8

— Имаме си проблем — подхвърлих.

Деган погледна през рамо към празната стая. Дори не примига.

— Щом той се е измъкнал…

— … значи и ние можем.

Втурнах се към задната стая. Нямаше време за хитрини и предпазливост, ако исках да разбера какво е намислил Лариос. На две крачки от завесата скочих, кръстосал ръце над главата си. Надявах се рапирата и кинжалът да посрещнат нападението на Лариос, когато нахълтам. И все пак можех да си намеря белята, ако замахне.

Търкулнах се тромаво по пода. Ножът се изплъзна от лявата ми ръка. Размахах рапирата на три страни, преди да си поема дъх.

Стаята беше празна.

Нямаше друга светлина, освен мъждивите остатъци от залеза, процеждащи се от предното помещение. Не стигаха да виждам добре, но пък пречеха на нощното ми зрение.

Изправих се и огледах стаята. Заради рогозките на пода не можеше да има отпечатъци от подметки. Нямаше странно разположени стени, нито пък примамливо зеещ отвор в тавана. Тупнах на няколко места с крак. Под рогозките имаше отъпкана пръст.

— Лариос! — креснах.

Не се изненадах, че не чух отговор.

— Е, какво става? — подвикна Деган.

— Почакай малко.

Той промърмори нещо под носа си.

Обиколих тичешком стаята, като блъсках с рапирата по стените. Звукът беше еднакво плътен навсякъде. Опитах се да отгатна къде може да има скрита врата и налетях с рамото напред. От стената само се посипа прах. Взирах се в сумрака, в бледите сенки. По дяволите, защо навън не беше по-тъмно?

И под леглото на Федим, и под единствената маса имаше само пръст.

От немай-къде се хвърлих срещу друга стена и отскочих от нея. Докато залитах, ботушът ми се закачи в твърдия ъгъл на рогозка и аз се проснах по гръб. Зачудих се колко бързо мога да изрежа дупка в овехтялата дървения на тавана. И изведнъж се ококорих.

Твърд ъгъл на рогозка ли?

Подпрях се на колене и отместих рогозката. По-точно опитах се, защото бе закрепена с дълги клинове, забити в пръстта.

Плъзнах пръсти по краищата й и напипах дървената рамка под нея. Имаше и две въжени примки. Хванах ги, опрях пети в пода и дръпнах.

Капакът се оказа тежък.

— Ангели!… - изпъшках, докато капакът се надигаше бавно.

Дървена кутия, запълнена с пръст, наместена точно в изрязания за нея отвор. Трудна за вдигане, затова пък не поддаваше под краката на онези, които стъпваха върху нея.

Под нея зееше грубо оформена шахта, която пропадаше право надолу в мрака. От шахтата напираше позната страховита воня на нечистотии.

Изведнъж ми се стори, че не е чак толкова лошо да остана тук и да умра. Въпреки това креснах:

— Деган! Да се махаме!

Той дотича с меча в едната ръка и наглед тежка ваза в другата.

— Скоро ще нахълтат. Забавих ги с грънците, но това няма да ги спре.

Погледна дупката, прекрачи към нея и миризмата проникна и в неговите ноздри.

— Уф! — Той сбърчи нос и ме изгледа с укор. — Все успяваш да намериш някой отходен канал, а?

— Само когато съм с теб.

Той нахлупи шапката си по-плътно и се спусна в шахтата. Мърмореше нещо за „носовете“, които обичали най-гадната смрад, докато се скриваше в дупката.

Аз придърпах „капака“ по-близо до края на отвора, седнах и провесих крака надолу.

Вонята направо ме поболяваше. Беше десет пъти по-лоша от всичко, на което се натъкнахме досега в Десетте пътя. Докато се смъквах надолу, чух вик откъм входа на дюкяна. Остриетата идваха.

Помъчих се да изтегля кутията с пръст върху дупката, докато краката ми стъпваха на нещо хлъзгаво — някакъв клин, забит в стената на шахтата. Кутията се премести два пръста и запъна. Дръпнах я отново. Напразно. Лариос наистина беше по-силен, отколкото изглеждаше, щом се бе справил сам с този капак. Но и остриетата не му бяха дишали във врата.

Зарязах кутията с пръст и се заех със слизането по стълбичката от клинове в стената. Надявах се смрадта да отблъсне достатъчно остриетата, за да не ни досаждат.

Тъмнината сякаш се сгъстяваше още повече заради влагата и вонята. След осмия клин кракът ми не достигаше нищо във въздуха.

Завъртях се в шахтата, за да потърся следващия клин, и рамото ми опря в нещо. Извих ръка зад гърба си, открих с пръсти издълбана в пръстта ниша и напипах в нея дълъг тънък предмет, може би някаква кутия. Ето къде Федим държеше плячката. Хитър мръсник. Лариос едва ли бе подозирал за скривалището. Не ми се вярваше, че иначе би пропуснал да вземе предмета, докато е бягал. Извадих находката и я напъхах под колана си отзад. Нямах желание да си тръгна от това място с празни ръце.

— Деган?

— Няма да скочиш отвисоко — прозвуча гласът му под мен. — Пусни се.

Свих се и след малко увиснах на ръце от последния клин. Да падаш в мрак винаги е плашещо преживяване, а за мен е двойно по-неприятно, защото съм свикнал да виждам на тъмно. Подвоумих се дали да почакам, докато нощното ми зрение се пробуди, но чувах как Деган джапа долу. Той нямаше моето предимство, за него щеше да си остане тъмнина. Докато се бавех, той трябваше да се ослушва, да шари с ръце и да се пита какво е предизвикало всеки звук.

Пуснах се и паднах.

Профучах във въздуха, краката ми срещнаха първо слаба съпротива, после и твърда опора — мръсотиите и дъното на отходния тунел. Олюлях се разкрачен, накрая се подпрях с длан и коляно, за да не пльосна целият. Ако бях останал прав, мръсотиите щяха да стигат до средата на прасците ми, но сега усетих хълбока си и ръката до лакътя мокри.

Каква смрад! Стомахът ми се гърчеше неспирно, гърлото ми се свиваше, усетих вкус на жлъч в устата си. Само с усилие на волята не си позволих да повърна, но не знаех докога ще издържа.

— Лариос — казах задъхано — е мъртвец. — Станах и изтръсках лявата си ръка. — Чуваш ли, Лариос? Свършено е с тебе!

Гласът ми отекваше в канала. Не знам дали ми се причу, но отдалече до мен стигна призрачен отглас на смях. Ама че копеле…

— Добре ли си? — попита Деган наблизо.

— Всичко е прекрасно. — Плюх, за да си прочистя устата, и повлякох крака към гласа му. — Що за идиот измисля спасителен изход право към отходния тунел?

— Човек, който предпочита да смърди, но да е жив.

— Всъщност да де…

И аз се бях сврял в подземните канали преди години по съвсем същата причина, но тогава нямаше какво друго да направя. Не можех да проумея как някой по своя воля си е прокопал шахта до мръсотията, която течеше под Идрека.

В мрака се чу бръмчащ звън на тетива и нещо се заби във водата. Мигове по-късно звуците се повториха.

— Стрелят в шахтата — обади се Деган.

Усмихнах се и свих чистата си шепа около устата си.

— Само така! — изкрещях към тавана. — Току-що пронизахте едно лайно.

— Значи сме надупчили тебе! — отвърна ми някой.

Разсмях се от сърце.

— Слез долу да провериш, смотаняко.

Гласовете им стигаха до нас през шахтата. Още една стрела изсвири и се заби в гнусотията на дъното. Ако онези бяха толкова тъпи, че да се спуснат подире ни, можехме да си ги причакваме при отвора в тавана на тунела и да ги колим един по един. Съмнявах се да са толкова тъпи, но човек винаги таи надежди…

— Някой друг път, братовчеде — проехтя отгоре същият глас.

Чухме стъргане, последвано от глухо тупване — бяха сложили капака на мястото му.

— Доволен ли си? — попита Деган.

— Почти.

Стояхме в тъмнината и аз слушах как вдясно от мен Деган диша през устата също като мен. Това почти не помагаше да търпим миризмите, пък и знаех, че скоро ще започнем да усещаме въздуха и на вкус. Не исках да се размотавам тук толкова дълго.

Не мърдах и въртях очи полека в търсене на първото кехлибарено просветване, с което дарбата ми се пробуждаше. Чакането не се проточи.

Първо зърнах стърчаща тухла в отсрещната стена, тъмночервена на черен фон. После видях и повърхността на канала в алено и жълто, мудна на някои места, течаща по-бързо на други. Бях забравил колко странно успокояващо може да изглежда този бавен танц на цветове, който би ме отвратил в светлината на деня.

След това пред очите ми се появи Деган, последван веднага от стените, извиващи се нагоре в сводест таван. Вдигнах глава — отворът на шахтата се оказа по-близо, отколкото очаквах. Истинският капак висеше отворен над канала. В припряното си бягство Лариос бе забравил да го затвори. Добре, че бе станало така, иначе двамата с Деган сега щяхме да бъдем надупчени със стрели трупове.

А от капака по тавана се проточваше закрепено въже към настлана с камъни пътека покрай стената. Всеки, който познаваше този път към спасението, би могъл да се прехвърли по въжето и да стъпи сух и чист на пътеката, по която имперските инженери минаваха, за да оглеждат и поправят отходните тунели на града.

Обмислих възможността да се покатерим обратно в шахтата, но беше твърде вероятно горе да се натъкнем на засада.

— Има пътека над канала вляво — казах на Деган.

Премълчах гузно, че бихме могли да избегнем напълно газенето в мръсотията.

Поведох го натам и му помогнах да се качи на пътеката.

— Познато ли ти е мястото? — попита той приклекнал, за да не си удари главата в извивката на стената.

Огледах тунела и в двете посоки. Наблизо имаше празна скоба за факла. Предположих, че факлата сега е в ръката на Лариос.

— Не съм сигурен. Май не стигнах чак дотук предишния път.

— Някаква следа от Лариос?

— Никаква.

— Значи някъде наблизо има изход. Не ми се вярва, че се е спуснал тук само за да броди незнайно докога в мрака.

Кимнах, но си спомних, че Деган не ме вижда.

— Може би е шахта за изливане на отпадъци или за слизане в тунела.

— Ти водиш.

Сложих ръката му на рамото си и поех наслуки надясно.

Камъните под краката ни бяха хлъзгави от слуз и мишовина. На едно място ръбът на пътеката се бе изронил. Минахме оттам, като притискахме гърбове в стената. Непрекъснато ни се изпречваха плъхове и скоро се наложи да извадя рапирата, за да събарям по-войнствено настроените гризачи в канала. Плъховете цвърчаха яростно и нарушаваха тишината, в която иначе се чуваха само падащи капки.

След малко — тъкмо се бях навел към канала, за да опразня за втори път стомаха си от каквото бе останало в него — пръстите на Деган се впиха в рамото ми.

— Усещаш ли това?

Плюх, изправих се и облегнах гръб на стената. Проклетата воня бе станала непоносима.

— Какво да усещам? — изграчих.

С по-чистата си ръка ровех в кесията за билки. Слава на Ангелите, тя беше от промазан плат и вътре не бе проникнала вода.

— Има страничен повей — каза Деган.

Вдигнах глава и зачаках.

— Нищо не усещам.

Пак се заех с кесията и успях да извадя от нея две пергаментови пакетчета. В едното имаше коренчета от ехембер, в другото — семена от мисениум. Разкъсах първото със зъби. Половината коренчета се изтръскаха, преди да го поднеса към устата си. С прахчето беше по-лесно и се опитах да сипя половината при коренчетата. Сдъвках всичко. Вкусът на ехембер не е толкова лош, но семената без глътка вино са си противни. Ако имах късмет, стомахът ми щеше да се успокои скоро, а сетивата ми щяха да се притъпят достатъчно, за да не ме тормози вонята.

— Ето, пак подухва — по-оживено сподели Деган.

Този път и аз усетих почти недоловимия повей по лицето си.

— Да — потвърдих.

Значи въздухът проникваше отнякъде. Имаше изход.

Течението ни насочи към страничен тунел. Въздухът беше мъничко по-чист.

Влязох пръв. В ниския тунел трябваше да навеждам глава, а Деган се свиваше едва ли не на две. Докато пъплехме по лекия наклон, започнах да различавам по-светло петно отпред — звезди и блед намек за лунна светлина.

— Има нещо пред нас — предупредих. — Или решетка, или малко срутване.

Деган не каза нищо.

Десет стъпки по-нататък вонята започна да отслабва. След още пет си позволих лека усмивка на облекчение. В тавана на тунела имаше решетка. Въпреки сдъвканите билки дори чувах гласове от улицата над нас.

— Това е решет… — зашепнах, но Деган ме награби и ме притисна към стената на тунела.

Затисна устата ми с длан и ми изсъска да мълча.

Послушах го. След миг-два Деган ме пусна. Обърнах се към него в очакване да обясни какво прави, но той се ослушваше за гласовете. Накрая поклати глава недоволно.

— По-наблизо — прошепна толкова слабо, че гласът му почти се изгуби в двете педи разстояние между нас.

Прокраднахме се стъпка по стъпка с тихо жвакане. И спряхме почти до решетката. Гласовете още се чуваха.

— … и не намерихте нищо? — каза някаква жена.

— Ами да, нямаше ценна плячка — потвърди мъж.

Струваше ми се, че стоят на най-много пет крачки от решетката.

— А книгата?

— Нямаше и следа от нея.

Жената се разпсува, и то майсторски.

— Толкова подкупи — изръмжа тя, — толкова умуване и накрая я изтървахме за броени минути!

Някой изрита нещо.

— Не сме само на загуба — възрази мъжът с глас като скала, мачкаща чакъл.

Обърнах се да погледна Деган, но той протегна ръка да ме възпре дори от това движение. Видях обаче как стиска зъби.

— Да научим, че книгата не е тук, не е същото като да я намерим — сопна се жената.

— Може и да е така, а може и да не е. Зависи кой я е отмъкнал.

Жената изсумтя.

— Аз подозирам Лариос.

Деган отново впи пръсти в рамото ми. Аз извих глава към светлото петно на решетката.

— А другите двама? — подсети я мъжът.

— Не знам какво да мисля за тях — призна жената. Изведнъж забелязах едва доловимото й фъфлене, чаровно посвоему. — Ако съдя по това, което чух от тебе, не са отишли там, за да се срещнат с Лариос, иначе нямаше да му се нахвърлят. Някой знае ли що за хора са те?

Мъжът — явно внимаваше гласът му да остане безстрастен — каза:

— Единият може да е деган.

Мълчанието се проточи. Представих си как жената се взира в мъжа и чака той да продължи.

— И какво? — не се стърпя тя накрая.

— Не знам… Аз не бях там, забрави ли? Уриос каза, че е видял меч на деган. Другият пък бил дребен и мургав, приличал на крадец.

— Деган и крадец… — повтори тя замислено.

Внезапна студена тръпка плъзна по гръбнака ми. Така го каза, сякаш ни виждаше в тунела под себе си. Никак не ми допадна, че притежателката на този глас говореше самоуверено.

Мъжът се прокашля.

— Тази история с Федим…

— Да — прекъсна го тя. — Много хора ще се ядосат. И плановете ми се объркват. — Помълча. — Почистете там — заповяда след малко.

— Заровете трупа някъде и раздайте достатъчно ястреби, та хората да не стават излишно любопитни. Не искам да ме свързват с това.

— Но докога? Само въпрос на време е да започнат да си чешат езиците.

— Докогато можем да си го позволим. А през това време намерете Лариос.

Чух отдалечаващи се стъпки и тихичък звън като от мънички звънчета или хлабав накит.

— Ами деганът и другият? — попита мъжът по-високо, та тя да го чуе.

Звънът секна.

— Остави на мен тази грижа — отвърна жената отнякъде по-далеч. — Ти само се постарай да намериш Лариос и книгата.

И продължи по пътя си. Мъжът също тръгна нанякъде. Скоро чувахме само капките и бълбукането в канала зад нас.

— Как позна? — попитах, докато разглеждах решетката отблизо.

Оказа се, че е зазидана здраво в тавана.

— Какво да съм познал? — отвърна с въпрос Деган.

— Не ме прави на глупак.

Той застана до мен.

— Не съм „познал“ нищо. Предполагах.

Извадих кинжала от ботуша си и започнах да човъркам хоросана около решетката.

— Как пък не… Не би се опитал да ме разплескаш по стената само заради някаква си догадка.

— Нямаш представа колко пъти ми е идвало направо да те провра през стена и заради по-маловажни причини.

— Ха-ха…

Отгоре май проникваше достатъчно светлина, защото Деган също извади нож и започна да разхлабва решетката.

— Очаквах да ни търсят — каза по едно време. — Все пак знаеха, че сме в тунелите, и имаха хора, които да наблюдават обширна част от квартала.

По лицето ми се посипа прахоляк и аз тръснах глава.

— Но когато ги чухме, нямаше как да си сигурен, че говорят за случката в дюкяна на Федим.

— Казах си, че е възможно. Нали първо от тебе чух, че в дюкяна нямало плячка?

— Дрън-дрън — промърморих аз.

Той поспря, колкото да си избърше лицето, и продължи да чегърта. Вторачих се в него.

— Значи няма да ми кажеш?

Той бутна решетката.

— Май вече е хлабава от тази страна. А при тебе?

— Деган…

— Стори ми се, че познах единия глас.

— И?

— И бях прав.

— И?

— И не мога да ти кажа нищо друго.

Отпуснах ръката с ножа покрай тялото си.

— Как тъй не можеш да ми кажеш нищо друго?

Той спря да човърка, обърна се и ме погледна.

— Не мога. Искам, но не мога.

— Не можеш или не искаш? — уточних заядливо.

Не мога — натърти той. — Ако опираше само до приятелството, щях да ти кажа, но…

Отново вдигна глава към решетката. Взирах се дълго в него.

— Но опира до това, че си деган, нали? — казах накрая.

Той човъркаше упорито. Преглътнах тежко и попитах:

— Опира до шибаната Клетва, нали?

Стъргането спря. Деган наведе глава. Не беше нужно да казва нищо.

— По дяволите… — промърморих аз.

Загрузка...