40

Когато Джини пристигна, Франция бе забулена в мъглите на късната пролет. Студ и пастелни цветове замениха топлината, ярките багри, светлините и сенките на средиземноморските страни.

Франция я посрещна с връхлитащи я отвсякъде познати гласове, интонации, прояви на въодушевление. Някога тя наричаше Мексико свой дом, но това вече бе минало. Щеше ли вече да нарече нещо дом? Ще решавам всичко това едва след като видя децата си и се прибера в къщата — каза си Джини. А Пиер! И леля Селин — дали бяха довели близнаците? Копнежът й да види близнаците замени измъчвалата я до днес неосъзната празнота. Те нямаше да я познаят, разбира се, бяха прекалено малки. Но този път щеше да прекара цялото си време с тях, а после…

— Ето те и теб — посрещна я Пиер, навеждайки се да я целуне. — Ще се погрижа за багажа ти…

След това Джини потъна в топлата прегръдка на Селин, чувствайки влажната й буза до своята. Леля й винаги плачеше.

— Къде е Ричард? Толкова бяхме объркани…

— Ще ви разкажа цялата история по-късно, няма за какво да се тревожите. Не виждате ли колко добре изглеждам? Наслаждавах се на слънчевото време и постоянно бях навън.

— Хайде да тръгваме — подкани Пиер зад тях. Той хвърли смразяващ поглед на майка си, която продължаваше въпросително да се взира в очите на Джини. — Ще говорим в каретата — припряно рече той, докато ги побутваше пред себе си, без да даде възможност на Джини да протестира. Защо ли бързаше толкова?

— Как са…

— Ето, водя ти я. Джини, помниш ли Джоузеф? Джини, ти влизай с мама, аз ще се погрижа за останалото. Има достатъчно място за багажа.

Тя с въздишка се настани сред кадифените възглавници.

— О, колко е хубаво да се прибереш у дома. Ще поостанем ли в Париж или тръгваме направо за вилата? Не мога да чакам повече — искам да видя децата си, сигурно ужасно са пораснали.

— Да… да, най-малко с по няколко сантиметра — унесено отвърна Селин, търсейки Пиер с поглед.

— Добре ли са те? Последния път, когато ми писахте… но това бе преди няколко месеца, пощите в Турция не са от най-бързите. За това не ви отговорих.

— Скъпа, какво се е случило? — когато се приведе към ръцете на Джини, очите на леля й все още бяха пълни със сълзи.

Младата жена потръпна.

— Какво става обикновено? Ричард беше всеотдаен… в началото. Но да живея в харем беше все едно да живея в затвор, а след време той… той реши, че за мен е по-добре да съм свободна. Той самият не можеше да напусне, защото султанът го бе харесал, а това означаваше… — осъзна, че говори твърде бързо, стараейки се гласът й да звучи бодро, което не бе убягнало на леля и. С облекчение видя Пиер да се приближава, затръшвайки вратата на каретата.

— Добре, ето ни и нас — не бе трудно да се забележи престорената веселост в гласа му, което накара Джини да се намръщи въпросително.

— Пиер — какво става? Трябва да знаеш, че не можеш да скриеш нищо от мен. Лельо? — Очите й прескачаха от единия към другия и тя чувстваше кръвта да се оттегля от лицето й, когато прошепна: — Не са… децата? Нищо не се е случило, нали? О, за бога, кажете ми?

— Децата са добре — наистина. За бога, съвсем по женски се хващаш за най-лошото — грубо отвърна Пиер и за негово най-голямо учудване това не вбеси Джини.

— Добре — но предчувствам, че нещо не е наред. Защо не ми кажете какво е? Ако не са децата, къде са те сега?

Селин навиваше малката дантелена кърпичка около пръста си, а очите й избягваха тези на племенницата й. Върху Пиер легна неприятното задължение да отговаря и той въздъхна, изпъвайки крака пред себе си.

— Виж, Джини, трябва да разбереш… всъщност децата са в Англия, мисля. Не бива да се притесняваш, защото съм сигурен, че се грижат добре за тях.

— В Англия? — гласът й рязко се извиси, а младата жена невярващо се взря в братовчед си. — В Англия? — глупаво повтори тя, чудейки се дали е чула правилно. — Но… какво правят в Англия?

Селин смутено започна да се оправдава:

— Нищо не можахме да сторим, за да го спрем, Джини. Все пак той е техен баща и… имаше съдебно разрешение…

Пиер я прекъсна рязко, карайки Джини бавно да обърне глава към него, чувствайки врата си чуплив като стъкло.

— Джини, с маман неумело се опитваме да ти кажем, че твоят съпруг взе децата. Стив Морган… — предпазливо рече той, но при вида на очите й гласът му се промени — е доста… груб мъж. Въпреки това повярвай ми, аз бих го спрял, но той бе взел всички законни мерки. А и не сме очаквали подобно нещо от него.

— Нямахме право да го държим далеч от собствените му деца, миличка, въпреки че аз опитах да го разубедя. Но ти беше далеч и… и…

Цялата тежест на казаното от внезапно легна върху Джини като камък и тя се изправи със свити юмруци.

— О, това е съвсем типично за него — подло и мерзко. Той е… той е взел моите деца. Те са мои деца. Аз ги родих, а той дори не намираше време да дойде да ги види. А сега… Колко добре умее да се преструва този лицемер. Но този път няма да стигне далеч. — Тя си пое въздух, гледайки призрачно бялото лице на леля си и каменната физиономия на Пиер. — Ще си върна децата, чувате ли? Той няма да… той поинтересува ли се къде съм?

Пиер отвърна предпазливо:

— Той като че ли вече знаеше. Всичко, което каза за теб бе, че се надява да си щастлива. А той не е човек, с когото лесно можеш да се разбереш. Джини, той…

— О, да — процеди през стиснатите си зъби, — о, да това много добре го знам.

Чувстваше се като поразена от гръм. Стив… той бе посмял да използва децата, за да й отмъсти. Изпитваше желание да го убие, да го прободе в сърцето… И сигурно щеше да го направи, само да го откриеше.

Този път омразата я накара да заплаче. Пиер я прегърна, а Селин й предложи чиста кърпичка.

— Искам… да знам всичко — промълви през сълзи Джини, — всичко. Къде е отвел децата ми, какво… какво ще прави с тях — всичко.

Постепенно цялата история излезе наяве — говореше главно Пиер, който като мъж бе по-откровен с нея.

Стив пристигнал неочаквано с приятели. Сред тях, Пиер бе принуден да признае, била една много привлекателна жена, млада американка.

— Но между тях нямаше нищо, сигурен съм, защото по петите й неизменно бе страховитата й майка. Жената бе толкова красива… с коса като цвета на есенни листа.

Джини вече си бе възвърнала част от самообладанието си и рязко рече:

— Съвсем в стила на Стив. А ти ми изглеждаш доста впечатлен от тази красива жена. Кажи ми, колко други жени има около него? Какво стана с… онази оперна певица?

Пиер почервеня.

— Е, не съм го питал. Но е вярно, чух, че са били заедно в Париж. Мисля, че тя също е заминала за Англия преди няколко дни.

— И скъпата малка Консепсион е там. Сигурна съм, че няма да остане с празни ръце — бясно рече Джини. Неспособна да седи неподвижна, тя започна да обикаля насам-натам, спирайки само за да погледне обвинително братовчед си.

— Ами ти, Пиер… ти си адвокат, нали така? Сигурно си го оставил да отвлече децата ми, без и пръста си да помръднеш?

— Джини, уверявам те, че всичко бе законно. Те са и негови деца — съзирайки погледа й, той вдигна ръце в комичен жест на самоотбрана. — Е, добре, имаш обещанието ми, че ще ти помагам по всеки възможен начин. Също и Майкъл, ако го помолиш. Кълна се той все още храни необикновена привързаност към теб. Но какво смяташ да правиш? Надявам се да не действаш прекалено безразсъдно…

Като дишаше дълбоко, Джини сложи ръце зад гърба си, стискайки ръба на масата, и се наведе напред. Докато я гледаше, Пиер неочаквано си помисли колко прилича на рускиня, с широко отворените си, обхванати от зелени пламъци очи и пълните, решително стиснати устни.

— Защо? — каза тя с обезоръжаващо сладък глас, който обаче не го размекна ни най-малко. — Възнамерявам да отида в Англия и да видя децата си. Мога ли да сторя поне това, според теб? А колкото до Стив Морган, той вече не е мой съпруг…

— Джини, внимавай. Делото по развода ти все още не е завършило.

— А той опита ли се да внимава?

Пиер поклати глава, гледайки я подозрително.

— Не… не… изобщо. Всъщност той… ни каза, че ще направи всичко възможно да получиш развод колкото се може по-бързо. Възнамерявал да се ожени отново. Каза… каза, че децата имали нужда от майка.

Една скъпа ваза се разби в стената недалеч от него и Пиер трепна. Господи, какъв темперамент! Неговата тиха малка братовчедка се бе променила.

Тя вече правеше планове, обмисляше ходове. И се бе научила през повечето време да контролира яростта си.

Когато Джини отново напусна Франция, го направи напълно в свой стил — с целия си гардероб от нови дрехи и бижута. Отпътува с братовчед си Пиер и още някакъв мъж — нов обожател. На безименния й пръст блестеше огромен диамантен пръстен, за който тя бе убедена, че е по-красив от онзи, който Стив беше подарил на Ди Паоли. Приятелят й, господин Фредерик Мец, бе баснословно богат швейцарски банкер, а освен това и достатъчно щастлив в нейната компания, за да не й досажда. Сексуалните му предпочитания клоняха към собствения му пол. Той беше сравнително млад мъж, хубав, по тевтонски рус и щеше… ще свърши работа, за да впечатли Стив. Дълбоко в себе си Джини знаеше, че ще води битка на живот и смърт.

— Така — значи първо отиваме в Лондон? — рече Фредерик. Това го забавляваше — първото му приключение във висшето общество. След смъртта на баща си младият човек бе наследил цялото му богатство и животът му бе придобил нови хоризонти. Франция беше първата спирка. А сега и Лондон — в компанията на такава прекрасна жена, за която всички мъже щяха да му завиждат. Да, той истински се забавляваше!

— Първо отиваме в Лондон — каза Джини и се усмихна лъчезарно, изкушавайки господин Мец, но не и Пиер, който я гледаше с неудобство. Какво ли бе намислила този път?

Бе уредено да обитават една от градските къщи на лорд Далби, близък приятел на Уелския принц и член на клуба на ексцентриците. Сам Далби беше на сафари в Индия, защото, както драматично бе обяснил, така скъпата му Джини нямало да му крещи. Ще помисля по въпроса, когато се върнеш — с усмивка му бе обещала тя и той бе отпътувал с разбито сърце, оставяйки й къщата си за неограничено време.

— Знаех, че ще се окажеш една безсърдечна флиртаджийка — клатейки глава, отбеляза Пиер, без да сваля очи от братовчедка си, чието очарование и блясък го караха да се чуди как ще я следва чак до Лондон. Все пак тя се нуждаеше от мъж, който да я наглежда — не някой от обожателите й, когото щеше да върти на пръста си, а някой, който я познаваше добре и знаеше колко е невъздържана.

Джини, която притискаше внимателно накъдрената си и артистично аранжирана коса, оглеждайки се в огледалото, повдигна рамене в отговор.

— Но, скъпи ми братовчеде и мой най-скъп приятелю, та аз винаги съм била флиртаджийка! Какво забавно има в сигурността, пък и флиртовете не са забранени, ти го знаеш. Това, което не бива никога да правиш, е да се предаваш. Тогава, ако си жена, си лоша и никой не иска да флиртува с теб повече. Не е ли така? — Тя се извърна да го погледне, очаквайки коментара му относно елегантните си нови дрехи. — О, Пиер, моля те, опитай се да ме разбереш! Знам, че изглеждам шокиращо властна и независима, но аз съм си такава. А ти знаеш много добре защо съм в Лондон и защо омагьосвам горкия Далби, настанявайки се в къщата му. Но ето ни сега тук…

— Сега сме тук и се надявам, че няма прекалено да накърниш репутацията си! — рече Пиер. — Не ти чета лекции, скъпа братовчедке, но англичаните не са и наполовина толкова либерални, колкото французите. Затова всички бягат във Франция — за да се забавляват. Но ако имаш намерение да си върнеш децата, трябва да си много внимателна да не настроиш общественото мнение против себе си, без значение колко малко ти пука за него.

Лицето на Джини стана сериозно и тя започна да хапе устните си.

— Знам. И аз… наистина обещавам, че ще бъда дискретна… доколкото е по силите ми. — С чувство на облекчение видя прислужницата си да влиза и се приближи до Пиер, за да допре бузата си до неговата. — Трябва да напазарувам доста неща, така че може да закъснея. Ще ходим ли на театър довечера?

Излизайки от стаята, тя забеляза, че Пиер се е намръщи подире й, и до периферията на съзнанието едва-едва проникна известно чувство за вина. Добре, все пак имаше доста неща, които Пиер беше по-добре да не знае. Той бе станал толкова… толкова консервативен и праволинеен!

41

Пристигането на Джини в Лондон не бе съпроводено с фанфари и първата й седмица тук премина тихо, без обществени изяви. Ако излизаше денем, то бе, за да пазарува, както уверяваше Пиер. Той на свой ред бе обещал по възможност да открие къде е отседнал Стив Морган с децата.

Но в момента Пиер беше видимо обезпокоен. Джини кроеше нещо — познаваше я достатъчно добре, за да е сигурен в това. Когато научи, че в момента близнаците и баща им са в една вила на виконт Марууд и неговата красива испанска съпруга, Джини понесе новината прекалено спокойно.

— О, значи той е с Консепсион? Чудя се какво са сторили с горкия Марууд?

Новината, че същата седмица в „Ковънт Гардън“ бе премиерата на операта „Кармен“ с Франческа ди Паоли в главната роля, бе извикала от нейна страна само обичайното: „О, трябва да си вземем билети!“

Не, след изложбата на фойерверки, която бе посетил, преди да напуснат Франция, мълчанието на Джини бе най-впечатляващото и знаменателно събитие. Пиер можеше само да се надява, че не е затишие пред буря!

Когато господин Мец, който бе отседнал в хотел „Кларидж“, се появи възмутен и разочарован, че не е намерил Джини в стаята й, Пиер невъзмутимо му обясни:

— Тя никога не си е у дома следобед. А между другото, имам съобщение за нея. Имате ли някаква представа…

Фредерик сви рамене, изтръсквайки въображаема прашинка от своя чисто черен костюм.

— Не, настина, освен ако не е още за онзи портрет… знаете, портретът, за който Алма Тадема я бе помолил да му позира. Доколкото разбирам, той е доста известен. Член на Кралската Академия и прочие…

Къщата на сър Лорънс Алма Тадема на „Гроув Енд Роуд“ наистина бе станала любимо скривалище за Джини и нейните приятели, червенокосата съпруга на художника и дъщерите й. А колкото до самия портрет… е, това не бе точно онова, което се разбира под тази дума… Джини все се свенеше да каже на Пиер, че позираше полугола за платно с название „Подарък за султана.“ Разбира се, по време на позирането тя гледаше надолу, сякаш от неудобство, така че лицето й беше засенчено, но онези, които я познаваха, не биха сбъркали кой е моделът. И днес, докато полагаше последните маски върху най-новия си шедьовър, художникът обяви, че Уелският принц е проявил интерес към картината и възнамерявал да я купи.

— След като бъде изложена, разбира се. И ще ти кажа отново, че за мен беше удоволствие… А и описанията ти за вътрешността на… на харема, ми бяха невероятно полезни. Трябва да си забелязала от предишните ми работи какво внимание отделям и на най-малкия детайл…

Беше лесно да стои там, докато мисълта й блуждаеше далече, далече… Облеклото й, толкова различно от обичайното, се състоеше от ефирен воал, разкриващ дори зърната на гърдите й и още по-прозрачни шалвари, придържани около кръста й от колан от златни монети. „Муришкият евнух“, който щеше да я държи в прегръдките си безпомощна и смирена, щеше да бъде нарисуван по-късно.

Надявам се това да го вбеси! — каза си Джини, след което се насили да мисли за друго. Не искаше да си разваля деня с мисли за Стив, а имаше и други неща в главата си — новините от България. Така, както бяха описани във вестниците, детайлите изглеждаха доста по-ужасяващи, отколкото ги бе представил руският полковник. А „Таймс“ едва днес — колко дълго новините пътуваха от Истанбул до Лондон — извести, че султан Абдул Азис е детрониран и на трона се е възкачил неговият племенник Мурад. О, красноречивите й приятели, знаейки, че е живяла известно време там, изгаряха от нетърпение да й прочетат на глас всяка новина от Турция.

Ричард… — мислеше си Джини, в същия момент, в който някой я попита дали не й е студено, дали да добавят нова цепеница в камината? Тя поклати глава, усмихна се от учтивост с вяла усмивка, а тревожната мисъл не излизаше от ума й. А Ричард, какво ли щеше да прави сега? Дали ще остави Гюлбехар и ще я последва? Или чувството му за отговорност към жената, която носеше детето му, щеше да надделее? Истината бе — Джини си пое дълбоко въздух и притвори очи, опитвайки да е напълно честна със себе си — истината бе, че всичките онези прекарани с Ричард месеци сега приличаха на невероятен сън. Той беше гласът, който я измъкваше от отчаянието и безсъзнателността. Беше удобство и разум, умели ръце, които я докарваха до физически екстаз, когато се нуждаеше от това. До самия край се бе опитвал да я защити от всяко нещастие и грозота и тя винаги щеше да му бъде благодарна, винаги… Но като стрела от миналото в ушите й звучаха думите на Майкъл Реми, налетял на нея в стаята на малката къща, която обитаваха в Мексико: „Благодарност? Не ти ща благодарността…“ Не, Майкъл искаше любовта й, а тя не бе способна да му я даде, защото беше влюбена в… „един призрак“, както го нарече той.

Аз дори не зная какво е любов — мрачно мислеше Джини. — Може би никога не съм знаела и никога няма да узная. Това е само илюзия, това е… оръжие, което хората използват да се нараняват един други.

— Джини… изглеждаш ми толкова тъжна! — най-голямата дъщеря на сър Лорънс, почти нейна връстничка, я гледаше загрижено. — Не се ли вълнуваш, че ще ходим на театър довечера? Казват, че Уелският принц ще бъде там и, разбира се, папа ви е избрал най-хубавите места. Иска ми се и ние да дойдем довечера, но папа каза, че има много работа за довършване и ще трябва да почакаме до следващата седмица.

Слава богу — благодарна бе за неангажиращия разговор Джини Тя се насилваше да имитира усмивка, връщайки се към настоящето и причината да бъде тук. Остатъка от времето прекара в разговор с приятели за Оскар Уайлд и великолепната му комедия „Колко е важно да бъдеш сериозен“, която бе предизвикала неудържим фурор.

— Имам изненада за теб — каза Пиер, когато Джини се върна в къщи по-късно следобед. — Надявам се да нямаш нещо против, но съм поканил още двама гости на театър довечера. Резервирал съм маса в самостоятелна стая при Романо. Фредерик беше тук по-рано и каза, че ще мине точно в седем часа. — Пиер извади златния си джобен часовник и го погледна, преди да продължи: — Което значи, скъпа ми братовчедке, че имаш точно един час и половина да привършиш с тоалета си. Мислиш ли, че ще се справиш?

Джини вече се качваше по стълбите, доволна, че не е била разпитвана за това и онова.

— Разбира се, че ще бъда готова. Но кого си поканил? Познавам ли ги?

Вече бе по средата на стълбището и не успя добре да чуе отговора му, така че продължи към стаята си, свивайки рамене. На Пиер можеше да се разчита за това, да кани скучни приятели! Добре, скоро сама щеше да разбере кои са.

Необяснимо защо днес Пиер бе особено припрян. Джини едва бе слязла по стълбите, предвкусвайки екстравагантните комплименти на господин Мец относно перленосивата й, богато украсена с тъмночервено и сиво кадифе роба, когато братовчед й, отново поглеждайки часовника си, обяви, че каретата вече чака и ако не искат да закъснеят, трябвало да тръгнат незабавно.

Премятайки воала си през ръка, Джини се разбърза, и вече в каретата рече:

— Пиер, какво става с теб, драги? И кои са тези хора, та си толкова припрян?

— Мои приятели — стори й се, че Пиер се чувства неловко. — Те са… всъщност те са американци. Майка и дъщеря. По-точно, майката е французойка, роднина на маркиз Де Мора.

Очевидно не можеше да става дума за никой друг — както реши Джини, — освен за Прендъргастови, Франсоаз и Лорна, които Стив лично бе съпроводил до Европа.

Лорна Прендъргаст, в рокля, която по нищо не отстъпваше на тази на Джини, също беше красавица.

Как можа Пиер да й сервира подобен номер? При това без всякакво предупреждение. Със същия успех можеше да покани самия Стив. Джини се владееше, полагайки усилия да не показва яростта си. Беше очарователно учтива с двете жени, които я оглеждаха любопитно — какво ли им е казал Пиер? — но тя отдели повече внимание на Фредерик Мец, който примираше от удоволствие. Към тях, все още сравнително непознати за лондонското общество, бяха обърнати не един и два любопитни погледа.

— Чудя се кои ли са те? За бога, рядко могат да бъдат видени две толкова поразителни жени на едно място. Блазе на мъжете…

— Това не е ли младата американка, милионерската щерка? Чувам, че Марлоу е напълно завладян от нея, въпреки че майка й не я изпуска от поглед нито за минутка.

— Говореше се, че вече била сгодена… за някакъв американец. Били в Аскот…

През първия антракт мъжете отидоха да донесат освежителни напитки за дамите, а светлината на газовите лампи се отразяваха в медните и кристални орнаменти на „Хаймаркет тиътър“. Хвърляйки поглед към майка си, Лорна Прендъргаст се наведе през едно празно място, за да прошепне на Джини:

— Имате ли нещо против да бъда откровена и ви попитам дали все още сте омъжена за господин Морган? Чух, че разводите във Франция са доста по-бързи отколкото другаде, но все пак…

— Разбира се, че нямам нищо против да сте откровена! — учтиво отвърна Джини, но гласът й режеше като стъкло. — Да ви кажа истината, има нещо, което и аз искам да разбера. Дали нашият развод е факт, или не е… Но защо — ако на свой ред мога да бъда откровена — ме питате?

Лорна Прендъргаст се усмихна, облегна се обратно на стола си, а майка и само поклати глава, сякаш искаше да каже: „Какво непослушно дете“.

— Господин Морган… Стив… е много привлекателен мъж, не мислите ли? Сещам се за доста жени, които биха искали да се омъжат за него, стига да е свободен.

Джини се усмихна на младата жена с ръждивочервена коса.

— О, да — спокойно рече тя. — Сигурна съм, че има доста жени, които намират Стив привлекателен. И той не отблъсква повечето от тях… не говоря за брак, естествено. Лично аз бях започнала да намирам многобройните му любовници за отегчителни, още повече, че не можех да мръдна никъде, без да се натъкна на някоя от тях. Напоследък да сте виждала Консепсион?

Тя със задоволство забеляза руменината, заляла лицето на събеседницата й, преди завръщането на Пиер и Фредерик да сложи край на хапливия им диалог. През остатъка от второ действие обаче Джини пропусна повечето от репликите, които й бяха доставили удоволствие, когато за пръв път гледа пиесата. Проклетият Стив! Имаше толкова много неща, за които щеше да му се наложи да отговаря!

Стив Морган току-що се бе върнал от доковете на Саутхемптън, а преди това бе на дълго, изморително пътуване, което не му се искаше да предприема. Уморен, гладен и раздразнителен, мисълта да седне да пише дълго и подробно писмо на дядо си не го въодушевяваше в момента, макар и да знаеше, че това рано или късно трябва да се свърши. Абдул Азис, детронираният султан на Турция се бе самоубил, срязвайки вените си с ножици, а една от жените му и негова фаворитка, Мири Ханъм, също бе починала — по време на раждане, както се говореше. Мурад, новият султан, бе обявен за невменяем и на трона се бе качил неговият брат, Абдул Хамид. Тези събития все още бяха известни на малцина, но когато новините достигнеха до Европа, дон Франсиско и съпругата му естествено щяха да бъдат загрижени за сигурността на своя син — Ричард Ейвъри, лорд Тидейл.

Английският иконом с безизразно лице, който бе въвел Стив в наетата за него и приятелите му къща, го информира, че дамите били на театър и щели се върнат късно след вечеря.

— Ако готвачът още е буден, бих искал да хапна — каза Стив. — Нещо студено. А също и нещо топло за пиене. Можеш да донесеш подноса в кабинета ми.

Не го очакваха. Бе казал на Прендъргастови, че възнамерява да прекара известно време на село при децата. При все това, икономът не показа признаци на изненада или смущение.

— Веднага ще наредя да запалят камината в кабинета ви, господине. Всичко останало ще намерите в ред.

Красивата прислужница, която влезе да запали огъня, напомни на Стив за известната в ергенското крило на дядовата му къща Хуана. Имаше същите пищни форми. И по някаква необяснима причина — навярно защото бе ужасно изморен — това на свой ред му напомни за Джини. Джини с лъжовните си зелените очи, която вече трябва да бе на сигурно място в руския императорски двор в Санкт Петербург. Стив се смръщи… пищната прислужница се оттегли, хвърляйки му бегъл поглед през рамо.

— Ех, да не бе в лошо настроение! — каза тя малко по-късно долу.

Стив скъса първия лист хартия, на който бе започнал да пише, и го хвърли в камината. Проклетата Джини — надяваше се никога вече да не я срещне. Това, което бе направила, му изглеждаше непростимо и той имаше намерение час по-скоро да я прогони от мислите си. А някога я бе смятал за мъртва и я бе оплаквал! Беше се обвинявал… само тази мисъл му стигаше, за да го хвърли в сляпа ярост. Тя не бе нищо повече от неприятна, изнервяща уличница, която прекалено лесно се отдаваше на всеки срещнат мъж. Добре, че най-накрая се бе отървал от нея.

Втори лист хартия последва първия и икономът, носейки подноса с различни студени меса, сладкиши и богат асортимент от пресни зеленчуци — точно както господин Морган ги обичаше, — беше посрещнат на вратата на кабинета от самия него, с наметнат като наметало халат.

— Съжалявам, Рос, но се налага да изляза. Може би няма да се върна преди зазоряване. Ще съобщиш ли на дамите?

С перверзно любопитство Стив погледна иконома, за да открие някакъв признак на неудобство по грубото, каменно лице, но напразно.

— Разбира се, господине. Приятна вечер, господине.

По дяволите, мъжът очевидно не поддаваше. От него би излязъл идеален играч на покер — достатъчно добър, за да надлъже дори Джим Бишоп!

Почуди се какъв ли ще е късметът му тази вечер в „Червено и черно“. Да, Франческа винаги му носеше късмет на покер и той, въпреки късния час, знаеше къде да я открие. Щом я разубедеше да стреля по него, да го удря и да хвърля тежки кристални предмети, щяха да прекарат една прекрасна вечер заедно. Това със сигурност би се оказало по-лесно поносимо от взирането в огъня, докато въображението му до безкрай рисува зеленооки вещици с бакърено червени коси!

42

— Почакай, докато научи, че тя е тук! — каза Лорна Прендъргаст на майка си. Топазените й очи блестяха. — Почакай, докато узнае! Какво мислиш, че ще направи, маман?

Франсоаз, която подобно на дъщеря си бе прекарала трудна и объркваща вечер, каза:

— Но, скъпа, кой знае? Все пак трябва да призная, че тя не е точно това, което очаквах. Хубава е и умна. Жалко, че вие двете няма да се разберете. Може би… — тя погледна Лорна, която се бе нацупила малко — може би е време да се прибираме в къщи. Баща ти и момчетата започват да ми липсват. Чистотата на въздуха и бездънното небе също. Бях забравила колко малка и пренаселена е Европа, а и не обичам особено лондонската мъгла.

— Но, маман! Тъкмо започнах да се забавлявам] Господин Дюмон ме покани да посетя „Кристал Палас“. А следващата седмица на опера. Моля те, маман!

— Понякога заприличваш на дете! Пиер Дюмон е братовчед на госпожа… на Джини. За бога, каквото и да става помежду им, господин Морган и тя като че ли все още са женени!

— Ами… — призна си Лорна сърдито и започна да реши косата си. — Всъщност не ме интересува! Той ми обърна доста внимание, въпреки… появата на тази италианска оперна певица. Казах го само, за да видя какво ще отвърне. А и харесвам братовчед й. Мил е и е истински джентълмен и… наистина мисля, че не го прави заради богатството ми, маман. Искам да кажа, не е някой надут… но забеляза ли…

Докато Лорна и майка й разговаряха, Джини се бе събудила и лежеше в леглото си, изведнъж оказало се твърде голямо, неудобно и меко. Каква напрегната вечер! Беше понесла до края всичко само заради Пиер, макар че й бе доста трудно да се държи възпитано с тази хаплива малка кучка. Смръщи се в тъмното. Не бе научила нищо за Стив, освен дочутото случайно от майката на Лорна, че е подновил връзката си с Франческа ди Паоли. И с Консепсион. Точно Консепсион ли? Как смееше да оставя децата на нейните грижи? Сърцето я заболя при мисълта за тях. Не бе ги виждала повече от година, а паметта на децата е толкова къса. Без съмнение, без леля Селин и Пиер да им напомнят за нея, те я бяха забравили. И как така Стив изведнъж се заинтересува от тях, след като отначало дори не ги признаваше за свои деца? Но това, предполагаше тя, бе типично за Стив. Очевидно си бе останал непредвидим и капризен и тя се надяваше да не се налага да го вижда отново. Само ако хората, които Фредерик бе наел, бяха достатъчно умели в професията си, а се предполагаше, че са такива, имаше шанс да си върне децата и да си иде… Може би щеше да е най-добре да отиде в Санкт Петербург поне за малко. Баща й, императорът, щеше да е очарован да я види, а и там поне щеше да е на сигурно място!

— Не се притеснявай! — бе й казал Фредерик. Мога да наема най-добрите… мъже, които някои от важните ни клиенти използват в бизнеса си. Те са професионалисти, уверявам те, и никой няма да пострада. — След което въпросително бе добавил: — Освен ако не пожелаеш? — което накара Джини да се изчерви. За отмъстителна ли я мислеше? Отвърна му, опитвайки се да предупреди Фредерик, че Стив не бива да бъде предизвикван:

— Той е свикнал да живее за сметка на някой друг и при все че създава впечатление на конте, би могъл да бъде дивашки безмилостен, когато се стигне до физическа разправа. И преди всичко не желая децата да се стряскат.

Фредерик Мец се бе усмихнал, погалвайки я по рамото.

— Не трябва да се притесняваш, уверявам те! За всичко е помислено, включително за бруталния ти бивш съпруг.

Имаше нещо, което не й хареса в последните му думи, но не каза нищо повече, тъй като в този момент бе влязъл Пиер. А точно той, както бе казала на Фредерик, не биваше да знае нищо. Пиер не би одобрил!

Накрая Джини се бе унесла в неспокоен сън, изпълнен с неприятни спомени, които винаги се бе опитвала да изхвърли от съзнанието си, а с настъпването на зората навън воалът на мъглата отвън бе започнал да изтънява.

През няколко улици надолу една двуколка изтрополи и спря пред елегантния апартамент на принцеса Франческа ди Паоли. Съненият слуга отвори на принцесата и придружителя й, и когато се качиха в спалнята, тя веднага освободи сърдитата прислужница Констанца, която злобно погледна мъжа:

— Пак ли ти! И само неприятности с теб. По-добре оня дук. Поне не е бандит от оная дивашка страна, където всички носят оръжия.

Стив прихна да се смее, а Констанца го погледна злобно изпод вежди.

— О, върви си, Констанца! Все същото натякване и досада. Толкова ме отегчава! Сама ще се съблека, или бандитът ще ми помогне, нали? А утре не ме буди рано.

След като вратата се бе затворила зад прислужницата, те се спогледаха и тъмните очи на Франческа проблеснаха.

— Е? И така, сега съм с теб, вместо с бедния Алберто. Зле ми действаш, Стефано! — Тя изви гръб към него. — Ето, ще трябва да ми помогнеш, след като отпратих нещастната Констанца. О, как мразя тези корсети!

Тя усети горещите му пръсти да галят кожата й и тялото й потръпна от желание. Той беше като животно, тя също. Когато беше с него, можеше да бъде самата себе си, без да играе каквато и да е роля. Познаваха се добре. Въздишайки, Франческа се обърна към него. Чу как роклята й с шумолене се свлече на пода. Без нея бе също толкова красива — огледалото и очите на мъжът пред нея й го казваха. Докато той развързваше корсета й, Франческа отново въздъхна:

— Ах! Така е по-добре! Знаеш ли, аз всъщност нямам нужда от него. Талията ми е достатъчно тънка. — Завъртя се и притисна гърди към него. Започна да го разсъблича. — И ти не си се променил. Обичам тялото ти, Стефано, толкова е твърдо и пламенно… да… да, сега, сега.

Свещите угаснаха, удавени във восъка, а доста по-късно, когато телата им се изтощиха, двамата потънаха в сън.

Слънчевата светлина на утрото се опита да проникне през яркочервените кадифени завеси в стаята на Франческа, но не успя. След обяд се събудиха и отново започнаха да разговарят.

— И така, ще те видя ли скоро или изобщо няма да те видя? Сега си баща на две деца. Колко странно! Ти не си такъв, Стефано! Ще се ожениш ли отново? Или вече си я забравил — оная твоя червенокоса жена? А другата, дето беше с тебе, как се казваше?

Тя не осъзнаваше, че през повечето време си говореше сама. Стив й каза само, че още същата вечер напуска Лондон — за няколко дни може би. Възнамерявал да доведе децата и бавачките.

— Скоро ли заминаваш? За Америка или за Мексико? Ще се ожениш ли отново, Стефано?

Отговорът му на този въпрос я изненада. Пръстите му се спуснаха надолу към корема й, проследявайки извивките на гърдите й, а после се върнаха нагоре. Дишането й се учести.

— Ще трябва скоро да си замина, Ческа. Доста време прекарах тук, а бих искал децата ми да имат друг дом. Там, където ще ги отведа, има повече стаи, по-широко е. Но ти ще ми липсваш — ухили й се той. — От теб не става добра съпруга, нито майка, скъпа.

— Ха! Та ти дори не си ме попитал! Но все едно… — очите й заиграха. — Все пак си имам Алберт. Как мислиш, да се любя ли с него, или да го накарам да почака заради един джентълмен на име Едуард? Той ми изпрати рубин в букет от червени карамфили. Колко умно! Но аз почти не му обърнах внимание.

— Уелският принц? Неговите страсти нямат край. Може би е добре да запазиш Алберт като резерва — Стив повдигна вежди и след кратък размисъл добави: — Припомни ми да ти изпратя бели рози следващият път, Ческа. Всяка една ще бъде с перла в средата.

— О, да! Това ще ми хареса. Не ме изкушавай, Стефано!

Когато с известно съжаление си тръгна, вече бе привечер. Франческа винаги успяваше да обсеби вниманието му… когато бе с нея. В жилището си Стив откри, че отново е изпуснал двете дами. Бяха излезли за вечерта, но очакваха да го видят като се приберат. Всъщност, къде ли бяха отишли? Стив се поколеба и, свивайки рамене, реши да им остави бележка. По-важно бе да отиде при Девон, както бе планирал. Сетивата му винаги усещаха опасността. Имаше странното чувство, че е закъснял, и писмото, което намери, му показа, че не се е лъгал.

Решението дойде бързо и той написа писмо до дядо си. Трябваше само да го подпечата. Написа кратка бележка до дамите, в която ги осведомяваше за плановете си, и вече бе готов да потегли. Прендъргастови бяха излезли преди два часа, и той нямаше представа какви новини копнееха да му донесат.

— Ще се върне до края на седмицата — каза Франсоаз, потупвайки със сгънатия лист по масата. — Не е толкова много, а и има доста да се прави, ако доведе децата заедно с бавачките. Скъпа моя, знам, че обещах да посетим Кулата, но бяхме толкова закъснели, а и се чувствам задължена да приготвим всичко. В края на краищата господин Морган бе така любезен да ни придружи дотук.

— Е, това е най-малкото, което можеше да направи, след като татко се съгласи да търпи оная глутница негови приятели.

Лорна се изчерви и докосна извинително ръката на майка си.

— О, съжалявам, маман! Просто съм разочарована! Искам да видя колкото се може повече, преди да се върнем. Толкова ми хареса тук, макар и не колкото Франция — лицето й придоби замечтан вид. — Маман, не мога ли да остана? Знаеш много добре, че се чувствам сигурна с Пиер… господин Дюмон. Обещавам да се грижа за себе си, а и той, знаеш, ще се грижи за мен. Моля те!

— Ще си помисля — каза майка й разсеяно, като проследи изненадания поглед на дъщеря си. След това замислено добави: — Мислиш ли, че е разбрал, че тя е тук? Притеснявам се от това, което би могло да се случи, когато се срещнат! Бедните деца…

Накрая, за да излезе на глава с дъщеря си, госпожа Прендъргаст й разреши още една последна разходка. Изтощена до крайност от разговора, възрастната жена настоя да си легне. Господин Дюмон можеше да вземе Лорна, придружена от прислужницата й, и да я заведе да разгледат картините в Кралската академия.

Едва тогава Пиер ужасен разбра за какъв портрет бе позирала братовчедка му последните няколко дни. Около последната картина на Алма Тадема се бе събрала тълпа. Той чу някой да прошепва, че боята й още не е засъхнала. Разпознавайки лицето на картината, Пиер побърза да покаже на Лорна друга картина, по-надолу, но лицето му почервеня и това не й убягна. Почувства, че му прилошава, когато тя с широко отворени очи осъзна коя е одалиската на картината. Пиер помисли разярен: „Джини отиде твърде далеч!“ Реши, че на всяка цена трябва да й го каже. Да, и повече нямаше да участва в нейните интриги.

— О! — въздъхна Лорна и пръстите й стиснаха рамото му. — Как е могла? И колко безразсъдно спрямо теб! Защото, сигурна съм, че скоро цял Лондон ще говори само за това!

Въпреки затрогващата загриженост на Лорна, гневът му не утихна. Той нямаше представа къде бе Джини, тъй като, зает с Лорна, бе забравил задълженията към братовчедка си. Не биваше да я оставя да обикаля сама из Лондон. А сега трябваше да я накара час по-скоро да се върне във Франция.

Лорна допълнително го обезпокои:

— О, господин Дюмон… Пиер! — използва малкото му име тя. — Няма ли да е ужасно, ако Стив разбере? Може да са почти разведени, но той има толкова лош характер! И естествено ще е загрижен какво би могло да означава това за онези бедни дечица.

Боже! — Пиер не бе помислил за това. Разбира се, Лорна е права.

— Нищо не може да се направи — обяви Пиер, и добави с повече кураж, отколкото имаше: — Но аз ще се срещна с този господин Морган и… и ще му обясня всичко. По-добре да го чуе от мен, отколкото от чужд човек.

Молеше се Джини да не направи друга глупост.

Безгрижна, Джини се забавляваше. С Фредерик яздеха от няколко часа и тя се радваше, че я беше поканил. Да пояздят в парка — какво по-ободряващо от това! Стилният й костюм за езда беше в златистокафяво, гарниран с копринени ленти в златистозелено. На шията си бе сложила зелено шалче, а от цилиндъра й се спускаше прозрачен воал. Тя забелязваше погледите на обожание около себе си, макар че се правеше, че не им обръща внимание, и е посветена изцяло на Фредерик, който изглеждаше изключително добре.

— Подхождаме си като двойка — каза й той, щом спряха в сянката на дърветата. — Джини!

Тя се обърна към него изненадана и мъжът добави нерешително:

— Осъзнавам какъв съм… или какъв съм бил, но ти си първата жена, в чиято компания съм от толкова време… и първата жена, чиято компания харесвам! Дори си мисля, че бих искал да… — лицето му се изчерви и той продължи припряно: — …да се любя с теб. Ето, казах го!

— Защо, Фредерик… — не знаеше какво да му отговори и прехапа устни с малките си бели зъби.

Той видя изненадата й и протегна ръка, за да докосне нейната.

— Искам ръката ти, разбира се — каза той. — И не очаквам да ми дадеш отговор веднага. Но трябва да ти кажа, че искам деца. И още нещо — изобщо няма да ти се бъркам! Ще можеш да правиш каквото си пожелаеш и ако не се срещаме често в леглото, а предпочиташ чужди легла, няма да има проблеми. Свобода в границите на разумното.

Умереност — помисли си тя и си спомни с гняв, че Стив й бе казал същото. — Умереност, която се отнасяше само за нея, но не и за него. Не й се искаше да си разваля деня, мислейки отново за Стив или какво ставаше с децата.

Фредерик усети за какво си мисли, наведе се към нея и каза нежно:

— Днес може да чуеш нещо за децата. Няма нужда да се притесняваш, чуваш ли! А може би когато си отпочинеш психически, ще получа твоя отговор.

— Да — каза тя. — След това ще ти дам отговора си. Благодаря ти, Фредерик.

Той се бе преместил от хотела в собствено жилище и Джини вече ходеше сама при него. Така направиха и днес. Джини се преобличаше, докато той чакаше в другата стая и прелистваше вестниците, които си бе поръчал от Швейцария, Фредерик бе наистина сладък и може би беше типът мъж, за когото тя би се омъжила. Не усложняваше нещата, не изискваше много и беше изключително богат.

Въздишайки, Джини започна да оправя косата си пред огледалото и да си припомня уговорките за остатъка от деня. Трябваше да отиде на Бонд Стрийт за проба на новата си вечерна рокля, която си бе поръчала специално за операта. И ако новият й вечерен тоалет беше готов, тя щеше да се преоблече за вечеря, преди да отидат в „Палас Тиатър“ за вариететното шоу с Лоти Колинс, Леви Систърс и Мари Лойд.

Джини се усмихна при мисълта за реакцията на Пиер. Той не одобряваше вариететните театри и музикхолите, въпреки че Уелският принц и приятелите му рядко пропускаха представление. Горкият Пиер, наистина трябваше да му изпрати бележка. Той трябваше да свиква с мисълта, че тя излиза сама, още повече, че бе зает с Лорна Прендъргаст и майка й.

— Ще те закарам, където отиваш, а после ще мина да те взема — обяви Фредерик, докато й помагаше да се качи в двуколката.

Верен на дадената дума, той я чакаше, когато тя се появи — възхитителна в новата си вечерна рокля. Започна веднага да й изрежда новините, които имаше за нея.

— Погледни! — Фредерик й подаде лист жълта хартия. — Казах ти, че всичко ще мине добре, нали?

Видя объркания й поглед, докато четеше телеграмата, и се разсмя:

— О, това е паролата, която уговорихме, разбираш ли? „Джони и Сара намерени и могат да отидат на училище…“ Това означава, че всичко е минало според плана и че съвсем скоро ще видиш децата си.

Джини преглътна с мъка:

— Кога? — въздъхна и възбудено продължи. — А имало ли е… било ли е необходимо да се употреби… сила?

По лицето на Фредерик премина сянка, толкова бърза, че тя се чудеше дали не е било плод на въображението й. Следа от удовлетворение, може би?

Той увърташе:

— Не, освен ако не се е наложило. Но съм сигурен, че не е. Важното е, че децата са на сигурно място и съвсем скоро ще са в обятията на майка си. — Усмихна се. — Скоро, скъпа. Много скоро. Важно е обаче тази вечер да се държиш както обикновено, сякаш нищо не знаеш. Утре сутринта ще кажеш на братовчед си, че отиваш да яздиш. Ще се срещнем в моя апартамент, за да отидем там, където ще чакат децата.

Джини бе твърде развълнувана и замълча. В края на краищата не очакваше да бъде толкова лесно. Странно защо почувства, че нервите й се изопват.

— Надявам се тази новина да те е успокоила — каза Фредерик, като й помагаше да се качи в очакващата ги карета.

След като потеглиха, той каза:

— Мисля, че ще е добре да заминете за Ирландия. За няколко дни, докато решиш къде би искала да живееш. Смея да се надявам, че ще избереш Швейцария. Много красива страна и много здравословна за децата.

Джини усети, че отговаря механично:

— Да, сигурна съм, че е така. Може би идеята е добра, в случай, че ни… че ме преследват.

Облягайки се върху плюшената тапицерия, на Джини й се стори, че същото странно изражение премина отново през красивото лице на Фредерик.

— О… не мисля, че трябва да се терзаеш за това. — След миг добави: — Способен съм да се грижа за теб. Не се притеснявай, винаги нося пистолет и бастун с шпага със себе си. И минавам за майстор с тези оръжия.

Вечерта мина много бързо. Джини се забавляваше. Пи шампанско и яде хайвер. Изпи доста шампанско през антрактите и се смя през цялата вечер.

През един от антрактите към тях се приближиха няколко души, които Джини едва познаваше, а след това вечеряха заедно. За Джини това бе една превъзходна, разюздана вечер, точно от каквато имаше нужда!

— Да, скъпа! — каза меко Фредерик и тя облегна глава на рамото му, докато каретата трополеше по разбития път. Той я прегърна и усети съблазнителните й гърди, изложени на показ от ниското деколте на новата й рокля.

Защо винаги позволявам волности на мъжете? Колко ли шампанско изпих? — помисли си Джини и, унасяйки се, му позволи да я докосва. Но след като тя не му отвръщаше, той спря, просто държейки я в прегръдките си.

Пътят бе дълъг и Джини ту заспиваше, ту се събуждаше:

— Няма ли още шампанско? — измърмори, и Фредерик извади една студена бутилка от отсрещната седалка.

— Виждаш ли… опитвам се да удовлетворя всяко твое желание — галантно рече той.

Може би никога не бе оценявала Фредерик досега. Опита се да му го каже между пръските от шампанското и уюта на кикотенето им, а той се усмихна и погали рамото й.

— Ах… Както виждаш, внесе толкова смях и възбуда в моя живот. Когато баща ми беше жив, имаше само учене, учене, учене и работа, работа, работа. С теб се научих да играя, нали?

— Всеки трябва да играе и всеки трябва да се научи да се смее! Джини не искаше да се замисля за това, предпочиташе да бъде щастлива, вместо тъжна. След още една чаша шампанско тя каза:

— Фредерик… скъпи, мили Фредерик!

— А, ето че пристигнахме. Надявам се, ще се намери някой, който да те въведе? Аз ще изчакам, разбира се.

— О, Пиер ще бъде много ядосан! Няма ли да влезеш и… да обясниш? Бъди галантен и поеми цялата вина.

— Да, да! Ще поема цялата вина — Той я заведе до вратата, опитвайки се да спре смеха й, в случай, че Пиер чуе и слезе да й се кара.

— Трябва да почукам, но не много силно, за да не събудим Пиер.

Чукчето на вратата изхлопа шумно и накара Фредерик да трепне.

— О, скъпи, сега пък се разхълцах. Може би пих повече шампанско. Старата ми бавачка винаги казваше…

— Мисля, че ти стига толкова шампанско — каза сериозно Фредерик и Джини вирна нос:

— Надявам се, че няма да бъдеш отегчителен! — тя почука отново и чу резето отвътре да се плъзга. — Виждаш ли, някой се събуди и ще ми дадат още шампанско, щом ти не искаш.

Тя почти падна в тъмнината на антрето и една твърда ръка я задържа за рамото.

— Фредерик, обеща да влезеш, не си ли спомняш? Ще пием още шампанско…

И тогава, сякаш от най-мрачните й кошмари, чу гласа, който най-малко бе очаквала, да казва любезно:

— Разбира се, заповядайте, господин Мец. Както разбирам, вие сте господин Мец? И моля, затворете вратата след себе си.

Той я пусна, за да запали лампата, и Джини изведнъж се разтрепери, сякаш я бяха полели със студен душ.

— Стив? — Джини се облегна на стената, за да се задържи права.

— Не очакваше да ме видиш жив отново — гласът му бе студен и язвителен, като острие на нож, прерязващо нервите й. Парализираше я.

Фредерик каза:

— Вие сте нейният… нейният…

Колебаеше се и Стив го прекъсна спокойно:

— Нейният съпруг. Страхувам се, че да. Поне за момента. Много мило от ваша страна да доведете Джини вкъщи, господин Мец. Предполагам, че и с нея сте били мил.

— Как така сте тук? Няма да ви позволя да я нараните!

Тя не можеше да помръдне, нито да мисли. Видя, че Фредерик да изважда пистолета си. С леко и бързо движение Стив го обезоръжи и захвърли пистолета зад себе си.

— А сега следва шпагата. Вие сте цял оръжеен арсенал, господин Мец! За да пазите жена ми, или за да ви бъде вярна?

— Ако е необходимо — каза Фредерик с глас, който Джини не бе чувала. — Ще те убия.

Острието проблесна злобно на светлината на лампата. Стив се изсмя меко и Джини замръзна.

— Мислиш да свършиш работата, която твоите платени убийци не успяха? — През лицето на Фредерик пробягна тръпка и Стив каза, без да го изпуска из очи: — О, да, знам това. Случайно се разминах по пътя за Девон с каретата, която откарваше децата ми. Единият от тях ми махна, иначе нямаше да ги забележа.

— Така ли? — каза Фредерик и се приближи.

Стив стоеше спокойно с отпуснати ръце, но стойката му беше като на планински лъв, готвещ се за скок.

— Да — каза той. — И случайно децата са при мен. Джини трябваше да ми каже, че няма търпение да ги види. А що се отнася до другия… научих за допълнителните петстотин лири, които е трябвало да бъдат заплатени на един от твоите наемници за моята смърт. Не беше много трудно да го накарам да проговори.

— Опитваш се да ме оплетеш в думите си, но няма да успееш. Ще сложа точка на глупавото ти многословие.

Острието на шпагата трепна и Джини изпищя. „Не!“ — Сега тя ридаеше, опитвайки се да направи думите си разбираеми.

— Не… не правете това! Фредерик, недей, той ще те убие! Аз съм го виждала… как уби друг мъж на палубата на един кораб. Мъж, който… който бе мой съпруг. Той държеше сабята, а Стив бе с голи ръце, но независимо от това успя… успя да го убие! — Споменът я накара да захапе свитите си в юмрук пръсти, за да спре надигащото се гадене — същото както някога, на заливаната от вълните палуба с кървавия труп на принц Иван Сарканов в краката й.

Фредерик Мец се поколеба за миг и в този момент, освобождавайки тегнещото помежду им напрежение, гласът на Пиер Дюмон прогърмя сякаш от небето:

— Какво значи всичко това?

— Фредерик, надявам се, че възнамеряваш да прибереш шпагата си, след като вече разбра кой е господинът. Искам да те попитам и защо водиш братовчедка ми толкова късно.

— Фредерик — нетърпеливо рече Джини, докосвайки ръката му, — моля те, всичко е наред. Трябва да ми повярваш… Съжалявам, вината беше моя!

Пиер слезе по стълбите по халат. Лицето му имаше строго изражение и, обръщайки се към Джини, бе лишено от съчувствие.

— Напълно съм съгласен, че трябва да съжаляваш! Ще си поговорим насаме по-късно, нали, братовчедке? Но засега… — той хвърли въпросителен поглед към Фредерик, който започна да отстъпва, промърморвайки някакво извинение.

— Да не забравиш пистолета си? — със задоволство рече Стив. Очите му все още не се обръщаха към Джини. Пиер подаде малкия „Деринджър“ на собственика му.

— Мисля, че утре ще сме в състояние да поговорим по-разумно. Слугите скоро ще се събудят, ако вече не са го сторили, и си мисля — гласът му прозвуча злокобно, — че е време да оставим насаме господин Морган и неговата съпруга, за да поговорят насаме.

43

Фредерик си тръгна засрамен, а Пиер — предателят! — предпазливо му помаха от вратата на малката библиотека, гледаща към предверието.

— Предполагам, че вие двамата бихте искали да поговорите насаме, независимо от ранния час? Бихте могли, разбира се, да позвъните, в случай че имате нужда от нещо. В шкафа има ликьор, въпреки че… — очите му пронизваха Джини като ножове — тя никога не ги бе виждала такива. — Не мисля, че моята скъпа братовчедка има нужда от още алкохол. Така че, ще се видим утре, след като всички си отпочинем и се успокоим.

Неспособна да се успокои и да намери подходящи думи, Джини бе останала насаме със Стив и легналото помежду им мълчание.

Той не може да ми стори нищо, няма да посмее! А когато обясня на Пиер, той ще разбере. Какво имаше предвид с приказките за някакви наемни убийци?

Тя все още мълчеше, заслушана в прашенето на дървата в камината. Тишината тегнеше като камък. Стив си наля питие, без да предложи и на нея.

Как смееше отново да нахлува в живота й по толкова арогантен начин, като че никога не го бе напускал… в нейния дом, държейки се така, сякаш все още имаше някакви права над нея? Сякаш я притежаваше! Джини усети как сърцето й заблъска лудо, свивайки се от страх и гняв едновременно. Тя нямаше да му даде да разбере колко смутена и объркана се бе почувствала! Нямаше да се предаде! Независимо от онова, което щеше да й каже или направи, тя нямаше да се предаде отново!

Видя как той се обърна, сега с чаша в ръка, удостоявайки я със загадъчен поглед. Улови се, че го наблюдава, неспособна да каже или направи каквото и да било, и си наложи да устои на погледа му. Пряко волята си забеляза наситено синия цвят на очите му, които изглеждаха още по-тъмни заради сянката, хвърляна върху тях от дългите мигли. Все едно го виждаше за пръв път. Те бяха двама преценяващи се един друг непознати и Джини с изненада осъзна, че и той я гледа, сякаш никога преди не я бе виждал.

Господи, колко красив бе! Въпреки белега, оставен от сабята на Иван Сарканов и новия — на слепоочието му… а може би именно заради тях. Неканената мисъл, проблеснала в главата й, подразни Джини и тя скръсти ръце в скута си. Разбира се, трябваше да си спомни, че познаваше Стив твърде добре! Изглежда с нищо не бе по-добра от останалите жени, които винаги се бяха заглеждали подире му! А той… очите му, които все още я наблюдаваха, не издаваха нищо.

Вълна на раздразнение се надигна в нея, карайки я да стисне устни. По дяволите, никога не бе успявала да разчете мислите му, с изключение на няколко случая, в които го бе сварила неподготвен. А сега… какво виждаше той, изучавайки я така внимателно? Защо не казваше нищо?

Те продължаваха да се гледат един друг и все още не бяха продумали. Потръпвайки, Джини забеляза, че бялата ленена риза на Стив е опръскана с кръв. Върху нея бе надянал широко черно сако, което изглеждаше измачкано и също покрито с тъмни петна. Той изглеждаше… изглеждаше така, сякаш се бе сражавал с някого! И като че ли не го бе грижа какво щеше да си помисли за вида му тя или който и да било друг.

Най-малкото, което й дължеше, след като така я бе изплашил, бе едно извинение или някакво обяснение! Докато бяха женени, той я бе лъгал, мамил и унижавал… бе имал връзка дори с мащехата й. На практика я бе принудил да го напусне. А накрая открадна децата й…

— Изглеждам ли… по-различна от преди? Защо ме гледаш така?

Не бе възнамерявала да започне първа, нито да прозвучи толкова предизвикателно, но думите сами се изплъзнаха от устата й. Ядосана, тя видя как ъгълчето на устата му потрепна, но гласът му бе равен и премерен, все едно говореше на непозната.

— Как бих могъл да те гледам, скъпа? Ти все още си много красива, дори след… колко години станаха? Две? Три? И си жива… знаеш ли, че дълго време те мислих за мъртва? Андре Делери също мислеше така. Но той се прости с живота, а ето те теб… от плът и кръв. Ти оцеля, нали така, Джини?

Докато говореше, той прекоси стаята и приближи към нея с онази широка котешка стъпка, която тя помнеше толкова добре. Пръстите му — дълги и загорели от слънцето, леко докоснаха лицето й, преди тя да се отдръпне с вдървен гръбнак и потреперваща брадичка, а от устата и да се отрони тих стон.

— Да, оцелях! Както и ти, виждам! Въпреки… мога ли да се осмеля да попитам какво се е случило с Андре? Или защо… защо си целият в кръв? — попита тя горчиво.

Стив стоеше пред нея, а очите му се присвиваха с омраза. Току-що си спомни, че бе възнамерявал да я удуши.

Той повдигна едната си вежда и каза меко:

— Наистина ли откривам загриженост в гласа ти или това е… раздразнение? — изсмя се късо и този смях я накара да подскочи.

Защо продължаваше да я гледа така… така преценяващо? Спомни си един друг случай, когато го бе разпитвала така — в Мексико, натъквайки се на нож в багажа му, тя бе започнала да го разпитва, докато не изкопчи истината за Мат Купър… Наистина ли искаше да знае за Андре Делери?

Беше толкова близо до нея, че почти докосваше притиснатите й едно до друго колена, и тя чувстваше сянката му да пада върху лицето и рамото й, карайки я да потръпва.

— Наистина ли искаш да знаеш? Дуелирах се с Андре Делери и излязох победител — това бе първият въпрос, нали? Колкото до втория, петната от кръв, които забеляза, са от… да кажем, спора ми с човека, който отвлече децата? Джини… — след това изтръгнало се от устните му възклицание, той смени темата. Гласът му не издаваше никакви чувства. — Знаеш ли, че кожата ти е точно толкова нежна и гладка, каквато си я спомням? На външен вид не си се променила особено, но не мога да открия предишната искра в очите ти — там дори има лека тъга. Възможно ли е да не си щастлива от това, че отново си със своя съпруг и децата си? Трябваше ли да те оставя да заминеш с швейцарския си банкер, който те обожава толкова много, че би ме погубил, ако можеше? Но в такъв случай… — отстъпвайки крачка назад, той продължи, но вече със стоманена нотка под измамната мекота на гласа му: — Не ме е грижа за хора, които изпращат наемници или размахват пред лицето ми малките си пистолетчета и скрити в бастуни шпаги. Защо толкова държеше да ме видиш мъртъв, Джини? Разводът ни почти е приключил и аз нямаше да попреча на следващата ти женитба, ако това е, което си желала. Всъщност, бях решил да не се намесвам по никакъв начин в живота ти, дори да не те виждам повече, ако успеех да устоя, когато ти ме принуди да го направя.

— Ти ми отне децата! И аз не… Аз не знаех, че Фредерик е… — Как ненавиждаше престорената мекота на този глас.

— Ах, да… Фредерик — каза той, подминавайки тази тема, сякаш младият мъж бе престанал да съществува. Отпусна се в креслото срещу нея и каза с равен глас: — А колкото до децата, те са също и мои, нали? Поне така си ми казвала. Но във всеки случай, мисля, че се… привързах към тях. А що се отнася до теб, скъпа, струва ми се ясно, както и на всеки друг, че ти сама си ги изоставила в търсене на наслади в султанския харем! Какво очакваше да направя, Джини? Да ги изоставя отново, след като веднъж вече съм бил при тях?

Съвсем неочаквано, като че борбата помежду им я бе изтощила напълно, Джини се отпусна в един стол, притискайки очи с побелелите си от напрежение пръсти, сякаш самата тя бе дете.

— О, Стив, недей! Не започвай отново своите игрички на котка и мишка, не сега! Твърде съм уморена, не разбираш ли? Аз… аз…

Преди да успее да реагира, той бе сграбчил китките й, отстранявайки ги от очите й, започнали да се пълнят със сълзи, които тя повече нямаше сили да възпре.

Гласът му бе неумолим като хватката на пръстите му.

— Ти… какво, Джини? За бога, защо най-сетне не се промениш и не бъдеш откровена с мен? А също и със себе си? Боже! Ти си една безнадеждно нещастна жена, това е изписано на лицето ти. И причината за това не е само в децата. Мисля, че — погледни ме, Джини! — това, че взех децата, просто те разгневи. А може би ти даде и мотив да продължиш да живееш… само това — да ги вземеш на свой ред от мен, да ме сломиш?

Тя вече трескаво клатеше глава, отхвърляйки хладната му логичност.

— Не, грешиш! И ти нямаш… нямаш право да се ровиш, нямаш…

— Какво е това, Джини? Заради Ричард ли? Още ли го обичаш? Да не би да се чувстваш наранена, смятайки, че той те е отхвърлил?

Стив пусна ръцете й също толкова неочаквано, колкото ги бе сграбчил и тя се свлече, ридаейки така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.

— По дяволите! — гласът на Стив извираше някъде високо над нея и през цветната пелена от сълзи Джини едва успя да различи, че той се бе отдалечил, сякаш не понасяше повече да стои близо до нея. Тя долови звъна на бутилката и чашата му, а след това и неговия глас — отново овладян и безчувствен:

— Току-що пристигам от Истанбул, Джини. Научих, че Ричард е в безопасност. Заминал е с жена си, сестрата на бившия султан, и техния син да живеят в Персия. Говорих с генерал Игнатиев, който по това време се връщаше в Русия. От него научих, че си отплувала за Франция или Петербург — не беше напълно сигурен. Той ме осведоми също за обстоятелствата около твоя… „развод“. — Гласът на Стив бе станал студен, без да издава нищо от чувствата му. — Доколкото разбрах, Ричард Ейвъри не се е развел с теб, защото го е искал, а в интерес на твоята безопасност. Но той изпитвал и чувство на отговорност — така ми казаха — към майката на своя син, да не говорим за самото дете. Изглежда той не е лишен от известна чувствителност, която, убеден съм, ти си доловила.

Джини не бе сигурна дали не е издала някакъв сподавен звук на протест. Усети пъхнатата в треперещите й ръце чаша.

— Изпий това! — сухо рече Стив. — Само коняк е, не е отрова. И няма нужда да се свиваш като бито куче. Ако възнамерявах да те убивам, щях да го сторя много по-рано.

Гласът му я стресна, карайки я да се изправи и да направи опит да се овладее, за да му даде подобаващ язвителен отговор, но следващите му думи я накараха да замълчи.

— Притежавам едно писмо, всъщност още запечатано, което е било предадено на генерал Игнатиев от Ричард Ейвъри. Адресирано е до теб и, предполагам, съдържа някои обяснения, които биха могли да те накарат да се почувстваш по-щастлива, отколкото изглеждаш сега. Бях решил да го оставя на братовчед ти, но тъй като с теб се натъкнахме един на друг…

Джини отпи голяма глътка и едва не се задави с коняка, който изгори гърлото й като течен огън. Това поне й помогна да си възвърне гласа.

— Не. Не искам да го чета. Аз… благодаря ти, че си го донесъл, но аз… не мисля, че има някакъв смисъл… това вече няма значение за мен.

Тя се насили да погледне Стив и откри през сълзи, че мрачните му очи не се откъсват от нея. В тях не се четеше нито гняв, нито презрение или укор, а само известно любопитство, може би. Това й даде сили да довърши:

— Аз го обичах… или поне той предизвикваше у мен такова усещане… за известно време. Беше мил и внимателен с мен. Караше ме да се чувствам така, сякаш бях единствената жена на света — закриляна и глезена. Тогава не можех да виждам и, бог ми е свидетел, имах нужда от утеха и разбиране! Но когато всичко свърши… Почувствах се празна, но свободна! Макар и да изпитвах известна вина за това. Ти няма да разбереш…

— Нима? — Той седна недалеч от нея и Джини го чу да въздиша дълбоко. — И аз срещнах една жена. Казваше се… Няма значение. Мислех те за мъртва и се обвинявах, че съм те убил. Моята проклета, безразсъдна гордост бе причината да предизвикам Андре Делери на дуел. А след това напуснах Куба, пътувах много и… тогава я срещнах.

— И? — гласът й бе едва доловим шепот, който се боеше да не скъса тънката нишка на общуването помежду им. Тя по-скоро усети, отколкото видя как Стив извърна лице от огъня, за да я погледне.

— И? Ето ме тук, както виждаш. Помолих я да тръгне с мен и тя ми отказа — заради сигурността и доверието, каза ми. Тя бе утеха и сладост и… всички неща, от които един мъж би могъл да се нуждае, но аз не можех да й дам онова, което тя търсеше — вечността.

Джини въздъхна:

— О, какво е вечност? — А след това, внезапно открила тази истина: — Знаеш ли, че… не мога да си спомня да сме разговаряли някога преди. Ние просто си разменяхме думи. Звучи толкова… странно!

Той се разсмя, изненадвайки я отново:

— Да, наистина е… необикновено! И се страхувам, че братовчед ти Пиер ще бъде разочарован. Той смяташе, че трябва да бъда много ядосан, задето си позирала на някакъв художник — предполагам, че по тялото ти е имало тук-там воали? „Подарък за султана“ — така ли се казваше? Мога ли да я купя?

Неочаквано, без сама да разбере как стана, сякаш от гърдите й се стовари тежък камък, оставяйки я свободно да поема дъх… и да се смее, макар че гласът й звучеше неуверено, все още по-скоро като хълцане.

— Аз… аз не знаех, че ще бъде изложена токова скоро. О, бедният Пиер, не е чудно, че ми хвърляше такива гневни погледи! Колкото до купуването, мисля, че Уелският принц вече… о, скъпи!

Бе се задавила с питието си и Стив я потупа с длан по гърба, уверявайки я, че това не е упражняване на насилие, а стар и изпитан лек против задушаване.

— Уелският принц? — попита накрая той, повдигайки едната си вежда. — И той ли е между обожателите ти?

— О, той обожава всяка привлекателна дама, която види, включително вариететни актриси и оперни певици.

Думите й заглъхнаха, когато осъзна, че го наблюдава — този мъж, когото тя знаеше от години и въпреки това все още не познаваше. А искаше да го опознае — това разкритие проблесна като светкавица в нощното небе.

— Джини — усети ръцете му на раменете си и след миг той я бе обърнал с лице към себе си. За пръв път очите му бяха толкова неприкрити и искрени, както трябва да са му изглеждали нейните.

Почти слепешком тя протегна ръка и докосна новия белег, за който не знаеше нищо.

— Да — каза тя, въпреки всичко обричайки му се отново. Разбираше интуитивно, че пред тях бяха уроците на миналото, от които да се поучат и бъдещето, което да откриват заедно.

Вечността е много, много дълга — мислеше Джини, усещайки как краката й с охота я водят при Стив, с вдигнато към него лице, готово да посрещне въпроса и отговора, които й носеха устните му.

Вечността беше бъдещето и скъпо струващото познание, че имат нужда един от друг. С това дойде новото разбиране… и доверието, и любовта. Ръцете й обгърнаха врата му, а той я притисна към себе си. Някъде зад тях пращеше огънят, а между небрежно дръпнатите завеси проникваше слънцето.