13

— Ти не искаш да го направиш — каза Деган.

Позна. Но изведнъж вече нямаше значение дали искам, защото се нуждаех от това. Трябваше да положа Клетвата.

— Принуден съм — отвърнах.

— Не, не си — възрази той.

— Тъй ли било? И защо да не съм? Ти все едно ми каза право в очите, че не можеш да говориш с мен за Железния Деган или за делата му, защото Клетвата го обвързва с онази жена, която ще да е тя. Съвсем ясно ми стана в онези тунели, че ако не съм готов и аз да направя същата крачка, няма да чуя от тебе никакви отговори. Затова твърдя, че опира до нуждата.

— Казах ти — не знам с какво са се захванали нито Железния, нито жената, на която служи. Дори да положиш Клетвата, това няма да се промени.

— Но имаш подозрения. Започнал си да се досещаш какво става.

Той помълча.

— Да, имам подозрения. Но не защото съм чул нещо, а защото познавам Железния.

— И какви са те?

Деган мълчеше, вторачен в мен.

— Ето за какво говоря — натъртих. — Без Клетвата не можеш да споделиш дори подозренията си.

— Дрот, ти имаш ли представа какво означава да положиш Клетвата? И за тебе, и за мен?

— Означава, че ще ти бъда задължен. Много. Страшно много. И че можеш да поискаш изпълнението на този дълг във всеки миг. Освен това знам, че ще работиш за мен срещу заплащане като деган, не като приятел. И ще науча каквото ти знаеш за Железния и онази жена, ако ще да са само догадки.

— И си готов да приемеш такова обвързване?

— Да.

Може и да бях готов. Трудно ми беше да преценя, без да знам каквото знаеше той, но нямаше да чуя нито думичка от него без Клетвата. В това не се съмнявах.

Деган кимна замислено.

— Ами ако ти кажа, че досега си чул само каквото е известно на всички? Ако ти кажа, че има още какво да научиш за Клетвата?

— И какво е то?

— Когато ти казвам, че мога да поискам от тебе всичко, наблягам на думата „всичко“. И очаквам от тебе да ми поднесеш исканото на тепсия, защото и аз ще направя същото за тебе, ако положа Клетвата. Тя означава, че съм готов да рискувам живота си не само за тебе, но и за твоите интереси, както са изречени в Клетвата. Аз ще ти служа вярно до смъртта си или докато Клетвата не бъде изпълнена. И ще очаквам същото от тебе, когато настъпи времето да поискам спазването на твоята част от задължението. Ще бъдеш длъжен да правиш каквото аз поискам без никакви въпроси и колебания, ако ще да е противно на желанията или на убежденията ти. Ако ще да те излага на твърде голям риск от гибел. Защото ако си разменим Клетвата, такова е бремето на дълга — моя спрямо тебе и твоя спрямо Ордена…

— Я почакай — спрях го аз. — Защо говориш за „бремето на моя дълг спрямо Ордена“? Какво ще дължа на тях?

Устните му трепнаха в намек за усмивка.

— Ето какво — ако изпълня своя дълг според Клетвата и умра, преди да поискам отплатата от тебе, или ако умра, докато ти служа, твоят дълг според Клетвата се прехвърля към Ордена на деганите.

— Към целия орден ли? — уточних и усетих как ме присвива коремът.

О, Ангели, колко ли дегани имаше на този свят?

— Да. Към първия деган, който поиска от тебе да изпълниш дълга си. — Той се наведе към мен. — Може би дори Железния Деган. Как мислиш, ще ти хареса ли такъв обрат на съдбата?

Реших, че няма да ми допадне. Но имаше много „ако“, преди да се стигне дотам. Хрумна ми още един въпрос.

— А ако някой откаже да изпълни своята част от Клетвата? Сигурно се е случвало.

— Случвало се е.

— И?

Раменете му се изопнаха.

— В Клетвата до голяма степен е същността ни като Орден. Чрез нея се отличаваме като дегани. Случвало се е някои от нас да посветят години от живота си, за да изпълнят положена Клетва. Според тебе как бихме постъпили, ако някой погази своя дълг, особено ако един от нас е лъгал, мамил, убивал или дори е умрял, за да остане верен на дълга си?

Потреперих.

— Значи ще има насреща си цял отряд вбесени майстори на меча.

— О, това изобщо не е всичко…

Не ми прозвуча добре, но пък нищо напоследък не изглеждаше добре за мен.

— Дрот, Ордена го има отдавна — продължи Деган. — И Клетвата ни обвързва отдавна.

Усетих как ченето ми увисва и стиснах зъби.

— Сега да не намекваш, че е намесена и магия!

— Казвам, че сме обвързани отдавна с Клетвата. Не се преструвам, че разбирам всичко докрай, но има разни истории…

— Какви истории?

Деган ме гледаше невъзмутимо и мълчеше.

Кучи син. Хем се тревожех, че ме разиграва, за да ме наплаши и да се откажа, хем се стрясках от мисълта, че може би изобщо не е така.

— А вашата изгода каква е? — попитах го.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами каква е ползата за деганите? Какво получавате от такива сделки? Сам каза, че някои от вас посвещават на Клетвата много години. Как е възможно услугата, която получавате в замяна, да бъде достатъчна отплата за всичко това?

Веждите му шавнаха леко.

— О, ние искаме подходящи услуги. И от подходящите хора.

— Подходящи за какво?

— За Ордена.

Пръстите ми неволно се свиха в юмруци.

— Стига с тези проклети игрички!

— Не си играя с тебе. Достатъчно е да ти кажа, че Орденът на деганите е доволен от онова, което получава в замяна на услугите си — и когато членовете му служат само за пари, и когато полагат Клетвата. — Поумува и добави: — В края на краищата не приемаме Клетвата от всекиго.

Този намек можеше да означава всичко, но не разкриваше нищо.

— А би ли приел Клетвата от мен?

— Предпочитам да не го правя.

Не знаех дали да се чувствам поласкан, или уплашен от този отговор. Той разгада изражението ми и кимна.

— Сега разбираш защо не искам да положиш Клетвата. Заради нашето приятелство и всичко, което Клетвата може да му причини. По-добре е и за двама ни, ако се откажеш и оставиш Десетте пътя и Железния да се оправят, както могат.

— Вече не е само бъркотията в Десетте пътя — напомних му аз, — а и цялата бъркотия с Лариос, Ател, книгата и моята реликва. Железния Деган и тарторката му не са пратили онази сбирщина да нахълта в дюкяна на Федим, защото много харесват боклучавите грънци. Искали са онова, което носеше Лариос. Отгоре на всичко научих, че се мъчат да разпалят война между сродниците в Десетте пътя — между Нико и Келс. Не може да е съвпадение!

— Нямаш сигурни сведения за тях двамата — възрази Деган. — Лариос, книгата и реликвата може и да нямат нищо общо със ставащото в Десетте пътя.

— Също като онази хартийка, която взех от Ател ли? — Той отвори уста, но аз вдигнах ръка и продължих: — Добре, наплаши ме, та чак косата ми се изправи от тези приказки за Клетвата. Само като си представя, че ще дължа услуга, която не мога да откажа… — Тръснах глава. — Дори като нос не стигам дотам. С никого. И после ми казваш, че трябвало да спазя Клетвата и спрямо Железния Деган, ако ти умреш и той пръв поиска отплатата? Това ми стига да не помисля за Клетвата и насън.

— Чудесно. — Раменете му се отпуснаха от облекчение. — Защото…

— Да, обаче — прекъснах го — аз няма да положа Клетвата, с който и да е деган… а с тебе. И разчитам не само да изпълниш своята част от уговорката, но и да не злоупотребиш с моя дълг. Да му се не види, пазил си ми гърба толкова пъти, че ако си искал да ме прецакаш, щеше да го направиш отдавна.

Лицето му се изкриви недоволно.

— Дрот, едно е да ти пазя гърба, съвсем друго е да стигнем до Клетвата.

— Да, това ми го втълпи до болка ясно. Но всичко опира до доверието. Аз ти вярвам. Вярвам и на твоята Клетва. Ако изобщо можеше да ми хрумне, че е възможно да постъпиш другояче, нямаше да те моля за това. Ако ще да забравим за Клетвата, аз няма да мирясам и рано или късно ще се натъкна на Железния и на онази, за която работи. И когато се случи, предпочитам да си до мен, вместо да те няма. — Протегнах ръка към него. — Искам да положим Клетвата.

Той впиваше поглед в мен толкова дълго, че вече не знаех дали ще отговори.

— И двамата сме глупаци — каза накрая. — И то глупаци, каквито трудно се намират. — Пръстите му стиснаха предмишницата ми, моите — неговата. След миг пусна ръката ми. — Да вървим, щом е така.

— Накъде?

— Където няма да ни досаждат, докато полагаме проклетата Клетва.


Вървях с него по улиците на Идрека. Небето просветляваше. Струваше ми се, че Деган не толкова търси подходящо място, колкото крачи, за да се отърве от безсилния си гняв. Толкова разстроен изглеждаше, че почти ми се прииска да му кажа да спрем и да забравим за Клетвата, защото ще се справя сам с всичко. Почти. Но не ми се вярваше, че ще успея без него, особено ако имам насреща си Железния. Пък и бях искрен, когато казах, че разчитам на него. Бях сигурен, че не би се съгласил да стигнем до Клетвата, ако смяташе, че не си заслужава. И че няма да се възползва подло от мен, когато дойде времето за отплатата. Всичко зависеше от това доверие.

Стигнахме до тесните улици, известни с общото име Арките, по границата между кварталите Каменния свод и Дамата с розите. Нямаше други улици като тези — островърхи арки свързваха сградите от двете страни и така не само ги заздравяваха изкусно, но и улесняваха всеки, тръгнал да броди по покривите.

Деган ме поведе по една уличка, после по втора и накрая спря. Стояхме под обвита в бръшлян арка. Обърна се към мен.

Без да протака, извади меча си, наведе острието към калдъръма и го хвана под украсения с бронз предпазител. Досетих се, че трябва да направя същото.

Усетих метала по-топъл, отколкото очаквах. Почудих се дали се е загрял от слънцето и тялото на Деган или има друго обяснение. А може би дланите ми изстиваха, защото бяха потни. Май нямаше особено значение точно сега.

Вдигнах глава да погледна Деган. Стоеше сковано, очите му бяха в сянка. Нямаше и помен от обичайното му леко развеселено изражение. Този път се взираше в мен както във всеки минувач на улицата, без никакво дружелюбие. Вече не беше мой приятел, а Бронзовия Деган. Много отдавна не си припомнял какво означава това. Почувствах страха, който вдъхваше у онези, които не смяташе за свои приятели. И ми се стори, че тежестта на Клетвата притиска раменете ми.

Преглътнах и се прокашлях, но от това не ми олекна.

— Е, как ще го направим? — попитах.

— Какво искаш от мен? — отвърна с въпрос той.

Значи нямаше да губим време. Загледах се в меча, докато подреждах мислите си.

Отблизо виждах, че бронзовите инкрустации по предпазителя са безупречни. Нямаше по-тъмни или зелени петна дори около вдлъбнатините и драскотините от множеството схватки, в които бе използвано оръжието. Изящни извивки и плавни линии намекваха за нещо живо, може би увивни лози или полегнали от вятъра треви. Самото острие изглеждаше някак замъглено, сякаш от човешки дъх по стоманата. Но под привидното помътняване личаха малко по-тъмни тънички черти и дъги по цялата му дължина. Стомана от Черния остров, изкована в тамошния манастир, славеща се със своята якост и почти легендарното свойство да запазва остротата си. Нито с пари, нито по друг начин човек можеше да се сдобие с нещо по-добро. За пръв път забелязах, че на острието под пръстите на Деган е врязано едва забележимо изображение на сълза.

Вдигнах глава и погледнах Деган в очите.

— Искам да ми помагаш, докато се справя с бъркотията в Десетте пътя. Искам да бъдеш до мен и да ме пазиш, който и да е замесен и каквото и да се случи. И искам да ми кажеш всичко, което знаеш за случващото се в квартала, също и да ми помогнеш да научим онова, което още не знаем. — Помълчах и добавих: — Общо взето, искам да ми пазиш гърба и да правиш всичко за мое добро. Както винаги досега.

Деган стискаше зъби.

— Това ли е всичко, което искаш от мен?

Замислих се. Бих могъл да говоря още, но се опасявах, че колкото съм по-точен, толкова по-ограничена ще е помощта му. По-добре беше да оставя съглашението ни неопределено и подлежащо на тълкуване, вместо да се подведа сам с нещо, което не може да се промени по-късно.

— Да, това е всичко.

Той кимна.

— Добре. Готов съм да се обвържа с Клетвата си като деган, за да ти служа вярно. Готов ли си и ти да се обвържеш със същото задължение да ми служиш, когато и да поискам това, по каквато и да е подбуда, без да отказваш или да увърташ? И ще спазиш ли Клетвата спрямо моите побратими, ако намеря края си, преди да съм поискал отплата?

Въображението ми показа за миг как Железния с озъбена усмивка идва да ми поиска отплатата.

— По-добре не умирай — казах на Бронзовия. На лицето му се мярна мимолетна усмивка, а аз натъртих: — Да, готов съм да се обвържа.

Той кимна намусено.

— Така е от първите дни на деганите до днешния и така ще бъде чак до дните, когато нашият Орден ще се разпилее като прах с останките на членовете си. Както аз се задължавам да ти служа, така и ти се задължаваш да ми служиш. Моят меч е символът на това съглашение.

Завъртя меча с върха нагоре и целуна острието. Доближи го до устните ми и аз направих същото. Този път усетих метала хладен, имаше вкус на масло.

— Така да бъде — завърши Деган, изтри меча в ръкава си и го прибра в ножницата.

Постояхме смълчани.

— Това ли е? — попитах след малко.

— Това е.

— Без гръм от ясно небе, без мълнии, без виещи духове в сенките? След всичко, което чух от тебе, очаквах нещо по-внушително.

— Съжалявам, че съм те разочаровал. Следващия път ще наема някоя уста да разстеле мъгла и мъждукащи светлинки по улиците.

— Не се тревожи, няма да има следващ път.

— Обикновено няма — каза той.

Изтрих устата си с ръка, за да се отърва от вкуса на масло за точене на стомана.

— Е? — подканих Деган.

Той тръгна бавно по уличката, аз вървях до него.

— Железния… Той е горд. И като мъж, и като деган. Не му е по сърце това, че някои от Ордена предлагат услугите си за пари, а не само заради Клетвата. На повечето от нас им се налага да постъпват така по едно или друго време — в края на краищата трябва да се прехранваме някак, а с монети е по-лесно, отколкото само с доброто име. Но ако не броим един-два случая, моите побратими и посестрими успяват да не опозорят Клетвата с работата си като наемници.

— „Един-два случая“? — повторих аз.

Той погледна надолу към рапирата ми.

— Брей, че странно. Това в ножницата ти не прилича на меч на деган.

Засмях се.

— Ясно. Не бива да си пъхам носа в онова, което не е моя работа. И с какво трябва да се занимава Орденът според Железния?

— Да си намери достойна цел и да се бори за нея. Да служи на достоен господар или господарка. Да стои над дребните ежби и проливането на кръв за пари. Железния е израснал сред междуособици и кланета заради изгодата, иска му се да загърби това минало. Иска да служи на възвишено дело, а не на някой с тежка кесия.

— Значи търси правия път, а?

— Доколкото е по силите на човек, който си изкарва прехраната с битки и смърт.

— Тоест и в Десетте пътя се е заклел да служи на някаква идея, а не само на поредния клиент.

Бронзовия сви рамене.

— Такъв си е Железния. Положил е Клетвата с човек, на когото вярва. И този човек или въплъщава идеята, или поне е връзката му с нея. Който и да е човекът, не е обикновен сродник, не е дори поредният тартор, напиращ да се издигне. Както вече казах, Железния е горд и не би допуснал да се обвърже с дребнави боричкалия. На когото и да се е заклел, не е някоя мижитурка.

— Тоест някой по-важен от главатар? — изтърсих аз.

Спряхме там, където Арките свършваха при Дъсчената улица, за да останем в сенките още малко. Пред нас улицата се изпълваше със слънчева светлина и първите минувачи.

— Така си мисля и аз — потвърди Деган.

Облегнах се на стената, защото изведнъж почувствах нужда от опора.

— Нима ми казваш, че в Десетте пътя си имаме работа с някой от Сивите принцове? С някой шибан Сив принц!!

Без да откъсва поглед от улицата, той отвърна:

— Сега знаеш защо исках да не се забъркваш.

Едва го чух — твърде зает бях да се чудя колко пъти и колко силно трябва да си блъсна главата в стената, за да се отърва от всичко това. Май не повече от пет пъти… или шест за по-сигурно.

Да се опълча срещу един от Принцовете на сродниците? Хората си позволяваха само да шепнат за тях, и то както се говори за легенди, а не за същества от плът и кръв. Как, дяволите да го вземат, можеш да се бориш с легенда? Дори главатар като Нико знаеше, че не бива да стига дотам. А Деган, който явно се бе досетил какво става, въпреки това се бе съгласил да ми помага. И не просто бе дал съгласието си, а бе положил Клетвата. Имах за приятел един побъркан.

Но какъв бях аз в такъв случай? Деган ме увещаваше да се откажа, да не се замесвам, но и сега инстинктът ме подтикваше да продължа. Защо?

Заради Тъмния крал. Защото ако онзи, който стоеше зад Железния Деган, успееше в кроежите си, щеше да навлече на всички ни гнева на империята. Отново. Не исках стълкновение с империята, не исках да избирам между сблъсъка и бягството, да се озъртам през рамо за Белите пояси през следващите пет години или да се откажа завинаги от живота си сред сродниците.

Но преди всичко бях нос и исках да знам какво става и кой ме разиграва така. За да го накарам да си плати. А ако империята стовареше мощта си върху нас, това просто нямаше да се случи.

— Имаш ли догадки кой от Принцовете може да е в играта? — попитах Деган. — Дали не е онази жена, която чухме да говори с Железния в Десетте пътя?

— Не знам. Възможно е, но нищо не пречи тя да е помощничка. От това, което съм чувал, не личи Принцовете да участват лично в удари по улиците. Но мога да проверя някоя и друга следа, щом и аз вече се забърках.

Долових примирение в гласа му. Подозирах, че ще се възползва от възможностите си като член на Ордена, за да души около делата на друг деган.

Разбирах добре как се чувства тъкмо защото бях нос. И тъкмо защото бях нос, знаех, че каквото и да кажа, няма да му олекне. Затова си затварях устата. Оттласнах се от стената.

— Желая ти успешен лов.

— А ти какво ще правиш?

Огледах улицата. Повече хора, по-ярка светлина, по-къси сенки. Утрото бе започнало.

— Трябва да опитам да откажа тартора си от война, в която не може да победи.

— Късмет и на тебе — кисело каза Деган.

Свих рамене и се върнах в Арките. Той постоя още миг-два и излезе на Дъсчената улица.

След няколко пресечки си намерих „катерушка“ — сандъци и други боклуци, грижливо подредени да приличат на случайно натрупала се купчина. Имаше обаче скрити удобни места за хващане, както и опори за краката. Това място даваше бърз достъп до арките и покривите. Но не ми беше лесно. Заради падането по стълбата, изгарянията и схванатите мускули, причинени от въжето на Тамас, не бях особено пъргав. С всяко протягане и издърпване нагоре болката се обаждаше в някоя част от тялото ми. Когато се покатерих, бях останал без дъх.

Поне въздухът тук още беше наситен с дъха на морето, обкръжаващо града от три страни. Щом денят напреднеше, тук също щеше да тегне миризмата на пушеци и прах, но сега можех да вдишам дълбоко и да се насладя на свежестта. Над мен се беше ширнала бездънна синева и само далече на запад имаше сиво петно от дъжд, но не се знаеше дали ще се пренесе насам. Морето имаше навика да се бори със сушата за властта над Идрека.

Прозях се и лапнах две ахрами. Не ми помогнаха много. Усещах как последните няколко дни дебнат, за да се стоварят най-сетне върху мен. Вярно, бях поспал вчера, но оттогава бяха минали осемнайсет часа. Погледнах към Каменната арка, където беше домът ми, и я загърбих.

„Само още едно нещо — обещах си. — Само тази задача, после ще си отспя“.

Промъквах се по-скоро воден от навика, отколкото насочван от ума. Минавах през билата, улуците и мъничките градинки на покривите като насън и преди да осъзная какво правя, се смъкнах по една водосточна тръба в една задна уличка на квартала Сребърния диск. Потен и преуморен, вече бях настроен да се откажа от намерението си. Но знаех, че не мога да го направя.

Затътрих се към надрасканата зелена врата в една невзрачна улица до притихнала по това време кръчма. Срещу нея имаше дюкян на обущар. Потропах.

Вратата се открехна. Огромното тяло на мъж със сурово изражение я запречваше цялата. Той ме погледна и се облещи.

— Ти пък какво правиш тук, дяволите те взели?

— И аз се радвам да те видя, Йос — отвърнах. — А сега ми направи услугата да съобщиш на Келс, че трябва да говоря с него. Незабавно.

Загрузка...