За честта на крадеца

11

Когато Балдезар дойде в работилницата, слънцето вече изпъстряше изтока в розово и пурпурно. Някои от по-младите му чираци бяха вътре от цял час, стриваха бои, подреждаха листове и остъргваха яйчените белтъци, които бяха прецедили през гъби предишната вечер. Аз чаках на отсрещната страна под стрехата на работилницата на подвързвана. Щях да задремя два пъти и се поддържах буден само с шепата ахрами, които схрусках. Но щом зърнах писаря, ударите на сърцето ми се забързаха.

Пресякох улицата и се промъкнах зад Балдезар тъкмо когато отваряше вратата.

— Добра ти заран, драскач — поздравих го, опрях длан в гърба му и тласнах.

Той се препъна в прага и падна на колене. Влязох и затворих вратата. В цялата работилница чираците се вцепениха ококорени.

Балдезар се обърна. Лицето му вече червенееше от гнева и унижението. Устата му се кривеше злобно.

— Как смееш! — Понечи да се надигне. — Какво…

Изритах го в лявото рамо. Внимавах да не прекаля — засега не исках да му троша костите. Просто му внушавах как ще потръгне разговорът.

Балдезар се просна по гръб. Чух кухия удар на главата му в пода. Отпусна се, но не безжизнено. Зашеметен, но не в несвяст. Добре.

Пресегнах се и заключих вратата към улицата.

— Работилницата е затворена — заявих на чираците. — Никой не влиза и не излиза, докато не приключа. Ясно ли е? — Всички кимнаха и аз посочих един ъгъл. — Седнете там. И не мърдайте.

Не си потрошиха краката от бързане, но малко оставаше. Наведох се и вдигнах Балдезар.

— Трябва да си поприказваме — осведомих го, докато той още тръскаше глава. — Отиваме горе.

Той се обърна и тръгна замаяно към стълбата. Вървях зад него и го побутвах — и за да не падне, и за да подсиля заплахата.

Балдезар се затрудни малко с дърпането на резето, докато отвори вратата на кабинета си. Отпусна се тежко зад бюрото и започна да си разтрива тила. Аз стоях с ръка върху облегалката на стола срещу него. Някой от чираците вече бе отворил капаците на прозорците и в стаята се смесваха странно светлината на ранното утро и последните сенки.

— Най-добре да имаш сериозна причина за това — каза Балдезар, върнал си отчасти надменността.

— Имам, и още как.

Извадих фалшивото писмо от ръкава си и го разгънах на бюрото. Той го зяпна задълго. Накрая взе листа — държеше го предпазливо само с палци и показалци.

— Явно смяташ, че аз съм го направил — отбеляза кисело.

— Да, хрумна ми нещо подобно.

— Напразно ти е хрумнало.

Столът изскърца под тежестта ми.

— Слушай, драскач, не съм в настроение за намеци и увъртане.

Балдезар пак опипа полека главата си.

— Вече знам какво ти е настроението. — Облиза си устните и остави писмото на бюрото. — И понеже не знам с какво е свързан този фалшификат, мога само да предполагам, че са те примамили чрез него да отидеш някъде. Поне текстът е недвусмислен. Но причината да дойдеш тук е във факта, че написалият писмото е използвал името, почерка и печата на една благородна дама, с която имаш делови отношения, както знаем и двамата.

— А този факт стеснява твърде много кръга на хората, които може да са поръчали писмото.

Балдезар кимна.

— Вярно. А аз вече съм изпълнявал поръчки за тебе и за нея, затова познавам почерка й… — Той поклати глава. — Много хитроумно измислено, признавам.

— Но?… — подканих го да продължи.

— Но не съм толкова тъп. В това е разковничето. — Балдезар се облегна бавно на стола си. — Дрот, аз подправям документи от десетилетия. Товарителници, разрешения за търговия, пропуски, договори, данъчни удостоверения, дипломатически ноти… Дълго е за изброяване. Повечето от тях са несравнимо по-опасни от някаква покана. Щом досега успявам да не привлека вниманието на благородници, посланици, старши бирници и имперски министри, нима бих улеснил толкова тъкмо тебе? Фалшификаторите умират, когато оставят ясни следи, по които някой да се добере до тях.

— Обикновено е така. Освен когато очакват получателят на фалшивото писмо да умре преди тях.

— Убийство? Това ли било? — Балдезар пак поклати глава. — Изненадан съм, че само ме повали на пода. Традицията по-скоро изисква да ме намушкаш, нали?

— Да очистиш някого е лесно — възразих. — Да получиш отговори е по-сложно. А да чуеш отговор от труп е съвсем трудно.

— Много практичен подход — похвали ме Балдезар. — Но и аз съм практичен човек. Дрот, носи ти се славата, че си труден за убиване. Колко пъти се опитаха досега — два, три?

— Повече.

Балдезар кимна.

— За това говоря. Защо да се надявам, че на мен ще ми провърви повече? Би трябвало да предвидя, че е възможно да оцелееш и да докопаш писмото. А то те насочва право към мен.

— Може да си бързал. Хората правят грешки, когато припират.

— Прав си, но защо да бързам? Пък и каква полза бих имал от смъртта ти?

— Не е задължително ползата да е за тебе. — Опрях пръст в подправения подпис на сестра ми. — Ти правиш това за пари.

— Да. И ми се ще да харча парите, които получавам. Отгоре на всичко — Балдезар побутна омачкания лист — работата не е свършена добре. Не бих си позволил да направя нещо толкова зле дори и животът ми да зависи от това.

Припомних си какво бе казал Джоузеф за писмото.

— Дребни недостатъци, при това адски трудни за откриване.

— И все пак си ги открил — възрази писарят. — Добре направеният фалшификат би трябвало да издържи проверката на непосветен в занаята, което не важи за този. — Той посочи няколко места на листа. — Неправилно изписване тук, тук и тук. Разлики в стила на третия и петия ред. И веднага забелязвам поне две стилистични грешки, които са били поправени чрез изтриване и повторно изписване. Работа на начинаещ. Фалшифицирането е не само копиране, а и изкуство. А човекът, който е направил това, е бил подражател, не творец.

— Само че е имал достъп до писмата на баронеса Сефада — натякнах отново. — И е знаел, че върша работа за нея. Значи трябва да подозирам тебе.

Балдезар кимна.

— Тъкмо това ме безпокои, защото означава, че или някой е проникнал в кабинета ми, или е замесен някой от работилницата. Не съм доволен и от двете възможности. Но няма причина да поискам смъртта ти. — Взря се в писмото и ми го подаде. — Дрот, вече ти обясних защо не бих го направил, но нямам начин да ти докажа думите си. Имаш фалшификат, а аз също ги правя. Аз обаче съм превъзходен фалшификатор, а това не е превъзходен фалшификат.

Ако го бе казал друг, щях да му се изсмея в лицето. Но го чух от устата на Балдезар, когото познавах достатъчно дълго, за да знам, че казва истината. Той не би могъл да подправи зле документ дори ако искаше. Самолюбието му не би му позволило.

Взех писмото и се наведох към него.

— Добре, но и да не си виновен ти, още си мисля, че някой е получил оттук сведения за мен и баронесата. Открий как е станало и кой стои зад всичко това, иначе при следващото си идване може и да не бъда толкова „практичен“.

— Не се тревожи. В този случай и двамата сме жертви. Желанието ми да намеря виновника е не по-слабо от твоето.

Ухилих се мрачно.

— Съмнявам се, драскач. Много се съмнявам.

Когато най-сетне се добрах до дома си и се пъхнах под завивката, слънцето беше поне две педи над хоризонта. Нямаше да са ми излишни десетина часа сън, но мозъкът ми не искаше и да чуе за това. В главата ми се въртяха видения за схватки, падане, отходни канали и великански Ангели с пера в ръцете. Към средата на следобеда реших да се примиря с неизбежното и да изпълзя навън.

Хапнах набързо при Проспо, проверих за оставени съобщения в три от обичайните тайници и се впуснах в обиколка по улиците. Не се изненадах, че половината от слуховете през първите два часа се отнасяха за мен — по-точно за опита на Тамас да ме очисти и какво се крие зад покушението. Когато се биеш за живота си пред своя дом, съседите обикновено забелязват суматохата. Почти нищо от чутото не беше точно, имаше и пълни измишльотини, а неколцина дори се стъписаха, че ме виждат жив.

Обяснявах си това с пресилените описания на схватката, докато не се натъкнах на Бетриз. Също като мен и тя беше нос, само че от „широките“. И както си е присъщо на повечето носове, ми каза нещо, което не бих искал да чувам.

— На улицата се говори, че криеш нещо от Нико — сподели тя делово и лапна една маслина.

Бе набучила още шест маслини на ноктите си — най-лесният за нея начин да носи лакомството, което току-що си бе купила.

— Какво?! Как тъй крия нещо от него?

Тя беше висока и стройна, с тъмнокафяви очи и многозначителната усмивчица на истински нос. Глътна маслината и ме удостои тъкмо с такава усмивка.

— Шепнат, че си надушил при него издайник, но не си му казал — обясни и облиза солта от устните си. — Вярно ли е?

Вторачих се в нея безизразно, но мислите ми кипяха. Слухът за издайника уж трябваше да стихва и да изчезва полека, а не да обикаля другите търговци на сведения. Нали бях поискал от Мендрос да пусне мълва, че това са глупости. Защо слухът бе стигнал и до ушите на Бетриз?

— Ти си глупак — изтълкува тя погрешно мълчанието ми. — Дрот, ти най-добре знаеш, че не бива да криеш нищо от Нико.

— Не крия… — Стиснах устни и започнах отначало. — Върша си проклетата работа, която тъкмо ти би трябвало да разбираш — отделям зърното от плявата. Опитвам се да опазя Нико да не съсипе собствената си банда, докато тършува за нещо, което го няма. Защото това са само празни приказки. Няма полза той да се нахвърля срещу всеки, който му се види подозрителен.

— Ти нямаш полза ли? — подхвърли Бетриз.

— И аз, и бандата, и всички наоколо.

— Хм… — недоверчиво изхъмка тя.

— И от кого чу историйката?

— Е, знаеш как е… — Завъртя пръст с нанизана маслина. — Хората приказват.

— Ясно… Колко ще ми струва?

Лъчезарната й усмивка ме огря отвисоко.

— Ей това харесвам в тебе, Дрот — знаеш как да си спестиш излишното дърдорене.

Платих й, научих няколко имена и през остатъка от следобеда проследявах слухове. За щастие нямаше нищо особено за издирване. Мълвата за мен и Нико бе плъзнала наскоро, а приказките за издайника още не бяха набрали сила. Поговорих си с някои хора, дадох малко пари на други, а двама-трима се наложи да притисна. Така нямаше да се избавя от затрудненията завинаги, но поне печелех време.

Ако исках да се боря с тези слухове, за да не започне Нико да рови в собствената си банда и преди всичко за да не смачка мен, защото не съм му предал какво се шепне наоколо, трябваше да отида при него с нещо по-голямо, нещо по-добро. Да застана пред него и да му съобщя имена и отговори, може би дори да спомена един-два трупа. За да натъртя накрая, че вместо да тичам подир слухове, съм прекарал времето си във вършенето на нещо смислено.

Имах нужда от успех, но за да го постигна, бях принуден да се върна в Десетте пътя.

Тук се бе разчуло за предишното ми идване. Местните вече знаеха, че съм от хората на Нико, а някои дори ме обвиняваха за смъртта на Федим. Нямаше как да не схвана иронията, скрита в тези приказки.

Малцина от тукашните сродници проявиха желание да говорят с мен. В този квартал да съм нос на Нико беше почти същото както да съм самият Нико, а повечето обитатели на Десетте пътя биха предпочели нож в корема вместо да помагат на външен главатар.

Но пуснатите в нечия шепа ястребчета често будят словоохотливостта на човека. Оказа се, че същото се случва и когато спомена Мардата.

Изглежда, че той беше настъпил повече мазоли, отколкото можех да преброя. Според уличната мълва Мардата се наместил в квартала и започнал да се държи така, сякаш твърде хлабавата позиция на Нико тук е същинска крепост на престъпна мощ. Е, да, от него се искаше да покаже сила, да възстанови страха от Нико в квартала. Това обаче не означаваше да гази местните наред, да ги избутва от териториите им и да навиква околните банди все едно са непослушни псета. Нико, следователно и Мардата, просто нямаха такова влияние, за да си позволят това в Десетте пътя.

Беше разочароващо лесно да намеря хората на Мардата, както и скривалището им. Той се бе настанил зад комарджийска дупка над дюкяна на някакъв шапкар. Комарджийското свърталище беше не толкова прикритие, колкото източник на доходи, ако можех да съдя по оживлението вътре. Проврях се между масите към вратата в дъното, която ми се стори доста смалена заради огромното острие до нея.

— Мардата вътре ли е? — попитах и посегнах към дръжката, но ръката ми изчезна под внушително парче месо с пръсти накрая.

— Излезе.

Вторачих се подчертано в пролуката под вратата. Сянка затъмни за миг светлата ивица.

— Ъхъ… — Опитах да си дръпна ръката, но тя не помръдна. — Е, ако все пак не е излязъл, може би ще му кажеш, че Дрот е тук. Ще поиска да говори с мен.

— Не иска. Каза, че за тебе го няма.

Значи Мардата бе научил, че съм в Десетте пътя, и беше заповядал да ме напъдят. Интересно.

Отметнах глава назад, за да погледна острието в очите. Той се усмихна и ми показа жълтите си зъби, все едно подканяше: „Направи някоя глупост, моля те“.

— Имаш ли си име? — попитах го.

Още по-зъбата усмивка.

— По-бавно ли трябва да говоря?

Той се намръщи и стисна пръстите ми по-силно. Присвих очи от болка, когато костите ми се отъркаха една в друга, но не отместих поглед. Накрая той ме пусна. Не си дръпнах ръката припряно, а я отпуснах небрежно покрай крака си.

— Разкарай се — заповяда той.

Постоях колкото да си зададе въпроса трябва ли да ме изхвърли, после се обърнах и излязох.

Тъмносиньото небе вече почерняваше. Зад мен един от хората на Мардата се подпря на стената до входа. Още един се присъедини към него, усмихна се и ми помаха с ръка за сбогом. Схванах намека.

Отдалечих се на четири пресечки, за да видя следи ли ме някой, заобиколих и поех по покривите. Нощта беше ясна, а изтъняващата луна нямаше да се покаже още няколко часа. В такъв мрак и с нощното си зрение не се тревожех, че Мардата е пратил някого да пази на покривите. Оказа се обаче, че няма причина да съм предпазлив — горе нямаше никой чак до сградата на шапкаря.

Това ме подтикна да се замисля. Мардата проявяваше или невероятна самоувереност, или невероятна тъпота. Знаех, че не е тъпанар, значи се чувстваше в безопасност и дори не си правеше труда да опази от нежелани гости горните „пътища“. А това не се връзваше с мърморенето срещу него по улиците.

Или пък беше клопка. Но нямаше да науча нищо повече, ако само седя и зяпам покрива.

От двете страни на покрива имаше по три тавански прозорчета. Пет от шестте бяха заковани с дъски. Но на шестото дъските бяха разхлабени. Вътре беше тъмно и с нощното си зрение установих, че преди време тук е имало натрапници, но прахолякът и птичите гнезда показваха, че са се махнали отдавна.

Прокраднах се внимателно не само за да пазя тишина, но и за да не стъпя на гнила дъска. Влажният дъх на мухъл и киселата миризма на нацвъкания от птиците под гъделичкаха носа ми. Отдолу се чуваха виковете, псувните и тракането на чаши в комарджийското свърталище. Но в другия край на тавана врявата отслабна. Коленичих и допрях ухо до дъските. До мен стигаше смътно разговор между двама.

Докато се мъчех да различа поне някоя дума, ми хрумна, че Мардата може и да не е в стаята под мен. Разчитах само на усета си, на една мярнала се сянка и на враждебността на острието. А дори да беше долу, Мардата може би пропиляваше вечерта с курвата си, вместо да обсъжда нещо, което щеше да е интересно за мен. Честно казано, първото изглеждаше по-вероятно.

Усмихнах се в мрака. Не ми беше за пръв път да се изцапам с прах и курешки, докато подслушвах със слабата надежда да науча нещо. Това си е част от занаята.

Но през пода до мен не стигаше нищо… или по-точно звуците не бяха толкова ясни, че да ги чувам добре. Разговорът беше дразнещо неразбираем. Извадих фунийката за подслушване от кесията с билките. Беше къса и широка, имах я още от времето, когато се подвизавах като „широк“ нос. Огледах придирчиво пода и зърнах между дъските мъничка светла ивица. Пропълзях до нея и легнах, опрял ухо във фунийката, а нея — в процепа.

Да, много по-добре.

— … проклет квартал! — тъкмо казваше Мардата. — От мен се иска да въведа ред тук, а не да ги притискам, докато не озвереят.

— Чудна работа — отвърна друг глас. — Бях готов да се обзаложа, че правиш точно обратното.

Щях да си поема дъх рязко, но се спрях навреме, за да не си напълня устата с прах. Познавах втория глас — плътен, стържещ, с неизменна, но трудно доловима нотка на пренебрежение. Предишния път го бях чул през решетката на отходния канал. Не можех да го свържа нито с име, нито с лице, но беше мъжът от онзи разговор, който бяхме подслушали с Деган.

Какво правеше този тип при Мардата, дяволите го взели?

Мардата издаде някакъв звук — може би смях, може би кашлица.

— И вашите хора нямат нищо общо с това, така ли?

— Нейните хора не разбунват духовете — възрази непознатият. — Твоите го правят. Размотават се по улиците и се мъчат да сплашат всички. Вярно, хората очакваха Нико да направи нещо, но не чак да се развихри. И сега, момко, жителите на Десетте пътя плюят, когато казват името му. А някои плюят върху остриетата, докато ги точат. Това, което правите, е твърде…

— Твърде подобно на онова, което Нико прави често ли? — заяде се Мардата.

— Твърде шумно, твърде прибързано.

— Значи е каквото той поиска — пак се сопна Мардата. — На Нико му харесва да вижда свършена работа. Няма да си рискувам главата, за да става всичко само когато вие пожелаете. Вие първи накарахте местните хора да настръхнат и не обвинявай мен, ако не се държат както ви е удобно. Моят тартор не ми придиря, стига да не започна война тук.

Вторият мъж помълча.

— Знаеш, че може и това да се случи, нали?

— Какво да се случи? Аз да започна войната или тя да си започне самичка?

— Или едното, или другото.

Този път неволно вдишах през зъби и малко оставаше да се задавя. Война между сродниците в Десетте пътя? Щяха да потекат реки от кръв. В повечето квартали войната си оставаше между нас, без да набъркваме баламите. Случваше се империята да забележи какво става, но не й пукаше, ако се задоволявахме само да се колим помежду си.

Само че в Десетте пътя не беше така. Започнеше ли разюздана война, местните банди щяха да се възползват, за да уреждат стари сметки, дори ако не бяха пряко засегнати. И нямаше да подбират кой си го отнася — сродник или балама. Всеки раздор, истински или въображаем, щеше да е повод за мъст. И клането щеше да стане неудържимо.

Твърде много бунтове бяха започвали в Десетте пътя и империята не би си затворила очите за война между бандите в квартала. При първия признак, че не е само борба за територии, империята щеше да прати легионите си — Черните пояси с мечове в ръце. Ако легионите не се справеха, щеше да дойде ред и на Белите пояси както в разправата с Исидор, Тъмния крал.

Потръпнах. Предпочитах да не мисля за Белите пояси.

Издишах бавно и се преборих с кашлицата. Усещах вкуса на прах и курешки — сух, песъчлив, кисел като оцет. Смръщих се и опитах да събера слюнка, за да си прочистя устата поне малко, но не можах. Жадувах за пълна голяма чаша и за кашляне на воля, но и двете бяха немислими, докато Мардата и неговото приятелче си бъбреха на долния етаж.

— Нали уж не биваше да се стига до война — каза Мардата.

Май не беше особено изненадан от думите на посетителя си.

— Е, да, но има някои нови… обстоятелства, с които трябва да се съобразяваме. Вече не опира само до насъскването на местните един срещу друг.

— Значи да разбирам, че не само вие се опитвате да разигравате като кукли хората в Десетте пътя — доволно каза Мардата. — Трябва да мислите и какво ще направят другите играчи.

— Недей да си вириш главата, момко — скастри го непознатият. — Не е каквото си мислиш. Ние искахме някои от другите тартори да се наежат. Не казвам нищо лошо за твоя главатар, но сам по себе си той не е чак такава заплаха, че да разбуни квартал като Десетте пътя. А ние искахме тукашните сродници да се почувстват застрашени, да им дадем причина да действат задружно, а не като сбирщина враждуващи помежду си банди. Ти обаче се престараваш. И сродниците около територията на Нико започнаха да настръхват. Търсят закрилата на други главатари, а нали искахме да дойдат при тебе?

— Не мога да предложа закрила, ако нямам здрава основа под краката си, да му се не види! — избухна Мардата. — Нико трябва да покаже достатъчно сила в квартала, за да си мислят, че може да ги защити. А вие притискате Десетте пътя отвсякъде, насъсквате бандите да се счепкат за територии и да се борят за надмощие. Ако не бяхте разбунили толкова сродниците тук, нямаше да посягат да ми отрежат носа всеки път, щом го подам навън.

Засмях се беззвучно — аз можех да оценя сравнението далеч по-добре и от Мардата. Това беше грешка, защото гърлото ме засърбя. Гръдният ми кош се сви рязко веднъж, после втори път. Пак вдишах бавно и дълбоко, задържах дъха си.

— Щом са толкова наежени, може би се налага да им отвлечем вниманието с още нещо — каза непознатият.

— Например?

Мълчание. Спазмите в гърдите ми продължаваха. Издишах постепенно, накъсано, с надеждата да ми олекне поне малко.

— Може би е време да видим докъде можем да тласнем един главатар — каза вторият мъж.

— Тоест към война? — уточни Мардата.

— Ако имаме…

И тогава ме напъна кашлицата. Стиснах и устни, и зъби. Напразно. Успях само да превърна кашлицата в пръхтене. Побързах да затисна устата си с длан. Фунийката се измести и се преобърна. Второ пръхтене. Докопах фунийката и пак я сложих над пролуката.

Мълчание. После непознатият подхвърли:

— Плъхове?

— Плъховете не кихат.

И пак тишина. Нещо тупна на пода, последвано от приглушена псувня.

— Що за гадост! — изръмжа Мардата. — Хич не се промъквайте, ами тичайте да го сгащите! По-живо!

Скочих и хукнах, навеждах се под гредите и прескачах купчинки боклук. Под себе си чувах гласове и тропот. Не знаех точно къде е стълбата от долния етаж, но не се съмнявах, че могат да се качат бързо на тавана. Заобиколих дъските, които ми се бяха сторили прогнили, и кривнах към прозорчето.

Провирах крак, когато таванът зад мен започна да се осветява. Някой тичаше тежко по стъпала. Мардата викаше, носеха някаква лампа нагоре. Измъкнах се, плъзнах се покрай издадената навън рамка на прозорчето и огледах покрива. Никой не се катереше отдолу, нито се спускаше отгоре.

Най-разумно беше да офейкам веднага. Само че аз се покатерих малко, преместих се по билото и седнах над прозорчето. Вторачих се надолу и извадих рапирата си от ножницата.

Сега от прозорчето бликаше светлина, твърде ярка в ранната вечер. Примигах няколко пъти, за да се нагоди нощното ми зрение.

Под мен Мардата пак се разпсува, защото бе открил следите ми на тавана. По звуците личеше, че са се качили поне четирима.

Някой заслони лампата и аз стиснах по-здраво дръжката на рапирата. Нямах желание да очистя никого, исках само да ги разубедя да не ме гонят. Ако бях късметлия, щеше да надникне първо Мардата. Имах въпроси към него.

От прозорчето се подаде глава с плоска сива шапка, после и широки рамене, покрити с куртка в кафяво и златисто. Главата се завъртя да огледа покрива. Зърнах под шапката къса стоманеносива коса.

— Виждаш ли нещо? — попита Мардата отвътре.

Главата пак се завъртя — и изведнъж замря. Мъжът изви тялото си бавно и накрая погледна нагоре към мен. Имаше широк нос и издадена брадичка. Не видях явни белези, но разпознах веднага лице на боец — суров и непреклонен мъж, който не се бои от рани. Той зърна приготвената за удар рапира над себе си и бавната му усмивка откри малки равни зъби.

— Няма да го спипаме тази вечер — каза с дълбокия си стържещ глас, който вече можех да свържа с лице. — Не и без твърде големи усилия и неприятности.

— Гнусотия! — изръмжа Мардата. — Трябва да знаем какво е чул. И за кого работи.

Мъжът под мен изви вежди. Престорих се, че разглеждам рапирата, после тръснах глава. Той сви рамене, после кимна към останалите вътре и ме погледна питащо — може ли вече да се прибере?

Поколебах се. Аз владеех положението, исках да чуя отговори на въпросите си и може би нямаше да имам по-сгоден случай. Не знаех обаче дали Мардата не е пратил хора да излязат на покрива от друго място. Не можех и да се надявам, че ще ме пощади, защото и двамата се подчиняваме на Нико. Не само заради взаимната ни неприязън — очевидно беше, че има уговорка с мъжа под мен или дори са партньори в някакъв замисъл. Нямах представа какво знае Нико за това и дали изобщо е осведомен. Току-виж Мардата не проявил желание да ме остави жив, за да му кажа.

Не, най-добре беше да се махна, докато още мога. Бавенето тук, колкото и да беше изкушаващо, можеше да ми навлече твърде голяма беля на главата.

— Кой си ти? — попитах сивокосия.

Той поумува и отговори:

— Железния. А ти?

Ухилих се.

— Предай на Мардата, че неговият любимец сред носовете му пожелава приятна вечер.

Отдръпнах се, след миг билото ме скри от погледа му и аз затичах по покривите. Слязох на улицата чак когато се почувствах в безопасност насред квартала Каменната арка.