Загадката Халидон

23.

Те започнаха от центъра на западния периметър, две мили и половина на юг от Уестън Фавел, в подножието на Кок Пит33. Построиха базов лагер на брега на едно не много широко разклонение на Марта Брей, Всички, е изключение на водачите Маркъс и Джъстис Недрик, бяха поразени от гледката на непроницаемата на пръв поглед джунгла, която като стена ги обграждаше от всички страни.

Това бяха странни, изтъкани от противоречия гори, в които до влажния, яркозелен цвят на тропическата растителност можеха да се видят извисяващите се до небето и потискащи със своята студена масивност разновидности на черното и зеленото, характерни за северните климатични пояси. Гъсти поселения от дебели палми мака растяха до копринения памук или сейба, дървета, чиито върхове не се виждаха, затулени от средния растителен пояс. Планинско зеле и волски кичур, орхидеи и мъх, гъби-плесени и евкалипти се бореха за своите права да съществуват в девствената, като че ли излязла от приказната страна Оз, джунгла.

Земята беше покрита с папрати и птеридофити34, меки, влажни и коварни, готови да те спънат на всяка крачка. Басейни от блатоподобна кал се криеха под гъстите, преплетени храсталаци. Неочаквани хълмове се издигаха направо от нищото, спомени от разместването на пластовете през олигоцена35, които никога нямаше да се върнат отново в лоното на земята.

Крясъците на прилеп, папагал или танагра36 се врязваха в общия фон на горските звуци. Към тях се прибавяше шумът от непрекъснатите, невидими битки на живот и смърт между плъховете на джунглата и мангустата. От време на време се чуваше и писъкът на дива свиня, преследваща жертвата си или бягаща в паника.

А в далечината, в просеката на речния бряг, се виждаха планините, предшествани от неочаквани пространства буйна дива трева. Те бяха странно сиви с кичури тъмнозелено, синьо и жълто на места: дъжд и слънце в непрекъсната и непрестанна смяна.

И цялата тази красота, видяна само за петнайсет минути от въздуха, в противоположност на крещящите ивици на Монтего. Невероятно.

МакОлиф се беше свързал със севернокрайбрежните свръзки на Британското разузнаване. Те бяха пет и той осъществи контакт с всеки от тях.

Подсказаха му още една причина да отнесе Р. С. Холкрофт към презряното общество на манипулаторите. Хората от разузнаването бяха притеснени. Те формално изказаха своето облекчение в момента на неговото докладване, приемайки обясненията му за рутинната геоложка шетня, която го е възпрепятствала да се свърже с тях и го увериха — повече от уста, отколкото по убеждение — че са изцяло на негово разположение.

Един мъж, свръзката на MI5 от Порт Мария, пропътува крайбрежието до „Бенгал Корт“, за да се види с Алекс. Беше едър чернокож търговец, който ограничи своето представяне до малкото си име — Гарви. Настоя за среща в късните часове на нощта в миниатюрния бар на мотела, където бил известен като пласьор на спиртни напитки.

На МакОлиф не му трябваше много време, за да разбере, че Гарви, привидно дошъл да го увери в пълното си съдействие и грижата за неговата безопасност, всъщност го разпитваше, за да състави рапорт, който да бъде препратен в Лондон. Гарви притежаваше вонята и вида на изпечен информатор. Вонята беше реална: мъжът страдаше от лош дъх, който не можеше да бъде скрит, дори след твърде щедра употреба на ром. За вида му особена роля играеха очите: като на пор, с някаква студена, убийствена отсянка в тях. Гарви беше типът мъж, който забърква каши, а после се забавлява, докато бере плодовете от делата си.

Въпросите му бяха точни, а отговорите на МакОлиф — очевидно незадоволителни. И всички въпроси водеха до един, до онзи, който наистина беше от значение: отбелязан ли е някакъв напредък, свързан с Халидон? Нещо, каквото и да е то? Неизвестни наблюдатели, непознати в далечината… някакъв сигнал, знак — независимо колко далечен или незабележим? Каквото и да е?

— Абсолютно нищо — само по такъв рязък начин можеше да се оправи с Гарви.

Какво ще каже за чернокожите в зеления шевролет, който го е следвал из Кингстън? Талън ги бил проследил до къщата на антрополога Уолтър Пиърсол. Пиърсол бил бял агитатор… всеизвестен факт. Пиърсол се бил обадил на МакОлиф… телефонната централа на „Кортли“ сътрудничела на MI5. Какво искал Пиърсол?

Алекс заяви, че не знае — не би могъл да знае — тъй като Пиърсол така и не успял да се свърже с него. Един агитатор, бял или черен, бил непредсказуем носител на непредсказуеми новини. Предсказуемо обаче този агитатор претърпял злополука. Би могло да се предположи — от малкото, което му било подсказано от Талън и други — че Пиърсол се целел в „Дънстоун Лимитид“ без да се споменава име, разбира се. Ако това е било така, логично било да иска да се свърже с МакОлиф. Но това било само догадка, нямало начин да се потвърди като факт.

Какво се било случило с късно пристигналия Самюъл Тъкър? Къде е бил?

Пиянствал и ходил по курви в Монтего Бей. Алекс съжалявал, че е вдигнал толкова голям шум около изчезването на Сам; би трябвало да го познава по-добре. Сам Тъкър бил непоправим скитник, но въпреки това най-добрият анализатор на почви в бранша.

Потящият се Гарви беше удивен, фрустриран в своето объркване. Около МакОлиф кипеше такава дейност и въпреки това той оставаше изолиран.

Алекс напомни на свръзката набързо и малко грубо, че все пак е имал твърде много работа около геоложкото проучване — придвижване и настаняване, наемане на работна ръка, а на всичко отгоре и държавните бумащини, за да бъде изолиран. Какво, по дяволите, Гарви мислел, че прави той?

Интервюто продължи до 1.30 след полунощ. Преди да си тръгне свръзката на MI5 бръкна в кирливото си дипломатическо куфарче и извади от там метален предмет с размер на кутия за моливи с приблизително същата дебелина. Беше миниатюрен радио предавател, приемащ и предаващ на определена честота. Отгоре на малкия панел имаше три дълбоко разположени светлинни индикатора. Първият, обясни Гарви, светел в бяло и означавал, че захранването е достатъчно, за да се изпрати сигнал при включено положение — нещо подобно на филигранната светлина, осветяваща вътрешността на стробоскопа37. Втората, червената лампичка, информирала оператора, че сигналът е бил предаден. Третата, зелена на цвят, потвърждавала приемането на сигнала от съответното устройство в радиус от 25 мили. Щяло да се използват два прости кода: един за нормални обстоятелства и един за екстрени ситуации. Код едно трябвало да се излъчва два пъти в денонощието, веднъж на всеки дванадесет часа. Код две — само при нужда.

Приемателят, каза Гарви, можел да определи местоположението на сигнала в диаметър от хиляда ярда посредством прикрепено към него радарно устройство с координатите на терена. Нищо не било оставено на случайността. Невероятно.

От което следваше странното предположение, че хората от разузнаването никога няма да бъдат на повече от двадесет и пет мили разстояние, а гарантираният фактор „безопасност“ на Холкрофт изглеждаше още по-странен, защото означаваше, че разстоянията в джунглата могат да бъдат пропътувани и точното местоположение определено в такъв период от време, та да се предотврати надвисналата опасност.

Какъв победител е Р. С. Холкрофт, мислеше си МакОлиф.

— Това ли е всичко? — запита МакОлиф потящия се Гарви. — Тази проклета метална кутия ли е нашата защита?

— Има и допълнителни предохранителни мерки — отвърна загадъчно Гарви. — Казах ти вече, нищо не е оставено на случая…

— И какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ще бъдете под закрила. Не съм упълномощен да говоря повече. Всъщност, мъжки, аз не знам нищо повече. И аз като теб съм просто един наемник. Правя каквото ми казват, предавам, каквото ми е казано да предам… Е, аз казах достатъчно. А сега ме чака тягостно пътуване обратно до Порт Мария.

Мъжът, представил се като Гарви, се надигна от масата, взе си очуканото куфарче и се заклатушка към вратата на мътно осветената стая. Преди да излезе обаче той не можа да се сдържи, спря на бара, където стоеше един от управителите на мотела и си изпроси едно пиене.

МакОлиф освободи мислите си, тъй като чу гласовете на Рут и Питър Йенсен зад гърба си. Той седеше на изсъхнала кална издатина над брега на реката; Йенсенови разговаряха, докато се приближаваха към палатката през просеката. Това удиви Алекс — те двамата го удивляваха. Стъпваха толкова безцеремонно, толкова нормално, сякаш не вървяха през насечената земна покривка на Кок Пит, а бяха тръгнали на разходка из парка „Рийджънтс“38.

— Величествено място, трябва да се отбележи — каза Питър, измъквайки вечната лула измежду зъбите си.

— Не ти ли се струва, че това е странна комбинация от багра и материал, а Алекс? — Рут беше преплела пръсти в ръката на съпруга си. Една обедна разходка по булевард „Странд“39. — Първата е толкова чувствителна, а вторият — толкова масивен и заплетен.

— Ти изкарваш тези неща несъвместими, скъпа. А те не са, както много добре знаеш. — Питър се изкиска, докато жена му се преструваше на ядосана.

— Вари го, печи го, умът му се върти все около „оная“ работа. Не му обръщай внимание, Алекс. И въпреки всичко, той е прав. Величествено е. И страшно компактно. Къде е Алисън?

— С Фъргюсън и Сам. Тестуват водата.

— Сигурно Джимбото ще изщрака целия си филм — промърмори Питър, докато настаняваше жена си да седне до МакОлиф. — Новият фотоапарат, който донесе от Монтего, направо го е обсебил.

— На мен ми се струва прекалено скъп — Рут приглади непоправимо измачканите си лагерни панталони като жена, която не е свикнала да бъде облечена в нещо друго, освен в пола. Или като жена, която е нервна. — За младеж, който винаги е казвал, че е гол като пушка, това направо е екстравагантност.

— Той не го е купил, взел го е назаем — каза Алекс. — От приятел, с когото се е запознал в Порт Антонио миналата година.

— Точно така, бях забравил — Питър запали лулата си и заговори: — Но нали миналата година всички вие бяхте тук?

— Не всички, Питър. Само аз и Сам. Тогава работехме за „Кайзер“. Да, и Фъргюсън, но той беше с фондацията „Крафт“. Никой друг.

— Е, Чарлз е ямаец — вметна нервно Рут. — Сигурно той прелита напред-назад. Само Бог знае колко е богат.

— Това е доста безочливо съждение, любов моя.

— Я стига, Питър. Алекс знае какво имам предвид.

МакОлиф се засмя.

— Да, не мисля, че се притеснява на тема пари. Но все пак той похарчи част от тях именно за оборудването на експедицията. Доколкото знам, нещата, които е купил, са сред най-скъпите в „Харолдз Сафари Шоп“.

— Вероятно е малко объркан — каза Питър, усмихвайки се. — Изглежда така, сякаш е изскочил направо от филмовия екран. Черният ловец; много впечатляващ образ, но на мен ми се струва малко поизмислен.

— Сега ти си този, който говори безочия, любов моя. Чарлз е доста впечатляващ. — Рут се обърна към Алекс. — Моят позастаряващ Лохинвар е позеленял от завист.

— Онзи фотоапарат е направо нов… човек не би дал на заем такова нещо — Питър погледна към МакОлиф, докато изричаше този non sequitur40.

— Предполагам, че зависи от приятеля — отвърна Алекс, съзнавайки, че Питър влага нещо повече от изреченото. — Фъргюсън може да бъде много приятно момче.

— Наистина — добави Рут. — И по някакъв начин толкова безпомощен. Освен когато е зад микроскопа си. Тогава той направо е магьосник.

— И това е всичко, което ме интересува — МакОлиф отправи това свое съждение към Питър. — Но тогава вие всички сте вълшебници: макар и с фотоапарати, и в маскарад ни костюми, а най-вече с ароматни лули. — Алекс се разсмя.

— Е, тук вече ме хвана, приятелю — Питър извади лулата от устата си и поклати глава. — Ужасен навик.

— Ами, не е така — каза МакОлиф. — Аз обичам мириса на лула и тютюн. Наистина ги обичам. Дори аз самият пушех преди време, но ми изгаряше езика, а след това се появяваше едно дяволско щипене.

— Срещу този ефект могат да се вземат известни превантивни мерки, но това е тъпа тема за разговор… Тази джунгла-лаборатория, в която сме сега, е истинското зашеметяващо нещо, онова, за което си струва да си приказваме. Реши ли вече какво ще е разпределението на помощния екип?

— Най-общо — отвърна Алекс. — Мисля, че няма кой знае какво значение как ще го направим. Кого искате?

— Един от братята искам за мене — каза Рут. — Те изглежда знаят къде точно се намират във всеки един момент. Аз бих се загубила само за части от секундата!… Е знам, че е егоистично; моята работа е най-маловажна.

— И все пак ние не искаме да те загубим, нали, Питър? — МакОлиф се наведе напред.

— Не, поне докато се държи добре.

— Избирай — каза Алекс. — Маркъс или Джъстис?

— Какви сладки смахнати имена! — извика Рут. — Избирам Джъстис. — Тя погледна съпруга си. — Винаги справедливост.41

— Така е, разбира се, скъпа.

— Добре — съгласи се МакОлиф. — Тогава Маркъс ще бъде с мен. Един от двамата трябва да остане с мен. Алисън поиска Лорънс, разбира се, ако ти нямаш нищо против, Питър.

— Никакви претенции, приятелю. Съжалявам за другаря му… как му беше името? Флойд? Да, Флойд. Съжалявам, че така да се каже, изпадна зад борда. Откри ли до сега какво се е случило с него?

— Не — отвърна Алекс. — Той просто изчезна. Ненадежден тип. А в известен смисъл и крадец, според Лорънс.

— Жалко… Изглеждаше твърде интелигентен.

— Това е снизходителност, скъпи. Много по-лошо от безочието. — Рут Йенсен вдигна малко камъче и го метна в тясното разклонение на реката.

— Избери ми тогава ти някой здравеняк, който да обещае, че ще ме връща в лагера за манджата и спането.

— Чудесно. Ще се погрижа. Ще работим на четиричасови промеждутъци, като държим непрекъсната връзка по радиото. Не искам никой да се отдалечава от лагера на повече от една звукова миля през първите няколко дена.

— На повече! — Рут погледна МакОлиф, гласът й беше скочил с една октава нагоре. — Скъпи Алекс, ако аз дръзна да се отделя на повече от двадесет стъпки, препъвайки се из този растителен лабиринт, заплюй ме!

— Дрън-дрън! — прекъсна я съпругът й. — Когато започнеш да си чукаш камъчетата, ти загубваш ориентация за време и място… И като говорим за това, Алекс, стари приятелю, струва ми се, че ще имаме постоянен поток от посетители. За да наблюдават нашето напредване, нещо от този род.

— Защо? — МакОлиф вече беше сигурен, че и двамата, мъжът и жената, изпращат някакви абстрактни, може би несъзнателни сигнали. Питър по-малко от Рут. Той беше по-фин, по-сигурен в себе си от нея. Но не напълно сигурен. — Ние ще им изпращаме теренните си рапорти на около всеки десет дена. И ще броим по този начин дните. Мисля, че е напълно достатъчно.

— Е, ние не сме на Кънда в…, въпреки че прилича доста на него. Струва ми се, че ония, дето дават парите, ще искат да проверят, за какво точно ги дават.

Питър Йенсен току-що беше направил грешка и МакОлиф изведнъж се разтревожи. — Какви хора?

Рут Йенсен беше взела друго камъче, готвейки се да го хвърли във възсолената река. Ръката й застина във въздуха, тя замръзна за секунда преди да го метне.

Моментът не беше пропуснат от никого. Питър се опита да го заглади.

— О, някои от ония титани от Кралското дружество или може би тези педерасти от Министерството. Знам ги аз момчетата от КД, а пък и ямайците са едни душички. Просто си мислех… Е, може би малко попрекалих.

— Вероятно — каза МакОлиф тихо, — ти си ме изпреварил. Посещаващите терена инспектори не са нещо необичайно. Е, аз мислех за удобствата, по-скоро за липсата им. На нас ни трябваше почти цял ден, за да стигнем дотук. Разбира се, ние имахме камиона и оборудването… Все пак едно пътуване дотук изглежда доста проблематично.

— Не съвсем — Питър Йенсен почука с лулата по ботушите си. — Проверявах по картата, оглеждах местата около просеката на реката. Степните пространства са по-близо, отколкото си мислехме. На по-малко от две мили. Малки самолетчета могат да се приземят спокойно.

— Добро попадение. Не бях помислил за това — МакОлиф се наведе напред още веднъж, за да заангажира вниманието на Питър, но Питър не гледаше вече към него. — Имам предвид, ако се нуждаем от… оборудване или продоволствие, ние ще можем да ги получим много по-бързо, отколкото предполагах. Благодаря ти, Питър.

— О, не му благодари — каза Рут през нервен пристъп на смях. — Не му доставяй това удоволствие — тя хвърли кос поглед към съпруга си. Какво ли не би дал МакОлиф, за да надзърне в очите й в този момент. — Питър иска само да се убеди, че е на хвърлей място от кварталната кръчма.

— Глупости. Само един ленив разговор, старото ми момиче…

— Мисля, че сме го отегчили, Рут — каза Алекс, смеейки се нежно, почти интимно. — И той иска да гиди нови лица.

— Щом ще бъдат само лицата, а не телата, мога да му го простя — отвърна на шегата Рут Йенсен, като преправи гласа си.

И тримата се изсмяха с цяло гърло.

МакОлиф знаеше, че хуморът е преувеличен. Бяха сторени сума грешки, Йенсенови се страхуваха.

Питър търсеше нови лица… или ново лице. Лице, което той вярваше, че Алекс очаква. Кое беше то?

Възможно ли беше… Йенсенови да не са това, за което се представят?

Чу се изсвирване откъм северния храсталак. В просеката се появи Чарлз Уайтхол в изгладен и чист сафари костюм, който беше в противовес с намачканите дрехи на Маркъс Хедрик, по-старият от братята-водачи. Маркъс остана на почтително разстояние зад Уайтхол, неговото отпуснато черно лице изглеждаше непроницаемо.

МакОлиф стана от земята и се обърна към Йенсенови.

— Това е Чарли. В хълмовете, на няколко мили на запад от реката живее едно от племената. Изпратих го да наеме двама-трима души.

Рут и Питър се обадиха на свой ред, личеше си, че им се иска да се оттеглят.

— Е, ние да вървим да си доразпаковаме нещата — каза съпругът, изправяйки се бързо.

— Наистина трябва! Помогни ми, любов моя. Йенсенови помахаха на Чарлз и бързо се отправиха към палатката си.

МакОлиф пресрещна Уайтхол в средата на просеката. Черният учен отпрати Маркъс Хедрик, инструктира го да издаде разпореждания към останалите от съпровождащия екип за вечерните патрули. Алекс беше удивен, докато гледаше и слушаше как Чарли, господина, говори на водача. Той бързо премина на местния диалект — почти неразбираем за МакОлиф — използваше ръцете и очите си в жестове и мимики, които напълно съответстваха на неграмотната, непредставителна реч.

— Много добре се справяш — каза Алекс, когато вътрешният водач се беше отдалечил достатъчно, та да не ги чува.

— Би трябвало. Нали за това ме наехте. Аз съм най-доброто от всичко, на което бихте попаднали.

— Това е едно от нещата, които страшно ми харесват у теб, Чарли. Толкова елегантно приемаш комплиментите.

— Не сте ме наели заради елегантността ми. Тя е бонус, който Вие не заслужавате — Уайтхол си позволи лека усмивка. — Вие се забавлявате да ме наричате „Чарли“, нали МакОлиф? — добави изисканият чернокож.

— Имаш ли нещо против?

— Не наистина, тъй като Ви разбирам. Това е защитен механизъм. Вие, американците, сте фрашкани с такива. „Чарли“ е идиоматичен нивелир, особено характерен за шейсетте и седемдесетте. Виетнамците бяха „Чарли“, също и камбоджанците, и лаосците, дори минувачът на улицата е „Чарли“. Това ви кара да се чувствате велики. Странното е, че сте избрали именно „Чарли“.

— Е, по една случайност това е твоето име.

— Да, така е, но ми се струва, че не в това е въпросът — негърът се огледа наоколо, след това отново спря погледа си върху Алекс. — Името „Чарлз“ е от германски произход. Коренът му означава „напълно пораснал, пълнолетен“ или може би — тук учените са на различно мнение — „едър на ръст“. Не е ли смешно, че вие, американците, избирате точно това име и обръщате конотацията му?

МакОлиф издиша шумно и заговори отегчено.

— Приемам урока си за деня и целият му антиколониален подтекст. Предполагам, че искаш да се обръщам към тебе с „Чарлз“ или „Уайтхол“, или може би с „Великия негърски вожд“.

— Ни най-малко. „Чарли“ е едно чудесно име. Дори е забавно. А в края на краищата е по-добро, отколкото „Руфъс“.

— Добре тогава, защо беше целият този шум?

Уайтхол се усмихна — отново съвсем слабо — и понижи гласа си.

— Допреди десет секунди братът на Маркъс Хедрик стоеше отляво, зад навеса. Опитваше се да ни подслушва. Вече си тръгна.

Алекс рязко завъртя главата си в тази посока. Зад големия брезентов навес, издигнат, за да пази някои от лагерните вещи от горските порои, се виждаше Джъстис Хедрик, който вървеше бавно през просеката към други двама от съпровождащия екип. Джъстис, по-млад от брат си Маркъс, вероятно в края на двайсетте, беше набит и мускулест.

— Сигурен ли си? В смисъл, че ни подслушваше?

— Той дялкаше парче дърво от сейба, а има да се върши толкова много работа, че направо е абсурдно да се губи време в създаването на произведения на изкуството точно в този момент. Той ни подслушваше. Докато не погледнах към него.

— Ще запомня това.

— Добре. Направи го. Но не му придавай кой знае какво значение. Водачите са чудесни момчета, когато развеждат туристически групи тук. Бакшишите са много щедри. Подозирам, че братята не са особено очаровани от това, че са с нас. Нашето пътешествие е професионално — по-лошо — то е академично. На тях не им се пада кой знае колко. Ето защо може да проявят известна враждебност.

МакОлиф понечи да каже нещо, но се разколеба. Беше объркан.

— Аз… може би пропуснах нещо. Какво общо има това с неговото подслушване?

Уайтхол бавно премига, като че ли обясняваше търпеливо нещо на не особено схватлив ученик. Вероятно от негова гледна точка случаят изглеждаше точно такъв.

— При примитивното съзнание враждебността обикновено е предшествана от откровено, явно любопитство.

— Благодаря Ви, доктор Любознайков — каза Алекс без да крие раздразнението си. — Хайде да приключим с това. Какво стана с племето на хълма?

— Изпратих вестител в Марон Тауър42. Помолих за лична среща с Полковника на мароните. Той ще се вслуша, ще го приеме.

— Не мислех, че е толкова трудно да се уреди една такава среща. Ако трябва да припомня думите на Барък, това просто е въпрос на пари.

— Ние не искаме някаква си туристическа аудиенция, МакОлиф. Никакви племенни артифакти или афро-карибски герданчета, купени за по два ямайски долара. Работата ни е по-сериозна от пазаруване на туристи. Искам психически да подготвя Полковника, да го накарам да мисли.

Алекс замълча, вероятно Уайтхол имаше право. Ако онова, което Барък Мур беше казал, отговаряше на истината. Ако Полковника на мароните беше единствената връзка с Халидон, нямаше да е лесно да се стигне до решението да осъществи този контакт; по-добре щеше да е да има някаква предварителна психическа подготовка, отколкото никаква. Но не и такава, че да го накара да се измъкне, да отхвърли решението.

— Как преценяваш резултата от действията си? — запита МакОлиф.

— Наех вожда на племето за куриер. Дадох му сто долара, което е все едно да предложиш на някой от нас четвърт милион. Според съобщението ние искаме среща след четири дена, четири часа след като слънцето се скрие зад планините…

— Аравакските символи? — прекъсна го Алекс.

— Точно. Завършвайки с това, че срещата трябва да стане на място, падащо се в дясно от коромантийския полумесец, каквото предполагам е разположението на дома на Полковника. Полковникът трябва да ни изпрати по куриера вест с точните координати на срещата… Припомни си, че Полковник на маронските племена е наследствена позиция; той е потомък, и както всички принцове в царството, е обучен в традициите. Скоро ще научим дали ни възприема като по-различни от останалите.

— Как?

— Очевидно, ако координатите, които определи, са в същите единици от четири.

— Очевидно… Значи, следващите няколко дни ще чакаме.

— Няма просто да чакаме, МакОлиф. Ще бъдем наблюдавани и то твърде отблизо. Трябва много да внимаваме да не изглеждаме като заплаха за тях. Трябва да си гледаме само работата и то твърде професионално.

— Радвам се да чуя това. На мен ми се плаща, за да правя геоложко проучване.

24.

Още с първото навлизане в Кок Пит работата погълна всеки член на експедицията. Каквито и да бяха личните им страхове или външните им задръжки, те бяха професионалисти и огромната лаборатория, каквато беше Кок Пит, изискваше тяхното професионално отношение.

Сгъваеми масички, сложно опаковани микроскопи, геоскопи, дрелки с платинени накрайници, седиментни призми и хранилищни съдове се пренасяха наравно и от учени, и от носачи из едва проходимите джунгли и саваните. Веднага се изостави практиката на четиричасовите теренни сеанси: никой не искаше да прекъсва експериментите или анализите си, за да ходи някъде си да яде или за да поддържа рутинните комуникационни връзки. Дисциплината на предохранителните мерки бързо беше отхвърлена като утежняващи ситуацията глупости. Около цял работен ден трябваше, за да може новината, каквато и да бе тя, да отшуми по непрекъснато жужащите и вечно дразнещи уоки-токита. МакОлиф намери за необходимо остро да напомни на Питър Йенсен и Джеймс Фъргюсън, че да се остави радиото на приемаща вълна е задължително, независимо от това, че непрекъснато текат разговори между отделните групи.

Още първите вечери доказаха предвидливостта на покупките, направени от Чарлз Уайтхол в „Харолдз Сафари Шоп“. Цялата дружина сядаше в брезентовите столове около огньовете, все едно че ловци отпочиваха след целодневно преследване на дивеч. Но вместо разговори за диви котки, рога, спори и птици, наоколо се разнасяха други думи, произнасяни не с по-малко вълнение. Цинк, манган и боксит; охра, гипс и фосфат… кредски, еоцен, шисти и инертни скали; тамаринд, сандалово дърво; гуано и женски език… безводен и киселинен, и парипатичен; оттичане на водите, джобове земен газ и пластове пореста лава — шуплест варовик.

Респектиращият с грандиозността си извод се споделяше от всички: Кок Пит беше изключително благодатна земя с големи запаси от богати почви, налични води и невероятни залежи на земен газ и руди.

Това беше прието като факт още преди да дойде утрото на третия ден. МакОлиф слушаше, докато Питър Йенсен обобщи всичко със стряскаща яснота.

— Просто е необяснимо, защо досега никой не е дошъл и не го е разработил. Бих дръзнал да кажа, че Бразилия е едно нищо в сравнение с това. Три четвърти от жизненоважните ресурси са заровени ей тук, чакащи да бъдат използвани.

Позоваването на града, изсечен направо от бразилската джунгла, накара Алекс да преглътне и да се втренчи в ентусиазирания страстен почитател на лулите и експерт по минералите, който беше някъде на средна възраст.

„Ще построим град…“ — това бяха думи на Джулиан Уорфийлд.

Невероятно. И жизнеспособно.

На човек не му трябваше развинтено въображение, за да разбере „Дънстоун Лимитид“ сега. Проектът беше добре замислен, изискващ единствено завъртане на огромни капитали — пари, с които „Дънстоун“ разполагаше. И веднъж пуснати в обръщение целият остров щеше да бъде въвлечен в невероятното им нарастване… Армии от работници, племена, един цялостен ресурс.

Оставаше правителството. Кингстън не би могъл, не би го отхвърлил. Веднъж задвижен — цялостният ресурс — щеше да произведе невиждани блага и те нямаше да могат да бъдат отхвърлени. Дори само огромният поток на парите в обръщение би съблазнил парламента.

Парчета от огромна торта.

Икономически и психологически Кингстън щеше да стане зависим от „Дънстоун Лимитид“.

Толкова сложно и в същото време толкова безумно, толкова наистина простичко.

След като веднъж имат в ръцете си управляващите в Кингстън, то законите на тази страна щяха да се диктуват от техните трезори. Те щяха да ги коват, така като им отърваше. „Дънстоун“ щеше да притежава цяла една нация… Това бяха думите на Р. С. Холкрофт.

Наближаваше полунощ; куриерите обезопасяваха лагерните огньове под критичния поглед на двамата водачи: Маркъс и Джъстис Хедрик. Черният бунтар, Лорънс, играеше ролята си на един от помощния персонал, изпълнителен и любезен, но винаги с поглед вперен в гората и неотстъпно до Алисън Бут.

Йенсенови и Фъргюсън се бяха оттеглили в палатките си. МакОлиф, Сам Тъкър и Алисън седяха около малка лагерна масичка; отблясъците от угасващите огньове играеха по лицата им, докато те водеха тихия си разговор.

— Йенсен е прав, Алекс — каза Тъкър, палейки пурета. — Онези, които стоят зад това знаят точно какво правят. Аз не съм експерт по минните залежи, но само едно копване, дори само намек за голяма жила и ти не би могъл да спреш спекулативните пари.

— Те си имат име и то е „Дънстоун“.

— Какво, какво?

— Онези, които дърпат конците… компанията се нарича „Дънстоун“; името на човека е Уорфийлд. Джулиан Уорфийлд. Алисън знае.

Сам задържа пуретата между пръстите си и погледна МакОлиф.

— Те те наеха. — Тъкър направи забележката си бавно, дори малко грубо.

— Той ме нае — отвърна Алекс. — Уорфийлд.

— Тогава отпуснатата сума от Кралското дружество… и Министерството, и Института, са само камуфлаж.

— Така е.

— И ти си го знаел от самото начало.

— Също и Британското разузнаване. Аз не действах само като информатор, Сам. Те ме обучиха… колкото можаха за две седмици.

— Има ли някаква по-специална причина, поради която си държал в тайна това, Алекзандър? — Гласът на Тъкър, особено когато се препъна в името на МакОлиф, звучеше несигурно. — Мисля, че трябваше да ми кажеш. Особено след оная среща на хълмовете. Отдавна се знаем, момче… Не, не мисля, че постъпи добре.

— Той е абсолютно прав в постъпката си, Сам — каза Алисън със смесица от настойчивост и топлота. — За твое добро е. Казвам ти го от собствен опит. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за тебе. Повярвай ми.

— Защо трябва да ти вярвам?

— Защото съм била там. Бях там, а сега съм и тук.

— Тя е тайният коз на разузнаването срещу Шательоро. Ето това не можех да ти кажа. Работила е за Интерпол. Информационна банка попада на името й; било е направено така, че да изглежда напълно логично. Тя искала да се измъкне от Англия.

— Трябваше да се измъквам, скъпи мой… Разбираш ли, Сам? Компютърът е бил на Интерпол; всички разузнавателни служби са първи братовчеди и не позволявай никой да те убеждава, че това не е така. MI5 направиха пълна справка и ето ме тук сега. Скъпа примамка, ново усложнение… Не изгаряй от нетърпение да научиш много. Алекс е прав.

Проточилото се мълчание беше изкуствено. Тъкър дърпаше от пуретата си, незададените въпроси тежаха повече със своята неизреченост. Алисън отхвърли назад кичурите от косата си, разпусната за вечерта, които бяха паднали на челото й. МакОлиф си наля малко скоч. Най-накрая Тъкър проговори.

— Цяло щастие е, че имам доверие в теб, Алекзандър.

— Знам. Разчитам на това.

— Но защо — продължи тихичко Сам, — защо по дяволите си го направил? Ти не си толкова гладен. Защо ти е трябвало да работиш за тях?

— За кого? Или по-точно — за коя от двете страни? „Дънстоун“ или Британското разузнаване?

Тъкър замълча, втренчи се в Алекс преди да отговори:

— Боже Господи, не знам. Предполагам и за двете, момче.

— Приех първото, преди второто да се беше появило. Беше добра сделка, най-добрата, която някога са ми предлагали. Преди още да се осъзная вече бях впримчен. Бях убеден… и от двете страни, че не мога да се измъкна. По едно време нещата се свеждаха до това просто да остана жив… След това дойдоха гаранциите и обещанията… и още гаранции, и още обещания — МакОлиф зарея поглед из просеката; беше странно. Лорънс се беше навел над въглените в огъня, гледаше към тях. — Преди още да разбереш, ти вече си някакво блокче от пъзела, захвърлено през пространството, непасващо на стените… тази игра изобщо не е добра, за ничий разсъдък.

— Ход и контра ход, Сам — прекъсна го Алисън. — Те са експерти в това.

— Кои? Кой? — Тъкър се наведе напред в стола си, като съсредоточи върху Алисън старите си очи.

— И двете страни — отговори твърдо момичето. — Аз видях какво направи Шательоро със съпруга ми. Знам какво направи с мен Интерпол.

Отново се възцари тишина, но по-малко тягостна от преди. Още веднъж Сам Тъкър я наруши:

— Ти трябва да определиш враговете си, Алекзандър. Останах с впечатлението, че не си го направил… присъстващите, искрено се надявам, се възприемат като съюзници.

— Доколкото мога съм ги определил. Не съм сигурен, че това определяне ще издържи проверката на времето. Всичко е много сложно. Поне за мен.

— Опрости го тогава, момче. Когато приключиш, с кого първо искаш да си разчистиш сметките?

МакОлиф погледна към Алисън.

— Отново с двете. С „Дънстоун“ — буквално, с MI5 — символично. Едният — мъртъв, другите — зависими от нещо, което може да се използва по-късно. Като имена в информационна банка, например. Това е напълно постижимо.

— Съгласен съм — каза Тъкър, като припали отново позагасналата си пурета. — Хайде сега да обърнем процеса. Кого можеш да хванеш най-бързо? По най-сигурен начин?

Алекс се засмя тихичко, Алисън се присъедини към смеха му. Момичето проговори:

— Господи, колко еднакво мислите!

— Отговори ми на въпроса, синко.

— Мога да се защитя… да защитя нас… с това, което знам, онова, което съм успял да събера парченце по парченце. И от двете, предполагам.

— Това не е отговор на въпроса ми. Кого най-бързо?

— Мисля, че „Дънстоун“. В момента те са по-уязвими. Уорфийлд допусна грешка; той мисли, че аз наистина съм гладен. Мисли, че ме е купил, защото ме е направил част от тях. Ако те се провалят, завличат ме и мене… бих казал, че това е „Дънстоун“.

— Добре — отвърна Сам, с тон на тихо говорещ адвокат. — За враг номер едно определихме „Дънстоун“. Можеш да се измъкнеш с най-долнопробен шантаж: трети човек, на когото е известно всичко, документи, скътани на сигурно при адвокати. Така ли е?

— Така е.

— Тогава остава враг номер две: момчетата от разузнаването на Нейно Величество. Хайде да се спрем и на тях. С какво те държат те?

— С това, че ми осигуряват защита. Или поне се предполага, че ми я осигуряват.

— Очевидно не много успешно, така ли е, синко?

— Не много успешно — съгласи се Алекс. — Но всичко не е приключило още.

— Ще стигнем и до това, не бързай… с какво ги държиш ти?

МакОлиф млъкна, замисляйки се.

— С познанията за методите им на действие и… свръзките им, предполагам. Давайки гласност на тайните им операции.

— Да се върнем малко назад. Какво ти предлага „Дънстоун“?

— Пари. Страшно много пари. Те имат нужда от това проучване.

— Готов ли си да ги загубиш?

— По дяволите, да! Но може да не се наложи…

— Това е без значение в момента. Предполагам, че това е част от „гаранциите и обещанията“.

— Правилно.

— Но това не е фактор. Ти не си откраднал, щом си взел от крадеца. Могат ли по някакъв начин да те идентифицират като един от тях?

— Не, за Бога. Могат да си мислят, че могат, но дълбоко грешат.

— Значи, ето ги твоите отговори. Твоите определения. Елиминирай техните капани и предложения — парите и защитата. Откажи се от едното — парите, направи другото излишно — защитата. Действай от позиция на силата, със своите собствени козове. Ти си този, който ще прави предложенията. Според желанията си.

— Прескачаш, Сам — каза бавно МакОлиф. — Или забравяш. Ние още не сме приключили; можем да имаме нужда от защита. Ако я приемем, не можем после да я откажем. Ще станем за смях. Нещо като синдрома „Уотьргейт“. Червеи, които взаимно се изяждат.

Сам Тъкър остави пуретата си в пепелника на масата и се пресегна към бутилката скоч. Готвеше се отново да заговори, но беше прекъснат от появата на Чарлз Уайтхол, който излезе от джунглата и тръгна по пътеката през просеката. Уайтхол се огледа, след това се отправи бързо към Лорънс, който все още наглеждаше въгленитев ограденото огнище; оранжевите отблясъци придаваха бронзовочерни оттенъци на кожата му. Двамата мъже си казаха нещо. После Лорънс се изправи, кимна веднъж и закрачи към пътеката, водеща в джунглата. Уайтхол го проследи с поглед донякъде, след това се обърна и погледна към МакОлиф, Сам и Алисън. Припряно тръгна през просеката към тях.

— Ето ти я защитата, Алекзандър — каза тихо Сам, докато Уайтхол се приближаваше към тях. — Тези двамата. Те може да се презират един друг, но имат нещо общо — омразата — и тя може да работи за теб. За всички нас, дано пуста да остане… Благословени да са техните прекрасни черни кожи.

— Куриерът се завърна — Чарлз Уайтхол регулираше светлината на петромаксовата лампа в палатката си. МакОлиф беше застанал от вътрешната страна на брезентовото преддверие — Уайтхол беше настоял Алекс да дойде с него; не искаше да говори пред Алисън и Сам Тъкър.

— Можеше да кажеш на другите.

— Тогава това щеше да е… решение, взето от много хора. Лично аз не го одобрявам в момента.

— Защо не?

— Трябва да сме изключително внимателни. Колкото по-малко се знае от мнозинството, толкова по-добре.

МакОлиф извади пакет цигари и отиде до единствения стол, намиращ се в центъра на палатката. Облегалката и дъното на стола бяха направени от преплетени найлонови ивици. Алекс седна, знаеше, че Чарли Господина, няма да го направи; чернокожият беше превъзбуден и изглеждаше направо комичен в опитите си да остане спокоен.

— Това е смешно. Алисън използва същите думи, макар и за съвсем различно нещо, само преди няколко минути… Какво е известието от Марон Таун43?

— Потвърдиха! Полковникът ще се срещне с нас. Онова, което е по-важно — много по-важно — е, че неговият отговор съдържа единици от по четири.

Уайтхол се приближи до стола. Очите му бяха изпълнени с онова месианско нервно нетърпение, което Алекс беше наблюдавал в Дракс Хол.

— Той направи контрапредложение за срещата ни. Ако не получи други вести, ще я счита за уредена… Поиска осемдневна отсрочка. И вместо нашите четири часа след залез слънце, той помоли за същите четири часа, но считано от два часа след полунощ. Два в полунощ! Фигуративно това е надясно от залязващото слънце! Не разбираш ли? Той е разбрал съобщението, МакОлиф. Той го разбра! Първата стъпка на Пиърсол се потвърди!

— Мисля, че ще се потвърди — отвърна Алекс лениво, без да знае как да укроти възбудата на Уайтхол.

— Това няма голямо значение за Вас, нали? — ямаецът заби изпитателен поглед в МакОлиф. — Един учен е направил зашеметяващо откритие. Той е проследил изплъзващи се нишки в архивите, връщайки се двеста години назад. Резултатът от неговия труд се потвърди, това може да има изключителен отзвук в научните среди. Може да се стигне до пренаписване историята на Ямайка… Не можете ли да видите, да прозрете?

— Единственото, което виждам е, че си превъзбуден и мога да го разбера… Но точно сега ме занимава един проблем, за който не е необходима толкова голяма ерудиция. Не ми харесва отлагането на срещата.

Уайтхол изпадна в тих пристъп на бяс. Извъртя очи към брезентовия таван, пое си дълбоко въздух и така възвърна предишното си състояние. Заключението, до което стигна, беше очевидно: неразвитото съзнание, стоящо пред него, не можеше да бъде достигнато. Със снизходително примирение той каза:

— Това е добре. Показва известен напредък.

— Защо?

— Не Ви казах, но аз включих и специално послание в молбата ни за среща. Трябва да се признае, че беше рисковано, но аз чувствах — едностранно — че трябва да се направи. То можеше да помогне случаят ни да бъде разгледан много по-бързо. Казах на куриера да предаде, че молбата идва от… нови последователи на Акуаба.

МакОлиф се напрегна; изведнъж в него се надигна гняв към Уайтхол, но, запазвайки присъствие на духа, той успя да го потисне. Ужасният спокоен за съдбата на първата експедиция, финансирана от „Дънстоун“, изплува в съзнанието му.

— За такъв блестящ ум, намирам, че това е направо глупаво, Чарли, Господине.

— Не е глупаво. Само пресметнат риск. Ако Халидон реши да осъществи контакт по силата на кода, разшифрован от Пиърсол, той би стигнал до окончателното решение едва след като е научил нещо повече за нас. Той ще изпрати хора да му донесат информация; ще разбере, че аз съм един от екипа. По-старите от Халидон ще знаят за моите акредитиви, научната ми работа, приноса ми към историята на Ямайка. Това ще бъде в наша полза.

Алекс скочи от стола и заговори с тих, яростен глас:

— Ти, егоманиакално копеле такова! Хрумвало ли ти е някога, че твоите… други акредитиви може да не са ни чак толкова от полза? И че ти можеш да се окажеш само един къс разложено месо!

— Невъзможно!

— Ти, арогантен гаден чвор! Няма да допусна живота на останалите да бъде рискувай, заради твоята скапана грандомания! Имам нужда от защита и ще я получа!

Отвън, пред палатката, се чу някакво изшумоляване. Двамата мъже рязко се обърнаха към брезентовите крила на входа й. Брезентът се раздели на две и черният революционер Лорънс влезе бавно навътре. Ръцете му бяха вързани пред тялото с едно въже. Зад Лорънс пристъпи друг мъж. Водачът Маркъс Хедрик. В ръцете му имаше пистолет, който беше забил в гърба на затворника си. Хедрик заговори тихо:

— Не посягайте към оръжието. Не вдигайте шум. Просто останете по местата си.

— Кой си ти? — запита МакОлиф, удивен от факта, че гласът на Хедрик беше загубил онези колебливи, тъпи нотки, тъй характерни за него през по-голямата част от изминалата седмица.

— За момента това е без значение.

— Гарви! — прошепна Алекс. — Гарви използва същите думи! Той каза, че има и други… той не знаеше кои са. Ти си с Британското разузнаване!

— Не — отвърна Маркъс Хедрик тихо, почти любезно. — Двама от Вашите куриери бяха английски агенти. Те са мъртви. А дебелакът Гарви катастрофира по пътя за Порт Мария. Също е мъртъв.

— Тогава…

— Не сте Вие онзи, който ще задава въпросите, господин МакОлиф. Аз съм този. Вие ще ми кажете… вие, новите последователи… какво знаете за Акуаба.

25.

Те говориха в продължение на няколко часа и МакОлиф разбра, че поне засега беше спасил живота на всички. По едно време Сам Тъкър се опита да ги прекъсне, но трябваше да разбере и откликне на молбата в очите на Алекс: Сам трябва да ги остави сами. Той се надявал, че Алекс ще говори с тях преди да се оттегли да почива. Сам не забеляза въжетата около китките на Лорънс, който седеше в един тъмен ъгъл, и МакОлиф беше благодарен за това.

Водачът не се казваше „Маркъс Хедрик“. Маркъс и Джъстис Хедрик били подменени; къде били те нямало никакво значение — поне така настоя този безименен член на Халидон. Онова, което наистина имало значение, било местонахождението на документа на Пиърсол.

„Винаги си оставяй нещо, за да го изтъргуваш… при крайно екстрена ситуация“. Думите на Р. С. Холкрофт.

Документите. „Застраховката“ на МакОлиф.

Халидонитът с безкрайно внимание изследва всеки аспект на изводите на Пиърсол така, както те бяха предадени от Чарлз Уайтхол. Чернокожият учен проследи историята на сектата Акуаба, но той не би могъл да разкрие „нагаро“-то: значението на Халидон. „Водачът“ нито изрази съгласието си, нито несъгласието си; той беше просто интервюиращ. А така също крайно чувствителен и предпазлив човек.

Веднъж убедил се, че Чарлз Уайтхол няма да му каже нищо повече, той му нареди да остане в палатката заедно с Лорънс. Не трябвало да я напускат, щели да бъдат застреляни, ако го направят. Приятелят му „водач“ щял да остане на пост.

Халидонитът веднага разпозна безкомпромисността в позицията на МакОлиф. Алекс нямаше да му каже нищо. Като разбра това, той нареди на Алекс под дулото на пистолета да излезе от лагера. Докато вървяха по пътеката нагоре към саваните, МакОлиф започна да проумява всеобхватността на Халидон — поне онази малка част, на която беше изложен. На два пъти по протежението на алеята, заобиколена от гъст листак, мъжът с оръжието му заповядва да спре. На това място следваше къса серия от гърлени, наподобяващи крясъка на папагал, повиквания, на които се отговаряше по същия начин. Алекс чу меко изговорените думи на човека с пистолета.

— Бивакът е обграден, господин МакОлиф. Сигурен съм, че Уайтхол и Тъкър, както и вашите куриери, са разбрали вече това. Птиците, които имитираме, не пеят през нощта.

— Къде отиваме?

— Да се срещнете с някого. С моя водач, на практика. Продължете, моля.

Те се изкачваха още двадесет минути; дългият, обрасъл в джунгла хълм изведнъж се превърна в степно пространство, в едно поле, което изглеждаше извадено от някакъв друг терен и натрапено в чужда земя, обградено от влажни гори и стръмни планини.

Луната не беше засенчена от облаци; полето беше окъпано в мръсно жълто. И в центъра на дивата трева стояха двама мъже. Когато наближиха, МакОлиф видя, че един от мъжете беше на около десет стъпки зад първия, обърнат с гръб към тях. Първият мъж ги пресрещна.

Халидонитът, който ги пресрещна, на пръв поглед беше облечен в някакви дрипави, раздърпани дрехи, но с широка куртка в защитен цвят и ботуши. Натрапваше се общият ефект на странност, неспретнатост и псевдовоенщина. Около кръста му имаше колан за пистолет с кобур. Мъжът, който беше на десет крачки разстояние и гледаше в противоположната посока, беше облечен в дълга роба, привързана в кръста с единично, дебело въже. Напомняше свещеник или жрец. Стоеше неподвижен.

— Седнете на земята, д-р МакОлиф — инструктира го странно дрипавият, полувоенен мъж с отсечени фрази, които издаваха навика му да командва.

Алекс се подчини. Използването на титлата „доктор“ му подсказа, че положението е неясно по-скоро за него самия.

Подчиненият, който го бе съпровождал от лагера до тук, се приближи към приличащата на свещеник фигура. Двамата мъже подхванаха тих разговор, отдалечавайки се бавно навътре в саваната, докато си говореха. Двете фигури се изтеглиха на повече от сто ярда в еднообразното жълто поле. Спряха.

— Обърнете се, д-р МакОлиф — заповедта беше рязка; чернокожият, надвесил се над него, държеше ръката си на кобура. Алекс се завъртя около оста си, както беше седнал и погледът му срещна спускащата се надолу гора, откъдето той и водачът му се бяха появили.

Чакането беше дълго и напрегнато. И Алекс разбра, че най-силното му оръжие — вероятно единствената му жизнеспособна сила — е спокойната решителност.

Беше решителен, но не беше спокоен.

Изпитваше страх по същия начин, както и преди — в хълмовете на Корея; сам, независимо от броя на войниците, в очакване на собствената си гибел.

Джобове страх.

— Това е една необикновена история, нали, д-р МакОлиф?

Този глас. Боже Господи! Беше го чувал и преди.

Сложи ръце на земята и започна бясно да върти главата и тялото си.

Слепоочието му се удари в твърдата стомана на пистолет; агонизираща болка разкъса лицето и гърдите му. Последва серия от ярки присвяткания пред очите му, докато болката достигна своето кресчендо.

Тя затихна до тъпа болежка и той можа да почувства стичащата се струйка кръв по врата му.

— Ще останете в това положение, докато разговаряме — каза познатият глас.

Къде го беше чувал преди?

— Аз Ви познавам.

— Вие не ме познавате, д-р МакОлиф.

— Чувал съм гласа Ви… някъде.

— В такъв случай имате забележителна способност да си спомняте. Толкова много неща се случиха… Но няма да си губя времето в празни приказки. Къде са документите на Пиърсол?

— Откъде знаете, че ще Ви свършат работа? И какво ще стане, ако аз съм направил копия от тях?

— Бих казал, че лъжете. Ние знаем разположението на всеки ксерокс, на всяка размножителна машина за фотокопия, във всеки магазин, хотел, и дори личните, които извършват подобна дейност по цялото крайбрежие. Включително в Буено, заливите и Очо Рио. Вие не сте направили никакви копия.

— Не сте особено блестящ, господин Халидон… Вие сте господин Халидон, нали? — Тъй като не последва отговор, Алекс продължи. — Снимахме ги.

— Филмите не са промити. И единственият член във вашия екип, който притежава фотоапарат, е момчето. Фъргюсън. Той едва ли е Ваш довереник… Но това е без значение, господин МакОлиф. Когато казваме „документите“ ние разбираме каквито и да са, и всички взети заедно, репродукции, направени досега. Ако те изплуват на повърхността… някога…, нека го кажа направо, ще последва клане на невинни. Една жестока и ненужна перспектива.

„…при крайно екстрена ситуация“, Р. С. Холкрофт.

— Това би било последното действие на Халидон, нали? — МакОлиф говореше бавно, но остро, учуден от собственото си спокойствие. Един вид финален… beau geste44 преди окончателното изчезване. Ако искате така, моля!

— Престанете, МакОлиф! — гласът изведнъж премина в писък, един пронизващ писък над стръковете дива трева; неговото ехо заглъхна в заобикалящите ги джунгли.

Тези думи… Това бяха думите, които беше чул и преди!

„Престанете. Престанете… престанете…“

Къде? За Бога, къде ги беше чувал?

Умът му трескаво търсеше; някакви образи се мержелееха сред ослепителни цветни светлини, но той не можеше да ги фокусира.

Един мъж. Негър — висок, подвижен и мускулест… Мъж, изпълняващ нареждания. Един мъж, командващ, но не със собствените си команди. Гласът, който току-що беше изревал, беше същият оня глас от миналото… изпълняващ нареждания. В паника… както и преди.

Нещо…

— Вие казахте, че ще говорим. Заплахите са едностранен разговор; Вие се възползвате, Вие не разговаряте. Не съм на ничия страна. Искам Вашите… висшестоящи да знаят това — Алекс задържа дъха си по време на тишината, която последва.

Спокойният отговор дойде с премерена важност… и с едва доловима, но все пак различима следа от страх.

— Що се отнася до Вас, висшестоящи няма. Темпераментът ми е избухлив. Последните дни бяха доста тежки… Трябва да осъзнаете, че сте много близо до това да загубите живота си.

Мъжът с пистолета леко се помести; Алекс можеше да го види сега с крайчеца на окото си. И това, което видя, го убеди, че е бил по дирята на истината. Главата на мъжа се подхвърли леко във въздуха по посока на фигурата на свещеника; мъжът с оръжието, мотаещ го из ръцете си, питаше за мнението на „свещеника“.

— Ако убиете мен… или който и да е член на екипа, Халидон ще бъде разкрит за часове.

Отново мълчание. Отново премерената властност, отново — сега вече ясно отчетливата отсянка на страха.

— И по какъв начин ще стане това забележително разкритие, д-р МакОлиф?

Алекс тихичко си пое дълбоко въздух. Дясната ръка здраво стискаше лявата му китка; той заби пръсти в собствената си плът, отговаряйки:

— В личното ми оборудване има едно радиосигнално устройство. То е стандартно и работи на честота, която се разпространява без обичайните смущения. Периметърът му на функциониране е двадесет и пет мили… На всеки дванадесет часа аз излъчвам един от два предварително определени сигнала; лампичка в миниатюрния панел потвърждава приемането и най-точното определяне на координатите на местоположението ни. Първият вид сигнали съобщава, че всичко е наред, няма проблеми. Вторият казва нещо друго. Той нарежда на мъжа в другия край да приведе в изпълнение две специфични заповеди: да извади документите на бял свят и да изпрати помощ. Липсата на радиоизлъчване е еквивалент на втория вид сигнали, само че в по-силна степен. Той вдига на крак всички поделения в Кингстън, включително Британското разузнаване. Те ще бъдат изпратени тук; ще започнат издирването от последното ни местоположение и ще се разперят като ветрило. Кок Пит ще загъмжи от самолети и войска… По-добре е да предам сигнала, господин Халидон. И дори когато го направя, Вие пак няма да знаете точно кой от двата изпращам, нали така? — МакОлиф замълча точно за три секунди. И тогава тихо добави. — Шах и Мат, господин Играч.

В далечината можеше да се чуе писъкът на макао45. Някъде из влажните гори стадо диви прасета беше обезпокоено. Стъблата на високата трева се полюшнаха леко в топлия бриз; навсякъде имаше щурци. Всичко това беше погълнато от сетивата на Алекс. А така също той чу и поетия на пресекулки въздух в тъмнината зад себе си. Почти реално усещаше надигащия се, неконтролируем изблик на гняв.

— Не, господине! — извика мъжът с пистолета, хвърляйки се напред.

В същия миг МакОлиф почувства напора на въздуха и чу шумоленето на плат, които предшестваха момента на удара изотзад. Твърде късно беше да се обърне; единствената защита беше залягането, сливането със земята.

Един мъж се опита да възпре фигурата на „свещеника“, докато той се хвърляше напред; тежестта на две ожесточени тела се стовари върху раменете и гърба на Алекс. Ръце го бъхтеха, пръсти спазматично се бяха вкопчили в него; твърда стомана, мек плат и топла плът го обгърнаха. Той се пресегна нагоре и хвана частите, до които се докопаха ръцете му, издърпа ги с всичка сили и се претърколи напред.

Фигурата на „свещеника“ се преметна през гърба му; Алекс смъкна рамене надолу, свивайки едното си коляно за по-голяма тежест и се хвърли към грубото платно на робата. В момента, в който се вряза в „свещеника“, почувства, че го дърпат назад с такава сила, та чак кръстът го заболя.

Двамата халидонити извиха ръцете му, разтягайки гръдния му кош до пръсване; мъжът с пистолета държеше затвора до слепоочието му, като го забиваше в кожата.

— Това май ще Ви стигне, господине.

На земята под него, с осветено от жълтеникавата лунна светлина и изкривено от гняв лице, лежеше фигурата на „свещеника“.

В този момент МакОлиф разбра защо объркващите, разфокусирани образи сред заслепяващите, разноцветни светлини бяха свързани в мозъка му с паническите думи „Престанете, престанете.“

За последен път той бе видял този „жрец“ на Халидон в Лондонското Сохо. По време на щуротията около „Кукумявката на Сейнт Джордж“. Мъжът с робата, лежащ на земята, беше облечен тогава в тъмен костюм и се кълчеше на претъпкания дансинг. Той беше извикал на МакОлиф да спре, да престане! Беше фраснал Алекс в корема; беше се изгубил в тълпата, за да се появи само един час по-късно в правителствена кола на улицата до един телефон.

„Жрецът“ на Халидон беше агент от Британското разузнаване.

— Бяхте казали, че името Ви е Талън. — МакОлиф се мъчеше да говори през болката, думите му пресекваха от липсата на въздух. — В колата онази нощ Вие казахте, че името Ви е Талън. И когато аз Ви нарекох така, Вие казахте, че ме… изпитвате.

Фигурата на „свещеника“ се претърколи и започна да се надига. Той кимна на двамата халидонити да отслабят хватката си и се обърна към тях.

— Нямаше да го убия. Знаете го.

— Бяхте ядосан, сър — каза мъжът, който беше извел Алекс от лагера.

— Простете ни — добави мъжът, който беше извикал и скочил върху „свещеника“. — Налагаше се.

„Свещеникът“ приглади расото и потегна дебелото въже около кръста си. Той погледна надолу към МакОлиф.

— Спомените Ви са ярки, Докторе. Искрено се надявам способността ви да разсъждавате ясно да е също толкова остра.

— Означава ли това, че ще разговаряме.

— Ние разговаряме.

— Ръцете ужасно ме болят. Бихте ли казали на сержантите си да ме пуснат?

„Свещеникът“ кимна още веднъж и махна с ръка. Ръцете на Алекс бяха освободени; той ги разтърси.

— Моите сержанти, както ги нарекохте, са дори по-темпераментни от самия мен. Трябва да сте им благодарен.

Мъжът с колана и пистолета възрази, макар и с глас, изпълнен с уважение.

— Не е така, сър. От кога не сте спали?

— Това няма значение. Би трябвало повече да се контролирам… Приятелите ми се позовават на трескавите последни седмици, МакОлиф. Не само себе си трябваше да измъквам от Англия, изплъзвайки се от службите на Нейно Величество, но също така и един колега, който изчезна с едно бентли, зад един ъгъл в Сохо… Един западен индианец има хиляди места, където да се скрие.

Алекс си спомни ясно.

— Онова бентли щеше да ме прегази. Шофьорът искаше да ме убие. Само че някой друг беше убит… спаси ме една неонова лампа.

„Свещеникът“ се втренчи в Алекс. Той също изглежда си припомняше ярко вечерта.

— Беше трагедия, родена от стечение на обстоятелствата. Мислехме, че е заложен капан, а пружината — спряна в последния момент.

— Бяха погубени три живота оная нощ. Двамата с цианида…

— Ние сме обречени — прекъсна го халидонитът, който погледна към двамата си съратници и кротко им каза: — Оставете ни сами, моля.

В знак на предупреждение и двамата издърпаха оръжието от коланите си, докато вдигаха Алекс на крака. После се оттеглиха като по команда в полето. МакОлиф се загледа след тях. Двамина с раздърпани дрехи и несъответстващи на общия им вид куртки и колани с кобури.

— Те не само изпълняват онова, което им казвате. Те Ви пазят и от Вас самия.

„Свещеникът“ също погледна към оттеглящите се негови подчинени.

— В младите ни години всички нас ни подлагат на ред тестове, които насочват по-нататъшния ни живот. На всеки един се определя област на обучение и бъдещи отговорности в зависимост от резултатите. Често си мисля, че се допускат жестоки грешки — мъжът потегна робата си и се обърна към МакОлиф. — Мисля, че трябва да са сработим сега, нали?… Сигурен съм — вече разбрахте, че бях непостоянен член на MI5.

— Думата, която идва в ума ми, е „инфилтратор“.

— Много удачна дума, Докторе. Холкрофт два пъти ме препоръчва за награда. Бях един от най-добрите западноиндийски специалисти… Нямах желание да напускам. Вие — и тези, които ви манипулират — предизвикаха необходимостта.

— Как?

— Изведнъж се оказа, че вашата експедиция съдържа твърде много опасни компоненти Вие имате правото да живеете с когото си поискате, но когато открихме, че най-близкият Ви сътрудник в геоложката експедиция — господин Тъкър — очевидно е приятел на Уолтър Пиърсол, вече знаехме, че трябва да Ви държим под лупа… Най-вероятно бяхме вече закъснели.

— Кои са другите компоненти?

„Свещеникът“ се поколеба. Той докосна челото си, където се беше появил отпечатък от трева — резултат от падането му на земята.

— Имате ли цигари? Този много удобен иначе чаршаф има само едно неудобство: няма джобове.

— Защо го носите?

— Това е символ на власт, нищо повече.

МакОлиф бръкна в джоба си, извади пакет цигари, разтърси го и подаде една на халидонита. Докато я палеше, той видя, че кухините под очите на чернокожия са хлътнали от изтощение.

— Кои са опасните компоненти?

— Е, хайде, Докторе, Вие ги знаете толкова добре, колкото и аз.

— Може пък да не знам; просветете ме. Или и това е опасно?

— Вече не. Не при това развитие на нещата. Реалността е опасна. А документите на Пиърсол са реалността. Компонентите… са без значение.

— Тогава кажете ми.

„Свещеникът“ вдъхна навътре от цигарата и издуха дима в мекия бриз на мътно жълтата светлина.

— За жената знаете. В Европа много хора се страхуват от нея. Сред тях е един от йерархията на „Дънстоун“ — маркиз дьо Шательоро. Там, където е тя, там е и ръката на разузнаването. Момчето, Фъргюсън, е дълбоко забъркан с интересите на Крафт; в действителност, те се страхуват от него. Или се страхуваха. И с право. Той изобщо не разбира бедствения икономически потенциал, заложен в неговите влакна.

— Мисля, че разбра — прекъсна го Алекс. — И разбира. Той очаква да изкара пари от Крафт.

Халидонитът се изсмя тихичко.

— Никога няма да му позволят. Но все пак той е компонент. Къде стои Крафт? Част ли е от „Дънстоун“? Нищо не става в Ямайка, без да се е намесила мръсната ръка на Крафт… За Самюъл Тъкър вече Ви казах: връзката му с изненадващо виталния Уолтър Пиърсол. И на чии повиквания отговаря той? Заради стария си приятел МакОлиф ли е на острова? Или заради новия си приятел Пиърсол? Или това е съвпадение?

— Съвпадение е — каза Алекс. — Би трябвало да познавате Сам, за да разберете това.

— Но ние не го познаваме, нали. Ние само разбираме, че сред едни от първите, на които се обажда, е човек, който ни притеснява изцяло. Който се разхожда из улиците на Кингстън с двестагодишни тайни в главата си… или някъде, записани на хартия — „Свещеникът“ погледна МакОлиф, в действителност — заби поглед в него. Очите му, огрени от лунната светлина, умоляваха Алекс да разбере. — След това идва Чарлз Уайтхол. Много,… много опасен и непредсказуем компонент. Трябва да знаете миналото му; във всеки случай Холкрофт знаеше. Той притежава горещия мистицизъм на фанатик. Черният Цезар идва, за да премине, яздейки, през парка Виктория, на коня на негърски Помпей. Той има последователи из цяла Ямайка. Ако има някой, който да може да разобличи „Дънстоун“ — съзнателно или по някакъв друг начин — то това би могло да бъде Уайтхол и неговите фашисти.

— Холкрофт не знаеше за това — запротестира МакОлиф. — Той даде ясно да се разбере, че Вие… Халидонът… сте единствените, които са в състояние да спрат „Дънстоун“.

— Холкрофт е професионалист. Той създава вътрешен хаос, като знае, че във всеки един момент, докато трае паниката, решението може да се появи отнякъде. Би ли Ви изненадало да научите, че Холкрофт е вече в Кингстън?

Алекс се замисли, после каза:

— Не… Изненадан съм само, че не е направил така, че аз да разбера.

— Има една много съществена причина. Не иска да се облегнете на него. Той желае силите да останат в състояние на конфликт засега. Долетя, когато се получи съобщение, че Шательоро е в Савана-ла-Мар… Това последното Вие го знаете, нали?

— Той го знае, защото аз предадох това на Уестмор Талън.

— И накрая идват Йенсенови. Чаровната, предана двойка. Толкова нормални, толкова любвеобилни, наистина… които изпращат сведения на Уорфийлд за всеки Ваш ход, за всеки човек, с когото влизате в контакт; които подкупват ямайците, за да Ви шпионират… Йенсенови допуснали непоправима грешка веднъж преди много години. „Дънстоун Лимитид“ им се притекъл на помощ и ги завербувал — в замяна на заличаването на онази грешка.

МакОлиф погледна нагоре към чистото нощно небе. Един продълговат облак се носеше откъм планината към жълтата луна. Той се зачуди дали парата ще се разнесе преди да достигне блещукащия спътник или ще го забули отдолу… като го отдели от земята. Така както той самият се чувстваше отделен и като в мъгла.

— Значи, това са компонентите — каза безцелно Алекс. — И изглежда, че Халидонът знае много повече, отколкото всеки друг. И аз не съм сигурен какво означава това.

— Това означава, Докторе, че ние сме безмълвните влъхви на родната си земя, онези, които се грижат за нея.

— Защо не мога да си спомня да е имало избори? Кой Ви е дал правото на това?

— Ще цитирам един американски писател: „То идва заедно със земята.“ Това е наследствено право. Ние обаче не плуваме в политически води. Това го оставяме на законните претенденти. Ние само се опитваме да задържим оскверняването в някакви минимални граници. — „Свещеникът“ допуши цигарата и размаза димящия фас със сандала си.

— Вие сте убийци — каза откровено МакОлиф. — Знам, че сте такива. И мисля, че това е най-ужасното оскверняване на човешкото.

— Предишното геоложко проучване на „Дънстоун“ ли имате предвид?

— Да.

— Не знаете подробностите. И аз няма да съм този, който ще Ви ги изясни. Тук съм единствено, за да Ви убедя да ни предадете документите на Пиърсол.

— Няма да го направя.

— Защо? — отново в гласа на халидонита се надигна ярост. Черните очи на изпитото лице пронизаха МакОлиф.

— Господарю? — викът-въпрос дойде откъм полето. „Свещеникът“ махна успокоително с ръка.

— Това не Ви засяга, МакОлиф. Разберете това и излезте от играта. Дайте ми документите и раз-карайте тази Ваша експедиция от острова, докато не е станало твърде късно.

— Ако беше толкова просто, щях да го направя. Не искам да влизам в схватка с Вас, по дяволите. Това не ми допада особено…, но от друга страна, нямам желание да бъда преследван по целия свят от патлаците на Уорфийлд. Не можете ли да разберете това?

„Свещеникът“ остана неподвижен. Погледът му се смекчи, в съсредоточаването си той полуотвори устни, докато продължаваше да се взира в Алекзандър. Заговори бавно, едва чуто:

— Предупредих ги, че може да се стигне до тук. Кажете ми „нагаро“-то, докторе. Какво е значението на Халидон?

МакОлиф му каза.

26.

Върнаха се в лагера край реката, МакОлиф и водачът, който беше приел името и функциите на „Маркъс Хедрик“. Вече нямаше никакъв маскарад. С наближаването района на бивака чернокожите мъже в дрипи можеха да се видят в храсталака. Светлината на ранното утро, пробиваща на снопове гъстия листак, се отразяваше в цевите на оръжието им.

Лагерът на експедицията беше обграден, а неговите обитатели — пленници на Халидон.

На стотина ярда от просеката водачът — сега вървящ пред Алекс по тясната пътечка в джунглата, стискаше за по-сигурно пистолета в джоба на куртката си — спря и извика патрула на Халидон. Той направи това като щракаше с пръсти дотогава, докато огромен негър изплува измежду дърветата. Двамата мъже си казаха нещо набързо и когато свършиха патрулът се завърна на поста си в тропическата гора, а водачът се обърна към МакОлиф:

— Всичко е спокойно. Имало е престрелка с Чарлз Уайтхол, но това се очакваше. Ранил е тежко пазача си, но другите са били наблизо. Сега е вързан и отново е в палатката си.

— А госпожа Бут?

— Жената ли? Тя е със Самюъл Тъкър. Заспала е преди половин час… Но оня Тъкър, той няма да заспи. Седял на стол пред палатката си с пушка в ръка. Останалите не се чували. Сигурно скоро ще се събудят.

— Кажи ми — каза Алекс, докато водачът все още бе обърнат с лице към него. — Какво стана с целия този аравакски език, Полковника на мароните, единиците от по четири, осемте дни?

— Забравяте, Докторе, че аз свързах Уайтхол Господаря с неговия куриер. Полковникът на мароните никога не е получавал известие. Отговорът, който получихте, дойде от нас — водачът се усмихна. След това се обърна и даде знак на Алекс да го последва надолу по просеката.

Наблюдаван от водача, МакОлиф почака, докато бялата светлина на панела показа достигането на пълна мощност. Когато това стана, той натисна бутона за предаване на сигнала, прикривайки с лявата ръка действията си. Знаеше, че това не е необходимо — нямаше да предава извънредния сигнал. Не би си позволил да проглуши честотата с викове за помощ. Беше му дадено ясно да разбере, че при първото засичане на враждебни сили в района, всички членове на експедицията ще бъдат простреляни в главата, и най-напред това ще се случи с Алисън Бут и Сам Тъкър.

Също толкова ясна беше и останалата част от споразумението. Сам Тъкър ще продължава да изпраща сигналите на всеки дванадесет часа. Алекзандър щеше да се върне с водача в тревистата област. Оттам, заедно със „свещеника“, той щеше да бъде отведен в тайната обител на Халидон. Докато се завърне, членовете на експедицията оставаха колективен заложник.

На Алисън, Сам, Чарлз Уайтхол и Лорънс щеше да бъде казана истината. На останалите — не. На Йенсенови, Джеймс Фъргюсън и съпровождащия екип щеше да бъде дадено друго обяснение — бюрократично, напълно приемливо за професионалните изследователи: През нощта радиосъобщение, идващо от Кингстън, било препратено от Фалмут; Министерството на вътрешните работи настоявало за явяването на МакОлиф в Очо Риос поради известни затруднения от институтско ниво. Просто обичайните усложнения, с които се сблъскваха ръководителите на експедиции. Теренната работа непрекъснато биваше прекъсвана от подобни административни тъпотии.

Когато „свещеникът“ каза, че ще са им необходими три пълни денонощия, Алекс поиска да знае причината за този толкова дълъг период от време.

— Не мога да Ви отговоря на въпроса, МакОлиф.

— Тогава защо трябва да се съглася?

— Това е просто време. Освен това, не сме ли в шах и мат… господин Играч? Ние се боим от разкриване може би повече, отколкото Вие се боите за живота си и живота на другите.

— Няма да допуснем това.

— Вие не ни познавате. Дайте си възможност да го направите. Няма да останете разочарован.

— Тогава са Ви наредили да кажете „три дена“, нали?

— Да.

— Което предполага, че които и да са Ви наредили това, са очаквали Вие да ме заведете при тях.

— Това е една значителна вероятност.

И Алекзандър прие условието за трите пълни денонощия.

Черният революционер, Лорънс, мажеше разголения гръб на Чарлз Уайтхол с пенецилинова паста. Прежулванията от въжето бяха дълбоки, човекът, който беше бил господаря Чарли, го бе сторил в пристъп на неудържима ярост. Двамата свалиха въжетата едва след като МакОлиф разговаря с тях.

Алекзандър им беше заявил съвсем ясно, че няма да търпи повече своеволия. Техните случаи се таксуваха като изключения.

— Арогатността Ви премина границата на допустимото, МакОлиф! — каза Чарлз Уайтхол и направи гримаса, тъй като Лорънс беше докоснал едно по-чувствително място на ожуления му гръб.

— Приемам упрека. Тук сме на твоя територия.

— Ти не си подготвен да се оправиш с тези хора. Аз прекарах живота си, целия си живот, в това да отделям един по един пластовете на Ямайско-Карибската история!

— Не целия, господинчо Чарли — отвърна Алекс спокойно, но и хапливо. — Казах ти миналата нощ. За онази малка подробност, касаеща извъннаучната ти дейност. „Черният Цезар, яздещ през парка Виктория на коня на негрите от Помпей…“

— Какво, какво?

— Това не са мои думи, Чарли.

Лорънс изведнъж натисна с юмрука си в пресните, оставени от камшика рани по рамото на Уайтхол. Ученият изохка: вратът му беше изтръпнал от болка. Никой не помръдна. Лорънс заговори:

— Ти не язди никакъв кон негърски, господин. Ти тогава върви като останали хора.

Чарлз Уайтхол се вторачи през рамото си в неясните очертания на едрата, брутална ръка, готова да се стовари върху него.

— Знаеш ли, че се правиш на глупак. Мислиш ли, че която и да е политическа единица със своя собствена структура на властта, основаваща се на богатството, ще те толерира? Нито за секунда, ти егалитарен чакал такъв. Вие ще бъдете смачкани.

— Ти стремиш се да ни смачкаш, а, господин?

— Единственото, към което се стремя, е доброто на Ямайка. Енергията на всеки един ще бъде използвана докрай.

— Вие сте най-обикновени папагали — прекъсна ги Алекс и се отправи към двамата мъже.

Лорънс погледна към МакОлиф. Излъчваше равни части подозрение и зависимост. Той отдръпна ръката си и се пресегна за тубичката с пенецилиновата паста.

— Сложи си ризата, господин. Кожата ти е покрита — каза той, докато завиваше капачката върху тубичката.

— Тръгвам след няколко минути — МакОлиф стоеше пред Уайтхол. — Оставям Сам за заместник; вие трябва да правите това, което ви нареди той. Доколкото е възможно, работата трябва да следва нормалния си ход. Халидонът няма да се показва… поне що се отнася до Йенсенови и Фъргюсън.

— Как може така? — попита Лорънс.

— Няма да е трудно — отговори Алекс. — Питър набива сонди да търси джобове природен газ в утаечния слой на миля и половина на югозапад. Рут ще е заета със своите камъни; водачът, когото ние познаваме като „Джъстис“ ще бъде с нея. Фъргюсън ще е през реката, работещ с някакви папратови поселения. Всички ще бъдат на достатъчно разстояние един от друг, а ще бъдат и наблюдавани.

— Ами аз? — Уайтхол закопчаваше своята скъпа памучна риза-сафари, като че ли се приготвяше за концерт в Ковънт Гардън. — Какво предлагаш за мен?

— Ти си ограничен в рамките на просеката, Чарли. За твое собствено добро ти казвам, не се опитвай да я напускаш. Не поемам отговорност, ако го направиш.

— Мислиш ли, че имаш право на глас за каквото и да било сега, МакОлиф?

— Да. Те са толкова уплашени от мен, колкото и аз от тях. Само не се опитвайте да нарушите равновесието, вие двамата. Погребах човек на експедиция в Аляска преди доста години. Сам ще ви разкаже. Знам типовите молитви.

Алисън стоеше на брега на реката и гледаше надолу във водата. Топлината на ранното слънце разбуждаше последните горски поспаливци. Звуците издаваха нестихващата битка, създаваща тора на живота: хвъркати срещу хвъркати, пълзящи срещу пълзящи. Зелените лози, които висяха от високите дебели като мака палми блестяха от влагата, идеща отдолу; растителността от папрат, мъх и преплетено зеле ограждаше бавно течащите води на разклонението на Марта Брей. Водата беше утринно чиста, синкаво-зеленикава.

— Ходих до палатката ти — МакОлиф се приближи към нея. — Сам ми каза, че си дошла някъде насам.

Тя се обърна и се усмихна.

— Не че не се подчинявам на нарежданията ти, скъпи мой. Няма да избягам никъде.

— Няма къде да отидеш… Ще се справиш… Водачът ме чака.

Алисън направи две крачки и застана пред него. Тя заговори тихо, съвсем малко над нивото на шепненето.

— Искам да ти кажа нещо, Алекзандър Т. МакОлиф. И няма да изпадам в драматичност или сълзливост, или в каквото и да е далечно подобие на театралничене… защото това са патерици… А ние и двамата можем да вървим и без тях. Преди шест седмици аз бягах. Отчаяно, опитвах се да се убедя, че бягайки аз се спасявам — което дълбоко в себе си знаех, че е абсурдно. В Кингстън ти казах колко абсурдно е всичко това. Те могат да те открият. Навсякъде. Компютрите, банките с информация, ужасните, изтънчени преследвачи, които имат в мазетата си и в скритите си стаи, са напълно реални. И проникващи навсякъде. И няма такова нещо като подземен свят, в отдалечени места… Не очаквам да го разбереш и може би затова онова, което правиш се оказва правилното… „Справи се с другите преди те да са се справили с тебе“. Това са твои думи. За мен това е ужасен начин на мислене. Но от друга страна вярвам, че това е единственият начин да успеем да имаме свой собствен живот.

МакОлиф докосна лицето й с пръстите си. Очите й бяха помътнели. Никога досега не я бе виждал такава.

— Това дяволски много звучи като предложение.

— Желанията ми са прости, изразите ми не са изтънчено-мъгляви и, както веднъж беше казал, аз съм дяволски добър специалист.

— „МакОлиф и Бут. Проучватели. Офиси: Лондон и Ню Йорк.“ Добре ще изглежда на бланка.

— Ще имаш ли нещо против да е „Бут и МакОлиф“? Имам пред вид по азбучен ред…

— Не, нищо напротив — прекъсна я той нежно, докато обвиваше тялото й с ръце.

— Дали хората винаги си говорят глупости, когато са изплашени? — попита тя, като зарови лице в гърдите му.

— Сигурно е така — отговори той.

Питър Йенсен бръкна в пълната си раница и започна да рови из дрехите. Раницата беше претъпкана. Йенсен примига, когато най-после измъкна обекта на своето дирене изпод купчината.

Това беше „Люгерът“, увит в найлон, заглушителят — свален, привързан към цевта и също в найлон.

Жена му стоеше до брезентовите крила, образуващи входа на палатката им. Беше отметнала единия край само дотолкова, че да наблюдава какво става отвън. Питър разви двете части на оръжието и сложи заглушителя в джоба на куртката си. После натисна палеца, издърпа затвора и бръкна в другия си джоб за кутията с патрони. Методично постави патроните, един по един, докато пружината на затвора се опъна и най-горният патрон бе готов да влезе в цевта. Накрая плъзна затвора обратно в жлеба на дръжката и го прищрака, за да заеме предишното си положение.

Рут чу металическото изщракване и се обърна.

— Трябва ли да правиш това?

— Да. Джулиан беше достатъчно ясен. Аз предложих МакОлиф, а той просто се съгласи с моя избор. МакОлиф е осъществил контакт. С кого? С какво? Налага се да открия — Питър разтвори връхната си дреха и тикна „Люгера“ в триъгълника кожени ленти, пришит в хастара й. После закопча куртката си и се изопна. — Някакви издутини, старото ми момиче? Личи ли много? — Не.

— Добре. Едва ли прилича на униформата на Уайтхол, но смея да твърдя, че е доста по-удобна.

— Ще бъдеш внимателен, нали? Толкова е ужасно там навън.

— Всичкият този багаж, който ме принуди да мъкна дотук, сега май ще влезе в работа! Чак сега го оценявам, скъпата ми — Питър се усмихна и се обърна към раницата си, като натъпка обратно съдържанието й и дръпна ремъците, за да ги закопчае. Той нагласи езичетата в дупките им, стегна коланите за последно и понамести с няколко удара издутините. След това вдигна раницата за раменните й ремъци и я пусна да падне на земята. — Ето! Екипиран съм за две седмици, ако се наложи.

— Как ще разбера?

— Когато не се върна, заедно с моя носач. Ако се справя добре, може да се окаже, че е твърде вкочанясал, за да се върне със собствените си крака.

Питър видя как устните на жена му потрепераха, ужасния страх в очите й. Той пристъпи напред, за да я накара и тя да дойде към него. И тя го направи, почти падна в обятията му.

— О, Господи, Питър…

— Моля те, Рут. Шшшът. Не трябва — каза той, милвайки косата й. — Джулиан е всичко за нас. И двамата знаем това. Джулиан смята, че двамата ще бъдем много щастливи в „Пийл корт“. „Дънстоун“ щял да има нужда от много хора в Ямайка, каза той. Защо не и от нас?

Когато непознатият носач пристигна в лагера, Джеймс Фъргюсън Можа да види, че водачът, Маркъс Хедрик, беше толкова ядосан, колкото и заинтригуван. Всички бяха заинтригувани. МакОлиф бе тръгнал рано сутринта за крайбрежието; странното беше, че носачът не го бе срещнал надолу по реката. Носачът настояваше, че не е видял никой друг, освен шляещи се обитатели на хълмовете, някои ловели риба, други ловували — но никакъв бял човек.

Носачът бил изпратен от Държавното бюро по труда, от клона във Фалмут, където знаели, че експедицията търси допълнителна работна ръка. Бил добър познавач на разклонението на реката, тъй като израснал в Уестън Фавъл и горял от нетърпение да-започне работа. Естествено, той имаше необходимите документи, подписани от някакъв мъгляв служител на ДБТ във Фалмут.

В 2.30 следобед, Джеймс Фъргюсън, отпочинал след обяда, седна на ъгъла на леглото си, готов да събере инструментариума си и да отиде обратно на терена. Пред палатката се чу изшумоляване. Той вдигна поглед. В този момент най-неочаквано новият носач отметна платнището на входа и влезе вътре. В ръцете си носеше пластмасов поднос.

— Бих казал…

— Взема чинии, господар — каза рязко носачът. — Бързо бъде много чисто.

— Тук няма чинии. Само една-две чаши се нуждаят от изплакване…

Носачът снижи гласа си:

— Имам вест за Фъргюсън. Аз ти го дава. Ти чете бързо — чернокожият бръкна в джоба си и извади един запечатан плик. После го подаде на Фъргюсън.

Джеймс разкъса гърба на плика и извади една страница машинописен текст, написан върху бланка. Бланката беше на фондацията „Крафт“ и погледът на Фъргюсън веднага бе привлечен от подписа. Той беше известен из цяла Ямайка — заврънкулките на Артър Крафт Старши, полуоттеглилият се, но все още пълновластен ръководител на предприятията „Крафт“.

Джеймс Фъргюсън затаи дъх от удивление, докато четеше писмото.

Той го беше направил. Той наистина го беше направил. Всичко.

Той погледна към носача, който му се усмихна и заговори меко:

— Тръгва късно тоз следобед, господин. Преди мръкне. Върне се рано от твоя работа. Аз ще чака тебе на речен бряг и ние тръгва.

27.

„Свещеникът“ се представи единствено чрез името „Малкълм“. Те пътуваха на юг по тайни маршрути, чийто характер се сменяше — стръмни скалисти изкачвания, последвани от криволичещи пещерни галерии и гъста джунгла. Халидонитът в раздърпаните дрехи и куртката показваше пътя, като намираше без усилия скрити пътечки през горите и затулени входове, водещи в дълги мрачни тунели от древен камък, където непрекъснато се чувстваше усойният мирис на дълбоки подземни води, а лъчите на фенерчетата хвърляха ярки отблясъци върху сталактитите, висящи в своето алабастрово уединение.

На моменти на МакОлиф му се струваше, че се спускат в избите на земята само, за да могат да излязат после от тъмнината на пещерите в по-висока земя. Един геоложки феномен, пещери-тунели, които неумолимо се изкачват нагоре, доказателство за разместване на пластове от океана и земята, което свидетелстваше за епоха на невероятно геофизическо горене. Сърцевини на планини, издигнали се в резултат на пробив и възсядане на земни пластове, намиращи се в непрекъсната борба, за да достигнат горещината на слънцето.

Два пъти минаха покрай села по хълмовете, като ги заобикаляха по билото в края на гората. Малкълм и двата пъти идентифицира сектите, разказваше за спецификата на техните вярвания и религиозното оправдание за отдръпването им от външния свят. Той обясни, че има приблизително двадесет и три комуни в Кок Пит, посветили се на уединението. Цифрата трябвало да е приблизителна поради вечно присъщия бунт на младежта, която намирала в непрекъснатите си походи до пазарите изкушения, надделяващи над заплахите с Обеа46. Колкото и да е странно, когато една, две или три комуни се разпаднели, винаги имало други, които се появявали, за да заемат местата им… а често това ставало буквално — и с малките им поселища.

— „Опиумът за народа“ най-често е бягство от всекидневните лишения и водещата до агония безсмисленост на съществуването в градовете по крайбрежието.

— Ликвидирайте тогава тази безсмисленост, безперспективността — в съзнанието на Алекс изникнаха картини от Стария Кингстън с колибите от гофрирана ламарина, накацали върху изоставени баржи-бунища, в които вегетираха бездомниците; измършавелите кучета, дръгливите котки, очите на младите, без време състарени жени, с израз на примирение пред съдбата; мъжете, останали без зъби, които врънкаха минувачите за петак — колкото за половинка вино — и извършваха физиологичните си нужди в сенките на страничните улички.

А само три преки по-нагоре бяха блесналите от чистота банки със своите искрящи, хелеоматични прозорци.

Чисти, бляскави и цинични в избора си на място.

— Вие сте абсолютно прав — отвърна Малкълм Халидонитът. — Безсмислието, безпереспективността са тези, които най-бързо съсипват хората. Толкова е лесно да кажеш „намери смисъл“ и толкова трудно за осъществяване, като не знаеш как да го направиш на практика. Има толкова много усложнения.

Пътуването продължи осем часа, те почиваха след всеки труден преход бил той в джунглата, по стръмните планински склонове или в безкрайните пещери. МакОлиф прецени, че те не са навлезли на повече от седемнадесет или може би осемнадесет мили навътре в страната Кок Пит, просто всяка следваща миля бе по-опасна и изтощителна от предишната.

Малко след пет часа следобед, вече високо в планината Флагстаф, достигнаха края на един планински проход. Изведнъж пред очите им се разкри тревисто плато, дълго около половин миля и широко не повече от петстотин ярда. То гледаше към висока канара, извисяваща се три четвърти над него. Малкълм ги поведе надясно, към западния му край. Наклонът на платото се спускаше и завършваше в гъста джунгла, толкова гъста и страшна, каквато МакОлиф не беше виждал досега.

— Наричат я Лабиринтът на Акуаба — каза Малкълм, като видя израза на удивление, изписал се върху лицето на Алекс. — Ние сме взаимствали един от обичаите на древна Спарта. На единадесетия си рожден ден всяко момче бива отвеждано във вътрешността й и трябва да остане там четири денонощия.

— Единиците от по четири… — промълви МакОлиф повече на себе си, отколкото към Малкълм, докато съзерцаваше невероятната, сурова плътност на джунглата под краката им. — Пътешествието към смъртта.

— Ние не сме нито спартанци, нито араваки — каза Малкълм, като се смееше тихичко. — Децата не го осъзнават, а и с тях винаги има възрастни… Елате.

Двамата халидонити се обърнаха и тръгнаха към другия край на платото. Алекс погледна за последно „Лабиринтът на Акуаба“ и ги последва.

В източния край се намираше пълната противоположност на току-що видяната джунгла. Ефектът беше потресаващ.

Под тях се разстилаше долина, дълга не повече от половин миля и вероятно около миля широка. Тя бе обградена от хълмове, които бяха подстъпи към извисяващите се отзад планини. В северния й край планински потоци се събираха и образуваха висок водопад, преливащ водите си през n на брой стъпала и завършващ в сравнително широко, укрепено отстрани водно пространство.

На отвъдния бряг на езерото бяха полята, поточно пасищата, тъй като се виждаха стада добитък мързеливо да пощипват трева: крави, кози, малко товарни магарета и няколко коня. Тази земя е била отвоювана от дивата природа и култивирана — поколения назад, помисли си МакОлиф.

На отсамния бряг на езерото, точно под тях, имаше сламени колиби, закътани сред високи дървета сейба. На пръв поглед изглеждаше, че те бяха седемдесет или осемдесет на брой. Те едва-едва се открояваха сред дърветата, надвисналите лози и гъстата тропическа растителност, която се ширеше навсякъде и потапяше всичко в ярките цветове на Карибието. Комуна, заслонена от природата, мислеше си Алекс.

Тогава той си представи как би изглеждало всичко това отвисоко. Не както го виждаше в момента, застанал просто на по-високо място, но от горе, от самолет. Селото — а то си беше село — би приличало на всяко друго такова, принадлежащо на уединените из хълмовете общества, със своите сламени покриви и неизбежните пасища. Разликата беше само в заобикалящите го планини. Платото беше един откъслек равна земя високо в гънките на планината. За тази част на Флагстафската планинска верига бяха характерни силни въздушни течения и всевъзможни, непредсказуеми ветрове. Това означаваше, че реактивните самолети биха останали на минималната височина от шест хиляди фута, а по-леките — направо щяха да избягнат изкачването по-нагоре. Първите нямаше къде да кацнат, а вторите неминуемо щяха да се разбият при опита си да го направят.

Комуната беше защитена отгоре от природните особености на мястото, а отдолу — от мъчителния преход през терени, които никога не биха могли да се определят съвсем точно по картата.

— Не много предразполагащо, а? — Малкълм застана до МакОлиф. Поток от деца, тичащи по оградена от двете страни с бордюри пътека, се беше устремил към езерото и вятърът отнасяше виковете им. Можеха да се видят местни хора, движещи се около колибите си, по-големи групи се разхождаха по продължение на канала, който водеше началото си от водопада.

— Всичко е… толкова чисто — това бе единствената дума, която МакОлиф можа да измисли в момента.

— Да — каза халидонитът — Подредено е. Елате, нека да слезем долу. Един човек Ви очаква, за да се срещне с Вас.

Водачът ги поведе надолу по скалистия склон. Пет минути по-късно тримата вече бяха на западния край на селището със сламените покриви. Докато ги гледаше отгоре Алекс не си бе създал ясна представа за височината на дърветата, които обграждаха от всички страни примитивните домове. Гъсти лози, накланящи се и виещи се във всички посоки, както и огромни папрати се разклоняваха непосредствено от земята или изскачаха от тъмните пазви на храсталаците.

Ако гледката от платото беше на петдесет стъпки по-високо, мислеше си МакОлиф, нищо от това, което беше видял, нямаше да може да се забележи.

Подслонени от природата.

Водачът ги поведе по пътека, която изглежда минаваше през група колиби, намиращи се в подобно на джунгла място.

Жителите им бяха облечени като повечето обитатели на хълмиста Ямайка — в най-различни варианти на изработено от меки тъкани, свободно падащо облекло, но имаше и нещо различно, което МакОлиф не можа в началото да определи. Виждаха се навити панталони в цвят каки, тъмни поли, бели памучни ризи и щампирани блузи — всичко в рамките на нормалното, на срещащото се из целия остров, характерно дори и за други места като Африка, Австралия и Нова Зеландия, където местните хора бяха взели каквото са могли — откраднали каквото са могли — от защитаващия тялото комфорт на белите нашественици. На пръв поглед нищо извънредно… Но все пак имаше нещо по-различно и проклет да беше Алекс, ако можеше точно да определи какво бе то.

И точно тогава той прозря. В същия миг, когато осъзна, че има нещо различно в това, което наблюдава.

Книги.

Няколко — трима-четирима или може би пет — от десетките туземци в тази комуна, намираща се в джунглата, носеха книги. Просто ги носеха под мишница или в ръцете си.

И дрехите им бяха чисти. Толкова беше просто. Имаше мокри петна, очевидно от пот и мръсотия от полската работа или от калта на езерото… но навсякъде се усещаше чистотата и спретнатостта, която не беше присъща на обитателите на комуните отвън, или за Африка, Австралия, Нова Гвинея, да не говорим за Джаксънвил, Флорида.

Нормална беше гледката на облекло, носено от аборигените, във всички степени на неподдържане — скъсано, разпорено, дори разръфано. Но дрехите на тези хора тук, от същата тази хълмиста земя бяха други — цели, без дупки и без нито едно разпорено Място.

Не, това не бяха подхвърлени от белите като милостиня стари дрехи, нито пък бяха откраднати и не по мярка.

Да, племето на Акуаба живееше дълбоко в девствената джунгла, но не беше — като другите отдали се на уединение местни жители — дрипава общност от оскотели от бедност хора, с мъка изкарващи от земята своята прехрана.

По пътеките и около жилищата Алекс виждаше силни черни тела, ясни черни очи, което говореше за добро хранене и будна интелигентност.

— Отиваме директно, при Даниел — каза Малкълм на водача. — Сега си свободен. Благодаря ти.

Водачът зави надясно в една черна, непавирана пътека, която минаваше под гъсто замрежен тунел от дебелостволи джунглови лози. Пътьом той свали колана с кобура и разкопча ризата си. Командосът се беше завърнал у дома, помисли си МакОлиф. Той вече можеше да свали маскарадния костюм — толкова парцалив сега на общия фон.

Малкълм направи жест с ръка и така прекъсна мислите на Алекс. Пътеката, по която вървяха, засенчвани от чадърите на дебелостволите мака и сейба, завиваше наляво в едно открито пространство, покрито с пълзяща трева. То продължаваше и отвъд канала с прясно течаща вода, който започваше от основата на високия водопад, с идещите от планините потоци. От другата страна на широкото, оградено дере земята се спускаше под наклон към барикада от камъни, а отвъд нея бяха пасищата, които се разгръщаха на дясно и граничеха с източния бряг на езерото.

Из огромното пасище можеха да се видят мъже, които с гегите си развръщаха отделни групи добитък. Вече беше късен следобед и топлината на слънцето намаляваше. Време беше да се приберат стадата за през нощта, мислеше си МакОлиф.

Той разсеяно беше следвал Малкълм, зает с това да види възможно повече от странното, изолирано селище, когато осъзна накъде го води халидонитът.

Към основата на планината и водопада.

Те достигнаха ръба на захранващия езерото канал и завиха наляво. Алекс видя, че той е по-дълбок, отколкото изглеждаше отдалече. Бреговете бяха около осем стъпки високи; очертаването, което беше видял от платото, беше резултат от внимателно подредени камъни, положени в основите на дигите. Природният феномен, контролиран от човека, както и засетите поля, които се следяха от поколения наред.

Имаше три моста от дървени греди с парапети, високи до кръста, всеки от които беше закрепен в стените на дигите, където имаше каменни стъпала… поставени там преди десетилетия. Миниатюрните мостчета се намираха на разстояние от около 50 ярда едно от друго.

И тогава МакОлиф го видя; едва-едва го видя, тъй като то бе скрито зад горичка от високи дървета, огромни гигантски папрати и стотици нацъфтели лози в основата на планината.

Беше с дървена конструкция. Обширен, подобен на колиба дом, чиито основи бяха обвили двата бряга на канала, водата шуртеше под огромните подпори, които поддържаха скритото здание. От всяка страна на подпорите имаше стълби — отново от камък, отново поставени отпреди поколения — които водеха към широк пасаж пред фасадата на сградата. В средата на покрития с дебели греди пасаж имаше врата. Тя беше затворена.

От каквото и да е разстояние, сигурно и от въздуха, сградата оставаше напълно скрита.

Дължината й вероятно беше тридесет стъпки; ширината — невъзможно да се определи, тъй като изглеждаше да се губи в джунглата и разбиващия се водопад.

Докато приближаваха каменните стълби МакОлиф забеляза нещо друго, което толкова го удиви, че той трябваше да спре и да се взре.

На западната страна на сградата, някъде отвътре се подаваха и се изкачваха нагоре в оплетената маса на листата дебели черни кабели.

Малкълм се обърна и се усмихна при вида на удивеното лице на Алекс.

— Връзката ни с външния свят, МакОлиф. Радиосигнали, които се превеждат по главни телефонни линии из целия остров. Нещо подобно на радиотелефоните в такситата и личните автомобили. Обикновено много по-чисти от обичайните телефонни услуги. И всички непроследими, разбира се. А сега нека да се видим с Даниел.

— Кой е Даниел?

— Старейшината. Това е изборна длъжност. Освен това неговият мандат не се ръководи от календара.

— Кой го избира?

Усмивката на халидонита леко помръкна.

— Съветът.

— А кой избира Съвета?

— Племето.

— Изглежда като обикновена политика.

— Не съвсем — каза Малкълм загадъчно. — Ела. Даниел ни чака.

Халидонитът отвори вратата и МакОлиф влезе в помещение с висок таван и прозорци, опасващи горния край на стената. Можеше да се чуе шумът на водопада, който се смесваше с неизброимите звуци, идещи откъм джунглата отвън.

В стаята имаше дървени столове — столове, изваяни от човешка ръка, не направени от машини. В средата на задната стена, пред втора, много голяма и дебела врата имаше една маса, до която седеше чернокожо момиче, в края на двайсетте си години. По „бюрото“ й бяха разпръснати документи, а от лявата й страна имаше пишеща машина върху специална масичка, чиято височина можеше да се регулира. Несъответствието между оборудването и мястото накара Алекс да се втрещи.

И тогава като видя телфона, той преглътна — най-обикновен телефон с бутони — на поставка от дясната страна на момичето.

— Това е Джанин, д-р МакОлиф. Тя работи за Даниел.

Момичето се изправи — усмивката, която изгря на лицето й беше кратка и някак тънка. Тя почете Алекс с колебливо кимване; очите й бяха загрижени, когато се обърна към Малкълм.

— Добре ли мина пътуването?

— След като съм довел нашия гост, не мога да кажа, че е много успешно.

— Да — отвърна Джанин, изразът й на загриженост сега се превърна в страх. — Даниел иска да ви види веднага. Оттук… д-р МакОлиф.

Момичето прекоси разстоянието до вратата и почука два пъти. Без да дочака отговор, тя завъртя топката и отвори вратата. Малкълм застана редом с Алекс и го покани с жест да влезе вътре. МакОлиф пристъпи колебливо през рамката на вратата в канцеларията на халидонския Старейшина.

Стаята беше голяма, с един-единствен огромен прозорец от оловно стъкло, заемащ по-голямата част от задната стена. Гледката беше едновременно и странна, и величествена. На двадесет стъпки зад стъклото беше центъра на водопада; той изпълваше цялото пространство на прозореца; нямаше нищо друго освен нескончаеми тонове от разбиваща се вода, звукът и — приглушен, но ясно доловим. Пред прозореца се намираше дълга, масивна, инкрустирана маса, тъмното й дърво лъщеше. Зад нея стоеше мъжът, наречен Даниел Старейшината.

Той беше чернокож ямаец с ярко изразени афро-европеидни черти, малко по-висок от средния ръст и твърде слаб. Раменете му, обаче, бяха широки, тялото му — заострено, като на бегач на дълги разстояния. Може би в началото на четиридесетте. Трудно беше да се определи: лицето му беше младежки крехко, но очите му не бяха млади.

Той се усмихна на МакОлиф — кратко, сърдечно, но не ентусиазирано — и заобиколи масата, протягайки ръка.

Когато бе вече пред тях, Алекс видя, че Даниел е обут в бели непретенциозни панталони и тъмносиня риза, отворена на врата. Около врата му имаше бяла копринена кърпа, придържана в това положение от златен пръстен. Сигурно е някакъв вид униформа, помисли си Алекс. Както робите на Малкълм бяха униформа.

— Добре дошли, Докторе. Няма да Ви питам за пътуването Ви, много пъти самият аз съм го правил. Отврат е.

Даниел разтърси ръката на МакОлиф.

— Отврат е — каза Алекс предпазливо. Старейшината рязко се обърна към Малкълм.

— Какво ще докладваш? Не мога да измисля никаква причина, за да изслушам доклада ти насаме. Или има?

— Не… Документите на Пиърсол са истински. Те са запечатани и МакОлиф ги държи в готовност да ги извади на бял свят от място в радиус на двадесет и пет мили от базовия лагер на Марта Брей. Дори той самият не знае къде… Имаме на разположение три дена, Даниел.

Старейшината се втренчи в „свещеника“. След това се върна бавно до стола си зад инкрустираната маса без да проговори. Стоеше неподвижен, ръцете му на дървения плот, и гледаше към Алекс.

— Така поради брилянтната настойчивост на един експатриран островен фанатик ние сме изправени пред… кастрация. Разкриването ни обрича на импотентност, ясно Ви е, нали д-р МакОлиф.

Ние ще бъдем ограбени. Лишени от нашата собственост. И отговорността е Ваша… Вие. Някакъв си геолог, нает от „Дънстоун Лимитид“. И в същото време — най-невероятният новобранец, служил някога в Британското разузнаване. — Даниел погледна към Малкълм. — Моля те, остави ни сами. И бъди готов да тръгнеш за Монтего.

— Кога? — попита Малкълм.

— Това ще зависи от нашия посетител. Той ще те придружава.

— Аз ще го придружавам?

— Да, д-р МакОлиф. Ако сте жив.

28.

— Една-единствена е заплахата, която едно човешко същество може да отправи към друго и тя да постигне желания ефект: заплахата да ти отнемат живота — Даниел беше отишъл до огромния прозорец, обрамчващ безкрайно падащите потоци вода. — При липсата на първостепенни идеологически начала като религията и националните каузи, разбира се. Мисля, че ще се съгласите с това.

— И тъй като аз не съм нито религиозно, нито национално мотивиран, Вие мислите, че заплахата Ви ще успее — МакОлиф стоеше прав пред дългата лъскава маса с инкрустациите. Никой не му беше предложил да седне.

— Да — отвърна халидонският Старейшина, извръщайки се от прозореца. — Сигурен съм, че и преди са Ви го казвали: грижите и тревогите на Ямайка не са Ваши грижи и тревоги.

— Така е. Само, че формулировката беше, че това „не е моята война“.

— Кой Ви го каза? Чарлз Уайтхол или Барък Мур?

— Барък Мур е мъртъв — промълви Алекс, Вестта се оказа неочаквана за Старейшината.

Той млъкна за известно време и се отдаде на мислите си. После проговори тихо:

— Съжалявам. Той беше необходимото противодействие на натиска, оказван от Уайтхол. За жалост във фракцията му няма друг от неговия ранг. Някой трябва да бъде внедрен там, за да заеме мястото му…

Даниел отиде до масата, взе молив и надраска нещо в един малък бележник. После откъсна листчето и го сложи настрана.

МакОлиф без усилие видя какво беше написаното от ръката на Председателя. Думите бяха: „Да се намери заместник на Барък Мур“. Подтекстът беше впечатляващ.

— И Вие ще го направите просто ей така? — попита Алекс, посочвайки с глава листчето.

— Няма да е толкова лесно, ако имате това предвид — отвърна Даниел. — Седнете, д-р МакОлиф. Мисля, че е време да ни разберете. Преди да тръгнем нататък…

Алекзандър Таркуин МакОлиф, геологът със собствена компания на 35 улица в Ню Йорк, Съединени Американски Щати, седна в един направен от местните аборигени стол в канцелария, зареяна някъде под непристъпните върхове на планинската верига Флагстаф, в скритите пазви на непроницаемата страна Кок Пит на остров Ямайка и се приготви да изслуша мъжа на име Даниел, Старейшината на тайната секта, назоваваща себе си „Халидон“.

Не можеше повече да мисли. Останала му беше само способността да слуша.

Даниел бързо опипа почвата. Той попита Алекс дали е чел работата на Уолтър Пиърсол. МакОлиф кимна.

Тогава председателят продължи да потвърждава точността на изследването на Пиърсол, като проследяваше развитието на племето на Акуаба от самото му създаване по време на Маронските войни от първата трета на XVIII век.

— Акуаба бил в известна степен мистично настроен, но от друга страна той оставал здраво стъпил на земята човек. Една подобна на Христос фигура обаче без благотворителността и крайните забежки в милозливостта на християнското учение. В края на краищата, неговите предци били формирани от жестокостта и насилието, царящи в коромантийските джунгли. Но затова пък системата му от етични норми била непоклатима…

— Какъв е източникът на богатството Ви — попита Алекс, когато способността му да мисли се върна. — Ако наистина има богатство. И източник.

— Злато — простичко отвърна Даниел.

— Откъде?

— От земята. От недрата на нашата родна земя.

— — Но в Ямайка няма злато!

— Вие сте геолог. Вие по-добре можете да прецените. Има следи от кристалинни залежи в пластовете минерали из целия остров…

— Незначителни — прекъсна го МакОлиф. — Малко и винаги примесени с други руди, които не струват нищо, шлака, заради която никой не би си правил труда да ги разделя. Ще бъде много по-скъпо, отколкото самия продукт.

— Но все пак… злато.

— Без производствена стойност. Даниел се усмихна:

— Мога ли да Ви попитам — от теоретична гледна точка, ако искате — как се е стигнало до образуването на остров Ямайка.

— Както при всяка друга земна твърд в океана. Геологически размествания на пластовете… — Алекс спря. Теорията надхвърляше човешката представа и в същото време беше гениална в своята простота. Преди милиони милиони години, част от златна жила експлодира от недрата под морето, размесвайки се с останалата земна маса, която е избълвана над водите. — Господи, това… трябва да има жила…

— Не е имало смисъл тя да бъде търсена — каза Даниел, — тъй като през вековете на колониалното законодателство дейността е блокирана от постулата: всички скъпоценни метали, открити на острова, стават собственост на Короната. Това е първата и основна причина никой да не е правил проучвания.

— Фаулър — каза МакОлиф тихо. — Джеръми Фаулър…

— Моля?

— Кралският писар в Кингстън. Преди почти сто години…

Даниел замълча.

— Да. През 1883 година, ако трябва да бъдем точни… значи и това беше във фрагментите на Пиърсол. — Председателят на Халидон записа нещо на друга страница от бележника. — Те ще бъдат отстранени.

— Този Фаулър — запита Алекс тихо. — Той знаел ли е?

Даниел вдигна поглед от бележката и докато го правеше, скъса листчето от бележника.

— Не. Той е вярвал, че изпълнява желанието на една отцепила се фракция на мароните, която заговорничела с група земевладелци от северното крайбрежие. — Целта била да се унищожат записите за някакво племенно споразумение, за да могат хиляди акри да се освободят за плантации. Така му е било казано и за това му е било платено.

— Семейството му в Англия все още вярва, че коренът на богатството му е тук.

— Защо не? Това е било — Старейшината се усмихна — „колониална служба“. Защо не се върнем към въпроси, отнасящи се към по-близката ни история? Виждате ли, д-р МакОлиф, ние искаме да разберете. Задълбочено и изцяло.

— Продължавайте.

Според Даниел, Халидон нямал амбиции за политическа власт. И никога не е имал такива амбиции; той оставал извън политическото тяло, приемайки историческия възглед, че редът се ражда от хаоса на различни, дори противоборстващи идеологии: идеите били по-величествени паметници от катедралите и народът трябвало да има свободен достъп до тях. Това бил урокът на Акуаба. Свобода на действието, свобода на мисълта… свободата да се биеш, ако се наложи. Религията на Халидон била в основата си хуманистична, нейните богове от джунглата — символи на непрекъснато борещи се сили, които се сражавали за свободата на смъртните. Свободата да оцелееш в света по начин, който съответства на разбиранията на племето, без той да бъде натрапван на другите племена.

— Не лоша предпоставка, нали? — запита Даниел уверено, но малко рязко.

— Не — отговори МакОлиф. — А също и не особено оригинална.

— Не съм съгласен — каза Старейшината. — Тази мисъл може да има хиляди прецеденти, но за подобна практика никъде не се е чуло… Племената в своето предварително развитие на самозадоволяваща се общност стигат до степента, в която започват да изпитват желание да се наложат над колкото се може повече племена. От фараоните до Цезар, през Империята в нейните разновидности — Свещената Римска, Британската и т.н. до Адолф Хитлер, през Сталин, та чак до вашето конгломератно правителство от самодоволни прозелитерианци47. Пазете се от „светците“, МакОлиф. Те са твърде набожни, но по свой собствен начин. И все още са твърде много.

— Но Вие не сте — Алекс погледна към големия прозорец от оловно стъкло и към тежко падащата водна маса отвън. — Вие просто решавате кой е… и действате по целесъобразност. Свободни да „влезете в битка“, както го наричате.

— Мислите, че има някакво противоречие в целта?

— Абсолютно сте прав, за това ми е думата. Когато „влизането в битка“ включва и убийството на хора… тъй като те не споделят вашата идея за това кое е приемливо и кое не.

— Кого сме убили според Вас?

Алекс прехвърли погледа си от водопада върху Даниел.

— Мога да започна с миналата нощ. Двама носачи от експедицията, които вероятно са получавали някой и друг долар от Британското разузнаване. За какво? Затова, че са си отваряли очите? Затова, че са докладвали какво сме имали за вечеря? Кой е идвал да ни види? Вашият водач, онзи, когото наричах „Маркъс“, ми каза, че са били агенти; той ги е убил. И една дебела свиня, наречена Гарви, който беше от най-ниско ниво, недостатъчно информирана за ставащото свръзка и уверявам Ви, вонеше ужасно. Но мисля, че фаталното произшествие на пътя за Порт Мария е било драстична мярка — МакОлиф спря за момент и се наведе напред. — А Вие избихте и цяла една експедиция — всеки един неин член — и то за какво, че бяха наети от „Дънстоун“ по същия начин, по който бях нает и аз: просто като търсех работа. Сега, може би, Вие ще оправдаете всички тези убийства, но нито Вие, нито някой друг може да оправдае смъртта на Уолтър Пиърсол… Да, господин Високи и Всемогъщи Старейшина, мисля, че самият Вие сте много и то войнствено „религиозен“.

Даниел беше седнал на стола зад инкрустираната маса по време на гневната реч на Алекс. Сега той премести опората на стола върху единия си крак и се завъртя заедно с него леко надясно, като се обърна към огромния прозорец.

— Преди повече от сто години тази канцелария е била всичко, останалата част от сградата не е съществувала. Един от моите далечни предшественици издал нареждането тя да се построи точно тук. Той настоял стаята на Старейшината — тогава са я наричали „зала“ — да гледа към тази част от водопада. Твърдял, че постоянното движение и приглушените звуци карат човек да се концентрира като отхвърля дребните грижи… Отдавна забравеният бунтар се оказал прав. Никога не преставам да се удивлявам на непрекъснато сменящите се багри и форми. И докато се учудва, умът се концентрира.

— Това ли е начинът да ми кажете, че онези, които са били убити са… дребни грижи.

Даниел върна стола на мястото му и се обърна към МакОлиф.

— Не, Докторе. Опитвах се да намеря начин да Ви убедя. Ще Ви кажа истината, но не съм сигурен, че ще ми повярвате. Нашите водачи, нашите гидове — инфилтратите ни, ако искате — са обучени да оказват въздействие, когато им се отдаде възможност. Страхът, МакОлиф, е необикновено оръжие. Ненасилствено оръжие; това не означава, че ние не упражняваме насилие… Вашите носачи не са мъртви. Те бяха взети като пленници, очите им бяха завързани, бяха отведени в подножието на Уестън Фавел и освободени. Те не бяха наранени, но изплашени до смърт. И никога отново няма да работят за MI5. Гарви е мъртъв, но ние не сме го убили. Вашият господин Гарви е продавал всичко, което попаднело в ръцете му, включително и жени, особено млади момичета. Той е бил застрелян на пътя за Порт Мария от един доведен до отчаяние баща; мотивът е ясен. Ние просто се възползваме от резултата… Вие казвате, че сме избили хората от Дънстоунската експедиция. Точно обратното, Докторе. Трима от четиримата бели мъже се опитаха да изтребят наша скаутска група: те застреляха шестима чернокожи младежи, след като лично ги бяха поканили на съвещание в лагера си.

— Но един от онези… бели мъже беше британски агент.

— Да, Малкълм ни каза.

— Не ми се вярва един обучен разузнавач да тръгне да убива безпричинно.

— Това бяха и думите на Малкълм. Но фактите говорят сами за себе си. Освен това, дори да е агент от разузнаването, той е човек, в края на краищата. А стигне ли се до схватка човек винаги заема нечия страна. Този мъж, какъвто и да е бил той, си е позволил да направи своя избор. Избор, който той не е трябвало да прави.

— А четвъртият човек? Нали той се е държал по-различно?

— Да — очите на Даниел изведнъж придобиха замислено изражение. — Той е бил добър човек, холандец. Когато разбрал какво са намислили другите, яростно се противопоставил. Изскочил навън, за да предупреди останалата част от групата ни. Собствените му хора са го застреляли. В гръб.

В продължение на няколко минути никой от двамата не проговори. Накрая МакОлиф попита:

— Какво ще кажете за Уолтър Пиърсол, тогава? И за него ли имате подходяща история?

— Не — каза Даниел. — Ние не знаем какво се е случило с него. Или кой го е убил. Имаме известни предположения, догадки, но това е всичко. Уолтър Пиърсол беше последният човек на този свят, когото сме искали да видим мъртъв. И то при такива обстоятелства. И ако не разбирате това, Вие просто сте глупак.

МакОлиф стана от стола и се отправи безцелно към прозореца. Той чувстваше очите на Даниел върху гърба си и се насили да наблюдава разбиващите се пред очите му потоци вода.

— Защо ме доведохте тук? Защо ми разказвате тези неща? За Вас… и за всичко останало.

— Нямаме избор. Освен ако не сте излъгали или Малкълм не се е оставил да бъде заблуден, в което аз лично не вярвам… А и ние знаем позицията Ви, запознати сме с Вашето минало. Когато Малкълм излетя от Англия, той взе със себе си пълното Ви досие от MI5. С две думи: склонни сме да Ви направим предложение.

Алекс се обърна и погледна Старейшината.

— Сигурен съм, че то е такова, на което не бих могъл да откажа.

— Поне не без да се замислите. Тъй като се отнася до живота Ви и съвсем не между другото, до живота на Вашите колеги от експедицията.

— Каква е размяната? Документите на Пиърсол?

— Нещо много по-голямо. Но и тях разбира се — отговори Даниел.

— Продължете — МакОлиф остана до прозореца. Приглушеното боботене на водопада беше единствената му връзка със света отвън. Това му действаше успокояващо.

— Ние знаем какво иска Британското разузнаване — един списък с имена — йерархията на „Дънстоун“: международните финансови магнати, които се надяват да превърнат този остров в свое икономическо убежище, в една нова Швейцария. Не много отдавна, всъщност преди няколко седмици, те се събраха от цял свят тук, на острова — в Порт Антонио. Единици от тях използваха истинските си имена, повечето пребиваваха под чуждо име. И това не е никак случайно. Швейцарските банки една след друга започват да разкриват традиционната тайна на влоговете, да премахват секретните си сметки със специалните кодове. Те са принудени да направят това, подложени на страхотния натиск отвън… Накратко — ние притежаваме този списък и ще го разменим.

— Срещу живота ни? И онези документи…

Даниел се изсмя. Смехът му не беше нито жесток, нито любезен, просто един обхванал го пристъп на веселие.

— Докторе, страхувам се, че Вие сте този, който е обладан от въпроси с не особено съществено значение. Вярно е, че ние високо ценим документите на Пиърсол, но това не важи за британците. Нали трябва да мислим по начина, по който мисли и противникът ни?! От всичко най-много британците искат списъка на „Дънстоун“. А това, което най-много от всичко искаме ние, е Британското разузнаване и всички, които то представлява да се пръждосат от Ямайка. Това всъщност е размяната, която предлагаме.

МакОлиф стоеше до прозореца и не помръдваше.

— Все още не разбирам. Председателят се наведе напред.

— Онова, до което се домогваме ние, е да се сложи край на английското влияние над този остров. Както и на всяко друго влияние, идещо от която и да е друга нация — от другите племена, ако искате, Докторе. Накратко — Ямайка да си остане на ямайците.

— „Дънстоун“ няма да Ви го остави — каза Алекс колебливо. — Бих казал, че неговото влияние е хиляди пъти по-опасно, отколкото влиянието на всеки друг тук.

— „Дънстоун“ го оставете на нас. Ние имаме свои собствени планове за него. „Дънстоун“ е създаден от финансови гении. Но веднъж ограничен само до рамките на нашата територия, алтернативите ни са много. Наред с всички други способи за борба е и експроприацията… Но тези алтернативи изискват време, а ние и двамата знаем, че британците не разполагат с такова. От друга страна Англия не може да си позволи загубата на „Дънстоун Лимитид“.

МакОлиф си спомни думите на Р. С. Холкрофт, в оная стая в хотел „Савой“: „икономиката е фактор и то много важен фактор“. Признанието на Холкрофт Манипулатора.

Алекс се върна до стола си и седна в него. Разбираше, че Даниел му дава време, за да размисли, да възприеме възможностите, произтичащи от новата информация. В ума му се въртяха толкова много въпроси, но той знаеше, че на повечето от тях няма да получи отговор. Няколко обаче особено го вълнуваха. Той трябваше да опита.

— Преди няколко дена, когато Барък Мур умря — започна неловко той, — осъзнах, че се чувствам загрижен за това, че няма вече кой да се противопоставя на Чарлз Уайтхол. Вие също сте разтревожен, видях Ви какво написахте…

— Какъв е въпросът Ви? — попита любезно Даниел.

— Прав съм, нали? Те са двете крайности. И имат последователи. Те не са някакви кухи фанатици.

— Уайтхол и Мур ли?

— Да.

— Не съвсем. Те са харизматични водачи. Мур беше, Уайтхол все още е. Най-общо казано, във всяка новообразуваща се нация има три фракции: дясна, лява и удобния център — окопалите се остатъци от миналото, които са се научили как се управлява. Центърът е изключително корумпиран, той продължава да припява същата тъпа, бюрократична песенчица, само че на нов глас. И трябва да бъде подменен. Най-здравословният начин това да стане е в него да се влее свежата кръв на най-зрелите елементи от двете крайни крила. Да се постигне мирният баланс.

— И това е, което чакате Вие, стоейки отстрани като рефери, като арбитри?

— Да. Това е нещо много добро, Докторе. Знаете ли, има някаква добродетел в борбата. Никоя от страните не е лишена от позитивни фактори… За съжаление „Дънстоун“ прави задачата ни много по-трудна, защото се налага да наблюдаваме изключително внимателно сражаващите се.

Погледът на Старейшината отново започна да блуждае и в него отново се появи онази краткотрайна, почти недоловима замисленост.

— Защо?

В първия момент Даниел като че ли се поколеба дали да отговори. След това силно въздъхна.

— Много добре… В случая с „Дънстоун“ Барък Мур би реагирал, използвайки насилие. Щеше да предизвика кървава баня, хаос… Реакцията на Уайтхол не би била по-малко опасна. Той ще потърси временен съюзник в лицето на трета, но така или иначе, изцяло финансова сила. Той би бил използван като много от германските индустриалци, които искрено са вярвали, че не те служат на Хитлер, а Хитлер служи на тях. Прословутото: само обединението подхранва абсолютната власт… абсолютно.

МакОлиф се облегна на стола си. Той започваше да разбира.

— Така… ако „Дънстоун“ излязат от играта, Вие отново се връщате към… как беше там — „здравословната борба“?

— Да — каза Даниел тихо.

— Тогава и Вие, и Британското разузнаване искате едно и също. Защо е необходимо да поставяте условия?

— Защото решенията ни са различни. Ние имаме времето и увереността на последната, крайна инстанция. Нито англичаните, нито французите нито американците, нито германците имат, което и да е от двете. Икономическите удари, които биха понесли тук, на острова, биха се оказали преимущество за нас. И това е всичко…, с което смятам и да приключим темата… Ние имаме списъка на „Дънстоун“, а Вие ще направите предложението.

— Тоест, отивам с Малкълм до Монтего…

— Вие ще бъдете ескортиран — прекъсна го грубо Даниел. — Членовете на Вашата геологопроучвателна експедиция остават заложници. Най-малко отклонение от инструкциите ни — и те ще бъдат моментално екзекутирани!

— Да предположим, че Британското разузнаване не Ви окаже доверие? Какво, по дяволите, се очаква аз да направя?

Даниел се изправи:

— Те ще Ви повярват, МакОлиф, тъй като Вашата екскурзия до Монтего Бей е само част от новината, която скоро ще гръмне по цял свят. Тя ще предизвика дълбок шок в няколко световни столици. И Вие ще кажете на Британското разузнаване, че това е нашето доказателство. А то е само върхът на айсберга „Дънстоун“… О, те ще Ви повярват, МакОлиф. Точно по обяд Лондонско време, утре.

— Това ли е всичко?

— Не. Има още едно нещо. Когато пиеската приключи, разяреният и хвърлен в паника гигант „Дънстоун“ ще изпрати своите убийци. И наред с другите, Вие ще се окажете тяхна мишена.

МакОлиф усети, че в гнева си се надига от стола.

— Покорно благодаря за предупреждението — изсумтя той.

— Моля, няма защо — отвърна Даниел. — А сега, да вървим…

Отвън, пред канцеларията, Малкълм „свещеникът“, водеше тих разговор с Джанин. При появата на Даниел двамата изведнъж млъкнаха. Джанин препречи пътя му и каза:

— Има новина от Марта Брей.

Алекс погледна Старейшината, после върна погледа си върху момичето. „Марта Брей“ означаваше лагерът на експедицията. Той понечи да каже нещо, но Даниел го прекъсна:

— Каквато и да е тя, съобщи я пред двамата.

— Отнася се до двама мъже: младия Фъргюсън и специалиста по рудите Питър Йенсен.

Алекс си пое дълбоко въздух.

— Какво се е случило? — попита Даниел. — Първо за младия мъж.

— Един водач-придружител дошъл в лагера и му донесъл писмо от Артър Крафт Старши. В него Крафт обещава много неща на Фъргюсън, като го инструктира да напусне незабавно експедицията и да се завърне в Порт Антонио, във фондацията. Нашите скаути ги проследили, пресрещнали са ги на няколко мили надолу по реката. В момента те са задържани там — на юг от Уестън Фавел.

— Крафт е научил за сина си — каза Алекс. — Той се опитва да откупи обратно Фъргюсън.

— Сделката може да се окаже за доброто на Ямайка. А Фъргюсън не е от ония заложници, които стоят особено високо във вашата скала на ценностите.

— Аз го доведох на острова. Той е ценен за мен — отвърна студено Алекс.

— Ще видим — Даниел се обърна към момичето. — Кажете на скаутите да останат там, където са сега. Да задържат Фъргюсън и придружителя-водач до второ нареждане. Какво е станало с Йенсен?

— Той е добре. Скаутите го следят.

— Значи е напуснал лагера?

— Нашите хора смятат, че той се преструва на изгубен. Рано тази сутрин, скоро след заминаването на д-р МакОлиф, той и придружителят му решили да използват онова, което наричат… азимутна връзка. Йенсен завързал придружителя си за единия край, накарал го — е да се отдалечи, докато той размотавал найлоновата корда. Сигналите са се подавали явно чрез подръпване…

— И Йенсен е отрязал връвта, и я привързал за първата фиданка — изкаканиза Алекс монотонно, — мятайки примка около най-близкия клон.

— Откъде знаете това? — Даниел изглеждаше удивен.

— Това е много стар, глупав трик. Безвкусна шега. Разиграва се на „зайци“ — новобранци.

Даниел отново се обърна към момичето.

— И неговият носач е изгубил дирите му. Къде е Йенсен сега?

— Опитвал се да открие пътеката на Малкълм — отвърна секретарката. — Скаутите казват, че почти я бил открил, но се отказал и заобикаляйки се е върнал пак на западния склон. От там може да наблюдава цялата територия на лагера, да държи под око всички пътища за влизане и излизане от него.

— Той ще остане там да чака целите три денонощия, като гладува или поставя капани на котките, щом смята, че това ще му помогне. Няма да посмее да се върне при Уорфийлд без да се е добрал до нещичко — Даниел погледна към Алекс: — Знаехте ли, че той Ви е предложил за ръководител на експедицията?

— Аз бях негово… — МакОлиф не довърши изречението. Няма смисъл, мислеше той.

— Предайте на хората ни да останат с него — нареди Старейшината. — Да се приближат, но да не го залавят… освен, ако не тръгне да използва радиовръзка и да търси крайбрежието. В такъв случай, да бъде убит!

— Какви нареждания, по дяволите, дадохте току-що? — избухна ядосан МакОлиф. — Дявол да Ви вземе, Вие нямате право!

— Ние имаме всички права, Докторе. Вашите авантюристи са тези, които са дошли на този остров и го оскверняват с мръсотията си! Не ми говорете за права, МакОлиф! — и тогава както неочаквано беше повишил гласа си, той изведнъж го сниши, изричайки: — Свикайте Съвета.

29.

Даниел поведе МакОлиф надолу по стълбите и те нагазиха в сивата трева, в която беше обрасъл левият бряг на миниатюрния канал. И двамата мълчаха. Алекс погледна часовника си: беше почти осем часа вечерта. На запад, иззад планините за последно в здрача се прокрадваха лъчите на слънцето и образуваха снопове светлина от оранжевия край на спектъра. Те открояваха силуетите на загърбилите ги хълмове в кафяво-черно, което подчертаваше не само внушителния им ръст, но и величието им на твърдина, убежище. Езерото лежеше като тъмно парче стъкло, излъскано до степен, надхвърляща човешките възможности, и покорно отразяваше масивните сенки на планините и потоците светлина на оранжевото слънце.

Те вървяха надолу по склона през откритото пространство към каменната ограда около пасището. Далеч, наляво в стената имаше порта: Даниел се приближи до нея, освободи широкото единично мандало, бутна я и тя, политайки назад, зейна. Той покани МакОлиф да влезе, като направи жест с ръка.

— Извинявам се за моите избухвания — рече Старейшината, докато вървяха из полето. — Не бяха насочени накъдето трябва. Осъзнаваме, че Вие не сте агресор, а жертва.

— А кое от двете сте Вие: жертвата или агресорът?

— Аз съм Старейшината, а ние — ние не сме нито едното, нито другото. Вече Ви обясних това.

— Вие ми обяснихте много неща, но аз все още не знам нищо за Вас самите — каза МакОлиф с очи, вперени в самотното животно, което се приближаваше през бавно потъващото в мрак поле към тях. То беше младо конче, което изцвили и плахо се изправи на задните си крака, когато стигна досами тях.

— Това жребче винаги се отскубва — засмя се Даниел, докато потупваше нервното животно по врата. — Трудно ще бъде обяздено… Хей! Хей! — извика халидонитът, удряйки коня по задницата и изпращайки го все така ритащ, лудуващ и пръхтящ към средата на пасището.

— Може би точно това имам предвид и аз — каза Алекс. — Как обяздвате, т.е. обучавате… хората си? Как ги опазвате да не се отскубнат?

Даниел спря и се загледа в МакОлиф. Те бяха сами сред огромното пасище, окъпано в свежите цветове на залязващото ямайско слънце. Светлината обля Старейшината, като откри силуета му и накара МакОлиф да прикрие лицето си с ръка. Не можеше да вижда очите на Даниел, но чувстваше погледа му върху себе си.

— В много отношения ние сме просто устроени хора — започна халидонитът. — Техниката, от която се нуждаем, се донася отвън, заедно с лекарствата и медицинското оборудване, основните селскостопански машини и всичко от този род. Това винаги се прави от членове на племето, като се използват непроследими планински маршрути. С изключение на това, ние сме общност, която се храни от продуктите на земята си. Обучението или обяздването — както Вие го наричате — е резултат на осъзнаването на огромните богатства, които притежаваме. А уединението ни едва ли е абсолютно, както сам ще се уверите.

Даниел обясни, че от най-ранно детство на халидонита се втълпява колко привилегирован е той и как трябва да оправдае рожденото си право чрез действията и поведението си в живота. „Етиката на приноса“ започва да се развива още от началните етапи на образованието, в чиято основа заляга изискването за най-пълно развитие на заложбите. Външният свят бива представен до най-малките детайли — с простотата и сложността си; мира, спокойствието и насилието, жестокостта в него; с доброто и лошото си. Когато се появели изкушения, породени от тази реалност, те бивали балансирани — може би с малко по-голяма строгост, призна Даниел — от съответни наказания.

Когато наближал неговият или нейният дванадесети рожден ден — халидонитът преминавал през серия тестове, задавани от учителите, по-старшите от Съвета и накрая от самия Старейшина. На базата на резултатите от изпитите индивидите били подбирани и определяни за различни обучения, но вече във външния свят. Следващите три години се посвещавали на подготовка за излизане в Света, съсредоточена в придобиване на специални умения, навици или професии.

Когато той или тя навършели 16 години, халидонитът бил извеждан от комуната и отивал да живее във „външно“ семейство, в което „бащата“ и „майката“ били членове на племето. С изключение на редките завръщания в комуната и събиранията със собствените родители, „външното“ семейство се оказвало в ролята на настойник в продължение на много години.

— А има ли случаи на „изневяра“?

— Много рядко — отвърна Даниел. — Процесът на екраниране е всеобхватен.

— А ако се е пропукал някъде? Ако има…

— Това е въпрос, на който няма да Ви отговоря — прекъсна го Старейшината. — Единствено ще кажа, че „Лабиринтът на Акуаба“ е такава заплаха, пред която и най-страшният затвор бледнее. Той регулира броя на осквернителите — както вътре, така и вън — и го поддържа в минимални граници. Така или иначе, тези, които пренебрегват дълга си, са голяма рядкост.

Тонът на Даниел отказа Алекс да се задълбочава във въпроса.

— Значи, те биват довеждани обратно тук? Даниел само кимна.

Нямало външно наложен контрол върху числеността на населението. Даниел го увери, че на всяка двойка, която искала многобройно поколение, се падала друга, която искала по-малко или изобщо не искала деца. И за най-голямо изумление на МакОлиф Старейшината добави:

— А така също женитби стават между членове на племето и външни хора. Това е естествено и неминуемо, понякога дори и желателно. Но за да стане това се извършва сложна процедура, отнемаща много месеци, с доста строги правила и изисквания.

— Нещо като обратен екраниращ ефект?

— Най-щателният, който можете да си представите, под контрола на „настойниците“.

— Какво става, ако бракът не…

— Отговорът и на този въпрос остава за Вас в мъртвата зона, Докторе.

— Оставам с впечатлението, че наказанията Ви са прекалено сурови — каза Алекс тихо.

— Може да оставате с каквито искате впечатления — каза Даниел и тръгна отново през полето. — Но най-важното е да разберете, че ние имаме десетки… стотици настойници, пазачи — в „приемни домове“ — из целия свят. От всички възможни професии, във всички правителства, пръснати из десетки университети и други институции — навсякъде… И Вие никога няма да сте сигурни кои са членове на Халидон. Това е нашата заплаха, нашата върховна защита.

— И така, Вие казвате, че ако аз разкрия, разглася онова, което знам за Вас, Вие ще ме убиете?

— Вас и всеки член на семейството Ви: жена, деца, родители… При липса на такива — любовници, близки сътрудници, приятели, всеки човек, който е имал или има някакво влияние върху Вас. Самоличността Ви, дори споменът за Вас, ще бъдат изтрити.

— Не може да знаете за всеки човек, с който говоря, да контролирате всяко мое телефонно обаждане, къде съм всяка минута. Никой не е в състояние да го направи! Аз мога да наема армия, мога да Ви открия!

— Но няма да го направите — каза Даниел тихо, в противовес на крясъците на МакОлиф. — Поради същата причина, поради която не са го направили и други преди Вас… Елате. Вече стигнахме.

Те стояха в края на полето. Отсреща се мержелееше горският гъсталак на Кок Пит, оплел ластари, мустачки и пипала в сенките на мрака.

Най-неочаквано, без никакво предизвестие, въздухът се изпълни от всепроникващ звук и ужасния му резонанс. Това беше писък, някакъв нечовешки вопъл. Тонът беше нисък, задъхан, обгръщаше всичко и отекваше навсякъде. Беше звук от гигантски духов инструмент, който бавно се възземаше, за да спадне до проста, мрачна тема и после отново се издигаше до ужасния вой, пробиващ мелодията с невъзможността на горните си октави.

Силата му нарастваше все повече и повече, ехото подхващаше ниските, басови тонове и ги запращаше през джунглите, блъскаше ги в стените на околните планини дотогава, докато земята започнеше да вибрира.

И тогава звукът спря. МакОлиф остана прикован към мястото си, виждаше в далечината как редица човешки фигури пристъпват бавно, внимателно, в премерен каданс, през полето, в променящите се сенки на ранния здрач. Няколко от тях носеха факли, които не горяха буйно. Най-напред те бяха само четири или пет и идваха откъм портата в оградата. След това се зададоха няколко откъм южния бряг на черното, блестящо езеро. Накрая и в езерото можеха да се видят плоскодънните им лодки, които бавно се плъзгаха по повърхността на водата, всяка една озарявана от факла. За броени минути се събраха десет, после двадесет, тридесет… докато МакОлиф се отказа да ги брои. Изникваха отвсякъде: десетки бавнодвижещи се тела, полюляващи се нежно, докато вървяха през потъващите в мрак поля.

Те се събираха към мястото, където бяха застанали Алекс и Даниел.

Нечовешкото ридание се понесе отново. По-високо от преди, ако изобщо беше възможно да надскочи предишната си сила. МакОлиф установи, че е запушил ушите си с длани: вибрациите, разтърсващи главата и тялото му, причиняваха болка — истинска болка. Даниел го докосна по рамото. Алекс рязко се обърна, все едно че го бяха ударили силно. За момент дори си помисли, че наистина е бил ударен, толкова жестоки бяха усещанията, предизвикани от оглушителния звук на ужасното ридание.

Ела — каза разбиращо Даниел. — „Hollydawn“-ът наистина може да ти навреди.

МакОлиф беше сигурен, че е чул съвсем точно. Даниел беше произнесъл словото: не „халидон“, а „hollydawn“48. Като че ли отекващият, оглушителен звук естествено бе предизвикал употребата на по-древния език.

Даниел рязко се запъти към нещо, което МакОлиф взе за редица от храсти, после халидонитът се заспуска в нещо като нисък окоп, който се стори на американеца не на мястото си в джунглата. Алекс се затича да го настигне и едва не се строполи в тесен, стръмен коридор със стълби, издълбани направо в скалата.

Надолу странното стълбище се разширяваше, като се отваряше към стените си, докато накрая МакОлиф можа да види, че те се бяха спуснали в примитивен амфитеатър, чиито стени се издигаха на тридесет-четиридесет стъпки от пода. Стълбата се превръщаше в пътека, която продължаваше надолу между изсечените от двете страни в скалата редове за сядане. И ето, оглушителният, агонизиращ звук от повърхността вече го нямаше. Беше изчезнал, а на негово място се бе възцарила тишината: амфитеатърът, изсечен в някаква древна каменоломна, не пропускаше нито звук отвън.

МакОлиф беше застинал на мястото си и гледаше като хипнотизиран надолу към единствения източник на светлина: нисък пламък, който осветяваше стена от цял каменен блок в средата на амфитеатъра. В стената беше вградена плоча от мръсножълт метал. И върху тази метална плоча лежеше една мумия — изсъхнал, сбръчкан труп на мъж. Около него се издигаше фино изплетена, ажурна мрежа от същия жълтеникав материал. На МакОлиф не му беше необходимо да приближава, за да разбере, че този материал беше злато, а излинялото, древно тяло — огромно някога — принадлежащо на мистичния потомък на коромантийските вождове.

Акуаба. Съхранените останки на родоначалника… хвърляне на мост през вековете. Светинята — единствената, истинската — за племето на Акуаба. Оная — която вярващите трябва да видят. И да почувстват.

— Слез долу — Даниел беше прошепнал думите, но Алекс ги чу съвсем ясно. — Ще седнеш до мен. Моля те, побързай.

МакОлиф измина останалата част от стълбата, стъпи на пода в средата на гробницата-каменоломна и застана до халидонита, в дясната страна на примитивната сцена. От стената пред тях напред се издаваха два каменни блока. Даниел посочи единия: най-близкото място за сядане до тялото на Акуаба. На по-малко от осем стъпки от гроба му.

МакОлиф се отпусна върху твърдия камък. Очите му бяха вперени в откритата катафалка, изваяна от злато. Съсухреният труп беше облечен в червеникавочерни роби. Ръцете и краката му бяха непокрити, голи и… огромни. Главата му също беше огромна. Ако се отчете свиването, настъпило през последните два века, мъжът трябва да е бил огромен — по-скоро седем, отколкото шест стъпки на височина.

Единствената факла, поставена под ковчега от злато, хвърляше треперливи сенки по стените наоколо. Фините нишки, преплитащи се пред изкования саркофаг, улавяха светлината и я разпръскваха в десетки малки отражения. Колкото по-дълго се взира човек, мислеше си Алекс, толкова по-лесно му е да се убеди, че това е ковчегът на бог, който се е оттеглил на заслужена почивка. Бог, който е вървял по земята, който е работил земята — двеста години не бяха достатъчни да изличат следите от огромните му ръце и крака. Но този бог не беше се трудил като другите хора…

В унеса си той чу звука от приближаващи се стъпки и вдигна поглед нагоре, към малкия амфитеатър. Те прииждаха откъм входа, потънал в тъмнина — процесия от мъже и жени, които се разделяха и рукваха по страничните каменни пътеки, за да заемат местата си. В пълно мълчание.

Онези, които носеха факли, се строиха през равни интервали на срещуположните стени, на различни нива, и образуваха шпалир, разпръскващ мъждива светлина. Всички очи бяха вперени в изсъхналото тяло зад решетката от злато. Концентрацията им беше абсолютна: изглеждаха така, сякаш от това зависеше съществуването им.

Изведнъж, отново без никакво предупреждение, звукът на „hollydawn“-а разтърси покоя със силата на експлозия. Гръмотевичното, пискливо ридание като че ли извираше от недрата на покритата със скали земя и се разрастваше, разбивайки се в камъка. То сякаш се раждаше от огромната вдлъбнатина, която представляваше гроба на Акуаба.

МакОлиф почувства, че дробовете му остават без въздух, кръвта нахлу в главата му. Той я зарови между краката си, с длани затисна ушите си: цялото му тяло се тресеше. Викът достигна своето кресчендо, последен ужасен вой изтласка въздуха и го раздра до пълна лудост. „Ничии човешки уши не могат да издържат това!“ — мислеше си Алекс треперейки, треперейки така, както никога досега в живота си.

И изведнъж всичко свърши. Отново се възцари тишина.

МакОлиф бавно се изправи до предишното си положение, свали ръце и ги впи в камъка под себе си. Той отчаяно се опитваше да възвърне контрола над тялото си, да се пребори със спазмите, които разкъсваха плътта му. Очите му бяха помътнели от втурналата се към слепоочията му кръв. Постепенно те бавно се проясниха и той успя да види редицата халидонити — избраниците на племето на Акуаба.

Всички до един бяха вперили очи в древното, съсухрено тяло зад златните решетки. Алекс знаеше, чувстваше, че те са застинали в тази поза от началото на разтърсващата лудост, по време на която той едва не бе изгубил разсъдъка си. Той погледна към Даниел и несъзнателно хлъцна. Старейшината на Съвета също стоеше като истукан: черните му очи — разширени, челюстта — стисната, лицето — безизразно. Но все пак имаше нещо, което го открояваше от останалите: по лицето му се стичаха две вадички — сълзи.

— Вие сте луди… Всички Вие — промълви Алекс, — не сте с ума си!

Даниел не отговори, не го чуваше. Той беше изпаднал в хипнотичен транс. Както и останалите в тази изсечена под земята гробница: почти стотина мъже и жени загадъчно обладани от някаква сила, надхвърляща способността му за разбиране. Автосугестия, някаква форма на самоиндуциран сомнамбулизъм, групова хипноза… Какъвто и да беше катализаторът, всеки индивид в този примитивен амфитеатър беше омагьосан и достъпът до него, до съзнанието му — отрязан. Те бяха в някакво друго измерение, в неизвестно време и място…

Алекзандър се почувства натрапник — свидетел на един ритуал, твърде интимен, за да бъде наблюдаван от външен човек. И все пак той не беше молил да му бъде оказана тази чест. Той беше заставен — без да принадлежи на мястото — да присъства и да понесе да стане свидетел на разигралата се пред очите му сцена. Но дори и като страничен наблюдател, някаква скръб го изпълни. Не можеше да определи източника й и затова отново впери поглед в тялото, което някога е представлявало исполинът Акуаба.

Алекс се вгледа в набраздената плът на лицето, някога черно на цвят. После в затворените очи, толкова омиротворени в смъртта, в огромните ръце, скръстени толкова властно над червеникавочерната роба. И пак — в лицето. Очите, очите… О, Господи! Боже мой! Сенките му играеха номера… ужасни, хвърлящи в смут номера.

Тялото на Акуаба се раздвижи. Очите се отвориха, пръстите на огромните ръце се разпериха, ръцете се повдигнаха… на сантиметри от повърхността на древния плат. Акуаба отправяше молбата си…

Всичко, само за миг и после вече го нямаше.

Отсреща беше пак само съсухреното тяло зад златната решетка.

МакОлиф се облегна на стената от камък, отчаяно се опита да запази разсъдъка си. Той затвори очи, пое дълбоко въздух и се вкопчи в камъка под себе си. Не знаеше колко дълго бе продължило това — минута, час, десетилетие ужас, когато чу думите на Даниел.

— Ти го видя — фразата беше изказана нежно. — Не се страхувай. Никога повече няма да повдигнем този въпрос. Нищо лошо не се е случило. Само добро.

— Аз…, аз… — Алекзандър не можеше да говори. Лицето му бе обляно в пот, а изсеченото в скалата седалище на Съвета беше доста хладно място.

Даниел се изправи и застана в центъра на скалния подиум. Вместо към Племето на Акуаба, той се обърна към МакОлиф. Той шептеше, но както и преди, думите му, ясни и точни, отекваха в стените.

— Уроците на Акуаба достигат до всички, така както и проповедите на пророците докосват всички хора. Малцина обаче се вслушват в тях. Независимо от това, делото трябва да бъде продължено. От тези, които могат да го продължат. Това е пътят. Акуаба е бил щедро надарен с големи богатства…, надхвърлящи въображението на онези, които не ще се вслушат, а само искат да крадат и разрушават… Ето защо ние излизаме в Света, без той да знае, че ни има, и правим всичко, което е по силите ни… Така трябва да бъде и занапред. Защото ако Светът научи, той ще се опита да ни се наложи и Халидонът, Племето на Акуаба и уроците на Акуаба ще бъдат унищожени… Ние не сме глупаци, доктор МакОлиф. Знаем с кого си имаме работа, с кого с лоделяме тайните си. И любовта си. Но не си правете илюзии. Ние сме в състояние да убиваме и ще убиваме, ако се наложи, за да защитим съкровищницата на Акуаба. В това отношение сме опасни, абсолютни и непреклонни. Ние ще унищожим себе си и съкровищницата си, ако Светът се опита да се намеси.

Аз, в качеството си на Старейшината, Ви моля да станете, доктор МакОлиф, и да застанете с гръб към Племето на Акуаба, към този Съвет на Халидон и да се обърнете с Лице към стената. Онова, което ще чуете, докато се взирате само в камъка, са гласове, изброяващи места и цифри. Както вече казах, ние не сме глупаци и знаем какви са законите на пазара и пазаренето. Вие няма да видите лица, никога няма да узнаете самоличността на онези, които говорят. Само ще знаете, че те са продължителите, пренасящи в бъдното богатствата на Акуаба.

Ние разпръскваме големи суми по целия свят, концентрираме усилията си в райони, където човешкото страдание е най-голямо. Там, където има глад, липсва покрив над главата, където се шири безпомощността, безсмислието на живота. Хиляди безименни, неосведомени хора всекидневно получават помощ от нас, от Халидон. Всекидневно, в най-материален вид.

Моля станете и се обърнете към стената, доктор МакОлиф.

Алекзандър се надигна от каменния блок и се обърна. За миг погледът му падна върху тялото на Акуаба. Той извърна очи и се вторачи в извисяващия се екран на стената.

Даниел продължи:

— Делата ни не преследват политическа власт или влияние. Вършим ги, защото притежаваме тайното богатство и сме задължени да продължаваме… уроците на Акуаба.

Но светът не е готов да възприеме нашите пътища, пътищата на Акуаба. Планетарното двуличие би ни унищожило, вероятно би ни принудило да се самоунищожим. А това ние не можем да позволим.

Разберете това, доктор МакОлиф. Като изключим Вашата собствена смърт, която със сигурност ще настъпи, позволите ли си да разкриете онова, което знаете за Племето на Акуаба, ще се случи нещо, пагубно, много по-страшно, отколкото загубата на живота Ви: делото на Халидон ще приключи. Това е нашата върховна заплаха…

Един след друг гласовете произнасяха лаконичните си изказвания:

— Африканска ос. Гана. Четиринадесет хиляди бушела зърно. Чрез: „Братя Смит“, Кейптаун. Банка „Бъркли“…

— Сиера Леоне. Три тона медикаменти. Чрез: „Балтаджи Фармацетикалс“, Алжир. Банка „Константин“…

— Индокитайска ос. Виетнам, Меконг, провинции Кван То. Рентгенов и лабораторен персонал и оборудване. Чрез: Швейцарския червен кръст — „Банк ъв Америка“…

— Ос: югоизточно полукълбо. Бразилия, Рио де Жанейро. Противотифусен серум. Чрез: „Сализар — медицински продукти“. „Трета банка“, Рио…

— Индийска ос. Дака. Бежански лагери. Серуми за ваксини, медикаменти. Чрез: „Международна организация на нуждаещите се от покрив“, Световна банка, Бирма…

Мъжките и женските гласове продължаваха монотонното си изреждане, фразите отсечени, непълни и все пак в тях имаше някаква нежност. Беше изминал почти час и МакОлиф започна да разбира, че много се изказваха повече от веднъж, но винаги информацията беше друга, нова. Нищо не беше повторено.

Накрая настъпи тишина. Тя продължи доста дълго. И тогава Алекзандър почувства, че една ръка ляга на рамото му. Той се обърна. Даниел го гледаше изпитателно.

— Сега разбирате ли?

— Да. Разбрах — каза МакОлиф.

Те се върнаха през полето към езерото. Горските звуци се смесваха с шума, идещ от планините и откъм водопада, който продължаваше да се разбива на почти миля на север.

Стояха на укрепения бряг и Алекс се наведе, взе едно камъче и го хвърли в черното, искрящо езеро, отразяващо лунната светлина. Той погледна към Даниел.

— По свой собствен начин Вие сте толкова опасен, колкото и останалите. Един-единствен човек… с толкова много… операции извън всякакъв контрол. Няма проверки, няма баланси. Толкова лесно би било доброто да се изроди в лошо, в едно лошо добро. Малкълм ми каза, че Вашият мандат… не се ръководи от календара.

— Така е. Избран съм пожизнено. Единствено, ако аз реша, мога да го прекъсна.

— И да определите своя наследник?

— Е, аз имам влияние, но разбира се, последната дума е на Съвета.

— Тогава, мисля, че Вие сте по-опасен.

— Не го отричам.

30.

Пътуването до Монтего се оказа много по-лесно, отколкото криволичещия поход от Марта Брей до тук. По-голямата част от времето пътуваха с различни превозни средства.

Малкълм, сега робата му бе заменена с костюм от веригата „Савил“, поведе Алекзандър край езерото на югоизток. По пътя ги пресрещна мъж, който ги отведе до подножието на планинска канара, скрита в джунглата. Стоманен асансьор, чиито дебели вериги не се забелязваха отдалеч сред планинските скали, ги издигна до върха на огромна пропаст. Там друг мъж ги настани в нещо като малък трамвай. Трамваят ги понесе по железен път под линията на хоризонта на гората. В края на тази отсечка трети мъж ги пое и ги преведе през поредица от дълбоки пещери, които Малкълм нарече „Куик степ грото“. Той каза на Алекс, че „Куик степ“49 били наречени така заради пиратите през седемнадесети век, които акостирали в залива Блуфийлд50 и бързали да заравят съкровищата си на дъното на дълбоките басейни вътре в пещерите. Другата легенда, онази, която се смятала за по-достоверна, била, че ако пътникът не гледа в краката си, лесно може да се подхлъзне и да пропадне в някоя цепнатина. В такъв случай не се разминавало без наранявания, а понякога настъпвала и смърт. И МакОлиф следваше плътно водача им, а фенерчето му внимателно шареше из изпълнената със скали тъмнина пред него.

Когато излязоха от пещерите, те за кратко се потопиха в джунглата, докато достигнаха първия Истински път. Водачът им включи миниатюрен радиопредавател и десет минути по-късно един „пустинен джип“ изскочи от непрогледните черни кухини на запад. Водачът им каза „довиждане“ и се раздели с тях.

Невзрачното, грубо на пръв поглед, превозно средство ги понесе през непрекъснато пресичащи се черни пътища. Шофьорът се стремеше двигателят да не вдига излишен шум, държеше курс покрай спускащите се надолу хълмове и изгасяше фаровете колчем наближаха някоя населена област. Пътуването продължи половин час. Пресякоха маронското село Акомпонг, завиха, пропътуваха на юг няколко мили до един равен отсек степно пространство.

В тъмнината, в самия край на полето, се виждаше малък самолет, който току-що беше изкаран иззад камуфлажното си прикритие от папрат и акация. Беше двуместен команч. Те се качиха в него и Малкълм зае мястото на пилота.

— Това е най-рискованата част от цялото пътуване — каза той, докато рулираха по отсечката за излитане. — Трябва да летим ниско над земята, за да избегнем засичането ни от радарите. За съжаление, това е практиката и на наркотрафикантите. Всъщност трябва да се притесняваме повече от това да не се сблъскаме във въздуха с тях, отколкото от властите.

Без произшествия, само сигнализирайки няколко пъти във въздуха на гангстерски самолети, те се приземиха в земите на отдалечена ферма, на югозапад от Юнити Хол. От там оставаше само петнадесет минутно пътуване с кола до залива Монтего.

— Би предизвикало съмнения, ако останем да пренощуваме в негърските квартали на града: ти — с цвета на кожата си, аз — с речта и дрехите си. А утре трябва да се движим из центъра — в района на белите.

Те избраха крайбрежния хотел „Корнуъл“ и се регистрираха през десет минути. Резервираха две съседни, но несвързани помежду си стаи.

Беше два часа след полунощ и МакОлиф се строполи в леглото изтощен. Не беше спал почти четиридесет и осем часа. И въпреки това сънят не идваше.

В главата му се въртяха толкова много неща. Брилянтният, самотен, смахнат Фъргюсън и неговото внезапно заминаване за фондацията „Крафт“. Още една измяна. Без никакво обяснение. Алекс се надяваше, че Крафт е решението на Джимбото. Защото на него никога вече нямаше да му се има доверие. Мислеше си и за сладникаво чаровните Йенсенови… затънали до уши в манипулациите на „Дънстоун Лимитид“. За „харизматичния водач“ Чарлз Уайтхол, чакащ момента да яхне „коня на негърския Помпей“ през парка „Виктория“. Уайтхол не беше еш на Халидон. Племето на Акуаба не би го толерирало. Уроците на Акуаба не включваха и насилието на Лорънс, едрото момче-мъж, наследника на Барък Мур. „Революцията“ на Лорънс никога нямаше да дойде, поне не по начина, по който той си я представяше.

Алекс се чудеше, докато мислеше за Сам Тъкър51 — чепатият, подобен на скала, внушаваща стабилност. Дали щеше Сам да намери онова, което търсеше в Ямайка? Защото със сигурност той търсеше нещо.

Но най-вече МакОлиф си мислеше за Алисън. За нейния прекрасен полусмях и ясните й сини очи, за спокойното й приемане на всичко, което всъщност беше проявата на нейното разбиране. Колко много я обичаше. Докато съзнанието му се потапяше в сивата, черна празнота на съня той се чудеше дали щяха да прекарат остатъка от живота си заедно. След като лудостта свърши. Ако оцелее. Ако двамата останеха живи.

Беше дал поръчка да го събудят в 6.45. Дванайсет без петнайсет лондонско време. Обед — според Халидон.

Кафето пристигна след седем минути. До дванадесет часа оставаха само осем.

Три минути по-късно телефонът иззвъня. Пет минути до дванадесет лондонско време. Беше Малкълм. Не звънеше от стаята си в хотела, а от Обединеното Пресбюро, от офиса му в Монтего Бей на улица „Сейнт Джеймс“. Искаше да се убеди, че Алекс е станал и е включил радиото си, а може би и телевизора в стаята. МакОлиф включи и двете. Малкълм, халидонитът щеше да му се обади по-късно.

В седем без три минути — дванадесет лондонско време — на вратата рязко се почука. Алекзандър беше удивен. Малкълм не му беше казал, че някой ще го посещава: никой не знаеше, че той е тук — в залива Монтего. Той отиде до вратата.

— Да?

Думите от другата страна на дървената преграда бяха произнесени колебливо от един нисък, познат глас.

— Вие ли сте… МакОлиф?

В този момент Алекзандър разбра. Симетрията, прецизността на времето беше изключителна; само необикновено скроени умове можеха да измислят и представят такова, изпълнено със символи разиграване.

Той отвори вратата. В коридора стоеше Р. С. Холкрофт, Британско разузнаване; тънкото му тяло беше изопнато, изразът на лицето издаваше волево потиснатата му силна изненада.

— Боже милостиви. Наистина сте Вие… Аз не им повярвах. Сигналите Ви от реката… Нямаше нищо извънредно, абсолютно нищичко!

— Това — каза Алекс, — е може би най-пагубното съждение, което някога съм чувал.

— Те ме извлякоха от стаята ми в Кингстън… преди изгрев слънце. Закараха ме някъде из хълмовете…

— И Ви докараха със самолет в Монтего — довърши МакОлиф, докато гледаше часовника си. — Влезте, Холкрофт. Имаме една минута и петнадесет секунди до началото.

— На какво?

— И двамата ще разберем след малко.

На фона на музиката напевният висок глас възвести по радиото, че вече е седем часът в „слънчевия рай на залива Монтего“. Картината на телевизора показваше моментна снимка на застинала дълга плажна ивица. Говорителят с подчертано британски акцент възхваляваше добрите качества на „живота на нашия остров“ и поздравяваше с добре дошли „всички туристи, пристигнали от страните със студен климат“, като подчерта почти моментално, че има снежна виелица в Ню Йорк.

Дванадесет часа, лондонско време.

Нищо необикновено.

Абсолютно нищо.

Холкрофт стоеше до прозореца, загледан в синьо-зелените води на залива. Той мълчеше; гневът му всъщност беше яростта на мъж, който е загубил контрола върху събитията и не знае какви са ходовете на опонентите му. И най-вече — защо ги правеха. Манипулаторът беше изманипулиран.

МакОлиф седеше на леглото с вперени в телевизионния екран очи. В момента течеше някаква разкрасена лъжа-приказка за „прекрасния град Кингстън“. Успоредно с това радиото, поставено на масичка до леглото, бълваше някаква комбинация от какофонична музика и убийствени реклами, продаващи всичко: от „Копъртоун“ до „Херц“. Периодично се появяваше сиропираният женски глас на говорителката на Министерството на здравеопазването с обръщение към местните жени, съветвайки ги „вие не трябва да забременявате толкова често“, следван от прогнозата за времето, която никога не беше „отчасти облачно“, а винаги — „предимно слънчево“.

Нищо необикновено. Нищо. Вече беше дванадесет и единадесет лондонско време. Все още нищо.

И тогава се започна.

— Прекъсваме обичайното си предаване…

И, като малка вълничка, родена в океанските дълбини — незабележима най-напред, но постепенно нарастваща — която изведнъж се показва над повърхността на водата и достига своята височина, изпълнена с премерена ярост, схемата на терора се пукна и придоби очертания и яснота.

Първото съобщение просто беше прелюдия — самотна флейта, набелязваща основните ноти на темата, които не след дълго щяха да се развият: експлозия и смърт в Порт Антонио.

Източното крило на къщата в имението на Артър Крафт било хвърлено във въздуха от поставен там експлозив, последвалият пожар обхванал по-голямата част от сградата. Предполага се, че патриархът на фондацията е една от жертвите. Плъзнали слухове, че преди серията експлозии се е стреляло с пушки. Порт Антонио бил целият в паника.

Стрелба с пушки. Експлозиви.

Рядкост, да, но не и нещо, за което не беше чувано на този остров с неговата разпокъсана жестокост. Жестокостта на задържания гняв.

Следващото „прекъсване“ се появи след не повече от десет минути. То беше — точно откъдето трябва, мислеше си МакОлиф — репортаж от Лондон. Това прекъсване се придружаваше от лента, течаща под образа, на която пишеше: „Убийства в Лондон. Пълният текст на съобщението ще чуете в централните ни новинарски емисии“. Радиото изчака една дълга музикална реклама да стигне до края на своята промиваща мозъка тъпота преди гласът да се появи отново, но вече властно стреснат и притеснен.

Даваха подробностите все още в сбит вид, но не и изводите. Бяха убити четири важни фигури с висок ранг в правителството и индустрията. Един директор на компанията „Лойд“, един служител от Кралските данъчни служби и двама членове на Камарата на общините, и двамата председателстващи различни търговски комисии с голямо значение и влияние. Методите: двата — често срещани до сега, двата — нови и доста драматично изпълнени. С много мощна пушка е стреляно от един прозорец в покрит с тента вход на площад „Белгрейвия“. Автомобил е бил хвърлен във въздуха чрез предварително поставено взривно устройство. Следваха новаторските: отрова — предполага се, че е стрихнин, разтворена в мартини „Биифийтър“, смъртта настъпила след десет минути; и една ужасна, извратена, жестока смърт… острие на нож, изхвърлено срещу движеща се плът на един гъмжащ от хора ъгъл на булевард „Странд“. Убийствата са извършени, убийците не са задържани.

Р. С. Холкрофт стоеше до хотелския прозорец и слушаше развълнуваната интонация на ямайския говорител. Когато Холкрофт проговори, стана ясно колко е шокиран от чутото.

— Господи… Всеки един от тези мъже по едно или друго време беше поставен под лупа…

— За какво?

— Заподозрян в особено тежки престъпления: служебни злоупотреби, изнудване, измама… Но нищо не беше доказано.

— Е, нещо вече е доказано.

Следващият беше Париж. Ройтер беше изпратил първите телеграми и те бяха тиражирани от телеграфните агенции само за минути. Отново бройката беше… четири. Четирима французи — всъщност трима мъже и една жена. Но пак четири.

Отново изтъкнати фигури в индустрията и правителствените кръгове. И оръжията на престъплението бяха идентични: пушка, експлозиви, стрихнин, нож.

Жената — собственичка на една от парижките модни къщи. Безскрупулна, мразена, садистична лесбийка, отдавна подозирана във връзки с корсиканската мафия. Била е застреляна от разстояние, когато е излизала от един вход на „Сен Жермен де Пре“. От тримата мъже един е бил член на президентския Финансов съвет; неговият ситроен избухнал, когато той се опитвал да запали колата си на улица „Бак“. Другите двама французи заемали високи изпълнителни постове в корабни компании със седалище в Марсилия — корабите плавали под парагвайски флаг — собственост на Маркиз дьо Шательоро. Първият се разтърсил в конвулсии, наклонил се над масата и починал в едно кафене в Монмартр — от стрихнин в късното му сутрешно еспресо. На втория му разпрали гръдния кош с касапски нож насред претъпкания с минувачи тротоар пред хотел „Жорж V“.

Минути след Париж дойде Берлин. Берлин на правителството в Бон. Все още само слухове, идващи от Изток — чували се сирени отвъд мостовете, зад Стената; били подслушани няколко полицейски радиотелефона — но нищо не било ясно.

На „Кюрфюрщендам щрасе“ бил застрелян от покрива на близкостояща сграда един подсекретар от Външнополитическия отдел на Бундестага, когато отивал на предварително уговорена среща-обяд. Един от директорите на „Мерцедес Бенц“ спрял, за да изчака светофара на аутобана, когато на предната му седалка били хвърлени две гранати, изпепелили колата му и него самия за секунди. На известен наркотрафикант била дадена отрова, сипана в чашата тъмна бира, която си поръчал в хотел „Гранд“, а едно служебно лице на Финансовото министерство е било ловко пронизано — смъртта настъпила незабавно — право в сърцето в претъпканото фоайе на правителствена сграда.

Следваше Рим. Един от финансовите стратези на Ватикана, дълбоко презиран кардинал, посветил се на изнудването в името на църквата на зле информираните бедни, паднал от пушката на убиец, стрелял иззад едно берлини на площад „Сан Пиетро“. Един функционер от миланската Мандадора влязъл в глуха улица на „Виа Кондоти“, където автомобилът му експлодирал. Смъртоносна доза стрихнин била сипана в капучиното на директор на митница на римското летище „Фиумичино“. В ребрата на влиятелен брокер от „Борса Валори“ бил забит нож, докато той се спускал по Испанските стълби към „Виа Дю Масели“.

Лондон, Париж, Берлин, Рим.

Винаги цифрата беше четири и методите еднакви: пушка, експлозиви, стрихнин, нож. Четири разнообразни, изобретателни начина на действие. Всеки един преценен от гледна точка на новината, ориентирани към шока. Всички убийства — дело на професионалисти; нито един убиец не е бил заловен на местопрестъплението.

Радио и телевизионните станции не правеха вече опити да продължат обичайната си програма. С имената сега се появяваха и подробните им биографии. От детайлите в тях човек можеше да си състави представата, която не беше далеч от обобщението на Холкрофт за четиримата убити англичани: Жертвите не бяха просто хора от голяма величина в индустрията и правителствата. Върху повечето от тях беше хвърлена сянката на съмнението, което предизвикваше подозрение и към останалите. Бяха лица, подлагани по едно или друго време на официални разследвания. Когато първите намеци за това изплуваха на повърхността, любопитните журналисти започнаха бързо и яростно да ровят, да засипват публиката с десетки слухове и дори с нещо повече от слухове — с факти: обвиненителни актове (обикновено свеждани до невъзможност да бъдат доказани), обвинения от страна на пострадали конкуренти, по-висшестоящи или подчинени (оттеглени, отречени… непотвърдени), тъжби (изтеглени от съда или преустановени поради липса на доказателства).

Това беше един „елегантен“ разрез на имиджа на заподозрените. Помътнял, омърсен, с аура на корупция около себе си.

Всичко това стана преди стрелките на часовника на МакОлиф да покажат девет часа. Два часа след дванадесет, лондонско време. Два часа следобед на Мейфеър.

Същото часово време във Вашингтон и Ню Йорк.

Нямаше вече преструвка, разбирането проблесна заедно с движението на слънцето от изток на запад над Атлантическия океан. Изводът — споделян от всички, прерастваше в истерия. Предполагаше се, че това е някакъв заговор от международен мащаб, дело на самоуправстващи фанатици, които разчистваха стари сметки, чрез терор, из целия цивилизован свят.

Щеше ли терорът да достигне бреговете на Съединените Щати?

Да, той вече беше там, от преди два часа.

Тромавият великан едва беше започнал да се раздвижва, да разпознава симптомите на надигащата се зараза.

Първите новини достигнаха до Ямайка от Маями. Радио Монтего се задъхваше, докато ловеше припокриващите се радиоизлъчвания, пресяваше, подбираше, най-накрая сверяваше с телексната лента думите на различни новинари, които бързаха да вербализират събитията, изтичащи от лентите на телеграфните агенции.

Вашингтон. Ранно утро. Подсекретарят на бюджета — едно явно политическо назначение заради принос в президентската кампания — е бил застрелян, докато правел сутрешния си джогинг по един черен път близо до дома си в Арлингтън; оръжието е било високомощна пушка, вероятно с електронен мерник и с нея се е стреляло от един хълм над пътя. Тялото е било открито от моторист в 8.20, времето на настъпване на смъртта — не повече от два часа от намирането.

Обед. Лондонско време.

Ню Йорк. Приблизително в седем часа сутринта, когато някой си Анджело Делакроче — уважавана в средите на мафията фигура — влязъл в своя линкълн континентал в свързания с дома му гараж в Скарсдейл, станала експлозия, която хвърлила във въздуха помещението, убила на място Делакроче и причинила значителни щети на останалата част от къщата. Името „Делакроче“ се свързвало с…

Обед. Лондонско време.

Феникс, Аризона. Около 5.15 сутринта, някой си Харисън Ренфийлд, финансист от международен мащаб, строителен магнат със значителни холдингови компании в Карибския басейн, припаднал в покоите си в частния клуб „Тъндърбърд“52 след среднощно парти, дадено в чест на съдружниците му. Това станало след като поръчал да му донесат сутрешната закуска; съществували подозрения, че е бил отровен, тъй като един сервитьор на „Тъндърбърд“ бил намерен в безсъзнание долу, в хола на апартамента на Ренфийлд. Било наредено да се извърши аутопсия… Пет часа, планинско време.

Дванадесет часа на обяд, лондонско време.

Лос Анджелис, Калифорния. Точно в 4.00 сутринта младши сенаторът от Невада — споменаван напоследък (без да е повдигнато обвинение) във връзка с данъчни измами в Лае Вегас — слязъл от борда на голяма моторна лодка на един кей в Марина дел Рей. Моторницата била пълна с гости, връщащи се от яхтата на филмов продуцент. Някъде по пътя между моторницата и носа на кея, младши сенаторът се оказал разпорен от нож. Острието било дълго, а разрезът толкова дълбок, та чак хрущялът на гръбначния стълб се показвал през живата рана. Той бил притиснат и понесен от потока гуляйджии, докато в един момент струята топла течност, оплискала толкова много хора, била разпозната като кръв. Настъпила паника, обхваналият ги ужас, макар и пиянски, бил дълбок. Четири часа сутринта, тихоокеанско време.

Дванадесет часа на обед. Лондон.

МакОлиф погледна към смълчания, стреснат Холкрофт.

— Последната смърт, за която беше съобщено, е настъпила в четири часа сутринта… В Лондон по това време е било дванадесет. Във всяка страна са умрели по четирима. Използвани са съответно четири — идентични — метода на убийство… Аравакските единици от по четири — пътуването към смъртта… така го наричат те.

— За какво говориш?

— Имате си работа с Халидон, Холкрофт. Вие нямате избор; това е тяхното доказателство… Те казаха, че това е само върхът.

— Върхът?

— Върхът на айсберга „Дънстоун“.

— Неизпълними искания! — изригна Холкрофт, фината мрежа от кръвоносни съдове по лицето му набъбна и образува гневни червени петна по кожата. — Ние няма да допуснем някакви си там „чернилки“ да ни диктуват условията си!

— Тогава няма да получите списъка.

— Ще го изтръгнем насила от тях. Не е време за спогодби с диваци!

Алекзандър си помисли за Даниел, за Малкълм, за невероятната комуна на брега на езерото, за гроба на Акуаба… съкровищницата на Акуаба. Неща, за които не можеше и нямаше да говори. Считаше, че и няма смисъл да го прави.

— Вие мислите, че това, което се случи, е дело на диваци? Не става дума за убийствата, тях няма да тръгна да защитавам. Но методите, жертвите… Не се залъгвайте.

— Не давам и пукнат грош за Вашето мнение… — Холкрофт бързо отиде до телефона на масичката до леглото. Алекс остана в стола си край телевизора. Вече за шести път Холкрофт се опитваше да се свърже. Англичанинът имаше само един телефонен номер в Кингстън, който можеше да използва; телефоните на посолството не трябваше да бъдат замесвани в тайните операции. Всеки път, когато той успяваше да получи линия за Кингстън — нещо, което не беше лесно в Монтего — номерът даваше заето.

— По дяволите! Ама че дяволска работа! — експлодира агентът.

— Обадете се в посолството преди да сте получили сърдечен удар — каза МакОлиф. — Споразумейте се с тях.

— Не бъдете магаре — отвърна Холкрофт. — Те не знаят кой съм аз. Ние не използваме персонала на посолството.

— Говорете с посланика.

— И за какво, за Бога? Какво се предполага, че ще му кажа? „Извинете ме, господин посланик, но моето име е еди-кое си. По стечение на обстоятелствата аз съм…“ Проклетото обяснение — ако той изобщо го изслуша без да ме отреже — би отнело почти час. А после нещастният глупак ще започне да бие телеграми до „Даунинг Стрийт“! — Холкрофт се върна пак до прозореца.

— Какво ще правите?

— Те са ме изолирали, разбирате това, нали? — Холкрофт остана до прозореца с гръб към МакОлиф.

— Мисля, че е така.

— Целта е да ме отрежат, да ме накарат да осъзная цялостното значение на… последните три часа… — гласът на англичанина замря, той потъна в мислите си.

МакОлиф беше удивен.

— Това предполага, че те знаят телефонния номер в Кингстън и по някакъв начин са го блокирали.

— Не мисля така — каза Холкрофт, очите му продължаваха да бъдат втренчени във водите на залива. — Досега в Кингстън вече трябва да са разбрали, че съм бил отведен. Хората ни без съмнение правят опити да се свържат с всеки наш сътрудник на острова, за да получат макар и най-бегла представа за това къде се намирам. И просто са пренатоварили телефона.

— Вие не сте затворник; вратите не са заключени — изведнъж Алекс започна да се чуди дали всъщност е прав. Той стана от стола, отиде до вратата и я отвори.

В далечния край на коридора, до асансьорите, стояха двама ямайци. Те погледнаха МакОлиф и въпреки че не ги познаваше, той веднага разпозна проницателното, контролирано спокойствие, което се излъчваше от тях. Беше виждал вече такива очи, такава изразителност високо в планината Флагстаф. Те бяха членове на Халидон.

Алекзандър затвори вратата и се обърна към Холкрофт, но преди да успее да каже нещо, англичанинът проговори, все още с гръб към Алекс.

— Това отговаря ли на Вашите съмнения? — попита той тихо.

— Има двама мъже в коридора — каза МакОлиф глупаво. — Вие знаехте, нали?

— Не го знаех със сигурност, просто предположение. Има някои основни правила.

— И Вие все още смятате, че те са диваци?

— Всичко е относително — Холкрофт се извърна от прозореца и погледна Алекс в лицето. — Сега Вие сте канала. Сигурен съм, че те са Ви го казали.

— Ако „канал“ означава да им занеса ответния отговор, тогава — да.

— Само отговора? И те не искат никакви твърди гаранции? — англичанинът изглеждаше удивен.

— Мисля, че до това ще се дойде във втората фаза. Доколкото схващам, ще е споразумение на етапи. Не мисля, че те обаче ще приемат думата на покорния слуга на Нейно Величество. От устата му се изплъзват твърде лесно такива термини като… „чернилка“, например.

— Вие сте магаре — каза Холкрофт.

— А Вие сте една облечена във власт нула — отвърна МакОлиф с не по-малко презрение. — Те Ви хванаха натясно, господин агент. Те са се добрали и до дънстоунския списък. Те играят на собствен терен… съобразявайки се със собствените си „основни правила“.

Холкрофт се поколеба, като потискаше раздразнението си.

— Може би не. Има една пътека, която все още не сме извървели. Те ще Ви приберат обратно… Бих искал да бъда отведен заедно с Вас.

— Те няма да се съгласят на това.

— Може да нямат друг изход…

— Искам да сме наясно по едно — прекъсна го Алекс. — В Кок Пит държат цяла една експедиция — бели и черни — и няма да позволя на никого да рискува, пък макар и един-единствен живот.

— Вие забравяте, че — каза Холкрофт тихо — отчуждено, — ние знаем местоположението с точност до хиляда ярда.

— Вие сте много далеч от тези, които го охраняват. Не си мислете, че Вие сте… Само една грешна стъпка, само едно леко отклонение и ще последва масова екзекуция.

— Да — каза англичанинът. — Вярвам Ви, нали и преди се беше случило подобно масово клане. А екзекуторите са били същите онези, от чиито избор и методи Вие толкова много се възхищавате.

— Обстоятелствата са били други. Вие не знаете истината…

— О, я престанете, МакОлиф! Аз ще направя всичко, което зависи от мен, за да защитя живота на хората от екипа Ви, но съм принуден да бъда откровен с Вас. Те вече не са от първостепенна важност за мен, както не са и за Халидон! Има много по-висши съображения! — англичанинът замълча за момент, за да подчертае току-що казаното. — И мога да Ви уверя, че нашите сили са значително по-големи от онези на банда фанатични… цветнокожи. Бих Ви посъветвал да не сменяте съюзниците си в последния момент.

От телевизионния екран говорителят мънкаше монотонно, докато четеше текста от страници, които му бяха подавани от други хора в студиото. Алекс не беше сигурен — той не беше слушал внимателно — но мислеше, че е чул името, произнесено по-различно… като че ли свързано с нова или различна информация. Той се загледа в телевизора и вдигна ръка към Холкрофт да замълчи.

Беше чул името.

И както първото съобщение преди три часа беше само прелюдия — соло инструмент, набелязващ разгръщането на темата — МакОлиф разпозна сега в това кодата53. Терорът беше стигнал в оркестрацията си до финала.

Говорителят се загледа право в камерата, след това отново сведе поглед към листовете в ръцете си.

— Да повторим бюлетина. Савана-ла-Мар. На частното летище „Негрил“ е избухнала престрелка. Банда неидентифицирани лица устроили засада на група европейци, докато те се качвали на борда на малък самолет за Уестън Фавел. Френският индустриалец Анри Салан, маркиз дьо Шательоро, бил убит заедно с трима други мъже, за които се казва, че били на служба при него… Мотивът остава неизвестен. Маркизът е гостувал на семейство Уейкфийлд. Пилотът, служител на Уейкфийлд, съобщил, че последните инструкции, които бил получил от маркиза, били за курс на юг от Уестън Фавел, при ниска височина на полета, към вътрешността на откритите тревисти пространства. Полицаите разпитват…

Алекс отиде до телевизора и го изгаси. Той се обърна към Холкрофт; много малко имаше за казване и се чудеше дали мъжът от разузнаването щеше да разбере.

— Това беше един от приоритетите, за който бяхте забравили, нали Холкрофт? Алисън Бут. Вашата мръсна връзчица с Шательоро… Госпожа Бут, която може да бъде пожертвана, стръвта от Интерпол… Е, ние сме тук, господин агент, а Шательоро е мъртъв. Вие сте в една хотелска стая в залива Монтего, а не — в Кок Пит. Не ми говорете за сили, Вие копелдак такъв. Вие имате само една и това съм аз.

Телефонът иззвъня. МакОлиф първи се озова до него. — Да?

— Не ме прекъсвай; няма време — достигнаха до него превъзбудените думи на Малкълм. — Прави каквото ти казвам. Разкрит съм. MI5… местен. Един, когото познавам от Лондон. Ние бяхме наясно, че те ще се разгърнат във всички посоки, но не мислехме, че толкова бързо ще се доберат до Монтего.

— Не бягай — прекъсна го Алекс, гледайки към Холкрофт, — MI5 ще си сътрудничат с Вас. Те нямат избор.

— Ти, проклет глупако. Казах: слушай!… Има двама мъже в коридора. Излез и им кажи, че съм се обаждал. Кажи им думата „ашанти“. Разбра ли това, човече? „Ашанти“.

Алекс никога преди не беше чувал Малкълм, английският възпитаник, да използва типично негърското обръщение „човече“. Малкълм беше обхванат от паника.

— Разбрах.

— Кажи им, че съм казал да се спасяват! Сега! Хотелът ще се окаже под наблюдение. Вие всички трябва да се изнесете бързо.

— По дяволите! — прекъсна го пак Алекс. — Сега ти ме изслушай. Холкрофт е тук при мен и…

— МакОлиф — тембърът на гласа на Малкълм беше нисък сега, режещ и приканващ към внимание. — Британското разузнаване, „Карибски операции“ има общо петнадесет западноиндийски специалисти. Това е по ведомост. От тези петнадесет, седем са купени от „Дънстоун Лимитид“.

След това млъкна, подтекстът беше ясен.

— Къде си?

— В една улична телефонна кабина пред „Мак-Набс“. Това е оживена улица. Ще направя всичко възможно да изчезна в тарапаната.

— Бъди внимателен на оживените улици. Вече чух новините.

— Добре ги чуй, приятелю. Заради тях е цялата тази тупурдия.

— Ти каза, че са те проследили. Някъде около теб ли са в момента?

— Трудно е да се каже. Сега си имаме работа с „Дънстоун“. Дори ние не знаем всички, на които плащат… Но те няма да искат да ме убият, нито пък аз искам да ме заловят жив… Успех, МакОлиф… Нашето дело е право.

При тези думи Малкълм затвори телефона. Алекзандър моментално си представи тъмното поле през нощта в околностите на Лондон, близо до бреговете на Темза. И гледката на двамата мъртви западноиндийци в правителствения автомобил.

„Нито пък аз искам да бъда заловен жив…“ Цианид.

„Нашето дело е право…“

Немислимо. И все пак твърде реално.

МакОлиф нежно постави слушалката на вилката. Докато го правеше, през главата му премина мисълта, че този негов жест заместваше едно погребение. Но сега не беше време за погребения.

— Кой беше? — попита Холкрофт.

— Една фанатична чернилка, която по мое мнение — въпреки че осъзнавам, че то не Ви засяга — струва колкото десет такива като Вас. Виждате ли, той не лъже.

— Достатъчно се наслушах на хапливите Ви голи фрази, МакОлиф! — англичанинът чак изплюваше думите си от възмущение. — Нито Вашият фанатик Ви плаща един милион долара, нито пък, както подозирам, би рискувал интересите си заради Вашето добруване, нещо, което постоянно правим ние. Още повече…

— Току-що го направи — прекъсна го Алекс, прекосявайки стаята. — И ако аз съм мишена, то Вие също сте такава.

МакОлиф стигна до вратата, отвори я бързо и изтича в коридора по посока на асансьорите. После спря.

Там нямаше никой.

31.

Това беше втурване в заслепяващата светлина на деня, ужасяваща и объркваща очите с безкрайните си отражения в стъкло, хром и всички други ярко оцветени метали по улиците на Монтего. И изобилие от хора. Блъскащи се, подскачащи, черни и бели; слаби мъже и дебели жени — първите със своите проклети камери, вторите — накичени с онези глупави очила с изкуствени диаманти. Защо забелязваше той тези неща? Защо те изобщо го дразнеха? Срещаха се и дебели мъже. Лицата им винаги бяха ядосани — безмълвна, стоическа реакция към празноглавите, слаби жени, вървящи до тях.

И враждебните черни очи, взиращи се от всяка следваща, прииждаща черна вълна. Слаби черни лица — а те винаги бяха слаби — върху кокалести черни тела — ъгловати, съсипани, мудни.

Такива бяха размазаните, повтарящи се образи, запечатани в препускащите страници на неговия мозък. Всеки и всичко биваше моментално категоризирано във френетичното му, безвременно търсене на врага.

Врагът със сигурност трябваше да бъде някъде там. Поне е бил там само… преди минути.

МакОлиф се беше втурнал обратно в стаята. Нямаше време за обяснения с побеснелия Холкрофт; от него се изискваше само да накара гневния англичанин да се подчини. И Алекс го направи — попита го има ли пистолет, докато изваждаше своя собствен, връчен му от Малкълм предишната нощ. Виждайки оръжието в ръцете на МакОлиф, агентът веднага се ориентира в обстановката. Той измъкна изпод сакото си един малък, невзрачен, автоматичен „Райси“ и го освободи от кобура на колана си. Алекзандър вече беше сграбчил лекото си лятно пардесю, също дадено му от Малкълм предишната нощ, и премятайки го през ръката си, прикри револвера. Заедно, двамата мъже се изнизаха от стаята и се затичаха по коридора към стълбището отвъд асансьорните клетки. На бетонната площадка те се натъкнаха на първия от халидонитите.

Той беше мъртъв. Тънка струйка кръв беше застинала в идеален кръг около врата му, под подпухналата кожа на лицето му, изплезения език и празните, мъртви, изскочили от орбитите си очи. Беше удушен с гарота54 — бързо и професионално.

Холкрофт се наведе; Алекзандър, твърде отвратен от гледката, не се приближи дотолкова. Англичанинът обобщи. Професионално.

— Те са знаели, че ние сме на етажа. Но не са знаели в кои точно стаи. Другият беден глупак сигурно са взели със себе си.

— Невъзможно. Не е имало време. Никой не знаеше къде сме.

Холкрофт се беше загледал в безжизнения чернокож и когато проговори, МакОлиф разбра колко голям беше шокът и яростта на разузнавача.

— Господи! Трябва да съм бил сляп!

И в този момент Алекзандър също разбра.

„Британското разузнаване, «Карибски операции», има общо петнадесет западноиндийски специалисти. Това е по ведомост. От тези петнадесет, седем са купени от «Дънстоун Лимитид».“ Думите на Малкълм, халидонита. Холкрофт, манипулаторът, току-що бе прозрял същото.

Двамата мъже се затичаха по стълбите. Когато достигнаха приземния етаж с фоайето, Холкрофт спря и направи нещо странно. Той свали колана си, изнизвайки кобура, който напъха в джоба. После нави колана в стегната топка, наведе се и го сложи на земята в ъгъла. Изправи се, хвърли поглед наоколо, отиде до една стойка-пепелник и я постави пред колана.

— Сигнална маневра, а? — отбеляза МакОлиф.

— Да. Обикновено се използва в открити пространства, при вертикален оглед. Хич не я бива за вътрешността на сгради. Твърде много странични намеси… слава богу.

— Искате да бъдете заловен?

— Не, не на практика. Макар че винаги съществува вероятност, доколкото знам… Някакви идеи, приятелю? В момента тече твоето шоу.

— Имам една. Не знам обаче дали ще проработи. Има едно летище. Всъщност една ферма. На запад, по магистралата, близо до едно място, наречено „Юнити Хол“… Да вървим — и Алекс се протегна към топката на вратата за фоайето.

— Не оттук — каза Холкрофт. — Те ще наблюдават фоайето. Предполагам и улицата отпред също. Давай надолу по стълбите. Към входа на персонала или по поддръжката, все има нещо от този род. Трябва да има някъде такъв из подземията.

— Чакай малко — МакОлиф беше сграбчил ръката на англичанина, физически настоявайки да му отговори. — Нека си изясним нещо двамата, още сега… Вие сте в клопка. Вашите собствени хора са Ви продали. Така че никакви телефонни обаждания, никакви сигнали към никого по улиците. При никакви обстоятелства. Разчитайте само на себе си. Аз изчезвам. Не мисля, че можете да ми попречите.

— С кого, по дяволите, си мислиш, че ще се свързвам? С министър-председателя ли?

— Не знам. Само знам, че не Ви вярвам. Не вярвам на лъжци. Нито пък на манипулатори. А Вие сте и двете едновременно, Холкрофт.

— Ние правим всичко според силите и възможностите си — отвърна агентът студено, очите му не примигваха. — Вие схващате бързо, Алекзандър. Способен ученик сте.

— Уча без желание. Нямам високо мнение за школата.

Така започна стремглавото тичане из залетите в светлина улици.

Те бягаха нагоре по извиващото се шосе на подземния гараж, налетяха на жълтеникавокафяв мерцедес седан, който не случайно беше паркиран точно на този изход. Холкрофт и Алекзандър видяха изразът на изненада по лицето на белия шофьор; почти веднага мъжът се протегна през седалката и взе миниатюрен радиопредавател. В следващите няколко секунди Алекзандър стана свидетел на такъв акт на насилие, който нямаше да забрави до края на дните си. Един акт, изпълнен със студена пресметливост.

Р. С. Холкрофт бръкна в двата си джоба едновременно и извади автоматичния „Райси“ с дясната, и цилиндричния заглушител с лявата. Той притисна заглушителя върху цевта на оръжието, прищрака пачката с патрони и се отправи директно към вратата на жълтокафявия мерцедес бенц. Отвори я, задържа ръката си ниско и стреля два пъти в шофьора, убивайки го на място. Изстрелите се чуха като припуквания. Шофьорът падна върху таблото; Холкрофт се присегна и взе радиопредавателя с лявата си ръка.

Слънцето грееше ярко; разхождащите се тълпи продължаваха да се движат. Ако някой беше разбрал, че току-що беше извършено убийство, то той с нищо не го показваше.

Англичанинът затвори вратата почти нежно.

— Боже Господи… — това беше единственото, което Алекс долови.

— Това беше последното нещо, което той е очаквал — каза Холкрофт рязко. — Да намерим такси.

По-лесно беше да се каже, отколкото да се изпълни. Такситата не обикаляха из Монтего Бей. Шофьорите правеха кръгом след всеки курс и се завръщаха като гигантски гълъби на определени улични ъгли, където по европейски образец се нареждаха в дълги опашки, не толкова, за да причакват нови клиенти, колкото да се разговорят с колегите си за събитията от деня. Беше влудяваща практика, в този момент тя пораждаше опасност за двамата бегълци. Никой от тях не знаеше къде са стоянките на такситата, освен очевидно тази пред входа на хотела, но тя не вършеше работа.

Те завиха зад ъгъла на сградата и се озоваха на една от крайбрежните улички. Тротоарите гъмжаха от хора; тълпите от крещящо облечени, потящи се купувачи се бутаха, мъкнеха, влачеха, притискаха лица към витрините, оставяха мазни петна от чела и пръсти по тях, завиждайки на онова, на което не можеше да се завижда — на станиоления блясък. Колите не можеха да се движат из тясната улица, пронизителният звук на техните клаксони се смесваше с клетвите и заплахите, които ямаец отправяше към ямаец, опитвайки се да го изпревари заради допълнително обещания бакшиш или… заради едното мъжко достойнство.

Алекзандър пръв го видя. Стоеше под един надпис в зелено и бяло със стрелка, сочеща на юг, на който пишеше „Миранда Хил“. Беше як, тъмнокос бял мъж, облечен в кафяв габардинен костюм, със закопчано сако, платът се изпъваше от мускулестите му рамене. Очите му шареха из човешкия поток, главата му се стрелкаше във всички посоки, все едно, че беше глава на огромен розов пор. А в лявата му ръка, заровено в плътта на огромната му лапа, се мъдреше едно уоки-токи, съвсем същото като онова, което Холкрофт беше взел от мерцедеса.

Алекс знаеше, че само след няколко минути мъжът щеше да ги забележи. Той сграбчи ръката на Холкрофт и в този момент му се искаше двамата с Холкрофт да бяха по-ниски отколкото са.

— Ей там, на ъгъла! Под табелата… „Миранда Хил“. В кафявия костюм.

— Да. Виждам.

Те стояха под ниско спуснатата тента на един магазин за спиртни напитки. Холкрофт се мушна във входа, сипейки своите „извинете“, докато се провираше през гъмжилото от туристи — техните ризи „барбадос“ и широкополи шапки „Върджин Айлънд“ показваха, че това е още една група пътуващи с увеселителните корабчета. Волю-неволю МакОлиф го последва — англичанинът стискаше в почти злобна хватка ръката на Алекс и го влачеше подире си.

Агентът го замъкна вътре в магазина и те заеха позиция в далечния му край, в близост до витрината, с идеална видимост — мъжът все още стоеше под надписа в зелено и бяло и продължаваше да опипва с поглед тълпите.

— Радиопредавателят е същият — каза Алекс.

— Ако имаме късмет, той ще го използва. Сигурен съм, че от време на време се свързват един с друг… Познавам го. Той е от „Унио Корсо“.

— Нещо подобно на мафията ли?

— В известен смисъл. Но е много по-ефективна. Той е корсикански наемен убиец. Много високо платен. Уорфийлд би го наел. — Холкрофт накъсваше фразите в своя тих монолог, той премисляше разни стратегии. — Възможно е той да се окаже нашият шанс за измъкване.

— Изясни, какво имаш предвид — каза Алекс.

— Да, разбира се — англичанинът беше по имперски любезен и… влудяващ. — До този момент те вече са обградили мястото. Покрили са всички улици. Само след минути ще знаят, че сме напуснали хотела. Сигналът няма да ги заблуди за дълго. — Холкрофт вдигна радиопредавателя възможно по-близо до ухото си, като внимаваше това да не се набива много на очи, и завъртя копчето му за включване. Последва силно изпукване — агентът намали звука. Няколко стоящи наблизо туристи ги погледнаха с любопитство; Алекс глупаво им се усмихна. Отвън, на ъгъла, корсиканецът изведнъж приближи уоки-токито до ухото си. Холкрофт погледна към МакОлиф. — Току-що са влезли в стаята Ви.

— Откъде знаете?

— Докладват за все още димяща в пепелника цигара. Отвратителен навик. Включено радио… Трябваше да помисля за това — англичанинът рязко сви устни, очите му показваха, че разбира нещо важно. — Отвън обикаля някаква кола. В момента… ЗИС-ът докладва, че сигналът е все още в сградата.

— ЗИС-ът?

Холкрофт разшифрова с болка в гласа:

— Западноиндийският специалист. Един от нашите хора.

— В минало време — поправи го Алекс.

— Не могат да се свържат с мерцедеса — каза Холкрофт бързо. — Това е — той светкавично изгаси радиопредавателя, напъха го в джоба си и погледна навън. Виждаше се как корсиканецът все още напрегнато слуша своето уоки-токи. Холкрофт заговори отново: — Трябва да сме изключително експедитивни. Слушай и изпълнявай… Когато нашият италианец приключи рапорта си, той ще свали радиопредавателя. Точно в този момент ще го връхлетим ние. Трябва да сложиш ръка на радиото. Трябва да го направиш, каквото и да ти струва това.

— Просто ей така? — попита загрижено МакОлиф. — Представи си, че той извади патлака?

— Аз ще съм до теб. Той няма да има време.

И наистина на корсиканеца не му беше оставено време да реагира.

Както беше предсказал Холкрофт, мъжът под табелата говори известно време по радиопредавателя си. Агентът и Алекс стояха под ниско спуснатата тента, скрити зад движещите се тълпи. В секундата, в която ръката на корсиканеца започна да се спуска надолу, Холкрофт ръгна МакОлиф в ребрата. Двамата мъже се спуснаха през потока от хора към професионалния убиец.

Алекзандър го достигна пръв; мъжът се усети. Дясната му ръка се насочи към колана му, лявата — автоматично вдигна радиопредавателя. МакОлиф сграбчи китката на корсиканеца и заби рамо в гърдите му, отхвърляйки го към стълба на табелата. Той погледна надолу. Холкрофт държеше в ръката си голям сгъваем нож. Агентът порна корема на корсиканеца от пелвиса до ребрата, като преряза колана му и плата на кафявия габардинен костюм.

— Грабвай радиото! — изкомандва агентът. — Тичай на юг, по източната страна на улицата. Ще те настигна на другия ъгъл. Действай!

Алекс беше толкова шокиран, че се подчини машинално. Той издърпа радиото от ръката на мъртвия и се гмурна в тълпите, пресичащи улицата. Чак когато беше на половината път, той осъзна какво правеше Холкрофт: той изправяше корсиканеца, подпирайки го на стълба. Даваше му време да се отдалечи достатъчно!

В този момент чу първите писъци. После нарастващото кресчендо на викове, писъци и оглушителен рев на ужасени хора. И сред целия този зверилник се разнесе пронизително изсвирване, след това още такива изсвирвания, след това тропотът на бягащи хора из обхванатата от паника улица.

МакОлиф тичаше… На юг ли тичаше? Беше ли на източната страна?… Не можеше да разбере. Усещаше единствено паниката. И кръвта.

Кръвта! Проклетата кръв го беше обляла целия! Хората трябваше да са я видели!

Той мина покрай един ресторант с маси на улицата, едно кафене на тротоара. Онези, които обядваха, бяха наскачали от местата си, гледайки на север, към обхванатите от паника тълпи, по посока на писъците и свирките, а сега вече… и на сирените. Имаше една свободна маса край сандъчетата с цветя. Тя беше застлана с традиционната покривка на червени квадратчета, а в средата й се мъдреха захарница и солници за сол и пипер. Той се присегна през цветята и издърпа покривката: стъклениците паднаха на циментовата площадка и едната или всичките станаха на сол; не знаеше, не можеше да каже какво или колко точно се счупи. Единствената му мисъл беше да прикрие проклетата кръв, напоила ризата и панталоните му.

Ъгълът беше на тридесет крачки. Какво, по дяволите, трябваше да направи? А ако Холкрофт не е успял да се измъкне? Трябваше ли да стои там, наметнат с ужасната покривка, с вид на идиот, докато хаосът все още продължаваше из улиците.

— Хайде! — достигнаха до него думите.

МакОлиф се обърна и благодарността му беше неописуема. Холкрофт стоеше точно зад него и Алекс не можа да се сдържи да не погледне ръцете му. Те бяха целите червени, лъскави; разплискваната кръв на корсиканеца беше оставила своя знак.

Пряката беше по-широка, надписът гласеше „Куинс Драйв“. Тя криволичеше нагоре, на запад, и Алекс реши, че познава този район. На отсрещния ъгъл, по диагонала, в този момент спря една кола; шофьорът подаде глава през прозореца, заглеждайки се на север по посока на тичащите хора и виковете на ужас.

Алекс трябваше да повиши тон, за да надвика шума.

— Ето там! — каза той на Холкрофт. — Онази кола!

Англичанинът кимна.

Те се втурнаха през улицата. МакОлиф беше успял да измъкне портфейла си в движение, вадеше някакви банкноти. Той се приближи до шофьора — чернокож ямаец на средна възраст — и заговори бързо.

— Имаме нужда от кола. Ще Ви платя колкото поискате!

Но ямаецът се вторачи в Алекзандър: очите му издаваха обзелия го внезапен страх. И тогава МакОлиф видя: беше свил покривката под мишницата си — как ли се беше озовала там? — откривайки огромното тъмночервено петно кръв.

Шофьорът се протегна към лоста на скоростите. Алекс пъхна дясната си ръка през прозореца и сграбчи мъжа за рамото, като теглеше ръката му далеч от таблото. Той хвърли портфейла си на Холкрофт, отвори вратата и издърпа мъжа от седалката. Ямаецът започна да надава викове за помощ. МакОлиф взе бакнотите и ги пусна на бордюра, докато изблъскваше с юмруци чернокожия на тротоара.

Десетина пешеходци се загледаха в тях, повечето побягнаха, не желаеха да бъдат въвлечени по някакъв начин в конфликта; другите останаха да наблюдават, очаровани от това, което виждаха. Двама бели тийнейджъри притичаха до парите и се наведоха да ги вдигнат.

Неизвестно защо МакОлиф се почувства разтревожен от този факт. Той направи разделящите ги три крачки и срита жестоко единия от младежите в главата.

— Измитайте се веднага! — изрева той, докато тийнейджърът падаше назад и протеклата кръв моментално сплъстяваше русата му коса.

— МакОлиф! — изкрещя Холкрофт, който се затича и заобиколи колата, към другата предна врата. — За Бога! Скачай вътре и карай!

Докато Алекс се хвърляше на седалката, той видя онова, което инстинктивно знаеше, че е най-лошото от всичко, което можеше да им се случи сега. През една пряка, изплувайки от кръжащата по улицата тълпа, един жълтеникавокафяв мерцедес бенц набираше скорост, мощният му, ревящ двигател, даваше да се разбере, че се очаква още по-рязко увеличение на скоростта.

МакОлиф превключи на скорост и натисна педала на газта до пода. Колата реагира и Алекс беше благодарен, че колелата се завъртяха бързо. Той изкара колата в средата на „Куинс Драйв“, по онова, което трябваше да бъде „Миранда Хил“ и веднага задмина две други коли… толкова близко, че едва се размина със сблъскването.

— Мерцедесът идваше надолу по улицата — каза той на Холкрофт. — Не знам дали са ни забелязали.

Англичанинът се обърна рязко в седалката си, като същевременно извади автоматичния „Райси“ и транзисторното радио от джобовете си. Той го включи, през пращенето от атмосферните смущения се чуваха възбудени гласове, издаващи команди и отговарящи троснато на въпросите-фрази. Езикът, на който ставаше всичко това не беше английски. Холкрофт обясни причината.

— „Дънстоун“ е привлякъл половината от „Унио Корсо“ в Ямайка.

— Разбираш ли нещо?

— Достатъчно… В момента са на ъгъла на „Куинс Драйв“ и „Есекс“. В района на „Миранда Хил“. Те са разбрали, че ние сме причината и за втория смут.

— Преведено: значи са ни забелязали.

— Може ли от тази кола да се изстиска още нещо?

— Не е лоша, но не е за надпревара с мерцедес. Холкрофт остави радиото на пълна мощност, очите му бяха обърнати все към задния прозорец. От малкия високоговорител се разнесе канонадата на бързо разменени реплики и в същия момент МакОлиф видя как един черен понтиак с голяма скорост изскочи отдясно, от нанадолнището пред тях, спирачките му задраха, шофьорът бясно завъртя кормилото.

— Господи! — извика той.

— Техен е! — викна Холкрофт. — Западният им патрул току-що рапортува, че ни е видял. Обръщай! При първа възможност.

Алекс подкара с всичка сила към върха на хълма.

— Какво прави той? — отново изкрещя, цялото му внимание беше на пътя пред тях, приковано към автомобили, които може да са запречили пътя точно на върха.

— Той обръща… занесе се по средата на пътя. Сега изправя колата.

На върха на склона МакОлиф завъртя кормилото надясно, натисна газта до дупка и се понесе покрай три автомобила по стръмното нанадолнище, като принуди единствената приближаваща ги кола да се залепи за бордюра.

— Има някакъв парк на около половин миля надолу оттук — той не можеше да е сигурен за разстоянието; ослепителното слънце играеше по Металните предмети и ги изкривяваше или поне така изглеждаше. Но не можеше да се наслаждава на това; можеше единствено да се задълбочи в размислите си. Умът му трескаво възпроизвеждаше светкавични образи от наскоро случили се неща. Образите на един друг парк… в Кингстън: паркът „Сейнт Джордж“. И на един друг шофьор… един многостранно развит ямаец, наречен Родни.

— И? — Холкрофт се беше хванал здраво, с дясната ръка, стиснала пистолета, за таблото, а с лявата, в която беше радиото, предаващо на пълна мощност, за седалката.

— Движението не е оживено. Няма и много хора…

Алекс пак кривна леко колата, за да задмине друг автомобил. Той погледна в огледалото за обратно виждане. Черният понтиак беше на върха на хълма зад тях; не ги деляха повече от четири коли.

— Мерцедесът се носи на запад по „Глоусестър“ — каза Холкрофт, прекъсвайки мислите на Алекс. — Те казаха „Глоусестър“… Друга кола се движи по… „Сиуъл“… — превеждаше бързо Холкрофт, докато гласовете се наслагваха един върху друг.

— „Сиуъл“ е в другия край на района — каза МакОлиф по-скоро на себе си, отколкото на агента. — „Глоусестър“ е крайморския булевард.

— Те са вдигнали по тревога още две превозни средства. Едното е на „Норт стрийт“ и „Форт стрийт“, а другото — на „Юнион“.

— Това е баш Монтего. Търговският център. Те се опитват да ни отрежат всички пътища… За Бога, та то не остана нищо друго!

— За какво говориш? — Холкрофт трябваше да крещи; стържещите гуми, вятърът, ревящият двигател не му оставяха друга възможност.

Обясненията изискваха време, дори ако продължаваха само секунди — а сега не бяха останали даже и секунди. Нямаше да има обяснения, само команди… както преди много години. Издавани в замръзналите хълмове с не по-голяма увереност, отколкото чувстваше в момента.

— Скачай на задната седалка — нареди той, твърдо, но не напрегнато. — Натроши задния прозорец, разчисти си място… Когато свърна към парка, той ще ни последва. В момента, в който вляза вътре, аз ще извия надясно и ще спра. Рязко! Започвай да стреляш в секундата, в която видиш понтиака зад нас. Имаш ли резервни пачки?

— Да.

— Зареди една пълна. От старата си използвал два куршума. И забрави проклетия заглушител, той ще даде откат. Опитай да произведеш чисти изстрели. Цели се в предния и страничните прозорци. Но далеч от резервоара и гумите.

Каменните двери на парка бяха на по-малко от сто ярда, само на секунди разстояние. Холкрофт погледна Алекс втрещено, но това продължи само миг и той започна да се прекачва през седалката към задната част на автомобила.

— Смяташ, че можем да сменим колите?

Може би това беше въпрос, но МакОлиф не го интересуваше. Той го прекъсна:

— Не знам. Само знам, че не можем да използваме тази повече, а трябва да се доберем до другия край на Монтего.

— Те сигурно ще засекат собствената си кола…

— Те няма да я търсят. Поне не в близките десет минути… ако можеш да се прицелиш добре.

Вратите сега се падаха отдясно. Алекс рязко завъртя волана, колата се занесе на една страна, а в това време Холкрофт започна да разбива задното стъкло. Автомобилът зад тях кривна надясно, за да не се блъсне, клаксонът му свиреше пронизително, а шофьорът крещеше. МакОлиф се понесе с пълна газ през вратите, като натискаше предупредително клаксона си.

Влязъл вече вътре, той удари спирачките, завъртя кормилото надясно, натисна педала на газта и прехвърли бордюра на алеята, докато нагазваше в тревата. После с всички сили натисна още веднъж спирачния педал, колата се разтресе и спря в меката пръст. Онези, които се разхождаха в далечната част на парка, се обърнаха; една двойка, разположила се на пикник в тревата, се изправи.

На Алекс не му пукаше. Само след секунди щеше да започне пукотевицата, минувачите щяха да се разбягат да търсят прикритие, далеч от опасната зона. Далеч от огневата позиция.

Опасна зона. Огнева позиция. Прикритие. Термини от един друг живот.

От това следваше, че разхождащите се в парка не бяха никакви минувачи. Те бяха цивилни. Това беше война. Независимо дали те знаеха за нея или не.

Чу се рязкото, оглушително изсвирване на гуми. Холкрофт стреляше през разбития заден прозорец. Понтиакът кривна и излезе от алеята, профуча през отсрещния бордюр, помете избуялия там храсталак от тропически растения и се заби в едно възвишение рохка пръст — резултат от поредното хрумване за реорганизация. Моторът продължи да се върти на високи обороти, но скоростите бяха блокирали, колелата — неподвижни, клаксонът продължаваше да вие.

В далечината се чуха писъци. От цивилните.

МакОлиф и Холкрофт изскочиха от колата и се втурнаха през тревата и бетона към отсрещната зелена площ. И двамата бяха извадили оръжието си, но не беше необходимо. Р. С. Холкрофт се бе справил безупречно. Беше стрелял с унищожителна точност през отворения страничен прозорец на понтиака. Автомобилът беше цял и непокътнат, но шофьорът — мъртъв. Мъртво лежащ върху клаксона.

Двамата бегълци се разделиха при колата, всеки към съответната предна врата, Алекзандър от страната на шофьора. Изтеглиха безжизненото тяло встрани от волана; ревящият клаксон млъкна, двигателят продължи да боботи. МакОлиф се присегна и завъртя ключа.

Настъпилата тишина беше невероятна. Все още обаче се чуваха виковете в далечината, откъм тревата. Цивилните.

Те издърпаха мъртвеца и прехвърлиха тялото през седалката на пода отзад. Холкрофт вдигна транзисторния приемник и го изгаси. Алекзандър седна зад волана и трескаво дръпна лоста на скоростите.

Той не помръдна и коремните мускули на МакОлиф се напрегнаха, ръцете му започнаха да треперят. Някъде от дълбините на юношеството му, от отдавна, отдавна забравеното, изплува споменът. Имаше една стара кола в един стар гараж, скоростите й винаги заяждаха.

„Запали мотора само за момент. Включвай — изключвай. Включвай — изключвай. Докато зъбецът на скоростния лост подаде.“

Той го направи. Колко пъти, никога нямаше да си спомни. Щеше да помни единствено студените, спокойни очи на Р. С. Холкрофт, които го наблюдаваха.

Понтиакът мръдна. Най-напред — към насипа пръст, след това, когато Алекс включи на заден, назад — колелата се завъртяха бясно — през тревата.

Те се движеха.

МакОлиф направи едно рязко, пълно завъртане на волана, насочвайки колата към циментираната алея. Той натисна газта и понтиакът набра скорост по меката трева, докато се подготвяше за леко разтърсващия скок през бордюра.

Четири секунди по-късно те преминаха през каменните врати на парка.

Алекзандър зави надясно. На изток. Назад към „Миранда Хил“. Знаеше, че Холкрофт беше слисан, но това нямаше значение. Все още не беше време за обяснения и изглежда англичанинът разбираше това. Той не каза нищо.

Няколко минути по-късно, при първата пряка, МакОлиф смени светлината и завъртя наляво. На север. Табелата гласеше: „Корниш Анекс“.

Холкрофт проговори.

— Към крайбрежния булевард ли караш?

— Да. Наричат го „Глоусестър“. Той минава през Монтего и се превръща в магистрала номер едно.

— Значи си зад колата на „Дънстоун“… зад мерцедеса.

— Да.

— И мога ли да предположа, според последното известие, което — на това място Холкрофт хвана транзисторното уоки-токи, — те са получили от оня парк, че има и друг, по-кратък маршрут до него? И по-бърз?

— Да. Даже два. „Куинс Драйв“ и „Крониш Роуд“. Те са преки на „Глоусестър“.

— Което означава, че те биха поели по тези два маршрута.

— Най-вероятно.

— И естествено, те ще претърсят парка.

— Надявам се да го направят.

Р. С. Холкрофт се облегна назад в седалката. Това беше жест на временно успокоение. И не без известна доза възхищение.

— Вие сте много, ама много схватлив ученик, господин МакОлиф.

— С риск да стана банален, ще повторя: обаче училището е скапано.

Те чакаха в тъмното, в горичката на края на полето. Щурците с песните си отброяваха влачещите се секунди. Бяха зарязали понтиака на мили от тук, в един пустеещ черен път в областта Катрин Маунт и бяха извървели пеш останалото разстояние до фермата в покрайнините на Юнити Хол. Бяха изчакали падането на нощта преди да изминат последните няколко мили от пътя. Предпазливо, непрекъснато с прикритие, когато бяха на пътя — с цел да останат незабелязани. Най-накрая използваха и релсите на Ямайските железопътни линии като ориентир.

Намериха карта на пътищата в жабката на автомобила и я разучиха. Беше ги влудило. Повечето от улиците на запад от центъра на Монтего не бяха отбелязани, линии без имена, а винаги имаше и второстепенни пътища-алеи, за които нямаше и линии. Те преминаха през многобройни квартали-гета, докато осъзнаваха, че жителите им ги измерваха с поглед — двама бели, които нямаха работа в тази част на града. Едно нападение над такива мъже би им донесло някаква изгода.

Холкрофт беше настоял двамата да си облекат саката и така да сложат оръжието си в коланите, че то да се вижда отдалеч.

Двама „фазани“, преминаващи през враждебна колониална територия, показващи на местните „чернилки“ съвсем ясно, че те притежават от магическите огнени пръчки, които сеят смърт. Нелепо.

Но нямаше и нападение.

Пресякоха река Монтего при Уестгейт, на миля и половина от железопътната линия. Там се натъкнаха на временен скитнически анклав — лагер на безделници в ямайски вариант — и Холкрофт поведе разговора.

Те били застрахователни инспектори, обслужващи компанията; нямали нищо против мръсния им, боклучав район на лагера до оня момент, когато това щяла да стане пречка за железопътната линия. Но появи ли се и най-малка засечка по линията, наказанията наистина щели да бъдат сурови.

Нелепо.

Но никой не ги закачи, въпреки че заобикалящите ги черни очи бяха изпълнени с омраза.

В Юнити Хол имаше един малък товарен пикап. Единична платформа с две опасани в тел крушки, осветяващи голото пространство. Вътре в разнебитения от дъждовете заслон седеше един пиян старец, наливащ се с евтин ром. С големи мъки измъкнаха от него само толкова, колкото МакОлиф да се ориентира в обстановката. Мъгляви обяснения и все пак достатъчни, за да се определят съответните разстояния от магистралата на пътищата, които извиваха, с начало от Париш Хуорф, навътре във фермерската област на югозапад.

До 9.30 вече бяха достигнали полето. Алекс погледна часовника си. Беше 10.30. Не беше сигурен, че е взел правилно решение. Сигурен беше само в едно: че не би могъл да измисли нищо друго. Той извика в паметта си самотната фермерска къща в имението и спомена, че тогава вътре светеше. Сега нямаше светлини. Всичко беше запустяло.

Не им оставаше нищо друго, освен да чакат.

Измина още един час и единствените звуци, които се чуваха, бяха тези на ямайската нощ: хищниците нападаха, жертвите биваха похитени, една безконечна схватка — несъществена за всички други, освен за участниците в нея.

Минаваше краят на втория час, когато го чуха. Един различен шум. Автомобил. Караше бавно, на ниска предавка, с приглушен мотор, издавайки своята предпазливост. Натрапник, съвсем наясно със своето прегрешение.

Минути по-късно, в мътната светлина на луната, засенчена от облаци, те наблюдаваха как една висока фигура притича през полето, първо към северния край, където беше запалена факла, после на юг — може би на четиристотин ярда — където действието беше повторено. След това фигурата се върна още веднъж тичешком към противоположния край.

Още един звук. Още един натрапник. Също приглушен — този път от тъмнината на небето. Един самолет с двигател, който вече работеше на бавни обороти, бързо се снишаваше. Той докосна земята и в същия момент факлата в северния край беше изгасена. Само след секунди самолетът спря пред пламъка в южния край на полето. Един мъж скочи от малката кабина; огънят беше загасен моментално.

— Да вървим! — каза Алекс на британския агент. И двамата мъже тръгнаха заедно през полето.

Бяха нагазили не повече от петдесет ярда в тревата, когато това се случи. Въздействието стана толкова внезапно, шокът толкова пълен, че Алекс извика неволно и се хвърли на земята с вдигнат, готов за стрелба пистолет. Холкрофт остана прав.

Защото два изключително мощни прожектора ги хванаха в заслепяващата хватка на пресечените си лъчи.

— Свалете оръжието си, МакОлиф — каза някой, стоящ извън кръга заслепяваща светлина.

И Даниел, Старейшината на Племето на Акуаба, изникна в светлината.

32.

— Когато нагазихте в полето, вие задействахте фотоелектричните алармени инсталации. Няма нищо мистериозно.

Те седяха в автомобила, Даниел отпред до шофьора, Холкрофт и Алекзандър — на задната седалка. Бяха излезли от полето, минали през Юнити Хол и покрай брега бяха стигнали до Личиа Харбър. Паркираха в една запустяла част на черен път, в близост до водата. Беше едно от онези прекарани от местните хора разклонения на крайбрежната магистрала, което преминаващите туристи още не бяха успели да развалят. Луната, по-ярка край брега на океана, отразяваща се в надиплената му повърхност, облагородяваше лицата им със своята мека, жълта светлина.

Докато пътуваха, МакОлиф имаше възможността Да огледа вътрешността на колата. Отвън тя изглеждаше съвсем обикновен, небиещ с нищо на очи автомобил с неустановима марка и година на производство — подобен на стотиците други автомобили на този остров, сглобявани от части на стари коли. Но вътре огромната разлика беше очебийна: прецизно оборудвана подвижна крепост и същевременно… комуникационен център. Прозорците бяха от дебело, бронирано стъкло; отзад и в страничната тапицерия се виждаха гумени прорези, за да се втъкнат в тях при нужда автоматичните пушки с къси цеви, складирани под предните седалки. Отпред, под таблото имаше дълъг панел с шайби и превключватели; в една вдлъбнатина между два микрофона беше втъкната телефонна слушалка. Моторът, ако се съдеше по звука му, бе един от най-мощните, които Алекс беше чувал някога изобщо.

Халидонът винаги пътуваше в първа класа, когато излизаше във външния свят.

Даниел се опитваше да разсее смайването на МакОлиф относно събитията, случили се през изминалите два часа. Изглежда за Старейшината беше важно да възстанови истината за създалата се ситуация. Кризата наистина е била отчайваща, щом Даниел е напуснал комуната и е изложил живота си на риск, като е поел лично командването на операцията. Той като че ли искаше Р. С. Холкрофт да осъзнае на всяка цена, че си има работа с изключително разумен и опасен противник.

— Трябваше да се уверим, че сте сами… вие двамата, разбира се. Че по някакъв начин не сте били проследени. Имаше доста напрегнати моменти този следобед. Вие се справихте отлично, професионално. Ние не можахме да ви помогнем. Поздравявам ви.

— Какво стана с Малкълм?

Даниел замълча, след това тихо и някак скръбно каза:

— Все още не знаем. Търсим… Или е в безопасност — или е мъртъв. Няма средно положение. — Даниел погледна към Холкрофт. — Малкълм е мъжът, когото вие познавате като Джоузеф Майер, командир Холкрофт.

МакОлиф премести погледа си върху агента. Значи Холкрофт, манипулаторът, беше главнокомандващ. Главнокомандващ Холкрофт, лъжец, манипулатор… и човек, рискуващ живота си, за да спаси ближния си.

Холкрофт реагира на думите на Даниел, като притвори очи точно за две секунди. Информацията беше бремето на професията, за което него не го бе грижа. Манипулаторът отново бе обходен по фланговете.

— Дали ми е останал поне един-едничък чернокож мъж, който да работи за мене? За Службите?

Старейшината се усмихна смирено.

— По наши изчисления — седмина. Трима от които почти не вършат никаква работа.

— Благодаря, че ме осветлихте. Сигурен съм, че можете да ме снабдите и с имена… Те изглеждат толкова еднакви, нали разбирате.

Даниел прие спокойно станалата вече клише обида, но усмивката му изчезна, очите му изглеждаха студени в жълтата лунна светлина.

— Да, разбирам проблема Ви. Сигурно има толкова малко неща, по които да ни различавате… при такава гледна точка. За щастие, има и други стандарти. Няма да имате нужда от имената им.

Холкрофт отвърна на погледа на Даниел без ни най-малко да се смути.

— МакОлиф ми предаде вашите искания. Ще Ви кажа това, което казах и на него. Те, разбира се, са неизпълними.

— Моля Ви, главнокомандващ Холкрофт — каза Даниел рязко, прекъсвайки го, — има толкова много други усложнения, хайде да не ги увеличаваме и с лъжи. Още от самото начало вашите инструкции бяха ясни. Или предпочитате да се споразумеем с американците? Или с французите? Или може би с германците?

Настъпи неловка тишина. Имаше някаква жестокост в нея, безпощадно индуциране на болката. Алекзандър наблюдаваше как двамата врагове си разменят погледи. Той видя постепенното, болезнено осъзнаване, появило се в очите на Холкрофт.

— Тогава вие знаете — каза англичанинът тихо.

— Знаем — отговори просто Даниел. Холкрофт замълча и се загледа през прозореца.

Старейшината на Халидон се обърна към МакОлиф.

— Глобалното двуличие, Докторе. Главнокомандващ Холкрофт е най-добрият офицер на британските служби. Поделението, което управлява, е резултат от координираните усилия на гореспоменатите правителства. Обаче то е координирано само на думи, на книга. Тъй като MI5 — в качеството си на първостепенна разузнавателна сила — не признава никоя от другите страни, подписали споразумението и не ги осведомява за напредъка на разследването.

— Има основателни и то твърде важни причини за нашите действия — каза Холкрофт, докато все още гледаше през прозореца.

— Които се свеждат до една, нали, Главнокомандващ?… Сигурността. Вие не вярвате на съюзниците си.

— Нашите партньори са спънати и вързани, от тях винаги изтича информация. Опитът ни с тях е доказал това — агентът не вдигаше очите си от водата.

— И за Вас е лесно да ги заблуждавате — каза Даниел. — Вие им подавате невярна информация, казвате им, че съсредоточавате усилията и хората си в Средиземноморието, след това в Южна Америка — Аржентина, Никарагуа. Дори край Хаити… Но не и в Ямайка. — Старейшината замълча, за да подчертае последното. — Не, в никакъв случай Ямайка.

— Стандартна процедура — отвърна Холкрофт и даде възможност на Даниел за един кратък, отегчен поглед.

— Тогава за Вас няма да е изненада фактът, че чуждестранните Ви съюзници също не Ви вярват. Те са изпратили свои групи, най-добрите си мъже, които щателно проследяват всяко парченце информация, подадено от MI5. Те работят усилено.

Холкрофт рязко завъртя главата си към Даниел.

— Това е в разрез със споразумението ни — монотонно и ядно каза той.

Старейшината не се усмихна.

— Не мисля, че положението, в което се намирате, Ви дава право да играете на престорено правоверен, командире. — Даниел премести погледа си върху Алекзандър. — Виждате ли, МакОлиф, тъй като „Дънстоун Лимитид“ е конгломерат със седалище в Лондон, стигнало се е до споразумението всички пълномощия да се дадат на Британското разузнаване. Подразбирало се е от само себе си; MI5 са най-добрите в свободния свят, а Главнокомандващият — най-добрият им офицер. Привърженици на теорията, че колкото по-малко тайни служби са въвлечени в операцията, толкова по-малка е вероятността да се наруши секретността, англичаните се съгласили да работят сами и да информират периодично останалите. Вместо това, те непрекъснато подават неверни данни — Даниел си позволи една тъжна усмивка. — В някаква степен, те са оправдани. Американците, французите, германците, всички те са нарушавали споразумението, а и никой от тях не е имал намерението да го спазва стриктно. Всеки е слухтял след „Дънстоун“, докато открито заявявал, че е оставил полето за работа на англичаните… „Дънстоун“ трябва да бъде разрушен на всяка цена. Съборен тухла по тухла, икономически. Световните пазари не биха се съгласили на нищо по-малко. Но има толкова много тухли… Всяко правителство вярва, че ако то може първо да се добере — да се сдобие със списъка на „Дънстоун“ преди останалите… е, някакви споразумения в тази насока могат да бъдат постигнати.

Холкрофт не можеше повече да си мълчи.

— Заявявам — които и да сте Вие — че ние сме логичните… екзекутори.

— Понятието „логични“ е взаимозаменяемо с понятието „заслужаващи“. Това бих казал за вашия случай. Бог, Кралицата и Империята доста пострадаха в последните години. В известен смисъл пропорционално на техните относителни грехове… Но това не ни засяга, Главнокомандващ. Както казах в самото начало още, вашите инструкции са били ясни: доберете се до списъка на „Дънстоун“ на всяка цена. Цената вече е ясна. Ние ще ви дадем списъка. А вие ще се махнете от Ямайка. Това е цената.

И отново тишина, и още веднъж взаимно разменяне на преценяващи погледи. Облак премина пред луната над Монтего и тъмна сянка легна на лицата им. Накрая Холкрофт проговори.

— Как можем да сме сигурни в неговата автентичност?

— Можете ли още да се съмнявате в нас след случилото се през деня? Помнете, че е от наш взаимен интерес „Дънстоун“ да бъде елиминиран.

— Какви гаранции очаквате от наша страна?

Даниел се разсмя. Смях, породен от чувството за хумор.

— Нямаме нужда от гаранции, Главнокомандващ. Ние ще знаем. Не можете ли да разберете това? Островът ни не е континент; ние знаем всяка свръзка, канал и контакт, чрез които функционирате — усмивката изчезна. — Тези операции ще спрат. Уредете, каквото имате да уреждате, защото след това няма да имате вече тази възможност… Дайте — наистина дайте — Ямайка на онези, които по право са нейни собственици. Оставете я на борбите й, на хаоса и всичко от този род.

— А — каза англичанинът тихо, — ако тези решения не зависят от мен?

— Не правете грешка, Главнокомандващ Холкрофт! — гласът на Даниел се извиси, като прекъсна агента. — Екзекуциите, които бяха извършени днес, започнаха по обед, лондонско време. А всеки ден ударите на часовника в кулата на Парламента отброяват нов обед. Когато ги чуете, спомнете си. Това, на което сме способни днес, на него ще бъдем способни и утре. А ние ще добавим и истината за нашите мотиви. Англия ще се превърне в пария на общността на нациите. Вие не можете да си позволите това.

— Заплахата Ви е нелепа — противопостави му се Холкрофт не по-малко трескаво. — Както казахте, този остров не е континент. Ние ще ви открием и ще ви унищожим.

Даниел кимна и отговори бързо:

— Напълно възможно. И трябва да знаете, че ние сме подготвени за такъв развой на събитията.

Ние сме тук от повече от двеста години. Забележително, нали?… В името на всичко, което считате за свещено, платете цената, Холкрофт; вземете списъка и спасете каквото можете от „Дънстоун“. Вие заслужавате това. Не че ще можете да спасите кой знае колко: от всички географски ширини ще долетят лешоядите и ще се спуснат към плячката. Но ние Ви предлагаме време, може би само няколко дни. Възползвайте се по възможно най-добрия начин!

На панела под таблото светна една червена лампичка и хвърли отблясъците си на предните седалки. Чуха се високите, отсечени повторни позвънявания на високочестотен зумер. Шофьорът се протегна към слушалката и я вдигна до ухото си, подържа я така няколко секунди и след това я подаде на Даниел.

Старейшината на Халидон слушаше внимателно. Алекзандър видя лицето му в огледалото за обратно виждане. Даниел не успя да скрие тревогата си. А след това и гнева си.

— Направи каквото можеш, но не рискувай живота на никого. Нашите хора трябва да се изтеглят. Никой да не напуска комуната. Това е окончателно. Не подлежи на преразглеждане! — Той постави твърдо слушалката на изправената й стойка и се обърна в седалката си. Първо погледна към Алекзандър, а след това и към Холкрофт, задържа очите си върху англичанина, докато говореше саркастично.

— Британските експерти, Главнокомандващ. Ноу-хауто на Джон Бул… Западнойндийските специалисти, MI5, „Карибски район“, са получили току-що заповед от „Дънстоун“. Те трябва да влязат в Кок Пит и да причакат експедицията. Тя трябва да остане там… завинаги.

— О, Боже — МакОлиф се хвърли напред. — Могат ли да ги достигнат?

— Попитайте именития авторитет — каза Даниел хапливо, с очи широко отворени към Холкрофт. — Те са негови хора.

Агентът се беше вдървил, като че ли бе спрял да диша. Но се виждаше, че мозъкът му работи бързо.

— Те бяха в контакт с приемащите съобщенията… сигналите, изпращани от района на лагера. Местоположението може да бъде определено с известна точност.

— От хиляда ярда — вмъкна се в мисълта му Алекс и я довърши.

— Да.

— Вие трябва да ги спрете!

— Не съм сигурен, че има начин.

— Намерете един. За Бога, Холкрофт, те ще бъдат избити! — МакОлиф сграбчи Холкрофт за реверите на сакото и го разтърси яростно. — Направете нещо, господине. Или аз ще убия Вас!

— Свалете ръцете си.

Преди агентът да може да довърши изречението, Алекзандър зашлеви Холкрофт през лицето, като разкъса кожата на устните му.

— Няма какво повече, Главнокомандващ. Аз искам тези гаранции! Сега!

Агентът проговори през струйките кръв.

— Ще направя каквото мога. Винаги съм правил… най-доброто, на което съм способен,… за Вас.

— Ах, Вие, кучи сине! — МакОлиф замахна отново.

Шофьорът и Даниел сграбчиха ръката му.

— МакОлиф! Така няма да постигнете нищо! — изрева Старейшината.

— Накарайте него да започне да действа! — след това Алекзандър спря и се обърна към Даниел. — Вие имате хора там. — И тогава МакОлиф си спомни ужасните думи на Даниел, изречени преди малко по телефона: „Не рискувайте живота на никого. Нашите хора… изтеглете ги. Никой да не напуска комуната.“ — Трябва да се обадите по телефона. Вземете си думите обратно. Защитете ги!

Старейшината заговори тихо:

— Трябва да се опитате да разберете. Съществуват традиции, откровения… начин на живот, установен от двеста години насам. Ние не можем да си играем с тези неща.

Алекзандър се вторачи в чернокожия мъж.

— Значи, ще ги наблюдавате как умират… Господи, Вие не можете да направите това!

— Страхувам се, че е така. И ще бъде. И тогава ще трябва да се сблъскаме с факта на отнемането на Вашия живот… И с него ще бъде приключено толкова бързо… — Даниел обърна яката на ризата си, където имаше малка издутина. Хапчета, зашити вътре в плата, както и аз бих отхапал това, ако изпадна в положение, налагащо ми да свърша със себе си. Дори не бих се поколебал.

— Но за Бога, Вие сте нещо друго! Това не сте Вие, а те — те не са част от Вас. Те дори не Ви познават. Защо те трябва да заплатят с живота си?

— Приоритети, МакОлиф. Аз Ви казах. Техни… наши. — Гласът на Холкрофт беше шокиращ със спокойната си язвителност.

— Нещастни случаи по време на война, Докторе. Избиване на невинни в района на битката, бих казал — Даниел говореше просто, пренебрегвайки подтекста на думите си. — Неща, писани и неписани.

— Глупости! — изрева МакОлиф. Шофьорът измъкна пистолет от колана си; постъпката му беше повече от ясна. Алекзандър стрелкаше поглед ту към Старейшината на Халидон, ту към офицера от Британското разузнаване. — Изслушайте ме. Вие им казахте по телефона да направят каквото им позволяват възможностите. Вие, Холкрофт. Вие ми предложихте Вашето… проклето „най-добро, на което съм способен“. Добре. Дайте ми шанс.

— Как? — попита Даниел. — Няма да има ямайска полиция, няма да ги има войските от Кингстън.

В съзнанието на Алекзандър изплуваха думите. Думите, изречени от Сам Тъкър край тлеещия лагерен огън. Онова спокойно съждение, направено от Сам, докато гледаше как Чарлз Уайтхол и черният исполин Лорънс се съвещават. „Те са нашата защита. Те може да се мразят един друг…“

Те са нашата защита.

МакОлиф се завъртя към Холкрофт.

— Колко изменници имате тук?

— Аз доведох шестима специалисти от Лондон.

— И всичките с изключение на един се продадоха на „Дънстоун“ — прекъсна го Даниел.

— Това прави пет. Колко още могат да съберат? — МакОлиф отнесе думите си към халидонита.

— При такава липса на време, може би трима или четирима. Това е само догадка… Те ще са повече загрижени за бързината, отколкото за числеността си. Дори само един автомат в ръцете на един-единствен войник…

— Кога са получили нарежданията на „Дънстоун“? — попита Алекс бързо, прекъсвайки ненужните забележки на Даниел.

— Преди около час по наши изчисления. Със сигурност не по-рано.

— Могат ли да намерят самолет?

— Да. Возилата на гангстерите са винаги на разположение. Няма да им отнеме много време — пилотите им са особени чешити, но винаги може да се уреди нещичко.

Алекс се обърна към Холкрофт. Агентът избърсваше с пръсти устните си… — тези проклети пръсти, като че ли отстраняваше полепналите по устата трошици от сладкиш по време на чай в „Савой“!

— Можете ли да алармирате хората си, следящи радиосигналите от лагера? С това тук радио? — МакОлиф посочи панела под контролното табло.

— Имам честотата.

— Значи ли това „да“?

— Да.

— Какъв е смисълът? — попита Даниел.

— За да разбере дали проклетите специалисти са се свързали с тях. За да взема координатите.

— Вие искате самолет? — прекъсна го Старейшината на Халидон, като знаеше предварително отговора на въпроса.

— Да!

Даниел даде знак на шофьора да запали колата.

— Нямате нужда от координатите. Има само едно място, на което може да се кацне: тревистото пространство на две мили югозападно от лагера. Ние имаме неговите координати.

Автомобилът се измъкна от мястото за паркиране, прескочи примитивния бордюр и се понесе в тъмното към магистралата.

Холкрофт съобщи дециметровия обхват на честотата на Даниел; Старейшината я набра и подаде микрофона на британския агент.

Никой не вдигна. Не последва никакъв отговор от радиовълните.

— Ще им трябва време да намерят самолет… — Даниел говореше тихо, докато колата се носеше по широкия път.

Алекзандър изневиделица сложи ръка на рамото на Старейшината.

— Вашият водач, оня, който използваше името „Маркъс“. Кажете му да предаде нещо на Сам Тъкър.

— Аз вече инструктирах хората си да се оттеглят — ледено отговори Даниел. — Моля Ви, спомнете си какво Ви казах.

— За Бога, върнете го обратно. Дайте им възможност!

— Нямате ли предвид… „дайте й шанс — на нея“?

В този момент МакОлиф изпита желанието да го убие.

— Трябваше обезателно да го споменете, нали?

— Да — отвърна Даниел, обръщайки се в седалката си, за да може да погледне Алекзандър в очите. — Защото това е свързано с условието, при което ние ще Ви дадем самолет… Ако се провалите, ако жената я убият, Вашият живот също ще бъде отнет. Просто и ясно, след нейната смърт на Вас вече никой няма да Ви има доверие.

Алекзандър издържа изпитателния поглед на Даниел Халидонита.

— Просто и ясно — каза той, — моят отговор е „да“. Самият аз ще дам заповедта за стрелба.

Р. С. Холкрофт се наведе напред. Неговите думи както винаги бяха точно премерени.

— Аз идвам с Вас, МакОлиф.

Даниел и Алекс погледнаха едновременно към англичанина. С две думи, Холкрофт тихомълком беше оголил позициите си. Това удиви двамата мъже.

— Благодаря Ви — това беше всичко, което МакОлиф можеше да каже, но то идеше от дълбините на сърцето му.

— Страхувам се, че това е невъзможно, Главнокомандващ — каза Даниел. — Вие и аз… ние имаме да уреждаме някои неща. Ако МакОлиф тръгва, той тръгва сам.

— Вие сте варварин — каза Холкрофт остро.

— Аз съм Халидонът. И ние имаме нашите приоритети. Всъщност и двамата ги имаме.

33.

МакОлиф изведе малкия самолет над облачния слой. Той разтвори куртката, дадена му от шофьора на колата. В миниатюрната кабина беше топло. Халидонският летателен апарат беше по-различен от онзи, с който пътуваха с Малкълм, когато излетяха от полето западно от Акомпонг. По външен вид и големина беше подобен на двуместния команч, но по-тежък и маневреността му — по-голяма.

МакОлиф не беше добър пилот. Управлението на самолет беше умение, което той придоби по необходимост, а не поради запалеността си към този вид дейност. Преди десет години, когато взе решение да започне да се занимава професионално с платени геоложки проучвания, осъзна, че правоспособността да управлява въздухоплавателна машина ще му е от полза и ето защо той бе изкарал някакъв курс, който в края на краищата го снабди с необходимия документ.

Наистина се бе оказало полезно. Беше му влязло в работа по време на дузината полети над повечето континенти. В малки, непретенциозни, непрофесионални самолетчета.

Надяваше се с Божията помощ това умение да му помогне и сега. Ако не се получеше, по нататък нищо вече не би имало значение.

На седалката до него лежеше една малка черна дъска — плоча в рамка от дърво, на каквито малчуганите се учеха да пишат първите си букви в началното училище. На нея с тебешир беше начертан примитивният му летателен план — белите знаци изпъкваха в мътната светлина, струяща от контролното табло.

Препоръчителна летателна скорост, посоките според компаса, изисквания за оптимална височина и места-ориентири, които при късмет и достатъчно ясна видимост би могъл да различи.

След излитането си от Юнити Хол той трябваше да се издигне на височина от хиляда стъпки и да кръжи над полето дотогава, докато не я достигне. След напускането на района щеше да се отправи на югоизток на 115 градуса и да поддържа летателна скорост 90 мили в час. Няколко минути по-късно трябваше да се озове над Маунт Карей — два, накладени от храсталаци, огъня бяха сигналът.

Всичко беше изпълнено точно.

От Маунт Карей, с определена скорост и на 700 стъпки височина, от него се изискваше да завие на изток-североизток на 84 градуса и да продължи към Кемпшот Хил. На един път щеше да има автомобил с прожектор, който сигнализира, реейки лъчите си из небето.

Той го видя и продължи по следващата линия, начертана на черната дъска. Промяната на курса му беше малка — 8 градуса до 92-рия на компаса, при същите скорост и височина на полета. Три минути и тридесет секунди по-късно вече беше над Амити Хол. Отново огньовете от храсталаци и новата инструкция. Тя също изискваше минимална промяна.

Изток-североизток на 87 градуса в Уестън Фавел.

Падане на височината до 500 стъпки, поддържане на скоростта, да се търсят два автомобила, обърнати един срещу другс присветкващи фарове, в южната част на града. Корекция на курса точно на 90 градуса и намаляване на скоростта до 75.

В момента, в който достигнеше Марта Брей, той трябваше да промени курса с 35 градуса на югоизток или точно на 122 според компаса.

От този момент нататък той трябваше да се оправя сам. Нямаше да ги има вече ориентиращите сигнали от земята и, разбира се, нямаше да има какъвто и да било контакт по радиото.

Координацията на скорост, посока и време — това беше всичко, което имаше на разположение, единственото, което му беше останало. Височината — възможно най-ниската, която пилотирането позволяваше — беше съобразена с постепенната промяна във височината на хълмовете на джунглата. Той можеше да забележи лагерни огньове, но не трябваше веднага да ги взема за огньовете на експедицията. Живеещите сред хълмовете често се мотаеха нощем из тях, отдадени на лова. Трябваше да продължи по курса още точно четири минути и петнадесет секунди.

Ако спазеше всичко точно и ако нямаше значителни препятствия от рода на неочаквани промени на вятъра или дъжд, той щеше да се озове в района на тревистия пояс. И пак, ако нощта беше ясна и светлината на луната достатъчна, щеше да ги види.

И — най-важното — ако забележеше някакъв друг самолет, той трябваше да наклони дясното си крило два пъти. За всеки друг би означавало, че той е контрабандист-наркотрафикант. Това беше обичайния израз на уважение, което си разменяха господата от въздуха.

Хълмовете се издигнаха рязко пред него, доста по-бързо отколкото МакОлиф бе очаквал. Той дръпна към себе си половинката кормило и почувства, че теченията го отнасят нагоре, с отклонение около 30 градуса по вертикала. Намали оборотите и се противопостави на издигането, натисна левия педал; турбулентността продължаваше, вятърът нарасти а.

Тогава осъзна причината за неочакваните накланяния и насрещния вятър. Беше навлязъл в коридор, в който се плискаше тропическият порой. Дъждът плющеше по стъклото и шибаше корпуса; чистачките не вършеха никаква работа. Летеше през сивкава маса на матови ивици. Той трясна левия прозоречен панел, спря регулатора, бързо влезе в шестдесет градусов вираж и надникна надолу. Висотомерът му показваше 650; земята под него беше непрогледно черна… нищо друго освен гористи джунгли — никакви острови не нарушаваха тъмната маса. Отново прекара през мозъка си курса до Марта Брей. Яростно, със съмнения. Беше поддържал скоростта, както и посоките по компаса. Някъде трябваше да се е отклонил, не много, но все пак забележимо. Не беше кой знае какъв пилот — само два пъти преди това бе имал нощни полети; ограничената му летателна правоспособност ги забраняваше — и отклонението или дрейфуването беше проблем в резултат на машината или пилотажа, който можеше да се коригира чрез показанията на таблото, земни ориентири или по радиото.

Но така или иначе лекото дрейфуване беше налице. И се получаваше от поднасянето, дошло от щирборда55. Господи, по-добре да беше в платноходка! Той изправи самолета и леко навлезе в десен вираж, връщайки машината в коридора на поройния дъжд. Страничната противоветрова защита сега беше неизползваема; присегна се през седалката и дръпна десния прозорец надолу. Трясъкът на отварянето, шумът на струящия през двата срещуположни отвора въздух и полученото адско течение изпълниха малката кабина. Вятърът фучеше с висока скорост; потоците дъжд заплющяха и вътре, шибаха седалките, пода и контролното табло. Черната дъска се наводни, тебеширените знаци изглеждаха уголемени под разплискващата се между бреговете на рамката й вода.

И тогава той го видя. Видя ги. Платото, обрасло в буйна трева. През щирборда — да върви по дяволите, през десния прозорец. Един разтег по-малко черно пространство сред заобикалящата го тотална чернота. Една убито сива изпъкналост в центъра на тъмната гора.

Беше подминал полето, с отклонение наляво не повече от миля, най-много две.

Но беше го достигнал. В този момент нищо друго нямаше значение. Той се спусна рязко надолу, с ляв вираж точно над дърветата — фигура № 8 по приземяването. Направи 280-градусов обход и натисна докрай половинката кормило.

Беше на височина 50 стъпки, когато на запад, зад гърба му, светкавица раздра небето. Беше толкова благодарен за появяването й; тя — едно допълнително, кратко разпръсване на нощната тъмнина. Той вярваше на показанията на инструментите и можеше да различи приближаващата към очите му трева, хваната в лъча на предните му светлини, но убитото, бързо, заляло всичко наоколо просветване му даде допълнителна увереност.

То му даде и възможността да забележи очертанията на още един самолет. Стоеше на земята, неподвижен, паркиран в северния край на полето. В онази част на склона, която водеше към района на лагера, намиращ се две мили надолу.

О, Господи! Изобщо не беше успял. Беше пристигнал твърде късно.

Докосна земята, увеличи броя на оборотите и зарулира към неподвижно стоящото летателно тяло, като измъкваше пистолета си от колана, докато все още нагласяше контролните уреди.

Хванат в лъча на предните му светлини един мъж Махаше с ръка. Нямаше оръжие в ръката му; нямаше и опит за бягство и търсене на прикритие. Алекс беше удивен. Това, което виждаше, нямаше никакъв смисъл: хората на „Дънстоун“ бяха убийци, той знаеше това. Обаче мъжът в кръга светлина не проявяваше никакви признаци на враждебност. Вместо това, той направи нещо странно. Протегна ръцете си встрани, дясната надолу и лявата нагоре. Мъжът повтори движението няколко пъти, докато самолета на МакОлиф го достигна.

Алекс помнеше инструкциите, дадени му в полето на Юнити Хол. Ако видиш други самолети, наклони надолу дясното си крило. Свали дясното си крило… ръка.

Мъжът, стоящ в лъча светлина, беше пилот-гангстер.

МакОлиф успя най-после да спре и изключи мотора. Ръката му беше сграбчила здраво дръжката на оръжието, пръстът му лежеше на скобата на спусъка.

Мъжът заобиколи зад крилото и завика през дъжда и през отворения прозорец към Алекс. Беше бял, лицето му — обрамчено от качулката на пончото му. Речта му беше на американец… от далечния юг, вероятно от районите на Делта.

— Дявол го зел! Т’ва е едно лайняно оживено място! Радвам се да видя бялата ти кожа, мъжки! Мо’е да ги возим, да ги тако’ам, ама не ги обичам!

Гласът на мъжа беше висок и пронизващ, вятърът лесно го подемаше и отнасяше през дъжда. Среден на ръст и ако по лицето можеше да се съди за телосложението му, той беше слаб, но мек и провиснал: един нежен мъж, неспособен да се справи с напредването на възрастта. Минал четиридесетте.

— Кога долетяхте? — попита високо Алекс, като се опитваше да скрие нетърпението и възбудата си.

— Докарах тез шес „чернилки“ мож’би пред’ дестина минути. Мож’ и малко повече да й минало, ама — не. С тях ли си, брато? Караш „стоката“, а?

— Да.

— Май не са толкоз „големи“, а, когат’ оплетат конците? Нищо друго освен беля не са тез планини. Сигурно не мо’ат са опрай сами, та им трябва бял, а?

МакОлиф пъхна обратно пистолета в колана си под прикритието на вратата. Сега трябваше да действа бързо. Трябваше да мине покрай пилота-контрабандист.

— Те ли казаха, че е станала беля?

Алекс зададе въпроса предпазливо, докато отваряше вратата на кабината, после стъпи на крилото в дъжда навън и скочи на прогизналата земя.

— Дявол ги зел! Онуй дет’ ми казаха: щурнали се сляпо да гонят няк’ва бала пари ей туканка доле. Щели да ми фърлят нещичко кат си земат полагаемото. Ам да ти кажа, онез чернилки са бъкани с железария!

— Това е грешка — каза МакОлиф с голяма доза убедителност. — Господи… тези проклети идиоти!

— Тръгнали са да пият черна кръв, мъжки! Тез чернилки ще трупясат доста свои братчета! Ееехей!

— Ще го направят, ама в Ню Орлеанс ще запуши!… Господи! — Алекзандър знаеше, че градът в Луизиана беше един от главните канали за вкарване на наркотика в Южните и Югозападните щати. Особено този пилот-контрабандист трябваше да го знае. — Надолу по склона ли тръгнаха? — МакОлиф нарочно посочи на около стотина ярда вдясно, далеч от пътеката, доколкото си я спомняше.

— Проклет да съм, ако бяха толкоз сигурни накъде д’свърнат. Мъкнеха една мушенгийка — гайгер, кат въздушен радар, ама не толкоз добро. По’йчето се изнизаха, ей натам — пилотът посочи на ляво от скритата пътека.

Алекс пресмяташе бързо. Скенерът, който бяха използвали хората на „Дънстоун“ имаше периметър на действие хиляда ярда. Сигналите щяха да бъдат регистрирани, но без горещите и студени ориентири нямаше как да бъде определено по-точно местоположението им. Това беше слабото място на смалените до миниатюрни размери широкообхватни радиоприемници, направени за работа по вертикала.

Хиляда ярда правеше три хиляди стъпки — повече от половин миля из гъстата, почти непроходима джунгла на Кок Пит. И ако бандата на „Дънстоун“ имаше десетминутно предимство, то не беше непременно фатално. Те не познаваха пътеката — той, между впрочем, също не знаеше къде се намира тя, но беше я изминавал преди. Два пъти. Преднината им трябваше да бъде намалена. И ако ъгълът на проникване беше индиректен — а според пилота им беше точно така — и ако се приемеше, че те щяха да се разгърнат, да търсят поотделно… преднината им се стопяваше почти до нула.

Ако… ако успееше да намери пътеката и да се придържа към нея.

Той вдигна реверите на куртката си, за да се предпази от дъжда и се обърна към вратата на кабината пред него, над крилото на самолета. Отвори я, приплъзна се на разстояние едно коляно вдясно от страничната подпора и пъхна ръка в малкото багажно отделение, намиращо се зад седалката. От там измъкна една високомощна, автоматична пушка с къса цев — това беше едната от двете, които с колани бяха притегнати под предната седалка на халидонската кола. В пушката имаше пълнител, предпазителят беше сложен. В джобовете му лежаха още четири други пълнителя; всеки пълнител съдържаше двадесет патрона.

Сто патрона.

Целият му арсенал.

— Трябва да ги настигна — изкрещя той през пороя към пилота на гангстерите. — По дяволите, не ми се иска аз да отговарям пред Ню Орлеанс!

— Онез момчета от Ню Орлеанс са гадна тайфа. Няма да ги возя, стига друга работа да изпадне. Те не аресват никого!

Без да отговори, МакОлиф се затича към края на тревистия наклон. Пътеката трябваше да се намира вдясно от един огромен шубрак бодлива папрат — това си го спомняше: в него бе одрал лицето си, защото ръката му закъсня да го предпази първия път, когато навлизаха в тази област с халидонския водач.

Дяволите да я вземат! Къде се беше дянала?

Той започна да опипва подгизналия листак, хващаше всеки лист, всяко клонче, с надежда ръката му отново да бъде одраскана, задирайки се в бодлите. Трябваше да я намери, трябваше да започне спускането си от единствено правилното място. Всяко друго би било фатално. Тогава преднината на „Дънстоун“ щеше да нарастне твърде много и той нямаше да може да я стопи.

— К’во търсиш?

— Какво? — Алекс се обърна рязко към мътното петно светлина. Концентрацията му беше толкова голяма, че той усети как машинално е махнал предпазителя от спусъка. В шока си той беше почти на ръба да го натисне и да стреля.

Гангстерският пилот беше дошъл зад гърба му.

— Дявол го ’зел! Де ти е фенерчето бе, мъжки? Как я виждаш тая работа, в тоз гъсталак да намериш път без фенерче?

Господи! Беше забравил прожектора в халидонския самолет. Даниел го беше предупредил да бъде много внимателен… с този прожектор. А той го беше оставил там!

— Забравил съм го. Има едно в самолета.

— Надявам се, да го таковам, че наистина има — каза пилотът.

— Вземи го после от там, а ти сега ми даваш това, о’кей?

— Става, ама обещаваш да пушнеш две чернилки и заради мен, нали мъжки? — пилотът му връчи светлината. — Тоз дъжд ми къса нервите, та ще вляза вътре на сушина. Добър улов, мъжки!

МакОлиф видя как мъжът притича към самолета си и след това светкавично се обърна пак към края на джунглата. Беше на не повече от пет стъпки разстояние от папратовия храсталак; можеше да види сплъстената трева на входа на скритата пътека.

Той се гмурна в нея.

Бягаше с всичка сила, краката му се заплитаха в ниската растителност, невидимите израстъци на храстите и дърветата около него шибаха лицето и тялото му. Пътеката криволичеше — надясно, после наляво, после пак надясно. Надясно, надясно — Господи, тези извивки! — и тогава пътеката отново стана права в един кратък участък на дъното на склона.

Но това все още беше пътеката. И той все още беше на нея. И нищо друго нямаше значение.

След това той промени посоката. Пътеката я нямаше. Беше изчезнала!

Тогава в тъмнината се разнесе пронизителният писък, увеличен многократно в тропическия порой. В лъча на фенерчето му, дълбоко в една покрита с палмови листа дупка, една дива свиня кърмеше своето все още сляпо мъниче. Косматата, чудовищна муцуна изгрухтя, нададе писъка си още веднъж и започна да се надига, като се отърсваше от писукащото малко, захапало гърдите й. МакОлиф се втурна наляво, право в изпречилата се пред него стена на джунглата. Той се препъна в някакъв камък. В два, в три камъка. Падна на мократа земя, фенерчето му се изтърколи встрани. Земята беше равна, по нея нямаше препятствия.

Отново беше попаднал на пътеката!

Изправи се на краката си, сграбчи фенерчето, стисна пушката под мишница и се затича по относително чистия коридор сред джунглата.

Безпрепятствеността продължи не повече от сто ярда, когато пътеката пресече един поток и краката му затънаха в меката кал на брега. Той си го спомняше. Водачът, който използваше името Маркъс, беше завил наляво от него. Наляво ли беше? И дали тогава не идваха от противоположната посока?… Не, трябваше да е наляво. Там трябваше да има палмови дънери и скали, стърчащи над водата, напреки на тесния поток. Той изтича наляво, с фенерче насочено към средата на течащата вода.

Пъновете бяха там! Скалите. Един набързо направен мост, за да се избегне загъването в калта до глезените.

И на десния палмов дънер две змии бавно, странично извиваха тела и се насочваха право към него. Дори ямайската мангуста не можеше да издържи в страната Кок Пит на остров Ямайка.

Алекзандър разпознаваше тези змии. Виждал ги бе в Бразилия. Вид анаконда. Слепи, атакуващи бързо, злобни. Отровата им не е смъртоносна, но може да парализира човек — за дни. Живо същество не би могло да се размине с мълниеносната атака, ако е на няколко стъпки от плоскоглавите.

Той се обърна към растителността зад гърба си. Лъчът на фенерчето му зашари из нея. Спря се на един дълъг около шест стъпки клон, провесил се от близкостоящо дърво сейба. Алекс се затича към него и го задърпа напред-назад, докато го счупи. После се върна към пъновете. Змиите бяха застинали, явно усетили опасността. Техните мазни, отвратителни тела се бяха преплели, плоските им глави — събрани една до друга, слепите им, подобни на топлийка очи — фанатично вперени в посоката, от която идеше миризмата. Към него.

Алекс посегна с пръта от сейба към пъна, държеше го с лявата си ръка, в дясната неловко стискаше пушката и фенерчето.

Двете змии се надигнаха едновременно, отскочиха от повърхността на пъна и увиваха мълниеносно тела около клона: главите им, високо вирнати над меките листа, се устремиха към ръката на МакОлиф.

Алекс хвърли — или изпусна? — това той никога нямаше да узнае — пръта във водата. Змиите се замятаха, клонът бясно се завъртя около оста си и започна да потъва.

МакОлиф притича по пъновете и отново хвана пътеката.

Беше изминал вероятно три четвърти миля, със сигурност не повече. Според часовника му това се равняваше на дванадесет минути. Доколкото си спомняше, пътеката криволичеше надясно през един невероятен гъсталак от папрат и коренища, докато излезе на малко сечище, използвано в последно време от група местни ловци. Маркъс — поточно мъжът, който се представяше с името „Маркъс“ — беше отбелязал този факт.

От сечището оставаше по-малко от миля до бреговете на Марта Брей и лагера. Преднината на „Дънстоун“ трябва да беше намаляла.

Трябваше да бъде.

Той достигна до онова почти невъзможно да се прекоси място от дива растителност. Фенерчето му шареше ниско по земята, щателно проверяваше почвата за пресни следи. Ако сега свърне встрани от пътеката — ако тръгне през ниските храсти, където никога не беше стъпвал човешки крак — щеше да му трябва после час, за да я открие отново. Може би щеше да се щура чак до изгрев слънце или поне докато спре дъжда.

Беше отчайващо място, напредваше изключително бавно, с цялата възможна концентрация. Но дочака. Наведени треви, малки счупени клонки, разплискана и застинала във формата на обувка кал, където неотдавна се беше стоварила тежестта на човешки крак — това бяха знаците, необходимият му код. Не можеше да си позволи да допусне грешка.

— Хей, човече! — думите се чуха приглушено.

МакОлиф се хвърли на земята и затаи дъх. Зад себе си, вляво, той видя лъча на друго фенерче. Инстинктивно изгаси своето.

— Хей, човече, къде си? Свържи се, моля те. Ти си излязъл от схемата си. Или пък аз — от моята.

„Свържи се, моля те… Излязъл от схемата.“ Приказките на агент, не на прост носач. Мъжът беше от MI5.

Минало време. „Беше“.

Сега — от „Дънстоун Лимитид“.

Хората на „Дънстоун“ се бяха разделили, на всеки се беше паднала някаква територия… спазваше се някаква схема. Това означаваше, че те поддържаха радиовръзка.

Шестима мъже в радиовръзка.

Господи!

Лъчът светлина се приближи, танцувайки, присветвайки през невероятния гъсталак.

— Насам, човече! — прошепна гърлено Алекс, безкрайно надявайки се, че дъждът и шепотът ще заблудят човека на „Дънстоун“.

— Моля те, запали фенерчето си, човече.

— Опитвам, мой човек — „само толкова“, мислеше си МакОлиф. Не биваше да казва повече.

Играещият лъч се отразяваше в хилядите блестящи, миниатюрни огледалца на влагата наоколо, разпръсквайки светлината в хиляди нови хипнотизиращи, примигващи лъчи.

Приближаващи.

Алекс се изтъркули тихо от пътеката в страничната лепкава маса от влажна пръст и мека растителност, останалата под него пушка се вряза в плътта на бедрата му.

Лъчът светлина беше вече почти над него, интерференцията на отразените лъчи-близнаци беше изчезнала. В очертания кръг той можеше да види горната част от тялото на мъжа. Напреко през гърдите му имаше две широки ленти: на едната висеше радиопредавателят, другата беше ремъкът на пушка, чието широко дуло се очертаваше над рамото му. Фенерчето беше в лявата му ръка; дясната стискаше здраво голям пистолет със зловещ вид.

Изменникът на MI5 беше чувствителен агент. Инстинктите му бяха задействали.

МакОлиф знаеше, че трябва да докопа пистолета; не можеше да допусне мъжът да стреля. Той беше наясно на какво разстояние са останалите, колко наблизо са техните схематични райони.

Сега!

Той изстреля дясната си ръка нагоре, право към дулото на пистолета, с палец в извивката на скобата около спусъка. Същевременно удари с всичка сила главата на мъжа с рамо и заби лявото си коляно между краката му, в слабините. Изненадан от нападението, мъжът заекна и глътна мъченическата си въздишка; ръката му моментално се отпусна, Алекс изтръгна пистолета от нея и го захвърли надалеч в тъмното.

Ямаецът се посъвзе от удара и погледна нагоре, в лявата си ръка все още държеше фенерчето, чийто лъч бе забит в земята, лицето му беше изкривено в гримаса… Всеки миг щеше да поеме необходимата глътка въздух и да изкрещи.

МакОлиф осъзна, че напъхва пръсти в устата на човека, като ги забиваше с цялата си сила. Мъжът политна напред, стовари тежкия метал на фенерчето върху главата на Алекс и разцепи кожата му. МакОлиф продължи да натиска ръката си в черната паст, чувстваше как зъбите режат плътта му, физически усещаше напиращите писъци.

Те паднаха, гърчейки се във въздуха, в ниската растителност. Ямаецът продължаваше да налага МакОлиф в слепоочията с фенерчето. Алекс продължаваше гротескно, злобно да държи пръстите си напъхани в зейналата паст, докато разкъсваше устата, която всеки момент можеше да вдигне тревога — нещо, което не биваше да позволи да се случи.

Изтърколиха се в един участък на джунглата, където нямаше нищо друго освен кал. МакОлиф напипа някакъв камък, успя да освободи лявата си ръка, сграбчи го, изтръгна го от земята и го заби в черната уста, като смаза собствените си пръсти. Зъбите на мъжа се разклатиха; той се задави в собствената си слюнка. Алекс издърпа кървящата си ръка, моментално сграбчи сплъстената коса на противника си и извъртя нацяло главата, натисна я в рядката помия на калта. Под повърхността й се чуха някакви мучащи звуци, изригна фонтанче, което затихна в серия балончета, а те на свой ред беззвучно се превърнаха просто в пяна, попаднала в кръга светлина на изтърваното фенерче.

После вече нямаше нищо.

Мъжът беше мъртъв.

Тревогата не беше вдигната.

Алекзандър се присегна, вдигна фенерчето и погледна пръстите на дясната си ръка. Кожата беше раздрана, имаше следи от зъби, но нарезите не бяха дълбоки, той можеше да я движи свободно и това беше всичко, което го интересуваше.

Лявото му слепоочие кървеше и болката беше ужасна, но не и такава, че да не му позволява да върви. Скоро и двете огнища на болка щяха да притъпят сигналите си в рамките на търпимото.

Погледна към мъртвия ямаец и почувства, че му се гади. Нямаше време. Изпълзя на пътеката и отново се зае с изискващата огромни усилия задача да я следва. Опита да фокусира погледа си върху джунглата. На две места в гъсталака, не много далеч от него, видя насочените лъчи на прожектори.

Екипът на „Дънстоун“ продължаваше своето претърсване. Той се приближаваше към целта.

Не му беше останал дори миг, за да го губи в размисли.

Осем минути по-късно достигна просеката. Почувства учестеното биене в гърдите си; оставаше му да измине по-малко от миля. Най-лекият участък на ужасното му пътешествие.

Погледна часовника си. Беше точно дванадесет часа и четири минути след полунощ.

Дванадесет беше часът и по обед.

Четворката беше ритуалната единица на араваките.

Пътуването към смъртта.

Нямаше време за мислене.

Намери пътеката на отсрещния край на малкото сечище и започна да бяга, набираше скорост, докато тичаше към бреговете на Марта Брей. В дробовете му въздухът не достигаше, беше останал без дъх; налице бяха само постоянните взривове на изтощение в гърлото му, кръвта и потта, които капеха от чедото му и се стичаха на струйки надолу по врата към раменете й гърдите му.

Ето и реката. Той беше достигнал реката!

Чак тогава осъзна, че почукващият дъжд беше спрял; тропическата буря се бе изваляла. Очерта кръг с фенерчето си наляво; камъните, обозначаващи последните няколко ярда на пътеката до лагера, си бяха на мястото.

Не беше чул стрелба от пушки. Не беше имало никакви изстрели. В тъмнината зад него вървяха петима завършени убийци и ужасната нощ още не беше завършила… но той бе имал своя шанс.

Това беше всичко, за което бе молил, всичко, което стоеше между него и заповедта му към онова готово за стрелба отделение, слагащо край на живота му.

По собствено желание, ако се провалеше. По собствено желание да приключи с него, ако я нямаше вече Алисън.

Последните петдесет ярда той пробяга със скорост, каквато изтощените му мускули можеха да издържат. Беше насочил фенерчето право пред себе си и първият обект, който неговият лъч улови беше брезентовият навес в началото на района на лагера. Затича се през просеката.

Нямаше огньове, нито други признаци на живот. Чуваше се само капенето на хилядите капчуци — спомени от отминалата тропическа буря. Палатките стояха като паметници, мълчаливо свидетелстващи за неотдавнашния живот, кипял тук.

Спря да диша. Обзе го хладен ужас. Тишината беше въздесъщият предвестник на ужасна развръзка.

— Алисън! Алисън! — изкрещя той и се втурна сляпо към палатката. — Сам! Сам!

Когато чу думите, идещи от тъмнината, той разбра какво е да те изтръгнат от смъртта и отново да ти вдъхнат живот.

— Алекзандър… На косъм се размина да не те убия, момче — каза Сам Тъкър от тъмната пазва отвъд ръба на джунглата.

34.

Сам Тъкър и водачът, наричан Маркъс излязоха иззад храстите. МакОлиф се вторачи изненадано в халидонита. Водачът видя изражението му и проговори.

— Няма време за дълги обяснения. Просто използвах правото си на избор, това е всичко — планинският водач показа ревера на сакото си. За Алекс жеста обясняваше всичко. В плата бяха зашити същите такива таблетки, каквито беше видял в проблясъка на жълтата лунна светлина на оня черен път над Лучия Харбър.

„Не бих се поколебал“ беше казал Даниел.

— Къде е Алисън?

— С Лорънс и Уайтхол. Те са по-надолу по реката — отговори Сам.

— А какво стана с Йенсенови?

Тъкър замълча.

— Не знам, Алекзандър.

— Какво?

— Те изчезнаха. Това е всичко, което мога да ти кажа… Вчера Питър се загуби; носачът му се завърна в лагера, не могъл да го намери. Рут го понесе мъжки, горкото момиче… доста кураж притежава тя. Ние изпратихме група да го търси. И нищо… И после, тази сутрин, не мога да ти кажа защо — не знам — аз отидох до палатката на Йенсенови. Рут я нямаше. От тогава никой не я е виждал.

МакОлиф размишляваше. Дали Питър Йенсен не беше видял нещо съмнително? Дали нещо не беше подушил? И взел, че избягал с жена си? Избягал под носа на Племето на Акуаба?

Въпроси, които щяха да останат за друг път.

— А носачите? — попита Алекс напрегнато, със страх да чуе отговора.

— За това се обърни към приятеля ни тук — отвърна Тъкър, като кимна към халидонита.

— Те бяха отпратени на север, ескортирани по реката — каза мъжът, който си беше присвоил името „Маркъс“. — Тази нощ няма да умират ямайци, освен онези, които са наясно защо умират. Не и в тази битка.

— Ами ти? Ти защо? Нали това не е твоята битка?

— Аз познавам мъжете, които идват за вас. Имам правото си на избор да се бия.

— Ограничените свободи на Акуаба, а? — попита тихо Алекс.

Маркъс сви рамене. Очите му не издаваха нищо.

— Свободата на индивида да избира, Докторе.

Откъм гъстата тропическа джунгла се разнесе едва доловим крясък на птица или приглушено цвърчене на прилеп. Последва го друг, после още един. МакОлиф не би им обърнал внимание… нали имаше толкова много звуци, непрекъснато. Една никога несвършваща нощна симфония — приятна за ухото, но не и при мисълта за онова, което я пораждаше.

Сега обаче той беше принуден да го забележи.

Като чу звука, Маркъс рязко обърна главата си. Той се протегна, сграбчи фенерчето и го изтръгна от ръката на Алекзандър. И избута Тъкър с рамо.

— Залегни! — изкрещя той, блъсна МакОлиф, завъртя го в кръг назад, далеч от мястото, където той до преди малко стоеше.

Седем пушечни изстрела долетяха от тъмнината: няколко издумтяха в дърветата, други изпукаха в далечината на джунглата, два избухнаха в земята из просеката.

Алекс се претърколи на земята, зае позиция с пушката си и се прицели по посока на изстрелите. Държеше пръст на спусъка; разтърсващ залп от двадесет куршума обходи терена. След секунди всичко свърши. Отново настъпи покой.

Той почувства как една ръка сграбчи крака му. Беше Маркъс.

— Изтегляй се. Надолу към реката, човече — прошепна дрезгаво той.

МакОлиф запълзя обратно в тъмнината. Последваха още изстрели откъм храстите; куршумите пропищяха вдясно над главата му.

Изведнъж само на няколко крачки се разнесе нов залп. Маркъс беше отскочил вляво и стреля на посоки, отбивайки насрещния огън. Алекс знаеше, че с действието си Маркъс го беше прикрил. Той чу гласа на Сам Тъкър.

— МакОлиф! Насам!

Когато се втурна в храстите той видя очертанията на фигурата на Сам. Тъкър бе преклекнал на едно коляно с вдигната за стрелба пушка.

— Къде е? За Бога, къде е Алисън? Къде са другите?

— Тръгни по реката, момче! На юг, на около триста ярда. Кажи на черните. Ние ще ги удържаме тук.

— Не, Сам! Ела с мен… Покажи ми.

— Тук ще остана, синко… — Още един залп изтрещя откъм джунглата. Маркъс отговори откъм противоположния край на просеката. Тъкър продължи да говори, сграбчи куртката на Алекс за плата и го избута нататък. — Този черен кучи син се оставя да прострелят катранения му задник заради нас! Може би той ми дава малка отсрочка, която аз не заслужавам. Той ми е съотечественик, момче. Моят нов съотечественик. Господи! Знаех си, че обичам този скапан остров. А сега се измитай надолу и се погрижи за момичето. Ще ви настигна, не се безпокой за това. Момичето, Алекзандър!

— Там има петима мъже, Сам: Аз убих един от тях на миля оттук. Трябва да са видели светлината на фенерчето ми, докато съм тичал. Съжалявам…

С тези думи МакОлиф се гмурна в подгизналата от влага гора и, помитайки всичко по пътя си, се устреми към брега на реката. Той се изтъркали надолу по късия склон — пушката подрънка по металните копчета на куртката му — и падна във водата.

На юг. Вляво.

Триста ярда. Деветстотин стъпки… цял континент.

Той се придържаше към брега на реката, където можеше да постигне най-добро време. Докато цапаше през калта и растителността, прескачаше нападали дървета, осъзна, че пълнителят в затвора на пушката е празен. Без да спира, той бръкна в джоба си, извади нов пълнител и изтегли стария от гнездото, блъсна новия вътре. Прещрака пак затвора и зареди пушката; патронът влезе в цевта.

Новата стрелба го изкара от състоянието му на вцепенение. Зад гърба му едни мъже се опитваха да убият други мъже.

Пред него речицата правеше завой. Беше изминал повече от сто ярда, почти двеста, мислеше си той.

„… моят нов съотечественик“… Господи! Сам Тъкър, вечният скитник по света, наставникът на туземците, оня, който обичаше всички земи — беше търсил земя, която да нарече своя, на този късен етап от живота си. И я бе намерил, в жесток момент, по време на насилие, в най-страховитите диви места на ямайския Кок Пит. В момент на саможертва.

Изневиделица, в един кратък миг на ужас, извън тъмнината отгоре му се стовари огромна черна фигура. Една гигантска ръка като в менгеме стисна врата му; ноктести пръсти задраха лицето му, бъбреците му бяха раздрусани от злобен, мощен юмрук. Той блъсна с приклада на пушката тялото зад гърба си, впи зъби в ръката под устата си и се хвърли напред във водата.

— Човече! Господи, човече!

Това беше гласът на Лорънс, който викаше, докато бъхтеше с юмруци рамото на МакОлиф. Шашнат, всеки освободи другия и всеки вдигна ръцете си нагоре: Алекс неловко, докато хвърли пушката си, Лорънс с дълъг нож.

— Боже мой! — каза МакОлиф. — Можеше да те застрелям!

Откъм север се чу нов залп пушечни изстрели.

— Можеше да използвам острието…, а не дръжката — каза черният исполин, нагазил до кръста във водата. — Ние искахме заложник.

И двамата мъже осъзнаваха, че няма време за обяснения.

— Къде сте? Къде са Алисън и Уайтхол?

— Надолу по течението, човече. Недалеч.

— Тя добре ли е?

— Уплашена е… Но тя е смела жена. За бяла дама, англичанка. Разбираш нали, мъжки?

— Разбрах, мъжки — отвърна Алекс — Да вървим.

Лорънс мина пред него, изскачайки от водата на около тридесет ярда от мястото на почти злополучната им среща. МакОлиф видя, че революционерът е обвил предмишницата си с парче плат. Като забеляза това, Алекс изплю насъбралата се в устата му кръв и разтърка областта на бъбреците си в знак на някакво абстрактно възстановяване на истината.

Чернокожият посочи с лявата си ръка нагоре по склона и същевременно вдигна дясната към устата си. От устните му се разнесе дискантово изсвирване. Зов на птица, прилеп или бухал… Нямаше никаква разлика. Съшият звук долетя от върха на речния бряг, отвъд джунглата.

— Върви нагоре, мъжки. Аз ще чакам тук — каза Лорънс.

МакОлиф никога нямаше да разбере дали заради паниката на момента или защото думите му отразяваха истината, така както я виждаше, но той сграбчи черния революционер за рамото и го блъсна напред.

— Няма да има повече заповеди. Ти не знаеш какво е там отзад. Аз обаче знам! Разкарай задника си оттук! Веднага!

Продължителен преграден огън се чу откъм реката.

Лорънс примига. Той примига на лунната светлина, която обливаше речния бряг на това малко разклонение на Марта Брей.

— О’кей, мъжки! Стига бутал!

Те пропълзяха до върха на склона и тръгнаха през гъстата растителност.

Една фигура идваше към тях, един по-тъмен, летящ предмет, появил се от черната празнота. Това беше Алисън. Лорънс се присегна назад към МакОлиф и взе фенерчето от ръката му. Един жест на безкрайно разбиране.

Тя налетя в прегръдките му. Светът… вселената спря за момент своята лудост и настъпи тишина. И мир. И успокоение. Но само за момент.

Нямаше време за мисъл. Нито за разсъждения.

Или за думи.

Никой не проговори.

Те се държаха в прегръдките си и после се погледнаха в мътната светлина на новата луна в онова изолирано място, което беше само тяхно на бреговете на Марта Брей.

В един ужасен момент на насилие.

И саможертва.

Чарлз Уайтхол се намеси. Това си му беше стилът на Чарли „Господина“. Той се приближи, сафари-костюмът му бе все така намачкан, лицето му — неподвижна маска, очите — пронизващи.

— Лорънс и аз се бяхме разбрали той да остане долу при реката. Защо сте променили това?

— Изкара ми акъла, бе, Чарли…

— Вие ме отегчихте, МакОлиф! — отвърна Уайтхол. — Там на реката се стреля!

— Аз идвам точно от там, черни кучи сине! — Господи, защо трябваше да го казва? — И ти скоро ще научиш на собствен гръб в какво се състои проблемът. Разбра ли?

Уайтхол се ухили.

— Кажи ми го ти… белчо.

Алисън издърпа ръцете си от МакОлиф и ги погледна и двамата.

— Престанете!

— Съжалявам — каза бързо Алекс.

— А аз — не — отвърна Уайтхол. — Дошъл е моментът на истината. Не разбирате ли, госпожице Алисън?

Тогава се намесиха ръцете на Лорънс. Те докоснаха двамата мъже и гласът му беше глас на едно хвърлящо мълнии дете-мъж.

— Нито един от двамата, стига, мъжки! МакОлиф, мъжки, кажи какво знаеш! Веднага!

Алекзандър разказа. Той говореше за откритите тревни пространства, за самолета — един самолет, не този на Халидон — за гангстерския пилот с червен врат, който беше докарал шестима мъже в Кок Пит, за да избият експедицията, за кроса до лагера, за насилствената среща в джунглата, която беше завършила със смърт в оня малък, покрит с кал участък. И накрая, за онези минути от преди малко, когато планинският водач, наречен Маркъс им беше спасил живота, като чу вика в тропическия храсталак.

— Петима мъже, човече — каза Лорънс, прекъснат от нов залп стрелба, по-насам сега, но все още в близката далечина на север. Той се обърна към Чарлз Уайтхол. — Колко искаш, фашисте?

— Кажи ми цифра, аграр такъв.

— По дяволите! — изкрещя МакОлиф. — Престанете с това. Вашите игри повече не се броят.

— Ти не разбираш — каза Уайтхол. — Това е единственото нещо, което се брои. Ние сме подготвени и сме жизнеспособни съперници. Нали това са образите, създавани от белетристиката? Един срещу един, а победителят определя политиката?

„…Харизматичните лидери не са редови войници… Те се сменят или биват подменяни…“ Думите на Даниел, Старейшината на Племето на Акуаба.

— Вие и двамата не сте на себе си — каза Алекс, с рационалност, в която не беше уверен. — Повдига ми се от вас и вървете по дяволите, вие!

— Алекзандър! Алекзандър! — викът идеше откъм брега на реката, от не повече от двадесет ярда. Викаше Сам Тъкър.

МакОлиф се затича към края на джунглата. Лорънс бягаше отпред, огромното му тяло чупеше клонака, ръцете му, въртящи се като саби, помитаха всичко по пътя си.

Чернокожият исполин скочи до ръба на водата; Алекс тръгна надолу по късия наклон и се спря.

Сам Тъкър носеше на ръце тялото на Маркъс, планинския водач. Главата, която се подаваше над водата, беше една кървава маса, части от черепа бяха отнесени.

Но все още Сам Тъкър не бе го пуснал.

— Един от тях направи обход и ни сгащи на брега. Сгащи мен на брега… Маркъс скочи между нас и посрещна огъня с тялото си. Той уби кучия син; той продължаваше да върви срещу него. Право срещу пушката му.

Тъкър положи тялото в калта на речния бряг.

МакОлиф мислеше. Бяха останали четирима мъже, четирима убийци от отбора на „Дънстоун“.

Те бяха петима. Но Алисън не би могла да се брои сега.

Те също бяха четирима.

Убийци.

Четири. Аравакската четворка. Пътуването към смъртта.

Алекс почувства ръцете на момичето върху раменете си, лицето й притиснато към гърба му в лунната светлина.

Откритите тревни пространства.

Спасението беше в откритите тревни пространства и двата самолета, които можеха да ги изведат извън Кок Пит.

А Маркъс им бе подсказал достатъчно ясно, че няма друг път, на който може да се разчита, освен тясната, криволичеща пътека в джунглата — опасна сама по себе си.

Пътеката беше завардена източно от реката, от далечния десен край на лагерната просека. Щеше да бъде наблюдавана. Изменниците на MI5 бяха опитни агенти. Излазът беше един от приоритетите; единственият възможен изход беше под дулата на автоматичните им пушки.

По-нататък убийците на „Дънстоун“ знаеха, че плячката им е надолу по течението. Можеха и да опитат, но беше малко вероятно да оставят скритата пътека неохраняема.

Но те би трябвало да се разделят. Не можеха да си играят с неизвестното, да рискуват хората от експедицията да се промъкнат, да пробият мрежата.

Това беше предположението, което доведе МакОлиф и Сам Тъкър до приемане на стратегията. Един от вариантите на смъртоносната игра, предложена от Лорънс и Чарлз Уайтхол. Алекзандър щеше да остане с Алисън. Останалите ще излязат. По отделно. И ще намерят врага.

Безкрайно просто, убий или ще бъдеш убит.

Лорънс потопи огромното си тяло в черните води. Той прегърна брега и после запори водата бавно срещу течението. Пистолетът му едва се подаваше над повърхността, дългият му нож — изваден от кожената кания и втъкнат в колана му — можеше да бъде лесно и бързо доставен.

Сега луната светеше по-ярко. Дъждовните облаци се бяха разпръснали. Извисяващата се джунгла препречваше, но не можеше да блокира пътя на лунната светлина. Течението на реката беше постоянно; нестихващи, малки водовъртежи се образуваха около десетки нападали клонки и подаващи се отгоре скали, а върховете на последните блестяха в тапицерията си от мъх и сплетени зелени водорасли.

Лорънс спря; той се потопи по-дълбоко във водата, като задържаше дъха си, над повърхността останаха само очите му. По диагонала през тясното разклонение на реката един правеше точно същото, но без предварителното знание, което Лорънс вече имаше.

Нагазил до кръста във водата, мъжът държеше пред и над себе си една пушка, която заплашваше със смърт. Той крачеше широко, запазваше равновесие, като се хващаше за надвисналия над речния бряг листак. Очите му бяха вперени право напред.

Само след секунди мъжът щеше да бъде срещу него.

Лорънс постави пистолета си в легло от папратови листа. После посегна надолу и издърпа дългия нож от колана си.

Той се потопи под повърхността и заплува отдолу.

Сам Тъкър пропълзя през гребена над речния бряг и се претърколи в подножието на една сейба. Тежестта на тялото му събори една свободно висяща лоза; тя падна през гърдите му като извиваща се змия и му изкара акъла.

Сега той се намираше на север от лагера, след като беше направил един широк полукръг на запад, на левия бряг на реката. Основанията му бяха прости, той се надяваше обаче да не са прекалено прости. Патрулът на „Дънстоун“ щеше да се концентрира надолу по течението; пътеката беше на изток от сечището. Те щяха да я охраняват, в очакване на всеки, който би тръгнал да я търси, да се появи отдолу, а не над известната за това точка.

Тъкър опря рамене на ствола на сейбата и се изправи до седнало положение. Той разхлаби ремъка на пушката си, вдигна оръжието и го преметна през глава на гърба си. После отново стегна ремъка. Стрелбата с пушката беше немислима, тя трябваше да се задейства само в краен случай, тъй като използването й означаваше — при това твърде вероятно — смърт и за този, който я използва.

Това не беше немислимо, мислеше Сам, но със сигурност изискваше и доста голяма доза предварително самоубеждаване.

Той се претърколи пак до легнало положение и продължи своето пътуване подобно на влечуго през сплетения лабиринт на нискослойната тропическа растителност.

Чу мъжа преди още да го види. Звукът беше особен, човешки, внимателен звук, който каза на Сам, че врагът му беше предпазлив, не от тези, отдаващи се лесно на паниката. Един мъж, който по някакъв начин чувстваше, че постът му го бе извел извън областта на непосредствената атака — най-отдалеченият от мястото на разпрата патрул.

Мъжът подсмръкна два пъти. Запушена ноздра или ноздри, причиняваха временно задръстване и проходът на въздуха предпазливо беше прочистен. И притокът му предпазливо възстановен.

Достатъчно.

Сам съсредоточи поглед по посока на звука. Очите му на петдесет и кусур години се напрегнаха, уморени от липсата на сън и взирането нощи наред в тропическата тъмнина. Но той знаеше, че те още вярно му служеха.

Мъжът се бе навел под една гигантска папрат, пушката беше между краката му с опрян в земята приклад. Зад него, Тъкър можеше да види на лунната светлина очертанията на навеса в далечния ляв край на просеката. Всеки, който би минал през лагера би попаднал на огневата линия.

Папратите изискваха нож. Едно острие, ако не попадне в необходимото място, би дало възможност на жертвата да скочи, да викне. Папратите прикриваха гърба на мъжа твърде добре. Беше възможно, но неудобно.

Имаше по-добър начин. Сам си спомни за лозата, която беше паднала от стъблото на дървото сейба.

Той бръкна в джоба си и извади намотка за обикновена азимутна линия. Тънката стоманена жица в найлонова обвивка, винаги под ръка за толкова много неща…

Запълзя тихо към гигантския клон с миниатюрни листи.

Врагът му подсмръкна отново.

Сантиметър по сантиметър Сам се изправи зад папратта. Точно пред него, вече без препятствия помежду им, се открояваше силуетът на врага и главата на мъжа.

Сам Тъкър бавно разтвори своите изкривени силни ръце. Те бяха свързани чрез тънката стоманена жица в найлонова обвивка.

Чарлз Уайтхол беше бесен. Искаше му се да използва реката; това беше най-бързият път, много по-директен, отколкото мъчително бавното разплитане, което беше необходимо за придвижване в храстите. Но се стигна до заключението, че след като Лорънс е бил на пост в реката, той я познава по-добре. Така реката остана на него.

Уайтхол погледна радиевия брояч на часовника си; трябваше да изминат още дванадесет минути преди първия сигнал. Ако имаше такъв.

Прости сигнали.

Тишината значеше точно това. Нищо. Късият, имитиран, гърлен писък на дива свиня означаваше успех. Един убит.

Ако писъците бяха два, двама убити. Просто.

Ако му бяха оставили реката, Чарлз беше убеден, че първият вик би бил негов. Поне един.

Вместо това трябваше да покрие югозападната част, най-малко вероятния от трите маршрута за осъществяване на контакт. Беше ужасна загуба. Един старец, авторитетен, находчив, но твърде уморен и едно бавно, неумело момче от хълмовете, вероятно не без потенциал, но все още неориентиран, тромав гигант.

Ужасна загуба! Вбесяващо.

И все пак не толкова вбесяващо, колкото острата, твърда стомана, която изведнъж се оказа в контакт с основата на черепа му и думите, които последваха, прошепнати грубо като заповед:

— Я си отвориш устата, я съм ти пръснал черепа, мъжки!

Беше заловен! Гневът му го разконцентрира. Глупаво.

Но този, който го залови, не беше стрелял. Той не по малко от него се страхуваше от тревогата, която стрелбата би вдигнала. Мъжът продължи да притиска болезнено дулото в главата на Чарлз, бутайки го на дясно, встрани от предполагаемата линия на похода на Уайтхол. Очевидно искаше да го разпита, да разбере къде се намират останалите.

Глупаво.

„Освобождаване-залавянето“ беше проста маневра, изискваща единствено твърда повърхност зад гърба на жертвата, за да се осъществи екзекуцията.

И наистина, това си беше екзекуция.

При удара жертвата трябваше да се удари в нещо и да отскочи, а не да пропадне в празно пространство или да потъне в еластична мека преграда. Най-важното беше ударът; иначе спусъкът на пушката би бил задействан. Това беше моментът на пресметнатия риск — нищо не беше съвършено — но в ответното движение на оръжието към жертвата щеше да има една частичка от секундата, в която с него щеше да бъде замахнато напряко по диагонала и тогава то можеше да бъде изтръгнато от ръцете на преследвача.

Оптималният вариант беше ударът и ответното замахване да съвпаднат.

Всичко това беше ясно показано в учебниците по източни бойни изкуства.

Уайтхол можа да различи, че вляво от тях, напреде им, рязко започваше възвишението на един хълм сред останалата тъмнина на джунглата. Една от ония внезапни издатини в земята, които се срещаха толкова често в Кок Пит. В подножието на хълма имаше голям каменен къс, който отразяваше струящата лунна светлина, процеждаща се през дърветата.

Това би било достатъчно, всъщност, повече от достатъчно.

Той се препъна, съвсем леко, все едно, че кракът му беше попаднал в кривината на оголен корен. Почувства бодването на дулото на пушката. Сега беше моментът.

Замахна назад с глава към стоманата и я избута надясно, хващайки цевта с двете си ръце и издърпвайки я напред. Когато жертвата се удари в камъка, той завъртя оръжието настрани и го изтръгна от хватката на мъжа.

Докато мъжът примигваше на лунната светлина, Чарлз Уайтхол разтвори и стегна по три пръста на двете си ръце и завърши атаката си с изключителна скорост и контрол. Двете ръце се превърнаха в траектории — едната към дясното око, другата — към меката плът под гърлото.

МакОлиф даде пистолета си на Алисън. Той остана потресен, като видя с какъв професионализъм тя провери пълнителя: как го освободи от затвора, натискайки пружината и как после го натика обратно с един-единствен удар на дланта; този удар би бил достоен за прословутите Бони и Клайд. Тя му се беше усмихнала и отбеляза факта, че оръжието е престояло във вода.

Оставаха още осем минути. Две единици от по четири — мисълта не беше успокоителна.

Той се чудеше дали щеше да има кратки изкряквания в нощта. Или премерената тишина щеше да обозначи продължаването на кошмара.

Щяха ли да бъдат достатъчно добри? Достатъчно бързи? Щяха ли да бъдат винаги нащрек?

— Алекс! — Алисън сграбчи ръката му, шепнеше тихо, но с цялата си напрегнатост. Тя го придърпа надолу и посочи към гората на запад.

Лъч светлина премига. Два пъти.

Някой беше неприятно изненадан във високата растителност или може би някакво нещо. Чу се пърхане на криле и кратки, повтарящи се изцвърчавания, които спряха толкова рязко, колкото бяха и започнали.

Светлината се появи пак, за не повече от секунда, и след това отново настана тъмнина.

Нашественикът беше може би на около тридесет ярда от тях. Трудно беше да се прецени в гъстотата наоколо. Но това беше предоставяне на възможност. И ако Алекзандър Таркуин МакОлиф беше научил нещо през последните седмици на кошмарна лудост, то беше да приема предоставените му възможности без много-много да се замисля.

Той придърпа Алисън към себе си и прошепна инструкциите си в ухото й. После я пусна и заопипва земята около себе си, търсеше онова, което знаеше, че ще намери там. Петнадесет минути по-късно тихо се катереше по стъблото на едно дърво сейба, пушката беше преметната през гърба му, ръцете му преценяваха стабилността на ниските клони и той чувстваше създаващата дискомфорт допълнителна тежест на предмета в куртката му, до колана.

Заел вече позиция, той подраска два пъти по кората на дървото.

Отдолу Алисън изсвири — едно съвсем човешко изсвирване, резките ноти на сигналното чуруликане. После тя светна фенерчето си точно за секунда, изгаси го и се втурна да бяга далеч от досегашната си позиция.

След по-малко от минута фигурата вече беше под дървото — изгърбена, с вдигната напред пушка, готова да убива.

МакОлиф се хвърли надолу от клона на сейбата — ръката му описа бърза, точна дъга и стовари острия ръб на камъка върху темето на нашественика.

Минутната стрелка на часовника достигна цифрата дванадесет; секундарната — върху единицата. Беше време.

Първият вик дойде откъм реката. Съвършен вик, писъкът на дива свиня.

Вторият дойде от югозапад, от доста голямо разстояние, но също толкова съвършен, отекна в джунглата.

Третият дойде откъм север, малко по-гърлен, изобщо не толкова перфектен, но достатъчно добър за момента. Съобщението беше ясно.

МакОлиф погледна към Алисън, нейните ясни, удивително ясни очи бяха станали дори още посини на светлината на карибската луна.

Той вдигна пушката във въздуха и разтърси покоя на нощта със серия изстрели. Може пък пилотът на гангстерите горе в откритите тревни пространства да се захили тихо, доволен. Може пък един от заблудените куршуми да намери пътя си и до неговата глава.

Това нямаше значение.

Единственото значещо нещо беше, че те успяха. В края на краищата се оказаха достатъчно добри.

Той притегли Алисън в прегръдките си и закрещя от радост към тъмнината над тях. Не звучеше много като дива свиня, но и това вече нямаше значение.

35.

Бяха седнали на маса върху огромна платформа на ръба на басейн е неправилна форма, с изглед към кораловите колонии и сините води отвъд тях; Сблъсъкът между вълни и скали завършваше с каскадни дъги от бели пръски, политащи напред и нагоре, докато заливаха грапавите цепнатини.

Бяха долетели от откритите тревни пространства направо в Порт Антонио. Стана така, защото Сам Тъкър беше успял да вдигне Робърт Ханли, като се свърза с него по радиото от самолета, и Ханли беше предал своите инструкции под формата на заповеди, без коментар. Приземиха се на малкото летище „Сам Джоунс“ в 2.35 след полунощ. Една лимузина, изпратена от „Трайдънт Вилас“ ги чакаше.

А също и Робърт Ханли. В момента, в който Сам Тъкър се показа от самолета, Ханли му стисна ръката, след което продължи да го удря приятелски с юмрук по лицето. После се наведе и сграбчи Сам, вдигна го от земята; посрещането му беше повече от сърдечно, но той обясни, през сдържан гняв, че последните няколко седмици са му причинили ненужно напрежение и тревога, за което очевидно виновникът беше Сам Тъкър.

Двамата твърде млади по дух стари разбойници пиха цялата нощ след това в бара на хотел „Трайдънт Вилас“. Младият управител Тимъти Даръл се предаде в 5.10 сутринта, освободи бармана и даде ключовете на Ханли и Сам. Даръл не можеше да знае, че в най-буквалния смисъл на думата последните стратегии на „Дънстоун Лимитид“ бяха изковани в „Трайдънт“, онази седмица, когато непознати от целия свят се бяха събрали тук. Непознати и не съвсем непознати… вече само неприятни спомени.

Чарлз Уайтхол тръгна заедно с Лорънс, революционера. Двамата чернокожи мъже се сбогуваха с тях на летището; всеки трябваше да обиколи разни места, да свърши определени неща, да се видя с хората си. Нямаше въпроси, защото нямаше да има и отговори. Това беше ясно.

Щяха да се разделят бързо.

Но те се бяха свързали и имаха общ език; вероятно това беше всичко, което можеше да се желае на този етап.

Алисън и МакОлиф бяха отведени в най-отдалечената вила на океанското крайбрежие. Тя превърза ръката му и проми раните на лицето му. Накарала го бе почти цял час да се кисне в гореща вода, традиционната английска вана.

Намираха се във Вила Двайста.

Бяха спали в прегръдките си почти до обяд.

Сега, малко след един часа, седяха сами на масата — за Алекзандър имаше оставена бележка от Сам Тъкър. Сам и Робърт Ханли бяха отлетели до Монтего да се видят с някакъв адвокат. Уреждаха бъдещото си съдружничество.

„Бог да помага на острова“, мислеше си МакОлиф.

В 2.30 Алисън докосна ръката му и посочи с глава към алабастровия портик отвъд моравата. По мраморните стъпала приближаваха двама мъже — единият черен, другият бял, облечени в изрядни делови костюми.

Р. С. Холкрофт и Даниел, Старейшината на Съвета за Племето на Акуаба, скрито високо в планинската верига Флагстав.

— Ще бъдем кратки — каза Холкрофт, докато сядаше на стола, посочен му от Алекзандър. — Госпожо Бут, аз съм главнокомандващият Холкрофт.

— Сигурна бях, че сте Вие — каза Алисън, гласът й беше топъл, но усмивката й — ледена.

— Мога ли да Ви представя… моя колега — господин Даниел, ямайски вътрешни служби. Доколкото знам, Вие вече сте се срещали с него, МакОлиф?

— Така е.

Даниел кимна любезно и седна. Той погледна към Алекс и искрено каза.

— За много неща трябва да Ви изкажа благодарностите си. Всичко свърши благополучно.

— А какво стана с Малкълм?

Тъга премина за кратко през очите на Даниел.

— Съжалявам.

— Аз също — каза МакОлиф. — Той ни спаси живота.

— Това му беше работата — отвърна Старейшината на Халидон.

— Мога ли да предположа — прекъсна ги любезно Холкрофт, — че госпожа Бут е осведомена, за всичко… станало до сега.

— Със сигурност можете да предположите това, главнокомандващ Холкрофт — отговори му самата Алисън.

— Много добре тогава.

Британският агент бръкна в джоба си, извади оттам жълта бланка, от ония, които се използват за телеграми, и я подаде на Алекзандър. Това беше потвърждение за влог от лондонската „Бърклис Банк“. Сумата от 660 000 щ.д. била преведена по сметката на А. Т. МакОлиф, Клон Манхатън, Ню Йорк. По нататък беше приложен документ за отпускане на кредит, в който се казваше, че А. Т. МакОлиф ще бъде освободен от всички данъци и такси върху постъплението, ако надлежно попълни необходимите формуляри, одобрени от Финансовото министерство на САЩ, отдел „Вътрешни приходи“.

Алекс прочете телеграмата два пъти и се учуди на собственото си безразличие. Той я подаде на Алисън. Тя започна да я чете, но не я довърши. Само вдигна чашата с чинийката, от които до преди малко пиеше МакОлиф, и я сложи под тях.

Тя не пророни и дума.

— Сметката ни е уредена, МакОлиф.

— Не докрай, Холкрофт… С две думи, никога повече не искам да чувам за Вас. Ние не искаме! Защото ако това стане, една твърде голяма колекция от записи ще се превърне в публична тайна.

— Скъпи ми господине — прекъсна го предпазливо англичанинът, — нека да Ви спестя времето. Единствено благодарността и изключителното уважение, което питая към Вас, би ме задължило да Ви поздравя като частно лице всеки път, когато се окажете в Лондон. И трябва да добавя, че Ви считам за един изключително почтен човек. Но веднага мога да Ви уверя, че професионално ще запазим възможно най-голяма дистанция. Службите на Нейно Величество нямат никакво желание да се забъркват в международни скандали. Извинете, че трябваше да бъда толкова прям.

— А госпожа Бут?

— И за Нея се отнася същото — тук Холкрофт погледна право, дори болезнено открито към Алисън. — Към което ще добавя, че по наше мнение тя свърши доста работа. Изключително добра, за което сме й безкрайно благодарни. Ужасното минало е вече зад гърба Ви, скъпа моя. Публична похвала не може да се очаква, но най-висока почетна грамота ще бъде приложена към Вашето досие. Което ще бъде приключено. Веднъж й завинаги.

— Искам да Ви вярвам — каза Алисън.

— Можете да ми вярвате, госпожо Бут.

— А какво ще кажете за „Дънстоун“? — попита МакОлиф. — Какво ще стане с него и кога?

— Започна се вече — отговори Холкрофт. — Списъкът беше разпратен с телеграми в ранните часове на деня.

— Преди няколко часа — каза тихо Даниел. — Горе-долу по обед, лондонско време.

— До всички финансови центрове, работата продължава — продължи Холкрофт. — Всички правителства са координирали усилията си… това е от взаимен интерес.

МакОлиф погледна към Даниел.

— Какво общо има това със световното лицемерие?

Даниел се усмихна.

— Може би то получи един малък урок. Но това ще разберем чак след няколко години, нали?

— Ами Пиърсол? Кой го уби?

Холкрофт отговори:

— Териториалните интереси на ония от Северното крайбрежие, които щяха да спечелят, ако сделката на „Дънстоун“ се бе осъществила. Неговата работа е значима, а не тези, които причиниха смъртта му. Те си остават трагично незначителни.

— И така всичко свърши — каза Даниел, бутайки стола си назад. — Уестмор Талънци ще се заемат пак с продажбата на риба, последователите на Барък Мур ще подхванат отново борбата срещу Чарлз Уайтхол и хаотичният процес на развитието ще следва естествения си ход. Тръгваме ли, главнокомандващ Холкрофт?

— Непременно, господин Даниел.

Холкрофт се надигна от стола си, следвайки Старейшината на Съвета за Племето на Акуаба.

— Какво стана с Йенсенови? — Алекзандър погледна към Даниел, тъй като халидонитът беше този, който можеше да му даде отговор.

— Ние им позволихме да избягат. Да напуснат Кок Пит. Знаехме, че Джулиан Уорфийлд е на острова, но не и къде е точно. Единствено Питър Йенсен можеше да ни доведе до него. Така и стана. В Оракабеса… животът на Джулиан Уорфийлд завърши на балкона на една вила, наречена „Пийл Корт“.

— Какво ще стане с тях, с Йенсенови? — МакОлиф прехвърли поглед към Холкрофт.

Главнокомадващият стрелна с очи Даниел.

— Има известна яснота. Един мъж и една жена, отговарящи на описанието на Йенсенови, са се качили в Палисадос на борда на самолет, заминаващ за Средиземноморието. Считаме, че той се е оттеглил и ще го оставим на мира. Разбирате ли, той застреля Джулиан Уорфийлд… защото Уорфийлд му беше наредил да убие някой друг. И той не можеше да направи това.

— Време е, Главнокомандващ — каза Даниел.

— Да, разбира се. Има една прекрасна жена в Лондон, която аз доста за дълго пренебрегнах. Тя Ви хареса много онази вечер в Сохо, МакОлиф. Каза, че сте бил внимателен.

— Предайте й моите почитания.

— Ще й предам. — Англичанинът погледна нагоре към чистото небе и приличащото слънце. — Оттегляне в Средиземноморието. Хм, интересно.

Р. С. Холкрофт си позволи една кратка усмивка и постави стола чинно под масата.

Те вървяха по зелената морава пред къщата, наречена вила и гледаха към морето. Бялата пелена на океанския прибой се преметна през скалите на кораловия риф и се поуспокои в лазурно сините води на Карибското крайбрежие. Пръските разсипаха каскадите си напред-назад и след това се оттеглиха през цепнатините на кораловия слой. Отново бяха в океана, слели се със своя първоизточник. Още една форма, която приемаше красотата.

Алисън хвана ръката на МакОлиф.

Те бяха свободни.