Вътрешният кръг

15

— Мамка му! — прошепна Ема и възклицанието й се сля с реакцията на Демарко, който през стиснати зъби процеди:

— Мръсното му копеле!

Ема му хвърли кос поглед и замислено добави:

— Имах чувството, че бедното момче ще повърне обяда си в мига, в който му цитира писмото.

— Да, определено знаеше за него — кимна Демарко. — Няма никакво съмнение. В същото време едва не ми откъсна главата, когато го обвиних, че нарочно се е навел в момента на стрелбата. Напълно искрено прозвучаха и думите му, че е бил готов да умре, за да спаси президента.

— Така е — съгласи се Ема. — Но той е замесен и аз много искам да разбера как точно. Ще ти кажа и нещо друго, Джо. Мисля, че момчето не е било разпитвано както трябва — нито от ФБР, нито от други. Което сочи, че Донъли някак си е успял да го опази от следователите на Бюрото.

— Мръсникът му с мръсник! — отново кипна Демарко. — Отивам при Банкс, за да го убедя да се обърне към ФБР!

В погледа на Ема имаше изненада.

— Мислех, че председателят каза да изчакаме следващия ход на Донъли — отбеляза тя.

— Майната му на председателя! — отсече Демарко, но вътрешно изпита известна несигурност.

Ема се усмихна — за пръв път от ранното утро насам.

— Добре, сладурче — рече. — Какво ще заповядаш да правя, докато си приказваш с уважаемия министър?

— Можеш ли да продължиш наблюдението на Били?

— Не, но мога да го възложа на някого.

Както можеше да се очаква, министърът на вътрешната сигурност не си въртеше палците в очакване на посещението на скромна личност като Демарко. По тази причина въпросната личност прекара в чакалнята му точно два часа и половина, наблюдавайки парада от важни държавни чиновници, които се точеха в непрекъсната върволица пред него. Направи му впечатление, че на влизане в кабинета всички изглеждаха доста по-щастливи, отколкото на излизане. Някъде към пет и той самият започна да се чувства нещастен. Не беше обядвал и червата му се бунтуваха. В пет и половина най-после му позволиха да влезе при Банкс. Стените на кабинета бяха тапицирани с организационни схеми, а генералът сновеше между тях с дебел флумастер в ръка и драскаше големи червени хиксове върху различните департаменти или показатели. При всяко задраскване от устата му излиташе едно доволно „пипнах те“, сякаш трепеше мухи. Демарко започна да разбира защо посетителите му си тръгваха умърлушени.

— При създаването на Министерството на вътрешната сигурност бяха обединени двайсет и две държавни агенции — подхвърли, без да го поглежда, Банкс. — Всяка от тях разполагаше с бюджет и помощни структури, а общият брой на кадрите им надхвърляше сто двайсет и осем хиляди души. По познатата схема — директори и заместник-директори, счетоводство, администрация, всевъзможни служители. Допускаш ли, че хората, оглавяващи тези структури, доброволно ще се съгласят на реорганизация с цел намаляване на разходите? Не, разбира се. Въпреки че проклетниците струват на бюджета страшно много.

— Трябва да се свържете с ФБР и да им разкажете всичко, което знаете — прекъсна го с равен глас Демарко.

Банкс обърна гръб на графиките и заби тежкия си поглед в лицето му.

— Открил си нещо, а? — промърмори той, но въпросителните нотки отсъстваха от гласа му.

— Може би — отвърна Демарко и докладва накратко за срещата си с Били Матис в парка, наблягайки на реакцията му към цитата от предупредителното писмо.

Банкс запрати червения си маркер в стената.

— Да те вземат мътните, Демарко! — ревна той. — Не съм искал да го разпитваш! Трябваше да бъдеш незабележим като слонска пишка!

Демарко нямаше как да се оправдае със заповедта на председателя и поклати глава.

— Пропилях си времето, генерале. Не успях да открия връзка между Матис и Едуардс, нито пък нещо друго, което да го уличи. Затова реших да го подложа на натиск и да го гледам как ще реагира. В резултат получих една страхотна реакция, сър. Ако бяхте там, несъмнено щяхте да разберете какво имам предвид.

После, преди да даде шанс на Банкс да го нападне за неподчинение, побърза да добави:

— Освен това Били отрече да е бил подложен на тест с детектора на лъжата. Вероятно Донъли ви е излъгал и за това, както се получи в случая с лабораторния анализ на писмото.

Банкс понечи да каже нещо, после спря. Явно усети, че се сбъдват най-големите му страхове, а именно че писмото е било истинско, а той е пропуснал да вземе съответните мерки.

— Време е за един разговор с ФБР, генерале. Трябва да ги убедите, че се налага да поемат Матис.

Без да му обръща внимание, Банкс се наведе да вдигне маркера, след което се приближи до прозореца и хвърли поглед към улицата, задръстена от автомобили. Демарко искаше да му обясни, че задръстването е причинено от хората, които са работили цял ден и сега бързат да се приберат у дома и да хапнат.

— Не — промърмори най-сетне генералът. — Засега разполагаме единствено с вътрешното ти чувство, което не е по-различно от моето. Давам ти още два дни, за да разбереш дали то ще доведе до нещо съществено.

— Генерале, ако Матис е свързан с Харолд Едуардс, шансовете ми да открия някакви доказателства за това са наистина нищожни. По-скоро девственица ще роди. Колкото по-дълго отлагате разговора с ФБР, толкова повече избледнява следата и толкова по-неприятно ще се окаже вашето собствено положение.

— Още не, момче, още не — поклати глава Банкс.

Демарко отдели още десетина минути на убежденията, но в крайна сметка се отказа. Миг преди да затвори междинната врата към стаята на секретарката, зад гърба му се разнесе скърцането на маркера, придружено от едно злорадо: „Пипнах те!“.