Вътрешният кръг

43

Махоуни страдаше от мигрена. Пердетата в кабинета му бяха спуснати, а осветлението изключено. Светеше само една лампа в преддверието, която позволи на Демарко да види силуета на шефа си, но не и лицето му. Не беше нужно да го вижда, за да усети недоволството му.

— Значи изобщо не са искали да убият президента, а? — изръмжа председателят.

— Не са.

— Но ти не разполагаш с повече доказателства, че са убили Монтгомъри, отколкото в момента, в който беше убеден, че покушението е било насочено срещу президента.

— Не, сър — кимна Демарко. — Но всичко съвпада, освен това вече разполагаме с един напълно убедителен мотив.

— Хммм.

Махоуни помълча малко, после подхвърли:

— И всички замесени са мъртви, така ли? Естъп, Матис, Тейлър.

Харолд Едуардс, Джон Палмери, Морган и Джилиан Матис, мислено продължи списъка Демарко. Един куп хора бяха мъртви, а двама от тях беше убил със собствените си ръце.

— Всички, с изключение на Донъли — кимна той. — Но аз не мисля, че…

— А и не можеш да докажеш връзката между Тейлър и Донъли — прекъсна го председателят.

— Не, сър. Добрах се единствено до два кратки доклада, засягащи инцидент с четирийсетгодишна давност.

— Но ако Донъли и Тейлър действително са извършили това, което предполагаш, и после са го покрили… Боже Господи!

— Нямаме доказателства. Разполагаме само със съвпадения във времето и вътрешното чувство на Ема.

— И на Монтгомъри.

— Тексас е задънена улица, шефе — поклати глава Демарко.

— Всичко да върви по дяволите — отсече Махоуни, свали торбичката с лед от челото си, а ръката му изскочи от мрака и се протегна към бутилката на бюрото. Явно никога не му беше минавало през ума, че причина за главоболието му може би е именно бърбънът. Но дори и да беше сигурен в това, той пак щеше да пие.

— Чувствам се зле по отношение на Матис — подхвърли Демарко, докато шефът му пълнеше чашата си. — Той е жертва от самото начало на тая история.

— Я го зарежи! — прогърмя Махоуни. — Работата му е била да защитава президента, но той не я е свършил.

Потънал в мрака на кабинета, Демарко изпита странното чувство, че разговаря с мечок в бърлогата му. С един ранен мечок.

— Но президентът не е бил мишена за атентаторите, а Били се е страхувал за майка си — тихо възрази той. — Ако бяхте видели онзи тип Морган, със сигурност щяхте да разберете защо.

— Зарежи го! — отсече Махоуни, помълча малко, после със съвсем друг тон попита: — Знаеш ли защо толкова много исках да го спипам, Джо? Имам предвид Донъли.

— Предполагам, че има нещо срещу вас — сви рамене Демарко.

— Не позна — поклати се едрата глава насреща му. — Помниш ли Маргарет Картър и това, което й се случи преди пет години?

— Да.

Маргарет Картър беше в Конгреса като представител на Републиканската партия от Мисисипи. Махоуни я харесваше и искаше да работи с нея, въпреки че беше от опозицията. Но преди пет години в местен таблоид се появи богато илюстриран материал, който показваше омъжената Картър в интимни пози с любовника си — някакъв тъмнокож джентълмен. В резултат тя изгуби както мястото си в Камарата, така и брака си. А съпругът й — доказан мръсник, получи всички права над двете им деца.

— Със сигурност знам, че снимките в този материал бяха направени от агенти на Донъли. Копелето я мразеше, защото се беше опитала да ореже бюджета на шибаното му ведомство. Разби й живота заради някакви жалки цифри, използвайки служебното си положение.

През цялото това време Демарко беше сигурен, че омразата на шефа му е на лична основа, но този човек продължаваше да го изненадва.

— Все още можем да предадем материалите си на пресата — подхвърли той. — Разполагам с неща, които ще напълнят цялото предаване „60 минути“, а когато го излъчат, ФБР ще бъде принудено да започне следствие срещу Донъли.

Голямата глава насреща му мълчаливо се поклати.

— В момента подобни публикации ще навредят на страната — бавно отвърна Махоуни.

— Какво говорите?

— Ако предадем материалите на „60 минути“, някой от онези момчета — Майк Уолъс или Морли, ще направят така, че Донъли да изглежда виновен.

— Но той наистина е виновен! — извика Демарко. — Може би не е замесен в опита за убийство, но прави всичко възможно да възпрепятства разследването!

— Знам, но това не е достатъчно да го вкара в затвора. След като „60 минути“ свърши с него, Конгресът ще бъде принуден да проведе куп изслушвания, които ще продължат поне две години. В резултат ще бъдат насинени физиономиите на Сикрет Сървис, ФБР и Министерството на вътрешната сигурност. А те ще…

— И това ще бъде напълно заслужено! — гневно го прекъсна Демарко.

— Не, Джо, няма да бъде заслужено. Защото ще пострадат обикновените служители и агенти — хората, които вършат работата. А не кукуригащите петли като Донъли, Саймън Уол и Кевин Колиър.

Махоуни, защитникът на обикновените хора. Понякога Демарко просто не можеше да повярва на ушите си.

— Точно така, синко — меко подхвърли председателят. — Представи си какво ще стане, ако обществеността научи цялата тази невероятна бъркотия — агенти на тайните служби помагат на убийци, Донъли ги прикрива, а ФБР го лепва не на когото трябва. По дяволите, Джо! Донъли положително ще изхвръкне, но след него ще изгубим страшно много време и усилия да издигнем Сикрет Сървис до нивото, на което трябва да бъде. Не, не си струва. Затова никакви медии. След като не мога да тикна този кучи син в затвора, ще се задоволя с уволнението му. И мисля да посъветвам президента да го стори.

— А мислите ли, че ще ви послуша?

— О, да. Ще му обясня за какво става въпрос. Ще говоря бавно. И той със сигурност няма да пожелае публичност на тая противна каша.

— А защо да не я пожелае? Убиха най-добрият му приятел все пак.

Опитът да проследи мислите на Махоуни приличаше на нощно шофиране по тесен планински път с изключени фарове.

— Помисли малко, Джо — въздъхна председателят. — Онзи младеж в Белия дом вече е на хиляди километри от тая работа. За човек в неговото положение куршумът в рамото е като раняване по време на бой. Затова продължава да носи обездвижваща превръзка, макар докторът му да твърди, че и една лепенка ще свърши работа. Не, синко. Президентът няма да иска да се разбере, че стрелбата е била предназначена за друг. Просто защото в момента води с повече от двайсет точки пред съперника си за следващия мандат.

Махоуни потърка длани и изведнъж заприлича на тлъст космат паяк, който усърдно плете мрежата си.

— Дааа — доволно проточи той. — Президентът ще уволни Донъли и тогава ще започнат истинските му проблеми.

— О, така ли?

— Без бронята на поста си и лишен от услугите на държавните адвокати, малкият Пат ще има много проблеми от юридически характер. Възрастни дами ще започнат да се подхлъзват на тротоара пред къщата му, а той ще се окаже в края на дълга опашка от хора с крехки като яйчена черупка гръбначни стълбове. Бивши агенти ще започнат да го съдят за тормоз и сексуално насилие, а и за всичко друго, за което можеш да се сетиш. Шибанякът ще се влачи по съдилища, докато е жив, а всичките му парички ще отидат за обезщетения.

Да не дава Господ да имам враг като Джон Махоуни! — неволно потръпна Демарко.

— Но нищо от тези неща не може да се сравнява с уволнението му. Без поста си малкият мръсник е пълна нула. Постът не само го закриля, той е животът му. По тази причина не иска да излезе в пенсия, независимо от парите, които е натрупал. Защото обича да се мотае сред агентите си, да ходи на срещи с президента, а дребните полицайчета да му целуват задника, когато благоволи да се появи сред тях. Още повече че след 11 септември си има ново хоби — да разследва всеки нещастник в тази страна, който носи арабска фамилия. Да, момчето ми. Изгуби ли поста си, той ще се превърне в жалко дребно старче, което си пази мястото на опашката пред аптеката.

Махоуни замълча, после вроденият му оптимизъм надделя.

— Е, кой знае — промърмори той. — Може пък да реши да се самоубие.

Лампата на писалището най-сетне светна. Човекът зад него изглеждаше ужасно — тоест точно на годините си.

— Затова днес ще му направиш едно посещение, Джо — приключи той. — Ще му разкажеш всичко, което имаме срещу него. Свободен си и да преувеличаваш колкото искаш. Главното е да му внушиш, че е затънал в лайна до ушите!

— След такъв разговор може и да си подаде оставката — подхвърли Демарко.

— Няма, бъди сигурен. Но той достатъчно ще го разтърси, за да не вдига пара, когато му звънне президентът.

— Сигурен ли сте?

— Той е слаб човек, Джо. Доказа го още през шейсет и трета, в Тексас. А действията му преди и след покушението само го потвърждават. Разкажи му историята си и го остави да се пържи в нея. Гарантирам, че ще си подаде оставката в момента, в който президентът му се обади.

Махоуни издърпа чекмеджето пред себе си и огромната му лапа потъна в него.

— Мамка му, свършил съм пурите! — изръмжа той. — Нищо чудно, че ще ми се пръсне главата!