Законът на невинността

37.

Сряда, 19 февруари

Светът сякаш бе на ръба на хаоса. Повече от хиляда души бяха починали от мистериозен вирус от Китай. Почти милиард бяха затворени по домовете си и американските граждани бяха евакуирани. В Тихия океан имаше круизни кораби, които бяха плаващи инкубатори на вируса, а на хоризонта не се задаваше ваксина. Президентът твърдеше, че кризата ще премине, а собственият му експерт вирусолог казваше да се готвим за пандемия. Бащата на Дженифър Арънсън току-що бе починал в Сиатъл от недиагностицирана болест и тя не получаваше никакви отговори.

В Ел Ей течеше вторият ден от селекцията на съдебните заседатели за процеса на моя живот.

Напредвахме бързо. Четирите дни, определени за „воар дир“, бяха намалени наполовина от съдията, която също усещаше приближаващата се вълна. Искаше този процес да приключи преди вълната да ни удари и макар да не ми харесваше, че трябва да избираме съдебни заседатели на юруш, бях съгласен със съдията. Исках всичко да приключи. Някои от надзирателите в Двете кули бяха започнали да носят маски и аз видях в това знак. Не исках да съм в затвора, когато удари вълната, от която се боеше съдията.

Все пак изборът на дванайсетимата непознати, които щяха да обсъждат делото, бе едно от най-важните решения в този процес. Те щяха да държат живота ми в ръцете си, а времето, определено за избора им, бе съкратено наполовина. Това ме бе накарало да взема извънредни мерки, за да се опитам бързо да разбера кои са тези хора.

Изборът на съдебни заседатели е изкуство. Включва разследване, познаване на социалните и културните реалности и накрая — инстинкт. Защото накрая искаш да се получи група от внимателни хора, които са дошли, за да търсят истината. Търсиш и се надяваш да елиминираш онези, които биха разглеждали истината през призмата на пристрастността — расова, политическа, културна и т.н. Както и онези със скрити мотиви да бъдат съдебни заседатели.

В началото на процеса съдията отстранява съдебните заседатели, които не могат да отделят време, не могат да съдят други или не разбират значението на юридически понятия като разумното съмнение. След това всичко преминава в ръцете на юристите, които продължават да разпитват кандидатите, за да определят дали трябва да бъдат отстранени заради пристрастност или нещо в биографията си. Обвинението и защитата също така получават равен брой безусловни освобождавания, които им дават право да премахнат съдебен заседател, без да обявяват причините. И точно тук най-често в играта влиза инстинктът.

Всичко това трябва да се синтезира в решения кого да запазиш и кого да изриташ. В това се състои изкуството — да постигнеш панел от дванайсет души, за които вярваш, че ще бъдат отворени към твоята кауза. Признавам охотно, че защитата има предимство в това, защото е достатъчно да спечели доверието на един заседател, за да постигне успех — един съмняващ се в аргументите на прокуратурата. Един несъгласен може да блокира групата и да принуди обвинението да започне отначало и дори да размисли дали си струва да отива на нов процес. Щатът трябва да спечели дванайсет сърца и умове, за да постигне присъда. Но отвъд това предимствата му са толкова огромни, че могат да направят предимствата на защитата пренебрежими. Но взимаш това, което ти се дава, и затова селекцията на съдебните заседатели винаги е била свята за мен, още повече този път, когато аз бях обвиняемият.

Беше два следобед и съдията очакваше — не, настояваше — съдебните заседатели да са избрани до затварянето на съда след три часа. Можех да го отложа за следващия ден, защото съдията не би искала да разпорежда нещо, което би могло да се преобърне след обжалване. Но ако се наложех, щеше да си има последствия.

Освен това бях останал само с една възможност за отказ на заседател без обяснения и знаех, че трябва да намеря начин да се възползвам от това в рамките на три часа. Щяхме да запълним състава още преди навън да притъмнее, а на сутринта щеше да започне процесът срещу мен за убийството на Сам Скейлс.

Добрата новина бе, че съставът бе запълнен най-вече със заседатели, които според мен варираха по скалата на защитата от жълто — средно положение — до тъмнозелено, или симпатизиращ на защитата. Заради дълбокото и справедливо недоверие към полицията в малцинствените общности черните и кафявите заседатели винаги са ценени от защитата, защото имат склонността да се отнасят към показанията на полицаите с подозрение. Бях успял да запазя четирима афроамериканци и двама латиноси, като отблъснах усилията на Дейна Бърг да изхвърли специално черните. Когато една заседателка при събеседването заяви, че е дарявала пари на местна организация от движението „Животът на черните има значение“, Бърг първо поиска тя да бъде отстранена с причина. Да поиска това от чернокожа жена юрист изисква известен кураж, но също така подчерта, че единствената цел на Бърг е да ме осъди. Когато съдията отказа, обвинителката опита да използва отстраняване без обяснение. Тогава се намесих аз с възражение, че искането е предизвикано от расата, а за това имаше ясно изключение в клаузата за отстраняването без обяснение. Съдията се съгласи и заседателката остана. Отсъждането накара Бърг да има едно наум при бъдещите си усилия да сглоби групата по расов признак, но пък позволи на мен да направя точно това.

Това бе голяма победа за защитата, но при последния подбор бяха останали три нови лица, а аз имах право да отстраня без обяснение само още един човек. Всичките бяха бели — две жени и един мъж. И точно тук се намеси моето изключително профилиране за съдебни заседатели. Рано предната сутрин Сиско бе застанал на паркинга на Първа улица, където насочваха заседателите да оставят колите си. В този момент няколкостотин потенциални членове на панела се бяха събрали, за да изпълнят дълга си. Сиско нямаше начин да знае кой ще влезе в окончателния състав, но обръщаше внимание на характерни черти на пристигащите: неща като марка и модел на колата, регистрация, стикери по калниците, интериор и т.н. Човек, който кара мерцедес SL, има различен мироглед от човек, който се вози с тойота приус. Понякога искаш мерцедеса за съдебен заседател, понякога — тойотата.

След първото сутрешно заседание със стоте души, повикани за заседатели по моето дело, Сиско се върна на паркинга по обяд и после пак към края на деня. Когато за четвърти път бе там в сряда сутринта, вече разпознаваше хората, определени за моя случай, и събираше информация за тях.

Когато съдът поднови заседанието, той дойде от паркинга, седна сред публиката и разказа какво знае за всеки потенциален съдебен заседател на партньорката ми. Не бях сам на масата, но не бях и с Дженифър Арънсън. Моята нова партньорка беше Маги Макфърсън. Тя си бе взела отпуск от прокуратурата и ми се бе притекла на помощ. Не можех да се сетя за по-добър партньор до мен, особено сега, когато се изправях пред най-голямото предизвикателство в живота ми.

Никога не ти се иска да си използваш последното право за отказ на заседател без обяснение, защото не знаеш кой може да седне на мястото на потенциалния кандидат, който току-що си отпратил. Можеш да разчистиш пътя за ново лице, което да се окаже мечтата на прокурора, а ти вече да нямаш с какво да го спреш. Затова винаги задържаш последната карта за отказ без обяснения само за спешни случаи. Научих го по трудния начин като млад адвокат, когато защитавах мъж, обвинен в нападение на полицай и съпротива при арест. Бях сигурен, че обвинението в нападение е фалшиво и добавено от арестуващия полицай от лична неприязън. Полицаят беше бял, а клиентът ми черен. При избора на съдебни заседатели проиграх последния си отказ без обяснения, за да изритам потенциален член на журито, който бе в жълтата част на скалата. Имаше още няколко афроамериканци в залата, които чакаха да бъдат повикани произволно. Прецених, че шансовете ми са почти петдесет на петдесет един от тях да бъде призован и да заеме свободното място. Рискът ми се отплати. Беше повикана чернокожа жена, но при разпита каза, че е дъщеря на пенсиониран полицай, който е служил трийсет и две години в шерифската администрация. Разпитвах я дълго, опитвах се да изтръгна отговор, заради който да може да бъде елиминирана с основателна причина, но тя настояваше, че може да разглежда делото безпристрастно. Съдията отказа молбата ми да бъде освободена и така сред съдебните заседатели на моя клиент, обвинен в нападение на полицай, се озова полицейска дъщеря, а аз нямах право да я сменя без обяснение. Клиентът ми бе признат за виновен по всички обвинения и прекара година в затвора за престъпление, което вярвах, че не е извършил.

По време на процеса по селекцията следвах обичайната си рутина за систематизация и проследяване на съдебни заседатели. На масата на защитата имаше отворена обикновена кафява папка. На двете ѝ корици бях нарисувал нещо, което наричах формичка за лед: дълъг правоъгълник, разделен на четиринайсет квадрата за съдебните заседатели и двете резерви. Всяка кутийка беше със страна от шест сантиметра, колкото самозалепваща се бележка. Записвах най-важните си мисли и подробности за всеки потенциален заседател в квадратчето с номера на мястото, което кандидатът заемаше. Когато те биваха освобождавани и на местата им сядаха нови хора, използвах самозалепващи се бележки, за да покрия записките, които вече не ми бяха необходими, и започвах отново. Като систематизирах всичко на папката, можех да я затворя, ако нечии любопитни очи от масата на обвинението се насочат към нея.

Прокуратурата започна първа да разпитва новите предложения за журито. И докато Бърг задаваше обичайните си въпроси, ние с Маги проверявахме съобщенията, които идваха на лаптопа ѝ от Сиско, а той пък трябваше да се крие какво прави, защото на никой друг, освен на юристите, не бе позволено да ползва електронни устройства в съдебната зала. Сиско бе скрил телефона си от приставите, — държеше го на пейката между масивните си бедра.

За да се запази анонимността на съдебните заседатели в наказателните дела, те се назоваваха с номера, дадени им при регистрацията в координационния център на първия етаж. В съобщенията си Сиско правеше същото.

Ставаше въпрос за мъжа от новото трио. Това бе интересна информация, но не нещо, което бих споменал директно, без да се издам откъде знам това. Разкритието, че имам сътрудник, който наблюдава съдебните заседатели на паркинга, нямаше да се приеме добре от съдията и от Калифорнийския адвокатски съвет. Не се приемаше добре и от Огнената Маги. Тя получаваше бързо обучение по защита в криминално дело и невинаги харесваше наученото. Но аз не се тревожех. Вече бе задължена да съдейства, защото бяхме в отношения адвокат-клиент.

Гледах как номер 17 става от мястото си в публиката, когато му дойде редът. Мина покрай другите на реда и след това тръгна към мястото за съдебните заседатели, за да бъде разпитан, без да дава знак, че има някакво физическо затруднение или увреждане. Разбира се, имаше други възможни невидими причини, които можеха да му осигурят разрешение да паркира на място за инвалиди. Но това ме притесняваше. Ако бе измамник, не го исках за съдебен заседател.

Последва нова информация от Сиско.

Това бе добра информация. Политиката е прозорец към душата на човека. Ако 68 беше поддръжница на президента, вероятно бе хардлайнер по отношение на закона и реда — а това не е добре за човек, обвинен в убийство. А това, че тази личност бе продължила да поддържа президента, след като медиите бяха документирали безбройните изречени от него неистини, също бе фактор. Показваше сляпа вярност към кауза и бе индикатор, че истината не е важна част от мирогледа на тази жена.

Бях съгласен със Сиско. Тя трябваше да се махне.

За третия потенциален заседател — номер 21 — Сиско имаше малко информация.

Не знаех какво е „Бунт срещу изличаването“, но ми се стори, че разбирам посланието на стикера. И двете информации бяха почти безполезни. Можеше да говорят за личност, която обича да раздава присъди, особено когато става въпрос за околна среда и престъпност. Аз карах гълтащ бензин линкълн и това със сигурност щеше да бъде споменато на процеса. Бях обвинен в много тежко престъпление, а също така бях човек, който професионално общува с други обвинени в тежки престъпления.

Слушах с едно ухо как Бърг разпитва новите кандидати, докато се бях привел към Маги, която бе извадила въпросниците, попълнени от тримата при явяването им в съда.

Веднага промених решението си за 21. Хареса ми това, което прочетох. Тя бе на трийсет и шест, неомъжена, живееше в Студио Сити и работеше като готвач в един от изисканите ресторанти в „Холивуд Боул“. Това ми показваше, че си пада по музика и култура и предпочита да работи на място, където има и от двете. Също така бе записала четенето на първо място сред хобитата си. Не мислех, че човек, който обича да чете, може да пропусне истории — документални и художествени, — които подчертават слабостите на американската правораздавателна система, сред които най-голямата е, че полицията невинаги успява да достигне до истината и че невинни хора понякога биват обвинявани и осъждани за престъпления, които не са извършили. Вярвах, че 21 е широко скроена. Тя щеше да следи внимателно делото ми.

— Искам я — прошепнах.

— Да, изглежда добре — отвърна ми шепнешком Маги.

Погледнах другите въпросници. Видях, че 68, другата жена, е на моя възраст и се е омъжила в същата година, в която е завършила „Пепърдайн“, консервативно християнско училище в Малибу. Като прибавих към това и стикера в подкрепа на Тръмп, вече бях убеден. Тя трябваше да се отстрани.

Маги се съгласи.

— Искаш ли да използваш последното отстраняване без обяснения? — попита тя.

— Не, ще я разпитам — казах. — Ще се опитам да я премахна с основание.

— Ами мъжът? Тук няма нищо.

Говореше за 17. Прегледах въпросника и трябваше да се съглася с Маги. Нищо върху единствената страница беше червена лампа. Той бе на четиридесет и шест и женен, заместник-директор на частно училище в Енсино. Познавах учебното заведение, защото преди много години с Маги бяхме обмисляли да пратим Хейли там в началния курс. Отидохме в училището и присъствахме на презентация за родители, но накрая усетихме лоша вибрация. Повечето ученици бяха от заможни семейства. В никакъв случай не бяхме бедни, но Маги беше държавен служител, а аз винаги гонех дела за много пари. Някои години бяха добри, някои лоши. Решихме, че натискът на съучениците върху дъщеря ни би бил нездравословен. Записахме я другаде.

— Помниш ли този човек? — попитах. — Трябва да е бил там, когато ходихме в училището.

— Не се сещам — каза Маги.

— Да видим какво ще изтръгна на разпита. Имаш ли нещо против да поема и тримата?

— Разбира се, че не. Това е твоето дело. Не искам да се съобразяваш с мен.

Докато Бърг приключваше с прегледа на заседателите, си водех бележки за тримата върху самозалепващи се бележки и ги прикрепях на съответните квадратчета на моята „форма за лед“. Пишех със зелено за 21 и с червено за 68. За 17 използвах жълто. След това затворих папката.

38.

Когато дойде моят ред да разпитам хората, които можеха да решат бъдещето ми, съдията вербално ме подкоси още преди да стигна до катедрата. — Имате петнайсет минути, господин Холър.

— Ваша чест, технически имаме три свободни места, трябва да определим и резервите — протестирах. — Прокуратурата току-що използва повече от петнайсет минути, за да разпита тези тримата.

— Не, грешите. Засякох. Четиринайсет минути. Давам ви петнайсет. Които започват сега. Можете да използвате времето си, за да спорите с мен, или за да разпитате заседателите.

— Благодаря, ваша чест.

Отидох до катедрата и започнах с номер 68.

— Заседател 68, прегледах въпросника ви и не видях с какво се занимава съпругът ви.

— Съпругът ми бе убит в Ирак преди седемнайсет години.

Това предизвика мълчание — колективно затаяване на дъх, — а аз промених подхода си. Пред свидетелите, които вече бяха избрани, трябваше да се отнасям с тази жена изключително внимателно.

— Съжалявам за загубата ви — казах. — И че изобщо ви припомних за нея.

— Не се тревожете — отвърна тя. — Споменът никога не изчезва.

Кимнах. Макар че се бях натъкнал на това, без да искам, трябваше да изляза от положението с финес.

— Във въпросника не сте отбелязали, че сте били жертва на престъпление. Не смятате ли, че загубата на съпруга ви по някакъв начин е престъпление?

— Това беше война. Различно е. Той даде живота си за своята родина.

Бог и родина — кошмарът на адвоката при съдебните заседатели.

— Значи е бил герой — казах.

— И все още е — каза тя.

— Точно така. Все още е.

— Благодаря ви.

— Преди били ли сте съдебен заседател, госпожо?

— Имаше такъв въпрос във формуляра. Не, не съм. И моля, не ме наричайте „госпожо“. Чувствам се като майка си.

През залата премина съвсем лек смях. Усмихнах се и продължих:

— Ще се въздържам да го правя. Нека ви задам въпрос: ако полицай свидетелства едно, а след това обикновен гражданин свидетелства и каже точно обратното, на кого ще повярвате?

— Хм, предполагам, че ще трябва да преценя и двата разказа и да се опитам да разбера кой казва истината. Може да е полицаят. Но може и да не е.

— Но при съмнение бихте предпочели полицая?

— Не е задължително. Ще трябва да науча повече за полицая. Нали разбирате — кой е той, как изглежда. Такива неща.

Кимнах. Ставаше ясно, че тя е Заседателката Джуди — нарицателно за човек, който иска да влезе в журито и дава правилните отговори на всички въпроси, независимо дали изразяват истинските му чувства. Винаги съм бил подозрителен към хора, които наистина искат да бъдат съдебни заседатели, тоест които искат да съдят другите.

— Добре, както съдията ви обясни вчера, знаете, че аз съм едновременно обвиняем и адвокат по това дело. Ако в края на процеса смятате, че вероятно съм извършил престъплението, как бихте гласували?

— Ще трябва да се доверя на инстинктите си, след като преценя доказателствата.

— Което какво означава? Как бихте гласували?

— Ако съм убедена извън разумното съмнение, ще гласувам „виновен“.

— За вас убедително ли е, ако смятате, че вероятно съм извършил престъплението? Това ли имате предвид?

— Не, както казах, ще трябва да смятам, че сте виновен извън разумното съмнение.

— Какво според вас означава разумно съмнение, госпожо?

Преди 68 да отговори, съдията се намеси:

— Господин Холър, да не би да се опитвате вкарате заседателката в капан? Тя ви каза да не я наричате така.

— Не, госпожо съдия — отвърнах. — Просто забравих. Южняшките ми маниери. Извинявам се.

— Това хубаво, но аз знам, че сте роден в Лос Анджелис, защото познавах баща ви.

— Просто метафора, ваша чест. Повече няма да повтарям тази обидна дума.

— Много добре, продължете. Пилеете цялото си време за един заседател. Няма да ви дам удължение.

Петнайсет минути за разпит на хора, които могат да решат съдбата ти. Помислих си, че имам вече първото си основание за обжалване, ако процесът не тръгне в посоката, в която исках. Върнах вниманието си към жената в отделението на съдебните заседатели.

— Ако може, бихте ли ни казали какво смятате, че означава „разумно съмнение“?

— Че просто няма друго възможно обяснение. Според доказателствата и вашата оценка за тях не би могъл да бъде никой друг.

Осъзнах, че няма да успея да постигна никакъв напредък с нея. Тя бе репетирала отговорите си. Изобщо не се зачудих дали е следила делото в медиите. Знаех, че е.

— Вчера сутринта съдията помоли да вдигнат ръка тези, които са чели за случая в медиите. Вие не вдигнахте ръка, нали?

— Точно така. Никога не съм чувала за него преди това.

Не ѝ вярвах. Знаеше за случая и по някаква причина искаше да бъде сред съдебните заседатели. Погледнах си часовника и продължих с г-н 17. Нямах избор.

— Господине, вие сте заместник-директор в частно основно училище, нали така?

— Да, точно така.

— Виждам от въпросника, че имате магистърска степен по педагогика и работите по докторат.

— Да, в свободното си време.

— Има ли причина да не поискате да преподавате на университетско ниво?

— Не. Обичам децата. Те ми носят повече удовлетворение.

Кимнах.

— Тук пише, че тренирате момчешкия баскетболен отбор на училището. Това изисква ли много физическа активност от ваша страна?

— Мисля, че момчетата трябва да виждат в треньора си човек, който може да тренира колкото тях. Човек във форма.

— Вдигате ли тежести с тях?

— Понякога.

— Тичате ли с тях?

— Правя обиколки на залата с тях.

— Каква е философията ви за спорта? Да печелите винаги?

— Ами обичам конкуренцията, да, но не мисля, че победата е всичко.

— А какво мислите тогава?

— Мисля, че победата е по-добра от загубата.

Това предизвика лек учтив смях. Смених посоката на въпросите си.

— Съпругата ви. Според информацията тя също е учителка.

— Да, в същото училище. Там се запознахме.

— Значи предполагам, че заедно пътувате с колата към училище?

— Не, имам тренировки след училище, а тя работи на половин ден в занаятчийски магазин. Различни графици, различни коли.

— Мислите ли, че има тежки и не толкова тежки престъпления?

— Моля?

— Мислите ли, че има престъпления, които не би трябвало да са престъпления?

— Не мисля, че ви разбирам.

— Говоря за амплитуди. Убийството е престъпление, нали?

— Да, разбира се.

— И тези, които убиват, трябва да платят за престъпленията си. Съгласен ли сте?

— Разбира се.

— Ами по-дребните престъпления? В които няма жертви — трябва ли да си губим времето с тях?

— Престъплението си е престъпление.

Съдията отново се намеси:

— Господин Холър, имате ли намерение да разпитате заседател 21 в оставащото ви време?

Подразних се от прекъсването. Вървях към решение със 17 и тя не биваше да ме прекъсва.

— Веднага щом приключа тук, ваша чест — казах, раздразнението ми личеше ясно в тона ми. — Може ли да продължа?

— Продължете — отвърна Уорфийлд.

— Благодаря.

— Няма за какво, господин Холър.

Обърнах се пак към 17 и опитах да възстановя прекъснатата инерция.

— Господине, дали престъплението си е престъпление независимо колко е тежко?

— Да. Разбира се.

— Ами неправилното пресичане? Незаконно е, но мислите ли, че е престъпление?

— Е, щом законът е такъв, тогава — да, предполагам, че е престъпление. Леко престъпление.

— Ами паркирането на място за инвалиди, когато нямате увреждане?

Поех риск. Всичко, което знаех за 17, бе от въпросника и от съобщението от Сиско за паркирането на място за инвалиди. Трябваше да взема решение за него, но не можех просто да танцувам около важния въпрос: измамник ли е той?

Взирахме се един в друг и общувахме мълчаливо, преди 17 най-накрая да проговори.

— Може да има разумно обяснение, ако някой постъпи така — каза той.

Ето това беше. Той не вярваше, че трябва да играе по правилата. Беше измамник и трябваше да бъде отстранен.

— Значи това, което казвате, е, че…

Уорфийлд отново ме прекъсна.

— Времето ви изтече, господин Холър — каза тя. — Моля, приближете се.

Изругах под нос и се извърнах от 17.

Отхвърлянията правехме до катедрата, така че възраженията ни, които бе възможно да са засрамващи за кандидатите, да не стават публично достояние. Но когато се доближих, бях прекалено разгорещен, за да се притеснявам дали повишавам глас.

— Ваша чест, имам нужда от време да разпитам последния свидетел — казах. — Не можете произволно да определяте времето ми според това от колко време се нуждае щатът. Това е фрапиращо несправедливо за защитата.

Маги също се бе присъединила към групата край съдийската катедра и леко докосна ръката ми — предупреждение да внимавам.

— Господин Холър, вашето управление на времето не е мой проблем — каза Уорфийлд. — Дадох много ясно да се разбере от самото начало на деня вчера, от началото на деня днес и от началото на последните ви разпити с потенциални заседатели: селекцията приключва днес и процесът започва утре. Наближава три и все още не сме избрали резервите, както и поне още двама заседатели. Времето ви изтече. А сега, някой от двамата има ли възражения?

Преди Бърг да каже и дума, казах:

— Бих искал първо да се посъветвам с адвоката си. Може ли да прекъснем за почивка и след това да обсъдим възраженията?

— Добре — каза съдията. — Десет минути. Отстъпете.

Юристите се върнаха по местата си, а съдията уведоми съдебната зала за следобедната почивка. Каза строго, че заседанието ще продължи точно след десет минути. Аз седнах на мястото си и се доближих до Маги.

— Това е лудост — казах. — Петнайсет минути за разпит на трима заседатели? Тя е луда и това подлежи на отмяна.

— Виж, трябва да се успокоиш, Мик — каза Маги. — Не можеш да кръстосваш саби със съдията още преди процесът да е започнал. Това е самоубийство.

— Знам, знам. Ще се успокоя.

— А сега — какво ще правим? Имаме право да отхвърлим само един заседател без обяснения.

Преди да отговоря, погледнах Бърг и видях, че тя също е доближила рамо до своя сътрудник — мъжа с папийонката. Хрумна ми нещо. Обърнах се пак към Маги.

— Колко могат те да отхвърлят без обяснения?

Тя погледна записките си.

— Трима.

— Не искам да пропиляваме нашето право — отвърнах. — Искам да опитам нещо. Искам да отидеш в коридора по време на почивката. Върни се точно след десет минути.

— Какво?

— Не се тревожи още за възраженията. Просто отиди.

Тя стана и тръгна към вратата. Погледнах към масата на обвинението, а след това се обърнах към Чан, съдебния пристав, и му дадох знак да се приближи. След това отворих папката със схемата като форма за лед. Бързо смених самозалепващите се бележки, които бях ползвал за заседатели 21 и 17. Така учителят бе отбелязан в зелено.

Приставът се приближи.

— Трябва да отида до тоалетната — казах. — Може ли някой да ме заведе?

— Стани — отвърна той.

Направих, както ми наредиха. Чан ми сложи белезници и тръгна с мен към вратата към ареста.

— Имаш пет минути — предупреди ме.

— Имам нужда само от две — отвърнах.

Той ме отведе до мястото за задържане и в килия, където имаше открита тоалетна. Двама мъже седяха на койката в килията, най-вероятно в този час чакаха да бъдат транспортирани обратно в Двете кули след явяването им в съда. Застанах под ъгъл, който не им позволяваше да виждат какво правя, и се изпиках, докато Чан ме чакаше в коридора пред килията.

Не бързах, измих си ръцете в мивката до тоалетната. Исках да оставя достатъчно време на мъжа с папийонката да види, че по погрешка съм оставил схемата отворена на масата на защитата.

— Хайде, Холър — каза Чан отвън.

— Идвам — отвърнах.

След като се върнах на мястото си на масата на защитата, затворих папката и погледнах към банката на обвинението. Бърг и сътрудникът ѝ вече не разговаряха, а гледаха право напред и чакаха подновяването на заседанието.

Скоро няколко кандидат-заседатели се върнаха в залата. Маги също се върна, седна и ме попита:

— Е, какво правим?

— Ще се опитам да отстраня 68 с основателна причина — казах. — И се надявам щатът да изхвърли учителя.

— И защо да го правят? Той е идеален за тях. Знам, че аз бих го искала, ако делото беше мое.

Отворих папката и посочих самозалепващите се бележки. Маги се взираше в тях, докато стопли измамата, а през това време съдията се върна на катедрата и привика двете страни.

Първи се изказаха от обвинението.

— Ваша чест, народът ще използва правото си да отстрани без обяснения номер 17 — каза Бърг.

Отметнах глава, все едно съм зашлевен, след това я разклатих разочаровано. Надявах се, че не преигравам.

— Сигурни ли сте? — попита Уорфийлд.

— Да, ваша чест — отвърна Бърг.

Съдията си записа нещо в бележника, после попита:

— Господин Холър, нещо от защитата?

— Да, ваша чест — казах. — Защитата иска отстраняването на заседател 68 по основателна причина.

— И каква е тази причина? — попита съдията.

— Очевидна враждебност, демонстрирана към защитата — казах.

— Защото не иска да я наричате „госпожо“? — попита Уорфийлд. — И аз не искам да ме наричат така. Но се налага.

— Това, както и общо взето агресивният тон, госпожо съдия — казах. — Тя очевидно не ме харесва и това е основателна причина.

— Ваша чест, може ли да ме изслушате по този въпрос? — намеси се Бърг.

— Няма нужда — отвърна Уорфийлд. — Отказвам отстраняването по основателна причина. По моите сметки имате право да премахнете още един заседател без обяснения, господин Холър. Искате ли да го използвате?

Замълчах за момент и се замислих. Ако използвах последното си право да отстраня заседател без обяснения, щях да остана с празни ръце, докато определяхме заместници на 68 и 17. Не исках почитателката на Тръмп на процеса, но беше рисковано да не съм в състояние да контролирам избора на последните двама. С резервите щяхме да се занимаваме отделно, с допълнителни права за отстраняване без обяснение.

— Господин Холър — каза съдията. — Чакам.

Натиснах спусъка.

— Да, ваша чест — отвърнах. — Да благодарим на заседател 68 и да го освободим.

— И така използвахте последното си право за отстраняване без обяснение? — попита Уорфийлд.

— Да, ваша чест.

— Добре, можете да си седнете.

Знаех, че ще е безполезно да поискам допълнителни права. Бърг щеше да възрази, а съдията със стриктното спазване на графика нямаше да е склонна да прояви щедрост. Върнах се на мястото си на масата на защитата и реших да се съсредоточа върху хубавото, което току-що се бе случило. Бях успял да се отърва от двама потенциално проблематични заседатели с едно право за отстраняване без обяснения. Нямаше никога да разбера дали отворената папка, оставена за любопитните очи на прокуратурата, е изиграла някаква роля в прогонването на учителя, но мислех, че се е случило точно така. Чух как съдията му благодари и го освободи заедно с вдовицата на героя от войната.

Засега готвачката от „Холивуд Боул“ беше сигурна.

Съдията бързо се консултира със списъка с числа, произволно избрани от компютър, и повика следващите двама кандидати.

Имахме малко повече от час, за да приключим.

39.

Четвъртък, 20 февруари

Беше време. Беше десет часът в четвъртък сутрин и процесът щеше да започне с откриващи пледоарии от двете страни. Заседателите и резервите бяха избрани предния ден, без това да предизвиква повече гняв у мен. Моят хазартен ход с последното ми право да отстраня кандидат без право на обяснение се бе отплатил и последните заседатели не бяха предизвикали сериозни опасения у защитата. Заседателите се бяха заклели и бяхме готови да започнем.

Чувствах се комфортно с цялостния състав на съдебните заседатели. Нямаше известни ми чучела на обвинението, а за трима смятах, че клонят силно към тезата на защитата. В повечето процеси имаш късмет, ако има дори един такъв.

Но този комфорт, който заседателите предизвикваха у мен, бе неутрализиран от възела в стомаха ми. Бях се възстановил напълно от нападението, но напрежението от безсънната нощ ме преследваше и през деня. Бях напълно подготвен да вляза в битка, но знаех, че ще има жертви, и не можех да гарантирам, че истината няма да е сред тях. Случва се невинни да бъдат обявени за виновни. Не исках да съм един от тях.

Откриващата пледоария е просто план на предстоящия процес. Стратегията ми беше да се защитя, като обявя за виновна трета страна. Това е законен начин да кажеш, че го е извършил някой друг и че или си нарочно натопен, или полицията е толкова некомпетентна, че е оплескала случая и те е натопила да се изправиш пред съда и да отговаряш като обвиняем. Затова бях дал откриващата пледоария на Маги Макфърсън. Исках тя да ме сочи с пръст и да мобилизира цялата си страст, когато казва, че съм невинен и че щатът няма доказателства, които да потвърдят вина извън разумното съмнение.

В същото време не исках Маги да казва нещо повече от това. Бях обучаван на поведение в съда от покойния велик адвокат Дейвид Сийгъл, който бе партньор в адвокатската практика на баща ми и се бе грижил за мен по много начини, след като баща ми почина рано в живота ми. И що се отнасяше до откриващите пледоарии, той бе от школата, която твърдеше, че колкото по-малко, толкова по-добре. Винаги казваше, че трябва да си пестиш барута, което означаваше да разкриеш тезата си или да поднесеш изненада, когато дойде времето да представиш своите доказателства. Тогава те имат по-голямо значение. Адвокат Сийгъл също така казваше, че не си струва да се отделя много време на откриващите пледоарии, защото те бързо се забравят, след като прокуратурата представи своята теза, последвана от тезата на защитата.

Има мнение, че защитата може да задържи откриващата си пледоария, докато не дойде време да представи тезата си. От време на време се бях вслушвал в това мнение на предишни процеси, но никога не го бях харесвал. Винаги бях смятал, че е неразумно да пропускаш възможност да се обърнеш към съдебните заседатели още в началото, без значение за колко кратко. Тъй като процесът започваше в четвъртък, знаех, че ще минат шест или седем дни, преди да започне фазата на защитата, а това ми се струваше прекалено много време без опровергаване на обвинението със собствените ми възгледи по делото.

Предадох цялата тази мъдрост на Маги, макар че подобен съвет изобщо не ѝ бе необходим. Тя бе изнасяла и слушала достатъчно откриващи пледоарии и вече знаеше, че колкото по-малко, толкова по-добре.

Но тази мъдрост очевидно не беше част от обучението на Дейна Бърг. Тя се изправи пред съдебните заседатели първа и изнесе откриваща пледоария, която продължи почти час и половина. Бих предпочел да я проспя, но трябваше внимателно да наблюдавам и да си водя записки. Откриващата пледоария бе обобщение пред съдебните заседатели на това, което най-общо смяташ да представиш по време на процеса. Неразумно е да обещаваш нещо, а след това да не го изпълниш. Затова си водех бележки. Щях да отбелязвам резултата и в хода на делото да се погрижа да посочвам на съдебните заседатели къде щатът се е провалил да предостави обещаното.

Бърг започна с подробно описание на вечерта на ареста ми и откриването на Сам Скейлс в багажника на колата ми. И точно там направи първата си грешка, като каза на съдебните заседатели, че ще чуят от полицай Рой Милтън как рутинно спиране за проверка на пътя, предизвикано от това, че колата ми не е имала регистрационен номер, е довело до откриването на жертвата на убийството.

Записах си изказването ѝ дума по дума, защото щях да го използвам срещу полицай Милтън, когато го изправеха пред съда, за да свидетелства. Нямаше нищо рутинно в спирането за проверка, нито в нещо друго онази вечер.

В началния етап на изказването си Бърг включи забележка за Сам Скейлс, като го описа като дребен мошеник, който никога не е живял според закона.

— Всъщност господин Скейлс е познавал господин Холър, тъй като той е бил адвокатът, който го е защитавал най-често — каза Бърг. — Но без значение какви престъпления е замислял или извършил господин Скейлс, той не е заслужавал да бъде убит в багажника на колата на адвоката си. Трябва да помните, че независимо какво чуете за Сам Скейлс, той е жертвата в този случай.

Бърг продължи доста праволинейно: придържаше се към това, което според нея доказателствата по случая щели да разкрият. Имало много, но те били все различни версии на ключовите елементи — че жертвата била намерена в моя багажник и че балистичната експертиза щяла да покаже, че убийството е извършено в моя гараж.

Имаше няколко места, на които можех да възразя, когато Бърг се отклони от представянето и изрази мнение, но внимавах как ще се представя пред съда. Не исках заседателите да виждат в мен дребнав рефер или тълкуван, затова я оставих да си фантазира. След осемдесет и пет минути прокурорът приключи с обобщение, като повтори основните точки, които обеща да представи по време на процеса, а това прозвуча като заключителна пледоария.

— Дами и господа, доказателствата, които ще представим през следващите няколко дни, ще покажат, че господин Холър е имал дългосрочен спор за пари със Сам Скейлс. Ще покажат, че е знаел, че най-добрата му и всъщност единствена възможност да си получи парите е да убие Сам Скейлс и да вземе дължимото от наследството му. И също така ще покажат извън разумното съмнение, че той наистина е привел в действие план да убие господин Скейлс в гаража на дома си. Това би било перфектното убийство, ако острият поглед на един полицай не бе забелязал липсващата регистрационна табела на тъмната улица. Моля ви да обърнете внимание на представените доказателства и да не се влияете от опитите да бъдете отклонени от вашата важна работа. Благодаря.

Съдията обяви петнайсетминутна почивка, преди да дойде редът на защитата. Аз, разбира се, никъде нямаше да ходя. Обърнах се, за да разгледам публиката, хората ставаха и тръгваха към тоалетните или просто се протягаха. Видях, че съдебната зала се е напълнила след началото на процеса — идваха все повече журналисти, както и наблюдатели от и извън съда. Забелязах няколко адвокати, които познавах, както и други съдебни служители. На първия ред бяха екипът и семейството ми. Сиско и Лорна. Бош беше там и дори бе довел дъщеря си Мади. Тя седеше до моята дъщеря. Усмихнах им се.

Кендал Робъртс не беше в залата. След като бях отведен в затвора, тя бе преценила ситуацията си и бе решила да скъса с мен втори път. Беше се изнесла от къщата ми и си бе тръгнала, без да остави адрес. Не бих казал, че сърцето ми беше разбито. Напрежението, което делото оказваше върху връзката ни, бе ясно още преди да ме затворят за втори път. Всъщност не можех да я виня, че се бе отдръпнала от всичко това. Беше се опитала да ми го каже лично, дойде в съда на едно от заседанията, но обстоятелствата не го позволиха. Затова ми написа бележка и ми я прати в затвора. И това бе последната ми вест от нея.

Към края на почивката Хейли стана, тръгна по реда към парапета зад масата на защитата и застана пред Сиско. Тъй като бях арестант, не ми бе позволено да я докосвам или да се приближавам до нея. Но Маги плъзна стола си назад към парапета и каза:

— Благодаря ти, че дойде, Хей.

— Че как — отвърна тя. — Не бих го пропуснала за нищо на света. Ще спечелиш, тате. И мамо. Ще докажете това, което вече знам.

— Благодаря ти, миличка — казах. — Как е Мади?

— Добре е — отвърна Хейли. — Радвам се, че успя да дойде. Радвам се да видя и чичо Хари.

— Колко можеш да останеш? — попита Маги.

— Освободих си целия ден. Никъде няма да ходя. Имам предвид, щом мама и татко са в един екип, какво би могло да е по-хубаво от това?

— Надявам се да не изостанеш в учението заради това — предупреди я Маги.

— Не се тревожи за моето учение — каза нашата дъщеря, бъдещата адвокатка. — Тревожи се за това тук.

И посочи към предната част на съдебната зала, като имаше предвид делото.

— Подготвени сме — казах. — Уверени.

— Това е хубаво — отвърна Хейли.

— Направи ми услуга и наблюдавай съдебните заседатели — помолих. — Ако видиш нещо, кажи ми в почивките.

— Като какво например? — попита Хейли.

— Каквото и да е — казах. — Усмивка, поклащане на глава. Ако някой задреме. И аз ще наблюдавам. Но всяка информация ще ни дойде добре.

— Имаш го — отвърна тя.

— Благодаря, че си тук — казах малко навъсено. — Обичам те.

— И аз те обичам — заяви тя. — И двамата ви обичам.

Тя се върна на мястото си, а Сиско и Бош се наведоха напред към парапета, за да говорят поверително, макар че трябваше да спазвам същата дистанция и от тях.

— За всичко ли сме готови? — попитах.

— Всичко е наред — отвърна Сиско.

След това погледна към Бош за потвърждение и Бош кимна.

— Добре — каза Маги. — Предполагам, че Дейна ще поиска да разтегли това до другата седмица. Ще сме готови с призовките и всичко останало в понеделник.

— Имате го — потвърди Сиско.

— Добре — каза Маги.

Хората се връщаха по местата си. Почивката почти бе свършила.

— Е, това е — казах. — Започна се. Искам да ви благодаря за всичко.

И двамата кимнаха.

— Това ни е работата — отвърна Сиско.

Обърнах се към масата и се наведох към Маги, която пак бе започнала да чете записките в бележника си.

— Готова ли си? — попитах.

— Разбира се — отвърна тя. — Готова за мръсни битки.

Всички в залата се бяха настанили и съдията се върна на катедрата.

— Господин Холър — каза тя. — Откриващата ви пледоария.

Кимнах, но вместо мен стана Маги и отиде до катедрата. Носеше бележник и чаша вода. Не бяхме информирали съдията и прокуратурата кой ще изнесе откриващата пледоария от страна на защитата. Видях лека изненада на лицето на Бърг, когато се обърна към катедрата в очакване да види мен. Надявах се, че това ще е първият от много пъти, когато ще бъде сварвана неподготвена.

— Госпожи и господа съдебни заседатели, добро утро — каза Маги — Казвам се Маги Макфърсън и съм един от адвокатите по този случай. Както съдията вече ви каза, обвиняемият Майкъл Холър също ще представлява себе си на процеса. По-често господин Холър ще се изправя тук, за да разпитва свидетелите и да говори със съдията. Но се разбрахме, че е най-добре аз да произнеса откриващата пледоария от негово име.

Имах ясна гледка към всички съдебни заседатели и очите ми се разходиха по лицата им. Първо по предния ред, а след това и по задния. Видях истински интерес и внимание, но знаех, че групата за първи път се сблъсква с тезата на защитата. Също така знаех, че може да бъдат разочаровани, че няма да получат много подробности от речта на Маги.

— Ще бъда кратка — каза тя. — Но първо нека ви поздравя. Вие всички сте част от нещо, което е свято и представлява един от темелите на нашата демокрация. Всъщност няма по-демократична институция в съвременното общество от състава съдебни заседатели. Дванайсет непознати, събрани на случаен принцип за една цел. Избирате си председател и всеки от вас има равен вот. Вашият дълг е важен, защото имате властта да отнемете живота, свободата и материалния стандарт на някой гражданин. Това е невероятна и задължаваща отговорност. И след като произнесете присъдата си, се разпускате и се връщате към своя си живот. Няма нищо по-важно от дълга, който вие сте се съгласили да поемете на плещите си в тази съдебна зала.

Когато бяхме женени, десетки пъти бях наблюдавал Маги по време на процес и тя винаги изграждаше откриващите си пледоарии върху демократичността на състава от съдебни заседатели. Нямаше промяна, освен че сега за първи път се застъпваше за защитата. След преамбюла се насочи към делото.

— Вашата работа започва сега — каза тя. — Помнете, че откриващите пледоарии са в основната си част общи приказки. Няма доказателства. Госпожица Бърг ви говори час и половина, но не ви даде никакви доказателства. Защитата иска да стигне до доказателствата — или в случая на обвинението, липсата на такива. Искаме да ви докажем, че щатът е направил ужасна грешка и е обвинил погрешния човек — невинен човек — за това убийство.

Маги вдигна ръка и ме посочи на масата на защитата.

— Този човек е невинен — каза Огнената Маги. — И наистина нямам какво повече да кажа, освен да ви обещая, че ще докажем това пред вас извън всякакво съмнение.

Тя млъкна, за да подчертае думите си, и погледна записките си.

— Ще чуете две версии на този процес — продължи тя. — Версията на обвинението и нашата версия. Прокуратурата ще посочи с пръст обвиняемия. Ние ще ви покажем, че човек, чието име щатът никога няма да спомене и не иска дори да знае, е отговорен за смъртта на Сам Скейлс. Само една от тези версии е истината. Молим ви за търпение и прилежност и се надяваме, че умовете ви ще бъдат отворени и ще изчакате аргументите на защитата. Повтарям, само едната версия е истината и вие ще изберете нея. Обръщайте внимание на фактите. Но знайте, че фактите могат да бъдат изопачавани. Ще ви покажем и това. Всички вие получихте бележници. Водете си бележки кой изопачава фактите и кой не. Записвайте си, за да може когато на края на този процес обсъждате присъдата, да познавате фактите и да знаете кой е казал истината и кой не е.

Млъкна, за да отпие глътка вода. Това си е номер на юристите по време на процес. Винаги да взимат реквизит като чаша вода на катедрата, когато изнасят встъпителната и закриващата пледоария. Отливането на вода позволява да подчертаеш важните изказвания или да си събереш мислите, преди да продължиш.

След като остави чашата, тя се насочи към финала.

— Процесът е търсене на истината — каза тя. — И на този процес вие сте търсачите на истината. Вие трябва да се безпристрастни и непоколебими. Да се съмнявате във всичко, което казват свидетелите. Да се съмнявате в думите им, в мотивите им. Да се съмнявате в прокурора, да се съмнявате в защитниците. Да се съмнявате в доказателствата. Ако го направите, ще откриете истината. А тя е, че на масата на защитата седи погрешният човек, докато убиецът е все още на свобода. Благодаря.

Взе чашата и бележника си и се върна на масата на защитата. Обърнах се към нея, докато сядаше, кимнах и прошепнах:

— Страхотно начало.

— Благодаря — отвърна тя тихо.

— Не бих могъл да го направя по-добре.

Тя присви очи все едно не бе сигурна, че това, което е чула, е истина.

Но аз наистина го мислех. И беше вярно.

40.

Задачата да установи поредността на събитията винаги се пада на прокуратурата, която представя доказателствата с ясно времево начало и край. Това е линеен разказ, понякога дълъг и трудоемък, но необходим. За да стигне до трупа, намерен в багажника на линкълна ми, Дейна Бърг трябваше да разкаже на съдебните заседатели как колата ми е била спряна и багажникът — отворен. Това означаваше, че се налагаше да започне с полицай Рой Милтън.

Милтън бе призован на свидетелската банка веднага след обедната почивка и Бърг бързо установи къде е бил и какво е правил, когато е забелязал, че колата ми няма задна регистрационна табела и ме е спрял. След това използва Милтън, за да въведе видеозаписите от колата му и от камерата на рамото му, а заседателите получиха запомнящо се преживяване от първия ред с намирането на Сам Скейлс в багажника на линкълна ми.

По време на пускането на записа от личната камера наблюдавах внимателно заседателите. Някои очевидно бяха отвратени, когато багажникът се отвори и се видя трупът. Други се наведоха напред и по всичко личеше, че са заинтригувани от откриването на убийството.

Когато той продължи да дава показания, Маги сравняваше казаното от него с протокола от заседанието за споделяне на доказателствата през декември. Всяко противоречие можеше да бъде цитирано при кръстосания разпит. Но Милтън се придържаше към предишната версия, а в някои случаи използваше и същите думи — знак, че преди процеса е бил обучен от Бърг да не се отклонява от вече документираното.

Единствената роля на Милтън като свидетел беше включването на видеозаписите сред доказателствата, и то пред съдебните заседатели. Те бяха силно начало на делото за обвинението. Но след това беше мой ред да разпитам Милтън. Бях чакал два месеца за това и моите любезни и премерени въпроси от заседанието през декември щяха да останат в миналото. Нагласих микрофона на катедрата и се обърнах направо към него с първото си питане. Целта ми беше да го раздрусам по всички начини, по които успеех, и колкото се може по-дълго. Знаех, че ако успея, ще съм раздрусал и Дейна Бърг.

— Полицай Милтън, добър ден — започнах. — Може ли, ако обичате, да кажете на съдебните заседатели кой ви каза да ме последвате и след това да спрете линкълна, който карах вечерта на двайсет и осми октомври?

— Ъ, не, не мога — отвърна Милтън. — Защото това не се е случило.

— Казвате на тези съдебни заседатели, че не сте получавали предварително уведомление или указание да ме спрете, след като напуснах бар „Секвоя“?

— Точно така. Видях колата ви, забелязах, че няма табела, и…

— Да, чухме какво каза госпожица Бърг. Но вие сега казвате на мен и на заседателите, че не сте получавали указания да ме спрете. Така ли е?

— Така е.

— Получихте ли обаждане по радиостанцията да ме спрете?

— Не, не съм.

— Получихте ли съобщение на компютъра в колата си?

— Не, не съм.

— Получихте ли обаждане или есемес на личния си мобилен телефон?

— Не, не съм.

Бърг стана и възрази, каза, че задавам многократно един и същ въпрос.

— Въпросът бе зададен и получи отговор, ваша чест — заяви тя.

Уорфийлд се съгласи с нея и каза:

— Време е да продължите нататък, господин Холър.

— Да, ваша чест — отвърнах. — Е, полицай Милтън, ако на този процес представя свидетел, който ви е съобщил, че напускам бара, тогава свидетелят ще излъже, така ли е?

— Да, това би било лъжа.

Погледнах нагоре към съдията и попитах дали двете страни може да се приближат до нейната катедра. Тя ни махна да отидем при нея. Аз стигнах пръв и изчаках Бърг и Макфърсън да се присъединят.

— Госпожо съдия — казах, — бих искал да пусна собствена версия от записите на личната камера и тази от колата на полицай Милтън.

Бърг вдигна ръце с дланите нагоре, сякаш искаше да каже: „Какво става?“.

— Току-що гледахме записите — каза тя. — Да не би да се опитвате да отегчите заседателите до смърт?

— Господин Холър, обяснете — поиска Уорфийлд.

— Моят технически експерт ги е поставил един до друг на един екран и ги е координирал по време — отговорих. — Заседателите ще ги гледат едновременно и ще могат да видят какво се случва вътре в колата и на улицата по едно и също време.

— Ваша чест, възразявам — каза Бърг. — Няма как да знаем дали записите не са били редактирани или променени от този така наречен технически експерт. Не може да позволите това.

— Госпожо съдия, не знаем дали обвинението не е редактирало или променило това, което пуснаха на заседателите — заявих. — Ще дам копие на прокуратурата и те могат да го изследват колкото си искат. Ако установят, че има промени, ще си върна адвокатската карта. Но обвинението много добре знае какво целя с това, знае, че това е наистина разкриващо, и просто не иска заседателите да го видят. Това е търсене на истината, госпожо съдия, и защитата има право да представи това пред заседателите.

— Нямам представа за какво говори той, госпожо съдия — каза Бърг. — Народът продължава да възразява заради липса на основание. Ако той иска да го пусне по време на фазата на защитата, може да доведе своя технически експерт и да се опита да покаже какви са основанията. Но това в момента е аргументацията на щата и не би трябвало да му позволяваме да я отвлече.

— Ваша чест — каза Маги, — обвинението вече обясни основанията си да пусне видеозаписите на съдебните заседатели. Да позволявате на прокуратурата да показва на заседателите каквото си поиска, но да спирате защитата да прави същото, би било неприемлива несправедливост спрямо защитата.

Настъпи мълчание, докато съдията обмисляше силния и неочакван аргумент на Маги.

— Ще излезем в почивка по-рано и когато се върнем, ще реша — каза Уорфийлд. — Нагласете оборудването си, господин Холър, в случай че го позволя. А сега отстъпете.

Върнах се на масата на защитата, доволен от нашите аргументи, особено от силния намек на Маги, че недопускането на записа на защитата може да се окаже подлежаща на обжалване грешка.

Съдията пусна съда в петнайсетминутна почивка. С Маги не станахме от масата на защитата. Аз останах, защото единственият ми избор беше да се върна в съдебния арест. А тя, защото свързваше лаптопа си с аудио-визуалната система на залата. Ако получехме одобрение от съдията, щяхме да пуснем записите на големия екран на стената над бюрото на секретаря срещу съдебните заседатели едновременно.

Докато Маги работеше, аз огледах съдебната зала и видях, че Хейли и Мади Бош все още са на местата си. Кимнах им и им се усмихнах, те направиха същото.

Когато се върна, съдията незабавно отсъди, че можем да пуснем записите едновременно. Докато Дейна Бърг възразяваше отново, аз се обърнах към Маги.

— Готови ли сме?

— Напълно — каза тя.

— Добре, а къде са кодовете на времето?

— Почакай.

Отвори куфарчето си и погледна купчина документи, после извади един лист, на който бяха написани кодовете на времето, които ни трябваха за кръстосания разпит на Милтън. Изправих се и отидох до катедрата с документа и дистанционното за видеото. Съдията отхвърли възраженията на Бърг и аз започнах.

Обясних на Милтън, че ще му покажа видеозаписите от двете камери — от колата и на рамото му — и ще ги пусна синхронизирано. Започнах от мястото преди Милтън да ме последва и докато все още бях в „Секвоя“. Камерата от колата бе насочена през предното стъкло и гледаше напред по Втора улица към кръстовището с „Бродуей“ и две пресечки след тунела. На западната страна на Втора на половин пресечка по-напред имаше неонов знак „Секвоя“. Камерата на тялото на Милтън беше насочена надолу, защото той очевидно седеше приведен в колата. На екрана се виждаше воланът и таблото. Виждаше се и лявата му ръка, подпряна на отворения ляв преден прозорец, както и дясната върху кормилото.

Помолих Милтън да опише на заседателите какво се вижда на екрана и той неохотно го направи.

— Не много, ако питате мен — каза той. — Вляво е камерата от колата и тя гледа на север към Втора улица. Вдясно е камерата на рамото ми, а аз седя в колата.

Камерата на рамото му долови кратък звук от полицейската радиостанция в патрулката. Оставих записа да тече и погледнах списъка за кодовете на времето. След това пак вдигнах очи към екрана.

— А сега виждате ли входа на „Секвоя“ вляво на Втора улица? — попитах.

— Да, виждам го — каза Милтън.

Вратата на бара се отвори и през нея излязоха два силуета. Беше тъмно, за да бъдат разпознати под червените неонови отблясъци. Те поговориха няколко секунди на тротоара и след това единият тръгна на север към тунела, а другият на юг към камерата.

Това бе последвано от тихо бръмчене, което очевидно идваше от мобилен телефон. Използвах дистанционното, за да спра записа.

— Полицай Милтън, това вашият телефон, на който получавате имейл или есемес, ли е? — попитах.

— Така изглежда — каза Милтън.

— Помните ли какво беше съобщението?

— Не, не помня. На вечер получавам до петдесет съобщения. Не ги помня на следващия ден, да не говорим за три месеца по-късно.

Натиснах бутона и записът продължи. Скоро силуетът, движещ се на юг по Втора улица, пристъпи под светлината на улична лампа. Това очевидно бях аз.

Когато станах разпознаваем, ъгълът на камерата на рамото на Милтън се смени, защото той явно се бе надигнал на седалката.

— Полицай Милтън, май тук застанахте нащрек — казах. — Може ли да кажете на съдебните заседатели какво правехте?

— Нищо особено — отвърна Милтън. — Видях човек на улицата и го огледах. Оказа се, че сте вие. Тълкувайте го както искате, но за мен това не означаваше нищо.

— Колата ви е запалена в този момент, нали?

— Да, това е стандартно положение.

— Съобщението на телефона ви дали не ви уведоми, че излизам от „Секвоя“?

Милтън изсумтя.

— Не. Нямах представа кой сте, какво правите и къде отивате.

— Наистина ли? — попитах. — Тогава може би ще обясните последвалите събития.

Натиснах бутона за пускане и продължихме да гледаме записа. Погледнах към съдебните заседатели и видях, че очите им са залепени за екрана. На процеса се бе явил само един свидетел и те вече внимаваха какво казвам. Усещах го.

На екрана се видя как завих и изчезнах от камерата, когато поех към паркинга, за да се кача в линкълна. Секундите минаваха и не се случваше нищо, но аз не исках да превъртам бързо напред. Исках заседателите да знаят точно какво е станало.

Линкълнът се появи в камерата на патрулката, когато завих наляво от „Бродуей“ по Втора. Колата спря, докато чаках светофарът да светне зелено.

На записа на личната камера дясната ръка на Милтън се вдигна и премести лоста от паркиране на движение. Това бе регистрирано от таблото на колата и на екрана се появи Д. Спрях записа и погледнах Милтън. Той все още не изглеждаше разтревожен.

— Полицай Милтън — казах, — при разпита казахте на съдебните заседатели, че не сте решили да ме последвате, докато не сте видели, че липсва задната регистрационна табела. Можете ли да видите мястото на табелата от този ъгъл?

Милтън погледна големия екран и се направи на изпълнен с досада.

— Не, не е възможно.

— Но от личната ви камера стана ясно, че включихте патрулката в режим на движение. Защо го направихте, ако не сте видели задницата на колата ми?

Милтън помълча известно време, докато обмисляше отговора.

— Аз, ъ, предполагам, че това са били просто полицейски инстинкти — каза накрая. — За да съм готов, ако е необходимо да потегля.

— Полицай Милтън — продължих, — искате ли да промените някои от предишните си показания така, че да отразят по-добре фактите, които виждаме и чуваме на това видео?

Бърг скочи от мястото си, за да възрази, че притискам свидетеля, но съдията отхвърли искането ѝ, като каза:

— Искам да чуя отговора му.

Милтън се отказа от възможността да промени показанията си.

— Тоест — казах аз — вие свидетелствате под клетва, че не сте били там специално за да чакате и преследвате мен. Правилно ли съм ви разбрал?

— Точно така — отвърна Милтън.

Но сега гласът му прозвуча опърничаво. Точно това исках да чуят заседателите. Тонът „как се осмеляваш да поставяш думите ми под съмнение?“ на полицейската държава, която някои от тях познаваха толкова добре. Тон, който според мен щеше да отключи подозрението им, че нещо тук не е наред.

— И не искате да промените или поправите предишните си показания? — попитах.

— Да — натърти Милтън. — Не искам.

Замълчах за миг, за да подчертая отговора, и погледнах скришом към заседателите, преди да сведа очи към записките си. Бях сигурен, че Бърг и Милтън си мислят, че блъфирам — че просто правя театър, като намеквам, че имам свидетел, който допълнително ще размаже Милтън и неговата версия. Но на мен не ми пукаше за тях. Бях загрижен какво мислят съдебните заседатели. С намека си бях създал негласно споразумение с тях. Трябваше да им дам това, за което бях намекнал, иначе щяха да ми потърсят отговорност.

— Да продължим нататък — казах.

Превъртях видеозаписа до точката, в която Милтън отвори багажника и откри трупа. Знаех, че е рисковано да показвам отново трупа на заседателите. Всяка жертва на убийство, застинала в покой след ужасния край, предизвиква съчувствие и може да отключи инстинктивна нужда от справедливост и отмъщение — които биха могли да се насочат към мен като обвиняем. Но си мислех, че в случая балансът между риск и възнаграждение ще бъде в моя полза.

Когато бе пуснала записа, Бърг бе намалила звука. Аз не го направих. Пуснах го така, че да се чува ясно. Когато багажникът се отвори и се видя трупът, много отчетливо се чу смехът на Милтън. И в него имаше злорадство.

Спрях записа.

— Полицай Милтън, защо се засмяхте, когато намерихте трупа? — попитах.

— Не съм се засмял — отвърна Милтън.

— А какво беше това тогава? Кикот?

— Бях изненадан от това в багажника. Беше израз на изненада.

Знаех, че е подготвен за това от Бърг.

— Израз на изненада? — попитах. — Сигурен ли сте, че не злорадствахте за бедата, в която знаехте, че ще се озова?

— Не, случаят изобщо не беше такъв — настоя Милтън. — Почувствах, че полудосадната вечер току-що става интересна. След двайсет и две години щях да направя първия си арест за убийство.

— Моля да се отбележи, че свидетелят не отговаря по същество — казах на съдията.

— Зададохте въпроса си, той отговори — отвърна тя. — Отхвърлено. Продължете, господин Холър.

— Нека пак да чуем — казах.

Пуснах отново същия момент на записа, като увеличих звука още повече. Злорадият смях беше съвсем ясен, независимо как се опитваше да го представи Милтън.

— Полицай Милтън, да не би да казвате на съдебните заседатели, че не се засмяхте, когато отворихте багажника и открихте тялото? — попитах.

— Казвам, че може да съм бил малко лекомислен, но не и злорадстващ — каза Милтън. — Беше нервен смях, това е.

— Знаехте ли кой съм?

— Да, у мен бе документът ви за самоличност. Казахте ми, че сте адвокат.

— Но познавахте ли ме, преди да ме спрете?

— Не, не ви познавах. Не обръщам много внимание на адвокатите и цялата тази работа.

Почувствах, че съм взел от този момент всичко възможно. Поне бях предизвикал някакво подозрение у първия свидетел на прокуратурата. Реших да спра дотук. Без значение какво предстоеше, усещах, че бяхме открили процеса с въздействаща демонстрация на оборване на доказателствата на щата.

— Нямам повече въпроси — казах. — Но си запазвам правото да призова отново полицай Милтън по време на фазата на защитата.

Върнах се на мястото си. Бърг застана зад катедрата и се опита да смекчи пораженията, но не можеше да направи много с видеодоказателствата, които бях представил. Тя разходи отново Милтън по неговата версия за събитията, но нямаше основателна причина той да включи колата на движение, преди да види задницата на колата ми. А бръмченето на мобилния му телефон точно преди това циментираше възможността да му е било казано да ме спре.

Наведох се към Маги и зашепнах:

— Готова ли е призовката ни за мобилния му телефон?

— Всичко е готово — каза тя. — Ще я дам на съдията веднага щом излезем в почивка.

Щяхме да поискаме от съдията да ни позволи да проверим обажданията и съобщенията от личния мобилен телефон на Милтън. Бяхме планирали призовката за след неговите показания и пускането на видеозаписа, за да не си показваме картите на Милтън и Бърг. Предполагах, че след като получим описа от телефона, в него няма да има обаждане или съобщение, което да съответства на бръмченето, чуващо се в записа, който току-що бяхме пуснали на съдебните заседатели. Бях сигурен, че Милтън би ползвал апарат с предплатена карта за подобна работа. И в двата случая щяхме да спечелим, когато го върнех пак на свидетелската банка във фазата на защитата. Ако нямаше следа от съобщението на личния му телефон, трябваше да обясни на заседателите откъде е дошло бръмченето. Канех се да го попитам дали е имал апарат с предплатена карта и ако отречеше, това щеше да прозвучи недостоверно пред заседателите, които ясно бяха чули необяснимото бръмчене.

В общи линии смятах, че кръстосаният разпит на Милтън бе точка за защитата и Бърг очевидно вече имаше нужда да смени стратегията. Оставаше още половин час от заседанието и тя поиска от Уорфийлд да приключим по-рано, за да прегледа доказателствата на следващия свидетел, детектив Кент Друкър. Беше очаквала, че откриващата пледоария на защитата и кръстосаният разпит ще траят по-дълго.

Уорфийлд неохотно се съгласи, но предупреди и двете страни, че трябва да оползотворяват целия ден в съдебната зала и да планират подобаващо призоваването на свидетелите.

Веднага след прекъсването Маги отиде при секретаря с призовката за разпечатка от мобилния телефон на Милтън. Махнах за довиждане на останалите от екипа и на близките ми и бях отведен в ареста на съда. Смених костюма със затворническите дрехи, за да се приготвя да ме върнат в Двете кули с патрулка на шерифа. Докато чаках в килията да ме отведат до асансьора и затворническия гараж, Дейна Бърг дойде, надникна през решетките и каза:

— Браво, Холър. Точка за защитата.

— Първата от много — отвърнах.

— Ще видим тази работа.

— Какво искаш, Дейна? Дойде да ми кажеш, че си получила прозрение и сваляш обвиненията?

— Ще ти се. Просто исках да дойда и да ти кажа, че си изигра добре картите. Това е всичко.

— Е, не беше игра. За теб може да е, но за мен е въпрос на живот или смърт.

— Затова трябва да се насладиш на днешната победа. Няма да има повече.

След като предаде посланието си, тя се обърна и тръгна към съдебната зала.

— Хей, Дейна! — извиках.

Почаках и след няколко секунди тя се върна до решетките.

— Какво!

— Готвачката от „Холивуд Боул“.

— Какво искаш да кажеш?

— Исках я сред съдебните заседатели. Смених бележките на схемата си по време на почивката, защото знаех, че твоят човек с папийонката ще погледне скришом.

Видях как на лицето ѝ за миг се появи изненада. След това изчезна. Кимнах.

— Това беше игра — казах. — Но днес? Днес си беше самата истина.

41.

Петък, 21 февруари

Може би това бе реакция на свидетелските показания на Милтън предния ден, но Дейна Бърг дойде в съда в петък сутринта с план не само да изравни резултата пред съдебните заседатели, но и да наклони везните за постоянно към тезата на щата. Беше се подготвила в този ден да стовари такава купчина доказателства и мотиви срещу мен, че заседателите да не могат да видят нищо друго и през уикенда вината ми да се пропива в мозъците им. Стратегията ѝ беше добра и трябваше да предприема нещо срещу нея.

Кент Друкър ръководеше разследването по случая. Това го правеше и главен разказвач на историята. Бърг го използва, за да преведе лежерно заседателите през процедурите. Имах право и възразявах от време на време, но бях само един бръмчащ комар. Не можех да прекъсна потока от едностранчива, непроверена информация към заседателите, докато не ми дойдеше редът да разпитам свидетеля. И целта на Бърг бе да не позволи това да се случи преди уикенда.

Сутрешното заседание бе посветено изцяло на процедурите. Тя накара Друкър да разкаже за началната фаза на разследването, от първото обаждане в дома му в Даймънд Бар до огледа на местопрестъплението. Постъпи умно и поправи всички грешки, като чрез Друкър разкри, че портфейлът на жертвата някак си е изчезнал или от местопрестъплението, или в моргата.

— Намерихте ли портфейла? — попита Бърг.

— Не още — отвърна Друкър. — Просто… го няма.

— Имаше ли разследване на кражбата?

— Все още тече.

— Изгубването на портфейла попречи ли на разследването на убийството?

— До някаква степен да.

— Как?

— Ами успяхме да идентифицираме жертвата доста бързо чрез отпечатъци от пръстите, така че това не бе проблем. Но криминалното досие на жертвата показва честа смяна на самоличността, нови имена, адреси, банкови сметки и така нататък при всяка нова измама. Смятах, че портфейлът съдържа документи за самоличността, която е използвал по време на убийството. Тях ги нямаше, а би било полезно да ги имаме от самото начало.

— След това установихте ли тази самоличност?

— Да.

— Как?

— Разбрахме я от споделените доказателства по случая. Екипът на защитата имаше тази информация и с течение на времето я научихме и ние, когато те включиха хазяйката на жертвата в списъка си със свидетели.

— Екипът на защитата? Защо са я имали преди полицията?

Възразих, като казах на съдията, че въпросът иска от свидетеля да предположи. Но съдията искаше да чуе отговора и отхвърли възражението ми. Това даде кураж на Друкър, който имаше дълъг опит със свидетелстване в дела за убийство, да направи една излишна стъпка.

— Не съм наясно как защитата ни е изпреварила — каза той. — Обвиняемият упражни правата си и спря да говори с нас след ареста си.

— Възразявам! — изревах. — Свидетелят току-що наруши правата ми според Петата поправка да не говоря и да не бъда принуждаван да свидетелствам срещу себе си.

— Приближете се към катедрата — каза съдията гневно и изгледа Бърг злостно.

Маги дойде с мен до катедрата. Виждах, че е ядосана също като мен на евтиния номер на Друкър.

— Господин Холър, направихте възражението си — каза Уорфийлд. — Да не би да искате да обявите процеса за несправедлив?

Бърг я прекъсна:

— Ваша чест, не мисля, че…

— Мълчете, госпожице Бърг — сопна ѝ се Уорфийлд. — Прокурор сте от достатъчно отдавна, за да знаете, че трябва да инструктирате свидетелите да не коментират правото на обвиняемия да мълчи след арест. Смятам това за нарушение от страна на обвинението и си правя бележка да взема мерки на по-късен етап. Засега бих искала да изслушам господин Холър.

— Искам указания — казах. — По възможно най-категоричен начин. Имам…

— Способна съм да дам подходящи указания, господин Холър — каза Уорфийлд. — Но искам да съм сигурна, че се отказвате от по-нататъшни мерки.

— Няма да искам процесът да бъде обявен за несправедлив — отвърнах. — На съд съм за престъпление, което не съм извършил. Тук съм, за да се оневиня, не просто да получа оправдателна присъда. Дори съдът да поиска обявяването на процеса за несправедлив и да го прекрати заради предубеждение на основата на нарушение от страна на прокуратурата, над мен винаги ще виси облак от подозрение. Искам този процес и ще съм доволен на категорично изразени указания към съдебните заседатели.

— Добре — каза Уорфийлд. — Молбата ви се приема и ще дам указания на заседателите. Можете да се върнете на местата си.

След като всички седнахме, съдията се обърна към съдебните заседатели:

— Уважаеми съдебни заседатели, детектив Друкър току-що нечестно коментира конституционното право на господин Холър да мълчи. След като камбаната звънне, няма как да не чуете звука ѝ, но ви инструктирам да не обръщате внимание на коментара и да не виждате в него доказателство за вина. Петата поправка на Конституцията на Съединените щати дава право на всеки човек, обвинен в престъпление, да мълчи и да не бъде принуждаван да свидетелства срещу себе си. Това право е старо като тази страна. Има основателни причини за това, които са прекалено много, за да ги изброявам пред вас сега. Достатъчно е да кажа, че в този случай, както чухте, господин Холър, който е адвокат, ясно разбира защо обвиненият може да не поиска да бъде подлаган на разпит от обвинителите си. Той се е възползвал от правата си, като е отказал да говори след ареста. Детектив Друкър, от своя страна, би трябвало да знае, че дори не бива да споменава упражняването на конституционното право за мълчание. И тъй като то е фундаментално и много важно за нашата правосъдна система, повтарям: не обръщайте внимание на коментара за упражняването на правото на господин Холър да мълчи и не виждайте в това доказателство за вина.

След това съдията се обърна към Друкър. Лицето му вече бе червено от унижение.

— А сега, детектив Друкър — каза тя, — имате ли нужда от време да се посъветвате с госпожица Бърг как да свидетелствате без неконституционни, нечестни и непрофесионални коментари?

— Не, госпожо съдия — смотолеви Друкър, взрян право пред себе си.

— Погледнете ме, като ви говоря — каза Уорфийлд.

Друкър вдигна глава и я погледна. Пронизващият поглед на съдията бе впит в него толкова дълго, че сигурно му се стори цяла вечност. След това тя обърна лазерните си очи към Бърг и каза:

— Можете да продължите разпита, госпожице Бърг.

Бърг се върна на катедрата и попита:

— Детектив, знаете ли дали обвиняемият е познавал Сам Скейлс?

— През годините Майкъл Холър се е явявал като адвокат по почти всяко обвинение срещу Сам Скейлс. Той има отдавнашни отношения с жертвата и най-вероятно е познавал навиците и практиките му.

— Възразявам! — казах възмутено. — Отново, ваша чест, предположение.

Съдията прониза свидетеля с очи.

— Детектив Друкър — каза тя, — ограничете показанията си до това, което знаете от лични наблюдения и опит. Ясна ли съм?

— Да, госпожо съдия — каза повторно сгълчаният детектив.

— Продължете, госпожице Бърг — каза Уорфийлд.

Бърг се опитваше да превърне провала в разследването от страна на полицията в подозрение към защитата и ответника. Знаех, че може би осветявам като с фенер подозрението, което прокуратурата се опитваше да хвърли върху мен, но няколкото строги предупреждения на съдията към обвинението бяха неочаквана победа и се вписваха добре в стратегията ми да изоблича разследването и прокуратурата като немарливи и несправедливи.

Беше добре да постигна тези малки победи след продължителен период от показания в полза на обвинението. Възползваш се, когато можеш. Продължих да си водя записки в бележника, за да си напомня да натискам тези стратегически бутони по-силно по време на кръстосания разпит — когато и да се състоеше той.

Бърг продължи да разпитва Друкър чак до обедната почивка и дотогава бе стигнала само до първата вечер от разследването. Предстоеше още в следобедното заседание и ставаше все по-ясно, че няма да получа възможност да разпитам детектива до уикенда. Огледах заседателите, които напускаха местата си за обяд. Видях доста протягане и признаци на досада. Готвачката дори се прозя. Нямаше проблем, че прокуратурата ги уморява, стига вече да не бяха взели решение за мен.

Обядвах в ареста на съда с Маги и Сиско. Съдията им бе позволила да ми занесат храна по време на почивката. Петъчният обяд бе от „Малкото бижу“ и аз поглъщах сандвича със скариди като човек, който току-що е спасен от сал, намерен насред Тихия океан. Говорихме за делото, макар през повечето време устата ми да бе пълна.

— Трябва да накараме този влак да дерайлира — казах. — Тя ще изхаби времето в следобедното заседание и след това заседателите ще се приберат за уикенда с моята вина в умовете си.

— Това е печелене на време — каза Маги. — Така го наричаме в прокуратурата. Да държиш свидетеля далече от защитата възможно най-дълго.

Знаех, че по време на следобедното заседание Бърг вероятно ще премине към онази част от разследването, която подкрепя обвиненията срещу мен. Щеше да започне също така да набива мотива и до края на деня тезата ѝ щеше да е на практика защитена. След това щяха да минат повече от четиридесет и осем часа, преди да получа възможност да се защитя на кръстосания разпит.

Реалистичното предвиждане бе следобедното заседание да продължи три часа. Обедната почивка свършваше в един и половина и никой съдия в сградата нямаше да задържи съдебните заседатели след четири и половина в петък следобед. Имах нужда да откъсна голямо парче от тези три часа и някак си да пренеса изложението на Бърг и през следващата седмица. Нямаше да има значение колко време ще заграби тя в понеделник. Щях да пристъпя към кръстосания разпит в мига, в който тя приключи. Не можех да ѝ дам уикенда — два пълни дни само с едната страна на историята за ума на съдебния заседател беше цяла вечност.

Погледнах остатъка от сандвича. Пържените скариди бяха деликатно окъпани в домашен сос ремулада.

— Мики, не — каза Маги.

Вдигнах очи към нея.

— Какво?

— Знам какво замисляш. Съдията никога няма да повярва. Била е адвокат и знае всички номера.

— Е, ако повърна на масата на защитата, ще повярва.

— Я стига. Хранително отравяне — това е наистина много долно.

— Добре, тогава ти измисли начин да забавим Дейна Смъртната присъда и да ѝ развалим играта.

— Виж, почти всичките ѝ въпроси са подвеждащи. Започни да възразяваш. И всеки път, когато Друкър изкаже мнение, посочвай това.

— Така ще изглеждам дребнав пред съдебните заседатели.

— Тогава ще го направя аз.

— Същото е — ние сме един екип.

— По-добре да изглеждаш дребнав, отколкото убиец.

Кимнах. Знаех, че възраженията ще променят ритъма, но нямаше да са достатъчни. Щяха да забавят Бърг, но не и да я спрат. Имах нужда от още нещо. Погледнах Сиско и казах:

— Слушай хубаво. Когато се върнем, задачата ти е да наблюдаваш заседателите. Не ги изпускай от очи. Те вече изглеждат уморени и току-що са обядвали. Ако някой започне да клюма, прати есемес на Маги и ние ще го споменем пред съдията. Това ще ни спечели време.

— Готово — каза Сиско.

— Междувременно, проверихте ли социалните мрежи след вчера? — попитах.

— Трябва да питам Лорна — каза Сиско. — Тя гледаше тези неща, за да мога да съм свободен и на твое разположение.

Част от работата му по проучването на съдебните заседатели беше да събира информация за тях. От наблюденията си на паркинга бе успял да разбере имената им чрез регистрационните номера на колите и с други средства. След това беше проучил поведението им в социалните медии, за да види дали споменават процеса.

— Добре, обади се преди началото на следобедното заседание — казах. — Кажи ѝ да провери. Да види дали някой не се е похвалил, че участва в процеса, дали не казва нещо, за което съдът би трябвало да знае. Ако има нещо, можем да го представим, може би дори да предизвикаме наказание за нарушение. Това ще провали плана на Бърг и ще я отложи за понеделник.

— Ами ако е някой от нашите хора? — попита Маги.

Имаше предвид седемте заседатели, които бях отбелязал със зелено на схемата на симпатиите. Вероятното жертване на един от тях за двучасово отлагане беше трудно решение.

— Ще видим, когато стигнем дотам — казах. — Ако стигнем дотам.

Обсъждането приключи, когато пристав Чан дойде до вратата на килията и каза, че е време да ме връща в съдебната зала за началото на заседанието.

Когато заседанието продължи, започнах с възражение срещу продължаващите подвеждащи въпроси на Бърг при разпита на детектив Друкър. Както и бях очаквал, това предизвика яростен отговор от страна на Бърг, която нарече оплакването неоснователно. Съдията прие аргумента ѝ и каза:

— Защитата знае, че е неоснователно да възразява след приключване на заседанието.

— Ако съдът няма нищо против — казах аз, — възражението ми цели да обърне внимание, че това започва да се повтаря. Не е неоснователно и мислех, че указание от съда може да му сложи край. Но защитата няма никакъв проблем да прави конкретно възражение всеки път.

— Добре, правете го, господин Холър.

— Благодаря, ваша чест.

Диспутът отне десетина минути и малко разстрои играта на Бърг, когато тя се обърна пак към Друкър на свидетелската банка и продължи да го разпитва. Тъй като не искаше да ми прави удоволствието да предявя основателно възражение към формата на въпросите ѝ, тя много внимаваше и не бързаше. Точно това бе целта ми и се надявах забавянето ѝ да увеличи още повече умората на току-що наобядвалите се съдебни заседатели.

Но всички тези усилия се оказаха напразни, когато час след началото на заседанието Бърг ми поднесе на тепсия всичко необходимо, за да управлявам аз времето. Накара Друкър да обясни що за човек е бил Сам Скейлс към момента на убийството и Друкър разказа как е научил, че Скейлс е използвал псевдонима Уолтър Ленън и е намерил молби за издаване на кредитни карти и последвалите сметки след това на името и адреса, използвани последно от Скейлс. Бърг поиска да представи документ като веществено доказателство на прокуратурата, а аз се наведох към Маги и прошепнах:

— Ние получихме ли това?

— Не знам — отвърна Маги. — Не мисля.

Бърг ни донесе копия, след като остави такива на съдебния секретар. Сложих листовете на масата между Маги и мен и бързо ги прегледах. Едно дело за убийство генерира огромно количество документи и понякога ти трябва човек на пълен работен ден само за да ги следи. Този случай не беше по-различен. Освен това Маги бе заместила Дженифър само преди две седмици. Нито един от двама ни не познаваше всички документи. Това бе повече работа на Дженифър, отколкото моя, защото исках у мен в затвора да остава минимален брой документи.

Но бях сигурен, че никога не съм виждал тези листове.

— У теб ли е докладът за споделените доказателства? — попитах.

Маги бръкна в куфарчето си и извади папка. Намери разпечатка с описания от по един ред на всички документи, получени от Окръжната прокуратура. Прокара пръст по колоната, провери и втората страница.

— Не, не са тук.

Веднага станах.

— Възразявам! — заявих със страст, каквато рядко показвах в съдебната зала.

Бърг спря насред въпроса си към Друкър. Съдията се стресна, все едно метална врата на килията се е затръшнала с огромна сила.

— Какво е възражението ви, господин Холър? — попита тя.

— Госпожо съдия, прокуратурата отново съзнателно нарушава правилата за споделяне на доказателства — казах. — Усилията ѝ да държи защитата далече от доказателствата, до които тя по право би трябвало да има достъп, са умопомрачителни по своята…

— Ще ви спра тук — каза бързо съдията. — Да не го правим пред съдебните заседатели.

Уорфийлд каза на съдебните заседатели, че съдът излиза в кратка следобедна почивка, и ги помоли да се върнат след десет минути.

Зачакахме заседателите, които бавно тръгнаха към изхода на залата. Гневът ми нарастваше с всяка секунда тишина. Уорфийлд изчака вратата да се затвори след последния заседател и най-накрая се зае със ситуацията.

— Добре, господин Холър — каза тя. — Сега говорете.

Бях се надявал да изфабрикувам тактика за забавяне, която да отложи най-неблагоприятната за мен част от показанията на Друкър за понеделник, когато щях да мога да реагирам и да смекча ефекта навреме. Не ми пукаше дали забавянето ще е легално, но току-що ми бе поднесен факт за нарушаването на правилата за споделяне на доказателства, за какъвто бих могъл само да си мечтая. Вдигнах го и го размахах.

— Госпожо съдия, това е невероятно — започнах аз. — След всичките проблеми, които имахме със споделянето на доказателствата, те отново го направиха. Никога не съм виждал тези документи, не са включени в никой от списъците, те са пълна изненада. И сега са веществени доказателства? Искат съдебните заседатели да ги видят, но не са ми ги дали предварително, а аз съм този, когото съдят за убийство. Моля ви се, госпожо съдия. Как може това да се случва отново и отново? И то без санкции, без възражения!

— Госпожице Бърг, господин Холър казва, че този документ не е бил споделен с него. Какъв е вашият отговор? — попита Уорфийлд.

През цялото време, докато говорех, наблюдавах с периферното си зрение как Бърг прелиства дебела бяла папка, на чието гръбче пишеше СПОДЕЛЯНЕ. Минаваше през нея за втори път, този път отзад напред, когато съдията я призова да отговори. Тя стана и се обърна към съда от масата си.

— Ваша чест, не мога да го обясня. Би трябвало да е в пакета с доказателствата, споделени преди две седмици. Имам човек, който проверява имейлите до защитата, но това пред мен е оригиналният списък и не виждам въпросните документи в него. Мога само да кажа, че е допуснат пропуск, госпожо съдия. Грешка. Мога да уверя съда, че не е било нарочно.

Поклатих глава, сякаш ми предлагаха да купя лед в Сибир. Не бях впечатлен.

— Госпожо съдия, „ох, сбърках!“ не е законно извинение — казах. — Не съм в състояние да преценя автентичността, адекватността и значението на тези веществени доказателства, нито съм подготвен да разпитам този свидетел за тях. Сериозно е накърнена възможността ми да подготвя и представя защитата си. Липсата на уважение на обвинението към правата ми трябва да бъде поправена. Уважение към системата, уважение съм съда, уважение към правилата, които всички трябва да научим и да спазваме.

Съдията сви устни, когато осъзна, че нарушението при споделянето на доказателствата е потвърдено и трябва да се вземат мерки.

— Добре, господин Холър, ще повярвам на обвинителката, очевидно нарушението е в резултат на грешка — каза тя. — Обаче остава проблемът как да продължим и това зависи от значението на това доказателство за тезата на Народа и възможността на обвиняемия да отвърне на показанията и доказателствата срещу него. Госпожице Бърг, каква е връзката и значимостта на това доказателство и на показанията? С кой проблем са свързани?

— Това са документи, свързани с финансите и банковите сметки на Сам Скейлс под името Уолтър Ленън — каза Бърг. — Те имат значение за доказване на мотива на обвиняемия да го убие. Те са ключови за тезата на Народа, че са налице специални обстоятелства.

— Господин Холър — каза Уорфийлд, — бихте ли погледнали представените ви документи и бихте ли ми казали колко време ще ви е необходимо, за да ги разследвате?

— Госпожо съдия, мога да ви кажа веднага, че ще ми трябва поне уикендът, вероятно и още време, защото банките са затворени в събота и неделя и възможността ми за разследване ще бъде ограничена. Но това е само един от проблемите. Тези документи и показанията, свързани с тях, трябва да бъдат изключени от доказателствата. Обвинението в своя устрем да…

— Денят се изниза, господин Холър — каза съдията. — Моля, преминете на същественото.

— Точно така — намеси се Бърг. — Госпожо съдия, ясно е, че адвокатът прилага тактика да забави показанията на свидетеля ми. Най-много би му харесало, ако…

— Ваша чест — прекъснах я разпалено, — да не би да пропускам нещо? Аз съм жертвата тук, а обвинението се опитва да ме обвини за собствената си порочна практика, независимо дали тя е умишлена, или не.

— Станала е грешка! — извика Бърг. — Грешка, госпожо съдия, а той се опитва да я изкара края на света. Той…

— Добре, добре — повиши глас съдията. — Всички да се успокоят и да млъкнат.

В Калифорния съдиите не използват чукче — предполага се, че съдебната система тук е по-любезна и внимателна, — иначе със сигурност то щеше да се стовари с трясък. В мълчанието, последвало след избухването на съдията, видях как погледът ѝ се вдигна над юристите пред нея към часовника в дъното на залата.

— Сега минава три — каза тя. — Страстите се нагорещяват. Всъщност и двамата внасяте в процедурите повече страсти, отколкото осветляване на проблемите. Няма да връщам съдебните заседатели, ще ги пратя по домовете им за уикенда.

Бърг увеси пораженчески нос, а Уорфийлд продължи:

— Ще продължим в понеделник. Господин Холър, искам от вас да представите предложение как да поправим нещата до осем сутринта в понеделник. Ще пратите имейл на госпожица Бърг с чернова на предложението до неделя вечерта. Госпожице Бърг, вие също ще представите предложение как това доказателство да не бъде изключено, други мерки ще се смятат за несъществени. Както често съм повтаряла в тази зала, гледам на правилата за споделяне на доказателствата много сериозно. Няма неволни грешки, когато става въпрос за споделяне на доказателства. Това е гръбнакът на подготовката на делото и правилата трябва строго и неотклонно да се спазват. Към всяко нарушение, неволно или не, трябва да се подходи сериозно като към нарушение на фундаменталните права на обвиняемия на справедлив процес. А сега да върнем съдебните заседатели и да ги пратим да започнат уикенда по-рано.

Тръгнах към масата на защитата и седнах. Прошепнах на Маги:

— Представи си да паднеш в лайна и да излезеш миришещ на рози.

— Сега доволен ли си, че не ти позволих да симулираш хранително отравяне? — попита тя.

— О, това е част от поверителността между адвокат и клиент, никога повече не го споменавай.

— Устата ми е заключена. Ще напиша предложение и ще го внеса. Ами санкциите?

— Мисля, че току-що бяха наложени. Отлагането за понеделник е голяма точка за нас.

— Значи без санкции?

— Не съм казал такова нещо. Никога не се пропуска възможност за искане на санкции срещу щата. Прекалено голяма рядкост е, за да се откажа. Но не искам обявяване на процеса за несправедлив, а и ако това, което казва Айсберга за ключовото значение на доказателството за тезата ѝ за специалните обстоятелства, е вярно, съдията няма да го изключи. Нека помислим малко — имаме цял уикенд. Ще взема разпечатките и утре ще ги прочета, може би ще ми хрумне нещо. Може ли да дойдеш до Двете кули в неделя?

— Ще дойда. Може би преди това ще се видя с Хейли за обяд.

— Добре. Завиждам ти.

Вратата на залата се отвори и заседателите започнаха да сядат на двата реда, запазени за тях. Това бе краят на втория ден и според мен все още водех в резултата.

42.

Неделя, 23 февруари

Поведоха ме към една от стаите за срещи с адвокати малко преди три часа. Надзирателят, който ме свали долу, носеше маска в тон със зелената му униформа. Това ми даде да разбера, че предпазното средство е официално разпространено от шерифската администрация, знак, че приближава наистина опасна болест.

Маги вече ме чакаше. Тя също носеше маска.

— Шегуваш ли се? — попитах. — Това истина ли е? Някаква нова болест?

Тя не каза нищо, когато надзирателят ме поведе към един стол и махна белезниците ми. След това изрецитира правилата.

— Никакво докосване — каза като робот. — Никакви електронни устройства. Камерата е включена. Не предава звук, но ще ви виждаме. Ако станете от стола, ще влезем. Ясно?

— Да — казах.

— Ясно — потвърди Маги.

Той излезе и заключи отвън. Погледнах към камерата, качена на тавана в ъгъла. Въпреки скандала и вътрешното разследване, които бях предизвикал, тя все още си беше на мястото и от нас се очакваше да приемем на доверие, че никой не подслушва разговора ни.

— Как си, Мики? — попита Маги.

— Притеснен съм — казах. — Всички носят маски, само аз не.

— Няма ли телевизор в твоя модул? Си Ен Ен? В Китай умират хора. Мислят, че болестта може вече да е тук.

— Промениха програмите и сега в дневната пускат само И Ес Пи Ен и „Фокс Нюз“.

— „Фокс“ са си заровили главите в пясъка. Просто пазят президента, който продължава да твърди, че всичко ще е наред.

— Е, щом той го казва, сигурно е истина.

— Разбира се.

Видях, че е наредила документите на масата пред себе си, и попитах:

— Откога си тук?

— Не се тревожи за това — отвърна тя. — Свърших малко работа.

— Видя ли се с Хейли днес?

— Да, обядвахме в „Смокиня“. Там е хубаво.

— Обичам да ходя там. Липсва ми. Липсва ми да съм с нея.

— Ще излезеш оттук, Мики. Имаме силна защита.

Само кимнах. Щеше ми се да мога да видя цялото ѝ лице, за да я разгадавам по-добре. Дали просто ми повдигаше духа, или наистина вярваше в това, което казваше?

— Знаеш ли, не съм го пипнал, каквото и да е това — казах. — Вирусът. Няма нужда да нося маска.

— Може и да не знаеш, че си се заразил — каза тя. — Както и да е, не за теб се тревожа. А от въздуха в това място. Казват, че затворите и арестите са най-уязвими. И авиолиниите. Поне вече не се качваш в онези автобуси на път за и от съда.

Кимнах отново, наблюдавах я. Маската подчертаваше тъмните ѝ пронизителни очи. Тези очи първи ме привлякоха към нея преди двайсет и пет години.

— Според теб накъде ще поеме Хейли? — попитах. — Прокурор или адвокат?

— Трудно е да се каже — отвърна тя. — Всъщност не знам. Ще реши сама. Но каза, че тази седмица няма да ходи на лекции. Иска да те гледа през цялото време в съда.

— Не биваше. Ще изостане прекалено много.

— Знам. Но залогът за нея е наистина голям. Не можах да я разубедя.

— Инат. Знам от кого го е наследила.

— Аз също.

Стори ми се, че забелязах усмивка зад маската.

— Може би ще стане наказателен адвокат и ще си направим семейна кантора — казах. — Холър, Холър и Огнената Маги, адвокати.

— Много смешно — каза тя. — Може би.

— Наистина ли мислиш, че ще те вземат обратно след това? Ти предаде племето, премина на тъмната страна и така нататък. Не съм сигурен, че ще ти позволят да го правиш само от време на време.

— Кой знае? И кой е казал, че искам да се връщам? Гледам Дейна в съдебната зала и се питам дали наистина искам да продължа да го правя. Не знам. След като ми взеха тежките престъпления, за да направят място за млади и амбициозни хора като нея, разбрах, че кариерата ми…, е, не е точно приключила, но е… в застой. И че вече не е толкова важна.

— О, я стига. Защита на природата? Това, което вършиш, все още е важно.

— Ако трябва да съдя още едно химическо чистене за това, че изхвърля химикали в канализацията, мисля, че ще се самоубия.

— Не се самоубивай. Стани ми партньорка.

— Много смешно.

— Не се шегувам.

— Няма начин.

Приех го като удар. Бързото ѝ „не“ ми напомни какво ни бе попречило и бе сложило край на нещата въпреки неотменимостта на дъщеря ни, която ни свързваше до живот.

— Винаги си ме мислила за непочтен заради това, което работя — казах. — Сякаш мръсотията се е просмукала някак си в мен. Не съм непочтен, Магс.

— Е, знаеш поговорката — каза тя. — С какъвто се събереш…

— Тогава какво правиш тук?

— Казах ти. Независимо какво мисля за работата ти, те познавам и знам, че не си го извършил. Не може да си го извършил. И освен това Хейли дойде при мен. Тя ме помоли да ти помогна. Не, нареди ми. Каза, че се нуждаеш от мен.

Не знаех това. Казаното за Хейли беше ново за мен и ме преряза до кокал.

— Еха — възкликнах. — Хейли не ми е казала нищо.

— Истината е, че нямаше нужда да ме моли — каза Маги. — Исках да го направя, Мики. Честно.

Последва мълчание. Кимнах в знак на благодарност. Когато вдигнах поглед, Маги махаше ластиците от ушите си и си сваляше маската.

— Да се захващаме за работа? — предложи тя. — Имаме само час.

— Разбира се — отвърнах. — Нещо за телефона на Милтън?

— Бавят се с това, но ако трябва, ще отида при съдията.

— Добре. Искам да му сритам задника.

— Ще го направим.

— И как?

Тя не носеше червило и предположих, че не е искала да си цапа маската с грим. Когато видях лицето ѝ, нещо ме прониза в гърдите. Тя бе единствената, която можеше да ми причини това. С маска или без, с грим или без, за мен бе красива.

— Предлагам да искаме всичко — каза тя. — Ще кажем на съдията да разгледа отново пускането под гаранция.

Това ме разбуди.

— Сериозно? — попитах. — Уорфийлд никога няма да се съгласи. Процесът ще свърши до края на седмицата. Тя няма да ме пусне само за да ме върне обратно, ако бъда признат за виновен. И не мисля, че искам да внасям пари само за четири или пет дни свобода.

— Знам — каза Маги. — Съдията няма да се съгласи и това е загубена кауза, но точно там е работата. Това е кауза и ще започнем седмицата с нея, а Дейна ще трябва да похаби цялата си понеделнишка сутрешна енергия за нея.

— И така ще я прекараме — казах.

— Именно. Това ще е голямо отклонение от плана ѝ за процеса.

Кимнах. Хареса ми.

— Умно — казах. — Да го направим.

— Добре — отвърна Маги. — Ще го напиша и ще го пратя на всички до шест часа. Утре ще предам и аргументацията.

Нямаше как да не се усмихна. Възхищавах се на начина, по който Маги отстояваше репутацията си от двете страни на бариерата, и то заради мен.

— Идеално — казах. — Какво ще поискаме, когато Уорфийлд отхвърли молбата ни?

— Нищо — каза тя. — Просто ще си траем.

— Добре.

Тя изглеждаше доволна, че не възразявам срещу плана ѝ.

— Е, докъде сме по всичко останало? — попитах.

— Опаризио — каза Маги. — Знае, че става нещо, и вчера е напуснал града. С кола. Сиско е пратил да го следят.

— Не ми казвай, че е напуснал щата. Вегас?

— Не, вероятно си е помислил, че там лесно ще бъде проследен. Отишъл е в Аризона. Скотсдейл. Настанил се е в местен курорт на име „Финишън“. Сиско ще отиде там утре и ще му връчи призовката.

— Ами ако знае, че няма нужда да се съобразява с призовка от друг щат? Вероятно затова е заминал.

— Нещо ми подсказва, че не е така, и е заминал, защото е усещал, че става напечено. Сто на сто знае, че има процес за убийство, за което е отговорен той. И че е най-добре да се махне, докато всичко приключи. Както и да е, Сиско казва, че ще запишат всичко на видео, ще го призоват по всички правила, напълно законно. Въпросът е в кой ден го искаш тук?

Трябваше да помислим и за това. Имахме списъка със свидетели на Дейна Бърг и по него трябваше да преценим колко време ще ѝ трябва. Вече бяхме отложили нещата в петък с Друкър, но обвинителката и без това бе бавила показанията му с надеждата да спечели уикенда. Бърг сега най-вероятно щеше да смени стратегията и да процедира с него по-бързо, като се опитва да набере инерция. В списъка ѝ бяха също така съдебният лекар, ръководителят на изследването на местопрестъплението и няколко подкрепящи свидетели.

— Мисля, че на Дейна ѝ остават най-много два дни — казах.

— И аз си мисля същото — отвърна Маги. — Значи да повикаме Опаризио в сряда?

— Да, сряда. Добре. Това означава, че ще разкажа моята версия след по-малко от седемдесет и два часа. Нямам търпение.

— Аз също.

— А другите ни свидетели готови ли са?

— До един. Пенсионерът от Агенцията за опазване на природата Арт Шулц ще пристигне в сряда сутринта. Останалите са местни. Така че всички ще са ни подръка и можеш да ги подредиш в какъвто ред решиш и както е най-добре за теб.

— Идеално.

— В зависимост от това, което получим от телефонните разпечатки, можеш да подредиш Милтън където искаш или да го запазиш за грандиозния финал. Накрая можеш да призовеш Мойра от бара и него, като два последователни завършващи удара.

Кимнах. Беше добре да подредим свидетелите така, че да можем да се справим с изненадите и неявяванията. Нищо нямаше да разстрои повече Уорфийлд, а и всеки друг съдия, от това да подготвиш съдебните заседатели и след това да не им представиш свидетел. Трябваше да избегнем това на всяка цена.

— Какъв е резервният план, ако Опаризио не се върне или прати адвоката си да протестира? — попитах.

— Мислех си за това — каза Маги. — Може би ще трябва да отидем при Уорфийлд за съдебна заповед. Тя важи и през щатските граници. Само трябва да накараме местните да го приберат.

— Това може да забави всичко с дни.

— Затова ще си изиграем картите пред Уорфийлд. Никой не иска повече от теб това да свърши. Но тя е втора в този списък и ще я накараме да види, че трябва да използва правомощията си, за да доведе Опаризио. Той е централна част от защитната ни теза. Която може да се провали, ако не го изправим пред съда.

— Е, да се надяваме, че няма да стане така.

Настъпи пауза в разговора ни и аз посочих друга трудност.

— Ами ФБР? — попитах. — Отказахме ли се от тях?

— Не, не още — каза Маги. — Говорих с някои хора там — промъкнах се в кабинета си и използвах телефона. Помага, когато на екрана се изпише номер от прокуратурата. Всъщност вдигат. Просто се опитвам да организирам неформален разговор с агент Рут.

— Малко вероятно е.

— Знам, но мисля, че ако успея да поговоря с нея, може да измисля нещо. Знам, че тя никога няма да получи разрешение да свидетелства, но ако я убедя да поседи в съдебната зала, когато дойде нашият ред, можем да я спечелим.

— За какво, да свидетелства без разрешение от Бюрото?

— Може би. Не знам.

— Това би било фантастично. Но няма начин. Напълно невъзможно е.

— Никога не се знае. Тя вече ти помогна веднъж. Може би ще го направи пак. Просто трябва да намерим начина, по който да го направи. Мисля, че може да дойде в съда, за да види какво ще изскочи за Опаризио и „Биогрийн“.

— Е, прати ѝ официална покана. Ще ѝ запазим първия ред. Но си мисля, че няма да се възползва.

Изглежда, бяхме преговорили всичко. Седмицата пред нас щеше да определи бъдещия ми живот. Чувствах се уверен с Маги до мен. Но ужасът все още си оставаше. Никога не изчезваше. Всичко можеше да се случи в съда.

Маги взе маската и сложи ластиците зад ушите си. Бяха прекалено стегнати и леко придърпваха ушите ѝ напред. В този момент видях дъщеря ни, когато бе по-малка и стърчащите уши бяха един от най-ярките ѝ отличителни белези.

— Какво? — попита Маги.

— Какво? — повторих аз.

— Защо се усмихваш?

— А, нищо. Маската ти дърпа ушите напред. Напомни ми за Хей. Помниш ли, когато казвахме, че ушите ѝ растат най-бързо?

— Помня, но после и всичко друго порасна.

Кимнах на спомена и видях как Маги скри усмивката си зад маската.

— Е — казах. — С кого излизаш сега?

— Това не е твоя работа — отвърна тя.

— Права си. Но искам да те поканя да излезем. Не искам това да се превръща в проблем.

— Наистина ли? Защо? Къде да ме поканиш?

— Следващата неделя — точно след една седмица. Ще отидем да отпразнуваме оправдателната присъда. Ще те заведа в „Моца“.

— Определено си самоуверен.

— Трябва да бъда. Това е единственият начин. Съгласна ли си?

— Ами Хейли?

— Хейли също. Цялата кантора — Холър, Холър и Огнената Маги, ще дадем нов смисъл на семейното право.

Маги се засмя.

— Добре, става.

Събра си книжата и стана. Почука на стоманената врата и се обърна пак към мен.

— Стискам палци, Мики.

— И аз.

Вратата се отвори и надзирател, този път без маска, я изгледа как излиза. След като вратата се затвори, осъзнах, че се влюбвам в бившата си жена.

43.

Понеделник, 24 февруари

Когато Маги дойде, вече бях седнал на масата на защитата. Тя сложи няколко страници от вестник „Таймс“ пред мен и седна.

— Предполагам, че не си чел вестника.

— Не съм — отвърнах. — Поръчах да ми го носят всяка сутрин със закуската, но така и не идва.

Тя почука с пръст по статия в долната част на страницата. Заглавието казваше всичко: „Шериф: Затворник е действал сам при нападението на Адвоката с линкълна“.

Започнах да преглеждам дописката, но Маги ми я обобщи.

— Пише, че Мейсън Мадокс е действал напълно сам, когато се е опитал да те убие. Никой не му го е поръчал и администрацията на шерифа излиза чиста като сълза, след като е разследвала сама себе си.

Спрях да чета и хвърлих вестника на масата.

— Глупости — казах. — Тогава защо го е направил?

— В статията пише, че казал на разследващите, че те е объркал с друг затворник, с когото имал вражда — отвърна Маги.

— Е, както казах…

— Глупости.

— Пак ще ги съдя, когато изляза оттук.

— Така те искам.

Заключението на разследването не ме изненада, но ме накара да се почувствам по-уязвим. Ако нападението на Мадокс бе отмъщение на надзирателите от затвора, нищо нямаше да ги спре да опитат отново. Първият им опит бе изпран, същото щеше да стане и с втория.

Нямах много време да разсъждавам върху това. Съдия Уорфийлд скоро седна на мястото си, а съдебните заседатели останаха в стаята си, докато течеше изслушването по открития в петък проблем с несподеленото доказателство. Огнената Маги представи силни аргументи за пускане под гаранция като санкция срещу прокуратурата, но това не мина и на Дейна Бърг дори не ѝ се наложи да отговаря. Уорфийлд просто отхвърли молбата ѝ с едно просто: „Няма да стане“.

След това съдията попита дали защитата иска да наложи други санкции. Маги отказа и проблемът остана отворен, което означаваше, че можеше да влезе в играта и да даде на защитата предимство при колебание в отсъждането от страна на съдията. Надявах се, че съдията ще си спомни ненаказаното нарушение на прокуратурата при споделянето на доказателствата и това ще наклони везните в наша полза.

Детектив Кент Друкър се върна на свидетелската скамейка и обвинението продължи оттам, където бе принудено да спре в петък. Както и очаквах, Бърг съкрати въпросите си и увеличи скоростта, като използва сутрешното заседание да препита Друкър за изследването на местопрестъплението. Това включваше обиск в дома ми, довел до откриването на кръв и куршум в пода на гаража ми.

За мен това бе най-уличаващото доказателство в цялото дело, както и най-озадачаващото. За да повярват, че съм невинен, трябваше да бъдат убедени, че съм спал по време на убийството, което се е случило на долния етаж под спалнята ми и след това, без да знам, съм шофирал цял ден с труп в багажника. За да повярват, че съм виновен, трябваше да бъдат убедени, че съм упоил и отвлякъл Сам Скейлс или че някой го е направил по моя поръчка. След това съм сложил тялото в багажника на линкълна и съм го прострелял, преди да прекарам целия следващ ден с труп в багажника и да отида с него на работа. И двете версии бяха невероятни. И защитата, и обвинението знаеха това.

В един момент Бърг сложи на статива пред съдебните заседатели няколко увеличени снимки на къщата ми, които да ѝ помогнат да изложи своята версия за вината ми. Къщата се намираше на хълм, който се спускаше от задната част на къщата към предната. На уличното ниво имаше двоен гараж. Стълбите отдясно водеха до мястото за живеене, което включваше веранда, на която се бях сблъскал с агентите Айело и Рут. Предната врата водеше към всекидневна и трапезария, които бяха точно над гаража. Отзад имаше две спални и кабинет.

Бърг поведе Друкър през показанията за проведената от тях експертиза на изстрелите със и без различни заглушители, при отворена и затворена врата на гаража, за да определят дали някой е влизал с взлом в гаража, сложил е упоения Сам Скейлс в багажника и след това го е прострелял многократно, без аз да чуя това отгоре.

Преди Бърг да успее да попита детектива какво е неговото заключение, възразих и поисках съвещание. Съдията ни каза да се приближим.

— Госпожо съдия, знам какво прави обвинителката — започнах. — Тя ще го попита дали всичкото това тестване на изстрелите може да се чуе на горния етаж, но свидетелят не е експерт по балистика, нито по науките, свързани със звука. Не може да даде мнение за това. Никой не може. Има прекалено много фактори, които не са отчетени. Дали телевизорът е работил? Ами стереоуредбата? А пералнята и миялната машина? Нали разбирате, госпожо съдия? Не можете да го позволите. Къде точно съм бил в къщата, когато това се е случвало? Под душа? Заспал с тапи за уши? Тя се опитва да отхвърли защитната ни теза още преди да сме я представили.

— Адвокатът дава логични аргументи, госпожице Бърг — каза Уорфийлд. — Склонна съм да прекъсна тази линия на разпита.

— Ваша чест — отвърна Бърг, — следваме по тази линия от двайсет минути. Ако не ми бъде позволено да довърша, щатът ще бъде несправедливо представен в лоша светлина пред съдебните заседатели. Свидетелят описва усилията, положени от полицията да установи дали заподозреният може да е и невинен. Какво ще се случи по време на фазата на защитата, когато господин Холър извади баналната теза за тунелното виждане? Ще обвини детектив Друкър, че се е фокусирал само върху неговата вина и е изключил възможността да събере възможно оневиняващи доказателства. Не може да се възползва и от двете.

— Вие също давате логични аргументи, госпожице Бърг — каза Уорфийлд. — Ще излезем в обедна почивка и ще отсъдя по възражението, когато се върнем точно в един часа.

Заседанието приключи и ме отведоха в съдебния арест за един час почивка. Маги я нямаше почти половин час; накрая дойде със сандвич, който Лорна ми бе взела от „Коулс“, и с новини от Аризона.

— Намерили са го — каза тя. — Бил в апартамента си, поръчвал си храна и са си помислили, че ще трябва да му почукат на вратата, за да му връчат призовката, но той сам излязъл до басейна. Хванали го по бански и халат.

— Тони Сопрано — казах, като си спомних как телевизионният мафиот обичаше да си почива край басейна по халат.

— И аз точно това си помислих.

— Заснели ли са видео?

— Всичко. Имам го на телефона си. Мога да ти го покажа в съдебната зала, но не ми позволиха да го внеса тук.

Разопаковах сандвича. Печено говеждо в хлебче. Отхапах и заговорих с пълна уста:

— Добре. Значи имаме Опаризио за сряда — ако се появи.

Отхапах пак. Сандвичът беше вкусен, но забелязах, че тя не яде.

— Искаш ли? — попитах. — Страхотен е.

— Не, прекалено съм нервна, за да ям — каза Маги.

— Заради процеса ли?

— Какво друго?

— Не знам. Просто не мислех, че Огнената Маги може някога да е нервна.

— Ще се изненадаш.

— Е, кого ползва Опаризио сега? По време на делото на Лиса Трамел ползваше „Цимер и Крос“, за да отмени призовката. Не успяха. Чух, че след това се отказал от услугите им.

— Доколкото разбираме от документите на „Биогрийн“, доста често използва кантората на Демпси и Джералдо. Но дали предлагат и услуги по наказателно право, това не знам.

— Интересно.

— Защо?

— Веднъж съм се изправял срещу тях. Представляват много корпорации. Особено Демпси. Изглежда, че с Опаризио са в другия край на спектъра.

Маги сви устни и разбрах, че обмисля нещо.

— Какво? — попитах.

— Просто си мисля — каза тя. — Бих искала да видя списъка на корпоративните клиенти. Дали нямат връзка с полицай Милтън.

— Можеш да го получиш.

— Те просто няма да ми го дадат.

— Да, но имаш достъп до базата данни на окръжните съдилища. Вкарай имената в нея и ще намериш всяко дело, по което са работили.

— В отпуск съм, Мики. Забрави ли? Може да ме уволнят, ако го направя.

— Вчера ми каза, че се промъкваш в кабинета си, за да ползваш телефона.

— Това е различно.

— Как…

Приставът Чан отвори вратата на килията и ни каза, че е време да се връщаме в залата, така че прекъснахме разговора си.

След като се върнахме на масата на защитата, Маги извади телефона си и ми пусна видеото, което бе получила от Сиско в Скотсдейл. Беше намалила звука, но чувах достатъчно. И от разкривеното и зачервено лице на Опаризио разбрах, че е побеснял от връчената призовка. Беше също толкова разстроен и от камерата, която записваше връчването. Посегна към нея, халатът му се разтвори и се показа снежнобялото му шкембе, което висеше над широките шорти. Мъжът зад камерата — един от индианците на Сиско — беше бърз и обективът бързо се отдалечи от протегнатата ръка на Опаризио, без да изпусне и един кадър.

Сравнението с Тони Сопрано беше много точно и се зачудих дали самият Опаризио не се стреми към тази прилика.

След като не успя да докопа камерата, Опаризио тръгна по инерцията на замахващата ръка и се обърна към Сиско. Направи няколко стъпки към него, докато Сиско спокойно си стоеше на мястото. Видях как ръцете и раменете му се напрегнаха. Опаризио направи същото. Размисли и спря. Избра да покаже среден пръст, вместо да се сбие, насочи го към лицето на Сиско и извика някаква заплаха. В нито един миг не каза, че призовката е невалидна, защото идва от друг щат. Очевидно не знаеше.

Чан обяви, че заседанието започва, и Маги спря видеото.

— Това е краят — прошепна тя. — След това се прибира в стаята си, като ругае Сиско.

Сложи телефона в чантата си, когато съдия Уорфийлд седна на катедрата си.

Преди да върне съдебните заседатели, Уорфийлд отсъди по възражението, което бях направил:

— Госпожице Бърг, постигнахте това, което искахте. Детектив Друкър свидетелства за експериментите в къщата на обвиняемия, но мнението му какво означават тези експерименти е несъществено. Продължете разпита в друга посока.

Още една малка победа за защитата.

Съдебните заседатели бяха върнати в залата и детектив Друкър се върна на банката. Бърг завърши с неговите показания след час, като накрая му задаваше въпроси, които трябваше да очертаят мотива ми да убия Сам Скейлс: пари.

Чрез свидетелските показания на Друкър за обиска в склада ми тя представи писмото, което бях пратил на Сам в последен опит да си събера парите, които той ми дължеше. Писмото бе въведено като веществено доказателство на щата без мое възражение. Не исках да го крия от заседателите. Вярвах, че то може да се тълкува двояко, и това щеше да стане ясно, когато дойдеше време да представя защитата си.

С въпросите си Бърг се опита да представи писмото пред заседателите като ключово доказателство, което съм се опитал да укрия, като съм го затрупал с документи в голям склад, пълен с какви ли не боклуци.

— Къде точно в склада на господин Холър намерихте това писмо?

— В дъното имаше малък шкаф. Вратата бе скрита зад стойка за дрехи. Но го намерихме и в него открихме чекмеджета. Те бяха пълни с папки, които не изглеждаха подредени. Намерихме папка за Сам Скейлс и писмото беше вътре.

— И когато го прочетохте, разпознахте ли в него потенциално доказателство по случая?

— Да, веднага. Това беше настояване като за последно за пари, които Холър смята, че му се дължат.

— Възприехте ли писмото като заплаха за Сам Скейлс?

Маги ме бутна по ръката и кимна към свидетелската банка. Искаше да възразя, преди Друкър да отговори — да даде мнение за нещо, което би трябвало да е решение на съдебните заседатели. Но аз поклатих глава. Исках да чуя отговора на Друкър, за да го обърна срещу него, когато ми дойде редът.

— Да, определено беше заплаха — каза Друкър. — В него се казва, че това е последна молба, преди да последват по-сериозни действия.

— Благодаря ви, детектив — каза Бърг. — А накрая бих искала да ви помоля да представите видеото, в което говорите с обвиняемия, но в качеството му на адвокат на самия себе си. Спомняте ли си разговора?

— Да.

— И той е записан на видео?

— Да.

— Да го пуснем на съдебните заседатели.

Маги се наведе към мен и прошепна:

— Какво е това?

— Последният му опит да ме накара да направя самопризнания — прошепнах ѝ в отговор. — Казах му да си гледа работата.

Видеото бе пуснато на екрана на стената над бюрото на секретаря. Беше от стаята за разпити в Двете кули. Вече бях арестуван от около седмица, когато Друкър и партньорът му Лопес дойдоха при мен да ми кажат с какво разполагат, за да видят дали няма да се пречупя.

— Разбрахме, че сам ще се защитавате — каза Друкър. — Значи днес сме тук да говорим с вас като с адвокат, не като с обвиняем, ясно?

— Както кажете — отвърнах. — Ако ще говорите с мен като с адвокат, трябва да водите със себе си и прокурор. Но сте си заврели главата в задника още от самото начало, Друкър. Защо ми се падна най-тъпата двойка детективи от участъка, които не могат да разберат нищо?

— Извиняваме се, че сме толкова тъпи. Какво не разбираме?

— Капана. Някой ме е натопил и вие сте захапали въдицата до плувката. Жалки сте.

— Може да сме жалки, но сме тук. Знам, че сте заявили, че няма да говорите с нас, и това е ваше право. Затова ви казваме като на официалния защитник по това дело какво имаме и какво показват доказателствата. Може би ще промените решението на „клиента“ си, може би няма. Но сега е моментът да говорите с нас.

— Давайте, покажете ми какво имате.

— Ами имаме трупа на Сам Скейлс в багажника на колата ви. И можем да докажем с балистична експертиза и други улики, че той е бил убит във вашия гараж, когато вие твърдите, че сте били горе и сте си гледали кефа.

— Това са глупости. Опитвате се да ме объркате. Мислите, че съм идиот ли?

— Имаме кръв на пода и балистична експертиза, намерихме гилзата на пода на гаража ви, Холър. Вие сте го извършили и можем да го докажем. И трябва да ви кажа, че изглежда планирано. Това е предумишлено убийство и доживотна присъда без право на замяна. Имате… Клиентът ви има дете. Ако някога иска да види детето си отново извън затвора, сега е времето да дойде и да ни каже какво точно се е случило. Дали е било под напора на моментна страст, бой, какво? Нали ме разбирате, господин адвокат? На вашия клиент му е спукана работата. И има малка възможност да отидем при прокурора, да обясним това и да ви издействаме — хм, на него — най-добрата възможна сделка.

На записа последва дълго мълчание, през което аз само се взирах в Друкър. Осъзнах, че Дейна Бърг иска заседателите да видят точно това. Приличаше на колебание, все едно обмислям предложението на Друкър, а нали само виновен човек би млъкнал, за да прецени избора си? Не това правех, разбира се. Опитвах се да измисля начин да изтръгна повече информация по случая. Друкър току-що бе споменал две ключови доказателства, които тогава бяха нови за мен. Кръв и балистика — гилза, намерена в гаража ми. Исках да го подмамя да ми каже още и затова мълчах. Но заседателите нямаше да го изтълкуват така.

— Искате да сключим сделка? — казах аз на записа. — Майната ѝ на сделката ви. Какво друго имате?

Ясно се видя, че Друкър се усмихна във видеото. Знаеше какво правя. Беше казал всичко, което възнамеряваше.

— Добре — отвърна той. — Просто запомнете този момент, в който ви предоставихме възможност.

Друкър понечи да стане от масата. Бърг спря видеото и каза:

— Ваша чест. Засега нямам повече въпроси към детектив Друкър, но искам позволение да го призова за още показания при доказване на тезата на щата.

— Добре — каза съдия Уорфийлд. — Малко е рано за следобедна почивка. Господин Холър, госпожо Макфърсън, имате ли въпроси към свидетеля?

Станах и тръгнах към катедрата.

— Ваша чест — започнах. — Детектив Друкър ще бъде ключов свидетел и във фазата на защитата и ще отложа повечето си въпроси за тогава. Но ако може, бих искал да отправя към свидетеля няколко питания, отнасящи се за показанията, които даде след обедната почивка. Бяха казани неща, които бяха недовършени и недопустими, и не искам да засядат в умовете на съдебните заседатели дори за ден.

Бърг незабавно стана.

— Госпожо съдия, възразявам срещу характеристиката на свидетеля и неговите показания — каза тя. — Адвокатът се опитва да…

— Прието — отвърна Уорфийлд. — Питайте, господин Холър. Не спорете. Запазете тона и мненията си за себе си.

— Благодаря, ваша чест — казах, като се престорих, че не е имало упрек.

Погледнах записките, които си бях нахвърлял в бележника само преди няколко минути.

— Детектив Друкър — започнах. — Нека поговорим за писмото, което изтълкувахте като заплаха за насилие.

— Нарекох го заплаха — каза Друкър. — Не съм го наричал заплаха за насилие.

— Но нали точно това имахте предвид, детектив? Тук сме, защото това е дело за убийство, нали така?

— Да, това е дело за убийство. Но не съм казал, че това е заплаха за насилие.

— Не го казахте, но искате заседателите сами да си направят този извод, нали така?

Бърг възрази, като каза, че след три въпроса вече тормозя свидетеля. Съдията ми нареди да внимавам с тона, но разреши свидетелят да отговори на въпроса.

— Представям фактите — отвърна Друкър. — Заседателите могат да си правят каквито изводи и връзки сметнат за добре.

— Казахте, че този мистериозен шкаф, където сте намерили писмото, е бил скрит зад стойка за дрехи, нали така? — попитах.

— Да, имаше стойка за закачалки с дрехи, които закриваха вратата, и която трябваше да преместим.

— Значи е бил закрит, а не укрит?

— Това въпрос ли е?

— Тази стойка с дрехи, която криела или закривала вратата на шкафа, беше ли на колела, детектив Друкър?

— Ъ, да, струва ми се, че да.

— Значи когато казахте, че вие и другите претърсващи е трябвало да я преместите, имахте предвид, че просто сте я избутали, нали така?

— Да.

— И между другото аз присъствах ли на обиска?

— Да.

— Но не го споменахте в по-ранните си показания, нали?

— Не, не стана въпрос.

— И не бях ли аз този, който ви каза да преместите стойката с дрехите, за да стигнете до шкафа, където държа финансовите си документи?

— Не си спомням.

— Нима? Не си спомняте, че дойдохте в дома ми със съдебна заповед за обиск и аз доброволно ви заведох в склада, където държа документите, които искахте да претърсите?

— Вие наистина се съгласихте да се срещнем в склада и ни го отворихте, за да не разбиваме вратата.

— Добре, а след като влязохте и намерихте този така наречен скрит шкаф, не ви ли казах в кое чекмедже да потърсите кореспонденцията между мен и Сам Скейлс?

— Не така си спомням аз нещата, не.

— Добре, колко шкафа имаше в склада, детектив?

— Не помня.

— Повече от един?

— Да.

— Повече от два?

— Не помня колко точно бяха.

Извърнах се от Друкър и погледнах нагоре към съдията.

— Възразявам, ваша чест — казах. — Свидетелят не отговаря на поставения въпрос.

— Отговорете на въпроса, детектив — каза му съдията.

— Бяха повече от два — отвърна Друкър. — Може да са били пет.

— Благодаря, детектив — казах. — Претърсихте ли всичките пет шкафа?

— Не. Вие казахте, че в повечето има дела на клиенти, които са поверителни. И отказахте да ги отключите.

— Но отключих този, в който бяха финансовите ми документи, нали така, детектив?

— Не помня дали беше заключен.

— Помните, че ви бе забранено да претърсите някои от шкафовете, но не помните онзи, който претърсихте, така ли?

— Предполагам, че е така.

— Значи първо не помните, че ви показах шкафа с финансовите ми документи, но сега признавате, че всъщност съм ви показал къде да търсите финансовите ми документи. Правилно ли съм ви разбрал, детектив?

— Възразявам! — извика Бърг.

Уорфийлд вдигна ръка, за да я накара да млъкне.

— Това е кръстосан разпит, госпожице Бърг — каза тя. — Поставяне под съмнение на достоверността на свидетеля е позволен начин за водене на разпит. Отговорете на въпроса, детектив.

— Вие ни посочихте шкафа — каза Друкър. — Извинявам се за погрешния разказ, не си спомнях събитията така, както съм ги преживял.

— Добре, да продължим нататък — отвърнах. — Казахте, че сте претърсили шкафа, намерили сте папката за Сам Скейлс и сте взели оттам документа, отбелязан тук като веществено доказателство дванайсет. Правилно ли съм разбрал?

— Да.

— Търсихте ли и иззехте ли други документи по време на обиска?

— Да. Имаше две по-ранни писма до Сам Скейлс с подобен характер — искане на пари.

— Имате предвид, че съм искал от него да ми плати хонорара?

— Да.

— В тях имаше ли заплахи за насилие, ако не ми плати?

— Не, доколкото си спомням.

— Затова ли не са представени в съда днес?

Бърг възрази и помоли за съвещание. Аз бях набрал скорост с Друкър и не исках да изгубя инерцията. Оттеглих въпроса, като така обезсилих възражението и нуждата от съвещание, след това продължих:

— Взехте ли нещо друго от склада ми, детектив Друкър?

— Не. Заповедта беше само за финансовата кореспонденция между вас и жертвата.

— Значи не сте поискали от съдията, подписал заповедта, разрешение да проверите и данъчните ми декларации, за да видите дали не съм записал дълга на Сам Скейлс като бизнес загуба?

Друкър трябваше да си помисли за миг, преди да отговори. Това бе напълно нова информация.

— Това е прост въпрос, детектив — подканих го. — Не поискахте ли…

— Не, не сме питали за данъчните декларации — каза Друкър.

— Мислите ли, че ако знаехте, че този дълг е причина за намаляване на данъците, това щеше да разколебае вярата ви, че е станал мотив за убийството на Сам Скейлс?

— Не знам.

— А смятате ли, че тази информация би била полезна за разследването на този случай?

— Всяка информация е полезна. Бихме искали да хвърлим широка мрежа.

— Но не достатъчно широка в този случай, нали?

Бърг възрази на въпроса: каза, че съдържа оценка. Съдията прие възражението, а аз точно това исках. Не исках Друкър да отговаря на въпроса. Той бе за съдебните заседатели.

— Ваша чест — казах, — нямам повече въпроси засега, но ще призова детектив Друкър и като свидетел на защитата.

Върнах се на мястото си, а Бърг призова следващия свидетел. Маги ми кимна за първата ми схватка с Друкър и каза:

— Браво. Да накарам ли Лорна да отиде до склада и да вземе данъчните декларации? Можем да ги ползваме като веществени доказателства.

— Не — прошепнах. — Няма намаляване на данъците.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти няма как да знаеш това, защото цял живот си държавен служител. Същото важи и за Бърг и Друкър. Дори съдията е била обществен защитник, преди да я изберат на този пост. Но частният адвокат не може да опише неплатен хонорар като бизнес загуба. Данъчните не го позволяват. Просто трябва да се примири със загубата.

— Значи блъфира?

— Общо взето. Но пък и те казаха, че писмото, което съм пратил на Сам, е било заплаха да го убия, без в него да се казва такова нещо.

Маги се облегна назад и се загледа право пред себе си, докато осмисляше чутото.

— Добре дошла в света на наказателния адвокат — прошепнах ѝ.

44.

Линейно, методично, рутинно — Дейна Бърг се представяше като по учебник. Обвинението обикновено има предимство, защото разполага с ресурси и обхват, а понякога това е достатъчно. Щатът мачка с власт и сила. Прокурорите могат да си позволят да нямат въображение, дори да са глупави. Те представят тезата си пред съдебните заседатели като инструкции за сглобяване на мебели от ИКЕА. Стъпка по стъпка, с големи илюстрации, включени са и необходимите инструменти. Няма нужда да се търси другаде. Няма нужда от тревога. И накрая получаваш здрава маса, която е едновременно стилна и функционална.

В остатъка от следобеда Бърг представи показанията и видеозапис от водещия криминалист, отговарял за местопрестъплението, а след това и от съдебния лекар, който бе направил аутопсията на жертвата. И двамата свидетели бяха част от строителните блокчета на тезата на щата, дори и не даваха показания, които директно да ме уличават. Отказах се от възможността да задам въпроси на криминалиста. Нямаше да спечеля нищо от тях. Бърг разпитва съдебния лекар и след четири и половина следобед, когато показанията обикновено приключваха. Съдия Уорфийлд обичаше да използва последния половин час от деня, за да освободи заседателите с предупреждение да избягват медийни публикации и обсъждане на случая в социалните медии или някъде другаде, а след това да пита юристите за някакви нови задачи.

Но аз станах и се обърнах към съда, преди тя да направи така.

— Ваша чест, имам няколко въпроса към свидетеля — казах. — Ако може да ги задам днес, а утре обвинението да започне с нов свидетел и доктор Джаксън да може да се върне към важната си работа в Съдебна медицина.

— Щом сте сигурен, господин Холър — отвърна съдията, а в гласа ѝ се прокрадна подозрение.

— Пет минути, госпожо съдия. Може би и по-малко.

— Добре.

Отидох до катедрата само с копие от доклада от аутопсията и кимнах на свидетеля доктор Крисчън Джаксън.

— Доктор Джаксън, добър ден — започнах. — Може ли да кажете на съдебните заседатели дали е ваше мнението, че жертвата е имала затлъстяване?

— Бил е с наднормено тегло, да — отвърна Джаксън. — Не съм сигурен, че това би могло да се смята за затлъстяване.

— Колко тежеше той по време на аутопсията?

Джаксън погледна своето копие от доклада от аутопсията, преди да отговори.

— Деветдесет и четири килограма.

— И колко беше висок? — попитах.

— Метър и седемдесет и три.

— Наясно ли сте, че таблицата на Националния здравен институт за желаното тегло при възрастните определя максималното тегло за мъж с такава височина на седемдесет и шест килограма?

— Не наизуст, не.

— Бихте ли искали да погледнете таблицата, докторе?

— Не. Звучи ми приемливо, не го оспорвам.

— Добре. Колко сте висок, доктор Джаксън?

— Ами, един и осемдесет и три.

— А теглото ви?

Както и очаквах, Бърг стана да възрази, като каза, че това не е по същество.

— Какво се цели с това, госпожо съдия? — попита тя.

— Господин Холър — каза съдията, — ще прекъснем заседанието и ще продължим…

— Ваша чест — прекъснах я аз. — Още три въпроса и ще приключим. И ще стане ясно, че е по същество.

— Побързайте, господин Холър — каза Уорфийлд. — Можете да отговорите на въпроса, доктор Джаксън.

— Осемдесет и шест килограма — отвърна Джаксън. — Когато се теглих за последен път.

Чу се лек смях откъм съдебните заседатели и публиката.

— Добре, значи сте относително едър мъж — казах. — Когато по време на аутопсията дойде време да прегледате гърба на жертвата за наранявания, сам ли обърнахте тялото?

— Не, помогнаха ми — каза Джаксън.

— И защо?

— Защото ми беше трудно да обърна тяло, което тежи повече от мен.

— Мога да си представя, доктор Джаксън. Кой ви помогна?

— Доколкото си спомням, детектив Друкър присъстваше на аутопсията и съм записал помощта му при обръщането на тялото.

— Госпожо съдия, нямам повече въпроси.

Бърг нямаше въпроси и Уорфийлд понечи да закрие днешното съдебно заседание. Докато даваше на заседателите обичайните предупреждения, Маги се пресегна, потупа ме по ръката и прошепна:

— Това беше хитро.

Кимнах, хареса ми докосването ѝ. Надявах се, че петте минути кръстосан разпит на Джаксън ще дадат хляб за размисъл на заседателите, когато се приберат вкъщи.

Засега Бърг не бе предложила никакви показания или доказателства, които да обяснят как съм качил Сам Скейлс, който общо взето имаше фигура на варел, в багажника на колата ми, за да го прострелям. Възможностите варираха от това, че съучастник ми е помогнал да пренеса омаломощения Сам в багажника, до това, че съм го влачил или съм му наредил да влезе в багажника под дулото на пистолет, преди опиатът да подейства. Не знаех дали Бърг планира да избегне целия проблем, или предстои да представи още нещо.

Но поне засега контролирах този проблем. Имах и бонус, защото от първия арест досега бях отслабнал с почти петнайсет килограма, което ме правеше поне двайсет и пет килограма по-лек от Сам Скейлс към момента на смъртта му. Погледнах към съдебните заседатели при последните ми въпроси към Джаксън и няколко от тях оглеждаха мен, а не свидетеля, най-вече за да преценят на око дали бих могъл да вкарам 94-килограмов варел в багажника на колата си.

Процесът винаги носи риск. Прокуратурата винаги е домакин на тази игра. Тя държи банката и раздава картите. Радваш се на всяка победа, която успееш да удържиш. Когато пристав Чан дойде да ме вземе и да ме върне в ареста на съда, изпитах удовлетворение от деня. Бях провел не повече от петнайсет минути разпити на свидетелите на обвинението, но усещах, че съм спечелил точки и съм нанесъл удар на домакина. Понякога това е всичко, което човек би могъл да иска. Посяваш семената, които помагат на заседателите да мислят, и се надяваш от тях да избуят цветове по време на фазата на защитата на процеса. За трети пореден ден усещах, че набирам скорост.

Облякох си затворническите дрехи в килията и зачаках охраната да дойде да ме вземе и да ме отведе. Седях на пейката и мислех накъде Дейна Бърг ще поведе процеса сега. Струваше ми се, че случаят общо взето бе предаден на съдебните заседатели чрез Друкър.

Утре със сигурност щеше да се съсредоточи върху гаража ми. В свидетелския списък на щата бе включен още един криминалист, който бе провел обиска там в сутринта след убийството, ДНК експерт, който щеше да свидетелства, че кръвта, взета от пода в гаража, е на Сам Скейлс, и специалист по балистика, който щеше да свидетелства за анализа на куршума.

Но нямаше как да не си помисля, че ще има и още нещо. Нещо, което не бе в списъка. Октомврийска изненада — като онази, която може да промени изборите за президент през ноември, както адвокатите обичаха да наричат номерата на прокуратурата.

Имаше признак, че нещо ще се случи. Бях забелязал, че Кент Друкър си бе тръгнал от съдебната зала, след като бе свидетелствал. Не бе заменен от партньора си Лопес, което означаваше, че Бърг кара на сляпо през останалата част от следобеда — нямаше подръка детектив, в случай че ѝ потрябва документ или освежаване по някой аспект от делото. Това рядко се случва при процес за убийство и ми подсказа, че се готви нещо. Друкър и Лопес работеха по нещо. Сигурно бе свързано с този случай, защото бяха извадени от графика за разследвания след началото на процеса. Бях сигурен, че предстои октомврийска изненада.

Ето така се подкопават правилата на справедливостта, вплетени в процедурите на процеса. Като отлага разследването, докато започне процесът, прокурорът може да твърди, че това е новооткрит свидетел или доказателство и затова ответната страна не е била уведомена. Защитата също го прави — бях пратил хора да връчат призовка на Луис Опаризио, който пък щеше да е моята октомврийска изненада. Но има нещо нередно и нечестно, когато това идва от прокуратурата, която държи цялата власт и всички карти. Както нюйоркските „Янки“ винаги получават най-добрите играчи, защото имат най-много пари. Затова любимият ми бейзболен отбор бе всеки, който в момента играеше срещу „Янките“.

Мислите ми бяха прекъснати, когато охраната дойде в килията, за да ме отведе в затворническата транспортна рампа в мазето на съда. След двайсет минути бях на задната седалка на шерифската патрулка и пътувах сам към Двете кули, благодарение на заповед от съдия Уорфийлд. Забелязах, че шофьорът не е същият полицай, който ме бе докарал сутринта и ме бе возил през цялата седмица. Изглеждаше ми познат, но не можех да се сетя откъде. През последните месеци бях виждал различни полицаи, които нямаше как да запомня до един.

След като излязохме от съдебния комплекс и поехме по „Спринт“, се наведох напред към металната решетка, която отделяше шофьора от задното отделение, където бях закопчан за пластмасова седалка, и попитах:

— Къде е Бенет?

Бях видял името на униформата на новия човек, когато ме качваше в колата. Пресли. То също ми бе познато, но не достатъчно, че да се сетя откъде.

— Смяна на задачите — каза Пресли. — Ще те карам до края на седмицата.

— Ами добре — отвърнах. — Преди работил ли си в изолирания модул?

— Не, аз съм превоз.

— Стори ми се, че те познавам.

— Това е защото седях зад теб в съдебната зала няколко пъти.

— Наистина ли? На това дело?

— Не, отдавна. Имам племенник, Алвин Пресли. Беше ти клиент известно време.

Алвин Пресли. С името в ума ми изплува и лице. Двайсет и една годишно хлапе от бедняшките квартали, хванато да продава наркотици, а в джобовете му имаше достатъчно количество, за да получи голяма присъда. Успях да му издействам добра сделка: година в окръжния затвор.

— О, да, Алвин — казах. — Беше с него на четенето на присъдата, нали? Помня, че чичо му беше полицай.

— Да.

Следваше тежкият въпрос.

— Е, как е Алвин напоследък?

— Добре е. Това го стресна. Стегна се, изнесе се в Ривърдейл, за да се махне от тази гадост. Живее с брат ми там. Държат ресторант.

— Радвам се да го чуя.

— Ти ми помогна с Алвин, затова сега аз ще ти помогна. Има хора в затвора, които не те харесват.

— Не думай. Знам.

— Говоря сериозно. Трябва да си пазиш гърба, човече.

— Повярвай ми, наистина знам. Караш ме, защото бях душен от един тип в автобуса. Знаеш ли за това?

— Всички знаят за това.

— Ами преди? Хората знаеха ли какво ще се случи?

— Не знам, човече. Не и аз.

— А какво знаеш, Пресли? Имаш ли да ми кажеш нещо, което не знам?

Зачаках. Той не каза нищо, затова се опитах да го подтикна.

— Струва ми се, че си поел риск, като си поискал да ме возиш — казах. — Така че по-добре ми кажи.

Той зави по Бочет стрийт и към паркинга на Двете кули. Двама полицаи се приближиха до колата, за да ме вземат и да ме върнат в отделението за изолация.

— Просто се пази — каза Пресли.

Отдавна предполагах, че съм мишена за много от 4500-те затворници зад стените на осмоъгълната сграда. Всичко можеше да предизвика агресия — прическата, цветът на кожата, погледът. Но да бъда предупреден за надзирателите, които би трябвало да ме пазят, беше друга работа.

— Винаги — казах.

Вратата се отвори и един полицай се пресегна, за да отключи белезниците от седалката, след това ме издърпа навън и каза:

— Добре дошъл вкъщи, задник.

45.

Вторник, 25 февруари

Сутрешното заседание в съда не мина добре за защитата. С анализ на местопрестъплението, ДНК и балистика свидетелите на прокуратурата представиха убедителни доказателства, че Сам Скейлс е бил застрелян в багажника на моя линкълн, докато той е бил паркиран в гаража ми. Макар оръжието на престъплението да липсваше и да нямаше доказателства, че съм дръпнал спусъка, това бяха улики на здравия разум, както ги наричат адвокатите. Жертвата беше убита в колата на обвиняемия в гаража на обвиняемия. Здравият разум диктуваше, че обвиняемият е отговорен. В тези обстоятелства, разбира се, имаше място за разумно съмнение, но понякога здравият разум е решаващ фактор за решението на съдебните заседатели. И винаги когато погледнех лицата им по време на сутрешното заседание, не виждах скептицизъм. Те бяха силно съсредоточени върху парада от свидетели, които искаха да ме засипят с вина.

На двама от свидетелите дори не си направих труда да проведа кръстосан разпит. В показанията им нямаше нищо, което да атакувам, нито конец, който да подръпна и да разплета плетката на твърденията им. Мисля че с експерта по балистика отбелязах точка, когато го попитах дали на някои от намерените гилзи има следи от използван заглушител. Отговорът му бе, че при изстрела куршумите не влизат в съприкосновение със заглушаващото устройство, а аз предварително знаех, че ще е такъв, което означаваше, че е невъзможно да се определи дали е имало такова на оръжието на убийството.

Но след това Дейна Бърг ми отне точката и спечели собствена, като използва въпроса ми, за да изтръгне от експерта факта, че заглушителят не намалява звука чак толкова много, че да е близо до тишината.

Оприличавах влизането в съдебния арест по време на обедната почивка с влизането в съблекалнята на полувремето. Моят отбор губеше и усещах тежестта на ужаса, когато пристав Чан ме повеждаше обратно. След като ме заключеше, щеше да доведе Маги Макфърсън с обяда и аз бях сигурен, че ще направим дисекция на сутрешното заседание, за да видим дали има някакъв начин да поправим щетите, когато влезем във фазата на защитата на процеса.

Но тези мисли изчезнаха яко дим, след като минах през стоманената врата на съдебната зала и бях поведен от Чан по коридора към стаята за срещи между клиент и адвокат. Веднага чух глас да отеква в стоманата и бетонните стени. Женски глас. Когато минахме покрай килиите от двете страни, погледнах през решетките вдясно и видях Дейна Бърг да седи на пейка в една от клетките. Тогава си спомних, че бе станала от масата на обвинението и бе тръгнала към съдията, след като аз напуснах. Сега беше в килията, но гласът, който чувах, не бе нейният. Беше на друга жена, но не я виждах, защото килията продължаваше надясно покрай бетонната стена отвъд решетъчната врата.

Познавах този глас. Просто не можех да се сетя откъде.

Чан ме заведе от адвокатската стая.

— Хей, коя е тази с Бърг? — попитах небрежно.

— Старото ти гадже — каза просто Чан.

— Какво гадже?

— Скоро ще разбереш.

— Стига, Чан. Щом ще разбера, можеш да ми кажеш.

— Всъщност не знам. Всичко се случва много потайно. Чух само, че са я довели от Чоучила.

Плъзна металната врата зад мен и аз останах сам с тази единствена информация за жената в килията с Бърг. Чоучила беше в централната долина на Калифорния, където се намираше един от най-големите женски затвори в щата. 80 процента от клиентите ми бяха мъже, но имах и клиентки в затворническата система. Обикновено не ги издирвах, след като бяха осъдени и пратени зад решетките, но знаех за една клиентка, която излежаваше петнайсетгодишна присъда за убийство в Чоучила. Беше нейният глас, изкривен от ехото в стоманата и бетона, който сега вече познах.

Лиса Трамел. Тя беше октомврийската изненада.

Вратата пак се плъзна и се отвори, влезе Маги с плик, в който бе обядът ни. Но аз току-що бях загубил апетит. След като вратата се затвори с трясък, ѝ казах защо.

— Имат свидетел, който ще вкарат, а ние трябва да се преборим с това.

— Кой? — попита Маги.

— Чу ли гласовете в другата килия? Това е тя. Лиса Трамел.

— Лиса Трамел? Откъде знам това име?

— Беше ми клиентка. Обвинена в убийство.

Видях как прокурорът в Маги реагира.

— Мили боже, сега си спомних — каза тя.

— Току-що са я довели от Чоучила, за да свидетелства — казах.

— За какво?

— Не знам. Но познах гласа ѝ и знам, че е там с Дейна Бърг. Приписах престъплението ѝ на Опаризио. В съда. Принудих го да се позове на Петата поправка.

— Добре, да помислим.

Маги отвори чантата и извади сандвичите, които Лорна бе поръчала от „Никъл Дайнър“. Лорна знаеше, че обичам сандвич с бекон, маруля и домат, и точно това получих.

Маги вдигна своя сандвич, за да отхапе, но първо каза:

— Стига, Мики. Няма да доведат някой от Чоучила просто ей така. Има нещо. Мисли.

— Виж, трябва да разбереш, че тя е лъжкиня — отвърнах. — Добра лъжкиня. Успя да ме убеди преди девет години, когато бе процесът ѝ. Имам предвид — напълно да ме убеди.

— Добре, за какво може да излъже, което да помогне на обвинението тук?

Поклатих глава. Не знаех.

— Може да е всичко — казах. — Тя е дългогодишен клиент. Защитавах я, когато искаха да ѝ отнемат дома, после за убийството. Много прилича на Сам Скейлс, изкусна лъжкиня, която накрая ме изигра и никога…

Щракнах с пръсти, когато се сетих.

— Пари. И тя като Сам не ми плати. Бърг ще я използва, за да потвърди мотива. Тя ще излъже за парите, ще каже, че съм я заплашвал или нещо подобно.

— Добре, би трябвало да се справя с това. Първо възражение, след това кръстосан разпит, ако ѝ позволят да свидетелства. Ще изглежда зле, ако ти я подхванеш.

— Съгласен.

— Тогава ми кажи всичко, което трябва да знам.

След трийсет минути обядът бе свършил и аз вървях обратно към съдебната зала. Сиско се бе върнал от Аризона и стоеше до парапета. Като че ли имаше да ми казва нещо спешно. Докато Чан ми сваляше белезниците, го попитах:

— Може ли да говоря с детектива ми?

— Набързо. Съдията ще влезе всеки момент.

Пристъпих към парапета, за да говорим поверително.

— Две неща — започна Сиско. — Първо, изгубихме Опаризио в Скотсдейл.

— Какво?! — възкликнах. — Мислех, че ще останете с него.

— Те останаха. Стояха пред стаята му и бяха готови да го проследят, ако тръгне, но той така и не го направи. Тогава получих обаждане. Камериерките почистили стаята му тази сутрин. Нямало го. Колата му все още е там, но той е изчезнал.

— По дяволите!

— Съжалявам, Мик.

— Става нещо. Кажи им да продължат да го търсят. Може да се върне за колата си.

— Те следят колата. Също така се опитват да разберат как се е измъкнал от стаята. Бяха инсталирали камери в коридора.

— Добре, какво е другото?

— Помниш ли Хърб Дал, мазния кинопродуцент, който беше някога гадже на Лиса Трамел?

— Да. Какво по-точно?

— Седи в коридора до вратата на съдебната зала. Мисля, че може да е тук като свидетел.

Кимнах. Картинката се изясняваше.

— Довели са и Лиса от Чоучила. Тя е в ареста и също е готова.

— Не бяха в списъка със свидетелите.

— Да, това е октомврийската изненада. Слушай, току-що се сетих нещо. Излез навън и се обади на Лорна, кажи ѝ да извади папката на Лиса Трамел и да донесе писмата, които ми е пращала през годините. Да ги донесе на Маги колкото може по-бързо. Това означава, че може да се наложи да я чакаш на Спринг стрийт.

— Ясно.

— И ми кажи веднага щом научиш нещо за Опаризио.

— Естествено.

И Сиско излезе. Аз стигнах до мястото си точно когато пристав Чан обяви, че съдът влиза в заседание и съдията се появи от покоите си. Маги стана, докато аз сядах, знак към съдията, че трябва да се свърши нещо, преди да бъдат въведени съдебните заседатели. Не успях да ѝ кажа за Хърб Дал, нито за пълните с омраза писма, които Лиса Трамел ми бе пращала от затвора. Погледнах към масата на прокуратурата и видях, че Бърг последва Маги и също стана.

— Продължаваме — каза Уорфийлд. — Госпожо Макфърсън, видях, че станахте първа. Искате ли да се обърнете към съда?

— Да, ваша чест — отвърна Маги. — До вниманието на защитата достигна информацията, че щатът ще представи свидетел, който не е в списъка, който ни бе даден. Този свидетел е осъден убиец, който е лъгал под клетва в миналото и ще го направи пак днес, ако му бъде позволено да дава показания.

— Е, това е новина и за мен — каза Уорфийлд. — Госпожице Бърг, видях, че също станахте. Искате ли да обясните този проблем?

— Да, ваша чест — отвърна Бърг.

Докато Бърг представяше Лиса Трамел като свидетелка и представяше аргументите си да я качи на скамейката, аз подръпнах Маги за ръкава, тя се наведе и ме чу да шепна:

— Тя има и резервен свидетел в коридора. Кинопродуцент. Казва се Хърб Дал. Лиса и Дал бяха комбина по време на процеса.

Маги само кимна, след това се изправи и се съсредоточи върху изложението на Бърг към съдията.

— Това е доказателство за наличието на модел, ваша чест — каза Бърг. — Доказателство за предишни действия, които показват как обвиняемият третира клиентите си, иска от тях пари и след това отправя заплахи и ги изпълнява, когато пари няма. Освен това имам втори свидетел, Хърбърт Дал, който познава от първа ръка тези действия и също е бил заплашван заради пари от господин Холър.

— Все още не сте обяснили защо тези свидетели внезапно се появяват в съдебната ми зала днес, без защитата и съдът да са уведомени — каза Уорфийлд. — Знам следващия аргумент на госпожа Макфърсън — че така защитата е поставена в неизгодно положение. Това е много валиден аргумент.

Бърг го отхвърли, като каза, че това не е поставяне в неизгодно положение, защото Трамел и Дал не са ѝ били познати до събота, когато е отворила писмото на Трамел, изпратено от затвора, след като видяла по телевизията репортаж за случая със Сам Скейлс. Обвинителката подаде на съдията писмото заедно с плика и марката. Даде копие и на Маги.

— Госпожо съдия, това писмо пристигна на бюрото ми в сряда — каза тя. — Ще видите, че печатът е от предния ден. Както знаете, ние започнахме процеса миналата седмица. Не съм имала време да прегледам пощата. Направих го в събота и намерих писмото. Веднага се свързах с детектив Друкър и заминахме за Чоучила, за да говорим с Лиса Трамел и да преценим потенциала ѝ като свидетел. Чухме историята ѝ и сметнахме, че това е нещо, което трябва да чуят и съдебните заседатели — ако можем да намерим начин да я подкрепим с факти. Тя ни даде името на Хърбърт Дал. Докато Лиса Трамел бе транспортирана тук вчера, детектив Друкър приключи с показанията си и отиде да говори с господин Дал. Тук няма нищо тайно, няма поставяне в неизгодно положение. Представихме тези свидетели на вниманието на съда веднага щом потвърдихме, че казват истината и са важни за съдебните заседатели.

Докато Маги отговаряше, аз разгледах писмото. То излагаше едностранчиво историята колко лошо съм се бил държал с Лиса Трамел. Обвиняваше ме, че съм я хвърлил в затвора и съм я оставил без пари. Твърдеше, че съм движен само от алчност и непрекъсната нужда от медийно обожание — две качества, които според мен най-добре описваха самата Лиса.

Маги не успя да убеди съдията. Уорфийлд отсъди, че Трамел и Дал могат да свидетелстват и съдебните заседатели би трябвало да решат дали казват истината и дали историите им заслужават внимание.

— Но — продължи Уорфийлд — ще дам на защитата достатъчно време да се подготви за тези свидетели, ако е необходимо. Госпожо Макфърсън, колко време ви трябва?

— Може ли да се посъветвам с партньора си? — попита Маги.

— Разбира се — каза съдията.

Маги седна до мен и каза:

— Съжалявам. Трябваше да успея да спра това.

— Не се тревожи — отвърнах. — Направи всичко възможно. Но не се притеснявай. Прокуратурата току-що направи голяма грешка.

— Наистина ли? Струва ми се, че току-що получи това, което иска.

— Да, но можем да използваме Трамел, за да отворим вратата за Опаризио. След това ще я унищожим на свидетелската скамейка.

— И колко време искаме, за да се подготвим?

— Никакво. Да я почваме.

— Сигурен ли си?

— Току-що казах на Сиско да накара Лорна да извади папката за Лиса Трамел. Мисля, че ще успеем да противопоставим на тяхната октомврийска изненада нашата малка изненада.

— Добре. Разкажи ми повече.

46.

Бях чул гласа на Лиса Трамел, но не я бях видял в ареста на съда. Сега тя влезе в съдебната зала заедно с пристав Чан. Видях жена, която за мен бе почти неузнаваема. Косата ѝ бе побеляла и късо подстригана на мъжка прическа. Снежнобялата ѝ кожа сякаш бе опъната по костите и тя бе загубила половината от теглото си от времето, когато я познавах и я защитавах, което бе преди десетилетие. Носеше торбест оранжев гащеризон и имаше размазана синя затворническа татуировка — линия от звезди — над лявата вежда. Очите на всички съдебни заседатели се впиха в тази нейна забележителност, докато тя се заклеваше.

След като седна на свидетелската скамейка, Дейна Бърг се приближи до катедрата и започна да я разпитва за нейната история.

— Госпожице Трамел, къде живеете в момента?

— В Централния женски калифорнийски затвор в Чоучила.

— И откога сте там?

— Ъ, шест години. Преди това прекарах три години в Корона.

— Това в Корона също е затвор, нали?

— Да.

— Защо сте в затвора?

— Бях осъдена на петнайсет години за непредумишлено убийство.

— И какви са подробностите за престъплението?

— Убих съпруга си. Във връзката ни имаше насилие и аз ѝ сложих край.

Гледах повече заседателите, отколкото Трамел. Тяхната реакция към нея щеше да повлияе на начина, по който Маги щеше да проведе кръстосания разпит. Засега бяха съсредоточени, макар току-що да се бяха върнали от обяд. Трамел бе достатъчно голяма промяна, за да предизвика интереса им. Забелязах, че готвачката от „Холивуд Боул“ се е навела напред и седи на ръба на стола си.

— Познавате ли обвиняемия по това дело Майкъл Холър? — попита Бърг.

— Да, той беше мой адвокат — каза Трамел.

— Можете ли да го посочите на съдебните заседатели?

— Да.

Трамел ме посочи и за първи път очите ни се срещнаха. Видях омразата в нейните.

— Може ли да ни разкажете за вашите отношения? — попита Бърг.

Трамел бавно отмести втренчения си поглед от мен.

— Да — каза тя. — Наех го преди единайсет години, за да се опитам да си спася дома. Бях самотна майка със син със специални потребности и изоставах в плащането на ипотеката, а банката искаше да ми вземе дома. Наех го, след като получих брошура в пощата.

— Тогава имахте ли работа? — попита Бърг.

— Бях учителка.

— Добре. Господин Холър успя ли да ви помогне?

— И да, и не. Забави неизбежното. Подаде жалба срещу действията на банката и забави нещата с повече от година.

— И после какво се случи?

— Бях арестувана. И обвинена в убийството на човека от банката, който ми взимаше дома.

— Как се казваше той?

— Мичъл Бондюран.

— Явихте ли се на процес за убийството на Мичъл Бондюран?

— Да.

— И кой бе ваш адвокат?

— Той. Холър. Делото получи много внимание. В пресата. И той ме молеше да му позволя да ме защитава.

— Знаете ли защо?

— Както казах, делото получи много медийно внимание. Беше си безплатна реклама за него и такава беше сделката. Нямах пари за адвокат и казах да.

— И случаят отиде на съд?

— Да, и бях обявена за невинна.

— Имате предвид — невиновна.

— Да, невиновна. От съдебните заседатели.

Трамел се обърна и погледна към заседателите, докато казваше последните думи, сякаш за да им каже, че други като тях са ѝ повярвали преди, затова и те трябва да ѝ повярват сега. Очите ми се плъзнаха по тях — погледите им бяха забити в Трамел, — след това се обърнах към препълнената зала. Видях дъщеря си да гледа също така съсредоточено.

— Имахте ли в някакъв момент финансов спор с господин Холър? — попита Бърг.

— Да, имах — отвърна Трамел.

— И за какво беше той?

— Един филмов продуцент бе присъствал на процеса и имаше интерес да направи филм по случая. Заради ипотеката това бе актуална за времето си история и хората щяха да бъдат заинтригувани, особено ако бях невинна, нали разбирате?

— Как се казваше филмовият продуцент?

— Хърб Дал. Имаше договор с „Арчуей Пикчърс“, на които представяше проекти. Каза, че те се интересували от филма.

— И как това се превърна в спор с господин Холър?

— Ами той ми каза, че иска да му се плати. Насред процеса каза, че иска пари.

Бавно поклатих глава на тази лъжа. Това бе неволна реакция, не бе предназначена за заседателите. Но Бърг забеляза и се обърна към съдията.

— Ваша чест, можете ли да наредите на господин Холър да не прави демонстрации за пред съдебните заседатели?

Уорфийлд ме погледна и каза:

— Господин Холър, знаете правилата. Моля, въздържайте се от показване на реакции към показанията.

— Да, ваша чест — казах. — Но е трудно да не реагираш на лъжи, които…

— Господин Холър — почти викна съдията. — Знаете също така, че не можете да правите такива коментари.

И стисна уста, вероятно обмисляше дали да не ме накаже за неуважение. Обаче се отказа.

— Предупреден сте — каза накрая. — Продължете, госпожице Бърг.

— Благодаря, ваша чест — каза обвинителката. — Госпожице Трамел, господин Холър каза ли ви колко пари иска?

— Да — отвърна Трамел. — Четвърт милион долара.

— Съгласихте ли се да му платите толкова?

— Не. Нямах ги и Хърб Дал каза, че ще имам късмет, ако взема половината от това като аванс от студиото за моята история.

— Как реагира на това господин Холър?

— Заплаши ме. Каза, че ще има последствия, ако не му платя това, което заслужавал.

— Какво се случи след това?

— Бях обявена за невиновна и му казах, че сделката си е сделка. Той получи реклама в делото, особено когато бях обявена за невинна. Казах, че вероятно ще му платят, когато направят филма, защото ще трябва да използват името му и това, което е направил на процеса.

— Той прие ли това?

— Не. Каза, че ще има последствия и ще съжалявам.

— Какво се случи после?

— Полицията дойде в дома ми със заповед за обиск и намериха съпруга ми. Той бе погребан в задния двор. Аз го бях погребала там, след като умря. Боях се, че никой няма да ми повярва за насилието и че ще загубя сина си.

Трамел вече бе просълзена. Повече се чуваше в гласа ѝ, отколкото се виждаше на лицето ѝ. За мен това бе преструвка. И то хубава. Бърг подчерта момента със стратегическа пауза и видях как заседателите гледат внимателно свидетелката, на лицата на някои бе изписано съчувствие, сред тях бе и готвачката от „Холивуд Боул“.

Това бе пълна катастрофа.

Наведох се към Маги и прошепнах:

— Това са пълни глупости. Тя е станала по-добра измамница отпреди.

В този момент си помислих, че видях съчувствие и на лицето на Маги. Заради това не пожелах да се обърна и да погледна лицето на собствената си дъщеря.

— Господин Холър представляваше ли ви в новото дело за смъртта на съпруга ви? — попита Бърг.

— Не, нямаше начин — каза Трамел. — Той им е казал, че съм погребала Джефри. Имах нужда от човек, на когото можех…

— Възражение: слух — каза Маги високо.

— Прието — отвърна Уорфийлд. — Отговорът е не. Заседателите да не обръщат внимание на останалата част от отговора.

Бърг смени тактиката за секунди, очевидно търсеше начин да получи отговора, който искаше — че аз съм издал Трамел, когато тя е отказала да ми плати. Оттам до убеждението, че съм способен да убия Сам Скейлс, след като не ми е платил, бе една крачка.

— В някакъв момент започнахте ли да подозирате, че не можете да се доверите на господин Холър като ваш адвокат? — попита тя.

— Да — отвърна Трамел.

— И кога бе това?

— Когато откриха трупа на съпруга ми и ме арестуваха за убийство. Знаех, че той е казал на полицията.

— Отново възразявам — обади се Маги. — Предполага факти, за които няма доказателства. Госпожица Бърг се опитва да представи пред съдебните заседатели пълна спекулация. Никъде няма документална следа, че господин Холър или който и да е член на екипа му са нарушили правилата на отношенията между адвокат и клиент, но обвинението продължава да настоява…

— Ти им каза! — извика Трамел и ме посочи с пръст. — Ти беше единственият, който знаеше. Това беше отмъщение…

— Тишина! — извика Уорфийлд. — Пред съда бе изказано възражение и свидетелката трябва да замълчи.

Гласът на съдията пресече потока от думи на Трамел като стоварила се брадва.

— Госпожице Бърг, трябва да инструктирате и контролирате свидетелката за това какво е слух и какво не е — каза Уорфийлд. — Още един непозволен изблик и двете ще бъдете наказани за неуважение.

Обърна се към съдебните заседатели.

— Заседателите да не обръщат внимание на изказванията на свидетелката. Те са думи, чути от трето лице, а не доказателства.

Обърна се към юристите:

— Можете да продължите, госпожице Бърг. Внимателно обаче.

Когато вниманието на съдебната зала се върна към Бърг, чух тих шепот зад себе си, обърнах се и видях Сиско, който подаваше папка през парапета. Потупах Маги по ръката и ѝ дадох знак да вземе папката. Тя веднага я отвори на масата между нас.

Междувременно Бърг щастливо приключваше разпита на Трамел. Бе предала на съдебните заседатели посланието, че ставам отмъстителен, когато са намесени пари.

— Ваша чест, нямам повече въпроси към тази свидетелка — каза Бърг.

Съдията даде думата на защитата и Маги поиска кратка почивка, преди да разпита свидетелката. Съдията ни даде петнайсет минути, които прекарахме в четене на кореспонденцията с Трамел през годините.

Когато заседанието се поднови, Маги бе готова. Стана с бележника си и отиде до катедрата. Започна агресивно:

— Госпожице Трамел, някога лъгали ли сте полицията?

— Не — каза Трамел.

— Никога не сте лъгали полицията?

— Казах, че не.

— Ами под клетва? Лъгали ли сте под клетва?

— Не.

— В момента не лъжете ли под клетва?

— Не…

Бърг възрази, като каза, че Макфърсън тормози свидетелката, и съдията прие възражението и нареди на Маги да продължи нататък. Тя го направи.

— Не е ли вярно, госпожице Трамел, че по-рано сте се съгласили да споделите всички приходи от филма за вашата история с господин Холър?

— Не, той искаше публичност, не пари. Това беше споразумението.

— Вие ли убихте Мичъл Бондюран?

Трамел неволно се отдръпна от микрофона — въпросът я стресна. Бърг стана и пак възрази, като напомни на съдията, че Трамел е обявена за невиновна по делото за Бондюран.

— Всички знаят, че оправдателната присъда не е установяване на невинност — оспори Маги.

Съдията отсъди, че Трамел може да отговори на въпроса.

— Не, не съм убила Мичъл Бондюран — отвърна тя натъртено.

— А на процеса беше ли установено кой го е направил? — попита Маги.

— Имаше заподозрян, да.

— Кой беше той?

— Луис Опаризио. Мафиот от Лас Вегас. Беше призован да свидетелства, но той се позова на Петата поправка и не пожела.

— Защо Луис Опаризио бе заподозрян за убийството на господин Бондюран?

— Защото двамата имаха сенчести сделки и господин Бондюран се бе свързал с ФБР за тях. Започваше разследване и тогава господин Бондюран беше убит.

— И след като бяхте обявена за невиновна, Опаризио беше обвинен в престъплението?

— Не, така и не бе обвинен.

Вече бяхме включили Опаризио в протокола на делото. Ако от кръстосания разпит на Маги не излезете нищо, можехме да вземем това във фазата на защитата и да го разработим.

Но Маги не бе приключила. Помоли съдията за малко време, след това се върна на масата на защитата, откъдето взе писмата от папката на Трамел. Беше го планирала така. Искаше Трамел да следи движенията ѝ, докато взима листовете. Искаше Трамел да знае какво се задава.

— Госпожице Трамел, вие очевидно вините господин Холър за настоящата си ситуация в затвора, така ли е? — попита тя.

— Понесох си кръста за стореното — каза Трамел. — Не съм се явявала на процес. Признах се за виновна и поех пълната отговорност.

— Но вините господин Холър, че полицията е намерила трупа на съпруга ви, погребан в задния двор, нали така?

— Мислех, че според съдията не мога да отговоря на това.

— Можете да говорите за себе си. Не можете да говорите от негово име.

— Тогава — да, виня го.

— Но не е ли вярно, че вие сте тази, която е заплашвала господин Холър и неведнъж сте му казвали, че ще има последствия за действията му?

— Не, това не е вярно.

— Помните ли, че сте написали на господин Холър поредица от писма от ареста и затвора?

Трамел млъкна, преди да отговори.

— Това беше много отдавна — каза накрая. — Не си спомням.

— Ами по-скоро? — притисна я Маги. — Да кажем преди година. Пращали ли сте писмо на господин Холър от затвора?

— Не помня.

— Кой е затворническият ви номер в Чоучила?

— АВ18174.

Маги погледна съдията и попита:

— Госпожо съдия, може ли да се приближа към свидетелката?

След като получи разрешение, Маги подаде писмото на Трамел.

— Познато ли ви е това писмо, изпратено на девети април миналата година на господин Холър от затвора в Чоучила?

Бърг стана, за да възрази. Тя нямаше как да знае какво пише в писмото, но беше наясно, че е лошо.

— Ваша чест, този документ не ми е представен — каза тя. — Може да е от всеки.

— Отхвърля се — отвърна Уорфийлд. — Ще получите възможност, когато госпожица Макфърсън потвърди автентичността на писмото чрез тази неочаквана свидетелка, госпожице Бърг. Можете да продължите, госпожо Макфърсън.

— Това вашият затворнически номер на плика ли е, госпожице Трамел? — попита Маги.

— Да, но не аз съм го написала там — каза Трамел.

— Но това е вашият подпис в края на писмото, нали, госпожице Трамел?

— Така изглежда, но не мога да съм сигурна. Може да е фалшифициран.

— Моля, разгледайте тези четири писма и потвърдете, че на тях също има вашия подпис и затворнически номер.

Трамел погледна писмата, сложени пред нея, и накрая каза:

— Да. Прилича на моя подпис, но не мога да съм сигурна. В затвора има много жени, които са подправяли подписи на чекове.

— И казвате, че е възможно те да са фалшифицирали писма до вашия адвокат в период от девет години? — попита Маги.

— Не знам. Всичко е възможно.

Само дето не беше и Маги я унищожаваше.

— Ваша чест — каза тя, — защитата предлага веществени доказателства, които да се заведат с номера от едно до пет.

И подаде листовете на секретаря, за да бъдат заведени, и поясни:

— Ако е необходимо допълнително потвърждение на автентичността, секретарката на господин Холър може да свидетелства, че е получила писмата и ги е пазила през годините.

— Да погледнем тези писма — каза Уорфийлд.

Последвах Маги до катедрата. Съдията хвърли бърз поглед на оригиналите, а на Бърг бяха дадени копия.

— Като служител на съда и прокурор с повече от двайсет години практика, мога да потвърдя, че щатските затвори не позволяват на обитателите си да пращат анонимни писма — каза Маги. — Затова затворническият ѝ номер е написан заедно с адреса на подателя на всеки плик.

— Дори писмата да са от нея, тук имаме проблем доколко те са по същество, госпожо съдия — каза Бърг.

— О, напълно по същество са, госпожице Бърг — отвърна съдията. — Тя току-що обвини ответника, че я е заплашвал за пари. Веществените доказателства се допускат. Госпожо Макфърсън, можете да продължите.

Върнахме се на местата си и Маги се приближи до свидетелската банка. Остави друго писмо пред Трамел.

— Госпожице Трамел, вие ли сте написали и изпратили това на господин Холър от Чоучила?

Трамел погледна писмото и дълго го чете.

— Работата е там — започна тя, — че преди девет години в приемния център на затвора бях диагностицирана с биполярно разстройство, така че понякога изпадам в пристъп и правя неща, които невинаги помня, че съм направила.

— Това вашият затворнически номер ли е?

— Да. Но не знам кой го е написал там.

— Това вашето име ли е на писмото?

— Ами да, но всеки би могъл да го напише.

— Можете ли да прочетете писмото на съдебните заседатели, моля?

Трамел погледна към Бърг и след това към съдията с надеждата, че някой ще ѝ каже, че не е длъжна да чете това, което ми е изпратила.

— Заповядайте, госпожице Трамел — подкани я Уорфийлд. — Прочетете писмото.

Трамел дълго гледа писмото, преди най-накрая да започне да чете:

— „Скъпи задник, просто искам да знаеш, че не съм те забравила. Никога. Ти съсипа всичко и един ден ще отговаряш за това. Не съм виждала сина си от шест години. Заради теб! Ти си мръсно лайно. Наричаш се адвокат, но си едно нищо. Надявам се, че си намерил Бог, защото ще ти е необходим“.

Докато тя четеше, наблюдавах съдебните заседатели. Виждах, че достоверността на Трамел се разпада с всяка прочетена от нея дума. И това донякъде се отразяваше и на Бърг. Обвинителката седеше на мястото си и осъзнаваше, че е била заслепена от алчност. Алчност за още едно доказателство срещу мен. Бе чула историята на Трамел от Друкър и си бе помислила, че с нея ще ми затръшне вратата на затвора зад гърба.

Но нейната октомврийска изненада се превърна в декемврийски провал и тя дори не си направи труда да призове Хърб Дал в залата, за да свидетелства. Беше му казано да си върви.

Не беше ясно дали погрешната стъпка с Лиса Трамел ще се отрази много на съдебните заседатели, особено след като сутринта бяха представени убедителни доказателства, че Сам Скейлс е бил убит в моя гараж, докато аз очевидно съм бил в сградата. Какъвто и да беше случаят, към края на деня Бърг се чувстваше достатъчно уверена в своята теза, за да приключи с нея. Каквито и други свидетели да криеше в ръкава си, реши да ги запази за оборването и големия финал.

— Ваша чест — каза тя, — щатът приключи.

47.

Сряда, 26 февруари

Прекарах неспокойна нощ в килията си, от време на време слушах екот от викове на отчаяни мъже в тъмното. Чувах тряскане на метални врати и нелепите смехове на надзирателите от нощната смяна. Понякога тялото ми трепереше — физическа реакция на сериозността на момента. Как бих могъл да спя, когато знаех, че през следващите два дни ще се реши какъв ще бъде остатъкът от живота ми? Когато дълбоко в себе си знаех, че ако нещо се обърка, ще избера да не живея така много дълго? По един или друг начин щях да избягам и да бъда свободен.

Затварянето зад решетки прави такива работи с човек. Кара те да мислиш какво има зад последната стена. Може да ти вземат колана и връзките за обувки, но не могат да те спрат да я преминеш. Имах трима клиенти, които бяха преминали стената седмици след присъдата. Сега, след като пред мен се бе изправила перспективата за дълъг престой в затвора, разбирах избора им и го уважавах. Знаех, това ще е и моят избор.

Надзирателят Пресли ме откара в съда рано и докато чаках в съдебния арест процесът да започне, Маги и Сиско бяха пуснати за съвещание с мен. По лицата им познах, че има лоши новини.

— Все още няма и следа от Опаризио? — предположих аз.

— Не — каза Маги. — По-лошо.

— Мъртъв е — добави Сиско.

— Трябва да преосмислим всичко — заяви Маги. — Трябва да променим реда на свиде…

— Чакай малко, чакай малко — казах. — Да караме поред. Какво е станало? Как така е мъртъв?

— Убили са го — отговори Сиско. — Тялото му е намерено нощес. Захвърлен е край шосето близо до Кингман.

— Това е по пътя за Вегас. Как се е случило това, след като преди двайсет и четири часа твоите хора уж го бяха приклещили?

— Помниш ли, че ти казах, че са инсталирали камера над вратата му? Прегледаха записите тази сутрин и видяха, че Опаризио е поръчал румсървис в понеделник вечерта. Нищо особено, той се е хранил в стаята си. Но този път вечерята е била внесена с количка с покривка.

— Значи така се е измъкнал?

— Да, с количката. Мисля, че човекът, който се е престорил на сервитьор, го е убил в стаята, сложил го е в долната част на количката и го е откарал. Прихванал е доставката на храна в служебния асансьор. Моите хора намерили истинския сервитьор. Той признал, че получил пари, за да си даде червената куртка и да се прибере вкъщи. Бил пиян до козирката.

— Е, как този… наемен сервитьор е знаел къде е бил Опаризио?

— Предполагам, че Опаризио се е обадил на някого и е казал, че е получил призовка. Те са му казали, че ще го измъкнат, и са уредили трика с румсървиса. Но са го очистили.

— Защо?

— Кой знае. Вероятно не са искали да поемат риска да свидетелства. Знаели са, че е компрометиран.

Погледнах Маги, за да видя дали има своя версия.

— Причините може да са много — каза тя. — Със сигурност можем да кажем, че той се е превърнал в риск. Но не можем да се занимаваме с това, Мики. Това променя всичко. Каква ще е нашата защита сега? Как да посочим с пръст Опаризио, след като е мъртъв?

— Ами Бош? — попитах. — Той знае ли за това?

— Казах му — отвърна Сиско. — Той има контакти в Аризона и Невада от времето си в полицията. Каза, че ще се обади, за да види какво може да разбере.

Мълчах дълго. Опитвах се да реша как да възродя защитната теза с третото виновно лице без трето виновно лице. Знаех, че смъртта на Опаризио не променя стратегията, но както бе казала Маги, вече нямаше как да го посочим с пръст.

— Добре — казах накрая. — Трябва да издържим днес, да се прегрупираме и довечера да видим докъде сме. Имаме ли някой, който е подготвен?

— Имаме Шулц, човека от Агенцията за опазване на околната среда — каза Маги. — Пристигна снощи. Казах му, че вероятно ще го задържим до утре, но можем да го подготвим за днес. Той е в „Балтимор“.

— Направи го — отвърнах. — Имаме и Друкър. Можем да го призовем първи. След това ще извикаме човека от Агенцията.

— Днес трябва да дойде и детективът от Вентура — каза Сиско. — Хари го убеди. Но това не стана с призовка и ще повярвам, когато го видя. Имаме и Мойра от „Секвоя“ и призован експерт по рохипнол. Веднага щом приключим тук, ще видя кой е в коридора.

— Ами приятелката на Опаризио? — попитах.

— Връчихме ѝ призовката същата вечер, когато и на Опаризио — каза Сиско. — Тя би трябвало да дойде в четвъртък, но след като той е мъртъв, вероятно е избягала и се крие. Махнахме ѝ наблюдението, за да го сложим на Опаризио, така че…

— Така че не знаем къде е — завърших. — Значи я нямаме, освен ако тя не реши да уважи призовката. Шансът за това е нулев.

— Имаме и теб — каза Маги.

— Аз нямах намерение да свидетелствам — заявих.

— Е, сега може да се наложи — отвърна тя. — След като Опаризио го няма и не можем да му припишем деянието, ще трябва ти да се стегнеш.

— Ако свидетелствам, кой знае какво ще измисли Дейна Смъртната присъда — казах. — Целият ми живот ще бъде изложен там. Хапчетата, лечението от зависимост, всичко.

— Това не ми пречи — отвърна Маги. — Можеш да се изправиш срещу нея.

Мълчах известно време, докато обмислях нещата.

— Добре, да започнем с Друкър и след това да извикаме другите — казах накрая. — Да се надяваме, че няма да се наложи да решаваме за мен до утре. Ами Рут, агентът на ФБР?

— Обадих ѝ се, оставих съобщения — отговори Маги. — Ще продължа да опитвам.

Вратата се отвори и се появи главата на пристав Чан, който даде петминутно предупреждение. Станах, но се сетих нещо.

— Ами Милтън? Получихме ли разпечатките от телефона му?

— Да, щях да ти кажа за тях — каза Маги. — Но съобщението е било от друг полицай от охраната в общинския център. Пита го кога и къде ще ядат.

— Някаква възможност да са го подправили? — попитах.

— Документите, които получихме, са напълно редовни — каза Маги. — Но всичко е възможно. Няма да успеем да направим нищо до края на седмицата.

— Добре, значи го забравяме — отвърнах.

— Проблемът е, че същото важи и за споделянето с Дейна — каза Маги. — Тя няма да се откаже. Със сигурност ще го спомене, за да ни обори.

Това бе лоша новина и сега ми се щеше да не бях повдигал въпроса. Със загубата на Опаризио и представянето на обвинението на солидно основание за оборване защитата вече се спъваше още преди да е излязла през вратата. Знаех, че новият сблъсък с Друкър ще е предизвикателство, но трябваше да нанеса няколко удара на неговия отбор.

След пет минути — вече бях на масата на защитата — съдия Уорфийлд влезе и седна на мястото си. Настани и съдебните заседатели, след това погледна надолу към мен и ми каза да повикам първия си свидетел. Изглеждаше изненадана и разочарована, когато призовах Кент Друкър. Според мен си помисли, че повторното повикване на свидетел на обвинението е слабо начало на защитата ми.

Друкър също изглеждаше изненадан. Стана от мястото си сред публиката и тръгна към свидетелската банка, като спря до масата на прокуратурата, за да вземе делото, в случай че го попитат за подробности, които не си спомня добре.

Съдията припомни на детектива, че все още е под клетва от предишното си явяване.

— Детектив Друкър, колко пъти претърсихте дома ми? — попитах.

— Два пъти — каза Друкър. — В деня след убийството и после през януари го претърсихме пак.

— И колко пъти претърсихте склада ми?

— Само веднъж.

— А другите ми два линкълна?

— Веднъж.

— Бихте ли описали тези обиски като изчерпателни?

— Опитахме се да бъдем възможно най-изчерпателни.

— Защо „опитахме“?

— Бяхме изчерпателни.

— След като сте били толкова изчерпателни при обиските в къщата ми, защо се наложи да я обискирате и втори път?

— Защото разследването продължаваше и със събирането на новата информация осъзнахме, че имаме нужда от нов обиск за различни доказателства.

— Един от експертите, призовани от щата, вчера свидетелства, че балистичните следи по куршумите, убили Сам Скейлс, показват, че оръжието на престъплението е пистолет „Берета“, 22-ри калибър. Съгласен ли сте?

— Да.

— И след всичките изчерпателни претърсвания на имотите и колите ми не сте намерили такова оръжие?

— Да, не сме.

— Намерихте ли муниции за такова оръжие?

— Не.

— Вашите експерти също така свидетелстваха вчера, че има убедителни доказателства, че убийството на Сам Скейлс се е случило в гаража, разположен под къщата ми. Съгласен ли сте?

— Да.

— Съдебният лекар свидетелства, че смъртта е настъпила между десет часа и полунощ. Съгласен ли сте с тази преценка?

— Да.

— Претърсихте ли и квартала, където се е случило убийството?

— Не аз лично, но направихме претърсване.

— Кой го направи?

— Други детективи и патрулиращи полицаи по указания на моя партньор.

— Колко време отне това?

— Три дни говорихме с хората в квартала. Трябваше ни време, за да се срещнем с всички.

— Значи сте били изчерпателни?

— Да, имаме протокол от всяка къща в квартала и се погрижихме да говорим с човек от всеки адрес.

— Колко от тях са чули изстрели между десет и полунощ в нощта на убийството?

— Никой. Никой не е чул нищо.

— И на базата на опита и знанията си направихте ли си някакво заключение от това?

— Не бих казал. Може да е имало много фактори.

— Но сте сигурен, опирайки се на доказателствата, че господин Скейлс е бил убит в моя гараж?

— Да.

— Приемате ли, че вратата на гаража е била затворена по време на убийството, за да не се чуят изстрелите?

— Обмисляхме това, но е предположение.

— А при разследване на убийство не се правят предположения, нали?

— Правилно.

— Без да разкривате резултати, в предишни показания казахте на съдебните заседатели, че полицията е провела звукови тестове в гаража, нали така?

— Да.

— Отново без да споменавате резултати, изследвахте ли звука от огнестрелно оръжие от вътрешността на гаража?

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Когато правихте тестовете с изстрелите в гаража ми, имаше ли някой на горния етаж в спалнята, за да определи дали тези изстрели се чуват?

— Не, нямаше.

— Защо?

— Към онзи момент това не бе част от нашето разследване.

Надявах се, че отговорите на Друкър ще направят достоверна възможността да съм проспал цялото убийство на Сам Скейлс в гаража под къщата ми.

— Добре, да продължим нататък — казах. — Дали претърсването на квартала доведе до съобщения за звуци или необичайни събития по време на убийството?

— Една съседка каза, че е чула гласовете на двама мъже, които спорили във вечерта на стрелбата — отвърна Друкър.

— Нима? Но не казахте това на съдебните заседатели при предишните си показания, нали така?

— Да, не им казах.

— Защо? Двамата мъже, които са спорили по време на убийството, не са ли важни за делото?

— След като получихме токсикологичния доклад от съдебния лекар, решихме, че не е вероятно Сам Скейлс да е бил в съзнание по време на убийството.

— Значи съседката, която е чула двама мъже да спорят, се е объркала или лъже?

— Вярваме, че греши. Може да е чула телевизор или времето може да е било друго. Не е ясно.

— Значи сте отхвърлили това и не сте си направили труда да го кажете на съдебните заседатели?

Бърг възрази по много причини и Уорфийлд ги прие всичките, като ме сгълча да оставя свидетеля да довършва отговорите си.

— Продължете, детектив — казах. — Довършете отговорите си.

— Преценяваме всеки потенциален свидетел — отвърна Друкър. — Решихме, че информацията от тази свидетелка не е достоверна. Никой друг не бе чул спора и имаше индикации, че свидетелката може да се е объркала за въпросната нощ. Не сме крили нищо от съдебните заседатели.

Поисках от съдията малко време и се върнах до масата на защитата, където се наведох и прошепнах на Маги:

— У теб ли е докладът за ареста от Вентура?

Маги бе готова с доклада и ми подаде папка.

— Добре — казах. — Нещо друго, което да включа в протокола преди големия финал?

Маги се замисли, после каза:

— Не мисля. Мисля, че е време.

Кимнах и попитах:

— Шулц тук ли е?

— Сиско ми прати есемес — отвърна тя. — Навън в коридора е и е готов.

Вдигнах доклада от ареста.

— Ами онзи човек, Раунтрий? — попитах.

— Той също е навън заедно с Хари — каза Маги. — Но засега барманката я няма.

— Добре. В зависимост от това как мине следващата част, може после да призова детектив Раунтрий.

— Звучи добре. И между другото — не прави резки движения, — но агент Рут седи на последния ред.

Взирах се дълго в Маги. Не знаех какво да мисля за присъствието на ФБР агента. Дали бе дошла да гледа и докладва? Или смъртта на Луис Опаризио бе променила нещата?

— Господин Холър? — каза съдията. — Чакаме.

Кимнах на Маги и се върнах при катедрата. Съсредоточих се пак върху Друкър.

— Детектив, по-рано заявихте, че Сам Скейлс е използвал името Уолтър Ленън към момента на смъртта си. Вярно ли е?

— Да, щом съм го казал, значи е вярно. Няма нужда да ме питате пак.

— Ще запомня това, детектив. Благодаря. Какво друго разбрахте за Уолтър Ленън?

— Къде е живял. Къде би трябвало да е работил.

— И къде би трябвало да е работил?

— Казал е на хазяйката си, че е работил в рафинерията „Биогрийн“ близо дома му в Сан Педро. Не можахме да потвърдим това.

— Опитахте ли?

— Отидохме до „Биогрийн“. Те нямаха в документацията си служител на име Уолтър Ленън или Самюъл Скейлс. Началникът „Човешки ресурси“ не разпозна на снимката Сам Скейлс.

— И оставихте всичко така?

— Да.

— Знаете ли с какво се занимава „Биогрийн“?

— Това е рафинерия. Рециклират олио. Произвеждат екологично гориво.

— А дали рециклират и лой?

Друкър се поколеба, когато си даде сметка, че току-що е стъпил в капан.

— Не знам — каза накрая.

— Не знаете — повторих. — Питахте ли?

— Говорихме с началника „Човешки ресурси“. Съмнявам се, че тя знаеше отговора на този въпрос.

Почти се усмихнах. Друкър правеше впечатление на човек, който се отбранява и се опитва да ме напада заради очевиден недостатък на разследването.

— Благодаря, детектив — казах. — Може ли да ми кажете дали някога сте чували фразата „да обезкървиш звяра“?

Друкър отново мисли дълго.

— Бих казал, че да.

— Тогава да продължим нататък. — Можете ли да кажете на съдебните заседатели каква роля играе Луис Опаризио в този случай?

— Ъ, не, не мога.

— Знаете ли това име?

— Да, чувал съм го.

— В какъв контекст?

— Изникна в това дело. Свидетел го спомена вчера, а преди това хора говореха за методите за отвличане на вниманието, които бихте използвали и за които би трябвало да съм готов.

— Е, не бих искал да ви отвличам вниманието, детектив, затова да продължим нататък. Можете ли да кажете на заседателите дали проверихте криминалното досие на Сам Скейлс, след като го идентифицирахте като жертвата?

— Да, разбира се.

— И какво открихте?

— Че има дебело досие като измамник. Но вие знаете това.

Друкър вече ставаше кисел, но това бе добре за мен. Означаваше, че го изнервям. Това не беше зле.

— Можете ли да споделите със съдебните заседатели подробности от последния му арест?

Друкър отвори делото.

— Арестуван е за измамна схема за събиране на средства по интернет за жертви на стрелбата по време на музикалния фестивал в Лас Вегас — каза Друкър. — Осъден е и…

— Нека ви спра тук, детектив — прекъснах го. — Питах за последния път, когато Сам Скейлс е бил арестуван, не осъден.

— Това е едно и също. Случаят в Лас Вегас.

— Ами арестът му единайсет месеца преди смъртта му във Вентура?

Друкър погледна делото пред себе си, после каза:

— Нямам нищо за това.

Отворих папката, която ми бе дала Маги. Мигът беше безценен. Знаех, че ще нанеса нов удар на домакините — силен удар, — а всеки адвокат се наслаждава на такива мигове.

— Ваша чест, може ли да се приближа към свидетеля? — попитах.

Съдията ми разреши и аз пристъпих напред с доклада от ареста, който ми бе пъхнат от неизвестен човек под вратата. Подадох копие на съдията, после и на Дейна Бърг, преди да оставя трето копие пред Друкър. Докато се връщах към катедрата, небрежно проверих публиката, тайно кимнах на дъщеря си и погледнах зад нея към задния ред. Видях агент Дон Рут. Погледите ни се срещнаха за миг, преди да се обърна пак към Друкър. Знаех, че трябва да действам бързо, защото след като Бърг установеше, че копието от доклада за ареста не е споделено от защитата преди това, щеше да направи панаир.

— Какво е това, детектив Друкър? — попитах.

— Прилича на доклад от арест на шерифската администрация от окръг Вентура — каза той.

— И кой е арестуваният?

— Сам Скейлс.

— Кога и за какво е арестуван?

— Първи декември две хиляди и осемнайсета, за измама с набиране на средства по интернет за жертви на стрелбата в бар в Агура Хилс.

— Това е стандартен формуляр за адрес, нали?

— Да.

— В долната му част има поредица кутийки, които трябва да се отбележат. Какво показват те?

Погледнах към масата на обвинението. Човекът с папийонката преглеждаше документите.

— На едната е отбелязано „междущатска измама“ — каза Друкър.

— А какво означава отбелязването на ФБР-ЛА? — попитах бързо.

— Че подразделението на ФБР в Лос Анджелис е уведомено за ареста.

— Защо този арест не се е появил, когато сте проверявали криминалното досие на Сам Скейлс?

— Вероятно не е бил обвинен и арестът не е вкаран в компютъра.

— Защо се е случило това?

— За това ще трябва да попитате шерифите във Вентура.

— Това ли ще видим, ако някой, който е бил арестуван, се е съгласил да сътрудничи?

— Както казах, ще трябва да питате Вентура за това.

Погледнах пак към обвинението. Човекът с папийонката сега шепнеше на Бърг.

— Това не е ли стандартна процедура на полицията? — попитах. — Да арестува някого за престъпление, за да има с какво да го манипулира, за да сътрудничи за по-голямо разследване на по-едра риба?

— Не знам нищо за този арест — отвърна Друкър раздразнено. — Трябва да питате Вентура. Това е техен случай.

С периферното си зрение забелязах, че Бърг става, за да възрази.

— Сам Скейлс е бил информатор на ФБР, нали, детектив Друкър? — попитах.

Преди Друкър да отговори, Бърг възрази и помоли за съвещание. Съдията погледна часовника в дъното на залата и реши да даде почивка. Каза, че ще изслуша възраженията на Бърг в кабинета си по време на почивката.

Когато съдебните заседатели излязоха, аз се върнах на масата на защитата и седнах. Маги се наведе към мен.

— Успя — прошепна тя. — Каквото и да се случи сега, заседателите вече знаят, че е бил информатор.

Кимнах. Това бе големият финал. Това бе удар по домакините.

48.

Съдия Уорфийлд беше малко нервна, а Дейна Бърг беше бясна. Нито една от двете не прие обяснението ми за нарушението на правилата за споделяне на доказателствата. Тогава се намеси Огнената Маги и пое удара, за да може защитата ми да не бъде накърнена.

— Госпожо съдия, това е моя грешка — каза тя. — Аз обърках нещата.

Уорфийлд я погледна подозрително.

— Кажете, госпожо Макфърсън.

— Както знаете, аз се съгласих да заместя партньорката на господин Холър. Стана късно и аз се опитах да наваксам, като се запозная с доказателствата, тезата на защитата и тезата на обвинението. Бяха допуснати пропуски. Както обясни господин Холър, произходът на въпросния полицейски доклад е анонимен. Бил е пропуснат…

— Изобщо не вярвам — прекъсна я Бърг. — И ако това смяташ да ми представиш като обяснение, по-добре не се връщай на работа, а и те не бива да те приемат.

— Госпожице Бърг, оставете я да довърши — каза Уорфийлд. — И не го превръщайте в личен спор, когато имате възможността да отговорите. Продължете, госпожо Макфърсън.

— Както казах — продължи Маги, — произходът на документа е анонимен и честно казано, съмнителен. Трябваше да бъде потвърден и възложихме това на детектив. Той потвърди и документът влезе в доказателствата по делото в началото на тази седмица. Цяла седмица съм в съда и подготвях защитата вечер. Станало е недоразумение между мен и господин Холър. За това допринесе и фактът, че е задържан, а и ние нямахме намерение да представяме доклада от ареста сега, а по-късно през седмицата — така щях да имам време да предам копия на обвинението и съда днес. Всичко това се промени тази сутрин, когато разбрахме от наш сътрудник, че детектив Раунтрий от Вентура днес е в града и може да свидетелства.

Настъпи кратка пауза, докато чакахме съдията да реагира на обяснението. Но първа реагира Бърг.

— Това са пълни глупости — каза тя. — Планирали са го така от самото начало, за да направят капан на моя детектив пред съдебните заседатели.

— Той нямаше да попадне в капан, ако разследването му бе толкова изчерпателно, колкото твърди — казах.

— Спрете — намеси се Уорфийлд. — Няма да превръщаме това в боксов мач. И, госпожице Бърг, внимавайте с езика, ако не искате да бъдете единствената санкционирана тук.

— Ваша чест, не може да говорите сериозно — избухна Бърг. — Ще им позволите този номер да мине?

Гневът ѝ бе очевиден.

— Какво искате да направя, госпожице Бърг? — попита съдията. — Документът очевидно е важен за това дело. Какво е вашето решение? Да го оттегля от вниманието на съдебните заседатели заради нарушенията на защитата, умишлени или не? Това няма да се случи. Не и в моята съдебна зала. Това е търсене на истината и няма начин на тази божия земя да скрия документа или разследването на защитата за него от съдебните заседатели. Погледнете се, госпожице Бърг — това е доказателство, което трябваше да бъде представено от щата. И ако разбера, че прокуратурата е разполагала с него и го е скрила, тогава наистина ще видите санкции.

Бърг сякаш се смали под унищожителния отговор на съдията. Спря да атакува и мина в защитен режим.

— Мога да ви уверя, госпожо съдия, че нито аз, нито прокуратурата знаехме за това, докато то не бе изнесено в съда от защитата — каза тя.

— Радвам се да го чуя — отвърна Уорфийлд. — И нека съдът ви напомни, че имаше много нарушения на правилата за споделяне на доказателствата от страна на Народа, заради което не последваха санкции и само указания към заседателите. Склонна съм да дам инструкции и по този въпрос, но се боя, че така само ще акцентирам върху причините на защитата да представи този документ.

— Няма да е необходимо — отвърна Бърг. — Но, ваша чест, още веднъж, правилата са нарушени умишлено и защитата не бива да остава ненаказана. Трябва да има последствия.

Уорфийлд дълго се взира в Бърг, преди да отговори.

— Отново, какво искате да направя, госпожице Бърг? — попита тя. — Искате да упрекна адвокатите в неуважение? Искате да ги глобя? Каква според вас е разумната финансова санкция за това?

— Не, ваша чест — каза Бърг. — Мисля, че наказанието трябва да е свързано със свидетеля. Защитата спомена, че детективът от Вентура ще свидетелства. Настоявам съдът да не позволи неговите показания, тъй като…

— Защитата възразява на това — прекъсна я Маги. — Най-малкото, нуждаем се от детектив Раунтрий, за да потвърди автентичността на доклада. Той също така трябва да обясни какво се е случило с ФБР. Дошъл е чак от…

— Благодаря ви, госпожо Макфърсън — прекъсна я Уорфийлд. — Но мисля, че госпожица Бърг предложи добро наказание за нарушаването на правилата за споделяне. Докладът влиза като веществено доказателство на защитата, но не и свидетелят.

— Ваша чест — продължи да натиска Маги, — как ще обясним важността на случилото се пред съдебните заседатели?

— Вие сте умен юрист — каза Уорфийлд. — Ще намерите начин.

Този отговор остави Маги без думи.

— Мисля, че приключихме — каза Уорфийлд. — Да подновим заседанието. Господин Холър, можете да продължите с разпита на детектива.

— Ваша чест — отвърнах, — мисля, че приключих с детектива, и съм готов да продължа нататък.

— Добре — каза Уорфийлд. — Госпожице Бърг, можете да зададете своите въпроси, ако искате. Заседанието започва след десет минути.

Излязохме от кабинета и се върнахме в залата, Бърг кисело следваше Маги, а аз — пристав Чан, такова бе изискването, тъй като бях задържан.

— Надявам се, че ще можеш да се гледаш в огледалото след това — каза Бърг на гърба на Маги.

Маги се обърна, без да спира, и отвърна:

— Надявам се ти да можеш.

Когато заседанието бе подновено, Бърг имаше няколко въпроса към Друкър, но бягаше от ареста във Вентура и само поиска пояснения за предишните отговори на детектива. Междувременно Маги излезе в коридора, за да каже на детектив Раунтрий, че е бил път от Вентура напразно, и да подготви Арт Шулц и да го въведе, когато Друкър приключи.

По предварителна преценка Шулц щеше да е свидетел на Маги. Исках да го разпита като прокурор и да използва Шулц, за да представи подробности за престъплението, което смятах, че е в сърцето на този случай.

Шулц беше троянски кон. Бе включен в списъка със свидетелите като пенсиониран биолог от Агенцията за опазване на околната среда, който щеше да говори за субстанцията, намерена под ноктите на жертвата. Това го правеше да изглежда незначителен. Надявахме се, че сътрудниците на Бърг няма да си направят труда да го проверят, или пък ще са заети с други приоритети, за да говорят с него преди да свидетелства. Това бе проработило и сега той щеше да седне на свидетелската банка, където Маги щеше да го използва като стълб, който да подпре тезата на защитата.

Шулц изглеждаше като млад пенсионер, вероятно за да направи кариера като вещо лице по дела, свързани с Агенцията за опазване на околната среда. Беше някъде към петдесет и пет, спретнат и във форма, с хубав тен. Носеше очила с метални рамки, видях и венчална халка на ръката му, когато я вдигна, за да се закълне да казва истината и само истината.

— Добро утро, господин Шулц — започна Маги. — Може ли да започнем, като кажете на съдебните заседатели кой сте и какво работите?

— Женен съм от двайсет и осем години, баща на две деца, едното в колеж, другото живее самостоятелно. Живея в Солт Лейк Сити — каза Шулц. — Оттеглих се преди три години след трийсет години работа за Агенцията за опазване на околната среда, където бях в отдела за налагане на наказания и работех най-много на запад, последното ми назначение беше в Солт Лейк.

— Биолог ли сте по образование?

— Да. Имам дипломи от Университета на Невада в Лас Вегас и Университета на Сан Франциско.

— И бяхте помолен да анализирате материала, намерен под ноктите на жертвата от това дело, нали така?

— Да, точно така.

— И какво открихте за този материал?

— Съгласен съм със заключенията на съдебния лекар, че това е смесица от материали. Това е пилешка мазнина и зеленчуково олио. Малък процент захарна тръстика. Наричаме го заготовка. В общи линии това е ресторантска мазнина.

— Когато казвате „ние“, господин Шулц, какво имате предвид?

— Моите колеги от Агенцията за опазване на околната среда.

— И занимавали ли сте се в Агенцията с тази заготовка или ресторантска мазнина?

— Да. Бях назначен в отдел за налагане на правилата на Агенцията за програмата за биогорива. Тази програма е за възобновяеми горива — рециклиране на заготовка в биодизел. Това е програма, целяща да намали националната зависимост от петрол от Близкия изток.

— И защо е имало нужда от налагане на правилата?

Бърг стана, за да възрази, разпери ръце и показа, че е озадачена какво общо има тази линия на разпита с настоящото дело.

— Ваша чест — отвърна Маги, — моля съда за снизхождение. Съвсем скоро ще стане напълно ясно какво общо има това с убийството на Сам Скейлс.

— Продължете, госпожо Макфърсън, но побързайте — каза Уорфийлд. — Свидетелят може да отговори на въпроса.

Маги повтори въпроса. Бях се настанил така, че да виждам повечето съдебни заседатели. Засега никой не изглеждаше скучаещ, но отивахме към етап, когато разстоянията между стъпките на защитата ставаха по-големи. Имахме нужда от пълното внимание и търпение на заседателите.

— Налагането на правилата е необходимо, защото където има пари, там винаги има и измама — каза Шулц.

— Да не би да говорите за държавни пари? — попита Маги.

— Да. Държавни субсидии.

— Как работи това? Имам предвид измамата.

— Това е скъп процес. Гориво от отпадъци, заготовка, както искайте го наричайте, но то трябва да се събира, преди да попадне в рафинерията. Не го копаете от земята като петрола. Събира се в центрове за рециклиране, превозва се с цистерни до рафинерията, след това се обработва, продава и транспортира до клиента. За да насърчи преминаването на рафинериите на биогориво, правителството създаде програма за субсидиране. В общи линии държавата плаща на производителите два долара на барел за производството на биогориво.

— Какво имате предвид, когато става въпрос, да речем, за цистерна, пълна с възобновяемо гориво?

— В една цистерна има около двеста барела. Така че това са четиристотин долара, платими на рафинерията за всяка цистерна.

— И тука стават измамите, така ли?

— Да. Последният ми голям случай беше в Илай, Невада. Там има рафинерия. Бяха направили схема, вкарваха и изкарваха едно и също гориво от предприятието. Имаха цяла армия цистерни, които влизаха и излизаха с един и същ товар. Само сменяха етикетите. Пише, че влиза „заготовка“ и излиза „биодизел“. Но това е същото вещество и така събираха по четиристотин долара за цистерна. Имаха двайсет и пет цистерни и взимаха от държавата по сто хиляди долара на седмица.

— Колко дълго е продължило това?

— Около две години, преди да ги хванем. Правителството изгуби девет милиона от тази сделка.

— Имаше ли арести и дела?

— ФБР се намеси и затвори предприятието. Имаше арести и някои хора отидоха в затвора, но така и не хванаха главния играч.

— И кой бе той?

— Неизвестен. ФБР ми казаха, че предприятието се е управлявало от мафията в Лас Вегас. Използвали подставено лице, за да купи рафинерията, и след това измамата започнала. Схемата си има име. Нарича се „обезкървяване на звяра“.

— Знаете ли защо се казва така?

— Казаха ми, че американското правителство е звярът. И той бил толкова голям и имал толкова много пари, че никога нямало да забележи, ако му източват малко кръв чрез измама.

Бърг пак се изправи.

— Възражение, ваша чест! Това е интересна история, но как е свързана с това, че Сам Скейлс е бил намерен застрелян в гаража и в багажника на колата на обвиняемия?

Нямаше как да не се възхитя на Бърг, че спомена два ключови елемента на делото във възражението си и напомни на съдебните заседатели да не отделят очи от най-главното.

— Това е въпросът, госпожо Макфърсън — каза Уорфийлд. — Трябва да призная, че все повече се уморявам, докато чакам връзката.

— Ваша чест, само още няколко въпроса и ще стигнем дотам — отвърна Маги.

— Добре — каза Уорфийлд. — Продължете.

Чух тихото тупване на вратата на залата, обърнах се и видях, че агент Рут си е тръгнала. Предположих, че знае какъв ще е поне единият от двата последни въпроса към Шулц.

— Господин Шулц, казахте, че това е бил последният случай, по който сте работили продължи Маги. — Кога беше това?

— Ами — започна Шулц, след като помълча, за да си спомни подробностите. — Доколкото знам, измамата е започнала през 2015 година, а ги хванахме и затворихме две години по-късно. Делата срещу някои от играчите на по-ниско ниво бяха след като се пенсионирах.

— Добре, казахте, че когато измамата е била разкрита, сте уведомили ФБР. Нали така?

— Да, ФБР поеха нещата.

— Помните ли имената на агентите, които се занимаваха с разследването?

— Имаше много агенти, но двама ръководеха разследването оттук, от Лос Анджелис. Рик Айело и Дон Рут.

— А те казаха ли ви, че случаят, в който сте участвали, е уникален?

— Не, казаха, че това се случва в рафинерии из цялата страна.

— Благодаря ви, господин Шулц. Нямам повече въпроси.

49.

Показанията на Арт Шулц бяха ключови за делото, но най-вече последните му отговори наистина ни вкараха в играта. Той спомена агентите на ФБР поименно и това ни даде предимство, което искахме да използваме. След като Опаризио беше мъртъв, това можеше да е единственият ни шанс за оправдателна присъда.

Докато наблюдавах как Дейна Бърг провежда повърхностен кръстосан разпит на пенсионирания биолог от Агенцията за опазване на околната среда, Огнената Маги излезе в коридора с лаптопа си, за да напише съдебна заповед, която да представим на съдията. И щом Бърг приключи с Шулц, аз се изправих и казах, че защитата има нужда да се обърне към съдията без присъствието на съдебните заседатели и медиите. Съдия Уорфийлд обмисли молбата, след това неохотно прати заседателите на ранен обяд и покани юристите в кабинета си.

Както обикновено, заради това че бях арестуван, пристав Чан влезе с нас в кабинета и се настани до вратата.

— Госпожо съдия — казах, докато сядахме. — Може ли да помоля пристав Чан да застане от външната страна на вратата? Нищо лично към него, но това, което ще обсъдим, е доста чувствително.

Съдията дълго се взира в мен. Знаех, че няма нужда да ѝ се напомня за разпореденото от този съд разследване на незаконното подслушване и събиране на информация в институцията на Чан. Но преди тя да успее да каже нещо, Бърг възрази на молбата ми.

— Става въпрос за сигурност, ваша чест — каза тя. — Господин Холър може да е с най-изискания си костюм, но той все още е арестуван и обвинен в убийство. Не мисля, че трябва да остава без надзор от шерифската администрация. Лично аз няма да се чувствам сигурна, ако приставът е извън стаята.

Поклатих глава.

— Тя все още мисли, че искам да бягам — казах. — Два дни ме делят от оправдателна присъда по това дело и тя все още мисли, че планирам бягство. Показва, че няма никаква представа какво се случва.

Съдията вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Господин Холър, вече трябва да сте разбрал, че личните нападки няма да ви доведат доникъде в моя съд — каза тя. — Включително и в кабинета ми. Пристав Чан работи в моята зала от четири години. Имам му пълно доверие. Той остава, а казаното от вас няма да се появи никъде другаде, освен в официалния протокол.

След което кимна на секретарката, която бе на обичайното си място, и продължи:

— А сега, какво правим тук?

Кимнах на Маги.

— Госпожо съдия — каза тя, — току-що написах и изпратих заповед на вашия асистент за подпис. Това е молба за заповед за призоваване на агентите на ФБР, които току-що бяха назовани в съда, да дадат лично показания в залата.

— Чакайте — прекъсна я Уорфийлд.

Вдигна телефона на бюрото си, обади се на асистента си и му каза да разпечата три копия от заповедта на Маги и да ги донесе в кабинета. След това затвори и подкани Маги да продължи.

— Госпожо съдия, искаме да наредите на агента на ФБР Дон Рут да се яви в съда и да даде показания — каза Маги.

— Не подписах ли призовка до ФБР преди месец? — попита съдията.

— И те я пренебрегнаха, тъй както федералните институции могат да го правят и предпочитат да го правят — каза Маги. — Стандартна процедура при федералните. Затова искаме да издадете разпореждане, което трудно ще бъде пренебрегнато от главния прокурор и агент Рут, особено ако върви със заповед.

Тази последна част беше намек. Ако съдията издадеше разпореждане, можеше да покаже малко зъби. Главният прокурор можеше да го пренебрегне и да каже на агент Рут да не реагира. Но ако не го направеше и се стигнеше до заповед за арест, агент Рут и главният прокурор щяха да са уязвими и можеше да бъдат задържани, ако излезеха от федералната сграда и се озовяха на територия, където съдия Уорфийлд имаше юрисдикция. Може би беше дързък ход, но с Маги бяхме предположили, че съдия Уорфийлд е от тези, които биха се осмелили да го направят.

— Народът възразява — каза Бърг. — Всичко това е част от внимателно оркестриран опит за отвличане на вниманието на съдебните заседатели от доказателствата. Това е специалитет на господин Холър, ваша чест. Той го прави всеки път, на всеки процес. Няма да проработи, защото е измама. Наречете го измамата „обезкървяване на звяра“. Но няма нищо — нищо! — общо с доказателствата.

— Това не е отвличане на вниманието, госпожо съдия — намесих се аз, преди някой да успее да отговори. — Специални агенти Рик Айело и Дон Рут бяха назовани поименно от свидетел пред съдебните заседатели. Агент Рут беше в съдебната зала, за да следи делото. Всеки един от съдебните заседатели…

— Чакайте малко, господин Холър — каза Уорфийлд. — Знаете как изглежда агент Рут?

— Да — отвърнах. — Тя и Айело дойдоха в дома ми, когато екипът ми започна да рови за това. Те са агентите, които са отишли до Вентура, за да вземат Сам Скейлс от шерифа.

Правех просто информирано предположение, но ми се стори логично, след като бях сигурен, че докладът за ареста бе дошъл от Рут. Не се отказвах.

— Имената на Рут и Айело вече са включени в протокола и са произнесени пред съдебните заседатели — казах. — Те очакват да чуят поне единия от тях и защитата има право на техните показания.

— Те също така имат и името на Луис Опаризио — каза Бърг. — Ще видим ли и него?

Обърнах се към Бърг. Тя се хилеше самодоволно. Това бе грешка. Очевидно знаеше, че Опаризио е в списъка ни със свидетели и че Уорфийлд е подписала призовка от името на защитата за него. Но се издаде, когато показа, че вече знае и за смъртта му. Това означаваше, че прокуратурата е следила Опаризио повече, отколкото си мислех. Също така означаваше, че Бърг ни бе дебнала и бе готова да направи опит да спре появяването му или да го неутрализира, ако му бъде позволено да свидетелства. Грешката ѝ ми позволи да погледна зад завесата.

Всичко това очевидно бе убягнало на Маги заради напрежението и тя продължи с аргументите си.

— Ваша чест — каза тя. — Ваше задължение е да се погрижите обвиняемият да получи справедлив процес. Това не може да се случи без свидетелството на ФБР. Това е цялата ни теза. Единствената алтернатива е обвинението да бъде свалено.

— Да, как ли пък не — отвърна саркастично Бърг. — Това няма да се случи. Госпожо съдия, не можете да го направите. Това е гигантско отвличане на вниманието. Те просто искат да призоват ФБР, за да отвлекат вниманието на заседателите от истината. Не можете…

— Не говорете от името на съда, госпожице Бърг — каза Уорфийлд. — Нека задам очевидния въпрос тук. Агентите бяха споменати в свидетелски показания за измама преди три години в Невада. Къде е връзката с това дело?

— Казали са на Шулц, че това се случвало из цялата страна — отвърна Маги.

— Защитата ще покаже чрез показанията на агентите и други доказателства, че случаят в Невада има много голяма връзка с убийството на Сам Скейлс — добавих аз. — Ще покажем, че Сам Скейлс е бил замесен в същата схема в „Биогрийн“ на пристанището на Лос Анджелис.

— Но детектив Друкър свидетелства, че не е успял да потвърди, че Сам Скейлс е работил там — каза Уорфийлд.

— Точно затова имаме нужда агент Рут да свидетелства — казах. — Тя може да потвърди това, защото точно тя го е пратила там като информатор. Той е работил за тях и това го е убило.

Забелязах, че Маги се е завъртяла на стола си и ме гледа. Знаех, че разкривам повече, отколкото трябва, и обещавам повече, отколкото мога да изпълня. Но инстинктивно усещах, че това е ключов момент в делото. Нуждаех се от агент Рут на свидетелската банка и на този етап бях готов да кажа всичко, за да я кача там.

— Ваша чест — каза Маги, — защитата ни се гради на вина на трета страна и можем да я постигнем само чрез свидетелските показания на агент Рут.

Бърг поклати глава и каза:

— Не може сериозно да обмисляте това. Това е слабо като паяжина. Напълно прозрачно. Тук няма нищо друго освен предположения. Няма доказателства, няма свидетелски показания, които дори да намекват за връзка за случващото се в „Биогрийн“ и убийството на Сам Скейлс в неговия гараж!

И подсили възражението си с насочен срещу мен пръст.

Настъпи мълчание, в което Уорфийлд обмисляше всички аргументи, след това отсъди.

— Благодаря за аргументите ви — каза сухо. — Ще подпиша разпореждане, с което ще наредя на агент Рут да се яви утре в десет сутринта. Този път ще го препратя на главния прокурор и ще му напомня, че трябва да напусне сградата в края на работния ден, а когато го направи, е на моя територия. Освен това ще му кажа, че това дело е привлякло много медийно внимание и мога да гарантирам, че репортерите в съдебната зала утре ще чуят мислите ми за ФБР и главния прокурор, ако не се подчинят.

— Благодаря, ваша чест — каза Маги.

— Госпожо съдия, Народът продължава да възразява срещу това — обади се Бърг.

— Вашето възражение се отхвърля — каза Уорфийлд. — Нещо друго?

— Да, продължаващо възражение — отвърна Бърг. — С цялото ми уважение, от началото на този процес съдът непрекъснато отсъжда по начин, в който показва предупреждение към обвинението.

Това предизвика шок и тишина. Бърг обвиняваше съдията, че не е безпристрастна и фаворизира защитата с отсъжданията си. Като юрист, започнал на страната на защитата, Уорфийлд бе особено чувствителна към подобни обвинения. Бърг ѝ пускаше стръв, за да избухне, и така евентуално да докаже правотата на възражението.

Но съдията се овладя и отговори:

— Вашето продължаващо възражение е отбелязано и отхвърлено. — Каза го съвсем спокойно. — Ако изказването ви цели да ядоса и сплаши съда, бъдете сигурна, че не успяхте в това си усилие и че съдът ще продължи да отсъжда безпристрастно и независимо, като се основава на закона и в интерес на делото.

Уорфийлд млъкна, за да види дали Бърг няма да ѝ отговори, но обвинителката мълчеше.

— Има ли още нещо, което трябва да обсъдим? — попита Уорфийлд. — Бих искала да издам тази заповед и след това да обядвам.

— Ваша чест — каза Маги, — изгубихме главния си свидетел за деня и…

— И кой бе той? — попита Уорфийлд.

— Луис Опаризио — каза Маги.

— Призовката беше ли му предадена? — попита Уорфийлд.

— Да, беше — отвърна Маги.

— Тогава защо не е тук? — попита Уорфийлд.

— Защото е бил убит — каза Маги. — Тялото му е намерено вчера.

— Какво!? — Съдията почти хлъцна.

— Да — каза Маги. — В Аризона.

— И това има ли нещо общо с този случай? — попита Уорфийлд.

— Така мислим, ваша чест — отвърна Маги.

— И затова се нуждаете от свидетелските показания на ФБР — каза Уорфийлд.

— Да, ваша чест — потвърди Маги. — А освен Опаризио имахме и двама други свидетели, чиито показания бяха насрочени за днес. Единият беше детектив Раунтрий, който не бе допуснат, другият е Мойра Бенсън, барманката от „Секвоя“, която не се е явила. Наш сътрудник я търси.

— Да не би да ми казвате, че нямате други свидетели? — попита Уорфийлд.

— Имаме само един: господин Холър — каза Маги. — Но не искаме той да свидетелства преди евентуално да имаме вест от ФБР и агент Рут. Той ще е последният ни свидетел.

Уорфийлд изглеждаше ядосана. Със сигурност не искаше да губи следобеда.

— Спомням си повече имена във вашия списък със свидетели — каза почти сърдито.

— Вярно, но ходът на процеса наложи промени в стратегията ни — отвърнах. — Отказахме се от някои свидетели тази сутрин. Имахме експерт по токсикология, който бе готов за днес, но детектив Друкър призна, че жертвата няма как да е била в съзнание по време на убийството. Вече няма нужда от този свидетел, защото той щеше да каже на заседателите точно това. Бяхме призовали и хазяйката, но детектив Друкър покри и нейната информация.

— Спомням си и барманката в списъка ми — каза Уорфийлд.

Поколебах се. В списъка бяхме описали Мойра Бенсън като човек, който щеше да свидетелства, че не съм пил алкохол на празнуването на оправдателната присъда и съм бил напълно трезвен, когато съм си тръгнал. Но това бе само претекст, а не истинската стойност на показанията ѝ. Тя всъщност щеше да каже на заседателите, че във вечерта на празненството е получила телефонно обаждане в „Секвоя“ и анонимен глас я е попитал дали съм си тръгнал. По това време вече бях платил сметката и вървях към вратата, но бях забавен от поздравления и благодарности на доброжелатели, които си бяха пийнали тази вечер за моя сметка. Тя отговорила, че вървя към вратата. Според хипотезата на защитата след това обаждане е последвал есемес към Милтън, който го е предупредил, че излизам. Но сега, след като бяхме получили разпечатките, не можехме да нанесем удара, на който се бяхме надявали. Това не означаваше, че не се бе случило така. Документите можеше да са били подправени или Милтън да бе получил есемес без звук на апарат с предплатена карта. Но не можехме да превърнем предположението във факт и не можехме да призовем барманката да свидетелства.

— Нейните показания също станаха ненужни, след като наскоро получихме определени документи — казах.

Съдията се замисли за момент и реши да не пита повече за барманката.

— Значи ви остава само ФБР, за което не знаем, и господин Холър — каза тя.

— Ако той свидетелства преди агент Рут, това наистина значително ще промени стратегията ни — отвърна Маги.

— Ако изобщо чуем агент Рут — напомни Уорфийлд.

— Госпожо съдия, това е нелепо — каза Бърг. — Те нямат стратегия. Цялото това нещо за Рут изникна днес.

— Обвинителката греши — отвърна Маги. — Винаги сме планирали да завършим с господин Холър, който яростно да отрече обвинението. Бихме искали това да остане така.

— Много добре — каза Уорфийлд. — Ще освободя съдебните заседатели за днес. Да се надяваме, че утре ще чуем ФБР, а след това обвиняемия. Каквото и да се случи, съветвам ви да използвате времето този следобед, когато не заседаваме, за да подготвите заключителните си пледоарии. Можете да ги произнесете утре следобед.

— Госпожо съдия, ще внесем оборващи доказателства — каза Бърг. — И вероятно ще призовем и свидетел, всичко зависи от утрешните показания.

— Това ще е вашият прерогатив — каза Уорфийлд.

Забелязах, че Бърг бе спряла да се обръща съм Уорфийлд с „ваша чест“. Зачудих се дали и съдията е забелязала.

— Мисля, че приключихме — каза Уорфийлд. — Ще се видим с всички ви в един часа, когато ще освободя съдебните заседатели.

Докато вървях към съдебната зала по коридора покрай кабинета на съдията, бях зад Бърг, която този път водеше.

— Знаеше, че Опаризио е мъртъв, преди да влезем там — казах. — Ако всичко това е било режисиран опит да се отвлече вниманието на заседателите, защо толкова много си го следила?

— Защото виждах какво се задава от километър, Холър — отвърна Бърг. — И бяхме готови за Опаризио, жив или мъртъв. Ти очевидно — не.

Тя продължи да върви бързо, но аз забавих крачка, за да може Маги да ме настигне.

— Какво беше това? — попита тя.

— Нищо — казах. — Просто още глупости. Какви мислиш, че са ни шансовете с разпореждането?

— Да качим агент на свидетелската банка? — попита Маги. — Някъде между нула и нула. Според мен на теб се пада да спечелиш заседателите. Така че бъди готов и в най-добра форма.

След това крачехме в мълчание. Знаех, че каквито и рискове да ни чакат занапред, всичките са за мен.

50.

След като заседателите бяха освободени и съдебната зала бе тъмна, на двамата с Маги Макфърсън ни позволиха да работим в стаята за адвокати и клиенти в ареста на съда, докато дойде време за личния ми превоз до Двете кули.

Свършихме доста работа. Вместо, както бе препоръчала съдията, да се съсредоточим върху заключителната пледоария, ние прегледахме въпросите към последните двама свидетели — специален агент Дон Рут и аз. Най-критично беше с агент Рут, защото това бяха въпросите, които най-вероятно съдържаха информацията, която искахме да стигне до заседателите. Предполагахме, че ако имаме късмета да доведем Рут в залата, тя в най-добрия случай ще е неохотен свидетел. Нямаше да я питаме: „Сам Скейлс беше ли информатор на ФБР?“. Щяхме да питаме: „Откога Сам Скейлс беше информатор на ФБР?“. Така заседателите щяха да получат информацията, която имахме нужда да чуят, независимо дали има отговори на въпросите.

Разбрахме се, че аз ще разпитам Рут — ако тя отговори на искането на съдията, — а Маги, разбира се, щеше да разпита мен. Тя ме убеди, че трябва да свидетелствам. След като преминахме това препятствие, прегърнах идеята и започнах да си мисля за въпросите и отговорите, които пишехме заедно.

Останах с костюма, докато работехме, не исках да прекарвам това време с Маги в затворнически дрехи. Беше нещо дребно и на нея вероятно дори не ѝ пукаше, но на мен ми пукаше. Освен дъщеря ни тя винаги е била най-важната жена в живота ми и ме интересуваше какво мисли за мен.

Знаех, че има камера, насочена към нас през цялото време, и докосването беше забранено, но в един момент не можах да се сдържа. Пресегнах се през масата и сложих ръка върху нейната, докато тя се опитваше да запише един от въпросите, които щеше да ми зададе на другия ден.

— Маги, благодаря ти — казах. — Независимо какво става, ти дойде и това означава повече, отколкото можеш да си представиш.

— Е — каза тя, — нека първо постигнем оправдателна присъда и всичко ще е наред.

Дръпнах ръката си, но беше прекалено късно. От тонколоната до камерата долетя глас, който ми каза да не я докосвам повече. Направих се, че не съм го чул.

— Все още ли мислиш да се върнеш в прокуратурата след това? — попитах. — След като надникна зад завесата на адвокатската работа и големите залози?

Усмихвах се добронамерено, исках да я пропукам поне малко.

— Не знам — каза тя. — Сигурна съм, че шефовете ми получават солиден поток оплаквания за мен от Дейна. Изворът може да е вече отровен — особено след като спечелим. Може и да свикна да защитавам малкия човек срещу държавната машина.

Каза го саркастично. Но се усмихна и аз също се усмихнах.

В четири следобед получих предупреждение от пристав Чан, че след петнайсет минути ще ме отведе в колата и трябва да сваля костюма. Маги каза, че си тръгва.

— Когато излезеш оттук, обади се на Сиско — помолих я аз. — Вземи копие от видеото с човека от румсървиса в Аризона и го донеси утре в съда. Може да ни потрябва.

— Добра идея — отвърна тя.

След двайсет минути бях на задната седалка на патрулката и надзирател Пресли ме караше към Двете кули. Той пое по обичайния маршрут от съда, пресече 101 магистрала по Главната улица и слезе по Сезар Чавес Авеню към Винес стрийт.

Но от „Винес“ вместо да завие наляво към Бочет стрийт и затвора, той зави надясно.

— Пресли, какво става? — попитах. — Къде отиваме?

Той не отговори.

— Пресли — повторих, — какво става?

Отново мълчание и аз сериозно се разтревожих. Историите за надзиратели, извършващи или поръчващи зверства в затворите, бяха проникнали в местната правораздавателна система. Всичко беше възможно. Истина или лъжа, тези истории обаче се случваха вътре в затворите, където ситуацията бе под контрол и невидима за свидетелите отвън. Пресли ме отвеждаше надалече от затвора, карахме зад жп комплекса „Юниън Стейшън“, подскачахме по релсите и влизахме в ремонтния двор, където работниците си бяха тръгнали точно в пет.

— Пресли, стига, човече — казах. — Няма нужда да правиш това. Мислех, че се разбираме. Каза ми да си пазя гърба. Защо правиш това?

Бях се навел напред, доколкото ми позволяваха коланът и белезниците, закопчани между краката ми. Видях лека усмивка на лицето му и осъзнах, че си е играл с мен. Той не ми симпатизираше. Той беше един от тях.

— Кой те накара да направиш това, Пресли? — попитах. — Бърг ли? Кой?

Похитителят ми продължаваше да мълчи. Спря колата на открита работна площадка, покрита с ръждясал железен покрив. След това натисна копчето за отключване на задните врати и слезе.

Следях го, докато заобикаляше предната врата. Но после се спря и погледна назад към мен през предното стъкло. Бях озадачен. Щеше ли да ме измъкне навън, или какво?

Задната врата от другата ми страна се отвори, обърнах се и видях специален агент Дон Рут да се плъзга на седалката до мен.

— Агент Рут — възкликнах. — Какво става, мамка му?

— Успокойте се, Холър — каза тя. — Тук съм, за да говорим.

Обърнах се и погледнах през предното стъкло към Пресли. Осъзнах, че току-що съм го разбрал напълно погрешно.

— И аз би трябвало да задам същия въпрос — каза Рут. — Какво става, мамка му?

Успях донякъде да се овладея.

— Знаете какво става — казах. — Какво искате?

— Първо, този разговор не се е състоял — отвърна тя. — Ако в някакъв момент се опитате да кажете обратното, четирима агенти са готови да ми дадат алиби и ще излезете лъжец.

— Добре. Какво тогава е този разговор?

— Съдията се е побъркала. Нарежда ми да се явя и да свидетелствам? Това няма да стане.

— Добре, не идвайте. Тогава ще прочетете за това в „Таймс“. Но ако питате мен, така няма да запазите разследването в тайна.

— И мислите, че това ще стане, като свидетелствам в съда при открити врати?

— Вижте, ако сътрудничите, можем да режисираме показанията ви. Можем да защитим това, което искате. Но аз трябва да получа официално заявление, че Сам Скейлс е бил информатор и Луис Опаризио е разбрал за това и го е премахнал.

— Дори и да не се е случило така?

Дълго се взирах в нея, преди да отговоря.

— Ако не се е случило така, тогава как? — попитах накрая.

— Помислете — каза тя. — Ако Опаризио е мислил, че Сам е бил информатор, дали все още щеше да ръководи схемата в „Биогрийн“? Или щеше да убие Сам и да пусне кепенците?

— Добре, значи казвате, че схемата продължава да работи дори и след като Сам е бил убит. Значи и операцията на Бюрото продължава.

Опитах се да сглобя историята, но не можех.

— Защо са убили Сам? — попитах.

— Вероятно сте го познавали по-добре от мен — каза Рут. — Защо според вас?

Тогава стоплих.

— Въртял е собствена схема — казах. — Мамел е Бюрото и Опаризио. Каква беше?

Рут се поколеба. Те бе потопена в култура, която никога не издава тайни. Но сега му бе дошло времето — в разговор, който можеше и щеше да бъде отречен.

— Крал е — каза Рут. — Разбрахме го след смъртта му. Тайно направил своя собствена дистрибуторска компания. Регистрирал я в съда, при федералните власти. Прекарвал танкери към и от пристанището, но половината субсидии отивали при него.

Кимнах. Оттук нататък можех лесно да си представя историята.

— Опаризио е разбрал и го е убил — казах. — Не е искал разследването да стигне до „Биогрийн“ и е видял възможност да си уреди сметките с мен.

— И аз няма да свидетелствам за нищо от това — каза тя.

— Няма нужда. Опаризио е мъртъв, в случай че не сте чули.

— Мислите, че Опаризио е бил начело на всичко това? Мислите, че той е бил мишената? Той управлява една схема. Ние наблюдаваме шест различни рафинерии в четири щата. Разследванията продължават. Затова Опаризио трябваше да си отиде. Неговата лична вендета с вас показа лоша бизнес преценка, а това не се търпи. Никак. Мислите, че се е промъкнал в Аризона, за да избяга от призовката? Не ставайте глупав. Той се криеше от тях, не от вас.

— И него ли наблюдавахте?

— Не съм казала това.

През предното стъкло виждах Пресли, който крачеше напред-назад пред колата. Имах чувството, че гоним срок. Това не бе разрешено спиране.

— И той ли работи за вас? — попитах. — Пресли? Или го държите с нещо?

— Не се тревожете за него — отвърна Рут.

Мислите ми се върнаха към собствената ми ситуация.

— Какво се очаква от мен? — попитах. — Да се жертвам? Да приема присъдата, за да може разследването ви да продължи? Това е лудост. Вие сте луди, ако си мислите, че ще го направя.

— Надявахме се нашето разследване вече да е във фазата на арестите, преди делото ви да влезе в съда — каза тя. — След това щяхме да се реваншираме. Но това не се случи. Много неща, които трябваше да се случат, не се случиха.

— Сериозно? Нека ви питам нещо. Наблюдавахте ли, когато убиваха Сам? Оставихте го просто да го убият, за да защитите разследването си?

— Никога не бихме позволили нещо подобно. Особено пък само за да си спасим разследването. Те са го хванали в рафинерията. Нямахме никой друг вътре. Не знаехме, че е мъртъв, докато полицията не провери отпечатъците му, след като намери трупа в багажника ви.

През предното стъкло видях, че Пресли е започнал да прави знаци на Рут. Сочеше часовника си и след това въртеше пръст във въздуха. Казваше ѝ да приключва. Когато по-рано пресичахме 101-ва, той бе използвал радиостанцията на патрулката, за да докладва, че транспортира затворник към Двете кули. Скоро щяха да забележат, че не сме пристигнали.

— Защо просто не отидохте в полицията или прокуратурата и не им изложите всичко това? — попитах. — Можехте да им кажете да ме оставят на мира и нищо от това нямаше да се случи.

— Това щеше да е малко трудно, при положение че Сам бе намерен във вашия багажник и във вашия гараж и последва медийна буря — каза Рут. — Цялата работа от самото начало бе тежък провал, който не можеше да се избегне.

— И накрая се сдобихте с гузна съвест. Затова ми пъхнахте доклада от ареста във Вентура под вратата.

— Не съм казала, че съм го направила.

— Няма нужда. Но благодаря.

Рут отвори вратата.

— Какво ще стане утре? — попитах.

Преди да излезе от колата, тя ме погледна и каза:

— Нямам представа. Със сигурност нищо вече не е в моите ръце.

Слезе и затвори вратата, след това тръгна назад, но аз не си направих труда да се обърна след нея. Пресли бързо седна зад волана. Даде назад от работната станция и излезе от двора по пътя, по който бяхме дошли.

— Извинявай, Пресли — казах. — Паникьосах се и те разбрах погрешно.

— Не ми е за първи път — отвърна той.

— Ти агент ли си, или просто работиш за тях?

— Да не мислиш, че ще ти кажа?

— Знам, че няма.

— Е, ако стане въпрос в Кулите, че сме закъснели, ще кажа, че съм спрял, защото си повръщал.

Кимнах и отвърнах:

— Ще потвърдя.

— Те дори няма да те питат — каза той.

Бяхме пак на Винес стрийт. През предното стъкло видях Двете кули.

51.

Четвъртък, 27 февруари

На сутринта ме събудиха рано и ме качиха в патрулката още преди осем. Никой в затвора не ми каза защо.

— Пресли, знаеш ли защо отивам толкова рано? — попитах. — Съдът отваря след час.

— Нямам представа — каза Пресли. — Просто ми казаха да те закарам.

— Някакви последствия от отклонението предната вечер?

— Какво отклонение?

Кимнах и погледнах през прозореца. Надявах се, че каквото и да става, Маги Макфърсън е била известена.

Когато стигнахме до съда, ме предадоха на охранител, който ме отведе в служебния асансьор. Започнах да си попълвам празните места. Обикновено ме качваха на деветия етаж, където се намираше съдебната зала на съдия Уорфийлд. Охранителят обаче ме качваше на шестнайсетия. Където се намираше окръжната прокуратура.

Въведоха ме в стая за разпити, в която предполагах, че водят заподозрени, когато те се съгласяват да сътрудничат. Не е добра практика подобни споразумения да се оставят без последствия. Хората си променят мнението — и заподозрени, и юристи. Ако някой е изправен пред тежко обвинение или тежка присъда и негласно предложи в съда да помогне значително на властите, не му уреждаш среща на следващия ден. Водиш го на горния етаж и изтръгваш от него цялата информация. И това се случваше в стаята, в която се намирах сега.

Ръцете ми все още бяха закопчани за верига на кръста и носех затворнически дрехи; седях сам в стаята петнайсет минути, след което започнах да се взирам в камерата в ъгъла на тавана и да крещя, че искам да се видя с адвоката си.

Това не предизвика никаква реакция през следващите пет минути, но после вратата се отвори и влезе охранителят. Поведе ме по коридора и ме вкара през друга врата.

Влязох в нещо, което приличаше на заседателна зала — най-вероятно в нея се определяха политиките и прокурорите и началниците им обсъждаха големите дела. Около голяма овална маса имаше десет черни стола и повечето от тях бяха заети. Поведоха ме към свободно място до Маги Макфърсън в края на масата. Познавах повечето хора или се досещах кои са. От едната страна седеше Дейна Бърг заедно с асистента си с папийонката, както и с Големия Джон, Джон Кели, окръжния прокурор, и Матю Скалан, за когото знаех, че е началник на Бърг и оглавява „Тежки престъпления“. В това си качество той бе и бивш шеф на Маги, преди да я преместят в отдела за опазване на околната среда.

От другата страна срещу прокурорите бяха наредени федералните. Видях агент Рут и партньора ѝ Рик Айело, както и главния прокурор на Южния район на Калифорния Уилсън Корбет и друг мъж, когото не познавах, но предполагах, че е прокурор на средно ниво, най-вероятно наблюдаващ разследването на „Биогрийн“.

— Господин Холър, добре дошли — каза Кели. — Как сте днес?

Погледна Маги, преди да отговоря, и тя леко поклати глава. Това ми бе достатъчно, за да разбера, че и тя не знае за какво става въпрос.

— Току-що прекарах още една нощ във великолепните ви покои в Двете кули — казах. — Как мислиш, че съм, Джон?

Кели кимна, все едно бе знаел, че ще отговоря така.

— Е, мислим, че имаме добри новини за вас — каза Кели. — Ако успеем да постигнем споразумение за някои неща тук, ще свалим обвиненията срещу вас. Можете да си спите в собственото легло още тази вечер. Това как ви се струва?

Огледах лицата в стаята, като започнах с Маги. Тя ми се стори изненадана. Дейна Бърг изглеждаше засрамена, а Рик Айело — също като последния път, когато го видях на верандата си: гневен.

— Свалени? — попитах. — Имаме заклели се съдебни заседатели. Положението е кофти.

Кели кимна.

— Така е. Не можете да бъдете съден два пъти за едно и също нещо. Няма поправителен. Всичко свършва. Край.

— И какви са тези неща, за които ще трябва да се споразумеем? — попитах.

— Ще оставя господин Корбет да каже това — отвърна Кели.

Знаех малко за Корбет: само че е имал някакъв опит като прокурор, преди да бъде назначен за главен прокурор от сегашния президент.

— Имаме ситуация — каза той. — Имаме текущо разследване, което стига много по-дълбоко, отколкото ви е известно. То не свършва с Луис Опаризио. Но ако разкрием и малка част от него в съда, ще го застрашим цялото. Нуждаем се от споразумение за мълчание, докато голямото разследване не приключи и не бъде предадено на правосъдието.

— И кога ще стане това? — попита Маги.

— Не знаем — каза Корбет. — Тече и в момента. Това е всичко, което мога да ви кажа.

— И как ще стане това? — попитах. — Ще свалите обвиненията без обяснения?

Кели пак взе думата. Аз се взирах в Дейна Бърг, докато той говореше.

— Ще поискаме свалянето на обвиненията, защото противоречат на обществения интерес — каза той. — Ще заявим, че окръжната прокуратура е получила информация и доказателства, които хвърлят огромно съмнение върху валидността и справедливостта на нашето обвинение. А какви са тези информации и доказателства ще остане поверително, защото са част от текущо разследване.

— Това ли е? — попитах. — Това ли е всичко, което ще кажете? Ами тя? Дейна какво ще каже? Нарича ме убиец от четири месеца.

— Искаме да привличаме възможно най-малко внимание — каза Кели. — Не можем да правим публични извинения и едновременно с това да опазим федералното разследване.

Бърг бе забила поглед в масата пред себе си. Виждах, че не е съгласна с този план. Тя наистина вярваше в обвинението до самия край.

— Значи това е сделката? — казах. — Сваляте обвиненията, но аз никога не мога да кажа защо и вие никога няма да си признаете, че сте сбъркали?

Никой не отговори.

— Мислите, че правите компромис — казах. — Мислите, че това е сделка, в която вие пускате убиец на свобода в името на нещо по-голямо.

— Не даваме оценки — отвърна Кели. — Знаем, че имате информация, която може да е унищожителна за това нещо по-голямо, ако излезе наяве.

Посочих Дейна Бърг и казах:

— Тя дава оценки. Тя раздаде присъди, когато ме вкара в затвора. Мисли, че съм убил Сам Скейлс. Всички си го мислите.

— Не знаеш какво си мисля, Холър — обади се Бърг.

— Аз съм пас — казах.

— Какво? — попита Кели.

Маги докосна ръката ми, за да се опита да ме спре.

— Казах, че съм пас — отвърнах. — Върнете ме в съда. Ще рискувам със съдебните заседатели. Ще получа оправдателна присъда от тях и ще бъда чист. И ще мога да кажа на целия свят как съм бил натопен под носа на ФБР и тормозен от окръжната прокуратура. Тази сделка ми харесва повече.

Оттласнах се с крака и бутнах стола си назад, след това се обърнах към пристава, който ме бе довел.

— Какво искаш, Холър? — попита Корбет.

Обърнах се към него.

— Какво искам ли? — казах. — Искам си невинността. Искам това да бъде заявено. Тоест че новите ви информации и доказателства напълно ме оневиняват от повдигнатите обвинения. Искам или ти, или Дейна да кажете това. Първо в молба до съда, след това на съдията в заседание при открити врати, после искам пресконференция на стълбите на съдебната палата. Ако не можете да ми дадете това, ще си го получа от съдебните заседатели — няма за какво да говорим.

Кели погледна през масата към федералните. Видях кимане и даване на одобрение.

— Мисля, че можем да направим това — каза Кели.

Бърг се облегна рязко назад, сякаш бе зашлевена през лицето.

— Добре — казах. — Защото това не е всичко.

— Мили боже — промълви Айело.

— Искам още две неща — заявих, без да обръщам внимание на Айело и като гледах Кели право в очите. — Искам да няма последствия за партньорката ми. Тя се връща на работа при вас след това. Никакво намаляване на заплащането, никаква промяна в длъжността.

— Нещата и без това щяха да се случат така — отговори Кели. — Маги е една от най-добрите ни и…

— Страхотно — казах. — Значи няма да е проблем да го потвърдите писмено.

— Майкъл — намеси се Маги. — Аз…

— Не, искам го писмено — настоях. — Искам всичко това писмено.

Кели бавно кимна.

— Ще го получиш писмено. Какво е второто?

— Мисля, че дадохме доста убедителни доказателства в съда, че полицай Милтън ме е чакал онази вечер преди четири месеца — започнах аз. — Историята му за липсващата регистрационна табела е пълна глупост. Бях набеден и след това бях и бит и почти убит, а името и репутацията ми бяха непрекъснато валяни в кал. Полицията така и не разследва това, но вие имате антикорупционен отдел. Ще подам оплакване и не искам то да се затлачва. Искам да бъде разследвано докрай. Това няма как да е станало без вътрешна помощ и Милтън е само върхът на айсберга. Сигурен съм, че някъде тук има връзка с Опаризио — бих започнал с адвокатите му, — и искам да знам каква е тази връзка.

— Ще започнем разследване — каза Кели. — Ще го водим добронамерено.

— Тогава мисля, че се разбрахме — отвърнах.

Бърг поклати глава на списъка ми с изисквания. Маги видя как се взирам в нея и пак докосна ръката ми с надеждата да ме спре. Но това бе моят миг и не можех да го оставя да отмине.

— Дейна, знам, че никога няма да повярваш, че това е било набеждаване — започнах. — Много хора са като теб. Но може би някой ден, когато федералните завършат това разследване, ще отделят време да ти покажат къде ти и полицията сбъркахте.

За първи път Бърг вдигна глава и ме погледна.

— Майната ти, Холър. Ти си боклук и никакви сделки няма да променят това. Ще се видим в съдебната зала. Искам да приключваме с това възможно най-бързо.

И стана и излезе от стаята. Настъпи дълго мълчание, през което аз съсредоточих вниманието си върху агент Рут. Исках да ѝ помогна, но не исках и да я хвърлям под влака, защото ми бе помогнала.

— Приключихме ли? — попита Корбет, сложи ръце на облегалките на стола си и стана.

— Имам нещо за агентите — казах.

— Не искаме нищо от теб — отвърна Айело.

Кимнах на Маги, после продължих:

— Имаме видео. На него е вашият убиец. Човекът, който е убил Опаризио и е измъкнал трупа от хотел в Скотсдейл. Ще ви го предадем. Може да помогне.

— Не си прави труда — каза Айело. — Не искаме помощта ти.

— Не — намеси се Рут. — Ще го вземем. Благодаря.

Погледна ме и кимна. Виждах, че благодарността ѝ е искрена и че поне един човек в тази стая не вярва, че освобождават убиец.

52.

След час бях облякъл костюма си и се намирах в съдебната зала пред съдия Уорфийлд. Тя освободи заседателите, но каза, че могат да останат, ако искат, и те останаха до един. Дейна Бърг представи неохотно, но внимателно пред съда новите поверителни доказателства, които ме оневиняваха по всички точки. Каза, че окръжната прокуратура оттегля обвиненията с особено мнение и ще прочисти досието ми.

Маги Макфърсън стоеше до мен, а дъщеря ми и членовете на екипа ми бяха зад мен. Въпреки препоръката на съдията за въздържане от емоции хората в залата ръкопляскаха, когато обвинителката завърши изложението си. Погледнах към заседателите и видях, че готвачката от „Холивуд Боул“ също аплодира. Кимнах. Правилно я бях преценил от самото начало.

Сега бе ред на съдията.

— Господин Холър — каза съдия Уорфийлд, — срещу вас бе извършена тежка несправедливост и съдът искрено се надява, че ще можете да се възстановите от това и ще продължите кариерата си на служител на правосъдието и защитник на правата на обвинените. След като преминахте през това преживяване, може би ще станете още по-добър професионалист. Желая ви всичко най-хубаво. Свободен сте.

— Благодаря ви, ваша чест — казах.

Гласът ми трепереше, когато го произнесох. Случилото се през последните два часа беше толкова голямо, че целият се тресях.

Обърнах се и прегърнах Маги, след това се пресегнах към дъщеря ми. Скоро тримата бяхме вплетени в една прегръдка, макар парапетът на съдебната зала неудобно да бе застанал между дъщеря и родители. Последваха усмивки и ръкостискания за Сиско и Бош. Мълчах, защото ми бе трудно да говоря. Знаех, че думите ще се върнат по-късно.

53.

Петък, 28 февруари

Изчакахме един ден, преди да организираме празненство в „Секвоя“. Дотогава от пресконференциите и медиите се бе разчуло, че са ми свалени всички обвинения и съм оправдан. Стори ми се подходящо да се съберем на мястото, откъдето бяха започнали всичките тези беди в живота ми. Нямаше покани и списък с гости. Беше отворена покана към хората от съда, а Лорна остави кредитната карта на кантората на бара за сметката.

Заведението бързо се напълни, но аз се погрижих екипът на защитата да получи голямата кръгла маса в дъното — тя бе запазена само за нас. Седях там като кръстник в мафиотски филм, обграден от моите капос, и получавах поздравления и ръкостискания от онези, които бяха дошли да отпразнуват една рядка адвокатска победа.

Питиета се лееха, макар аз да оставах трезвен, пиех портокалов сок с лед и няколко вишни за стил. Барманката Мойра, която изпитваше облекчение, че не ѝ се бе наложило да свидетелства, наричаше коктейла „Лепкавия Мики“ и това име се разчу, макар че другите го пиеха с два шота водка.

Седях между двете си бивши съпруги, Огнената Маги отляво и дъщеря ни до нея, Лорна отдясно, последвана от Сиско. Хари Бош бе точно срещу мен. През повечето време си мълчах, просто се наслаждавах и от време на време вдигах питието си и се чуках с приятели, които се навеждаха през рамото на Бош, за да ме поздравят.

— Добре ли си? — в някакъв момент ми прошепна Маги.

— Да, страхотно — казах. — Свиквам, че всичко свърши, нали разбираш?

— Трябва да заминеш. Иди някъде да си прочистиш мозъка от всичко това.

— Да. Мислех си да отида в Каталина за няколко дни. Току-що пак отвориха „Зейн Грей“ в целия му блясък.

— Вече си бил там?

— Да, онлайн.

— Чудех се дали още пазят стаята с камината, в която отсядахме някога.

Спомних си как някога бяхме заедно и ходехме в Каталина за уикендите. Имаше голяма вероятност дъщеря ни да е била зачената там. Дали не бях съсипал спомена, като бях завел там Кендал?

— Можеш да дойдеш с мен — казах.

Маги се усмихна и видях в черните ѝ очи блясъка, който помнех толкова добре.

— Може би — отвърна тя.

Това ми стигаше. Усмихнах се, когато огледах пак тълпата. Всички бяха дошли заради безплатната пиячка. Но и заради мен. Осъзнах, че съм забравил Бишоп. Трябваше да поканя и него.

Тогава забелязах, че Сиско и Бош почти са допрели глави и си говорят нещо сериозно.

— Хей — казах. — Какво има?

— Просто си говорим за Опаризио — отвърна Сиско.

— Какво по-точно? — попитах.

— Ами защо са го убили — каза Сиско. — Хари казва, че са нямали избор.

Погледнах Бош. Исках да чуя неговата версия. Не бях казал на никого за разговора си с агент Рут на задната седалка на патрулката на Пресли.

Бош се наведе, колкото можа, над масата. В бара беше шумно и не беше мястото, на което да крещим на висок глас хипотези за убийство.

— Позволил е личното да застане на пътя на истинския бизнес — каза Бош. — Трябвало е да се отърве от Скейлс чисто. Да го убие, да го зарови, да го сложи във варел и да го хвърли в канала. Всичко друго, но не и това, което е направил. Използвал е ситуацията, каквато и да е била тя, за да си уреди стари сметки с теб. Това е грешката му и тя го е направила уязвим. Трябвало е да умре и работата е там, че го е знаел. Не мисля, че е избягал в Аризона от теб и призовката. Бягал е от куршума.

Кимнах. Бившият детектив от отдел „Убийства“ вероятно беше прав.

— Мислиш ли, че са го намерили чрез нас? — попитах. — Че ние сме ги завели до него?

— Имаш предвид, че са следвали мен — каза Сиско.

— Не си го слагай на сърце — казах. — Аз те пратих там.

— Заради Опаризио? — попита Сиско. — Изобщо не ми пука за него.

— Може и така да е станало — каза Бош. — Или пък той може да е направил грешка. Да е казал на гаджето си или нещо такова. Да се е обадил по телефона.

Поклатих глава.

— Онзи номер с румсървиса означава, че убиецът е знаел, че сме там и го наблюдаваме. Мисля, че са ни използвали, за да стигнат до него.

Спомних си видеото, което бяха снимали индианците и което бях предал на агент Рут. Убиецът от румсървиса беше бял, на около четиридесет, с оредяваща червена коса. Не изглеждаше заплашителен. Беше невзрачен. Червената сервитьорска куртка, с която ни бе измамил, за да влезе в стаята на Опаризио, му стоеше съвсем естествено.

— Е, лошо — каза Маги. — Той се опита да ти лепне убийство, Мики. И на мен като на Сиско ми е трудно да изпитам съчувствие към Луис Опаризио.

Разговорът премина към предположения кого точно разследват федералните и почти всички се съгласихме, че това вероятно е корпоративен мафиот, някой от света на казината в Лас Вегас, който седи зад схемата с биогоривото. Но всичко това бе над моето ниво. Можех само да се надявам, че някой ден агент Рут ще ми се обади, за да ми каже: „Хванахме го“. Тогава щях да знам самоличността на човека, който за малко не бе съсипал живота ми.

Скоро пак само се радвах на момента и оглеждах гостите. Погледът ми се спря на една жена, която тъкмо отиваше до бара, извиних се на другите от масата и отидох при нея.

— Опита ли „Лепкавия Мики“? — попитах.

Дженифър Арънсън се обърна и на лицето ѝ цъфна широка усмивка. Прегърна ме.

— Поздравления!

— Благодаря! Кога се върна?

— Днес. Веднага щом чух, разбрах, че трябва да дойда.

— Отново, съболезнования за баща ти.

— Благодаря, Мики.

— Какво стана после?

— После се грижех за сестра ми, понеже се разболя и тя.

— Но ти си добре?

— Добре съм. Но стига за мен. Сиско ми каза, че Маги била родена за адвокат. Вярно ли е?

— Да, беше страхотна. Но няма да остане. Ще се върне в прокуратурата.

— Значи остава вярна на работата си.

— Знаеш ли какво, ти положи всички основи. Нямаше да съм сега на свобода, ако не беше до мен.

— Приятно е да го чуя.

— Истина е. Ела да седнеш при нас. Целият екип е там.

— Ще дойда, ще дойда. Просто искам да пообиколя малко, да се видя с хората. Толкова много хора от съда.

Гледах я как тръгна през тълпата и започна да раздава приятелски прегръдки и поздрави. Облегнах се на бара и попих цялата сцена. Гледах залата и осъзнавах, че никой тук не празнува, защото смята, че съм невинен и съм победил изправилите се срещу мен сили. Повечето просто смятаха, че съм извадил късмет, че съм оправдан по стандартите на закона, което не означаваше, че ме мислят за невинен.

Този момент ме попари. Знаех как ще ме гледат оттук нататък в съдебната зала, в съдебната палата, в града.

Обърнах се към бара и погледнах Мойра.

— Да ти налея нещо, Мик? — попита тя.

Поколебах се. Погледнах бутилките, подредени пред огледалото зад нея.

— Не — казах. — Мисля, че съм добре.