Загадъчният дом

Глава втораАРЛЕТ МАНЕКЕНКАТА

Бе привечер, осем дни по-късно. Клиентите на прочутия шивач Шернип започнаха да напускат обширните салони на улица „Mon Табор“ и в определеното за манекените посещение Арлет Масол и нейните другарки, освободени от представянето на моделите, можеха да се отдадат на своите любими занимания — гледане на карти, игра на белот…

— Положително, Арлет — викна една от тях. — Картите ти предсказват само приключения, щастие и богатства.

— Истината предсказват — добави друга. — Тъй като щастието на Арлет започна още онази вечер на конкурса в Операта. Първа награда!

Арлет заяви:

— Не я заслужавах. Режин Обри бе по-хубава от мене.

— Глупости! Всички гласуваха за тебе.

— Хората не знаеха какво правят. Този започващ пожар изпразни три четвърти от залата. Изборът не бе действителен.

— Човек би казал, че в действителност ти си винаги готова да отстъпиш мястото си на други, Арлет. Но това все пак няма да попречи на Режин Обри да се ядосва.

— О, не! Никак. Тя дойде да ме види и уверявам ви, целуна ме най-сърдечно.

— Целунала те е престорено.

— Защо ли пък ще завижда? Тя е толкова красива!

Една „малка ръчичка“ донесе вечерен вестник. Арлет го разгърна и каза:

— Ето, пише за следствието по „Кражбата на диамантите!“

— Прочетете го, Арлет!

— Слушайте.

— Колко щеше да ме е страх, ако попаднех сама в тази къща с този мъж и тази жена! — каза едно младо момиче. — А тебе, Арлет?

— Мене също. Но аз щях да се боря… В момента съм храбра. После се стряскам.

— Но в Операта ти не видя ли този тип, когато е минал край тебе?

— Видях… абсолютно нищо!… Видях сянка, която носеше друга сянка и даже не се запитах какво е това. Бях заета със спасяването си. Представете си! Огънят!…

— И не забеляза ли нещо?

— Да. Главата на Ван Хубен зад завесите.

— Познаваше ли го?

— Не, но той ревеше: „Диамантите ми! Диаманти за десет милиона! Това е ужасно. Каква катастрофа.“ И подскачаше от крак на крак, като че ли нещо го пареше.

Бе станала и подражаваше на Ван Хубен. В своята рокля — от черен плат, прибрана в талията — тя имаше същата гъвкава и елегантна стойка, както в тоалета, с който се бе показала на конкурса. Можеше да се отгатне, че има стройно и изящно тяло. Лицето й бе мило и нежно, кожата матова, косата къдрава, с красив рус цвят.

— Танцувай, Арлет… Танцувай!

Не знаеше да танцува, но заемаше пози и правеше стъпки, като да се готвеше да показва модели. Забавна и мила гледка, от която приятелките й не се отегчаваха. Те я обожаваха — за всички бе необикновено създание, орисано да живее в лукс и празненства.

— Браво, Арлет! — викнаха те. — Ти си очарователна.

— И си най-добрата. Защото благодарение на тебе три от нас ще пътуват към Ривиерата.

Момичето седна пред тях. Зачервено от възбуда и с искрящи очи, то им каза с полутайнствен глас, в който имаше възбуда, тъга и подигравка:

— Не съм по-добра от вас. Не съм по-способна от тебе, Ирен, нито по-сериозна от Шарлот, нито пък по-честна от Юли. Като вас и аз имам любовници, дето искат повече, отколкото мога да им дам, но въпреки това им давам повече, отколкото бих искала. Знам че рано или късно това ще свърши зле. Какво да се прави? За нас никой не се жени. Виждат ни с много красиви рокли и се страхуват.

— От какво се боиш пък ти? — каза едно от младите момичета. — Картите ти предсказват богатство.

— Как ще го получа? Дали от стар, богат господин? Никога. Аз искам да успея.

— В какво?

— Не зная… Върти ми се в главата. Искам любов, искам пари.

— Едновременно ли? Арлет, а защо са ти?

— Любовта, за да бъда щастлива.

— Ами парите?

— Не знам точно защо. Имам мечти и амбиции, за които често съм ви говорила. Искам да бъда много богата… Не за себе си… по-скоро заради другите… Заради вас, мои малки… Искам…

Тя каза по-тихо, с усмивка:

— Това са глупости. Детски мечти. Искам да имам много пари, които да не са мои, но с които да мога да си служа. Например да бъда директорка или собственица на голяма шивашка къща, в която да въведа нов ред, много удобства… И най-вече: зестри за работничките… Да, за да може всяка от вас да се омъжи по желание…

Тя мило се смееше на своята неосъществима мечта. Другите бяха сериозни. Една си избърса очите. Арлет продължи:

— Да. Зестри, истински зестри в пари… Не съм много учена. Нямам дори основно образование. Но написах едно изложение за моите идеи, с цифри и правописни грешки. На двадесет години всяка ще има своя зестра… После дрешки за първото дете… И после…

— Арлет, на телефона!

Директорката на ателието бе отворила вратата и викаше младото момиче.

То тутакси се изправи, бледо и разтревожено.

— Мама боледува — произнесе.

Знаеше се, че при шивача Шерниц на работниците предаваха само сериозните съобщения за нещастие и смърт. Знаеше се също, че Арлет обожава майка си, че е незаконно дете и че има две сестри, бивши манекенки, избягали в странство с мъже.

В мълчанието, което последва, Арлет пристъпваше със страх.

— Побързай! — настоя директорката.

Телефонът бе поставен в съседната стая. Натрупани на полуотворената врата, момичетата я чуха как разтревожено произнася:

— Мама е болна, нали? Пак ли сърцето? Ало, кой е насреща?… Вие ли сте, госпожа Лувен?… Не ви познах гласа… А, доктор ли? Доктор Брику, улица „Мон Табор“ номер три бис?… Предупреди ли го? И аз трябва да дойда с него? Добре, тръгвам.

Без дума повече, цяла разтреперана, Арлет грабна шапката си и изскочи. Другарките й се скупчиха при прозореца и на светлината на лампата видяха как тича, гледайки номерата. Чак накрая, вляво, сигурно пред номер три бис, спря. Там имаше автомобил, а на тротоара стоеше господин, на който се виждаха само силуетът и светлите гамаши. Сне шапката си и й заговори. Тя се качи в автомобила. Той също и колата изчезна към другия край на улицата.

— — Интересно — каза една манекенка, — всеки ден минавам оттам. Никога не съм видяла да има докторска табела на някоя къща. Доктор Брику на три бис. Знаеш ли такъв?

— Не знам. Може фирмата да е на вътрешната врата.

— Във всеки случай можем да проверим в кварталния телефонен указател, а също и в указателя за целия Париж — каза директорката.

Бързо отидоха в съседната стая, взеха от масичката двата указателя и с треперещи ръце ги запрелистваха.

— Ако на три бис живее някой си доктор Брику или какъвто и да е друг доктор, то той няма телефон — заяви едно от момичетата.

— В цял Париж няма никакъв доктор Брику. Нито на улица „Мон Табор“, нито другаде — добави друго момиче.

Настана раздвижване и смут. Всяка изказваше предположение, говореше. Работата изглеждаше загадъчна. Директорката се почувства задължена да предупреди Шерниц и той дойде начаса. Беше блед, грозен, облечен като хамалин съвсем млад човек, който към всичко се отнасяше със спокойствие и твърдеше, че може веднага да определи точно какво да се извърши, за да се избегне някоя евентуалност.

— Няма нужда от мислене. Право на целта и никога излишни думи.

Той хладнокръвно взе слушалката и поиска един номер. Когато го получи, каза:

— Ало… Домът на госпожа Режин Обри ли е?… Съобщете на госпожа Режин Обри, че Шерниц, шивачът Шерниц, иска да говори с нея. Добре.

Почака, после додаде:

— Да, госпожо, шивачът Шерниц. Макар че нямам честта да бъдете моя клиентка, смятам, че трябва да се отнеса до вас. Ето какво. Едно момиче, което работи при мене като манекенка… Ало?… Да, става дума за Арлет Масол. Вие сте твърде любезна. От своя страна трябва да ви кажа, че аз гласувах за вас… Вашата рокля онази вечер… Но позволете направо към целта. По всичко изглежда, че Арлет Масол е отвлечена тази вечер, и то от същия тип, който ви отвлече вас. Ето защо помислих, че имате интерес, вие и лицата, дето ви съветват, да узнаете тази работа… Ало… Чакате полицая Бешу ли? Отлично… Точно така, госпожо. Веднага идвам да ви съобщя каквото трябва.

Шивачът Шерниц остави слушалката и докато излизаше, каза:

— Само така трябваше да се постъпи…

С Арлет Масол събитията се развиха почти както с Режин Обри. В колата имаше една жена. Мнимият доктор я представи:

— Госпожа Брику.

Жената носеше гъст воал. Освен това беше тъмно и Арлет мислеше единствено за майка си. Тя заразпитва доктора, без дори да го погледне, а той с дрезгав глас отговори, че една от неговите клиентки, госпожа Лувел, му телефонирала бързо да дойде и да помогне на нейна съседка, като пътьом вземе нейното момиче. Нищо повече не знаел.

Автомобилът вървеше по улица „Риволи“ към площад „Конкорд“. Когато преминаха площада, жената зави Арлет с покривка, която пристегна на врата й, и опря една кама в рамото й.

Арлет се раздвижи — уплахата й бе смесена с радост, защото разбра, че майка й не е болна, че това бе послужило само като примамка и че нейното отвличане имаше съвсем друга причина. Ето защо бързо се успокои. Слушате и наблюдаваше.

Тя забеляза същите неща, които бе забелязала Режин. Бързото пътуване из Париж. Внезапните завои… Въпреки че не видя ръката на своята пазачка, тя зърна една от обувките й, твърде остра.

Дори можа да долови откъслеци от разговора между двамата, тъй като бяха сигурни, че думите им не достигат до нея. Чу цяло едно изречение. Изречение, което ясно разбра: същата двойка, която бе отвлякла Режин Обри, отвличаше и нея. Мнимият доктор Брику бе подпалвачът от Операта. Но защо я нападнаха нея, която не притежаваше нищо и от която не можеха да вземат нито диамантен пояс, нито каквито и да е други скъпоценности? Това я успокои. Арлет нямаше от какво да се страхува — щеше да бъде освободена веднага, след като похитителите открият грешката си.

Чу шум от отваряне на двукрила врата. Момичето, което мислено следваше приключенията на Режин, отгатна, че влизат в павиран двор. Накараха я да слезе пред една площадка. Тя преброи шест стъпала. После влязоха в постлан с плочки вестибюл.

В този момент тя дотолкова се бе успокоила и се чувстваше така бодра, че направи нещо, което й изглеждаше съвсем непредпазливо, но не можа да устои на инстинкта си. Докато мъжът затваряше вратата, неговата съучастница се подхлъзна на една плочка и за секунда само освободи рамото на Арлет. И тя, без да мисли, махна кърпата, която й закриваше очите, живо изтича по една стълба, премина през един коридор и влезе в салон, чиято врата предпазливо затвори.

Закрита от дебел абажур електрическа лампа хвърляше светлинен кръг, който пръскаше слаба светлина в останалата част от салона… Какво да прави! Откъде да избяга? Опита се да отвори единия от двата прозореца, но не можа. Уплаши се, като разбра, че онези всеки момент може да нахлуят в стаята и да се хвърлят върху нея.

Чу шум от затваряне на врати. На всяка цена трябваше да се скрие. Тя стъпи върху облегалката на едно канапе, сложено до стената, и скочи върху гладкия мрамор на камината. Пред нея се изправи висока библиотека. Осмели се да стъпи върху една бронзова ваза и достигна корниза на библиотеката. Хвана се с двете ръце и се покатери отгоре, без и самата тя да знае как направи това. Когато мъжът и жената нахлуха, Арлет бе вече легнала и наполовина закрита от корниза.

Достатъчно бе да повдигнат очи нагоре, за да я видят, но те не направиха това. Затърсиха в долната част на салона, под канапетата и фотьойлите, зад завесата. Арлет виждаше отраженията им в голямото огледало — лицата им смътно се виждаха и думите им едва достигаха до нея, защото те говореха съвсем тихо.

— Не е тук — каза най-сетне мъжът.

— Да не би да е скочила в градината? — забеляза жената.

— Не е възможно. И двата прозореца са затворени. А килерът?

Вляво, между камината и един от прозорците, имаше малък килер, отделен от салона с подвижна преграда. Мъжът махна преградата.

— Никой.

— Тогава?

— Тогава не знам. И това е твърде сериозно.

— Защо?

— Ако тя избяга?

— Да, действително. Ах, кучката!… Само да я пипна!… Те изгасиха електричеството, после излязоха. Часовникът от камината удари седем часа.

Арлет го чу и когато той отброи осем, девет и десет часа. Тя не мърдаше. Не смееше. Заканата на мъжа я караше да продължава да лежи и да трепери.

Слезе едва след полунощ, когато се поуспокои и почувства нужда да действа. Бронзовата ваза падна върху паркета с такъв шум, че младата госпожица остана като гръмната от страх. Но никой не влезе. Тя постави вазата на мястото й.

Отвън проникваше силна светлина. Арлет приближи до един прозорец и видя градина, в която под лунния блясък се проточваше алея, от двете страни на която растяха ниски дървета.

Този път тя успя да отвори прозореца.

Като се наведе, забеляза, че от тази страна е по-ниско и че няма повече от един етаж. Тя не се поколеба. Скочи от прозореца и благополучно се озова на камънака.

Почака, докато облакът закрие луната, претърча през откритото пространство и се намери под дърветата. След като вървя известно време, навеждайки се, тя стигна до стена, която не можеше да прескочи. Вдясно имаше павилион, който изглеждаше необитаем. Капаците му бяха затворени. Арлет бързо тръгна нататък. Преди да стигне до павилиона, забеляза в стената врата, подпряна с железни пръти, в бравата на която имаше голям ключ. Махна железата, превъртя ключа и дръпна.

Едва успя да отвори и да изскочи на улицата, като хвърли назад бърз поглед. Покривът на къщата й се стори силно полегат. Забеляза как една сянка тичаше след нея.

Улицата беше пуста. След около петдесетина крачки Арлет отново забеляза сянката — изглеждаше, че постепенно я настига. Обхвана я ужас и въпреки че бе задъхана, а краката й се огъваха, продължаваше да тича толкова бързо, че никой не можеше да я догони.

Силите й внезапно я напуснаха, коленете й се подгънаха и тя понечи да падне. Но вече бе стигнала улица, по която имаше минувачи. Съзря такси, скочи в него и след като даде адреса си и затвори вратата, се обърна. През задното прозорче на вратата видя, че неприятелят й скочи в друга кола, която веднага потегли.

Улици… други улици… Следяха ли я? Арлет не знаеше, нито пък се мъчеше да узнае. Внезапно пристигнаха до малък площад, на който имаше автомобилна пиаца. Тя почука на стъклото.

— Шофьор, спрете! Ето ви двайсет франка, продължете бързо, за да заблудите онзи, дето ме преследва.

Девойката скочи в друго такси и даде адреса си на новия шофьор: Монмартр, улица „Вардел“ петдесет и пет.

Вече бе вън от опасност, но беше толкова уморена, че изгуби съзнание.

Пробуди се на канапето в стаята си. До нея бе клекнал един господин, когото не познаваше. Внимателна, майка й я гледаше с безпокойство. Арлет опита да й се усмихне и господинът каза:

— Не я разпитвайте, госпожо. Не, госпожице, не говорете! Слушайте най-напред. Вашият работодател Шерниц съобщи на Режин Обри, че сте била отвлечена при същите обстоятелства, при които и нея са я отвлекли. Веднага предупредихме полицията. По-късно аз научих за случилото се от Режин Обри, която има добрината да ме смята свой приятел, и дойдох тук. Заедно с майка ви чакахме вън през цялата вечер. Надявах се, че похитителите ще ви пуснат, както пуснаха Режин Обри. Вашият шофьор ми каза, че идвате от площад „Виктория“. Други сведения няма. Не, не се вълнувайте! Утре ще ни разкажете всичко.

Младото момиче ридаеше и трепереше от треската и от спомените, тормозещи я като кошмарни сънища. Наново затвори очи, шепнейки:

— Качват се по стълбата.

Наистина някой позвъни. Майката излезе в антрето и се чуха два мъжки гласа. Единият каза:

— Ван Хубен, госпожо. Аз съм Ван Хубен, собственикът на туниката от диаманти. Когато научих за отвличането на вашата дъщеря, веднага тръгнах да я търся заедно с полицая Бешу, който току-що пристигаше от път. Обходихме всички участъци и пристигнахме тук. Портиерката каза, че Арлет Масол вече се е завърнала, и затова ние с Бешу дойдохме да я разпитаме.

— Но, господине…

— Много е важно, госпожо. Тази афера наподобява другата, с диамантите. Бандитите са същите… Не трябва да губим нито минута.

Без повече да чака позволение, той влезе в малката стая, следван от полицая Бешу. Това, което видя, прекомерно го учуди. Неговият приятел Жан д’Енерис бе клекнал до канапето, на което лежеше младото момиче, и внимателно целуваше очите, челото и бузите му.

Ван Хубен промълви:

— Вие, д’Енерис? Вие… Но какво търсите тук?

д’Енерис със знак го накара да млъкне.

— Не вдигайте шум! … Успокоявам момичето… Няма нищо по-успокоително от това… Вижте как се отпуска.

— Но…

— Утре… Утре ще се видим пак у Режин Обри. Дотогава болната трябва да почива… Не бива да си играете с нервите й…

Ван Хубен остана като стреснат. Майката на Арлет Масол нищо не разбираше. Но друг бе още по-изненадан и треснат: полицаят Бешу…

Полицаят Бешу, малък, слаб и блед човек, елегантно облечен и надарен с две огромни ръце, мигаше с очи и гледаше Жан д’Енерис като страшно видение. Изглеждаше, че хем познава д’Енерис, хем не го познава и сякаш търсеше да съзре под младата усмихната маска друго лице, дето за него, Бешу, бе лицето на самия дявол.

Ван Хубен ги представи един на друг. „Полицаят Бешу… Господин Жан д’Енерис!“

Полицаят Бешу понечи да заговори, но не можа и остана да гледа с ококорени очи флегматичния субект, който продължаваше да прилага своя странен начин на лекуване.