ГЛАВА ВТОРА

МАСЛО ОТ СУСАМОВО СЕМЕ

Не, не трябваше да ходя в Япония!

По-спокойно щях да си живея. Имам весел нрав! Моята наивност ми стигаше за три живота. А вече не мога да се позная — грабнаха ме дракони. Вървя замислен по улиците. Япония, като ми бръкна в мозъка, започна да човърка. И тръгна масло от сусамово семе.

Насядали сме в Млечния бар край масата на безсмъртния художник Златю Бояджиев. Пред всеки — чаша с кафе. Кафето дими. Някой казва: „Да има сега и по една цигара да запалим!“ Заведението работи под девиза „Тютюнопушене или здраве“. Ние искаме хем да сме здрави, хем да пушим. Забранено е! Седим, сърбаме кафето, разговаряме и държим въображаема цигара в устата си.

Картината е същата и вече не е. Светлината на слънцето се премества на другия край на главната улица. Времето тече, нещо се променя. Разказвам отделни случки. Неочаквано се появява най-неудържимото — мислите. Морето, което обгражда японските острови, е повече мисловно море. Разсъжденията в такъв род монолози са или в началото, или в средата, или в края — навсякъде, където могат да изплуват. Моите слушатели в бара са и мои приятели. Слушат с удоволствие всичко за Япония — било то случка, описание на природна картина или породена от спомена мисъл.

„Картина“, казвам. То е, защото безсмъртния творец на картини вече го няма край масата, а всъщност е между нас и ни говори.

Изказът настояваше за свои средства от реквизита на многоцветна Япония. Същността търсеше форма. В поразения мозък се промъкваха море, изгреви на слънцето, екзотична музика, дракони, вулкани. Грееха мисли — цъфнали вишни. Години пазех в себе си темата „Япония“. Реализацията й ми напомняше разреждане на електрически заряд. Откритията бяха клокочеща лава в кратера на вулкан. Спомените за преживяното — бълбукащи минерални извори. Картина, колкото и своеобразна да беше, трябваше да има и върху нея да се развият събития, да се покажат преживявания, да се изразят мисли…

Влизал съм в далечни страни с надежда да видя три пъти по-малко и по-лошо от онова, което можех да си представя. И въпреки скромните очаквания отвсякъде съм излизал почти разочарован. Може би явления в други държави ми бяха познати от предварителна информация. Нормално е било, но не е било онова, което съм очаквал. В Япония отидох с три пъти по-голяма представа за страна, която можеше да ме удиви, а тя шестнадесет пъти надхвърли очакванията ми. (Не зная как съм го изчислил!) Вратът ми се изкриви да разглеждам с удивление. Видях и други, които захласнато кривяха вратове и цъкаха. Чудеса има в Япония! Чудеса има, ви казвам!

Естествено — опитвах се да разсъждавам. Мислех как ли се постигат чудеса. И имаше вероятност да получа отговор на въпроса си. Тогава в Токио се запознах с двама български архитекти. Попитах ги какво правят там. Отговориха ми, че събират опит, но срещат неразрешим проблем — не знаят къде у нас и как да приложат познанията си, когато се завърнат.

Не подценявам и географските причини за развитието на една страна. Науката не е за подценяване. Почти всички по-големи населени места на Земята се намират до вода. И селото е до море, до река или до микроязовир. Ако ли пък не е, с кладенци и гьолове трябва да е пълно. Има ли вода, има и живот. Водата в Япония играе важна роля в пейзажа, от красивите езера в планините до Японско море на запад и Тихи океан на изток. Ако географията обаче беше решаваща причина за успеха на една нация, досега Япония изобщо нямаше да съществува от тайфуни и земетръси. Островите й лежат върху пътя на тропически бури. Те обикновено се разразяват късно през лятото или рано през есента и причиняват наводнения, срутване на почвата, загуби от реколтата и разрушения на къщи. Много от японските планини са вулканични. Затова някои планински райони гъмжат от естествени горещи извори, резултат от подземната вулканична активност. Понякога водата е толкова гореща, че в нея може да се свари яйце. Около 67 от японските вулкани са още активни. През последните години имаше няколко големи вулканични изригвания. Много къщи бяха разрушени, загинаха хора. Японци поемат риск, като живеят близо до активни вулкани, защото лавата, която се стича от тях, залива плодородните ферми. Всяка година в Япония се отбелязват 7000 — 8000 труса. Повечето от тях са толкова слаби, че хората едва ги усещат, но от време на време голям трус може да причини сериозни разрушения. Поради това сградите така са проектирани, че да не се рушат лесно от земетресение. Те се огъват внимателно до определена степен, а не се срутват. По този и много други начини японците са се научили да живеят в хармония с природата. География — да! История? И да, и не. Търсех. И откривах: Япония е такава, защото японците са такива. Страната е каквато са я направили. Оформянето й започва отдалеч. Утре, след сто години, след двеста, след триста обществото ще бъде точно такова и заради нашето участие в изграждането му. Бит, нрави, мислене, постъпки…

Моите приятели искаха да им покажа далечната страна, поставена като на длан — за разглеждане. А аз самият се питах какво всъщност представлява Япония. В ръката си държах въображаема хризантема.

Възнамерявах да изградя, по свой начин, идея за идеална държава, да направя напречен анализ и на нашето общество… като описвах Япония: без да вадя, без да прибавям. Осъществявах намеренията си по художествен път и не знаех да се радвам ли на предимствата, които ми даваше, или да съжалявам заради определени недостатъци на метода. Но вече бях тръгнал. Виках в душата си: „Бандзай!“ — нещо като „Ура!“, „Напред!“, „Да живее!“

Растях с тази тема. А и приятелите ми се раздвижиха. Приятно е да мислиш за красива страна и за меко и деликатно поведение на индивида, каквото в мнозинството си е поведението на японеца. Много бяха темите у дома, до които се докосвах, като търсех Япония и японците. Ако това мое произведение бъде прочетено от японец, дали той пък няма да съзре в него България… докато чете за себе си? Има да се чуди защо наблюдавам естественото със захлас. Може и да не му дойде наум, че то е естествено за него — човека, който мисли за хармония с природата, а не води борба за подчинЯването й. Страната на изгряващото слънце сякаш имаше двоен образ — за мен. Всеки миг едното можеше да прелее в друго. В началото изникна деликатен проблем: питах се кога да кажа за Япония „тази“ страна и кога да я дистанцирам като „онази“.

Трескаво търсех допълнителни данни. Така се храни човек, когато е много гладен, така той пие, когато е много жаден. Изпратих писмо на мой приятел в Япония — доктор Исаму Ямага, Отару-ши (Хоккайдо). Писмото — наивно. Пиша му: „Щастлива Нова година на вас и на вашата фамилия! Същото пожелавам и на г-ца И. Сакино, г-н О. Егучи, г-н Н. Кодама, г-н Й. Хомма и г-н М. Ишигура.

Можете ли от Отару и Саппоро да ме информирате: а) защо японците се самоубиват, б) на какво се смеят, в) защо се учат да пият чай… Сърдечно ваш. Подпис.“ Писмото написах на ръка.

Получих отговор. Заедно с него ми изпратиха и копие от моето писмо до Япония — по този начин ми припомняха нагледно въпросите, които бях задал… в случай че съм ги забравил. Копието — с печатни латински букви, на специална хартия. Най-отдолу стоеше заглавието на фирмата, която беше благоволила да препише писмото ми на пишеща машина: Токийски изследователски институт за контакти. (Вие разбирате ли какво става в Япония?) В левия ъгъл на копието имаше нарисувано око! И си мислех: нека! Информацията е научна дейност. Защо възрастните тайно я събират, както в детско-юношески приключенски филм? Децата са симпатични, когато си шепнат за нещо „тайно“ на ухото.

Писмото на моя приятел доктор Исаму Ямага ме стъписа. На моите въпроси той отговори така: „Уважаеми приятелю, получих вашите поздравления за Нова година. Сърдечно благодаря. Добре помня посещението ви в Отару и гостуването ви в моя дом. Но не мога да разбера вашето писмо. Мислите ли, че японците често се самоубиват? Това е напълно погрешно. В античната феодална епоха самураите е трябвало да се самоубиват при специален случай — спасяване на честта или загубено сражение. Днес това не става.

Мислите ли, че японците се смеят и когато им е мъчно? И това е погрешно. В старо време се е преподавало, че мъжът не плаче дори в много тъжна ситуация. Днес то не се забелязва.

Чайната церемония е дисциплина на ума и чувствата. В наше време предимно уважаващите традицията пият чай според старата етика. Пиенето на чай по този начин е изкуство на церемонията. Не се случва във всекидневния живот. Ако искате, пишете за Япония, публикувайте статии или издайте дори книга. Но, моля ви, пишете и за днешна Япония — прогресираща и модерна.“

Писмото на доктор Ямага дойде тъкмо навреме, за да ми отвори очите, пред които условностите бяха спуснали гъста мъгла. Страната на изгряващото слънце отдавна не е жестоката самурайска сантименталност, нито времето на династията То-кугава, нито епохата Мейджи. Ветрилото в ръката на японката раздухва романтика. И си казах: „Ще се заема предимно със съвременна Япония!“ Любопитния обаче е любопитен и за историята.

„И чай с акъл са пиели?!“ — казва той.

„Имали са «Маршрутна технология»“ — допълвам.

„Това какво е?“ — пита Любопитния.

„«Маршрутна технология» (научна организация на труда) — са предварително пресметнати движения. Тя е основа на японското предприятие. Работникът знае кога да направи крачка и накъде, кога да посегне и накъде, за да хване част и да я постави, където трябва.“

„И намира ли я? Когато посегне.“

„На секундата.“

„И те като нас — усмихва се Любопитния. — Вчера в завода половин ден съм търсил гаечния ключ, някъде го бях забутал… После коментирахме мача.“ (Любопитния казваше: „И те като нас“, и на места, където ние наистина приличахме на японците. Иначе щеше да бъде много тъжно.)

Японската история привличаше мисълта ми, а и мислите на моите приятели в бара. Сборът от всичко дава представа за цялото. Много са японските символи! Едни я виждат като Страна на изгряващото слънце. Други я възприемат като гигантски конвейер, който залива света с автомобили, мотоциклети, електроника. За трети тя е свръхскоростни влакове и магистрали. На четвърти им се привижда като феникс, който израства от пепелищата на Хирошима и Нагасаки. Пети не могат да изтрият от съзнанието си милионите талантливи и неуморни японци, които превърнаха Япония от изостанала страна в световна икономическа сила. Шести извикват във въображението си самурая, който се е срещал по тези места преди стотици години. Седми виждат гейша. Осми отправят поглед нагоре — към планината Фуджияма. Девети…

Готов съм да приема наличието на символи и у нас, но не се наемам да ги изброя.

„Ние в къщи имаме цветен телевизор! — хвали се Любопитния. — Довечера ще го пусна. И ще си чета вестника, докато жена ми приготвя вечерята. Нашият печат, радио и телевизия винаги могат да посочат символи.“

„Понякога! — казвам аз. — Вмъквай думата «понякога» и никога няма да сбъркаш. Тя тая се върти.“

В старо джобно тефтерче имах поговорки от Япония, които даваха бледа представа за мъдростта на този народ. Ето какво пише там: „На жабата и детето е жаба.“

„А, а — а! — възкликва Любопитния. — И те като нас.“ Всички край масата викат: „А.“ И се съгласяват, че ние с японците си приличаме.

По-нататък:

„В добри ръце всеки лък стреля добре.“ „Не търси истината там, където се е родила лъжата.“ „Торбата на желанията няма дъно.“ „Грижата за здравето е най-доброто лекарство.“ „С женска коса и слон може да се върже.“

„Е, е! — обажда се Любопитния. — Чак пък толкоз!“ Всички край масата викат: „Е“, и търсят българския еквивалент на японските поговорки, които нямат край.

Присъствието на Любопитния край масата беше отдавнашно, но той не се разкриваше. Очаквах един ден и това да стане. Любопитния се смееше, защото е присмехулник. Криеше се в хумора. Потаен. Ако трябваше да му нарисувам модерен портрет, можех да мацна в рамката една огромна въпросителна.

Хората край масата са различни, както са различни и по света. Не знаеш на кого коя поговорка ще хареса. „Сърцето е кристална чаша: разбиеш ли го, не можеш го скрепи.“ „В семейна кавга и кучетата не се намесват.“ „Гняв твой — враг твой.“ „Подправката струва по-скъпо от самото ядене.“ „Собствената плешивост три години не се забелязва.“

„Човек без пари — лодка без платна.“ „Не е имало случай гол да е загубил нещо.“ „Първо човекът пие вино, после виното пие вино и накрая виното пие човека.“

„О, о — о! Говорят против алкохола и тютюнопушенето!“ — намесва се Любопитния. И всички викат: „О!“ Удивляват се.

Любопитния се смее на поговорката „Не е имало случай гол да е загубил нещо“. По реакциите може да се открие и характерът на животно. Доброто намерение на непознато куче се вижда по това, дали си върти опашката.

Има хора, луди по поговорките! „Разклатен кол лесно се измъква“, „Около добрите дела дяволи се въртят“, „Хорската мълва не живее повече от 75 дни“, „Прекомерното послушание още не е преданост“, „В усмихнато лице стрела не пускат“, „Студеният чай и студеният ориз са поносими, но студеният поглед и студените думи са непоносими“, „Късно е да покриваш с топло одеяло надгробен камък“, „На глух съня си не можеш да разкажеш“.

Мнителен народ в бара. Затова прибавям още две поговорки: „Съмненията раждат истината“, и: „Седем пъти провери, преди да се усъмниш в човека.“

Изброяването на мъдрости беше почти електронно обхващане на част от доброто японско мислене.

Японците са мъдри. Общо взето, те мислят като нас. Всички сме хора.

Полуусмихнат, Любопитния се обръща към мен.

„Защо Япония прилича на страна върху друга планета? А ние… Те под западно влияние ли са?“

„Моля! Моля! За Япония ние сме Западът.“

„Значи се влияят отгоре!“

След малко Любопитния отново се обажда:

„Ти бил ли си в заводите «Сейко»?“

„Хм!… Хм!…“

И тъй като не отговорих, четирима души край масата в Млечния бар си създадоха четири различни хипотези.

„Какво си домъкна от Япония?“

„Това, което разказвам. Печеля от загубата.“

Любопитния се смее:

„И ти си един!… Пътешественик! Алабала! Поне едно «Хитачи» да си беше донесъл.“

КАМИКАДЗЕ

Революция на мускулите, на разума… Компанията „Амадзаки“ прави електронни мозъци, които извършват физическа работа. Произвеждат, осъществяват контрол на качеството. И казват на човека: „Ела и вземи това, което сме сътворили!“ Канех се да започна деня с разказ на малка японска история за разнообразие, когато Любопитния ме попита какво е камикадзе.

Той и другите край масата искаха да знаят основни японски понятия, за да разбират темата по-добре. Усетил бях полъха на камикадзе през красива есен в Хирошима. Вятърът едва повяваше, беше толкова слаб. Листата на дърветата от двете страни на улицата, която водеше към прочутата модерна гара, капеха на земята. Беше им дошло времето. Това изглеждаше най-красивото явление през онези дни. По едно време вятърът заглъхна, да даде възможност на листата да падат от само себе си. Есенната картина на улицата стана още по-привлекателна.

Божественият вятър камикадзе е за специални случаи. Вие може би не знаете това. Навярно сте чули, че е „жива торпила“ от последната световна война. Да, но камикадзе е преди всичко вятър. В 1281 година Хубилай — приемникът на Чингиз хан — тръгнал с несметни пълчища на поход срещу японските острови. Той заповядал да се наредят напряко през корейския пролив десет хиляди кораба и да се съединят с дървени трупи, така че се получил фантастичен, дълъг, дървен мост. Корейският пролив е около шест пъти по-широк от Ламанша. Огромни мащаби е имала военната операция. Конницата се готвела да прекоси моста над морето и да достигне японските острови. Конете на основните военни сили вече риели пред него, нетърпеливи да се втурнат в атака. Първите стъпили в Кюшу. Тогава от запад нахлул невиждан по своята мощ тайфун — божественият вятър камикадзе. И… мостът станал на трески.

Камикадзе се появяваше във въображението ми, докато бях в Япония. Понякога се питах каква е тази Япония, която може да те побърка със съвременни открития — изкарани на улицата за продан и употреба, и така здраво те държи в прегръдката на легенди, символи, предания и потайни внушения? Камикадзе в японската история не е духал срещу четирите кораба на командор Пери в 1853 година. Вие може би не знаете за командор Пери. Може и нищичко да не сте чували за него. Пери е име на чужденец, влязъл в японската история. Припомнете си имената на чужденци, които са влезли в българската история. И българи са оставали в паметта на други народи. Командор Пери е американец. Споменава се с добра дума, макар някои да наричат неговите четири морски съда „черните кораби“. Търпял светът изолацията на Япония — по-точно самоизолацията й от света, — търпял и накрая не издържал. Решил да действа. Когато няма война, има търговия. На 8 юли 1853 година командор Пери пристига в залива Урага. Войниците му били добре обути. И въоръжени. А в морето нито тайфун, нито дори кротък ветрец. Командор Пери носел писмо от президента Филмор до императора Комей. И попитал японците: „Вие ще търгувате ли, или няма да търгувате?“ Иначе казано — настоявал да се сключи търговски договор. В 1854 г. той отново идва. Мисията му била успешна. Камикадзе духа срещу негативите. Представях си времето, в което живеехме, и си казвах: „Няма ли да духне някой камикадзе?“ Виждах във въображението си отворени усти да призовават ветровете. Те крещяха: „Вятъра! Вятъра! Вятъра!“… Но после си помислих, че това би било ужасно: заедно с божествения вятър могат да заиграят всички дяволи. И допълних: „Дано все пак времето се позадържи!“ Сигурно има и друг начин за промени. Повечето добри дела на света се правят с мисъл и труд. С вятър всичко не става — бил той божествен или раздвижване на въздуха, предизвикано от уста, призоваваща ветровете. Камикадзе не духа всеки ден.

През есента листата на дърветата в Япония окапват, както и у нас: ха насам, ха натам… И се спускат на улицата тихо, безшумно — поради силата на естеството.

Хирошима. От дървото падат три листа. Есен е — не могат да не падат. Ха насам, ха натам — и докосват тротоара. Движат се японци. Японец до японец. Първият човек се навежда. Приведен над падналите листа, той работи с ръцете си като с метличка и лопатка. Внимателно ги прибира. Отива встрани и ги поставя в кош за смет, като някаква ценност. Ама кош да видите! Формата му — неизвестно летателно тяло. Скачам от автобуса на спирката! И се взирам! Милиони японци се движат в милионния град. Листата падат от дърветата. Голям листопад ще се спусне през есента в Япония. На улицата няма нито едно листо. Там е чисто, чисто.

В главата ми — тайфун! Съществени са явленията, които се повтарят, както е с изгрева на слънцето. В шинтоизма има осем милиона богове, между които — богът на чистотата и богът на красотата. Всъщност боговете в шинтоизма са безброй. Това не са толкова богове, а духове, населяващи и одухотворяващи природата — включително душите на мъртвите. Японци вярват във всичките си духове.

Да! Камикадзе не духа всеки ден! Мисля, че съм извървял голяма част от пътя си, няма да живея с орлите. Оставям картината настрана и бързам да кажа: „Божественият вятър е Божа работа. Разчитайте на чистотата и красотата. Доверявайте се повече на постоянството си.“

ОБУВКИ БЕЗ ВРЪЗКИ

На Марко Поло му се счуло, че на Япония казват Чипинго (Жибенго)?! После пътешественикът признава, че е направил грешка, като е нарекъл така японските острови. Не е издържано обаче певецът да критикува певец, че не може да пее, художникът да критикува художник, че не може да рисува, писателят да критикува писател, че не може да пише и прави грешки… Всеки пее своя песен, рисува своя картина… Не можем да вървим напред без познания за миналото. Трудно лекуват човек без анамнеза.

Историята на Япония? Да. Но японската история е нещо друго. Имам нахвърляни бележки в тази област. „Историческото“ в тях беше странно явление в главата на скитник, преминало… и през порите на обувките му. Разглеждах страна и народ, и от обувките на хората… за да почна своята история. Откъдето и да тръгнеш би могъл да стигнеш донякъде. Голяма полза е да разгледаш как е обуто населението на една империя. Мъдрост говори, че лицето е огледало на човешката душа. Но моето виждане не издържа дълго на стари истини.

Като хвърлиш поглед от специален ъгъл, ще видиш човека от страната, откъдето си го погледнал. (Не казвай, че си видял целия човек!) Краката, разбира се. Лицето може да бъде маска — като тази в театър Но. Там всеки актьор играе с маска на лицето. В началото не е имало добро и зло. После са се появили нравствени норми. Лицето, малко или много, вече е чуждо на непосредствеността. От човека са изисквали странни и неестествени реакции. Възпитавали са го да крие сълзата в окото си. Принуждавали го да спотайва усмивката си. Налагало му се да ръмжи като мечка и да плаши. Потискал е усещането си за болка. Биели са го и не са му давали да плаче. Така постепенно лицето се превръщало в маска. И човекът е вървял по планетата маскиран. Животът му е станал карнавал.

Върху перона на гарата — хора. И зърваш лачени обувки. Ясно… Пристигаш в друга страна, на друга гара. А! Цървул и?…Тези пък с цървули?! Обувките говорят! Те са огледало на човешката душа. Мой приятел гледаше хората в ръцете. До какви заключения стигна! Наблюденията върху орган на човешкото тяло може да доведе до обобщена информация: ухото, ходилото, дланта…В Япония покойният народен лечител Димков с неговата ирисна диагностика би бил божествен заради умението да наблюдава окото както никой друг. Той се вгледа в мой приятел и се произнесе: „Страдаш от безсъние? Така ли? Не можеш да мигнеш през нощта? Браво! Не те е срам да тревожиш хората! Яж печен лук! Ще спиш като къпан!“ Препоръчваше му глава печен кромид лук, ако е по-голяма главата. Или — две по-малки. Да ги изяде преди лягане. След това приятелят ми спеше като заклан, сякаш покосен от меча на самурай. За отправна точка на погледа към света бях избрал обувките. Пътешественик — обувката ме привличаше. Рядко съм грешил: на гара по пътя ми, верен на изпитания си навик, погледнах върху перона, за да видя с какво са обути туземците. А те бяха боси…

С пръстите на краката си туземното население на гарата се чешеше, демонстрираше нетърпение, разговаряше… Човек е доста отропан и прикрива лицето си с маска. Знае, че то е огледало на душата му. Но може и да не се досеща, че огледало на душата са и краката му. Че и обувките. Краката си в джоба не можеш да скриеш!

Обувките биват чисти и мръсни. Те често са монитор — върху който е изразено душевното ти състояние. Поне половината от около половин милион официално регистрирани душевноболни у нас са с неравномерно изтрити токове, откъдето може би е дошло и заболяването им. Кривенето на походката заради оръфани токове е довело много хора до психично напрежение. Японците са изрядни с обувките. Те имат свой стил в употребата им.

Пристанището в Токио. Бях залепил нос върху кръглото стъкло на корабната кабина. Гледах навън… крака дълги, в обувки, по-високи от обикновените. И без връзки. Краката принадлежаха на началника на граничната охрана. Обувките му изглеждаха изключителни, истинска ценна находка за един изследовател: обувки без връзки?! Езиците им стърчаха изплезени навън като езици на два дракона. Рекох си: „Тук не може да няма някаква история!“

Чувал съм да казват, че японците произлизат от монголците. От монголски и малайски племена се ражда японското племе Ямато. Японският летопис се казва „Коджики“ („Записки за древни дела“). Той е първият писмен паметник, който дава сведения за японската история и митология. Предполага се, че от смесването на аборигените с манджуро-тунгуски и малайско-полинезийски племена се е появило японското племе Ямато. Никой не знае със сигурност откъде произлизат японците. Нито една от съществуващите теории не е призната за абсолютно вярна. Старата столица на Япония е Нара. Там видях гигантска статуя на Буда — Дайбуцу. Толкова е голяма, че човек може да се разхожда прав в ноздрите на Буда. Градът е бил столица. Така става и с човека: бил някакъв, но вече не е. „Да, но той е, който някога е бил!“ — казва ми Япония и с това иска да прибави още нещо. Трябва добре да познаваш този фатален момент, за да разбереш поне отчасти „японското“ мислене. Всяка страна, град, село, населено място на света са изградени освен до вода и върху миналото. Стоят върху него така, както върху своята биография — върху краката си, обути или боси.

Голям дял от японската история след създаването на страната от богинята на слънцето Аматерасу е яркият белег — династията Токугава, или шогуните. Властвали са от 1603 до 1868 година. Страната — изолирана от света! Всеки, който се е доближавал до островите, е бил убиван! Всеки, който е правил опит да ги напусне, е бил убиван! Мръднеш ли — сабя! Непоносим глад! Петстотин седемдесет и четири гладни (оризови) бунта. Стоманен е бил кръгът около бамбукова Япония. Тежки черни облаци лазели по небето и прикривали красивите изгреви на слънцето. Петвековното турско робство в България до 1878 г. в сравнение с жестоката власт на шогуните в Япония е било пример на истинско мирно съвместно съжителство. Но питам: имала ли е тогава Япония друг път на развитие? Кой е спасил страната да не бъде колонизирана от испанците и португалците? Кой е съхранил целостта й? Кой я е опазил да не попадне под икономическа зависимост? Кой е насадил дисциплина в народа? Жестокостта на шогуните е прочута. Мисля си: абе, жестокост — да, жестокост. Но тези хора и затова са стигнали дотук.

За японеца най-тягостната дума, изглежда, е изолация. С мой приятел трябваше да отидем на охранявано място в Токио. Полицията отбелязваше в тетрадката всеки посетител. Приятелят ми рече: „Съжалявам, но не искам да ходя там! Ще се почувствам изолиран!“ Той друга дума не можа да намери, за да опише състояние, което японецът е търпял в историята си и му е дошло до гуша. Изолацията е страшна за човека. Не е хубаво да живееш затворен в граници — нито за човек, нито за страна. Светът трябва да има регулатор! Граници трябва да има! Но добре е, когато те не се чувстват толкова осезателно.

Изолиран и беден е бил народът. Ако трябва да се разглежда японската история на части за улеснение, голям и добър период ще се падне на епохата Мейджи. Тогава широко се отварят вратите на страната за външната цивилизация. Провеждат се реформи. Японецът, като каже: „Мейджи!“, мед му капе от устата. Бих разделил японската история на четири големи периода, колкото е броят на големите острови на тази островна страна: епохата Хейан — златния век на Япония, епохата на династията Токугава, епохата Мейджи и съвременна Япония.

До преди стотина години Страната на изгряващото слънце не е познавала колелото. А то се е въртяло.

Обувките на началника на граничната охрана в Токио ме настройваха да мисля исторически. Дългучът се беше разкрачил като великан. В далечината се виждаше част от Токио. В тази страна е прието хората да се събуват. Японецът види ли татами и си сваля обувките. Той на рогозка с обувка не стъпва. „Рогозка“ ли казах? Хм. Рогозка?! И аз като другите. Татамите никога не са били и няма да станат рогозка. Така е вървяло българското познание за Япония — от книжка в книжка. Всеки е допускал в творбата си „грешките на своето време“. Зърнах да развалят дом. Бяха стигнали до пода, където стоят татамите. Онова не беше рогозка, а дебели чимове от оризова слама! Чимове! И — с определени размери. Човек казва, че държи стая от три, пет, осем… татами!

Японецът притежава забележителна способност ловко да се освобождава от обувките си — те са почти винаги широки и развързани. Първата японска дипломатическа мисия посетила Франция. Начело бил принц Ивакура. Пред един асансьор японските дипломати по навик се събули… Горе, на етажа, се оказали по чорапи?! При пускането на първия влак в Япония по линията Токио-Йокохама официалната делегация се събула пред вагона. И влакът тръгнал. На последната спирка в Йокохама, когато трябвало да слязат, официалните лица нямали какво да обуят. Обувките им останали на гарата в Токио.

ВЕРСИЯ ЗА ПРОИЗХОДА НА ЯПОНЦИТЕ И МОЕ ХРУМВАНЕ ЗА УКРЕПВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА ИМ

Навремето науките не са могли да допринесат много. Слабо са били развити археологията, етнографията, езикознанието, научно-техническите средства от всякакво естество. Не е имало специалисти в Европа, които истински да надникнат „чак там“ — в Япония. Показвала е признаци на живот приложната (практическата) лингвистика, но съпоставителното езикознание не е било на висота, за да открие общи елементи, да докосне „бродещи сюжети“. Хаос в старата научна литература. Едно с едно не се връзва. У нас има книга, излязла през тридесетте години. В нея така, както и другаде по света, в смесицата от логични цитати на учени клокочи и странна „научна“ логика. Говори се, че японците произлезли от хонорите (!!). От хонорите, за да не е от хуните, тъй като „хуни“ не звучало добре. Хората, по логика, свързват хуните с хуни. Тази версия претендира да е научна. Ще я спомена, за да има и „научна“ версия сред легендите. Японският историк Кацуро Хара е отбелязал следното: „Историята не е създадена единствено за историците и напразно е да се оплаква загубата на книжа. Народът трябва да бъде по-признателен на велик човек, който му е открил добър път, отколкото някому, който би му запазил няколко спомена от миналото.“ Умно. Мъдро мислене. Страхът от смъртта ни кара да се величаем и да не живеем свободно и скромно в естеството си.

Мисълта ми отскачаше като щура — ту при тях, японците, ту при нас, българите. Южна хипотеза, северна хипотеза… Преди основаването на Япония островите са били населени от няколко аборигенни племена. До наши дни са останали представителите от племето Айну. А хонорите, които уж нападнали през Корея и Цушима, били точни и изрядни хора. И логиката на учените заиграва. Достатъчно е да се знае откъде е духал вятърът. Оттам са дошли значи, разсъждават те. „Тези учени вярват твърде сляпо на това, което наричат цивилизация. Тогава степента на цивилизацията не е била решаваща при издигането или падането на държавите. В онези далечни времена силата, свирепостта, храбростта са стрували много повече, отколкото самите оръжия.“ „Но ако победата наистина се свързва най-много с храбростта, то трайността и устойчивостта на държавата не са зависели само и изключително от нея. Трайността и устойчивостта на държавата зависели безспорно от държавническия дух (?!). А такъв дух имали хонорите.“ (И оттук…) „Японската държава е могла да бъде създадена от хонорите. От хонорски произход значи са онова дълбоко съзнание и чувство за отговорност, които у японците добили своето завършено развитие в обреда сеппуку, известен под името харакири.“

Виждате ли как се е мотивирал „ученият“ историк! Мотивирал се е с краката. Оттам е духал вятърът — откъм страната на хонорите. „Учени“?! Днес никой не говори за хонори. Историкът беше пропуснал същественото: при племена не може да се говори за „държавнически“ дух. Нямало е държава, за да има такъв дух. Държавническият дух е въпрос на възпитание, не на произход.

Нехаех. Моят ъгъл на виждане ми даваше не по-малка възможност да се добера до истината. Казвах си: „Пък може и така да е! Възможно е японците да са произлезли от хонорите. Логично е детето да прилича на съседа.“

Бях готов да приема всички хипотези, легенди и догадки за създаването на японската държава поради липса на желание да ги оспорвам. На Земята потоп ли чакаха?! Престанахме да говорим за бъдещето. Заглъхна желанието ни да мечтаем и да фантазираме. Чудех се как Жул Верн още се продава! Вместо това — заровихме се дълбоко в историята. На няколко пъти у нас трябваше да свидетелствам за личности, които на всяка цена желаеха да влязат в нея със закъснение и по попечителство. А бях свидетел и на опити насила да се изхвърлят мъже и жени, които вече се бяха настанили там.

Добре! — мислех си. — Япония, че е създадена, създадена е. Вижда се и с просто око. И добре е направена тази държава. По-лесно е обаче да създадеш, отколкото да задържиш. Кое е укрепило екзотичната страна, за да оцелее? Отношението към търговците, разбира се! Японецът ги е гледал под вежди. В страната е имало ясно разграничени съсловия: самураи, селяни, занаятчии и търговци. Самураите и семействата им са били около два милиона (с прислугата около три милиона).

По-ниско от търговците били гробарите, кожарите, месарите, артистите и просяците! Женитбите между съсловията не са били разрешени. Когато тази държава е стояла на фатален кръстопът в своето развитие и се е питала да бъде или да не бъде, тя е отбелязвала отношението си към посредниците. И се е спасявала.

Търговците не трябва да умират от естествена смърт! Много са им съблазните! Лошо е да си беден. Да бъдеш богат — това не е всичко. Обществото на бъдещето, ако иска да е добро или поне да се доближи до доброто, би трябвало да остави търговците да си живеят като хора и да ги замени с роботи.

У нас съществуваше забележителен начин на връщане на ресто. Продавачът не бърза. Даваш десет лева за стока, която струва един лев и петдесет стотинки. И той започва да връща… на паузи. На проклети нарочни паузи! Казва: „Струва лев и петдесет!“ И ти прибира десетте лева. Пауза. Ти стоиш пред него и чакаш… Тогава той прибавя десет стотинки и казва: „Лев и шестдесет!“ После — „лев и седемдесет, и осемдесет, и деветдесет. Два лева!“ И отново пауза, сякаш това е краят. В такъв момент често съм си отивал. Понякога съм оставал в суетнята си. Тогава съм чувал гласа на продавача: „Три лева, четири лева, пет лева!“ И отново край. Вече за кой ли път?! Продавачът прави своите дежурни паузи, върви към истината. Ти стърчиш. И чакаш! Тогава той — търговецът на дребно — ти хвърля пет лева и се провиква: „И пет — десет!“

Ти продължаваш да стоиш. Има и такива моменти. Вяра нямаш. Продавачът се пули и раздразнен крещи: „Какво още чакаш, бе? Всичко ти дадох!“

По този начин търговците у нас бяха измъкнали от мен цяло състояние.

Срещал съм и добри търговци на дребно, които работят честно като роботи. И с това доказват правилността на идеята за цялостна роботизация на търговията. Макар че и с машините, щом имитират търговци, трябва да се внимава.

В Страната на изгряващото слънце фантастични предполагаеми същества ми внушаваха идеи с фантастичен характер. Външният им образ: приличаха на човеци, преметнали лък върху рамото си, затъкнат със свирещи стрели — хикиме. Прикачваха на стрелата нещо, което свисти. И с риск да ме оспори науката, казах си: „Япония е имала точен поглед върху търговците, месарите, гробарите… като не ги е смятала за стока. Но дали и заради това не е укрепнала тази държава?“

Търговска улица в Отару. Сутрин. Магазините отварят в 9,00 часа. Дотогава изглежда пусто, тук-там има живот, колкото да не останеш с впечатление, че всичко е замряло. Точно в 9,00 часа по часовник, когато стрелката за секундите удря най-горе — кепенците, рулетките, навесите на магазините, всичко се разтваря като огромен чадър. Сякаш избухва празник. Улицата грее. Как да го обясня? Ами… ако в девет часа без три секунди извърнете поглед от запустялата търговска улица на Отару и погледнете към морето, след три секунди чувате гръм — като се обърнете и отново погледнете назад, уверявам ви, няма да можете да я познаете. Онова вече е друга улица.

Точността при отварянето на всички магазини едновременно е въпрос на престиж. Така в Отару видях улица, която за секунда променяше вида си.

МЕЙДЖИ ДЖИНГУ

Властите на една държава са три: законодателна, изпълнителна и съдебна. Едната власт не трябва да се бърка в работата на другите власти или да ги контролира.

Срещу Нова година в Токио посетих няколко познати приятели, няколко непознати заведения. Прибрах се, но приближаването на празника ме правеше неспокоен. Почувствах възбуждащо желание да се движа, може би защото много народ беше излязъл да направи последните покупки, да уважи някого или нещо с традиционно новогодишно посещение. И отново попаднах на улицата.

Бях чувал вече за храма Мейджи джингу. Какви красиви имена имат тези японци! Мейджи джингу! Акихабара (Равнината на есенните листа) — най-големият в Япония квартал, пазар на електроника и битова техника. Кичи джьоджи — една красива част на града — защото квартали в нашия смисъл на думата в японската столица не съществуват. При нас често ходим да пазаруваме в центъра. В Токио навсякъде е център! Всъщност кварталното деление там е силно, но всеки квартал е отделен организъм с миницентър и всичко необходимо в него.

Вървях към храма.

Срещу Нова година Токио беше украсен с чудно красиви, направени от изкуствена материя сакура — клончета от цъфнала вишня. Редовната украса правеше улиците да изглеждат празнични. А в празнични дни украсата е двойна и тройна. Пътят към храма представляваше незабравимо зрелище. Търговията беше изскочила на улицата с устроени павилиони, щандове… Продаваха се цветове, форми и всичко, което може да се консумира: меса, печени на скара, нещо като кренвирши… Тестените произведения имаха форма на цветя, на птици, на риби, на сърца, на какви ли не причудливи чудатости, които трудно се покриват с нашите представи за печени тестени изделия. Имаше вкусотии от „живо“ (прясно) тесто. То трябваше да се яде веднага, както сурова риба: беше захаросано и оцветено. Приличаше на приготвена за кюфтета сурова кайма, от която като дете скришом съм късал. Криел съм се да не ме видят, бягал съм да не ме хванат. Стоките на пазара бяха добре изпипани! По лицата на търговците на дребно не зърнах сянка от високомерие. Нямаше да забележа това, ако в България сред сериозни бизнесмени не срещнах и нагли парвенюта, екземпляри, сякаш изтървани от зоологическа градина.

Движех се в поток от хора. По красивите улици мислите ми бяха красиви.

Разсъждавах и за държавата… със законодателство, в което дори обещанието е закон. Вървях сериозен и вглъбен. Исках да се промъкна сред грешници като мен и по този начин поне пред Нова година да се доближа до някакъв мисловен храм. Познавах добри книги. Малко съдържателни разговори бях чувал, където да не се говореше по проблемите на обществото. Често именно държавата и нейните институции беше сцената, на която се показваха чертите на индивида, оплетен от вечните теми любов, омраза, скръб, радост… Срещал съм се с японци патриоти, които по време на демокрация едновременно защитаваха нацията си и критикуваха някои порядки в страната. Една държава не е пълноценна, когато е снизходителна към своите недостатъци.

И дисциплината се нуждае от контрол. Разчита се на него. У нас съществуват такива хора, защото има и такива характери, и такава школа. Често няма накъде: представят си контрола като вилица на врата на човека. (Не могат да дишат без контрол.) Самата дисциплина би могла да се превърне в производство. Подобна строга организация върви към самоконтрол. В Япония той е свързан с личната материална и духовна заинтересованост. Ако има само контрол в чист вид, това означава, че до всеки, който произвежда, трябва да стои друг, който да го контролира…Приятели японци ме въвеждаха в странни за мен правила, права и задължения. Когато на японеца му трябват повече пари, той не ги търси настървено, а работи във фирмата час-два повече на ден, за да си изплати заема. Не виждах обаче как може да запълни последните два часа от работния си ден с по-бавна или по-лоша трудова дейност от първите два часа. Ако пипа бавно… все ще се намери нещо от машината на организацията в производството да го цапне по носа. В едно предприятие работници режеха кожи. И ги трупаха на куп. Опаковаха ги след това. Устройство, което приличаше на човешка ръка, подаваше обработената кожа. Работникът я поемаше, подреждаше и се обръщаше за друга. Парчето кожа можеше да го удари, ако не се извърнеше на секундата.

Технически контролни механизми. Дисциплината беше съзнателна. Тя най-малко от контрол се нуждаеше. Всичко в онази страна говореше за съзнателна дисциплина. Контролът съществуваше, но не се прекаляваше с дозировката и той сякаш не се забелязваше.

Ресторантите! Влизаш и ядеш?! Може би ще попитате: „Как така влизаш и ядеш?“ Наистина това е толкова естествено! Онова, което владееше въображението ми, беше въпросът: „Ще стане ли?“

Една държава какво ли не прави, за да стане нещо: издава закони (от името на законодателната власт), възлага изпълнението на тези закони (на изпълнителната власт), съди онези, които ги нарушават (чрез съдебната власт). Механизмът на държавното устройство работи. И животът върви. У нас човек всеки ден се пита: „Ще стане ли?“ Вървиш с жалба в ръка и се чудиш… Сключваш договор и се притесняваш дали ще го изпълнят силните, които са положили подписа си под него. Честна дума получиш и вместо да си кривнеш шапката, ти се страхуваш… Абе, в ресторант влезеш да се нахраниш. Сядаш и се питаш изобщо ще ти донесат ли храна. Започваш да човъркаш мисълта си с въпроси. Прищракне такъв мисловен индивид, па току виж, отчаян от себеподобния, тръгне да търси по-добри отношения… но вече между човека и машината като спасителна идея. Дива е онази държавна уредба, която всеки ден променя нормите на поведение. И всичко така е устроено, че нищо не става. Дискретният и деликатният бяха жалоните на бъдещето. Ние сме очаровани, когато срещнем индивид, носител на такива черти.

Държавата — стълбове на сграда. Те са стабилни, дори всичко друго да се пропуква. Единият стълб не трябва да отнема тежест от другите. А гражданите — коректни към държавните институции.

По пътя за храма, сред различни и достойни теории за ролята на държавния глава, се промъкваше и моя изстрадана мисъл: „На президент се дава, от президент не се иска.“

Навремето бях много изпаднал. Стигнах до дъното и за да съществувам, приемах всякаква работа. Подготвен вече за друго, станах и портиер в хотел срещу пловдивския Международен мострен панаир. Държавният глава на България ми стискаше ръката пред асансьора. Каза ми: „Отсега нататък все при вас ще се «возя»!“ Той влагаше весел подтекст в думите. Гледаше ме изпитателно и чакаше. За него се говореше, че е човек, който се досеща. И аз, ха да му разкажа драмата си. Политикът можеше чрез намеса да реши съдбата на всеки. Ако си бях отворил устата, можехте да ми видите цървулите — къде щях да отида… Конюнктурните промени едва ли биха ме засегнали! А аз мълчах пред онзи човек, който на практика имаше неограничени възможности. И стисках зъби. Такъв фатален миг идва един път в живота, както се пее в стара градска песен: „Щастието идва сал веднъж и ти казва здраво дръж.“ Вълнувах се, борех се със съблазнителното изкушение и си повтарях наум: „От президент не се иска!“ Ако всеки тръгне да скубе от символа и олицетворението на държавата, какво ще остане от нея? Зъбите ми излязоха здрави да не се строшат от стискане пред асансьора, който можеше да ме издигне високо в живота. Мълчах. И ми е леко някак си. Разговорях с главата на държавата, от когото не поисках нищо.

Не можех да не си изясня тези по японски „дребни“ подробности.

Като наблюдавах отблизо японците, създадох във въображението си министерства. Натъкмих и министерство на външната търговия със съответните специалисти… не защото в Япония то не беше добро, но у нас се чувстваше нужда от доработка в него.

Япония — островна реалност. Дейността на търговците във външната търговия у нас бягаше от полето на всеобхватен обществен контрол, откъдето, струва ми се, идваха и провалите в работата им. Търсех герой, който можеше и да не бъде чак толкова положителен. Тъй като откъде да го намеря такъв в България и точно в тази област?!…

Намерението да създам в представата си въображаема държава ме караше да мисля за всички клонове на обществения живот. Старателно наблюдавах Япония, откъдето черпех въодушевление. Външната търговия на България внушаваше любопитни мисли. Тресеше ме! Както на кораба, когато си мислех, че може да съм бил делфин по онези места… Вглеждах се в кадрите, които работеха в това министерство и го представляваха в чужбина. Три вида специалисти се занимаваха с външните търговски връзки. Били сме заедно зад граница и сме се наблюдавали. Търговците навярно са искали да разберат какво би могъл да представлява един съвременен български пътешественик, а аз — тях съм гледал. Виждах ги как се превръщат в експонати, ценни и от историческа гледна точка. „Историческа“ — казвам. Процесът на целия този разказ в Млечния бар продължи около четвърт век, обхвана края на една и началото на друга обществено-политическа система, в един може би също така въображаем епос на психологията и социалната етика. Мислех си: „Поне да опитам…“

Първа група: предимно „наши“ хора. Честни в намеренията си.

Търговските задгранични дейци от тази група бяха самоотвержени. Те имаха негативни страни, които произлизаха от черти на тренировката. Обстановката — нова за тях. Системите — почти различни. Неориентирани. В известен смисъл тренировката им пречеше. „Нашият“ човек изглеждаше добър, но демоде. Изпитвах състрадание към него. Подготовката за ориентация му пречеше да бъде ориентиран. Той манипулираше с отношенията си към хората вън така, както с отношенията си към своите в страната. Не можеше да улови душевността на задграничния партньор, за да има реално поведение към него, да води разговор. Далечни му бяха хората на бизнеса и тяхното мислене.

Това е повече опит за психологичен портрет, за който няма време, тъй като… ей къде е храмът Мей-джи джингу! Ще кажа направо: имах чувството, че този човек, ако стане в чужбина да говори на банкет с чаша в ръка пред милионери и милиардери, би могъл да каже: „Другар и!…“ Обръщението „Дами и господа!“ трудно влизаше в неговия речник.

Втора група: „наши“ хора, само че прекалено „наши“. В чужбина те биваха назначавани не според техните делови, професионални и прочие качества, а защото имаха „гръб“. Някой им даваше „рамо“. Тъй като членовете от групата безспорно имаха и свой гръб, и свое рамо, за да функционира организмът им, с придобивките те приличаха на същества от картина на художник модернист: с два гърба и две рамена на плешката. Следователно почти нереални. Почти, защото все пак те съществуваха. И действаха! Действията им не бяха кой знае колко активни или умни. За сметка на допълнителен гръб и рамо не владееха език. Чувал съм в чужбина търговски представител да казва на населението: „Наздраве!!!“ Но освен това друго не можеше да промълви на местния език. Не го разбираше. Глухоням. Седеше си в чужбина и кротуваше. Затова пък, когато говореше по телефона със София, беше активен. Казваше приведен над слушалката: „Другарю Иванов!…“ И си въртеше задника. Но тъй като и тази група „специалисти“ са повече опит за психологически портрет, за който пред самия храм нямам повече време, ще кажа накратко: представям си какви чудесни бояджии в секретни военни обекти могат да станат тези глухонеми!

Третата група: обиграни хора. Бих казал — „обигран човек“, тъй като чак толкова много от тази група нямаме. Той не притежава недостатъците на търговците от първите две групи. Добре владее съответния чужд език, познава психиката на партньорите си. Информиран е в подробности за техните нрави и обичаи. Шегата при него е изключена. Позволява си я само щом почувства, че и тя би могла да свърши работа. Толкова е квалифициран! Бързо реагира. С партньорите си се разбира и без да говорят. Те се разтреперват, като го видят да се задава. Този човек е схванал елементарни подробности в своята дейност. Усвоил ги е добре. И знае, че има правила в тази игра. Специалистът в областта на външната търговия не е голям мислител. Проблемите, над които работи, не са чак толкова дълбоки. Специалистът по принцип не е мислител от класа. Не открива света. (Големите открития са плод на нестандартно мислене.) Светът отдавна е измислен, преработен, допълнен… Специалистът не е съдия — не е в състояние да отсъди бъдещето на едно копче. Той може да бъде относително обикновен човек, който обаче има достатъчно ум и информация да разбере състояние. И ако трябва — да реагира адекватно. Че вие какво си мислите?! У нас като рекат „специалист“… Ролята на търговеца в третата група обаче е голяма. И ако той е покварен, народът може да тръгне по улиците със скъсани гащи.

Този екземпляр е ценен за обществото — би трябвало да се охранява! Така както се пазят редки животни и птици. Нещо повече! Наложително е да има край себе си охрана, която да го пази не толкова от терористи, колкото от него самия. Специалните хора допускат специални грешки. Те са предимно държавни служители и не трябва да бъдат разглезвани от държавните работи. Такъв, който много знае, знае и цената си. Лошо е, когато започне да я иска в едно обкръжение, за което би трябвало и да се жертва.

О! е спомена няколко показателя — за охраната. Първо: този човек се държи с по-висшите от него като равен с равни. Запомнете това, защото и по това ще го познаете, когато започне да се скапва. Най-малкото, не го изпращайте на работа в Япония, ще направи лошо впечатление на дисциплинираните японци, които знаят много за държавата. И — за висшите си ръководители. Второ: с низшите е груб. Той ги ругае, тъпче ги, ходи по тях. Подчиненият започва да гълта лекарства срещу притеснение от изкуствено създадени тревоги. „Началството“ казва за по-низшия в йерархията: „Докато аз съм тук, на това място, той ще трябва да знае, че аз му давам хляб!“ Или: „Ако иска да яде хляб — при мен!…“ Собственици на фирми в Япония такива думи не изричат и се питах откъде се появи това явление у нас, след като, за да се премахне, беше извършена „революция“?! По едно време чух да съветват: „Че съобщете му го!“ Не бях против това, но дали той искаше да го чуе?! Трето: започва да забогатява до степен, че може и пенсия да не му трябва на стари години. Богатее и от чужди, и от свои. Своите вече го държат като необходим, както е необходимо горчивото лекарство. Лошо става, ако такъв умре. Службата ще обеднее. Национален нерв ще се затрие.

Обществото се строи с несъвършени хора. „Положителният герой“ в търговията се оказа „приказка от хиляда и една нощ“, макар в това несъвършенство тук и там да има по нещо жизнеутвърждаващо. Малкото, които се изкачват на „билото“, също ще бъдат несъвършени. В този смисъл бях готов да приема за положителен пример външния търговски представител от условната трета група. По пътя с болка си повтарях за него: „Ех, да не беше толкова разглезено това леке!…“

Трите групи вече се разпадат. Каква младеж се е навъдила!

Всъщност какво исках? Нищо особено, освен да отбележа три типа в международните търговски отношения у нас, които при съответните условия биха могли да се окажат вечни. Желаех да им дам право въпреки неизбежна метаморфоза при промените да заявят на света: „Ние пак сме тук!“ Светът се променяше бавно.

За Япония външната търговия е въпрос на живот и смърт. Страната на изгряващото слънце е на трето място в света по внос и износ след САЩ и Германия. С ограничени природни ресурси и многобройно население тя е принудена да внася голямо количество суровини от други страни. Произвежда готови и полуготови произведения от вносните суровини и ги продава в чужбина. Износът й за една произволно взета година възлиза на 314,5 милиарда щатски долара, а вносът — 236,7 милиарда.

В края на века Япония внесе цялото си количество памук, вълна, каучук, което означава сто на сто. Внасяла е 99,8 процента от необходимия петрол, 99,4 процента от необходимата желязна руда, 90,6 процента от необходимата пшеница.

Изнесла е стоки, които е произвела от желязната руда — машини, химикали. Заля света с леки коли, кораби, фото- и кинокамери, мотори, магнетофони, електронни калкулатори… Най-големият търговски партньор на Япония са Съединените американски щати. Американците приемат само около една четвърт от експорта на Япония. Другото се продава в Азия, в Европа… Най-големият внос на Япония идва от Средния изток и Азия. В Токио ми подариха две земни кълба. Тоест чертеж на два кръга, издаден от Министерството на финансите. Единият от тях обяснява подробно на часовникова диаграма вноса на Япония, а другият — износа. Ето каква е картината:

От САЩ Япония внася 20,8 на сто, а изнася за САЩ 27,7 на сто. Това означава, че Япония изнася за САЩ 7,7 на сто повече, отколкото внася оттам. Внася от Азия 22,4 на сто… изнася 22,7. Повече 0,3 на сто, но все пак повече. От Латинска Америка внася 4,7 на сто, изнася 6,9 на сто. Африка: внася оттам 2,9 на сто, а изнася 5,2. Навсякъде все този стил — износът на Япония е повече от вноса! От Западна Европа внася 8,1 на сто, а изнася 15,7.

Данните потвърдиха откритието ни. През тази произволно взета година Япония е изразходвала 31,3 трилиона йени (217 милиарда щатски долара) за внос от други страни. А е спечелила 40,4 трилиона йени (280 милиарда щатски долара) с експорта на свои стоки и обслужвания.

Япония в областта на външната търговия: внася! И това същото го изнася в повече.

В темата за вътрешната търговия на Япония не бях така добре зареден с цифрови данни, но имах чуден спомен от магазин в Нагоя, където бях участник и свидетел. Сънародничка влезе в магазин и се захласна по една „Елка“, както наричахме у нас електронните калкулатори. Жената започна да се пазари. Тя стискаше сметачната машинка в ръцете си. Трябваше да помагам в превода. В онзи магазин преживях един от най-дългите си и трудни разговори като преводач в областта на електрониката, техниката и бизнеса, където участвах от години. Продавачът отстъпи от цената. Той дословно каза:

— Вие трябва да сте щастлива, госпожо! Толкова хубава стока на такава ниска цена!

Двамата с жената си тръгнахме. Вървим по тротоара. Тя върти покупката в ръцете си, разглежда я. Включва, изключва…

И се провиква изплашена:

— Виж! То не свири?! Развалено е.

Уплахата й беше толкова неочаквана! Мислела си, че купува транзистор.

Трябваха ми още време и още думи, за да върна калкулаторчето на любезния продавач, който преживя всички степени на напрежение с кротост и благородство. Но пък каква сметачна машина беше? Толкова добре направена, толкова красива — сякаш ще засвири.

Приех смирен вид. В храма Мейджи джингу се беше струпал народ. Хора прииждаха и от други части на Япония. От Йойоги хайтс имаше или нямаше 400 — 500 метра. Но на мен ми трябваше час и половина време да стигна дотам. В храма се отделих и застанах встрани, за да наблюдавам ритуал: японците хвърляха монети в платнище.

Платнището беше огромно, с размерите на около половин футболно игрище — опънато над Земята. Краищата му бяха подпрени и вдигнати на яки колове, високи колкото човешки ръст. Покрай платнището бяха наредени полицаи с каски и шлемове на лицата си. Кой докъдето можеше да стигне в навалицата, там заставаше. И хвърляше пари, като изричаше слова. Налагаше се някои да замятат монетите много отдалеч — имаше опасност да ударят по главите полицаите. Затова те бяха с шлемове. А народът прииждаше. Надвечер върху огромното платнище вече лежаха няколко тона монети.

Японките срещу Нова година бяха облечени по традиция. Официалната парадна дреха за жената е кимоно. Кимоно означава дреха.

Полицаите носеха сиви униформи. Техниката, която им беше необходима, висеше накачена по тях. Шлемовете им, изработени от лека стомана и пластмаса, стояха отпред, пред очите, за да могат да виждат. Летящи монети звънтяха и по главите на полицаите.

Късно вечерта хората си отидоха и храмът опустя. Тонове пари лежаха върху платнището. Те трябваше да „преспят“.

Полицаите стояха до парите и ги пазеха. Реших да прекарам нощта край съкровището, за да не пропусна нещо важно. Не исках, когато се завърна в България, да ме питат: „Ти защо отиде в Япония? За да те видят японците ли?…“ Разхождах се край хармана от монети. Поглеждах от време на време към тях те ме привличаха с блясъка си. Виждах полицаите, чувах стъпките им и си мислех за полицията и армията. Вече си отивам. Исках да оставя няколко мисли за държавата. Гледах полицаите край съблазнителните пари в храма Мейджи джингу и си рекох: „Армията и полицията са крепост на честността. Поговорката «Всяко стадо си има мърша» не важи за армията и полицията.“

Японците имат полезен метод за откриване на истината. Те постигат доброто мислене чрез концентрация. За минута се съсредоточих по-дълбоко над израза „Страната на изгряващото слънце“. И с учудване открих, че концентрацията върши чудеса. Страната на изгряващото слънце беше и страна на мъдрия залез.

РОДОВЕТЕ

Имало е много и знаменити родове в Япония, които са заемали почетно място и са играли решаваща роля в обществения живот на островите. Императорът е бил олицетворение на държавата и на целия народ, но родовете са движили пружините на обществения живот. Малко са династиите по света, които могат да съперничат по времетраене с управлението на японските родове. Сога, Фудживара, Минамото, Тайра, Ходжо…

Изкачих се на телевизионната кула в Токио и от тази височина се запитах: „Откъде съм? Какъв е родът ми?… Не може да съм тъй — без род!“ Та нали това, което представлявам, когато се гледам в огледалото, го дължа до голяма степен на деди и прадеди? Светите за индивида дела са и дела на рода му. А защо досега не бях занимавал ума си с подобни мисли?! Какво ме беше обсебило, че забравих корена си? Всеки спомен за един род дава богата информация. Делях хората на класи, на раси, на националности, на добри и лоши. Стигнах до обобщение като това, че в един човек живеят и доброто, и злото. Досега за род не съм мислил вглъбено и поради официалното ни образование, което близо половин век делеше обществото най-вече на класи и комай на нищо друго. Нямах съставено в къщи „дърво на рода“. Не помнех имената на прадядовците си по майчина линия. Поради зла участ те бяха починали, преди да съм се родил. Но колко са децата, които знаеха името на прадядо си, ако той не е вече между живите? Тъмна история: малко от нас се гордееха с родовото си начало. Без усилие не можем да си представим родовото устройство на обществото. Българи ли са били онези, които са затривали родовата памет? Нима говори нещо представянето: „Аз съм едикой си. Син съм на работническа класа…“ Докато на хиляди километри от дома ти познават имената на твоите деди и прадеди, с които са работили в миналото. Затриеш ли родовата памет, унищожаваш и националната. Наблюдения имах върху известния в Япония род Токугава. Той произхожда от стария императорски род Минамото. Названието Токугава е взето от името на селцето Токугава.

Военното управление — шогунатът (бакуфу) — възстановило напълно значението на рода. Всъщност родовото начало във военната област и в държавното устройство на Япония никога не е било отменяно. (Системата на шогуната се е запазила близо седем века — от 1192 до 1868 година.) Защо? И затова, че шогунатът е уважавал принципа на родовото единство. Моят приятел от остров Хоккайдо доктор Исаму Ямага пишеше името на рода си с големи букви върху пликовете на писмата до мен в България.

„Този твой род Сейкови от японската фирма за часовници «Сейко» ли произлиза?“ — пита Любопитния и чука с пръст по часовника си.

„Едва ли“ — отговарям аз.

Любопитния изненадващо пита:

„Твоят дядо какъв е бил?“

„Разбойник! Истински разбойник! — чинно отговарям аз. — Навремето в рода ни е имало големи хора.“

Според изследователи на родовете Сейкови е род на артисти, журналисти, писатели… учители. Патриархът на българската литература Иван Вазов е посветил стихотворение на Съйков — негов учител от първоначалното училище — по повод на един драматичен случай. Вазов наричал Спас Съйков — Павел, а в Сопот му викали даскал Патю. Той е първият учител на Вазов по стихотворството. Това са го чули „от Вазова“. Именно този Съйков „му е вързал пръста“ за стихотворството. Имали сме и разбойник — дядо ми. Шемет. Обирал и бедни, и богати. Когато бил млад и за женене, влязъл на бял кон по стълбището на кметството в Павликени, насочил пистолет срещу гърдите на кмета и му рекъл: „Ще ми дадеш ли дъщеря си за жена?“ Кметът се покашлял, погледнал го и отвърнал: „Ами че ти, с тоя кон и с тоя пищов… как няма да ти я дам?!“ Било през зимата и двамата младоженци на кон преминали река Дунав. В Румъния, под благородното влияние на баба, дядо ми леко се облагородил и върнал ограбеното… от бедните (значи не бил съвсем „шеметен“!) — повечето му останало. Моят дядо почина внезапно на стогодишна възраст. Баба ми поживя някоя и друга година повече. Прабаба ми живя сто и седемнадесет години. (Аз казвах „сто и седем“ — да не ме обвиняват в измислица.) Баба не позволяваше обръщението „баба“, а настояваше да й викам „майча“, както казват в Павликени на бабите. Тя всъщност е от Велико Търново. В семейството били много деца и нейна леля от Варна я взела при себе си да я отгледа, докато майча й шътала. Тогава жените в България са носели дълги и широки поли. И майча пътувала във влака от Велико Търново до Варна… под полата на леля си, за да не плаща билет. Тя беше родила осемнадесет синове, три-четири пъти е имала близнаци. Баща ми е бил последната рожба. Аз съм едно дете на родителите си — факт, който може да накара нацията ни да занемее. Тази тенденция се среща и в други български родове. Ако върви все така, след триста години… Камбаната бие тревожно! Дядо ми Личо е от Бяла Черква. Ходел е с ботуши, с колосана яка, засмян… Обичал да яде на кокошката трътката.

Като се разрових, открих и свинар. Той се казваше Сейко Сейков и работеше в машиноремонтен завод в Пловдив. Там отглеждаше свине за храна на работниците в стола.

Наистина! Артисти, журналисти, писатели… Но и разбойник и свинар?!

В стария нравствен закон Бушидо е вписано, че обредът сеппуко (харакири) очиства от позора, ако деянието е било позорно, само рода, но не и дееца лично(?!). Схващате ли добре смисъла на този текст? Японецът се самоубива, за да очисти името на рода… Хубаво е, че организираме по селата сборове, за да се видим и да похапнем. Но не е ли настъпило време проблемът за родовете здраво да залегне в нашето законодателство, за да го имат предвид и съдиите. Аз съм за това — синът на цигуларя да свири на цигулка. Правят обаче от обществото собствен двор. Крадат от общото, от „майката“ крадат. Предизвикват беззаконие, за да печелят. Бащата на крадеца може да е признат и за светец, но ние сме чувствителни хора. И с когото и да се сроди, на когото и да кумува (може да е кум и на министъра на правосъдието), трябва да знае, че си казваме: „Този е от онези!“ Крадецът от рода е петно за целия род.

Нравственият кодекс Бушидо — кодексът на самураите — станал и закон за японците. Личният самосъд се превърнал в основно задължение за всеки самурай, за всеки японец. Сеппуко (харакири) е бил задължителен обряд за всеки, който е извършил деяние, противно на този нравствен закон. Харакири не е бягство от дълга. То не е отклонение от по-тежко наказание или от някаква отговорност. Не е признак на страх пред трудностите на живота. Не е проява на малодушие, а напълно съзнателен самосъд на сгрешилия или дори на оказалия се в противоречие спрямо Бушидо честен японец. Той е признак на лично достойнство и самоуважение, на храброст. Поради това харакири не е обикновено самоубийство, а истински мъчителен обред, допустим само след изпълнен дълг. Повтарям, за да се запомни. И все пак сеппуко „очиства от позора на престъплението, ако деянието е било позорно, рода, но не и дееца лично“. Учудващи са законите на психологията, когато става въпрос за нравственост. Представям си бъдещия човек да поставя в поведението си нравствеността по-високо от психологията. Законите на психологията могат да обяснят постъпката, но и да я оправдаят.

Гледам в океана. Потънал съм в мислите си. Спомням си за японския обичай Мисоги, който очиства греховете чрез измиване със студена вода. И си казвам: „Защо ще трябва да се мушкаме непременно в корема! Има и други средства за пречистване!“ Сещам се за умиването на ханове в миналото по нашите места, за поръсването на войските със светена вода. Така май е по-добре. По-безболезнено е. Имам идея за усъвършенстване на поведението ни. Ако откраднем нещо, ако се окаже, че незаслужено сме заели някакъв пост, ако ни хванат, че сме се присмели, че сме завидели или пък сме компрометирали някого, няма да се самоубиваме, както масово са правели японците, защото ще се самоизтребим. Няма да си подаваме оставката — това е много жестоко. Ще колим прасе или кокошка. Сеппуко е мъчителен ритуал, пише се с два йероглифа и означава „да си срежеш корема“ по правилата.

Родовете са здрава структура за обществото, ако те самите са здрави. Когато решим да се сродяваме с мома, нека да поразпитаме за момата и за нейния род. Няколко години поред най-красивата жена в света беше японка. В Токио, на Гиндза, видях „Мис свят“ на снимка, в красиви бикини. Очите й бяха вързани с елегантна черна панделка. Прецизното жури се беше изплашило, че ослепителната красавица може да го хипнотизира и екове с погледа си.

Погледнато от Космоса, съществува единединствен род — човешкият. Няма японска психика, има човешка психика. Многобройните ми срещи, разговори и съвместно извършени дела с японци бяха гаранция за точността на тази мисъл. Ние с японеца сме от един род — човешкия, и аз, като осъзнах това, бях готов да твърдя, че познавам японеца като психика, доколкото познавам себе си. Толкова естествено е японец да реагира човешки.

Различни изследователи на Япония я рисуват като „загадъчна“ страна. Любопитния в Млечния бар каза: „И японецът носи гащи, и аз нося гащи!“ Но трябваше да признае, че въпросът не е до гащите. Корените на японското чудо се намираха повече в националната памет и в националната съдба, където беше определена солидна роля на родовете. „Загадъчна страна“?!… Наистина тук-там в нея има по нещо странно от наша гледна точка, но то е повече възвишено.

Епохата Токугава или Едо е епоха на Шогуната. Самураят е живеел със семейството си и с подчинените. Наемал е селяни и скитници, които са обработвали земята — отглеждали са ориз. Това му е носело доходи и той се е превръщал във феодал. Жилището му представлявало укрепление с ров — било е крепост. В нея — военна сила. Самураят е бранел своето владение и го е разширявал с битки. Основната икономическа структура се е оформяла от новите земи и разработването на своите площи. Имало е дом, семейство… но то е надвишавало границите на обикновеното семейство. Цялата тази структура — и икономическа, и обществена… води началото си от родовата община.

При зараждането си самурайското общество е било затворено. След осемнадесети век се появява нова система — имало е възможност и изявени в бой селяни да встъпят в самурайското съсловие. Рангът на низш самурай е могъл да се купи с пари. Ако докаже, че е способен, човекът е могъл да достигне и до по-висш ранг. Ценели са се способните и умните хора. Имало е разпределение на ролите между самурая и неговата съпруга. Мъжът представя семейството навън пред очите на хората. Жената господства в къщи. Децата и парите са нейна грижа.

Няколко столетия са продължили междуособиците. Донася се огнестрелното оръжие и войната е станала мащабна. По около тридесет по-едри феодали се обединяват. Отношенията между едрия феодал и дребните стават като между феодал и васали. Би могло да се предположи, че феодалът се е превърнал в деспот. Нищо подобно. Всъщност васалите са като подчинени… но са икономически независими (?!).

Издигат се средновековни феодални замъци. Там живеели едрите феодали. В замъка имало и административни сгради. По-дребните са обединявали военната си мощ около по-едрия. Основната бойна единица била конницата. Пехотата — след това.

Преди столетия идеята за род по онези места не е била така първична. Докато при родовата община кръвната връзка е от съществено значение, то във фиктивната японска структура от този род титлите са могли да се онаследяват, но и да се придобиват. Обикновено онаследяването е ставало от първия син. То е вървяло по пряка мъжка линия. Вторият и третият син са подчинени. И оттук идва стряскащото сведение от историята: където няма мъжки наследници, титлите са се придобивали… чрез осиновяване на друг човек от друг род. На осиновения се поверява управлението. Важното е той да е способен. Родовото име се предава … на човек, който дотогава е нямал общо с рода?! Той става зет на старейшината — омъжва се за дъщеря му. Чрез него в онзи род нахлува свежа кръв.

У нас бързат да се покажат. Отговарят за всичко, което ги питаш, показват ти всичко, което искаш да видиш. И вратът им се изчервява от гордост и задоволство, че са могли да се препоръчат на света. Напредъкът в Япония, който в своите върхове и многопосочност звучи фантастично, активизира вниманието. И ние търсим японския опит. Но срещаме бариера с намирането на конкретна информация от определени области. Не всеки японец е склонен да си побъбри с теб. Не можеш в наше време да спираш хората, да ги притесняваш, като ги питаш час по час: „Къде е, чичо, Цариград?“ Старите вродени тенденции се откъсват подобно шамандура, изтръгната от бурята на нравите.

Пътувах под щастлива звезда. Пиех вода от извора. Срещнах се и с д-р Сабуро Окита, бивш министър на външните работи. Наричаха го архитекта на съвременна Япония. Исках да узная от него валиден ли е в някаква форма за съвременния японец нравственият кодекс Бушидо, който повелява човек да се самоубие, за да очисти от позора на престъплението рода, но не и дееца лично. Архитектът на Страната на изгряващото слънце излъчваше физическо здраве и увереност. Той можеше да ме замае, но ми отговори дипломатично и ме остави сам да се убедя в нравствеността на японеца — беше сигурен до какъв извод ще стигна.

Познавах японци с различен манталитет и обществено положение. Сред тях нямаше нито един, който да се хвали. Това тяхно качество можеше да бъде похвална черта и на рода им.

„ЯПОНСКИ“ МИСЛИ

Мислех при изгрева на слънцето, застанал в задната част на палубата, където беше просторно. Пространството дава отражение върху мисълта, така както и цветовете могат да причинят физически изменения в живия организъм. Различно мисли човек, ако край него е подредено, чисто и красиво. Другото име на красотата е хармония.

Картината на пристанището в Токио: мисловен кораб в мисловно море. Фактите в Япония — колкото звездите в това небе, покриваха мисловното море и мисловния кораб. Страната на изгряващото слънце се очертаваше пред погледа като мо-дерно-екзотична. Природата ме пленяваше. Омайваше ме със звуци, заслепяваше ме, щом се вглеждах в нейните форми и цветове. Корабът — огромна риба.

Мислите напомняха свирещите в миналото стрели хикиме. Хикиме впечатлява! Липсваха и звукови ефекти на повествованието. Слушателите край масата в Млечния бар бяха пристрастени към ефекти. Ние не сме японци да медитираме над всяка дреболия. И добре е от време на време нещо да свирне край ухото ни: я случка, я мисъл. „Хикиме“ действаше като саке, като швепс. Освежаваше, да го вземат драконите!

Японската земя определяше формата на израза.

Виждате ли? Край този кораб скачат делфини.

Фактът престава да важи, ако е без значение.

Мислите ми бяха „японски“, защото ги носех от Япония. И друг път те са минавали край мен — на други места, по друго време. Но тогава не съм ги забелязвал. Можеха да свирнат край ушите ми, но без Страната на изгряващото слънце нямаше да ги доловя. Бях се заловил за теми, които обтягаха лъка на съзнанието. Години наред са ми пищели ушите от тези свирещи стрели… като гледах какво ставаше около мен в България. И ту ме обземаше ентусиазъм, ту ме натискаше отчаяние. По-наивните в Млечния бар си мислеха, че след радикални промени у нас злонамерените ще изчезнат, демагозите ще останат малко, властта няма да създава корупция и други пороци… Никой не ще дръзне да хвърля национална енергия в празна дупка. Не може дясното крило на птица да заспи във въздуха, когато лявото стане активно. Крайностите взаимно се възбуждат.

Ако науката беше създала Япония, изкуството можеше да я обясни.

Куфарът, с който пътувах. Поставих там сувенир — шарен молив, голям като тояга. С него смятах да отбележа всичко за отбелязване. Той имаше гумичка накрая. Възнамерявах с нея да изтрия всичко за изтриване. В куфара държах и японско пано с изобразени забележителности: Фуджияма, „Айфеловата кула“ в Токио, пагода, Торий — вратата прилича на нашите арки, огромна и свещена. Пред торий човек изглежда малък. На паното беше изобразен Златният павилион. Той се намира на изкуствено езеро. Наоколо — гора. Сестрата на Петър Стайков, художник от Смолян, като разгледа павилиона и гората наоколо, каза: „Боже! Колко е красиво!“ Цял живот можела да остане там. Имаше храсти, по чиито клони връзваха панделки, конци и навити на руло малки листчета с различни пожелания. Но това съществуваше и в град Хисаря, срещу банята „Хавуза“, до старата чешма, която лекува очи. Измиваш се няколко пъти и проглеждаш, пердетата падат от очите ти. И в Хисаря има хубава гора, където можеш да останеш цял живот. Само че нашите хора нямат японски усет. Нарекли са мястото „Маймундер е“?!

Върху паното бяха изрисувани и две японки в кимоно. Едната беше клекнала, а другата — права. Ковьорчето можеше да виси на стена, окачено на връзка. Гледаш го и си мислиш: „Чак къде съм бил?!“ И забравяш, че може на Луната да отидеш, на Марс. Все едно… след като си оставаш същият. Може ли на Луната, на Марс да не изпитваш човешки страсти? Българинът, като се премести там, дали би могъл да се излекува от някои „национални заболявания“, каквато казват, че е и завистта?

Златният павилион е бил изграден в 1394 г. от Иошимицу, третия шогун Ашикага. През остатъка на своя живот той се е наслаждавал в павилиона, след като зарязал шогунството. Посветил живота си за развитието на японската култура… чрез търговия с Китай?! Днешната главна зала в Златния павилион е била построена по времето на ексимператор Гомидзуно-о. Елегантната хармонична постройка отразява три типа архитектура: първият етаж, наричан Хосуй-ин, е в стил Шиндендзукури, или храмова архитектура — стил от епохата Фудживара, която е период в историята на страната. Вторият етаж, наричан Чоондо, е в стил Букедзукури, или самурайска къща, стил от епохата Камакура. И третият етаж, наричан Киккьо-чо, е в стил дзенбудистки Карайо. На покрива стои бронзов феникс.

Вълнувах се пред тази постройка. Тя може да развълнува. В Златния павилион търсех да видя западната част на първия етаж и онова тясно местенце, наречено Сосей, което Иошимицу е използвал, за да си мие ръцете. По света, а и в Япония има такива кътчета, където хората поне си измиват ръцете…

В пожълтелите страници на книга открих стихотворение за Златния павилион, което се казваше „Надпис без думи“. „Надпис без думи“ беше самият павилион. Преведох стихотворението.

Колко свеж е той, като утринна роса

в чашката на разцъфтяло цвете.

Колко чист е той, звук от пеещи птици.

Облаците са спокойни, водата е синя…

Кой беше казал „Надпис без думи“?

Планината е тънко гравирана, гората е цветна. Лунната светлина гали като дишащ мек вятър. Човек чете в тишината: „Надпис без думи“.

Преводач съм, но… на техническа литература. Като пътник обаче мисля, че чистотата на нравите означава всеки народ да изгради златен павилион в душата си. И всеки човек да изгради златен павилион в душата си. Да се пречисти — поне като се извини.

В куфара ми лежеше и проспект от завод за бира в Саппоро. Адрес: Шираиши, Нанго 611. Официален негов представител заяви: „На територията на завода има железопътна линия. Той по всяко време е готов да изпрати потребното количество бира.“ (Японските производители, които работят и със секундите, изглежда, винаги имат възможност да експедират нанякъде необходимото количество продукция, когато е необходимо.) На проспекта — листовка: японец пие. И надпис: „Най-хубавата бира в Япония.“ Обикновено назовават марките: „Саппоро“, „Асахи“ („Утринно слънце“), „Кирин“… Казвам това, защото у нас все цитират вестник „Асахи“. Може да не им идва наум, че и от вестник по-хубаво има. Пих от тази бира в завода. След една чаша настроението ми се подобри. Скокнах и започнах да щракам с фотоапарата си наоколо всичко, що е японско. А то всичко беше японско. Бирата заема 10 на сто от алкохолните напитки, произвеждани в Япония. Устните ми се напукват, когато говоря за нея.

Обходих Страната на изгряващото слънце, за да разгледам цвета и формата на нещата. Събрах проспекти на известни места. Разлиствам ги. Те ми напомнят за преживяното и ми дават повторна представа за екзотичната страна.

Планините са важна част от Япония, покриват около седемдесет процента от територията й. Повечето най-високи планини са на остров Хоншу. Има планинска верига, която се нарича Японски Алпи. Издигат се и планини над три хиляди метра над морското равнище. Най-известната планина в Япония е Фуджи, тя е и най-високата в страната: три хиляди седемстотин седемдесет и шест метра. Островите, които образуват Япония, се простират на разстояние от почти четири хиляди километра. Територията от всичките острови е триста седемдесет и осем хиляди квадратни километра.

Върху по-голямата част от страната има четири сезона. Идването на пролетта (хару) се отбелязва с цъфтенето на сливовите и вишневите дървета. През пролетта прогнозите за времето редовно включват датите, когато се очаква цъфтене в една или друга част на страната. Под цъфналите вишни по стара традиция се организират празненства. Периодът от началото на юни до средата на юли е топъл. Тогава вали много. Дъждът помага на ориза да расте. Разгарът на лятото трае от края на дъждовния сезон до средата на септември. С изключение на остров Хоккайдо времето е топло и влажно. При приближаването на есента (аки) температурите спадат и въздухът става свеж и чист. Това е чудесен сезон на годината — времето е слънчево и листата на дърветата променят цвета си. През зимните месеци в северните и западните части на Япония пада обилен сняг. Тогава в тези райони стават снежни фестивали, най-известният от които е в Саппоро, Хоккайдо. Правят се гигантски скулптури от сняг и лед. Хора от различни части на света идват да ги наблюдават и да вземат участие в тях. Чудесната разнообразна растителност дава различието на земята и климата, откъдето идва и пълното усещане за екзотика. Някои цветя и дървета имат важно значение за японската култура. Цъфтенето на вишните (сакура) стихва само за няколко дни, то е поетично напомняне за това колко бързо се променя светът. Борът (мацу) е символ на дълъг живот. Бамбукът (таке) олицетворява възможността човек да преодолее трудностите и да стане силен. В Япония има много видове птици, насекоми и малки животни. Най-големите бозайници са мечките. Те живеят в дебрите на горите. Лисиците обикалят селата и фермите. В японските приказки за деца те често хитруват. В куфара държах проявени филми и снимки. Снимах се на планина и на море, на открито и закрито. Изглеждах различно, според настроението. Фигурата ми на странник напомняше ту бор, ту бамбук, ту някакъв бодлив непотребен храст… Приятели ми направиха серия снимки в гръб, където на преден план се открояваше ландшафтът на Япония. Потъвах все по-дълбоко в мисловното море. Самочувствието ми се повишаваше. Казвах: „Искайте от дейния да се мотивира!“ Бях стигнал до парадоксално заключение: човек, като говори, нищо не казва. За да ме убеди някой и аз да му повярвам, не беше достатъчно да се произнесе върху темата. Трябваше и да се мотивира (аргументира). Иначе той само си отваряше устата. Не чух нито един свестен японец да казва: „Това е правилно!“ или „Това не е правилно!“ — без да обясни защо. От японеца търсят мотивировка за онова, което прави или което казва. Слабостта на силния японец е да се мотивира! Аргументират се най-вече, които законодателстват, съдят, нареждат, творят… Изпълнителят казва: „Да, да, да!“… Японецът се мотивираше: със закон, с наредба (при положение че тя не променя закона); с технология; с цитати на мисли от специалисти в дадена област; с морал и нрави; с просперитета на фирмата. Деморализиращото въздействие на едно закононарушение не можеше да се оправдае с интереса на някое лице. И си спомних, че това и у нас го има?! Шипковенски в своя труд „Основни проблеми на съдебната психиатрия“, София, 1973 г., страница 187, казва приблизително следното (цитирам свободно, по памет): „… Съдебни психиатри също могат да бъдат объркани. И, доктори могат да бъдат болни… когато, без да се мотивират, се задоволяват с това, да твърдят, че болният е здрав. Че му няма нищо и че може да се грижи за работите си. Документите, издадени от такива хора, направо би трябвало да бъдат отхвърлени от съдебните органи… защото те са образец на това, как не трябва да се съставя съдебно-психиатрично освидетелстване, пък и обикновено медицинско свидетелство“ (край на цитата). Има лекари — в документите, които съставят, пропускат мотивировката. А нейното отсъствие буди съмнение.

Опитът да се мотивираш не означаваше още мотивировка. Тя пък се делеше на „компетентна“, на „изчерпателна“… Разчитах на компетентната и изчерпателната мотивировка. Човек, каже ли нещо значително, трябва да се мотивира. И истината светва. Може да се мотивира и лъжата. Но и тогава мотивировката е, която разобличава лъжеца. Тя е изобретение на едно по-съвършено състояние.

Какво всъщност означават надменните изрази: „защото така трябва“, „да не стане нещо“ или „не говорете истината… за да не се дразнят хората!“ С това ни караха да мислим за обществото като за зоологическа градина. Мотивировката е светлина. И мислите, свикнали с тъмнината, се плашеха от нея.

Буфосинхронистът в Токио беше тръгнал по Гиндза с наше списание в джоба. Гледах след него и си мислех какво ли може да се очаква от такъв човек?! Ние — малка група от зяпащи наоколо българи, разглеждахме най-красивата улица в Япония. Буфосинхронистът извади списанието от джоба си и ни прочете статия за това, как на Гиндза японците се задушават от мръсен въздух и ходят в магазин специално за да дишат кислород с маски на лицата. Огледахме се… „Бре — рекохме си, — тук ще се изтровим!…“ И прихнахме да се смеем. Плюхме по статията в списанието, плюхме… Наплюхме цяла Гиндза — най-красивата улица. Резилът на нашето списание идеше оттам, че авторът, като е писал статията, не се е мотивирал пълноценно, компетентно и изчерпателно. Защото:

Разхождах се по Гиндза и търсех онзи магазин, в който японците се тълпят да дишат кислород уж за да не се задушат. Видях хора край морето — ловят риба. Рибата кълвеше. Те хвърляха от брега дънни въдици, без пръчки. На основната корда, която завършваше с вързана тежест, бяха поставени няколко по-къси удължение от тънка корда, мисля, че номер 20 — с въдички накрая. Японецът потапяше тежестта във водата и чакаше рибите сами да се хванат. Не засичаше. И докато чакаше — пушеше. За да не замърсява околната среда, той изтърсваше пепелта от цигарата си в пепелник, поставен до него на стойка. За първи път в живота си виждах рибар с пепелник. Или може би вие сте виждали някъде по света рибар с пепелник? Водата в морето на пристанището беше чиста.

Продължих по Гиндза. По едно време пред мен изскочиха двама — мъж и жена, в анцузи. Бягат за здраве. И докато тичаха, изскочиха и други японци — мъже и жени, в анцузи. И те бягат за здраве. Вдишвах дълбоко. Въздухът чист! От морето лъхаше ободрителна свежест… Влязох в магазина с апарат за кислород. Дадох монета и се започна. Практични хора! В Пловдив, за да ползваме кислород от боровите дървета, вземаме автобус, тръгваме с коли или дори ходим пеш до хижа „Здравец“ в Родопите. Японците, като нас, си имат хижа „Здравец“

— на Фуджияма. Но понеже са делови хора, вместо да си оставят работата и да тръгнат към планината, те влизат в магазин като този и срещу дребна монета си напълват гърдите с кислород. Печелят време. Въздишам. Авторът в нашето списание всъщност така се беше мотивирал, че плю в лицето си — срещу вятъра.

Един по невнимание беше изхвърлил от кораба ни празен варел за боклук в морето. Събрахме цялата японска флота. Моряците ни гледаха и ни се чудеха на ума.

Японското изобретение всъщност беше мястото на мотивировката. Къде? Съвестта не ми позволяваше да изпусна в морето рибата, която бях хванал.

Не сварвах всичко да записвам. Голяма част от моите неотразени записки блуждаят в космическото пространство като изгубени кораби. Успях обаче да задържа в себе си темата за мястото на мотивировката. Въпросът „какво“ беше особено важен, но никога не предполагах, че въпросът „къде“ може да предизвика у мен такива вълнения. Докато се разхождах в красивите паркове на Япония, над главата ми летяха хартиени жерави. Жеравът е птицата на щастието в японската митология. Той, костенурката, борът, бамбукът, японският шаран Кои са най-често срещаните символични образи.

Директорът у нас пита: „Какво направи?“ И обикновено получава следния отговор: „Понеже така и така, Аз направих това и това.“ Вместо да чуе: „Аз направих това и това, понеже така и така.“ В съседна кабина на кораба пътуваше наш учен. Той подробно ми обясни защо без мотивировка изследванията са немислими. Показа ми свои записки. Прегледах ги и установих, че те носеха слабостта на нашите учени. Започваха откритието си с мотивировката — сякаш се оправдаваха. Човек, който тръгва с това, защо е направил нещо, преди да каже какво е направил, ми приличаше на гузен човек. Спомних си доклади на научни открития. Навсякъде стилът — един и същ, тъй като и школата на нашите учени беше една и съща. Водопад от добре заучени думи и изрази. Онези, които ги владееха, говореха хладнокръвно и гладко.

Делфините плуваха край кораба. Те ме пръскаха с опашките. А птицата жерав ме перваше с крилото си, така както летеше.

Доклад за откритие, за свършела работа, обяснение пред ръководство или писмо до приятел може да се раздели на две части. Първо: какво е направено; второ: как и защо е направено. В „защото“ се поставя мотивировката. Познанствата ми с кметове на градове, ръководители на префектури, учени, хора на културата ми даваха възможност да надзърна в японското мислене. Японски учен показа анотация на регистрирано научно откритие. В нея се четеше: „Направих това и това, понеже така и така…“ А не както при нас: „Понеже така и така …“, в което прозираха оправдание, нагаждачество…

Слушах как говори за работата си един от най-големите архитекти на Япония и света Кендзо Танге! Как говореше?! „Нашият човек“ се познаваше по думите. Казваше: „значи“, „въпросът е болен“, „в неправилна светлина“, „набелязахме мерки“… Особено неприятен ми беше изразът „използувахме го в нашата работа“. Представях си какво ще каже наш висш чиновник, когато го посрещнат. От устата му излизаше неизменното: „От името и по поръчение…“ Странен лексикон. Криеха се в думите. После по тези думи ги търсеха, за да ги открият. Начинът на изразяване е показателен. Старият свят си отиваше със старите думи и словосъчетания. А нито аз, нито който и да е в Япония тогава знаеше какво ще изрече Кендзо Танге, как ще се изрази.

Веднъж присъствах на съвещание в Нова Загора, където „от горе“ беше изпратен да говори представител. Умен човек беше. Говореше без записки. Когато съвещанието привърши, един от местните хора каза на друг: „Нищо няма да направим по този въпрос!“ „Защо?!“ — попита другият. „Ами не виждаш ли? Човекът не е наш!“ „Запитване ли направи?“ „А, ще питам! Не го ли чу как говори?“ Умно говореше, но не беше „наш“ — в речта си нямаше вграден шаблон. Неяснотите бяха запазена марка на особен вид оратори.

Цеховите майстори у нас казват: „Понеже ми писна, смених болта на машината?!“ Ако е японец, ще се изрази така: „Смених болта на машината, понеже ми писна.“

Като разбере, че болтът е сменен, човек отсъжда: „Аха! Трябва да се притегне. А като се притегне един болт, редно е и останалите болтове в машината да се притегнат.“ Логично ще започне да мисли.

В този делови свят обяснение се дава, когато се поиска. Делото трябва да бъде поставено най-отпред в едно научно или производствено известие. Ако имах власт, щях да въведа реформа в подредбата на научните и производствените съобщения: най-напред да се вписва извършеното, а после да се мотивира.

Питах се: откъде идваше този стил — да поставяме мотивировката пред онова, което сме произвели?! И го правехме с повече думи, отколкото японците. Израза разкрасявахме с разни „винетки“, заменяхме местата на думите, за да станат изреченията сложни и неразбираеми.

Светеше щастливата звезда, под която пътувах. Весело бълбукаше чистият извор, от който пиех вода. Любопитния казваше: „Той вечеря с боговете“, за човек, който общува с отбрани хора или има красива жена. Срещите и разговорите с най-високопоставени личности в Япония разширяваха впечатленията ми за Страната на изгряващото слънце и обогатяваха представата ми за японското мислене. Обадих се по телефона, за да потвърдя присъствието си на прием в чест на Негово Превъзходителство г-н Йошио Сакураучи, председател на японския парламент. Гласът на човека, който можеше да приеме потвърждението, щеше да се появи след няколко секунди. И за да не скучая, докато чакам, за да покажат, че ме уважават и че държат на доброто ми настроение, пуснаха в слушалката на телефона старинна японска музика. Човекът, на когото звънях, дойде може би две-три секунди преди да отзвучи кратката мелодия, но ме остави да я изслушам докрай. След това вежливо се обади. Музикалната пауза се отрази на самочувствието ми. Още не ми е минало, няма и да ми мине. Японци, като отделиха няколко секунди за мен, за много години заангажираха съзнанието ми на тема деликатно отношение.

По време на приема се ръкувах с председателя на японския парламент. Казах му:

— Г-н Йошио Сакураучи! Много българи ви обичат, защото вие обичате хумора.

Той се усмихна. Попитах го:

— Какво правите с депутат, който говори, без да се мотивира? Смеете ли му се?

Г-н Сакураучи сериозно ми отговори:

— Той е длъжен да се мотивира! Той — депутатът.

Възрастният човек и аз се чукнахме с пълни чаши. Виното, което той пиеше, беше червено, моето — бяло. И не че и двамата не обичахме бяло вино. Японците говорят с цветовете: съчетанието бяло и червено е признак на добро събитие.

Мислите за мястото на мотивацията ме владееха до степен на изтощение. Разговарях по темата и с парламентариста Йошио Кимура. Към него се обърнах с думите:

— Г-н Кимура! Някои казват: „Защото машината беше повредена, аз я поправих.“ А защо не: „Поправих машината, защото беше повредена.“ Мисля, че така е по-логично.

— Да — отговори парламентаристът. — Но съгласете се, че има случаи, когато човек би могъл да се изрази и по друг начин. Например: „Толкова време, а никой не иска да поправи тази машина. И аз я поправих.“

— Наистина!… Забелязвам обаче, че в Япония обикновено поставяте ударението върху направеното. А след това се мотивирате.

Японският парламентарист се обръщаше към мен на малко име. Той ме погледна с концентриран поглед и навярно спомняйки си нещо от своята практика, каза:

— Атанас! По-добре е да спечелиш сърцето на човек, отколкото да бъдеш логичен.

Всеки японец е отделна планета. Изразът „японско мислене“ е несъстоятелен. Удивително е, че тези хора не се колебая, и без да мислят, изпълняват каквото Императорът повели. Японецът знае, че онзи, който му казва да направи нещо, добре го е обмислил. Това му е познато от векове. Неговото поведение произтича от националната и родовата памет, нравите, етиката… (И черното е цвят: без да мислят, са ни хвърляли за храна на кучетата. Нашата памет ни кара да мигаме над всяко дребно нареждане.) Всекидневието в Страната на изгряващото слънце е постоянен ритуал с набор от възгледи и представи за живота и смъртта. Догматизмът обаче не се приема. Дисциплината при японците не ограничава въображението им. Родовата принадлежност е от значение.

В звездна нощ попаднах на неиздаден ръкопис поради липса на пари. Трудът се казваше „9-те неизвестни“ и се състоеше от 350 пожълтели страници на пишеща машина с 80 илюстрации. В него авторът българин беше разчел думи на Буда, които тълкуваше като възхвала на известен род.

Нямах сили да понеса тежестта на съобщението.

ГЛАВА ТРЕТА


КРАСИВАТА ЯПОНКА В МЕТРОТО

Качих се на Шибуя и слязох на Йойоги. Обикновено се връщах през парка пеша. Този ден бързах и използвах влак. Първата ми грижа беше да си купя билет. Потърсих с поглед касиер, но по спирките в метрото на Токио почти няма каси и касиери. Тези дейности се изпълняваха от машини. В известен смисъл щях да разговарям с автомати, за да си купя билет. Човек трябва да знае каква е цената дотам, закъдето пътува. Това може да разбере, като види разписанието на спирката. Транспортната схема и ценоразписът са един и същ документ. Билетите струваха обикновено 80, 100, 120, 150 йени. В Япония парите са „големи“, а тези в случая — метални. Като стигнеш до „касата“, ти вече разбираш какъв билет ти е необходим. Ако е 120 йени, на автомата пише 3 х 50, но… той ти връща 30 йени. Ако е 80 йени, пише 2 х 50 или едно 100. Пускаш парите, а машината ти поднася билета и рестото. Повярвайте ми — и рестото!

Такива точни касиери не бях виждал у нас, макар че и ние имаме честни и трудолюбиви пчели да събират книжен и метален мед. Ако човек в момента няма в джоба си дребни пари, на спирката се намират автомати, които ги развалят. Прецизна е работата на машините.

Купуването на билет става извън гарата. На спирката в очите ти се набива кондукторът. Той е толкова пъргав в ръцете! Пъргав е като японец. Край него минава всеки пътник със закупен вече билет. Кондукторът го взема и го перфорира. Така чевръсто работи с ръцете си, че не спира движението, а е като кран, който се отваря, за да позволи на потока от пътници да се движи. Осъзнал е прост принцип — хората са тръгнали за някъде и не трябва да им се пречи, а да им се помага да стигнат.

Прецизни автомати, прецизни кондуктори, прецизни влакове, които заминават навреме и пристигат навреме. Като влезеш в гарата, не си въобразявай, че можеш да обиколиш Токио. И това е възможно. С билета, с който са те пропуснали на коя да е спирка, ти си в състояние да пропътуваш столицата. Но ако се увлечеш — например до спирка Йойоги си платил 80 йени, а поискаш да отидеш, да речем, до Шинджуку — следващата спирка, имай предвид, че когато излизаш от метрото, трябва да си върнеш билета на кондуктора. Той стои пред вратата на гарата, забелязва, че си пътувал повече, и казва: „Господине, още 50 йени.“ Така ти подхвърля за йените, толкова бързо ти ги прибира… Кондукторът не си излива яда върху тебе, когато ти взема допълнителната сума, не си мисли, че си отишъл в Шинджуку, за да се пошляеш.

На някои спирки липсва и кондуктор. Перфорирането на билетите става с автомат. Машината — коректна. Контактът с нея е удоволствие. Спираш, сякаш заставаш до бариера. И за да се вдигне за теб, трябва да насочиш билета си към автомата. Така направих веднъж, дваж, три пъти… То е все едно, да се забавляваш. Щом като види билета, автоматът започва да прави фокуси. Грабва го от ръката ти. Глътва го. И докато прекрачиш, билетът се показва от другата му страна — перфориран.

Смятах точността за прекалена мярка на поведение. И би било нормално по спирките на Токийското метро тя да ме подразни. Идеалното смущава. Друго си е да пътуваш и гратис, което липсата на прецизни нрави позволява у нас. А окото ми се пълнеше с красота. Във влака можех да наблюдавам, да разсъждавам, да се отвличам. В душата ми беше спокойно. Тръгнал веднъж, нямах проблем с пътуването.

Гледката на спирката в японското метро не е хаотична. Хората не са пръснати, докато чакат своя влак. Върху перона японците са подредени. Предполага се, че някъде тук, наоколо — къде по-напред, къде по-назад, се установяват и вратите на пристигналия влак. Хората се втурват!… На спирката обаче има начертани бели линии и влакът така спира, че вратите на вагоните до милиметър съвпадат с белите линии. Едната линия тръгва точно от ъгъла на вратата и върви по перона и другата линия тръгва точно от другия ъгъл на същата врата, и върви по перона. Влакът с отворените врати и белите линии стават цяла картина — заключват се. Линии има на всички спирки в метрото. Японецът знае къде ще бъдат вратите. Точно там постепенно се образува опашка — една редица. Щом влакът спре, човек прави крачка встрани наляво, другият — крачка встрани надясно, и опашката мигновено става на две редици. Потокът пътници слиза от вагона и тече между тях. Двете опашки се качват във вагона. Онова там е огромен човешки поток. Никой не се блъска. Вратите се затварят и влакът потегля. Лети…

Народ, който се блъска, не е никакъв народ. И от него народ не става. Японецът се тревожи във върховите моменти. Закъснението за работа в тази страна е нещо страшно! Бих приел в пикови моменти на деня пред влаковете да има натъпквачи, тъй като не могат да тръгнат, без да се затворят вратите. В Япония не познават явлението — да превозваш хора до работното място, а на излизане от работа да не се интересуваш как ще се доберат до дома си…

Понеже пътувах за първи път от Шибуя до Йойо-ги, а не знаех, че и по цвета на влака се познава в коя посока се движи, започнах да се оглеждам. Исках да попитам някого за спирката — целта на моето пътуване. По стар, заучен навик, вместо да погледна хората в лицата, погледът ми се сведе надолу и се плъзна по обувките им, сякаш от тях се канех да черпя информация. И… О, небеса! Първият японец, когото зърнах пред себе си във вагона на влака, беше по чорапи?! А чорапите му — ослепително бели.

Тогава видях онази японка. Не зная дали сте забелязали, че когато се интересувате за нещо на улицата, не питате кого да е, а търсите точния човек. Ръководите се от някакво вътрешно усещане. Най-често чужденците се обръщат към полицай. Но когато бързаш… Японката — нищо особено на пръв поглед. Зърнах я пред себе си и я попитах:

— Говорите ли английски?

Запитах я за Йойоги. Тя не ми отговори.

Вагонът е широк и удобен. От двете страни покрай прозорците има седалки, на които безшумно сядат добре облечени хора. Над главите им — кожени дръжки, за които се хващат, когато са прави. Преместих се на седалката и японката седна срещу мен; станах, хванах се за кожена дръжка, и жената стана. Хвана се за друга кожена дръжка — зад мен. Помислих си, че ще слиза и затова така…

Влакът вече спираше. Продължих да се озъртам, когато японката се приближи и на перфектен английски език с безпогрешно произношение ми каза:

— Извинете, господине, това е вашата спирка. Буквално преведено, тя изрече „това е вашето предназначение“, така както го пише в учебниците.

Слязох на Йойоги. Японката остана във влака.

Видях я добре, когато се канех да слизам. Тя беше много красива и дори се почудих защо в началото не съм забелязал красотата й.

Всъщност какво се беше случило? Чудо! Едно от онези чудеса, които трудно се забелязват, понеже на пръв поглед са неуловими. Не е изглеждала красива жената, после е станала, както става красив почти всеки с добро и изискано поведение. Прецизността е елемент на красотата. Фигурата има значение, но определящо е и поведението. Японката в метрото знаеше английски език до някаква степен. Вярна на своята същност, тя изговаряше само онези английски думи, които добре владееше. От Шибуя до Йойоги на нея й трябваше време, за да подреди в паметта си точния израз. Сетила се веднъж за него, повтаряла го е наум. И вече готова с отговора, беше тръгнала след мен във вагона, за да изпълни молбата на човек в многомилионния град, попитал за посоката. Потърсих с поглед красивата пленителна японка. Гледах и след влака. Повече не я видях. Птицата беше отлитнала с другите птици.

ВИКЪТ НА САМУРАИТЕ

В Япония кораби, колкото у нас врабци.

Една октомврийска сутрин напуснахме Токио и се отправихме към пристанище Отару на остров Хоккайдо. Нашият плавателен съд оставяше след себе си широка и пенеща се светлозелена диря. Светлозелено беше и небето. Случваше се по пътя ни — небето сиво и мрачно, с цвят на разтопен метал: тогава и морето добиваше метален блясък. Слънцето рисуваше както небето, така и морето с почти еднакви цветове. Синьо ли е небето, и морето е синьо.

На кораба ставах рано, за да гледам изгрева на слънцето. Там, където свършваше погледът, за секунди се появяваше зарево. Просторът се осветяваше. Над водата пламваха „пожари“. След това угасваха, като че никога не ги е имало.

Отгоре се спускаха дълги ярки линии светлина. Миг, два, три… И ставаше много светло! Настъпваше експлозията на изгрева. Той ме удряше в очите и ми причиняваше болка. Прикривах лицето си с ръка, защото не можех да изтърпя момента, когато изгревът експлодираше. И никой на кораба не беше в състояние да го понесе. Хората, излезли върху борда, като мен прикриваха импулсивно лицата си — пазеха очите. После изгревът с бързо сменящи се цветове се превръщаше в химн от багри.

Експлозията на изгрева нарекох за себе си и „вик на светлината“. Сетивата ми бяха изострени и аз го сравнявах с вика на самурай от преди много години.

Сравнението навярно идваше и от моя познат на кораба — Лазар. Той от време на време се провикваше в плен на новата си привичка да крещи като самурай. Ако Лазар я запазеше и по-сетне из улиците на София, можеха да го приберат. В столицата ни не беше прието да се пее, камо ли да се крещи.

Нашият човек няма, няма, и като се извика: „А, а — а!… А, а — а!“… Естествено той не беше японец, имаше нещо лъвско в него и аз, когато се случех близо, запушвах ушите си. Експлозията на изгрева и викът на онзи шоп понякога съвпадаха. Чудех се какво по-напред да направя — да си прикрия очите от светлината или да си запуша ушите, та Лазар да не ми повреди тъпанчетата.

Питам приятеля си:

„Защо крещиш? Да се стоплиш ли?“

Вик! Вместо отговор.

Хоби. Лазар нямаше самурайско умение, квичеше и като разпран. На врата си носеше фотоапарат. Щракне към океана и се развика: „А, а — а! А, а — а! Готово! Хванах го! Тихият океан в малкото джобче!…“

Изгревът се превъплъщаваше ту в зарево, ту в огромен пожар, ту във вишнева градина… Така започваше денят.

Вечер беше по-тихо и ехото от виковете на шопа се носеше от остров на остров. Говорим. Думи, думи… Крещим, протестираме, роптаем… Обвиняваме! „Оценяваме“… Ние сме страна на трудолюбие и таланти. Но викът на сънародника ме караше да мисля с болка и за негативното. Празнодумци в повечето случаи. Много работим с устата си. Те са по-големи от нормалното. Зъболекарят влиза в тях като у дома си. Звуковите изстъпления на нашенеца повече ми приличаха на наследствена черта, макар да бяха придобити в Япония.

Приближих се до него и му казах:

„Половинчат самурай!“

Самураите не са крещели напразно. Във вика им е имало психологически ефект. Предназначението му е било да въздейства върху противника. Служел е за стрес на врага и за кураж на крещящия. Той е бил преди действието. Докато Лазар беше усвоил само половината от крясъка на самураите, онази половина, която се отнася до доброто на гръдния кош. Викът на самурая е обещание. Лазар се дереше. И… нищо не правеше. На негово място, след вика, японец би се хвърлил в морето, поне да се накваси.

Бъбрил съм си с японци. И съм имал чувството, че за каквото и да говорим, пред събеседника ми от време на време е светвала някаква лампа със специално предназначение. В разговор човек би могъл да постави и въпроси. Изниква проблем. И „лампата“ светва. Светлинните моменти се отбелязват от японеца и той ги запаметява. Когато разговорът свърши, скача… и се втурва да гаси „светлините“. Старае се да разреши проблемите, ако си го помолил за това. Не убива с надежда, не храни с обещания. Понякога казва: „Ще помисля.“ Или: „Питам се дали има програма.“ Не съм чувал японец да се оправдава с това, че е забравил. Японският събеседник не може да си представи, че ще загуби деня си в празни приказки, ще разговаря само защото му се говори — макар че и такива моменти има в живота. Тенденцията му е да се държи като човек със стойност. Често съм оставал учуден. Понякога забравях какво бях помолил да свърши вместо мен. Той помнеше. Впрочем японецът реагира привидно бавно за нашите представи. Това го предпазва от грешки. Но вземе ли се веднъж решение, той го изпълнява бързо и точно.

Човек, който пътува, се изгражда по-добре като личност, защото има възможност да сравнява. Решавам, че отсега нататък не трябва да си отварям устата, ако не съм решил да действам. Няма да крещя за дребния си бит. Шумът вреди на здравето. Не е ефективно. Безсмислено е. С празни приказки, крясъци, мърморене, оплакване ненужно се увеличава напрежението, което у нас май че е постоянно. Лазар, като иска, нека си крещи. Това с мен няма да се случи. В мое лице пловдивчани ще имат един от най-тихите си съграждани, с най-благия характер. И ще бъда точен. Кажа ли: „Не!“, никой не трябва да ми се сърди. Обещая ли — мислете си за нещо друго.

И дано никога не се наложи да изкрещя!

Изгревите на слънцето в Япония, които наблюдавах от борда на кораба, оставаха в съзнанието ми като най-красивите през моя живот. Самурайските викове на Лазар бяха частен случай, забавен спомен, полъх от древната история на онази страна.

Японците са мълчаливи, те и с това са известни. Да мълчат, е тяхно право. Ние не сме агресивни. В голяма част у нас преобладават пресметливостта, присмехулството и умереността, за която светът ни поощрява. Лъжливо е усещането за агресивност у българина, когато човек слуша Лазар да раздира въздуха над японските острови с виковете си. Театър е това, театър!

През късна есен срещнах професор Такаши Ошио. Професорът беше вещ на тема разлики и прилики между културата на Япония и европейските култури. Той убеждаваше, че японците не се прегръщат и целуват на публично място (какво правят вечер в къщи, си е тяхна работа). Такаши Ошио е роден през 1931 година. Доктор е по немска литература, професор във Факултета по немска литература в университета „Чу-О“ (1970), директор на Дружеството на германистите в Япония, директор на Гьотеинститута в Япония, пълномощен министър в Посолството на Япония в Германия (1985 — 1988). Автор е на книги. Професор Такаши Ошио е колоритна личност: блестящ оратор, един театър и един певчески хор — едновременно. Онзи, който не го е слушал, много е пропуснал в живота си. Мой приятел художник му зададе два жестоки въпроса, макар предварително да се извини за това. Попита го срамува ли се, че се е родил японец?! И — с какво се гордее. Да, срам го е — беше неговият директен отговор на директния въпрос — и не за друго, ами за това, че неговите сънародници много мълчат. Този влиятелен човек авторитетно потвърди мълчаливата природа на японците. Слабост на духа е да мълчиш и да се усмихваш, без да казваш нищо. Мълчанието е играло голяма роля в изкуството на онази страна. Музикалните произведения са пълни с паузи, картините — с бели полета…

Гордостта му е, че е успял да излезе от мълчанието и активно да комуникира със света, а като японец той има какво да му каже. Попитах го защо идва често в Европа. Професорът ми отговори: „Да направя мост.“ Бяхме еднакви на ръст, почти връстници, долавях сходен вътрешен мир, който ни привличаше един към друг. Това ме накара да му кажа, че го чувствам като брат. Професор Такаши Ошио се зарадва — очите му грейнаха. Той разпери ръце за прегръдка и пристъпи към мен. Сърцето ме тласна към него… Но се спряхме. Някаква сила ни задържа и двамата. В японеца навярно се обади националната памет, в мен — дълбоко закодираното ниско самочувствие.

После оперен приятел ми каза:

— Защо не го прегърна, бе?! Той беше тръгнал.

КАМЕННИЯТ МОСТ

Токио е един от най-големите градове на света. (Японците го произнасят — Токьо.)

Той наброява дванадесет милиона и е от най-спокойните градове на планетата — поради бита и нравите на населението. Има няколко драматични изключения през последните години. Столица на една страна е градът, където се намира правителството. Преди много време японската столица в Западна Япония — Нара (710 — 794), е била преместена в Киото за векове. През това време са се развили изкуствата и занаятите. Построени били прекрасни храмове, палати и градини. Някои от тях могат още да се видят в Киото. В 1868 г. столицата е била в Едо — Източна Япония. Името на града е сменено на Токио — „източна столица“. Той е на една географска ширина с Атина. Прилича на огромен великан, поразяващ въображението.

Пътувахме с художника Минчо Панайотов. Възможността да тръгнем за чужбина ни снабди със странна психическа нагласа. Почувствахме я веднага, щом ни се удаде да преминем оттатък границата. Състоянието ни се определяше и от възможността да пътуваме в Япония. Мислехме приповдигнато. Чувствахме японската столица близка! Тези мигове бяха специални и идваха при нас дори когато успявахме да си купим нещо, макар и дребно: клечки за хранене, кутия кибрит… Малко ни трябваше. Решихме, че сме станали свободни, тъй като се смесихме със свободния свят.

Нашият ентусиазъм обаче не трая дълго. А продължи, докато с Минчо се изгубихме в японската столица. Токио започна да ни респектира с мащабите си.

Един ден Минчо реши да разгледаме Бридж Сто-ун Галари — художествена галерия на фондацията за изобразителни изкуства, създадена от фирмата за производство на автомобилни гуми Ишибаши (Каменен мост). Времето на крясъците от първите впечатления беше преминало, започваше… времето на крясъците. Възторгвахме се от всичко. Пътниците на кораба зяпаха, въртяха глави и викаха: „Ей! Виж тук! Ей! Виж там!…“

По едно време на кораба се пръсна зловредният слух, че крият от нас Япония, като ни водят всеки ден само по стари дворци и по будистки храмове. Младата част на кораба се умълча. Американските младежи по време на посещение в храм започнаха неизменно да четат американски вестници, френските младежи четяха френски вестници, испанските младежи — испански вестници. Младата част на кораба заби нос в печатните издания. Новото люпило странстващи се държеше така, сякаш стара Япония не ги интересуваше. Младото гледаше младото и новото. Това, че ходехме по стари места, беше хубаво, но програмата се очерта пренаситена с исторически забележителности. Прекалената организация на свободното време пречи на погледа. Дисциплината при отдих е противопоказна! Човек тръгва по света, за да диша по-свободно, не да се задушава. Притесненият се вживява трудно. И като ни пуснаха в Токио да се движим по улиците сами, ние се почувствахме отвързани. Гостът има нужда от самостоятелност. Оставяйте го от време на време сам — като пред икона.

В морето, на границата, висш японски униформен служител, след като се поклони, ме научи как да пиша на японски Ишибаши. Обясни ми, че думите означават „Каменен мост“.

Мост може да бъде: човек, писмо, букет цветя… И ти минаваш по него или пък твоите намерения биха могли да минат. Японците придават на тази дума особено значение. (Любопитния в Млечния бар беше склонен да приеме за „мост“ парите, месото, дамаджаната с вино.) Мост би могъл да съществува между съседи, колеги, мъж и жена… В личните си контакти човек не гледа само от кого какво да изкопчи, какво да разруши, а мисли и за мост като за нещо добро. Бизнесът изгражда мостове с коректност. В галерията Ишибаши — живописна красота! И графика. Японците са добри в живописта. Изкуството на графиката и плаката е сякаш направо японско! Ами календарите?! Министри у нас упорито са търсили връзка с Япония… заради един календар. И ако веднъж им го подариш, а на следващата година ги пренебрегнеш, нашите хора са готови да се засегнат. Това е, като да дадеш на някого опиат, с който свиква. Френските импресионисти са се вдъхновявали от старинната японска гравюра „Укийое“. Вгледайте се в портрета на Емил Зола от Мане — той е рисуван на фона на японски гравюри. Минчо беше преди всичко график и ми е трудно да разбера точно какви чувства породи у него посещението и в художествената галерия Ишибаши. В Япония не можеш да прецениш и собственото си състояние — от чудесата, които виждаш, камо ли да опишеш състоянието на друг. Минчо Панайотов има око за графичния свят, където японците ще си останат вълшебни.

В Ишибаши нашият художник беше застанал на прага на историята. (Виждах го в рамка, с паспарту.)Той зърна икона, така както оглеждаше картините. Закова се пред нея. Гледа я, въртя се… Чух го да казва:

„Еврика!…“

Минчо беше разбрал, че иконата е българска, от осемнадесети век. Японците са се заблуждавали, че е гръцка, но и в това не били уверени. Тя стоеше без надпис за произхода си. Като извика: „Еврика“, а после каза това и на български: „Открих!“, Минчо се втурна да търси директора на галерията. Намери го. Доведе го, показа му иконата, посочи му надписа й на кирилица и каза:

— Господине, тази икона е българска! От осемнадесети век!

И се мотивира.

Японецът внимателно изслуша художника и се разпореди. За няколко минути до нея беше поставен надпис. Фондацията Ишибаши подари на Минчо Панайотов два каталога на галерията и фотография на иконата триптих.

Моят приятел се вълнуваше. Лицето му се превърна в модерна картина: око, ухо и ръка. Не беше на себе си. Започна да не различава своите. На пристанището, когато двамата вече се качвахме по мостика на кораба, той силно ме тупна по рамото и каза:

„Господине! Тази икона е българска!!!“

„Моля?!“ — учудих се на обръщението му, тъй като за него никога в живота не съм бил „господин“.

„О, да! Братче…“ — поправи се той.

На палубата на кораба радостта в гърдите му преля. Той нададе страшен вик.

„Какво правиш бе, човек?“ — попитах.

„Нищо, нищо. Подсвирквам си!“ — рече той.

Икона, скрита в Ишибаши?! Вярвах, че поне в онази галерия всичко е отдавна открито. Коментирахме с очи. Бяхме развълнувани и когато разговаряхме, ръкомахахме. Но как е възможно нещо да се забута в Ишибаши — една от най-информираните фондации за изобразителни изкуства на света?! Иконата се беше сгушила в пазвата на самата компетентност. Минчо не намери уникалната находка, промъквайки се в тъмна пещера, а в Токио — един от най-големите градове на света, във фондацията на Ишибаши. Той спечели възхищението на няколкото българи, които пътувахме на международния кораб. И ние нарекохме откритието му „Иконата на Минчо Панайотов“.

Красиви и величествени мостове съм виждал в Япония.

„Фактът“ с „Иконата на Минчо Панайотов“ има значение — беше казал Любопитния в стремежа си да ни насочи към значимото. — „И на него му се е удало да построи дълъг мост между две култури.“

Един от художниците, който често присъстваше край историческата маса в бара, оставена ни от Златю Бояджиев, беше Здравко Томов, правнук на Тома Иконописеца (Фералията). Мнението на Здравко тежеше. И той каза, че „фактът“ с „Иконата на Минчо Панайотов“ в Ишибаши е от значение.

В реалния свят заедно с нас странстват и многобройни „факти“, някои от които имат значение.

ВИЗИТНАТА КАРТИЧКА

Усещах, че между редовете на това произведение се изгражда някакъв образ. Той се очертава идеален и ме дразни. Няма белег, драскотина, която да подскаже, че е като другите. Спотаен между редовете, кара ни да го търсим, да го зяпаме, да се чудим и на него, и на онова, което е направил по японските острови. Можеше да убие самочувствието ми. А аз се надявах да му се радвам, да се удивлявам на бита и нравите му… Но се изплаших.

Идеален означава недостъпен. Ослепителната красота респектира. Не исках, а и не можех да приличам на него!

И с визитна картичка отгоре на всичко.

Островите на Япония могат да се покрият с визитните картички, произведени и разпространени сред японците. От тяхното многообразие ти се замайва главата.

Един човек може да има и по няколко вида от тях. Японец без визитна картичка май че не се намира. Бизнесмен без нея е едно от най-големите недоразумения по тези места. Ако бях художник, за да илюстрирам типична картина, щях да нарисувам двама японци, които се кланят един срещу друг и в ръцете си държат визитни картички. Японец не се търси на улица и номер, а в квадрат. Случва се да смениш адреса на местоживеене, да основеш нова фирма и да се преместиш. А там няма нито улица, нито номер. Правиш си картичка и на обратната й страна даваш схема на местоположението си: откъде да се мине, как да се стигне до съответната сграда.

Аз нямах визитна картичка. Не носех и часовник — на кораба го свалих от ръката си и го хвърлих в куфара. Казах: „На мен пък защо ли ми е часовник? Защо ми е времето?“ Попитах човек на улицата в Саппоро колко е часът. Той ми отговори… и си подаде визитната картичка. После се поклони и се отдалечи. Останах на тротоара с повече информация, отколкото бях пожелал да имам.

Докато пътувах, си спомних как Омир е описал щита на Ахил. Оставил е върху „събирателния“ щит картина — хората по онова време берат грозде, произвеждат вино… изобщо какъв е бил поминъкът.

В Япония бях направил своеобразен „щит“ от визитни картички. Той е пъстър. Цветовете — качествени.

Ето:

Егуши — Отокиши, Окудзауа 1 — 24 — 21, Отару-ши, Хоккайдо, Япония. Визитната картичка е от бял картон. Написана е с латински букви. Това означава, че притежателят й е човек, който има делови връзки зад граница. Тоест от елита на Япония. Владее чужд език. Уважаван. Търсен. С тази картичка мога да му изпратя писмо от чужбина, защото чета адреса, написан с латински букви. Втората картичка: Масару Сато, Сайваз 2–3, Отару-сити, Хоккайдо. (Отару-ши, Отару-сити? Ши и Сити са едно и също понятие. Означава населено място с над сто хиляди жители.) От другата страна картичката представлява цветна снимка: нос на остров, където живее човекът. Японецът е заснел острова си върху картичката не само за да мога да го намеря по безбройните острови, когато тръгна да го търся. (И домът му е там — кацнал върху брега на морето.) Със снимката той иска да каже колко много обича своя остров. Третата картичка: Исаму Ямага — 13 Ханадзоно 3, 047 Отару-ши, Хоккайдо. Визитната картичка на доктор Ямага върху едната страна е изписана с латински букви. Има и думата: Япония. А другата страна е изпълнена с йероглифи. Това е цяла визитна картичка, както е цял светът, само че с две страни: латинска и йероглифична. Там, където са йероглифите, няма думата Япония, защото то се вижда. Доктор Ямага има делови връзки в страната, както и в чужбина. Той е практичен и вместо да вади постоянно химикалка от джоба си при среща и размяна на адреси, има една визитна картичка — напечатана и от двете страни. Четвъртата: Широ Танака. Този човек прави японския щит от хартия по-шарен. Широ е млад, „не бърза да се определя“, както той ми каза. Живееше в провинцията. Адресът му беше: Широ Танака — 4 — 10 Инаге — Хигаши, Чиба. Тази картичка е изписана с японско писмо. Широ е без връзки зад граница — не му беше до света. Ако ги притежаваше, нямаше да си отпечата картичка само с йероглифи. Запознахме се и станахме близки. Широ трябваше с химикалка да разреши проблема с писмото — за да не се изгубим веднага след раздялата ни.

Има визитни картички в Япония, които не оставят никакво празно място в информацията за индивида. Те са с името, адреса, но в някои от тях се прибавя и подробно описание за дейността на японеца. Там пише: „Правя обувки, шия дрехи, произвеждам електронни машини, ловя риба…“ Петата визитна картичка е на Ясуке Асано: доктор на техническите науки, почетен професор в Държавния университет в Чиба. След прочитането й въпросите като: „Ти къде си сега?“, които ние често задаваме, са излишни. Професор Ясуке Асано не се разплаква, когато пие люта българска ракия (домашно производство), но такива факти не се отразяват във визитни картички.

Някои стоки се продават по шест броя: шест ножа, шест вилици, шест лъжици, шест чаши… за да бъде пълна добрата покупка. Шестата картичка: Масаши Вакаяма, Саппоро-ши, Хагашику, Кита 15. На нея пише с латински букви и с кирилица, че моят японски приятел за първи път е запознал България с японското карате. Това направил с негови приятели в 1968 година. Заедно сме обикаляли Саппоро, пили сме кафе и сме разговаряли. В дома си имам подарък от Вакаяма — малки сувенирни виличка и лъжичка, добре направени. Беше ги купил в магазин на подземния град. Струваха горе-долу по два лева едната. Ром вехтошар в Пловдив ми даваше за тях по петдесет лева. Сто лева — за двете. Казах му: „Ти си луд! В Япония са по два лева!“ Вехтошарят ми отговори: „Е, бате! Не съм толкова луд, колкото изглеждам. Има художници, по сто лева ще ми дадат за едното.“ Не продадох виличката и лъжичката. Те ми бяха скъп подарък от Вакаяма. Изпитвах странно чувство, когато седяхме с него на маса един до друг и пиехме кафе. Вакаяма изглеждаше пъргав с това негово карате и когато си почива…

Други визитни картички. Йошио Кимура — депутат в парламента на Япония. Визитната му картичка е попълнена и от двете страни — на японски и на английски. Адрес, номер на стаята в парламента, телефон. Но аз мисля, че той ми връчи тази информация, за да му се обадя, ако желая, а не да я разнасям по света. Ролята на някои визитни картички е да служат само на получателя им.

Японецът раздава на месец средно килограм визитни картички. Нямах достатъчно пари, часовник на ръката си, а и картичка. Известният стремеж на българина да контактува със света ме затрудняваше. Обаче имах опит да странствам именно като човек, който си няма. Държах японски вестник от 30 страници. Спасяваха ме белите му полета, когато се наложеше да се представя. Притеснен и сконфузен, извинявайки се учтиво, изваждах вестника от джоба си и по бялото поле написвах името и адреса си. После откъсвах изписаното парченце от всекидневника и го подавах вместо визитна картичка. Японците ме приемаха сериозно. Навярно смятаха това за маниер, какъвто един европеец може да си позволи.

В мен се породи желание, когато се върна у дома, да си направя визитна картичка. Тя да бъде на кирилица и с латински букви от другата страна. Но непременно с еднакъв текст! Мечтаех какъвто съм за страната си, такъв да бъда и за света. Всеки японец притежава личен печат, той има юридическа стойност.

Япония дава възможност да се направи напречен разрез на обществото в България, което жадува радикални промени. Човек би трябвало да декларира постъпките си, а не да прави поразии, като се крие зад гърба на други. Афиширайте се! Декларирайте своята лична отговорност! Бихте могли да започнете с визитна картичка.

Защото:

Който се крие, живее като лалугер и на лалугер прилича. Тайните съветници в нормална страна работят с разумна дискретност.

Беше ни все по-трудно да проумеем в заплетения лабиринт от различни тайни коя е тази личност, която поема отговорността. В Япония големият е толкова уязвим, колкото и малкият. Не искаха да опазят дори свой министърпредседател и го дадоха под съд. Един съд в Токио го осъди на 4 години затвор и да върне на Япония 2 милиона долара.

Наистина не можахме да разберем на какво у нас казват отговорност. Някои авторитети, като дойдеха на власт, заявяваха: „Поемам отговорността!“ Или: „Поемаме отговорността!“ — с тон, сякаш ще ги бесят за свободата. А когато напускаха поста си, те се тутнеха в къщи или на вилата и не само че не ги съдеха за извършени престъпления, а не се и извиняваха. Живееха си благополучно. Милиончетата им оставаха. Народът нека да си пъшка. Тогава за каква отговорност ставаше въпрос?!

Сред тайните у нас попадаха и такива, които би трябвало да се проснат на въже в двора ни като пране — срещу светлината на слънцето…

Реших след завръщането си от Япония да участвам в процес за радикални промени. Исках да останат само валидните тайни. Ратувах да се заговори за държавен риск, военен риск, служебен риск, организационен риск, семеен риск… Голяма част от тайното излишество да мине в сферата на дискретността, което предполага да имаш и визитна картичка.

ПОКЛОНЪТ В ЯПОНИЯ

Науката е започнала тогава, когато се е появило измерването. Метрулогията е сравнително нова наука. Килограмът навсякъде е килограм, метърът — метър, секундата — секунда. Винаги е съществувала замяната. Имало е голямо разнообразие: педя, лакът, крачка, миля, фут… Основните мерни единици са: метър, килограм, секунда, ампер, келвин, мол, кандела. Силата се определя с произволна единица — нютон (преместване килограм маса на метър разстояние). Възможно ли е обаче да се измерят усилията при любезността, та да се изчислят те и при поклона.

Да сведеш глава, означава да поздравиш. Поклонът е молба за извинение, чрез него се изразява съжаление… впрочем разликата между извинение и съжаление е доста голяма. Смесването на едното с другото би могло да охлади отношенията не само между двама души, но и между две държави. Естествеността е условие на изяществото. Със съжаление обаче виждам как голяма част от младежта си въобразява, че е естествена, а всъщност е невежлива и груба.

Наплашиха ни още в София, преди да тръгнем. Казаха ни: „Там се кланят. Ще се кланяте и вие!“ Имах вроден комплекс от поклона. Гръбначният ми стълб се беше втвърдил. По едно време нищо друго не виждах освен японци, които се кланят. Те ме покоряваха с вежливостта си. Но в мен се бунтуваха деди и прадеди.

Движех се по улиците, плувах по моретата на онази страна и си казвах: „Аз? Да се кланям?! Как не!“ В Япония сякаш бях глътнал бастун. С нас пътуваше балканджия — бай Стоян. Той се опита да ни поощри. Набра сили старецът и се провикна, колкото можеше: „Горе главите, момчета! Кланяйте се!“

Дамите започнаха да обличат по-широки дрехи, за да изглеждат като в кимоно и няма, няма, па се поклонят. Бай Стоян, който уж беше за поклона, започна да ги гледа накриво. Чух го да казва под мустака си: „Мазохистки!“

Не, не беше за нас, българите, този поклон!

В каменната епоха по земята е имало колкото щеш камъни. Хората са се замервали с тях и са си трошели главите. Камъкът е бил оръжие. По онова време нямало пътища. Двама двуноги заставали един срещу друг, на разстояние, и се гледали подозрително. Пещерно недоверие. Но „гълъбчето на мира“ кръжало над главите им. Те бавно се приближавали, всеки момент готови да се наведат, за да грабнат камък или да отскочат встрани, ако другият запрати камък. И така — крачка по крачка, един към друг… Когато двамата се доближавали съвсем близо, протягали ръцете си и ги опипвали. Всеки от тях искал да се увери, че другият не държи в ръката си камък.

Днес — така, утре — така. Появило се ръкостискането. И се превърнало в поздрав.

По-късно хората носели шлемове. Камъкът и желязото пак били оръжия, но не толкова страшни — поради шлема на главата. Населението се движело по прокараните върху планетата пътеки. Поизгладнявало. Поожаднявало. Налагало се да търсят гостоприемство и да го уважават. Пътниците се отбивали от пътеките. Посещавали са домове. При влизането с мирни намерения сваляли шлемовете. По този начин правели главите си уязвими за удар.

Днес — така, утре — така. Появил се друг обичай — свалянето на шапка. И станал поздрав.

„Да се поклоня ли?! Никога!“

Японците ми се кланяха.

Екзотичната страна се навеждаше пред мен, бунтаря на поклона. Кланяха ми се професори, инженери изобретатели, кондуктори, сервитьори… Това с търговските поклони не ми правеше впечатление.

Пред мен свеждаха гръбнак и случайно срещани хора по улицата, щом ги питах за час или посока. Впечатляваха ме „кондукторките“ — момичетата в автобуса. Момичето пускаше цветния телевизор да работи в превозното средство, докато пътувахме по цветна Япония. При влизането на пътниците в автобуса то стоеше отвън пред вратата, кланяше се на всеки и приветливо повтаряше: „Охайо годзаимас!“ — „Добро утро“. (До момичето пред вратата на автобуса навеждаше глава „човекът между редовете“ на този „пътепис“, като нейна сянка. И повтаряше усмихнат: „Охайо годзаимас!“)

Японците застават един срещу друг и ако са съвсем близо, при поклона се стремят да се навеждат вдясно от главата на другия, за да не се кьоснат. Видях председател на политическа партия в Хирошима, която беше организирала концерт в града. Детски хор разпя и нас. Накараха ни да изпълняваме припева:

— Ен’я тото! Ен’я тото!…

Възрастна японка свиреше на старинен японски инструмент. Когато концертът привърши и започнахме да се разотиваме, на улицата председателят — човек на преклонна възраст — трябваше да благодари на японката за участието й. Как се кланяха тези хора един срещу друг! Никой от двамата не искаше да се изправи пръв. Поклонът им продължи дълго. Така те изнесоха пред нас, смаяните европейци, още едно представление.

Кръвта на дедите кипеше в мен и пращаше сигнали на чувства, които тревожно са вълнували старите по време на поклон. Исках да бъда вежлив към японците, които добре ме посрещнаха. Усмихвах се, но все така, ако беше възможно, изклинчвах поклона. На мен ми беше неудобно да гледам пред себе си човек, който свежда глава. „Сякаш ще го бият“, мислех си. Или ще го завързват и ще го карат да работи вързан.

Бях в Токийския университет по време на празник. Млади японци, сред тях „розови лица“ — двама. Някакъв млад американец и аз. Гледахме се. Хилядите японци около нас, за да не ни смущават, се правеха, че не ни забелязват. Когато ме „забелязаха“, те ме почерпиха чай в един студентски клуб.

Коварният в Япония не може да издържи нестихващата любезност.

С нас този ден беше красивото момиче Джунко. И мислите й бяха красиви. Тя ми каза на чаша чай:

„Навикът се придобива. Знаете ли? Няколко пъти вече съм била на Филипините за по-дълго време. Улавях се, че там съм като филипинците. Не мога да избягам от това.“ Обмяната на мисли е богатство. Слушах какво говори Джунко и докато пиехме чай, направих своето откритие: „Взаимен, разбира се!… Поклонът на японците е взаимен!“

Не е все едно само ти да се кланяш някому, докато насрещният стои изправен пред теб и те гледа. Друго е, когато двамата се кланят един на друг. Но и това не ме накара да сменя поведението си на съпротива срещу поклона — дълбоки бяха корените на родовата и на националната памет. По-скоро японците можеха да се променят.

Децата се топят от удоволствие, ако успеят да се здрависат на улицата с чужденец.

Любезен народ! Махнеш с ръка от автобуса… и младо, и старо ти маха от улицата. При това японците не вярват, че са любезни, а чужденците чувстват любезността им.

В Осака говорих пред събрание. Разпитвахме се взаимно. Объркан от техните нрави и обичаи, ги взех за много повече, отколкото присъстваха всъщност. Тероризирах ги с любопитството си, а и те искаха да знаят нещо за България. Задаваха ми въпроси — стомахът ме беше заболял от вътрешен смях. Японците: „Младоженката, като е облечена в бяло, и младоженецът ли е в бяло?“ (?!) Отговарях (вие знаете какво съм казал). И питах:

— Вярно ли е, че в Япония не е прието човек да се здрависва?

— Да — отговаряше един, а другите издаваха звуци, които трябваше да означават съгласие.

— Не е прието човек да си сваля шапката при поздрав, нали?

Получавах отговор. И все питах, питах…

Онези хора, изглежда, не можеха да издържат терора на моето любопитство. И започнаха да мрънкат — едно психично състояние, което ми беше известно от предишни преживявания.

— Ще подразня ли японец, ако — Така, по навик, му подам ръка за поздрав? — продължавах да разпитвам аз. — Дали няма да ми захапе ръката?

Исках да изчерпя темата. Прието е хората да се кланят, когато се поздравяват. Или — благодарят. С ръце на кръста — поклонът е от вежливост към непознат. С ръце отпред — поклонът е за пред началство или пред много близък човек. (Да се побъркаш?! Началство и много близък човек?!) Изкуство беше да пиеш чай, изкуство беше да се кланяш…

Дойде време да се разделим. Хората научиха от мен нещо за България. Учудваха се. Аз недоумявах, че моите представи за Япония са били толкова погрешни. („Онзи между редовете“ се хилеше.)

На улицата някой свирна. И извика нещо.

Японците се наредиха в дълга редица пред мен. Сбогувахме се.

И като се започна.

— Гуд бай! — и си подава ръката, макар и някак неестествено.

— Гуд бай! — и си подава ръката. Безброй подадени ръце…

Докато всичко можеше да се размине с един дълбок поклон. (Започнах да се досещам откъде може да е дошъл поклонът в Япония.) Щом нямаш навик, хората по тези места са готови да те разберат, само и само да отнесеш хубав спомен. Гуд бай — и си подава ръката. Гуд бай — и си подава ръката.

В България се улових, че съм започнал да се кланям.

ТАЙФУН НАД ШИНДЖУКУ

Животът и на щастливеца не преминава гладко. Няма, няма и се зададе тайфун. Той може да нападне човек, да налети на град, да сполети и държава. След това настъпва възстановителен период.

Преди да тръгна на изток, гледах страшен филм — „Потъването на Япония“. Бях поразен. Свързвах с филма всяко земетресение, наводнение, изригване на вулкан… В Токио имаше възбуда. Приказваше се, че се очаква голямо природно бедствие. На всеки 25 или 50 години била установена цикличност. По този въпрос имаше коментари в печата, по радиото и телевизията. Те засилваха възбудата, която особено силно се чувстваше през юли. Било вече изчислено колко жертви ще има, колко ранени и на какви суми щели да възлизат разрушенията. Японците рядко говорят празни приказки. Те започнаха да строят болници. Посолствата на чуждите страни с огромен интерес следяха приближаването на събитието и редовно уведомяваха своите правителства. Светът беше нащрек след голямото земетресение през 1923 г., когато Токио е бил едва ли не сравнен със земята.

Състоянието ми — изключително: дали затова, че тогава се чувствах съвсем сам в Токио поради стечение на обстоятелствата; дали че възбудата у японците беше голяма — а те като електричество я предаваха и на мен? Големите земетресения и други природни бедствия в Япония стават обикновено между летния и есенния или между зимния и пролетния период — при промяна на сезоните.

И интересно — през август и септември, когато очакваното бедствие трябваше да се случи, японците изведнъж като че ли спряха да коментират. Тишина…

Излязох на улицата. Тръгнах към „българския“ ресторант „Балкан“ в Токио, за да видя свой приятел, който работеше там — в кухнята. Взех си чадър. В Токио често вали. Времето беше мрачно. Минах през центъра на Шинджуку. Ресторантът е някъде зад високите сгради. По този път обикновено се движех през подлез, който беше ниско отдолу и пресичаше метрото.

Завих покрай здание, на чийто покрив имаше градинка с дървета. После и покрай строеж. Той беше скрит зад красива ограда, изработена от изкуствени лиани, цветчета… Японки с бели ръкавици бъркаха бетон за строежа. Колите, които излизаха от строителната площадка, преди да се понесат по улиците на града, спираха на входа. Японец миеше гумите на колелата с маркуч и ги търкаше с голяма четка. Таксиметровите коли стояха наредени една след друга на улицата. Първият пристигнал японец вземаше първата кола.

Изведнъж започна да вали на много едри капки. И докато изминах стотина метра, небето се изля отгоре ми.

Така и не разбрах къде изчезна чадърът, който стисках в ръка.

Не можех да се осъзная. Всичко беше станало неочаквано и бързо. Бягах по улицата, бях толкова мокър!

Едва успях да изтичам до входа на подлеза. И се мушнах под земята.

Можех да остана там, докато премине дъждът. Но се побоях. Исках да се докопам до ресторант „Балкан“. Така бърза човек за дома си, когато го сполети беда. Всъщност това беше прелюдия на тайфун с първото си деликатно предупреждение към мен, като ми грабна чадъра и ме измокри до кости. Тичах в подлеза под земята, стигнах ресторанта. От изхода до него имашенямаше триста или четиристотин метра.

Когато излязох на повърхността, картината беше страхотна! Човек трудно може да си я представи. Тайфунът — в стихията си. Опитвах се с всички сили да се добера до ресторанта. Нищо в Шинджуку не стоеше на мястото си. От вятъра зданията се люлееха като при земетресение. Във въздуха хвърчаха врати, прозорци, стъкла… И това се стоварваше някъде. Чуваха се трясъци. Всичко се блъскаше във всичко и се трошеше. Едва успях да стигна до вратата на „Балкан“ и зърнах, че от градината върху покрива на отсрещната сграда летят изкоренени дървета. На метър-два от мен се сгромоляса отнякъде осветително тяло и едва не ми строши главата. За да достигна входа, се държах за стената и така се придвижвах. Тайфунът можеше да ме грабне и да ме отнесе в небитието.

Влязох в сградата. Трябваха ми нечовешки усилия, за да затворя вратата след себе си. Десетина японци се притекоха да ми помогнат. В средата на ресторанта се изправих мокър до кости. От дрехите ми течеше вода като от облак. Японците край мен и ме забелязваха, и не ме забелязваха — те преживяваха. Помещението беше пусто. Работниците в него се бяха струпали пред телевизора, поставен на една от масите. Сред тази разтревожена група зърнах и моя приятел. Той ме видя, погледите ни се срещнаха. Знаех, че двадесет дни поред е обикалял пристанището на Токио, за да пита не е ли пристигнал там един българин с „японско“ име. Години не бяхме се срещали. И сега, когато се видяхме, дори не се усмихнахме. Япония потъваше.

Бушува ли тайфун наоколо, бушува и в душите на хората. Приятелят ми каза:

„Ще потъваме заедно, щом трябва.“

По телевизора непрекъснато предаваха за бедствието, всяка втора минута — от мястото на събитието. Наводнени улици, изтръгнати от корените дървета, разбити сгради, потрошени врати, прозорци. И вода, много вода.

Тайфунът свиреше и блъскаше със сила! Чуден глас имаше това чудовище! Както винаги, то вече носеше едно от най-гальовните имена на света. Японците около телевизора започнаха да коментират, че не знам къде си морето се разляло извън залива, не знам от коя река водата излязла от коритото си и тръгнала към Токио. И аз помислих, че наистина Япония потъва.

Тайфунът бесня от 15 докъм 17 часа. През това време японци казваха, че ако се случи наистина най-страшното, за Токио ще бъде голяма трагедия, защото градът ползва газ за топлина.

Някъде към 17 часа всичко утихна, но напрежението не намаля. Този ден в ресторант „Балкан“ никой не мислеше за работа, пък и беше невъзможно да се работи.

С моя приятел излязохме на улицата. Вървяхме по обратния път, откъдето бях дошъл. И тъй като той водеше отдолу под земята, прекосихме и край големи спирки, там, където хората се качват на влаковете в метрото. В Токио никога не бях виждал толкова много народ на едно място. По време на тайфуна японците се бяха устремили към собствените си домове, за да бъдат по-близо до тях, сякаш къщите им можеха да ги защитят. Но тъй като влаковете бяха спрели, хората се тълпяха по гарите. Млад японец седеше на перона със събути обувки, върху постлан вестник, по чорапи. И чакаше.

Навън от метрото всичко онова, което бях видял да хвърчи във въздуха, лежеше на земята сломено, изпочупено, измъкнато, разпиляно на парчета: врати, черчевета от прозорци, стъкла, огради, дървета, покъщнина… Оградата при строежа — отнесена, може би някъде в морето. Помен нямаше от красивия Шинджуку.

И никаква паника! Таксиметровите коли работеха. Те спираха по улицата от лявата страна поради движението, което в Япония е ляво. Редицата от коли постепенно се удължаваше покрай железни парапети, отворени на няколко места, при които на тротоара в моменти на интензивно движение се образуваха строго подредени опашки. На друго място по света щеше да има безпорядък. Хора щяха да се „изяждат“ едни други… По тротоара, където минаваше потокът от хора, на няколко места опашките за таксиметрови коли бяха нарочно прекъснати, за да не се пречи на движението. И японците се държат така по време на тайфун?! Час след тайфуна е още тайфун.

В Шинджуку владееше зловеща тишина. Имах чувството, че ей сега земята ще се разтвори и ще започне потъването на Япония. Болеше ме главата. Легнах да спя. Сънувах потоци от хора, прекършени клони, измъкнати с корените дървета, градинки — силно замърсени.

Сутринта съм се успокоил и съм заспал дълбоко. На другия ден излязох на улицата към обяд. Огледах се. Какво беше това?!… Вчера случи ли се наистина природно бедствие?! Улиците — чисти, градинките — подстригани. Вратите и черчеветата на прозорците като на филмова лента, която се върти обратно, бързо се бяха върнали по местата си. Стъклата на домовете светеха от лъчите на слънцето, така че започнах да примижавам. Не висяха пречупени клони от дърветата. Градинките по покривите на домовете стояха там, горе, сякаш от нищо недокоснати. През нощта те бяха наново посадени. И на сутринта вече цъфтяха…

Шинджуку се издигаше по-красив, отколкото преди.

По оградата на строежа цъфтяха цветя. До бетонобъркачката японки бъркаха бетон с белите си ръкавици. На изхода японецът миеше гумите на колите, за да пътуват чисти по чистите улици. И нищо, ама нищо не говореше, че вчера над Шинджуку се е разразило бедствие. Толкова много хора, разпнати от чудовище, каквото беше тайфунът, и само за една нощ успяха да възкръснат.

ЛЮБОПИТНАТА УЛИЧКА

Денят беше един от най-слънчевите за сезона. В двор до токийско пристанище група японци тренираха бейзбол. Те упражняваха „патешко ходене“, подскачаха и като петли. Стояхме на палубата, примижали от лъчите на слънцето. Почивахме си, когато нашенка дойде да ни съобщи, че някъде на Гиндза видяла малка уличка с проститутки. (Има няколко теми на този свят, които са вечни. По всяка вероятност вечни са и жените с техния инстинкт за продължение на рода. Тук те са находчиви, колкото си искат!

Нашенката се задъхваше, докато говореше.

„Мъже! — провикна се тя. — Бягайте да видите какво става!“

„Че какво може да става?“ — попитахме ние. И си мижахме.

„Там има проститутки!“

„Е, голяма работа“ — обади се един от нас вместо всички.

И — нула внимание.

„Уличката е покрита с мокет“ — каза жената.

„С мокет ли?!“ — сепнахме се ние, мъжете, и както бяхме замижали на слънцето, се ококорихме.

Някои рекоха недоверчиво:

„Ами?! С мокет?! Не може да бъде!“

„Сега… като ви казвам… с мокет е! — уверяваше ни тя. — Едни хубави японки! Наметнати със скъпи палта. И ситнят, ситнят…“

„Това да го видя с очите си, няма да го повярвам!“ — рече един от нас.

„За проститутките ли?“ — попита жената.

„Че уличката е с мокет. Колко такива улици има по света?! В Библията пише за една, но тя е покрита с цветя и върбови (или може би палмови) клонки… Я не се занасяй!“

„За какво става въпрос?“ — обади се друг.

„Тая тук ни майтапи. Видяла била улица, покрита с мокет?!“

„Е, чак пък с мокет!“ — рече другият недоверчиво.

Решихме да отидем дотам. И да го видим… този мокет. Цялата група нашенци юнаци скочихме от кораба и се втурнахме в японската столица по посока към Гиндза. Някакъв камикадзе ни беше издухал от палубата.

Прекосихме мост на широка, пълноводна река, който свързваше пристанището в Токио с Гиндза. По пътя зреехме за събитието.

„Голяма работа са японците! — въздъхна единият от нас. — Дали е дебела тая пущина? Това ще да са някакви рози по него, а?“

„Едва ли — обади се другият. — По всяка вероятност са клончета от цъфнала вишня. Представяте ли си сакура върху мокет?…“

Озовахме се на Гиндза. Там тръгнахме бавно, със стъпки на дебнещи котараци и очаквахме всеки момент да се открие пред нас пресечката. В джобовете ни беше тихо, тихо…

Вечерта ни завари още да търсим. Светлините на Гиндза бяха запалени. На земята едва ли има по-красиви светлини. „Гиндза“ означава „Сребърна чаршия“. Архитектурата й е такава… ти винаги си в нея. Казваме „излизам на улицата“, „той е вън на улицата“. Докато си в Гиндза, такива думи не можеш да изречеш. Веща декорация от светлини, направена с изтънчен вкус! Търговска улица с магазини от двете страни, с много красиви произведения в тях! Продавачките сякаш са подбрани между най-красивите японки. Стъклен асансьор лази по външната стена на разкошна сграда. В него — застинали пози на японци, като нарисувани. Улицата се е превърнала в интериор.

Въртяхме глави ту наляво, ту надясно в силното си желание да открием пряката, която ни интересуваше. Тази любопитна уличка беше там някъде наблизо, скрита от нашия поглед.

„Ами да попитаме!!!“ — рекохме всички едновременно, тъй като желанието ни беше спонтанно.

Спряхме три симпатични момчета. Бяха доста млади, някъде в пубертетната възраст. Искахме да се уверим, първо, дали нашенката не ни метна, и, второ, ако всичко, което каза, е истина… можехме да походим по мокета.

Момчетата явно се зарадваха на нашата среща. Търсехме уличка с проститутки и почувствахме, че би трябвало да представим нещата пред младите японци в по-друга светлина — да има някаква логика, все пак. Заговорихме ги:

„Момчета! Тръгнали сме да задушим нещо… по-така… Може би знаете, за българските мъже по цял свят се говори.“

Те ни слушаха и се усмихваха. Личеше си, че одобряват нашата невъздържаност. Беше се породило чувство на мъжка солидарност. Младежите искаха да ни помогнат. Ние — юнаците — стояхме срещу младшата възраст с леко виновна усмивка на лицето. Бяхме гузни и фини. Тези наши добре изработени усмивки допълваха чара на електрическите осветителни тела по красивата Гиндза.

— Та ако най-случайно знаете, къде е тази уличка?

Оказа се, че и те не са я виждали. За първи път били в Токио. Тримата идвали от остров Хоккайдо. Но можели да попитат.

Встрани от нас минаваше възрастен, солиден японец. Те дотърчаха до него и го заговориха.

По-добре да не бяхме ги спирали! Ние с любопитство гледахме нататък. Възрастният човек беше среден на ръст, стърчеше над младежите. И ги наблюдаваше враждебно.

Разговаряхме помежду си:

„Май че натопихме децата. Вкарахме ги в беля! Тоя ще им зачерви вратовете!“

„Защо не казахме за мокета. Ние нямаме пари за жени. Изобщо нямаме пари…“

Положението трябваше да се обсъди!

Най-разсъдливият от нас каза:

„Чакайте! Я по-трезво, докато не е станало късно! Дъртият може да тръгне и срещу нас. Всъщност ние какво искаме? А?“

И единодушно стигнахме до решението, че сме решили да разгледаме мокета, с който е постлана уличката. И… ако може, да походим по него.

Горките деца! Какво ли преживяваха в онзи момент. Страната на изгряващото слънце беше отишла толкова далеч в развитието си за едно удивително кратко време! Науката, в частност електрониката и роботиката бяха побъркали света. Техническото развитие правеше Япония да изглежда извънземна. А в същото време беше запазила старите си нрави, съхраняваше ги. Не е вярно, че техническият прогрес ги унищожава. Вижте японците! Възрастният на Гиндза, който поучаваше младото поколение, приличаше на сцена от далечното минало, когато новото люпило у нас е слушало с почит поуките на възрастните. Японецът напомняше дядо ми, когато с бастуна пазеше добрите стари нрави. Младите японци слушаха възрастния с уплаха и уважение, без сянка на дързост. После се наредиха пред него и му се поклониха до земята.

Трите момчета дойдоха като попарени. Бяха много любезни с нас.

— Джентълмени! — казаха те. — Съветваме ви да не питате повече за тази улица.

НА КАКВО СЕ СМЕЯТ ЯПОНЦИТЕ

В бара спрях да разказвам за японците и реших, че ще е по-добре да говорим за друго и да си живеем като хората. Точно тогава обаче наш държавен ръководител се завърна от посещение в Япония и заяви, че ние, българите, трябва да изучим опита й. Помислих, че има предвид опита в икономиката, и реших да посветя времето си на тема… „На какво се смеят японците?“.

Преди да тръгна за Страната на изгряващото слънце, Любопитния ме беше посъветвал да не зяпам много-много там по витрините, а да се озъртам наоколо, ако трябва и на маймуна да се правя, но да разбера на какво се смеят японците. Той очакваше да чуе впечатленията ми и по радиото, чиито предавания имаха голям отзвук сред населението. Гледах сериозно на хумора и почти винаги в края на хумористично предаване по радиото ме избиваше на сълзи. А виждах и други хора да плачат. Най-напред избухваха в смях, после се разреваваха над същото и бършеха сълзите си с кърпи за лице.

Когато съм искал да узная нещо повече за даден човек, изхождал съм от поведението му, от неговите реакции. Чувствителни по природа, моите приятели в бара се смееха или се просълзяваха от умиление и аз по това разбирах какво впечатление са направили думите ми. Хуморът както и да се дели, показва емоционално състояние.

В Млечния бар не позволяваха нито да се пуши, нито да се пие. Историята в бирарията „Соколчето“, която се случи с мен вечерта, преди да тръгна за Япония, е всъщност една смешна история. Човек би трябвало да бъде психически подготвен за път. Каквото и да е положението на производството, науката, изкуството или нравите, можем да изглеждаме по-оптимистично настроени, да бъдем с по-голямо самочувствие, повече да се усмихваме… Пътят на историята ни е възход и упадък. Често именно хуморът ни е спасявал. От човек се иска съвсем малко, за да бъде в настроение. Малко фантазия е нужна, за да бъдеш щастлив. Понякога една усмивка е достатъчна. В Млечния бар отъждествяваха оптимизма с настроението. Те смятаха за оптимистична и маската на тъпа засмяна муцуна. Питах се може ли да се вярва в човек на настроенията. И мисля, че не можеш да се довериш на онова, което върши или казва дори умен и уравновесен човек, когато е в настроение. Емоциите са смърт за логиката. В опиянено състояние — да! Но трябва ли да се рисува картина, да се пишат стихове, да се композира песен, болт да се завива, когато си пиян? На другия ден дали няма да се срамуваш, като видиш с трезви очи какво си надробил? Настроението и човекът на настроенията са дантела марка, променливи. Не можеш да разчиташ на такъв. Самочувствието на „нашия“ човек по света е ниско. Този гипс не се преглъща лесно.

Подозрителен е, който прекалено много хвали родината си. Не намирам самохвалкото за голям патриот. Можех да разговарям с всякакъв „-фил“, стига да е умен и уравновесен човек.

В онези години хората сякаш по-лесно изпадаха под чуждо влияние: източно, западно, северно и южно. Народът в Млечния бар беше нарекъл такива „гъзари“. И аз приемах определението, като делях определени индивиди на западен гъзар, източен гъзар, южен, северен…

Лекарят не ми позволяваше да прекалявам. Не трябваше да пия повече от литър ракия на едно сядане. (По-рано литър люта ракия пиех само за да я опитам.) Лютивото ми беше сладко. Смучех направо от шишето. Не признавах чашата за инструмент. Вие трудно ще ме разберете, ако не познавате това състояние на духа. Пазех се от предварителна информация за Япония, защото какви ли не хора имаше по света! Лъжат. Липсата на информация за мен донякъде означаваше гаранция за достоверност на фактите.

Чух за саке. Бяха ми казали, че онази оризова ракия е много слаба за нашите представи. Японците пиели предимно чай. Помислих си дали няма да я карам трудно там. И влязох в „Соколчето“. Трябваше да подсигуря на психиката си, ако не и на организма, някакъв баланс. Нарочно пих гроздова ракия — хем е силна, хем мирише отвратително! И се напих! На другия ден сутринта трябваше да тръгна за високоразвитата индустриално, технически, автоматично, електронно… но слаборазвита алкохолно Япония. Чувствах, че ще ми бъде трудно — бях закърмен в Брестовица, единственото село в България, което е гасило пожар… с вино.

Бирарията „Соколчето“ в Пловдив се намираше съвсем близо до дома ми, срещу стадиона до жп линията. Чуден беше моят дом! Имаше асмалък над балкона и над прозорците. Градинка, в която садях магданоз, домати и кромид лук. Бях свикнал с тракането на влака. Ако в два часа след полунощ не минеше по разписание — събуждах се. Ех, беше!… Съдба. (Хората обикновено се вълнуват, преди да тръгнат на дълъг път.) Градинката пред дома ми изглеждаше по японски малка, само че аз садях в нея не цветя, както правят японците, а зарзават. Позволявах на съседите да си берат от нея… („Цветя“ ли казах? Хм! Цветя в японска градинка?! Там е работата, че японската градинка пред дома се създава по съвсем различен принцип. Елементите й са: цъфтящи треви, храсти, дървета, камъни и вода. Може да е езерце, където плуват няколко рибки. Езерцето — колкото половин маса. Цвете в японска градинка почти не съществува. То е пренесено в дома.)

В бирарията срещнах този по своему достоен човек, от когото успях все пак да получа някаква предварителна информация. Индустриалец. Бил е в миналото пионер на индустриалното ни развитие. Казваше се бай Илия, от Добрич. Ние, като пийнем с непознат, и ставаме „гъсти“ — почваме да тупаме човека по рамото, да му казваме „приятелю“.

Бай Илия ми се стори хубав човек! Ако трябваше да му правя характеристика, щях деликатно да пиша в нея: „Пие, но с отвращение.“ Защото той се мръщеше, когато отпиваше от лютата ракия. Независимо от цветовете, с които беше боядисан от времето „другарят“, а преди и после — „господинът“ (поради разместването на всевъзможни пластове), той в миналото е бил голяма индустриална фигура. Виждането му за света беше различно.

С държанието си бай Илия показваше, че нашата промишленост се е развивала от уверени в себе си хора, хора със самочувствие.

„Говорят, че японците били голяма работа!“ — казвам аз.

„Нека говорят това на старата ми шапка — обажда се той. И добавя: — Е, японците може да са всякакви. Но ние с Варта Миклош!…“

През 1940 г. бай Илия, заедно със свой приятел — унгарец, пръв в България завърта производство на акумулатори. Преди да надзърна в заводите за автомобили „Тойота“ в Япония, където, като мигнеш, и една кола излиза (ако не мигнеш — пак излиза), преди да цъкам с език на това, че компанията „Амадзаки“ произвежда електронни мозъци, които извършват физическа работа, преди да видя с очите си чудесата в онази страна, аз имах рядката възможност и удоволствие да разговарям с този пионер в икономическото ни развитие — на чаша. Бил е пръв. И имаше самочувствие. На индустриалците издигат паметници! Алкохолът прави малкото да изглежда голямо. След като презполовихме шишето с гроздова ракия, почувствах конкурентната мисъл на бай Илия спрямо японците. И не защото Япония е била негов конкурент в производството на акумулатори. Външната търговия на България в миналото се е крепяла само на яйцето.

„Виновни са правителството, полицията и граничните власти! — протестираше бай Илия. — Те ми попречиха. Каква работа падаше. За една година натрупах печалба от дванадесет милиона лева. Но на мене не ми пука! Човек трябва да дава пари за здраве, здраве за пари — никога! Над шестдесет години съм сега, а на оня стол там и стойка мога да ти направя! Искаш ли?“

Той говореше за здравето си. И за своите удоволствия, което интуитивно ми подсказваше, че мисленето му не ще да е японско. За здраве и удоволствие нашият индустриалец навремето, когато печелел от акумулаторите, дал пари на един готвач да си отреже ухото. И да приготви от него мезе. В края на нашата среща той почти крещеше: „Японците може да са всякакви. Но ние с Варта Миклош!…“

Те с Варта Миклош…

Нашият индустриалец е държал на физическото начало. Накрая той пропя.

„Да впрягаме ли?“ — чух да пита бай Илия. Канеше се да си отиваме по домовете, след като се бяхме наговорили. И шишето беше вече празно.

По пътя за в къщи в плен на настроението, което ме беше обхванало, си мислех: „Готов съм! Мога да потегля за Япония!“ В миналото не сме спали! Сигурно е важно да влезеш в Япония със самочувствие, защото, ако го нямаш, онази страна може съвсем да те отчае. Родоначалникът на българската индустрия Добри Желязков — Фабрикаджията (1800–1865) в Сливен е носил юнашки мустаци. На портрет бащите на нашата индустрия изглеждали здрави, добре сложени физически хора, които са могли да се изправят и на две ръце по столовете във всяка кръчма. И какви лица са имали! Бузите им били червени.

Могат ли тези японци да накарат който и да е готвач в Япония да си отреже ухото и да го сготви?

Старал съм се да предизвикам смях у японците, за да видя на какво се смеят. И експериментите ми бяха от различно естество. След като изпразвах шишето със саке, изстисквах порцелана, както се изстисква прана риза, та дано пусне още капка… Правех това и с други грънци, за да капне и от тях по нещо. Японците виждаха демонстрациите ми на голям апетит или голяма жажда и се смееха. (Така биха се смели и българи.) Разговарях с очен лекар в Киото. Как ме гледаше този човек?! „На какво се смеем ние, японците ли?! — учуден питаше той. — Ами че… на каквото се смеят всички.“

Моите експерименти бяха поставени на научна основа. Водил съм се по книгата „Смешното“ на големия български философ Исак Паси, с когото се познаваме отдавна. Той е културен гигант. Смешно „момче“. Веднъж го срещам на площад „Славейков“ в София и го питам:

„Паси, къде живееш? Не живееш ли над смесеното българо-японско сдружение «София — Мицу-коши»?“

„Защо?“ — пита той.

„Ами че… искам да дойда у вас да ми хвърлиш един автограф на книгата ти «Смешното». Може ли?“

„Е! — усмихва се Паси. — Та то ако е за автограф, аз у вас ще дойда, бе!“…

Икономиката се прави с весело сърце, така се и управлява. Много от онези, които пъшкат, когато работят, са артисти. В Япония съм се смял до припадък… като си мислех какво става у нас. Случва се — нямаш работа, ама никаква работа! А от напрежение ще ти се пръсне главата. Работното място — театрален декор. Инфарктна ситуация на бездействието. Лицето — маска: плаче и се смее.

Водех разговор с млада японка, докато я изпращах до дома й в Осака. Момичето ми каза: „Това, което се вижда по лицата ни, е възпитание. То е усвоено после — след раждането.“ Нейната майка й втълпявала, че трябва да бъде непроницаема. Да не личи скръб, никой да не забележи сълза. „А моята душа, както и вашата, плаче и се смее“ — бяха думите на японката.

В Токио съм се смял с началника на полицията. Полицаите са сериозни хора. Този японец беше любезен. Закачаше се. На пристанището, до кораба, той ми подари 1 йена. Практически с една йена нищо не можеш да купиш. Чаша кокакола струваше 200 йени. Държавата пуска обаче в обращение и по една йена. Монетата се подарява за щастие. Петдесет йени представлява монета с дупка в средата, връчва се с пожелание за нова среща. Началникът на полицията ми даде и двете монети — една йена и петдесет йени — да се чувствам щастлив и пак да се срещнем. Каза ми, когато подаваше монетите: „Надявам се, да останете с добри впечатления от Япония. Предайте на българите, че ние искаме да живеем в мир с тях. Бъдете спокоен в Токио. Ако обаче се случи нещо неприятно с вас, ето ви този телефонен номер. Монета няма да пускате в телефонния апарат. Номер 119 е «Бърза помощ». Откъдето и да позвъните в Токио, най-много след петнадесет минути ще бъдат при вас.“ Учудих се:

— След петнадесет минути?! В Токио най-много след петнадесет минути?!…

Японската столица беше цяла държава.

— Позвънете на телефон 110, ако имате нужда от мен. Той е на полицията.

— И след колко минути ще пристигнете? — любопитствах аз.

— Най-много след десет минути, където и да се намирате.

— Благодаря ви — рекох. — Ще звъня на журналистите в случай на нужда. Щом в Токио „Бърза помощ“ идва най-много след петнадесет минути, полицията — след десет минути, вярвам, че журналистите ще бъдат на местопроизшествието след минута, минута и половина.

— Така е — рече началникът на полицията. И се развесели.

Двамата се смеехме. Той — не мога да зная точно за какво, а аз… На практика се случваше „Бърза помощ“, полицията или журналистите в Токио да бъдат след секунди на мястото на повикването. Петнадесет и десет минути бяха за лекарите и полицаите нормативи, които навярно им показваха в какъв случай да си направят харакири. Разбирах, че в бързината „японците са като нас“. И се смеех. (Не зная дали се чувства, че думата харакири не е на място. Така е по простонародному. На някого му се е чуло на сеппуко да казват харакири и то се е разнесло по света.)

Осака. Нощ.

Връщах се на кораба от разходка с кола. Бях с няколко японци. Фаровете осветиха полицай. Той вдигна ръка. Приканваше ни да спрем. Поиска документите за правоуправление. До него стоеше цивилен млад човек — от полицията.

Разговорихме се. Цивилният полицай ме попита:

— Щастливи ли сте в Япония?

Интересуваше се дали съм доволен от посещението. Ние как задаваме на чужденците въпроса: харесва ли ви България? На кръста на тези хора не висеше самурайски меч, лицата им бяха съвременни. Усмихваха се с разбиране.

Приятелите ми японци обясняваха на полицая откъде се познаваме — на японски език. Споменаха и думата есперанто. Единият от моите приятели в колата каза на полицая: „Ви естас полицисто!“ — за да му стане по-ясно какъв ще да е езикът есперанто. И — нищо. После се обърна и към цивилния, и на него рече: „Ви естас полицисто!“ Но онзи се намръщи, погледна накриво приятеля ми и му отвърна на есперанто: „Ми не естас полицисто. Ми естас полициста инспекторо!“ Човекът се беше обидил, че го наричат полицай, а той бил полицейски инспектор. И като го почна на есперанто!… Езикът се говори по света от относително малко хора. Полицейският инспектор го владееше добре. Той би могъл да бъде и преподавател по есперанто. Рекох си: „Ето! Истински лингвист!“ Бях го чул да говори английски език. Разделихме се.

На тръгване поисках да се здрависам с инспектора. Той ми стисна ръката и ми се поклони. Колата тръгна и аз се провикнах:

— Гуд бай!

Чух отговора на полицейския инспектор след себе си:

— Довиждане.

Едва когато слизах от колата на пристанището и се разделях с приятелите си, разбрах, че полицейският инспектор беше казал „довиждане“… на български. Толкова неочаквано беше това! Моите японски приятели се произнесоха за познанията му по български език: „Ами, ако е бил в България…“

На остров Мияджима срещнах млад японец. Разговорихме се.

— Зная българска дума! — похвали ми се той.

Полюбопитствах коя е думата и японецът, като се усмихна безконфликтно, рече:

— Няма.

Никога не съм мислил, че с еднаединствена дума понякога може да се обрисува относително добре цяла държава.

Населението там реагира на хумора по Исак Паси. Японците се смеят по правилата на смешното… може би и на мен, като разбираха колко съм отнесен, за да хабя енергия в разучаването на толкова ясен проблем. Новото, което успях да схвана в онази страна, беше стара истина. Японците са майстори в производството на качествени стоки за широко потребление — леки коли, радиоапарати, телевизори, подкови за бълхи… И едва ли е случайно, че именно там можах да проумея по японски тънкото разстояние между веселия смях и сълзата.

София. Резиденцията на посланика на Япония. Поканен съм на обяд от Негово превъзходителство г-н Такаши Тажима и съпругата му, очарователната Хироко Тажима. Тримата водим светски разговор край маса, покрита с чиста бяла покривка. Върху коленете ни лежи чиста бяла кърпа. Споменаваме безсмъртния български художник Златю Бояджиев. Учудва ме, че японците знаят толкова много за бай Златю. Мислех, че някои подробности от живота му са известни само на мен — неговия шофьор. Говорим и за песа на художника — Тъпи. „Кучето на големия човек е голямо куче“ — тази моя мисъл прозвучава като афоризъм и предизвиква всеобщо одобрение. Наричам посланика „мой приятелю“ и имам сериозни основания за това. Г-жа Хироко Тажима казва, че в Киото, когато благодарят, произнасят „оокини“. Японският народ произлиза от смесица на етнически групи. В древни времена местното население на японските острови се събира да живее заедно с хора, идващи от континентална Азия и от острови в Тихия океан. Японският език и култура, така както ги познаваме днес, се развиват от това смесване. Като пътува по Япония, човек забелязва регионални различия, включително и местни диалекти. Например в Токио казват „аригато“ за „благодаря“. Но в Киото, както твърди и гжа Хироко Тажима, тази дума е „оокини“. Споменаването на популярната дума „аригато“ дава възможност на посланика да разкаже стар анекдот, докато пием кафе в края на обяда: чужденец посетил Япония и чул японците да казват „аригато“. Той се помъчил да запомни думата и я сравнил с „алигатор“ — основен вид крокодил, с каквито Северна Америка е пълна. Когато по-късно този чужденец дошъл в Япония и поискал любезно да благодари на японски език, опитал да си спомни „аригато“, което много му приличало на крокодила алигатор. Поразмислил се, понапънал се и вместо „благодаря“ рекъл:

— Крокодил.

В КУХНЯТА НА ЯПОНСКИТЕ НРАВИ

В Токио моят приятел Тодор Тодоров или както японците го наричаха Тодор сан (Тодоров сан) беше главен готвач в ресторант „Балкан“. Той работеше в кухнята и аз се опитвах оттам да си отговоря какво представляват някои японски нрави. Хубаво миришеше наоколо. Въздухът беше чист. Освен българина Тодоров сан останалият персонал беше от японци. Всички, в това число и моят приятел, бяха подчинени на тези нрави. Можех да получа данни за тях от министерство в Токио, но друго си е, когато си в кухнята на нещата. Пази сърцето си! Пази очите си — най-добрия дар на природата! Не се тревожи! Животът е, както на всеки човек, оттук дотам. Злото идва и за да промени отвратителното положение, в което почти винаги се намираме.

Собственикът на „Балкан“ в Токио, Кьоно сан, беше любезен да ми предостави достъп до кухнята на своя ресторант. Движех се сред японците като тяхна сянка. Слушах мисли и отделни думи. Задавах въпроси. Наблюдавах.

Главният готвач нареждаше:

— Нарежи картофите!

— Хай! — отговаряше японецът. — Да нарежа картофите.

— Ти! Изпържи рибата!

— Хай! — отговаряше другият японец. — Да изпържа рибата.

— А ти нарежи магданоза, но ситно!

Третият японец повтаряше нареждането дословно:

— Хай! Да нарежа магданоза, но ситно.

Така течеше работният ден. „Хай“ означава „да“. Освен „да“ те повтаряха точно нареждането на ръководителя. И забележете! Повторението ставаше не в казарма, то се чуваше във всеки ъгъл на кухнята. И метачите го употребяваха, докато метеха гарите в метрото с уред, който имаше вградени батерии, вакуум и уста като на пощенска кутия. Началникът искаше да чуе, че подчиненият го е разбрал. Подчиненият показваше, че заповедта е пределно ясна. Имах чувството, че ако старшият японец нареди на младшия: „Влез в огъня!“, той веднага ще каже: „Хай! Да вляза в огъня!“, и ще скокне в него, преди да е осъзнал, че може да изгори. Главният готвач Тодоров сан, когато говореше по телефона с Кьоно сан — собственика на ресторанта — и онзи го викаше при себе си, отговаряше:

— Хай! Да дойда при вас.

След като получеше нареждането и съвестно го изпълняваше, японецът в кухнята не се шляеше. Той не се залисваше с празни приказки. А тичаше при главния готвач.

— Тодоров сан! — казваше японецът изпълнител. — Нарязах магданоза ситно. Дайте ми друга работа.

Нрави! И въпрос на чест.

Големите японци приличаха на малките българчета в училище. В България преподавах и на деца. След пътуването ми в Япония моите очи станаха малко „японски“, в смисъл — забелязвах подробности, невидими с „просто око“.

„Да отгърна ли страничката?“ — питаше детето по време на урок.

„Да“ — отговарях. (По-точно нареждах аз.)

„Да чета ли?“

„Да.“

„Да го преведа ли сега?“

„Да, да!“ — леко нервиран казвах аз, но ми беше приятно, че ме питат.

Детето превеждаше изречението и пак питаше:

„Сега да отгръщам ли?“ — гледаше ме в очите.

Учениците правеха само онова, което им се кажеше.

И се питах: къде отиваше после възпитанието, когато тези деца ставаха възрастни и попадаха в производството?

Ресторант „Балкан“, така нареченият „български“ ресторант, се намираше в най-модерния квартал на Токио — Шинджуку, по-точно в най-модерната част на японската столица, със 7–8 високи сгради от по 52 етажа. Най-високата сграда в Токио беше 60-етажна и носеше чаровното име „Съншайн“ („Слънчева светлина“). „Балкан“ беше на седем етажа. Долу имаше механа, на първия етаж — сладкарница, на втория — ресторант, на третия — банкетна зала. Нагоре следваха служебни помещения. В механата покривките върху масите бяха български — в битов стил. Кътове с миндери. Сервитьорите японци работеха, облечени в български национални носии. И кухнята българска! Кьоно сан притежаваше ресторанта, механата, сладкарницата, залата и всичките седем етажа. Той беше влюбен в българската кухня. Неговият баща навремето също е бил влюбен в нея. Синът продължаваше традицията на рода. Любовта на Кьоно сан към българската кухня е любов на рода му и аз мислех, че векове ще пуши този „комин“ в японската столица.

Главният готвач Тодор сан (или Тодоров сан) се очертаваше като една от най-главните фигури в „Балкан“. Той беше човек със сложна биография. Толкова издигнат — озарен от интелигентност, че не можех да го приема за готвач. Ние с Тошката сан сме приятели — знаех доста за него. Изобилието на информация ми пречеше да го нарисувам. Не можех да разбера защо този готвач, който е награждаван толкова пъти, още не е получил и най-високото отличие? Имах добри приятели и мислех, че те всички заслужават награда, най-голямата от които са обичта и уважението на хората.

За да популяризира българската кухня, Тодор Тодоров беше дошъл в Япония по силата на договор, сключен между Комитета по туризма в България и уважавания господин Кьоно сан. Готвач е вече много. Готварството е международна професия. Бях видял вестник — на първата му страница стоеше публикуван очерк за Тодор Тодоров под заглавие „Майката и бащата на българската кухня“. Тошката знаеше цената си, но беше с ниско самочувствие. През времето, докато светът го величаеше заради голямото му умение, моят приятел мислеше, че това се отнася за някой друг. Държеше се в обществото, като че беше прегорил нещо в печката.

Всичко можеше да сготви този човек! Веднъж на Слънчев бряг, когато беше готвач в ресторант на туристическия комплекс, обядвахме при него с друг приятел — А.Б. сан. Тошката ме попита какво искам да ми приготви за обяд. Времето беше хубаво, аз — на почивка… Шегувах се и по този начин се разтоварвах. Споменах, че желая нарицателното у нас ястие, което се смята за невъзможно, за да затрудня готвача. Казах:

„Манджа с грозде! Моля!“

След около двадесет минути моят приятел постави на масата манджа с грозде, чийто чудесен вкус и до днес усещам на езика си. По-късно научих, че именно тази гозба беше станала едно от най-големите постижения на света в кулинарното изкуство. Казваше се „Филе Тодор“. Ресторантите по света и Япония го предлагаха наред с „Филетози“ и „Филеонзи“. Тодор Тодоров беше единственият българин готвач, който имаше 18 внедрени рецепти в световната кулинарна книга. Така че ние, българите, разполагахме с още един „златен медал“ освен цяла тенджера, пълна със златни медали от световни първенства по художествена гимнастика.

В японската кухня за тринадесет месеца работа по договора Тодор Тодоров успя да натрупа наблюдения за бита и нрава на японеца. Споделяше ги на чашка саке в ресторанта. Или в други ресторанти и увеселителни заведения, с каквито беше пълна японската столица.

Работната ръка не липсваше в кухнята на „Балкан“. В Япония работникът работеше, ръководителят ръководеше, ученият преподаваше, правеше своите изследвания и трупаше нови познания. Младото поколение учеше! Освен заниманията в училище учащата се младеж практикуваше по няколко часа на ден — извън учебното заведение. Ученикът можеше да се труди в кухнята един, два, три часа на ден: според желанието и свободното си време. Изготвяха се програми и изобщо не се говореше за недостиг на работна сила.

„Балкан“ разполагаше с около тридесет души. Два дни предварително се изготвяше графикът кой ученик по кое време колко часа ще работи в кухнята. Всеки момент се знаеше разпределението на работната ръка. Няколко ученици на ден сякаш бяха залепени за главния готвач.

Учениците, както и цялото японско население на работното си място, неотменно казваха: „Хай!“, и повтаряха нареждането на ръководителя си. В кухнята на „Балкан“ работеха младежи, които можеха добре да виждат, за да не се порежат, докато кълцат продуктите, или да не си напъхат пръста в някоя кухненска машина. Те трябваше да отговарят на изискванията за охрана на труда. Учащите не се откъсваха от възпитателния процес в учебното заведение. Но защо работеха тези деца? Нямаше ли да се преуморят, да отслабнат, да загрубеят младите дами? След няколкото часа труд на ден те излизаха от кухнята на улицата по-бодри, по-здрави, повесели… и с йени в джоба. Нямаше ли детето на министъра, на директора, на богатия търговец… по този начин да подбие авторитета на баща си! Нямаше! Авторитетът на родителите не се подбиваше с благородния труд на децата им. Татковците даваха пари за таксата в училището; за наем, ако детето живее в друг град; за дрехи; за книги; за учебни помагала; за храна… Татковците средствата за развлечение на децата си не даваха! Ако японец връчи пари на детето си за саке, ръката му изсъхваше.

Младите са възпитани да мислят, че трябва сами да спечелят пари за собствено развлечение.

Възраждането на страната от пепелищата на Втората световна война беше извършено и от младежта. Една версия се носеше, която обясняваше „японското чудо“. В училище, свързано с името на императора, били приети да се учат деца. След непрекъснати наблюдения по време на учебния процес специалисти направили подбор на децата с определени качества и от подбраните организирали друг учебен курс. После — пак подбор. И учебен курс. Подбор след подбор, курс след курс. А не изведнъж, с решение. С един удар национална икономика не се прави, с единединствен удар на меч самурай е могъл да отсече глава. В края на учебния процес Япония вече разполагала с умни, талантливи и млади японци с необходими за изпълнение на задачата качества. Тази армия била пръсната по света за период от време, едни — тук, други — там, едни — за едно, други — за друго… Япония е изпратила елитни таланти, за да проникнат в кухнята на световното производство и икономика.

След време специалистите се завърнали в страната, като донесли със себе си световния опит. Опитът бил усъвършенстван. Всъщност модернизацията на Япония започва преди около 120 години. Правителството отделило 1/3 от националния бюджет за образование. Той бил доста мършав. Но и тук японците намерили достоен изход. Министърпредседателят получавал заплата 800 йени, а чуждестранните преподаватели — от 1000 до 2000 йени.

Всеки бил длъжен да отговаря за образователното си равнище, независимо колко струва това.

Японецът умее да имитира. Ако му кажеш, че нещо се прави така, цял живот така ще го произвежда. И няма да пита защо. Ако ти хрумне да му зададеш въпрос: може ли да се произведе по друг начин, той ще сподели идеи, които са много подобри. В обществената организация японецът е намерил хармония, открил е дисциплината, която не го сковава. Мой добър познат японец винаги мълчеше. А когато му задаваха въпрос, отговаряше умно.

В онази държава не жалеха средства за експерименти.

Бих могъл да дам някои данни и за трафика в Япония. Но не зная за какво биха могли да потрябват освен може би за сравнение. По пътищата се движеха около тридесет и два милиона автомобила. Ако си озарен от въображение и подредиш тези коли, ще проумееш, че автомобилите в Япония „хвърчат“ на косъм разстояние един от друг. И ако спреш на пътя или ако някой друг те спре, можеш да блокираш движението на моторните превозни средства в цялата страна. Освен това имаше двеста деветдесет и две хиляди мотоциклета д безброй велосипеда. Четиридесет милиона японци притежаваха свидетелство за правоуправление на моторно превозно средство, което впрочем струваше около 700 000 йени — горе-долу колкото да си купиш една нова кола. (Японецът, като всеки човек, има свои проблеми, но… те са от „друго естество“.)

Не обикалям света с химикалка в ръката, за да правя сметки, да броя залците на хората. Пътувам с едното си сърце. Пък и трудно е изчислението за човек, който не е пристрастен към цифрите!

Пътен полицай на кръстовище в Киото ме заблуди. Взех го за турист. Той беше облечен в униформа. Виждах цвета и копчетата й. По себе си полицаят беше окачил всякакви уреди и апаратура, с които боравеше един катаджия на служба. На рамото му имаше радио с антена, в ръката си държеше бяла палка, вързана за китката. На врата му обаче висеше… фотоапарат. От време на време полицаят го повдигаше към очите си и правеше с него снимки. Че кой ще му позволи, мислех си, по време на работа да си щрака z фотоапарата?! Това е някакъв турист! Можеше човекът да е катаджия, но точно днес да има почивен ден. И — хоби. Мислех си още, че може и от планината да се връща с този фотоапарат.

Накрая разбрах. Макар и да стоеше на тротоара, а не в средата на кръстовището, той беше дежурен и работеше. Работеше с фотоапарат. Японският пътен полицай не си мисли, че може да спре кола на нарушител. Толкова много коли!

Ако, да речем, „малката“, която кара „Тойота“, пресечеше на червено, полицаят на кръстовището фотографираше в движение номера на колата й, после изпращаше в къщи разписка с размера на глобата и шофьорката отиваше в банката, за да си плати. Не се налагаше полицаят да козирува, да се моли за предявяване на документи за правоуправление. „Малката“ изобщо нямаше възможност да се мръщи, като разбере, че няма да й се размине — да хвърля книжката в лицето на катаджията и да му крещи: „Утре ще ми я донесеш в къщи!“ А телефонът в къщи работи добре. Таткото се обажда на друг татко, другият татко — на друг татко… На сутринта рано-рано изуменият старшина стои пред дома на „малката“, козирува, извинява се за „недоразумението“…

Кланя се като японец. И връща книжката, която дава право на „детето“ да си управлява колата, както то си знае. Така става у нас. В Япония при такъв случай може и таткото да се лиши от правоуправление.

Не съществува нормално общество, когато се ползваш от привилегиите си, а своите задължения оставяш на други.

По време на грип и простудни заболявания се виждаха японци с бели превръзки на устата, каквито носят нашите здравни работници по време на грип и други простудни заболявания, за да се пазят от болните. Там заболелите превързват устата си с белите марли, за да не заразят другите. В онази страна болните пазеха здравите. Това поведение е традиционно. Траурът по мъртвия трае 49 дни. На Нова година японците обичат да изпращат поздравителни картички. На семейство се пада да изпрати 600 — 800 броя. Те се доставят точно на празника. Семейство, в което е имало смърт през годината, не поздравява с новогодишна картичка, освен ако човекът не е починал, когато картичките вече са били изпратени. Хората, които имат мъка, се стараят да не я разпространяват.

Докато бях в кухнята на ресторант „Балкан“, а и когато си посръбвахме саке от порцеланово шише с Тодоров сан, успях да доловя оценъчна система. По това време въпросът за оценката стоеше със страшна сила у нас. Човек очаква оценка на труда си и е щастлив, когато я получи веднага. Защото… има и късни оценки.

За какво са безсънните нощи, умението, старанието… ако трудът ти не бъде оценен?! Обикновено единият не можеше или пък не искаше да оцени, а другият желаеше да получи оценка. Борбата най-често завършваше с компромис в полза на оценителя. Той призоваваше към скромност. Създаде се фалшива представа за бездарника като за скромен човек. В областта на оценката се появиха безцеремонни надменни „аристократи“. Те смятаха, че само някои избраници подлежат на положителна оценка. Мой приятел попадна в болница. Лекарите го попитаха на колко години е. И когато разбраха, че е на шестдесет, оцениха го като „безперспективен“. Не му дадоха добри лекарства… защото били скъпи. Казаха: „Болните и без това не са работоспособни.“ Думата „безперспективен“ за болен човек е ужасна в устата на лекар. Ако така се оценяваме?… Трудно беше. Стараехме се всеки ден да се показваме, кривяхме си устата да правим декларации, вместо да работим, а да се грижим и за себе си.

Горе стои или седи някой, който мисли за нас и ни оценява. Направлява живота ни: бяхме си изградили мит за човека оценител. Вдигахме погледи към небесата. Изкуствено ни подценяваха, изкуствено ни надценяваха… в някакъв централен комитет.

В Япония всички бяха в ръцете на безотказна система. В онази кухня всеки оценяваше всекиго. Звено от пет души в края на годината даваше оценка за изпълнителя от своя ранг. Оценка правеше и ръководителят на звеното — за всеки от своите подчинени. Информацията и рекламата даваха предварителна оценка на таланта. Предварително се знаеше какъв е човекът и какво може да се очаква от него. Нямаше нужда, както става у нас, да се надяваш… че ще бъдеш оценен след смъртта си. В Шинто няма Рай и Ад. Има човешко ниво. Адът е живот без обич. Животът без обич е път през пустинята, мръсен и необратим. Ако сме добри, нашите мъртви близки ще се върнат в деня на мъртвите, през средата на август.

В кухнята на „Балкан“ търсех работник, който да е „най-най“. Нямаше такъв човек. Бях изумен! Кухня без най-добрия в производството?!… Съществуваха отлични работници, много добри, добри… В Хирошима посетих училище по търговия и за такива, които след завършване на образованието си можеха да работят в ресторант. В спортната зала, окачено на стената, висеше нещо като табелка или лозунг. Там пишеше: „Самостоятелност, честност, търпение!“ В една от залите на училището ние, около 370 души от различни националности, трябваше да изобразим думата МИР. Дадоха ни по картонче, голямо колкото страница на книга, „японска“ писалка — тоест четчица за рисуване. И ние започнахме. Подписвахме се под думата (т.е. под рисунката). В залата влезе директорът на училището. Спря се тук-там, за да види кой как пише. Надникна и през моята неоценена глава. Тъкмо се подписвах: Сей-ко… Още не бях написал „в“ и директорът рече:

— А?!

— Това е фамилното ми име — казах. — Ние, българите, накрая слагаме и по едно „в“…

Директорът попита: „Искате ли да се снимаме?“ Снимка със самия директор на училище! Това сред японците е висока оценка. И като чуха тези думи, 370-те посетители от най-различни националности извикаха:

— Ураа! Ще се снимаме!

— Да, да — каза директорът, за да не каже „не“. — Само с него. Той и аз ще се снимаме.

Двамата излязохме навън пред вратата на зданието. Всички се наредиха да ни гледат. Една от учителките държеше фотоапарат. Тя беше застанала до входа на сградата и очакваше тържествения момент, когато ще щракне. Наоколо търчеше цяла свита! Ние с директора стояхме прави под козирката на сградата с гръб към тревата в градинката. Директорът ме постави отдясно на себе си. Така той показваше, че ме уважава. Поисках да мина зад него и да застана от лявата му страна, но там имаше каменен зид и трева. (Щях да ужася японците, ако бях прегазил тревата!…) Затова се наведох и минах пред директора. Той остана в кадър — отдясно. Японците с нескрито любопитство наблюдаваха нашата показност.

В знак на благодарност свалих единствената си вратовръзка и я подарих на директора. Окачих я на врата му като орден, за да дам знак, че съм го оценил. Бях останал без часовник, без визитна картичка, а вече и без вратовръзка… Тогава директорът на училището нареди да ме наградят с картончето, върху което бях написал (нарисувал) на японски думата МИР. На него отразиха и оценката за мен. Направен ми беше нещо като хороскоп. Наблюдаваха ме няколко души психолози.

Текстът на изследването:

Добро, усмихнато лице. (За мен!)

Работи от сърце. (Това не трябваше да ми го казват.)

Спокоен. (Да. Наистина. Аз и сега съм спокоен. Разбирам, че това са само думи. И след „Япония в моя живот“ България ще си остане същата.)

Учебните зали бяха оборудвани със съвременна техника, с монитор пред всеки ученик, за да следи пръста на преподавателя си, когато се мотивира с написано, начертано или нарисувано. Учителите оценяваха възпитаниците си: отличен, много добър, добър…

„Най-добър“ в училището нямаше. И в нито едно предприятие нямаше. В Япония не съществуваше такова явление. Подариха ми Джокондата. Тя беше направена от ученици. Сега аз съм човек, който притежава електронна Джоконда. Ученичката, която произведе пред очите ми картината, я подаде на директора си, за да ми я връчи. Момичето се движеше около него и аз помислих, че е активистка. Старанието й ме караше да предполагам, че това дете е и най-добрата ученичка. И повече от любезност попитах директора:

— Това ли е най-добрата ученичка в училището ви?

Той ме погледна със страшни очи! Наоколо стояха ученици. Във въздуха беше преминал хлад. Очите на директора осъдително ми говореха: „Какво правите?! Казва ли се това пред деца?! Вие с всичкия си ли сте?! Ами ако ви чуят?“

Той гледаше на мен като на убиец. Ученик, който да е „най-най“, нямаше в онова училище и никога не е имало. Децата бяха отлични ученици, много добри, средни, слаби. Но… не ги сравняваха едно с друго.

Японският учител казваше примерно така: „Този ученик е отличен по физика, защото познанията му са отлични, отговаря ясно и разбрано и е научил третия закон на Нютон, че на всяко действие отговаря равно по големина и противно по посока противодействие… Или, с други думи, той отлично разбира, че ако му зашлевя шамар, ще ме заболи ръката.“

И учителят пишеше на ученика най-високата бележка. Но не казваше, че е най-добрият в класа или в училището.

Веднъж попитах Тодоров сан за японец в кухнята на ресторанта:

— Този ли е най-добрият работник в кухнята?

Тошката се вцепени, сякаш в онзи момент беше разбрал, че фурната на печката се е подпалила.

Мислех си:

„Ами ако някой от японците разбираше български език? И чуеше главния готвач да казва за някого от тях, че е най-добрият?“ Не си представях колко опасни могат да са ножовете в кухнята на онзи ресторант. Нрави!

В Япония бях с два костюма и една вълнена жилетка, която използвах за горна дреха. Хранех се с клечки. То изисква умение и много труд. Върховете им трябва да се съберат, за да защипят парче от храната. При добра манипулация двете клечки приличат на двата пръста — палеца и показалеца, когато хващат нещо. Всъщност те сякаш удължават тези пръсти и изпълняват същите функции, когато човек яде с ръце. Стараех се. Седяхме с Тошката на маса и се хранехме. Той е спретнат, добре облечен човек. Ходи в бяла риза.

Хващах парчето месо с клечките, но докато стигнат до устата ми, те се разминаваха във въздуха. И месото се лепваше върху бялата риза на Тодоров сан.

„Стига и ти с тия клечки, бе!“ — казваше ми той и сипваше сол върху ризата си. (Солта поглъща мазнината и после дрехата се пере по-лесно.)

Японски нрав. Клечките след храна не се хвърлят безразборно, не се кръстосват като самурайски мечове. А прилежно се поставят една до друга… Бабите у нас не хвърляха трохите от хляба. Те внимателно ги събираха в шепите си и ги изяждаха или ги даваха на пилетата.

Нямах навик и ситуацията с друго парче месо се повтаряше върху бялата риза на Тошката сан и върху него целия.

Казах му:

„Ти стана вече за къпане.“

Моят приятел е сдържан и възпитан човек. Той не ми се сърдеше и се чудех защо след изтичане на договора не го оставят в Токио за дипломат?! Да си дипломат, не трябва да се сърдиш. Понякога се иска малко и за да си приятел някому — да му разбираш настроението. Защото какъв приятел можеш да бъдеш, ако не си в състояние да схванеш най-елементарното в едно приятелство — настроението на твоя човек?!

Тодоров сан се преоблече с нова бяла риза и отидохме на „отчетно годишно събрание“ в кухнята. Щях да присъствам на оценка на японци. (Средни и лоши точно там нямаше.)

„Ами ако има лош работник в кухнята?“ — попитах главния готвач.

„Трудно е да се определи“ — отговори той. — „Трябва да са налице гласовете отгоре и гласовете отдолу. Опасна е тази работа в Япония, ако не съществува.“

„Защо опасна?“

„Когато има наистина лош работник, не е опасно. Но когато няма…“

Тодоров сан ми разказа как присъствал на такава сцена. Началникът оценил един работник като лош. Станали хора, които се трудили с него — изразили обратното мнение. Висшият началник казал на низшия началник: „Ти, след като не можеш да оцениш правилно работника…“ И онзи си отишъл. Друг станал началник. Който не може да оцени, не може и да ръководи. Тодор Тодоров имаше чувство, че самолет със запалени двигатели чака на летището в град Ниигата, за да го отнесе обратно там, откъдето е дошъл, ако даде неточна оценка на човек, който работи в кухнята.

Имах и други наблюдения върху оценъчната система в Япония. Но не исках повече да разказвам за това на моите чувствителни приятели край масата в Млечния бар, да не се „разплачат“. И за да бъда точен: думата оценка в този случай може да се замени. Японецът не живее с чувство на безпогрешен оценител. Той е скромен човек. Това, което става там по време на оценка, дори не е съвет, какъвто у нас почти всеки и по всяко време може да даде, а по-скоро — мнение. Предполага се, че оценителят няма равен на себе си. Идеални са кристалите. Излъчването идва от разликата.

В ЙОКОХАМА

Йокохама е почти в Токио, макар да се пътува дотам с влак. Двата града ги дели, така да се каже, една улица. Там има заводи, където човешка ръка не пипва. Ръчният труд в Япония, общо взето, става история. Японците, изглежда, разчитат на ума си. Случаят в Йокохама обаче дойде сякаш да ме опровергае и в известен смисъл да ме оневини. Японците, ако не боготворят ръцете, то ги мислят за нещо изключително важно, без което не може.

Тодор Тодоров и аз пътувахме с влак до Йокохама. Посетихме училище, което организираше курсове за домакини, желаещи да усвоят опита на чужди кухни. Преди Тошката такива курсове са били провеждани от французи, швейцарци, италианци… Ръководството на училището е търсило знаменити майстори готвачи, за да разнообрази своята дейност. Моят приятел трябваше да преподава в два курса с по 40 жени.

От гарата в Токио до Йокохама пътуването траеше около час. По пътя гледах панорамата през прозореца на влака. Повтарях си: „Какъв е този ум?! Какви са тези ръце?!…“

Докато пристигнем в Йокохама, училището издаде брошура, голяма колкото стихосбирка. В нея готварските рецепти бяха отразени на японски, с изключение името на автора, което беше написано на кирилица. Гледам книжката… Да, разбира се, издание. За около час от момента на поръчката?!

Технологията по приготвянето на ястията в книжката беше подредена в най-рационалния възможен вид — с цел да се съкратят усилията. Рецептите — написани като хубави стихотворения, и на всяка страница имаше оставено празно място, за да могат домакините, докато слушат и гледат начина на приготовление на ястието, да си водят бележки. Така те ставаха и съавтори на една книга.

Казах „да се съкратят усилията“. Хората нямаше да губят време, като търчат по книжарниците за тетрадки. В къщи, когато разучават преподадения материал, щяха да разгръщат и да се взират само в едно учебно помагало. Всичко, което можеше да се съкрати, беше съкратено. Нашата въображаема държава, която създавахме край масата в Млечния бар, вече имаше министерства. Едно от тях можеше да бъде „Министерство за съкращаване на усилията“. Не мога да си представя свястна държава без такова министерство. Дали пък във всяко министерство в Страната на изгряващото слънце нямаше специален отдел с подобно предназначение? При разрешаването на проблем японецът не си мислеше как да усложни положението, да го обърка като недобросъвестен адвокат, за да има после какво да оправя.

И ако питате мен на какво се дължи „японското чудо“, ще кажа, че то се е появило не толкова като плод на убийствен труд и напрежение, колкото на съкращаване на усилията.

Открих две причини за съществуването на чудеса в Япония. Първо, една от най-напредналите технически страни на света беше „изостанала“… при добрите стари нрави и, второ, в Япония действаше някакво Министерство на съкращаване на усилията.

Училището се намираше в центъра на Йокохама. Посрещането на българския готвач беше като прием на високопоставено лице. Почерпиха ни с кафе. После въведоха Тодоров сан в нещо като салон, като кабинет, като кухня…

Най-напред заместникдиректорът на училището окачи на стената географска карта на Европа. След като японките се запознаха с картата и се определи къде на континента се намираме, беше показана друга географска карта — картата на България. На нея с червено кръгче и едри букви беше отбелязан град Несебър — мястото, откъдето е Тодоров сан. Организаторите на лекцията искаха да кажат: „Ето — това е той, този човек, защото оттам идва.“ Самочувствието на моя приятел се повиши. Помолиха го във встъплението си да говори няколко минути на български, за да чуе аудиторията българска реч. Тошката беше облечен в униформа на готвач — в бяло. И с висока бяла шапка на главата. Той ме погледна: „Какво да им говоря?“ „Говори каквото ти дойде на ума!“ — рекох. Поисках все пак да помогна на моя приятел и му пошушнах: „Хубаво е онова, което са казали за нас Иван Вазов, Христо Ботев… Издекламирай някое стихотворение! Защо не кажеш:

«… какви е деца раждала,

раждала, ражда и сега

българска майка юнашка!…»“

Майсторът намери няколко думи на български за публиката и започна лекцията си. Той беше ръководил курсове и на други места по света. Опитът му помогна. В Япония не се теоретизира — едновременно се преподава теория и теорията веднага се прилага на практика, което е допълнително съкращаване на усилията.

Наблюдавах отблизо как Тодоров сан работеше с ръцете си и обясняваше своите действия. Приех позата на човек, който не желае повече да се изненадва в Япония, за да се съхрани, и се облегнах на стола си като незаинтересован. Но усетих, че нещо необичайно става наоколо… Някой ме гледаше. Чувствах погледите на духове върху себе си. После Тошката ми каза как странни същества му разглеждали мозъка откъм темето. И го наблюдавали в ръцете. Това чувство беше толкова силно в мен, че по едно време дочух отнякъде и странна космическа музика. Съществата ни гледаха отгоре. Моят приятел дори забелязал балкон над главата си. И двамата се досещахме обаче като плод на нашето реалистично съзнание, че това ще да е някаква японска техническа магия.

Чоо сан. Чоо! Две гласни! В литературата се пише с двойни гласни името на богинята на слънцето Аматерасу Оомиками. Отдавна обаче търся мястото на проблема с двойните съгласни при изписването на японските думи. Тук и там, така както и у нас, няма логически порядък. А двойните съгласни често са смислоразличителни! Графичното изразяване на японска дума с една съгласна, когато се искат две, може да бъде фатално. В Япония по-рано са започнали да превеждат българска литература от оригинал: Иван Вазов („Под игото“), Христо Ботев, Пейо Яворов (в отделни сборници), Димитър Талев („Железният светилник“), Емилиан Станев („Крадецът на праскови“) и други. През 30-те години на века са били преведени българските писатели Йордан Йовков и Елин Пелин — единият от английски, другият от есперанто. И толкова. Ние все още малко знаем един за друг. За много японци България е страна на розите, на чистия въздух, на киселото мляко, на виното… Но тя не е само това. И ние би трябвало да схващаме, че има японски думи с двойни съгласни и да не икономисваме, когато пишем или говорим: Хоккайдо, Саппоро…

Опасни икономии! Ужасяващо за една сериозна литература е само да се помисли, че първият японски император Джимму, ако се изпише с едно „м“, може да се обърне в обикновен американец. Уважаваният известен японски писател Йошие Хотта, изписан само с едно „т“, е вече съвсем друг човек… който изобщо не се е срещал с доктор Опенхаймер — „бащата“ на атомната бомба. Изписаното с една съгласна, където трябват две, може да се окаже всичко друго за Япония, но не и онова, което търсиш.

Внимание! Някой отнякъде ни гледа!… И не само в ръцете, а и в мозъка ни наднича. Разучават ни подробно.

Чоо сан повдигна пръст нагоре. Момичето ни подсказваше.

Милостива госпожице! Над нас имаше огледало! То беше около 2–3 метра дълго и метър широко, поставено с наклон надолу, така че четиридесетте японки, някои от които седяха и на задните редове, виждаха онова, което се показваше. Жените гледаха как ръцете на майстора режат салата, месо… как бъркат, оформят, украсяват…

Чоо сан работеше като сервитьорка в ресторант „Балкан“. На връщане, когато пътувахме за Токио, във влака й казах: „Онова огледало?!…“

В пловдивския Млечен бар потърсих с поглед Любопитния.

„Липсваш ми — рекох му. — Онова огледало, а? Огледалото в Йокохама?“

В музей на Нагоя бях минал по тясно коридорче от един отдел в друг отдел. Върху тавана на този „тунел“ имаше огромно черно огледало със сребърни точки — като рой звезди. Оглеждаш се в него и се чувстваш в космическото пространство.

Любопитния мислеше какво би могло да се случи, ако утре тръгне „японски“ влак по линията Пловдив — София.

Понякога говорехме различно.

„Огледалото в Йокохама си го бива, нали? Отразява. Това е може би ефектът му“ — казах.

„Съкращава усилията — отговори ми Любопитния. — Представяш ли си Шинкансен от Пловдив до София? Челото на влака — конус.“

„Бих се учудил, ако не е конус… Толкова огледала съм виждал! Те правят «зайчета» в очите.“

„Седиш си в купето и влакът потегля. Наоколо шарят жепейци… След тринадесет минути и четиридесет секунди ти се обръщаш към дамата и казваш: «Не се тревожете, милостива госпожице! Скоро ще пристигнем в София!» И в края на твоите думи влакът се установява на Централна гара в столицата. А?…“

Ние край масата се смеем. Пловдив — София за около тринадесет минути?! А защо се смеем?

Питам Любопитния:

„Бързият влак взема това разстояние за около два часа и половина. (Не мога да бъда точен, защото става въпрос за нашенското жп разписание.) Печели се време с японския влак. И какво ще правиш с него?“

„Мога да отида на кино! — без да се замисля, отговаря Любопитния. — Чу ли за онзи японски министър на железниците, който си подал оставката затова, че през годината сборът от закъсненията на всички влакове в страната бил шест минути. И после си направил сеппуку? Писаха го във вестниците!“

„Писали са го, за да се смеем“ — казвам.

Ние край масата се смеем. А защо се смеем? Наистина — защо? „Зайчета“ играеха по целия бар.

Казвам:

„Отразява…“

„Познавам нашенски шогуни“ — намесва се Любопитния.

„Имаш чувството, че те гледат отгоре, а всъщност те наблюдават отвсякъде.“

„Типове. А когато им виене гребенът…“

?!

Любопитния следва потока на своите мисли, докато аз се възторгвам от ефекта на огледалото. Той разказва как „шогуни“ у нас показват черти от нрава си — говори за големановци, клиенти в Млечния бар, пъстри частни случаи, украсяващи подробности в обществото, за да е шарено. Защото… то е шарено. Човек остарява и излиза в пенсия. „Шогу-нът“ е започнал да поздравява и е станал критичен. Гребенът му е увиснал. „Шогун“, но в пенсия. Пристъпя към скамейката в градината, където седят „наборите“ и си говорят. Приближава се полекичка. Пъшка: „Ох, така! Момчета!…“ Но когато нашият остарял „шогун“ сяда на пейката, „наборите“ се надигат… и си тръгват. Той остава сам. Най-доброто пожелание към един „шогун“, докато той е млад и силен, би трябвало да бъде: „И като се пенсионираш, хората да те поздравяват!“

„Как е в дълбоката японска провинция? — пита Любопитния, защото е любопитен. — Буда високо ли е? Императорът далече ли е?“

„Караш ме да мисля в момента. В Япония май че нямаше провинция.“

„Трябва да съм японец, за да те разбера“ — казва Любопитния.

СЦЕНАТА НА ГЕЙШИТЕ

Повечето японци са работохолици. На улицата ходят по-спокойно. Увеселителните заведения нямат брой. Населението се забавлява, като играе и пачинко с някакви стоманени топчета. Топчето в машината подскача, а ти го караш още да лудува с помощта на малка ръчка, която натискаш с пръста си. В металическа чинийка падат спечелени топчета. Или не падат. В края на играта срещу спечеленото, по избор, на победителя му дават шоколад, цигари… Няколко пъти попадах в такова място и улисан в играта, не се сещах да ям. Игралните заведения бяха построени и на един, и на няколко етажа. В помещенията — машини, машини, машини!… На столове пред машините седят хора. И играят. Видях баби и дядовци. Понякога имах чувството, че старците са ги изпратили да пазаруват за в къщи, а те са се промъкнали тайно, седнали са там и са се заплеснали като деца. В забавните игри съществува елемент, който вдъхновява: шанс за печалба.

Увеселителните заведения са поникнали като гъби в някои райони на столицата. Като „гъби“, но това може да бъде и неточно, защото някъде те са едно до друго, едно под друго… Няма подходящо сравнение за гъстотата на заведенията в Токио! По уличка в квартал, недалеч от Шинджуку, на разстояние от 10 метра преброих 15 увеселителни заведения! Под земята, над земята, вляво, вдясно… Не е възможно всичките да се посетят!

В японската столица има и „нощна част“, „нощен квартал“. Моят добър познат там се казваше Макото Аояги. Той беше собственик на едно от тези малки и тесни заведения, нещо като „Рибен бар“. Широко за душата! Имаше около тридесетчетиридесет места за клиенти. Те бяха разположени едно до друго. Заведението изглеждаше като продълговата стаичка. Собственикът предлагаше на своите клиенти специалитети от риби, раци, охлюви, морски водорасли и различни други продукти. По стените на заведението, на полици, бяха натрупани шишета с уиски в традиционните за Япония ниски и тумбести широки бутилки. И понеже наоколо беше тясно, имах чувството, че при леко земетресение шишетата биха се стоварили върху главите на клиентите. Помислих си, че Макото Аояги няма склад. (Складовете им са подредени като аптеки.) Той ми показа бутилките отблизо, накара ме да се вгледам в тях: върху всяка бутилка имаше поставен етикет с йероглифи. Онова там не беше името на напитката, защото нейното наименование стоеше написано на съответния етикет. Етикетът с йероглифите представляваше по-скоро бележка на ръка с името на клиента. Уискито — японско. „Сантори“ или „Сантори олд“(старото „Сантори“), отлежало. Всеки клиент, който пристигаше в заведението и си поръчваше уиски, получаваше бутилка. Той плащаше цялата бутилка, но пиеше колкото му се пие. Японците не се наливат като бъчви. Толкова много заведения в Токио, а не видях нито един пиян. Представител на посолство в столицата разказваше, че за седем години работа в Япония не е забелязал на улицата пиян японец.

Аз обаче зърнах пийнал японец! И съм доволен, бих казал — щастлив, че можах да открия наистина голяма рядкост. Това беше и комплимент за моята способност да наблюдавам. Защото пиян човек на улицата в Токио е събитие като падането на комета.

Полунощ. Центърът на Шинджуку. Бях си посръбнал. И понеже ми стана весело, прииска ми се да правя лудории. Тръгнах по средата на улицата. Вървях по бялата осова линия, като се стараех да я умервам с крак. Настъпвах я така, че да не може чертата да бяга встрани. И си пеех: „Шинджуку минатомачи…“ („Шинджуку, ти си град пристанище.“) В далечината забелязах, че върви човек! И тръгнахме един срещу друг. Моментът на срещата назрЯваше, беше явно, че и двамата се вълнувахме. Напрежението растеше с всяка секунда… Японецът, изглежда, си беше помислил, че осъществява среща със сънародник. Двама пийнали японци в средата на улицата — това беше много! Като се приближихме, увеличихме скоростта. Устремихме се с бързи крачки един срещу друг, готови да се кланяме, радостни в своето опиянение.

Японецът се спря пред мен. Ококори се във велика почуда. Стоя така минута, като че не можеше да повярва на очите си. И прихна да се смее.

— Ха?!… — само успя да каже той.

Беше изгубил шанса си. И се оттегли на тротоара, навярно с надежда, че все някога в живота ще му се удаде да срещне на улицата друг пийнал японец.

Бутилката с името на клиента се запазва в заведението и стои върху рафта на стената, докато клиентът отново отиде там, за да си допие.

Влизаш в заведението и казваш:

— Добър вечер, Аояги сан!

— Добър вечер! — отговаря той. И се кланя.

— Тук имам нещо оставено. Името ми е… Казваш името си.

Аояги сан се катери по лавиците и търси бутилката. Обикновено бързо я намира в мнимия безпорядък, тъй като си има система.

Поднесоха супа от риба в дървена лакирана и шарена паничка. Огледах се встрани, за да видя другите как се хранят. До мен двама японци ядяха супата си с клечки. Те прищипваха твърдото, сръчно го поднасяха в устата си, а самата течност консумираха, като надигаха паничката и отпиваха направо от нея. Така направих и аз. Опитах от супата, като ползвах клечките. Донякъде… После надигнах купичката.

— Опитахте ли? — попита ме Макото Аояги.

— Да! — отговорих въодушевено. — Вкусно е!

— Хареса ли ви?

— О-о-о! Много!!!

Моят познат това и чакаше. Докато да изрека въодушевените си думи, търсейки погледа му, докато да се обърна, купата ми я нямаше. Собственикът на бара като фокусник я беше грабнал и изсипал съдържанието от нея в един също така лъскав и нечовешки чист казан. Бях огорчен и готов да се разсърдя. Погледът ми приличаше на човек, на когото са измъкнали нещо под носа му.

Макото Аояги ми поднесе риба. Отново посегнах към клечките. Помислих си, че японецът действа грабителски само по отношение на супите — хората да не си пълнят стомасите с течности.

— Опитахте ли? — попита той.

— Да, опитах — отговорих въодушевен. — Много е вкусно! Такова нещо досега не съм хапвал!

— Как ви се вижда?

— Това ли? Дето е пред мен? Чудесно. По-добро едва ли може да бъде!

Преди да изрека последните думи, чинията отново изчезна. Заедно със съдържанието. Макото Аояги натисна с крак ръчка, капакът на казана се отвори и глътна моето почти с неземен вкус меню.

По същия начин веднага след като опитвах, се изгубваше останалото от храната. С тъжен поглед на безкрайно разочарован човек изпращах онова, до което се докосвах: нещо от риба, от раци, от водорасли, от други морски продукти. Едва на тридесет и седмия път успях да схвана, че не бях тук, за да се храня като хората. Бях седнал в заведението на японеца, за да опитвам. Моят познат ми демонстрираше съвременната теория за рационалното хранене. Според нея човек трябваше да яде четиридесет различни продукта. Макото Аояги хранеше така всичките си клиенти. Повече не можеше да се направи за клиента. А и той повече не можеше да иска.

В Токио, по всяко време на денонощието, имаш възможност да закусиш, да обядваш или пък да вечеряш. Изумително разнообразие на заведения. Екзотична архитектура. Бях в кафене, сградата на което представлява кафейна чаша. В подземния град на Саппоро поръчах меню в състав от ястията: мо-рокю, намбадзуке, тонджиру, какиаге, нимоно, салата, цукемоно, ориз и мицумаме. Но колкото вие разбирате какво точно съм ял освен салата и ориз, толкова и аз разбрах. Вкусът на менюто беше солен, горчив, кисел, сладък… То се казваше „Саку-ра“.

На собственик в Токио не му вървеше с ресторанта. Хората съвсем спряха да посещават заведението му. Чудеше се какво да направи! Някой му рече:

— Че обърни нещо!

И той… обърна сградата. Постави я с покрива надолу. Извика инженер, плати му… Елате да видите! Заведението — пълно с народ. Богаташ стана човекът.

Посетих ресторант, където възможностите бяха доведени до изумителна крайност. Там съществуваше същата постановка с бутилките и етикетите, на които бяха написани имената на клиентите. Причудливи идеи… И — собствена телевизия?! Няколко подвижни камери от стените и тавана следяха клиента, докато се храни, отпива или благоволява да се разпее. Монитори бяха поставени и над вратата на улицата. Певецът в ресторанта добиваше популярност сред хората, които минаваха по тротоара. В заведението — подиум. Върху него непрекъснато се пееше. След първата чаша почти всеки изявяваше желание да се изкачи на подиума. Имаше рафт, пълен с касетки на популярни песни (само мелодиите). По масите раздаваха текстовете им. И като те хване сакето, скачаш на подиума и с цяло гърло пееш: „Мама, соно танго феличе!…“ Текстовете са на английски, немски, френски, италиански… Но на еб, нашенеца, това не ти пречи. Подкарваш песента на български, че и без съпровод. Думите, които изричаме от сърце, носят в себе си и музика. Например: „Колко мъки знаеш, колко тайни криеш, ех, Балкан ти роден наш!“ Седя в заведението, гледам веселящите се японци, слушам ги как пеят от сърце. Аз не умея да се веселя. Тъжен съм, много тъжен.

Японците изпълняват песните си отначало докрай. Каквото почнат, завършват го.

Няколко делови бизнесмени бяха направили ресторанти във вагони, които вечер потегляха от Токио и се връщаха на разсъмване. Колелата на вагоните тракаха… И докато едни спяха в града, други пееха извън него.

Възможностите на увеселителните заведения приличаха на лимон, който е изцеден докрай. Оттук нататък нищо не можеше да се измисли! Нищо!

Правят паралел между някогашните хетери и днешните гейши. Това не е точно. Хетерите в древността из Азия — Финикия, Индия, Сирия, са били проститутки към храма, чиято дейност влизала в религиозния обред…един вид жрици. В древна Гърция е имало институции на хетерите (приятелките). Високообразовани, културни, занимавали се с изкуства и били приятелки на мъжете при угощения. Жени на свободна практика. Владеели изкуството на гримирането, дрехите, прическите, изучавали психология, за да определят настроението на мъжа, когото ще обслужват. Пеели. Правели и диагностическо разчитане на чертите на човека. Капризът при тях е бил изключен. Били ненадминати в умението да доставят удоволствие…Това, в една или друга степен, го има у гейшите. (Проституцията в Страната на изгряващото слънце е забранена със закон.) Срещал съм високообразовани гейши, проститутки сред тях не съм виждал. Закоравял експериментатор, попадал съм и в крайно неудобни положения. Веднъж, за да поставя на изпит мила гейша и като знаех, че Анибал е погребан в Картаген, попитах:

— Знаете ли случайно къде е гробът на Анибал?

— В Турция. В азиатската част — отговори ми тя. И ме остави да се ровя в книжнината — до припадък.

Друг път подарих на гейша в Киото хубави цветя! Хубави — за мен. Но те не трябваше да бъдат разпукнати, а пъпки. Гейшата беше доловила, че не разбирам от цветя. И макар че, общо взето, бях интересен предимно с въпросите си, вече мога да призная, че нивото на техните познания е високо. И 100 000 йени се дава за гейша — да пиеш чай с нея и да разговаряш. Гейшата честно си изкарва прехраната, като артистка. Тя е явление изключително японско, не минава прием без нея. Добре е запозната с изкуството, танцува класически японски танци, свири на шамисен. Много японци са стеснителни. Не и гейшите. Тяхното държание е свободно. В Япония живеят около 26 хиляди гейши. Има училище за тях в Киото. Гейшата е героиня на романи, удовлетворява разбиращ събеседник, владее изкуството да разговаря, умело се държи в обществото.

Остроумието й е главно нейно оръжие (в Япония не е разрешено да се носи оръжие). Разбира от литература, превъзходна домакиня. Носи красива висока прическа. Или се омъжва, или намира покровител — един. Ако се омъжи, става прекрасна съпруга, жизнерадостна, весела и умна.

Гейшата е свързана предимно с увеселителното заведение. Ролята й: трябва да играе на сцена, върху която вече нищо не може да се направи. На нея тя постига още нещо.

ВИТРИНАТА

Японците правят мостри на всичко, което се яде и пие. Производството им е цяла индустрия. Витрините грабват погледа. Няма разлика между изложеното в тях и онова, което се продава. Показаното на ресторантската витрина не е самото меню, подредено в чиниите, дето в началото дига пара, а после може и да мухляса, а номерирано изображение, изкуство на пластмасите, умение да създаваш натюрморти в чиния. В началото не се досещах, че продуктите на менюто за деня, изложени на витрините, са от изкуствена материя. Забелязах това едва в подземния град на Саппоро. Светлината падаше под специален ъгъл. И нещо ми лъсна в окото. Видях на витрината меню, в което имаше домати, картофи и стръкче магданоз. В чинията домат беше цепнат по средата!… Личеше семка, разрязана на две, сякаш приготвена за изследване с напречния си разрез. Имаше три белени и обварени картофа, от които единият доста по-голям. Върху него стърчеше забито стръкче магданоз. То беше боднато от дясната страна на обеления обварен картоф — и гледаше наляво, със седем листенца.

Касата на ресторанта понякога се намира до самата витрина — от вътрешната страна. Можеш и с пръст да поръчаш, да си платиш. Японецът, като види касовата бележка, ти носи онова, което си посочил с пръст от витрината. Макар че обикновено се плаща на излизане. Японецът е свикнал да урежда сметките си след услугата!… Веднъж в София, на излизане от трамвая, познат японец ме попита: „На кого да дам билета?“

Чинията, в която сервираха менюто, е весела, шарена. В нея видях картина, която ме порази за кой ли път в онази страна. Имах чувството, че гостоприемният народ тук няма друга работа, освен да те приеме и докато стоиш там, да те побърка. А когато те изпраща, да те трогне до сълзи. Защото май че японецът ми беше донесъл чинията с менюто не от кухнята, а от витрината с продуктите от изкуствена материя, за да се нахраня! В нея имаше домати — червени на цвят, бели картофи и магданоз със зелени листенца. Продуктите в чинията бяха подредени както на витрината — и на големина, и на цвят: досущ същите. Три картофа, от които единият доста по-голям. Върху него стърчеше стръкче магданоз, боднато от дясната страна на картофа, и гледаше наляво. То имаше седем листенца. Доматът беше така цепнат в средата, че семка в него беше разрязана на две… Само дето от чинията пред мен се дигаше пара. Готвачът беше повторил картината от витрината в моята чиния.

Японците работеха с всички цветове на небесната дъга и с безброй много полутонове. Стоките приличаха на цветна експлозия. Официалната (тоест точната и проверената) статистика даваше данни, че на пазара в страната червеният цвят се беше появил в триста осемдесет и пет нюанса?!… И се размислих върху сивия цвят, с който беше боядисан животът ми. Оттук нататък сивото, което също имаше свой чар, не ми напомняше за живот. Сивото започнах да свързвам с черно.

Витрината заради витрината за мен стана фикс идея, сапунен мехур. И голяма лъжа… изложена на показ. В Япония, ако исках, можех да изям всички експонати, които бяха от найлон! И не само защото японецът в ресторанта е всецяло на твое разположение, а там ти — клиентът — си господар на онзи господар. Ако собственикът на ресторанта ми откажеше да вкуся нещо в заведението му, можех да се облегна на законите и наредбите в онази страна и… Но японците не позволяват да се стигне дотам. Те просто свалят онова, което не съществува в магазина.

Витрината в Япония — покана за автентичност. Вълнувах се, защото в онези години витрините у нас изглеждаха богати и разкошно подредени, като при самоизмама, а рафтовете в магазините — почти празни. Най-популярната дума — „няма“.

ПЪРВАТА БЪЛГАРКА, ОМЪЖЕНА ЗА ЯПОНЕЦ

През зимата на хиляда деветстотин четиридесет и втора година по нашите места падна дебел сняг. Небето беше решило — което, където се намира, там да си остане. Влаковете на гара Пловдив не могат да се движат. Японец стои на перона. И нито напред, нито назад. Не може да се ориентира, захвърлен от съдбата, която е решила нещо да се случи с него и го задържа. Снегът трупа. Всичко е бяло. По едно време влакът потегля, но затъва дълбоко в преспите. Повече не може да се движи напред и се връща на гарата. Японецът влиза в ресторант „Молле“, за да се постопли, да вечеря и да помисли какво да прави. Ресторантът е пълен с народ. Свободни маси няма и той стои до вратата. Тук-там се вижда празен стол. Но японецът не сяда на маса, заета вече от друг. Възпитанието не му позволява.

Един българин го забелязва.

— Я! Вижте! Японец?! — учудено казва той на приятелите си.

Очите на Христо Макрелов са като на японец. Целият род Макрелови в очите са като японци. И сестра му… Най-вече сестра му. В ресторант „Молле“ очите са привлекли очите. Поканват японеца да седне на масата. Той се покланя дълбоко — да поздрави, да благодари. И сяда. (Когато има нещо да се случи!…)

Следват типичните български въпроси към непознатия странник.

Разговарят на немски, после опитват на френски.

— Как се казвате? — питат нашите.

— Маеда — отговаря японецът.

— Къде отивате?

— Идвам от София.

— Ама къде отивате!

— По работа.

— Какво работите?

— Журналист съм.

— Откъде сте?

— Токио.

— Женен ли сте? Деца имате ли?

— Мисля, че ще се оженя — казва японецът, за да не произнесе „не“.

— Хм!… Какво още остана да го питаме? — Нашите се съветват с погледи помежду си. — Ах, да! Печелите ли? Колко получавате? — интересуват се те, тъй като си мислят, че вече са станали близки с японеца.

Продължава да вали и да трупа. Снегът покрива ресторанта с българите и японеца в него.

Христо Макрелов и Маеда сан излизат навън. Пред входа ги чака файтон. Нашият ще води японеца на гости у дома си — в Чокманово (?!). И в онзи сняг (?!). И с файтон (?!)… Макрелов е решил да покаже истинското българско гостоприемство и не отстъпва. Такъв човек реши ли, ще върже госта и пак ще го заведе у дома си. Той не отстъпва и пред файтонджията, който твърди за Макрелов, че е луд.

Луди, не луди — тръгват. Наоколо сняг, величествена гора, вълчи вой в далечината…

Късно вечерта двамата стигат в Чокманово. Селото в планината се събужда, за да посрещне гост. Прозорците на къщите светват. Селяните излизат на улицата да видят японеца. И като започват ония ми ти поклони на добродушните гостоприемни хора… Ние на село нали се кланяме, когато посрещаме скъп гост? Като в Япония. Маеда се впечатлява от онова, което вижда край себе си. То и на Япония му прилича. Макрелов запознава Маеда сан със Сийка Макрелова.

— Сестра ми — казва той, като я посочва с ръка.

И земята спира да се върти. Този момент е подготвяла съдбата. Японецът и българката се гледат в очите. Селяните разговарят помежду си. Но те само си отварят устата — нищо не се чува. Снегът трупа, трупа… Той покрива селото и къщата заедно с японеца и българката, докато двамата се гледат.

Безспорно това е било влюбване от пръв поглед. Душевният мир на японеца излъчва акумулираната си представа за живота: там — на небето, те някога са били едно цяло. На земята всеки търси своя двойник. И ако го намери — те са щастливи, пламва голяма любов. Мъжът става силен. Никой не наранява другия — нито с помислите си, нито с делата си. В този миг Маеда е срещнал очите на своя двойник. И ги е видял в дивна планина, покрита със снежнобяла обреченост.

Селяните наблюдават как двамата се гледат — сякаш единият е потънал в другия. Те казват: „Я!…“ Всички забелязват, че до японеца Сийка прилича на японка.

Между двамата пламва неистова любов. След време Маеда отново се връща в Чокманово. Отначало родителите се противят, не дават дъщеря си на японец. Защото Япония чак къде е!… На другия край на света. Сийка им заявява, че ако не й разрешат да се омъжи за него, ще отиде в манастир, ще се затрие. И влюбените сключват брак. Сийка Макрелова е булка. Цялата е в бяло.

Младото семейство Маеда живее в Токио. Имат две деца — момче и момиче. Момичето носи българско име — името на Сийкината майка. Навремето у нас прожектираха кинопреглед „Първата българка, омъжена за японец“. Под небето на японската столица няма по-щастливо семейство. България си има зет — японец. Тъстът казва за зет си: „От сина ми е по-добър! Уважава ме човекът.“ След Втората световна война Маеда заема отговорен пост в Япония. Бил е приет от Императора. Маеда — големият приятел на България. Той прави много за добрите японско-български отношения. Сийка и Маеда се радват на щастието си.

Една нощ в Пловдив, където са се преместили родителите на Сийка Макрелова, достига черна вест. От небето пада черен сняг… Всичко е черно. В Япония е починала Сийка.

Йокохама. Гроб — градина. Поддържаха го с неувяхващи живи цветя.

Времето тече. Позаглъхва с него и споменът за голямата любов на българката и японеца. Един ден, след години, на вратата у старите Макрелови се тропа. Майката на покойната Сийка отваря вратата и вижда… Маеда! Двамата се гледат като приглушен мотив от онзи момент в Чокманово, когато дъщерята е гледала японеца. Маеда е придружаван от дребна японка и двамата влизат в дома на Сийкините родители. Сядат на пода, както правят японците.

Бащата пита:

— Накъде сте тръгнали?

Той мисли, че Маеда е дошъл по работа в Европа. Пътят му минава оттук и се е отбил да ги види. Майката плаче…

Маеда отговаря:

— Нарочно идвам от Япония. Днес си тръгвам обратно.

И японецът моли родителите на покойната си съпруга да му разрешат да се ожени за японката, която го придружава.

НА ГОСТИ В ЯПОНСКИ ДОМ

В Осака няколко души посетихме старинния дворец на възвишението, където беше заснета голяма част от популярния по наше време филм „Шогун“. На огромен плакат беше нарисувана разперена човешка длан. Надолу започваше огромна пропаст.

Моите хора ми рекоха: „Защо не попиташ какъв е този плакат?“ Той можеше да означава нещо като: „Не на войната!“ или „Унищожете оръжията!“

Макар че дълбоко в себе си не го очаквах. Изпитвах съмнение, тъй като бяхме в Хирошима, посетихме мястото, където е паднала атомната бомба. Видяхме покъртителни картини: Спете спокойно! Това няма да се повтори! Японците избягват разговори за атомната бомба. Те я помнят (забравя ли се такова нещо?), но мислят за живота. Не припомнят непрекъснато атомната смърт. В Хирошима имаше буркан, пълен с човешко месо, облъчено от бомбата. Тя беше паднала в 1945 година… а месото в буркана още се разлагаше!!! Моите хора настояваха и аз трябваше да попитам някого за значението на плаката.

Дребен японец седеше на скамейката, взираше се в далечината и се любуваше на Осака. Отидох при него.

— Това тук какво е? — посочих аз ръката, нарисувана на огромния плакат. — Да не би да означава „Не на войната“?

— А? — каза японецът и навярно печелеше време, за да подготви точния отговор.

— Да не би да е нещо против атомната бомба? — подсетих го аз.

Той отговори:

— Плакатът прави бележка на хората да не хвърлят боклук в пропастта. На него пише: „Това тук не е пепелник.“

— О-о-о!!! Какво било! — извикаха моите хора. Японецът стана прав, за да отговори на въпроса ми. Беше доста по-нисък от мен. Гледаше ме отдолу нагоре. Помислих си, че чака да му кажа да си седне.

Тогава той изненадващо ме попита:

— Вие есперантист ли сте? Отговорих:

— Да. Есперантист съм.

Думите изрекох на есперанто. Японецът се хвърли към мен. Той започна да ме прегръща и да крещи:

— Братко!!! — (Всъщност за японец такова поведение е необичайно.)

„Те това е! — рекох си. — Намерих го и брат ми. Точно се чудех къде се беше изгубил.“ С него се прегръщахме пред плаката, който призоваваше към чистота. Един от нашите улови момента на прегръдката ни с фотоапарат. После засне разперените пръсти на ръката ми до разперените пръсти на дланта върху плаката и ги превърна в популярна снимка, която обиколи света.

Японецът ме помоли да го почакам. Хукна нанякъде, почти веднага се върна. И каза: „Идат!“ Беше поканил да ме видят секретарката на кмета на Осака, есперантистка, и още няколко японци и японки. В старинния дворец на Осака се насъбраха… все братя и сестри.

Надвечер на кораба бавно се покачи професор, придружен от секретарката на кмета и „брат ми“. Те тримата се поклониха на капитана на кораба и учтиво поискаха от него разрешение да ме изведат със себе си, да ми покажат Осака и да пием заедно някъде кафе.

Капитанът явно се двоумеше — заради програмата на кораба. Тупнах го леко по рамото и му рекох:

„Слушайте! Хич и не мислете да отказвате на тези любезни хора! Защото пред вас ги виждате трима. А знаете ли какво става зад оня ъгъл отсреща — хиляди ме чакат!“

Той разреши. „Поне гледайте да се приберете в седем часа вечерта“ — каза ми той. Отвърнах му: „И това няма да стане! Не мога на най-интересното място да скокна и да кажа на японците, че си тръгвам, защото капитанът ми е наредил да се прибера на кораба в седем часа. Ще си помислят, че аз не съм си капитан.“

Преоблякох се, пригладих се и тръгнах. Пихме кафе. Беше приятно и весело. Японците наистина могат да те разплачат с гостоприемството си. Когато изпращат български деца, българчетата плачат и япончетата плачат. В ръцете си държат краищата на тънки книжни ленти. Корабът потегля, лентите в определен момент се късат — сърцето ти да се скъса.

Моето истинско посрещане стана при изпращането ми. Бях поразен.

Страната на електрониката и роботиката боравеше с най-фините си механизми, когато се отнасяше за прием. Добри и стари нишки на гостоприемството дърпа японецът при посрещане и при раздяла. Ако мога да усвоя това изкуство, ще имам много приятели. У нас, на село, докато гостенинът ни се огледа — и масата е сложена! Нашенецът е пристрастен към посрещането. При японците изкуството добре да посрещаш означава и добре да изпращаш. Мой приятел на село се вживяваше в началото, когато те зърне да се задаваш. Гостоприемен като всеки добър човек, той няма японската изобретателност да изпраща, а, изглежда, не притежава и дар слово. Употребяваше думата: „Хайде!“, която изговаряше като: „Ади!“ — за довиждане. Казваше: „Ади, наздраве!“, или „Ади, от мен да мине!“ Беден на думи, като те види, че се задаваш, той извикваше: „О-о-о!“ И с този кратък звук привършваше церемонията по посрещането. А на изпращане повтаряше: „Ади!“ И по телефона накрая така говореше: „Ади! Ади!“… Имах чувството, че този иначе гостоприемен човек при раздялата искаше да ме изтупа като прах от крачолите на панталоните си. Моите познати в Осака ме попитаха какво желая да постигна от пътуванията ми в Япония и могат ли да ми помогнат.

— Да! — отговорих веднага, защото имах и готов отговор. — Искам, първо, да посетя японски дом и, второ, да ме научите да пия чай по японски! (Имах предвид японската чайна церемония.)

Те започнаха да мрънкат… Не бяха готови с отговора, който, ако го дадеха, трябваше да го изпълнят. Бях поискал невъзможното. Заплаших ги:

— Две неща ме доведоха в Япония — казах. — Японският дом и японската чайна церемония. И ако не ги видя, все едно, че никога не съм бил във вашата страна!

Човек, когато пътува по света, обича да преживее нещо невероятно.

Заминахме си от Осака. Бях в Япония тук и там, с кораб и без кораб. С онзи именно плавателен съд една ранна утрин акостирахме на пристанището в Отару.

Ние, пътниците, се бяхме опрели върху преградите на борда и наблюдавахме приближаващия се бряг. Един от нашите извика: „Земя!!!“ — на шега. Той го направи като актьор с интелект, който върти кървави очи и размахва нож, за да изколи света, а в същото време намига на публиката и се усмихва скришом, с което иска да каже: „Театър е това, братлета, театър…“

Сушата се приближи до кораба и на него не му остана друго, освен да акостира. На пристанището встрани стърчаха трима души: кметът на града, секретарят и навярно „онзи“, на когото викаха „представител на кметството“. Те чакаха капитана. Точно срещу кораба няколко хиляди посрещачи със знамена и плакати очакваха… кого мислите? Мен?! Върху плакатите пишеше… името ми. Моето име. Кръвта ми се покачи в главата. Розовото ми лице почервеня. Не съм преживявал по-голям ужас. Боже! Навремето исках да се отказвам от името си… та дано ми потръгне в живота. На брега се вееха знамена и плакати… От вълнение не можех да намеря джобовете на панталона, за да си скрия ръцете.

Слязох от кораба и застанах срещу посрещачите си. Народът ми се кланяше.

Почаках доста, докато японците се изправят отново. Един от посрещачите попита:

— Вие ли сте Сейко…(в)? Казаха ни, че след двадесет дни ще пристигнете с кораб на пристанището в Отару.

Покашлях се, преглътнах и рекох:

— Аз съм.

Като чуха това, японците се разшумяха, развяха знамената, плакатите с името ми. И пак започнаха да се кланят.

Докато народът се вълнуваше, опитах се да разгадая загадката. Защо? Откъде тези хора са узнали за пристигането ми?

Издебнах момент и попитах:

— Мога ли да знам на какво дължа вниманието към моята скромна особа?

— На един човек — отговориха ми японците.

— Какъв човек?

— Дойде от Осака със самолет. И донесе в Отару вашите желания.

— Той по работа ли е идвал в Отару? Да не би да е идвал тук по своя работа?

— Пристигна нарочно заради вас. Каза ни за вашите две желания — да посетите дом, да се научите да пиете чай. И отлетя обратно.

Той не е бил обикновен човек! Проверил е разписанието на кораба, качил се е на самолет, долетял, предал искането ми. И отлетял. Това е все едно да разговаряш с японец в Пловдив, който възнамерява да види делфин. Й ти да си купиш билет за влака, да се друсаш до Варна, да разговаряш с директора на делфинариума, да му кажеш: „Слушай, така и така… един там иска да види делфин, а ние в Пловдив нямаме делфини. Виж там, покажи му…“ И — ха обратно.

Аз дори и името на японеца не можах да науча.

Благородно неизвестно на мен лице. Как фино се настани в мозъка ми за цял живот. Японецът се грижеше за впечатлението на чужденеца от неговата страна.

— За съжаление не можем да ви научим да пиете чай — каза представител на посрещачите. — Ние самите 10 години се подготвяме за това. А вашето време в Отару е малко.

Всъщност японците цял живот се учат да пият чай.

— Е!… — рекох.

— Другото ви желание ще се сбъдне. Професор Ямага ви кани на гости.

Японецът се поклони и посочи професора. По даден знак мнозинството посрещачи се стопи. И домакинът ме поведе към дома си.

Домът на японеца?! Няма маса, няма столове, няма гардероб… Креват не се вижда. На пода — татами. Наоколо е празно. В средата на стаята — ниска масичка. Сяда се край нея на малка възглавничка, като си свиеш краката. След минути ставите ти започват да пукат… Край масичката пием зелен чай. Седенето на колене ме измъчва и започвам да мисля дали няма да е по-добра позата с кръстосани крака — по турски.

— Да! Ето така! — показва ми професорът. — Щом ви е удобно.

Но скоро и тази поза започва да ми създава неприятности. Скришом опъвам краката си под масичката.

Разговаряме.

Той:

— Каква е силата на краката ви да стоите прави с часове?

И има предвид нас — европейците. Аз:

— Каква е вашата сила на краката да седите с часове?!

И имам предвид седенето по японски, с ходилата отдолу.

В бързината казвам: „Доктор Ямага сан…“ После трябва да се поправям. Обръщението е или „доктор“, или „сан“. Произнася се и „Ямага сан“. Но хора с научно звание и такива, към които искаш да окажеш почит, могат да се наричат и: „Ямагахакасе“ (доктор на науките), „Ямагакьоджу“ (професор), „Ямагасенсей“ (учител). Това е висша степен на изразяване.

При посрещането на мъжа си съпругата коленичи най-почтително на пода пред краката му с ръце, прострени напред. Накрая — за спомен — домакинът ми подари вратовръзката си, за да не ходя така…

На следващата сутрин корабът потегли. Съпругата на Ямага сан ми напомни моята майка, когато ме изпращаше на път — тя ми уви храна.

Загрузка...