Законът на невинността

1.

Понеделник, 28 октомври

Беше хубав ден за адвокатурата. Освободих мъж директно от съдебната зала. Пред съдебните заседатели превърнах обвинение за нанасяне на телесна повреда в благоприличен случай на самоотбрана. Така наречената жертва имаше собствена история на насилник, която обвинението, свидетелите на защитата, включително и бившата му съпруга, с готовност разказаха при кръстосания разпит. Нанесох съкрушителния удар, като го повиках отново на свидетелската скамейка и го поведох през разпит, който го прекатури през ръба. Той загуби самообладание и ме заплаши, каза, че би искал да се срещнем на улицата само двамата.

— Ще заявите ли тогава, че съм ви нападнал, както направихте и в този случай? — попитах.

Прокурорът имаше възражение, което съдията прие. Но това бе всичко. Съдията го знаеше. Прокурорът го знаеше. Всички в съдебната зала го знаеха. Чух „невиновен“ след по-малко от половин час обсъждане на съдебните заседатели. Не беше най-бързата ми присъда, но беше близо.

В адвокатските среди съществува свещен дълг оправдателната присъда да се отбелязва така, както играчите на голф празнуват директно попадение в дупката в клуба. А именно — питиета за всички. Моето празненство се състоя в „Секвоя“ на Втора улица, само на няколко пресечки от общинския център, където имаше цели три съдебни зали, от които можех да поканя празнуващи. „Секвоя“ не беше кънтри клуб, но беше удобен. Празненството — което означаваше безплатен бар — започна рано и приключи късно, а когато Мойра, обилно татуираната барманка, която водеше сметката, ми показа загубите, да кажем, че източих от кредитната си карта повече пари, отколкото щях да видя от клиента, когото току-що бях освободил.

Бях паркирал на „Бродуей“. Седнах зад волана, завих наляво от паркинга, след това още веднъж, за да се върна на Втора улица. Светофарите бяха на моя страна и поех по улицата и влязох в тунела, който минаваше под Банкър Хил. Бях по средата му, когато видях зад мен полицейска патрулка. Дадох мигач и преминах в дясната лента, за да я пусна да мине. Но патрулката също се престрои и се намести на два метра зад мен. Тогава схванах картинката. Искаше да спра.

Изчаках да изляза от тунела и завих надясно по „Фигероа“. Спрях, угасих двигателя и свалих прозореца. В страничното огледало на линкълна видях униформен полицай, който се приближаваше към вратата ми. В патрулката зад него не виждах никой друг. Полицаят, който се приближаваше към мен, работеше сам.

— Може ли книжката, талона на колата и застраховката, господине? — попита той.

Обърнах се и го погледнах. На значката му пишеше „Милтън“.

— Разбира се, полицай Милтън — казах. — Но може ли да попитам защо ме спряхте? Сигурен съм, че не съм карал с превишена скорост и всички светофари светеха зелено.

— Книжката — повтори Милтън. — Талон. Застраховка.

— Е, предполагам, че по-късно ще ми кажете. Книжката ми е във вътрешния джоб на сакото. Другите неща са в жабката. Кое искате най-напред?

— Да започнем с книжката.

— Няма проблем.

Извадих портфейла си и измъкнах книжката от една от преградите, замислих се над ситуацията и се зачудих дали Милтън не е наблюдавал „Секвоя“ за адвокати, излизащи от моето празненство прекалено пияни, за да шофират. Обикаляха слухове, че патрулиращите ченгета правят това, когато се празнува оправдателна присъда, и прибират адвокати по най-разнообразни нарушения на закона за движение по пътищата.

Подадох на Милтън книжката си и посегнах към жабката. Скоро полицаят получи всичко, което бе поискал.

— Сега ще ми кажете ли защо е всичко това? — попитах. — Сигурен съм, че не съм…

— Излезте от колата, господине — каза Милтън.

— О, я стига, човече. Наистина ли?

— Моля, излезте от колата.

— Както кажете.

Отворих със замах вратата и агресивно принудих Милтън да отстъпи назад, за да сляза.

— За ваша информация — казах, — прекарах последните четири часа в „Секвоя“, но не съм близнал алкохол. Не съм пил повече от пет години.

— Браво на вас. Моля, отидете зад превозното средство.

— Погрижете се камерата на колата ви да е включена, защото ще берете голям срам.

Минах покрай него, отидох зад линкълна и застанах в светлината на фаровете на патрулката.

— Искате ли да вървя по права линия? — попитах. — Да броя на обратно, да си докосна носа с пръст, какво? Адвокат съм. Познавам всички игрички и това тук са пълни глупости.

Милтън ме последва и застана до задницата на колата. Беше висок и слаб, бял, спретнато подстриган. Видях знака на градската полиция на рамото му и четири нашивки на дългите му ръкави. Знаех, че дават по една за всеки пет години служба. Той беше ветеран, откъдето и да го погледнеш.

— Разбирате ли защо ви спрях, господине? — каза той. — Колата ви няма регистрационна табела.

Сведох поглед към линкълна. Нямаше регистрационна табела.

— По дяволите — изругах. — Ъ… това е някаква шега. Празнувахме, спечелих дело днес и клиентът ми бе пуснат. На табелата пише „ОПРАВДАН“ и някое от момчетата сигурно е сметнало, че ще е много забавно да ми я открадне.

Опитах се да си спомня кой си бе тръгнал от „Секвоя“ преди мен и кой би сметнал това за смешно. Дейли, Милс, Бернардо… можеше да е всеки.

— Проверете в багажника, може да е вътре.

— Не, ще им трябва ключ, за да я сложат в багажника — казах. — Ще се обадя по телефона, за да видя дали…

— Господине, няма да се обаждате на никого, докато не приключим тук.

— Това са глупости. Познавам закона. Не съм арестуван, мога да се обадя.

Млъкнах, за да видя дали Милтън няма да ме предизвика с още нещо. Забелязах камерата на гърдите му.

— Телефонът ми е в колата — обясних.

Тръгнах обратно към отворената врата.

— Господине, веднага спрете — нареди Милтън зад мен.

Обърнах се.

— Какво?

Той щракна фенерче и насочи лъча към земята зад колата.

— Това кръв ли е?

Отстъпих и погледнах напукания асфалт. Фенерчето на полицая беше насочено към петно течност под калника на колата ми. Бе тъмнокафяво в центъра и почти прозрачно по краищата.

— Не знам — казах. — Но каквото и да е, то вече е било там. Аз…

Докато произнасях това, и двамата видяхме от калника да потича капка и да пада върху асфалта.

— Господине, отворете багажника, моля — нареди Милтън и прибра фенерчето в калъф на колана си.

През ума ми препускаха най-разнообразни въпроси, като се започнеше с това какво има в багажника и се завършеше с мисълта дали Милтън има достатъчно основания да го отвори, ако откажа.

Още една капка от това, което вече смятах, че е някаква телесна течност, падна върху асфалта.

— Напишете ми акт за табелата, полицай Милтън — казах. — Но няма да отворя багажника.

— Господине, тогава ще ви арестувам — отвърна Милтън. — Поставете ръцете си върху багажника.

— Арест? За какво? Аз не съм…

Милтън се приближи към мен, сграбчи ме и ме обърна към колата. Стовари цялото си тегло върху мен и ме преви на две върху багажника.

— Хей! Не можете…

Едната ми ръка бе грубо издърпана зад гърба и той ми щракна белезници. След това ме сграбчи за яката на ризата и сакото и ме издърпа от колата.

— Арестуван сте.

— За какво? — попитах. — Не можете просто…

— Заради вашата и моята безопасност ще ви кача отзад в патрулката.

Сграбчи ме за лакътя, завъртя ме пак и ме поведе към задната врата на колата си. Сложи ръка върху главата ми и ме бутна на покритата с изкуствена кожа седалка отзад. След това се наведе и ми закопча колана.

— Знаете, че не можете да отворите багажника — казах. — Нямате достатъчно основание. Не знаете дали това е кръв и дали идва от колата. Може да съм минал през нещо.

Милтън се отдръпна от колата, погледна ме и каза:

— Извънредни обстоятелства. Някой там вътре може да се нуждае от помощ.

Затръшна вратата. Видях го, че се върна при линкълна ми и започна да оглежда багажника за някакъв отключващ механизъм. Не намери, отиде до вратата, отвори я и взе ключовете.

Използва ключодържателя, за да отвори багажника, като стоеше настрани, в случай че отвътре изскочи някой и започне да стреля. Капакът се повдигна и вътрешната лампа се включи. Милтън ѝ помогна с фенерчето. Тръгна от ляво надясно, като пристъпваше странично и не отместваше очи и светлинния лъч от съдържанието на багажника. От мястото си в патрулката не можех да видя какво има вътре, но от начина, по който Милтън се движеше и се привеждаше, за да погледне по-добре, разбрах, че там има нещо.

Милтън извърна глава към радиостанцията на рамото си и отправи повикване. Вероятно за подкрепление. Вероятно за екип от отдел „Убийства“. Нямаше нужда да поглеждам в багажника, за да знам, че е намерил труп.

2.

Неделя, 1 декември

Едгар Кесада седна до мен на масата в дневната, докато дочитах последната страница от протокола от процеса му. Беше ме помолил да прегледам делото като услуга, като се надяваше, че вътре има нещо, което ще му помогне в тази ситуация. Намирахме се в модула с висока сигурност на мястото за изтърпяване на наказания Двете кули в центъра на Лос Анджелис. Тук под специална закрила бяха задържаните, които изчакваха съдебните си дела или, като в случая с Кесада, присъда в щатски затвор. Беше първата неделна вечер на декември и в затвора беше студено. Кесада носеше дълги бели долни гащи под синия си гащеризон, а ръкавите му бяха пуснати до китките.

Кесада се намираше в позната обстановка. И преди бе минавал по този път и имаше татуировки, с които да го докаже. Беше трето поколение член на бандата Бялата ограда от Бойл Хайтс с множество мастилени доказателства за вярност към нея и мексиканската мафия, а това бе най-голямата и най-влиятелната банда в калифорнийската система от затвори и арести.

Според документите, които четях, Кесада бил шофьор на кола, в която се намирали двама члена на Бялата ограда, стреляли по витрините на бакалия, чийто собственик бе изостанал с две седмици с рекета, който бандата прибирала от него в продължение на почти двайсет и пет години. Стрелците се бяха целили високо, нападението било замислено като предупреждение. Но рикоширал куршум уцелил в главата внучката на собственика, която била клекнала зад щанда. Името ѝ било Марисол Серано. Умряла на място, според прокурорските свидетелства, които четях.

Нито един очевидец на престъплението не можеше да идентифицира стрелците. Това би било смъртоносна демонстрация на храброст. Но уличните камери бяха уловили регистрационния номер на колата беглец. Той бил на автомобил, откраднат от дългосрочен паркинг близо до разпределителната гара. А пък камерите там бяха заснели крадеца: Едгар Кесада. Процесът му бе траял само четири дни и той бе осъден за съучастие в предумишлено убийство. Щяха да му прочетат присъдата след седмица и го очакваха минимум петнайсет години затвор, а вероятно и много повече. И всичко това само защото бе седял зад волана по време на предупредителна акция, превърнала се в убийство.

— Е? — попита Кесада, когато затворих и последната страница.

— Виж, Едгар — казах. — Мисля, че си прецакан.

— Човече, не ми говори така. Нищо ли няма? Съвсем нищо?

— Винаги има какво да се направи. Но вероятността е малка, Едгар. Мисля, че имаш повече от достатъчно за протест срещу НЗ, но…

— Какво е това?

— Неефективна защита. Адвокатът ти си е чоплил носа по време на целия процес. Оставил е възражение след възражение без последствия. Позволил е на прокурора… ето тук, виждаш ли тази страница?

Върнах се на лист, чийто ъгъл бях прегънал.

— Тук съдията казва: „Ще възразите ли, господин Сегуин, или аз да продължа да го правя вместо вас?“. Това не е добра процесуална работа, Едгар, и може би имаш шанс да го докажеш, но ето как стоят нещата: в най-добрия случай протестът ти ще мине и делото ще се гледа повторно, но това не променя доказателствата. Те си остават същите и следващият състав от съдебни заседатели също ще те признае за виновен, дори да имаш нов адвокат, който знае как да държи прокурора в законовата рамка.

Кесада поклати глава. Не ми беше клиент, затова не познавах всички подробности от живота му, но беше на около трийсет и пет и му предстояха доста тежки изпитания.

— Колко присъди имаш? — попитах.

— Две — каза той.

— Криминални престъпления?

Той кимна, а аз нямаше какво друго да кажа. Първоначалната ми преценка си оставаше в сила. Беше прецакан. Вероятно щеше да лежи до живот. Освен ако…

— Знаеш защо си тук, в отделението със строг режим, а не в модула за банди, нали? — попитах. — Всеки момент ще те извадят оттук, ще те вкарат в стая и ще ти зададат големия въпрос. Кой беше в колата при теб в онзи ден?

Посочих дебелата папка.

— Тук няма нищо, което да ти помогне — казах. — Остава ти единствено да се споразумееш за присъдата, като назовеш имена.

Прошепнах последната част от изречението. Но Кесада не отговори толкова тихо.

— Това са глупости! — извика той.

Погледнах към огледалото, което ни отделяше от контролния център горе, макар да знаех, че не мога да видя нищо през него. След това се обърнах към Кесада и видях, че вените на врата му започват да пулсират — беше очевидно дори под мастилената огърлица от надгробни камъни по него.

— Успокой се, Едгар — казах. — Каза ми да прегледам делото ти и това и правя. Не съм ти адвокат. Наистина трябва да говориш с него за…

— Не мога да се обърна към него — отвърна Кесада. — Холър, нищо не разбираш!

Взрях се в него и най-накрая разбрах. Адвокатът му се контролираше от същите хора, които трябваше да издаде: Бялата ограда. Ако се обърнеше към него, почти със сигурност щеше да последва организирана от мексиканската мафия наказателна акция срещу доносника, независимо дали се намира в отделение със строг режим, или не. Говореше се, че Ла Еме, както бе известна тя, може да стигне до всеки затворник в Калифорния.

Звънецът буквално ме спаси. Чу се сигналът, оповестяващ, че остават пет минути до времето за лягане. Кесада се пресегна през масата и грабна грубо документите си. Беше приключил с мен. Стана, докато все още подреждаше листовете в прилежна купчина. Без да ми благодари или да ме напсува, пое към килията си.

И аз поех към моята.

3.

В осем вечерта желязната врата на килията ми автоматично се плъзна и се затвори с металически звук, който разтресе цялото ми същество. Всяка вечер минаваше през мен като товарен влак. Бях в ареста вече пет седмици и това бе нещо, с което не можех и не исках да свиквам. Седнах върху дебелия десет сантиметра матрак и затворих очи. Знаех, че лампата ще остане светната още един час, и трябваше да използвам това време, но това бе моят ритуал. Опитвах се да се изолирам от силните звуци и страхове. Да си напомня кой все още съм. Баща, адвокат, а не убиец.

— Изкара акъла на К.

Отворих очи. Беше Бишоп от съседната килия. Високо на стената имаше вентилационна шахта с решетка, която отделяше двете помещения.

— Нямах такова намерение — казах. — Предполагам, че следващия път, когато някой потърси адвокат в затвора, просто ще си пасувам.

— Добър план — каза Бишоп.

— И между другото — ти къде беше? Нещата вървяха към „убий вестоносеца“. Огледах се, Бишоп го нямаше никакъв.

— Не се тревожи, приятел, бях се погрижил за теб. Наблюдавах отгоре от парапета. Пазех ти гърба.

Плащах на Бишоп по 400 долара на седмица за закрила, парите предавах в брой на неговата приятелка и майка на сина му в Ингълуд. Закрилата му се простираше в осмоъгълното отделение със строг режим, където се намирахме: две нива, двайсет и четири самостоятелни килии и двайсет и двама арестанти, които представляваха различни нива на заплаха към мен.

През първата нощ Бишоп ми бе предложил или да ме закриля, или да ме набие. Не преговарях повече. Обикновено се навърташе наблизо, когато бях в дневната, но не го бях видял на парапета на втория етаж, когато съобщавах на Кесада лошите новини за делото му. Знаех много малко за Бишоп, защото не задавах въпроси в затвора. Тъмночерната му кожа криеше татуировките до такава степен, че бях започнал да се чудя дали изобщо има такива. Но успях да разчета името на бандата му, изписано по кокалчетата и на двете му ръце.

Бръкнах под леглото за кутията, в която се намираха документите от собственото ми дело. Първо проверих ластиците. Бях увил всяка от четирите купчинки с по два ластика хоризонтално и вертикално, които се кръстосваха на определено място върху най-горния лист. Така разбирах дали Бишоп или някой друг се е промъквал и ми е ровил в нещата. Някога имах клиент, който за малко да бъде осъден за предумишлено убийство, защото затворнически доносник се бе докопал до папките в килията му и бе изчел достатъчно улики, за да състави убедително, макар и фалшиво самопризнание, което твърдеше, че клиентът ми е направил пред него. Бях си научил урока. Поставях капани от ластици и щях да разбера, ако някой ми е ровил в книжата.

Сега самият аз бях изправен пред обвинение в предумишлено убийство и действах pro se — защитавах себе си. Знаех какво е казал Линкълн, а вероятно и много други мъдри мъже преди него. Може би наистина клиентът ми беше глупак, но не можех да си представя да предам бъдещето си в нечии други ръце, освен собствените си. Затова по делото „Щат Калифорния срещу Дж. Майкъл Холър“ щабът на защитата беше в килия 13, ниво К-10 в мястото за излежаване на наказания „Двете кули“.

Извадих купчината с молбите от кутията и свалих ластиците, след като се уверих, че документите не са били пипани. Изслушването им бе насрочено за следващата сутрин и исках да се подготвя. Имах три искания към съда, като първото бе за по-ниска гаранция. Тя бе определена на тревожната сума от 5 млн. долара, като обвинението успя да се обоснове, че не само има вероятност да се укрия, но и представлявам заплаха за свидетелите по делото, защото познавам местната съдебна система като петте си пръста. Не ми помогна и това, че съдията, който гледаше мярката за неотклонение, бе почитаемият Ричард Ролинс Хейгън, а аз бях обжалвал успешно две негови присъди по предишни дела. Имаше да ми връща и се съгласи с молбата на обвинението да увеличи повече от два пъти препоръчителната гаранция от 2 млн. за предумишлено убийство.

Но разликата между 2 и 5 милиона вече нямаше значение. Трябваше да реша дали искам да вложа всичко, което имах, в свободата си или в защитата си. Реших да е второто и бях настанен в Двете кули, тъй като подлежах на специална закрила като служител на съдебната система, който има потенциални врагове във всички обикновени затвори.

Но утре щях да се изправя пред различен съдия — за когото смятах, че пътищата ни не се бяха пресичали — и да поискам намаляване на гаранцията. Имах и още две молби и сега преглеждах записките си, за да мога да пледирам пред съдията, без да чета.

По-важна беше другата молба, която обвиняваше прокуратурата в укриване на информация и улики, които имах право да знам, както и съмнението в основателната причина на полицията за спирането, довело до ареста ми.

Предполагах, че съдия Вайолет Уорфийлд, която бе получила случая при случайното разпределение, ще сложи ограничение във времето за дискусиите по всички молби. Трябваше да съм подготвен, да говоря сбито и по същество.

— Хей, Бишоп? — казах. — Буден ли си още?

— Буден съм — отвърна Бишоп. — Какво има?

— Искам да се упражня с теб.

— Какво да упражниш?

— Аргументите си, Бишоп.

— Това не е част от сделката ни, човече.

— Знам, но скоро ще угасят лампите, а не съм готов. Искам да слушаш и да ми кажеш какво мислиш.

В този момент светлините на етажа угаснаха.

— Добре — каза Бишоп. — Да чуем. Но за това ще платиш допълнително.

4.

Понеделник, 2 декември

Сутринта се качих в първия автобус за съда, след като закусих със сандвич с евтин салам и натъртена червена ябълка. Всяка сутрин закуската беше еднаква, през повечето време същото се сервираше и на обяд. За петте седмици тук бях извадил късмет да ям нещо друго само на Деня на благодарността, тогава саламът бе сменен с резен пуешка шунка, която бе поднесена и на трите хранения. Вече бях преминал прага на отвращението от храната в Двете кули. Яденето бе просто рутина и бързо и с лекота преглъщах всяка закуска и всеки обяд. Но въпреки това по мои изчисления бях отслабнал с между пет и десет килограма по време на ареста и гледах на това като на влизане във форма за битката на живота си.

В автобуса бях заедно с трийсет и осем други арестанти, повечето отиваха на сутрешните мерки за неотклонение. Бях виждал ококорените уплашени погледи на клиентите си, когато се срещах с тях за консултация преди първото явяване пред съда. Но това винаги бе ставало в съда и винаги аз ги успокоявах и подготвях за предстоящото. А в автобуса бях обграден от всичко това. Мъже, изправящи се пред първия си сблъсък със затвора. Мъже, заключвани многократно преди това. Усещането за отчаяние витаеше и около новаците, и около рецидивистите.

Установих, че пътуванията ми към и от съда с автобуса ме изпълват с най-голям страх. Спътниците се избираха на случаен принцип. Бишоп го нямаше до мен, нямах бодигард. Ако нещо ми се случеше, полицаите бяха зад метална решетка отпред: шофьорът и така нареченият охранител. Ролята им бе просто накрая да отделят труповете от умиращите, ако нещо се случи. Те не бяха тук, за да защитават и служат, просто превозваха хора из потайностите на съдебната система.

Този път автобусът беше от модерните, с отделени седалки, при вида на които се изпълних с ужас. Новите превозни средства се бяха появили след безредици по време на пътуванията, които бяха излезли от контрол. Администрацията на шерифа отговаряше за безопасността на затворниците и след бунтовете бяха заведени множество дела срещу нея, задето не е успяла да предпази ранените и убитите. Лично аз бях водил две такива и бях наясно със слабостите на старите и новите модели.

Новите автобуси бяха разделени с метални прегради на сепарета с по осем места всяко. Така ако избухнеше бой, той се ограничаваше до максимум осем участници. Автобусите имаха пет такива отделения и в тях хората се настаняваха отзад напред, като задните секции се запълваха първи и т.н. Затворниците бяха оковани по четирима с обща верига и по една такава група сядаше на всяка седалка от двете страни на сепарето.

Това разпределение причиняваше един значителен проблем. Ако по време на път избухнеше бой в дъното, невъоръженият охранител трябваше да отключи и да мине през пет врати и четири отделения — четири тесни пространства, пълни със затворници, някои от тях обвинени в тежки престъпления, — за да потуши боя в петото. Положението беше абсурдно и според мен решението на проблема го бе направило двойно по-голям. Боевете в дъното бяха оставяни на самотек, докато автобусът стигне до крайната си точка. Тези, които можеха да ходят, продължаваха нататък, а тези, които не можеха, получаваха грижи.

Автобусът спря в просторния подземен гараж под Центъра за наказателно право „Клара Шортридж Фолц“, разтовариха ни и ни отведоха във вертикалния лабиринт от килии за задържане на сградата, които обслужваха двайсет и четири различни съдебни зали.

Като самозащитаващ се имах право на някои привилегии, които другите мъже и жени от автобусите не можеха да си позволят. Отведоха ме в единична килия, където можех да разговарям с моя детектив и помощник-адвоката, който ми служеше за подкрепа, занимаваше се с разпечатването и завеждането на документите, а в някои случаи и с фината настройка на жалбите, които възникваха като част от делото. Детективът ми беше Денис — Сиско — Войчеховски, а помощникът ми бе моята партньорка в кантората Дженифър Арънсън.

Когато си зад решетките, всичко се точи бавно. Събудих се в 4 сутринта в Двете кули, а се озовах в личната си килия в 8:40, след като пропътувах всичко на всичко разстояние от четири пресечки. Носех една увита с ластици купчина документи — жалбите, — които сега нареждах на металната маса, а точно в девет надзирател пусна при мен и екипа ми.

Сиско и Дженифър бяха длъжни да седнат срещу мен на масата. Нямаше ръкостискания и прегръдки. Срещата бе поверителна, тъй като бе между адвокат и клиент. Но в единия ъгъл на тавана имаше камера. Щяхме да бъдем наблюдавани, но камерата не предаваше звук на надзирателя, който я следеше — или поне така се твърдеше. Не вярвах напълно в това и при предишни срещи на екипа от време на време правех забележка или издавах нареждания, които целяха да пратят обвинението за зелен хайвер, ако случайно ни подслушват незаконно. Използвах кодовата дума „Байа“ всеки път, когато исках да предупредя екипа си за измамата.

Бях с тъмносини затворнически дрехи с надпис „ЛА ЗАТВОР“ на гърдите и гърба. Също като Едгар Кесада предната вечер носех дълги долни гащи. По време на престоя си в ареста бързо бях разбрал, че ранните сутрешни пътувания с автобуса и килиите в съдебната палата са неотоплени, затова се обличах подобаващо.

Дженифър се бе спретнала като за пред съда с черен костюм и кремава блуза. Сиско както обикновено бе облечен за разходка по залез по Тихоокеанската крайбрежна магистрала на своя класически мощен „Харли Дейвидсън“ под дънещата музиката на Коуди Джинкс в слушалките на каската му: черни джинси, боти и тениска. Кожата му сякаш бе недосегаема за студения влажен въздух на килията. Беше от Уисконсин, което май имаше нещо общо е това.

— Как е екипът ми в тази прекрасна сутрин? — попитах ведро.

Макар аз да бях задържаният и да носех затворнически дрехи, знаех, че е важно да поддържам интерес и тревога за положението ми у своите хора. Дръж се като победител и ще станеш такъв — както казваше покойният ми ментор Дейвид Сийгъл.

— Всичко е наред, шефе — отвърна Сиско.

— А ти как си? — попита Дженифър.

— По-добре в съдебната палата, отколкото в затвора — казах. — Кой костюм избра Лорна?

Лорна Тейлър беше моят офисмениджър и моден консултант. Втората ѝ длъжност бе наследена от времето, когато беше и моя съпруга — втора поред в брак, който бе продължил само година. Макар в този ден да нямаше съдебни заседатели, вече си бях подсигурил одобрението на съдия Уорфийлд да нося професионално облекло при всичките си явявания пред съда. Делото ми бе привлякло значително внимание от страна на медиите и не исках моя снимка в пандизчийски костюм да стане хит в интернет. Светът извън съдебната зала беше пълен с потенциални заседатели, от които накрая щяха да изберат дванайсет и те да отсъдят дали съм виновен. Не исках те вече да са ме виждали в затворнически дрехи. Внимателно подбраната ми колекция от европейски костюми увеличаваше увереността ми, когато застанех пред съда, за да пледирам невинността си.

— Синия „Хуго Бос“, розова риза и сива вратовръзка — каза Дженифър. — У пристава са.

— Идеално — отвърнах.

Сиско извъртя очи, за да покаже, че не одобрява суетата ми. Не му обърнах внимание.

— Ами времето? — попитах. — Говори ли със секретарката?

— Да, съдията е отредила един час — каза Дженифър. — Това достатъчно ли ще ти е?

— Вероятно не при спор с Дейна. Може би ще трябва да се откажа от нещо, ако Уорфийлд се придържа към графика.

Дейна беше Дейна Бърг, звездата на отдел „Тежки престъпления“ на прокуратурата, решена да ме прати в затвора до края на живота ми. Сред адвокатите бе позната като Дейна Смъртната присъда заради склонността да иска максимални наказания, или Айсберга заради поведението си при договаряне. Но беше факт, че решимостта ѝ не можеше да бъде пречупена, и най-често я разпределяха на дела, където съдебният процес беше неизбежен.

Такава беше и моята ситуация. В деня след ареста ми чрез Дженифър пуснах съобщение до медиите, в което яростно отричах обвиненията срещу мен и обещавах да отмъстя по време на процеса. Най-вероятно това заявление бе причината да назначат по случая ми Дейна Бърг.

— От какво да се откажем? — попита Дженифър.

— Да оставим гаранцията за най-накрая — отвърнах.

— Чакай, не — намеси се Сиско.

— Какво? Исках с това да започна — каза Дженифър. — Трябва да те измъкнем и да обсъждаме без рестрикции стратегията в кантората, а не в килия.

Дженифър вдигна ръце и посочи пространството, в което се намирахме. Знаех, че и двамата ще възразят срещу решението ми за гаранцията. Но имах намерение да оползотворя по-добре времето си пред съдията днес.

— Вижте, не че си прекарвам страхотно в Двете кули — казах. — Не е „Риц“. Но днес имам по-важни неща за вършене. Искам пълно изслушване по жалбата за основателната причина. Това за мен е на първо място. А след това бих искал да поспоря по уликите. Готова ли си за това, Булокс?

Отдавна не бях наричал Дженифър с прякора ѝ от времето ѝ като адвокат новобранец. Бях я взел директно от юридическия факултет на Югозападния, който се помещаваше в бивша сграда на универсалния магазин „Булокс“. Исках някой с работническо правно образование и мотивацията и стръвта на непривилегированите. В годините след това тя доказа, че идеята ми е била гениална, и се издигна от служител, на който давах черна работа, до пълноправен партньор и доверен колега, който отстояваше позицията си и можеше да спечели във всяка съдебна зала в страната. Нямах интерес да я използвам само да разнася документи. Исках да се опълчи на Дейна Бърг за закъснението на прокуратурата при споделянето на уликите. Това бе най-важното дело в кариерата ми и я исках до мен на адвокатската скамейка.

— Готова съм — каза тя. — Но също така съм готова да споря и за гаранцията. Трябва да излезеш, за да се подготвиш за процеса, без да ти трябва телохранител, който да ти пази гърба, докато ядеш шибани сандвичи със салам.

Засмях се. Май се бях оплаквал повече от необходимото от менюто в Двете кули.

— Виж, разбирам — отвърнах. — И нямам намерение да се присмивам. Но трябва да продължа да плащам заплати и не искам да изляза от това нещо банкрутирал и без нищо за дъщеря си. Някой трябва да плати следването ѝ по право, и това няма да е Огнената Маги.

Първата ми бивша съпруга и майка на детето ми работеше в окръжната прокуратура. Истинско име: Маги Макфърсън. Тя печелеше добре и бе отгледала дъщеря ни Хейли в добър квартал в Шърман Оукс — като не броим двегодишния престой в окръг Вентура, където работеше за окръжната прокуратура, докато чакаше политическия пожар тук да се потуши от само себе си. Бях плащал за частни училища и сега Хейли беше студентка по право в първи курс в Университета на Южна Калифорния, след като през май завърши „Чапман“. Това излизаше доста скъпо и плащането падаше изцяло върху моите плещи. Бях го планирал и си бях приготвил спестявания, но не и за да ги дам за неподлежаща на връщане гаранция само за да изляза на свобода и да се приготвя за процеса.

Като теглих чертата — не си струваше. Дори да успеехме да убедим съдия Уорфийлд да намали гаранцията наполовина, пак не ми достигаха 250 хиляди долара за нея, а тя щеше да ми спечели само три месеца свобода. Не се бях отказал от правото си на бързо производство и бях дал на щата срок — шейсет съдебни дни, в рамките на които да ми организира процес. Това означаваше, че процесът щеше да започне само след два месеца през февруари и присъдата или щеше да ми върне свободата, или напълно да я отнеме. В много предишни случаи бях съветвал клиентите си да си спестят парите за гаранция и да си натискат парцалите в Двете кули.

Обикновено причината беше да имат повече пари, с които да ми платят. А сега това бе съвет, който давах сам на себе си.

— Говори ли с Маги за това? — попита Дженифър. — Тя изобщо посети ли те?

— Да, посети ме, и да, говорихме — отвърнах. — Казва същото като теб и аз не съм несъгласен. Но става въпрос за приоритети. Приоритети по делото.

— Виж, знаеш, че ние с Лорна и Сиско заявихме единодушно, че можем да се откажем от заплати, докато това приключи. Наистина смятам, че това е приоритет по делото и че трябва да размислиш. Освен това помисли ли за Хейли? Вече пропусна Деня на благодарността с нея. И Коледа ли искаш да пропуснеш?

— Добре, разбрах. Да видим дали ще ни стигне днес времето за това. Ако не, ще повдигнем въпроса следващия път. Нека видим жалбите. Сиско, какво става с прегледа на предишните случаи?

— С Лорна прехвърлихме повече от половината — каза Сиско. — Засега нищо не се набива на очи. Но работим по въпроса и правим списък с вероятните.

Говореше за списък с бивши клиенти и врагове, които биха могли да имат мотив и възможност да ме накиснат за убийство.

— Добре, това ми трябва — казах. — Не мога просто да вляза в съда и да кажа, че съм набеден. За да построя защитата си върху обвинение срещу трета страна, ми трябва трета страна.

— Работим по въпроса — отвърна Сиско. — Ако има нещо, ще го намерим.

— Ако? — попитах.

— Нямах това предвид, шефе — каза Сиско. — Просто исках да кажа…

— Виж какво — продължих, — през последните двайсет и пет години от живота си обяснявам на клиентите, че няма значение дали са извършили престъплението, защото моята работа е да ги защитавам, не да ги съдя. Виновен или невинен, получаваш същата сделка и същите усилия. Но сега, когато аз съм от другата страна, разбирам, че това са глупости. Имам нужда вие двамата и Лорна да ми вярвате за това.

— Разбира се, че ти вярваме — каза Дженифър.

— Иска ли питане — добави Сиско.

— Не бързайте да отговаряте — казах. — Сигурно имате въпроси. Версията на обвинението е повече от убедителна. Така че ако в някакъв момент Дейна Смъртната присъда ви спечели на нейна страна, трябва да кажете и да се оттеглите. Тогава няма да ви искам в екипа си.

— Няма да се случи — отвърна Сиско.

— Никога — добави Дженифър.

— Добре — казах. — Тогава отиваме на война. Дженифър, може ли да ми вземеш костюма и да го донесеш, за да се приготвя?

— Веднага — заяви тя.

Стана и с едната ръка почука по металната врата, докато размахваше другата към камерата. Скоро чух рязко метално тракване и вратата се отвори. Полицаят я пусна навън.

— Е — казах, когато със Сиско останахме сами. — Каква е температурата на водата тези дни в Байа?

— О, много приятна — отвърна Сиско. — Говорих с моя човек там и той ми каза, че е над трийсет градуса.

— Прекалено топло е за мен. Да ми каже, когато стане около двайсет. Това ще е идеално за мен.

— Ще му кажа.

Кимнах на Сиско и се опитах да не се усмихвам към камерата. Надявах се, че тази последна част от разговора е достатъчно интригуваща за всеки незаконно подслушващ, за да го прати за зелен хайвер в Мексико.

— Ами нашата жертва? — попитах.

— Още работя по въпроса — каза колебливо Сиско. — Надявам се, че Дженифър ще научи повече при днешното споделяне на уликите, за да мога да проследя движенията му и как и кога се е озовал в багажника ти.

— Сам Скейлс беше хлъзгав човек. Проследяването му ще е трудно, но ще ми трябва.

— Не се тревожи. Ще го имаш.

Кимнах. Харесвах увереността на Сиско. Надявах се, че тя ще се отплати. За миг се замислих за бившия си клиент Сам Скейлс, големия измамник, който дори бе измамил и мен. А сега бе жертвата в най-голямата измама, бях накиснат за убийство му и знаех, че ще ми е трудно да изоблича това набеждаване.

— Шефе, добре ли си? — попита Сиско.

— Да, всичко е наред — отвърнах. — Просто се замислих. Очертава се да е забавно.

Сиско кимна. Знаеше, че щеше да бъде всичко друго, но не и забавно, обаче ме разбираше. Постъпвай като победител и ще станеш такъв.

Вратата на килията се отвори отново и Дженифър се върна с дрехите ми за съда върху две закачалки. Обикновено пазех розовата риза за пред съдебни заседатели, но всичко беше наред. Дори само видът на елегантната кройка на костюма качи настроението ми на съвсем друго ниво. Започнах да се приготвям за битката.

5.

Костюмът ми беше широк. Струваше ми се, че се губя в него. Първото, което казах на Дженифър, когато ме въведоха в съда и ми свалиха белезниците, беше да помоли Лорна да отиде до къщата ми, да вземе два от костюмите ми и да ги занесе на шивач да ги стесни.

— Това ще е малко трудно, без да ти вземат мярка — каза тя.

— Не ми пука, важно е — отвърнах. — Не искам да изглеждам пред медиите като човек с костюм назаем. Това ще стигне до потенциалните съдебни заседатели и ще отправи послание.

— Добре, разбрах.

— Кажи ѝ да поръча да ги стеснят отвсякъде.

Преди тя да успее да отговори, Дейна Бърг пристъпи към масата на защитата и остави на нея купчина документи.

— Нашият отговор на вашите жалби — каза тя. — Сигурна съм, че всичко ще се изясни при обсъждането.

— Навреме — обади се Дженифър, като имаше предвид точно обратното.

Тя зачете. Не си направих труда да кажа нещо. Бърг като че ли се поколеба, сякаш очакваше реплика и от мен. Аз просто я погледнах и се усмихнах.

— Добро утро, Дейна — казах. — Как мина уикендът ти?

— Със сигурност по-добре от твоя — отговори тя.

— Е, това се подразбира — заявих.

Тя се усмихна надменно и се върна на прокурорската маса.

— Никакви изненади, възразява на всичко — каза Дженифър. — Включително и на намаляването на гаранцията.

— Очакваше се — отвърнах. — Както казах, не се тревожи за гаранцията днес. Ще…

Гръмкият глас на Морис Чан, съдебния пристав, ме накара да млъкна, когато обяви пристигането на съдия Уорфийлд. Наредиха ни да останем по местата си и да се приготвим за заседанието.

Извадих късмет, че ми се падна Уорфийлд. Тя бе корава, праволинейна и с огнен нрав, но също така бе бивш адвокат. Често защитниците, които стават съдии, се престарават да показват безпристрастност и фаворизират обвинението. Не това бях чувал за Уорфийлд. Никога не се бях явявал пред нея, но бях слушал разговори между други професионални адвокати в „Секвоя“ и „Четири зелени поля“ и картината, която си бях съставил, беше на съдия, който се движи точно по средата. Освен това беше афроамериканка и това я поставяше в ролята на догонващ. При издигането в йерархията ѝ се бе налагало да бъде по-добра от другите юристи, за да успее. А това изисква начин на мислене, който ми харесва. Тя знаеше много добре с какви трудности ще се сблъсквам, като се опитвам да се защитавам сам. Предполагах, че ще има това предвид, когато отсъжда.

— Започваме официалното обсъждане на „Калифорния срещу Холър“ и трябва да разгледаме поредица от жалби на защитата — каза съдията. — Господин Холър, ще представите ли аргументи, или ще го направи вашата асистентка госпожица Арънсън?

Станах, за да отговоря.

— Ако съдът позволи — започнах, — бихме искали днес да се редуваме. Бих искал да започна с оттегляне на жалба.

— Добре — каза Уорфийлд. — Продължете.

И тук стана трудно. Бях подал жалба за недопускане на незаконно получени доказателства. Поставях под съмнение спирането ми, довело до откриването на трупа на Сам Скейлс в багажника на колата ми. Ако тази жалба бъдеше приета, делото ми щеше да е мъртво, преди да е започнало. Но беше наивно да се надявам, че дори и толкова безпристрастен съдия, колкото бях чувал, че е Уорфийлд, би ударил подобна спирачка на щатското обвинение. И точно на това се надявах, защото и аз не исках това да се случва. За всеки друг клиент бих искал такова определение. Но това беше моето собствено дело. Не исках да спечеля заради процесуална грешка. Трябваше да бъда оневинен. Номерът тук беше да получа изслушване за законността на спирането, което ме бе вкарало в ареста. Но само за да докарам полицай Милтън в залата, за да чуя неговата версия под клетва. Защото вярвах, че съм набеден и че Милтън би трябвало да е участвал в поставянето на капана по някакъв начин, съзнателно или не.

Докато носех разпечатката на жалбата, минах покрай катедрата между масите на обвинението и защитата. По пътя небрежно огледах публиката и забелязах поне две жени, за които знаех, че са журналистки, отразяващи изслушването. Те бяха средството, което щях да използвам, за да представя защитната си теза пред света.

Видях и дъщеря си Хейли на задния ред. Предположих, че е избягала от лекции в университета, но не бях прекалено разстроен от това. Бях ѝ забранил да ме посещава в ареста. Не исках да ме вижда със затворнически дрехи и бях стигнал дотам да я изключа от списъка с одобрени от мен посетители. Така че съдът беше единственото място, където можеше да ме види и подкрепи, и това ми бе съвсем ясно. Също така знаех, че е излязла от измисления свят на юридическия факултет и получава истинско обучение по право, като се намира тук.

Кимнах и се усмихнах, но когато я погледнах, си спомних колко широк ми е костюмът. Изглеждаше като взет назаем и крещеше „ОСЪДЕН!“ на всички наблюдатели в съдебната зала. Със същия успех можех да нося затворнически дрехи. Опитах се да се отърся от тези мисли, когато стигнах до катедрата и насочих вниманието си към съдията.

— Ваша чест — казах. — Както е видно от жалбата до съда, защитата твърди, че съм набеден по това дело. И заговорът е задействан с незаконно и неконституционно спиране от страна на полицията във вечерта, когато бях арестуван. Аз съм…

— Набеден от кого, господин Холър? — попита съдията.

Въпросът ме стресна. Колкото и адекватен да беше, не го бях очаквал от съдията, особено преди да съм изтъкнал аргументите си.

— Госпожо съдия, това е несъстоятелно спрямо изслушването — казах. — Става въпрос за спирането и дали то е било конституционно. Това…

— Но вие твърдите, че сте набеден. Знаете ли кой ви е набедил?

— Отново, ваша чест, това е несъстоятелно. Ще бъде, и то много, през февруари, когато започне процесът, но не виждам защо трябва да разкривам тезата си на обвинението, докато оспорвам валидността на спирането.

— Тогава продължете.

— Благодаря ви, ваша чест, ще продължа. Това…

— Това предизвикателство ли е?

— Моля?

— Това, което казахте, предизвикателство към мен ли е, господин Холър?

Поклатих глава, бях объркан. Дори не си спомнях какво съм казал.

— А, не, не е предизвикателство, госпожо съдия — отвърнах. — Не помня какво съм казал, но по никакъв начин не съм имал намерение да…

— Добре, да продължаваме напред — каза съдията.

Продължавах да съм объркан. Съдията проявяваше чувствителност към всичко, което според нея поставяше под съмнение уменията или авторитета ѝ. Хубаво беше да го науча в самото начало на делото.

— Извинявам се, ако нещо е прозвучало не както трябва — казах. — Както вече заявих, подадох жалба за изключване на доказателство, с която поставям под съмнение основателността на причината да бъда спрян и основателността на причината за претърсване на багажника на превозното средство, което управлявах, без съответната съдебна заповед. Искам изслушване по повдигнатия въпрос в присъствието на полицая, който ме спря и претърси превозното средство. Бих искал да насроча това изслушване. Но преди да го направим, има и други въпроси, които бих желал да повдигна. Моят детектив от четири седмици се опитва да говори с полицая, който ме спря, ваша чест — полицай Рой Милтън, — и не успява, въпреки многобройните молби към него и полицейското управление. Знам, че ще обсъждаме жалбата ми срещу представянето на доказателствата по-късно, но пак става въпрос за същото: никакво съдействие от страна на прокуратурата по отношение на ареста. От първия ден обвинението се опитва да осуети провеждането на справедлив процес.

Бърг стана, но Уорфийлд вдигна ръка и не ѝ позволи да говори.

— Нека ви спра тук, господин Холър — каза съдията. — Отправяте много сериозно обвинение. Най-добре ще е веднага да го подкрепите с факти.

Подредих мислите си, преди да продължа.

— Ваша чест — започнах най-накрая. — Обвинението очевидно не желае да разпитам полицай Милтън и това се вижда в целия процес, от решението за явяване пред съдебни заседатели за повдигане на обвинение, до показанията му като таен свидетел, вместо провеждането на предварително изслушване, на което бих могъл да го разпитам.

В калифорнийските съдилища повдигането на обвинение в криминално престъпление може да се придвижи към процес само след предварително изслушване, на което пред съдия се представят доказателствата за основателността на причината за арест и след това обвиняемият се изпраща на съд. Алтернатива на предварителното изслушване е обвинението да представи случая пред съдебни заседатели и да поиска повдигане на обвинение. Точно това бе направила Бърг в този случай. Разликата между двете процедури е, че предварителното изслушване се провежда открито в съдебна зала, където на защитата е позволено да разпитва всеки свидетел, даващ показания пред съдията, а съдебните заседатели действат тайно.

— Съдебните заседатели са напълно валиден избор за обвинението — каза Уорфийлд.

— Но не ми позволява да разпитам обвинителите си — отвърнах. — Онази вечер полицай Милтън очевидно носеше камера според изискванията на полицията в Лос Анджелис, но ние не получихме записа от нея. Освен това съм отбелязал, че камера имаше и в полицейската кола, но и този запис не ни беше даден.

— Ваша чест? — обади се Дейна Бърг. — Щатът възразява срещу аргументите на защитата. Той превръща жалба за изключване на доказателство от делото в молба за доказателства. Объркана съм.

— Аз също — добави Уорфийлд. — Господин Холър, позволих ви да се защитавате, защото сте опитен адвокат, но все повече ми приличате на аматьор. Моля, не се отклонявайте от целта.

— Сега и аз съм объркан, ваша чест — казах. — Заведох напълно законна жалба за изключване на резултатите от претърсване без съдебна заповед. На плещите на госпожица Бърг лежи отговорността да докаже законовите основания за претърсването. Но въпреки това не виждам полицай Милтън в съдебната зала. Така че ако обвинението не се кани да обяви съгласието си, госпожица Бърг не е готова да противодейства срещу жалбата. Но въпреки това госпожица Бърг е ядосана и се държи така, сякаш от мен се очаква само да представя жалбата си и с това да се приключи.

— Госпожо съдия, целта ми е да поискам изслушване за представяне на доказателствата и възможност да се подготвя за това изслушване, след като доказателствата ми бъдат представени, на което имам право — продължих. — Не мога адекватно и изчерпателно да защитя жалбата за недопускане на доказателства, защото обвинението нарушава правилата при представянето им. Моля съда да разгледа това днес, да нареди на обвинението да изпълни задълженията си по представянето на доказателствата и да насрочи пълно изслушване за тях по жалбата във време, когато свидетелите, включително и полицай Милтън, могат да се явят.

Съдията погледна Бърг.

— Знам, че имаме и жалба за представянето на доказателствата от господин Холър — каза Уорфийлд, — но къде сме по току-що споменатите неща? Записите от камерата на полицая и от колата. Те би трябвало вече да са били предадени.

— Госпожо съдия — отвърна Бърг, — имахме технически проблеми с пренасянето на…

— Ваша чест — изревах, — не могат да вадят извинението за техническите трудности. Арестуваха ме преди пет седмици. Залогът тук е свободата ми и е напълно несправедливо да казват, че технически проблеми не са им позволили да спазят моите процесуални права. Те се опитват да не ми позволят да стигна до Милтън. Просто и ясно. Направиха го, като се явиха пред съдебни заседатели, а не на предварително изслушване, и го правят отново тук. Не съм се отказал от правото си на бърз процес и обвинението прави всичко възможно, за да ме принуди да отлагам.

— Госпожице Бърг? — каза Уорфийлд. — Отговор на това?

— Госпожо съдия — започна Бърг, — ако обвиняемият бе спрял да ме прекъсва, преди да си довърша изречението, щеше да чуе, че имахме, минало време, технически трудности, но те са отстранени и вече разполагам със записите от личната камера на полицая и от колата, които ще предам на защитата днес. Освен това щатът възразява срещу всякакви внушения, че бави процедурите или че притиска обвиняемия към някакво отлагане на делото. Готови сме, ваша чест. Не се интересуваме от отлагане.

— Много добре — каза Уорфийлд. — Предайте записите на защитата и ще…

— Ваша чест, процедурен въпрос — казах аз.

— Какво има, господин Холър? — попита съдията. — Губя търпение.

— Прокурорът току-що ме нарече обвиняем — казах. — Да, аз съм обвиненият в това дело, но когато пледирам пред съда, аз съм адвокат от защитата и настоявам съдът да поиска от госпожица Бърг да се обръща към мен подобаващо.

— Говорите за семантика, господин Холър — отговори Уорфийлд. — Съдът не вижда нужда от подобно изискване към обвинението. Вие сте обвиняем. Вие също така сте и адвокат. В този случай няма разлика.

— Съдебните заседатели ще видят разлика, ваша чест — казах.

Уорфийлд отново вдигна ръка като регулировчик, преди Бърг да изрази възражение.

— Няма нужда от оспорване от страна на обвинението — каза тя. — Искането на защитата е отхвърлено. Ще продължим в четвъртък сутринта. Госпожице Бърг, очаквам да повикате полицай Милтън тук, за да бъде разпитан за спирането на господин Холър. С радост ще подпиша призовка за това, ако се наложи. Но бъдете сигурна, че ако той не се появи, ще съм склонна да уважа жалбата. Ясно ли е, госпожице Бърг?

— Да, ваша чест — каза Бърг.

— Много добре, да пристъпим към другата жалба — каза Уорфийлд. — В единайсет трябва да изляза от съдебната зала за външна среща. Да побързаме.

— Ваша чест, моят партньор Дженифър Арънсън ще представи жалбата за изискване на доказателствата.

Дженифър стана и се приближи към катедрата. Тръгнах обратно към масата на защитата и докато се разминавахме, леко си докоснахме ръцете.

— Разбий ги — прошепнах.

6.

Привилегиите, които получавах като самозащитаващ се, се простираха и до ареста, където ми бе предоставено място и време за всекидневни срещи с правния ми екип. Насрочвах тези срещи от понеделник до петък в три следобед независимо дали имахме проблеми или стратегии за обсъждане. Нуждаех се от връзката с външния свят дори и само за поддържане на психическото ми здраве.

Срещите бяха тежки за Сиско и Дженифър, защото те и вещите им бяха претърсвани на влизане и на излизане, а според правилата те трябваше да са в стаята за среща на адвокати и клиенти преди дори да ме повикат от отделението, в което се намирах. Всичко в затвора се движи с безразлична скорост, определяна от надзирателите, които командват парада. Последното нещо, което се позволява на арестант, дори и самозащитаващ се, е точността. По същата причина, поради която ме събуждаха в четири сутринта за изслушване след шест часа, което се провеждаше само на четири пресечки оттук. Тези забавяния и пречки означаваха, че екипът ми обикновено трябваше да се яви на входа за адвокати в два следобед, за да мога да се срещна с тях час по-късно, в три часа.

Срещата след изслушването в съда имаше по-голямо значение от поддържането на психичното ми здраве. Съдия Уорфийлд бе подписала заповед, която позволяваше на Дженифър Арънсън да внесе сиди плейър в затвора за заседанието на правния екип, за да мога да гледам записите, които най-накрая бяха предадени от обвинението.

Закъснях за срещата, защото почти четири часа ме връщаха с автобуса от съдебната зала в затвора. Когато ме вкараха в адвокатската стая, Дженифър и Сиско вече ме чакаха от час.

— Извинявайте — казах, докато надзирателят ме въвеждаше. — Тук нищо не зависи от мен.

— Да бе, без майтап — каза Сиско.

Важаха същите правила като в адвокатската стая в съда. Те седяха срещу мен. Имаше камера, за която се предполагаше, че не предава звук. Разликата беше, че ми бе позволено да ползвам химикалка в стаята, за да си водя бележки или да пиша на ръка жалби до съда. Не ми бе позволено да занеса химикалка в килията си, защото тя можеше да се използва като оръжие, като бонг и за татуировки. Всъщност позволяваха ми само червена химикалка, защото се смяташе, че цветът не е предпочитан за татуировки, ако някак си все пак успеех да я внеса в килията си.

— Гледахте ли вече записите? — попитах.

— Само десет пъти, докато чакахме — отвърна Сиско.

— И?

Отправих въпроса към Дженифър. Тя беше адвокатът.

— Паметта ти за случилото се и казаното е отлична — каза тя.

— Добре — заявих. — Ще издържите ли да го видите още веднъж? Искам да си водя записи за разпита на полицай Милтън.

— Мислиш ли, че това е най-добрият начин? — попита Дженифър.

Погледнах я.

— Имаш предвид да задавам въпроси на човека, който ме арестува?

— Да. На съдебните заседатели може да им се сториш отмъстителен.

Кимнах.

— Може. Но няма да има съдебни заседатели.

— Вероятно ще има репортери. Ще стигне до потенциалните заседатели.

— Добре, но въпреки това ще напиша въпроси и ще решаваме в крачка. Ти също напиши какво би попитала и ще сравним резултатите в сряда.

Не ми позволяваха да докосвам компютъра. Сиско обърна екрана към мен. Пусна записа от камерата на Милтън. Тя бе прикрепена към униформата му на нивото на гърдите. Видеото започваше с кадър на волана на колата му, след това показа как той слиза от автомобила и тръгва по отбивката на пътя към кола, в която разпознах моя линкълн.

— Спри тук — казах. — Това са глупости.

Сиско натисна бутона за спиране.

— Кое са глупости? — попита Дженифър.

— Записът — казах. — Бърг знае какво искам и се гъбарка с нас, макар да направи великодушния жест, като изпълни молбата ни днес в съда. Искам утре да се върнеш при съдията с молба за целия запис. Искам да видя къде е бил този човек и какво е правил, преди пътищата ни да се пресекат уж случайно. Кажи на съдията, че искаме да видим записа от личната му камера поне половин час назад. И искаме цялото видео преди изслушването в четвъртък.

— Ясно.

— Добре, да продължим с това, което са ни дали.

Сиско пусна пак записа и аз продължих да гледам. В ъгъла на екрана имаше часовник и аз веднага започнах да си записвам времена и бележки към тях. Спирането и случилото се след това бяха общо взето това, което си спомнях. Видях няколко места, за които щях да питам Милтън и да спечеля точки, и още няколко, които щяха да го вкарат в капана на лъжата.

Новият момент беше онзи, в който видях как Милтън отваря багажника на линкълна и проверява Сам Скейлс за признаци на живот. По това време аз се намирах на задната седалка на колата му и гледната ми точка към багажника бе ограничена и от малък ъгъл. А сега виждах трупа на Сам, полегнал на една страна, с колене към гърдите и ръце зад гърба, завързани с няколко пласта самозалепваща се лента. Той бе доста едър мъж с наднормено тегло. Изглеждаше като натъпкан в багажника.

Видях рани от куршуми на гърдите и раменете и нещо, което приличаше на входна рана на лявото слепоочие и изходна рана през дясното око. Това не бе новост за мен. Вече бяхме получили снимките от местопрестъплението в първия комплект представени доказателства от Бърг, но записът добавяше на престъплението и местопрестъплението кървава реалистичност.

Приживе Сам Скейлс не заслужаваше съчувствие, но в смъртта си изглеждаше жалко. Кръвта от раните му се бе разляла по пода на багажника и капеше през дупката, пробита от куршума, излязъл от окото му.

— О, мамка му — чух да казва Милтън.

Възклицанието му бе последвано от тихо измучаване, което прозвуча като сподавен смях.

— Пусни пак тази част — казах. — След като Милтън казва: „О, мамка му“.

Сиско пусна отново този откъс и аз пак се заслушах в звука, издаден от Милтън. Сякаш злорадстваше. Помислих си, че би било полезно съдебните заседатели да го чуят.

— Добре, спри — казах.

Картината на екрана замръзна. Погледнах Сам Скейлс. Бях го представлявал като адвокат няколко години при различни обвинения и някак си бях започнал да го харесвам, макар тайно да подкрепях общественото мнение в гнева му срещу измамите, които правеше Скейлс. Един седмичен вестник веднъж го бе нарекъл „най-мразеният човек в Америка“ и това не бе преувеличение. Той въртеше измами с бедствия. Без грам вина или угризение правеше уеб страници, които приемаха дарения за оцелели в земетресения, цунамита, свлачища и училищни престрелки. Случеше ли се трагедия, изпълнила света с ужас, Сам Скейлс бързо създаваше интернет страница с фалшиви свидетелски разкази и бутон, на който пишеше „ДАРЕТЕ“.

Макар наистина да вярвах в идеала, че всеки обвинен в престъпление заслужава възможно най-добрата защита, дори и аз не можах да издържа Сам Скейлс прекалено дълго. Бе отказал да плати договорения хонорар за последното дело. Последната капка обаче дойде от случай, с който не се занимавах — арестът му за събиране на дарения за ковчези на деца, убити в масова стрелба в детска градина в Чикаго. Даренията прииждаха през сайт, който Скейлс бе създал, но както обикновено парите отиваха директно в джоба му. Обади ми се от затвора след ареста. Когато чух подробностите за измамата, му казах, че с отношенията ни е приключено. Служебен адвокат ми поиска неговите документи и това бе последното, което чух за Сам Скейлс — докато не се озова мъртъв в багажника на колата ми.

— Нещо интересно от камерата в колата? — попитах.

— Не точно — отвърна Сиско. — Същото, но от различен ъгъл.

— Добре, да пропуснем това засега. Времето ни притиска. Какво друго има в доказателствата на Дейна Смъртната присъда?

Опитите ми да внеса малко лекота в обсъжданията удряха на камък. За тези двамата залозите бяха прекалено големи и не им беше смешно. Сиско отговори на въпроса ми с напълно професионален тон, който противоречеше на вида и поведението му.

— Имаме и видео от черната дупка — каза той. — Нямах време да го прегледам изцяло, но това ще е първата ми работа, когато изляза оттук.

„Черната дупка“ работещите в центъра наричаха огромния подземен паркинг под общинския център. В него се слизаше по спирала на седем етажа в дълбочина. Бях паркирал там в деня на убийството на Сам Скейлс, като бях дал почивен ден на шофьора си, защото очаквах цял ден да съм в съда. Хипотезата на обвинението беше, че съм отвлякъл Сам Скейлс предната вечер, сложил съм го в багажника и съм го застрелял, като съм оставил там трупа през нощта и на следващия ден, докато съм бил в съда. Според мен тази теория противоречеше на здравия разум и бях уверен, че бих могъл да убедя съдебните заседатели в това. Но до процеса имаше много време и обвинението можеше да си смени хипотезата и да измисли по-добра.

Времето на смъртта бе определено приблизително двайсет и четири часа преди полицай Милтън да открие тялото. Това също така обясняваше теча под колата, за който се предполагаше, че е привлякъл вниманието на Милтън и е довел до зловещото откритие в багажника. Трупът бе започнал да се разлага и течностите се изливаха през дупката в пода на багажника.

— Някакви предположения защо обвинението е поискало записите на камерите от паркинга? — попитах.

— Мисля, че искат да могат да заявят, че никой не е пипал колата ти през целия ден — каза Дженифър. — Ако ъглите са достатъчно добри и покажат капенето на телесни течности, тогава ще имат и това доказателство.

— Добре, какво друго? — попитах.

— Това е ново — отвърна Сиско. — Имаме свидетелски показания от съседите, чули двама мъже да спорят в къщата ти предната вечер.

Поклатих глава.

— Не се е случило — казах. — Кой е, госпожа Шогрен или онзи идиот Чейсън, другият съсед?

Сиско погледна доклада и прочете:

— Милисънт Шогрен. Не различавала думи. Само ядосани гласове.

— Добре, трябва да я разпиташ — и не я плаши — казах. — След това говори с Гари Чейсън от другата страна на къщата. Той все събира бездомници от Западен Холивуд и после започват да се карат. Ако Мили е чула спор, той е бил от дома на Чейсън. Кварталът е стъпаловиден и тя е най-горе. Чува всичко.

— Ами ти? — попита Дженифър. — Ти какво чу?

— Нищо — отвърнах. — Разказах ти за онази вечер. Легнах си рано и не съм чул нищо.

— И си си легнал сам — потвърди Дженифър.

— За жалост — казах. — Ако знаех, че ще ме уличат в убийство, може би щях и аз да си прибера някой бездомник.

Залозите отново бяха прекалено големи. Никой дори не се усмихна. Но обсъждането какво и откъде е чула Мили Шогрен ме наведе на въпрос.

— Мили не им е казала, че е чула изстрели, нали? — попитах.

— Тук не пише — отвърна Сиско.

— Тогава на всяка цена я попитай — казах. — Може да успеем да превърнем техния свидетел в наш.

Сиско поклати глава.

— Какво? — попитах.

— Няма да стане, шефе. Получихме и балистичния доклад и той никак не изглежда добре.

Вече осъзнавах защо са толкова мрачни, докато аз се опитвах да ги развеселя, вместо да бъде обратното. Бяха премълчали основната новина, но сега вече щях да я чуя.

— Казвай — подканих го.

— Ами, куршумът, който е преминал през главата на жертвата, е пробил и пода на багажника — каза Сиско. — Намериха го. На пода на гаража ти. Заедно с кръв. Ударил се е в бетона и се е сплескал, така че експертизата за оръжието не постигна нищо. Но направиха и изследване на металните сплави и ги свързаха с куршумите в трупа. От това, което сме получили, става ясно, че ДНК тестът все още не е готов, но можем да предположим, че кръвта е на Сам Скейлс.

Кимнах. Това означаваше, че щатът ще е в състояние да докаже, че Сам Скейлс е бил убит в моя гараж по време, за което бях потвърдил, че съм си бил вкъщи. Спомних си правните съвети, които бях дал предната вечер на Едгар Кесада. Сега се намирах в същата потъваща лодка. Правно погледнато, бях прецакан.

— Добре — казах накрая. — Трябва да си помисля за това. Ако нямате повече изненади, изчезвайте оттук, а аз ще обмисля още малко стратегията. Това не променя нищо. Продължава да е капан. Просто е ужасно добър и имам нужда да си затворя очите и да обмисля нещата.

— Сигурен ли си, шефе? — попита Сиско.

— Можем да помислим заедно с теб — предложи Дженифър.

— Не, имам нужда да остана сам с това — казах. — Вие двамата вървете.

Сиско стана, отиде до металната врата и потропа силно по нея с месестия си юмрук.

— Утре по същото време? — попита Дженифър.

— Да — казах. — По същото време. В някакъв момент ще трябва да спрем да разгадаваме тяхната стратегия и да започнем да градим нашата.

Вратата се отвори и един надзирател поведе колегите ми към процедурите по излизане. Вратата се затвори и останах сам. Затворих очи и зачаках да дойдат да ме вземат. Чух тряскането на железните врати и отекващите викове на затворените мъже. Ехото и металът бяха неизбежните звуци в живота ми в Двете кули.

7.

Вторник, 3 декември

Сутринта уведомих надзирателя в дневната, че имам нужда да отида до правната библиотека, за да проуча делото си. След час и половина цъфна друг надзирател, който ме отведе там. Библиотеката бе просто малка стая на ниво Б с четири бюра и стена с полици, на които имаше два екземпляра от Наказателния кодекс на Калифорния и няколко тома с дела и решения на Върховния съд на щата и по-ниски апелативни съдилища. При първото си посещение бях прегледал някои от тях и бях открил, че са сериозно остарели и безполезни. Напоследък всичко е на компютър и се обновява мигновено при промяна на закон или създаване на прецедент. Книгите по тези полици бяха за украса.

Но не затова ми трябваше библиотеката. Имах нужда да запиша мислите си от безсънните нощи, а там ми позволяваха да внасям и използвам химикалка. Разбира се, Бишоп отдавна ми бе предложил да ми даде под наем половин молив, с който тайно да пиша в килията си, но бях отказал, защото знаех, че преди да стигне до мен, моливът би трябвало да е влязъл в затвора и да е минавал от модул на модул в множество гостоприемни ректуми. А когато не го ползвах, от мен се очакваше да го крия по същия начин.

Вместо това избрах затворническата библиотека, където пишех върху обратната страна на листове от жалба, вече подадена и отхвърлена.

Това, което съставях, на практика бе списък със задачи за моя детектив и моята партньорка. В началото имахме някои неудачи — нямаше камери на мястото, където бях паркирал във вечерта на празненството в „Секвоя“, нямаше камери, поне работещи, и у съседите от другата страна на улицата. Собствената ми камера на предната веранда на къщата не бе уловила гаража и улицата отдолу. Но усещах, че може да се направи още много, та нещата да се обърнат и да се задвижат в наша полза. Първо и най-важно бе да свалим всички данни от мобилния ми телефон и колата, които за момента бяха задържани от полицията. Трябваше да подадем молба те да бъдат прегледани и данните да бъдат извлечени. Знаех, че мобилният телефон е най-доброто лично средство за следене на планетата. В моя случай щеше да покаже, че във въпросната вечер той си е бил в дома ми до сутринта. Данните от навигационната система на линкълна щяха пък да покажат, че колата е била паркирана в гаража през цялата нощ и в предполагаемото време на смъртта на Сам Скейлс. Това, разбира се, не означаваше, че не е било възможно да се измъкна с друго превозно средство или съучастник да е отвлякъл Сам Скейлс, но тогава логиката и здравият разум щяха да започнат да подкопават хипотезата на щата. Щом съм планирал престъплението толкова внимателно, защо тогава съм обикалял цял ден с труп в багажника?

Данните от колата и телефона щяха да са силни аргументи за пред съдебните заседатели и щяха да послужат да притиснем обвинението в ъгъла по отношение на възможността, ключов момент в изобличаването на вината. На плещите на прокуратурата лежеше бремето на доказателствата и затова щеше да се наложи да обясни как съм извършил това престъпление в собствения си гараж, след като не може да бъде потвърдено, че колата ми или аз някога сме напускали имота.

Може би съм примамил Сам Скейлс в къщата и след това съм го убил? Докажете го.

Може би съм използвал различно превозно средство, за да изляза скришом от къщата, да отвлека Сам, да го върна в дома си, да го сложа в багажника на собствената си кола и тогава да го убия? Докажете го.

Това бяха жалбите, които исках Дженифър да проучи и напише. За Сиско имах друга задача. Първоначално го бях накарал да проучи предишните ми дела и да потърси някой, който би могъл да иска да ми навреди: недоволен клиент, доносник, някой, когото съм хвърлил на лешоядите по време на процес. Натопяването ми в убийство бе малко крайно като отмъщение, но знаех, че някой ме е накиснал, и не биваше да оставяме и камък непреобърнат. Сега щях да изтегля Сиско от тази линия на разследване и да я предам на Лорна Тейлър. Тя познаваше делата и документите ми по-добре от всички и щеше да знае какво да търси. Можеше да се зарови в бумащината, докато Сиско посвети цялото си време на Сам Скейлс. Не бях представлявал Скейлс от години и знаех много малко за него. Сиско трябваше да го проучи и да установи как и защо е бил избран за жертва в плана за отмъщение. Имах нужда да знам всичко, в което Сам се е бил набъркал. Не се и съмнявах, че по време на убийството той или е планирал нова измама, или вече е бил подхванал някоя. И в двата случая трябваше да знам всичко в подробности.

Част от проучването на живота на Сам Скейлс бе и разследването на смъртта му. Бяхме получили доклада от аутопсията още с първата много тънка купчина с доказателства от прокуратурата. Той потвърждаваше очевидното — че Скейлс е умрял от множество огнестрелни рани. Но това бяха само първоначалните заключения след огледа на тялото. Нямаше токсикологичен доклад — той обикновено отнема от две до четири седмици след аутопсията. Това означаваше че резултатите вече трябва да са получени и фактът, че още не са включени в последната порция доказателства, ми се струваше подозрителен. Обвинението може би криеше нещо и аз трябваше да разбера какво. Освен това исках да знам какво е било менталното състояние на Сам Скейлс, когато, както се твърдеше, е бил натикан жив в багажника на колата ми и прострелян.

Към това можеше да се подходи по два начина. Дженифър можеше просто да подаде молба за предоставяне на доклада, или Сиско да отиде до патоанатомията и да се опита да го вземе. Това все пак беше публичен документ.

Разпределих задачата на Сиско по простата причина че ако се сдобиеше с копие от токсикологичния доклад, обвинението нямаше да знае, че разполагаме с него. Това бе по-добрата стратегия. Не позволявай на обвинението да разбере какво имаш и какво целиш с него — освен ако изрично не поискат от теб да го разкриеш.

Това бе всичко от списъка със задачи. Засега. Но не исках да се връщам в отделението. Прекалено много шум, прекалено много разсейващи фактори. Харесвах тишината в библиотеката и реших, че докато държа химикалка в ръка, мога да съставя черновата на молбата за изследването на мобилния телефон и колата. Исках да я представя пред съдия Уорфийлд на изслушването в четвъртък, за да се движим експедитивно. Ако я нахвърлех сега, Дженифър с лекота щеше да я приготви за представяне.

Но когато започнах, надзирателят в библиотеката получи обаждане по радиостанцията и ми каза, че имам посетител. Това бе малко изненадващо, защото можеха да ме посещават само хора, които бях включил в списъка, представен от мен при задържането. Той бе къс и се състоеше основно от имената на хората от защитния ми екип. Вече бях насрочил среща с него следобеда.

Предположих, че посетителят е Лорна Тейлър. Макар да администрираше практиката ми, тя не бе нито адвокат, нито лицензиран детектив и това не ѝ позволяваше да участва в следобедните обсъждания с Дженифър и Сиско. Но когато ме отведоха в кабината за посещения и погледнах през стъклото, бях приятно изненадан да видя жената, чието име бях добавил последно в списъка със слаба надежда.

Кендал Робъртс седеше от другата страна на стъклото. Не я бях виждал от повече от година. Не и след като ми каза, че ме напуска.

Седнах на стола пред стъклото и взех слушалката на телефона. Тя взе своята от другата страна.

— Кендал — казах. — Какво правиш тук?

— Ами — започна тя, — чух, че си арестуван, и трябваше да дойда. Добре ли си?

— Добре съм. Това са глупости и ще победя в съда.

— Вярвам ти.

Когато ме бе напуснала, тя се бе изнесла и от града.

— Ъ-ъ, кога пристигна? — попитах. — В града, имам предвид.

— Снощи. Късно.

— Къде си отседнала?

— В хотел. До летището.

— Е, колко ще останеш?

— Не знам. Нямам планове. Кога е делото?

— След около два месеца. Но сме в съда този четвъртък.

— Може би ще дойда.

Каза го, сякаш я бях поканил на питие или на купон. Не ми пукаше. Тя изглеждаше красива. Мисля, че не се бе подстригвала, откакто не я бях виждал. Косата ѝ сега обграждаше лицето и падаше по раменете ѝ. Трапчинките се появяваха на бузите, когато се усмихваше, както винаги. Усетих, че нещо в гърдите ми се сви. Бях живял с двете си бивши съпруги общо седем години. Почти толкова време бях прекарал и с Кендал. И това време бе хубаво и за двама ни, докато не започнахме да се раздалечаваме и тя не каза, че иска да напусне Лос Анджелис.

Аз не можех да изоставя дъщеря си и практиката си. Предложих ѝ да отделям повече време за пътувания, но отказах да се преместя. И накрая Кендал си тръгна. Един ден, докато бях в съда, събра всичко, което притежаваше, и ми остави бележка. Бях поръчал на Сиско да я намери, за да съм спокоен, че знам къде е и е добре — или поне така си казвах. Той я проследи до Хаваите, но не предприех нищо повече. Така и не прелетях през океана, за да я открия и да я помоля да се върне. Просто чаках и се надявах.

— Откъде идваш? — попитах.

— От Хонолулу — каза тя. — Живея на Хаваите.

— Откри ли студио?

— Не, но преподавам. По-добре за мен е да не съм собственик. Сега просто преподавам. Справям се.

Няколко години бе имала студио по йога на булевард „Вентура“, но го бе продала, когато бе започнала да става неспокойна.

— За колко време си тук?

— Казах ти. Все още не знам.

— Е, ако искаш, можеш да отседнеш в къщата. Очевидно няма да я ползвам, а ти можеш да поливаш цветята, някои от които мисля, че са твои.

— Хм, може би. Ще видим.

— Ключът още е под кактуса на предната веранда.

— Благодаря. Защо си тук, Мики? Не можеш ли да излезеш под гаранция или…?

— Точно сега ми искат пет милиона гаранция, което означава, че трябва да внеса десет процента. Но накрая не си получаваш парите, независимо дали си виновен или невинен, а това е всичко, което имам, включително и къщата. Не мога да си представя да се откажа от него за два месеца свобода. Поискал съм бързо производство, ще спечеля и ще изляза, без да плащам нито цент.

Тя кимна.

— Добре. Вярвам ти.

Разговорите бяха само по петнайсет минути, след това връзката прекъсваше. Знаех, че времето ни почти изтича. Но когато я видях, си припомних какъв е залогът.

— Много мило, че дойде да ме видиш — казах. — Съжалявам, че посещенията са толкова кратки, а си дошла от толкова далече.

— Включил си ме в списъка с посетители — каза тя. — Не бях сигурна, когато ме попитаха, но после намериха името ми. Това е мило.

— Не знам, просто си помислих, че би могла да дойдеш, ако чуеш за това. Не знаех дали новината ще стигне до Хаваите, но тук е голяма сензация.

— Знаел си, че съм на Хаваите?

Опа! Бях се изпуснал.

— Ъ, нещо такова — отвърнах. — Когато си тръгна, просто исках да се уверя, че си добре, нали разбираш? Накарах Сиско да провери и той ми каза, че си отлетяла за Хаваите. Не знаех къде, никакви подробности, нито дали е за постоянно. Просто че си отишла там.

Наблюдавах я как обмисля отговора ми.

— Добре — каза тя и показа, че приема думите ми.

— Как е там? — попитах, като се опитвах да замажа гафа. — Харесва ли ти?

— Бива. Изолирано. Мисля да се върна.

— Е, не знам какво бих могъл да направя оттук, но ако се нуждаеш от нещо, само ми кажи.

— Добре, благодаря. Май трябва да тръгвам. Казаха, че имам само петнайсет минути.

— Да, но просто прекъсват телефоните, когато времето изтече. Мислиш ли пак да ме посетиш? Тук съм всеки ден, ако не съм в съда.

Тя се усмихна, все едно бях комедиант, който се опитва да привлече вниманието със смешка. Преди да отговори, в слушалката се чу силно пращене и линията прекъсна. Видях, че казва нещо, но не я чувах. Тя погледна телефона, после мен, а след това бавно остави слушалката на вилката. Посещението бе приключило.

Кимнах ѝ и се усмихнах неловко. Тя махна леко и стана от стола. Аз също станах и тръгнах покрай редицата посетителски кабини, всичките отворени. Погледнах през стъклото и я видях да се движи успоредно с мен от другата страна.

След това изчезна.

Надзирателят ме попита дали ще се връщам в библиотеката и аз му казах, че искам да се прибера в отделението си.

Докато ме водеха натам, пред очите ми беше Кендал, както я бях видял за последно на телефона. Бях наблюдавал устните ѝ, докато говореше в изключената слушалка. И си дадох сметка, че бе казала: „Не знам“.

8.

Четвъртък, 5 декември

Когато ме въведоха в съдебната зала, полицай Рой Милтън бе с униформа и седеше на първия ред зад масата на обвинението. Познах го веднага от вечерта на ареста ми. Според протокола на шерифската администрация бях окован с верига през кръста, където бяха закопчани и ръцете ми. Заведоха ме до масата на защитата, където полицаят ме освободи от оковите и Дженифър, която седеше и чакаше, ми помогна да си облека сакото. Лорна някак си бе успяла да го стесни за два дни и то ми бе съвсем по мярка. Обърнах се към залата, докато оправях маншетите, после се обърнах към Милтън.

— Полицай Милтън, как сте днес?

— Не отговаряй — каза Дейна Бърг от масата на обвинението.

Погледнах я и тя се взря в мен и отсече:

— Гледай си работата, Холър.

Разперих ръце в знак на изненада.

— Просто съм любезен — отвърнах.

— Бъди любезен с някой, който е на твоя страна — каза Бърг.

— Добре — съгласих се. — Както и да е.

Огледах залата и видях дъщеря си на обичайното ѝ място. Усмихнах се и кимнах, тя направи същото. Никъде не виждах Кендал Робъртс, но и не очаквах. Бях започнал да си мисля, че вчерашното ѝ посещение е изпълнение на някакъв дълг към мен. И нищо повече.

Най-накрая дръпнах стола си на масата на защитата и седнах до Дженифър.

— Никога не съм мислил, че някога ще кажа, че ми харесва да нося костюм — заявих. — Но всичко е по-хубаво от затворническите дрехи.

— Изглеждаш добре — каза тя. — Лорна се е справила чудесно с този костюм.

Бяхме говорили по-рано в ареста на съда със Сиско. Но той си бе тръгнал с цяла торба задачи за разследване.

Чух шепот точно зад себе си, обърнах се и видях двама от репортерите, които бяха отразявали случая от самото начало, на обичайните им места. И двете бяха жени, едната от „Лос Анджелис Таймс“, другата от „Дейли Нюз“, конкурентки, които обичаха да сядат заедно и да си бъбрят, докато чакаха съдебните процедури да започнат. Познавах Одри Финъл от „Таймс“ от години, тъй като бе отразявала и други мои дела. Ади Гамбъл от „Нюз“ беше нова в криминалния ресор и я знаех само по име.

Скоро на вратата зад ограждението на секретаря се появи съдия Уорфийлд и заседанието започна. Преди да подам молба за изключване на доказателства, казах на съдията, че имам нова жалба пред съда, която е неотложна, тъй като обвинението продължава да играе нечестно при представянето на уликите.

— Какво е този път, господин Холър? — попита съдията.

Тонът ѝ показваше раздразнение, което ми се стори обезпокояващо, тъй като заседанието едва започваше. Докато вървях към катедрата, Дженифър занесе копия на новата жалба на масата на обвинението и на съдебния секретар, който пък подаде документа на съдията.

— Ваша чест, защитата иска само това, на което има право — казах. — Пред вас е молба за представяне на данните от колата и мобилния ми телефон, които обвинението не ни е дало, защото знае, че са оневиняващи и ще покажат, че съм бил в къщата си и че колата ми е била в гаража, когато се твърди, че съм отвлякъл господин Скейлс, а след това съм го закарал в дома си и съм го убил.

Дейна Бърг незабавно скочи и възрази. Дори нямаше нужда да дава основания за възражението си. Съдията веднага го прие.

— Господин Холър — прогърмя гласът ѝ, — да представяте защитата си пред медиите, а не пред съда, е неприемливо и… опасно. Разбирате ли ме?

— Да, госпожо съдия, и се извинявам — казах. — Фактът, че сам се защитавам, ме доведе до емоционални дълбочини, с които обикновено не съм в контакт.

— Това не е извинение. Повече предупреждения няма да има.

— Благодаря, ваша чест.

Но докато изричах извинението, не се сдържах и се зачудих какво би направила съдията, ако реши, че съм обидил съда? Щеше да ме прати в затвора? Вече бях там. Да ми наложи глоба? Пожелах ѝ късмет със събирането ѝ, след като нямах никакви приходи, докато се борех с обвинение в убийство.

— Продължете — нареди съдията. — Внимателно.

— Госпожо съдия, молбата е ясна — казах. — Щатът очевидно разполага с тази информация, а ние не сме я получили. Изглежда, че за прокуратурата е обичайно да не споделя, освен ако защитата изрично не поиска това от нея, а правилата не са такива. Това е жизненоважна информация за моя собственост, която ми е необходима, за да се защитя, и ми трябва веднага, ваша чест. Не когато на обвинението му скимне.

Съдията погледна Бърг за отговор, прокурорът се приближи към катедрата и свали микрофоните на нивото на устата си.

— Ваша чест, предположенията на господин Холър са напълно погрешни — каза тя. — Информацията, която той иска, е придобита от лосанджелиската полиция след издаването на съдебна заповед, която изисква време, за да се подготви и изпълни. Материалите, получени в резултат на тази заповед, пристигнаха при мен вчера и все още не са разгледани нито от мен, нито от някой друг от моя екип. Смятам, че правилата ми позволяват поне да разгледам доказателствата, преди да ги предам на защитата.

— Кога защитата ще получи тези материали? — попита Уорфийлд.

— Мисля, че утре до края на деня — каза Бърг.

— Ваша чест? — обадих се аз.

— Изчакайте малко, господин Холър — каза Уорфийлд. — Госпожице Бърг, ако нямате време да прегледате тези материали, дайте някой друг да го направи или ги предайте на сляпо. Искам да ги предоставите на защитата до края на деня. Говоря за днес. До края на работния ден. Не в полунощ.

— Да, ваша чест — каза смъмрената Бърг.

— Ваша чест, продължавам да искам да бъда изслушан — казах.

— Господин Холър, току-що ви издействах това, което искахте — каза нервно Уорфийлд. — Какво друго има за казване?

Приближих се до катедрата, след като Бърг отстъпи от нея. Погледнах назад към залата и видях Кендал да седи до дъщеря ми. Това ми даде увереност. Вдигнах микрофона на предишното му ниво.

— Госпожо съдия — започнах, — защитата е притеснена от тази абсурдна идея, че доказателствата няма нужда да се споделят, докато не бъдат прегледани. Това е аморфна дума, ваша чест. Какво значи прегледани? Колко дълго трае преглеждането? Два дни? Две седмици? Два месеца? Ще помоля съда да определи ясни правила за това. Както съдът знае, не съм и няма да се откажа от правото си на бързо производство и затова всяко забавяне при споделянето на доказателства поставя защитата в неизгодна позиция.

— Ваша чест? — обади се Бърг. — Може ли да бъда изслушана?

— Не, госпожице Бърг, няма нужда да бъдете изслушвана — каза Уорфийлд. — Нека ясно да се разбере какви са правилата за споделяне на доказателства в тази съдебна зала. Това е двупосочна улица. Каквото влезе, трябва да излезе. Веднага. Никакво бавене, никакви ненужни преглеждания. Каквото получи щатът, получава го и защитата. И обратно, каквото получи защитата, получава го и щатът. Без бавене. Наказанието за нарушение е изключване на материала от делото. Запомнете това. А сега може ли да се върнем към причината, поради която бе насрочено това изслушване? Молбата за изключване на доказателство, подадена от господин Холър, с която се иска общо взето отпадането на основанието за това дело. Госпожице Бърг, на вашите плещи лежи задължението да оправдаете претърсване и отнемане на имущество без заповед. Имате ли свидетел, който да призовете по този въпрос?

— Да, ваша чест — каза Бърг. — Народът призовава полицай Рой Милтън.

Милтън се изправи и тръгна през портичката към свидетелската банка. Вдигна ръка и се закле. След това седна, самоличността му бе установена и Бърг поиска от него да разкаже своята версия за ареста ми.

— Вие сте назначен в градската полиция, нали, полицай Милтън?

— Да.

— Каква е юрисдикцията ѝ?

— Ами целият град, предполагам, че може и така да се каже.

— Но във въпросната вечер сте работили в центъра на Втора улица, нали така?

— Точно така.

— Каква бе задачата ви онази вечер, полицай Милтън?

— Изпълнявах задача на ОСП и бях пратен край…

— Нека ви спра тук. Какво е ОСП?

— Отдел за специални проблеми.

— И какъв бе специалният проблем, който решавахте онази вечер?

— Сблъсквахме се с нарастване на престъпленията в общинския център. Най-вече вандализъм. Бяхме пуснали съгледвачи вътре, а аз бях подкрепление точно извън зоната. Намирах се на Втора и „Бродуей“ и наблюдавах и двете улици.

— Наблюдавахте за какво, полицай Милтън?

— Всичко, каквото и да е. Видях обвиняемия да излиза от паркинга на „Бродуей“.

— Видяхте го, нали така? Нека поговорим за това. Вие сте били неподвижен, това вярно ли е?

— Да, бях паркирал до тротоара на югоизточния ъгъл на Втора. Имах изглед към тунела пред мен и надолу по „Бродуей“ вляво. Там видях превозното средство да напуска платения паркинг.

— Бяхте ли пратен на това място, или вие сам го избрахте?

— Бях пратен най-общо в района — горния ъгъл на обсадата, която правехме на общинския център.

— Но позицията ви не ви ли поставяше в невъзможност да виждате? Сградата на „Лос Анджелис Таймс“ би блокирала гледката към общинския център, нали?

— Както вече казах, имахме съгледвачи вътре — наблюдатели на място в общинския център. Аз бях подкрепление. Бях поставен на място, от което можех да реагирам, ако някой тръгне да излиза от общинския център по „Бродуей“. Или можех да вляза в обсадата, ако се наложи.

Стъпка по стъпка тя го преведе през спирането и разговора с мен зад колата ми. Той описа нежеланието ми да отворя багажника, за да видя дали регистрационната табела не е там, след това как забелязал нещо да капе от автомобила ми.

— Помислих, че е кръв — каза Милтън. — В този момент вярвах, че са налице неотложни обстоятелства и че трябва да отворя багажника, за да видя дали вътре няма ранен.

— Благодаря ви, полицай Милтън — каза Бърг. — Нямам повече въпроси.

Свидетелят ми бе предаден. Целта ми беше да натрупам отговори, които се надявах да ми бъдат полезни по време на процеса. Бърг не си бе направила труда да покаже записа по време на разпита си, защото трябваше само да докаже наличието на неотложни обстоятелства.

Но предния ден бяхме получили от обвинението дългите версии от записите на личната му камера и тази в колата и ги бяхме прегледали по време на срещата ни в три часа в Двете кули. Дженифър бе заредила записа от личната камера на лаптопа си и бе готова да я пусне, ако се наложи.

Докато вървях към катедрата, свалих ластика от навита на ролка разпечатка на снимка от въздуха на общинския център. Поисках разрешение от съдията да се приближа до свидетеля, след това разтворих снимката пред него.

— Полицай Милтън, виждам, че имате химикалка в джоба си — казах. — Бихте ли отбелязали на тази снимка мястото, на което се намирахте във въпросната нощ?

Милтън направи това, което му казах, а аз го помолих да напише на снимката инициалите си. След това прибрах снимката, навих я, сложих ластика и поисках от съдията да я включи като веществено доказателство на защитата А. Милтън, Бърг и съдията изглеждаха малко озадачени от направеното от мен, но това беше добре. Исках Бърг да е объркана по отношение на намеренията на защитата.

Върнах се на катедрата и поисках от съда разрешение да пусна двата предадени ми от прокуратурата записа. Съдията одобри и аз поисках от Милтън да потвърди и обясни клиповете. Пуснах ги от край до край, без да спирам, за да задавам въпроси. Когато свършиха, попитах само две неща:

— Полицай Милтън, тези записи представят ли правдиво действията ви по време на спирането на колата ми? — поисках да знам.

— Да, всичко е във видеото — каза Милтън.

— Не виждате признаци записите да са променяни или редактирани по някакъв начин?

— Не, всичко е в тях.

Помолих съдията да приеме записите като веществени доказателства на защитата Б и В и Уорфийлд се съгласи.

Продължих, като пак оставих прокурора и съдията озадачени от материала, който събирах.

— Полицай Милтън, в кой момент решихте да спрете колата ми?

— Когато завихте, забелязах, че превозното ви средство няма регистрационна табела. Това е обичайна укривателска практика, затова последвах колата и я спрях, когато се озовахме в тунела на Втора улица.

— Укривателска ли, полицай Милтън?

— Понякога, когато хората извършват престъпления, свалят табелите от колата си, за да не могат свидетелите да видят номера им.

— Разбирам. Но от записа, който току-що гледахме, става ясно, че въпросната кола има предна табела, нали така?

— Има.

— Това не противоречи ли на укривателската ви теория?

— Не точно. Ако някой бяга с кола, тя обикновено се вижда, когато се отдалечава. Важно е да се махне задната табела.

— Добре. Видяхте ли ме да вървя по улицата от „Секвоя“ и да завивам надясно по „Бродуей“?

— Да, видях ви.

— Вършех ли нещо подозрително?

— Не си спомням.

— Помислихте ли, че съм пиян?

— Не.

— И ме видяхте да влизам в паркинга?

— Видях ви.

— Това подозрително ли ви се стори?

— Не. Бяхте с костюм и си помислих, че вероятно сте оставили кола на паркинга.

— Знаехте ли, че „Секвоя“ е бар, който често се посещава от адвокати?

— Не.

— Кой ви каза да ме спрете, след като потеглих от паркинга?

— Ъ, никой. Видях липсващата табела, когато завихте от „Бродуей“ по Втора, напуснах мястото и предприех спиране.

— С това имате предвид, че ме последвахте в тунела и след това си включихте фаровете, нали?

— Да.

— Знаехте ли предварително, че ще потегля от този паркинг без задна табела на колата?

— Не.

— И не бяхте точно на онова място специално за да ме спрете?

— Да, не бях.

Бърг стана и възрази, като каза, че притискам Милтън, като му задавам един и същ въпрос по различни начини. Съдията се съгласи и ми каза да продължавам.

Погледнах надолу към катедрата и към записките, които си бях водил с червено мастило.

— Нямам повече въпроси, ваша чест — казах.

Съдията изглеждаше леко объркана от моя разпит и внезапния му край.

— Сигурен ли сте, господин Холър?

— Да, ваша чест.

— Добре. Щатът има ли въпроси?

Бърг също изглеждаше объркана от разпита ми на Милтън. Смяташе, че не съм нанесъл никакви поражения, и нямаше въпроси. Съдията върна вниманието си към мен.

— Имате ли друг свидетел, господин Холър?

— Не, ваша чест.

— Добре. Аргументи?

— Госпожо съдия, аргументът ми е предаден.

— Нищо повече? Не бихте ли искали поне да свържете точките заради нас след разпита ви на свидетеля?

— Всичко е предадено, ваша чест.

— Щатът иска ли да добави нещо?

Бърг се изправи и вдигна ръка, сякаш питаше какво има за добавяне, след това каза, че ще отговори на молбата ми писмено.

— Тогава съдът е готов да отсъди — каза Уорфийлд. — Молбата е отказана и съдът излиза в почивка.

Съдията се бе изказала делово. А аз чувах шепоти и усещах разочарованието в залата. Сякаш зрителите в един глас бяха попитали: „Моля!?“.

Но аз бях доволен. Не исках да спечеля това отсъждане. Исках да срежа клона на обвинението и да спечеля делото. И току-що бях замахнал за първи път с брадвата.

9.

Срещнахме се в три часа в добро разположение на духа, въпреки обстановката. Не само че успяхме да получим и документираме по време на съдебното изслушване отговорите, които искахме, но и Дженифър и Сиско казаха, че имат добри новини, които биха желали да споделят. Помолих Дженифър да започне.

— Добре, помниш ли Андре Ла Кос? — попита тя.

— Разбира се — отвърнах. — Звездният ми час.

Беше си самата истина. Делото „Щат Калифорния срещу Андре Ла Кос“ можеше да бъде гравирано на надгробната ми плоча, когато дните ми приключеха. С него се гордеех най-много. Невинен човек, върху когото се бе стоварила цялата тежест на съдебната система, обвинен в убийство, а аз го освободих. И това не бе просто оправдателна присъда. Това бе най-рядката птица в съдебната система. Беше Голямото Н. Работата ми по време на процеса доказа, че е невинен. До такава степен, че щатът му изплати обезщетение за грешката изобщо да го обвини.

— Какво по-точно? — попитах.

— Ами прочел в интернет за твоя случай и иска да помогне — каза Дженифър.

— Как да помогне?

— Мики, не разбираш ли? Ти му издейства седемцифрено обезщетение за погрешно обвинение. Иска да се отплати. Обадил се на Лорна и казал, че може да даде до двеста хиляди за гаранцията.

Бях шокиран. Андре едвам бе оцелял по време на делото, докато бе задържан на същото място — Двете кули, — а ние се явявахме на процеса и му договаряхме обезщетението. Бях взел една трета от него, но това бе преди седем години и отдавна я бях похарчил. Той очевидно се бе справил по-добре с парите си и сега искаше да даде от тях, за да ме пуснат на свобода.

— Знае ли, че няма да си ги получи? — попитах. — Двеста хиляди през прозореца. Това е голяма част от парите, които му издействах.

— Знае — каза Дженифър. — И не просто си е стискал парите. Инвестирал ги е. Лорна каза, че е вложил в криптовалута и обезщетението било колкото да започне. Парите се били увеличили. Много. Предлага двеста хиляди без ангажименти. Искам да отида да насроча преразглеждане на мярката за неотклонение. Ще накараме Уорфийлд да свали гаранцията на два и половина или три милиона — колкото би трябвало да бъде — и излизаш.

Кимнах. Парите на Андре можеха да платят десет процента от определената гаранция. Но имаше проблем.

— Много щедро от страна на Андре, но не мисля, че това ще е достатъчно — казах. — Бърг няма да се съгласи и да бездейства при шейсет процента намаляване на гаранцията. Не мисля, че и Уорфийлд ще го направи. Ако Андре наистина иска да помогне, може би трябва да използваме парите му за експерти, веществени доказателства и плащане на допълнителния труд, който полагате всички.

— Не, шефе — каза Сиско.

— Мислихме за това — продължи Дженифър. — Има и още някой, който би искал да помогне. Друг дарител.

— Кой? — попитах.

— Хари Бош — каза тя.

— Не може да бъде — отговорих. — Той е пенсионирано ченге, за бога. Не може…

— Мики, ти му издейства един милион долара обезщетение от общината миналата година и дори не взе процент. Той иска…

— Не взех процент, защото тези пари му трябват. Ще надхвърли осигуровката си и тогава наистина ще му потрябват. Освен това създадох доверителен фонд и той ги вложи там.

— Виж, Мики, той може да вземе част от сумата или да получи заем срещу нея — настояваше Дженифър. — Важното е, че ти трябва да излезеш оттук. Не само че мястото е опасно, но и слабееш, не изглеждаш добре и здравето ти е застрашено. Помниш ли какво казваше Сийгъл Адвоката? Изглеждай като победител и ще бъдеш победител? Ти не изглеждаш като победител, Мики. Може и да си стесняваш костюмите, но пак си блед и с болнав вид. Трябва да излезеш оттук и да се приведеш във форма за процеса.

— Той всъщност казваше: „Дръж се като победител и ще бъдеш победител“.

— Няма значение. Същото е. Това е твоят шанс. Тези хора дойдоха при нас. Не сме ги търсили ние. Всъщност Андре каза, че те видял по телевизията на последното изслушване и си спомнил за времето, когато той бил на твое място.

Кимнах. Знаех, че е права. Но мразех да взимам пари, особено от Бош, моя брат, за когото знаех, че се нуждае от тях за други неща.

— Не само това, трябва да се прибереш за Коледа и да се видиш с дъщеря си — каза Дженифър. — Забраната за посещения я е наранила толкова много, колкото би наранила и теб.

Закова ме с последния аргумент. Липсваше ми дъщеря ми, липсваше ми гласът ѝ.

— Добре, разбрах — отвърнах.

— Хубаво — каза Дженифър.

— Мисля, че ще успеем да намалим гаранцията до три милиона — казах. — Но вероятно не повече.

— Можем да покрием три милиона — отвърна Дженифър.

— Добре, уреди го — казах. — Дори не намеквай, че можем да се справим с три милиона. Искам Бърг да си мисли, че отиваме да просим. Ще си помисли, че ако намали гаранцията с два милиона, пак вероятно ще ме остави вътре. Искаме един милион и тя прави компромис за два или три.

— Точно така — отвърна Дженифър.

— И още нещо последно — казах. — Сигурна ли си, че Хари и Андре са дошли доброволно с тази помощ? А не е било обратното?

Дженифър сви рамене и погледна Сиско.

— Честна скаутска, шефе — каза той. — Така каза Лорна.

Потърсих признаци, че лъжат, но не открих. Но виждах, че нещо тревожи Дженифър, и попитах:

— Какво има, Дженифър?

— За гаранцията. Ами ако съдията поиска и монитор като част от сделката? Гривна на глезена. Можеш ли да живееш с това?

Замислих се за миг. Щеше да е огромно вмешателство в личното ми пространство, ако щатът следеше всеки мой ход, докато градя защитата си. Но си спомних какво бе казала Дженифър за времето, което щях да прекарам с дъщеря си.

— Не го предлагай — казах накрая. — Но ако изникне като част от сделката, ще го приема.

— Добре — отвърна Дженифър. — Ще подам молбата веднага щом изляза оттук. Ако имаме късмет, ще се явим пред съдията утре и ще се прибереш за уикенда.

— Изглежда добър план — казах.

— Има и още нещо от Хари Бош — добави Дженифър.

— Какво?

— Каза, че иска да помогне и за защитата, ако го искаме.

Това ме накара да се поколебая. Между Сиско и Бош винаги бе имало леко напрежение заради причината, поради която бяха станали детективи. Бош вече беше пенсионер, но от полицията. Сиско бе на страната на защитата от самото начало. Привличането на Бош можеше да се окаже изключително полезно заради опита и връзките му. Но можеше и да развали атмосферата в екипа ми. Нямаше нужда да обмислям дълго предложението, защото Сиско сложи край на несигурността ми.

— Имаш нужда от него — каза той.

— Сигурен ли си? — попитах.

— Доведи го — потвърди Сиско.

Знаех какво прави. Пренебрегваше всички търкания и враждебности заради мен. Ако бе някой друг случай, щеше да каже, че нямаме нужда от Бош, и това вероятно щеше да е вярно. Но след като животът и свободата ми бяха заложени на карта, Сиско искаше всички предимства на наша страна.

Кимнах му в знак на благодарност и погледнах Дженифър.

— Първо ме измъкни оттук — казах. — След това ще се срещнем с Бош. Погрижи се да получи всички споделени доказателства, особено снимките от местопрестъплението. Той е добър в тези неща.

— Заемам се — отвърна тя. — Той включен ли е в списъка ти с посетители?

— Не, но мога да го добавя — казах. — Може вече да се е опитал да ме види.

Върнах вниманието си към Сиско.

— Добре, здравеняко, ти какво имаш?

— Взех пълния доклад за аутопсията от човек от Съдебна медицина — каза той. — Токсикологичните данни ще ти харесат.

— Казвай.

— В кръвта на Сам Скейлс е имало флунитразепам. Има го в доклада. Като го провериш в Гугъл, получаваш рохипнол.

— Наркотикът на изнасилвачите — каза Дженифър.

— Добре — отвърнах. — Какво количество е имало в кръвта му?

— Достатъчно, за да го събори — каза Сиско. — Не е бил в съзнание, когато са го простреляли.

Хареса ми, че Сиско каза „простреляли“. От това ми стана ясно, че той изцяло подкрепя теорията, че съм бил набеден и най-вероятно от повече от един човек.

— Какво ни казва това за времето, когато е бил упоен? — попитах.

— Още не сме сигурни — отвърна Сиско.

— Дженифър, ще ни трябва експерт за процеса — казах. — И то добър. Можеш ли да поработиш над това?

— Заемам се — каза тя.

Замислих се над нещата за няколко секунди, преди да продължа.

— Не съм сигурен, че това ще ни помогне — казах. — Позицията на щата ще е, че аз съм го упоил, след това съм го отвлякъл и съм го закарал вкъщи. Пак ще трябва да проучим Сам Скейлс и да разберем къде е бил и какво е правил.

— Заемам се — каза Сиско.

— Добре — отвърнах. — Да поговорим сега за гаража. Лорна заведе ли Уесли, за да го огледа?

Уесли Брауър беше механикът, сменил извънредното отключване на гаража ми. Това бе станало преди седем месеца по време на сезона с пожарите, когато спряха тока и къщата ми остана без захранване. Не можех да отворя вратата на гаража, а трябваше да отида в съда за четене на присъда. Отдавна бях изгубил ключа за извънредното отключване. Повиках Брауър да отвори гаража и той откри, че дръжката е ръждясала. Все пак успя да отвори вратата и аз отидох в съда, макар и да закъснях. На следващия ден Брауър дойде пак и инсталира нова система за извънредно отключване.

Ако защитата ми щеше да бъде, че съм натопен, то тогава бе моя работа на процеса да обясня на съдебните заседатели как точно се е случило това. И като начало — как истинският убиец или убийци са влезли в гаража, за да сложат Сам Скейлс в багажника на колата ми и да го застрелят. Бях казал на екипа си да поискат от Уесли Брауър да провери извънредното отключване, за да види дали не е ползвано наскоро или хакнато.

Дженифър отговори на въпроса ми, като вдигна ръка и направи жест, за да покаже, че има добра и лоша новина.

— Лорна прати Брауър в гаража и той провери извънредното отключване — каза тя. — Установил е, че е ползвано, но не може да каже кога. Сложил си новото през юли, така че единственото, което може да каже, е, че е ползвано след това.

— Как е разбрал? — попитах.

— Този, който го е ползвал, го е инсталирал пак, след като е отворил вратата. Но не така, както той го е оставил през юли. Затова знае, че е било задействано, просто няма да може да свидетелства кога. Задънена улица, Мики.

— По дяволите.

— Знам, но бездруго не очаквахме много от това.

Хубавото настроение, с което бяхме започнали срещата, се изпаряваше.

— Добре, докъде стигнахме със списъка на заподозрените? — попитах.

— Лорна все още работи по него — каза Дженифър. — През последните десет години си имал много дела. Остават ѝ още доста, които да прегледа. Казах ѝ, че ще ѝ помогна през уикенда, и ако имаме късмет, ще излезеш оттук и също ще си там.

Кимнах и казах:

— Като стана въпрос, вероятно трябва да тръгваш, ако искаш да заведеш молбата днес.

— Мислех си същото — заяви Дженифър. — Нещо друго?

Наведох се през масата, за да кажа тихо нещо на Дженифър, в случай че на камерата са ѝ пораснали уши.

— Ще ти се обадя, когато успея да се добера до телефон в отделението — прошепнах. — Искам да говорим за Байа и да го запишеш. Можеш ли да го направиш?

— Никакъв проблем. Имам приложение.

— Добре. Тогава ще говорим по-късно.

10.

Оставаше още половин час, докато ме върнат в отделението. Намерих Бишоп на една от масите да играе мексиканско домино с друг затворник, Филбин. Той ми отправи обичайния си поздрав.

— Адвокате — каза.

— Бишоп, мислех, че днес си в съда — отвърнах.

— И аз така си мислех, докато адвокатът ми не го отложи. Копелето сигурно си мисли, че тук е „Риц“.

Седнах, оставих документите си на масата и се огледах. Много от мъжете бяха извън килиите си и обикаляха дневната. В отделението имаше два телефона, окачени на стената под огледалните прозорци към вътрешния двор. Имаше две възможности: или да се обадиш за чужда сметка, или да ползваш карта, която се купуваше от затворническия стол. В момента и двата се ползваха, а до тях чакаше опашка от трима души. Разговорите се прекъсваха след петнайсет минути. Това означаваше, че ако се наредя на опашката, ще се добера до телефон след около час.

Не видях Кесада в дневната. След това забелязах, че вратата към килията му е затворена. Всички в отделението бяха под закрила, но да те заключат в килията в отделение за закрила — това бе само за арестантите, които са в непосредствена опасност или са изключително ценни за прокуратурата.

— Кесада заключен ли е? — попитах.

— Тази сутрин — отговори Бишоп.

— Доносник — каза Филбин.

Почти се усмихнах. Да наричаш някой в отделение за закрила доносник беше малко „присмял се хърбел на щърбел“. Най-честата причина за отделянето на хора в този модул бе, че са информатори. Доколкото знаех, Филбин също бе такъв. Нямах практика да питам съкилийниците си защо са задържани или защо са под закрила. Нямах представа защо Бишоп е в това отделение и никога нямаше да се поинтересувам. Да си пъхаш носа в чуждите дела може да има лоши последствия на места като Двете кули.

Гледах ги как играят. Накрая Бишоп спечели, а Филбин стана и тръгна към стълбите за второто ниво с килии.

— Искаш ли да играеш, адвокате? — попита Бишоп. — Десетак за точка?

— Не, благодаря — казах. — Не играя хазарт.

— Е това сега са пълни глупости. Точно в момента на това място с всички тези престъпници играеш хазарт с живота си.

— Като стана въпрос, скоро може да изляза.

— Така ли? Сигурен ли си, че искаш да напуснеш това прекрасно място?

— Налага се. Трябва да се приготвя за делото си, а тук това няма как да стане. Казвам ти просто защото искам да знаеш, че ще си изпълня моята част от сделката. Ще ти платя до края на процеса.

— Много мило от твоя страна.

— Говоря сериозно. Ти ме накара да се чувствам сигурен, Бишоп, и аз оценявам това. Когато излезеш, ме потърси. Може да имам нещо за теб. Нещо законно.

— Какво например?

— Шофиране. Имаш шофьорска книжка, нали?

— Може да си взема.

— Истинска?

— От най-истинските, адвокате. Какво да карам? Кого?

— Мен. Аз съм Адвоката с линкълна и ми трябва шофьор.

Предишният ми шофьор бе отработвал дълга на сина си за моите услуги и когато ме арестуваха, му оставаше само седмица, преди да се издължи. Ако излезех, щях да имам нужда от нов шофьор, а и не бях сляп за това, че наред с шофьорските услуги Бишоп има какво да предложи и като сигурност и сплашване.

Погледнах пак телефоните. Опашките пред тях бяха вече от по двама. Знаех, че трябва да отида, преди отново да станат от трима души. Приведох се към Бишоп и наруших собственото си правило да не се бъркам в чуждите дела.

— Бишоп, да речем, че смяташ да проникнеш в нечий домашен гараж, как би го направил?

— Чия къща?

— Хипотетична. Коя да е къща. Как би го направил?

— Какво те кара да мислиш, че бих проникнал в нечия къща?

— Не го мисля. Това е хипотетична ситуация и аз просто искам мнението ти. И проникваш в гараж, не в къща.

— Някакви прозорци или странична врата?

— Не, само двойна гаражна врата.

— А има ли от онези изскачащи дръжки за извънредни случаи?

— Да, но ти трябва ключ.

— Не, не ми трябва. Тези дръжки изскачат с отвертка.

— С отвертка? Сигурен ли си?

— Абсолютно. Познавах един тип, това му бе специалността. По цял ден обикаляше и обираше гаражи. Взимаше коли, инструменти, косачки… все хубави неща за продаване.

Кимнах и погледнах към стената с телефоните. При единия чакаше само един човек. Станах.

— Трябва да се обадя по телефона, Бишоп. Благодаря за информацията.

— За нищо, човече.

Отидох до телефоните и застанах зад единия чакащ точно когато онзи пред него затвори и ядосано изръмжа в слушалката:

— Да ти го начукам, кучко!

Отдалечи се и следващият отиде до телефона. Чаках по-малко от две минути, защото този пред мен се обади за чужда сметка и или не му вдигнаха, или от другата страна отказаха да платят разговора. Той се отдалечи, аз се приближих и сложих книжата си на поставката под телефона. Набрах мобилния на Дженифър за нейна сметка. Докато чаках електронният глас да ми каже, че тя приема разговор за своя сметка от окръжния затвор, разгледах табелата на стената.

Дженифър прие обаждането.

— Мики?

— Дженифър — отвърнах. — Задръж, докато направя съобщението. Говори Майкъл Холър, обвиняем, защитаващ се сам, в поверителен разговор със своя партньор адвокат Дженифър Арънсън. Това обаждане не бива да се подслушва.

Изчаках малко подслушващият да се пренасочи към друг разговор на затворник.

— Добре — казах. — Просто проверявах. Подаде ли молбата?

— Да. Движи се. Да се надяваме, че утре ще имаме изслушване.

— Със Сиско оправихте ли онова нещо с Байа?

— Ъ, да… оправихме го.

— Цялото? Пътуване, всичко?

— Да, всичко.

— Добре. А парите готови ли са?

— Да.

— Ами човекът? Имаш ли му доверие?

Последва пауза. Предполагах, че Дженифър разбира какво правя с това обаждане.

— Абсолютно — каза тя най-накрая. — Свел е всичко до наука.

— Добре — отвърнах. — Защото имам само един шанс с това.

— Ами ако те накарат да носиш гривна на глезена?

Дженифър стопляше бързо. Споменаването на гривната бе чисто злато.

— Няма да е проблем — казах. — Можем да използваме онзи тип, който Сиско използва за онова нещо тогава. Той ще знае какво да направи.

— Точно така — потвърди Дженифър. — Бях забравила за него.

Последва нова пауза, през която си мислех как да приключа всичко това.

— Можеш да дойдеш на риба с мен — казах.

— Ще трябва да си опресня испанския.

— Нещо друго, за което да говорим?

— Няма.

— Добре тогава. Значи остава само да чакам изслушването. Ще се видим тогава.

Затворих и отстъпих на човека, който се бе наредил зад мен. Бишоп вече не беше на масата, където бяхме говорили. Качих се по стълбите на второто ниво и бях на половината път към килията си, когато се сетих за книжата. Върнах се до кабината, но документите ги нямаше.

Потупах по рамото човека, който беше на телефона. Той се обърна.

— Книжата ми — казах. — Къде са?

— Какво? — попита той. — Не съм ти взел шибаните книжа.

Понечи да се извърне към телефонната кабина.

— Кой ги взе? — настоях аз.

Ударих го по гърба и той се обърна гневно към мен.

— Не знам кой ги е взел, копеле. Разкарай се от мен, мамка ти.

Обърнах се и огледах дневната. В нея имаше няколко затворници, които се движеха из стаята или седяха пред качения високо на стената телевизор. Взрях се в ръцете им и под столовете. Никъде не виждах книжата си.

Очите ми се насочиха към килиите на първото ниво, а след това и към второто. Не видях никой и нищо подозрително.

Отидох под огледалата към вътрешния двор и размахах ръце над главата си, за да привлека внимание. Накрая от високоговорител под огледалото се чу глас.

— Какво има?

— Някой ми е взел документите.

— Кой?

— Не знам. Оставих ги при телефона и след две минути ги нямаше.

— От теб се очаква да се грижиш за собствеността ти.

— Знам, но някой ги е взел. Защитавам се сам и тези документи ми трябват. Трябва да претърсите отделението.

— Първо, не ти ми казваш какво да правя. И второ, това няма да стане.

— Ще докладвам това на съдията. Тя няма да е много доволна.

— Не ме виждаш, но треперя от страх.

— Вижте, трябва да намеря тези документи. Те са важни за делото ми.

— Тогава е трябвало да се грижиш по-добре за тях.

Дълго се взирах в огледалото, след това се обърнах и тръгнах към килията си. В този момент осъзнах, че колкото и пари да ми струва, трябва да се махна от това място.

11.

Вторник, 10 декември

Дейна Бърг заяви, че ѝ трябва време, за да приготви възраженията си срещу молбата на Дженифър Арънсън за намаляване на гаранцията. Това означаваше, че ще прекарам поне още един уикенд в килията си в Двете кули. Чаках вторник, както човек чака във води, пълни с акули, да му хвърлят въже, което най-накрая да го изтегли на безопасно място.

В автобуса към съда ядях сандвич със салам и ябълка, за които се надявах да са ми последните, след това започнах бавното си изкачване през вертикалния съдебен арест към килията на деветия етаж до залата на съдия Уорфийлд. Въведоха ме там малко преди изслушването в десет сутринта, за да не мога да говоря предварително с Дженифър. Донесоха ми костюма и се преоблякох. Вече беше стесняван веднъж, но пак ми беше широк в кръста и главно от това разбирах как ми се е отразил арестът. Тъкмо си слагах вратовръзката, когато съдебният пристав ми каза, че е време да влизам.

Залата бе по-пълна от обикновено. Репортерите бяха на същия ред както обикновено, но видях също така дъщеря си, Кендал Робъртс и бъдещите ми благодетели Хари Бош и Андре Ла Кос — двама мъже, които не можеха да бъдат по-различни, но седяха там един до друг, готови да ми дадат спестяванията си. До тях бе Фернандо Валенцуела, агентът по гаранциите, който бе готов да направи превода, ако привлечем съдията на наша страна. Бях работил с Валенцуела две десетилетия с прекъсвания и в някои моменти се бях клел, че никога повече няма да го използвам, както той се бе клел понякога да не плаща повече гаранциите на мои клиенти. Но ето го сега, очевидно решен да остави огорченията в миналото и да поеме риска да плати гаранцията ми.

Усмихнах се на дъщеря си, намигнах на Кендал. Точно когато се канех да тръгна към масата на защитата, видях вратата на залата да се отваря и през нея влезе Маги Макфърсън. Огледа се, видя дъщеря ни и седна до нея. Хейли вече седеше между Маги и Кендал, които никога не се бяха срещали. Тъкмо ги запознаваше, когато аз се настаних до Дженифър на адвокатската маса.

— Ти ли помоли Маги Макфърсън да дойде? — прошепнах.

— Да — отвърна Дженифър.

— Защо?

— Защото е прокурор и ако тя каже, че няма да се укриеш, това ще има голяма тежест пред съдията.

— И голяма тежест пред шефовете ѝ. Не биваше да я притискаш така…

— Мики, работата ми днес е да те извадя от ареста. Ще използвам всеки инструмент, до който се докопам. Ти би направил същото.

Преди да успея да отговоря, пристав Чан поиска тишина в залата. След секунда съдия Уорфийлд пристъпи през вратата зад секретарската маса и се качи пъргаво по стъпалата до мястото си.

— Продължаваме с „Калифорния срещу Холър“ — започна тя. — Постъпила е молба за намаляване на гаранцията. Кой ще се аргументира от името на защитата?

— Аз — каза Дженифър и се изправи до масата.

— Добре, госпожице Арънсън — отвърна Уорфийлд. — Молбата е пред мен. Имате ли други аргументи, преди да изслушаме и представителите на Народа?

Дженифър се приближи към катедрата с папка и купчина документи и започна да ги нарежда.

— Да, ваша чест — каза тя. — В допълнение към делата, споменати в подадените книжа, имам и още прецеденти, с които да подкрепя искането за намаляване на гаранцията. Това обвинение няма смекчаващи или утежняващи вината обстоятелства и досега щатът не е дал и най-малък аргумент, че господин Холър е заплаха за обществото. Що се отнася до това дали има опасност да се укрие, от ареста си досега той показва само абсолютна решителност да се бори срещу обвинението и да се оневини, въпреки безпочвените опити да бъде възпрепятстван в собствената си защита, след като беше задържан и поставен в невъзможност да се приготви за делото. Просто казано, обвинението иска да държи господин Холър в затвора, защото се страхува и иска да се яви на процеса на наклонен терен.

Съдията изчака за миг, в случай че има и още. Бърг се изправи до масата на обвинението и изчака да я забележат.

— Освен това, ваша чест — продължи Дженифър, — имам и свидетели, които са готови, ако се наложи, да характеризират господин Холър.

— Сигурна съм, че това няма да е необходимо — каза Уорфийлд. — Госпожице Бърг? Виждам, че чакате да отговорите.

Бърг тръгна към катедрата, а Дженифър я освободи.

— Благодаря ви, съдия Уорфийлд — каза тя. — Щатът се противопоставя на намаляването на гаранцията в този случай, защото обвиняемият има възможност и мотив да се укрие. Както съдът много добре знае, тук става въпрос за убийство, като жертвата е намерена в багажника на колата на обвиняемия. И уликите ясно сочат, че убийството се е случило в гаража на обвиняемия. Всъщност, ваша чест, доказателствата по това дело са много убедителни и това дава на обвиняемия много основателна причина да се укрие.

Дженифър възрази на начина, по който Бърг характеризира доказателствата, и предположението ѝ за моето психическо състояние. Съдията нареди на Бърг да се въздържа от спекулации и да продължи.

— Освен това, ваша чест — каза Бърг, — щатът обмисля да добави специално обстоятелство към обвинението, което ще направи въпроса за гаранцията безпредметен.

Дженифър скочи от мястото си и възкликна:

— Възразявам!

Знаех, че това е бойната линия. Специалното обстоятелство — убийство по поръчка или за финансово облагодетелстване — щеше да качи обвинението на ниво, където нямаше освобождаване под гаранция.

— Аргументът на прокуратурата е нелеп — протестира Дженифър. — Не само че няма специално обстоятелство, което може да се приложи в този случай, но и молбата на защитата бе подадена миналата седмица и ако щатът е обмислял специално обстоятелство, досега да го бе прибавил. Щатът прави димни завеси с надеждата да не позволи на съда да даде на господин Холър правото на излизане под гаранция.

Погледът на Уорфийлд се премести от Дженифър на Бърг.

— Защитата дава добър аргумент — каза съдията. — Какво евентуално специално обстоятелство обмисля щатът?

— Ваша чест, разследването на престъплението не е завършило и ние събираме доказателства за финансов мотив — каза Бърг. — И както съдът добре знае, убийство за финансово облагодетелстване е престъпление, извършено при специално обстоятелство.

Дженифър гневно разпери ръце.

— Ваша чест — каза тя, — наистина ли прокуратурата иска гаранцията да се определи според доказателствата, които биха могли да бъдат събрани? Това е невероятно.

— Невероятно или не, този съд няма намерение да обмисля какво се крие в бъдещето, докато отсъжда за настоящето — каза Уорфийлд. — Двете страни приключиха ли?

— Приключих — каза Дженифър.

— Един момент, ваша чест — обади се Бърг.

Видях я как се наведе да обсъди нещо с асистента си, млад юрист, който носеше папийонка. Имах доста ясна представа за какво си говорят.

Уорфийлд бързо стана нетърпелива.

— Госпожице Бърг, поискахте време, за да се приготвите за това изслушване, и ви го дадох. Не би трябвало да има необходимост от обсъждания с колегата. Приключихте ли?

Бърг се изправи и погледна съдията.

— Не, ваша чест. Щатът смята, че съдът трябва да бъде уведомен, че тече разследване на план обвиняемият да избяга от страната в Мексико, ако бъде освободен под гаранция.

Дженифър се изправи и възрази:

— Ваша чест. Още необосновани обвинения? Щатът толкова ли отчаяно иска да държи този човек в ареста, че превръща разследването в…

— Ваша чест — казах и станах. — Може ли да отговоря на обвиненията?

— След малко, господин Холър — отвърна Уорфийлд. — Госпожице Бърг, най-добре това да е основателно. Кажете ми повече за този така наречен план за бягство от страната.

— Госпожо съдия, знам само, че защитен информатор от затвора, където пребивава господин Холър, е предал на детектива, че обвиняемият открито е говорил за план да пресече границата и да избяга, ако бъде пуснат под гаранция. Планът включва обезвреждане на електронния монитор, ако съдът разпореди такъв в замяна на намаляването на гаранцията, а сътрудничката му е напълно наясно с това. Обвиняемият е стигнал дотам да я покани да ловят риба.

— Какво ще кажете, господин Холър? — попита Уорфийлд.

— Ваша чест, твърдението на прокуратурата е невярно по много начини, като започнем със защитения свидетел — казах аз. — Няма защитен свидетел. Има само надзиратели, които подслушват поверителни разговори и след това ги предават на обвинението.

— Това е сериозно обвинение, господин Холър — каза Уорфийлд. — Бихте ли ни просветлили с вашето познание?

Съдията направи жест към катедрата и аз пристъпих напред.

— Съдия Уорфийлд, благодаря ви за възможността да представя проблема пред съда — започнах. — Затворен съм в Двете кули от повече от месец. Избрах да се защитавам сам с помощта на моята партньорка госпожа Арънсън. Това означава срещи с екипа ми в затвора, както и обаждания от обществените телефони в модула К-10. Тези срещи и разговори не би трябвало да се подслушват по никакъв начин от правораздавателните органи или някой друг. Поверителността би трябвало да е свята.

— Надявам се, че скоро ще стигнете до същественото, господин Холър — прекъсна ме съдията.

— Стигам до него сега, ваша чест — отвърнах. — Както казах, поверителността е свята. Но аз заподозрях, че случаят не е такъв в Двете кули и че това, което казвам на срещите и в телефонните разговори с моята партньорка, някак си достига до прокуратурата и госпожица Бърг. И така, ваша чест, организирах малък тест, за да докажа или оборя тази моя хипотеза. В телефонно обаждане до моята партньорка обявих, че водя поверителен разговор с адвоката си и че този разговор не бива да се подслушва. Но той е бил подслушан. И измислих историята, която току-що чух от устата на госпожица Бърг едно към едно.

Бърг стана, за да говори, а аз направих жест, с който сякаш ѝ казвах: твой ред е. Исках да отговори, защото след това щях да я обеся на собствените ѝ думи.

— Ваша чест — започна Бърг. — Нали говорихме кое е невероятно. Планът на обвиняемия да избяга е разкрит в съда, а той отговаря: „Да, но аз само се пошегувах. Просто тествах дали някой ме подслушва“. Това е потвърждение, ваша чест, само по себе си достатъчна причина гаранцията не само да не се намалява, но и да се увеличи.

— Това означава ли, че представителят на Народа признава, че е чула поверителен разговор? — попитах.

— Нищо подобно не означава — сопна се Бърг.

— Моля!? — изрева съдията. — Аз съм съдията и аз ще задавам въпросите, ако нямате нищо против.

Млъкна и се взря първо в мен, а след това в Бърг.

— Кога точно бе разговорът, господин Холър? — попита тя.

— Около шест без двайсет в четвъртък — отвърнах. Уорфийлд се обърна към Бърг и каза:

— Бих искала да чуя този разговор. Възможно ли е, госпожице Бърг?

— Не, ваша чест — каза Бърг. — Записите от поверителните разговори се унищожават, защото са поверителни.

— Унищожават се, след като са прослушани? — притисна я съдията.

— Не, ваша чест — каза Бърг. — Поверителните разговори са поверителни. Те не се прослушват, след като се установи, че са защитени обаждания до адвокат или някой друг според правилата. Тогава се унищожават. Затова не е възможно да потвърдим или отречем безумните обвинения на адвоката и той го знае.

— Това не е вярно, ваша чест — казах високо.

Очите на Уорфийлд се стрелнаха към мен, присвиха се и се превърнаха в цепки.

— Какво искате да кажете, господин Холър?

— Казвам, че направихме тест — отвърнах. — Госпожица Арънсън записа разговора и този запис е наличен в съда в момента.

Въздухът в залата сякаш беше изсмукан за миг, докато Бърг преизчисляваше курса си.

— Ваша чест, възразявам записът да се пусне — каза тя. — Няма начин да се потвърди легитимността му.

— Не съм съгласен, госпожо съдия — казах. — Записът започва със съобщението на затворническата система, че обаждането е за чужда сметка и, което е по-важното, ще чуете точните думи от историята, която госпожица Бърг току-що разказа в съда. Ако съм направил фалшив запис, откъде ще знам какво точно ще каже тя в съда?

Уорфийлд обмисли това няколко секунди, после каза:

— Да чуем записа.

— Ваша чест — започна Бърг, в гласа ѝ се прокрадваше паника, — народът въз…

— Възражението е отхвърлено — каза Уорфийлд. — Казах: да чуем записа.

Дженифър излезе напред с телефона си, постави го на катедрата и свали микрофона надолу, преди да натисне бутона за пускане на приложението за запис.

Без да ѝ давам указания, Дженифър бе достатъчно умна, че да запише разговора от началото, включително електронния глас, който обявяваше, че това е обаждане от Окръжния затвор на Лос Анджелис. След края му тя бе добавила, че това е тест, който да установи дали властите в Лос Анджелис нарушават правото ми на поверителност.

Записът бе убедителен. Исках да видя реакцията на Бърг, но не можех да отлепя очи от съдията. Лицето ѝ сякаш потъмня, когато чу частите от разговора, за които Бърг бе казала, че са дошли от информатор.

Когато записът завърши с добавката на Дженифър, попитах съдията дали иска да го чуе още веднъж. Тя отказа, след това ѝ отне известно време, за да се съвземе и да състави устния си отговор. Като бивш адвокат тя вероятно винаги бе имала причина да подозира, че разговорите между задържаните клиенти и защитниците им се подслушват.

— Може ли да се обърна към съда? — каза Бърг. — Не съм слушала записа. Това, което представих пред съда, е истината, такава, каквато ми бе разказана. Разузнавателният отдел на шерифа в затвора ми предостави доклад, от който имам тази информация, а в него се казваше, че тя е от информатор. Не съм излъгала или подвела съда съзнателно.

— Няма значение дали ви вярвам — каза Уорфийлд. — Имаме сериозно нарушение на правата на този обвиняем и за това ще има последствия. Ще има разследване и всичко ще се изясни. Междувременно аз съм готова да отсъдя по молбата на защитата за гаранцията. Някакви възражения, госпожице Бърг?

— Не, ваша чест — каза Бърг.

— И аз така си мислех — отвърна съдията.

— Може ли да бъда изслушан, ваша чест? — попитах.

— Няма нужда, господин Холър. Няма нужда.

12.

Когато пристъпих през портата на Двете кули, ме посрещна малка група приятели, колеги и близки. Те избухнаха в ликуване и ръкопляскания, докато излизах. Медиите също бяха там и ме заснеха как вървя през шпалира и раздавам прегръдки и ръкостискания. Беше едновременно притеснително и приятно. Отново дишах свободен въздух и исках да му се насладя. Единият от моите линкълни беше до тротоара, готов да потегли — очевидно не онзи, в който бе убит Сам Скейлс.

Хари Бош и Андре Ла Кос бяха последни в редицата доброжелатели. Благодарих им, че са проявили готовност да застанат до мен и да ми дадат парите си.

— Минахме евтино — каза Бош.

— Държа се идеално в съда — добави Ла Кос. — Както обикновено.

— Е — казах, — двайсет и пет хиляди на глава пак са си много пари според моите разбирания и ще ви се издължа, момчета, по-рано, отколкото си мислите.

И двамата щедро се бяха съгласили да дадат по 200 хиляди за вноската от десет процента по гаранцията. Но съдия Уорфийлд бе толкова разгневена от очевидното подслушване на разговорите ми в затвора, че свали сумата от 5 милиона на 500 хиляди като наказание за нарушението. За жалост тя също така нареди да нося гривна на глезена, но това не помрачи новината, че двамата ми спонсори трябваше да платят само малка част от онова, което бяха предложили.

Денят беше хубав. Бях свободен.

Дръпнах Андре настрани, за да си поговорим насаме.

— Андре, нямаше нужда да го правиш, човече — казах. — Имам предвид, че Хари ми е брат. Той е моя кръв, а ти си клиент и никак не ми се иска да взимам от парите, които си спечелил със собствената си кръв.

— Да, така е — каза той. — Но трябваше да го направя. Исках да го направя.

Кимнах отново в знак на благодарност и му стиснах ръката. Докато го правех, се приближи Фернандо Валенцуела. Той бе пропуснал частта с ликуването.

— Не ме прецаквай с това, Холър — каза той.

— Вал, мой човек — казах аз.

Ударихме си юмруците.

— Когато чух в съда за онова с Мексико, си рекох: а стига бе! — каза Валенцуела. — Но после, човече, заби в десетката. Хубаво представление.

— Не беше представление, Вал — отвърнах. — Трябваше да изляза.

— И вече си вън. Ще те следя.

— Сигурен съм.

Валенцуела се отдалечи и другите отново се струпаха край мен. Потърсих Маги, но не я видях. Лорна се поинтересува какво искам да правя.

— Да се видиш с екипа, да останеш сам, какво? — попита тя.

— Знаеш ли какво искам? — казах. — Искам да се кача в този линкълн, да отворя прозорците и просто да карам по брега.

— Може ли да дойда? — попита Хейли.

— А аз? — добави Кендал.

— Разбира се — отвърнах. — У кого са ключовете?

Лорна пъхна ключовете в ръката ми. След това ми подаде телефон.

— Твоят още е в полицията. Но мислим, че сме прехвърлили всичките ти контакти и имейла ти на този.

— Идеално — отвърнах.

След това се наведох и ѝ прошепнах:

— Да съберем екипа по-късно. Обади се на Крисчън в „Дан Тана“ и виж дали можем да намерим маса. Шест седмици съм ял сандвичи със салам. Тази вечер искам пържола.

— Имаш го — отвърна Лорна.

— И покани Хари — добавих. — Може би е успял да прегледа папката с доказателствата на прокуратурата и има нещо за казване.

— Добре.

— Още нещо: говори ли с Маги в съда? Тя май изчезна и се чудя дали не ни е бясна, че я доведохме като свидетел за моя характер.

— Не, не е ядосана. След като съдията заяви, че няма да има нужда от такива свидетелства, тя ми каза, че трябва да се връща на работа. Но беше готова да помогне.

Кимнах. Беше хубаво да го знам.

Отключих линкълна с дистанционното и тръгнах към шофьорската врата.

— Качвайте се, дами.

Кендал се отказа от предната седалка в полза на Хейли и седна отзад. Това бе много мило от нейна страна и ѝ се усмихнах в огледалото за обратно виждане.

— Очите на пътя, татко — каза Хейли.

— Права си — съгласих се.

Отделихме се от тротоара. Тръгнах към 10-а магистрала и поех на запад. Вече беше време да вдигна прозорците, за да се чуваме, като говорим.

— Как се чувстваш? — попита Кендал.

— Доста добре за човек, обвинен в убийство — отвърнах.

— Но ще спечелиш, нали, татко? — попита настойчиво Хейли.

— Не се тревожи, Хей, ще спечеля — казах. — И тогава от просто добре ще се почувствам страхотно. Ясно?

— Ясно — отговори тя.

Пътувахме мълчаливо известно време.

— Може ли да ти задам един тъп въпрос? — каза Кендал.

— В правото няма тъпи въпроси — отвърнах. — Само тъпи отговори.

— Какво ще стане сега? — попита тя. — След като вече си пуснат под гаранция, процесът ще се забави ли?

— Няма да им позволя да го забавят — казах. — Поискал съм бързо производство.

— Какво точно означава това? — попита Кендал.

Погледнах към дъщеря ми.

— Ти си студентка първи курс по право — казах. — Защо не отговориш?

— Знам отговора от теб, не от юридическия факултет — отвърна Хейли.

Обърна се назад към Кендал.

— Ако си обвинен в престъпление, имаш право на бързо производство — каза тя. — В Калифорния това означава, че имат десет дни след ареста, за да проведат предварително изслушване или да поискат свикване на разширен състав от съдебни заседатели. И в двата случая след това си официално обвинен и щатът трябва в рамките на шейсет работни дни да ти организира процес или да ти свали обвиненията и да прекрати делото.

Кимнах. Правилно го бе обяснила.

— Какво са работни дни? — попита Кендал.

— Дните, в които се ходи на работа — каза Хейли. — Шейсет дни, като изключим уикендите и празниците. Баща ми бе обвинен точно преди Деня на благодарността — на 12-и ноември, ако трябва да сме точни — и шейсет дни ни пращат през февруари. Махат се два дни на Деня на благодарността и цяла седмица от Коледа до Нова година. Като прибавим и Деня на Мартин Лутър Кинг и Деня на президента, когато съдилищата са затворени, стигаме до 18 февруари.

— Денят на десанта — казах.

Пресегнах се и стиснах коляното на Хейли като горд баща.

Трафикът течеше спокойно и аз поех по магистралата към извития тунел, който ме изплю на тихоокеанското крайбрежно шосе. Спрях на паркинг, който обслужваше плажните клубове там, и слязох. Един служител тръгна към нас. Посегнах към джоба си и осъзнах, че цялото съдържание на джобовете ми от нощта, в която бях арестуван, беше в плик, който бях предал на Лорна, за да мога да се прегръщам и здрависвам с хората.

— Нямам никакви пари — казах. — Някой да има петарка, за да дам на този човек за десет минути на плажа.

— Аз ще се оправя — каза Кендал.

Плати на мъжа и всички пресякохме пешеходната и велосипедната алеи и пясъчната ивица към водата. Кендал си свали обувките и ги понесе в ръка. Имаше нещо секси в това действие.

— Татко, няма ли да се присъединиш? — попита Хейли.

— Не — отвърнах. — Искам само да чуя вълните. Там, където бях, имаше само ехо и металически звуци. Трябва да ги измия от ушите си с нещо хубаво.

Спряхме на едно възвишение точно над мокрия пясък, по който се разбиваха вълните. Слънцето бавно се спускаше към синьо-черната вода. Държах ръцете и на двете си придружителки и мълчах. Дишах дълбоко и си спомнях къде съм бил. В този момент реших, че трябва да спечеля делото, защото нямаше начин да се върна в затвора. Бих приел всички други екстремни алтернативи на това.

Пуснах ръката на Хейли и я притеглих към себе си.

— Само за мен говорим — казах. — Как си ти, Хей?

— Добре — отвърна тя. — Вярно е това, което каза за първи курс — наистина е гадно.

— Да, но ти си по-умна от мен. Ще се справиш.

— Ще видим.

— Как е майка ти? Видях я в съда и Дженифър каза, че е била готова да гарантира за мен, ако се наложи.

— Добре е. И да, беше готова да те защити.

— Ще ѝ се обадя да ѝ благодаря.

Обърнах се и погледнах Кендал. Струваше ми се, че никога не ме е напускала, за да избяга на Хаваите.

— А ти? — попитах. — Добре ли си?

— Вече да — каза тя. — Не ми харесваше да те гледам в съдебната зала.

Кимнах. Разбирах. Погледнах към океана. Прибоят сякаш отекваше в гърдите ми. Цветовете бяха ярки, а не като сивото от последните ми шест седмици. Беше красиво и не исках да си тръгвам.

— Добре — казах накрая. — Времето свърши. Обратно на работа.

Трафикът в обратната посока не беше толкова благоприятен. Отне ми почти час да закарам Хейли до апартамента ѝ в Корейския квартал, след като тя отказа поканата ми за вечеря и избра седмичната си група за самоподготовка. Темата тази седмица: правилата на пожизнената рента.

След като я оставих, останах до тротоара и се обадих на Лорна. Тя ми каза, че имам резервация за вечеря в „Дан Тана“ за 8 часа и че Хари Бош ще присъства.

— Мисля, че иска да обсъдите нещо — добави Лорна.

— Добре — казах. — Бих искал да го чуя.

Прекъснах връзката и погледнах Кендал.

— Е — казах. — Вечерята с екипа ми е в осем и ми се струва, че те наистина искат да работим и да обсъждаме делото. Не мисля, че…

— Всичко е наред — отвърна тя. — Знам, че искаш да се захванеш за работа. Можеш просто да ме откараш.

— Къде?

— Ами възползвах се от предложението ти. Отседнала съм в дома ти. Нали може?

— Разбира се. Бях забравил, но е страхотно. И без това исках да се прибера, за да се преоблека. Това е костюмът, с който ме арестуваха. Вече не ми е по мярка и ми мирише на затвор.

— Добре тогава. Ще се събличаш.

Погледнах я и тя ми се усмихна провокативно.

— Ъ, мислих, че сме скъсали — казах.

— Така е — отвърна. — Тъкмо затова ще е адски забавно.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Добре тогава.

И потеглих с линкълна.

13.

Някой е казал, че човекът се познава по любимия му ресторант. Може и да е вярно. В „Дан Тана“ ме познаваха и аз ги познавах: Крисчън на входа, Артуро край масата, Майк зад бара. Но това не отменяше факта, че в кичозното италианско заведение с карирани покривки се сервираха най-хубавите пържоли от говеждо филе в града. Харесвах мястото, защото там ме познаваха, но харесвах пържолите дори повече.

Когато спрях до момчето, което паркираше колите, видях Бош сам пред входа на ресторанта. Стоеше до пейката за пушачи, но аз знаех, че не пуши. След като предадох ключовете, отидох при него. Забелязах, че държи под мишница дебела папка. Предположих, че това са доказателствата на прокуратурата.

— Ти ли си пръв? — попитах.

— Не, всички са вътре — каза той. — Масата е в ъгъла в дъното.

— А ти ме чакаш тук. Искаш да ме питаш дали наистина съм го направил?

— Имай ми малко повече доверие, Мик. Ако смятах, че си го направил, нямаше да ти дам парите.

Кимнах.

— И нищо в тази папка не промени мнението ти?

— Не. Само ме накара да си дам сметка, че си в наистина заплетена ситуация.

— На мен ли го казваш! Да влезем?

— Разбира се, но само още нещо, преди да отидем при другите. Както ти казах, някой наистина те е натикал в капан и ми се струва, че може би трябва да го проточиш възможно най-дълго. Нали разбираш, да се откажеш от бързо производство… да не бързаш.

— Благодаря за доверието.

— Нещата са такива, каквито са.

— Благодаря за съвета, но ще пропусна. Искам това да свърши, какъвто и да е изходът.

— Разбирам.

— Ами ти? Добре ли си? Пиеш ли си още хапчетата?

— Всеки ден. Засега всичко е наред.

— Радвам се да го чуя. А Мади? Как е тя?

— Добре е. В Академията е.

— Човече, второто поколение е същото като първото.

— Мислех, че Хейли иска да е прокурор.

— Ще размисли.

И му се усмихнах.

— Да влизаме.

— Преди това още нещо. Исках да обясня защо така и не дойдох да те видя в затвора.

— Не мисля, че трябва, Хари.

— Трябваше да дойда, знам. Но не исках да те виждам там.

— Знам. Лорна ми каза. Честно казано, дори не те включих в списъка. И аз не исках да ме виждаш там.

Той кимна и влязохме. Крисчън, облеченият във фрак салонен управител, ме поздрави сърдечно и прояви класа, като не спомена, че не съм идвал от повече от шест седмици, макар че вероятно знаеше защо. Представих му Хари като свой брат. Крисчън ни заведе до масата, където вече ни чакаха останалите: Дженифър, Лорна и Сиско. Беше маса за шестима, но в присъствието на Сиско беше претъпкана.

Миризмата на храна от масите край нас почти ме замая. Разсея ме и се усетих, че започвам да протягам шия, за да видя какво са поръчали другите клиенти.

— Добре ли си, шефе? — попита Сиско.

Обърнах се към него.

— Добре съм, добре. Но нека първо поръчаме. Къде е Артуро?

Лорна махна на някого зад мен и след миг Артуро застана до масата с бележник в ръка. Поръчахме пържоли за всички, освен Дженифър, която не ядеше червено месо. Тя избра патладжан с пармиджано по препоръка на Артуро. Лорна поръча червено вино за пиещите, а аз поисках голяма бутилка газирана вода. Казах на Артуро да донесе хляб и масло възможно най-бързо.

— Добре — заявих, когато останахме сами. — Тази вечер можем да празнуваме, защото съм на свобода и свихме малко перките на обвинението в съда. Но това е всичко. Никакви махмурлуци утре, защото продължаваме да работим.

Всички кимнаха, с изключение на Бош. Той просто се взираше в мен от отсрещния край на масата.

— Хари, виждам, че умираш да кажеш нещо — подканих го. — Вероятно нещо лошо. Искаш ли да започнеш? У теб е папката с доказателствата. Прочете ли я?

— Разбира се — каза той. — Прочетох доказателствата на прокуратурата и също така говорих с някои хора, които познавам.

— С кого например? — попита Дженифър.

Бош се взря в нея за миг. Вдигнах ръка на десетина сантиметра от масата, за да ѝ дам знак да се успокои. Бош отдавна се бе пенсионирал от лосанджелиската полиция, но все още имаше добри връзки. Знаех го от първа ръка и нямах нужда да ми назовава източниците си.

— Какво ти казаха? — попитах.

— В прокуратурата са доста ядосани заради начина, по който препъна Бърг — каза Бош.

— Бяха хванати, че мамят, а са ядосани на нас — отвърна Дженифър. — Красота!

— Какво е заключението? — попитах. — Какво смятат да правят?

— Като начало ще се стремят към доказването на специално обстоятелство като към Светия граал — каза Бош. — Искат да те накажат заради днешното изпълнение, да те върнат в ареста.

— Това са глупости — заяви Сиско.

— Да, но могат да го направят — каза Бош, — ако намерят доказателство.

— Няма такова доказателство — намеси се Дженифър. — Финансово облагодетелстване? Убийство по поръчка? Това е абсурдно.

— Казвам само, че търсят — заяви Бош; гледаше само мен, сякаш другите на масата нямаха значение. — И трябва да внимаваш с ходовете си.

— Не разбирам — каза Лорна.

— Вдигна голям шум за данните от колата и телефона — продължи Бош. — Предполагам, че имаш нужда да докажеш, че не си напускал къщата. Това може да се изопачи като доказателство, че си платил на някого да отвлече Скейлс и да ти го доведе. Така се доближаваш до убийство по поръчка.

— Това са пълни глупости — каза Сиско.

— Имам предвид, че те така мислят — каза Бош. — И аз така бих си помислил.

— Сам ми дължеше пари — обадих се аз. — Така и не ми плати за последното дело и го съдехме. Колко беше, Лорна? Шейсет хиляди?

— Седемдесет и пет — поправи ме Лорна. — С лихвите и глобата е над сто вече. Но го направихме само за да наложим запор. Знаехме, че никога няма да плати.

— Но те могат да се заровят в това и да го изкарат убийство за финансово облагодетелстване — казах. — Ако успеят да докажат, че Сам е имал пари, запорът би бил в сила и след смъртта му.

— Имал ли е? — попита Бош. — Пари? Разполагат с репортаж от новините, в който се казва, че с всичките си измами е натрупал десет милиона долара. Къде са те?

— Помня тази статия — казах. — „Най-мразеният човек в Америка“, така го наричаха. Беше преувеличено и ми развали доста приятелства, особено у дома. Но Сам винаги бе забъркан в някаква измама. Винаги прибираше пари. Те са отишли някъде.

— Но това е лудост — каза Дженифър. — Смятат, че сме убили бивш клиент за неплатена сметка? За седемдесет и пет хиляди долара? Сто хиляди долара?

— Не, не смятат така — намесих се. — Не това е важното. Важното е, че са ядосани и ако могат да докажат, че е имало специално обстоятелство, освобождаването ми под гаранция се отменя и се връщам в Двете кули. Това искат те. Да ми го начукат. Да наклонят терена в тяхна посока. Няма значение дали добавеното обвинение ще издържи после в съда.

Дженифър поклати глава.

— Пак не ми се връзва. Мисля, че източниците ти не струват нищо.

Погледна настойчиво Бош. Той бе новият, външният човек и в нейните очи бе заподозрян. Опитах се да замажа нещата.

— Добре, колко време имам, преди да направят тази простотия? — попитах.

— Трябва да намерят парите и да докажат, че си знаел за тях — каза Бош. — Ако успеят, ще оттеглят сегашното обвинение и ще се върнат на искането си за разширен състав съдебни заседатели. След това ще повдигнат ново със специално обстоятелство.

— Това ще нулира часовника на бързото производство и ще означава, че внесените днес пари отиват в канализацията — каза Дженифър. — Връщаш се в затвора и заемът за гаранцията става несъбираем.

— Това са пълни глупости — повтори Сиско.

— Е, добре, трябва да сме готови да се явим пред Уорфийлд в мига, в който това се случи — казах. — Хари, казвай ни, когато чуеш нещо ново. Дженифър, ще ни трябва аргументация. Те саботират бързото производство, прокуратурата си отмъщава, нещо такова.

— Заемам се — заяви Дженифър. — Това направо ме подлудява.

— Не допускай емоциите да ти влияят — предупредих я. — Нека не влизаме в залата полудели, нека накараме съдията да полудее. Днес видях как изглежда това, когато ѝ пуснахме записа. Знам, че я върнахме във времето, когато тя е била адвокат. Ако прокуратурата прави всичко само за да ми го начука, тогава Уорфийлд ще го види още преди да сме го казали.

Дженифър и Бош кимнаха утвърдително.

— Шибани пъзльовци — каза Сиско. — Страх ги е да излязат лице в лице с теб, шефе.

Харесваше ми, че екипът изглежда по-ядосан на стратегията на прокуратурата от мен. Това щеше да ги държи във форма в дните и седмиците до процеса.

Върнах вниманието си върху Бош. Осъзнавах по-добре от останалите какъв голям успех е привличането му в нашия отбор. Аз бях застанал на негова страна предната година и сега той заставаше на моя. Но моралната подкрепа бледнееше в сравнение с детективските му умения.

— Хари, работил ли си някога с Друкър и Лопес? — попитах.

Кент Друкър и Рафаел Лопес от лосанджелиската полиция ръководеха разследването по случая. Те бяха част от елитния отдел „Грабежи и убийства“, където се бе трудил и Бош до края на своята полицейска кариера.

— Никога пряко по някое разследване — каза Бош. — Бяха част от отдела, но рядко сме се засичали. Бяха добри детективи обаче. Не влизаш в „Грабежи и убийства“, ако не си. Въпросът е какво правиш, когато влезеш там — почиваш на стари лаври или продължаваш да си даваш зор. Фактът, че са назначени по този случай, отговаря на въпроса.

Кимнах. Бош изглеждаше разколебан. Зачудих се дали е чул още нещо, за което не осъзнава, че е ценно, или премълчава факти, докато ги осмисли.

— Какво? — попитах. — Имаш още ли?

— Нещо такова — отвърна той.

— Тогава по-добре го кажи, за да го обсъдим.

— Ами, един от последните ми случаи в отдела беше разследване, в което бе намесена и финансова измама — започна Бош. — Един тип крадеше пари, хванаха го и той уби човека, който го разкри, за да му затвори устата. Доста ясна ситуация, но не можехме да намерим парите. Начинът му на живот не показваше нищо. Не харчеше откраднатото, криеше го, затова наехме финансов криминалист, за да проследи парите. Да ни помогне да ги намерим.

— Ясно — казах. — Получи ли се?

— Да, намерихме парите в офшорна компания и доказахме вината — каза Бош. — Споменавам го, защото тогавашната ми партньорка още работи в отдела. Тя ми каза, че Друкър отишъл при нея и ѝ поискал контакт с финансовия криминалист.

— Трябва да си намерим наш — добави Дженифър и си записа на малко листче.

— Да прегледаме пак нашите документи от предишните дела на Сам — казах. — Може би в тях има някаква информация за движението на парите му. Хари, нещо друго?

Погледнах през рамо за Артуро. Не че умирах от глад, просто не можех да чакам повече за истинска храна за първи път от шест седмици.

— За папката с доказателствата на обвинението — каза Бош. — Прегледах снимките и доклада от аутопсията. Всичко бе съвсем ясно, без изненади. Но тогава видях това.

Отвори папката и извади два документа и снимка от местопрестъплението. Подаде ги на другите на масата и изчака, докато всички ги разгледат и му ги върнат.

— В доклада от аутопсията се казва, че от ноктите на жертвата са взети проби на нещо мръсно или мазно — каза той. — След това в лабораторията са установили, че веществото е комбинация от олио, пилешка мас и някаква меласа — мазнина за готвене според доклада.

— Видях го — казах. — Защо е важно?

— Ами ако погледнеш снимките от местопрестъплението, ще видиш, че ноктите на този човек са изцяло омазани в това нещо — отвърна Бош.

— Все още не разбирам — казах. — Ако беше кръв или нещо подобно, тогава бих…

— Прегледах досието му — прекъсна ме Бош. — Той е от белите якички. Прави най-вече измами в интернет. А пък сега има мазнина под ноктите.

— И какво означава това? — настоях.

— Може да е работил като мияч на чинии — намеси се Сиско.

— Според мен това означава, че е навлязъл в напълно нова област — каза Бош. — Какво означава за делото, не знам. Но мисля, че би трябвало да поискате проба от мазнината под ноктите му и независим тест.

— Добре — казах. — Можем да го направим. Дженифър?

— Разбрах — отвърна тя.

Записа си. Тъкмо се канех да предам щафетата на Лорна, за да видя какво е открила тя при прегледа на предишните ми дела, когато Артуро донесе пържолите и аз си държах устата затворена, докато не сервира на всички. След това започнах да поглъщам моето парче говеждо като човек, който месец и половина е ял само ябълки и сандвичи със салам.

Скоро забелязах, че другите ме наблюдават. Заговорих, без да ги поглеждам:

— Какво, не сте ли виждали човек да яде пържола?

— Просто не съм виждала някой да я яде толкова бързо — каза Лорна.

— Е, стой и гледай, може да си поръчам втора — отвърнах. — Имам нужда да си върна бойната форма. И като правиш такива големи почивки между хапките, Лорна, защо не ни кажеш докъде сме със списъка с враговете?

Преди тя да отговори, погледнах Бош и му обясних:

— Лорна преглежда старите дела и съставя списък с врагове, хора, които биха могли да поискат да ми сторят това. Лорна?

— Списъкът засега е кратък — отвърна Лорна. — Имаш проблемни клиенти и някоя и друга заплаха, но малко са тези, които според нас имат способностите, ума и възможността да ти заложат такъв капан.

— Капанът е сложен — добави Сиско. — Обикновените не биха могли да се справят.

— А кой би могъл? — попитах. — Кой е в списъка ти?

— Прегледах всичко два пъти и засега имам само едно име — каза Лорна.

— Едно име? — повторих. — И това е всичко? Кой?

— Луис Опаризио — отвърна тя.

— Чакай, какво? — попитах. — Луис Опаризио…?

Името ми напомняше нещо, но ми трябваше малко време, за да разбера какво. Бях сигурен, че никога не съм имал клиент на име Луис Опаризио. След това си спомних. Опаризио не беше клиент. Той бе свидетел. Произхождаше от семейство с връзки с мафията и действаше на границата между престъпното начинание и законния бизнес. Бях го използвал. Бях го притиснал на свидетелската скамейка и го бях изкарал виновен. Така отвлякох вниманието на заседателите от моя клиент и го насочих към Опаризио. В сравнение с него клиентът ми изглеждаше като ангел.

Спомних си среща с него в тоалетната на съдебната палата. Помнех гнева, омразата. Беше огромен мъж с телосложение на пожарникарски кран и ръцете му стърчаха от тялото така, сякаш бе готов да ме разкъса с тях на парчета. Притисна ме в ъгъла и искаше да ме убие на място.

— Кой е Опаризио? — попита Бош.

— Един, на когото приписах убийство в съда — казах.

— Мафиот — добави Сиско. — От Вегас.

— Виновен ли беше? — попита Бош.

— Не, но го изкарах виновен — казах. — Клиентът ми бе оправдан и си тръгна.

— А клиентът ти беше ли виновен?

Поколебах се, но отговорих честно.

— Да, но тогава не го знаех.

Бош кимна и аз го приех като присъда, макар току-що да бях показал защо хората мразят адвокатите.

— Е — каза той, — тогава толкова ли е невероятно, че Опаризио би искал да ти го върне и да те накисне за убийство?

— Не, никак даже — отвърнах. — Случилото се тогава в съда му причини много неприятности и му струва много пари. Той беше скрита лимонка. Опитваше се да пренасочва мафиотски пари към законни дейности и аз провалих това, когато го изправих на свидетелската скамейка.

Бош обмисли това за няколко секунди. Никой друг не се обаждаше.

— Добре — каза той накрая. — Нека аз поема Опаризио. Да видя какви ги върши. Сиско, ти продължи да се занимаваш със Сам Скейлс. Може би някъде пътищата ни ще се пресекат и тогава ще знаем защо се е случило всичко това.

Прозвуча ми като добър план, но щях да оставя Сиско да реши. Май всички гледахме него и чакахме. Накрая той кимна одобрително и каза:

— Добре. Да го направим.

14.

Прибрах се късно и паркирах на улицата. Не исках да паркирам в гаража и не бях сигурен дали някога ще поискам отново. Влязох и заварих къщата съвсем тъмна. В първия момент си помислих, че Кендал си е тръгнала. Че след като бях излязъл на свобода е осъзнала, че не иска отново да живее тук с мен. Но тогава видях някакво движение в тъмния коридор и тя се появи. Беше само по халат.

— Прибра се — каза тя.

— Да, окъсняхме — отвърнах. — Имахме много за обсъждане. На тъмно ли ме чакаше?

— Всъщност заспах. Нали беше светло, като се прибрахме, и не запалихме лампите.

Кимнах разбиращо. Очите ми започваха да свикват със сенките и тъмнината.

— Значи не си яла? — попитах. — Сигурно си гладна.

— Не, добре съм — отвърна тя. — А ти сигурно си уморен.

— Нещо такова. Да.

— Но все още си развълнуван, че си на свобода?

— Да.

Тази сутрин се бях събудил в затворническа килия. А сега се канех да спя в собственото си легло за първи път от шест седмици. Гърбът ми върху дебел матрак и главата ми на мека възглавница. И ако това не бе достатъчно, бившата ми приятелка се бе върнала и стоеше пред мен с разтворен халат и нищо под него. Все още бях обвинен в убийство, но бе невероятно как късметът ми се бе обърнал за един-единствен ден. Докато стоях така, ми се струваше, че никой с пръст не може да ме пипне. Бях супер. Бях свободен.

— Е — каза Кендал с усмивка, — надявам се, че не си прекалено уморен.

— Мисля, че ще се справя — отвърнах.

Тя се обърна и изчезна в тъмния коридор към спалнята.

А аз я последвах.