Загадката Халидон

1

Порт Антонио, Ямайка

Бялата океанска пяна се разби в кораловата скала и отстъпи назад на фона на наситеносините води на Карибско море, които изглеждаха като рисуван облак от декор. Понесе се напред и надолу, разля се върху хилядите миниатюрни, остри, неравни пукнатини, с които беше покрит коралът, и сливайки се с океана, отново стана част от него.

Тимъти Даръл излезе на отдалечения край на огромния безформен басейн, чиято платформа стърчеше над коралите наоколо и започна да наблюдава все по-ожесточаващата се битка между водата и скалата. Тази усамотена част на североямайското крайбрежие представляваше компромис между човека и природния феномен. Вилите „Трайдънт“ бяха построени върху един коралов зъбер, който ги обграждаше от трите страни и имаха една-единствена алея, свързана с пътя отпред. Те бяха миниатюрни повторения на имената си1: това бяха къщи за гости с изглед към морето и кораловите полета. Всяка от тях бе самостоятелна, макар и раздалечена от другата, а целият комплекс — отделен от съседната територия на Порт Антонио.

Даръл беше младият английски управител на вилите „Трайдънт“. Той бе завършил лондонския колеж за хотелски мениджмънт и името му предшестваше цяла поредица писма, които свидетелстваха за повече знания и опит, отколкото внушаваше видът му на двадесет и петгодишен младеж. Но Даръл си го биваше и той го знаеше; знаеха го и собствениците на „Трайдънт“. Никога не спираше да търси неочакваното — това, заедно с привичното му спокойствие правеше неговото управление първокласно.

Сега беше открил неочакваното. И то го безпокоеше.

Това бе математически невъзможно. Или, ако не невъзможно, то поне крайно невероятно. То бе просто безсмислено.

— Господин Даръл?

Той се обърна. Кафявата му ямайска секретарка, чиято кожа и черти свидетелстваха за вековния съюз между Африка и Империята, беше излязла на платформата, за да му предаде някакво съобщение.

— Да?

— Полет 16 на „Луфтханза“ от Мюнхен до Монтего има закъснение.

— Това е резервацията на Кеплер, нали?

— Да. Ще изпуснат връзката за острова.

— Трябваше да са дошли в Кингстън…

— Но не са — каза момичето, а в класа й прозвуча неодобрение като в изявлението на Даръл, макар и не толкова остро. — Явно не искат да прекарат нощта в Монтего; изпратили са радиограма от „Луфтханза“. Вие трябва да им уредите чартърен полет…

— За три часа? Да го направят немците! Закъснението е по вина на тяхната техника…

— Опитали са, но не са могли да осигурят нищо в Мобей.

— Разбира се, че не са могли… Ще накарам Ханли. Той ще се върне от Кингстън със семейство Уорфийлд до пет часа.

— А ако не се съгласи?

— Ще се съгласи. Нямаме друг изход. Надявам се, че няма да продължи така цялата седмица.

— Защо говорите така? Какво ви притеснява?

Даръл пак се обърна към парапета над кораловите зъбери. Запали цигара, като закриваше с шепа пламъчето от поривите на топлия бриз.

— Няколко неща. Не съм сигурен, че мога да ги забележа всичките. В едно съм сигурен — той погледна момичето, но очите му се взираха в спомените. — Преди малко повече от дванадесет месеца започнаха резервациите точно за тази седмица. Преди единадесет месеца свободните места свършиха. Всички вили бяха заети… точно за тази седмица.

— „Трайдънт“ е известно място. Какво толкова странно има?

— Ти не разбираш. Нито една от тези резервации не е променяна отпреди единадесет месеца.

Нито една от тях не е отменена, няма никаква промяна на датите, дори с един ден.

— Толкова по-удобно за вас. Мисля, че това би трябвало да ви хареса.

— Не разбираш ли? Това е математически парадокс — или поне противоречие. Имаме двадесет вили. Сложи ги по двама във вила, излизат четиридесет семейства — майки, бащи, лели, чичовци, братовчеди… За единадесет месеца не им се е случило нищо, което да промени плановете им. Никой от по-възрастните не е умрял — а според нашата статистика хората, които обслужваме, не са само младежи. Не са ги сполетявали сериозни нещастия, нито прости неудачи в бизнеса, нито шарки и заушки, нито сватби и погребения, нито продължителни боледувания. И все пак това не е коронация на кралицата; те идват просто, за да прекарат една седмица в Ямайка.

Момичето се разсмя.

— Вие си играете с числата, господин Даръл. Ядосан сте, защото добре подредената листа на чакащите не е влязла в работа.

— А и начина, по който пристигат всички — продължи по-бързо младият управител. — Този Кеплер, само той има проблем и как го решава? Изпраща радиограма някъде от небето над Атлантическия океан. Е, това вече е малко прекалено… Ами останалите? Никой не моли да го посрещнем с кола, никой не иска информация за транспорта до острова, никой не се тревожи за багажа си или за разстоянието. Или за каквото и да било. Те просто ще бъдат тук.

— Не и семейство Уорфийдд. Капитан Ханли отлетя до Кингстън, за да ги вземе.

— Но ние не знаем за това. Ханли е смятал, че знаем, но не е така. Всичко е било уредено по частен път от Лондон. Той е мислел, че ние сме им дали името му, но всъщност не сме. Или поне аз не съм.

— Никой друг не би… — момичето спря. — Но те всички са… от целия свят.

— Да. Разпределени са почти поравно. От Щатите, Англия, Франция, Западна Германия и… Хаити.

— Какво искате да кажете? — попита момичето, като видя угрижения израз на лицето на Даръл.

— Имам странното усещане, че всичките ни гости за тази седмица се познават. Но не искат ние да знаем за това.

Лондон, Англия

Високият светлокос американец с разкопчан тренчкот тип „Бърбъри“ напусна хотел „Савой“ от изхода към „Странд“. Той спря за миг и погледна нагоре към английското небе между сградите в двора. Това движение бе напълно нормално — да разгледа небето, за да провери атмосферните условия, излизайки на открито. Но действията на този човек се различаваха от нормалното бързо поглеждане за преценка на студа.

Той оглеждаше.

Всеки геолог, който си изкарва парите с извършване на геофизични наблюдения за правителствата, фирмите и фондациите, знае, че прогнозата за времето носи приходи; тя е свързана с прогреса или изоставането.

Въпрос на навик.

Той имаше ясни сиви очи, дълбоко хлътнали под широките вежди, по-тъмни от светлокестенявата коса, падаща на челото му с дразнещо постоянство. Цветът на лицето му издаваше, че е човек, изложен на природните условия, кожата му имаше постоянен слънчев загар, но не бе изгоряла. Бръчките в ъгълчетата и под очите му изглеждала по-скоро причинени от работата, отколкото от възрастта; те говореха, че такова лице е в постоянен конфликт с атмосферните условия. Имаше високи скули и пълни устни, а челюстта му бе отпусната небрежно; защото у него прозираше и мекушавост… която леко контрастираше със стегнатия му професионален вид.

Тя си личеше и в погледа. Не че издаваше слабост, но го правеше любопитен: имаше очи на човек, който изучава света… може би защото не го бе изучавал достатъчно в миналото.

Толкова неща… толкова неща… бе преживял този човек.

Когато приключи наблюдението, той поздрави облечения с униформа портиер с усмивка, бързо поклащайки глава в знак на отказ.

— Не искате ли такси, господин МакОлиф?

— Не, Джек, благодаря. Ще се разходя.

— Малко е хладно, сър.

— Това освежава — ще се разходя само няколко преки.

Портиерът докосна шапката си и насочи вниманието си към един пристигащ ягуар. Алекзандър МакОлиф продължи надолу по „Савой корт“ покрай театъра и офиса на „Американ Експрес“ до „Странд“. Той пресече тротоара и се сля с потока на пешеходците, движещи се на север към моста „Ватерло“. МакОлиф закопча шлифера си и вдигна реверите, за да се предпази от февруарския лондонския студ.

Наближаваше един часът; в толкова трябваше да бъде на кръстовището „Ватерло“. Щеше да стигне там само няколко минути по-рано.

Беше се съгласил да се срещне по този начин със служителя на фирмата „Дънстоун“, но се надяваше, че тонът му е изразил неговото раздразнение. Той с удоволствие би взел такси, наел кола или пък шофьор…, ако беше необходимо поне едното от тези неща или всичките заедно; но щом Дънстоун му изпраща кола, защо не я изпрати в „Савой“? Не че имаше нещо против разходката; просто мразеше да се среща с хора в коли по средата на натоварени улици. Това бе проклето неудобство.

Човекът от „Дънстоун“ му бе дал кратко, лаконично обяснение — според него единствената сериозна причина за всичко:

— Господин Джулиан Уорфийлд предпочита така.

МакОлиф веднага забеляза автомобила. Той не можеше да бъде ничий друг освен на „Дънстоун“ или на Уорфийлд: сейнт джеймс ролс-ройс, чието лъскавочерно, ръчно изработено купе пореше пространството като величествен анахронизъм сред икономичните бензинови остани, ем джита и внесените от Европа коли. МакОлиф зачака на тротоара, на три-четири метра от пешеходната пътека на моста. Не възнамеряваше да ръкомаха или да показва, че е забелязал бавно приближаващия ролс. Той изчака, докато шофьорът спря колата точно пред него. Задното стъкло беше свалено.

— Господин МакОлиф? — попита човекът, чието нетърпеливо, едновременно младежко и старо лице се показа в рамката.

— Господин Уорфийлд? — попита МакОлиф, макар да знаеше, че този педантичен на вид администратор не е Уорфийлд.

— Господи, не. Казвам се Престън. Скачайте в колата; струва ми се, че забавяме колоната.

— Да, забавяте я — Алекс седна на задната седалка, а Престън се премести. Англичанинът протегна ръка:

— Приятно ми е. Аз съм човекът, с когото говорихте по телефона.

— Да… Господин Престън.

— Наистина много съжалявам за неудобството, което ви причинихме, като се срещаме по този начин. Нали разбирате, старият Джулиан си има някои странности.

МакОлиф реши, че може би не е преценил правилно служителя на „Дънстоун“.

— Няма нищо, само бях малко озадачен. Напук на предпазните мерки — макар че не мога да си представя защо са му необходими — той е решил да ми изпрати страхотна кола.

Престън се засмя.

— Вярно е. Обаче с течение на времето научих, че пътищата на Уорфийлд са неведоми също като тия на Господ, но в основата си са напълно логични. Той наистина си е съвсем наред. Знаете ли, че ще обядвате с него?

— Чудесно. Къде?

— В „Белгрейвия“.

— Не се ли движим в грешна посока?

— Джулиан и Господ в основата си са логични, мой човек.

Ролсът пресече „Ватерло“, продължи на юг към Канала и зави наляво, докато стигна до „Блекфрайърс Роуд“, после пак наляво по моста „Блекфрайърс“ и тръгна на север към Холборн. Маршрутът беше объркващ.

След десет минути колата спря пред входа на една сграда от бял камък с месингова табелка отдясно на двойната стъклена врата, на която имаше надпис: „ШАФТСБЪРИ АРМС“. Портиерът отвори вратата и каза радушно:

— Добър ден, господин Престън.

— Добър ден, Ралф.

МакОлиф последва Престън в сградата към трите асансьора в добре подредения коридор.

— Тук ли живее Уорфийлд? — попита той по-скоро за да му минава времето, отколкото от любопитство.

— Всъщност не. Аз живея тук, макар че няма да обядвам с вас. Във всеки случай имам пълно доверие на готвача; той ще се погрижи добре за вас.

— Няма да се опитвам да разбера това… „Джулиан и Господ“.

Престън се усмихна неопределено, докато вратите на асансьора се отваряха.

Когато Престън въведе МакОлиф в елегантно обзаведената дневна, Джулиан Уорфийлд говореше по телефона. Старецът стоеше до една антикварна масичка пред високия прозорец с изглед към площад „Белгрейвия“. Размерите на засенчения от дълги бели завеси прозорец подчертаваха ниския ръст на Уорфийлд. „Този човек наистина е доста дребен“, помисли си Алекс, докато отвръщаше на махането на Уорфийлд с кимване и усмивка.

— В такъв случай ще изпратиш данните за нарастването на Макинтош — каза бавно Уорфийлд по телефона; това не беше въпрос. — Сигурен съм, че няма да се съгласи, но двамата можете да го уредите. Дочуване — дребното старче затвори телефона и се обърна към Алекс.

— Господин МакОлиф, нали? — след това изхихика. — Това беше първи урок за бизнеса. Наемате специалисти, които спорят почти за всичко и вземате най-добрите аргументи от двамата като компромис.

— Общо взето намирам съвета за добър — отговори МакОлиф. — Стига специалистите да се карат по определен въпрос, а не от любов към спора.

— Бързо съобразявате. Това ми харесва… Приятно ми е да се запозная с Вас — Уорфийлд се приближи към Престън. Походката приличаше на речта му: спокойна и бавна. Явно разчиташе на умствените си способности, но физически беше неуверен. — Благодаря ти, че ни предостави апартамента си, Клайв. Благодаря и на Вирджиния, разбира се. От опит знам, че обедът ще бъде превъзходен.

— Няма защо, Джулиан. Аз тръгвам. МакОлиф рязко извърна глава, без да се крие, и погледна Престън. Фамилиарното обръщение на малко име към Уорфийлд беше последното, което очакваше да чуе. Клайв Престън се усмихна и бързо излезе от стаята, докато Алекс го наблюдаваше объркано.

— За да отговоря на безмълвния Ви въпрос — каза Уорфийлд, — ще кажа, че макар да сте говорили с Престън по телефона, той не е от „Дънстоун Лимитид“, господин МакОлиф.

Алекзандър отново се обърна към дребничкия бизнесмен.

— Винаги, когато се обаждах в офиса на „Дънстоун“, за да Ви търся, трябваше да си дам телефона, за да ми отговори някой…

— Ставало е за няколко минути — прекъсна го Уорфийлд. — Никога не сме Ви карали да чакате; това би било неучтиво. Винаги, когато сте се обаждали, — четири пъти, струва ми се, — секретарката ми уведомяваше господин Престън. В неговия офис.

— И ролсът на „Ватерло“ също е бил на Престън — каза Алекс.

— Да.

— Така че, ако някой ме е следил, аз имам работа с Престън. Откакто съм в Лондон, съм работил с него.

— Това беше целта.

— Защо?

— Мисля, че се подразбира. Не бихме искали никой да знае, че обсъждаме договор с Вас. Доколкото си спомням, това беше подчертано в първия ни телефонен разговор с Вас в Ню Йорк.

— Казахте, че е поверително. Всички казват така. Ако наистина беше толкова секретно, защо изобщо използвахте името на „Дънстоун“?

— Щяхте ли да долетите, ако не го бях направил?

МакОлиф размисли за момент. Хич не му се отказваше от едноседмичното каране на ски в Аспен, имаше и няколко други проекта. Но „Дънстоун“ си беше „Дънстоун“, една от най-големите корпорации на международния пазар.

— Не, сигурно нямаше да дойда.

— Ние бяхме убедени в това. Знаехме, че смятате да преговаряте с Ай Ти Ти за онази дребна задача в Южна Германия.

Алекс се втренчи в стареца. Той не можа да сдържи усмивката си.

— Това, господин Уорфийлд, трябваше да бъде възможно най-секретното нещо, което можете да си представите.

Уорфийлд си възвърна доброто настроение.

— Тогава знаем кой пази най-добре тайна, нали? Ай Ти Ти е напълно прозрачна… Хайде да пийнем, а после ще обядваме. Знам какво обичате: скоч с лед. Според мен слагате малко повече лед, отколкото е необходимо.

Старецът се засмя тихо и заведе МакОлиф до махагоновото барче в другия край на стаята. Той бързо приготви напитките, старите му ръце — се движеха сръчно, в унисон с походката му. Подаде чаша на Алекс и му предложи да седнат.

— Доста неща научих за Вас, господин МакОлиф. Звучат твърде интересно.

— Подочух, че някой е разпитвал наоколо.

Те седяха в кресла един срещу друг. Когато чу думите на МакОлиф, Уорфийлд вдигна очи от чашата си и хвърли на Алекс остър, почти ядосан поглед.

— Това ми се струва доста невероятно.

— Не бяха споменати имена, но ме информираха, че питате за мен. От осем източника: пет американски, два канадски и един френски.

— Не могат да стигнат до „Дънстоун“ — дребното тяло на Уорфийлд сякаш се стегна; МакОлиф разбра, че е засегнал оголен нерв.

— Казах, че не бяха споменати имена.

— Вие споменавали ли сте името на „Дънстоун“ в някакви по-късни разговори? Кажете ми истината, господин МакОлиф.

— Нямам причина да не Ви кажа истината — отговори Алекс малко засегнато. — Не, не съм.

— Вярвам Ви.

— Трябва да ми повярвате.

— Ако не Ви вярвах, щях да Ви платя щедро за загубеното време, и да Ви предложа да се върнете в Америка и да се захванете с Ай Ти Ти.

— Аз мога да постъпя така, независимо от всичко, нали? Имам възможност да избирам.

— Вие обичате парите.

— Да, много.

Джулиан Уорфийлд остави чашата и сплете малките си ръце.

— Алекзандър Т. МакОлиф. „Т“ означава Таркуин, което използвате много рядко, почти никога. Няма го дори в нашите документи; носят се слухове, че то не ви интересува…

— Това е вярно. Не побеснявам, като го чуя.

— Алекзандър Таркуин МакОлиф, на тридесет и осем години. Бакалавър, магистър, кандидат на науките, но използвате докторската си степен също толкова рядко, колкото и второто си име. Катедрите по геология на няколко водещи американски университета, включително Калифорнийския и Колумбийския технически университети, са изгубили отличен научен работник, когато доктор МакОлиф е решил да използва уменията си за по-комерсиални цели — човечецът се усмихна, а изразът му говореше: „Е, как се справям?“, но и този път неговите думи не бяха въпрос.

— Натоварването във факултета и лабораториите е не по-малко от това извън тях. Защо да не изкарам малко пари за усилията си?

— Да. Нали се съгласихме, че обичате парите?

— Вие не ги ли обичате?

Уорфийлд се засмя. Смехът му беше искрен и силен. Слабото му, дребно тяло цялото се разтресе от удоволствие, докато поднасяше чашата на Алекс.

— Чудесен отговор. Наистина е много хубав.

— Не беше чак толкова добър…

— Но Вие ме прекъсвате — каза Уорфийлд, като се връщаше към креслото си. — Възнамерявам да ви впечатля.

— Надявам се, че не става дума за моята личност.

— Не. Нашето задълбочено проучване… Вие сте от сплотено семейство, със стабилно академично обкръжение…

— Необходимо ли е да ми го казвате? — прекъсна МакОлиф стареца, докосвайки чашата си.

— Да, необходимо е — отговори просто Уорфийлд и продължи, сякаш нишката на мисълта му не беше прекъсната. — Баща Ви е бил — и все още е, макар и пенсиониран — високо ценен учен в областта на земеделието; майка Ви, която за съжаление е починала, е била възхитително романтична душа, обожавана от всички. Именно тя Ви е нарекла „Таркуин“ и преди смъртта й Вие никога не сте пропускали инициала или името. Имали сте по-голям брат, пилот, свален през последните дни на световната война; самият Вие имате великолепно досие от Корея… След като сте получили доктората си, предполагало се е, че ще продължите академичната традиция в семейството. Това е било така, докато една лична трагедия не Ви принуждава да напуснете лабораторията. Една млада жена — Ваша годеница — е убита на улицата в Ню Йорк. Станало е през нощта. Обвинявали сте себе си… и другите. Трябвало е да се срещнете с нея. Попречило Ви е едно набързо свикано, напълно ненужно събрание на научните работници… Алекзандър Таркуин МакОлиф напуска Университета. Вярно ли представям нещата?

— Бъркате се в личния ми живот. Повтаряте информация която е може би лична, всъщност трудно може да се… класифицира. Лесно може да я съберете. Освен това сте извънредно неприятен. Не мисля, че ми се иска да обядвам с Вас.

— Само още няколко минути. След това изборът е Ваш.

— Аз избирам в този момент.

— Разбира се. Само още нещо… Доктор МакОлиф се впуска да прави нова кариера с невероятна прецизност. Той постъпва в няколко стабилни фирми за геоложки проучвания, където върши забележителна работа; след това напуска фирмите заради предстоящи договори. За промишлените обединения няма национални граници: „Фиат“ строи офиси в Москва; Москва — в Кайро; „Дженерал Мотърс“ — в Берлин; „Бритиш Петролиум“ — в Буенос Айрес; „Фолксваген“ — в Ню Джързи, САЩ; „Рено“ — в Мадрид — бих могъл да продължа така часове наред. И всичко започваме една-единствена папка, съдържаща подробни данни със сложни технически параметри, където е описано какво е възможно и какво не е, що се отнася до бизнес. Толкова просто занимание, което сякаш се разбира от само себе си. Но без тази папка нищо друго не е възможно.

— Вашите няколко минути почти изтекоха, Уорфийлд. А що се отнася до общността на геолозите, благодарим Ви, че признавате необходимостта от нашето съществуване. Както се изразихте, нас много често ни приемат като нещо, което се разбира от само себе си. — МакОлиф постави чашата си на масата до креслото и се надигна.

Уорфийлд заговори спокойно и внимателно.

— Вие имате двадесет и три банкови сметки, включително четири в Швейцария; мога да ви съобщя и кодовите им номера, ако желаете. Останалите са в Прага, Тел Авив, Монреал, Бризбейн, Сао Паоло, Кингстън, Лос Анджелис и, разбира се, заедно с всички други, в Ню Йорк.

Алекзандър остана неподвижен на ръба на креслото си и се втренчи в дребното старче.

— Доста сте се потрудили.

— Добре свършена работа… Няма нищо незаконно; нито една от сметките не е огромна. Преди няколко дни, когато излетяхте от Ню Йорк, всичките общо възлизаха на триста и осемнадесет хиляди четиристотин и нещо щатски долара. За съжаление цифрата няма значение. Според международните данъчни споразумения за финансовите трансфери парите не могат да бъдат управлявани от едно лице.

— Сега съм сигурен, че не искам да обядвам с Вас.

— Може би не. А какво ще кажете за един милион долара? Свободни и чисти пари, с изцяло платени данъци според американските закони. Депозирани в банка по Ваш избор.

МакОлиф продължи да гледа втренчено Уорфийлд. Той заговори чак след няколко минути.

— Говорите сериозно, нали?

— Напълно.

— За геоложко проучване!

— Да.

— Само тук, в Лондон, има пет добри дружества. Щом имате толкова пари, защо търсите мен? Защо не се обърнете към тях?

— Не искаме фирма, а един човек. Някой, когото сме проучили основно; някой, за когото вярваме, че ще изпълни най-важния аспект на договора. Секретността.

— Това звучи заплашително.

— Нищо подобно. Само финансова необходимост. Ако мълвата се разнесе, ще довтасат бизнесмените. Цените на земята ще скочат, проектът ще стане неосъществим. Ще се наложи да го изоставим.

— За какво става дума? Преди да Ви отговоря, трябва да науча това.

— Планираме да построим град. В Ямайка.

2.

МакОлиф учтиво отхвърли предложението на Уорфийлд да извика отново на „Белгрейвия“ колата на Престън, за да го откара. Алекс искаше да се разходи, да размисли в студения зимен въздух. Движението му помагаше да подреди мислите си; силните, мразовити ветрове по някакъв начин го караха да се съсредоточи в разсъжденията си.

Макар че нещата бяха не толкова за мислене, колкото за възприемане. В известен смисъл преследването беше свършило. Краят на заплетената главоблъсканица се виждаше след единадесет години лутане. Не заради самите пари. А за парите като средство за постигане на независимост.

Абсолютна. Всеобхватна. Никога да не му се налага да прави нещо, което не иска.

Смъртта на Ан — нейното убийство — му беше подействала като трамплин. Той разбираше, че е дошло прозрението. Но прозрението имаше солидни корени зад емоционалния взрив. Събранието на научните работници — прецизно описано от Уорфийлд като „напълно ненужно“ — беше симптоматично за академичната система.

Цялата дейност в лабораторията беше подчинена на това да оправдава някакви предстоящи субсидии. Господи! Колко много ненужна работа! Колко много безцелни събрания! Колко често необходимата работа оставаше недовършена, защото не се осъществява някоя субсидия или пък някой държавен чиновник променя първостепенните задачи, за да постигне по-очевиден прогрес.

Той не можеше да търпи и фирмите. Господи! Различна система от първостепенни задачи, насочени към една-единствена цел: печалбата. Само печалбата. Проектите, които не представяха най-обещаващата „схема на печалба“, се зарязваха без повече да ги погледнат.

Придържай се към бизнеса. Не губи време.

Така че той заряза фирмите и продължи самостоятелно. По този начин човек можеше сам да прецени стойността на заобикалящите го ценности и дали те си струват труда.

Като премисли нещата, всичко… всичко, което му предложи Уорфийлд, бе не само коректно и приемливо, а направо великолепно. Необременени, законни милион долара за геоложко проучване, с което Алекс знаеше, че може да се справи.

Той горе-долу познаваше района в Ямайка, който трябваше да бъде проучен: на югоизток от Фолмаут, по крайбрежието до залива Дънкан; във вътрешността до Кок Пит. Всъщност територията на Кок Пит изглежда най-много интересуваше „Дънстоун“: обширни сектори необитаеми — в някои случаи и неотбелязани на картата — планини и джунгли. Мили наред се простираше неразвита площ на десет минути със самолет до изискания залив Монтего, на петнадесет — до разширяващия се, експлодиращ Ню Кингстън.

От „Дънстоун“ щяха да му предоставят специфичните градусови маркировки за три седмици, а през това време той трябваше да сформира екипа си.

Вече се бе върнал на „Странд“, на няколко преки от „Савой корт“. Наистина не беше решил нищо; нямаше какво да се решава, освен може би намерението да започне търсенето на хора в Университета. Беше сигурен, че няма да му липсват заинтересовани кандидати; надяваше се само те да притежават квалификация на такова равнище, каквото му трябва.

Всичко беше чудесно. Наистина чудесно.

Продължи по алеята до двора, усмихна се на портиера и мина през масивните стъклени врати на „Савой“. Отиде до бюрото за резервации отдясно и попита дали има съобщения за него.

Нямаше.

Но затова пък имаше нещо друго. Облеченият със смокинг чиновник на гишето му зададе един въпрос.

— Ще се качвате ли горе, господин МакОлиф?

— Да… да, ще се кача горе — отговори Алекс, объркан от въпроса. — Защо?

— Моля?

— Защо питате? — усмихна се МакОлиф.

— Заради обслужващия персонал на етажа, сър — отвърна човекът с интелигентен поглед и самоуверен тон. — В случай, че дойдат да чистят или гладят. Тези часове са страхотно напрегнати.

— Разбира се. Благодаря — Алекс се усмихна отново, кимна одобрително и се отправи към малкия асансьор с месингова решетка.

Опитал се бе да разбере още нещо от погледа на хотелския чиновник, но не успя. Но все пак усети, че има и друго. За шестте години, през които беше отсядал в хотела, досега никой не го е питал дали ще се „качва горе“. Като се има предвид английското чувство за приличие, този въпрос изглеждаше невероятен.

Или може би неговата предпазливост, породена от „Дънстоун“, се проявяваше прекалено бързо, прекалено силно?

В стаята си МакОлиф се съблече по гащета, облече си хавлия и поръча на етажния сервитьор да му донесе лед. На бюрото му беше останала почти пълна бутилка скоч. Той седна на едно кресло до прозореца и отвори вестника, предвидливо оставен от обслужващия персонал.

Скоро на външната врата се почука — сервитьорите на „Савой“ се славеха със своята бързина. МакОлиф започна да се надига от креслото, но после спря.

Сервитьорите на „Савой“ не чукаха на външните врати — те влизаха направо в антретата. Гостите си осигуряваха уединение, като заключваха вратите на спалните към антретата.

Алекс рязко се приближи към вратата и я отвори. Нямаше никакъв сервитьор. Вместо това той видя пред себе си висок, симпатичен мъж на средна възраст с палто от туид.

— Господин МакОлиф?

— Да?

— Казвам се Холкрофт. Мога ли да говоря с Вас, сър?

— Ами да… разбира се — Алекс огледа коридора, докато правеше знак на човека да мине край него. — Позвъних за лед; помислих Ви за сервитьора.

— Тогава мога ли да вляза във Вашата… извинете ме, във Вашата тоалетна, сър? Предпочитам да не ме виждат.

— Какво? Уорфийлд ли Ви изпраща?

— Не, господин МакОлиф. Британското разузнаване.

3.

— Това беше неприятно запознанство, господин МакОлиф. Имате ли нещо против да започна отначало? — Холкрофт влезе в спалнята-дневна. Алекс пусна кубчетата лед в една чаша.

— Няма нужда да го правите. Досега не ми се е случвало някой да ми почука на вратата в хотела, да каже, че е от британското разузнаване и да поиска да използва тоалетната. Звучи малко странно… Ще пиете ли нещо?

— Благодаря Ви. Малко, ако обичате; с мъничко сода ще бъде чудесно.

МакОлиф наля на Холкрофт и му подаде чашата.

— Съблечете си палтото. Седнете.

— Много сте гостоприемен. Благодаря Ви — разузнавачът си свали туиденото палто невнимателно то постави на облегалката на един стол.

— Изгарям от любопитство, господин Холкрофт — МакОлиф седна до прозореца, а англичанинът — срещу него. — Чиновникът на рецепцията ме попита дали ще се качвам горе. Направи го заради Вас, нали?

— Да, заради мен. Обаче той не знае нищо. Мисли, че ръководството е искало да се срещне необезпокоявано с Вас. Често го правят по този начин. Обикновено се отнася за финансови въпроси.

— Много благодаря.

— Ако това Ви притеснява, ще уредим всичко.

— Не ме притеснява.

— Бях на приземния етаж. Качих се със служебния асансьор, когато ми казаха, че сте горе.

— Доста сложно…

— Доста необходимо — прекъсна го англичанинът. — През последните няколко дни бяхте под непрестанно наблюдение. Нямам намерение да Ви стряскам.

МакОлиф замълча, държейки чашата на половината път до устата си.

— Току-що го направихте. Предполагам, че не сте ме наблюдавали Вие.

— Е, може да се каже, че следяхме — от разстояние — едновременно преследвачите и техния обект — Холкрофт отпи от уискито си и се усмихна.

— Не съм сигурен, че тази игра ми харесва — каза спокойно МакОлиф.

— Ние също. Мога ли да се представя по-обстойно?

— Да, моля.

Холкрофт извади от джоба на сакото си черно кожено калъфче с името си, стана от стола и се приближи към МакОлиф. Той протегна плоския калъф и го отвори.

— Под печата има телефонен номер. Ще Ви бъда задължен, ако се обадите и направите проверка, господин МакОлиф.

— Не е необходимо, господин Холкрофт. Вие не сте ми искали нищо.

— Бих могъл да го направя.

— Ако го направите, ще се обадя.

— Да, разбирам… Добре — Холкрофт се върна на стола си. — Както е посочено в моите документи, аз работя във военното разузнаване. Това, което не е написано в тях, е, че съм работил във Форин Офис и данъчната служба. Аз съм финансов експерт.

— В разузнавателните служби ли? — Алекс стана от стола си и отиде при кофичката с лед и уискито. Той ги посочи; Холкрофт поклати глава. — Това е необичайно, нали? Мога да си представя да работите в банка или в брокерски офис, но не и в шпионския бизнес.

— Преобладаващото болшинство от… Разузнаваческата работа е пряко свързана с финансите, господин МакОлиф. Има различни нюанси, разбира се.

— Приемам поправката — Алекс си доля пиене и осъзна, че проточилата се тишина се дължи на това, че Холкрофт го чака да се върне на стола си. — Като се замисля, разбирам какво имате предвид — каза той, като сядаше.

— Преди няколко минути попитахте дали ме праща „Дънстоун“ ООД.

— Мисля, че не съм казвал нищо подобно.

— Добре, Джулиан Уорфийлд — същата работа.

— Това беше грешка от моя страна. Страхувам се, че не си спомням да съм Ви питал за каквото и да било.

— Да, разбира се. Това е една от най-важните страни на споразумението Ви. Не можете да споменете господин Уорфийлд или „Дънстоун“; или когото и да било, каквото и да било, свързано с тях. Честно казано, на този етап ние чистосърдечно одобряваме това. Една от причините според нас е, че ако нарушите изискванията за секретност, веднага ще Ви убият.

МакОлиф свали чашата си и се вгледа в англичанина, който говореше напълно спокойно и точно.

— Това е абсурдно — каза той просто.

— Това е „Дънстоун Лимитид“ — отговори тихо Холкрофт.

— Тогава, струва ми се, ще бъде най-добре да ми обясните.

— Ще се постарая… Преди всичко трябва да знаете, че Вашият екип ще е вторият, който се изпраща да направи геофизичното проучване, за което сключихте договор…

— Те не ми казаха това — прекъсна го Алекс.

— Имат си причини. Всички са мъртви. Би трябвало да кажа „изчезнали и мъртви“. Никой не можа да проследи ямайските членове на екипа; но за белите сме сигурни, че са мъртви.

— Как така? Искам да кажа, как можете да бъдете сигурни?

— Имаме възможно най-основателната причина, господин МакОлиф. Един от хората беше британски агент.

МакОлиф беше като хипнотизиран от тихия разказ на служителя от разузнаването. Холкрофт, говореше като преподавател от Оксфорд, който разглежда неяснотите на мрачната елизабетинска драма и изяснява всеки обрат на необяснимия в основата си сюжет. Той използваше хипотези там, където му липсваше информация, уверявайки се, че МакОлиф разбира хипотетичната им същност.

„Дънстоун Лимитид“ не беше просто фирма за промишлено развитие; т.е. нейните цели далеч надхвърляха тези на една компания с разностранна дейност. Освен това тя не беше само британска, както показваше списъкът на съвета на директорите й. В действителност „Дънстоун Лимитид“ в Лондон бе „корпоративното“ централно управление на една организация на международни инвеститори, насочена към създаване на глобални монополи, независещи от намесата и контрола на Европейския Общ Пазар и неговите търговски съюзници. Тоест — това беше хипотеза — да се елиминира икономическата интервенция на правителствата: Вашингтон, Лондон, Берлин, Париж, Хага и всички останали точки, през които преминаваха финансите. Накрая те трябваше да се сведат до статуса на клиенти, а не на източник на суровини или преговаряща страна.

— Да обобщя: Вие казвате, че „Дънстоун“ е в процес на създаване на свое собствено правителство.

— Точно така. Правителство единствено на основата на икономическите и търговските фактори. Концентрация на финансови ресурси, нечувана от времето на фараоните. Икономическата катастрофа се съпътства от не по-малко важното асимилиране на ямайското правителство от „Дънстоун Лимитид“. В „Дънстоун“ са планирали Ямайка да бъде база на операциите. Те могат да успеят, господин МакОлиф.

Алекс постави чашата си на широкия перваз.

Той заговори бавно, като се мъчеше да намери думи и гледаше към керемидените покриви, стърчащи в „Савой Корт“.

— Хайде да се опитам да разбера… от това, което ми казахте Вие, и от това, което знам. „Дънстоун“ възнамерява да инвестира солидни суми в развитието на Ямайка. Добре, и двамата сме съгласни с това, а цифрите са астрономически. В замяна на тази инвестиция фирмата очаква да бъде възнаградена от благодарното правителство в Кингстън, като получи голямо влияние. Поне аз щях да го очаквам, ако бях на мястото на „Дънстоун“. Нормалните данъчни облекчения, концесии за внос, персонал, недвижим имот… основните отстъпки. Нищо ново — МакОлиф се обърна и погледна Холкрофт. — Не съм сигурен, че виждам каквато и да било финансова катастрофа — освен може би финансова катастрофа за Англия.

— Вие изтърпяхте поправката; аз търпя критика — каза Холкрофт, — но само в подробностите. Доста сте прозорлив — вярно е, че първоначално ни интересуваше само Великобритания. Английска извратеност, ако щете. „Дънстоун“ е важен фактор в британския търговски баланс. Не бихме искали да ги загубим.

— Затова си съчинихте някакъв заговор…

— Чакайте малко, господин МакОлиф — намеси се агентът, без да повишава глас. — Висшите ешелони на британското правителство не си измислят заговори. Ако „Дънстоун“ беше това, което претендира, че е, отговорните фактори на „Даунинг стрийт“ щяха да защитават интересите ни открито. Страхувам се, че случаят не е такъв. „Дънстоун“ е свързана с изключително деликатни сфери в Лондон, Берлин, Париж, Рим… и най-вече във Вашингтон. Но да се върна на въпроса… Бих искал за момент да се спра на Ямайка. Вие използвахте термините „концесии“, „данъчни облекчения“… „влияние“ и „отстъпки“. Аз го наричам „асимилиране“.

— Това са само думи.

— Това са закони, господин МакОлиф. Суверен, одобрен от премиери, кабинети и парламент. Помислете малко, господин МакОлиф. Съществуващо, жизнеспособно правителство в стратегически разположена независима страна, контролирано от грамаден промишлен монополист със световни пазари. Това не е непознато. То ни чака в близко бъдеще.

Алекс наистина помисли за това. Отне му повече от минута. Пришпорваха го спокойните, авторитетно звучащи „разяснения“ на Холкрофт.

Без да разкрива методите за разследване на британското контраразузнаване, англичанинът му обясни начина на действие на „Дънстоун“. Огромни капитали се прехвърляха от швейцарските банки на „Кинг стрийт“ в Кингстън, онази къса отсечка, която побираше основните международни банкови институции. Но солидният поток от пари в брой не беше депозиран в английските, американските или канадските банки. Те оставаха в положението на просяци, докато по-малко сигурните ямайски банки се стъписваха от притока на такива големи пари, за каквито не бяха чували откак съществуват.

Малцина знаеха, че огромните нови ямайски богатства идват само от „Дънстоун“. Но тези малцина съдеха за това по оборота на трансферите от хиляди сметки за осемчасовия работен ден.

На някои им се завиваше свят от учудване. Само на някои. На други някои избраници, заемащи изключително високи постове, по безспорен начин им беше показано, че в Кингстън е проникнала нова сила, така мощна, че Уолстрийт и Белия дом ще затреперят от нея.

— Щом знаете толкова много, защо не се намесите? Спрете ги.

— Не е възможно — отвърна Холкрофт. — Всички действия са тайни; няма кого да обвиним. Това е прекалено заплетена финансова мрежа. „Дънстоун“ се управлява от Уорфийлд. Той се ръководи от предпоставката, че една затворена общност е ефикасна само тогава, когато едната й ръка не знае какво върши другата.

— С други думи Вие не можете да докажете твърдението си и…

— Ние не можем да дадем гласност на онова, което не можем да докажем — прекъсна го Холкрофт. — Това е вярно.

— Бихте могли да ги заплашите. Искам да кажа, въз основа на това, което дяволски добре знаете, че е вярно, бихте могли да вдигнете шумотевица до бога… Но не можете да рискувате. Това ще рекушира в онези „деликатни“ сфери в Берлин, Вашингтон, Париж, и т.н. И това ли е вярно?

— Да.

— Сигурно са дяволски деликатни.

— Смятаме, че те включват извънредно влиятелни хора, представители на различни страни.

— Членове на правителствата?

— Свързани с основните отрасли на промишлеността.

— Кои например?

Холкрофт улови погледа на Алекс. Думите му бяха ясни:

— Разбирате, че това, което казвам, е само… предположение.

— Добре. А на мен ми е къса паметта.

— Много добре — англичанинът стана от стола и го заобиколи. Тонът му беше спокоен, но не му липсваше точност. — В собствената Ви страна: предполага се, че се отнася за вицепрезидента на Съединените щати или за някой от подчинените му и, безспорно, за неизвестни членове на Сената и на президентския екип. В Англия: изявени личности от Долната камара и несъмнено директорите на различни отдели в данъчните служби. В Германия: високопоставени служители в Бундестага. Във Франция: най-висшите длъжностни лица, голисти отпреди войната в Алжир… Хора като онези, които описах, сигурно съществуват и са свързани с Уорфийлд. Развитието на „Дънстоун“ би било невъзможно без влияние на подобни сфери. В това сме сигурни.

— Но не знаете имена.

— Не.

— И мислите, че мога да Ви помогна по някакъв начин?

— Да, господин МакОлиф.

— Въпреки всички източници, с които разполагате, идвате при мен? „Дънстоун“ ме нае само за проучване на терена и нищо повече.

— Това е второто проучване на „Дънстоун“, господин МакОлиф.

Алекс се втренчи в англичанина.

— И казвате, че онзи екип е мъртъв. Холкрофт се върна на стола си и пак седна.

— Да, господин МакОлиф. Което означава, че „Дънстоун“ има противник. Някой, който е или много могъщ, или много информиран, или и двете. А ние нямаме никаква представа какво е това… кои са те. Знаем само, че то съществува, че те съществуват. Искаме да се свържем с онези, които целят същото като нас. Ние можем да гарантираме сигурността на експедицията ви. Вие сте ключът. Без Вас сме в безизходица. Без нас Вие и Вашите хора може да се окажете в много тежко положение.

МакОлиф скочи от стола и се надвеси над британския агент. Той няколко пъти си пое въздух бързо и дълбоко, и нарочно се отдалечи от Холкрофт; след това безцелно закрачи в хотелската стая. Англичанинът изглежда разбираше действията на Алекс. За миг той остана безмълвен.

— Господи! Ти си голяма работа, Холкрофт! — МакОлиф се върна до стола си, но не седна. Той се пресегна за питието на перваза — не толкова заради самото него, колкото за да подържи чашата. — Идваш тук, обвиняваш Уорфийлд, като ми изнасяш лекция по икономика, и след това спокойно ми казваш, че ще си загубя сумата от последния хонорар, ако не ви сътруднича.

— Представяш нещата в черно и бяло, мой човек…

— Представям ги точно така, както ти току-що каза! Ами ако грешите?

— Не грешим.

— Дяволски добре знаеш, че и това не мога да докажа. Ако се върна при Уорфийлд и му предам този малък неофициален разговор, ще изгубя договора в момента, в който си отворя устата. А също и най-големия хонорар, който някога е бил предлаган на геолог.

— Мога ли да те попитам за сумата? Само от научен интерес.

МакОлиф погледна Холкрофт.

— Какво би казал за един милион долара?

— Бих казал, че съм изненадан защо не са ти предложили два. Или три. Защо не? Няма да си жив да го похарчиш.

Алекс не отклони очи от тези на англичанина.

— В превод това означава, че ако враговете на „Дънстоун“ не ме убият, ще го направи фирмата, така ли?

— Ние смятаме така. Това е единственото логично заключение. Щом приключиш работата си.

— Разбирам… — МакОлиф отиде до бутилката уиски и си наля внимателно, като че ли го мереше. Той не предложи нищо на Холкрофт. — Ако кажа открито на Уорфийлд това, което чух от теб, ти наистина смяташ, че той ще…

— Ще те убие? Тези думи ли Ви смущават, господин МакОлиф?

— Нямам основателни причини да използвам тези думи, господин Холкрофт.

— Естествено. Никой никога не свиква с тях… Да, ние смятаме, че той ще те убие. Ще нареди да те убият, разбира се. След като ти изпие акъла.

МакОлиф се облегна на стената, като разглеждаше уискито в чашата си, но не пиеше.

— Вие не ми предлагате алтернатива, нали?

— Разбира се, че ти предлагаме. Мога да си тръгна оттук; все едно, че никога не сме се срещали.

— Ами ако някой те види? Нали каза, че ме наблюдават.

— Те няма да ме видят; ще трябва да се задоволиш с уверението ми — Холкрофт се облегна на стола си. Той замислено допря пръсти. — Разбира се, при това положение ние не сме в състояние да ти предложим защита срещу която и да било от страните…

— Защита от недоказуемото — тихо се намеси Алекс.

— Да.

— Нямам алтернатива… — МакОлиф се отдръпна от стената и отпи няколко глътки. — Освен една, Холкрофт. Да речем, че се съглася да Ви сътруднича, защото обвиненията Ви… или теориите Ви, както и да ги наричате, може би имат известни основания… Но аз не нося отговорност пред Вас.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Няма да се подчинявам сляпо. Няма да ме разигравате като марионетка. Искам това условие в писмен вид, ако му викате така.

— Така трябва да е. Често съм го използвал.

МакОлиф прекоси стаята към англичанина и се насочи към облегалката на стола си. Седна на ръба й.

— Сега ми го обясни простичко. Какво трябва да правя?

Гласът на Холкрофт прозвуча спокойно и отчетливо:

— Целите са две. Първата е да се открият противниците на „Дънстоун“; онези, които унищожиха — избиха първия изследователски екип. Предполага се, че те ще те отведат до втората и очевидно основна цел: имената на хората от неизвестната йерархия на „Дънстоун“. Безликите хора в Лондон, Париж, Берлин, Вашингтон… поне един-двама. Ще ти бъдем благодарни за всяка конкретна подробност.

— Откъде да започна?

— Страхувам се, че знаем много малко. Но все пак имаме нещо. Това е само една дума, може би някакво име. Не знаем. Но имаме сериозни причини да смятаме, че е страшно важно.

— Една дума ли?

— Да… „Халидон“.

4.

Той се чувстваше така, сякаш работи в две различни сфери на действителността, като никоя от тях не е напълно реална. През деня МакОлиф се съвещаваше с мъжете и жените в геофизичните лаборатории на лондонския Университет, като събираше данни за изследователския си екип. Университетът, както и Кралското общество на историците, бяха прикритие на „Дънстоун“, но нито една от двете организации не знаеше, че експедицията се финансира от „Дънстоун“.

През нощта, в ранните сутрешни часове, той се срещаше с Холкрофт в малки охранявани къщи на слабо осветените улици в Кенсингтън и Челси. До тези места го возеха с две различни превозни средства — карани от служители на разузнаването таксита. За всяка среща Алекс си имаше легенда, която обясняваше местонахождението му: покана за вечеря, момиче, претъпкан познат нему ресторант; нищо необичайно, всичко беше лесно обяснимо и можеше да се провери.

Сеансите с Холкрофт бяха разделени на инструктаж в различни области: политическия и финансовия климат в Ямайка, контактите между разузнавачите на острова, и някои основни умения — използване на уреди за осъществяване на комуникация и за контранаблюдение.

На няколко от сеансите Холкрофт доведе „специалисти“ от Западна Индия — черни агенти, способни да отговорят на всеки въпрос, който би могъл да зададе МакОлиф. МакОлиф имаше само няколко въпроса; преди малко повече от година той беше правил проучване за „Кайзер боксит“ край Оракабеса и подозираше, че този факт е насочил Джулиан Уорфийлд към него.

Когато бяха сами, Холкрофт не спираше да мърмори за отношенията и реакциите, които Алекс трябва да поражда.

Винаги се опирай на част от истината… старай се да звучи просто… основните положения да могат да се потвърдят лесно…

Ще откриеш, че е доста приемливо да работиш на различни нива… естествено, инстинктивно. Ще започнеш да се съсредоточаваш поотделно върху нещата, без да ги смесваш…

Личните ти сензори ще се активират много бързо… втора природа. Ще влезеш в ритъм… свързващото звено между отделните ти цели…

Британският агент никога не наблягаше на казаното, а просто бе многословен. Той повтаряше фразите отново и отново с леки изменения в подбора на думи.

Алекс разбираше. Холкрофт му осигуряваше фундаменталните средства: инструменти и самочувствие.

— След няколко дни ще получиш информация за свръзката си в Кингстън; все още уреждаме нещата. В Кингстън цари бъркотия; там не е лесно да спечелиш доверие.

— Чие доверие? — попита МакОлиф.

— Добър въпрос — отговори агентът. — Не се старай да вникнеш в него. Това ни е работата. Запомни всички останали.

Алекс погледна написаните на машина имена върху хартия, която не можеше да се изнася от къщата в Кенсингтън.

— На доста хора плащате.

— Малко повече са, отколкото ни трябват. Онези, които са задраскани, са се подписвали за пари на две места — при нас и в ЦРУ. През последните години вашето Централно Разузнавателно Управление прекалено се политизира.

— Притеснява ли Ви изтичането на информация?

— Да. „Дънстоун Лимитид“ е жива във Вашингтон. Невидима, но много жива.

Сутрините влизаше в другата сфера на реалността, Лондонския университет. Той откри, че е по-лесно, отколкото бе смятал да прогони грижите от миналата нощ. Теорията на Холкрофт за отделните цели му свърши работа; той наистина влезе в ритъм. Вниманието му се ограничаваше върху професионалните проблеми — създаването на изследователския екип.

Беше решено, че броят им няма да надхвърля осем, за предпочитане бе да са по-малко. Изискваха се познания в нормалните области: стратификация на глинестите пластове, варовика и скалите; анализи на водни и газови източници; вегетиране — изследване на почвата и растенията. И накрая, тъй като изследването включваше терени във вътрешността на Кок Пит, щеше да им трябва някой, който да е запознат с местните диалекти и обичаи. Уорфийлд мислеше, че този последен член на екипа е излишен; но Алекс познаваше обстановката по-добре от него. В Ямайка не беше лесно да те приемат.

— МакОлиф вече бе избрал един от членовете на екипа, изследовател на почвата от Калифорния на име Сам Тъкър. Сам беше огромен, як мъж, прехвърлил петдесетте и притежаваше всички прекалености, които човек можеше да си представи, но бе абсолютен професионалист в своята област. Беше също и най-сигурният човек, който Алекс познаваше, верен приятел, заедно с когото бяха правили проучвания от Аляска до миналогодишната поръчка на „Кайзер“ в Оракабеса. МакОлиф намекна, че ако Джулиан Уорфийлд не одобри Сам, може да му се наложи да си потърси друг изследовател.

Това бе напразна заплаха предвид всички съществуващи обстоятелства, но си струваше неудобството, ако се наложеше да отстъпи. Алекс искаше да вземе Сам със себе си в Ямайка. Останалите щяха да бъдат нови, непроверени; но Тъкър бе издържал проверката на годините. На него можеше да се разчита.

Уорфийлд подложи Сам Тъкър на проверка от „Дънстоун“ и се съгласи, че у него няма нищо осъдително, освен някои дребни особености. Но положението на Сам не трябваше да се различава от това на останалите членове; никой не биваше да знае за интересите на „Дънстоун“. Това се подразбираше.

Никой нямаше да знае. Ако в смущаващите твърдения на Холкрофт имаше поне капка истина, Алекс щеше да държи на тайната повече, отколкото си мислеше Уорфийлд.

Всички участници в проучването щяха да чуят една и съща история и да научат скалъпените от „Дънстоун Лимитид“ факти. Дори организациите, които бяха привлечени, приемаха фактите за истина; нямаше причина да се съмняват. Финансовите гаранции не се поставяха под съмнение; те бяха защитени от свещения знак на академизма. Завиждаха им, възхищаваха им се, но никога не ги обсъждаха.

Необходимата гаранция за осъществяването на геоложкото проучване бе дадена от Кралското общество на историците, подкрепено от Комитета за обществена дейност към Камарата на Лордовете. Експедицията трябваше да се осъществи като съвместен проект на Лондонския университет и Ямайското министерство на образованието.

Всички заплати, разходи, всякакви видове плащания трябваше да се извършват чрез университетската каса. Кралското общество щеше да създаде канали за банков кредит, а Университетът трябваше да използва тези фондове.

Основанията за извършване на проучването съвпадаха с опитите на Обществения комитет към Лордовете, чиито членове осигуряваха хора и плащаха на повечето кралски общества. Това беше бащински подарък за новата независима нация — още едно неподлежащо на забравяне свързващо звено с Британия. Един урок, който щеше да влезе в учебниците за идните години. Защото според Ямайското министерство нямаше данни, че точно тази територия е била подлагана на каквото и да било геофизично проучване.

Това се подразбираше.

А дори да имаше такива данни, никой нямаше да им обърне внимание.

Свещеният знак на академизма.

Университетът извършваше кражба. Никой не задаваше въпроси.

Изборът на Алекзандър МакОлиф за поста директор на проучването предизвика смущение както в обществото, така и в университета. Въпреки това американецът беше избран от Ямайското министерство. Колониите често нанасяха такива обиди.

Но като вземеше парите, човек спираше да спори.

Защитени от свещения знак.

„Всичко е точно толкова усложнено, че да бъде академично приложимо“, мислеше си МакОлиф. Джулиан Уорфийлд познаваше дебрите, през които маневрираше.

Холкрофт от британското разузнаване също ги познаваше.

А Алекс започна да осъзнава, че ще трябва да наваксва. Както компанията „Дънстоун“, така и контраразузнаването преследваше определени цели. Той можеше да се загуби в това преследване.

В някои отношения вече беше загубил.

Възнамеряваше да направи нещо по въпроса в обозримо бъдеще. Определени… неща трябваше да се изяснят.

Но непосредствената му грижа беше избора на екип.

МакОлиф беше прилагал подхода си за избор на подчинени достатъчно често, за да знае, че той върши работа. Нямаше да покани за разговор когото и да било, ако не беше чел внимателно работите му; всеки един, когото канеше за разговор, вече бе доказал възможностите си на хартия. Освен специфичните области на познание го интересуваше способността им за адаптация към природните и климатичните особености и към изискванията на съвместния живот.

Той бе свършил тази работа. Беше готов.

— Секретарката ми предаде, че сте искали да ме видите, господин МакОлиф.

Говорещият стоеше на вратата. Това бе завеждащият катедрата по геофизика, очилат, ъгловат учен, който се опитваше да не издава неприязънта си към Алекс. Беше очевидно, че човекът се чувства измамен както от Кралското общество, така и от Кингстън, защото не е бил избран за работата на МакОлиф. Завършил неотдавна едно отлично проучване в Ангуила; между тази работа и ямайската експедиция имаше прекалено много прилики, които го караха да се чувства засегнат.

— Мили боже — каза Алекс. — Очаквах да ме поканите във Вашия офис — той се приближи до бюрото си и се усмихна смутено. Беше стоял до единствения прозорец и бе гледал през миниатюрния четириъгълник навън към минаващите студенти, които носеха книги, с чувство на благодарност за това, че вече не е част от този свят. — Мисля, че ще бъда готов да започна разговорите с кандидатите днес следобед.

— Толкова скоро?

— Благодарение най-вече на Вас, професор Ролстън. Препоръчахте ми чудесни учени — МакОлиф не го каза от учтивост; кандидатите на професора бяха добри на хартия. От десетината, които стигнаха до последния кръг, точно половината бяха предложени от Ролстън; останалите петима работеха на свободна практика и бяха високо оценени от две лондонски проучвателни фирми. — Склонен съм направо да взема вашите хора, без да се срещам с никакви други — продължи Алекс вече само от учтивост. — Но от министерството в Кингстън настояват да поговоря с тези — МакОлиф подаде на Ролстън лист хартия с пет имена, които не бяха на хора от Университета.

— А, да. Познавам някои — каза Ролстън, а тонът му любезно отбеляза комплимента на Алекс.

— Двамата тук са… двойка, нали разбирате.

— Какво?

— Мъж и жена. Семейство Йенсен.

— Тук има един Йенсен. Коя е жената?

— Р. Л. Уелс. Това е Рут Уелс, жената на Йенсен.

— Нямах представа… Не бих казал, че този факт е в тяхна полза.

— Защо не?

— Не съм сигурен — отговори искрено Алекс.

— Никога не съм правил проучване с женена двойка. Глупава реакция, нали? Познавате ли някой от останалите?

— Един от тях. Предпочитам да не коментирам.

— В такъв случай бих искал да го направите.

— Фъргюсън. Джеймс Фъргюсън. Беше мой студент. Много нахакано момче. Доста самоуверен, ако разбирате какво имам предвид.

— Но той е ботаник, специалист по растенията, а не геолог.

— Има опит в проучванията; геофизиката му беше втора специалност. Разбира се, това бе преди доста години.

МакОлиф отдели няколко листа хартия на бюрото си.

— Не може да е било преди много време. Той е ходил само на три експедиции и всичките са през последните четири години.

— Наистина не бе отдавна. Трябва да го видите. Чух, че го смятат за доста кадърен.

— Ето ги и вашите хора — каза Алекс, като подаваше на Ролстън друг лист. — Избрах петима от осемте, които предложихте. Да очаквам ли още някакви изненади от тях? Между другото, надявам се, че одобрявате избора ми.

Ролстън прочете списъка, като си наместваше очилата и свиваше устни, докато четеше.

— Да, мислех, че ще изберете тези. Вие, разбира се, осъзнавате, че този Уайтхол не е от нашите. Препоръчаха ни го от западноиндийския институт. Според шефовете му той е страхотен учен. Аз лично никога не съм го виждал. Изкарва доста пари от цикъл лекции.

— Той е чернокож, нали?

— А, разбира се. Знае всички езици, всички диалекти и всички културни норми и отклонения на Антилските острови. В докторската си дисертация проследява движението на ни повече, ни по-малко от двадесет и седем африкански племена на островите. От Бъшуоди до Коромантийските острови. Неговото изследване на индиано-африканската интеграция се цитира като основен труд. Струва ми се също, че е голямо конте.

— Искате ли да поговорим за още някой?

— Не, всъщност не. Ще имате затруднения при избирането на специалист по подпочвените залежи. Тук имате двама съвсем прилични. Освен ако… първата Ви реакция не надделее. Така или иначе.

— Не разбирам.

Ролстън се усмихна.

— От моя страна би било наглост да продължавам — после професорът добави бързо: — Да накарам ли някое от нашите момичета да Ви уреди срещите?

— Благодаря, ще Ви бъда много задължен. Ако е възможно да се направи график за всичките десетима, бих искал да имам по един час за всички.

— По един час…

— Ще се обадя отново на онези, с които ще искам да продължа разговорите — няма смисъл да губя времето на всички.

— Да, разбира се.

Единият от кандидатите се дисквалифицира още с влизането си в стаичката на МакОлиф. Фактът, че той беше полупиян още в един часа следобед, може би си имаше обяснение, но вместо да го извинява, МакОлиф използва това обстоятелство като предлог да елиминира кандидата заради по-големия проблем: човекът беше сакат с десния крак. Трима бяха зачеркнати по една и съща причина: очевидно всеки от тях мразеше индианците — все по-разпространяващ се английски вирус, британско съответствие на Америкус червенокожус.

Семейство Йенсен — Питър Йенсен и Рут Уелс — бяха приятна изненада както поотделно, така и заедно. Те наскоро бяха прехвърлили петдесетте, весели, самоуверени и добродушни. Семейството беше бездетно, финансово обезпечено и двамата искрено се интересуваха един от друг и от работата си. Неговата специалност бяха минералните руди; нейната — вкаменелостите — науката-сестра палеонтологията. Неговите знания имаха пряко приложение, нейните бяха отдалечени от обекта, но от научна гледна точка присъствието й беше оправдано.

— Мога ли да Ви задам няколко въпроса, доктор МакОлиф? — попита любезно Питър Йенсен, докато си пълнеше лулата.

— Разбира се.

— Не мога да кажа, че познавам добре Ямайка, но това пътуване ми изглежда дяволски любопитно. Не съм сигурен, че разбирам за какво става дума.

Алекс беше благодарен за възможността да изрецитира обяснението, подготвено от „Дънстоун Лимитид“. Докато говореше, той гледаше внимателно геолога и изпита облекчение, когато видя в очите му искра на одобрение. Когато свърши, той помълча, после добави:

— Не знам дали това изяснява нещо.

— О, повярвайте ми, човече, разбира се, че изяснява нещата. Книгата на перовете на Бърк пак влиза в работа. — Питър Йенсен изхихика, като хвърли поглед към жена си. — Някой яко е натиснал Кралското общество, за да си намери работа. Членовете му в камарата на Лордовете просто са му я осигурили. Готино шоу… Смятам, че Университетът ще изкара някоя и друга пара.

— Страхувам се, че бюджетът не е толкова голям.

— Така ли? — Питър Йенсен изгледа МакОлиф с лула в ръката. — Тогава може би аз не разбирам. Извинете ме, но в нашите среди Ви се носи славата на не особено евтин ръководител… съвсем справедливо, ако ми разрешите да добавя; репутацията Ви върви пред Вас.

— От Балканите до Австралия — добави Рут Уелс Йенсен, а лицето й изразяваше леко раздразнение от съпруга й. — А ако си имате отделна уговорка, това не влиза в скапаната работа на Питър.

Алекс тихо се изсмя.

— И двамата сте любезни, но нямам никаква уговорка. Хванаха ме на въдицата, това е всичко. Работил съм за други фирми на острова и се надявам да го правя отново. Често. Всички геофизични документи се предоставят от Кингстън и те поискаха мен. Нека го наречем инвестиция.

МакОлиф отново започна внимателно да наблюдава Питър Йенсен; той беше репетирал този отговор. Англичанинът хвърли бърз поглед към жена си. След това изхихика както преди няколко секунди.

— И аз бих направил същото, стари приятелю. Но бог да пази проучването, на което ще бъда ръководител.

— Това е нещо, от което ще се пазя като от Първи май на Трафалгар — каза Рут, като влезе в тон с тихия смях на съпруга си. — Кой Ви набута в тая история, ако мога да попитам? Да не би случайно да го познаваме?

— Засега никой. Наистина едва сега започвам…

— Е — прекъсна го Питър Йенсен, а очите му блестяха от лукавство, — щом страдате от несъразмерните такси за превоз, трябва да Ви кажа, че ние предпочитаме да не се разделяме. Някак си с времето сме свикнали един с друг. Ако искате единия от нас, другият ще приеме половин цена, за да се придвижи сам.

Каквито и съмнения да бяха останали у Алекс, те се разсеяха от думите на Рут Уелс Йенсен. Тя изимитира професионалния тон на съпруга си с добродушна точност.

— Половин цена, стари приятелю, можем да се споразумеем. Апартаментът ни е дяволски студен по това време на годината.

Той реши да вземе семейство Йенсен.

Третият кандидат, който не работеше в Университета, Джеймс Фъргюсън, бе прецизно описан от Ролстън като нахакан и самоуверен. Обаче тези особености бяха резултат на енергичност и нетърпеливост, поне на МакОлиф му се струваше така. Фъргюсън бе млад — на двадесет и шест — и не беше от хората, които оцеляват, а още по-малко процъфтяват в академична среда. Алекс откриваше у Фъргюсън много от самия себе си на младини: задълбочен интерес към своя предмет, нетърпимост към света на научните работници, където се изучаваше този предмет. Противоречие, а може би дори конфликт на поколенията. Фъргюсън работеше на свободна практика за различни земеделски фирми и най-добрата му препоръка беше това, че рядко оставаше без работа на един пазар, който не се славеше с излишък на работни места. Джеймс Фъргюсън бе един от най-добрите специалисти по растителността, които той познаваше.

— Бих искал да се върна в Ямайка — каза младежът няколко секунди след началото на предварителния разговор. — Работих в Порт Мария за организацията „Крафт“ преди две години. Смятам, че целият скапан остров може да се окаже златна мина, ако селското стопанство и производството на синтетика му позволят да се развива.

— Кое е златната мина? — попита МакОлиф.

— Влакната на баракоа във фазата на вторичното развитие. Би могло да се развие бананов щам, който да хвърли в паника производителите на найлон и трико, да не говорим за доставчиците на плодове.

— Можете ли да го докажете?

— Мисля, че почти успях да го направя. Затова ме изхвърлиха от организацията.

— Изхвърлиха ли Ви?

— Доста безцеремонно. Няма смисъл да крия този факт; всъщност не си правя труда. Казаха ми да си гледам работата. Представяте ли си? Ако проявите интерес, сигурно ще попаднете на някои негативни оценки за мен.

— Аз проявявам интерес, господин Фъргюсън.

Разговорът с Чарлз Уайтхол разтревожи МакОлиф. Тоест разтревожи го човекът, а не качеството на получената информация. Уайтхол беше чернокож циник, живеещ в момента в Лондон, чиито корени и познания бяха свързани със западноиндийската област, но кръгозорът му бе агресивно себеутвърждаващ. Видът му смая МакОлиф. За човек, написал тритомна история на Карибските острови, чиито работи според думите на Ролстън бяха „основен труд“, Чарлз Уайтхол изглеждаше дори по-млад от Джеймс Фъргюсън.

— Не оставяйте видът ми да Ви заблуди, господин МакОлиф — каза Уайтхол, когато влезе в стаичката и протегна ръка на Алекс. — Тропическият ми тен скрива годините по-добре от светлата кожа. Аз съм на четиридесет и две години.

— Прочетохте мислите ми.

— Не е задължително да ги чета. Свикнал съм с тази реакция — отговори чернокожият, като седна, оправи скъпия си блейзър и кръстоса краката си, обути в разкроени панталони на тънко райе.

— Щом Вие не си хабите думите напразно, доктор Уайтхол, и аз няма да хабя моите. Защо Ви заинтересува това проучване? Доколкото разбирам, Вие можете да изкарате много повече пари от цикъл лекции. Едно геофизично проучване не е най-доходната работа.

— Да речем, че финансовата страна на въпроса остава на заден план; това може би е един от малкото пъти в живота ми, когато става така — заговори Уайтхол, вадейки от джоба си сребърна табакера. — Право да Ви кажа, господин МакОлиф, моето его получава известно удовлетворение от това, че се връщам в родината си като експерт под егидата на Кралското общество на историците. Наистина това е всичко.

Алекс повярва на човека, понеже според него Уайтхол беше много по-уважаван като учен в чужбина, отколкото у дома. Изглежда Чарлз Уайтхол искаше да постигне с научните си познания съответното признание, което му бе отказано в интелектуалните или може би в социално издигнатите кръгове в Кингстън.

— Познавате ли местността в Кок Пит?

— Колкото и всички останали местни хора, с изключение на бегачите. В исторически и културен план я познавам много по-добре, разбира се.

— Какво значи бегач?

— Бегачите са планинци от комуните на хълмовете. Те се наемат като водачи… когато успеете да намерите някой. Те наистина са примитивни. Кого наехте за проучването?

— Какво? — Алекс още си мислеше за бегачите.

— Попитах кого ще вземете със себе си в екипа по проучването. Ще ми бъде интересно да науча.

— Ами… не са заети всички места. Има една двойка на име Йенсен — той е специалист по минералните руди, тя е палеонтолог; един млад ботаник, Фъргюсън, и един мой приятел американец, изследовател на почви. Казва се Сам Тъкър.

— Струва ми се, че съм чувал за Йенсен. Не съм сигурен, но така мисля. Останалите не ги познавам.

— Очаквахте ли, че ще ги познавате?

— Честно казано, да. Проектите на Кралското общество обикновено привличат хора от много голям калибър — Уайтхол деликатно изтръска цигарата си на ръба на пепелника.

— Такива като вас ли? — попита с усмивка МакОлиф.

— Не съм скромен — отвърна чернокожият учен, като възнагради усмивката на Алекс с открит смях. — А пък съм и много заинтригуван. Мисля, че бих могъл да Ви бъда полезен.

МакОлиф също мислеше така.

Вторият изследовател на глинестите подпочвени пластове фигурираше в списъка като А. Джерард Бут. Бут беше кандидат от университета, препоръчан лично от Ролстън по следния начин:

— Обещах на Бут, че ще Ви обърна внимание върху тези документи и статии. Наистина смятам, че Бут ще бъде чудесно допълнение към изследователския екип.

Ролстън беше дал на МакОлиф една папка с проучванията на А. Джерард Бут в такива разнородни райони като Иран, Корсика и южна Испания. Алекс си спомни, че е чел някои от статиите в „Нешънъл Джиолъджист“ и още, че те му бяха направили впечатление със своята яснота и професионализъм. Бут беше кадърен; дори повече от кадърен.

Бут също се оказа жена. А. Джерард Бут бе известна сред колегите си като Алисън Бут; никой не си правеше труда да използва второто й име.

Усмивката й бе една от най-привлекателните, които МакОлиф изобщо беше виждал. Бе по-скоро полуусмивка — човек би могъл да я нарече дори мъжествена, но абсолютната женственост на момичето не допускаше тази дума. Очите й бяха сини, подвижни и откровени — очи на професионалист. Ръкостискането й — силно, също професионално. Светлокестенявата й коса — дълга, мека и леко навита — Алекс си помисли, че тя я е ресала няколко пъти заради интервюто. Възрастта й можеше да бъде всякаква между края на двадесетте и средата на тридесетте; не можеше да се определи на око, само в ъгълчетата на очите й се бяха образували бръчиците на смеха.

Алисън Бут бе не само кадърна и не само жена; освен това тя беше, поне на пръв поглед, много привлекателна личност. По време на разговора им на МакОлиф непрекъснато му идваше наум терминът „професионалист“.

— Накарах Роли да ми обещае, че ще пропусне да спомене факта, че съм жена. Не го дръжте отговорен за това.

— Значи бяхте напълно сигурна, че съм назадничав?

Момичето вдигна ръка и отметна настрана дългата си мека коса, паднала на хубавото й лице.

— Не съм изпитвала предварителна враждебност, доктор МакОлиф. Просто разбирам практическите пречки. Част от работата ми е да Ви убедя, че съм квалифицирана.

И след това, като че ли осъзнавайки възможността да бъде разбрана двусмислено, Алисън Бут престана да се усмихва и оправи полата си… професионално.

— Що се отнася до работата на обекта и в лабораторни условия, сигурен съм, че сте квалифицирана…

— Струва ми се, че всякакви други разсъждения ще бъдат излишни — каза момичето с лека следа от английска скованост.

— Не е задължително. Съществуват и проблеми с околната среда, различни степени на физически дискомфорт, да не кажем несгоди.

— Не мога да си представя, че Ямайка е в един кюп с Иран или Корсика. Правила съм проучвания на тези места.

— Знам…

— Роли ми каза — Прекъсна го Алисън Бут, — че няма да приемате препоръки за пътувания преди да сте разговаряли с нас.

— Изолирането на група хора води до погрешни заключения. Нетърпими връзки. В миналото съм губил кадърни хора, защото други кадърни хора отказваха да ги приемат поради погрешни основания.

— Ами жените?

— Включих и жените в този термин, не съм ги изключвал.

— Аз имам много добри препоръки, доктор МакОлиф, и ги получих със сериозни основания.

— Ще Ви помоля да ми ги дадете.

— Нося ги със себе си — Алисън откопча голямата кожена чанта на скута си, извади два служебни плика и ги постави в края на бюрото на МакОлиф, — това са препоръките ми, доктор МакОлиф.

Алекс се засмя, докато посягаше към пликовете. Той вдигна очи към момичето и срещна погледа й. На лицето й бе изписано едновременно добродушно предизвикателство и молба.

— Защо отдавате толкова голямо значение на това проучване, госпожице Бут?

— Защото ме бива и мога да се справя с работата — отвърна тя простичко.

— Вие работите в Университета, нали?

— На непълен работен ден, лекции и лабораторни упражнения. Не съм на постоянно място… между другото това е мой избор.

— В такъв случай не го правите заради парите — заяви МакОлиф.

— Ще ми свършат работа, макар че не съм отчаяна от безпаричие.

— Не мога да си представя, че Вие ще бъдете отчаяна от каквото и да било — каза той с полуусмивка. Тогава Алекс забеляза, или поне така му се стори, че в погледа на момичето се мярна сянка, моментна угриженост, която изчезна също така внезапно, както се беше появила. Той инстинктивно продължи да настоява: — Но защо се спряхте на тази експедиция? Сигурен съм, че с Вашата квалификация ще намерите други, вероятно по-интересни и несъмнено по-добре платени.

— Срокът ме устройва — отговори тя тихо след несъмнено колебание, — поради лични причини, които нямат абсолютно нищо общо с квалификацията ми.

— Имате ли причини да искате да прекарате продължителен период от време в Ямайка?

— Ямайка няма нищо общо. Със същия успех бихте могли да проучвате Монголия.

— Разбирам — Алекс остави двата плика обратно на бюрото.

Той преднамерено си придаде равнодушен израз. Момичето реагира.

— Добре тогава, доктор МакОлиф. Това не е тайна сред приятелите ми — момичето хвана чантата в скута си. Тя не я стискаше; у нея нямаше никакво напрежение. Когато заговори, гласът й беше спокоен, както и погледът й. Тя отново се превърна в абсолютен професионалист: — Вие ме нарекохте „госпожица Бут“. Това е неправилно. „Бут“ е фамилията на мъжа ми. За съжаление трябва да кажа, че бракът ми не беше сполучлив; наскоро той се разпадна. Вниманието на добронамерените хора в такива моменти може да бъде досадно. Бих предпочела да съм извън обсега им.

МакОлиф й върна спокойния поглед, като се опитваше да долови нещо зад думите й. Имаше нещо, но той нямаше да си позволи да любопитства повече; нейният израз му казваше това… професионално.

— Това не е най-същественото. Извинете ме. Но оценявам това, че ми го казахте.

— Дали Вашето… чувство за дълг е удовлетворено?

— Ами, във всеки случай любопитството ми е задоволено — Алекс се наведе напред, подпря се с лакти на бюрото и сви ръце под брадичката си. — Освен това, надявам се, че няма да Ви прозвучи неуместно, Вие ми дадохте възможност да Ви поканя на вечеря.

— Мисля, че това ще зависи от степента на важност, която придавате на моето съгласие — гласът на Алисън беше любезен, но не хладен. А в очите й имаше симпатична закачливост.

— Честно казано, аз се старая да прекарам една вечеря или дълъг обяд… дори да си пийна солидно с онези, които смятам да наема. Но точно сега хич не ми се иска да си го призная.

— Това е много обезоръжаващ отговор, доктор МакОлиф — каза момичето, а устните й бяха полуотворени в присъщата й полуусмивка. — С удоволствие ще вечерям с Вас.

— Ще се скъсам от усилие да не бъда добронамерен. Мисля, че това изобщо не е необходимо.

— А пък аз съм сигурна, че Вие никога не сте досаден.

— Това не е най-съществената ми черта.

5.

МакОлиф застана на ъгъла на „Хай Холборн“ и „Чансъри“ и си погледна часовника. Изработените от радий стрелки проблясваха в замъгления лондонски мрак; беше 11,40. Ролс-ройсът на Престън закъсняваше десет минути. А може би изобщо нямаше да се появи. Алекс беше получил инструкции, ако колата не дойде до полунощ, да се върне в „Савой“. Щяха да му определят друга среща.

Понякога му се налагаше да си напомня чии секретни нареждания изпълнява, като се чудеше дали на свой ред е преследван. „Този начин на живот е скапан, помисли си той, постоянната информираност те притиска в лапите на страха.“ Всички фикции за мрачния свят на конспирациите пропускаха основното унижение, присъщо на света — не съществуваше истинска независимост; това беше задушаващо.

Тазвечерната среща с Уорфийлд принуди Алекс почти панически да търси Холкрофт по телефона, защото британският агент също му беше определил среща в един часа сутринта; тоест МакОлиф беше помолил за среща, а Холкрофт беше определил времето и мястото. А в десет и двадесет същата вечер му се обадиха от „Дънстоун“: бъдете на „Хай Холборн“ и „Чансъри“ в 11,30, след час и десет минути.

Отначало той не можа да намери Холкрофт. Дълбоко засекретеният личен телефон на агента във Форин офис просто не отговаряше. Алекс нямаше друг номер, а Холкрофт му беше повтарял много пъти никога да не звъни във Форин офис и да не оставя името си. Също така не трябваше никога да се обажда на агента от стаите си в „Савой“. Холкрофт не вярваше на телефонните централи в което и да било учреждение.

Така че Алекс трябваше да излиза на „Странд“, да обикаля редуващите се кръчми и аптеки и да звъни от обществените телефони, докато се свърже с Холкрофт. Беше сигурен, че някой го наблюдава и затова се преструваше на раздразнен всеки път, когато затваряше телефона, без да е успял да се свърже. Той бе подготвил лъжата, ако Уорфийлд го попита. Неговата версия беше, че се е опитвал да открие Алисън Бут и да отмени срещата, която си бяха уговорили за следващия ден на обяд. Те наистина имаха среща, която той не възнамеряваше да отменя, но историята съдържаше достатъчно истина, за да изглежда правдоподобна.

Винаги се опирай на част от истината… Отношение и реакция. Контраразузнаването.

Накрая някакъв човек вдигна телефона на Холкрофт и спокойно започна да обяснява, че той е излязъл за късна вечеря.

Късна вечеря! Мили боже!… Огромни монополисти, международни сблъсъци в най-висшите сфери, финансова конспирация — и късна вечеря.

Човекът каза на МакОлиф с разумен тон, който се противопоставяше на неговата тревога, че Холкрофт ще бъде предупреден. Това не удовлетвори Алекс; той настоя Холкрофт да седи до телефона си, ако трябва да чака цяла нощ, докато той, Алекс, му се обади след срещата си с Уорфийлд.

Беше 11,45. Сейнт джеймс ролс-ройсът още не се бе появил. Той огледа неколцината пешеходци, които вървяха в гъстата мъгла по „Хай Холборн“, и се зачуди кой от тях, ако имаше такъв, се занимава с него.

Лапите на страха.

Чудеше се също и за Алисън. Бяха вечеряли заедно трета поредна вечер; тя беше казала, че трябва да си подготви някаква лекция, така че срещата им бе отложена. Като се вземат предвид усложненията, които следваха, това беше добре.

Алисън бе странно момиче — професионалистка, която добре скриваше своята уязвимост. Тя никога не излизаше от рамките на спокойния хумор, който я предпазваше. Полуусмивката, топлите сини очи, бавните, грациозни движения на ръцете й… по някакъв начин всичко това й служеше като щит.

Нямаше проблеми да я избере като своя кандидатка номер едно… от професионална гледна точка. Тя далеч превъзхождаше останалите кандидати за екипа. Алекс се смяташе за един от най-добрите специалисти на двата континента по състав на скалите, но все пак не беше сигурен дали би искал да противопостави своите знания на нейните. Алисън Джерард Бут беше кадърна.

Беше и хубава.

И той искаше тя да дойде в Ямайка.

Той бе подготвил аргументите си за Уорфийлд в случай, че проклетите компютри на „Дънстоун“ я отхвърлят. Окончателното изясняване на избраните от него кандидатури беше темата на нощната им конференция.

Къде се губеше онзи проклет черен автомобил с размерите на кораб? Дванадесет без десет.

— Извинете, сър — произнесе един дълбок, почти гърлен глас зад МакОлиф. Той се обърна и видя някакъв човек, облечен с кафяво карирано палто; човекът приличаше на докер или строителен работник.

— Да?

— За първи път идвам в Лондон, сър, и май съм се загубил.

След това човекът посочи нагоре към табелата с името на улицата, която едва се виждаше на мъждивата светлина на лампата в мъглата.

— Тука пише „Чансъри Лейн“, това трябва да е близо до едно място, дето се казва „Хатън“, а там аз трябва да се срещна с приятелите си. Не мога да го намеря, сър.

Алекс посочи наляво.

— Това се намира там, нагоре, след две-три преки.

Човекът отново посочи, както правят простаците, в посоката, която му беше показал МакОлиф.

— Там нагоре ли е, сър?

— Точно така.

Човекът няколко пъти му разтърси ръката, сякаш за да подчертае въпроса си:

— Сигурен ли сте, сър?

След това той понижи глас и заговори бързо:

— Моля Ви, не правете резки движения, господин МакОлиф. Продължете да се преструвате, че ми обяснявате. Господин Холкрофт ще се срещне с Вас в Сохо; там има един нощен клуб, който се казва „Кукумявката на Сейнт Джордж“. Той ще Ви чака. Застанете на бара, той ще Ви се обади. Не се притеснявайте за времето… Той не иска да му звъните повече. Наблюдават Ви.

МакОлиф преглътна, пребледня и махна с ръка — усети, че го прави прекалено показно — по посока на „Хатън Гардън“. Той също заговори бързо и рязко.

— Господи! Щом наблюдават мен, значи наблюдават и Вас!

— Ние пресмятаме тези неща…

— Не ми харесва вашето пресмятане! Какво очаквате да кажа на Уорфийлд? Да ме остави в Сохо ли?

— Защо не? Кажете му, че имате желание да прекарате една нощ навън. Нямате нищо планирано за сутринта. Американците обичат Сохо; това е напълно естествено. Вие не сте запален комарджия, но от време на време изигравате по някоя игра.

— Господи! Бихте ли си направили труда да опишете сексуалния ми живот?

— Бих могъл, но няма да го направя — после отново прозвуча гърленият, висок глас със северняшко произношение: — Благодаря Ви, сър. Много сте любезен. Сигурен съм, че ще намеря приятелите си.

Човекът бързо се отдалечи в нощната мъгла към „Хатън Гардън“. МакОлиф усети, че цялото му тяло потръпва; ръцете му се тресяха. За да спре треперенето им, той бръкна в джоба си за цигари и почувства облекчение, когато успя да стисне металната си запалка.

Беше дванадесет без пет. Той щеше да чака до полунощ и след това да си тръгне. Бяха му дали инструкции да се върне в „Савой“; щяха да му определят друга среща. Дали това означаваше, че тя ще бъде определена по-късно същата нощ? Може би в ранните сутрешни часове? Или „да се върне в «Савой» означаваше просто, че повече няма да го карат да стои на ъгъла на «Хай Холборн» и «Чансъри Лейн»? Че тази вечер ще го освободят?

Думите бяха ясни, но превратното им тълкуване беше напълно възможно. Ако поискаше, той можеше да“ стигне в Сохо, при Холкрофт, независимо от пречките. Групата на преследвачите му щеше да отбележи факта, че Уорфийлд не се е появил на срещата. Тази възможност оставаше открита.

„Мили боже! — помисли си Алекс. Какво ми става? Думи и значения… възможности и превратности. Тълкуване на… заповеди!“

Кой, по дяволите, му даваше заповеди!

Той не беше от хората, които позволяват да ги командват!

Но когато ръката му затрепери, докато поднасяше цигарата към устните си, разбра, че могат да му нареждат… за неопределен период от време. Той трябваше да прекара това време в ада, който не можеше да търпи; не беше свободен.

Изработените от радий стрелки на часовника му се срещнаха. Беше полунощ. Всички да вървят в проклетия ад! Той щеше да си тръгне! Щеше да се обади на Алисън и да й каже, че иска да отиде при нея да пийне нещо… да я попита дали ще го приеме. Холкрофт можеше да си чака цялата нощ в Сохо. Къде беше това? В „Кукумявката на Сейнт Джордж“. Тъпо шибано име!

Да върви по дяволите и той!

Ролс-ройсът изскочи от мъглата откъм Нюгейт. Ревящият му двигател наруши тишината на иначе спокойната улица. Колата се плъзна покрай бордюра пред МакОлиф и спря рязко. Шофьорът стана от мястото си, заобиколи тичешком дългата кола и отвори задната врата за Алекс.

Всичко стана толкова бързо, че МакОлиф объркано захвърли цигарата си и се качи; той не се беше настроил за бързата смяна на обстановката. Джулиан Уорфийлд седеше в отдалечения десен ъгъл на огромната задна седалка, а миниатюрното му телце изглеждаше смалено от внушителния интериор на автомобила.

— Съжалявам, че Ви накарах да чакате до последната минута, господин МакОлиф. Наложи се да закъснея.

— Винаги ли си вършите работата с оглед на две неща: секретността и шоковия ефект? — попита Алекс, като се отпускаше назад на седалката. Той изпита облекчение, когато усети, че може да говори свободно.

Уорфийлд му отговори със силния си старчески смях:

— В сравнение с Хауърд Хюз аз съм продавач на коли на старо.

— И все пак ме карате да се чувствам страшно неудобно.

— Искате ли да пийнете нещо? Престън има вградено барче ей там — Уорфийлд посочи тапицирания с филц гръб на предната седалка. — Само дръпнете онази ивица.

— Не, благодаря. Може и да пийна по-късно, но сега не искам.

„Спокойно. Спокойно, МакОлиф, помисли си той. За бога, не се издавай. Холкрофт може да чака цялата нощ. Преди две минути се канеше да го накараш да прави точно това!“

Старецът извади един плик от джоба на сакото си.

— Веднага ще Ви кажа добрите новини. Ние нямаме сериозни възражения срещу никого с изключение на някои дребни въпросчета. Напротив, смятаме, че сте извършили избора си доста честно…

Според Уорфийлд първоначално в „Дънстоун“ приели отрицателно списъка на първите избраници. Отхвърлили ги не от гледна точка на сигурността — въпреки онези дребни въпросчета; не и заради качеството — МакОлиф си беше решил задачите от домашното; а по принцип. Идеята да се включат жени в експедиция за геоложко проучване била отхвърлена направо с основния аргумент за недостатъчната им сила, макар че тази дума не била използвана като синоним на слабост. По традиция всеки един проект; свързан с пътуване, предполагаше мъжко участие; намесата на жени нарушава спокойствието и можеше да доведе само до различен брой усложнения.

— И така, ние задраскахме две от първите Ви избраници, макар да осъзнавахме, че като отстраним тази жена Уелс, можете да изпуснете и мъжа й, Йенсен… Бяха отхвърлени трима от първите петима; знаехме, че това няма да Ви хареса, но нали разбирате… После ми просветна. Мили боже, Вие го бяхте измислили по-добре от всички нас!

— Не съм следвал никаква стратегия, Уорфийлд. Сформирах най-добрия екип, който можах — МакОлиф усети, че трябва да вметне това изявление.

— Може би не сте го направили съзнателно, а що се отнася до качеството, сте сформирали превъзходна група. Но включването на двете жени, и двете ненадминати в своята област, като едната е със съпруга си, страшно е подобрило екипа.

— Защо?

— Това осигурява — те осигуряват — уникален елемент на невинност, патината на научната дейност, а това е един аспект, който ние всъщност бяхме пропуснали. Един екип от образовани мъже и жени, за който гарантира Кралското общество… по някакъв начин страшно се различава от проучвателна експедиция, съставена изцяло от мъже. Това наистина е страхотно.

— Не съм имал такова намерение. Не бих искал да Ви заблуждавам.

— Изобщо не ме заблуждавате. Резултатът е един и същ. Няма нужда да Ви казвам, че посочих това разсъждение на останалите и те моментално се съгласиха.

— Струва ми се, че каквото и да „посочите“ Вие, то ще бъде прието незабавно. Какви са дребните въпросчета?

— По-добре е да ги наречем „второстепенна информация, която би могла да Ви заинтересува“ — старецът се пресегна и щракна една лампа за четене. След това извади няколко листа от палтото си, разгърна ги и ги постави пред плика.

Той си намести очилата и внимателно разгледа горната страница, — това семейство, тези Йенсен и Уелс, развиват доста активна дейност в левичарските политически кръгове. Маршове на мира, забрана на бомбите и други подобни.

— Това изобщо не им се отразява на работата. Не ми се вярва да организират бунтове сред местното население — нарочно отегчено произнесе МакОлиф. Ако Уорфийлд смяташе да повдига подобни „въпросчета“, Алекс искаше да покаже на финансиста, че ги смята за маловажни.

— Обстановката в Ямайка е доста нестабилна; по-точно ще бъде да кажем, че там има безредици. Ако някой от вашите хора се изказва открито за подобни неща, ще накърни интересите ни.

МакОлиф се размърда на мястото си и погледна дребното старче с нацупени мънички устни, чиято тънка, кокалеста ръка държеше листата в кръгчето жълта светлина, придаваща на старата му плът болнав жълтеникав цвят.

— Ако възникне подобна ситуация, а аз не мога да си я представя, в която семейство Йенсен да предизвикат политически вълнения, ще ги накарам да млъкнат… От друга страна привличането на подобни хора би могло да Ви донесе полза. Те ще работят за „Дънстоун“ усърдно и компетентно.

— Да — каза спокойно Уорфийлд. — Дойде ни наум още нещо… Този човек, Фъргюсън, си е създал проблеми с организацията „Крафт“.

— Той е бил на път да направи жизненоважно откритие за влакната на баракоята, ето какво е създал. Тора страшно е уплашило „Крафт“ и източниците му на финансови средства.

— Ние нямаме проблеми с „Крафт“ и не искаме да си ги създаваме. Фактът, че този човек е с Вас, може да събуди недоумение. „Крафт“ се ползва с добро име в Ямайка.

— Фъргюсън е най-добрият. Заместникът му определено не го бива, а той е най-добрият от всички останали. Ще държа Фъргюсън настрана от „Крафт“.

— Това е много важно. В противен случай не можем да приемем.

Според данните на „Дънстоун“ Чарлз Уайтхол, черният учен-конте, представляваше образец на психологическо объркване. Политическите му убеждения бяха консервативни — той беше черен консерватор, способен да оглави реакционерите в Кингстън, ако бе останал на острова. Но неговото бъдеще не е било в Ямайка и той го е осъзнал отрано. Този факт го е огорчил. Обаче Уорфийлд побърза да добави, че отрицателната информация се компенсира — и даже нещо повече — от академичните заслуги на Уайтхол. Интересът му към проучването беше крайно положителен фактор; а неговото включване щеше да отстрани от проекта всякакво петно на комерсиалност. Странностите на тази твърде сложна личност се допълваха от факта, че Уайтхол имаше черен пояс в клас тройно А по джукато, по-усложнен и смъртоносен вариант на джудото.

— Идването му с Вас направи силно впечатление на познатите ни от Кингстън. Подозирам, че те ще му предложат място в Западноиндийския университет. Предполагам, че той вероятно ще приеме, ако му платят достатъчно… И така, сега стигнахме до последната кандидатура — Уорфийлд си свали очилата, постави ги в скута си с книжата и разтри гърбицата на тънкия си, костелив нос. — Госпожа Бут… госпожа Алисън Джерард Бут.

Алекс усети тръпка на раздразнение. Уорфийлд вече му беше казал, че приема Алисън; той не искаше да слуша интимна, лична информация, изкопана от безликите служители или от бръмчащите машинки на „Дънстоун“.

— Какво за нея? — попита внимателно МакОлиф. — Характеристиката й говори сама за себе си.

— Безспорно. Тя е извънредно високо квалифицирана… и е извънредно загрижена да напусне Англия.

— Тя ми даде обяснение и аз го приех. Току-що се е развела и предполагам, че положението й не е особено приятно… от социална гледна точка.

— Тя това ли Ви каза?

— Да. Аз й вярвам.

Уорфийлд пак си сложи очилата и прелисти страницата пред себе си.

— Страхувам се, че има още нещо, господин МакОлиф. Тя каза ли Ви за кого е била омъжена? С какво мъжът й си е изкарвал хляба?

— Не. А и аз не съм я питал.

— Да… Е, мисля, че трябва да знаете. Дейвид Бут е от семейство с високо социално положение — всъщност те са виконти — което от едно поколение насам няма никакви приходи. Той е партньор в една фирма за износ и внос, чиито документи показват, че едва свързват двата края… И все пак господин Бут си живее чудесно. Има няколко къщи — тук и на континента2, кара скъпи коли, членува в най-добрите клубове. Не е ли противоречиво?

— Така изглежда. Как го постига?

— Наркотици — произнесе Джулиан Уорфийлд така, сякаш току-що му беше казал колко е часът. — Дейвид Бут е куриер между Франция и Америка. Подвизава се ту в Корсика, ту в Бейрут и Марсилия.

През следващите няколко мига и двамата мъже мълчаха. МакОлиф разбра подтекста на казаното и накрая заговори:

— Госпожа Бут е участвала в проучванията в Корсика, Иран… и Южна Испания. Вие намеквате, че и тя е замесена.

— Възможно е, но не е вероятно. Ако е участвала, сигурно не е било по нейно желание. В края на краищата тя все пак се е развела с него. Ние твърдим, че тя несъмнено е научила за заниманията на мъжа си; тя се страхува да остане в Англия. Не вярваме, че ще се върне.

Отново последва мълчание, докато МакОлиф не го наруши.

— Когато казахте „страхува се“, реших, че имате предвид, че е била заплашвана.

— Напълно възможно. Каквото и да знае тя, би могло да се окаже опасно. Бут не е приел развода с радост: не поради привързаност — той е голям женкар, а подозираме, че причините са свързани с пътуванията му — Уорфийлд пак сгъна листата и ги прибра в джоба на палтото си.

— Е — каза Алекс — това си е доста… голяма изненада. Не съм сигурен дали съм подготвен за нея.

— Дадох Ви тези сведения за госпожа Бут, защото смятахме, че ще ги откриете сам. Искахме да Ви подготвим… не да Ви разубеждаваме.

МакОлиф се обърна рязко и погледна Уорфийлд.

— Искате тя да дойде, защото би могла… би могла да се окаже ценна за Вас, а не заради геоложкото проучване.

„Спокойно, МакОлиф. Спокойно!“

— В тия объркани времена какво ли не му идва наум на човек.

— Това не ми харесва!

— Вие не сте мислили за това. Ние смятаме, че тя ще бъде в по-голяма безопасност в Ямайка, отколкото в Лондон… Вие сте загрижен, нали? През миналата седмица се срещахте често.

— Освен това не ми харесва да ме следят — Алекс не можа да измисли какво друго да каже.

— Онова, което направихме, беше минимумът и имаше за цел да Ви закриля — отговори бързо Уорфийлд.

— От какво? За бога, от кого ме закриляте? — МакОлиф се втренчи в дребното старче, като осъзнаваше колко му е противно то. Той се зачуди дали Уорфийлд ще говори по-открито по въпроса за закрилата от Холкрофт. А дали ще признае съществуването на предишно проучване в Ямайка? — Мисля, че имам право да науча — добави той ядосано.

— Ще научите. Обаче първо бих искал да Ви покажа тези документи. Надявам се, че всичко това ще Ви достави удоволствие.

Уорфийлд отвори един незалепен плик и извади няколко тънки листа, прикачени към едно писмо. Това бяха напечатани на прозрачна хартия копия от тяхното дълго споразумение, подписано на площад „Белгрейвия“ преди повече от седмица. Той се пресегна нагоре, светна своята лампичка за четене, взе листата от Уорфийлд и отметна копията над по-дебелата страница на писмото. Само че това не беше писмо, а снимано на ксерокс копие за банков превод от „Чейс Банк“ в Ню Йорк. Цифрите бяха ясни: отляво беше сумата, преведена на негова сметка от един швейцарски концерн; отдясно бяха максималните данъци върху тази сума, посочени като приход на швейцарските власти и службите за вътрешни данъци на Съединените Щати.

Чистата сума беше 333 000 долара.

Той хвърли поглед към Уорфийлд.

— Първата сума, която трябваше да ми се изплати, беше двадесет и пет процента от целия договор след извършване на основната работа по проучването. Споразумяхме се, че това ще бъде при пристигането на екипа в Кингстън. Преди тази дата Вие отговаряте само за разходите ми, по двеста на ден. Защо сте направили тази промяна?

— Много сме доволни от първоначалната Ви работа. Искахме да покажем добрите си намерения.

— Не Ви вярвам…

— Освен това — продължи Уорфийлд, като повиши глас, за да заглуши възраженията на Алекс, — не сме правили промени в договора.

— Знам какво съм подписал.

— Очевидно не сте много наясно… Хайде, прочетете споразумението. В него ясно се посочва, че ще Ви бъдат изплатени минимум двадесет и пет процента не по-късно от края на работния ден, който сме определили за начало на проучването. Не се споменава нищо за суми, надхвърлящи двадесет и пет процента; няма забрани да бъдат изплатени по-рано… Мислехме, че ще се зарадвате — старецът скръсти ръце и заприлича на миротвореца Ганди с дрехи от „Севил Роу“.

МакОлиф препрочете уведомлението за превода от „Чейс“.

— Парите от този банков превод са описани като плащане за извършени услуги с днешна дата. Това е минало време, чисто и просто. Ще видите доста зор да си ги възстановите, ако не отида в Ямайка. А и като се има предвид параноичният Ви стремеж да запазите всичко в тайна, се съмнявам, че ще положите сериозни усилия да си ги получите… Не, господин Уорфийлд, това не Ви е присъщо.

— Доверие, господин МакОлиф. Вашето поколение го подценява — финансистът се усмихна любезно.

— Не искам да прозвучи грубо, но мисля, че никога не сте ми имали доверие. Не и това. Вие сте манипулатор, а не идеолог… Повтарям: това не Ви е присъщо.

— Много добре — Уорфийлд отпусна деликатните си ръце, като запази позата си на Ганди под жълтата светлина. — Така стигаме до закрилата, за която говорих и която Вие справедливо поставяте под въпрос… Вие сте един от нас, Алекзандър Таркуин МакОлиф. Вие сте много важна и съществена част от плановете на „Дънстоун“. Като признание за приноса Ви препоръчахме на нашите директори да бъдете повишен — в знак на доверие — до техния ранг. Т.е. сумите, които Ви се изплащат и на едро възлизат почти на един милион, са първоначалните възнаграждения, които се полагат на всяка наша единица. Както се изразихте Вие, би било неприсъщо за нас да извършим такива извънредни плащания по друг начин.

— За какво намеквате, да Ви вземат дяволите?

— Грубо казано, изобщо не се опитвайте да се откажете от нас. Вие сте доброволен участник в работата ни. Ако някога, независимо по каква причина, решите, че „Дънстоун“ не Ви харесва, не се опитвайте да се обявявате за независим. Никога няма да Ви повярват.

МакОлиф се втренчи в стареца, който сега се усмихваше.

— Защо смятате, че ще го направя? — попита той тихо.

— Защото имаме причини да смятаме, че съществуват… елементи, които са много заинтересувани да спрат развитието ни. Те могат да се опитат да се свържат с Вас; може вече да са се опитали. Вашето бъдеще е при нас и при никой друг. Това е свързано с финансите, може би с идеологията… всичко е законно, разбира се.

Алекс отмести поглед от Уорфийлд. Ролсът беше продължил на запад по „Ню Оксфорд“, на юг по „Чаринг Крос“ и пак на запад по „Шафтсбъри“. Те наближаваха светлините на „Пикадили Съркъс“, чиито крещящи цветове бяха разсеяни от гъстата мъгла.

— На кого се опитвахте да се обадите така трескаво тази вечер? — сега старецът не се усмихваше.

МакОлиф се извърна от прозореца.

— Това изобщо не Ви влиза в скапаната работа, но звънях, макар и не трескаво, на госпожа Бут. Утре ще обядваме заедно. Ако изобщо — съм изпитал раздразнение, то се дължеше на срещата, която ми определихте набързо и на това, че не исках да я безпокоя след полунощ. А Вие на кого си мислите, че съм звънял?

— Не трябва да проявявате неприязън…

— Забравих — прекъсна го Алекс. — Вие само се опитвате да ме закриляте. От… разни елементи.

— Мога да се изразя малко по-точно — очите на Джулиан Уорфийлд се втренчиха в тези на Алекс със сила, която той не беше виждал досега. — Няма смисъл да ме лъжете, така че очаквам истината. Какво означава за Вас думата „Халидон“, господин МакОлиф?

6.

Кресливата, истерична какофония на рок музиката създаваше усещане за болка в ушите. След това очите се насълзяваха от тежките пластове цигарен дим, плътен и вонящ, а ноздрите веднага се присвиваха от острата сладникава миризма на тютюн, примесена с трева и хашиш.

МакОлиф си проправи път през преплетените меки тела, като разделяше Протегнатите ръце и издадените рамене внимателно, но твърдо, докато накрая стигна до края на бара.

Настроението, в „Кукумявката на Сейнт Джордж“ беше достигнало своята кулминация. Психоделичните светлини избухваха върху стените и тавана в ритмично кресчендо; телата бяха превити и податливи, никой не изглеждаше изправен, всички се поклащаха и ужасно се гърчеха.

Холкрофт седеше в едно кръгло сепаре с още петима: двама мъже и три жени. Алекс се поспря, закрит от пиещите и танцуващи посетители, и погледна към групичката на Холкрофт. Тя беше странна; събуждаше не сарказъм, а смях. Холкрофт и събеседникът му, човек на средна възраст, който седеше на масата срещу него, бяха облечени официално, както и две от трите жени, стегнати и прехвърлили четиридесетте. Другата двойка бяха млади хипита, окичени с мъниста и кожи, а развяващите им се коси — завързани с ленти. Картината ставаше ясна от пръв поглед: родителите даваха на поколението си малко свобода и, макар да се чувстваха неловко, това си беше игра.

МакОлиф си припомни думите на човека от „Хай Холборн“. „Застанете на бара, той ще Ви се обади“. Той се приближи на една ръка разстояние до махагоновия бар и успя да изкрещи поръчката си на чернокожия барман от Сохо с прическа в стил „афро“. Зачуди се кога ли ще дойде Холкрофт; не му се чакаше дълго, а имаше да разказва много неща на британския агент.

— Извинете, нали Вие се казвате МакОлиф? Крясъкът, с който беше зададен въпросът, накара МакОлиф да разлее част от питието си. Беше извикал ексцентричният младок от масата на Холкрофт. Холкрофт не си губеше времето.

— Да. Защо?

— Родителите на приятелката ми Ви познават. Те ме помолиха да Ви поканя при нас.

Следващите няколко мига се сториха на МакОлиф като пиеса, която се разиграва в друга пиеса. Едно кратко сценично упражнение познат диалог се разиграваше пред отегчената публика от други, по-енергични артисти. Но последва изненада, която накара Алекс да види уменията на Холкрофт в твърде добра светлина.

Той наистина познаваше мъжа на средна възраст, който седеше срещу Холкрофт, а също и жена му. Не бяха добри познати, разбира се, но се бяха срещали. Беше ги срещал два-три пъти досега при предишните си пътувания до Лондон. Те не бяха запомнящи се хора, които човек би разпознал на улицата или в „Кукумявката на Сейнт Джордж“, освен ако не си припомнеше обстоятелствата на запознанството.

Те му представиха Холкрофт с истинското му име и го сложиха да седне до него.

— Дяволите да го вземат, как успя да уредиш това? — попита Алекс, след като изтекоха петте мъчителни минути, през които напразно се мъчеше да си припомни забравените преживявания с познатите си. — Те знаят ли кой си ти?

— Понякога се срещаме, за да се посмеем — отговори Холкрофт със спокойна, премерена усмивка. — Те смятат, че работя някъде в онази голяма правителствена пирамида и местя фигурите в полутъмните стаи… Подготовката беше необходима. Уорфийлд е удвоил броя на хората, които те следят. Това не ни харесва; той може да ни е забелязал, но това, разбира се, не е много вероятно.

— Гарантирам ти, че е забелязал нещо — Алекс оголи зъбите си, но усмивката му беше фалшива. — Трябва да поговорим за много неща. Къде можем да се срещнем?

— Тук. Сега — беше отговорът на англичанина. — От време на време говори и с другите, но, е напълно допустимо двамата да започнем разговор. Можем да го използваме като повод, за да се срещнем на чашка или за да обядваме заедно след ден-два.

— Няма начин. Вдругиден сутринта тръгвам за Кингстън.

Холкрофт замълча, като поднасяше чашата към устата си.

— Толкова бързо? Не очаквахме подобно нещо.

— Това е нищо, сравнено с останалото… Уорфийлд знае за Халидон. Тоест той ме попита какво знам аз за това.

— Какво!

— Господин МакОлиф? — подвикнаха от другата страна на масата. — Вие сигурно познавате семейство Бенсън от Кент…

Алекс си помисли, че моментът е избран добре. Когато Холкрофт чу новината, на лицето му се изписа учудване. Изненадата се смени с израз на раздразнение. Последвалият разговор за забравените Бенсънови щеше да даде на Холкрофт време да размисли. А Алекс искаше той да помисли.

— Какво точно каза той? — попита Холкрофт. Въртящите се флуоресцентни светлини сега изпращаха ярките си отражения върху масата, като превръщаха агента в гротескна сянка. — Какви бяха точните му думи?

— „Какво означава за вас думата «Халидон», господин МакОлиф?“ Това бяха точните му думи.

— А твоят отговор?

— Какъв отговор? Не бях подготвен. Казах му, че това е град в Ню Джърси.

— Моля?

— Халидон, Ню Джърси. Това е град.

— Предполагам, че се пише и се произнася по друг начин… А той повярва ли на невежеството ти?

— Защо да не повярва? Аз съм невеж по въпроса.

— Ти скри ли факта, че си чувал тази дума? Това е ужасно важно!

— Да… да, мисля, че успях. Всъщност аз се бях замислил за нещо друго. За няколко други неща…

— Той върна ли се пак на това по-късно? — прекъсна го агентът.

— Не, не го направи. Гледаше ме втренчено, но повече не спомена за това… Как мислиш, какво означава то?

Внезапно един олюляващ се танцьор, за когото не беше останало място на дансинга, се надвеси над масата. Погледът му не беше напълно фокусиран и не успяваше да затвори устата си.

— Е, и това ако не са дъртите мамчета и татенца! — произнесе той, като заваляше думите със силно йоркширско произношение. — Харесва ли ви шоуто на бебчетата, мамчета?

— Мътните да го вземат! — Холкрофт беше разлял питието си.

— Позвъни на иконома, татенце! Тая е за сметка на дъртия Единбург. Той ми е лично приятелче! Готиното старче Единбург.

Самотният, замаян танцьор изчезна така бързо, както се беше появил. Останалите посетители на средна възраст проявяваха необходимото съчувствие към Холкрофт, като в същото време осъждаха клиентите на „Кукумявката“; младоците се стараеха да смекчат ефекта от станалото.

— Всичко е наред, няма причини за тревога — каза добродушно агентът. — Само дето малко се понамокрих. — Холкрофт извади кърпичката си и започна да попива разлятото по гърдите му пиене. Всички на масата се върнаха към предишните си лични разговори. Англичанинът се обърна към МакОлиф, престорената му усмивка контрастираше с думите му. — Разполагам с по-малко от минута; ако се наложи, утре ще ти се обадят.

— Искаш да кажеш, че това… залитане беше сигнал?

— Да. Сега слушай и запомни. Нямам време да повтарям. Когато стигнеш в Кингстън, за известно време ще трябва да се оправяш сам. Честно казано, не очаквахме толкова скоро…

— Един момент! — прекъсна го МакОлиф с тих, ядосан глас. — Да те вземат дяволите! Ти слушай… и запомни! Ти ми гарантира абсолютна сигурност и връзка двадесет и четири часа в денонощието. Това бяха условията, при които приех…

— Нищо не се е променило — Холкрофт вметна бързо, като придружи думите си с бащинска усмивка, която противоречеше на тихата злоба между тях. — Ти разполагаш с връзките; запомнил си към осемнадесет-двадесет имена…

— От северната част, а не от Кингстън! Трябваше да ми дадеш имената на връзките в Кингстън!

— Ще се постараем да го направим до утре.

— Това не ме устройва!

— Ще трябва да Ви устрои, господин МакОлиф — каза студено Холкрофт. — В Кингстън има едно магазинче на изток от „Виктория Парк“ на улица „Дюк“, казва се „Талън“. В краен случай — и само тогава — ако искаш да предадеш информация, намери собственика. Той има артрит на дясната ръка в доста тежка форма. Но имай предвид, че той може само да предаде информацията. Не можеш да го използваш по друг начин… Сега наистина трябва да тръгвам.

— Трябва да ти кажа още няколко неща — Алекс хвана Холкрофт за ръката.

— Ще трябва да почакат…

— Още нещо… Алисън Бут. Вие знаехте, нали?

— За мъжа й ли?

— Да.

— Да, знаехме. Честно казано, отначало смятахме, че тя е протеже на „Дънстоун“. Все още не сме изключили тази възможност… А, да, ти попита защо Уорфийлд е споменал Халидон; какво е имал предвид. Според мен той знае колкото нас. Но и той като нас полага много усилия да разбере останалото.

С неприсъща за възрастта му пъргавина Холкрофт се измъкна от сепарето, плъзна се покрай МакОлиф и се извини на останалите от групичката. МакОлиф се оказа в съседство с жената на средна възраст, за която предполагаше, че е дошла с Холкрофт. Той не беше чул името й, когато ги представяха, но сега, щом я погледна, усети, че няма нужда да му го казват. В очите й се четеше загриженост и страх; тя се опитваше да го скрие, но не успяваше. Усмивката й беше колеблива и напрегната.

— Значи Вие сте младежът… — госпожа Холкрофт прекъсна и вдигна чашата към устните си.

— Младеж и не съвсем — каза МакОлиф, като забеляза, че ръката на жената трепна, както неговата ръка беше трепнала преди един час с Уорфийлд. — Трудно е да се говори тук с целия този шум и онези отвратителни светлини.

Госпожа Холкрофт изглежда не чу думите му или не им обърна внимание. Флуоресцентните оранжеви, жълти и болезнено зеленикави цветове рисуваха въображаеми татуировки върху изплашеното й лице. Колкото и да е странно, помисли си Алекс, никога не си беше представял Холкрофт като обикновен човек с лична собственост или жена, или даже със свой личен живот.

И докато той си мислеше за тази непредвидена реалност, жената внезапно сграбчи ръката му и се наведе към него. Тя прошепна на ухото на МакОлиф под подлудяващата шумотевица и дивите, заслепяващи светлини:

— За бога, вървете след него!

Извиващите се тела образуваха ужасна, гърчеща се стена. Той се втурна напред, като се буташе, дърпаше, блъскаше и накрая си проправяше път с рамо сред крещящата паплач. Алекс се опита да се огледа за избутания от дансинга натрапник, който беше дал знак на Холкрофт, но не можа да го открие.

След това забеляза резките движения на няколко души в дъното на претъпкания осветен дансинг, които влачеха една фигура назад към тясното коридорче. Това беше Холкрофт!

Той отново се заблъска сред гърчещата се стена към дъното на стаята. Един висок негър се възпротиви на натиска на Алекс.

— Ей, ти! Я спри! Да не би „Кукумявката“ да е твоя?

— Разкарай се от пътя ми! Мамка му, не ме пипай!

— С удоволствие, гадино! — негърът пусна палтото на МакОлиф, засили отдалече стиснатия си юмрук и го стовари в стомаха на Алекс. Силата на удара заедно с шока от пълната изненада накара МакОлиф да се превие.

Той се изправи колкото можа по-бързо въпреки острата болка и се хвърли към негъра. В същото време онзи някак си изви китката му и МакОлиф падна върху близките танцьори, но те изобщо не му обърнаха внимание. Когато стана на крака, негърът беше изчезнал.

Това бе озадачаващ и много болезнен момент.

От дима и съпровождащите го миризми на Алекс му прилоша; после разбра. Той вдишваше дълбоко; не му достигаше въздух. Алекс продължи да си пробива път през танцьорите към тесния коридор с по-малка сила, но все така целенасочено.

Проходът водеше към тоалетните. Надясно за „Пиленцата“, наляво за „Петлите“. В дъното на тесния коридор имаше една врата с доста голяма ключалка и огромен катинар, който очевидно трябваше да напомня на постоянните клиенти, че това не е изход; в „Кукумявката на Сейнт Джордж“ очакваха посетителите да си платят, преди да тръгнат.

Ключалката е била разбита и след това върната в кръглите халки, но на извитата стомана не й достигаше един сантиметър, за да се затвори.

МакОлиф издърпа халките и отвори вратата.

Той излезе на една много тъмна пътечка, задръстена с боклукчийски кофи и отпадъци. Липсваше каквато и да било светлина в буквалния смисъл, освен размътеното от мъглата нощно небе и слаби отблясъци от прозорците на околните блокове, напомнящи гето. Пред себе си видя висока тухлена стена; пътечката продължаваше надясно покрай други задни врати и завършваше в сляпа улица, образувана от острия ъгъл на стената. Наляво между сградата на „Кукумявката“ и тухлите имаше пролука; това беше проход към улицата. Той също бе заграден с боклукчийски кофи и с вонята, която ги съпровождаше.

МакОлиф тръгна надолу по циментирания коридор, а уличните лампи хвърляха светлина върху тесния проход. Той беше на шест-седем метра от тротоара, когато ги забеляза: малки локвички яркочервена течност.

Втурна се към улицата. Тълпата бе оредяла; „Сохо“ наближаваше собствения си вълшебен час. Сега кипящата активност се беше пренесла навътре: в частните клубове, в нощните казина, в носещите пари легла, където човек можеше да намери секс в различни форми и на различни цени. Той огледа тротоара в двете посоки, като се опитваше да забележи някакво смущение в движението на хората: съпротива или безредици.

Нямаше нищо подобно.

Взря се в тротоара; кървавите вадички бяха размазани и разнесени от минаващите крака, а’ червените капки изведнъж свършваха на бордюра. Холкрофт е бил откаран с кола.

Изведнъж, без никакво предупреждение, МакОлиф усети как някакви ръце го блъснаха по гърба. Той се беше обърнал настрани в последния момент, защото очите му бяха привлечени от трепкането на неонова светлина, и това малко движение попречи да го блъснат на улицата. Нападателят му, огромен негър, залитна от бордюра пред едно „Бентли“, което се носеше с невероятна скорост. МакОлиф усети остра болка по лицето си: после човекът и превозното средство се сблъскаха; последва мъчителен предсмъртен вик; свистенето на гумите убеди МакОлиф, че се е случило нещо невероятно. Бентлито се плъзна напред, като разкъса жертвата си, и отмина. То стигна до ъгъла и силно поднесе наляво, гумите му се завъртяха над бордюра, засвистяха, когато отново се допряха до камъка, и колата се изгуби от поглед. Пешеходците се разпищяха, мъжете побягнаха, уличниците се изпокриха по входовете, сутеньорите стиснаха ръце в джобовете си, а МакОлиф остана на улицата над окървавения, размазан труп, като осъзнаваше, че тази смърт е била предназначена за него.

Той се затича надолу по улицата без да знае накъде отива, искаше само да избяга. По-далеч от тълпата, която се струпваше на тротоара зад него. Щяха да го разпитват, да го призоват като свидетел… хората щяха да го споменат, когато описват ситуацията. Помисли си, че е замесен, не би трябвало само да го споменават. МакОлиф не знаеше отговорите на въпросите и инстинктивно усещаше, че не може да позволи да го разпознаят — не и преди да е научил някои отговори.

Загиналият негър беше човекът от „Кукумявката на Сейнт Джордж“, той бе сигурен в това: онзи, който го беше зашеметил със силния удар в стомаха на дансинга и му беше извил китката, като го хвърли върху извиващите се наоколо тела. Човекът, който му беше попречил да настигне Холкрофт в тясното коридорче, което водеше покрай „Пиленцата“ и „Петлите“ до тъмната пътечка отвън.

Защо го беше спрял негърът? За бога, защо се беше опитал да го убие?

Къде беше Холкрофт?

Трябваше да намери телефон. Трябваше да се обади на телефона на Холкрофт и да говори с някого, независимо с кого, стига да научи някои отговори.

Изведнъж Алекс усети, че хората от улицата го гледат. Защо?… Разбира се. Той тичаше — е добре де, вървеше прекалени бързо. Мъж, който бърза по това време на мъгливата улица в Сохо, изглежда съмнителен. Не трябваше да бъде съмнителен; забави крачка, тръгна безцелно и пак безцелно прекоси непознатите улици.

Все още го зяпаха. Опита се да не се паникьосва. Какво му имаше!

Тогава разбра. Усети как по бузата му се стича топла кръв. Сега си спомни: беше усетил пробождане в лицето, когато огромните черни ръчища се сгромолясаха покрай него над ръба на тротоара. Може би го е одраскал пръстен или нокът… какво значение има? Беше порязан и кървеше. Посегна към джоба на сакото си, за да потърси кърпа. Цялата страна на сакото му беше отпрана.

Значи е бил прекалено зашеметен, за да забележи или да усети разпраното си сако или кръвта.

Господи! Ама че гледка! Човек със скъсано сако и окървавено лице бяга от някакъв мъртъв негър в Сохо.

Мъртъв? Починал? Завършил жизнения си път?

Не. Убит.

Негърът беше убит по начин, предназначен за самия него: беше блъснат жестоко на улицата, а времето бе пресметнато така, че да попадне под стоманената грамада на бързащото, носещо се с висока скорост бентли.

По средата на следващата отсечка — коя ли беше тя? — имаше телефонна кабина. Това беше английска телефонна кабина — по-широка и по-тъмна от американската си братовчедка. Алекс ускори крачка, докато вадеше монети от джоба си. Той влезе вътре; там бе тъмно, прекалено тъмно. Защо беше толкова тъмно? Той извади металната си запалка и я стисна така, като че ли беше, лостче и ако го отпуснеше, то щеше да го запрати в бездната. Алекс натисна лостчето, пое дълбоко дъх и набра номера на светлината на пламъчето.

— Знаем какво е станало, господин МакОлиф — отговори му рязък, хладен глас с английско произношение. — Откъде точно се обаждате?

— Не знам. Аз тичах… пресякох няколко улици.

— Спешно трябва да ни кажете къде се намирате… Накъде тръгнахте, когато излязохте от „Кукумявката“?

— Тичах, да го вземат дяволите! Тичах. Някакъв човек се опита да ме убие!

— Накъде тичахте, господин МакОлиф?

— Надясно… Четири или пет преки. След това пак надясно; после май тръгнах наляво, след още две преки.

— Добре. Сега се отпуснете… От някоя будка ли се обаждате?

— Да. Не, по дяволите, обаждам се от телефонна кабина!… Да. За бога кажете ми какво става! Тук няма никакви табели с имена на улиците; аз съм по средата на някаква отсечка.

— Моля ви, успокойте се — този англичанин щеше да го побърка с непоклатимия си тон — на превъзходство. — Как изглеждат сградите около кабинката? Опишете каквото И да е, нещо, което виждате наоколо.

МакОлиф се оплака от мъглата, но добросъвестно описа тъмните магазини и сгради.

— Господи, не мога да ги опиша по-добре от това… Ще изляза оттук. Ще хвана такси по някакъв начин; после искам да видя някой от вас! Къде да отида?

— Никъде няма да ходите, господин МакОлиф! — хладният английски тон изведнъж прозвуча високо и грубо. — Не мърдайте от мястото си! Ако в кабинката има светлина, счупете лампата. Ние знаем къде се намирате. След няколко минути ще Ви вземем.

Алекс затвори. Естествено, в кабинката нямаше лампичка. Бандите от Сохо я бяха свалили… Той се опита да се съсредоточи. Не беше получил никакви отговори, а само заповеди и повече команди.

Това беше лудост. Последният половин час беше истинско безумие. Какво правеше той? Защо стоеше в тази тъмна телефонна кабинка с окървавено лице и скъсано сако, защо трепереше и се страхуваше да запали цигара?

Лудост!

Пред кабинката стоеше някакъв човек, който подрънкваше монети в шепата си и преместваше тежестта си от крак на крак в израз на раздразнение. Инструкциите, които Алекс получи по телефона, гласяха, че той трябва да чака в кабинката, но ако постъпеше така в тези обстоятелства, човекът на тротоара можеше да започне да протестира гласно и да привлече вниманието. Помисли си, че би могъл да се обади на някой друг. Но на кого?… На Алисън? Не… Сега трябваше да мисли за нея, а не да й се обажда.

Той се държеше като уплашено хлапе! Може би уплахата му беше оправдана. Всъщност страхуваше се да помръдне, да излезе от телефонната кабинка и да остави нетърпеливия човек, който подрънкваше монетите, да влезе. Не, не можеше да се държи така. Не можеше да стои мирно. Беше научил този урок преди много години — преди цели векове — на хълмовете на Панминджон. Да застане мирно означаваше да се превърне в мишена. Човек трябваше да мисли гъвкаво в рамките на здравия разум. Отгоре на всичко човек трябваше да използва дадените му от природата сетива и да бъде в постоянно напрежение. Да бъде напрегнат, да запази способността и възможността си за бързо придвижване — това бе най-важното.

Господи! Той съпоставяше убийствения бяс на войната в Корея със забутаната уличка в Сохо. Всъщност правеше паралел между тях и се насилваше да се приспособи към обстановката. По дяволите, това беше прекалено!

Отвори вратата, попи кръвта от бузата си и измърмори някакво извинение към човека, подрънкващ монетите. После отиде до един закътан вход срещу кабинката и зачака.

Човекът, който се беше обадил на телефона на Холкрофт, удържа на думата си. На Алекс не му се наложи да чака дълго, а колата беше от онези, които двамата с агента бяха използвали няколко пъти. Тя спокойно се спусна по улицата и спря пред кабинката, а двигателят й продължи ла работи.

МакОлиф излезе от тъмнината на закътания вход и бързо се приближи до колата. Задната врата се отвори широко да го приеме и той се качи.

И отново се скова.

Човекът на задната седалка беше чернокож. Човекът на задната седалка трябваше да бъде мъртъв, смачкан труп на улицата пред „Кукумявката на Сейнт Джордж“!

— Да, господин МакОлиф. Това съм аз — каза негърът, който трябваше да е умрял. — Извинете, че ви ударих, но пък Вие ми се пречкахте. Добре ли сте?

— О, господи! — Алекс седна сковано на ръба на седалката, докато колата се плъзгаше напред и ускоряваше ход надолу по улицата. — Мислех… искам да кажа, аз видях…

— Отиваме при Холкрофт. После ще разберете всичко по-добре. Отпуснете се. Последният час беше много напрегнат за Вас… Случайно това се оказа напълно неочаквано.

— Аз видях как Ви убиха! — импулсивно изрече МакОлиф.

— Вие видяхте как убиха един негър; голям негър, който приличаше на мен. Аз наистина се уморявам от изтърканата фраза, че всички негри си приличат. Това е както обидно, така и невярно. Между другото, аз се казвам Талън.

МакОлиф се втренчи в човека.

— Това не е вярно. „Талън“ е името на един рибарски магазин до „Виктория Парк“ в Кингстън.

Негърът тихо се засмя.

— Браво, господин МакОлиф. Само Ви проверявах. Цигара?

Алекс взе предложената цигара с благодарност. „Талън“ му предложи огънче и МакОлиф дръпна дълбоко, като се опитваше да си осигури кратък момент на спокойствие.

Той погледна ръцете си. Беше едновременно учуден и обезпокоен.

Беше закрил огънчето на цигарата си както беше правил… преди векове като пехотен офицер по хълмовете на Панминджон.

Пътуването продължи почти двадесет минути, те се движеха бързо от лондонските улици към покрайнините. МакОлиф не се опитваше да проследи маршрута през стъклото; всъщност не го интересуваше. Той беше обсебен от мисълта за решението, което трябваше да вземе. То бе дълбоко свързано с вида на ръцете му, които вече не трепереха и закриваха огънчето на цигарата. От какво я пазеха — от несъществуващия вятър ли? Да не би да издаде позицията му? Или от вражеските снайперисти?

Не. Той не бе войник; всъщност никога не е бил такъв. Беше се държал така, защото това беше единственият начин да оцелее. Той нямаше друг мотив освен оцеляването; никога не беше водил своя война и никога нямаше да води. Войната на Холкрофт определено не беше негова.

— Стигнахме, господин МакОлиф — каза негърът, който беше заявил, че се казва „Талън“. — Местенцето е доста усамотено, нали?

Колата беше продължила по един път през полето, където нямаше трева. То представляваше изравнено пространство от около двадесет декара, изглеждащо така, сякаш е било подготвено за строеж. Отвъд полето се виждаше брегът на някаква река, Алекс предположи, че това е Темза, нямаше какво друго да бъде. В далечината се забелязваха големи квадратни сгради, приличащи на складове. Складове на брега на реката. Той нямаше представа къде се намират.

Шофьорът рязко зави наляво, след това колата подскочи, навлизайки в неравната настилка на някакъв неподдържан черен път. МакОлиф видя през прозореца, че предните фарове осветиха две коли на около стотина метра от тях. И двете бяха тип седан. Дясната бе осветена отвътре. След няколко секунди шофьорът спря успоредно на втората кола.

МакОлиф слезе и последва „Талън“ към осветената кола. Това, което видя, го обърка, може би го разтревожи, но несъмнено затвърди решението му да излезе от войната на Холкрофт.

Британският агент седеше сковано на задната седалка. Ризата и палтото му бяха наметнати на раменете, а разголената плът по средата на тялото му бе опасана с широки бели бинтове. Очите му бяха леко премрежени и издаваха болката. Алекс разбра причината; той беше виждал тази гледка и по-рано — преди цели векове — обикновено след битка с щикове.

Някой беше пробол Холкрофт.

— Накарах да те доведат тук по две причини, МакОлиф. И те уверявам, че това беше доста рисковано — каза агентът, докато Алекс стоеше край отворената врата. — Остави ни насаме, ако обичаш, — обърна се той към негъра.

— Не трябва ли да си в болница?

— Не, това не е сериозно нараняване…

— Някой те е намушкал, Холкрофт — прекъсна го МакОлиф. — Това не е нараняване.

— Държиш се мелодраматично; не е нещо сериозно. Надявам се да забележиш, че съм пълен с живот.

— Имаш късмет.

— Късметът, господинчо, няма нищо общо! Това е едно от нещата, които искам да разбереш.

— Добре. Ти си капитан Чудо, несъкрушимият враг на лошите хора.

— Аз съм петдесетгодишен ветеран на служба при Нейно Величество, който никога не го е бивало особено на футбол… онова, което вие наричате европейски футбол. — Холкрофт потръпна и се наведе напред. — Освен това беше напълно възможно да избегна тези безкрайно стегнати бинтове, ако ти бе последвал инструкциите ми и не беше направил сцена на дансинга.

— Какво!

— Но ти ме предизвикваш да се отклоня от темата. Всичко по реда си. Веднага, щом стана ясно, че съм в опасност, тази опасност беше отстранена. Нито за момент, по което и да било време, животът ми не е бил застрашен.

— Защото ти казваш така ли? И то когато стомахът ти е опасан от четири метра бинтове? Не ми ги пробутвай тия на мене.

— Бях ранен в паниката, която ти предизвика! Тъкмо осъществявах най-важния контакт в нашия график, заради който те наехме.

— Халидон?

— Надявахме се, че е това. За съжаление няма начин да проверим. Ела с мен — Холкрофт сграбчи страничната каишка и се подпря с дясната ръка на предната седалка, докато се измъкваше с труд от колата. Алекс показа с жест, че иска да му помогне, макар да знаеше, че помощта му ще бъде отхвърлена. Агентът заведе МакОлиф до предната кола, като извади непохватно едно фенерче от наметнатото си палто, щом се приближиха. В сянката стояха още няколко души; те се отдръпнаха, очевидно бяха получили такива нареждания.

В колата имаше две безжизнени тела: едното беше проснато върху волана, а другото — отпуснато напряко на задната седалка. Холкрофт освети, последователно двата трупа. И двамата бяха мъже, чернокожи, може би на по около тридесет и пет години, облечени в строги, макар и не скъпи бизнес-костюми. МакОлиф бе озадачен: липсваха следи от насилие, нямаше нито счупени стъкла, нито кръв. Отвътре колата беше подредена, чиста, атмосферата дори бе мирна. Двамата мъртъвци можеха да бъдат двойка млади директори, които са отбили встрани от магистралата да си починат за малко по средата на някое дълго служебно пътуване. Но следващата реплика на Холкрофт прекъсна объркването на Алекс.

— Цианид.

— Защо?

— Очевидно са фанатици. Предпочели са това, отколкото да издадат някаква информация… против волята си, разбира се. Не са ни преценили правилно. Всичко започна, когато ти направи онзи явен опит да ме последваш на излизане от „Кукумявката на Сейнт Джордж“. Тогава те за първи път се стреснаха; и направиха… това — Холкрофт посочи стомаха си само с едно махване.

МакОлиф изобщо не се опита да сдържи гневното си избухване.

— До гуша ми дойде от задълбочената ти дедукция!

— Казах ти, че беше рисковано да те водим тук…

— Спри да дрънкаш!

— Моля те да не забравяш, че без нас ти остават най-много четири месеца живот.

— Това е твоята версия, Холкрофт.

Но версията на агента имаше повече основания, отколкото МакОлиф би могъл да измисли в момента.

— Да не би хората да се самоубиват заради неточни версии? Дори ако са фанатици?

Алекс се извърна настрани от неприятната гледка. Той откъсна разпраната подплата от палтото си, без да има причина за това, и се наведе към купето на колата.

— Щом смяташ, че нося отговорност за толкова много неща тази вечер, кажи ми какво се случи?

Британецът му каза. Преди няколко дни английското контраразузнаване беше забелязало една втора „сила“, замесена в действията на „Дънстоун“. А именно три или може би четири неидентифицирани обекта, които били засичани неколкократно. Обектите били негри. Агентите ги заснели и взели отпечатъците им от ресторантите, които посещавали, и от различни предмети, които изхвърляли — пакети от цигари, вестници и други подобни. Цялата информация била въведена в компютрите на Скотланд Ярд и на емиграционните служби. Досиетата на тези обекти не били открити; те пребивавали в страната нелегално. Холкрофт се въодушевил; връзката изглеждала напълно вероятна. Било очевидно, че обектите имат „отрицателно“ отношение към „Дънстоун“. Очевидното… било доказано същата вечер, когато един от обектите убил човек на „Дънстоун“, който го забелязал.

— Тогава разбрахме — каза Холкрофт, — че сме попаднали право в целта; бяхме избрали мишената правилно. Оставаше ни да установим позитивен контакт, като проявим симпатия. Аз дори се забавлявах с идеята да ти уредя набързо една среща с тези хора, може би за тази сутрин. Толкова много проблеми щяха да бъдат разрешени дяволски бързо…

Много предпазливо установихме предварителен контакт с обектите: „бяхме толкова безобидни и пълни с обещания, само дето не им обещахме онова, което е останало от Империята. Те естествено, се страхуваха да не им готвим капан.“

Уговорили си среща в „Кукумявката на Сейнт Джордж“, защото средата в този клуб предразполагала към расова интеграция. Срещата била определена за 2.30 сутринта след тази на Холкрофт с МакОлиф.

Когато Алекс се беше обадил на номера на Холкрофт, стреснат и заплашваш, и беше настоял за среша независимо от часа, агентът беше оставил тази възможност открита. А после беше взел решение. Защо да не го повика в „Кукумявката на Сейнт Джордж“? Да докара американеца в Сохо, в клуба, а ако решението се окажеше погрешно, винаги можеха да задържат МакОлиф вътре. Ако обаче това решение беше правилно, обстоятелствата щяха да бъдат оптимални — всички страни можеха да са налице.

— Ами хората на Уорфийлд? — попита Алекс. — Ти каза, че той е удвоил броя на преследвачите ми.

— Излъгах. Исках да останеш там, където си беше. Уорфийлд беше изпратил само един човек да те наблюдава. Ние го отклонихме от целта. Хората на „Дънстоун“ си имаха свои собствени проблеми: един от техните беше убит. Не могат да те държат отговорен за това.

Нощта бе протекла според очакванията на Холкрофт: без инциденти. Агентът беше събрал компанията на масата — „познаваме почти всички, с които си се срещал в Лондон, мой човек“ — и беше зачакал благоприятното сливане на елементите.

Но после всичките компоненти се бяха разпаднали в бърза последователност. Първо бе дошло съобщението на Алекс, че геоложкият екип заминава след два дни — контраразузнаването не беше завършило подготовката си в Кингстън. След това бяха получили информацията, че Уорфийлд е споменал името „Халидон“; това, разбира се, трябваше да се очаква. В „Дънстоун“ щяха да работят бясно, за да открият убийците на първия геоложки екип. Но и този път контраразузнаването не беше очаквало, че в „Дънстоун“ са постигнали такъв напредък. Следващият провал бил изтиканият от дансинга агент, който се беше блъснал в масата и беше използвал думата Единбург — и то два пъти.

— На всеки двадесет и четири часа ние въвеждаме в употреба някаква необикновена дума, която има едно-единствено значение: „провал, извънредна предпазливост“. Повторението на думата просто формира следното значение: разкрити сме или са ни объркали с някого. Пригответе оръжието.

В този момент Холкрофт ясно бе забелязал огромната грешка, която бяха допуснали. Неговите агенти бяха отклонили от Алекс хората на Уорфийлд, но не и един от негрите, забелязал, че МакОлиф е прекарал доста дълго време в компанията на Уорфийлд, и то посред нощ. Няколко минути след като той бе влязъл в „Кукумявката“, чернокожият му преследвач го беше последвал, уплашен, че колегите му са били вкарани в капан.

Сблъсъкът бе започнал в „Кукумявката на Сейнт Джордж“, където цареше безумието на флуоресцентните светлини и гърчещите се тела.

Холкрофт се бе опитал да спре крайния провал.

Той беше нарушил правилата. Още не бе станало 2,30, но след като го бяха видели с Алекзандър МакОлиф, той не беше посмял да чака. Бе се опитал да им подаде ръка, да обясни, да укроти гневното избухване.

Почти беше успял да го направи, когато един от негрите — този, който сега лежеше мъртъв на волана — бе видял МакОлиф да скача от стола си в сепарето, да се втурва към тълпата, разблъсквайки хората по пътя си, и оглеждайки се трескаво, очевидно в търсене на Холкрофт.

Тази гледка беше предизвикала паниката. Двама от обектите бяха намушкали Холкрофт, бяха го използвали като щит и избутали през задната врата на пътечката, докато третият се бе измъкнал през тълпата отпред, за да докара кола, с която да избягат.

— Това, което се случи през следващите няколко минути, бе колкото тревожно, толкова и успокояващо — каза Холкрофт. — Моите хора нямаше да допуснат да бъда застрашен физически, така че щом похитителите ми ме изведоха на тротоара, те ги заловиха. Вкарахме ги в тази кола и потеглихме, като все още се надявахме да възстановим добрите си отношения. Но ние нарочно оставихме третия да изчезне — това бе израз на доверие от наша страна.

Агентите бяха пристигнали на пустеещото поле. Бяха извикали лекар да превърже Холкрофт. А двата обекта — след като им взели оръжието и незабележимо измъкнали ключовете на колата — били оставени да си говорят насаме. Агентите се надявали, че ще преодолеят съмненията си, докато лекарят превърже Холкрофт.

— Те направиха последен опит да се измъкнат, но в колата, естествено, нямаше ключове. Така че са изпили смъртоносните си малки ампули или хапчета и така са се простили с живота. В края на краищата те не можеха да ни се доверят.

Няколко минути МакОлиф не каза нищо. Холкрофт не наруши тишината.

— А твоят „израз на доверие“ се опита да ме убие.

— Очевидно. Остава още един техен човек в Англия, когото трябва да се опитаме да намерим: шофьорът… Разбираш, че ние не носим отговорност; ти напълно си пренебрегнал инструкциите ни…

— И до това ще стигнем — прекъсна го МакОлиф. — Ти каза, че си ме довел тук по две причини. Разбрах каква е първата: твоите хора са бързи и сигурността ми ще бъде гарантирана, ако не „пренебрегвам“ инструкциите — Алекс изимитира начина, по който Холкрофт произнасяше думата. — Каква е втората причина?

Агентът застана точно пред МакОлиф. Алекс можеше да забележи напрежението в погледа му на слабата нощна светлина.

— За да ти кажа, че сега вече нямаш друг избор, освен да продължиш. Прекалено много неща се случиха. Ти знаеш прекалено много.

— Така каза и Уорфийлд.

— Той е прав.

— Представи си, че откажа? Представи си, че просто си събера багажа и си тръгна?

— Ще те подозират и ще те затрият. Ще те преследват. Можеш да ми вярваш, аз съм отдавна в тоя бранш.

— Това е сериозно изявление от устата на един… как се казваше, финансов експерт ли беше?

— Това са етикети, господин МакОлиф. Титли. Те не означават нищо.

— Не и за жена ти.

— Моля… — Холкрофт си пое дъх дълбоко и шумно. Когато продължи, той не зададе въпрос, а направи спокойно, изпълнено с болка изказване: — Тя те е изпратила да ме търсиш.

— Да.

Сега беше ред на Холкрофт да замълчи. А Алекс реши да не нарушава тишината. Вместо това МакОлиф наблюдаваше как петдесетгодишният агент се мъчи да си върне самообладанието.

— Фактът си е факт, ти пренебрегна инструкциите ми.

— Сигурно е чудесно човек да живее с теб.

— Свиквай с това — отговори Холкрофт с хладна пресметливост. — През следващите няколко месеца ще поддържаме доста близка връзка. И ти ще правиш точно това, което ти кажа, или ще умреш.