За любов и чест

Глава 1

В началото на годината барон Рудолф от Бенингфорд реши, че е време да омъжи дъщеря си. Джоан беше на четиринайсет — подходяща възраст за женитба, а и всички казваха, че момичето е красиво. Рудолф започна все по-често да се вглежда в момичето. Досега той беше твърде зает със собствените си проблеми, за да се занимава с нея.

С години Рудолф успяваше да балансира положението си между съседите — известните лордове от Марчър, чиито земи бяха разположени между Англия и Уелс. Той беше раздвоен между добрите съседски отношения с тях и приятелството си с крал Хенри I, но успяваше да запази своята независимост. В момента Рудолф се чувстваше в опасност. При последното си посещение в кралския двор видя, че Хенри не беше в цветущо здраве. Рудолф не мислеше, че кралят ще живее още дълго — година или две, може би три. Наследник на Хенри беше арогантната му дъщеря Матилда, на която аристократите трябваше да се подчинят. Имаше много от тях, които биха искали да видят на престола племенника на Хенри — Стефан. Рудолф се страхуваше от съперничества и гражданско неподчинение, които щяха да настъпят след смъртта на краля. В тези смутни времена той трябваше да запази земите си от алчните графове.

Рудолф също беше алчен. Той искаше още земи и още власт. А най-много от всичко искаше да бъде наследен от силен мъж, който да пази земите му. Но нямаше син. Първата му жена беше родила само едно момиче — Джоан — и беше умряла при раждането. Втората така и не можа да се отърве от коварна болест и пометна. Последната му жена се оказа безплодна въпреки усилията и на двамата. Сега, вече на четирийсет и осем, Рудолф се надяваше да бъде ощастливен с внук.

Барон Хоугстан — източният съсед на Рудолф — беше от стар приятелски род, но наскоро се спомина. Наследи го единственият му син Крайспън. Младежът беше неопитен и поради това може би склонен да приеме някого, който да го съветва. Евентуален съюз между Джоан и лорда би бил предимство и за двете страни.

Изглежда, и младият мъж се чувстваше по същия начин, защото прие с готовност идеята за брак между него и Джоан. През следващите няколко месеца бяха обсъдени зестрата на Джоан и датата на сватбата, която щеше да се състои в средата на лятото. След като всичко това беше свършено, Рудолф се появи в дневната, където стояха жените от неговия замък. Възнамеряваше да информира дъщеря си за поетите ангажименти. Застана на вратата, а до него беше личният му телохранител Бейъд, който рядко се отделяше от господаря си.

— Познаваш ли барон Крайспън лично? — попита Джоан, след като чу новините. — Той млад ли е, или стар?

— Какво значение има това? Ти ще се омъжиш за него, след като аз ти казвам.

— Да, татко. — Джоан знаеше, че трябва да се подчини на бащината воля. Тя се страхуваше от баща си още от детските си години.

— Аз не съм виждала баща ти преди деня на сватбата, а нашата женитба беше сполучлива — каза мащехата й Ройз, която винаги се опитваше да помогне и да смекчи гнева на съпруга си. — Скъпи мой, може би ако ни съобщиш на каква възраст е Крайспън, това ще е достатъчно засега. И също ако ми кажеш броя на гостите, за да планирам ястията и да подготвя стаите за спане. Не искам това празненство да бъде необмислено.

— Момчето е на двайсет и една. Беше посветен в рицарство само преди няколко седмици — измърмори Рудолф, оценявайки способностите и загрижеността на съпругата си. Не можеше да се оплаче от нея, освен че не беше го дарила все още със син. Но тя беше едва на осемнайсет и все още можеше да му даде това, което иска. Припомняйки си изминалата нощ и нейната жизненост, Рудолф я дари с усмивка. Ройз беше най-добрата от трите му жени и той щеше да продължи опитите си да й направи дете. А междувременно имаше прекрасна дъщеря, която щеше да използва, за да се сдобие с още земи. Чувстваше се доволен от себе си. Бракът на Джоан щеше да го направи още по-богат, а Ройз щеше да организира прекрасно сватбено празненство.

— Нужни са ти нови дрехи и на Джоан също. Освен това трябва да се купи всичко за къщата — каза той на Ройз. — Що се отнася до гостите, възнамерявам да поканя около стотина, включително и прислугата.

— Толкова много? — Джоан бе вече нервна и гласът й трепереше. Държаха я постоянно вкъщи, а когато се случеше да отиде в друг замък, винаги беше придружавана от знатна дама. А сега около стотина непознати щяха да насочат погледи към нея.

— Аз съм човек с важно положение — заяви Рудолф с раздразнение.

— Джоан и аз знаем това, лорде мой — опита се Ройз да го успокои. — Но нито една от нас не очакваше съобщението ти и затова сме изненадани. И може би Джоан все още не е подготвена за промяната, която предстои в живота й.

— Хм. — Рудолф се втренчи в дъщеря си, без да забелязва нейната красота — сините очи и златните къдрици, които се спускаха около изящните черти на лицето й. Тя не беше висока, но щеше да порасне през следващите шест години, докато навърши двайсет. Изглеждаше като девойка, която лесно ще роди. А това го правеше доволен.

— Обясни й всичко, което трябва да знае — заповяда той на Ройз. — Как да се държи, за да бъде добра съпруга и да задоволява нуждите на съпруга си в брачното ложе. А когато наближи моментът, аз сам ще говоря с нея, за да съм сигурен, че е разбрала целите на този брак.

После Рудолф каза на Бейъд да го последва и те излязоха. Когато вратата се затвори след двамата мъже, Ройз разтвори ръце и Джоан се възползва от топлата прегръдка.

— Какво означава това? — прошепна Джоан. — Чух слугите да си шушукат нещо, но всеки път, когато се приближавам, те прекъсват разговора… Баща ми иска внук, нали? — изхълца тя, защото нищо не знаеше за създаването на деца. — Но аз не съм сигурна какво трябва да направя!

Ройз й обясни накратко за интимните взаимоотношения между съпрузите и физиологичните особености на двамата.

— Но аз не искам някой абсолютно непознат да ме докосва. Мисля, че не искам да се омъжвам. И ще кажа това на татко. — В гласа й се усещаше паника.

— Повечето жени със знатен произход минават под венчило според волята на бащите си — напомни й Ройз. Тя знаеше, че Рудолф няма да позволи добре скроените му планове да се провалят. А и се опитваше да предпази Джоан от гнева на баща й. — Всички от нас го преживяват, единствено тези, които отиват в манастир, нямат съпрузи.

— О, Ройз, той сигурно ще ме нарани. — Лицето на Джоан беше бледо, а в очите й се четеше страх.

— Понякога може да бъде много приятно, особено когато мъжете станат по-опитни и не толкова агресивни, а това е неизбежно с течение на годините.

— Но лорд Крайспън е едва на двайсет и една — потръпна Джоан. — Ще мине много време, преди той да стане по-малко агресивен.

— Може би — Ройз се опита да я предразположи. — Може би той ще се научи да те обича. Аз вярвам, че ако мъжът и жената се обичат, това, което се случва в леглото, може да бъде най-красивото нещо на света.

Тази нощ дъщерята на лорда от Бенингфорд лежеше сама в леглото си и мислеше за мъжа, който щеше да я притежава. Тя прокара ръце по тялото си: кожата й беше мека и гладка. Той, непознатият, който щеше да бъде неин съпруг, щеше да я докосва, да докосва нейните гърди, гладкия корем, мястото между бедрата й и — не!

„Не!“ — Тя се обърна в леглото, скривайки риданията си във възглавницата.

Когато се молеше, тя рядко искаше нещо за себе си. Молбите й бяха за покой на майчината душа или за тази на първата й мащеха. Молеше се и когато Ройз беше болна или за дъжд в сушавите лета. Но тази нощ Джоан трескаво се молеше за себе си.

— Моля те — прошепна тя в тъмното. — Нека мъжът, на когото ще принадлежа, да бъде честен и добър, здрав и красив, нека ме обича до края на живота ми, винаги да бъде нежен и да не ме наранява…

Тя остана дълго време будна, мислейки за лорд Крайспън. Беше твърде млада, за да знае, че молитвите понякога се удовлетворяват по странен и непредсказуем начин.

Глава 2

Много от поканените гости вече бяха дошли на годежа в Бенингфорд, два дни преди сватбата. Младоженецът беше придружаван от малка компания. Джоан стоеше между Ройз и баща си и наблюдаваше пристигащите.

Ройз се бе постарала всичко да бъде безупречно — беше добре проветрено и ухаеше на свежи цветя. Но нищо не можеше да измести тъмнината и студенината на това място, построено с тесни отвори, вместо с широки прозорци. Дори светлината на многото свещници по стените и тези, които бяха подредени по дължината на масата, не можеше да разпръсне мрака. Светлината им се отразяваше в скъпите бижута на дамите и кожените яки, преметнати през раменете им.

Ройз носеше виненочервена рокля, която чудесно контрастираше със златната огърлица. Джоан беше в светлосиня коприна и семпла гривна на лявата си китка. Тази гривна беше единственият спомен от мъртвата й майка и беше изключително фино изработена. В момента тя й беше като талисман, тъй като Джоан се чувстваше изключително напрегната.

Пръв от страна на Хоугстан беше свещеникът, отец Еймбрас, чичо на лорд Крайспън и негов настойник допреди няколко седмици. Докато Ройз и Рудолф го посрещаха, Джоан си позволи внимателно да огледа останалите, които чакаха реда си, за да разменят по няколко думи с домакините. Тя искаше да зърне своя годеник. Беше й трудно да реши кой от всичките беше, защото имаше толкова много млади мъже — изискани и добре облечени.

Рудолф все още говореше с отец Еймбрас, развеждайки го из салона; двамата бяха последвани от Ройз и верния Бейъд, а Джоан беше представена на трима млади рицари. Най-високият от тях й кимна в знак на поздрав. Вторият беше слаб, с права черна коса и строги черти. Той намигна на Джоан, а после така закачливо й се усмихна, че тя не можеше да се обиди.

Третият беше този, който грабна зашеметеното съзнание на младата дама. Той изглеждаше изключително добре с квадратната си брадичка, правия нос и тъмнокафявата къдрава коса. Неговият спокоен поглед грабна този на Джоан и я накара да загуби равновесие.

Наоколо преминаваха хора, но Джоан не забелязваше нищо. Всички движения и звуци избледняха и на нея й се струваше, че са сами на край света, общувайки безгласно чрез сърцата и очите си. О, със сигурност това беше годеникът, този красив и строен младеж. При тази мисъл Джоан се почувства щастлива: тя щеше да се омъжи за него, защото разпозна в негово лице една мила и чувствена душа. Как разбра това — не знаеше, но сърцето й туптеше силно, изпълнено с радост.

— Лейди… — Устните му се оформиха в чаровна усмивка, на която Джоан отвърна. Колко предвидливо от негова страна, че изчака семейството й и неговите приятели да се отдръпнат, за да могат да разменят няколко думи насаме.

— Лорде! — Джоан подаде ръката си, но баща й прекъсна този неин жест с думите:

— Джоан, ела да се запознаеш с годеника си.

Без да откъсва поглед от красивия джентълмен, тя се подчини. Къде се беше научила да флиртува, да премигва така и да се усмихва толкова нежно, че само той да забележи? Но това беше толкова естествено.

И сега тя знаеше, че той я гледа. Въображението й започна да рисува картини, една от друга по-вълнуващи. Почти можеше да усети неговата сила и мъжество.

После погледна баща си с блестящи очи, за да му благодари за избора на съпруг.

Ройз я погледна със страх, а гласът на баща й бързо я върна в реалността. Джоан разбра, че беше направила грешка. Сърцето й спря своя танц и се сви в мъката си.

— Дъще, ти забрави задълженията си към гостите — каза Рудолф строго.

— Няма съмнение, че това е вълнуващ миг за всяка девойка. Трябва да извиним нейната нервност.

Джоан видя неодобрение в очите на отец Еймбрас. Той беше усетил какво бе преживяла тя току-що. Но какво се случи с нея? Защо дишаше толкова тежко и защо сърцето й биеше толкова болезнено? Тя дори не се осмели да погледне сивоокия мъж. Взираше се в каменния под и се молеше. Таеше последната надежда, че това е той, докато баща й я представи. Една ръка пое нейната нежно.

— Лейди Джоан. — Тя се насили да погледне барон Крайспън Хоугстън, докато той целуна тънките й пръсти, а после бузата й.

Той беше достатъчно красив, за да се хареса на всяко момиче. Висок, едър и мускулест. Рус, със сини очи и брадясало лице.

— А това са моите добри приятели — каза Крайспън, обръщайки се към тях. Слабият, чернокос мъж беше Парис, третият син от фамилията Стоуксброут. — Откакто е независим, Парис е един от рицарите в моя замък, така че скоро ще го опознаеш добре. А къдрокосият джентълмен е Алейн, наследник на барона от Уортъм. Той ще тръгне на север, когато напуснем Бенингфорд, за да напомни на баща си да се изправи срещу шотландците, които нахлуват към Уортъм, а и срещу дивите кембърланди.

— Толкова далеч? — Тя не можа да се сдържи, думите й се изплъзнаха от устата самотни и безпомощни. Като самата нея. Видя проблясъка в очите на Алейн. Той бе отговор на молбите на нейното сърце.

— Същото казах и аз, когато научих за това — каза Крайспън. — Но ние с теб ще отидем дори по-далеч.

— Какво значи това? — попита Рудолф учудено. — Вие би трябвало да останете в Хоугстан.

— Да, така е, но аз имам и земи в Нормандия, които баща ми не е посещавал цели две години, и сега вниманието ми е насочено към тях. Ще взема и тебе, Джоан. Веднага след сватбата ще заминем. Възнамерявам да направя едно дълго пътуване и до Кампъстела в Испания и също да взема съпругата си.

— Никога не съм била далеч от Бенингфорд — каза Джоан заинтересувана. — Мисля, че бих искала да видя повече от света.

— Радвам се да го чуя — усмихна й се Крайспън. — Ще разбереш, че съм религиозен. Когато се завърнем в Хоугстан след няколко години, планувам да построя нов параклис — по-хубав и по-голям от сегашния. Може би ще искаш да направиш бродерия за олтара. Както ми казаха, ти имаш отлични умения.

— След няколко години? — възкликна Рудолф, видимо разстроен от новината. — А вашата съпруга, сър? Да не би да искате тя да пометне, докато правите тези опасни морски и сухоземни пътешествия? Брачната двойка би трябвало да си остане у дома, докато съпругата роди поне двама синове!

— Уверявам ви, лорд Рудолф, че поемам най-сериозно отговорността за лейди Джоан — каза Крайспън. — Аз също разбирам колко е важно да се роди здрав наследник.

— Аз също давам гаранция, че за дъщеря ви ще бъдат полагани специални грижи — добави отец Еймбрас, — тъй като ще пътувам с младата двойка до Лондон и после до Нормандия.

— Предполагам, че ще отидете до Кампъстела също? — измърмори Рудолф твърде грубо.

— Не, до Сицилия — информира го отец Еймбрас, — тъй като ще мина по стъпките на Аделард от Бат — този забележителен учен, дарен с божията милост. Ако Бог е рекъл пътуването да мине без произшествия, като това над Аделард, аз ще уча в Палермо няколко години.

— Толкова дълго пътуване! — намеси се Ройз. — Бих искала да чуя нещо за това, когато се върнете. Рудолф, скъпи, няма ли да е прекрасно да слушаме разказите на Джоан през студените зимни вечери? Ако дойдете и вие, господин Алейн, ще се радваме да чуем за вашите битки срещу шотландците и… — как беше? — кентърлентите?

— Кембърленди — поправи я Алейн нежно. Очите му срещнаха тези на Джоан и се изпълниха с копнеж.

— Аз не съм ентусиазиран от пътуването — каза Рудолф. — Един барон трябва да стои в дома си, да пази замъка си и да очаква заповедите на краля. Мисля че това възнамерявате да направите, Крайспън. Не е редно да изчезвате така, не и сега, когато графът Честър и неговите приятели стават по-силни. А се отнася до лордовете от Марчър, кой знае какво може да се случи в следващата една година?

— Това казва и управителят на замъка ми в Нормандия — отговори Крайспън с повдигнат дух. — Мисля, че неговите и вашите възгледи съвпадат, защото и двамата разсъждавате върху старостта и лошото здравословно състояние на краля. — Те продължиха разговора и Крайспън учтиво потвърди, че няма да се откаже от намеренията си. Рудолф ставаше все по-раздразнен от факта, че не може да убеди младия мъж да се откаже от плановете си.

Джоан не ги слушаше вече. Крайспън беше обгърнал ръката й, така че нямаше как да забрави присъствието му, но остави погледа си да се рее из помещението. Всичко беше готово за предстоящото празненство. Масата беше покрита със снежнобяла покривка, сребърните съдове блестяха на светлината от свещите. Прислужниците носеха кани с вино. Тя забеляза всички тези подробности несъзнателно. Мислите й бяха раздвоени. Повечето бяха насочени към това, което се беше случило.

Ако тя имаше право на избор, би избрала Алейн от Уортъм за свой съпруг. Но изборът не беше неин и тя трябваше да приеме решението на баща си. През целия си живот се бе подчинявала, но сега мислеше как да се противопостави. Джоан обаче беше виждала как бяха наказвани тези, които се противопоставяха на Рудолф. Тя щеше да се омъжи за Крайспън и нямаше да протестира.

Поне щяха да пътуват. Тя бе мечтала да посети далечни страни и сега щеше да ги види. Щеше да прекоси Ламанша до Нормандия и после да поеме дългия път до Испания, където живееха сарацините. Увлечена в тези мисли, тя почти убеди себе си, че иска да се омъжи за Крайспън, но това беше до момента, в който я погледна Алейн. Тогава сърцето й се сви болезнено. Помисли си с тъга, че ще живее интересен и вълнуващ живот, но с друг мъж.

— Побъркан романтик! Влюбен си до уши, а? — Парис потупа Алейн по рамото.

— Нима се забелязва? — Нямаше никакъв смисъл да крие от Парис каквото и да било. Той винаги усещаше проблема още в зародиш.

— Аз го забелязах — каза Парис. — Но мисля, че Крайспън не знае още. В момента той е раздвоен между своята дама и уважението, което трябва да прояви към баща й.

— Ще скрия чувствата си и от двамата. Не бих искал да нараня или да направя нещастен някого от тях.

— Ако бях на твое място, щях да внимавам с бащата на Джоан — посъветва го Парис. — Мисля, че той е забелязал интереса ти към дъщеря му.

— Благодаря ти. — Алейн се насили да се усмихне и да прозвучи както обикновено безгрижен. — Нека да празнуваме сватбата на Крайспън!

— Не прекалявай с виното. Може да кажеш нещо, което трябва да запазиш за себе си.

— Ти не беше толкова внимателен, преди да станеш рицар, уважаеми сър Парис — каза Алейн със смях.

— Нещо не е както трябва. Има нещо странно в желанието на Рудолф да задържи дъщеря си и зет си вкъщи. Изглежда истински ядосан от плановете на Крайспън да пътува до Нормандия и да отсъства няколко години. Мисля, че той обича дъщеря си твърде много и не иска да се раздели с нея.

— Че кой не би я обичал? — Гласът на Алейн беше толкова тих, че Парис едва го чу. Той погледна Крайспън и дамата до него. — Колко нежна и прекрасна е тя. Погледни колко грациозно се движи и как грее лицето й, когато се усмихва. А косата й — господи, тази златна коса!

— Внимавай! — Гласът на Парис беше толкова тих, колкото и на Алейн, но предупреждението беше ясно.

— Винаги съм харесвал съветите ти. Ще се вслушам и в този.

Те бяха настанени на масата между най-почетните гости. Алейн беше до Джоан.

В началото тя не го погледна, не можеше да понесе това. Понеже се страхуваше, че той ще види треперещите й ръце, тя се хранеше бавно. Погледна Крайспън, който се хранеше лакомо и не забелязваше нейното смущение.

— Надявам се, че лейди Ройз няма нищо против разместването на местата — отбеляза той между две хапки. — Но не можех да допусна моите верни приятели да са на друга маса.

— Разбира се, че не.

— Те са нещо повече от мои приятели. — Крайспън подаде сребърния прибор, за да може слугата да го напълни отново, после отпи от виното и тогава продължи сериозно: — Ние тримата сме братовчеди. Майките на Алейн и Парис са сестри. Дядото на Алейн и моят дядо са братя. На една и съща възраст сме и така се случи, че живяхме в един и същи замък. Чувстваме се повече от братя и ще останем такива до края на живота си.

— Сигурна съм, че ще е така. — Джоан се молеше никога да не направи нещо, което да развали това приятелство. Забрани си да мисли за Алейн с копнеж. Трябваше да мисли само за Крайспън, нейния съпруг. Щеше да го уважава и да му бъде предана.

Но по време на празника не можеше да не говори с Алейн. Би изглеждало странно, ако го пренебрегва. Ройз се извини, че трябва да разреши домашен проблем, и остави мястото между Рудолф и Крайспън празно. Баща й отново започна да изтъква необходимостта младата двойка да остане в замъка. Тогава Алейн започна разговор с Джоан.

— Крайспън е чудесен човек — каза Алейн. — Той ще се отнася добре с теб. И ти бъди мила с него.

— Ще бъда съпругата, която той иска. — Изражението й беше хладно и дистанцирано. — И не възнамерявам да го откъсвам от приятелите му.

— Странно е, че Крайспън се жени пръв, след като Парис и аз винаги сме преследвали младите дами, а той не изглеждаше заинтересуван.

Чудейки се дали той не се опитва да я подразни, тя отвърна:

— Не обвинявам съпруга си за каквото и да било.

— Не съм си и помислял такова нещо. — Алейн усети нейната несигурност. Искаше му се да я докосне, за да я накара да издаде истинските си чувства. Тя се контролираше изключително добре и никой в салона не можа да забележи това, което се случваше между тях, освен Парис и може би отец Еймбрас. Наблюдателният й баща също разбираше, но след сватбената церемония тя вече нямаше да е под неговата опека, а под тази на Крайспън. Алейн искаше тя да се чувства сигурна. Той не беше виждал толкова прекрасна жена преди, въпреки че се беше наслаждавал на много, включително и на високопоставени дами. Но никога не бе чувствал някоя като част от душата си. Без да обръща внимание на твърдия й глас, той знаеше, че и нейната кръв кипи, че пулсът й се ускорява.

Припомни си, че Джоан щеше да принадлежи завинаги на Крайспън, неговия приятел. Това чувство го накара да набере смелост и да поеме риска, въпреки че не можеше да промени нищо. Преди той и Джоан да бъдат прекъснати, Алейн каза всичко, което беше на сърцето му.

— Скъпа лейди, не знам как се случи, че бях пленен от вас, но се кълна, че ще бъда ваш слуга до края на дните си. Ако се нуждаете от мен, ако някога нещо ви се случи, само една ваша дума и аз ще ви се притека на помощ.

— Аз ще си имам съпруг, който да ме пази. — Тя говореше строго, за да прикрие чувствата си. Как искаше той да беше замълчал! Думите му бяха изкушение за нея, тя хранеше мечта, която не можеше да преследва. Обеща си да не мисли за него.

— Аз имам и обещание към него — каза Алейн тихо. — Той ми е повече от роднина. Той е мой скъп приятел и след вашата сватба вие също ще бъдете моя роднина. Времената са трудни, лейди Джоан. Кой знае какво ще се случи след година или две. Вече казах това на Крайспън, но искам и вие да го чуете — ако се нуждаете от мен, просто трябва да кажете.

Празненството беше към края си. Гостите започнаха да се разотиват. За мъжете предстоеше лов, който беше традиция за средата на лятото. Алейн подаде ръка на Джоан, за да й помогне да стане. Крайспън все още слушаше недоволствата на баща й. Алейн я попиваше с поглед. След няколко дни той щеше да изчезне от живота й за дълго време, а тя щеше да запази спомена за него.

— Благодаря ви за обещанието за приятелство и помощ — каза тя и му подаде ръката си. — Алейн обеща помощта си на мен и на моя съпруг в момент на нужда — обърна се тя към баща си, надявайки се буйният му нрав да не се прояви.

— Въоръжената помощ е мъжка работа и не засяга никоя жена. Ако той има да каже нещо по въпроса, да го съобщи на Крайспън.

— Така и направих. Аз обещах своята помощ и на моя скъп приятел — каза Алейн и се запъти към входната врата.

— Млад глупак! — Рудолф го проследи с изпитателен поглед.

— Той е буен, но честен мъж — каза Крайспън. — Винаги може да се разчита на Алейн. Лейди Джоан, вие можете да яздите до мен по време на лова.

— С голямо удоволствие, лорде. — Джоан подаде ръката си и го остави да я води до стълбите, където останаха сами.

— Махнете тези коприни и облечете дрехите си за лов — нареди Крайспън. — Обичате ли да ловувате?

— Обичам да яздя — отговори Джоан, — но не и лова. Винаги изпитвам съжаление за заловеното животно. — Тя завърши думите си с виновен смях, тъй като баща й винаги я мъмреше за нейното умиление.

— Предполагам, че това е така, защото сте нежна и чувствителна дама. Това е чудесно, тъй като аз самият не съм особено запален по лова. Виждал съм твърде много лордове, които се забавляват от собствената си жестокост. Знам, че ловът е необходим — така си осигуряваме месо за храна, но проливането на кръв не е моя страст.

Той разтвори треперещите й пръсти и ги постави върху сърцето си, което туптеше силно. Тя го погледна с разтревожени очи, пожела си да може и към него да изпита поне част от чувствата, които пламваха в нея при присъствието на Алейн.

Когато го погледна отново, той се наведе и докосна устните й със своите. Те бяха топли и меки. Когато я целуна, тя го почувства като приятел или дори като брат. Крайспън се усмихна, а тя бе неспособна да каже каквото и да било.

— Изплаших ли те? — попита я. — Съжалявам, ако е така, но не виждам нищо лошо в това да целуна годеницата си. А ти си по-красива, отколкото съм се осмелявал да си представя.

— Не, лорде мой — прошепна тя, оставяйки го да реши дали това се отнася за току-що случилото се, или за това, че се е изплашила.

Джоан усети, че червенина изби по лицето й. За момент бе забравила, че Крайспън ще бъде с нея, щом се оженят. За един кратък миг, тя се остави да мисли за него като за добър приятел.

По-късно, когато вървяха през гората, ограждаща Бенингфорд, Крайспън се доближи до нея, но този път с него бяха Алейн и Парис.

— Бих искал да опознаеш моите приятели и също да ги обикнеш — каза Крайспън.

Джоан не можеше да отговори. Добре казаните, но смущаващи я думи бяха последвани от мълчание, докато не заговори Парис.

— Ще е лесно да ни обикнете, лейди Джоан. Ние сме най-забавните приятели, които ще познавате.

Джоан видя в очите му топлота и разбиране, които я накараха да се отпусне за миг въпреки присъствието на Алейн.

— Сигурна съм, че скоро ще ви приемам като мои братя.

— Всеки мъж би се чувствал благословен да ви познава, лейди. — Тези думи, изречени от Алейн, я накараха да заби увереността си.

— Този звук е от рога — намеси, се Парис. — Алейн, хайде да се присъединим към лова. Ти идваш ли, Крайспън?

— След малко. — Крайспън хвана юздите на коня си. — Вие двамата вървете, аз искам да поговоря с моята дама насаме.

Когато другите се отдръпнаха, той й каза:

— Радвам се, че ги харесвате. Мисля, че ние ще бъдем една чудесна двойка.

— Моля се за това.

— Ако нямате нищо против, бих искал да ви целуна отново. Не бих искал да ви обидя, но се съмнявам да сте целувана преди.

— Това е вярно. Винаги съм била добре пазена. — Тя си представи красивото лице на Алейн и каза: — С цялото си сърце бих искала да ме целунете.

Той трябва да е усетил колко силно трепери тялото й. Ръцете му излъчваха сила и топлина. Устните му се докоснаха до нейните, без да будят ужас и тревога, а топлота и спокойствие. Изпита благословеното чувство, че той ще се грижи за нея и няма да допусне да я сполетяват мисли, каквито тя не би трябвало да има. Можеше да разчита на Крайспън. Под натиска на неговите устни нейните се разтвориха и тя почувства топлия му дъх.

След като се отдели от нея, Джоан докосна лицето му, но тази близост я изплаши и тя бързо дръпна ръката си.

— Съжалявам, това беше твърде необмислено от моя страна, но исках да ви докосна — каза тя объркана.

— Ти си толкова невинна, моя малка лейди. Аз съм наистина щастлив. Надявам се, че ти също си.

— О, да. Знам, че баща ми е избрал най-подходящия за мен съпруг, и с гордост ще бъда ваша жена.

— Приемам това като комплимент. Сега мисля, че ще трябва да настигнем другите.

Джоан продължи с него убедена, че след тази размяна на нежност не е способна да мисли за друг мъж. Тя остана до Крайспън по време на целия лов. Беше му благодарна, че я отведе, когато трябваше да бъде убито животното.

По-късно, на вечеря, те отново бяха заедно. Крайспън държеше ръката й почти през цялото време и тя започна да свиква с топлината на тялото му. Участваха заедно във всички забавления, а докато той разговаряше с баща й и с отец Еймбрас, Джоан изучаваше чертите му. Бъдещият й съпруг сигурно щеше да напълнее, когато достигне определена възраст. Представяше си как ще го предотврати, като следи внимателно за това, което той яде и пие. Така правеше и Ройз с баща й. Джоан предположи, че бракът й с Крайспън ще е по-успешен от този на Ройз и Рудолф. Крайспън беше по-благ от баща й. Тя искаше да го направи щастлив. Щеше да подреди дома им, както той пожелае.

Когато в края на вечерта, с позволението на баща й, Крайспън я изведе навън, те се целунаха нежно за лека нощ. Тя не се противопостави, когато ръцете му я обгърнаха силно. В началото бе малко несигурна, но нали той можеше да я докосва където пожелае, след като ще прекарат остатъка от живота си заедно.

След като й пожела приятни сънища, той си отиде. Джоан остана объркана от собствените си чувства, породени от отношението й към двама различни мъже. Стоя дълго разтреперана, със затворени очи, преди да се съвземе и да намери пътя до леглото си.

Глава 3

В късното утро на деня преди сватбата няколко мъже обсъждаха последните детайли от сватбения договор. В момента срещата не изглеждаше толкова важна. Подробностите около зестрата на Джоан и земите на Рудолф, които щяха да наследят внуците му, вече бяха уредени.

— Убеден съм, че скоро в Англия ще има размирици — каза Рудолф на Крайспън и отец Еймбрас. — Всички знаем, че във военните дела най-често се нараняват или убиват млади мъже. Крайспън, аз предлагам в случай на ранна смърт да стана настойник на невръстните ти деца и управител на земите ти. Искам това да е записано на сватбения договор.

— Чичо Еймбрас е най-близкият ми роднина и винаги е представлявал моите интереси — каза Крайспън, поглеждайки към свещеника. — В случай на нужда бих искал той да поеме попечителството над децата ми.

— Аз не подлагам на съмнение верността на отец Еймбрас — побърза да каже Рудолф. — Той е изпълнил задълженията си към теб, и то добре. Но нека бъдем искрени. Той вече е възрастен, а аз ще живея по-дълго и ще дочакам децата ти да навършат пълнолетие. Още повече че той планува да напусне Англия за няколко години, а аз ще остана тук, в Бенингфорд.

— Тогава Алейн е другият ми най-близък роднина — отговори Крайспън. — Алейн е млад и жизнен. Той ще бъде чудесен настойник на децата ми.

— Но между него и децата няма да има пряка връзка, а аз ще съм техен дядо. Те ще наследят земите ми. Освен това Алейн живее на север от тук, докато моите земи граничат с твоите. Ако те сполети нещастие, аз ще прибера децата при мен, в моя замък.

— Всичко, което казваш, е истина. Много мило от твоя страна. — Крайспън си даваше вид, че мисли задълбочено върху аргументите на Рудолф.

— Кой би бил заинтересуван за съдбата на внуците ми повече от мен?

— Рудолф е прав. Необходима е силна ръка да пази децата на Крайспън в случай на смърт или ако той е дълго време на бойното поле. Позволете ми да направя едно предложение: ако се случи нещо с Крайспън, Рудолф ще поеме настойничеството над децата и земите му. Но ако Рудолф се спомине пръв, Крайспън ще поеме прекия контрол над земите, за да бъдат унаследени от внуците му, когато те станат пълнолетни. Какво ще кажеш, Рудолф? — обади се отец Еймбрас.

Колебанието му трая само миг:

— Съгласен.

— Ще кажа на писарите да включат тази нова кауза, за да я прочетем довечера. Мисля, че това е най-сигурният начин внуците ти да бъдат защитени, Рудолф.

— Опитвам се да мисля за всичко — отговори Рудолф.

По-късно Крайспън каза на Парис за това ново споразумение.

— Не разбирам. Бащата на Джоан е по-стар, следователно той би трябвало да умре пръв.

— Той искрено вярва, че ще има война, когато кралят си отиде, и че аз ще трябва да се бия — обясни Крайспън. — Както и да е, това е само предпазна мярка. Чичо Еймбрас също одобри това решение. Мисля обаче, че Рудолф не харесва Алейн, понеже го отхвърли като евентуален настойник. Това вероятно е добре, за да може този, който пази децата, да е близо до тях.

Докато баща й и Крайспън разговаряха за сватбения договор, Джоан събираше цветя за украса на салона. Градината беше едно от любимите й места. Въздухът винаги беше свеж. Тук цъфтяха рози, лавандула, мащерка и други билки. Първите розови храсти бе засадила баба й. За замък, където се събираха войни, нехаещи за красотата, това беше уникална площ. Джоан беше прекарала много следобеди тук, сама или с Ройз. Така направи и днес, когато събираше необходимите билки за утрешните блюда.

В тези мигове тя искаше да се сбогува с моминството си. Утре, когато напусне Бенингфорд, щеше да отиде в друг дом и тази градина щеше да й липсва. Едва след няколко години, когато се завърне в Хоугстън, щеше отново да бере розмарин и магданоз. Чудеше се дали в замъка в Нормандия има подобна градина.

Мислите й отново се върнаха към Крайспън и чувствата, които преживяваше с него. Джоан беше изплашена и от чувствата си към Алейн. Всеки път тя си обещаваше да не мисли за него, но щом го видеше, забравяше затова обещание. Трябваше да мисли единствено за Крайспън, от когото се възхищаваше и когото харесваше. Ако зависеше от нея обаче, не би се подчинила на волята на баща си и би избрала Алейн. Но дори и да се опиташе да промени нещата, нямаше съмнение — щеше да понесе жестоко наказание. А от гнева на Рудолф можеше да пострада и Ройз.

Зад гърба си Джоан чу, че се отвори врата. Последва звук от стъпки, по-тежки от тези на Ройз. Предположи, че е Крайспън, който идва да й съобщи, че са се споразумели с баща й. Възнамеряваше да го покани да седне до нея на малката каменна пейка и да поговорят.

Крайспън можеше да й разкаже повече за плановете си относно пътуването до Испания. Но приветливата усмивка изчезна от лицето й, щом видя кой е прекъснал усамотението й. Като че ли той бе изникнал от забравените й за миг мечти.

— Моя лейди. Скъпа Джоан — изрече Алейн. — Простете ми. Може би не трябваше да идвам тук. — Той се отдръпна с намерението да си ходи, но не го направи. Вместо това прикова очи към нея и те заговориха с думи, които устните не биха изрекли. Джоан инстинктивно разбра, че той се бореше със себе си: искаше да остане, но благоприличието го съветваше да си тръгне, за да не се случи непоправимото.

— Защо дойдохте? — Джоан съжали за зададения въпрос.

— А защо не? — „Защото не мога да живея без теб“ Това беше истинският отговор и той беше по-ясен, отколкото ако го бе казал гласно.

— Аз не мога… Ние не трябва… — Тя спря, борейки се със сълзите си.

— Не бива — съгласи се той.

Те стояха, разделени от градината, и просто се гледаха. Тя попиваше с поглед лицето и тялото му, за да не ги забрави никога. Без да осъзнават, те се бяха приближили един до друг, неспособни да устоят на силата, която ги привличаше. Алейн стоеше неподвижно, а Джоан протегна ръка към него.

— Защо се случва всичко това? — промълви тя, разкъсвана от терзания. — Защо сега, точно преди да срещна Крайспън? Ако знаех, щях да обикна първо него и всичко това нямаше да се случи.

— О, не, тук грешиш — каза той, като направи още една крачка към нея. — Щеше да се случи съвсем същото, само че хиляди пъти по-лошо. Ако се бяхме срещнали, след като се бе омъжила, ти нямаше да си невинната девойка, непознаваща страстта и нежността, които аз познавам, и тогава нищо нямаше да е в състояние да ни раздели. Единствено твоята невинност и предаността ми към Крайспън ме държат далеч от тебе.

— Знам, че това, което говориш, е грешно — прошепна тя. — Никой мъж не може да докосва чужда годеница или съпруга. Но аз чувствам, че това, което е в сърцето ми, е чисто и истинско.

— Същото е и с мен.

— Аз харесвам Крайспън — продължи тя, като че ли той не е говорил. — Той ще бъде чудесен съпруг.

— Да, ще бъде. Той никога няма да нарани сърцето или тялото ти, както аз бих могъл да го направя. Ще бъде достоен съпруг и баща на децата ти.

Твърде млада и неопитна, за да разбере собствените си емоции, Джоан не можеше да устои на изкушението да почувства ръцете му около себе си. Тя остави кошницата с цветя и протегна и другата си ръка към него.

— Моля те, моля те — прошепна едва доловимо.

Той пристъпи по-близо, толкова близо, че тя можеше да усети ударите на сърцето му. В следващия миг беше в прегръдките му, а устните му докосваха нейните.

В изминалите два дни Алейн бе потискал желанията си и сега те пламнаха с неудържим пламък. Той прокара език по устните й и усети нейната сладост. Тя незабавно му отвърна, притискайки се в него. Нейната неочаквана реакция го доведе до екстаз, за който той не бе подозирал.

Алейн най-сетне отдели устни от нейните.

— Господи — каза той в ухото й, когато видя подутите й устни и очите й, пълни със сълзи. — Джоан, какво направих с теб?

Той забеляза лекото потрепване на нежното й тяло, за което толкова страстно мечтаеше. Ръцете му обгърнаха нейните.

— Вината не е твоя. Ти си едва на четиринайсет и си съвсем невинна. Аз съм седем години по-голям от теб и аз съм този, който трябваше да предотврати това.

— Аз съм жена и… — изхлипа тя. — Утре по това време ще бъда омъжена за човек, който е също седем години по-голям от мен.

— И в утрешната нощ ти ще бъдеш в леглото на Крайспън, не в моето. — Джоан почувства жестокостта на този факт. — Тази нощ ще умра от копнеж по нещо, което никога няма да имам. Но няма да докосна отново това, което по право принадлежи на Крайспън. Няма да ме видиш и в Хоугстън, докато не минат много години и не започна да те приемам само като приятел.

Никой не каза нищо. Той отдръпна ръце от нея, обърна се и се запъти към изхода на градината. За един кратък миг се обърна и видя сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Ти ще останеш моята единствена истинска любов. — Тези толкова тихо прошепнати думи отекнаха хиляди пъти в съзнанието на Джоан.

Ройз беше неотлъчно до Джоан в деня преди сватбата. Докато траеше обядът, на който присъстваше и Крайспън, тя забеляза, че нещо притеснява Джоан. Като домакиня имаше право да стане по-рано от масата и тя се обърна към Рудолф:

— Лорде — каза тя, — остана малко за довършване по роклята на Джоан. После ще ни е нужно време, за да се изкъпем и да си починем. Моля за вашето извинение аз и Джоан ще отсъстваме от днешния лов, тъй като тя трябва да си почине добре.

Тонът на Ройз беше толкова благ, че дори и да имаше някакви възражения, Рудолф едва ли би ги изказал.

— О, да — каза той, — тя изглежда твърде бледа, а не трябва да е такава пред бъдещия си съпруг дай й някаква отвара от билки, за да поспи добре, тъй като се съмнявам, че ще може да стори това през следващата нощ. А ти — той хвана брадичката на Джоан така, че тя да го погледне в очите — запомни какво ще ти кажа. Не искам никакви хлипания и треперения утре. Ще правиш това, което съпругът ти иска от теб, и трябва да ме дариш с внуци колкото е възможно по-скоро.

Когато двете жени излязоха от салона, Рудолф се приближи към личния си пазач Бейъд и му каза:

— Този Алейн не ми харесва. Като че ли иска да стори нещо лошо. Забелязал ли си? Мисля, че е хвърлил око на дъщеря ми.

— Но тя скоро ще се омъжва. След два дни празненствата ще са свършили и Джоан ще е далеч от тук.

— Надявам се, че тогава този Алейн ще се махне и няма да го видя повече. Той е единственият човек, който може да провали плановете ми.

В действителност не беше останало нищо за шиене по сватбената рокля на Джоан. Това беше просто извинение, с което да се измъкнат. Ройз беше достатъчно умна и познаваше Джоан достатъчно добре, за да разбере, че нещо сериозно тревожеше доведената й дъщеря.

Те прекараха следобеда в будоара на Джоан, като се подкрепяха с плодове и подсладено вино. След седемгодишен брак с Рудолф, Ройз беше добре обучена в изкуството да извлича информация от всеки. Нямаше да й отнеме много, за да разбере цялата история от Джоан.

— Може би това, което чувстваш към Алейн, е просто начин да се противопоставиш на това, което ще се случи утре вечер — предположи Ройз. — Нужно е да решим какво ще правим с теб.

— Но аз харесвам Крайспън много — промълви Джоан. — Толкова съм объркана. Ако Алейн не беше дошъл в Бенингфорд, бих се омъжила за Крайспън с удоволствие и бих мислила само за съюз с него до края на живота ни. Когато Крайспън ме целува, той е мил и нежен, но когато ме целуна Алейн…

— Той те е целунал? — прекъсна я Ройз учудена.

— Тази сутрин в градината — призна Джоан доволна, че има пред кого да излее болката си.

— Той се е осмелил?! — Ройз изглеждаше толкова ужасена от това признание, че Джоан се замисли дали тя няма да разкаже на Рудолф.

— Но това беше само една целувка.

— Не трябваше да те оставям сама дори и за миг. Ако Рудолф научи това…

— Няма да научи, докато не му кажеш — каза Джоан. — След целувката той не ме е докосвал повече.

— Как беше? — Джоан никога не бе виждала мащехата си толкова развълнувана.

— Беше така, сякаш сърцата ни са свързани и никога повече няма да се разделят. — Джоан си спомни целувката за миг.

Ройз се изправи и погледна през прозореца. За голямо учудване на Джоан, тя започна да плаче. Никога преди това не я бе виждала да хлипа така.

— О, съжалявам, че те разстроих. — Джоан обгърна раменете на Ройз. — Не трябваше да ти казвам.

— Как бих… — заговори Ройз, все още гледайки към горския пейзаж. — Как бих искала някой красив мъж да дойде и да пожелае да ме целуне, да запали огъня в сърцето ми. Бих искала някой да се отнася към мен с нежност — поне веднъж в живота си да бъда обичана…

— Това бих искала и аз — започна Джоан, отворила сърцето си за това, за което не се осмеляваше да мисли преди. — Бих искала Алейн да ме целуне отново така, да постави ръце около тялото ми и да ме притисне силно, както в градината. Но аз знам, че никога няма да го направи отново.

— Чудя се коя от нас е по-нещастна — каза Ройз. — Ти поне ще можеш да напуснеш Бенингфорд. — С усилие тя спря да плаче. — Трябва да забравим глупавите си мечти. Аз няма да кажа на никого за тайната ти. Не се страхувай за това. А сега поръчах на слугите да приготвят вана с топла вода, за да се изкъпем. Тъй като всички ще ходят на лов, ние сме свободни да правим каквото си искаме. За вечеря ще ти донесат поднос с храна. Аз ще трябва да седя до Рудолф, но ти можеш да бъдеш извинена. Тази нощ няма да виждаш никого от мъжете, които те притесняват — нито Рудолф, нито Алейн, нито Крайспън. След един спокоен сън утре ще се чувстваш по-добре.

— Ти си толкова добра с мен. — Джоан целуна мащехата си и изтри сълзите й.

Вечерта, когато прислугата приготвяше подноса, Ройз сама сипа една кана с вино. В нея тя сложи билки, които щяха да помогнат на Джоан бързо да заспи. На Рудолф каза, че Джоан отсъства, защото иска да си почине.

Глава 4

Сватбената премяна на Джоан беше така подбрана, че да подчертава русата й коса и сапфирените очи. Дългите фусти бяха от меко падаща коприна със златист оттенък. Отгоре носеше наметало от по-тежка коприна — част от облеклото, използвано за пръв път преди шест години от дъщерята на краля — Матилда. Тя беше вдовица и се възползваше от всички нововъведения в модата, които бяха донасяни от континента в бащиния й двор. Наметалото на Джоан беше от зелено-синя коприна, дълго до коленете, и с къси ръкави. Всичките му ръбове бяха гарнирани със златна бродерия. Тънката й снага беше обхваната също от златен колан, който чудесно пасваше с бижутата й. На главата си носеше диадема, която прибираше русите й коси, падащи до кръста.

Ройз, която беше по-слаба от Джоан и с черна коса, беше облечена в зелена рокля и сребристо наметало. Под нейната диадема имаше фина мрежа, която обвиваше косите, както подобава на омъжена аристократка.

Почти всички присъстващи дами бяха облечени по подобен начин. Изключение правеха някои по-възрастни, които все още се придържаха към предишната мода. Повечето от мъжете носеха туники, панталони и бижута. Туниката на Крайспън беше в същия цвят като наметалото на Джоан — чиста случайност според Ройз. На Парис беше във вишнево, а на Алейн в тъмнозелено.

През по-голямата част от сватбения ден Джоан беше неспособна да мисли ясно. Тя позволи на Ройз и прислугата да я облекат и разкрасят, като че ли беше парцалена кукла. Ходеше където й кажеха, стоеше както и където й заповядат. Смътно си спомняше после момента, в който отец Еймбрас прочете сватбения договор. Не помнеше как бяха изрекли името й, после това на Крайспън и на всички свидетели. След като беше прочетен целият договор, Рудолф триумфално се произнесе, че тя вече е съпруга на Крайспън. Не помнеше как Крайспън й подаде ръка, за да преминат от салона в малкия параклис, където бе отправена сватбената благословия.

След литургията оставаше само бракът да бъде консумиран, но това щеше да стане след дълги часове на пиене и забавления. Джоан седна до Крайспън на масата и му позволи да държи ръката й. Тя се усмихваше, когато трябваше, но мислите й бяха насочени към предстоящата нощ.

Постепенно денят преваляше и Джоан загубваше представа за това, което ставаше около нея. Тя чу Рудолф да дава съвети на зет си. После Крайспън я погледна и разбра, че тя е разтревожена от грубите забележки на баща си. Той я прегърна.

— Вярвам, че всички младоженки са разтревожени преди първата си брачна нощ. Не бива да се страхуваш от мен, Джоан. Нямам желание да те нараня.

— Не се страхувам. Знам си задълженията и изслушах всички проповеди на баща ми. Ще износя колкото деца мога, за да осигуря на теб и на него наследник.

— Звучи много коравосърдечно по начина, по който го каза. — Чистите очи на Крайспън срещнаха нейните. Гласът му беше тих и мил. — Винаги съм смятал, че жената трябва да има право да избира съпруга си.

— Не мога да споря с баща си за избора му — каза тя, без да добави, че ако имаше право на избор, не би прекарала предстоящата нощ с Крайспън, а с неговия братовчед и приятел Алейн. Но тя нямаше право да бъде толкова честна и каза само думите, които Крайспън би искал да чуе. — Ще направя всичко, което е по силите ми, за да съм добра съпруга.

Той постави ръка върху рамото й и я целуна леко по устните. Последва наздравица сред гостите. Джоан отвърна с наивна готовност. Но когато Крайспън я пусна, първият човек, когото видя, бе Алейн. Той стоеше далеч от тях. Лицето му бе огряно от светлината на свещите. Устните му бяха стиснати до болка, очите — потъмнели и пълни с тъга и копнеж. Бе втренчен в нея.

Джоан искаше да крещи, да изплаче собственото си страдание, да удря с юмруци по масата, за да прогони скръбта, болезнено раздираща сърцето й. Но тя не направи нищо от това. Беше добре възпитана и не изрази чувствата си пред гостите.

Объркана, Джоан скри лицето си в широкото рамо на Крайспън. Той я притисна силно и погали косата й.

— Всичко е наред. Милото ми момиче, не се плаши. Всичко ще е наред. Обещавам.

— Ти си толкова добър с мен. — Джоан беше засрамена от това, че е неспособна да отиде в леглото му с открито сърце.

Сватбената нощ премина, както бе планувана. Дамите заведоха Джоан в спалнята, където тя и Крайспън щяха да започнат съвместния си живот. Там те я съблякоха и бързо я изкъпаха. Едва бяха привършили, когато на вратата се почука. Ройз я отвори и вътре нахлуха мъжете начело с младоженеца. Отец Еймбрас благослови сватбеното легло и отправи молитва бракът да е плодотворен и да се родят много деца. Той хвана ръцете и на двамата и каза на Крайспън да целуне булката. Мъжът с готовност го стори и действията му бяха последвани от язвителния хумор на Рудолф.

— Ще се справиш отлично, синко, и помни добре съветите ми. — Рудолф беше доволен, че плановете му се осъществиха.

За Алейн това беше най-тежката част от дългия и тъжен ден. Той не можеше да откъсне поглед от полуголата Джоан, от нейната гладка кожа и по детски невинно тяло. Първият и последният поглед върху това обично тяло щеше да остане в съзнанието му завинаги.

Джоан разбра, че той я гледаше, и се изчерви, но Алейн задържа погледа си върху нея, докато сините завеси на леглото не бяха спуснати. Преди те да я скрият, той видя върху лицето й изписан ужас.

Алейн си каза, че е глупак. Никое невинно момиче не би се чувствало добре, ако в съпружеската спалня влезе тълпа от цинично подвикващи хора. Той се надяваше, че Крайспън ще е мил с нея. Братовчед му не се отнасяше страстно към жените, но поне нямаше да я нарани. Той имаше добро сърце и не би тормозил една жена. Това бе единственото, за което Алейн можеше да благодари на бога.

Що се отнасяше до него, не му оставаше нищо друго, освен да им пожелае всичко най-хубаво и да излезе, преди да е казал или направил нещо, за което да съжалява. Другите гости също трябваше да оставят двойката насаме. В много случаи празнуващите оставаха в спалнята, докато бракът бъде консумиран.

След като се увериха, че двойката е добре настанена в мекото легло, гостите излязоха и отидоха в салона, за да продължат веселбата. Тогава Алейн напусна празника. Той се спусна по стълбите, взе една кана от най-хубавото вино на Рудолф и се запъти към конюшнята. Там седна върху купчина слама и се зае да изпразни съдържанието на каната. Това обаче не облекчи раздиращата го отвътре болка. Когато видя, че виното е свършило, той запрати каната в дървената преграда и тя се разби на парчета.

Легна върху сламата, закри лицето си с ръце и се опита да забрави образа на полуголата Джоан. Тя и неговият братовчед щяха да прекарат цялата нощ зад тежките сини завеси. Представата за тази картина му причини още по-голямо страдание, а собственото му желание към Джоан се превърна в непоносима болка, която терзаеше не само духа, но и младото му тяло.

— Защо? — изстена Алейн. — О, Господи, Джоан, защо не можеш да бъдеш моя?

— Ти знаеш защо. Крайспън е по-висшестоящ барон. — Парис се настани до него. — Ето. Донесох ти още една кана с вино. Това е единственото, което ще ти помогне тази нощ. Утре ще трябва да помислим за нещо друго.

— Ти си чудесен приятел. Най-добрият от всички приятели и аз толкова много те обичам, Парис — говореше Алейн с пияния си провлачен глас. Той взе предложената кана, вдигна я и изля съдържанието й в гърлото си.

— Утре сутринта ще си болен — предупреди го Парис.

— Защо пък утре сутринта? Че аз съм болен и сега и никога, ама никога и никой няма да може да ме излекува. Знаеш това, нали, стари приятелю? Никога няма да бъда излекуван. Никога. Ще я обичам до края на живота си, докато умра.

— Никога е прекалено дълъг период от време — каза Парис и взе празната кана от ръцете на Алейн точно преди той да запрати и нея. Беше донесъл наметалото на Алейн и покри раменете му с него. За да покаже, че е съпричастен към болката на приятеля си, той сам изпи няколко глътки, зави се и легна да спи.

Между сините завеси на сватбеното легло съпрузите лежаха плътно един до друг, без да се докосват. През целия си кратък живот Джоан никога не е била толкова объркана и изплашена.

— Ти каза, че Ройз ти е обяснила какво трябва да правиш и какви са ти задълженията, когато си с мен.

— Да. — Гласът на Джоан бе едва доловим. — Знам, че не трябва да ти се противопоставям каквото и да правиш с мен.

— Мисля, че ти също трябва да изпиташ удоволствие, Джоан. — Той протегна ръка към гърдите й. Тя изненадана трепна и Крайспън се отдръпна.

— Ще е много по-добре, ако мога да те виждам — каза той.

— Добре, че не можеш. Бих се срамувала, ако ме видиш без дрехи.

— Няма от какво да се срамуваш. Аз съм твой съпруг, а и ти имаш най-прекрасното тяло, което някога съм виждал.

Той постави ръката си отново върху гърдите й. Сега тя не се противи и остана да лежи под него. Нежно, той вкуси зърната й едно по едно. После целуна устните й, но това не беше като целувката на Алейн. Крайспън не бе способен да запали в нея огъня, който предизвикваше Алейн. Повлияна от тази мисъл и от спомена за другия мъж, Джоан докосна с език устните на Крайспън. Мигновено той се отдръпна.

— Къде, по дяволите, научи това? — запита я той. — Само проститутките правят така.

— Не знаех — оправда се тя. — Виждала съм слугите да го правят. Мислех, че ще ти хареса.

— Джоан, ти най-много ми харесваш, когато се държиш като невинна девойка, каквато си сега, и като скромна съпруга. Има някои неща, които добрите и почтени жени не правят.

— Но аз не знаех. — През съзнанието й премина мисълта, че Алейн я бе целунал по този начин и не я смяташе за непочтена жена. Той също й бе казал, че я обича, нещо, което Крайспън не направи.

— Разбира се, че не си знаела — нежно заговори Крайспън и отново я целуна по устните. — В невинността си ти си си позволила да бъдеш подведена от глупавите слуги. Не трябва да го правиш повече. Не подобава на съпруга на барон. Ще те науча на всичко, което трябва да знаеш и да правиш в това легло.

— Да, лорде. — С голямо усилие тя се опита да пропъди мисълта за Алейн и да се концентрира върху Крайспън.

Съвсем скоро тя откри, че няма от какво да се плаши. По природа Крайспън бе нежен, може би по-подходящ за уседнал живот, а не за военни подвизи. Той се отнасяше към нея изключително учтиво и мило. Целуваше я често, но винаги със затворени устни. Докато я целуваше, докосваше гърдите, раменете и други чувствителни части на тялото й. Постепенно тя свикна с неговото докосване и дори започна да му се наслаждава. Когато Джоан започна да отвръща на милувките му, той проникна нежно в нея. За нейно учудване, тя не се изплаши, тъй като усилията му бяха довели до желания резултат. Тя усети първоначално лека, а после все по-силна болка, която бе съсредоточена само в едно място.

— Опитвам се да бъда нежен и да не ти причинявам болка.

— Разбирам. — Тя пое дълбоко дъх и обгърна раменете му.

Той започна да се движи в нея. Постепенно болката премина в сладка топлина, която я изгаряше отвътре. Тя отметна глава назад задъхана.

— Заболя ли те? — запита той, погрешно изтълкувал движението й.

— Не, лорде. Приятно е — увери го тя, молейки го да продължи.

— Чудесно. — Той я целуна. — Надявам се, че наистина е така. — Направи още няколко движения, пое дъх и после се отдръпна от нея. Джоан сграбчи раменете му, за да го задържи в положението, в което беше.

— Моля те не спирай, лорде.

— Трябва да спра сега. И ме наричай Крайспън.

— Беше толкова нежно и красиво — каза тя. — Дори не бе толкова болезнено, колкото очаквах. Ще го направим ли отново?

— Да, разбира се — обеща той. — Всяка нощ ще го правим, за да се сдобием с наследник.

Тази нощ те се любиха още много пъти и преди да заспят, Крайспън каза на съпругата си:

— Мисля, че ще ни е много хубаво, когато сме заедно.

— Аз също, лорде — исках да кажа — Крайспън — отговори тя.

Глава 5

Време е да ставаш. — С тези думи Парис изля пълна кофа със студена вода върху Алейн. Той изстена и се изправи. Разтърка очи, а после отново се отпусна върху сламата.

— Хайде, Алейн. Късно е вече. Ще забележат отсъствието ни и ще трябва да даваме обяснения.

— Искам да спя. — Алейн зарови глава в сламата.

— Добре! В такъв случай ще трябва да опитам отново. Парис изля още една кофа със студена вода върху Алейн. Втория път той се съвзе по-бързо и започна да крещи на приятеля си. Тогава се появи конярят.

— Хей, какво става тук? — попита той. — Не знаете ли, че като мокрите сламата, ще изгние? Бандити! Махайте се от тук!

— Ние сме гости на барон Рудолф — каза Парис с надменен тон — и не ми харесва начинът, по който говориш с по-високостоящи от тебе.

— Гости, а? — Конярят се изсмя на думите на Парис. — Рудолф обича конюшнята винаги да е в изрядно състояние и когато му кажа какво сте направили вие двамата, ще бъде много ядосан. А сега да видя къде са женичките ви. Не обичам разврата, още повече в конюшнята ми.

— Няма никакви жени. — Алейн се изправи и прегърна Парис през рамото. — Аз съм се отрекъл от тях.

— Тогава си научил много малко в краткия си живот. — Сега по-благоразположен, конярят добави: — По-разумно би било да се махнете от тук и да се преоблечете. Аз ще кажа на момчето от обора да почисти мократа слама.

— Съжаляваме за случилото се. — Парис реши, че ще е добре да умилостиви мъжа, и пъхна една монета в портмонето му. — Приятелят ми не се чувстваше добре през изминалата нощ и се нуждаеше от място, където да почине.

— Попрекалил е с пиенето, а? — каза конярят и с невероятна бързина прибра монетата. Сигурно този човек имаше навик да събира пари от пренощувалите в обора и броят на тези хора не беше малък. Тъмните ъгли на обора бяха най-подходящото място, където оръженосците можеха да доведат някоя красива кухненска прислужница. Самият Парис бе водил жени в чужди конюшни, докато се занимаваше с военни дела.

— Благодарим ти за любезността — каза Алейн, залитайки. Парис мигновено го хвана за ръката.

— Все още си пиян, ако питаш мен — отбеляза конярят. Той съзря двете кани, едната от които беше счупена. Вдигна здравата и каза: — Явно много вино сте изпили снощи.

— Повече отколкото трябваше — отговори Парис, но погледна Алейн и каза: — Ала това не е достатъчно.

— Аха, значи е заради жена — отбеляза конярят, като гледаше как Парис извежда Алейн навън.

Алейн спря в двора и запримигва на ярката слънчева светлина.

— Хайде, първо ще посетим банята — подтикна го Парис. — Сигурен съм, че ще се почувстваш по съвсем различен начин. После ще се обръснеш, ще облечеш нови дрехи, ще се нахраниш и отново ще бъдеш в отлична форма.

— Това, което казах, беше вярно. Отказах се от всякакви жени.

— Тези думи са продиктувани от силното ти главоболие. Не ми приличаш на монах — заговори Парис с характерното си чувство за хумор. — Все пак, ако наистина си толкова луд, че да направиш това отвратително нещо в нейна чест, тогава ще остане една жена, от която няма да си се отказал.

Топлата вода и парата в банята направиха чудо с Алейн. След като облече чисти дрехи и бе избръснат, той наистина се почувства по-добре. Заедно с Парис влезе в големия салон, за да се нахранят и да изпият по чаша топло питие.

Първото нещо, което съзря Алейн, беше Джоан. Тя носеше зелена рокля, а на главата си имаше мрежичка, каквато носеше Ройз предната вечер. Джоан се усмихваше и изглеждаше, че единственото нещо, което виждаше тя, бе Крайспън. Тя го съзерцаваше с любов и възхищение, а той й отвръщаше със страст и топлина. Всичко това потресе Алейн.

— По дяволите! Защо са станали толкова рано?

— Вече е почти обед — каза му Парис. — Хайде да ги поздравим. Това със сигурност не можем да избегнем, така че да го направим.

— Заповядайте! — каза Крайспън, щом ги забеляза. — Къде се бяхте скрили?

— В конюшнята — отговори Алейн, обърнат към Крайспън, защото не се осмеляваше да погледне Джоан.

— Ха — изсмя се Крайспън, — с някое младо слугинче, предполагам?

— Не, с кана вино — каза Парис. — По-точно с две кани вино. Втората я донесох аз.

— А как са сега главите ви? — Крайспън продължаваше да се смее, без да разбира, че нещо не е наред.

— Главата ми е добре — отговори Алейн и добави тихо: — Само сърцето ми е наранено.

Крайспън не го чу, за разлика от Джоан. Алейн видя слисаното й изражение, видя как от восъчно бледо то стана алено.

— Ще дойдете ли с нас на лов? — попита Крайспън, все още несъзнаващ напрежението между Алейн и Джоан.

— Ще дойдем, но само ако е останала закуска и за нас. — Парис постави ръка върху рамото на приятеля си и го насочи към масата, където имаше хляб, сирене и месо за всички, които искаха да закусят. Отдалечавайки се от Джоан, Крайспън отиде при тях.

— Толкова време ви търсих. Знаете, че женитбата ми няма да промени приятелството ни, нали?

— Нито ще се промени фактът, че сме братовчеди — каза Парис, преди Алейн да може да проговори. — Но една жена винаги променя мъжа.

— Мисля, че го променя към по-добро — каза Крайспън със сериозно изражение. — Джоан е страхотна и изобщо не е толкова срамежлива, колкото се страхувах, че ще бъде. Тази сутрин съм много щастлив.

— Е, това е вече нещо, което се радвам да чуя — Рудолф изникна зад тях. — Добър да е денят ви, младежи. Крайспън, ако може да ми отделиш няколко минути. Искам да поговоря с теб. Смятам, че докато си в Нормандия, аз мога да направя някои неща в Хоугстън от твое име. Чудех се… — Той се отдалечи заедно с Крайспън и остави двамата приятели сами.

— Ако има нещо, което може да промени приятелските ни отношения с Крайспън — Парис се загледа след тях, — това е неговият тъст.

— Той изобщо не одобрява заминаването на младоженците в чужбина — каза Алейн. — И вчера беше гневен заради това.

Те видяха как Крайспън и Рудолф преминаха през салона, видяха и Джоан, която ги последва.

— Не мога да стоя повече в Бенингфорд. Това ме убива — каза Алейн и стана.

— Не можеш да си тръгнеш точно сега — посъветва го Парис. — Крайспън ще иска да знае защо си променил плановете си, след като му обеща да останем тук, докато той и Джоан отпътуват.

— Що за съвет, стари приятелю? — В думите му нямаше хумор. Парис разбра, че той ще избухне. Алейн нямаше да може да се примири да гледа двамата влюбени. Трябваше да се направи нещо, за да бъде излекуван от любовната треска.

— Остани само днес и утре — предложи Парис. — Това ще задоволи Крайспън и няма да обиди Рудолф, което ще се случи, ако си тръгнем по-рано. Ще бъде достатъчно лесно да избегнеш това, което не искаш да виждаш, по време на лова. Самият лов ще ти помогне да се разтовариш. А за вечерта ще трябва да помислим как да се измъкнем от големия салон. Утре вечер ще съобщя, че искам да поема задълженията си в Хоугстън най-сетне. Ще кажа също, че се изморих от безкрайните празненства и пиенето. Крайспън ме познава добре и ще повярва. Ти ще му кажеш, че искаш да ми правиш компания и затова ще дойдеш с мен в замъка. Мисля, че той ще приеме подобно извинение.

— Дотогава има цели два дни. — Алейн поклати глава. — Не искам да остана толкова дълго, а и няма да мога да издържа.

— Направи го в името на приятелството. Това е най-добрият начин да се справиш с тази ситуация.

— Добре — предаде се Алейн. — Още веднъж ще приема съвета ти. Изобщо няма да ми е лесно. Съдбата не е на моя страна, откакто съм в Бенингфорд. И ако ме видиш да пия твърде много, моля те, спри ме. Искам да бъда с ясно съзнание следващите два дни.

В следващите години Алейн много пъти си пожелаваше да бе напуснал Бенингфорд веднага след сватбата. Толкова много неща щяха да са по-различни, ако бе последвал интуицията си. Но тъй като той остана, една дълга драма започна своето начало.

Положи големи усилия, за да стои далеч от Крайспън и Джоан. Когато Крайспън беше сам, беше по-лесно. Алейн го обичаше така, както обичаше Парис. Те тримата имаха прекрасни спомени от съвместния си живот, изпълнен със смях и приключения. Крайспън беше по-различен. Докато двамата бяха буйни и непокорни, той беше благ и често замислен. Никога обаче не се бяха карали и Алейн нямаше да допусне това да се случи сега. Поради тази причина той държеше езика си зад зъбите, не пиеше и се отнасяше мило с всички, дори с Рудолф и неговия телохранител. Той броеше часовете, които оставаха до напускането му, и се опитваше да не мисли за Джоан.

Докато Алейн внимаваше с виното, Рудолф пиеше без мярка. Той беше изключително щастлив от факта, че бракът на Джоан е консумиран и скоро можеше да стане дядо.

— Сватбите са прекрасни забавления — каза той на Ройз, която стоеше от дясната му страна. — Самият аз се чувствам като младоженец. — Като доказателство той прегърна Ройз.

— Лорде мой, моля ви. Това е неприлично — възпротиви се тя. — Какво ще си помислят гостите?

— Повечето от тях ще си помислят, че ще създам собствен син, преди Джоан и Крайспън да ме дарят с наследник — каза Рудолф и похотливо се усмихна. — А и ти не трябва да си толкова скромна, жено. Никой не може да види какво става под масата, а дори и така да е, какво значение има това. Ние сме съпрузи и това ни е позволено.

Ройз се опита да се отдръпне от съпруга си, но неговата прегръдка бе доста стегната и тя не успя. Погледът й бе отправен безцелно напред, тя седеше отвратена и не събра кураж да избута ръцете му. Искаше да го накара да се отнася с уважение към нея поне на публично място, А вместо това се налагаше да понесе всичкото това унижение.

Парис седеше до Ройз. Тя знаеше, че той е забелязал вулгарното отношение на Рудолф към нея. Със сигурност бе видял и грубите му пощипвания. А и как ли някой от присъстващите би могъл да не ги забележи? В този момент спасител на Ройз бе Бейъд. Той се приближи до масата и съобщи на Рудолф нещо за нощната охрана, което отвлече вниманието му. Едва тогава Ройз се освободи. Тя усещаше, че лицето й пламти. Мислеше, че ще умре от срам, особено след като забеляза погледите на някои дами изпълнени със съжаление. Всички те се бяха вторачили в нея и тихо коментираха положението й.

— Лейди Ройз — започна разговор Парис, — този сос е неустоим. Сигурно го правите по специална рецепта, която пазите в тайна.

— Научих я от майка си, а тя бе изключителна домакиня — отговори Ройз, разбирайки към какво се стремеше тон. Погледна го в очите, където очакваше да открие съжаление, но той я дари с приятелска усмивка. Явно бе истински джентълмен.

— Тогава, лейди Ройз, отправям комплименти към вашата майка и към дъщеря й също.

— Оставям домакинството почти изцяло на прислугата. Аз само ги контролирам — каза Ройз, изключително доволна, че говорят по неутрална тема. — Специално този сос приготвям винаги сама. Когато се задомите, сър Парис, ще изпратите съпругата си при мен, за да я науча как се приготвя. Така тя ще може да го приготвя за вас.

— О, вашата красива външност съответства на доброто ви сърце. Благодаря ви. — Парис си позволи за миг да докосне лакътя й, без Рудолф да забележи. Жестът бе изключително мил и натъжи Ройз.

— Парис, спомняш ли си… — Крайспън се наведе през масата и заразказва една история от детството им. Парис се включи в разговора.

Ройз се облегна назад, за да могат двамата приятели да се виждат, докато говорят. От другата страна на Крайспън стоеше Джоан и се забавляваше с историята, която разказваха. Ройз се страхуваше Рудолф да не забележи, че вниманието й е насочено към Парис, и затова внимаваше, докато го изучаваше. Тя се възхити от това, което видя. Лицето му бе издължено, фино, с току-що набола брада. Брадата, както и косата, бяха черни, а очите му — толкова тъмнокафяви…

Тя знаеше, че милото отношение към нея не означава нищо. Парис се държеше с нея така, защото бе добре възпитан и нямаше други помисли, но тя запази приятното чувство, че се е отнесъл с нея като с дама. Рудолф бе толкова груб и вулгарен! Сър Парис никога нямаше да бъде груб към жена. Ако имаше такава, той би се грижил чудесно за нея и винаги би я уважавал. Това джентълменско отношение събуди в сърцето на Ройз топлина, която тя запази.

По време на следобедния лов Крайспън бе хвърлен от коня си. Смеейки се на собствената си несръчност, той се изправи, изтръска дрехите си и увери останалите, че е добре. Но вечерта, когато се прибраха в двореца, той започна да усеща болки. Парис и Алейн отидоха с него в спалнята, където бързо го освободиха от дрехите му, за да могат да го прегледат добре.

— Та това е голяма синина — каза Парис и докосна подутото място върху гърдите на Крайспън. След като го разгледа по-внимателно, той каза: — Мисля, че нямаш счупени ребра, но ще трябва да ти сложим топъл компрес и билкова отвара. На лактите и коленете също, ако възнамеряваш да ловуваш утре. Къде е твоят оръженосец? Ще го изпратя до кухнята за леген с топла вода.

— Той се упражнява в момента — каза Крайспън и се опита да стегне мускулите на раменете си. — Ох, как боли! През последните дни тренирах толкова упорито и не трябва да губя форма. Трябва да се върна към упражненията.

— Избий си тези неща от главата. — Парис взе един шал и го уви около рамото на Крайспън.

Това бе шалът на Джоан — тъмносин като очите й. Алейн я бе видял да го носи през една по-хладна вечер. Той си наложи да не гледа към него.

— Аз ще донеса леген с вода. — Алейн предложи това, за да може да излезе от стаята, която Крайспън делеше със съпругата си. Тук въздухът ухаеше на розовата тоалетна вода, която тя използваше. Малките пантофи до дрешника също му напомняха за нея.

Алейн почти стигна до кухнята, когато срещна Джоан. Тя носеше вода и кана, от която се издигаше пара. Алейн си наложи да потисне всички чувства и я погледна.

— Значи вече знаеш, че той е паднал. — Той взе каната от ръцете й и се отправи нагоре. Тя го последва.

— Бих искала в този момент да бях до него, за да му помогна, но баща ми не ми позволява да яздя. Страхува се. — Тя прекъсна за миг, погледна го и колебливо продължи: — Баща ми се страхува, че ако съм бременна и отида на лов, може да пометна.

— Не трябва ли това да решава Крайспън? — Алейн се опита да пропъди мисълта, че Джоан сигурно носи детето на приятеля му.

— Баща ми налага волята си и върху Крайспън — каза тя.

— А ти винаги се подчиняваш на Рудолф, нали? — Алейн сам отговори на въпроса си. — Разбира се, че е така. Ти винаги си го правила и ще продължиш да го правиш. — Тя долови сарказма в думите му. Искаше да протестира, но не го направи. Искаше да му каже, че жената винаги е в подчинено положение и трябва да се съгласява с решенията на някой друг, но той не й остави такава възможност. — За какъв, по дяволите, се мисли този Рудолф? Защо взема решения вместо теб и отнема правата на съпруга ти? Под чие крило трябва да си ти, Джоан — под това на баща ти или под това на съпруга ти?

— Ако трябва да бъда искрена — под крилото на нито един от двамата. Сама отговарям за себе си — заяви тя. — Мога да покажа на всички арогантни мъже какво значи истинска жена и как се държи тя.

— Арогантни? — Той я погледна изненадан. — Ще трябва да видим това. Извини ме, Джоан. Не исках да те обидя. Просто съм разтревожен за Крайспън.

— Баща ми каза, че не се е наранил сериозно.

— Като казах, че се тревожа, нямах предвид последствията от падането. През целия ден бях обхванат от странни предчувствия и когато го видях да пада от коня, разбрах защо. Дори да звучи глупаво, аз инстинктивно усещах, че нещо ще се случи с него. Не е толкова тежко наранен. Ето, влез да го видиш. — Алейн отвори вратата на спалнята и я въведе вътре.

Вътре бяха Рудолф и отец Еймбрас. Те двамата оглеждаха синините на Крайспън, а Парис тихо стоеше отстрани. Когато видя Джоан, Крайспън понечи да стане, но Рудолф го спря, като обясни, че трябва внимателно да прегледа синините и да ги наложи с компреси. Той заяви пред всички, че Крайспън трябва да остане неподвижен.

— Мили Крайспън, добре ли си? Толкова се разтревожих за теб. — В очите на Джоан се бяха появили сълзи. Тя не можеше да сдържи чувствата си.

— Дъще, напусни веднага и ни остави сами — заповяда грубо Рудолф, без дори да я погледне. — Аз ще се погрижа за съпруга ти и после ще те повикам. Сега нямаме нужда от теб. Хайде, излез!

Върху лицето на Джоан се изписа разочарование, когато чу тази заповед. Но тя послушно остави легена и се запъти към вратата. Там се спря и се загледа в Крайспън, без да помръдне. Фактът, че иска да остане до съпруга си, а не й е позволено, предизвика реакция у Алейн. Той не можеше да понесе подобно отношение към нея, и то от страна на баща й, и избухна.

— По дяволите! Крайспън е човешко същество, Рудолф. Той не е плодовит жребец, когото можеш да чифтосваш с любимата си кобилка. Джоан също е човек и ако ти не я приемеш като такава, то знай, че тя също има права.

— Алейн! — отец Еймбрас се обърна по посока на Алейн и с поглед го предупреди да мълчи.

— Мисля, че трябва да излезем, Алейн — каза Парис и приближи до приятеля си.

— Аз оставам — каза Алейн твърдо.

— Сега трябва да се разположиш удобно. — Рудолф се направи, че не е забелязал избухването на Алейн, и заговори на зет си: — Мисля, че трябва да превържа ребрата ти. Джоан, намери Ройз и й кажи да донесе превръзки.

— И сама знам къде се намират те, татко. Не е нужно да безпокоя Ройз.

— Тогава отиди и ги донеси. Крайспън, ти седни на леглото и свали панталоните си. Искам да погледна коленете ти. Не можем да позволим на един младоженец да накуцва, нали? Джоан, казах ти да донесеш превръзки. Не стой като вцепенена там, момиче, и прави каквото ти казвам. Всъщност няма значение. Ще изпратя оръженосеца на Крайспън, тъй като ти, глупачко, дори не разбираш какво ти се говори. Той ще се справи по-добре от теб.

Рудолф даде заповеди на оръженосеца и после се обърна към своя собствен. Той току-що бе влязъл в спалнята и бе готов да се подчини на господаря си.

— Бейъд, и ти пристигна най-сетне. Изведи Джоан от тук, и то веднага.

Сега бе време Джоан да избухне. Спалнята й бе пълна с мъже — баща й, отец Еймбрас, Бейъд, който водеше и своя приятел със себе си и който тя изобщо не харесваше; Парис и, разбира се, Алейн. Алейн, който я гледаше с любов и възхищение. Тя се стараеше да бъде достойна съпруга на Крайспън, но всеки път, когато се отдалечеше от него, срещаше Алейн. Неговата одевешна реакция й даде сила. Погледът му й помогна да се противопостави.

— Аз не съм момиче! — изкрещя тя на баща си. — И вече не съм под твое попечителство. Няма повече да се подчинявам на заповедите ти. Аз съм омъжена жена и това е спалнята, която споделям със съпруга си. Ако трябва някой да напусне тази стая, това си ти. Остави ме насаме с Крайспън. Аз ще се грижа за него. Аз, неговата съпруга, жената, с която той спи. Махай се, чу ли! Махай се оттук!

— Лейди Джоан е права — каза свещеникът. — На всички нас мястото ни е вън, а и Крайспън не е сериозно ранен.

— Радвам се да чуя, че поне един от вас проявява благоразумие. — Джоан бе удовлетворена от тази подкрепа. — А сега излезте всички.

Тя избута един по един мъжете към вратата. Искаше да се отърве от всички и най-сетне да остане сама със съпруга си. Последен бе Парис и след него тя затвори вратата.

— Колко решителна си била! — Крайспън я гледаше слисан. Тя се приближи до него и на свой ред разгледа синините. После нежно зацелува подутите места. Бе сигурна, че това ще успокои болката му. — О, Джоан, мила, ти си толкова страстна и нежна…

— Можеше да бъдеш убит. Какво бих правила без тебе тогава! — Джоан се опита да изкупи вината, която изпитваше заради чувствата си към Алейн. Тя си спомни и за предчувствията на Алейн. Целуваше Крайспън по лицето и същевременно говореше: — Трябва да ми обещаеш, че отсега нататък ще бъдеш много внимателен. А сега ме остави да се погрижа за теб. В каната сложих билки. Ще ги привържа към тялото ти. Така болката ще се успокои. Ще те накарам да се почувстваш по-добре, Крайспън.

В мига, в който прокара ръка по тялото на съпруга си, всички мъчителни и объркващи чувства се засилиха: отчаяното желание да бъде прегръщана от Алейн, гневът към баща й, задето искаше да я изгони от собствената й стая, когато Крайспън бе ранен и се нуждаеше от нея. Всички тези чувства контрастираха с нежността към Крайспън. Те я тласнаха към изненадващи действия.

— Ела в леглото, Крайспън! — каза тя, а от интонацията й стана ясно, че не възнамерява да упражнява върху него медицински грижи.

— Какво? Сега? На дневна светлина? — Крайспън изглеждаше шокиран, но не разгневен.

— Да, сега. — Тя хвана ръката му и го дръпна към леглото.

— Но, Джоан, моментът е съвсем неподходящ.

— Не ме интересува. Аз съм изплашена. Ужасена съм от това, което е можело да ти се случи, а аз не съм била до теб, за да ти помогна. Аз съм твоя съпруга и сега те желая, желая те… — Все още държейки ръката му, за да не може той да се изплъзне, тя легна върху леглото. Със свободната си ръка вдигна полата си до кръста. Той затаи дъх и тя мигновено видя физически отговор на предложението си. Несигурна, че той ще направи това, което тя желаеше, поради колебанието му, кое е правилно и кое не, тя продължи да стиска ръката му. Когато посегна към връзката на панталоните му, трябваше да използва лявата си ръка. Бе затруднена, но той не й помогна. С усилие се опитваше да възстанови положението си на господар в леглото.

— Джоан, остави ме. Аз ще ти кажа кога и как ще… за бога, Джоан, недей! — Крайспън се предаде. Затворил очи, той я остави да го освободи от дрехите му.

— Ти наистина си жребец, моят жребец — мълвеше Джоан и се наслаждаваше на силното му тяло.

— Не трябваше да правиш това — бе последният му опит да се противопостави.

— Желая те… — За Джоан това бе единственият начин да се освободи от натрупалия се в нея гняв, да затвори раните в сърцето си. В прегръдките на Крайспън тя щеше да забрави и да намери миг спокойствие. — Аз искам дете, Крайспън, твоето дете.

Когато Крайспън проникна в нея, тя обви крака около кръста му, привличайки го по-дълбоко в себе си. В природата на Крайспън бе да остане нежен докрай, без значение колко силно го желае тя. Така бе и този път. Когато той се отдръпна от нея, Джоан избухна в плач. Едри сълзи се стичаха по бузите й, изпълни я раздразнение.

Крайспън се изправи и седна в края на леглото. Тя оправи дрехите си, но остана да лежи.

— Никога не съм си представял, че едно мило и порядъчно момиче като теб би могло да се държи по такъв отвратителен начин — каза той строго.

— Не ми се сърди — помоли се тя. — Когато чух, че си ранен, бях толкова изплашена. А после, когато дойдох тук и видях, че имаш само няколко синини…

— Не мислех, че те е грижа за мен толкова много — по характерния за него бавен начин, Крайспън се размърда и постави ръката си върху бедрото й. — Това обижда ли те?

— Не, лорде мой. — Тя леко раздели бедрата си, за да му позволи да я докосва.

— Сега би било редно аз да легна на леглото, а ти да използваш лечебните билки, за да наложиш коленете ми, както и ребрата и лактите ми. Мисля, че си съгласна, защото не би искала да ме видиш да куцукам, нали?

— Разбира се, лорде мой. — Пръстите на Крайспън се движеха все по-нагоре по вътрешната страна на бедрата й.

— Но роклята ти съвсем скоро ще бъде мокра.

— Тогава мога да я махна, както мога да освободя и косата си от мрежата.

— Това наистина би било… ъ-ъ… много, много по-удобно.

— Щом така желаеш, лорде. — Смеейки се на неговата официалност, тя се плъзна от леглото и свали всичките си дрехи.

— Толкова много усилия за моето благополучие? А после как ще се отблагодаря? — Крайспън говореше, докато тя се върна при него с парче плат в ръка, върху което бе нанесена билковата отвара. — Мисля, че трябва най-напред да е върху коленете ми, а после да продължиш нагоре.

Той не каза нищо повече, а се излегна, позволявайки й да се грижи за него. Когато тя се наведе, тежката й коса падна върху бедрата му. С две ръце той я събра и я сложи зад гърба й.

— Не съм знаел, че да си женен е такова голямо удоволствие — каза той.

— Приемам го като похвала. Благодаря ти. — Тя спря, за да потопи превръзката отново в билковата отвара, и знаеше, че той следи всяко нейно движение и се наслаждава на голото й младо тяло. Мисълта за това я караше да се изчервява. Да стоят двамата голи посред бял ден, също бе вълнуващо. Тя постави топлата превръзка върху коленете му, а той изпъшка.

— Прекалено топло ли е? — попита тя.

— Не, не е от топлината на превръзката, Джоан. Това е съвсем друго.

— Сега виждам, че наистина се нуждаете от моята нежна терапия. — Тя премести погледа си от коляното му върху слабините му.

— Ти ме нарече жребец — каза той. — Тогава язди ме.

Без каквито и да било други ласки и приготовления, без дори да я целуне, той я повдигна и я сложи да седне върху него. Очите й останаха широко отворени. Не знаеше, че мъжът и жената могат да бъдат свързани един с друг по този начин. Неговите ръце бяха около бедрата й и я притискаха силно.

— Ще трябва да се движиш — каза той. — Прекалено силно ме боли, за да ти помогна.

— Но… — Все пак тя се раздвижи съвсем леко, тъй като не знаеше какво точно иска той от нея. Ентусиазмът й нарастваше и тогава тя усети сладостта. — О, Крайспън, Крайспън.

После тя легна върху него, за да си почине, а той остана приятно задоволен.

— Не знаех, че ще бъде толкова хубаво — каза той, докато лежаха прегърнати, — толкова страстно и нежно.

— А аз не знаех, че имаш такова чувство за хумор.

— Никога не показвам тази страна от характера си пред непознати — каза той. — Само най-близките ми приятели знаят това. С Алейн и Парис сме прекарвали много весело. Винаги с много шеги.

Алейн, който я гледаше винаги толкова похотливо. „Няма да мисля повече за него — обеща си тя отново. — Скоро ще се разделим. Той ще си тръгне. Тогава ще ми е по-лесно.“

После гласно каза:

— Крайспън, аз те харесвам толкова много.

— Искрено се надявам да е така. Бих искал харесването ти да премине в силна обич в бъдеще и винаги да се грижиш така за мен, Джоан.

— Аз вече се грижа за теб — каза тя. — И съм сигурна, че ще го правя все по-добре.

— Но не трябва да позволявам да се превърна в тежест за теб.

След малко той добави:

— Мислиш ли, че ще можем още един път… само още един, преди да станем?

— Разбира се — отговори тя. Джоан разтвори ръце, за да го прегърне, и си каза, че бракът й е изключително сполучлив. Любовта щеше да дойде по-късно, когато го опознае по-добре. Засега нежността, с която я даряваше той, й бе достатъчна.

Те се любиха още веднъж, преди да отидат в салона при останалите. Любиха се и на сутринта, преди Крайспън да отиде на среща с Рудолф. В тази прекрасна юнска утрин Джоан повярва, че истински започва да опознава нежната душа на съпруга си, и вече бе сигурна, че носи неговото дете в утробата си.

Глава 6

— Значи си тръгвате? — Въпреки че се опитваше да играе ролята на любезен домакин, Рудолф съвсем не изглеждаше като такъв. Поне не с тези гости. Думите му звучаха съвсем изкуствено и неискрено. — Скъпи мои приятели, защо не останете тук до края на седмицата? Предстоят още забавления.

Докато слушаше обясненията на Парис, Рудолф наблюдаваше Алейн.

— Добре — Рудолф запази още известно време маската на благоразположение, — ако толкова малко ви е грижа за Крайспън, можете да напуснете, преди да е свършило сватбеното му празненство. Но аз няма да ви пусна сега. Ще си тръгнете утре и ще останете още една нощ под моя покрив, нали?

— Такива са и нашите планове — отговори Парис. С одобрителен жест Рудолф се запъти към вратата и каза на Бейъд да го последва.

— Мислех, че ще иска да си тръгнем колкото се може по-бързо. Интересно защо настоява да останем? — отбеляза Алейн, учуден от държанието на Рудолф. — Сигурен съм, че не харесва нито един от двама ни.

— Дали ни харесва, или не няма да има никакво значение утре — каза Парис. Той видя странния поглед на приятеля си, който разглеждаше големия салон, и попита: — Какво не е наред?

— Салонът! Не ти ли изглежда неестествено тъмен?

— Всички свещи и фенери не са запалени още — отбеляза Парис, — а външната врата е широко отворена, така че влиза светлина. Това прави сенките някак си удължени.

— Може би. — Алейн звучеше неубедително. — За момент всичко ми изглеждаше съвсем тъмно. Сигурно получавам халюцинации.

— Ти си изморен от дългия лов тази сутрин. А и всички тези дни и нощи, прекарани тук… Лягаш си късно, ставаш рано, по цял ден си на лов, а после пируваш. Това би изморило всеки мъж. Дай ми честната си рицарска дума, че ще забравиш всичко, случило се през последните няколко дни, и няма да терзаеш себе си с неприятни мисли.

— Добре, обещавам — съгласи се Алейн.

Те не бяха единствените гости, които щяха да напускат следващата сутрин. Двама барони отиваха да отдадат чест на краля и да изпълнят задълженията си към него. Друг трябваше да се върне в собствения си замък, за да отпразнува сватбата на сина си. В чест на всички, които си тръгваха, Рудолф каза на Ройз да организира още една пищна веселба. Заслужаваше си, тъй като този ден всички щяха да бъдат заедно в този салон за последен път.

За пореден път Алейн и Парис бяха настанени на голямата маса. За Парис бе определено място до Ройз, а Алейн седеше между доста възрастна дама и друга на средна възраст. През цялото време, докато говореше с него, тя поставяше ръка върху бедрото му. При по-различни обстоятелства той би бил доволен от подобен нескрит интерес към него. Преди около месец дори би отвърнал на тази безсрамна покана, но в тази нощ единствената жена, за която бе способен да мисли, бе Джоан. От мястото, на което стоеше, не можеше да я види. Едрото тяло на Крайспън му пречеше. Алейн знаеше, че не трябва да се опитва да говори с нея отново, но той отчаяно желаеше за последен път да й каже, че е готов да направи всичко за нея. Благоразумието го съветваше да не предприема нищо, но сърцето се противопоставяше.

— Заповядайте от това специално вино. — Прислужницата наля в чашите на всяка от дамите и каната остана празна. — Ето, сега ще донеса още — каза тя и отиде при Бейъд, който държеше подноса с каните.

— Аз ще се справя с това — каза той на прислужницата. — Вземи подноса с празните кани и го занеси в кухнята. Аз ще сервирам на останалите.

— Бейъд, защо ти сервираш тази вечер? — попита Алейн.

— Това е най-доброто вино на барон Рудолф. — Той напълни чашата на Алейн и неловко приглади зелената си вълнена туника. — Рудолф заповяда да следя дали слугите не крадат от това вино, за да го изпият сами после.

— Много хитра предпазна мярка — отбеляза по-възрастната от дамите. — Тези ужасни слуги са способни да изядат и изпият всичко, ако не ги наблюдаваш.

— Аз също мисля, че изобщо не заслужават доверие — каза жената, която стоеше от другата страна на Алейн. Тя раздвижи ръката си върху бедрото му и продължи: — Една дама от моя приятелски кръг бе ограбена от личната си прислужница. Взе й много скъпи бижута. Можете ли да си представите подобно нещо? Да открадне бижутата от спалнята на господарката си и да избяга с тях.

— О, господи, това е шокиращо — намеси се отново по-старата дама.

Незаинтересован и дори малко отегчен от техния разговор, Алейн отпиваше от виното си. Изобщо не го бе грижа какъв точно е вкусът му. Пиеше, защото знаеше, че не може да обиди Рудолф, като остави чашата си почти пълна. Може би Рудолф търсеше извинение в подобна дреболия, за да започне кавга с него. Щеше да е доволен да се махне колкото се може по-скоро от Бенингфорд. Атмосферата в този замък изпълваше нервите му до краен предел или това се дължеше на копнежа му за Джоан. Без значение кое от двете е вярно, той с нетърпение чакаше следващия ден. Най-сетне веселбата бе към своя край.

Той видя, че Крайспън се изправи и се отдалечи от масата последван от Парис. Те се отправиха към портала. Крайспън леко се поклащаше, като че ли бе пил повече вино, отколкото е необходимо. Парис се огледа, докато срещна погледа на Алейн. С жестове той показа на приятеля си, че присъствието му е необходимо. Алейн остави почти празната си чаша на масата и се изправи.

— Извинете ме — каза той на двете дами, — но ще трябва да ви напусна. Изглежда, че младоженецът има нужда от помощта ми. — Той усети, че се затруднява да остане прав. Пред погледа му всичко се въртеше, вътре в себе си усети надигаща се вълна на отвращение.

— Мисля, че сте се почерпили повечко. — По-възрастната жена го погледна съжалително.

— Само две чаши от началото на веселбата — отговори Алейн.

Пътят до вратата му се стори безкраен. Преодоляваше разстоянието с нарастваща несигурност. Беше му трудно да фокусира погледа си. Подпря се на стената, надяваше се, че вечерята ще остане в стомаха му. Най-сетне стигна до Крайспън и Парис. Чуваше гласа на Парис, но думите му останаха неразбрани.

Джоан видя тримата мъже да напускат салона и поклати глава в знак на раздразнение. Защо мъжете са толкова глупави — пият много, а после се чувстват ужасно. Горкият Крайспън! Тази вечер и той прекали.

Тя огледа салона. Около баща й нямаше никой. Той се взираше с празен поглед в чашата с вино. Облегнат на масата, отец Еймбрас разговаряше с една дама. Ройз както винаги следеше за работата на слугите. Изглежда, гостите се забавляваха и всички от тях бяха употребили вино само в границите на допустимото. Парис също бе трезвен. Беше странно, че точно Алейн и Крайспън са пили толкова много. Джоан стана от стола и последва мъжете, възнамерявайки да помогне, ако може. Щеше да направи студен компрес на Крайспън, за да го освежи.

Преддверието бе празно. Дори оръженосците, които трябваше да пазят входа, ги нямаше. Джоан зърна за миг някой горе на стълбите. Който и да е бил той, искаше да се скрие. Стъпките му отекнаха в двора на замъка. Изходната врата бе отдясно на нея. Отляво имаше каменна стълба, която водеше към спалните в източната кула. Под извивката на тази стълба, в най-отдалечения ъгъл на преддверието, имаше врата, която водеше в стая, където мъжете, които пазеха източната кула, можеха да се събират. Там те се подготвяха за предстоящите битки и подреждаха доспехите си. Вратата на тази стая беше винаги отключена.

За удобство на войниците имаше малък гардероб, който бе вграден в стената. През него те можеха да излизат направо в рова, който ограждаше замъка. Джоан помисли, че най-вероятно Алейн и Крайспън са отишли там, тъй като това беше най-близкото място, удобно за почивка. Звукът, който се чу зад вратата, потвърди това впечатление. Тя се забърза към вратата и я отвори. Беше вече в стаята, преди напълно да е разбрала, че й предстоеше да види нещо ужасно.

Парис и Алейн подкрепяха Крайспън, който бе облян в кръв. Дълъг ловджийски нож лежеше на пода. Имаше също много кръв и по дрехите на Алейн — навсякъде кръв — червена, червена, а Крайспън — мъртвешки блед с отпусната глава.

— Остави го на пода — каза Парис.

Джоан беше до него, преди те да успеят да го положат на пода. Без да я е грижа, че копринената й рокля ще бъде съсипана, тя го обгърна и разбра всички ужасни неща, които щяха да последват след смъртта му. Тя не се страхуваше от кръвта. Бе видяла достатъчно кръв през последните няколко години, когато бе достатъчно голяма, за да помага на Ройз да превързва ранените войници, когато те бяха пострадали при инцидент близо до двореца или на бойното поле. Но никога преди не бе виждала кръвта на човек, с когото бе обвързана.

— Крайспън! Скъпи мой! — Тя обви ръце около тялото му, но знаеше, че нищо не може да бъде направено, за да му се помогне. Раната му бе толкова ужасна, а и загубата на кръв бе голяма.

Сигурно той бе доловил думите й. Отвори очи и я погледна. Устните му се раздвижиха.

— Защо? — шепнеше Крайспън. — Защо… той…

— Кой ти стори това? — попита Парис и коленичи до приятеля си. — Крайспън, кажи ни! Ние трябва да го накажем.

— Баща… — каза Крайспън, гледайки в Джоан, а после се обърна към вратата. — Отче…

— Парис, махни се, моля те — отец Еймбрас беше там. — Слава на бога, че последвах Джоан, за да видя каква беда се е случила. Крайспън, кръщелнико мой, чуваш ли ме?

В този момент Крайспън издъхна, светлината в очите му угасна. Отец Еймбрас го прекръсти.

— Времето не ми бе достатъчно да направя за Крайспън това, което трябваше — каза отец Еймбрас. — Той е мъртъв, а аз исках да отправя благословия за здраве и дълголетие.

Тежка сърцераздирателна въздишка се откъсна от гърдите на Джоан. Тя все още държеше тялото на Крайспън, сложила глава върху рамото му, люлеейки го, все едно е дете.

— Тихо! Тихо, момичето ми — опита се да я утеши отец Еймбрас. — Опитай се да сдържиш мъката си още малко, Джоан. Ще трябва да ти задам няколко въпроса. Видя ли какво се случи?

Тя не проговори. Не можеше. Опита се, но думите не излизаха от устата й. Беше като няма, всичко в нея застина. Знаеше, че Крайспън е мъртъв, но не можеше да приеме този страшен факт. Единственото, за което имаше сили, беда поклати глава. Всичко, което виждаше или чуваше около себе си, й се струваше нереално и далечно. Но тя чуваше и виждаше с изключителна яснота събитията от последните няколко часа. Те се бяха запечатали толкова дълбоко в съзнанието и сърцето й, че никога не би ги забравила.

— Парис, кажи ми бързо. Видя ли кой направи това злодеяние? — попита отец Еймбрас.

— Не бях тук в този момент — отговори Парис. — Чух шум и после Алейн извика името ми. Когато дойдох, той държеше Крайспън.

— Алейн. — Отец Еймбрас се обърна към него. И погледът на Джоан се насочи към него. Синята туника на Алейн и панталоните му бяха напоени с кръвта на Крайспън. Лицето му бе мъртвешки бледо и измъчено. Той изглеждаше така, сякаш всеки момент сълзите щяха да бликнат от очите му. Отец Еймбрас сложи ръка върху рамото му. — Трябва да те попитам, Алейн, защото разпознах ловджийския нож. Това е твоят нож, Алейн. Ти ли прободе Крайспън?

— Аз го обичам — Алейн се давеше. — Бях болен… още съм болен… главата ми… ще се пръсне…

— Докато бе в салона, ножът ти с теб ли беше? Опитай се да си спомниш. — Гласът на отец Еймбрас бе строг.

— Аз… аз не си спомням. — Алейн стисна главата си с ръце и пръстите му оставиха следи върху бледата кожа. — Не мога да си спомня. Може би по-късно.

— По-късно няма да ти оставят възможност — Отец Еймбрас отново насочи вниманието си към Парис. — А ти защо не си болен? Или не можеш да обясниш това?

— Не знам, но аз изпих само една глътка вино и изядох малко парче месо. Може би причината е в това. Вкусът на виното бе странен. Освен това прекалих с яденето предната нощ и на сутринта се чувствах ужасно. Обещах си да бъда по-внимателен тази нощ. — Парис погледна към вратата. — Къде са пазачите и оръженосците? Защо няма никой? И вече толкова време сме тук, а никой не дойде.

— Ето, това се казва умен въпрос. — Отец Еймбрас отиде до вратата и я затвори.

— Няма никой, който да пази. И никой друг не е болен. — Джоан заговори толкова внезапно, че учуди дори себе си. Всички други се вгледаха в нея, а после отец Еймбрас и Парис се погледнаха. Алейн се доближи до нея. Движенията му бяха забавени и неестествени.

— Крайспън — каза той и погали лицето на приятеля си. Джоан притисна съпруга си по-близо до гърдите си.

— Не го докосвай! — изкрещя тя.

— Джоан… моля те…

— Парис — каза отец Еймбрас, като вдигна ловджийския нож и наметалото, което някой разсеян оръженосец бе оставил до пейката. — Искам да изведеш Алейн от замъка. А сега тръгвайте бързо, преди Рудолф да е заповядал да затворят вратите.

— Не мога да те оставя. — Алейн все още гледаше към Джоан, която му бе обърнала гръб. — Не мога да си тръгна.

— Трябва да тръгваш, и то веднага. — Отец Еймбрас изправи по-младия мъж и го наметна с плаща, за да покрие кървавите петна по туниката му. — Крайспън е убит с твоя нож. Дрехите ти са напоени с кръвта му. Барон Рудолф не те харесва и това до голяма степен се дължи на интереса ти към Джоан. Той непременно ще използва възможността да те обвини в убийство. Трябва да тръгвате, и то бързо. Мое задължение е да информирам Рудолф за случилото се и не мога да отлагам повече. Съвсем скоро някой ще ни открие и ще се вдигне врява.

— Той е прав, Алейн. — Винаги трезво мислещият Парис бе разбрал опасността. Той взе ловджийския нож, който отец Еймбрас му подаде, и го затъкна в колана си. — Рудолф никога не би ти дал шанс да докажеш невинността си, Алейн, особено когато ти не си спомняш какво се е случило. По дяволите!

— Не се самообвинявай. Нищо от това тук не е твое дело. Но сега всичко зависи от теб, Парис — каза отец Еймбрас. — Изведи Алейн от тук. Аз няма да кажа нищо. Единственият начин Рудолф да разбере истината е да изнуди дъщеря си да му даде информация. Мисля, че разбираш намеренията ми.

— Да — отвърна Парис. — Разбирам. Надявам се, че Джоан няма да ни предаде. Ще се опитам да направя всичко възможно, за да сме в безопасност.

— Няма да кажа на баща си каквото и да било. — Силата в гласа на Джоан привлече погледите на тримата мъже върху нея.

— Джоан — каза Алейн и се приближи до нея.

— Мисля, че обещанието ти за помощ вече е невалидно — каза тя с все същия твърд глас. — Тръгвайте. Спасете се от отмъщението на баща ми. Докажете своята невинност, ако можете. Оставете ме с мъртвия ми съпруг. Аз трябва да се погрижа за него.

— Заклевам се — каза Алейн, — че при първа възможност ще се върна. Ще се върна за теб.

Това Джоан чу и запомни завинаги, но тя не чу нищо повече от разговора им. Мъката, която бушуваше в нея, и сълзите, с които се бореше, притъпяваха сетивата й. Тя не знаеше къде ще отидат Парис и Алейн. Дори не усети закрилническата ръка на отец Еймбрас върху рамото си. Той изчака известно време, докато те се отдалечат, и отиде да съобщи за убийството на Крайспън. Твърде много преживя Джоан през последните няколко дни. Много хора изискваха от нея неща, които бе неспособна да извърши. Твърде много отрицателни емоции й се събраха. Сега тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за себе си и за смъртта на Крайспън. Искаше й се да е далеч от тук, далеч от мъката и загубата, които преживяваше.

Но тя нямаше как да избяга от тази действителност и от всичко случващо се около нея. Чу шума от нахлуването на Рудолф в стаята на пазачите. С него бяха Бейъд и още няколко мъже. Тя пищеше и се опита да се бори с мъжете, които искаха да отделят тялото на Крайспън от нея. Единственият, на когото се довери, бе отец Еймбрас и само той можеше да се погрижи за мъртвото тяло. Тя чу гласа на Ройз, а после Бейъд я вдигна от пода и я загърна в стара кафява туника. Заведе я в спалнята, която бе делила с Крайспън. Ройз съблече напоената й с кръв рокля и изми лицето, ръцете и тялото й. Сложи я в леглото и покри краката й стопли възглавнички, за да престане да трепери. Успокояващо трябваше да й подейства и подсладеното билково вино. Джоан се отпусна и заспа.

Долу, в големия салон, Рудолф отново се опитваше да урежда съдбата на дъщеря си.

— Разпратих отряди в цялата околия, за да издирят тези негодници — каза той на отец Еймбрас. — Когато ги открият, ще ги сполети същото, което са сторили. Алейн и Парис трябва да си платят за всичко.

— По-добре ще е да потърсиш някъде другаде убиеца — предложи отец Еймбрас.

— Защо? — Рудолф погледна злобно свещеника= — Знаеш ли някой друг, който би искал да навреди на зет ми Крайспън? Та аз го смятах за мой син. Неговият благ характер ме накара да го приема за мой син още щом го опознах. А дъщеря ми? Горката Джоан, тя е разсипана от тази трагедия. Животът й се опропасти.

— Бих искал да я видя, за да я успокоя, доколкото мога — каза отец Еймбрас.

В момента тя спи. Съпругата ми остана с нея. Много мило от твоя страна, отче, но това не те засяга пряко. Ройз и аз ще се погрижим за Джоан. За погребението — не виждам причини то да не се състои в Хоугстън, както ти предложи. Нека го направим утре, после ще можете да осъществите така дълго мечтаното пътуване до Сицилия.

— Мисля, че ще трябва да отложа още веднъж това пътуване — каза отец Еймбрас. — Сега, когато Крайспън не е сред нас, ще е нужен човек, който да се грижи за замъка му. Все пак аз бях най-близкият му човек.

— Но тази задача бе възложена на мен — възпротиви се Рудолф — и се радвам, че уредих това писмено, като подписах сватбения договор. След смъртта на горкия Крайспън аз трябва да поема ръководството на замъка и да бъда настойник на детето му. Та това бе документирано.

— Дете? — повтори отец Еймбрас, стъписан от подобна идея. — Крайспън няма никакви деца.

— В това не можем още да бъдем сигурни, нали така? Джоан може да е бременна.

— Господи! — Отец Еймбрас не одобряваше подобен прагматизъм.

— Бракът им бе консумиран, дори много добре. — Рудолф продължи със задоволство: — Аз лично отидох, за да видя кървавите петна върху чаршафа след първата им нощ. И двамата бяха изпълнили задълженията си. Освен това имаха и още няколко дни заедно.

— Два дни — каза отец Еймбрас. — Само два дни и две нощи след първата сватбена нощ.

— Добре, това е достатъчно, нали? — Рудолф се усмихна при тази мисъл. — Може би вече детето на Крайспън расте в утробата на дъщеря ми: наследникът на неговото и моето богатство.

Отец Еймбрас се прекръсти и промълви една молитва за Джоан, за нейно здраве и благополучие.

— Не се безпокой, отче. Аз ще се грижа за нея. Джоан означава много за мен и ще означава още повече, ако ме дари с наследник. Е, какво ти е, отче? Не изглеждаш особено щастлив. Да не би да искаш да задържиш Хоугстън за себе си, за да можеш да го дариш на Църквата? Или си мислиш, че аз не съм достатъчно достоен и честен, за да управлявам тези земи?

— Съвсем не е така — каза отец Еймбрас. — Аз вярвам, че ти си този, който трябва да управлява земите на Крайспън, и не смятам, че си недостоен.

— Добре тогава. — Веднага след погребението утре ще можеш да заминеш за Сицилия.

— Преди да си тръгна, бих искал да видя Джоан — все още настояваше отец Еймбрас, — за да отправим една молитва за Крайспън.

— Защо не изчакаме до утре — предложи Рудолф — и да разберем как се чувства тя?

Но на другата сутрин той каза на свещеника, че Джоан е много болна, че шокът, който е преживяла, й е донесъл огромна мъка, от която трудно ще се възстанови. Ала той не му каза за сцената, която се бе разиграла пред очите на Ройз между него и Джоан.

— Аз ще отида на погребението на Крайспън — твърдо заяви Джоан.

— Ти ще останеш в тази стая, докато не ти кажа, че можеш да напуснеш — каза й Рудолф.

— Не съм под твоето попечителство вече — изкрещя тя. — Аз съм омъжена жена и не искам да ти се подчинявам.

— Ти си вдовица, която се връща под крилото на баща си, и си твърде разстроена, за да напускаш стаята си сега.

— Не искам да те слушам повече. Няма да ти се подчиня. — Тя не се изплаши, когато той вдигна ръка, за да я удари. След момент той свали ръката си.

— Прекарал съм дълги години, като се борех срещу лордовете от Марчър и пазех земите си от тях. Няма да те ударя, за да не пометнеш, ако си бременна. Не бих пропуснал шанса да се сдобия със здрав наследник, който ще се грижи за земите ми, когато си отида.

— Това е всичко, което виждаш в мен. — Джоан бе разкъсана между радостта да роди детето на Крайспън и гнева към баща си заради неговата студенина. — През всички тези години аз съм била просто жената, която може да ти даде наследник. Ти изобщо не ме обичаш. Мисля, че изобщо не обичаш никого.

— Ройз — Рудолф се обърна към жена си, която стоеше и слушаше тази кавга с нарастващо отвращение. — Повикай прислугата и й заповядай да донесе в тази стая всичко, от което ще се нуждаете ти и Джоан, докато аз се върна от Хоугстън.

— Но, лорде! — Ройз прозвуча така, сякаш не разбра какво й бе казано.

— Прави каквото ти казвам, жено — отсече Рудолф.

— Но аз имам твърде много работа днес — протестираше Ройз. — Имаме гости, които трябва да бъдат нахранени.

— Който и да е останал след убийството снощи, ще дойде с мен в Хоугстън за погребението — каза Рудолф. — Изпратих човек, който да разпореди на слугите там и да организира погребението. А тези, които не искат да дойдат, да си ходят или да вървят по дяволите. Не ме интересува. Ти, като моя покорна съпруга, ще прекараш деня в тази стая с Джоан. Ще наредя на Бейъд да остане пред вратата, за да съм сигурен, че никой няма да ви безпокои. Сега повикай слугите, защото съм нетърпелив да тръгна.

— Искам да видя отец Еймбрас — заяви Джоан.

— Няма да видиш никой друг, освен мен и Ройз — каза й Рудолф. — И не възнамерявам да принуждавам Ройз да ти носи тайни известия. Тя по-добре знае какво е да ми се противопоставяш и затова не го прави. Нали, Ройз?

Ройз погледна бързо към Джоан и кимна.

— Да, лорде — каза тя.

— Ти си луд — каза Джоан на баща си.

— Не познавам нито един човек, който също би твърдял това — каза той със завидна убеденост, — въпреки че много биха казали, че ти си полудяла от мъка, след като отправяш подобни обвинения. Така че дръж си езика зад зъбите.

След погребалната церемония Рудолф взе думата.

— Призовавам всички вас, скъпи приятели — каза той на тези, които се бяха събрали в малкия параклис в Хоугстън, — ако някой научи нещо за двамата подли рицари — Парис от Стоуксброт и Алейн от Уортъм да ме извести незабавно. Ако пък някой ги срещне, нека ги залови и строго да ги охранява. Не бих оставил убийците на Крайспън да се измъкнат безнаказано. Тази сутрин изпратих известие до крал Хенри I и го моля да обяви Парис и Алейн за престъпници. Искам да видя и двамата наказани чрез обесване за злодеянието, което са извършили. Да, обесени, въпреки че са благородници. Те не заслужават да носят високи титли, щом са способни да направят подобно нещо — да убият свой роднина. Сега да погребем Крайспън в подземието на олтара. Нека си почива при нашите прадеди. Най-тържествено се заклевам, че ще направя паметна статуя от най-скъп материал и ще я сложа над неговия гроб. Заклевам се също да бъда достоен управител на земите му и да ги пазя за сина му, който се надявам, че неговата вдовица носи.

Това бе реч, на която се възхитиха всички присъстващи. Те все още живееха с представата за въздаване на груба справедливост. Речта на Рудолф тази сутрин им доказа, че това е най-хубавата черта на бароните от Нормандия. Без значение бе дали крал Хенри ще обяви Алейн и Парис за престъпници, те нямаше да живеят дълго, ако бъдат заловени. А що се отнася до Джоан, всеки от присъстващите би постъпил по същия начин и би твърдял, че дъщеря му е бременна, дори и да не е така, за да може да поеме ръководството на земята.

Всички гости си бяха тръгнали от Бенингфорд и сега замъкът бе отново тих. Барон Рудолф, сега владетел на два пъти повече земи, отколкото имаше преди една седмица, бе абсолютно уверен в силата, която притежаваше. И поради тази причина той не изпитваше никакви угризения от това, че бе заключил Джоан и съпругата си в спалнята.

— Престани да хленчиш! — изкрещя той на Джоан. — Може да си изпитвала удоволствие, когато си била с Крайспън, но това не е било нищо повече от физическа наслада. Ти изобщо не го познаваше. Не го познаваше така, както аз и Ройз се познаваме. Ще престанеш ли най-сетне да трепериш?

— Той беше толкова мил с мен! — Джоан направи всичко възможно, за да убеди баща си, че мнението му е погрешно. — А ако имахме повече време, аз щях да бъда благодарна на топлината, която той ми даваше, и връзката ни щеше да прерасне в истинска любов. Щяхме да се научим да се грижим един за друг и да бъдем щастливи.

Джоан видя, че баща й не й вярваше, и тя млъкна, знаейки, че със своята грубост е неспособен да разбере нежността на Крайспън.

— Най-голямото ми желание е да си в безопасност — заяви Рудолф. — Поради тази причина ти ще останеш в тази стая и не искам да чувам повече оплаквания.

— Какво искаш да кажеш? — заплака Джоан. — Че съм затворник? Ако е така, защо? Какво лошо съм направила? На кого съм навредила?

— Да се надяваме, че нищо лошо не си направила. Ще стоиш тук, под охрана, докато разбера дали си бременна.

— Но това ще стане след седмици. — Този път протестът бе на Ройз. — Разбирам, когато не й позволяваш да язди или да вдига тежки неща, за да не пометне, но да не й позволяваш да излиза на слънце, за да се разсее… А бродерията й?

— Тя може да бродира и тук. Има достатъчно светлина.

В действителност това бе една прекрасна стая. От всички стаи за гости в замъка тя бе най-хубавата — бе разположена в западната кула, усамотена и безопасна. Прозорците бяха високи, с широки первази, и бяха разположени на две съседни стени. Така се образуваше един светъл ъгъл, където бяха разположени куп възглавнички, удобни за сядане. За по-голямо удобство прозорците, освен дървени капаци, имаха и тежки вълнени завеси, които задържаха топлината през зимата. Самата стая бе в най-високата част и се намираше точно над спалнята на лорда. Вещите на Крайспън и раклата с дрехите му бяха изнесени по нареждане на Рудолф.

— Не виждам нищо нередно в тази стая — каза Рудолф и погледна двата мангала, които издаваха топлина през зимата. — Мисля, че е изключително удобно и би трябвало да си щастлива тук.

— Не мога да остана заключена в тази стая!

— Но точно това ще направиш — отговори Рудолф. — Не мога да ти позволя да разговаряш или дори да виждаш когото и да било, докато не разбера дали си бременна. И то бременна от Крайспън. Едва тогава ще мога да бъда сигурен в бащата на наследника си.

— А какво ще стане, ако тя не е бременна? — попита Ройз.

— Ако не е — каза Рудолф, извивайки пръстите си така, като че ли ще ги забие в гърлото на Джоан, — ще я омъжа за някой друг веднага щом свърши траурът и съм сигурен, че не е с дете. Трябва да имам наследник на всяка цена. Трябва!

— Но това е много жестоко за едно момиче. Тя не заслужава подобно отношение — възмути се Ройз.

— Нужно ли е да ти припомням, че ако ти ме бе дарила с дете, нямаше да имам подобно отношение към Джоан? И всичко това нямаше да е необходимо. — Рудолф се обърна към Ройз с наслада от чувството, че може да подчини на волята си всеки, който се противопоставя. — За всяка съпруга най-тежкото бреме е това на безплодието и такива жени би трябвало да бъдат изпращани в манастир. Мисля, че подобна мярка е съвсем справедлива, и не искам да ми се противопоставяш.

— Но ако Джоан е бременна — каза Ройз, рискувайки да загуби благоразположението си, — и не прави никакви движения, тя ще стане слаба и болна, а и детето, което ще износи, ще бъде нездраво. Такова дете няма да е подходящо за твой наследник. Мисля, че е по-правилно да й позволяваш поне по веднъж на ден да се разхожда в градината, а за да си сигурен, че не разговаря с никого, аз ще бъда винаги с нея.

Рудолф отново насочи погледа си към Джоан. По лицето му личеше несигурност. Джоан бе затаила дъх и чакаше решението му.

— Джоан може да се разхожда с теб около кулата — каза той на Ройз, — но само ако и Бейъд е с вас, за да ви пази. Той ще внимава нито един мъж да не се доближава до Джоан.

Това, което чу, съвсем не се хареса на Джоан. Тя ненавиждаше Бейъд и разходките с него щяха да бъдат истинско бреме. Но тя си спомни, че участта да остане през цялото време затворена в спалнята бе по-тежка. Затова се примири.

— Благодаря ти, татко — каза тя и се постара да изглежда колкото се може по-смирено, потискайки бунтовническите чувства в сърцето си.

— Отново Бейъд ще пази пред вратата ти — сякаш внезапно реши Рудолф. — Като допълнителна предпазна мярка вратата ти ще бъде заключена, за да съм сигурен, че няма да се срещаш с никой. Жената на Бейъд, Лиз, ще почиства стаята ти и ще ти носи храна. Не се опитвай да се сприятеляваш с нея, защото Бейъд ще ми докладва, ако тя ти носи тайни съобщения.

— Изобщо не желая да говоря с Лиз — каза Джоан. — Тя е отвратителна жена.

— И ти също не се осмелявай да посредничиш между Джоан и някой друг — каза Рудолф на Ройз. — Не и ако животът ти е скъп.

— Ще се подчиня на твоите желания, лорде.

— Като за начало, само аз и Бейъд ще разполагаме с ключ от тази стая — продължи Рудолф. — Затова ти, Ройз, ще трябва да искаш разрешение от нас, когато влизаш в тази стая.

— Разбира се. — Ройз леко се поклони в знак на подчинение пред съпруга си.

Когато Рудолф излезе, Джоан седна съкрушена на един стол до прозореца. Тя отпусна глава върху каменната стена.

— Това ли е единственото, което ще мога да виждам? — попита тя. — Единствено гледката през тези два прозореца? А те ми изглеждат толкова малки. Ще се побъркам.

— Не губи надежда. — Ройз приседна до нея.

— Благодаря ти, че се опита да ми помогнеш.

— Бих желала да мога да направя повече. Без твоята компания моят живот съвсем ще загуби смисъл. Мъката от липсата на дете и любов ме съсипват. Ще направя всичко, на което съм способна, за да смекча тежестта на положението ти. Бих ти помогнала да избягаш, ако имаше начин, но единственото място, където можеш да отидеш, е в манастир.

— Не започвай война с баща ми заради мене — предупреди Джоан. Усмихвайки се унило, тя добави: — Ако баща ми те изпрати в манастир, какво ще правя аз? Единственото, което смекчава наказанието ни, е да бъдем заедно.

— Ще бъда внимателна — обеща Ройз. — Ще се опитам да го умилостивявам в леглото нощем и да укротявам буйния му нрав, когато избухва.

— Ще бъде страхотно, ако след всичко това се сдобиеш с дете.

— Започнах да мисля, че вината за невъзможността ми да имам дете не е у мен, а у Рудолф — каза й Ройз. После промени темата и попита: — А какво ще кажеш за Алейн? Вярваш ли в обвинението на Рудолф, че той е убил Крайспън?

— Не ме интересува какво казва баща ми или някой друг — отговори Джоан. — Вярвам с цялото си сърце, че Алейн е невинен. Той не е способен да извърши подобно престъпление.

— Така мисля и аз — каза Ройз. — Знам, че и Парис е невинен, но бих искала да разбера кой го е сторил.

Глава 7

Отец Еймбрас напусна Хоугстън рано сутринта, след погребението на Крайспън. Той пътуваше сам. Беше достатъчно безопасно и той не се страхуваше; дори в тази част на Англия, близо до уелската граница, малко бяха тези, които биха се осмелили да нападат свещеник. Отец Еймбрас яздеше млада кобила и имаше два други коня — единия да язди, когато кобилата се измори, и другия да носи малкото вещи, които той имаше, и храна. Той не скри намеренията си да пътува до Лондон, а после щеше да прекоси Ламанша до Нормандия. Отецът неизменно следваше целта си. Този път, който беше по-скоро запустяла пътека, минаваше през гора. Тъй като денят беше топъл и слънчев, отец Еймбрас не носеше шапка и обръснатата му тонзура се виждаше. Тя беше символ на неговата набожност. Но сега мислите му не бяха насочени към свещеното призвание. Той яздеше бавно и оглеждаше внимателно между зелените дървета покрай пътя. Когато към пладне една загърната в тъмно наметало фигура се появи на пътя пред него, той дръпна юздите на коня и го спря.

— Благодаря на господа — възкликна той. — Страхувах се, че съм ви изпуснал.

— По-добре да дойдеш в сянката на дърветата — каза Парис. — Ние с Алейн намерихме място, което за момента е безопасно. Ще останем поне докато решим какво да правим, а това трябва да стане съвсем скоро. — Той хвана юздата и изведе коня на отец Еймбрас от пътя. И тъй като другите два коня бяха вързани за седалката на първия, те го последваха.

— Изненадан съм, че са те пуснали от Хордсън с толкова красиви животни. — Парис отбеляза това и се загледа в конете с възхищение. Те бяха първокласни.

— Аз също бях изненадан и през целия път се чудя дали някой не ме следва, въпреки че не видях никакви признаци, че съм преследван. — Вече по-навътре в гората, отец Еймбрас слезе от коня си. Храстовидната растителност ставаше все по-гъста и язденето бе невъзможно. — Ще трябва да ми простиш, че казвам това — отказах се от рицарството в името на свещеничеството преди пет години, но все още чувствам огромно удоволствие, когато съм на коня и търся истината в името на справедливостта. А и денят е толкова прекрасен.

— Открадна ли ги? — попита Парис, поглеждайки към конете.

— О, не. Разбира се, че не, синко мой — отговори свещеникът, а бръчките около очите му се свиха. — Те са безвъзмездно дадени, тоест дарени от барон Рудолф на Светата църква. Сигурно така се надява, че поне част от греховете му ще бъдат опростени. А, ето те и теб, Алейн. Благодаря на господ, че си в безопасност.

— Нямаше да се намирам в безопасност, ако не беше твоята помощ и острият ум на Парис. — Алейн излезе от храстите, в които се бе скрил, и се приближи до свещеника. — Някак си успяхме да се измъкнем от армията преследвачи и кучета, които Рудолф бе пратил по следите ни. Прекарахме първата нощ в едно езерце, потънали в студената вода до вратовете, докато хрътките лаеха и скимтяха съвсем наблизо. Дължа благодарност и на двама ви. Вие спасихте живота ми.

— Ако само можехме да спасим и живота на Крайспън — каза Парис. — Ако сега бяхме четирима вместо трима, щях да бъда много по-доволен.

— Да. Смъртта на Крайспън ме наранява толкова силно. — Отец Еймбрас поклати глава и се прекръсти. — Никога няма да престана да се моля за душата на моя племенник. Това е единственото нещо, което можем да направим за него сега.

Те стояха в кръг, натъжени и просълзени, докато отец Еймбрас каза молитвата си за скъпия им роднина и добър приятел.

— След като се помолихме за душата на покойния Крайспън — каза Еймбрас, — е време да се погрижим за живите. Лично аз мисля, че поне единият от вас отчаяно се нуждае от моята помощ.

Алейн от Уортъм, който отец Еймбрас наблюдаваше в този момент, бе съвсем различен от веселия и сърдечен приятел, който отиде в Бенингфорд преди по-малко от седмица за сватбата на братовчед си. Сега лицето на Алейн бе бледо и изпито, във всяко негово движение личеше напрежение, като че ли го мъчеше коварна болест.

— Отново ли си бил болен? — попита отец Еймбрас разтревожен.

— Не, болестта премина бързо. Тревожех се за теб — обясни Алейн. — Тревожех се за това, дали някой няма да ни хване, преди да съм успял да си спомня всичко, което се е случило през онази ужасна нощ, и да докажа, че не съм убил Крайспън. Това твърди Рудолф, нали. Всички знаехме, че ще го направи. Чичо Еймбрас, искам да убедиш Парис да се раздели с мен. Това е най-доброто, което може да направи. Само така ще е в безопасност. Той не иска да ме чуе.

— Беше много отдавна, когато за последен път те чух да ме наричаш чичо — каза Еймбрас. — Тази дума гали слуха ми. Скъпо момче, аз не мога да посъветвам Парис да те изостави. Какво ще направи той — ще се върне в Хоугстън, където е бил рицар и където сега владее Рудолф? Колко дълго мислиш, че ще оцелее там? Рудолф ще твърди — той вече твърди, — че Парис ти е съучастник. Той обвинява и него.

— Но това е глупаво. — Алейн покри лицето си с ръце. — Тъкмо сега не мога да мисля разумно.

— Сигурно защото не си ял скоро — каза отец Еймбрас. — Мили момчета, ще споделите ли обяда ми? Междувременно ще чуете и какви съвети ще ви дам.

— Не само това — каза Парис. — Ще обещаем, поне аз, да следваме съветите ти, каквито и да са.

— Това, което ще ви кажа, са думи на мъдър човек, преживял много. — С бързи движения, които показваха, че свещеникът е бил някога рицар и все още е в отлично физическо състояние, Еймбрас извади съдържанието на един пакет, който се намираше в дисагите, и го подхвърли на Парис. Имаше и съд с вино, което той подаде на Алейн. После свали свещеническото си расо и седна на земята с кръстосани крака.

— Остави конете както са — каза на Парис, когато той понечи да разседлае коня, който бе язден. — Може да се наложи да напуснем това място внезапно. А ти, Алейн, можеш спокойно да пиеш от виното. В него няма маков сироп.

— Маков сироп? — Алейн отмести виното и се втренчи в свещеника. — Това ли ме накара да се почувствам болен онази вечер?

— Мисля, че да — каза Еймбрас. — Маковият сироп, примесен с подходящи билки, води до състояние, в каквото бе изпаднал ти. Останалите съставки са лесни за намиране. Всяка билкарка ги има в килера си и когато ги смеси, те причиняват неописуема болка.

— Надявам се, не мислиш, че лейди Ройз е намесена в това злодеяние? — попита Парис. — Или Джоан?

— Не. Разбира се, че не — бързо отговори Еймбрас. — Нямам никакви доказателства, за да мога да обвиня когото и да било. Оставям търсенето на виновника на вас. Но бих се обзаложил, че ако бе изпил цяла чаша с вино, а не само една глътка, в онази нощ, ти също щеше да си болен. Въпреки че това е недоказано твърдение, мисля, че и двамата е трябвало да бъдете опиянени, за да могат да ви обвинят в убийството на Крайспън.

— Но кой го е направил? — попита Алейн.

— Не знам — каза Еймбрас.

— Но сигурно подозираш някого. Иначе нямаше да ни кажеш всичко това — настояваше Алейн.

— Не мога да кажа ничие име и да обвиня някого без доказателства — отговори Еймбрас.

— Но и аз бях обвинен без доказателства! — възпротиви се Алейн. — Ако трябваше да доказвам невинността си, не бих могъл да го направя в безпомощното състояние, в което се намирах тогава. Не си спомням нищо от това, което се бе случило.

— Не е трябвало да си спомняш — намеси се Парис. — Затова е бил предназначен маковият сироп. Да те обърка, а също и мен.

— Джоан добре ли е? — попита внезапно Алейн.

— Не съм я виждал след онази нощ. Баща й я заключи в спалнята. — Еймбрас разказа всичко, което знаеше за Джоан и Рудолф.

— Трябва да намерим начин да освободим Джоан. — Алейн скочи, като че ли веднага ще тръгва към Бенингфорд.

— Дори и не си помисляй! — посъветва го Еймбрас. — Двама или трима мъже не могат да се надяват да завладеят Бенингфорд. Ще бъдете заловени и не се съмнявам, че Рудолф ще обвини и двама ви в лудост и ще изиска от вас самопризнание, преди да ви окачи на бесилката. Седни долу, Алейн, и ме слушай добре. Искам ти и Парис да отпътувате с мен до Сицилия.

— Не! — протестираше Алейн. — Няма да напусна Англия. Справедливостта трябва да победи заради Крайспън. Трябва да намеря истинския убиец и да премахна петното от името си. Трябва да спася Джоан.

— Вярвам, че след време ще успееш. Но в момента не можеш да направиш нищо, освен да спасиш себе си.

— Няма да оставя Джоан! — Лицето на Алейн бе гневно, а юмруците му бяха стиснати.

— Може би трябваше и аз да сложа маков сироп във виното — каза Еймбрас.

— Алейн, успокой се и го изслушай! — увещаваше го Парис. — Може да не ти остане време за това, ако преследвачите на Рудолф достигнат тази горичка.

Алейн послуша Парис, защото това бе единственият човек, в чиито съвети винаги се вслушваше.

— Добре, старши сър Парис, ще изслушам това, което чичо Еймбрас има да ми каже.

— Тогава седни! — заповяда свещеникът и Алейн се подчини. — Както знаете, възнамерявам да пътувам до Лондон и после до Нормандия — каза Еймбрас. — Това означава, че хората на Рудолф ще концентрират вниманието си на север и изток в посоката, в която те вярват, че аз ще тръгна. Той очаква, че аз ще открия помощ, бягайки в тази посока.

— Това им предположение ще се засили от факта, че си взел три коня. Те ще мислят, че с тях ти искаш да започнеш пътуването си.

— Точно така — кимна Еймбрас. — Такова беше и моето намерение. Исках да ги заблудя. И докато Рудолф издирва двама рицари и един свещеник, запътили се към Лондон, трима свещеници ще яздят на север за няколко дни, а после ще тръгнат в западна посока към Уелс. Взел съм свещенически дрехи и за вас. Ето ги в дисагите на седлото.

— Уелс? — повтори Алейн. — Защо до Уелс?

— От Уелс е най-лесно да се стигне до Ирландия.

— Чудесна идея — каза Парис одобрително. — Така Рудолф ще загуби следите ни. А за уелсците съм чувал, че те съвсем не са добронамерени към него.

Изглежда, Алейн също бе ентусиазиран за тази идея, но продължи да мълчи. Еймбрас му разказа останалата част от плана си.

— Стигнем ли веднъж в Ирландия, можем лесно да намерим кораб, който да пътува до град Бордо, тъй като между тези две области има засилена търговия с вино. От Бордо ще тръгнем на юг към Средиземно море. А там ще можем да се качим на кораб за Сицилия.

— Това е толкова дълго пътуване — отбеляза Алейн — Ще трае месеци, особено ако времето е лошо и ветровете не са попътни, докато сме в морето. А и чакането на брега, докато дойде подходящ кораб…

— Толкова по-добре — каза Еймбрас с поучителен тон на двамата си събеседници. — Ще имам време, за да проведа някои образователни задачи, докато пътуваме. Нужно е да знаете по-добре латински, отколкото сега. Оскъдните ви знания по гръцки също ще бъдат попълнени. После ще се заемем и с арабския, разбира се. Учил съм го няколко години, за да съм подготвен за посещението си в Сицилия.

— Не се учудвам, че учен човек като теб знае толкова много езици, но защо трябва и аз да ги уча? — попита Алейн пренебрежително.

— Този въпрос издава пренебрежителното ти отношение към земите, които ще посетим — каза му Еймбрас. — Като допълнение към езиците, на които ще ви науча, ще ви предам и всичките си знания за забележителното кралство Сицилия. Така вие ще можете лесно да намерите пътя към двора на крал Роджър. Искам да избегна глупавата грешка, която допуснах първия път, когато бях в Сицилия. Тогава пътувах от Свещената земя към къщи. Все още бях рицар и не оценявах силата на знанията и другите възможности, които те ми предоставяха. Връщам се втори път там, но това ми посещение е насочено към знанията, които изпуснах преди. Бих искал да разберете предимствата на възможностите, които аз някога пренебрегнах.

— Ако напусна Англия с теб, на което все още не съм се съгласил — каза Алейн, — то ще е, за да отида само до Ирландия или може би до Бордо. И ако направя това пътуване, то не трябва да трае дълго. Ще се съглася, че едно морско пътуване може да ме накара да си спомня какво се случи в нощта, когато бе убит Крайспън. Виждам, че да напуснем Англия не е лоша идея, поне докато суматохата тук отмине, но ще се върна колкото се може по-скоро. Аз трябва да докажа своята невинност и да махна петното от името си. А още по-важно за мен е да спася Джоан от баща й. Няма да я оставя в ръцете на този грубиян.

— Явно не си разбрал това, което ти обясних — каза Еймбрас. — Рудолф няма да миряса, докато не ви обявят за престъпници. Той се е обърнал към краля с такова искане и когато Хенри подпише прокламацията, всеки човек в Англия с готовност би ви убил. Когато баща ти умре, ти няма да можеш да наследиш земите му. Вместо да принадлежат на теб, те ще бъдат конфискувани от държавата поради липса на наследник.

— Тогава ще бъда рицар без земи като Парис — каза Алейн, опитвайки се да осъзнае истината, която бе пренебрегвал до този момент.

— Но аз ще ти кажа нещо, което трябва да знаеш — продължи Еймбрас. — В Сицилия всеки рицар, който притежава интелигентност и отлични военни умения, може да спечели много земи и висока титла.

— Които обаче не ми носят нищо тук, в Англия, нали така? — каза Алейн.

— Има едно-единствено нещо, за което съм абсолютно съгласен с Рудолф — каза Еймбрас. — Крал Хенри няма да живее още дълго и когато той умре, ще има големи размирици по тези земи. Както и Рудолф аз не вярвам, че знатните фамилии ще следват една жена. В това, което предстои, се крие най-голямата ти надежда. Обявените за престъпници са често забравени по време на граждански неподчинения. Ела с мен в Сицилия, Алейн, и там спечели титла, благосъстояние, земи и власт. Тогава ще можеш да избереш най-подходящия момент, за да се върнеш и да докажеш, че си невинен.

— Но ти говориш за години — възпротиви се Алейн — А какво ще стане с Джоан? Не мога да я оставя толкова време под покрива на Рудолф.

— Нищо не можеш да направиш за Джоан — този път отговори Парис, който бе слушал внимателно думите на Еймбрас с нарастващо вълнение. — Рудолф ще пази Джоан много строго. Ще постави такава охрана, че никой няма да може да се добере до нея. Той ще я пази като очите си, тъй като единствено чрез нея ще може да упражнява контрол върху земите на Крайспън. Негова заветна цел е разширяване на владенията му и той няма да се спре пред нищо. Още по-добре ще е за него, ако Джоан износи дете от Крайспън.

— Знам всичко това много добре. — Алейн отново се изправи. — Не е нужно да ми го повтаряш. Не мога да понеса да мисля постоянно за Джоан. Всичко, което се случи с нея, ще ме съсипе. Ще се разболея още веднъж — ще се разболея, и то непоносимо тежко. Нито един от вас не знае какво е да обичаш, докато сърцето ти се пръска от мъка.

— Наистина ли мислиш, че не знам какво е това? — попита Еймбрас, който остана да седи върху голата земя с кръстосани крака и да яде от хляба си. — Защо мислиш, че изоставих металната си ризница на рицар и наметнах свещеническата роба? В името на Бог аз бих направил всичко, защото го обичам. Бих умрял като мъченик, ако трябва.

— Това не е, като да обичаш жена. Съвсем друго е — заяви Алейн.

— Може би не — свещеникът запази благия израз на лицето си въпреки гнева, който бе изписан върху това на Алейн. — Обичал съм и жена, дори две, в моя живот, докато бях рицар. Разбирам чувствата ти в този момент и колко тежко ти е във всичката тази бъркотия, която цари в мислите ти. Разбирам и копнежа ти по нея, желанието ти да я докоснеш и да бъде до теб. Но в търсене на всичко това можеш да загубиш целия си живот и да навредиш и на Джоан. Моля те да помислиш трезво дали можеш да помогнеш сега на Джоан. Ако изчакаш и размислиш, ако планираш всичко внимателно, тогава някой ден ще можеш да успееш там, където днес със сигурност ще се провалиш. Изчакай и ще видиш, че нещата ще се наредят както ти искаш. Нужно е търпение.

— Да чакам? Не мога! — Алейн се отвърна троснато от приятелите си, насочвайки се към гората. Парис реши да го последва, но Еймбрас го спря.

— Остави го сам — каза му свещеникът. — Дай му време да помисли. Алейн не е глупак. Той ще съумее да вземе правилното решение.

Алейн навлезе бързо сред храстите и спря само за да забие юмрука си в най-дебелото дърво, което можа да намери. Изобщо не навреди на дървото, но болезнено насини ставите на пръстите си.

Той знаеше, че отец Еймбрас е прав. Ако можеше да спаси Джоан и да я вземе със себе си в Сицилия, щеше да го направи и никога повече нямаше да се върне в Англия. Но той не можеше да я спаси, не и без да рискува собствения си живот, а така не би помогнал на жената, която обичаше. Ако изобщо можеше да се надява някога да спаси Джоан, трябваше веднага да напусне Англия. Да я напусне колкото се може по-скоро. Бе готов на всичко, за да се върне при Джоан, да бъде близо до нея и да я пази от всичкото зло на този свят. Той бе сигурен, че един ден ще успее, но не сега.

Алейн отново заби ръка в дървото, почти наслаждавайки се на болката. Тя му помагаше да забрави другата, която се таеше в сърцето му и която бе много по-силна. Това бе болка, която нямаше да отмине, докато той не усетеше, че Джоан е в прегръдките му завинаги.

Но той нямаше да покаже своята болка. Той бе мъж, а не момче и щеше да я таи дълбоко в себе си. Щеше да направи както Еймбрас предложи. Ще натрупа състояние в Сицилия и ще стане по-силен, отколкото е Рудолф. Едва тогава ще може да го смачка, да направи с него това, което заслужава. Стане ли достатъчно силен, ще се върне и ще унищожи Рудолф, с което ще премахне и петното от името си. Щеше да докаже и своята любов.

— Ще се върна — прошепна Алейн, този път удряйки челото си в кората на дървото. — Чакай ме, Джоан. Ще се върна за теб.

Глава 8

В една топла августовска нощ, докато се събличаше, Рудолф разбра, че най-силното му желание е осъществено. Дълго лелеяната мечта бе реалност.

— Лорде мой — започна Ройз, — Джоан и аз сме сигурни, че тя е бременна, но тъй като ти не я посещаваш от няколко седмици, тя ме помоли да ти съобщя. — Рудолф забрави това, което правеше до този момент, и се втренчи в съпругата си. Тя продължи: — Вече втори месец цикълът й не идва. Освен това не се чувства добре всяка сутрин. Има и някои други признаци, но тези са най-сигурни.

Само за няколко мига Рудолф се почувства щастлив. След като помисли малко, той прецени и останалите възможности на създалата се ситуация.

— Няма гаранция, че детето ще е момче или че Джоан няма да пометне. А и дори да го износи, и то да е момче, не се знае дали ще оживее, след като се роди. Както виждаш, не мога да бъда сигурен в нищо.

— Но, скъпи, не бъди толкова черноглед. Защо не се настроиш по-оптимистично? — попита Ройз. — Настроението на Джоан е видимо подобрено. Тя е толкова щастлива, че ще има дете от Крайспън. Ще се радва на това дете независимо дали е момиче, или момче и съм сигурна, че много ще го обича.

— Джоан е като всички жени — с превземки и глупаво суетене. На нея не й трябва наследник и затова й е все едно. — Рудолф погледна красивата си тъмнокоса жена. Нежните й рамене се показваха изпод нощницата. Шията й бе тънка и дълга. На Рудолф често му се бе искало да извие пръсти около това елегантно вратле и да отнеме живота й като наказание за нейната бездетност, но той бе достатъчно умен, за да знае, че тя му е нужна. Не можеше да се справи с домакинството без Ройз, а и сам не можеше да се грижи добре за Джоан, поне докато внукът му се появи на бял свят.

Пък и все още имаше надежда Ройз да го дари с дете. Колко хубаво щеше да бъде, ако имаше както свой собствен син, така и внук. Тогава той можеше да се чувства защитен от лордовете от Марчър. Мислейки за възможността да се сдобие със собствен наследник, Рудолф винаги насочваше вниманието си към Ройз. Той се обърна към нея, грабна завивката и я отметна, откривайки пред себе си голото тяло на съпругата си. Той разтвори краката й и коленичи между тях.

Рудолф бе едър, с руса коса и сини очи, каквито имаше и дъщеря му. Той бе красив на младини, но сега, на средна възраст, лицето му бе сбръчкано, а тялото му отпуснато от твърде много пиене и ядене. Пиенето също бе една от причините да няма наследник. Тъй като твърде често беше пиян, той не можеше да притежава Ройз винаги, когато поискаше. Той не я обичаше, но му бе приятно да чува стенанията й под себе си, когато й се наслаждаваше. Тя никога не му бе отказвала и, изглежда, й харесваше това, което правеше с нея.

В момента той не можеше да направи това, което желаеше, тъй като тялото му не реагираше. Членът му бе неподвижен и увиснал. Той взе ръката на Ройз и я постави там. Знаеше, че тя няма да откаже.

— Направи ме твърд! — заповяда той.

Тя имаше изключително красиво и стегнато тяло. Бе легнала с широко разтворени крака, а Рудолф се бе настанил между тях. Ройз се надигна и започна страстно да го целува.

— Не е нужно — измърмори той, отблъсквайки я. — Концентрирай се само върху това, което е важно.

— Това ти хареса предния път.

Тя обгърна мъжествеността му с една ръка, а с другата я помилва. Рудолф си спомняше добре последния път, когато тя лежеше над него и продължи да го милва сякаш с часове, докато той стане готов да легне върху нея и да я притежава така, както би желал, а тя да го моли да не спира.

Мислейки за езика и устните на Ройз от онази нощ и чувствайки в този момент пръстите й върху себе си, Рудолф усети, че става твърд. Тя бе много нежна и му доставяше огромно удоволствие.

Ройз се раздвижи, изпъна бедрата му и се настани отгоре му. С нарастваща страст Рудолф я натисна върху себе си, но това бе, преди да се осъзнае, че никой истински мъж не би дал такава свобода на съпругата си в леглото. Той смяташе, че един мъж трябва да властва и в спалнята. Имаше само един начин, по който истинският мъж трябваше да притежава жена — върху нея. Болезнен въпрос за Рудолф бе дали ще успее да легне върху нея, без да се разделят, защото ако го направеха, той отново щеше да стане мек. Когато Ройз започна все по-силно да се извива над него, той реши, че си заслужава да рискува. Обгърна задните й части, преобърна се и така тя се озова под него, където по право трябваше да бъде. В такова положение, Рудолф бе способен да контролира акта им.

Проклетата жена продължи да се движи и да се извива, но вече бе без значение какво прави тя, защото Рудолф бе там, където се предполагаше, че трябва да е — върху нея. В това положение се чувстваше много по-млад и жизнен. Той бе отново силен, потентен и с вик освободи тялото си от собственото си семе. Бе доказал способността си да притежава жена. Отдели се от Ройз и изчака да чуе гласа й.

— Благодаря ти, лорде. — Ройз каза това така, сякаш я бе учил да го прави.

— Ти си добра съпруга, Ройз. — Рудолф погали рамото й. По един комплимент от време на време не би навредил, а би направил Ройз по-хрисима. Ако само можеше да роди един син!

Рудолф все още стенеше, а тя гледаше през прозореца. Капаците бяха вдигнати и лицето й бе огряно от лунната светлина. Ройз отново бе намерила физическо удовлетворение с Рудолф, макар че това до голяма степен се дължеше на нея. С него винаги бе хубаво. Още в първите няколко седмици след сватбата им бе разбрала, че е много по-чувствена от съпруга си. Тя се нуждаеше от ласки и нежност, каквито Рудолф никога не й даваше. Понякога, когато той я молеше да го възбуди, се чувстваше използвана, тъй като не получаваше никаква топлина и емоционално удовлетворение.

Често се чувстваше самотна в леглото, което споделяше със съпруга си, и тя копнееше за мъжа, който щеше да я целува и нежно да обгръща ръце около нея. Някой, който да не търси само физически удоволствия. Имаше само смътна представа за това, как би изглеждал такъв мъж. Той би бил честен и винаги галантен с нея. Тя не си позволяваше да мисли за никого от мъжете, които познаваше, като за свой евентуален любовник, но тази нощ заспа осенена от мечти. Мечти за този, който би я уважавал и обичал. Ройз бе сигурна, че ще е готова да направи всичко за него. Всичко.

В своята стая Джоан също бе будна. В мислите й се върнаха спомени от близките няколко седмици. Всяка нощ, щом останеше сама, отново и отново премисляше всичко, което бе преживяла. През деня потискаше тези спомени и сега те изпълваха съзнанието й. Разтърсена от изпепеляващата си страст към един мъж, омъжена за друг, овдовяла само след няколко дни, изолирана от останалия свят по желание на баща си и бременна — всичко това й се бе случило като резултат от сляпото подчинение на баща си.

Това подчинение бе навредило и на останалите така, както и на нея. То бе предизвикало смъртта на Крайспън — тя бе убедена в това, а също предизвика обявяването на Алейн за престъпник и прокуждането му. Заедно с него пострада и невинният Парис и тези злини бяха предизвикани от обвинението в убийство, което Рудолф хвърли върху приятелите на Крайспън.

Джоан се чудеше дали Рудолф щеше да й каже, ако Алейн бе мъртъв. Реши, че той вероятно ще го направи, тъй като по този начин щеше да й докаже, че винаги е победител, а и триумфът щеше да му донесе удоволствие. Въпреки всичко, което й бе наговорил Рудолф, тя вярваше в невинността на Алейн и постоянно се молеше за неговото благополучие, а също и за това на Парис.

През нощта, докато лежеше в леглото си или седеше будна до перваза на прозореца, тя лекуваше раните от всичко, което й бе сторено. С течение на времето бунтовните пламъци се разпалваха в сърцето й. Щеше да бъде внимателна, тъй като имаше задължение към Крайспън да предпази детето му, но някак си щеше да намери начин да поправи нещата, да ги направи по-добри за нея, за детето й, за Парис и най-вече за Алейн. Той й бе обещал, че ще се върне за нея. Тя щеше да го види отново… да го види. Бе сигурна в това. Щеше да го чака.

Ако Джоан знаеше колко години ще минат, преди Алейн да дойде отново в Бенингфорд, би изгубила всякаква надежда, би се отдала само на детето си и не би поддържала борческия дух в себе си. Но тя остана вярна на чувствата си докрай и не губеше надежда.

Заченато в началото на лятото, бебето на Джоан се появи на бял свят в първия ден на пролетта през 1135.

Преди голямото събитие Рудолф доведе акушерка от Честър в Бенингфорд, за да е сигурен, че всичко около раждането ще мине добре. Когато Джоан видя мръсната старица, тя помоли Ройз да бъде единствената, която да я изражда.

— Не й се доверявам — прошепна Джоан, — защото е наета от баща ми. Ройз, ти си акуширала на няколко от съпругите на татковите рицари, така че имаш опит. Бих искала само ти да присъстваш в стаята ми.

— Не съм сигурна дали ще мога. — Ройз се опита да й обясни, но Джоан й направи знак да мълчи, тъй като към тях се приближаваше старата акушерка.

Те се разхождаха около кулата, както правеха всеки ден, а Бейъд вървеше на няколко стъпки след тях. Джоан бе бременна в последните месеци и бе доста напълняла. Ако се опиташе да се движи по-бързо, трябваше да ползва помощта на телохранителя, а не искаше да се разстройва, доближавайки се до това отвратително същество. Тя мразеше, когато той държеше ръката й, но нямаше избор, защото разходките й бяха необходими. Те бяха не само единственото й движение, но и единственият й допир с живота, който течеше в Бенингфорд. По заповед на баща й никой не си позволяваше да се приближава или да говори с нея, но тя можеше да наблюдава работата им. Някои от оръженосците дори се осмеляваха да й се усмихнат или кимнат с глава. Тяхното внимание я разсейваше и я караше да се чувства по-малко изолирана.

— Ройз, ти трябва да ми обещаеш. — Джоан обгърна с ръка лакътя на мащехата си. — Закълни се, че когато дойде времето, няма да ме оставиш сама с това отвратително същество. Няма да го понеса.

— Ще видя какво мога да направя. — Ройз сниши гласа си така, че Бейъд да не може да я чуе. — Забелязах, че предната нощ акушерката пи много вино. Може би ще мога да я подкупя. Ще е по-добре и за двете ни.

Родилните мъки на Джоан започнаха час след като тя се прибра в стаята си. Болките й ставаха по-силни и по-чести. Ройз не се отдалечи дори за миг, но и старата акушерка бе в стаята.

— Моля те, накарай я да си отиде! — проплака Джоан, когато видя мръсното лице на жената и беззъбото й хилене. Ройз изчака да премине и този пристъп на болка и обясни на Джоан.

— Рудолф настоява тя да присъства, така че за момента ще трябва да остане. Но не се тревожи. Аз сключих сделка с нея. За кана с вино и някоя друга монета, които бях спестила, тя ще си стои отстрани и няма да ни пречи. Казах й да заповяда на Лиз да донесе две кофи с топла вода, а после незабавно да я отпрати.

— Благодаря ти. Радвам се, че ще се отърва и от жената на Бейъд в този момент. Винаги усещаш какво ми е нужно, Ройз. Ако се случи нещо и това дете се роди мъртво или сакато, Рудолф ще те накаже заедно с акушерката. Ще накаже и мен.

Започна нов пристъп на болка.

— Никога няма да те оставя сама — каза Ройз, стискайки силно ръката на Джоан. — Дръж се за мен сега. Няма да те оставя.

— Не е редно да излиза толкова бързо — обади се акушерката. Тя остави чашата си с вино и се приближи, за да види Джоан. — Това е първо дете. Би трябвало да се напъваш още часове и може би дни.

Тя посегна да сложи ръката си върху корема на Джоан, но родилката изкрещя.

— Остави ме на мира. Не ме докосвай!

— Продължавай сама тогава. Скоро ще крещиш много по-силно и ще ме молиш да ти помогна.

Акушерката се запъти към вратата, за да вземе водата от Лиз. Както се бе споразумяла с Ройз, тя бързо разкара жената на Бейъд и залости вратата.

— Никой не трябва да ни безпокои. Седни там и мирувай, докато не ти наредя нещо друго — заповяда Ройз на старата жена и посочи ъгъла.

— Правете каквото искате. Нали мен няма да ме боли — каза тя.

Както акушерката предупреди, тялото на Джоан не минаваше през първоначалния за всяко раждане бавен стадий, който продължаваше няколко часа. На родилката й се струваше, че утробата й бърза да се освободи от товара си, така както тя бързаше да прегърне детето си. При всеки напън Ройз неизменно стискаше ръката й. Тя милваше челото й и шепнеше успокоителни думи. Ройз също цялата трепереше. Краката й се бяха подкосили, а по челото й изби пот. Тя придърпа един стол и седна. Джоан продължаваше да се напъва и започна да мисли, че ще умре от изтощение. Ройз следеше всичко внимателно. Тя разбра, че моментът наближава. След всичките усилия, които бе направила родилката, не й бяха останали сили да се напъва повече. Накрая тя престана да крещи и усети, че нещо топло и влажно се хлъзва от тялото й. Последва го триумфиращ писък и радостните изблици на Ройз. Тя го пое в ръцете си, бързо окъпа малкото същество и го уви в меко одеялце.

Върху лицето на Ройз грейна усмивка. Тя обърна бебето към Джоан и отгърна част от тялото му, за да може майката да види, че е момче. Изтощена, но щастлива, Джоан протегна ръце и Ройз й подаде бебето. Джоан го притисна към гърдите си. То сбръчка личицето си и тя се усмихна, после то изпищя и това бе най-радостното нещо, което бе чувала от близо една година.

— Помогни ми да сваля тази мръсна дреха — каза тя на Ройз. — Синът ми Крайспън е гладен.

Миг по-късно бебето сучеше от гърдата й, но тя скоро заспа изтощена.

— Добре — започна акушерката, напусна своя ъгъл и се приближи към двете жени. — Изродихте здрав и читав син, нали тъй? Сега ще ви кажа какво. Аз мисля да кажа на Рудолф, че детето се е родило без моя помощ. Аз бях тук, за да ви помогна, ако си спомняте това.

— Но нали вече ти платих — каза Ройз, но гласът на щастливата Джоан я спря.

— Всичко е наред. Остави я да прави каквото иска. Нека каже на Рудолф каквото иска и той после да й плати. Нас това изобщо не ни засяга. Най-важно е, че Крайспън е жив и здрав. Но, бабке, бих ви помолила само да ни дадете малко време, преди да слезете долу в салона.

— Това мога да направя, тъй като вие бяхте добри с мен, не като някои други, а и ми дадохте хубаво вино. Ти, момиче, роди толкова бързо, че ония долу със сигурност още не очакват нищо.

Акушерката се надвеси над Ройз, която миеше кръвта от тялото на Джоан, и каза:

— Добре е, че не си разкъсана, момиче. Така скоро отново ще можеш да приемеш мъж. — Изпивайки още една глътка вино, тя се върна в ъгъла си.

— Не ме интересува никой друг мъж, освен този тук — каза Джоан и целуна мъхестата главичка на бебето. — Колко е русичък.

— Такъв трябва да бъде, след като и двамата му родители са руси — каза Ройз. — Колко тъжно, че Крайспън не може да ги види сега.

Джоан обаче не чу тези думи. Единственото, което я интересуваше, бе синът й.

Рудолф беше във възторг. Веднага щом акушерката му съобщи добрите новини, той се завтече нагоре по стълбите и нахлу в стаята на Джоан.

— Момче! — възкликна тържествуващо. — Най-сетне! Отвий го, Джоан, и ми го дай тук. Искам да му се порадвам, да го видя със собствените си очи.

Джоан направи това, което той й заповяда, и Рудолф се вгледа в наследника си. Бебето първоначално трепереше, изложено на студения вечерен въздух, но после размърда крачета и отвори големите си сини очи. Нежно, или по-скоро предпазливо, Рудолф погали телцето.

— Добре, добре! — каза той, потривайки ръце. — Бейъд каза, че в една от моите ферми има жена, чието дете е умряло, а тя е останала пълна с кърма. Ще заповядам да я доведат утре в замъка, за да накърми детето.

— Не! — Джоан притисна детето си силно към себе си, като че ли искаше да го предпази от плановете на дядо му. — Аз сама ще кърмя малкия Крайспън.

— Крайспън? Никога! — Рудолф я гледаше изненадан. — Моят внук ще се казва Уилям като великия завоевател, който пазеше земите ни.

— Крайспън — повтори Джоан. В погледа й се четеше твърдост и непреклонност.

— Аз казах Уилям.

Тя знаеше, че сега той е гневен. Не бе трудно да предизвикаш избухливия темперамент на Рудолф, но в този случай Джоан щеше да използва оръжието, което бе приготвила. Месеците, прекарани в пълна изолация, я бяха променили. Тя никога нямаше да се подчини на баща си отново. Дори да изглеждаше примирена и послушна за неговите желания, вътрешно тя щеше да се противопоставя. Гневният пламък се бе запалил в сърцето й и нямаше да угасне.

— Той ще бъде кръстен Уилям Крайспън — каза тя. — Аз ще се съглася с Уилям, а ти ще се съгласиш с решението ми сама да кърмя детето си и няма да викаш чужда жена. А и би ли искал наследникът ти да бъде отхранен от една селянка, когато аз мога да осигуря благородническа храна за него?

Баща й държеше изключително много на благородническото си потекло и тя знаеше слабото му място. Сега той се съгласи с нея и прие аргументите й.

— Много добре — каза Рудолф. — Щом искаш, можеш да храниш сина си.

— И възнамерявам да присъствам на кръщавката му — каза Джоан. — Дарих те с наследника, който толкова силно искаше, и никой не може да се съмнява в произхода му. Сега моето несправедливо заточение свърши.

— Така ли мислиш наистина? — Зениците на Рудолф се разшириха, а устните му се изкривиха в параноидно подобие на усмивка. — Може би ти не разбираш какво означава да пазиш дъщеря си и единствения си наследник. Ти и бебето ще останете тук, в тази стая, където ще съм сигурен, че ще сте в безопасност. Това е заповед и аз няма да променя решението си.

— Аз ще присъствам на кръщавката на Уилям Крайспън. Дори Бейъд не може да ме спре.

Джоан никога не е била толкова твърда и непреклонна.

— Бейъд! — Рудолф се втренчи в него. Очите му бяха студени, а лицето — безизразно. Джоан не отстъпваше и продължаваше да го гледа, докато не видя разбиране в очите му. После той се изсмя подигравателно. Тя знаеше, че той е изненадан от реакцията й, и следващите му думи доказаха правотата й.

— Безспорно е, че моята кръв тече във вените ти. Ти трябваше да си момче, Джоан. Ти си точно толкова инат, колкото и аз. Много добре. Ще направя компромис. Можеш да присъстваш на кръщавката, но веднага след това ще се върнеш заедно с детето тук, в тази стая. Бейъд и Лиз ще те придружат от параклиса до тук.

— Аз сама ще нося сина си. Уилям Крайспън ще влезе и ще излезе от параклиса на моите ръце.

От думите на Джоан личеше, че се чувства свободна и няма да отстъпи.

— Аз ще избера кръстниците — това бе отговорът на Рудолф. Той спомена имената на графа от Болсовер и неговата дама и добави името на свещеника от близкия манастир „Св. Джъстин“ — мъж, известен със своята почтеност. Джоан нямаше никакви възражения относно това предложение на Рудолф, но се престори, че обмисля избора му, и едва след време кимна с глава.

— Съгласна съм — каза тя. — Ако искаш Крайспън да бъде здрав, той ще се нуждае от повече светлина и свеж въздух. Този един час на ден, с който аз разполагах, съвсем няма да е достатъчен за него. В добавка към едночасовата разходка всеки следобед ще го извеждам и сутрин за един час и това ще започне от утре.

— Не злоупотребявай с добрината ми — предупреди Рудолф, но не противоречи на желанието й.

— И Ройз ще ме придружава, както и досега. — Джоан прикри усмивката си. Зарадва я фактът, че сега Рудолф се отнасяше с респект към нея.

— Много добре — каза той. — Може би твоята плодовитост ще повлияе положително на Ройз. Но не ме моли за нищо повече и се грижи добре за моя внук.

Рудолф се обърна и напусна стаята на Джоан.

— Как се осмели да го погледнеш в очите и да му кажеш всичко това? — попита Ройз. — Не мога да повярвам, че не ти отказа нищо!

— Той не го направи за мен — отвърна Джоан. — Направи го в името на наследника си. Но аз не получих това, което исках най-много. Не получих свободата си. Той никога няма да ме пусне. Ще ме държи тук и няма да го е грижа, че трябва да ме обича и да се грижи за мен, защото съм негова дъщеря и защото съм честен човек, който винаги се е подчинявал на желанията му. А моето сляпо подчинение и дългът му към него ме доведоха в тази кула, откъдето никога няма да се измъкна.

Джоан премълча някои неща, върху които бе размишлявала.

През деветте месеца, които бе прекарала като затворник, имаше достатъчно време, за да обмисли всички обстоятелства около смъртта на Крайспън. Времето минаваше, шокът и ужасът от преживяното избледняха. В съзнанието на Джоан изникваха повече и повече детайли от онази нощ. В началото мотивите на убиеца бяха загадка за нея, но постепенно тя сама направи някои заключения. Тя се досещаше кой и защо бе извършил това злодеяние, но не можеше да каже на Ройз. Това щеше да изложи живота на мащехата й на опасност, а Джоан не искаше никой друг да пострада. Достатъчно бе, че честта на трима рицари вече беше потъпкана и бъдещето им — унищожено.

Тя погледна малкия Уилям Крайспън и разбра, че има две причини да изтърпи Рудолф. Първата бе детето, което тя искаше да възпита така, че той да не стане като баща й. Може би той щеше да бъде нежен и разумен като Крайспън. Другата й цел бе да накаже убиеца на Крайспън. Тя все още не знаеше как ще го направи, но бе решена да намери начин и това желание я правеше силна и непреклонна.