Загадъчният дом

Глава десетаЮМРУЧНИЯТ УДАР

— Добър ден, Франсоа — каза той, като влезе в двора с лека походка.

— Добър ден, господине — отговори старият слуга. — Господинът ни бе напуснал в последно време…

— Боже мой, да — каза Жан, който често се шегувате с Франсоа и си мислеше, че той не е насъскай против него. — Бога ми, да! Семейни разправии. Наследство от един вуйчо от провинцията. Един хубав милион.

— Моите поздравления, господине.

— Чакай де! Аз още не съм решил да го приема.

— Възможно ли е, господине?

— Бога ми, да, това е един милион задължение.

Жан се зарадва на невинната си шега, защото тя показвате, че умът му е напълно спокоен. В този момент тюленото перде на един от прозорците йа хотела внезапно се спусна. Той все пак можа да забележи лицето на полицая Бещу, който наблюдаваше от помещение, служещо за чакалня и намиращо се в партера.

— Виждам — каза Жан, — че полицаят Бешу е на поста си. Той продължава ли издирванията си за диамантите?

— Продължава, господине. Дочух, че скоро щяло да има нещо ново. Полицаят е довел трима души.

д’Енерис се зарадва. Три чакала, избрани между най-здравите… Цяла охрана… Какво щастие! Тези мерки го улесняваха. Без представители на закона планът му щеше да рухне.

Изкачи се на площадката, след това извървя стълбата. В салона бяха графът, сестра му, Арлет, Фажерол и Ван Хубен, който също бе дошъл да се сбогува. Имаха вид на хора, които добре се разбират, та д’Енерис отново се разколеба, като си помисли, че са му нужни само две-три минути, за да всее смут в това разбирателство.

Жилбер дьо Меламар го посрещна любезно. Графът му подаде весело ръка. Арлет, която приказваше настрани, изтича към него, зарадвана, че го вижда. Безспорно никой от тримата не знаеше последните новини, не бе прочел вечерния вестник, който той държеше в джоба си, и нищо не знаеше за отправеното към него обвинение, нито пък за подготвения двубой.

Напротив, Ван Хубен студено му стисна ръка. Явно бе, че той знаеше. Фажерол пък не се и помръдна. Продължи, седнал между двата прозореца, да прелиства един албум. В държанието му имаше такава престореност и такова предизвикателство, щото Жан д’Енерис ускори развръзката, като извика:

— Господин Фажерол е унесен в своето щастие и не ме вижда. Или не иска да ме види…

Онзи направи едно движение, с което показа нежелание за двубой тъкмо сега. Но Жан не се съобрази с това — нищо не можете да го спре нито да произнесе думите, грижливо обмислени преди, нито да извърши необходимото. Като всички добри пълководци, той смятате, че винаги трябва да се действа изненадващо, за да бъдат предотвратени плановете на противника. Офанзивата е половин победа.

Веднага след като обясни причините за своето отсъствие и се осведоми за заминаването на графа и сестра му, хвана двете ръце на Арлет и каза:

— А ти, моя малка Арлет, щастлива ли си? Но напълно щастлива, щастлива без скрити тревоги и без съжаление? Както ти заслужаваш да бъдеш щастлива?

Необичайната за този момент интимност направи потресаващо впечатление. Всички разбраха, че д’Енерис действа целенасочено и със съвсем не миролюбиво намерение.

Фажерол побледня и стана. Всичко бе наредил тъй, щото да може самият той да нападне пръв, а се виждаше нападнат внезапно и изненадващо.

Възмутени, графът и Жилбер вдигнаха рамене. Ван Хубен изрече проклятие. И тримата очакваха да видят какво ще направи Арлет, преди те да се намесят. Но младото момиче никак не изглеждаше оскърбено. Тя бе вдигнала усмихнати очи към Жан и го гледаше, както се гледа приятел, комуто са предоставени особени права.

— Щастлива съм — каза тя. — Всичките ми проекти ще станат реалност и много от моите приятелки ще се омъжат по любов.

Ала д’Енерис не бе започнал двубоя, за да получи този спокоен отговор. Затова наблегна:

— Не става дума за твоите приятелки, а за тебе, малка Арлет, за твоето лично право да се омъжиш според желанието си. Тъй ли е?

Тя се изчерви и не отговори. Графът извика:

— Изненадан съм от този въпрос! Това са неща, засягащи единствено Антон и неговата годеница.

— Непонятно е… — започна Ван Хубен.

— Още по-непонятно е — тихо го прекъсна д’Енерис, — че нашата скъпа Арлет се жертва за мечтите си и се омъжва без любов. Такова е положението и вие трябва навреме да го узнаете. Господин Дьо Меламар, Арлет не обича Антон Фажерол. Тя изпитва към него само слаба симпатия, нали, Арлет?

Арлет наведе глава и не отговори. Скръстил ръце, графът се задушавате от възмущение. Как можеше винаги сдържаният и коректен д’Енерис да се показва такъв грубиян?

Антон Фажерол приближи, по необясними причини изгубил своя мил и безгрижен израз. Под влиянието на яда и на някакъв неопределен страх внезапно бе станал жесток.

— А вие защо се бъркате?

— Защото това ме интересува.

— Интересуват ли ви чувствата на Арлет към мен?

— Разбира се. Защото се касае за нейното щастие.

— Според вас тя не ме обича, нали?

— Убеден съм.

— И какво е намерението ви?

— Да попреча на тази женитба.

Антон подскочи.

— Вие си позволявате… Щом е тъй, аз ще се защитя. Безпощадно. Ще видите…

Той решително извади вестника, който се подаваше от джоба на д’Енерис, разгъна го пред очите на графа и възкликна:

— Скъпи приятелю, прочетете това и ще узнаете кой е господинът. Вижте статията на трета страница… Обвинението е съвсем ясно.

Завладян от ярост, необичайна за безгрижния му характер, сам, на един дъх прочете написаното от „ревностния читател“.

Графът и сестра му слушаха замаяни. Арлет уплашено гледаше Жан д’Енерис.

А той си остана непоклатимо спокоен. Само подхвърли между две изречения:

— Няма защо да четеш. По-добре да разказваш мислено: нали ти самият си написал тези превъзходни редове?

Фажерол довърши с патос и с насочен към него показалец: „…предполага се, че прочутият Джим Барлет от агенция «Барлет и Сие» не е никой друг, освен Арсен Люпен. Ако е тъй, можем да се надяваме, че тройката Люпен — Барлет — д’Енерис не ще убегне на властите и те скоро ще ни отърват от този непоносим тип. Да се надяваме на полицая Бешу.“

Последва мълчание. Обвинението ужаси графа и сестра му, ала Жан се усмихваше.

— Повикай го де! Повикай твоя полицай Бешу. Трябва да знаете, господин Дьо Меламар, че той заради мен е поканил тук Бешу и колегите му. Казах, че ще дойда, а те знаят: аз винаги устоявам на думата си. Влез, мой стар приятелю Бешу! Зная, че си там, зад завесата, заедно с Полониус. Излез, това е недостойно за полицай като тебе.

Завесата се отдръпна. Бешу влезе решително, ала с израза на човек, който ще започне да действа едва тогава, когато той намери за добре.

Задъхан от нетърпение, Ван Хубен изтича към него.

— Отговорете на предизвикателството, Бешу! Арестувайте го. Той е крадецът на диамантите, той трябва да ги върне. Най-сетне вие сте господарят тук!

Господин Дьо Меламар се намеси:

— Един момент. Искам всичко да стане спокойно и в пълен ред.

И се обърна към д’Енерис:

— Кой сте вие, господине? Не искам да опровергавате твърденията в статията, а да ми кажете доблестно трябва ли и в бъдеще да ви смятам за виконт Жан д’Енерис…

— Или за крадеца Арсен Люпен? — прекъсна го д’Енерис със смях.

Обърна се към момичето и каза:

— Седни, моя малка Арлет. Ти си развълнувана. А не трябва. Седни. Каквото и да стане, бъди сигурна, че ще свърши добре, защото аз работя за тебе. — И като се обърна пак към графа, добави: — Няма да ви отговоря, господин Дьо Меламар. Не е важно кой съм аз, а кой е Антон Фажерол.

Графът задържа Фажерол, който понечи отново да се нахвърли, накара Ван Хубен, който продължаваше да бъбри за диамантите си, да млъкне и Жан настави:

— Ако дойдох тук, без някой да ме принуждава, с този вестник в джоба си, и като знаех, че насъсканият от Фажерол Бешу ме очаква със заповед за арестуване, то е защото сметнах, че опасността, на която се излагам, е по-малка от другата, застрашаващата скъпата ни Арлет. Вас също. И госпожа Дьо Меламар. Кой съм аз, засяга само мен и Бешу и ние ще се разберем. По-важен е въпросът кой е Антон Фажерол и той трябва веднага да се разреши.

Този път графът не можа да задържи Фажерол и той ревна запъхтян:

— Кой съм? Отговори де! Посмей да отговориш!… Кой съм според тебе!

Жан произнесе, сякаш започваше да брои на пръсти:

— Ти си крадецът на пояса…

— Лъжеш! — прекъсна го Антон. — Не съм аз крадецът.

Жан флегматично продължи:

— Ти си човекът, който отвлече Режин Обри и Арлет Масол.

— Лъжеш!

— Съучастникът на убитата в градината „Шан дьо Марс“ вехтошарка.

— Лъжеш!

— Най-сетне, ти си наследникът на онзи неумолим род, който тормози семейство Меламар от близо три четвърти век.

Антон трепереше от злоба. На всяко обвинение повишаваше глас.

— Лъжеш, лъжеш, лъжеш!

И когато д’Енерис млъкна, той отиде съвсем близо до него и викна заплашително:

— Лъжеш!… Говориш невероятни неща, понеже обичаш Арлет и умираш от ревност… Твоята омраза се дължи на ревността, а още и на това, че отгатнах твоите намерения от самото начало. Страх те е, страх те е, защото аз имам доказателства… всевъзможни доказателства — той се тупаше по джоба с портфейла си, — всички доказателства, че Барлет и д’Енерис са едно и също лице с Арсен Люпен!

Извън себе си и сякаш раздразнен от това име, викаше все по-силно и стискаше с ръка рамото на д’Енерис. Той не отстъпи нито крачка и любезно му каза:

— Ще ми пукнеш тъпанчетата, Антон! Не може така.

Почака, тъй като Фажерол продължаваше да вика.

— Толкова по-зле за тебе — продължи Жан. — За последен път те предупреждавам: говори по-тихо! Иначе ще ти се случи нещо много неприятно. Продължаваш ли? Сам си го търсиш. И те моля да разбереш, че имах достатъчно търпение. Внимавай!…

Бяха толкова близо един до друг, щото гърдите им почти се допираха. Юмрукът на д’Енерис мина помежду им като мълния и удари Фажерол под брадата.

Фажерол залитна, краката му се подгънаха като на ранено животно и той се простря на пода.

В суматохата, сред неодобрителните викове, графът и Ван Хубен се опитаха да хванат Жан, а Жилбер и Арлет се втурнаха да помогнат на Антон. Д’Енерис отблъсна и четиримата и като ги накара да стоят настрана, настойчиво каза на полицая:

— Помогни ми, Бешу! Хайде, мой стар боен другар, помогни ми. Виждал си ме често на работа и много добре знаеш, че никога не действам сляпо и че трябва да имам сериозни причини, за да се намеся някъде насила. Моята цел е и твоя в тази афера. Помогни ми, Бешу!

Невъзмутим, полицаят бе присъствал на тази сцена като рефер, преценяващ ударите и вземащ решения като стар познавач. Събитията вървяха тъй, щото щеше да извлече само полза както от едната, така и от другата страна и че започващият смъртен двубой ще му предаде и двамата противници с вързани ръце и крака. Ето защо повикът към стария боен другар го остави напълно равнодушен. Бешу бе твърдо решен да се държи, както му повелява службата.

Той каза на д’Енерис:

— Знаеш ли, че долу имам трима колеги?

— Знам и разчитам на тебе, за да ги използваме срещу цялата банда от злосторници.

— А може би и против тебе? — изкикоти се Бешу.

— Както намериш за добре. Днес имаш в ръка всички козове. Играй си играта безпощадно. Това е твое право и твой дълг.

Бешу, сякаш се подчиняваше на собствените си мисли, но всъщност изпълняваше волята на д’Енерис, заяви:

— Господин граф Дьо Меламар, в интерес на следствието ви моля да имате търпение. Ако хвърлените против Антон Фажерол обвинения са погрешни, ние скоро ще узнаем това. Във всеки случай аз вземам цялата отговорност за всичко, което ще стане.

Това даде на д’Енерис пълна свобода на действие. Той извади от джоба си шишенце с кафява течност, изсипа половината от съдържанието му върху предварително приготвено парче памук и наоколо се разнесе миризма на хлороформ. Сложи памука на лицето на Фажерол и го завърза.

Всичко бе толкова чудновато, толкова противоположно на онова, дето графът би позволил, щото бе нужна нова намеса па Бешу, за да се успокоят и господин Дьо Меламар, и сестра му. Арлет стоеше объркана, с насълзени очи и не знаеше какво да мисли, а Ван Хубен нервничеше.

Бешу, който не можеше вече да отстъпи назад, настоя:

— Господин графе, познавам този човек. Уверявам ви, трябва да почакаме.

Жан се изправи и отиде до господин Дьо Меламар.

— Най-искрено се извинявам, господине! Моля ви да вярвате, че в случая не проявявам нито прищявка, нито жестокост. Но често истината се открива по особен начин. При това тя не е нищо друго освен тайните машинации, причинили толкова злини на семейството ви и на самия вас… Чувате ли, господине?… Тайната на семейство Меламар… Аз я зная. Само от вас зависи и вие да я научите и да премахнете злото. Няма ли да ми окажете доверие само още за двайсетина минути? Нужни са ми двайсет, не повече.

д’Енерис не дочака отговора — предложението му бе от онези, които не се отблъскват. Той сухо се обърна към Бешу:

— Твой ред е! Това е твоята част от плячката. Предавам ти най-напред истината, онази истина, дето хората от Префектурата напразно дирят и дето ти ще им предадеш съвсем топла. Поднасям ти и Фажерол, но ако не каже истината, ще ти го предам като труп. Предлагам ти най-сетне двамата съучастници: Лоранс и баща й. Сега е четири часът. Точно в шест ще ги имаш. Съгласен ли си?

— Да.

— Значи единодушни сме. Само че…

— Какво?

— Върви с мене докрай. Ако довечера в седем не съм изпълнил всичките си обещания, тоест ако не съм ти открил тайната на семейство Меламар, не съм изяснил цялата афера и не съм предал престъпниците, заклевам ти се, сам ще си сложа ръцете в белезниците и ще ти помогна да узнаеш кой съм: д’Енерис, Джим Барлет или Арсен Люпен. Засега съм човекът, който има възможност да разнищи трагичното положение, в което всички се тревожат. Няма ли наблизо полицейска кола?

— Има. Съвсем наблизо.

— Пратете да я докарат… Ван Хубен, твоята кола тук ли е?

— Казах на шофьора да пристигне в четири.

— Колко места има в нея?

— Пет.

— Шофьорът не ни трябва. Ти сам ще ни караш.

Наново отиде при Антон Фажерол, огледа го, премери му пулса. Сърцето биеше добре. Дишането бе редовно и видът на лицето — естествен. Повторно закрепи памука и заключи:

— След десетина минути ще се събуди. Точно толкова време ни е нужно.

— За какво? — запита Бешу.

— За да отидем там, където трябва.

— Къде?

— Ще видиш. Да вървим.

Никой не възрази. Д’Енерис бе наложил авторитета си. Може би те чувстваха въздействието на Арсен Люпен. Приказното минало на авантюриста и неговите чудновати подвизи усилваха влиянието, което д’Енерис упражняваше. Въплътени един в друг, те представляваха сила, способна да извърши чудо.

Арлет гледаше странния човек с широко отворени очи.

Графът и сестра му бяха препълнени от луда радост.

— Скъпи д’Енерис — каза внезапно омекналият Ван Хубен, — аз никога не съм си променял мнението, че единствено вие можете да ми върнете онова, дето ми откраднаха.

В двора влезе кола. Настаниха в нея Фажерол. Тримата агенти седнаха край него и Бешу тихо им каза:

— Отваряйте си очите!… Не толкова за този, колкото за д’Енерис, когато дойде моментът. В ръцете ни е и няма да го изпуснем, нали?

После отиде при д’Енерис. Господин Дьо Меламар си сложи палтото и шапката. Те се качиха заедно с Арлет в автомобила на Ван Хубен.

— Мини Сена в края на Тюйлери — заповяда Жан. — И тръгни по улица „Риволи“.

Всички мълчаха. С какво нетърпение очакваха събитията Жилбер и Адриен дьо Меламар! Защо бе това автомобилно пътуване? Къде отиваха?

д’Енерис прошепна глухо, сякаш си приказвате сам:

— Тайната на семейство Меламар! Колко дълго мислих за тази тайна! Още от самото начало, при отвличането на Режин и Арлет ми хрумна, че сме пред едип от онези случаи, когато настоящето може да се обясни само с миналото… Толкова пъти са ни увличали подобни проблеми. И толкова пъти съм ги разрешавал! Най-много ме занимаваше въпросът: Господин и госпожа Дьо Меламар не може да са виновни, тогава трябва ли да вярваме, че други използват техния хотел за свои цели? Такава бе и тезата на Антон Фажерол, но той имаше интерес следствието да се насочи в грешно направление. От друга страна, можеше ли да се предположи, че Арлет и Режин са доведени в този салон, без това да привлече вниманието на господин и госпожа Дьо Меламар, на Франсоа и жена му?

Той млъкна. Наведен над него, с набръчкано лице, Адриен дьо Меламар прошепна:

— Говорете!… Говорете!… Моля ви.

д’Енерис отвърна бавно:

— Не… Не с думи трябва да научите истината… Не ме насилвайте!

И продължи:

— При това е толкова просто. Недоумявам как не са се сетили онези, които търсеха, както се търси бягаща сянка. За мене искрата просветна от противоречието на фактите, дето напомних. Да прибавим, ако щете, и загадъчните кражби, на които станахте жертва. Онова изчезване на малките, незначителни предмети, изглеждащо необяснимо. Защото, за да се откраднат предмети без особена стойност, означава, че те имат висока цена за крадците.

Той наново млъкна. Графът стана неспокоен. В момента, когато щеше всичко да научи, го заизмъчва неудържимо желание това да стане веднага. Измъчваше се и Жилбер. Д’Енерис им каза:

— Моля ви… Родът Меламар е чакал повече от век. Почакайте още няколко минути! Нищо на света вече не може да ни попречи да стигнем до истината.

Шеговито се обърна към полицая:

— Мисля, че почваш да разбираш, нали, мой стар Бешу? Или най-малко съзираш малка светлинка? Не, ти още не се досещаш. Жалко… Това е твърде хубава тайна, оригинална, приятна и неразгадаема. Нали знаеш, най-хубавите тайни са като яйцето на Христофор Колумб… Искат мислене. Завий надясно, Ван Хубен! Наближаваме.

Завиха по тесни, неправилни и заплетени улици. Това бе стар квартал със своята търговия и своите малки индустриални предприятия, складове и ателиета, поместени в стари постройки. На някои места се виждаха железни балкони, високи прозорци, а през отворените врати — широки дъбови стълби.

— По-бавно, Ван Хубен! Добре… Спри край десния тротоар. Още няколко метра. Пристигнахме.

Той слезе и подаде ръка на Жилбер и Арлет. Полицейската кола спря зад автомобила на Ван Хубен.

— Още да не слизат! — каза Жан на Бешу. — Виждали Антон продължава да спи. Ще наредиш да го доведат след малко.

Бяха навлезли в улица, идваща от запад към изток, на лявата страна на която се издигаха няколко постройки, използвани за складове на консервни фабрики. Отдясно имаше четири съвсем еднакви малки къщи, твърде бедни, чиито прозорци без пердета и с мръсни стъкла създаваха впечатление за изоставеност. Нисък вход се открояваше в едно от крилата на коларска врата, боядисана в зелено, ала сега безцветна, и на която висяха късове от предизборни афиши.

Графът и Жилбер гледаха нерешително и замислено. Какво щяха да правят тук? Кого търсеха? Как да повярват, че ключът на тайната може да бъде именно тук, зад тази врата, през която, изглежда, никой никога не минава?

д’Енерис извади от джоба си дълъг, тънък и лъскав ключ и го пъхна в отвор, направен на височината на бравата. Усмихнато загледа своите спътници. И четиримата бяха бледи, стаени. Човек би казал, че животът им зависи от най-малките движения на човека, който ги водеше. Очакваха нещо невероятно, не можеха да повярват, че то ще се случи, но се подчиняваха. А Арсен Люпен държеше завесата, криеща от тях непознатия пейзаж.

Той завъртя ключа и като се отмести, ги накара да влязат.

Жилбер извика от изненада и се облегна на брат си, а той залитна.

Жан д’Енерис се видя принуден да ги подкрепи.