За любов и чест

Глава 9

Сицилия 1135–1152

На двайсет и първи март, деня, в който Джоан роди сина си, Алейн, Парис и отец Еймбрас пристигнаха в Палермо. Бяха преживели едно мъчително пътуване.

След като дълго време успешно се изплъзваха от преследвачите си, те преминаха границата между Уелс и Англия. Там, в манастира „Св. Деоний“, отец Еймбрас познаваше няколко монаха, които щяха да им помогнат.

— Там ще можем да си починем няколко дни в безопасност — бе казал Еймбрас. — После ще уредим пътуването с кораб до Ирландия.

Те се придвижваха с ирландски търговци и попадаха в обкръжението на Грифън — местен лидер. Като свещеник и най-възрастен, отец Еймбрас разказа накратко за случилото се в Бенингфорд, което бе причина те да избягат от Англия.

— Ти говориш добре — каза якият Грифън, — но как мога да бъда сигурен, че вие не сте шпиони, изпратени да проучат дали ние, уелсците, не възнамеряваме да нападнем злите нормандци? Преди да ви се доверя, ще се уверя, че историята ви е истинска. Ще останете тук като мои гости, докато аз пратя мои хора по границата, които да поразпитат за последните новини около лордовете от Марчър.

— А когато разберат, че отец Еймбрас не лъже, какво следва? — попита Алейн, който бе раздразнен от това протакане.

— Ако това, което казвате, е истина — отговори Грифън със същия язвителен тон, — ще ви благословя и вие ще продължите пътя си. Тъй като не обичам източните си съседи, които искат да подчинят Уелс, нямам причини да не ви помогна.

— Ние не лъжем — спокойно каза отец Еймбрас, преди Алейн да даде воля на гнева си, който твърде често се надигаше тези дни.

Проучванията, които приятелите на Грифън трябваше да направят, траяха повече от месец. След като най-сетне той чу новините, които те му носеха, Грифън информира гостите си, че Рудолф продължава да издирва Алейн и Парис, а също и отец Еймбрас.

— Той твърди, че ти си крадец на коне — каза домакинът на свещеника. — Казва, че си отишъл в замъка му само с едно муле, а си го напуснал с три от най-хубавите му коне. Отче, срамота е човек, проповядващ божието слово, да извърши подобно злодеяние. — Весели пламъчета играеха в очите на Грифън и от това бе ясно, че той е силно впечатлен от историята и се възхищава на хитроумния отец.

— Планът ми бе да даря тези коне на манастира „Св. Деоний“. Мислех, че ако могат да ги продадат, среброто ще бъде използвано да се нахранят бедните. — Еймбрас съвсем не изглеждаше засрамен от това, което бе направил.

— Представяте ли си какво би станало, ако едни обикновени монаси се опитат да продадат крадени коне? — попита Грифън. — Тези коне ще предизвикат много проблеми. „Св. Деоний“ няма да може да ги продаде. По-добре ще е да ми ги дадете на мен. Аз ще се опитам да ги изпратя до Източен Уелс, където да ги продам. Ако барон Рудолф все пак ги открие, той ще се заблуди, че вие сте тръгнали на изток. Що се отнася до монасите, заради възхищението ми към вашия кураж и съобразителност ще им подаря шест понита, които те могат да използват както намерят за добре. За мен ще бъде удоволствие да заблудя съседите си — неприятели.

— Вероятно понитата, които ще подари на манастира, са крадени — недоволстваше по-късно Алейн, но Парис и Еймбрас приеха предложението на Грифън.

В действителност Алейн се намираше в Уелс само телом, а духом бе в Бенингфорд. Копнееше да види Джоан, да обгърне с ръце тялото й, да й каже, че ще я обича вечно. Искаше да я изтръгне от коварния Рудолф. Да й даде свободата, която баща й бе отнел.

Алейн знаеше, че Парис и отец Еймбрас бяха прави, когато му казваха, че не може да направи нищо за Джоан в този момент. Всяка нощ, преди да заспи, той си повтаряше, че трябва непременно да се върне при Джоан. Но щом Грифън намери кораб, който да ги отведе до Ирландия, Алейн всеки ден отправяше поглед към безкрайната морска шир, отвъд която го очакваше една непозната земя. Той отиваше далеч от своята любима, но бе сигурен, че някога ще се върне.

След като пристигнаха в Ирландия, им трябваха десет дни, докато намерят кораб за Бордо. Алейн бе доволен от това, че не бе повлиян от безкрайното люшкане на кораба, от което Парис и Еймбрас хванаха морска болест. В Бордо трябваше да си починат малко, преди отново да тръгнат на път.

Продължиха пътя си по течението на река Гарон, където отец Еймбрас се разболя — имаше постоянно киселини и често повръщаше. В началото Алейн се шегуваше, че това е предизвикано от прекалено сладките сливи, които Еймбрас ядеше. Районът бе известен с тези плодове и те растяха навсякъде около тях. Но на следващия ден, когато и той, и Парис се разболяха, нещата съвсем не изглеждаха смешни.

В тежката седмица, която прекара Алейн, за пръв път в своя живот се замисли сериозно за смъртта и за възможността да не доживее деня, в който отново ще срещне Джоан.

Едва след шест седмици те бяха отново здрави и можеха да продължат пътуването си, но тогава не бе най-благоприятното време, тъй като вече бе краят на октомври. Все още не съвсем възстановени, те потеглиха към Колуз, а после до Каркасон. Накрая се спряха в Нарбон. Там по настояване на Еймбрас останаха за една дълга почивка, която им бе нужна, преди да предприемат ново морско пътуване.

Тримата приятели прекараха Коледните празници в Нарбон и по средата на януари се приготвиха отново да потеглят на път. Вече бяха на кораба за Сицилия, когато силна буря ги отклони на северозапад към остров Майорка. Там бяха принудени да прекарат няколко седмици, докато корабът бъде ремонтиран. Най-сетне, в средата на месец март, зърнаха бреговете на Сицилия, но отново бяха застигнати от една от внезапните бури на Средиземно море. Сега имаха повече късмет и се изплъзнаха невредими. Когато доближиха пристанището, силните вълни в открито море бяха заместени от спокойна и неподвижна вода. Огромно бе учудването на Алейн, когато дъждът спря и облаците бяха пронизани от слънчева светлина.

— Това е добро предзнаменование. Пътуването ви е благословено — каза капитанът на кораба на Алейн, който съзерцаваше небето.

— Надявам се да е така — отвърна Алейн. Всичко бе толкова непознато и толкова красиво. Хората, които преизпълваха улиците около пристанището, бяха с най-разнообразни облекла — нормандски рицари, облечени с тежки ризници, еврейски търговци с тъмни роби и дълги бради, мюсюлмани с тюрбани на главите, гладко избръснати гърци с черни очи и тънки носове. На това място царуваше крал, толерантен към различните религии и култури, и хората съжителстваха в мир. Еймбрас им бе разказвал за това, но сега Алейн можеше да го види.

По време на дългото пътуване, въпреки че боледуваше, свещеникът си бе свършил работата отлично, Алейн съумяваше да разбира някои арабски думи, които се чуваха наоколо. Той различи също и гръцка реч.

Алейн пое от свежия пролетен въздух и погледна на запад, където се издигаше кралският дворец, отделен от града бе разположен на високо.

— Най-сетне. — Алейн чу гласа на отец Еймбрас зад гърба си. Свещеникът се бе възстановил от морската болест и сега се присъедини към него заедно с Парис. — След това дълго пътуване, надявам се, че не си разочарован от гледката, която се разкрива пред теб. Палермо е истинска перла, не мислиш ли?

Алейн не отговори. Той се бе съсредоточил върху езиците, които се чуваха по кея. До него Парис премигаше, тъй като слънчевата светлина го заслепяваше.

— Изглежда, климатът в този град е сух. И е толкова прашно, въпреки дъжда. Много по-различно е от Англия.

— Ще има толкова много неща, които да видите и да научите, че съвсем скоро ще забравите Англия и въобще няма да ви е мъчно — каза Еймбрас.

— На мен изобщо не ми е мъчно — отговори Парис, разглеждайки наоколо с голям интерес. — Аз съм възхитен.

Възхитен бе и Алейн, но той преживяваше нещата по друг начин. В следващите няколко дни и седмици Парис бе обхванат от ентусиазъм. Той не преставаше да се възхищава на Сицилия и изглеждаше като човек, който не е оставил нищо зад себе си, за което да съжалява. При Алейн бе различно. Сред цветовете, звуците и миризмите, които се разнасяха около него, в сърцето му оставаше едно кътче, в което пазеше съкровени спомени. Най-скъпият образ в тези спомени бе този на красива жена с дълги руси коси и очи като сапфири.

Иначе Сицилия бе слънчева и много топла. Разнообразието от цветове бе невероятно. С течение на времето всеки от тримата намери своя усамотен оазис, където цъфтяха цветове и бликаха изящни фонтани, а зелените листа леко се полюшваха под полъха на ветреца. Но преди да постигнат това, те трябваше да опознаят добре града и да решат къде ще отседнат. Бяха подложени и на проверка, задължителна за всички пътници, минаващи или оставащи в Палермо.

Тази проверка се състоя в малка сграда, разположена близо до пристанището, където бе пуснал котва техният кораб. Стените на тази сграда бяха дебели и вътре бе хладно. Липсата на пряка слънчева светлина също се отразяваше добре. Те бяха посрещнати от мъж с бял тюрбан на главата и роба на бяло-синьо райе. Брадата му бе грижливо подрязана. Черните му очи издаваха интелигентен и прозорлив човек.

— Аз съм Абдул Амид и изпълнявам длъжността на кралски мисионер, който се занимава със събирането на информация.

С жест на ръката мъжът им показа, че те трябва да седнат на пейката, върху която за удобство бяха наслагани възглавнички. Върху масата имаше поднос, отрупан със сушени плодове и сладкиши. На разположение бе и една кана, около която имаше чаши. Абдул Амид се настани срещу гостите си.

— Позволете ми да ви предложа нещо освежително, докато разговаряме — каза той.

В каната имаше изстуден плодов сок. Сладкишите бяха покрити с мед и хрупкави бадеми. Сушените фурми, смокини и кайсии бяха толкова сладки, че Алейн почувства болки във венците. Сокът му подейства добре. Той бързо изпразни чашата си и прие още, когато слугата му предложи. След като бяха настанени удобно, Абдул Амид заговори бавно и монотонно, оставяйки у Алейн впечатлението, че е повтарял тези думи безброй много пъти, което бе точно така.

— Великият наш крал Роджър II е заинтересуван от всички видове знания. По тази причина той използва мисионери като мен, които да се срещат с пътниците, защото те носят информация за различни географски места. От къде идвате вие, господа, и как пътувахте до тук? Изцяло по вода ли пътувахте, или се движехте и по сухоземни пътища? Ще ми опишете ли реките, планините, градовете, които сте прекосили? Разкажете ми нещо и за времето — за бурите, за небесната гледка през нощта. — Той продължи да ги затрупва с въпроси и когато свърши, Алейн вече се чувстваше изтощен. Всичко, което тримата пътници разказаха, бе записано от секретаря, който стоеше на съседната маса.

Те отговориха на мисионера честно и изчерпателно. Нямаха нищо, което да крият, а и бяха сигурни, че ако кажеха и една лъжлива дума, Абдул Амид щеше да ги прекъсне. За добрите отговори, които даваха в продължение на няколко часа, бяха възнаградени и тази награда щеше да промени живота им.

— Тъй като познавате места, които са малко известни за нас — каза Абдул Амид, — вие ще трябва да се срещнете лично с крал Роджър. В момента това е невъзможно. Кралят не приема посещения, защото само преди месец обичаната от нас кралица Елвира почина. Сега кралят се е усамотил и преживява тъгата от загубата. Тя, покойницата, бе смисълът на неговия живот. Все пак има един мъж, който би бил заинтересуван да чуе всичко, което можете да му разкажете за далечни, земи и непознати морета. Той е особено заинтригуван от всичко, свързано с моретата. Да, вие ще трябва да се срещнете с емира на емирите.

— Емирът на емирите? Владетелят на морето? — Титлата на този човек изтръгна Алейн от мислите му за краля, който бе загубил своята любима.

— Вие говорите арабски? — Абдул Амид бе приятно изненадан.

— Съвсем малко — призна Алейн. — Отец Еймбрас се опита да задълбочи познанията ни — на мен и на Парис, — но се страхувам, че ние сме трудно възприемащи ученици.

— Отец Еймбрас — Абдул Амид се обърна към свещеника с блеснали очи, — тази информация ме кара да ви възприема като изключително интересна личност. Да се надявам ли, че вие сте дошли в Сицилия, за да обогатите знанията си? — Докато говореше, Абдул Амид направи знак с ръка и двама слуги мигновено се появиха, очаквайки заповедите му. Единият от тях бе изпратен със съобщение до Джордж от Ентайх, което трябваше да го информира, че са пристигнали трима англичани. Другият трябваше да донесе двете чанти от кораба, в които бяха всички принадлежности на пътниците. До края на деня Алейн, Парис и отец Еймбрас бяха настанени в луксозни апартаменти в дома на Джордж от Ентайх, главен министър на страната и втори след крал Роджър по сила и влияние.

— Ако това не е дворец, то тогава на какво място живее кралят на тази страна? Възможно ли е да има човек, по-богат от този? — Парис огледа мебелите в стаята. Никога преди не бе виждал толкова богато и луксозно подредена стая. После насочи погледа си към гледката, която се разкриваше през прозореца — пристанището и безкрайната шир на морето.

— Мисля, че ще е абсолютно възможно и за теб да натрупаш състояние и да живееш в такъв разкош — каза му Еймбрас. — Много други преди теб са го направили. Казват, че крал Роджър е изключително щедър към онези, които са честни с него.

— С колко кораба разполага войската тук? — попита Алейн, загледан към пристанището. — Имат толкова много кораби. Сигурен съм, че не ги използват само да превозват хора и стоки. Има толкова неща, които не знам.

— Това са въпроси — каза Еймбрас, — които трябва да зададеш на нашия домакин, когато се запознаем довечера. Междувременно аз ще се отдам на молитва, тъй като по време на това пътуване занемарих религиозните си задължения.

— Аз ще отида до пристанището — реши Алейн. — Искам да разгледам корабите отново. Парис, ще дойдеш ли с мен?

— Възнамерявам да стоя колкото се може по-далеч от водата, докато се възстановя от морската болест — обясни Парис. — Градината долу изглежда чудесно. Бих искал да се поразходя там и да се порадвам на усещането за твърда земя под краката си.

Те се разделиха и Парис се запъти надолу по стълбите, които водеха в градината. Тя бе едно малко райско кътче. Наоколо цъфтяха екзотични цветя и храсти. Някои само бяха напъпили и щяха да разцъфтят по-късно през сезона. През градината минаваше пътека от ситен чакъл, а на няколко места бликаха фонтани. Шумът на водата действаше успокоително.

След като премина през подредената градина, която бе непосредствено до къщата, Парис попадна на едно по-естествено място. То бе сенчесто и хладно — лукс, който малцина можеха да си позволят през горещия ден. Между два храста започваше друга пътечка, която криволичеше през дърветата. Парис пое по нея. По едно време пред погледа му се разкри светла полянка, в средата на която имаше сграда. Тя нямаше врата, а само арка, която бе красиво резбована. Останалата част от постройката също бе с дървена украса. Вътре Парис можа да види дървена маса, пъстър килим и няколко възглавнички в ъгъла. Мястото бе осветено от месингови фенери. От малкото павилионче се чуваше някакъв шум. Парис се спря. Може би на това тайно място неговият домакин си уреждаше тайни любовни срещи.

— Сър, ще ми помогнете ли? — Тези думи бяха изречени на френски. Като чу нежния женски глас зад гърба си, Парис се обърна.

В началото той си помисли, че това е нереален образ, плод на фантазията му или създание на някой магьосник. Косата на непознатата бе покрита с ефирен черен шал. Дрехата й също бе черна. Тя изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да изчезне и никога повече да не се появи. Парис се отърси от първоначалната изненада, осъзнал, че това беше просто едно момиче.

— Искате да ви помогна? — попита той.

— Ако обичате. — Тя хвана ръката му. — Елате с мен. Съвсем близо е.

Тя го издърпа от пътеката и го въведе в храсталака, където растяха диви къпини. Момичето коленичи и придърпа Парис към себе си, който не знаеше какво да очаква.

— Ей там — каза тя, — има ранена птичка. Ръцете ми са твърде къси, за да я достигна, но мисля, че ти ще успееш.

— Очаквате от мен да спася птичка сред тези тръни и бодли? — попита той. — Защо се занимавате с това? Защо просто не я оставите?

— Не можем да постъпим така. — От думите й личеше, че изпитва състрадание към животинката. — Моля ви, сър, извадете я от тук, преди да е дошла някоя котка.

— Котка? — повтори Парис, невярващ в това, което му се случва.

— Моля ви! — повтори момичето, като гледаше в него умолително. То имаше бледо лице, големи очи и деликатни тънки ръце.

Неохотно Парис протегна дясната си ръка към мястото, понасяйки мълчаливо болката от убожданията. Той обгърна с пръсти треперещата перушина и почувства туптенето на мъничкото сърчице. Внимавайки да не я нарани, извади птичката.

— О, благодаря ви! — Момичето се изправи. — Подайте ми я, моля ви. Не, ще е по-добре вие да я носите, защото ако я местим от ръка на ръка, няма да е добре за нея. Просто трябва внимателно да я държите, както правите сега.

— Да я нося къде? — попита Парис.

— В павилиона, разбира се. — Тя отново тръгна напред по пътеката. — Оставете я внимателно на масата.

Парис направи точно така, както тя искаше. Огледа се наоколо и откри източника на шума, който бе чул преди малко. В ъгъла на павилиона, върху възглавничките, лежеше възрастна жена. Бе облечена със същите черни дрехи, каквито носеше и момичето.

— Шшт — момичето постави пръст върху устните си. — Това е Лезия, моята бавачка. Трябва да я оставим да спи.

— Какво ще правиш? — Парис забеляза няколко ивици бял плат на масата до ранената птичка. На пода имаше клетка.

— Ще се опитам да превържа крилото й колкото мога по-добре — каза момичето. — После ще я пазя тук, докато оздравее и може отново да лети. — Докато говореше, тя започна работа. След като превърза малкото крилце, сложи птичката в клетката и затвори малката вратичка.

— Ще оздравее ли? — попита Парис, следейки нежните движения на девойката.

— Мисля, че първо трябва да премине страхът, и тогава бързо ще оздравее.

— Още една ранена птичка? — Лезия се бе събудила. Тя се прозина и седна.

— Още една? — каза Парис. — Често ли й се случва да спасява ранени птички?

— Винаги това е правила — каза лелята. — Днес спасява ранена птичка, утре котка или куче, или може би някой кон, ако се нуждае от грижите й. Обзалагам се, че ако една отровна пепелянка се нарани, тя ще се опита да я излекува.

— Разбира се, че ще го направя. Всички сме създания на Господ Бог.

— Никакви змии. — Лезия се изправи и огледа Парис, като че ли той самият бе някакво влечуго. — Той също може да е ранено същество.

— Мисля, че усетихте отбранителната нотка в гласа ми — каза Лезия на Парис. — А сега си вървете.

— Попаднах тук случайно — каза Парис, опитвайки се да й обясни. — Не съм имал намерения да нахълтам във вашата собственост и моля за извинение, ако се е получило така.

— Ако наистина сте с добри намерения, по-добре ще е да ни оставите сами — заповяда Лезия.

По раздразнението, което бе изписано на лицето й, Парис разбра, че не му остава друг избор, освен да изчезва колкото се може по-бързо. Той погледна за последен път към момичето и напусна павилиона. Нейният образ обаче продължи да го преследва. Той се чудеше коя е тя. Парис се намръщи, спомняйки си думите на старата. Ранено същество? Не и Парис от Стоксброг! Той нямаше никакви рани, които това момиче да може да излекува.

Вечер Джордж от Ентайх обичаше да си почива на терасата, откъдето можеше да наблюдава как светлината се променя над морската повърхност, и корабите, които идваха и напускаха пристанището. Нямаше друго нещо, което да доставя такова голямо удоволствие на Джордж, както гледката на надигащите се вълни и залязващото слънце над тях. Там, на това място, на терасата, която гледаше към морето, Юланда отново видя непознатия.

Тя се бе отпуснала на един стол до този, на който чичо й почиваше, и се шегуваше с него. Заради копнежа си по морето, той бе готов да се откаже от всичко тук на брега и да предприеме някое дълго пътешествие. В този момент тя чу стъпки.

— А, ето ги и нашите гости. — Джордж стана и ги поздрави. Той бе висок, силен мъж, със снежнобели брада и коса. Левантински грък по произход, той се бе бил за мюсюлманите в Тунис, а после се бе обрекъл във вярност към крал Роджър. Джордж бе известен като отличен морски навигатор. Той бе доста висок и Юланда не можеше да види новодошлите. Тогава тя пристъпи към тях.

Той бе толкова слаб. Тя отново видя издайническите знаци, които бе видяла и преди, и знаеше, че неговата изтощеност се дължи на дългото пътуване. Беше срещнала много пътници, дошли тук, в Сицилия, които след дълги пътувания по вода изглеждаха точно така. Кратка почивка и здравословна храна щяха бързо да помогнат за възстановяването му, а щяха да се отразят добре и на приятелите му. Ще са им необходими и нови дрехи. Виждаше се, че са току-що избръснати и измити, но дрехите им бяха овехтели и се нуждаеха от поправка или просто трябваше да бъдат заменени с нови.

— Моята племенница, лейди Юланда — представи я Джордж.

Всеки един от тях бе представен на Юланда и за това кратко време тя успя да забележи всеки един детайл от външния им вид. Свещеникът бе около десет години по-възрастен от чичо й с кафява коса и мило лице. Той изглеждаше така, сякаш никой никога не ще може да предизвика гняв у него. Алейн бе висок и красив, но като че ли бе обхванат от някаква тъга, която го караше да се отдалечава от света и да се вглъбява в себе си. Инстинктивно тя разбра, че Алейн не би се заглеждал по всяка красива дама в Палермо.

— Ето, че разбрах коя сте били, лейди. Как се чувства птичката, която спасихме? — Сър Парис от Стоксброут пое ръката на Юланда и се засмя, когато тя не можа да изговори името му правилно.

— Птичката е учудващо добре, сър. Вярвам, че вие също се чувствате добре. — Тя също се засмя, радвайки се на красотата му. Очите му бяха кафяви, погледът — неумолимо търсещ. Имаше черна права коса, в която Юланда би искала да зарови пръсти. А устните му бяха толкова чувствено оформени… тя не бе способна да възпре себе си, би желала да го прегърне, но трябваше да запази благоприличие пред чичо си.

В обществото на нормандска Сицилия, силно повлияно от мюсюлманската религия, бе рядкост жената да има такава голяма свобода, каквато бе дадена на Юланда. Тя бе прекарала последните десет години под опеката на Джордж. Всъщност не му бе истинска племенница, но това обяснение толкова точно изразяваше взаимоотношенията им, че с течение на времето и двамата бяха повярвали в него. В къщата на Джордж имаше много слуги, които изпълняваха всички заповеди на стопанина, а също и тези на Юланда. Имаше една домакиня, която се грижеше за всичко, но откакто Юланда навърши седемнайсет, тя пое ролята на домакиня на големия дом. И тази нощ, както друг път, когато пристигаха непознати, тя искаше да се представи като изискана дама и затова остана на масата при гостите през цялото време. Беше й интересно да слуша разговорите за далечни страни.

Тя невинаги бе център на внимание. Така се случи и сега, щом разговорът се завъртя около сицилианската военноморска флота и начина, по който бе използвана тя по време на война, за да защитава земите на крал Роджър. Това бе чисто мъжка тема. Юланда не бе заинтересувана от нея, а по-скоро от хората наоколо, и то от един специален човек. За щастие, Парис бе седнал от лявата й страна.

— Изглежда, ти не се интересуваш толкова много от стратегиите по време на морска битка, както се интересуват приятелите ти. — Юланда започна разговор с него. Това не бе въпрос, а просто констатация на очевиден факт и тя се страхуваше, че е доста безсмислено начало на разговор и не ще привлече вниманието на Парис.

— Не съм запален на тема кораби — обясни той. — Освен това, когато плавам с кораб, се разболявам.

— Същото се случва и с мен — засмя се Юланда. — Спомням си много добре първото си пътуване с кораб. Когато бях много малка, майка ме доведе тук от Палермо. Бях толкова зле, че тя мислеше, че ще умра, преди да пристигнем. Оттогава никога не съм се качвала на кораб.

— Бих искал да мога да направя същото. — Парис знаеше, че ще дойде време, когато отново ще бъде в открито море. Изпитвайки симпатия към мекия музикален глас на Юланда и начина, по който тя привлече вниманието му, той я огледа по-внимателно. Сега, когато бе махнала шала от главата си и черните одежди, тя изглеждаше по съвсем различен начин. Бе облечена в зелена рокля, а лъскавата й червеникава коса бе украсена със златиста панделка. Парис помисли, че ако дръпне края на панделката, тежката коса би се разпиляла по раменете. Унесен от фантазията си, той погледна в очите й. Те бяха тъмни като косата й, но излъчваха топлина и нежност и чудесно контрастираха с бялото й лице.

— Казваш, че си дошла в Сицилия като дете. — Парис продължи да говори с нея, докато другите дискутираха военноморската флота. — Майка ти сестра на Джордж ли е била? Или може би твоят баща е бил негов брат?

— О, не. Ние всъщност не сме толкова близки роднини. Тео, обръщението, което аз използвам, не значи просто чичо — Тя изговори гръцката дума с очарователен акцент. — Тео изразява респект, какъвто младият човек трябва да изпитва към по-стария. В случая моят втори баща бе роднина на тео Джордж.

— Тогава ти не си гъркиня?

— Само според осиновяването. — Юланда се усмихна чаровно. — Истинският ми баща е бил нормандски барон и е бил подчинен на бащата на сегашния ни крал. Умрял е, преди да се родя. Майка ми е била унгарка с благороден произход. Аз съм кръстена на нея.

Парис продължаваше да я гледа и не можеше да се насити на красотата й. Произходът й си бе казал своето — тя имаше подчертано екзотичен вид. Тази жена никога нямаше да остарее. С течение на годините, тя просто щеше да става все по-красива.

Но в момента Парис не изпитваше онази дива страст, която преживяваше при среща с други жени. Това, което той почувства към Юланда в първата нощ, която прекара в компанията й, бе начало на едно трайно приятелство. Той вярваше, че тя би могла да му бъде верен другар, но го учудваше тази мисъл, защото никога преди не си бе представял, че ще приеме една жена по този начин.

Само след една година Парис щеше да разбере защо се чувстваше така.

Глава 10

Беше полунощ. Дискът на луната хвърляше сребърни отблясъци върху спокойните води на Тиренско море. Терасата около дома на Джордж също бе огряна от лунната светлина. Там Юланда намери своя чичо. Той се бе облегнал на резбования парапет и бе отправил поглед в безкрайната тъмнина пред себе си.

— Да не би отново да мечтаеше за морето и за пътешествия с кораб? — подразни го тя и обви ръка около неговата.

— Мислех, че си се оттеглила в покоите си. — Когато Юланда отпусна глава на рамото му, той я целуна по челото. — Трябваше да се досетя, че ще искаш да поговорим за гостите, преди да си легнеш.

— Ще останат ли в Палермо?

— Надявам се да го направят. Предложих на отец Еймбрас да използва библиотеката ми, а освен това аз винаги съм на разположение, ако са му нужни знанията ми по гръцки. Той изглежда много толерантен за католически свещеник и е съвсем различен от останалите северняци, които познавам. Що се отнася до Алейн, аз го харесвам.

— Защото е заинтересуван от твоите кораби ли? — попита Юланда с усмивка.

— Защото е готов да приема новите идеи. Защото желае да научи много неща — черта, която по принцип липсва у нормандските благородници. — Джордж бе коректен и точен в оценката си. Той добави: — И защото се интересува от моите кораби.

Между тях се възцари тишина. Юланда знаеше, че той очаква този въпрос, и затова го зададе.

— А какво ще кажеш за сър Парис?

— Той не се интересува от корабите ми.

— О, тео, нямах предвид това!

— Забелязах, че си впечатлена от него — каза Джордж и изчака да чуе какво ще каже тя.

— Мисля, че съм способна да обичам един такъв мъж — каза Юланда. — Дори бих се омъжила за него и бих била щастлива през целия си живот.

— Правиш доста сериозни заключения за човек, когото познаваш от съвсем скоро. Мила моя, знаеш, че желая единствено твоето щастие, тъй като си моя племенница, ако не моя кръв, но чувала ли си някога, че мъжете не могат да оценят благоразположението на съдбата, ако сами не си извоюват това, което желаят?

— Познавам те много добре, за да приема това просто като между другото казана забележка. Какво предлагаш, тео?

— Между нормандските благородници, които владеят част от земите на Роджър, се наблюдава раздвижване — обясни й Джордж. — Мисля, че те ще се опитат да обърнат Роджър срещу Свещената Римска империя и по този начин да засилят собствената си власт. Така че ако новините, които моите разузнавачи ми изпращат от континентална Италия са верни, скоро Алейн и Парис ще имат шанса да извършат големи подвизи.

Юланда се замисли за възможността да избухне война. Това не я плашеше. Всеки две години крал Роджър трябваше да пътува до континента, за да потушава поредното въстание и да екзекутира или да прости на водачите му. Тя смяташе, че е странно да се намесва кралят със своята власт в подобни събития, но бе свикнала с факта, че в Сицилия сарацините нехристияни живееха в мир с гръцките християни и всички имаха равни права. Джордж й бе обяснил, че мирът, който тържествуваше в Сицилия, се дължеше на крал Роджър, който се отнасяше еднакво към хората с различни религии, щом те не го пренебрегваха. Така всички имаха възможност да живеят според традициите на своята религия.

— Вярваш ли — попита Юланда, — че Парис и Алейн ще спечелят чест и слава, ако участват в битките това лято.

— Чест и слава — да. — Джордж отново я целуна по челото. — Освен това те ще спечелят и богатство, и то несметно богатство.

На следващия ден тримата гости на Джордж приеха поканата му да останат за по-дълго време в неговия дом.

— Крайно време е да започна моята работа, затова от тази сутрин се залавям за нея — каза отец Еймбрас. — Вече разгледах библиотеката ви и разговарях с един грък — ваш приятел. Този следобед ще се срещна с него. — С тези думи отец Еймбрас се запъти към библиотеката, където прекара повече от времето си през следващите няколко седмици, но съвсем не му бе скучно там. Често идваха посетители — учени и изследователи от цяла Сицилия. Дори Абдул Амид идваше и съвсем скоро той се сприятели с Еймбрас.

— Алейн, ако се присъединиш към мен днес — каза Джордж, след като Еймбрас напусна, — ще можем да започнем обучението ти във военноморската тактика веднага.

— Това е най-силното ми желание — отговори Алейн радостен, че ще открие нещо, което поне за миг да го откъсне от мислите му за Джоан. — А Парис? Той съвсем не е настроен към морските пътувания.

— Мисля, че Парис ще направи най-добре, ако се срещне с крал Роджър — отговори Джордж. — Но тъй като в момента кралят е в траур, ще отнеме няколко дни, докато уговоря посещение при него. Междувременно, Парис, тъй като се разбираш с моята племенница Юланда, тя ще може да ти покаже Палермо и околностите. Ще ти хареса ли това занимание?

— Ще е чест за мен да бъда придружаван от такъв прекрасен гид — отговори Парис. — Гарантирам сигурността на лейди Юланда, докато е с мен.

Парис бе разбрал, че всичко, което казва Джордж, е многозначно и че в момента той е подложен на изпитание. Джордж му даваше невероятната възможност да опознае Юланда, но и да разбере как той ще се отнесе към нея в интимна обстановка. Идеята заинтригува Парис и това увеличи интереса му към дамата.

В този първи ден Юланда му показа почти всички части на града — от дома на Джордж, който се намираше в западната част на пристанището, през пазарите, масивните нормандски църкви, джамиите с фина конструкция и безбройните градини.

— Никога преди не съм виждал град като този — възкликна Парис учудено. — Толкова е богат, а и сградите му… толкова чисти и облагородяващи. Всичко наоколо е мирно — никъде не видях дрязги и боеве между гражданите. — Той си спомни моряшките кавги в Бордо и рицарските боеве в Тулуза, на които бе свидетел.

— От време на време тук също има насилие — каза Юланда, — но всичко утихва много бързо и мирът се възстановява. Кралят следи за отношенията между хората много стриктно. Дори сега, когато е в траур, всеки ден получава донесения от министрите си. Всъщност ще разбереш що за човек е кралят, когато се срещнеш с него.

Тъй като Парис уважаваше мнението на Юланда, той прие всичко, което тя му каза за краля.

Тази вечер Джордж предложи на Алейн постоянна работа като негов адютант. Алейн благодари за оказаната чест, но помоли за няколко дни време, в които да помисли. По-късно той и Еймбрас почти стигнаха до кавга относно това, какъв трябваше да е отговорът му.

— Не мога да приема това предложение — започна Алейн. — Трябва да се върна при Джоан, в Англия, колкото е възможно по-скоро.

— Алейн, Алейн, кога ще погледнеш истината в очите? Сега, когато Джоан е вдовица, Рудолф ще й намери нов съпруг. Всеки баща би направил същото. Рудолф ще изчака само мига, в който ще разбере, че Джоан не е бременна, и ще я омъжи. А ако тя е бременна, ще изчака да роди детето на Крайспън и пак ще направи това, което ти казвам. Освен това, Алейн, Джоан не е подходяща за теб. Никога не е била и трябва да го разбереш.

— Това са глупости. Никога няма да престана да я обичам. Никога!

— Все още не можем да се върнем в Англия — намеси се Парис. — Ако го направим, в момента, в който ни разпознаят, ще ни убият. Какво ще можеш да направиш тогава за Джоан?

— Ние да се върнем? — погледна ги учудено Алейн.

— Мислиш ли, че ще те оставим да се върнеш сам? — Парис постави ръка върху рамото на приятеля си. — Чичо Еймбрас е прав. Поне засега ще трябва да сме далеч от Англия. Така че, докато сме в Сицилия, използвай възможностите, които ти се предоставят. Приеми предложението на Джордж. Знаеш, че ще си щастлив с такава работа.

Алейн се отдръпна и отиде до прозореца, откъдето се виждаше пристанището. Възцари се тишина. След малко Алейн заговори, без да се обръща.

— Винаги съм знаел, че съветите ви ме водят по верния път, особено твоите, мъдри сър Парис. Ти отново си прав. — Сега той се обърна и погледна Еймбрас. — Съжалявам, че бях толкова остър с теб. Знам, че единственото, което искаш, е моето благополучие. Но никога, никога нищо няма да ме накара да спра да обичам Джоан.

— Съвсем не искам от теб да престанеш да обичаш — отговори Еймбрас. — Само бъди разумен.

— Това ще ти обещая — каза Алейн. — Ще остана да работя при Джордж, докато стана достатъчно силен, за да мога да се върна в Англия и да се преборя с Рудолф.

— Радвам се, когато те чувам да го казваш — рече му Парис. — Възнамерявам и максимално да се наслаждавам на Сицилия, защото тази страна ми харесва все повече с всеки изминал ден.

На следващата сутрин Парис и Юланда се разхождаха извън града, около брега. Към обед спряха, за да се нахранят Юланда бе донесла одеяло, на което да седнат, и кошница, пълна с храна. Обядът им се състоеше от познатите хляб и сирене, а също от зеленчуци, сварени с ориз и подправени с чесън и джоджен. Всичко това бе поднесено на кръгъл розов поднос в специални керамични чинии. Хранеха се с лъжици, а виното, което опитаха, изключително се хареса на Парис.

— Това тук се нарича мелицане ямистес — отговори Юланда на въпроса му за непознат зеленчук. — Тео Джордж казва, че арабите донасят мелицането в Сицилия от Индия.

Накрая те опитаха от сушените плодове и сладкиша с мед и ядки, които Юланда обожаваше.

— Никога ли не ядете пресни плодове? — попита Парис.

— Разбира се, че го правим. — Юланда облиза меда от пръстите си и го дари с нежна усмивка. — Все още е началото на сезона и затова използваме плодове, изсушени миналата година. Почакай до лятото, когато ще узреят нови плодове. Тогава имаме пресни кайсии и праскови и чудесни фурми. Опитвал ли си някога пъпеш? Толкова е сладък и сочен, като храната в рая.

В момента единственото, което Парис можеше да определи като храна от рая, бяха устните на Юланда. Колко сладка щеше да бъде, ако я целуне. Щеше да има вкус на меда, който бе яла. Той бе изненадан от реакцията си към нея, но и малко шокиран. Когато ставаше въпрос за жени, той се наслаждаваше на всичко, което му се предоставяше, но същевременно запазваше самообладание. Никога не се бе влюбвал по начина, по който Алейн бе влюбен в Джоан. Копнеейки за Джоан, приятелят му бе изгубил чувството си за хумор и предишната си жизненост и не изпитваше наслада от живота далеч от любимата. Дори сега, когато тя бе на другия край на света, Алейн бе преследван от образа й. Той се будеше нощем, нямаше апетит, понякога бе раздразнен. Разсъждавайки върху състоянието на Алейн, Парис реши, че не иска никога да се влюбва в жена. Но тази тук до него бе толкова очарователна.

— Обичам морето такова, каквото е сега — каза тя, посочвайки към сините вълни. — Харесва ми, когато е там, далеч от брега, а аз съм тук, на твърдата земя, и в безопасност.

— Не позволявай на чичо ти да те чуе какво говориш — засмя се Парис, споделяйки чувствата й.

— О, той знае, той знае. — Тя го гледаше е искрящи очи, усмивката й разкриваше перленобели зъби. — Ако искаш, можеш да ме целунеш.

— Много бих искал — отвърна Парис, учуден от тази невинна покана, — но няма да го направя. Ти си твърде доверчива и аз няма да се възползвам от доверието на чичо ти в мен и не ще наруша обещанието си племенницата му да бъде в безопасност, когато е с мен.

— Отказвам да се почувствам засрамена от това, че поисках да ме целунеш, и не се опитвай да ме накараш да се чувствам по този начин.

Парис не можеше да разбере дали изразът на лицето й означаваше, че е сърдита или объркана. Той усети дъха й. Тя бе очарователна с големите си очи, леко зачервени бузи и устни — Господи, помогни му! — устните й бяха толкова изкусителни! Кой мъж би им устоял? Преди той да успее да направи каквото и да е движение или да я докосне така, както тя искаше, Юланда скочи на крака и изпъна гънките на полата си.

— Какво ще кажеш да се връщаме в Палермо? — попита сопнато.

— Затова ли ме доведе тук? — попита той. — За да ме съблазниш и да ме накараш да те целуна?

— Мислех, че ти сам искаш да ме целунеш — каза му тя надменно.

Той се усмихна.

— Някой някога предупреждавал ли те е колко опасно може да бъде, ако млада девойка като теб заведе непознат мъж на уединено място и му направи подобно предложение? Не може да си толкова лековерна и да не знаеш какво може да ти стори един мъж?

— Но ти не би ме наранил — каза тя изключително уверена в себе си. — Ти си ми приятел.

— Да, аз съм твой приятел и затова не искам да се възползвам от приятелството ни. Вслушай се в това, което ти казвам, Юланда. — Той я предупреди да внимава с останалите мъже, но преди да се осъзнае какво прави, вече я държеше в ръцете си. Парис обгърна първо рамената, а после талията й. Жена с опит би предложила лицето си, за да може той да я целуне, но Юланда наведе своето. Той я бе обгърнал нежно, като че ли държеше малка екзотична птичка, която лесно може да бъде наранена. Парис се притисна по-плътно до нея. Кожата на бузите й бе мека и гладка. Той я докосна. Сега тя бе вдигнала глава и го гледаше в очите. Бе сигурен, че очаква от него да я целуне.

Парис почти го направи. Бе поразен, когато осъзна колко силно е желанието му да постави устни върху нейните и да отпие от сладостта, която те предлагаха. Спря го реакцията на собственото му тяло. Бе я обгърнал с една ръка, устните му бяха на един дъх разстояние от нейните, а палецът му нежно галеше долната й устна. Тогава почувства изгарящото го желание и разбра, че ако я целуне, няма да може да се спре. Здравият разум му подсказваше, че не бива да се опитва да завладее племенницата на човека, който имаше достатъчно власт да накаже жестоко него и приятелите му и да отнеме възможността им за щастливо бъдеще. Той не можеше да поеме подобна отговорност. Не трябваше да се поддава на изкушението да притежава това прекрасно младо тяло.

— Ще ти помогна да прибереш чиниите — каза той, след като се отдръпна от нея.

Саркастично, той направи забележка на себе си. „Е, стари сър Парис, току-що прекъсна всички мостове, които водеха към нея. Отиди заедно с Алейн довечера на пристанището и си намерете жени!“ Но когато погледна Юланда, коленичила да събира остатъците от обяда, той разбра, че няма да го направи. Дори ако бе с друга жена, тя не би имала тялото и лицето на Юланда и той не би могъл да шепне друго, име в тъмнината.

— Какво? Племенницата на Джордж не е ли с теб? — подразни го Алейн на другия ден. — Не се ли крие зад някой ъгъл, където чака да те изкуши с поредната вкуснотия, приготвена специално за теб?

— За човек, който претендира, че работи неуморно, ти забелязваш най-незначителните детайли от живота на околните — отговори Парис, малко раздразнен.

— Юланда — незначителен детайл? Съвсем не мисля така. — Алейн се приближи до приятеля си и сложи ръка върху рамото. Сега двамата гледаха през прозореца на спалнята, която деляха. Вече трети ден валеше като из ведро. — Тя е причината, поради която искаше да намерим някой бордей онази нощ, нали? Но проститутката, която щеше да намериш там, съвсем не е жената, от която се нуждаеш. Затова и аз отказах да дойда с теб. Затова в крайна сметка и ти не отиде. Разбира се, ако се чувстваш самотен, Джордж ще може да ти намери някоя хубавичка и чиста жена. Имат странни обичаи на този остров. Сигурно са повлияни от сарацините.

— А тяхното влияние е забележително — каза Еймбрас, който бе успял да чуе последните думи на Алейн. — Как си, Алейн? Не съм те виждал няколко дни.

— Джордж ме натиска здраво да работя, но аз се наслаждавам на всеки миг от работата. Надявам се съвсем скоро да присъствам на морска битка.

— Не ти препоръчвам подобно изживяване. Спомням си всичките битки твърде добре.

— Затова ще трябва да оцениш стратегията за последната битка, която замисля Джордж. — Алейн се впусна в подробни описания. Накрая реши, че трябва да отиде и да попита Джордж за нещо. Еймбрас и Парис се усмихнаха.

— Знаех си — каза Еймбрас със задоволство, — че ако Алейн успее да насочи мислите си към нещо друго, освен към лейди Джоан, той ще се възстанови от мъката по загубената любов.

— Не мисля, че се е възстановил — каза Парис. — И никога няма да забрави лейди Джоан, Познавам Алейн твърде добре, за да допусна, че напълно я е прогонил от мислите си.

Глава 11

Слуховете, които достигнаха до Джордж от континента, бяха свързани с Рудолф и скоро бяха потвърдени. Непокорните нормандски благородници, които заемаха Южна Италия и бяха във васална зависимост от Роджър, отново се бяха вдигнали срещу своя сюзерен. По-лошото бе, че размириците окуражаваха Свещената Римска империя да вземе отношение. Въстаналите лордове подготвяха договор с италианския град Пиза, който бе владение на империята. Облагодетелствани от това, лордовете атакуваха Неапол по суша на двайсет и първия ден от април, а флотата на Пиза блокира връзките на Неапол по вода.

Тези новини изтръгнаха крал Роджър от Сицилия от траура, в който бе потънал след смъртта на кралицата през февруари. Той свика най-доверените си съветници, сред които бе и Джордж от Ентайх. Джордж използва възможността да представи своите гости на краля.

Тъй като бяха свикнали с лукса в дома на Джордж, тримата джентълмени не бяха толкова учудени, както биха били при други обстоятелства, когато видяха ориенталския разкош, в който живееше кралят на Сицилия. Кралският дворец бе построен в местността, която се издигаше високо над Палермо, на миля и половина в западна посока, където бе тихо и много по-хладно. Нормандите, които живееха на острова, използваха стара сарацинска крепост, която бяха обновили и разширили. Тя включваше градини, фонтани и дори кула, използвана за обсерватория, откъдето кралските астрономи наблюдаваха небето всяка нощ. Стените на крепостта бяха пазени от триста специално подбрани мъже. Вътре, по времето на Роджър и неговия баща, тя се бе превърнала в съкровищница, пълна с коприни и златни бижута.

Салонът, в който бяха настанени Джордж и неговите гости, се намираше на горните етажи и бе украсен с дърворезби и препарирани птици. Огромни геометрични фрески бяха издълбани на тавана. В средата на помещението бликаше фонтан, а водата от него продължаваше в поточе през стаята. Сребристи възглавнички омекотяваха дървените пейки, разположени около стените. Слънчевата светлина проникваше навсякъде, а в саксиите по прозорците цъфтяха екзотични растения, повечето от които бяха пълзящи и се спускаха надолу по външната стена.

В центъра на този разкош седеше кралят на Сицилия Роджър II. Той носеше роба от брокат в червено и златисто. Благородното му красиво лице все още бе белязано с мъка.

След като Юланда му бе казала, че въпреки траура Роджър настоява да получава ежедневно доклади от своите министри, Парис не се учуди, когато разбра, че кралят е знаел за тримата англичани, отседнали у Джордж. След като приветства Еймбрас с топли думи и го покани да се чувства удобно в кралството, Роджър се обърна към двамата по-млади джентълмени.

— Джордж ме информира, че сте склонни да служите на моето кралство и да ми помогнете да се справя с разбунтувалите се васали — каза Роджър.

— Аз ще приема предложението на Джордж и ще продължа да работя за него — съобщи Алейн. Начинът, по който израженията на Роджър и Джордж се промениха, убеди Парис, че бъдещето на приятеля му бе решено още преди да влязат в приемната на краля.

— Нямам никакви възражения против вашето решение — каза му Роджър. Обръщайки се към Парис, той каза закачливо: — А, вие, сър? Вие също ли ще ставате моряк?

— Не, милорд — отговори Парис. — Аз предпочитам да чувствам под краката си твърда земя. Ако ми позволите, бих участвал в битки на брега, тъй като съм добър фехтувач.

— Познавам много мъже, които могат да се бият добре — каза Роджър. — Първи сред тях са непокорните ми васали в Южна Италия. Това обаче, което аз най-много ценя, липсва при тях. Аз изисквам лоялност. Можете ли да ми дадете това, сър Парис? Можете ли да ми дадете клетва за вярност и да я удържите?

— Да, мога, сър — каза Парис искрено, тъй като бе харесал Роджър от мига, в който го видя.

— Аз също се кълна във вярност към вас — каза Алейн, падна на колене и вплете ръце по стар нормандски обичай.

Роджър постави ръка между двете на Алейн и изслуша клетвата му. Същото повтори и с Парис.

— Добре дошли в моето кралство. — Роджър прегърна всеки един от тях. — Аз, от своя страна, се заклевам да ви използвам пълноценно и да ви възнаградя богато.

Разбунтувалите се лордове бяха обсадили Неапол, но скоро попаднаха в капан под крепостните му стени. Когато армията на Роджър обгради града, пизанците попаднаха в клопка. На петнайсети юни неаполското пристанище бе барикадирано така, че бунтовническите кораби останаха обсадени. Алейн истински би се наслаждавал да преследва вражеските кораби в открито море, но блокадата му се струваше скучна и изморителна. Той копнееше за мига, в който ще може да действа.

На брега с Роджър Парис също бе отегчен. След години неразбирателство с васалите си, търпението на Роджър се бе изчерпало. От началото на лятото до ранна зима той обходи всичките си феодални владения в Южна Италия. Изгони управителите от всеки един град и на тяхно място постави свои довереници.

— Най-сетне се справих с тези бунтовници — каза кралят на Парис.

— Мисля, че няма да се откажат така лесно, защото вярват, че съвсем скоро ще им бъде оказана помощ — отбеляза Парис. — Последните донесения от вашите разузнавачи сочат, че императорът планува да напусне Германия, да премине Алпите и идното лято да се изправи срещу нас.

— Срещу нас? — изсмя се Роджър, потупвайки го по рамото. — Джордж беше прав за теб. Сега ти си един от нас.

— Да, аз също съм, милорд — каза Парис, мислейки за Юланда, която също имаше право. Роджър от Сицилия бе отличен военен командир, но също се опитваше да избягва насилието, до което неизменно водеше всяка война. От това, което бе наблюдавал Парис досега, той бе забележителен водач на народа. Нито веднъж Парис не бе изпитал съжаление от факта, че бе обрекъл себе си на вярност към този мъж.

Към средата на януари и сухопътните, и морските военни сили бяха изморени и по предложение на Джордж на Парис бе дадено разрешение да се върне в Палермо. Заедно с него бе и Алейн. Още веднъж, въпреки че морето бе спокойно, Парис отново бе много болен.

— Кълна ви се — каза Парис на заобикалящите го, щом стигнаха пристанището и той отново бе способен да говори, — че никога няма да напусна Сицилия отново, освен ако Роджър не построи мост над пролива Месина.

— Ето, това се нарича брилянтна идея. — Джордж избухна в неудържим смях. — Само трябва да му кажеш как да бъде направено и той ще те послуша. Сигурен съм. Тогава и теб самия те очаква безоблачно бъдеще. А сега, като те гледам, имаш нужда от една баня и чисти дрехи. Веднъж като се върнеш в стаичката си, ще се почувстваш много по-добре.

Съвсем скоро Парис наистина се чувстваше успокоен и се радваше, че вижда отец Еймбрас отново. Целия следобед той прекара с останалите, разменяйки новини, но с нетърпение чакаше тези часове да отминат, за да дойде вечерта. Тогава Джордж щеше да събере всичките си гости на терасата и той щеше да види Юланда.

В действителност те се събраха в дълга тясна стая близо до терасата, тъй като навън духаше силен вятър и сипеше студен дъжд. Парис бе очаквал тази вечер да бъде като всички предишни, когато въздухът бе топъл и наоколо бе пролет. Но сезоните се меняха, беше се променил и той, бе поостарял и помъдрял. След като бе видял ужаса на войната, той не се смееше толкова много, а и тя му бе оставила два белега. Единият беше от лявата страна на брадичката му, вторият — на дясното бедро, но и в двата случая той бе щастливец, защото се бе разминал с малко.

След като мъжете се събраха, дойде и Юланда. Тя отиде първо до Джордж и го целуна по двете бузи.

— Ще ти кажа отново, тео Джордж, колко съм щастлива, че те виждам пак вкъщи — каза тя. — Сър Парис, сър Алейн, добре дошли. — Тя бе малко смутена, когато видя белега на Парис, но после го докосна с ръка и разбра, че не е нищо сериозно. Парис взе пръстите й, но преди да усети тяхната деликатност, тя дръпна ръката си.

Тя също се бе променила през осемте месеца, в които бяха разделени. Не бе нито по-висока от предишната пролет, нито по-тежка. Носеше черните си коси по същия начин, а и роклята й също бе черна, копринена. Перлени обици със златен обков трепкаха на ушите й, когато движеше главата си. Но гледаше с равнодушен и спокоен поглед.

Той я бе оставил като момиче — искрено, прямо, честно. В негово отсъствие тя се бе превърнала в жена. Изключително красива млада жена. Парис си задаваше два въпроса — дали самодоволството й бе израз на истинските й чувства и дали през това време тя е намерила някой, който да я целуне, след като той отказа. Тази мисъл предизвика болка в стомаха му. Със сигурност не. Тя бе прекалено добре пазена, за да успее някой мъж да се доближи до нея. Но тя не бе добре пазена, когато той бе с нея. Тогава той можеше да прави каквото пожелае. Кой можеше да гарантира, че някой друг не си е взел това, което Парис бе отказал? Дали сега тя не обичаше някой друг? Тази ли бе причината да проявява студенина към него? Това, което той най-силно желаеше в момента, беше Юланда отново да го гледа с онзи топъл и размекващ поглед отпреди една година.

— Добре дошли, барон Парис от Асколия. Поздравления за новата ви титла. Знам, че я заслужавате. — Гласът й бе мек. — Страдахте ли от морска болест?

— Да, беше ужасно. — Той благодари на бога, че тя успя да започне разговор по толкова неангажиращ начин, и докосна лакътя й. — Искате ли да ви разкажа нещо повече затова?

— Не на масата, сър. Може би по-късно. — Звучеше сдържано и умело се контролираше, но не бе язвителна. Тя със сигурност обичаше някой друг. Но защо това за него бе толкова болезнено? Та нали той не я обичаше?

— Ще яздите ли с мен утре?

— Утре ще е дъждовно — каза тя.

— Тогава вдругиден или в който и да е от идните дни — продължи да настоява той.

— Дотогава има време. Ще видим. Понякога през зимата вали в продължение на седмица, че и повече, без да спира.

Вечерята бе обилна и вкусно приготвена. Всички пиха и от хубавото червено вино. Сладкишът бе с мед и бадеми — този, който Юланда обожаваше. Имаше и от традиционните сушени плодове и ядки за тези, които не обичаха прекалено сладко. От всичкото това изобилие Парис успя да хапне съвсем малко.

Говориха за войната и за нападенията, които очакваха през лятото от Германия. Алейн имаше да каже много неща по въпроса, които обикновено бяха в съгласие с това, което мислеше Джордж. Еймбрас също участваше в разговора и дори Юланда от мястото си до Парис се включи няколко пъти. Той самият стоеше мълчаливо, пиеше вино и се чудеше в името на всички светии какво му ставаше. Защо точно сега, когато бе на твърда земя, се чувстваше толкова ужасно?

— Тео Джордж постоянно ме информираше за теб и Алейн — каза му Юланда. — Знам колко смело си се бил за Роджър и колко верен си бил на нашия крал. Ти, както и сър Алейн, заслужавате похвала.

— Не беше нищо особено. — Парис пренебрегна комплимента, но после съжали, че е бил толкова рязък с нея.

— Мъчно ми е, когато виждам, че си бил нараняван — каза тя почти шепнешком. — Можело е да бъде опасно за теб.

— Щях ли да ти липсвам? — Парис се опита гласът му да бъде снишен като нейния, за да не привлича внимание, но той все пак звучеше по-високо. Страхуваше се да не би нейният отговор да е, че тя ще може да разбере само ако той наистина е мъртъв.

— Това е глупав въпрос, след като ти знаеш отговора. — Погледите им се срещнаха за миг и Парис отново срещна онзи мек израз, който познаваше отпреди време. — Може би — каза тя, преди Джордж и Еймбрас да привлекат вниманието й, — може би утре все пак няма да вали.

Но на утринта валеше и Юланда умело се изплъзна, оставайки през целия ден в стаята си. Тя се появи само на вечеря, когато бе невъзможно да проведат разговор само двамата. Джордж имаше нови гости — група учени от Александрия — и разговорът по време на вечеря бе оживен и интригуващ, но Парис не чу почти нищо. Той не можеше да остане повече и използва първия удобен момент да се извини и да отиде да се поскита из къщата. Излезе на терасата, където бе студено и влажно. Алейн го последва.

— Опитваш се да избягаш от нея или я чакаш? — попита Алейн, заставайки до него.

— Коя? — Парис звучеше ядосан дори в собствените си уши. Това го накара веднага да се извини. — Съжалявам. Настроението ми е ужасно тези дни.

— Разбираемо е. Повлиян си от битките. С мен е същото, но аз имах повече късмет от теб. При мен не се лееше толкова много кръв, освен това предполагам, че скоро не си бил с жена.

— Предполагам, че ти също, скъпи мой приятелю. В действителност старият сър Парис изпитваше нужда от жена няколко пъти — добре де, не се смей, повече от няколко пъти, особено през нощта преди битка. Но винаги, когато по-сериозно се замислях за възможността да бъда с жена, вместо да предприема нещо, започвах да се моля или да почиствам оръжието си. Това правят обикновено старците, а аз съвсем скоро навърших двайсет и три.

— Може би не си чак толкова стар — каза Алейн. — Може би просто си пораснал.

— Пораснах преди две години в деня, в който бях посветен в рицарство. — Гласът на Парис бе такъв, че твърдението му не можеше да бъде подложено на съмнение.

— Желаеш ли я? — Алейн зададе въпроса, който Парис си бе задавал толкова дълго време, и накрая се почувства още по-объркан.

— Съвсем честно — не знам — отговори Парис. — Тялото й — да. Бих желал да я притежавам тук в този миг. Но за останалото не знам. Тя не е жена, която можеш да притежаваш за една нощ и после просто да я зарежеш като онези, които следват армията и които отиват при следващия мъж веднага щом предишният е свършил. Тя ще има само един мъж в живота си. Това поне със сигурност разбрах. Тя е мила, нежна и интелигентна. И силна. Презирам слаби жени, но тя би се справила с управлението на един замък дори ако мъжът й отсъства. Достойна е за възхищение.

— Къде остава тогава Джордж?

— Не съм безразличен към възможността да се съюзя с Джордж от Ентайх — каза Парис. — Аз го харесвам и уважавам толкова много, колкото се възхищавам и от Роджър. Натрупах значително богатство през последните месеци, притежавам малко земи в Апулия, а заедно с това и титлата лорд. Всичко обаче е нищо в сравнение с владенията на Джордж. Ако аз помоля за ръката й, той ще откаже, а ако не го направи, тя самата ще откаже.

— Тя. Нито веднъж не произнесе името й — отбеляза Алейн.

— Юланда. Юланда. — Парис остави името й да бъде отнесено от вятъра. — Желая я, но мисля, че не я обичам, поне не по начина, по който ти обичаш Джоан. Когато се върнеш в Англия, ще дойда с теб — продължи Парис. — Не си и помисляй, че ще постъпя по друг начин. Да изтриеш петното от името си, означава да изтриеш петното и от моето. За мен е важно да открием убиеца на Крайспън, но не мисля, че Юланда би издържала на подобно пътуване. Ще трябва да я оставя тук.

— Все още е много рано да се завърнем — каза Алейн. — Ако имах крила и беше възможно, още днес щях да отлетя за Англия и щях да се върна при Джоан, но аз разбрах мъдрите съвети на Еймбрас. Той бе прав, че единственият начин да се върна в Англия, е с титла и богатство или дори с посланик до нашия крал от Роджър или който и да е друг крал. Това ще е най-сигурният начин да докажа невинността си. Но всичко това ще отнеме години, а междувременно ти ще трябва да решиш за Юланда. Джордж е разумен и предвидлив и не би я оставил още дълго неомъжена.

— Знам това. Тя е на седемнайсет години и е в най-добрата възраст за една девойка да се омъжи. Сигурен съм, че Джордж вече е имал предложения за нея.

— Ако и ти възнамеряваш да поискаш ръката й — посъветва го Алейн, — ще трябва да го направиш възможно най-скоро.

— Но искам ли аз да се оженя за нея или не? По дяволите! Не знам! — Парис удари юмрука си в каменния парапет. — Никога преди не съм бил толкова несигурен в нещо. Тя би намразила съпруг, който се суети около нея и я третира като дете.

— Тогава ти няма да се отнасяш към нея по начин, по който тя не харесва, нали? — попита Алейн. — Познаваш ли друг мъж, който би бил по-добър съпруг за нея от теб самия? Още по-важно е — можеш ли да си я представиш в обятията на друг мъж? Тогава няма твоето сърце да тупти и кръвта ти да кипи. Можеш ли да видиш образа й, когато е прегърнала детето на някой друг, а не твоето?

— Млъкни, за бога! — Парис обви ръце около парапета и вдигна лице към тъмнината, като че ли там щеше да намери отговор.

Двамата мъже стояха един до друг. Алейн обгърна приятеля си през рамо. Парис остана тъжен, но благодарен за трайното приятелство, което бяха създали още през годините, прекарани в онзи странен замък. И той прегърна приятеля си.

Зад двамата мъже, в дългата тясна стая, която водеше към терасата, седеше Юланда. Тя бе чула част от разговора им. То й бе достатъчно, тъй като бе чула това, което знаеше от близо година. Парис я харесваше, но той не я обичаше така, както тя го обичаше. Колко млада и глупава бе да му подари сърцето си още в мига, в който го срещна. Когато той отказа да я целуне и замина от Палермо, без да й обясни какво изпитва към нея, тя се чувстваше като глупачка и бе наранена. Бе лекувала раните си толкова дълго време и си бе обещала да бъде жестока с него, когато той се върне. Но когато видя белега на брадичката му, тя осъзна, че никога не е преставала да мисли за него.

Както Алейн бе казал, имаше много мъже и щеше да има други, които искаха да се оженят за нея.

Ако откаже всичките предложения, Джордж щеше да й каже, че тя отдавна трябва да е омъжена и дори да бъде вече майка и че само заради благоразположението му е все още мома. Така или иначе, Юланда вярваше, че преди началото на лятото тя ще се омъжи. Единствено от нея зависеше дали ще се омъжи за този, когото обичаше и желаеше. Тя знаеше начин, по който щеше да постигне това, което искаше. Щеше да подари на Парис най-безценния подарък. Щеше да му подари девствеността си.

Слънцето не можеше да прогони студа. Вятърът след бурята бе още по-силен и развяваше пелерините на мъжа и жената, които стояха далеч от брега, под хълмовете, защото там бе по-топло.

— Твърде много се отдалечихме — викна й Парис и спря коня си. — Джордж ни очаква по обед, а и нямам никакво желание да обяснявам на бавачката ти причините за закъснението. Лезия изобщо не хареса идеята да дойдеш с мен.

— Не обръщай внимание на Лезия — каза Юланда. — Тя е недоволна от всичко, което правя. Нека починат конете тук, преди да тръгнем обратно.

Юланда не остави време на Парис да протестира. Тя позволи на коня си да пие от една локва. После сама се настани върху една скала, която бе защитена от вятъра.

— Тук е по-топло, Парис. Ела и седни до мен. О, ела тук. Изглеждаш глупаво там върху коня си.

Парис бе честен мъж. Юланда се чудеше дали, след като веднъж бе отказал да я целуне, когато бяха сами, сега щеше да устои на това, което възнамеряваше да му предложи. Тя огледа тревата, храстите и скалите наоколо. Преценяваше мястото, което бе избрала, за да му даде себе си. Не се интересуваше от това, че не бе романтично. Парис щеше да го направи такова.

— През лятото тук ще бъде адски топло — каза тя, когато той седна до нея. — Сега е чудесно, не мислиш ли? Като в малка стая е. И студеният вятър не се усеща тук.

— Това, което ти наричаш студено, изобщо не е такова за мен — каза той.

— Би ли ми говорил за нещо друго, освен за времето? — изнедоволства тя. Бе нетърпелива да осъществи това, което бе замислила. — Не искам да ми говориш и за битките, в които си участвал, нито за тези, които предстоят. Парис, съвсем никакви чувства ли не изпитваш към мен?

Той сви крака и обгърна с ръце коленете си. Когато го видя, че сяда на разстояние от нея, Юланда помисли, че ще изкрещи от раздразнение, от нервност, че той се отнася с нея пренебрежително. Трябваше да я желае поне малко! Не може да е съвсем безразличен.

— Аз съм амбициозен — проговори той най-сетне.

— Радвам се да го чуя.

Юланда не хареса отговора му. Тя очакваше да чуе нещо за тях двамата, но и какъвто и да е разговор бе по-добре от никакъв. Тя се хвана за думите му:

— Мога да ти помогна да се издигнеш.

Парис я погледна в очите.

— Няма да е честно от моя страна да се възползвам от теб, за да постигна целите си. Не мислиш ли и ти така, Юланда?

— Миналата пролет поисках от теб да ме целунеш. — Тя преодоля страха си, че при подобен разговор той би се качил на коня си и би я оставил сама. — Сега ще ти кажа, че ако ти не ме целунеш, аз ще те целуна.

— Някой друг мъж не би се поколебал — мърмореше Парис толкова тихо, че почти само той се чуваше. — Защо аз го правя?

— Да, защо? — попита тя, молейки се думите й да не го ядосат — Защо толкова упорито се бориш срещу това, което искаш и което знаеш, че и аз искам?

— Защото имам навика добре да премислям обстоятелствата, преди да действам. — Той едва изрече тези думи и хвана брадичката й, обръщайки лицето й към себе си: — Ти си невероятна.

— Ще ме принуждаваш ли да ти задавам още въпроси — прошепна тя, — или ще ме целунеш?

Очите му светнаха, той се усмихна.

— След като стигнахме дотук, мога ли да не го направя? — попита той и докосна устните й.

След дългото му колебание тя не знаеше какво да очаква от целувката му. Със сигурност не си бе представяла, че между тях ще пламне подобна страст Юланда обви ръце около него и прокара пръсти през черната му коса. Тя усети, че ляга по гръб, а тялото му притиска нейното. Бе обхваната от внезапна сладост при допира с твърдата му мъжественост. Цялото й същество обаче бе съсредоточено към устните й, към неговите устни и неговия език, пробиващ си път и докосващ нейния. Целувката му остави Юланда без дъх. Тя усети непознати, неподозирани желания. Искаше й се да бъде още по-близо до него, да бъде част от него.

Той целуваше шията й, ръцете му докосваха гърдите й, останала без дъх, тя мълвеше името му.

— Парис — проплака, привличайки го отново към устните си. — Чаках те толкова дълго, толкова дълго! О, Парис, Парис, докосвай ме.

Тя трудно разбираше това, което той мълвеше. Но Парис знаеше. Той не мислеше, че тя е целувана от мъж, и сега се наслаждаваше на страстта й. Видя как цялата се изчерви, когато обхвана гърдите й. През вълнената рокля можеше да почувства как зърната й набъбнаха. Тя усилено търсеше ръцете му, притискаше се към него и после разтвори бедра, предлагайки му себе си.

Парис можеше да я притежава. Тя му подаряваше най-сладкия, най-безценния дар. Точно сега и тук тя лежеше под него, стенейки, готова да го приеме.

— Парис — никога името му не бе звучало толкова прекрасно. Гласът й трепереше, тя дишаше учестено.

— Парис, не знам как, но ми помогни. Изгарям, Парис, Парис, моля те, моля те, помогни ми.

Той самият изгаряше. Вдигна тежката вълнена пола и ръката му си проправи път между бедрата й — мястото бе меко и топло. Пръстите му докоснаха копринения триъгълник. Юланда му се отдаваше цялата — стенеща, притискаща се към него. Когато навлезе по-дълбоко, той бе възпрян от бариерата, която пазеше нейната девственост. Не, той не можеше да го направи. Не можеше да я нарани, не и когато тя му се отдаваше безрезервно и с пълно доверие. Парис имаше достатъчно опит с жените, за да знае как да задоволи една, без да се възползва от нещо, което по право не му принадлежи. Движейки пръстите си в нея, той наблюдаваше нарастващата й възбуда. Така бързо я доведе до оргазъм.

В този миг Парис не мислеше за последствията. Искаше единствено да я дари със сладостта, за която и сам копнееше.

— О, Парис, колко е прекрасно, красиво… Не съм и мечтала дори, никой не ми е казвал… А не желаеш ли да направим…? — Тя спря за миг, пламнала от червенина, но после продължи уверено: — Лезия ми е казвала какво трябва да направи мъжът в такъв момент, а ти не го направи. Парис, ако желаеш, аз няма да се противя. Дори мисля, че ще ми хареса, но не и ако съм с друг мъж. Не бих понесла друг мъж, освен теб, да ме докосне там.

— Спри! — Той стисна зъби, борейки се с изгарящото го желание, което го караше да легне върху й и да се възползва от предложението й. Знаеше, че трябва веднага да стане, докато все още можеше да се контролира. Но тя го бе прегърнала и той не искаше да я остави да си отиде. Бе толкова нежна и ранима в прегръдката му. Не, Парис не можеше да си представи как друг мъж би я докосвал. Никога! — Спри, Юланда! Не мога да се възползвам от теб по подобен начин, ако не сме женени. Ти не си някоя курва от таверна, която мога да притежавам тук на скалите, където всеки минаващ ще ни види. Това, което вече направих с теб, е достатъчно лошо. Срамувам се от постъпката си. Не бива да се повтаря.

Парис се изправи на крака, а тя остана така, че той можеше да види всичко, което иначе полата скриваше. Все още объркана от преживяното, Юланда се вгледа в очите му и изчака той да заговори отново.

— Първия път, когато наистина ще те притежавам — каза й Парис, — трябва да се намираме в брачно ложе, да сме благословени от отец Еймбрас и Роджър, Джордж и всички останали благородници да знаят, че сме мъж и жена.

— Това значи ли, че трябва да встъпим в брак? — прекъсна го тя. Сега, в този миг, тя получи обещание за това, което толкова много искаше, и се чувстваше точно толкова изплашена, колкото изглеждаше.

— Ще говоря с Джордж днес следобед — отговори Парис.

— Сигурен ли си, че го искаш? — попита тя, припомняйки си, че той не я обича. Това й причиняваше болка, но каза това, което смяташе за редно. — След като съм все още девствена, ти не си задължен да се жениш за мен. Не искам да бъдеш нещастен, Парис.

— Ако скоро не се оженя за теб — каза той, — ще започна да се отнасям с теб като с курвите от някоя таверна и тогава ще намразя себе си. Това е, което ще ме направи нещастен, истински нещастен.

Парис й подаде ръка, за да се изправи на крака. После й помогна да се настани на седлото.

— Парис, с всяка курва, която срещаш, ли преспиваш? — Тя се постара да звучи засегната. От клюките, които бе чувала да се разнасят между младите омъжени жени, знаеше, че мъжете обикновено бяха неверни, а съпругите не се противопоставяха. Тя не мислеше, че ще понесе мъката, ако Парис търсеше удоволствия извън брачното ложе. Той трябваше да е разбрал съкровените чувства, които тя таеше към него, и да знае, че не би понесла, ако той има извънбрачни връзки.

— Не. Защо? — отговори той озадачен от въпроса й. — Не лягам с всяка срещната повлекана. Избирам само най-добрите, най-хубавите.

Сега Юланда знаеше, без да е нужно да задава повече въпроси, че той ще й бъде верен. Благодари му за безмълвната клетва по единствения начин, който знаеше.

— След като мине първата брачна нощ, един ден ще яздим отново тук. Тогава аз отново ще лежа на скалата с поли, намотани около кръста, а ти ще ме докосваш, докато започна да крещя от удоволствие. Ала не искам в този миг да спираш. И ти трябва да изпиташ същото удоволствие, което и аз. Тогава аз ще те даря с това, което ти ми даде днес.

Парис установи, че Джордж от Ентайх е изненадващо добре настроен към идеята племенницата му да се омъжи за незначителен, новоиздигнал се барон.

Джордж бе безрезервно честен:

— Роджър и аз обсъждахме бъдещето ти, което е осигурено толкова дълго, колкото си верен на краля. Не се страхувам, че съпругата ти ще живее в бедност, но съм загрижен за щастието на Юланда все пак. Тя отхвърли няколко жениха с по-високи титли и повече богатство от теб, защото ти си мъжът, когото желае. Тъй като я обичам твърде много и не мога да пренебрегна желанията й, ще благословя брака ви. Вярвам, че си мъж с достойнство и не би се възползвал от Юланда, затова ти дадох толкова свобода с нея. Нека сега те предупредя — не злоупотребявай с доверието ми преди сватбата. Ако се възползваш от Юланда, ще трябва да отговаряш пред мен.

— Уверявам те, че се отнасям към нея само с изключително уважение и възхищение — отговори Парис.

— Ти не говориш за любов! — Когато Парис се опита да се защити, Джордж вдигна ръка и му направи знак да мълчи. — Много често съм виждал умни мъже, които оглупяват от любов. Най-щастливите и богати мъже, които познавам, не са заслепени от любов към съпругите си, а се отнасят към тях с уважението, което ти проявяваш към Юланда. Нека те посъветвам нещо. Не се бори срещу любовта на Юланда към теб и не се опитвай да я унищожаваш. Позволи й да направи и своя, и твоя живот по-пълноценен и богат. Така ще я направиш щастлива и аз няма да имам причини да се оплаквам от теб.

— Аз също желая само нейното щастие и винаги ще се отнасям към нея като към скъп приятел.

— Тогава нямам нищо против брака ви. Факт е, че от скоро време мисля за промяна. След смъртта на жена ми преди няколко години спазвам стриктно благоприличие заради Юланда. Но сега бих искал да въведа някои промени, за да направя живота си… нека да кажем — по-полезен. На първо време бавачката на Юланда, която със сигурност не бихте искали да остане при вас. Тя е добра и честна жена, но ще се бърка в живота ви. Има една къщичка недалеч от градината, която огражда дома ни. Ще изпратя Лезия там с една или две прислужнички да й помагат. Тя и Юланда ще могат да се виждат, когато пожелаят. Ще е по-добре да започнете съвместното си съжителство с нова прислуга.

— Благодаря ти — каза Парис, доволен от услугата, която му правеше Джордж.

— Освен това — продължи Джордж — имам една малка, но очарователна къща недалеч оттук. Ще я дам на теб и Юланда като сватбен подарък. Украсяването и мебелирането й ще отнеме вниманието на съпругата ти това лято, докато ти си в Италия с Роджър. А през това време ще успееш да натрупаш богатство.

Глава 12

Новините от Нормандия дойдоха неочаквано бавно до Палермо Като че ли тяхната важност бе предизвикала тяхното забавяне и когато пристигнаха, вече бяха изминали два месеца от случилите се събития. Крал Хенри I бе мъртъв. Неговият племенник Стефан най-сетне бе преминал Ламанша и се бе провъзгласил за крал. Благородниците отказваха да подкрепят дъщерята на Хенри — Матилда — като владетелка и нарушавайки клетвата си, се вдигнаха срещу Стефан.

— Сега ще има война в Англия — каза Алейн, когато чу за всичко това. — Матилда няма да се откаже от трона без съпротива. Не когато нейният баща й го бе обещал и не след като има син, който да я наследи. Трябваше да бъда в Уортъм сега при моя баща. Парис, ние и двамата трябваше да сме там.

— Не можем да се върнем — противопостави се Парис, — не още. Ние се заклехме на Роджър и сме му длъжни. Вместо да се отправим към Англия, сме задължени да защитаваме Италия — аз с Роджър, а ти с Джордж.

— Знам това. — Алейн с неохота потисна желанията си. — Не, харесвам благородниците от Англия, но няма да наруша клетвата, която дадох, и никога няма да се откажа от намерението си един ден да се върна в Англия.

Алейн нямаше да се откаже и от мечтата си да види Джоан отново, да помилва златните й коси и нежното лице, да се огледа в сапфиреносините й очи. Споменът за Джоан го караше да гледа с пренебрежение на всички сицилиански красавици, които срещаше. Той дори отказа да се ожени за дъщерята на един от братовчедите на Джордж, твърдейки, че се е заклел никога да не встъпва в брак.

По-късно обаче тази измислица бе станала ненужна. Роджър предложи на Алейн да вземе за съпруга една знатна дама, която щеше да бъде награда за вярната му служба. В личен разговор Алейн обясни на Роджър за Джоан и как тя бе омъжена за най-добрия му приятел и братовчед. Роджър, все още страдащ по покойната си съпруга кралица Алвира, разбра чувствата на Алейн.

— Съветниците ми настояват да се оженя отново. Те също смятат, че най-подходяща за мен е византийската принцеса, защото така ще имам още един съюзник срещу Римската империя. Но аз не искам друга жена. Прости ми, Алейн. Не знаех за тази твоя любов. Сега излиза, че ние двамата имаме нещо общо. Така, както аз не искам да бъда оженен насила, и ти не искаш да бъдеш насилван. Ако все пак промениш желанието си в бъдеще, просто ми кажи и ще направя за теб всичко, което е по силите ми, а междувременно продължавай да бъдеш верен на мен и на Джордж.

Последните думи на краля не бяха необходими, тъй като за Алейн не бе тежест да служи на Сицилия. Имаше много неща, които можеше да научи от Джордж, а будното му съзнание бързо научаваше всичко за законите и обичаите, които царуваха на острова. В престоя си от една година той вече бе създал добри приятелства. На първо място бяха Роджър и Джордж, но имаше и други като Абдул Амид — кралския мисионер, който бе разговарял с него и приятелите му през първия ден, прекаран в Сицилия. Алейн не намираше за странно да нарича един арабин свой приятел и да се наслаждава на компанията на Абдул Амид.

Имаше, разбира се, и жени, но не много. Всички те бяха с тъмни кожи и тъмни очи и не му напомняха за образа, който таеше дълбоко в сърцето си. Като всеки млад мъж той се нуждаеше понякога от тях, бе мил и им плащаше добре, но нито една не се задържаше за дълго в мислите му.

Парис бе по-голям щастливец, тъй като сърцето му бе изцяло в Сицилия. Положението му се улесни след един дълъг разговор с Джордж. Парис престана да ругае себе си и да се възприема като пресметлив глупак. Вместо това той оцени възможностите, които щяха да му бъдат предоставени при един евентуален съюз със семейството на Джордж от Ентайх. Самата Юланда бе невероятно жизнерадостна и приветлива, което го правеше щастлив. Знаейки, че изкушението ще е твърде голямо и за двамата, той си обеща да не остава насаме с нея преди сватбата. Опитваше се да запази девствеността й за самия себе си. А и тя бе твърде заета и не им оставаше време да флиртуват.

— Тео Джордж реши, че сватбата трябва да е след две седмици, преди да са започнали великите пости — съобщи Юланда. — Още толкова много неща трябва да се направят. Имам нужда от нови рокли и диадеми, а шивачките едва ли ще успеят да се справят навреме. Не мога да имам и нова къща преди сватбата, а не знам дали искаш да прекараме първата си брачна нощ тук, в къща, която не е наша.

— Не се тревожи, мила.

Парис взе ръцете й и ги поднесе към устните си, а после много бързо целуна нейните — стремеше се Лезия и останалите да не забележат действията му. Къде бяха всички тези жени, когато Юланда бе толкова лесно достъпна за него? Дали Юланда, или чичо й бяха осигурили тяхното отсъствие? Това всъщност не го интересуваше толкова. Той не обичаше Юланда, но я харесваше много и щеше да се ожени за нея. Парис дълго бе мислил за онези благороднически бракове, при които родителите уреждат всичко и свързват в съюз две съвсем непознати едно на друго същества. Представяйки си, че съдбата му можеше да бъде и такава, той потръпна. Знаеше, че няма причини да се оплаква от каквото и да било.

— Юланда, не трябва да се тревожиш за къщата. Аз ще се погрижа за това.

Парис бе разговарял с Джордж, който въпреки заетостта си винаги намираше време да се занимава с проблемите около Юланда, а също и с тези на многобройните си роднини, които живееха в Палермо. Той изпрати някои от своите слуги да почистят новия дом на влюбените. Всичко щеше да бъде готово няколко дни преди сватбата.

Уверен, че всичко около къщата върви както трябва, Парис отиде до пазара, откъдето купи кръгла маса и два стола с удобни облегалки, към които добави и сини копринени възглавнички. Той взе и едно арабско килимче в червено и синьо. След като изпрати всички тези предмети в новия си дом, купи едно прекрасно бижу и няколко други подаръка за Юланда. Всичко това щеше да прибави към перлените огърлици и другите скъпоценности, с които се бе сдобил по време на битките през изминалото лято. Тези битки му изглеждаха толкова далеч сега, като нереални, и той ги бе оставил някъде дълбоко в паметта си. Така можеше да се радва само на плячката, спечелена от тях, и в настоящия момент това не му причиняваше болка. Баронът на Аскол и я бе щастлив, защото имаше положение, собствена къща и достатъчно златни монети в джоба си, че да може да купи каквото си пожелае. Той даде перлената огърлица на Юланда, а останалите неща остави, за да й ги подари друг път.

Празненството по случай сватбата на Парис и Юланда се състоя в къщата на Джордж, където бяха поканени много гости. Роджър бе още в Италия, но всички членове на неговия парламент присъстваха. Алейн носеше светлочервена копринена туника и панталони в същия цвят. Той бе свидетел на Парис. Самият младоженец беше в синя коприна със златна верига около врата си и пръстени на ръцете. През времето, прекарано в Сицилия, той се бе наслаждавал на лукса, предлаган от тукашния начин на живот, и с малко тъга се бе разделил с вълнените одежди, които носеше в родината си.

Хванала Джордж под ръка, Юланда влезе с него в просторния салон, където щеше да бъде церемонията. Косата й бе вдигната много по-високо от обичайния кок и бе защипана със сребърни панделки. Около шията си имаше перлена огърлица, която Парис два пъти бе накъсявал, за да не й е голяма. На ушите си носеше две овални перли, които бяха сватбен подарък от Джордж. Роклята бе с дълги ръкави и изрязано деколте и бе обшита със сребърен брокат.

Парис очакваше да я види сияеща от щастие, но вместо това лицето на Юланда бе толкова бледо. В очите й се четеше страх. Младоженецът искаше да поговори с нея. Да й каже да не бъде нервна и изплашена. Да я увери, че винаги ще я защитава и ще се грижи за нея, ала предстоящата церемония нямаше да му даде възможност да останат насаме.

Сватбеният договор бе доста обемен. Въпреки че Роджър бе взел земите, които някога бащата на Юланда е владеел, тя имаше солидна зестра, защото той й бе дал други земи тук, в Сицилия. Досега Джордж управлявал тези земи, а сега те щяха да са контролирани от Парис. Всички детайли бяха уточнени и договорът бе официално прочетен пред гостите. През цялото време Парис наблюдаваше Юланда и забеляза колко силно се бе вкопчила в облегалките на стола. Мислейки единствено как да я успокои, той преодоля късото разстояние, което ги разделяше, и обгърна ръката й, която бе съвсем бяла. Тя го погледна крадешком и продължи да слуша договора. Джордж седеше до четящия секретар и се усмихна окуражително на младата двойка.

Парис не бе сигурен, че Юланда забелязва всичко, което ставаше около нея. Тя се бе втренчила в ръката на Парис, която обвиваше пръстите й. После я стисна силно, като че ли искаше да се увери дали е истинска. Изглежда, така се отпусна поне малко. Ръката й не трепереше, когато подписа договора. Не трепереше и когато коленичиха пред отец Еймбрас, който ги благослови. Последва молитва за щастлив и плодовит брак. След това Парис обгърна раменете й и леко я целуна. Сега те бяха съпруг и съпруга и гостите започнаха да поднасят своите поздравления.

Пиршеството започна със смехове, благопожелания и шумни разговори. Музиката и шегите придаваха пищност на атмосферата. Юланда твърде често бе отдръпвана настрана от Парис от едни или други гости, които искаха да говорят с нея. В един от тези моменти Парис потърси Алейн.

— Бих искал да се измъкнем незабелязано — каза Парис. — Не бих желал тълпата гости да се изсипе в спалнята на новата ни къща. Юланда е нервна до припадък и бих искал да й спестя обичайната врява. Възнамерявам да я отвлечем и заведем в къщата. Поръчах една специална носилка за нея, за да сме в безопасност.

— Излез и доведи носилката и тези, които ще я носят. Аз ще се погрижа за Юланда.

Алейн изпълни казаното. Съвсем скоро той изведе Юланда извън къщата.

— Е, стари сър Парис, ти си щастливец. Може ли за последно да целуна красивата дама, преди тя по закон да стане твоя съпруга? — обърна се Алейн към приятеля си.

При думите му за бъдещото й положение Юланда се изчерви, но със съгласието на Парис, тя предложи бузата си на Алейн.

— О, не. Имам позволението на съпруга ти за нещо повече от това. — Той я прегърна и целуна устните й. После каза: — Бъди щастлива. А сега те оставям на грижите на твоя съпруг. Обичайте се.

— Алейн, звучиш като отец Еймбрас — изкикоти се Парис на приятеля си, който бързо изчезна зад ъгъла.

— Отпратил съм прислугата до сутринта — каза Парис малко по-късно, когато вече бяха в къщата, подарък от Джордж. Той грижливо заключи входната врата, така че да е сигурен, че никакви неканени гости не ще успеят да се промъкнат до тях. Желаеше той и Юланда да останат сами, необезпокоявани от никого. — Единствените мебели, които имаме, са подредени в голямата спалня. Ела, искам дати я покажа.

Понеже Юланда изглеждаше дори по-бледа и изплашена, отколкото бе по време на церемонията, Парис не направи никакви опити да я докосне. Вместо това, с тържествен жест, той я покани да мине преди него по стълбите към няколкото, все още празни, стаи на горния етаж. В обзаведената стая бе уютно, а през широките прозорци се разкриха близките планински върхове.

— Избрах точно тази стая за наша спалня, защото ако гледаш през балкона, можеш да видиш градината долу.

— Прекрасно е! — Тя скръсти ръцете си. — Много съм щастлива.

— Тогава защо изглеждаш толкова изплашена? — попита той, приближавайки се към нея.

— Толкова дълго чаках този момент — да бъдем женени, да бъдем сами в една спалня и да ни предстои щастлив съвместен живот. Мечтаех за нощта, през която най-сетне ще можем да се любим, а сега се страхувам.

— Нямаш никакви основания да се плашиш. Юланда, добре знаеш какво ще се случи и как ще се чувстваш, когато те докосвам. Вече сме правили почти всичко.

— Почти всичко, без най-важната част — тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.

Сърцето на Парис се сви. Той знаеше какво иска тя от него, но не можеше да й каже, че я обича. Не искаше да я лъже. Той взе лицето й между ръцете си и я целуна — нежно, бавно, така че да прогони всички следи от страх. Когато усети, че тя се отпуска, той я привлече по-близо до себе си, целувайки я все по-страстно. Не отстъпи от завоюваната територия и тя започна да отвръща на ласките му. Парис знаеше, че тя ще го направи. Бе твърде пламенна, за да устои за дълго на желанието.

Той изгаряше от желание по нея, но знаеше, че тази нощ трябва да бъде внимателен. Измъчваше го болезненото усещане, че трябва да я притежава по-скоро, същевременно разумът го съветваше да се овладее.

Беше въпрос на няколко секунди да съблече роклята, бельото и чорапите й. Единствените неща, които останаха върху нея, бяха бижутата и панделките в косите й. Тя цялата се изчерви и се опита да покрие себе си с ръце, ала той я спря.

— Позволи ми да те погледна — помоли той, отдръпвайки ръцете й от бедрата и гърдите. Ако не бе червенината, която се появи върху бузите и раменете й, с нейната деликатност, тя изглеждаше като малка кукла. Гърдите й бяха високи и добре оформени, с розови зърна, които настръхнаха, когато той докосна първо едното, а после другото. Талията й бе толкова тясна, а бедрата стегнати — о, тези бедра… той добре ги познаваше. Бе ги докосвал, бе галил мястото, което преди бе забранен плод, а сега по право му принадлежеше и само след миг неговата ръка щеше да е там.

Тя не каза нищо, докато той я поглъщаше с поглед. Стоеше тихо и чакаше следващите му действия.

— Все още си наполовина облечена — каза той и докосна перлите. — Твоята кожа е много по-истинска от тези неща.

Той свали всичките й накити и ги остави на масата. Когато се обърна, тя разплиташе панделките от косите си.

— Не, позволи на мен. — Парис нежно отстрани пръстите й. — Мечтая да направя това от мига, в който те видях.

— Наистина ли? Не знаех.

Той внимателно издърпа панделките и тежък водопад коси се разпиля чак до бедрата й.

— Ето, това е, което исках да видя — той бе опиянен от гледката. — Господи, ти си приказно създание.

После той я вдигна без усилие и я понесе към леглото. Свали собствените си дрехи и се върна при нея. Тя гледаше изплашено неговата мъжественост.

— Виждала съм мъжки статуи, но никога преди — истинско мъжко тяло. — Тя прокара език по устните си. — Не е ли много голям? Сигурно е болезнено за теб.

— Поносимо е — отсече той. — Поне за момента.

— Ще трябва… да ми помогнеш да свикна… и да ми кажеш какво да правя.

— Радвам се да разбера, че не си толкова нервна вече. Не се тревожи, аз не съм едно от твоите ранени животни, не се чувствам зле, напротив, всичко това е истинско удоволствие за мен. Не ме гледай толкова изненадано, скъпа моя. Доколкото те познавам, съвсем скоро ще разбереш как се чувствам. Можеш да ме докосваш където пожелаеш. Нека ти покажа.

Предпазливо тя коленичи до него. Парис обви ръцете й около мъжествеността си, а после я остави да се ръководи от инстинкта си.

В началото тя бе малко срамежлива, но благодарение на леките му напътствия бързо свикна и пръстите й нежно го галеха. Юланда го докосваше също така нежно, както преди бе превързала раненото крило на птичката.

— Спри! — Парис я спря, защото усети, че няма да издържи още дълго време.

— Нещо погрешно ли направих? — Тя звучеше разочаровано, като че ли бе събудена от сладък сън.

— Не, напротив. Така е, защото се справяш отлично — каза той и я събори по гръб. — Направи всичко, което трябваше, за мен. Сега е мой ред да ти доставя удоволствие.

След като бе успял да прогони страха й, той започна сладострастно изучаване на тялото й. Кожата й бе толкова мека, устните — сочни, а начинът, по който отговаряше на ласките му, бе мечта за всеки мъж. Когато той целуна гърдите й, тя затвори очи.

— Като онзи следобед на хълмовете — промърмори. — Без дрехи е толкова по-хубаво.

— Хубавото предстои. — Парис се разтапяше от страст. Точно сега той не би спрял за нищо на света, дори ако от това зависеше животът му. Контролът, който се бе опитал да си наложи, се стопи за миг.

Леко усмихвайки се, легна до нея и я притегли към себе си, изпълнен с желание. Ръцете му се движеха, милваха нейната нежна, кадифена кожа, устните му покриха с целувки нейните, езикът му търсеше сладостта на нейната уста. След миг той плъзна ръката си надолу под гърдите й, мина нежно по плоския корем и слезе надолу между бедрата й, а пръстите търсеха нейната топла женственост. Юланда потръпна от неговото докосване, а тялото й започна да се отдръпва от неговото. Той бързо махна ръката си от там. Не искаше да я плаши. Тя трябваше да изпита същото удоволствие, което и той, и да усети сладостта на любовта. Затова плъзна ръката си отново нагоре, милвайки гърдите й, и отново надолу, галейки бедрата й, докато накрая я почувства отново отпусната до него. Тялото й се притискаше към неговото, посрещаше го и му се доверяваше.

Парис прехвърли тежестта на лактите си, премести бедрата си между краката на Юланда, а тъмната му глава се наведе надолу, за да погали зърното й с език, след това се повдигна и отново намери устните й, хапейки ги нежно, докато те се разтвориха жадно и обхванаха неговите.

Нежно, внимателно, той се плъзна надолу, готов да влезе в нейното тяло, а бедрата му се люлееха леко до нейните. Юланда не бе първата девственица, която обладаваше. Той знаеше, че всяко нетърпение или грубост от негова страна щяха да бъдат болезнени за нея. Затова си наложи да действа бавно, макар да бе мъчително за него. Челюстите му бяха стиснати, а устните — побелели от усилие да контролира страстта си. Той влезе нежно в нея, а стенанията й ставаха все по-силни, по-настойчиви и по-бързи. Лицето й пламна, а тялото й се извиваше под неговото. Най-после той изостави своята предпазливост и потъна напълно в нея. Мъчителното търпение, което бе наложил на тялото си, бе възнаградено от радостния и страстен прием, който тя му даде.

Очите на Юланда бяха изпълнени с учудване, докато вълна от удоволствие се разля по цялото й тяло. Силната болка не можеше да намали екстаза. В почуда, когато това чувство накрая заглъхна, тя се вгледа в тъмнокосата глава на Парис, заровил лице в рамото й, движещ се бясно в нея. Желаейки и той да изпита същото, тя покри черната му коса с целувки, обгърна силно с ръце врата му, свивайки инстинктивно коленете си нагоре, за да му позволи да влезе по-дълбоко в нея. В ритъма на пулсиращото си сърце, тя почувства как той потрепва в ръцете й, от гърдите му се изтръгна тих стон, преди да се отпусне тежко притихнал върху нея. Тя внимателно погали с ръка гъстата му черна коса, отметна един кичур от влажното му чело и го целуна нежно, искайки да благодари, но не бе сигурна в думите си.

Най-после Парис вдигна главата си, една ленива усмивка се появи на лицето му и той целуна още веднъж устните й.

— Колко странно и красиво е всичко това — прошепна тя, едва събрала сили да говори. — Обичам те, Парис.

— Не съм и мечтал за жена като теб. Ти си неоценима, Юланда, истинско съкровище.

— Обичам те, Парис. — Тези нейни кратки, прости думи отвориха вратите към сърцето му, така както нищо друго не би успяло. Сега той знаеше, че може да довери на тази жена всичко, дори и най-съкровените си тайни.

— Освен Алейн, отец Еймбрас и мъртвия Крайспън, досега не съм обичал никой друг — призна той. — Бях третият син в семейството и родителите ми не ми обръщаха никакво внимание, тъй като винаги бяха привлечени от по-големите ми братя. Когато бях малко момче, майка ми бе толкова студена към мен, че аз реших никога да не разчитам на жена.

— Можеш да разчиташ на мен. Никога не бих се възползвала от теб, не бих те наранила, защото те обичам.

— Юланда, аз не съм сигурен дали ще мога да те обичам така, както ти ме обичаш, и така, както заслужаваш.

— Аз ще те науча да обичаш. Не е нужно да казваш нищо, докато не дойде от сърцето ти. Когато го кажеш, а аз съм сигурна, че с времето ти ще се промениш и ще го направиш, думите ти трябва да са истински. Не ме лъжи за чувствата си. Това е единственото обещание, което искам от теб.

— Как е възможно да знаеш толкова много за любовта? — попита той, вярвайки, че обещанието, което тя изисква от него, ще бъде по-трудно за изпълнение от всички други клетви.

— Може би знам толкова много за любовта, защото винаги съм била обичана. Майка ми, доведеният ми баща, тео Джордж, Лезия — толкова мили хора са ме обичали. Благодарение на тяхната любов, аз съм силна и умея да обичам.

— Може би защото ми е липсвала обич, аз съм по-слаб емоционално — отговори той. — Дали твоята любов ще ме направи по-силен?

— Моята и любовта на децата ни.

— Деца! — Парис се изненада. Той внезапно осъзна важността на стъпката, която бе направил, като се бе оженил, а и сериозността на акта, който току-що бяха извършили. Юланда бе преодоляла страха си от дървата брачна нощ и дори я бе изпълнила с любов и нежност докато той бе отказал да приеме истината и да се изправи смело пред отговорностите, които следиха след сключването на брак.

— Не те заслужавам — пребори се той с първоначалната изненада.

— Напротив. Мисля, че наистина ме заслужаваш.

— Никога преди не съм мислил, че ще открия щастието, но ето, че то е тук. Какво трябва да правя сега?

— Да го приемеш — каза тя и го прегърна. — Можеш да се опиташ да го подплатиш с целувка… с милувка или… Парис, нека направим това отново.

Император Лутер бавеше нападението си към Южна Италия и не премина Алпите до края на лятото, така че ситуацията в Неапол не се променяше. Там обсадата продължаваше. Липсата на каквито и да било сериозни събития бе благоприятна за Парис, тъй като той можа да прекара пролетта и почти цялото лято при Юланда, без да се връща обратно в Италия. Наредбата на новия дом напредваше бързо, благодарение на многото сватбени подаръци, които двойката бе получила.

— Всички тези подаръци улесняват работата ни, въпреки че ми харесва да ходя с теб на пазар — рече Юланда на съпруга си. — Интересно е да откриваме неща, които харесват и на двама ни, а и ти си ненадминат при сделките, Парис.

Двамата влюбени почиваха в градината, която Юланда за няколко седмици превърна в райско кътче, изобилстващо от екзотични цветя и храстчета. В центъра й бе фонтанът, който пръскаше струйки вода.

Парис се усмихна непринудено. Радваше го топлият вечерен бриз и присъствието на красивата му съпруга. Животът бе чудесен. Жестокостите на войната бяха толкова далеч, въпреки че той често се сещаше за Алейн, който отново бе в открито море като капитан на един от корабите, участващи в обсадата при Неапол.

— Скъпи мой, имаме един малък проблем — съобщи Юланда, нарушавайки тишината. — Отнася се до отец Еймбрас. Той ме помоли да го наричам чичо, както правите ти и Алейн.

— Надявам се, че не е болен. Трябваше да отида при Джордж този следобед, но имах работа в кралския дворец. Какво не е наред? Защо не ми каза веднага?

— Първо мислих за това, как можем да му помогнем. Не, чичо Еймбрас не е болен, но е някак си разтревожен. Къщата на тео Джордж е достатъчно голяма, за да може да намери усамотение, но все пак ситуацията го кара да се чувства неудобно особено през нощта.

— Каква ситуация? — Парис бе учуден, че тя толкова дълго увърта, без да дойде направо на въпроса. — Кажи ми най-сетне, Юланда.

— Ако се колебая, то е, защото самата аз съм малко объркана — обясни тя. — В спомените ми тео Джордж не е останал като такъв човек. Никога преди не е правил подобни неща.

— Какви неща? — запита Парис с нарастващо нетърпение.

— Тео Джордж е приютил две метреси. Държи ги при себе си в къщата.

— Две? Та той е почти на петдесет. Господи, те ще го изтощят и той няма да бъде годен да служи на крал Роджър — Парис избухна в смях, но видя неодобрителното изражение на Юланда и спря, опитвайки се да обясни. — Когато Джордж и аз разговаряхме за тази къща, той спомена нещо за промяна в начина на живот, така че аз не съм съвсем изненадан. Той е вдовец, Юланда, и сигурно е криел интимната страна от живота си, докато ти си била в къщата. Той има право на малко лично щастие, след като вече не е отговорен за млада девица. Но все пак две жени наведнъж? — накрая Парис не се сдържа и избухна в гърлен смях.

— Любими, не можеш ли да бъдеш малко по-сериозен? — оплака се Юланда. — Чичо Еймбрас живее в тази къща. Той не влиза в контакт с жените, но знае за каква цел са те там и тяхното присъствие го обижда. Сигурна съм, че не би се оплакал от тео Джордж, не каза нищо и на мен, но знам, че не му е приятно. Мисля, че чичо Еймбрас ще иска да се премести някъде другаде, ала това е невъзможно, защото Роджър не позволява на католическата църква да строи големи общежития в Сицилия.

— И за това има основателни причини — каза Парис. — Роджър твърди, че католическите свещеници са нетолерантни към останалите вери. Ако им даде свобода да построят свои манастири, те ще започнат да изявяват претенции към представителите на гръцката църква. Това би означавало край на мира в кралството на Роджър. Ако чичо Еймбрас иска да напусне дома на Джордж, освен в католическата катедрала в Цефалия, не мога да си представя друго място, където той ще се чувства добре. Най-важно е да му намерим място, което ще му харесва и където ще бъде като у дома си.

— Това е, което исках да обсъдим двамата — каза Юланда. — Няма да е толкова трудно да намерим място за чичо Еймбрас. Той вече си има такова. Може да дойде тук. Имаме достатъчно стаи, а и не мисля, че той ще има нещо против романтиката, която цари между съпруг и съпруга. Вземи предвид и това, Парис — когато заминеш отново за Италия, а това ще е съвсем скоро, чичо Еймбрас ще бъде една чудесна компания за мен и няма да се чувствам самотна.

— Ти си склонна да направим това? Да го вземем тук, в нашия дом? — изненада се Парис.

— Какво значи това „да го вземем тук“! — Юланда бе ядосана. — Как се осмеляваш да кажеш подобно нещо? Чичо Еймбрас е част от твоето семейство, а следователно и от моето. Разбира се, че искам той да дойде тук. През деня ще може да ползва библиотеката на тео Джордж, а нощем ще бъде спокоен, далеч от двете метреси на тео. Парис, престани да ми се смееш! Отвратителен си!

— Не се смея на теб. Аз съм във възторг — ти си забележителна жена, Юланда. Добре, щом така искаш чичо Еймбрас ще дойде при нас. Ще говоря с него утре. А сега ми кажи какво беше това за романтиката между съпруг и съпруга?

Глава 13

Дните ставаха все по-къси и това означаваше, че горещото сицилианско лято е към своя край. В Италия ситуацията не се променяше. Дългоочакваното нападение на император Лутер си остана само предположение. Независимо от обстоятелствата обаче за Парис бе дошло времето, когато отново трябваше да потегли към континента и да посети владението си в Асколия. Последната нощ, през която той бе в дома си, прекара с Юланда и Еймбрас както обикновено. Те вечеряха и Еймбрас помоли да го извинят веднага щом приключи с храната. Под претекст, че има работа, той се върна в стаята си и прекара остатъка от вечерта там.

— Горкият човек! — Юланда гледаше в посоката, в която той изчезна. — Прибра се в стаята си, защото иска да ни остави да прекараме тези последни мигове заедно насаме.

— Нека тогава се възползваме от това. — Парис стана от масата и й подаде ръка: — Ела, скъпа моя, време е да си лягаме.

— Парис, слънцето все още не е залязло напълно! — Юланда поклати пръст. — Колко си развратен.

— Ще дойдеш ли с мен? — Парис очакваше положителен отговор, но не бе сигурен в каква форма ще му бъде даден той. Юланда умееше по изключително съблазнителен начин да се шегува с него точно когато лежаха голи в леглото. А и не само в леглото. Често тя изгаряше от желание да усети ръцете му около себе си. Тогава решаваше, че спалнята е твърде далеч, и сядаше върху него, докато бяха на градинската пейка. После скриваше с диплите на полите си това, което правеха.

Парис знаеше, че е благословен сред много други мъже. Юланда го обграждаше с любов и двамата прекарваха много часове, отдадени на страстта си. Странно, но тази вечер тя не му бе приготвила никаква шега. Просто сложи ръката си в неговата и го последва.

Парис тихо й шепнеше нежни слова. Всяко негово докосване пораждаше неизменна сладост Юланда се носеше върху вълните на опиянението, когато прекъсна съпруга си.

— Парис, искам да ти кажа нещо.

— Не може ли да почака това нещо?

— Дълго се колебаех дали да ти го кажа. Не искам да се тревожиш за каквото и да било, когато си далеч от тук, но все пак мисля, че трябва да знаеш. Ако искам да бъдеш честен към мен, аз също не бива да имам тайни от теб.

— Чакай да позная какво си направила. Купила си някой ужасен предмет за къщата? — измърмори той, продължавайки да я целува. — Или си поканила някой поп да живее при нас? Има много такива, които ти причиняват куп вреди, докато не ги поканиш в дома си. Но как ще обясним подобна ситуация на Роджър? Ще обсъдим въпроса по-късно.

— Парис, аз съм сериозна.

— Хъм. — Той не бе особено заинтересован от това, което щеше да му каже тя. Тя измисляше „нещо важно“, което трябва да му съобщи всеки ден — че е прибрала ранена котка или е довела някоя просякиня, която да използва за прислуга, или пък е поканила група чужденци да им гостуват за няколко дни. Синдромът „ранена птичка“, с който се бе срещнал при първата им среща, продължаваше и при съвместния им живот. Голямото й сърце, което обичаше толкова силно него, обичаше и целия останал свят. Той не можеше да я обвинява за това, нито да ревнува, знаеше, че най-силна и страстна любов тя изпитва към него.

— Ще имаме бебе.

За момент думите й останаха неразбираеми за него. Възбуденото му съзнание не можеше да ги възприеме. Той отдръпна ръце от нея.

— Какво?

— Защо си толкова изненадан? Когато един мъж и една жена се любят всеки ден, е съвсем нормално да се случи. Не ме гледай толкова учудено.

— Сигурна ли си?

— Не си ли забелязал, че имах само едно месечно неразположение, откакто сме женени?

— Знаела си и си ми позволявала да правя любов с теб? И сега щяхме да правим любов и може би да нараня детето.

— Правихме любов миналата и по-миналата нощ и всяка нощ, откакто сме женени. След като досега детето не е наранено, защо да бъде наранено, когато ти знаеш вече за него? — попита тя.

— Юланда! О, скъпа моя, колко щастлив ме правиш. А чувствала ли си неразположения?

— Не съвсем. Истинската причина, поради която не ти казах досега, е, че не бях сигурна. Не ми е било зле сутрин. Ходих да видя Лезия днес и й казах. Ще родя веднага след Коледа.

— Ще изпратя съобщение до Роджър още сега. — Парис скочи от леглото и потърси дрехите си. — Ще му кажа, че не мога да отида с него в Италия. Ще остана тук с теб.

— Не бъди глупак! — Юланда хвана ръката му, за да го спре. — Обещал си да отидеш с Роджър и ще го направиш. Тръгваш утре, Парис, както е запланувано, и ще се върнеш по Коледа, когато ще се роди детето. Лезия ми напомни, че ще дойде време, когато ще бъда твърде дебела и няма да може да се любим. Ще е по-добре тогава да си в Асколия.

— Не искам да те оставя. — Парис погали корема й. — Нашето дете е тук. Трябвало е да забележа промяната.

— Парис, люби ме. Люби ме през цялата нощ, за да си спомням твоята страст дори когато си далеч от мен. О, скъпи, след тази нощ ще мине толкова много време, преди отново да бъдем заедно. Толкова ще ми липсваш.

— Не мисли за това сега. Тази нощ съм тук, при теб — прошепна той.

От гърлото му се откъсна дрезгав стон. Парис сграбчи ръцете й. Главата му се сведе и езикът му леко засмука малкото розово връхче. Парис усещаше жаравата в кръвта й, пламъка на страстното й отдаване. Всяка клетка от тялото й сякаш отново се раждаше под допира на устните му съживена от пламъка на любовта.

Той я галеше с език, с ръце, с цялото си тяло. Устата му мълвеше странни, нечувани досега думи. Сякаш самият допир с кожата й раждаше тайнствено заклинание.

Юланда нито за миг не помисли да го спре, забрави всичко, освен дивия възторг, че кръвта й кипи, че мускулите й горят… Тя притисна устни към гърдите му и езикът й пропълзя между гъстите косъмчета. Кожата му бе като топло кадифе. Не се поколеба и зарови глава в гърдите му. Стисна между зъбите си къдраво кичурче и рязко го дръпна.

Парис извика, разтвори бедрата й и я привлече плътно към слабините си. Той бе огромен, горещ, пулсиращ. Затаила дъх, Юланда потърси с устни едното му зърно, намери го и необуздано го засмука. Чуваше бесните удари на сърцето му. Тя дразнеше кожата му с бавни, премерени движения, които му причиняваха сладостна болка. Някакво тайнствено, далечно познание движеше ръцете й. Тя се чувстваше така, както би се почувствала всяка жена, която обича до полуда и която е обичана.

Усети го като гореща стомана между бедрата си. Тя се отдаваше изцяло, отчаяно решена да вкуси от всичко, да почувства всичко, което той може да й даде. Очите й се затвориха, косата й се разпиля, а дългите й бедра обвиха кръста му.

Тя се гърчеше, дращеше го като тигрица, а той се опиваше от необузданата й свирепост. Дъхът му спря. Усети страстното й желание да го приеме.

— Сега ли, Юланда? Кажи ми…

— Сега, любов моя. За Бога, не ме… не ме карай да чакам!

Той влезе в нея. Твърдата му пулсираща мъжка сила нахлу във влажната й мека коприна. Тя го поглъщаше изцяло.

Юланда не бе на себе си от възбуда. Тя отметна глава назад и затрепери под огромната, опияняваща сладост.

Парис й отвърна с ярост, със свирепа наслада, която граничеше с нечовешка болка. Той се отдаваше на тази жена, без да остави нищо за себе си. Душата му преливаше и се сля с нейната.

Или може би нейната преливаше и се сля с неговата…

Той повтаряше името й като заклинание, като молба. Възхваляваше я, ласкаеше я с любовни думи. Тържествуваше и я изпълваше цялата. Ноктите й вече деряха раменете му.

— Парис! Аз… О, боже…

Тя се разтърсваше цялата от сладострастие. Още секунда и телата им щяха да се слеят в едно — женствената мекота да се разтвори в мъжката стомана…

В душите им струеше светлина. Някакъв парещ, силен вихър, стар като света, се надигна и се втурна да си проправи път през вените й, за да я отнесе със себе си в рая.

Парис поглъщаше всяко нейно движение, всеки тих, накъсан стон. Той я имаше, имаше я изцяло, но все още оставаше в нея — твърд като камък.

В един миг треперенето й постепенно утихна, тя отвори очи и Парис видя в тях не само страст, а и нещо друго: любов.

Тогава отново започна да се движи, навън и навътре, дълбоко и още по-дълбоко, да дразни кадифените листенца на женствеността й.

Тя се вкопчи в тялото му като ослепяла и пак затрепери. Дивната наслада отново изпълни всяка нейна клетка.

Този път той я задържа на предела.

В този момент Парис се почувства готов да признае това, което знаеше от месеци насам.

— Обичам те! — стенеше той. Втория път бе по-лесно: — Обичам те!

— О, Парис.

Сега тя наистина обезумя. От устата й се отрони див, сладостен вик на възторг и изумление. Едва тогава Парис отметна глава назад и се освободи.

След малко той се отпусна върху гърдите й и се отдаде изцяло на блаженството си.

Юланда си спомни за страстното им сливане, за задъханото им несвързано дишане само преди броени минути и лицето й се обля в червенина.

— Обичам те! — каза Парис отново на следващата сутрин. — Трябваше да ти го кажа преди много време. Ти си моето сърце и моят живот. Ако нещо ти се случи, ще умра.

— Обещавам, че ще внимавам. Стриктно ще се придържам към съветите, които ми даде акушерката. — Тя се облегна отново върху възглавницата и се загледа в Парис, който се приготвяше за заминаване. — Нима трябва да тръгваш вече? Не може ли да се любим поне още веднъж?

— Дори и да имаме време — усмихна й се той, — съмнявам се дали ще имам сили да издържа. След изминалата нощ съм съвсем изтощен. Скъпа моя съпруго, ти си невероятна.

— Ти си този, който ме измори — измърмори тя и се сгуши в ръцете му. — Никога не съм преставала да се надявам, че ще се научиш да ме обичаш. Сега, след като и ти го знаеш, е чудесно. Това направи изминалата нощ незабравима.

Тя обви ръката си около Парис и почувства, нарастващата му възбуда.

— Виждаш ли — прошепна, — все още имаш сили. Мисля, че просто се нуждаеш от малко окуражение.

— Юланда… — Ала Парис не продължи, защото устните й бяха върху неговите. Той не можа да устои на игривия й език, нито на пищното тяло, което лежеше под него.

— Обичам те! — мълвеше той, дарявайки я за пореден път с ласките си!

Бебето на Юланда бе нежно и красиво като майка си. С права черна коса, като на баща си. Тъй като детето се роди на Богоявление, Джордж от Ентайх предложи на младото семейство да измисли име, свързано с този ден.

Джордж бе прекарал буден цялата нощ, чакайки малкото момиченце да се появи на бял свят. С него бяха Алейн и Парис.

— Тъй като ме помолихте да стана кръстник, аз ще трябва да предложа някакво име, нали? — попита Джордж.

— Същото май ще трябва да направя и аз, защото съм кръстник заедно с теб. Хей — Алейн се усмихна на невинното същество, — какво име би искала да имаш, малка красавице?

— Алейн, можеш да избереш името Мария, в чест на благословената девица — предложи отец Еймбрас.

— Юланда и аз мислихме за Самира — каза Парис.

— Но това не е ли мюсюлманско име? — възрази Еймбрас. — Аз смятам, че това не е много подходящо за дете, родено в Сицилия. Не е ли по-добре да изберете някое християнско име все пак?

— Аз бих предложил Епифани — вметна Джордж.

— Би трябвало да се съобразя с предложенията на всеки един от вас. — Юланда бе усмихната и личеше колко е щастлива, въпреки сенките под очите, които бяха останали след прекараната безсънна нощ. Парис няколко пъти й бе казал, че за него полът на първото дете е без значение. Той знаеше, че ще имат и други деца, за да се изпълни домът им със смях и любов.

— Бащата гордо пое бебето и каза: — Господа, искам да ви представя Епифани Мария Самира.

— Това не е ли твърде дълго име за толкова малко дете? — усмихна се Алейн.

— Но хубаво име. Юланда е наследила моята дипломатичност — похвали се Джордж на отец Еймбрас.

Епифани Мария Самира бе кръстена на следвалия ден от Еймбрас. Кръстници бяха Алейн и Джордж, заедно с две знатни дами от Палермо. След церемонията родителите започнаха да я наричат само Самира. Тя правеше всички около себе си щастливи и скоро двамата кръстници толкова се привързаха към малкото същество, че започнаха да прекарват голяма част от времето си в къщата на Парис.

— Тя има нормандски очи — каза Алейн, когато Самира бе на шест месеца. — Юланда, забелязала ли си, че те промениха цвета си от синьо към сиво-зелено? Как е възможно това, след като и двамата с Парис сте с тъмни очи?

— Ако не бе прекарал толкова много време загледан в морските вълни, щеше да си чул разговора ни преди доста време — каза му Юланда, — когато казах, че баща ми е бил нормандски барон. Майка ми често ми е разказвала за красивите му сиво-зелени очи. Самира е наследила цвета на неговите очи.

— Вярвам, че малката е наследила и упоритостта, и решителността на нормандския си дядо. Погледни само как е стиснала пръста ми и не го пуска. Сигурен съм, че тя ме помни от последния път, когато я видях преди четири месеца.

— Трябва да имаш свои собствени деца, Алейн.

Те седяха на една от градинските пейки и докато той се опитваше да освободи пръста си от Самира, Юланда го погледна строго.

— Трябва да имаш съпруга и деца, на които да се радваш.

— Не — в очите на Алейн се четеше непреклонност, — аз не искам жена от Сицилия. Това пеленаче ще бъде моя дъщеря, а ти и Парис ще сте мои брат и сестра. Вие сте единственото семейство, от което се нуждая.

Самира израсна здрава и красива за радост на любящите си родители. За нещастие, при повторното си забременяване Юланда пометна и не бе способна да забременее отново. Невъзможността й да дари Парис със син я изпълваше с тъга, но той нито веднъж не изрече дума, с която да я обвини. Вместо това, с всеки изминал ден, те ставаха все по-близки и любовният огън между тях продължи да гори.

Понякога се налагаше да се разделят, защото Парис трябваше да отиде до континента с Роджър. Когато той бе на път или участваше в сражения, Юланда се тревожеше и не преставаше да се моли за него. В такива моменти отвращението й към морето се засилваше и тя никога не пожела да придружи Парис по време на пътуванията. Юланда все още не бе посещавала земите и двореца в Асколия, които Роджър бе подарил на съпруга й.

Това, че Юланда винаги си стоеше вкъщи, не притесняваше Парис. Условията в Палермо бяха много по-луксозни от тези в Италия. Радваше го мисълта, че съпругата му отлично се справяше с поддържането на домакинството и отглеждането на малката Самира. Докато детето бе още в кошчето си, тя го изнасяше на слънце в градината, а когато проходи, то непрестанно тичаше след нея. Тези картини неизменно изплуваха в съзнанието му винаги, когато бе тъжен или се подготвяше за битка. Знаейки, че те са в безопасност, той ставаше по-смел по време на битка и копнееше да се върне при тях. Парис скоро се сдоби с нови титли, а земите му се разширяваха, тъй като Роджър бе благодарен за вярната му служба.

Алейн също се сдоби с богатство. Той получи титлата емир и притежаваше свои собствени земи в Италия, както и в Сицилия Благодарение на договор, сключен от Джордж, Алейн инвестира в сделка с няколко гръцки търговци, които транспортираха стоки през Средиземно море.

И Алейн, и Парис постигнаха успехи и станаха толкова богати, колкото едва ли някога са мечтали.

След като прекара почти десет години в Сицилия, осем от които, живеейки с Парис и Юланда, и две, работейки като свещеник за армията, отец Еймбрас бе извикан в Англия.

— Избран съм да оглавя манастира „Св. Джъстин“, където живеех, преди да дойда в Сицилия — съобщи Еймбрас на приятелите си. — Предполагам, че изборът е определил мен само защото съм бил далеч толкова дълго време и не съм замесен в интригите и сплетните около манастира в последните няколко години. Изглежда, че дори монасите и свещениците не могат да избегнат споровете около властта. Гражданската война в Англия води до разногласия. Не съм очарован от поста, който ми се предлага, но чувствам, че съм призван да внеса мир в дома божи.

— Сигурна съм, че ще успееш — рече Юланда, — но как ще се оправим ние тук без теб? Кой друг свещеник би се радвал с нас в щастието ни и би плакал в тъгата ни? Скъпи чичо Еймбрас, кой ще изслушва търпеливо прегрешенията ни?

— Познавам един или двама свещеници, дошли тук, в Палермо, за да учат гръцки и арабски, както аз направих някога — рече й Еймбрас. — Ще намеря някого, който да се грижи за вас, след като замина.

— „Св. Джъстин“… — започна Алейн замислено. — Не е ли съвсем близо до Бенингфорд?

— По-близо е до Хоугстън — отговори Еймбрас. — Веднага щом пристигна в манастира, ще ти пиша и ще ти кажа как са нашите стари приятели.

— И нашите врагове — Добави Алейн.

Еймбрас напусна Сицилия в началото на пролетта през 1144. Две години по-късно Алейн получи писмото му от Англия, в което отец Еймбрас пишеше:

„Пристигнах благополучно по Коледа, но бе невъзможно да се празнува, тъй като в манастира цари безредие. Пътувайки през Англия, видях, че голяма част от нея е обхваната от ужаса, които неизменно следва войната между Стефан и Матилда. Селата са унищожени, а хората нямат желание да строят отново. Фермерите се страхуват да засяват земите си, защото воюващите армии крадат храната, така оставят селяните да гладуват. Непрестанно се моля за мир.

Барон Рудолф все още владее Бенингфорд, както и Хоугстън. Научих, че дамата на твоето сърце е затворена от баща си в една от стаите на кулата и е изцяло зависима от него. Що се отнася до земите на Рудолф, които не са толкова далеч от манастира, те са почти независими и това ги отделя от останалия свят. Рудолф почти не приема посетители. Съпругата му никога не напуска замъка. Крепостните селяни, които живеят на територията на неговата земя, не общуват с останалите. Въпреки съперничеството, до което доведе тази земя, Рудолф някак си е успял да запази своята независимост и дори е станал по-силен и защитен в собствените си земи. Освен тях, той е заграбил и тези, които някога принадлежаха на Крайспън.“

Еймбрас завършваше писмото си с благопожелания за всичките си приятели в Палермо и особено за Алейн, Парис, Юланда, Самира, Джордж.

Алейн не искаше да занимава приятеля си Парис с допълнителни неща и затова не спомена нищо за Англия, нито пък му показа писмото. Юланда се възстановяваше от второ помятане и Парис бе сериозно обезпокоен за здравето й. Самият той бе ранен в една битка.

През лятото, когато бе в открито море, Алейн често мислеше за Англия. Джоан — затворена в кулата от баща си — това бе картината, която най-често изплуваше в съзнанието му. През годините, когато не я бе виждал, той като че ли бе позабравил образа й, но силното чувство, което бе в сърцето му, не избледня. Той стигна дори дотам, че предложи на Роджър да го изпрати като посланик в Англия.

— Какъв е смисълът от всичко това? — попита Роджър. — Нима може кралят на Англия да ми окаже подкрепа в битките срещу римския император? Или срещу византийците, които също биха искали да ме пропъдят от Сицилия? Не, скъпи мой приятелю, няма нищо, с което твоите сънародници да могат да ми помогнат, а следователно няма и никаква нужда от посланик в тази разединена и нещастна страна. Но ако имаш желание да изпълняваш важни задачи, бих те изпратил в Рим, за да говориш с папата. От неговата подкрепа аз наистина се нуждая.

Така още веднъж завръщането в Англия се отложи. Годините си течаха, Алейн продължаваше да бъде верен на Роджър, да пътува до Италия заедно с Джордж и дори до Гърция. Богатството му растеше. Когато се завръщаше отново в Палермо, той често посещаваше Юланда и Парис. Самира го наричаше тео Алейн. Понякога той мислеше колко щастлив би бил, ако Джоан е до него.

Дори в кралството на Роджър нещата започнаха да се променят. Кралят най-сетне се вслуша в съветите на подчинените си и се съгласи да се ожени отново.

— Ти също трябва да помислиш за женитба — каза той на Алейн. — Не си вече толкова млад, а и знаеш, че никой не може да живее цял живот сам. Вземи за пример мен — никоя друга не може да измести Елвира от сърцето ми, но Сибилия от Бургундия е добра жена и аз живея спокойно с нея. Алейн, трябва да направиш като мен и да се ожениш.

Но Алейн не го послуша. Той бе изпълнен от желание да се сражава за Роджър, но не и да остава в Сицилия.

След като се ожени, Роджър се задържаше за по-дълго време в Палермо. Джордж също предпочиташе да си стои вкъщи. И двамата като че ли остаряваха. Джордж често бе неразположен и страдаше от най-различни болежки. И Юланда по-често го посещаваше. Оставаше при него за няколко дни.

В неделя, на Великден през 1151 година, в катедралата в Палермо Роджър короняса своя най-голям син Уилям за крал на Сицилия. Това бе сигурен знак, че старият войн разбира, че здравословното му състояние става все по-лошо. Събитието бе отбелязано с шумни празненства, на които присъстваха чуждестранни гости. Няколко дни след коронацията Джордж от Ентайх легна сериозно болен. Юланда прекара много дни при него, но нито грижите й, нито уменията на лекарите успяха да го спасят. В края на лятото Джордж се спомина. Погребаха емира на емирите през един дъждовен и ветровит декемврийски ден. По време на погребението Юланда не престана да трепери, застанала между Алейн и Парис.

— Не трябваше да идваш на погребалната церемония — каза й Парис, — цялата си мокра и премръзнала.

— Разбира се, че трябва да бъда тук — възрази Юланда. — Тео Джордж ме е отгледал и сега аз трябва да се погрижа за него.

Когато тя се отдръпна, за да поговори с някои от опечалените приятели на Джордж, Алейн и Парис си размениха тревожни погледи.

— Мисълта, че не може отново да има дете, я измъчва ужасно — говореше тихо Парис. — Аз обаче не бих я изложил на опасност отново и няма да позволя да забременее, а после да пометне. Сигурен съм, че за едно нещо тя никога няма да се промени — не би престанала да се грижи за околните и да ги обича. В природата й е заложено да се грижи за останалите.

— Сега, след като Джордж е мъртъв, ще трябва да я принудиш да си почине — предложи Алейн.

Притесненията на Парис обаче се задълбочиха. Малко преди Коледа, изморена от дългите часове, които бе прекарала над леглото на Джордж, Юланда се разболя. С всеки изминал ден състоянието й се влошаваше.

— Обясних причините за отсъствието ти в двора — каза Алейн на приятеля си в първите дни на новата година. — Роджър разбира, че не искаш да оставиш Юланда сама. Как е тя днес?

— По-зле.

Те бяха в кабинета на Парис — просторна стая, която Юланда бе обзавела с масивно бюро и столове. На едната стена бе разположена полица за книги, а на другата — географските карти на Сицилия и Италия. Високите прозорци гледаха към градината. Парис покри лицето си с ръце:

— Самира е с нея. Двамата се редуваме, така че тя никога да не остава сама. Господи, Алейн, какво ще правя, ако…? Не, няма да мисля за това. Юланда ще се оправи. Когато дойде пролетта, ще напече слънце, ще яздим отново в планината, ще ядем сладкиш, ще се смеем и ще правим любов, както винаги сме правили.

Алейн не знаеше какво да каже. Той разбираше, че на приятеля му предстои да загуби любимата жена. Те бяха много близки и през годините това не се промени. Алейн прегърна Парис през рамото. Те останаха така известно време.

— Папа — Самира се показа в рамката на вратата, — мама те вика.

— Извини ме, Алейн. — Парис изчезна, преди Апейн да успее да каже каквото и да било.

— Тео Алейн — Самира се приближи към него, а върху младото й лице се четеше тревога. Гласът й бе притихнал. — Мисля, че ти също трябва да отидеш при мама. Тя те обича като свой брат.

— По-зле ли е?

— Изпратих да повикат свещеник. Сега той е с нея. — Устните на Самира трепереха. Алейн видя сълзи в очите й, всеки миг тя щеше да заплаче, но вместо това вдигна глава и се опита да се усмихне. — Ела с мен, тео. Моля те. Тя би искала ти да си при нея, а и папа се нуждае от теб.

Когато влязоха в стаята, Парис бе седнал на леглото и държеше Юланда в ръцете си така, че тя да може да диша по-лесно. През годините Алейн често се бе сблъсквал със смъртта и когато видя тебеширено бялото лице на Юланда, разбра, че краят е близо. В ъгъла свещеникът бе коленичил и се молеше.

— Алейн, скъпи приятелю. — Гласът на Юланда бе едва чуто шепнене. Движенията на устните й струваха невероятни усилия. Алейн взе ръката й в своята и я целуна. Тя бе студена.

— Тук съм — каза той. — Ще остана с теб и Парис толкова дълго, колкото искате.

— Не, не искам да си отиваш — шепнеше тя.

Той направи място на Самира, която седна върху леглото и взе ръката на майка си. Алейн се премести в края на леглото, откъдето Юланда можеше да го вижда и да знае, че той е тук. Дишането на Юланда ставаше все по-тежко, а Парис й шепнеше любовни слова и непрестанно милваше лицето й.

Алейн се молеше както никога досега, но не за живота на Юланда, защото той ясно виждаше, че нея вече нищо не може да я спаси. Той се молеше за Самира, която чувстваше като дъщеря, тъй като нямаше свои деца. Той се молеше за душата на Юланда, но най-трескаво се молеше за Парис. Точно сега неговият приятел се нуждаеше от божията милост, нуждаеше се от сила и кураж.

Около полунощ дишането на Юланда стана още по-тежко и болезнено.

— О, Парис — каза тя, — толкова много те обичам. — Тя отпусна главата си върху Парис и издъхна.

В стаята настъпи тишина. Всички чакаха да чуят как Юланда отново ще поеме дъх, но това не се случваше и не се случваше.

— Не! — Парис сграбчи жена си по-силно.

— Тя си отиде от нас, синко мой — говореше бавно свещеникът. — Време е да я приготвим за погребението.

— Алейн! — Очите на Парис бяха изпълнени с мъка. — Бих искал да излезете всички. Трябва да остана няколко мига насаме с нея.

— Но, синко мой — започна свещеникът, ала Алейн дръпна ръката му и го спря.

Той се опита да помогне и на Самира да стане, но тя бе твърде съсипана, за да може да се движи. Тя се облегна на рамото му и той я прегърна като дете, каквото тя все още беше. Изведе я в съседната стая. Едва тогава Самира започна неудържимо да плаче, а накрая изморена заспа. Алейн повика една от прислужничките, която да я занесе в стаята й. Сега той отново чакаше обгърнат от тишината наоколо, докато Парис бе при Юланда. Измина още един час и едва тогава приятелят му излезе.

Мълчаливо, Парис направи сам всички приготовления около погребението. Отказа дори помощта на Алейн и Самира. В следващите няколко дни, докато Юланда бе погребана, той се движеше изпълнен с мъка, но без да пророни нито една сълза.

След церемонията, когато всички опечалени напуснаха къщата, той се затвори в кабинета си и отказа да се среща с когото и да било. Знаейки колко силно се обичаха Юланда и Парис, всички негови приятели направиха както той пожела и го оставиха сам. Алейн ходи в дома му няколко пъти само за да му бъде казано, че Парис не иска да вижда никого. Накрая той реши, че трябва да даде на приятеля си малко време и да не го безпокои.

Шест седмици след смъртта на Юланда, през една дъждовна февруарска вечер, Алейн се бе отпуснал в кресло в дома си. Той четеше документ, който бе получил рано сутринта. Беше го очаквал, но бе учуден, че не пристигна по-рано. След смъртта на Джордж от Ентайх, Роджър бе избрал Филип от Медия за лидер на сицилианската флота. Изборът бе отличен, тъй като Филип бе честен и интелигентен мъж. Един от най-способните министри на краля. По тези причини Алейн одобри напълно решението на Роджър. Той не се противопостави и на желанието на новия емир да има свои съветници. На негово място той би направил същото.

И така, през тази дъждовна вечер Алейн препрочиташе за трети път писмото, което го изпълваше със смесени чувства и което означаваше край на работата му във флотата. В написаното нямаше нищо, което да го накара да се срамува, нито дори и най-малък намек, че той трябва да напусне страната. Алейн си оставаше притежател на всичките си земи, почести и титли, с тази разлика, че сега той не бе част от сицилианската флота.

— Значи на трийсет и осем, когато всички мъже са в разцвета на силите си, аз приключих кариерата си — говореше сам на себе си Алейн. Той знаеше, че богатството и титлите няма да значат нищо без работата, която бе запълвала живота му в продължение на седемнайсет години. Той никога нямаше да седне отново с Роджър и другите капитани, за да обсъждат военни стратегии. Нямаше да наблюдава хоризонта за вражески кораби, докато моряците приготвят мунициите. Никакво звездно небе в открито море преди важна битка, никакви победи.

— Сега съм просто един старец.

На стената в стаята имаше едно малко огледалце. Алейн отиде до него и видя изражението на красив мъж със сиви очи и тъмнокафяви къдрави коси, които бяха започнали да побеляват около слепоочията. В добре поддържаните му брада и мустаци също се бяха появили сиви ивици.

— Старец — повтори той на себе си — с богатство и чест и с нищо, с което да се занимава.

— Милорд. — Гласът на личния му слуга се чу откъм вратата.

— Милорд, една жена чака пред вратата и настоява да ви види. Покрила се е с наметало и не успях да разбера млада ли е, или стара. Не знам и дали говори истината, но каза, че е дъщеря на барона от Асколия. С нея няма придружители.

— Ще разбера коя е. Доведи я при мен.

Фигурата, която слугата въведе след няколко минути, бе малка, наметната с тежка пелерина и със забулена глава. Алейн разпозна пелерината и сърцето му се изпълни с мъка.

— Самира, защо носиш дрехите на майка си? Всъщност това не е толкова важно. Защо си дошла в дома ми без придружител?

— Защото не искам никой друг, освен теб, да знае къде съм — отговори Самира, сваляйки мократа дреха от себе си. — Най-вече не искам баща ми да знае, че съм дошла тук. Трябва да ми обещаеш, че няма да му кажеш.

— Мисля, че ако Парис разбере, че си идвала сама посред нощ в дома ми, дори и нашето приятелство няма да може да ме спаси. — Гласът на Алейн бе строг. Той се опитваше да я накара да разбере сериозността на това, което бе извършила.

— Има причини, поради които трябваше да дойда тук. Няма ли да ми предложиш вино? — Тя се приближи до светлината, която се излъчваше от свещта, запалена от Алейн. — Вино, тео Алейн? Премръзнала съм — повтори тя, когато видя, че той остана неподвижен.

— Заслужаваш го, щом си излязла в нощ като тази. — И така, дете, защо си тук?

— Аз не съм дете — възпротиви се тя.

— За мен ти винаги ще си останеш дете. А сега, ако не искаш да те напердаша, обясни ми най-сетне защо си тук. После бързо ще те изпратя у вас.

— Тео Алейн — тя остави чашата с вино, — нуждая се от помощта ти.

— За какво?

— За баща ми. Откакто мама умря, се е заключил в кабинета си и не иска да вижда никого.

— Това ми е известно. Не пожела да се срещне дори с мен. Опитах няколко пъти, но той винаги отказваше. — За момент Алейн реши, че е виновен за това, че не е бил по-настоятелен.

— Но цял ден седи на един стол и гледа градината на мама — обясни Самира. — Нощем се качва горе в тяхната спалня, но не мисля, че спи. Изглежда страшно изтощен.

— Той обичаше майка ти толкова много. Може би се нуждае от повече време, за да се възстанови след смъртта й.

— Да не би да мислиш, че аз не страдам за мама? Аз самата плаках по цели нощи в продължение на седмици, но тогава започнах да разбирам, че тя не би искала да се откажа от живота и да прекарам времето си в скръб. Постепенно започнах да изпълнявам някои от задълженията й в домакинството. Ходя на църква всеки ден. Яздя, срещам се с приятели. Дори понякога да нямам желание да върша всички тези неща, се насилвам да го сторя, защото знам, че животът продължава, и с всеки изминал ден ми става все по-лесно да ги върша. Но татко не прави никакви усилия да се освободи от мъката си — продължи Самира. — Това вече не е моят любящ и грижовен баща. Той не разговаря с мен. Страхувам се, че също ще умре с разбито сърце. Тео Алейн, не мога да загубя и двамата си родители! Не мога!

— Работата е най-добрият лек срещу разбито сърце. — Алейн говореше от опит. — Може би ако Парис се заеме отново със задълженията си към краля, това ще помогне. Мога да поговоря с Роджър и да го помоля да изпрати баща ти по някакви задачи. Разбрах, че около Асколия има размирици. Това би трябвало да го заинтересува.

— Да не си посмял да предложиш подобно нещо на Роджър или на татко — протестираше Самира. — Ако баща ми влезе в бой в подобно състояние, той ще се остави да го убият. Моля те, тео Алейн, не можеш ли да измислиш нещо друго, което да го избави от мъката му? Нещо вълнуващо и предизвикателно, може би нещо, което да го отведе далеч от Сицилия. Нещо, което да ангажира съзнанието и енергията му.

— Правиш много интересно предложение — каза Алейн и отново погледна свитъка от Филип от Медия. — Твоята молба идва точно в момент, когато аз самият се нуждая от разсейване.

— Имаш ли някаква идея? — Самира го погледна изпълнена с надежда.

— Да, имам идея — отговори той. — Преди да ти кажа обаче каквото и да било, ще трябва добре да обмисля плана си. Самира, би ли била така добра да ме поканиш на вечеря с теб и твоя баща утре вечер?

— Разбира се. — Девойката сякаш отново бе изпълнена с щастие. — Ти винаги си добре дошъл, но не мисля, че татко ще пожелае да се храни. Той никога не сяда с мен на масата.

— След като чуе какво имам да му кажа, със сигурност ще му се дояде — обеща Алейн.

Глава 14

— Никога не съм мислил, че ще се проявиш като подобен страхливец, Парис, но ти го направи. — С най-мрачното изражение, което можеше да предизвика върху лицето си, Алейн вилнееше в кабинета на приятеля си и размахваше парче пергамент в ръце Самира в началото бе обнадеждена, но после бе силно разтревожена от начина, по който Алейн говореше на Парис.

— Да не би да възнамеряваш да останеш тук завинаги? — Алейн заобиколи масивното бюро, така че да закрие гледката към градината. — Роджър ми каза, ме си му изпратил писмо, в което пишеш, че се отказваш от всички постове, които са ти дадени досега. За това ли работи през всички тези години? За да можеш да се отпуснеш в креслото си като безхарактерен мерзавец? Мислиш ли, че Юланда би искала това от теб?

— О, татко, кажи ми, че не си го направил! — Самира обви ръце около врата на Парис. — Как си могъл? Мама бе толкова горда с теб, че си дошъл в Сицилия без пукнат грош и си постигнал толкова много. Сега би била толкова разочарована.

— По-точна дума за начина, по който Юланда би се чувствала, е засрамена — крещеше Алейн. Със сигурност тази негова атака щеше да изтръгне Парис от апатията му. Всеки миг той трябваше да скочи от стола, да вземе сабята си, която почиваше в ъгъла, и да призове на бой Алейн заради обидите, които му бе нанесъл.

— Вие не разбирате. Никой от вас не ме разбира. — Парис се освободи от ръцете на Самира, изправи се и отиде до прозореца, така че да може отново да вижда градината.

— Защо мислиш така? — Алейн препречи пътя на Парис. — Забрави ли защо напуснахме Англия?

— Това е различно. Джоан бе жива и все още е. — Парис отново се опита да пристъпи към прозореца, но Алейн отново го спря.

— Коя е Джоан? — попита Самира, но нито един от двамата мъже не й отговори.

— През изминалите осемнайсет години Джоан бе загубена за мен, така както е сега за теб Юланда — говореше Алейн. — Да не би аз да се държах като теб? Да се отделя от целия свят, да се заключа в една стая и да не желая да виждам никого?

— Доколкото си спомням, тогава се напи — каза Парис. В този момент Самира забеляза в очите му проблясъци на живот, каквито не бе виждала от седмици. Той се отказа от намерението си да гледа през прозореца, облегна се на ръба на масата и погледна първо Алейн, после дъщеря си и пак обратно.

— Какво искаш от мен? — попита той.

— Нужна ми е помощта ти.

— За какво? — Парис звучеше изморен и отегчен. Това накара Самира да повярва, че той очаква да чуе някакво нареждане на Роджър за изпълнение на задача.

— Прочети това! — Алейн му предложи свитъка, който през цялото време бе подмятал в ръцете си.

Парис го взе, развърза панделката и започна да чете. Докато вниманието му бе отнето от пергамента, Алейн бързо намигна на Самира.

— Така — Парис привърши с четенето и захвърли пергамента върху бюрото. — Роджър отказа да ме освободи от титлите и от длъжността ми и ми дава само временен отпуск, докато нещата около личния ми живот се оправят. Това не означава нищо. Моят живот никога няма да се оправи отново. Той е свършен и вие трябва да приемете истината.

— Добре тогава, но моят не е! — заяви Алейн. — Не искам да прекарам остатъка от него втренчил се в някоя градина или пък в морето, докато остарея и си загубя ума. И не трябва и ти да го правиш! Отпускът, която измолих от Роджър с толкова усилия, е, за да имаш време да ми помогнеш, за бога, и те заклевам да го направиш.

— Да ти помогна да направиш какво? — Парис беше съвсем незаинтересован.

— Да се върна в Англия и да разкрия истината за убийството на приятеля ни, което остана загадка толкова дълго време — отговори Алейн. — Искам да изчистя петното от името си, което тегне върху мен от момента, в който ме обвиниха в убийство.

— В убийство? — Самира не вярваше на ушите си. — О, тео Алейн, не и ти!

— Благодаря ти за доверието в мен, дете. — Без Парис да вижда, той се обърна към нея и й намигна отново. — Знаеш ли, че баща ти бе обвинен в съучастничество?

— Никога! Не знаех нищо за това. Как изобщо е възможно някой да си помисли, че…? — Самира спря и се засмя на Алейн. — О, мисля, че разбрах. Лъжливото обвинение изисква от вас да докажете своята невинност. Това ще е трудна задача, особено след като толкова много години са изминали, но е въпрос на чест и не може да не го направите.

— Точно така — потвърди Алейн. — Е, Парис, какво ще кажеш за моето предложение?

— Англия? — За радост на Самира сега Парис разсъждаваше върху идеята съвсем сериозно. — Едно дълго морско пътуване? Господи, толкова мразя морската болест.

Въодушевена от промяната в настроението на баща си, Самира бързо извика прислугата, която търпеливо чакаше нейните заповеди пред вратата.

— Просто остави всичко върху бюрото — каза тя, отмествайки документите му от масата.

— Какво правиш? — запита Парис.

— Поканих тео Алейн на вечеря — съобщи му Самира, — но тъй като ти отказа да напуснеш този кабинет, просто ще сервираме храната тук.

— Аз говоря за морската болест, от която страдам, а ти караш прислугата да носи табли с храна? — Парис погледна с отвращение предложените подноси с плодове, хляб, печени пилета и кани с вино.

— Ако не искаш, недей да ядеш, татко — предложи Самира, — но не отнемай това право на нашия гост. Тео Алейн, мога ли да ти предложа от пилето?

— С удоволствие. Ще го разрежа — каза той и с жест отпрати прислугата. — Самира, налей от виното.

Алейн хвърли бърз поглед към Парис, който най-сетне бе отишъл до прозореца и им бе обърнал гръб. После накъса пилето на парчета, които подреди в чинията.

— Благодаря ти, тео Алейн. Ще ми кажеш ли нещо повече за предстоящото пътуване до Англия?

— Да, Алейн, кажи ни нещо повече. — Парис измърмори поканата със сарказъм, но все пак се обърна с лице към тях, когато Алейн заговори.

— Сега е най-подходящото време да тръгнем. — Алейн говореше повече за да информира Парис, отколкото да даде отговор на Самира. — След като Джордж умря и Филип от Медия зае неговия пост, аз вече не съм емир. Филип е учтив с мен и мисля, че ако му предложа мои идеи, поне ще ме изслуша, но е ясно, че той ме смята за твърде стар. Казах ли ти, че официално съм пенсиониран от флотата?

— Ти не си стар — каза Парис.

— Тогава и ти не си, защото ние с теб сме на една и съща възраст.

— Кралят би трябвало да се възползва от твоя опит, вместо да те пенсионира. — В гласа на Парис вече не се усещаше отегчение от разговора. Той не погледна храната, защото през цялото време очите му бяха насочени към Алейн. Взе само една от пилешките кълки, а после отхапа от нея.

— Един мъж на твоите и моите години не е ненужен. Сега ние сме точно толкова силни, колкото винаги сме били.

Парис обикаляше из стаята и бързо унищожаваше пилешката кълка. Алейн кимна на Самира убеден, че приятелят му е взел положително решение.

— Знаеш, приятелю, че тук, в Палермо, напоследък станаха доста промени и повечето не са за добро. Преди… — Парис спря и пое дълбоко дъх — преди Юланда да се разболее, аз виждах Роджър всеки ден. Забелязах, че много е остарял след мозъчната треска миналата година, когато не можеше да говори и да се ориентира в пространството в продължение на седмици. Имаше дни, в които смяташе най-близките си приятели за врагове. Често бе груб със съпругата си Сибилия, а и със сина си. Сега той ни освобождава от клетвите, които сме дали да бъдем винаги на негово разположение и да се бием за него. — Парис отхапа отново от пилето. — Мм, вкусно. Винаги съм харесвал пилешките кълки. — Той спря до масата и си наля чаша вино. — Да, Алейн, мисля, че ще направим добре, ако напуснем Сицилия за известно време. Ще обмисля предложението ти.

— Няма нужда да мислиш за това, татко. — Самира бе щастлива, че баща й отново се храни и говори както преди. — Сигурна съм, че пътуването е точно това, от което се нуждаеш. Веднага щом намерим свободни места на някой кораб, ще заминем. Колко вълнуващо ще бъде. Нямам търпение да видя Англия.

Парис и Алейн се спогледаха.

— Ти няма да дойдеш в Англия — заяви Парис. — Ако реша да замина, ти ще останеш в манастир в Италия, докато се върна.

— Никога! Ще избягам и ще те последвам.

— Самира — Алейн се опита да я успокои, — пътуването ще бъде дълго и може би опасно. Не можем да те подложим на подобно изпитание.

— А какво ще стане, ако решите да останете в Англия? Никога ли няма да ви видя отново? — попита Самира. — Нима ще трябва да прекарам целия си живот в някакъв отвратителен манастир само защото вие сте забравили за мен?

— Тогава ще се омъжа, преди да замина — заплаши Парис.

— Ха! Значи заминаваш. Мери си думите, татко. Докато не срещна мъж, когото да обичам така, както мама е обичала теб, няма да се омъжа. Ако се опиташ да ме насилиш, ще кажа пред всички присъстващи гости, че си обвинен в убийство. Така нито едно почтено семейство не би позволило на сина си да се ожени за мен.

Виждайки ужасеното изражение на Парис, Алейн реши, че трябва да се възползва от чувството за хумор на приятеля си. Освен това той откри логика в думите на Самира.

— Парис, бях предупредил теб и Юланда, че сте твърде снизходителни с това момиче. — Парис продължи да гледа невярващ разгневената девойка. Алейн избухна в смях. — Ако зависеше от мен, бих я оставил завинаги в Англия и там бих я заточил в манастир.

— Били сме снизходителни? — Парис бе възмутен от шеговитите думи на приятеля си. — Какво да кажа за теб с твоите поданици и специалното ти отношение? А Джордж? Благодарение на вас двамата имам такава дъщеря сега.

— Дъщеря, която много те обича — намеси се Самира. — Дъщеря, която би те придружавала навсякъде, дори и до студените северни земи, където майка ми би дошла с теб.

— Това вече не можеш да го отречеш, Парис. Юланда би те придружила където пожелаеш, въпреки непреодолимия си страх от морето. Знаеш го добре, нали? Предлагам да не оставяме Самира тук. Ако Роджър полудее отново и реши да воюва с теб, то никакъв италиански манастир не би я спасил. Тя трябва да дойде с нас.

— Обещавам, че ще ви бъда от полза и няма да съжалявате. Ще бъде страхотно пътуване, тате. Ще видиш.

— Алейн? — Парис бе гневен. — Сигурен ли си в това, което говориш?

— Разбира се, че съм. Не можем да предположим какво ще се случи в Сицилия, докато ни няма. Може би ще отсъстваме с години. Самира ще бъде в по-голяма безопасност с нас, а и много по-щастлива.

— Да оставя всичко тук, всичко, което ме свързва с Юланда! — Парис огледа кабинета си. — Мисля, че не мога да го направя.

— Аз оставям нещата тук в ръцете на един гръцки търговец, роднина на Джордж. Той ще се грижи и за къщата ми — обясни Алейн. — Доверявам му се напълно. Ако искаш, той може да се погрижи и за твоите неща. По този начин, когато се върнеш, къщата ти ще бъде в отлично състояние.

— Що се отнася до мама — намеси се Самира, — ти няма да я оставиш тук, татко, защото ще я носиш в сърцето си винаги.

След три седмици тримата напуснаха Палермо една сутрин с отлива.

— Тео Алейн, как мога да ти се отблагодаря за това, което направи за мен? — Самира хвана ръката му и те продължиха да се разхождат по палубата. — Но ти помогна не само на мен. Татко е много по-добре сега. Уреждането на всичките подробности около пътуването, внезапното решение да замине, всичко това го върна отново към живот.

— Не очаквай твърде много неща от него — предупреди Алейн. На Парис му бе нужно време, за да се научи да обича Юланда. Сега ще му е нужно също толкова време да се научи да живее без нея.

— Но той е направил най-трудната стъпка вече. Всъщност такава стъпка направихме и аз, и ти, тео Алейн — стъпка към едно приключение и нов живот.