Законът на Бош

14

Върнах се във Вали и минах през прохода Сепулведа. Движението беше натоварено и стигнах до Мълхоланд Драйв чак след половин час. Излязох от магистралата и поех на запад по планинския хребет. Слънцето залязваше зад Малибу и оставяше светла диря в небето. Лъчите му се отразяваха в смога във Вали и го озаряваха в ярки оттенъци на оранжево, розово и пурпурно. Това ми беше нещо като награда, че се налага да дишам мръсния въздух всеки ден. Вечер небето ставаше светлооранжево, осеяно тук-там с ивици бяло. Бившата ми съпруга го наричаше „Крем със сметана“, докато се любуваше на залеза от задната тераса на къщата ни. Тя имаше определение за всичко и това често ме разсмиваше.

Споменът как Елинор седи на задната тераса изглеждаше далечен и спотаен в съвсем различен период на живота ми. Замислих се върху думите на Линдъл, че я е видял в Лас Вегас. Той знаеше, че питам за нея, макар да отрекох. Почти всеки ден решавах да отида там, да я намеря и да я помоля да ми даде втори шанс — по нейните условия. Вече нямах работа в Лос Анджелис, която да ме задържа. Можех да отида, където искам. Можех да отида при нея и да живеем заедно в града на греха. Тя щеше да запази свободата си да задоволява потребността си да играе покер в казината. И в края на деня можеше да се връща вкъщи при мен. Все щях Да си намеря някаква работа. За човек с моите умения винаги има нещо в Лас Вегас.

Веднъж си събрах багажа, хвърлих кашона на задната седалка на мерцедеса и стигнах чак до Ривърсайд, но изпитах познатите страхове и спрях. Изядох един хамбургер в „Ин енд Аут“ и се върнах вкъщи. Не си направих труда Да разопаковам нещата. Сложих кашона на пода в спалнята и извадих дрехите, защото щяха да ми трябват през следващите две седмици. Празният кашон остана там, готов за следващия път, когато решах да го напълня и да отида в Лас Вегас.

Страхът. Не можех да се отърся от него. Страх от отказ, от несподелена любов и от чувствата, още спотайващи се дълбоко в душата ми. Всичко това се смесваше, завладяваше ме и не ми позволяваше да предприема нищо. Парализираше ме. Ето защо си стоях вкъщи.

Аз вярвам в теорията за единствения куршум. Можеш да се влюбваш и да любиш много пъти, но има само един куршум, на който е гравирано името ти. И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум, раната никога не заздравява.

Може би Рой Линдъл бе пронизан с куршум с името на Марта Геслер. Не знам. Знаех само, че Елинор Уиш е куршумът, предназначен за мен. Тя ме бе пронизвала многократно. Преди и след това имаше и други жени, но раната, оставена от нея, не зарасна. Още кървях и знаех, че винаги ще ме боли за Елинор. Така и трябваше да бъде, защото нещата в сърцето са неизброими.