Япония в моя живот

ДЕКОРЪТ

Трябваше да отида в Япония. Есента е малкото, което ни остава.

Пловдив. Млечният бар. Идеята да се пребоядисват фасадите на къщите в България с ярки цветове дойде от главната улица, на която се намираше барът. Хората забелязаха, че сградите са били красиви, но го е нямало свежия цвят, за да ги очертае, да открие лицата им. Каменните плочи, с които е покрита улицата, станаха мокри от дъжда и есенната влага. Чадърите пред бара се прибраха в очакване на следващото лято. Времето течеше. Листата на календара в заведението се преобръщаха с шум, сякаш от повея на вентилатора.

Върху стената над нашата постоянна маса имаше метална плоча с образа на художника Златю Бояджиев. Тази маса почти винаги беше малка за многото приятели и познати, които се събирахме край нея. Разговаряхме за Япония и японците понякога колкото да се намираме на приказки. Не бързахме да обобщаваме красивата тема, а и като че се пазехме да направим това. Беше ни приятно да живеем.

Разговорът ни вървеше без предварителна схема.

Имитирахме природата. Разказвах спомените си на четири големи вдишвания (четири глави) — колкото са големите острови на Япония. Най-малката глава беше като остров Шикоку, най-голямата — като остров Хоншу. А другите две глави напомняха големината на островите Кюшу и Хоккайдо — в сравнение с останалите големи острови.

Идеята — лава на вулкан. Мисълта — пореден земетръс. Удължавах текста с коментар, изтеглях го с пряка реч не само за да се запомни. Етюдът се превръщаше в събитие. Пряката реч с японци бележех с чертичка в началото, а диалога между българи заграждах в кавички. Графичният израз трудно се забелязва от неподготвено око, но се чувства подчертаването на разлики. Българинът:

„Не! Не, не, не!…“

Японецът:

— Да, да… Тази работа няма да стане.

Двамата изразяват една и съща отрицателна мисъл, но по различен начин, което разкрива и тяхната относителна същност. Възнамерявах в този мой труд да побера мисли, по възможност поне колкото са островите в Страната на изгряващото слънце. Всичко идваше от реквизита на Япония. Бушуващите вълни на морето се разбиваха без звук. Мълчеше онова, което се чуваше. Илюзорното свиреше край ушите. Бучащото подводно течение на мислите напомняше родни картини. Търсех своя остров в островна Япония.

Докосвахме се и до невидими сфери. В бара се появи въображаем човек. Японец. Той се установи в съзнанието ни като плод на натрупана информация. Беше станал толкова осезателен за чувствителните ни сетива, че ми идеше да кресна: „Сядай, бе! Какво стърчиш!“ Пушехме въображаеми цигари с кафето. Докато разказвах, държах в ръката си въображаема хризантема.

Всеки ден беше хубав ден.

В Пловдив имаше международен мострен панаир, който служеше и за измерване на извървения път, показваше докъде е стигнала държавата в сравнение с останалия свят. Панаирът действаше като еталон — най-точното измерително средство от областта на измерването, признато със споразумение. Международните прояви в стария град — с над тридесет имена в миналото — поощряваха моите съграждани да искат още и още, което да покачва градуса на самочувствието им. Стараеха се да покажат на света, че си имат и пътешественик на ниво. Всред познатите нямах завистници. В Млечния бар, край масата, ме смятаха за пътешественик, равен на Марко Поло, Николай Рьорих, Синдбад Моряка и Ибн Батута.

Нуждата отново ме беше родила. Започнаха да ме дърпат по многолюдни събрания, за да разказвам впечатления. Събираха публика, като лепяха по града афиши. Радио „Пловдив“ излъчваше в емисиите си впечатления от пътуванията ми в далечната, непозната и поради това екзотична Япония. В печата се появиха мои материали по темата. В допълнение към вниманието името ми поникна в кръстословици — водоравно и отвесно, наравно със стари гръцки мислители.

В мен бягаше някакво конче. Япония ме караше да размислям, щом се доближавах до нещо японско и аз започнах да „прищраквам“, което се изразяваше в мисловни отклонения. Непрекъснато преживявах своеобразно душевно телепортиране ту в България, ту в Япония.

Тънки наблюдатели в бара се питаха: „Какво всъщност прави този човек? Есета ли, разкази ли, очерци ли, импресии ли или пътеписи?!“ Моите прищраквания ги смущаваха. И навярно си мислеха, че без да искам, прилагам тези изразни форми. Наблюдателите многозначително търсеха да видят дали наистина в мен не бяга някакво „конче“ — такова, каквото те го разбираха. Жертва на реалистични хрумвания, тогава още не можех да разбера, че именно от това еднокопитно щеше да падне подковата: символът на щастието в българската митология.

Блюстител на реда се цупеше на сравненията. Казваше: „А то ние сами можем да си сравняваме.“ И като рече Н и е!… сякаш всички ние край масата не знаехме, че това е само той. Всеки колективист, който имаше що-годе мислене, се смяташе за нещо изключително. А това говореше лошо за средното ниво.

По наше време Азът не беше на мода. Той се смяташе за самоизтъкване, парадиране, липса на скромност. Пътувах сам. Не можех да се изразявам като глупак и когато ме попитат къде съм бил, да отговарям: „В Токио отидох… ние?!“ — та чрез отказ от азът да избегна самопоказността?! Аз, разбира се, съм бил там. Аз съм отговорен и за последствията от това мое пътуване. При самотните ми странствания не съществуваше колектив, зад който да се крия. Имаше нещо объркващо в „наро-допсихологията“ ни, когато ставаше дума за лично местоимение. Азът е преди всичко декларация за отговорност. Каквито и да са вкусовите промени, за по-къс или по-дълъг период от време, Азът — добре овладян — ще си остане модерен в документалистиката, тъй като поднася разказ на участник. Или — на свидетел. Те са най-достойните да говорят от свое име за събитие, в което са участвали или са го наблюдавали непосредствено.

В езика си японците разполагат с над двадесет местоимения за първо лице единствено число. Това се среща и в други азиатски езици. Мозъкът на японеца е гара с двадесет коловоза.

Минчо Панайотов рисуваше своята Япония. Аз описвах моята Страна на изгряващото слънце. Формите и цветовете, които приятелят ми владееше, и прищракващите ми мисли, с отклоненията след започнатото, се обединяваха в обща картина. Макар че и в една точка да се взирахме, все това: почти винаги виждахме онази държава различно — поради различния ни опит.

Бога ми, има нещо зад реалното! Здравко Томов — правнукът на Тома Иконописеца (Фералията) — започна живописно творчество. Той нарисува по нашите разговори в бара тридесет и шест платна с японски мотиви. Мисля, че в историята на страната ни няма подобно по мащабите и оригиналността си културно явление, причинено от „пътеписен“ факт. Изглеждахме сериозни. Седяхме край масата, пиехме кафе и риторично се питахме кой принцип е функционален при създаването на държава — псевдоагитационният или научният.

Открихме черти на пуританство. Лафкадио Хърн (Коидзуми Якумо) от 1890 г. престана да ни респектира с думите: „Изучих Япония, за да се убедя, че никак не я познавам.“ Помислихме си дали не е говорил нарочно така, за да изглежда интересен. И наивно си рекохме: „Начело на всяка префектура ще сложим пуритан! Няма как!“ Мечтаехме в нашата въображаема държава във всеки окръг да има начело поне по един пуритан. А ако искаш да създадеш страна като Япония и за кмет на всяко село трябва да избереш пуритан. Не варварин, който може да опорочи добра идея още в зародиш. Започнахме да търсим. След като се огледахме внимателно около себе си, разбрахме, че японци няма да станем.

Разговорите за Страната на изгряващото слънце ни пленяваха. Те раздухваха желанието ни да създадем (край масата) една макар и малка въображаема идеална държава, където да живеем по-добре.

Държава би могла да се изгради в течение на време, с желанието и труда на преобладаващото мнозинство. А страна като Япония — буквално от всички японци. И в столицата ни донякъде се увлякоха по нашата идея. Искаха да построят малка Япония в парк, но, изглежда, увлечението им беше прекалено силно, защото от четиридесетте вишневи дръвчета, подарени ни от Япония, останаха седем. Изкрадоха ги, за да уредят японски градинки в домовете си — за самочувствие.

Случваше се да пропеем и на погребение.

Моята съпротива срещу цифрите осезателно се чувстваше, когато трябваше да разказвам или описвам спомени от пътешествията ми в Япония. По наше време обаче допускаха фактологически неточности, когато говореха или пишеха за тази… добре — за онази страна. Това ни вбесяваше и ние — искахме или не — протягахме ръка и към сухата фактология.

Идеята ни за усъвършенствана държава се облягаше на реално съществуващата Япония. Излагахме истински цифри и факти за Страната на изгряващото слънце. Нравствено импотентни хора в бара казваха „знам“. Можеха да съобщят на друг, че и той да научи. И спираха. Вместо да кажат „свърших“ (тази работа), много често се измъкваха с израза „съдействах“ (друг да свърши работата). Всичко така беше направено, че да не работиш. Самоинициативните подлежаха на наблюдение. Те бяха смутители на реда. Ние се ядосвахме… И се насочихме към фактологията, вместо да се придържаме към художествения образ.

В разговорите прибавихме декор от цифри. Стремяхме се да оставим документ за Япония, тъй като хората се лутаха най-вече в легенди за нея. При това прибавихме към спомена точни цифри и факти. Не исках, като ме зърнат познати по улицата, да казват: „Вижте го! Оня минава!“ Човек трябва да живее честно. Фактологията за съвременна Япония нямаше да изкриви творчеството със сухотата си. Пък и „пътепис“ беше това — миришеше на земя и приличаше на цифра.

Някои хора нямаха точна представа за Япония, допускаха характерна грешка: бъркаха времето. Приписваха на японеца качества от епохата на шогунството, като пренасяха във въображението си страната и народа й далеч назад в историята. След прочит на няколко книги за дълбоката японска древност, след като хвърли око на няколко вестникарски статии и като изгледа по телевизията две-три серии от многосерийния филм „Шогун“, човек си създаваше погрешна представа за съвременния японец.

Има хора, които смятат, че самураите в Япония са живи и се радват на добро здраве.

Разбрахме, че ако изчерпим темата за Япония, можехме да станем уязвими с половинчата информация за страна, която непрекъснато се движи, да пресушим извор на удовлетворение. Тогава самите ние нямаше да имаме право на удовлетвореност. Увлякохме се в употреба на цифри и факти, сякаш се готвехме да полагаме изпит по география. Разговорите ни имаха познавателен характер. Тази форма на изразяване беше компромис от моя страна — за сметка на изяществото. Така е, когато те ядосат. И ето какво следцифрово напрежение се получаваше понякога:

Страната е устремена от север на югозапад. Северният голям остров Хоккайдо е на по-малко от 45 километра от Корея. Площта на Япония е 377 728 квадратни километра. Архипелагът прилича на водно конче, гледано върху географската карта. „Дъгата“ е дълга три хиляди и осемстотин километра от север на юг… колкото е и от юг на север, нали?

На най-големия остров Хоншу се намират основните големи градове на Япония. Там е Токио. Йокохама е главно пристанище. ОсакаКобе е важен търговски и индустриален център. Най-известният връх е Фуджи. „Планината Фуджи“ и „Фуджияма“ е едно и също. „Яма“ означава планина. Върхът е висок 3776 метра. Срещал съм го записан като по-нисък и съм се озадачавал. Върховете не трябва да се подценяват.

По едно време страшно се нервирах на моите слушатели, които с въпросите си ме приковаваха макар и към относителна сухота. Повечето цифри непрекъснато се променяха. Казах:

„Абе, я си вземете справочници! И сами прочетете цифрите и фактите!“

Но те рекоха:

„А, а, а!…“

Една голяма част от насядалите предпочитаха сухи цифри и голи факти пред всяко талантливо изображение. Без реални данни за Япония едва ли можехме компетентно и успешно да изградим нашата въображаема държава — край масата в Млечния бар. Цифрите и фактите се превърнаха в научен подход към материала, с който боравехме. Любопитния ми каза сърдито: „Пък пътеписец си в края на краищата!“ Влиянието на нравите, обичаите, психиката и социалната етика на японците върху нас — доколкото ги имаше обобщени — беше поразително. И добре че енергийният източник излъчваше далеч — докато лъчението стигнеше в Млечния бар, губеше по пътя част от себе си.

Ние почти бяхме създали във въображението си държава. Настаниха се в разговорите, в една или друга степен и форма, общественият транспорт, търговията, правото, музейното дело, строителството, съобщенията, санитарията, образованието, околната среда. Създали бяхме в увлечението си и министерство за съкращаване на усилията. Бяхме подредили същинска икебана от „министерства“.

Намеренията ни бяха добри, а увлечението ни — красиво. Струваше ми се, че се докосвам до психологично откритие: чувствах как се движа в миналото. Срещал съм хора, които не могат да се откъснат от спомена за Балканската, Първата или Втората световна война. Други не можеха да преодолеят силата на първата любов. Но всички те живееха с мисли за миналото, докато — след пътуването ми в Япония — аз вече се улавях, че дишам и крача в него. Днес беше станало вчера. И странно, но утре пак щеше да бъде вчера за мен — човека, надникнал в Страната на изгряващото слънце. Това, което ме обграждаше у нас като форма и цвят, съществуваше някъде назад — сякаш в отминалото столетие.

Виждах ръката на бай Злати да рисува илюстрации с японски мотиви. А когато вдигнех глава, събуждах се и разбирах, че всъщност това беше ръката на някои от споменатите вече млади художници в пловдивската бохема. Светът се променяше.

Идеята за въображаема идеална държава беше хрумване на първото ни въодушевление. Реализирането й искаше усилия, постоянство и време. Тогава дойдоха предварително изградени препятствия: закони, наредби, правила, нормативни документи от най-различно естество…Откъм небето и земята тръгваха духове, чиито намерения бяха да ограничат първия порив. Те пречеха и разваляха идеята. Превръщаха я в разочарование. Осъществява намерението си онзи, който е постоянен и има въображение. Користолюбивите се провалят. Втурвайте се! Ако срещу вас се втурнат, не се плашете! Не се ужасявайте от зиналата уста, от блясъка на зъбите! Действайте! Възможността за успех, която имате, може би ще се повтори едва след сто години.

Нямахме достатъчни познания за правителството на Япония. Липсваха ни данни за икономиката, земеделието, риболова, индустрията, външната търговия, науката и техниката, образованието, дома, здравето и благосъстоянието, изкуствата, религията, спорта. Бяхме слаби без валидни сведения.

Самолетът летеше над загасналия кратер на вулкана Асо върху остров Кюшу. Сянката му лазеше по земята. Асо привличаше с цвета и формата си. Наоколо — зеленина. Към кратера на вулкана зеленото постепенно прерастваше в кафяво и сиво. По ландшафта сякаш с четка бяха нанесени бели петна. Цветовете се връзваха естествено. Пред нас лежеше живописна природна картина. Кратерът на угасналия вулкан дишаше. Облак бяла мъгла изпълваше чашата му някъде до върха. Опитвах се да открия момент, какъвто вулканът беше пропуснал след първото си въодушевено изригване.

Ресторант „Балкан“ в Токио вече не съществуваше. Уважаемият Кьоно сан се беше увлякъл по автомобилизъм. Историята за голямата любов на първата омъжена за японец българка се оказа приказна — в подробностите. Към нея хората прибавяха невероятни щрихи. Тя се превръщаше в легенда — очите на Сийка Макрелова се удължаваха повече, отколкото са били. Нейната интелигентност в действителност се е очертавала по-голяма от онази, която легендата разказваше, за да я приобщи към себе си. И това дивно село в планината! Макрелови са живели там до 1936 година — педантичен факт. Чокманово и да не съществуваше в 1942 г., когато японецът и българката се влюбват, пак можех да го измисля. Така повеляваше легендата. Бях почти дете. Разменихме погледи със Сийка Макрелова при нейно поредно гостуване в България. Главната улица срещу Млечния бар. Тя вървеше сама по посока към „Джумаята“. Очите й предадоха всичко, което искаше да ми каже — за цяла вечност напред.

Нашият интерес към Япония беше процес, който изобщо не трябваше да почва, ако искаше бързо да спре.

НАРОДЪТ

Народ като народ, уверявам ви! Но държавата… Любопитния сподели край масата в бара своя мисъл. Каза: „Българинът без България пак е българин. В чужбина той е два пъти българин. А японеца без Япония не го виждам.“ Рокуя Мацунага — водещият преводач на българска литература в Страната на изгряващото слънце, ме запозна с г-н Хироши Сато — един от народа, човек средна ръка. Г-н Сато навършваше 42 години. Работеше като квалифициран работник в токийско предприятие. Той влезе в разказите за Япония, за да задоволи едно любопитство. Показа ни как живеят японците. Те живеят различно…

Сатови са средно японско семейство — четирима души. Имат собствена къща в покрайнините на Токио. Жената на г-н Сато се казва Кейко. Тя е на 39 години. По-рано е работела, но е прекратила трудовата си дейност, когато се появило първото дете в семейството. Оттогава е домакиня. Имат две деца — 13-годишна дъщеря и 10-годишен син, които са ученици. Момичето се казва Йоко, а момчето — Кениши.

Петте най-популярни имена в Страната на изгряващото слънце са: Сато, Сузуки, Такахаши, Танака и Ватанабе. Едночленните семейства в Япония са 18,2 на сто, двучленните — 19 на сто, тричленните — 18,1 на сто. Най-много са четиричленните — 24,5 на сто. Петчленните са 11,7 на сто. А онези, които имат повече от 6 членове, са 8,5 на сто. Само г-н Сато работи от неговото семейство. Той получава за една година към 6,8 милиона йени — около 50 000 щатски долара. (Съветвам ви да не сравнявате заплатата на г-н Сато с българските стандарти дори по официален курс. И без това сме първи в света по инфаркти…) Японецът живее добре, но трудно постига лукса заради таксите, социалните осигуровки. Таксите за образованието на децата нарастват. На г-н Сато му остава от заплатата толкова… колкото у нас май никога няма да получим. Много японци — 80 до 90 процента — гледат на себе си като на хора от средната класа.

Час и половина са необходими на г-н Сато да се добере до работното място. Когато и да се е прибрал в къщи предишната вечер, той трябва да излезе от дома си в около 7,30 часа на следващата сутрин. Не се минава и спи до последната възможна минута. След това скача от леглото, измива се, закусва, хвърля едно око на вестниците и на прогнозата за времето — по телевизията. Опитва се да прегледа всекидневния печат подробно, ако е възможно. Това му отнема около тридесет минути всеки ден.

Децата естествено нямат талант да стават сами сутрин от сън. Очите на момчето още лепнат, докато момичето си реши косата. Семейството обикновено закусва препечени филийки, кафе, салата със зеленчуци и понякога яйца. Докато гжа Сато се старае да угоди на децата, г-н Сато сърба супата. Менюто за закуска е семпло, но жената търчи насамнатам, защото никой от семейството не сяда да яде по едно и също време.

И никакви целувки, когато японката изпраща японеца на работа! Съпрузите и съпругите в Япония рядко изразяват чувствата си един към друг открито и с думи като например: „Аз те обичам.“ Преди да тръгне за работа, г-н Сато обикновено казва: „Довиждане“, а жена му горещо отвръща: „Лек ден.“

Японците гледат телевизия средно около три часа на ден. Повече — жените, и най-вече в неделя. В областта около Токио имаше седем телевизионни канала с около сто часа всекидневна програма.

И да не мислите, че г-н Сато пътува към работата си и си подсвирква. Около 2,6 милиона работещи, всички — така както и г-н Сато — сутрин се отправят от предградията на Токио към сърцето на града. И тъй като повечето компании започват от 8,30 или от 9 часа, превозните средства се пълнят от около 7,00 часа. Г-н Сато трябва да сменя влака три пъти, докато се добере до компанията, където работи. Влаковете са толкова пълни, че ако не държиш в ръка куфарчето си — то няма да падне на пода. Г-н Сато е вече мъртво уморен от пътуването, докато стигне до работното си място.

По пътя за работа много хора купуват и четат вестници, списания. В откъса от къщи до компанията 8,8 на сто от японците четат вестници, списания — 7,4 на сто, книги — 9,7 на сто. Със смесени интереси към вестници, списания и книги са 12,1 на сто. Остават 62 на сто, които са в числото на „и други“.

Щастието иска малко фантазия, но много е показателно и разстоянието между дом, семейство, работно място. Колкото по-близко, толкова по-добре… В района на Токио 27 на сто от населението достига работното си място за 30 минути, 18 на сто — за 1 час, 16 на сто — за 1 час и половина, 19 на сто — за 2 часа, и 20 на сто — за над 2 часа. (В 1945 г., когато пепелищата от Втората световна война не са били разчистени, токийските работници е трябвало да ходят пеш на работа.) Стандартът на повечето корпорации в Япония е петдневна работна седмица. Средното работно време се скъсява. Има обаче корпорации, които работят и половин ден в събота.

Г-н Сато не пуши, той държи на здравето си. Но и да пуши, ще му е трудно да прави това, защото по всичките 127 гари на частните транспортни линии и 64 станции на метрото в Токио са декларирали, че в зоните им не се пуши: от 1 януари 1988 година. Строго е наказанието при нарушаване на тази забрана.

Наработното място за разлика от по-младите си колеги г-н Сато е още несръчен да се справя с модерната техника. Неговата обедна почивка започва от дванадесет часа и трае един час. Той може да получи доста евтина храна в работническия… (Как да кажа „стол“, когато онова там, където аз съм се хранил, си е ресторант?!) Отдъхва в кафетерията на предприятието. След работа г-н Сато обича да си пийне с колеги. Това е характерно явление в Япония с „работохолици“ — след работно време пак да искат да са заедно. Подобна активност не е само забавление, но и необходимост да разменят информация. По-младото поколение отива на такива срещи само два пъти на месец. Японците са направили и тази сметка. Те са изчислили колко процента от работниците се срещат след работа. И сред тези хора в страната 36,9 на сто са склонни да говорят за работа. Не разговарят за работата си или на теми, свързани с нея, 32,1 на сто. А 27,5 на сто говорят и за едното, и за другото.

Често ме питат как живеят японците, какъв е стандартът им на живот. Почти винаги съм отказвал да отговарям на този деликатен въпрос, пък и трудно се изчислява. Ами какъв може да бъде стандартът на живот в една страна, където 98,2 на сто от семействата имат прахосмукачки, 98,8 на сто — цветни телевизори, 98,4 на сто — хладилници? А 99,6 процента притежават перални машини… В дома на г-н Сато има прахосмукачка, хладилник, цветен телевизор и перална машина. И понеже почти всички семейства имат прахосмукачка, цяла Япония да обърнеш, едва ли ще намериш някъде да се свърта метла. Ако има, тя ще е електрическа или с батерии.

Денят на гжа Сато започва в 6,30 часа. След като нейният съпруг и децата излязат от къщи, тя продължава да върши домакинската работа — да почиства, да пере… С тази дейност приключва в дванадесет часа на обяд. След това е свободна, докато настъпи време за пазаруване, защото трябва да се сготви за вечеря. Нейното свободно време е по-дълго благодарение на електрическите уреди, които притежава у дома. И защото не се налага повече да търчи по цял ден след момчето, което вече ходи на училище. Следователно жената на г-н Сато има време да посещава клуб по сръчност и да взема уроци по тенис(?!). Една трета от нейните приятелки в квартала учат нещо. По пътя от уроците за в къщи те се отбиват да пият чай или да пазаруват. В наше време все повече и повече омъжени жени работят. Малко от тях спират работа, след като се омъжат или имат деца. Тях ги наричат „целодневни домакини“… (Сенгуо шуфу).

Омъжените жени в Япония не излизат заедно с мъжете си на вечеря в ресторант, не ходят на приеми и не приемат гости в домовете си. Японската двойка действа повече поотделно. Обикновено за семейните финанси се грижи съпругата. Тя отпуска джобни пари на мъжа си/?/. Някои японци всяка сутрин се обръщат към жена си с думите: „Моля те, дай ми пари за цигари!“ С нарастващата възможност на японската жена да направи кариера все повече жени продължават да работят и след женитбата. Има съпруги, които са организирани на трудова борса за почасова заетост. В махалата, където живее гжа Сато, всяка една от три съпруги работи. Г-жа Сато разбира, че работата извън дома има преимущества — пари, спечелване на приятели в живота… Но разбира и проблема да работи и да се грижи за фамилията едновременно. И да работи, не би могла да се отърве от домакинството. Тя е доволна от своя житейски стил и поведение и едва ли скоро ще предприеме драстична промяна.

Децата са ученици. Момичето на г-н Сато тренира във волейболен клуб. Съществуват и други клубове — за изкуство, музика… Един ден в седмицата Иоко посещава частно училище, за да учи английски. Не е лесно да поддържаш високо ниво на усвояване на учебния материал и да се готвиш за приемни изпити в университета. Няма друга алтернатива, освен да се подготвяш и частно. Английският език се изучава задължително три години в първоначалните класове. После следват три години във висшето учебно заведение, обикновено продължено с още две до четири години. Много от младежите се обръщат и към англоразговорните училища, за да упражняват разговорния език.

На момчето не му е по-лесно в училище, макар да е по-малко. Има дни, които са много интересни за децата. Традиционно е в Япония малките да пътуват с целия клас до различни места по страната. Целта на екскурзиите е да се изследват природата, културните и историческите забележителности на Япония.

Г-н Сато рядко се прибира за вечеря поради извънредна работа и събиране с приятели след работно време. Г-жа Сато най-често вечеря заедно с децата. Тя приема това за естествено и би желала г-н Сато да си бъде по вечерно време в къщи… за да възпитава децата. След вечеря Иоко и Кениши се прибират в стаите си. Когато си дойде, г-н Сато обсъжда с жена си образованието и дисциплината на децата. В Япония 59,2 на сто от семействата вечерят заедно, родител с деца — 15,7 на сто, само родителите — 17,3 на сто, и други — 7,8 на сто.

В края на века в мен се породи желание и у нас да въведем поне два вида изчисления, които да отговарят на въпросите: колко процента от семействата имат с какво да се изхранват и колко живеят под границата на бедността. Поне това да направим. Хората всичко изчисляват. Любопитния е любопитен да разбере къде у нас свършват икономиите и откъде започват ограниченията, тъй като има чувството, че го заблуждават.

Една десета от населението в Япония живее в района на Токио. Цената на земята в центъра на столицата е нараснала много и г-н Сато се смята за щастлив, че е успял да закупи собствено жилище след здрава работа и докато е още млад. Къщата на г-н Сато е на два етажа. Четири малки стаи, дневна, трапезария, кухня. Пред къщата има малка градинка. Двете деца — момичето и момчето — живеят в отделни стаи. Родителите не ползват отделни стаи за спане. Те нощуват в едно от помещенията с шест татами. В собствени къщи живее 54 на сто от населението, в собствени апартаменти — 8 на сто. Под наем са 31 на сто. Предприятията са раздали апартаменти на 4,4 на сто. Други — 2,5 на сто. Относително голям е делът на собствените къщи.

В дома на г-н Сато цари идилия. Бащата е купил на сина си персонален компютър за рождения му ден… за да не бъде малкият избягван от приятелите си. Бащата понякога играе компютърни игри със своя син.

Населението на Япония е многобройно, но то живее на относително малка територия. Това прави страната гъсто населена: 332 души на квадратен километър. Големи територии земя са планински и трудни за обработване, така че народът фактически живее върху по-малко от 10 процента от територията, която владее. Това означава, че някои райони на страната се населяват от много повече хора, отколкото е средната гъстота на населението. Един почти невероятен случай на японско пристанище ми даде представа за проблема с обработваемата площ на империята. Българка напускаше Страната на изгряващото слънце. Беше оставила куфара си върху борда на кораба, за да не й тежи, а в ръцете си държеше саксия с цвете — сякаш трепереше над нея. Но изглежда, че над онази саксия трепереше и цялата японска държава. Жената мислеше, че на митницата не й позволяваха да изнесе цветето, за което се беше грижила няколко години. Голям скандал вдигна. Официалните гранични власти успяха да й обяснят накрая, че спорът им с нея не е за цветето, което може да изнесе от страната, а заради пръстта в саксията, която тя трябва да изсипе от кораба на пристанището.

ФЛАГЪТ

Въображаемата ни държава, която създавахме край масата в Млечния бар, нямаше флаг. Ветрееха се в мислите ни заснежен връх и клонче от цъфнала вишна — това не беше достатъчно. Фуджи, който има магическа красота и едно клонче на неговия фон, не можеше да компенсира липсата, колкото и красиво да беше съчетанието. Тъй като ставаше въпрос за Япония такава, каквато е — без да се вади и без да се прибавя, — избрахме реален флаг — националния флаг на японците. Той се състои от солиден червен кръг в центъра на чисто бяла основа. Казвам „солиден“, защото този кръг е гладка боя, без шарки. Японците наричат знамето си Хино-мару, което означава слънчев диск. Това е символ на Япония. Япония на японски се произнася „Ниппон“ или „Нихон“ и означава „Изворът на слънцето“ или „Корените (основата) на слънцето“. Оттук идва изразът „Страната на изгряващото слънце“. Макар този символ да е бил използван като знаме на някои видни родове (самурайски кланове) още от четиринадесети век, едва във втората половина на деветнадесети век той е станал национално знаме на Япония. Стандартната му форма е била приета с официална прокламация през 1870 година. Хино-мару за първи път е бил издигнат по време на национална церемония през 1872 г., когато император Мейджи открил първата железопътна линия в Япония.

И надписът „Мару“, изписан с латински букви, който непрекъснато гледах върху корабите и катерите в морето. Чудех се какво е това. „Мару“ не се превежда. Символът плуваше, вееше се, летеше…

Химнът на Япония се казва „Кимигайо“.

ИМПЕРАТОРСКАТА ФАМИЛИЯ

Хризантемата с шестнадесет листа е гербът на императорската династия.

Император Хирохито беше 124-тият император на японската императорска фамилна линия, която датира от много векове — без нито едно прекъсване. Според Конституцията на Япония императорът е „символ на държавата и единството на народа“. Той няма власт върху правителството. Императорът и императрицата Нагако имаха двама синове. Японският император се занимаваше с морска биология — беше широко известен със своите книги и научни изследвания. Императрицата пък имаше доста лични интереси и по-специално беше известна като талантлива художничка в японски стил. Принцът се проявяваше и като активен спортист — играеше тенис.

Дворецът на японския император се намира в Токио. Той е на възвишение, ограден е с ров, пълен с вода, и е свързан с мост. В дъното на природната картина се вижда бяла сграда. Площадът пред двореца е покрит с чакъл — трудно се ходи по него. Чувството, което изпитвах, когато пристъпвах към двореца на императора беше озадачаващо преживяване. Психолог разясни защо е чакълът върху площада. Затрудненото ходене по него те кара да мислиш само за едно — символа, към който си се устремил.

След капитулацията на Япония във Втората световна война (японците казват „поражението“) на онзи площад пред двореца на императора през 1945 г. отговорните — главнокомандващият, генерали и други — се събират непоканени. И по традиция се самоубиват. Те постъпват така от чувство за отговорност.

Дворецът на вид е сериозен и скромен.

След смъртта на император Хирохито — на 7 януари 1989 година — беше интронизиран 125-ият император в японската императорска фамилия — император Акихито, роден в Токио на 23 декември 1933 година. Той и неговата съпруга — императрица Мичико — се оженват през 1959 година. Имат три деца. Императорът е публикувал серия академични дисертации върху рибите. Той и другите членове на императорската фамилия живеят в императорския дворец в Токио. Членове на фамилията са император Акихито, императрица Мичико, престолонаследникът принц Нарухито, роден на 23 февруари 1960, принц Фумихито, роден на 30 ноември 1965, и принцеса Сайако, родена на 18 април 1969 година. Принц Фумихито се оженва за Кико Кавашима през 1990 г. и получава ново име — Акишино.

Когато принцът, сега император на Япония, дойде в България, мой приятел го чу да казва, че освен Япония най-много обича други две страни на света…едната от които е България. Малко хора знаят това.

Покойният император Хирохито — посмъртно назован император Шова — е роден в Токио на 29 април 1901 година. Той стоя най-дълго на трона (62 години), беше най-дълго живелият император в японската история — 87 години. За церемонията по погребението на императора в Япония дойдоха делегати от всички краища на планетата. Всяка държава трябваше да внесе сума, равна на сто и шестдесет хиляди долара за присъствието на официалния си представител. Дипломацията изпотрошава много средства — те трябва да бъдат използвани рационално. Обслужването по време на церемонията беше връх. В Япония пристигна и официален пратеник на нашата страна. С известно неудобство ще го нарека „полудържавен глава“… за да избегна името му. Той беше придружен от свой съветник — момче в сив костюм, което си нямаше пари да си купи черни дрехи, подходящи за погребение. Официалният ни представител пращеше от здраве, но внимаваше да не се разболее. По пътя със самолет от България до Япония вдигна температура — 37,7 градуса. Лекар в Токио му даде хапче, няколко витамина, каза му да пие чай. На другия ден беше церемонията по погребението на императора. Температурата на нашия човек спадна до 37,2 градуса. Но официалният ни представител, загрижен за здравето си, реши, че ще е по-разумно да не рискува, и не отиде на церемонията. Изпрати там своя съветник — момчето със сивия костюм.

В печата се появиха информации за събитието. Японците — чувствителни на тема цветове — деликатно съобщаваха, че всички, присъстващи на церемонията по погребението на императора, били облечени в черно: черни фракове, черни костюми… „Само представителят на една страна, където сивият цвят навярно е траурен“, бил облечен в сив костюм. Единствен от 35 000 гости от 158 страни в света. И охраняван, сиромахът, от 37 000 полицаи.

А официалният представител застави възмутени, слисани и раболепни нашенци да съобщят в София, че той лично е присъствал на церемонията.

Любопитния в Млечния бар каза:

„И какво ще стане сега? Ще го съдят ли нашия «полуглава» за сто и шестдесетте хиляди долара, които е прахосал?“

Отговорих:

„Ами…“

Любопитния:

„Дали няма да му дадат да прочете нравствения кодекс Бушидо? Може да му дойде в полуглавата някоя добра идея какво да направи със себе си.“

„Ами…“

„Виновните у нас молят за прошка на свети празници. Няма ли поне да се извини?“

„Ами, ами…“

Император Акихито, първият син на император Хирохито и императрица Нагако, при интронизацията пое тържествено задължение да спазва стриктно Конституцията на Япония. „Задълженията ми повеляват да съхранявам силата на страната и единството на нейния род — каза император Акихито. — Винаги съм желал светът да принадлежи на хората. Ще положа усилия за постигане на повече благоденствие, за мир и приятелство между народите от цял свят. Желанието ми е светът да се превърне в цветуща градина в името на човечеството“ — завърши императорът. Записахме неговите думи на магнетофонна лента. Съхранихме филм от церемонията по интронизацията, която не беше продължителна, но струваше около 95 милиона долара.

Национален флаг, химн. Познания за японския император и за императорската фамилия, черпени до голяма степен от собствен информационен източник. Вече имахме и герб: шестнадесетлистна хризантема. Страната (ни) се оформяше. В нея държавният глава беше символ на държавата и единството на нацията.

ПАРЛАМЕНТЪТ. ПРАВИТЕЛСТВОТО. СЪДЪТ

Лудеехме по цифри и факти. А и аз тогава си губех времето по просветителство, вместо да се занимавам с култура.

Намираха се хора и между нас, за които конкретностите бяха сухи и безгласни. Така става с човек, некомпетентен в летенето на самолет. Той гледа нагоре в небето, долавя бученето на двигателя. И нищо не разбира. Докато специалистът седи на земята, навел е глава и слуша. Шумът от летящия самолет стига до слуха му и разказва любопитни подробности.

Човек понякога влага своя труд и талант в една цифра или една мисъл. В Народното събрание у нас уважавани депутати с лекота произнасяха фрази като „навсякъде по света“ или „никъде го няма“ — за да ориентират населението. Те бяха волни в твърденията си, особено за онова, което е далеч от очите. Казваха категорично: „Винаги по света е имало“ или „Никога е нямало“. Но светът не е така безобразно опростен. Като пътешественик ще ви кажа: „Чуете ли думите — навсякъде, никъде, винаги, никога… да знаете, че онова, което се говори за света, не е цялата истина.“ Специалисти в областта на държавното устройство убеждаваха, че няма министерство на културата, обединено с министерство на просветата, да речем. Наистина ли една държава не може да функционира нормално без отделно съществуване и финансова автономия на културно министерство?

Япония има демократична система на управление. Страната остава абсолютна монархия. Императорът е символ на държавата. Системата на управление е построена върху принципа на разделението на властите — законодателна, изпълнителна и съдебна, които взаимно се проверяват. Всички мъже и жени, навършили двадесет години, упражняват право да избират в национални и регионални избори. Жените в Япония са започнали да гласуват от 1945 година.

Управлението на страната фактически се осъществява от парламент, правителствен кабинет и върховен съд, чиято сграда в Токио е строга и неизмазана отвън.

Под ведомството на парламента са арбитражният съд, съдебнообвинителният комитет и богатата национална парламентарна библиотека. В нея се съхраняват и издания на български език.

Към правителствения кабинет съществуват канцеларии на министърпредседателя, национални управления и комитети. Правителството е отговорно по въпросите на цялата страна, която е разделена на 47 префектури, включително столичния район. Той се брои за отделна префектура. Всяка една от тях има избрано от населението управление. Градовете и селата избират свои управници. Префектурите и местните управления отговарят за делата на свое равнище.

Японското национално законодателно тяло е парламентът. Той се състои от Камара на съветниците (или Горна камара) — 252 депутати, които представляват префектурите или цялата нация, и Камара на депутатите (или Долната камара) — 511. Те се посочват в местните райони. Първите се избират за срок от шест години, като половината от местата в камарата се попълват чрез избори всеки три години, а вторите — за срок от четири години. Този срок може да бъде съкратен, ако камарата се разтури. Граждани от 25 години нагоре биват избирани в Камарата на депутатите и от 30 години нагоре — в Камарата на съветниците. В Япония се замисля нова изборна система, която цели да направи страната още по-демократична.

Министърпредседателят е член на парламента, който го избира. Обикновено този човек е лидерът на партията на мнозинството. Той подбира 20 държавни министри за своя кабинет. Всички трябва да бъдат цивилни и мнозинството от тях — членове на парламента. Всеки член на правителствения кабинет оглавява министерство. Ако парламентът гласува неодобрение на министърпредседателя и неговата политика, целият кабинет трябва да си подаде оставка, след което парламентът избира нов министърпредседател. Министърпредседателят обаче може да не иска да си подаде оставката. Тогава той разтурва Камарата на депутатите и призовава към национални избори, след което кабинетът си подава оставката и новият парламент избира нов министърпредседател. Кога си отива едно правителство? Нашият принос към задържането на всеки министър върху стола му е опростена схема. У нас самокритиката е и традиционно популистка преструвка, ако сте забелязали това. След като изчерпят възможностите със спекулациите за миналото, с обещанията и с честата употреба на сладникавото „ще“, което е престанало да храни въображението, властникът „честно“ започва да говори против своите грешки… в усилие да се задържи. Слушаш такъв и си мислиш: „Добър човек! Нищо не прави, но поне си го казва.“ Моите наблюдения в Япония ме караха да вярвам, че „самокритичното“ поведение от такъв род е осъдително. Като не можеш да извършиш определено нещо за определено време — отивай си. Заеми се с друго. Започнат ли управляващите държавата да критикуват управленското си поведение, за да изглеждат добри, това означава, че е настъпило началото на края им.

Първата политическа партия в Япония е била Ай-коку Кото (Обществено сдружение на патриотите), основана в 1874 г. под ръководството на Тайсуке Итагаки. Партията е излязла с писмена петиция, която предлага установяването на парламентарна система чрез избори.

Либералнодемократическата партия (ЛДП) е основана през ноември 1955 година. Тя управлява без нито едно прекъсване, но Япония е демократична страна и в 1993 г. партийните пластове във властта започнаха да се разместват. Освен ЛДП в Япония има четири опозиционни партии.

Либералнодемократическата партия (ЛДП) е главната консервативна партия в Япония. В Млечния бар познавахме историите на почти всички политически партии в Страната на изгряващото слънце — кога са основани, как са се развивали… Но на онзи етап повече ни привличаха любопитните „факти“ от гледна точка на политическото развитие в България, където омразата към „своите“ (ренегатите) е невероятна. У нас трудно приемат, че човек се развива и негово право е да промени убежденията си… През юни 1976 г. в парламента на Япония шест депутати от Либералнодемократическата партия напускат партията си и образуват Нов либерален клуб. В 1980 г. ЛДП спечелва мнозинство на изборите — 284 места. Но през 1983 — само 250. Вторият кабинет на Накасоне обаче се оформя като коалиционно правителство между Либералнодемократическата партия… и отцепилия (отлюспилия) се от него Нов либерален клуб.

Системата на правосъдието в Япония обхваща пет категории съдилища: Върховен съд, върховни съдилища, местни съдилища и дисциплинарни съдилища със съкратена процедура за урегулиране на дребни конфликти на място. Има и съд в парламента.

Върховният съд е последната инстанция. Неговите разпоредби стават преходни за всички крайни решения в администрацията на правосъдието. Той решава и дали са конституционни всеки закон, заповед, правило или официален акт.

Върховните съдилища са разположени в осем града: Саппоро, Сендай, Токио, Нагоя, Осака, Хирошима, Такамацу и Фукуока. Местните съдилища са 50 и семейните — 50: по четири на остров Хоккайдо и по 1 в другите главни места на 46-те префектури на страната. Хората под 20 години се смятат за непълнолетни.

Япония имаше 258 345 полицаи или един на 556 жители (в сравнение на 384 във Великобритания, 379 в САЩ, 288 в Италия и 268 във Франция… което означава, че японският полицай отговаря и за повече хора, отколкото колегите им в други страни…). В техническото оборудване на японската полиция са включени 22 599 моторни превозни средства по пътищата, 203 морски плавателни съда, базирани в пристанищата, 60 самолета, включително малки хеликоптери за спасителни операции в планините и за други цели. Полицията към префектурите включва около 4300 полицаи жени.

Разговарях с компетентни личности в Токио по въпроса за държавното устройство. Те ми изброиха министерствата на Япония: Министерство на правосъдието, Министерство на външните работи, Министерство на финансите, Министерство на просветата, Министерство на здравето и благосъстоянието, Министерство на земеделието, горите и риболова, Министерство на външната търговия, Министерство на транспорта, Министерство на пощите и съобщенията, Министерство на труда, Министерство на строителството и Министерство на вътрешните работи. Попитах:

— А къде ви е културата?!

Японците ме гледаха като природно явление.

— Вие нямате ли министерство на културата? — уточних аз въпроса си, тъй като първото ми запитване беше двусмислено и нелюбезно.

Как може страна като Япония, с вековна култура, да няма министерство на културата? Приех обаче това. И все едно кой ще е министърът ми. Забелязал съм, че такъв човек, може и добър да е, но е неприятен. Творецът в Страната на изгряващото слънце нямаше министър над главата си. Той сам си беше министър. Над него — небесата.

Япония има управление (агенция) по въпросите на културата към Министерството на просветата. Срещнах и генерален директор по културата към Министерството на външните работи.

Бях дал своя визитна картичка на господин Йо-шио Кимура, депутат в парламента, с когото разговаряхме за мотивировката. Японският парламентарист остана в спомена ми с неговата мисъл, че е по-добре да спечелиш сърцето на човек, отколкото да бъдеш логичен. Картичката, която му връчих, беше на кирилица. Господин Кимура трудно можеше да я разчете. Затова, когато по-късно срещнах господин Т. Ватануки — депутат и председател на Японо-българската асоциация в парламента на Страната на изгряващото слънце, — изпратих по него нова визитна картичка за Кимура — този път с латински букви… заедно със сърдечните ми поздрави. Да знае, че го помня.

Господин Ватануки обеща да предаде поздравите и визитната картичка. Той е влиятелен човек в Япония. Сериозен и весел: закачаше се с фамилното ми име. Депутат и секретар на Японо-българската асоциация в парламента на Япония беше господин Й. Камей. С него сме разговаряли за Йошио Сакураучи, председател на парламента и действащ парламентарист след изборите през 1993 г., когото чувствах близък. Дълбоко го уважавах заради възрастта и неговия хумор. Бащата на Камей и Сакураучи са приятели. Образованието, получено в едно и също висше училище, е достатъчен мотив да изтъкнеш духовните си връзки с някого.

Разказах на Камей за първата си среща със Сакураучи: разговаряхме с председателя на японския парламент. Гледах някъде встрани, тъй като смятах взирането в очите му за невежливо. В един момент вдигнах погледа си. Видях да ме наблюдават усмихнати и всичко разбиращи очи. Спонтанната ми реакция беше широка усмивка.

Г-н Сакураучи можеше да спечели приятел само с един поглед. И приех за нормално, когато депутат от българския парламент ми каза, че с него били „почти“ като приятели. Спечелил го е с усмивката си. По-късно научих, че съпругата на Йошио Сакураучи неочаквано е починала. Представих си колко му е мъчно и помолих да му предадат моите дълбоки съболезнования. Страдаше човекът, който обичаше хумора. Хуморът, заради който и ние го обичахме — „купени“ от него понякога с един разговор или само с една усмивка. И не защото бяхме толкова евтини, ами този човек беше разкошен в естественото си държание.

ИКОНОМИКАТА

В Млечния бар употребяваха думите икономическо чудо. Някои край масата смесваха икономика с политика, но те бяха същите, които отъждествяваха и автомобилните катастрофи с политиката. Когато се залавях да разсъждавам за японската икономика, казвах си: „Сега вече ще се проваля.“

Икономиката не е политика, но държава, която уважава себе си, би трябвало да има политика за икономиката. Тя като правило се определя от кабинета. В някои случаи обаче икономиката на страната се одобрява от министерска конференция по икономическите мерки, която изключва министърпредседателя, но включва трима висши чиновници, управителя на банката на Япония и председателя на… трудно е за превод от японски и затова бих я нарекъл „Безпристрастната търговска комисия“. На Министерството на финансите се гледа като на влиятелно министерство в сферата на икономиката заради контрола му върху бюджета.

Правителствените инстанции, главно отговорни за икономиката, са: Министерството на финансите, Министерството на външната търговия и индустрия, Министерството на транспорта, Министерството на земеделието, горите и риболова и Икономическата агенция. Когато икономиката засяга външните отношения на страната, намесва се и Министерството на външните работи.

Други главни правителствени служби, чиито решения се отразяват върху икономиката, са: Бюро за икономически дела и икономическо сътрудничество в Министерството на външните работи, Бюро за трудовите отношения в Министерството на труда, Бюро за икономически работи в Министерството на строителството и Бюро за местни финанси в Министерството на вътрешните работи.

Въпросите на икономиката в Япония всъщност се поемат от доста правителствени инстанции… както и въпросите на културата, която в онази страна е основа на икономиката. Това, изглежда, е добро, тъй като всяка сфера на обществения живот има нужда от материална подкрепа и културно облагородяване на проблемите, които съответните инстанции най-добре познават. Нима е лошо наличието на икономическо и културно бюро във всяко министерство?

„Идеята за хармония е стара, майка му стара! — каза Любопитния. — Държава като Япония логично ми напомня за една друга страна върху планетата, която почти няма общо с нея.“

Псевдокритици на Страната на изгряващото слънце говорят, че успехите и се дължат на нископлатената работна ръка и строгата дисциплина. Глупости! Как да обясниш чудо с робовладелчески похвати?! Там цъфтят електрониката, роботиката. Производството се базира на най-съвременна технология. Какъв е този „роб“ със съвременни познания? Роб в бели ръкавици?!…

Япония преживя съкрушително поражение във Втората световна война и изгуби 44 на сто от територията, за която предявяваше права в края на войната. Повечето от индустрията й беше разрушена от въздушните бомбардировки. Когато войната свърши, шест милиона демобилизирани военни и цивилни страдаха от остро недояждане. Икономиката се натъкна на криза, каквато дотогава не е познавала. И тръгна тази държава нагоре.

След войната имаше известен период на подготовка, натрупване на опит. Японската икономика се разви много бързо едва в последните пет десетилетия. И ако някой иска по-добре да разбере тази страна, нека си я представи като два относително точни периода: Япония преди около петдесет години и Япония след около петдесет години.

В миналото страната е била главно производител на селскостопански и леки индустриални стоки. Днес произвежда химически и индустриални продукти, потребителни стоки от високо качество и широк диапазон с помощта на най-съвършена технология. Един от резултатите на този бърз растеж е високият стандарт на битовата техника. Гледам който и да е кадър от филм с японци по улиците.

Вглеждам се как са облечени, как се движат, какво настроение излъчват… Срещу жизнения стандарт на японците у нас бихме могли да противопоставим само една думичка — „ще“. Като чуя по телевизията министър да говори какво сме запланували да свършим и какви успехи сме щели да постигнем в „близкото“ бъдеще, иде ми да счупя телевизора. Как не се умориха тези хора да повтарят „ще, ще, ще!…“.

Икономиката в Япония е комплексно явление от духовни и материални ценности. Елементите — качествени. Съвкупният обществен продукт (СОП) от 1955 до 1972 г. се е увеличавал всяка година средно с 10 процента, което е едно от най-високите увеличения в света. За 1981 г. беше около 1139,3 милиарда щатски долара — втори по големина в света. Брутният национален продукт на страната за 1991 г. е 456 трилиона йени (3,4 трилиона щатски долара) и е на второ място в света след САЩ (5,7 трилиона долара).

Японската икономика се развива бурно от средата на 1950 и през шестдесетте години, като минава само през две малки рецесии — 1962 и 1965 година. Четирите главни японски острова вече са свързани по вода, въздух и земя. Остров Хоншу е съединен с остров Хоккайдо чрез най-дългия тунел на света и с остров Шикоко чрез разкошен дълъг мост над морето. Преди това единственият начин да се стигне от остров до остров е било да се пътува със самолет или ферибот.

Заплатите в Япония от 1960 до 1965 г. се увеличават средно с 4,1 процента; от 1965 до 1970 — със 7,8 процента. До 1973 г. увеличението на заплатите е стигнало средно до 10 процента за всяка година. От 1974 до 1980 г. растежът им вече не е толкова голям и показва спадане. Той е само 1,8 процента. За 1981 г. обаче се покачва на 170 процента. И така нататък. Това, което видях с очите си, е, че г-н Хироши Сато — човек от средна ръка — получава за една година към 6,8 милиона йени — около 50 000 щатски долара. По-добре платеният е и по-добър купувач.

Качествените стоки и отношения се правят с качествени хора и качествени технологии… Материалната заинтересованост заедно с други нравствени показатели е била лост, с който страната се е повдигала нагоре. Без нравственост няма икономика, нито пазарна, нито каквато и да е друга.

Бурен растеж на икономиката е щастливо явление за една страна, която е съхранила умението на нейното население и талант. Постоянно и стабилно икономическо развитие е по-доброто. Японската икономика продължава да се отличава с почти пълна заетост на работната ръка. Числото на овакантените работни места е по-голямо от онова на търсещите работа. Явлението се наблюдава от 1988 година. През март 1992 на един търсещ работа се падаха 1,22 свободни работни места.

Допълнителните печалби от икономическия прогрес се употребяват не за да се закърпят скъсани панталони, а да се подобрява качеството, хората да се борят срещу замърсяването, което е борба за живот.

Япония има стабилна валута. Собствените й пари вървят в страната и с тях можеш да си купиш всичко… Баба ми каза: „Защо не ми обясниш това като на прост човек? Какво означава «собствените й пари вървят в страната?»“ Ами на бензиностанция в Плевен видях японец, който не можеше да си купи е левове бензин… А само с долари. Японецът си мълчеше, както можеше да се очаква. Аз се прекръстих и с поглед, отправен към небесата, рекох: „Господи, за пръв път виждам държава, където собствените й пари да не вървят!“ Тъпи трикове. Инвестиции в нашата страна ще се направят, ако бъде отчетено, че тя е достатъчно привлекателна.

Япония пръска по света експерти и специалисти в развиващите се страни. Държавата, която се учеше до преди няколко десетилетия, обучава хиляди.

Икономиката насочва вниманието на наши бизнесмени към Страната на изгряващото слънце. И коментари да чуете! Японците били такива, онакива… Наш бизнесмен дойде в бара да ни пита как да постъпи при сделка с японци. Това беше първата ни конкретна обществена поръчка в областта на икономиката след големите промени у нас в началото на деветдесетте години. Рекохме му: „В общи линии можем да ти кажем нещо повече за тях, но ти гледай да попаднеш на японеца, който ти трябва.“

ЗЕМЕДЕЛИЕТО

Страната на изгряващото слънце гъмжи от гори на територия 250 282 квадратни километра. Две трети от нея е гориста. Планинска — 72 процента.

Японският народ фактически живее върху 10 на сто от територията на страната. Само около 14 на сто от земята е пригодена за обработване. В планините се грижи за всяка педя земя — строи тераси, за да осигури равната площ сред къси и бурни реки. Фермите са малки. Средно около 1,4 хектара е площта на една ферма.

Икономично се използва малкото пространство. Добива се максимално възможното от всеки хектар… и успява японецът да осигури над две трети от плодовете и зеленчуците, които задоволяват хората. Производството на пилешко, свинско месо и яйца покрива 70 до 100 на сто от нуждите. Страната произвежда достатъчно ориз да изхрани населението. Историята на японското земеделие е история на ориза и технологическото усъвършенстване за увеличаване на добива му. Помагат торовете и великото разнообразие на селскостопанските машини — малки и удобни за работа във фермите (тежките земеделски машини смачкват почвата, нарушават структурата на земята). Отношението на японските фермери към подобрената, облагородена от тях техника е старателно. Те са по човешки прилежни към съжителството си с „мъртвия“ свят на нещата.

В стопанствата си фермерите ползват част от своята земя да отглеждат пилета, крави и прасета. И макар че Япония произвежда достатъчно ориз да изхрани населението, тя внася много други видове селскостопански продукти. Стокообменът в страната е затворен. Всичко, което се откъсне, да речем, на остров Кюшу, отива най-много до остров Хоккайдо. Изнася се онова, което е произведено в повече.

Фермерството е важна част от японската икономика. То дава поминък на 30 на сто от работното население в 1960 година… и само 8,4 на сто в 1985 година.

Там няма „село без хора“, „село без мъже“. Селяните са точно толкова, колкото е необходимо за селското стопанство. И точно толкова селскостопански машини има, колкото са необходими.

Фермерите постепенно намаляват. Все повече хора се устремяват към градовете, за да работят в индустрията — по силата на динамичната икономика. Селянинът японец е човек, който би могъл да стане и работник, макар че си остава селянин. Японците са измислили „селянино-гражданин“ чрез кръстоска. И вместо да се блъскат срещу течението на неумолимите икономически и пазарни закони, като кажат на японеца: „Ти ще стоиш тука и няма да мърдаш!“, те са му отпуснали края и са оставили явленията свободно да се движат, както е и в природата. Дори им помагат, като използват посоката и силата на движението. Много членове на фермерски фамилии работят по няколко часа на ден в промишлеността или в сферата на обслужването. Това прави хората частично безработни в града, но те запълват времето си във фермите на село. И всичко е на мястото си. Японските фермери добре са издоили закона за динамичната икономика. Много хора вярват, че за да се научиш да живееш в хармония с природата, трябва да търсиш отговорите от нея. Това може би е утопична идея, но като всяка идея, която движи историята на цивилизацията, тя е необходима. Нашето въображаемо правителство беше склонно да обяви и предвиди протекционистки мерки за развитие на отрасли, които не могат да се развиват при външна конкуренция — например селското стопанство. Важното е защитните мерки да не станат вечни, да не сърдят природата.

Зарзаватчийските магазини в Япония са райски градини. По всяко време на годината можеш да си купиш всичко, което ражда планетата. В страната на изгряващото слънце съм ял диня през зимата.

Архаични изглеждат традиционните фермерски методи на работа в днешна Япония. И понеже голяма част, ако не всичко, ние черпехме от собствени източници и радостта от откритията ни беше голяма. Крещяхме с цяло гърло, когато в японска ферма забелязахме да използват в земеделието… вол. Един на брой. Фотограф беше направил снимка на домашното животно, която публикува в списание със забележката, че волове повече не могат да се видят в страната. Тази находка имаше смисъл, създаваше вълнение за онези у нас, които дращеха с нокти за икономическо оцеляване.

РИБОЛОВЪТ

Рибата е важна част от храната на японците. Векове тя е била главният източник за хранене в тяхната кухня. По традиция японецът яде повече риба. Риболовът е най-големият в света. В 1930 г. са уловили 4 милиона тона, в 1960 — 6 милиона тона, 1990 — 9,9 милиона тона. Всеки японец изяжда средно на ден по около 96,1 грама риба, стриди, раци и прочие … срещу 61,9 грама месо.

В реките на Страната на изгряващото слънце плуват 200 вида пресноводни риби. Близо до Хоккайдо има острови, където климатът е мек. Водата около тях е смесица от топло и студено течение и гъмжи от риба, водорасли и други морски продукти. Този район се смята за един от трите най-добри за риболов в света. Стане ли въпрос за риболова, среща се определението: „Японците са първи на света.“

Рибарската флота на Япония наброяваше около 429 хиляди морски съда — повечето от тях моторни лодки. Морето се скриваше под тях, чудех се как се разминават, като ги гледах — сякаш са се струпали на фестивал. Почти всички селища по крайбрежието имат малки риболовни флотилии. Рибарите работят в кооператив. В океана има големи компании, които ловят риба с флотилии, състоящи се от кораб майка с модерни хладилни съоръжения за замразяване, складове. Самият кораб майка може да лови риба, докато се намира в морето.

Японските съоръжения за риболов са модерни. Има въдици, дето рибата само като ги види, втурва се към тях и ги захапва. Захапе ли, не пуска! Там произвеждат рибарски кошчета, които, като почувстват риба наоколо, сами се отварят на брега и рибата скача направо в кошчето. И такива тигани се продават. Разказваме си класически рибарски истории, където преувеличението е задължително, макар и за риболова в Япония то да не е дотам необходимо.

Най-мощната на света риболовна индустрия! Най-големият на света риболов. И представяте ли си? Страната на изгряващото слънце стана вносител на риба?!… (Около 30 на сто от консумацията е внос.) Тя прави това, за да посрещне нарастващото търсене от рибни продукти на вътрешния пазар. Чудо, наистина! Да си имаш най-много на света и да внасяш?! Тази страна се е отказала от пътя на ограниченията — дългосрочни, вечни и особено „временни“, и върви по пътя, който води до пълно задоволяване на нарастващите изисквания на населението. Японците постъпват разумно, с мисли за опазване на природата и, изглежда, няма да изчерпят морето — отглеждат риба, стриди, раци… в огромни рибни ферми. През 1990 г. около 1,5 милиона тона риба, стриди, раци… са отгледани в рибните ферми на страната.

Ревностни рибари, ние обичахме да ловим риба, да я готвим и да я ядем. Овладени от ловна страст, ходехме надалеч и когато стигнехме брега, хвърляхме въдиците надалеч от мястото, където сме застанали, в стремежа си да уловим нещо. Спомняхме си за паламуда като за романтичен период от нашето детство. Първият ни сериозен конфликт в Млечния бар възникна заради риболова. Един от нашите взривяваше бомби и избиваше рибите, които след взрива плуваха във водата с коремите нагоре. А след това ги събираше и ги ядеше. Обявихме го за убиец. Това направихме под влияние на идеите ни за организацията на идеалната държава… и след като научихме, че японците са изградили стотици болници за риби. Главната им задача е намирането на ефикасни средства за профилактика и лечение. На брега на Тихи океан, в залива Тоба, над 20 години успешно функционира санаториум за риби и други представители на морската фауна… Зад числото се крие своеобразна философия.

Пеят цифрите, пеят! Сякаш гласове на нимфи огласят конкретния свят наоколо.

ИНДУСТРИЯТА

Японската индустрия — земеделието, дървообработването и риболовът — ангажираше 32,6 на сто от работното население на страната. Но тази цифра продължи да се стопява в годините с развитието на икономиката. Японската индустрия се насочи в по-авангардни сектори на дейност. Делът на работната сила, ангажирана в традиционната част на индустрията, спадна на 10 на сто, а после — на 8,8 на сто (срещу 32,6 на сто през 1960 година). В земеделието бяха заети 30 на сто от работното население. Техният брой спадна на 8,4 на сто. И в риболова — подобна история. Ангажираните там 1,5 на сто станаха 0,8 на сто.

В 1990 г. в Япония бяха регистрирани около 416 000 рибарски лодки, почти колкото през 1980 година. Хората вече ловяха риба с далеч по-усъвършенствани морски съдове. Индустриалното развитие на страната даваше приоритет на авангардни отрасли, но нито земеделието, нито риболовът, нито дървообработването бяха занемарени. Работната сила, заета в тях, ставаше все по-малка, за да се насочи другаде по законите на естеството. Фотографите се катерят по склоновете на планините, за да открият дървари (в бели ризи, бели каски на главите и в гумени ботуши)… работещи по стария начин.

Япония е индустриална страна с огромни фабрики и заводи, в които са заети хиляди работници. От тях, често и с автоматично оборудване, идва широкото разнообразие на индустриални стоки: модерни превозни средства, огромни кораби, големи електрически генератори, компютри, произведения от стомана, химически стоки, висококачествени предмети за широко потребление, часовници, цветни телевизори, електронни калкулатори, видеомагнетофони, фотоапарати…

Новото обслужване идва да смени стила на живот. Моторни превозни средства, организирани в национална мрежа, икономично и ефикасно ползват стоки като основен конкурент на пощенските услуги. Наблюдавал съм как се завързват натоварени на моторни превозни средства стоки, как се покриват с брезент, как се закрепват. Ако от возилото падне и едно зърно по пътя, този шофьор го очаква най-лошото. А освен това превозното средство пристига на предназначението навреме. Картината е красноречива: транспортът на стоки с товарни автомобили в страната е 50,2, с кораби — 44,7, по железопътните линии — 5, и по въздушните линии — 0,2 на сто. Японците ползват 60 милиона моторни превозни средства за транспорт.

Индустриални роботи заместват ръцете на човека в автомобилостроенето, електрическото оборудване, производството на материали от пластмаса. Частта на Япония в производството на роботи беше 62,6 на сто от онези, които се произвеждаха и употребяваха за производство в целия свят. Този процент стигна до 80 на сто. Роботите, за които така много говорим, са в Япония. Само 20 на сто са разпределени между останалите страни на планетата. В Страната на изгряващото слънце има повече индустриални роботи, отколкото във всички други страни, взети заедно. В първата половина на двадесет и първи век, ако японците решат да скръстят ръце, роботите май че ще могат всецяло да ги заместят в производството на индустриални стоки.

Машини по улиците на страната продават не само цигари и безалкохолни напитки, но и мляко, и ориз…

Влаковете са ефикасни и почти винаги пристигат навреме. Шинкансен, пътуващ по линиите на „влака куршум“, свързва някои от главните градове. Почти цялата страна може да се прекоси с него — от Наката в Кюшу до Мориока в северната част на Хоншу. Влакът достига максимална скорост 275 километра в час. За два часа и 49 минути изминава 553-километровата дистанция между Токио и Осака. От април 1992 г. специални влакове Шинкансен покриват това разстояние два пъти дневно за два часа и 30 минути. Моят принос към информацията в бара: успях да видя нов модел на този влак, северно от планината Фуджи, в момент на изпитание. Там казаха, че влакът ще „изстрелва“ пътниците от Токио за Осака точно за един час и така ще свърже органично двата отдалечени града.

Броят на пътниците, които кацат и излитат в Япония с международните въздушни линии, е 31 милиона души на година по време на 1445 редовни полета в седмица.

Югозападно от Осака се строеше ново международно летище, наречено Кансай — на площ 511 хектара. Строителството продължи 7 години. През една мъглива утрин гледам — японците ходят по повърхността на морето. Питам един от нашите: „Тези хора какво правят?!“

А той ми отговаря: „Навярно усвояват нови земи.“ Е, та на това място беше открито международното летище Кансай, което оперира 24 часа в денонощието. То е свързано с 39 града в 21 страни и 22 града в Япония. Построено е на изкуствен остров.

В период на изпитание са и самолети с три пъти по-голяма скорост от днешните. Те ще направят възможво пътуването до всяка отдалечена точка на света за три или четири часа. В Япония ще са необходими нови летища и единствени практични точки за кацане ще бъдат вероятно северният остров Хоккайдо и южният остров Кюшу. Повечето от самолетите, които кацат в Нарита от Европа и Северна Америка, и без това се приближават от север.

Японците произвеждат самолети за частно ползване, които обслужват няколко души.

Страната построи и пусна във водата най-огромния кораб на света, 564 763 — тонния танкер „Всеморски гигант“. Той събира в търбуха си 564 хиляди и 763 тона товари и ги превозва от единия до другия край на планетата. Японската търговска флотилия е с капацитет 27,1 милиона тона.

Важна индустрия в Япония е електрониката, която произвежда гигантско количество от различни видове електронни продукти: от персонални стерео-, радио-, телевизионни апарати и видео до фотоапарати, компютри и телекомуникационни устройства.

Поръчките за корабостроенето достигнаха 46,3 на сто в световния корабостроителен пазар. Много танкери остаряха и трябва да се подменят с нови поради изтичане на ресурса им. Японското активно приемане на поръчки се дължи на възможностите и капацитета на японската корабостроителна индустрия.

Автомобилната индустрия е една от най-бурно развиващите се. В автомобилостроенето Япония заема първо място в света. Произвежда и най-голямото количество мотори с две колела. Някои от произведените коли се изнасят, но японските автомобилни компании са построили фабрики и в много други страни. В страната се произвеждат 13,2 милиона моторни превозни средства на година. Износът стига до 6,1 милиона броя автомобили. Експортът на тази продукция в САЩ е една от главните причини за търкания между двете страни. И Япония доброволно ограничи износа. Проявяваше отзивчивост дълго време. Това нейно поведение беше непонятно. За голяма част от българските бизнесмени от края на века то продължаваше да изглежда странно и неразбираемо. Доброволно се отказваш от тлъста печалба?! Странен и неразбираем обаче беше общоприетият модел на поведение у нас: единият не мислеше вместо другия. Не умеехме да опознаем чуждите интереси и да ги съчетаем със своите. „Нашият“ бизнесмен, като видеше пари… Спечели 200–300 хиляди лева и започва да губи човешки черти в себе си. Деловият партньор трябваше да бъде напълно оскубан, да изчезне от гилдията. При това общоприето поведение на нелоялност и агресивност към партньора един ден щеше да дойде и редът на другия. Ние край масата в бара вече знаехме как точно става това, но не го обяснявахме подробно. Разговорите ни бяха разкошни. Черната прогноза не влизаше в обхвата на намеренията ни. Оставихме я на някои „делови“ хора като фураж за мислене.

Продукцията в самолетната индустрия в стойностно изражение достигна 643 милиарда йени. В космическата индустрия Япония осъществява напълно самостоятелни научни и технологични изследвания.

Край масата в Млечния бар разполагахме с точни и подробни данни в много области на японската индустрия: химическата, текстилната, строителната, грънчарската… И всички те поставяха Страната на изгряващото слънце на гребена на вълната.

Повечето от електронните продукти са истински произведения на изкуството. В печатните платки цветовото съчетание на елементи е разположено по законите на науката, но и по законите на изобразителното изкуство.

Тунелът Сейкан е най-дългият подморски тунел на планетата. Той свързва островите Хоншу и Хоккайдо. А системата от мостове, по които минават пътища и железопътни линии, свързващи островите Хоншу и Шикоку, беше открита през април 1988 година. Другите две мостови системи между Кобе и Наруто и между Ономичи и Имабари се пуснаха в действие през 1998 и 1999 г. според подготвената маршрутна технология. Датата, часът и минутата на откриването са определени.

Със смесени чувства дадох данни за индустрията в Япония на приятелите си край масата в Млечния бар. Бях ги получил от близък в Международния пресцентър в Токио. Разреши ми свободно да ги цитирам. Те бяха последни с тенденция да се повишават. Главата на Любопитния се замая, като ги изслуша, макар че между нас имаше и други, с различна психична нагласа, за които цифрите не бяха чак дотам интересни. Те се отплесваха да наблюдават шумната улица през прозореца на бара. Така бих направил и аз, ако не бях предопределен да доказвам темата си и с цифри на онези, които ги предпочитаха.

Естествено е производителите на стомана у нас да се впечатлят от това, че за една година японците произвеждат 109,6 милиона тона стомана.

Производството на технически инструментариум и индустриални роботи за японската индустрия достигна най-високото равнище в света. Стойността на продукцията е 1266 милиарда йени (съответно 289 милиарда йени — за роботите).

Основна част от световното производство на часовници (хм, хм!…) и снимачни камери принадлежи на Япония: 474 милиона часовника и 17,6 милиона камери — за една година.

Електронните продукти се класифицират грубо в три групи: 1) телевизори, видеокасети и други електрически уреди, 2) индустриално оборудване, като компютри и телекомуникационни устройства, и 3) електронни устройства като завършени мащабни и сложни вериги. Електронната индустрия непрекъснато изплува като водач в света на японското производство, заемайки местата на такива традиционни гиганти като стоманената, химическата и автомобилната индустрия. Продукцията на електронното оборудване в Страната на изгряващото слънце достигна 31,3 трилиона йени, или 40,7 процента от цялото производство на машини и технически механизми. Електрониката ангажира 1,9 милиона души — повече от всяка друга индустрия. Пеят цифрите… И една от тях нямаше да се чуе, ако не бяха ме ядосали.

Тровят се въздухът, водата, земята, храната. Рибата бяга от реките. Отпадъците носят смърт. А индустрията не оправдава своето съществуване, ако замърсява околната среда. Природата за щастие притежава огромни защитни сили. Историята на замърсяването в Япония и борбата на японците срещу него намирахме за един от най-интересните моменти в разговорите ни край масата в бара.

Повечето от японските острови, с изключение на онези, които лежат далеч на север и далеч на юг, са! в температурната зона на мусоните. В топлите месеци дъждовете са изобилни. Снегът през зимата е тежък. Крайбрежието на океана обикновено е слънчево и с благоприятен вятър. Тайфуни носят поройни дъждове, които се изсипват над Япония през късното лято и през есента всяка година. Те нанасят тежки загуби със силните си ветрове, високи вълни и наводненията. В антични времена управляващите в Япония са схващали, че на борбата срещу наводненията трябва да се даде висок приоритет, като правели заграждения на оризовите полета. Положени били усилия да се запазят горите и да се контролира водата. През вековете, след култивирането на оризовата култура, японците се посвещават на непрекъсната борба за опазване на околната среда. Виждали са, че водата е необуздана и нанася пакости. Векове е трябвало да минат, докато се появи замърсяването на водата и се превърне в проблем. За размерите на другите основни замърсявания — на въздуха, земята, храната… сякаш изобщо не са мислели. Хората са живеели във времето си.

Северно от Токио на изток към океана тече река Тоне. По дължина 322 километра тя е втората по големина в Япония и е основен доставчик на вода в Токио. Преди четири века бил създаден проект за обуздаване водите на тази река — реализиран през 1970 година. Четири века след замисъла! Японците започнат ли нещо, изпълняват го докрай.

В началото на модерния период, в 1868 г., при император Мейджи, Япония е имала около 30 милиона население. В 1945 г., в края на Втората световна война, тя броеше 72 милиона. Докато в края на 1990 г. населението достигна 123 милиона. (А около 2010 г. се проектира да достигне 130 милиона.) Размерите на Земята обаче са някъде под 380 000 квадратни километра. Бразилия е 23 пъти по-голяма, Съединените американски щати са 25 пъти по-големи от Япония. Страната на изгряващото слънце е толкова островна, но и толкова планинска! … Само 32 на сто от земята е равна. Около 60 на сто от населението е концентрирано в райони, които са 2,8 на сто от цялата територия на Япония. Тази страна е бедна на добив от полезни изкопаеми и зависи от вноса на повече от 80 на сто за необходимото й енергийно захранване — доставя отвън голямо количество суровини: петрол, въглища, желязна руда, вълна, жито и други хранителни продукти. Страната се нуждае от търговия, за да развива икономиката. Тя внася огромни количества ресурси, преработва ги в заводи и експортира много от произведените стоки.

Втората световна война увреди сериозно капацитета на японската индустрия. Наложи се тенденция на развитие, в която икономическият растеж беше поставен преди всичко друго и причиняваше на страната сериозно замърсяване от индустрията. През шестдесетте години индустрията стана огромен консуматор на петрол, въглища, природен газ. Комините бълваха сажди, сяра, азотни окиси. Прах се носеше над индустриализираща се Япония. Беше очевидно, че маси от населението са изложени на неизбежно бедствие от замърсяването на въздуха, което придружаваше икономическия растеж. През шестдесетте години то стана сериозно.

Целта, която си постави правителството на Япония в 1868 г., беше построяването на „богата страна и силна армия“. Тази цел стана национална политика в опит да се достигне индустриалния Запад. За основа на индустриализацията страната имаше нужда от желязо и особено от стомана. Закони и наредби бяха приети, за да се регулират обработваемата земя и водата, да се управляват риболовът и дърводобивната индустрия, да се запазят историческите градове, културните богатства, наследството от миналото.

Но в своя ентусиазъм да развие минното дело правителството се провали при утвърждаването на ефективни мерки и предотвратяване на замърсяването от дейността в мините. Инвестициите за опазване на околната среда бяха малки, ниски бяха обществените фондове. В края на деветнадесети век вече се забелязваше, че рибата в някои реки умира, и то в голямо количество — заради водата, която се изтича от мините. Понякога през последните две десетилетия на деветнадесети век наводненията от реките носели тиня, наситена с тежки метали, и заливали плодородна земя. Върху някои места нищо не се е раждало след това. Поради приоритета на Китайско-японската война от 1894–1895 година — първото сражение на съвременна Япония с чужда страна — правителството на Мейджи е гледало на медта като на добив от първа необходимост за неговата национална политика. Бакърът бил необходим и за комуникационни линии. И не че японските управници не виждали опасността. Не е могло и да се помисли да се унищожи замърсяването, като се затворят мините.

Периодът 1868–1945 г. беше за Япония начало на индустриалното развитие. А периодът 1946–1954 г. стана период на замърсяване от него. След края на Втората световна война страната е бедна и гладна, на места — изравнена със земята. Разпространяват се заразни болести. Наводненията и бурите причиняват огромни разрушения. Енергийното захранване често не достига. Инфлацията нараства.

Периодът на реконструкция в по-голяма или в по-малка степен завърши към края на 1955 г., когато икономиката достигна довоенното си равнище. Десет години продължи бумът на капитални вложения в производството на технологични новости и икономически растеж. Индустриалното развитие започна гъсто да се концентрира в градските райони, привличайки все повече хора в градовете. Започнаха да се изпълняват проекти за пътища и жилища, да се подобряват пристанища, да се поставят линии за откриване на Шинкансен.

Периодът 1955–1959 г. беше период на болести, причинени от замърсяването. В началото на втората половина на 1950 г. се появиха няколко сериозни заболявания, причинени от замърсяването на околната среда и привлякоха вниманието на японската общественост. В 1956 г., наскоро след като започна периодът на бурния растеж в страната, общественият център по здравеопазването в Минамата, град в южния остров Кюшу, получи известие за избухване на заболяване, което поразява централната нервна система. Причината започна да става все по-ясна: заболяването е свързано с тежките метали. Министерството на здравеопазването и благосъстоянието призна заболяването в Минимата като „болест на замърсяването“. Във втората половина на 1950 г. петрулохимическата индустрия започна бързо да расте. Скоро беше забелязано и разпространение на астма, която нарекоха „иоккаичи астма“. Основният виновник за болестта беше серният двуокис. През 1950 г. се появи и странна болест. Жертвите й се оплакваха от деформация и чупливост на костите. Тази болест беше наречена „итай-итай“ (оуч, оуч), кръстена така от местните лекари.

Периодът 1960–1964 г. беше период на висок икономически растеж… и разпространение на замърсяването. През първата половина на десетилетието (1960) икономиката нарасна повече от 10 на сто. И се заговори за икономическо чудо. Но японците не са стояли със скръстени ръце, когато са видели обратната „страна на медала“ — замърсяването. Периодът 1965–1974 г. беше период на драстична смяна на „курса към подобряване“. Критични гласове започнаха да се чуват още в началото на индустриализацията. Имаше протестни демонстрации, многократно се припомняше на собствениците на заводи да инсталират контролиращи замърсяването устройства. Правителството започна да прокарва закони за опазване на околната среда. Заводи и мини се закриваха. Жертвите на замърсяването започнаха да искат пълна компенсация (нещо, за което жертвите на замърсяването в нашата страна не смееха и да помислят). Смайващо, но японците получиха компенсациите си.

Насрочиха се съдебни процеси. През март 1973 г. съдът приключи с това, което масмедиите в Япония нарекоха „големите четири процеса на замърсяването“. Те костваха на заводите причинители не само плащания на пълна компенсация на жертвите за щетите, но и закриване на причинителите на замърсяването. През март 1992 г. всичките 35 местни правителства (управления) приеха строги разпоредби. И самите заводи започнаха борба срещу замърсяването заедно с другите в обществото. В 1967 г. фирмата от петролната рафинерия Идемицу Козан направи голяма инвестиция от 9,8 милиарда йени в проект да се построят пречиствателни устройства, които изваждат сярата от „тежкия“ нефт, преди той да изгори. Те бяха първите от този вид в света.

През 10-годишния период, който започна в 1965 г., контролът над замърсяването стана важен политически мотив за централното и местните правителства. Когато Еисаку Сато стана министърпредседател през ноември 1964 г., той започна с призив да се почисти околната среда в Япония, „защото индустриалното замърсяване е деформация в икономическия растеж. То ще бъде решително коригирано.“ Япония беше първата страна в света, която даде висш приоритет на околната среда в своята енергийна политика. В 1971 г. беше основана Агенция за околната среда и нейният генерален директор получи ранг на министър в държавата. В 1975 г. генералният директор на агенцията Такео Мики стана министърпредседател. Периодът от 1975 г. се отличаваше с подобрено качество на живота в Япония. Като резултат от съдебните процеси и системата от закони за опазване на околната среда индустрията получи болезнения урок, че е далеч по-евтино да се инсталират устройства против замърсяването още в началото, отколкото да се плащат компенсации след възникването на проблемите от него.

Запазването на околната среда, по-специално избягването на индустриалното замърсяване, и икономическото развитие не са непременно антагонистични явления. Развитието на икономиката тръгна заедно с добрите стари нрави и чистотата на околната среда. Мичио Нашимото — президент на Задморския кооперативен център за опазване на околната среда — казва това с други думи: „Икономическото развитие и опазването на околната среда не са конфликтни цели.“

Любопитния, като чу думата приоритет, рече, че тя му прилича на думата привилегия. От време на време ние сляпо даваме приоритет на едно производство за сметка на други производства, които изостават след това. Майстори сме да наливаме „вода в пясъка“. Питали сме се с какво да започнем, тъй като животът анулира позицията ни в икономиката — все започваме отначало. Най-доброто, изглежда, е да се тръгне с всичко едновременно, тъй като държавата е единен организъм. Той не би могъл да работи нормално без „ръка“, „крак“… Нима може човек да съществува без сърце? Нашата въображаема държава имитираше човешкия организъм. Като занемариш едно, довеждаш го до реанимация, а повреждаш и друго.

С измислени приоритети, наложени от амбициозни хора, се нарушава синхронът в икономиката. Пренебрегнатите производства задържат и приоритетното. Накрая се стига дотам, където често сме се оказвали…

В сферата на услугите се съобразявахме с комфорта на изпълнителя на поръчката.

„И как стана така, че заболелите у нас от замърсяването на околната среда умряха… повечето от «настинка»?! — питаше Любопитния. — Живот в държава без компенсация?! Че тогава какво е това геноцид?“

Грижовна система. Социалното партньорство в Япония е на голяма висота. Профсъюзните ръководители се стремят да разберат не само исканията на работниците, но и макроикономическите проблеми на страната. В индустрията сред хората на ръчния труд гъмжи от работници с висше образование.

Наистина — можех и това да забравя. След краткия ни разговор с д-р Сабуро Окита — архитекта на съвременна Япония — чух го отблизо да казва, че у нас, в България, съществува потенциал от висококвалифицирани специалисти, но ни липсват такива специалисти на средно равнище. „Ние направихме от нашите работници майстори“ — каза още той за японците, колкото да сподели опит. Семейна задушевност в предприятието. Компаниите подсигуряват работа до пенсия. Те разкриват нови дейности… Токугава или Едо е основа на сегашното общество. Шефът на фирмата е като баща.

Ключовата дума на японското развитие, по всичко изглежда, е хармония.

Рибата се върна в река Сумида.

НАУКА И ТЕХНИКА

Интелектът трябва да вземе властта, за да не се самоунищожим. Прагматиците да отговарят за икономическата политика.

Съвременната наука и техника, в по-голямата си част пренесени от Запад, имат относително кратка история в Япония. В практическото им приложение и производството на висококачествени стоки японските учени не са по-малко способни от техните западни учители.

Удивителни резултати. Японската наука от позиция на възприемаща и учаща се превърна в съхраняваща и създаваща нови върхови постижения. Големи, очебийни резултати бяха постигнати в областта на физиката, астрономията, математиката, химията, микробиологията, агрономията, електрониката… Пет нобелови награди са били дадени на японски учени. Правителството и частните научни и технологически изследователски институти са похарчили за науката 13,1 трилиона йени… колкото Германия или САЩ — за година в края на века, която избрахме произволно. В тази страна 15 792 учени се занимават с експерименти и изследвания. Те правят това със завидна последователност.

Голямото разгръщане на японската индустрия и икономиката в последните две-три десетилетия доведоха до стабилно подобрение в техническия стандарт и научния прогрес. Япония се сдоби с основа, за да ги развива. Пример за това беше и новата скоростна железопътна линия Шинкансен. Тя е една от най-бързите железопътни линии на света със своя суперекспрес. Токийската монорелсова железопътна линия между центъра на японската столица и тогавашното токийско международно летище Ханеда беше показателен пример за развитието на науката и техниката. (Следващото токийско международно летище е Нарита.) Тя е първата еднорелсова линия в света, пригодена за обществен транспорт. Японските национални железопътни линии постигнаха рекордна скорост. Познатите енергийни източници са на изчерпване и се търсят нови.

Страната е бедна на материални ресурси и пътят, по който може да прогресира социално и икономически, е да постигне технологически напредък. Народът е единственият неин ресурс.

Основната зависимост на Япония от техническия прогрес днес не е по-различна, отколкото преди един век. Това, което се промени, е мястото на страната в международната общност — там тя се нарежда като една от главните световни индустриални страни. Страната на изгряващото слънце прави научни проучвания, които ще разрешат проблеми от глобално естество. Правителството одобри програма, която призовава: 1) да проведе основни изследвания и други творчески дейности, които да осигурят развитие на науката и техниката; 2) да развие науката и техниката в хармония с хората и обществото; 3) да се подчертае интернационалният характер на усилията…

В края на четиридесетте и началото на петдесетте години на века страната се зае да изгради разрушените от войната структури на научните дирения и да се сдобие с технологии от чужбина. Научните и технологичните усилия се характеризираха с ориентация към битовите потребности на населението и с факта, че те бяха широко финансирани от частния сектор. За проучвания и развития бяха вложени 0,84 на сто от големия национален продукт. Лъвската част от разходите отново са поети от частния сектор — 80 на сто.

Огромни усилия бяха извършени от науката и техниката за опазване на околната среда в света и в други сфери, които са общи за човечеството. Страната на изгряващото слънце е сключила 19 споразумения за научно сътрудничество с други страни и участва в множество двустранни усилия чрез интернационални институти.

Япония имаше 35 атомни реактора за електричество. Това правеше 29 на сто от всички електрически генератори. Специфичните намерения на японците показват, че те възнамеряват да произвеждат 53 милиона киловатчаса от атомни реактори, което отговаря на 40 на сто от електрическия капацитет на страната. В 2030 г. ще постигнат най-малко 100 милиона киловатчаса, което ще отговаря на 60 на сто от целия електрически капацитет. Тази история стана драматична след двата петролни шока — кризите, които смутиха света. И Япония започна да строи гигантски инсталации. Скоро заради атомните си електростанции тя ще стане напълно независима от вноса на петрол. Страната на изгряващото слънце беше може би единствената, която не се уплаши от атомната авария в Чернобил и земетресенията… което означава, че защитата на атомните й централи е страхотна.

Япония изпраща в Космоса сателити за следене на времето, комуникации, телевизионни предавания и други наблюдения върху планетата. Тя сполучливо изведе в орбита ракетата си H-I със своя технология. Работи напълно самостоятелно върху ракетата Н-П, развива космическа технология за летене на човек в Космоса и взема участие в изпълнението на международни проекти, какъвто е и планираната от САЩ космическа станция. Авиационната й технология е достигнала високо ниво и играе роля на международната сцена. Първият полет в Япония е осъществен през 1910 година. Денят на японската авиация е на 20 септември. Чияки Мукай е първата японка астронавт.

С подводницата „Шинкай 2000“ бяха проведени различни видове изследвания на 2000 метра дълбочина в морето. Строи се „Шинкай 2500“… Техническият избор на една страна е фатален за цялата земя. Светът следи с интерес онова, което става в областта на науката и техниката.

Активни научни и технически изследвания се правят в различни сектори на живота и резултатите от тях подпомагат здравеопазването, чистотата на околната среда, фермерството, риболова, качеството на храната, лесовъдството, химическото производство… Генетичните изследвания се ползват със специални грижи. Има биоферми, в които температурата и светлината се контролират с компютри. Това подпомага да се управлява растежът на различните видове растения и зеленчуци. Чрез атомна радиация в минимални и строго определени дози японците не само увеличават растежа на растенията, а лекуват болести, подобряват производството на и без това доброкачествени стоки.

Япония работи върху създаването на информационна система, която ще включи комуникационни сателити, компютри и терминали от различно естество и ще представлява широка национална мрежа от оптически изображения. Всеобхватната информация ще се предава с текст, глас, изображение. След като мрежата бъде построена, устройства, персонални компютри, телефони… всичките ще бъдат в състояние да предават исканата богата информация в офисите и в къщи. (Любопитния е разтревожен за прехраната на шпионите…)

Япония развива нова генерация компютри, които се основават на принципи, коренно различни от дотогавашните. Целта е да се произведе машина, чиито функции имитират човешкото око, ухо и уста. И резултатите от тези проучвания ще бъдат предложени на света.

Страната е включена в изследванията на Антарктическия район на планетата заедно с други велики нации. Тя откри своя база — Шова, на остров Онгул. Изпратила е изследователски групи, за да прекарат там зимата, да изследват океанографията, снега и леда, да проследят циркулациите на въздушните течения, да изучат живота на Антарктида от биологическа и медицинска гледна точка. Японците построиха за целта и изследователски кораб „Фуджи“.

Най-високоразвитата страна на света е Япония. (Най-слаборазвитата по наше време беше Гвинея.)

Кметът на всеки град в Япония можеше да каже по повод на японското икономическо чудо и развитието на науката и техниката: „О, недейте! Недейте така! Ние сме още толкова изостанали! Още толкова много имаме да правим.“

Любопитния каза:

„Дали да не си отворя устата? Зная толкова подробности! Това, което ме ужасяваше у нас, е, че от някои чиновници без ценз и познания набързо се спретваха професори… за да не бие на очи. На високи държавни постове криеха свои, които бяха гола вода.“

ОБРАЗОВАНИЕ

Спирахме се на основното и го изразявахме по елементарен начин, за да бъдем разбрани от всички, които ни слушат. Останахме докрай верни на желанието си да говорим истини. Обсъждахме само онова, което е минало през сетивата ни. Всяко отклонение в детайлите означаваше нови отклонения в детайли — познанията ни по проблема се разстилаха като море, в което не искахме да навлизаме. Предпочитахме елементарния изказ, да останем верни свидетели на видяното, чутото и преживяното.

Историята на просветата в тази страна, както историята на всички клонове от обществения й живот, е дълга. Периодите на всяка сфера от живота на японците обикновено деляхме и на четири — заради утвърденото наше желание да се изразяваме в хармония с японската природа, където има познатите ни четири големи острова. Колкото по-дълбоко навлизахме в темата, забелязвахме, че каквото и да разказват от историята си, японците се изкушават да го разделят поне на две: преди епохата Мей-джи и след нея.

Основата на образованието лежи в периода Едо. В края му се наблюдавали разнообразни училища, разпръснати в страната, под директния контрол на управляващите. А реставрацията Мейджи се отбелязва като разграничителен етап на последващото развитие на модерното образование в Япония. Съвременното в тази страна започва от Мейджи (1867).

Конституцията от 1946 година. Член 26 в нея казва: „Всички имат право да получават образование според умението си… Обществото е задължено да защитава всички момчета и момичета в получаването на общо образование…“ Образованието в Япония е безплатно за първите девет години. Присъствието в задължителното деветгодишно обучение е 99,9 на сто от децата на тази възрастова група.

Японската образователна система обаче има, общо взето, пет етапа: 1) детска градина (от 3- до 6-го-дишна възраст), 2) първоначално училище (от 6- до 12-годишна възраст). Следват два етапа на образование, на които би могло да се намери наш еквивалент, но са по-различно квалифицирани: висши училища за младша възраст (12-15-годишна възраст); висши училища за старша възраст (15–18 години). После — колеж или университет.

Децата трябва да ходят на училище от шест — до петнадесетгодишна възраст, но много започват по-рано от този срок. Някои тръгват в детската градина три или четиригодишни. Почти всички са в училище до осемнадесетгодишна възраст. След това около една трета от тях продължават по-нататъшното си образование.

На три години изкарват в градината тригодишен курс на специална подготовка в образованието, четиригодишните — двегодишен курс, а петгодишните — едногодишен. В допълнение: 58,3 на сто от детските градини са частни, 41,4 на сто се ръководят от общината и 0,3 на сто — национални, тоест държавни. В детските градини работят 101 502 подготвени учители освен другия необходим персонал.

Децата на по-несъстоятелните семейства се ползват от помощи, които обхващат храна, екскурзии, училищни пособия, медицински грижи и други.

Някои ученици в Япония не ходят в училището, което е най-близко до дома — те избират учебното заведение. Хората чувстват, че едни училища и университети са много по-добри от други. Разбират, че ученик, който учи в добро училище, има по-голяма възможност да се класира в добър университет, което пък прави по-лесно намирането на добра работа. Ето защо има огромна конкуренция в приемните изпити. Всички училища избират своите ученици според резултатите от приемните изпити. Училището провежда свои изпити, а изпитите на повечето добри училища са трудни. Много ученици ходят на специални частни училища (юку) вечер и в края на седмицата — събота и неделя, за да им помогнат да се подготвят за изпитите там, където учат или се подготвят за приемен изпит.

Учебната година започва от 1 април и завършва на 31 март следващата година. Тя съвпада с финансовата. Разделена е на три срока: от април до юли, от септември до декември и от януари до март.

Повечето университети следват двусеместрова система. Лятната ваканция продължава около шест седмици. В допълнение към националните празници учениците имат две свободни седмици около Нова година и две през пролетта между старата и новата учебна година.

Училищните занимания започват от 8,30 сутринта и часовете — не повече от 50 минути единият, продължават до 3,30 следобед. Обядът е между часовете… В повечето училища завършват около обяд в събота. Учебният ден продължава от 8,30 сутринта до 3,00 следобед, но много ученици стоят в училище до 5–6 часа, за да участват в спортни и други прояви. В първоначалното училище има до 40 ученици във всеки клас. Възпитаниците на някои училища носят цветни шапки, учителите така ги наблюдават по-добре. Това предотвратява и пътни злополуки. Повечето училища изискват техните ученици да носят униформа. Правилата за обличане са строги. Униформите на момчетата са тъмни с месингови копчета, а момичетата носят моряшки сини униформи с плисирани поли. Много училища вече са сменили стила на униформите си, за да ги направят по-привлекателни и по-удобни.

Студентите и учителите са отговорни за поддържането на чистотата в училищата, в които учат и преподават. Всеки клас е разделен на групи, които на смени почистват класните стаи, коридорите и други райони, ползвани от цялото училище. Някои училища имат саксии с цветя, за които децата се грижат.

Всички японски ученици учат английски език. Няколко хиляди учители от Великобритания, Канада и САЩ работят в Япония по езиковата програма. С английски там не се чувстваш в чужбина. Видиш ли дете — почвай разговор с него! Незнанието на език в чужбина се равнява на физическа болка.

Разбира се, японският език е важен за японците — заема важна част от образованието. Японската граматика е лесна, но писането отнема много време. Три типа букви се употребяват, когато се пише на японски. Китайските йероглифи (канджи) са били въведени в Япония в шести век. Японците са ги взели, за да изписват японския език, но това се оказало трудно, защото имало много различия между японския и китайския език. Поради това били създадени две други писмени системи. Наричат ги хиранга и катакана. Те имат 46 букви. Буквите са поставени там, за да изразят звуци, подобни на римската азбука, да бъдат произнесени думи, които не могат да се изпишат с канджи. Канджи се използват да се изразят идеи. Много от тях имат комплицирани форми и се произнасят по няколко различни начина. Във всекидневната употреба се наблюдават около 2000 канджи. Японските ученици трябва да знаят как се четат и пишат около 1000 от тях, преди да завършат основното училище. В страната има 451 университета и колежа. Числото на студентите в тях е 2,2 милиона.

Ето още цифри! Та, Божем, се наситите на тях! Не трябваше да ме ядосвате! Чуждите студенти в Страната на изгряващото слънце наброяват 41 347.

Японското правителство плаща таксите за образование на 4961 от тях. 1026 се поддържат от правителствата на техните страни и 35 360 се издържат сами. Целта на Япония е да приюти 100 000 чужди студенти в началото на двадесет и първи век. В Япония има: 1436 библиотеки, 160 музея на изкуството, 80 други музея, 68 научни музея, 30 зоологически градини, 30 аквариума, 23 ботанически градини…

Практически всеки японец може да чете и да пише, 91 на сто от населението чете всеки ден. Японски ученик ми каза: „Предпочитам сега да ми е тежко, но после да ми е добре.“

Един летен ден бях официално поканен на изложба японска гравюра укийо — Е. Там видях отблизо министърпредседателя на Япония Тошики Кайфу със съпругата си и приятели. Правеха си снимки пред залата. Тошики Кайфу излъчваше вътрешно озарение, присъщо на одухотворените хора, когато говореше за образованието в Япония. Темата му приличаше. Той навлизаше в дълбочина и откриваше значителна разлика между образование и възпитание. Впечатляваше го образованият човек, който помага на слепец да прекоси улицата. Добре образованият трябваше да бъде и добре възпитан. Премиерът на Страната на изгряващото слънце намираше, че количеството в образованието трябва да се превърне в качество.

Първите учители на едно дете са родителите му. Господин Кайфу спомена как навремето е плакал при едно свое разочарование и майка му казала:

„Човек би могъл да започне отново!“ Той това и направил. Ние около него забелязахме докъде се беше изкачил.

Тошики Кайфу тогава вече беше бивш министърпредседател. Но за разлика от личности по други места на света онова, което казваше бившият премиер на Япония след напускане на престижния пост, имаше значение.

ИЗКУСТВАТА

Правехме усилия да се запознаем и с японската култура. Проучванията в сферата на изкуствата минаваха през религията, нравите и обичаите, празниците и фестивалите, литературата, изобразителните изкуства, архитектурата, чайната церемония, икебаната, музиката, театъра, танците, филмите… Познавах големи представители на културата и изкуствата в Япония. Темата минаваше през много области на живота в Страната на изгряващото слънце. Тя се докосваше до всичко, което има връзка с изяществото. Любопитния се чудеше дали да не причисли към изкуствата и моста, който свързва остров Хоншу с остров Шикоку. Той държеше окачена в дома си цветна изрезка от списание с фотография на този приказно дълъг и красив мост — гледаше го и му се възхищаваше.

Човек би могъл да се запознае с изкуствата в Страната на изгряващото слънце, като раздели историята на периоди: период на формиране до периодите Асука и Хакухо (552–710), период Нара (710–794), период Хейап (794–1185), период Камакура (1185–1333), период Муромачи (1333–1573), период Момойама (1573–1603), период Едо (1603–1868)… и ерата Мей-джи (1868–1912). Във всеки от тези периоди става нещо значително в областта на изкуствата.

Най-старият театър се нарича Но. Той се развил в XIV век. Подиумът на сцената е равен, гладък и почти без реквизит. Актьорите носят маски и костюми от минали векове, придружават играта си с монотонна песен. Бяхме с приятел българин на представление на Но. Той — за втори път. Седяхме на местата си и чакахме представлението да започне. Приятелят ми рече: „Сега като тръгнат да ходят на сцената! Костенурките в сравнение с тях са реактивни самолети.“ Темпото в играта на актьорите е супербавно. Тогава за първи път в живота си усетих за моя изненада, че… провлаченото действие не отегчава. То би могло да успокои и нерваци в ужасяващото темпо на живота. Повърти се такъв на стола си, повърти се. И се загледа в сцената и играта. Бавното движение на актьора и монотонният акомпанимент карат зрителя да обърне внимание на усещане, което се намира дълбоко в него. Играта на актьорите в Но идва да уравновеси побеснялото психическо състояние на човек от бурните преживявания на много дни. Той потъва някъде по време на представлението. В главата му се появяват дълбоки и хубави мисли. Очите се наслаждават на форми и цветове.

Театърът Кабуки се е развил в XVII век. Той е пълен с драматични сцени и много движения. Костюмите на актьорите са подробно изработени и колоритни. Бой със саби, вълнуващи танци, ефектни костюми, ефекти на сцената… Популярни в пиесите, представени от Кабуки, са снежните бури и светкавиците. Първият театър от този род, който видях в Япония, беше някъде в средата на улица Гиндза в Токио. Сградата на театъра е на ъгъл до пресечка на „Сребърната чаршия“. Пред нея има празно пространство, където се изчакват и срещат посетителите. Светлини. Върху съседна сграда лази стъклен асансьор — по външната страна на стената.

Бунраку е вид куклен театър. Той се е появил в XVI век. Куклите са в установени размери — половината от естествената големина на живата фигура. Всяка кукла се движи на сцената от трима души, които се виждат от зрителите.

Типовете театри в Япония са различни, но имат и общи черти. И в Но, и в Кабуки всички роли се изпълняват от мъже и момчета. Двата театъра често представят едни и същи пиеси. Музикалният акомпанимент е важен във всички театри. Певците разказват с песни част от ролите си в Но и Кабуки и целите си роли в пиесите на Бунраку. Тъпаните, флейтите, триструнните музикални инструменти Шамисен, дошли през XVI век от Окинава, тринадесетструнните Кото, които се появили от преди VI век, и други инструменти създават незабравими ефекти на сцената.

Националният театър в Токио, който представя традиционалната драматургия, беше завършен от правителството в 1966 година. Националният театър Но — в 1983. Националният театър Бунраку — в 1984. И се затвори един кръг.

Кукленият театър Аваджи (за възрастни) е „братовчед“ на кукления театър Бунраку. Той има петстотингодишна история. През XVII-XVIII век, когато кукленото изкуство става популярно в Япония, Аваджи се превръща в негов синоним.

Представленията съвпадат с времето за отмора на селяните и са добро развлечение за тях — извън активния земеделски сезон. Представления се изнасят и в шинтоистките храмове. Те обикновено започват рано сутрин и продължават до късна вечер. Зрителите си носят от къщи храна и възглавнички за сядане. За разлика от тогавашната представа на Запада за кукления театър като изкуство предимно за деца в Япония публиката е изцяло от възрастни.

Куклите Аваджи се състоят от подвижна глава, тяло и костюм. Главата (кашира) е произведение на изкуството — в някои случаи с движещи се очи, уста и вежди, които изразяват много точно емоциите на героя. Трима души с черни дрехи и качулки водят една кукла: първият — ходилата, вторият — лявата ръка и опорите на куклата, а третият — дясната ръка и главата. Черните дрехи и качулката, на която дори няма дупки за очите, помагат на кукловода да се слее с декора, който е черен, и да се разграничи от пъстрата кукла.

Седем години са необходими за усъвършенстване на първия кукловод, а на третия — цял един живот. Куклите тежат около десет килограма и за тях ното водене и за изразяване на емоциите в драмите се изискват както сила, така и усет и ловкост.

Тримата кукловоди са движещата сила на куклата. Поемайки си едновременно въздух, те сякаш й вдъхват живот и тя се превръща на сцената в нещо по-прекрасно от човека. Това е естетическото предизвикателство на кукления спектакъл.

Любопитния знаеше, че и целия си живот да посветиш на куклите, не е достатъчно. Той каза, че с каквото и да запълни живота си, все ще го пропилее.

Япония има здрави традиции в народното творчество. Народните песни, инструменталната музика, танците и днес са популярни. Японската хорова група „Ямаширо-Гуми“ посети България. Момичетата и юношите бяха дошли на свои разноски от другия край на света… за да изпеят на българите няколко български народни песни. Щастливи, че са изпълнили човешки дълг.

Японците на улицата ходят облечени в национални носии и се чувстват удобно в тях. Кимоното е любимо облекло. Народната инструментална музика — особено тъпаните уадайко и народните танци, събират тълпи от хора по време на фестивалите.

Изобразителното изкуство тече в кръвта на японеца. Съществуват много стилове на японско рисуване. Старинната гравюра „Укийое“ е уникално японско изкуство — развива се в XVII век. Този стил рисува хора, изобразява природата и всекидневието. И днес той е много популярен. Децата в Япония се учат да рисуват, като започват от най-простото. Много хора използват техниката на „Укийое“ да си правят собствени новогодишни поздравителни картички. Това е гравюрата, от която са се вдъхновявали френските импресионисти по време на Мане и Зола… докато натурализмът на Емил Зола доминира в японския литературен свят през първото десетилетие на двадесети век.

Рисунката карикатура „Манга“ е много стара форма на изкуството в Япония. Най-ранните известни комични рисунки датират от VII и VIII век. Предполагало се, че те пропъждат злите духове. По-късно в „Манга“ изобразявали животни и странни човешки фигури, за да осмиват лакоми благородници и монаси. Художниците в „Укийое“, като световноизвестния Хокусай, са рисували как са живели хората. Някои от японските добри книги на тази тема са преведени на други езици.

Традиционната архитектура може да се види на много места и особено в храмовете и светилищата. Дърводелците, които са строили сградите, не са употребявали винтове и гвоздеи. Дървото внимателно и здраво е било свързвано едно в друго.

Япония има много традиционни изящни изкуства. Едни от най-известните са керамиката, текстилът, японският лак. Легендарни са красотата и практичността на японските лакови изделия. Това изкуство първоначално се заражда в Китай, но много бързо навлиза и в Япония, където се усъвършенства в техническо отношение. Сред различните райони най-прославен с лаковите си изделия е Тохоку. В тази заснежена североизточна част на страната се създават едни от най-прекрасните лакови изделия.

Здравата атрактивна хартия (ваши) все още се прави на ръка. Тя намира приложение в много сфери на изкуството и практическата всекидневна употреба.

Бамбукът се използва различно: от направата на обикновени домашни решета и инструменти, с които се обработва оризът, до производството на плетени вази. В случайни снимки, направени в Япония, често може да се види попаднало в кадъра изделие от бамбук.

Керамиката е усъвършенствана област в изкуствата. Разговарях на тема керамика с Митцухико Хасабе, завеждащ отдел „Художествени занаяти“ в Националния музей за съвременно изкуство в Токио. Този сравнително млад човек с часове говореше върху темата, с дни можеше да разговаря за грънци, без да се повтаря. Той беше в състояние от триста метра да определи дали в пещта, където се изпича керамиката, гори бор, от какъв вид и на колко години е дървото. Това правеше, като наблюдаваше от разстояние дължината и цвета на пламъка. Професорски познания по грънци?! Японците търсят дълбочина, изящна красота в производството на всичко.

Дърворезбата е традиционно изкуство в Япония. Будистките статуи са издялани от дърво. Сложни декоративни фигури покриват храмове и светилища. В японския дом могат да се намерят произведения от резба, като красиви подноси, грациозни кукли, разкошни играчки в стар стил. В традиционните японски къщи естественият цвят на строителните материали обикновено остава непокътнат.

Модерното японско изящно изкуство е повлияно от Запада. Старото и новото в тази страна живеят заедно и си помагат. В Япония има много и добри театри, музикални произведения, танци, скулптури, картини, архитектура, дизайн, филми, фотографии, които се измерват с най-доброто по света. Открихме и броя на симфоничните оркестри в Япония. Те са 20 — професионални, 11 от които са местни. Симфоничният оркестър на Гумма има забележителна история. Музикалният център — разкошна модерна сграда — е инициатива на покойния Маруяма Кацухиро и е финансиран от местното население. Г-н Кацухиро казва: „Няма нищо безнадеждно и невъзможно в живота. Ако се отдадеш на отчаянието, загубен си.“

Всяка година в Япония се произвеждат висококачествени музикални инструменти, включително около 260 000 пиана и 300 000 електронни клавиатури. Страната на изгряващото слънце дава възможност на човек в нея да се наслаждава на всички видове музика: традиционна японска, джаз, рок… От всички аудиозаписи, произведени в Япония, 25 на сто са от чужди артисти.

Странно, силно и почти неземно състояние на духа ме споходи, когато чух изпълнение на японската цигуларка Ацуко Темма. Тя свири на цигулка „Антонио Страдивариус“ от 1735 г. (притежание преди това на Норберт Брайнин — първата цигулка на квартет „Амадеус“) и поддържа изненадващо широк репертоар от всички стилове и направления в цигулковата литература. Завършва Токийския национален университет за изкуства и музика в двете степени — на бакалавър и магистър. Неин преподавател след професор Йошио Унно и Леонид Коган е професор X. Кребберс, концертмайстор на Кралския концертгебау оркестър в Амстердам.

Никого не съветвах да гледа Ацуко Темма, когато свири. Тогава тя сякаш се мъчи. Накрая разбирах, че японката е изцедила от цигулката всичко, което Антонио Страдивариус е закодирал в нея. Седнал на мястото си в концертната зала с наведен поглед към земята, слушах небесната й музика. След време отново я чух как свири. А лицето й — ведро и спокойно. Усмивката — божествена, каквато беше и музиката й. Изтръпвах, когато я улавях да „разговаря“ с неодушевени предмети като с живи същества по време на рецитал.

В няколко поредни години тя гостува в България след блестящите й представяния с пианистката Рьо-ко Фукасава. Присъствах на четири нейни рецитала в София и ми се стори, че слушам четири различни цигуларки. Тя описваше живота. Музиката й беше „еуфорична“, когато еуфория заливаше страната ни, „разрушителна“, когато се рушаха основите на един стар режим у нас, и, бих казал, „отчайваща“, когато разочарование обхвана народа. След време, ако човек иска да проследи историческото развитие на България през онези години, той може да прочете книга, да разгледа изложба с картини… или да прослуша записите с цигулката на Ацуко Темма през Дните на японската култура.

В Япония няма опера. Има отделни частни оперни и балетни трупи. Това, че там канят Миланската скала (с Николай Гяуров и Райна Кабаиванска), е друга тема. Някои японски дейци на културата и артисти в широк смисъл на думата се опитват да съчетаят традиционните японски стилове с модерните технически похвати на съвременния свят.

Японската поезия и музика често са израз на красотата на природата. Най-старата класическа форма в японската музика е съществуващата и днес „гагаку“, изпълнявана от VII и VIII век в азиатския континент, а танцувалната форма е „бугаку“. Уреждат се международни изложби от всякакво естество. В световните кръгове на изкуството японските художници са с голяма репутация и техни произведения са навсякъде. Изключително богата литература. Много японски произведения са преведени на чужди езици. Ясунари Кавабата е носител на Нобелова награда за литература — 1968 година. А Кензабро Ое — за 1994 година. Превеждат се на други езици съвременни писатели, като Юкио Мишима, Кобо Абе, Ясучи Ипоуе… Срещал съм японци, запознати с този текст, които са ме питали: „А защо не споменаваш имената на (едикои си)?!“ Такъв пропуск винаги може да се случи, ако говориш за страна с изключително богата литература.

Хайку — най-кратката поетична форма на света. Печели много привърженици, по-специално в Европа и САЩ.

В Япония филмите се появиха няколко години след тяхното откритие в САЩ и Европа.

Културата и изкуството от Азия — Индия, Китай и Корея, са били пренесени в Япония заедно с будизма, главно през VI век. Тази култура е била коренно променена по форма и стил. Религията е довела изкуствата в Япония. Народният гений ги е видоизменил.

Японец няма да хареса българин, който рисува като японец. Той ще се впечатли от българин, който рисува като българин. Веднъж уважаемият проф. Су-суму Наканиши — професор по японска литература в Международния център за проучване на японската култура — ми каза: „Ако някой иска да ви натрапи японската култура, трябва да протестирате.“

Никоя друга култура не бива да обсебва нашата и да накърнява идентичността ни. Ама никоя. Ние сме древна страна върху планетата, населявана от достоен народ. Сателитното роболепие не е черта на българската душевност. Истинският българин не позволява да бъде третиран със снизхождение.

Приближаването на културите е друго явление. Те се стремят една към друга с най-доброто в тях и се пазят от сблъсък.

РЕЛИГИЯТА

Няколко души край масата в Млечния бар бяха дълбоко религиозни. Други имаха морал. Темата пораждаше много въпроси. Те водеха до любопитни и неочаквани отговори, които се преплитаха.

Хрумванията осветяваха панорамата. Казваха ни за някое вярване, че било традиционно, когато искаха да го защитят. Сякаш говореха за меню, с което стомахът е свикнал. Традиционното — мирисът на тамян. Но то задължително ли е? Не е ли право на човека да се определи? „Вероотстъпник“ звучеше толкова заплашително.

В Конституцията на Япония пише, че тя гарантира свобода на религията за всички. Вижте обаче член 20: „… Никоя религиозна организация не получава каквато и да е привилегия от държавата… Държавата и нейните органи ще се въздържат от религиозно образование, от каквато и да е религиозна активност.“ Деликатно, разбира се. За религия се говори и пише внимателно и богобоязливо.

Повечето от нас мислеха, че японците са будисти. Вярно е само, че доминираща религия при тях е будизмът. Той води началото си от Индия. Идва през Китай и Корея около средата на VI век. Има различни секти на будизма. В храмовете се намира статуя на Буда (буцузо) и посетителите на храма често прекадяват тамян пред нея. Будистките храмове в Япония са 77 186. Много семейства имат в домовете си и будистки олтари, където почитат прародителите…

Шинто е местна японска религия. Тя води началото си от древната история. Хората вярвали, че в природата съществуват духовни сили (ками) — в дърветата или планините, в морето или вятъра… Почитали ги и живеели в хармония с природата. Шинто се е развивала и включила в ками прародителите, героите и хората, които били уважавани. Някои семейства имат в домовете си малка „божествена полица“ (олтар), където се предлага храна на боговете.

Появата на будистки и шинтоистки олтари в домовете на японците по неведоми пътища насочваше мисълта за директен контакт с Бога. Чувствахме, че в България става нещо с местното преобладаващо вероизповедание. Една църква — два синода. Дотам я бяхме докарали. Атеистите вземаха страна в църковния спор (?!).

След реставрацията Мейджи в 1868 г. и особено по време на Втората световна война Шинто беше въведена от властите като държавна религия. Следвоенната конституция обаче го лиши от по-нататъшни насърчения и привилегии, макар тази религия да продължава да играе важна церемониална роля в различни аспекти от живота на Япония. След Втората световна война в страната се появиха нови религиозни движения. Някои от тях се основаваха на Шинто, други се свързваха със секти на будизма. Трети се оформяха като смесица от ориентации. Има и религиозни учения, които се ангажират с политическа активност. Изобщо всеки може да създаде секта при подходящи условия.

Държавата стои настрана от църковните дела — въпрос на разумно поведение. То не означава, че религиозните инстанции нямат право да се вмесват в политиката. Казвам го, защото по едно време край масата в бара мислехме, че църквата и държавата трябва да си гледат работата: държавата — държавната, църквата — църковната. И едната да не се вмесва в работата на другата инстанция, както е при разделението на властите. Да, но църквата не е власт. У нас приемането на формулата за ненамеса на държавата в църковните дела предполагаше на практика, че и църквата трябва да се въздържа от намеса в работата на политиците?!

Националната ни памет беше закодирала величието на религията, но и разкази на класици, където се осмиваха лакоми и порочни попове. Имаше разочарование от интелекта и поведението на свещеници в годините на атеистично ожесточение. Не можехме да приемем обикновен японец при вина да си реже корема, а наш служител на вярата скришом и безнаказано да яде блажно по време на Велики пости.

Бях главен експерт на църковни дейци у нас, които искаха да върнат вярата на хората по време на зараждаща се демокрация в края на века. Това беше най-добрата ми възможност да се докосна до същността на събитията. Благоприятната позиция на участник и свидетел ми помогна да опиша какво видях да се прави и какво чух да се говори. И по сто хиляди души се събираха на един площад, на който ръкавите бяха изпълнени с народ — учеха се на забравени молитви. Народът държеше в ръцете си запалени свещи. (Окупацията на Светия синод, която по всяка вероятност ще остане в историята, не беше моя идея.)

В 1991 г. публикувах книга с исторически записки за онзи период. Историята тръгна от клуб „Приятели на Япония“, който създадохме в България с един свещеник. Еуфорията изтълкува книгата ми като политическа и аз срещнах яростни нападки… най-вече от хора, които не бяха я чели. Обвиняваха ме, че не съм избол очите на главния си герой — свещеника, — преди да го включа в описанията на събития, които той сам организира. Започнах да се питам кое е условието човек да влезе в книга, кой го определя, или за всичко може да се пише. Изобщо в наше време съществува ли такова задължително условие. Добре посрещнаха произведението запалени библиофили в областта на историята. Получих и Царска оценка, която приобщих към родовата памет. Неодобрението обаче беше голямо. Казвах си: „Е! Ще минат петдесетсто години и моята книга от «политическа», ще стане историческа.“ А тя много бързо стана историческа…

Населението започна да се интересува от стабилност, сигурност и предсказуемост. То стана алергично към скандалите. Докато църковни фигури продължаваха да се карат — вместо да бъдат по-меки от памука и по-благи от захарта. Борбите в църквата завършваха с победа на едни и поражения за други. Огледахме се наоколо. С нашата изострена чувствителност забелязахме, че официалните църковни одежди на активен в сблъсъците свещеник не му приличаха — като че ли ги беше облякъл, за да се маскира. Времена. Измъчен ход на събитията.

Един ден, застанал сам пред иконата в къщи, окончателно стигнах до идеята за директен контакт с Бога. Казаха ни, че така ние сме искали да се сравняваме с него. Тогава ги препратихме към Светото писание, което поощряваше намерението ни. Стремяхме се да се докоснем до Всевишния без посредник, без преводач.

Срещнахме добри и непорочни Божи служители. Господ беше изписал на челата им кой какъв е. На възрастта и опита са дадени умения да разчитат знаци.

В Япония церемониите по венчавката са приоритет на Шинто. Момичето се облича в разкошна цветна дреха, на главата си обезателно носи бяла шапка. Момчето е в официална черна дреха. По време на сватбена церемония е включено изпиването на няколко глътки саке. Пред хотел в Шинджуку видях лека кола, върху която имаше грамадна кукла — за младоженците.

Погребенията са приоритет на будистите. Внесен като религия, будизмът е способствал за развитието на изкуствата и образованието по островите.

Според шинтоизма божествени са всички страни на природата. Светлото е свързано с шинтоизма — раждане, встъпване в брачен съюз…

Християнството е било пренесено в Япония през 1549 г. от испански йезуити, предвождани от мисионера Франциск Ксавие. После то преживяло трагична линия на развитие. Било е официално забранено в 1612 г. за около 250 години, до момента, когато страната отваря вратите си за света. Протестантите християни са се появили около 1859 година. Те са 981 хиляди, а католиците — 457 000. Черквите са 6446.

Японците гледат на конфуционизма повече като на система от морални правила, отколкото на религия.

Светилищата на шинтоистите в Страната на изгряващото слънце са 81 511. На другите вероизповедания — 40 103.

Японците са и будисти. Но аз вече не мога да си представя японец, който да не е шинтоист. Смятах на коляно и навярно допусках неточности, но успявах някак си да уловя тенденцията. Преброих богомолците в Япония, когато страната наброяваше около сто и осемнадесет милиона души. Изповядващите религии достигаха над двеста и девет милиона. Нима можеше това да бъде вярно?! Вярващите бяха много повече от населението. Отговориха ми: „Да, броят на вярващите в Япония надвишава общия брой на населението.“ И ми обясниха, че едно и също лице често се брои като член на шинтоистка общност, където живее, и отново се брои от будисткия храм, където се числи неговият духовен наставник — будисткият свещеник. Двете религии живеят в мир. И се допълват. Оттук идваха над 91 милиона повече японци. Този факт беше поразителен за наблюденията ни.

В Япония имаше 102632 свещеници, принадлежащи към шинтоизма, 250550 будистки свещеници, 21040 християнски и 249471 други. Всичко 623693 свещеници на около 209 милиона вярващи… на около 118 милиона население. Боже, над половин милион богослужители! Много ли бяха тези уж „непроизводителни сили“ — според атеисти край масата в Млечния бар? Малко ли бяха? Религиозното многообразие не пречеше на просперитета на Япония. Помагаше му. Религиозната нетърпимост е противопоказна. Вярата е нещо лично и съкровено. Японците не говорят с желание за нея. Нищо не ги спира да участват във верските обичаи и ритуали. В края на краищата човек вярва в каквото си иска. Вероизповеданието не гледа на него като на собственост.

Търсихме от Божиите служители съвършенство и пример в една несъвършена среда. Бяхме демократични по дух. В църковните ритуали на въображаемата ни държава участваха и атеисти, палеха свещи и се молеха за опрощаване на греховете. В храма човек можеше да влезе, когато поиска, и когато пожелае — да излезе.

Религиите в Страната на изгряващото слънце се зараждат при подходящи условия, развиват се и водят духовен живот. Те не са норма за съществуване на държавата.

СПОРТ

Развихри се игра върху сцената.

И забелязахме, че няма декори. Втурнахме се, след като играта вече започна, да построим и декорите. Стана така, защото ни бяха ядосали. А и не искахме да се лутаме в легенди за Япония и да спираме до тях. Всичко беше важно, за да се изгради идеална държава. И спорт. В света на спортовете Япония е внесла повече, отколкото е изнесла.

Джудо и карате са между единствените японски игри, които сполучливо се разнасят по света.

В 1912 г. Япония стана първата азиатска страна, която изпрати двама атлети и двама организатори на олимпийските игри в Швеция. Зимни олимпийски игри бяха проведени в Саппоро (1972). Токио се превърна в първия азиатски град домакин на олимпийски игри (1964). Японското правителство обяви 10 октомври — деня на откриването на олимпийските игри в Токио, за национален празник, който се нарича „Денят на здравето и спорта“. Онези игри оставиха на японския народ две дълговременни придобивки — растеж в спорта и един национален празник. Японците работеха здраво. Тяхното свободно време нарасна, даде им възможност да го изразходват повече, за да се наслаждават на спорта, който те или упражняват, или следят по телевизията, радиото и стадионите.

Сумо е традиционен популярен спорт. Двама грамадни мъже се опитват да се съборят или да се изтласкат навън от малък кръг. Тази борба не може да се проследи дълбоко в историята — легендите, в които се разказва за нея, са преди повече от 2000 години. Тя е подчинена на малко и строги правила, от които е трудно да се излезе, но е драматична, следена близо от почти всеки японец. Шест постоянни големи турнира по сумо, всеки един с продължителност петнадесет дни, се провеждат всяка година в Токио и други големи градове на страната. Професионалните борци в традиционния японски спорт прекарват останалите дни през годината, участвайки в различни състезания в страната. В Япония има около 750 професионални борци по сумо. Всеки голям или среден борец се състезава веднъж на ден. Турнирите се предават по телевизията — до три часа дневно — и привличат огромна зрителска аудитория. Схватката в сумо е кратка и започва с ритуал, който включва хвърляне на сол върху ринга — знак за чиста игра. Борците в сумо тренират с години, за да се превърнат в спортни звезди. И е изключително трудно да се снабдиш с входен билет.

Маратонът е станал постоянно явление. През зимата телевизията проследява една такава спортна проява всяка седмица. Международният маратон във Фукуока през декември и Токийският международен маратон през февруари са известни по цял свят.

Много хора практикуват традиционните японски бойни изкуства джудо, карате и кендо. Играта ги кара да бъдат дисциплинирани и концентрирани, което е по-трудно да постигнат, когато упражняват спорт, организиран в тимове и сборни команди. Джудо и карате станаха популярни по света.

Имам чести и дълбоки наблюдения върху традиционните японски спортове и това, което не мога да приема, а и приятели край масата в бара не искат да приемат, е бойните спортове да се наричат „изкуство“. Бойните „изкуства“ имат много общо с насилието, дори и при отбрана. Все ни се струваше, че някой е използвал съвестта на човечеството, когато тя е дремела, и е кръстил спортовете с бойни елементи — бойни „изкуства“. Това наше схващане обаче не ни пречеше да ги наблюдаваме с интерес. Кендо, джудо… завършват на „до“.

Това е японска дума, която означава „път“ — пътят на хората, който те са поели. Карате означава „празна ръка“ — ръка, която не държи оръжие.

Отговорите обикновено биват един от двата, когато попиташ кой е националният спорт в Япония — сумо или бейзбол. Бейзболът е модерен спорт. Професионалната му форма датира от около половин век. Тази игра показва голямо развитие, специално в турнирите между училищата и университетите. Почти всяко училище, предприятие или каквато и да е по-малка обществена организация имат свой клуб. Сезонът на бейзбола започва през април и продължава шест месеца. Националният бейзболен турнир между висшите училища се организира два пъти в годината — през пролетта и лятото. За няколко дни той държи пред телевизорите и радиоапаратите милиони запалянковци. Звездите на бейзбола в Япония могат да станат и национални герои.

През време на учебната година учениците в Япония имат възможност да играят бейзбол, баскетбол, тенис, волейбол… Почти всяко учебно заведение има свой басейн, където децата плуват. В студените заснежени райони на страната те се учат да карат ски и кънки в училище.

На спортовете в Страната на изгряващото слънце се гледа като на приятно средство да се освободиш от стреса, да се развият физиката, здравето и красотата на всеки. Преди или след работа много бизнесмени в градовете се присъединяват към спортни клубове за плуване или спадане на килограми, което повишава работоспособността им и подобрява настроението. В Япония има около 2000 курса за голф, около 3000 клуба по тенис. около 2000 клуба по плуване… Японците, които обичат природата, се катерят по планините.

Почти всеки спорт в Япония, традиционен или модерен, има много последователи. Спортните вестници и списания се четат от много хора. Гъмжило изпълва стадионите по време на състезания. Милиони други наблюдават спортните прояви по телевизията. Залаганията са позволени за конните, колоездачните, моторните състезания — включително с моторни лодки. Конните състезания привличат 12,7 милиона зрители на година в 8 централни и 26 регионални надбягвания. Това е. И цифрите изиграха своята роля. Ако някой се добере до подобни цифри и за други страни, може да опознае света. Разговорите ни за Страната на изгряващото слънце в бара и образът на Златю Бояджиев върху стената над масата, където седяхме и разговаряхме, предполагаше да живеем в хармония, да разговаряме кротко и да не се караме. Но все се появяваше нещо. което да ни напомни за нашия нрав. Особено бяхме непримирими с онези край масата, които ни тероризираха с песимизма си. Техните брътвежи насаждаха у нас фалшиво чувство за виновност.

В разговорите ни се спряхме на почти всички области, от които е образувана една държава и на почти всички сфери на дейности, където човек може да намери себе си. да се реализира. Икономика, земеделие, риболов, индустрия, търговия, наука и техника, образование, изкуство, религия, спорт… „Ами хващай се за нещо и почвай! Пък докъдето стигнеш. Тръгни по магазините да пазаруваш“ — оптимистично казвахме ние. Любопитния проповядваше формула за борба против стреса. Прихванат ли го нервите, той тръгваше по магазините и започваше да пилее пари. Купуваше си петдесет грама печени фъстъци. Има жени, луди са да ходят по магазините. И ние със задоволство и учудване открихме, че в литературата за Япония японците са вписали ходенето по магазините за една от човешките дейности в областта на спорта. Дейности на хората, които имат свободно време, са пазаруването, подреждането на градината, ходенето с членове на семейството и приятели, физическите упражнения, пътуванията…

Японците обръщат все по-голямо внимание на свободното си време.

ИЗЦЕЖДАНЕ НА ДЪЖДОВНИ ОБЛАЦИ

Тънка графика е Страната на изгряващото слънце. Мислите ми се изцеждаха като небето след проливен дъжд.

Фактът и историята. Разказите в Млечния бар за Япония и японците ни влияеха.

Престанахме да употребяваме думата факт. Да кажеш факт, не е достатъчно. Вече имахме тълкуване на света. И в нашия дребен бит, и в безконечните ни разговори край масата заменяхме тази подозрителна дума и вместо нея, когато трябваше, тежко произнасяхме: „Факт със значение“ — за да убедим насрещния или да поставим изразите на нова доработка. Постепенно започнахме да приемаме само „факта със значение“.

Делфините пляскаха с опашките си. Много дни и нощи наблюдавах Япония да движи бавно своите острови край кораба. Стоях на палубата, гледах и не можех да се откъсна от мисълта, че Япония, като се изключи Китай, е най-старата държава на земята.

Факт със значение беше съществуването на митичния първи японски император Джимму. В Нара — старата столица — се питах защо Джимму тенно фигурира в историята на тази държава? Имах основания да си задавам този въпрос. За (не)щастие Япония е толкова стара държава. В дълбоката древност малко е отразено. Преданието за Джимму, за неговия живот, а и слизането му на брега край Нанива (днешния град Осака) са записани хиляда години по-късно от времето, за което се отнасят онези събития. Затова — и поради други причини — историците дори смятат първия японски император Джимму за приказен, измислен, несъществувал.

Историците, общо взето, са заслепени! Бил съм впечатлен от поне стотина „исторически“ решения, „исторически“ срещи, „исторически“ не знам какви си, а помня толкова малко от тях. Допускам, че те ласкаво са били надценени в деня, когато са станали. Срещал съм индивиди, които поради обстоятелствата се стремят да влязат в историята. Държавници влизат — с добро или с лошо име. Виждал съм обаче как се напъват към вратите на безсмъртието и разни дребосъци: те правят дребни номера. Ниският се надига на пръсти, за да изглежда висок.

По време на моите странствания по света съм се срещал с исторически личности. Мисля, че вече зная кой остава голям човек и защо, а познавам и няколко недостойни трика. Един от тях е компромисът. Колкото и големи дела да си извършил през живота, остава компромисът — катинар. Той ти залоства вратата на историята. Един от най-големите трикове е да влезеш там чрез друг човек, като свържеш твоето име с неговото. Създават се закони, правила, таблици… ползват се известия, доводи, архиви… за да се обобщят наблюденията. Но науката, която днес дава проблематика за десетилетия напред, е доста слаба да ни накара само с факти да видим Япония. И да си речем: „Ето, това е тя — Страната на изгряващото слънце!“

И във въздуха контактувах с японци! Те идваха и на кораба. И по земята, и по небето, и в морето често чувах като рефрен от позната мелодия японци да говорят за „факт със значение“. Заслушвах се. Така много ми се искаше да проникна в „японското“ мислене! Оказа се обаче, че за да разбереш японците, трябва и ти да си малко нещо „японец“. Хората казваха: „Факт със значение.“ А споменаваха и изразите „добре известен факт“, „факт с голямо значение“, „факт с изключително значение“…

Започнах да ги деля на видове. Колко анемичен е голият факт! При положение че в онази страна имаше толкова много и различни факти, които бях успял да степенувам, трябваше да избирам кой от тях е за предпочитане. Често се питах: „Какво стана с факта? Къде отиде фактът?!“ Защото… той отиваше.

Японците не се пъчат много-много с факти. Използват ги… да произвеждат нови факти. Чух световноизвестния архитект, японеца Кендзо Танге, когато казва за големия град, че „трупал информация, за да произвежда нова информация“. Японците трупаха и факти, за да произвеждат от тях нови факти. Това ме отхвърляше назад в историята.

Факт беше, че в 19… година ние произведохме първия камион (един на брой), когато „Тойота“ се възраждаше със страшна сила и започна да смущава американците. Но факт е и това, че през следващата година ние повишихме производството на камиони два пъти!!! И изпреварихме по този показател японците, които за същото време бяха мръднали напред в производството на камиони едваедва с няколко процента. Факт ли беше това? Факт беше! А ние — два път и!…

Явно, че от факта нищо не ставаше. И аз, за да се доближа по-близо до „японското“ мислене, дадох предпочитание на „факта със значение“, на „факта с голямо значение“ и на „факта с изключително значение“. Фактът в известен смисъл може и да не съществува. Нима е факт онова, което сме си измислили?! Затова, позирайки пред историята, би трябвало да слагаме параметри на хрумванията си, които посочваме като факти, та да може човек, който ги изследва по-късно — да се ориентира.

Историците почти винаги са в плен на някаква целесъобразност. Те не могат да те вкарат в историята. Хем наблюдават събитието, хем го опитват на вкус, хем го изпитват върху гърба си… Изследват го на живо. И пак пишат „историческо“?! Такъв подготвя предимно себе си — за кариера. Тръгналият с негова помощ към историята може да се изпързаля и да не влезе там, а някъде другаде да влезе. Попитах слушателите в Млечния бар за Джимму. На тях, които знаеха за него, не им ли се струва, че първият японски император се смята от някои за измислен не защото няма нищо записано точно от онова време, а защото не е изпълнил някакво свое обещание, дадено на японците. Възможно е той дори да не е факт.

Любопитния поиска думата и за учудване на онези, които уж добре го познаваха, каза:

„Я слушайте!… Какво му е на Джимму? Джимму тенно е назначен на императорска работа от богинята на слънцето Аматерасу. Истински японец! И е толкова симпатичен човек! До него — три символа на императорската власт: огледало, меч и ясписова огърлица. Той седи на престола в двореца Кашихара, край него светят трите символа, предадени му от богинята на слънцето чрез нейния внук — принц Нинигино микото. Усмихва ни се оттам този богочовек и ни казва: «Факт или — не… Измислен, неизмислен, тук съм — в историята. Ами вас да ви видя.»“

Мястото. Капитанът на кораба уважаваше моето умение да контактувам и ме канеше на срещи с японската общественост. Наблюдавах как тези хора сядат край маса. Около половин час им беше необходим, докато се подредят. Обикновено протоколите са съобразени при такива мероприятия, но върху плавателния съд нямаше церемониалмайстор. Ползвах няколко езика.

Не казвах, че ги владея, за да не изглеждам смешен. Употребявах предимно английски, японски и български. Повече японци знаеха български, отколкото българи — японски. Моят японски не беше на висота и в началото не разбирах хората. Но много исках да доловя смисъла на разговорите им и ползвах опита си от предишни пътувания — концентрирах се. Мислено възпроизвеждах жеста на японец, който призовава божествата: той пляска с ръце, за да ги повика. Тоест влагах фантазия. Жеравът лети над главите на онези, които умеят да фантазират.

— Добър вечер! — казва японецът.

— Добър вечер! — отговаря на поздрава му друг японец. — Вие на колко години сте?

— На петдесет и девет. Догодина излизам в пенсия. А вие?

— И аз съм на петдесет и девет.

Те се изслушват внимателно и кимат с глави. Пред двамата стоят два стола.

— Какво работите?

— Директор съм.

— Така ли?! И аз съм директор. Ама че проблем!

Колко души работят във вашето уважаемо предприятие?

— Милион.

— Вече е по-ясно. Във фирмата, където аз съм директор, работят само половин милион. Заповядайте! Аз ще седна след вас, на следващия стол.

Е, и така нататък. Всъщност хората си знаеха ранга, името на концерна, към който принадлежи предприятието, нивото на фирмата, обема на производството, търсенето на техните стоки… И това определяше мястото им край масата.

Аз обикновено седях на последния стол до вратата, но пък всички бяхме седнали на своите места. Обиден нямаше. Срещнах българин, който подробно владееше протокола при посещение на гости. Според него най-добри на света са японците. Всеки човек, така както и всяка мисъл си имат свое място — там те изглеждат разкошни.

В подстъпите към столицата.

Автобусът, с който пътувахме, лазеше към Токио. Бяхме шумни, говорехме високо и ръкомахахме. Влизахме в един от най-големите градове на света. Трудният трафик на моторните превозни средства беше характерен при приближаване към големите градове — движението ставаше наситено и бавно, много бавно. В Япония пътищата са добре уредени, с надписи и знаци. Моторните превозни средства се движат от лявата страна на пътното платно. Шофьорът мълчаливо управлява колата си. Не чух водач на кола да разговаря по време на пътуване. Той кормува и кима в знак, че разбира какво му се говори в случай на нужда. Да гарираш колата си на косъм от друга, беше задължително умение.

Моторните превозни средства имаха две огледала за обратно виждане — от двете външни страни на колата. В интериора й пред шофьора се намираше огледало за обратно виждане. И пак пред шофьора, но от външната страна на предното стъкло зърнах друго огледало. Бях в настроение и попитах:

— Това огледалце за бръснене ли е?

Не. Поставено под ъгъл, то служеше на водача… да вижда задницата на колата пред себе си.

Отдясно на нас пътуваше автобус, пълен с японци. Приличаха на туристи, може би защото се хранеха в автобуса си, разговаряха оживено и се държаха като хора, тръгнали на път за развлечение. Двата автобуса се изравниха на пътното платно и за известно време станахме, така да се каже, един автобус. Отделяха ни стъклата на прозорците и ние ги смъкнахме, за да можем да се виждаме по-добре. За първи път наблюдавах как се хранят японци в автобус. Ядяха си хората някакви сърми с ориз. Сърмите, поставени в бели пластмасови чинии пред всеки човек, бяха обвити с водорасли. Наведох се навън от прозореца, махнах с ръка на един от японците в отсрещния автобус, за да привлека вниманието му, и извиках:

— Господа, какво ядете? С морски водорасли ли се храните?

Японецът ми подаде сърма през прозореца. На пръв поглед нищо особено: водорасло, а вътре ориз (от който зависи прехраната на една трета от населението на Земята). Оризът беше много бял. И безсолен. Дадох вид, че ми е вкусно. Заоблизвах се, започнах да си гладя корема. Японците, като наблюдаваха маймунджулуците ми, се разсмяха. Раздадох от сърмата на няколко души в нашия автобус. И те започнаха да правят гримаси, които японците отсреща добре разбираха, ако се съди по реакциите им. Забавна атракция беше.

Потърсих в джоба си монета, сечена в България, за да отвърна на любезността на японците и по този начин — като им я дам — да обясня ние откъде сме. Бяхме отдалеч. Интересното е вечно. Един ден хората ще пътуват масово в Космоса. И ако не им е интересно, ще се връщат. Като ме видя да ровя в джобовете за монета, човек от нашите започна да бърка в своите джобове. И откри там пет стотинки.

Шофьорите с толкова огледала за обратно виждане, забелязаха какво става и отвориха вратите на автобусите. Колите се придвижваха бавно една до друга и аз хвърлих петачето в автобуса на японците. Тези, които бяха застанали до вратата, се отдръпнаха. Подхвърлената монета иззвънтя, когато падна, сякаш за да поздрави, и се търкулна под предната седалка. Двама японци се наведоха. Единият от тях легна на пода и започна да я търси. Намери я, взря се в нея, но, изглежда, кирилицата не му се удаваше. Той погледна към нас с отчаян поглед и подаде монетата на друг японец. Другият я взе, вгледа се и изкрещя нещо. Всички в отсрещния автобус вдигнаха ръце, замахаха и се развикаха. Те ни поздравяваха.

Първа в света. В случайно попаднали писания за Япония откривам изрази, които сочат Страната на изгряващото слънце като първа в света. Каква ли би била картината, ако нарочно тръгна да изброявам в колко сфери на живота Япония държи първенство на планетата?

В японско списание зърнах две цветни снимки. Текстът под едната снимка гласеше:

„В корабостроителницата на Нагасаки бе построен танкер (258 хиляди тона), снабден с първата в света сателитна навигационна система, която осигурява автоматично спиране при опасност от сблъскване.“

На втората снимка сградата беше супермодерна конструкция и синьото в цвета преобладаваше, а текстът беше следният:

„Невероятно изглежда камфорово дърво, което расте във въздуха над входа на един офис в Токио. Това е първото високо дърво в света, отглеждано по хидропонния метод — спрей култивиране. Дървото се храни с воден разтвор, впръскан в корените му от аквариум, в който се отглеждат риби.“

Мини поле. В Токио пред сградата на фирмата „Сони“ Националната федерация на селскостопанските кооперативи е посадила малко оризово поле — на 23 квадратни метра, за да подчертае ролята на ориза в живота на японците. Тази култура не се сее, както у нас. Нашето е така нареченото „континентално“ засяване. Там — в тинята — се боде всяко стръкче.

Оризово поле пред „Сони“?! То е все едно да засееш нива в центъра на София, за да подчертаеш значението на хляба в живота на българина.

Компенсация за несъвършенство. Вървяхме в милионен японски град с Марийчето, сестрата на художника Петър Стайков от Смолян, който продължава да живее чрез картините си. Улицата приличаше на река с гъмжило от моторни превозни средства по платното и с тълпи народ по тротоарите. По тези места често вали, водата се излива като порой и онази улица изглежда фантастична по време на проливен дъжд — от едната й страна слиза планината и водата образува истински водопад. За да не стане бедствие, хората бяха забили в каменната стена на планинското възвишение железни тръби, по които водата да се стича в канавката.

Мислил съм, че като се качи на автомобил, българинът ще промени нрава си: ще стане по-въздържан. Но промяната, изглежда, е толкова бавна пред очите ни, че почти не се забелязва. С живота си заплаща и пак си остава почти същият този човек?! При критични положения какви разменени реплики между шофьори съм чувал: „Къде караш бе, мухльо!“, „Кьорав ли си!“, „Да не знаеш много, че като скоча… ще ти спукам гумите!“, „Мам…“ Колко манивели съм виждал да се въртят във въздуха! Чудел съм се откъде идва желанието у човека да хване другия за гърлото. И да стиска. Не се ли появяваше тази сила от неосъзнатата слабост във време на конфликт?

По оживената японска улица се движеха камиони, камионетки, леки коли, мотори, моторетки, велосипеди…

Изсвириха спирачки. Чухме ужасен трясък. Обърнахме се и зърнахме камион, който удари мотор. Човекът от мотора изхвърча и се блъсна със сила в стърчащите железни тръби на улицата — с главата напред. После се свлече, просна се и остана да лежи неподвижен. Гледката беше ужасяваща!

Марийчето изгуби контрол над себе си. Тя се втурна по платното на улицата, достигна лежащия японец, седна до него и започна да му говори… на български?!

— Момче, бе! Ей, момче! Какво ти стана, бе! Жив ли си?…

Превозните средства ги заобикаляха. По едно време японецът мръдна. Марийчето плачеше над него.

— Защо мълчиш, бе? Кажи нещо! Чуваш ли, кажи нещо!

Камионът, който го беше блъснал, отби вляво и спря. Шофьорът, як и набит японец, излезе от кабината на колата си и застана прав. Гледа, гледа… И се преви. Това беше най-дълбокият поклон, който някога съм виждал.

Падналият на земята не се помръдваше. После забелязах очите му: те правеха усилия за поклон. Клепките се навеждаха. По едно време японецът започна да се изправя. Това му струваше много усилия, но успя. Погледна към колегата си, който го беше блъснал. Наведе се колкото можа и му се поклони. Двамата се кланяха и стояха на разстояние един от друг.

Дойде човек отстрани, поговори поотделно с тях, събра им визитните картички, размени ги и се отдалечи… докато пострадалият продължаваше да отговаря с поклон на поклона на виновния.

Нарушителят се сведе дълбоко — чак до земята. После пак и пак… Качи се на колата си и продължи по пътя за Киото.

Значи до Киото е било.

Двамата японци, в момент на конфронтация и раздразнение, бяха въздържани и стояха на разстояние. Те компенсираха с възпитание несъвършенството на човешката психика.

Подробност. Екзотиката остава вярна на традицията да се намира надалеч. Тя намали своята сила след появата на радиото, телевизията, печата и най-вече с това, че човек все по-често и по-лесно може да отиде „там“ — да види с очите си, да чуе с ушите си. Следователно нас ни впечатлява вече не толкова голямото, което ясно се вижда и чува, а дребното наблюдение като това, че във всекидневния си бит японецът измерва разстоянието с време…

Попитах японец:

— Колко километра има до Осака? Той ми отговори:

— Тридесет и две минути.

— Ама колко километра? — настоявах аз.

— Не зная — каза японецът и се усмихна. Наистина защо ми бяха километрите до Осака?

CV #

Токонома. В японската къща има ниша — малко уединено място, сякаш в сърцето на дома. Нарича се токонома. В това кътче, специално отделено, обикновено стои окачен разгънат свитък на картина — формата й е като при старите ръкописи, може калиграфия да е. Цветя… По време на празнични дни там са подредени произведения на изкуството или кукли. Ако домът на японеца е храм, то токономата в него може да се нарече олтар.

В Отару, когато бях гост на Ямага сан, той ми посочи токонома. Отидох и седнах на петите си пред традиционния кът — една крачка широк и две-три крачки дълъг, покрит с татами, които от материала и чистотата изглеждаха зелено-жълти. В токонома имаше продълговата картина — борове и гъста мъгла. Паспартуто около картината беше златно — почти се сливаше с цвета на татамите. От едната ми страна седна съпругата на домакина, от другата — той. Негов приятел ни засне с фотоапарат. В средата, между двамата домакини, се почувствах поласкан.

И ваза с цветя. Човек, невеж в красотата, непознаващ законите на балансирането, би сложил вазата върху токонома къде ли не. А тя по правилата си имаше определено място, преди да бъде поставена. Можеше да стои в средата на токонома, за баланс. Какво правеше Златю Бояджиев? Характерното за негова рисунка: вляво — едно дърво, и вдясно — едно дърво. Вляво — една овца, и вдясно — една овца. В единия ъгъл на рисунката — магаре, и в другия, противоположен ъгъл — магаре, за да не се наклони цялата картина на една страна под тежестта на растение или животно. Ако натрупаш материя върху едната страна на рисунката, получава се илюзията, че тя се накланя. Някои картини на бай Злати са класически пример на балансиране. Художникът владееше този закон до съвършенство.

Познанието за балансирането е от векове и от векове майсторите на изобразителното изкуство владееха голяма и красива тънкост: лявата страна издържа повече. Макар и това да е относително, както всичко на света. Първата буква в първия ред в главата на старите печатни книги вляво е голяма и надебелена. Но това не създава илюзия, че страницата се наклонява. (Японците нямат главни букви в писмеността.)

Вазата за цветя на моите домакини стоеше вляво на токонома. По витрините, навсякъде, където надникнах, видях, че японците владееха до съвършенство красотата на подреждането. По-късно срещнах хора, дори познавачи на изобразителното изкуство, които не бяха чули точно тази теория на балансирането. Някои мои приятели японци силно се впечатлиха от нея.

В действителност тази мотивирана теория за балансирането се прилагаше от един цял народ и в изобразителното му изкуство, и в подреждането на витрините, и дори в шкафовете за съдове в домакинството. Всичко в Страната на изгряващото слънце беше направено по законите на красотата, където теорията, че лявата страна издържа повече, заемаше важно място. Бях се изправил пред обикновен шкаф за съдове, тъй като намерих вратата му леко открехната. И гледам… Японските домакини се питаха какво ли толкова ми е направило впечатление — започнаха да си разменят погледи. Съдовете в шкафа бяха подредени така, както художник би ги подредил. Всяко ъгълче беше „пипнато“… грееха цветове и форми.

Кимоно. През деня японците обикновено носят същия вид дрехи, както и хората в Европа. В специални дни обаче много от тях обличат традиционното кимоно. Дрехата се носи обвита около тялото и привързана с широк платнен колан (оби). Кимоната на младите момичета са яркоцветни, а на старите жени са с по-убити цветове. На мъжете — тъмни. По Нова година и по празници могат да се видят жени, млади и стари, в грациозни стилни кимона. На сватби и други официални случаи омъжените жени и мъже носят черни кимона. Мъжете — панталони с широки крачоли и свободно скроени сака над кимоната. Кимоното от добра коприна е скъпо. Хората полагат много грижи над тази своя дреха и я предават от майка на дъщеря, от баща на син. Трудно е да се облече кимоно и широкият платнен колан да се завърже както трябва. На жените им се налага да вземат самостоятелни уроци по обличане и носене на кимоно.

Японците с кимоно не ползват обувки. Вместо това те ходят с ниски сандали (зори), изработени от памук или кожа.

Японските национални празници. 1 януари: Нова година; 15 януари: Ден на възрастните; 11 февруари: Честване основаването на нацията; 20 или 21 март: Първа пролет; Рожденият ден на Императора (този празник плува във времето); 29 април: Ден на растителността; 3 май: Ден на Конституцията; 5 май: Ден на детето; 15 септември: Ден за почит към възрастните; 23 или 24 септември: Началото на есента; 10 октомври: Ден на здравето и спорта; 3 ноември: Ден на културата; 23 ноември: Ден на благодарността към хората на труда.

Когато празниците 3 и 5 май се паднат в средата на седмицата, междинният ден 4 май също е празник.

В Страната на изгряващото слънце се провеждат многобройни фестивали. Новогодишният (О-Шогацу) е най-големият. Японците празнуват тържествено отминаването на едната година и идването на следващата. Членовете на рода се събират заедно и много семейства отиват в домовете на родителите си за празниците. Посещават и приятели. Тържествата започват в навечерието на Нова година. В полунощ на 31 декември семействата посещават местното светилище или храм да се молят за щастие и успех през следващата година. На първи януари се сервира специална закуска и обикновено се разказват горчиви спомени от миналата година, които са преодолени. На децата се дават пари. Разглеждат се новогодишните поздравителни пощенски картички, които се доставят всички наведнъж в утрото на Нова година. Празнуването на Нова година е най-голямото събитие в календара на Япония. Всички компании и правителствени офиси са затворени в първите три дни на годината.

Забележителен празник е О-бон, в средата на август. Душите на обичаните умрели в този ден се връщат в домовете им. Къщите и гробовете се почистват и подреждат. В тях се оставя храна за душите на умрелите. Организират се танцови фестивали. В небето се реят фойерверки.

В Япония се организират фестивали специално за децата. Фестивалът на куклите (Хинамацури) се провежда на 3 март. Химанацури е за момичетата. В домовете се подрежда токонома, покрит с червено, декориран с много и красиви кукли. Денят на детето — 5 май (Кодомо-но-хи), е фестивал за момчета. По време на тези детски празници родителите пият специален вид подсладено бяло саке.

Фестивалът на звездите (Танабата) се празнува на 7 юли, а на някои места в Япония и на 7 август. Двама влюбени, разделени от Млечния път, романтично се срещат през тази нощ, когато се приближават звездите Алтаир и Вега. През деня на фестивала хората записват желанията си върху късчета хартия и ги завързват по клони на бамбук.

Впечатляващ е японският фестивал Шичиго-сан, който означава седемпеттри. На 15 октомври момичетата на възраст три и седем и момчетата на пет се водят в местното светилище или храм да се молят за здраве.

В Страната на изгряващото слънце има безброй местни фестивали през цялата година. Някои от тях са със специална атрактивност и привличат хиляди участници и зрители. Япония е страна на четири сезона и много от празниците в нея са свързани с промените на годишните времена.

Дълголетието. От шестдесет и пет години нататък възрастното поколение в Япония се подлага на поголовен медицински преглед. Това то прави, за да предотврати или открие болест в ранното й появяване. Старият не остава сам в дома си. А ако е прикован на легло, не плаща такса за телефонните разговори. Държавата се грижи за възрастните си граждани по много начини. Отношенията в рода са уредени от векове. Най-голямото от децата се грижи за родителите си.

Средната смъртност за мъжете в Япония е 73,79 години, а за жените — 79,13 години. Четох надписи по гробищата и срещнах доста имена, доживели до 90–100 години. Е, не беше както във Вехтия завет: Адам — 930 лета, Енос — 905 лета, Сит — 920 лета, Ной — 950 (след потопа — 350). Но май че японците се стремяха нататък. Здравеопазването е на голяма висота.

Грижите за хората в Страната на изгряващото слънце отиват далеч. Те засягат и мъртвите. Виждал съм инсталирани телефони до гробовете.

Шегата. Обстановката в чакалнята беше дворцова. Мебели, огледала, цветя… Всичко подредено с изящен вкус! Казах на мой познат, който тогава беше в чакалнята: „Дръж фотоапарата! Аз ще седя тук, а ти ще ме снимаш!“

И той щракна. После имах късмет направените от мен филми да оцелеят през граничните пунктове на страните, където преминах. Границите са снабдени с „монитори“ — гледат и в куфара ти. Всичко се изобразява на екран. Звънци, лъчи… Звънците вдигат шум до небесата за металическа тока на колан. Лъчите от контролиращи устройства могат да повредят непромити филми. Аз обаче оставях изщраканите филми в касетите им, а тях обвивах със собствената опаковъчна хартия на филма, станиолът оставаше от външната страна. Това, изглежда, им помогна да оцелеят.

Проявих филмите, които носех със себе си от Япония, докато няколко мои познати пристигнаха у дома си с напълно осветени ленти. Направих си цветни снимки за спомен. И снимката с дворцовата обстановка. Приятели я разглеждаха с интерес и ме питаха: „Тук къде си?“ „Тука ли? — отговарях сериозно. — Това беше важен момент в двореца на Императора, докато чаках да ме приеме.“

Приятелите ми вярваха, тъй като не съм ги лъгал. Гледаха ме седнал, метнал крак върху крак в разкошната обстановка, цъкаха с език и се възхищаваха.

На онази цветна снимка аз наистина бях в чакалня… но на най-обикновена бръснарница в Токио, която приличаше на дворец.

Внимание! В Япония няма градинка, където децата да не рисуват. Съществува опасност цялата страна да бъде изрисувана.

Очите. На улица в японски град видях да продават варена царевица. Варяха я в казан. Възрастна японка, след като ми подаде царевицата и аз я платих, ми се поклони и каза: „Аригато!“ Говореше се за седем категории на вежливост. Любезността беше отличителна черта на онези хора. Жената — мила с мен, но ми направи впечатление, че тя дори не ме погледна.

Най-напред ме заблудиха жените. Мерне те и веднага навежда погледа си. Днес — така, утре — така. Започнах да си мисля, че без съмнение японките са хрисими. С това си поведение те приличаха на нашите моми в планините от преди столетие, когато са отбягвали погледа на непознат. След време обаче с учудване забелязах, че и мъжете в Япония така постъпват — отбягваха да ме гледат в очите. Значеше ли това, че и те са хрисими? Не, разбира се. Или поне не всичките. Унизително е за японеца да го гледат в очите, затова и той не гледа в твоите очи — прозореца на душата ти.

Пред мен е цветна фотография с Ямага сан, направена в цветна градина. Аз съм зяпнал в японеца, докато той е отправил взор напред, загледан в безкрая. Влюбените в Страната на изгряващото слънце гледат най-вече в една посока — в цвете или в звезда. Щастливите им погледи се събират там някъде.

Потвърждаване на информацията. Съществуват характерни особености в поведението на японците. Многобройните срещи с тях потвърдиха многократно наблюдението ми. Кажа им нещо определено ясно и разбрано, а те пак ме питат?! И трябва да повтарям казаното. Японците търсеха и от друг източник потвърждение на изреченото от мен. Някой трябваше да засвидетелства верността на думите ми, както е прието в деловия свят.

И като не виждаше друг наоколо, който да свърши тази работа, японецът пак мене питаше, търсеше ме да потвърдя информацията, която е излязла от мен?! Постепенно се уверих, че този начин на поведение е широко разпространен. Не съм имал случай да разговарям с японец за нещо конкретно, което го интересува, и той да не се е опитал по различни начини да поиска потвърждение на думите ми… понякога и от мен самия.

В началото се дразнех. Смятах това за недоверие, подпитване, мнително опипване. Но постепенно започнах да разбирам, че то нямаше за цел да ме обиди. И започнах да намирам такъв подход за делови. Нищо порочно. Човек не трябва да се страхува от чуждо влияние, а да черпи от него, за да се развива. При повторно запитване от страна на японец започнах да отговарям спокойно, като казвах „да“ или „не“. Повтарях дословно думите си или казвах същото, което бях изрекъл с други думи. Това често ми даваше възможност да се върна на темата и да я развия. Понякога намирах, че в първия си отговор съм сбъркал, без да искам, и се коригирах.

Казвах: „Този човек е добър…“ Японецът ме чуваше. След време питаше: „Този човек добър ли е?“ И аз потвърждавах думите си, защитавах мнението си с още доводи. Но веднъж казах за едното: „Той е президент на фирма.“ Японецът по-късно ме попита: „Той ли е президент на фирмата?“ Отговорих, след колебание: „Е, не е точно президент, но е негов заместник.“ А това вече беше нещо друго. Отклонил съм се от истината първия път — в бурния поток на думите. Търсили са ме да потвърждавам и положителното, и отрицателното. Това помагаше на контактите.

Наблюдение. Подадох на японец текст на документ, за да го прочете и да го преведе в присъствието на неговия началник. Подчиненият се вцепени. Ръцете му се вдървиха, преплетени една в друга. Очите му гледаха ужасено. Японецът служеше на началника си. Ръководен от него, приемаше само неговите нареждания, не и чужди.

Началникът му кимна. С този жест разреши на своя подчинен да прочете и преведе текста.

На едно място преводът не ми хареса. И аз протегнах ръка към документа, който вече беше в ръцете на японеца преводач.

— Дай! — рекох повелително. — Аз ще го преведа.

И отново вцепеняваща реакция. Японецът стискаше листа хартия и не ми го даваше. Бре! Ами сега?! Не мога да си взема документа. Само който му е наредил да превежда, може и да го спре — неговият ръководител.

Въже от женски коси. Дворецът на възвишението в Киото е строен преди векове от дървен материал. Дебелите въжета, с които са теглели трупите, не са издържали на тежестта и са се късали. Тогава жените направили от косите си здраво въже, дебело колкото човешка ръка. С него японците успели да домъкнат трупите до мястото на строежа. До днес това въже от женски коси се пази под стъклен похлупак пред входа на двореца.

С а с е б о. В корабостроителницата пъргаво се движеха монтьори и електротехници. Японецът, който работеше на кораба, беше запасан с колан през кръста. Колан или технически пояс. В него бяха натъпкани: чукче, секач, отвертка, ключета (раздвижно, гаечни от 0 до 20 милиметра), пробой, стоманена тел. Монтьорът (или електротехникът) знаеше кога какъв инструмент ще му потрябва, за да помогне на вещата му ръка. На ушите си имаше запушалки — бели и дребни. Крачи и работи.

С Шинкансен след буря. Влакът Шинкансен трябваше да спре в отсечката Осака — Токио по време на буря. На японците, които работеха по поддръжката, им беше необходим час, за да отстранят последствията от природното бедствие. Линията, по която лети Шинкансен, трябва да е много чиста и те почистваха пясъка по нея. Обърсаха я от праха, излъскаха я.

На гарата в Токио, когато влакът спря на перона и вратите му се разтвориха, пред всяка врата застана служител на Шинкансен в униформа. В ръцете си държеше кутия. Чиновникът вадеше от кутията плик след плик и го подаваше на слизащите от влака пътници. В плика имаше пари, равни на 15 процента от стойността на билета, които компанията връщаше на пътника с официално извинение за закъснението, причинено от природното бедствие.

Пътеки за слепи. Доброто име на една държава се определя и по отношението й към инвалидите.

Токио. Железопътна гара. Мраморът върху пода на чакалнята — бежов на цвят и гладък. Грапави пътеки от изход до изход с вградени камъчета по тях — нещо като калдъръм. И слепите се ориентират, те стъпват на пътеката. Върху перона на гарата други две грапави линии предпазват незрящите да не попаднат под колелата или да не се блъснат в нещо. Първата линия предупреждава, че след нея следва втора. Втората сигнализира на слепия къде да спре, преди да се качи на влака.

На гарата Хачиоджи в Токио видях изпитания на нов вид ескалатор с приспособление за инвалидни колички.

Бакшишът в Япония. Той не се дава и не се взема. Включен е в цената. Шофьор на таксиметрова кола ме гони и изгори може би за няколко хиляди йени бензин, докато ме хване… за да ми върне десетте йени, които му бях оставил като бакшиш върху седалката на колата. Шофьорът корму-ваше с неизменните си бели ръкавици.

Навикът на хранене. Известно е от документи, отразяващи минали времена, че преди XIV век японците са се хранели на ден само два пъти — веднъж сутрин и веднъж вечер. Вероятно поради тази древна традиция японската закуска е доста богата: супа, яйца, салата, кафе, риба, ориз… Днес обаче повечето японци прибягват до „западен стил“ закуска с препечени филийки…

В магазините на Япония се наблюдава изобилие от плодове, зеленчуци и месо. Цената на месото е върху сто грама, никъде не видях да купуват по килограм. Японската домакиня трудно си представя гозба с килограм месо. И не защото е бедна, но да пръска толкова пари за месо?!… Нашето око е свикнало на овощно изобилие. Там зеленчуците се продават върху пластмасови чинийки в опаковка от целофан. Върху чинийката са поставени по две-три краставички, две-три доматчета, три-четири чушки. Японците вече са сменили навика на хранене — консумират повече месо, масло, мляко и яйца, както никога досега. И тъй като пасищата в страната са ограничени, мандрите им са малки. Те се развиват бързо и резултатно. Най-голямата мандра в Япония се намира на остров Хоккайдо.

В Страната на изгряващото слънце пият мляко от около сто години насам. Навремето не са доели кравите и досега не познават доенето на овце. Японци на посещение в България, като разгледаха протокола, попитаха:

— Тука има точка да се запознаем с доенето на овце?! Да не би да става въпрос за кози?

Саке е традиционно питие в Япония. Приготвя се от ориз. Алкохолът в него е от 15 до 20 процента.. Саке е разкошно заедно с японската храна, така както виното — с френската. Или като ракията, уискито, мастиката, виното, бирата, колата, швепса, сиропите, чешмяната вода… — с българската кухня.

Японецът, така както и българинът, трудно изпива яйце, ако не е пробито в двата края.

Сукиаки (нещо като кебап) — национално блюдо на японците — означава „кой както иска“. Събуваш се и влизаш в ресторанта. Квадратна възглавничка, сядане по японски, горещи кърпи, японците не солят, оризът — безплатно, хранене с клечки.

При подреждане на масата клечките за ядене (хаши) се поставят хоризонтално пред хранещия се. Преди да започне обядът, всеки казва: „Итадакимасу.“

Магаретата. В Япония няма магарета. Не са ги завъдили.

Скъпата вещ. В Отару исках да продам предмет, който извадих от джоба си. Изглежда, пресолих с цената и японецът ми каза:

— Щом това е толкова скъпо, защо не го задържите за себе си?

Лицето му беше сериозно. Този човек недоумяваше, че се лишавах от вещ, която за мен беше скъпа и безспорно необходима.

Коприната юзен. Японците са известни с тяхното изискано естетическо чувство, особено що се отнася до тъканите, използвани при изработката на традиционната им дреха — кимоното. Сред многото художествено изработени платове най-известна е коприната юзен — тя се отличава с високото си качество и изящество.

Един от съвременните майстори на коприната юзен е Хако Моригучи. Огромен е неговият принос за развитието на този древен занаят, съчетаващ минало и настояще. На младини Моригучи изучавал техниката на коприната юзен в Киото. Днес той предава своя опит и умение на младите.

В Киото има фабрика за производство на коприна, до малко езеро, в което плуват риби. Производството започва от бубите, минава през преденето, оцветяването (над хиляда различни цветни нюанса) и завършва с правенето на колани за кимоно. Една тъкачка за една година изтъкава… по един метър.

Нежната машина. Модерното, което предлага японската промишленост, са говорещите апарати. Приказват хладилниците, часовниците, пепелниците, които предупреждават да не се хвърлят угарки по пода. Притежателят на нова климатична инсталация може да бъде събуден посред нощ. С нежен женски глас машината му шепти: „В стаята е прекалено топло, скъпи. Изключи ме.“

Гъстотата на населението. Домът. В Млечния бар първи съобразихме, че по брой на населението Япония може би вече застава не на седмо място в света, а на шесто — след Китай, Индия, Съединените щати, Индонезия и Бразилия. Хората живеят в Япония! Но вместо една сграда — сто сгради; вместо един магазин — сто магазина; вместо масичка пред ресторанта на тротоара — маса до маса. Ако едната е заета и другата е заета — третата остава свободна. Много хора са искали от организаторите на живота много на брой сгради и много красиво строителство.

Какво ли още ни очаква?! „Мъдреци“ в нашата столица поискаха старците да бъдат изселени, защото… ходели бавно и пречели на движението. Имаше идея да се изгонят от града и семейства, които нямат деца… и по този начин се прибави още нещастие върху главите на нещастниците. Бюрократи се дразнеха, че всеки човек и всяка котка, родени в града, се чувстват негови жители. Населението нарастваше и заратуваха да се въведат ограничителни мерки… по този начин създадоха работа на блюстителите на закона, за да няма безработица сред тях. Кукувци! Напомняха за стара народна приказка, където в дълбоката древност съветници на царя го съветвали да се избави от старците и бездомните в престолния град.

Грешката им беше проста и ясна: вместо да прибавят — вадеха. Псевдомъдреците нямаха умение да изграждат. Ограничаваха, стесняваха, гонеха… И уж все „временно“.

Вижте японците! Ние не можехме да построим своята въображаема държава, без да се спираме на реалния пример. 72,2 на сто от японците живееха в градовете. От градското население 42,4 на сто бяха концентрирани само в големите три метрополитни района: Токио, Осака и Нагоя. Само в центъра на Токио живееха 8,3 милиона души, почти колкото населението на България. И не са загинали. Те имат девет града с население над един милион: Йокохама, Осака, Нагоя, Киото, Саппоро, Кобе, Фукуока, Китакюшу, Кавакаси.

В японските градове са изградени модерни и високи здания, огромни супермаркети, пълни с всички видове продукти, метро и бързи влакове, много кина, театри и концертни зали. Расте строителството на жилища, на търговски центрове. Прибавят японците. И като гледам Страната на изгряващото слънце, изобщо не си мисля, че България е пренаселена страна, която се нуждае от чудовищни закони и наредби, ограничаващи свободното придвижване на хората. Една страна би могла да бъде страшно пренаселена, ако животът в нея не е организиран добре.

Народът в Япония живее в разнообразни жилища и апартаменти. Някои от тях са нови, други — стари. Стари традиционни къщи още могат да се видят в някои кътчета на страната — особено в селскостопанските райони. Те са построени от дърво и глина, а покривите им са покрити с керемиди. Преди повече от 1400 години в района на Нара се разпространява използването на покривни керемиди. Поразителен е фактът, че дори и днес тези древни керемиди украсяват покривите на храмовете. От останки, намерени при археологически разкопки, датиращи от периода Нара — XVIII век, може да се види как майсторски са изградени. Дори и сега, когато изработването на керемидите е механизирано и автоматизирано, все още са живи духът и майсторството на древните занаятчии. Великолепната красота и изкусната изработка на японските керемиди се предават от поколение на поколение.

Гледани отгоре, къщите са красиво съчетание между червеното и бялото — червеното са керемидите, бялото е хоросанът, с който са здраво скрепени една за друга. Живи огради от дървета и храсти ограждат къщата — те са и прегради, които спират вятъра. Преди Втората световна война много от къщите бяха покрити и с оризова слама, но днес е трудно да откриеш дом с такъв покрив.

Повечето нови сгради са построени от алуминий, бетон или дърво. Заради земната площ, която е оскъдна, особено в градовете, къщите често са скъпи и доста малки. Много хора в градовете живеят в големи блокове (данчи).

Лятото в Япония е топло и влажно, така че домовете са направени да пропускат лек полъх на ветрец. Стаите имат плъзгащи се врати и прозорци, изработени от дърво и хартия. Те се отварят, за да пропускат свеж въздух, или затварят, за да пречат на праха. Стените на стаите могат да се преместват, за да направят — да речем — от две малки стаи една голяма.

Преддверието (генкан), коридорите и кухнята имат дървени подове. Подът на другите стаи е покрит с татами. Събуваш си обувките и обуваш чехли. Сваляш и чехлите, когато влизаш в стая с тами — с гръб към помещението. Поставяш ги една до друга, а върховете им гледат към посоката, откъдето си дошъл. Така че на излизане да ти е лесно да ги обуеш, а не да се въртиш като пумпал, докато краката ти влязат в тях.

Вечерта японецът ляга да спи върху пухкав дюшек и се покрива с пухкав юрган. На сутринта постелите се сгъват и се поставят в специално вградени стенни гардероби.

Всички жилища в днешна Япония имат електричество и течаща вода. Централното отопление не е много прието с изключение на остров Хоккайдо, където зимите са студени.

В останалата част на страната стаите обикновено се отопляват, когато се ползват. Традиционен и практичен начин е отопляването чрез употребата на специални електрически отоплителни елементи, поставени под ниска маса. Цялата маса е покрита с памуклийка от красива цветна материя, с която се покриват краката на човека, а отгоре й се поставя плотът на масата. Толкова е приятно да седиш с крака под разкошната топла памуклийка! Някои заспиват. Квадратна възглавница (забутон) служи да седиш върху нея. През топлите летни месеци обществените сгради и много жилища в Япония са снабдени с климатична инсталация.

Всеки японски дом има баня (о-фуро). Това е специална стая. Ваната е квадратна и дълбока. Тя се пълни със студена вода и след това се нагрява със специален нагревател. Преди да влезеш във ваната, се измиваш със сапун, докато седиш на малък стол до нея. След изплакването влизаш в топлата вода. Цялата фамилия употребява същата вана с вода и малките деца често се къпят заедно с родителите си.

Повече от 1 милион жилищни сгради се строят в Япония всяка година. Това много ли е, малко ли е? Според статистика, направена от Обединените нации, японците са достигнали най-високото равнище на жилищно строителство между най-развитите индустриални страни. Не е малко. Жилищното строителство е скъпо… но не колкото у нас. Повече от десет годишни заплати за жилище вече е лудост.

И в Япония се чува през стените на някои домове, но японците нямат големи претенции за нечуваемост.

Векове у нас ще се чувства отражението на наредбата за ограничаване на жителството в градовете. Подобна жестока наредба по нашите места и в средните векове не е имало. Президентът от началото на деветдесетте години на двадесетия век я премахна. Много беше спасено. Но онова, което е било, то е, то съществува. Бъдещето на много човешки същества е вече предопределено, начертани са съдбите на няколко поколения.

В Пловдив богинята Темида ми отне квартирата. Там, където работех, спях на хотел. В София битувах в наследствено жилище… Ето, някой звъни. Това не е млекарят. Кварталният отговорник е на вратата. Рано-рано сутринта той се появява по повод на нарушени от мен член и буква. А всъщност по-ради донесение за неспазване на наредбата за „временно“ ограничаване приемането на нови жители в градовете. Аз — с тази „хризантема“ в ръката — бягах и се криех ту в Пловдив, ту в София. Ако се наложеше с оръжие в ръка да защитавам дома си, трябваше да се бия около някой хотел.

Не бихме могли да изградим държава като Япония не само защото и да тичаме срещу японците не можем да ги стигнем, ами тъй като и основите на обществото ни в историята са вече изградени… и с тази проклета наредба за „жителството“, когато човек можеше да живее в населено място само с разрешение на бюрократ.

По-силно — да! По-грозно — не! Нравственият компютър в нас често анулира позицията. Изразът „било, каквото било“ е несериозен за изграждането дори на нормална държава.

Съдба. Може би тя бе добра към мен, защото по този начин, като ме лишаваше от покрив над главата, искаше да ме направи истински пътешественик, без почивка, от какъвто Млечният бар се нуждаеше. Мечтаех си да ми кажат: „Ето, тука ще живееш! Ще живееш у дома си.“

Неприятно ми е да се връщам към кошмарния спомен. Имах собствен дом, а живеех като бездомно куче.

„От такъв като теб самурай не става! — отсече Любопитния. Но срещна погледа ми и допълни: — А това, че е станало, трябва да ни накара хубавичко да си помислим.“

Виждал съм японци, целите от кожа и кости, да извършват физически чудеса. И не се ли чувства? Сравненията между Япония и България са хамалска работа.

И к е б а н а. Подреждането на цветята (икебана) се е появило около XV век. Поднасяли са се цветя на Буда. Този обичай по-късно се е развил в изкуство. Цветята се нареждат според строги правила и изобразяват небето, земята и хората. Има много стилове на икебана. Някои от тях са опростени, други — даже екстравагантни. Икебана е начин на предаване на чувства и мисли, на общуване чрез цветя.

Японците възприемат предметите с чувствата си, докато европейците — със сетивата и разума си. Японецът вижда даден предмет с очите на душата си… а го пресъздава със сърцето си. Този техен двустранен процес ражда характерния начин на изразяване, който буди размисъл. Японските прародители силно са вярвали, че природните явления имат свой вътрешен живот и душа.

Впечатление на демонстрации по икебана правеха гжа Ейкоу Сумура — член на Майсторския съвет на школата „Согецу“. Тя завършва френска филология в университета „Аояма“, а гжа Енхоу Сумура — член на Майсторския съвет на школата „Согецу“, завършва английска филология в същия университет. Едната — френска филология, другата — английска. Готвили са се от дълго време и са си поставили цел.

Мадам Норико Оно е президент на школата „Кокусай икебана“. Тя е сред най-изтъкнатите творци на икебана в Япония. Занимава се с това изкуство от 16-годишна възраст, нейното творчество преминава през класическата и модерната икебана. Гостува в Сан Пауло като културен пратеник и прави демонстрации на икебана в много градове на Северна и Южна Америка. Тя ежегодно пътува по целия свят като пратеник на културата и популяризира Изкуството икебана. По покана на правителството на България посещава страната по повод 1300 години от основаването на българската държава. По време на демонстрация на икебана мадам Норико Оно кръсти свои произведения „българско кисело мляко“, направено с бели карамфили на професор Александър Бойков, когото японците уважават заради умението му да селекционира цветя. Неговите карамфили са като рози. И — „две хубави очи“ по стихотворението на Пейо Яворов.

Икебана е изкуство, което изисква години, за да се подготвиш добре за него. Но всеки може да опита. Изкуството е за всички — и за бедни, и за богати. И това е от самото начало на развитието му. Целият растителен свят според японците е цветя — и тиквата, и зелето, и чушката… От тях може да се направи икебана. Има и плаваща икебана — във вода. Много често изкуствата се съчетават. Подреждане на цветя от майстор е избухване на красотата. Та — цвете е и тиквата, и зелето, и чушката…

Любопитния видя възрастната мадам Норико Оно да възпроизвежда „две хубави очи“ с две прекрасни рози. На следващата сутрин той дойде усмихнат в бара, поиска от сервитьорката чаша… и постави в нея два магарешки бодила, от които единият имаше що-годе форма и цвят. Другият беше увехнал, а стеблото му — прекършено. По увехналия бодил бяха останали няколко листа и той приличаше на оскубан. Нашият човек каза, че за толкова кратко време на подготовка за икебана само това може да направи, и обяви на всеослушание, че произведението му се казва „две хубави очи, особено — едното“.

Присмехулник, аз какво ви казах. „Произведението“ на Любопитния беше впечатляващо, но имаше главен недостатък. Икебана изобразява красотата…

Усетът за красота на цветята е общочовешко чувство. То обаче е различно, както и хората.

Чайната церемония (Чаною) датира от XV век. По време на церемонията се следват високо изискани правила, които са насочени към това, да се запази церемонията семпла и атрактивна, без излишни движения. Домакинът много внимателно подрежда декорацията в помещението, където ще се проведе церемонията и на гостите ще се сервират чай и храна. Присъстващите се любуват на подредбата и правят коментар за нея. Да проведеш чайна церемония, означава изящно да познаваш правилата й, да си изучил голяма част от архитектурата, градинарството, керамиката, калиграфията, историята и религията. Това отнема много години.

Чаят е бил пренесен в Япония от будистки монаси в качеството му на медицинска напитка. Чайната церемония е уникална за Япония — заражда се като религиозен ритуал и вид изкуство. Богатите са пиели зелен чай в най-красиви керамични съдове, а бедните — в дървени. С предметите се борави бавно и тържествено, за да се постигне хармония между човека и обкръжаващия го свят.

През зимата чайната церемония създава чувство за топлота. Съдовете са дебели, за да запазят топлината по-дълго. През лятото от нея вее чувство на хлад.

Когато се провежда чайната церемония, се избира мото, стих — който да е основната идея на сбирката. Поднесените в блюда сладкиши са като цветни картини в съдовете. Икебана се подрежда според сезона. На чайна церемония, проведена от професор Масару Нишикава през един хубав ден, имаше изписано мото на стената в помещението: „Всеки ден е хубав ден!“ Дори и да сме имали неприятности, да сме загубили нещо или да сме преживели шок — нима не можем в края на деня да си кажем, че той е минал добре?

Чай се пие с хора, с които се разбираш и искаш да постигнеш заедно с тях духовно очистване. По време на пиенето участниците не спорят помежду си, не се карат. Човек прекарва времето спокойно с чашата в ръка. Чаят е известен по целия свят, но единствено в Япония допринася толкова много към културната среда. Там приготвянето и пиенето на чай има естетическо значение и се е превърнало в определено художествено умение. Младо момиче, подготвено да демонстрира пред публика провеждането на чайна церемония, ми каза след първата си изява, че… допуснала много грешки — от вълнение. Беше готова да се разплаче. Тогава световноизвестният майстор в церемонията Масару Нишикава я успокояваше с думите, че човек греши през целия си живот, а аз се питах, изумен, какво ще да е това приготвяне… на един чай, където можеш „да оплетеш конците“. И какво ли ще е несъвършенството ни според японците в други области на човешката дейност?!

Деликатно присъствие. Човъркал съм спомени и числа за Япония и японците като оризови зърна, разпилени върху татами. Деликатното, меко присъствие на японците определя до голяма степен начина им на изразяване. По време на международен панаир на книгата в София попаднах в сектор, който се представяше от Корпорацията на книгата в Токио. Млад японец седеше в малка стаичка. Поведохме с него разговор — на български.

— През август ли се връщате в Япония? — попитах го аз.

— Да! — с лекота отговори японецът заради пристрастието на японците към „да“-то, което е характерно за разговорното им поведение.

Трябваше да задам и въпрос, който предполагаше да се отговори отрицателно. Японецът обикновено се пази от такива думи. Отрицанието най-често е израз на агресия. Деконструктивната позиция на човек се издава от него с често повторение на отрицателната частица „не“.

— Ще се върнете ли отново в България? — попитах.

Японецът тръгна да отговаря, но явно се смути и обърка.

— Това зависи… (да, да) — каза той. — Това зависи. Бях подготвен за експеримента си и започнах да го мъча. Имах чувството, че го потапям в казан с вряла вода.

— А-ха! — казах. — Това зависи от вас.

— Да — отговори ми объркан той. — Това зависи… (да, да). Зависи от държавата.

Явно мъчеше се човекът. Не можеше да прескочи думичката „не“. Традицията се беше отразила и на този японец, както и нашите традиции се отразяват върху нас. Ние двамата стояхме един срещу друг. Бяхме в съвремието, което течеше край нас. Кое време сме сега? Не можел японецът да казва „не“, така ли? Попитах, но по друг начин, от държавата ли зависи да дойде японецът пак в България — само за да каже с лекота „да“.

И той рече:

— Да! От държавата зависи да дойда отново тук. После се разговорихме за пенсиите. Изненадах човека с категоричното си твърдение, че в Япония хората не получават пенсия. Аз съм доверчив и като вярвах, че това наистина е така, както твърдяха по онова време някои шмекери, поисках и от японеца да го потвърди. Така щях да му направя удоволствието да каже „да“. (Хубаво произнасят на български език японците „да“! Да ти е приятно да ги слушаш след толкова „не“-та, които чуваш всеки ден.) Исках да узная все пак вярно ли е, че японците не получават пенсии.

Как хубаво, ясно и отчетливо японецът рече „не“!

— Не!!! Останах изумен.

— Какво казахте?! — попитах. — „Не“ ли?

— Не! — потвърди той.

И цялата ми представа за „да“-то и „не“-то при тях рухна. Поисках допълнителни обяснения по въпроса за пенсиите в Япония и младият човек ме помоли да го почакам. Донесе книга, заразгръща, цитираше от нея цифри и факти. Отговорите му бяха бавни. Японецът привидно има бавни реакции, но отговорът му не подлежи на корекция.

Бях озадачен.

— Вие казахте „не“, така ли? — попитах.

— Не — отговори той, макар и усмихнат. — Абсолютно не сте прав.

С „не“ и „абсолютно не“ този японец доказваше, че е съвременен човек, че усилието му да потвърждава предпочитанието си към „да“-то има граници. И че нашите представи за онази страна и онзи народ в много области на бита, нравите, психологията, социалната етика… и така нататък са неточни.

Под неприкритото чуждо влияние. Приближаването на културите предполага срещи с идеологии, нрави и обичаи… Прикрито или неприкрито, влиянията от такъв характер върху населението на една държава е неизбежно. На остров Хоккайдо разговарях с японец. Той по-късно трябваше да ми се обади по телефона. Държах на неговото позвъняване, защото в противен случай — ако аз му се обадех — това влечеше след себе си усложнения. Японецът отново трябваше да каже „да“. Рекох деликатно:

— Да ви се обадя ли?… Или вие ще ми позвъните? Той се усмихна и аз се зарадвах.

— Да, да — рече японецът на всичко отгоре.

— Да, нали? Той допълни:

— Да, да… Обадете се вие.

На другия ден, когато се срещнахме с онзи човек, започнахме разговор, където отново трябваше да чуя от него „да“. И той наистина реагира според очакването ми. Но формата на израза му беше неочаквана. Японецът шокиращо рече:

— Да, да… Тази работа няма да стане.

Пристрастието на японците към „да“-то се чувстваше осезателно. Това допринасяше за мекото им присъствие. Получаваха се недоразумения, но се избягваха конфликти и шокови състояния. Жената на Любопитния щяла да се оплаче от него на полицията… че искал да се разведе (?!)

Да се разведе, но се страхувал от Семейния кодекс. В съда, при разводите, съдеха… по закона за опазване на горите. Накарал жена си да сложи вечеря, а тя му рекла:

„Не! Не, не и не! Най-напред ще изпера дрехите!“

Това било върхът.

Вечер Любопитния преразказвал на „половинката“ си разговорите, които водехме в бара. Така тя овладяла част от „японското мислене“ и — начина на изразяване при японците. Под влияние на чутото се поразмислила, съобразила и допълнила това същото, което вече казала на мъжа си, но по „японски“. Вместо да тъпче с крак по пода и да повтаря: „Не, не и не“, тя любезно казала:

„Да, скъпи! Веднага след като изпера, ще сложа вечерята.“

И разводът се разминал. Жената, вместо да го пореже със смразяващ отказ, рекла: „Да“, както правят японките, и пак постъпила в нейния стил — първо изпрала, а после дала на мъжа си да яде. Но всичко това гарнирано с едно деликатно „да“, което всъщност спасило семейството. Това се повтаряло и двамата заживели мирно и щастливо. За мой ужас Любопитния искаше да ми целуне ръката.

Отклоняване на средства.

Държавници, след като вземат властта, се превръщат в обикновени бирници. Бедните духом спират до данъчен уклон. Те се страхуват от „дупки в бюджета“ и се заемат да пълнят държавната хазна, която у нас почти винаги е като каца без дъно. Събират данък добавена стойност от продавача… преди той да е продал стоката (?!) Това кара Любопитния въздържано да пита: „Прилично ли е да се «щипват» от данъците в аванс?…“ Карат работниците и служещите да плащат пътните си разноски до работното място?! Не позволяват да се печели от данъците чрез директно спонсорство и така пречат да се реализират проекти, които държавата не може да осъществи. На практика спонсорите помагат на чиновниците, които разпределят на творци постъпилите за раздаване средства. Архитектите са в невъзможност да се разгърнат. В проектите им се „режеха“ колони, от балконите им се съкращаваха — за да е икономично. Човекът, който прави опити да създаде нещо красиво, е вече провинен. Една от най-големите опасности за държавата е да внуши на гражданите й чувството за вина.

Рискът да те обвинят в отклоняване на средства се чувстваше осезателно.

Пловдив се населява и от евреи, които живеят най-вече в квартала „Орта мезар“. Сред приятелите ни в Млечния бар имаше симпатично и добродушно момче еврейче. Работеше като домакин пазач на голямото и красиво езеро до Стадиона в града. Веднъж то ни довери с тих глас, че била създадена комисия, която да подпитва и да докладва „горе“ кой е отклонил средства за построяването на езерото.

Взирахме се в красиво боядисаните сгради по улицата срещу бара, заплесвахме се пред Националния дворец на културата в София, разглеждахме „100-те туристически обекта в България“ и не питахме кое колко струва. Средствата според нас бяха отишли точно по предназначението си. Разходът за красотата в една държава не е отклоняване на средства.

Непознатият. Разговарям с японец, когото съм спрял на улицата в Пловдив.

— Моето име е Сейко… (в) — представям се аз, колкото да създам атмосфера. — Като японските часовници „Сейко“.

— Да. „Сейко“ — отговаря събеседникът ми усмихнат и посочва китката на ръката си.

Казвам:

— Бил съм в Япония.

Как ме погледна онзи човек! Поклони се с вродения в него навик и неочаквано за мене рече:

— Благодаря!

Благодари ли се за такова нещо?! Японецът обаче смяташе, че да изкаже признателност за моето пребиваване в Япония, е негова работа, дълг. Казах му: „Аз ви благодаря!“ И наистина бях признателен на този човек, че пожела да се появи на сцената между декорите, за да изиграе своята роля. Японският декор предполагаше край него да има японци.

Подаръкът. В Кобе подарих на японец флаконче с розова есенция (поне да беше розово масло). Той прие подаръка. Притискаше флакончето до сърцето си и го друсаше като бебе. Очите му грееха! Гледах неговата реакция и изпитах радост, по-голяма, отколкото ако на мен бяха дали нещо. Японци, които получават подарък, са толкова изобретателни в показността си! Това радва и онзи, който подарява. Неопакован с вкус, подаръкът може да стане повод за обида.

Любопитния взе решение, което ни се видя пресилено. Убедихме го нищо да не прави, докато мине време. Беше се заканил не само да не подарява на жена си, ами и да си вземе обратно подаръците, които й беше направил за три години, тъй като тя нито веднъж не се зарадвала на тях.

Причини за отказ. Запознах се с японски инженер, който помагаше да се построи телевизионната кула над Княжево. Попитах го:

— Ако друго предприятие в Япония ви предложи по-голяма заплата, ще отидете ли да работите там? Ще напуснете ли вашето досегашно работно място?

Японецът не можа да схване въпроса ми. После отговори:

— Да… Няма да отида на работа другаде.

— Дори да ви плащат повече?

— Дори и да плащат повече. Защото, първо — навярно десет години човек чака за мястото, което ще му взема. Второ — там аз няма да бъда така уважаван, както съм сега. Трето — моят мозък ще започне да прави непрекъснато: пи, пи, пи… — Тук японецът се усмихна и допълни: — Има и четвърто. Всъщност това би могло да стане… но в Европа.

При внедряване на японския опит в производството наши теоретици пропускат важен момент. Може би им е трудно да го постигнат на практика. Освобождава се добро началническо място. Работата на шефа, особено в държавната производствена структура и в сферата на обслужването, е да назначи там свой човек. Понякога го докарва от село. И хората с натрупан опит в трудовия колектив трябва да обучават добичето… за да ги ръководи. Нарушен е основен принцип. Това не би могло да стане, ако се знаеше, че 85 на сто от резултатите в развитието на едно предприятие зависят от ръководството му. При разбиване и фалит осемдесет и пет на сто от поразиите са за сметка на ръководителите. Познавам разпасани дебелаци у нас, които правят номера. Властта им расте и за нищо не отговарят.

Новоназначеният от такъв род би трябвало да има мозък, който да писука. И да си подаде оставката. Спасението на некадърния е да бъде добър.

Изразът на японеца: „Първо — навярно десет години човек чака за мястото, което ще му взема“, е важен. Във всяка фирма има човек, който стои високо. Под него работи друг. И когато някой напусне работа, сменя го… другият. Назначаването на външен човек на мястото на напусналия е драма за предприятието. Това означава, че босът няма хабер от енергичните закони на психологията и на социалната етика. Или пък е полудял и иска да взриви фирмата. Защото: най-малкото всеки под новоназначения отвън разбира, че за него няма бъдеще в това предприятие.

Живата торпила. Разказите ни за Япония бяха традиционни. Край масата в Млечния бар — а такава маса имаше във всяко кътче на България — ние не обсъждахме само света, а търсехме и себе си в него. Не за да се унижим се сравнявахме с Япония. Острието на фразата не отиваше непременно в наша посока. Не умеем да сравняваме, когато сме завладени от болка. Нервирахме се, а яростта ни погубваше. Разумът е „кучето“. То пази човека да не го ударят, предпазва го да не падне и да се нарани.

В миналото и ние сме имали камикадзе. Първата българска жива торпила — летецът Димитър Списаревски — се беше появила в небето над родината в годините на Втората световна война. Събирахме данни за неговия живот. Онова, което намерихме, не беше много, но много съществено. Засягаше „народопсихологията“ ни. Списаревски бил поручик на летище „Марино поле“ край Карлово. Казвал на войниците: „Роденият да лети не може да пълзи“, „Орлите могъщи не умират в къщи“, „Летец — мъртвец, но никога подлец!“ Обаятелен, едър, чист, спретнат, с басов глас. Красив човек. Помнят го през ноември 1939 г., когато строил войниците си, а после се изправил на десния фланг и се провикнал: „Ей, момчета! Какво виждам?! Петдесет души, петдесет ножа?!“ Офицерът смятал, че ако се изправи вдясно на построената верига от петдесет войници, трябва да види — един нож.

През Втората световна война „въздушни крепости“ летяха над България, за да бомбардират петролни обекти в Румъния. Носеха се към Плоещ. Небето — осеяно с грамадни самолети, сякаш горе плуваха ято риби и няма, няма — някой от тях блесне на слънцето. Блестяха, защото бяха от никел. Те летяха необезпокоявани, като у дома си. Бяха силни във въздуха. Видях ги веднъж с далекогледна тръба на земемер — скрит бях в едно лозе. Тези тръби гледат обекта обратно и аз ги улових да летят по гръб: това засили убеждението ми, че летящите крепости могат да правят каквото си искат. А те това и правеха.

На 20.XI.1943 г. в небето се появи Списаревски и извърши таран — заби своя самолет със себе си в една от крепостите. Разби го и го свали. Той загина. Списаревски — първата българска жива торпила, полъхът на камикадзе в небето на Балканите.

Познавах негов приятел — летец в София. Умря, така да се каже, в ръцете ми. Искал да постави паметник на Списаревски в родното му село, но срещнал познати мотиви за отказ.

Веднага след смъртта му неговият приятел пилот от София отишъл в дома на загиналия, за да поднесе съболезнованията си на неговата майка. И както става в такива случаи: „Ох, ах!… Защо го направи?!“ Но така се вайкал приятелят му, докато майката на Списаревски го гледала под вежди и мълчала. И тъй като гостът все повтарял: „Защо го направи?!“, майката на летеца рекла:

„Ядосал се е. Затова…“

Майката ли не познава детето си? Бяхме сигурни, че за да построим въображаема държава край масата, освен всичко друго трябваше и някой да ни ядоса. Такива у нас винаги се намират, слава на небесата.

Българският летец обаче е могъл да не се разкрасява чрез камикадзе, тъй като и без друго си е бил красив човек. Сеппуку (харакири) — „лудостта на Бушидо“ — е и начин за разкрасяване.

Обосялото население прибра гумите от падналата летяща крепост и си направи с тях подметки за обувките.

Измерването. Научните изследвания са предмет на науката. Тази дейност се извършва с „въоръжено око“. Японците са осигурени със сто и двадесет вида измервания… а у нас се говори за наличието само на около четиридесет. Работихме с третинката на онова, което можеше да ни доближи до единство на измерванията по световните стандарти. Осемдесет вида измервания бягат от зрителното ни поле. Тези, които измерват, нямат власт.

Разлика до три микрона я намествахме и с чук. Светът е пълен с глупаци при липса на мярка — такива хора нямат мярка и в поведението си. Метрулог в Националния център по метрулогия в София беше изрекъл с въздишка: „Ох! Хората по света вървят напред, защото мерят. А ние непрекъснато трябва да убеждаваме в нуждата от измервания… за да не останем без работа.“ Измерването не дава на бюрократа нищо, което веднага да сложи в устата.

Населението в една страна би могло да те възхити, докато администрацията често създава погрешна представа за него. Има хора, които не правят разлика между народ и администрация — те трудно стигат до истината, липсва им точна представа. Преди години в Перник наш министърпредседател мъдруваше, за да направи добро впечатление. Той произнесе следните думи: „Ние имаме съзнателна работническа класа и на нас измервания не ни трябват!“ Изглежда, че беше пийнал, преди да излезе на трибуната. Произношението му — чуждоземно, за по-голям авторитет. Не исках да вярвам на ушите си. Този „съзнателен“ човек можеше да унищожи и малкото у нас, създадено от цар Фердинанд: организация на измерването. Човек обича да изследва далечни пространства. Но е съмнителна перспективата му за научни постижения, които не се вграждат чрез измервания в пространството. Такъв и в Космоса да отиде, може да увисне там като паяк. Японците са отдадени на точността в измерванията. Онези от тях, които работят в областта, са добре платени, добре облечени, със самочувствие. У нас тази работа е тъжна. В бара чухме за метроложка в Националния център по метрулогия в София. Тя обедняла до такава степен… че станала кръводарителка. И с малкото пари, които получавала срещу кръвта си, купувала плодове на своите деца.

Самураят. Първата ни асоциация за самурай е човек с меч. Тя е неточна. Самураят е войн с лък и стрела. Но мечът не е излишен в ръкопашна схватка. Един по-къс меч почти замества ножа. Най-разпространеният образ на самурай в Страната на изгряващото слънце е войн на кон с лък, пускащ стрела. Самураят владее бойни изкуства. Важни са ездаческите умения, стрелбата с лък и владеенето на меча. Да се пуска стрела от гърба на кон е трудно. То е било семейно занимание. Обучавали са се от съвсем малки.

Нинджите. Различавали са се от романтичния образ, който имаме за тях. Те са с изключително нисък ранг в пехотата. Били са шпиони при едрите феодали.

Изкуствената птица. Един ден край Сендай, на остров Хоншу, записах песента на птица върху магнетофон. След два месеца пуснах магнетофона край Отару, на остров Хоккайдо… и друга птица ми отговори.

„Изкуствен“ означава добит, направен по химически или технически начин: изкуствен мрамор, изкуствена коприна, изкуствени зъби… Изкуствената дреха я носим, но не я обичаме. Изкуствен означава още и пресилен, неестествен: изкуствена усмивка, изкуствено обвинение… Изкуствеността в държанието е противно явление. Изкуството няма общо с изкусуряването.

То е умение, ловкост, познаване на работата, творческа художествена дейност: приложно изкуство, изобразително изкуство… Система от правила и методи в някой клон на практическата дейност би могла да бъде изкуство, ако се владее добре. „От любов към изкуството“ означава направено с безкористна цел. В Япония майстори на художествени занаяти, които имат изключителна заслуга за възраждането или запазването на даден занаят, се провъзгласяват за живи национални съкровища.

Няколко години след публикацията на книга авторът й получава процент за всеки прочит на труда си в библиотеките. Талантът става финансово автономен. Некадърният загива.

Изкуството не е само живопис. То е и това, и онова. Не се прави от цял народ, а от отделни индивиди. В бара се появи явление, което ни озадачи и стресна. Един край масата поиска да става еталон в изкуството. Тоест да служи за пример. Побесняхме. Любопитния се развика:

„Не! Никакъв еталон! Това и Златю не желаеше. Не може всички да приличаме на един.“

„Човекът иска да става класик“ — рекоха ни от съседните маси.

„Класик — да, но еталон — не!“ — съобразихме ние, за да опазим изкуството в Млечния бар.

Одухотворен съд. Всеки съд, изработен от човека, отразява част от неговата душевност и чувството му за хармония. Когато разглежда различните предмети на керамиката, японецът не си мисли, че този съд е по-лош от онзи. По-добра или по-лоша е технологията, но не и съдът. Той съдържа светогледа и вибрациите на човека, който го е сътворил — част е от майстора си.

Миналото. За едни — „да помним“, за други — „да забравим“… Любопитния се отдели настрана в бара, за да проведем интимен разговор. Конюнктурното е преходно, може би не е най-нетрайното на света, но злополучният му край е сигурен. (Въздържахме се да разговаряме директно за политика.) Бистренето й по наше време беше опасно. Намирахме за некрасиво да бръщолевим за всичко, което е на езика ни. Предпочитахме да беседваме за нрави и обичаи, което имаше по-голяма стойност, минаваше за по-безобидно. Стигахме до психологията и социалната етика. Но и тогава търсехме форма на израза си. Съдба. В главите ни витаеше официална формула, внедрявана от около половин век. Тя гласеше: „Всичко е политика!“ И ние се стараехме да проявяваме усет за мярка. Любопитния артистично подхвърли, че от свития в закана юмрук след войната показалецът е успял да се отлепи и маха назидателно, но това не е по-малко ужасяващо. Той поиска от мен допълнителна информация. Питаше ме дали смятам да живея дълго… Предупреди ме, че е неразумно да засягам темата за отговорността у нас… чрез визитните картички при японците. И по този начин да търся сметка на хора, довели страната ни до положението, в което тя се намира. Той обаче приветства идеята поне ние край масата в бара да си направим такива визитки като начало на намерението ни да декларираме своята лична отговорност. Каза, че не успявам да прикривам мислите си и това неминуемо щяло да се отрази на здравето ми. Всеки се досещал за какво намеквам с моите разкази за Япония и за японците. „Всъщност те са разговори за България и за българите — каза той. И добави: — Макар всичко казано за Страната на изгряващото слънце да е точно.“

„Вживяваш се!“ — осъди ме той.

Да се вживява в ролята си, е най-доброто, което един японец може да направи. Но изразът — „Той се вживява в ролята си“ — у нас е доста осъдителен. Такъв човек е прекалено сериозен за условията на страната. Положителният по нашите места би трябвало да бъде безразличен и малко шмекер, за да се похарчи.

Любопитния, след като разкри критичния характер на напречния анализ на обществото у нас, което правехме с разказите ни за Япония, обърна внимание, че съм прекалил, като казвам дословно: „Властите в една държава са три: законодателна, изпълнителна и съдебна. Едната власт не трябва да се бърка в работата на другите власти…“ Той знаеше, че се каня да публикувам тези думи, залегнали в класиката на държавното устройство по света, както и направих на съответната страница в книгата „Надникване в Япония“ през хиляда деветстотин осемдесет и шеста година.

Тогава Любопитния затвърди убеждението си, че при мен е започнало оглупяване. То идвало от възможността да се почувствам за малко свободен сред свободни хора извън граница. Мислено съм бил още в чужбина. „Къде пак отиваш?! — попита ме той. — Проповядваш разделение на властите, докато официалната доктрина е единство на властите?!“

Любопитния изрече пророчески слова, може би за да запази баланс в отношенията ни, а и да съхрани за разговори другите събеседници, които можеха да се разбягат, ако продължавах да оголвам мислите си. Предчувствал бил как един ден, след нас, и властниците ще говорят това, което ние казваме за властите. Ще го правят с чувство на откриватели, но днес… Неразумно било да искам „радикални промени“ от държава, която възнамерява да векува в установената си форма. Любопитния разкриваше скрития замисъл на думите ни, когато разговаряхме за далечната страна. Призоваваше към въздържаност. Човек трябва да умее не само да се изразява, но и да си представя…

Миналото прерасна в настояще. У нас „откриха“ закона за разделението на властите отново в началото на деветдесетте години. Появиха се обаче и „новаторски“ внушения. Играчите със старите думи измислиха „нова“ идея: координация на властите. Дошлият в името на демокрацията, което означава и на разделението на властите, щом се почувства силен, му се приискваше поне координацията им.

Нека властите се контролират! Ама чак коорд и н а ц и я?!

И кой ще казва каква да бъде координацията?!

В края на дискретната ни среща, която предавам с неудобство заради интимния й характер, Любопитния ми каза: „Твоята визитна картичка е отдавна готова. Но, изглежда, ще е най-добре да не я показваш.“

Е г о. Японското его не се стреми да се противопостави на света. То е динамика, която обича да мълчи, макар че много знае. Живели са хората откъснати по островите. Изградили са хомогенно общество. Никой народ не е владял японците. Те са разговаряли помежду си и с мълчание. Дори бял лист може да бъде произведение на изкуството. Или само едно клонче на него. Такава е и поезията на народа по онези острови — пестелива. Японците с усмивка преодоляват необходимостта да се говори. По време на ядене се пази тишина. Прието е да се издават звуци, когато се пие чай или се сърба бобена чорба. За европейците това е неприлично. Но да си духаш носа, за японците е смешно и неразбираемо.

Човек може да си помисли, че японците са групово ориентиран народ. Това не е вярно. Те са и егоцентрични. Идентифицират се с целия свят. Живеят и говорят по правилата, но на момента всичко се решава — критерий е естетическата чувствителност. Индивидуалните чувства имат значение.

Трошене на камъни с ръка. На малък остров човек демонстрираше с ръка удар върху камък. Беше млад, набит. Донесе под мишницата си здрави парчета цимент и ги сложи на земята. Покри ги с тънка бяла кърпа — та да не вдигат прах, когато удари. После клекна пред циментените тухли, шест на брой, наредени една върху друга, и започна бавно и съсредоточено да се цели с ръката си — така, като че ли ще сече с дланта.

Японецът извика, кръвта ми се смръзна. И уж щеше да сече, а светкавично си изви ръката и нанесе силен прав удар с нея върху камъка, като при бокс. Изправи се и се поклони. На земята тухлите лежаха строшени на малки парчета. Взех едно от тях и помолих спортиста да постави автограф върху него.

Апокалипсис 2000. Предупреждение в Библията. Нови непознати болести, все по-точни и по-страшни оръжия за водене на войни. Замърсяване на храната, въздуха и водата. Разрушен озонов слой край планетата… Доближавахме края на юбилеен век. Хората се страхуваха, че около двехилядната година ще настъпи краят на света. Нещо свършва във времето, а дали заедно с него няма да изчезне и човечеството? Краят на века няма ли да е край и на живота върху планетата?

Личните контакти са важни. Отидох и седнах до Йошие Хотта. Бях слушал за него.

— Вие ли сте най-големият писател на Япония? — попитах го.

— Трудно е да се каже — усмихна се той. Общувах през онези дни с одухотворена личност.

Затворен човек. Не позволяваше на журналист да се доближи до него, с писателите беше пестелив на думи. Но не и с мен, не зная защо.

Йошие Хотта се е срещал с доктор Опенхаймер — бащата на атомната бомба — в хотел „Интернационал“ в Токио. Не защото Йошие Хотта е искал това, а тъй като доктор Опенхаймер е настоявал да го види. Опенхаймер е бил висок, с ниско подстригана коса и огромна ерудиция. Той можел да говори почти за всичко. Темите, на които двамата са се спрели, се превърнали в малка енциклопедия. Страшно чувство измъчвало доктор Опенхаймер, след като атомната бомба била хвърлена. Нямал покой. Той попитал Иошие Хотта да отиде ли в Хирошима.

— Идете в Хирошима — тихо му казал японецът.

Готов съм да потвърдя под клетва, че той точно така е изрекъл тези думи: тихо и ясно. Без да ги натрапва. Иошие Хотта можеше да вмъква точни изрази на точни места. Тихото произнасяне на дълбоко осъзнати мисли беше маниер на един от най-големите писатели на Япония. Когато Йошие Хотта съветва, напътства, бих казал, дори когато заповядва, трудно ти е след думите му да поставиш препинателен знак. Той ги изживява и произнася меко. Тихото произнасяне на думи със значение е маниер и на други японци. Те се настаняват в главата ти с много по-голяма сила, отколкото ако някой ги изкрещи. Откъде ли идва силата на тихо поставените въпроси? Думите на Йошие Хотта за доктор Опенхаймер. Цитирам ги дословно: „Опенхаймер почина и аз много съжалявам за смъртта му.“

Японците, със своите нрави… Патриархът на българската литература Иван Вазов влязъл в гора със селянин и дочул да пеят славеи. Писателят се заковал на мястото си, заслушал се, а накарал и селянина да не шава, за да не изплаши славеите. По едно време на човека му омръзнало да стои вдървен и се размърдал.

Иван Вазов му казал:

„Ш-шт! Ш-шт!… Тихо!“

Селянинът рекъл:

„Абе, господин Вазов! Те тия «стички» от сто години така си чуруликат, бе.“

Японците от векове така постъпват. Национална памет. Йошие Хотта странстваше в сложен мисловен свят и трябваше да направя опит да го открия, за да го приобщя към японците, които небесата ми изпратиха. Разказвах му как преди години негов сънародник се е подвизавал в Европа. Писателят познаваше онзи човек и сподели с мен съмнението си, че той е бил шпионин — така се говорело в Япония. И с това сякаш искаше да сложи край на разговора. Струва ли си да разговаряш за такъв… Половин век живеех с насаждана героика за опасните професии. Помислих си, ето една възможност да вляза в спор, за да докажа на този човек нещо, което той не разбира. И започнах да му обяснявам разликата между шпионин и разузнавач. Говорех ентусиазирано. Питах го.

— Къде е шпионирал? В Европа ли?

— Да — кротко се обади писателят. — Така се говори.

И моят час удари.

— Тогава — казах — той е бил разузнавач. Шпионин щеше да бъде, ако е шпионирал в Япония…

В края на обяснението си обаче се затрудних. Този мозък срещу мен излъчваше мисли, които ме смущаваха. Йошие Хотта схвана затруднението ми и рече:

— Трудно, а?

Трудно беше да разгранича шпионин от разузнавач в негово присъствие. Замислих се. Стереотипите, натрупани с години в съзнанието ми, бързо започнаха да се рушат. Така филмова камера показва цвете да се разлиства за секунди. Разбрах, че японският писател не само не схвана разликата между шпионин и разузнавач, но и не искаше да знае за нея. Отдадох това на стремежа му към научни изследвания. Отговорите на въпросите си той търсеше по научен път.

Разказах на Йошие Хотта трогателната постъпка на японеца Маеда, който идва в Пловдив от Япония да моли родителите на починалата му съпруга жда се ожени за японка. Никаква реакция. Сякаш бях рекъл: „Вижте, навън ръми.“ Нищо по-естествено. Йошие Хотта леко кимна. С кимването на главата си той искаше да каже, че така трябва да бъде.

— Но човекът идва чак от другия край на света с молба за разрешение да се ожени! Само затова пътува! — развълнувано говорех аз.

— Е — меко каза японецът.

Питах писателя как се пише: Йок/о/хама, или Йок/а/хама; /Ш/инджуку, или /С/инджуку; Хо/к/айдо, или Хо/кк/айдо… Интересувах се дали богинята на слънцето в японската митология наистина се изобразява с две „оо“ — Аматерасу Оомиками. Проверявах дали бяха точни формите и цветовете, които видях по японските острови. Той направи поправки с ръката си в моя ръкопис.

Йошие Хотта живееше повече от шест години в Европа, изследваше живота на континента през X век. Неговото откритие: човек, изглежда, се страхува, че заедно с края на едно явление ще настъпи и краят на други явления. Хората търсят взаимовръзка. Японският писател твърдеше, че в края на десети век човечеството се е питало дали ще оцелее. Страхувало се е да не настъпи потоп, да не дойде Страшният съд или някакво друго унищожително природно бедствие и то да загине. В края на всеки век човечеството се е питало дали ще доживее следващия век. И е доживявало.

Искра на надеждата. „Ще оцелеем и този път, не може да не оцелеем!“ — мислех си, докато слушах Йошие Хотта. Хората се страхуваха, че през 2000 г. ще настъпи краят на света, защото не познаваха този японец и не са чували за откритието му.

Срещата ми с Йошие Хотта беше едно малко чудо. Ние двамата се увлякохме в разговори… Търсехме се във фоайето на хотела, където бяхме отседнали, усмихвахме се, когато се срещнем, кланяхме се един на друг с най-дълбоките поклони, които можех да направя. Аз самият не разбирах откъде се появи у нас двамата тази душевна близост. Все нещо събира двама души.

Вече мислехме за раздяла. Тогава Йошие Хотта ми съобщи вест, която ме покърти: в Токио беше починал Маеда — зетят на България. Очите ми станаха ей такива… Изтръпнах. И се развиках:

— Не! Не!…

Бях пристрастен към любовната история на първата омъжена за японец българка. Още можех да нанеса поправки в ръкописа на документалната книга.

— Не! Аз няма да го убивам в спомените си — крещях срещу Йошие Хотта.

— Не го убивайте — меко каза той.

И точно така, както се е изразил пред доктор Опенхаймер: „Идете в Хирошима“… за да го убие. (В книгата на Йошие Хотта „Съд“, която беше публикувана у нас, изобретателят на атомната бомба слага край на живота си в Хирошима.)

Изразите, които употребяваше големият японски писател, бяха най-обикновени: „Не го убивайте“, „Идете в Хирошима“… Те звучаха като пословици поради факта, че именно той казваше това, и то така тихо. Йошие Хотта можеше да направи мисъл само с една буква. „Е“ бях склонен да приема за мъдрост, тъй като буквата беше изречена от мъдър човек. На факта, че една книга за Япония, преди тя да се появи, беше обсъдена със световноизвестния писател японеца Йошие Хотта, който нанесе в ръкописа поправки с ръката си, гледах като на документ със значение.

Японецът се поклони, когато се разделяхме във фоайето на хотела — с ръце, поставени отпред на коленете. Направих и аз дълбокия си сърдечен поклон, но моята войнишка служба беше неимоверно дълга. В казармата, като войник, служих три години без нито ден домашен отпуск. Не можех да си представя лицето на майка ми. Вродени привички ме караха, докато се кланям, да си поставя ръцете встрани на краката — като при войнишка стойка.

Японецът ме зърна, очите му светнаха… и той заигра с ръцете си, които отскачаха като чувствителен уред. Успокоиха се едва когато намериха мястото встрани на краката му, за да отговорят на положението на моите ръце. Еднаквостта в позата при поклон е задължителна.

В а к и. В чест на възкачването на престола (интронизацията) на Император Акихито беше организирана изложба на японската калиграфия. Тя стана със съдействието на японската академия за калиграфско изкуство. Академията е основана от покойния господин Шинтаро Фукушима — дипломат, който навремето е бил представител на Япония в Общото събрание на ООН. Като президент на комитетите по японски език е съдействал и за съставянето на списъка на съвременните йероглифи, употребявани в японския език. Бил е президент на телеграфната агенция Кьодо. Удостоен с Ордена на изгряващото слънце.

Тази академия е от голямо значение за японската общественост, голям човек се е заел с нейното появяване. Понастоящем академията се оглавява от господин Исао Судзуки, бивш генерален директор на Академията по културата. А изложбата представляваше творби на изтъкнати майстори на калиграфското изкуство върху стихове от различни императори и императрици на Япония. Смята се, че петстишието „вака“ води човека към самодисциплина. От древни времена това изкуство е било еднакво популярно сред японците, без разлика на общественото им положение. В традицията на тази литературна форма стои Императорът.

В съвременна Япония Новогодишният празник на поезията се провежда в императорския дворец. Всеки гражданин може да участва, като прочете стихотворение.

Изложбата, която всъщност беше литература и изкуство — слети в едно, задълбочи разбирането на много хора за японската култура и същевременно ги предразположи към нея, преодолявайки езиковите и културните различия. За българите това направи Цветана Кръстева. Тя завеждаше катедра „Японска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и е една от най-изтъкнатите японоведки в България — за всички времена. Занимава се с японска класическа литература и преведе включените в изложбата петстишия, които бяха произведения на японски императори, изписани от най-добрите съвременни японски калиграфи, вложили душата си в тях. Оставиха ми автограф и много съжалявам, че нямам технически способ да изобразя калиграфиите — ако можете да си ги представите. Изображението им е черно-бяло. Но когато мой приятел попита защо в Япония не прибягват до цветни калиграфии, отговориха му: „Та те са цветни.“

Цветни били?! Едни от чертите се виждали надебелени. Други — бледи. Трети четката едва ги е отразила. Какви сетива имат японците?! Няколко петстишия:

Ако човек научи повече от императорските произведения, ще улови повече от психиката и социалната етика на минали поколения, живели по онези земи. Там имаше стихове на императрица Шокен (1850 — 1914; 1867 — 1914). Тя иска да уподоби сърцето си на хората от древността, които три пъти на ден са изпитвали доблестта си. Император Готоба (1180 — 1239; 1183 — 1198) описва как ловците притаяват дъх, когато привечер елените заплачат за своите любими. Император Кадзан (968 — 1008; 984 — 986) разкрива, че и той е пил от чашата на тъгата, знаел е що е скръб. А император Мейджи забелязва, че „утринният лик“ цъфти тъй красиво покрай селската ограда, а отбягва дворцовия зид.

Сбогуване с Хоккайдо. На пристанището видях възрастна жена. Тя беше седнала на земята. До нея — дребно японче на около три годинки. А аз, видя ли дете, заплесвам се. Япончето беше голям сладур — идеше ми да го прегърна и да го разцелувам. Цялото ми същество се устреми да го щипна по бузката. Изглежда, детето почувства ласкавата ми агресивност, уплаши се — започна да се гушка в баба си. И аз като се развиках:

— Чакай! Къде отиваш, бе? Япончепипонче! (Заради римата.)

Старата ме гледаше с разбиращи очи. Тя заговори на детето да не се плаши от мен. Накара го да ме поздрави. И да се поклони. После то си подаде ръчичката, тъй като исках непременно да го пипна. Толкова чистота излъчваше онова дете!

На раздяла си взех довиждане. Тогава видях нещо, което отново силно ме впечатли, може би защото не го очаквах. Знаете ли какво направи детето? То започна да се тупа по главата — както правят малките деца у нас за довиждане.

Незавършеност. „Японският“ хотел в София шепти, ако се вслушаш внимателно в него. Мой приятел с изострена чувствителност го е чул да говори. Хотелът е проектиран от известния съвременен японски архитект Кишьо Курокава. Сградата е от най-забележителните в творческата му кариера. С архитектурата си този човек създава декори за огромна житейска сцена. И ги прави така, че да изпълняват по най-естествен начин своята роля. Кишьо Курокава обаче е измислил начин да строи не само за епохата, а и за епохите след него. Без да нарушава традициите в една или друга страна на планетата. Този японец мисли, че проектът на една сграда, на цял ансамбъл или на град не трябва да бъде нещо веднъж завинаги завършено, а да се остави възможност за допълване, за развитие, без да се накърнява хармонията на постройките. И предвидил в хотела незастроено местенце. В него той предполага евентуална бъдеща необходимост от допълнителна стая или друго помещение и когато му дойде времето, хората да могат да го „впишат“ в цялото, без да деформират хармонията, без да нарушават силуета, пропорциите. При проектирането архитектът е приложил своята теория. И с оставеното, недоработено местенце в ниската част на хотела е заложил възможността за „подвижност“, за гъвкаво развитие.

И аз мога да направя това с този мой ръкопис. Той има вече своя структура, пропорции и силует. Те ми се струват доста отчетливи, дори с неизказаните мисли. Оставям ги нарочно, за да предизвикам положителни усещания, каквато може да бъде и радостта от досещането. В построеното сърдечно предоставям празно незастроено място за други. Тази моя архитектура — темата за хармонията и държавата — в един, и то млечен бар, така както и живецът в архитектурата на Кишьо Курокава са отворени към обществото, за да могат да участват в неговото създаване, да му осигурят по-дълъг живот. Нека всеки има шанс да надникне в своята Япония!

Вкусовете са различни. След построяването на Златния павилион в Страната на изгряващото слънце се е появил и Сребърен павилион. Създателят му е харесал повече среброто, намерил го е за по-красиво.

Ава одори. Понякога, когато ни е весело, ние танцуваме. Играем и когато ни е тъжно, за да излезем от състояние. Японците пеят: „Макар да не притежаваме нищо, нека се радваме на Ава одори.“ С тази философия танцът Ава е познат по целия свят. Той възниква преди повече от 400 г. в провинцията Ава (после префектура Токушима) на остров Шикоку. Местните хора спонтанно започнали да танцуват, за да изразят радостта си от завършването на новия замък на владетеля Хачисука Йемаса. Неотслабващият интерес към Ава одори е съхранил танца през вековете.

Традиционното облекло на играещите е домашно ушито кимоно юката. Танцът на мъжете и жените е различен, затова е различна и тяхната юката.

Първоначално музикалният съпровод на Ава одори се е изпълнявал на струнния инструмент ш амисен, накокю (китайско чело), хьошиги (дървено кречетало) и геккин (китайска лютня). Тъй като звуците на шамисена се чували трудно, постепенно се преминало и към ударни инструменти, които подчертавали ритъма на танца. По-късно съпроводът енашамисен, шимед айко (малък японски барабан), ко-дайко (ръчен японски барабан), кане (гонг), о-_дайко_ (голям барабан) и йокобуе (японска флейта).

Зомеки — музиката на шамисена, и йоко-_шино_ — песента, която съпровожда танца, създават чудесна хармония.

Всяко лято от 12 до 15 август над милион и половина души излизат по улиците на град Токушима. Многобройните групи танцуващи хора се придвижват бавно напред, опиянени от магията на танца. И пеят: „Макар да не притежаваме нищо…“

Общото между българските и японските танци е, че те доставят огромно удоволствие на танцуващите. Бях опиянен от този танц, когато направих първите стъпки в съпровод на оркестъра от групата „Мийако-Рен“. А думите от текста на песента се лепнаха на сърцето и ми напомниха за познато състояние.

Танцът Ава няма точно определена хореография. Единственото, което трябва да се спазва, е ръцете да се държат вдигнати нагоре и да се танцува в такт с ритъма. Прави се стъпка напред, като тежестта на тялото се предава на този крак, който е пристъпил. Придвижваш се в такт с ритъма. И почти си усвоил танца. А защо да не опитаме?! Макар да не притежаваме нищо, нека се радваме…

Една японска поговорка гласи: „Тези, които танцуват, може да изглеждат глупави. Но и онези, които стоят встрани и гледат, и те изглеждат глупави.“

Кактусът. Говорим си край масата за японската държава. Понякога си мислим за потайния бодлив смисъл на нашите беседи. Любопитния казва: „Какво искаш от хора, които наричат възпитанието дресировка?“ Той идва от Четвъртъкпазара (най-стария открит пазар в България). Разказва ни какво е видял и чул. Продавали цъфнали кактуси. Пийнал селянин се позаинтересувал от тях. Те не бяха често срещани растения в географския ни район и нашият човек любопитствал за какво служат. Суетял се. Но нали бил пийнал — престрашил се и директно попитал продавача:

„Добре, де! Сто лева. Ако си купя прасе, имам полза. Ще го заколя и ще го изям. А ползата от кактуса каква ще ми е?“

НЕДОРАЗУМЕНИЕ

Какви рифове има във вътрешното японско море! Очите на капитана бяха отекли от напрежение. И очите на всички капитани, които плуваха в него, отичаха от напрежение. Влязох в Страната на изгряващото слънце с горещо сърце, каквито са и сърцата на японците. Прекарах добре сред народа й. В края на престоя си имах странно преживяване.

Една сутрин на кораба се разчу, че ще ходим на посещение… в заводите за часовници „Сейко“. Скришом си рекох: „Моят час удари!“ Пътниците на кораба ми хвърляха любопитни погледи. Станах интересен. Изгладих си панталона и ризата, обръснах се гладко, пригладих си косата…

Посещението в заводите за часовници „Сейко“ ме вълнуваше силно не само заради фамилното ми име. Вече се канехме да слизаме от борда на кораба, когато дойде някакъв служител.

— Тук, на това място, не сте се обръснали добре! — каза ми той, за да подчертае внимание към моята особа.

— Не е пречка! — отвърнах и вече се канех да скоча от кораба.

Пречка обаче имаше.

— Почакайте, моля! — каза ми човекът. — Обичате ли водка?

— Да, разбира се. Че кой свестен човек не обича водка?

— А искате ли?

— Искам! — веднага отговорих аз.

— Ще ви оставя каса с пълни бутилки — каза той и махна с ръка.

— А сельодка обичате ли?

— Обичам!

— Искате ли?

— Искам!

Човекът пак махна с ръката си, което в случая означаваше, че ще ме натъпче със сельодка като мисирка с царевица… преди да я заколят.

— А черен хайвер обичате ли?

— Особено много! Луд съм по черния хайвер!

— Искате ли? Ще ви дам килограм от него. Точно си отворих очите от почуда, когато този любезен и алтруистично настроен служител ме попита отново:

— А червен хайвер?

Обичах всичко, което бях чул от устата му. И го поисках, без да се замисля защо ми даваше това и в такова количество.

След като налапах въдицата на желанията си, човекът ми каза:

— Слушайте! Ще ви дам водка! Цяла каса! Сельодка, колкото искате! Тук, на този кораб, няма нищо повече от водка и сельодка. И черен хайвер! С буренцето ще ви го сервирам. И червен хайвер! Всичко това ще го поднеса, и то веднага. Само и само… не идвайте в заводите „Сейко“!

— А?!

— Вие не разбрахте ли, че капитанът през цялото време живее под сянката ви… заради това ваше име?! — продължи той. — Където се появим, японците се струпват край вас. На ръце ви държат. Не ви дават на земята да стъпите…

И аз останах на кораба. Не се съгласих лесно. Направих го не заради водката, сельодката и хайвера. Впрочем прекарах доста весело в каютата, докато пътниците се разхождаха и разглеждаха заводите за часовници „Сейко“. Гулях като пират. Но не можах да разгледам световноизвестните заводи — заради името си.

Стоя върху палубата на кораба. Наблюдавам брега. Правя от вероятностите мост. Мисля си: „Какво име извадих?! И все пак добре че се казвам и Атанас! Ами ако с кораба в Япония беше пристигнал онзи свинар от Пловдив Сейко Сейков?!“

Около масата в Млечния бар се усмихнаха. Любопитството на моите приятели беше неизчерпаемо. Те внимателно слушаха разказите ми. И естествено — шегуваха се.

„Значи не си бил в заводите за часовници «Сейко»?“ — попита Любопитния, за да ме уязви. И всички край масата се провикнаха в един глас: „Да, бе!!!“…

„Хм! Хм!…“

„Как те наричаха в Япония? — не преставаха те със закачките си. — Сейко ли ти викаха?“

„Сейко… (в). Японците произнасяха «вто» след половин час.“

„Интересен си бил там с това японско име.“

„Моля, моля! Българско! Но в Япония ме държаха на ръце заради него! На земята не ми даваха да стъпя! Не трябваше да ходя в Япония, защото трудно ми беше после да се аклиматизирам у нас… Но и досега си мисля, че японците трябваше да ми платят, че отидох там, за да ме видят!“

Свободното време край масата в бара, под образа на Златю Бояджиев, прекарвахме в своеобразна атмосфера. Никой не е владял Япония. Едва ли някой би могъл и да я открие докрай. Понякога се виждахме строги край строгата тема. Пихме чай и от „празна чаша“. Изпитвахме значителни усещания при незначителни реакции. Въобразявахме си, че може би ще мине време и посетителите на Млечния бар ще се делят на такива, които мислят като нас, и на онакива, които не мислят като нас.

Външният образ на Любопитния беше и си остана огнен въпросителен знак. Чертите на неговия характер се сливаха с общоприетите черти на българина и неговото поведение, колкото и необхватно да е определението. Може би вместо „народопсихология“, чието съществуване е спорно заради изключенията, по-добре е да се изразяваме иначе. Например: „Ценностната система на българите дава приоритет на трудолюбието.“ Можеш ли да наречеш цял един народ трудолюбив?!… Не, разбира се. В художествената литература всичко е възможно. Любопитния често се „изненадваше“ от жегата през лятото, от студа през зимата… от гергьовския дъжд на Гергьовден. Японецът, който създадохме с разказите си в бара, беше осезателен. Почти построихме въображаема държава с разговорите си. И като доброто куче, когато играе, знаехме докъде да захапем.

Надвечер, при залеза на слънцето, хората по главната улица имаха дълги сенки. Ако някой махнеше с ръка за поздрав, и сянката му махаше. Пиехме кафе и държахме въображаема цигара в устата си. Аз позирах с въображаема хризантема в ръка. Създаденият от разказите ни въображаем японец се кланяше. Неговата идея за стойностите беше свързана с хармонията, а не с насилието.

Мръкваше се. Повдигахме се от столовете край масата и се разотивахме. Вратите на Млечния бар се затваряха след нас, както се спуска завеса.

ОТПЪТУВАНЕ ОТ ЯПОНИЯ

Скъсаха се разноцветните тънки книжни ленти на изпращачите, когато корабът се отдели от брега в пристанището на Отару. Наблюдавах от палубата очертанията на острова с тъжни очи. Не ми се разделяше с Япония, нито с мислите за нея, нито с вълшебния символичен кораб, на който пътувахме. Ако останеше на чувствата ми, щях да плавам на него, докато го бракуват, да се нося и по топлите, и по студените места на планетата, да си представям как жерави летят над кораба… Щастие човек може да няма, но без надежда за щастие той е напълно загубен. И все така можех да разговарям с делфините, когато ги срещна по пътя си.

Представях си как тази японска история ще завърши с вик като на самураите. А в края се наредиха невероятни цветове. Едва тръгнах. После нямах сили да спра. Така силно исках да създам въображаема идеална държава, като се опирам на реални наблюдения и данни за Япония! В изкуството всичко е възможно. Но идеална държава нямаше на света. Всичко, което сме могли да направим с разговорите си, е било въображаема, но н о р м а лн а държава върху фона на напречния анализ на нашето общество. Трудно разбирах хората, които се бяха сграбчили за тази държава и всичко очакваха от нея… Те изпускаха детайлите.

Все пак. Някъде трябваше да се сложи точка. Прекъсна полетът на жерава — символа на щастието.

Въображаемата хризантема в ръката ми, символ на власт в японската митология, можеше да изчезне — нямах вече власт над онова, което бях изрекъл. Щях да замижа и да изтрия от чувствителната си психика онзи, който се разхождаше между редовете, кланяше се, усмихваше се и кой знае какво си мислеше. Цял един процес трябваше да спре хода си! Иначе щяха да настанат и злини, а аз това не исках. Кризата е навсякъде. След всичко, което видях, чух и преживях в Страната на изгряващото слънце, трудно мога да си представя, че японците ще се променят значително. Но ако това все пак се случи под влияние на непреодолими обстоятелства, нека светът знае какви бяха те в очите на един техен приятел.

Японецът показва много от дълбочината на психиката и нрава си, когато говори български. На остров Мияджима (островът има две имена: Мияджима и Ицукушима) поканих японец, за да разговаряме. После трябваше да го изпратя, но нещо ми попречи. Не можех да се върна с него. Японецът схвана положението. Той присветна с очите си, поклони се и изненадващо рече:

— Аз сам ще се изпратя.

Японският език позволява непреводими остроумия. В него има и израз, който разрешава на човек сам да се изпрати.