Загадката Халидон

7.

Червено-оранжевото слънце си проби отвор във вечерното небе, приличащо на раирано пано. Около по-ниските облаци имаше жълт ореол, а всичко над тях беше оцветено в пурпурночерно. Тихата карибска нощ щеше скоро да забули тази част на света. Когато самолетът кацнеше в Порт Роял.

МакОлиф се взираше в хоризонта през цветното стъкло на самолетния прозорец. Алисън Бут седеше до него и спеше.

Семейство Йенсен седеше на другия ред в големия Боинг-747 и, според Алекс, за двойка с леви политически убеждения те заеха местата си в първа класа на Британската презокеанска въздухоплавателна корпорация със завидна липса на вина. Поръчаха си от най-доброто вино, гъши дроб, патица с портокали и пудинг Малакоф, сякаш бяха свикнали с това от години. А Артър се чудеше дали Уорфийлд имаше право. На всички с лява ориентация, живеещи извън Съветския блок, им липсваше чувство за хумор, със семейство Йенсен обаче нещата не стояха така.

Младият Джеймс Фъргюсън седеше сам на предната седалка. Първо Чарлз Уайтхол беше до него, но още в началото на полета мина по коридора, срещна познат от Савана-ла-Мар и остана там. Фъргюсън сложи кожената си чанта с фотографските принадлежности на празната седалка. Той тъкмо сменяше филтрите на обектива, за да снима небето отвън.

МакОлиф и Алисън бяха отишли при Чарлз Уайтхол и приятеля му и пиеха нещо в коридорчето. Приятелят беше бял, богат и пиеше много. Той беше празноглав наследник на древно богатство от югозападна Ямайка и за Алекс бе твърде необяснимо защо Уайтхол трябваше да прекарва толкова време с него. Ядосваше се на готовността, с която Уайтхол отговаряше на пиянските, просташки и глупави забележки на приятеля си.

Алисън докосна ръката на МакОлиф след втората чаша. Това беше знак да се връщат на местата си. Дошло й беше до гуша. На него също.

Алисън?

През последните два дни в Лондон той имаше толкова много работа, че не можа да й посвети време, колкото искаше или възнамеряваше. Организирането на пътуването отнемаше всичкото му време: закупуване на екипировка и принадлежности, наеми, документи за пътуване, необходимост от ваксини (оказа се, че те не бяха необходими), откриване на сметки в Монтего, Кингстън и Очо Риос, а също така осигуряване на ред допълнителни дреболии, необходими за дългосрочно геоложко проучване. „Дънстоун Лимитид“ стоеше настрана от този вид дейност, но оказа незаменима помощ в организирането. Хората на „Дънстоун Лимитид“ му казаха точно при кого и къде да отиде, така че паяжината на бюрокрацията — както на държавната, така и на търговската — беше разплетена.

Една вечер той събра всички на вечеря, всички, освен Сам Тъкър, който щеше да се присъедини към тях в Кингстън. Атмосферата беше приятна: в крайна сметка всички бяха добри професионалисти. Всеки прецени другия и го похвали, доколкото беше запознат с работата му. Уайтхол получи най-голямо признание, което беше справедливо. Той бе истинско светило. Както беше предвидил МакОлиф, Рут Йенсен и Алисън се харесаха искрено. Съпругът на Рут, Питър, се държа бащински с Фъргюсън и се смя тихо и продължително на непрекъснатите закачки на младежа. Чарлз Уайтхол демонстрира прекрасни обноски, които бяха малко свободни, но съвсем на място, с нужната доза академично остроумие и едва доловима скромност.

Но Алисън…

Той дойде на срещата след престрелката в „Кукумявката“ и след безумието, което последва в голото поле на лондонското предградие. Посрещна я със смесени чувства. Беше ядосан, че тя не беше споменала за незаконната дейност на доскорошния си мъж. Но не можа да приеме и предположението на Холкрофт за това, че Алисън е протеже на Уорфийлд. Това беше лишено от всякакъв смисъл. Тя бе абсолютно независима, както и той. МакОлиф знаеше, че да бъдеш мълчалив емисар на Уорфийлд, означаваше да си загубиш независимостта. Алисън никога не би се съгласила на това или поне щеше да го покаже, ако беше така.

Въпреки всичко той се опита да я въвлече в разговор за съпруга. Тя отговори стандартно, с клишета като „да оставим миналото“, както правеше много пъти досега. При това често. В този момент едва ли щеше да говори за Дейвид Бут с него.

Просто мястото и времето не бяха подходящи.

— Дами и господа — по самолетната звукова уредба прозвуча мъжествен и уверен глас. — Говори капитан Томас. Приближаваме североизточния бряг на Ямайка, след няколко минути ще бъдем над Порт Антонио и ще започнем снижаване към летище Палисадос в Порт Роял. Умоляваме всички пътници да заемат местата си. Очакваме слаба турбуленция над веригата Сини планини. Предполагаемо време на кацане — 8.20 ч. ямайско време. Температурата в Кингстън е 26°С, времето е ясно и с добра видимост…

Докато спокойният плътен глас довършваше съобщението, МакОлиф си помисли за Холкрофт: ако британският агент говореше по уредбата, той щеше да звучи по същия начин като капитан Томас.

Холкрофт.

Временният разрив между МакОлиф и Холкрофт не беше завършил — според Холкрофт — по най-приятния начин. МакОлиф се беше противопоставил на злъчното изказване на Холкрофт, според което той, Алекс, трябваше да изпълнява всичките му прищевки. Той разполагаше с шестстотин шестдесет и шест хиляди долара, изпратени му от „Дънстоун Лимитид“, които очакваше да получи. Може би от „Дънстоун Лимитид“, а може би от някъде другаде.

Холкрофт беше побеснял. Каква е ползата от някакъв си милион за един умрял геолог? Алекс трябваше да плати за предупрежденията и за защитата, която му предлагаха. Но в крайна сметка Холкрофт осъзна необходимостта да привлече с нещо Алекзандър. Обещанието за оцеляване беше твърде абстрактно, защото смъртта не можеше да бъде усетена.

В ранните утринни часове един прислужник на хотел „Савой“ донесе споразумението на МакОлиф. Това беше човекът с кафявото набрано палто от улица „Хай Холборн“. В споразумението бяха уговорени условията по заплащането, в случай, че той загуби възнаграждението си, но не повече от шестстотин и шестдесет хиляди долара.

Ако оцелее — а той имаше основание да се надява на това — ще загуби шест хиляди долара.

Това щеше да му стигне, за да живее по-нататък. Той изпрати споразумението в Ню Йорк.

Холкрофт.

Той се чудеше какво ли е обяснението, каква ли е причината една жена да шепти това име с такъв страх? Задаваше си въпроси за личния живот на Холкрофт, макар инстинктивно да усещаше, че никога няма да получи отговор.

Просто Холкрофт си беше такъв. Може би всички с професията на Холкрофт бяха такива. Мъжете вечно в сянка, жените им в безкрайни тунели на страха. Бездни на страха.

Тук именно се появи Халидон.

Какво означаваше това име? Какво беше това?

Имаше ли нещо гнило в него?

Беше твърде вероятно да е така. Но можеше и да не е, макар Холкрофт да твърдеше обратното. Или поне не съвсем гнило, защото разполагаше с твърде много източници на информация и имаше силно влияние в доста важни сектори. А също и пари.

Това име бе плод на странни и ужасяващи събития. Британският агент, съпровождащ предишната експедиция на „Дънстоун Лимитид“, бе единият от двамата загинали в пожара на храсталака, избухнал в бамбуковия лагер на брега на река Марта Брей, дълбоко в провинцията Кок Пит. По-късно се разбра, че двамата членове на екипа се опитали да спасят оборудването, задушили се от дима и изгорели в бамбуковия ад.

Но това не бе всичко. Сред тези факти имаше нещо толкова поразително, че дори самият Холкрофт не можа да го обясни.

Двамата изгорели били завързани с бамбукови върви за две отделни дървета, които се намирали близо до скъпото оборудване на експедицията. Те били погълнати от огнената стихия по простата причина, че не могли да избягат. Единият от тях успял да остави знак — една-единствена дума, изчегъртана върху металния калъф на геоскопа.

Халидон.

Разследването и анализът с микроскоп възпроизведоха окончателно ужасната картина. По калъфа бяха открити частици зъбен емайл. Агентът беше надраскал името със счупените си зъби.

Халидон… Свята зора3.

Името беше непознато. Какво беше това? Дума? Име на организация? Име на човек? Три срички?

Какво означаваше то?

— Красиво е, нали — каза Алисън, поглеждайки покрай МакОлиф през прозореца.

— Не спите ли?

— Някой включи радиото и един мъж не спря да говори — тя се усмихна и протегна дългите си крака. След това се прозя дълбоко и гърдите й опънаха бялата мека коприна на блузата. МакОлиф я наблюдаваше. Тя го забеляза и се усмихна отново, но съвсем добродушно, а не предизвикателно. — Всяко нещо с времето си, нали така, д-р МакОлиф?

— Тези думи ще ви погубят, госпожо Бут.

— Веднага спирам да ги употребявам. И все пак не смятам, че ги използвах често преди да Ви срещна.

— Е, щом е така, продължавайте да ги казвате.

Тя се засмя и посегна към книгата си, която лежеше между тях.

Самолетът навлезе в зоната на турбуленциите и това предизвика няколко резки изкачвания и пропадания. Те бяха съвсем кратки, но достатъчни чантата на Алисън да падне в скута на Алекс. От нея между краката му се изсипаха червилото, гримът й, кибрит и къс флакон. Последва миг на нерешителност. Книгите даваха нечестно преимущество, един вид издаваха личността. Пък и Алисън не беше от онези, които бързо ще посегнат между краката на някой мъж, за да си съберат нещата.

— Всичко е тук, нищо не падна на пода — каза Алекс смутено, като й подаваше чантата. — Ето.

Той взе червилото и грима с лявата ръка, а флакона, който изглежда имаше някаква лична стойност за Алисън — с дясната. Загледа се в него и разбра каква беше тази стойност. Флаконът беше оръжие — отровен газ. На цилиндъра пишеше:

Номерът на разрешителното и датата бяха написани с незаличимо мастило. Флаконът й беше предоставен от британските власти преди месец.

Алисън пое флакона от ръцете му и каза само:

— Благодаря.

— Да не би да искате да отвлечете самолета. Това е наистина смъртоносно флаконче.

— Лондон вече стана опасен град за момичета… за жени. В сградата, където живея, се случиха разни неприятни неща. Може ли да си взема една цигара? Моите май свършиха.

— Разбира се — МакОлиф бръкна в джоба на ризата си, чукна отдолу кутията, докато се покаже една цигара и й я подаде. После я запали и с мек, спокоен глас каза: — Защо ме лъжете, Алисън?

— Не Ви лъжа. Просто вие сте твърде мнителен.

— Хайде, хайде — той се усмихна, за да не изглежда въпросът му толкова настоятелен. — Полицията, особено пък лондонската, не дава на хората флакони с газ заради някакви си инциденти. А Вие не изглеждате като полковник от Женския спомагателен корпус — в момента, в който изрече тези думи, Алекс си помисли, че това може би е точно така. Не беше ли Алисън Бут емисар на Холкрофт? Не от страна на военните, но може би от британското разузнаване.

— Има изключения. Наистина има, Алекс — тя го погледна внимателно и той разбра, че казваше истината.

— Мога ли да изкажа едно предположение, една причина за флакона?

— Моля…

— Не е ли причината Дейвид Бут?

Тя погледна встрани и дръпна силно от цигарата.

— Значи вие знаете за него. Затова онази вечер постоянно задавахте въпроси, свързани точно с’ него.

— Да. Да не би да мислехте, че няма да науча за тези неща?

— Не ме интересува… не, не е така. Мисля, че исках да ги научите, ако това би ми помогнало да получа работата. Но не можех да ви ги кажа.

— Защо?

— Господи, Алекс! Та вие самият казахте, че искате най-добрите професионалисти, а не лични проблеми! Щяхте да ме изхвърлите моментално заради тях — усмивката й изчезна и лицето й остана напрегнато.

— Този Бут изглежда е опасен човек.

— Той е болен и порочен. Но аз мога да се справя с него. Винаги съм се справяла. Той е невероятен страхливец.

— Повечето порочни хора са страхливци.

— Аз не бих правила чак такива обобщения. Но опасността не идва от Дейвид, а от друг човек. Човек, за когото Дейвид работеше.

— Кой е той?

— Един французин. Маркиз. Казва се Шательоро.

Хората от екипа взеха различни таксита за Кингстън. Алисън остана с МакОлиф, докато той се оправи с оборудването с помощта на хора от правителството на Ямайка, които бяха прикрепени към Министерството на образованието. Алекс усети у тях същото скрито недоволство, което беше забелязал у учените в Лондон. С тази разлика, че тези хора бяха тъмнокожи. Те сякаш се чудеха толкова ли няма тъмнокожи геолози, та идват само бели.

Впечатлението му беше подсилено и от отношението на митничарите, облечени в изгладени и корави като стомана униформи. Поискаха да проверят всяка кутия и всеки кашон, сякаш те съдържаха най-опасната контрабандна стока. Митничарите решиха да спазят всички формалности, докато МакОлиф стоеше безпомощен дълго време след като самолетът вече беше изрулирал към кея Палисадос. Алисън седеше на десетина метра встрани, върху чантата си.

Час и половина по-късно оборудването беше проверено и маркирано за превоз по вътрешните линии до летището Боскобел в Очо Риос. МакОлиф беше доведен до състояние, в което трябваше да стиска зъби и да преглъща много неща. Той сграбчи Алисън за ръката и я повлече към изхода.

— За бога, Алекс, ще ми насините лакътя! — каза Алисън, като едва си поемаше дъх и се опитваше да сдържи смеха си.

— Много съжалявам… Съжалявам. Тия проклети месии мислят, че светът е техен. Копелета!

— Този остров е техен отскоро…

— Нямам настроение за лекции по антиколониализъм — прекъсна я той. — Искам да пийна нещо. Да спрем в някой бар.

— Ами чантите?

— Господи! Съвсем ги забравих… Оттук, ако не греша — каза Алекс, като посочи десния изход.

— Да — отговори Алисън. — „Пристигащи“ обикновено означава точно това.

— Не се шегувайте. Първата ми заповед към вас като към подчинен е да не говорите нищо, преди да сме си взели чантите и да съм с чаша в ръка.

Но заповедта на МакОлиф беше отменена от последвалите събития. Багажът им го нямаше. Очевидно и никой не знаеше къде може да бъде. Всички пътници от полет 640 от Лондон вече си го бяха взели. Преди час.

— Ние сме от този полет. Ние не сме си получили багажа. Така че грешката е ваша — каза Алекс кратко на отговарящия за багажите.

— Тогава вие гледа и вижда, гуспудине — отговори ямаецът, ядосан от забележката на американеца, че не си гледа работата. — Всички чанти взети — нищо останало. Полет 640 — всичко тук, гуспудине. Няма друго място.

— Искам да говоря с представителя на Британската презокеанска въздухоплавателна корпорация. Къде мога да го намеря?

— Кого?

— Шефа ви, по дяволите!

— Аз шеф, гуспудине! — отговори гневно негърът.

Алекс млъкна за секунда.

— Вижте, трябва да е станала някаква грешка. Авиокомпанията е отговорна за загубите. Това е, което се опитвам да ви обясня.

— Мисля не така, гуспудине — прекъсна го отговорникът, за да се оправдае, като се обърна към телефона на тезгяха. — Ще се обадя на корпорацията.

— Въздухоплавателната корпорация — каза МакОлиф тихо на Алисън. — Чантите ни сигурно са на път за Буенос Айрес — те изчакаха, докато отговорникът свърши краткия си разговор по телефона.

— Ето, гуспудине — той подаде слушалката на Алекс. — Говорете, моля.

— Ало?

— Доктор МакОлиф ли е? — се чу на правилен английски оттатък.

— Да, аз съм.

— Ние просто изпълнихме желанието ви на бележката, господине.

— Каква бележка?

— До „Отдел посрещане и настаняване на пътници първа класа“. Донесе я шофьорът. На таксито. Багажът на госпожа Бут и вашият са в хотел „Кортли Менър“. Нали това е, което искахте, господине? — гласът се стараеше да говори дори прекалено ясно, сякаш се обръщаше към някого, който беше изпил повече, отколкото можеше да носи.

— Разбирам… Да, добре — каза Алекс тихо. Той сложи слушалката и погледна към Алисън. — Чантите ни са в хотела.

— Наистина ли? Не е ли много мило това? — изрази тя мнението си.

— Не, не мисля — отговори МакОлиф. — Хайде да намерим някакъв бар.

Седнаха на една ъглова маса на терасата Палисадос. Облечен в червено сако сервитьор им донесе питиетата, тананикайки си тихо някаква ямайска народна песен. Алекс си помисли дали островната туристическа агенция е инструктирала всички, които обслужват туристи, да си тананикат и да се движат ритмично. Той взе чашата и отпи голяма глътка от двойното си уиски. Забеляза, че Алисън, която по принцип не пиеше, също не остана по-назад и често хващаше чашата.

Както и да разсъждаваше, логично беше да откраднат неговия багаж, а не нейния. Но от бележката беше ясно, че става дума за багажа и на двамата.

— Това беше единственото Ви оръжие, нали? — попита Алекс бързо. — Нямахте ли други флакони?

— Не. Щяха да ги открият при проверката на летището. Пък и аз декларирах този преди да се кача — и Алисън посочи чантата си.

— Естествено — промърмори той.

— Трябва да призная, че Вие сте забележително спокоен. Може би трябваше все пак да се обадите в хотела и да проверите дали чантите ни са пристигнали… о, не, не заради мен. Аз не пътувам с кралското съкровище.

— Господи, простете ми, Алисън — той дръпна стола си назад. — Веднага ще се обадя.

— Недейте — тя сложи ръката си върху неговата. — Мисля, че Вие разбирате добре какво правите. Не искате да изглеждате разстроен. Мисля, че сте прав. Дори и да са откраднати, нищо не е незаменимо.

— Благодаря, че ми влизате в положението.

Тя дръпна ръката си и отпи от чашата. Той бутна стола си леко назад и седна така, че да гледа вътре в помещението. След това започна едва забележимо да наблюдава останалите маси.

Терасата беше едва наполовина пълна. От мястото, където седеше в западния ъгъл на бара, Алекс можеше да наблюдава. Както преди две вечери в Хай Холборн, той последователно приковаваше вниманието си към всяка маса, за да разбере кой се интересува от него.

Изведнъж Алекс забеляза движение в затъмнения вход. Погледът му се спря върху набит мъж с бяла риза и без сако, който се беше подпрял на рамката на вратата. Той говореше с управителката на бара, като бавно и отрицателно поклащаше глава и гледаше навътре. За секунда Алекс мигна и се вторачи в него.

Той го познаваше.

Това беше човекът, когото той беше видял за последен път в Австралия, в полетата на платото Кимбърли. После чу, че този човек се е пенсионирал в Ямайка.

Пилотът Робърт Ханли.

Ханли стоеше на входа на бара и търсеше някого вътре. Интуицията на Алекс му подсказа, че е за него.

— Извинявай за момент — каза той на Алисън. — Срещнах един приятел. Ако не греша, той търси мен.

Докато вървеше покрай масите и тъмните сенки на помещението, МакОлиф си помисли, че е съвсем нормално от всички хора от Карибския район именно Робърт Ханли да е замесен в тези събития. Ханли — откритият човек, който се справяше с тайния свят, защото на него можеше да се вярва. Беше усмихнат и силен, а професионалните му качества далеч надхвърляха изискванията на работодателите му. Той беше човек, който по чудо беше доживял до шестдесет години по начин, По който хората не доживяват и четиридесет. Дори и при тези обстоятелства Робърт Ханли изглеждаше на не повече от четиридесет и пет. Дори късата му, червеникаворуса коса изобщо не беше побеляла.

— Робърт!

— Алекзандър!

Двамата мъже си стиснаха ръцете и се прегърнаха.

— Казах на дамата, че по всяка вероятност търсиш мен. Честно казано, надявам се да греша.

— Де да беше така.

— От това се страхувах. Какво има? Влез.

— След малко. Нека най-напред ти кажа новините. Не бих искал дамата ти да види как губиш самообладание — Ханли отведе Алекс по-далеч от вратата, докато двамата застанаха близо до стената. — Сам Тъкър е.

— Сам! Къде е той?

— Това е въпросът, приятелю. Не знам. Сам излетя за Мо’Бей преди три дни и ми се обади от Порт Антонио — момчетата от Лос Анджелис му казали къде съм. Аз, естествено, пристигнах веднага. Събирането беше велико. Няма да ти разказвам подробности. На следващата сутрин Сам слезе до рецепцията, мисля, че за вестник. И след това не се върна вече.

8.

Робърт Ханли трябваше да лети за Порт Антонио след един час. Той и МакОлиф се разбраха да не споменават за него на Алисън. Робърт Ханли обеща да продължи да търси Сам и да бъде във връзка с Алекс.

Тримата взеха такси от Порт Роял за Кингстън, за хотела „Кортли“. Робърт Ханли продължи за малкото летище Тинсън Пен, където беше оставил самолета си.

На рецепцията Алекс най-непринудено и без всякакво неудобство попита:

— Предполагам, че багажът ни е вече тук?

— Разбира се, господин МакОлиф — отговори служителят, като сложи по един печат върху хотелската им регистрация и извика пиколото. — Преди минути. Занесохме го в стаите ви. Те са една до друга.

— Колко сте внимателни — каза Алекс едва, чудейки се дали Алисън чу служителя, който говореше съвсем тихо. Алисън стоеше от другия край на тезгяха и разглеждаше туристически брошури. Изведнъж тя хвърли поглед към МакОлиф — беше чула. Но на лицето й не се изписа нищо. Това го учуди.

Пет минути по-късно тя отвори вратата, която свързваше техните две стаи и Алекс разбра всичко.

— Направих така, както заповядахте, господин Шефе! — каза Алисън и влезе. — Не съм дори докоснала…

МакОлиф вдигна бързо ръка, за да я накара да замълчи.

— Леглото, за бога! Ти си прекрасна, скъпа!

Този път лицето на Алисън не остана безизразно. Но изразът не беше особено приятен. Моментът беше ужасен. Алекс не беше готов за него, защото той изобщо не очакваше тя да влезе в стаята му с някаква определена цел. Въпреки това нямаше никакъв смисъл да стои неподвижно и да изглежда още по-глупав.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади оттам малък квадратен метален инструмент с формата на цигарена кутия. Едно от нещата, които му беше дал Холкрофт. (Холкрофт го беше превел през митническия и граничен контрол на Британската презокеанска въздухоплавателна корпорация в Лондон, за да може Алекс да пренесе безпрепятствено всички метални предмети.)

Малката метална кутия беше електронен скенер с миниатюрна високоволтова батерийка. Функцията й беше проста, а механизмът — сложен. Холкрофт твърдеше, че в наши дни тя се използва доста често. Тя идентифицираше наличието на електронни подслушвателни устройства на площ два и седемдесет на два и седемдесет метра. Алекс искаше да я задейства в мига, в който се настани в стаята си. Вместо това обаче, той лекомислено беше отворил вратите към малката си тераса и се беше загледал за няколко минути в тъмната величествена верига на Сините планини в ясната нощ в Кингстън.

Сега Алисън Бут гледаше вторачено скенера и МакОлиф. Тя изпитваше гняв и страх, но запази самообладание и не каза нищо.

Както го бяха научили, Алекс включи инструмента и направи с него няколко вертикални и хоризонтални кръга в далечния край на стаята. Тази процедура трябваше да бъде повторена и в другите три ъгъла на стаята. Той се почувства объркан, почти смешен, докато махаше бавно с ръка, сякаш правеше някаква скрита магия. Алекс извършваше движенията и дори не обръщаше внимание на Алисън.

След това изведнъж объркването му изчезна. Вместо него той почувства болка в горната част на стомаха си, подобна на остро ужилване. Дъхът му секна, а очите му се втренчиха в дългата два-три сантиметра скала на скенера. Беше виждал тази скала да светва по време на обучението си при Холкрофт. Тогава той дори се очарова от плавните й и накъсани движения. Сега обаче усещането му нямаше нищо общо с очарованието. Сега изпита страх.

Това не беше занятие в безопасната, отдалечена стая на Холкрофт, където той търпеливо и внимателно обясняваше на Алекс значението на припокриващите се зони. В момента ставаше същото. МакОлиф не мислеше, че някога ще се повтори. Тогава всичко му се струваше… е, всъщност някак неестествено, някак толкова невероятно.

Но сега, пред него тънката късичка скала потрепваше и блестеше с всички сили. Миниатюрните сензори реагираха на чуждото присъствие.

Някъде в непосредствена близост до него се намираше чужд обект, чиято функция беше да предава всичко, изречено в тази стая.

Той тръгна към Алисън и тя внимателно се приближи към него. Направи й знак с ръце и си помисли, че жестовете му приличат на движенията на смахнат участник в шарада4. Алекс посочи първо скенера и после устните си. Когато тя заговори, той се почувства като пълен нещастник.

— Ти ми обеща да пийнем в онази прекрасна градина долу. Всичко останало ще трябва да почака…, любов моя — тя произнесе тези думи тихо и просто. Беше съвсем естествена!

— Правилно — отговори той, убеден, че от него не става добър актьор. — Само да се измия.

Бързо влезе в банята и пусна водата в мивката. Плътно притвори вратата, докато шумът от течащата вода стана различим, но не натрапчив. Върна се на мястото, където стоеше преди и продължи проверката със скенера. Намаляваше полукръговете в зависимост от показанията на скалата, като се опитваше да локализира обекта според указанията на Холкрофт.

Единственото, което не го изненада, беше фактът, че червената скала на скенера се включи точно над куфара му, до стената върху шкафчето за багаж.

Червената светлина показваше, че обектът е в радиус от тридесетина сантиметра от уреда.

Алекс подаде скенера на Алисън и отвори куфара внимателно. Отдели дрехите си, като разпредели ризите, чорапите и бельото и ги хвърли върху леглото. Когато куфарът се поизпразни, той дръпна еластичната подплата и прокара пръсти по кожената стена.

МакОлиф знаеше какво да търси. Холкрофт беше му показал десетки микрофончета от различен вид и размер.

Накрая го намери.

Микрофонът беше прикрепен към външната подплата — малка подутина с размерите на облечено в кожа копче.

Както го беше инструктирал Холкрофт, МакОлиф не го махна, а продължи да оглежда куфара за втори, резервен микрофон.

И го намери. Този път от Другата страна на куфара.

Алекс взе скенера от Алисън, отдалечи се и бързо „преслуша“ останалата част на стаята, Холкрофт му беше казал, че едва ли ще има трети микрофон. Той се оказа прав — скалата не помръдваше. МакОлиф знаеше, че ако подслушвателното устройство е инсталирано върху подвижен предмет, то е единствено.

Стаята беше „чиста“ или „стерилна“, както казваше Холкрофт.

МакОлиф отиде в банята. Там също нямаше микрофони. Спря водата и викна на Алисън:

— Разопакова ли си багажа? — защо, по дяволите, каза тези думи? Да го вземат мътните това…

— Аз съм вряла и кипяла в геоложките експедиции — отговори тя непринудено. — Дрехите ми са отдавна като сдъвкани — ще почакат. Пък и искам да видя тази забележителна градина. Побързай.

Алекс отвори вратата и видя Алисън да затваря балконската врата и да спуска пердетата на френските прозорци. Тя действаше правилно, помисли си той. Холкрофт често му беше повтарял: След като намериш подслушвателно устройство, провери дали могат да те наблюдават отвън.

МакОлиф излезе от банята и я видя как го гледа. Не, помисли си той, тя не го гледаше, тя се беше вторачила в него.

— Добре — каза тя. — Готов си. Е, оставил си половината брада, но ставаш за пред хора. Да вървим… скъпи.

Навън, в коридора, Алисън го хвана за ръката и двамата се насочиха към асансьора. Той се опита да я заговори на няколко пъти, но при всеки опит тя го прекъсваше.

— Почакай, докато слезем долу — повтаряше тя тихо.

В градината именно Алисън беше тази, която поиска да се преместят от масата, където бяха седнали. Те заеха друга — от противоположната страна на откритото заведение. МакОлиф забеляза, че около нея нямаше палми или други растения. В бара имаше не повече от десетина двойки и никакви самотни мъже или жени. МакОлиф видя как Алисън оглежда внимателно всяка двойка.

Донесоха питиетата. Когато келнерът се отдалечи, Алисън проговори:

— Мисля, че е крайно време да си поговорим… за неща, за които не сме си говорили.

Алекс й предложи цигара. Тя не си взе и той запали своята. Така печелеше няколко секунди преди да й отговори. И двамата разбраха това.

— Съжалявам, че станахте свидетелка на тази процедура в стаята ми. Не бих искал да й придавате прекалено голямо значение.

— Би било глупаво да го правя, макар че Вие, скъпи, бяхте изпаднали почти в истерия.

— Харесва ми така.

— Как?

— Като ме наричате „скъпи“.

— Моля Ви. Нека си останем колеги.

— Господи! Така ли? Колеги ли?

— Аз съм геолог. А Вие какъв сте?

МакОлиф се направи, че не я чу.

— Вие казахте, че съм бил превъзбуден горе. Да, така беше. Но сега се питам, защо Вие не бяхте. Докато аз се суетях, Вие направихте всичко като по учебник.

— Да, така беше. Вие наистина се суетяхте. Алекс… каза ли Ви някой да ме наемете?

— Не, но ме предупредиха да премисля няколко пъти преди да Ви взема.

— Можех и да Ви измамя. Ужасно ми се искаше да получа работата. Бях готова да легна с Вас, за да я получа. Благодаря Ви, че не го поискахте.

— Никой не ми е оказвал никакво влияние. Просто ме предупредиха. И то заради страничното занимание на бившия Ви съпруг, от което очевидно, от време на време, идват повечето му пари. Казвам „пари“, защото според мен това едва ли може да се нарече доход.

— От него идват всичките му пари и той не ги обявява като доход. Но аз не смятам, че Геофизичният факултет на Лондонския университет може да разполага с такава информация. Още по-малко Кралското общество.

— Грешите. Голяма част от средствата за тази експедиция представляват субсидия от държавата, която преминава през обществото и университета. Когато държавата харчи средства, тя се интересува от кадрите и техните заплати — МакОлиф беше приятно учуден от себе си. Той отговаряше според указанията на Холкрофт — с моментални и логични отговори. Казвай само част от истината, истината трябва да бъде проста… Точно това бяха думите на Холкрофт.

— Да кажем, че съм съгласна с това двусмислено и съвсем като за американци обяснение — каза Алисън и си взе от цигарите му. — Надявам се, че ще ми обясните какво стана горе.

Алекс си помисли, че е дошъл моментът да й отклони вниманието така, както го беше научил Холкрофт. Обяснението не е нужно да бъде многословно. То трябва да е логично и естествено и да не се променя. Той запали цигарата й и заговори колкото се може по-непринудено.

— В Кингстън се играят много политически игри. Повечето от тях са детска работа, но някои са наистина сериозни. Тази експедиция също си имаше своите противници. Някои не са доволни от страната, която я организира, други са просто ревниви, това е… Видяхте какво стана на митницата… Има хора, които искат да ни дискредитират. Дадоха ми този скенер, за да го използвам в случай, че се случи нещо извън нормалния ред на нещата. Това нещо наистина се случи — Алекс допи остатъка от питието си и погледна каква е реакцията на Алисън. Той се постара да бъде максимално искрен.

— Имате предвид чантите ни, така ли? — каза Алисън.

— Да. Това за бележката не отговаря на истината, а служителят на рецепцията каза, че багажът ни пристигнал малко преди нас. Но ние кацнахме на летище Палисадос два часа преди това, значи, някой го е взел още тогава.

— Разбирам. И Вие смятате, че една геологическа експедиция ще подтикне хората към такива крайности. Звучи ми доста невероятно, Алекс.

— На Вас може и да Ви звучи, но е така. За какво се организират експедициите? Каква е обикновено целта им? Нали някой, някои хора, очакват от тях някакви видими материални резултати?

— Да, но не и от експедиция като нашата. Тя обхваща много голям район. Тя е явно, очевидно, с научна цел. Ако не е така… — Алисън млъкна и погледът й срещна очите на МакОлиф. — Господи, би било невероятно, ако не е така.

— Може да има и такива, които наистина вярват в целите на експедицията. Как мислите, какво ще направят ако вярват? — Алекс вдигна два пръста към келнера, за да повтори поръчката. Устните на Алисън Бут се разтвориха от почуда.

— Милиони, милиони и милиони — каза тя тихо. — Господи, те ще изкупят всичко, което се изпречи пред погледа им.

— Само ако са убедени, че са прави.

Алисън го накара да я погледне. В началото той избягна погледа й и обърна очи към келнера, който се мотаеше и не идваше. Но тя сложи ръка върху неговата и го накара да й обърне внимание.

— Те са прави, нали, Алекс?

— Нямам доказателства за това. Аз съм сключил договор с Лондонския университет, който има одобрението на обществото и съответното министерство в Ямайка. Какво ще правят с резултатите си е тяхна работа — беше безсмислено просто да отрича. В крайна сметка той е професионален изследовател, а не пророк.

— Не Ви вярвам. Някой е подготвил отговорите Ви.

— Никой не ги е подготвял. Просто ме предупредиха да си отварям очите, това е.

— Онези малки смъртоносни инструменти не се дават на хора, на които е казано просто да си отварят очите.

— В началото аз си помислих същото. Но, знаете ли? И двамата грешим, Алисън. Сега скенерите се… използват много често. Те не са нищо изключително. Особено ако човек работи в чужбина. Това не говори за излишък на доверие, нали?

Келнерът донесе поръчката. Той си тананикаше и се движеше в ритъма на собствената си музика. Алисън продължи да гледа МакОлиф втренчено. Той не беше сигурен, но му се стори, че тя започна да му вярва. Когато келнерът се отдалечи, тя се наведе към Алекс и заговори бързо:

— И какво ще правите оттук нататък? Вие открихте тези ужасни… неща. Какво ще правите с тях?

— Нищо, ще ги занеса в министерството утре сутринта. Това е всичко.

— Искате да кажете, че няма да ги махнете, нито пък ще ги стъпчете или пък…? Просто ще ги оставите на мястото им?

Перспективата да живее с микрофон в куфара не се харесваше на Алекс. Но указанията на Холкрофт бяха пределно ясни: ако намериш подслушвателно устройство, не го пипай и го използвай. То може да окаже неоценима помощ. Преди отстраняването на такова устройство, МакОлиф трябваше да уведоми центъра и да чака инструкции. Щеше да ги получи недалеч от парка „Виктория“, в един рибен магазин, наречен „Талън“.

— Те ми плащат… плащат ни. Това, че искат да са наясно с всичко, е съвсем естествено. Какво значение има, че ни следят? Аз нямам какво да крия.

— Няма и да имате — каза кротко момичето и съвсем умишлено си дръпна ръката от неговата.

МакОлиф изведнъж разбра колко смехотворно е цялото му обяснение. Едновременно смешно и величаво, глупаво и сериозно.

— Да се обадя ли тогава на някого още сега? — попита той.

На лицето на Алисън бавно, много бавно, се изписа красивата й усмивка:

— Недейте. Не бях справедлива с Вас. Наистина Ви вярвам. Вие или сте начинаещ любител или сте много вътре в тези неща. Едва ли е второто, като се има предвид как се бяхте изнервили горе — тя сложи ръката си върху неговата. С другата си ръка той повдигна чашата си и я допи.

— Може ли да попитам защо Вие не бяхте? Защо не бяхте се изнервили?

— Да, време е да Ви кажа. Дължа Ви това обяснение. Алекс, аз никога няма да се върна в Англия. Или поне много години, ако изобщо това някога стане. Просто не мога. Няколко години работих за Интерпол. Имам доста опит с тези гадни малки микрофончета. Така им викахме, „гадни микрофончета“.

Остра болка прободе стомаха на МакОлиф. Този път той изпита страх, дори нещо повече от срах. Холкрофт каза, че британското разузнаване не вярва, че тя ще се завърне в Англия. Джулиан Уорфийлд му внушаваше, че тя може да му е от полза по някакви непонятни причини, които нямаха нищо общо с възможния й принос за експедицията.

Той не беше сигурен как или защо — но Алисън беше маша в нечии ръце.

Точно по начина, по който и него го използваха като маша.

Как се случи това! — попита той с необходимото учудване.

Алисън се спря на основните моменти от сътрудничеството си с Интерпол. Бракът й се провалил още преди първата година. Накратко, Алисън Бут стигнала до извода, че съпругът й се хванал и оженил за нея по-скоро заради постоянните й професионални пътувания, отколкото заради нещо друго, струваше ми се, че беше получил заповед, да ме вземе, да ме използва, да ме погълне…

Напрежението настъпило скоро след сватбата. Бут по необясними причини се интересувал от проучванията й. И изведнъж, сякаш от небето, започнали да се сипят предложения за експедиции от малко известни, но предлагащи добро заплащане фирми, за изключително екзотични пътувания, сред тях, разбира се, бяха Бейрут, Корсика, Южна Испания. Той ме придружаваше всеки път. За цели дни и седмици…

Първият конфликт с Дейвид Бут възникнал в Корсика. Целта на експедицията била да се проучи крайбрежната ивица в района на Капо Сенетоза. Дейвид пристигнал в средата на периода за редовните си две-три седмици престой. През това време той провел редица странни телефонни разговори и непланирани срещи, които почти го изкарали от кожата. Някои от посетителите идвали в Аячо с малки, бързи самолети, други с траулери или малки плавателни съдове. Дейвид започнал да изчезва за часове, после за цели дни наред. Работата на Алисън й позволявала да се връща в крайбрежния хотел на експедицията всяка вечер. Затова съпругът й не могъл да скрие нито постъпките си, нито факта, че присъствието му в Корсика не се дължало на любовта му към нея.

Тя го подложила на разпит, изброила неоспорими факти и нарекла обясненията на Дейвид с истинското им име — „чисти лъжи“. Съкрушен, той се разплакал, молел за прошка и разказал на жена си истината.

Дейвид Бут не бил способен да печели по законен начин, за да поддържа определен стандарт на живот. Затова той минал в международния наркобизнес. Отначало станал просто куриер. Работата му като съдружник в малка фирма за внос-износ била идеална за този вид занимание. Фирмата нямала определен вид дейност, всъщност, тази дейност не би могла да бъде описана — нещо като кетъринг — както биха казали собствениците — по-скоро за социална, отколкото търговска клиентела. Тя търгувала с предмети на изкуството — с различни украси. Дейвид Бут пътувал, без да предизвиква съмнението на съответните служби. Той попаднал в света на контрабандистите по съвсем банален начин: задлъжнял от комар, съчетан с много пиене и безразборни връзки с жени. От една страна, нямал избор, от друга — печелел добре и нямал морални угризения.

Но Алисън имала. Геологическите експедиции служели за законно прикритие на работодателите на Дейвид при набирането на нищо неподозиращите сътрудници. Дейвид получавал информация за екипите в избрани средиземноморски обекти и заповед да се свърже с тях, като им предложи услугите на многоуважаваната си съпруга и обещае да заплаща тайно част от заплатата й, ако бъде назначена. Той приличал на богат и предан съпруг, загрижен за реализацията на активната си жена. Предложенията били приемани винаги. Като й предлагал различни „възможности“ за работа, Дейвид си осигурявал двойна застраховка. Куриерската му дейност се разрастнала и преминала границите на любителския бизнес.

Алисън го заплашила, че ще напусне експедицията в Корсика.

Дейвид изпаднал в истерия. Той казал, че ще го убият, и нея — също. Нарисувал й такава картина на широка, мощна и всепроникваща корупция, че Алисън склонила да остане. Тя се съгласила да завърши експедицията в Корсика, но му дала да разбере, че бракът им е свършил. И че нищо не би могло да промени това решение.

Поне тогава тя вярвала, че е така.

Но един късен следобед на обекта, или поточно във водата, когато Алисън вземала проби от океанското дъно на няколкостотин метра от брега, към нея се приближили с катер двама мъже. Те били агенти на Интерпол и преследвали мъжа й месеци наред. Интерпол събирал доказателства за криминалните му престъпления. Били почти готови с всичко.

— Естествено, те се бяха подготвили. Стаята ми беше запазила тайните ми точно толкова, колкото твоята щеше да запази твоите тази вечер…

Те обрисували случая точно и ясно. Това, което за мъжа й беше мощна мрежа от корупция, за хората от Интерпол беше един друг свят на болка, страдание и безсмислена ужасна смърт.

— О, те бяха истински експерти — каза Алисън, докато си спомняше за това с тъжна усмивка. — Те ми показаха снимки, десетки снимки. Деца в агония, умиращи младежи и момичета. Никога няма да забравя тези снимки. Та те предположиха, че аз няма…

Молбата им си беше чиста проба вербовка: госпожа Бут беше в уникална позиция. Нямаше никой като нея. Тя можеше толкова много, можеше да осигури толкова много неща. И ако тя просто си беше тръгнала — веднага, без обяснения — то стоеше въпросът дали щяха да й позволят да го стори.

Господи, помисли си МакОлиф, докато я слушаше, все повече неща се променят… Може би Холкрофт говореше от името на хората на Интерпол в стаята на хотел „Савой“.

Всички приготовления бяха направени, графиците съставени и срокът за „влошаване“ на брака определен. Тя каза на успокоилия се Бут, че ще се опита да запази отношенията им при условие, че той никога няма да й говори за страничната си дейност.

Половин година Алисън Джерард Бут докладвала за дейността на мъжа си, идентифицирала хора от снимки, поставяла подслушвателни устройства в хотелски стаи, леки коли и в собствения си апартамент. Тя правела всичко това с надеждата, че Дейвид Бут, независимо от обвиненията срещу него, ще бъде запазен от физическа разправа. Дотолкова, доколкото Интерпол можел да му я осигури.

Нищо обаче не било гарантирано.

— Кога свърши всичко това? — попита Алекс.

Алисън погледна за кратко тъмната, зловеща панорама на Сините планини, която се издигаше мрачно на няколко мили на север.

— Когато чух един ужасен запис. Не можех да го слушам, той беше още по-ужасен, защото аз го бях записала.

Една сутрин след лекция в университета агент на Интерпол пристигнал в офиса й във факултета по геология. В куфарчето си той носел касетофон и запис на разговор между мъжа й и свръзката на маркиз дьо Шательоро, боса на операциите с наркотици. Алисън седнала и слушала гласа на пропаднал човек, който с пиянски тон обяснявал за разпадането на брака си с обичана от него жена. Тя го чула да вика гневно и да плаче, да се самобичува за това, че е такъв нещастник. Той говорел как тя не го допускала до леглото си, как го отхвърляла изцяло. Накрая си признал, че мразел да я използва, че ако тя разберяла, щял да се самоубие. Това, което той бил направил, било да потвърди, че тя няма никаква връзка с операциите на Шательоро. И го направил по най-добрия начин.

— Интерпол разбра, че слушането е също толкова болезнено, колкото и записването. Дейвид беше научил по някакъв начин с какво се занимавам. Пращаше съобщение. Време беше да се спасявам.

Разводът бил организиран за четиридесет и осем часа в Хаити. Алисън Бут била вече свободна.

И всъщност изобщо не била свободна, до една година ще ги хванат всички — Шательоро, Дейвид… И някъде някой ще съпостави всички факти. Някъде в тях ще фигурира и жената на Бут…

Алисън взе чашата си, отпи и се опита да се усмихне.

— Това ли е всичко? — попита Алекс, без да е сигурен в отговора й.

— Това е, господин МакОлиф… А сега кажете честно, щяхте ли да ме наемете, ако знаехте всичко това?

— Не, нямаше… Чудно защо не го знаех.

— Това не е информация, която можете да получите от университета, от емиграционните служби или от някой друг.

— Алисън? — МакОлиф се опита да прикрие внезапния страх, който го обзе. — Но вие наистина разбрахте за експедицията от университета, нали?

Момичето се засмя и повдигна хубавите си вежди в подигравателен протест.

— Господи, обясни му всичко… Не, признавам, че прескочих доста равнища. Това ми даде възможност да събера онази много внушителна папка с документи за вас.

— Как научихте за експедицията?

— От Интерпол. Те търсеха подходящо място за мен от месеци насам. Извикаха ме десет-дванадесет дни прели интервюто.

На МакОлиф не му се наложи да пресмята дните. Горе-долу десет-дванадесет дни преди интервюто той се беше срещнал един следобед с Джулиан Уорфийлд на площад „Белгрейвия“.

И малко по-късно — с един мъж на име Холкрофт от британското разузнаване.

МакОлиф отново почувства режеща болка в стомаха. Но този път тя беше по-остра, по-определена. Той обаче нямаше време да й обръща внимание. Към тях, през потъналата в сенки градина, вървеше някакъв човек. Алекс помисли, че той е пиян.

— Дяволите да те вземат, ето къде си бил! А ние се чудехме къде да те търсим. Всички сме в бара вътре. Уайтхол е страхотен на пианото. Жив чернокож Ноел Коуард!… А, между другото, надявам се, че багажът ти е пристигнал. Видях, че имаш проблеми, драснах на онези копелета да го изпратят където трябва. Ако са могли да разчетат пияния ми почерк.

Младият Джеймс Фъргюсън се строполи на празния стол и се усмихна пиянски на Алисън. После се обърна и погледна МакОлиф. Но усмивката му се изпари, когато срещна погледа на Алекс.

— Много съм ти задължен — каза МакОлиф тихо.

И тогава Алекзандър разбра всичко по очите на Фъргюсън. Зад престорено пиянския поглед онзи мислеше трезво и напрегнато.

Фъргюсън беше всичко друго освен пиян.

9.

Те решиха да останат будни цяла нощ. Това беше мълчаливият им, враждебен отговор на „гадните малки микрофончета“. Присъединиха се към останалите в бара и, както се полага на истински шеф, МакОлиф беше видян да говори с оберкелнера; всички знаеха, че директорът щеше да плати сметката.

Чарлз Уайтхол оправда мнението на Фъргюсън. Той имаше професионален талант; пееше бързо островни песнички, пълни с карибски фрази и ямайски остроумия, които бяха ту смешни, ту нежни, ту плавни, ту ритмични. Гласът му беше чист и притежаваше силата и височината на изпълнител на балади от Кингстън; единствено очите му оставаха безизразни. Той беше весел и забавен, но Алекс забеляза, че нито се забавляваше, нито се веселеше.

Просто изпълняваше.

Накрая, след около два часа, уморен от работата си, той получи поздравления и похвали от полупияните си служители и се запъти към масата. След лични ръкувания, взаимни удари на ръце и прегръдки с Фъргюсън, семейство Йенсен, Алисън Бут и Алекс той поиска да седне до МакОлиф. Фъргюсън, който се беше почувствал поканен от Алекс, току-що беше седнал на този стол, но за младия ботаник не беше проблем да се поотмести. При това залитайки.

— Страхотно беше — каза Алисън, като се наведе върху МакОлиф, за да стисне ръката на Уайтхол. Алекс наблюдаваше реакцията на ямаеца. Онзи беше хванал ръката на Алисън в своята — пръстите му бяха с маникюр, на тях блестеше златен пръстен. Сякаш Алисън беше подала ръка на друга жена. Тогава, като че ли за да разсее тези съмнения, Уайтхол повдигна китката на момичето и целуна пръстите й.

Келнерът донесе бутилка бяло вино на Уайтхол, за да го дегустира. Онзи прочете етикета на светлината в бара, погледна усмихнатия келнер и кимна с одобрение. После се обърна към МакОлиф. През това време Алисън вече говореше с Рут Йенсен през масата.

— Искам да говоря с Вас насаме — каза ямаецът небрежно. — Елате в стаята ми, да речем, двадесет минути след като си тръгна.

— Сам ли?

— Да, сам.

— Не може ли да почака до утре сутринта?

Уайтхол погледна с черните си очи към МакОлиф и каза тихо, но твърдо:

— Не, не може.

Фъргюсън изведнъж скочи от другия край на масата и вдигна чаша към Уайтхол. Хванал я за ръба със свободната си ръка, той се клатушкаше и приличаше на много пиян млад човек.

— Да пием за Чарлз Първи от Кингстън! Страхотният черен господин Ноел! Ти си фантастичен, Чарлз!

Последва момент на тишина и объркване, в който потъна думата „черен“. Келнерът бързо наля от виното на Уайтхол. Мигът не беше подходящ за дегустация.

— Благодаря — каза учтиво Уайтхол. — За мен това е голям комплимент, наистина… Джимбо-гуспудине.

— Джимбо-гуспудине! — извика Фъргюсън със задоволство. — Това ми харесва! Ще ме наричаш Джимбо-гуспудине! А сега бих искал… — но Фъргюсън не завърши мисълта си, на бледото му младо лице се изписа агония. Беше повече от ясно, че е стигнал предела на пиянството си. Неуверено той остави чашата точно на масата, тръгна, докато се люлееше назад и бавно се свлече на пода.

Цялата маса скочи на крака. Околните двойки се обърнаха към тях. Келнерът остави бързо шишето и се спусна към Фъргюсън. Последва го Питър Йенсен, който стоеше най-близко до падналия.

— Господи — каза Йенсен, като коленичи на пода. — Струва ми се, че ще започне да повръща. Рут, ела ми по… Ей-келнер, хвани го оттам.

Семейство Йенсен, подпомагани от двама келнери внимателно повдигнаха младия ботаник да седне, разхлабиха връзката му и се опитаха да го върнат поне частично в съзнание. Чарлз Уайтхол, който стоеше до МакОлиф, се усмихна, взе две салфетки и ги метна през масата на пода на онези, които оказваха помощ на Фъргюсън. Алекс наблюдаваше ямаеца — това не беше никак приятно. Главата на Фъргюсън се мяташе насам-натам; от устните му се изтръгваха стонове.

— Мисля, че точно сега е време да си ходя — каза Уайтхол. — След двадесет минути?

МакОлиф кимна:

— Приблизително.

Ямаецът се обърна към Алисън, взе ръката й нежно, целуна я и се усмихна.

— Лека нощ, скъпа.

С лека досада Алекс ги подмина и се доближи до семейство Йенсен, които с помощта на келнера вече успяваха да изправят Фъргюсън на крака.

— Ще го занесем до стаята му — каза Рут. — Предупредих го за рома, не върви с уиски, но той не ме послуша — тя се усмихна и поклати глава.

МакОлиф не сваляше очи от лицето на Фъргюсън. Той се чудеше дали отново ще види това, което видя преди малко. Това, което наблюдаваше от часове.

И го видя. Или реши, че го е видял.

Когато ръцете на Фъргюсън се отпуснаха около раменете на сервитьора и Питър Йенсен, той отвори очи. Те на пръв поглед изглеждаха съвсем невиждащи. Но за съвсем кратки мигове погледът на Фъргюсън се изясняваше, фокусираше и пиянският блясък в очите му изчезваше. Фъргюсън правеше точно това, което би правил всеки нормален човек в тъмна стая — проверяваше къде стъпва, за да не се спъне.

И — поне за момента — беше съвсем трезвен.

Защо Джеймс Фъргюсън беше започнал цялото това представление? МакОлиф щеше да го попита за това сутринта. Също и за някои други неща като бележката с „пияния почерк“, която стана причина за появата на „оборудвания“ с подслушвателно устройство куфар.

— Горкият, ще се чувствува ужасно сутринта — Алисън беше застанала до Алекс. Двамата гледаха как семейство Йенсен изнасят Фъргюсън през вратата.

— Надявам се, че просто е прекалил тази вечер и няма да превърне това в навик.

— Хайде, Алекс, недейте да ставате стар мърморко. Той е чудесен младеж, който просто е изпил малко повече — Алисън се обърна и погледна опразнената маса. — Е, изглежда партито свърши, така ли?

— Мислех, че се бяхме разбрали да не го прекъсваме.

— Уморена съм и не ми се стои тук повече. Пък се разбрахме също да проверим и моя багаж с твоята магическа кутийка. Ще се качим ли?

— Разбира се — МакОлиф повика келнера.

Те тръгнаха по хотелския коридор. Когато приближиха стаята на Алисън, МакОлиф взе ключа й.

— Ще се отбия за малко при Уайтхол.

— Но как? Вече е много късно.

— Каза, че иска да говори с мен, насаме. Нямам представа за какво. Но няма да се бавя. — Той вкара ключа в ключалката, отвори вратата и в един момент усети, че задържа Алисън в рамката на вратата, докато светна лампата и огледа вътре.

Единичната стая беше празна, свързващата врата към неговата беше все така отворена, както я бяха оставили преди няколко часа.

— Поразена съм — прошепна Алисън, подпирайки игриво брадичката си на опънатата, преградила входа ръка на МакОлиф.

— Моля? — той отмести ръката си и мина към свързващата врата. Лампата в стаята му светеше както я оставиха. Той затвори тихо вратата, извади скенера от сакото си и прекоси стаята към леглото, върху което един до друг се намираха двата куфара на Алисън. Повдигна уреда над тях, но скалата не помръдна. Обиколи стаята бързо, проверявайки я отгоре до долу откъм всички ъгли. Стаята беше чиста.

— Какво казахте? — попита той тихо.

— Пазите ме. Това е чудесно.

— Защо лампата не свети в тази стая както в моята — той не чу думите й.

— Защото я загасих. Аз се връщах тук, взех си чантата, сложих си малко червило и се върнах в стаята Ви. До вратата има ключ, от който загасих.

— Не си спомням.

— Бяхте много разстроен. Смятам, че моята стая е далеч по-малко интересна от Вашата — Алисън влезе и затвори вратата към коридора.

— Грешите, но все пак говорете тихо. Тези проклети уреди могат ли да чуват през стените и вратите?

— Не, не мисля — тя видя как той взе куфарите й и ги понесе през стаята. Спря се пред гардероба, докато търсеше багажно шкафче. — Не сте ли твърде припрян?

— Моля?

— Какво правите с куфарите ми? Още не съм си разопаковала багажа.

— Ах, да — МакОлиф усети червенина по лицето си. Той се почувства като пълен идиот. — Съжалявам. Бихте могли да кажете, че съм насила учтив.

— О не, просто много бързате.

Занесе куфарите обратно до леглото и се обърна към нея. Беше толкова уморен.

— Това беше един ужасен ден… много объркан ден — каза той. — Още по-ужасното е, че все още не е свършил, остава да видя Уайтхол… Пък в съседната стая, ако изхъркам или кажа нещо насън, или отида до тоалетната, без да затварям вратата — всичко ще бъде записано на магнетофонна лента. Не че това много ме интересува, но в никакъв случай не прави живота ми по-приятен… Докато съм се разприказвал, ще Ви кажа още нещо. Вие сте прекрасно, прекрасно момиче… и сте права, че съм припрян… например в този момент много ми се иска да Ви прегърна, да Ви целуна и да усетя прегръдката Ви и… толкова Ви желая,… и Вие имате красива усмивка и се смеете толкова хубаво,… когато се смеете искам да Ви гледам и да докосвам лицето Ви… и единственото, което искам, е да Ви прегърна и да забравя всичко… Свърших и Вие можете да ме пратите по дяволите, защото всичко това са глупости.

Алисън Бут стоеше мълчаливо и на МакОлиф му се стори, че тя го гледа твърде дълго. След това тя бавно се приближи до него.

— Знаеш ли, колко си смешен с тези куфари в ръцете? — прошепна тя и, като се наведе напред, го целуна по устните.

Той пусна чантите на пода, шумът от падането им накара двамата да се усмихнат. Той я придърпа към себе си, беше толкова приятно, той усети топлина, растяща възбуда. Слети в целувка, техните влажни устни проникваха навсякъде, притискаха се, разширяваха се. Алекс усети, че Алисън трепереше, че се притискаше към него със сила, която беше породена не само от страст, но и от страх. Липсваше колебание, възможност за отстъпление, имаше единствено силно желание.

Докато я слагаше бавно на леглото, тя разкопча копринената си блуза и сложи ръката му върху гърдите си. Той я галеше, а тя затвори очи и прошепна:

— Мина много време, Алекс. Мислиш ли, че Уайтхол може да те почака? Защото аз не мога.

Те лежаха един до друг, голи, под меките завивки. Тя се подпря на лакът, косата й падна върху лицето й и тя погледна Алекс. Прокара пръсти по устните му, после се наведе и, целувайки го, очерта устните му с език.

— Аз съм безсрамница — каза тя, като се усмихваше. — Искам да се любя с теб цяла нощ. И през по-голямата част от деня също. Жадна съм, но намерих кладенец и сега искам да остана тук.

Той вдигна ръка и остави косата й да пада свободно между пръстите му. После прокара ръка по кичурите й надолу до извивките на тялото й и хвана лявата й гръд.

— Няма да губим много време за храна и спане.

Телефонът тихо иззвъня. Звънът идваше от междинната врата. От неговата стая.

— Закъсня за Уайтхол — каза Алисън. — По-добре вдигни слушалката.

— Проклетият господин Ноел — той изскочи от леглото, отиде бързо до вратата, отвори я и влезе в стаята. Докато вдигаше слушалката, погледна дръпнатите пердета на балконската врата. Беше благодарен, че Алисън имаше такъв опит. Стоеше абсолютно гол, освен — защо ли не ги беше свалил — чорапите.

— Казах двадесет минути, МакОлиф. Мина вече почти час. — По гласа на Уайтхол си личеше, че е много ядосан.

— Съжалявам. Казах ти „приблизително“. За мен един час е „приблизително“. Особено, когато някой ми заповядва да върша нещо, без да има абсолютна необходимост за това.

— Да не спорим. Идваш ли?

— Идвам.

— Кога?

— След двадесет минути — Алекс тръшна слушалката по-силно, отколкото трябваше и погледна към куфара си. Който и да беше на другия край на този микрофон, той вече знаеше, че МакОлиф ще излиза от стаята си, за да се срещне с някого, който се опитваше да му нарежда нещо в три часа сутринта. Щеше да помисли за това по-късно.

— Знаеш ли, ти си много красив. Навсякъде си красив — каза Алисън, когато той влезе в стаята.

— Наистина си безсрамница.

— Защо си с чорапи? Доста интересен вид имаш.

Тя седна в леглото, прикри гърдите си с чаршафа и взе цигарите от нощното шкафче.

— Запали една и на мен. Докато се облека — МакОлиф потърси с поглед дрехите си, които беше съблякъл с такава бързина преди половин час.

— Разстроен ли беше? — тя му подаде цигарата, докато той си нахлузваше панталоните с риза в ръка.

— Да. Доста е нагъл.

— Струва ми се, че Чарлз Уайтхол иска да си върне на някого или на нещо — каза Алисън, гледайки го безизразно. — Много е зъл.

— Може би е заради дискриминацията. Не е премахната окончателно — Алекс закопча ризата си.

— Може би. Може би затова не прие комплиментите.

— Кое? — попита Алекс.

— Забавлението, което той направи долу, беше много добре премислено и подготвено. То подхождаше за Ковънт Гардън, а не за нощен бар. Или за голямата зала на Обединените Нации.

Алекс почука тихо на вратата на Уайтхол. Ямаецът му отвори, облечен в бродирано японско наметало хопи. Под шарената дреха Уайтхол носеше яркия си раиран панталон и кадифени чехли.

— Заповядай, влез. Този път подрани. Не се минали още и петнадесет минути.

— Ти си се побъркал. Минава три. По-добре да не си гледам часовника — Алекс затвори вратата след себе си. — Надявам се ще ми кажеш нещо важно, защото ако не го направиш, ще ме изкараш от кожата.

Чернокожият отиде до бюрото, взе от него сгънат лист хартия и посочи на МакОлиф едно кресло.

— Седни. Аз съм не по-малко уморен от теб, но все пак трябва да поговорим.

Алекс седна на креслото и каза:

— Слушам те.

— Нека се разберем поне този път. Това няма да повлияе върху приноса ми за експедицията.

— Радвам се да го чуя. Не съм те взел да забавляваш хората долу.

— Това е само предимство — каза Уайтхол студено. — Не ме подигравай. Умея да го правя.

— Знам, че умееш. Нещо друго?

Уайтхол повъртя листа в ръцете си.

— Ще има периоди, в които ще трябва да отсъствам. Не повече от ден-два. Естествено, ще те уведомявам предварително и ако е възможно ще отменям заетостта си.

— Ще правиш какво? — МакОлиф се премести напред. — Ако… е възможно… ще нагаждаш своя график към моя! Ти си ненадминат. Надявам се, че експедицията няма да ти е в тежест.

Уайтхол се изсмя безразлично.

— Няма. Точно това търсех. Ще видиш, ще ти Хареса… макар че не разбирам защо трябва изобщо да ме е грижа за това. Виждаш ли, не мога да приема целите на тази експедиция като достатъчно основателни. Подозирам, че има и други хора, които споделят това мнение.

— Да не би да намекваш, че съм те наел да вършиш нещо под прикритието на експедицията?

— Хайде, хайде — отговори чернокожият и очите му гневно се свиха. — Алекзандър МакОлиф, многоуважаваният човек-компания, който организира експедиции из целия свят… срещу огромно заплащане изведнъж решава да стане благодетел на академичната общност. Да се откъсне от печелившия бизнес, за да оглави университетска експедиция. — Уайтхол се захили като нервен чакал, отиде до балконската врата и я отвори наполовина. Той завъртя резето, наклони рамката на прозореца навътре и остави пердето да се вее на нощния бриз.

— Ти не знаеш клаузите на договора — каза МакОлиф с безразличие.

— Да, но зная колко плащат университетите, кралските общества и министерствата. Ти летиш много по-високо, МакОлиф.

Ямаецът се върна до леглото си и седна на ръба. Той доближи сгънатия лист до брадата си и погледна Алекс.

МакОлиф се поколеба и заговори бавно:

— Не си ли и ти в подобна ситуация? Някои хора в Лондон не предполагаха, че ще бъдеш нает. Ти също печелиш много повече.

— Прав си. Положението и на двамата е горе-долу еднакво. Безспорно причините за това са различни… Та аз ще трябва да съм в Савана-ла-Мар сутринта.

— При приятеля от самолета?

— Голям досадник. Той е просто куриер — Уайтхол вдигна листа. — Донесе ми покана. Искаш ли да я прочетеш?

— Щеше ли да ми я покажеш, ако не беше уместно?

— Ти ще кажеш. Не мога да преценя.

Алекс взе листа и го разгъна. Беше написан на бланка от хотел „Джордж V“ в Париж. Почеркът — наклонен, чертите резки, а думите явно писани набързо.

Шательоро…?

Маркиз дьо Шательоро.

Работодателят на Дейвид Бут. Човекът, който стоеше зад мрежата от наркотрафиканти, плъзнала из Европа и Средиземноморието. Човекът, от когото Алисън изпадаше в такъв ужас, че винаги си носеше флакон с отровен газ!

МакОлиф знаеше, че Уайтхол го наблюдава. Той се помъчи да не издаде мислите си, макар че лицето и очите му останаха неподвижни по-дълго от нормалното.

— Кой е този? — попита МакОлиф естествено. — Кой е този Шател… Шательоро?

— Не знаеш ли?

— Престани, Уайтхол — каза Алекс с раздразнение. — Стига с тези игрички. Никога не съм чувал това име.

— Мислех, че си — ямаецът отново се вторачи в МакОлиф. — Мисля, че връзката е очевидна.

— Каква връзка?

— Връзката с целта на твоето идване в Ямайка. Шательоро е… освен всичко останало… и спонсор с доста големи финансови възможности. Съвпадението е поразително, не е ли така?

— Не зная какво имаш предвид — МакОлиф погледна бележката отново. — Какво значи „досегашна дейност на острова“?

Уайтхол помълча преди да отговори. Когато започна, произнасяше думите бавно, с натъртване.

— Преди десет години напуснах родината си, защото политическата организация, за която работех… предано и тайно…, потъна в нелегалност. Наистина потъна. Цяло десетилетие изглеждаше, че тя не съществува. Но това беше само привидно… Сега се върнах. Кингстън не знае нищо. Те никога не са предполагали, че съм свързан с движението. Но Шательоро знае за това и иска и аз да пазя всичко в тайна. Не без риск за самия мен аз споделям тази тайна с теб. Моля те, кажи за какво си дошъл, МакОлиф? Може би това ще ми помогне да разбера защо Шательоро иска да се срещне с мен.

Алекс стана и безцелно тръгна към вратата на балкона. Той се движеше, защото това му помагаше да се концентрира. Мисълта му препускаше. Първо помисли, че Алисън е в опасност, после се отказа от това предположение.

След това се върна до креслото, стисна облегалката и каза:

— Добре, ще ти кажа защо съм тук, ако ми признаеш каква е тая твоя дейност.

— Ще ти кажа каквото мога — отговори Чарлз с готовност да каже цялата истина. — Това ще е достатъчно, ще видиш. Не мога да ти кажа всичко. Това ще те изложи на опасност.

— Едва ли ще се съглася с такива условия.

— Моля те. Повярвай ми.

Човекът не лъжеше. Алекс разбираше това много добре.

— Добре… — каза той — Познавам северния бряг много добре. Работих за „Кайзер боксит“. Смятаха ме за добър професионалист — събрах добър екип и имам добро реноме.

— Добре, добре, давай по същество.

— Когато оглавих екипа, правителството на Ямайка обеща да ми опрости петдесет процента от данъка за период от шест години. Това означаваше стотици хиляди долари… Това е всичко.

Уайтхол продължаваше да седи неподвижно с ръце под брадата. Той приличаше на елегантно малко момче с тяло на мъж.

— Не е за пренебрегване — завърши той. — Поне според Кингстън всичко е за продан. Това може би е мотивът на Шательоро.

Алекс стоеше зад креслото.

— Добре. Това е моята причина да съм тук. А твоята?

— Добре, че ми каза за договора си. Ще се постарая да бъде изпълнен. Ти заслужаваш това.

— Какво означава това, по дяволите?

— Означава, че аз съм тук в качеството си на политическо лице. Това засяга само Ямайка. Вие трябва да се отнасяте с уважение към това условие и… към моето доверие. Аз така или иначе ще отричам, а вие ще изцапате ръцете си с неща, които засягат само Ямайка. Обаче в края на краищата ние ще вземем Кингстън под наш контрол.

— О, Господи! Проклетата революция идва и тук!

— Тази революция ще бъде различна, господин МакОлиф. Простичко казано, аз съм фашист. Фашизмът е единствената надежда за моя остров.

10.

МакОлиф отвори очи, измъкна ръката си от завивките и видя, че е десет и двадесет и пет. Той възнамеряваше да стане най-късно към осем — девет.

Трябваше да се срещне с един човек. Той страдаше от артрит и работеше в рибния магазин, наречен „Талън“.

МакОлиф погледна към Алисън. Тя се беше свила на кълбо настрани от него, косата й беше разпиляна върху чаршафите, а лицето — скрито във възглавницата. Тя е чудесна, помисли си той. Не, мина му друга мисъл през ума, те двамата бяха чудесни заедно. Тя беше… как го беше нарекла? Пресъхнала. Тя беше казала: „Бях пресъхнала, но стигнах до извора…“ И тя беше…

Чудесна.

Но мислите го обсебиха отново.

Едно име, което преди двадесет и четири часа не му говореше нищо, внезапно се оказа непозната сила, с която трябваше да се съобразява. Тази сила му беше натрапена поотделно от двама души, които допреди седмица не познаваше.

Шательоро. Маркиз дьо Шательоро.

В момента той се намираше в Савана-ла-Мар, на югозападния бряг на Ямайка.

Чарлз Уайтхол скоро щеше да се срещне с него, ако досега не са се срещали. Чернокожият фашист и френският финансов магнат. Това приличаше на сценка от водевил.

Но Алисън Бут носеше смъртоносна ампулка в чантата си в случай, че се срещне с него или с онези, които работеха за него.

Каква връзка съществуваше между тях? Не можеше да няма връзка.

Той се протегна, внимаваше да не я събуди, макар че му се искаше да я прегърне, да плъзне ръце по тялото й и да я люби нежно тази сутрин.

Не можеше да го направи. Трябваше да свърши твърде много неща. Имаше твърде много материал за размисъл…

Той се зачуди какви ли инструкции ще му изпратят и колко ще трябва да чака, за да ги получи. А как ли щеше да изглежда болният от артрит човек в рибния магазин „Талън“?

Не по-малко важно беше да разбере къде, за бога, се намира Сам Тъкър? Той трябваше да стигне до утре в Кингстън. Сам не беше от хората, които ще излязат в отпуск, без да споменат нито дума; беше прекалено симпатичен човек. И все пак имаше случаи, когато…

Кога щяха да получат разрешение да излетят на север и да започнат същинското проучване?

Той нямаше да научи отговорите, като зяпа тавана над леглото на Алисън Бут, а и не възнамеряваше да се обажда по телефона от собствената си стая.

Усмихна се, като си помисли за „гадните малки микрофончета“ в куфара си. Дали съществуваха гадни малки човечета, свити над апарати за приемане на сигнала в тъмни стаички? Дали те чакаха някакъв звук, който все не идваше?

Това определено му достави удоволствие.

— Мога да чуя мислите ти — гласът на Алисън беше приглушен от възглавницата. — Не смяташ ли, че това е забележително?

— Това ме плаши.

Тя се претърколи към него със затворени очи, усмихна се и го докосна под одеялата.

— Освен това се протягаш много възбуждащо.

Тя погали плоския му корем, после бедрата му и тогава МакОлиф усети, че отговорите ще трябва да почакат. Притегли я към себе си; тя отвори очи и повдигна завивките така, че да не ги разделя нищо.

Той слезе от таксито на булевард „Южна Виктория“. Името му беше избрано като за деветнадесети век. Тълпите влизащи и излизащи в парка хора приличаха на ята ярко оцветени пауни, които ускоряват крачките си, само за да спрат отново и да зяпат, без да са наясно какво става.

МакОлиф влезе в парка, като се стараеше да прилича на мотаещ се турист. От време на време той усещаше враждебните, питащи погледи, докато си проправяше път по посипаната с чакъл пътечка към централната част на парка. Дойде му наум, че наоколо не се вижда никакъв друг бял човек; не беше очаквал подобно нещо. МакОлиф безпогрешно усещаше, че представлява обект, към когото се отнасят внимателно, но не изпускат от поглед и не му се доверяват.

Той беше чужденец със странен цвят на кожата, който беше проникнал в сърцето на тази игрална площадка за възрастни. Алекс едва не прихна, когато една млада ямайка дръпна своето усмихващо се дете на другата страна на пътя при приближаването му. Очевидно детето беше привлечено от високата розова фигура; но майката беше на друго мнение. Тя постъпи така, както смяташе за правилно — спокойно и експедитивно, без да губи достойнството си.

Той видя един бял квадратен, знак с кафяв надпис: „Куин стрийт, Изток“. Стрелката сочеше надясно, към друга, по-тясна пътечка, посипана с чакъл. МакОлиф тръгна по нея.

Той си припомни думите на Холкрофт: „Де бързай. Старай се никога да не го правиш. А най-вече когато установяваш контакт. Нищо не се набива повече в очи от забързан човек сред спокойна тълпа, освен жена или същия този човек, когато спира на всеки метър, за да пали сто пъти една и съща цигара, така че да може да разгледа всички наоколо. Дръж се естествено в зависимост от деня, климата, околностите…“

Сега беше топла сутрин… обяд. Ямайското слънце беше топло, но от залива, който се намираше на по-малко от километър и половина, подухваше бриз. На Алекс му се стори, че за един турист би било напълно естествено да седне и да се изложи на слънцето и бриза; да си разкопчае яката, може би да си свали и сакото. Да се огледа наоколо с присъщия на един турист интерес.

От лявата му страна имаше пейка; една двойка току-що беше станала и тя беше свободна. МакОлиф свали сакото си, разхлаби вратовръзката и седна. Опъна краката си и започна да се държи така, както смяташе за подходящо.

Но държанието му се оказа неподходящо поради възможно най-неловката причина: той се държеше прекалено свободно, прекалено отпуснато на тази игрална площадка за възрастни. МакОлиф усети това моментално и безпогрешно. Неловкостта му се засили, когато един старец с бастун мина и се поколеба пред него. Човекът е пийнал, помисли си Алекс; главата му леко се клатеше, а краката му не бяха съвсем стабилни. Но погледът му беше ясен — той изразяваше лека изненада, примесена с неодобрение.

МакОлиф стана от пейката и преметна сакото си под мишница. Усмихна се безизразно на стареца и се канеше да продължи надолу по пътеката, когато видя един друг човек, който се забелязваше отдалече. Той беше бял — единственият друг бял човек в парка „Виктория“ или поне единственият, който виждаше Алекс. Този човек се намираше доста далеч по диагонал през поляните, на северната пътека, на около сто и петдесет ярда разстояние.5

Това беше младеж с отпусната походка и бухнала, рошава тъмна коса.

Той се беше извърнал настрани. Беше го наблюдавал. Алекс беше сигурен, че го е следил.

Джеймс Фъргюсън. Младежът, който снощи беше спечелил второто място за представление на вечерта в „Кортли Менър“. Пияницата, който имаше достатъчно ум да си отваря широко очите, за да не се спъне в полутъмната стая.

МакОлиф се възползва от момента и бързо закрачи надолу по пътеката, след това пресече тревата и застана до стъблото на една голяма палма. Сега се намираше на около двеста ярда от Фъргюсън. Той надникна иззад дървото, като криеше тялото си зад ствола. Усещаше, че неколцина от местните жители на поляната наоколо го гледат, и беше сигурен, че изразяват неодобрение.

Както беше очаквал МакОлиф, Фъргюсън беше стреснат, че е изгубил обекта, когото преследва. (Това е смешно, помисли си Алекс. Сега думата „преследване“ му идваше наум. Съмняваше се дали допреди три седмици щяха да му се съберат дузина пъти, когато е използвал тази дума през живота си.) Младият ботаник тръгна бързо край кафявите на цвят минувачи. Холкрофт беше прав, помисли си МакОлиф. Забързаният човек в спокойна тълпа се набива на очи.

Фъргюсън стигна до кръстовището на пътеката „Куин стрийт“ и спря. Сега се намираше на по-малко от четиридесет ярда от Алекс; той се поколеба, като че ли не беше сигурен дали да се върне обратно към южната алея или да продължи.

МакОлиф се притисна към стъблото на палмата. Фъргюсън се втурна напред с пределната бързина, на която беше способен. Беше решил да продължи да върви, та дори и само за да се измъкне от парка. Блъскащите се тълпи на „Куин стрийт Изток“ служеха като убежище. Паркът беше станал несигурно място.

Ако тези изводи бяха правилни — а нервността, изписана на лицето на Фъргюсън, изглежда ги потвърждаваше — МакОлиф разбра, че е научил още нещо за този странен младеж. Фъргюсън действаше по принуда и имаше много малко опит.

Холкрофт му беше казал: „Търси детайлите. Те ще бъдат налице; ще се научиш да ги забелязваш. Тези знаци ще ти подскажат дали си имаш работа с реална сила или с въздух под налягане…“

Когато Фъргюсън стигна до портата на източната алея, на лицето му се изписа нескрито облекчение. Той спря и се огледа внимателно във всички посоки.

Несигурната територия остана зад гърба му.

Младежът погледна часовника си, докато чакаше униформения полицай да спре превозните средства, за да минат пешеходците. След свирката на полицая колите спряха с писък на гуми в различни тоналности и Фъргюсън продължи по „Куин стрийт“, като се стараеше да се слее по-добре с тълпата. Алекс го последва. Сега младежът изглеждаше по-спокоен. Походката и крадливите погледи, които хвърляше, не бяха толкова агресивни. Изглежда сякаш сега, след като беше изгубил врага, се тревожеше повече за обясненията си, отколкото за възстановяването на контакта.

Но МакОлиф искаше да възстанови контакта. Този случай не беше по-лош от който и да било друг, за да зададе на Фъргюсън въпросите, чиито отговори го интересуваха.

Алекс пресече улицата, като избягваше колите, и скочи на тротоара, по-далеч от приближаващото кингстънско такси. Той си проправи път през потока на пазаруващите към другия край на тротоара.

Между „Марклейн“ и „Дюк“ минаваше една странична улица. Фъргюсън се поколеба, огледа се на всички страни и очевидно реши, че си струва да опита. Обърна се рязко и тръгна по улицата.

МакОлиф се досети, че познава тази улица. Това беше крайбрежна отсечка с много барове. Двамата със Сам Тъкър бяха идвали тук един късен следобед преди година, след конференцията на „Кайзер“ в хотел „Шератон“. Той си припомни също, че една диагонална алея разделяше тази отсечка от улица „Дюк“. МакОлиф си го спомни, защото Сам беше помислил, че във влажния, тъмен тухлен коридор между къщите може да има местни кръчми, които само доставчиците знаят. Сам се беше разстроил; той обичаше забутаните местни кръчми.

Алекс хукна. Налагаше се да пренебрегне предупреждението на Холкрофт, че така би привлякъл вниманието. Магазинът „Талън“ можеше да почака; човекът с артрита можеше да почака. Беше настъпил моментът да залови Джеймс Фъргюсън.

Той отново пресече „Куин стрийт“, но този път не обърна внимание на вълнението, което причини, нито на яростното изсвирване на вбесения кингстънски полицай. Алекс измина пресечката тичешком и стигна до алеята, която беше разположена диагонално на улиците. Тя му се стори дори по-тясна, отколкото си я спомняше. Тръгна по нея и с труд се размина с половин дузина ямайци, като мърмореше извинения а се опитваше да отбягва тежките погледи на онези, които вървяха срещу него — безмълвни закани на пораснали деца, които смятаха, че пътят им принадлежи. МакОлиф стигна до края на уличката и спря. Притисна гръб към тухлената стена и надникна зад ъгъла към страничната улица. Беше изчислил времето правилно.

Джеймс Фъргюсън, чийто вид напомняше преследвано животно, беше само на десет ярда от него. След това разстоянието се скъси на пет ярда.

Тогава МакОлиф излезе от алеята и се изправи пред него.

Лицето на младежа пребледня като на смъртник. Алекс го притисна към мазилката на стената; и в двете посоки минаваха хора и някои от тях негодуваха.

Усмивката на Фъргюсън беше неискрена, а гласът му прозвуча напрегнато:

— А, здрасти, Алекс… господин МакОлиф. На пазар ли сте излезли? Това място е подходящо за целта.

— Пазарувах ли, мой човек? Ти щеше да знаеш, ако бях купил нещо, нали?

— Не знам какво… Аз не бих…

— Може би си още пиян — прекъсна го Алекс. — Снощи ти остана доста пиене.

— Сигурно съм се държал като голям глупак. Моля да ме извините.

— Не е нужно да се извиняваш. Ти не излезе от рамките на добрия тон. Беше много убедителен.

— Алекс, ама ти наистина прекаляваш — Фъргюсън се дръпна назад. Някаква ямайка с кошница на главата ускори крачка, като минаваше покрай тях, — вече ти се извиних. Сигурен съм, че и на теб ти се е случвало да препиеш.

— Много често. Всъщност снощи аз бях много по-пиян от теб.

— Ей, човече, не знам за какво намекваш, пък и, честно казано, главата ме цепи и не ми е до гатанки. За последен път ти се извинявам.

— Не ми се извинявай за това, което не си направил, мой човек. Дай да си спомним истинските ти грехове, защото аз имам няколко въпроса.

Фъргюсън тромаво стегна обикновено отпуснатата си стойка и тръсна настрани кичура коса от челото си.

— Ти наистина ме обиждаш. Трябва да купя някои неща.

Младежът се опита да заобиколи МакОлиф. Алекс го сграбчи за ръката и пак го притисна към мазилката.

— Спести си парите. Ще напазаруваш в Лондон.

— Не! — тялото на Фъргюсън се напрегна; кожата покрай очите му се набръчка още повече. — Моля ти се, недей — прошепна той.

— Тогава да започнем от куфарите — МакОлиф пусна ръката на Фъргюсън, но продължи да го притиска към стената с поглед.

— Нали ти казах — проплака младежът. — Ти имаше проблеми. Опитах се да ти помогна.

— Има си хас да нямам проблеми! И то не само с митничарите. Къде ми отиде багажът? Нашият багаж? Кой го взе?

— Не знам. Заклевам се, че не знам!

— Кой те накара да напишеш оная бележка?

— Никой не ме е карал! За бога, ти си луд!

— Защо направи онова представление снощи?

— Какво представление?

— Ти не беше пиян — беше трезв.

— Ох, мили боже, пожелавам ти да имаш моя махмурлук. Наистина…

— Не го изигра достатъчно добре, момчето ми. Пробвай пак. Кой те накара да напишеш онази бележка?

— Ти няма да ме изслушаш…

— Слушам те. Защо ме следиш? Кой те накара да ме проследиш тази сутрин?

— Господи, ти си луд!

— Господи, уволнен си!

— Не!… Не можеш да го направиш. Моля те — гласът на Фъргюсън отново прозвуча уплашено, той шепнеше.

— Какво каза? — МакОлиф се подпря с дясната ръка на стената, над хилавото рамо на Фъргюсън. Той се надвеси над странния младеж. — Искам да го повториш. Какво не мога да направя?

— Моля ти се… не ме връщай. Умолявам те — Фъргюсън се задъхваше; на тънките му устни имаше слюнка. — Не го прави сега.

— Да те върна ли? Хич не ми пука къде ще отидеш! Аз да не съм ти пазач, бе, хлапе — Алекс махна ръката си от стената и измъкна сакото си от лявата мишница. — На тебе ти се полага самолетен билет за връщане в Англия. Ще го взема днес следобед и ще ти платя още една нощувка в „Кортли“. След това се оправяй сам. Разкарай се където ти видят очите, само стой по-далече от мен и от експедицията.

МакОлиф се извърна и си тръгна бързо. Пое по тясната уличка и се вля в потока на редките минувачи. Алекс знаеше, че зашеметеният Фъргюсън ще го последва. Скоро чу стъпките му зад себе си. Хленчещият му глас издаваше потисната истерия. Алекс не спря и не се обърна.

— МакОлиф! Господин МакОлиф! Моля Ви се! — английските думи отекнаха в тесните тухлени прегради и създадоха звукова дисхармония с мелодичното жужене на разговорите, които дузина ямайци водеха наоколо. — Моля Ви, почакайте… извинете ме, моля Ви да ме извините. Прощавайте, може ли да мина, ако обичате…

— Как се справяш, гуспудине? Да не се пресилиш.

Шумните възражения не обезкуражаваха Фъргюсън; телата му пречеха повече. Алекс продължаваше да върви, но чуваше и усещаше как младежът бавно скъсява разстоянието. Ситуацията беше невероятно комична: един бял мъж преследваше друг бял в някаква тъмна, претъпкана уличка, която според цивилизованите понятия е предназначена предимно за местните жители. МакОлиф беше само на няколко метра от улица Дюк, когато усети, че Фъргюсън го хваща за ръката.

— Моля те. Трябва да поговорим… но не тук.

— Къде?

Те излязоха на тротоара. Пред тях до бордюра беше спряла една дълга, теглена от коне количка, натоварена с местни плодове и зеленчуци. Собственикът носеше сомбреро. Той се караше с клиентите край един стар кантар. Няколко парцаливи деца крадяха банани от задната част на количката. Фъргюсън още държеше МакОлиф за ръката.

— Иди при „Девън Хаус“. Това е туристически…

— Знам.

— Там има един ресторант-градина.

— Кога?

— След двадесет минути.

Таксито влезе в дългата алея на „Девън Хаус“ — паметник, построен от крал Джордж в епохата на английското господство и на белите европейски пари. Пред безукорните колони имаше кръгли цветни градини; край огромния фонтан се виеха поддържани чакълести пътеки. Малкият ресторант-градина се намираше отстрани, масичките бяха скрити зад висок жив плет, а посетителите не се виждаха откъм улицата. МакОлиф забеляза, че масичките са само шест. Ресторантчето беше много малко; беше трудно да проследиш някого на това място, без да те забележат.

Може би Фъргюсън все пак не е толкова неопитен, колкото изглежда.

— Ей, мой човек, здрасти!

Алекс се извърна. Джеймс Фъргюсън му беше подвикнал от централната алея край фонтана; този път той носеше фотоапарат с калъфчета, каишки и светломери.

— Здрасти — отвърна МакОлиф, като се чудеше каква ли роля смята да изиграе този път младежът.

— Направих няколко страхотни снимки. Това място си има дълга история, нали знаеш — Фъргюсън се приближи към Алекс и го снима набързо.

— Това е нелепо — каза тихо МакОлиф. — По дяволите, кого се опитваш да метнеш?

— Много добре знам какво правя. Помогни ми, моля ти се — след това Фъргюсън пак влезе в ролята си, като едновременно повиши глас и вдигна апаратчето. — Знаеше ли, че тези стари тухли са от истинската ограда на двореца? Те стигат до гърба на двора, където са били войниците в редици тухлени къщурки.

— Смаян съм.

— Вече е доста късно за сутрешна закуска, старче — продължи Фъргюсън с ентусиазиран, висок глас. — Какво ще кажеш да пийнем? Може би по един коктейл с ром? Или да хапнем?

В малкия ресторант-градина имаше само още две отделни двойки. Сламените шапки и издутите шорти на мъжете допълваха евтините слънчеви очила на жените; те бяха туристи и кингстънската забележителност „Девън Хаус“ явно не им беше направила впечатление. Скоро ще заговорят помежду си, помисли си МакОлиф, ще започнат да правят планове как да се върнат на бара на корабчето или поне на пристанището. Те не се интересуваха от Фъргюсън или от Алекс, а другото нямаше значение.

Един отегчен сервитьор с мръсно бяло сако им донесе ямайските коктейли с ром. Алекс забеляза, че в говора и в движенията на сервитьора не личи никакъв ритъм. Ресторантът „Девън Хаус“ беше потънал в летаргия. Кингстън не беше Монтего Бей.

— Ще ти кажа какво точно се случи — произнесе внезапно Фъргюсън. Той беше много нервен, а гласът му отново се беше превърнал в уплашен шепот. — Това е всичко, което знам. Ти знаеш всичко за работата ми в организацията „Крафт“. Така ли е?

— Очевидно — отвърна МакОлиф. — Едно от условията за назначаването ти беше да стоиш по-далече от „Крафт“. Ти прие.

— Нямах избор. Когато слязохме от самолета, вие с Алисън изостанахте: Уайтхол и Йенсенови избързаха напред да си вземат багажа. Аз правех няколко специални снимки на летището… Би могло да се каже, че се намирах по средата. Излязох от вратата за пристигащите и първия човек, когото видях, беше самият Крафт, синът, разбира се, не старият. Сега синът управлява фирмата. Опитах се да се промъкна незабелязано покрай него. Имах много причини да го направя; в края на краищата той ме беше уволнил. Но не успях. Освен това той ме смая — направо се нахвърли върху мен. Сипеше извинения: каква невероятна работа съм свършил, как е дошъл на летището да ме посрещне лично, когато е чул, че участвам в експедицията — Фъргюсън отпи от коктейла си, като хвърляше погледи към оградения с тухлена стена двор. Той изглежда се беше озовал в задънена улица и не знаеше как да продължи.

— Продължавай — каза Алекс. — Досега си ми обяснил само, че си имал неочакван посрещач.

— Трябва да ме разбереш. Всичко беше толкова странно… или, както би се изразил ти, неочаквано. Както си говореше Крафт, през вратата влезе един човек с униформа и ме попита дали аз съм Фъргюсън. Отговорих му, че съм — аз, и той ми каза, че вие ще се забавите, защото са ви задържали. Каза, че ти искаш да напиша една бележка в този смисъл, за да може Британската презокеанска въздухоплавателна корпорация да ти освободи багажа, Естествено, Крафт предложи да ми помогне. Всичко изглеждаше маловажно, наистина беше напълно убедително, а пък и стана толкова бързо. Аз написах бележката и онзи човек каза, че ще се погрижи за багажа. Крафт му даде бакшиш. Предполагам, че е бил щедър.

— Как изглеждаше униформата?

— Не знам. Не обърнах внимание. Когато си в чужбина, всички униформи ти се струват еднакви.

— Продължавай.

— Крафт ме покани да пийнем по едно. Отговорих му, че не мога. Но той настоя, аз не исках да правя сцена, а пък и вие щяхте да закъснеете. Нали разбираш защо се съгласих?

— Маловажно и убедително. Продължавай.

— Качихме се на терасата на горния етаж… онази, дето е с изглед към полето. Тя си има име…

— „Наблюдателницата“.

— Какво?

— Терасата се казва „Наблюдателницата“. Моля те, продължавай.

— Да. Ами аз си имах грижи. Казах му, че трябва да си взема куфарите, че Уайтхол и семейство Йенсен ме чакат. А и ти, разбира се. Не исках да се чудиш къде съм… Особено при тези обстоятелства — Фъргюсън отново отпи от чашата си.

МакОлиф се сдържа и само каза:

— Мисля, че е по-добре да се върнем на въпроса, гуспудине.

— Надявам се, че това име не е показателно. Снощи имах тежка вечер.

— Следобедът ще ти се види още по-тежък, ако не продължиш.

— Да… Крафт ми каза, че ти ще се забавиш в митницата още един час, и че онзи служител с униформата ще предаде на другите, че правя снимки. Аз трябваше да отида в „Кортли“. Искам да кажа, че всичко беше странно. След това той изцяло смени темата и заговори за организацията. Каза ми, че са на път да направят сериозен пробив в използването на влакната на баракоята и че напредъкът им до голяма степен се дължи на моята работа. Шефовете на организацията „Крафт“ искаха да се върна на работа при тях по различни причини — както юридически, така и морални. Всъщност те ми предлагаха процент от печалбата в зависимост от продажбите… Разбираш ли какво означаваше това?

— Ако това е всичко, което имаш да ми кажеш, още днес можеш да започнеш работа в „Крафт“.

— Милиони! — продължи Фъргюсън, без да обръща внимание на думите на МакОлиф. — Направо милиони… с годините, разбира се. Никога не съм имал пари. Почти винаги съм бил притеснен. Знаеше ли, че ми се наложи да взема пари назаем за фотоапарата си?

— Не съм се замислял за това. Но вече всичко приключи. Сега работиш за „Крафт“…

— Не. Все още не. Там е работата. Ще започна след проучването. Аз трябва да участвам в проучването, да остана с вас — Фъргюсън си допи коктейла и се огледа за сервитьора.

— Само да участваш в проучването? С мен? Струва ми се, че забравяш да споменеш нещо.

— Да. Всъщност е така — младежът се наведе над масата; той отбягваше погледа на МакОлиф. — Крафт каза, че всичко е безобидно, напълно безобидно. Те искат само да научат с кои хора от правителството си имаш работа… а това значи всички, с които изобщо поддържаш делови контакти, защото почти всички са от правителството. Аз трябва да водя дневник. Това е всичко, само дневник — Фъргюсън погледна умолително Алекс. — Нали разбираш? Това е безобидно.

МакОлиф върна погледа на младежа.

— Затова ли ме проследи днес сутринта?

— Да. Но не исках да го направя по този начин. Крафт предположи, че ще мога да събера доста информация само като… се лепна за теб и като те попитам дали мога да те придружа, когато се заемеш с проучването. Той каза, че проявявам досадно любопитство и така или иначе говоря много, затова поведението ми би изглеждало нормално.

— Две на нула за Крафт.

— Какво?

— Един стар американски израз… Обаче ти ме проследи.

— Нямах намерение да те следя. Няколко пъти звънях в стаята ти, но никой не вдигна телефона. После се обадих на Алисън… извинявай. Мисля, че тя беше разстроена.

— Какво каза тя?

— Беше й се сторило, че те е чула да излизаш от стаята си само няколко минути преди да се обадя. Изтичах надолу до фоайето, а после навън. Ти тъкмо тръгваше с едно такси. Тогава аз те проследих с друго такси.

МакОлиф отмести чашата си настрани.

— Защо не ми се обади в парка „Виктория“? Видях те как се извърна.

— Бях объркан… и изплашен. Искам да кажа, вместо да те помоля да ме вземеш със себе си, аз всъщност те преследвах.

— Защо се престори снощи, че си толкова пиян?

Фъргюсън си пое дъх продължително и нервно.

— Защото, като стигнах в хотела, попитах дали багажът ти е пристигнал. Той още не беше дошъл. Предполагам, че съм бил шашнат… Разбираш ли, преди да си тръгне, Крафт ми каза за куфарите ти…

— А микрофончетата? — прекъсна го сърдито Алекс.

— Кое? — Джеймс разбра веднага. — Не. Не! Кълна ти се, нищо подобно не съм направил. О, боже, това е ужасно — Фъргюсън замълча и внезапно се замисли.

— Макар че в това, разбира се, има логика…

Той не би могъл да репетира такава смяна на реакциите, помисли си Алекс. Нямаше смисъл да избухва.

— Ами куфарите?

— Какво?… О, да, Крафт. В самия край на разговора той каза, че ти проверяват багажа — това беше всичко — че го проверяват. Той предложи, ако някой ме попита, да кажа, че сам съм решил да напиша бележката, защото съм видял, че имаш проблеми. Но аз не трябваше да се тревожа, защото багажът ти щеше да бъде закаран в хотела. Обаче, разбираш ли, куфарите ти не бяха там.

МакОлиф не разбираше. Той въздъхна уморено.

— Така че ти се престори на пребит?

— Естествено. Досетих се, че ще трябва да научиш за бележката; щеше да ме питаш за нея, разбира се, и щеше страшно да се ядосаш, ако багажът ти се загуби; щеше да ме обвиняваш за това… Е, не е много честно да се държиш грубо с човек, който е пиян до козирката и се е опитал да ти помогне. Искам да кажа, наистина не е честно.

— Имаш много богата фантазия, гуспудине. Бих я нарекъл дори развинтена.

— Може би. Но ти не ми се разсърди, нали? Така че си идваме на думата и всичко си е по старому. Точно там е иронията: всичко си е по старому.

— Всичко си е по старому, така ли? Какво искаш да кажеш? — Фъргюсън се усмихна изнервено.

— Ами… аз се лепнах за теб.

— Мисля, че се е променило нещо много важно. Ти ми каза за Крафт.

— Да. Така или иначе щеше да се наложи да ти кажа; това беше целта ми тази сутрин. Крафт не трябва да научи; той няма откъде да разбере. Аз просто ще се лепна за теб. Ще ти давам част от парите, които получавам. Обещавам ти. Ако искаш, ще го напиша. Никога не съм имал пари. Това е просто великолепна възможност. Нали разбираш?

11.

МакОлиф остави Фъргюсън в „Девън Хаус“ и взе такси до Олд Кингстън. Не му пукаше дали го преследват. Беше време отново да си подреди мислите, а не да се притеснява дали го следят. Той не отиваше на определено място.

МакОлиф се беше съгласил да сътрудничи на Фъргюсън при някои уговорки. Условието беше, съдействието да бъде двустранно; ботаникът можеше да си пише дневника, като включва в него имената, които му дава МакОлиф, като на свой ред го осведомява за въпросите на Крафт.

Алекс вдигна очи към табелите с имената на улиците: той се намираше на ъгъла на „Тауър“ и „Матю“, на две преки от пристанището. На половината път имаше телефон, закачен на един стълб на тротоара. Алекс се помоли телефонът да работи.

Той работеше.

— Пристигна ли господин Сам Тъкър в хотела? — попита Алекс чиновника, който вдигна телефона.

— Не, господин МакОлиф. Всъщност ние проверявахме списъка на резервациите само преди няколко минути. Срокът за настаняване е три часа.

— Запазете стаята. Тя е платена.

— Страхувам се, че не е, сър. Нашите инструкции гласят само, че Вие отговаряте за стаите, а ние се опитваме да Ви съдействаме.

— Много сте любезни. Все пак я запазете. Има ли някакви съобщения за мен?

— Един момент, сър. Мисля, че има.

Тишината, която последва, даде време на Алекс да се чуди къде ли е Сам. Къде се беше дянал, по дяволите? МакОлиф не се беше притеснил за изчезването на Тъкър колкото Робърт Ханли. Ексцентричността на Сам се изразяваше във внезапни разходки и пътувания в неизследвани области. По едно време в Австралия Сам Тъкър беше прекарал четири седмици на открито при едно аборигенско племе. Той всеки ден изминаваше разстоянието от двадесет и шест мили до лагера на геолозите, които правеха проучване на Кимбърли, с един ленд роувър. Старият Тък винаги търсеше нещо необичайно, обикновено свързано с ритуалите и начина на живот в страната, в която се намираше. Но крайният срок за пристигането му в Кингстън наближаваше.

— Извинете ме за забавянето — каза ямаецът, а напевното му произношение придаваше неискреност на думите му. — Има няколко съобщения. Опитах се да ги подредя по реда на постъпването им.

— Благодаря. Какви са…

— Всичките са спешни, сър — прекъсна го служителят. — Първото е от единадесет и петнадесет от Министерството на образованието. Свържете се с господин Латъм при първа възможност. Следващото е от единадесет и двадесет. Обадил се е господин Пиърсол от „Шератон“, стая 51. След това е звънял господин Ханли от Монтего Бей в дванадесет и шест минути. Той е подчертал, че е много важно да се свържете с него. Телефонът му е…

— Един момент — каза Алекс, докато вадеше от джоба си молив и тефтерче. Записа имената Латъм, Пиърсол и Ханли. Продължавайте.

— Централа Монтего, 8227. До пет часа. Господин Ханли е предал да му се обадите в Порт Антонио след шест и тридесет.

— Оставил ли е номер там?

— Не, сър. Госпожа Бут остави съобщение в един и тридесет и пет, че ще се върне в стаята си в два и тридесет. Тя помоли да се свържете с нея, ако звъните отвън. Това е всичко, господин МакОлиф.

— Добре. Благодаря Ви. Изчакайте да погледна още веднъж обажданията, ако обичате — Алекс отново прегледа имената и съобщенията и попита за телефона на „Шератон“. Той нямаше представа кой е „господин Пиърсол“. Прекара през ума си дванадесетте имена, които Холкрофт му беше дал за връзка, но между тях нямаше Пиърсол.

— Това ли е всичко, сър?

— Да. Свържете ме с госпожа Бут, ако обичате.

Телефонът на Алисън иззвъня няколко пъти, преди тя да го вдигне.

— Тъкмо се къпех — каза тя задъхано. — Надявах се, че ще дойдеш.

— По хавлия ли си?

— Да. Оставих я на бравата, а вратата беше отворена, ако искаш да знаеш, за да мога да чуя телефона.

— Ако бях при теб, щях да я махна. Хавлията, а не телефонната слушалка.

— Смятам, че би било по-добре да махнеш и двете — Алисън се засмя и МакОлиф си представи хубавата й полуусмивка в омарата на следобедното слънце на „Тауър Стрийт“.

— Права си, ти си изсушена. Но в съобщението ти пишеше, че е спешно. Случило ли се е нещо? — вътре в телефона нещо щракна, времето на Алекс почти беше изтекло. Алисън също чу изщракването.

— Къде си? Веднага ще ти се обадя — каза тя бързо.

Номерът в средата на шайбата беше нарочно, злобно задраскан.

— Не мога да разбера. Много ли е спешно? Трябва да се обадя на още едно място.

— Това може да почака. Само не се обаждай на човек на име Пиърсол, преди да си говорил с мен. Чао засега, скъпи.

МакОлиф се изкуши отново да се обади на Алисън. Кой ли беше Пиърсол? Но беше по-важно да се свърже с Ханли в Монтего. Щеше да се наложи да се обади на централата. Той нямаше достатъчно дребни.

Минаха почти пет минути, докато телефонът на Ханли иззвъни, и още три, докато той убеди телефониста в евтиния хотел, че ще плати разговора.

— Извинявай, Робърт — каза Алекс. — Обаждам ти се от един уличен автомат в Кингстън.

— Няма нищо, мой човек. Тъкър обади ли ти се? — бързият въпрос на Ханли прозвуча припряно.

— Не. Той не е пристигнал в хотела. Помислих си, че ти може да си научил нещо.

— Наистина научих и то изобщо не ми харесва… Преди няколко часа долетях обратно в Мо’Бей и тия скапаняци тук ми казаха, че двама негри са взели вещите на Сам, платили са сметката и са си тръгнали, без да кажат нито дума.

— Как са ги оставили да направят подобно нещо?

— Това не ти е „Хилтън“, мой човек. Имали са пари и са го направили.

— Тогава ти къде си?

— По дяволите, аз взех същата стая за днес следобед. Предположих, че ако Сам се опита да се свърже, ще започне оттук. Междувременно накарах някои приятели да поразпитат из града. Още ли не искаш да уведомим полицията?

МакОлиф се поколеба. Той се беше подчинил на нареждането на Холкрофт по никакъв повод да не се обажда в полицията, преди да е осъществил контакт с връзката и да е получил разрешение.

— Още не, Боб.

— Става дума за стар приятел!

— Той все още има време, Робърт. Не мога да го обявя официално за изчезнал. А и като познавам нашия стар приятел, не бих искал да го безпокоя.

— Сигурен съм, че ще вдигне страшна патърдия, като разбере, че двама непознати са му отнесли всичките вещи!

Ханли беше сърдит и МакОлиф не можеше да го обвинява за това.

— Не сме сигурни дали той не ги познава. Нали го знаеш Тък — наема си прислужници, като че ли е от двора на Червения Ерик. Особено ако е получил някакви пари и ако може да ги пръска наоколо. Спомни си Кимбърли, Боб — това прозвуча като констатация. — За бога, Сам си профука двумесечната заплата, за да създаде земеделска комуна.

Ханли изхихика.

— Да бе, мой човек, сетих се. Той смяташе да набута косматите копелета във винарския бизнес. Той е едноличен представител на Корпуса на мира с набъбнал дюкян… Добре, Алекс. Ще изчакаме до утре. Трябва да се върна в Порт Антонио. Ще ти се обадя утре сутрин.

— Ако той не дойде дотогава, ще се обадя в полицията, а ти можеш да задействаш нелегалната си мрежа — сигурен съм, че досега си я развил.

— Дяволски вярно. Ние, старите пътешественици, трябва да се крепим един друг и да се държим заедно.

Ослепителното слънце на горещата, мръсна карибска улица и вонята на телефонната слушалка бяха достатъчни, за да убедят МакОлиф да се върне в „Кортли Менър“.

По-късно, може би в началото на същата вечер, щеше да издири рибния магазин и да се свърже с болния от артрит човек.

Той тръгна на север по „Матю Лейн“ и намери едно такси на „Бари стрийт“ — раздрънкана бричка с неопределена марка, която явно не беше произведена нито това десетилетие, нито предното. Като се качваше, ноздрите му бяха подразнени от аромат на ванилия. Ванилията и лосионът за бръснене бяха уханията на черна Ямайка — вечер очароваха, но през деня ти замайваха главата под прежурящото екваториално слънце.

Когато таксито излезе от Олд Кингстън, от пристанището Кингстън, където причинената от човека разруха и избуялата тропическа растителност се опитваха да съществуват заедно, Алекс откри, че се взира с неприятно удивление във внезапно изникващите нови сгради на Ню Кингстън. Имаше нещо обидно в близостта на тези красиви и чисти сгради от камък и матирани стъкла и редиците мръсни колиби от смачкани тенекии. Това бяха домовете на хилави деца, които играеха бавно, без енергия, с кльощавите кучета, и на бременните и рано състарени жени, които окачваха по просторите измъкнати от залива дрипи. Очите им бяха изпълнени с мрачната, омразна перспектива да преживеят още един ден. А новите, обидно чисти и поддържани сгради се намираха на по-малко от двеста ярда от някои човешки жилища, които бяха дори още по-ужасни: разкапани, пълни с плъхове лодки. Те даваха приют на онези, които бяха стигнали до последното стъпало на унижението. Двеста ярда.

Внезапно МакОлиф разбра, че тези сгради бяха банки. Три, четири, пет… шест банки. Една до друга и една срещу друга, всички депозитни каси се намираха на един хвърлей място една от друга.

Банки.

Чисти, поддържани сгради, матирани стъкла. Двеста ярда.

Осем минути по-късно странната, стара кола навлезе в обградената с палми алея на „Кортли Менър“. Десетина ярда след вратите шофьорът рязко натисна спирачките, колата подскочи и спря. Алекс се беше навел напред, за да си извади портфейла. Той залитна към предната седалка, а шофьорът му се извини бързо. В този миг МакОлиф забеляза какво прави ямаецът. Шофьорът извади едно смъртоносно мачете с осемдесетсантиметрово острие от изтърканата шапка до себе си и го сложи под седалката. После се ухили.

— Взимам пътници до стария град, гуспудине. При колибите. Там през цялото време си държа един дълъг нож до мене.

— Необходим ли ви е?

— О, гуспудине! Верно, гуспудине. Лоши хора, мръсници. Не в Кингстън, гуспудине. Най-добре да изпозастрелят всичките мръсници. Няма файда, гуспудине. Да ги сложат в лодки и да ги пратят обратно в Африка. Да потопят лодките, да, гуспудине!

— Да, това ще реши въпроса.

Колата спря до бордюра и МакОлиф слезе. Шофьрът се усмихна угоднически, докато казваше надутата сума. Алекс не му даде нищо отгоре:

— Сигурен съм, че сте си включили бакшиша в цената — каза той, като пускаше банкнотите през прозорчето.

МакОлиф взе съобщенията, които бяха оставени за него на рецепцията. Имаше нещо ново. Господин Латъм от Министерството на образованието се беше обадил отново.

Алисън беше на малкото балконче. Тя, по бански, се излагаше на лъчите на следобедното слънце. МакОлиф влезе в стаята през междинната врата.

Тя протегна ръка и той я хвана.

— Имаш ли изобщо представа каква красива дама си ти, госпожо?

— Благодаря ти, красавецо.

Той внимателно й пусна ръката и каза:

— Разкажи ми за Пиърсол.

— Той е в „Шератон“.

— Знам. Стая 51.

— Ти си говорил с него.

Очевидно на Алис този въпрос не й беше безразличен.

— Не. Той ми беше оставил такова съобщение. Да му се обадя в стая 51. Много спешно.

— Може вече да е там, но не е бил в стаята си, когато ти се обади.

— Така ли? Предадоха ми съобщението точно преди да ти се обадя.

— Тогава сигурно го е оставил сам долу или е използвал автомата във фоайето. Станало е минути преди да се обадиш.

— Защо?

— Защото той беше тук. Аз говорих с него.

— Разкажи ми. Тя му разказа.

Алисън била приключила с подреждането на бележките си за изследването на северния бряг и се готвела да се изкъпе, когато чула рязко почукване откъм стаята на Алекс. Помислила, че е някой от тяхната група, затова отворила вратата на собствената си стая и погледнала в коридора. Някакъв висок, слаб човек с бял костюм като за Палм Бийч изглежда се изненадал от появяването й. В този момент и двамата се чувствали неловко. Алисън се престрашила: казала, че е чула почукването; знаела, че МакОлиф е излязъл, и попитала дали господинът ще иска да остави съобщение?

— Той изглеждаше много нервен. Леко заекваше и каза, че се е опитвал да се свърже с теб от единадесет часа насам. Попита ме дали може да ми се довери. Нали ще ти кажа само на теб? Наистина беше много разтревожен. Поканих го в моята стая, но той отказа да влезе, каза, че бърза. След това изплю камъчето. Имал новини за някакъв човек на име Сам Тъкър. Това не е ли американецът, който трябва да се присъедини към нас тук?

Алекс не се опита да скрие уплахата си. Стегна отпуснатото си тяло и скочи на крака.

— Какво ти каза за Тъкър?

— Нищо конкретно. Каза само, че имал да ти предаде нещо от него или за него. Всъщност не ми стана ясно.

— Защо не ми го каза по телефона?

— Той ме помоли да не ти казвам. Каза, че трябва да ти го предам, когато те видя, а не по телефона. Спомена, че ти ще се ядосаш, но че трябва да се свържеш с него преди да се обадиш на когото и да било друг. След това си тръгна… По дяволите, Алекс, какво искаше да каже той?

МакОлиф не отговори, защото вече се беше запътил към телефона. Вдигна слушалката, хвърли поглед към междинната врата и бързо затвори телефона. После отиде бързо до отворената врата, затвори я и се върна. МакОлиф съобщи на телефонистката номера на „Шератон“ и зачака.

— Господин Пиърсол, стая 51, ако обичате.

Последвалата пауза вбеси МакОлиф. Тя беше нарушена от успокояващия звук на приглушен английски глас, който първо попита за самоличността на говорещия, а после — дали той е приятел или може би роднина на доктор Пиърсол. След като изслуша отговора на Алекс, самодоволният глас продължи да говори. Докато го слушаше, МакОлиф си припомни студената нощ на улицата в Сохо пред „Кукумявката на Сейнт Джордж“ и трепкането на неоновата светлина, което беше спасил живота му и беше осъдило потенциалния му убиец на смърт.

Ужасен, трагичен инцидент сполетял доктор Уолтър Пиърсол. Беше прегазен на една улица в Кингстън от кола, която се движела с висока скорост.

Той беше мъртъв.

12.

Уолтър Пиърсол — американец, доктор на науките, антрополог. Изследовател на Карибско море, той беше написал един изключителен труд за първите известни обитатели на Ямайка, индианците от племето арауак. Докторът притежаваше къща, наречена „Хай Хил“6, близо до Карик Фойл в района на Трелоуни.

Това беше най-съществената част от информацията на господин Латъм от Министерството.

— Това е трагедия, господин МакОлиф. Той е бил уважаван човек, имал е и титла. Много ще липсва на Ямайка.

— Ще й липсва ли! Кой го уби, господин Латъм?

— Доколкото разбрах, следите са много малко. Шофьорът на колата е избягал, а описанието е противоречиво.

— Станало е посред бял ден, господин Латъм.

Латъм помълча.

— Зная, господин МакОлиф. Какво бих могъл да кажа? Вие сте американец, той също е бил американец. Аз съм ямаец, а този ужасен случай стана на кингстънска улица. Много съжалявам по няколко причини. Но аз не познавах този човек.

Гласът на Латъм звучеше искрено дори по телефона. Алекс понижи глас:

— Вие казахте „ужасен случай“. Какво имате предвид — че не е било нещастен случай ли?

— Не. Той не е бил ограбен, никой не го е обрал. Било е нещастен случай, причинен несъмнено от ром и невнимание. И двете се срещат доста често в Кингстън, господин МакОлиф. Мъжете… или децата, които са извършили престъплението, без съмнение вече са потънали далеч в хълмовете. Когато въздействието на рома премине, те ще се уплашат и ще се скрият. Полицията в Кингстън е безмилостна.

— Разбирам — МакОлиф усети изкушение да спомене името Сам Тъкър, но се сдържа. Той беше казал на Латъм само че Пиърсол му е оставил съобщение. Засега не искаше да казва повече. — Е, ако мога да Ви помогна с нещо…

— Пиърсол е бил вдовец и е живеел сам в Карик Фойл. От полицията казаха, че се опитват да се свържат с брат му в Кембридж, Масачузетс… Знаете ли защо се е опитвал да се свърже с Вас?

— Нямам представа.

— Голяма част от проучването ще бъде извършена в района на Трелоуни. Може би е разбрал за това и е искал да ви предложи да отседнете при него.

— Може би… Господин Латъм, логично ли е той да е научил за проучването? — Алекс напрегнато се вслушваше в отговора на Латъм. Той от ново си припомни думите на Холкрофт: „Даучи се да забелязваш дреболиите.“

— Логично ли? Какво е логично в Ямайка, господин МакОлиф? Лошо пазена тайна е, че Министерството — с любезната помощ на неотдавнашната ни владетелка — предприема щедро субсидирана научна експедиция. Лошо пазената тайна всъщност не е истинска тайна. Може би не е логично доктор Пиърсол да знае за това, обаче несъмнено е възможно.

В гласа му нямаше колебание, отговорът не дойде прекалено бързо, думите не бяха репетирани.

— Тогава вероятно се е обадил за това. Съжалявам.

— Аз скърбя — Латъм отново замълча, но не за да направи впечатление. — Макар че може да Ви се стори неподходящо, господин МакОлиф, бих искал да обсъдим нашите работи.

— Разбира се. Продължавайте.

— Късно тази сутрин получихме всички разрешения за проучването… за по-малко от двадесет и четири часа. Обикновено това отнема почти цяла седмица.

Подходът беше необичаен, но Алекс беше подготвен да очаква подобни действия от „Дънстоун Лимитид“. Естествените бариери паднаха с неестествена бързина. Навсякъде имаше невидими изпълнители, които се подчинаваха на заповедите на Джулиан Уорфийлд.

Латъм каза, че Министерството е очаквало по-скоро усложнения, отколкото бързо разрешение, тъй като геоложкият екип щеше да навлезе няколко мили навътре на територията на Кок Пит — там местността беше дива, истинска джунгла. Щяха да са необходими придружители, тренирани водачи за враждебната среда. Трябваше да се постигне споразумение с всепризнатите потомци на племето марони, които контролираха голяма част от територията според един договор от 1739 година. Мароните бяха нагли, войнствени хора, докарани на островите като роби, и познаваха джунглата много по-добре от белите си поробители. Британският суверен Джордж Първи предложил на мароните да им даде независимост с един договор, който им гарантирал, че ще притежават територията на Кок Пит за вечни времена. Този подход бил по-мъдър, отколкото продължаването на кръвопролитието. Освен това тази територия се смятала неподходяща за бели обитатели.

Латъм каза, че за 235 години договорът често е бил осмиван, но никой не го е нарушил. Властите в Кингстън все още трябваше да искат официално разрешение от „Полковника на мароните“ за всички, които желаеха да навлязат в земите на племето.

За Министерството не се правеше изключение.

Обаче Министерството, помисли си МакОлиф, всъщност представляваше „Дънстоун Лимитид“. Така че получаването на разрешение беше сигурно, а разрешителните се вадеха страшно бързо.

— Вашето оборудване беше закарано със самолет до Боскобел — каза Латъм. — То ще бъде доставено с камиони до отправната точка на проучването.

— Тогава аз ще тръгна утре следобяд или най-късно вдругиден рано сутринта. Ще отида в Очо Риос да наема работници. Другите могат да ме последват, когато подготвя почвата. Това не би трябвало да ни отнеме повече от два-три дни.

— Придружителите Ви, наричаме ги „бегачи“, ще бъдат на ваше разположение след две седмици. Дотогава няма да Ви трябват, нали? Предполагам, че отначало ще започнете да разработвате крайбрежната ивица.

— Две седмици са напълно достатъчни… Намерете ми повече бегачи, ако обичате, за да си избера.

— Няма толкова много, че да си избирате, господин МакОлиф. Тази кариера не привлича много младежи, редиците им са оредели. Но ще направя каквото мога.

— Благодаря Ви. Бихте ли ми изпратили одобрените карти утре сутрин?

— Ще ги получите в хотела си до десет часа. Довиждане, господин МакОлиф. И отново изразявам дълбокото си съжаление за доктор Пиърсол.

— Аз също не го познавах, господин Латъм — каза Алекс. — Довиждане.

Не познавах Пиърсол, помисли си Алекс, но съм чувал името „Карик Фойл“, където е живял Пиърсол. Той не можеше да си спомни къде го е чувал, но му беше познато.

Алекс затвори телефона и погледна Алисън, която седеше на балкончето. Беше наблюдавала и беше слушала и не можеше да скрие страха си. Някакъв слаб, нервен човек с бял костюм като за Палм Бийч й беше казал преди по-малко от два часа, че разполага с поверителна информация, и сега беше мъртъв.

Късното следобедно слънце над Карибско море имаше оранжев цвят, сенките прокарваха черни ивици през миниатюрното балконче. Съвсем близо зад гърба й бяха наситено зелените корони на високите палми, а зад тях се извисяваха вдъхващите респект върхове на планинските вериги. Алисън Бут изглеждаше като уловена в рамката на светлосенките на тропическите цветове и приличаше на мишена.

— Той каза, че е било нещастен случай — Алекс бавно се приближи до вратите на балкона. — Всички са разтревожени. На острова са харесвали Пиърсол. Очевидно в Кингстън има много случаи с избягали от местопроизшествието шофьори.

— А ти изобщо не му вярваш.

— Не съм казал нищо подобно.

Той запали цигара, защото не искаше да я погледне в очите.

— Няма нужда да го казваш. Освен това не спомена нито дума за приятеля си Тъкър. Защо?

— Проявих здрав разум. Искам да говоря за това с полицията, а не с един от директорите на Министерството. Той може само да плямпа и да обърква нещата.

— Хайде тогава да отидем в полицията — Алисън стана от креслото. — Ще се облека.

— Не! — докато произнасяше думата, МакОлиф усети, че прекалено много набляга на нея. — Искам да кажа, че ще отида сам. Не искам да те замесвам в това.

— Аз говорих с човека, а не ти. — Аз ще им предам информацията.

— Те няма да я приемат от теб. Защо да слушат сведения от втора ръка?

— Защото аз искам така — Алекс се извърна, като показа с жеста си, че търси пепелник. Той не беше убедителен и го съзнаваше. — Изслушай ме, Алисън — той се обърна към нея. — Разрешителните ни са пристигнали. Утре отивам в Очо Риос да наема шофьори и хамали, а вие, останалите, ще ме последвате след два-три дни. Докато ме няма, не искам нито ти, нито някой друг член на екипа да се замесва с полицията или с някой друг. Нашата работа тук е да направим проучване. Аз нося отговорност за това, отговарям и за теб. Не искам забавяне.

Тя слезе по единственото стъпало, излезе от цветната рамка и застана пред него.

— Ти си ужасен лъжец, Алекс. Като казвам „ужасен“, имам предвид, че изобщо не те бива да лъжеш.

— Сега отивам в полицията. След това, ако не е много късно, може да се отбия в Министерството при Латъм. Не бях особено любезен с него.

— Мисля, че приключихте разговора много учтиво.

Именно Алисън забелязва дребните неща, за които говореше Холкрофт, помисли си Алекс. Биваше я повече от него.

— Ти чу само моите думи. Не чу какво каза той… Ако не се върна до седем, защо не се обадиш на семейство Йенсен и да вечеряш с тях? Аз ще се присъединя към вас веднага, щом свърша.

— Семейство Йенсен не са тук.

— Какво?

— Отпусни се. Обадих им се да ги поканя на обяд. Те бяха оставили бележка на рецепцията, че щом е почивен ден, ще се разходят. Порт Роял, Спаниш Таун, Стария залив. Управителят на хотела им е предложил маршрута.

— Надявам се, че си прекарват добре.

Алекс каза на шофьора, че иска да се разходи половин час с колата из града. Трябваше да убие тридесет минути преди коктейлите на „Дюк стрийт“: беше забелязал ресторанта, но не знаеше точния адрес, така че шофьорът можеше да развихри въображението си в промеждутъка от време.

Шофьорът се заопъва: тридесет минути едва щели да му стигнат да го закара от „Кортли“ до „Дюк стрийт“ в следобедното задръстване. МакОлиф сви рамене и отговори, че времето не е най-важното.

Това беше достатъчно за шофьора. Той подкара по „Трафалгар“, на юг по „Лейди Мъсгрейв“ и излезе на „Олд Хоуп Роуд“, като преувеличаваше търговските достойнства на Ню Кингстън и сравняваше разрастването му с олимпийските постижения на майсторското планиране. Думите се лееха, като се редуваха с идиоматични преувеличения за „големите американски милиони през всичкото време“, които превръщали дивия и пренаселен тропик, наречен Кингстън, в карибската финансова Мека. Подразбираше се, че милионите стават немски, английски или френски в зависимост от акцента на клиента.

Това нямаше значение. След няколко минути МакОлиф усети, че шофьорът забелязва липсата на внимание към думите му. Той се взираше през задното стъкло в колите зад тях.

Онази кола ги следваше.

Това беше един зелен шевролет седан на няколко години. Той се движеше две-три коли — зад тях, но когато таксито завиваше или задминаваше други коли, зеленият шевролет правеше същото.

Шофьорът също го забеляза.

— Проблеми ли имаш, гуспудине?

Нямаше смисъл да лъже.

— Не знам.

— Аз знам, гуспудине. Една гадна зелена кола се ни следи. Тя стои на голям паркинг пред „Кортли Менър“. Двама кучи синове карат една пресечка зад нас.

МакОлиф погледна шофьора. Последните думи на ямаеца събудиха спомена за казаното от Робърт Ханли в Монтего Бей: „Двама негри са взели вещите на Сам.“ Алекс знаеше, че съвпадението е невероятно или най-малкото случайно, в тази населена с негри страна, но това беше всичко, с което разполагаше.

— Ей, приятел, можеш да изкараш двадесет долара — каза той бързо на шофьора. — Ако можеш да направиш две неща.

— Казвай, гуспудине!

— Първо остави зелената кола да се приближи достатъчно, за да мога да й видя регистрационния номер и, като го прочета, им избягай. Можеш ли да го направиш?

— Стой и гледай, гуспудине! — ямаецът завъртя волана надясно, таксито навлезе за момент в отсрещното платно и едва се размина с приближаващия автобус, след това се люшна пак наляво зад някакъв фолксваген. МакОлиф залитна над седалката, а главата му се притисна към дясната страна на задното стъкло. Зеленият шевролет повтори движенията на таксито и зае позиция две коли зад него.

Таксиметровият шофьор внезапно пак увеличи скоростта, като задмина фолксвагена и се засили към светофара, който мигаше с жълта предупредителна светлина. Той зави в лявото платно. Алекс прочете името на улицата и надписа на големия знак отдолу, оформен като щит:

— Започваме състезанието, гуспудине! — изкрещя шофьорът. — Зеленият му кучи син тря’ва да спре на светофара на „Снайп стрийт“. — Той излиза оттам бързо. — Глей убаво с’я!

Таксито полетя по „Торингтън“, като навлезе два пъти в отсрещното платно, за да задмине три коли и влезе през широките порти в парка. Щом се намери вътре, шофьорът яко натисна спирачките, вкара таксито в някакъв черен път, завъртя волана и се засили към края на улицата.

— Глей хубаво сега, гуспудине! — изкрещя яма-ецът, като намали скоростта и се вля в потока от коли, които излизаха от мемориалния парк „Джордж VI“.

Зеленият шевролет се появи след няколко секунди, притиснат между автомобилите, които влизаха в парка. В този момент МакОлиф разбра какво точно беше направил шофьорът. Идваше време за надбягванията. Мемориалният парк „Джордж VI“ предлагаше добри условия за този кралски спорт. Пристрастеният към хазарта Кингстън се беше запътил към състезанията.

Алекс си записа регистрационния номер, като се криеше, но видя съвсем ясно: двамата негри в шевролета не бяха разбрали, че са минали само на няколко метра от колата; която преследваха.

— Ония кучи синове трябва да обиколят целия парк, гуспудине! Тъпите му дървеняци!… Къде искаш да отидеш, гуспудине? Сега имаме много време. Тия няма да ни фанат.

МакОлиф се усмихна. Той се зачуди дали местните таланти са изброени някъде в наръчника на Холкрофт.

— Ти току-що си изкара пет долара отгоре. Закарай ме на ъгъла на улиците „Куин“ и „Хановър“. Сега няма смисъл да губим време.

— Хей, гуспудине! Наеми мойто такси за сичкото време в Кингстън. Аз правя K’BOTO кажеш. Аз не задавам въпроси, гуспудине.

Алекс погледна картончето с името на шофьора в мръсна пластмасова рамка, закачено над таблото на колата.

— Това не е частно такси,… Родни.

— Ти се споразумей с мен, гуспудине, аз ще се споразумея с шефа на такситата.

Шофьорът се ухили в огледалцето за обратно виждане.

— Ще си помисля за това. Имаш ли телефон?

Ямаецът бъро извади огромна визитна картичка и я протегна назад към МакОлиф. Това беше картичка на таксиметрова фирма от онези, които се оставят на рецепциите на хотелите. Името на Родни беше написано с детски почерк, с мастило, в долния край напряко на картичката.

— Ти се обади на телефона на фирмата, кажи, че искаш Родни. Само Родни, гуспудине. Аз получавам съобщенията наистина бързо. Те всякога знаят къде е Родни. Аз работя в хотелите и „Палисадос“. Те ме намират бързо.

— Ами ако не искам да си казвам името…

— Няма име, гуспудине! — прекъсна го ямаецът, като се хилеше в огледалото. — Аз имам кофти памет. Не ща име! Кажи по телефона на фирмата… че ти си човекът от надбягванията. Кажи къде си и аз пристигам, гуспудине.

Родни полетя на юг по „Норд стрийт“, наляво по „Дюк“ и отново на юг покрай „Гордън Хаус“, огромният нов комплекс на Кингстънския съд.

Когато слезе на тротоара, МакОлиф си оправи сакото и вратовръзката и се опита да си придаде вид на обикновен бял бизнесмен, който не е сигурен през кой вход на правителствените сгради трябва да влезе. „Талън“ не беше включен в никакви указатели за телефони или магазини. Холкрофт споменаваше, че се намира зад редицата на правителствените сгради, което означаваше зад „Куин“, но не беше казал нищо конкретно.

Като се оглеждаше за рибния магазин, МакОлиф проверяваше хората наоколо, от другата страна на улицата и в колите, които сякаш се движеха по-бавно, отколкото позволяваше движението.

За няколко минути отново изпита усещането, че се намира в бездната на страха — боеше се, че невидимите го държат под око.

Той стигна до „Куин стрийт“ и избърза да я пресече с последните минувачи, които хванаха зелената светлина. Когато стигна до бордюра, МакОлиф бързо се обърна, за да види онези, които бяха изостанали от другата страна.

Оранжевото слънце беше слязло ниско на хоризонта и изпращаше ивица ослепителна светлина, която достигаше на няколкостотин ярда западно от парка „Виктория“. Останалата част на улицата тънеше в мрак, остро очертани сенки, които хвърляха построените от камък и дърво околни сгради. Колите се движеха на изток и на запад и намаляваха видимостта на онези от северния ъгъл. Ъгли.

Той не забеляза нищо. Обърна се и продължи по улицата.

Първо видя надписа. Това беше мръсна, набързо надраскана табела, неподновявана от месеци, а може би дори от години:

Стигна до тази пресечка. Входът към алеята „Куин“ беше висок едва три метра. Той беше скъсен от една решетка, покрита с тропически цветя. Калдъръменият път не стигаше до другата улица. Свършваше тук, беше неосветена сляпа улица от типа на потайните задни улички в Париж, Рим или Гринуич Вилидж. Макар че се намираше по средата на търговската зона, тази улица си имаше собствен облик, като че, ли някакъв неписан знак беше обявил този район за частна собственост: само за живеещите на нея, всеки трябва да си има ключове, не за обществено ползване. Единственото, което липсва, помисли си МакОлиф, е портичка.

В Париж, Рим и Гринуич Вилидж на подобни широки алеи се намираха някои от най-добрите ресторанти на света, известни само на познавачите.

В Сайгон, Макао и Хонг Конг това бяха скришни местенца, където на определена цена можеше да се намери всичко.

Тук, в Кингстън, на уличката живееше болният от артрит човек, който работеше за Британското разузнаване.

Алеята „Куин“ беше дълга най-много петнадесет метра. Отдясно имаше една книжарница. През прозорците й се виждаше приглушена светлина, която осветяваше различни стоки — от кориците на сериозни академични книги до долнокачествени порнографски издания. Отляво беше „Талън“.

Витрините му искряха от натрошен лед с наредени върху него мъртви риби с широко отворени очи, а край кантарите сновяха мъже с изцапани евтини бели престилки и се караха с купувачите.

Освен парчетата лед и стъклените очи на рибите, най-голямо впечатление правеха подредените артистично останали морски деликатеси: октоподи, акули и екзотични морски животни.

„Талън“ не беше „Фултън Маркет“.

Сякаш да потвърди размислите му, от вратата излезе един облечен в униформа шофьор. Носеше пластмасова торбичка и Алекс знаеше, че тя е пълна с натрошен лед.

Солидната двойна врата се отваряше трудно. Щандовете в магазина бяха напълно чисти, подът беше посипан с бял дървесен прах. Двамата бяха само консултанти, а не продавачи. Носеха дълги престилки на сини и бели ивици, ушити от скъп лен. Везните зад хромираното стъкло имаха лъскав месингов обков. На рафтчета, които се осветяваха от миниатюрни лампички на тавана, бяха наредени стотици консерви с деликатеси от цял свят.

Всичко в магазина изглеждаше нереално. Имаше още трима купувачи: една двойка и една самотна жена. Двамата, в отдалечения край на магазина, изучаваха етикетите на рафтчетата. Жената поръчваше стока по списък. Тя се държеше дребнаво и арогантно.

МакОлиф се приближи до щанда и произнесе според инструкцията думите:

— Един приятел от Санто Доминго ми каза, че имате пъстърва от северното крайбрежие.

Свелокожият негър зад бялата преграда хвърли един бегъл поглед на Алекс, но в този миг си пролича, че го е разпознал. Той се наведе, за да подреди деликатесите в една кутия, и му отговори небрежно, но точно:

— Имаме малко сладководна пъстърва от Марта Брей, сър.

— Предпочитам морска пъстърва. Сигурен ли сте, че не можете да ми помогнете?

— Ще погледна, сър — човекът затвори кутията, обърна се и тръгна по коридора, който започваше зад щанда. Алекс заключи, че той води към големи хладилни зали.

Когато от страничната врата в коридора излезе някакъв човек, МакОлиф затаи дъх, като се опитваше да потисне учудването си. Човекът беше чернокож, слаб и стар. Той се подпираше с бастун, дясната му ръка беше саката, а главата му леко се тресеше от старост.

Това беше човекът от парка „Виктория“: старецът, който беше погледнал Алекс с неодобрение, когато той седеше на пейката на алеята „Куин стрийт“.

Той се приближи до щанда и заговори. Гласът му явно беше много по-силен от тялото.

— Значи и Вие обичате морска пъстърва — каза той. Акцентът му беше по-скоро британски, отколкото ямайски, но карибският му произход си личеше. — Какво да правя с тези любители на сладката вода, които ми излизат толкова скъпо? Елате, вече наближава време да затварям. Можете да си изберете от собствените ми риби.

Светлокожият негър с раираната престилка повдигна подвижната преграда на месарския щанд. Алекс последва болния от артрит старец в късото коридорче. Те влязоха през една тясна врата в малък офис, който повтаряше скъпото обзавеждане на външната зала в умален размер. Стените бяха обковани с дърво, мебелировката се състоеше само от едно махагонено бюро с удобен старинен въртящ се стол, меко кожено канапе до стената и кресло пред бюрото. Стаята се осветяваше от меката светлина на една-единствена китайска лампа върху бюрото. Когато затвори вратата, Алекс видя, че до вътрешната стена са подредени дъбови кантонерки. Въпреки малките си размери стаята беше невероятно удобна — уединено жилище за сериозен човек.

— Седнете, господин МакОлиф — каза собственикът на „Талън“, като посочи креслото и се затътри покрай бюрото. Той седна и подпря бастуна си на стената. — Очаквах Ви.

— Вие бяхте в парка „Виктория“ днес сутринта.

— Тогава не очаквах да Ви видя. Честно казано, Вие ме стреснахте. Няколко минути преди да тръгна на разходка разглеждах снимката Ви. Изведнъж лицето, което бях видял на снимката, изникна пред мен във „Виктория“ — старецът се усмихна и вдигна ръце с обърнати нагоре длани, за да подчертае неочакваното съвпадение. — Между другото аз се казвам Талън. Уестмор Талън. Сигурен съм, че са ви разказали, че произхождам от добър стар ямайски род.

— Не са, но само като погледне човек рибния Ви магазин, се убеждава в това.

— А, да. Стоката ни е ужасно скъпа, но е изключителна. Имаме частен телефон. Доставяме риба само на най-големите богаташи на острова — от Савана до Монтего, Антонио и Кингстън. Имаме си собствена служба за доставки — с частен самолет, разбира се… Така е най-удобно.

— Предполагам. Особено като се има предвид страничната Ви дейност.

— Която ние, разбира се, никога не трябва да обсъждаме, господин МакОлиф — отговори бързо Талън.

— Трябва да Ви кажа няколко неща. Предполагам, че ще предадете сведенията и ще оставите Холкрофт да прави каквото си иска.

— Изглеждате ядосан.

— Има един въпрос, по който наистина съм страшно ядосан,… отнася се за госпожа Бут. Алисън Бут. Беше изпратена тук чрез Интерпол. Мисля, че това понамирисва. Тя е още едно болезнено и опасно допълнение. Мисля, че трябва да я оставите на мира.

Талън се опря с крак на пода и завъртя безшумно старинния си стол надясно. Той се пресегна безцелно, взе бастуна си и започна да го върти в ръцете си.

— Аз служа само за… връзка, господин МакОлиф, но доколкото разбирам, никой не Ви е принуждавал да наемете госпожа Бут. Вие сте го направили по собствено желание. Къде виждате манипулация?

Алекс наблюдаваше как дребният, болен от артрит човек си играе с дръжката на бастуна. Беше поразен от внезапната мисъл, че по някакъв странен начин Уестмор Талън прилича на творба, в която са обединени чертите на Джулиан Уорфийлд и Чарлз Уайтхол. Комбинацията на елементите го смущаваше.

— Вие подхождате много професионално — каза той спокойно, с известна горчивина. — Много сте изобретателни, когато трябва да предложите алтернатива.

— Тя не може да се върне вкъщи, господин МакОлиф. Повярвайте ми.

— Погледнато от друга страна, тя би могла да го направи… Маркиз дьо Шательоро е в Ямайка.

Талън завъртя старинния стол, за да погледна МакОлиф в очите. За миг той изглеждаше като вкаменен. Втренчи се в Алекс, а когато премигна, изглеждаше, сякаш безмълвно отхвърля твърдението на МакОлиф.

— Това е невъзможно — каза той просто.

— Не само, че е възможно, а дори не мисля, че е тайна. А ако не трябва да се разгласява, значи е публична тайна. А това, както се изрази един човек преди около час, изобщо не е тайна.

— Кой Ви даде тази информация? — Талън се облегна на бастуна си. Личеше си, че го е стиснал по-здраво.

— Чарлз Уайтхол. В три часа сутринта. Бяха го поканили в Савана-ла-Мар на среща с Шательоро.

— При какви, обстоятелства стана това?

— Обстоятелствата нямат значение. По-важно е, че Шательоро е в — Савана-ла-Мар. Той живее като гост в къщата на едно семейство на име Уейкфийлд. Те са бели и богати.

— Ние ги познаваме — каза Талън, като записваше несръчно с болната си от артрит ръка. — Те са ни клиенти. Каква друга информация имате?

— Още няколко неща. Едното от тях е много важно за мен и Ви предупреждавам, че няма да си тръгна оттук, докато не направите нещо по този въпрос.

Талън вдигна поглед от бележката, която пишеше.

— Вие правите изявления без да се интересувате от реалното положение. Нямам представа дали мога да направя нещо по какъвто и да било въпрос. Това, че Вие смятате да се настаните тук, няма да промени нещата. Моля Ви, продължете.

Алекс описа неочакваната среща на Джеймс Фъргюсън с Крафт на летището „Палисадос“ и манипулацията, в резултат на която се бяха появили микрофончетата в багажа му. Той се спря подробно на предложението на Крафт да плати за информация относно проучването.

— Това не ме учудва. Хората на „Крафт“ са пословично любопитни — каза Талън, като с мъка движеше молива. — Ще стигнем ли до онзи въпрос, за който твърдяхте, че е жизнено важен?

— Искам първо да обобщя.

— Какво да обобщите? — Талън отпусна молива.

— Това, което Ви казах. Талън се усмихна.

— Това не е необходимо, господин МакОлиф. Аз записвам бавно, но схващам доста бързо.

— Бих искал да се разберем… Британското разузнаване иска Халидон. Това беше целта — единствената цел — на моето наемане. Щом стигнат до Халидон, аз излизам от играта. Но на екипа, който извършва проучването, трябва да се гарантира абсолютна сигурност.

— И така?

— Мисля, че стигнахте до Халидон. Шательоро и Крафт.

Талън продължи да се взира в МакОлиф. Лицето му не изразяваше нищо.

— До този извод ли стигнахте?

— Холкрофт каза, че Халидон ще се опита да ми пречи, докато накрая спре проучването. Не са необходими диаграми. Маркизът и Крафт пасват на описанието. Идете и ги хванете.

— Разбирам… — Талън отново си взе бастуна. Това беше неговият личен скиптър, неговият меч Ескалибур. — Значи, казано съвсем простичко, американският геолог разреши загадката на Халидон.

Няколко минути и двамата останаха безмълвни. МакОлиф наруши мълчанието с тих гняв:

— Може да Ви намразя, господин Талън. Вие сте много арогантен човек.

— Вашето одобрение не ми е необходимо, господин МакОлиф. Моята страст е Ямайка, да, това е страст, сър. Не ме интересува какво мислите… освен когато правите абсурдни изказвания, които ми пречат на работата… Артър Крафт, баща и син, експлоатират този остров от половин век. Те непоклатимо вярват, че имат мандат от бога. Могат да постигнат достатъчно от името на „Крафт“ и не биха се скрили зад някакъв символ. А Халидон в символ, господин МакОлиф… Маркиз дьо Шательоро? Вие се изразихте абсолютно точно. Госпожа Бут е била изпратена във вашата експедиция чрез една, бих я нарекъл брилянтна, манипулация. Получило се е нещо, което бихте могли да наречете кръстосване, тъй като обстоятелствата са били оптимални. Две щракания, от които едното безотказно е принудило другото да се разкрие. Тя е послужила чисто и просто като примамка, господин МакОлиф. Отдавна подозираме, че Шательоро е съдружник на Джулиан Уорфийлд. Маркизът работи заедно с „Дънстоун Лимитид“.

Талън вдигна бастуна си и го сложи напряко на бюрото, като продължаваше да гледа безизразно Алекс.

Накрая МакОлиф каза:

— Вие сте скривали информация, не сте ми казали някои неща, които трябваше да знам. И въпреки това очаквате да действам като член на вашия екип. Това понамирисва, Талън.

— Преувеличавате. Няма смисъл да усложнявате повече картината, тя и без това е достатъчно сложна.

— Трябваше да ми кажете за Шательоро, а не да науча за него от госпожа Бут.

Талън сви рамене.

— Пропуснали сме го. Ще продължаваме ли?

— Добре. Има един човек на име Тъкър. Сам Тъкър.

— Вашият приятел от Калифорния, който прави анализи на почвата ли?

— Да.

МакОлиф разказа онова, което беше чул от Ханли, без обаче да споменава името му. Той подчерта съвпадението: двама негри бяха отнесли вещите на Тъкър и пак двама ямайци бяха преследвали таксито му със зелен шевролет седан. Алекс описа накратко умелото каране на таксиметровия шофьор в парка за надбягвания и даде на Талън номера на шевролета.

Талън вдигна телефона си и набра някакъв номер, без да каже нищо на Алекс.

— Обажда се Талън — каза той тихо по телефона. — Искам информация за едно превозно средство. Спешно е. Номерът е KYB-448. Обадете ми се на този телефон — той затвори и премести поглед към МакОлиф. — Трябва да ми се обадят след пет минути.

— На полицията ли се обадихте?

— По такъв начин, че полицията няма да разбере… Научих, че днес Министерството е получило разрешителните ви. „Дънстоун“ улеснява нещата, нали?

— Казах на Латъм, че утре следобед тръгвам за Очо Риос. Но няма да го направя, ако Тъкър не се появи. Това исках да Ви кажа.

Уестмор Талън пак си взе бастуна, но не с предишната агресивност. Изведнъж се беше превърнал в твърде замислен и дори кротък човек.

— Ако някой задържа приятеля Ви против волята му, това е отвличане. Много сериозно престъпление, а тъй като той е американец, такова нещо ще се разгласи широко и извършителите ще бъдат анатемосани. В това няма логика, господин МакОлиф… Вие казвате, че той трябва да пристигне днес, което, предполагам, включва и вечерта?

— Да.

— Тогава предлагам да почакаме… Не ми се вярва, че страните, които имат пръст в тази работа, биха могли и биха си позволили да допуснат такава грандиозна, грешка. Ако господин Тъкър не се обади… да речем, до десет часа, ми позвънете — Талън написа един телефонен номер на лист хартия и го подаде на Алекс. — Научете това наизуст, ако обичате, и оставете хартията тук.

— Какво смятате да направите, ако Тъкър не се появи?

— Ще използвам напълно законни връзки и ще уредя този проблем да достигне до най-авторитетните представители на ямайската полиция. Ще предупредя някои високопоставени личности от правителството, ако е необходимо, ще стигна дори до генерал-губернатора. Последователите на Светия Кръст избиха доста хора, в момента туризмът практически не съществува. Ямайка не може да си позволи да толерира отвличането на американец… Това удовлетворява ли Ви?

— Удовлетворен съм — Алекс загаси цигарата си в пепелника и в същия момент си спомни реакцията на Талън, когато той му съобщи за появата на Шательоро в Савана-ла-Мар. — Вие се изненадахте, когато ви казах, че Шательоро е на острова. Защо?

— Допреди два дни той беше регистриран в „Джордж V“ в Париж. Никой не ме уведоми за тръгването му, което означава, че е долетял тук инкогнито, може би през Мексико. Това е тревожно. Трябва да наглеждате госпожа Бут… предполагам, че имате оръжие?

— Имам две пушки в екипировката. Едната е „Ремингтън“ с оптичен мерник, калибър 7,5, а другата — далекобойна автоматична пушка, калибър 5 мм. Това е всичко.

Талън изглежда преживяваше вътрешна борба, но след това се реши. Той извади връзка ключове от джоба си, избра един и отключи най-долното чекмедже на бюрото си. Оттам взе издут кафяв книжен плик, отвори го и измъкна един загънат пистолет. Заедно с оръжието изпаднаха няколко патрона.

— Това е „Смит & Уесън“ калибър 38, с къса цев. Номерата му са изтрити и той не може да бъде проследен. Вземете го, ако обичате. Той е избърсан и единствените отпечатъци по него ще са Вашите. Бъдете внимателен.

МакОлиф разглежда оръжието няколко секунди, преди да протегне ръка и да го вземе бавно. Той не го искаше, по някакъв начин притежаването му го обвързваше окончателно. Но пред него отново изникна проблемът за алтернативата: би било глупаво да откаже оръжието, макар че не смяташе да го използва за друго, освен да демонстрира сила.

— В досието Ви пише, че имате опит в използването на малокалибрено оръжие. Но може би отдавна не сте стреляли. Бихте ли искали да се поупражнявате на някое стрелбище? Разполагаме с няколко, които се намират на броени минути път със самолет.

— Не, благодаря — отговори Алекс — неотдавна в Австралия това беше единственото ни развлечение.

Телефонът иззвъня приглушено. Талън го вдигна и произнесе само: — Да?

Той изслуша говорещия отсреща, без да пророни нито дума. Когато затвори телефона, той погледна МакОлиф.

— Човекът, на чието име е регистриран зеленият шевролет седан, е мъртъв. Колата се води на Уолтър Пиърсол. Адресът му е „Хай Хил“, Карик Фойл, областта Трелоуни.

13.

МакОлиф прекара още един час с Уестмор Талън, докато старият ямайски аристократ задейства информационната си мрежа. Той имаше източници по целия остров.

Преди да изтече този час, беше открит един важен факт, загиналият, Уолтър Пиърсол от Карик Фойл, област Трелоуни, беше пътувал неизменно с двамата си чернокожи помощници. Съвпадението между двамата мъже, които бяха взели вещите на Сам Тъкър от хотела в Монтего Бей, и двамата преследвачи на Алекс в зеления шевролет вече не беше случайно. И след като Пиърсол беше споменал пред Алисън името на Сам, сега оставаше да се направят изводите.

Талън нареди на собствените си хора да хванат подчинените на Пиърсол. Той щеше да се обади на МакОлиф, когато те успееха да го направят.

Алекс се върна в „Кортли Менър“. Той се отби на рецепцията да провери има ли съобщения за него. Алисън беше излязла да вечеря, тя се надяваше, че той ще се присъедини към нея. Това беше всичко.

Нямаше нито дума от Сам Тъкър.

— Ако някой ме потърси, ще бъда в ресторанта — каза той на администратора.

Алисън седеше сама по средата на претъпканата зала, в която имаше много тропически растения и прозорците бяха отворени. По средата на всяка маса горяха свещи с абажури. Това бяха единствените източници на светлина. Тъмночервените, зелени и жълти листа хвърляха треперливи сенки, шумът изразяваше удоволствие, смехът се извисяваше в кресчендо, но все още тихо. Посетителите приличаха на добре сресани, добре облечени марионетки със забавени движения, които изглежда очакваха началото на нощните игри.

Беше любимият час на марионетките: когато маниерите, заучената грация и дреболиите имаха значение. По-късно положението щеше да се промени — други… твърде често отблъскващи качества, щяха да придобият значение. Затова Джеймс Фъргюсън беше сигурен, че снощното му престорено напиване е било убедително.

По същата причина Чарлз Уайтхол захвърли салфетките арогантно и спокойно от масата на пода, за да изчисти създадената от чужденците бъркотия.

— Изглеждаш умислен или нацупен — каза Алисън, когато той си изтегли стол да седне.

— Не съвсем.

— Какво стана? Какво ти казаха в полицията? Почти очаквах да ми се обадят.

МакОлиф беше репетирал отговора си, но преди да го изрецитира, посочи чашките за кафе и бренди пред Алисън.

— Предполагам, че вече си вечеряла.

— Да. Умирах от глад. А ти ял ли си?

— Не. Ще ми правиш ли компания?

— Разбира се. Аз нямам пазачи. Той си поръча питие.

— Имаш хубава усмивка. Малко ми прилича на смях.

— Не се отклонявай. Какво стана?

МакОлиф си помисли, че е скалъпил добра лъжа. Със сигурност се справи по-добре — поне се държа по-убедително от миналия път. Каза на Алисън, че е прекарал в полицията почти два часа. Уестмор Талън му беше съобщил адреса и дори беше описал интериора в централното управление на полицията. Идеята, че Алекс трябва да е запознат с основните детайли, принадлежеше на Талън. Не се знаеше кога могат да му потрябват.

— Те подкрепиха теорията на Латъм. Казаха, че е било нещастен случай, при който шофьорът е избягал. Освен това намекнаха, че Пиърсол е имал някои тайни развлечения. Бил е прегазен в доста опасен район.

— Звучи ми подозрително гладко. Те се презастраховат — момичето сбърчи вежди, на лицето й се изписа недоверие.

— Може би — отговори небрежно и искрено Алекс. — Но не могат да го свържат със Сам Тъкър, а мен не ме интересува нищо друго.

— Той е свързан. Той ми го каза.

— А аз им казах на тях. Те изпратиха хора в Карик Фойл, мястото, където е живял Пиърсол. В областта Трелоуни. Другите му претърсват вещите в „Шератон“. Ако открият нещо, ще ми се обадят — МакОлиф усети, че се задълбочава в лъжата. В края на краищата той само извращаваше истината. Болният от артрит Уестмор Талън се занимаваше с тези неща.

— И на теб това ти стига? Смяташ да повярваш на всичко, което са ти казали? Преди няколко часа беше ужасно разтревожен за господин Тъкър.

— Все още се тревожа — каза Алекс, като остави чашата си и се втренчи в нея. Вече нямаше нужда да лъже.

— Ако Сам не се обади докрая на вечерта… или утре сутрин, ще отида в американското посолство и ще вдигна шум до бога.

— А… добре. Спомена ли им за малките микрофончета от сутринта? Така и не ми каза.

— За кое?

— За онези микрофончета в багажа ти. Каза, че трябва да съобщиш за тях.

МакОлиф отново се почувства неудобно, раздрани се от факта, че не владее положението в ръцете си. Той, разбира се, не се беше срещнал с Талън преди това и нямаше инструкции от него, но това обяснение не му вършеше работа.

— Трябваше да те послушам снощи. Мога просто да се отърва от тях, предполагам, че мога да ги смачкам с крак.

— Има и по-добър начин.

— Какво например?

— Сложи ги на някое друго място.

— Например?

— Ами на някое безобидно място, където минават много коли. Това ще кара лентата да се върти, а подслушвачите ти ще си имат занимание.

МакОлиф се засмя непресторено.

— Това е много смешно, но и много практично. Къде да ги сложа?

Алисън вдигна ръце към брадичката си и заприлича на Палаво малко момиченце, което подготвя пакост.

— Трябва да са на около стотина ярда — обикновено това е обхватът. И там трябва да е доста оживено… Чакай да помисля. Направих комплимент на главния сервитьор за соса от червена костенурка. Обзалагам се, че ще ме заведе при главния готвач, за да ми даде рецептата.

— Те си падат по тия неща — допълни Алекс. — Това е чудесна възможност. Не мърдай оттук. Веднага се връщам.

Алисън Бут, бивша свръзка на Интерпол, докладва, че двата електронни прибора са здраво закачени за несменяемия кош за пране под масичката за салати в кухнята на „Кортли Менър“. Тя ги беше пуснала вътре и ги беше притиснала с мръсните салфетки, докато главният готвач ентусиазирано й обяснявал как се приготвя неговият ямайски сос от червена костенурка.

— Кошът е дълъг и плитък — обясняваше тя, докато МакОлиф си довършваше вечерята. — Натиснах доста силно и мисля, че са се залепили добре.

— Ти си невероятна — каза Алекс искрено.

— Не съм, само имам голям опит — отговори тя, не особено развеселена. — На теб са ти обяснили само едната страна на играта, скъпи.

— Не ми прилича много на тенис.

— О, това си има компенсации. Например, имаш ли представа с какви неограничени възможности разполагаш в тази кухня през следващите три часа, докато открият местонахождението на микрофончето?

— Не съм сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш.

— Зависи кой ще се запише на лентата. Ще има да записват думи и фрази като смахнати. Всъщност кухненският жаргон си има своите собствени противоречия. Ще решат, че си занесъл куфара на някое място, където съобщават разписания, с цел да заминеш, естествено. Ще настъпи голяма паника — Алисън се усмихна, в очите й отново се появи палавост, както по-рано, когато се качи на горния етаж, за да измъкне микрофончетата.

— Искаш да кажеш, че „Сос Бърнис“ всъщност ще прозвучи като кодова дума за картечница, а „Сандвич с домат“ като „Към брега“?

— Нещо подобно. Разбираш ли, това е напълно възможно.

— Мислех, че подобни неща стават само във филмите за Втората световна война. Нацистите се карат и пращат дивизиите в грешни посоки — МакОлиф си погледна часовника. Беше 9,15. — Трябва да се обадя по телефона, освен това искам да прегледам списъка на запасите заедно с Фъргюсън. Той ще…

Той млъкна. Алисън се пресегна и внезапно го хвана за ръката.

— Не се обръщай — нареди тя тихо. — Мисля, че твоите микрофончета са ги накарали да действат. Някакъв мъж току-що влезе много бързо в ресторанта и явно търси някого.

— Нас ли?

— Ако трябва да бъдем точни, бих казала, че търси теб.

— Кухненските кодове не са ги заблудили за много време.

— Може би не. От друга страна, напълно е възможно да са те следили отблизо и да са сверявали данните от двата вида наблюдение. Този хотел е прекалено малък за денонощно…

— Опиши го — прекъсна я МакОлиф. — Колкото можеш по-подробно. Още ли гледа насам?

— Той те забеляза и спря. Струва ми се, че се извинява на човека, който запазва масите. Той е бял, облечен е със светъл панталон и тъмно сако и с бяла, не, с жълта риза. Малко по-нисък от теб е, доста набит…

— Какво?

— Нали разбираш, дебел е. Под средна възраст, тридесет и няколко, струва ми се. Косата му е дълга, не по модата, но е дълга. Тъмноруса или светлокестенява. Трудно ми е да я определя на светлината на свещите.

— Добре се справяш. А сега трябва да се обадя по телефона.

— Чакай да си тръгне, той пак се оглежда — каза Алисън, като се засмя заинтригувано и интимно. — Защо не се захилиш и не поискаш сметката? Съвсем небрежно, скъпи.

— Имам чувството, че съм в детската градина с най-готината учителка в града — Алекс вдигна ръка, забеляза келнера и потърка пръстите си по типичния за клиентите начин. — Ще те заведа в стаята ти, после ще сляза тук и ще се обадя.

— Защо? Обади се от телефона в стаята. Там вече няма микрофончета.

По дяволите! Да го вземат дяволите! Пак ставаше същото — той не беше подготвен. Дреболиите, пак тия дреболии. Там се криеха капаните. Холкрофт непрекъснато го повтаряше… Холкрофт. Хотел „Савой“. Не се обаждай по телефона от „Савой“.

— Казаха ми да използвам телефонни автомати. Сигурно си имат причини.

— Кой?

— Министерството. Латъм… полицаите, разбира се.

— Разбира се. Полицаите — Алисън си дръпна ръката, когато сервитьорът даде на Алекс сметката, за да я подпише. Тя не му вярваше, дори не се направи, че му вярва. Защо да симулира? Него не го биваше да се преструва, беше го хванала… Но по-добре така, отколкото да мънка на телефона и да увърта пред Уестмор Талън, докато Алисън го наблюдава и слуша. Той трябваше да говори спокойно с болния от артрит човек, не можеше да държи Алисън под око, докато говори. Не можеше да рискува тя да чуе името на Шательоро или дори намек за този човек. Алисън схващаше прекалено бързо.

— Този човек тръгна ли си вече?

— Когато ти подписваше чека. Видя, че си тръгваме — отговорът й прозвуча съвсем неутрално — нито сърдито, нито топло.

Те излязоха от осветената от свещи зала, минаха покрай арката от зеленина във фоайето и тръгнаха към асансьорите. И двамата мълчаха. Изкачиха се до своя етаж в мълчание, което беше поносимо само поради присъствието на други хора в малкото затворено пространство.

Той отвори вратата и повтори предпазните мерки, които беше взел предишната вечер с изключение на огледа. Сега бързаше, ако си беше спомнил, по-късно щеше да благославя стаята с електронните приспособления. Той провери собствената си стая и заключи междинната врата от страната на Алисън, провери балкона и банята. Алисън стоеше в коридора и го наблюдаваше. Той се приближи към нея.

— Ще бъдеш ли тук, докато се върна?

Тя отговори само:

— Да.

Той я целуна по устата, като остана притиснат към нея по-дълго, отколкото тя очакваше. Това беше посланието, което искаше да й предаде.

— Ти си красива.

— Алекс? — тя внимателно го хвана за ръцете и вдигна очи към него. — Познавам симптомите. Повярвай ми, наистина ги знам. Не е лесно да ги забрави човек… Има неща, които не ми казваш, и аз не те питам за тях. Ще почакам.

— Прекалено драматизираш нещата, Алисън.

— Това е смешно.

— Кое?

— Това, което каза току-що. Водих същия разговор с Дейвид. Бяхме в Малага. Той беше изнервен и изплашен. Не беше сигурен в себе си и в мен. Аз му казах: „Дейвид, ти прекалено драматизираш нещата“… Сега разбирам, че в този момент той е знаел.

МакОлиф я погледна в очите.

— Ти не си Дейвид, а аз не съм ти. Това е всичко, което мога да ти кажа. А сега трябва да намеря телефон. Ще се видим по-късно. Сложи веригата на вратата.

Той отново я целуна, отиде до вратата и я затвори след себе си. Изчака да чуе тракането на металната верига и тръгна към асансьорите.

Вратите на асансьора се затвориха и той се спусна надолу. Над главите на скупчените бизнесмени и туристи се разнасяше тиха музика, асансьорът беше пълен. Мислите на МакОлиф се носеха към предстоящия телефонен разговор с Уестмор Талън. Притесняваше се за Сам Тъкър.

Асансьорът спря на междинния етаж. Алекс погледна разсеяно светещите цифри, като се чудеше дали в натъпкания асансьор би могъл да се побере още един човек. Нямаше нужда да разсъждава: когато вратите се отвориха, двама чакащи мъже видяха положението и направиха жест в смисъл, че ще изчакат следващия асансьор.

В този момент МакОлиф го видя в коридора отвъд бавно затварящите се врати. Това беше дебел мъж с тъмно сако и светли панталони. Беше отключил една врата и се канеше да влезе в стаята. Когато влизаше, той си дръпна сакото, за да прибере ключа в джоба си. Ризата му беше жълта.

Вратата се затвори.

— Извинете! Извинете, ако обичате! — каза бързо МакОлиф, като се пресегна през облечения със смокинг човек, който стоеше до таблото с копчетата, и натисна това за най-близкия етаж — втория. — Подминах си етажа. Много съжалявам.

— Равният ход на асансьора се наруши внезапно, той леко подскочи, като се подготвяше безропотно за неочакваната спирка. Вратите се отвориха и Алекс се промъкна между раздразнените пътници, които все пак му помагаха.

Той застана в коридор пред асансьорите и веднага натисна копчето за нагоре. След това размисли. Къде ли бяха стълбите?

Знакът „ИЗХОД — СТЪЛБИЩЕ“ беше син с бели букви. Стори му се странно, надписите за изхода винаги бяха червени. Стълбите се намираха в другия край на коридора. Той тръгна бързо по покрития с дебел килим под, като се усмихна притеснено на двойката, която излезе от една врата. Мъжът беше прехвърлил петдесетте. Беше пиян. Момичето, едва на двадесетина, беше трезва мулатка, облечена като скъпа проститутка. Усмихна се на Алекс — още едно послание. Той й отговори с поглед, че предложението й не го интересува, но й пожелава късмет с пияницата.

МакОлиф натисна ръчката на вратата на изхода. Звукът беше прекалено силен. Затвори я внимателно, тихо, с облекчение при вида на дръжката от вътрешната й страна.

Алекс изтича на пръсти нагоре по циментовите стълби, като се стараеше да заглуши звука на стъпките си. На стоманения панел на бежов фон беше изписана с черно римската цифра III. Бавно завъртя дръжката и отвори вратата към коридора на третия етаж.

Той беше празен. Долу бяха започнали нощните игрички. Участниците щяха да останат на състезателната арена, докато спечелят или загубят, или потънат в алкохолно забвение. Алекс трябваше да внимава само за блуждаещи индивиди и за пияници като онзи на втория етаж, когото детето-жена управляваше така умело. Той се опита да си припомни пред коя врата видя мъжа с жълтата риза: доста навътре в коридора, но не в самия край. Не беше до стълбището, може би около две трети от разстоянието. Беше отдясно, мъжът беше отметнал сакото си с дясната ръка, когато се показа ризата му. Това означаваше, че сега се намира в някоя стая, която се пада отляво на Алекс. МакОлиф си смени изходната позиция и се взря в трите… не, четирите врати от лявата му страна, като започна от втората врата след стълбите на една трета от разстоянието до асансьорите.

Коя врата беше?

МакОлиф започна да се разхожда безшумно по дебелия килим в коридора, притиснат до лявата стена. Спираше пред всяка врата, като непрестанно въртеше глава. Очите му се местеха бързо, ушите му бяха наострени да доловят човешки гласове или дрънчене на чаши. Или каквото и да било.

Нямаше нищо. Навсякъде цареше тишина.

Погледна месинговите номера. 218, 216, 214, 212. Дори 210. Следващите стаи не съвпадаха с това, което си спомняше.

Спря по средата и се върна. Може би знаеше достатъчно неща, които да съобщи на Уестмор Талън. Алисън беше казала, че обхватът на този вид електронни микрофончета е стотина ярда от мястото, на което се намират, до приемателното устройство. Този етаж, тази част на хотела, напълно влизаше в обхвата. Зад една от тези врати се намираше магнетофонът, който се задействаше от човека зад микрофона или със закачени на главата слушалки.

Може би беше достатъчно да съобщи номерата на стаите. Защо да продължава да търси?

Но той си знаеше, че ще продължи. Някой се опитваше да се намеси в живота му по начин, който го изпълваше с отвращение. Имаше малко неща, които го караха да реагира буйно, но едно от тях беше реалното, целенасочено нахлуване в личния му живот. А също и алчността. Алчността, била тя индивидуална, академична или групова, също го вбесяваше.

Някой си Крафт, воден от алчността, беше наредил на подчинените си да се намесват в личните преживявания на Алекс.

Алекзандър Таркуин МакОлиф беше много ядосан.

Тръгна обратно към стълбището по същия път, като минаваше плътно до вратите, спираше пред тях и стоеше неподвижно. Той се вслушваше.

212,214,216,218…

И пак обратно. Въпрос на търпение. Зад една от тези врати седеше мъжът с жълтата риза. Алекс искаше да намери този човек.

Той го чу. Идваше от стая 214.

Шум от радио или телевизор. Някой беше включил звука на телевизора. Алекс не можеше да разбере думите, но усещаше вълнението зад острите реплики на диалога от телевизора, който работеше прекалено силно, за да се чуят ясно думите.

Внезапно долетя звук от силно щракване на метална верига за врата. Някой отключи и се готвеше да отвори вратата на няколко сантиметра от МакОлиф.

Алекс хукна към стълбите. Нямаше начин да избегне шума, можеше само да го заглуши до известна степен, когато се хвърли в слабо осветения циментиран проход. МакОлиф се шмугна вътре и затвори тежката стоманена врата с най-голямата бързина, на която беше способен. В последната половин секунда той притисна пръстите на лявата си ръка към ръба, за да не позволи на вратата да се затвори напълно и да заглуши звука на метал, който се удря в метал.

Надникна през процепа. Мъжът с жълтата риза излезе от стаята, но погледът му още беше обърнат навътре. Той се намираше на не повече от петнадесетина метра разстояние в коридора, в който цареше тишина с изключение на звука от телевизора. Мъжът изглеждаше ядосан. Преди да затвори вратата погледна в стаята и заговори грубо, с южняшки акцент:

— Намали тая скапана кутия, проклета маймуно!

След това затръшна вратата и бързо тръгна към асансьорите. Постоя в края на коридора, като си поглеждаше нервно часовника, оправяше си вратовръзката и си триеше обувките отзад в крачолите, докато светна червената лампичка и се чу иззвъняването, което сигнализираше пристигането на асансьора. МакОлиф го наблюдаваше от стълбището на седемдесет метра разстояние.

Вратите на асансьора се затвориха и Алекс влезе в коридора. Той се приближи до стая 214 и няколко мига постоя неподвижно. Знаеше, че може да се откаже от решението си. Можеше да си тръгне, да се обади на Талън, да му съобщи номера на стаята и да приключи с въпроса.

Но това нямаше да го задоволи. Изобщо нямаше да го задоволи. Той имаше по-добра идея: сам щеше да хване човека в стаята и да го предаде на Талън. Ако на Талън това не му харесаше, можеше да върви по дяволите. Същото се отнасяше и за Холкрофт. След като бяха установили, че Крафт, който по никакъв начин не беше свързан с неуловимия Халидон, е наредил да сложат микрофончетата в багажа му, той щеше да даде урок на Артър Крафт. Уговорката на Алекс с Холкрофт не включваше трети или четвърти страни.

Струваше му се напълно логично да изкара Крафт на открито. Крафт замазваше нещата и усложняваше преследването.

МакОлиф беше научил два неоспорими факта за Артър Крафт: той беше син на Крафт старши и беше американец. Освен това беше неприятен човек.

Това трябваше да му свърши работа. Той почука на вратата с номер 214.

— Да, моля? Кой е, моля? — долетя отвътре приглушен отговор.

Алекс почака и почука отново. Гласът отвътре се приближи до вратата.

— Кой чука, моля?

— Артър Крафт, тъпанар такъв!

— О! Да, сър, господин Крафт! — притежателят на гласа явно беше изплашен. Дръжката се завъртя, веригата не беше закачена.

Вратата се беше отворила не повече от пет сантиметра, когато МакОлиф я удари с рамо с цялата сила на своите почти седемдесет и пет килограма. Тя удари някакъв среден на ръст ямаец и го запрати сгърчен в средата на стаята. Алекс стисна вибриращия й ръб и я блъсна обратно. Трясъкът на солидното дърво проехтя по коридора.

Ямаецът се изправи. Погледът му изразяваше едновременно бяс и страх. Той се втурна към бюрото, от двете страни на което имаше микрофони, а между тях — пистолет.

МакОлиф се хвърли напред, като протегна лявата си ръка към оръжието, а с дясната се опита да хване човека за която част на тялото успее.

Ръцете им се срещнаха над затоплената стомана на пистолета. Алекс сграбчи ръката на негъра и заби пръсти в гърлото му.

Мъжът залитна, пистолетът се плъзна от бюрото на пода. МакОлиф удари черното лице с опакото на ръката си, мигновено отвори ръка, сграбчи косата на негъра и задърпа главата му надолу. Когато човекът се наведе, Алекс вдигна лявото си коляно и го удари първо по гърдите, а после по лицето.

Стори му се, че чува гласове, които беше чувал преди векове: „използвай си коленете! Краката! Стискай! Дръж! Удряй по очите! Слепите не могат да се бият!… Разкъсвай!“

Всичко свърши. Гласовете заглъхнаха. Мъжът се отпусна в краката му.

МакОлиф отстъпи назад. Той беше изплашен, нещо беше станало с него. За няколко ужасяващи секунди му се стори, че се е върнал на хълмовете в Корея. Погледна надолу към неподвижния ямаец под себе си Главата му беше извита и притисната към килима, от розовите му устни се стичаше кръв.

Слава богу, човекът дишаше.

Всичко стана заради пистолета. Проклетият пистолет! Не очакваше оръжие. Борба да. Гневът му имаше оправдание за това. Беше си го представял като бъркотия — напрегната и бърза. Щеше да се изправи очи в очи с човека, който подслушваше, да го поизмъчи и да го накара насила да тръгне с него. Да го поизмъчи, да даде урок на алчния му работодател.

Но не и това.

Това беше борба на живот и смърт. Жестокостта на оцеляването.

Лентите. Гласовете. Развълнуваните гласове продължаваха да се чуват от микрофоните на бюрото.

Това, което беше чул, не беше телевизор. Звуците идваха от кухнята на „Кортли Менър“. Някакви мъже викаха, други им отвръщаха сърдито, чуваха се нарежданията на шефовете и хленчещите оплаквания на подчинените. Всички бързаха трескаво, бяха развълнувани… повечето звуци бяха неразбираеми. Сигурно са вбесили подслушвачите.

След това Алекс забеляза въртящата се лента. Неизвестно защо тя се намираше на пода, отдясно на бюрото. Магнетофонът беше малък „Уолънсак“ и лентата му се въртеше, сякаш всичко си е по старому.

МакОлиф сграбчи двата микрофона и ги удари няколко пъти един в друг, докато дървото се разцепи и кутийките, в които бяха поставени, се счупиха. Той измъкна черните калъфчета и жиците и ги запрати в другия край на стаята. После отиде от дясната страна на бюрото и стовари петата си върху магнетофона, като раздроби многобройните плоски копчета, докато отвътре не се разнесе облак дим и лентата спря да се върти. Алекс откачи ролката. Можеше да я запали, но на нея нямаше записано нищо съществено. МакОлиф нави двете ролки на пода. Тънката лента оформи на килима тясно „V“.

Ямаецът изстена, очите му премитаха, той преглътна и се закашля.

Алекс вдигна пистолета от пода и го напъха в колана си. Отиде в банята, пусна студената вода и хвърли в мивката една хавлиена кърпа.

После МакОлиф извади мократа кърпа от мивката и се върна при кашлящия, изранен ямаец. Коленичи, помогна на човека да седне и му изтри лицето. Водата потече по ризата и панталоните на мъжа… и се смеси с кръвта.

— Съжалявам — каза Алекс. — Не исках да те нараня. Нямаше да го направя, ако не се беше опитал да вземеш онзи проклет пистолет.

— Гуспудине! — произнесе ямаецът и се закашля. — Ти си полудял, гуспудине! — той се хвана за гърдите и се преви от болка, — докато се мъчеше да се изправи на крака. — Ти изпочупи… всичко, гуспудине! — каза пребитият човек, като гледаше съсипаното оборудване.

— Разбира се, че го счупих! Може би твоят господин Крафт ще разбере посланието. Ако иска да си играе на промишлен шпионаж, нека си играе в нечий друг заден двор. Аз не понасям намеса… Хайде да вървим — Алекс хвана човека за ръката и го поведе към вратата.

— Не, гуспудине! — изкрещя негърът, като се дърпаше.

— Да, гуспудине — каза спокойно МакОлиф. — Идваш с мен.

— Къде, гуспудине?

— Да се срещнеш с един дребен старец, който има рибен магазин, нищо повече — Алекс го побутна. Негърът се хвана за гърдите. „Ребрата му са счупени“, помисли си Алекс.

— Моля ти се, гуспудине! Не викай полицията, гуспудине! Губя всичко! — тъмните очи на ямаеца се молеха, той се държеше за ребрата.

— Ти се опита да извадиш пистолет, мой човек! Това е много сериозно.

— Туй не е мой пистолет. Тоз пистолет няма патрони, гуспудине.

— Какво?

— Глей, виж, гуспудине! Моля! Аз имам добра работа… Аз не правя лошо на никого…

Алекс не го слушаше. Той извади пистолета от колана си.

Това изобщо не беше оръжие.

Това беше сигнален пистолет от онези, които използват съдиите при надбягвания.

— О, за бога… — Артър Крафт младши си играеше — игрички за малки момчета с играчки за малчугани.

МакОлиф погледна паникьосания ямаец.

— О’кей, човече. Само предай на шефа си какво съм казал. Следващия път ще го завлека в съда.

Това беше глупаво, помисли си Алекс, докато излизаше в коридора и затръшваше вратата. Нямаше да има съд. Много по-добре щеше да е да се обърне към Джулиан Уорфийлд или към неговия враг Р. С. Холкрофт. Сравнен с „Дънстоун Лимитид“ или с Британското разузнаване, Артър Крафт е кръгла нула.

Една маловажна намеса, която вероятно нямаше да продължи.

Излезе от асансьора и се опита да си спомни разположението на телефонните кабини. Досети се, че бяха наляво от входа, до първото гише.

Кимна на чиновниците, като си мислеше за домашния телефон на Уестмор Талън.

— Господин МакОлиф, сър? — заговори го един висок ямаец с много широки рамене, подчертани от тясно найлоново сако.

— Да?

— Бихте ли ме последвали, моля?

Алекс се втренчи в мъжа. Той беше спретнат, с изгладен панталон, а под найлоновото му сако се виждаха бяла риза и вратовръзка.

— Не… защо да идвам с вас?

— Моля ви, имаме много малко време. Отвън ви чака един човек. Казва се господин Тъкър.

— Какво? Как…

— Моля ви, господин МакОлиф. Не мога да стоя тук.

Алекс последва ямаеца навън през стъклените врати. Когато стигнаха до алеята за коли, той видя човека с жълтата риза, който работеше за Крафт, да идва от паркинга. Мъжът спря и го погледна, сякаш не беше сигурен какво да прави.

— Моля ви, побързайте — каза ямаецът. Той вървеше на няколко крачки пред МакОлиф, но изведнъж се впусна да бяга. — Надолу покрай портата. Колата ни чака!

Те изтичаха по алеята покрай каменните стълбове на портата.

Зеленият шевролет чакаше отстрани на пътя, двигателят му работеше. Ямаецът отвори на Алекс задната врата.

— Качвайте се!

МакОлиф се качи.

Сам Тъкър беше заел по-голямата част от задната седалка. Външните светлини се отразяваха в буйната му рижа коса. Той протегна ръка.

— Радвам се да те видя, момче!

— Сам!

Колата потегли рязко и Алекс залитна. Видя, че на предната седалка има трима мъже. Шофьорът беше с бейзболна шапка, а третият — масивен почти колкото Сам Тъкър — беше притиснат между шофьора и ямаеца, който го беше пресрещнал в лобито на „Кортли“. Алекс пак се обърна към Тъкър.

— Какво става, Сам? Къде се губиш, по дяволите?

Обаче Сам Тъкър не отговори. Вместо него се обърна негърът до прозореца, същият човек, който беше довел Алекс по алеята. Той каза тихо:

— Господин Тъкър е при нас, господин МакОлиф… Ако успеем да задържим събитията под контрол, ние ще бъдем вашата връзка с Халидон.

14.

Те пътуваха почти час. На МакОлиф му се стори, че колата се изкачва все по-нагоре и по-нагоре. Виещият се път правеше неочаквани завои, закрити от буйната тропическа растителност. Някои отсечки на пътя не бяха павирани. Колата едва ги преминаваше, ръмженето на ниската скорост показваше, че моторът едва издържа.

МакОлиф и Сам Тъкър си говореха тихо. Те бяха наясно, че мъжете на предната седалка чуват разговора им. Това, изглежда, не тревожеше Тъкър.

Историята, която разказа Сам, беше напълно логична, като се вземеха предвид неговите навици и начинът му на живот. Сан Тъкър имаше приятели или познати в много точки на света, за които хората не знаеха. Той не ги криеше съзнателно, но те бяха част от личния му живот и нямаха нищо общо с професията му.

Един от тези хора бил Уолтър Пиърсол.

— Миналата година ти споменах за него, Алекзандър — каза Тъкър в тъмнината на задната седалка. — В Очо Риос.

— Не си спомням.

— Казах ти, че съм срещнал един учен в Карик Фойл и че смятам да прекарам някой и друг уикенд с него.

„Това е то“, помисли си Алекс. Той наистина беше чувал името Карик Фойл по-рано.

— Сега се сетих. Имаше нещо за цикъл лекции в Кингстънския институт.

— Точно така. Уолтър беше човек със стил. Макар и антрополог, не те отегчаваше до смърт. Изпратих му телеграма по въздуха, че се връщам.

— Ти си се свързал и с Ханли. Точно той вдигна шумотевица.

— Обадих се на Боб, когато стигнах в Монтего. От любов към спорта. Нямаше как да се свържа с него по-късно. Пътувахме бързо и когато стигнахме до крайната цел, там нямаше телефон. Предположих, че той ще се вбеси.

— Той беше разтревожен, а не сърдит. Ти направо изчезна.

— Не е трябвало да се притеснява. Аз имам приятели на този остров, а не врагове. Поне никой от нас двамата не познава някой, който да ме мрази.

— Какво се случи? Ти къде отиде? Тъкър му разказа.

Когато той пристигнал в Монтего Бей, Пиърсол му бил оставил съобщение на гишето за пристигащи. Сам трябвало да се обади на антрополога в Карик Фойл след като се настани. Той постъпил точно така, но един прислужник от Карик Фойл му казал, че Пиърсол ще се върне чак късно Вечерта.

Тогава Тъкър се обадил на стария си приятел Ханли и двамата се напили, както имали обичай да правят винаги, когато се срещали.

На сутринта, докато Ханли още спял, Сам излязъл от хотела да си купи пури.

— Хотелът не е от онези места, в които обслужването по стаите го бива, човече.

— И аз така предположих — каза Алекс.

— Когато излязох На улицата, нашите приятелчета тук… — Тъкър посочи към предната седалка, — ме чакаха в едно комби…

— Някой следеше господин Тъкър — прекъсна го негърът до прозореца. — Доктор Пиърсол беше разбрал за това. Той ни изпрати в Мо’Бей да наглеждаме приятеля му. Господин Тъкър става рано.

Сам се ухили.

— Нали ме познаваш. Даже като съм фиркан, не мога да спя до късно.

— Знам — каза Алекс, като си припомни много хотелски стаи и лагери на геоложки експедиции, където Тъкър се беше разхождал на зазоряване.

— Получи се известно разминаване — продължи Сам. — Тези момчета казаха, че Пиърсол ме чака. Аз си помислих: „По дяволите, момчетата са си загубили цялата нощ да ме чакат пред хотела. Направо ще тръгна с тях. Старият Робърт ще поспи поне още един час… Ще му се обадя от къщата на Пиърсол.“ Обаче, дяволите да го вземат, ние не отидохме в Карик Фойл, а тръгнахме към един бамбуков лагер под Марта Брей. Трябваха ни почти два проклети часа, за да стигнем до това забравено от бога място.

Когато пристигнали в бамбуковия лагер, Уолтър Пиърсол сърдечно поздравил Сам. Но след няколко минути Тъкър разбрал, че с този човек се е случило нещо. Той не бил същият, както преди година. В държанието му имало някаква приповдигнатост и настойчивост, които преди дванадесет месеца липсвали.

Уолтър Пиърсол бил обсебен от ямайците. Кроткият антрополог се бил превърнал в страстен участник в битките, водени между социалните и политическите клики в Ямайка. Той внезапно бил станал ревностен защитник на правата на жителите на острова и враг на външните нашественици.

— Виждал съм подобни неща да се случват десетки пъти, Алекзандър — каза Сам. — От Тасмания до Карибските острови това е нещо като островна треска. Струва ми се, че причината е собствеността… едноличността. Хората емигрират заради данъците, климата или по някаква си друга причина и се превръщат в самозвани пазители на светините си… нещо като новопосветени католици, които казват на Папата, че греши…

В своята нова островна религия Пиърсол започнал да чува гласове, които му нашепвали за заговор от невероятен мащаб под носа му в областта Трелоуни. Отначало той не им обръщал внимание. Те се отнасяли за хора, които човек можело и да не приема, но чиято важност не се поставяла под съмнение — хора на извънредно високи постове.

Пиърсол разбирал, че синдромът на заговора е постоянно неудобство, съпътстващо младите, развиващи се държави. Правителството в Ямайка се крепяло на притока на чуждестранен капитал, който търсел данъчния рай; на парламента, който предлагал повече програми за реформи, отколкото изобщо можел да контролира, и на малката и заможна островна аристокрация, която се опитвала да се защитава. Даването и вземането на подкупи било масово явление.

Пиърсол решил веднъж завинаги да прекрати носещите се слухове. Преди четири месеца той отишъл до Министерството на земите и подал официална молба за закупуване чрез сдружение на двадесет квадратни мили земя7 близо до северната граница на Кок Пит. Това всъщност била безобидна постъпка. Такава покупка би се проточила с години по съдилищата и би предизвикала промени в историческите договори на острова. Целта на Пиърсол била само да докаже, че Кингстън е готов да приеме молбата му и че собствеността върху земята не се контролира от външни лица.

— От този ден, Алекзандър, животът на Пиърсол се превърнал в ад — Сам Тъкър запали тънка местна пура, ароматният дим излетя през отворения прозорец в околната тъмнина. — Полицията го тормозела, десетки пъти го викали в областните съдилища за глупости, лекциите му в Университета и Института били отменени. Подслушвали телефона му, а правителствените адвокати цитирали разговорите… Накрая го погубили слуховете, които се опитал да унищожи.

МакОлиф помълча няколко минути, после попита Тъкър:

— Защо Пиърсол толкова е държал да се свърже с теб?

— Аз му писах в телеграмата, че ще правя голямо проучване в Трелоуни по проект на Лондонския университет, одобрен от Кингстън. Не исках да си мисли, че ще пропътувам шест хиляди мили, за да му дойда на гости. Той беше зает човек, Алекзандър.

— Но тази вечер ти беше в Кингстън, а не в бамбуков лагер на Марта Брей. Двама от тези мъже — МакОлиф посочи напред, — ме следяха днес следобяд със същата кола.

— Нека аз да ви отговоря, господин МакОлиф — каза ямаецът до прозореца, като се обърна и преметна ръка през седалката. — В Кингстън са прехванали телеграмата на господин Тък и са събрали две и две, гуспудине. Помислили са, че господин Тък и доктор Пиърсол са лоша комбина. Лоша за тях, гуспудине. Те са изпратили в Мо’Бей опасни хора, за да открият какво прави господин Тък…

— Откъде знаеш всичко това? — прекъсна го Алекс.

Негърът до прозореца хвърли един мигновен поглед към шофьора. Макар че мъждивата светлина и бягащите сенки му пречеха, на МакОлиф му се стори, че шофьорът кимна незабележимо.

— Ние хванахме хората, които дойдоха в Мо’Бей след господин Тък. Повече не ти трябва да знаеш, гуспудине… Те убиха доктор Пиърсол заради това.

— Кой го уби?

— Ако знаехме кои са, щяхме да ги обесим в парка „Виктория“.

— Какво ви казаха… ония хора в Монтего?

На Алекс му се стори, че негърът, който говореше, отново погледна към шофьора. След няколко секунди той отговори:

— Онези хора в Кингстън смятаха, че доктор Пиърсол ще продължи да се намесва. Това, че той се е опитал да те намери, гуспудине, е било доказателство. Като са го убили, те са си махнали голяма беля от главата.

— А вие не знаете кой го е направил…

— Наели са чернилки, гуспудине — прекъсна го негърът.

— Това е лудост! — каза МакОлиф колкото на Сам Тъкър, толкова и на себе си. — Хора да убиват себеподобни… мъже да преследват други мъже. Това е пълна лудост!

— Защо ли тия неща изглеждат лудост на човек, който ходи в рибния магазин на Талън? — попита внезапно негърът.

— Откъде… — МакОлиф млъкна. Той се обърка, и толкова беше внимавал — Откъде разбрахте за това? Нали ви избягах на площадката за надбягвания?

Ямаецът се усмихна. Проблясващите светлини се отразиха през прозореца в лъскавите му зъби.

— Всъщност океанската пъстърва не важи пред сладководната, гуспудине.

Продавачът! Безразличният продавач с раираната ленена престилка.

— Значи човекът на щанда е от вашите. Това е твърде добре — каза спокойно МакОлиф.

— Ние сме много добри. Уестмор Талън е британски агент… Той прилича на англичаните: осигурява си тайната помощ на монополистите. И е също толкова тъп. Старите му съученици от „Итън“ може и да му вярват, но неговите съотечественици му нямат доверие.

Ямаецът вдигна ръка от седалката и се обърна напред. Той беше свършил.

Сам Тъкър заговори замислено и откровено:

— Алекзандър… по дяволите, кажи ми какво става. Какво си направил, момчето ми?

МакОлиф се обърна към Сам. Неговият огромен, жизнен, компетентен стар приятел го гледа-Л1е в тъмнината, а по лицето му преминаваха резките проблясъци на светлините. В погледа на Тъкър се четеше объркване и болка. И гняв.

„По дяволите, какво толкова съм направил“, помисли си Алекс.

— Стигнахме, гуспудине — каза шофьорът с бейзболната шапка, който не си беше отворил устата през цялото пътуване.

МакОлиф погледна през стъклото. Сега околността беше равнинна, но разположена нависоко и заобиколена от хълмове. Местността се осветяваше на места от ямайската луна, чиято светлина се процеждаше през ниските облаци над Сините планини. Намираха се на един разкалян път; в далечината, може би на четвърт миля, се забелязваше някаква сграда. Това беше малка, подобна на колиба постройка. През единствения й прозорец се виждаше мъждива светлина. Отдясно имаше две други… постройки. Това не бяха нито сгради, нито къщи, нито колиби, а нещо неопределено, просто безформени, охлузени силуети… може би полупрозрачни? Да… от жици и платнища. Или мрежа… Бяха големи, подобни на навеси съоръжения, укрепени от многобройни стълбове. Тогава Алекс разбра: земята зад тентите беше утъпкана и разделена на парчета от по девет-десет метра, а по границите им имаше незапалени фенери. Тентите представляваха камуфлажни хангари, а земята — самолетна писта.

Те бяха стигнали до някакво планинско летище, необозначено на картите.

Шевролетът забави ход, когато наближи една постройка — малка ферма. Зад ъгъла на сградата имаше стар трактор, а наоколо бяха разхвърляни небрежно земеделски сечива — рала, хомоти, вили. На лунната светлина инструментите изглеждаха като застинали реликви, които не се използваха и само събуждаха мъртви спомени.

Камуфлаж.

Както бяха маскирани и хангарите. Това беше летище, което не фигурираше на никоя карта.

— Господин МакОлиф? Господин Тъкър? Елате с мен, ако обичате — негърът до прозореца отвори вратата и слезе от колата. Сам и Алекс го последваха. Шофьорът и третият ямаец останаха вътре. Когато пътниците се отдалечиха от колата, шофьорът натисна газта и се оттегли по разкаляния път.

— Къде отиват? — попита разтревожено МакОлиф.

— Да скрият колата — отговори негърът. — От Кингстън нощем изпращат насам въздушни патрули с надеждата да намерят някое поле като това и ако имат късмет — да забележат някой малък самолет, който пренася наркотици.

— Оттук ли ги прекарват наркотиците? Мислех, че е по на север — каза Тъкър.

Ямаецът се засмя.

— Наркотици, трева, опиум… север, запад, изток. Това е доходна индустрия, гуспудине. Но ние не се занимаваме с това… Хайде да влезем вътре.

Когато тримата се приближиха до миниатюрната ферма, вратата й се отвори. На прага се изправи светлокожият негър, когото Алекс беше видял за пръв път с раирана престилка на щанда в „Талън“.

Обзавеждането на малката къща беше примитивно: дървени столове, по средата на единствената стая имаше масивна кръгла маса, а до стената — войнишка койка. Сложната радиоапаратура върху масата отдясно на входа крещящо противоречеше на обстановката. Светлината, която се виждаше през прозореца, идваше от една засенчена лампа, пред машинарията. Чуваше се шум на генератор, осигуряващ необходимото електричество.

МакОлиф забеляза всичко това за няколко секунди след влизането си. После той видя още един човек, който стоеше в сянката в другия край на стаята, с гръб към останалите. Фигурата му — кройката на сакото му, раменете, вталеният костюм, ушитите по поръчка панталони — изглеждаха познати.

Човекът се обърна. Светлината на настолната лампа освети чертите му.

Чарлз Уайтхол се втренчи в МакОлиф и след това бавно кимна.

Вратата се отвори и шофьорът на шевролета влезе заедно с третия негър. Той се приближи до кръглата маса в средата на стаята, седна и си свали бейзболната шапка. Отдолу се показа голяма обръсната глава.

— Казвам се Мур. Барък Мур, господин МакОлиф. Бих искал да Ви успокоя. Ние се обадихме на онази жена, Алисън Бут. Казахме й, че сте отишли на конференция в Министерството.

— Тя не би повярвала на такова нещо — отговори Алекс. — Ако си направи труда да провери, ще й кажат, че сте отишли с Латъм в склада. Няма за какво да се притеснявате, гуспудине.

Сам Тъкър стоеше до вратата. Той беше спокоен, но изпълнен с любопитство. Освен това беше силен. Яките му ръце бяха скръстени на гърдите, а изсечените черти на загорялото му от калифорнийското слънце лице показваха възрастта му и подчертаваха животинската му твърдост. Чарлз Уайтхол стоеше отляво на прозореца, елегантното му и арогантно лице изразяваше презрение.

Светлокожият негър от рибния магазин „Талън“ и двамата ямайски „наемници“ си бяха дръпнали столовете назад до най-отдалечения ъгъл на дясната стена, по-далеч от центъра на вниманието. Поведението им подчертаваше факта, че са подчинени на Барък Мур.

— Седнете, моля — Барък Мур посочи наредените покрай масата столове. Те бяха три. Тъкър и МакОлиф се спогледаха; нямаше смисъл да отказват. Те се приближиха до масата и седнаха. Чарлз Уайтхол остана прав до прозореца. Мур вдигна очи към него:

— Ти ще седнеш ли при нас?

— Ако ми се прииска да седна — отговори Уайтхол.

Мур се усмихна и заговори, а погледът му беше прикован в Уайтхол:

— На гуспудин Чарли му е трудно да седи в една стая с мене, камо ли на една маса.

— Тогава защо е тук? — попита Сам Тъкър.

— Той разбра, че ще бъдем заедно, няколко минути преди кацането. В Савана-ла-Мар сменихме пилотите.

— Той се казва Чарлз Уайтхол — обърна се Алекс към Сам. — Член е на проучвателния екип. Аз също не знаех, че ще го заварим тук.

Тъкър се отпусна на стола си и попита Уайтхол:

— Ти в коя област си, момко?

— Ямайка,… момко.

— Не исках да те обидя, синко.

— Вие пак ме обиждате — отговори просто Уайтхол.

— Ние с Чарли — продължи Барък Мур, — се намираме на противоположните полюси, когато стане дума за политика. Във вашата страна вие използвате термина „бял боклук“; той ме смята за „черна измет“ почти по същите причини. Мисли, че съм прекалено груб, прекалено шумен, прекалено мръсен. В очите на гуспудин Чарли аз съм вулгарен революционер… а той, видите ли, е чаровен бунтовник — Мур размаха ръка пред себе си. Жестът му беше театрален и обиден. — Но нашите бунтовници са различни, много различни, гуспудине. Аз искам Ямайка да принадлежи на всички хора. Той я иска само за някои.

Уайтхол остана неподвижен, докато му отговаряше:

— Ти и сега си пак така заслепен, както беше преди десет години. Само името ти е различно, Брамуел Мур — Уайтхол се захили на глас и продължи: — Барък… също толкова детинско и безсмислено, както и социалната философия, която проповядваш — крякаш като жаба в джунглата.

Мур преглътна, преди да отговори:

— Бих те убил веднага, мисля, че го знаеш. Но това би било също толкова безрезултатно, както и решенията, които се опитваш да наложиш на родината ни. Ние с теб имаме общ враг. Опитай се да извлечеш от това максимална изгода, гуспудин фашист.

— Това е речникът на учителите ти. Сам ли го назубри или те накараха да го прочетеш?

— Вижте какво! — прекъсна го сърдито МакОлиф. — Можете да се карате, да се обиждате както си искате и даже да се избиете един друг, хич не ми пука, но аз искам да се върна в хотела! — той се обърна към Барък Мур. — Казвай каквото имаш да кажеш и приключвай с това.

— В това има логика, гуспудин Чарли — каза Мур. — Ще стигнем по-късно… аз, както се изразяват, ще обобщя. Това е кратко обобщение, гуспудине… Вече установихме, че съществуват планове за развитието на голяма част от острова, но хората не са включени в тези планове. Смъртта на доктор Пиърсол го потвърждава. По пътя на логиката стигнахме до извода, че вашето геоложко проучване е свързано с тези планове. Следователно Министерството и Кралското общество — съзнателно или не — прикриват самоличността на финансово заинтересованата страна. По-нататък: тук присъстващият господин МакОлиф е запознат с тези факти, защото е свързан с Британското разузнаване чрез презрения Уестмор Талън… Това е обобщението. А по-нататък? — Мур се втренчи в Алекс, очите му напомняха малки черни кратери в огромна планина от тъмна кожа. — Имаме право да научим нещо повече, господин МакОлиф.

— Преди да го изпратиш на подсъдимата скамейка, момко — намеси се Сам Тъкър за изненада на Алекс, — не забравяй, че аз не съм от вашите. Не казвам, че няма да дойда при вас, но засега съм вън от играта.

— Мисля, че ти би трябвало да си не по-малко заинтересован от нас, Тъкър.

МакОлиф си помисли, че като изпуска „господин“, Мур показва враждебното си отношение към обръщението на Сам „момко“. Мур не разбираше, че Тъкър се обръща така към всички.

— Не ме разбирайте погрешно — добави Сам. — Аз съм заинтересован. Само че не бързайте, с приказките… Мисля, че трябва да кажеш какво знаеш, Алекс.

МакОлиф погледна първо Тъкър, после Мур и накрая Уайтхол. Холкрофт не му беше дал никакви инструкции какво да прави при такава конфронтация с изключение на предупрежденията: „избягвай усложненията“, „опирай се на част от истината“.

— Хората от британското разузнаване и всички, които стоят зад гърба им, са не по-малко заинтересовани да спрат това развитие от вас. Но те имат нужда от информация и мислят, че Халидон разполага с нея. Те искат да се свържат с Халидон. Аз трябва да се опитам да установя контакта.

Алекс не беше сигурен какъв ефект ще окажат думите му, но в никакъв случай не очакваше това, което последва. Грубите черти на Барък Мур, които имаха гротесков вид под огромния му обръснат череп, бавно се промениха и застиналият му израз се смени с развеселеност, а после плътта се набръчка от истинско веселие. Обаче в смеха му прозвучаха нотки на жестокост. Той отвори голямата си уста и от нея се разнесе кашлящ, злобен смях.

От прозореца се чу друг звук, друг смях: по-висок и наподобяващ вой на чакал. Чарлз Уайтхол беше отметнал елегантната си шия назад и беше килнал глава към тавана, а ръцете му бяха скръстени пред ушитото по поръчка сако. Той напомняше кльощав, черен ориенталски свещеник, развеселен от невежеството на някакъв новак.

Тримата ямайци, които седяха на столовете един до друг, се усмихваха, белите им зъби лъщяха в сянката, а телата им леко се тресяха в безмълвен смях.

— Какво толкова смешно има, по дяволите? — попита МакОлиф, раздразнен от неопределеното унижение.

— Смешно ли, гуспудине? Много повече от смешно. Когато мангустата преследва смъртоносна змия, да не би змията да иска да се сприятели с нея? — Мур пак се изсмя с гадния си смях. — Това противоречи на всякакви природни закони, гуспудине!

— Господин МакОлиф, Мур се опитва да Ви обясни — намеси се Уайтхол, като се приближи към масата, — колко е нелепо да мислите, че Халидон ще си сътрудничи с англичаните. Това е недопустимо. Именно Халидон прогони англичаните от Ямайка. С две думи, на английското контраразузнаване не може да му се вярва.

— Какво представлява Халидон? — Алекс наблюдаваше чернокожия учен, който стоеше неподвижно, а очите му бяха вперени в Барък Мур.

— Това е сила — каза тихо Уайтхол.

МакОлиф погледна Мур, който се взираше в Уайтхол.

— Това не е много, нали?

— В тази стая никой не може да ти каже повече от това, гуспудине — Барък Мур премести поглед към Алекс.

Чарлз Уайтхол заговори:

— Няма личности, МакОлиф. Халидон е невиждана курия, съд, който няма заседателна зала. Никой не те лъже. Не и за това… Тази малка група тук, тези трима мъже, елитният корпус на Мур, както…

— Ти го казваш, гуспудин Чарли! Ние не използваме тези думи! Елитен! — Барък изплю думата.

— Нематериално — продължи Уайтхол. — Смея да твърдя, че в Ямайка за Халидон са чували не повече от петстотин човека, а онези, които познават със сигурност някой от неговите членове, са не повече от петдесет. Тези хора по-скоро биха понесли мъченията на Обеа, отколкото да разкрият някого.

— Обеа! — коментарът на Сам Тъкър се съдържаше в интонацията. Той не обичаше шовинистичните религиозни символи — ямайските съответствия на хаитянското вуду, които изпълваха хиляди местни жители с ужас. — Обеа е фъшкия, момко! Колкото по-скоро го научат вашите хора от хълмовете и от селата, толкова по-добре за тях!

— Ако си мислите, че го почитат само по хълмовете и по селата, много грешите — каза Уайтхол. — Ние в Ямайка не сме превърнали Обеа в туристическа атракция. Прекалено много го уважаваме.

Алекс вдигна очи към Уайтхол.

— Вие уважавате ли го? Вие вярващ ли сте?

Уайтхол се обърна към Алекс. Погледът му беше разбиращ и леко развеселен.

— Да, господин МакОлиф, аз уважавам Обеа. Проследих родословното му дърво до майка Африка. Обеа произхожда от саваната и джунглите. Казвам уважение, а не обвързване или вяра в него.

— В такъв случай Халидон е организация — МакОлиф си извади цигарите. Барък Мур се пресегна и си взе една. Сам Тъкър се наведе напред на стола си. Алекс продължи: — Тайно общество, което има голямо влияние. Защо?… Заради Обеа ли?

— Отчасти, гуспудине — отговори му Мур, като си палеше цигарата като човек, който пуши рядко. — Освен това е много богато. Носят се слухове, че притежава несметни богатства, гуспудине.

МакОлиф внезапно осъзна очевидното. Той погледна първо Чарлз Уайтхол, после Барък Мур.

— Милостиви боже! Вие сте не по-малко загрижени да стигнете до Халидон от мен! Или от Британското разузнаване!

— Точно така, гуспудине — Мур загаси току-що запалената си цигара върху масата.

— Защо? — попита Алекс. Отговори Чарлз Уайтхол.

— Ние сме свързани с двама гиганти, господин МакОлиф. Единият е черен, другият — бял. Халидон трябва да Победи.

15.

Срещата в усамотената ферма високо в Сините планини, продължи до два часа сутринта.

Всички се споразумяха за общата цел: контакт с Халидон.

И тъй като мнението на Барък Мур и Чарлз Уайтхол, че Халидон няма да контактува директно с Британското разузнаване, беше убедително, МакОлиф се съгласи отсега нататък да си сътрудничи с двамата черни мъже. Барък и неговите „елитни“ воини щяха да осигурят допълнителна защита за проучвателния екип. Двама от тримата мъже, които седяха до стената на стаята, щяха да отидат със самолет в Очо Риос и Алекс щеше да ги наеме като носачи.

Дори да подозираха, че знае повече, отколкото им каза, ямайците не го притискаха, помисли си Алекс. Те приеха версията, която той беше разказал вече два пъти на Уайтхол, че първоначално е приел проучването като начало на бъдеща работа, предложена му от Кингстън. Английското контраразузнаване беше допълнително обременяване.

Те сякаш разбираха, че си има собствени грижи, които нямат нищо общо с техните. Само когато беше сигурен, че тези грижи не противоречат на техните интереси, той говореше напълно открито.

Безумно стечение на обстоятелствата го беше въвлякло във война, в която не искаше да участва, но той поставяше едно нещо над всички останали проблеми: безопасността на хората, които беше довел на острова.

… Две неща.

Един милион долара.

От един от двамата врагове. Или от „Дънстоун Лимитид“, или от Британското разузнаване.

— В такъв случай от разузнаването не са ти казали кой стои зад съсипването на тази земя — каза Барък Мур. Думите му не бяха въпрос, той продължи веднага: — Тези хора заемат по-високи постове от кингстънските подлизурковци.

— Ако англичаните се доберат до Халидон, те ще им кажат какво знаят — каза МакОлиф. — Сигурен съм в това. Те ми казаха само, че искат да обогатят информацията си.

— Което означава, че англичаните смятат, че Халидон знае доста неща — добави замислено Уайтхол. — Чудя се дали са прави.

— Те си имат основания — каза предпазливо Алекс. — Имало е и друг проучвателен екип.

Ямайците знаеха за него. Неговото изчезване беше доказателство или за противопоставянето на Халидон, или случайно нападение на скитаща банда от местни диваци от Кок Пит, която ги беше обрала и убила.

Нямаше как да разберат.

Едната загадка водеше към друга.

Ами Маркиз дьо Шательоро? Защо беше настоял да се срещне с Уайтхол в Савана-ле-Мар?

— Маркизът е невротик — каза Уайтхол. — Той претендира, че интересите му се простират на цялата територия на острова и надуши нещо гнило около това проучване.

— Идвало ли ви е наум, че самият Шательоро е замесен? — обърна се МакОлиф към чернокожия учен. — Английското разузнаване мисли така. Талън ми каза днес следобяд.

— Ако е така, маркизът не се доверява на колегите си.

— Шательоро спомена ли някой друг от екипа? — попита Алекс, като зачака отговора със страх.

Уайтхол погледна Алекс и му отговори просто:

— Той направи някои намеци, но аз му казах, че не ме интересуват странични въпроси. Той не каза нищо съществено, това го изясних.

— Благодаря.

— Моля.

Сам Тъкър вдигна рунтавите си вежди. Лицето му изразяваше неувереност.

— Какво беше съществено, по дяволите? Какво искаше той?

— Да го информирам за напредъка на проучването. Да му съобщавам всичко ново.

— Защо смяташе, че ще го направите? — Сам се наведе напред в стола си.

— Като начало щеше да ми плати доста. Освен това можеха да възникнат други области, които да го заинтересуват, но, честно казано, няма такива.

— Ха, гуспудине! — прекъсна го Мур. — Разбираш ди, тия си мислят, че могат да купят гуспудин Чарли! Обаче внимават с Барък Мур!

Уайтхол хвърли унищожителен поглед на революционера.

— На теб няма за какво да ти плащат — той отвори сребърната си табакера. Мур се ухили, като я видя. Уайтхол бавно я затвори, постави я отдясно и запали цигарата си с кибритена клечка. — Хайде да продължим. Не ми се ще да прекарам тук цялата нощ.

— О’кей, гуспудине — Барък бързо ги погледна. — Ние искаме същото, което искат англичаните. Да открием Халидон — Мур произнесе думата на ямайски диалект: „Холидоун“. — Но Халидон трябва да ни потърси. Те трябва да имат сериозна причина да го направят. Ние не можем да ги викаме. Те няма да се разкрият.

— Не разбирам нищо от целия тъп разговор — каза Тъкър, като си палеше тънка пура, — но ако чакате те да ви намерят, има да си седите на задниците доста време.

— Мислим, че има начин. Мислим, че доктор Пиърсол го откри — Мур отпусна рамене, което му придаде несигурен вид, сякаш не знаеше какви думи да употреби. — От няколко месеца доктор Пиърсол се опитваше да… определи Халидон. Да го разкрие, да го разбере. Той задълба в историята на карибския район, на Арауак, на Африка. Търсеше смисъл — Мур замълча и хвърли поглед на Уайтхол. — Той прочете книгите ти, гуспудин Чарли. Аз му казах, че си долен лъжец, черна овца. Той каза, че в книгите си пишеше истината…

Доктор Пиърсол събра парчетата мозайка от много дребни неща, той така казваше. Книжата му са в Карик Фойл.

— Един момент — Сам Тъкър беше ядосан. — С Уолтър доста си поговорихме през тия два дни — и в Марта Брей, и в самолета, и в „Шератон“. Той не спомена нищо подобно. Защо? — Тъкър впери поглед в седналите до стената ямайци, двамата, които го бяха съпровождали от Монтего Бей.

Отговори му негърът, който беше говорил в шевролета.

— Той щеше да го направи, гуспудине. Но се бяхме споразумели да изчакаме господин МакОлиф. Човек не обича да повтаря често такива истории.

— Какво беше открил той в мозайката? — попита Алекс.

— Само една част, гуспудине — каза Барък Мур. — Само една част от мозайката беше завършена. Но доктор Пиърсол имаше няколко теории. Първо, че Халидон е издънка на коромантийското племе. Те се усамотили след Маронските войни, понеже не приемали договорите, според които маронският народ — Коромантиите — трябвало да залавят избягали роби и да ги предават на англичаните. Халидон нямало да се превърне в ловец на събратята си африканци, за да спечели награда. Десетилетия наред те водели скитнически живот. После, може би преди двеста — двеста и петдесет години, се установили на едно място. Неизвестно и недостъпно за външни хора. Но те не се изолирали от външния свят. Избрани мъже били изпращани при другите хора, за да направят това, което старците смятали за редно. Това продължава така до ден днешен. Те си взимат жени отвън, които им раждат деца, и така избягват проблемите с кръвосмешението… И две последни неща: обществото на Халидон е високо в планините, където вятърът е силен, Пиърсол беше сигурен в това. И последно, Халидон притежава големи богатства… Това са парчетата от мозайката, много от тях липсват.

Известно време всички мълчаха. След това Тъкър наруши тишината.

— Историята е страхотна — каза Сам, — но не съм сигурен, докъде ще ни отведе. Това, което знаем за тях, няма да ги накара да се покажат. А вие казвате, че не можем да ги преследваме. По дяволите! Ако това… племе живее в планините от двеста години и никой не го е намерил, едва ли ще успеем и ние, момко! Какъв е „начинът“, който е открил Уолтър?

Отговори му Чарлз Уайтхол.

— Ако изводите на доктор Пиърсол са верни, начинът е да се запознаем с тях, господин Тъкър.

— Бихте ли ни обяснили това? — попита Алекс.

Внезапно ерудираният учен показа една неочаквана страна от себе си, като заприлича на наемник.

— Мисля… Барък Мур би трябвало да го обясни. Аз смятам, че отговорът е в това, което каза той преди няколко минути. Че Халидон трябва да има сериозни причини, за да се свърже с нас.

— Ти си прав, гуспудине. Доктор Пиърсол беше сигурен, че ако Халидон чуе, че неговото съществуване и голямото му богатство са потвърдени от малка групичка заслужаващи доверие хора, те ще изпратят емисари. Доктор Пиърсол вярваше, че те охраняват богатството си повече от каквото и да било. Но те, несъмнено, трябва да бъдат убедени… Това е начинът.

— Кого ще убеждавате? — попита Алекс.

— Някой трябва да отиде до Марон Таун, на границата на Кок Пит. Този човек трябва да поиска аудиенция при Полковника на мароните, да предложи голяма сума пари. Доктор Пиърсол вярваше, че този човек, чиято титла се предава от поколение на поколение в една и съща фамилия, е единствената връзка с Халидон.

— Значи историята трябва да му се разкаже на него, така ли?

— Не, господин МакОлиф, не, гуспудине! Дори на Полковника на мароните не трябва да му се вярва. Във всеки случай това няма да му говори нищо. В проучванията на доктор Пиърсол се намекваше, че Халидон е запазил открита връзката си с африканските братя. Това се наричало „нагаро“…

— Думата е от езика акваму — намеси се Уайтхол. — Този език е изчезнал, но е послужил като основа за диалектите ашанти и мосай-грусо. „Нагаро“ е абстрактна дума, която се превежда най-точно като „материализиран дух“.

— Дух… — Алекс започна да повтаря фразата, но след това спря. — Доказателство… доказателство за нещо реално.

— Да — отговори Уайтхол.

— Къде е то? — попита МакОлиф.

— Доказателството е в значението на една друга дума — каза Барък Мур. — Значението на думата „Халидон“.

— Какво е то?

— Не знам…

— По дяволите! — избухна Сам Тъкър.

Барък Мур вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Пиърсол го откри. То трябва да бъде предадено на Полковника на мароните. А той трябва да го занесе в планините.

МакОлиф стисна зъби, той се контролираше, доколкото можеше.

— Не можем да предадем нещо, с което не разполагаме.

— Ще го имате, гуспудине — Барък погледна Алекзандър. — Преди един месец доктор Пиърсол ме заведе в дома си в Карик Фойл. Той ми даде инструкции. Ако се случеше нещо с него, аз трябваше да отида на едно място в гората, която се намираше на негова земя. Запомних мястото, гуспудине. Там, дълбоко под земята, има пакет, увит с платно. В пакета има хартия. На нея е написано значението на Халидон.

Шофьорът, който ги закара обратно в Кингстън, беше ямаецът, явно втори по ранг след Барък Мур. Същият негър, който беше говорил по пътя към самолетната площадка. Казваше се Флойд. Чарлз Уайтхол седна на предната седалка до него, а Алекс и Сам Тъкър се разположиха отзад.

— Ако ви потрябват оправдания — обърна се Флойд към всички, — кажете, че е имало дълго събрание във връзка с оборудването на екипа в склада на Министерството. Те са на „Крофорд стрийт“, до доковете. Това ще бъде потвърдено.

— С кого сме се срещали? — попита Сам.

— С човек на име Латъм. Той отговаря за…

— Латъм? — намеси се Алекс, който си припомни ясно телефонния разговор с представителя на министерството от същия следобед. — Той е…

— Знаем — прекъсна го Флойд, като му се ухили в огледалото за обратно виждане. — Той е от нашите, гуспудине.

Алекс влезе в стаята колкото можа по-тихо. Беше почти 3,30, „Кортли Менър“ беше притихнал, нощните игри бяха приключили.

Тихо затвори вратата и тръгна по мекия килим. В стаята на Алисън светеше, а вратата й беше открехната трийсетина сантиметра. Собствената му стая беше тъмна. Алисън беше загасила всички лампи; те светеха, когато беше излязъл преди пет часа.

Защо го беше направила?

Той приближи открехнатата врата, като си сваляше сакото.

Зад гърба си чу щракане и се обърна. След секунда нощната лампа светна и заля стаята с приглушена светлина, която беше по-ярка само близо до лампата.

Алис седеше изправена в леглото му. Той видя как дясната й ръка сграбчи малкото смъртоносно оръжие, „осигурено от лондонската полиция“. Тя го държеше отстрани, закрито със завивките.

— Здравей, Алекс.

— Здравей.

Той се почувства неловко.

— Останах тук, защото си помислих, че твоят приятел Тъкър може да се обади и да не чуя телефона.

— Би могла да измислиш и по-добра причина — той се усмихна и се приближи към леглото. Тя вдигна капсулата и я зави. Последва същото щракване както преди няколко секунди. Тя остави странното оръжие на нощната масичка.

— Освен това исках да поговорим.

— Това звучи като заплаха — той седна. — Не успях да ти се обадя… всичко стана толкова бързо. Сам дойде, той просто влезе през проклетите врати във фоайето и се зачуди защо съм се притеснявал толкова… После, докато се регистрираше, се обади Латъм. Той доста се е разтичал, мисля, че го раздвижих с идеята да тръгна за Очо Риос още утре. Има много части от оборудването, които не са закарани в Боскобел…

— Телефонът ти не е звънял — прекъсна го тихо Алисън.

— Какво?

— Господин Латъм не се е обаждал в стаята ти.

МакОлиф беше подготвен, той не беше забравил тази дребна подробност.

— Защото бях казал да му предадат, че сме на вечеря. Щяха да ме повикат в ресторанта.

— Това е много добре, Алекс.

— Какво ти става? Казах на служителя да ти се обади и да ти обясни. Ние наистина бързахме, Латъм каза, че трябва да отидем в склада… на „Крофорд стрийт“, до доковете… преди да ги затворят за през нощта.

— Това не беше много добре. Би могъл да го направиш по-убедително.

МакОлиф забеляза, че Алисън е напълно сериозна и ядосана.

— Защо говориш така?

— Не са ми се обаждали от рецепцията, чиновникът не ми е обяснил нищо…

Алисън произнесе думата „чиновник“ с американски акцент, като подчерта различното й звучене от английското произношение.

— Това е обидно. Обади ми се някакъв „помощник“ на господин Латъм. И него не го биваше особено. Той не знаеше какво да ми отговори, когато поисках да говоря с Латъм. Той не го очакваше… Знаеше ли, че Джералд Латъм живее в „Барбикън“, квартал на Кингстън? Има го в телефонния указател.

Момичето млъкна. Последва напрегнато мълчание. Алекс заговори тихо. Той каза:

— Той си е бил вкъщи.

— Той си беше вкъщи — отговори Алисън. — Не се безпокой. Той не знаеше кой се обажда. Първо говорих с някаква жена, а когато той вдигна телефона, затворих.

МакОлиф си пое дълбоко дъх и бръкна в джоба на ризата си, за да си извади цигарите. Той не беше сигурен, че има какво да каже.

— Съжалявам.

— Аз също — каза тя тихо. — Утре сутринта ще подам официална молба за напускане. Ще трябва да приемеш разписка за парите за билета и всички други разходи, за които отговарям. За известно време ще имам нужда от всичките си пари. Сигурна съм, че ще си намеря работя.

— Не можеш да постъпиш така — МакОлиф усети, че изговаря думите високо и силно, и разбра причината. Алисън наистина искаше да напусне екипа, тя щеше да го направи. Ако мотивите й да дойде в Ямайка не бяха такива, каквито беше казала-, тя не би си тръгнала. — За бога, не можеш да напуснеш, защото съм те излъгал къде съм прекарал няколко час! По дяволите, Алисън, ти не можеш да ми държиш сметка!

— О, я не се дръж като надуто, засегнато магаре! И за това не те бива… Няма пак да се лутам в тоя лабиринт, до гуша ми е дошло от него. Никога вече, чуваш ли! — внезапно гласът й заглъхна, тя притаи дъх и в очите й се появи страх: — Не издържам повече!

Той я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти подробно ми описа дългия си разговор с ямайската полиция днес следобяд. Седалището им, участъка, полицаите… много подробно, Алекс. След като затворих телефона на Латъм, им се обадих. Те не бяха чували за теб!

16.

Той знаеше, че ще се наложи да започне разказа си отначало — от самото начало на тази безумна история. Налагаше се да й каже истината. Изпита облекчение при мисълта, че ще трябва да я сподели.

Цялата истина, така че тя да разбере смисъла, ако изобщо имаше някакъв смисъл. Той го направи.

И докато разказваше историята, усети, че отново се опитва да разбере всичко. Той говореше бавно, всъщност дори монотонно, като объркан човек.

Разказа за странното писмо на „Дънстоун Лимитид“, което го беше накарало да отиде от Ню Йорк в Лондон, за човека на име Джулиан Уорфийлд. За „финансовия експерт“ в хотел „Савой“, чиято пластмасова карта го представяше като „Холкрофт, P. С., Британско разузнаване“. За напрегнатите дни, когато той живееше в два свята, които отричаха собствената си реалност, за подготовката си, за тайните срещи, за смяната на коли, за наемането на екип под изцяло фалшиво прикритие. За паникьосания, слаб Джеймс Фъргюсън, нает да шпионира проучването от човек на име Артър Крафт младши, който не беше доволен от положението си на един от най-богатите хора в Ямайка. За арогантния Чарлз Уайтхол, чиято начетеност и познания не можеха да го издигнат над фанатичната преданост на някаква износена, стара и презряна концепция. За болния от артрит дребен жител на острова, чиято френска и африканска кръв му бяха проправили път в ямайската аристокрация и английското разузнаване през „Итън“ и „Оксфорд“.

За разказа на Сам Тъкър за промяната у Уолтър Пиърсол, антрополога, превърнат от „островната треска“ в самопровъзгласен пазител на тропичната си светиня.

И накрая за наемника-революционер с обръснатата глава на име Барък Мур. И за това, как всички търсят „невижданата курия“, наречена „Халидон“.

Безумие. Но всичко беше много, много истинско.

Слънцето разпръскваше снопове ранна светлина в плуващите сиви облаци над Сините планини. МакОлиф седеше на балконската врата, влажният аромат на ямайското утро се носеше от влажната земя и от високите палми, като охлаждаше ноздрите и кожата му.

Почти беше приключил. Те бяха говорили — всъщност той беше говорил час и четиридесет и пет минути. Оставаше само маркиз дьо Шательоро.

Алисън все още седеше на леглото, облегната на възглавниците. Очите й бяха уморени, но тя не сваляше поглед от него.

Той се чудеше какво ли ще каже тя — или какво ще направи — когато спомене Шательоро. Това го плашеше.

— Ти си уморена, аз също. Защо не довършим сутринта?

— Вече е сутрин.

— Тогава по-късно.

— Не искам. Предпочитам да чуя всичко наведнъж.

— Остана още малко.

— Тогава предполагам, че си запазил най-хубавото за накрая. Права ли съм? — Алисън не можеше да скрие тихата паника, която изпитваше. Тя отклони поглед от него и се взря в светлината, която нахлуваше през вратата на балкона. Сега беше по-светло. Светлината представляваше странна смесица от пастелно жълто и топло оранжево и беше типична за ямайското утро.

— Знаеш, че се отнася за теб…

— Разбира се, че го знам. Още снощи разбрах — тя се обърна към него. — Не исках да го призная пред себе си… но го знаех. Всичко изглеждаше прекалено просто.

— Шательоро — каза той тихо. — Той е тук.

— О, господи — прошепна тя.

— Той не може да те докосне. Повярвай ми.

— Той ме е проследил. О, господи…

МакОлиф стана и се приближи до леглото.

Той седна на ръба и нежно я погали по косата.

— Ако мислех, че той може да ти навреди, никога нямаше да ти кажа. Просто щях да го… отстраня.

„О, Господи“, помисли си Алекс. Колко лесно му идваха новите думи. Дали скоро нямаше да започне да казва „ще го убия“ или „ще го елиминирам“?

— Всичко е било програмирано от самото начало. Те са ме манипулирали — тя гледаше към балкона, оставяйки ръката му да я гали отстрани по лицето, сякаш не я забелязваше. — Трябваше да разбера, те не оставят човек да се измъкне ей така.

— Кои?

— Всички те, скъпи — отговори тя, взе ръката му и я притисна към устните си. — Можеш да ги наричащ както искаш, имената нямат значение. Писмата, номерата, официалните глупости… Аз бях предупредена, не мога да се оправдая, че не съм знаела.

— Как? — той я притегли надолу, като я накара да го погледне. — Как беше предупредена? Кой те предупреди?

— Една нощ в Париж. Преди не повече от три месеца. Бях приключила последните записи на… нелегалния карнавал, както го наричаме.

— Интерпол?

— Да. Срещнах един човек и жена му. Всъщност това стана в една чакалня. Не трябваше да се случва. Изолацията е ужасно важна, но някой беше объркал стаите… Те бяха англичани. Решихме да вечеряме заедно… Той беше дилър на „Порше“ от Маклесфийлд. Те двамата бяха на края на силите си. Него го бяха хванали, защото стоката, с която работеше, колите, беше използвана за транспортиране на крадени сертификати за акции от европейските борси. Всеки път, кога: то си мислел, че се е измъкнал, намирали причини да го накарат да продължи — обикновено не му ги съобщавали. Това траело близо три години, той почти се беше побъркал. Те смятаха да напуснат Англия и да отидат в Буенос Айрес.

— Винаги е можел да откаже. Не са могли да го накарат насила.

— Скъпи, не бъди наивник. Всяко име, което научиш, е още една въдица. Всеки нов метод на работа, за който съобщиш, е допълнение към твоя опит — Алисън се засмя тъжно. — Ти си навлязъл в полето на информаторите. Самият ти си белязан.

— Ще ти повторя: Шательоро не може да те пипне.

Тя помълча, преди да осъзнае думите и безпокойството му.

— Може да ти се стори странно, Алекс. Искам да кажа, аз не съм смела и не преливам от кураж, но не се страхувам особено от него. Страшното… това, което ме плаши, са те. Те няма да ме оставят да се измъкна. Независимо от обещанията, споразуменията или гаранциите. Те не могат да ги спазят. Някой забутан файл или компютър ще се задействат и името му ще изскочи, а моето ще се появи автоматично в данните. Това е то: фактор X плюс фактор Y, в резултат — животът ти не ти принадлежи. Това никога не спира. Непрекъснато изживяваш страха.

Алекс я хвана за раменете.

— Няма такъв закон, Алисън. Можем да си вземем куфарите и да си тръгнем.

— Скъпи, скъпи… Ти не можеш. Не разбираш ли? Не и по този начин. Те те държат със споразуменията, с безбройните файлове с твоите думи… ти не можеш да се отречеш от думите си. Когато пресичаш границите, имаш нужда от документи; за да работиш, ти трябват препоръки. Когато трябва да караш кола или да вземеш самолет, или да си внесеш парите в някоя банка… Те имат всичките оръжия. Не можеш да се скриеш от тях.

МакОлиф я пусна и се изправи. Той взе гладкия лъскав флакон с газ от масичката до леглото и разгледа надписа и отбелязаната дата на производство. После се приближи до вратата на балкона и инстинктивно си пое дълбоко дъх; във въздуха се усещаше слаб, съвсем слаб аромат на ванилия с лек дъх на някаква подправка.

Лосион и ванилия.

Ямайка.

— Грешиш, Алисън. Няма защо да се крием. Поради много причини трябва да довършим започнатото, тук си права. Но грешиш с изводите. Това ще свърши — той пак се обърна към нея. — Повярвай ми.

— Бих искала. Наистина искам, но не виждам как.

— Като в старата детска игра. Нападай пръв. Холкрофтовците и Интерпол ни използват, защото се страхуваме. Знаем какво могат да направят с онова, което наричаме добре подреден живот. Това е законно, те са копелета и си го признават… Но замисляла ли си се някога каква злина можем да им направим ние? Това също е законно, защото и ние можем да бъдем копелета. Ще го разиграем, но ще си прикриваме фланговете. И когато играта свърши, ние ще сме свършили с тях.

Чарлз Уайтхол седеше на стола, на масата до него имаше малка чашка перно. Беше шест часа сутринта, а той не си беше лягал. Нямаше смисъл да се опитва да заспи, сънят нямаше да дойде.

Два дни на острова и раните отпреди десет години пак го боляха. Той не го беше очаквал. Смяташе, че ще може да контролира всичко, а не да бъде контролиран.

Сега врагът беше различен от враговете, за които се беше подготвял десет години. Сега той не беше управата на Кингстън и беше може би по-лош от радикали като Барък Мур. Това беше нов враг, също толкова заслужаващ презрение, но несравнимо по-могъщ, защото той имаше средствата да контролира любимата му Ямайка.

Контрол чрез корупция, пълно притежаване чрез… собственост.

Той беше излъгал Алекзандър МакОлиф. В Савана-ла-Мар Шательоро открито призна, че е част от заговора в областта Трелоуни. Хората от Британското разузнаване бяха прави. Богатството на маркиза беше съществено за развитието на дивата местност на северния бряг и в Кок Пит и той възнамеряваше да се погрижи то да бъде защитено. Чарлз Уайтхол беше първата линия на защитата му и ако се провалеше, маркизът щеше да бъде съсипан. Това беше всичко. Шательоро го каза съвсем ясно. Той седеше срещу него, усмихваше се с галската си усмивка и цитираше факти… и имена на нелегалната мрежа, която Уайтхол развиваше на острова, през последните десет години.

Той беше приключил разказа си с най-опасната информация: графика и методите, които Чарлз и неговата политическа партия смятаха да следват по пътя към завземането на властта в Кингстън. Установяването на военна диктатура с един цивилен лидер, на когото да се подчиняват всички. Титлата му щеше да бъде Преторий на Ямайка, а човекът — Чарлз Уайтхол.

Ако в Кингстън научеха тези неща… е, в Кингстън щяха да реагират.

Но Шательоро му обясни, че индивидуалните им цели всъщност не са различни. В области като философията, политиката, финансите интересите им се допираха. Но първостепенна важност имаше дейността на северния бряг. Това беше спешно, то щеше да им открие пътя за всичко друго.

Маркизът не назова съдружниците си — Уайтхол остана с определено впечатление, че Шательоро не е напълно сигурен кои са те, но беше ясно, че той им няма доверие. От една страна, изглежда, се съмняваше в мотивите им, а от друга — ставаше дума за способности. Заговори за предишна намеса и пречки, но не се спря на фактите.

Те явно се отнасяха за първото пътуване.

Какво беше станало?

Дали Халидон беше виновен за това?

Дали Халидон можеше да пречи?

Дали Халидон наистина съществуваше?

Халидон.

Той трябваше да проучи документите на Пиърсол, Да отдели екзотичните фантазии на чужденците от реалността на острова. Преди десет години Рас Тафарианите бяха символ на страха от африканците, преди да се разбере, че са дрогирани хлапета с кал в косата и общо желание да се спасят от работа. После се появиха Покоманиа-ните с брадатите си свещеници, които вкараха сексуалната оргия в абстрактните добродетели на християнската етика — социално-религиозно извинение на промискуитета. Или пък сектите на анансите — последователи на отдавна забравената вяра Ашанти, че целият човешки напредък се крие в мъдростта на паяка.

Имаше много такива. Те често бяха метафизични и параноични, фрагментарни и мъгляви.

Дали Халидон — Холидоун — се различаваше от тях?

Всъщност Чарлз Уайтхол не се интересуваше от това. Интересуваше го собственото му оцеляване, осъществяването на плановете му. Целите му бяха да задържи Шательоро на острова и да разкрие структурата на неговата финансова йерархия.

И да се разправи с първия си враг Барък Мур.

Да се разправи и с двамата си врагове. С враговете на Ямайка.

Джеймс Фъргюсън потърси ключа на нощната лампа. Той събори един пепелник и една чаша и двете се счупиха на пода. През дръпнатите завеси се процеждаше светлина. Усещаше я въпреки ужасната болка в очите, главата и двете слепоочия. Направо го заслепяваше. Закри лицето си от лампата и си погледна часовника. Беше 6,15.

О, господи! Толкова го болеше главата, че от ъглите на очите му потекоха сълзи. Пристъпите на болка бяха остри и съсипващи. Те се спускаха по шията му и притискаха раменете и дори ръцете. Стомахът му се беше свил, ако се съсредоточеше върху него, щеше да се почувства зле и да повърне.

Той не се беше преструвал що се отнася до алкохола, който беше погълнал предната вечер. Този път МакОлиф не можеше да го обвинява, че симулира. Беше се напил. Беше препил. И си имаше причина.

Той беше превъзбуден.

Артър Крафт му се беше обадил паникьосан. Паникъосан!

Крафт младши беше спипан. МакОлиф беше открил стаята, където го записваха, и пребил някого, физически го беше пребил! Крафт се беше развикал по телефона. Той искаше да знае откъде МакОлиф е научил името му.

Не беше от него! Разбира се, че не е от него. Той нищо не му е казал.

Крафт беше беснял, проклинал проклетия негър с магнетофона, убеден, че черният гадняр е признал всичко на МакОлиф. Добавил бе, че проклетото негро никога няма да стъпи в съд.

— Ако се стигне до това. Ако се стигне до това.

— Ти никога не си ме виждал — беше изкрещял Крафт младши. — Никога не сме говорили! Никога не сме се срещали! Разбери това ясно, треперещ кучи сине!

— Разбира се… разбира се, господин Крафт — отговори той. — Но, сър, ние… ние говорихме, нали? Това няма да промени нищо.

Той беше шашнат, но беше изрекъл тези думи. Спокойно, без наблягаме. Но съобщението му стана ясно.

Артър Крафт младши се намираше в неудобно положение. Той не биваше да крещи, би трябвало да се държи любезно. Може би дори внимателно.

В края на краищата те бяха говорили…

Крафт беше разбрал. Това си пролича първо в мълчанието му, после се потвърди от следващото му изказване.

— Ще поддържаме връзка.

Всичко беше толкова просто. И ако Крафт младши искаше нещо по-различно, и не му харесваше истината, ами той контролираше невероятно богата организация. Сигурно щеше да му се намери нещичко за един много, много талантлив ботаник.

Когато затвори телефона снощи, Джеймс беше усетил вълна на спокойствие, като спокойната увереност, която изпитваше в лабораторията, когато очите и умът му наистина бяха много сигурни.

Трябваше да внимава, но можеше да го направи.

Когато осъзна това, се напи.

А сега го боляха главата и стомахът. Но той можеше да понесе болката. Всичко щеше да се промени.

Погледна си часовника. Проклетия си „Таймекс“. Беше 6,25. Часовникът беше евтин, но точен.

Вместо „Таймекс“ в бъдеще можеше да си купи „Пиаже Крономитър“ и нов, много скъп фотоапарат. И да си открие истинска банкова сметка.

И нов живот.

Ако е предпазлив.

Телефонът до главата на Питър Йенсен иззвъня, но жена му го чу първа.

— Питър… Питър! За бога, телефонът.

— Какво?… Какво има, старото ми момиче? — Питър Йенсен премигна. Стаята беше тъмна, но зад дръпнатите завеси се виждаше светлина.

Телефонът иззвъня отново. Звукът беше остър, както звънят обикновено хотелските централи. Бързането дразнеше гостите.

Питър Йенсен се протегна и светна лампата. Пътническият часовник показваше осем без десет.

Острият звън прозвуча отново, този път по-продължително.

— По дяволите! — изруга Питър, когато разбра, че апаратът е зад лалшата, и той ще трябва да се пресегне по-далече. — Да,_ да_? Ало?

— Господин Питър Йенсен, моля? — прознесе непознат мъжки глас.

— Да. Какво има? Йенсен е на телефона.

— Обаждаме се от „Кейбъл интернешънъл“, господин Йенсен. Преди няколко минути получихме телекс за Вас от Лондон. Да го прочета ли? Пише, че е спешно, сър.

— Не! — отговори Питър бързо и твърдо. — Не, не го правете. Очаквах този телекс, предполагам, че е доста дълъг.

— Да, сър, наистина.

— Просто ми го изпратете веднага, ако обичате. Можете ли? В „Кортли Менър“, стая 401. Няма нужда да се обаждате на рецепцията.

— Разбирам, господин Йенсен. Веднага. Ще трябва да платите за непредвиден…

— Разбира се, разбира се — прекъсна го Питър. — Просто го изпратете, ако обичате.

— Да, сър.

Пратеникът на „Кейбъл интернешънъл“ пристигна след двадесет и пет минути. Няколко мига преди това те бяха получили от обслужване по стаите закуска от пъпеш, чай и бисквити. Питър. Йенсен разгъна телекса, който се състоеше от две страници, от своята страна на масата. В ръката си той държеше молив.

Рут седеше срещу него. Тя вдигна лист хартия и започна да я проучва над ръба на чашата си. Тя също държеше молив отстрани до чинийката си.

— Името на фирмата е „Паркхърст“ — каза Питър.

— Проверявам — каза Рут и остави чая си. Тя остави листа настрани, взе молива и отбеляза нещо на хартията.

— Адресът е „Шефийлд Бай дъ Глен“ — погледна я Питър.

— Продължавай — отговори Рут, като отбеляза още нещо.

— Оборудването, което трябва да се провери, са микроскопи.

— Много добре — Рут постави трети знак отляво на страницата, след това хвърли поглед в дясната половина. — Готов ли си?

— Да.

Рут Уелс Йенсен, палеонтоложка, продължи да цитира цифри. Съпругът й започна от горната част на телекса и огради няколко думи с молива си. Той няколко пъти молеше жена си да повтори някоя цифра. Когато тя го правеше, той ги броеше от предния кръг и заграждаше друга дума.

След три минути те бяха приключили заниманието си. Питър Йенсен отпи глътка чай и си препрочете телекса. Жена му си намаза сладко върху две бисквити и покри чайника.

„Уорфийлд пристига следващата седмица. Той е съгласен. Свързали са се с МакОлиф.“