Законът на невинността

24.

Сряда, 15 януари

Стигнахме в Сан Педро в 9:30 следващата сутрин. Отидохме самостоятелно. Мен ме откара Бишоп, защото трябваше до един на обяд да съм в центъра за заседанието за липсващия портфейл. Бош дойде със стария си джип „Чероки“, а Сиско със своя „Харли“. Събрахме се пред къщата на „Кабрило“, за която ми бе казал Остин Нидерланд. На предната морава имаше знак „Апартамент под наем“. Почуках на вратата, отвори ми жена по халат. Вдигнах визитката си и започнах по сценария, който си бяха написал в главата по това, което знаех от Нидерланд.

— Здравейте, госпожо, аз съм Майкъл Холър, адвокат, свързан със ситуацията около наследството на Уолтър Ленън, тук сме, за да вземем собствеността му, която е оставил тук.

— Наследство? Това да не би да означава, че е мъртъв?

— Да, госпожо, господин Ленън почина в края на октомври.

— Никой не ни е казал. Помислих си, че просто е офейкал. Беше платил и за ноември, но после и декември мина, а от него нямаше ни вест, ни наем.

— Видях табелата отпред. Давате ли апартамента под наем?

— Разбира се. Той си тръгна и не плати.

— Вещите му още ли са там?

— Не, разчистихме. Нещата му са в гаража. Искахме да ги изхвърлим, но нали знаете какъв е законът. Трябва да изчакаме шейсет дни.

— Благодаря ви, че сте спазили закона. Имате ли нещо против да погледнем вещите му в гаража?

Тя не отговори. Затвори вратата наполовина, за да се пресегне към нещо зад нея. След това извади дистанционно, насочи го през вратата и го натисна.

— Третото паркомясто — каза тя. — Отворено е. На кашоните пише името му.

— Благодаря — казах. — Имате ли нещо против да огледаме и апартамента? Много набързо.

Тя се пресегна пак зад вратата и ми подаде ключ.

— Върнете го обаче.

— Разбира се — отвърнах.

— И не разхвърляйте. Изчистено е. Господин Ленън остави голяма бъркотия.

— Как така? Каква бъркотия?

— Сякаш бе минало торнадо. Счупени мебели, нещата му разхвърляни навсякъде по пода. Така че не ме питайте за депозита. Едва покри цялата тая бъркотия.

Започнахме с апартамента, който беше малко едностайно жилище на върха на стълбите, залепено за външната стена на гаража. Бе почистено и приготвено за новия наемател. Не очаквахме да намерим нещо от пръв поглед — особено след като от думите на хазяйката ставаше ясно, че вече е било претърсено. Но Сам Скейлс цял живот се бе занимавал с измами и имаше причини да крие неща на места, които едно бързо претърсване можеше и пропусне. Бош пое ръководството, тъй като имаше дългогодишен опит с обиски на домове на престъпници.

Бош бе донесъл малка кутия с инструменти. Първата му спирка беше кухнята, където методично провери под чекмеджетата, демонтира бордовете под шкафовете и погледна зад тях, разглоби вратата на хладилника и разгледа абсорбатора над печката. Когато си дадох сметка колко дълго може да продължи пълното претърсване, реших да сменя подхода. Оставих Бош в апартамента, а ние със Сиско отидохме в гаража. Трябваше да съм сигурен, че ще стигна в съда навреме.

Там, насред третото паркомясто, имаше две купчини от по четири кашона. Бяха запечатани и на всеки пишеше името на Ленън и датата 12.19 г. Сиско се зае с едната купчина, а аз — с другата.

В първия кашон, който отворих, имаше дрехи. На второто паркомясто в гаража имаше кола. Сложих дрехите на капака ѝ и ги прегледах една по една, пребърках джобовете, после ги върнах в кашона.

Вторият бе пълен с обувки, чорапи, бельо и нищо друго. Проверих щателно обувките и намерих чифт работни с връзки и мазни боклуци в грайферите. Напомниха ми за мазната субстанция, намерена под ноктите на Сам Скейлс.

Оставих обувките настрани и се обърнах да видя какво прави Сиско. В първите два кашона, които бе отворил, също имаше дрехи.

В третия кашон открих лични вещи, сред които тоалетни принадлежности, електрически будилник и няколко книги. Прелистих всяка и не намерих нищо скрито. Всичките бяха романи с изключение на една, която бе упътване от 2015 година за цистерна „Мак Пинакъл“. Това явно имаше връзка с „Биогрийн“, но не бях сигурен каква. Оставих упътването на капака на колата на второто паркомясто.

В четвъртия кашон имаше още от същото. Книги и лични вещи, машина за кафе и няколко чаши, увити в стари вестници. На дъното имаше неотворена поща, вероятно сложена за предпазване на крехката стъклена кана на кафемашината и чашите.

Пощата се състоеше най-вече от рекламни брошури, но имаше и телефонна сметка от „AT & T“ и неотворено писмо от Остин Нидерланд с обратен адрес в щатския затвор „Хай Дезърт“ в Невада. Върнах писмото от затвора неотворено в кашона. От разговора ми с Нидерланд бе станало ясно, че той не знае нищо за измамата, която бе движил Сам Скейлс. Не мислех, че писмото ще ни е полезно по някакъв начин. Но отворих телефонната сметка, за да видя дали в нея няма списък с номера. Оказа се само напомняне, че сметката не е платена. Имаше списък с ползваните от Сам Скейлс услуги, но не и списък с обаждания.

Сиско изоставаше с един кашон от мен и разгръщаше страниците на книгите в третия. Приближих се към него и отворих последния. В него имаше три неотворени кутии овесени ядки и четвърта кутия с оризов чипс.

— Сам май е обичал зърнени закуски.

Разклатих и разгледах всяка кутия, за да видя дали е запечатана, или Сам е скрил нещо в нея. Реших, че са просто кутии със зърнени закуски, и продължих нататък. Под тях имаше пакети смляно кафе и други неотворени неща от кухненските шкафове.

— Виж това — каза Сиско.

Вдигна тънко упътване за изпит за професионален шофьор за Калифорния.

— Вътре има подчертани неща — каза Сиско. — Сякаш наистина го е изучавал.

— Аз пък намерих упътване за ползване на цистерна „Мак“ — отвърнах.

— Пак ще кажа — може би е искал да стане добропорядъчен. Да се преквалифицира в шофьор на камион или нещо подобно.

— Няма начин. За Сам честната работа беше по-страшна от затвор. Подготвял е сложна измама. Никога не би станал добропорядъчен.

— И каква е била тя?

— Не знам, но сме близо. Затова са откраднали портфейла.

— Защо?

— В портфейла е била актуалната му самоличност. Тя щеше да ни отведе тук, а след това и до „Биогрийн“. Не са искали да стигнем дотук.

— Кои са те?

— Все още не знаем. Може би Опаризио. Може би ФБР. Те са по следите на Опаризио и онова място и не са искали разследването им да бъде компрометирано с разследване на убийство, свързано с „Биогрийн“. Веднага щом полицаите от Лос Анджелис са свалили отпечатъците на Сам онази нощ, вероятно в Бюрото са били уведомени. Преценили са ситуацията и са прибрали портфейла, преди някой да го е прегледал. Дошли са тук, претърсили са мястото, премахнали са всички улики. Сам никога няма да бъде свързан със самоличността на Уолтър Ленън и разследването няма да стигне до „Биогрийн“.

— Значи казваш, че просто са оставили да те свържат с убийството и са щели да те оставят и да лежиш в затвора заради него?

— Не знам. Изглежда като план, съставен без много мислене напред. Може би са печелили време, за да приключат нещата в „Биогрийн“. А след това графикът им се е объркал, когато не се отказах от бързото производство. Вместо делото да влезе в съда през юли или по-късно, то влиза през февруари, а те не са очаквали това.

— Може би. Много „може би“.

— За момента това са само предположения. Но мисля, че ние…

Тогава Бош влезе в гаража и аз млъкнах.

— Нещо ново горе? — попитах.

— Чисто е — каза той. — Намерих скривалище под пода в дрешника в спалнята, но не е прикрито добре и е празно. Който е претърсил това място преди нас, го е намерил.

— Колко е голямо? — попитах. — Може ли да побере лаптоп?

— Да, би могло — отвърна Бош.

— Ето това липсва — казах. — Сам ползваше интернет за измамите си. Не го виждам без компютър. Освен това тук има телефонна сметка с пълен пакет услуги, включително домашен уайфай. Защо да има уайфай, ако няма компютър?

— Значи ни липсва компютър, телефон и портфейл — каза Сиско.

— Точно така — потвърдих.

— Какво има в кашоните? — попита Бош.

— Нищо особено — отвърнах. — Едни работни обувки с мазнина по грайферите. Почти приключихме.

Върнах се на последния кашон и видях, че на дъното има документи и книжа — вероятно неща от кухненско чекмедже. Сред тях имаше инструкция за ползване на кафемашината, подробно упътване за сглобяване на маса от ИКЕА и няколко отворени писма от Нидерланд. Фактът, че Скейлс ги бе запазил, усили усещането ми, че двамата са имали романтична връзка.

Имаше и сгъната на три и закарфичена с кламер разпечатка на статия от „Ню Йорк Таймс“. Заглавието ѝ беше: „Кървящият звяр“.

Разказваше се за нещо, случило се в Солт Лейк Сити. Започнах да чета и спрях. Тази статия променяше всичко. И много добре знаех, че трябва да предам разпечатката на прокуратурата, ако я взема от гаража.

Сгънах я и я върнах в кашона. След това взех упътването за цистерната „Мак“ и върнах и него. След това затворих кашона и сложих върху него два други.

— Добре, махаме се оттук — казах.

— Чакай — обади се Сиско. — Не искаш ли да вземеш нещо?

— Ако вземем нещо, ще трябва да го споделим — отвърнах.

— Нова улика — каза Сиско.

— Нека я открият сами — продължих. — Те не ми правят никакви услуги, и аз няма да им правя. Да вървим. Трябва да се явя в съда.

Докато вървяхме, погледнах Бош за признаци на несъгласие с решението ми да оставя всичко на мястото му. Не видях нищо.

Когато се разделихме и поехме към съответните си превозни средства, извиках Сиско до моята кола.

— Имаш ли нещо против да върнеш ключа на възрастната дама? — попитах.

Той протегна ръка и аз му дадох ключа.

— Вземи ѝ името — казах. — Ще я включим в списъка със свидетели.

— Имаш го — отвърна Сиско.

— И ѝ кажи, че не сме намерили в кашоните нищо ценно. Може да ги дари или да се отърве от тях, както пожелае. Веднага щом поиска.

Сиско ме погледна и кимна. Разбра какво имам предвид. Жената да се отърве от вещите преди полицията или прокуратурата да намерят това място.

— Ще ѝ предам — каза той. — Да прави каквото реши.

25.

След първото заседание за липсващия портфейл на Сам Скейлс нещата се бяха променили бързо. Моят гняв за изчезналата улика и значението ѝ за делото сега бе потушен от откритията на екипа ми през последните четиридесет и осем часа. Смятах, че вече знам ключовата тайна от портфейла — самоличността, която Сам бе използвал през последната година от живота си. И сега не исках да споделям тази тайна с прокуратурата, докато не ми се наложи. Със сигурност не исках тя да бъде преследвана със съдебна заповед или по някакъв начин да продължи да бъде проблем. Това ме накара да вляза предпазливо в залата на съдия Уорфийлд, въоръжен с план да спечеля точки, но да не дърпам кучето за опашката.

Съдия Уорфийлд отново закъсня с цели десет минути за следобедното заседание. Това ми даде време да разкажа на Дженифър за сутрешните ни занимания. Тъй като тя бе регистрирана като мой адвокат, се чувствах по-комфортно да споделя с нея, а не със Сиско и Бош, какво съм открил и колко важно е то. Казах ѝ за статията в „Таймс“ за Солт Лейк Сити и че трябва да премълчим тази информация. Предупредих я да не разпечатва статията, ако я намери в архива на вестника.

— Ако е на хартия, трябва да я споделим — казах. — Така че, никаква хартия.

— Разбрах — отвърна Дженифър.

— Освен това в статията се разказва за свидетел на име Арт Шулц. Пенсиониран служител на Агенцията за опазване на околната среда. Трябва да го намерим и да го доведем като свидетел. Той ще е ключовата фигура.

— Но какво ще се случи, когато го включим в списъка със свидетелите? Прокуратурата ще го проучи и ще се досети накъде бием.

Списъците със свидетелите на двете страни трябва да бъдат споделени и съдът изисква кратко описание на това, за което ще свидетелства всеки от тях.

— Има начин да го заобиколим — казах. — Да го завоалираме. Свържи се с Шулц и вземи биографията му. Той е работил за Агенцията за опазване на околната среда и вероятно е завършил биология или нещо подобно. Включи го в списъка и кажи, че ще свидетелства за материалите, намерени под ноктите на жертвата. Той ще е нашият експерт по мазнината и вероятно ще мине под радара на прокуратурата. Но след като го изправим пред съда, ще го използваме да свърже субстанцията под ноктите със случващото се в „Биогрийн“.

— Рисковано е, но добре — каза Дженифър. — Ще поработя по това след заседанието.

Съдията излезе от вратата на кабинета си и седна на катедрата. Първо се извини за закъснението, обясни, че ежемесечният обяд на съдиите се е проточил. След това се захвана за работа.

— Продължаваме с молбата за задължително споделяне на улики, подадена от защитата, и доколкото си спомням, госпожице Бърг, ви помолих да проучите въпроса с липсващия портфейл и да докладвате пред съда. Какво открихте?

Бърг пристъпи към катедрата, за да се обърне към съда. Изглеждаше измъчена, докато нагласяваше микрофона.

— Благодаря, ваша чест — каза тя. — Накратко, портфейлът продължава да липсва. През последните два дни детектив Друкър проведе разследване и е тук, за да свидетелства, ако се наложи. Но портфейлът не беше намерен. Народът се съгласява, че видеодоказателството, представено от защитата в понеделник, е изчерпателно в това отношение — по всичко личи, че в задния джоб на жертвата е имало портфейл, когато тялото е намерено в багажника на колата на обвиняемия. Но той не е бил сред личните вещи, които по-късно са предадени на полицията в Съдебна медицина.

— Установихте ли кога е взет и от кого? — настоя Уорфийлд.

— Не, ваша чест — отвърна Бърг. — Процедурата изисква тялото да бъде транспортирано в Съдебна медицина, където да бъде поставено в подготвителната зала. Там се свалят дрехите и се събират вещите и трупът се приготвя за аутопсия, а вещите се запечатват и предават на полицията. В този случай специално тялото е било открито вечерта и затова не е било предадено в подготвителната зала до два през нощта. Това означава, че подготовката за аутопсията се е случила чак сутринта.

— Значи тялото е било безпризорно? — попита съдията.

— Не точно — каза Бърг. — Трябва да е било преместено в голяма хладилна камера, която е част от Съдебна медицина.

— Значи е било при другите трупове.

— Да, госпожо съдия.

— Не е било изолирано.

— Не повече от това, че е било в камера, до която има контролиран достъп.

— Детектив Друкър провери ли дали на мястото има камери за наблюдение?

— Провери и камери няма.

— Значи няма начин да разберем кой може да е получил достъп до камерата и да е взел портфейла.

— Засега е така.

— Засега? Мислите ли, че това ще се промени?

— Не, ваша чест.

— Какво Народът предлага да направя за това, госпожице Бърг?

— Ваша чест, Народът не извинява загубата на тази вещ. Но това е загуба, която се отразява еднакво и на двете страни. Нито Народът, нито защитата имат достъп до портфейла и информацията по делото, която се съдържа в него, ако има такава. Затова позицията на Народа е, че макар да поемаме отговорност за загубата, пораженията — ако има такива — са еднакви.

Уорфийлд смели тази информация, преди да отговори.

— Нещо ми подсказва, че господин Холър няма да се съгласи с тази преценка — каза тя. — Защитата иска ли да отговори?

Станах бързо и отидох до катедрата още преди Бърг да отстъпи.

— Да, ваша чест, напълно права сте — казах. — Пораженията за защитата и обвинението в никакъв случай не може да бъдат смятани за еднакви. Щатът си е напълно стабилен и доволен със случая такъв, какъвто си е, ваша чест. Имат труп в багажника на кола и обвиняват шофьора. Няма нужда да дълбаят по-дълбоко. Случаят е приключен. Дори не повдигат въпроса за липсващия портфейл, докато защитата не го направи. Очевидно не се интересуват. Защото портфейлът и самоличността, която жертвата е използвала, може да ни отведе до това, в което е бил замесен Сам Скейлс в последните дни от живота си, а това може да влезе в противоречие с удобните обвинения, събрани срещу мен. Ясно е, госпожо съдия, че пораженията тук са за защитата, не за обвинението.

— Да кажем, че се съглася с вас, господин Холър — заяви Уорфийлд. — Какво спасение търси защитата?

— Няма спасение. Защитата иска портфейла. Това е спасението.

— Тогава какво е наказанието? Изглежда, че няма доказателства за неправомерно поведение от страна на замесените в разследването. Изглежда, че портфейлът е бил откраднат от някой, който е имал достъп до тялото, докато то е било в Съдебна медицина. Със сигурност ще бъде поискано вътрешно разследване в Съдебна медицина, но съдът не е склонен да накаже прокуратурата за нещастното стечение на обстоятелствата.

Поклатих ядосано глава, макар да знаех, че вървим към развитието, което очаквах — и което на базата на споделените доказателства от тази сутрин исках.

— Ваша чест — казах, — искам да се отбележи за протокола, че разследването на липсващата улика, проведено от обвинението, е дело на същия детектив, който е отговарял за опазването на местопрестъплението и доказателствата по случая.

— Отбелязано е, господин Холър — каза Уорфийлд. — Нещо друго, преди да приключим?

— Да, ваша чест — каза Бърг.

Отстъпих ѝ катедрата и се върнах на мястото си, като клатех глава, сякаш съм ядосан от отсъждането на съдията.

— Извинете, госпожице Бърг — каза Уорфийлд. — Господин Холър, забелязах демонстрацията ви. Не сте доволен от решението на съда ли?

Спрях рязко.

— Ваша чест, просто съм ядосан — отвърнах. — Опитвам се да изградя защита и ми се пречи на всяка крачка. Народът е загубил портфейла — няма значение дали от немарливост или злонамереност — и аз ще си платя за това. Това е всичко.

— Съветвам и двете страни да държат под контрол емоциите си и техните прояви — каза Уорфийлд. — Особено когато започне процесът. Съдът тогава няма да търпи подобни изблици, не и пред съдебните заседатели.

— Госпожо съдия, не бих го нарекъл изблик. Аз просто бях…

— Сега и със съда ли ще спорите, господин Холър?

— Не, ваша чест.

Продължих към мястото си и Уорфийлд ме проследи с поглед да не би дори да се намръщя. Накрая откъсна очи от мен и ги насочи към прокурора.

— Госпожице Бърг, продължете.

— Госпожо съдия, вчера получихме първия списък на свидетелите от обвиняемия — заяви Бърг. — В него има само две имена — самият обвиняем и неговият детектив. И това от обвиняем, който два пъти се оплаква пред съда от проблеми при споделянето на доказателствата, но пък има наглостта да включи само две имена в списъка си със свидетели.

Уорфийлд изглеждаше или уморена от постоянните престрелки между обвинението и защитата, или успана от двете мартинита, които вероятно бе изпила на обяда на съдиите. Бях сигурен, че алкохолът я бе вдъхновил да ми се сопне. Преди да успея да възразя на оплакването на Бърг Уорфийлд вдигна ръка към мен и даде знак, че не се интересува от отговора ми.

— Рано е, госпожице Бърг — каза Уорфийлд. — Имаме още трийсет дни и ще има актуализация на списъците и на двете страни следващата седмица и седмицата след нея. Нека изчакаме още малко, преди да изпадаме в паника кой кого смята да призове. Нещо друго по-сериозно?

— Не, ваша чест — каза Бърг.

— Не, ваша чест — казах и аз.

— Добре — отвърна Уорфийлд. — Тогава слагам край на заседанието.

26.

Тъй като не бях имал време да ям преди заседанието, от съда отидох право в „Малкото бижу“ за сандвич със скариди. С мен бяха всички от екипа на защитата без Бош. Той очевидно бе някъде и си вършеше неговите неща и нямахме комуникация с него. Казах на екипа, че сме взели завоя с информацията, събрана през последните четиридесет и осем часа, и е време да започнем да мислим за представянето на случая пред съдебните заседатели. Можехме ясно да предположим какво би било изложението на прокуратурата, защото то не се бе променило съществено от началото. Можехме да се подготвим за това, но по-важното бе да се подготвим да разкажем нашата версия.

Един процес често се свежда до това кой е по-добрият разказвач, обвинението или защитата. Има и доказателства, разбира се, но те се тълкуват пред съдебните заседатели от разказвача.

Версия А: мъж убива свой враг, слага трупа му в багажника и планира да го погребе по-късно през нощта, когато няма кой да го види.

Версия Б: мъж е натопен за убийството на бивш клиент и в пълно неведение кара с труп в багажника, докато полицията не го спира.

Физическите доказателства се вписват и в двете версии. Едната може да е по-достоверна от другата, когато се опрости. Но един опитен разказвач може да изравни везните или дори да ги наклони на другата страна с различно тълкувание на доказателствата. Точно на този етап се намирахме в момента и аз започвах да виждам това, което обикновено виждам преди всички процеси. Представях си свидетели на скамейката, представях си как разказвам своята версия на съдебните заседатели.

— Очевидно ще вървим към виновност на трета страна — казах. — А човекът, когото ще посочим с пръст, ще бъде Луис Опаризио. Съмнявам се, че той е дръпнал спусъка, но е дал заповедта. Така че той е нашата мишена и нашият свидетел номер едно. Трябва да го намерим. Трябва да го обвържем с документи. Трябва да се погрижим да се яви в съда.

Дженифър Арънсън размаха ръце, сякаш се бранеше от рояк пчели.

— Може ли да се върнем малко? — попита тя. — Обясни ми го, все едно съм съдебен заседател. Какво казваме, че се е случило? Имам предвид, че разбирам. Опаризио е убил Скейлс или е заповядал да го убият, а след това се е опитал да те натопи. Но можем ли да кажем точно как се е случило?

— На този етап нищо не е съвсем ясно очертано — отвърнах. — Имаме много дупки за запълване, точно затова се срещаме сега. Но мога да ви кажа какво мисля, че се е случило, и какво ще потвърдят доказателствата, след като ги имаме всичките.

— Да, ако обичаш — каза Лорна. — Аз съм на мнението на Джен. Трудно ми е да го осмисля.

— Няма проблем — отвърнах. — Нека преминем през всичко бавно. Да започнем с две неща. Първото е враждебността на Луис Опаризио към мен. Преди девет години го притиснах в съда и разкрих връзките му с мафията и сенчестите му сделки в имотния свят. В онзи случай той бе сламено чучело. Лъскава стръв, която пуснах на съдебните заседатели и те я захапаха. Макар той да не бе убиецът, който представих пред съда, бе свързан с някакви сенчести дела, правителството си взе бележка и той и приятелите му мафиоти накрая изгубиха много милиони, когато Федералната търговска комисия спря многомилионна сделка за сливане, която той току-що бе сключил. Мисля, че всичко това обяснява защо той храни неприязън към мен. Не само че го изобличих публично, но струвах на него и на приятелите му мафиоти сериозни пари.

— Няма съмнение — каза Сиско. — Изненадан съм, че чака толкова дълго, за да предприеме нещо срещу теб. Девет години са доста време.

— Е, може би е чакал идеалния момент да ме натопи — казах. — Защото съм сериозно притиснат.

— Това е сигурно — потвърди Лорна.

— Добре, вторият темел на нашата версия е жертвата — казах. — Сам Скейлс, изключителен измамник. Ние твърдим, че тези двамата — Опаризио и Скейлс — се засичат в „Биогрийн“. Те обезкървяват звяра, движат дълга измама, но нещо се обърква. Опаризио трябва да премахне Скейлс, но също така да се погрижи разследването да не доближава „Биогрийн“. Затова аз ставам изкупителната жертва. Някак си е знаел, че имам обща история със Скейлс и че тя е свършила зле. Натъпква трупа на Сам в багажника ми, аз влизам в затвора, а „Биогрийн“ остава чиста и вероятно продължава да изпомпва рециклираното гориво, което правителството толкова много обича.

Огледах трите лица около масата и попитах:

— Въпроси?

— Аз имам два — обади се Лорна. — Първо, каква измама са движели?

— Казва се „обезкървяване на звяра“ — отвърнах. — Да измамиш правителството — тоест звяра, да източиш федерални субсидии за производството на зелено злато: рециклирано гориво.

— Еха — каза Лорна. — Изглежда, Сам се е бил издигнал. Това е доста по-различно от интернет измамите, с които беше известен.

— Добра забележка — казах. — Има нещо, което не се връзва с това, което знам за него, но засега просто ви представям своята версия. Той е имал зелено злато под ноктите. Трябва да разберем дали Сам е отишъл при Опаризио с идеята за тази измама, или просто е бил привлечен във вече течаща операция.

— Някакви идеи защо са се спречкали? — попита Дженифър. — Защо Сам е бил убит?

— Друга дупка, която трябва да попълним — казах. — И моето предположение е, че ФБР са в дъното на тази дупка.

— Вербували са го? — наполовина попита, наполовина предложи Сиско.

Кимнах.

— Мисля, че е нещо подобно. Опаризио е разбрал и Сам е трябвало да умре.

— Но хитрият ход би бил просто да направи така, че той да изчезне — отвърна Сиско. — Защо да оставя трупа някъде, където може и ще бъде открит?

— Добра забележка — казах. — Това отива в списъка с неизвестните. Но мисля, че изчезването на Сам би привлякло вниманието на федералните още повече. А така „Биогрийн“ се капсулира и може би дори започва да изглежда легитимна фирма, която няма нищо общо с измамата.

— Това до голяма степен е само хипотеза — каза Дженифър. — Какво следва? Как да превърнем хипотезата в солидна защита?

— Опаризио — отвърнах. — Намираме го, връчваме му призовка и се погрижваме съдията да наложи изпълнението ѝ.

— Така само ще го доведем в съда — каза Дженифър. — Последния път поиска от него да се позове на Петата поправка, но този път трябва да го накараш наистина да свидетелства.

— Не е задължително — отговорих. — Ако имаме доказателства срещу него, ще е важно какви въпроси задаваме, а не какви отговори получаваме. Може да се позовава на Петата поправка колкото си иска. Съдебните заседатели ще чуят историята във въпросите.

Обърнах поглед към Сиско и попитах:

— Е, къде е той?

— Следим любовницата му вече колко? Пет дни? — каза Сиско. — Но няма и следа от него. Може би трябва да проявим инициатива. Да я посплашим, да създадем необходимост тя да се види с него.

Поклатих глава.

— Мисля, че е прекалено рано за това. Имаме още време. Искаме да му връчим призовката доста късно в играта. Иначе Айсберга ще ни се нахвърли.

— Тя вече се нахвърли — обади се Дженифър. — Сигурно вече са ѝ съобщили за призовката за ФБР.

— Предполагам, че я смята за изстрел в тъмното — казах. — Проучвателна операция, за да видим дали федералните имат нещо. Дори съдията си помисли същото. Както и да е, все още не искам да вървим към призовка. Това ще даде на обвинението прекалено много време да се подготви. Така че първо трябва да го намерим и след това да го наблюдаваме, докато дойде времето.

— Това може да се направи — каза Сиско. — Но ще ни струва пари. Не си бях дал сметка, че ще го правим до процеса.

— Колко? — попитах.

— Четири бона на ден с цялото наблюдение, което сме пратили там — каза Сиско.

Погледнах Лорна, която водеше счетоводството на практиката ми. Тя поклати глава и каза:

— Имаме четири седмици до процеса. Ще ни трябват сто хиляди, за да продължим, Мики. Нямаме ги.

— Освен ако не се обърнем към Андре Ла Кос или Бош — намеси се Дженифър. — Минаха тънко за гаранцията ти, но бяха готови да дадат шестцифрена сума всеки.

— Не Бош — казах. — По-скоро аз трябва да му плащам, а не да му искам пари. Лорна, виж дали можеш да ми уредиш вечеря с Андре. Ще видя на какво е готов.

— Може би Сиско би могъл да договори отстъпка? — попита Лорна и погледна съпруга си през масата. — Мики е редовен клиент все пак.

— Може да опитам — каза Сиско.

Знаех, че може би взима дял от всяка поръчка, която осигурява на индианците. Затова предложението на Лорна го удряше в портфейла.

— Добре — отвърнах.

— Ами ФБР? — попита Дженифър, като смени темата. — Законът за достъп до обществената информация и призовката не постигнаха нищо. Можем да се обърнем към главния прокурор с официална молба да се сезира за ФБР. Но всички знаем, че федералните могат да си направят оглушки и това няма да ни свърши работа във времето, което имаме.

— Нека си помисля за това — казах. — Можем да имаме ход с Бюрото. И ако предизвикаме достатъчно шум с „Биогрийн“ или поне заплашим да го направим, могат да седнат на масата за преговори.

— Късмет с това — отвърна Дженифър.

— Да, точно късмет ни трябва — казах.

И това сложи тържествена точка на срещата.

27.

В сряда вечер винаги се виждах с дъщеря ми, но юридическият факултет бе променил това. Тя бе част от група за самоподготовка, която се събираше в седем, и аз изпаднах за по-ранен час. Виждахме се на територията на университета или близо до нея за ранна и бърза вечеря, а след това тя се връщаше в юридическия факултет и в залата, в която се събираше групата ѝ.

Накарах Бишоп да ме остави на портата на булевард „Експозишън“. Преди да сляза, му подадох шейсет долара през седалката.

— Вземи ме след два часа — казах. — Междувременно използвай парите, за да ми купиш мобилен телефон с предплатена карта, а с рестото си вземи нещо за ядене. Ако имаш време след това, включи телефона. Когато се върна, ще трябва да се обадя по него.

— Имаш го — отвърна Бишоп. — Искаш ли да можеш да пращаш есемеси?

— Не е задължително. Ако всичко мине както трябва, ще звънна веднъж и след това ще получа едно обаждане. Това е всичко.

Тръгнах през кампуса към „Смокинята“ в студентския център. Намерих Хейли на маса навън близо до голямото дърво, на което бе кръстен ресторантът. И за моя изненада тя бе заедно с майка си. Бяха от една и съща страна на масата, така че когато седнах, и двете бяха срещу мен.

— Хм, това е приятна изненада — казах. — Радвам се да те видя, Магс.

— И аз се радвам да те видя. Ще ядеш ли? — попита Маги.

— Затова съм тук — отвърнах. — И за да видя дъщеря ни.

— Не приличаш на човек, който яде — обори ме тя. — От колко време не си в ареста, от месец? И изглежда продължаваш да отслабваш. Какво става с теб, Мики?

— Това какво е, спасителна акция? — попитах.

— Тревожим се за теб, тате — каза Хейли. — Помолих мама да дойде.

— Да, добре, да ви видя и вас, ако ви обвинят в убийство, което не сте извършили — отвърнах. — Изтощително е, независимо дали си в затвора или не.

— Как можем да помогнем? — попита Маги.

Помълчах, преди да отговоря, а през това време сервитьорката ни донесе менютата. Всъщност умирах от глад, без значение какво показваше външността ми. Маги отказа меню и заяви, че няма да яде.

— Дошла си, за да ми кажеш, че трябва да започна да ям, а ти няма да ядеш? — попитах.

— Знам, че тези вечери са специални — каза Маги. — И за двамата, още от времето, когато ядяхте палачинки в „Дю-Пар“, което вече не съществува. Просто исках да те видя и да попитам как си, а после да ви оставя само двамата.

— Може да останеш — казах. — Винаги ще направим място за теб.

— Не, имам планове — каза Маги. — Ще тръгвам, но ти не отговори на въпроса ми. Как можем да ти помогнем, Мики?

— Ами — започнах аз, — като начало можеш да кажеш на колежката си Айсберга, че е толкова заслепена от идеята да ме сложи като трофей на полицата си, че не вижда ясно случая. Натопяване…

Маги размаха ръце, за да ме прекъсне.

— Говоря за това, което бихме могли да направим извън съдебната зала. Това е изключително неловка работна ситуация, както знаеш. Държат ме далече от случая заради конфликт на интереси, но нямам нужда да преглеждам делото или доказателствата, за да знам, че няма начин ти да си извършителят. Също така знам, че ще спечелиш. С Хейли не бихме си помислили нещо друго. Но трябва да си в състояние да спечелиш и физическото ти здраве е ключово. А ти изглеждаш ужасно, Мики. Съжалявам, но те видях в съда. Дрехите ти висят, имаш сенки под очите… не изглеждаш уверен. Не изглеждаш като Адвоката с линкълна, когото всички познаваме и обичаме.

Мълчах. Думите ѝ ми въздействаха силно, защото знаех, че са искрени.

— Благодаря ти — казах накрая. — Наистина. Добро напомняне. Дръж се като победител и ще бъдеш победител. Мисля, че е заради съня. Трудно ми е да спя, когато това ми виси над главата.

— Иди на лекар — каза Маги. — Вземи си рецепта.

Кимнах. Нямах време да ходя на лекар. Но знаех, че Сиско може да ми намери това, от което се нуждаех.

— Добре — казах. — Да поръчваме ли? Сигурна ли си, че не можеш да останеш? Храната тук е страхотна.

— Не мога — каза тя. — Наистина имам среща и искам да се видите с Хей. Тя ми каза, че научава много повече, докато те гледа в съда, отколкото в тържествените зали на правния факултет на Университета на Южна Калифорния. Както и да е, тръгвам.

Маги бутна стола си назад.

— Благодаря, Магс — казах. — Това значи много за мен.

— Пази се — отвърна тя.

И тогава направи нещо изненадващо. След като се наведе и целуна Хейли по бузата, заобиколи масата и целуна и мен. Беше за първи път от не помнех колко години.

— Чао — каза тя.

Гледах я как се отдалечава и известно време мълчах.

— Наистина ли я наричат така? — попита Хейли.

— Какво? — попитах.

— Айсберга.

— Да, така я наричат.

Тя се засмя, аз също се засмях. Сервитьорката пристигна и поръчахме от менюто на промоция. Хейли си взе такоси с омар, а аз класически хамбургер с печен лук. Говорихме най-вече за нейните лекции. Намираше се на етап, когато правото бе нещо чудесно, защитаваше всички и раздаваше справедливи наказания на нарушителите. Вълнуващо време, което добре помнех. Когато си изграждаш идеали и прикрепваш към тях цели. Оставих я да говори и основно се усмихвах и кимах. Мислех си за Маги. За нещата, които бе казала, и за целувката накрая.

— А сега ти — каза Хейли в един момент.

Вдигнах очи, докато един пържен картоф се канеше да влезе в устата ми.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Говорим само за мен и теоретичния свят на правото — каза тя. — Ами ти и истинският свят? Как върви делото?

— Какво дело?

— Татееее.

— Шегувам се. Върви добре. Струва ми се, че стигнахме до някои добри неща. Започвам да виждам как процесът се оформя. Имаше един треньор по футбол. Не си спомням кой точно — може би Беличик, от „Патриотите“. Както и да е, той взимаше записи на дванайсет мача на противника два дни преди началото на мача. Гледаше другия отбор, изучаваше навиците му, решаваше какво да очаква от играчите в защита и си записваше отиграванията. Към това място се приближавам и аз. Вече виждам как всичко си идва по местата — свидетели, доказателства.

— Но ти ще говориш след обвинението.

— Така е. Но вече общо взето знам какво ще направят. Имам предвид, че имаме четири седмици, достатъчно време нещата да се променят, и може би те ще ме изненадат. Но засега си мисля за моята защита, не за пледоарията на щата, и тя започва да ми харесва.

— Това е страхотно. Вече говорих с всичките ми преподаватели и им казах, че трябва да присъствам.

— Виж, знам, че си на моя страна, но няма нужда да идваш и да пропускаш лекции. Може да дойдеш на първото заседание, а след това ще ти кажа, ако има нещо, което си заслужава да видиш. После ела на четенето на присъдата и празненствата след това.

Усмихнах се, надявах се и тя да споделя моя оптимизъм.

— Не си урочасвай късмета, тате — каза тя обаче.

— На това ли ви учат в правния факултет? — попитах. — Как да урочасаш дело?

— Не, това се учи в трети курс.

— Забавна си.

Пред ресторанта се разделихме. Аз тръгнах, но се спрях, за да я погледам как минава през площада. Беше тъмно, но кампусът бе добре осветен. Тя вървеше с уверена и бърза крачка. Гледах я, докато изчезна между сградите.

Бишоп ме чакаше на уреченото място. Качих се през задната врата. Той ми подаде евтин телефон с капаче през седалката, както и рестото от шейсетте долара.

— Взе ли си нещо за ядене? — попитах.

— Ходих в „Тамс“ на „Фиг“ — каза той.

— И аз ядох хамбургер.

— Добре ми дойде. Е, накъде?

— Изчакай малко тук, докато се обадя.

На истинския си телефон потърсих в „Гугъл“ номера на офиса на ФБР в Лос Анджелис и се обадих от предплатената карта. Отговори ми мъжки глас, който произнесе строго: „ФБР“.

— Трябва да оставя съобщение на агент.

— В момента няма никой. Всички се прибраха.

— Знам. Може ли да предадете съобщение на агент Дон Рут?

— Ще трябва да се обадите утре.

— Това е спешно обаждане от таен информатор. Утре ще е късно.

Последва дълга пауза и след това той отстъпи.

— Това ли е номерът, на който тя трябва да се обади?

— Да, а името е Уолтър Ленън.

— Уолтър Ленън. Ясно.

— Моля, обадете ѝ се веднага. Благодаря.

Затворих телефона и погледнах през седалката към Бишоп.

— Добре, карай. Искам да сме в движение, ако тя се обади. Така по-трудно ще ни проследи.

— Без значение в каква посока?

— Знаеш ли какво — карай към дома си. Тази вечер аз ще те оставя, вместо ти мен и след това да взимаш „Юбер“.

— Сигурен ли си?

— Да, карай. Искам да се движим.

Бишоп отлепи линкълна от тротоара и потегли. Скоро беше на 110-а магистрала и караше на юг. Знаех, че ще отиде до 105-а и оттам ще завие на запад към Ингълуд.

Бяхме в лентата за коли с повече от един пътник и се движехме добре. Когато се качвахме на 105-а, телефонът с предплатената карта звънна. Номерът на обаждащия се бе скрит. Отворих капачето, но мълчах. Скоро чух женски глас.

— Кой е?

— Агент Рут, благодаря, че се обадихте. Мик Холър е.

— Холър? Какви ги вършиш, по дяволите?

— Това сигурна линия ли е? Не мисля, че бихте искали този разговор да се записва.

— Да, сигурна е. Какво по-точно е това? Защо ми се обаждаш?

— Поемам риск, агент Рут. Онази вечер, когато партньорът ви Айело искаше да ме хвърли от верандата, вие го дръпнахте. Виждал съм много пъти играта на добро и лошо ченге и не мисля, че тогава се случи това. Не ви харесваше как се държи той.

— Ще ви попитам още веднъж, преди да затворя. Какво искате?

— Ами като начало бих искал да свидетелствате.

Чух саркастичен смях.

— А освен това — продължих непоколебимо — бих искал да ми кажете какво се случи със Сам Скейлс и „Биогрийн“.

— Вие сте луд, Холър — каза Рут. — Очаквате просто ей така да си подритна трудовата книжка?

— Очаквам да постъпите правилно, това е всичко. Нали затова сте станали агент на ФБР? Позовавам се на случилото се онази вечер, но предполагам, че каквото и да се случва и да се укрива, не сте съгласна с него. Партньорът ви може би е съгласен, но не и вие. Знаете, че не аз съм убил Сам Скейлс, и можете да ми помогнете да го докажа.

— Ще повторя. Вие сте луд, ако мислите, че ще захвърля кариерата си заради вас. И не, не знам дали сте убили или не Сам Скейлс.

— Е, може би няма да ви се наложи да си захвърлите кариерата. Може би има вариант да постъпите правилно и да я запазите. Но съм сигурен в едно: партньорът ви няма да запази своята.

— Какви ги говорите?

— Той щеше да ме хвърли от верандата.

— Моля ви, преувеличавате. Той прекали, това го признавам, но и вие го дразнехте, Холър. А и той не заплашваше да ви хвърли. Това е напълно откачено.

Не отговорих и тя продължи:

— Освен това ще е вашата дума срещу думата на двама агенти. Направете си сметката.

— Затова ли винаги се движите по двойки?

Тя не отговори и аз продължих:

— Вижте, агент Рут, по някаква причина ви харесвам. Не ми се е случвало с федералните, но както вече казах — вие го дръпнахте от мен. Така че ще ви направя услуга. Ще ви предпазя да не давате фалшиви показания за инцидента, когато подам оплакване. Така вероятно ще си спасите работата и може би ще постъпите правилно и спрямо мен.

— Сега вече не знам за какво говорите. Това е…

— Имате ли личен имейл адрес? Дайте ми го и ще ви пратя нещо тази вечер. Тогава ще разберете за какво говоря. На верандата има камера, агент Рут. Цялото нещо е записано. Ще е думата на двама агенти срещу видеозапис. Ще загубите.

Последва дълга пауза и аз погледнах през прозореца. Видях, че минаваме покрай новия струващ милиарди долари футболен стадион. След това чух Рут да ми казва имейл адреса си. Запалих лампата на тавана и го записах на хартия.

— Добре — казах. — Ще ви пратя видеото веднага щом се прибера и имам стабилен интернет. Вероятно след час. Да се надяваме, че ще ми се обадите и всичко това може да бъде избегнато — за вас и за партньора ви.

Тя прекъсна връзката, без да каже и дума повече. Прибрах телефона с предплатената карта в джоба на сакото си и изключих лампата на тавана.

— Този запис трябва да е наистина добър, а? — попита Бишоп от предната седалка.

Взрях се в него в тъмнината, лицето му бе слабо огряно от светлините на таблото. Зачудих се дали Сиско вече е потвърдил, че не е шпионин на обвинението. Какъвто и да бе случаят, нямаше нужда да знае какви ги върша.

— Не — казах. — Блъфирах.

28.

Четвъртък, 16 януари

Следващата сутрин настъпи бързо благодарение на блъскането по вратата в седем часа. Кендал скочи от леглото първа, след това и аз седнах толкова бързо, че усетих как мускулите на кръста ми се усукаха.

— Какво става? — извика тя.

— Не знам — казах. — Просто се облечи.

Нахлузих панталоните, които бях захвърлил на пода предната вечер, и грабнах риза от гардероба. Закопчах я и тръгнах бос по коридора, а ужасът, че може да се върна в Двете кули, нарастваше с всяка стъпка. Само ченгетата блъскат по вратата толкова рано.

Отворих и разбира се, на прага беше Друкър с още един детектив, когото не познавах. Зад тях стояха двама униформени. Друкър вдигна документ, който разпознах, че е заповед за обиск.

— Здравейте, господине, имаме заповед за обиск на тази сграда — каза Друкър. — Може ли да влезем?

— Да видим какво имате — казах.

Взех заповедта, която бе от няколко закарфичени с телбод страници. Прескочих преамбюла и описанието на вероятната причина и отидох на същината на това, което търсеха.

— Искате счетоводни документи — казах. — Не ги държа тук. Офис мениджърът ми разполага с актуалните, останалото е на склад.

— Партньорът ми е със заповед за обиск в дома на госпожица Тейлър — каза Друкър. — Имаме и трета за складовото ви помещение. Надявах се, че ще съдействате и ще ни посрещнете там, за да помогнете, след като приключим тук.

Отстъпих от вратата и направих жест с ръка да влязат. Забелязах Кендал на вратата на коридора, водещ към задната част на къщата. Държеше телефона ми.

— Лорна е — каза тя.

— Кажи ѝ, че знам, че я обискират — казах. — Ще ѝ се обадя след пет минути.

Обърнах се към четиримата полицаи, които вече бяха във всекидневната ми.

— Домашният ми кабинет е в дъното — казах. — Предполагам, че ще искате да започнете оттам. Но както вече казах, не държа счетоводни документи тук. Лорна се занимава с това.

Друкър беше непреклонен.

— Ако обичате, заведете ни — каза той. — Ще се опитаме да направим всичко възможно най-безболезнено.

Поведох ги по коридора. Видях, че Кендал се е оттеглила в спалнята ни и е затворила вратата. Когато минах покрай нея, почуках, за да ѝ привлека вниманието.

— Кендал, трябва да остана с тези хора казах. Ще ми донесеш ли чорапи и обувките?

След това отидох до последната врата в коридора, която водеше към спалня, превърната от мен в кабинет. Вътре имаше бюро, отрупано с книжа и папки.

— Това са папки, съдържащи поверителна информация, която нямате право да виждате — казах.

Наведох се и започнах да отварям чекмеджетата на бюрото, за да видят, че са предимно празни.

— Заповядайте, но както виждате — няма счетоводни документи — казах. — Губите си времето, както и моето.

Отстъпих от бюрото, за да направя място на претърсващите. В кабинета имаше диван, на който понякога спях. Седнах, когато Кендал влезе с чисти чорапи и черните ми обувки „Феро Алдо“ с връзки. Подаде ми и мобилния ми телефон.

— Невероятни сте — каза Кендал. — Защо не го оставите на мира?

— Всичко е наред, Кендал — успокоих я. — Грешат, но просто си вършат работата. Колкото по-бързо приключат, толкова по-рано ще се махнат.

Кендал изсумтя и излезе от стаята. Върнах обаждане на Лорна.

— Мики, претърсват всичките ми документи — каза тя, когато вдигна.

— Знам — отвърнах. — Да гледат счетоводните документи. Погрижи се да не гледат поверителни материали.

— Знам. Не им давам да се доближат до тях. Но знаеш, че тук няма нищо, свързано със Сам Скейлс.

— Детектив Друкър е тук. Казах му това, но те ще направят, каквото са решили.

Лорна снижи глас и прошепна следващите въпроси:

— Какво означава това, Мики? Какво търсят?

Не бях имал време да се замисля върху тези въпроси. Казах на Лорна, че ще ѝ се обадя по-късно, и затворих. След това седях, без да помръдвам, на дивана и наблюдавах как Друкър и безименният детектив ровят в чекмеджетата на бюрото ми. Униформените полицаи се размотаваха в коридора. Бяха дошли, за да осигурят провеждането на обиска, ако има съпротива. Но тъй като съдействах, нямаха нищо за вършене и просто стояха с ръце на коланите.

Знаех, че Дейна Смъртната присъда си подсилва обвинението. Предполагах и каква е целта им. Търсеха мотив. Търсеха документи, че Сам Скейлс ме е измамил. Искаха да го докажат чрез моите книжа, а това ми подсказваше, че обвинението в убийство по финансови подбуди все още е в играта.

След няколко минути Друкър затвори всички чекмеджета на бюрото и ме погледна.

— Да проверим гаража.

— В гаража няма нищо — отвърнах. — Калифорнийският адвокатски съвет не гледа с добро око, когато документи на клиенти се съхраняват на необезопасени места. Искате ли да пропуснем всичко това и да отидем до склада? Знам какво търсите и ако го имам, то е там.

— Къде е складът ви?

— От другата страна на хълма. Студио Сити.

— Да проверим гаража и да вървим.

— Както кажете.

Беше прекалено рано за Бишоп. След като минаха и през гаража — не бях влизал там от убийството, — потеглих с линкълна и докато се движех на север през каньона Лоръл, си мислех колко често се бях карал на клиенти, че съдействат на хората, които полагат усилия да им отнемат свободата. Да не мислите, че като сте любезни и им помагате, ще ги убедите, че не сте го извършили? Няма начин. Тези хора искат да ви отнемат всичко: семейството, дома, свободата. Не им съдействайте!

И ето ме сега, водех парад от полицейски коли към мястото, на което държах архива от практиката и живота си. В този момент си помислих, че може би клиентът ми — тоест самият аз — наистина е глупак. Може би трябваше просто да кажа на Друкър да си го начука и да го оставя сам да намери склада, да пререже катинарите и да разбере къде са папките.

Телефонът ми звънна, беше пак Лорна.

— Мислех, че ще ми звъннеш.

— Извинявай, забравих.

— Е, тръгнаха си. Чух ги да казват, че отиват към склада.

— Да, и аз карам натам.

— Мики, какъв е шансът да приключат обиските и да те арестуват с нови обвинения?

— Мислех си за това, но ме оставиха да шофирам колата си и да ги заведа дотам. Няма начин Друкър да го позволи, ако има в джоба си заповед за арест.

— Надявам се да си прав.

— Чу ли се с Дженифър днес?

— Още не.

— Добре, ще ѝ се обадя да ѝ кажа какво става. Дръж се, Лорна.

— Ще ми се всичко това вече да е свършило.

— На мен също.

Поведох полицейската бригада по „Ланкършип“ към климатизирания склад, където държах архивите си заедно с мъжки и женски манекени и друг реквизит, който бях използвал през годините по време на процесите. Там имаше и две стойки с костюми различни размери, които давах на клиентите си да обличат в съда, там беше и третият от трите ми линкълна. Имаше и изправен сейф за оръжията, които взимах срещу извършени услуги. Едно от условията на пускането ми под гаранция бе да нямам огнестрелно оръжие, затова накарах Сиско да вземе пушките в дома, който деляха с Лорна, докато мине делото.

Складът имаше вдигаща се гаражна врата и аз я отворих на претърсващите. След това ги поведох към заключеното складово помещение, в което държах архива си в заключени шкафове в пълно съответствие с изискванията на Калифорнийския адвокатски съвет. Отключих първия шкаф с четири чекмеджета.

— Заповядайте, господа. На този ред са счетоводни архиви от предишни години чак до, мисля, 2005. Ще намерите приходни документи, данъчни декларации, всички финансови книжа. Това имате право да претърсите според заповедта. В другите чекмеджета има дела, които не можете да преглеждате, дори и тези на Сам Скейлс.

Помещението бе прекалено малко за цялата група, която вече включваше и партньора на Друкър, Лопес. Излязох от него при униформените, които се мотаеха покрай вратата, оттам можех да наблюдавам обиска.

В склада имаше сгъваема маса, която използвах, когато исках да прегледам стари дела. Детективите стояха прави, но отваряха папките, които ги интересуваха, на масата. Ако имаше нещо, което искаха да вземат, го оставяха настрани.

Работеха и тримата, обискът течеше бързо и когато приключиха, бяха оставили настрани четири документа, за да ги вземат по силата на съдебната заповед. Поисках да ги видя.

— Нищо в заповедта не ме задължава да споделям с вас това, което изземам — каза Друкър.

— И нищо в нея не ме кара да ви съдействам — отвърнах. — Но го направих. Каквото и да вземете, ще науча за него от обвинението, което е длъжно да го сподели със защитата, детектив. Така че защо се държите като задник?

— Знаете ли, Холър, и вие не трябваше да се държите като задник и да ме въртите публично на шиш.

— Какво? За онзи ден в съда ли говорите? Ако си мислите, че това е въртене на шиш, почакайте до момента, когато ще свидетелствате пред съдебни заседатели. За тогава си сложете памперс, детектив.

Друкър ми хвърли усмивка, в която нямаше ни грам радост, и каза само:

— Приятен ден.

Мина покрай мен, притиснал документите към гърдите си, за да не мога дори да зърна какво пише на тях. Лопес и безименният детектив го последваха. След това целият антураж от детективи и униформени придружители напусна склада. Пратих есемес на Лорна, че не са ме арестували повторно. Засега.

29.

Петък, 17 януари

„Каталина Експрес“ се движеше бързо по тъмните води на Тихия океан. Слънцето започваше да се спуска зад острова пред нас. Студеният вятър хапеше, но с Кендал го посрещахме на откритата палуба прегърнати. Беше петък следобед и бях казал на отбор „Холър“, че изчезвам за уикенда. Ограниченията на пускането ми под гаранция забраняваха да напускам окръг Лос Анджелис без разрешение на съдията, затова избрах възможно най-далечното място, на което можех да отида, без да нарушавам правилата.

Корабът акостира на кея в пристанище Авалон в четири следобед, а там ни чакаше голф електрокар с шофьор от хотел „Зейн Грей Пуебло“. Откара ни заедно с единствената ни чанта нагоре по хълма, а водачът бъбреше за скорошните ремонти в историческия хотел, който някога бил дом на писателя, на който бе кръстен, и където той бе написал няколко от романите си за Дивия запад.

— Живял е тук, защото е обичал да ходи за риба — каза шофьорът. — Все казвал, че пишел, за да може да ходи на риболов, каквото и да означава това.

Само кимнах и погледнах Кендал. Тя се усмихна.

— Знаете ли, че е бил зъболекар? — попита шофьорът.

— Кой? — обадих се аз.

— Зейн Грей — отвърна той. — И това не е било истинското му име. Казвал се е Пърл — женско име. Нищо чудно, че се е представял като Зейн. Това всъщност е било второто му име.

— Интересно — каза Кендал.

Не беше активен сезон и хотелът бе почти празен. Можехме да избираме между няколко стаи, всичките кръстени на най-популярните романи на писателя. Взехме апартамента „Ездачите от Пърпъл Сейдж“, но не защото бяхме чели книгата, а защото имаше изглед към пристанището и работеща камина. Бях отсядал и преди в нея преди много години с Маги Макфърсън, докато още бяхме женени.

Планът беше да останем през по-голямата част от уикенда и да се насладим на компанията си. Никакви телефони, никакви компютри, никакви досадници. Но наехме голф електрокар от хотела, за да ходим до ресторантите и хранителния магазин долу в града.

Обстановката беше чудесна, но за мен в това пътуване имаше нещо тъжно. Чувствах се потиснат и не можех да се отърся от това усещане. С Кендал седяхме пред камината, говорехме, спомняхме си, планирахме. И правехме любов през първите две вечери и в неделя сутринта. Но до понеделник бяхме спрели да говорим за значими неща и аз през по-голямата част от деня седях пред плоския екран и гледах Си Ен Ен, чаках репортажи за мистериозния вирус сред обстойното отразяване на импийчмънта и възпоменанията за Мартин Лутър Кинг.

Бях се постарал, бях си изключил телефона и така и не го извадих от багажа ни, но не можех да откъсна мислите си от други неща. Тежестта на предстоящото и свързаните с него залози ме притискаха.

Имах предчувствието, че с Кендал прекарваме последните си дни заедно, че връщането ѝ в Лос Анджелис и опитът ни да възродим връзката си в крайна сметка ще се окажат неуспешен експеримент. Не можех да определя защо е така. Но в главата ми непрекъснато се въртяха мисли за Маги и срещата в университета, която за кратко събра нашето разпаднало се семейство. И целувката. Бях озадачен как мисли за нещо толкова небрежно, бързо и неочаквано могат така да разклатят крехките темели на възродената ни връзка.

30.

Вторник, 21 януари

Вторникът дойде с мрачно небе и гъста мъгла между острова и континента и на мен това някак си ми се стори подходящо.

Ужасът, който бавно нарастваше през уикенда, се потвърди малко след като си включих телефона за първи път от три дни и половина. Точно когато се канехме да напуснем хотела и да тръгнем към кораба, получих обаждане от Дженифър Арънсън.

— Мики, къде си?

— Далече.

— Какво?

— С Кендал заминахме за уикенда. Казах ти. Както и да е, тъкмо се каним да се връщаме. Какво има?

— Току-що ми се обади Бърг. Искат да се предадеш. Свалили са сегашното обвинение в убийство тази сутрин, събрали са разширен състав съдебни заседатели и са повдигнали обвинение в убийство със специални обстоятелства — финансова облага.

Това означаваше, че няма да има освобождаване под гаранция. Дълго мълчах и мислех как Друкър преглеждаше документите ми, свързани със Сам Скейлс. Какво бе взел? Дали нещо в моите папки бе довело до това?

Кендал забеляза изражението ми и прошепна:

— Какво има?

Поклатих глава. Щях да ѝ кажа след разговора. В този момент трябваше да измисля стратегия, за да се справя с това.

— Добре — казах. — Обади се на секретаря на Уорфийлд. Виж дали може да ни включи в графика за този следобед. Ще се предам тогава и там. Но ние…

— Какво? — попита Кендал.

Вдигнах ръка, за да я накарам да млъкне, и продължих с Дженифър:

— Ще поискаме изслушване за вероятна причина за повдигане на обвинение при специални обстоятелства. Това са глупости.

— Но обвинението пред разширен състав от съдебни заседатели премахва необходимостта от предварително изслушване. То предполага вероятна причина.

— Няма значение. Трябва да се изправим пред съдията и да я убедим, че това е глупав опит на обвинението да наклони терена в своя полза и да нулира часовника.

— Добре, това е един от начините. Бърз процес. Мога да поработя по това. Трябва да се върнеш тук и да си готов да се аргументираш. Мисля, че в този случай трябва да се обърнеш към съда.

— Абсолютно. Ти се заеми с вероятната причина, а аз ще се заема с аргументацията за бързо производство. Тръгвам. Обади ми се дали ще изчакат изслушването, или ще се опитат да ме арестуват преди това. Имам монитор на глезена, така че могат да ме намерят, ако поискат.

— Заемам се.

Затворихме и аз се обърнах към Кендал.

— Трябва да тръгваме. Ще ме арестуват отново.

— Как така?

— Свалили са предишните обвинения, след това са отишли при разширен състав съдебни заседатели и са повдигнали обвинение и всичко започва отначало.

— Ще се върнеш в затвора?

Тя обви ръце около мен и ме притисна така, сякаш не искаше да ме пусне да тръгна.

— Ще направя всичко възможно, за да се изправя пред съдия и да представя аргументация срещу това. Така че трябва да тръгваме.

Пътуването с „Каталина Експрес“ обратно до Сан Педро беше през гъста мъгла. Този път с Кендал останахме в каютата, пихме горещо кафе и се опитвахме да запазим спокойствие. Трябваше да ѝ обясня стъпките, които бе предприела Бърг, за да ме превърне в издирван престъпник. Кендал нямаше юридическо образование и каза, че това е несправедливо, без значение че е законна правна маневра. А аз не можех да споря с това. Прокурорът използваше законни средства, за да подкопае един напълно законен процес.

Плаването беше забавено от гъстата мъглива пелена и мина цял час, преди да чуя как двигателите на кораба забавят ход, докато бавно наближавахме пристанището. Нямах вести от Дженифър и не знаех дали на брега няма да ме посрещнат полицаи, издирили ме чрез монитора. Станах и тръгнах към попреден прозорец. Ако щяха да ме арестуват, трябваше да подготвя Кендал какво да прави и на кого да се обади.

Когато влязохме в пристанището, мъглата започна да се разпръсква и сред нея видях да се появяват зелените очертания на моста „Винсънт Томас“. Скоро зърнах и фериботния терминал, но не видях и следа от полиция. Паркингът, на който бях оставил линкълна, не се виждаше заради сградата на пристанището. Обърнах се към Кендал и ѝ подадох ключовете от линкълна.

— В случай че ме чакат — казах.

— О, боже, Мики! Мислиш ли, че е така? — попита тя.

— Спокойно. Не видях никого на пристанището, а най-вероятно биха ме чакали там. Сигурно всичко ще е наред, но за всеки случай вземи ключовете, за да можеш да се прибереш. Преди да отидеш където и да е обаче, се обади на Дженифър и ѝ кажи какво става. Тя ще знае какво да направи. Ще ти пратя номера ѝ на есемес.

— Добре.

— След това се обади на Хейли и кажи и на нея.

— Добре. Не мога да повярвам, че правят това.

Тя заплака и аз я прегърнах и я уверих, че всичко ще е наред. Но дълбоко в себе си не бях толкова сигурен.

Слязохме от кораба и отидохме до линкълна, без никой да ни спре. Докато се качвахме в колата, телефонът ми звънна. Беше Дженифър, но не ѝ вдигнах. Бяха обзет от параноя и се чувствах като мюре. Исках да се махна от паркинга и да изляза на магистралата. Движещата се мишена се улучва по-трудно.

След като поехме по 110-а на север, се обадих на Дженифър.

— Влязохме в графика в три часа.

— Добре. И те няма да се опитат да ме приберат междувременно?

— Така каза Бърг на съдията. Ще ти позволят да се предадеш в нейната съдебна зала след заседанието в три.

— Бърг възрази ли на изслушването?

— Не знам, но вероятно. Обаче секретарят на Уорфийлд ми каза, че съдията е малко разстроена от това — частта за гаранцията, тъй като тя я е определила, а сега прокуратурата се опитва да я обезсили. Така че това ще е в наша полза, когато влезем в залата.

— Добре. Кога и къде искаш да се срещнем предварително?

— Трябва ми време, за да поработя по точките на аргументацията ти. Какво ще кажеш за един? Можем да се видим в кафето на съда.

Погледнах часовника на таблото. Вече беше десет и трийсет.

— В един е добре, но не в съда. Прекалено много полицаи има там и някой може да се опита да се направи на герой и да ме прибере. Нека не доближаваме съда, преди да стане време за изслушването.

— Разбрах. Тогава къде?

— Какво ще кажеш за „Рособлу“? Тъй като след днешния ден може да се върна на диета от сандвичи със салам, за обяд ще ям паста.

— Добре, ще бъда там.

— Още нещо, ако имаш време. Обади се на репортерките, които отразяват случая за вестниците. Погрижи се да научат за заседанието. Бих го направил аз, но искам да мога да кажа, че не съм, ако Бърг ме обвини в това отново. Все пак медиите трябва да са там, за да видят тази простотия.

— Ще им се обадя.

Затворихме и Кендал веднага каза:

— Искам да съм с теб в съда.

— Много мило. А аз ще се обадя на Хейли, когато се приберем. Трябва да си облека костюм и да поработя малко върху това, което ще кажа пред съдията, след това ще отидем на обяд.

Знаех, че това ще е работен обяд и че Кендал не бива да идва на него, защото бе извън доверения кръг. Но също така знаех, че свободата ми може да се сведе до тези няколко последни часа. Не исках да я изключвам от тях.

Отне ни почти час да стигнем до къщата. Паркирах на улицата до стълбите, все още не исках да използвам гаража. Бишоп седеше на стълбите и ме чакаше. В петък му бях казал, че започваме работа във вторник в десет, затова ме чакаше, а аз бях забравил за него.

Кендал се качи по стълбите, а аз свалих чантата от багажника.

— Дай да ти помогна — каза Бишоп.

— Ти си шофьор, не си прислужник, Бишоп — отвърнах. — Отдавна ли ме чакаш?

— Не много.

— Извинявай, че закъсняхме. Но ще трябва да изчакаш още час, докато се приготвя и свърша малко работа вътре. След това тръгваме към центъра. Може на връщане да возиш само Кендал.

— Ами ти? Ще трябва ли да се връщам за теб?

— Не мисля. Днес ще се опитат да ме върнат в затвора.

— Могат ли да го направят? Нали си пуснат под гаранция.

— Могат да опитат. Те са властта. Звярът. И играта винаги е нагласена в полза на звяра.

Помъкнах куфара нагоре по стълбите и го внесох в къщата. Кендал стоеше във всекидневната и ми подаде плик.

— Някой го е пъхнал под вратата.

Взех плика и го огледах, докато влачех куфара към спалнята. Беше обикновен бял плик, нямаше нищо написано и на двете страни. Не беше запечатан.

След като сложих куфара на леглото, за да го разопаковам, отворих плика. В него имаше един-единствен сгънат документ. Беше фотокопие на доклад за арест от администрацията на шерифа на окръг Вентура с дата 1 декември 2018 г. Арестуваният бе заподозрян в измама и бе идентифициран във формуляра като Сам Скейлс. В описанието се твърдеше, че Скейлс е използвал името Уолтър Ленън, за да създаде сайт за набиране на пари за семейства на жертви на масова стрелба от предния месец в бар в Агура Хилс. Нямах нужда от доклада за арест, за да си спомня за инцидента в „Бордърлайн Бар енд Грил“. Бяха убити полицай и дванайсет клиенти. По всичко личеше, че е схема, много подобна на онази, заради която Скейлс бе лежал в затвора в Невада.

Влязох в домашния кабинет и отидох до бюрото, където бях оставил папките си. Бях сигурен, че арестът в окръг Вентура не е сред документите, предоставени ни от окръжната прокуратура. Отворих папката на жертвата и намерих списъка с арестите. В него нямаше записано задържане през декември 2018.

Кендал дойде и попита:

— Какво е това?

— Доклад за арест на Сам Скейлс — казах. — Случай отпреди две години в окръг Вентура.

— Какво означава?

— Ами, няма го в доказателствата, предоставени ни от прокуратурата.

Първата страница на доклада бе формуляр с различни прозорчета и кутийки под ръчно написано описание. Под кутийката, в която бе отбелязана „Измама“, имаше друг списък от възможности за отбелязване и кутийката „Междущатски“ бе зачертана. Най-отдолу имаше празен ред, на който авторът на доклада бе написал: ФБР — ЛА.

— Да не би да са се опитали да го скрият от теб? — попита Кендал.

Погледнах я.

— Какво?

— Да не би прокурорът да се е опитвал да скрие ареста от теб?

— Мисля, че не са знаели за него. Мисля, че ФБР е прибрало Сам.

Кендал изглеждаше объркана, но не ѝ обясних нищо повече. Умът ми препускаше напред към възможните значения на този доклад от арест.

— Трябва да се обадя — казах.

Извадих телефона си и звъннах на Хари Бош. Той вдигна веднага.

— Хари, аз съм. Ще се срещна с Дженифър за обяд в центъра, след това трябва да отида в съда. Можеш ли да се срещнеш с нас? Имам нещо, което трябва да видиш.

— Къде?

— „Рособлу“ в един.

— „Рособлу“? Къде е това.

— Сити Маркет Юг, стига се по 11-а.

— Ще бъда там.

Прекъснах връзката. Усещах как ситуацията набира скорост. Докладът от ареста можеше да потвърди много неща за Сам Скейлс и делото. Можеше също така да бъде начин да проникнем през стената на ФБР.

— Кой го е пъхнал под вратата? — попита Кендал. Спомних си за агент Рут, но не казах името ѝ.

— Мисля, че е бил някой, който е искал да постъпи правилно — заявих.

31.

В очакване на завръщането ми в ареста в съда бяха дошли три пъти повече пристави от обикновено за изслушване на обвиняем на свобода. Стояха до вратата на залата и от другата страна на портичката. От самото начало бе ясно, че планът е да не ме оставят да си тръгна по начина, по който бях дошъл. Дъщеря ми не бе успяла да дойде на обяда, защото имаше лекции, но сега бе на първия ред в публиката, точно зад масата на защитата. Седеше до Лорна, която пък се бе настанила до Сиско. Прегърнах Хейли и казах по няколко думи на всеки от тях, опитвах се да звуча окуражително, макар да ми бе трудно да окуража дори самия себе си.

— Това е нечестно, татко — каза Хейли.

— Никой никога не е казвал, че законът е нещо честно, Хей — отвърнах. — Запомни това.

Пристъпих към Сиско. Той също не бе дошъл на обяда и не знаеше за доклада за арест, пъхнат под вратата ми. Бях избрал с него да се заеме Бош, защото имаше полицейски опит. Смятах, че има повече шансове да се свърже с полицая от Вентура, арестувал Сам Скейлс.

— Нещо ново? — попитах.

Знаеше, че говоря за наблюдението и надеждите ни да открием Луис Опаризио.

— Не и тази сутрин — каза той. — Този човек е призрак.

Кимнах разочаровано, минах през ниската врата и отидох на масата на защитата, където седнах сам и си събрах мислите. Бях пристигнал в съда преди Дженифър след обяда ни, защото тя трябваше да намери място в подземния паркинг, а аз бях накарал Бишоп да остави мен и Кендал пред главния вход. Погледнах записките от обедната ни среща и преговорих наум какво щях да кажа на съдията. Никога не се бях чувствал нервен или уплашен в съдебна зала. Винаги се бях чувствал у дома си и се бях хранил от враждебността, която обикновено струи към защитата от масата на обвинението, съдийската катедра и понякога дори от съдебните заседатели. Но този път беше различно. Знаех, че ако сега се проваля, ще бъда ескортиран през металната врата към килията. Когато ме бяха арестували преди, не бях имал възможност да се защитя, преди да ме затворят. Този път имах. Шансовете ми не бяха големи, защото обвинението действаше в рамките на закона. Но те не бяха прави и трябваше да убедя съдията в това.

Концентрацията ми бе смутена, когато забелязах Дейна Бърг и нейния помощник с папийонка да сядат на масата на обвинението. Не се обърнах да ги погледна. Не им казах добро утро. Вече всичко бе станало лично, след като Бърг многократно се бе опитала да ми отнеме свободата да се подготвя на спокойствие за делото. Сега тя бе врагът и щях да се държа с нея като с враг.

Дженифър седна до мен и каза:

— Извинявай, нямаше място в подземния гараж. Трябваше да оставя колана на платен паркинг на Главната.

Беше задъхана. Паркингът сигурно беше на повече от няколко пресечки.

— Не се тревожи — отвърнах. — Готов съм.

Тя се обърна, за да поздрави нашите поддръжници, след това пак ме погледна и попита:

— Бош няма ли да идва?

— Мисля, че искаше да продължи да работи — казах. — Нали се сещаш, да отиде до Вентура.

— Ясно.

— Слушай, ако нещата не се развият така, както бихме искали, и се върна в Двете кули, ще трябва ти да се занимаеш с Бош и онова нещо във Вентура. Погрижи се да не остава хартиена следа. Той не е свикнал с начина, по който работим ние, адвокатите. Никакви книжа, никакво споделяне с прокуратурата. Ясно?

— Разбрах. Но всичко ще се нареди, Мики. Ще ги победим, ние сме дяволски добър екип.

— Надявам се. Харесвам увереността ти, макар цялата съдебна система и наказателният кодекс да са против нас.

След няколко минути приставът помоли за тишина в съдебната зала, съдия Уорфийлд влезе и седна на катедрата.

— Започва официално заседание по делото „Народът срещу Майкъл Холър“ — каза тя. — Имаме нови обвинения, които изискват задържане и изслушване за мярката на неотклонение, както и прочитане на обвинението. Имаме и молба по член 686 от защитата. Да започнем с обвиненията.

Отказах се от официално четене на обвинението.

— Как пледирате? — попита Уорфийлд.

— Невиновен — казах дрезгаво.

— Много добре — отвърна Уорфийлд. — А сега да се заемем с въпроса за освобождаването или задържането преди процеса. Имам чувството, че ще видим голяма активност от юристите днес, затова нека да останем на съответните си маси и да намалим разхождането и времето. Моля, говорете високо и ясно, когато се обръщате към съда, за да е ясен протоколът. Каква е позицията на Народа, госпожице Бърг?

Бърг се изправи до масата на обвинението.

— Благодаря, ваша чест — започна тя. — Тази сутрин предишните обвинения по това дело бяха свалени, след като разширен състав от съдебни заседатели от окръг Лос Анджелис повдигна обвинение на Майкъл Холър за предумишлено убийство при специални обстоятелства, както предвижда щатското законодателство, а именно убийство за финансово облагодетелстване. Позицията на Народа е, че това е престъпление, за което не се предвижда пускане под гаранция, и искаме задържане преди процеса. Има предположение…

— Наясно съм какво предвижда законът, госпожице Бърг — каза Уорфийлд. — Сигурна съм, че и господин Холър също.

Уорфийлд изглеждаше раздразнена от усилието на щата да ме вкара в затвора, но също така и от факта, че собствените ѝ ръце са вързани. Направи се, че пише нещо в невидим документ на катедрата. Отне ѝ известно време, за да завърши и да погледне надолу към мен.

— Господин Холър, предполагам, че искате да бъдете изслушан?

Изправих се.

— Да, ваша чест. Но първо бих искал да разбера дали щатът иска смъртно наказание за новото обвинение.

— Добър въпрос — каза Уорфийлд. — Това значително би променило нещата, госпожице Бърг. Прокуратурата решила ли е дали да поиска смъртно наказание по вашето обвинение срещу господин Холър?

— Не, ваша чест — отвърна Бърг. — Народът се отказва от смъртното наказание.

— Имате отговор на въпроса си, господин Холър — каза съдията. — Имате ли нещо друго?

— Да, имам, ваша чест — отговорих. — Според юридическия прецедент след като смъртното наказание вече не е на дневен ред, това вече не е дело, което може да завърши с най-тежкото наказание, въпреки че съм изправен пред евентуална доживотна присъда без право на предсрочно освобождаване. Госпожица Бърг също така трябва да убеди съда, че вината е очевидна и предположението е много вероятно. Само по себе си обвинението не е достатъчно, за да се докаже, че вината е очевидна, и госпожица Арънсън ще продължи по този въпрос.

Дженифър стана.

— Ваша чест, Дженифър Арънсън, представляваща господин Холър — каза тя. — Господин Холър сам ще се обоснове за молбата по член 686, когато стигнем до нея. Що се отнася до обвинението пред съда, позицията на защитата е, че обвинението е излязло извън границите на феърплея, за да лиши господин Холър от свобода, докато той се подготвя да се защити по този въпрос. Това не е нищо друго освен заговор да се намалят възможностите на господин Холър да се защити, като бъде задържан в затворническа килия, където не може да работи пълноценно по защитата си, намира се в непрекъсната опасност от страна на другите затворници и рискува и здравето си.

Сведе поглед към записките си, после продължи:

— Защитата също така има съмнения към обвинението в убийство при специални обстоятелства. Макар да не сме видели новите доказателства, за които прокуратурата твърди, че ще разкрият финансовото облагодетелстване на господин Холър от убийството на Самюел Скейлс, е абсурдно да мислим, да не говорим да докажем, че смъртта му по някакъв начин може да доведе до печалба за господин Холър.

Уорфийлд отново започна да пише, а Дженифър приключи и Бърг се възползва от възможността да отвърне. Изправи се и се обърна към съдията, докато химикалката все още се движеше в ръката ѝ.

— Ваша чест, обвинението на разширения състав от съдебни заседатели предшества предварителното изслушване и щатът би искал да възрази срещу превръщането на това изслушване в определяне на вероятната причина. Законодателството е съвсем ясно в това отношение.

— Да, знам правилата, госпожице Бърг — каза Уорфийлд. — Но законодателството също така дава право на върховен щатски съдия да вземе решение. Присъединявам се към госпожица Арънсън и нейните притеснения от този ход на прокуратурата. Готова ли сте съдът да използва правото си на решение и да отсъди пускане под гаранция, без да представите още доказателства за вероятната причина?

— Един момент, ваша чест — каза Бърг.

За първи път погледнах към масата на обвинението. Бърг обсъждаше нещо с асистента си. Беше ясно, че съдията, бивш адвокат, не одобрява играта, която Бърг играеше, за да ме върне в затвора. Беше време да се примири или да замълчи, без значение какво бе успяла да представи пред разширения състав от съдебни заседатели. Видях как помощникът ѝ отвори папките пред себе си и извади документ. Подаде го на Бърг и тя се обърна към съда.

— Ако съдът е съгласен, народът би искал да призове свидетел по този въпрос.

— Кой е свидетелят? — попита Уорфийлд.

— Детектив Кент Друкър. Той ще представи документ, в който съм сигурна, че съдът ще види подкрепа на твърдението ни за вероятната причина по отношение на обвинението за специалните обстоятелства.

— Повикайте свидетеля си.

Не бях видял Друкър преди малко, но сега видях, че седи на първия ред сред публиката. Той стана, закле се и зае свидетелското място. Бърг започна да го разпитва за подробности от обиските, извършени в дома и склада ми, както и в дома на Лорна Тейлър.

— Да поговорим по-специално за документите, които сте прегледали в склада — каза Бърг. — Какво точно търсехте там?

— Имаше неконфиденциални документи, отнасящи се до бизнес делата на адвокатската практика на Майкъл Холър — каза Друкър.

— С други думи — за хонорарите от клиентите?

— Точно така.

— Имаше ли такива, свързани със Сам Скейлс?

— Имаше няколко, тъй като Холър го е представлявал в няколко случая през годините.

— И докато претърсвахте тези документи, намерихте ли такива, които имат отношение към разследването на това убийство?

— Да.

Бърг мина през формалностите, за да получи одобрение от съдията да покаже на свидетеля документ, който той е намерил в моите папки. Нямах представа какъв би могъл да е, докато прокурорът не остави копие на банката на защитата, след като предаде такъв екземпляр и на секретаря на съдията. С Дженифър се наведохме един към друг, за да четем едновременно.

Беше копие от писмо, очевидно пратено на Сам Скейлс през 2016 г., докато е чакал присъда по обвинение в измама.

— Лорна е писала това — прошепнах. — Не съм го виждал. Пък и нищо не означава.

Дженифър стана, за да протестира и попита:

— Ваша чест, ще позволите ли „воар дир“?

Това бе купешки начин да поиска да разпита свидетеля за произхода и адекватността на този документ.

— Позволявам — каза Уорфийлд.

— Детектив Друкър — започна Дженифър. — Знаете ли какво означава съкращението р.р.?

— Не точно.

— На латински е per procurationem, което означава, че е пратено от негово име, но че лично той не го е подписвал.

— Но беше в папките на господин Холър.

— Какви доказателства имате, че това писмо изобщо е било изпратено?

— Предполагам, че е било изпратено. Иначе как господин Холър е очаквал да му бъде платено?

— Имате ли някакви доказателства, че господин Скейлс е получил това писмо?

— Отново — не. Но не това е важното за това писмо.

— А какво е важното за това писмо?

— Господин Холър казва, че знае, че Сам Скейлс има фонд, с който плаща на адвокатите си, и иска още 75 хиляди долара. Това е мотив за убийство.

— Предполагате ли, че господин Холър е знаел това, защото Сам Скейлс му е казал?

— Това би било логично.

— Дали Сам Скейлс е разкрил пред господин Холър къде държи този фонд и как да се получи достъп до него?

— Нямам представа, но би трябвало да е станало по конфиденциален начин между адвокат и клиент.

— Ако не можете да докажете, че Мики Холър е знаел къде Сам Скейлс е държал парите си, как можете да твърдите, че е убил Сам Скейлс заради парите му?

Бърг не издържа и стана.

— Възразявам, ваша чест! Това не е „воар дир“. Госпожица Арънсън иска представяне на доказателства на прокуратурата.

— Виждам какво прави, госпожице Бърг — отвърна Уорфийлд. — И тя доказа тезата си. Нещо друго, госпожице Арънсън?

Дженифър ме погледна и аз леко поклатих глава, за да ѝ напомня, че един адвокат винаги трябва да млъква, когато има предимство.

— Нямам повече въпроси засега, ваша чест — каза тя. — От свидетелството на детектива, както и от документа, става ясно, че той не е подписан или писан от господин Холър и няма връзка с това изслушване.

— Госпожо съдия, връзката е ясна — противопостави се Бърг. — Независимо дали е подписано или не от обвиняемия, то е било изпратено от неговата кантора и в него се споменава среща, на която той е присъствал. Очевидно има връзка, защото разкрива проблеми и мотиви около това престъпление — че обвиняемият е имал да взима пари и че е знаел, че Сам Скейлс, жертвата, е имал пари, но не е искал да му плати. Имаме още документи, които сме готови да покажем, а те разкриват, че обвиняемият е поискал запор на средствата на жертвата, за да си събере парите. Този запор сега се простира върху наследството на жертвата. Ако се намерят пари, обвиняемият е един от кредиторите, на които ще бъде платено с лихвите. Не е успял да накара Сам Скейлс да му плати приживе, надява се да си вземе дължимото след смъртта му.

— Възразявам! — извика Дженифър.

— Госпожице Бърг, знаете, че не бива да правите това — каза Уорфийлд. — Запазете си сочните хапки за репортерите, не за пред съда.

— Да, ваша чест — отвърна Бърг с фалшиво разкаян тон.

Съдията освободи Друкър от свидетелската скамейка. Знаех, че това е безполезно. Съдията щеше или да постъпи проницателно и да възрази на действията на прокуратурата, или да остави това да мине. Уорфийлд попита дали има други аргументи, Бърг се поколеба, а Дженифър поиска да се обърне към съда.

— Благодаря ви, ваша чест — каза тя. — Съдът отбеляза по-рано, че има широки права върху пускането под гаранция. Режимът на гаранцията цели да предпази обществото, както и да се погрижи обвиняемите в престъпления да бъдат държани отговорни. Затова смятам, че е съвсем ясно, че Майкъл Холър не е нито заплаха за обществото, нито има опасност да се укрие. Той е пуснат под гаранция от шест седмици и не е опитал да се укрие. Не е заплашвал обществото, нито някой свързан с това дело. Всъщност той поиска и получи от съда разрешение да напусне окръга и щата и се върна още същата вечер. Ваша чест, имате права в това отношение и в търсене на справедлив процес по този случай ви моля да продължите пускането под гаранция след първото обвинение и да позволите на господин Холър да остане на свобода.

Бърг реагира, като просто припомни на съдията, че правилата са си правила. Каза, че правата на съдията не се простират над откритията на разширен състав от съдебни заседатели, нито над законодателното решение при обвинение в убийство за финансови облаги да няма пускане под гаранция.

След това седна.

Не мислех, че имаме печеливш аргумент, но съдията подхранваше напрежението в залата, като си водеше бележки преди да заговори. Но пък това бе само отлагане на очакванията.

— Ще чуем другата молба, преди да взема решение по въпроса — каза тя. — Първо ще направим прекъсване за десет минути, след това ще разгледаме молбата на господин Холър по член 686. Благодаря.

След това съдията стана и излезе. А аз имах десет минути, за да реша как да преобърна нещата.

32.

Това можеше да е последната ми възможност да се разходя по коридорите на съдебната палата, да сляза с асансьора, да изляза навън и да се порадвам за малко на свободата и свежия въздух, но останах на масата на защитата по време на десетминутното прекъсване, което всъщност продължи двайсет минути. Исках да остана сам с мислите си. Дори казах на Дженифър, че не я искам до мен, когато заседанието продължи. Тя може и да се обиди, но разбираше аргументите ми. Изправях се срещу щата и макар че нямаше да говоря пред съдебни заседатели, исках на съдията да бъде напомнено, че съм човек, застанал сам срещу силен и мощен звяр.

Овладях се, за да бъда готов след десетте минути, а след това се справих с тревожността от допълнителното чакане. Накрая Уорфийлд излезе и пак зае мястото си зад катедрата над всички.

— Заседанието продължава — каза тя. — Имаме молба от защитата за бърз процес. Господин Холър, виждам, че сега сте сам на масата на защитата. Вие ли ще се обосновете?

Станах и казах:

— Да, ваша чест.

— Добре — отвърна Уорфийлд. — Надявам се, че ще бъдете кратък. Заповядайте.

— Щом съдът иска, ще бъда кратък. Стореното от прокуратурата с нейното обвинение от името на разширен състав съдебни заседатели е опит да се подкопае законът и моето гарантирано от конституцията право на бързо производство. Това е игра, ваша чест, която се играе от обвинението не заради тържеството на справедливостта, а заради самата игра. От първите минути на този случай има две константи. Едната е, че категорично отричам обвиненията и заявявам своята невинност. Другата е отказът ми при каквито и да било обстоятелства да отлагам производството за какъвто и да е период.

Млъкнах за малко и сведох очи към записките, които бях надраскал в бележника си. Нямах нужда от тях. Бях набрал инерция. Но исках да оставя на съдията време, за да възприеме аргументите ми един по един.

— Още от първия ден настоявам за правото си на бързо производство — продължих. — Заявих на щата, че трябва или да приеме това, или да замълчи. Не съм извършил това престъпление и настоявам за процес. И тъй като денят му наближава и знае, че той е почти настъпил, обвинението сбърка. Те знаят, че аргументите им са слаби. Знаят, че са пълни с дупки. Знаят, че невинността и разумното съмнение са на моя страна, и се опитват да саботират защитата ми на всяка крачка.

Отново млъкнах, като този път леко се обърнах, за да погледна назад към дъщеря ми и да хвърля тъжна усмивка. Никой не заслужава дъщеря му да го види в такова положение.

Обърнах се отново напред.

— Госпожо съдия, всеки юрист си има торба с номера — прокурор, адвокат, няма значение. Няма нищо чисто в закона, когато влезеш в съдебната зала. Това е яростна схватка и всяка страна използва каквото може, за да удари другата. Конституцията ми гарантира бързо производство, но със свалянето на първоначалните обвинения и убеждаването на разширен състав от съдебни заседатели да повдигне нови прокуратурата се опитва да ме удари по два начина: да ме прибере в затворническа килия, за да ме затрудни при подготовката на защитата ми, и да нулира часовника, за да може да има време да упражни властта си и да спаси губещото си дело срещу мен…

Този път не свалих поглед от съдията, когато направих пауза преди финала.

— Законно ли е? В рамките на кодекса ли е? Може би. Това им го признавам. Но честно ли е? Стреми ли се към тържество на справедливостта? В никакъв случай. Можете да ме хвърлите отново в затвора, можете да забавите търсенето на истината, каквото би трябвало да е един процес, но това няма да е правилно и няма да е справедливо. Съдът има големи права в това отношение и защитата настоява да не се нулира часовникът. Нека потърсим истината по-бързо, а не да се бавим. Благодаря, ваша чест.

Дори думите ми да бяха повлияли на Уорфийлд, тя не го показа. Не записа нищо като по-рано. Просто се завъртя на двайсет сантиметра на своя кожен стол с висока облегалка и погледът ѝ се отмести от мен и се насочи към масата на обвинението.

— Госпожице Бърг? Щатът ще отговори ли?

— Да, ваша чест — каза Бърг. — Обещавам да съм още по-кратка от защитата. Всъщност господин Холър даде аргументи вместо мен. Това, което направихме, като заведохме делото отначало, е твърдо в рамките на закона и е рутинна практика в тази съдебна зала, както и в съдилищата в цялата страна. Това не е тактика за преработка или отлагане. Натоварена съм да потърся истинска справедливост за жертвата на това хладнокръвно убийство. Чрез разширен състав от съдебни заседатели и представянето на доказателства от текущото разследване избрахме да надградим обвинението в търсене на справедливост.

С периферното си зрение видях как Бърг ме изгледа, докато хвърляше собствените ми думи обратно към мен. Не ѝ направих удоволствието да се обърна към нея.

— Ваша чест, обвинението срещу ответника е солидно и става все по-солидно, докато разследването тече. Обвиняемият знае това и именно той се опитва да подкопава търсенето на истината, подкрепена от всички тези доказателства на масата. Надява се, че като започне бързо процеса, ще спре трупането на доказателства, които ще го смачкат. Това няма да се случи, защото от истината не може да се избяга. Благодаря.

Съдията помълча, преди да отговори, вероятно чакаше да види дали ще стана да възразя или отвърна на Бърг. Дори се завъртя на стола си към мен, сякаш очакваше да го направя. Но аз не помръдвах. Бях изложил аргументите си и нямаше нужда да ги повтарям.

— Това е нова ситуация — започна Уорфийлд. — Опитът ми на съдия и преди това на адвокат показва, че обикновено обвиняемият иска отлагане, привидно в опит да отложи неизбежното. Но не и в този случай. Аргументите днес ми дават храна за размисъл. Господин Холър очевидно иска всичко това да е зад гърба му, без значение какъв ще е изходът. Той също така иска да е свободен, за да изгради защитата си.

Съдията се завъртя към Бърг и продължи:

— От друга страна, щатът има право само на един опит. Няма поправителни и затова времето за подготовка е ключово. Няма нови обвинения в този случай и щатът носи отговорността да успее да подкрепи наличните до ниво, което е по-високо от вероятната причина, установена от разширения състав от съдебни заседатели. Бремето на доказването на вината отвъд разумното съмнение е точно толкова тежко, колкото и това на защитата.

Изправи гръб, наведе се напред и сплете пръсти.

— В такива случаи съдът е склонен да не цепи басма. И ще оставя защитата да реши как точно това да се случи. Господин Холър, вие решавате. Ще продължа гаранцията ви с всички съществуващи ограничения. Или ще откажа да променя датата на процеса и ще го оставя на осемнайсети февруари. Как искате да продължим?

Преди да успея да стана и да отговоря, Бърг скочи.

— Ваша чест — каза тя настойчиво, — може ли да бъда изслушана?

— Не, госпожице Бърг — отвърна съдията. — Съдът чу всичко необходимо. Господин Холър, ще направите ли избор, или ще ме оставите да позволя на госпожица Бърг да го стори?

Изправих се бавно.

— Може ли малко време, ваша чест?

— Не се бавете, господин Холър — каза Уорфийлд. — Намирам се в неудобно положение, в което няма да издържа дълго.

Обърнах се към преградата зад масата на защитата и погледнах дъщеря си. Дадох ѝ знак да се приближи и тя се наведе напред и сложи ръце върху преградата. Аз също се наведох и хванах ръцете ѝ.

— Хейли, искам това да приключи — прошепнах ѝ. — Не съм го извършил и мисля, че мога да го докажа. Искам процесът да е през февруари. Съгласна ли си?

— Татко, беше много тежко, когато те бяха затворили първия път — прошепна тя. — Сигурен ли си?

— Точно за това говорихме с теб и майка ти. В момента съм свободен, но вътрешно се чувствам затворен, докато това виси над главата ми. Имам нужда да приключи.

— Знам. Но се тревожа.

Зад себе си чух съдията:

— Господин Холър, чакам.

Не свалях очи от дъщеря си.

— Всичко ще бъде наред — уверих я.

Бързо се наведох през преградата и я целунах по челото. След това погледнах Кендал и кимнах. От учуденото ѝ изражение разбрах, че бе очаквала повече, бе очаквала да се допитам до нея. Връзката ни може би бе обречена, защото бях потърсил одобрението на дъщеря си за този избор, а не нейното.

Обърнах се към съдията и обявих решението си.

— Ваша чест, в този момент се предавам на съда — казах. — И ще съм готов да се защитя срещу всички обвинения на осемнайсети февруари, както е по график. Невинен съм, госпожо съдия, и колкото по-бързо застана пред съдебни заседатели, за да го докажа, толкова по-добре.

— Много добре, господин Холър — каза Уорфийлд.

След като направи решението ми официално, като го обяви от катедрата, но не и преди едно последно възражение от обвинението.

— Ваша чест — каза Бърг. — Народът иска отсъждането ви за датата да бъде отложено, докато не бъде прегледано от Втори окръжен апелативен съд.

Уорфийлд я изгледа продължително, преди да отговори. Винаги е рисковано да кажеш на съдия, че ще обжалваш решението му, когато целият процес тепърва предстои, и то пред същия съдия. От съдиите се очаква да са безпристрастни, но когато обявиш, че отиваш пред по-висша инстанция, за да се оплачеш, че съдията от по-нисшата греши, то този съдия има начини да изравни резултата. Идеален пример бе стореното от съдия Хейгън с мен при първото ми явяване по това дело. Бях обръщал два пъти решенията му след обжалване. Той ми го върна, като ми определи гаранция от 5 милиона долара. Само дето не ми намигна и не ми се усмихна, когато го правеше. Сега Бърг вървеше по подобна пътека с Уорфийлд и по всичко личеше, че съдията ѝ дава няколко секунди, за да размисли.

Но Бърг стоеше и чакаше.

— Госпожице Бърг, ще ви дам избор — каза най-накрая Уорфийлд. — Няма да отлагам определението по молбата по член 686, без да отложа и определението по прекратяването на освобождаването под гаранция на господин Холър. Така че ако искате отлагане за времето на обжалването, тогава господин Холър остава на свобода при настоящите условия, докато получите отсъждане от апелативния съд.

Двете се гледаха в очите цели пет напрегнати секунди и накрая прокурорът отговори.

— Благодаря, ваша чест — каза хладно Бърг. — Народът оттегля молбата за отлагане.

— Много добре — отвърна Уорфийлд също толкова ледено. — Тогава мисля, че приключихме.

Докато съдията ставаше, приставите тръгнаха към мен. Връщах се в Двете кули.

33.

Петък, 24 януари

Върнаха ме в К-10, защитеното крило на Двете кули, където настаняваха изолираните затворници. Единственият проблем бе, че повече исках да съм изолиран от надзирателите, не от задържаните. Разследването след скандала с подслушването ми бе сложило мишена на гърба и знаех, че възможността надзирателите да ми го върнат физически се е увеличила експоненциално.

Бишоп отдавна бе излязъл и имах нужда от нова закрила. Направих, така да се каже, прослушвания. Говорих с няколко души в крилото сутринта след пристигането ми, като се опитвах да науча на кого мога да се доверя, кой храни по-голяма враждебност към ченгетата от мен. Спрях се на един мъж на име Карю, който бе физически впечатляващ и бе задържан по обвинение в убийство. Не знаех подробности за случая и не го питах за тях. Но научих, че има личен адвокат и знае, че защитата по дело за убийство струва сериозни пари. Предложих му четиристотин на седмица, за да ми пази гърба, и приключихме преговорите на петстотин, които да се предават ежеседмично на адвоката му.

Дните в затвора преминаха към същата рутина като предишния път, екипът ми идваше почти всеки ден в конферентната зала в три. По всичко личеше, че мрежите ни вече са хвърлени и бяхме на етапа, когато преглеждахме улова и определяхме стратегията. Енергията и духът ми оставаха високи. Бях уверен в защитата. Просто исках да стигна до процеса.

Единственото отклонение от рутината се случи три дни след повторния ми арест, когато бях отведен в центъра за посещения и настанен пред първата ми бивша съпруга Маги Макфърсън. Идването ѝ едновременно ме накара да се почувствам неловко и стопли сърцето ми.

— Нещо не е наред ли? — попитах. — Хейли добре ли е?

— Всичко е наред — каза тя. — Просто исках да те видя. Как си, Мики?

Срамувах се от положението си и от сините затворнически дрехи. Не можех да си представя как да се държа пред нея, особено след като тя бе забелязала как бях изглеждал извън затвора.

— Като се има предвид ситуацията, добре съм — казах. — Процесът е скоро и всичко това ще свърши.

— Готов ли си? — попита тя.

— Повече от готов. Мисля, че ще спечелим.

— Добре. Не искам дъщеря ни да загуби баща си.

— Няма. Тя ме държи във форма.

Маги кимна и не каза нищо повече. Реших, че причината да ме посети е, че иска да види как съм със здравето и духа.

— Идването ти значи много за мен — казах.

— Разбира се — отвърна тя. — И ако имаш нужда от нещо, ми се обади, за моя сметка.

— Ще го направя. Благодаря.

Посещението ѝ продължи петнайсет минути, но след него се почувствах по-силен. Със семейство зад гърба си, колкото и разделено да беше, усещах, че няма как да загубя.

34.

Сряда, 5 февруари

Допирът на копринения костюм до кожата ми бе приятен. Успокояваше сърбежа от затворническия обрив, който бях получил по почти цялото си тяло. Седях тихо до Дженифър Арънсън на масата на защитата и се наслаждавах на мига псевдосвобода и облекчение.

През годините бях имал много арестувани клиенти, които се бяха оплаквали от затворнически обрив. Посещенията в затворническата болница не го облекчаваха, нито го обясняваха. Предполагаше се, че го причинява силният прах за пране, използван в прането на затворническите чаршафи и дрехи, или че има нещо в материала, от който се правят тънките матраци в килиите. Други пък казваха, че бил алергична реакция на затварянето. А пък трети го наричаха проява на вина. Знаех само, че не го бях получил първия път в Двете кули, но го пипнах втория. Разликата беше, че между двата си престоя бях станал основната причина за друго опустошително вътрешно разследване в системата на затворите. Това ме караше да си мисля, че зад това стоят надзирателите — че обривът, който ме караше да се чеша и ме държеше буден нощем, е някаква форма на отмъщение. Бяха сипали нещо в храната ми, в прането ми или в килията.

Запазих това мнение за себе си, за да не ме смятат за параноик. Физическото ми отслабване и загубата на тегло продължиха и не исках никой да прибавя и угриженост за менталното ми здраве към въпроса дали мога адекватно да се защитавам. Може би беше от костюма, а може би и от съдебната зала. Знаех само, че умът ми се откъсна от страданието в мига, в който напуснах затвора и се качих на автобуса.

По пътя автобусът мина покрай два графити стенописа на Коби Брайънт. Прочутата баскетболна звезда на „Лейкърс“ бе загинал заедно с дъщеря си и други пътници в хеликоптерна катастрофа само преди десет дни и по улиците вече имаше негови мемориали, тържествена почит към неподражаемото му майсторство в спорта и свидетелство, че се превръща в икона в град, където изкачването на това ниво вече беше доста пренаселено.

Чух как вратата на съдебната зала се затваря с тихо тропване, обърнах се и видях, че е влязла Кендал Робъртс. Тя ми махна тайно с ръка, докато вървеше по централната пътека. Усмихнах се. Тя стигна до първия ред и седна зад масата на защитата.

— Здрасти, Мики.

— Кендал, нямаше нужда да идваш чак дотук. Това заседание вероятно ще свърши доста бързо.

— Пак е по-добре от петнайсетте минути в затвора.

— Е, благодаря.

— Освен това исках да…

Тя млъкна, когато видя Чан, съдебния пристав, да пристъпва към нас, за да ми нареди да спра да общувам с хора от публиката. Вдигнах ръка, за да дам знак, че спирам нарушението. Обърнах се напред и се наведох към Дженифър.

— Имаш ли нещо против да кажеш на Кендал, че ще ѝ се обадя по-късно, когато се добера до телефон в крилото?

— Не, разбира се.

Дженифър стана и зашепна на Кендал, а аз продължих да се взирам право напред, усещах как напрежението ми изтича през мускулите и гръбнака. В Двете кули никога не спираш да гледаш през рамо. Наслаждавах се на моментите, в които нямаше за какво да се притеснявам.

Дженифър се върна на мястото си. Най-накрая излязох от замечтаното си състояние и се захванах за работа.

— Е — казах, — какво ново за Опаризио?

По време на срещата на екипа в понеделник бях дочул, че индианците най-накрая го открили, като проследили Джийни Фериньо до тяхна среща в хотел в Бевърли Хилс. Бяха я оставили и бяха продължили да следят Опаризио, а той ги бе завел до къща с непроницаема охрана в Брентуд.

— Все същото — каза Дженифър. — Готови са да действат с призовката, когато ти им дадеш знак.

— Добре, да изчакаме до следващата седмица. Но ако им се стори, че се кани да бяга от града, трябва да му я връчим. Не бива да се измъкне.

— Знаем, но ще напомня на Сиско.

— Също така трябва да връчим призовка на гаджето му и двамата му съдружници в „Биогрийн“. И всичко това трябва да бъде заснето, за да можем да го покажем на съдията, ако не се явят.

— Ясно.

Погледнах към масата на обвинението. Днес Бърг бе сама. Сътрудника с папийонката го нямаше. Бърг гледаше написан на ръка документ и предположих, че репетира аргументацията си. Тя усети погледа ми и каза:

— Лицемер.

— Моля? — попитах.

— Чу ме. Все говориш за накланяне на терена, че прокуратурата не играе честно, а след това ми спретваш такъв номер.

— Какъв?

— Сигурна съм, че знаеш за какво става въпрос. Както ти казах, чу ме, лицемер такъв. И убиец.

Изгледах я продължително и познах по очите ѝ. Тя наистина го вярваше. Беше сигурна, че съм убиец. Едно е ченгетата да го мислят — повечето от тях не могат да видят разликата между адвокат и обвиняем. Но в общността на юристите, които се явяват в съда, бях срещал предимно уважение и от двете страни на пътеката. Вярата на Бърг, че съм способен да вкарам човек в багажник и да го прострелям три пъти, ми напомни пред какво ще се изправя на предстоящия процес: истински убеден във вината ми прокурор, който иска да ме затвори завинаги.

— Толкова грешиш — казах. — Толкова си заслепена от лъжите, които са ти наговорили…

— Запази го за съдебните заседатели, Холър — прекъсна ме тя.

Вербалният сблъсък приключи, когато пристав Чан обяви, че заседанието на съда започва. Съдия Уорфийлд излезе от вратата в дъното на залата и зае мястото си на катедрата. Бързо разгърна делото „Калифорния срещу Холър“ и покани Бърг да обясни молбата си за санкции срещу защитата. Прокурорът взе документа, който бе разглеждала, и го занесе до катедрата.

— Ваша чест, защитата неведнъж обвинява Народа, че играе нечестно при споделянето на доказателствата, но се оказва, че през цялото време е била замесена в измама — започна Бърг.

— Госпожице Бърг — прекъсна я съдията. — Няма нужда от преамбюл. Преминете към същественото. Ако има нарушение при споделяне на доказателствата, моля, представете го.

— Да, ваша чест. В понеделник трябваше да бъдат представени последните версии на списъците със свидетели и на двете страни. И за наша изненада защитата е прибавила в своя списък нови имена. Името, което се набива на очи за нас, е на Роуз Мари Дитрих, която защитата е вписала като хазяйка на жертвата Сам Скейлс.

— Прокуратурата не е ли запозната с тази свидетелка?

— Не, ваша чест, не сме запознати с нея. Пратих разследващи да я намерят и да говорят с нея и научихме, че причината тя да не ни е позната, е, че Сам Скейлс е ползвал фалшива самоличност, когато е наел апартамента от нея.

— Не виждам проблем тук, що се отнася до защитата, госпожице Бърг.

— Ваша чест, проблемът е в това, което Роуз Мари Дитрих сподели с нас. Тя каза, че господин Холър и двама негови сътрудници са говорили с нея преди три седмици за Сам Скейлс, който е използвал името Уолтър Ленън, когато е наел апартамента. Освен това тя е позволила на господин Холър и екипа му да разгледат вещите на жертвата, които са били прибрани в гаража на имота. Без да знаят, че господин Скейлс е убит през октомври, Дитрих и съпругът ѝ са прибрали нещата му в кашони, след като той изчезнал, без да плати наем за декември и януари. Складирали вещите му в гаража.

— Всичко това е много интересно, но къде е нарушението, което искате да се санкционира?

— Госпожо съдия, работата е там, че защитата е имала достъп до осем кашона с вещи, включително документи и поща, но три седмици по-късно никакви доказателства не са споделени с Народа. Прибавили са името на Роуз Мари Дитрих в списъка със свидетели чак тази седмица, за да са сигурни, че когато обвинението стигне до госпожа Дитрих, няма да има достъп до осемте кашона с вещи.

— И защо е така, госпожице Бърг?

— Защото вещите са предадени на Армията на спасението, след като обвиняемият и екипът му са посетили госпожа Дитрих. Очевидно е, че защитата е имала стратегия да укрие информацията от вещите на жертвата.

— Много предположения. Имате ли нещо, с което да ги подкрепите?

— Имаме заявление под клетва от Роуз Мари Дитрих, в което тя недвусмислено дава да се разбере, че обвиняемият ѝ е казал, че може да дари вещите.

— Дайте да видя това.

Бърг остави копие от заявлението и на мен, след като даде такова и на съдията. Настъпи тишина за около минута, през която с Дженифър се доближихме, за да прочетем свидетелските показания едновременно със съдията.

— Добре, съдът прочете документа — каза Уорфийлд. — А сега бих искала да изслушам господин Холър по въпроса.

Станах и тръгнах към катедрата, която Бърг напускаше. По време на пътуването с автобуса бях решил да отговоря напълно саркастично, а не гневно.

— Добро утро, госпожо съдия — казах аз дружелюбно. — Бих искал да започна като кажа, че обикновено приветствам всяка възможност да напусна оскъдната квартира, осигурена ми в мястото за излежаване на наказания Двете кули благодарение на госпожица Бърг, за да дойда в съда, но този път съм поразен от причината, поради която съм тук, както и от логиката на аргументацията. Струва ми се, ваша чест, че тя би трябвало да поиска санкции за собствения си екип от разследващи, не за защитата.

— Господин Холър — каза Уорфийлд с уморен тон. — Както казах и на госпожица Бърг, да не се отклоняваме от същественото. Моля, отговорете на проблема със споделянето на доказателства, повдигнат от обвинението.

— Благодаря ви, госпожо съдия. Отговорът ми е, че няма нарушение. Нямам документи, които да предам, и не съм скрил нищо от прокуратурата. Да, ходихме на въпросния адрес и прегледахме съдържанието на кашоните, складирани там. Не взех нищо от тях и гарантирам, че сътрудниците на госпожица Бърг са питали Роуз Мари Дитрих какво сме взели. И тъй като са останали недоволни от отговора на този въпрос, госпожица Бърг е избрала да не го включва в този лист хартия, за който твърди, че е въпросното заявление. Тук има изброени факти, госпожо съдия, но не всичките.

— Госпожо съдия? — каза Бърг и се надигна от мястото си.

— Ваша чест, не съм свършил — обадих се бързо.

— Госпожице Бърг, вашият ред мина — каза Уорфийлд. — Оставете адвоката да приключи и ще имате възможност да отговорите.

Бърг седна и започна да пише трескаво в бележника си.

— В заключение, ваша чест — продължих аз, — тук няма никакво укриване. Съдът си спомня, че преди три седмици по време на проведено по телефона заседание, в което участваше и госпожица Бърг, поисках разрешение да напусна окръга и щата. Предполагам, че секретарят има протокол от това изслушване и той ще покаже, че прокуратурата пита изрично с кого ще се виждам в щатския затвор „Хай Дезърт“ в Невада. И аз казвам, че ще се срещам с бивш съкилийник на жертвата по това дело. Ако госпожица Бърг или някой от сътрудниците на нейно разположение си бяха направили труда да проследят случващото се и да говорят с онзи мъж в Невада, щяха да стигнат до същия адрес и същата фалшива самоличност на Сам Скейлс, до които стигнах аз, и можеха дори да стигнат първи до мястото, за което говорим сега. Ваша чест, ще повторя, че тук няма нищо, просто гроздето е кисело. Задълженията на защитата да споделя доказателства се състоят в това да предам на госпожица Бърг списък със свидетели и копия от всичко, което смятам да предложа като доказателство. Направил съм го. От мен не се изисква да споделям с госпожица Бърг разговорите, наблюденията си и други резултати от работата си. Тя знае това. Но още от първия ден това разследване е мързеливо, мърляво и некачествено. Уверен съм, че ще докажа това на процеса, но тъжното е, че не би трябвало да има процес. Прокуратурата…

— Добре, но ще ви спра тук, господин Холър — каза съдията. — Мисля, че изложихте тезата си повече от убедително. Можете да се върнете на мястото си.

— Благодаря, ваша чест — отвърнах.

Обикновено когато съдията ти каже да си седнеш, това означава, че вече всичко необходимо е казано и решението е взето.

Съдията се извъртя на стола си и се вгледа в Бърг.

— Госпожице Бърг, помните ли заседанието по телефона, споменато от адвоката? — попита тя.

— Да, ваша чест — отговори Бърг.

В тона ѝ нямаше никаква емоция. Тя бе разчела същото послание, когато Уорфийлд ми бе казала да си седна.

— Струва ми се, че щатът е имал всички възможности да проследи случващото се и да открие местонахождението на вещите на жертвата — каза Уорфийлд. — Съдът е склонен да се съгласи с господин Холър, че става въпрос за продукт от работата и пропусната възможност, а не за някакви игрички от страна на защитата. Със сигурност не е нещо, което аз бих счела за нарушение.

Бърг стана, но не тръгна към катедрата, знак, че възражението ѝ ще е с половин уста, без значение какво си бе записала в бележника.

— Той е изчакал три седмици, преди да я включи в списъка със свидетелите — каза тя. — Криел е нейната значимост. Трябвало е да има писмен доклад за разговора и претърсването на вещите. Това би било точно в духа на споделянето на доказателства.

Понечих да стана, за да възразя, но съдията ми даде знак с ръка да си седна на стола.

— Госпожице Бърг — произнесе съдията и в гласа ѝ за първи път се прокрадна раздразнение, — ако намеквате, че господин Холър е задължен да документира своето разследване с доклади за действията и разговорите също като полицията и след това незабавно да решава дали да призове госпожа Дитрих за свидетел, тогава се излагате.

— Не, ваша чест — каза бързо Бърг. — Изобщо не намеквам това.

— Добре тогава. Приключихме. Молбата за санкции се отхвърля.

Съдията погледна календара, окачен на стената над мястото на секретаря, и каза:

— До избора на съдебните заседатели остават тринайсет дни. Насрочвам заседание за следващия четвъртък в 10 сутринта за последни молби. Искам всичко да приключи в този ден. Това означава да предадете документите в такъв срок, че съдът да има достатъчно време да ги разгледа. Не искам изненади. Ще се видим тогава.

Съдията разпусна заседанието и аз усетих как ужасът от затвора се връща в сърцето ми още преди пристав Чан и неговата кохорта да стигнат до мен.

35.

При втория ми арест бях настанен в самостоятелна килия. Този път дори се бях качил до нивото да имам външна стена, което ми осигуряваше прозорец — само десетина сантиметра широк и обезопасен срещу бягство, но от него се откриваше частична гледка към сградите на съда, който бе на няколко пресечки по права линия. Беше достатъчна, за да ме мотивира да стоя в килията, без да изпускам крайната цел от очи, вместо да се социализирам в дневната с другите изолирани. Въпреки че бях заменил Бишоп с Карю.

Затова се чувствах на сигурно и безопасно място в крилото. Проблемът беше, че нямаше никаква закрила в затворническите автобуси, които превозваха стотици задържани до и от съда всеки ден. С кого пътуваш и за кого си прикован с белезници бе общо взето въпрос на късмет. Или поне така изглеждаше. Каквито и мерки за защита да взимах в затвора, винаги щях да бъда най-уязвим в автобуса. Знаех го със сигурност, защото бях имал клиенти, нападани в автобусите. И бях виждал с очите си как избухват схватки и се организират атаки в тях.

След заседанието за молбата на прокуратурата за санкции чаках два часа в ареста на съда, преди да ме качат на автобуса обратно към Кулите. Бях закопчан четвърти в редицата зад трима други мъже и вкаран в автобуса. Сложиха ни в предпредпоследното отделение и аз седнах до прозореца с решетка на четвъртата седалка. Надзирателят ни провери, затвори вратата и я заключи, а след това продължи да пълни следващото отделение. Наведох се напред, за да погледна покрай мъжа до мен към затворник, седнал на моя ред до отсрещния прозорец. Познавах го, но не от крилото за изолирани. Не можех да се сетя откъде. Може би от някоя съдебна зала или от среща с клиент, чието дело не съм поел. Той също ме погледна, докато се взирах в него. И това подсили параноята ми. Знаех, че трябва да внимавам с него.

Автобусът излезе от гаража под сградата на съда и пое нагоре по стръмната алея към Спринг стрийт. Когато зави наляво, Общинският център остана от дясната му страна и няколко затворници спазиха традицията да покажат среден пръст на седалището на властта. Това, разбира се, не можеше да се види от никой на мраморните стъпала или зад прозорците на знаковата сграда. „Прозорците“ на автобуса бяха с решетки и позволяваха частичен поглед навън, но не и навътре.

Наведох се напред и видях мъжа, който бе предизвикал любопитството ми, да вдига ръка с протегнат среден път. Направи го толкова рутинно, дори не погледна навън през решетките, и аз разбрах, че е редовен гост на системата. И тогава го разпознах. Беше клиент на колега, когото веднъж замествах на изслушване пред съдия. Бях му просто бавачка, незначително заседание, включващо поява в съда. Дан Дейли имаше друго дело и ме помоли да го поема, което и направих.

Доволен, че съм си отговорил на въпроса и че мъжът не представлява особена опасност, се отпуснах, облегнах се назад и вдигнах глава към тавана. Започнах да броя дните до началото на процеса и колко скоро мога да очаквам да изляза на свобода след оправдателната присъда.

И това беше последното, което помня.

36.

Четвъртък, 6 февруари

Можех да си отворя очите съвсем малко и през процепите проникваше малко светлина. Не можех да ги отворя по-широко, но не заради силния блясък. Имах физическо затруднение. Просто не можех да го направя.

Отначало бях объркан, не бях сигурен къде се намирам.

— Мики?

Обърнах се по посока на гласа и познах източника му.

— Дженифър?

Тази единствена дума запали огън в гърлото ми, болката бе толкова остра, че направих гримаса.

— Тук съм. Как си?

— Не виждам. Какво…

— Очите ти са подути. Спукал си много капиляри.

Спукал съм капиляри? В това нямаше никаква логика.

— Какво искаш да кажеш? — попитах. — Как така… о, боли ме, като говоря.

— Не говори — каза Дженифър. — Само слушай. Говорихме за това преди час, но тогава упойката те хвана и ти пак заспа. Бил си нападнат, Мики. В затворническия автобус след явяването в съда вчера.

— Вчера?

— Не говори. Да, изгуби цял ден. Но ако успееш да останеш буден, ще ги викна за изследванията. Трябва да ти проверят мозъчната дейност, за да видят дали няма нещо… Така ще знаем дали има нещо… нещо постоянно.

— Какво е станало в автобуса?

Пак болка.

— Не знам всички подробности и разследващият иска да говори с теб за това, той чака вън, но му казах, че първо аз ще говоря с теб. В общи линии някакъв мъж в автобуса се освободил от веригата и почнал да те души с нея. Бил е зад теб и я е увил около врата ти. Помислили, че си мъртъв, но парамедиците се качили в автобуса и ти оказали спешна помощ, Мики. Казаха, че е чудо, че си жив.

— Не ми се струва като чудо. Къде съм?

Започвах да се справям с болката. Монотонното говорене и извръщането на главата наляво като че ли я намаляваха.

— В Университетската болница, затворническото отделение. Хейли, Лорна и всички останали искаха да дойдат да те видят, но си заключен и пуснаха само мен. И без това не мисля, че би искал да те виждат в това състояние. По-добре да изчакаш, докато отоците спаднат.

Усетих как ме стиска за рамото.

— Сама ли си тук? — попитах.

— Да — каза Дженифър. — Това е среща между адвокат и клиент. Няма полицай пред вратата, но тя е затворена. Освен това разследващият чака да говори с теб.

— Добре, слушай, не им позволявай да използват това, за да отлагат процеса.

— Е, ще видим, Мики. Трябва да те изследват, за да са сигурни, че…

— Не, добре съм, усещам го. Вече мисля за делото и не искам да се бавя. Докарали сме ги там, където ги искаме, и не искам да им давам време да ни настигнат. Това е.

— Добре, ще възразя, ако се опитат.

— Кой е човекът?

— Какъв човек?

— Който ме е душил с веригата.

— Не знам, имам само името му. Мейсън Мадокс. Лорна го прекара през приложението за конфликт на интереси и нямаше съвпадения. Няма история с теб. Осъден е миналия месец за три убийства, още нямам подробности по делото. Бил е в съда за изслушване след подадена молба.

— Кой е адвокатът? Публичният защитник?

— Все още нямам тази информация.

— Защо го е направил? Кой го е накарал?

— Дори в шерифската администрация да знаят, не споделят с мен. Накарах Сиско да провери и да се обади на Хари Бош.

— Не искам да изтеглям Сиско от подготовката на процеса. Може това да е целият мотив зад случката.

— Не, защото се е опитал да те убие и вероятно си е мислил, че го е направил. Не убиваш някого, за да отвлечеш вниманието на детективите му. Днес подадох молба до Уорфийлд да издаде заповед за пускане под гаранция или да нареди на шерифската администрация да те транспортира с кола до и от съда. Никакви автобуси повече. Прекалено е опасно.

— Добре си се сетила.

— Надявам се да ме изслуша този следобед. Ще видим.

— Тук някъде има ли огледалце или нещо подобно?

— Защо?

— Искам да се видя.

— Мики, не мисля, че…

— Спокойно. Просто искам да се погледна набързо, няма проблем.

— Не виждам огледало, но почакай, имам нещо друго.

Чух я да разкопчава ципа на чантата си, после сложи нещо малко квадратно в ръката ми. Огледало от комплект за грим. Вдигнах го към лицето си и успях да го зърна. Приличах на боксьор на сутринта след мач — и то такъв, който е загубил. Очите ми бяха подути и от ъгълчетата им към двете бузи тръгваше гъста мрежа от експлодирали капиляри.

— Мили боже — казах.

— Да, гледката не е хубава — отвърна Дженифър. — Мисля, че трябва да оставиш лекаря да те изследва.

— Добре съм.

— Мики, може да има нещо и трябва да го знаеш.

— Но тогава прокуратурата ще знае и ще го използват, за да поискат отлагане.

Настъпи кратко мълчание, докато Дженифър обмисляше това, после осъзна, че съм прав.

— Добре, уморих се — казах. — Прати ми разследващия, да видим какво ще каже той.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Да. И не изтегляй Сиско от подготовката на процеса. Когато се чуеш с Бош, кажи му да провери Мейсън Мадокс. Искам да знам всичко. Някъде трябва да има връзка.

— Връзка с какво, Мики?

— Връзка с делото. Или пък с разследването на подслушването. Нещо. Трябва да огледаме всички. Шерифите, Опаризио, ФБР, всички.

— Добре, ще кажа на останалите.

— Мислиш, че съм параноичен, нали?

— Просто мисля, че е малко пресилено.

Кимнах. Може би наистина бе така.

— Позволиха ли ти да внесеш телефон? — попитах.

— Да — каза тя.

— Добре, снимай ме. Може да се наложи да покажеш снимката на съдията, когато аргументираш защитата ми.

— Добра идея.

Чух я да вади телефона си от чантата.

— Сигурна съм, че Бърг ще възрази — каза тя. — Но си струва да опитаме.

— Ако съдията знае, че има снимка, ще иска да я види — казах аз. — Човешко любопитство.

Чух я да снима.

— Добре, Мики — каза тя. — Почивай си.

— Това е планът — отвърнах.

Чух я да тръгва към вратата.

— Дженифър?

Стъпките ѝ се върнаха към леглото.

— Да?

— Още не мога да виждам добре, но чувам — отвърнах.

— Хубаво.

— И чувам съмнение в гласа ти.

— Не, грешиш.

— Виж, това е нещо естествено. Да подлагаш всичко на съмнение. Мисля, че ти…

— Не е това, Мики.

— Тогава какво е?

— Добре, виж, става въпрос за баща ми. Разболя се. Притеснявам се за него.

— В болница ли е? Какво му е?

— Там е работата. Нямаме еднозначни отговори. Той е в старчески дом в Сиатъл и със сестра ми не получаваме никакви отговори.

— Сестра ти там ли е?

— Да, тя смята, че и аз трябва да отида. Ако искам да го видя преди… нали се сещаш.

— Права е, трябва да отидеш.

— Но имаме дело, започва процесът. Заседанието за молбите е следващата седмица, а сега и това нападение.

Знаех, че загубата ѝ ще е опустошителна за делото, но нямах избор.

— Виж — казах, — трябва да отидеш. Може да си вземеш лаптопа и да свършиш много работа оттам, когато не си с баща си. Можеш да пишеш молби, Сиско ще ги носи на съдебния секретар.

— Не е същото — каза тя.

— Знам, но това можем да направим. Трябва да отидеш.

— Чувствам се така, сякаш те изоставям.

— Ще измисля нещо. Иди там, виж се с него, кой знае, може да започне да се чувства по-добре, а ти да се върнеш за процеса.

Отначало тя не отговори. Бях казал, каквото имах да казвам, и вече мислех за алтернативни начини.

— Ще си помисля за това тази вечер — най-накрая отвърна Дженифър. — Ще ти кажа утре, става ли?

— Става, но според мен няма какво толкова да мислиш. Това е твоето семейство. Баща ти. Трябва да отидеш.

— Благодаря, Мики.

Кимнах.

Чух стъпките отново да тръгват към вратата. Опитах се да отпусна гърлото си и да облекча болката. Говоренето беше като гълтане на стъкло.

Тогава чух Дженифър да казва на разследващия, който чакаше пред стаята, че може да влезе.