Законът на Бош

45

Следващия следобед отново се качих на самолета за Лас Вегас. Още не ми позволяваха да вляза в къщата си, пък и аз не бях сигурен дали искам да отида там. Продължавах да бъда ключова фигура в разследването, но никой не ми бе казал да не напускам града. Между другото, само във филмите казват подобни неща.

Както обикновено самолетът беше пълен. Хората отиваха в катедралите на алчността, носейки запасите си от пари и надежди. Това ме накара да се замисля за Саймънсън, Дорси, Крос и Анджела Бентън и за ролята на алчността и късмета в живота им. Но най-много мислех за Марти Геслер и лошия й късмет. Оставена да се разлага в продължение на повече от три години насред пустошта. Тя просто се бе обадила на едно ченге и това бе довело до смъртта й. Добри намерения. Доверие. Какъв начин да си отидеш от този свят! Какъв чудесен свят!

Този път наех кола от „Маккарън“ и си проправих път в натовареното улично движение. Адресът, който ми бе казал Линдъл, се намираше в северозападната част на града, в покрайнините. Поне засега. Къщата беше новопостроена и голяма, във френски провансалски стил. Поне на такъв приличаше. Не знам, не разбирам от тези неща.

Гаражът за две коли беше затворен, но на алеята имаше автомобил, в който не се бях возил с Елинор. Тойота на пет години с доста навъртени километри. Това ми беше ясно. Разбирам от тези неща.

Спрях и бавно слязох от взетата под наем кола. Може би се надявах, че ако се бавя, някой ще отвори вратата, ще ме покани да вляза и всичките ми опасения ще изчезнат.

Но това не се случи. Стигнах до вратата и се наложи да натисна звънеца. Чух камбанен звън и зачаках. Преди да позвъня отново, една шейсетгодишна латиноамериканка отвори вратата. Беше дребна, с приветливо, но уморено лице. Изражението й беше такова, сякаш ми съчувстваше за обга-рянията от огнестрелно оръжие по лицето. Не беше в униформа, но предположих, че е прислужница. Елинор имаше прислужница. Трудно ми беше да си го представя.

— Елинор Уиш тук ли е?

— За кого да предам?

Английският й беше добър и имаше съвсем лек акцент.

— Кажете, че е дошъл съпругът й.

Видях тревогата в очите й и осъзнах, че съм изтърсил глупост.

— Бившият й съпруг — побързах да се поправя. — Просто й кажете, че е дошъл Хари.

— Моля, почакайте.

Кимнах и тя затвори вратата. Чух, че дори я заключи. Докато чаках, усетих как горещината прониква през дрехите и черепа ми. Слънчевите лъчи се отразяваха навсякъде около мен. Вратата се отвори едва след пет минути и на прага застана Елинор.

— Как си, Хари?

— Чувствам се добре.

— Видях те по телевизията. По Си Ен Ен.

Кимнах, без да кажа нищо.

— Колко жалко за Марти Геслер — добави Елинор.

— Да — отговорих аз, после дълго мълчахме.

— Какво правиш тук, Хари?

— Не знам. Исках да те видя.

— Как разбра къде живея?

Свих рамене.

— Нали съм детектив. Поне бях.

— Трябваше първо да ми се обадиш.

— Знам. Трябваше да направя много неща, но не ги направих, Елинор. Извинявай. Съжалявам. За всичко. Ще ме пуснеш ли да вляза, или ще ме държиш да се потя на слънцето?

— Преди да влезеш, трябва да ти кажа, че не исках да става така.

Нещо стегна гърдите ми, когато тя отстъпи назад и отвори широко вратата. Влязох във фоайето. Сводести входове водеха в три посоки.

— Какво не си искала да става?

— Да отидем във всекидневната — отговори Елинор.

Минахме през средната арка и се озовахме в подредена и добре обзаведена стая. В единия ъгъл имаше пиано, което привлече погледа ми. Елинор не свиреше на пиано, освен ако не бе започнала да го прави, след като ме напусна.

— Искаш ли нещо за пиене, Хари?

— Само вода. Тук е много горещо.

Тя кимна и излезе. Огледах помещението. Не познах нито един от мебелите от апартамента, където я бях посетил. Всичко беше ново и различно. На задната стена на всекидневната имаше остъклени плъзгащи се врати, водещи към басейн. Около басейна имаше бяла пластмасова ограда, каквато слагат хората с деца като предпазна мярка.

Изведнъж загадките на Елинор започнаха да ми се изясняват. Уклончивите отговори. Багажникът на колата, който не може да се отвори. Хората слагат детски колички в багажниците. Или омалели детски дрешки. Хората с деца.

— Хари?

Обърнах се и видях Елинор. До нея стоеше момиченце с черна коса и очи. Държаха се за ръцете. Детето приличаше на Елинор. Същата вълниста коса, сочни устни и чип нос. И ме гледаше по същия начин като Елинор.

Но очите не бяха нейните. Виждах тези очи, когато се погледнех в огледалото. Очите на момиченцето бяха моите.

Усетих внезапен прилив на чувства. Не всички бяха положителни. Ала не можех да откъсна очи от детето.

— Елинор…

— Това е Мади.

— Мади?

— Съкратено от Маделин.

— На колко години е?

— Вече на четири.

Мислите ми се върнаха назад. Спомних си последния път, когато бяхме заедно, преди Елинор да ме напусне. В къщата на хълма. Може би бе станало тогава. Елинор сякаш прочете мислите ми.

— Сякаш е трябвало да стане така. Нещо, което да ни накара никога да не се…

Тя не довърши.

— Защо не ми каза?

— Изчаквах подходящ момент.

— Кога щеше да стане това?

— Предполагам, че сега. Ти си детектив. Мислех, че ще искаш сам да разбереш.

— Не е честно.

— А кое би било честно?

Обзеха ме две противоречиви чувства. Едното беше гняв, а другото — въодушевление. Първото водеше към тъмната бездна в сърцето, дяволска купа за пунш, пълна с взаимни обвинения и отмъстителност. Можех да гребна пълна чаша от нея. Второто ме водеше далеч от всичко това. Към шосе „Рай“. Към светли и благословени дни и святи нощи. Към мястото, откъдето идва изгубената светлина. Моята изгубена светлина.

Знаех, че мога да избера само единия път. Отместих очи от момиченцето и погледнах Елинор. По лицето й се стичаха сълзи, но в същото време тя се усмихваше. Разбрах кой път трябва да избера и че нещата в сърцето са неизброими. Пристъпих напред и приклекнах пред детето. От работата си с малки свидетели знаех, че е най-добре да подходиш към тях на тяхното ниво.

— Здравей, Мади — казах на дъщеря си.

Тя се обърна, завря лице в крака на майка си и каза:

— Много съм срамежлива.

— Няма нищо, Мади. И аз съм срамежлив. Може ли само да подържа ръката ти?

Тя ми я подаде. Хванах я и стиснах тънките й пръстчета. Мади ме погледна в очите. Не изглеждаше уплашена, а само предпазлива. Вдигнах другата си ръка и тя я хвана.

Наведох се и допрях малките й юмручета до затворените си очи. И в този миг разбрах, че всички загадки са разкрити. Бях си у дома. Бях спасен.