Загадъчният дом

Глава единадесетаВАЛПЕРИ, ЛЕКАТА ЖЕНА

Необяснимо чудо! Десет минути след като бяха напуснали предния двор на хотел „Меламар“, пак се намираха в предния двор на хотел „Меламар“. При това бяха минали Сена, и то само веднъж! Не бяха правили и никакъв завой, за да се върнат на мястото, откъдето бяха тръгнали. След като бяха изминали три километра от улица „Юрфе“ (това бе почти дължината на тогавашния Париж, между инвалидния дом и площад „Дьо Вож“), отново се намираха в предния двор на хотел „Меламар“.

Да, това бе истинско чудо! Нужно бе голямо усилие, за да можеш да разделиш тези две видения и умът ти да схване, че местата са различни. На пръв поглед мисълта се подвеждаше. Тук пълна прилика съществуваше не само на линиите и цветовете, на двете хотелски фасади, издигащи се в два еднакви предни двора, но най-вече в онова, което времето бе създало — една и съща атмосфера, един и същ дух, който витаеше между стените на строго определен правоъгълник, изпълнен с влажния въздух на ближната река.

Това безспорно бяха същите дялани камъни, докарани от една и съща кариера и с една и съща форма, на които годините бяха сложили един и същ знак. Върху плочите в двора времето бе оставило еднакви отпечатъци, а на покривите — еднакъв зеленикав цвят.

Жилбер, съвсем отпаднала, прошепна:

— Боже мой! Възможно ли е това?

Пред очите на Адриен дьо Меламар излизаше историята на неговото нещастно семейство.

д’Енерис ги отведе към терасата.

— Моя малка Арлет — каза Жан, — спомни си каква тревога изживя, когато ви отведох в двора на хотел „Меламар“. Вие веднага познахте, Режин също, шестте стъпала, които ви бяха накарали да преминете. Ето това е истинският двор и истинската тераса.

— Същата е — каза Арлет.

Безспорно, терасата към която вървяха бе досущ еднаква с онази от улица „Юрфе“. И когато влязоха в тайнствения дом, видяха същия вестибюл, постлан с еднакви и еднакво наредени плочки.

— Дори шумът от стъпките е същият — забеляза графът, чийто глас отекна и тук, както отекваше и там, когато той се прибираше вкъщи.

Поиска да влезе в останалите стаи на партера, но д’Енерис бързаше и не му позволи; той ги накара да се изкачат по двайсет и петте стъпала на стълбата, постлана и оградена с парапет от ковано желязо. Като стигнаха на площадката над стълбата, видяха пред себе си три врати, както беше и там…

Толкова се смутиха, колкото и в предния двор. Влязоха в салона. Всички предмети бяха съвършено еднакви, тапицериите — в същия цвят и еднакво изтъркани; еднакъв паркетът, полилеят, свещниците и половинката от въже за звънец.

— Нали тук се опитваха да те затворят, Арлет? — каза Жан.

— Как можеше да не се излъжеш?

— Тук, както и там — отговори тя.

— Не, тук е, Арлет. Ето камината, на която си се качила и библиотеката, където си лежала. Ела да видиш прозореца, през който си избягала.

От прозореца й показа градината с ниски дървета, оградени с високи стени, прикриващи я от съседите. На единия й край се издигаше изоставеният павилион и по-ниската стена с малката задна вратичка, която Арлет бе отворила.

— Бешу — заповяда д’Енерис, — доведи Фажерол. За предпочитане е автомобилът да дойде до терасата и агентите да чакат там. После ще имаме нужда от тях.

Бешу побърза да изпълни нареждането. При отваряне вратата издаде същия шум, както онази на улица „Юрфе“. И шумът на автомобила отекна по същия начин.

Като се изкачваше, Бешу каза на единия от хората си:

— Ще оставиш двамата си другари долу във вестибюла, а ти ще изтичаш до Префектурата и от мое име ще поискаш трима помощник-агенти. Това трябва да стане веднага. Ще ги доведеш и ще ги накараш да седнат на първите стъпала на стълбата, водеща към мазето. Може би няма да имаме нужда от тях, но предпазна мярка е нужна. И никакви обяснения в Префектурата. Нека да запазим за нас цялата слава от тази акция. Разбрано, нали? Сложиха Фажерол върху едно канапе и д’Енерис затвори вратата. Поисканият срок от двайсет минути не бе превишен с много. И действително, Антон взе да шава. Д’Енерис развърза памука от лицето му и го хвърли през прозореца. После, като се обърна към Жилбер, каза:

— Бъдете така добра, госпожо, да свалите шапката и палтото си. Трябва да давате вид, че сте у дома си, в хотела на улица „Юрфе“. Антон Фажерол не трябва да разбере, че сме напуснали улица „Юрфе“. Ето защо, категорично настоявам никой да не изрича нито дума, която да противоречи на онова, дето ще приказвам. Повече от мен сте заинтересовани преследваната цел да бъде постигната.

Антон залита по-дълбоко, хвана си челото, сякаш да прогони натрапчивия сън, който го унасяше. Д’Енерис не го изпускаше от очи. Графът нетърпеливо произнесе:

— Значи този човек е потомък на онзи род?

— Да — каза д’Енерис, — на онзи род, чието съществуване вие винаги сте предчувствали. Бяхте убедени, че от едната страна стоят Меламар, а от другата техните невидими и непознати душители. Това убеждение е правилно, но е непълно. Загадката и нейното обяснение стават пълни само като се открият. Не само изпълнението на драмата, но и декорацията, сред която се разиграва това изпълнение. Частите на мебелите, от които е съставена тази декорация. Трябвате да се досетите, че Арлет и Режин действително са видели предметите във вашия салон, само че не там, а тук.

Той млъкна и загледа край себе си, за да види дали всичко е така, както би искал да бъде. Антон Фажерол постепенно се пробуждате от своята унесеност под изпитателните погледи на събраните хора. Съвзе се бързо и напълно, по-скоро дотолкова, колкото бе нужно, за да размисли за случилото се. Той си спомни за получения юмручен удар, но нищо друго не можа да си спомни. Дори приспиването.

Унесено каза:

— Какво става? Струва ми се, че съм пребит и че е изминало много време…

— Не — отвърна д’Енерис през смях. — Изминали са не повече от десетина минути. Но ние взехме да недоумяваме. Ти как оценяваш това, че един боксов шампион остава зашеметен цели десет минути само от един удар? Извини ме! Ударих те по-силно, отколкото исках.

Антон яростно го изгледа.

— Спомням си — каза той, — че ти се ядоса, защото в тебе открих Люпен.

д’Енерис се престори на съкрушен.

— Ти още за това ли мислиш! Сънят ти беше кратък, но събитията се развиха твърде бързо. Люпен, Барлет, колко старо е това! Тук никой вече не се интересува от подобни глупости.

— А от какво се интересуват? — запита Антон, докато изучаваше спокойните лица на онези, дето бяха негови приятели, а сега погледите им го отбягваха.

— Какво ги интересува ли? — попита в отговор Жан. — Твоята история! Единствено твоята история и историята на Меламар, тъй като са едно и също.

— Едно и също?

— Разбира се! И ти, като я изслушаш, може би ще извлечеш полза, тъй като не я знаеш.

Докато двамата разговаряха, другите запазиха пълно мълчание. Никой от тях не даваше да се разбере, че са напуснали хотела на улица „Юрфе“. Ако Антон Фажерол се усъмнеше и най-малко, достатъчно му бе да погледне Жилбер и брат й, за да се увери, че е в техния дом.

— Хайде — каза той, — разказвай! Ще ми бъде приятно да чуя своята история, както ти ще я разкажеш. После ще е мой ред.

— Да разкажеш моята ли?

— Да.

— Според документите в джоба ти?

— Да.

— Не са вече там.

Антон потърси портфейла си и изръмжа.

— Казах ти вече, нямаме време да се занимаваме с мене. Само с тебе. А сега мълчи.

Антон млъкна, скръстил ръце и обърна глава така, че да не вижда Арлет, и си придаде разсеян вид. От този момент сякаш не съществувате за д’Енерис, който се обърна към Жилбер и брат й. Бе настъпил часът тайната за Меламар да бъде разкрита изцяло, с пълни подробности. Той направи това без излишни думи, с точни изрази, както се разказва история, подкрепена с неопровержими доказателства.

— Извинявам се, задето съм принуден да започна разказа от твърде далечно време. Но началото на злото е по-далечно, отколкото мислехте и когато бяхте измъчвани от спомена за фаталните дати, свързани със смъртта на вашите невинни прадеди, вие не знаехте, че те са били предопределени от малко любовно приключение, станало към края на осемнадесети век, по времето, когато вашият хотел е бил вече построен.

— Да — потвърди графът. — На един от камъните на фасадата е написано: „1750 г.“

— В 1772 година вашият прадядо Франсоа дьо Меламар, баща на генерала и дипломата и дядо на този, който умря в килията си, го премебелирал. Направил го такъв, какъвто е днес.

— Всички сметки за извършените поправки са запазени и до днес.

— Франсоа дьо Меламар се оженил за дъщерята на богат финансист, за красивата Анриет, с която лудо се обичали, и решил да й създаде среда, достойна за нея. Направил големи разноски, използвал най-добрите майстори. Франсоа и нежната Анриет, както я наричал той, заживели щастливо. За младия съпруг никоя жена не изглеждала по-красива. Нищо не му се виждало по-съвършено и по-мило от картините и мебелите, украсяващи дома му. Всичкото си време прекарвал да ги подрежда и описва.

Впоследствие този спокоен и тих живот не се променил за графинята, заета с отглеждането на децата си, но се променил за Франсоа дьо Меламар. Злата съдба поискала той да се влюби в съвсем млада, красива, духовита, не особено талантлива, но с големи амбиции актриса — госпожица Валпери. Привидно не последвала никаква промяна. Франсоа дьо Меламар запазил към жена си същото любезно и почтително отношение и както сам казвал, седемте осми от своето съществуване. Но всяка сутрин, от десет до един часа, под предлог, че отива да се разхожда или да посети ателието на прочут художник, той излизал, за да обядва със своята метреса. Вземал такива предпазни мерки, че нежната Анриет никога не научила за изневярата му.

Само едно нещо помрачавало щастието на неверния съпруг бил принуден да излиза от обичния си хотел на улица „Юрфе“, построен сред квартала Сен Жермен, и да напуска своите любими дреболии, за да отива в една проста къща, където не намирал нищо, годно да задоволи естетическия му вкус. Той повече страдал от това, че изневерява на къщата си, отколкото на жена си. Затова на другия край на тогавашния Париж, в един наскоро пресушен от блатата квартал, в който богати граждани и големи благородници строели вили, той издигнал хотел, напълно идентичен с онзи на улица „Юрфе“, и го мебелиран напълно еднакво. Външността се различавала, за да не могат да открият каприза на благородника. Но след като влизал в предния двор на Фоли-Валпери, така той нарекъл новия си дом, Франсоа можел да вярва, че животът му наново вече е в средата, която си е създал.

Вратата се затваряла със същия шум. Дворът бил постлан със същия калдъръм, терасата имала същите стъпала, вестибюлът — същите плочки, стаите — същите мебели и същите предмети. Вече нищо не дразнело неговия вкус и навиците му. Чувствал се като у дома си. И тук продължавал своите класици, каталози и инвентаризации — манията му толкова се изострила, че не търпял да липсва или да не бъде на мястото си дори най-малката дреболия и тук, и там.

Деликатната изтънченост и наслада, която, уви, щеше да направи трагична съдбата на неговия род за дълги години. От уста на уста, мълвата за двойствения живот на графа се разнесла из салоните и по улиците. Дългите езици започнали да сплетничат. Мармортен, абат Гамияни и актьорът Фльори намекват за това в своите мемоари. Госпожица Валпери, на която Франсоа не бил казал дотогава за реализиране на прищевките си, се научила.

Засегната и вярвайки, че има неограничена власт над своя любовник, тя го принудила да пожертва не нея или жена си, а един хотел. Франсоа не се поколебал. Избрал за свой хотела на улица „Юрфе“ и написал на метресата си следната бележка, която Грим ни предава:

Той напуснал госпожица Валпери, като й дал хотела на улица „Вией дьо Паре“. Не съжалявал, задето изоставил предметите, намиращи се в него, защото в дома си имал същите, и безвъзвратно се отдал на своята Анриет.

Госпожица Валпери много се ядосала. Един ден отишла на улица „Юрфе“, когато, за щастие, Анриет не била там, и вдигнала такъв шум, щото Франсоа не се поколебал: настоял да я затворят в Бастилията, където престояла две години.

След излизането си не мислила за нищо друго освен за отмъщение. Шест месеца по-късно избухнала революцията. Погрозняла, но доста богата, тя се отличила по време на нея, омъжила се за някой си господин Мартин, приятел на Фукие-Тайнвил, наклеветила граф Дьо Меламар, който не се решавал да се изсели, и няколко дни преди Термидора станала причина да го качат на ешафода заедно с нежната Анриет…

д’Енерис млъкна. Всички бяха слушали този разказ с голямо внимание, само Фажерол изглеждаше, че го приема с безразличие. Граф Дьо Меламар заговори:

— Разказът за личния живот на прадядо ни не е достигнал до нас. Но от устно предание ние действително знаем, че някоя си госпожа Валпери, долнопробна актриса, го е предала заедно с нашата прабаба. Всичко останало от семейния архив се е изгубило през време на революцията и са останали единствено сметководни и инвентарни книги.

— Но тайната — продължи д’Енерис, — се е запечатала в паметта на госпожица Валпери. Останала вдовица (тъй като приятелят на Фукие-Тайнвил на свой ред бил гилотиниран също, тя, заедно с един син, който имала от женитбата си и на който вдъхнала силна омраза против името Меламар, се настанила в бившата Фоли-Валпери, където живяла доста затворен живот. Смъртта на Франсоа и жена му не я задоволили и славата, която Жюл дьо Меламар спечелил във войната през Наполеоново време и по-късно в заеманите по време на реставрацията разни дипломатически постове, била за нея една постоянно подновявана причина за завист и омраза. Преследвайки погубването му, тя го дебнала през целия си живот и когато, покрит със слава, наново се завърнал в хотела си на улица „Юрфе“, организирала онзи тъмен заговор, който го вкарал в затвора.

Жюл дьо Меламар загинал от събраните против него странни доказателства. Бил обвинен в престъпление, което не бил извършил и което станало в салон, който признали за негов, сред мебели, приличащи на неговите, и пред тапицерия като неговата.

Госпожа Валпери повторно си отмъстила.

Двайсет и две години по-късно тя починала на почти стогодишна възраст. Синът й я предварил в гроба. Но тя оставила петнадесетгодишен внук, Доминик-Мартин, когото приучила на омраза и престъпление и който знаел от нея какво може да се направи с тайната на двойния хотел „Меламар“. Внукът доказал това, като на свой ред устроил с голяма вещина машинацията, причинила самоубийството на Алфонс дьо Меламар, ординарец на Наполеон III, обвинен в убийство на две жени в салон, който не можело да бъде друг освен салонът на улица „Юрфе“. Този Доминик-Мартин е диреният от полицията престъпен старец, бащата на Лоранс Мартин. Истинската драма започва оттук…

Както каза д’Енерис, истинската драма сега започваше. Всичко казано дотук бе само предисловие, подготовка. Ето че излязоха от онези далечни времена, където всеки разказ изглеждаше като легенда, и навлязоха в съвременността. Действащите лица бяха още живи и злото, което правеха, се чувстваше.

д’Енерис продължи:

— Само две същества свързват последната четвъртинка от осемнайсети век с първите години на двайсетия. След цял век метресата на Франсоа дьо Меламар направлявала ръката на убиеца на общинския съветник Лекурсьо. Подпомага го. Вдъхва му своята омраза. Делото получава нов импулс… Омразата е същата. Но тази наследствена, инстинктивна омраза на Доминик-Мартин е подсилена и от една друга причина, която досега не бе играла никаква роля: нуждата от пари. Извършеното против Алфонс дьо Меламар покушение бе придружено с обир. Доминик-Мартин скоро прахосва заграбеното в този обир и наследството от баба си и продължава да живее с измами и кражби. Но понеже не може да използва за делата си възможността, която му дава хотелът на улица „Юрфе“, тъй като е затворен поради изселване на семейство Меламар в провинцията, той не извършва крупни афери и не е в състояние да вреди на своите наследствени врагове.

Не мога да кажа точно какви са били по това време средствата за живот на Доминик и да опита подробно безплодните обири, извършени от няколкото приятели под неговото ръководство. Още от рано се оженил за много честна жена, която изглежда умряла от тъга и му оставила три момичета: Виктори, Лоранс и Фелисит, израсли, както могли, в хотел „Валпери“. Още от малки Виктори и Лоранс му помагали в неговите дела. Фелисит, наследила от майка си честен характер, избягвала и вместо да му помага, се омъжила за добър момък на име Фажерол, с когото се изселила в Америка.

Изминали петнайсет години. Работите им не вървели добре. За нищо на света Доминик, и двете му дъщери не искали да продават стария хотел, едничка останка от наследството. Нито го давали под наем, нито го ипотекирали. Искали да останат свободни, в свой дом, и да могат да се възползват в първия удобен случай. И защо да не се надяват? Хотелът на улица „Юрфе“ наново е отворен. Граф Адриен дьо Меламар и сестра му Жилбер, забравяйки страшната поука от миналото, вече са се настанили в Париж. Не може ли да се използва тяхното присъствие, за да се поднови и против тях онова, което успели да извършат против Жюл и Алфонс дьо Меламар?

В този момент съдбата им се притичва на помощ. Фелисит, онази дъщеря на Доминик и мъжът й, които се изселили в Америка, умрели в Буенос Айрес. От техния брак се родил син. Той е на седемнайсет години. Той е беден. Какво ще прави? Желае да види Париж. Един ден, без предварително обаждане, позвънил на вратата на своя дядо и своите лели. На полуотворената врата попитали: „Какво искате? Кой сте вие?“

— Антон Фажерол…

При произнасяне на името му, Антон Фажерол, който и без това с мъка прикривате нарастващото си любопитство към разказа за тъмната история на неговото семейство, леко обърна глава, повдигна рамене и каза подигравателно:

— Каква е тази бъбривост? Къде си събрал целия куп клевети? Валпери? Хотел на улица „Вией дьо Маре“? Две къщи?… Никога не съм слушал да се приказва за всичките тези глупости… Вижда се, че си много изобретателен.

д’Енерис не му обърна никакво внимание. Той продължи спокойно:

— Антон Фажерол пристигнал във Франция, знаейки за миналото на своя род само онова, дето са могли или дето са искали да му разкажат. Не много нещо. Бил добър и умен младеж, който обожавал майка си и искал да живее според принципите, които тя му внушила. Дядото и лелите разбрали: не ще могат изведнъж да го оплетат. Те схванали — младият човек, макар да е много умен, е безволев, мързелив и склонен към прахосничество. Вместо да го възпират, те го подтиквали към това. „Забавлявай се, малкият ми! Върви в обществото. Създай си полезни връзки. Харчи. Когато свършат парите, ще намерим други.“ Антон харчил, играл, заборчлял и постепенно, без да иска, взел да прави компромиси до деня, когато лелите му съобщили, че са разорени и че трябва да се работи. По-старата, Виктори, не работи ли? Не държи ли вехтошарска будка на улица „Сен Дени“?

Антон не се помирил с новото положение. Да работи ли? Няма ли нещо друго, по-хубаво за правене, когато човек е на двайсет и четири години, когато е опитен, симпатичен и красив като него, а животът го е отърсил от ненужни предразсъдъци. В това време двете сестри му разказали миналото, историята на Франсоа дьо Меламар и на госпожица Валпери, открили му тайната на двата еднакви хотела. Без да му намекнат за убийствата, посочили му възможността да извърши крупна афера. Два месеца по-късно Антон действал така добре, че се представил на графиня Дьо Меламар и на брат й Адриен при благоприятни за него условия, и е приет в хотела на улица „Юрфе“. От този момент той смята, че аферата е намерена. Графиня Жилбер се е развела. Тя е красива и богата, той ще се ожени за нея.

В този момент Фажерол яростно възрази:

— Не противореча на твоите глупави клевети. Това би ме унизило. Но има нещо, което аз не приемам и то е: да изопачаваш чувствата, които хранех към Жилбер дьо Меламар.

— Не казвам не — съгласи се Жан, без да му отговори направо. — Младият Фажерол бил малко влюбен и искрен в този случай. Но преди всичко това било за него възможна афера. И понеже трябвало да се представи за богат, с винаги пълен портфейл, накарал лелите си да продадат част от мебелите на актрисата Валпери, а това силно ядосало стария Доминик. Цяла година ухажвал графинята. Безполезно. По това време граф Дьо Меламар не хранел никакво доверие към него. Един ден, когато се показал по-настойчив, госпожа Дьо Меламар повикала слугата и го изпъдила.

Всичките му блянове рухнали, трябвало да се започне отново, и то при какви условия! Как да излезе от мизерията? Унижението и омразата унищожили у него онова, дето останало от майчиното влияние, и на негово място нахълтали лошите наследствени инстинкти на Валпери. Заклел се да се реваншира. Временно крадял наляво и надясно, пътувал, изнудвал, фалшифицирал, а когато минавал през Париж с празен портфейл, продавал мебели, въпреки ужасните караници с дядо си. За продажбата на тези мебели, подписани от Шануй и изпращането им в странство, с Бешу намерихме доказателства при един антиквар.

Хотелът постепенно се изпразвал, но това нямало значение. Същественото било да запазят и да не пипат салона, стълбите, вестибюла и двора. За тях сестрите Мартин били непоколебими. Приликата между двата салона трябвало да бъде пълна, иначе, ако някога се устрои клопка, може всичко да бъде открито. Те притежават един екземпляр от каталозите и инвентарните книги на Франсоа дьо Меламар и държат, щото всички предмети да останат по местата си.

Лоранс Мартин е най-придирчива. От баща си и от госпожица Валпери е получила ключовете на улица „Юрфе“, т.е. ключовете на хотел „Меламар“. На няколко пъти нощно време тя влиза в него. И така, един ден господин Дьо Меламар забелязва, че някои незначителни вещи са изчезнали. Лоранс е идвала. Тя е отрязала въжето на звънеца, защото у тях половината от същото въже се е изгубила; тя е откраднала една част от свещника и една ключалка от шкафа, защото и тези предмети са изчезнали от тях. И така нататък. Плячка без стойност, ще кажете? Действително, но не забравяйте голямата сестра, Виктори. Тя е вехтошарка и за нея всичко има стойност. Тя препродава част от откраднатите предмети във вехтошарския пазар, където аз случайно отидох, а другите оставя в своята будка, където ме заведоха моите издирвания и където видях Фажерол.

По това време всичко тръгнало на зле. Нямали никакви пари, даже почнали да не се хранят достатъчно. Вече не оставало нищо друго за продаване, а онова, дето все пак го имало, дядото го пазел ревностно. Какво ще стане с тях? По това време в Операта устроили празненство с благотворителна цел. В изобретателния ум на Лоранс Мартин се породила идеята за посмел обир: защо да не откраднат диамантения пояс?

Чудесно! Антон Фажерол се запалва. За двайсет и четири часа приготвя всичко. Вечерта влиза зад завесите, подпалва донесените от него букети изкуствени цветя, отвлича Режин Обри и я хвърля в един откраднат автомобил. Майсторски удар, който можеше да няма други последици освен кражбата на пояса, ако тя бе извършена в автомобила. Но Лоранс Мартин иска да направи нещо повече. Правнучката на госпожица Валпери нищо не е забравила. За да придаде на тази афера цялото й страшно значение, тя пожелала кражбата да бъде извършена в салона на улица „Вией дьо Маре“ — в този салон, който е еднакъв с онзи, на хотел „Меламар“. По такъв начин не се ли отдава случай, ако бъдат разкрити, да отпратят диренето към улица „Юрфе“ и да подновят против сегашния граф онова, което е успяло против Жюл и Алфонс дьо Меламар?

Кражбата се извършила в салона на Валпери! Лоранс носела пръстен с три бисера, разположени в триъгълник, какъвто пръстен носи и графинята. Тя също носела рокля от тъмен плат, гарнирана с черно кадифе, каквато носи графинята. Фажерол пък, подобно на графа, бил със светли гетри. Два часа след това Лоранс отишла в хотел „Меламар“ и скрила сребърната туника в една от книгите на библиотеката, където я намери няколко седмици по-късно доведеният от мене полицай Бешу. Това доказателство бе неопровержимо. Арестуваха графа. Сестра му избяга. За трети път Меламар са обезчестени. Това значеше скандал, затвор и скоро след това — самоубийство, а за потомците на Валпери — безнаказаност.

Никой не прекъсна обясненията на Жан. Той ги даваше със сух глас, като придружаваше думите си с ръкомахане и караше всеки да преживее тъмната история, чиито етапи най-сетне се изясняваха.

— Това е твърде забавно. Всичко е добре скроено. Истински сензационен роман. Моите поздравления, д’Енерис! За нещастие, аз не знам нищо за този втори хотел, който съществува само в твоята плодородна фантазия. За нещастие, моята роля е коренно различна от тази, която ти ми приписваш. Както вие, така и приятелите ми Меламар, така също и Арлет, и Бешу сте видели в делата ми само честност, безкористие, услужливост и приятелство.

До известна степен това възражение бе правилно и то направи впечатление на графа и сестра му — Фажерол винаги се е държал безупречно. А освен това, той действително можеше да не знае за съществуването на втория хотел. Д’Енерис отговори все тъй направо:

— Има физиономии, които лъжат, и поведения, които могат да ви заблудят. Колкото за мене, аз никога не съм се заблуждавал от честния вид на господин Фажерол. Още когато го видях за първи път в будката на леля му Виктори, се усъмних, че той е нашият противник, и вечерта, когато заедно с Бешу стоях скрит зад завесата, моето съчинение се превърна в убеденост. Убедих се, че господин Фажерол играе някаква роля. Само че, признавам, от деня, в който го видях, неговото поведение му учуди. Ето че този противник внезапно ми се видя, че противодейства на самия себе си и плановете, които аз му приписвах. Вместо да напада Меламар, той ги защищаваше. А защо бе всичко това? О!… Много просто. Арлет, нашата красива и мила Арлет се бе вмъкнала в живота му.

Антон повдигна рамене и се изсмя.

— Все по-забавно. Кажи, д’Енерис, Арлет можеше ли да промени природата ми? И можех ли да бъда съучастник на мерзавците, които преследвах още преди тебе?

д’Енерис отговори:

— Мисля, че разбирате, господин графе, каква цел е преследвал с тази нова роля и как я е изиграл. Той спечелва едновременно симпатиите на Арлет, която е щастлива, че ще може да поправи грешката си и с която той заработва, а от друга — признателността на сестра ви, склонена от него да се предаде на правосъдието, начертава й план за защита и я спасява заедно с вас. Докато аз бях отчаян и си губех времето в размишления, той се чувстваше във вашия салон като у дома си. Вие го чествахте като добър гений. Той предлагаше милиони (какво му костваха те?) за осъществяването на благородните мечти на Арлет и използвайки помощта на онези, които е спасил от пропастта, получи обещание от нея да му стане жена.