Япония в моя живот

ВМЕСТО ПРЕДГОВОРГОСТ ОТ ЯПОНИЯ

Телефонът в къщи иззвъня. Вдигнах слушалката. Човекът, който се обади, ме поздрави — в началото на разговора имах усещане, че е българин. Това кратко недоразумение продължи, докато той се представи:

— Аз съм японец. Казвам се Рокуя Мацунага.

Отговорих:

— Много мило!

— Търся господин Атанас Сейко… в.

И японецът с делови тон поиска да се видим.

— Защо не дойдете у дома? — попитах аз, но много внимателно. Японците трудно канят чуждоземци по домовете си. Помислих си, че навярно и трудно приемат да направят посещение в нечий дом, когато са в чужбина.

Но онзи човек веднага, сякаш без да му мисли, ме уведоми, че след тридесет минути щял да бъде при мен. Канех се да затворя телефона, когато се досетих, че гостът може да няма представа за дома ми, и го попитах знае ли къде живея.

— Да — отговори той.

Мацунага сан, изглежда, предварително е идвал до площад „Славейков“, разучил е адреса ми, измерил е с часовник времето на връщане към хотела, където беше отседнал, и е изчислил всичко до най-малките подробности. Организирал почти цялата среща, японецът ми беше оставил само приятното задължение да го посрещна.

На вратата се позвъни точно, ама точно в шестнадесет часа и тридесет минути — според уговорката. Пред мен застана висок, слаб човек с трудно уловимо излъчване, което обаче ме караше да се чувствам спокоен. Той беше около шестдесетгодишен. Облечен така, както ние се обличаме.

Беседата продължи четири часа.

Разговорът ни — както тече водата. Мина време, а аз все още не можех да разбера какво точно беше довело у дома неочаквания гост от Япония. Макар че още с появяването си той декларира целта на своето посещение — както е прието. Все си мислех дали няма и нещо друго. Тогава вече долавях все по-ярки сигнали за това, как мнозинството българи гледа на книгата ми „Надникване в Япония“ („Хр. Г. Данов“, 1986 г.) по време на многобройните й обсъждания в страната. По-късно имаше публикувани хладнокръвни данни за изследвания с подчертано научноприложен характер от няколко авторитетни института у нас. Те констатираха, че тази книга слага край на фактологическите неточности за Япония в българската литература. Но обратната страна на Луната беше скрита: намирах се в пълно неведение дали японците са чели книгата ми и какво мислят за нея. Питаха ме за това и когато престолонаследникът, по-късно Император на Япония, дойде в България. Приятели се канеха да му я подарят, а не знаеха дали ще му хареса. Отговарях, че нямам представа… откъде можех да я имам?! После изненадващо бях известен, че моето произведение броди по Страната на изгряващото слънце. Казвах си: „Светът не е голям. Един ден все ще се чуе.“ И ето… Дали този човек нямаше предвид нещо по-конкретно, за да се грабне от Япония и да дойде у дома?

Мацунага сан ми даде своя визитна картичка. Тя имаше цвят на метал и върху нея пишеше на два езика (японски и английски): преводач на българска литература.

От него научих, че е превел на японски език „Под игото“ от Иван Вазов, „Железният светилник“ от Димитър Талев, „Тютюн“ от Димитър Димов, „Време разделно“ от Антон Дончев, „Разкази“ на Елин Пелин, „В тиха вечер“ и „Крадецът на праскови“ от Емилиян Станев. Станал е българист, когато открива българска граматика, написана от руски учен. Този човек като мен преподавал и английски език. Това ни свърза повече — сякаш двама просветители, седнали да си говорят. Канех се да попитам Рокуя Мацунага мога ли да го наричам приятел. Разбрах, че и той изпитва към мен добри чувства.

Появи се и драматичен момент в срещата, когато Мацунага сан спомена над какво работи. Неговият труд носеше заглавие „Приближаването на културит е“. Едва не извиках.

Скочих и поднесох на госта ръкопис, за да го разгледа. Там по свой начин разказвах за срещите си със световноизвестни писатели и с учени в областта на електрониката. От тях между другото събирах поговорки, афоризми и сентенции. Ръкописът ми носеше работно заглавие „Приобщаването на културит е“.

Ние с Мацунага работехме върху почти една и съща тема в две отдалечени точки на планетата. Двамата бяхме посветили години от живота си на едновременен спонтанен процес, тъй като по всяка вероятност бяхме направили едно и също откритие: живеем във време, когато културите на планетата се приближават една към друга. (Тук събирам смелост и добавям: след което ще последва качествен скок.)

Съвпадението на темите се оказа вълнуваща изненада и за Мацунага сан, която той прие по-сдържано поради своя нрав, но очите му светнаха. Японецът разглеждаше страниците на моя труд с такова любопитство, така се беше надвесил над ръкописа, сякаш се канеше да влезе в него.

Първият по важност представител на една държава в друга страна на света според мен е водещият преводач. Той е много важна личност. После идват уважаваният пълномощен министър… и неговата съпруга. В разговора с Мацунага отново долових нотки на деловитост и ми мина през ума, че той може би идва да уговаря нещо по-конкретно, може би превеждането на „Надникване в Япония“. Естествено беше да мисля така, нали?

Не! Не това! Японецът дори ми подсказа, че не става дума за превод. Причината на неговото посещение беше по-съществена и, бих казал, много по-разкошна! В Япония този мой читател се запознал с книгата ми. След като привършил прочита й, качил се на самолет за Европа. И дошъл у дома… за да ми изкаже мисли и чувства.

Рокуя Мацунага си замина. Проведох доста оживени разговори с приятели и познати по повод на неговото гостуване. Нарочно разказах случката на повече хора, за да видя реакциите им — така направих иначе трудно уловими при други обстоятелства социални наблюдения. Едни си прехапаха устните, други смениха цвета на лицето си. Няколко души сметнаха тази история за невероятна — трябваше да я повтарям, за да се уверят, че са я чули добре. Повечето навлязоха по-дълбоко в явлението. Паметливите отбелязаха, че силно впечатляващият случай след смъртта на Сийка Макрелова — първата омъжена за японец българка — се повтаря. Зетят на България — Маеда сан — навремето дошъл от Япония в Пловдив, за да моли родителите на починалата си съпруга да му разрешат да се ожени за японка — той довел и японката със себе си. Мацунага сан идваше от Япония в София, за да разговаря с автора на книга.

Един човек ми каза: „Щом по света съществуват трогателни човешки отношения, значи и у нас могат да дойдат.“ По-точно е да се каже: да се върнат. В България това е било, когато с волска кола, зиме, и при снежна виелица, овдовелият мъж е прекосявал Балкана, за да моли родителите на починалата си жена да му разрешат да се ожени отново; когато българи са се крили в мазетата на къщите си и там са даваливземали пари на заем, без да подписват разписка, та изпадналият в нужда да не изпитва хорското съжаление; когато съвестни хора са имали доблест да признаят вината си. Самонаказвали са се, преди да бъдат наказани. Много човещина е имало по тези земи.

Разговаряхме с приятел под дърво на площад „Славейков“. Есен. Върху оголените клони бяха останали няколко огнени листа, готови да се откъснат от най-слабия повей на вятъра. Моят събеседник видя в идването на японеца „ръката на международните отношения“, които са започнали да стават подобри. Отбеляза и способността на някои хора да влияят върху другите заради определени техни качества. Защото има и такива, които са беззащитни поради неосведоменост. Срещу всеки и срещу всичко не се воюва. Случва се понякога наш приятел да говори и против нас. Е, щял да каже нещо… Но той сигурно има основание за това. А и малките народи се радват на по-малко приятели. Колко души в Япония работят за българската култура? Разногласията с ценни за нацията хора при всички случаи водят към търпимост, диалог и по-чести контакти. Ние не можем да си позволим жест — да махнем пренебрежително с ръка на всеки и на всичко.

Може би най-впечатляващо се изрази изстрадал мъдрец в кафенето, където се събираха умни и информирани хора. Той ми каза: „Твърде е възможно никога да не разбереш причината, поради която японецът е дошъл у дома ти. За тебе това би могло да бъде нещо незначително, а за него да е от огромна важност.“

На кого бяха думите: „Няма защо да се учудваме, че хората живеят естествено.“

Така успях да съставя разнообразна картина. Усетих и някакво движение — сякаш вятър беше подухнал върху водата на застояло езеро. Светът край мен не само прехапа устни и смени цвета на лицето си. Този жаден за знания мир се спусна в дълбочината на явлението и дълбоко се размисли.

Почувствах желание да подсиля чертите върху трудно уловимия образ на моя гост — чрез описанието на онова, което той беше направил. Исках да го сравня с друг подобен човек и друга подобна постъпка, извършена от някого покрай мен. Но се размислих и си казах: „Не е възможно да постигна това. То няма градация.“

По време на четиричасовия ни разговор с госта и пиенето на чай забелязах как някои етични човешки проблеми са се интернационализирали, което беше достатъчно сериозно, за да ме радва и натъжава. Японецът се изразяваше свободно, когато разговаряхме за явления или личности — без да се страхува, че мога да съобщя за думите му на онзи, срещу когото той понякога говореше. Ако не искаш да мислят лошо за теб, няма да правиш лошо. Човекът беше дошъл у дома заедно с етиката си. В неговото поведение виждах доблест да изричаш за хора и явления онова, което мислиш. Той повтаряше: „това е много хубаво!“ Или: „Това е много лошо!“

У Рокуя Мацунага имаше нещо светско. Японецът не си събу обувките, когато влизаше у дома — явно познаваше нрава на европейците. Сериозен човек. Благодари ми и каза, че се чувства доволен заради отношението ми към Япония. Но сигурно щях да го разочаровам, ако не му бях показал и своята етика на човеколюбив. За японците какво ли не се чува?! Споменава се и това, че нямали чувство за хумор. Да се говори категорично за цял един народ, е глупаво. Аз самият обаче имам усещане, че тези хора в повечето случаи всичко вземат на сериозно. Понятието европейско е на почит сред японците, но за много от тях наистина е чужд така нареченият „европейски хумор“, където често се просмукват интимни мисли. Те това за хитруване ли го смятат?! Ти се пошегуваш за нещо, а японецът вземе, че го заложи в компютър. Електрониката естествено няма гъдел — не се смее, приема го за информация…

Обаче моят гост, Мацунага сан, имаше чувство за хумор. Като видя, че се поуморихме от дългия и сериозен разговор, каза:

— Аз… Аз преди дватри месеца си направих харакири.

— Ужас!!

— Да… да. Харакири. Бях в болница. Оперираха ми стомаха.

Виждах, че гостът се чувстваше добре. Шегуваше се.

— От апандисит ли? — рекох. — Операцията да не е от апандисит? То тогава „голямо харакири“ е било.

Двамата избухнахме в неудържим смях. Аз се полях с чая. Хуморът на госта искреше по японски фино и разкошно, каквото беше и пътуването му до дома от другия край на света, за да сподели мисли и чувства след прочита на една книга — книгата, която държите в ръцете си.