Загадъчният дом

Глава осмаСЕМЕЙСТВО МАРТИН — ПОДПАЛВАЧИ

Арлет и майка й си приличаха много. Но колкото и да бе съсипано от старостта и ядовете лицето на госпожа Масол, по него можеше да се съди, че тя е имала по-правилни и по-красиви черти от дъщеря си. За да отгледа своите три деца и да забрави мъката, която й бе причинена от поведението на двете по-големи, тя бе работила с настървение и продължаваше да работи, като поправяте стари дантели — работа, в която така се бе специализирала, щото дори бе успяла да си създаде известен комфорт.

д’Енерис влезе в светлия и чист апартамент и каза:

— Мислите ли, че ще се завърна скоро?

— Не зная. След отвличането Арлет не ми казва вече какво прави. Тя се страхува да не би да ме тревожи и шумът, който вдигат около нея, я отчайва. При все това ми каза, че ще отиде да посети една болна манекенка, едно младо момиче, което тази сутрин я е повикало с писмо. Нали знаете колко е добра Арлет и как се грижи за своите другарки!

— Това младо момиче далече ли живее?

— Не зная адреса му.

— Жалко! Толкова щях да се радвам, ако можех да поприказвам с Арлет!

— Но това е лесно. Тя сигурно е хвърлила писмото в коша за непотребни книжа и аз още не съм ги изгорила… Ето… Това трябва да е. Да. Спомних си, Сецила Хелуин… В Лавалоа Пере, четиринадесети номер, булевард „Дьо Курси“. Арлет ще бъде там към четири часа.

— Без съмнение тя отива с господин Фажерол.

— Невъзможно! Арлет не обича да ходи с господа. Освен това господин Фажерол често идва тук.

— А! Често идва тук? — запита д’Енерис с пресипнал глас.

— Почти всяка вечер. Приказват за всички онези работи, дето, както знаете, интересуват Арлет… Касата за зестри. Господин Фажерол й предлага големи капитали. Пишат цифри… кроят планове.

— Богат ли е този господин Фажерол?

— Много богат.

Госпожа Масол приказваше естествено. Явно бе, че за да й спести тревогите, нейната дъщеря не бе й приказвала за аферата Меламар. Гостът продължи:

— Богат и симпатичен?

— Твърде симпатичен — потвърди госпожа Масол. — И е много внимателен към нея.

— Женитба… — каза Жан, като се усмихна насила.

— О! Господин д’Енерис, не се подигравайте. Арлет не би могла да претендира…

— Кой знае!

— Не, не. Най-напред не е винаги любезна с него. Тя много се измени, моята малка Арлет, след всичките тези събития. Станала е по-нервозна и малко разсеяна. Не знаете ли, че се разсърди с Режин Обри?

— Възможно ли е? — викна д’Енерис.

— Да, и то без причина. Или по-право поради причини, които тя не ми съобщи.

Това изненада д’Енерис. Какво ли ставаше?…

Поговориха още малко. Но д’Енерис бързаше да действа и понеже бе твърде рано да отиде и да намери Арлет, той заповяда да го закарат у Режин Обри, която го срещна в момента, когато бе тръгнала да излиза от къщи. На въпроса му отговори живо:

— Дали съм сърдита с Арлет? Бога ми, не. Но може би тя ми е сърдита.

— Най-сетне какво се е случило?

— Една вечер аз отидох у тях. Там заварих Фажерол, приятеля на семейство Меламар. Поприказвахме. На два-три пъти Арлет не се показа твърде любезна с мене. Излязох, без да съм разбрала защо.

— Нищо друго ли няма?

— Нищо. Само че, ако държите за Арлет, д’Енерис, трябва да се пазите от Фажерол. Той е твърде натрапчив и тя никак не е безразлична. Сбогом, Жан!

Така, където и да запиташе, д’Енерис научаваше все повече и повече за отношенията, които свързваха Арлет и Фажерол. Сякаш внезапно се пробуди. Изведнъж разбра, че Антон Фажерол е оплел младото момиче и че в мислите му Арлет заема твърде много място.

Той се питаше: „Безспорно е, че Фажерол ухажва и обича Арлет, но дали тя го обича?“ Този въпрос го измъчваше. Само фактът, че той можеше да бъде поставен, представляваше за Арлет най-голяма обида, а за него — най-грозното унижение. Но този въпрос изникваше, когато се пораждаше чувството, което неговата наранена гордост обръщаше внезапно в цел на живота му.

— Четири часът без четвърт — си каза той при слизане от автомобила близо до посоченото място. Дали ще дойде сама? Фажерол придружава ли я?

Булевард „Дьо Курси“ бе наскоро построен в квартал Лавалоа Пере, извън работническите общежития, сред неурегулираните места край Сена, където имаше няколко фабрики и малко частни жилища. Между две дълги стени от тухли се отваря кална улица, накрая на която се вижда номер четиринайсет, написан с катран върху една полуразрушена ограда.

Открит коридор, дълъг няколко метра, изпълнен със стари автомобилни гуми и шасита, нещо като дървен гараж с външна стълба, водеща към таванските стаи, осветена само от два прозореца. Под стълбата — врата, на която пишеше: „Почукайте!“

д’Енерис не почука. Вярно е, че той се колебаеше. Мисълта да чака Арлет вън му се стори по-правилна. Но, от друга страна пък, едно неопределено чувство, което се пораждаше в него, го възпря. Мястото му се виждаше толкова чудновато, толкова невероятно бе болно момиче да живее в тези тавански стаи над този усамотен гараж, че внезапно усети в себе си предчувствието, че на Арлет бе устроен някакъв капан. Той си спомни за оная банда, която обикаляше около нея и умножаваше атаките си с невероятна бързина. Още след обяд опит за подкуп и убийство на общинския съветник. Два часа по-късно покушение против Арлет, привлечена в тази клопка. Изпълнители бяха: Лоранс Мартин, майка Трианон и куцият старец. Техен главатар: Антон Фажерол.

Всичко това му се натрупа по такъв неоспорим начин, щото всичките му съмнения изчезнаха и тъй като отвътре не идваше никакъв шум, той помисли, че злосторниците не са там, и заключи: най-естествено е да влезе и да чака вътре.

Опита се да отвори. Вратата бе заключена, а това го накара да помисли със сигурност, че вътре няма никой.

Смело, без да има предвид възможността да го нападнат, той изкърти бравата и провря глава. Не видя никого. Видя инструменти, дъски. Няколко тенекии бензин, наредени една върху друга. С други думи, някаква ремонтна работилница, изоставена и превърната в склад за бензин.

Той блъсна по-силно. Раменете му преминаха. Продължи да блъска и внезапно почувства, че нещо с неимоверна сила го удари в гърдите. Това бе желязна ръчка, прикрепена за стената, която се отхвърляше от пружина с голяма сила, когато вратата се отвореше донякъде.

д’Енерис остана известно време задъхан, залитна да падне и така изгуби всякаква възможност да се защитава. За неговите противници това време бе достатъчно. Те наблюдаваха, скрити зад куповете тенекии с бензин, и въпреки че бяха само две жени и един старец, успяха да му завържат ръцете и краката, да му запушат устата, да го занесат до една желязна колонка и да го завържат за нея.

д’Енерис не бе се излъгал в своите предположения: имаше устроена засада против Арлет и той невнимателно пръв бе попаднал в нея. Позна Лоранс Мартин и майка Трианон. Старецът не беше куц, но като го разглеждаше по-внимателно, човек можеше да забележи как десният му крак се подгъваше слабо, а това му позволяваше при случай да увеличи подгъването и да създаде заблудата, че е куц. Този бе убиецът на общинския съветник.

Тримата съучастници не показваха никаква възбуда. Човек можеше да отгатне, че са свикнали да вършат най-лошото. Фактът, че са предотвратили непредвидената атака на д’Енерис, не бе за тях съвсем незначителен инцидент, който те не смятаха за победа.

Майка Трианон се наведе над него, разгледа го и след това отиде при Лоранс Мартин. Двете започнаха разговор, от който д’Енерис дочу само няколко фрази:

— Вярваш ли, че е действително същият онзи тип?

— Да, същият е, който ме проследи в дюкяна.

— Тогава това е Жан д’Енерис — прошепна Лоранс Мартин. — Един опасен за нас човек. Вероятно е бил с Бешу на тротоара на улица „Лафайет“. За щастие аз чух шума на стъпките му. Сигурно е имал среща с малката Масол.

— Какво искаш да правиш с него? — каза вехтошарката, сигурна, че д’Енерис не може да я чуе.

— Това е въпрос, по който не трябва да се спори — каза глухо Лоранс.

— Е?

— Толкова по-зле за него.

Двете жени се спогледаха. Суровото лице на Лоранс доби енергичен израз. Тя добави:

— А и защо се бърка в нашите работи? Най-напред в дюкяна ти… После на улица „Лафайет“ и най-сетне тук… Изглежда, че знае за нас много неща и ще ни издаде. Попитай татко!

Не беше нужно да се иска мнението на онзи, когото Лоранс Мартин наричаше татко. И най-строгите решения намираха в този твърде стар човек, със сурово изражение на лицето, угаснал поглед и набръчкана от старостта кожа, най-ревностен сподвижник. Като го гледаше как действа и започва необясними приготовления, д’Енерис схвана, че таткото веднага го бе осъдил на смърт и че щеше да го убие съвсем хладнокръвно, както бе сторил това с общинския съветник.

Вехтошарката, която не бързаше чак толкова, започна тихо да преговаря. Лоранс стана нетърпелива и каза грубо:

— Стига глупости! Ти винаги си била за полумерките. Това трябва да стане и ще стане. Той или ние.

— Можем да го задържим затворен.

— Ти си луда. Такъв тип.

— Тогава?… Как?…

— Както малката, не се ли сещаш?…

Лоранс се ослуша, после погледна навън през една дупка в стената.

— Ето я… В края на улицата… А сега всички по местата си.

И тримата млъкнаха. Д’Енерис виждаше лицата им и намираше, че те твърде много си приличат, най-вече по еднаквото решително изражение. Това бяха безспорно много дейни същества, с голяма инициативност. Д’Енерис никак не се съмняваше, че двете жени са сестри, а старецът, който най-много плашеше пленника, е техен баща. Той като че ли не живееше действителен живот, а по-скоро бе някакъв автомат, някакъв робот, който извършваше предварително заложени действия. Главата му бе продълговата и мускулите съвсем неподвижни. Изражението му не бе злобно, нито жестоко. Приличаше по-скоро на каменна статуя.

Почука се, както повеляваше написаното на входа. Лоранс Мартин, която стоеше до вратата, отвори и каза на посетителката с много радостен и признателен глас:

— Госпожа Масол, нали? Колко мило от ваша страна, че дойдохте. Дъщеря ми лежи горе и е сериозно болна. Качете се, ако обичате… Как ще се зарадва тя, когато ви види! Преди две години сте работили заедно в шивашкото ателие на Люсиен Удар. Не си ли спомняте? Тя пък съвсем не ви е забравила!

Отговорът на Арлет не се чу. Гласът й бе ясен и бодър и не издаваше никакъв страх.

Лоранс Мартин излезе, за да я заведе горе. Вехтошарката викна отвътре:

— Да дойда ли с тебе?

— Няма нужда — отговори Лоранс с глас, който значеше: „Нямам нужда от никого… И сама съм достатъчно силна за тази работа.“

Стъпалата заскърцаха под краката им. Всяко от тях приближаваше до опасността, до смъртта.

При все това д’Енерис не се безпокоеше много. Фактът, че не бяха го убили начаса, показваше, че изпълнението на престъпния план изисква известно време, а всяко отлагане оставя по малко надежда.

Откъм горния етаж се чу шум от боричкане и внезапен сърцераздирателен вик… Последваха още няколко други, по-слаби викове. После стана тихо. Борбата не трая дълго. Д’Енерис разбра, че като него и Арлет е била вързана и устата й е запушена. „Бедно дете!“ — си каза той.

След малко стълбата наново заскърца и Лоранс Мартин се върна.

— Свърши се — съобщи тя. — И то лесно. Почти веднага припадна.

— Толкова по-добре — каза вехтошарката — По-добре е да не се пробуди скоро. Ще усети какво става само в последния момент.

д’Енерис изтръпна. Нищо друго, както тези думи, не можеше да определи по-точно желания от тримата злосторници край и мъките, които вероятно щяха да го предшестват. Че неговото предположение е правилно, той видя от внезапното противопоставяне на вехтошарката, която каза:

— Но най-сетне какво искате? Нищо не ни налага да причиняваме страдания на малката. Защо да не ликвидираме с нея още сега? Не си ли на същото мнение, татко?

Лоранс спокойно й подаде едно въженце.

— Лесно. Вържи й това на врата… Или пък ще предпочетеш да й направиш разрез на гърлото — предложи тя, като й подаде малка кама. — Аз не се наемам. Това не са неща, които могат хладнокръвно да се извършват.

Майка Трианон не се помръдна и чак до момента на тяхното излизане те не проговориха нито дума. Без повече да се бави и тъй като Арлет бе вече вързана горе, „таткото“, както го наричаха и двете, продължаваше своята работа и действаше тъй, щото грозящата опасност стана съвсем ясна. Д’Енерис схвана чудовищната и неумолима действителност.

Старецът нареди покрай стените два реда пълни с бензин тенекии. Някои от тях отвори и напръска стените и пода, с изключение на дъските, водещи към вратата. Така се образува проход, в края на който струпа няколко тенекии.

В една от тези тенекии натопи края на дълго въже, което му подаде Л оране Мартин и което те двамата развиха по оставения проход. Старецът разнищи другия край на въжето, извади от джоба си кутия кибрит и го подпали. След като се увери, че няма да угасне, той се изправи.

Всичко това бе свършено от човек, дето, както изглеждаше, през дългия си живот бе извършил много други подобни дела. Самата дейност не му доставяше толкова удоволствие, колкото старанието, изисквано от изпълнението. Това бе, може да се каже, напълно „съвършено“ дело. Нищо не бе оставено на случайността и тримата съучастници можеха спокойно да си отидат.

Така и направиха, като заключиха след себе си вратата. Успешно бяха свършили работата. Сатанинският им замисъл щеше неизбежно да се изпълни. Бараката щеше да изгори като суха треска и Арлет щеше да изчезне завинаги, без да могат да се разпознаят овъглените й останки сред пепелта. Хората едва ли щяха даже да се усъмнят, че се касае за умишлен пожар.

Фитилът гореше. Д’Енерис пресметна, че катастрофата ще стане между дванадесетата и шестнадесетата минута.

Още от първия миг той правеше опити да се освободи, свиваше се, надуваше се и напрягаше всичките си сили. Но възлите бяха направени по такъв начин, че всичките му усилия ги затягаха повече и въжето се впиваше в месата му. Въпреки своята опитност, въпреки всички упражнения, които бе правил с оглед на подобни обстоятелства, той не се надяваше навреме да успее. Ако не станеше някакво непредвидено чудо, експлозията бе неизбежна.

Той страдаше. Отчаян, че така глупаво се е оставил да го хванат в клопката и че не може нищо да се направи, отчаян, че не може да помогне на нещастната Арлет, той същевременно се ядосваше, задето не разбира нищо от случилото се. Връзката между Антон Фажерол и тримата съучастници бе за него вече установен факт. Но защо Фажерол, главатарят на бандата, на когото старецът бе само едно оръдие, защо именно Фажерол бе заповядал това отвратително убийство! Неговите планове, които до този момент изглеждаха изключително обосновани от любовта и завладяването на младото момиче, дотам ли бяха се изменили, щото да наложат нейната смърт?

Фитилът продължаваше да гори. Малката огнена змия отиваше към целта, по неумолимия път, от който нищо не бе в състояние да я отклони. Там горе бе осъдена падналата в безсъзнание безсилна Арлет. Тя щеше да се пробуди само при първите пламъци.

— Още седем минути, още шест минути…

Едва бе успял да разхлаби малко въжето, а кърпата, която запушваше устата му, падна. Би могъл да вика. Би могъл да извика Арлет и да й каже колко бяха силни чувствата му към нея, колко бе чиста и спонтанна любовта му, която тя не съзнаваше и чиято дълбочина той разбра едва в последния момент, когато всичко около него се рушеше. Но имаше ли смисъл да приказва? Ако тя е в безсъзнание, имаше ли смисъл да я пробужда, за да й съобщи грозящата я опасност и твърде близката действителност?

Освен това… Не, той не искаше да губи надежда. Чудото можеше да стане в последния момент. Колко пъти, вече притиснат от всички страни, безжизнен, безвъзвратно осъден, той е бивал подпомаган от невероятни случаи! Оставаха още три минути. Може би взетите от стареца мерки щяха да бъдат недостатъчни? Може би фитилът щеше да угасне, когато пламъкът стигне до тенекиите?

С всички сили той се напъна, за да премахне измъчващите го въжета. Не му оставаше друга надежда за спасение, освен свръхчовешката сила на мишците и гърдите му. Няма ли да се скъсат въжетата? Нямаше ли чудото да се извърши от само себе си, д’Енерис?… То дойде от друго място, и то оттам, откъдето Жан никак не предполагаше. По улицата се чуха бързи стъпки и един глас извика: „Арлет! Арлет!“

Този глас идваше от някого, който се притичвате на помощ и вдъхваше надежда, предвещавайки скорошното освобождение. Вратата се заклати. Тъй като този, който идваше, не можа да отвори, той започна да я рита и удря с юмруци. Една дъска се откърти и една ръка се провря през отвора близо до бравата. Като видя тази ръка, д’Енерис извика:

— Безполезно е! Блъскайте! Бравата не е здрава. Побързайте!

И действително бравата се откърти. Вратата бе разрушена наполовина. Някой влезе в стаята. Този някой беше Антон Фажерол.

На часа той видя опасността, скочи към тенекиите и ритна с крак фитила точно в момента, когато пламъкът бе обхванал горния му край. Стъпка го и го угаси, а след това размести натрупаните в средата тенекии бензин.

Жан д’Енерис удвои усилията си, за да се освободи. Той не искаше да дължи освобождението си на Фажерол и не би търпял той да се наведе към него и да отреже въжето. При все това, когато Фажерол дойде и промълви „Ах, вие ли сте?“, Жан, който бе успял да се развърже, не можа да се стърпи да не каже:

— Благодаря! Още няколко секунди и всичко щеше да свърши.

— Арлет? — запита Фажерол.

— Горе!

— Жива?

— Да!

И двамата изтичаха по външната стълба.

— Арлет! Арлет! Ето ме — викна Фажерол. — Вече няма нищо опасно.

Вратата не устоя повече от другата, на гаража, и те влязоха в тясна таванска стая, където Арлет бе вързана и хвърлена със запушена уста на едно походно легло.

Те на часа я отвързаха. Тя изгледа и двамата с блуждаещ поглед и Фажерол обясни:

— Предупредиха ни и двамата един след друг и ние се срещнахме тук… Но твърде късно, за да заловим престъпниците. Сториха ли ви нещо лошо? Не се ли изплашихте много?

Така той премълча ужасния опит за убийство и спасителната постъпка, която бе извършил.

Арлет не отговори. Тя затвори очи. Ръцете й се разтрепериха.

След малко я чуха да шепне:

— Дали съм се уплашила… Втори път нападение… Кой ли пък ме мрази толкова?

— Подмамили са ви с този гараж?

— Една жена… видях само една жена. Накара ме да се кача тук и ме събори.

И тя добави с ужас, който въпреки присъствието на двамата мъже продължаваше да я измъчва:

— Същата жена, както и първия път… О, в това съм сигурна, същата жена… Познах й начина на действие, нейното стискане, нейния глас… Това бе жената от автомобила… Жената… Жената…

Тя внезапно млъкна, изтощена и нуждаеща се от почивка. Двамата мъже я оставиха за момент и излязоха на малката площадка в края на стълбата пред самата таванска стая.

Жан никога не бе мразил своя съперник, колкото го мразеше сега. Мисълта, че Фажерол ги е спасил и двамата, него и Арлет, го влудяваше. Чувстваше най-силното унижение. Антон Фажерол бе господар на положението и всички факти бяха в негова полза.

— Тя е по-спокойна, отколкото предполагах — каза тихо Фажерол. — Не съзнава каква опасност е избягнала и не трябва никога да я узнае.

Той приказвате така, като че те бяха в интимни връзки с д’Енерис и като че приема, щото всеки от тях да знае онова, което знае другият. Не подчертавате заслугата си и бе запазил обичайното си спокойствие, а лицето му бе полуусмихнато и симпатично. Нищо в него не подсказваше, че са съперници и че помежду им се води борба.

Но Жан с мъка сдържаше яда си и веднага започна двубоя така, както би го направил с отявлен противник. Силно го стисна за рамото и каза:

— Искате ли да поговорим, тъй като сега ни се отдава случай?

— Да, но тихо. Шумът от една кавга ще бъде naiy6en за нея, а доколкото схващам, и топа ме учудва, вие търсите именно кавга.

— Не, никаква кавга — заяви д’Енерис, чието поведение отричаше думите му. — Аз търся, аз искам едно обяснение.

— Относно какво?

— Относно вашето поведение.

— Моето поведение е ясно. Нямам нищо за криене и ако се съгласявам да ви отговарям, то е, защото моята любов към Арлет ми напомня за нашето приятелство към нея. Питайте!

— Добре. Най-напред ми кажете какво правехте във вехтошарската будка „Трианон“, когато ви срещнах?

— Вие го знаете.

— Зная ли го? Откъде?

— От мене.

— От вас ли? Че аз за първи път ви приказвам.

— Вие не за първи път ме слушате да приказвам.

— А къде друг път?

— В хотел „Меламар“, вечерта, когато ме проследихте с Бешу. През време на признанията на Жилбер дьо Меламар и моите обяснения вие и двамата стояхте зад завесата. Тя се заклати, когато влязохте в съседната стая.

д’Енерис се сепна. Значи на този тип нищо не му убягваше? Той продължи с още по-предизвикателен глас:

— Значи вие претендирате, че двамата преследваме една и съща цел?

— Фактите го доказват. Както вие, така и аз се мъча да открия хората, откраднали диамантите, които тормозят моите приятели Меламар и които преследват Арлет Масол.

— Значи с тях е и онази вехтошарка?

— Да.

— Но защо си разменихте с нея онова смигване, което я предупреди за мене?

— Вие го схващате като предупреждение, когато всъщност аз я наблюдавах.

— Може и така да е. Но тя затвори будката и изчезна.

— Защото се е уплашила от всички ни.

— И според вас тя съучастница ли е?

— Да.

— Като съучастница, не вярвам да е чужда на убийството на общинския съветник Лекурсьо?

Антон Фажерол подскочи. Човек би казал, че той нищо не знае за това убийство.

— Какво казвате! Господин Лекурсьо убит?

— Преди около три часа.

— Три часа? Господин Лекурсьо умрял? Но това е ужасно.

— Вие го познавате добре, нали?

— Само по име. Но аз знаех, че нашите неприятели трябвате да отидат при него, че искаха да го подкупят и никак не бях спокоен за намеренията им.

— Сигурен ли сте, че именно те са действали в случая?

— Сигурен.

— Те в такъв случай трябва да имат много пари, щом могат да предлагат петдесет хилядарки.

— Как да нямат! От продажбата само на един диамант!

— Имената им?

— Не ги зная.

— Ще ви осведомя поне частично — каза д’Енерис, наблюдавайки го. — Сестрата на продавачката, на име Лоранс Мартин, която е наела будката. И един твърде стар куц човек.

— Точно така! Точно така! — каза живо Антон Фажерол. — Навярно и тук са били същите трима и са ви вързали?

— Да.

Фажерол се намръщи. Прошепна:

— Какво нещастие! Предупредиха ме много късно, иначе щях да ги заловя.

— Правосъдието ще се заеме с това. Сега полицаят Бешу ги познава и тримата. Не ще могат да му убягнат.

— Толкова по-добре! — каза Фажерол. — Това са опасни разбойници, и ако не ги заловят, рано или късно ще успеят да премахнат Арлет.

Всичко, което казваше, изглеждаше да е самата истина. Той никога не се колебаеше в отговорите си, а между събитията и начините, по които той ги тълкуваше, нямаше никакво противоречие.

„Колко е лукав!“ — помисли д’Енерис, продължавайки да го обвинява, но бе смутен от многото логика и многото откровеност.

Всъщност той предполагаше, че цялото това ново приключение на Арлет е било разработено от Антон Фажерол и неговите трима съучастници, за да може Фажерол да изпъкне като спасител в очите на момичето. Но в такъв случай защо бе този начин на действие? Защо тя не бе станала изплашен свидетел на всичко това? И защо най-сетне Фажерол не се представяше пред нея горд от своята намеса? Той внезапно го запита:

— Обичате ли я?

— Безкрайно — отговори унесено другият.

— А Арлет обича ли ви?

— Вярвам.

— Кое ви кара да вярвате?

Фажерол се усмихна непринудено и отговори:

— Тя ми даде най-доброто доказателство за своята любов.

— Кое?

— Ние се сгодихме.

— Какво? Сгодихте ли се?

д’Енерис трябваше да направи неимоверно усилие, за да говори с привидно спокойствие. Раната му бе дълбока. Той стисна юмруци.

— Да. — потвърди Фажерол. — Снощи.

— Аз се видях преди малко с госпожа Масол, но тя нищо не ми каза.

— Тя още не знае. Арлет не иска да й съобщи.

— Но това е новина, която не ще й бъде неприятна.

— Да, но Арлет иска най-напред да я подготви.

— Значи всичко е станало без нейно знание?

— Да.

д’Енерис започна нервно да се смее.

— А госпожа Масол вярваше, че дъщеря й още не умее да определи среща на мъж. Какво разочарование!

Антон Фажерол произнесе сериозно:

— Нашите срещи стават на едно място и пред хора, които госпожа Масол би почитала, ако ги познаваше.

— Аха! А кои са те?

— В хотел „Меламар“, в присъствието на Жилбер и нейния брат.

д’Енерис не можеше да се опомни. Граф Дьо Меламар покровителстваше любовта на господин Фажерол и Арлет — незаконороденото момиче, манекенка и сестра на двете манекенки, тръгнали по лошия път. На какво се дължеше тази неуместна снизходителност?

— Значи те знаят? — запита Жан.

— Да.

— И одобряват?

— Напълно.

— Моите поздравления. Подобна подкрепа е във ваша полза. Освен това графът ви е много задължен и вие от дълго време сте приятел на семейството му.

— Има и една друга причина, която поднови нашето приятелство — каза Фажерол.

— Мога ли да я знам?

— Разбира се. Господин и госпожа Меламар с ужас си спомнят драмата, която щете да ги погуби. Проклятието, което от един век тежи над тяхното семейство, вероятно ги постига само защото живеят в този хотел. Това ги накара да вземат безвъзвратно решение.

— Кое? Да не би да се отказват да живеят повече там?

— Даже не искат да запазят хотел „Меламар“. Той привлича нещастията върху тях. И го продават.

— Това възможно ли е?

— Почти свършено е.

— Намериха ли купувачи?

— Да.

— Кои?

— Аз.

— Вие?

— Да. Арлет и аз имаме намерение да живеем в него.