28

Възлите изпращяха толкова слято, че сякаш се чу само един звук. Нико се облещи, после очите му се подбелиха. И той се свлече. Аз стоях и се олюлявах с димящото въже в ръка. А след това се наведох и го омотах около шията на Нико.

Възлите бяха разположени точно като за душене, в което нямаше нищо чудно, защото въжето поначало бе направено, за да го използва наемен убиец. Докато усуквах и стягах, забелязах три непокътнати бели възела. Разполагах с още магия.

Нико не се боричкаше, дори не ми се вярва да забелязваше, че умира. Лицето му посиня, после стана мораво, но аз стягах магическата гарота, докато покрай въжето не изби кръв. Но не спрях — не можех да спра. Знаех, че е мъртъв, но някакъв глас в мен повтаряше: „Нека да е сигурно. Нека да е сигурно“. И аз се постарах да е сигурно, докато ръцете ми не започнаха да треперят и да се схващат. Дори тогава само с усилие на волята накарах мускулите си да се отпуснат.

Накрая махнах въжето от шията на трупа и избърсах кръвта от него в дрехите му. Очаквах да почувствам нещо — облекчение, погнуса, задоволство. Но в мен имаше само смътна безпомощност. Нико бе мъртъв, но нищо важно не се бе променило.

Надигнах се да отида при сергията на Мендрос и да прибера дневника. Видях обаче Бронзовия Деган и спрях.

Той все така стоеше с гръб към пиедестала на Елирокос, но вече се облягаше изтощен на него. Полукръг от трупове бе натрупан пред Бронзовия като зловеща барикада. Никое от телата не стенеше, никое не се гърчеше от болка — толкова безпощадно точен беше в клането.

Беше целият в кръв. Мечът му висеше вяло в дясната му ръка и мина малко време, докато различа новата рана между рамото и лакътя. Още държеше меча на Кретена в лявата, но тя трепереше забележимо.

Огледах се, но не видях Железния на площада.

Навих грижливо въжето и го хванах с лявата си ръка. Взех си рапирата и тръгнах към Бронзовия. Спрях пред натръшканите трупове.

— Е — каза той с тих, изцеден глас и посочи към Нико с чуждия меч, — как беше?

Стисках въжето така, че чак проскърцваше в пръстите ми.

— Кучи син!

— А, значи направо започваме деловия разговор… — Бронзовия сведе поглед към оплисканите си с кръв ботуши. Изтръска от върха на единия парченце от нечия кост. — Нека първо те попитам нещо. — Вдигна глава и се взря в очите ми. — Ако само те бях помолил, след като ти си уреди сделката със Саможивата и дойде тук да дадеш дневника на Железния, щеше ли вместо това да го дадеш на мен?

Вторачих се в него. Знаех какво жадувам да кажа, но не се насилих да го излъжа.

Той кимна.

— Знаех си. Е, значи вече разбираш защо трябваше да си послужа с Клетвата.

— Напротив. Не е нужно да правиш това.

— Тъй ли било? — Бронзовия облегна и глава на пиедестала. — Защо не? Защото Саможивата го казва ли? Или Железния? Защото те си мислят, че императорът някак ще унищожи империята, след като е направил и невъзможното, за да я опази? — Затвори очи. — Ти защо нападна Сянката?

— Защото заплаши Кристиана. Заплаши и Келс, неговата банда, всички. Искаше да ме изнудва чрез тях. Рано или късно щях да стана безполезен и тогава той щеше да се разправи с тях. Проумях, че имат най-голям шанс, ако аз очистя него.

— Няма как да не си знаел, че е невъзможно да го победиш. Но можеше да умреш още преди аз да се намеся.

— Трябваше да опитам. Нямах избор.

Бронзовия се усмихна кротко.

— Същото е с мен и дневника. Не мога да им позволя да обрекат империята само защото са си втълпили, че императорът се е превърнал в заплаха. Затова поисках да изпълниш Клетвата — това е единственият начин да спася и империята, и тебе.

— Как тъй? — попитах озадачено.

Вместо да завърти глава, от умора той само я плъзна наляво-надясно по гранита.

— Наистина ли вярваш, че Сянката щеше да те остави на мира? Не го убих, ако още не си се досетил. И сега е някъде наоколо. Изобщо няма да се зарадва, че ти не само го нападна, ами си дал дневника на Саможивата. Все ми е едно какво ти е обещала, Дрот, защото няма как да се скриеш от Сянката. — Отвори очи и ме погледна. — Освен ако…

— Какво?

Знаех, че се старае да ме убеди, но в момента не ме беше еня за това.

— Освен ако аз не взема книгата — довърши Бронзовия. — Сянката знае, че ти не можеш да ми се опреш, ако се стигне до схватка. Ако ти я „отнема“, каквато и да е истината… — той се ухили, — той не може да обвинява тебе, че дневникът не е попаднал при него.

— Може би — признах. — Но няма да забрави, че го нападнах. И няма да е много доволен и от тебе.

— Остави тази грижа на мен — каза Бронзовия. — Не е ненадминат майстор, за какъвто се смята.

— Последния път го е бивало достатъчно, за да оцелее.

— Невинаги ще има от онези монети.

— Значи да разбирам, че той се е изплъзнал от тебе, след като сте видели сметката на онези парцали? — попитах недоверчиво.

— Да речем, че взаимно си избягахме поради непредвидените затруднения. Пък и аз трябваше да се върна, за да прибера твоето въже.

Опипах с палец един възел на въжето.

— И после случайно си го донесъл при сергията на Мендрос, за да ми го върнеш ли? Точно днес?

— Ако дебнеш около някое място достатъчно дълго, непременно ще ти провърви. А ти имаш навика да се отбиваш при продавача на плодове и преди, и след като се случи нещо важно.

Толкова предвидим ли бях?

— Да, толкова — каза Бронзовия, отгатнал мислите ми.

Намръщих се и въздъхнах.

— И сега какво?

Той се отблъсна от пиедестала и стъпи здраво на краката си.

— Сега искам от тебе да изпълниш Клетвата и вземам дневника. Нищо не се е променило.

— Да, нищо — потвърди Железния.

Обърнах се стреснато. Железния излезе между две сергии. Стъпваше напето, наведеният надолу меч се поклащаше в ръката му. Имаше още две повърхностни рани на дясната предмишница, кокалчетата на левия му юмрук бяха ожулени. Освен сцепената от Бронзовия скула имаше и плитко порязване по челюстта. Не изглеждаше да е пострадал сериозно.

Обърнах се към Бронзовия, който гледаше преценяващо другия деган. Не беше трудно да се досетя, че не се зарадва особено.

Железния също спря пред труповете.

— Каза ли ти какво ще се случи, ако постигне целта си? — обърна се той към мен. — Какво ще последва, след като е използвал Клетвата по този начин?

— Как я е използвал?

— Ами нашият Бронзов си служи с Клетвата, която ти си положил пред него, за да я противопостави на Клетвата на друг деган. На моята. Това е недопустимо.

— Правено е и друг път — възрази Бронзовия.

— Твърде отдавна, а и времената са били други. Вече не постъпваме така. Но и това не е най-лошото, Бронзов, нали?

Бронзовия мълчеше и го гледаше изпод вежди.

— Той е положил Клетвата с тебе — продължи Железния, — макар да е знаел, че аз съм обвързан с вашите врагове. Щом е приел твоята Клетва, сам е предопределил сблъсъка си с мен.

— Железния вече не криеше гнева в очите си. — И в Ордена няма да си затворят очите за това.

— Какво ще последва? — попитах аз.

— Ако аз убия Железния — промълви Бронзовия — и взема дневника, като лично му попреча да изпълни своята Клетва, ще ме прогонят от Ордена и ще ме търсят, за да ме убият.

— Но ако аз го убия — подхвана Железния, — името му просто ще бъде заличено от нашите списъци. Завинаги. Вече няма да има Бронзов Деган. Това е… ако не броим смъртта му, разбира се.

— Сигурно и преди се е случвало да има несъвместими Клетви — успях да кажа аз.

— Същината е в друго — натърти Бронзовия, изопна рамене и захвърли меча на Кретена. — В съзнателното опълчване срещу побратим или посестрима и неговата или нейната Клетва. — Гласът му зазвуча подигравателно. — В мира и спокойствието вместо в спазването на обетите.

— Не, същината е във верността — сопна му се Железния.

— В следването на традициите на Ордена и дадената дума към онези, които са се клели да вървят по същия път като тебе!

— Сам решавам как да бъда верен на обетите си — отвърна Бронзовия. Прехвърли меча в лявата си ръка и описа във въздуха с върха му малка сложна фигура. Сви вежди и се взря в Железния. — Повярвай ми, ако можех да намеря друг изход, щях да избера него. Но ти грешиш — за императора, за империята и за онова, което трябва да се направи. И не ми оставяш избор.

Железния се премести на открито встрани от труповете. Вдигна меча си високо, с почти опрян в брадичката му предпазител, и отдаде чест.

— За доброто старо време.

Бронзовия прекрачи купчината мъртъвци.

— За мен беше удоволствие — промълви, но не схванах дали говори на мен, или на Железния.

Отдаде чест с по-тромаво движение, по-мудно и лишено от плавност. Стомахът ми се присви.

Двамата застанаха един срещу друг. Железния плъзна крак по земята. И умря.

Примигах. Що за…

Още ги виждам в паметта си: Бронзовия се е навел напред, дясната му ръка хванала китката, с която Железния държи меча, за да я избута нагоре и да плъзне своето острие под нея. Железния мушка с меча, но твърде встрани, присвил напрегнато очи, а мечът на Бронзовия се забива под ребрата му и излиза някъде между плешките му…

В мимолетен миг двамата замръзнаха пред очите ми, неподвижни и внушителни като Елирокос на гранитния пиедестал. После мигнах или вдишах, или пък светът се раздвижи и времето потече отново.

Железния се усмихна. Отвори уста да каже нещо, но се чу само слаба въздишка; по устните му изби розова пяна. Бронзовия се смръщи и му кимна. И Железния се строполи.

Бронзовия издърпа меча си от тялото на своя побратим и отстъпи. Издиша пресекнато.

— На косъм… — Вдигна трепереща ръка да си избърше челото. — Страх ме беше да не се досети.

Аз го зяпах изцъклено.

Бронзовия Деган избърса внимателно острието на меча си в ризата на Железния и го прибра в ножницата. След това много почтително вдигна меча на Железния и го изчисти в собствените си дрехи. Потопи пръст в кръвта на Железния и остави червено петънце на дръжката и на ножницата. Изправи се и пъхна меча в ножницата му.

— Да вървим — каза тихо. — Тук всичко свърши и парцалите няма да се помайват повече.

Тръгнах след него. Все още се опитвах да проумея схватката и да запълня пролуките.

— Значи това беше… — казах накрая.

— Между мен и деганите ли? Да.

— И как да те наричам сега?

Той не отговори.

— Какво ще правиш с дневника, щом го вземеш?

— Ще го унищожа.

— Какво?!

— Ти друго ли очакваше? — сопна се той. — Докато е у някого, винаги ще е заплаха.

— А императорът?

— Какво императорът? Не знам какво би направил с дневника, но дори да го заключи някъде, пак може да бъде използван след време. По-добре изобщо да го няма.

— Но не всичко написано се отнася за въплъщенията — възразих аз. — По дяволите, дори не всичко е за имперската магия! В тази книга има сведения за началото на империята… и то от очевидец.

Деган се извъртя толкова бързо, че едва не паднах.

— Дрот, това не ти е реликва за продажба! Не е нещо, за което да се пазариш изгодно. И не е исторически трактат, който да си четеш. — Махна с ръка към площада, където бе останал Железния. — Да не мислиш, че ми беше леко? Отказах се от целия си проклет живот заради опасностите, скрити в тази книга, а ти сега ми втълпяваш, че може да бъде разменена срещу нещо? Или да унищожим само част от нея? Ти направи ли си труда да видиш каква съсипия причини тя досега? — Посочи дневника, паднал до сергията на Мендрос. — Този дневник е опасен, и то не само за императора. Затова ще бъде хвърлен в огъня!

— Защото си дал дума да браниш императора ли?

— Да! Защото се заклех!

— Ами клетвата ти пред мен? Обеща да ми помагаш, да направиш каквото можеш, та всичко да завърши добре за мен. Как, да му се не види, ми помага това, че аз ще наруша своето обещание?

— Ако задържиш тази книга — натърти Деган, — няма да имаш и миг спокойствие. Сянката ще те подгони. И империята ще те подгони. Проклятие, може би дори някой деган ще те подгони. Повярвай ми, за да завърши всичко добре за тебе, това нещо трябва да изчезне.

— Колко удобно за тебе, че „добрият“ завършек за мен съвпада с твоите Клетви.

Той вирна глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ти се доверих. Вярвах, че няма да злоупотребиш с моята Клетва. Вярвах, че нашето приятелство ще означава нещо във всичко това.

Не видях как замахна, само усетих опакото на дланта му да ме цапардосва по бузата. Залитнах.

Очите му блестяха като от треска.

— Смееш да ми говориш така?! — изръмжа през стиснати зъби. — След всичко, което се случи? След като приех твоята Клетва, макар да знаех какво ще последва за мен? И за Железния?

Тъкмо за това говоря! — възкликнах аз. — Ти знаеше какво ще последва, но не каза на мен. А аз знаех само кой е застрашен — Келс, сродниците, аз, Кристиана. За мен нямаше нищо лошо да ти дължа услуга. Но ако ти поне ми бе обяснил какво ще означава това за тебе…

И какво? Щеше ли нещо да се промени? Щях ли да изложа всичко и всички на опасност само за да не се опълчи Деган на собствения си Орден? Изтрих кръвта, която течеше от устата ми, и се обърнах към трупа на Железния.

— Затова ли го направи? За да си прав и когато всички останали грешат? За да станеш онзи деган, който е спасил императора?

— Не.

— Тогава защо?

Той зарея поглед покрай мен и стисна зъби.

— Той е императорът. Без него няма империя. Може би преди четири-пет века щеше да е друго, но не и сега.

— Но и с него може да няма империя накрая.

— Не мога да повярвам в това. Не и сега. Не и след…

Вторачи се в площада, в свидетелството за стореното. В този миг се уверих, че за него няма друг избор. Признаеше ли, че не е прав, значи се бе отрекъл от себе си напразно. Или още по-зле — заради мен.

Не можех да искам това от него, след като вече бе поел по пътя, от който нямаше връщане.

— Книгата ще бъде хвърлена в огъня — каза той. — Разбра ли?

Кимнах. Знаех защо трябва да го направи — не заради императора или дори заради империята, а заради самия себе си.

Деган докосна рамото ми.

— Така е най-добре.

— Знам.

Той също кимна и пак се обърна с гръб към мен.

И аз го ударих с въжето по главата.

Не можех да искам от него да размисли, но не можех да му позволя и да унищожи дневника. Значи трябваше аз да реша, а не той, та ако ще да ми се късаше сърцето.

Слаб проблясък и пукот. Деган се олюля и падна. Мечът на Железния издрънча на камъните.

Клекнах до приятеля си. Миризмата на опърлена коса дразнеше ноздрите ми.

— Не мога да допусна това — казах със стиснато гърло. — Съжалявам.

Очите му бяха ококорени от изненада и потрес. Устните му мърдаха, но не се чу нито звук. Дори не знаех дали ме чува. Все пак протегнах ръка и избутах меча на Железния по-надалече, за всеки случай.

— Ако не ти е все едно какво мисля — продължих, — не са важни само императорът или империята… вече не. Ако беше само заради тях, с радост щях да хвърля дневника в огъня вместо тебе. Не ми пука за Дорминикос в сравнение с моята Клетва към тебе. Но има и други — Кристиана, Келс и хората, които аз дадох дума да защитавам. А сродниците пак може да бъдат изтребени от Белите пояси просто защото двама-трима от нас са се натъкнали слепешком на неподходящи сведения за историята. Прав си, че нито Сянката, нито империята ще се откажат, но те няма да преследват само мен. Ще се нахвърлят срещу всичко, което ми е скъпо. Не мога да го допусна… дори заради тебе.

Ръката му се плъзна немощно към мен. Избутах я полека настрана и станах.

— Докато дневникът е при мен, имам шансове, имам и влияние. А тъкмо сега се нуждая от това. Унищожиш ли дневника, ще ми го отнемеш.

Очите му още шареха, още се опитваха да се вгледат в мен, мускулите на челюстите му се издуха. Разбрах, че ме е чул и продължава да слуша.

— Съжалявам — повторих. — За погазването на Клетвата след всичко, което направи за мен, за… — Погледнах въжето и го захвърлих. — Просто… съжалявам.

Деган лежеше и потръпваше, впил поглед в очите ми. Извърнах се.

Огледах площада, избърсах си очите и видях Спиро, който надничаше иззад платнището на сергията.

— Спиро! — креснах му. Момчето се облещи и понечи да се скрие. — Да не си посмял да ми бягаш, проклет да си! — Посочих Деган. — Ела да го замъкнеш в сергията. Веднага!

Спиро дотича и повлякохме Деган, който ме обсипваше шепнешком с ругатни, но не се съпротивя ваше.

Когато доближихме сергията, Мендрос също подаде глава навън. Изцапаното му с кръв лице вече отичаше, но той ми кимна. И аз му кимнах, пуснах всичките си пари в една кошница и взех падналия до трупа на Леандър дневник.

Преди да се махна от площада, отидох да прибера меча на Железния. Нямаше да позволя да попадне накрая в някоя заложна къща.

Отдалечавах се тичешком в сумрака и слушах как парцалите нахлуват с тропот на площада. Както винаги бяха избрали безупречно момента, в който да се появят.


Когато се добрах до квартала Рафа На’ир, луната бе залязла, а на изток започваше да просветлява. Улиците бяха притихнали, чуваше се само тътренето и проклятията зад мен.

Спрях на едно кръстовище да изчакам. Дясната ми ръка опипваше дръжката на рапирата.

— Дяволите те взели, Дрот! Казах ти, че не мога да дойда чак дотук — оплака се Балдезар.

— Ето, че дойде.

— Без твоята помощ.

Гледах драскача, който куцукаше към мен. Подпираше се на патерица, левият му крак бе шиниран с две дъсчици. Още не бе излекуван, а и никога нямаше да оздравее напълно. Ножът на Птичарката не само бе пробил мускули, а и бе прерязал сухожилия и счупил кост. Балдезар вече беше сакат.

На гърба си писарят носеше голяма торба с пера и мастила, също листове пергамент и стъкленици с вещества, с които да обработва пергамента. Не му предложих аз да нося торбата. Поне за сполетялото Балдезар злощастие не съжалявах. Той се бе опитал да ме убие, не аз него. Куцукането до края на живота му беше доста по-ниска цена, отколкото щях да платя аз, ако на него му бе провървяло.

А той въпреки всичко излъчваше надменност. Вървеше с вдигната глава и изправен гордо, доколкото му позволяваше патерицата. Оставаше майстор на своя занаят и своята гилдия и искаше да го натяква на околните — и дори на мен. Трудничко е да изпиташ съжаление към хора като него.

— Можехме поне да наемем носилка — укори ме той, когато застана до мен.

— Колкото по-малко се разчува, че си мой човек, толкова по-добре.

Тъкмо затова вървях поне на една пресечка пред него и не спирах за приказки. Но тук можеха да ни видят само хора, които нехаеха и за сродниците, и за империята.

Балдезар изсумтя и нагласи торбата на гърба си.

— И сега какво?

— Сега — отвърна невъзмутим глас в мрака — ще дойдете с мен.

Балдезар подскочи и малко оставаше да тупне на земята, когато Джелем се измъкна от един вход наблизо. Забелязах, че е стоял на място, където би трябвало да мога да го открия с нощното си зрение.

— Добър номер — похвалих го.

— Не е номер — поправи ме той, — а усърдна работа. И трябва да си ми благодарен, че изобщо дойдох.

Джелем никак не се бе въодушевил, когато го намерих по-рано през деня и поисках да се погрижи да имам безопасно убежище в Рафа На’ир. Още по-малко се зарадва, щом чу, че трябва да доведа и Балдезар. В края на краищата само обещанието да получи още отговори и по-внушително възнаграждение го убеди да се изложи на още по-голяма опасност.

Преглътнах хапливите му думи и тръгнах след него. Балдезар се затътри след нас.

Джелем завиваше ту насам, ту натам, връщаше се, два пъти спря да промърмори някакво чародейство. Скоро след втората магия стигнахме до зелена врата на невзрачна къща от сушени на слънце тухли. Минахме през две стаи, излязохме в обрасъл с бурени двор и влязохме в по-малка постройка. Някога тук бяха съхранявали конски такъми, на прашни куки още висяха няколко оглавника и юзди. Миришеше слабо на кожа.

В помещението имаше две маси, два стола и малък сандък, до стената бяха навити три оръфани постели. От тавана висеше фенер с капак, тук-там из стаята бяха сложени свещи. Само една беше запалена. Два слоя дебел плат закриваха единствения прозорец, за да не ни издаде дори тази мъждива светлина.

— Една-единствена врата — казах. — Няма да е добре, ако някой ни открие — как ще избягаме?

— Да бягате ли? — учуди се Джелем. — Каза, че искаш да се скриеш и от сродниците, и от империята. Ако едните или другите ви намерят, няма да ти помогнат и пет врати, десет прозореца и седем комина.

Прав беше.

— Много ме успокои — промърмори Балдезар, затътри се до единия стол и се намести на него с пъшкане. — Добре, вече съм тук — добави и махна с ръка към Джелем. — Този също е тук. Какво искаш от нас всъщност?

Джелем го изгледа косо, но си замълча.

Взирах се в тях. Още се колебаех, още не знаех дали ще се престраша. Това беше много по-тежко кощунство от контрабандата на свещени писания или продажбата на реликва. Това беше оскверняване на стари и съкровени истини, на които нямах право да посягам.

Пъхнах ръка под куртката си и извадих дневника на Йоклаудия. Сложих го на масата.

— Искам от вас двамата — отговорих, без да отделям пръстите си от напуканата кожа на корицата, — да промените историята.

Загрузка...