Въпрос на чест

35.

В направеното на 2 юли официално заявление на иракското правителство се казваше, че в съобщението за престрелка на граничния пункт при Киркук, при което загинали няколко и били ранени значително повече иракски войници, няма никаква истина.

Кюрдските лидери не можаха да предложат свое мнение по въпроса не по друга причина, а защото единствените два сателитни телефона в иракски Кюрдистан бяха непрекъснато заети с искания за съдействие от страна на Държавния департамент във Вашингтон.

Когато шефът на бюрото на „Ройтерс“ в Близкия изток позвъни на Чарлз Стрийтър, посланик в Истанбул, и го попита вярно ли е, че в американската база в Силоп, на турската граница, е кацнал самолет на американските военновъздушни сили и е взел на борда си двама неидентифицирани пасажери, Негово Превъзходителство каза на стария си приятел, че просто няма представа за какво става дума. Шефът на бюрото смяташе посланика за честен човек, но знаеше, че работата му е да лъже за благото на родината.

Истината бе, че през изминалата нощ посланикът не бе мигвал. Всичко бе започнало, след като му се бе обадил лично държавният секретар с искането един от хеликоптерите да бъде изпратен в околностите на Киркук, за да вземе петима души: един американец, един арабин и трима израелци, които трябвало да бъдат прехвърлени в базата в Силоп.

По-късно сутринта посланикът бе позвънил във Вашингтон, за да информира Уорън Кристофър, че за нещастие границата са успели да преминат само двама — Скот Брадли, американец, и Хана Копец, израелка. Информация за останалите трима нямаше.

Но това, което окончателно довърши американския посланик, бе последният въпрос на държавния секретар: носи ли професор Брадли със себе си картонен тубус? Защо кореспондентът на „Ройтерс“ не го попита същото? Тогава с чисто сърце щеше да му повтори онова, което каза и на своя началник: „Нямам представа за какво говорите“.

Скот и Хана спаха почти през целия полет до Америка. Когато слязоха от самолета на пистата на военната база, при стълбичката вече ги чакаше Декстър Хъчинс. Митница нямаше, така че никой не се поинтересува какво носи Скот в брезентовата си чанта. Без никакво бавене се качиха в кола на ЦРУ и поеха към Вашингтон.

Докато пътуваха към столицата, Декстър ги предупреди, че отиват направо в Белия дом за участие в съвещание на възможно най-високо ниво, и ги информира кои ще присъстват.

На входа при западното крило ги посрещна не кой да е, а лично шефът на президентската канцелария, който ги съпроводи до Овалния кабинет. Скот се чувстваше неудобно: искаше му се все пак да се яви на първата си среща с президента не с брада на четиридесет и осем часа или поне сменил дрехите, които не бе събличал вече трети ден.

На вратата на Овалния кабинет ги пое Уорън Кристофър и представи Скот на президента, сякаш бяха стари приятели. Бил Клинтън поздрави Скот с благополучното завръщане у дома и благодари на Хана за ролята й в спасяването на Декларацията.

Скот бе очарован да се запознае с Колдър Маршал, когото срещаше за пръв път, да види доктор Менделсон за втори път, но най-голямо удоволствие му достави да види отново познатото лице на Долара.

Долара се поклони на Хана.

— Сега разбирам защо професорът бе готов да обиколи земното кълбо, за да ви намери — бе единственото, което каза дребничкият ирландец.

В мига, в който приключиха с ръкостисканията, домакините им ясно показаха нетърпението си да видят прословутия документ. Скот дръпна ципа на чантата си, извади от нея хавлиена кърпа за баня, разви я и подаде пергамента на законния му пазител — държавния секретар. Кристофър внимателно го разви. Никой не можа да скрие покрусата си от печалното състояние на Декларацията.

Секретарят подаде документа на архиваря, който в компанията на уредника и Долара отиде при големия прозорец, гледащ към Южната морава. Първото, което тримата провериха, бе думата „британски“ и архиварят се усмихна.

Но секунди по-късно уредникът късо изказа колективното им мнение:

— Фалшификат.

— По какво разбрахте? — удиви се президентът.

— Меа culpa17 — поясни видимо притеснен Долара.

— Означава ли това, че Саддам Хюсеин все още държи оригинала? — недоверчиво попита държавният секретар.

— Не, сър, в негови ръце е копието, което Скот отнесе в Багдад — успокои го Долара. — Следователно, когато Скот е извършил размяната, той вече е притежавал копие вместо оригинала.

— Тогава къде е оригиналът? — в един глас попитаха четиримата домакини.

— Ако питате мен, у Алфонсо Марио Кавали — отговори Долара.

— Кой е този човек? — възкликна президентът — това име не му говореше нищо.

— Човекът, който ми плати, за да изработя копието, което в момента се съхранява в Националния архив — въздъхна Долара. — И на когото аз дадох единственото друго копие, а именно това, което сега държа в ръцете си.

— Но ако думата „британски“ е изписана погрешно, как можеш да си сигурен, че това е копие? — попита Декстър Хъчинс.

— Защото шестима от петдесет и шестте подписали оригиналната Декларация носят собствено име Джордж. Петима от тях са изписали името си като „Джо“, както било обичайно за онова време. Единствен Джордж Уайт от Вирджиния изписал пълното си име. На копието, което дадох на Кавали, бях направил грешката да изпиша Джо и за конгресмен Уайт, така че се наложи да добавя „рдж“ по-късно. Макар почеркът да е същият, наложи се да използвам малко по-светло мастило — съвсем малко, един нюанс по-светло. Дребна грешка, забележима само от окото на експерт.

— И то само ако това око знае къде да гледа — не пропусна да уточни Менделсон.

— Естествено не казах това на Кавали — завърши разказа си Долара, — поради което той провери само „британски“ и бе напълно удовлетворен.

— Следователно Кавали е сменил оригинала със своето копие и го е предал на Ал-Обайди? — заключи Декстър Хъчинс.

— Браво — похвали го иронично Долара.

— А Ал-Обайди е занесъл копието на иракския посланик в Женева, който след това го е изпратил с дипломатическата поща на Саддам в Ирак. Ал-Обайди е видял копието на Долара във витрината на Националния архив, проверил е думата „британски“, уверил се е, че е изписана правилно, и е сметнал, че наистина му е бил предаден оригиналът на документа — продължи Хъчинс.

— Е, най-сетне загряхте — не се сдържа Долара. — В името на справедливостта обаче трябва да призная, че бях длъжен да се замисля над онова, на което е способен Кавали, когато преди месец ви казах, ако си спомняте: „Няма ли вече чест сред крадците?“.

— И къде в такъв случай е оригиналът? — нетърпеливо попита президентът.

— Подозирам, че виси на стената в един тухлен дом в Манхатън — въздъхна Долара, — откъдето сигурно не е мърдал през последните десет седмици.

На комуникационната конзола отдясно на президента замига лампичка, показваща, че някой го търси. Шефът на канцеларията вдигна слушалката и се заслуша. Секунда по-късно лицето на този известен с невъзмутимостта си мъж пребледня и той натисна бутона за задържане на разговора.

— Бърни Шоу от Си Ен Ен за мен, господин президент. Според него Саддам твърди, че бомбардировката на Багдад миналата седмица е била най-обикновена димна завеса, за да се облекчи задачата на група американски терористи, изпратени там, за да измъкнат Декларацията за независимостта, която някакъв мафиот се опитал да му продаде и която той лично върнал на човек на име Брадли. Саддам съжалявал за състоянието, в което се намира Декларацията, но споменал пред Бърни, че разполага с автентичен запис, на който се вижда как Брадли плюе върху нея и я тъпче с крака, преди да я окачи на стената. Ако не му вярвате, Саддам ви препоръчва да проверите копието на Декларацията, излагано в момента в Националния архив, защото всеки грамотен човек, комуто е известно как се изписва думата „британски“, сам ще установи, че е фалшификат. Шоу се интересува какъв е вашият коментар, защото Саддам планира пресконференция за утре сутринта, на която възнамерява да разкрие истината пред света.

Президентът стисна устни.

— Според мен — допълни шефът на канцеларията, — Саддам вече е дал на Си Ен Ен интервю, чиято стойност като сензационен материал е валидна само до насрочената пресконференция.

— Каквото и да решите да правите — обади се Хъчинс, — спрете излъчването поне за тази нощ.

Шефът на президентската канцелария се поколеба само за миг, после видя, че президентът кима, натисна бутона и продължи разговора:

— Ако пуснеш подобен материал в ефир, Бърни, залагаш своята репутация, не моята. — Той внимателно изслуша казаното му в отговор, докато останалите в Овалния кабинет напрегнато чакаха. — Както желаеш — бяха последните му думи, преди да остави слушалката. После се обърна към президента. — Шоу ми каза, че утре в десет сутринта пред Националния архив ще има снимачен екип на Си Ен Ен. Последните му думи бяха, цитирам: „И ако думата «британски» е изписана правилно, ще го разпъна“.

Президентът вдигна поглед към старинния часовник над камината, който показваше седем без десет, после се обърна към заместник-директора на ЦРУ.

— Господин Хъчинс — каза той. — Имате петнайсет часа, за да попречите да бъда разпнат. Провалите ли се, уверявам ви, че няма да успея да възкръсна не само след три дни, но и след три години.

36.

Изтичането започна през нощта в неделя, 4 юли, в мазето на номер 21 — домът на семейство Престън, заминали на почивка в Малибу.

Когато мексиканската им домашна прислужница отвори на позвъняването няколко минути след полунощ, жената се бе примирила с възможно най-лошото. Всеки незаконно пребиваващ мексиканец без зелена карта живее в постоянен страх от посещението на представител на имиграционните служби.

Така че облекчението й бе лесноразбираемо, когато се оказа, че стоящите на прага служители са само представители на газовата компания. Поради създалата се психологическа обстановка жената с готовност се съгласи да придружи техниците до мазето на тухлената къща и да им покаже къде са монтирани газомерите.

Веднъж попаднали където трябва, на хората им бяха необходими секунди, за да свършат работата. Разхлабването на два вентила доведе до изпускане на малко количество газ, чиято миризма обаче бе предостатъчна, за да стресне всеки здравомислещ неспециалист. Експертът по експлозиви бе уверил своя началник, че няма никаква опасност, стига нюйоркската противопожарна служба да се отзове на обаждането за не повече от двайсет минути.

Старшият „техник“ спокойно помоли прислужницата да се обади по телефона в пожарната и да предупреди дежурния там, че на номер 21 има изтичане на газ, което създава предпоставки за експлозия. Каза й да даде служебния му номер, за да няма съмнения в истинността на информацията.

Мексиканката позвъни на 911, изчака да я прехвърлят на пожарната, обясни криво-ляво проблема и уточни, че става дума за 21 номер на Източна 75-а улица, между „Парк“ и „Медисън“.

— Изведете всички от сградата — каза дежурният. — Идваме веднага.

— Да, сър — прошепна жената и без да чака повече покани, изхвръкна на улицата.

Експертът затегна обратно вентилите, но миризмата естествено, си остана.

За тяхна чест седем минути по-късно с вой на сирените на 75-а улица се появиха колите на пожарната. Старшият по смяна огледа мазето и се съгласи със служителя на газовата компания — в интерес на истината, никога не го бе виждал — че в името на безопасността се налага да евакуират живущите на номера 17, 19, 23 и 25, особено след като се разбра, че в този квартал тръбата на газовата инсталация минава успоредно на градската отходна канализация.

Заместник-директорът на ЦРУ се изтегли на отсрещната страна на улицата, за да наблюдава как пожарната си върши работата. Понеже сирените бяха събудили всички заспали, не беше трудно да накарат живущите в застрашените домове да излязат на улицата.

Декстър Хъчинс запали пура и зачака. Веднага след приключване на съвещанието в Белия дом той бе сформирал екип от подбрани агенти и два часа по-късно ги бе инструктирал в наета по спешност стая в луксозен нюйоркски хотел… или по-точно им бе дал само най-нужното за изпълнение на задачата. Всъщност след като бяха чули от устата на своя началник, че става дума за операция с гриф на секретност „Ниво 7“, старите кучета и сами се бяха досетили, че ще им бъде казана само част от цялата истина… и то далеч не най-пикантната част.

Нови два часа по-късно вече имаха за какво да се захванат: един от агентите откри, че Престънови от номер 21 са на почивка. Няколко минути след полунощ самият Декстър Хъчинс и неговият експерт стояха на прага на дома им. Появилата се мексиканка без зелена карта бе само една от онези щастливи случайности, които се усмихват на онзи, който ги търси.

Заместник-директорът запали изгасналата си пура, без да откъсва поглед от входа, който го интересуваше. Не можа да сдържи въздишката на облекчение, когато видя оттам да излизат Тони Кавали и баща му, придружавани от иконома. Реши, че в името на благоразумието е редно да изчака няколко минути преди да поиска от пожарникарите разрешение за оглед на номер 23.

Всъщност цялата операция можеше да влезе в ход няколко часа по-рано, но Колдър Маршал бе онемял от искането да изнесе фалшификата от хранилището на Националния архив и да го предостави на разположение на Декстър Хъчинс. Преди да отстъпи пред натиска, на който бе подложен, главният архивар бе поставил две твърди условия: ако ЦРУ не съумее да смени копието с оригинала преди десет часа на следващата сутрин, подадената от него оставка с дата 25 май да влезе в сила поне един час преди президентът или държавният секретар да направят своето изявление.

— И второто ви условие, господин Маршал? — поинтересува се президентът.

— На господин Менделсон да бъде разрешено да присъства през цялото време на операцията като пазител на останалото копие, така че да бъде свидетел на намирането на оригинала.

Декстър Хъчинс бе разбрал, че ще трябва да се примири с компанията на Менделсон. И ето че заместник-директорът стоеше и гледаше главния уредник, който на свой ред чакаше застанал на тротоара срещу номер 23 между Скот и експерта по експлозивите. Всъщност Декстър Хъчинс трябваше да признае поне пред себе си, че Менделсон се вписва в ролята на служител на газовата компания много по-убедително от всеки друг член на екипа.

В секундата в която видя двамата си агенти да излизат от номер 19, Декстър Хъчинс хвърли пурата си, стъпка фаса и тръгна през улицата към даващия своите разпореждания командир от пожарната. Тримата му „колеги“ го следваха на няколко крачки.

— Можем ли да проверим номер 23? — спокойно попита той.

— Аз нямам възражения — отговори пожарникарят, — но собствениците настояват да го направите в присъствието на техния иконом.

Хъчинс кимна. Икономът тръгна начело на групата от четирима през фоайето, към мазето и направо към шкафа, в който бе монтиран разпределителят на газовата инсталация. Увери ги, че не е усетил и намек за миризма на газ, когато си е легнал, тоест доста време след като собственикът на дома си бил легнал.

Експертът по експлозивите свърши работата си с ловкостта на фокусник и няколко секунди по-късно в мазето вече миришеше на газ. Хъчинс препоръча на иконома да излезе на улицата, ако държи на живота си. Сложил кърпичка върху устата и носа си, Мартин неохотно се съгласи и остави „техниците“ да локализират и отстранят изтичането.

Докато експертът възстановяваше нещата, Скот и Декстър се заловиха да претърсят всяка стая в сутерена. Скот пръв попадна на кабинета на Кавали и веднага забеляза окачения на стената пергамент — точно на мястото, посочено от Долара. Секунди по-късно всички дотичаха при него. Менделсон любовно съзерцаваше документа. Първата му работа, преди да откачи покритата със стъкло рамка от стената и да я отнесе на масата в заседателната зала, бе да провери изписването на думата „британски“. Скот дръпна ципа на обемистата чанта за инструменти, подготвена от един от агентите, в която имаше отвертки от най-различен вид и размер, комплект ножове с всякакви дължини, длета с различна широчина и дори портативна дрелка — всъщност имаше всичко, което би могло да потрябва на професионален крадец на картини.

Уредникът огледа гърба на рамката и поиска отвертка със среден размер. Скот избра една и му я подаде.

Бавно и методично Менделсон отви осемте винта, които придържаха две стоманени пластини към задната страна на рамката, и все така внимателно намести рамката по лице.

Без да забелязва нетърпението на заместник-директора, който не можеше да разбере защо този човек не проумява необходимостта да се поразбърза, той порови из чантата, избра нужното му длето и вмъкна върха му в горния десен ъгъл на сандвича от двете ламинирани стъклени плоскости. През това време Скот извади от донесения от Менделсон тубус копието на Декларацията, съхранявано в Националния архив само допреди няколко часа.

Когато уредникът повдигна горния край на ламината, усмивката на лицето му ясно издаваше вярата му, че държи в ръцете си оригинала.

— Хайде! — изпъшка Декстър. — Онези отвън ще се усъмнят.

Но Менделсон бе глух за неговите безпокойства. Той провери за сетен път изписването на „британски“, после огледа петте „Джо“ и едното „Джордж“ и едва тогава насочи вниманието си към останалата част на документа. Но усмивката така и не напусна лицето му.

Все така безмълвен уредникът бавно нави на руло оригинала, а Скот постави на негово място между стъклата копието от Националния архив. Менделсон намести плоскостите една върху друга, нагласи пластините и ги затегна с осемте винта.

Докато Скот окачваше рамката на стената, Менделсон прибра тубуса в чантата.

Декстър Хъчинс измъчено въздъхна и изръмжа:

— За бога, хайде най-сетне се махаме оттук!

И в този миг шестима полицаи с извадени пистолети нахлуха в стаята и ги заобиколиха.

— На място! — извика един от тях.

Менделсон припадна.

37.

Арестуваха и четиримата, оковаха ги с белезници и им прочетоха правата. След това ги откараха в отделни полицейски коли до 19-и участък.

Опитаха се да ги разпитат, но тримата отказаха да разговарят в отсъствието на свой адвокат. Четвъртият само предупреди дежурния сержант, че ако иззетата чанта бъде отворена макар и за секунда, без да присъства адвокат, това ще доведе до завеждането на иск срещу Нюйоркското полицейско управление.

Сержантът изгледа внушително изглеждащия мъж в скъп костюм и реши да не поема риск. Маркира чантата като веществено доказателство и я хвърли в сейфа за временно съхранение на иззети вещи.

Същият мъж настоя на гражданското си право, позволяващо му едно телефонно обаждане. Искането му бе удовлетворено, но едва след надлежното попълване и подписване на съответния формуляр. След това, в 2:27 часа през нощта, Декстър Хъчинс позвъни на домашния номер на директора на ЦРУ за сметка на своя началник.

Директорът призна на своя подчинен, че и без това не е могъл да заспи. Изслуша доклада му и го похвали, че не е разкрил пред полицията името си или естеството на секретната нощна операция, по време на която е бил заловен.

— Последното, от което имаме нужда точно сега, е някой да разбере кой си — въздъхна той. — Най-важното е да не компрометираме президента. — После, след кратка пауза, допълни: — И най-вече ЦРУ.

Директорът на ЦРУ облече халата и слезе в кабинета си. Написа къса паметна бележка относно проведения с неговия заместник разговор и потърси нужния му телефон, ползвайки помощта на настолния си компютър. След това бавно набра номер, започващ с 212.

Началникът на полицейското управление в Ню Йорк Сити изсумтя сънено няколко подходящи за случай като този думи, вдигна слушалката чак след доста време, схвана кой му се обажда и разбра, че за разлика от него, човекът е напълно разсънен. После запали нощната лампа и започна да пише в бележника си. Жена му се обърна в леглото, но не и преди да измърмори няколко солени думички от своята селекция.

Директорът на ЦРУ завърши разказа си с обещанието:

— И можеш да си сигурен, че ти дължа една услуга.

— Две — поправи го шефът на полицията. — Една за решаването на проблема ти.

— А втората? — поинтересува се директорът на ЦРУ.

— За това, че събуди жена ми в три през нощта.

Началникът на Нюйоркското полицейско управление остана седнал на ръба на леглото си, докато търсеше домашния номер на капитана, отговарящ за 19-и участък.

Капитанът позна гласа на своя шеф в секундата, в която вдигна слушалката, така че просто каза:

— Добро утро, шефе — сякаш ставаше дума за рутинно нощно обаждане.

После изслуша разказа, в който отсъстваше всякакво споменаване на ЦРУ и неговия ръководител, както и каквато и да било индикация относно самоличностите на задържаните, без да подозира, че и неговият началник не знае повече. Всъщност капитанът надраска съществените моменти на гърба на купеното от жена му списание „Добра домакиня“. Не му мина през ума да се избръсне или да вземе душ, така че само се облече набързо, при това в дрехите от вчерашния си работен ден, излезе от апартамента си в Куинс в 3:21, скочи в колата си и подкара по улиците на Манхатън. Спря със свистене на гумите пред своя участък в четири без няколко минути.

Няколкото още будни негови подчинени с изумление видяха своя началник да тича запъхтян по стълбите и да нахлува във фоайето на участъка рошав, небръснат и стиснал под мишница брой на „Добра домакиня“.

Без да дава никакви обяснения, той нахълта при дежурния лейтенант, който едва не падна от стола си, докато бързаше да свали краката си от бюрото.

Изненадата му се засили, когато бе попитан за някакви четирима арестувани, защото той самият току-що бе приключил разпита на задържан наркопласьор.

Повикаха дежурния сержант. Ветеранът полицай, който смяташе, че е видял всичко по време на дългия си трудов стаж, призна, че е задържал четиримата, но не скри смущението си от целия инцидент, защото така и не бе успял да измисли основание за арестуването им. На всичко отгоре един от собствениците на дом в квартала, някой си Антонио Кавали, бе позвънил буквално преди няколко минути, за да попита дали четиримата са още задържани, понеже било възникнало усложнение. Всъщност никой не бе депозирал жалба за нещо откраднато, така че мотивът „кражба“ просто отпадаше. Не можеше да става и дума за проникване с взлом, защото всички собственици на практика сами бяха поканили тези хора в домовете си. Нямаше сигнал за нападение, а и обвинението „незаконно пребиваване в частна собственост“ бе неприложимо, понеже задържаните се бяха изнесли на секундата, когато им бяха казали да го направят. В действителност най-сериозното провинение, което дежурният сержант бе успял да измисли, бе „представяне под фалшива самоличност“.

Капитанът обаче не прояви никакъв интерес към напъните на сержанта да измисли претекст за задържането на четиримата. Единственото, което го интересуваше, бе отваряна ли е чантата!

— Не, сър — отговори сержантът, докато се мъчеше да си спомни къде я е хвърлил.

— Тогава ги освободи под парична гаранция до предявяването на обвинение — заповяда капитанът. — Аз ще оправя документацията.

„Оправянето на документацията“ се оказа сложно и дълго, така че задържаните бяха освободени чак в шест часа и няколко минути.

Полицаите любопитно изгледаха четиримата, които изтичаха надолу по стълбите. Направи им впечатление, че очилатият дребосък здраво стиска така и останалата неотворена чанта.

Антонио Кавали се събуди със сепване. Наистина ли бе сънувал, че го измъкват посред нощ от леглото на улицата?

Щракна ключа на нощната си лампа и взе часовника. 3:47. Спомни си за случилото се преди няколко часа.

Бяха излезли на улицата, после Мартин се бе върнал с четиримата в дома. Толкова много техници за обикновено изтичане на газ? И освен това кой служител в газова компания можеше да си позволи да пуши скъпи пури и да носи костюм, купен от „Сакс“ на Пето авеню? Когато изтекоха петнайсетина минути, а четиримата така и не излязоха от къщата, подозренията на Кавали се засилиха и той попита началника на пожарникарите дали познава тези хора. Началникът му отговори, че макар да са се идентифицирали по надлежния начин, досега не се е засичал с тях, а после се съгласи, че идеята на Кавали да направи някои справки в „Консолидейтид Едисон“ не е лишена от здрав разум. Дежурната операторка в газовата компания ги информира, че няма изпратени по сигнал инженери на 75-а улица и пожарникарят веднага предаде тази информация на полицията. Няколко минути по-късно шестима полицаи влязоха в номер 23 и арестуваха четиримата натрапници.

След като откараха четиримата в участъка, Тони, баща му и Мартин провериха всички стаи, но така и не установиха открадването на нещо. Накрая, в 1:45, най-сетне си легнаха.

И ето че сега Кавали бе буден, неспособен да затвори отново очи. Имаше чувството, че е чул нещо откъм партера. Шумът ли го бе събудил, или кошмарният сън? Тони погледна пак часовника си. Баща му и Мартин често ставаха доста рано, но между три и четири сутринта?…

Облече си халата и отиде до вратата на спалнята. Отвори я предпазливо, излезе на площадката в коридора и надникна над парапета. Изпод вратата на кабинета на баща му проникваше светлина.

Кавали бързо слезе по стълбите и безшумно се прокрадна по застлания с мокет коридор, докато не спря пред вратата. Опита се да си спомни къде най-близко има пистолет.

Вслуша се, но не долови никакви признаци на движение вътре. Изведнъж се чу силна ругатня. Тони отвори рязко вратата и видя баща си също по халат, застанал с лупа в ръката пред Декларацията за независимостта. Разглеждаше думата „британски“.

— Какво има? — тревожно го попита Тони.

— Трябваше да убиеш Долара веднага като ти казах! — бе единственият коментар на баща му.

— Но защо?

— Защото са откраднали Декларацията.

— Но ти стоиш пред нея — напомни му Тони.

— Не стоя пред нея — раздразнено отговори баща му. — Не разбираш ли какво са направили?

— Не — призна Тони.

— Разменили са оригинала с онова безполезно копие, което ти собственоръчно остави на Националния архив.

— Но нали копието на стената е другото, изработено от Долара — напомни му Тони. — Видях го да ти го подарява.

— Няма такова нещо — каза баща му. — Аз имах оригинала, а не копието.

— Не разбирам — каза Тони озадачено.

Старецът се обърна.

— Ние с Ник Висенте ги разменихме, когато ти донесе оригинала от Вашингтон. — Тони гледаше баща си и не можеше да повярва на ушите си. — Нима си мислил, че ще допусна част от националното ни съкровище да попадне в ръцете на Саддам Хюсеин?

— Но защо не ми каза? — възмути се Тони.

— И да те пусна да отидеш в Женева, за да завършиш сделката, знаейки, че притежаваш фалшификат? Не, в моя план винаги се е предвиждало да вярваш, че оригиналът е във „Франшар и сие“, защото ако ти вярваше в това, щеше да повярва и Ал-Обайди.

Тони не каза нищо и старецът продължи:

— А ти положително нямаше да се бориш толкова за петдесетте милиона, ако имаше в главата си едно наум, че документът, с който разполагаш в Женева, е фалшификат, нали?

— И къде, по дяволите, е оригиналът в такъв случай? — сърдито попита Тони.

— Някъде в 19-и участък, ако питаш мен — отговори баща му. — При положение, разбира се, че онези вече не са се измъкнали. Което възнамерявам да науча точно сега — допълни той, отиде при бюрото си и взе телефонния указател.

Президентът на „Скилс“ набра седем цифри и поиска да говори с дежурния офицер. Докато чакаше да го свържат, погледна часовника си — беше 4:22.

Когато в слушалката се разнесе гласът на дежурния сержант, Кавали обясни накратко кой се обажда и зададе два въпроса. Изслуша внимателно отговорите и затвори.

Тони въпросително повдигна вежда.

— Още са под ключ, а чантата е в сейфа за иззети улики — каза баща му. — Имаме ли някой в 19-и участък?

— Да, един лейтенант, който напоследък не е свършил нищо, за да си оправдае парите.

— Е, значи е дошъл моментът да ги заслужи — каза старецът и тръгна към вратата.

Тони го изпревари и се затича нагоре по стълбата към спалнята си. Облече се светкавично и слезе, предполагайки, че ще изчака баща си поне няколко минути, но той вече го чакаше.

Баща му отключи входната врата и излязоха на тротоара. Не се виждаше никакво такси.

— Ще вземем колата — извика баща му и тръгна да пресича улицата към денонощно работещия гараж. — Всяка минута е ценна.

Тони се върна на бегом в къщата, взе ключовете, които стояха в чекмеджето на масата в хола, и настигна баща си малко преди той да спре пред тяхната клетка в гаража.

Докато слагаше предпазния си колан, Тони се обърна към баща си на задната седалка и попита:

— Дори да успеем да си върнем Декларацията, какво, по дяволите, смяташ да правиш с нея?

— Като начало лично ще убия Долара, за да съм сигурен, че няма да изработи следващо копие. А после…

Тони завъртя ключа.

Експлозията, която последва, събуди целия квартал за втори път тази нощ.

Четиримата мъже изтичаха надолу по стълбите на участъка. Най-дребничкият здраво стискаше чанта. Колата, чийто двигател работеше на празен ход от близо час, закова до тях. Единият от мъжете се отдалечи в мрака на нощта, така и не разбрал защо изобщо са го повикали.

Декстър Хъчинс седна отпред, а Скот и уредникът се вмъкнаха на задната седалка.

— „Ла Гуардия“ — късо заповяда Декстър и едва като тръгнаха благодари на агента, че ги е чакал цяла нощ.

Скот погледна часовника на таблото в секундата, в която индикацията се смени от 6:11 на 6:12.

— Не карай с превишена скорост — побърза да предупреди агента Декстър. — Загубихме предостатъчно време в разправии.

— Кога е следващият полет? — попита Скот.

— В седем и половина, на „Делта“ — отговори шофьорът.

Декстър взе телефона, набра десетцифров номер и каза:

— На път сме, сър. Ще върнем каквото трябва до десет часа. — После затвори и се обърна, за да се увери, че притихналият уредник още е с тях. Човекът стискаше чантата, която бе сложил на коленете си. — По-добре извадете всичко ненужно оттам — посъветва го Декстър. — Иначе никога няма да минем през прегледа на ръчния багаж.

Менделсон отвори чантата и позволи на Скот да извади отвертките, ножовете, длетата, бургиите и накрая дрелката и да ги остави на пода на колата. После все така мълчаливо дръпна обратно ципа.

В 6:43 шофьорът отби от магистралата и следвайки пътните знаци, пое към летище „Ла Гуардия“. Никой не казваше нито дума. Най-сетне колата спря пред терминала за заминаващи на „Марин Еър“.

Декстър слезе и в същата секунда от колата, която спря зад тяхната, изскочиха трима мъже в тъмни шлифери, изпревариха заместник-директора и влязоха в терминала преди него. Четвърти в скъп тъмносив костюм, метнал шлифера си през ръка, изчака Декстър да мине покрай него и безмълвно му подаде плик. Без да забавя ход, заместник-директорът взе плика като добре трениран участник в лекоатлетическа щафета и продължи напред към изхода за заминаващи, където го чакаха други трима агенти.

Регистрираха се и секунди след това по уредбата съобщиха:

— На изход четири започва качването на пътници за совалката до Вашингтон.

Деветима мъже изчакаха да се качат всички останали. Когато агентът, стоящ до проверяващите бордните карти стюардеси, кимна, Декстър поведе екипа си през контролата и по ръкава за качване. Всички заеха местата си: от 1А до IF и 2А до 2F. 2Е беше заето от чантата, а на 2D и 2F се настаниха две човешки канари с общо тегло над 250 килограма.

Капитанът на полета поздрави пасажерите си и ги предупреди, че е възможно малко закъснение. Декстър неспокойно погледна часовника си — 7:27 — и започна да барабани нетърпеливо по облегалката за ръце, която го разделяше от Скот.

В 7:39 самолетът рулира по пистата, подготвяйки се за излитане. Когато спря, Декстър не се сдържа и попита стюардесата какво ги задържа.

— Обичайният сутрешен трафик — отговори тя. — Капитанът току-що ми съобщи, че сме седми в опашката, така че до 10–15 минути трябва да излетим.

Декстър продължи да барабани по облегалката. Скот не откъсваше очи от чантата.

Самолетът излезе на пистата за излитане в 7:51, форсира пробно двигателите, отне от оборотите и едва тогава се засили напред. Колелата се отлепиха от земята точно в 7:53.

Минутка по-късно стюардесата се появи отново и предложи да раздаде закуска. Първият, който й достави това удоволствие, бе от седми ред. Когато малко по-късно поднесе утрешното кафе на членовете на екипажа, тя попита капитана защо редове трети до шести са празни, особено в Деня на независимостта.

Капитанът не можа да измисли логичен отговор и просто каза:

— Дръж под око пътниците от първи и втори ред.

Любопитството му се разпали още повече, особено след като за първи път в летателната си практика получи разрешение за кацане от кулата във Вашингтон, макар да се намираше все още на цели 110 километра от летището.

Започна заход в 8:33 и отново за първи път от месеци успя да кацне по график. Когато изключи двигателя, трима мъже незабавно блокираха ръкава и останаха по местата си, докато Декстър и придружителите му не се озоваха в терминала. Щом Декстър Хъчинс излезе през изхода на „Делта“, шефът на агентите тръгна напред, а тримата му подчинени послушно го последваха. Докато минаваха през фоайето на терминала, Декстър разпозна още четирима агенти, а нямаше никакво съмнение, че сигурно има поне още двайсетима, заели стратегически места по пътя към чакащата ги кола.

Минаха под цифровия часовник, който показваше 9:01. Вратата се плъзна встрани и групата излезе на тротоара. Отвън чакаха три черни лимузини с шофьори до вратите.

В секундата, когато зърнаха заместник-директора, шофьорите на първата и третата кола скочиха зад воланите, докато шофьорът на втората задържа задната врата, та Скот и Менделсон да влязат. Заместник-директорът седна отпред.

Водещата кола пое към магистрала „Джордж Вашингтон“ и само след минути конвоят мина по моста при 14-а улица. Декстър отново погледна часовника си — беше 9:12.

— Имаме време — успокоително каза той. Минута по-късно обаче се озоваха впримчени в задръстване. — Дявол да го вземе! — изруга той. — Забравих, че ще има кордон заради парада в чест на Деня на независимостта.

През следващите три минути изминаха по-малко от километър и Декстър каза на шофьора, че нямат избор и нареди:

— Включи сирената.

Шофьорът включи сирената. Водещата кола моментално отби в по-вътрешната лента и блокира останалите участници в движението. Потеглиха с около шейсет километра в час.

Декстър вече проверяваше часовника си на всеки трийсет секунди. Трите коли маневрираха по лентите на платното, но някои от жителите на Вашингтон, достатъчно закоравели, за да се впечатлят от бляскащи светлини и надути сирени, не изгаряха от желание да ги пропуснат напред.

В 9:37 водещата кола се вмъкна между две полицейски бариери и излезе на Конститюшън авеню. Декстър видя подредените за парада платформи и нареди да изключат сирените. Последното, от което имаха нужда, бе някой да ги забележи как спират през Националния архив.

Скот видя екипа пръв. Наведе се напред, чукна Декстър по рамото и му посочи напред. В дългата опашка пред входа на Националния архив се виждаше екип на Си Ен Ен.

— Няма как да не ни забележат — каза Декстър, обърна се към Менделсон и попита: — Има ли други начини да се влезе в сградата?

— Има сервизен вход откъм Седма улица — отговори Менделсон.

— Отлично! — възкликна Декстър.

— Подминете главния вход и ме оставете на ъгъла — каза уредникът.

— Да ви оставя на ъгъла? Сам? — не повярва на ушите си Декстър.

— Ами ако съм заобиколен от агенти, всеки ще… — запъна се Менделсон.

— Да, да, да… — каза заместник-директорът, после взе телефона и нареди на другите две коли незабелязано да се отделят.

— Май ще се наложи да рискуваме — обади се Скот.

— Знам — каза Декстър. — Но поне ти можеш да отидеш с него. В края на краищата, така и не можа да заприличаш на агент. — Скот не знаеше дали да приеме тази забележка като комплимент, или обратно.

Докато подминаваха Националния архив, Декстър се обърна с гръб към телевизионния екип и попита:

— Колко са?

— Шестима — отговори му Скот. — Онзи, дето е с гръб към нас, май е Шоу.

— Покажете ми къде точно искате да спре колата — каза Декстър на Менделсон.

— След петдесетина метра — отговори му той без замисляне.

— Вземи ти чантата, Скот.

— Но… — понечи да се възпротиви Менделсон, но видя лицето на Декстър и реши да не си хаби думите.

Колата спря до тротоара. Скот сграбчи чантата и изскочи навън. Менделсон го последва. Осем агенти се разхождаха по тротоара и правеха всичко възможно да не привличат към себе си внимание. Никой от тях не смееше дори да погледне към стъпалата пред Националния архив. Двамата неправдоподобно изглеждащи партньори бързо пресякоха Конститюшън авеню и се затичаха по 7-а улица.

Когато стигнаха до сервизния вход, Скот едва не се сблъска с тревожно очакващия ги Колдър Маршал, който също като агентите крачеше пред товарната рампа.

— Слава богу! — бяха единствените думи на архиваря, когато видя Скот и Менделсон, и после, без повече думи, той ги поведе към отворените врати на товарния асансьор. Изкачиха се два етажа и се затичаха към хранилището…

Маршал кимна и запъхтяният уредник излезе отпред и набра на малкия панел до вратата комбинацията за влизане.

Застанаха пред бетонния блок, направен, за да съхранява Декларацията за независимостта, изправени като жреци пред олтар. Скот най-сетне намери време да погледне часовника си — беше 9:51.

Менделсон натисна червения бутон и се разнесе познатият грохот на преместващите се железни плоскости. Пред тях бавно се издигна празна витрина с остъклена бронзова рамка. Когато стъклената витрина стигна нивото на гърдите им, той докосна втория бутон.

Архиварят и уредникът пристъпиха напред, а Скот отвори чантата. Архиварят извади от джоба на сакото си два ключа и подаде единия на своя колега. Двамата се заловиха да отключват и развиват дванайсетте специални винта, разположени на равно разстояние по масивната периферия. Когато свършиха, се наведоха над тежката рамка и бавно вдигнаха стъкления капак.

Скот извади контейнера и го подаде на архиваря. Маршал разви капачката и остави Менделсон внимателно да извади съдържанието му.

После двамата бавно, сантиметър по сантиметър развиха безценния ръкопис и го разстлаха върху стъклената основа, където беше законното му място. Скот се възползва от възможността и се наведе за последен път, за да провери погрешно изписаната дума.

— Боже мой, за още колко много неща трябва да отговарят англичаните — бяха единствените думи на архиваря.

Колдър Маршал и уредникът бързо завинтиха дванайсетте винта по рамката и отстъпиха крачка назад.

Задържаха се само за секунда и Скот за последен път погледна часовника си. Часът беше 9:57. Той вдигна поглед и видя Маршал и Менделсон да се прегръщат като деца, получили безценен подарък.

Скот се прокашля.

— 9:58 е, господа.

Архиварят се сепна за миг, после натисна червения бутон. Масивната рамка се издигна в бавното си пътешествие към галерията, където я очакваха посетителите.

Колдър Маршал се обърна към Скот. Само почти незабележимата му усмивка издаваше колко е доволен. Той се поклони като японски воин, за да покаже, че смята случая за приключен по запазил достойнството му начин. Уредникът се ръкува със Скот, след което отиде при вратата, набра секретната комбинация и вратата бавно се отвори.

Маршал придружи Скот по коридора, нагоре по стълбището и обратно в асансьора до сервизния вход.

— Благодаря, професоре — каза той, когато си стиснаха ръцете на сбогуване.

Скот се изкачи по рампата и когато стигна горе, се обърна. Но от архиваря вече нямаше и следа.

Той изтича по 7-а улица и се качи при Декстър в чакащата кола.

— Някакви проблеми, професоре? — погледна го заместник-директорът на ЦРУ.

— Не. Ако не броим двама почтени мъже, състарени с десет години през последните два месеца.

Часовникът на Старата пощенска кула удари десет. Вратите на Националния архив се отвориха и телевизионният екип влезе на бегом.

Колата на заместник-директора излезе неправилно на Конститюшън авеню и някакъв полицай веднага ги спря.

Декстър свали прозореца, усмихна се дружелюбно на полицая и му каза:

— Аз съм заместник-директорът на ЦРУ.

— Да бе. Аз пък съм Чичо Сам — отговори полицаят, и извади кочана с квитанциите.

38.

Заместник-директорът на ЦРУ се обади на директора, за да му съобщи, че в Националния архив всичко е наред. Не спомена за глобата.

Уредникът телефонира на жена си и се опита да й обясни защо не се е прибрал у дома предната нощ.

Една жена, преметнала през рамо пътна чанта с въжена дръжка, се обади на мобилния телефон на иракския посланик при ООН, за да му каже, че е убила два заека с един куршум. После му продиктува шифровата си сметка на Бахамските острови.

Директорът на ЦРУ се обади на държавния секретар и го увери, че документът е на мястото си. Въздържа се да използва израза „отново на мястото си“.

Сюзан Андерсън се обади на Скот, за да го поздрави за изиграната от него роля по връщането на документа на законното му място. Спомена между другото тъжната новина, че е взела решение да развали годежа си.

Иракският посланик при ООН се обади на мосю Франшар и го помоли да преведе сумата от деветстотин хиляди долара в Кралската канадска банка на Бахамите и да закрие сметката на Ал-Обайди.

Държавният секретар се обади на президента в Белия дом, за да го информира, че насрочената за единайсет часа тази сутрин пресконференция е отменена.

Един репортер от криминалния отдел на „Ню Йорк Таймс“ пъхна току-що излезлия брой на вестника под вратата на един подземен гараж на 75-а улица. Водещото заглавие на първа страница беше „Убийство на мафията в Манхатън“.

Телефонът на Лойд Адамс така и не спря да звъни. Актьорът вече се чудеше как да реагира на всички направени му предложения за снимки, като се започне от рекламни клипове и се свърши с художествени филми.

Главният архивар на Съединените щати така и не отговори на позвъняването на един от специалните съветници на президента, който искаше да го покани на обяд.

Един продуцент на Си Ен Ен се обади в новинарския отдел на компанията, за да съобщи, че всичко било опит за мистификация. Да, не бил пропуснал да се увери в грешката при изписване на „британски“. После допълни, че само Дан Суейл би могъл да помисли, че тази дума се пише с две t.

А Скот се обади на Хана и й описа по какъв начин би желал да прекара остатъка от Деня на независимостта.