Загадката Халидон

17.

На МакОлиф непрекъснато му идваха наум думите на Холкрофт: „Ще разбереш, че е напълно приемливо да работиш на различни нива. Всъщност тази способност се развива естествено, дори инстинктивно. Ще откриеш, че си склонен да разпределяш задачите си.“

Агентът на Британското разузнаване се беше оказал прав. На деветия ден от проучването и Алекс откри, че понякога часове наред не мисли за нищо друго, освен за непосредствената си работа.

Оборудването беше прекарано с камиони от самолетната площадка „Боскобел“ направо през Пуерто Рико до залива „Дискъвъри“. Алекс, Сам Тъкър и Алисън Бут отлетяха за Очо Риос преди останалите и си позволиха три дни лукс в „Сан Суси“, докато МакОлиф набираше хора. Двама от петимата, които нае, бяха кандидатите от усамотената ферма високо в Сините планини. Алекс откри, както и беше очаквал, че Сам и Алисън се разбират извънредно добре. И двамата бяха от онези хора, които всички харесваха, всеки от тях притежаваше лек хумор, и двамата бяха професионалисти. Освен това Алекс нямаше причина да крие от Сам факта, че с Алисън са любовници. Както го формулира Сам: „Щях да бъда шокиран, ако не бяхте, Алекзандър.“

За МакОлиф одобрението на Сам беше важно. Алисън изобщо не биваше да остава сама, докато го няма. При никакви обстоятелства. Никога.

Сам Тъкър беше идеалният защитен ескорт. Алекс осъзнаваше, че той далеч го превъзхожда. Тък — най-неизтощимият човек, когото беше познавал някога, а също и горе-долу най-коравият. Той притежаваше агресивност, която се превръщаше в жестокост, когато го предизвикваха. Никой не би искал да има за враг подобен човек. Когато той се грижеше за нея, Алисън беше в абсолютна безопасност.

Четвъртият им ден в Очо Риос беше първи ден на същинското проучване. Екипът се разположи в един приятен крайбрежен мотел, наречен „Бенгал Корт“, на половината път между Пуерто Секо и залива Рио Буено. Работата започваше малко след шест сутринта. Първата цел на проучването беше пълното разграфяване на крайбрежната ивица, Алекс и Сам Тъкър работеха с уредите.

Те разположиха по крайбрежната ивица азимути и ъгломери, които да регистрират данните. Демаркационните линии, които показваха градусите на ъглите, бяха съпоставени със схемите на брега, осигурени от ямайския институт. Тези схеми бяха големи, отнасяха се само за определени сектори и бяха неточни. Ставаха за пътни карти и за навигация на малки корабчета, но не и за геофизични цели. За да установи точните параметри, МакОлиф взе звукови геодоизмерватели, които разпространяваха звукови вълни напред-назад между инструментите, като даваха почти идеални данни. Всеки контур, всяка височина бяха отбелязани както на звуковите графи, така и на ъгломерите.

Тази подготовка беше досадна, трудоемка и ги караше да се потят под горещото слънце. Единственото облекчение беше неизменното присъствие на Алисън, колкото и да се опъваше тя. Обаче Алекс остана непреклонен. Той инструктира двамата подчинени на Барък Мур изобщо да не се отдалечават на повече от сто ярда от нея, а после нареди на Алисън да не излиза от полезрението му.

Това изискване беше невъзможно и МакОлиф осъзнаваше, че не може да продължава така повече от няколко дни. Алисън си имаше работа; тя не беше обемна, докато се намираха в крайбрежната зона, но същинската й задача щеше да започне, когато навлезеха в острова. Но всичките начинания се изпълняваха трудно под натиск, а той не беше в състояние да се абстрахира от този конкретен проблем така лесно, а и не искаше.

„Много скоро личните ти антени ще се задействат автоматично. Тяхната функция ще ти стане втора природа. Всъщност ще влезеш в ритъм. Това е свързващото звено между отделните ти цели. Ще го осъзнаеш и постепенно ще си достигнеш определена степен на вяра в собствените си сили.“

Холкрофт.

Но не и през първите няколко дни, когато изобщо не можеше да се говори за вяра в себе си.

Все пак му беше обещал, че страхът ще намалява… малко по малко, неусетно. Алекс смяташе, че това се дължи на постоянната физическа активност и на факта, че може да изисква хора като Сам и „специалните части“ на Барък Мур да стоят на пост край Алисън. Освен това той можеше да обърне глава във всеки момент и да я види в малка лодка на брега как отчупва парчета скала и дава инструкции на един от работниците за използването на сонда.

Но все пак не бяха ли това неговите антени? И не беше ли намаляването на страха началото на вярата в себе си?

Р. С. Холкрофт. Презреният кучи син. Манипулатор. Изразител на истини.

Но не и на цялата истина.

Областта около Брако Бийч криеше опасности. На стотици метри се простираше коралов пласт, който стигаше до вълнолома. МакОлиф и Сам Тъкър се промъкнаха над острите като бръсначи миниатюрни възвишения от океански полипи и монтираха геодометрите и камерите си. И двамата си докараха дребни наранявания, мускулна треска и схванати гърбове.

Това се случи на третия ден, който беше ознаменуван с появата на Алисън. Тя някак си управляваше една плоскодънна рибарска лодка и заедно с двамата си пазачи караше към рифа закуска за пикник, която се състоеше от студено пиле.

Последва един приятен час на възможно най-неприятното за пикник място, което може да си представи човек.

Черният революционер, Флойд, който беше докарал лодката през опасните коралови пространства, лаконично отбеляза, че заливът е по-равен и далеч по-сух.

— Но после ще трябва да се промъкват обратно през целия този път — отговори Алисън, като си придържаше широкополата слънчева шапка.

— Гуспудине, ти имаш добра жена! — забеляза колегата на Флойд, огромен мълчалив негър на име Лорънс.

Петимата кацнаха — положението им не би могло да се опише другояче — върху най-високите ръбове на корала. От основата на рифа се издигаха струйки вода, които създаваха бледи дъгоцветни призми в дълбините. Далеч навътре се разминаваха два товарни кораба, единият — към открито море, а другият — към доковете на изток от залива Рънауей. Един луксозен параход за дълбоководен риболов се плъзгаше на няколкостотин ярда пред тях. Пътниците му сочеха с учудване към странната гледка, която представляваха петимата души, излезли на пикник върху един риф.

МакОлиф наблюдаваше как реагираха колегите на учудването на пътниците. Сам Тъкър стана, посочи корала и изкрещя:

— Диаманти!

Флойд и Лорънс, чиито черни мускулести тела бяха голи до кръста, също се развикаха. Лорънс откърти едно парче корал и го метна на Тъкър, който го хвана и пак се провикна:

— Двадесет карата!

Алисън, облечена със сини джинси и лека блуза, също се включи в глупавата игра. Тя церемониално прие парче корал, предложено й от Сам, и го вдигна в протегнатата си ръка, като че ли представляваше скъп пръстен. През рифа премина кратък порив на бриз, Алисън изпусна камъка, като се опитваше да си задържи шапката, чиято периферия беше грабната от вятъра. Не успя: шапката се плъзна и изчезна зад едно малко коралово възвишение. Преди Алекс да се изправи и да тръгне да я търси, Лорънс скочи на крака, уверено прескочи скалите и слезе във водата. След няколко секунди се върна с шапката, която сега беше подгизнала. Без никакво усилие се покатери обратно на скалата и я подаде на Алисън.

Целият инцидент трая не повече от десет секунди.

— Пазете си шапката на главата, мис Алисоун. Туй слънце много топли, гори кожата като печено пиле, гуспудине.

— Благодаря, Лорънс — каза любезно Алисън, като си наместваше мократа шапка на главата. — Ти прескочи този риф като игрище за голф!

— Лорънс много го бива да носи пръчките за голф, мис Алисън — каза с усмивка Флойд, който си седеше. — В голф клуба Негрил много го обичат, нали така, Лорънс?

Лорънс се ухили и погледна хитро МакОлиф.

— Ей, гуспудине. В Негрил те се питат за мен. Аз мамя добре, гуспудине. През сичкото време им вадя топките от лоши места на убава трева. Мисля, всички знае. Се питат за Лорънс.

Сам Тъкър се изхили, докато сядаше.

— През цялото време ти дават големи бакшиши, предполагам.

— Много добри бакшиши, гуспудине — съгласи се Лорънс.

— А сигурно има и нещо друго — добави МакОлиф, като гледаше Флойд и си припомняше изключителната репутация на голф клуба Негрил. — През цялото време много информация.

— Да, гуспудине — Флойд се усмихна съзаклятнически. — Както казват: Богатите жители на Уестмор говорят много, когато играят голф.

Алекс замълча. Цялата сцена беше странна. Те петимата ядяха студено пиле на един коралов риф, на триста ярда от брега, играеха си на детински игри с минаващите пътници и се бъзикаха за тайното събиране на информация от игрите на голф.

Двама черни революционери, наемници от хълмовете. Един търсач на късмет, прехвърлил средната възраст (Сам Тъкър би се противопоставил на това клише, но то му пасваше идеално). Шокиращо привлекателна… красива англичанка, разведена жена, която случайно работеше за международна полицейска организация. И един тридесет и осемгодишен бивш войник, който преди шест седмици беше отлетял за Лондон, като си мислеше, че ще обсъжда договор за геоложко проучване.

Петимата. Всеки знаеше, че не е това, за което се представя; всеки правеше това, което трябваше да направи… защото нямаше алтернатива.

Това не беше просто странно; това беше безумие.

МакОлиф отново се стресна при мисълта, че той има най-ниска квалификация от тези хора при тези обстоятелства. И пак поради обстоятелствата, които нямаха нищо общо с квалификациите, той им беше лидер.

Безумие.

На седмия ден, след дълги часове работа и кратки почивки, Алекс и Сам бяха разграфили крайбрежната ивица чак до Барууд, на пет мили от устието на Марта Брей4 която им беше западната граница. Семейство Йенсен и Джеймс Фъргюсън горе-долу се движеха в крачка с тях, като поставяха табли с микроскопи, горелки, колби, везни и химикали за работата си. Тези области бяха проучвани доста обстойно за промишлени и курортни цели, така че нищо важно не беше пропуснато. Тъй като ботаническите анализи на Фъргюсън бяха тясно свързани с оценката на Сам Тъкър за земята, Фъргюсън сам предложи да направи изследвания на почвата, за да може Тъкър да приключи топографските измервания с Алекс.

Това бяха геофизичните им проблеми. Обаче имаше още нещо, което никой не можеше да обясни.

Първи съобщиха за това Йенсенови.

Звук. Само звук. Тих стон, който сякаш ги преследваше целия следобед.

Когатото чуха за пръв път, то идваше отвъд дюните. Помислиха, че може би е някакво болно животно. Или малко дете, което се е изплашило ужасно. Викът приличаше на нещо по-сериозно от детски плач.

Той беше реален и ужасен.

Тогава Йенсенови се втурнаха зад дюните и разровиха гъсталака, за да открият източника на ужасния страховит плач. Не можаха да намерят нищо.

Животното или детето, или каквото беше, беше изчезнало. Скоро след това — по-късно същия следобед — Джеймс Фъргюсън дотича до брега, а на лицето му бяха изписани объркване и паника. Той беше преследвал гигантски рак, следата го отведе до една цепнатина в скалата над брега.

Намирал се по средата на надвиснали лозя, когато някаква вибрация — отначало само вибрация — накарала цялото му тяло да се разтрепери. Последвал див, пронизителен писък, едновременно висок и силен, който му причинил невероятна болка в ушите.

Той се хванал за лозата, за да не падне от скалната цепнатина.

Обзет от ужас, изпаднал в истерия, той се хвърлил надолу към по-твърда земя и дошъл при останалите.

Джеймс се намираше на не повече от няколкостотин ярда разстояние.

Но никой освен него не беше чул ужасния звук.

Уайтхол имаше друг симптом на лудост. Черният учен си беше вървял покрай брега на залива Бенгал, който представляваше наполовина пясъчна ивица, наполовина гъсталак. Това било безцелно утрешно раздвижване и той нямал никаква определена цел.

На около една миля на изток от мотела по брега седнал да си почине малко на голяма, надвесена над водата скала. Чул звук зад гърба си и се обърнал, като очаквал да види някаква птица или мангуста, които се катерят в храстите.

Нямало нищо.

Отново се обърнал към водата под себе си, когато внезапно чул звук — свистящ, сякаш ставало течение. Звукът напомнял дисонантната какофония на силен вятър.

След това всичко спряло.

Уайтхол се хванал за скалата и се втренчил в’ гората. Там нямало нищо.

Изпитвал само остра болка в слепоочията.

Но Чарлз беше учен, а учените са скептици. Достигнал до заключение, че някъде в гората се е срутило огромно, закрито от погледа му дърво, вероятно от естествената тежест на годините. При падането си пластовете от дървесина в огромния дънер са се търкали един в друг и това е причинило феномена.

Но никой не беше убеден.

Докато Уайтхол разказваше историята, МакОлиф го гледаше. Той реши, че Чарлз сам не си вярва.

Бяха се случили необясними неща, а те всичките изучаваха реалните, обясними явления.

Може би се успокоиха от теорията на Уайтхол за звуците. Алекзандър си помисли, че нямат време да се замислят задълго. Имаха си работа.

Отделни задачи.

Алисън реши, че е открила нещо, и направи няколко дълбоки дупки край брега и кораловите рифове с помощта на Флойд и Лорънс. Мострите й показаха, че има страта от мек лигнит, разпръсната по океанското дъно. От геоложка гледна точка това беше лесно обяснимо: преди стотици или хиляди години вулканичните вълнения са погълнали големи земни маси и дърво. Обаче независимо от обясненията, ако имаше планове за укрепване на кейове или докове, строителните фирми трябваше да усилят подпорите.

Заетостта на Алисън успокояваше МакОлиф. Тя беше погълната от заниманията си и се оплакваше по-малко от неговите ограничения. Освен това, което беше по-важно, той можеше да наблюдава Флойд и Лорънс, докато си изпълняваха задачите или пазеха Алисън. Те си вършеха добре работата. Когато тя се запътеше към брега или навътре към тревистите поляни, единият от тях или двамата бяха около нея. Приличаха на готови за скок пантери, но не привличаха вниманието. Имаха си естествени занимания — винаги носеха нещо — бинокли, кутии с мостри или чертожни дъски… каквото намереха подръка, за да отклонят вниманието от истинските си функции.

МакОлиф получи от охраната подарък, който не беше очаквал: Флойд и Лорънс се сменяха нощем да пазят местността около мотела. Алекс откри това през нощта на осмия ден, когато стана в четири сутринта, за да си вземе лед от генератора за лед в коридора. Пиеше му се студена вода.

Когато зави зад ъгъла в помещението с машината, той внезапно усети присъствието на някаква фигура пред поляната. Човекът се движеше бързо, но стъпките му бяха безшумни.

МакОлиф нахвърля леда в малката кофичка, затвори металната вратичка и се върна зад ъгъла в коридора. Щом изчезна от поглед, тихо постави леда в краката си и притисна гръб към ръба на стената.

Имаше някакво движение.

МакОлиф се измъкна иззад ъгъла с твърдото намерение да скочи върху първия човек, който се появи. Юмруците му бяха стиснати, той се хвърли точно върху Лорънс. Беше твърде късно да запази равновесие.

— Ей, гуспудине! — тихо извика негърът, когато се измъкна и падна под тежестта на Алекс. Двамата се изтъркулиха от коридора на поляната.

— Господи! — прошепна МакОлиф, седнал до Лорънс. — Какво правиш тук, по дяволите?

Лорънс се усмихна в тъмнината, той тръсна глава, защото Алекс го беше притиснал зад гърба си.

— Ти си голям мъж, гуспудине! И си много бърз.

— Доста се развълнувах… Какво правиш тук?

Лорънс му обясни набързо. Те с Флойд се бяха споразумели с нощния пазач, един стар рибар, който вечер се мотаеше наоколо с малокалибрен пистолет. Нито един от двамата наемници не вярваше, че той знае как да го използва. Барък Мур им беше наредил да патрулират нощем, но те щяха да го направят независимо дали имаха заповед или не, каза Лорънс.

— Кога си отспивате?

— Спи спокойно, гуспудине — отговори Лорънс. — Ние се редуваме през цялото време.

Алекс се върна в стаята си. Алисън се изправи в леглото, когато той затвори вратата.

— Всичко наред ли е? — попита тя разтревожено.

— По-добре е, отколкото очаквах. Имаме си собствена миниатюрна армия. Добре сме.

Следобед на деветия ден МакОлиф и Тъкър стигнаха до реката Марта Брей. Графиките и снимките, запечатани херметично бяха натоварени в покрития камион. Питър Йенсен предаде събраните по брега руди и минерални наслагвания. Жена му Рут намери следи от мухъл по корала, но това не беше особено ценно, а Джеймс Фъргюсън, който беше работил на две полета — почвата и флората — представи стандартен анализ. Само откритието на Алисън за лигнитната страта беше неочаквано.

Всички доклади трябваше да се откарат в Очо Риос за размножаване. МакОлиф каза, че ще го направи самият той. Предните девет дни бяха тежки, но десетият щеше да е почивен. Онези, които искаха да отидат в Очо, можеха да се присъединят към него, останалите можеха да отидат в Монтего или да се мотаят по брега на Бенгал Корт, както предпочитат. Проучването щеше да продължи на сутринта на единадесетия ден.

Направиха си плановете на брега на реката с неизменните закуски за пикник до мотела. Само Чарлз Уайтхол, който не беше направил почти нищо, освен да се излежава на брега, знаеше точно какво иска да прави, но не можеше да го каже публично. Той си поговори с Алекс насаме.

— Аз наистина трябва да прегледам документите на Пиърсол. Честно казано, МакОлиф, това ме подлудява.

— Ще чакаме Мур. Нали така решихме.

— Докога? За бога, кога ще се появи той? Утре стават десет дни, той каза десет дни.

— Но не даде гаранции. Аз съм не по-малко загрижен от теб. Някъде в неговата земя има заровен пакет, нали помниш?

— Не съм забравил нито за момент. Разделени концентрации, отделни цели. Холкрофт.

Чарлз Уайтхол беше толкова загрижен от академична гледна точка, колкото и от конспиративна. Може би дори академичният му интерес беше по-голям. Любопитството на чернокожия учен се коренеше в изследванията, които беше извършвал през целия си живот.

Семейство Йенсен останаха в „Бенгал Корт“. Фъргюсън поиска от МакОлиф аванс и взе такси, което да го закара в Монтего Бей. МакОлиф, Сам Тъкър и Алисън Бут закараха камиона в Очо Риос. Чарлз Уайтхол ги последва с едно старо комби с Флойд и Лорънс по настояване на самите наемници.

Барък Мур лежеше във високата трева с бинокъл на очите. Слънцето залязваше. Лъчите оранжева и жълта светлина преминаваха през зелените корони на дърветата над главата му и просветваха по белия камък на къщата на Уолтър Пиърсол. Той видя през тревата фигурите на полицаите от окръг Трелоуни, които бяха заградили къщата и проверяваха вратите и прозорците. Те щяха да оставят поне един пазач, както обикновено.

Полицаите бяха приключили с разследването за деня, най-дългото в историята на окръга, помисли си Барък. Продължи почти две седмици. От Кингстън бяха дошли екипи от цивилни ченгета — хора с изгладени дрехи, което означаваше, че имат по-висок ранг от полицаи.

Нямаше да намерят нищо, Барък Мур беше сигурен в това.

В случай, че Уолтър Пиърсол беше описал скривалището си точно.

А Барък не можеше да чака повече. Намирането на пакета щеше да бъде лесна работа — в момента сто и петдесет ярда го деляха от него, но не беше чак толкова просто. Нуждаеше се от пълното съдействие на Чарлз Уайтхол повече, отколкото Уайтхол можеше да си представи, а това означаваше, че трябва да влезе в къщата му и да изнесе останалата част от наследството на Пиърсол „Записки на антрополога“.

Записките. Те бяха циментирани в стената на един стар неизползван резервоар в мазето на Пиърсол.

Уолтър Пиърсол внимателно беше отместил няколко камъка от стените на резервоарите, беше изкопал дупка в пръстта зад тях и беше върнал камъните на местата им. Той беше закопал проучването си за Халидон на едно от тези места.

Чарлз Уайтхол нямаше да им помогне, докато не видеше тези записки. Барък се нуждаеше от помощта на гуспудин Чарли.

Полицаите от Трелоуни се качиха по колите си, един-единствен униформен полицай им помаха, когато тръгнаха по пътя.

Той, Барък, народният революционер, беше принуден да работи с Уайтхол, политическия престъпник. Тяхната собствена война — това може би щеше да бъде гражданска война — щеше да започне по-късно, както в много нови държави.

Първо трябваше да се разправят с белия човек, с неговите пари, фирми и безкрайна жажда за потта на черните хора. Това е първо, първостепенно, гуспудине!

Тези мисли отвлякоха вниманието на Барък и той се взираше в бинокъла, но не виждаше нищо. Пазачът беше изчезнал. Мур изучи местността, като фокусираше лещите на „Цайс Айкън“, докато гледаше околността и разположената на склон зад къщата на Пиърсол. Това е била удобна къща за бял човек, мислеше си Барък.

Тя се намираше на върха на хълма, а пътят, който водеше към нея, представляваше дълго отклонение от „Джордж вели“ на запад и на Марта Брей на изток. Входът беше обрасъл с мангови дървета, палми, ибискус и орхидеи, които обграждаха също построената на етаж и половина белокаменна сграда. Къщата беше по-дълга, отколкото широка, а на първия етаж имаше огромни стаи. Навсякъде бяха поставени решетки от черно желязо — пред вратите и прозорците; Единствено спалните на втория етаж бяха остъклени, всички прозорци имаха щори от тиково дърво.

Най-голямо впечатление правеше задната част на „Хай Хил“, както се наричаше къщата. На изток от старото пасище с висока трева, в което лежеше Барък, от гората и полетата се спускаше под лек наклон задната поляна, обрасла с карибска трева, която беше мека като тази на игрищата за голф. Камъните, боядисани в снежно бяло, приличаха на зайчета в зелено море.

По средата на местността имаше средно голям басейн, монтиран от Пиърсол, със сини и бели плочки, които отразяваха слънчевата светлина така ярко, както и синьо-зелената вода в басейна. Край него се извисяваха над тревата масички и столове — те изглеждаха фини, но имаха яка конструкция.

Пазачът се появи отново и Мур затаи дъх колкото от учудване, толкова и от гняв. Пазачът си играеше с някакво куче, злобен на вид доберман. До този момент нямаше кучета. Това беше лошо, помисли си Барък, макар че, може би, не беше чак толкова лошо. Присъствието на кучето вероятно означаваше, че полицаят ще прекара на поста си повече време, отколкото е нормално. Полицаите имаха навика да оставят кучета при хората по две причини: или защото районът, където патрулираха тези полицаи, е опасен, или защото щяха да останат повече време на поста си. Кучетата имаха няколко фигури, предупреждаваха, пазеха и помагаха да убиеш времето.

Пазачът хвърли една пръчка, доберманът се втурна зад басейна, като едва не се блъсна в една масичка с железни орнаменти, и грабна пръчката в уста. Преди кучето да я е донесло, полицаят хвърли втора пръчка и обърка добермана, който пусна първата плячка и се втурна след втората.

Този е глупак, помисли си Барък, като наблюдаваше смеещия се пазач. Той не познаваше животните, а човек, който не познава животните, може да бъде хванат в капан.

Щяха да го хванат същата вечер.

18.

Беше ясна нощ. Навлязла в последната си четвърт, луната на Ямайка грееше ярко между високите брегове на реката.

Те маневрираха с откраднатия бамбуков сал из бързите води на Марта Брей, докато достигнаха мястото. Оттук до къщата в Карик Фойл не беше далеч.

Акостираха в малко, тъмно като в рог заливче, изтеглиха сала от водата и го скриха под гъсто разлистените, надвиснали като водопад от чадъри, мангрови дървета и палми.

В десантната група бяха четирима: Барък, Алекс, Флойд и Уайтхол. Сам Тъкър и Лорънс останаха в Бенгал Корт, за да охраняват Алисън.

Те пълзяха нагоре по склона през гъстия, заплитащ се в телата им листак. Склонът беше доста стръмен, а придвижването — мъчително бавно. Разстоянието до имението „Хай Хил“ не беше повече от миля, най-много — миля и четвърт, но на четиримата им трябваше почти цял час, за да го достигнат.

Чарлз Уайтхол си мислеше колко глупаво е от тяхна страна да изберат такъв маршрут. Ако охраната е само един човек и едно куче, какво им пречеше да използват кола до пътя под криволичещата половин миля входна алея и просто да повървят малко до входната врата на имението. В приведените от Барък аргументи, на Трилонската полиция се отдаваше много по-голяма съобразителност, отколкото тя в действителност притежаваше. Мур смяташе, че най-вероятно полицаите са поставили електронна алармена система по продължение на входната алея, тъй като подобни приспособления се използваха вече от месеци в хотелите на Монтего Бей, Кингстън и Порт Антонио. Следователно не можеха да поемат риска да задействат някое от тях.

Задъхани, те застанаха в южния край на стръмната морава на Пиърсол и погледнаха към къщата, наречена „Хай Хил“. Лунната илюминация подчертаваше безмълвността, спокойствието, грацията и солидността на белокаменното здание и то изглеждаше като монумент, изваян от алабастър. През пролуките на кепенците се прокрадваше светлина само на две места в цялата къща: от задната стая, която излизаше на моравата, и от централната спалня на втория етаж. Всичко останало тънеше в мрак, ако не се брояха подводните светлини на басейна. Внезапен полъх предизвика появата на вълнички по повърхността му и синкавата светлина от дълбините затанцува.

— Трябва да го изкараме навън — каза Барък. — Него и кучето.

— Защо? Какъв е смисълът? — попита МакОлиф, потта се стичаше в очите му. — Той е един, а ние сме четирима.

— Мур е прав — обади се Чарлз Уайтхол. — Ако има електронни алармени системи навън, то тогава би трябвало да има такива и вътре.

— На половин миля сме от Фалмут. Полицията е във Фалмут — убеждаваше ги Алекс. — Ще сме влезли, излезли и забравили, докато успеят да се дотътрят.

— Не е толкова просто — заспори Барък. — Ще ни трябва време, за да определим кои са камъните в стената на резервоара и после да ги изкъртим…

Барък Мур ги поведе покрай дървената пристройка към отсрещната страна на старото пасище. Той заслони светлината на фенерчето си в шепа и притича до горичката хлебни дървета в северната му част. Там залегна зад дънера на най-далечното дърво. Останалите направиха същото. Барък проговори, шепнейки:

— Говорете тихо. Ветровете, идещи откъм хълмовете, отнасят гласовете. Пакетът е заровен в земята, на четирийсет и четири стъпки вдясно от четвъртия голям камък, който лежи на северозападния диагонал, започващ от това дърво.

— Той познаваше Ямайка — каза Уайтхол почти нежно.

— Какво искаш да кажеш? — МакОлиф забеляза на лунната светлина тъжната усмивка по лицето на учения.

— Аравакските символи, обозначаващи Пътуването на войните към Смъртта, са на групи от по четири, винаги на дясно от залязващото слънце.

— Това не е много успокоително — каза Алекс.

— Като вашите американски индианци — отвърна Уайтхол — и араваките не са били „успокоявани“ от белия човек.

— Нито пък африканците, Чарли-господине — Барък кръстоса поглед с този на Уайтхол на лунната светлина. — Понякога ми се струва, че забравяш това. — Той се обърна към МакОлиф и Флойд: — Последвайте ме в колона.

Те притичаха свити почти на две през високата трева, след черния революционер, като потупваха, броейки, всеки по-голям, открояващ се камък. Един, два, три, четири…

При четвъртия камък, грубо на около сто и петдесет ярда от основата на хлебното дърво, коленичиха. Барък захлупи фенерчето си и насочи светлината към горната част на камъка. Там имаше изсечен знак, който едва се забелязваше. Уайтхол се надвеси над него.

— Вашият доктор Пиърсол е имал много гъвкаво въображение; гъвкаво в исторически смисъл. Той е прескочил от араваките към коромантийците. Разбирате ли? — Уайтхол проследи с показалец маркировката, подпомаган от светлината на фенерчето, и продължи тихо: — Този засукан полумесец е луната на Ашанти, която коромантийците използвали, за да оставят знак на членовете на племето, изостанали на два или три дни, увлечени в лова. Вдлъбнатините по изпъкналата част на полумесеца определят посоките: една резка — наляво, две — надясно. Поставянето им на ръба показва ъгъла. Тука: две резки, празен център — следователно — право надясно от камъка, като се гледа основата на полумесеца. — Уайтхол посочи с дясната си ръка на североизток.

— Същите бяха и инструкциите на Пиърсол — Барък кимна с глава; той не си направи труда да скрие раздразнението си от разясненията на Чарли. Но въпреки това, излъчваше и уважение, мислеше си МакОлиф, докато гледаше как Мур отброява четиридесет и четирите крачки.

Пиърсол беше замаскирал мястото, избрано за скривалище. Вътре, в отброената от крачките земя, имаше гъсталак от молюскова папрат във формата на перест клон. Папратите бяха вкоренени толкова изкусно, че никой не би допуснал възможността да е ровено тук напоследък.

Флойд извади сгъваема лопата от колана си, разгъна дръжката й и започна да отстранява пръстта. Чарлз Уайтхол коленичи и се включи в заниманието, загребваше земята с голи ръце.

Правоъгълната черна кутия се намираше на доста голяма дълбочина. Ако инструкцията не беше толкова подробна и точна, те сигурно щяха да се откажат да копаят още преди да са я достигнали. Беше на повече от три стъпки под повърхността. Уайтхол подозираше, че са били точно четири, когато е била поставена. Преклонението на араваките пред единението на четирите.

В момента, в който лопатката на Флойд изтрака по металната обвивка, Уайтхол светкавично протегна дясната си ръка, сграбчи кутията и започна да опипва ръбовете й, опитвайки се да ги раздалечи и да я отвори. Но само за броени секунди разбра, че това е невъзможно. Използвал бе подобни кутии-хранилища стотици пъти. Беше от оня тип архивни херметически касети, чиито меки, гумирани ръбове създаваха вакуум при затварянето. Имаше две ключалки, по една от двете страни, всяка с отделен ключ. Когато ключовете се поставеха на мястото си и се завъртваха, те пропускаха въздуха вътре и след няколко минути можеше вече да бъде отворена. Подобни кутии се използваха в най-строго охраняваните библиотеки за съхраняване на старинни ръкописи; които се проучваха от учените веднъж на около пет години и по този начин се опазваха от разрушителните процеси на времето. Наименованието „архивна касета“ прилягаше много точно: можеше да съхрани документи в архивите за хилядолетия.

— Дай ми ключовете! — изхриптя Уайтхол в нетърпението си към Барък.

— Няма ключове. Пиърсол не е казвал нищо за ключове.

— По дяволите!

— Тихо! — заповяда МакОлиф.

— Върни обратно пръстта — обърна се Мур към Флойд — така че да не личи. Натъпчи отгоре и папратите.

Флойд изпълни нареждането, МакОлиф му помагаше. Уайтхол се беше втренчил в правоъгълната кутия, която все още държеше в ръцете си. Беше бесен.

— Ама той е бил параноик, бе — прошепна ученият, обръщайки се към Барък. — Ти каза, че е било пакет. Пакет, обвит в мушама! А не такова чудо! Ще ни трябва горелка, за да го отворим!

— Чарли има право — каза Алекс, ровейки в пръстта с голи ръце и осъзна, че той току-що беше нарекъл Уайтхол „Чарли“. — Защо му е трябвало да създава тези усложнения? Защо не е оставил кутията, заедно с другите документи в резервоара.

— Задаваш въпроси, на които никой не може да ти отговори. Бил е много загрижен. Това е всичко, което мога да ти кажа.

Пръстта беше върната на мястото й. Флойд изравни повърхността и натика корените на молюсковата папрат в меката почва.

— Мисля, че стига толкова — каза той, докато сгъваше дръжката на лопатката си и я затъкваше обратно в колана си.

— Как ще влезем вътре? — попита МакОлиф. — Или ще изкараме охраната навън?

— Мисля върху това от няколко часа — отговори Барък. — Дивите прасета ще свършат работа.

— Великолепна идея, мъжки! — прекъсна го Флойд.

— В басейна ли? — намеси се и Уайтхол, разбиращо.

— Да.

— За какво, по дяволите, говорите? — Алекс се взираше в лицата на тримата чернокожи на лунната светлина.

Барък отговори:

— На територията на Кок Пит има много диви прасета. Те са злобни и създават големи неприятности. Тук вероятно сме на около десет мили от границите й. Не е нищо необичайно за прасетата да се щурат насам-натам, дори да се отклонят толкова надалеч… Флойд и аз ще имитираме звуците им. Вие и Чарли ще хвърляте камъни в басейна.

— А с кучето какво ще правим? — попита Уайтхол. — По-добре е да го застреляте.

— Никаква стрелба, човече! Изстрелите ще бъдат чути на мили оттук. Аз ще се погрижа за кучето — Мур извади пистолет с анестезиращи капсули от джоба си. — В арсенала ни има много такива играчки. Да вървим.

Пет минути по-късно МакОлиф си мислеше, че е участник в някакво демонично детско забавление. Барък и Флойд бяха пропълзели в края на високата трева, опасваща от всички страни елегантно окосената морава. Като предполагаха, че доберманът ще се втурне към първата подушена човешка миризма, Алекс и Уайтхол бяха заели паралелни позиции десетина стъпки вдясно от другите. Между тях се намираше купчина камъни. Трябваше да започнат да ги хвърлят, прицелвайки се в осветения, на около шестдесет стъпки от тях, басейн при първите звуци, които Мур и другарят му щяха да произведат.

И звуците не закъсняха. Писъци прорязаха тишината с ужасяваща автентичност. Това беше ревът на подплашени зверове — пронизителен и вдъхващ страх.

МакОлиф и Уайтхол замятаха камъни в басейна. Звукът от цамбурванията се смеси с чудовищните крясъци. Зловеща какофония изпълни нощта.

Капаците на прозорците на първия етаж се отвориха с трясък. Мъжът от охраната се виждаше през решетката. В ръката си държеше пушка.

Изневиделица едно камъче удари Алекс по бузата. Удърът не беше силен. Той рязко обърна глава в тази посока и видя, че Флойд му махаше с ръка от прикритието си, заповядвайки му да спре офанзивата. Алекс сграбчи Уайтхол за ръката.

Писъците станаха по-високи, придружени от глух тропот по тресящата се земя. Алекс можеше да наблюдава Барък и Флойд на лунното осветление. Те шляпаха по земята като подлудели животни; ужасните звуци, издавани от подскачащите им глави, достигнаха своето кресчендо. Сякаш наистина диви прасета се боричкаха във високата трева.

Вратата на дома на Пиърсол се отвори с трясък. Пазачът, с пушка в ръка, изникна там заедно с кучето. Животното изтича по моравата и се втурна в посоката на истеричните звуци и твърде характерната човешка миризма.

МакОлиф коленичи, хипнотизиран от онова, което последва в лунната светлина на Ямайка. Барък и Флойд пропълзяха обратно до пасището, като се пазеха да не покажат главите си над тревата и без да намаляват височината на своите животински крясъци. Доберманът се стрелна през моравата и нагази, без да намалява темпото, в избуялата трева. Към протяжния вой и грухтенето се прибави и яростният лай на раздразненото куче. Но в суматохата на ужасяващите звуци Алекс все пак успя да дочуе серия глухи изстрели: пистолетът с анестезиращите капсули беше задействан неколкократно.

Изведнъж силен вик заглуши издаваните от мъжете животински крясъци; пазачът изтича до края на моравата, пушката му беше готова за стрелба. И преди МакОлиф да може да осъзнае или разбере какво става, Чарлз Уайтхол сграбчи шепа камъни и ги запрати към осветения басейн. След това — още една.

Пазачът се извъртя и тръгна към водата. Уайтхол избута Алекс от пътя си, притича до края на високата трева и неочаквано изскочи на моравата точно пред него.

МакОлиф гледаше и не вярваше на очите си.

Уайтхол, изтънченият учен, мъжът с деликатното телосложение, „Чарли Господина“, се хвърли към мъжа, сграбчи го за гушата, като същевременно жестоко го ритна в корема, после стисна китката му, извиваше я дотогава, докато пушката падна от ръцете му. Мъжът изгуби почва под краката си, превъртя се и тупна на земята. Докато той все още потреперваше в тревата, Уайтхол бързо се прицели и с все сила заби тока на обувката си в черепа му, под челото. Тялото потръпна конвулсивно, след което притихна.

Писъците секнаха. Настъпи тишина.

Барък и Флойд се втурнаха през високата трева към моравата. Барък проговори:

— Благодаря ти, Чарли, човече. Сляпата стрелба можеше да ни улучи.

— Трябваше да го направя — отговори, спокойно Уайтхол. — Аз трябва да се запозная с онези документи.

— Да вървим тогава — каза Барък Мур. — Флойд, внеси тази свиня вътре и го завържи някъде.

— Не губете време — отряза ги Уайтхол, отправяйки се към къщата с кутия под мишница. — Просто го хвърлете в тревата. Мъртъв е.

Когато влязоха вътре Флойд ги поведе към стълбите на избеното помещение — в мазето на Пиърсол. Резервоарът се намираше в западната част и беше около шест стъпки дълбок, а на ширина — пет. Стените бяха сухи. Паяжини опасваха външните стени и покрива му. Барък забърса ефирните препятствия, изпречили се на пътя му и се спусна в отвора.

— По какво ще разбереш кои са блоковете? — попита припряно Уайтхол, стискайки здраво в ръка черната правоъгълна кутия.

— Има начин. Докторът ми обясни — отвърна Мур, докато изваждаше кутия кибрит от джоба си.

Той драсна една клечка и се вгледа в централната линия, като започна от север и бавно се завъртя по посока на часовниковата стрелка. Държеше запалената клечка близо до стената и се взираше в цепнатините между блоковете в долната половина на ямата.

— Земен фосфор — отбеляза, Уайтхол тихо. — Събира се по ръбовете на бетона.

— Така е, човече. Но не е много. Стига само колкото да произведе малко пламъче или прашене.

— Губиш ценно време — изсъска Уайтхол. — Завий наляво, към северозападната точка, не към твоето „дясно“.

Тримата мъже едновременно се вторачиха в учения.

— Какво ти става, бе Чарли, човече? — Барък беше стъписан.

— Прави каквото ти казвам!… Моля те.

— Пак ли символите на араваките? — попита МакОлиф. — Онова… „пътуване към смъртта“ или както там го наричаше? Надясно от залязващото слънце?

— Радвам се, че го намираш забавно.

— Ни най-малко, Чарли. Уверявам те: ни най-малко — отговори меко Алекс.

— Охо… — Барък подсвирна докато малки пламъчета избухнаха от цепнатините на резервоара. — Чарли, ти имаш мозък в главата си, човече! Ето ги… Флойд подай ми инструментите!

Флойд бръкна в куртката си и извади дванадесет сантиметрово длето и сгъваем метален чук. Подаде ги на висшестоящия.

— Искаш ли помощ? — попита той.

— Мястото не е достатъчно за двама — отвърна Барък като започна да чука по продължение на цепнатините.

Три минути по-късно Мур бе успял да отдели първия блок от спойващия го в зидарията хоросан и започна да го отмества като бавно го издърпваше от стената на резервоара. Сега Уайтхол държеше прожектора и не откъсваше очи от действията на Мур. Най-накрая блокът беше изваден. Флойд се протегна надолу и го пое от ръцете на Барък.

— Какво има отзад? — Уайтхол насочи лъча светлина в зейналата дупка.

— Пространство, човече. Кафява пръст и празно пространство — каза Мур. — И май — капак на друга кутия. Доста по-голяма.

— За Бога! Хайде, размърдай се!

— Добре де, Чарли. Нямаме уговорка за вечеря в „Хилтън“ на Мо’Бей — захили се Барък. — И нищо няма да бъде преписано от някоя скрита мангуста.

— Успокой се — докато говореше, МакОлиф не вдигна поглед към Уайтхол, нямаше желание за това. — Имаме цяла нощ на разположение, нали? Убихме оня мъж отвън. Единствено той имаше някакъв шанс да ни попречи. И ти реши, че това е достатъчна причина, за да умре.

Уайтхол се обърна и се втренчи в МакОлиф.

— Убих го, защото се налагаше.

След това той отново превключи цялото си внимание върху Барък Мур.

Вторият блок беше освободен с много по-малко усилия, отколкото първия. Барък пъхна ръка в дупката, подпря камъка отзад и го заразклаща дотогава, докато цепнатините се разшириха достатъчно и той изскочи нацяло. Флойд пое каменния блок и го постави внимателно на една страна.

Уайтхол залегна срещу дупката и освети с фенерчето във вътрешността й.

— Това е архивна касета. Трябва да ми я подадеш.

Той връчи фенерчето на Флойд и се разтегна, провесен в дупката, докато Барък измъкваше кутията от пръстта и най-после му я подаде.

— Направо изключителна! — пророни Чарлз, прокарвайки пръсти по продълговатата кутия, докато с коляно притискаше към пода капака на другата. Уайтхол нямаше доброволно да се раздели с нито едно от двете си драгоценни притежания.

— Касетата ли имаш пред вид, човече? — запита Мур.

— Да — Уайтхол преобърна кутията, след това отново я изправи, за да може Флойд да прокара лъча на прожектора по нея. — Не мисля, че някой от вас разбира. Без ключове или специални инструменти ще ни трябват часове, за да отворим тези проклети касети. Водонепромокаеми, вакуумирани, никакъв достъп на въздух и обезопасени срещу всякакви опити за проникване в тях. Дори специална дрелка не може да пробие метала, от който са направени… Ето, вижте!

Ученият посочи нещо, написано на обратната страна на кутията.

— Компания за трезори „Хичкок“, Индианаполис. Най-добрите в света. Музеи, библиотеки, правителствени архиви — всички използват „Хичкок“. Просто невероятни!

Точно тогава се разнесе звукът. Все едно земята се разтърси от експлозия, въпреки че шумът бе все още далеч. Някаква кола завиваше с пълна газ от долния път във входната алея и гумите й изсвириха при рязкото превключване на скоростите. След нея — още една.

Четиримата мъже се спогледаха. Бяха стъписани. Някой или някои се опитваха да се намесят. Струваше им се невъзможно, нереално.

— Боже Господи, Исусе! — Барък изскочи от ямата.

— Вземи инструментите, глупако! — изкрещя Уайтхол. — Твоите отпечатъци са навсякъде по тях!

Флойд, по-бърз от Барък, скочи в резервоара, сграбчи чука и длетото и ги напъха по джобовете на куртката си.

— Към стълбището, момчета. Това е изходът!

Барък се втурна към стълбите. МакОлиф се присегна към първата кутия в краката на Уайтхол. В същия миг Уайтхол вече здраво я беше стиснал.

— Не можеш да носиш и двете, Чарли — каза Алекс, отговаряйки на зверския поглед, хвърлен му от Уайтхол. — Тази ще взема аз!

И той сграбчи кутията, издърпа я от ръцете на Уайтхол и се затича след Мур по стълбите. Колите, в стържещ контрапункт, се носеха някъде наблизо.

Четиримата мъже изкатериха стълбите в индийска нишка и притичаха през късия коридор в тъмната, незастлана с килим, всекидневна. Светлините на предните фарове присветнаха през пролуките на кепенците, изработени от тиково дърво.

Първата кола вече бе достигнала мястото за паркиране пред къщата. Чу се трясък от затваряне на врати. Втората, избумтя само на секунди след нея.

В ъгъла на стаята, на оскъдната светлина, процеждаща се през процепите, можеше да се види онова, което бе станало причина за нахлуването: портативен радиопредавател за постоянна връзка. Барък се озова с един скок до него и с премерен удар на юмрука си смаза първо едната, а после и другата му антенка.

Мъжете отвън започнаха да викат:

— Реймънд!

— Реймънд!

— Реймънд! Къде си бе, човек?

Флойд пое водачеството и се втурна към задната врата.

— Оттук! Бързо, момчета! — прошепна той към останалите.

Флойд открехна вратата и я задържа, докато всички се събраха накуп. МакОлиф можа да види на отразяващите се в басейна светлини, че той държи в ръката си пистолет.

Флойд се обърна към Барък.

— Ще им отвлека вниманието, мъжки. Ще тръгна на запад. Аз най-добре познавам имението.

— Бъди внимателен! Вие двамата — Барък погледна Уайтхол и МакОлиф, — ще тръгнете директно към гората. Среща — при сала. След час и половина. Които се съберат там — тръгват! Все по течението! Марта Брей е изход, но само при наличие на сал. Бегом сега!

И той избута Алекс през вратата.

Вече отвън, МакОлиф виждаше като в сън подозрително спокойната морава: синкаво-зеленикавата светлина, идеща от дъното на басейна, осветяваше изящните градински мебели от ковано желязо. Той дочуваше виковете, разнасящи се някъде зад гърба му. Мъжете тичаха по дългата входна алея към страничната част на къщата. Алекс се чудеше дали могат да го забележат. Той се намираше към края на гората, която на пръв поглед изглеждаше непроницаема. С дясната си ръка притискаше продълговата кутия към себе си.

В този момент той получи отговор на въпроса, който го вълнуваше. Зад гърба му се разнесе изстрел. Куршумите припукаха над главата му. В тъмното на неравни интервали бясно присвяткаха огънчетата им. Мъжете стреляха напосоки.

Слава Богу най-после се добра до първите дървета.

В ума му се завъртяха отдавна забравени инструкции.

„Диагоналът. Бягай по диагонала. Къси, бързи прибежки, но не твърде къси. Само толкова, че да позволиш на врага за момент да те вземе на мушка.“

Беше давал подобни инструкции на десетки мъже из хълмовете на Корея.

Крясъците и виковете се сляха в истеричен хор и тогава един-единствен писък прониза какофонията. Макс Олиф се хвърли в рязко изникналата пред него растителност буен горски шубрак опасваше моравата от тази страна. Той падна в гъсталака и се претърколи наляво.

„Залегни. Да не те виждат. Претърколи се. Търкаляй се, за да оцелееш!“

Това беше квинтесенцията. Фундаментални тезиси по оцеляване.

Стори му се, че вижда мъже, преследващи го по нанадолнището, но в действителност нямаше преследвачи. Обаче пред очите му се разигра друга сцена, която го накара да настръхне също така, както когато двамата чернокожи инсценираха боричкането на дивите прасета във високата трева.

Над къщата, откъм западния й край, Флойд се въртеше в кръг и светлината на басейна открояваше матовозеления оттенък на куртката му. Той се осмеляваше да бъде открита мишена, докато стреляше с пистолета си и приковаваше вниманието на полицията към страничните части на къщата. Щом свърши патроните, бръкна в джоба си, извади друг пистолет и продължи да стреля, хвърляйки се към ръба на басейна с пълна самопожертвователност.

Уцелиха го. Неколкократно. Кръвта се разплискваше отвсякъде по куртката и панталоните, покриващи краката му. В тялото му имаше поне половин дузина куршуми. Постепенно животът му угасваше. Оставаха му само няколко мига.

— МакОлиф! — прошепнатият вик идваше отляво. Барък Мур, с неговата гротескно остригана глава, която блестеше от пот на пречупената лунна светлина, се хвърли на земята до Алекс. — Ще се измъкнем оттук, мой човек! Насам! — и той посегна към просмуканата от пот риза на МакОлиф.

— За бога! Не виждаш ли какво става горе? Там човек умира!

Барък погледна нагоре през сплетените треволяци. Отговори спокойно:

— Ние сме обречени до смъртта си. Затова смъртта е един вид лукс. И Флойд го знае.

— Но на какво, на какво, за Бога? На какво толкова проклето, вонящо нещо? Вие сте направо луди!

— Да вървим! — изкомандва Мур. — Те ще бъдат тук само след секунди. Флойд ни дава този шанс, тъпо бяло лайно такова!

Алекс сграбчи ръката на Барък, която все още стискаше ризата му и я отхвърли.

— Така значи? Аз съм бяло лайно, а Флойд трябва да умре, защото ти така смяташ. И охраната трябваше да умре, защото Уайтхол мислеше, че се налага!… Вие всички сте болни.

Барък замълча и после просъска:

— Ти си това, което си, мъжки. Но вие няма да превземете този остров. Много, много още ще умрат, но този остров няма да бъде ваш… А и ти също ще си мъртъв, ако не тичаш след мен.

Барък изведнъж се изправи и се затича към тъмната гора. МакОлиф се загледа в него, притискайки все още черната продълговата кутия към гърдите си. След това се надигна от земята и го последва.

Най-напред чакаха на брега на реката, а салът подскачаше нагоре-надолу, поднасян от течението. После нагазиха до кръста във водата. Барък все си поглеждаше часовника, а Алекс пристъпваше от крак на крак, тъпчеше меката кал на дъното и придържаше бамбуковия сал, за да не се клатушка толкова силно.

— Не можем повече да чакаме, мой човек! — каза Барък. — Чуват се вече надолу по хълма. Наближават ни!

МакОлиф не долавяше никакви други звуци, освен ромона на реката и припляскването на вълничките върху сала. И гласа на Барък.

— Не можем да го изоставим!

— Нямаме избор. Искаш ли да те надупчат?

— Не. А и няма за какво. Ние само откраднахме документите на един мъртвец. По негово нареждане. Това не е повод да те застрелят. Освен това вече имаме достатъчно мъртъвци, по дяволите!

Барък се изхили:

— Къса ти е паметта, мъжки! Горе във високата трева има един мъртъв полицай. Без съмнение Флойд прибра поне него със себе си. Е, Флойд беше стрелец… А твоята глава ще я откъснат. Полицаите от Фалмут няма и да се поколебаят за това.

Барък беше прав. Къде, по дяволите, беше Уайтхол?

— Да са го застреляли? Смяташ ли, че е ранен?

— Мисля, че не е, човече. Но кой може да е сигурен?…

Чарли обаче не направи каквото му казах. Той изтича на югозапад, към полето.

Единичен лъч светлина се защура по обраслите брегове на реката на около сто ярда нагоре по течението.

— Гледай! — извика Алекс.

След това се появи втори, а после и трети лъч. Три танцуващи стълбчета светлина, размахани към реката отдолу.

— Не можем повече да чакаме, мой човек! Скачай и се хващай на пръта за управление!

Двамата избутаха сала в средата на течението и скочиха върху вълнообразната бамбукова повърхност.

— Аз ще ида отпред! — извика Мур, катерейки се през издигнатата, пригодена за сядане и дори снабдена с облегалка част, използвана от туристите, наслаждаващи се на красотата на Марта Брей. — Остани отзад, човече! Създай работа на пръта и когато ти кажа, спри и спусни краката си през задния борд!

МакОлиф се втренчи на оскъдната лунна светлина, докато се опитваше да разбере кой е управляващият прът сред привързаните цилиндрични бамбукови стъбла. Той се оказа вклинен между долния парапет и палубата. Алекс го вдигна, потопи го във водата, а после и в тинята под нея.

Салът навлезе в бързея и се понесе надолу по течението. Мур стоеше приведен напред и използваше своя прът, за да отблъсква навреме бързо движещото се бамбуково корито от предателски стърчащите над водата камъни, готови да се врежат в корпуса и да го разцепят; Наближаваха един от завоите на реката. Барък извика:

— Сядай върху задницата! Провеси крака във водата! Побързай, мъжки!

Алекс изпълни това, което му беше наредено, а малко след това му се изясни и защо трябваше да го направи. Забавянето, получено благодарение на тежестта и спускането на краката му във водата, даде възможност на Мур да прекара благополучно сала през миниатюрен архипелаг от опасни подводни скали. Блъскаха се вляво и вдясно, в и над извисяващите се назъбени камъни. На два пъти МакОлиф си помисли, че салът ще се килне и изхвърчи далеч от водата.

Поради шума от грубото задиране и това, че вниманието му бе изцяло погълнато от бързея, Алекс не успя в първия момент да разбере, че се стреля. Осъзнаването дойде по-късно, заедно с ужилването и парещата болка в лявата ръка. Един куршум беше нагризал плътта му. Струйка кръв протече по ръкава му. Чак тогава, сред омаята на лунната светлина, той чу стакатото на изстрелите.

— Залегни, човече! — изкрещя Барък. — Прилепи се към сала! Не могат да ни последват. Вече минаваме завоя. Има пещера. Много пещери. Те водят към Брей Роуд… А-а-а!

Мур се присви, изпусна пръта и се хвана за корема. После се свлече върху палубата. Алекс се присегна към продълговатата архивна касета, напъха — я в колана си и запълзя към предната част на сала. Барък Мур се гърчеше: беше жив.

— Лошо ли си ударен? Доста зле!… Остани долу! Ако заседнем, скачай във водата и бутай… Все покрай завоя, човече.

Барък изгуби съзнание. Бамбуковият сал премина през плитчина с чакълесто дъно и най-накрая достигна последната извивка на завоя, където водата беше дълбока, а течението мощно и по-бързо от преди. Стрелбата спря. Бяха извън полезрението на Трелоунската полиция.

МакОлиф поизправи рамене. Архивната касета се бе врязала в кожата под колана му. Лявата му ръка пулсираше от болка. Реката се превърна в огромен гладък басейн. Течението се чувстваше дълбоко някъде под повърхността. Отсреща, по диагонала, се виждаха стръмни скали, рязко извисяващи се над бреговете на реката.

Изведнъж МакОлиф забеляза самотен лъч на джобно фенерче и стомахът му се сви. Врагът не беше отзад, той ги причакваше в засада. Несъзнателно Алекс бръкна в джоба си, напипвайки пистолета. Неговият „Смит и Уесън“, даден му от Уестмор Талън. Той го вдигна, докато салът се насочваше към стръмните скали и фенерчето.

Алекс се сниши над безчувственото тяло на Барък Мур и зачака с протегната напред ръка, с пистолет, прицелен в силуета, държащ прожектора. Беше на около четиридесет ярда от безмълвната фигура. Всеки момент щеше да натисне спусъка и да отнеме човешки живот.

— Барък, човече!

Мъжът на оня бряг на реката беше Лорънс.

Чарлз Уайтхол чакаше във високата трева близо до група хлебни дървета. Архивната касета беше на сигурно място под мишницата му. Той коленичи и остана неподвижен, окъпан от лунната светлина, наблюдавайки къщата на Пиърсол и околностите й. Намираше се на двеста ярда от нея. Не бяха открили още тялото на убития пазач. Трупът на Флойд бе пренесен в къщата, за да бъде обстойно претърсен на подходящо за това осветление. Беше оставен само един полицай. Всички други се бяха втурнали към източния край на гората и надолу към Марта Брей, преследвайки Мур и МакОлиф.

Случи се точно това, което Чарлз Уайтхол подозираше. И ето защо той не изпълни онова, което Барък Мур му беше заповядал. Имаше по-сигурен начин и той беше да действа сам.

Трелоунският полицай беше дебел. Той се клатеше напред-назад покрай обраслия с дървета край на моравата. Крачеше нервно, сякаш се страхуваше от това, че е останал сам. Носеше пушка в ръцете си и рязко я вдигаше при всеки звук, който чуеше или си въобразяваше, че е чул.

Внезапно в далечината се разнесоха изстрели — някъде надолу при реката. Бяха много, набързо един след друг. Или се хабяха много патрони, или Мур и МакОлиф бяха загазили.

Сега беше моментът да действа. Патрулиращият стоеше в края на горичката, надничайки по посока на изстрелите. Стрелбата го защитаваше, но в същото време бе и източник на страха му.

Той гушна пушката си и нервно запали цигара.

Чарлз се надигна и с архивната касета в ръце, се затича във високата трева, като заобикали западния фланг на полето. После зави надясно и продължи към къщата на Пиърсол през оредяващите дървета до граничната линия на входната алея.

Двете патрулни коли почиваха мирно в лунната светлина пред широките каменни стъпала на „Хай Хил“. Уайтхол излезе от прикритието на гората и притича до първата. Едната врата беше отворена — вратата на шофьора. Приглушеното резервно осветление хвърляше отблясъци върху черната кожа. Ключовете висяха на таблото. Той ги извади и после изтръгна жиците, захранващи радиотелефона. Тихо затвори вратата, притича до втората кола и видя, че и нейните ключове си бяха на мястото. След това отново се върна при първата и без излишен шум отключи предния капак, освободи дистрибуторната капачка от делкото и за дърпа гумения накрайник, докато го откачи от жиците.

Върна се при втората кола, влезе вътре и настани архивната касета на седалката до себе си. Натисна педала на газта няколко пъти. Провери превключването на скоростите и остана доволен. Завъртя ключа в стартера. Моторът запали на секундата.

Чарлз Уайтхол даде на заден, излезе от мястото за паркиране, завъртя кормилото и се понесе по алеята.

19.

Докторът затвори вратата на пациото8 и излезе на терасата, свързваща стаите на Алисън и МакОлиф. Барък Мур лежеше в леглото на Алисън. Тя настоя. Нямаше коментарии, решението не беше поставено на обсъждане.

Горната част на лявата ръка на Алекс беше бинтована. Раната бе повърхностна, болезнена и нищо сериозно. Той седеше до Алисън на високата до кръста стена-парапет, която опасваше терасата с изглед към морето. Не обсъждаха нощния десант. За това щеше да има време по-късно. Сам Тъкър и Лорънс бяха заели позиция в двата, края на пациото, за да предотвратят нахлуването на нежелани посетители в малкото пространство.

Докторът, негър от Фалмут, с когото Лорънс се беше свързал посред нощ, се приближи до МакОлиф.

— Направих каквото можах. Бих искал да имам по-голяма увереност за състоянието му.

— Не трябва ли да го пренесем в болница? — думите на Алисън бяха повече упрек, отколкото въпрос.

— Би трябвало — съгласи се докторът уморено. — Обсъдихме и този вариант с него. Стигнахме до извода, че това е невъзможно. Има само една и то държавна клиника във Фалмут. Мисля, че тук е по-чисто.

— Барък го издирват — тихо обясни Алекс. — Ще го тикнат в затвора, преди да са извадили куршума от тялото му.

— Аз дълбоко се съмнявам, че те ще си направят труда да го извадят.

— Какво е Вашето лекарско заключение? — попита Алекс, палейки цигара.

— Той би имал шанс, ако остане абсолютно неподвижен. Но само шанс. Аз обгорих коремната стена. Тя лесно може да се затвори. Прелях му кръв… Да, в кабинета си имам малко количество от определени кръвни групи. Той е крайно изтощен. Ако преживее два или три дена, ще имаме някаква надежда.

— Но Вие не вярвате — отбеляза МакОлиф.

— Не. Имаше твърде голям вътрешен кръвоизлив. Моят подвижен операционен инструментариум не е от най-добрите. Е, моят помощник ще изчисти. Ще изнесе чаршафите, превързочните материали, всичко, напоено с кръв. За съжаление миризмата на етер и дезинфектанти ще остане. Дръжте външните врати отворени винаги, когато имате възможност за това. Лорънс ще се погрижи никой да не влиза тук.

Алекс се изхлузи от стената и се облегна на нея.

— Докторе, предполагам, че сте част от организацията на Барък. Ако така я наричате.

— Думата приляга много за тези обстоятелства.

— Но Вие знаете какво става:

— Не и в детайли. Нито пък искам. Моята функция е да съм на разположение, когато потрябвам като медицинско лице. Колкото по-малко се намесвам иначе, толкова по-добре за всички.

— Но Вие можете да предадете нещо на хората, нали?

Докторът се усмихна:

— Под „хора“ предполагам, че подразбирате последователите на Барък.

— Да.

— Има определени телефонни номера… обществени телефони и определени часове. Отговорът ми е — „да“.

— На нас ще ни трябва поне още един човек. Флойд беше убит.

Алисън Бут въздъхна. Очите й бяха приковани в Алекс. Тя протегна ръка и погали превръзката му. Той захлупи ръката й с дланта си.

— О, Господи! — прошепна тя.

Докторът вдигна очи към Алисън, като се направи, че не забелязва движението й. После пак се обърна към МакОлиф.

— Барък ми спомена. Вероятно ще имаме проблем. Не знаем още. Геоложките проучвания са под стриктно наблюдение. Флойд беше част от екипа и полицаите рано или късно ще открият това. И Вас ще разпитват. Естествено, Вие не знаете абсолютно нищо. Носете дълги ръкави за известно време — поне няколко дена, докато раната може да бъде покрита с пластир. Заместването на Флойд с някой друг сега може да се превърне в самозалага-не на капан.

Алекс кимна неохотно.

— Разбирам — тихо каза той. — Но аз имам нужда от друг човек. Лорънс не може да изпълнява тройна служба…

— Мога ли да Ви предложа нещо? — попита докторът с тънка усмивка и в погледа му се появи едва доловима многозначителност.

— И какво е то?

— Използвайте Британските разузнавателни служби. Не би трябвало да ги игнорирате.

— Иди да поспиш, Сам. Лорънс, нуждаеш се от същото — Алекс се обърна към двамата мъже на терасата.

Докторът си беше отишъл. Асистентът му остана с Барък Мур. Алисън беше влязла в стаята на МакОлиф и бе затворила вратата. — Нищо няма да се случи тази нощ, освен може би полицията, която ще ме разпитва за подчинения ми, когото не съм виждал от ранния следобед.

— Ти знае к’во да каже, нали, сър? — Лорънс зададе въпроса с такъв авторитет, като че ли той самият щеше да довърши отговора.

— Докторът ми обясни. Барък го инструктирал.

— Трябва да изглежда много ядосан, сър! Флойд презряна „чернилка“ — крадец от Окий. Сега ти знае: неща от камион откраднати. Ти страшно много ядосан, сър!

— Никак не е честно, нали? — каза Алекс тъжно.

— Прави каквото ти се казва, момко — контрира го Сам Тъкър. — Той знае какво говори… Аз ще подремна тук. И без друго мразя проклетото легло.

— Не е необходимо, Сам.

— Не ти ли е хрумвало, момче, че полицията може да нахълта, без да оповести предварително появяването си. Ужасно мразя, когато се появят изневиделица и обърнат стаите с краката нагоре.

— О, Боже… — каза МакОлиф с умора в гласа.

Беше изтощен от неадекватността си, от това, че непрекъснато беше принуждаван да я осъзнава. — Не помислих за това.

— Нито пък проклетият доктор — отвърна Сам. — Обаче Лорънс и аз помислихме. Ето защо ще пазим на смени.

— Тогава ще се включа и аз.

— Ти направи достатъчно тази нощ, сър — каза твърдо Лорънс. — Ранен си… Може полицаи няма довтасат толкоз скоро. Флойд няма в себе си документи. Рано утре Сам Тъкър и мене изнася Барък оттук.

— Докторът каза, че е по-добре да не го местим.

— Доктор е дрънкало, сър! Барък спи два-три часа. Ако не мъртъв, ние носи него на Брако Бийч. Океан спокоен преди изгрев слънце, а лодка може бъде много нежна, сър. Ние него отведем.

— В думите му има здрав смисъл, Алекс — съгласи се Тъкър без никакво колебание. — Приказките на нашето медицинско приятелче са несъстоятелни. Това е въпрос на алтернатива. А ние и двамата знаем, че повечето ранени мъже могат да издържат едно пътуване, ако им се дадат няколко часа, за да се съвземат.

— Какво ще правите, ако полицията дойде тази нощ и претърси?

Отново думата взе Лорънс като човек, който знае какво говори:

— Аз каза на Тък, сър. Човекът в тази стая има индианска треска. Гадната миризма помогне. Фалмутски полицаи много уплашени от индианска треска.

— Както и всички останали — додаде Сам, смеейки се.

— Вие сте много изобретателни — каза МакОлиф. Но не го каза просто така, той си го мислеше.

„Индианска треска“ беше евфимистичното название за особено отвратителна разновидност на енцефалита, рядко, но въпреки това реално заболяване, обикновено разпространяващо се в хълмистата провинция. То предизвикваше подуване на мъжките тестикули, които ставаха няколко пъти по-големи от обикновените си размери, и оставяше мъжа импотентен, като го превръщаше в гротескна фигура на всеобщо посмешище.

— Сега идете поспи, МакОлиф, сър… Моля.

— Да, да. Ще ида. Ще се видим след няколко часа.

Алекс се вгледа в Лорънс преди да се обърне и да влезе вътре. Удивително. Флойд беше мъртъв, Барък — едва жив и хилещият се, винаги безгрижен преди младок, който изглеждаше толкова наивен и игрив в сравнение с очевидно по-старшите от него, вече не беше същият. Той се беше превърнал за броени часове в лидер на своето поделение, господар на групичката си. Бързо разви чувството за авторитет, въпреки че все още се изпитваше нуждата от доизграждането му. „Сега идете поспи… Моля.“ След ден или два това „моля“ щеше да изчезне. Тогава ще остане само заповедта. Така е открай време: службата изгражда мъжа.

Сам Тъкър му се усмихна в ярката лунна светлина на Ямайка. Изглежда, че четеше мислите на Алекс. Или си припомняше първата самостоятелна геоложка експедиция на МакОлиф. Тъкър също беше там. Експедицията беше на Алеутските острови, през пролетта, и един човек умря, защото Алекс не беше достатъчно твърд при въвеждането на дисциплина в групата, отговаряща за сондирането на цепнатините в леда.

Алекзандър Таркуин МакОлиф бързо узря след онази пролет на Алеутските острови.

— Ще се видим по-късно, Сам.

Алисън лежеше на леглото. Настолната лампа светеше. До нея се намираше архивната касета, която той беше изнесъл от Карик Фойл. Външно изглеждаше спокойна, но се чувстваше вътрешната й напрегнатост. МакОлиф съблече ризата си, хвърли я на стола и отиде до циферблата на стената, който задвижваше вентилатора над главите им. Включи го. Четирите перки, провесени от тавана, се завъртяха, пърпоренето им се сливаше със звука на далечния прибой отвън. Той се разходи до бюрото, до кофичката, в която ледът се беше разтопил наполовина. Плуващите из водата кубчета щяха да стигнат обаче за две питиета.

— Искаш ли скоч? — той зададе въпроса си без да я погледне.

— Не, благодаря — отговори тя със своя мек английски акцент. Мек, но стегнат, толкова типичен за британската реч и с онзи неизказан подтекст на висша рационалност.

— А аз бих си пийнал.

— Мисля, че ти се полага.

Той наля уискито в хотелската чаша, пусна в него две ледени кубчета и се обърна с лице към нея:

— Искам да ти отговоря преди да си ме попитала. Нямах представа, че тази нощ нещата ще вземат такъв обрат.

— Би ли отишъл, ако знаеше предварително?

— Разбира се, че не… Но всичко свърши. Вече имаме това, което ни трябва.

— Това? — Алисън докосна архивната касета.

— Да.

— От това, което ти ми разказа… И ти вярваш на думите на един умиращ дивак, който се позовава на казаното от друг мъртъв фанатик!

— Мисля, че квалификациите ти са малко пресилени — МакОлиф отиде до стола, недалече от леглото и седна, гледайки я съсредоточено. — Аз все още няма да защитавам никого. Ще почакам. Първо ще открия какво има тук вътре, ще направя каквото ми кажат, че трябва да направя и ще видя какво ще се случи.

— Звучиш адски уверен и аз не мога да разбера защо. Ти беше ранен. Един куршум не те е убил за някакви си пет инча. Сега си седиш спокойно тук и ми обясняваш, че просто изчакваш, за да видиш какво ще се случи. Алекс! За Бога, какво правиш?

МакОлиф се усмихна и си дръпна здраво от уискито.

— Това, което никога не съм и помислял, че е възможно — изрече той бавно, станал внезапно сериозен. — Имам предвид, че… Ето, аз току-що видях как едно момче се превърна в мъж. За един час. За да стане това, трябваше да се плати ужасна цена, но то се случи… и аз не съм сигурен, че разбирам всичко, но го видях с очите си. Тази трансформация има нещо общо с вярванията им. Ние Не можем да го усетим. Ние действаме от страх или от алчност, или подтиквани и от двете… Всички до един. А той — не. Той прави каквото трябва да направи, превръща се в каквото трябвала бъде, защото вярва… И колкото и да е странно, така е и при Чарли.

— За какво, по дяволите, ми говориш? МакОлиф свали чашата си и я погледна:

— Струва ми се, че сме на път да прехвърлим отговорността за тази война на хората, които са длъжни да я водят.

Чарлз Уайтхол издиша бавно задържания в дробовете си въздух, угаси ацетиленовия пламък и махна предпазните очила. Той остави фенерчето на дългата, тясна маса и свали азбестовите ръкавици. Забеляза със задоволство, че всяко едно от действията му беше строго премерено. Бе като опитен хирург, справяше се без излишни движения, а мисълта му сякаш управляваше края на всеки негов мускул.

Стана от стола и се протегна. Обърна се, за да се убеди, че вратата на малката стая е все още залостена. Помисли си, че трябва да се справи и с нея: сам я залостил. Беше съвсем сам.

Беше карал по черни пътища близо четирсет мили от Карик Фойл до границата му със Света Ана. Изостави полицейската кола в полето и извървя последната миля до града пеш.

Преди десет години Света Ана беше място за срещи на хората от Движението от Фалмут и Очо Риос. „Негри богаташи“ се наричаха самите те. Имаха доста земя в Дракс Хол, Чоки Хил и Дейвис Таун. Имотни и сравнително заможни хора, които бяха изтръгнали богатството си от земята и не искаха да се присъединят към лицемерите от Британската общност в Кингстън. Чарлз Уайтхол си спомняше имената им, както запаметяваше повечето от нещата — въпрос на дисциплина — и след около петнадесетина минути от момента на влизането си в Света Ана, той беше прибран от мъж, каращ чисто нов понтиак, който почти се разплака, като го видя.

След като стана ясно от какво се нуждае, откараха го до къщата на друг мъж в Дракс Хол, чието хоби бяха машинарийките. Представянето беше кратко. После вторият мъж го прегърна и го задържа в прегръдките си толкова дълго, без да каже и дума, че Чарлз се почувства неловко и трябваше да го отблъсне.

Отведоха го в бараката, използвана за работилница, отстрани на къщата, където всичко, за което бе помолил, беше поставено на дълги тесни маси покрай стената. По средата им имаше мивка. Освен горното осветление още настолна лампа, интензивно осветяваше по-малка площ. Чарлз се развесели, като забеляза, че освен онова, което бе поискал, му бяха оставили още купа с пресни плодове и висока кана, пълна догоре с лед.

Месията се беше завърнал.

Най-после архивната касета беше отворена. Той се втренчи в направения разрез. Металните ръбове все още тлееха, угасващо оранжеви, жълти в самия край. Скоро отново щяха да станат пак делнично черни. Във вътрешността можеше да види кафявата обвивка на връзката документи. Обичайните предохранителни мерки при запазване на ценни книжа също бяха налице — между листите стояха леко навлажнени разделители.

Беше попаднал в света на трезорите. Неумолими за хилядолетия.

Уолтър Пиърсол бе заровил скъпоцеността с мисълта, че ще е за дълго. Но беше подценил силата й — тя го бе урочасала.

Той беше професионалист.

Като лекар, справящ се с трудно раждане, Чарлз се присегна и извади безценното отроче от утробата му. Той разви документа и го зачете.

Акуаба. Племето на Акуаба.

Уолтър Пиърсол се беше ровил из Ямайските архиви и открил кратка отпратка в записките, отнасящи се до Маронските войни.

„На втори януари 1739 година потомък на кроматийските племенни вождове, някой си Акуаба, повел последователите си в планините. Племето на Акуаба не можело да бъде страна в гротескния договор с англичаните, още повече, че споменатият договор задължавал африканците да залавят избягалите роби и да ги предават на гарнизоните на белите…“

Споменаваше се името на някакъв невзрачен офицер, който предоставил информацията на писаря на Нейно Величество в Спениш таун, колониалната столица.

„Мидълджон, Роб., м-р, З.И.П. 641.“

Онова, което правеше „Роб. Мидълджон“ значим, беше следното откритие на Пиърсол:

„Писар на Нейно Величество. Спениш таун. 9 февруари 1739 г. /Док. отн. Мидълджон, З.И.П. 641./“

И т.н.

„Писар на Нейно Величество, Спениш таун, 20 април 1739 г. /Док. отн. Мидълджон, З.И.П. 641./“

Робърт Мидълджон. Майор. Западноиндийски. полк 641. В година 1739-та от Христа е бил важен за някого. Но за кого? Защо?

Беше отнело седмици на Уолтър Пиърсол да открие в архивите на Института следващата връзка. Второ име. Но не през осемнайсети век, а 144 години по-късно. В течението за 1883 година.

„Фаулър, Джеръми, чиновник, Външно министерство.“

Някой си Джеръми Фаулър взел документи от архивите на новата столица Кингстън „по нареждане на Външното министерство на Нейно Величество кралица Виктория. 7 юни 1883 г.“

Въпросните колониални документи бяха озаглавени просто „Документи на Мидълджон“, 1739.

Уолтър Пиърсол размишлявал. Възможно ли е в „Документа Мидълджон“ да се споменава пак племето на Акуаба, така както и в предишния? И не е ли бил запазен в архива просто от недоглеждане? Ами изземането на документите от оня Джеръми Фаулър на 7 юни 1883 година?

Пиърсол беше летял до Лондон и бе използвал авторитета си на учен, за да получи достъп до отчетите на западноиндийския регион, съхранявани във Външното министерство. Тъй като той се занимавал с изследване на въпрос с почти стогодишна давност, Външното министерство му беше разрешило. Архивните работници били твърде отзивчиви. Но нямало заведени документи от Кингстън в годината 1883-та. Джеръми Фаулър, чиновник на Външно министерство, беше откраднал „Документа Мидълджон“.

Изгубената нишка трябвало да се открие. Уолтър Пиърсол имал две отправни точки: името „Фаулър“ и годината — 1883-та в колониална Ямайка. Тъй като се намирал в Лондон, той решил да издири наследниците на Джеръми Фаулър. Това не било трудна задача.

Фаулърови — синове и чичовци — били собственици на брокерска къща на Лондонската Стокова Борса. Най-възрастният бил Гордън Фаулър, ескуайър, пра-пра-правнук на Джеръми Фаулър, чиновник на Външно министерство в колонията Ямайка. Уолтър Пиърсол разпитал стария Фаулър под предлог, че изследва последните две десетилетия от управлението на кралица Виктория на остров Ямайка и името „Фаулър“ било от изключителна важност. Поласкан, старият джентълмен му предоставил достъп до всички книжа, албуми и документи, свързани с Джеръми Фаулър.

Тези материали разкривали една история, не съвсем нетипична за онези времена: млад човек от „средно потекло“ постъпва на работа в Колониалните служби и прекарва много години в далечно, забутано място, само и само да се върне в Англия позабогатял. Всъщност достатъчно, за да пазарува смело на Борсата през последното десетилетие на деветнайсти век. Благодатно време, оказало се източник на сегашното Фаулърово богатство.

Това било едната част от загадката. Но следата „Джеръми Фаулър“ водела и към Колониалните служби. И Уолтър Пиърсол се завърнал в Ямайка, за да търси втората половинка.

Той се ровел ден след ден със седмици в писаната история на Ямайка. Прегледал всичко, свързано с годината 1883-та. Било къртовски труд. И най-накрая го открил. 25 май 1883 година.

Било свързано с изчезването на малки групи англичани, обикновено ловни дружинки. Нещо, на което не се отдавало особено значение. Непрекъснато имало такива случаи на изгубени в Сините планини и тропическите джунгли. Те били откривани с помощта на скаутски групи, съставени от чернокожи, но предвождани от други англичани.

Така бил намерен и този изгубил се мъж. Писарят на Нейно Величество — Джеръми Фаулър. Не чиновник, а официален кралски писар. Ето защо отсъствието оправдавало мястото, отделено му в записите. Кралският писар не бил незначителна фигура. Той не бил някакъв си оземлен дребен благородник, а личност.

Старото вестникарско описание било кратко, неточно и странно. Мистър Фаулър бил видян за последно вечерта на 25 май, събота, в кантората си. Не дошъл на работа в понеделник и не се появил до края на работната седмица. Нито пък бил спал в квартирата си. Шест дена по-късно мистър Фаулър се озовал в гарнизона на Флийткорс, южно от непроходимия Кок Пит, ескортиран от няколко негри-марони. Бил излязъл с коня си за обичайната неделна езда. Конят му го бил хвърлил, той се изгубил и се скитал няколко дена, докато не го намерили мароните.

Изглеждало нелогично. Уолтър Пиърсол знаел, че в онези години мъжете не яздели сами през такива територии. И ако някой го бил направил, а в случая — мъж, достатъчно интелигентен, за да бъде писар на Нейно Величество, то той би знаел, че трябва да завие наляво, ориентирайки се по слънцето и да достигне южното крайбрежие в разстояние на няколко часа, в най-лошия случай — на цял ден.

Една седмица по-късно Джеръми Фаулър откраднал „Документа Мидълджон“ от архивите. Документи, отнасящи се до сектата, предвождана от кромантийския племенен вожд, наречен Акуаба… изчезнал в планините преди 144 години. А шест месеца по-късно той напуснал Външното министерство — Колониалните служби и се завърнал в Англия като един страшно богат човек.

Той бил открил племето на Акуаба. Това било единственото логично обяснение. И ако наистина било така, оставало предположението: не е ли племето на Акуаба Халидонът?

Пиърсол бил убеден в това. Но му трябвало съвременно доказателство. Доказателство, че не са безпочвени слуховете за съществуването на невероятно богата секта високо в планината Кок Пит. Изолирана общност, която изпраща свои членове в света, в Кингстън, за да упражнява влияние.

Пиърсол проверил петима мъже от правителството в Кингстън, всичките се ползвали с голямо доверие и всички — с неясен произход и минало. Дали някой от тях не принадлежал към братството на Халидон. Отишъл при всеки от тях и на всеки един казал, че единствено на него може да довери тайните сведения, които има за племето Акуаба. И казвал: „Халидон“.

Трима от петимата били очаровани, но останали удивени. Не разбирали за какво става въпрос.

Двама от петимата изчезнали. Изчезнали, в смисъл, че били изтеглени от Кингстън. На Пиърсол му било казано, че единият се е пенсионирал най-неочаквано и се е оттеглил на един от Мартиниканските острови. Другият бил преместен извън пределите на Ямайка — на друг пост.

Пиърсол получил последното си доказателство. Племето на Акуаба било Халидонът. То съществувало.

Ако имал нужда от по-нататъшно потвърждение, то то било нарастващата съпротива срещу дейността му. Тя се изразявала в целенасочено ровичкане из и изчезване на негови записки, в случайни подпитвания из университета за настоящите му научни изследвания. Някой иззад гърба на правителството в Кингстън се бил заинтересувал от него. Последвалите действия не били действия на разтревожени бюрократи.

Племето на Акуаба… Халидонът.

Това, което оставало да се направи, било да достигне до вождовете му. Дяволски трудна работа. Из горите на Кок Пит имало десетки изолирани секти, които водели затворен начин на живот. Повечето от тях били притиснати от мизерията, едва изкарвайки прехраната си, откъснати от останалия свят. Халидонът не би прокламирал собствената си самодостатъчност. Как би могъл да го открие?

Антропологът се върнал отново към онези незначителни подробности, характерни за всяко африканско племе и по-точно — към коромантийците от XVII-XVIII век. Ключът бил някъде там.

И Пиърсол открил ключа към загадката. Но не отбелязал под линия източника си.

Всяко племе, всяко разклонение на дадено племе употребявало един звук, характерен само и единствено за него. Подсвирване, плясване, парола. Символът бил известен само на най-тесен кръг високопоставени в племенния съвет и разбираем единствено за някои от тях, онези, които осъществявали връзка с външния свят.

Символът, звукът, паролата… била „Халидон“. Но какъв бил смисълът му?

Трябвал му почти месец на безсънни дни и нощи, сравнявайки логаритмични карти на фонетиката, йероглифната система и символиката на африканските племена, оцелели през времето. Когато свършил, останал доволен от резултата. Бил разгадал древния код.

Твърде рисковано било да го включи в това си резюме. Тъй като при внезапна смърт — или убийство — това съобщение можело да попадне в недобросъвестни ръце. Ето защо имало втора архивна касета, пазеща тайната.

Втората без първата не означавала нищо.

Инструкциите били оставени на един човек. Той трябвало да действа, ако Пиърсол вече не би имал възможност да го стори.

Чарлз Уайтхол обърна последната страница. Лицето и врата му бяха мокри от пот. В бараката бе студено. Два от прозорците на южната стена бяха открехнати. През тях подухваше бризът, идещ от хълмовете на Дракс Хол. Но той не можеше да угаси огъня на обхваналата го нервна треска.

Беше научил някои истини. Но все още предстоеше разбулването на една по-голяма, съкрушителна истина. И той беше уверен, че това щеше да стане съвсем скоро. Ученият и патриотът се сляха отново в едно цяло.

Военният съвет на Ямайка трябваше да мобилизира и Халидон.

20.

Джеймс Фъргюсън беше възбуден. Това чувство го обземаше всеки път, когато важни неща се случваха зад лещите на микроскопа и той знаеше, че е първият наблюдател или поне първият свидетел, който разпознава ставащото.

Както в случая с влакното от баракоа.

Той използваше цялата сила на въображението си, докато изучаваше формите и гъстотите на микроскопичните частици. Един великан, който управлява стотина милиона безкрайно дребни поданици. Това беше форма на тотална власт.

Сега той имаше властта. Над един човек, който не знаеше какво е да протестираш твърде високо за незначителни, делнични неща и никой да не ти обръща внимание, вечно да броиш оставащите ти мизерни грошове в банката, защото никой не заплаща по достойнство цената на труда ти.

Сега всичко се беше променило. Той можеше да мисли за неща, които само до вчера не бяха нищо повече от безпочвени фантазии: за собствена лаборатория с най-модерно оборудване — електроника, компютри, информационна банка. Щеше да захвърли малките бележници със сметките, които му напомняха кога и от кого за последен път е вземал пари на заем. Щеше да си купи мазерати. Артър Крафт притежаваше едно. Какво му пречеше и той да има? Артър Крафт щеше да си плати.

Фъргюсън погледна часовника си — проклетия, евтин „Таймекс“ — и даде знак на бармана да приготви сметката му.

Тъй като барманът не идваше вече тридесет секунди, Фъргюсън се пресегна, взе листа със сметката и го обърна. Колко му беше да се извърши едно просто аритметично действие: два пъти по долар и половина. След това Джеймс Фъргюсън направи нещо за първи път в живота си. Извади пет доларова банкнота, смачка я, слезе от високото столче и хвърли топчето хартия към касата, намираща се на няколко ярда пред него. Парите се удариха в бутилките на полицата, отскочиха и паднаха на пода. Той се отправи към изхода.

В жеста му имаше механика. Това беше точната дума. Такова беше и чувството.

След двайсет минути той щеше да се срещне с пратеника на Крафт Младши. В долния край на „Харбър стрийт“, близо до „Париш Хуорф“9, на кей № 6. Мъжът щеше да има погребален вид — не му оставаше нищо друго — щеше да му даде плик с хиляда долара.

Хиляда долара. В един-единствен плик. Не събирани с месеци оттук-оттам в резултат на строг разчет на бюджета и без към тях да се протягат пипалата на държавни данъци или неизплатени дългове, за да ги намалят наполовина. Щяха да са си негови, да прави с тях каквото си поиска: да ги пилее, да ги изхарчи за глупави неща, да плати на момиче, за да се разсъблече, а после да разсъблече и него и да правят неща, които до вчера бяха само във въображението му.

Беше взел пари на заем — на практика аванс срещу заплатата си — от МакОлиф. Двеста долара. Вече нямаше нужда да ги връща. Не и сега. Просто щеше да каже на МакОлиф… „Алекс“, отсега нататък вече щеше да се обръща към него с „Алекс“ или може би „Леке“ — фамилиарно и убедително… да изтегли тъпите пари от разплащателната му сметка. Всичките наведнъж, ако сметне за необходимо. Това вече беше нещо маловажно, без значение.

Всеки месец Артър Крафт щеше да му дава такъв плик. Договорената сума от хиляда долара беше нещо, което можеше да се промени. Във връзка с поскъпването на живота, както щеше да се окаже. Да се увеличи с нарастването на апетитите и удобствата му. Това беше само началото.

Фъргюсън прекоси площада „Сейнт Джеймс“ и продължи към кея. Беше топла нощ — не ветровита и не влажна. Гъсти облаци, преминаващи ниско и заплашващи с дъжд, закриха луната. Старинните улични лампи хвърляха приглушена светлина и ярко контрастираха на крещящите неонови реклами в бяло и оранжево, оповестяващи местата за нощни забавления в Монтего Бей.

Фъргюсън достигна „Харбър стрийт“ и зави наляво. Той спря под една улична лампа и поглед на часовника си. Бяха изминали десет минути след полунощ. Крафт беше казал 12,15. След пет минути той щеше да притежава хиляда долара.

Шести кей се намираше отдясно, на отсрещната страна на улицата. Нямаше кораб в дока, нито се забелязваше някакво движение в огромния товарителен район зад високата ограда. Само една гола електрическа крушка зад предпазна телена решетка осветяваше табелата:

Той трябваше да застане пред нея, под лампата, и да чака един мъж да пристигне с триумф спортен модел. Мъжът щеше да поиска той да потвърди самоличността си. Фъргюсън щеше да му покаже паспорта си и мъжът ще му даде плика.

Всичко беше толкова просто. Цялата операция щеше да трае не повече от трийсет секунди, но ще промени живота му изцяло.

Когато го притисна, Крафт остана сащисан и загуби дар слово. След известно време обаче възвърна гласа си и го заля с поток ругатни, докато накрая осъзна безсмислието на поведението си. Крафт Младши беше отишъл твърде далеч, пристъпвайки закона и само една негова дума щеше да го постави в неудобно положение, да го превърне в обект на всеобщо презрение. Джеймс Фъргюсън можеше да разкаже туй-онуй: потайни срещи на аерогарата, размяна на багаж, телефонни разговори. Промишлен шпионаж и… обещания. Такива обещания!… Неговото мълчание обаче можеше да бъде купено. Крафт си осигуряваше лоялността му с първата вноска от хиляда долара. Ако Крафт не се погрижеше за това, Фъргюсън беше сигурен, че Кингстънските власти щяха да проявят жив интерес към подробностите в неговия разказ.

Той не беше проговорил пред никого. За сега. Но всичко беше написал. (Разбира се, Крафт не би могъл да открие местоположението на записите му.) Това не означаваше, че не би открил, ако проговореше. Това беше по неговата част… както и първото плащане. Едното щеше да анулира другото. Но кое?

Така стояха нещата.

Фъргюсън прекоси „Харбър стрийт“ и наближи осветената от самотната крушка табела. Само на две преки от тук тълпи туристи се бяха устремили към морската гара и готовия да отплава кораб. От страничните улици изскачаха таксита, идещи от центъра на Монтего Бей и, надувайки нетърпеливо клаксоните си, с мъка си проправяха път към пристанището. Три предупредителни дълги изсвирвания прокънтяха в нощта и приканиха за последно пътниците.

Той чу приближаването на триумфа преди още да се покаже: боботенето на двигателя, разнасящо се в тъмнината откъм тясната странична уличка, която излизаше на кей № 6. Блестящата червена спортна кола изскочи оттам с голяма скорост и закова пред Фъргюсън. Караше я един от подчинените на Крафт, когото Фъргюсън бегло познаваше от около година. Не можеше да си спомни името му. Беше припрян, едър мъж, склонен към арогантност. Но сега той нямаше да бъде груб.

И наистина не беше. Захили се в откритата спортна кола и махна на Фъргюсън да се приближи.

— Здрасти, Фърджи! От кога не сме се виждали!

Фъргюсън мразеше обръщението „Фърджи“. То го преследваше почти през целия му досегашен живот. Точно когато започваше да мисли, че се е отървал от него, като нещо минало, свързано с ученическия му живот, някой — винаги някоя неприятна личност, разсъждаваше той — го използваше. Прииска му се да поправи мъжа, като му напомни куриерските му обязаности, но се отказа. Просто пропусна поздрава покрай ушите си.

— Тъй като ме разпознахте, мисля, че не е необходимо да се легитимирам — каза Джеймс и се приближи до триумфа.

— За к’во, за Бога! А ти как я караш?

— Горе-долу, благодаря. Носите ли плика? Защото аз бързам.

— Разбира се, Фърджи. У мен е. Ей, приятелче, ти си голяма работа. Шефът пикае газ. Направо се е побъркал, ако разбираш накъде бия.

— Знам, разбира се. Така му се пада. Пликът, ако обичате.

— Ей сегичка.

Мъжът бръкна в сакото си и извади един плик. След това се наведе и го подаде на Фъргюсън.

— Трябва да ги преброиш. Ако всичко е наред, само ми върни плика. Ако искаш драсни нещо върху него. А, ето ти и химикалка.

Мъжът отвори жабката, измъкна от там една и я подаде на Фъргюсън.

— Не е необходимо. Той не би се опитал да ме измами.

— Хайде бе, Фърджи! После на моята глава ще трият сол! Преброй ги и се подпиши. Какво толкоз има?

Фъргюсън отвори обемистия плик. Вътре имаше над сто банкноти от по пет и десет долара. Не беше поставил условие да са толкова на дребно. Но трябваше да признае, че така беше по-удобно за него. Щеше да предизвика подозрения, ако тръгнеше да плаща с банкноти от петдесет или дори двадесет долара.

Започна да ги брои. На два пъти човекът на Крафт го прекъсва, задаваше му маловажни въпроси и объркваше сметките му. И трябваше да започва броенето отново.

Когато най-накрая свърши, мъжът неочаквано му подаде завит в хартия пакет.

— Тъй като нашият общ приятел иска да знаеш, че не изпитва лоши чувства към теб — той е душа-човек, нали разбираш какво искам да кажа — та ти изпраща един от тези нови „Яшика“, 35 милиметровите. Спомни си, че направо си луд по фотографията.

Фъргюсън видя етикета на „Яшика“ върху пакета. Апарат за 700 долара и то една от най-добрите марки! Крафт Младши трябва наистина много да се е стреснал.

— Благодарности… на Артър. Но му предайте да не си въобразява, че ще го приспадна от някое следващо плащане.

— О, обезателно ще му предам… А сега искам да ти кажа нещо, Фърджи, глупако. В момента ти си срещу обектива на един шибан „Кандид“.

Мъжът говореше тихо.

— Какво имате предвид?

— Точно зад тебе е, Фърджи, тиквенико.

Фъргюсън се обърна рязко към високата телена ограда и празното пространство зад нея. В сянката на вратата стояха двама мъже. Те излязоха бавно оттам и се приближиха, може би на около тридесет ярда от него. Един от мъжете носеше в ръката си триножник, на който беше закачен фотоапарат.

— Как да таксувам това?

— Само като малка застраховка, Фърджи, смотаняко. Общият ни приятел е много чувствителен на тема „споразумения“. Схващаш, нали? Инфрачервен филм, бебчо. Мисля, че знаеш какво е това. А ти току-що направи лудо шоу, с броенето на някакви пари и с приемането на нещо си от тип, който не се е появявал на публично място северно от Каракас вече повече от шест месеца. Виждаш ли, нашият общ приятел ме накара да долетя от Рио само и само да се снимам… с теб.

— Не може да ми направите това! Никой не би му хванал вяра!

— Защо цък не, тъпанарино? Ти си един дребен гладен плъх. Знаеш к’во имам предвид, нали? Дребните алчни плъхове като теб лесно ги премятат… А сега ме слушай внимателно, задник такъв. Вие с Артър сте едно на едно. Само, че това, което Артър има срещу теб е малко по-сериозно. Това филмче може да повдигне много въпроси, на които ти не би могъл да намериш смислени отговори. Аз съм човек с лоша слава, Фърджи. Много вероятно е да те изхвърлят от острова, но по-вероятно е първо да те вкарат в дрънголника. Ти не би издържал и петнайсет минути в компанията на ония отрепки. Знаеш за к’во ти говоря, нали? Те биха ти смъкнали кожата, глупако, бавно и мъчително, пласт по пласт… Сега вече ще бъдеш добро момче, Фърджи. Артър каза да задържиш хилядарката. Сигурно ще ти се отдаде възможност да я заработиш.

Мъжът размаха празния плик:

— Върху това има два комплекта отпечатъци. Твоите и моите… Чао, бейби. Трябва да се измитам оттук. Връщам се там, откъдето няма да ме екстрадират.

Мъжът на два пъти форсира двигателя, рязко превключи скоростите, направи един елегантен полукръг с триумфа и изчезна в тъмнината на „Харбър стрийт“.

Джулиан Уорфийлд се намираше в Кингстън. Беше долетял преди три дни и използваше всички възможни канали в „Дънстоун“, за да разбере какво се крие зад странното поведение на Алекзандър МакОлиф. Питър Йенсен се беше придържал стриктно към дадените му инструкции и беше държал МакОлиф непрекъснато под око, като подкупваше хората от рецепцията, портиерите и шофьорите на таксита, за да го информират за всеки ход на американеца.

И винаги той и жена му стояха настрани, все едно, че нямат нищо общо с това щателно разследване.

Това беше най-малкото, което можеше да направи за Джулиан Уорфийлд10… Той би направил всичко, за което го помолеше Джулиан, всичко, което поискаше от него „Дънстоун Лимитид“. Щеше да даде всичко от себе си за човека и организацията, които измъкнаха него и жена му от долината на отчаянието и им предоставиха един свят, в който те можеха да живеят и работят: работа, която обичаха, пари и сигурност. Това беше нещо недостижимо за повечето академични двойки. На тях им стигаше. Стигаше, за да забравят.

Джулиан ги бе открил преди двайсет години: бити, свършени, унищожени от събитията. Бяха разорени и нямаше къде и при кого да отидат. Той и Рут бяха арестувани. По времето на всеобщата лудост, времето на Клаус Фаш и Гей Бърнис, на присъди, родени от прекомерно залитане и слепи увлечения. Той и жена му допълваха скромния си академичен доход като работеха за правителството на секретни геоложки обекти. Търсеше се петрол, злато, ценни минерали. И те на драго сърце предаваха всичко, систематизирано от тях в отделни папки, на човек от Съветското посолство. Просто един порив на чувството за равенство и справедливост.

И бяха заловени. Но Джулиан дойде да ги види.

Джулиан Уорфийлд им предложи да им възстанови отново живота, който са водили. В замяна на това от тях се искаше да изпълняват определени поръчения, свързани и несвързани с правителството, спрямо персонала на дадени компании, в Англия и извън пределите й. Но винаги в рамките на високата им квалификация и собствените им професионални цели.

Всички обвинения срещу тях бяха снети от най-високо място. Била извършена ужасна грешка спрямо тези високо уважавани членове на академичната общност. Скотланд Ярд им поднесе извиненията си. Наистина го направиха.

Питър и Рут никога не отказаха нищо на Джулиан. Лоялността им беше неоспорима.

Поради това в този момент Питър лежеше по корем на студения, мокър пясък, докато карибската зора се разпукваше на изток. Беше се прикрил зад едно възвишение на кораловата скала, откъдето идеално се виждаше терасата на МакОлиф. Последните инструкции на Джулиан бяха по-специфични.

„Разбери кой го посещава. Кой е от голямо значение за него. Установи самоличността им, ако можеш. Но за Бога, остани в сянка. Имаме нужда и от двама ви тук, вътре в нещата.“

Джулиан беше съгласен, че изчезванията на МакОлиф — в Кингстън, в такситата, в неизвестната кола пред вратите на имението Кортли — всички те означаваха, че интересите му в Ямайка не се ограничаваха само с тези на „Дънстоун Лимитид“. Трябваше да се предположи, че той е нарушил първото и най-главно условие на лоялността — секретността. Ако това беше така, МакОлиф можеше да бъде заменен и… забравен без никакви затруднения. Но преди това от особена важност беше да се открие кой е врагът на „Дънстоун“ тук на острова. Или враговете. В този смисъл геоложките проучвания бяха нещо второстепенно. Определено второстепенно. Ако се наложеше, те можеха да бъдат пожертвани, стига това да помогнеше враговете да бъдат идентифицирани.

И преди три часа се беше започнало. Питър и Рут си бяха легнали малко след полунощ. Стаята им се намираше в източното крило на мотела, до тези на Фъргюсън и Чарлз Уайтхол. МакОлиф, Алисън и Тъкър бяха настанени в западното крило. Това разпределение демонстрираше стари приятелства, нови любовни връзки и среднощни запои по съседски.

Около един часа те чуха някаква кола да завива по алеята пред мотела. Гумите й изсвириха пронизително. После всичко утихна. Като че ли шофьорът, дочул шума, изведнъж се беше разтревожил от последствията.

Странно наистина, „Бенгъл Корт“ не приличаше на някакъв си нощен бар, нито от ония шумни крайбрежни дупки, които привличат тълпи от олюляващи се туристи или младоци. Беше тихо местенце, не се връзваше с образа на шофьори, любители на високите скорости. В действителност Питър Йенсен не можеше да си спомни да е чувал шум от кола около „Бенгъл Корт“ след девет часа вечерта откакто се бяха настанили тук.

Надигна се от леглото и излезе на терасата, но не видя нищо. След това заобиколи мотела откъм източния му край и стигна до паркинга, където вече забеляза нещо: нещо твърде обезпокоително и едва различимо.

В далечния край на паркинга, в сянката, огромен негър — той вярваше, че е негър — вдигаше безжизненото тяло на друг мъж от задната седалка на един автомобил. След това, още по-нататък, един бял мъж изтича през моравата откъм ъгъла на западното крило. Това беше Сам Тъкър. Той наближи чернокожия, даде му някакви инструкции, сочейки в посоката, от която беше дошъл, и продължи към колата, за да затвори тихо задната й врата.

Сам Тъкър трябваше да е в Очо Риос заедно с МакОлиф: Изглеждаше невероятно да се е завърнал в „Бенгал Корт“ сам.

И докато Йенсен размишляваше върху това, на западната морава се появи още един силует. Алисън Бут. Тя махаше към чернокожия. Очевидно беше много развълнувана, но се опитваше да запази самообладание. Поведе негъра в тъмнината и те завиха зад ъгъла.

Изведнъж на Питър Йенсен му прималя. Дали пък безжизнената фигура не беше Алекзандър МакОлиф? Той извика в мислите си видяното. Не можеше да бъде сигурен. Едва виждаше в тъмнината, а и всичко стана толкова бързо. Но когато негърът мина под мътната светлина на паркинговото осветление, люшкащата се глава на неговия повереник се провеси през ръцете му. Нещо в нея се стори странно на Питър. Тя беше абсолютно гола, като че ли… избръсната.

Сам Тъкър огледа колата отвътре и остана доволен. После забърза през тревата след останалите.

Питър остана на позицията си и след като фигурата вече се беше скрила зад ъгъла. Много странно. Тъкър и Алисън Бут не бяха в Очо Риос. Някакъв мъж беше пострадал, очевидно доста сериозно, и вместо да го внесат в хотела през парадния вход, те го правеха тайно, крадешком, сякаш вкарваха контрабандна стока. Можеше да се допусне, че Сам Тъкър се е върнал в „Бенгал Корт“ без МакОлиф, но отнесено към Алисън Бут предположението беше абсурдно.

Какво правеха те? Какво, за Бога, се беше случило… Какво ставаше в момента?

Щеше да се заеме с това сам. Рут трябваше да си остане в стаята. Но първо трябва да отиде на брега, досами водата, откъдето се откриваше панорамна гледка към мотела и терасите с изглед към океана.

Изведнъж, в миниатюрното фоайе, на Питър му дойде наум причина, поради която да звънне на МакОлиф. Беше толкова обикновена, та чак абсурдна в простотата си. Не могъл да заспи, излязъл да се разхожда по брега, забелязал светлината зад спуснатите завеси в стаята на Алекзандър и предположил, че той се е върнал от Очо Риос. Дали биха имали нещо против да дойдат с Алисън да изпият по чашка?

Йенсен отиде до телефона в края на бара. Когато МакОлиф вдигна слушалката, в гласа му се чувстваше усилието да бъде любезен, доколкото обстоятелствата му позволяваха. И ето защо лъжите му бяха направо очевадни.

— О, Господи, Питър. Благодаря ти, но направо сме скапани. Точно се бяхме настанили в Сан Суси, когато Латъм позвъни от министерството. Някакъв проклет бюрократичен проблем с нашите вътрешни разрешителни. Трябваше да пътуваме обратно цял ден заради някакво проклето… Някакви прегледи утре сутринта… бележки за ваксинациите. Изобщо медицински глупости.

— Ужасно съжалявам, старче. Бих казал, че са направо отвратителни копелдаци.

— Те са… Но нищо, Поне ще си вземем нашето. Извинявай. Може би утре ще му ударим по едно.

На Питър му се искаше да задържи МакОлиф още малко на телефона. Дишането му бе твърде неравномерно. Всяка следваща секунда можеше да му предостави възможност да научи още нещо.

— Рут и аз мислехме утре да наемем кола и да отидем до водопада Дън някъде около обед. Сигурно ще сте свършили дотогава. Какво ще кажеш да дойдете и вие?

— Честно да ти кажа, Питър — каза МакОлиф, запъвайки се, — ние се надявахме да се върнем в Оки, ако успеем.

— Е, в такъв случай ходенето до водопада Дън отпада, разбира се. Но вие сте ходили там, нали? Вярно ли е всичко, което разправят за него?

— Да, да, наистина е такъв. Забавлявайте се…

— Но ще се върнете утре вечер, нали?

— Да, разбира се… Но защо?

— Заради запоя бе, старче.

— Прав си — провлачи отговора МакОлиф. — Ще се върнем утре вечерта. Разбира се, че ще се върнем утре вечер. Лека нощ, Питър.

— Лека нощ, приятелю. Приятни сънища.

Йенсен окачи слушалката на телефона. Той бавно се отправи към масата в ъгъла, с чаша в ръка, като кимаше любезно на останалите гости на мотела, създавайки около себе си впечатлението, че очаква някого, най-вероятно — жена си. Нямаше желание да сяда при други хора. Трябваше да остане насаме със себе си, докато обмисляше следващите си ходове.

Ето защо той лежеше сега в пясъка зад кораловото възвишение на брега на океана и наблюдаваше как Лорънс и Сам Тъкър си приказват. Видя неща, за които се предполагаше, че никой няма да види: пристигането на двама мъже, единият от които очевидно беше лекар, носещ неизбежната чанта, а другият — нещо като негов асистент, мъкнеше обемист куфар и някакви принадлежности със странна форма. Между МакОлиф, Алисън и доктора имаше кратко съвещание. Малко по-късно към тях се присъединиха Сам Тъкър и чернокожият член на екипа — Лорънс. Впоследствие другите се прибраха, а на терасата останаха само Тъкър и негърът. На пост. Явно охраняваха не само момичето и Алекзандър, но и онзи, който и да беше той, в съседната стая: раненият мъж със странно оформената глава, когото изнесоха от колата. Кой ли беше той?

Три часа вече двамата мъже оставаха на своя пост. Никой не беше влизал, нито излизал. Но Питър знаеше, че не бива да напуска крайбрежната си наблюдателница. Все още не. И тогава Йенсен видя как негърът от екипа, Лорънс, слезе по стълбите на терасата и тръгна през дюните към брега. В същото време Тъкър се отправи през тревата към ъгъла на сградата. Той застана неподвижно в края на моравата — очевидно чакаше някого или пък само наблюдаваше.

Лорънс стигна до водата. Йенсен беше заинтригуван. Огромният негър направи нещо много странно: погледна часовника си, след това запали две кибритени клечки, една след друга, като за няколко секунди задържа всяка от тях високо в утринния неподвижен въздух и накрая ги хвърли във водата.

Няколко мига по-късно странното действие получи своето обяснение. Лорънс заслони очите си с ръка, пазейки се от заслепяващите лъчи на изгряващото слънце, което си пробиваше път отвъд, над хоризонта. Питър проследи линията на погледа му. Две подобни припламвания се появиха в сенките на отсрещния бряг, недалеч от носа. Една малка лодка свърна към вътрешността на заливчето и нейната сиво-черна коруба изплува бавно в лъчите на утрото. Тя се насочи към тази част на плажа, където стоеше Лорънс.

Няколко минути по-късно Лорънс драсна друга клечка и я задържа високо дотогава, докато получи потвърждение от приближаващия плавателен съд. В следващия момент двете пламъчета бяха изгасени почти едновременно и негърът се затича обратно през пясъка към „Бенгал Корт“.

Сам Тъкър, който стоеше в тревата до ъгъла на сградата, се обърна и видя тичащия Лорънс. Той отиде до стълбите, водещи към брега, и го зачака. Чернокожият стигна до тях, двамата си размениха няколко думи, след което заедно се отправиха към вратата на стаята на Алисън Бут. Тъкър я отвори и те влязоха вътре. Двойната врата остана полуотворена.

Питър продължи да наблюдава мотела, като хвърляше поглед и към брега. Откъм терасата все още нямаше раздвижване, а малката лодка продължаваше да се плъзга по гладката повърхност на водата. Вече беше само на около триста или четиристотин ярда. Дълга, плоскодънна рибарска лодка, задвижвана от приглушен мотор. На кърмата седеше негър, облечен в някакви дрипи и с бяла сламена шапка на главата. Над малката палуба стърчаха въдици, отстрани на корпуса бяха надиплени мрежи. Създаваше се впечатлението, че един най-обикновен ямайски рибар е излязъл на утринен риболов.

Когато лодката стигна на двеста-триста стъпки от брега, чернокожият кормчия запали клечка кибрит и след това бързо я изгаси. Йенсен погледна към терасата. За секунди фигурата на Сам Тъкър изникна от тъмнината зад отворената врата. Той държеше единия край на носилка, в която лежеше мъж, увит в одеяла. Процесията се завършваше от Лорънс, който носеше другия край.

Като внимаваха да не клатят носилката, двамата мъже притичаха през терасата, надолу по стълбите, през пясъка и стигнаха до брега. Времето беше точно разчетено. Нямаше излишно суетене. На Йенсен му се стори, че всичко стана светкавично: в момента, в който лодката се удари в плитчината, Тъкър и Лорънс нагазиха във водата с носилката, прехвърлиха я много внимателно през борда и я положиха на дъното. Върху завития в одеялата мъж метнаха мрежите и мигновено рибарската лодка беше избутана обратно във водата от Сам Тъкър. Лорънс се беше приплъзнал и вече седеше на едно от ребрата й. Само секунди по-късно той съблече ризата си, измъкна от някаква вдлъбнатина на лодката и нахлупи на главата си стара, разръфана сламена шапка; издърпа една от въдиците, закрепени към палубата. Преобразяването беше цялостно. Конспираторът Лорънс се беше превърнал в летаргичен местен рибар.

Малкото плоскодънно корито направи завой, надипли огледалната повърхност и се отправи към хоризонта. Моторът бумтеше малко по-силно от преди. Явно кормчията искаше по-бързо да отдалечи от брега скъпоценния си товар.

Сам Тъкър помаха с ръка. Лорънс кимна и потопи въдицата във водата. Тогава Тъкър се обърна с гръб към миниатюрното заливче и тръгна бързо към „Бенгал Корт“.

Питър Йенсен продължи да наблюдава как рибарската лодка се отправи през откритото водно пространство към носа. На няколко пъти Лорънс се навеждаше, за да оправя мрежите, но очевидно искаше да се убеди, че мъжът в носилката е добре. Изглеждаше, че междувременно издава и някакви нареждания към чернокожия, който стоеше при мотора. Слънцето вече беше изгряло. Щеше да бъде един горещ ден.

Питър забеляза, че двойните врати, водещи към терасата в стаята на Алисън Бут, останаха отворени. Ако имаше допълнително осветление, той би могъл да види, че вътре продължаваше да става нещо. Сам Тъкър излиза на два пъти, с тъмни найлонови торби, които остави във вътрешния двор. След това се появи втори мъж — Питър осъзна, че това е асистентът на директора — с черен цилиндричен съд в едната си ръка и огромен черен куфар в другата. Той ги остави на пода, наведе се за нещо, като се скри зад ниската стена, опасваща терасата, и почти веднага се изправи, държейки два издължени флакона, като подаде единия на Тъкър, който в този момент се появи на вратата. Питър си помисли, че това трябва да са аерозолни флакони. Двамата мъже си казаха нещо набързо и след това отново влязоха в стаята.

Не бяха минали и три минути, когато Тъкър и помощникът на доктора се появиха отново, но изглеждаха доста комични в опитите си да застанат едновременно в рамката на вратата. Десните ръце и на двамата бяха протегнати напред и във всяка имаше по един аерозолен флакон, от който изригваха облаци дребна роса.

Тъкър и чернокожият помощник най-съвестно бяха напръскали вътрешността на стаята със спрея.

Когато привършиха, те отидоха до найлоновите торби, куфара и големия цилиндричен съд, вдигнаха ги, размениха си набързо няколко думи и тръгнаха през моравата.

Рибарската лодка беше на половината разстояние до носа на заливчето, когато нещо се случи. Тя спря, полюшвайки се нежно по спокойната водна повърхност: вече не се движеше напред. Питър можеше да види как малката сега фигура на Лорънс се изправи в лодката, после се наведе и пак се изправи. Кормчията ръкомахаше развълнувано.

Лодката запърпори още веднъж, само че този път се завъртя бавно и промени посоката си. Тя не продължи по курса си, ако носът наистина беше нейната цел. Вместо това се отправи в открито море.

Йенсен продължи да лежи в мокрия пясък още петнайсет минути, докато гледаше как малкото корито постепенно се превръща в черна точка и се слива със сивкаво-черните води на океана, позлатени тук-таме от ярката слънчева светлина. Той не можеше да прочете мислите на двамата синове на Ямайка, нито можеше да види какво става в лодката. От брега всичко изглеждаше доста нелогично. Но това, което знаеше за приливите и отливите, за океанските течения, както и наблюденията му върху ставащото през последните три часа, го доведе до определени заключения.

Вероятно мъжът на носилката беше умрял.

Щяха да свалят всички опознавателни знаци от него, да прикрепят рибарски тежести към тялото му и да го хвърлят в океана, за да бъде отнесено от подводните течения далеч от остров Ямайка. Може би то щеше да бъде изхвърлено след седмици или месеци на някой коралов риф или, при по-добро стечение на обстоятелствата, да бъде разкъсано и погълнато от обитателите на дълбините.11

Питър усети, че е дошло времето да се обади на Джулиан. Да се срещне с Джулиан. Незабавно.

МакОлиф се обърна настрана: острата болка, която чувстваше в рамото си, изведнъж се бе преместила в гръдния кош. Той рязко се изправи, зашеметен в първия момент. Опита се да фокусира мислите си: беше сутрин, предишната нощ бе кошмарна с ужасните обърквания, които настъпиха. Трябваше да събере парченцата от случилото се и да ги сглоби наново. Трябваше да си изгради план за действие.

Той погледна към лежащата до него Алисън. Тя дишаше дълбоко, равномерно, потънала в непробуден сън. Ако предишната нощ за него се бе оказала кошмар, то и нейният тормоз не е бил по-малък. Може би даже по-голям. Той поне е бил в движение, непрекъснато, безконечно движение. А тя е чакала, докато се е борила с мислите си. Не беше имал време да размишлява.

Винаги е по-лошо да чакаш.

Бавно, колкото се може по-тихо, той спусна краката си на пода и се изправи. Цялото му тяло беше схванато. Ставите го боляха. Особено капачките на колената. Състоянието му беше разбираемо. Мускулите, използвани усилено миналата нощ, бяха като заспали струни на неупотребяван инструмент, извикани да участват в пиеса от някакъв изпаднал в паника диригент. Алюзията беше точна, мислеше си Алекс. А напълно прилягаше и към мислите му. Той почти се усмихна, когато в съзнанието му изникна определението „какофония“. Всички бяха в плен на какофонията.

Но тоновете започваха да образуват определени акорди… някъде, далеч оттук. Имаше някаква мелодия, която едва можеше да се долови. Все още неразкрита и едва ли благородна.

Неопределена миризма атакува ноздрите му. Не напомняше на подправки и ванилия и все пак беше сладка. Ако пораждаше асоциация, то тя бе ориенталска… Явна, остра миризма, от която дори леко ти прилошава. Вече беше прекосил стаята и се канеше да отвори балконската врата, когато осъзна, че е гол. На пръсти отиде до стола край прозореца със спуснатите завеси, където си спомни, че бе захвърлил плувките си преди няколко дена. Вдигна ги от дървената облегалка и ги обу.

— Надявам се да не са мокри — промърка Алисън от леглото. — Камериерката не смее да пипа, а аз не ги изнесох.

— Спи си — отвърна Алекс. — Само преди малко спеше толкова дълбоко.

— А сега съм здравата разсънена… Божичко, часът е 8 и 15.

— И какво от това?

— Нищо. Наистина… Просто не мога да приема, че сме спали толкова дълго.

— Не е кой знае колко дълго. Не сме си легнали по-рано от три. Ако отчитаме всичко, което ни се случи, дори да бяхме станали по обед, пак нямаше да ни е много сънят.

— Как ти е ръката, рамото?

— Боли ме малко… както между впрочем и по-голямата част от тялото. Нищо страшно.

— Каква е тази ужасна миризма? — Алисън седна; чаршафът се свлече, откривайки ужасно старомодната й нощница от плътен памучен плат и закопчана до врата. Тя видя странното изражение върху лицето на Алекс, началото на усмивка в крайчеца на устните му. Тогава тя сведе поглед надолу и се засмя:

— О, нощницата на баба ми. Облякох я след като ти заспа. Беше доста хладно, а и ти не прояви никакъв друг интерес, освен към задълбочения ни философски разговор.

Той отиде до края на леглото и седна до нея.

— Бях като курдисан, нали?

— Не можех да ти затворя устата. Просто нямаше начин. А пийна и доста скоч. Как е главата ти, между впрочем?

— Благодаря, добре. Все едно, че съм глътнал Овалтин… и алкохолът просто не се задържа в тебе. И преди съм виждала това… О, извинявай. Забравих, че мразиш моите типично английски изказвания.

— Аз самият снощи направих няколко от този род, затова ще оттегля възраженията си.

— Вярваш ли още на онова, което ми каза снощи? На преценките си? Особено сега — в „хладната логика на заранта“, както се казва?

— Мисля, че да. Същината на аргумента ми, а именно, че никой не се сражава по-яростно за къс земя от живеещия на нея, се основава на тях… Да, аз им вярвам. Бих се чувствал много по-уверен обаче, ако Барък не беше ранен.

— Странно име: Барък.12

— Странен човек. И много силен. Той е необходим, Алисън. Момчетата могат бързо да се превърнат в мъже, но те все още не са калени. Неговото знание е необходимо.

— На кого?

МакОлиф се загледа в нея, в прекрасния начин, по който веждите й се извиваха въпросително над ясните й светлосини очи.

— На собствената му среда — просто отвърна той.

— Която не е средата на Чарлз Уайтхол13 — в гласа й нямаше никакви въпросителни нотки.

— Така е. Те са различни. И аз мисля, че е необходимо… в този момент, при тези обстоятелства… фракцията на Барък да е поне толкова жизнеспособна, колкото е тази на Чар ли.

— Тази загриженост ми прилича на желание за намеса, скъпи.

— Знам. Така е, защото всичко ми се струва толкова объркано. Но на Уайтхол нещата не изглеждат такива, нито пък на Барък Мур. Те виждат едно просто деление, което се размътва от появата на втори и трети групировки… Не разбираш ли? Те не са разсредоточени. Първо вървят подир една цел, после подир друга, трета, знаейки предварително, че ще им се наложи да се срещнат един ден. Никой от тях не изпуска това предвид. Всеки събира ябълките, докато ходи по пътя си.

— Какво, какво? — Алисън се облегна отново на възглавницата. Тя с любопитство наблюдаваше МакОлиф, който се взираше в стената без да вижда нищо. — Не мога да схвана последните ти думи.

— Не съм сигурен, че мога да ти го обясня, но ще опитам: глутница вълци наобикаля своите жертви, които са се сгушили в средата на кръга; те атакуват, мятайки се навътре и навън от създадения обръч и всичко това продължава, докато набелязаните жертви се объркат до степен на изтощение и невъзприемчивост — тогава вълците ги довършват.

Алекс спря. Чувстваше се объркан.

— Доколкото схващам, Чарлз и Барък са жертвите — опита се да му помогне Алисън.

— Жертвата е Ямайка, а Ямайка са те. Вълците — враговете — са „Дънстоун“14 и всички, които тя представлява: Уорфийлд и шайката му от… световни манипулатори — Шательоровците на този свят; Британското разузнаване с техните елитаристи, такива като Талън15 и неговата банда колониални опортюнисти; после — Крафтовците16 на този остров… вътрешните кръволоци, ако искаш така ги наречи. И най-накрая, може би дори прословутия Халидон17, защото ти не можеш да контролираш нещо, което не можеш да откриеш и дори да го откриеш, може да се окаже, че то неможе да бъде контролирано… Много са вълците.

— А и всичко е доста объркано — добави Алисън.

МакОлиф се обърна и я изгледа.

— За нас, но не и за тях. Това е направо забележително. Жертвите са си изработили стратегия: хвани всеки вълк в момента, в който той атакува и го унищожи.

— Но какво общо има това с… ябълките?

— Ами аз просто прескочих от кръга към правата линия.

— Не сме ли прекалено отвлечени в разсъжденията си — отбеляза момичето.

— Но пък е така. Като всяка армия — аз не се заблуждавам, Чарлз Уайтхол и Барък Мур имат своите армии, та като всяка армия, която се придвижва напред, те поддържат и тила си. В нашия случай този тил са набраните влияние и подкрепа. Запомни това. Когато всички вълци са унищожени, те ще се обърнат един срещу друг. Затова Уайтхол и Мур трупат ябълки — влиянието си. — МакОлиф отново млъкна и стана от леглото. Отиде до прозореца, дръпна завесите и се загледа в бреговата линия. — Тези примери изясниха ли ти нещата? — попита той меко.

— В тях има твърде много политика, а аз определено не си падам по нея. Но бих казала, че описваш една доста позната картинка.

— Можеш да се обзаложиш на каквото поискаш, че съм прав — прекъсна я Алекс, като говореше бавно. — Историческите примери са безкрайни. Е, аз не съм много силен историк, но мога да спомена някои: Галия по времето на Цезар, Ферара и Рим, Китай през трийсетте години. И още — Корея, Виетнам, Камбоджа, половин дузина африкански страни. Сценарият е един и същ: експлоатация отвън, в страната — бунтове. Революция и контрареволюция. Хаос, кръвопролития, изгонване. Накрая — възстановяване, постигнато чрез примирие. Такава е схемата. Това е, което се очаква от Барък и Чарли Господина. И всеки от тях знае, че когато се присъединява към другия, за да свършат с вълка, в същото време трябва и дълбоко да се вкорени в сърцата на сънародниците си. Защото, когато часът на примирието удари,… а то все ще се случи един ден… всеки ще иска да има по-голяма власт при диктуването на условията.

— Това, което се опитваш да кажеш, като се оттласнем от кръговете и правите линии, е, че ти няма да се съгласиш армията на Барък да бъде отслабена. Това ли е?

— Да. Това не трябва да се допуска. Не и в този момент.

— Тогава ти се намесваш. Ти си външен човек, който заема вътрешна позиция. Това не е твоето… късче земя, скъпи мой.

— Но аз доведох Чарли Господина тук. Аз му създадох уважението, с което се ползва, прикритието му. Обаче Чарли е един копелдак.

— А Барък Мур светец ли е?

— Ни най-малко. И той е същото добиче. Но за него е от значение да бъде такъв.

МакОлиф се върна до прозореца. Утринното слънце пронизваше стъклото и образуваше малки капчица влага. Очертаваше се още един горещ ден.

— Какво ще правиш? — Алисън седна напред, като същевременно се взираше в Алекс.

— Да правя? — попита той тихичко, с очи вперени в нещо зад прозореца. — Това, за което са ме пратили тук, за което ми плащат един милион долара. Ще довърша проучването или ще намеря този Халидон. Което първо стане. След това ще се махнем оттук… на собствени разноски.

— Звучи разумно — каза Алисън, докато се надигаше от леглото. — Ама каква е тази отвратителна миризма?

— О, забравих да ти кажа. Щяха да пръскат твоята стая, за да не остане мирисът на лекарства.

МакОлиф пристъпи още по-близо към прозореца и засенчи очите си от лъчите на утринното слънце.

— Етерът или дезинфектантът, или каквото там беше, бе много по-поносим. Банският ми костюм е там. Мога ли да ида да си го взема?

— Какво, какво?

Алекс не я слушаше. Вниманието му бе приковано върху нещо друго, вън от стаята.

— Банският ми костюм, скъпи. Той е оттатък. МакОлиф се обърна към нея. Думите й не достигаха до съзнанието му.

— Чакай тук. Сега ще се върна.

И той бързо тръгна към балконската врата, отвори я и изтича навън. Алисън се загледа след него изумена. Тя прекоси стаята и застана до прозореца да види какво толкова беше впечатлило Алекс. Трябваше й известно време, за да схване. Алекс тичаше през пясъка към водата. Там долу на плажа една самотна фигура, фигурата на негър-гигант се взираше в океана. Това беше Лорънс.

Алекс наближи високия ямаец, като се чудеше дали да му извика. Инстинктът му подсказваше, че не бива. Вместо това, той се прокашля, когато стигна на около десет ярда от него. Прокашлянето беше достатъчно силно, за да заглуши шума на разбиващите се в брега малки вълнички.

Лорънс се завъртя. В очите му имаше сълзи, но той не примига. По лицето му не трепваше нито мускулче. Държеше се като пораснало дете, което се опитва да се справи с ужасната тежест на връхлетялата го лична мъка.

— Какво се случи? — запита МакОлиф тихо, докато се приближаваше към голото до кръста момче-гигант.

— Трябваше теб да слуша, сър. Не него. Той сбъркал, сър.

— Разкажи ми какво стана — повтори Алекс.

— Барък е мъртъв. Направих какво ми нареди и ето, той мъртъв. Аз го послушах и той умря, сър.

— Той знаеше за риска, но беше длъжен да го поеме. Мисля, че вероятно е бил прав.

— Не… Той сгрешил, защото сега е мъртъв. Това го прави виновен, сър.

— Флойд умря… Барък… Кой остана тогава?

Лорънс впи очи в МакОлиф, те бяха зачервени от безмълвно ридание. Зад гордостта и афишираното самообладание в тях се криеше безкрайната мъка на дете, на момче, което моли за помощ.

— Само Вие и аз, сър. Никой друг… Ще ми помогнете, сър?

Алекс отвърна на погледа на бунтовника без да каже нито дума. Само помисли за себе си: „Добре дошъл в редиците на революцията!“

21.

Трелонската полиция идентифицира тялото на Флойд в 7.02 часа сутринта. Закъснението се дължеше на факта, че във Фалмут нямаха никакви възможности за установяване на пръстови отпечатъци, а освен това обитателите на околността явно не желаеха да сътрудничат на полицията, та се наложи те да бъдат измъквани от леглата им и докарвани един по един, за да огледат трупа на място. Капитанът беше убеден, че няма човек, който да не е разпознал надупченото от куршуми тяло. Но едва в 7.02 един старец, градинар от Карик Фойл, реагира при гледката на кървавото подобие на човек върху масата, което накара капитана да прибегне към по-крути мерки. Той запали цигара и я задържа на милиметри от лявото око на стареца, което придържаше отворено с пръстите на свободната си ръка. Най-сериозно каза на треперещия негър, че ще му изгори окото, ако не му каже истината. Старецът изпищя и му каза истината.

Мъжът, чийто труп лежеше на масата, бил работил при Уолтър Пиърсол. Името му било Флойд Котър.

Капитанът започна да върти на полицейските участъци в района, търсейки сведения за някой си Флойд Котър. Но не получи такива: никой не го беше чувал. Обаче продължи да настоява. Кингстън се интересуваше от д-р Уолтър Пиърсол. Не само преди смъртта му, но и след нея. Дотолкова, че се бяха погрижили да поставят денонощна охрана в къщата му на върха на хълма в Карик Фойл. Капитанът недоумяваше защо беше необходимо това. Но не бе негова работа да оспорва, а още по-малко да анализира заповедите, пращани от Кингстън. На него му стигаше да ги изпълнява. Каквито и да бяха съображенията за тормоза над белия учен преди това и неотслабващия интерес към жилището му след неговата смърт, те бяха от компетенцията на хората в Кингстън. Той просто изпълняваше заповеди. А ги изпълняваше добре, дори с ентусиазъм. Тази беше и причината да го изберат за префект на полицейския участък във Фалмут.

Затова продължи да се обажда и да пита за някой си Флойд Котър, мъртвец, чийто труп лежеше на масата и кръвта му не преставаше да капе от дупките в лицето, гърдите, стомаха и краката. Беше се наложило да разпръснат страници от вестник „Глиймър“18 по пода, за да попива в тях.

В осем без пет, когато капитанът се канеше да вдигне слушалката и да завърти до участъка в Шеруд Кънтент, телефонът иззвъня. Беше колегата му от Пуерто Секо, близо до залива Дискавъри19, с когото се бяха чули преди двайсет минути. Мъжът каза, че след разговора им се свързал със заместниците си от предишната смяна. Един от тях докладвал, че имало някой си Флойд в екипа на геолозите, с ръководител един американец на име МакОлиф, който бил започнал проучвателните си работи по крайбрежната ивица преди около десет дена. Експедицията била наела група носачи от Очо Риос. Това станало чрез ДБТ20.

След това капитанът събуди директора на ДБТ в Оки. Мъжът беше напълно разсънен, когато пое слушалката, тъй като нямал телефон и трябвало да излезе от къщи и да се разходи до магазина на някой си Джони Кану, от където той — и почти всичките му съседи — провеждали телефонните си разговори. Шефът на трудовата заетост си припомни, че сред мъжете, наети от американеца МакОлиф, имало един Флойд, но не можеше да си спомни фамилията му. Този Флойд просто се появил заедно с другите кандидати, които били научили за тази работа от местната клюкарска агенция. Той не се водел на отчет, нито пък някой от другите бил някога наеман.

Капитанът изслуша тирадата на директора и му благодари, без да го прекъсва нито с въпроси, нито с подсещащи забележки. Но след като приключи разговора, позвъни в Гордън Хаус, в Кингстън, на инспектора, който беше ръководил педантичното претърсване на къщата на Пиърсол в Карик Фойл.

Заключенията на инспектора съвпадаха с неговите. Убитият Флойд Котър, бивш служител на Уолтър Пиърсол, се беше върнал заедно с приятели да оплячкоса къщата, но му е било попречено.

Липсвало ли е нещо? Копано било в зимника? В стар резервоар за вода, който не се е използвал от години?

До обяд инспекторът щял да се приземи във Фалмут. Междувременно капитанът можел дискретно да разпита господин МакОлиф. Ако друго не може да се направи, поне да се определи местонахождението му.

В девет и двадесет капитанът и неговият заместник минаха с колата си през портата на „Бенгал Корт“.

Алекзандър беше убедително превъзбуден. Той беше ужасен и естествено съжаляваше, че Флойд Котър е изгубил живота си, но по дяволите, това обяснявало много неща. Някои много скъпи съоръжения липсвали от камиона с техниката им, оборудване, за което можело да се получат добри пари на пазара за крадени вещи. Очевидно този Флойд Котър бил извършил кражбата. Той е крадецът, бил е крадецът. Дали капитанът не иска списък на липсващите вещи? Имало геодометър, водоскоп, половин дузина компаси — ювелирна изработка, три полароидни филтърни екрана, пет чисто нови аптечки в чантички на Кралското дружество, фотоапарат „Ролейфикс“ и още други по-малко ценни неща, които обаче не били евтини. Заместникът на капитана едва смогваше да записва в бележника си, докато Алекс изстрелваше какво „липсва“. Два пъти го попита как се пишат някои от имената, а по едно време му се счупи и моливът. Това бяха няколко наистина ужасни минути.

Приключили с разпитването, капитанът и заместникът му се ръкуваха с геолога американец и му благодариха за съдействието. МакОлиф ги наблюдаваше как се качват в колата си и им помаха приятелски за довиждане, докато тя набираше скорост към външната врата.

След като изминаха около четвърт миля, капитанът натисна спирачките на патрулната кола и спря. Той тихо заговори на заместника си:

— Връщаш се обратно, приятелю. През гората. И излизаш на плажа. Трябва да разбереш кой е при американеца, кой идва да го посещава.

Заместникът му свали униформената шапка с козирка и измачканата риза цвят каки с отличителните знаци на чина му, и се протегна да измъкне изотзад една зелена тениска. Нахлузи я през глава и излезе от колата. После застана на асфалта, разкопча колана си, изниза кобура на пистолета от кожения ремък и го подаде на капитана през отворения прозорец.

Капитанът се наведе и измъкна изпод таблото една смачкана черна бейзболна шапка, избеляла от пот и дълго носене. Подаде я на заместника си и се захили:

— Ние всички си приличаме, нали така, момче. Не си ли ти онуй приятелче, дето цял ден продава кокоруру?

— Винаги — Джон Кроу21, сър. Мангуста22 той не е.

Заместникът му се ухили и тръгна към гората, простираща се зад бордюра на пътя. Там имаше ръждива телена ограда — демаркационната линия, от която започваше имота на „Бенгал Корт“.

Патрулната кола изгърмя надолу по пътя. Префектът на Фалмут бързаше. Трябваше да стигне навреме до залива Хафмуун23, за да посрещне хидроплана, пристигащ от Кингстън.

Чарлз Уайтхол чакаше във високата трева на един хълм, гледащ към пътя за Прайъри-он-дъ-сий. Под мишницата си стискаше черната архивна касета, която беше затворена и залепена с помощта на ленти лейкопласт. Беше малко след дванайсет на обед и МакОлиф трябваше всеки момент да се появи на пътя. Сам. Чарлз беше настоял за това. Което ще рече, че той бе настоял за това още преди да чуе думите на МакОлиф, произнесени рязко, предохранително — че Барък Мур е мъртъв.

Барък — мъртъв. Бромуел Мур, училищният другар от преди толкова години там, в Савана-ла-Мар — мъртъв, убит от ямайски куршуми.

Ямайски куршуми. Ямайски полицейски куршуми. Така беше по-добре. Щеше да привлече нови кадри. Но в тази логика имаше и капка състрадание. Противоречие в термините, помисли си Уайтхол. Логиката не може да бъде нито добра, нито лоша, тя просто е логика. Но тъй като думите дефинират логиката, а думите могат да бъдат интерпретирани всякак, се стига до измамността на всички официални статистики: една служеща на себе си логика.

Умът му блуждаеше и той се разтревожи за себе си. Барък знаеше, както и той самият, че това, с което се бяха заели, не е детската игра на „сляпа баба“. Нямаше никаква „баба“ с привързани с шарена носна кърпа очи, размахваща метла в ръцете си и гонеща деца и пилци от двора, смееща се и мърмореща едновременно. Тази игра имаше други правила и играчи. „Бабите“ с привързаните очи бяха заменени от държавни служители с фуражки, а метлите бяха станали автомати. Децата бяха идеите… много по-непоносими за униформените слуги на държавата, отколкото за неуспяващата да ги „хване“ и разпознае „баба“.

Барък беше мъртъв. Изглеждаше невероятно. Не че нямаше и добри последици от това. Барък не разбираше проблемите на острова им и следователно той не разбираше единствено верните решения. Решенията на Барък бяха старомодни, отпреди десетилетия. На първо място идваше силата. Мнозинството трябваше да се води от малцина много силни бойци. Може би само от един.

В далечината, в подножието на хълма, се появи прашна завеса. Един камион се носеше с голяма скорост по стария черен път. Изглежда МакОлиф също беше разтревожен.

Чарлз тръгна да се връща през полето към входната алея на къщата. Беше помолил Драксхолския си домакин да отсъства в часовете между дванадесет и три. Не бяха дадени никакви обяснения, нито пък отсрещната страна зададе някакви въпроси. Месията се беше завърнал и това беше достатъчно.

— Заповядай — каза МакОлиф, заставайки пред Уайтхол в хладната работилница, държейки в лявата си ръка по-малката архивна касета. — Но преди да започнеш да се мотаеш наоколо, искам да си изясним някои неща.

Уайтхол се втренчи в американеца.

— Поставянето на условия е излишно. И двамата знаем какво трябва да се направи.

— Не е излишно обаче — контрира го Алекс, — да разбереш, че няма да има никакви еднолични решения. Това не е твоя лична война, Чарли, сър.

— На Барък ли се опитваш да подражаваш?

— Да кажем, че защитавам неговите интереси… и моите, разбира се.

— Твоите мога да ги разбера. Но защо неговите? Ясно ти е, предполагам, че те са несъвместими.

— Двете дори не са свързани.

— Тогава какво те засяга? — Уайтхол премести поглед върху архивната касета. Той осъзна, че дишането му се беше учестило, възбудата му започваше да си личи и той отново се притесни за себе си. — Дай ми го сега, моля те.

— Ти ми зададе въпрос и затова първо ще ти отговоря — отвърна МакОлиф. — Аз не ти вярвам, Чарли. Ти би използвал всичко и всеки. Това е присъщо за хора като теб. Ти сключваш сделки и се договаряш с всеки, който би ти свършил работа. И го правиш много добре. Ти си толкова печен, че ако се наложи би сключил сделка със самия себе си. Но през цялото време това е sturm-und-drang24 и аз не си падам много по твоите методи.

— О, разбирам, ти защитаваш псевдовойниците на Барък, тези от тръстиковите плантации; хаоса на Фиделистите25, в който ефрейторите плюят по земята, дъвчат пури и изнасилват генералски дъщери, като по този начин възвръщат равноправието в обществото. Тригодишни и петгодишни планове, и груби, необразовани говеда, управляващи държавните дела. Водещи до… разруха. Не ставай глупак, МакОлиф. Ти имаш по-големи заложби.

— Я стига, Чарли. Да не си представяш, че си на някоя трибуна, обръщайки се към ръководителите на Движението — каза Алекс уморено. — Не вярвам вече в това свръхопростенчество, както и на твоите решения от типа: две и две прави четири. Всяка жаба да си знае гьола. Аз все още съм ръководител на тази експедиция и мога още сега да те уволня. Най-официално. Това може да не те изхвърли от острова, но положението ти няма да е същото.

— Каква е гаранцията, че няма да ме изхвърлиш?

— Никаква друга, освен че не по-малко от теб искам тези копелета да се разкарат от главата ми. Но по съвсем различни причини.

— Все пак си мисля, че в нещо ме баламосваш.

— Няма да се препираме сега. Уайтхол погледна МакОлиф в очите.

— Няма да споря. Казах ти, че този разговор ще бъде излишен, какъвто и е. Твоите условия са приемливи, защото съвпадат с това, което и без друго трябва да се направи. А сега може ли да получа касетата.

Сам Тъкър седеше на терасата и четеше вестник, като от време на време поглеждаше към брега, където Алисън и Джеймс Фъргюсън се излежаваха в своите шезлонги близо до водата. Когато блестящото карибско слънце ги напичаше достатъчно, Алисън и младият ботаник се отправяха към водата. Те не цамбуркаха, нито скачаха или се гмуркаха, просто се отпускаха върху гладката повърхност като че ли бяха много уморени. Изглежда, че това бе тяхната рецепта срещу умората. Нямаше го обичайното оживление на плажа, мислеше си Сам, но независимо от това грабваше бинокъла всеки път, когато Алисън започваше да пляска наоколо, и внимателно наблюдаваше какво става около нея. Той преценяваше всеки плувец, който я наближеше. Те не бяха много и всички до един бяха гости на „Бенгал Корт“. Никой от тях не представляваше заплаха и това го караше да се чувства по-спокоен.

Фъргюсън се беше върнал от Монтего Бей малко преди обяд, почти веднага след като Алекс бе отпътувал за Дракс Хол. Беше тръгнал да се разхожда по свързаните тераси, изненадвайки Сам и временно лишения от ориентация Лорънс, който седеше на ниската оградна стена и тихо говореше за мъртвия Барък Мур. Те бяха учудени, защото предния ден Фъргюсън бе правил големи планове за почивния си ден в МоЪей.

Когато пристигна, Фъргюсън имаше изпит и измъчен вид. Изглеждаше като препил човек, който не може да фокусира света около себе си. Закачките бяха все от този род и той ги приемаше, поради изключителната си липса на чувство за хумор. Обаче Сам Тъкър не вярваше много-много на всеобщата оценка на причината за състоянието му. Джеймс Фъргюсън не беше смазан от някакво предполагаемо голямо количество уиски, изпито предишната нощ, а изплашен млад човек, който не бе спал. Страхът му, мислеше си Тъкър, не е нещо, което той би споделил с друг човек. На него наистина не му се говореше за нощта, прекарана в Монтего Бей: тя биваше отхвърлена като тъпа, незаслужаваща да се споменава интерлюдия. Изглежда, че той просто търсеше компания, като че ли в познатото намираше някаква сигурност, закрила. Лепването му за Алисън Бут напомняше за ученическо обожание или на задявките на гларус. Обаче никое от тях не пасваше, защото той не беше нито едно от двете… Той се страхуваше.

Много непоследователно поведение, заключи Сам Тъкър.

Изведнъж Тъкър чу зад гърба си познатите тихи, забързани стъпки и се обърна. Лорънс, вече напълно облечен, идваше към него през терасата откъм западната морава. Черният революционер стигна до Сам и коленичи — не в знак на коленопреклонна вярност, а като съзнателен опит да скрие едрото си тяло зад ниската преградна стена. Заговори притеснено:

— Не ми харесва това, което вижда и чува, сър.

— Какво има?

— Джон Кроу26 се е смесил с пилците.27

— Значи ни следят? — Тъкър свали вестника си и се надигна.

— Да, сър. От три-четири часа.

— Кой?

— Един индианец; разхожда се по пясъка от сутринта. Продължава кръжи по западния плаж на заливчето твърде дълго за изостанал турист. Аз наблюдава него добре. Негов панталон навит, изглежда твърде нов, сър. Аз ходи отзад, в гората, намери негови обувки. Тогава аз позна негов панталон, сър. Той — полицай.

Загрубялото лице на Сам се сгърчи. Той мислеше.

— Алекс разговаря с представители на Фалмутската полиция около 9.30, Във фоайето… Каза, че били двама — началник и индианец.

— Какво, сър?

— Нищо… Това си видял. А какво си чул?

— Не всичко аз видял — Лорънс надникна над ниската стена към плажа, оглеждайки го от изток към централната му част. Доволен, той отново превключи вниманието си върху Сам. — Аз следи индианец до кухненска алея, където той чака един мъж излезе навън, говори с него. Това служител от рецепция на хотел. Клати глава много пъти. Полицай сърдит, сър.

— Но какво си чул, момче?

— Един носач беше близо, чисти костур в негови кофи. Когато индианец-полицай тръгна, аз пита него строго, сър. Той каза ми този индианец пита все къде оди Американец, кой обаждал се на него.

— И служителят не знаел.

— Точно така, сър. Полицай беше бесен.

— Къде е той сега?

— Той чака долу на източен бряг — Лорънс посочи през стеничката отвъд дюните към другата страна на централния плаж. — Виждаш? Пред лодки, сър.

Тъкър вдигна бинокъла и го фокусира върху фигурата, стояща до плиткодънните лодки близо до водата. Мъжът и лодките бяха на около четиристотин ярда. Беше облечен в износена зелена тениска и омачкана бейзболна шапка, но панталоните му, навити до колената, както се носеха от повечето метачи по плажа, бяха с ръб и твърде чисти. Лорънс беше прав. Мъжът си бъбреше с един продавач на кокоруру, слаб, много тъмен ямаец, който тикаше нагоре-надолу по плажа пълна количка с кокосови орехи и ги продаваше на туристите, разцепвайки ги с ужасно на вид мачете. От време на време мъжът хвърляше поглед към терасите на западното крило, право в бинокъла, мислеше си Сам. Тъкър знаеше, че мъжът не усеща, че е наблюдаван. В противен случай реакцията му би се изписала на лицето му. А в момента той изглеждаше раздразнен, нищо повече.

— По-добре е да го снабдим с необходимата му информация, синко — каза Сам, сваляйки бинокъла.

— Каква, сър?

— Трябва да му подхвърлим нещо, което да усмири гнева му… Така че той да не го обмисля много-много.

Лорънс се ухили:

— Ще съчиним историйка, а, сър?

— Ъхъ, сър — отвърна Сам, усмихвайки се. — Една обмислена и много правдоподобна история.

— Може би МакОлиф отишъл да пазарува в Оки? Оки шест, седем мили от Дракс Хол, сър. Същия път.

— Защо госпожа Бут… Алисън не е отишла с него?

— Той купува подарък за лейди. Защо не, сър?

Сам погледна Лорънс, после надолу към плажа, където Алисън се беше изправила, готвейки се да влезе във водата.

— Правдоподобно е, момче. Но трябва малко да го поукрасим — Тъкър стана от стола и отиде до стеничката. — Мисля, че Алисън трябва да има рожден ден.

Телефонът иззвъня в стаята на МакОлиф. Вратите бяха затворени, за да не пропускат вътре горещината и дрезгавият звън отекна зад плътно прилепналите прегради. Въпреки че МакОлиф не бе съобщил подробности за своето късносутрешно заминаване от „Бенгал Корт“, той не беше направил и опит да го скрие. В действителност той поиска от рецепцията пътна карта с обяснението, че излиза да се поразходи с колата. Следователно мъжът на рецепцията знаеше, че той не е в стаята си.

Тъкър стигна бързо до двойната балконска врата, отвори я и отиде до телефона.

— Господин МакОлиф? — мекият, прецизно изговарящ звуците глас на ямаец не остави съмнения у Сам. Това беше гласът на телефониста.

— Не. Господин МакОлиф го няма. Да му предам ли някакво съобщение?

— Моля Ви, сър, звънят ми от Кингстън — господин Латъм. Задръжте, ако обичате.

— Разбира се. Кажете на господин Латъм, че на телефона е Сам Тъкър. Може да иска да говори с мен.

Сам затисна слушалката под брадата си, докато драскаше клечка кибрит, за да запали една пурета. Едва беше успял да си дръпне от нея, когато чу двойното изщракване — сигнал, че линиите са свързани. Чу се гласът на Латъм. Латъм, изпеченият бюрократ от Министерството28, който също беше ангажиран с каузата на Барък Мур. Чувайки Латъм, Тъкър реши да му спести вестта за смъртта на Барък.

— Господин Тъкър?

— Да, господин Латъм. Алекс отпътува за Очо Риос.

— Много добре. Сигурен съм, че можете да се справите с положението. Ние успяхме да изпълним искането на МакОлиф. Той се сдобива със своите вътрешни водачи няколко дена предварително. Те са в момента в Дуанвейл и ще отпътуват по път № 11 към Куинхайд по-късно днес следобед.

— От Куинхайд е близо дотук, нали?

— Най-много на три или четири мили от мотела Ви. Те ще Ви телефонират, когато пристигнат.

— Как се казват?

— Те са братя. Маркъс и Джъстис Хедрик. Разбира се, те са марони. Двама от най-добрите водачи в Ямайка. Те познават Кок Пит като петте си пръста и на тях може да се разчита.

— Радвам се да го чуя. Алекзандър ще бъде доволен.

Латъм замълча, но очевидно не беше още свършил.

— Господин Тъкър…?

— Да, господин Латъм?

— МакОлиф е променил плана на експедицията и това ще излезе наяве. Не съм сигурен, че разбираме…

— Няма нищо за разбиране, господин Латъм. Алекс взе решението от гледна точка на по-централното географско местоположение. По този начин вероятността да се сгреши е по-малка. Това е като да прекараш ъглополовяща в триъгълник от координати, намиращи се на полуокръжност. И моето мнение е същото — Тъкър всмукна от пуретата си, мълчанието на Латъм издаваше недоумението му. — А освен това — продължи Сам, — новото решение дава възможност всеки да свърши много повече работа.

— Разбирам… Причините тогава съвпадат с…, нека го наречем, професионалното любопитство?

— Единствено професионално, господин Латъм — Тъкър осъзна, че Латъм не можеше да говори свободно по телефона. Или чувстваше, че не може. — Извън всяко съмнение, ако се тревожите за интересите на Министерството. Всъщност, така Алекзандър би ви спестил значителни парични средства, а вие ще получите много повече информация в по-кратки срокове.

Латъм отново замълча, за да придаде като че ли по-голямо значение на онова, което щеше да каже.

— Естествено, ние винаги сме заинтересовани разходите да са по-малки… И предполагам, ние всички сме съгласни с решението по-скоро да се влезе вътре. Имам предвид в Кок Пит.

Сам знаеше, че изказването на Латъм може да се преведе с въпроса: Съгласен ли е Барък Мур?

— Ние всички сме съгласни, господин Латъм. И всички сме професионалисти.

— Да… Е, това е чудесно. Една последна забележка, господин Тъкър.

— Да, господин Латъм?

— Искаме господин МакОлиф да използва всички ресурси, които са му осигурени. Да не се ограничава, опитвайки се да спести пари. Експедицията е твърде важна, за да прави това.

И отново Тъкър успя лесно да си преведе думите на Латъм: Алекс трябва да поддържа контактите си с Британските разузнавателни служби. Ако ги избягва, ще възбуди подозрението им.

— Ще му предам това, господин Латъм, но съм сигурен, че той е наясно с положението. Последните две седмици бяха ужасно еднообразни, направо тъпи — обикновено замерване на крайбрежната ивица. Не изпитвахме голяма нужда от специални съоръжения. Или ресурси.

— Той знае нашето отношение към него — каза Латъм бързо, сякаш нямаше търпение в този момент да сложи край на разговора. — Довиждане, господин Тъкър.

— Довиждане, господин Латъм — Сам задържа пръста си върху вилката на телефона за известно време, после я освободи и зачака централата. Когато операторът се обади, той помоли да го свържат с рецепцията.

— „Бенгал Корт“, добър ден.

— На телефона е господин Тъкър, западно крило, стая № 6, експедиция на Кралското дружество.

— Да, господин Тъкър?

— Господин МакОлиф ме помоли да направя известни приготовления за довечера. Не му останало време тази сутрин, освен това е било малко неудобно, защото госпожа Бут е била с него. — Сам млъкна, за да остави думите му да свършат своето.

Служителят автоматично отговори:

— Да, господин Тъкър. С какво можем да Ви бъдем полезни?

— Днес е рожденият ден на госпожа Бут. Мислите ли, че в кухнята могат да приготвят набързо една торта? Нищо специално, разбира се.

— Но моля Ви! Ще се радваме да Ви помогнем, сър — служителят беше ентусиазиран. — Удоволствието е изцяло наше, господин Тъкър.

— Чудесно. Много мило от ваша страна. Просто го запишете на сметката на г-н МакОлиф…

— О, това ще бъде безплатно — прекъсна го администраторът, изключително раболепен.

— Много мило, наистина. Предполагам, че ще вечеряме около 8.30. На обичайната маса.

— Ние ще се погрижим за всичко…

— Ще бъде в 8.30, — продължи Сам, — ако г-н МакОлиф успее да се прибере навреме… — Тъкър отново замълча, като чакаше да види какъв ще бъде отговорът на администратора.

— О, така ли? Има ли някакъв проблем, г-н Тъкър?

— Ами проклетият му глупак тръгна с колата на юг от Очо Риос, за Фърн Гъли29, струва ми се, за да потърси някаква скулптура, изработена от сталактити. Каза ми, че там живеели местни хора, които се занимавали с такъв род дейност.

— Истина е, г-н Тъкър. Има доста занаятчии, работещи със сталактити, там в клисурата. Но, има правителствени забрани…

— О, Господи, синко! — прекъсна го Сам, оправдавайки се. — Той само отиде да намери подарък за г-жа Бут. И това е всичко.

Администраторът се изсмя тихо, раболепно.

— Моля Ви, не ме бъркайте, г-н Тъкър. Освен това, правителството не винаги се намесва. Имах предвид единствено, че се надявам г-н МакОлиф да има успех в търсенето. Когато ми поиска онази карта на пътищата, можеше да ми спомене къде отива. Сигурно бих могъл да му помогна.

— Ами… — провлече Сам конспиративно, — той вероятно се е чувствал неловко, ако разбирате какво имам предвид. Ще Ви помоля разговорът да си остане между нас. Иначе той ще ми откъсне главата.

— Разбира се.

— Благодаря Ви предварително за тортата довечера. Наистина е много любезно от ваша страна, синко.

— О, моля ви. Няма защо. „Довижданията“ бяха изстреляни, особено от страна на администратора. Сам затвори телефона и излезе отново на терасата. Лорънс спря да наднича през стената и седна на постамента в основата й. Той се облегна, криейки тялото си зад нея.

— Г-жа Бут и Джимбото излезли от вода — каза чернокожият революционер. — Пак в столове.

— Обади се Латъм. Носачите ще бъдат тук днес следобед… А, говорих и с рецепцията. Да видим дали информацията ни ще бъде предадена където трябва.

Тъкър бавно се настани в шезлонга си и се присегна за бинокъла, който беше на масата. Той взе вестника, за да се прикрие с него и насочи бинокъла към вътрешния двор с басейна, който гледаше към централния плаж на „Бенгал Корт“. След десет секунди видя фигурата на мъж, облечен със сако и вратовръзка, да излиза от задния вход на мотела. Това беше администраторът от рецепцията. Той заобиколи басейна, мина покрай редицата дървени столове-легла, в които се приличаха на слънце гостите на мотела, като кимаше на всеки, а няколко заговори. Когато стигна до каменните стъпала, водещи към пясъка, той се застоя няколко мига, огледа плажа. След това тръгна надолу по стъпалата през белия, мек пясък. Вървеше надясно, по диагонала, към редицата рибарски лодки. Сам гледаше как администраторът наближава полицая-индианец с небрежната бейзболна шапка и продавача на кокоруру. Последният го видя, че идва към тях, хвана дръжките на количката си и я подкара по мокрия пясък близо до водата, за да се отдалечи от мястото. Индианецът-полицай остана на същото място, като разпозна администратора.

С бинокъла Сам видя достатъчно, за да се успокои. Лицето на полицая се изкриви. Той беше раздразнен. Човекът явно съжаляваше за изгубените си време и усилия. Ясно му беше, че в такъв ден каквато и да е стока не се продава лесно.

Администраторът се обърна и тръгна обратно през пясъка към вътрешния двор. Полицаят-индианец се запъти на запад, като вървеше близо до ръба на водата. Беше ускорил крачка: нямаше я вече изгърбената стойка, характерна за безцелно разхождащите се по плажа туристи.

„Не го бива да работи под прикритие“, мислеше си Тъкър, докато наблюдаваше как мъжът се отправя към горичката в западния край на принадлежащия на „Бенгал Корт“ имот. Докато бързаше към обувките си и излаза на крайбрежния път, той нито веднъж не се обърна назад да погледне към останалите на плажа туристи.

МакОлиф стоеше и наблюдаваше през лявото рамо на Чарлз Уайтхол как чернокожият учен прокарва пламъка на ацетиленовата горелка през заварения край на архивната касета. Върхът му минаваше на не повече от два милиметра над шева в метала.

Горният край на архивната касета цъфна и се отвори. Чарлз бързо угаси пламъка и пъхна края на касетата под крана на чешмата. Докосвайки горещия метал, тънката струйка вода изсъска и се превърна в пара. Уайтхол махна от челото си предпазните очила, взе едно чукче и изчука димящия край. Той падна напукан в металния умивалник, като цвърчеше.

Във вътрешността на касетата се виждаше увит в мушама пакет. С леко треперещи ръце Чарлз Уайтхол го извади. Слезе от високия стол и занесе прилежно загърнатия в мушамата пакет до чистия край на тезгяха. Там той развърза найлоновите връзки и го разопакова. Вътре имаше папка. Уайтхол отвори ципа й и извади две гъсто изписани машинописни страници. Присегна се към лампата на тезгяха и вдигна очи към МакОлиф.

Алекс се удиви от това, което видя. Очите на Уайтхол горяха. Това беше треска. Треската на месианството. Беше някаква победа. Победа, извела корените си от абсолюта. Една фанатична победа, мислеше си МакОлиф.

Без да пророни нито дума, Уайтхол започна да чете. Когато свърши първата страница, той я плъзна по тезгяха към Алекс.

Думата „Халидон“ се състоеше всъщност от три думи — или от три звука — на африканския език „ашанти“, но толкова изопачени от по-късни фонетични интерпретации, че едва можеше да се проследи произхода й. (Тук Пиърсол беше включил йероглифи, които нищо не говореха на Алекс.) Коренът на думата, отново йероглиф, беше в звука „leedaw“. B превод това означаваше „кухо парче дърво, което може да се държи в ръка“. „Leedaw“ бил примитивен музикален инструмент, използван за съобщаване през огромните пространства на джунглите и хълмовете. Височината на звука му се контролирала от дъха на свирача и постановката на пръстите върху прорезите, издълбани в дървото — какъвто беше и основният принцип при всеки духов музикален инструмент.

Историческият паралел беше очевиден за Уолтър Пиърсол. Докато племената на мароните, живеещи в поселения, използвали „abeng“ — вид сигнална тръба, направена от рогата на добитъка, който отглеждали — за да предупредят войните си или да вдигнат тревога при приближаването на белите врагове, то последователите на Акуаба били Номади и не можели да разчитат със същата сигурност на животинските продукти. Те се били обърнали към стария африкански обичай да се използва най-разпространеният материал от заобикалящата ги среда: дървото.

След като веднъж бил установил коренния символ като примитивен рог, на Пиърсол му оставало само да уточни вида на съпровождащите звукове. Той отново се върнал към изследванията върху ашанти и коромантийците, за да извлече сродни думи-корени. Първо той открил последната сричка или звук. Тя била йероглиф, изобразяващ подводно речно течение, гибелно за човек или животно, оказали се във водата. Звуковият му еквивалент бил нисък, дълбок вой или вик. Фонетичното му разчитане било „nwa“.

Парченцата от примитивния пъзъл били почти подредени.

Началният звук бил символът „hayee“, коромантийска дума, означаваща съвета на племенните им богове.

„Науее-leedaw-nwa“.

Ниският вой на рог от джунглата, означаващ смъртна опасност и молитва към съвета на боговете.

Кодът на Акуаба. Скритият ключ — пропуск на външния посетител за примитивната племенна секта. Примитивна и в същото време изобщо непримитивна.

Халидон. Холидоон. Виещ инструмент, чийто вой се носи по вятъра към боговете.

Това бил и последният дар на д-р Уолтър Пиърсол30 пред олтара на неговия остров. Средството, чрез което да се достигне, мобилизира и освободи могъщата сила за доброто на Ямайка. Да се убеди „то“ да приеме своята отговорност.

Оставало само да се определи коя от многобройните изолирани общности в планините на Кок Пит била Халидон. Коя щяла да откликне на кода на Акуаба?

В самия край на документа на Пиърсол се беше промъкнал и малко скептицизъм. Той не поставял под съмнение съществуването на Халидон, онова, върху което размишлявал били неговите несметни богатства и херметическа затвореност. Дали това не се явявало повече мит, отколкото реален факт? Не се ли бил разраснал митът поради все повече намаляващите източници на информация?

Отговорът бил в Кок Пит.

МакОлиф привърши втората страница и вдигна поглед към Чарлз Уайтхол. Чернокожият фашист се беше дръпнал от тезгяха и беше отишъл до малкото прозорче, с изглед към полята на Дракс Хол. Без да се обръща, той тихо каза, като че ли знаеше, че Алекс се е втренчил в гърба му и очаква от него да проговори:

— Сега знаем какво трябва да бъде направено. Но трябва да бъдем и крайно внимателни, сигурни във всяка своя стъпка. Един погрешен ход от наша страна и викът на Халидон ще се разпилее във вятъра и ще изчезне.

22.

Витловият самолет, тип каравела, се спускаше откъм запад над малкото летище „Боскобел“ на Оракабеса. Моторите с приглушен рев увеличиха оборотите си, за да противодействат на силния вятър и дъжда в неочаквано разразилата се буря, и заставиха самолета плавно да навлезе в лентата за кацане. Той стигна до края й, направи не много чист завой и се затъркаля обратно към малката, едноетажна бетонна сграда на пътническия терминал.

Двама ямайски носачи притичаха през ниските врати към самолета. И двамата носеха чадъри. Заедно избутаха металната подвижна стълбичка до мястото й под вратата и тогава мъжът, стоящ отляво, почука рязко по корпуса.

Вратата беше отворена със замах от едър бял мъж, който веднага изскочи навън. Той отказа с махване на ръка услужливо предложените чадъри, скочи направо от най-горното стъпало на земята и се огледа в дъжда наоколо. Дясната му ръка лежеше в джоба на сакото му. Той се обърна към вратата на самолета и кимна. Оттам изскочи втори едър бял мъж и се затича през калта към бетонния терминал. И неговата дясна ръка беше в джоба му. Той влезе в сградата, хвърли един поглед наоколо и продължи през изхода към паркинга.

Шейсет секунди по-късно вратите в близост до багажното депо се разлетяха, блъснати от втория мъж и един мерцедес 660, лимузина, премина през тях, отправяйки се към каравелата. Колелата му се въртяха на бързи обороти в рядката кал.

Двамата ямайци стояха от двете страни на подвижната стълбичка, готови да предложат своите чадъри.

Мерцедесът спря успоредно на самолета и старата, дребна фигурка на Джулиан Уорфийлд беше заслонена от двете страни от двамата чернокожи с чадърите, които усърдно му помагаха да слезе по стълбите. Вторият бял човек държеше вратата на мерцедеса отворена, докато колегата му стоеше пред автомобила, щателно оглеждайки далечината и няколкото пасажери, излезли от сградата на летището.

Когато Уорфийлд беше настанен на задната седалка, ямайският шофьор слезе от колата. Мястото му беше заето от втория бял мъж. Седна зад волана и натисна клаксона. Колегата му се обърна, притича до предната лява врата и се вмъкна вътре.

Моторът на мерецедеса изръмжа, когато колата даде на заден, докато се изтегляше зад опашката на каравелата, след това се оригна и се понесе напред през вратите.

На задната седалка до Джулиан Уорфийлд седяха Петер Йенсен и съпругата му Рут.

— Ще пътуваме до „Пийл Корт“. Не е далече от тук — каза дребният, мършав финансист, с жив, но винаги овладян поглед. — С колко време разполагате? Като имате предвид разумните предохранителни мерки.

— Ние наехме кола да идем на екскурзия до водопада Дън — отвърна Питър. — Оставихме я на паркинга, където пресрещнахме мерцедеса. Значи, няколко часа най-малко.

— Разбраха ли другите къде отивате?

— Да. Поканих МакОлиф да дойде с нас. Уорфийлд се усмихна:

— Добре свършено, Питър.

Колата измина няколко мили по пътя към Оракабеса. След това зави в чакълеста алея, от двете страни на която се извисяваха два бели каменни стълба. И на двата висяха еднакви месингови табели, на които пишеше: „Пийл Корт“. Табелите бяха излъскани до блясък: една богата смесица от черно и златно.

В края на алеята се намираше дългият паркинг, построен пред още по-дългата едноетажна, боядисана с бяла гипсова мазилка къща, с много прозорци и врати от скъпо дърво. Къщата беше кацнала на върха на стръмен скат, издигащ се над брега.

Уорфийлд и Йенсенови бяха пропуснати в къщата от безучастна на вид възрастна чернокожа жена в бяла престилка. Уорфийлд ги поведе към верандата с изглед към водите на залива Голдън Хед31. Тримата се настаниха в столовете си и Уорфийлд любезно помоли прислужницата ямайка да им донесе някакви освежителни напитки. Може би лек пунш с ром.

Дъждът преминаваше: тук-таме зад черните облаци в небето вече можеха да се видят жълти и оранжеви петна.

— Винаги ми е допадал „Пийл Корт“ — каза Уорфийлд. — В него има нещо умиротворяващо.32

— Да, от гледката, която се разкрива, ти спира дъха — добави Рут. — Ваша собственост ли е „Пийл Корт“, Джулиан?

— Не, скъпа моя. Но мисля, че не е трудно да стане. Разходи се наоколо. Може би пък вие с Питър ще се заинтересувате.

Рут се усмихна и като при подадена реплика се надигна от стола си:

— Мисля, че ще се поразходя наоколо.

Тя влезе през вратите на верандата в по-голямата всекидневна със светлокафявите мраморни маси. Питър я наблюдаваше как се отдалечава, след което се обърна към Джулиан:

— Толкова ли са сериозни нещата?

— Не искам да я разстройвам — отвърна Уорфийлд.

— И с това отговаряш на въпроса ми.

— Вероятно, но не по необходимост. До нас стигнаха обезпокояващи новини: MI5.

При тези думи Питър реагира така, сякаш бяха го ударили незаслужено:

— Мислех, че сме покрили района. Изцяло. Те не проявяваха признаци на живот.

— Що се отнася до острова, вероятно е така. Нещата изглеждат задоволително от гледна точка на целите ни. Но в Лондон — там става нещо. По всичко Личи — Уорфийлд направи пауза и пое дълбоко въздух, свивайки тесните си, набръчкани устни. — Естествено, ние ще вземем мерки и незабавно ще се намесим, но може би нещата са отишли твърде далеч. В края на краищата, ние можем да контролираме Службите…, ако се наложи, направо от Външното министерство. Онова, което ме тревожи, е дейността на агентурата тук.

Питър Йенсен зарея поглед над перилата на верандата. Следобедното слънце се мъчеше да пробие през облаците. Дъждът беше спрял.

— Тогава срещу нас имаме двама противници. Този Халидон, каквото, по дяволите, и да представлява той. И Британското разузнаване.

— Точно така. Онова, което е от изключителна важност, обаче, е да ги държим настрана едни от други. Ясен ли съм?

Йенсен отново се обърна към стария човек.

— Разбира се, ако те вече не са обединили силите си.

— Не са.

— Сигурен ли си в това, което казваш, Джулиан?

— Напълно. Не забравяй, че ние първи научихме за този Халидон от хората на MI5, от специалисти, работещи под прикритие. Просто ведомостите на „Дънстоун“ са по-различни. Ако беше осъществен контакт, щяхме да научим.

И отново Йенсен се загледа във водите на залива. Видът му беше замислен, на човек, който си задава въпроси.

— Но защо? Защо? На човек му предлагат един милион долара… Няма нищо, абсолютно нищо в досието му, което да намеква по някакъв начин за ставащото сега. И ето ти — МакОлиф е заподозрян във всяка една намеса на правителството… а преди направо побесняваше, ако се спомене нещо подобно. Нали това беше и една от причините, поради които го предложих.

— Да — каза Уорфийлд безстрастно. — МакОлиф беше твоя идея, Питър… Не ме разбирай погрешно, не те държа отговорен, тогава аз приех избора ти… Опиши ми какво се случи снощи, тази сутрин.

Йенсен разказа, включително и за рибарската лодка, изведнъж променила посоката си в открито море и изнасянето на медицинското оборудване от мотелската стая.

— За операция на MI5 е пипано доста грубо, Джулиан. Разузнаването разполага с твърде много помощни средства, за да се прибягва до мотели и рибарски лодки. Само да знаехме какво се е случило!

— Знаем. Или поне мисля, че знаем — отвърна Уорфийлд. — Късно миналата нощ на десет, дванадесет мили от крайбрежието е имало нахлуване в къщата на един покойник, бял, антрополог по професия. Името му е Пиърсол. Завързала се е престрелка. Знаем, че са били убити двама, може би е имало и ранени. Официалното становище е, че е било обир, което разбира се не е вярно. Не в смисъл на кражба.

— Чувал съм името „Пиърсол“…

— Би трябвало да си го чувал. Това е оня университетски радикал, подал шантавото заявление за покупка в Министерството на земята.

— Ами да, разбира се. Той искаше да купува половината от Кок Пит! Преди няколко месеца. Според мене беше луд. — Йенсен запали лулата си, вкопчи се в долната й част, докато я палеше. — Ето го значи третият, който се намесва — каза той тихо, но явно нервиран.

— Или един от първите двама, Питър.

— Как така? Какво искаш да кажеш?

— Ти изключи преди малко MI5. Но това може да е дело на Халидон.

Йенсен се втренчи в Уорфийлд.

— Ако е така, това би означавало, че МакОлиф работи и с двете страни. И ако Разузнаването не е осъществило още контакт, то е, защото МакОлиф не позволява да се стигне до него.

— Много сложно устроен млад човек — старият финансист остави внимателно чашата си върху облицованата с плочки масичка близо до стола му. Той леко се завъртя, за да погледне през вратите на верандата; можеше да се чуе гласът на Рут Йенсен, увлечена в разговор с прислужницата някъде вътре в къщата. Уорфийлд отново прехвърли погледа си върху Питър. После посочи с тънкия си, кокалест пръст към едно черно кожено куфарче, почиващо върху бяла плетена масичка на откритата веранда. — Това е за теб, Питър. Моля те, иди и го вземи.

Питър се надигна от стола си, отиде до масичката и застана до куфарчето. Беше по-малко от дипломатическия формат. И по дебело. Двете му закопчалки бяха осигурени с шифрови устройства.

— Какви са комбинациите?

— Лявата е три нули. Дясната три петици. Можеш да ги смениш, ако искаш.

Питър се наведе и започна да върти малките цифрови колелца. Уорфийлд продължи.

— От утре започват действията ти вътре в системата. Научи всичко, което може да се научи. Разбери кой го посещава, а той със сигурност ще има посетители. И в момента, в който установиш, че наистина е в контакт, както и с кого точно се е свързал, изпрати Рут под някакъв медицински предлог да предаде информацията… След това, Питър, трябва да го убиеш. МакОлиф е крайъгълният камък. Неговата смърт ще предизвика паника и в двата лагера. И тогава ние ще узнаем всичко, което ни трябва.

Йенсен повдигна капака на черното кожено куфарче. Вътре, в зелената филцова подплата, лежеше чисто нов „Люгер“. Стоманената му повърхност лъщеше с изключение на едно малко правоъгълниче под затвора, където би трябвало да е серийният номер. Беше изтрит. Под оръжието се мъдреше дванадесетсантиметрово цилиндрично приспособление с винт в единия си край: заглушител.

— Никога не си искал от мен такова нещо, Джулиан. Никога… Не трябва да ме молиш за това. — Йенсен се обърна и се вторачи в Уорфийлд.

— Не те моля, Питър, а го изисквам. „Дънстоун Лимитид“ ти даде всичко. И в този момент тя има нужда да направиш нещо за нея, по-различно от всичко, което си правил до сега. Налага се. Ти трябва да разбереш.