За любов и чест

Глава 15

Англия, 1152–1153

Студеният декемврийски вятър виеше около замъка Бенингфорд и отвори един от капаците на източната кула. Мразовит дъжд се посипа в стаята. Джоан скочи и побърза да затвори, но ръката й се спря върху резето. От високата кула тя виждаше част от пътя, който минаваше от другата страна на рова, заобикалящ замъка.

Строителите на замъка бяха планирали всяка стъпка на идващ приятел или враг да бъде забелязана от пазачите, които стояха на пост в кулата.

По време на войната между Стефан и Матилда бенингфордският замък няколко пъти бе обсаждан, но никога превзет. Джоан вярваше, че това е невъзможно. Тя знаеше, че неговите високи и дебели стени са непревземаеми. През всеки ден от своя живот тя бе чувствала върху себе си тяхната тягостна тежест, която бе убила духа й, надеждите й, до момента, в който повярва, че единствено смъртта ще може да я освободи.

Някъде в двора чу гласа на сина си, който се сливаше с този на вятъра. Джоан се наведе, за да го чуе по-добре, но един друг глас, също толкова скъп за нея, не й позволи:

— Джоан, затвори капака. Не мога да понасям студа. Пръстите ми вече замръзнаха. — Ройз търкаше ръцете си една в друга, опитвайки се да ги стопли. — Джоан, моля те!

— Виждам група пътници отвън. — Джоан се надвеси над прозореца, за да види по-добре. — Мисля, че са шестима. — Трябва да са луди, щом търсят подслон тук.

— Би ли била така добра да се отдръпнеш от прозореца? И двете ще замръзнем.

— Достигнаха южната кула, където пътят завива. Вече не мога да видя нищо.

Джоан залости капака и отиде до печката, треперейки.

— Горките, да нямат покрив над главите си в подобно време…

— В Бенингфорд няма да намерят топлина и уют — каза Ройз. — Бейъд ще ги изгони, както прави с всички.

— Това не ми харесва — мърмореше Парис на Алейн. — Не трябва да използваме Самира по подобен начин. Трябваше да бъда по-настоятелен и да я оставя в „Св. Джъстин“. С чичо Еймбрас щеше да е в безопасност.

— Задачата, която ни предстои да изпълним, е изключително важна и за мен, татко. — Самира бе чула думите му — Всички се съгласихме, че от мен зависи да привлека вниманието, така че ти и тео Алейн да можете да се промъкнете в Бенингфорд незабелязано.

— Невъзможно е да бъдем разпознати след толкова години. — Парис продължаваше да недоволства от ролята, която дъщеря му щеше да играе. — Сега имаме бръчки, бради, а и никой не очаква да ни види тук Рудолф сигурно съвсем е забравил за нас.

— Не си го и помисляй — предупреди го Алейн и се обърна към Самира.

— Винаги ни наричай с новите ни имена. Всяка грешка би била фатална. Баща ти е Спирос, а аз съм Лукас.

— Няма да забравя, Лукас. — Самира се усмихна, а после погледна към замъка: — О, небеса, колко е страховито това място. — Тя дръпна юздите на коня си и го насочи към рова, където свършваше пътят. Придружителите й също спряха до нея. Тя махна качулката си, така че всеки, който гледа отгоре, да види, че е жена. Самира стоеше горда на коня си, без да си позволява да трепери, въпреки пронизващия вятър. От върха на стената се показа забулена фигура и твърд мъжки глас извика:

— Кой е там?

— Аз съм лейди Самира от Асколия. — Бяха решили да не споменават Сицилия в случай, че нещо за живота на Парис и Алейн бе достигнало до Англия и Рудолф. — Моля за малко храна и подслон, докато отмине тази буря.

— Махайте се от там.

— Изморени сме и сме премръзнали — настояваше Самира. — Наоколо няма друго място, където да се подслоним за през нощта.

— Това си е ваша работа, а не моя.

Сега до пазача горе застана висок гологлав мъж, чиято руса коса бе развявана от вятъра. Той се наведе над парапета и преброи новодошлите.

— Спуснете подвижните мостове! — заповяда мъжът с плътен глас, който погали слуха на Самира.

— Но, милорд… — колебаеше се пазачът.

— Да не би да искаш да оставим една дама да умре от студ? Спуснете мостовете най-сетне. Веднага! — С по-малко властен тон, младият мъж се обърна към Самира:

— Ще дойда да ви посрещна, милейди. — Той се скри, а мостът започна бавно да се спуска.

— Виждаш ли, татко. Моята помощ ти е необходима. Ако разчитахте само на себе си, никога нямаше да влезете в Бенингфорд толкова лесно. — Самира пое по дървения мост, последвана от останалите.

— Аз ще мина пръв — рече й Парис. — Ти остани между мен и Алейн. Няма да изглежда подозрително, тъй като все пак сме твои придружители.

Те се движеха в колона по един и когато стигнаха до външния двор, се озоваха на закрито, където дъждът не можеше да проникне и вятърът не бе толкова силен. Тук ги чакаше русият млад мъж, благодарение на който бяха пуснати в замъка. Той се приближи до тях и се усмихна за приветствие.

— О, небеса! — Алейн не вярваше на очите си.

— Исусе Христе! — Парис затаи дъх.

В този миг двамата мъже бяха толкова изненадани, че не можеха да реагират. Те просто стояха на конете си и гледаха приближаващия се домакин. Той като че ли бе духът на техния отдавна убит братовчед и приятел, сякаш Крайспън се бе преродил отново.

— Добре дошли в Бенингфорд, лейди Самира. — Младият мъж хвана юздите на коня й. — Милейди, позволете ми да ви се представя — ваш покорен слуга лорд Уилям Крайспън. Не очаквахме гости и затова не сме подготвени, но аз ще направя всичко, за да се чувствате удобно.

— Благодаря ви, сър. Вие ли сте баронът на този замък? — Самира знаеше много добре, че не е той, но задачата й бе да привлича погледите на хората върху себе си за по-дълго време. Тя го дари с брилянтна усмивка и се изправи на коня си гордо, за да могат всички в двора и тези от кулите да я видят.

— Дядо ми, барон Рудолф, е господарят тук — отговори той. — В момента той отсъства. Позволете ми да ви поканя в големия салон. — Все още хванал юздите на коня й, младежът въведе Самира във вътрешния двор.

— Колко добре сте защитени. Вярвам, че никоя армия не би успяла да проникне в Бенингфорд и да го превземе.

— Построен е, за да пази обитателите си от войната — обясни Уилям Крайспън. — Може би сте свикнали с по-луксозни замъци, но аз съм роден в Бенингфорд, майка ми живее тук и затова тук е моят дом.

— Вашата майка? — Самира дотолкова бе завладяна от присъствието на Уилям Крайспън, че дори не се обърна да види какво става с Алейн и Парис. Тя задържа погледа си върху лицето му. Когато той й подаде ръцете си, се облегна на раменете му и му позволи да я свали от коня. Колко силен бе той! В ръцете му тя се чувстваше като листенце от най-нежно цвете. Господи, колко е красив с тези сини очи и руса коса. Той бе пълна противоположност на тъмните мъже, които се срещаха в Сицилия. Самира остана неподвижна, сякаш за да задържи завинаги ръцете му около кръста си. Тогава чу баща си да се прокашля и си спомни задълженията:

— Очаквам с нетърпение да се срещна с вашата майка, милорд.

— О, няма да можете. — Внезапно лицето на Уилям Крайспън се промени, стана студено и дистанцирано. — По свое желание майка ми не се среща с никого, освен с членовете на нашето семейство. Но доведената ми баба е тук, така че ще имате компаньонка по време на престоя си.

Уилям Крайспън предложи ръката си и Самира я обви с пръсти. Двамата поеха към входа на западната кула, когато на пътя им се изпречи най-високият и грозен мъж, когото Самира някога бе виждала.

— Бейъд — каза Крайспън, — имаме гост.

— Гост? — повтори Бейъд, намръщи се и лицето му стана още по-грозно. — Нямам заповед от Рудолф за никакви гости.

— Дамата пътува и се нуждае от подслон — обясни Уилям Крайспън. — Не можем да я отпратим в това време.

— Аз ще го направя. — Бейъд не помръдваше от мястото си.

— Но това не е твоят замък, нали? — Уилям Крайспън погледна предизвикателно към Бейъд, докато той най-сетне отстъпи, позволявайки на младия мъж да въведе дамата в кулата.

— Кои са всички тези хора? — попита Бейъд, гледайки към придружителите на Самира пренебрежително.

— Това са моите слуги — отговори тя. — Двама рицари, които са мои лични гардове, техните двама оръженосци и двете ми камериерки. Надявам се, че не смятате четирима мъже и две жени за заплаха за замък като вашия?

— Барон Рудолф не приема никакви гости — настояваше Бейъд.

— Аз поемам изцяло отговорността — каза му Уилям Крайспън.

— Добре тогава. Ще трябва да обясняваш присъствието на тази жена тук, когато Рудолф се върне. А мъжете? Къде ще бъдат настанени? Хей, ти там, това не е пътят към обора — провикна се Бейъд на един от оръженосците.

— Те не разбират вашия език, но рицарите говорят малко тукашния език. — Самира каза точно това, което й бе казано. — Камериерките ми ще спят с мен, а моите пазачи — пред вратата на спалнята ми, както винаги правят. Двамата оръженосци ще останат в конюшнята при конете, ако бъдете така добър да им покажете къде е тя.

В действителност всички новодошли говореха тукашния език, но никой в Бенингфорд не трябваше да разбере това.

Пристигането на непознати тук, където не се допускаха външни хора, предизвика раздвижване у слугите в замъка. Всички искаха да зърнат приказно красивата млада дама, която бе въведена в големия салон. Прошепнатата от ухо на ухо новина стигна и до Ройз.

— Уил — обърна се тя към внука си, — скъпо мое момче, какво си направил?

— Само това, което бях научен да направя, докато бях в Болсеворския замък — каза Уилям Крайспън. — Показвам уважение към дамата, която бе застрашена от измръзване. Бенингфорд би трябвало да бъде по-гостоприемно място.

— Гостоприемно? О, Уил, отсъствал си толкова много години и сега не разбираш желанията на Рудолф в подобни ситуации.

— Това му казах и аз — Бейъд бе последвал гостите в големия салон, — но той не ме слуша.

— Ако присъствието ми тук ви създава много неудобства — каза Самира, слагайки върху лицето си невинно изражение, — то тогава ние можем да напуснем и да прекараме тази мразовита нощ в гората.

— Така ще бъде по-добре — каза Бейъд, който командваше охраната и се отнасяше отговорно към длъжността си. — Трябва да се подчинявам на заповедите на барон Рудолф.

— Но ние не можем да ги помолим да напуснат сега — каза Ройз. Като че ли да потвърди думите си, тя разтри премръзналите си пръсти. — Навън е адски студено. Да изгоним някого, е равносилно на това да го убием.

— Аз няма да ви оставя да си тръгнете — заяви Уилям Крайспън на Самира. — Ройз, бих искал малката спалня в западната кула да бъде приготвена за нашата гостенка.

— Западната кула? — повтори Ройз изплашена. — Може би някоя друга стая ще е много по-подходяща.

— Аз не мисля така — каза младият лорд. — Стаята, която е била на майка ми, преди да се омъжи, е в чудесно състояние и е най-подходяща за гостенката ни. Ройз, искам топло ядене, пресен хляб и вино за вечеря. Искам всички да седнем на голямата маса и ти също, за да правиш компания на лейди Самира.

— Но, Уил, знаеш, че аз винаги се храня с… — Ройз млъкна и като че ли се притесни.

— Бейъд, нямаш ли работа в двора? — попита Уилям Крайспън.

— Да, милорд, но първо трябва да изпратя жена ми да се погрижи за настаняването на вашата гостенка.

— Не е нужно да тревожиш Лиз. — Гласът на Ройз бе необичайно твърд и заповеднически. — Аз лично ще се погрижа за удобството на лейди Самира. Знаеш, че мога да се справя, Бейъд.

— Надявам се да е така — отговори той неохотно. Хвърляйки последен гневен поглед по посока на Самира, напусна салона.

Бейъд бе пренебрегнал заповедта на Ройз и бе изпратил жена си веднага, така че докато Самира и Ройз стигнаха спалнята, Лиз вече бе там.

Лиз бе ниска жена, красива по свой начин, но с винаги свити устни, които, изглежда, никога не се усмихваха.

— Ще се нуждаем от мангал, за да може да се затопли, Лиз — каза Ройз. — Тази стая е много студена и нашите гости едва ли ще се чувстват удобно.

— През зимата никой не се чувства удобно — бързо отговори Лиз. — Най-доброто, на което едни неканени гости могат да се надяват, е собствена стая и чисти чаршафи.

— Страхувам се, че ви създавам много неприятности — каза Самира.

Тя огледа стаята. По всичко личеше, че тук отдавна не е прониквала слънчева светлина, нито чист въздух. Миришеше на влага. Очевидно бе, че никой не ползваше стаята.

— Не е така. — Ройз сбърчи нос от облака прах, който се вдигна. — Просто моят съпруг никога не кани приятелите си да ни посещават тук. Той предпочита да се среща с тях в двореца на краля, където ходи всяка година.

— Може би когато свърши тази ужасна война, ще имате гости по-често — предположи Самира.

— Не мисля, че ще стане. — Ройз изглеждаше сърдита. Самира забеляза това и изчака, докато Лиз и останалите прислужнички излязат, преди да заговори отново:

— Сигурно се чувствате самотни само вие двете с майката на лорд Уилям Крайспън. — Когато Ройз не отговори, а започна да оправя леглото, Самира продължи да настоява: — Тя тежко болна ли е?

— Какво ви кара да мислите така? — Ройз изглеждаше стъписана от въпроса. Самира започна да я съжалява и малко да се срамува, че трябва да извлече колкото може повече информация от своята домакиня. Но това бе необходимо. Тя пренебрегна симпатиите си към жената и настоя да получи отговор на въпроса си.

— Лорд Уилям Крайспън ми каза, че майка му се вижда само с членовете на семейството — обясни Самира. — Предположих, че трябва да е болна. Имам някои умения да лекувам. Може би ще й бъда от помощ.

— Джоан е в отлично здраве. Просто предпочита да прекарва времето си в усамотение.

— Но в такъв замък къде е възможно човек да остане сам? — възкликна Самира със смях. — Навсякъде оръженосци, слуги. Няма усамотение дори за лорда и неговата дама. О, аз познавам живота добре, лейди Ройз, и ми е трудно да си представя, че човек може да намери уединение зад стените на замък.

— Има ли замъци като Бенингфорд в Асколия? — запита Ройз заинтересувана.

— Асколия много прилича на Бенингфорд. — Самира никога не бе ходила в Асколия, но Парис често й бе разказвал за там и тя се престори, че познава мястото добре. — Трудно е да се намери закътано местенце, където да не те безпокоят, освен в малкия параклис.

Ройз изпитателно гледаше лицето на младата дама, така че тя започна да се чувства притеснена.

— Ако някой търси уединение, той го намира. — Ройз говореше толкова тихо, че Самира трябваше да се приближи до нея, за да може да я чуе. — В стаята точно зад нас една дама се нуждае от спокойствие и го намира зад заключената врата.

— Искате да кажете, че когато сте в стаята на вашия лорд, вие намирате усамотение? — попита Самира, която се нуждаеше от повече информация.

— Стаята на лорда е две нива над тази — Ройз продължи да говори със същия тих глас. — Между спалнята на лорда и тази има друга.

Самира разбра, че по неизвестни за нея причини Ройз й бе осигурила всичката необходима информация девойката би задала още няколко въпроса, но бяха прекъснати от Лиз, която влезе с една от слугините. Носеха мангал и кофа с дървени въглища. Последва ги момиче, което носеше спално бельо, и Нена личната прислужница на Самира. Най-накрая бяха Алейн и Парис с багажа на Самира.

Ройз изчака, докато леглото бъде добре застлано и огънят започна да затопля стаята. Тя наблюдаваше Самира и нейната прислужница, но по-обстойно разгледа двамата мъже. И двамата бяха с бради, така че не можеше да види добре лицата им.

— Ако наистина сте решени да спите пред вратата на лейди Самира — Ройз се обърна към този, който се наричаше Спирос, — могат да ви се донесат сламеници.

— Рицарите са свикнали с неудобствата — намеси се Лиз. — Няма да им пречи, ако спят на пода.

— Вече си свободна, Лиз — каза Ройз. — Повикай останалите прислужници със себе си.

— Ще се нуждаем от вас в кухнята. — Лиз не помръдна от мястото си до вратата. С жест на ръката си тя нареди на останалите да излязат и добави: — Ще ви изчакам и ще тръгна с вас към кухнята, лейди Ройз.

— Разбира се — потвърди Ройз, без да откъсва поглед от гостенката. — Ако имате нужда от нещо, лейди Самира, моля, не се колебайте да се обърнете към мен. Ще наредя да ви донесат топла вода, за да можете да се изкъпете.

— Благодаря ви! — Въпреки опитите си Самира не можа да измисли начин да задържи Ройз в стаята, а същевременно да се освободи от Лиз.

А вие, господа — говорейки бавно, тя се обърна към Лукас и Спирос, — има ли нещо, от което да се нуждаете?

— От нищо, милейди — отговори Лукас, имитирайки чудесно гръцки акцент. След като се поклони на Ройз, той разгледа внимателно стаята.

— След дългото пътуване се чувствам изморен. Имате ли баня, която да мога да ползвам, лейди Ройз? — попита Спирос със същия акцент.

— Намира се точно до къщата — отговори му Ройз. — Там има топла вода.

— Благодаря ви, лейди Ройз. Ще се възползвам веднага щом мога.

Самира забеляза колко внимателно един на друг говорят баща й и Ройз. Очите на дамата бяха топли, а на лицето й се появи усмивка, на която Парис отвърна. Сцената бе прекъсната от острия глас на Лиз.

— Идвате ли, лейди Ройз?

— Да — сепна се Ройз. — Ще се видим на вечеря, лейди Самира.

Парис я последва до вратата и изчака, докато двете жени се отдалечиха достатъчно, че да не могат да чуят казаното в стаята на Самира.

— Мислиш ли, че ще можеш да научиш нещо от нея? — попита Алейн веднага щом вратата бе затворена.

— Ще направя всичко възможно — отговори Парис. — Бейъд и Лиз не се отнасят добре с Ройз. Всяка истинска дама би негодувала от подобно безочие. А и, доколкото мога да си спомня, Рудолф не бе от най-любящите съпрузи.

— Мисля, че тя е самотна и копнее да поговори с някого — каза Самира. — Тя ми разказа толкова подробности веднага щом й зададох няколко въпроса. Самира предаде всичко, което бе научила от Ройз.

— Значи Джоан е точно над мен. — Алейн погледна над главата си. — Едва ли ще мога да вляза в спалнята й през прозореца, но мога да изкача няколко стъпала и след миг ще бъда при нея.

— Ще бъдеш убит много преди това. Не забеляза ли пазача пред стълбите за нагоре? Рудолф не е оставил никакъв шанс на Джоан за бягство. Или пък възможност за някого да се добере до нея.

— Защо? — попита Самира.

— Какво искаш да кажеш? — замисли се Алейн.

— Защо Рудолф е държал дъщеря си заключена в продължение на осемнайсет години?

— И аз си задавам същия въпрос — призна Алейн.

— Рудолф може би се е страхувал, че този, който е убил Крайспън, ще посегне и на дъщеря му. Към страха му за живота й можем да прибавим и убедеността му, че тя е бременна от Крайспън. Всеки, видял Уилям Крайспън, не би се усъмнил на кого е син.

— Когато в началото го видях, помислих, че е призракът на Крайспън — каза Алейн. — Почти бях готов да го повикам по име. Благодаря на Бог, че се спрях. Синът на Крайспън! Парис, това много променя плана ни. Не можем да направим нищо, което ще изложи на опасност Уилям Крайспън.

— Разбира се, че не можем.

— Но вие пропускате нещо — каза им Самира. — Мога да разбера защо Рудолф е държал дъщеря си така добре пазена, докато се е родил синът и след това. Но Уилям Крайспън каза, че е бил отгледан в друг замък, което означава, че той е напуснал Бенингфорд на около седем години. По това време Рудолф сигурно е решил, че за внука му вече не съществува опасност. В противен случай той не би пуснал момчето. Както може да се предполага, и Джоан е била спасена от убиеца, но все още продължава да стои в стаята си. Отново ви питам — защо? Ето няколко въпроса за вас — продължи Самира, след като никой не й отговори. — Защо домакинята на този замък позволява на слугите си да се отнасят толкова грубо с нея? Защо се страхува? И защо толкова бързо и точно ми каза, след като за нея съм просто една непозната, къде се намира Джоан?

— Ако познаваше Рудолф — каза й Парис, — не би се учудила от поведението на Ройз. Сега ни позволи да ти създадем удобства, доколкото можем, в тази студена и мрачна стая. После се изкъпи, преоблечи се и се приготви за вечеря с очарователния Уилям Крайспън, така че да може той да ти каже всичко, което знае за смъртта на баща си и за положението на майка си Алейн ще пази пред вратата ти.

— Необходимо е да знаем — каза Алейн — как можем да стигнем до стаята на Джоан. Веднъж щом успея да я видя и да говоря, ще ни е по-лесно да я спасим, а също и сина й.

— Той непременно трябва да остане в безопасност — говореше Самира възбудено. — Без значение какво ще се случи с нас, не можем да допуснем то да навреди на Уилям Крайспън. Ако с него се случи нещо, защото ние сме в Бенингфорд, доказването на вашата невинност е безсмислено.

Глава 16

Малката баня бе разположена между кухнята на замъка и пералнята. Поради това вътре бе много топло и обикновено изпълнено с пара. Светлината от газената лампа придаде на помещението мъглив ефект.

Ваната бе дървена, с формата на съсечено наполовина буре. Отстрани бе оградена от грубо нарязани ленени платове, които имаха за цел да предпазват къпещия се от любопитни погледи. Върху малка дървена поличка бе поставена купа с полутечен сапун, както и куп добре нагънати чисти парчета плат, които се използваха за измиване.

Парис се огледа, но никъде не видя кърпи, и реши да потърси. Така от горещата баня се озова в тъмния мразовит двор на Бенингфорд. Беше късен следобед и дневната светлина бе много слаба, но Парис откри, че паметта му не го е излъгала. Той бе ползвал банята няколко пъти при предишното си идване в Бенингфорд и сега му бе много лесно да намери вратата на пералното помещение. Тъкмо щеше да натисне бравата, когато някой друг го направи, но от вътрешната страна. Показа се жена, която носеше няколко бели кърпи.

— А, ето ви, сър Спирос — каза Ройз. — Нося ви кърпите, от които се нуждаете.

Той не обърна никакво внимание на факта, че вместо сама да му донесе хавлията в банята, тя можеше да изпрати някоя от слугите. Парис наблюдаваше с нарастващ интерес нейните движения — как тя взе ключовете, избра един от тях и заключи вратата на пералното помещение.

— Необходимо ли е това? — попита той. — Кой би искал да открадне хавлии и дрехи? Не би имал никаква полза.

— Не е от страх, че могат да изчезнат дрехите, чаршафите или хавлиите. Веднъж Рудолф откри един от своите оръженосци с една от кухненските прислужници да се въргалят в чаршафите за неговото легло. Изгони и двамата и оттогава аз държа ключовете за пералното помещение.

— Забелязах, че имате доста голяма връзка ключове, закачени за колана ви — отбеляза Парис, продължавайки да я изучава. — Всички ли ключове от замъка носите със себе си?

— О, не — отговори му Ройз, — има ключове, които само съпругът ми притежава. Когато той отсъства, ги поверява на Бейъд.

— Имате ли ключове от вътрешността на замъка? — Парис говореше съвсем тихо. — От складовете за вино, за храна, от спалните в западната кула?

— Защо ме питате?

— Опитвам се да науча английските обичаи, милейди.

— Не, има нещо друго. — По лицето й пробягна сянка на безпокойство. — Някой идва. Трябва да се връщам в кухнята. Лиз ще се чуди къде съм отишла.

Парис също чу приближаващи стъпки. Бяха като от двама мъже, които разговаряха помежду си. Усещайки, че Ройз може да му даде информация, която да му е от голяма полза, Парис реши, че не може да я остави да си отиде. Но тя не биваше да бъде видяна да разговаря с един непознат.

Той направи единственото нещо, за което можа да се сети. Притисна Ройз до стената, като разпери пелерината си така, че роклята й да не се вижда. Когато тя осъзна какво правеше той и щеше да протестира, той докосна устните й със своите. С малко повече късмет мъжете, които сега преминаваха покрай тях, биха помислили, че това е някой от техните приятели оръженосци и биха отминали, без да обръщат внимание на Ройз и Парис.

Бяха изминали единайсет месеца от смъртта на Юланда, през които Парис не бе докосвал жена. Не бе имал желание за това, нямаше и желание да целува Ройз сега, но това бе единственото нещо, за което можа да се сети, за да я накара да замълчи. Очакваше тя да се бори с него и тя го направи, но това трая само миг. Той я притискаше нежно до стената, но бе непоклатим и знаеше, че тя не може да преодолее мъжката му сила. Ройз имаше само една свободна ръка, с която да го отблъсне, тъй като другата още стискаше кърпите. Все пак Ройз можеше да одраска лицето му или да го удари с дясната си ръка, но тя не го направи. Остана спокойна и го остави да целува устните й, а после много бавно разтвори своите.

Парис почувства как първият прилив на топлина го обгръща в резултат от нарастващото му мъжко желание. Той разбра, че тя се бе отдала изцяло на момента и милваше косата му. В следващия миг той я освободи. Двамата мъже бяха отминали, без да обръщат внимание на двойката.

— Моля ви за извинение — прошепна Парис, но без да използва гръцкия акцент — Помислих си, че не искате да бъдете видяна тук с мен, затова го направих…

— А не ви ли мина през ума, че за мен е по-приемливо да ме открият да разговарям с вас, отколкото да се целуваме? — думите й би трябвало да са гневни, но не бяха. Тя ги изрече с мек, мечтателен глас, който накара Парис да помисли, че може да говори свободно.

— Ройз, имам няколко въпроса. Ще ми отговориш ли?

Тя се колебаеше и той видя страх и напрежение в очите й, но и кимането на главата й. Те стояха толкова близо един до друг, че челото й се докосна до брадичката му. Преди да е променила решението си, той отвори вратата на банята и я избута вътре.

В банята газената лампа все още гореше. Ройз постави чистите кърпи на полицата до сапуна. Вдигна лампата и я доближи до лицето на Парис, така че да може да го види по-добре. Това го подразни.

— Махни тази лампа — каза й той тихо.

— Не, няма. — Тя приближи лампата още така, че светлината да пада точно върху лицето му. Затаи дъх и ръката й потрепери.

— Сър Парис, това сте вие.

Той не отговори и се надяваше, че тя ще реши, че е направила грешка.

— Другият мъж с вас, този, който наричате Лукас, той е сър Алейн, нали?

Парис все още не отговаряше на въпросите й. Чакаше. Очакваше, че тя ще извика стражите, и се чудеше дали да не я убие, преди да го е направила, но знаеше, че е неспособен да извърши подобно нещо.

— Лейди Самира много прилича на вас — продължи Ройз. — Тя има същата черна коса и мили очи. Нейните въпроси ме направиха подозрителна, но вашите очи ви издадоха, сър Парис. След всичките тези години аз все още си ги спомням много ясно.

— Лейди Ройз! — Той не каза нищо повече.

Тя вдигна дясната си ръка и прокара пръсти по брадичката му, а после по устните. Там спря и започна бавно да ги милва.

— Никой никога не ме е целувал толкова сладко и нежно — каза тя и отдръпна ръката си от лицето му. — Какви са вашите намерения — да ме изкушите да изневеря на Рудолф?

— Аз просто исках да ви предпазя от минаващите мъже, за да не могат те да ви разпознаят и да докладват на Бейъд, че сте разговаряли с мен. Лейди Ройз, бих искал да ви помоля да не разкривате присъствието ми тук.

— Защо се върнахте?

— За да потърсим справедливост.

— От Рудолф? — Върху лицето й се появи тъжна усмивка. — От него не може да се очаква справедливост.

— Знаете ли нещо за нощта, през която бе убит Крайспън? — попита Парис.

— Само това, че Рудолф не го е убил със собствените си ръце, защото той седеше на голямата маса, когато го повикаха и му казаха, че Крайспън е нападнат. Никога не съм повярвала на обвиненията, че вие и сър Алейн имате нещо общо със смъртта на Крайспън, въпреки че нямам никакви доказателства за вашата невинност. Не знам нещо повече за случилото се през онази нощ, но мисля, че Джоан знае какво точно се е случило. Може би само тя знае истината.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото тя не би говорила. В началото, след убийството на Крайспън, изглеждаше съвсем естествено тя да не желае да говори. Но след като се роди Уилям Крайспън, тя престана да плаче и винаги, когато се споменаваше смъртта на съпруга й, оставаше замислена и мълчалива. Бе естествено да не е преодоляла мъката си и да желае да забрави онази ужасна нощ. Сър Парис, аз вярвам, че вие и вашият приятел сте тук не само за да търсите справедливост, но и да спасите Джоан от затвора, в който се намира тя.

— Ако е така — попита Парис, — ще ни помогнете ли?

За миг Ройз запази мълчание. Тя продължи да държи лампата така, че да осветява не само неговото лице, но и нейното. Парис разбираше, че тя се бори със себе си, че решението, което ще вземе, изисква смелост. Тя преглътна бавно, стисна устните си и кимна.

— Имаше период, в който бях изцяло вярна на Рудолф — започна тя. — Исках да бъда честна към мъжа, който бе избран за мой съпруг, и вярвах, че ако се превърна в съпругата, която иска, той ще се научи да ме обича. Мислех, че ако го даря със син, ще се отнася към мен по-нежно и ще проявява загриженост. Затова понасях униженията му ежедневно. Няма да ви говоря подробно за тях, но сега зная, че Рудолф никога няма да ме обикне. Дори и да му родя десет синове. Рудолф не знае как да обича.

— Съжалявам за вашето нещастие.

Съвестта на Парис го накара да се почувства виновен заради начина, по който използваше Ройз. Той изискваше от нея информацията, която му бе нужна, и я подтикваше да мами съпруга си. Ако Рудолф разбереше какво прави Ройз, тя би била в сериозна опасност.

— Мъжете обикновено се отнасят грубо към съпругите си — продължи Ройз. — Няма нищо необичайно в това. Но дори и най-грубите съпрузи са грижовни бащи и обичат децата си. Рудолф бе груб и жесток дори към Джоан. Тя не заслужава да бъде заключвана, да пропилее живота си в една стая. Не заради себе си, а заради Джоан ще ви помогна. С какво трябва да започна?

— На първо място не казвайте на Джоан, че ние сме тук. Моля ви, лейди Ройз.

— Да не й казвам? Аз трябва да направя това! Помислете само за надеждата, която ще й вдъхна, когато й кажа, че някой се опитва да я спаси.

— Точно заради това не бива да й казвате. Ако й дадете надежда за свобода, тя ще изглежда по-щастлива, с желание да разговаря. Подобна промяна ще я издаде, а и нас също. С кого се среща тя всеки ден?

— С мен, с Лиз и Бейъд — отговори Ройз. — И с Рудолф, когато е тук. Със сина си, разбира се. При хубаво време й е позволено да излиза за около час, докато се сервира обядът. Въпреки че не разговаря с никого, винаги е придружавана от пазач.

— Тя напуска стаята си все пак? — Парис бе обнадежден от тази информация.

— Докато повечето от хората в замъка са в големия салон. — Ройз продължи, знаейки, че следващите й думи ще отнемат надеждата на Парис. — Тук, в Бенингфорд, рядко имаме посетители, но когато това се случва, Джоан никога не напуска стаята си. Нито пък мисля, че Бейъд ще позволи тя да излезе на разходка, докато вие сте тук.

— Тогава трябва да намерим друг начин, по който Алейн да достигне до нея.

— Не и по стълбите — предупреди Ройз.

— Знам. Видях пазача пред вратата й. Той лесно може да бъде победен, но вероятно ще вдигне тревога и тогава целият замък ще се изправи срещу нас. Не, по този начин не можем да помогнем на Джоан.

— Вратата й се заключва два пъти и има дървено резе, което е много тежко. Ако сър Алейн бе птица, той можеше да кацне на прозореца на своята любима. Достатъчно широк е, за да може един мъж да премине през него. Сър Парис, сега ще трябва да ви оставя. Твърде дълго отсъствах и ако Лиз стане подозрителна, ще каже на Бейъд. Мога да се справя с въпросите, които ще ми задава Лиз, но се страхувам от Бейъд.

Парис помисли, че Ройз се нуждае от спасение точно толкова, колкото и Джоан, но не каза нищо. Вместо това направи нещо, с което да я подтикне да продължи да помага на него и на Алейн. Той взе лицето й между ръцете си и я целуна отново — бавно и продължително.

— Върви сега — прошепна той. — Не искам да се излагаш на опасност заради мен, Ройз. Ще говорим отново.

— Ще ви помогна с всичко, което мога.

Ройз изчезна във ветровитата вечер, а Парис остана загледан във фигурата й.

— Вината е твоя, Юланда. Ти бе тази, която ме научи да отговарям на нежни и любящи сърца. Но някак си усещам, че не ме обвиняваш за това, че я целунах. Първия път го направих, за да я спася от скандал, а втория… втория просто защото исках да почувствам устните й върху моите отново.

След като приключи с банята и се облече за вечеря, Самира изпрати прислужничката си Нена в кухнята. Там тя трябваше да разбере каквото може.

След като Нена замина, Самира повика Алейн в стаята си и му заяви:

— Аз доста размишлявах…

— Забелязах, че размишленията ти продължиха дълго време — пошегува се Алейн. — Ти си точно като баща си. Какво има този път, дете?

— Бих искала да не ме наричаш дете. — Тя бе твърде заета с новата си идея, за да продължи заяждането. — Тео Алейн, опитвах се да разбера защо барон Рудолф е държал толкова много години дъщеря си в затвор.

— И до какво заключение стигна? — Алейн показа заинтересованост към нейната възбуденост, но съвсем скоро бе разочарован от това, което чу.

— Не си ли помислил за възможността, след като е видяла убийството на съпруга си, тя да загуби разсъдъка си? — попита Самира. — Може би Рудолф е бил принуден да я заключи, за да я предпази от самата нея. Може да е искала да се самоубие от любов?

— О, Самира, подходила си твърде сантиментално към ситуацията. Ти просто не си срещала мъж като Рудолф. Каквито и да са били причините да заключи Джоан в стаята й, аз със сигурност знам едно: направил го е не от любов и загриженост.

— Въпреки това… — Тя направи пауза, защото вратата на стаята се отвори. Когато видя, че бе баща й, тя му се усмихна, изчака, докато той затвори след себе си, и продължи: — Тео Алейн, ти не знаеш какво те очаква, след като най-сетне се срещнеш с Джоан. Трябва да си подготвен, че тя няма да те познае, въпреки че си й дал клетва. Може да започне да крещи и да те нарича убиец. Или дори да е окована за леглото си, за да не навреди сама на себе си. Трябва да помислиш за възможността Джоан да е заключена в стаята си, защото е луда.

— Принуден съм да призная, че теорията на Самира не е чак толкова пресилена — обърна се Парис към Алейн. — Мога да ти кажа, че Ройз има много по-приятно и приемливо обяснение, ако приятен е подходящата дума в случая.

— Ще се радвам да чуя мнението на Ройз, тъй като намирам идеята на Самира за потресаваща. Какво може да каже Ройз по въпроса?

— Тя мисли, че Джоан знае нещо, което Рудолф не иска да бъде известно.

Алейн посрещна чутото с дълго подсвиркване.

— Ако Ройз е права — каза той, — тогава Рудолф сигурно е замесен в убийството на Крайспън. Спомням си, че Еймбрас винаги бе вярвал точно в това, но той нямаше никакви доказателства.

— Ройз е убедена, че Рудолф не може да го е направил. Той е бил в салона в това време, пред погледите на всички гости. После е бил извикан и му е било съобщено за смъртта на Крайспън.

— Рудолф лесно е можел да заповяда на някого да извърши това убийство — отбеляза Самира.

— Днес ти ме попита защо Джоан е била затворена — каза Алейн. — Сега аз питам защо Рудолф би пожелал смъртта на зет си, след като чрез брачния договор той искаше да си осигури един силен съюзник и внук, от когото се нуждаеше толкова много? Няма смисъл в твърдението, че Рудолф е виновен за смъртта на Крайспън или че той сам е убиецът.

— През изминалия един час аз мислих за брачния договор. Крайспън ми бе споменал, че в последния момент Рудолф е помолил за промяна, но не мога да си спомня каква точно бе промяната. Спомням си само, че отец Еймбрас я бе одобрил. Толкова много неща се случиха веднага след като говорихме с Крайспън, че точно това е изчезнало от паметта ми.

— Може би чичо Еймбрас ще си спомни.

След като се срещнаха в манастира „Св. Джъстин“ Самира бе започнала да го нарича така, както го наричаха баща й и Алейн. Те бяха прекарали няколко дни в манастира, за да си починат след дългото пътуване и да обмислят плановете си. За това време Самира се бе привързала към отеца.

— Той може да има и копие от брачния договор. Сигурно един такъв документ е бил изпратен на съхранение в светата обител.

— Ти си почти толкова умна, колкото е и баща ти — каза Алейн с одобрителен тон. — Можем да говорим с Еймбрас за това следващия път, когато го видим.

— Какво бихте правили без мен? — Самира престорено се възгордя.

— Щях да спя по-неспокойно — отговори Парис. — Когато знам, че си добре и в безопасност, ми е по-лесно.

— Е, скъпи Спирос и скъпи Лукас, мои мили придружители — Самира се поклони на всеки поотделно, — не трябва да караме лорд Уилям Крайспън да чака, когато е организирал празнична вечеря за нас. Осмелявам се да твърдя, че обикновените хора от този замък ще се радват да имат гости като нас. Нещо ми подсказва, че те обикновено се хранят със сух хляб и безвкусно сирене.

— Един момент, моля! — Алейн вдигна ръка, за да я спре, преди да е отворила вратата. — Парис, Ройз обясни ли ти как да стигнем до стаята на Джоан?

— Можеш да долетиш до прозореца, който е достатъчно широк, за да мине през него човек — отговори Парис. — Мисля, че това е добра идея.

— Да долети? — учуди се Самира. — Но какво означава това? Хората не могат да летят.

Тя млъкна, когато видя Алейн, който се смееше неудържимо.

— Мъдрият Парис! Ройз ще ни помогне ли да направим това?

— На колана си тя носи повечето от ключовете за замъка. Всичко, което трябва да направя, е да я убедя да ми даде необходимия ключ.

— За какво говорите? — запита Самира.

— За катерене по външната стена на замъка — каза Алейн, продължавайки да се смее.

— Катерене? — повтори Самира. — Тео Алейн, за да извършиш подобно нещо, ще трябва да излезеш от замъка, да го заобиколиш, за да можеш да достигнеш западната кула, и да преплуваш рова между пътя и сградата. Не можеш да мислиш за подобно нещо. Ще замръзнеш от студената вода или от вятъра, след като излезеш на сухо. А и как ще се покатериш по стената без помощ отвътре? В най-добрия случай, дори да успееш да се справиш с всичко останало, наблюдателите от кулата ще те видят.

— Може би няма да успеят, ако се катеря през мъглива нощ. А що се отнася до помощта отвътре, ти, баща ти и Ройз ще ми я осигурите.

— Ще бъдеш убит — Самира все още не бе съгласна.

— Същото може да ни се случи и на нас — каза Парис. — По тази причина не исках да идваш с нас. Колкото по-бързо свършим това, за което сме дошли, и напуснем Бенингфорд, толкова по-малка ще е вероятността да бъдем убити. Сега, ако Ройз е права и Джоан знае кой е убил Крайспън, един от нас ще трябва да говори с нея. Най-добре ще е, ако тази работа свърши Алейн.

— Ще трябва да излезеш от замъка, без да те забележат — каза Самира на Алейн.

— Ще е достатъчно лесно, ако го направя през задния вход — реши Алейн.

— Започвам да разбирам. — Самира кимна с глава одобрително. — Това е ключът, който ще искаш от Ройз, нали, тате? Но дали той е у Ройз? Може би Бейъд е отговорен за задния вход. Какво ще правим тогава?

— Когато замъкът е атакуван, задължение на старшия от охраната е да контролира положението във външния двор. Така той се отделя от вътрешния. Може да се предполага, че Ройз пази ключовете от задния вход, за да могат членовете на семейството бързо да избягат, в случай че противниците пробият външната стена.

— Рудолф би ли доверил тези ключове на Ройз? — попита Самира. — От това, което чух досега, съдя, че той е много подозрителен. Дали се доверява на съпругата си?

— Това е въпрос. Парис, най-добре ще е, ако намериш отговора му още тази вечер. Нуждаем се от този ключ. Без него ще се наложи да напусна замъка през главния вход, както каза Самира. Дори и да не ме забележат, докато се измъквам, скоро ще забележат отсъствието ми и ще започнат да ви задават въпроси. Предполагам — болезнени въпроси, ако ме разбирате.

— Чудесно разбирам! — Парис погледна красивата си дъщеря и си представи как Бейъд я разпитва. — Ще взема ключа от Ройз още тази вечер.

Глава 17

Освен двете свещи, които Ройз бе запалила в сребърния свещник, големият салон не бе осветен от нищо друго. Той бе мрачен и неприветлив както винаги. В това еднообразие се открояваха само няколко цвята: синята рокля на Самира, която й придаваше финес, и копринената рокля с цвят на вино, която бе облякла Ройз. Младият Уилям Крайспън бе облечен в зелена туника. Те тримата бяха единствените светли фигури на масата.

Алейн и Парис носеха най-обикновени тъмни туники, които да подхождат на положението им на служители на Самира, а Бейъд не се бе погрижил за смяна на дрехите и бе дошъл със старото си кожено облекло. Прислужниците и оръженосците също носеха всекидневните си дрехи.

Алейн бе живял толкова много години в топлите и слънчеви земи на Средиземно море и бе привикнал с огромни и просторни жилища, в които винаги бе много светло. Мрачната обстановка в този английски замък бе различна и му действаше потискащо. За това допринасяше не само студенината и тъмнината, но и болезнените спомени. Той огледа салона и в съзнанието му се пробуди споменът за това място, но каквото го бе видял на последната си вечеря тук. Тогава Джоан принадлежеше на Крайспън и сърцето на Алейн бе разбито на хиляди малки парченца. Все още той не можеше да си спомни ясно всичко през онази страшна нощ. Той много се бе променил оттогава, бе преживял толкова много, но любовта, която бе разцъфтяла в сърцето му, не се бе променила.

— Това не е празник, поръчан от Рудолф. Не виждам никакъв смисъл от всички тези глупости, като този сребърен свещник например или пък това. — Бейъд отблъсна сребърната кана, която му поднасяше един слуга.

— Всичко това е в чест на нашата прекрасна гостенка — обясни му Уилям Крайспън. — Би трябвало да имаме добри маниери, за да покажем уважение към нея. Трябваше да смениш дрехите си, Бейъд.

— Аз не съм благороден лорд — намръщи се Бейъд. — Отговарям за охраната и съм много зает мъж. Лейди Ройз, ще ви бъда благодарен, ако наредите на мързеливите си прислужнички да побързат с храната и да не се мотаят с безсмислена изтънченост. Имам много работа, която трябва да свърша.

Най-доброто решение да се справят с арогантността на Бейъд бе да не разговарят с него. Уилям Крайспън се обърна към Алейн, който седеше между Самира и Бейъд.

— Сър Лукас, лейди Самира ми каза, че вие сте един от телохранителите на баща й в Асколия и че сте много добър войн. Може би ако ни разкажете за битките, в които сте участвали, ще бъде интересно за всички.

— Да — каза Бейъд. — Това поне ще бъде интересен разговор. Разкажете ни за битките и за оръжията, които се използват в далечните страни. Вашите оръжия по-съвършени ли са от нашите?

Без да знае колко са запознати Бейъд и Уилям Крайспън със състоянието на войската в Италия, Алейн говореше внимателно. Той спомена само най-познатите оръжия и начина им на употреба.

Докато говореше, забеляза внимателния поглед на Бейъд и дори започна да се пита дали той не го е разпознал, или просто се чудеше къде го е срещал преди, защото лицето му е много познато.

— Моят дядо ще сметне историите ви за много интересни — каза Уилям Крайспън на Алейн, когато той свърши. — Много жалко, че трябва да си тръгнете утре и няма да изчакате, докато той се върне.

— Защо избрахте да спрете точно в Бенингфорд? — попита Бейъд. — Зад ръба на чашата си той отправи предизвикателен поглед към Алейн.

— Стана заради мен — каза Самира, преди Алейн да успее да отговори. — Бях толкова жестоко измръзнала и изморена, че моите загрижени слуги решиха, че ще се разболея, ако продължа по-нататък.

— Така ми бе казано и на мен. — Бейъд стана подозрителен. Алейн здраво стисна ножа, който използваше да разрязва месото си. Щеше да го употреби като оръжие, ако му се наложеше. Като хрътка, която пази кокала си, Бейъд настояваше с въпросите си и се връщаше на тях отново и отново.

— Защо сте пътували точно покрай Бенингфорд? Какво толкова впечатляващо има тук?

— Ако ми простите — отговори Самира с една красива усмивка към Уилям Крайспън и Бейъд, — няма нищо забележително около този замък. Той просто бе на пътя ни.

— На вашия път за къде? — попита Бейъд отново.

Алейн се молеше Самира да помни историята, която бяха измислили предварително.

Тя не го разочарова. Трябваше да се досети, че не е толкова изплашена, за да не може с острия си ум да пресъздаде една правдива история.

— Моя баба е била скотска принцеса — съобщи Самира, — потомка на крал Дънкан. Преди тя да почине в Асколия, където е живяла, след като се е омъжила за дядо ми, тази знатна дама ме накара да й обещая, че ще направя поклонение на гроба на крал Дънкан в Айона. По тази причина сега сме в Англия. Ние сме на свещено дълго пътуване.

Последните й думи бяха изречени с пламенен глас, който накара Уилям Крайспън да я погледне с възхищение. Дори Бейъд кимна одобрително, но не престана да задава въпросите си.

— Чудя се защо не сте останали в някой свят дом по пътя си, а сте предпочели замък — каза Бейъд.

— В действителност — Алейн реши, че е дошло време и той да се намеси — възнамерявахме да направим точно това. Желаехме да прекараме нощта в манастира „Св. Джъстин“.

— Трябвало е наистина да отидете там — каза му Бейъд. — Не е толкова далеч.

— О, не можем да рискуваме здравето на нашата скъпа лейди, когато тя не се чувства добре — отговори Алейн невъзмутимо.

— Хм! — За Бейъд бе учудващо как един мъж може да е толкова загрижен за здравето на една дама. След това той се отдаде изцяло на храната си и престана с въпросите си.

Алейн можеше да чуе разговора между Самира и Уилям Крайспън, въпреки че те си говореха съвсем тихо. Младият лорд настояваше тя да го нарича Уил, както правели всички, които го познавали добре.

— Единствено моята майка ме нарича Уилям Крайспън — убеждаваше я той.

Алейн не ги прекъсна, защото знаеше, че Самира ще направи всичко възможно да извлече колкото може повече информация от младия лорд. Но той внимателно слушаше това, което те си говореха, и съвсем скоро му стана ясно, че Уил вярва на версия за събитията отпреди много години, съвсем различна от спомените на Алейн.

— Единственото, което знам, е — Уил отговаряше на един от деликатните въпроси на Самира, — че баща ми е бил много жестоко убит от мъж, който се е представял за негов приятел, но който силно е желаел да притежава майка ми.

— О, колко ужасно трябва да е било всичко това за лейди Джоан — каза Самира.

— След убийството се е изолирала от околния свят и се е отдала на мъката си, защото много е обичала съпруга си. Когато я посещавам, често я намирам на колене да се моли. Сигурен съм, че се моли за баща ми.

В този момент Алейн престана да слуша разговора на двамата млади. Той знаеше от кого Уилям Крайспън бе научил тази история. Със сигурност му бе разказана от Рудолф. Той можеше единствено да се надява, че Джоан не вярва на всичко това. Но ако тя не вярваше, защо позволяваше на сина си да вярва на лъжите на Рудолф?

„Толкова много въпроси — мислеше той. — Защо? Защо? Защо? Кои може да ми даде отговорите? Джоан? Рудолф? Бейъд? Дали Бейъд го е разпознал? Ако е така, дали е достатъчно умен да скрие това?“

Уил, Бейъд и Ройз знаеха, че техните гости ще напуснат Бенингфорд на следващия ден. Но самите гости, след като бяха влезли успешно, плануваха да помолят за подслон още за един ден и една нощ. Така те се надяваха, че ще научат повече неща и ще разобличат убиеца на Крайспън. И ще освободят Джоан. Разкриването на истината около тази ужасна история щеше да започне с Джоан.

Алейн отпи само глътка от виното си, а останалото остави. Работата, която му предстоеше тази нощ, изискваше бистър ум и силни ръце. В противен случай той и приятелите му щяха да бъдат мъртви преди разсъмване. Ако имаше късмет, той щеше да види Джоан само след няколко часа. Важното сега бе Парис да убеди Ройз да му даде ключа от задния вход…

Отляво на Уил седеше Ройз, а до нея бе Парис.

— Сър Спирос — Ройз не забрави да използва фалшивото му име, — има ли нещо, с което да мога да направя престоя ви в Бенингфорд по-приятен?

— Нещо съвсем дребно — отговори той, — но не съм сигурен дали трябва да помоля за това.

— Както ви казах и преди, ще направя всичко, което мога, за да ви помогна. — Тя шепнеше съвсем тихо и Парис знаеше, че е изплашена. Отпи глътка вино: — Кажете ми какво желаете.

— Това, от което се нуждая — гласът на Парис също бе много тих, — е ключът за задния вход.

При тези негови думи тя побеля. Не каза нищо, а само вдигна чашата си и я пресуши. След това заговори със съвсем ясен и висок глас:

— Ако ме извините, сър Спирос — каза тя така, че всички да могат да я чуят, — трябва да проверя нещо в кухнята. Ще се върна след няколко минути.

Тя напусна масата и изглежда никой от присъстващите не видя нещо нередно в действията й. Парис чакаше и вярваше, че когато й се довери, постъпи правилно. Тя нямаше да ги предаде на Бейъд. Той не докосна храната си, докато Ройз не се върна.

След време, което му изглеждаше цяла вечност, тя се върна на мястото си и се усмихна на въпросителния поглед на Уилям Крайспън.

— Понякога Лиз забравя да донесе пудинга навреме — обясни. — Сега той ще бъде сервиран, Уил. Знам колко много го обичаш.

Уил благодари на баба си и насочи вниманието си отново към Самира. Тогава Ройз пъхна ръката си под масата. Парис я почувства върху бедрото си и промуши и своята ръка. В дланта му Ройз остави малък метален ключ.

— Не можех да го сваля от колана си, докато бях на масата. Някой щеше да ме забележи и тогава всичко щеше да се провали — обясни тя.

— Благодаря ти. — Той скри ключа в колана си.

— Трябва да знаеш — предупреди тя, — че Бейъд има друг ключ за тази врата. Използва го, когато проверява бравите. Тази е проверявана преди два дни, пантите са смазани скоро и няма да вдига шум.

— Отново моите благодарности за информацията.

— Моля ви, бъдете внимателни — докато говореше, тя следеше Лиз с поглед. Жената сервираше пудинга върху сребърен поднос.

— Ключът ще се използва не от мен — каза Парис, — но отново ви благодаря.

— Но, моля ви, сър Спирос — Ройз говореше високо, когато Лиз се приближи да поднесе пудинга, — ако продължавате да ми благодарите за подобни дребни неща, аз няма да знам как да ви отговарям. Лиз, ако обичаш, сипи повече от пудинга на сър Спирос. Рецептата е от Ломбардия, така че може да му се стори позната.

В пудинга имаше сушени плодове, яйца, крем. В Италия Парис бе опитвал по-лек вариант.

— Отлично — каза той и се усмихна на Лиз.

Тя не отговори на одобрението му и отмина със студен поглед.

Поради ранното мръкване през зимата обитателите на замъка си лягаха рано. Беше преди полунощ, когато Самира, Алейн и Парис се събраха в стаята на Самира. С тях беше и прислужничката Нена.

— Ето ключа от задния вход. — Парис го даде на Алейн. — Внимавай да не го загубиш. Ще трябва да го върнем на Ройз, преди някой да е открил, че липсва.

— Значи казваш, че Бейъд има друг ключ — каза Алейн и позволи на Самира да завърже на кожена връв ключа около врата му.

После той се обърна към Нена:

— Говорила ли си с нашите оръженосци скоро?

— Да, сър. Научили са, че при студено време наблюдателите на стената се разхождат колкото е възможно по-малко. Преструват се на заети само когато Бейъд ги проверява, но когато той не е там, те стоят на закрито.

— Бейъд изпи солидно количество вино тази вечер — отбеляза Алейн, обличайки черна вълнена туника върху тази, която вече носеше. — Да се надяваме, че спи добре и не тревожи наблюдателите твърде често.

— Кухненските прислужници са подпитали Лиз — каза му Нена. — Те казват, че когато Бейъд пие много, той иска жена си. Лиз не изглежда особено щастлива в такива моменти. Сигурно се чувства отвратително с подобен мъж.

— Почти съжалявам Лиз — измрънка Алейн.

— Да се надяваме, че женският й чар ще ангажира Бейъд тази вечер — каза Парис. — Готов ли си, Алейн?

— Нуждая се от твоя нож, Парис.

Алейн скри оръжието в колана на кръста си.

— Тео Алейн… — Самира бе малко притеснена и сега тя взе ръката на Алейн и го задържа. — Ти чу разговора ми с Уил тази вечер. Той вярва, че лейди Джоан е обичала лорд Крайспън. Не можем да го нараним, като му кажем друго. Какво ще си помисли за нас, когато всичко това свърши?

— Той е един чудесен млад мъж. Прав ли съм? — Алейн спря пороя от въпроси, който тя се готвеше да изсипе върху него. — Аз изобщо не искам да го нараняваме. Защо не оставим този въпрос за Джоан? Нека тя да реши какво ще каже на сина си. Какво ще кажеш?

— Предполагам, че това ще е най-добрият вариант — съгласи се Самира.

— Алейн, приятелю, дано получиш божията благословия и да свършиш успешно тази работа. Колкото повече оставаме тук, толкова повече рискът да ни разкрият се увеличава. Ако разберат кои сме, няма да имаме друг изход, освен да докажем невинността си. Затова трябва да съберем информацията, която ни е нужна, и тогава да можем да напуснем Бенингфорд.

— Знам, знам, стари сър Парис. — Алейн потупа приятеля си по рамото. — Тази вечер твоята задача е най-тежка. Трябва да лежиш пред вратата на Самира и да се преструваш, че си заспал, когато много повече би ти се искало да бъдеш с мен. Разбирам колко са важни действията ми през следващите няколко часа. Поемам отговорността безусловно и обещавам, че няма да се проваля.

— Тео Алейн, къде е въжето, което аз и Нена трябва да спуснем за теб?

— Тук. — Алейн отвори чантата си. Той се усмихна на Самира и Нена. Виждаше, че те са много притеснени, и се опита да разсее сериозността им поне за малко. Той зае бойна поза, като държеше металната кука, закачена за единия край на въжето. — Страхувам се, че ще трябва да спя на тази кука и да си представям, че е възглавница. Трябва да ми дадете малко време, докато стигна до мястото. Представяте ли си как се спускам безшумно по стълбите към салона, а после излизам на двора. Може би ще спра да разменя няколко думи с някого, който ме е забелязал, или ще се отбия до обора, за да видя как са нашите оръженосци. Всъщност това е целта на моето излизане, ако някой ме попита. Когато съм сигурен, че не съм наблюдаван, ще отключа задния вход и ще се промъкна плътно до външната стена. Ще стъпвам на пръсти, защото мястото между стената и рова с вода е малко в тази част. Стигна ли веднъж до определеното място, ще се радвам да открия това въже там.

— Говориш така, сякаш това е най-лесното нещо на света. — Самира заразглежда подозрително въжето и прикрепената към него кука. — Освен че мястото между стената и рова е толкова малко, самата стена е гладка и хлъзгава.

— Ще бъде лесно — опита се да я убеди Алейн. — Все пак ще се катеря към небесата, за да видя моята любима. Всичко, което се изисква от вас, дами, е да ми спуснете въжето. Трябва да го направите бавно, за да не се чува никакъв шум. Разбрахте ли?

— Но отворът тук е твърде тесен и няма да можем да покажем главите си и да видим въжето — предупрежденията бяха на Нена.

— Така или иначе няма да можеш да го видиш, защото навън е тъмна, облачна нощ — рече Самира.

— Ако ти не можеш да видиш въжето, Нена — допълни Алейн, — това е по-добре за нас, защото и наблюдателите от кулата няма да могат. Но сега най-важното е аз да го намеря там. Вие тримата ще трябва да придържате куката неподвижна, защото в противен случай ще вдига шум и дори може да повреди стената.

— Разбирам, тео Алейн.

— Щом сляза отново на земята, мога вече да се върна обратно през задния вход. Ще дръпна въжето два пъти. Тогава вие ще трябва да го издърпате и да го приберете отново в чантата ми. След като изпълните всичко това, можете да спите. Утре сутринта ще ви кажа какво е станало.

— Бъди внимателен. Ще се моля за теб. — Самира го целуна по бузата.

— Всичко ще бъде наред — обеща Алейн.

Ръкавиците, които Алейн бе сложил на ръцете си, за да се изкатери по въжето, не стоплиха ръцете му, тъй като студът бе непоносим. Катеренето не бе трудно за него. Той се бе катерил по въжетата на платната на много кораби, бе се прехвърлял от кораб на кораб. Бе изкачвал и стените на не малко замъци в Сицилия и Италия. Знаеше, че ще успее да достигне прозореца на Джоан, освен ако не бъде спрян от някого от наблюдателите на кулата. Или ако ръцете му не се вкочанясат и откажат да му служат.

В началото стените на замъка са били толкова гладки, колкото е можела да ги извая човешката ръка, но под влияние на дъжда, вятъра и топлината те се бяха променили. Алейн напредваше бавно. На места по стената имаше вдлъбнатини, където можеше да закрепи крака си.

Когато той достигна до големия двоен прозорец на Джоан, установи, че капаците са добре залостени. Той се притесни и кракът му се подхлъзна по стената. Алейн успя да се овладее и запази самообладание. Само за миг през ума му мина мисълта, че планът му може да се провали, но той бързо я отхвърли.

— Не — говореше си, — няма да се предам. Не и сега, когато тя е само на няколко крачки от мен.

През процепите на капаците се прокрадваше слаба светлина. Това означаваше, че Джоан е будна. Той не чуваше никакви звуци и предположи, че е сама. Реши, че трябва да я повика. Нямаше друг избор.

— Джоан! — Алейн се молеше пазачите да са се скрили някъде на топло или да са от другата страна на кулата. — Джоан!

При второто повикване чу шум отвътре. Резетата се отвориха и един от капаците се измести. Той отмести ръката си и се хвана за перваза. Прехвърли и лактите си, за да не се изплъзне. После пое дъх и погледна нагоре.

— Кой сте вие?

Той би познал гласа й навсякъде. Сладкият звук сега бе изпълнен с учудване:

— Как достигнахте моя прозорец?

— О, любов моя. Аз съм Алейн. След миг ще ти разкажа как стигнах до тук. Само ме пусни да вляза вътре.

— Алейн? Това наистина ли си ти?

— Да.

Той се прехвърли през прозореца и падна на пода пред краката й. После стана и протегна ръце към нея.

— Джоан, любов моя!

— Ах, ти!

Той не успя да види с какво го удари тя, но трябва да е било кана с вино, защото усети как течността се разля по лицето му и той трябваше да я изтрие от очите си, а после облиза устните си.

— Джоан, какво…?

— Ти ме остави… Остави ме… След като ми обеща, че ще дойдеш и ще ми помогнеш, ако се нуждая от теб — крещеше му тя. — Лъжец! Лъжец!

Алейн бе стъписан и трябваше да реагира като по време на битка, защото начинът, по който се чувстваше, бе съвсем същият. Докато крещеше, тя не престана да хвърля предмети по него, да удря с юмруци раменете му. Той знаеше, че трябва да я накара да млъкне, защото в противен случай охраната щеше да ги чуе и да дотича по стълбите.

Алейн стана от пода и затисна устата й с ръка, а с другата сграбчи косите й. Преди Джоан да успее да реагира, Алейн я бе хвърлил на леглото. Тъй като не искаше да пусне устата й, легна върху нея, затискайки я толкова силно, че тя почти остана без дъх.

Видя как прекрасните й сини очи, които помнеше толкова добре, се изпълниха с гняв.

— Трябва да поговоря с теб — прошепна той яростно. — Ще пазиш ли тишина, ако махна ръката си от устата ти?

Вместо отговор, тя го ухапа, забивайки силно зъбите си в плътта му. Действайки по инстинкт, Алейн отдръпна ръката си. Джоан отвори уста, готова да изкрещи, но не го направи, защото не й достигаше въздух.

— Лейди Джоан? — Груб мъжки глас се чу пред вратата на спалнята й. — Лейди Джоан, нещо не е наред ли? Чух шум и дойдох да видя дали сте добре.

Джоан пое въздух. По израза на лицето й Алейн реши, че тя е готова да повика за помощ. Ръката го болеше там, където го бе ухапала. Той не възнамеряваше да подложи и другата си ръка на острите й зъби, а имаше усещането, че ако се опита да я целуне и така да затвори устата й, тя щеше да ухапе устните му.

— Лейди Джоан? — Мъжът отвън повика отново.

— Той ще ме убие — рече Алейн много тихо.

— Бих се радвала да гледам подобно зрелище — каза му тя закачливо.

— И никога няма да излезеш от тази стая — бе неговият отговор. — Разкарай го от тук и ще имаш поне малка надежда за свобода.

Мъжът потропа на вратата.

— Лейди Джоан, ако не ми отговорите веднага, ще отида да взема ключа от Бейъд.

— Няма нищо. Всичко е наред — извика Джоан. — Препънах се, когато станах да затворя капака на прозореца. Пищялът ме болеше толкова силно, че не можах да ти отговоря веднага.

— Знам, че не ми е позволено да говоря с вас, но сега съм принуден. Да повикам ли лейди Ройз?

— Няма нужда да я тревожиш — отговори Джоан. — Просто една малка синина. До утре ще ми мине.

— Както желаете.

После чуха стъпките на отдалечаващия се. Те се чуваха и когато мъжът бе под спалнята на Джоан.

— Какво прави той? Да не би да пази и пред спалнята на Самира? — попита Алейн. Подозрението му бе потвърдено от това, което чу — сънливия глас на Парис и смеха на пазача. Алейн трескаво се молеше Парис да не предприема нещо и да не реши да му се притича на помощ, а да остане на поста си.

— Махни се от мен, грубиянин — заповяда Джоан.

— Още не.

След като повече не чу гласовете нито на Парис, нито на пазача, Алейн се отпусна малко и отново насочи мисълта си към тялото, което лежеше под него. Стаята й бе добре затоплена и той отново почувства пръстите си. Усети също, че бузите и носът му се бяха стоплили. Единствено хладна остана Джоан, но тя разбра, че пламъкът на любовта още топлеше неговото сърце.

— Ти, отвратителен лъжец такъв! — просъска тя, опитвайки да се освободи от тежестта му. — О, колко много те мразя. Мразя те!

— Някога ме обичаше, а аз все още те обичам — рече той.

— Не, не ме обичаш. Ако наистина беше така, щеше да ме спасиш преди много години.

— Беше невъзможно. Бях далеч от Англия през цялото това време.

Алейн забеляза искрите, които блеснаха в сините й очи. Видя, че тя разтвори устни, готова всеки момент да изкрещи. Този път той реши да рискува — поднесе устните си към нейните, открадвайки си целувката, за която бе копнял през всичките тези години.

Тя се бореше с него, дърпаше косите му и го удряше с юмруци. Дори се опита да го ритне, но той успя да затисне бедрата й със своите и така я задържа неподвижна.

Алейн не обърна внимание на проплакванията й и на мърморенето, което ги последва. Сега той притежаваше устните, за които бе мечтал. Под него бе тялото, мъката по което го бе докарвала до лудост да, това бе Джоан — неговата любов — най-сетне в ръцете му и той не намери сили да я пусне дълго, дълго време.

— Свърши ли вече? — попита тя грубо.

— Никога не ще свърша с теб. Това бе само една целувка, а аз те искам цялата. Искам всичко, което можеш да ми дадеш, и ще го имам.

— Ако искаш нещо от мен, ще трябва да си го вземеш със сила.

— Ако това, което казваш, е истина, щеше да повикаш пазача, когато имаше възможност.

— О, ще го направя съвсем скоро. Бъди сигурен — рече тя, — но не и преди да чуя извинението, което си измислил за начина, по който постъпи, за това, че ме изостави тук сама, след като ми бе обещал да се върнеш и да ме спасиш. — Изричайки тези думи, тя започна отново да се бори с него.

— Престани най-сетне, жено — скара се той. — Вече не съм момче, а катеренето по стената на кулата съвсем не е лесна работа.

— Жалко, че не си успял да паднеш и да си счупиш врата — каза му тя, опитвайки се да освободи китките си от желязната му хватка.

— Тази Джоан, която някога познавах, никога не би ми говорила така грубо.

— Аз доста се промених, милорд. — Тя си пое въздух. — Мина ли ти някога през ума, че можеше да ме вземеш със себе си, преди да изчезнеш?

— А щеше ли да тръгнеш с мен? — попита той. У него се бе надигнал гняв заради начина, по който тя се държеше. — Или може би щеше да си останеш тук и да хлипаш за горкия Крайспън?

— Той бе по-добър мъж от теб — заяви тя. — Ти ме остави на жестокостта на баща ми. Крайспън ме дари със син, който аз много обичам.

— Вече го срещнах. Приликата е поразителна.

— Ти ме изостави — каза тя, а на лицето й се изписа болка. — Ти избяга и не се върна повече при мен.

— Сега съм тук, Джоан. Никога не съм преставал да те обичам и да мисля за теб, но трябваше да изчакам подходящ момент, преди да се завърна.

— Осемнайсет години? Дълго, много дълго чакане, скъпи ми лорде.

Сарказмът в гласа й го подразни и отприщи дълго контролираните емоции. Това съвсем не бе начинът, по който Алейн си бе представял срещата им. Огледа жената, която лежеше под него. Бе тиха и кротка и той започна да подозира, че планува някой нов трик, с който да извика пазача отново пред вратата. Все още държейки китките й над главата, се размести така, че да покрие всяка част на тялото й със своето — бедрата й с бедрата си, гърдите й с гърдите си Мека и трепереща, тя бе цялата под него.

— Мечтаех за устните ти през всеки ден от изминалите осемнайсет години — каза той и я целуна отново.

Този път тя дори не опита да му се противопостави. Остана да лежи спокойно и му позволи да милва устните й със своите.

— Джоан — прошепна той. — Любов моя…

— Мразя те — рече тя. — Не ми причинявай това. Остави ме да продължа да те мразя. Това ми дава сили да живея. Чуваш ли?

Но той не спря. Продължи да я целува, докато тя не отвърна на ласките му. Обви ръцете си около раменете му и го притисна по-силно към себе си. Устните на Алейн бавно целуваха нейните, като че ли вкусваха най-сладкия нектар, езикът му потъна в нея само за да разтвори нежно устните й, а после страстта го завладя и той започна да я целува по-силно, докато Джоан остана без дъх и главата й се замая.

— Веднъж, преди много време, направи същото това — рече тя, когато устните му се отделиха от нейните. — Целуна ме, когато бяхме в градината. И тогава езикът ти бе толкова настойчив. Мислех, че сърцето ми ще спре да тупти. Никога не забравих този миг.

— Джоан — каза Алейн, оставяйки я без желание. — С удоволствие бих прекарал цялата нощ, правейки любов с теб, но не е това, заради което дойдох.

— Тогава защо си тук? — попита тя, връщайки си първоначалната студенина към него.

— Трябва да ти кажа много неща, а и да те попитам за някои. Ще слушаш ли?

— Да, ще слушам, но не само защото ми каза, че имам шансове да се освободя. — Тя се изправи от леглото и приглади полите си. Погледна Алейн, обмисляйки нещо, и в ъгълчето на устните й се оформи лека усмивка: — Помисли добре, Алейн. Наистина ли искаш да ме освободиш? Аз вече не съм онова невинно и доверчиво създание, което познаваше. Всичко, което преживях, ме промени и аз не мога да стана отново такава, каквото бях някога.

— Забелязах промяната — каза той, като потърка врата си, където тя го бе ударила, и погледна към счупената кана на пода.

— Ти също си се променил. — Тя го оглеждаше изпитателно. — Пораснала ти е брада, косите ти са посивели, а раменете ти са станали толкова широки, че се учудвам как успя да минеш през прозореца.

— Не беше лесно — призна Алейн.

— По същия път ли ще се върнеш? — В очите й се таеше топлота.

— Ако остана жив достатъчно дълго… — каза й той.

Хуморът му й хареса. Тя седна до него на леглото и сви ръце в скута си.

— Разкажи ми всичко. Ще слушам, без да те прекъсвам.

Алейн й предаде накратко всичко, което се бе случило, след като той и Парис напуснаха Бенингфорд, оставяйки мъртвия Крайспън в ръцете на младата му съпруга. После описа живота и работата им в Сицилия, приятелството им с крал Роджър, брака на Парис и смъртта на жена му, отказа му да се ожени заради любовта си към Джоан. Завърши разказа си със завръщането в Англия и вярата им, че ще открият истинския убиец на Крайспън.

— Значи Парис има дъщеря — учуди се тя, когато Алейн свърши. — Изненадана съм, че я е довел тук и я е изложил на подобна опасност…

— Тя има много остър ум и е изключително съобразителна. — Алейн се усмихна, спомняйки си за Самира. — Мисля, че той не бе способен да я спре, когато тя реши да дойде с нас. Тя е и упорита.

— И казваш, че ти никога не си се оженил. Но аз предполагам, че е имало жени в живота ти.

— Няколко. Но нито една от тях не беше Джоан.

— Е, аз не съм имала никой мъж след смъртта на съпруга ми — каза тя с нотка на съжаление — и все още пазя чист спомена за младия мъж, който някога ме целуна. Не ми бе дадена възможност да извърша какъвто и да било грях. Всичко бе толкова ужасно. Исках да имам още деца. Деца… — При последните си думи тя почти се разплака. Беше й толкова мъчно за пропиляното време.

— Съжалявам. — Алейн взе ръцете й в своите.

— Изглеждам ли ти много стара?

— Напротив. Изглеждаш забележително млада. Косите ти са все същите. Кожата ти е още толкова мека и гладка… както си я спомнях отпреди години.

— Това казва и Ройз, но аз исках да го чуя от теб. Предполагам, че е така, защото изобщо не съм живяла пълноценно. Бях като насекомо, затворено в малка кутийка, за което времето е застинало. — Тя отдръпна ръцете си от неговите. — Каза, че искаш да ме питаш много неща. Какво искаш да знаеш?

Учуден от връщането на студенината й, той не отговори веднага.

— Каза ми, че имам шанс да се освободя — напомни тя.

— За да докажем, че съм невинен и че друг е виновникът за смъртта на Крайспън, както и че Парис също не е убиецът, ще трябва да разберем кой е истинският убиец.

— Разбирам. — Джоан не се промени, лицето й остана безизразно.

— Друг въпрос, на който трябва да си отговоря, е защо баща ти те държи заключена в тази стая в продължение на толкова много години.

— Отговорът на този въпрос не е толкова сложен. Съвсем просто е.

— Знаеш ли кой е убиецът на Крайспън?

— О, да. Знаех от самото начало. Проблемът бе, че бях забравила някои от детайлите. Предполагам, че се е случило така, защото съм била ужасена, виждайки Крайспън покрит с кръв. И после, когато той издъхна в ръцете ми… Преживявайки подобно нещастие, човек не забелязва някои подробности. Така и аз бях забравила част от случилото се през онази нощ. — Джоан стана и се разходи из стаята. — После имах достатъчно време да си припомня всичко и да го обмисля така, че не след дълго вече знаех истината.

— Кажи ми я — подкани я Алейн.

— Първо ще трябва да измоля от теб едно обещание.

— Джоан, ще направя всичко, което поискаш. — Той се приближи до нея, взе ръцете й и ги доближи до гърдите си, близо до сърцето. — Обичам те. Никога не съм обичал друг по този начин.

При това негово признание тя издърпа ръцете си от неговите и ги стисна силно. Алейн реши, че така скрива треперенето им. С кафявата си рокля и прибраната назад коса, тя му приличаше на монахиня — жестока и недостъпна. Изведнъж му стана тежко, сърцето му се сви. Едва сега разбра действителната разлика между момичето, което бе познавал, и жената, която стоеше пред него.

— Искам справедливост — каза тя.

— Ще я имаш.

— Искам и нещо повече от справедливост. Искам отмъщение.

— Джоан…

— Животът на един добър млад мъж бе отнет — продължи тя, сякаш той не бе казал нищо — и синът ми бе оставен сирак още преди да се роди. А аз… аз пропилях осемнайсет години от живота си. Загубих младостта си. Всичко, което можеше да направя или да видя, да преживея, ми бе отнето. Искам да видя виновника наказан.

— Имаш думата ми, че ще бъде сторено.

— Ти не разбираш. Искам да участвам. Аз няма да остана тук и да седя сама, докато някой друг върши онова, което аз трябваше да направя. Ще трябва да ме включите в плановете си. В противен случай няма да ви кажа нищо от това, което знам.

— Ако запазиш мълчание, никога няма да излезеш от тази стая — припомни й той.

— Преди около час си мислих, че само смъртта може да ме изведе от тази стая — отговори тя. — Не направиш ли това, което искам, за мен нещата просто ще си останат същите. Е, милорд, искате ли да ви помогна, или ще напуснете Бенингфорд призори и никога повече няма да се върнете?

— Силата на волята ти и куражът ти ме карат да се срамувам. Няма да станеш по-отстъпчива, нали?

— Не, няма. — В нейния поглед той видя нещо, което познаваше добре от погледите на мъжете, преди да влязат в бой. Алейн не можеше да й откаже това, което бе поискала.

— Добре — каза той и добави. — Но трябва да знаеш, че нямаме много време, Джоан. Трябва да се спусна по въжето и да се прибера обратно в замъка през задния вход преди изгрев слънце.

— Разбирам.

— Би ми се искало да бъдеш малко по-съпричастна.

— Искаш да бъда такава, каквато бях, когато за пръв път влезе в стаята ми? — Тя си позволи да се усмихне съвсем леко. — Може би, след като освободя сърцето и разума си от жестокостта, която се е наслагвала у мен в продължение на години, ще открия място за по-нежни чувства. Но първо — историята такава, каквато аз я знам. Ето какво се случи…

Не й отне много време да му разкаже всичко. Алейн я прекъсна на някои места, зададе й въпроси, накара я да повтори определени моменти.

— Господи — възкликна той, когато тя свърши, — не се и съмнявам, че си права. Сега осъзнавам, че е точно така, но всичко е толкова ужасно, потресаващо.

— Това е резултат от лудост. Радвам се, че дойде, Алейн.

— За съжаление, ще трябва да се връщам. Останах твърде дълго.

— Обеща ми, че ще участвам в плана ви — напомни му тя.

— Така и ще стане. Ако имам възможност, ще се върна утре вечер. Ще бъдеш ли така добра да оставиш капаците на прозорците незалостени?

— Не само това. Ще ти дам чаша вино, вместо да те удрям с кана.

— Един ден, много скоро, се надявам да чуя смеха ти. — Той докосна лицето й. После пристъпи до прозореца. — Ако нещо ме спре и не мога да дойда при теб, ще измислим начин да те измъкнем по стълбите. Щом някой отвори вратата ти и ти каже „Алейн ме изпраща“, не се колебай да тръгнеш с него.

— Пазачът пред вратата ми утре ще бъде Оуайн. Той е човек на Бейъд, но мисля, че ме съжалява. Единственият оръженосец, който се осмелява да нарушава правилата и да говори с мен. Може да ти е полезен за нещо.

— Хубаво е да знаеш, че има някой, който го е грижа какво става с теб — каза Алейн и после добави: — Трябва да тръгвам.

— Не забравяй, Алейн, че трябва да бъда част от твоя план. Дал си ми дума.

— Ти си част от всяко нещо, което правя. — Привличайки я в ръцете си, той целуна устните й. — До утре вечер, любов моя.

Навън все още бе твърде тъмно, за да може Джоан да види нещо през прозореца, но въпреки това тя остана там, заслушана в песента на птиците. Мина доста време, преди да затвори капаците на прозорците и да се върне в леглото си.

Във вътрешния двор Бейъд правеше последната си обиколка, когато чу, че задният вход се отваря. Той се промъкна бавно до мястото, придържайки се плътно към стените на замъка. Така можеше да остане незабелязан, тъй като наметалото му бе сиво като камъните. Тъкмо бе обиколил кулите, за да се увери, че никаква опасност не грози Бенингфорд. Предполагайки, че ще залови някой оръженосец да се забавлява с кухненска прислужница, той се доближи до мястото, където падаше лека светлина.

Ахна от изненада, когато позна чуждестранния охранител Лукас, който затвори и после заключи вратата, отправяйки се към западната кула. Бейъд усети мириса на вино, когато мъжът мина покрай него.

— Ето една голяма загадка — как, по дяволите, е успял да вземе ключа от Ройз? — ядоса се Бейъд. — И къде извън стените на замъка е открил вино, та да смърди толкова ужасно? Дали е носил вино със себе си? Сигурно се е срещнал с някого и са си го поделили. Със сигурност това не е Ройз. Тя си седи в спалнята, а и щяха да ми кажат, ако бе извършила нещо нередно. Може би някой се опитва да превземе Бенингфорд. Но кой е извършил предателството? По дяволите! Знаех си, че глупавото момче не трябваше да пуска непознатите. Добре, че поне изпратих да повикат Рудолф.

Глава 18

Дъждът започна да се сипе веднага след изгрев слънце. Студът и влагата пронизваха всеки, който се намираше на открито. В своята стая в западната кула Джоан се взираше в мрачния пейзаж навън и мислеше за мига, в който Алейн щеше да се изкачи по стената и да дойде отново.

— Добро утро. — В стаята влезе Ройз, следвана от Лиз, която носеше поднос с храна. И двете спряха изненадани, когато видяха засъхналото вино на пода и миризмата, която се носеше.

— Какво се е случило тук? — попита Ройз.

— Подхлъзнах се и изпуснах каната, а в тази стая няма нищо, което да използвам, за да почистя бъркотията. — Джоан се обърна рязко към Лиз. — Изпрати някой да почисти пода. Искам също чисти чаршафи. Виното изцапа и леглото ми.

— По-късно ще изпратя жената, която почиства тук. — Лиз остави подноса върху малката масичка и добави: — Трябва да бъдеш по-внимателна.

Лиз отиде до вратата и там кръстоса ръце пред гърдите си.

— Можеш да тръгваш — каза й Ройз.

— Не, няма. Бейъд ми нареди да не ви оставям насаме с Джоан тази сутрин, а също да му докладвам всичко, което вие двете си кажете.

— Внимавай с поведението си, жено. С какво право Бейъд си позволява да следи разговорите ми? — попита Джоан.

— Той си гледа работата и после ще докладва на баща ви — информира я Лиз, оставайки безчувствена.

— Интересно защо Бейъд си е въобразил, че разговорите ми днес ще бъдат интересни за лорд Рудолф? — попита Джоан. Знаейки, че всяка нейна реакция ще бъде докладвана, тя си придаде строг вид, така че да прикрие страха си от възможността Бейъд да е разбрал, че Алейн е в замъка.

— Бейъд смята, че вероятно ще бъда принудена да нося съобщения за или от теб — каза Ройз. — Имаме посетители в замъка.

— Да — добави Лиз, — една варварска принцеса се е настанила в салона и прави на глупак сина ви.

— Тя не е варварска принцеса! — Младият Уилям Крайспън влезе в стаята на майка си. — Лиз, забраних ти да говориш презрително за лейди Самира. Сега ни остави сами. Бих желал да говоря с майка си.

— Бейъд каза, че трябва да остана. — Лиз не се помръдна от мястото си.

— Бейъд не е господар на този дом — напомни й Уил. — Докато дядо ми се върне, аз съм господар тук. Тръгвай!

Под решителния поглед на младия мъж на Лиз не й оставаше нищо друго, освен да си тръгне.

— Как ненавиждам тази жена — оплака се Джоан. — Винаги слухти, винаги е нащрек, като че ли има тайна, която Рудолф все още не знае.

— Предполагам, че дядо ги държи, защото Бейъд му е верен — каза й Уил. — Дядо твърди, че лоялността е много важно нещо, но аз бих искал да ти дадат някоя друга прислужница вместо Лиз.

— Забрави за нея. Разкажи ми за гостите си — подкани го Джоан. — Седни, Уилям Крайспън. Закусил ли си? Ето, тук има сирене, хляб и други неща. Ройз, ще донесеш ли малко вино?

Двете жени останаха да седят в края на леглото и докато се хранеха, Уил остана до прозореца и им разказа за гостите си. Той бе толкова впечатлен от Самира, че думите му им доставиха огромно удоволствие.

— Мислех, че съм виждал красиви жени, докато бях в Болсеворския замък — каза Уил, — но никоя не може да се сравни с лейди Самира. Косата й е черна като нощта, очите й са сиво-зелени. А разговорите с нея! Тя е отлично образована и е посетила толкова много места, за които аз само съм мечтал. Майко, бих желал да нарушиш забраната си да не се срещаш с никого и да позволиш на Самира да дойде при тебе. Или дори ще е по-добре да се храниш с нас в големия салон и тогава ще можеш да разговаряш с нея. Много искам да се срещнете. Моля те.

— Не мога. Уилям Крайспън, не ме насилвай да направя това. Добре знаеш, че никога не се срещам с никого, освен с теб, Ройз и дядо ти.

— Да, но разговаряш и с Бейъд и Лиз, въпреки че толкова много ги ненавиждаш — обори я Уил. — А жената, която чисти твоята стая? Ето, виждаш ли…

— Нямаш никаква представа, какво искаш от мен.

— Разбирам защо в началото си искала да останеш сама в тази стая.

— Наистина ли? — Гласът на Джоан беше съвсем тих. — Как е възможно да знаеш неща, които съм преживяла месеци преди да се родиш, синко?

— Майко, време е да спреш да скърбиш за баща ми. Изпуснала си толкова много от живота, оставайки тук. Време е да се завърнеш към света. Ти не бива да живееш повече като затворник. Дядо ми каза, че пазачът пред вратата ти стои по твое желание, за да те пази от хората, които не искаш да виждаш.

— Ройз, помогни ми! — Джоан седеше притиснала ръце към гърдите си и сякаш всеки момент от очите й щяха да бликнат сълзи. — Кажи му, че не мога да напусна тази стая.

— Уил, моля те престани да настояваш. — Ройз вдигна ръце, като че ли искаше с този жест да му забрани да говори. — Не увещавай повече майка си! Остави я да направи това, което смята за правилно. Тя не би сторила нещо, което не й е по сърце. Джоан знае най-добре как трябва да постъпи.

— Но тя греши — настояваше Уил. — Не трябва да остава повече в тази отвратителна стая. Аз попитах веднъж дядо за това и той ми отговори, че всичко зависи само от нейното решение, така че тя трябва да излезе. Майко, не е нужно да идваш в салона, щом това те плаши толкова много. Стаята на лейди Самира е съвсем близо. Страхувам се, че тя днес не може да излезе, защото охраната й ми каза, че е болна, но ти можеш да отидеш при нея. Моля те, направи го. Ще останеш доволна.

— Самира е болна? — учуди се Джоан, мислейки какво ли в действителност се случваше в стаята на гостенката. — От какво? Ройз, ти ходи ли да я видиш?

— Леко неразположение, предизвикано от студа. Не е нищо, което да изисква по-сериозно внимание.

Ройз погледна Джоан доста странно.

— Придружителите й са изключително предпазливи и не позволяват на лейди Самира да пътува в лошо време. Мисля, че скоро ще си тръгнат.

— Аз се надявам да ги убедя да останат — съобщи Уилям Крайспън. — Искам Самира да се срещне и с дядо.

— Защо? — попита Джоан, ужасена от идеята.

— Защото възнамерявам да помоля дядо да поиска ръката на лейди Самира. Искам тя да стане моя съпруга.

— О, милостиви небеса! — Тази новина бе истински удар за Джоан. — Дядо ти никога няма да позволи подобно нещо. Откажи се от тази идея.

— Защо? Защото зестрата ще бъде в далечна страна, а не в Англия ли? — Уил се засмя на уплахата на майка си. — Какво значение има това? Много рицари се женят за дами от далечни страни.

— Дядо ти вече има определени планове за теб — предупреди Ройз. — Рудолф не обича, когато решенията му се променят не по негова воля.

— Това не ме интересува. Когато се прибере, ще поговоря с него — каза Уил. — Сигурен съм, че ще го убедя да направи всичко, което искам.

— Той никога няма да промени решението си — напомни Джоан. — Уилям Крайспън, умолявам те, не искай това от него. Няма да го получиш.

— Защо те е страх толкова много? — Уил прегърна майка си. — Мамо, съжалявам, ако съм те разстроил. Може би си права и трябва да останеш тук, където се чувстваш в безопасност. Разбирам, че може би искам твърде много, като настоявах да се върнеш отново в света извън тази стая. Но моля те, опитай поне да приемеш лейди Самира тук, преди тя да напусне замъка Бенингфорд.

— Ще помисля. Обещавам! — Джоан знаеше още сега, че обещава нещо, което няма да изпълни. Въпросът, дали в стаята й да влезе една непозната или не, не подлежеше на обсъждане.

— Когато срещнеш лейди Самира, съм сигурен, че ще разбереш защо искам да бъде моя съпруга. — Уил целуна майка си. — Сега ще те оставя с Ройз. Дойдох само за да кажа добро утро. Ще се видим по-късно, мамо.

— Той вярва, че тук съм в безопасност — каза Джоан, когато синът й излезе от стаята. Тя облегна главата си върху каменната рамка на прозореца. — Вече не съществува безопасно място за мен, както и за него Ройз, имам да ти кажа толкова много неща. Важни неща, Ройз.

— Какво има, Лиз? — Строгият глас на Ройз прекъсна Джоан, когато жената на Бейъд влезе, и я предупреди, че не бива да изрича това, което е намислила.

— Сега, когато господарят си отиде, аз ще изпълня задължението си, така както Бейъд ми е наредил — отговори Лиза. — Ще остана с вас в стаята на лейди Джоан.

— При тези обстоятелства ще говорим по-късно, Джоан. Всичко, което имаме да си кажем около днешното меню, както и за красотата и интелигентността на лейди Самира, може само да отегчи Бейъд, когато му бъде дословно предадено. А не бива да го изтезаваме така, нали? Хайде, Лиз, тръгвай.

Ройз остави Джоан сама, изпълнена със страх и гняв. Тя искаше синът й да се ожени за жената, която обича, но знаеше, че Рудолф никога няма да позволи момчето да вземе за съпруга тази, която не е избрал лично. Без внукът му да знае, баща й бе напуснал Бенингфорд, с цел да подготви сватбата на Уилям Крайспън с друго момиче, чиято зестра включваше много земи и някои от тях граничеха с владенията в Хоугстън, наследени от Уил по бащина линия. Джоан не смееше дори да помисли за последиците, ако синът й съобщи на Рудолф, че иска да се ожени за Самира.

Единствената й надежда оставаше Алейн. Ако те двамата заедно успееха да изобличат убиеца на Крайспън, ако тя можеше да си върне свободата, щеше да позволи на сина си да се ожени за която пожелае. Ако Самира наистина бе всичко, което Уилям Крайспън и Алейн казваха, Джоан би се радвала за един такъв съюз и би го подкрепяла.

Единственото, което й оставаше да направи сега, бе да чака Алейн да дойде отново. Той й бе обещал да се върне тази нощ. Още веднъж тя щеше да му се довери и да чака помощта му, но този път не заради глупавата си моминска любов, а защото това бе и в негов интерес. Истината трябваше да бъде разкрита и петното от името му — изтрито.

Дългият ден се изнизваше бавно. Джоан неуморно обикаляше стаята си и броеше всяка минута. Нервите й бяха опънати до скъсване и когато Лиз и момичето от прислугата влязоха, за да почистят засъхналото вино и да подготвят леглото й, тя ги нахока.

Едва когато денят преполови, небето се изясни и на хоризонта се показа слънце. Джоан отвори капаците и се надвеси над прозореца, за да провери състоянието на стената. Успокои я фактът, че ледът по повърхността на камъните се бе стопил. Така за Алейн щеше да бъде по-лесно да се изкатери.

— Какво правиш?

Стресна я грубият глас на Бейъд. Той бе влязъл в стаята й. С него бе и Лиз, която носеше върху голяма табла обяда на Джоан.

— Времето се промени. Искам да изляза и да направя обикновената си разходка.

— Не и докато има чужденци в замъка. Знаеш правилата. Не искай от мен да ти позволя нещо, което съм забранил.

— Ти си жесток човек. — Сега Джоан се учудваше на търпението си да понася Бейъд толкова много години и да сдържа огромната си омраза към него.

— Моля, отнасяйте се с уважение към мен, лейди Джоан. Знаете кой съм аз, нали?

— О, не само че знам кой си, но знам и какъв си — каза му Джоан.

— Аз съм капитан на охраната на този замък от много дълго време — напомни Бейъд — и господарят на този дом, барон Рудолф, ми се доверява напълно. Напомни това на сина си. Изглежда, той го е забравил.

— Остави Уилям Крайспън намира! — крещеше му Джоан. — Ако докоснеш и един косъм от главата му, баща ми ще те убие. Разбра ли?

— Рудолф сам ще заповяда да пребия момчето, щом чуе, че хлапакът е решил да се ожени за една непозната.

Хиленето на Бейъд предизвика още по-голяма мъка в сърцето на Джоан.

— Махайте се оттук! — крещеше Джоан. — Махайте се и двамата!

— Да, хайде да тръгваме, Лиз. — Бейъд побутна Лиз към вратата. — Лейди Джоан отново получава пристъпи на лудост, а не искам да бъдеш наранена.

Бейъд избута съпругата си и после излезе, заключвайки вратата. Джоан остана сама. Струваше й се, че може да полети през прозореца на крилете на яростта си.

Едва преваляше обед. Трябваше да чака дълги часове, преди да се види с Алейн. Тя изяде месото и хляба, но остави пудинга, който Лиз бе донесла. Поразходи се още известно време из стаята, а после легна върху леглото и заспа.

Когато се събуди, слънцето вече залязваше. След малко дойде Лиз, за щастие без Бейъд, и й донесе вода, за да се изкъпе. Жената не й говореше, но това слабо интересуваше Джоан. След малко тя взе мръсните съдове и излезе.

Джоан остана да чака.

Тази вечер Рудолф се прибра в замъка си. Заедно с Бейъд, който го посрещна още на външния двор, Рудолф нахлу в салона и се отправи към масата, където Уилям Крайспън разговаряше с Парис и Ройз.

— Какво значи всичко това, което чувам за теб, млади човече? — крещеше той на Уил. — В тези опасни времена ти си посрещнал едни странници в Бенингфорд, и то в мое отсъствие?

— Дядо, просто приютих една дама, тръгнала на дълго пътуване, заедно с нейните придружители — обясни Уил спокойно. — Как е възможно няколко човека да представляват опасност за Бенингфорд?

— Къде е дамата? — Рудолф погледна към Парис, който следеше движенията на високия едър мъж със злобно лице и студени очи. — Отговори ми, човече!

— Лейди Самира е болна. — Парис говореше, използвайки възможно най-силния гръцки акцент. — По тази причина молим за вашето гостоприемство в продължение на още една нощ, сър. Надяваме се, че след като добре си е починала, нашата дама ще може отново да пътува. И ви благодаря за чудесното вино, сър. — С тези думи Парис вдигна чашата си и заедно с Рудолф отпиха. Яростта на домакина бързо отмина при похвалата за виното му.

— Хм, гостът дори не е мъж. — Рудолф се обърна към Бейъд. — За това ли ме повика вкъщи още преди работата ми да е свършена? Къде са оръженосците им?

— В обора — отговори Бейъд.

— Заповядай строго да ги пазят. Увери се, че през цялата нощ ще останат в обора. Нека най-добрите ти мъже да охраняват кулата. Тези предпазни мерки са необходими, за да сме сигурни, че нашите гости няма да ни създават проблеми.

— Слушам, милорд. — Бейъд се оттегли. Той бързаше да изпълни заповедите на Рудолф.

— Ройз, искам храна и вино — заповяда Рудолф. — Не тук. В стаята ми. Яздил съм през целия ден и съм твърде изморен.

Ройз напусна масата.

— А аз, сър, трябва да се погрижа за моята дама — каза Парис на Рудолф. — Трябва да разбера дали ще е готова да пътува утре. След такава умора, нали ги знаете жените, разболяват се. Да дойда ли после до вашата стая, сър, и да ви предам какво е казала тя?

— Стой далеч от спалнята ми — нареди Рудолф. — Кажи на Ройз това, което имаш да казваш. Тя ще ми предаде. Знай, че трябва да бъдеш там, където се очаква от теб тази нощ. Моите хора ще ви следят.

— Сър, уверявам ви, че няма какво да крием.

— Ако казваш истината, тази нощ всички ще спим спокойно, а утре ще накажа Бейъд за това, че прекъсна важни преговори — каза Рудолф. Той се обърна към внука си: — Уил, отивай да си лягаш. С теб също ще си поговоря утре. Щом съм наредил никой да не бъде допуснат в Бенингфорд без мое позволение, всички трябва да го спазват.

— Да, дядо. — Червенината, която изби по лицето на Уил, показа колко засегнат се е почувствал той от държанието на Рудолф, но младият мъж бе твърде добре възпитан, за да спори с дядо си в присъствието на Парис.

— Както знаеш, гражданската война не е свършила още — продължи Рудолф. — Има много мошеници и от двете страни. Бяха ми необходими много ум и хитрост, за да запазя земите си през последните години, и няма да ги загубя само защото ти не можеш да устоиш на усмивката на някакво си момиче.

— Беше въпрос на възпитание, дядо. Да поканя малка група премръзнали и изтощени пътници в замъка…

— О, заминавай в стаята си — грубо го прекъсна Рудолф. — Да върви по дяволите твоето възпитание. Твърде си мекушав, момче. Още от утре ще се заема с теб, за да станеш истински мъж. Съжалявам само, че не го направих още преди години.

Докато Рудолф се разправяше с внука си, Парис бе вече твърде далеч, за да чуе разговора им. Той намери Алейн седнал пред вратата на стаята на Самира.

— Какво, за бога, става? — попита го приятелят му.

— Влез вътре и ще ти кажа. — Парис отвори вратата. — Алейн, мисля, че трябва да отложиш катеренето до стаята на Джоан. Твърде опасно е.

— Ако не отида при нея тази нощ, тя ще реши, че съм я изоставил за втори път.

— Освен това не можем да останем тук още един ден — продължи Рудолф. — Не и когато Рудолф е в замъка. Съвсем скоро той ще ни разпознае.

— Мисля, че ще мога да отклоня вниманието му — предложи Самира. — Бих искала да мога да направя нещо повече, за да ви помогна, освен да прекарам един скучен ден, преструвайки се на болна.

— Забранявам ти да се мяркаш пред погледа на този звяр! — Парис използва целия си авторитет на баща. — Алейн, ако твърдо си решил да рискуваш и да се катериш отново, трябва да го направиш, преди Бейъд да се е разпоредил за още пазачи.

След известно време Парис се върна в големия салон, за да потърси Ройз.

— Занесете топлата вода и храната горе веднага — заповяда Ройз на двама от слугите. — Предайте на барон Рудолф, че скоро ще отида при него. Да, сър, Спирос. Имате ли съобщение за Рудолф от вашата дама?

Ройз пристъпи близо така, че Парис да може да говори тихо.

— Ще можеш ли да отвлечеш вниманието на Рудолф? — попита Парис, мразейки се за това, че използва тази жена по подобен начин. Мисълта, че тази нощ тя щеше да бъде в леглото на Рудолф, го измъчваше.

— Трябва да ти кажа, че са минали около петнайсет години от времето, когато Рудолф показваше някакъв интерес към мен. Той пие твърде много и това притъпява сетивата му. Може би нежеланието му към мен се дължи на факта, че често във виното му слагам билки. Харесва му вкусът им и му помагат да заспи. Виното, което току-що изпратих в стаята му, е наситено с такива билки. Рудолф ще спи дълбоко тази нощ. Аз ще остана при него, за да наблюдавам, и ще му заговоря високо, ако реши да излиза. Така вие ще можете да ме чуете и ще бъдете предупредени. Идва Бейъд — добави Ройз. После с по-висок тон каза: — Ще предам на барон Рудолф съобщението от вашата лейди, сър Спирос. Очакваме да я видим в отлично здраве утре сутринта. Лека нощ, сър Спирос. Лека нощ, Бейъд.

— Лейди Ройз!

Със замислено изражение, Бейъд я проследи, докато тя изчезна нагоре по стълбите.

— Къде отивате сега, сър Спирос?

— Да спя пред вратата на лейди Самира — отговори Парис.

— Къде е твоят приятел, Лукас?

— Мисля, че е отишъл до банята, а после е минал да провери оръженосците — каза Парис.

— Бъдете там, където се очаква от вас да бъдете тази нощ — заповяда Бейъд. — Отнася се за всички ви.

Джоан чакаше на прозореца. Когато Алейн го достигна, тя му подаде ръката си, за да му помогне да прехвърли тялото си през перваза и да влезе в стаята.

— Каквото и да възнамеряваш да правиш — каза Джоан, преди той да се е съвзел, — трябва да го направиш бързо. Синът ми възнамерява да се ожени за Самира.

— Това е интересна идея. Баща ти се е върнал.

— Тогава защо дойде при мен? — Тя бе ужасена. — Трябва да се махнеш. Всички вие трябва да си тръгнете, преди той да е открил кои сте.

— Не можем да направим нищо, докато не отворят вратите утре — отбеляза Алейн. — Доколкото разбирам, Ройз е успяла да упои Рудолф и той сега спи дълбоко. Това ни дава доста време, което можем да прекараме заедно.

— Намесили сте и Ройз? Господ да й е на помощ. — Джоан пое тежко въздух, борейки се със страха си.

— Е, ако само можехме да сложим край на този ад… А сега за твоите планове, Алейн. Кажи ми какво сте намислили да правите.

— Когато сутринта си тръгнах от теб, Джоан, ти ми обеща да ме посрещнеш с чаша вино, когато се върна.

— Да, спомням си.

Тя наля чаша вино и му я подаде. Алейн задържа ръката си върху нейната и се загледа в сапфирените й очи.

— Джоан, любов моя…

— Пийте си виното, милорд.

— Не бях сигурен какво ще открия тук тази нощ — избоботи той. — Ти бе толкова студена, когато дойдох при теб предния път.

— Имах на разположение осемнайсет години да се науча да се контролирам. През всички тези дни съм крила истинските си емоции. Дори от Ройз. Особено от Ройз.

— Тя знае ли кой е убил Крайспън? — попита Алейн и се опита да открие някаква живинка в маската, която тя си бе сложила и която изглеждаше част от истинската й същност.

— Не бих изложила Ройз на опасност, като й кажа истината — отговори Джоан. — Ако тя знаеше и виновникът разбере за това, щеше да бъде убита веднага.

— Аз казах на Парис и Самира. В случай че нещо се случи с мен, бих искал някой друг да знае истината.

— Много предвидливо от твоя страна.

— Трябва да бъда такъв, но каквото и да се случи утре, следващите няколко часа са наши и ние можем да си принадлежим.

— Можем ли? — Джоан се отдръпна от него.

— Желая те от първия миг, в който те зърнах — каза той и пристъпи към нея. — Имаше моменти, в които ти също ме желаеше.

— Може би това време е безвъзвратно отминало. — Тя отново се дръпна назад.

— Не ти вярвам — каза той, следвайки я.

— Преди да продължиш, преди да кажеш нещо, за което да съжаляваш, аз искам да ти кажа, че това, което се случваше между мен и Крайспън в леглото, съвсем не ми бе неприятно. В действителност няколко пъти много се забавлявах.

— Радвам се да го чуя. Крайспън заслужаваше съпруга като теб. Това, което се е случило между вас двамата, е било преди много време, в миналото. Не мога да ревнувам от мъртъв мъж, не и от Крайспън, който ми беше толкова близък. Джоан, аз също се чувствам задължен да направя едно признание. Мразя баща ти, и то още от момента, в който той те омъжи за Крайспън, а аз толкова страстно те желаех. Тогава мислех, че ще полудея от мъка по теб. Дори възнамерявах да убия Рудолф за това, че организира сватбата ти с моя приятел. Но никога не съм мразил Крайспън и никога не съм пожелавал смъртта му заради тебе. — Следващата стъпка на Алейн го отведе при Джоан. Този път тя не можа да се отдръпне, защото гърбът й бе опрян в стената. Алейн застана пред нея и постави ръцете си върху стената от двете й страни, така че тя да не може да му се изплъзне.

— Не, недей. — Гласът й трепереше. — Може… може би друг път, Алейн.

— Съществува само един-единствен път и той е сега. Не мога повече да отлагам това.

— Устояла съм на злото и жестокостта. — Шепнейки, Джоан затвори очи. — Единствено любовта ме плаши. Веднъж тя почти ме унищожи. Страхувам се, че и втори път може да успее.

— Мислиш ли, че аз не се страхувам? — попита той. — След като толкова много години съм мечтал за теб, копнял съм по теб, сега, когато си близо до мен, аз не знам какво да правя. Най-много се страхувам ти да не ми кажеш, че не ме обичаш или че не ме искаш. Ето, от това се страхувам.

— Алейн…

— Позволи ми да те любя. Ако следващите няколко часа са единствените, които са ни отредени да прекараме заедно, нека се възползваме. Нека поне веднъж да почувствам сладостта от това, че си моя жена.

Тя не отговори. Не й оставаше нищо друго, освен да затвори очи. А мъжът над нея изгаряше от желание за взаимност. Алейн бе прекарал целия ден в очакване, представяйки си топлото й тяло под себе си. Единствено неудържимото му желание да бъде с Джоан му даде сили да изкачи за втори път стената на кулата, макар че здравият разум му заповядваше да остане пред вратата на Самира заедно с Парис.

— Трябва да изчакаме — молеше Джоан. — Не можем да рискуваме. Някой може да дойде.

— Аз не мога да чакам.

Алейн се притисна към нея нежно. Тя шепнеше, умоляваше го, дори се опита да го отблъсне, но устните му вече милваха шията й. Те оставяха влажна диря, устремени нагоре към нейните.

— Моля те — молеше тя, — спри! Ако Лиз дойде до вратата или баща ми…

Той не обърна внимание на отчаяния й шепот. Когато силите й отслабнаха, тя престана да се съпротивлява с него.

— Алейн! — Ръцете й обвиха раменете му, а устните й се разтвориха, готови да приемат неговите. После тя се разколеба и го отблъсна: — Изминали са толкова много години… Толкова много неща са се случили…

— Знам, знам, любов моя! — Алейн вдигна края на полата й. — Миналото няма значение. Само това, което се случва сега, има значение.

Когато ръцете му започнаха да милват бедрата й, Джоан му се отдаде изцяло. Движенията му бяха бавни, чувствени. Въпреки силното си желание, Алейн не бързаше. Искаше тя да свикне с нежността му.

Той задържа погледа си върху нейните очи — чисти и прозрачни като сапфири — и в тях той не откри и следа от страх. Желанието толкова болезнено го изгаряше, че той бе готов да я притежава тук, до стената. Въздържа се с огромни усилия, но ръцете му неудържимо трепереха.

— Помогни ми! — помоли я той, смеейки се на момчешката си безсилност.

След миг колебание Джоан му помогна да свали дрехите й, а после и неговите. Беше неин ред да се разсмее, когато откри, че той носи две туники една върху друга.

— Трябваше да запазя топлината на тялото си заради тебе — опита се да обясни той, събличайки втората туника и целувайки я същевременно.

Тя го погледна закачливо и за него това бе сигурен знак, че вътрешно е разтревожена. Знаеше, че е нервна, защото той самият се чувстваше така. Желаеше я толкова много, искаше да й достави удоволствие, но се страхуваше да не сбърка в нещо.

Най-сетне те свалиха всички дрехи. Двама любовници на средна възраст, но непокътнати от силата на времето. Въпреки че в косите и брадата му имаше сиви нишки, раменете му все още бяха широки и мускулести като на много по-млад мъж. Коремът му бе гладък и стегнат, както и бедрата му.

Майчинството се бе отразило добре на Джоан Фигурата й бе станала по-женствена. Гърдите й бяха по-тежки и идеално оформени, така че точно пълнеха шепите на Алейн. Тънката й талия подчертаваше стегнатия ханш.

Чудото, че я има до себе си гола, удивляваше Алейн. Той остана неподвижен, докато тя не вдигна глава и леко разтвори устни. После той видя между тях розовото връхче на езика й. Тя му се усмихна окуражително.

— Алейн, занеси ме в леглото — подкани го тя.

Той я вдигна и положи върху завивките.

— Целуни ме, Алейн.

Един дълъг блажен миг устата му пиеше сладостта на устните й. После той я покри с целувки от главата до пръстите на краката. Докосваше я на места, където бе сигурен, че не бе докосвана преди, и за нейна изненада това събуждаше непознати преживявания у нея. Той бе малко изненадан от това, че тя е все още толкова невинна, а после от това, че желанието й толкова бързо нарасна.

Несигурен дали сливането на телата им ще й причини болка, след като толкова много години не е била с мъж, той се опита да бъде внимателен. Не искаше да постъпва като животно, което задоволява само собствените си страсти. Толкова дълго бе чакал мига, в който тя ще бъде негова, че сега искаше всичко да бъде перфектно и за двамата.

Джоан усети твърдата, дръзка мъжественост, която напираше към нея, очите й се затвориха, когато жарките му устни прокараха гореща следа по шията и рамото й. Ръцете, които я галеха, постепенно събудиха непозната тръпка.

Алейн се отпусна върху тялото й, разтвори бедрата й, проникна дълбоко в нея. Джоан се надигна, за да посрещне твърдия му тласък. Сетивата й, душата й, цялата й същност приветстваха това ново, неописуемо чувство, което продължаваше да нараства у нея с пулсиращо трепкане. Насладата нарасна до такава степен, че при всеки удар на сърцето си тя се чудеше дали ще доживее до следващия. И едно приказно, магично, огромно, набъбващо разпускане на топяща омая я караше да потръпва срещу му в дива страст, равна на неговата. Тя се бе вкопчила здраво в него, сякаш да го поеме целия в себе си. Усети ускорените удари на сърцето му по голата си гръд и чу горещото му задъхано дишане в ухото си.

Времето, изглежда, бе спряло пред бездната на вечността. Двамата влюбени останаха още дълго време заедно.

В миговете, когато лежаха един до друг, Алейн се молеше Ройз да е упоила достатъчно добре Рудолф, а пазачите от кулата да не са достатъчно бдителни.

— Бейъд — Оуайн бе разтревожен, — по-добре ще е да дойдеш веднага.

— Какво не е наред? — Бейъд избута Лиз от леглото, което двамата деляха. Със същото бързо движение той взе сабята си и я сложи на кръста си.

— Става нещо странно, а ти ни каза да те повикаме, ако забележим нещо необичайно. Някой слиза по западната кула.

— Не може да бъде! — Бейъд вече бързаше към двора, следван от Оуайн. — Направихте ли нещо?

— Наредих на няколко допълнителни мъже да следят мъжа и да разберат къде отива, а останалите са готови в случай на атака.

— Отлично. Събери още мъже, но бъдете тихи. Не е нужно врагът да разбере, че сме го усетили.

Бейъд остави Оуайн да изпълнява заповедите му, а самият той тръгна към кулата.

— Къде е той? — попита Бейъд стража там.

— Катерачът ли? Ето го там — посочи той. — Почти е слязъл.

— Да, виждам го. Внимавайте да не ви усети. Рудолф ще иска информация, а не мъртвец. Не изпускайте от погледите си нито едно негово движение. Мисля, че сега ще се насочи към северната кула.

— Искате да кажете, че ще мине през задния вход? — попита мъжът.

— Защо не? Той точно от там е излязъл. Има две места, от които може да идва. Стаята на лейди Джоан или спалнята на лорда.

— Може би е извършил убийство.

— Млъкни, глупако — сопна се Бейъд. — Дори и да е извършил убийство, вече е твърде късно да помогнем на жертвата. Всичко, което ни остава, е да заловим убиеца.

Бейъд провери всички постове и раздаде заповеди. Междувременно нощта бе към своя край и сега се виждаше по-ясно.

— Не се движете и не издавайте никакви звуци, докато не ви дам сигнал — продължаваше Бейъд.

Първите слънчеви лъчи тъкмо огряваха кулата, когато вратата на задния вход се отвори. Мъжът се промъкна, без да забележи, че е обкръжен.

— Все пак бях прав. Ти си шпионин — каза Бейъд.

Алейн застина на мястото си, щом разпозна гласа.

— Оуайн, заведи нашия гост в салона. Ще отида при Рудолф. Ако го намеря убит, ти, Лукас и приятелите ти ще последвате съдбата му.

Глава 19

Когато Ройз слезе в големия салон, тя намери там Парис и Алейн, пазени от Бейъд и негови помощници. Бейъд я спря още преди да е прекрачила прага.

— Къде е Рудолф? — попита той. — За бога, жено, ако си му направила нещо…

Той не довърши думите си.

— Не съм направила нищо, с което да навредя на Рудолф.

Един бърз поглед към гостите, които сега бяха като затворници, й подсказа, че е по-добре за известно време да отвлече вниманието на Бейъд. Всяко отлагане на това, което той възнамеряваше да прави, щеше да даде време на Алейн и Парис да помислят как да се спасят. Ройз дари Бейъд, а после и оръженосеца, със заговорническа усмивка. Разходи се из салона, като привлече и Бейъд след себе си, говорейки му:

— Знаеш как е, когато един мъж се завърне в дома, при съпругата, след като дълго време е отсъствал — каза тя на Бейъд. — И двамата бяхме будни почти през цялата нощ и се страхувам, че изпихме доста вино. Рудолф още спи.

За да потвърди, че Рудолф е бил много страстен през изминалата нощ, Ройз леко разкри рамото си, където личеше следа от ухапване.

— Не се ядосвай, Бейъд — продължи тя. — Рудолф ще стане, когато си почине добре.

Оръженосецът се разсмя. Това направи и Бейъд, но Ройз се ужаси, когато видя лицето на Парис. Дали бе разбрал, че тя само се преструва? Още повече че предната вечер му бе обяснила отношенията си с Рудолф?

— Рудолф ми е нужен тук, и то сега, без значение колко бурна е била за него изминалата нощ. Той трябва да реши какво да правим с тези шпиони.

— Какво лошо могат тези добри хора да ни сторят? — тревожно запита Ройз.

— Ето този — Бейъд посочи Алейн, — този добър човек се катери по стените на кулата през нощта.

— Вероятно има някаква грешка. Бейъд, сигурен ли си в твърдението си? — Това бяха думи на Уил, който току-що влезе в салона. Когато разбра ситуацията, в която се намираха Парис и Алейн, той попита:

— Бейъд, ти се опитваш да попречиш на тези мъже да си тръгнат днес?

— О, те ще си тръгнат, но телата им ще са на някоя каруца, а главите, набучени на пики.

Бейъд се обърна към Алейн:

— Откъде взе ключ за задния вход?

— Откраднах го от тебе — каза Алейн, смеейки се срещу мъжа.

— Невъзможно — изрева Бейъд. — Ключът е все още у мен. Сигурно си го взел от Ройз или тя сама ти го е дала, което означава, че е предала мъжа си.

При тези думи Ройз осъзна, че собственият й живот също е в опасност. Ако Рудолф повярва на твърденията на Бейъд, той няма да се поколебае да накаже и нея. Намеси се Алейн, който се опита да свали подозрението от нея.

— Може да е била Ройз, а може да е била и прекрасната Лиз. Сигурен ли си, че ключът не е взет от вещите ти, Бейъд? Можеш ли да си сигурен, че не твоята жена е предателката?

Бейъд се втренчи безмълвно в Алейн. Ройз реши, че е дошло време да действа. С бързи движения свали един от ключовете, закачени на колана й, приближи се до Уилям Крайспън и му го подаде незабелязано.

— Никой не знае, че имам този ключ от стаята на майка ти. — Тя говореше тихо и бързо. — Върви при нея и й кажи, че незабавно трябва да дойде тук.

— Тя няма да го направи. И двамата знаем, че тя няма да напусне стаята си.

— Ако искаш да видиш лейди Самира отново жива, направи каквото ти казвам. Освободи Джоан! Побързай, Уил, и не допускай Рудолф или някой друг да забележи какво правиш.

— Оуайн — заповяда Бейъд, без да откъсва поглед от подигравателното лице на Алейн, — наблюдавай лейди Ройз. Не й позволявай да напуска салона. А ти, Гарт, намери Лиз и я доведи тук, за да мога да разбера истината от нея. Аз сам ще събудя Рудолф и се надявам да го открия в отлично здраве.

Бейъд излезе от салона.

— Лейди Ройз — Оуайн се обръщаше към нея по-мило, отколкото Бейъд, — трябва да ви помоля да отидете при задържаните, така че да мога лесно да следя всички ви.

— Разбира се — Ройз пристъпи до Парис. — Добър ден, сър Спирос. Много съжалявам за ситуацията, в която се намирате, и се надявам, че скоро ще можете да продължите пътуването си.

— Пазете тишина, милейди, моля ви. Разговорите не са позволени.

Дори да забраняваше разговорите, Оуайн не можеше да спре Парис да се наслаждава на Ройз.

Докато се качваше по стълбите, Уилям Крайспън чу гласа на Рудолф, който кореше Бейъд за това, че е нарушил почивката му и го тревожи толкова рано. След няколко секунди обаче той чу стъпките им надолу и се скри зад една врата. Беше се озовал в стаята на лейди Самира.

Самира бе отворила вратата, а Нена седеше уплашена до стената, готова всеки момент да изкрещи.

— Къде са Спирос и Лукас? — попита тя с леко треперещ глас. — Ако този отвратителен Бейъд им е сторил нещо лошо, ще трябва да отговаря пред мен. Той няма право да отвежда Спирос толкова грубо.

— Двамата са долу и сега са в безопасност — обясни й Уил. Той бе изпълнен с възхищение към спокойствието и куража й. Младият мъж не се съмняваше, че тя бе в безопасност, но не разбираше защо. Тъкмо се канеше да я попита защо Бейъд е задържал Лукас и Спирос, когато чу, че покрай вратата минават Бейъд и Рудолф. Уил, Самира и Нена останаха като замръзнали, докато стъпките не отшумяха.

После Уил пое дълбоко дъх. Едва сега той забеляза, че Самира се бе облякла набързо и че стаята бе в безпорядък. В ъгъла един странен предмет привлече вниманието му. Той отиде до мястото и го взе. И тогава всяка надежда за съвместно бъдеще със Самира се изпари. В ръцете си той държеше доказателство, че обвиненията на Бейъд срещу мъжа, наречен Лукас, са верни.

— Какво е това? — Уил гледаше недоумяващо куката, за която бе завързано въже. — О, свети небеса, тук има достатъчно въже, за да се стигне от върха на кулата до земята. Самира, как сте могли…?

— Ти не разбираш.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че слугите ти са използвали това въже без твое знание?

— Знам за куката и въжето, но имахме основателни причини за това, което направихме.

— Кои сте вие всъщност? — негодуваше Уил. — Защо сте дошли тук? Ти само си се преструвала, че ме харесваш, нали?

Това бе най-тежкият въпрос от всички, които той зададе, и не бе сигурен дали иска да чуе отговора.

— Не съм се преструвала за нищо.

— Тогава ще изслушам обяснението ти.

— По-късно ще ти кажа всичко — обеща тя. — Уил, много е важно незабавно да освободиш майка си. Тя е единствената, която може да ме спаси. Мен и моите добри приятели, които Бейъд е задържал долу в салона.

— Ройз каза нещо подобно, но майка ми не е затворник. — Уил завъртя ключа в ръката си, като че ли той можеше да му даде някакъв отговор. — Или може би е?

От долния етаж се чуха възбудени гласове. Уил захвърли куката и въжето.

— По-късно ще чуя обясненията ти — каза той. Гласовете отдолу се усилиха. Уил отвори вратата, за да чуе добре какво става.

— Какво правите тук? — Това бе гласът на Рудолф и въпреки че звучеше раздразнен, изглежда, не беше много ядосан.

Уил хвана Самира за ръката и двамата тръгнаха бързо надолу по стълбите. Самира бе плътно до него и следваше стъпките му. Когато той й каза, че може да се върне в стаята си, тя непоколебимо поклати глава и му направи знак с пръст да запази тишина, а после докосна рамото му и посочи към салона. През открехнатата врата се очертаваше фигурата на Рудолф. До него бяха няколко оръженосеца и една дузина монаси, облечени в черни роби. Още много монаси се бяха събрали във вътрешния замък. Един от тях носеше голям златен кръст на гърдите си. Той свали качулката си, под която се показа рядка бяла коса и благо набръчкано лице. Въпреки възрастта си, мъжът говореше със забележително силен глас.

— Пътувахме за Личфилд — рече водачът на групата монаси, — когато мракът се спусна и времето се развали. Така бяхме принудени да помолим за подслон за една нощ. Рудолф, не можеш да откажеш на свещеник, който освен това е стар познат и който е благословил сватбата на дъщеря ти.

— Ти и аз никога не сме били приятели, Еймбрас — каза Рудолф. — Ти дори открадна три от най-добрите ми коня.

— Не, не сме били приятели — съгласи се Еймбрас, — но що се отнася до конете, които взех на заем от теб, те бяха платени предварително, дори предплатени. Да не си забравил, Рудолф, че аз свързах в брак дъщеря ти и моя племенник. В един брак, който ти донесе наследник. А сега какво е това, което виждам тук, в салона — моите роднини са задържани като престъпници и са строго пазени. Рудолф, какво означава това?

— Твоите роднини? — възкликна от изненада Рудолф.

Най-демонстративно Еймбрас премина покрай Рудолф и направи път на останалите монаси. Никой от охраната не се опита да ги спре. Салонът се изпълни.

— Двайсет монаси са дошли в замъка ни? — прошепна Уил.

— Съвсем правилно и точно навреме — каза му Самира и думите й още повече объркаха Уилям Крайспън.

Той остави дядо си и другите мъже и заедно със Самира се върнаха нагоре по стълбите, към стаята на Джоан. Пред вратата обаче стоеше един пазач с безизразен поглед и грубо лице.

— Дядо ми ме изпраща. Иска да заведа майка ми в салона — обясни Уил.

— Лъжеш! Бейъд е заповядал да не пускам никого в тази стая, докато Рудолф лично не заповяда подобно нещо.

— Кой тогава би ми дал този ключ, ако не барон Рудолф или Бейъд с негово позволение? — попита Уил, показвайки на мъжа ключа, който Ройз бе пъхнала в ръката му. — Нима ще си позволиш да нарушиш заповед на твоя обичан барон?

— Не съм сигурен… — Мъжът се колебаеше, като че ли за това, което трябваше да направи, се изискваха огромни усилия от негова страна.

— Но, сър — усмихна му се Самира, — вие можете да дойдете с нас.

Мъжът я гледаше с глупаво изражение, а тя продължаваше да му се усмихва.

— Е, добре, предполагам, че всичко ще е наред.

— Разбира се — потвърди Самира.

— Стойте настрана — заповяда Уил — и ми позволете да отключа вратата.

Той се молеше пазачът да не прояви повече настоятелност или да не се затича надолу по стълбите, за да иска позволение от барон Рудолф. Уил реши, че най-добре ще е, ако действа уверено, все едно разбира какво се случва около него.

— Казах: стойте настрана!

Пазачът се подчини и след миг стаята на Джоан бе отворена. Тя седеше в средата, облечена в синя вълнена рокля, а дългата й коса бе спусната и тя я решеше. Джоан погледна първо сина си, а после и жената до него.

— Ти ли си Самира? — попита тя, като съвсем не беше изненадана от внезапните си посетители.

— Да, аз съм, милейди. Нося съобщение за вас.

— Майко — намеси се Уил, — Ройз ме изпрати с поръчение да те заведа в салона. Там става нещо странно и Самира и нейните приятели са в опасност. Познаваш ли монах на име Еймбрас? Той също е долу.

— Еймбрас е тук? — изненада се Джоан.

— Милейди — рече Самира, — беше ми наредено да ви предам следните думи: „Алейн ме изпраща“.

— Алейн? — Уил съвсем се обърка. — Някой ще ми обясни ли какво стана тук?

— Ето, това е краят на моя затворнически живот или може би краят на всички нас. И Еймбрас е тук също, както Алейн обеща. Този път не ме е излъгал. Елате! Уил, Самира, нека не ги караме да чакат.

— Да не би това да означава, че наистина ще слезеш в салона? — попита Уил.

— Скъпи синко — Джоан докосна рамото на младия мъж, — не отричам, че тук ни дебне опасност, и обещавам, че преди този ден да е изминал, ще дам отговори на всичките ти въпроси. Съгласен ли си?

Тя не дочака реакцията му. Най-сетне вратата на омразната й стая бе отключена и нямаше кой да я спре. Джоан се спусна надолу по стълбите, водейки след себе си младата двойка…

А долу в салона Рудолф гласно обвиняваше Алейн в убийството на Крайспън. Той видя, когато тримата влязоха. Погледът му се насочи към Джоан, но той не направи нищо, за да ги спре, тъй като искаше да чуят обвинението му срещу Алейн и Парис.

— Веднъж се изплъзнахте от наказанието, което заслужавате, но втори път няма да успеете. И двама ви ще обеся тук, в замъка, вас и вашите съучастници.

— Дядо — Уил остави Джоан и Самира и се приближи до Рудолф, — чух думите ти. Вярно ли е това, което казваш? Сър Лукас и сър Спирос ли са убийците на баща ми?

Измислени имена за едни подлеци! — каза Рудолф. — Когато този свещеник каза, че те са негови роднини, тогава аз също ги познах. Е, Уил, дати представя Алейн от Уортъм и Парис от Стоуксброг завърнали се на мястото на престъплението.

— Дядо! — Лицето на младия Уилям Крайспън стана бледо. Той вдигна ръка към Рудолф. — Дай ми сабята си. Мое право е, не, повече от право, мое задължение е да накажа мъжете, убили баща ми. Аз ще си изпълня задължението, дядо, не ги оставяй на Бейъд.

— Така значи, все пак ти си мой истински наследник! — с радост в очите Рудолф поздрави внука си. — През последните няколко седмици, след като се завърна от Болсеворския замък, се страхувах, че си станал твърде мекушав. Да, момчето ми, както сам каза, това е изцяло твое задължение. Никой тук няма да ти попречи да извършиш отмъщението си. Така че давай, момче. Нека най-сетне справедливостта да възтържествува. Затвори ги в обора, както те някога направиха с баща ти. Охрана, хванете тези убийци, за да бъдат екзекутирани.

Рудолф триумфираше. Той погледна към Джоан, а после свали сабята си и я подаде на Уил.

Двама от подчинените на Бейъд хванаха ръцете на Алейн. Други двама направиха същото и с Парис.

— Нарекох ви мои приятели — Уил се обърна към тях и вдигна сабята на Рудолф. — Поканих ви в дома си най-сърдечно. Предложих ви храна и седнах с вас на една маса. Лъжци! Убийци! Крадци! Отнели сте живота на баща ми!

Той насочи оръжието си към Алейн.

— Не! — Писъкът на Джоан раздра тишината. Тя бързо застана пред Алейн и покри тялото му със своето. — Ако искаш да го убиеш, първо ще трябва да убиеш мен.

Мъжете на Бейъд бяха толкова изненадани от внезапната смелост, която Джоан прояви, че пуснаха Алейн. Почувствал се свободен, той прегърна Джоан.

В това време и Парис се освободи от двамата мъже, които го държаха. Тогава Ройз се приближи и сложи в ръката му сабя с думите:

— Никой не е видял, че я вземам. Бъди внимателен и я използвай добре.

— Съвсем навреме! — Парис се приближи към мястото, където Самира седеше сама в центъра на салона. Рудолф забеляза движенията му и също се приближи към нея, готов да хване ръката й. Тя го забеляза и отстъпи, позволявайки на баща си да застане между тях.

— Само докосни с пръст дъщеря ми и ще си мъртъв — заплаши го Парис.

— Дъщеря? — извикаха Уил и Ройз едновременно.

— Вярно е — потвърди Самира. Без да обръща внимание на въоръжените мъже, които ги ограждаха, тя продължи: — Аз съм дъщеря на Парис, барон на Асколия — титла, която той е извоювал с храброст. Мисля, че е време да бъде казана цялата истина. Чичо Еймбрас, ще убедите ли лорд Рудолф да позволи на тези, които имат какво да кажат, да го направят?

— О, не аз — рече Еймбрас и се приближи до нея. — Аз съм свещеник и през целия си живот не съм докосвал оръжие, но знам, че тези войници тук ще убедят барона по-успешно от мен.

— Какви войници? — изкрещя Рудолф и се огледа наоколо. — Не виждам такива, освен моите, но те не биха слушали тебе, отче. Те се подчиняват на моите заповеди.

Само с едно движение на ръката си Еймбрас предизвика раздвижване сред мъжете, които бяха дошли с него. Те свалиха монашеските си роби и разкриха доброто си въоръжение. Рудолф мигновено се завъртя на пета и понечи да избяга, но тогава откри, че бяха надошли още много от хората на Еймбрас, които пазеха входа, така че никой не можеше да влезе или да излезе. Войниците на Рудолф стояха объркани и несигурни чакаха заповеди. Бейъд също чакаше Рудолф с ръка върху сабята си.

— Какво, по дяволите, значи това? — изкрещя Рудолф срещу Еймбрас.

— Това са мои войници — каза Алейн. — Това са мъже на емира Алейн, пръв помощник на емира на емирите от кралство Сицилия.

Той продължи да изрежда всичките си титли и почести, докато в салона настъпи пълна тишина и подчинените на Рудолф започнаха да осъзнават, че този, с когото си имат работа, не е закоравял престъпник. След като представи себе си, Алейн направи същото и за Парис. Когато най-сетне свърши, обвил с ръка талията на Джоан, той се приближи до Самира и баща и.

— Майко? — Уил се приближи до Джоан и тя взе ръката му в своята, като го издърпа до себе си.

— Стой до мен и запази тишина, момчето ми — заповяда му тя.

Рудолф обаче бързо се съвзе от първоначалната изненада. Той започна да крещи изпълнен с гняв.

— Хванете ги! Този мъж ще нарани дъщеря ми. Спрете го, ви казвам!

Никой от мъжете на Бенингфорд не се помръдна отчасти защото между тях бяха хората на Алейн, които ги превъзхождаха по брой, отчасти защото Бейъд не казваше нищо. Зад него стоеше Лиз, която слушаше и наблюдаваше, но също не помръдваше.

— Ще седнеш ли, барон Рудолф? — покани го Алейн с присмехулен тон. — Еймбрас, ако обичаш, ще ръководиш ли дискусията?

— Няма какво да обсъждаме — изкрещя Рудолф, без да помръдне от мястото си. — Тези мъже са убийци, престъпници, обявени за такива от краля. Всеки може да ги убие безнаказано.

— Лъжеш! — Джоан се освободи от прегръдката на Алейн, пусна ръката на Уил и пристъпи към баща си. Очите й блестяха и изразяваха злобата, която се бе трупала в нея в продължение на осемнайсет години, но гласът й бе твърд.

— Не Алейн уби Крайспън, нито Парис му е помагал и ти много добре знаеш това. Винаги си го знаел.

— Майко — Уил се доближи до нея, — какво става с тебе? Позволи ми да те върна в стаята ти и нека тези мъже получат това, което заслужават.

— Никога повече няма да стъпя в тази стая — заяви Джоан. — По-добре да умра, отколкото да отида отново там. Уилям Крайспън, ти бе лъган през целия си живот. Бяха ти казани лъжи за мен, за баща ти и за тези добри мъже, които стоят тук несправедливо обвинени. Аз бях принудена да остана в онази стая под заплаха, че ти и Ройз ще пострадате. Бях принудена да крия истината за теб. Знам кой уби баща ти, как и защо. Да, аз знам истината.

— Ройз, отведи я — заповяда Рудолф. — Дъщеря ми е луда, горката. Това е така, защото я пазих толкова много години от жестокия свят.

— Не, не съм луда, въпреки че имаше моменти, в които наистина губех разсъдъка си.

— Остави лейди Джоан да каже това, което иска. — Еймбрас прекъсна Рудолф, който отново понечи да каже нещо. — Събитията, за които тя ще говори, пряко ме засягат, тъй като моят племенник бе убит тогава. Искам да чуя историята на Джоан. Твоята вече я знам.

— Тя няма да каже нищо, което да си заслужава да чуеш и на която да вярваш — отсече Рудолф.

— Аз сам ще реша дали да вярвам или не, след като я изслушам. Рудолф, след като ти не искаш да седнеш, аз ще го направя. По-стар съм от тебе и ставите ме болят.

Свещеникът отиде до масата и седна на мястото, което обикновено Ройз заемаше. Така той бе поставен в позицията на съдия, а всички около него бяха просители.

— Рудолф, поканих те да се присъединиш към мене — продължи да настоява Еймбрас.

— Ще остана където съм. Не съм свързан по никакъв начин с църквата и твоя пост.

— Това забелязах и аз — усмихна се Еймбрас. — Много добре, можете да говорите, лейди Джоан, и се надявам, че никой няма да ви прекъсва, докато не свършите.

Джоан направи няколко стъпки към импровизирания подиум, на който стоеше свещеникът, и започна своя разказ с бавен и спокоен глас:

— В началото бях твърде шокираха и потънала в мъката си, за да осъзная значението на това, което бях чула и видяла през онази ужасна нощ, когато Крайспън бе убит. По-късно бях принудена да приема версията на баща ми и неговото решение да остана заключена в стаята си, изолирана от околния свят. Когато разбрах, че в утробата си нося детето на Крайспън, си мислех, че е за добро да остана там. Уилям Крайспън, дори преди да се родиш, аз толкова много те обичах, че не исках да рискувам да те нараня по някакъв начин. По това време Алейн и Парис вече бяха изчезнали и по настояване на баща ми бяха обявени за престъпници. Тогава, през дългите дни, които прекарвах в самота, аз осъзнах, че каквото и да кажа за онази ужасна нощ, никой нямаше да повярва на думите ми. Разбрах, че съм останала съвсем сама в мъката си. През месеците, преди да се роди синът ми — продължи Джоан разказа си, но този път говореше на Еймбрас, — имах достатъчно време да се възстановя от шока и да размисля. Започнах да си припомням части от разговори и някои неща, които бях видяла. Когато Уилям Крайспън се роди, аз вече знаех кой е истинският убиец на съпруга ми. Знаех истината през всичките тези години, а трябваше да живея с лъжата, която баща ми бе наложил. Беше ми толкова трудно.

Тук Джоан направи пауза, огледа всички лица около себе си — лицата на обичани роднини, на приятели, на непознати и лицето на нейния любим. После отново насочи вниманието си към отец Еймбрас.

— За тези, които не са били тук по време на сватбата ми, бих искала да кажа няколко подробности. Баща ми подготви женитбата ми с Крайспън от Хоугстън, тъй като той искаше да прибави към земите си тези на съпруга ми. Надяваше се, че Крайспън ще участва в гражданската война, която бе предвидил след смъртта на краля и в която те двамата можеха да бъдат съюзници. Така Рудолф видя в лицето на Крайспън един добър съюзник във войната, която още не е свършила. Освен това баща ми много силно желаеше едно нещо от моя брак. Той искаше наследник на земите си.

— Крайспън обаче притежаваше и земи в Нормандия и още през първата нощ в Бенингфорд той съобщи, че веднага след сватбените тържества ще ме отведе там и ще останем за няколко години. Той спомена също едно пътуване с религиозна цел до Компъстела, което щеше да ни задържи далеч от Англия дълго време.

— Желанието на Крайспън да пътува и да бъде далеч от Англия бе причината за неговата смърт. Моят баща не можеше да позволи на никого да обърка така добре обмислените му планове. Той трябваше да има сигурен съюзник, чиито земи да са в съседство с Бенингфорд, и внук, чието възпитание да контролира.

— Та кой барон не би искал същото? — изсъска Рудолф. — Твърденията на тази луда жена са пълни глупости. Измислици, плод на болното й съзнание.

— Нима? — Джоан го погледна студено. — Отче Еймбрас, спомняте ли си как някои точки от брачния ми договор с Крайспън бяха променени в деня преди сватбата?

— Целта на тази промяна ми се изяснява — рече Еймбрас. — Аз също разсъждавах за брачния договор, но за нещастие го направих едва когато Алейн и Парис напуснаха манастира „Св. Джъстин“ на път за Бенингфорд. Тъй като прилежно пазя всякакви документи, препрочетох въпросния договор отново вчера. Според него, ако Крайспън умре, Рудолф поема управлението на земите му. Отново според договора Рудолф е настойник на внука си, тоест на Уилям Крайспън.

— По-нататък в договора се посочва, че ако аз умра преди Крайспън, той поема властта над земите ми по същия начин — каза Рудолф.

— Да, така е — съгласи се Джоан. — Но тази част от договора не означаваше нищо за теб, защото Крайспън вече бе заявил желанието си да пътува извън Англия и затова ти реши да го убиеш.

— Това е абсурдно! — изкрещя Рудолф.

— Ти ме остави няколко нощи с него, надявайки се той да ме дари с дете — продължи Джоан. — Тъй като бях единствената ти надежда да се сдобиеш с наследник, ти не можеше да допуснеш нещо да се случи с мен.

— Когато Крайспън бе убит, аз седях тук на тази маса, пред очите на всички гости. Отец Еймбрас също бе на масата и ме е видял.

— Не съм казала, че ти си извършил злодеянието със собствените си ръце. Имах предвид, че си заповядал да го извършат — каза му Джоан.

— Кажи им — подкани я Алейн, — кажи на всички кой е убил съпруга ти.

— Бейъд го направи. — Най-сетне Джоан изрече името на истинския убиец. Каза истината, която толкова години я бе тормозила денонощно.

— Не, не е така! — Бейъд се изсмя. — През цялото време аз наливах вино на гостите на Рудолф. Тъй като виното бе твърде скъпо, той ме помоли лично аз да го сервирам. Всеки от тук присъстващите, който е бил и на сватбата, ще потвърди казаното от мен.

— Да, ти сервираше вино — съгласи се самата Джоан. — Ти носеше подносите с Лиз и разливаше виното в чашите. Жена ти използваше една и съща кана за почти всички гости. Но в чашите на Крайспън, Алейн и Парис ти лично наля вино, смесено с маков сироп, който Лиз бе откраднала от запасите на Ройз.

— Глупости! — Бейъд се изсмя отново. — Не е имало такова вино. Рудолф, страхувам се, че си прав. Тази жена е луда. С твое позволение, ще я върна в стаята й. Там ще е по-безопасна и за нас, и за самата себе си.

— Искаш да ме повлечеш по стълбите, да ми счупиш врата и така да ме накараш да млъкна ли? А после да твърдиш, че се е случило като резултат от моята лудост? — попита Джоан. — Беше ми нужно много време, за да си припомня какво точно се случи, Бейъд Няма да успееш да ме спреш сега. След като пиха от упойващото вино, Алейн и Крайспън се почувстваха зле и излязоха от салона. Парис последва Крайспън, за да му помогне. След няколко минути и аз реших да отида и да видя какво става. Тогава видях мъж, който много бързо избяга към двора. Това бе ти, Бейъд, ти с окървавени ръце и новата си зелена туника. Но по-късно, когато се върна при гостите, когато ме отведе в стаята ми, ти носеше старата си кафява туника. Шокът от гледката на мъртвия Крайспън бе изтрил тези подробности от съзнанието ми и после ми бяха необходими много месеци, за да си припомня всичко.

— Бейъд? — Сега Рудолф привидно се гневеше на верния си помощник. — Истина ли е всичко това? Ти ли си го извършил? И през всичкото това време аз ти се доверявах. Как си могъл да ме предадеш по този начин?

— Всичко, което съм направил, е било по твоя заповед — изръмжа Бейъд. — Той се огледа наоколо, видя Лиз зад себе си и я хвана за косите:

— Кажи им, Лиз. Кажи им какво заповяда Рудолф през онзи ден. Кажи им!

— Ох! Пусни ме веднага! — погнуси се Лиз.

Бейъд я захвърли на земята и вдигна крак да я ритне.

— Стани, жено, и кажи това, което знаеш.

— Бейъд е прав — каза Лиз, изправяйки се на крака. — Рудолф искаше да налеем упойващо вино на тримата млади мъже. Той искаше убийството да изглежда като резултат от караница между тях. Интересът на сър Алейн към Джоан бе забелязан от повечето гости, дори слугите го коментираха, така че можеше лесно да го обвинят в убийството.

— Не е вярно — изкрещя Рудолф. — Ако тези двама слуги са се наговорили и са убили зет ми, аз ще ги обеся веднага. И нещо повече, ще се извиня на Алейн и Парис и ще поискам да отменят прокламацията, с която бяха обявени за престъпници.

— Няма да умра заради твоето престъпление, Рудолф! — Бейъд държеше ръката си върху сабята и зорко наблюдаваше лицето на господаря си. — Правил съм всичко, което поискаш от мен, но не и този път. Ти реши да убиеш Крайспън, след като той настоя да замине за Нормандия и не успя да го разубедиш. Твоя беше идеята да го премахнеш, преди да е отвел Джоан, а с нея и възможността за наследник. Ти беше този, който заключи Джоан в стаята й и я заплаши, че ще убиеш момчето и Ройз, ако каже нещо от това, което знае. И ти беше този, който излъга младия Уил и всеки друг, който те попита за причините дъщеря ти да се изолира. Да, ти ги убеди, че го прави от мъка по Крайспън.

— Глупак! — крещеше му Рудолф. — Млъкни!

— По какви причини трябва да мълча сега? — попита Бейъд, зъбейки се на господаря си. — Хората около нас вече знаят истината. Ти вече си разобличен, Рудолф, както и аз. Но аз вече не ти вярвам. Мислех, че си оценил моята вярност, но ти ме предаде, за да спасиш себе си. С това твое предателство свършва и верността ми към тебе. Ти вече не си мой господар и аз няма да изпълнявам заповедите ти. — Докато изричаше последните си думи, Бейъд извади сабята си и се хвърли към Рудолф. Никой не успя да го спре. Господарят на Бенингфорд падна на пода превит на две.

В първия момент никой не се помръдна. Бейъд вдигна окървавената си сабя и погледна надолу към умиращия си господар.

— Татко! — Джоан коленичи и прегърна тялото на Рудолф, както някога бе направила с това на Крайспън.

— Джоан, остави го — каза Алейн и се опита да я вдигне.

— Не мога. Въпреки всичко, което е направил, той бе мой баща — отговори тя, но гласът й не трепна, от очите й не се отрони нито една сълза. — Искам да го поддържа, докато издъхне. Още само миг.

— Милорд! — Ройз коленичи от другата страна на тялото му и взе ръката му.

Рудолф отвори очи, погледна първо дъщеря си, а после съпругата си и каза:

— Проклета жена — после издъхна.

Глава 20

Настана пълна тишина. Джоан остави тялото на баща си върху студения каменен под, изправи се и вдигна със себе си Ройз. Еймбрас остана на мястото си и не се помръдна от там, въпреки че той бе задължен да опее мъртвото тяло. Единствено Бейъд бързо се ориентира и реши да се възползва от това, което се случи.

— Сега — той посочи Уил с кървавата си сабя — ще се подчинявате на моите заповеди. Оуайн, Гарт, хванете момчето.

— Не! — Оуайн не помръдна. — След смъртта на Рудолф младият Уил ще стане наш господар. Ще приемаме заповеди само от него, а не от теб.

— Да не би да се осмеляваш да ми се противопоставяш, глупако? Тогава аз ще го направя сам.

Той отиде до младия мъж и обви ръка около врата му.

— Приближете се до мен и той ще умре.

Ако вниманието на всички не бе приковано към Бейъд, присъстващите щяха да видят, че Лиз вдигна сабята на Рудолф и се затича към мъжа си. Замахна, но успя само да удари ръката, в която той държеше своята сабя. Не го нарани, но той изпусна оръжието си и освободи Уилям Крайспън.

Само след миг Бейъд бе под остриетата на войниците на Алейн. Лиз захвърли сабята на Рудолф на пода и избяга от Бейъд. Спря пред масата и погледна отец Еймбрас в очите:

— Правете с мен каквото искате — рече тя. — Сега всичко е без значение. Днес аз също извърших своето отмъщение.

— Жено — каза в отговор Еймбрас, — благодаря ти за това, което направи. Бе проява на голям кураж. Бейъд можеше лесно да те убие, а същото можеше да стори и с младия Уил.

— Кураж! Не, не ми е присъщ. — Лиз се засмя, а после заговори с висок и гневен глас: — Едва ли бихте предположили, че съм незаконна дъщеря на благородник. Баща ми ме обичаше и се грижеше за мен, но при една битка в замъка му Рудолф ме отвлече. След като привърши с мен, той ме даде на Бейъд. От този ден аз прекарах живота си в страх. Всеки път, когато Бейъд ме обладаваше, той проявяваше грубост. Подчинявала съм се на Рудолф и Бейъд от страх.

— Простете ми, лейди Джоан, лейди Ройз — продължи Лиз, като се обърна към двете жени, — но аз се страхувах за живота си. Знаех, че Рудолф и Бейъд са замислили убийството на барон Крайспън, но бях твърде страхлива, за да кажа на някого. Бях твърде изплашена, за да говоря и след това.

— Но въпреки всичко, което направих за Бейъд, то никога не бе достатъчно и жестокостта му към мен нямаше край. Мразех го все повече и повече с течение на годините, но бях в капан, докато тези непознати не дойдоха. — Лиз посочи, като се обърна към Алейн и Парис: — Скоро след като дойдоха, аз започнах да подозирам истинската им цел, но не ги предадох на Бейъд или Рудолф. Само защото не направих нищо, те са все още живи и истината най-сетне се знае от всички.

— За това, че не си направила нищо преди толкова много години, бях принуден да напусна Англия — обвини я гневно Алейн. — Заради твоето мълчание аз и Парис бяхме обявени за опасни престъпници. Само една твоя дума е можела да ни спаси!

— Кой би повярвал на една прислужница, която Бейъд и Рудолф щяха да нарекат лъжкиня? — изплака Лиз. — Това бях в Бенингфорд и ако се бях осмелила да кажа и една дума срещу тях, всеки мъж би ме убил веднага и усилията ми щяха да отидат на вятъра. Но вие не разбирате положението, в което съм се намирала, нали? Никой от вас не разбира какво е да живееш в страх толкова много години.

— Аз те разбирам — обади се Ройз. — Имаше моменти, в които бях готова да забия нож в Рудолф, но нито веднъж не успях да преодолея страха си от него и да действам. Бях готова да убия и Бейъд заради нещата, които правеше. — Ройз се обърна към Еймбрас: — Моля, съдете Лиз справедливо и помнете, че това, което тя направи, спаси Уил от ръцете на Бейъд.

— Това не са свещенически работи. Не отец Еймбрас трябва да съди Лиз, а аз.

Младият Уил взе думата и всички погледи се насочиха към него. Той продължи:

— Аз съм наследник на Бенингфорд и Хоугстън и вашият нов барон, както само Оуайн се досети да отбележи.

— Уил, тя ти спаси живота. — Ройз отказа да се подчини и да замълчи под твърдия поглед на младия мъж, когото тя бе гледала от мига, в който се бе родил. Ето, че сега се оказа, че никой от тях не познава Уил толкова добре, колкото са си мислили.

— Лейди Ройз — каза твърдо той, — ако не скърбите за мъртвия си съпруг, то поне можете да покажете уважение към него. Сбогувайте се. Той ще бъде погребан утре сутринта. Мисля, че отец Еймбрас ще се съгласи да извърши погребалната церемония.

— А Лиз? — Ройз продължи да настоява и сложи покровителствено ръката си върху рамото на жената.

— Отведи я със себе си. Ще реша съдбата й по-късно — каза Уил. — Обещавам, че ще помисля върху молбата ти, Ройз. А що се отнася до теб самата — очаквам да те видя с траурни одежди съвсем скоро.

— Оуайн, ти ще си новият капитан на охраната. Гарт, ти ще заемеш мястото на Оуайн като лейтенант. Наредете на шестима мъже да изнесат тялото на дядо ми. Настанете всички тези мъже тук и нахранете конете им. Искам още подът да бъде добре изтъркан.

— Слушам, сър.

Новият капитан на охраната се обърна към подчинените си и с усмивка започна да дава заповеди. За изненадващо кратко време салонът се изпразни. В него останаха само Алейн, Парис, Еймбрас, Джоан, Самира и новият господар на Бенингфорд.

Уил бе при дамите, а Алейн и Парис останаха с Еймбрас. Те тихо разговаряха и наблюдаваха младия мъж.

— Въпреки че момчето се справя добре с управлението, то ще навърши осемнайсет едва през пролетта — каза Еймбрас. — Съмнявам се, че ще му хареса това, което ще кажа, но той се нуждае от настойник, докато стане достатъчно голям, за да бъде посветен в рицарство.

— Много други момчета са станали рицари още преди да навършат двайсет и една — отбеляза Алейн. — От това, което видях и разбрах за Уил през последните няколко часа, бих казал, че той е достоен син на баща си и добре ще управлява земите си и тук, и в Хоугстън.

— Някога аз бях настойник на Крайспън — припомни си Еймбрас, — но тогава бях много по-млад. Не бих могъл да поема тази задача отново без помощник.

— Има ли барон в съседство, който би могъл да живее с Уил и да го съветва, докато порасне? — попита Алейн.

— В действителност има двама такива мъже. Тъй като Уил сега ръководи земи, които винаги са представлявали интерес за крал Стефан, мисля, че двамата мъже, които имам предвид, ще са много полезни на младия барон. Какво ще кажете вие, скъпи приятели?

— Ние? — възкликна Парис.

— Имам много други планове за близкото бъдеще — Алейн погледна към Джоан. — Толкова дълго време е седяла в тъмнина. Искам да я отведа далеч от тук, от мрачните английски замъци. Нужно е да отиде на далечно място и да прекара остатъка от живота си под лъчите на слънцето.

— Мога да си спомня времена, когато си изпадал в сериозни затруднения и аз съм ти помагал. Сега те моля да ми отвърнеш със същото.

— Чичо Еймбрас, ти си истински безсрамник. — Парис започна да се смее.

— Забележително, нали? Но ако и ти управляваше беден манастир, който живее от нищожни дарения, щеше бързо да се научиш да преодоляваш срама си и да молиш за помощ, когато си изпаднал в нужда. — Еймбрас продължи с по-сериозен тон: — След това, което се случи днес, обвинението за убийство отпада, но според официалните документи вие все още сте извън закона. Това означава, че някой трябва да отпътува за кралския двор и да поиска обвиненията срещу вас да бъдат оттеглени. Позволете ми само да отбележа, че един свещеник, който освен това е уважаван игумен на манастир, може да ви бъде отличен защитник. След всичко, което съм чувал — продължи Еймбрас, — трябва да ви кажа, че едни евентуални преговори със Стефан биха отнели месеци, а и работата е много деликатна. Ще трябва да намерите място, където да живеете.

— Мисля — каза Алейн на Парис, — че той ни предлага дом.

— Ще ви посещавам често — обеща Еймбрас, — така че няма да се чувствате претоварени с новите си задължения и отговорности. Сигурен съм.

— Ще ни съветва как да защитаваме замък — пошегува се Парис.

— Вие знаете толкова за защитата на замъците, колкото и аз — каза им Еймбрас. — Трябва да призная, че е имало времена, когато съм спорил относно този въпрос с монасите от „Св. Джъстин“ или когато съм събирал храна за селяните. В такива моменти ми е било много тъжно за дните, през които бях един обикновен рицар.

— Никога не си бил обикновен рицар — обори го Алейн.

— Е? — Еймбрас местеше погледа си ту на единия, ту на другия. — Ще го направите ли? В името на Крайспън? Заради Уил? Заради мен?

— Дължим на Крайспън твърде много. — Алейн погледна към Джоан.

— А на тебе дължим още повече — добави Парис и отпусна ръката си върху рамото на свещеника.

— Благодаря на Бога и всичките му светии, че има такива мъже.

Лейди Самира се доближи до новия барон.

— Уил, когато видях Бейъд да те сграбчва, толкова много се изплаших — рече му тя.

— Винаги се опитвам да бъда честен спрямо останалите — каза й той, — а срещам лъжи и фалш. От първия миг, в който дойде в Бенингфорд, ти си ме лъгала.

— Но сега ти знаеш защо съм го правила: всичко беше с цел да се докаже истината.

— Уилям Крайспън — Джоан се обърна към него, — аз също съм те лъгала през всички тези дни, през целия ти живот до днес. Правех го, за да те запазя.

— Аз съм единственият наследник на Рудолф — каза Уил. — Той нямаше да ми направи нищо лошо.

— Да, той нямаше да ти направи нищо, след като разбра, че си пораснал силен и достоен за барон. Ще призная, че баща ми имаше някакви скрупули. Той нямаше да убие и мен или поне не, докато можех да му бъда полезна, но той се наслаждаваше, че може да ме подчини на властта си. Харесваше му да ме шантажира и заплашва, че ти или Ройз ще пострадате, ако не му се подчиня. Уил, обърни внимание на факта, че аз съм те лъгала по същите причини, по които и Самира го е правила. Помисли за това, което ти казах, и не я съди строго.

— За съвсем кратко време два пъти ме молят да бъда благосклонен към жена. И на теб ще кажа това, което казах на Ройз. Ще помисля. Сега трябва да ме извините, но имам задължения.

Уил се запъти към Еймбрас и приятелите му. Когато Самира понечи да го последва, Джоан я спря.

— Дай му няколко дни — посъветва я Джоан. — Той не е глупак и скоро ще разбере, че намеренията ни са били добри.

— Може би си права. — Самира се поотпусна и се усмихна. — Тео Алейн ми каза толкова много неща за теб. Докато пътувахме за Англия, той разказа какво се е случило първия път, когато те е срещнал. Винаги съм го мислила за забележителен мъж и след като никога не е престанал да те обича, сигурно и ти си толкова забележителна жена. Надявам се, че ще можем да бъдем приятелки.

— Сигурна съм, че ще бъдем — Джоан не спомена нищо за намеренията на сина си да се ожени за Самира, но в мига, в който видя младата дама, тя напълно одобри избора му. Трябваше да подготви Самира за бъдещата й роля като господарка на замъка.

— До края на деня Ройз ще бъде заета с погребението на Рудолф. Не е ли жалко, че вече не мога да мисля за него като за мой баща? Сега той е мъртъв, а вместо да изпитвам тъга, аз се чувствам облекчена. Самира, ще се нуждая от помощта ти. Освен Лиз и едно друго момиче, не познавам останалите от прислугата, а когато имаш гости, трябва да се направят много неща. Алейн и Парис трябва да имат собствени стаи, вместо да спят пред вратата ти, а аз също ще се нуждая от нова. Стаята на баща ми ще трябва да бъде почистена и обновена, за да може Уилям Крайспън да се премести в нея, а Ройз да отиде в друга спалня. Отец Еймбрас също трябва да бъде настанен, а да не говорим за войниците на Алейн. И всички тези хора трябва да бъдат нахранени.

Джоан продължи да говори и отведе гостенката си към кухнята.

Парис откри Ройз точно когато тя влизаше в малкия параклис, където бе положено тялото на Рудолф. Той я хвана под ръка и я поведе със себе си.

— Има нещо, което трябва да знам — каза й. — Вярно ли е това, което каза на Бейъд? Спала ли си с Рудолф през изминалата нощ?

— Не! — Очите на Ройз бяха чисти. — Това, което ти казах вчера, е истината, сър Парис. От години Рудолф е неспособен да изпълнява съпружеските си задължения към мен. Това, което казах, целеше да отклони вниманието на Бейъд. Надявах се да дам време на теб и сър Алейн да измислите начин да се измъкнете, но усилията ми останаха напразни. Не съм много добра в тези неща, не умея да лъжа.

— Това е без значение, милейди. — Парис пое дълбоко дъх и направи пауза. После добави: — Вие сте забележителна жена.

— Има ли значение за вас дали съм била със съпруга си снощи или не? — попита тя, като наблюдаваше реакцията му от думите си.

— Да, има голямо значение, но защо — не мога да разбера. Аз бегло ви познавам и не би трябвало да ме интересува.

— Но ние се познаваме отдавна — каза му тя. — Много ме впечатлихте, когато ви видях на сватбата на Джоан. Затова ви познах толкова бързо, когато дойдохте след толкова години. Никога не съм забравяла тъмните ви очи и милия начин, по който се държахте с мен, докато Рудолф бе толкова груб.

— Ройз!

Той си позволи да помилва бузата й, а тя потърка лице в дланта му, наслаждавайки се на допира му.

— Много бих искала да чуя цялата история за всичко, което ви се е случило, след като напуснахте Англия. Сигурна съм, че ще бъде интересно и много романтично. Ще ми разкажете ли?

— В момента не се чувствам способен да говоря. — Той прокара палец по долната й устна и със снишен глас й каза думи, които бяха по-скъпи от всяка милувка за нея: — Веднъж бях влюбен, но в продължение на две години отказвах да си призная. Сега съм по-стар и по-мъдър и знам колко кратък е животът. Не бива да оставам сляп за втори път.

— Никога не съм била обичана истински. Не съм преживявала внимание и мило отношение до мига, в който ти ме целуна онази нощ.

— Тогава не вложих нищо…

— Знам. — Тя се усмихна на спомена си.

— Ако сега те целуна — каза Парис, — ще означава, че съм го направил от сърце.

За негова изненада тя се отдръпна назад и ръката му вече не докосваше лицето й.

— Не тук. Не и когато Рудолф лежи тук непогребан, не и на мястото, където съм била толкова нещастна с него. Джоан изрази желание да посети гроба на Крайспън и ще напуснем Бенингфорд колкото се може по-скоро. Когато бъдем в Хоугстън, сигурно ще се чувствам готова… — тя направи пауза, за да намери верните думи — ще бъда по-отзивчива.

— Ще бъда търпелив — обеща Парис, — въпреки че ще ми бъде трудно.

— Наистина ли, милорд? Това ме ласкае.

Тя го дари с красива усмивка, която бе в контраст с тъмната й вдовишка рокля, но бе бързо прикрита, когато Уил се появи. Той водеше майка си в параклиса, за да се помоли за Рудолф. Зад тях вървеше и Алейн. Без значение колко щастлива бе сега Ройз от факта, че вече е свободна от Рудолф, имаше задължения, които трябваше да бъдат изпълнени, и тя знаеше, че те са важни за Уил. Момчето трябваше да обмисли много неща сега. Тя щеше да направи всичко, което може, за да го улесни, което означаваше, че трябва да скрие чувствата си към Парис в присъствието на новия барон.

— Милорд — Ройз погледна сериозно Парис, — ще дойдете ли с нас в параклиса, или предпочитате да се приберете?

— Ще дойда с вас.

— Колко благородно от ваша страна, сър — каза Уил и спря пред вратата на параклиса, — като се има предвид всичко, което сте преживели по вина на дядо ми.

— Но сега всичко е свършило и ако запазя гнева в себе си, той само ще ме наранява. Време е да забравим.

До края на деня и вечерта Ройз спазваше известна дистанция от Парис. Тя насочи вниманието си към Уил, който бързо вземаше решения и даваше заповеди. Тъй като тя зорко го наблюдаваше, забеляза, че той яде съвсем малко и напусна салона много рано. Ройз реши, че знае къде е отишъл.

Както бе очаквала, намери го в стаята на Джоан. Той бе отворил капаците на прозорците и се взираше в тъмното. Стаята бе осветена само от луната. Ройз се приближи до него, без да каже и дума. Той отбеляза присъствието й с леко отместване на главата.

— Винаги съм вярвал, че тя стои в тази стая по собствено желание — каза той. — Колко жесток е бил дядо ми, като й е позволил да вижда света само през този прозорец.

— Понякога при хубаво време й позволяваше да се разхожда.

— Само с придружител, така че да не може да разговаря с никого. — Гласът на Уил се изпълни с болка. — И само след като ти си молила за позволение. Колко ли ужасни са били тези разходки за нея, след като е знаела, че отново ще се върне тук? А като си помисля, че се възхищавах от Рудолф и исках да бъда като него…

— Ти напусна Бенингфорд, когато бе едва на седем години — напомни му Ройз, — след това си го срещал само няколко пъти, когато той те посещаваше в Болсеворския замък или когато сте се събирали в двора. При тези кратки срещи съм сигурна, че Рудолф е бил очарователен, както само той умее да бъде. Не е имало начин да разбереш истинския му характер.

— В Бенингфорд съм от седем седмици — настояваше Уил. — Защо не съм могъл да разбера положението на майка си?

— Защото всички ние се преструвахме, че Рудолф казва истината. Не сме дали повод да се усъмниш.

— Ти също си живеела в страх. Какво чудовище може да бъде понякога човек.

— Що се отнася до желанието да има наследник, мисля, че Рудолф беше луд. Може би липсата на син го е направила чудовище. Кой може да каже как точно функционира човешкият мозък? Сигурно след като баща ти е бил убит, Рудолф е счел за най-удачно да прикрие престъплението си и да продължи да осъществява плановете си. Уил, ти беше чудесен днес. Всеки баща би се гордял с такъв син.

— Знам толкова малко за баща си. Казвали са ми само, че е бил добър и честен мъж.

— Да, такъв беше. Мисля, че много приличаш на него. — Ройз докосна ръката на Уил. — Ако искаш да научиш повече за баща си, попитай най-добрите му приятели. Говори с Парис и Алейн.

— С моите нови настойници? — раздразнението на Уил при предложението на отец Еймбрас се забелязваше и сега. — Достатъчно съм зрял, за да мога сам да се справя.

— Може би си прав… след това, което видях днес, но трябва да изчакаш само няколко месеца, Уил. Според Парис на осемнайсетия ти рожден ден ще бъдеш посветен в рицарство. Тогава и кралят щете признае за барон. Използвай времето да се сближиш с приятелите на баща си. В началото, когато не знаеше кои сте, ти ги хареса.

— Може би и сега ще ги харесам.

— Знак за мъдрост е, когато човек успява да се възползва от променящите се обстоятелства.

Младият мъж се разсмя от коментара на Ройз и тя реши да зададе въпроса, който я бе измъчвал през по-голямата част от деня:

— Взе ли решение какво ще правиш с Лиз? Защото ако още не си, имам предложение за теб.

— Какво е то?

Сега той не звучеше гневно и това окуражи Ройз.

— Винаги ме е впечатлявал фактът, че тя така добре успява да се справи със задълженията си. Сега знам защо. Тя е живяла в господарска къща. Двете разговаряхме, докато приготвяхме тялото на Рудолф. Той е нападнал замъка на баща й много преди аз да се омъжа за него и тогава я е отвлякъл и е убил баща й. От този момент нататък тази жена е живяла в постоянен страх, както днес каза на Еймбрас. Тя ми каза за някои от нещата, които Бейъд е правил с нея. Аз няма да ги повтарям пред тебе, защото са ужасни. Със своята жестокост Бейъд е ограбил духа й. Ако и ти я накажеш, тя никога няма да се възстанови. Но аз вярвам, че ако й дадеш подходяща работа, тя ще си върне самоуважението.

— Каква работа имаш предвид?

— Искам да я направя управителка на замъка. Бенингфорд ще бъде в сигурни ръце. А от теб остава да решиш дали ще живееш тук или в Хоугстън.

— Какво? — Уил не разбираше това, което чу. — Ти очакваш от мен да направя такава добрина на тази жена след всичката жестокост, която е упражнявала върху майка ми? Та тя не се отнасяше с уважение дори към тебе.

— Начинът, по който тя се е отнасяла към Джоан и мен, е бил диктуван от Бейъд и от Рудолф. И трите сме били негови жертви. Сега Джоан и аз сме свободни. Аз те моля да освободиш и Лиз.

— Да освободя Лиз! А майка ми иска от мен да простя на Самира за това, че ме е лъгала. Никога няма да мога да разбера жените.

— Дай си време — посъветва го Ройз, — все още не си навършил осемнайсет.

Уил отново се разсмя.

— Изплашен съм. — Сега той стоеше пред Ройз като момче, каквото си беше. — Всичко около мен се промени само за един час. Представата, която имах за семейството си, се оказа погрешна, а и толкова много отговорности трябва да поема сега. Толкова много живота зависят от мен. Как ще се справя с всичко това, Ройз? Как ще направя така, че всички да са доволни?

— Няма да бъдеш сам. Парис и Алейн, Самира, Джоан и аз ще бъдем до теб.

— Още когато бях малко момче, ти винаги знаеше какво да кажеш, за да се почувствам по-добре. Радвам се, че след бурния ден поне едно нещо не се е променило. Благодаря ти, Ройз. Знам, че съветите ти са добри и ще се вслушам в тях.

Гробницата в Хоугстън бе изградена от тежки сиви камъни. Дебели колони свързваха пода й с горната част и бяха основа за малкия параклис отгоре. Групата от Бенингфорд изчака на входа, където един слуга запали фенери, за да виждат по-добре.

— Пет от бароните на Хоугстън са погребани тук — обясни Еймбрас, който водеше останалите. — Ето, тук е гробът на баща ми. А тук е скъпият ми брат — бащата на Крайспън, който пък лежи тук.

Всички се събраха около статуя на мъж с рицарски одежди.

— Крайспън — Джоан коленичи. — Баща ми никога не ме допусна тук. Той дори не ми позволи да дойда на погребението.

След нея коленичиха и останалите — Алейн, Парис, Уил и Самира. С ясния си глас Еймбрас прочете молитва за душата на покойника, за благото на неговата вдовица и сина му и за приятелите му.

Когато Еймбрас свърши и всички се отправиха към входа, Джоан остана на мястото си и докосна лицето на скулптурата:

— Това тук съвсем не прилича на този Крайспън, когото аз си спомням.

— Да, не прилича — съгласи се Алейн. — Но това е без значение, защото винаги, когато погледнеш сина му, ти ще виждаш и него.

— Ти, Алейн, познаваше Крайспън по-добре от мен. Кажи ми, мислиш ли, че той щеше да има нещо против това, че сме любовници?

— Той беше с широка душа и щеше да се радва за двама ни.

— Надявам се да е така. Не бих искала да направя нещо, което да оскърби паметта ми или да обиди сина му.

— Духът на Крайспън би се радвал повече, ако сме съпрузи. Ще трябва да направим нещо, преди Уил да е разбрал нещо. Не искам да застана със сабя в ръка пред него при никакви обстоятелства.

Алейн сложи ръката си върху каменната фигура по начина, по който Джоан го бе виждала да прави, докато Крайспън бе жив. С другата той прегърна жената до себе си.

— Крайспън — каза Алейн, — най-тържествено ти обещавам, че ще обичам и защитавам Джоан до края на дните си. Всичко, което аз имам, ще бъде и нейно. Почивай в мир, скъпи приятелю. Твоето убийство е отмъстено, жена ти — свободна, синът ти владее наследството си и всички те помним с добро.

Глава 21

След края на вечерята Уил съобщи, че е взел окончателно решение и възнамерява да живее в Хоугстън.

— Времето, прекарано в Бенингфорд, е белязано от личността на Рудолф — каза той на Джоан, — затова не желая да живеем повече там. Нека започнем на ново място.

— Отлична идея — зарадва се Алейн.

— Чудесно е, че я одобрявате. — Уил все още не бе свикнал с мисълта, че трябва да се съобразява с настойниците си, и думите му бяха саркастични.

— Утре сутринта възнамерявам да тръгна. — Отец Еймбрас наруши настъпилата тишина. — Ще се отправя към кралския двор. Ще направя всичко, което е по силите ми, но не очаквайте бърз отговор. Все пак мисля, че можете да живеете спокойно, докато се върна, защото новините се разнасят бързо и скоро всички ще знаят, че Рудолф е убиецът на Крайспън.

— Аз направих някои неща, за да се знае, че Алейн и Парис са под моето покровителство — съобщи Уил. — Никой няма да посмее да им навреди, когато за тях гарантира наследникът на Бенингфорд и Хоугстън.

— Благодарим ти, Уил — рече Алейн. — Това е жест точно в стила на баща ти. Той също би го направил.

— Би ли? — С любопитно изражение Уил погледна приятелите на баща си. — Бих искал да ми разкажете всичко, което си спомняте за него.

— Ще ни отнеме доста време. — Алейн се зачуди дали да започне с деня, в който три самотни деца се срещнали и решили да бъдат приятели, или с някоя щура младежка история.

— Може би — предложи Парис — ще разговаряме за Крайспън всяка вечер, докато сме заедно и пием вино. Или по време на работа.

— Да — отговори Уил за пръв път с ентусиазъм към предложението, дошло от Алейн и Парис, — това би ми харесало.

Алейн разбра какво се опитва да направи Парис. Той искаше Уил и Алейн да се сближат и опознаят един друг, докато говорят за скъп и на двамата човек.

Джоан и Алейн не бяха казали на новия барон, че възнамеряват да се оженят.

— Уил се счита за достатъчно голям и не желае да има настойници — бе казала в гробницата тя. — Освен това вярва, че мога да живея само със спомена за Крайспън. Дай му време да свикне с присъствието ти, Алейн. Позволи му да те опознае и хареса. Сигурна съм, че няма да му е нужно много. Едва тогава ще му кажем и той ще приеме любовта ни.

— За мен най-важното е, че ти приемаш любовта ми — каза Алейн, — а момчето е преживяло достатъчно лъжи и заблуди. Мисля, че трябва да му кажем веднага, за да може да свикне с мисълта за нашата сватба. Нека всичко се знае, преди той да е направил сериозните промени в живота си и да е поел нови отговорности.

— Но това ще го разстрои! — противопостави се Джоан. — Точно сега не мога да му причиня това. Той току-що научи отвратителни неща за дядо си. Ще изчакаме, докато аз съм готова да му съобщя, или изобщо няма да се омъжа за тебе.

Алейн се съгласи да изчакат със съобщението за годежа си.

— Но за нищо друго няма да чакам — заяви той, без да обръща внимание на Парис, който стоеше до тях. — Ти си моята любима, а бяхме разделени толкова много години. Гледай да си осигуриш самостоятелна стая тази нощ, за да мога да те посетя, всъщност искам да те посещавам всяка нощ.

— Алейн, спазвай благоприличие, моля те. — Лицето, вратът и дори ушите на Джоан добиха аленочервен цвят.

— Ние сме годеници. Дори имаме свидетел, който е чул клетвата ни. Няма нищо нередно в това, че се любим. Най-сетне ти ми принадлежиш и няма да позволя да бъдем разделени отново.

— Какво ще си помисли Парис? — възмути се Джоан.

— Че на него му харесва да те прави щастлива — каза Парис. — Моля да ме извините — продължи той, смеейки се, — но имам много важен разговор с дъщеря си.

— Е, милейди — рече Алейн, когато вече бяха сами, — ще направите ли така, че да останете сама през нощта? Все пак, докато Уил се ожени, ти си господарка на замъка. Как ще предразположиш гостите си?

— Ще им предложа всички възможни удобства — рече тя с блеснали очи. — Това означава също, че ще оставя Ройз и Парис близо един до друг…

— Парис и Ройз? Сигурно се шегуваш.

— Не си ли забелязал, че Парис много я харесва? — попита го Джоан изненадана.

— Но той обичаше съпругата си! — продължи да се учудва Алейн.

— Означава ли това, че повече не може да обича друга? Алейн, искам да ми разкажеш за съпругата на Парис. Той беше ли мил с нея?

— Мисля, че той тайно е обичал Юланда още от самото начало, но не го е признал нито пред себе си, нито пред нея. Щом Самира се роди, вече нямаше никакви съмнения за любовта им. Всеки, който ги познаваше, знаеше, че силно се обичат. Когато Юланда умря, Парис бе толкова покрусен, че Самира започна да се страхува за живота му. Тя дойде при мен и ме помоли да намеря начин, по който да го върна към живота. Така аз направих план за пътуване и скоро се озовахме в Англия.

— Дали ще се отнася добре към Ройз?

— Без съмнение — да. Но той обичаше Юланда толкова много, че се чудя дали ще се грижи достатъчно добре за Ройз, за да се чувства тя щастлива.

— Алейн, чудя се дали си благословен, или прокълнат, като обичаш само една жена. Някои от нас могат да обичат повече от веднъж в живота си. Аз бях много привързана към Крайспън, въпреки че чувствата ми към него бяха различни от тези към тебе. Има различни видове любов. Също има хора, които се женят няколко пъти и винаги намират щастието си. Сигурно Парис е един от тях. Знам, че щом сърцето му веднъж е приело голямата любов, в него има място да обича още веднъж. Ако Парис наистина е обичал съпругата си, той ще обича и Ройз.

Замъкът в Хоугстън бе по-голям от този в Бенингфорд, така че имаше достатъчно място, за да бъдат настанени всички удобно. След смъртта на майката на Крайспън тук не бе живяла друга жена и липсваха много неща.

— Има много неща, които трябва да се направят — каза Джоан на жените, с които разглеждаше стаите. — Ще се нуждая от помощта и на двете ви, за да мога да променя това място и да го направя по-приветливо.

Ройз имаше дългогодишен опит, а Самира бе отлично възпитана от майка си. Под ръководството на Джоан те започнаха усилена работа ден след пристигането си. Скоро замъкът се оживи и в него закипя усилена работа. Стаите бяха изчистени. Бяха извикани шивачки, които помагаха в ушиването на възглавнички, завеси и одеяла. Прозорците навсякъде бяха широко отворени.

Междувременно мъжете въведоха някои промени в управлението. Инициативата бе на Уил, а останалите му помагаха. Когато времето беше хубаво, всички заедно яздеха и си организираха забавления на открито. Дългите зимни вечери бяха изпълнени с разговори и смях и младият Уил започна да се привързва към Алейн и Парис.

— Уил вече знае всичко за Крайспън — каза Алейн на Джоан една вечер.

До тях Парис разговаряше с Уил, а Ройз и Самира ги слушаха.

— Знае всичко за баща си, но и за теб и Парис — добави Джоан. — Винаги, когато научаваше нещо ново за баща си, той искаше да знае и нещо за вас двамата.

— Да, забелязах. Любима, сега, когато той ме познава по-добре, мисля, че трябва да го информираме за плановете си.

— Не още — спря го Джоан. — Ще изчакаме до вечерта преди Богоявление.

— Докога ще трябва тайно да се промъквам в стаята ти нощем — оплака се Алейн, — вместо да влизам спокойно и открито като твой съпруг?

— Няма да чакаш толкова много. Коледа е само след три дни — успокои го Джоан.

— След толкова търпение, проявено от моя страна, сигурно очакваш да бъда и безупречен съпруг — пошегува се Алейн. Той взе ръката й в своята и целуна пръстите й.

— Теб, любов моя, бих чакал цял живот, но моля те да съобщим намеренията си по-скоро, така че да можем да се радваме на брака си, преди да сме прекалено остарели.

Тази година, по настояване на Уил, всички останаха по-сдържани на светия ден, но не можеха да лишат от удоволствията слугите, войниците, нито селяните от Хоугстън, които бегло познаваха Рудолф и нямаха повод за траур. От Коледа до Богоявление се празнуваше всеки ден, като пиршествата започваха от обед и продължаваха до късно през нощта. Всички, които живееха в Хоугстън или близо до него, бяха поканени. Когато един музикант скитник се появи пред вратите на замъка, предлагайки музика и нечувани истории в замяна на храна и подслон, Джоан веднага го приюти.

На третата нощ след Коледа, докато всички слушаха песента на странника, Парис издърпа Ройз вън от салона, в един тъмен ъгъл.

— Какво правите, сър? — запита тя. — Какво е това, което държите? Твърде е тъмно тук и не мога да видя.

— Плод от имел. — Той го вдигна между пръстите си.

— Вярвам, че има на кого да го дадете. Видях ви преди малко да целувате една от кухненските прислужници.

— Не аз нея, а тя мен — засмя се Парис. — Нямаше как да й избягам, но се страхувам, че тя бе много разочарована от това, че не проявих ентусиазъм. Този плод, лейди, е свеж и пресен и с него аз моля за целувка. — Той обви ръце около нея, но тя бутна гърдите му в знак на протест.

— Този път наистина ли го искате, сър? — Тя звучеше като изплашено момиче.

— Ройз, няма нищо, което да желая по-силно в този момент!

— Твърде много ли сте пили?

— Аз не съм Рудолф! — разсърди се от думите й той и отново се доближи до нея. — Откакто дойдохме в Хоугстън, ти като че ли ме избягваш. Започнах да мисля, че вече не ме харесваш.

— Не, не е така. — Тя замълча за момент, а после го погледна в очите: — Парис, не знам как да се държа, когато някой мъж се отнася мило с мен, не ми дава заповеди и не ми говори грубо и цинично пред останалите.

— Аз също мога да бъда циничен, ако случаят го изисква, но това никога няма да се случи пред другите. — Той взе лицето й в ръцете си. — Мога ли да те целуна, Ройз? Искаш ли го и ти?

— Само ако чувствате, че това е повик на сърцето ви, милорд.

Ройз не помръдна, отпуснала ръце върху гърдите му, чакаща, докато той наведе глава и докосна устните й със своите. Това бе една невинна целувка, но пълна с много обещания.

— Харесва ли ти?

Тя не отговори с думи, но обви ръце около врата му. Той я притисна по-силно, давайки й от силата и топлината си. Тя разтвори устни и за пръв път в живота си усети сладостта да бъде целувана. Парис обви бедрата й с ръце.

— Ела с мен — прошепна той. — Ела да се качим горе.

— Не съм сигурна как ще стигна до там — прошепна тя.

— Ще ти помогна. — Той я повдигна на ръце и я понесе бързо нагоре, преди някой да ги е видял.

Влязоха в стаята на Ройз и тя видя как Парис заключи след себе си вратата. Може би той се страхуваше от възможността тя да промени намерението си и да избяга. Приближи се до нея и повдигна брадичката й, така че тя да го погледне в очите.

— Обещавам ти, че няма да те нараня.

— Знам. Не се страхувам от тебе.

Смехът й му подейства възбуждащо. С треперещи ръце той й помогна да съблече роклята си. Желанието набъбваше в него при вида на кадифената кожа на гърдите й, покрити сега само с дантела.

— Мила, по-добре да отидем до леглото.

— Почакай!

Ройз обходи с поглед тялото му. Беше висок, силен, с развити мускули, добре сложен. И той й принадлежеше сега, както тя на него. Цялата тази съвършена мъжественост беше за нея.

Усмихна се, изпълнена със сигурност, която винаги беше й липсвала в живота. Въздъхна със задоволство.

— Забавно е — изшептя тя, докато смъкваше ризата му. — Очаквах, че ще бъда смутена. Мислех, че се страхувам, но се чувствам прекрасно и напълно спокойна.

Страстта му се разгоря още повече. Ройз не бе уплашена, не се страхуваше. Той я залюля в ръцете си и се отправи към леглото.

— Скъпа моя — прошепна задавено Парис.

Виждайки страстта в очите му, тя потръпна.

— Странно усещане, нали? — отвърна. — Да бъдем заедно така?

— Да. — Както го гледаше, той понечи да я сграбчи и да я целува до полуда. Но си беше обещал, че ще прави всичко бавно и нежно с нея.

— О, Парис! Невероятно е! — Тя простря ръцете си към него и обхвана лицето му в шепи. — Не знаех.

Той я притегли към себе си. Притисна устните си към нейните в дълга, упойваща целувка, като се свлече по гръб на леглото, повличайки я със себе си.

Те съблякоха и захвърлиха и малкото дрехи, които им бяха останали.

— Толкова много те желая — каза той.

Тя се усмихна, замаяна, зашеметена, докато потъркваше бедрата си в неговите. Приятна сладост се разля по тялото й.

Парис бавно плъзна ръце по хълбоците й. Когато чу стона й, целуна нежно извивката на шията й.

Пръстите му пребродиха тялото й, тя се сгърчи, изпадайки в екстаз. Обляха я горещи вълни, разширяваха се, увеличаваха се. Когато той отново се придвижи нагоре, целуна я жарко по устните и отново обходи с леки целувки горната част на тялото й. Започна леко да масажира гърдите й, зърната й набъбнаха. Облиза ги леко с език, а след това впи жадните си устни там и започна да ги смуче нежно, гальовно, докато тя не започна да стене под него.

— Ройз! — прошепна той.

Замаяна, тя протегна ръце, сграбчи косите му.

— Парис. Аз не…

— Тихо, скъпа, отпусни се.

Трябва ли да е толкова хубаво? — изстена тя.

— Да, да, трябва.

Тялото й потрепери, когато опипващите му ръце достигнаха до хълмчето, където бедрата й се съединяваха. Пръстите му нежно се заровиха в подножието му, приласкавайки влажната топлина, усещайки как се разтваря и става гостоприемно.

Парис щеше да я поведе към тяхното върховно сливане. Страстта воюваше с нервите — трябваше да й е хубаво! Покри с тялото си нейното.

Когато тя се вкопчи в него, нежно разхлаби ръцете й. След това се плъзна в нея дълбоко, силно и неудържимо.

Стенейки, Парис се остави на нейното желание, предавайки се в плен на тялото й.

Те се любеха във вихъра на страстта, издигайки се до непознати висини, до неизвестни хоризонти, до един неразгадан свят, принадлежащ само на влюбените.

Глава 22

Празненството бе в разгара си, когато в салона влязоха Ройз и Парис, хванати за ръце. Щастливата усмивка на Парис и срамежливото изражение на Ройз предизвикаха интерес у всички присъстващи.

— Бих искал да ви съобщя нещо — рече Парис. — Лейди Ройз се съгласи да стане моя съпруга.

— Не, вие не можете!

На фона на бурните поздравления и наздравици гласът на Уилям Крайспън бе чут само от тези, които стояха близо до него.

— Ройз, не можеш да направиш това. Дядо умря преди по-малко от месец.

— Уил, съжалявам, ако плановете ни не ти харесват — каза му Ройз. — Но ти, както и аз, знаем, че вдовици с голямо наследство често се омъжват много бързо.

— Ти нямаш наследство — възрази Уил.

— Нямам, благодарение на Рудолф. Той се ожени за мен заради земите, които му донесох. След смъртта на Рудолф, като изключим малкото ми вдовишко обезщетение, аз съм една беднячка.

— Ти винаги ще имаш дом при мене. Аз никога няма да те изоставя и не е нужно да се омъжваш, за да оцелееш.

— Много си мил, Уил, и ти благодаря, че си загрижен за това, което се случва с мен. Аз искам да се омъжа за Парис и тъй като вече не съм ангажирана с друг мъж, мога свободно да го направя.

— Възнамеряваме да изчакаме, докато отец Еймбрас се върне — добави Парис. — Бихме искали той да благослови женитбата ми.

— Твърде скоро е — настояваше Уил. — Та ние нямаме никакви доказателства, че тези мъже са богати лордове от Сицилия, както твърдят.

— Еймбрас ни познава от момчета, мен и Алейн. Той потвърди, че историята ни е истинска. Съмняваш ли се в думите на един свещеник, Уил?

— Смятам, че решението ви е прибързано. Не мога да се съглася с него.

Уил не се съгласи и след дългите увещания на Парис, който му обеща, че ще бъде мил с Ройз. А нейният аргумент, че познава Парис още преди самият Уил да бъде роден и че бракът с Рудолф й е донесъл само болка и че тя не може истински да скърби за него, дори не бе изслушан.

— Твърде си стара, за да се омъжваш — каза й Уил, а Ройз избухна в неудържим смях.

— Мога честно да ти кажа — обясни Ройз, — че в момента се чувствам на не повече от шестнайсет и съм щастлива като младо момиче, изпитало за пръв път любовта.

Тя хвана ръката на Парис и го погледна с възхищение, което предизвика гняв у Уил. Той бутна стола си и се изправи.

— Това е отвратително! — изкрещя и излезе.

— Колко много прилича на баща си — отбеляза Алейн. — Реагира като него и ако си спомняш, Парис, Крайспън бе същият инат.

— Той няма да ни спре — отговори Парис и прегърна покровителствено Ройз.

— Чудесно е, че те виждам отново щастлив, стари сър Парис — поздрави го Алейн. После се обърна към Джоан и попита:

— Защо да не кажем и нашите новини на Уил, когато се върне? Нека започне да свиква с решението ни.

— Не! — извика Джоан. — Как можеш да ми предложиш подобно нещо? На него ще му трябва време да свикне първо с годежа на Ройз и Парис и едва тогава ще може да чуе още по-лошите новини.

— Лоши новини? — Алейн се бе опитал да бъде търпелив и да пази в тайна любовта си към тази жена от сина й, но думите й предизвикаха гнева му — Като барон, той ще чува много лоши новини всеки ден. Това, че майка му ще се омъжи за мъж, който е копнял за нея през целия си живот, не спада към лошите новини. Мисля, че трябва да му кажем веднага и да приключваме с това. Когато той научи истината, няма да се зарадва, че сме я крили от него.

— Не си позволявай да ми даваш заповеди! Аз вече не съм послушното момиче, което някога познаваше. Аз съм тази, която ще реши кога, къде и как да съобщи на сина си. Аз, а не ти или който и да било друг мъж!

Преди Алейн да успее да отговори на неочакваното й избухване, тя стана и излезе от салона. Той я последва.

— Надявам се, че тя не е последвала Уил — отбеляза Ройз. — Самира излезе след него и мисля, че тя може да му върне разума по-добре отколкото майка му.

— Мислиш ли, че и ние някога ще се караме по този начин? — зачуди се Парис.

— Вероятно — отговори Ройз, — ако имаме син…

— Син! Каква чудесна идея!

— Е, поне не изтича след сина си да го успокояваш! — Алейн нахлу в стаята на Джоан и затръшна вратата след себе си.

— Махай се! Не искам да те виждам точно сега.

— Джоан, постъпваш неразумно. Уил е силен млад мъж. Защо не си припомниш начина, по който се справи със събитията в Бенингфорд?

— Няма да слушам това! — Джоан започна да отстъпва и да се отдалечава от него, но пространството й не бе много. Стаята й в Хоугстън бе два пъти по-малка от тази в Бенингфорд.

— Мисля, че ти си тази, която не може да приеме това, което се случва. Сигурно е много трудно да се чувстваш напълно свободен след толкова много години.

— Не е чак толкова трудно. Напротив, прекрасно е. Знаеш ли какво беше през тези години, Алейн? — Тя замълча за миг и в съзнанието й изникнаха картини от живота в Бенингфорд, когато всяко нейно действие бе контролирано от Рудолф.

— Всичко, свързано с мен, бе решено: кога да се разхождам, кога да виждам сина си и колко да оставам с него. Всяка подробност в живота ми бе определена от някой друг — някой, който трябваше да се грижи за мен, да ме обича, но не го правеше. Питал ли си се как съм успяла да запазя разсъдъка си, Алейн? Ще ти кажа. Обещах си, че ако някога се освободя, няма да позволя на никого да взема решения вместо мен. Не, дори не и ти.

— На Уил все пак трябва да му бъде казано — настоя Алейн. — Ако продължиш да изчакваш, ще започнеш да го лъжеш отново и това ще го вбеси още повече, когато научи истината. Ще му е по-лесно, ако друг му каже. Утре сутринта мога да започна разговор за намеренията на Парис към Ройз и ще му кажа, че възнамеряваме да се женим, или по-точно, че аз възнамерявам да се оженя за теб, колкото е възможно по-скоро.

— Не! Не можеш да направиш това. Няма да ти позволя да нараниш Уилям Крайспън, когато той страда толкова много от това, което дядо му е направил. Ти изобщо не ме слушаш, Алейн. Ти се опитваш да постъпваш с мен като Рудолф. Опитваш се да ме контролираш. Това е решение, което аз трябва да взема. Мое решение! Не можеш ли да разбереш? — Джоан бе готова да се разплаче.

Тя се доближи до него и замахна да го удари, но преди да успее, той хвана ръката й и я бутна на леглото, падайки върху нея. Усетила тежестта на тялото му, тя изпищя, но той затвори устните й с целувка.

— Ще ме изнасилиш ли? — запита тя, все още не напълно укротена. Алейн започна да осъзнава, че Джоан никога няма да бъде напълно подчинена на някого.

— Никога няма да те изнасиля — прошепна той и целуна врата й, — обаче възнамерявам да те накарам да ме желаеш. — Алейн освободи косите й от фибите и те се разпиляха на дълги, меки къдрици.

— Много съм ти ядосана — каза му тя, но не се опита да спре това, което правеше той.

— Хубаво. Аз също съм ти ядосан, а и двамата сме все още ядосани на Рудолф. — Той замълча за миг и я погледна изпитателно. — Гневът лесно може да премине в страст. Освободи гнева и желанието си и нека те се изсипят върху мен. Не, не се опитвай да ме отблъсваш. Аз няма да се откажа, Джоан, и ако ти беше честна към себе си, щеше да признаеш, че това, което правя, ти харесва.

Докато говореше, Алейн сваляше нейните и своите дрехи. Тя не му пречеше, но не му и помогна. Когато свърши, той легна до нея на леглото. Виждайки силната му възбуда, тя се поотдръпна.

— Да — прошепна той и докосна гърдата й, — спомняш си последния път, когато бяхме заедно, нали? И колко прекрасно беше първия път, когато се любихме.

— Алейн, моля те, за Уилям Крайспън… — Той я целуна, преди тя да успее да довърши думите си, а ръцете му се плъзнаха по прекрасното й тяло и преди да е довършил дългата си сладостна целувка, Джоан вече стенеше:

— Алейн, Алейн…

— Кажи го — заповяда й той. — Кажи, че ме желаеш.

— Желая те.

— Къде?

Той я дразнеше с пръстите си, знаейки добре къде го желае тя, ала възнамеряваше да я накара да стене в екстаз и да го моли да я люби. Той щеше да чака, докато тя усети силата на страстта. Тогава, едва тогава, Алейн щеше да проникне в нея, да се слее с топлината й. През толкова самотни нощи той беше мечтал да я люби и сега щеше да го направи по начина, по който искаше.

— Искам да лежиш върху мен — тихата й молба го изненада.

— Твърде тежък съм — предупреди я той.

— Не ме интересува. Искам да те усетя в мен, върху мен. Искам те веднага, Алейн, моля те!

Той докосна топлото място между бедрата й и от нея се отдели сладостна въздишка. Едва сега Джоан осъзна какво значи истинско удоволствие и наслада. Заля я вълна от неизпитван възторг и от устата й се отрониха приглушени викове на възбуда, когато пръстите му се промъкнаха между бедрата й и започнаха да галят набъбналата й плът.

— Все още съм ти ядосана — проплака тя, — гневна съм и толкова… толкова много те желая.

Тя протегна ръце и го придърпа към себе си, притискайки се неистово към силното му тяло. Алейн тихо простена и дишането му се учести, когато Джоан сластно започна да движи бедрата си, засилвайки все повече възбудата му.

— Обичам те — прошепна Джоан и продължи да извива бедра.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза той задъхано.

— Да. Не мога да чакам нито секунда повече…

Алейн я целуна отново и разтвори с коляно бедрата й. Джоан се изпъна в дъга под него.

— О, Алейн! Искам те!

Като в просъница усети как той със силен тласък проникна в нея. За секунда остана без дъх, дълбока тръпка я прониза и тя безпаметно извика. Алейн впи устни в нейните и заглуши всеки звук. Бавно започна да се движи и Джоан изпита несравнимо удоволствие. Затвори очи и започна да извива таза си в ритъм с неговите тласъци, които ставаха все по-бързи, по-отсечени. В този миг бяха забравили всичко на този свят, освен всепоглъщащия ги екстаз, понесъл ги във вихъра си и приближаващ ги все повече към жадувания момент на пълно освобождаване от дълго насъбралата се, преливаща страст…

После, останали неподвижни и със слети устни, двамата си дадоха сметка, че насладата, която бяха изживели, е единствена и неповторима.

Лежаха прегърнати и си бъбреха тихо, разменяха си нежни признания и ласки.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на Уилям Крайспън, докато аз не реша, че е дошло времето. Ако ме обичаш, ако наистина искаш да се ожениш за мен, то тогава ще се съгласиш, че аз и само аз трябва да реша кога да съобщя на сина си, че ще се омъжвам. Ако ме обичаш, трябва да се опиташ да разбереш колко важно е за мен това да организирам живота си, както аз искам.

— Винаги ли ще бъде така? — попита Алейн. — Винаги ли ще продължаваш да настояваш сама да организираш всичко?

— Може би невинаги, но достатъчно често. В това поне съм сигурна. — Тя помилва лицето му. — Ако се бях омъжила на четиринайсет за тебе, когато бях невинно момиче, тогава сигурно щях да бъда покорна съпруга, спазваща всички изисквания. Няколко пъти ти казах, че вече не съм момиче. Ако ме искаш за съпруга, ще трябва да се научиш да ме приемаш такава, каквато съм.

— Как можеш да поставящ под въпрос това, дали те искам, след като толкова години съм чакал само това? Поне за едно нещо съм сигурен. Ние двамата никога няма да скучаем. Дори когато остареем, ти винаги ще намираш нещо, с което да ме изненадваш, любов моя.

Навън Самира откри Уил. Той безмълвно се взираше в падащия сняг и сивото зимно небе.

— Ето наметалото ти — каза Семира, подавайки му дрехата. — Ще замръзнеш без нея.

Когато той не я взе, тя я наметна на раменете му.

— Знаеше ли за техните планове? — попита той, без да я погледне.

— Ройз ме повика в стаята си тази сутрин и двамата ми казаха. — Тя замълча за миг, а после добави: — Те са прекарали нощта заедно, Уил.

— Какво очакваш да кажа? — попита той. — Мислиш ли, че това ще ме убеди да се съглася с тази женитба? Ройз е баба! Това е срамно!

— Само доведена баба — каза Самира с усмивка. — Ройз е само няколко години по-стара от Джоан. Но знам как се чувстваш, Уил. В началото аз също бях шокирана.

— Предполагам, че няма нищо, което да можем да направим, за да ги спрем!

— Не, освен ако не заключиш Ройз, както е направил дядо ти с Джоан. Ти способен ли си на подобна жестокост? Позволи ми да те предупредя, че ако се опиташ да сториш нещо на баща ми, ще трябва първо да се справиш с мен, а после с тео Алейн и всичките му войници. — Самира му даде време да обмисли тази заплаха и после попита: — Наистина ли не искаш да видиш Ройз щастлива? Ти я обичаш, нали?

— Ще трябва да приема решението им — каза Уил след дълго мълчание.

— Това ще бъде най-умното нещо, което можеш да направиш.

Едва сега Уил погледна момичето до себе си.

— Мисля, че ти си наследила ума на баща си, Самира.

— Баща ми твърди, че това е по-скоро от майка ми. Прости ли ми затова, чете излъгах? — попита тя. — Ако искаш да ме изслушаш, мога да ти обясня, дори да те накарам да разбереш защо не съм против решението на баща ми да се ожени отново.

— Вече знам повече, отколкото искам, за случилото се в Бенингфорд. — Очевидно той счете разговора за приключен и вдигна рамене в знак, че няма какво повече да каже. Самира не можеше да допусне това.

— Не знаеш всичко за причините ни да направим това, Уил. Всичко започна, когато майка ми умря и аз се страхувах, че баща ми също ще умре от мъка по нея.

Тя продължи и подробно му разказа събитията, които я бяха довели в Англия, пропускайки само факта, че Алейн е все още влюбен в Джоан. Това трябваше да бъде разказано от самия Алейн, не от нея.

В началото Уил не остана впечатлен от думите й и Самира не бе сигурна дали той изобщо й обръща внимание, но постепенно той стана по-заинтересован и дори започна да задава въпроси. Накара я да му разкаже подробно за живота си в Сицилия и работата на Алейн и Парис за крал Роджър. Така, унесени в интересния разказ, и двамата загубиха представа за времето.

— Вече стана съвсем тъмно — възкликна Уил, когато Самира спря да говори.

— Целият си покрит със сняг! — Самира изтръска насъбралия се върху раменете му пласт.

— Ти също. Косата ти е побеляла. — Той внимателно изтръска снега от косите й.

— Съжалявам, че ти бях толкова ядосан — прошепна. — Трябваше да изслушам всичко, което имаше да ми казваш, преди да те осъдя толкова жестоко.

— А аз съжалявам, че беше необходимо да те мамя — отвърна му тя.

Самира вдигна ръка с намерение да върне жеста му и да свали снега от русата му коса, но той задържа пръстите й в своите.

— Ръката ти е ледена. Сигурно вече цялата си замръзнала.

— Това е без значение. Най-важното в момента е, че ти ми вярваш.

— Да, вярвам на всяка твоя дума. Нека влезем вътре, за да се стоплиш до огъня. Ще ти налея малко вино.

На сутринта след Богоявление, точно когато жителите на Хоугстън се събуждаха с болка в главите и се заклеваха никога отново да не пият и ядат толкова много, дори и следващата година на Богоявление, един самотен конник, носещ кралската емблема, спря пред вратите на замъка. Той бе приет веднага и въведен в салона, където трябваше да се срещне с Алейн и Уилям Крайспън.

— Изпратен съм с известие от крал Стефан — съобщи пратеникът. — Синът на Матилда, Хенри от Анжу, приближава Англия със своята армия. Крал Стефан призовава всички верни му благородници да се присъединят към него. Нашият крал е решен да се защити от младия Хенри и да сложи край на тази дълга война.

— Трябва да отидем — каза Уил на Алейн. — Графът от Болсевор обичаше да казва, че независимо колко грешки е извършил Стефан, той ни е крал и ние му дължим подкрепата си. Трябва да го защитим от сина на Матилда.

— Никога не съм имал възможността да му се закълна във вярност — отговори Алейн, — но въпреки това ще дойда с теб и ще взема всичките си войници.

— Не знам как, но усещах, че ще се съгласиш. — Уил подаде ръката си и Алейн я прие, оценявайки, че Уил му предлага приятелството си.

— Какво е станало? — Парис влезе при тях. След като двамата мъже му казаха новините от двора, той отговори също като Алейн.

Много бързо те направиха планове и изпратиха съобщение до Бенингфорд със заповед за Оуайн да изпрати група мъже на главния път, където щяха да се срещнат. Оуайн трябваше да остане в замъка и да го подготви за обсада, ако се наложи. Същите заповеди бяха дадени и на капитана на охраната в Хоугстън. Кралският пратеник бе добре нахранен, преди да тръгне за следващия замък, където трябваше да предаде известието на краля.

През това време всички в Хоугстън вече бяха научили новините и дамите бяха сериозно разтревожени.

— Уилям Крайспън, бих желала да не ходиш — каза Джоан. — При сегашните обстоятелства можеш да бъдеш извинен. Нужен си тук, в замъка.

— Тръгваме скоро и аз ще яздя начело на войниците си — отговори синът й. — Прости ми, майко, но не мога да остана тук с теб. Зает съм.

По-късно през нощта, когато в замъка настъпи тишина, Алейн дойде при Джоан и тогава тя му каза колко против е решението на сина си.

— Ако се присъединим към Стефан и му окажем помощ — обясни Алейн, — от нас ще бъде свалено обвинението, че сме убийци. Парис е съгласен с мен.

— Ти ми се закле, че никога повече няма да се разделяме — извика Джоан в страх за него и за сина си.

— Правя това заради нас — рече й той, — заради честта си. Нали не искаш да се омъжиш за един престъпник. Джоан, не искам да те напускам, но трябва. Моля те да ме разбереш.

— Мисля, че разбирам — отговори тя и се опита да се усмихне, въпреки че очите й бяха пълни със сълзи. — Щом изисквам от теб да уважаваш решенията ми, аз също трябва да уважавам твоите. Върви тогава, любов моя, а аз ще се моля за теб, докато се върнеш.

— Колко си смела и колко много те обичам. Всичко, което направя в битките, ще бъде направено както за честта ми, така и за любовта ми — закле се той.

Ройз не се противопостави на решението на Парис. Тя познаваше достатъчно добре природата му и не възразяваше за нещо, което той бе убеден, че трябва да направи.

— Толкова много ще ми липсваш — каза му тя.

— Мисли за щастието, което ни предстои, когато се върна. — Той я целуна и после стана сериозен: — Ако не се върна, трябва да знаеш, че ти промени живота ми и отново ми върна радостта. Подписал съм документ, според който ти имаш малка собственост в Сицилия. Самира наследява всичко останало. Искам да се грижиш за детето ми, ако аз бъда убит. Ще ми обещаеш ли това, Ройз?

— Обещавам, но предпочитам отново да бъдеш до мен.

— С божията благословия, ще бъда. Ти си истинско съкровище, Ройз. Заради тебе си заслужаваше да направя това дълго пътуване до Англия, да се изложа на толкова много опасности…

Самира знаеше, че няма никакво право да моли Уил да променя решението си. И докато Джоан и Ройз можеха да изпратят Алейн и Парис с най-добри благопожелания и да се сбогуват насаме, Самира трябваше да му каже само няколко думи на двора. След като прегърна Алейн и Парис, тя подаде ръцете си на Уил. Той ги взе и я погледна така, сякаш искаше да й каже нещо важно, но не може.

— Бог да те пази, милорд — прошепна Самира.

— И теб, милейди! — Ръцете на Уил притиснаха по-силно нейните.

С тих стон Самира се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Милейди, ще спечеля всяка битка заради теб — обеща Уил. Той прибра ръцете си отново под наметалото и се отправи към коня си.

Всички заедно потеглиха към вратите на замъка.

Самира не можеше да понесе гледката на отдалечаващите се мъже. Тя тихо се върна в стаята си, където можеше да поплаче, без някой да й пречи.

Глава 23

Мъжете от Хоугстън се върнаха през март заедно с отец Еймбрас. Той съобщи, че е дошъл краят на почти двайсетгодишната гражданска война. Направи го, докато всички заедно празнуваха завръщането от битките.

— И така, най-сетне войната свърши. Войските на Хенри и Стефан се срещнаха при брега на Темза — каза Еймбрас. — Беше адски студен ден, падаше сняг и реката бе почти замръзнала. Ужасно време и място за битка. Тогава няколко от благородниците, верни на Стефан, и няколко свещеници, отидоха при краля и му казаха, че войната е разрушила страната. Здравето на краля също бе разклатено и съм сигурен, че той искаше да настъпи мир, за да си почине. Той и Хенри свикаха събора, на който стигнаха до споразумение. Матилда не стана кралица за щастие на всички, които не искаха да бъдат управлявани от жена. Стефан ще остане крал до смъртта си, а синът на Матилда ще наследи трона на Англия след смъртта му. Бяха обсъдени и други точки, но това бе най-важното.

— Колко глупаво — зачуди се Самира. — След толкова много години, след толкова погубени животи, унищожени села, те достигнаха до съгласие? Защо са били толкова неразумни цели двайсет години?

— Защото обстоятелствата са се променили с времето — отговори Алейн. — Собственият син на Стефан е мъртъв сега и така или иначе Хенри ще наследи трона. А и през онези години Матилда беше непокорна и арогантна млада жена, решена да стане кралица, както баща й бе обещал. Сега синът й е пораснал и лесно може сам да управлява. Тя също ще бъде доволна от решението. Цяла Англия трябва да празнува.

— Ние също имаме лични причини да празнуваме — каза Парис. — Благодарение на усилията на чичо Еймбрас аз и Алейн сме вече свободни граждани на Англия.

— Но безимотни — добави Еймбрас. — За нещастие, когато бащата на Алейн е умрял, Уортъм е останал във владение на короната, защото един престъпник не може да бъде наследник. Стефан е дал земите и титлите на един от своите верни благородници преди години и сега отказва да ги върне.

— Не ме е грижа за земите — каза Алейн. — Всичко, което исках, е петното от името ми да бъде заличено, както и това на Парис. А освен това открих и наказах убиеца на Крайспън. А що се отнася до Уортъм, последно съм бил там, когато съм бил седемгодишен. Почти не си го спомням. Жалко за титлата на баща ми, тези, които извоювах в Сицилия, са много по-важни.

— Като по-млад син за мен не е имало никакви земи, които да съм загубил — добави Парис. — Винаги ще ти бъда благодарен, чичо Еймбрас, затова, което направи за мен и Алейн.

— Уил е официално провъзгласен за барон на Бенингфорд и Хоугстън — каза Еймбрас на Джоан.

— Ние също трябва да ти благодарим за това. Уилям Крайспън се е променил. Пораснал е и е станал по-твърд.

— Месеците, прекарани с Алейн и Парис, му се отразиха добре — съгласи се Еймбрас. — Сега Уил е истински мъж и вече не се нуждае от настойници.

— Мъж. Да, такъв е. — Джоан погледна към сина си. — Уилям Крайспън, има нещо, което трябва да ти кажа. Възнамерявам да се омъжа за Алейн.

В салона настъпи тишина. Всички погледнаха към Джоан.

— Е? Нищо ли няма да кажеш? — запита го тя.

— Майко, аз вече знам за това.

— Как е възможно?

— Може да съм млад, но не съм сляп. Бях забелязал начина, по който ти и Алейн се гледате. После, през една от нощите, когато разговаряхме, аз попитах Алейн какви са намеренията му към теб. И той ми разказа цялата история за дългата си любов. Каза, че ще се жените, веднага щом ти си готова.

— Моментът изглежда подходящ — добави Алейн.

— Съжалявам, че не можа ти самата да ми кажеш това — каза Уил на Джоан. — Алейн ми обясни, че ти е било нужно време да решиш кога и как да ми кажеш.

— Направил ли го е? — Джоан отправи изпитателен поглед към Алейн. — Спомням си как някога взех бързо решение за начина, по който да използвам една винена кана. Уверявам те, милорд Алейн, че съм готова да взема същото решение отново.

Ройз започна да се смее. Парис погледна към нея, очаквайки някакво обяснение, но тя се отпусна върху рамото му и продължи да се смее. Смехът на Ройз бе последван от хихиканията на Джоан и Самира.

— Джоан, достатъчно. Искам обяснение — заповяда Алейн.

— Не си позволявай да ми заповядваш. Казах ти вече, че никога няма да приема заповеди. Обаче, ако ме помолиш учтиво, може и да ти кажа.

Лицето на Алейн бързо доби благо изражение:

— Много добре, моя скъпа лейди, би ли била така добра да ни откриеш твоята мистериозна тайна?

— О, да, милорд. Радвам се да чуя, че синът ми няма нищо против брака ни, защото ще трябва да се ожениш за мен колкото е възможно по-скоро. Ще имаме бебе.

— Бебе? О, Джоан, любов моя!

— Ройз и аз изчислихме, доколкото можем, и мислим, че се е случило първия път, когато правихме любов — информира го Джоан.

— Майко, моля те по-тихо. Не е необходимо целият замък да знае за състоянието ти.

— Мислиш ли — добави Уил, като се обърна към Самира, която стоеше до него, — че биха могли да проявят малко сдържаност на тяхната възраст?

— Мисля, че е прекрасно — отговори Самира.

Ройз мислеше същото и се усмихна на Парис.

— Има ли шансове да последваш примера на Джоан? — запита я той.

— Не, милорд, съжалявам, че трябва да го кажа, но нямам такива надежди.

— В такъв случай трябва незабавно да предприема нещо, за да променя състоянието ти.

— О, много бих се радвала.

През нощта Джоан бе в прегръдките на Алейн. Той се подпря на лакът и я погледна.

— Задачата ми в Англия е изпълнена.

— Милорд? — Между веждите й се появи бръчка.

— Не ме гледай толкова разтревожено. — Той целуна върха на носа й. — Спомням си едно младо момиче, което разказваше с блеснали очи за мечтата си да пътува. Сега те познавам по-добре и затова няма да ти заповядвам, а ще те помоля, Джоан. Ще дойдеш ли с мен?

— Винаги съм искала да видя света. Крайспън ми бе обещал да пътуваме. Спомняш ли си? Тогава се чувствах толкова щастлива.

— А баща ти бе толкова гневен…

— Отведи ме в Сицилия, Алейн. Искам да се наслаждавам на тюркоазните води там и да се разхождам под палмовите дървета.

— Ще трябва да се бия с тамошните лордове. Те ще искат да те отвлекат за харемите си.

— Не и мен. Скоро ще бъда много дебела и твърде стара. Вече съм почти на трийсет и три.

— Не си твърде стара за мен — прошепна той, — нито пък за любовта ми.

— О, разбира се, че не съм твърде стара за любовта ти. — Миг по-късно тя попита: — Може ли да имам копринена роба и дълги златни обеци?

— Задъхвам се, когато си те представям така — отговори Алейн. — Можеш да имаш всичко, което искаш. Вече ти казах, че съм богат. Но сега, скъпа, се концентрирай върху това, което правя. Не ме прекъсвай, защото се опитвам да те любя.