Законът на Бош

34

Имах време до срещата ми с Джослин Джоунс, затова подкарах по Холивуд Булевард. Не бях минавал оттам, откакто напуснах полицията, и ми се щеше да видя стария маршрут. Според вестниците районът се променяше и исках да видя това с очите си.

Асфалтът блестеше на слънчевата светлина, но фасадите на магазините и административните сгради край Вайн дремеха под патината на половинвековния смог. Нямаше разлика. Но след Кауенга и по Хайланд видях нови неща — хотели, кинотеатри и търговски центрове със стилни ресторанти. Улиците бяха пълни с хора. Месинговите звезди, вградени в тротоарите, бяха излъскани. Думата, която се появи в съзнанието ми, беше „надежда“. Във въздуха витаеше ново усещане за надежда и жизненост. От улицата се излъчваха позитивни вибрации и това ми хареса. Знаех, че идеята е тези вибрации да се разпространят от този централен район и да обхванат булеварда като приливна вълна, оставяйки по пътя 7 си обновления и нововъведения. Преди няколко години бих казал, че планът няма шанс. Но вероятно грешах. Поне така се надявах.

С чувството, че късметът ми от Лас Вегас още е с мен, реших да се подкрепя и спрях пред Фермерския пазар, за да си купя нещо за ядене.

Пазарът също беше обновен. Имаше нов паркинг и търговски център на открито, построен до стария пазар с удобната му комбинация от хубава евтина храна и кич. Повече ми харесваше, когато можеше да се спре направо до павилиона за вестници, но трябва да призная, че го бяха направили добре. Старото и новото бяха едно до друго и се допълваха. Разходих се из новата част и минах покрай универсалните магазини и най-голямата книжарница, която съм виждал, и влязох в старата част. Всички магазини и заведения запазени и пълни. Хората бяха доволни. Беше късно за закуска, за да си купя поничка, затова избрах сандвич с бекон и кафе и влязох в една от старите телефонни будки. Първо се обадих на Рой Линдъл и го хванах да обядва на бюрото си.

— Какво ядеш?

— Ръжено хлебче с риба тон и кисели краставички.

— Отвратително.

— Прав си. А ти какво ядеш?

— Сандвич с пушен бекон.

— Гадост. Какво искаш, Бош? Последния път, когато се видяхме, не искаше да имаш нищо общо с мен. Мислех, че си отишъл в Лас Вегас.

— Ходих, но се върнах. И нещата се изглаждат. Може да се каже, че се споразумях с приятелите ти от деветия етаж. Искаш ли да се върнеш в играта, или ще се сърдиш?

— Научи ли нещо ново?

— Може би. Но в момента имам само предчувствие.

— Какво искаш от мен?

Отместих опаковката от сандвича от черната папка и я отворих, за да видя информацията, която ми трябваше.

— Провери какво ще можеш да намериш за един тип, Лай-нъс Саймънсън. Двайсет и две годишен, бял. Има клуб в града.

— Как се нарича?

— Още не знам.

— Страхотно.

Казах му рождената дата на Саймънсън и адреса, записан в материалите от разследванията, макар да имах чувството, че е стар.

— Кой е той?

Добавих, че Саймънсън е работил в „Банка ЛА“ и е бил прострелян по време на обира на снимачната площадка.

— Той е жертва. Мислиш, че е нагласил всичко и е казал На хората си да го прострелят в задника?

— Не знам.

— И какво общо има този Саймънсън с Марти Геслер?

— Не знам. Вероятно нищо. Но искам да го проверя. Струва ми се, че има нещо гнило.

— Добре. Продължавай да имаш предчувствия, а аз ще върша черната работа. Нещо друго?

— Виж какво, ако не искаш да го направиш, кажи. Ще помоля някой друг.

— Ще го направя. Нещо друго?

Поколебах се, но не задълго.

— Да. Ще провериш ли един регистрационен номер?

— Казвай.

Казах му номера на колата, която караше Елинор. Помнех го и едва ли щях да го забравя, докато не го проверях.

— Невада? — подозрително попита Линдъл. — Това с пътуването ти до Лас Вегас ли е свързано, или с разследването, тук?

Трябваше да се досетя. Линдъл имаше много недостатъци, но не беше глупав.

— Не знам — излъгах.

Ако колата беше регистрирана на друг, както се съмнявах, щях да измисля някаква история, че са ме проследили, и Линдъл нямаше да разбере нищо.

— Добре — каза агентът. — Трябва да затварям. Обади ми се по-късно.

Затворих. Обзе ме чувство за вина. Можеше и да заблудя Линдъл с искането си, но не и себе си. Проверявах бившата си съпруга, която не можех да забравя. Запитах се дали съм способен да направя нещо още-низко.

Опитах се да не мисля за това, отново взех слушалката и пуснах в автомата още монети. Обадих се на Джанис Лангуайзър и осъзнах, че може би съм на път да отговоря на въпроса, който си бях поставил.

Секретарката каза, че Лангуайзър говори по телефона и ще ми се обади по-късно. Отговорих, че тя не може да се свърже с мен, но ще позвъня пак след петнайсет минути. Затворих и се разходих из търговския център, като прекарах повечето време в един магазин, където продаваха стотици търговски марки лютив сос. Не знаех дали ще го използвам, защото вече не си готвех, но купих бутилка „Гейтър Скуийзинг“, тъй като магазинът ми хареса, пък и ми трябваха още дребни пари за телефона.

После отидох във фурната, но не за да купя нещо, а да гледам. Когато бях дете, майка ми ме водеше в събота сутринта на Фермерския пазар. Най-ясно съм запомнил как наблюдавах през витрината как пекарят украсява тортите, които хората са поръчали за рождени дни, празници и сватби. Правеше прекрасни фигури върху всяка торта — изстискваше крема през тънка фунийка — и дебелите му ръце бяха покрити с брашно и захар.

Майка ми обикновено ме повдигаше, за да мога да виждам как украсяват тортите. Понякога мислеше, че гледам лекаря, но аз наблюдавах отражението й в стъклото и се питах какво не е наред.

Когато се измореше да ме държи, тя взимаше стол от близкия ресторант и ме слагаше да стоя на него. Гледах тортите и си представях на какви празненства ще бъдат изпратени и колко хора ще отидат там. Струваше ми се, че тортите са предназначени само за щастливи домове. Но смятах, че сватбените торти сигурно натъжават майките.

Фурната още съществуваше. Застанах пред витрината, но вътре нямаше пекар. Знаех, че вече е късно. Тортите се правеха рано сутринта, за да са готови навреме за празненствата по случай рождени дни, годишнини и сватби. На лавицата До витрината имаше фунийки от неръждаема стомана за правене на различни фигурки и цветенца от крем.

— Няма смисъл да чакате. Приключиха за днес.

Не беше необходимо да се обръщам — в стъклото видях възрастна жена, която минаваше зад мен. Това отново ме накара да се сетя за майка ми.

— Да — отговорих й. — Права сте.

Влязох отново в телефонната будка и се обадих на Лангуайзър. Този път беше свободна.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Господи, уплаши ме.

— Защо?

— Казал си на Джейн, че не мога да се свържа с теб. Реших, че се обаждаш от клетъчен телефон.

— Съжалявам. Не помислих за това. Все още не използвам клетъчния телефон.

— Мислиш, че продължават да те подслушват?

— Не знам. Не съм сигурен дали изобщо са ме подслушвали. Просто взимам предпазни мерки.

— Е, това ежедневното ти обаждане ли е?

— Донякъде. Но искам и да те питам нещо.

— Слушам.

Може би защото не бях казал на Линдъл цялата истина или защото проверявах Елинор, но реших да не заблуждавам Лангуайзър, а да бъда откровен с нея.

— Преди няколко години кантората ви се е занимавала с един случай. Адвокатът е бил Джеймс Форман, а клиентът-„Банка ЛА“.

— Да, банката ни е клиент. Какъв е бил случаят? Тогава не работех в кантората.

Затворих вратата на телефонната будка, макар да знаех, че в тясното помещение скоро ще стане непоносимо топло.

— Не знам как са го нарекли, но името на другата страна е Лайнъс Саймънсън. Работил е в банката. Простреляха го по време на обира на снимачната площадка.

— Спомням си, че един беше ранен, а друг убит, но не и имената им.

— Лайнъс е раненият, а убитият — Рей Вон, шефът на охраната на банката. Саймънсън оживя. Всъщност беше прострелян в задника. Вероятно е било рикошет, доколкото си спомням от разположението на силите.

— И после е съдил банката, така ли?

— Не съм сигурен дали е стигнал до това. Бил е в отпуск по болест и после е решил, че повече не иска да работи там. Намерил си адвокат и започнал да вдига шум, че банката му е длъжник, защото изложила живота му на риск.

— Звучи разумно.

— Макар че е отишъл на снимачната площадка доброволно. Помогнал е да набавят парите и после е поискал да ги охранява по време на снимките на филма.

— Ами, пак е възможно да ги съди. Може би е предявил обвинения, че е бил принуден да отиде там…

— Да, ясно. Не ме притеснява дали е имал основания, или не. Но очевидно е имал и Джеймс Форман се е занимавал с делата му и е постигнал споразумение с банката.

— За какво намекваш? Какъв е въпросът ти?

Отворих вратата на будката, за да поема глътка чист въздух.

— Искам да знам какво е било споразумението. Колко пари е получил?

— Веднага ще се обадя на Форман. Ще изчакаш ли?

— Няма да е толкова лесно. Мисля, че споразумението е поверително.

Лангуайзър замълча и аз се усмихнах. Почувствах се добре, че казах какво искам.

— Ясно — рече най-после Джанис. — Искаш да извърша нарушение, като разбера колко пари е получил.

— Ами, ако поставяш така въпроса…

— Има ли друг начин да го поставя?

— Саймънсън се появи, докато работех по случая. Много ще ми помогне, ако разбера колко пари са му дали.

Думите ми отново бяха посрещнати с дълго мълчание.

— Няма да шпионирам в собствената си кантора — заяви тя. — Няма да направя нищо, което може да ме забърка в неприятности. Най-добре е да отида при Джеймс и да видя какво ще каже.

— Хубаво.

Нещата се развиха по-добре, отколкото предполагах.

— Проблемът е, че „Банка ЛА“ още ни е клиент. Щом твърдиш, че Саймънсън е бил на мястото на обира на двата милиона и е работил в охраната, Форман може да се съгласи Да ми каже.

— Дано.

Не бях разсъждавал по въпроса от този ъгъл и се развълнувах. Реших, че Лангуайзър може би ще изкопчи от Форман онова, което ми трябваше.

— Не се вълнувай, Хари. Още е рано.

— Добре.

— Ще видя какво ще мога да направя и ще ти се обадя. И не се тревожи, ако оставя на домашния ти телефон закодирано съобщение.

— Добре, Джанис, благодаря.

Затворих и излязох от будката. По пътя към паркинга отново минах покрай витрината на фурната и се изненадах, като видях, че лекарят е там. Спрях за малко и се вторачих в него. Поръчката сигурно бе дадена в последната минута, защото тортата, която той извади от хладилника, вече беше украсена и той й сложи само захарни цветя и датата.

Изчаках, докато написа пожеланието. Върху кафявия шоколад с розови букви пишеше: „Честит рожден ден, Кали!“ Поредната торта, предназначена за някой щастлив дом.