Законът на Бош

6

Пътуването до Удланд Хилс продължи почти час. Независимо от времето и мястото всички магистрали са кошмарни и винаги натоварени, а и след като през последните няколко месеца не бях шофирал много, заниманието беше неприятно и досадно. Най-после излязох от магистрала 101 при изхода за каньона Топанга и до края на пътя карах по равни улици. Внимавах да не наваксвам изгубеното време, като превишавам скоростта в жилищните квартали. Във вътрешния джоб на сакото си имах плоско шише и ако ме спряха, това можеше да се окаже проблем.

За петнайсет минути стигнах до Мелба Авеню. Паркирах колата до микробуса, слязох и се качих по дървените стъпала пред къщата.

Посрещна ме Даниела Крос и мълчаливо ми направи знак да вляза.

— Как е той днес, Дани?

— Както обикновено.

— Разбирам.

Не знаех какво друго да кажа. Не можех да си представя как животът й се бе променил за един ден и надеждите и очакванията й се бяха превърнали в нещо съвсем различно. Тя сигурно беше доста по-възрастна от съпруга си. На четирийсет и няколко. Но не можех да преценя точно годините й. Очите й бяха като на старица, а устните — постоянно стиснати и увиснали в краищата.

Знаех пътя и Дани ме остави. Минах през всекидневната, продължих по коридора, влязох в последната стая вляво и видях Лотън Крос в инвалидната му количка — купена заедно с микробуса, след като полицейският профсъюз събра пари. Гледаше Си Ен Ен на телевизор, монтиран на подставка в ъгъла на тавана. Отново предаваха репортаж за положението в Близкия изток.

Очите му се стрелнаха към мен, но лицето му не се раздвижи. На челото му имаше ремък, който държеше главата му на възглавницата отзад. Дясната му ръка бе свързана с тръбички, включени към пликче с прозрачна течност, окачено на система за интравенозно поддържане на живота, прикрепена за инвалидната му количка. Кожата му беше жълтеникава. Крос не тежеше повече от шейсет килограма и ключиците му стърчаха като остри парчета от счупени грънци. Устните му бяха сухи и напукани, а косата — разрешена. Стъписах се от вида му, но се опитах да не го покажа.

— Здрасти, Лотън, как си? — Гадно ми беше да задавам този въпрос, но се чувствах задължен да попитам.

— Горе-долу както предполагаш, Хари.

— Разбирам.

Гласът му беше дрезгав шепот като на треньор по футбол в колеж, който години наред е крещял от страничната линия.

— Съжалявам, че идвам пак, но има и други неща — казах аз.

— Срещна ли се с продуцента?

— Да, вчера започнах с него. Даде ми двайсет минути.

В стаята се чуваше някакво съскане. Бях го забелязал, когато идвах по-рано през седмицата. Мисля, че беше вентилаторът, който впръскваше въздух в тръбичките, скрити под ризата на Крос — излизаха от яката от двете страни на лицето му и влизаха в носа му.

— Каза ли ти нещо?

— Няколко имена. На всички от „Айдолон Продъкшънс“, за които се предполага, че са знаели за парите. Но още не съм имал възможност да ги намеря.

— Попита ли го какво означава Айдолон?

— Не. Какво е? Фамилно име?

— Не. Означава фантом. Това е едно от нещата, които си спомних. Появи се в главата ми, докато мислех за случая. Веднъж го попитах. Каза, че било от стихотворение. Нещо за фантом, който седи на трон в мрака. Вероятно се мисли за него.

— Странно.

— Да. Хари, защо не угасиш монитора? За да не безпокоим Дани.

Беше ме помолил да направя същото и по време на първата ни среща. Преместих количката му до бюрото. Отгоре; имаше малко пластмасово устройство със зелена лампа — аудиомонитор, произведен за родители, които да слушат бебетата си. Устройството помагаше на Крос да вика жена си, когато иска да смени телевизионния канал или нещо друго. Изключих го, за да не ни слуша никой, и застанах пред инвалидната му количка.

— Добре — каза Крос. — А сега, защо не затвориш вратата?

Изпълних желанието му. Знаех накъде води това.

— Този път донесе ли ми нещо? — попита той. — Каквото поисках?

— Да.

— Хубаво. Да започнем с него. Отиди в банята и виж дали Дани е оставила бутилката ми там.

Лавицата над мивката в банята беше отрупана с лекарства. На подставката за сапуна имаше пластмасово шише без запушалка. Приличаше на манерка на колоездач, но беше малко по-различно. Гърлото беше по-широко и леко изкривено, вероятно за да е по-удобно за употреба. Бързо извадих плоската от джоба си, излях няколко глътки уиски в шишето и го занесох в спалнята. Очите на Крос се разшириха от ужас.

— Не! Това е бутилката, в която пикая!

— По дяволите. Съжалявам.

Отново влязох в банята и излях алкохола в мивката.

— Не, недей! — извика Крос.

Погледнах го.

— Щях да го изпия.

— Не се тревожи. Имам още.

Измих бутилката на Крос, сложих я на подставката за сапуна и се върнах в стаята.

— Там няма шише за пиене, Лотън. Какво да направя?

— По дяволите, сигурно го е взела. Сетила се е какво съм: намислил. Дай ми плоската.

Извадих я от спортното си сако.

— Дай я. Искам да опитам.

Отворих шишето, поднесох го към устата му и му дадох да отпие една глътка. Крос се закашля и част от уискито се разля по врата му и на възглавницата на количката.

— Ах, Господи! — възкликна той.

— Какво?

— Господи…

— Какво? Добре ли си, Лотън? Ще извикам Дани.

Тръгнах към вратата, но той ме спря.

— Не, не, нищо ми няма. Само… мина много време, откакто не съм пил. Дай ми още.

— Трябва да поговорим, Лотън.

— Знам. Само ми дай да опитам пак.

Отново доближих плоското шише до устата му и излях голяма глътка. Крос я преглътна и затвори очи.

— Уиски… Господи, прекрасно е!

Усмихнах се и кимнах.

— Да им го начукам на лекарите. Дай ми уиски по всяко време.

Той не можеше да се движи, но алкохолът оживи очите му и омекоти погледа му.

— Тя не ми дава нищо. Лекарски предписания. Пия само когато някой от вас ми дойде на гости. А това не е често. Кой иска да дойде да види такава жалка гледка… Трябва да продължаваш да идваш, Хари. Не ме интересува дали ще решиш случая, или не, само идвай.

Очите му се стрелнаха към плоската.

— И взимай и тази приятелка. Винаги я носи.

И тогава прозрението ме осени. Крос бе премълчал нещо предишния път. Бях го посетил преди да отида при Тейлър. Трябваше да започна от Крос. Но той не ми бе казал всичко, за да дойда отново — с плоската. Може би обаждането му да подновя разследването на случая беше само заради уискито.

Вдигнах го и му го показах.

— Предишния път премълча нещо, за да ти донеса това, нали, Лотън?

— Не. Щях да кажа на Дани да ти се обади. Забравих нещо.

— Да, досетих се. Отидох да говоря с Тейлър и после имах посещение от името на шефовете на шестия етаж. Казаха ми да зарежа случая. Работели върху него. Хора, които не се шегували.

Очите на Крос се стрелкаха насам-натам, но лицето му остана неподвижно.

— Не — каза той.

— Кой дойде да те види преди мен, Лотън?

— Никой. Никой не е идвал да говорим за случая.

— На кого се обади, преди да потърсиш мен?

— На никого, Хари. Кълна се.

Сигурно бях повишил тон, защото вратата на стаята внезапно се отвори и на прага застана жената на Крос.

— Всичко наред ли е?

— Да, Дани — отговори Лотън. — Остави ни сами.

Видях, че погледът й се плъзна към плоското шише в ръката ми. Хрумна ми да отпия, за да помисли, че уискито е за мен. Но в очите й прочетох, че знае какво става. Тя дълго стоя неподвижно, после ме погледна в очите, отстъпи назад и затвори вратата. Погледнах Крос.

— И да не е знаела, вече знае.

— Не ми пука. Колко е часът, Хари? Не виждам добре екрана.

Погледнах към ъгъла на телевизионния екран, където показваха часа.

— Единайсет и осемнайсет минути. Кой идва при теб, Лотън? Искам да знам кой работи по случая.

— Казвам ти, Хари, никой не е идвал. Доколкото знам, случаят не се помръдва повече от проклетите ми крака.

— Тогава какво не ми каза предишния път?

Погледът му се насочи към плоското шише. Не беше необходимо да питам. Доближих го до напуканите му изранени устни и той отпи голяма глътка, после отново затвори очи.

— Господи…

Изведнъж очите му се отвориха и се вторачиха в мен.

— Тя ме поддържа жив нарочно — отчаяно прошепна Крос. — Мислиш ли, че искам да живея? Да седя в лайната си през повечето време? Докато съм жив, Дани ще получава пълната ми заплата и здравно осигуряване. Ако умра, ще взима пенсия на вдовица. А аз не съм работил дълго, Хари. Само четиринайсет години. Ще получава наполовина по-малко от парите, които взима сега, когато съм жив.

Вгледах се в него. Питах се дали Дани не стои пред вратата и не подслушва.

— Какво искаш от мен, Лотън? Да изключа системата? Не мога да го направя. Мога да ти намеря добър адвокат, ако искаш, но няма да…

— Пък и не се държи добре с мен.

Сърцето ми се сви. Ако Крос казваше истината, тогава животът му беше по-голям ад, отколкото си представях.

— Какво ти прави, Лотън? — попитах шепнешком.

— Вбесява ме. Прави разни неща. Не искам да говоря за това. Тя не е виновна.

— Да доведа ли адвокат? Мога да извикам и следовател от социалната служба.

— Не, никакви адвокати. Това би продължило цяла вечност. Не искам и следователи. И не желая да си навличам неприятности. Но какво да направя, Хари? Ако можех да изключа системата, щях… Това не е живот, Хари.

Кимнах. Само можех да си представям ужасяващото му чувство за безнадеждност. Но не бяхме повдигнали тези въпроси по време на първото ми посещение. Тогава разговаряхме за случая и за онова, което той си спомняше за него. Паметта му се завръщаше частично. Разговорът беше мъчителен, но в думите на Лотън нямаше самопрезрение или отчаяние. Нито повече потиснатост, отколкото би се очаквало. Запитах се дали алкохолът не е отприщил всичко това.

— Ще си помисля — казах аз. — Само това мога да ти обещая.

Крос отмести поглед към телевизионния екран над лявото ми рамо.

— Колко е часът, Хари?

Този път погледнах часовника си.

— Единайсет и двайсет. Закъде бързаш, Лотън? Очакваш ли някого?

— Не, съвсем не. Има шоу, което искам да гледам. По телевизия „Съдебни дела“. 0 дванайсет. Рики Клайман. Харесвам я.

— Тогава имаш още време да разговаряш с мен. Защо не си сложиш по-голям часовник тук?

— Дани не ми дава. Лекарят казал, че не било хубаво да гледам часовник.

— Вероятно има право.

Не трябваше да го казвам. В очите му блесна гняв и аз мигновено съжалих за думите си.

— Извинявай. Не трябваше…

— Знаеш ли какво е да не можеш да повдигнеш проклетата си китка, за да си погледнеш шибания часовник?

— Не, Лотън, нямам представа.

— Знаеш ли какво е да ходиш по голяма нужда в пликчета и да караш жена си да ги изхвърля в тоалетната? Да я молиш за всяко проклето нещо, включително за глътка уиски?

— Съжалявам, Лотън.

— Да, съжаляваш. Всички съжаляват, но никой не…

Той не довърши. Отмести поглед встрани и млъкна. Не казах нищо, докато не реших, че е преглътнал гнева си в бездънния кладенец на отчаяние и самосъжаление в душата си.

— Лотън?

Крос ме погледна.

— Какво, Хари?

Вече беше спокоен. Критичният момент бе преминал.

— Да се върнем на въпроса. Каза, че си щял да ми се обадиш, защото си забравил нещо. Сещаш ли се? Когато говорихме за случая. Какво забрави да ми кажеш?

— Никой не е идвал тук и не ми е говорил за случая, Хари. Ти си единственият. Сериозно.

— Вярвам ти. Сбърках за това. Но какво забрави да ми кажеш? Защо щеше да ми се обаждаш?

Той затвори очи за миг, после ги отвори. Бяха ясни и съсредоточени.

— Казах ти, че Тейлър е застраховал парите, нали?

— Да.

— Забравих, че застрахователната компания… Как й беше името?

— „Глобал Ъндъррейтърс“. Спомни си го онзи ден.

— Точно така. „Глобал Ъндъррейтърс“. Като условие в договора „Глобал“ са поискали заемодателят, „Банка ЛА“, да провери банкнотите.

— Да провери банкнотите? Какво искаш да кажеш?

— Да запишат серийните номера.

Спомних си за параграфа, който бях оградил в изрезката от вестник, и започнах да изчислявам наум. Два милиона делено на сто.

— Това са много номера.

— Знам. Банката отказала. Възразили, че за това ще са необходими четирима души, които да работят цяла седмица. Затова преговаряли и стигнали до компромис. Взели мостри. Десет номера от всяка пачка.

От статията в „Таймс“ си спомних, че парите бяха докарани в пакети по двайсет и пет хиляди. Осемдесет пакета правеха два милиона долара.

— Записали са осемстотин номера. Пак са много.

— Да. Разпечатката беше дълга шест страници.

— И какво направи с нея?

— Дай още една глътка уиски.

Изпълних желанието му. Плоската беше почти празна. Трябваше да разбера какво знае Крос и да се махам. Потапях се в окаяния му свят и това не ми харесваше.

— Разпространихте ли номерата?

— Да, дадохме списъка на федералните власти. И на всички банки в страната. Изпратихме го и в Лас Вегас, за да го раздадат на казината.

Кимнах и го зачаках да продължи.

— Но знаеш как стоят нещата, Хари. От подобен списък има полза само ако хората правят справки в него. Ако искаш, вярвай, но много от записаните там стодоларови банкноти са в обращение и ако се използват на подходящите места, няма да събудят подозрение. Служителите нямат нито време, нито желание да проверяват номерата им.

Това беше вярно. Записаните банкноти често се използваха като веществено доказателство, когато бъдеха намерени в заподозрян във финансово престъпление като например обир на банка. Не си спомнях да съм работил или чувал за случай, в който белязани или записани пари да бъдат проследени чрез банкова операция до заподозрения.

— Щеше да ми се обадиш, защото си забравил да ми кажеш това?

— Не. Има и още. Остана ли нещо в шишето?

Разклатих плоската, за да чуе, че е почти празна. Дадох му каквото беше останало, сложих капачката и прибрах плоската в джоба си.

— Това беше всичко, Лотън. До следващия път. Довърши, каквото имаш да ми казваш.

Езикът му се подаде от устата, която представляваше ужасяваща дупка, и облиза капка уиски, останала в ъгълчето. Гледката беше жалка и аз се извърнах, преструвайки се, че поглеждам колко е часът на телевизионния екран. На лентата в долната част преминаваха финансовите новини. Лицето на говорителя беше загрижено и подпухнало.

Погледнах отново Крос и зачаках.

— Десетина месеца след обира, докато работехме по други случаи, Джак получи обаждане от Уестуд за серийните номера. Спомних си всичко това в деня, след като ти си тръгна.

Предположих, че Крос говори за агент на ФБР, който се е обадил на партньора му. Следователите от полицията не употребяваха думите „агенти на ФБР“, сякаш отричайки титлата им, ги понижаваха в ранг. Двете конкуриращи се организации не се обичаха. Но сградата на Бюрото в Лос Анджелис се намираше на Уилшир Булевард в Уестуд и там се помещаваха всички подразделения на федералните сили на реда. Трябваше да се абстрахирам от всички пристрастия, свързани с пълномощията, и да бъда сигурен. Така че попитах:

— Агент на ФБР?

— Да. Жена.

— И какво ви каза?

— Разговаря с Джак, а той после каза на мен. Имало проблем с единия от серийните номера. Обяснила му, че списъкът се разпространявал из сградата и накрая стигнал до бюрото й. Прегледала номерата в компютъра си и възникнал проблем с един от тях.

Крос млъкна, сякаш за да си поеме дъх, и отново облиза устни, досущ подводно същество, изпълзяващо от пукнатина.

— Сигурен съм, че имаш още уиски в шишето, Хари.

— Съжалявам, няма повече. Следващия път. Какъв е бил проблемът с номера?

— Доколкото си спомням, жената казала на Джак, че събира номера. Разбираш ли какво имам предвид? Щом на бюрото й попадне списък с номера на банкноти, тя ги вкарва в компютъра си и ги добавя към базата данни. И после може да ги сравнява. Това била нова програма, върху която работела. Правела го от няколко години и имала много номера в компютъра. Моля те, Хари, дай ми вода. Гърлото ми… Много говорих.

— Ще повикам Дани.

— Не, не. Просто отиди до мивката и налей вода в плоското си шише. Не безпокой Дани. Тя има достатъчно грижи.

Напълних шишето с вода до половината и му го дадох. Той я изпи всичката и след няколко минути най-после продължи да разказва.

— Агентката казала, че един от номерата в нашия списък фигурирал и в друг списък, а това е невъзможно.

— Какво искаш да кажеш? Не следя мисълта ти.

— Да видим дали си спомням правилно. Казала, че една от стотачките в нашия списък имала същия сериен номер като стотачка, използвана като примамка в банков обир, извършен половин година преди да задигнат двата милиона от снимачната площадка.

— И къде е бил извършен този банков обир?

— Мисля, че в Марина дел Рей. Но не съм сигурен.

— И какъв е бил проблемът? Защо да не може банкнота от По-ранен обир да бъде пусната в обращение, да се върне в банката и после да бъде включена в двата милиона, изпратени на снимачната площадка?

— И аз това попитах. Джак ми каза, че е невъзможно.

Първо, крадецът, който е отмъкнал банкнотата в Марина дел Рей, е бил заловен. Банкнотата е била намерена у него, била е използвана като веществено доказателство и той е отишъл в затвора.

Кимнах и се замислих върху думите му. Опитвах се да проумея положението.

— Агентката е казала, че е невъзможно стотарката във вашия списък да бъде включена в двата милиона за филма, защото по онова време е била прибрана като веществено доказателство за банковия обир в Марина дел Рей.

— Точно така. Тя дори отишла и проверила вещественото доказателство, за да се увери, че банкнотата е там. И я видяла.

Опитах се да реша какво означава това, ако изобщо означаваше нещо.

— Какво направихте с Джак?

— Ами, не много. Имаше доста серийни номера — шест страници. Решихме, че този е записан погрешно, че човекът, който го е написал, е сбъркал. Тогава вече работехме по друг случай. Джак каза, че ще се обади в банката и в „Гло-бал Ъндъррейтърс“. Но не знам дали го е направил. После, скоро след това, загазихме в онзи бар и всичко някак избледня… докато не се сетих за Анджела Бентън и не ти се обадих. Паметта ми започна да се възвръща.

— Разбирам. Спомняш ли си името на агентката?

— Съжалявам, Хари, не го помня. Може и да не съм го знаел. Не разговарях с нея и мисля, че Джак не ми каза името й.

Млъкнах и се замислих дали си заслужава да тръгна по тази следа. Кизмин Райдър ми бе казала, че по случая се работи. Може би в тази насока. Вероятно хората, за които бе споменала, бяха агенти на ФБР. Докато разсъждавах, Крос отново се обади.

— Доколкото разбрах от Джак, агентката сама стигнала до това откритие, докато работела с компютърната си програма. Почти като хоби. Неофициално.

— Спомняш ли си дали имаше други съвпадения на серийни номера? Преди това?

— Имаше едно, но не стигнахме Доникъде. Всъщност поя-Би се много скоро след това.

— Какво беше?

— Появи се в банкова сметка. Мисля, че във Финикс. Паметта ми е като швейцарско сирене. С много дупки.

— Спомняш ли си изобщо нещо за това?

— Беше приходна сметка от бизнес, в който се оперира с пари в брой. Като ресторант. Нещо, което не можахме да проследим.

— Но не бе минало много време след обира, така ли?

— Да. Джак дори отиде там, но стигнахме до задънена улица.

— Колко скоро след обира стана това?

— Може би две-три седмици. Не съм сигурен.

Кимнах. Паметта му се завръщаше, но още не беше надеждна. Това ми напомни, че без документацията по случая съм с вързани ръце.

— Добре, Лотън, благодаря. Ако си спомниш нещо друго, кажи на Дани да ми се обади. И независимо дали това ще стане, или не, пак ще дойда да те видя.

— И ще ми донесеш… — Той не довърши. Не беше необходимо.

— Да, ще донеса. Сигурен ли си, че не искаш да доведа някой друг? Може би адвокат, с когото да поговориш за…

— Не, Хари. Никакви адвокати. Още не.

— Да говоря ли с Дани?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

Кимнах за довиждане и излязох от стаята. Исках да стигна до колата колкото е възможно по-бързо, за да си запиша някои неща за обаждането на агентката от ФБР до Джак Дорси. Но когато минах покрай всекидневната, видях, че Даниела Крос седи там и ме чака. Беше се настанила на канапето и ме гледаше укорително.

— Мисля, че е време за шоуто. Лотън иска да гледа телевизия „Съдебни дела“ — казах аз.

— Ще се погрижа за това.

— Добре. Тръгвам си.

— Не искам да идваш отново.

— Може да се наложи.

— Той е в деликатно душевно и психическо състояние. Алкохолът го разстройва. После му трябват няколко дни, за да се съвземе.

— На мен ми се струва, че алкохолът подобрява нещата за него.

— Тогава ела утре и виж.

Кимнах. Дани имаше право. Аз бях прекарвал по половин час с Лотън, а тя трябваше да живее с него.

— Сигурно ти е казал, че иска да умре и че поддържам нарочно живота му. Заради парите.

Кимнах.

— И че не се държа добре с него.

Отново кимнах.

— Казва го на всеки, който идва да го види. На всички ченгета.

— Вярно ли е?

— Че иска да умре ли? Понякога. Друг път не.

— А че не се държиш добре с него?

Тя отмести поглед встрани.

— Отчайващо е да се грижиш за него. Той не е щастлив. Изкарва си го на мен. Един път и аз си го изкарах на него. Изключих телевизора. И той започна да плаче като бебе. — Дани ме погледна. — Това беше единственото, но беше достатъчно. Съжалявам, че го направих, но си изпуснах нервите.

Опитах се да разгадая изражението в очите й и в стиснатите й челюсти и устни. Тя бе сключила пръсти пред себе си и си играеше с пръстените си. Нервен жест. Брадичката й затрепери и по страните й започнаха да се стичат сълзи.

— Какво да направя?

Поклатих глава. Не знаех. Единственото, което знаех, беше, че трябва да се махна от тази къща.

— Не знам, Дани. Не знам какво трябва да направи всеки от нас.

Не можах да измисля какво друго да кажа и бързо излязох. Чувствах се като страхливец.