Япония в моя живот

НАЧАЛОТО

Автор съм на книги за странствания. Натрупах опит предимно в Европа и Азия. Мислех, като разчитах на патилата си, да напиша и книга за Япония. Толкова много хора искат да слушат или да четат за Страната на изгряващото слънце. Интересно им е. Но аз съм сериозен човек и ми се струва, че не ще успея да създам произведение за тази екзотична страна. Изплаши ме не само онова, което видях, чух и преживях. Английският писател Лафкадио Хърн — един от най-възторжените почитатели на Япония от края на деветнадесети век, творил под японското име Коидзуми Якумо, е признат наред с японските автори. Той възкликнал: „Изучих Япония, за да се убедя, че никак не я познавам.“ В Осака моя позната с чаровното име Оки поиска да ме насърчи, но не скри усмивката си. Тя ми каза: „Ние често четем книги — за нас, японците. И често се смеем.“ Иди след това, че ги описвай с опита, който си натрупал, с познанията, които имаш, за времето, с което си разполагал! И не че малко съм видял в Япония! Обиколих почти цялата страна. Секретарят на българското посолство в Токио ми каза: „Какво правите?! Та вие надникнахте навсякъде. Ние десет години живеем тук и не сме видели толкова много!“ Едва ли е добре да напишеш книга, на която японци, ако я прочетат, могат да се смеят. Желанието ми да опиша Япония е голямо! Не се решавам поради ред причини, някои от които са условни. Предпочитам да издам нещо голямо колкото книга, но да го нарека иначе, което е парадоксално.

Преди да тръгна на път, нарочно не исках нито да чета, нито да слушам за Япония. Впечатленията ми са естествени и неподправени. Разказвам това, което видях, чух и преживях. Изпитах всичко върху сетивата си. „Създаването на книга може да предизвика не само смеха на японците, но и присмеха на българите“ — мислех си. У нас много се говори за Япония, а и много се знае. В Пловдив, на улицата, съм срещал познати, които са се провиквали: „Япония ли?“ И като започне такъв да нарежда… Съвсем забравя, че не той, а аз се връщам оттам. Попитах обущаря, който ми изкърпваше обувките, какво мисли за японците. Той ми каза: „Зетят работи в статистиката!…“ И целия следобед говори. Аз съм внимателен слушател. Е, Бога ми, как един не каза нещо лошо! Моите познати са ревниви на тази тема. Всеки от тях има в съзнанието си своя Япония. Тя е чудно красива страна, там хората са добри… На такива разказвай най-хубави впечатления от пътуването си. И изтърви само малко, което дори да не е чак толкова лошо… Българският слушател е готов да те намрази! Бях респектиран от две страни: от самата Япония и от българина, който не иска да слуша нищо друго за Страната на изгряващото слънце освен прекрасното.

Тогава се попитах и защо пътувам. Правя това, тъй като зная, че на света съществуват малко на брой добри явления, и търсех да ги открия, с което да превърна изкуството си в планетарно. Повечето от тях намерих именно в Япония — дом на 124 милиона народ. Тези милиони не се замислят как да постъпят при определени ситуации, когато става въпрос за етика. Това ме зарадва и обнадежди. Повечето японци знаят кога какво да направят. Друго си е да откриваш света всеки ден… И се улових, че започнах да мисля не само за Япония, а и за онова, което става в България. Който не познава родината си, трудно може да разбере света. Виждах как Токийската телевизионна кула (която е по-висока от Айфеловата кула в Париж и структурата й е полека)… се премества на Джумаята в Пловдив. Подземен град, като този под Токио или онзи под Саппоро, влиза в тунела до разкопките на античния театър. Аз открих моята Япония. Тя се появи в разказите ми за далечни страни и народи — да придаде колорит с цвета си, да раздуха въображението с пъстро ветрило и да създаде ред. Опитах се да сътворя картина, на която се открояваха заснежен планински връх и клонче от цъфнала вишня.

Исках да нахвърля и негативни щрихи, за да бъде картината реална, тъй като Япония има и своите проблеми. Но виждах читателя как рита като кон. И се отказах.

В началото на моето пребиваване в Япония си водех бележки, когато прекосявах страната. Ето:

Знаех, че Япония е островна страна, но никога не съм предполагал, че е толкова островна. Четири големи острова: най-северният — Хоккайдо, с главен град Саппоро; Хоншу, често цитиран у нас и като Хонсю под влияние на чужда за японците транскрипция; Кюшу, цитиран още като Кюсю; Шикоку, цитиран като Сикоку; архипелагът Рюкю. И около три хиляди и деветстотин по-малки острова. Срещнах японци, които не знаеха броя им. Иначе държавата им си брои всяка скаличка в морето. Японец, който пътува по планетата, обезателно идва от някакъв остров в Страната на изгряващото слънце.

Като се носиш с кораб в Японско море, във Вътрешно японско море, в провлаците и в Тихия океан на изток, ти плуваш в самата Япония. На кораба, устремен във всички посоки, всъщност се движиш по „булевардите“ на страната.

Нощната типична картина на Япония е черно кадифе — за основа. И разноцветни светлини — там, където се очертава брегът на някакъв остров.

През деня Япония прилича само на Япония, с изгрева на слънцето от морето. Страната е сякаш от друга планета. Ще го кажа направо: Япония е несравнима.

Декорът изглежда като нарисуван. Японците пишат с йероглифи — писмо, което произлиза от рисунката и прилича на рисунка. Търговските улици са изписани с тях — това създава илюзия, че някой е нарисувал Япония.

Писалката представлява четчица за рисуване.

Страната е изградена на три етажа: построеното от японеца на земята, над земята — огромни надлези, мостове, които някъде свързват остров с остров, и под земята — цели подземни градове.

Непокътната история. Замъци, издигнати преди столетия, като този в град Химеджи или онзи от дърво близо до град Нара, нямат дори драскотина. Опазването на старините само по себе си е чудо. В Киото — неподкупна охрана. Чуваха се гласове на пилци, когато стъпвахме по пода, наречен угуису бари — славеев под. До покоите на шогуна не е могло да се стигне и на пръсти да ходиш.

Повечето врати и прозорци се плъзгат по жлебове. От излишното размахване на вратите и прозорците е спечелено пространство колкото за още една Япония.

Традицията е на почит. Хранят се с клечки… при изобилието на всякакви други прибори. Че и сребърни, и златни…

Гейшите не са онова, което ние си мислим.

Япония е страна с красиви, опростени линии. Много е миниатюрното. Почти всичко е изящно.

Имаше слух, че по растенията ще се появи болест. И всички дървета бяха подкастрени, подкрепени и превързани. Ама всички! Странна за нашите представи ниска растителност.

Гъмжило от действащи и угаснали вулкани. Изобилие от минерални извори.

Типична японска мелодия. Кимоно. Ветрило…

Красноречиви бяха моментите, които се набиха в очите ми и заради опита от предишни странствания по света. Те помогнаха да добия общи впечатления за Япония. В бележника имаше отразени и други наблюдения. Например:

„Пеещите кръстовища“: слепият не чува сигнал — значи свети червено. Той не преминава. По едно време някъде от глъбините на монтирания в светофара магнетофон се долавя мелодия. Това означава жълта светлина. И изведнъж кръстовището „гръмва“! Понася се приятна маршова музика, да ти е драго да тръгнеш! Слепият крачи. Той прекосява кръстовището.

Тротоар, който сам се движи. Ако бързаш, може и да подтичваш по него.

Автоматиката и електрониката са излезли на улицата. От старата техника е оставено малко. В Хирошима и Киото видях да се движи — представете си — трамвай! Може би го бяха запазили, та населението да помни едновремешните средства за придвижване.

Шофьорите на таксиметрови коли са с бели ръкавици. Вратите на превозното средство се отварят и затварят автоматично.

Устройство колкото радио изплаща във фоайето на хотел пари от името на банка… която се намира далеч от хотела. Брои банкнотите, монетите. Накрая „изплюва“ и карнетка, в която пише каква сума остава в банката, след като си теглил.

При автоматите за кафе пускаш монета, равна на 50 стотинки, колкото струва кафето. Получаваш чашка, кафе, захар, лъжичка. Но нямаш точно пари. Роботът е услужлив. Пускаш монета, равна на един лев. Получаваш чашката, кафето, захарта, лъжичката. И рестото. Или изобщо нямаш монета в джоба си. А така много ти се пие кафе. Нищо. Можеш да пуснеш банкнота. И получаваш: чашката, кафето, захарта, лъжичката. И остатъка от парите — до стотинка. Машината нито краде, нито лъже…

Вратите на телефонните будки в Осака се отварят с ръка, затварят се след човека автоматично. И никой не може да каже зад гърба му: „Виж този простак! Не затваря вратата.“

Над монетния телефон стои малък телефонен апарат, с който можеш да набереш номера на полицията или на „Бърза помощ“ — безплатно. Е, и така нататък.

В бележника имам записки от различно естество.

Прочитам ги и си мисля, че от тях книга не става. Такова произведение ще се чете ли дълго? Току виж след сто години сме се снабдили с нововъведения. И кого ще учудя тогава? Мога да заприличам на обикновен пътеписец. А това, за белите ръкавици на шофьорите, е възможно утре да стане и у нас. Колко му е! Ще ги перем по-често.

Картината с написването на книга за Япония се усложняваше още повече, когато преглеждах зададените ми въпроси по време на срещи. В България ме дърпаха по събрания да ме питат:

Кое може да накара японец да се самоубие? Какво ще разкажеш за храма на самоубийците? (Те не знаят, че в света по процент на самоубийства японците се нареждат едва на … Учен да направи научно съобщение на кое място са… Това е работа и за психиатър!)

Разкажи ни за японската жена.

Видя ли свръхбързия влак и монорелсовата железница?

Бил ли си в „Тойота“? (И аз трябваше да въздишам: „По-добре да не бях ходил там!“)

Посети ли заводите за часовници „Сейко“? (Хм?!)

Ходи ли в „Градината на камъните“ в храма „Рьо-анджи“ и какви асоциации и мисли събуди тя в теб?

Присъствал ли си на „Ча но ю“ и усетил ли си онова умиротворение, извисяване, което Сен но Рикю влага в основата на чайната церемония?…

По въпросите на моите слушатели разбирах — те, които не са ходили в Япония, имат самочувствие. Мислят си, че знаят повече и от мен.

Пътувахме много мили по море, т.е. по „булевардите“ на Япония, и видяхме много. Съставът на пътниците беше международен. Сред нас имаше и „хора с електронни мозъци“.

Стоим един до друг с Альоша на Телевизионната кула в Токио. Съзерцаваме. Руснакът е инженер. Заплеснали сме се по японската столица. Чувам гласа на Альоша до себе си. Той говори на руски: „Атанас, Атанас! Смотрю и не верю, смотрю и не верю!“

Какъв мозък трябва да имам аз?

И реших: само ще надникна в Япония!

Описанието на градове, села, планини, езера, полета, архитектурни ансамбли, културни съкровищници… онова, което филмовата камера може да „лизне“ и да се запечата на магнетофонна лента, не ме интересува. То и навсякъде се чете: в книга, в списание, във вестник, в речник, в каталог… На мен ми правят впечатление сведения като това, че Страната на изгряващото слънце е създадена от богинята на слънцето Аматерасу Оомиками. Японецът е от божествен произход! Бих добавил — от странен божествен произход, защото ако аз да съм на негово място!…

Японецът, вместо да си вирне носа, че произхожда от боговете, все по-дълбоко се кланя. (Да се изправиш пръв, е невежливо.) Съществува легенда, която разказва, че в началото всичко е било хаос. Бог Идзанаги и богиня Идзанами надникват отгоре в бушуващата долу стихия. А копието им при падането заседнало дълбоко в хаоса. Те го извадили, но по него били полепнали капки. Тези капки се разпилели и така останали — образували се японските острови.

Японската империя — Дайниппон тейкоку, е основана от правнука на богинята на слънцето Аматерасу на 11 февруари 660 година преди Христа по грегорианския календар. Богинята повикала принц Ниниги но микото и му връчила трите символа на императорската власт: огледало, меч и ясписова огърлица. Принцът слязъл на земята и предал огледалото, меча и огърлицата на японеца Джимму. От онзи ден първият японски император Джимму се възкачил на престола в древното селище Кашихара и започнал да управлява империята.

Легендите в Япония ме бяха зашеметили. И аз май че съставих версия от няколко легенди. Така много ми хареса онзи хаос. На кораба беше скучно. Станахме приятели с два делфина. Те следваха плаващия морски съд. Говорех им като на хора, делфините ме разбираха. И се замислих за прераждането, което беше модерно поверие за нашето време. По-объркан от легендите и екзотиката на Япония, си рекох: „Сигурно съм бил делфин по тези места… Маймуна никога не съм бил. И не искам да ме правят на маймуна!“ Представях си и как е станало кръщаването ми. В онази страна и при онези обстоятелства всеки би могъл да изпадне в такова положение. Аз съм видял всичко това: изваждането на копието от морето, създаването на островите, предаването на огледалото, меча и огърлицата на императора Джимму в двореца в Кашихара. Било е весело. Втурнал съм се по вълните на морето, пляскал съм с опашка и съм лудувал до припадане. При подаването на символите на императорската власт от богинята Аматерасу принц Ниниги но микото, без да иска, изтървава огледалото и то пада към дъното на морето. Няколко делфини се впускаме подир огледалото. Най-точен се оказвам аз. Грабвам го, изваждам го на повърхността и го подавам на богинята на слънцето. Аматерасу се навежда отгоре, глади ме по муцуната и ми казва: „Щастливо делфинче си ти! И си точно. Ще се казваш Сейко!“ („Сейко“ на японски език означава „точност“, „прецизност“. И… „успех“.)

Имах температура по онова време. Привиждаше ми се делфин, който държи огледало над вълните на морето. В огледалото блестят лъчите, които падат върху него от богинята на слънцето. Тресеше ме.

По-късно, когато се разхождахме в Токио с моя приятел Широ, отново се почувствах много така… Широ ме попита с какво се занимавам. „Е — мисля си, — Япония е далеч! Кой те познава!“ И като си спомних, че съм издал пътеписни книги, рекох: „Писател съм.“

— О, о, о! — учуди се Широ. — Писател?! Висшето общество!

Можете да си представите как съм се чувствал там за известно време. В Япония — поет, писател!… На тях се гледа като на хора от висшето общество. Не, аз не трябваше да ходя в Япония!

Пловдив. Лято. Разговорите за Страната на изгряващото слънце водехме в Млечния бар, в присъствието на Любопитния. Художникът Златю Бояджиев ни беше завещал масата си, определена в това заведение само за него. И за цял живот.

Слънцето е напекло плочите по главната улица на града, където е и „стъргалото“. Надвечер е оживено. През деня улицата изглежда пуста. Но не че е пуста. Върху едната й страна лежи сенчеста ивица от сградите и хората се движат по сянката. В другия й край, където слънцето пече и светлината грабва очите, няма никой. Фасадите от двете страни са свежо боядисани. И в различни цветове. Наоколо е красиво… като в Япония.

Масата е малка за многото познати, които се събираме. Разпитват ме и аз отговарям. Моите слушатели са останалите живи художници, останалите живи писатели, останалите живи работници… За всички тях Япония е хубав сън.

В ЗАВОДИТЕ „ТОЙОТА“

От заводите „Тойота“ се интересуваха и хора, които нямаха професионален интерес. В един географски район бяха разцъфнали десетина завода на фирмата. Спретнати — като на цветни картички: Мо-томачи, Камиго, Такаока, Мийоши, Цуцуми, Мьо-чи, Шимояма, Кинуура, Тахара. И техническият център в Хигашифуджи. Ние, група любители на автомобилостроенето, посетихме цех, където сглобяваха колите. Вълнуващо събитие. Основателят на „Тойота“ е Киширо Тойота. Той казва за производството: „Каквото е необходимо, ще трябва да се произведе в необходимото количество, когато е необходимо.“ Президентът на „Тойота“ — Ейджи Тойода, е поставил мото на завода: „Добро мислене, добро производство.“

Навеждаме глави. И мислим…

„Виждал ли си колата на бъдещето?“

„Двуместна е“ — отговарям.

„Двуместна!“ — учудват се край масата.

„Да. През двадесет и първи век няма да се возят в колите си заедно с приятеля на семейството. Третият няма бъдеще. То и интрига може да няма.“

Разговаряме и търсим. Търсим японеца.

„Разкажи ни повече за «Тойота»!“ — настоява Любопитния.

„Това за какво ти е? — питам. — Автомобили ли се каниш да си правиш в къщи?“

Разпитват ме, сякаш съм агент на автомобилните заводи. И аз давам сведения, което първоначално не влизаше в намеренията ми. Четири милиона и половина души работят в японската автомобилна индустрия и в сродните на нея индустрии.

И няма да разбереш японеца, ако не знаеш как се труди. Трудолюбието остава през вековете един от най-големите му добродетели. „Стопанските експерименти би трябвало да се правят на теория, а не на плещите на обществото“, мислех си аз, тъй като имах основание.

Сто и двадесет страни в света караха автомобили „Тойота“.

Сто и двадесет! „Тойота“ притежаваше сто шестдесет и два завода в чужбина за сглобяване на колите си.

Не бях тръгнал по света да си разхождам обувките. Две хиляди и деветстотин мили пътувах с кораб в Японско море, в Тихия океан и във Вътрешно японско море. Бях в Кобе (О, Кобе!…), Хирошима, Осака, Саппоро, Токио, Нагоя, Киото, Отару… Ходих и на остров Мияджима. И съм разговарял с японци. Мое предимство беше да водя разговори с населението. Пряката реч вдъхва доверие. (Аз самият не чета пътеписни произведения, в които няма пряка реч.) Всичко, което разказвам, е минало през окото и ухото. Изстрадах темата. От пръв поглед усетихме японското икономическо чудо в „Тойота“, където се сглобяваха колите на конвейер — по реда и чистотата, цветовете на произвежданите изделия… Вървяхме в цеха по мост, отгоре… Всичко се виждаше.

На едно място се застоях, примамен от интригата на производството. Нещо ставаше! Бях присвил очи. Гледах как работник долу се труди около конвейера. А произвеждащата се кола, докато се сглобяваше част по част, се движеше бавно пред него: оттук дотам. И лампа, която не свети. Питах се защо ли лампата, поставена там, не свети? Работникът — чист, спретнат — извършваше операция по колата. При всяка нова машина — действията едни и същи. Движенията му се повтаряха.

Погледнах си часовника. Я, казвам си, да видя времето на операцията… Тридесет секунди. Добре. Нека го измеря още един път! И отново тридесет секунди. Това ми се стори съвпадение и пак засякох времето. А после пак и пак… Седем пъти. Стрелката на секундарника все отмерваше точно тридесет секунди. Започнах да се нервирам. Не бях свикнал на такова зрелище. Видях до себе си японка. Тя стоеше на почтено разстояние, за да не ме смущава с присъствието си. Погледнах я, жената се поклони и дойде при мен. Повикал я бях с очите си — в цеха беше тихо, — тя сякаш чу погледа ми. Наоколо колкото щеш тенекия по колите — нищо не звънеше. Нищо не напомняше за онази тенекеджийница със закачливото име „Тишина“ във Варна. Тенекия имаше, шум нямаше.

— Гледам вашите хора. Добре работят — започнах аз, колкото да тръгне разговорът. И си погледнах часовника.

— Те работят за Императора! — уведоми ме японката.

Ние двамата се разговорихме на чувствителната тема. Но мен продължаваха да ме нервират тридесетте секунди, които секундарникът на моя ръчен часовник все отмерваше, колкото да ядоса несвикналото ми на такава гледка око.

— А онзи там… — с усмивка и усилие сглобих въпроса аз, като се мъчех да прикрия раздразнението си — все за тридесет секунди си върши операцията! Как не можа веднъж поне да направи това за тридесет и една секунди?! А?

Японката каза:

— Ще стане лошо, сър.

— Кое?

— Лошо ще бъде, ако работникът извърши операцията за тридесет и една секунди. Лампата ще светне червено.

— ?!

И ще свети, докато друг работник по конвейера успее да навакса секундата.

— Секундата!!! — извиках аз и свирнах с уста. Все свързвам спомена със секунда, когато мисля за заводите „Тойота“.

И да не забравя. Точно се бях объркал от видяното, когато зърнах робот да носи шанцовия инструмент на един работник. Тази гледка ме довърши.

„ТАЙНСТВЕНАТА“ ЯПОНСКА ДУША

Вървим с Широ по улица Гиндза в Токио. Разбирам, че вече я имам възможност да се разхождам тук с японец, я нямам. И решавам да експериментирам.

Нищо в света не е в състояние да ме принуди да не правя това. Аз не разполагам с време. Не мога да наблюдавам с години характерните повтарящи се реакции на хората по местата, където пътувам, и често прибягвам до експеримента. Бях се наслушал на легенди за „тайнствената“ японска душа. Какви ли не измишльотини се говорят! „Национална душевност“ е много общо казано. Моите наблюдения в Япония ми помогнаха да се доближа до Широ. Беше се стигнало дотам, че като се погледнехме с него и се разбирахме. Казвах му: „Е, ха сега!“ Той се усмихваше конфузно и отговаряше: „Добре, де, добре!“ Така Широ се предаваше. Случваше се и обратното, когато японецът казваше на мен: „Е, ха сега!“ Аз вдигах ръце и конфузно отговарях: „Добре, де, добре!“ Реакциите на хората по планетата са почти едни и същи при сходни ситуации. Имах чувството, че като се осланям на тях, бих могъл да разбирам и глухонеми. Изтънко съм наблюдавал японците и понякога съм стигал до открития.

Улица Гиндза в Токио е красива. Тя предразполага към красиви мисли. Има хора, които се опитват да разберат човека и се зверят в него… докато го повредят! Този метод е първичен и груб. Като странствах по света, стигнах до момент, който бързо и лесно може да послужи за определяне на насрещния. Нарекох определен човек кооперативен (контактен). Такъв лесно се познава. Той дори и да не знае езика ти, се изразява красноречиво с реакциите си. Например ти запалиш цигара. На масата стои пепелник. Насрещният, ако е кооперативен, ще даде знак. Той побутва пепелника близо до теб. И ти си казваш: „Ясно!…“ „Ама искрен ли е?“ Това пък за какво ти е? Да си кооперативен, е достатъчно. Кооперативният намира начин да покаже, че е човек с добри намерения.

Бързам да предам моите мисли. Животът на странника е кратък. Той трае, докато изгори клечка кибрит. Интересуват се искрен ли е насрещният. Това е подозрение!!! Може и да стане искрен, а може и да не стане. Как ще разбереш онова, което човек крие зад „маската“ на лицето? Вежливостта на кооперативния не пита за искреност, тя е пътят към нея. Арсеналът на кооперативния е огромен.

Гиндза свети, изпипана от ръката на вълшебник. Зная, че е глупост да се вторачвам в придружителя си, за да разкрия неговата душевност. С цялото си благородно нахалство на закоравял експериментатор питам моя японски приятел:

— Имате ли крава? Той:

— … Крава? Аз:

— Да. Крава. Имате ли крава в къщи?

Той:

— Крава?!… А, а! Крава. Аз (вече по-нетърпелив):

— Да! Крава! Имате ли крава в къщи, или нямате крава?

А той:

— А-ха!!! Крава.

Иди, че кажи има ли японецът в къщи крава. Но Широ е възпитан да не лъже и когато трябва да направи това, се претворява в човек, който не разбира. Когато японецът изглежда, че не ви разбира, не го дразнете повече с въпросите си или с вашите обяснения — той „не ги чува“. Ако Широ трябваше да изрече истината, тя би ме наранила. Този човек можеше да се изблещи с неограничено учудване. После да ми каже: „Абе, бунак! Ти в Пловдив на балкона гледаш ли крава?“ А поведението на японеца по красивата Гиндза беше безконфликтно и великолепно.