Коен седяха там и пушеха, но в мига, в който зърнаха командира си, изгасиха цигарите. Крац обясни причините за задържането и им съобщи, че на професора предстои може би последен шанс да попадне в залата на Съвета.

— Така че когато излезе пак — подчерта той, — трябва да сме готови да тръгнем веднага. Ако късметът е с нас, имаме шанс да се доберем до границата преди полунощ.

„Как е възможно да е жив“ — питаше се Хана. Нали го беше убила. Беше видяла да изнасят бездиханното му тяло от стаята. Мислите й се люшкаха от безумната радост до смразяващия страх. Спомни си предупреждението на един от своите инструктори, който й бе казал: „Когато си на фронтовата линия, нищо не бива да те изненадва“. Сега знаеше, че има правото да влезе в спор с него… ако доживееше да го види.

Бутна вратата и излезе в коридора. Нямаше никого, с изключение на двамата войници на пост пред вратата на залата. Погледна ги и разбра, че няма никаква надежда да влезе, без да я разпитат.

И наистина й наредиха да спре и след като прегледаха кашона в ръцете й, единият — с две нашивки на пагоните — каза:

— Знаеш, че сме длъжни да претърсим и теб.

Тя не каза нищо и той се наведе, вдигна полите на дългата й черна дреха и я хвана за глезените. Вторият гръмко се изсмя, обхвана я през шията и започна да сваля ръцете си надолу по раменете и през гърдите й. Междувременно колегата му беше стигнал в опипването до бедрата й. Другият я ощипа по зърната на гърдите. Хана се отскубна и влезе в залата. Те не направиха опит да я спрат, а само се разсмяха високо.

Масата беше върната на мястото си в средата на залата, столовете бяха небрежно наслагани около нея. Хана грижливо почна да ги подрежда. Все още се опитваше да осмисли факта, че Скот е жив, но защо ЦРУ го бе изпратило в Багдад? Освен ако… тя погледна портрета на Саддам Хюсеин и изведнъж погледът й се спря върху документа, закован до портрета.

Беше американската Декларация за независимостта — точно на мястото, описано от заместник-министъра на външните работи.

30.

Две коли се приближиха до бариерата и бяха пропуснати без дори намек за проверка. Голяма група войници веднага ги обкръжи.

Когато от втората кола слезе висок, здраво сложен мъж, Азиз прошепна:

— Генерал Хамил — Багдадския бръснар. Навсякъде ходи с бръснач, закачен на ключодържателя.

— Знам му биографията — каза Крац. — Известно ми е дори името на младия лейтенант, с когото съжителства.

Майор Саид стоеше в стойка мирно, застинал с ръка, вдигната за отдаване на чест, и дори само тази подробност бе предостатъчна на Скот, за да почувства, че този човек е от ранг и с калибър, значително превъзхождащи тези на офицера, с когото бе контактувал досега. Разгледа внимателно лицето на облечения във военна униформа мъж, декориран с няколко редици лентички за военни отличия повече от майора, спря поглед на черните кожени ръкавици, обърна внимание на офицерския стик. Лицето на генерала излъчваше жестокост. Дори войниците в кордона не бяха в състояние да прикрият страха си.

Майорът посочи Скот и нареди:

— Ела тук.

— Имам чувството, че говори на теб — ненужно поясни Крац.

Скот кимна и тръгна към военните.

— Господин Бернстром — каза генералът и свали ръкавицата от дясната си ръка, — аз съм генерал Хамил.

Скот се ръкува с него.

— Извинете, че ви накарах да ме чакате. Да не се бавим тук. Моля ви, покажете ми вашия сейф, който, изглежда, силно е впечатлил майор Саид.

И без да каже нито дума повече, генералът се обърна и закрачи към сградата. Скот го последва. За пръв път през живота си изпитваше страх.

Хана започна да лъска голямата маса, загледана в Декларацията за независимостта. Пергаментът беше в толкова окаяно състояние, че изглеждаше немислимо да бъде реставриран, дори ако успееха да го върнат във Вашингтон.

Надникна през вратата в късия коридор и веднага забеляза сваления от камиона сейф. Беше отворен. Охраняваха го други двама войници, които бърбореха също като двамата пред Залата на Съвета.

Хана бавно тръгна по коридорчето, като бършеше праха по дървената ламперия. След малко се озова пред сейфа, което й даде възможност да надзърне във вътрешността му. Дори си позволи да направи крачка напред и да се взре в това чудо. Единият от войниците безцеремонно я ритна и тя падна в сейфа. Последва лесно предвидим гръмогласен смях. Готвеше се да се обърне и да реагира, но в същия миг погледът й попадна на дългия картонен цилиндър, търкалящ се в ъгъла. Наведе се, придърпа го към себе си и го скри под дългите си поли — можеше да го използва, за да предаде съобщение на Саймън, пусна кърпата и кутията с препарата на пода в сейфа, отстъпи заднишком и побягна по коридора, сякаш за да избяга от нахалниците.

В залата извади нова кърпа от кашона и поднови лъскането на масата, докато не се премести така, че да не могат да я видят от коридорите. Коленичи до масата, извади тубуса, отвъртя капачката и видя, че вътре има нещо. Извади пергамента, разви го и не повярва на очите си: това бе великолепно копие на Декларацията, явно изработено от професионалист, макар да си личеше, че някой се е опитвал да го повреди. Веднага схвана, че този някой е Саймън, който несъмнено търсеше начин да смени оригинала с копието.

Крац изчака генерал Хамил и Скот да влязат в сградата, после, без да бърза, се качи в кабината и се загледа през предното стъкло. Доколкото можеше да прецени, никой не се интересуваше от тях.

— Много е лесно — замислено прошепна той. — Прекалено лесно. — Коен и Азиз гледаха право пред себе си, без да коментират. — Щом се намеси и Хамил, значи подозират нещо. Сега е моментът да разберем кой какво знае.

— Какво имате предвид, сър? — попита Коен.

— Имам чувството, че нашият майор май не е съвсем в играта. Или не са го инструктирали, или смятат, че не би могъл да се справи, ако му поверят по-сложна роля.

— Или и двете — подсказа Азиз.

— Или и двете… Е, нека разберем как стоят нещата. Азиз, искам ти и Коен да се разходите до бариерата. Кажете на пазачите, че отивате да хапнете нещо и ще се върнете след няколко минути. Ако откажат да ви пуснат, ще имаме истински проблем, защото това би означавало, че са информирани за намеренията ни. В този случай се върнете в кабината, а аз ще обмисля как да действаме по-нататък.

— А ако ни пуснат? — погледна го Коен.

— Тогава изчезнете от погледа им — нареди Крац, — но наблюдавайте камиона. С тези зяпачи наоколо това едва ли ще бъде много трудно. Ако се появи професор Брадли с тубуса и ако аз сложа ръката си на рамката на прозореца, както я държа сега, се върнете колкото може по-бързо, защото това ще означава, че веднага трябва да се махнем оттук. И, Коен… ако по някакви причини мен ме няма, а професорът предложи да се отбиете до Министерството на външните работи, не се подчинявай. — Коен кимна, макар да нямаше ни най-малка представа за какво говори полковникът. — Ако се случи нещо непредвидено и се окажете в затруднено положение, изтеглете се за около час и се надявайте номерът да мине.

— Разбрано, сър — отговори Коен.

— Вземете ключовете — нареди Крац. — Тръгвайте.

Крац слезе на бетонната настилка, тръгна към майор Саид, който за пореден път внимателно слушаше каквото му нареждаха по телефона, и му даде да разбере, че иска да привлече вниманието му. Погледна през рамо — Азиз и Коен се приближаваха към бариерата.

Крац спря пред майора. Азиз стигна до бариерата и заприказва единия от пазачите.

След малко двамата бяха пуснати да излязат. Секунди по-късно вече бяха сред тълпата.

Майор Саид приключи разговора си и попита:

— Какво има?

Крац му предложи цигара и поиска огънче.

— Не пуша — каза офицерът и го отпрати с вяло махване на ръка.

Крац бавно се върна при камиона, качи се в кабината, седна зад волана и впери поглед в разтворената врата на главния вход на щабквартирата на партията Баас.

Хана не можеше да откъсне поглед от закованата на стената Декларация за независимостта. Беше само на няколко крачки от нея. Изчака поредния изблик на смях отвън, отиде до документа и се опита да извади пироните. Три от тях излязоха без усилие, но онзи в горния десен ъгъл отказваше да се разхлаби. След няколко секунди напразни опити Хана разбра, че няма друг избор, освен внимателно да издърпа безценната реликва през главичката на гвоздея. Когато пергаментът най-сетне се озова в ръцете й, тя се върна при масата, сложи оригинала на пода, взе копието и бързо се върна при стената, за да го закачи.

Огледа резултата от работата си, върна се при масата, коленичи на пода, нави оригинала и го пъхна в тубуса, който пак скри под полите си. Въздъхна с облекчение — току-що бе изживяла двете най-дълги минути в живота си. Разбираше, че не може да рискува да изнесе цилиндъра от сградата, защото на постовите можеше да им хрумне отново да я „обискират“. А алтернатива не съществуваше. Тя излезе в късия коридор, отиде до сейфа и остави цилиндъра да се изхлузи незабелязано на пода в ъгъла — точно на мястото, от което го бе взела. Вдигна „забравените“ кърпа и кутия с паста, излезе, показа ги на постовите и изтича обратно по коридора към залата.

Чувстваше, че трябва да се махне оттук колкото може по-скоро, и знаеше, че по някакъв начин трябва да се свърже със Саймън.

И изведнъж чу гласове.

Асансьорът се отвори, генералът излезе и тръгна към залата.

— И колко е голям този сейф? — попита той Скот.

— Два метра и седемдесет височина, два и десет широчина и два и четиридесет дълбочина — отговори без замисляне Скот. — Достатъчно просторен, за да проведете частен разговор в него, ако желаете, генерале.

— Така ли? — каза Хамил. — Информираха ме, че сейфът се отваря от един-единствен човек. Вярно ли е това?

— Абсолютно, генерале. В това отношение се придържахме стриктно към спецификациите на вашето правителство.

— Казаха ми освен това, че сейфът можел да устои на атомна атака. Така ли е наистина?

— Да — потвърди Скот. — Стените на сейфа са дебели петнайсет сантиметра и ще издържат на атомна експлозия, освен при пряко попадение. Ако това не се случи, съдържанието на сейфа ще бъде запазено дори ако сградата около него бъде изтрита от лицето на земята.

— Впечатляващо — изсумтя генералът, влезе в залата, следван от Скот, и с досада забеляза, че чистачката лъска масата.

Скот за миг хвърли поглед на пергамента на стената.

— Наистина чудесен сейф, господин Бернстром — чу се гласът на генерала откъм коридора. Двамата войници бяха замръзнали в стойка „мирно“.

Генералът огледа сейфа, после влезе в него, видя тубуса на пода, наведе се и го взе.

— Калъф за портрет — побърза да обясни Скот и посочи портрета на Саддам Хюсеин.

— Вие очевидно сте човек, който мисли и за най-дребните подробности, господин Бернстром — каза Хамил. — От вас би излязъл достоен полковник в някой от моите полкове. — Той се изсмя на шегата си и подаде тубуса на Скот.

Хана се вслушваше напрегнато във всяка изговорена дума. Прецени, че трябва да напусне сградата колкото може по-бързо и по някакъв начин да уведоми Крац какво е направила.

— Искате ли да ви покажа как да програмирате сейфа? — каза Скот. Хана вече беше при вратата на излизане от Залата.

— Не, не, не на мен — побърза да го спре Хамил. — Единствен президентът ще отключва този сейф. — Това бяха последните думи, които Хана чу, преди да излезе и да мине покрай двамата постови в дългия коридор.

Когато стигна при вратата на стълбищната площадка, Хана се обърна. Генералът тъкмо влизаше в залата, следван от Скот, който държеше тубуса.

Хана едва се сдържа да не изкрещи от възторг.

Скот осъзна, че едва ли ще има шанса да направи размяната, след като дойде Саддам, така че когато генералът влезе в залата, съзнателно изостана, а после скочи напред и заби палец в червения бутон. Вратите внезапно се затвориха с трясък.

Алармената система се задейства с пронизителен вой и всички изходи бяха блокирани. Хана стреснато подскочи и погледна генерал Хамил и четирима гвардейци.

Генералът й се усмихна:

— Госпожица Копец, доколкото ми е известно. Радвам се да се запозная с вас. Опасявам се, че ще трябва да изчакаме няколко минути, преди към нас да се присъедини и професор Брадли.

Войниците заобиколиха Хана, а генералът се загледа в екрана на монитора над вратата, където се виждаше Скот, който тъкмо натискаше някакъв бутон отстрани на часовника си. После изтича до стената, бързо извади копието от картонения цилиндър и го сравни с оригинала. Прецени, че го е повредил в приемлива степен, но за всеки случай се изплю върху подписите на Луис Морис и Джон Уидърспуун, после обърна пергамента, потърка лицевата му страна в бетонния под, отново го сравни с документа на стената и започна да изважда пироните, но и той се затрудни с горния десен, така че също като Хана изтегли реликвата през главата на пирона. Шейсет секунди.

Хана гледаше екрана, загубила дар слово от ужас. Генералът се обаждаше някому по телефона.

Скот закрепи копието от цилиндъра, като внимателно натисна пергамента върху пирона, който не бе успял да извади. Деветдесет секунди. Взе копието на Долара от масата, нави го и го сложи в цилиндъра. Сто и десет секунди. Тръгна към вратата, спря и вдиша и издиша дълбоко няколко пъти… В този момент воят на алармената система заглъхна и вратите с щракване се разблокираха. Скот, който прекрасно разбираше, че няма да мине много време и ще се разбере откъде е била задействана алармата, излезе в коридора, сви рамене и невинно се усмихна на генерала.

Крац седеше на шофьорската седалка и следеше с поглед майор Саиб. Внезапно майорът вдигна телефона до ухото си, после бързо извади пистолета си, тревожно погледна към кабината, излая някаква заповед и само след секунда камионът бе заобиколен от войници с автомати.

Майорът се приближи с бърза крачка и попита:

— Къде са другите двама?

Крац сви рамене. Саид се обърна и хукна към сградата.

Крац бавно почна да отлепва пластира под часовника си, внимателно извади малкото зелено хапче под лепенката и го сложи в шепата си. Десетки чифтове очи бяха впити в него. Той се закашля, вдига ръка пред устата си и глътна хапчето.

Саид се върна все така на бегом и закрещя поредните си заповеди. Секунди по-късно до камиона спря кола.

— Слизай! — кресна майорът на Крац и той отвори вратата на кабината и слезе по стъпалата. Блъснаха го към задната врата на дошлата кола, набутаха го на седалката и двама мъже в тъмни костюми седнаха от двете му страни. Единият окова ръцете му на гърба, а другият сложи превръзка на очите му.

Коен и Азиз гледаха от другата страна на улицата.

31.

Генералът вежливо отговори на усмивката на Скот и каза:

— Няма да ви представям на госпожица Саиб, защото знам, че вече се познавате.

Скот безизразно изгледа загърнатата с черно фередже жена. Беше заобиколена от четирима гвардейци с извадени щикове.

— Трябва да сме особено благодарни на госпожица Саиб, защото именно тя ни доведе до вас, да не говорим за пощенската й картичка до госпожа Рубин, с чиято помощ вие така бързо намерихте Декларацията. Все пак се постарахме да облекчим нещата за вас максимално, не можете да го отречете.

— Не познавам госпожица Саиб — бе единственият отговор на Скот.

— О, професоре… или може би трябва да се обръщам към вас с „агент Брадли“? Възхищавам се на кавалерството ви, но ако твърдите, че не познавате госпожица Саиб, тогава сигурно познавате Хана Копец — иронично каза генералът и с един замах смъкна фереджето на Хана.

Скот невярващо се взря в нея.

— Аха, виждам, че си я спомняте. Как иначе, сигурно е трудно да забравиш човек, опитал се да те убие, нали?

Хана гледаше Скот с умолителен поглед.

— Колко трогателно, скъпа! Той май ти е простил. Опасявам се, че за разлика от него, аз не съм толкова сантиментален.

Дотича майор Саид и прошепна нещо в ухото на генерала, който го изслуша и кресна:

— Жалък глупак! — После се обърна към Скот. — Както изглежда, събирането ви с вашите приятели, което бях замислил, малко ще се отложи, защото макар да държим Крац в ръцете си, евреинът и кюрдът изменник са успели да избягат. Но не се съмнявайте, скоро ще ги заловим.

— Откога знаете? — тихо попита Хана.

— Госпожице Копец, вие, подобно на толкова много от враговете ни, допуснахте грешката да подцените нашия велик президент — отговори генералът. — Всъщност той контролира събитията в Близкия изток в много по-голяма степен, отколкото Горбачов контролира руснаците, Тачър — британците, или Буш — американския народ. Често се питам колко са заблудените граждани на Запада, които продължават да вярват, че съюзниците са спечелили Войната в Залива. Но да не се отклонявам… какво повече би могло да се очаква от вас, след като имахте глупостта да подцените неговия братовчед Абдул Канук, нашия новоназначен посланик в Париж? Изглежда, той не е бил чак толкова тъп, след като ви е проследил до апартамента на вашия любовник и търпеливо ви е чакал на улицата цяла нощ да излезете от леглото му и да се върнете в посолството. Именно той информира посланика ни в Женева каква всъщност е „госпожица Саиб“… Естествено, трябваше да сме сигурни, най-малко, защото сегашният ни заместник-министър на вътрешните работи не искаше да допусне мисълта, че един толкова верен негов служител може да е предател. Наивен човек. Както и да е, когато пристигнахте в Багдад, госпожа съпругата на посланика покани брат ви — имам предвид брата на истинската госпожица Саиб — на вечеря във вашата компания. Само че той — колко тъжно наистина — не ви позна. Това сложи край на легендата ви, както може би би се изразил някой по-вулгарен американски вестник. Примерно същият вестник, който патетично продължава да задава риторичния въпрос „Защо Мосад не вземе най-сетне да убие Саддам Хюсеин?“. Само да знаеха колко пъти вече Мосад се е опитвал да го направи и се е провалял. Онова, което полковник Крац не ви каза по време на обучението ви в Херзлия, е, че сте седемнайсетият агент на Мосад, опитал да се инфилтрира сред нас. И напълно естествено е „пропуснал“ да ви каже, че всички те завършиха по един и същ трагичен начин — онзи, който очаква и него самия. Но най-красивото в цялото упражнение е, че изобщо не се налага да признаваме, че сме убили когото и да било от вас. Нали разбирате — след Ентебе и Айхман еврейският народ не би искал да научава, че подобно нещо изобщо е възможно. Вие, професоре, едва ли ще пропуснете да отбележите красотата в тази логическа конструкция, нали?

— Готов съм да сключа сделка с вас — проговори Скот.

— Трогвате ме, професоре, със западните си морално-етични норми, но се опасявам, че не притежавате нищо, с което да преговаряте.

— Ще ви върнем госпожица Саиб, ако освободите Хана.

Генералът избухна в искрен смях.

— Професоре, изглежда, че освен на логиката вие сте ценител и на абсурда. Все пак няма да ви обиждам с предположението, че не разбирате душата на арабина. Позволете ми да ви обясня. Вие ще бъдете убити и никой няма да възроптае дори с дума, понеже, както вече обясних, Западът е твърде горд, за да признае, че съществувате. За разлика от вашите хора, ние тук, на Изток, ще вдигнем ръце и ще запитаме защо Мосад е отвлякъл една обикновена и абсолютно невинна секретарка на път за Париж и я задържа против волята й в Тел Авив. Та ние дори знаем адреса, на който я държат. И вече сме се погрижили да разпратим нейни снимки до големите западни вестници, а разстроената й майка и брат вече от няколко седмици са ухажвани от вашите собствени информационни агенции да разкажат историята на семейната трагедия. Ще се погрижим хората на „Амнести Интернешънъл“ да протестират срещу този нечовешки акт пред израелските посолства по света.

Скот само го гледаше. Нямаше какво да каже.

— Бедната госпожица Саиб ще бъде освободена след няколко дни. От друга страна, вие двамата ще умрете, без никой да знае, да възроптае и да ви оплаче. И всичко това за някакъв лист хартия! Впрочем, докато сме на тази тема, професоре, нека ви освободя от грижите по Декларацията. — Четиримата гвардейци пристъпиха напред и насочиха щиковете си към гърлото на Скот, а генералът издърпа картонения цилиндър от пръстите му. — Справихте се добре, професоре, разменихте ги за някакви си две минути — продължи Хамил. — Но бъдете сигурен, че намерението ни е да изгорим публично оригинала на 4 юли и аз съм уверен, че по този начин ще изпепелим и крехката репутация на Клинтън, доколкото я има. — Генералът доволно се изсмя. — Знаете ли, професоре, от години изпитвам удоволствие да убивам хора, но вашата смърт ще ми достави особено наслаждение, заради уникалния начин, по който ще напуснете този свят.

Войниците избутаха Скот и Хана към задната врата и през късия коридор. Генералът ги следваше. Групата спря пред отворената врата на сейфа.

— Позволете ми — продължи генералът — да ви информирам за един параметър, който вие, професоре, пропуснахте да споменете, когато ми разказвахте за това постижение на инженерната мисъл. Може би не ви е бил известен, макар според мен да сте си приготвили домашното съвсем съвестно. И все пак, нека ви попитам: известно ли ви е, че човек, заключен в сейф с тази габарити, а именно обем от около тринайсет и половина кубични метра, може да оцелее не повече от шест часа? Още не знам точно колко време могат да издържат двама заключени, които ще разполагат със същото количество кислород. Но скоро ще узная.

Той извади от джоба си хронометъра и махна на войниците, които изтласкаха първо Скот, а след него и Хана, във вътрешността на сейфа. Генералът се усмихваше. Войниците бутнаха масивната врата и тя се затвори. Индикаторите светнаха в червено.

Генералът щракна копчето на хронометъра.

Колата спря. Крац прецени, че са пътували около километър и половина. Чу вратата да се отваря и един от седящите до него го блъсна, за да му покаже, че са пристигнали и трябва да слиза. Избутаха го нагоре по три каменни стъпала, след което влязоха в някаква сграда и тръгнаха по някакъв коридор. Крачките му отекваха по дървен под. После го насочиха наляво през невидима за него врата, натиснаха го да седне на стол, завързаха го за него и му запушиха устата с парцал. Вратата се затвори и той усети, че е сам.

Измина дълго време — не беше сигурен колко — преди вратата да се отвори. Гласът, който чу, бе на генерал Хамил.

— Махнете му парцала — нареди той.

Генералът започна да обикаля около стола, без да промълви нито дума повече. Крац се съсредоточи. Знаеше, че въздействието на хапчето е пресметната за около два часа. По съвсем груба преценка смяташе, че са изминали между четиридесет и петдесет минути от момента на арестуването му пред щабквартирата на Баас.

— Полковник Крац, от доста време чакам с надежда най-сетне да се запознаем. Ще ви призная, че отдавна се възхищавам на работата ви. Вие сте перфекционист.

— Спестете си глупостите — отговори Крац, — защото аз не съм поклонник на вашата работа.

Беше готов да посрещне първия удар с ръкавица през лицето си или юмрук в челюстта, но генералът само продължаваше равномерно да обикаля около стола.

— Не бъдете разочарован — каза генералът. — Сигурен съм, че след онова, което сте чували за нас, вероятно вече очаквате мъчения с електрически ток, китайското изтезание с капеща вода… поне разпъване. Е, опасявам се, че за разлика от Мосад, полковник, когато имаме работа с хора от вашия ранг, ние отдавна сме забравили за тези примитивни методи. Те вече не са модерни и за нас са останка от миналото. Най-лошото, разбира се, е, че не носят резултат. Вие, ционистите, сте корави и добре тренирани. Малко от вас проговарят, много малко. Затова се наложи да прибегнем към изтръгване на информация с по-научни методи. — „Ако все още не е изминал час — помисли Крац, — значи съм пресметнал времето добре.“ — Една най-обикновена инжекция ще ни позволи да научим всичко, което искаме да знаем — продължи генералът, — а след като се сдобием с нужната ни информация, просто ще ви убием. Много по-ефективно, отколкото навремето, и по-чисто, ако решим да се съобразяваме с нароилите се групи за опазване на околната среда, нали? Макар че — не сте стеснявам да ви го призная — старите методи ми липсват. Сега може би ще разберете защо заключих госпожица Копец и професор Брадли в сейфа. В края на краищата, те не са се виждали толкова отдавна.

Някой натисна ръката на Крац към дръжката, за която беше завързана, нечии пръсти затърсиха вена, после той почувства убождането от иглата и макар да бе подготвен, трепна. Започна да брои: едно, две, три, четири, пет, шест…

Предстоеше му да разбере на свой гръб дали твърденията на един от водещите европейски биохимици, че е намерил противодействие на най-новия серум на истината, използван от иракчаните са верни. Мосад вече бе открил австрийския им доставчик.

… трийсет и седем, трийсет и осем, трийсет и девет…

Медикаментът все още бе в изпитателна фаза и предстоеше да се изпробва в извънлабораторни условия. Ако някой успееше да запази контрол над волята си, оставяйки впечатление, че е под хипноза, това щеше да е успех.

… една минута, една минута и една секунда, една и две, една и три…

Истинското изпитание щеше да дойде, когато му биеха втората инжекция, а те можеха да го направят когато пожелаеха. Номерът беше да не реагира по никакъв начин, защото дори лекото трепване щеше да разкрие на генерала, че първата инжекция не е имала необходимия ефект. Тренировката за „реалистично поведение“ не бе популярна сред обучаващите се агенти и макар Крац да се бе подлагал на „боцването“ — агентите умираха да измислят всевъзможни имена — веднъж месечно през последните девет месеца, той добре съзнаваше, че при така наречените „извънлабораторни“ условия човек има един-единствен шанс да провери дали е издържал изпита.

… една трийсет и седем, една трийсет и осем, една трийсет и девет…

Първата инжекция трябваше да подейства след две минути, така че на всеки агент бе казано да очаква следващата, преди да изтече втората минута, затова бе и броенето.

… една петдесет и шест, една петдесет и седем…

„Отпусни се, ще стане всеки момент. Отпусни се…“

Изведнъж усети иглата да влиза в палеца на левия му крак, но дори не трепна. Дори дишането му остана равномерно. Беше спечелил Голямата израелска награда за актьорско изпълнение. В Мосад се шегуваха с всичко.

32.

— Наистина мислех, че си мъртъв.

— Нямаше как да те уведомим — отговори Скот.

— Както и да е, това вече не е важно, Саймън — каза Хана. — Извинявай. Ще ми трябва малко време, докато премина на „Скот“. И може изобщо да не свикна за времето, което ни остава.

— Може би имаме повече време, отколкото си мислиш.

— Какво значи това?

— Един от резервните планове, за които сме се споразумели с Крац, е, че ако заловят някой от двама ни и започнат да го изтезават, докато другият още е на свобода, ще се опитаме да устоим поне един час, преди да им кажем за бомбата. — Хана знаеше за плана на Мосад, макар и да не бе в течение на подробностите. — Трябва все пак да призная, че точно този вариант не беше предвиден. По-скоро точно обратното. Мислехме, че ако можем да ги убедим, че зад докарването на сейфа в Багдад има друга цел, те незабавно ще евакуират сградата и ще разчистят прилежащите площи.

— И какво щеше да се постигне по този начин?

— Надявахме се, че след като сградата е празна, дори ние да сме пленени, другите агенти, които проникнаха тук един ден преди нас, ще разполагат с поне един час, през който да проникнат в залата на Съвета и да вземат Декларацията.

— И защо иракчаните биха я оставили неохранявана?

— Планът беше да им кажем точно какво ще се случи на любимия им водач, ако сейфът бъде затворен не от мен, а от някой друг. Разчитахме, че новината ще предизвика паника, в която те ще забравят за всичко друго.

— И късата сламка се падна на Крац.

— Да — прошепна Скот. — Не че първоначалният план все още има някакво значение, след като аз проявих глупостта да предам Декларацията в ръцете на Хамил. Така че сега се налага да използваме оставащото ни време, за да се измъкнем, вместо да влезем.

— Но ти не си му дал Декларацията — каза Хана. — Тя е все още на стената в Залата.

— Какви ги разправяш? — Скот я погледна изненадано.

— Аз съм виновна — призна Хана. — Намерих картонения цилиндър в сейфа и размених двата документа. Разчитах, че ще съобщя на Крац какво съм направила. Попречи ми това, че ти и генералът се появихте точно когато се готвех да тръгвам. Така че когато ти се заключи в Залата, за да размениш повторно пергаментите, без да знаеш, си сложил на стената пак оригинала. Хамил разполага с копието.

Скот я прегърна.

— Хана, ти си гений!

— Не съм — възрази Хана. — По-важното е, че в момента сте в желания от вас сценарий и мисля, че е редно да ми кажеш какво сте смятали да правите. За начало, как се излиза от заключен сейф?

— Това е най-лесното — каза Скот. — Сейфът просто не е заключен. Програмиран е така, че да може да бъде отключван и заключван единствено от мен.

— Кой го е програмирал така?

— Един швед, който би бил щастлив да дойде сам тук, само че му е писано да си стои в Калмар. Най-важното сега е бързо да разбера на коя стена е вратата.

— Веднага ще ти кажа. Трябва да е тази срещу мен, защото, доколкото си спомням, седя под плаката на Саддам.

Скот и Хана запълзяха на четири крака към отсрещната стена.

— Сега ни трябва горния десен ъгъл — каза Скот, — и като натиснем там, вратата би следвало да се отвори без усилие.

Хана кимна, но се сети, че не се виждат в тъмнината, и каза:

— Да.

Скот провери светещия циферблат на часовника си и измърмори:

— Още е рано. Трябва да дадем на Крац още малко време.

— Надявам се да ти стигне, за да ми разкажеш за бомбата — напомни му Хана.

— Добре — каза генералът, когато Крац не реагира на забождането на иглата в палеца на крака му. — Сега ще научим всичко, което ни интересува. Нека започнем все пак с няколко прости въпроса. Чинът ти в Мосад?

— Полковник — отговори Крац. Номерът бе да им казва само неща, за които беше уверен, че са им известни.

— Личният ти номер?

— 78216 — каза той. Когато се съмняваш, приеми, че го знаят, иначе скоро ще те заловят в лъжа.

— Официална длъжност?

— Аташе по въпросите на културата в Лондон. — Имаш право на три пробни лъжи и една голяма, нищо повече.

— Имената на тримата ти партньори в тази акция?

— Професор Скот Брадли, експерт по древни ръкописи — първата пробна лъжа, — Бен Коен и Азиз Зеебари. — Истината.

— Момичето, Хана Копец. Какъв е чинът й в Мосад?

— Още се обучава.

— Откога е на работа в Мосад?

— Малко повече от две години.

— Каква е задачата й?

— Да се установи в Багдад и да научи къде се намира Декларацията за независимостта. — Втората лъжа.

— Добре, полковник — похвали го генералът и погледна дългия картонен цилиндър в ръката си. — Имаш ли като командир други задачи по отношение на нея?

— Не. Трябваше само да придружа сейфа от Калмар до Багдад. — Третата лъжа.

— Предполагам обаче, че сейфът е бил само претекст, за да намерите Декларацията за независимостта, нали?

Крац се поколеба. Експертите бяха на мнение, че един добре трениран агент, дори когато се намира под въздействието на серум на истината, може да се поколебае при разкриването на изключително важна тайна.

— Каква е истинската цел зад докарването на сейфа в Багдад, полковник? — Крац продължаваше да мълчи. — Полковник Крац — повиши глас генералът, — каква е истинската цел за докарването на сейфа в Багдад?

Крац преброи до три и после каза:

— Да се взриви щабквартирата на партията Баас с малко ядрено устройство, скрито в сейфа, с надеждата да бъде убит президентът, заедно с всички членове на Революционния команден съвет. — Голямата лъжа!

Би дал всичко, за да може да види лицето на генерала в този момент. Но сега бе ред на Хамил да се поколебае.

— И как се задейства бомбата? — Крац отново не отговори. — Ще попитам още веднъж: как се задейства бомбата? — Крац мълчеше. — Кога ще избухне? — изкрещя генералът.

— Два часа след като сейфът бъде затворен не от ръката на професора.

Генералът провери часовника си, изтича до единствения телефон в стаята и нареди незабавно да бъде свързан с президента. Изчака да чуе в слушалката гласа на Саддам. Изобщо не забеляза, че Крац е загубил съзнание и се е свлякъл от стола.

Скот погледна фосфоресциращия циферблат на часовника си. Часът бе 17:19. Двамата с Хана се намираха в сейфа вече час и седемнайсет минути.

— Сега ще бутна вратата. Ако чуеш нещо отвън, помогни ми да я избутаме колкото може по-бързо. Изненадата е единственият фактор на наша страна.

Скот натисна вратата съвсем леко и тя се открехна един пръст. Не се чуваше нищо. Той надзърна през тясната пролука, но навън не се виждаше никой. Скот бутна вратата още малко и пролуката се разтвори на два пръста. Нищо обезпокоително. Сега и двамата виждаха съвсем ясно част от коридора. Той погледна Хана, кимна и двамата натиснаха с всичка сила. Тежката един тон врата се разтвори изцяло. Двамата изскочиха в коридора. Нямаше никого. Цареше неестествена, мъртвешка тишина.

Скот и Хана бавно тръгнаха към залата на Съвета. Все още никакъв звук. Скот престъпи през прага и погледна наляво. Декларацията за независимостта все така висеше на стената до портрета на Саддам.

Хана безшумно отиде до другия край на залата, надникна в следващия коридор, обърна се към Скот, и кимна. Скот провери изписването на думата „британски“, извади трите разхлабени пирона и издърпа Декларацията през главата на четвъртия, опитвайки се да забрави, че е плюл върху националната реликва и е бърсал с нея праха на пода. Дари лика на Саддам с един последен поглед, нави пергамента и отиде при Хана.

Все така безшумно Хана тръгна напред и му посочи асансьора, като прекара пръст през гърлото си, за да му покаже, че използването на асансьора е равносилно на смърт. Той кимна и я последва към стълбището.

Бързо и безшумно изкачиха шестте етажа, отделящи ги от партера. Хана направи знак на Скот да влязат в малката стаичка, където чистачките оставяха принадлежностите си. Когато Скот влезе, тя вече беше коленичила при прозореца на отсрещната стена. Той застана до нея и двамата погледнаха навън към обезлюдения Площад на свободата. Нямаше и помен от човешко присъствие.

— Бог да благослови Крац — прошепна Скот.

Хана кимна и отново му направи знак да я следва. Върнаха се в коридора и тя го поведе към една странична врата. Скот я отвори предпазливо и този път излезе напред. Секунда по-късно Хана се присъедини към него. Намираха се във външния заграден двор.

Той посочи към палмовите дръвчета в отсрещния край на двора и тя отново кимна. Бързо прекосиха двайсетината метра. Скот се обърна и погледна към сградата и оставения до стената камион. Предположи, че в паниката някой е забравил за него.

Чукна Хана по рамото и й показа, че иска да се върне в сградата. Прекосиха на бегом двора и влязоха през вратата, през която бяха излезли. Скот поведе Хана по централния коридор. След малко стигнаха до главния вход — порталната врата се полюшваше от течението на пантите си. Скот надникна навън, посочи камиона, показа с жест на Хана от коя страна ще се качи и отново я докосна по рамото. Двамата спринтираха по циментирания двор.

Скот скочи зад волана, а тя се качи от другата страна.

— Къде, по дяволите… — бе първата реакция на Скот, когато откри, че ключът за запалването не е на мястото си. Трескаво претърсиха жабката, огледаха арматурното табло и пода. — Тия копелета са го взели!

— Саймън, виж! — изкрещя Хана.

Скот се обърна светкавично и видя някаква фигура да скача на стъпалото до него.

Хана се приготви да атакува, но Скот й попречи.

— Добър ден, госпожице — каза непознатият. — Съжалявам, че обстоятелствата не позволяват да бъдем представени един на друг както трябва — допълни той, преди да се обърне към Скот: — Отместете се, професоре — каза той и вкара ключа в гнездото на запалването. — Ако си спомняте, бяхме се споразумели аз да шофирам.

— По дяволите, какво правиш тук, сержант? — възкликна Скот.

— На това му викам истински американски начин на поздравяване — отговори Коен. — И все пак, за да удовлетворя любопитството ви, ще ви кажа, че се подчиних на заповед. Беше ми наредено да ви изчакам навън и ако се появите с тубуса в ръка, да се върна тук и да се махаме, но в никакъв случай да не се съгласявам, ако започнете да ме убеждавате да се отбием в Министерството на външните работи. Впрочем, къде е тубусът?

— Внимавай! — отново изкрещя Хана, защото някакъв арабин се приближаваше към камиона, този път откъм нейната страна.

— Той няма да ви стори нищо — успокои я Коен, — защото е само един безполезен член на екипа. Даже не знае каква е разликата между диетична „Кола“ и „Пепси“.

Азиз скочи на стъпалото на потеглящия камион и погледна Скот:

— Мисля, че разполагаме с около двайсетина минути, професоре, преди да са схванали, че в сейфа няма никаква бомба.

— Тогава да се махаме по-скоро оттук — каза Скот.

— В каква посока? — поинтересува се Хана.

— Азиз и аз вече направихме разузнавателен оглед на терена, сър. В момента, в който завиха сирените, разбрахме, че са се хванали на въдицата на Крац, защото не можете дори да си представите какво блъскане беше, докато се изпокрият в бомбоубежището. Тук е царството на армия и полиция. През последния половин час двамата с Азиз успяхме добре да разгледаме центъра на града. И единственият, на когото се натъкнахме, беше един от нашите агенти — Дейв Фелдман. Той вече беше набелязал маршрута за бягство, който дава максимален шанс да избегнем военните.

— Добра работа, Коен — похвали го Скот.

Коен се обърна и остро го погледна.

— Правя го не за вас, сър, а заради полковник Крац. Навремето той не само ме извади от затвора, но и бе единственият офицер, който се е отнасял с мен като с човешко същество. Така че каквото и да е това в ръцете ви, професоре, дано си заслужава неговата саможертва.

— Хиляди вече са дали живота си заради него — тихо каза Скот. — Защото това е американската Декларация за независимостта.

— Мили боже! — възкликна Коен. — Как е попаднала в ръцете на тези мръсници? — Той помълча малко и отново го погледна. — Мога ли да ви вярвам?

Скот мълчаливо кимна и разви пергамента. Коен и Азиз впиха игумени погледи в безценния документ.

— Добре, в такъв случай май ще трябва да ви върнем колкото може по-скоро у дома, професоре, нали така? — въздъхна Коен. — Азиз ще поеме командването, докато сме в неговия свят. — Той скочи от кабината, а кюрдът изтича да заеме мястото му зад волана. Щом се качи в каросерията, Коен удари с длан покрива на кабината и Азиз потегли.

Камионът ускори още докато бяха в двора, премина през бариерата и излезе на Площада на свободата. Единствените превозни средства, покрай които минаваха, изглеждаха отдавна изоставени. Между сградите и по улиците не се виждаше жива душа.

— Кварталът бе евакуиран в радиус от пет километра, така че още малко никой няма да ни пречи — обясни Азиз, зави наляво и бързо вдигна до стотина километра в час — скорост, запазена по този булевард единствено за Саддам. — Смятам да излезем от Багдад по старото шосе „Бакуба“. Така ще пътуваме из места, където военните не се навъртат — продължи той, докато минаваха край фонтана, станал известен благодарение на Али Баба. — Надявам се да се измъкнем от Багдад в рамките на два часа.

Азиз направи остър завой надясно и продължи по улиците на призрачния град. Когато излязоха при моста над река Тигър, Скот погледна към слънцето — след не повече от час то щеше да се скрие зад най-високите сгради и шансовете им да се измъкнат незабелязани значително щяха да нараснат.

Азиз профуча край университета „Кармел Джунблат“ и излезе на булевард „Джамила“. Все още не се виждаха никакви хора. Скот реши, че ако някой случайно ги забележи, ще сметнат, че са армейски патрул.

Хана бе първата, която видя човек — старец, седнал на тротоара и напълно безразличен към ставащото край него. Подминаха го със сто километра в час, но той даже не вдигна поглед.

Азиз зави на следващата пряка и се озова срещу група млади мародери, понесли телевизори и електронна техника. Като видяха камиона, младежите побягнаха. На следващия ъгъл имаше други грабители, но все още нямаше помен от армия или полиция.

Когато забеляза в далечината тъмнозелени униформи, Азиз без колебание зави надясно по уличка, която всеки друг делничен ден би била задръстена с пешеходци и по която никое превозно средство не би могло да се движи с повече от пет километра в час. Но Азиз караше с не по-малко от осемдесет. Отново зави надясно при първа възможност и едва сега видяха първите осмелили се да излязат навън. Стигнаха до края на търговската улица и Азиз се включи в магистралата, извеждаща от Багдад. По нея почти нямаше коли.

Азиз поглеждаше в огледалото през няколко секунди. Вече стриктно се съобразяваше с ограничението на скоростта, което бе осемдесет километра в час. „Никога не допускай да те спрат за дреболия“, бе го предупреждавал Крац хиляди пъти.

Когато притъмня и Азиз включи фаровете, сърцето на Скот се поотпусна. Двата часа бяха изтекли, но едва ли някой се бе сетил да ги търси. От друга страна, всеки километър по-далеч от Багдад ги извеждаше по места, където хората бяха все по-малко верни на Саддам.

Когато оставиха табелата с надпис „Багдад“ зад гърба си, Азиз вдигна на сто километра.

— Дай ми двайсет минути, Аллах — помоли се на глас той. — Дай ми само двайсет минути и ще ги закарам до Касъл Поуст.

— „Касъл Поуст“? — удиви се Скот. — Да не сме тръгнали да гоним индианците?

Азиз се засмя.

— Не, професоре, това е мястото, където през Първата световна война е построен английски военен форт. Там бихме могли да се скрием за през нощта. Ако, разбира се, стигнем преди… — Тримата едновременно забелязаха военния камион, идващ срещу тях. Азиз отби наляво, включи се в някакъв страничен път и веднага се видя принуден да вдигне крак от педала на газта.

— Сега къде отиваме? — тихо попита Скот.

— Хан Бени Саад — отговори Азиз, — селото, където съм се родил. Ще можем да останем не повече от една нощ, но никой няма да се сети да ни търси там. А утре, професоре, ще трябва да решите коя от шестте възможни граници да пресечем.

Генерал Хамил крачеше нетърпеливо из кабинета си. Двата часа бяха изтекли и той бе започнал да се пита дали Крац не го бе изиграл. Съмняваше се, но не можеше да разбере как това би могло да е възможно.

Вече съжаляваше, че го уби. Защото ако Крац бе жив, можеше да го подложи на старите и надеждни методи за изтезание. На всичко отгоре вече никога нямаше да разбере как полковникът щеше да понесе особените му бръснарски умения.

Хамил вече бе заповядал на един от своите лейтенанти да отиде с хората си в сутерена на сградата на Баас. Изплашеният лейтенант бързо се бе върнал да му докладва, че вратата на сейфа е отворена, че камионът е изчезнал и че документа на стената го няма. Генералът се усмихна. Беше сигурен, че притежава оригинала, но за всеки случай извади пергамента от картонения цилиндър и го разгъна на бюрото си, за да се увери лично. Откри думата „британски“ и лицето му първо побеля, а след това почервеня. И с всяка следваща секунда ставаше все по-тъмночервено.

Веднага издаде заповед да бъдат прекратени всички военни отпуски и след това разпореди петте дивизии на елитната гвардия да започнат мащабна операция по издирване на терористите. За нещастие нямаше никаква информация с какъв аванс разполагат, накъде са тръгнали, от колко време пътуват и какви са непосредствените им намерения.

Все пак знаеше, че не могат да останат дълго на главните пътища, без да бъдат забелязани. След като се стъмнеше, сигурно щяха се отбият в пустинята, за да пренощуват. А на следващия ден щяха да опитат да пресекат някоя от шестте граници. Генералът вече бе издал заповед, че дори и само един от терористите да се изплъзне, граничарите на това място ще бъдат арестувани и тикнати в затвора. Двамата войници, които бяха „затворили“ вратата на сейфа, вече бяха разстреляни, а майорът, натоварен с контрола по монтирането на сейфа, бе арестуван. Час по-късно го бяха намерили обесен в килията — самоубийството на майор Саид поне бе спестило на Хамил главоболията по организирането на военен съд. Предвидливо оставеното на пода на килията въже явно се бе оказало достатъчно силен намек. А двамата млади студенти по медицина, инжектирали на Крац серума на истината и станали свидетели на разпита му, вече бяха откомандировани по спешност към южната граница — там щяха да изслужат военната си служба в поделение, където порядките драстично се отличаваха от тези в елитните роти. Момчетата бяха симпатични, даже много симпатични… и едва ли щяха да издържат по-дълго от седмица.

Хамил вдигна слушалката на телефона и набра номера, който трябваше да го свърже с двореца. Трябваше да е първият, който ще обясни на президента какво се е случило.

33.

Скот винаги бе мислил, че американците са гостоприемна нация, но никога не бе изпитвал отношение като това, с което семейството на Азиз посрещна тримата непознати.

Хан Бени Саад — родното село на Азиз, наброяващо към 250 жители при последното преброяване, оцеляваше само благодарение на приходите от неособено богатата реколта от портокали, мандарини и фурми, които жените продаваха на домакините от Киркук и Арбил.

Старейшината на племето — оказа се, че той е един от няколкото чичовци на Азиз — веднага ги покани в малката си, иззидана от камъни къща, и така им даде достъп до единствената в селото баня. Жените — а те бяха много — не спряха да топлят вода, докато не бе сметнато, че всички са чисти.

Скот излезе от банята последен. Масата вече бе наместена под няколкото цитрусови дървета в края на двора. Беше отрупана със странни риби, месо, плодове и зеленчуци. Той си помисли, че това сигурно е събрано от всички домове на селото, и тази мисъл го изплаши.

Седнали под обсипаното с ярки звезди небе, гостите вкусваха от прясната храна и отпиваха планинска вода, за която — ако някой я бутилираше — калифорнийците биха платили каквото им поискат.

Но мислите на Скот непослушно се връщаха към факта, че следващия ден трябва да оставят тези места и той — защото сега идваше неговият ред — трябва да преведе хората си през една от шестте граници.

Сервираха кафето и старейшината стана от мястото си, за да произнесе приветствена реч. Азиз превеждаше. Скот отговори с няколко думи, посрещнати с ръкопляскания още преди Азиз да бе успял да ги преведе.

— Приличаме си с тези хора по нещо — отбеляза Хана и хвана ръката на Скот. — И ние, и те се възхищаваме на лаконичността.

Старейшината сложи край на вечерята с предложение, което Скот не можеше да приеме: той беше готов да нареди на цялото си семейство да се изнесе от къщата, за да могат гостите да спят на закрито.

Скот продължаваше да протестира, докато Азиз не му обясни:

— Или ще се съгласиш, или ще оскърбиш цялата фамилия с отказа си, който ще бъде възприет като намек, че домът им не е достатъчно добър за теб. А между другото, нека ти кажа, че според арабската традиция най-големият комплимент, който можеш да направиш на своя домакин, е жената, с която си му гостувал, да зачене от теб през същата нощ. — И Азиз сви рамене, оставяйки Скот да интерпретира думите му както пожелае.

Скот остана буден през по-голямата част от нощта, загледан през отвора на прозореца, в който изобщо нямаше стъкло. Хана почти не помръдна в прегръдката му. След опита да достави на старейшината най-голямото за него удоволствие, мислите на Скот продължаваха да се въртят около проблема с преминаването на границата и успешното връщане на Декларацията за независимостта във Вашингтон.

Когато първите лъчи на зората полазиха по тъканата завивка на постелята им, Скот пусна Хана, целуна я нежно по челото, измъкна се от леглото и установи, че малката ламаринена вана вече е пълна с топла вода, а жените са наслагали още съдове с вода над открития огън.

Изкъпа се и се облече, след което прекара близо час в изучаване на картата и търсене на безопасни пътища за преминаване през някоя от шестте граници на Ирак. Бързо задраска Сирия и Иран като пълна глупост, защото армиите и на двете страни с удоволствие щяха да ги избият, ако им се удадеше такава възможност. Смяташе, че повторното преминаване през йорданската граница крие голям риск. Когато дойде и Хана, той вече бе отхвърлил и Саудитска Арабия заради засилената гранична охрана. Беше свел реалните възможности до пет шосета и две граници.

Домакините им се заловиха да приготвят закуската, а Скот и Хана се разходиха из селото, хванати за ръка, точно както би направила всяка влюбена двойка по света в такова ведро лятно утро. Местните се усмихваха, някои дори им се покланяха. Макар никой от селяните да не знаеше английски, очите на всички казваха предостатъчно на език, разбираем за всекиго.

Стигнаха до края на селото и поеха по обратния път към къщата на старейшината. Коен вече пържеше яйца над огъня, а Хана спря и се загледа в една от жените, която печеше тънки кръгли филии хляб. Старейшината — той бе заел мястото си начело на масата — повика с ръка Скот да седне до него. Коен вече се бе наместил на трикрако столче и се готвеше да започне, когато до масата се приближи една коза и бутна с муцуна чинията му с яйцата на земята. Хана се разсмя и стана да му изпържи нови яйца.

Скот намаза още топлата си филия с мед, а една от жените сложи пред него чаша козе мляко.

— Е, измисли ли какво ще правим сега, професоре? — попита Коен.

До масата се приближи един от селяните, наведе се до старейшината и му зашепна нещо в ухото. Съобщението бе предадено на Азиз.

— Лоши новини — каза им Азиз. — Появили са се войници и са блокирали всички пътища, излизащи на магистралата.

— В такъв случай ще трябва да пътуваме през пустинята — каза Скот, извади картата и я разстла на масата. Вече бе очертал със син маркер възможните пътища. Посочи един, извеждащ до шосе, което можеше да ги отведе до град Халис.

— Само че това не е път — възрази Азиз. — Това е корито на река, изсъхнала преди много години. Бихме могли да вървим по него, но ще се наложи да изоставим камиона.

— Не е достатъчно да го изоставим — допълни Скот. — Трябва и да го унищожим. Ако войниците на Саддам го намерят, просто ще изтрият това село от лицето на земята заедно с всичките му жители.

Старейшината изслуша с недоумение превода на Азиз, после поглади наболата четина на бузите си, усмихна се на Скот и каза няколко думи.

— Чичо ми казва, че трябва да вземеш неговата кола — преведе Азиз. — Била стара, но според него нямало да ни изостави на пътя.

— Много мило от негова страна — отговори Скот. — Но ако през пустинята не може да мине камион, докъде ще стигнем с кола?

— Чичо разбира проблема ти много добре — уточни Азиз, — казва, че колата трябва да се разглоби и хората му ще я пренесат на части през пустинята — според него става дума за двайсетина километра — докато стигнем пътя за Халис. Там вече можем да я сглобим.

— Не можем да приемем такъв жест — въздъхна Скот. — Подобна щедрост е прекалено голяма. Ще вървим пеша и ще намерим някакъв транспорт, когато стигнем при Хувайдер. — И той посочи с пръст първото село по избрания маршрут.

Азиз преведе думите му. Старейшината видимо се натъжи и прошепна няколко думи.

— Каза, че колата всъщност не била негова, а на брат му. Значи сега е моя.

Едва сега Скот разбра, че преди чичото на Азиз старейшина на селото е бил баща му. Постепенно започваше да осъзнава колко силно е желанието на този човек да рискува всичко, но да не допусне залавянето на групата от войниците на Саддам.

— Добре, да приемем, че разглобим колата, пренесем я и отново я сглобим. Какво ще правим с патрулите по шосето? — попита той. — Защото повече от ясно е, че Хамил е разпратил хиляди хора да следят всички пътища към границите.

— Не и по второстепенните — отвърна Азиз. — Армията ще наблюдава магистралата. Те знаят, че това е единствената ни надежда да се доберем до границата. Не, няма да имаме проблем чак до контролния пункт на влизане в Халис. — Той показа с пръст на картата. — А и там едва ли ще има повече от двама заспали войници.

— Възможно ли е да излезем по някакъв начин при Туз Хурмату, без да се качваме на магистралата? — попита Скот, без да вдига поглед от картата.

— Да, има обиколен път през хълмовете, до който армията няма да припари, защото толкова близко до границата с Кюрдистан рискът да бъдат нападнати от партизаните пешмерги е много голям. След Туз Хурмату има само няколко километра до главната магистрала, но от друга страна, после остават още седемдесет километра до границата и няма никакъв друг начин да се мине през нея.

Скот се замисли за няколко минути. Накрая проговори:

— Значи поемем ли по този маршрут, единственият ни избор ще бъде да пресечем границата при Киркук. А там за нас ще бъде опасно и от двете страни.

В този момент старейшината започна да чука с пръст по картата върху кръгчето, обозначаващо Киркук, и разпалено да обяснява нещо на племенника си.

— Чичо казва, че Киркук е най-добрият ни шанс. Повечето от жителите му са кюрди и ненавиждат Саддам Хюсеин. Това е район, където дори има случаи на войници, дезертирали от армията, за да станат кюрдски пешмерги.

— Но как ще разберат, че сме на тяхна страна?

— Чичо ще се свърже с пешмергите, така че когато стигнем границата, те ще направят всичко по силите си, за да ни помогнат да я пресечем. Това, разбира се, не е официална граница, но стъпим ли в Кюрдистан, вече сме в безопасност.

— Кюрдите са най-добрият ни шанс — обади се Хана. — Особено ако повярват, че замисълът ни е бил да убием Саддам.

— Това е вярно, сър — намеси се и Коен. — Естествено, само при положение, че колата няма да ни предаде.

— Ти си нашият механик, Коен, така че ти най-добре можеш да прецениш това.

Когато Азиз преведе думите на Скот, старейшината стана, отведе ги зад къщата и спря пред кола — скрита под черно покривало. Двамата с Азиз го дръпнаха и Скот не можа да повярва на очите си.

— Розов кадилак? — смаяно попита той.

— Класически модел „Седан де вил“ от 56-а година, ако държим на прецизността, сър — уточни Коен и възбудено потри длани. После отвори дългата тежка врата и с благоговение седна на седалката зад волана. Бръкна под таблото, дръпна някакъв лост и капакът над двигателя щракна. Той слезе от колата, отиде отпред, вдигна капака и съсредоточено огледа двигателя. — Не е зле — заключи накрая той. — Ако сваля някоя и друга част от камиона, след няколко часа ще мога да ви предложа истинска състезателна кола.

Скот погледна часовника си.

— Ако искаме да минем през границата тази вечер, мога да ти отпусна само час — каза той.

Скот с Хана влязоха в къщата и отново се заловиха да изучават картата. Пътят, препоръчан от Азиз, бе на деветнайсет километра от селото, но това бяха километри тежък терен, представляващи изпитание дори за човек с празни ръце.

— Ще ни отнеме часове — каза накрая Скот.

— Каква е алтернативата, след като магистралата е табу?

Докато оглеждаха маршрута, а Коен работеше над колата, Азиз подбра трийсетима от най-здравите мъже в селото. Няколко минути след отпуснатия му един час се появи Коен. Ръцете му, лицето му, дрехите му и дори косата му бяха покрити с грес.

— Можем да разглобяваме, професоре — докладва той.

— Чудесно. Но първо трябва да се отървем от камиона — каза Скот и стана.

— Няма да е възможно, сър — предупреди го Коен. — Свалих някои неща от двигателя, така че не можем да го подкараме. За сметка на това кадилакът ще вдигне над сто и петдесет километра в час — обяви с гордост той. — И то на трета скорост.

Скот се засмя и двамата с Азиз излязоха да намерят старейшината. Обясниха му проблема.

Старецът спокойно каза нещо и Азиз преведе:

— Не се страхувай, приятелю — каза той. — Докато вие пътувате през пустинята, ние ще разглобим машината и ще заровим всяка нейна част на място, което войниците на Саддам няма да намерят и след хиляда години.

Думите не успокоиха Скот, но Азиз кимна в знак на потвърждение. Без да чакат мнението му, чичото и племенникът отидоха при кадилака, където Коен надзираваше демонтирането и разпределението на частите между трийсетимата носачи.

Четирима щяха да носят двигателя на носилка, а други шестима щяха да вдигнат рамата на рамене като ковчег. Нови четирима щяха да отговарят за по едно колело с гумата. Трета група от четирима щеше да се заеме с шасито. Двама бяха отделени за предната седалка — тя бе истинско произведение на изкуството, изработено от черна и бяла кожа — други двама щяха да носят задната. Един щеше да бъде натоварен с арматурното табло. Коен продължаваше да разпределя останалите компоненти на кадилака. Последните трима в опашката на носачите бяха три деца на по десетина-дванайсет години, които щяха да отговарят за пренасянето на двете двайсетлитрови туби бензин и на чантата с инструменти. С покрива щяха да се разделят.

Чичото на Азиз поведе жителите на селото към най-външната къща, откъдето всички щяха да проследят тръгването на гостите в пътешествието им към хоризонта.

Скот се сбогува със старейшината. Затрудняваше се да намери думи, за да изрази чувствата си. „Слушай, обади ми се, когато имаш път през Ню Хейвън“, би казал той на свой сънародник в подобна ситуация.

— Ще се върна в по-добри времена — каза той на старейшината и Азиз преведе.

— Ще чакаме идването на този ден.

Скот се обърна към Коен. С компас в ръка сержантът поведе невероятния отряд на пътешествие, което още отсега им се струваше безкрайно. Взе едната туба бензин от най-малкото момче и му посочи изразително с пръст назад към селото, но хлапето упорито поклати глава и бързо сграбчи брезентовата чанта на Скот.

„Ще запечата ли историята за поколенията това удивително пренасяне на Декларацията за независимостта?“ — питаше се Скот.

В този момент Коен извика:

— Напред!

Генерал Хамил нетърпеливо чакаше телефонът му да звънне и неспокойно крачеше из кабинета си.

Когато Саддам бе научил за провала на майор Саид, допуснал терористите да избягат, при това с Декларацията, най-силно се бе ядосал, че не бе могъл да го убие лично.

Единствената заповед, която даде, бе да се обявява на кръгъл час по радиото и телевизията, че е имало неуспешен опит да бъде убит и че ционистките терористи за съжаление още са на свобода. Съобщението трябваше да бъде придружено с подробно описание на провалилите се атентатори. Накрая трябваше да бъде отправен призив към населението на Ирак да окаже помощ в залавянето на неверниците.

Ако ставаше дума за нещо по-маловажно, генералът може би щеше да посъветва своя водач и върховен началник да се въздържи от излъчването по националните медии на такава информация, най-вече за да се попречи на хората, склонни да помогнат на терористите. В случая обаче единственото допълнение към заповедта на Саддам, което Хамил си позволи, бе да се обяви голяма награда за залавянето на терористите. Генералът отдавна бе разбрал, че личният материален интерес често е в състояние да надвие всякакви морални задръжки.

Хамил спря пред картата, временно опъната на стената върху портрета на Саддам, и огледа плетеницата от червени линии, свързваща Багдад с границите на Ирак. От двете страни на всеки път имаше стотици населени места и генералът се намръщи — знаеше, че много от тези селища с готовност биха предоставили убежище на бегълците.

И в този момент мислите му се върнаха на едно от имената, споменати от Крац. Азиз Зеебари — често срещано име, което по някаква причина не можеше да прогони от съзнанието си.

— Азиз Зеебари… Азиз Зеебари… Азиз Зеебари… — заповтаря на глас генералът. И изведнъж се сети. Беше екзекутирал човек с такова име, участвал в провалил се опит за държавен преврат. Да, преди седем години. Възможно ли бе това да е бащата на терориста?

Носачите спираха за почивка на всеки петнайсет минути. Първия час изминаха към три километра и изпиха огромно количество вода.

По обяд Скот прецени, че са изминали около две трети от разстоянието, делящо ги от шосето. Селото отдавна се бе скрило зад гърба им, а до хоризонта пред тях не се виждаха никакви признаци на живот. Слънцето безмилостно прежуряше и всяка следваща крачка бе все по-трудна.

Накрая стигнаха до шосето и Азиз нареди да започне сглобяването на колата. Носачите внимателно свалиха товара си на земята, а едно момиченце раздаде хляб, козе сирене и вода на капналите доброволци.

Скот седна на земята и се загледа как трийсетимата „механици“ под ръководството на Коен методично сглобяват кадилака. Когато затегнаха и последното колело, Скот трябваше да признае, че съоръжението пред него действително прилича на кола. Въпреки това имаше сериозни съмнения, че старият ветеран ще се съгласи да помръдне от мястото си.

Селяните наобиколиха голямата розова кола, а Коен седна зад волана.

Азиз търпеливо изчака децата да излеят и последната капка от тубите с бензин в резервоара, зави голямата стоманена капачка и извика:

— Дай да видим!

Коен завъртя ключа.

Двигателят бавно завъртя, но не запали. Коен изскочи навън, вдигна капака и каза на Азиз да заеме мястото му. Пипна ремъка на вентилатора, провери делкото и издуха последните невидими песъчинки от свещите, преди да ги завие обратно. Извади главата си изпод вдигнатия капак и погледна кюрда:

— Я пробвай.

Азиз завъртя ключа и натисна педала на газта. Двигателят завъртя този път малко по-бързо, но отново не пожела да запали. Трийсет чифта очи неспокойно погледнаха към капака, но никой не посмя да предложи съвет. Коен се залови да настройва делкото. След няколко минути извика:

— Дай пак и този път с повече газ!

Азиз включи. Двигателят завъртя, а когато Азиз натисна педала на газта, мощно изрева. Но дори този шум не можа да заглуши възторжения вик от трийсет гърла.

Коен зае мястото на Азиз и включи на първа скорост. Колата обаче отказа да се помръдне. Колелата се въртяха, но тежката машина затъваше в пясъка. Коен изгаси и слезе от колата. Шейсет ръце я подхванаха и започнаха да я разклащат напред-назад, пак напред и пак назад… Накрая с едно последно усилие селяните я изтласкаха от изровената бразда, избутаха я за по-сигурно двайсетина метра напред и зачакаха следващата заповед на сержанта.

Коен посочи малкото момиченце, което бе раздало храната. То срамежливо пристъпи напред и той го вдигна на ръце и го сложи на шофьорската седалка. Показа му с жестове да коленичи и да натисне с ръчички педала на газта. После, без да влиза в колата, Коен провери, че не е на скорост, и завъртя ключа на запалването. Момиченцето натискаше педала на газта с двете си ръчички. Двигателят послушно изрева, детето се изплаши и се разплака, а селяните се разсмяха. Коен свали момиченцето от колата и направи знак на Азиз.

— Приятелю, ти си на половината на килограмите ми, така че се качи, включи на първа и виж дали ще успееш да изминеш стотина метра. Ако стане, ние ще скочим в движение. И внимавай, провалиш ли се, ще трябва да бутаме това нещо по целия път до границата.

Азиз с готовност се вмъкна зад волана, внимателно включи на първа и предпазливо подаде газ. Колата бавно потегли, селяните отново радостно закрещяха, а Скот, Хана и Коен се затичаха редом с машината.

Хана отвори дясната врата, бутна седалката напред и скочи в колата, която се движеше все така бавно. Коен я последва и извика:

— На втора! — Азиз бутна лоста надолу, напред и нагоре. Колата скочи напред. — Това е трета, глупако! — извика Коен. Обърна се, видя Скот да тича с всички сили, пресегна се и задържа вратата отворена. Скот хвърли чантата си на задната седалка, после скочи вътре и заби глава в скута на Азиз и макар кюрдът да трепна от изненада, все пак успя да задържи колата на твърдата настилка на шосето.

Скот се обърна. Селяните махаха за сбогом. Помисли си, че е върхът на неблагодарността да им отговори с обикновено махване на ръка. Не само бе пропуснал последната възможност да им благодари, но дори не се бе сбогувал.

А те не помръднаха, докато колата не се скри от погледите им.

Адютантът на генерал Хамил влезе в кабинета му. Трепереше от страх. Едва сега бе осъзнал допуснатата груба грешка.

— Открихме селото, където е роден предателят Азиз Зеебари, господин генерал! Хан Бени Саад.

— Покажи ми къде е.

Лейтенантът изтича към картата и сложи пръст върху едно село североизточно от Багдад.

Хамил впи поглед в точката и си позволи първата усмивка за деня. Върна се при писалището си, вдигна слушалката и излая къса заповед.

Нямаше да мине и час и в селото щяха да нахлуят стотици войници.

Там можеше наистина да има само 250 жители, но генералът бе сигурен, че все някой ще проговори.

Азиз караше с около петдесет километра в час. Скот се опитваше да определи по картата точното им местоположение. Липсата на ориентири го затрудняваше. След около час стигнаха до съборена на пътя указателна табела, на която пишеше „Халис — 25 км“.

— Продължаваме — каза Скот. — Но ще трябва да спрем на няколко километра пред града, за да измисля как ще минем през контролния пункт.

С всеки изминат километър Скот започваше да се изпълва с уважение към точността на преценката на старейшината, че няма да имат проблеми с военните патрули по този пуст, сякаш забравен от бога и хората път. Не сваляше поглед от картата, изучаваше я внимателно и не след дълго вече бе избрал пътя, който според него щеше да ги изведе благополучно до границата още тази нощ.

— Добре, какво ще правим като стигнем до контролния пункт? — попита Коен.

— Може да се окаже и лесно — замислено отговори Скот. — Да не забравяме, че търсят четирима в голям военен камион.

— Ние сме четирима.

— Само че когато стигнем при пункта, няма да бъдем четирима — каза Скот. — Защото ние с теб ще се сврем в багажника.

Коен направи кисела гримаса.

— Благодарете се, че сте в кадилак — ухили се Азиз.

— Дали пак аз да не седна зад волана? — предложи Коен.

— Не — каза Скот. — Докато сме по тези пътища, ще кара Азиз.

— Какво прави тази? — извика Хана и посочи една млада жена, застанала насред пътя.

— Не спирай — нареди Скот.

Изведнъж Азиз се разсмя.

— Какво е толкова смешно, нещастнико? — озъби се Коен.

— Това е братовчедка ми Ясмин.

— Братовчедка? — усъмни се Хана.

— С моите хора всички сме братовчеди — обясни Азис, спря колата, изскочи навън и прегърна младата жена. Останалите също слязоха.

— Какво казва? — нетърпеливо попита Коен.

— Изглежда, професорът е прав. На войниците е заповядано да следят за военен камион, в който пътуват четирима терористи. Чичо обаче вече успял да й се обади и да я предупреди, че ще пристигнем с кадилак.

— В такъв случай е много рисковано да опитаме да минем през поста — обади се Хана.

— Рисковано, да — съгласи се Азиз, — но едва ли много. Ясмин минава през контролния пункт два пъти дневно, за да продава портокали, мандарини и фурми. Познава войниците добре, а и те познават колата на чичо. Чичо ми й е казал да е в колата, когато минем през контролния пункт. Така войниците нямало да се усъмнят.

— Ами ако решат да надникнат в багажника?

— Тогава няма да получат ежедневния подкуп от цигари и плодове, на който семействата им разчитат. Не разбирате ли, те така или иначе ще са убедени, че пренасяме незаконен товар. — Ясмин отново заговори и Азиз я изчака да свърши. — Казва, че трябва да се скриете в багажника, преди да е минал някой и да ви е видял.

— Голям риск, професоре — предупреди Коен.

— Рискът не е по-малък за Ясмин — въздъхна Скот, — а освен това просто не виждам откъде другаде бихме могли да преминем. — Той сгъна решително картата, отиде при багажника на колата, отвори го и без колебание влезе вътре.

Коен и Хана го последваха, без да кажат нито дума.

— Не е толкова удобно като в сейфа — отбеляза Хана и прегърна с две ръце Скот.

Азиз натика чантата между нея и Коен. Хана се засмя.

— Като ударя веднъж по външната страна на вратата — предупреди ги Азиз, — значи всеки момент ще спра на контролния пункт.

И тръшна капака над главите им.

Ясмин взе чантите си от банкета на пътя и седна отпред до братовчед си.

Тримата в багажника чуха как двигателят изкашля, после колата потегли към Халис.

Ясмин започна да обяснява на Азиз как протича минаването през контролния пункт.

34.

Старейшината бе обесен пръв. Последваха го братята му — един по един, пред очите на цялото село — но никой не пророни дума. След това се заловиха за братовчедите. Накрая едно дванайсетгодишно момиче, което се надяваше да спаси живота на баща си, им разказа за непознатите, отседнали в къщата на старейшината предната нощ.

Обещаха на момиченцето да пощадят баща й, ако им разкаже всичко, което знае. Тя ги заведе в пустинята, където бяха заровили камиона. Двайсет минути копане и войниците се убедиха, че им е казала истината.

Свързаха се с генерал Хамил по полевия телефон. Генералът не искаше да повярва, че трийсет души от клана Зеебари са разглобили един стар кадилак на части и са го пренесли на гръб през пустинята.

— О, да, така е — уверяваше ги момиченцето. — Знам, че е истина, защото брат ми помогна да пренесат едно от колелата — гордо заяви тя и посочи към хоризонта.

Генерал Хамил внимателно изслуша по телефона допълнителната информация, след което нареди да обесят бащата и брата на момиченцето.

Върна се при картата и бързо видя единствения възможен път, по който можеха да поемат бегълците. Погледът му се плъзна по тънката червена линия и след секунди той знаеше със сигурност името на града, през който щяха да минат.

Погледна часовника на писалището си — бе 4:39.

— Свържи ме с контролния пункт на влизане в Халис — заповяда той на младия лейтенант.

Азиз още отдалеч видя някакъв войник да проверява спрял пикап. Ясмин го предупреди, че това е контролният пункт, и изсипа съдържанието на една от чантите си на седалката между тях.

Азиз удари с ръка по вратата. Успокои се като видя, че войниците са само двама и че вторият невъзмутимо дреме в един стар стол от другата страна на пътя.

Когато спряха, Скот чу някой да се смее. Не знаеше, че в този момент Азиз подава на постовия пакет „Ротманс“.

Войникът се готвеше да им махне да минават, но изведнъж се събуди другият — надигна се като котка, спала няколко часа върху радиатора, бавно пристъпи към колата и я огледа с възхищение, както впрочем правеше всеки път, когато тази кола минеше оттук. После тръгна около нея, мина покрай багажника и с любов плесна по капака. Той леко се надигна. Скот побърза да го дръпне, а Ясмин „изпусна“ още две кутии „Ротманс“.

За пръв път този ден постовият се разбърза. Ясмин игриво му се усмихна, когато той се наведе да вдигне цигарите, и му прошепна нещо. Войникът погледна Азиз и се разсмя гръмко. В този миг зад тях спря голям камион, натоварен с бира.

— Давай, давай — подкани ги войникът, забелязал възможността да получи нещо значително по-съществено.

Азиз се подчини без забавяне и рязко потегли.

— Какво му каза? — полюбопитства Азиз, когато се отдалечиха на безопасно разстояние.

— Казах му, че си обратен, но че ще се върна по-късно самичка.

— Не знаеш ли какво означават думите „семейна чест“? — въздъхна Азиз.

— Естествено — отговори Ясмин. — За твое сведение той също ми е братовчед.

По съвет на Ясмин Азиз избра по-дългия южен маршрут около града. Нямаше как да избегне всички дупки по пътя, така че често чуваше стенания откъм багажника. Ясмин му посочи отклонението, към което се приближаваха, показа му къде да спре, взе си чантите и остави разсипаните плодове на предната седалка. Азиз спря на пресечката с някаква улица, която водеше обратно към центъра на града. Ясмин скочи от колата, усмихна му се и му махна да потегля. Азиз й махна в отговор и се запита дали ще я види някой ден пак.

Подкара към другия край на града. Не искаше да рискува някой от местните да види другарите му, така че не им каза да излязат от багажника.

Когато Халис остана на няколко километра зад тях, Азиз спря на първото разклонение, маркирано с две табели. На първата пишеше „Туз Хурмату — 120 км“, а на втората „Туз Хурмату — 170 км“. Огледа се във всички посоки, слезе от колата, отвори багажника и най-сетне пусна трите „багажа“ на свобода. Докато се протягаха и разкършваха стави и крайници, Азиз им показа указателните табели. На Скот бе достатъчен един поглед, за да реши по кой път да поемат.

— Тръгваме по по-дългия — каза той. — И се надяваме още да мислят, че пътуваме с камиона.

Хана доволно затръшна капака на багажника.

След секунди отново потеглиха.

Азиз караше със средна скорост 65 километра в час по криволичещия път, а тримата му пътници се навеждаха винаги, когато срещу тях се зададеше превозно средство.

Когато подминаха табелата, указваща, че до Туз Хурмату им остават двайсет километра, Скот каза на Азиз:

— Искам да спреш малко извън селото и да влезеш пеша, за да преценим дали е безопасно да минем през него. Да не забравяме, че след Туз Хурмату до магистралата остават само пет километра, така че селото като нищо може да е пълно с войници.

— А колко има до кюрдската граница? — попита Хана.

— Седемдесет километра — отговори Скот.

След двайсетина минути Азиз излезе на билото на хълм, от който се виждаше долина, приютила в себе си село. Малко след това той отби и спря сред горичка цитрусови дървета, които, освен че хвърляха сянка, осигуряваха прикритие от любопитните погледи на хората в минаващите коли. Изслуша внимателно указанията на Скот, кимна, слезе от колата и тръгна към Тур Хурмату.

Генерал Хамил онемя от ярост, когато младичкият лейтенант му съобщи, че кадилакът е минал през контролно-пропускателния пункт на Халис преди час и че никой от постовите там не си е размърдал задника да го огледа.

Не беше нужно дълго да ги изтезават — още в самото начало единият от тях призна, че на терористите най-вероятно е помогнало младо момиче, което често минавало през пункта.

— Е, вече никога няма да мине — сухо каза генералът.

Единствената друга полезна информация, която можаха да изтръгнат от постовите, бе, че шофьорът на колата е братовчед на момичето и бил обратен. Хамил не можеше да си обясни как са разбрали това.

Генералът за пореден път се изправи пред картата в кабинета си. Вече бе заповядал на цяла армия от хеликоптери, камиони, танкове и мотоциклети да покрива всеки сантиметър между Халис и границата, но все още никой не бе засякъл розовия кадилак на магистралата. Това го озадачаваше, защото той знаеше, че няма начин терористите да са обърнали назад.

Погледът му проследи всяка възможност да се мине от контролния пункт до границата.

— А — каза той накрая, — сигурно са избрали пътя през хълмовете. — И генералът прокара пръст по тънката лъкатушеща червена линия до мястото, където тя се свързваше с магистралата. — Тук сте значи — прошепна той.

— Кюрдът, сър — каза Коен.

И наистина, Азиз се спускаше на бегом по склона и още отдалече се виждаше, че се усмихва.

Кюрдът разказа, че всичко в Туз Хурмату си е както обикновено. Но по радиото непрекъснато съобщавали, че всички трябва да бъдат нащрек за четиримата терористи, опитали да убият Великия водач. По тази причина главните пътища в момента гъмжали от войска.

— Имат добри описания на външността ни, но за щастие радиобюлетинът преди час съобщи, че пътуваме с камион.

— Добре, Азиз — каза Скот. — Карай през селото. Хана, ти седни отпред при него. Сержантът и аз ще легнем зад предните седалки. Когато излезем от Туз, ще се скрием някъде и ще продължим към границата едва след залез-слънце.

Азиз зае мястото си зад волана и кадилакът бавно пое към селото.

Главната улица на Туз беше дълга около триста метра, а широчината й едва позволяваше разминаването на две коли. Хана гледаше малките дъсчени магазинчета и мъжете, прекарващи живота си, седнали на стъпалата и подпрели гърбове на стените. Един мръсен стар кадилак, бавно преминаващ през селото им, помисли си тя, сигурно е най-значителното събитие от дни… и в същия миг зърна идващата насреща им кола.

— Срещу нас се задава джип — спокойно обяви тя. — Четирима мъже, единият седнал зад нещо, което прилича на картечница.

— Не бързай, Азиз — нареди Скот. — Хана, продължавай да говориш, за да сме в течение.

— Сега са на стотина метра от нас и изглежда им станахме интересни.

Коен посочи чантата с инструменти и извади от нея гаечен ключ. Скот взе друг — френски — и го стисна.

— Джипът изви напреки на пътя — съобщи Хана. — След пет секунди ще се наложи да спрем.

— Четирима ли са все пак? — попита Скот.

— Да — отговори Хана, — не виждам повече. — Кадилакът спря. — Джипът е на няколко метра от нас. Един от войниците слиза… още един също слиза. Третият е зад картечницата, шофьорът е зад волана. Ние поемаме първите двама — взе решение Хана, — а вие ще трябва да се справите с тези в джипа.

— Разбрано — потвърди Скот.

Първият войник се изравни с Азиз, а в същия момент вторият мина покрай калника от страната на Хана. И Азиз, и Хана вече бяха открехнали вратите.

Азиз зорко следеше своя човек и в мига, в който го забеляза да поглежда към задната седалка и да посяга към пистолета си, блъсна вратата с такава сила, че войникът изобщо не успя да реагира и се срина на земята. Азиз изскочи и се хвърли върху него, преди той да има време да дойде на себе си. Вторият веднага се затича към Хана и в същия миг Скот изскочи навън. Хана нанесе отсечен удар по гърлото на войника и завърши атаката си с втори удар в основата на гръбначния му стълб, без да му дава възможност да извади пистолета си. Дори куршум не би свършил работата по-бързо. В този момент третият войник започна да стреля от джипа. Коен се сниши зад кадилака. Четвъртият войник — онзи зад волана — се затича към него, стреляйки с пистолета си. Коен хвърли гаечния ключ към него, после скочи отгоре му, удари го отстрани по врата и приключи с втори удар под тила. Войникът рухна на земята и се загърчи. Коен се обърна към войника зад картечницата, който се опитваше да го хване на прицел. Разделяха ги десетина метра и Коен нямаше никакъв шанс да се добере до него, така че направи единствено възможното — хвърли се зад колата в мига, в който картечницата затрещя. Два от куршумите го пронизаха в левия крак. Скот вече тичаше към джипа от другата му страна. Войникът изви картечницата към него, но Скот скочи в джипа, блъсна войника и двамата паднаха през задната седалка на пътната настилка. Дулото на картечницата се вирна. По някакво чудо Скот не бе изпуснал френския ключ, така че когато и двамата се изправиха едновременно, замахна с него към главата на войника. Той вдигна ръка, за да се предпази, и Скот се възползва от това и заби лявото си коляно в слабините му. Войникът се свлече и в следващия миг ключът улучи войника в главата и той рухна и остана да лежи неподвижно. Скот остана изправен над него. Трепереше. Азиз се хвърли в краката му, събори го на земята и изръмжа:

— Първия път е най-трудно.

Четиримата се изправиха. Очакваха някаква реакция от страна на местните жители, станали свидетели на кратката схватка. Коен с мъка се качи в джипа и седна зад картечницата. От крака му течеше кръв.

— Не стреляй, докато не ти кажа — извика Скот и още веднъж огледа пътя. Не се виждаше жива душа.

— Отляво! — обади се Хана и Скот се обърна.

Възрастен мъж в дълга бяла дреха бавно вървеше към тях, вдигнал ръце във въздуха.

— Старейшините на селото изпратиха мен, защото само аз знам английски — проговори старецът, когато стигна до тях. Трепереше и думите едва излизаха от гърлото му. — Според нас вие сте терористите, опитали се да убият Саддам. — Скот не отговори. — Молим ви, вървете си. Вземете джипа, а ние ще погребем войниците. Така никой няма да научи, че сте били тук. Защото ако се разбере, Саддам ще избие всички ни. До последния човек.

— Кажи на хората си, че нямаме нищо против тях — обади се Скот.

— Вярвам, че е така — въздъхна старецът, — но моля ви, вървете си.

Скот изтича напред и съблече униформата от най-високия войник. Коен чакаше, насочил картечницата към стареца. Азиз набързо съблече останалите, а Хана взе чантата на Скот от кадилака и скочи на задната седалка на джипа.

Азиз хвърли униформите при нея и скочи зад волана. Двигателят все още работеше. Кюрдът даде на заден и обърна. Междувременно Скот зае останалото отпред място. Азиз бавно даде газ. Коен извъртя картечницата назад към центъра на селото.

Няколко крили се досега селяни излязоха на пътя, безцеремонно хванаха убитите войници за краката и ги издърпаха встрани. Друг се качи в кадилака и го изтегли на заден в една странична уличка. След няколко секунди джипът излезе от селото и гледката се скри от погледите им.

— До магистралата има пет километра — обади се Азиз. — Какво да правя?

— Ще имаме само един шанс да прекосим границата — отговори Скот, — така че засега отбий в ей онази горичка. Не можем да рискуваме излизане на магистралата, преди да се е стъмнило. — Той погледна часовника си — беше 7:35.

Хана се обърна към Коен, видя дълбоките рани в крака му и веднага откъсна парче от яшмака си и се опита да спре кръвта.

— Как си, Коен? — обезпокоено попита Скот.

— Не по-зле от случая, когато една жена в Танжер ме ухапа — отговори той.

Азиз прихна.

— Как можеш да се смееш? — възмути се Хана.

— Смее се, защото онази ме ухапа заради него — обясни Коен.

Хана свърши с бинтоването, после четиримата се преоблякоха в иракски униформи. Наблюдаваха пътя близо час, очаквайки появата на още войници. Видяха само няколко селяни с магарета и неколцина други пешком, но единственото превозно средство на моторна тяга, което мина, бе стар пърпорещ трактор, поел към селото след края на работния ден.

Минутите бавно се точеха и ставаше все по-ясно, че селяните са удържали на дадената дума и не са повикали патрул.

Когато притъмня дотолкова, че пътят вече не се виждаше, Скот направи последен преглед на плана. Всички бяха единодушни, че възможностите им са крайно ограничени.

Най-близката граница отстоеше на над седемдесет километра от мястото, където се намираха, и Скот вече бе склонен да се примири с неприятностите, които сигурно щяха да навлекат на селата, през които щяха да минат. Не смяташе, че планът му е гарантиран срещу изненади, но повече не можеха да чакат пасивно сред хълмовете. Нямаше никакво съмнение, че всеки момент иракските войници ще предприемат мащабна операция по издирването им.

Скот провери униформите. Ако не спираха, едва ли някой щеше да ги вземе в мрака за нещо по-различно от един от многото излезли военни патрули. Стигнеха ли до магистралата, всякаква мисъл за спиране по някакви причини бе равнозначна на самоубийство. Всичко зависеше от това колко близко щяха да се доберат до границата, без да бъдат разпознати.

Когато Скот най-сетне даде заповед да тръгват, Азиз изкара джипа на криволичещия път и потеглиха по петте километра, отделящи ги от магистралата. Изминаха разстоянието за пет минути, без да срещнат друго превозно средство. Но на магистралата буквално гъмжеше от камиони, джипове, дори танкове, пътуващи в двете посоки.

Никой от четиримата естествено не обърна внимание на двамата мотоциклетисти, танка и трите камиона, които отбиха от магистралата и потеглиха на висока скорост по черния път към Туз Хурмату.

Азиз поддържаше максималната възможна скорост, Коен седеше отзад на картечницата. Скот наблюдаваше платното пред тях, нахлупил ниско кепето си. Хана седеше зад Коен, неподвижна, с пистолет в ръка. Първият пътен знак, край който минаха, показваше, че до границата остават шейсет километра. Никой не продумваше. Разстоянието до Киркук стана четиридесет и пет, после трийсет и два километра, но с всеки следващ знак и след всеки петролен сондаж трафикът ставаше все по-натоварен. Скоростта им падна значително. Единственото успокоение бе, че никой от патрулите, с които се разминаваха, не показваше никакъв интерес точно към техния джип.

За няколко минути елитните гвардейци на Саддам плъзнаха из цялото село. Макар вече да бе тъмно, десет куршума и също толкова минути по-късно вече се знаеше къде е кадилакът, а след още трийсет куршума се разбра и къде са още незаровените трупове на войниците.

Генерал Хамил изслуша по телефона доклада на старшия офицер. Когато научи подробностите, единственото, което поиска да узнае, бе радиочестотата за връзка с изчезналия джип. Веднага след като тя му бе съобщена, генералът тресна слушалката, провери колко е часът и завъртя диска за настройка на своята радиостанция.

Разнесе се сигнал за повикване, на който дълго никой не отговори.

— Сигурно още търсят камион или розов кадилак — тъкмо казваше Скот, когато се разнесе сигналът на радиотелефона. Четиримата замръзнаха.

— Отговори, Азиз — каза Скот след кратко замисляне. — Изслушай внимателно каквото ти кажат и се постарай да научиш каквото можеш.

Азиз вдигна слушалката, изслуша краткото съобщение, отговори на арабски: „Да, господине“ и затвори.

— Намерили са кадилака. Има заповед до всички джипове да минат през най-близкия до тях армейски пост — обясни той.

— Скоро ще разберат, че този джип не е в ръцете на техни хора — каза Хана. — А може би вече го знаят.

— Ако късметът е с нас, можем да се надяваме на най-много двайсет минути — заключи Скот. — Колко има до границата?

— Четиринайсет километра — отговори Азиз.

Генералът знаеше, че е говорил със Зеебари, защото по устав подобен разговор трябваше да започне с личния идентификационен номер на войника.

Така че вече му бе известно в кой джип са бегълците и към коя граница са се насочили. Веднага вдигна телефонната слушалка и издаде нова заповед. След това, съпровождан от двама офицери, изтича в задния двор. Витлото на хеликоптера му вече се въртеше.

Азиз пръв забеляза края на дългата опашка петроловози, наредени за пресичане на неофициалната граница. Скот погледна напред по най-вътрешната лента и попита Азиз ще може ли да прекара джипа по тясната свободна ивица.

— Няма начин — отговори младият кюрд. — Ще се обърнем в канавката.

— Тогава ни остава да тръгнем точно по средата.

Азиз насочи джипа по осовата линия и положи отчаяни усилия да запази досегашната скорост, като ловко избягваше насрещния трафик. Първият проблем се появи на шест километра от границата, когато насреща им се зададе военен камион, който просто отказа да им даде път.

— Да го гръмна ли? — попита Коен.

— Не — отговори Скот. — Продължавай право напред. Но бъдете готови да скочим и да се скрием сред цистерните. После ще се намерим.

Скот вече се бе приготвил да скача, когато нервите на водача в насрещния камион не издържаха, той отби встрани и заби камиона в канавката.

— Е, сега вече знаят къде сме — въздъхна Скот.

Междувременно Азиз отново бе вдигнал скоростта до максимално възможната. Изминаха следващия километър и половина за минута. И изведнъж над главите им се появи хеликоптер и насочи прожектора си по дължина на магистралата. Радиотелефонът им иззвъня отново.

— Не вдигай! — извика Скот.

Тъкмо минаваха покрай знака за оставащи три километра. Хеликоптерът ги задмина, обърна и се спусна насреща им. Пилотът явно беше сигурен, че е намерил жертвата, защото лъчът на прожектора се закова върху тях.

— Настига ни джип — хладнокръвно каза Коен и извъртя картечницата назад.

— Гръмни го — нареди Скот.

Коен се подчини и възползвайки се от светлината, изпрати няколко кратки откоса първо в предното стъкло, после в гумите. Джипът се завъртя през платното и се заби в насрещно движещ се камион. Но мястото му веднага бе заето от нов.

— Два и половина километра — извика Азиз.

Хеликоптерът увисна над главите им и започна да стреля безразборно, улучвайки колите, движещи се в двете посоки.

— Не забравяйте, че повечето от тези хора нямат представа кой кого преследва — успя да извика Скот.

— Благодаря за логическото построение, професоре — обади се Коен. — Не знам защо имам чувството, че онези над нас отлично знаят кого преследват.

И Коен обсипа с куршуми наближилия ги джип. Този път колата просто рязко забави и спря, но другата зад нея не успя, заби се в нея и предизвика верижна катастрофа. За няколко секунди пътят зад тях се изчисти.

Азиз погледна в огледалото — имаше чувството, че кара последната от миналите на зелен светофар коли.

— Километър и половина! — извика Азиз.

Коен се обърна напред, за да види какво ги очаква, а Хана се възползва от затишието, за да зареди картечницата с последния пълнител. Скот вече виждаше светлините на грамадния мост, към който се приближаваха. После прелетяха покрай крепостта на Киркук на склона на хълма — Азиз им бе казал, че се намирала на по-малко от километър от границата. Хеликоптерът отново се завъртя над тях и отново посипа пътя с куршуми. В следващата секунда джипът стъпи на моста… и предната му гума се спука.

Скот вече виждаше граничния пункт откъм кюрдска страна. Хеликоптерът се спусна още по-ниско в последен опит да ги спре. Картечен откос мина по покрива на джипа, рикошира от металната конструкция на моста и се заби в предното стъкло. Хеликоптерът профуча точно над тях. Скот вдигна глава и в продължение на цяла секунда двамата с генерал Хамил се изгледаха очи в очи.

В следващия миг пред тях се изпречиха две редици войници с насочени към джипа автомати.

Зад войниците се виждаха два изхода за напускащите в посока към Кюрдистан и два входа от другата страна на пътя за идващите откъм Киркук. Изходите бяха блокирани със спрени камиони, но входовете… входовете изглеждаха неохранявани. Не се виждаха желаещи в този момент да влязат в страната на Саддам Хюсеин.

Азиз реши да завие и да насочи джипа към тесните входове. Съзнаваше, че рискува да се сблъска с насрещно идващо превозно средство… в този случай щяха да попаднат в клопка, от която нямаше измъкване. Но продължаваше да губи скорост и просто физически усещаше как предното ляво колело вече кара по джанта.

Когато наближиха достатъчно, Коен откри огън по редиците войници. Някои отговориха на огъня, но тежкокалибрените куршуми ги накараха да се разпръснат.

Оставаха им още стотина метра, но джипът вече едва се влачеше. Азиз рязко зави и насочи машината към десния вход. Джипът се удари в стената, влезе в късия тъмен тунел, отскочи от лявата стена и малко неочаквано изскочи в ничията земя, разделяща двата гранични пункта.

Изведнъж откъм иракска страна се появиха десетки преследващи ги войници.

— Давай, давай! — изкрещя Скот, докато излизаха от тунела.

Азиз продължаваше да губи скорост, но все пак върна джипа наляво и го насочи към границата с Кюрдистан, която се виждаше на някакви си четиристотин метра пред тях. Кракът му натисна отчаяно педала на газта, но вече едва се влачеха. Появи се нова група войници, този път откъм кюрдската страна на границата, също насочили автомати към джипа. Никой от тях обаче не стреляше.

Коен чу заблуден куршум да се забива в бронята на джипа и завъртя картечницата назад. Друг куршум просвистя над рамото му — и той отново изстреля дълъг откос към иракската граница. Джипът се потътри няколко последни метра и окончателно спря по средата между двете бариери, които ООН упорито отказваше да признае.

Скот погледна към кюрдската граница. Там бяха заели боен ред стотина пешмерги, които вече стреляха… но не към джипа. Скот се извърна навреме, за да види поредната вълна войници, плахо настъпваща от страна на Ирак. Той и Хана започнаха да стрелят с пистолети, без да щадят куршумите, а Коен изстреля четвърти откос, който внезапно заглъхна. Иракчаните бяха започнали отново да отстъпват, но разбраха, че основният им противник е свършил амунициите, и събраха кураж.

— Хайде, Азиз! — извика Коен, скочи от джипа, изтича няколко крачки напред и коленичи до вратата на шофьора. — Трябва да прикриваме професора, за да измъкне проклетата си Декларация през границата.

Само че Азиз не отговаряше. Тялото му безжизнено се бе отпуснало върху волана, клаксонът виеше. А радиотелефонът продължаваше да звъни.

— Тия копелета ми убиха кюрда! — изкрещя Коен.

Хана сграбчи брезентовата чанта, а Скот издърпа Азиз на платното и го повлече към границата с Кюрдистан. Хана притича да му помогне.

Нова вълна иракски войници атакува джипа и зад тях се разнесоха нови изстрели, които ги накараха да се обърнат. Коен тичаше към иракчаните и крещеше: „Убихте ми кюрда, копелета такива! Убихте ми кюрда!“. Един от иракчаните падна, после втори, трети се обърна и побягна. Падна следващ, после още един, а Коен продължаваше да напредва към редицата войници. В следващия миг падна на колене, но дори и така някак успяваше да се придвижва напред. Последва нов залп и сержантът се свлече в локва от собствената си кръв на няколко метра от иракската граница.

Скот и Хана пренесоха мъртвия кюрд на земята на неговия народ, а гвардейците на Саддам издърпаха тялото на евреина в Ирак.

— Защо не бяха изпълнени заповедите ми! — кресна Саддам.

Няколко безкрайни секунди никой от седящите край масата не се осмели да проговори. Всички отлично съзнаваха колко нищожни са шансовете им да се върнат живи по домовете си тази нощ.

Генерал Хамил отвори една дебела папка и погледна написаната на ръка бележка в нея.

— Виновен е майор Саид, господин президент — заяви генералът. — Именно той допусна неверниците да избягат с Декларацията и точно по тази причина тялото му вече виси на площад Тохрир за назидание на всички.

Генералът изслуша внимателно следващия въпрос на президента.

— Да, Сайеди — увери той господаря си, — двама от терористите бяха убити от моите гвардейци. Тези двамата бяха старшите членове на групата — точно те се изплъзнаха на майор Саид, преди да успея да се намеся. Останалите двама са американският професор и момичето.

Президентът зададе нов въпрос.

— Не, господин президент, командирът беше Крац. Аз лично арестувах този печално известен евреин и подробно го разпитах. По време на разпита открих, че истинският план е имал за цел вашето убийство, Сайеди. Погрижих се този човек да свърши по начина, по който свършиха и другите преди него.

Генералът не разполагаше с отрепетиран отговор на следващия въпрос, така че изпита искрено облекчение от намесата на държавния обвинител:

— Може би ще можем да обърнем целия този епизод в наша полза, Сайеди.

— Как е възможно да стане това — извика президентът, — когато онези двамата избягаха с Декларацията и ни оставиха безполезно копие? Всеки грамотен човек, чувал за грешката с думата „британски“, веднага ще разбере, че това е фалшификат! Не схващаш ли, че аз ще стана за посмешище на света, аз, а не Клинтън!

Всички напрегнато гледаха обвинителя.

— Това не е задължително, господин президент. Подозирам, че когато американците видят състоянието на скъпоценното си съкровище, няма да побързат да го изложат отново във витрината на Националния архив. — И понеже президентът този път не го прекъсна, обвинителят побърза да продължи: — Ние знаем, господин президент, че благодарение на вашата гениална идея пергаментът, излаган във Вашингтон пред очите на доверчивата американска публика, е, ако ми позволите да ви цитирам, „безполезно копие, за което всеки грамотен човек, чувал за грешката с думата «британски», веднага ще разбере, че е фалшификат“. — Президентът внимателно го слушаше. — Може би е дошъл моментът, Сайеди, да информираме световната преса за вашия триумф.

— За моя триумф? — невярващо повтори президентът.

— Разбира се, Сайеди. За вашия триумф, ако не използваме израза „вашето великодушие“. Нали в края на краищата именно вие разпоредихте да бъде върната повредената Декларация на професор Брадли след опита на гангстера Кавали да ви я продаде? — Върху лицето на президента се изписа изражение на дълбок размисъл. — На Запад имат един израз — допълни обвинителят. — Да убиеш два заека с един куршум.

Настъпи дълга тишина, по време на която никой не смееше да си поеме дъх.

Накрая президентът се усмихна.