Законът на невинността

15.

Четвъртък, 9 януари

Нямах никакви илюзии за невинността си. Знаех обаче, че в нея мога да съм сигурен само аз. И че това не е идеалният щит срещу несправедливостта. Не беше гаранция за нищо. Облаците нямаше да се разсеят от намесата на някаква божествена светлина.

Бях сам.

Невинността не е юридически термин. Съдът не обявява никого за невинен. Никой никога не е бил оневиняван от присъдата на съдебните заседатели. Съдебната система е в състояние да реши дали някой е виновен или невиновен. Нищо друго, нищо повече.

Законите на невинността са неписани. Няма да я намерите в подвързани с кожа кодекси. Никой не я доказва в съдебната зала. Не може да бъде вкарана в закон от овластените чрез избори. Тя е абстрактно понятие и в същото време много близка до неотменимите закони на природата и науката. В природата всяко действие има равно по сила противодействие. В законите на невинността за всеки, неизвършил престъпление, има един виновен някъде на свобода. И за де се докаже истинската невинност, виновният трябва да бъде намерен и изобличен пред света.

Това беше планът ми. Да отида отвъд присъдата на съдебните заседатели. Да изоблича виновния, за да стане невинността ми ясна на всички. Това бе единственият ми изход.

За тази цел декември продължи с подготовката за процеса, както и за очаквания ход на прокуратурата да ми повдигне ново обвинение и да ме върне в самостоятелна килия в Двете кули. Докато дните до Коледа намаляваха, параноята ми постепенно нарастваше. Очаквах Дейна Смъртната присъда да си отмъсти за унижението, което ѝ причиних на последното изслушване, с възможно най-жестоки действия — арест на Коледа при затворени за празниците съдилища и невъзможност да представя аргументите ни пред съдия Уорфийлд, докато календарът не се обърне на следващата година.

Не можех да предприема нищо, за да избегна това. Ограниченията на пускането ми под гаранция ми забраняваха да напускам страната, а гривната на глезена предаваше местонахождението ми на властите по двайсет и четири часа на ден. Ако поискаха, със сигурност можеха да ме намерят. Нямаше къде да бягам.

Но никой не почука на вратата ми. Никой не дойде да ме търси.

Прекарах Бъдни вечер с дъщеря си, а на Коледа тя отиде при майка си. Обядвах с нея седмица преди да замине с приятели да празнува смяната на годините. Кендал бе с мен през цялото време и на Нова година дори ми каза, че е поръчала да ѝ изпратят вещите от Хаваите.

Общо взето това бе един страхотен месец на свобода и подготовка за процеса, който ме очакваше. Но щеше да е по-добре, ако през цялото време не се озъртах. Започнах да си мисля, че са ме изиграли, че Хари Бош ми е дал фалшива информация за повторния ми арест и че това е истинското отмъщение. Дейна Бърг се бе погрижила да не бъда спокоен на свобода и се бе смяла последна.

А от разследването на подслушването на поверителни разговори в Двете кули, което обеща съдия Уорфийлд, Бърг излезе без драскотина. Незаконните действия бяха приписани изцяло на затворническия разузнавателен отдел. Доклад, даден тайно на „Лос Анджелис Таймс“ по време на гладната за новини седмица след Коледа, се появи на първа страница в първия ден от новата година и заключи, че надзирателите са подслушвали от години поверителни разговори, чието съдържание след това е било използвано за сигнали, подадени от несъществуващи информатори. След това те били предавани на полицията и прокуратурата. Още едно насинено око за администрацията на шерифа, отговаряща за затворите, която в предишното десетилетие бе обект на множество федерални разследвания. Изобилстваше от ужасяващи истории за надзиратели, които организират гладиаторски битки, затварят врагове в килиите, използват членове на банди за наказателни побоища и изнасилвания на други затворници. Бяха повдигнати обвинения, паднаха и някои глави. Избраният по онова време шериф и заместникът му дори влязоха в затвора, задето си бяха затваряли очите за корупцията.

А сегашният скандал с подслушванията водеше до нови разследвания и позор. Най-вероятно федералните щяха да се върнат в играта и новата година със сигурност щеше да донесе истинска благодат на адвокатите, които се опитваха да отменят присъди, засегнати от незаконната дейност.

Това удвои решимостта ми да не се връщам в Двете кули. Всеки надзирател в затвора щеше да знае, че последният скандал, който ги е сполетял, е бил причинен от мен. Можех ясно да си представя отмъщението, което ме очакваше, ако ме върнат.

Най-накрая получих обаждане от Хари Бош. Не го бях чувал отпреди Коледа, въпреки че му бях оставил съобщения с поздравления за празниците и бях поискал да ми сподели новини за неговата част от разследването. Знаех, че нищо не му се е случило — дъщеря ми бе докладвала, че го е видяла в къщата му, когато гостувала на братовчедка си Мади за ваканцията. И сега най-накрая той се обади. Изглежда, нямаше представа за усилията ми да се свържа с него през последните седмици. Просто каза, че имал нещо, което искал да видя. Все още бях у дома и пиех втората си чаша кафе с Кендал и той се съгласи да намине и да ме вземе.

Поехме на юг с джипа му „Чероки“, онзи с квадратната форма и двайсет и пет годишното окачване. Друсане, тракане и търкаляне: колата друсаше всеки път, когато гумите ѝ докосваха ръб на асфалта, тракаше на всяка дупка и заплашваше да се изтърколи на всеки ляв завой, когато остарелите ѝ амортисьори се огъваха и тя се накланяше надясно.

Беше пуснал новините по Кей Ен Екс и притежаваше свръхестествената способност да поддържа разговора, докато от време на време слушаше с едно ухо радиото и коментираше актуалните събития. Дори когато намалявах звука, за да отговоря, той пак го увеличаваше.

— Е — казах, след като слязохме от възвишенията. — Къде отиваме?

— Искам първо да го видиш — каза Бош.

— Надявам се, че е за Опаризио. Искам да кажа, че ти работеше по него и след това изчезна за почти месец.

— Не съм изчезвал. Работех по случая. Казах ти, че ще се обадя, когато имам нещо, и сега мисля, че имам.

— Е, надявам се, че е връзка със Сам Скейлс и случая. Иначе всичко е било напразно.

— Скоро ще разбереш.

— Може ли поне да ми кажеш колко далече отиваме? За да уведомя Лорна кога ще се върна.

— Остров Терминал.

— Какво? Няма да ме пуснат с това нещо на глезена.

— Няма да влизаме в затвора. Просто искам да ти покажа нещо.

— И снимка няма да свърши работа.

— Не мисля.

Известно време пътувахме в мълчание. Бош пое по 101 магистрала на юг към центъра и след това се качи на 110-а, която отиваше право на остров Терминал край пристанището на Лос Анджелис. В прекъсването на разговора нямаше нищо неловко или неудобно. Все пак бяхме братя и се чувствахме добре, докато си мълчахме. Бош слушаше новините, а аз изключих съзнанието си за тях и се замислих за случая. Щяхме да се явим на съдебен процес само след шест седмици, а аз все още нямах основания за защита. Бош може и да мълчеше, но поне имаше нещо, което искаше да ми покаже. Другият ми детектив, Сиско, поддържаше редовно контакт с мен, но усилията му да проучи Сам Скейлс засега бяха безуспешни. Струваше ми се, че само след седмица ще извърша немислимото: да се откажа от правото си на бързо производство и да поискам време, удължаване. Но се тревожех, че подобна молба би била прекалено издайническа. Тя щеше да покаже отчаяние, паника и може би дори признание за вина — бих се държал като човек, който се опитва да отложи неизбежното.

— Къде, по дяволите, е Ухан? — попита Бош.

Думите му ме спасиха от спускането в спиралата на мислите ми.

— Кой? — попитах.

Той посочи радиото.

— Не кой — каза. — Това е някакво място в Китай. Не слушаш ли?

— Не, бях се замислил — отвърнах. — Какво има?

— Там има някакъв мистериозен вирус, който убива хора.

— Е, поне е там, а не тук.

— Да, но докога?

— Ходил ли си в Китай?

— Само в Хонконг.

— О, да… Майката на Мади. Извинявай, че повдигнах въпроса.

— Беше отдавна.

Опитах се да сменя темата и попитах:

— Е, какъв човек е Опаризио?

— Какво имаш предвид?

— Ами току-що си спомних, че когато преди девет години го качих на свидетелската скамейка, отначало бе въздържан, но след това се превърна в животно. Искаше да скочи от мястото си и да ми прекърши врата или нещо подобно. Приличаше повече на Тони Сопрано, отколкото на Майкъл Корлеоне, ако ме разбираш.

— Не разбирам. Но досега не съм го зървал. Не с това се занимавах.

Погледнах през прозореца и се опитах да прикрия шока и разочарованието си. След това потърсих очите му.

— Хари, тогава с какво си се занимавал? — попитах. — Падна ти се Опаризио, не помниш ли? Трябваше да…

— Спокойно — каза той. — Знам, че ми се падна Опаризио, но не е най-важното да го видя с очите си. Това не е наблюдение. Трябваше да разбера какво е правил и дали по някакъв начин е свързан със Скейлс и теб. И точно с това се занимавах.

— Добре, тогава спри с цялото това мистериозно пътуване. Къде отиваме?

— Само се успокой. Почти стигнахме и ще бъдеш просветлен.

— Наистина ли? Нещо като божествена намеса?

— Не точно. Но мисля, че ще ти хареса.

За едно беше прав. Почти бяхме стигнали. Огледах се, за да се ориентирам, и видях, че сме само на няколко километра от края на Пристанищното шосе край остров Терминал. През предното стъкло и наляво виждах гигантските подемни кранове, които товареха и разтоварваха контейнерите на товарните кораби.

Вече бяхме в Сан Педро. Някога той бе малко рибарско селище, а сега — част от гигантския пристанищен комплекс на Лос Анджелис и спалня за многото хора, които работеха на доковете и в корабната и петролната индустрия. Преди имаше пълноправен съд, където се бях явявал редовно от името на клиенти, обвинени в престъпления. Но съдебната палата бе закрита от областната управа заради икономии и делата се преместиха в съда до летището. Съдебната палата в Сан Педро бе изоставена от повече от десетилетие.

— Идвал съм в Педро заради доста дела — казах.

— Идвал съм тук като тийнейджър — каза Бош. — Измъквах се от домовете, в които ме настаняваха, и идвах на доковете. Веднъж тук си направих татуировка.

Само кимнах. Струваше ми се, че преживява отново този спомен, и не исках да се натрапвам. Знаех много малко за ранния живот на Бош, само това, което бях чел в неодобрен от него очерк в „Таймс“. Помнех приемните домове, ранното постъпване в армията, заминаването за Виетнам. Това е било десетилетия преди да разберем за кръвната ни връзка.

Прекосихме „Винсънт Томас“, високия зелен мост на самоубийците, който свързва континента с Терминал. Целият остров се бе посветил на пристанищни и индустриални операции с изключение на федералния затвор в далечния край. Бош отби от магистралата и пое по малките улички по северния край на острова и покрай дълбоките пристанищни канали.

— Ще се опитам да предположа — казах. — Опаризио върти тук някаква контрабанда. Стоката идва в товарните контейнери. Наркотици? Хора? Какво?

— Не знам — отвърна Бош. — Ще ти покажа нещо друго. Виждаш ли този терен?

Той посочи през предното стъкло към огромен паркинг, пълен с увити в найлон коли, току-що слезли от корабите от Япония.

— Някога тук е имало завод на „Форд“ — каза Бош. — Казвал се е „Лонг Бийч“ и в него са сглобявали Модел А. Бащата на майка ми е работил тук през 30-те години на конвейера за Модел А.

— Какъв човек беше? — попитах.

— Не го познавам. Само съм слушал историята.

— А сега тук има тойоти.

Посочих към просторния паркинг с новите коли, които чакаха да бъдат откарани до търговците на запад.

Бош зави по разнебитен път, който минаваше покрай каменист кей успоредно на канала. Черно-бял петролен танкер, дълъг колкото футболно игрище заедно със съблекалните, бавно си проправяше път през канала към пристанището. Бош спря до нещо, което приличаше на изоставена железопътна линия, и угаси двигателя.

— Да отидем пеша до кея — каза той. — Ще ти покажа какво открих веднага щом този танкер премине.

Тръгнахме по изкачващата се пътека към възвишението, което се издигаше зад кея като бариера срещу прилива. Когато застанахме на върха, получихме хубава гледка през канала към различните петролни рафинерии и складове, жизненоважни за дейността на пристанището.

— Това е канал Керитос и ние гледаме на север — каза Бош. — От другата страна се намира Уилмингтън, а Лонг Бийч е вдясно.

— Добре — казах. — Какво точно виждаме?

— Центъра на калифорнийския петролен бизнес. Тук са рафинериите на „Маратон“, „Валеро“ и „Тесеро“. „Шеврон“ са по-нагоре. Петролът идва тук отвсякъде — дори от Аляска. Стига до пристанището със супертанкери, баржи, влакове, тръбопроводи, каквото се сетиш. След това отива там, в рафинериите, и се преработва, а оттам — в дистрибуторската система. В цистерни и в бензиностанции, а оттам в резервоара ти.

— И какво общо има това с делото?

— Може би нищо. Може би всичко. Виждаш ли онази рафинерия в края с високите мостове покрай хранилищата?

Посочи надясно към малка рафинерия с един-единствен комин, от който към небето се издигаше бял дим. Горе на комина бе окачено американско знаме. Имаше две хранилища едно до друго, които, изглежда, бяха поне четири етажа високи и бяха обградени от множество издигнати мостове.

— Виждам — казах.

— Това е „Биогрийн Индъстрис“ — каза Бош. — Няма да намериш името на Луис Опаризио в нито един от нотариалните актове, но той държи контролния пакет на „Биогрийн“. Няма съмнение в това.

Сега Бош имаше цялото ми внимание.

— Как откри това? — попитах.

— Последвах меда — каза Бош.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди девет години си успял да прекараш Опаризио през съдебната мелачка на процеса на твоята клиентка Лиса Трамел. Взех протокола и прочетох свидетелските показания. Той…

— Няма нужда да ми казваш. Бях там, забрави ли?

Още един танкер идваше по канала. Беше толкова широк, че между назъбените скали от двете страни оставаше малко място за маневриране.

— Знам, че си бил там — каза Бош. — Но това, което може би не знаеш, е, че Луис Опаризио е научил много, след като си го смазал на свидетелската скамейка. Първо, че никога не бива да позволява пак да го свържат чрез законни документи с някоя от компаниите му — легитимни или не. В момента няма нищо на негово име и не е свързан с нито една компания, управителен съвет или известна инвестиция. Използва подставени лица.

— Дяволски горд съм, че съм го научил как да е по-добър престъпник. А ти как научи това?

— Интернет все още е доста полезен инструмент. Социалните медии, архивите на вестниците. Бащата на Опаризио е починал преди четири години. Имало е служба в Ню Джърси и посетителска книга. Приятели и роднини са се подписали в нея и за късмет погребалният дом все още я пази онлайн.

— Голям късмет. Там има много имена.

— Имена и връзки. Започнах да ги проследявам, да търся. Трима партньори на Опаризио са собственици на „Биогрийн“ и имат мажоритарен дял. Той контролира компанията чрез тях. Едната от тях се казва Джийни Фериньо и през последните седем години се е издигнала от стриптийзьорка във Вегас с малка собственост до акционер в множество бизнеси оттам дотук и обратно. Мисля, че Джийни е любовница на Опаризио.

— Следвай меда.

— И стигаш право до „Биогрийн“.

— Става все по-хубаво, Бош.

Посочих през канала към рафинерията.

— Но ако Опаризио тайно притежава бизнеси оттук до Вегас, защо стоим точно пред този?

— Защото тук са най-големите пари. Виждаш ли това място? Не е типична рафинерия. Това е завод за биодизел. В общи линии произвежда гориво от растителна и животинска мазнина. Рециклира отпадъци и прави от тях алтернативно гориво, което струва по-малко и гори по-чисто. И в момента е любимото дете на правителството, защото намалява зависимостта на страната от петрол. Общо взето, това е бъдещето и Луис Опаризио е на гребена на вълната. Държавата подкрепя този бизнес, плаща на компании като „Биогрийн“ премии за всеки произведен барел. И това е над печалбата, която те ще получат, след като продадат този барел.

— А където има държавна субсидия, винаги има корупция.

— Правилно си разбрал.

Започнах да крача напред-назад по пътеката на върха на възвишението. Опитвах се да видя връзките и да разбера какво може да излезе от това.

— Има един човек — каза Бош. — Лейтенант от участъка на пристанището. Аз съм го обучавал преди двайсет и пет години, когато бе преместен тук от Холивуд.

— Можеш ли да говориш с него? — попитах.

— Вече говорих. Знае, че съм се пенсионирал, затова му казах, че проучвам за приятел, който се интересува от инвестиция в „Биогрийн“. Исках да знам дали няма червени лампички и той ми каза — да, има голяма червена лампа на това място, ФБР се интересува от него.

— Което означава какво?

— Означава, че от него не се очаква да предприема нищо, каквото и да се случва в „Биогрийн“. Трябва да извести ФБР и да чака. Разбираш ли какво значи това?

— Че Бюрото работи по нещо там.

— Или поне наблюдава.

Кимнах. Ставаше все по-хубаво, нова димна завеса за процеса. Но знаех, че трябва да направя нещо повече от димна завеса. Това не бе работа за клиент. Беше за мен.

— Добре, значи ни трябва връзка със Сам Скейлс и тогава ще имаме нещо, което да мога да представя в съда — казах. — Ще се обадя на Сиско, за да видя какво…

— Вече го имаме — каза Бош.

— За какво говориш? Къде е връзката с него?

— Аутопсията. Помниш ли ноктите? Под тях имаше растителна мазнина, пилешка мазнина, меласа. Това е биогориво, Мик. Сам Скейлс е имал биогориво под ноктите.

Погледнах през канала към рафинерията на „Биогрийн“. Димът от комина се издигаше зловещо нагоре и се вливаше в мръсния облак, надвиснал над цялото пристанище.

Кимнах.

— Мисля, че го намери, Хари — казах. — Вълшебния куршум.

— Само внимавай да не се застреляш с него — каза той.

16.

Неделя, 12 януари

Откритието на Бош за „Биогрийн“ и връзката на компанията с Луис Опаризио, а вероятно и със Сам Скейлс, даде летящ старт на подготовката на защитата ни, като осигури фокус на разследването и стратегията. Разходката до остров Терминал бе последвана на другата сутрин от обща среща на екипа, на която бяха очертани и разпределени задачите. Установяването на връзка между Скейлс и Опаризио беше изключително важно и исках това да е основният фокус на детективите.

Намирането на Опаризио беше другият. Той се бе прикрил като пряк собственик и управляващ на рафинерията и трябваше да докажем, че е такъв, преди процеса. Тъй като нямахме директна връзка, работехме по недиректната: Джийни Фериньо. Казах на Сиско да събере екип за наблюдение с надеждата, че Джийни ще ни заведе при Опаризио, а след това щяхме да преместим наблюдението върху него. Исках да имам възможност да документирам за пред съдебните заседатели, че човекът, който храни безспорна неприязън към мен, има връзка с този, в чието убийство ме обвиняваха. Ако можехме да установим това, смятах, че ще изградим рамката.

Срещата завърши много вълнуващо. Но адреналинът ми бързо спадна. При разследването имаше тръпка от работата на терен, но през уикенда се съсредоточих върху това, което много адвокати ненавиждат: преглед на делата. Бумащината по едно дело е жив организъм, който расте и се променя. Документи и доказателства, разгледани в даден момент, може да изглеждат различни или да придобият ново значение, когато се погледнат през призмата на времето.

Беше важно да познавам случая в пълни подробности, а можех да постигна това само с редовни прегледи на папките. Вече бяха минали два месеца от ареста ми и папките набъбваха всяка седмица с нови и нови доказателства. Бях ги чел всичките, когато пристигаха, но беше важно да ги видя и като едно цяло.

До неделя сутринта бях изписал няколко листа с бележки, списъци и въпроси. На една от страниците бях изредил липсващите неща по този случай. На първо място това бе портфейлът на Сам Скейлс. Нямаше го в описа на дрехите, намерени на трупа, и съдържанието на джобовете.

Нямаше портфейл. Предполагаше се, че убиецът — т.е. аз — го е взел и се е отървал от него. Този липсващ портфейл ми беше важен, защото във всички измами, за които бях защитавал Сам, той никога не ползваше истинското си име. Това е типично за мошениците. Всяка измама изисква нова самоличност, за да не може извършителят ѝ да бъде проследен, след като жертвите се усетят, че ги е преметнал. Знаех, че за тази цел Сами имаше таланта да се измисля отново и отново. Бях го представлявал само в случаите, в които го бяха хващали. Не беше известно колко измами е извършил, без да го заловят.

Липсващият портфейл в този случай беше важен, защото след месец прилежна работа Сиско Войчеховски не бе успял да открие какви ги е вършил Скейлс. Черна дупка. Не бяхме намерили дигитална следа от местонахождението му през последните две години. Портфейлът щеше да ни помогне, ако съдържаше документите за самоличност на настоящата му персона. Щеше да ни помогне и да го свържем с „Биогрийн“. Ако бе работил там или участваше в някаква схема с Опаризио, настоящата му самоличност щеше да е ключът към проследяването.

Чак когато преглеждах папката за трети път в неделя вечерта, забелязах разминаване, което като че ли преобръщаше делото и щеше да ми даде повод да подам още една жалба до съдия Уорфийлд.

След като планирах следващите ходове, се обадих на Дженифър Арънсън и ѝ развалих плановете за вечеря. Казах ѝ да напише спешно молба за предоставяне на доказателство от прокуратурата. Казах ѝ, че в тази молба трябва да пише, че обвинението укрива важна улика от защитата от началото на делото и че въпросната улика е портфейлът на жертвата и неговото съдържание.

Това бе провокативен ход и предполагах, че Дейна Бърг ще възрази срещу обвиненията и срещу това бързо да се насрочи изслушване за предоставяне на доказателствата пред Уорфийлд. А аз точно това исках — изслушване, привидно за спор по предоставяне на доказателства, което да се превърне в нещо напълно различно.

Казах на Дженифър, че искам молбата да се подаде възможно най-бързо, веднага щом съдът отвори, а след това затворих и я оставих да работи. Нямах скрупули да ѝ проваля плановете за вечеря, каквито и да бяха те, защото и аз имах собствени, които бяха неприкосновени. Откакто се бе върнала от Хаваите, Кендал не бе ходила в „Грила на Мусо и Франк“. Това бе любимият ѝ ресторант и място, на което бяхме споделяли много мартинита и вечери по време на първата ни връзка. Вече бях отказал мартинитата и всякакъв друг алкохол, но сключих сделка с нея. „Мусо и Франк“ в неделя вечер, а в замяна тя щеше да ми позволи да се затворя в кабинета си у дома и да работя през целия уикенд. Тази работа ми се отплати страхотно и сега също като Кендал нямах търпение да изляза. Предадох щафетата на Дженифър и ѝ казах, че ще се видим в закусвалня „Никъл“ сутринта, след като подаде молбата. Помолих я да каже на целия екип да дойде на закуска, за да си разменим новините от изминалите седемдесет и два часа.

Въпреки че трябваше да стана свидетел на приготвянето, сервирането и консумирането на много мартинита, вечерята в „Мусо“ ми се стори приятно разсейване от мислите по случая, макар и само за няколко часа, а и тя ни върна с Кендал към връзката, която имахме повече от пет години преди заминаването ѝ за Хаваите. Но най-силно ме привлече към нея предположението, че няма да има прекъсване в отношенията ни занапред. Идеята, че може да бъда осъден за убийство само след месец и хвърлен в затвора до края на живота ми, никога не се бе промъквала в мислите ѝ, нито в обсъждането на новия ни живот заедно. Беше наивно, да, но и трогателно. Караше ме да не искам да я разочаровам, макар да разбирах, че нейното разочарование ще ми е най-малкият проблем, ако не спечеля това дело.

— Знаеш ли — казах, — невинността не гарантира оправдателна присъда. Всичко може да се случи на процеса.

— Винаги си го казвал — отвърна тя. — Но аз съм сигурна, че ще спечелиш.

— Но преди да си правим грандиозни планове, нека първо чуем присъдата, става ли?

— Не вреди да планираме. Веднага щом това свърши, искам да отидем някъде, да лежим на плажа и да забравим за всичко.

— Би било хубаво.

И оставих нещата така.

17.

Понеделник, 13 януари

На закуска на следващата сутрин Дженифър пристигна последна. Вече всички членове на екипа се бяхме събрали и докладвахме за положените от нас усилия след последната ни среща. Напредъкът беше малък, най-вече заради уикенда. Сиско каза, че сложил наблюдение на Джийни Фериньо в петък вечерта, но Луис Опаризио не бил влизал в контакт с нея. Междувременно Бош ни разказа, че разпитал познатите си в полицията, за да се опита да разбере защо „Биогрийн“ са попаднали в радара на ФБР.

Дженифър не бе чула новините и зададе няколко въпроса, за да влезе в час.

— Освен мръсните нокти, има ли потвърждение, че Сам Скейлс е някак си свързан с „Биогрийн“? — попита тя.

— Не и под това име — отвърна Бош. — Направих се на банков служител и се обадих под предлог, че искам да питам за кредит на кола, и ми казаха, че нямат данни при тях да работи или някога да е работил Сам Скейлс.

— Ами ФБР? — попита Дженифър. — Знаем ли какво са надушили?

— Не още — каза Бош. — Не мисля, че по този въпрос трябва да подхождаме настоятелно, затова душа по периферията и се опитвам да разбера нещо за Скейлс.

— Последвах една цистерна оттам в петък следобед — добави Сиско. — Просто ей така. Исках да видя къде ще отиде. Но шофьорът мина през охраняема порта на пристанището и трябваше да се върна. След половин час излезе и тръгна обратно към рафинерията. Мисля, че или е взел, или е оставил товар.

— Да не би да смятаме, че Сам Скейлс е карал камион? — попита Дженифър. — Каква измама е правил така?

— Може би е влязъл в рамките на закона — предположи Сиско.

— Не — казах. — Познавах Сам. Той никога нямаше да влезе в рамките на закона. Бил е намислил нещо и ние трябва да разберем какво.

За няколко секунди настъпи мълчание и се замислихме над казаното от Бош. Бях прекарал цялата си кариера в усърден труд по щатските съдилища и рядко се бях сблъсквал с агенти на ФБР или представители на федералното правителство. Макар Бош някога да бе женен за агент на ФБР, знаех, че между него и федералните му колеги има дълга история на антагонизъм. Останалите от екипа бяха пълни аутсайдери, що се отнасяше до федералните.

— Процесът е след месец — казах. — Какво ще кажете да подходим настойчиво към Бюрото, вместо само да душим по периферията?

— Не можем да го направим — отвърна Бош. — Но не бива да забравяш, че федералните реагират само на заплаха. Заплаха от разкриване. Каквото и да вършат там, искат да не се разчува и ще те приемат сериозно само ако сметнат, че застрашаваш секретността на разследването им. Това е настойчив подход. Превръщаш се в заплаха. Така постъпвахме винаги в полицията на Лос Анджелис.

Кимнах и помислих върху това. Моника, една от собственичките на „Никъл“, донесе чиния с най-различни понички след палачинките и яйцата, които вече бяхме изяли. Дженифър, единствената, която още не беше закусвала, посегна към шоколадовата поничка и попита:

— Някой иска ли да си я поделим?

Нямаше желаещи. Дженифър продължи:

— Канех се да кажа, че трябва да пратим молба по Закона за достъп до информацията. Но те се точат цяла вечност. Вероятно дори няма да я заведат, преди процесът да завърши.

Кимнах в знак на съгласие и си промених решението.

— Можем да го направим, но да го придружим и с призовка за досието на Скейлс — казах.

— ФБР могат да игнорират призовката — заяви Дженифър. — Не са длъжни да отговарят на въпроси за федерални разследвания в щатски съд.

— Няма значение — казах. — Просто самото искане ще е заплахата, за която говореше Хари. Ще бъдат уведомени, че за това ще се говори на моя процес. Така могат да излязат от сенките. След това ще видим какво друго можем да постигнем.

Погледнах Бош за потвърждение. Той кимна. И добави:

— Може да проработи.

— Да го направим — каза Дженифър.

— Дженифър, знам, че те товаря — казах. — Но може ли да поемеш призовката и молбата по Закона за достъп до информацията?

— Няма проблем — отвърна тя. — Молбата по Закона за достъп до информацията вероятно се подава онлайн. Ще е готова до края на деня. Първо ще се заема с призовката. Какви са параметрите?

— Сам Скейлс и всички негови известни псевдоними — казах. — Включи и Луис Опаризио и „Биогрийн Индъстрис“. Нещо друго?

Дженифър прие обаждане по мобилния и стана от масата, за да говори навън. Останалите продължихме да обсъждаме идеята с призовката.

— Дори така да ги извадим на светло, не съм сигурен какво ще постигнем — каза Бош. — Знаеш какво казват: ФБР не споделят. Бюрото гълта като слон и сере като мишка.

Лорна се засмя. Това ме накара да осъзная, че Сиско бе мълчал по време на цялото обсъждане.

— Сиско, какво мислиш? — попитах.

— Мисля, че друг начин да получим информация за онова място е да отида и да питам дали не търсят работници — каза Сиско. — Може би ще успея да проникна и да разбера какво се случва, дори и да не ме наемат.

— Слагай каска и си готов за ролята — казах с усмивка. — Но не. Ако въртят измама, ще те проверят подробно и ще свържат името ти с моето. Мисля, че предпочитам да работиш с индианците по Опаризио.

Сиско наричаше екипа си от съгледвачи „индианците“. Като оставим политическата коректност настрани, оприличаваше ги на индианци от старите уестърни, които гледаха влаковете от скалите, без заселниците да знаят.

— Е, готов съм, ако имаш нужда — каза Сиско. — Наблюдението може да е малко скучно, нали разбираш?

— Тогава чуй какво ще ти кажа — отвърнах. — Защо докато не видим какво ще стане с федералните, не се заемеш с Милтън, ченгето, което ме спря.

Сиско кимна.

— Бих могъл.

— Все още не му вярвам — казах. — Ако наистина е действал по нечия заръка, искам да знам чия и защо.

— Захващам се — заяви Сиско.

— Ами аз, Мики? — попита Лорна. — За какво ти трябвам?

Трябваше да помисля бързо за това. Лорна не би искала да остане изолирана от случая.

— Върни се на делото на Трамел — казах. — Извади всичко, свързано с проучването ни на Опаризио. Не помня подробности, а трябва да съм готов да го подхвана пак, ако изобщо го намерим.

Дженифър се върна на масата, след като приключи разговора си, но не седна. Погледна ме и вдигна телефона.

— В играта сме — каза. — Уорфийлд е насрочила изслушване по молбата ни за предаване на доказателствата за един часа днес. Казала е на Бърг да доведе и водещия си детектив.

Бях изненадан.

— Толкова бързо? Трябва да сме докоснали някоя чувствителна струна.

— Беше Андрю, секретарят на Уорфийлд — каза Дженифър. — Определено сме докоснали чувствителна струна на обвинението. Каза, че Дейна Смъртната присъда побесняла, когато ѝ се обадил.

— Добре — казах. — Ще стане интересно. Ще призовем водещия ѝ детектив да свидетелства преди тя да го направи.

Погледнах си часовника и се обърнах към Лорна.

— Лорна, колко време ще ти трябва да увеличиш две снимки от местопрестъплението?

— Дай ми ги сега и ще ги побързам — отвърна тя. — Искаш ли ги на паспарту?

— Ако може. По-важното е да са готови за изслушването.

Бутнах празната си чиния и отворих лаптопа на масата. Избрах двете снимки от местопрестъплението, които планирах да покажа на заседанието следобед: два различни кадъра на Сам Скейлс в багажника на моя линкълн. Пратих ги на Лорна и я предупредих, че са страшнички. Не се опитвах да пазя деликатната ѝ чувствителност. Исках да предупреди за това служителя от офиса на „ФедЕкс“, който щеше да ги обработва.

18.

Беше хубаво чувство да се появя в съдебната зала на съдия Уорфийлд през парадния вход, а не през металната врата от ареста. Но пък влизането ми заедно със „свободните хора“ ме направи част от пълноводния поток на завръщащите се от обяд, сред които и Дейна Бърг, която ми налетя като санитарен инспектор по време на карантина. Не ѝ обърнах внимание и си запазих враждебността за съда. Задържах ѝ вратата, за да влезе, но тя отказа да ми благодари.

Медийните близначки вече бяха на обичайното си място, когато влязох.

— Виждам, че си се обадил на пресата — каза Бърг.

— Не съм — отвърнах. — Може би просто са бдителни. Нали това искаме като свободно общество? Бдителна преса?

— Е, насочваш гнева си в погрешна посока. Ще отразят как съдията те размазва.

— За протокола, Дейна, не те виня. Дори те харесвам, защото си свирепа и съсредоточена. Ще ми се в нашето правителство да има повече хора като теб. Но работиш за хора, които не ти правят услуга.

Разделихме се, когато минахме през преградата. Тя зави наляво към масата на обвинението, а аз надясно към масата на защитата. Дженифър вече се бе настанила там.

— Нещо от Лорна? — попитах.

— Току-що паркира и идва — отвърна тя.

— Надявам се.

Отворих куфарчето си и извадих записките, по които бях работил, докато се подготвях за последно в закусвалнята. Дженифър се наведе и погледна драскулките ми.

— Готов ли си?

— Да — казах.

Завъртях се на стола си и огледах зрителите. Бях пратил съобщение на дъщеря си за изслушването, но бе в последния момент и не бях сигурен каква е учебната ѝ програма в понеделник следобед. Не ми бе отговорила и не я виждах в съдебната зала.

Съдия Уорфийлд закъсня с десет минути и това даде на Лорна достатъчно време да стигне до залата със снимките. Вече бяхме в пълна бойна готовност, когато пристав Чан призова към тишина и Уорфийлд седна на мястото си.

Със записките в ръка бях готов да ме повикат на катедрата — това бе моя молба и имах право да се изкажа пръв. Но Бърг стана и се обърна към съда.

— Ваша чест, преди да позволите на господин Холър да застане тук и да залее медиите, които е поканил, с напълно неоснователни твърдения, щатът моли изслушването да се извърши при закрити врати, за да не повлияе на евентуалните съдебни заседатели с тези налудничави и напълно недоказани обвинения.

Бях на крака още преди тя да довърши и съдията ми даде думата.

— Господин Холър?

— Благодаря ви, госпожо съдия. Защитата възразява на молбата изслушването да премине при закрити врати. Само защото госпожица Бърг няма да хареса това, което ще чуе, не ѝ дава причина да заглуши казаното и представеното тук. Вярно е, че обвиненията са сериозни, но слънчевата светлина е най-добрият дезинфектант, ваша чест, и това изслушване трябва да остане открито за всичко. Освен това, а и за протокола, не съм канил медиите на това извънредно изслушване. Не знам кой го е направил. Но дори не ми е хрумвало, както очевидно е хрумнало на госпожица Бърг, че бдителните медии са нещо лошо.

Докато завършвах изказването си, се обърнах и посочих двете репортерки. След това видях, че ръководителят на разследването Кент Друкър вече е пристигнал и се е настанил сред зрителите зад масата на обвинението.

— Свършихте ли, господин Холър? — попита Уорфийлд.

— Да, ваша чест — отвърнах. — Молбата ми е предадена.

— Искането за закрито заседание се отхвърля — каза Уорфийлд. — Господин Холър, имате ли свидетели?

Мълчах известно време. В един идеален свят адвокатът никога не задава въпрос, чийто отговор не знае. Това означава, че добрият защитник никога не изправя на свидетелската скамейка някой, когото не може да контролира или от когото не може да извлече необходимите отговори. Знаех всичко това, но въпреки това взех решението да тръгна против общоприетата мъдрост.

— Ваша чест, виждам, че детектив Друкър е в залата. Нека започнем с него като първи свидетел.

Друкър мина през портичката, отиде до свидетелската скамейка и се закле. Той бе добър детектив с повече от двайсет години стаж, половината от които в отдел „Убийства“. Бе облечен в хубав костюм и носеше своето копие от делото. И да се беше изненадал, че го призовах, то поне не го показа. Тъй като нямаше съдебни заседатели, пропуснах меките въвеждащи въпроси и се насочих право към сърцевината на проблема.

— Детектив, виждам, че сте донесли делото със себе си.

— Да, господине, така е.

— Имате ли нещо против да отворите на протокола, описващ вещите на жертвата в случая, Сам Скейлс.

Друкър отвори дебелата папка на плоската повърхност пред себе си, прелисти и бързо намери протокола. Помолих го да го прочете на съдията и той бързо изброи дрехите и обувките, както и съдържанието на джобовете на Скейлс, което се свеждаше до малко дребни монети, връзка ключове, гребен и клипс за пари със защипани в него 180 долара в банкноти по 20.

— Нещо друго в джобовете? — попитах.

— Не, господине — отвърна Друкър.

— Мобилен телефон?

— Не, господине.

— Нямаше ли портфейл?

— Нямаше портфейл.

— Това не привлече ли вниманието ви?

— Да. Привлече го.

Чаках да каже още нещо, но не стана така. Друкър беше от тези, които не дават нищо повече от това, което е поискано от тях.

— Може ли да ни кажете защо? — попитах, без да крия раздразнението си.

— Повдига въпрос — отвърна Друкър. — Липсващ портфейл — дали това не е било грабеж?

— Но в джоба му е имало клипс с пари, нали?

— Да.

— Това не оборва ли хипотезата за грабеж и не отваря ли възможност портфейлът да е бил взет по други причини?

— Би могло да се каже, да.

— Би могло? Аз питам, дали наистина е така.

— Всичко бе подложено на съмнение. Мъжът очевидно беше убит. Има много възможности за мотивите.

— Без портфейл и документ за самоличност как установихте, че жертвата е Сам Скейлс?

— Отпечатъци от пръсти. Имахме подръка патрулиращ сержант с мобилен четец. Установихме самоличността доста бързо и по-достоверно, отколкото ако бяхме проверили портфейла. Някои хора носят фалшиви документи за самоличност.

Той, без да иска, даде аргумента, който аз възнамерявах да представя.

— След като идентифицирахте жертвата като Сам Скейлс, проверихте ли досието му?

— Партньорът ми го направи.

— И какво откри?

— Дълъг списък с измами и други престъпления, с които съм сигурен, че сте запознат.

Не обърнах внимание на заяждането и продължих:

— Вярно ли е, че при всичките измами и други престъпления Сам Скейлс е използвал различна самоличност?

— Точно така.

Бърг усети, че може би наближава смъртоносен изстрел, и стана, за да възрази.

— Ваша чест, това е молба за принудително представяне на доказателства, а защитата безгрижно разхожда свидетеля по цялото разследване на случая. Има ли някаква цел тук?

Не беше кой знае какво възражение, но послужи, за да ме извади от ритъм. Съдията ме сгълча да задам въпроси по същество или да продължа нататък.

— Детектив Друкър, като знаете, че жертвата на убийството е използвала различни самоличности, не смятате ли за важно за разследването да намерите портфейла и да видите самоличността, която е използвала към момента на смъртта си?

Друкър дълго обмисля въпроса, преди да отговори.

— Трудно е да се каже — отвърна.

След този отговор разбрах, че никога няма да получа от Друкър това, което исках. Той бе прекалено предпазлив с мен, за да се отклони от кратките отговори, които даваха много малко ценна информация.

— Добре, да продължим нататък — казах. — Детектив, бихте ли се обърнали към снимките от местопрестъплението в делото ви и бихте ли погледнали снимки 37 и 39?

Докато Друкър ровеше пак в папката, аз бързо поставих два подвижни статива пред празните столове на съдебните заседатели, а на тях сложих увеличените фотографии, които Лорна ми бе поръчала тази сутрин. И на двете се виждаше Сам Скейлс да лежи на хълбок в багажника на моя линкълн. Втората снимка бе в малко по-едър план от първата.

— Намерихте ли фотографиите, детектив Друкър?

— Да, пред мен са.

— Отговарят ли на увеличените снимки, които поставих на показ пред съда?

— Дали отговарят? Аз не съм…

— Отговарят ли, детектив? Еднакви ли са?

Друкър се престори, че разглежда снимките в делото, а след това и онези, които бях поставил на стативите.

— Изглеждат еднакви — каза накрая.

— Идеално — отвърнах. — Може ли да ни кажете за протокола какво изобразяват те?

— И на двете се вижда жертвата, в този случай в багажника. Едната е в по-близък план от другата.

— Благодаря ви, детектив. Жертвата е полегнала на дясната си страна, нали така?

— Точно така.

— Добре, а сега искам да насоча вниманието ви към левия хълбок на жертвата, което е нагоре към камерата. Виждате ли левия заден джоб на панталоните на жертвата?

— Виждам го.

— Виждате ли правоъгълната издутина в джоба?

Друкър се поколеба, когато разбра накъде бия.

— Виждате ли я, детектив Друкър?

— Виждам нещо там. Не знам какво е.

— Не мислите ли, че това показва, че в задния джоб е имало портфейл, детектив?

— Не мога да знам със сигурност, без да погледна в този джоб. Знам само, че портфейл не ми бе предаден нито от криминалистите, нито от Съдебна медицина.

Бърг стана и възрази на посоката на разпита.

— Ваша чест, защитата се опитва да създаде подозрение спрямо разследването на този случай на основата на очертание в дрехите на жертвата. В джоба няма портфейл, защото такъв не е намерен у жертвата на местопрестъплението. Защитата използва това, този призрачен портфейл, за да отвлече вниманието на съда и да захрани медиите с конспиративни теории, които се надява да стигнат до евентуалните съдебни заседатели. Отново народът възразява, първо на изслушването и второ на провеждането му при открити врати.

Тя седна гневно и съдията се обърна към мен.

— Ваша чест, това беше хубава реч, но остава фактът, че всеки, който не е сляп, може да види, че в задния джоб на жертвата има портфейл. А сега, след като портфейла вече го няма, това не само хвърля сянка върху разследването на това убийство, но поставя и защитата в силно неизгодно положение, защото не ѝ е позволено да прегледа уликите в този портфейл. След като казах всичко това, ако съдът ми отпусне още пет минути с този свидетел, вярвам, че ще стане напълно ясно, че нещо в това разследване ужасно се е объркало.

Уорфийлд не бързаше да отговори и това ми подсказа, че е на моя страна, а не на страната на обвинението.

— Може да продължите със свидетеля, господин Холър.

— Благодаря, госпожо съдия. Моята колежка госпожица Арънсън сега ще пусне видеото от личната камера на полицай Милтън на големия екран. Ще ви покажем първите минути от записа, когато полицай Милтън използва дистанционния ключ, за да отвори багажника.

Видеото тръгна на плоския екран на стената срещу отделението за съдебните заседатели. Гледната точка беше отстрани на задницата на линкълна. Ръката на Милтън се приближи към екрана, когато той натисна бутона с палец и отвори багажника. Капакът се вдигна и се видя трупът на Сам Скейлс. Камерата се задвижи, когато Милтън реагира.

— Добре, спри тук — казах. — Може ли да върнеш до момента, когато капакът току-що се е отворил?

Дженифър изпълни указанията и образът замръзна. Милтън бе застанал на безопасно разстояние от колата, докато отваряше багажника, защото не знаеше кой или какво има вътре. Така трупът се виждаше за две секунди от ъгъл, от който фотографът на криминалистите не бе снимал. Той случайно бе запечатан само от личната камера на Милтън.

— Детектив Друкър — казах. — Може ли да насоча вниманието ви към задните части на жертвата, отново левия джоб? Дали това, което виждате от този ъгъл, променя мнението ви относно това дали жертвата е имала портфейл в джоба си в момента, когато трупът е бил открит?

Всички очи освен моите бяха вперени във видеото. Видях дори едната журналистка да се приплъзва по пейката, за да види екрана по-добре. От този ъгъл на камерата във видеото ясно се виждаше, че задният джоб на панталоните на жертвата е леко отворен заради някакъв предмет в него. Беше тъмен предмет, но имаше линия в по-светъл цвят, която минаваше по средата по дължина.

За мен това очевидно беше портфейл с показваща се от него банкнота. За Друкър продължаваше да е нищо.

— Не — свидетелства той. — Не мога да съм сигурен какво е това.

Хванах го.

— Какво имате предвид с „какво е това“, детектив?

— Имам предвид, че не мога да съм сигурен. Може да е всичко.

— Но сега признавате, че в джоба има нещо, правилно ли ви разбирам?

Друкър осъзна, че е влязъл в адвокатски капан.

— Е, не мога да кажа със сигурност — отвърна той. — Може да е просто подплатата на джоба.

— Наистина ли? — попитах невярващо. — Сега пък казвате, че е подплатата на джоба?

— Казвам, че не знам със сигурност.

— Детектив, може ли да се върнете към протокола с вещите в папката и ще ви задам последния си въпрос.

Залата чакаше притихнала, докато Друкър не извади документа.

— Добре, господине — казах. — В протокола е записано откъде е иззета всяка вещ, нали така?

— Точно така.

Друкър изглеждаше облекчен, че въпросът се е оказал лесен. Но не го оставих задълго в това състояние.

— Добре тогава — казах. — Какво пише, че е иззето от левия заден джоб на панталоните на жертвата?

— Нищо — отвърна Друкър. — Нищо не е записано.

— Нямам повече въпроси — казах.

19.

Като добър прокурор Дейна Бърг не спираше да мисли за предстоящия процес. Кръстосаният ѝ разпит на детектив Друкър не бе прицелен толкова в спечелването на днешната битка, а на процеса. Тя трябваше да се погрижи записаното в протокола днес да не настрои някой съдебен заседател срещу Друкър или срещу обвинението по делото. Най-умният ход, който предприе, бе да поиска десетминутна почивка, след като приключих с моя разпит. Така имаше време да отиде при Друкър и да разбере какво всъщност изниква.

Когато съдът поднови заседанието, Друкър имаше напълно различно становище за снимките и записа, които му бях показал.

Не бях изненадан.

— Детектив Друкър, имахте ли възможност да разгледате всички снимки на жертвата от местопрестъплението по време на почивката? — попита Дейна Бърг.

— Да — отвърна Друкър.

— И имате ли нови заключения за видяното?

— Разгледах всички снимки, които имам по делото, и сега вече смятам, че най-вероятно е имало портфейл в задния джоб на панталоните, когато тялото е било в багажника.

Нямаше как да не се усмихна. Бърг щеше да представи нещата така, все едно обвинението е направило откритието и го е осветлила.

— Но във вашия протокол пише, че няма портфейл. Как ще обясните това?

— Ами очевидно портфейлът в някакъв момент е взет.

— Взет? Имате предвид взет и изгубен?

— Възможно е.

— Може ли да е бил откраднат?

— Възможно е.

— Когато бяха претърсени дрехите върху трупа?

— Не сме го докосвали, докато беше в багажника. Изчакахме хората от Съдебна медицина да пристигнат, а след това тялото бе извадено от багажника. Взехме отпечатъци от пръсти с четеца и след това трупът бе увит в найлон. А после бе отнесен в Съдебна медицина за аутопсия.

— Можете ли да кажете кога дрехите са били свалени, претърсени и инвентаризирани?

— Всичко това е в задълженията на съдебния лекар. Тялото е било приготвено за аутопсия на следващия ден, после ми се обади сътрудник, че мога да отида и да взема вещите.

— Направихте ли го?

— Не веднага. Аутопсията бе насрочена за следващата сутрин. Изчаках, за да взема вещите тогава.

— Не беше ли спешно?

— Не. Сътрудникът на съдебния лекар ми прати имейл със списъка на вещите. Забелязах, че портфейл липсва, а другите вещи не изглеждаха важни за разследването.

— Значи сте получили имейл?

Друкър вдигна невинно поглед към съдията и попита:

— Може ли да видя документите си?

— Можете — каза Уорфийлд.

Друкър прелисти страниците на делото, спря и зачете.

— Имейлът е тук — каза той. — Получил съм го в четири и двайсет следобед след обаждането.

— Значи да пресметнем — продължи Бърг. — За първи път научавате, че няма портфейл, седемнайсет часа след като сте повикан на местопрестъплението на убийството, за да започнете разследването. Така ли е?

— Така е.

— И през това време не сте разполагали с дрехите и личните вещи, правилно ли разбирам?

— Правилно. Всичко може да се е случило с портфейла през това време.

— Може да е бил откраднат или изгубен?

— Правилно.

— Вие ли взехте портфейла, детектив Друкър?

— Не, изобщо не съм го виждал.

— Съзнателно ли го укрихте от уликите, които ви помолих да съберете за защитата?

— Не.

— Нямам повече въпроси, ваша чест.

Трябваше да ѝ го призная на Бърг. Умело измъкна Друкър от помийната яма на недостоверността и щеше да може да го ползва пак по време на процеса. Той бе освободен от свидетелската скамейка и аз казах на съдията, че нямам други свидетели и съм готов да изложа аргументите си. Бърг също каза, че е готова.

Уводът ми бе кратък и право в целта.

— Ваша чест, тук имаме ситуация, в която щатът губи важна улика, прикрива гафа си от защитата и сега от този провал страда защитата. Независимо дали действията им са умишлени, правото ми на справедлив процес е малко да се каже нарушено — то е погазено. Познавах жертвата. Познавах миналото му и начина му на действие. Той сменяше самоличностите си като носни кърпички. Загубата на този портфейл, който е съдържал самоличност на Сам Скейлс към момента на смъртта му, не позволява на моя екип да успее адекватно да разследва действията на жертвата и така да разбере за евентуални заплахи и убийци. Това са моите аргументи, ако вярвате на обясненията им, че портфейлът е бил неумишлено изгубен или откраднат от някой, който се е навъртал из коридорите на Съдебна медицина. Лично аз не вярвам на нищо от това. Това е съзнателно усилие да се подкопае справедливият процес. Полицията и обвинението са действали съвместно и…

Бърг скочи и възрази на моите предположения за действията и мотивите на прокуратурата.

— Това е аргументация — заявих. — Мога да кажа каквото си поискам.

— До известна степен — обади се Уорфийлд. — Няма да позволя да се отклонявате от протокола. Мисля, че се аргументирахте. Искате ли да добавите още нещо?

Бърг успя да ме извади от релсите и съдията нямаше да ме остави да се върна обратно на същия път.

— Не, ваша чест — казах. — Представих аргументите си.

— Госпожице Бърг — каза съдията. — Надявам се, че ще сте кратка.

Бърг отиде до катедрата и започна:

— Ваша чест, като оставим настрани театралниченето на защитата, няма съществуващи или представени тук доказателства, сочещи към заговор да се подкопае справедливият процес в този случай, а най-важното е, че няма никакви индикации за планирано затаяване или укриване в процеса на размяната на улики. Да, портфейлът на жертвата е изчезнал, но самият защитник осветли това чак тази сутрин. Идва тук и плаче, че е имало злоупотреба, но всъщност просто прави представление за медиите и щатът иска съдът да отхвърли тази молба.

Станах, за да отговоря, но съдията не ми позволи.

— Мисля, че чух достатъчно, господин Холър. Знам какво ще кажете и също така знам какво ще отговори госпожица Бърг. Затова нека пестим време, а?

Разбрах посланието и седнах.

— Съдът намира, че изнесената днес информация е много тревожна — продължи Уорфийлд. — Щатът признава, че в джоба на жертвата е имало портфейл, но не може да го представи за преглед от защитата. Дали портфейлът е изчезнал заради небрежност или нещо по-зловещо, ситуацията пак поставя защитата в неизгодна ситуация. Както предположи господин Холър, портфейлът може би е съдържал алтернативен документ за самоличност, използван от жертвата. Това, от своя страна, би могло да доведе до улики, подкрепящи позицията на господин Холър.

Уорфийлд млъкна и си прегледа записките, преди да продължи.

— В момента съдът не знае какъв е изходът, но ще излезе в почивка от четиридесет и осем часа, за да го обмисли. И това ще даде на щата също четиридесет и осем часа или да намери портфейла, или да установи какво точно се е случило. Продължаваме това изслушване в сряда в един часа и предложението ми към прокуратурата е да не се връща с празни ръце. Закривам заседанието.

Уорфийлд се завъртя на стола и стана. Слезе по трите стъпала от катедрата си бързо и грациозно, тогата ѝ се вееше след нея, когато стигна до вратата, водеща към кабинета ѝ, и изчезна.

— Добра работа — прошепна Дженифър в ухото ми.

— Може би — отговорих ѝ шепнешком. — Ще видим след два дни. Разпечата ли призовката?

— Да.

— Да отидем да видим дали ще мога да я убедя, докато съчувства на защитата.

Докато Дженифър отваряше куфарчето си, за да извади документа, Бърг се спря до масата на защитата на излизане.

— Ти наистина ли мислиш, че имам нещо общо с това? Че дори съм знаела за него?

Вдигнах поглед към нея за миг, след това отговорих:

— Не знам, Дейна. Знам само, че още от първия ден се опитваш да наклониш терена, така че топката да се търкаля към теб. Дай ми причина да не го вярвам. Иди и намери портфейла.

Тя се намръщи и се отдалечи, без да отговори.

— Ето — каза Дженифър.

Взех призовката и станах.

— Ще тръгвам — каза тя. — Кажи ми, ако има проблем.

— Добре. Да говорим утре сутринта. И благодаря за днес.

— Няма проблем. Ще го занесеш ли на Сиско?

— Да, но мисля да отида с него, да видя дали не мога да раздрусам малко клетката.

— Пожелавам ти късмет. ФБР обикновено не се поддават на раздрусване.

Отидох при секретаря на Уорфийлд и го помолих да се обади на съдията преди тя да стигне до кабинета си и да я попита дали може да ме приеме и да подпише призовка. Той неохотно звънна и видях леката изненада на лицето му, когато съдията очевидно му каза да ме прати при нея.

Секретарят отвори ниската врата и ме пусна в коридора към кабинета. Коридорът бе продължение на пространството му, там имаше шкафове от едната страна и голям принтер и бюро от другата. Минах през още един коридор, с много врати към кабинети на съдии.

Този на Уорфийлд беше вляво и вратата му бе отворена. Тя седеше зад бюрото си, бе окачила черната тога на закачалка.

— Имате призовка за мен ли? — попита тя.

— Да, госпожо съдия — казах. — Призовка за документи.

Подадох през бюрото документа, който бе изготвила Дженифър. Стоях прав, докато съдията го четеше.

— Това е федерално дело — каза тя.

— Става въпрос за ФБР, но призовката е щатска — обясних.

— Виждам, но знаете, че се движите по тънък лед. ФБР няма да реагира на щатска призовка. Трябва да минете през администрацията на главния прокурор, Холър.

— Някои биха казали, че тъкмо минаването през администрацията на главния прокурор е движение по тънък лед, госпожо съдия.

Тя не откъсваше очи от призовката и зачете на глас:

— „Всички документи, свързани със задържането на Самюел Скейлс под това или друго име…“.

Хвърли листа върху бюрото, облегна се в стола и ме погледна.

— Знаете къде ще отиде това, нали? В кошчето.

— Може — отвърнах.

— Просто опипвате почвата? Опитвате се да предизвикате реакция?

— Действам по интуиция. Щеше да помогне, ако разполагах с портфейла и с име, по което да работя. Имате ли проблем с това, че опипвам почвата, госпожо съдия?

Обръщах се към бившия адвокат в нея. Знаех, че е била в същата ситуация: когато имаш нужда от пробив и правиш всичко, за да го постигнеш.

— Нямам нищо против това, което правите — каза Уорфийлд. — Но е малко късно. Делото започва след месец.

— Ще съм готов, госпожо съдия.

Тя се наведе напред, грабна писалка от лъскава сребърна поставка на бюрото и подписа призовката. Подаде ми я.

— Благодаря, госпожо съдия — казах.

Тръгнах към вратата, но тя ме хвана, преди да успея да се измъкна.

— Освободих две седмици за избор на съдебни заседатели — каза на гърба ми.

Обърнах се и я погледнах.

— Ако се опитате да ме прецакате, като протакате и след това поискате отлагане, отговорът ми ще бъде „не“.

Кимнах в знак, че съм разбрал.

— Благодаря, ваша чест — казах.

Излязох през вратата с моята носеща слаба надежда призовка.

20.

В съдебната зала секретарят ми каза, че имам посетител, който ме чакал на местата за публиката, но приставът го прогонил, защото залата затваряла до края на деня.

— Едър тип? — попитах. — Черна тениска, ботуши?

— Не — отвърна секретарят. — Чернокож. С костюм. Това пробуди любопитството ми. Събрах си книжата, които бях оставил на мястото си на масата на защитата, и излязох от съдебната зала. В коридора видях посетителя, който ме чакаше на пейка до вратата. За малко да не го позная с костюм и вратовръзка.

— Бишоп?

— Адвокате.

— Бишоп, какво правиш тук? Излезе ли?

— Излязох, човече, готов съм да започна работа.

Тогава се сетих. Бях му предложил работа в последния си ден в затвора. Бишоп видя колебанието ми.

— Няма проблем, ако нямаш работа за мен, човече. Знам, че те чака дело и други простотии, за които да се тревожиш.

— Не, всичко е наред. Просто… се изненадах.

— Е, имаш ли нужда от шофьор?

— Имам. Искам да кажа, не всеки ден, но имам нужда от човек на повикване, да. Кога искаш да започнеш?

Бишоп разпери ръце, за да ми се покаже.

— Сложил съм си костюма за погребения — каза. — Готов съм.

— Ами шофьорска книжка? — попитах.

— Имам. Взех си я веднага щом излязох.

— Кога беше това?

— В сряда.

— Добре, дай да видя. Трябва да я снимам и да те добавя към осигуровката.

— Няма проблем.

Извади от джоба на панталоните си тънък портфейл и ми подаде чисто нова шофьорска книжка. Изглеждаше ми истинска. За първи път видях, че името му е Бамбаджан Бишоп. Извадих телефона си и я снимах.

— Откъде идва това име? — попитах.

— Майка ми е от Брега на слоновата кост — каза той. — Това е името на баща ѝ.

— Е, трябва да отида до Уестуд, за да оставя една призовка. Искаш ли да започнеш веднага?

— Тук съм. Готов съм.

Линкълнът ми бе в подземния паркинг. Отидохме до него, дадох ключовете на Бишоп и седнах на задната седалка.

Тръгнахме нагоре към изхода на наземното ниво и аз внимателно наблюдавах шофьорските му умения, докато му описвах същината на работата. Щеше да е на практика на повикване двайсет и четири часа, седем дни в седмицата, но през повечето време щях да го ползвам само в работните дни. Трябваше да има телефон, на който да му пращам есемеси. Без апарати за еднократна употреба. Никакъв алкохол. Без оръжия. Нямаше нужда да носи вратовръзка, но костюмът ми харесваше. Можеше да маха сакото, когато е в колата. В дните, когато щеше да ми е необходим, трябваше да дойде до къщата ми, където държах колата, и да тръгне оттам. Не можеше да взима колата ми в дома си за през нощта.

— Имам телефон — каза той, когато приключих. — Не е за еднократна употреба.

— Добре — отвърнах. — Трябва ми номерът. Някакви въпроси?

— Да. Колко ще получавам?

— Четиристотинте долара, които ти плащах за защита, спират, защото си навън и аз съм навън. Ще ти плащам по осемстотин на седмица, за да ме возиш. Ще имаш много свободно време и почивни дни.

— Мислех си хиляда.

— Аз си мислех осемстотин. Да видим как ще тръгне, след това можем да говорим за хиляда. Веднага щом процесът приключи и започна пак да печеля пари, ще говорим. Имаме ли сделка?

— Да. Имаме сделка.

— Добре.

— Къде в Уестуд отиваме?

— Федералната сграда на „Уилшър“ и 405-а.

— С пилоните отпред.

— Същата.

Излязохме от подземния паркинг, Бишоп подкара към 10-а магистрала и пое на запад, без да чака да му давам указания. Това бе добър знак. Извадих си телефона и пратих есемес на Сиско да ме чака във фоайето на федералната сграда в Уестуд.

Оставих телефона и погледнах очите на Бишоп в огледалото за обратно виждане.

— Как искаш да ти викам? — попитах. — Свикнал съм да ти казвам Бишоп, но това беше в затвора и може би…

— Бишоп е добре.

— Когато бях вътре, исках да ме оставят на мира. Не питах никого за нищо. Но сега трябва да те питам защо беше в Двете кули и как излезе?

— Излежавах една година за нарушаване на пробацията. При обичайни обстоятелства щяха да ме пратят в „Питчис“, но с мен работеше един полицай от разузнаването сред бандите и не искаше да ходи непрекъснато дотам. Така че извадих късмет. Получих самостоятелна килия в Двете кули вместо койка в обща стая в „Питчис“.

— Значи когато казваше, че отиваш в съда, всъщност си донасял на разузнаването сред бандите?

Той ме погледна в огледалото, предизвикан от тона ми.

— Аз го обработвах — каза той. — Не той мен.

— Значи няма да свидетелстваш по някое дело? — притиснах го. — Не искам да се превръщам в мишена, Бишоп.

— Няма дело, адвокате. Правех го, докато ми изтече годината, и след това спрях. Ако той пак почне да се навърта край мен, мога да му кажа да си го начука.

Историята му звучеше правдоподобно. Затворниците, които лежаха по една година или по-малко, обикновено не ги пращаха в щатски затвор. Прекарваха кратката си присъда в някое окръжно съоръжение, а почетното ранчо „Питър Джей Питчис“ бе най-голямото от тях.

— Ти си от Крипс, нали? — попитах.

— Бях свързан с тях — отвърна Бишоп.

— Кое подразделение?

— Южното.

По времето ми като обществен защитник вероятно бях защитавал обвиняеми от всяка позната клика и групировка на Блъдс и Крипс, но това беше много отдавна и не се сещах за имената на никакви бивши клиенти.

— Това е било преди твоето време, но се предполага, че момчетата от южното подразделение са убили Тупак във Вегас — казах.

— Така се говори — отвърна Бишоп. — Но това е било много отдавна. Никой от тези типове не беше там по едно и също време с мен.

— За какво беше пробацията ти?

— Продажба на наркотици.

— Защо тогава искаш да работиш за мен, като можеш да се върнеш при твоите авери и да продаваш наркотици? Там има повече пари.

— Знаеш защо, човече. Сега си имам момиче и дете. Ще се оженя и приключвам с всичко това.

— Сигурен ли си, Бамбаджан?

— Провери ме, човече. Ще видиш. Никога не съм употребявал и излязох от този живот. Ще си намеря жилище под наем тук и никога няма да се връщам там.

Бишоп се престрои по отиващата на север 5-а магистрала, за да излезе на „Уилшър“. Федералната сграда се издигаше петнайсет етажа нагоре край шосето, приличаше на гигантски сив надгробен камък.

Скоро бяхме на обширния паркинг около нея. Казах на Бишоп да остане на място и че ще му пратя есемес, когато излизам.

— Вероятно няма да се бавя — добавих.

— Ще си плащаш данъците? — попита той.

Не отговорих. Още нямах намерение да му разказвам за работата си.

Във фоайето видях, че Сиско ме чака от другата страна на металния детектор. Беше довел и Лорна. Това беше добре, защото тя бе лицензиран от щата призовкар. Законите на Калифорния изискват призовките да се връчват от призовкари или лицензирани частни детективи. Това е предохранителна мярка, целяща да премахне възможността адвокати или техни клиенти да връчват призовки и други правни документи на хора, с които са в диспут.

Обикновено не присъствам на връчването на призовката, но този път исках да съм там, за да направя заявление. Заявление, което се надявах да породи реакция от страна на Бюрото.

Минах през металния детектор и се качихме с асансьора до четиринайсетия етаж, където се намираше най-големият регионален офис на ФБР западно от Чикаго. Някак си се бяхме оказали сами в асансьора.

— Нали знаеш, че няма да я приемат? — каза Сиско.

— Знам — отвърнах. — Просто искам да предизвикам вълни, да ударя барабаните и да видя какво ще се случи.

— ФБР? — каза Лорна. — Не се надявай изобщо да реагират.

— Просто си приготви телефона — отговорих.

Спазвайки правилата, подадох на Сиско призовката, подписана от съдия Уорфийлд. Вратите на асансьора се отвориха на четиринайсетия етаж и пред нас се появи рецепцията, защитена от дебело стъкло като кабинка на банков касиер в зона с висока престъпност. Жената зад стъклото включи звуковата система.

— С какво мога да ви помогна?

Сиско се наведе към микрофона и прочете името на призовката.

— Бих искал да се видя с началника, специален агент Джон Трембли.

— Имате ли документи за самоличност? — попита рецепционистката. — И за тримата се отнася.

Извадих портфейла си и взех от него шофьорската си книжка и визитка — от старите, преди Калифорнийското адвокатско дружество да ме накара да махна надписа „Разумно съмнение на разумна цена“ от всичките ми рекламни материали. Сиско и Лорна също извадиха документи за самоличност и пуснахме всичко в чекмеджето под стъклото.

— Агент Трембли не приема никого без записан час — каза рецепционистката. — Мога да ви дам имейл, на който да се уговорите за нещо.

Сиско вдигна документа с името на Трембли над него и каза:

— Имам призовка, подписана от съдия, с която се изискват документи от агент Трембли. Трябва да я види веднага, а аз трябва да потвърдя връчването ѝ, иначе и двамата ще бъдем наказани за неуважение към съда.

— Всички призовки минават през администрацията на главния прокурор, а тя се намира в центъра — отвърна рецепционистката. — Би трябвало да знаете това.

— Знам го — каза Сиско. — Това е различно. Тази призовка има срок.

Аз се наведох към микрофон.

— Може ли да повикате агент Трембли, моля? — попитах. — Той би искал да знае затова.

Рецепционистката изглеждаше направо потресена от тази молба, но каза:

— Сложете я в чекмеджето.

Металното чекмедже се плъзна навън с нашите документи за самоличност в него, които аз взех. Визитката ми бе на дъното. Взех я и я дадох на Сиско, който я пъхна под кламера, е който бяха захванати листовете на призовката.

Сиско сложи призовката в чекмеджето и то веднага бе издърпано навътре. Рецепционистката изключи звуковата система, взе документ и го разгледа. След това вдигна телефона и набра. Стъклото приглуши краткия ѝ разговор.

След няколко секунди от вратата зад рецепционистката излезе мъж е костюм взе призовката и ѝ хвърли само бегъл поглед, докато отваряше вратата и излизаше в чакалнята.

— Агент Трембли? — попитах.

— Не — отвърна той. — Агент Изън. Не приемаме призовки тук.

Кимнах към тази в ръката му и казах:

— Току-що я приехте.

— Не, това трябва да се отнесе в администрацията на главния прокурор — настоя той.

Лорна вдигна мобилния си телефон и засне Изън и призовката.

— Хей! — извика агентът. — Никакви снимки. Изтрийте това веднага!

— Призовката ви е връчена — каза Сиско.

Мисията бе изпълнена и аз се пресегнах назад, за да натисна бутона на асансьора. Вратите се отвориха веднага. Погледнах Изън и казах:

— Визитката ми е вътре. Кажете на Трембли, че може да ми се обажда по всяко време.

Оставихме Изън с призовката в ръка. Докато вратите на асансьора се затваряха, го видях да поглежда през стъклото към рецепционистката. Изглеждаше едновременно ядосан и засрамен.

Когато слязохме във фоайето, съобщих на Лорна и Сиско новината за Бишоп.

— Току-що наех шофьор — казах им.

Минахме през стъклените врати към плаца със знамената.

— Кой? — попита Лорна. — Мислех, че наемането на хора е моя работа.

— Бамбаджан Бишоп — отвърнах.

— Какво? — каза Лорна. — Кой?

— Това не е ли човекът, който ти пазеше гърба в Двете кули? — попита Сиско.

— Точно така — казах. — Излязъл е и го пробвам като шофьор. Парите за защита, които плащах на приятелката му, сега спират и му плащам осемстотин на седмица да ме вози.

— И му имаш доверие? — попита Лорна.

— Не точно — отвърнах. — Трябва да се уверя, че няма скрит дневен ред. След скандала с подслушването и липсващия портфейл няма да се учудя на нищо, което ни погоди другата страна.

— Мислиш, че може да те подслушват чрез него? — попита Лорна.

— Засега няма индикации за това, но искам да съм сигурен — казах. — И тук идваш ти, здравеняко.

— Къде е той?

— Някъде на паркинга. Ще му пратя есемес да дойде да ме вземе.

— Искаш да го сгъна на капака на колата или какво?

— Искам да го претърсиш за подслушвателно устройство, но няма нужда да го сгъваш. Мисля, че ще съдейства. Ако не, тогава ще знаем.

Когато стигнахме до паркинга, пуснах съобщение на номера, който Бишоп ми бе дал, и зачакахме. Когато линкълнът спря до нас, с Лорна се качихме на задната седалка, а Сиско с мъка се побра на предната.

— Бишоп, запознай се с Лорна и Сиско — казах. — Лорна управлява кантората и ще ти е на разположение за всички документи, необходими за назначението. А Сиско е моят детектив и трябва да те провери.

— За какво да ме провери? — попита Бишоп.

— За подслушвателно устройство — каза Сиско. — Малко ще те поопипам.

— Това са глупости — протестира Бишоп. — Нямам по себе си никакви микрофони.

— И аз не мисля, че имаш — казах. — Но в тази кола се провеждат много поверителни разговори. Трябва да съм в състояние да гарантирам на клиентите си, че те наистина са поверителни.

— Както кажеш — отвърна Бишоп. — Нямам какво да крия.

Сиско се завъртя на седалката и посегна с големите си ръце към гърдите на Бишоп. Отне му по-малко от минута, за да стигне до решение.

— Чист е.

— Добре — отвърнах. — Добре дошъл в екипа, Бишоп.

21.

Те дойдоха още същата вечер в дома ми. Почукването бе толкова силно, че Кендал почти изпищя. Правеше си телевизионен маратон с последния сезон на „Семейство Сопрано“ и нервите ѝ бяха опънати. Аз седях до нея на дивана и преглеждах старите дела на Сам Скейлс, с които се бях занимавал.

Отворих вратата и там стояха мъж и жена. Знаех, че са федерални агенти, още преди да проговорят или да си покажат значките. Представиха се като агенти Рик Айело и Дон Рут. Над рамото ми видяха Кендал на дивана и попитаха дали можем да поговорим някъде насаме. Излязох навън и им посочих масата и столовете в края на верандата.

— Там е добре — казах.

Тръгнахме към масата и движението ни задейства лампите на верандата — два аплика на стената и полилей на тавана. Това ми подсказа, че се е включила и активиращата се от движение камера.

Спряхме край високата маса, но никой не седна. Аз разчупих леда.

— Предполагам, че това е заради призовката, която оставихме на шефа ви днес.

— Да, господине, заради това е — каза Айело.

— Трябва да разберем защо смятате, че Бюрото има някаква информация за действията на Сам Скейлс — каза Рут.

Усмихнах се и разперих ръце.

— Вече има ли значение? — попитах. — Нима вие двамата не го потвърждавате, като се появявате в къщата ми в девет вечерта? Мислех, че призовката ще предизвика вълнение и стрес, но честно казано, очаквах ви най-рано утре, може би в сряда.

— Радвам се, че това ви забавлява, господин Холър — каза Айело. — На нас не ни е смешно.

— Не, това, което не е смешно, е, че съм обвинен в убийство на човек, наблюдаван от ФБР — казах. — Може би вие ще ми кажете: как се случи това?

Блъфирах с надеждата да получа потвърждение или някаква индикация, че съм на прав път със Сам Скейлс. Но агентите бяха прекалено умни за това.

— Добър опит — каза Рут.

От вътрешния джоб на стандартното за ФБР сако Айело извади сгънат документ и ми го подаде.

— Това е тъпата ви призовчица — каза той. — Избършете си задника с нея.

— А какво става с молбата ми по Закона за достъп до обществената информация? — попитах. — Предполагам, че и с нея мога да си обърша задника, а?

— Очакваме повече да не чуваме нищо от вас — каза Рут.

Кимна на Айело и двамата се обърнаха към стълбите. Гледах ги как се отдалечават и след това без да се замисля, направих представление за пред камерата.

— Или какво? — извиках след тях. — Знаете, че всичко ще излезе наяве на процеса. Няма да гния в затвора само за да запазите в тайна разследването си за „Биогрийн“.

Рут направи идеален пирует и тръгна към мен. Но Айело я изпревари и стигна до мен пръв.

— Какво каза?

— Мисля, че ме чухте много добре — отвърнах.

Той вдигна ръце и ме блъсна към парапета на верандата, след това се приближи, хвана ме и ме наведе назад над улицата, която бе на осем метра под нас.

— Холър, предупреден си. Всеки твой опит да компрометираш федерално разследване, което няма нищо общо с твоята… ситуация… ще бъде посрещнат с много сурово противодействие.

Рут направи усилие да издърпа партньора си, но не ѝ достигаха килограми и мускулна сила.

— Какво се случва в този завод? — попитах. — Какви ги върши Опаризио? Изобличих го преди девет години. Малко закъсняхте да се включите в играта.

Айело ме притисна още повече с цялата си тежест. Парапетът беше дървен и притискаше силно гръбнака ми. Стори ми се, че ще се откърти и двамата ще паднем на улицата.

— Рик! — извика Рут. — Пусни го. Веднага!

Айело най-накрая ме дръпна за яката обратно на твърдия под и вдигна показалец пред лицето ми.

— Не знаеш с какво си имаш работа.

— Май си сбъркал луната, по която лаеш — отвърнах. — Това ли…

— Ти си сбъркал планетата, Холър — сопна се Айело. — Стой далеч от това. Или ще станеш свидетел на мощта на федералното правителство.

— Това заплаха ли е? — попитах.

Рут дръпна партньора си за ръката, обърна се към мен и каза:

— Приятна вечер.

Задърпа го към стъпалата. Двамата подминаха Кендал, която вече стоеше на отворената врата на къщата, след като повишаването на тона я бе откъснало от телевизора. Гледах ги как си тръгват и реших да не си правя труда да им пускам още стръв. Те слязоха по стълбите на улицата. Чух как Рут сгълча Айело с напрегнат шепот.

— Какви са тия глупости? — скастри го. — Качвай се в колата.

Чух вратите на колата им да се отварят и затварят, след това двигателят се включи и гумите изхвърлиха парченца чакъл, когато потеглиха и поеха надолу по склона.

— Кои бяха тези? — попита Кендал.

— ФБР.

— Какво?! Какво искаха?

— Да ме сплашат. Дай да влезем.

Първото, което направих, когато влязохме, беше да отида до приложението за камерата „Ринг“ и да проверя дали сблъсъкът на верандата се вижда и чува ясно. Целият бе записан, но звукът на места пропадаше. Нямах съмнение, че може да се коригира от специалист по звука, ако се наложи. Пратих видеото на Сиско и Дженифър, за да имат и те копия. Написах им и кратко съобщение към прикачения файл.

Върнах се на дивана до Кендал, но ми беше трудно да се съсредоточа върху работата по делата.

— Какво точно искаха? — попита Кендал.

— Днес им сритах кочината — казах. — Искаха да сритат моята.

— Успяха ли.

— Не.

— Добре. Искаш да продължиш да работиш ли?

— Не, мисля, че приключих за тази вечер.

— Тогава да си лягаме.

— Добра идея.

Но преходът към спалнята бе прекъснат от Сиско, който се обади, след като бе изгледал видеото, което му бях пратил. Казах на Кендал, че ще отида при нея след няколко минути.

— Изглеждат доста раздразнени — каза Сиско.

— Определено не са доволни от призовката, която им връчихме днес — отвърнах. — Каквото и да правят в „Биогрийн“, не ни искат в картинката.

— Но продължаваме, нали?

— Точно така. Чу ли нещо от индианците след тази сутрин?

— Получих доклад за страничното наблюдение. Все още никаква следа от Опаризио.

— Трябва да го намерим. Ами другото нещо, с което се занимаваше?

— Да, смятах да те информирам утре. Тази вечер нямаше нищо. Никакви червени лампи. След като те остави в къщата, тръгна пеша надолу към „Сънсет“, поръча храна в „Занкоу Чикън“ и изчака да го вземат. Видях да спира кола, а в нея беше жена му.

— Как разбра, че е жена му?

— Нали ѝ носех пари всяка седмица, след като те прибраха.

— Вярно. Забравих.

— В колата беше и детето. Взеха го заедно с вечерята и се прибраха в Ингълуд. И това беше всичко.

— Не се ли обади на някого?

— Два пъти, но го следях. Бяха приятелски обаждания. Усмихваше се, беше оживен, не изглеждаше като таен информатор, който докладва.

— И въпреки това, ако получим възможност, трябва да проверим телефона му. Вземи разпечатка с обажданията. Искам да съм сигурен.

Осъзнах, че тонът ми подсказва, че съм разочарован, че Бамбаджан Бишоп не е доносник на прокуратурата или полицията. И май наистина бях. Ако беше, можех да го използвам и накрая да бъда възнаграден, когато се стигнеше до изобличаване на нарушението в съда.

— Мисля, че след онова с подслушването в затвора и липсващия портфейл ще са луди, ако ни вкарат подводница — каза Сиско.

— Вероятно си прав — признах. — Но не го изпускай от очи още една вечер. Никога не се знае.

— Разбрано.

— Добре, Сиско, благодаря. Ще говорим утре.

Веднага щом прекъснах разговора, се сетих за Бош. Не му бях пратил видеото от сблъсъка с двамата агенти на ФБР.

Обадих му се и той вдигна след две позвънявания.

— Изчакай — каза. — Да изляза на тихо.

Чувах отчетливо звуци от казино във фона: звънците на слот машини, викове на хора. След това стана тихо и Бош се обади.

— Аз съм. Къде си, по дяволите?

— Във Вегас. Не чу ли? Току-що отседнах в „Мандалей“.

— Какво правиш там? Мислех, че работиш за мен.

Веднага съжалих за думите си.

— Имам предвид — с мен.

— Така е. Затова съм тук. По следите на нещо.

— Е, днес напипахме много чувствително място на ФБР. Двама агенти цъфнаха на прага ми да ми кажат да не ровим около „Биогрийн“, тоест потвърдиха, че сме на прав път.

— Е, те ги обичат тия номера.

— Не знам какво търсиш там, но искам да съсредоточим всичките си усилия, за да открием как Сам се е замесил с Опаризио и „Биогрийн“. Мисля, че това ще е разковничето. Може да ни спечели делото.

— Разбрах. Би трябвало да се върна до утре вечер.

— Ще ми кажеш ли какво правиш?

— Проследявам стъпките на Сам Скейлс. Последният му арест е за набиране на пари за фалшива благотворителна акция за жертвите на стрелбата на музикалния фестивал тук. Помниш ли това? Стрелецът е бил отседнал тук, в „Мандалей“.

— Разбира се, че помня. Поредният безумен акт на свръхагресия, станал възможен заради лесния достъп до мощни оръжия.

— Нали не си от Националната асоциация на стрелците?

— Не, не съм.

— Както и да е, щатът Невада подгонва всички тези измами, свързани със стрелбата, и Сам Скейлс е арестуван в Ел Ей. Екстрадират го обратно тук, за да бъде съден, а той сключва споразумение и лежи петнайсет месеца за измама в „Хай Дезърт“.

— Помня, че ми се обади от затвора тогава. Искаше да го представлявам, но отказах. Но не можеше ли да разбереш всичко това по телефона? Трябваш ми тук.

— Не и това, което съм планирал за утре. Щатският затвор „Хай Дезърт“ е на час път оттук. Съкилийникът на Скейлс е още там и смятам да отида и да говоря с него. Уговорката е за осем сутринта. След това тръгвам за Ел Ей.

— Мислиш ли, че знае нещо?

— Излежава петгодишна присъда за измама в особено големи размери. Продавал фалшиви чипове от казино, прибрал два милиона, преди да го хванат. Тези двамата са прекарали петнайсет месеца в една килия. Мисля си, че може да са си разказвали какво са правили и какво възнамеряват да правят.

— Идеално, събрали са двама измамници в една килия. Лика-прилика са си.

— Обикновено се опитват да събират белите якички, за да не ги тормозят силовите играчи.

— Благодаря, че ме светна.

— Е, ти знаеш повече от мен за затворите — каза Бош.

— Не знам дали това е заяждане или комплимент. Със самолет ли отиде или с кола?

— С кола.

— Добре, обади ми се, когато тръгнеш насам. Искам да събера всички в сряда след съда, за да обсъдим следващите стъпки.

— Ще съм там.

След като прекъснах връзката, се замислих. Усещах, че екипът се приближава до големите тайни по това дело. Бяхме набрали инерция, която можеше да ни отведе до истината и триумфа. Въпросът беше дали ще успеем навреме.

Кендал ме повика откъм спалня а:

— Идваш ли или не?

Събрах папките, които бях пръснал, и станах от дивана. Прибрах книжата в куфарчето си и го затворих.

— Идвам.

Тръгнах по коридора, а тя стоеше там по халат. Стреснах се и спрях.

— Изплаши ме — казах.

— Знаеш ли, това се случи и преди — отвърна тя.

— Кое?

— Знаеш. Остави работата да завладее живота ти. Нашия живот. Ден и нощ. И това, което имахме, изчезна. Ето ни пак заедно и ти го правиш отново.

Пресегнах се и нежно хванах хавлиения колан на халата ѝ, който тя бе завързала хлабаво около кръста си. И го подръпнах игриво.

— Ела тук. Не е същото, мила. Става въпрос за мен. Моето дело. Трябва да дам всичко за него, иначе може да няма бъдеще за нас. Имам месец до процеса. Просто трябва да се примириш с това за месец. Става ли? Ще ми направиш ли тази услуга?

Прокарах длани по ръцете ѝ до раменете и зачаках. Тя мълчеше. Просто се взираше в пода между нас.

— Не можеш ли да ми дадеш един месец? — попитах.

Тя поклати глава.

— Не е това — каза. — Мога да ти дам месец. Но понякога ми говориш като на съдебен заседател, все едно се опитваш да ме убедиш, че не си виновен.

Пуснах раменете ѝ.

— И ти мислиш, че съм?

— Не. Казвам ти как ми говориш.

— Не знам какво имаш предвид — отвърнах. — Но ако мислиш, че се опитвам да си играя с теб, може би наистина трябва да си легнеш, а аз да се върна към работата си. Трябва да измисля как да убедя истинските съдебни заседатели, че не съм убиец.

И я оставих там в коридора.

22.

Вторник, 14 януари

Работих до късно и заспах на дивана. Бях забравил да включа зарядното към монитора на глезена ми и той ме събуди в 8:15 с остро писукане, което ми подсказа, че батерията на устройството ще падне след час. И щях да съм в нарушение на условията на освобождаването ми под гаранция.

Прецених честотата на писуканията. Засега алармата беше на интервал от пет секунди, но знаех, че той ще се скъси и с изтичането на този последен час звукът ще стане оглушително силен. Не можех просто ей така да вляза в спалнята и да взема зарядното, без да събудя Кендал, която обичаше да си поспива повечето сутрини. Но тъй като нямах особен избор, изчислих движението, влязох набързо и успях да включа кабела в устройството на глезена си преди следващото писукане. По всичко личеше, че Кендал продължава да спи. Лежеше на една страна, с гръб към мен, виждах как ръката ѝ помръдва с всяко ритмично сънено вдишване и издишване. Сега трябваше да мине час, докато устройството се зареди, но бях оставил телефона, лаптопа и куфарчето си във всекидневната. Можех да измъкна зарядното от контакта и да изляза от стаята, но чувствах, че вече насилвам късмета си. Ако алармата се включеше пак, определено щеше да събуди Кендал.

Дистанционното на телевизора беше на леглото, оставено там от Кендал предната вечер, и можех да го стигна с ръка. Включих плоския екран и веднага заглуших звука. Включих телетекста и зачетох заглавията на новините. Долната камара се канеше да праща на Сената искане за импийчмънт, което всички в страната знаеха, че няма да мине. Но то бе завладяло новинарския поток. Гледах и четох заглавия двайсет минути, преди за няколко секунди ефирно време да се появи друга новина. Беше за нарастваща тревога в Азия, след като бе потвърдено, че мистериозен вирус, появил се в Ухан, Китай, е прескочил международните граници.

Чух, че телефонът ми започна да звъни във всекидневната. Погледнах си часовника. Вече беше 8:45 и според мен мониторът на глезена ми вече се бе заредил достатъчно, че ако го изключа от контакта, алармата да не се включи. Дръпнах кабела и бързо тръгнах да вдигна телефона. Бях пропуснал обаждането, но видях, че е от Бош. Веднага му звъннах.

— Мик, това няма да стане — каза той.

— В затвора ли си? — попитах.

— Тук съм и се видях с човека. Казва се Остин Нидерланд, но не желае да говори с мен. Заяви, че знае име, което ще ни каже всичко необходимо за делата на Сам Скейлс. Но не иска да ми го даде.

— Какво иска? Обжалването му вече трябва да е минало.

— Иска теб, Мик.

— Какво означава това?

— Каза, че ще даде името само на теб. Знае за теб. Скейлс сигурно му е казал, че си добър адвокат. Нидерланд твърди, че ще ти каже името, ако дойдеш тук, влезеш като негов адвокат и разговаряш с него. Предполагам, че за да видиш дали по делото му не може да се направи нещо. Остават му още две години от присъдата. Това значи, че ще лежи още осемнайсет месеца.

— Имаш предвид днес? Да отида там днес?

— Можеш ли? Ще уредя среща и ще те чакам тук.

— Не мога, Хари. Имам монитор на глезена и ограничения на пускането под гаранция. Не мога да напускам окръга.

— Мамка му, забравих.

— Ами видеовръзка? Можем ли да уредим нещо такова?

— Проверих, в затвора правят подобни неща само при съдебно изслушване. Няма конферентни връзки от разстояние за адвокати и клиенти.

Настъпи мълчание, докато обмислях това.

— Какво друго каза за това име? — попитах накрая. — Имам предвид, ако преминем през всички тези препятствия и накрая той каже, че става въпрос за Луис Опаризио? Тогава ще сме доникъде. Вече знаем това име.

— Не е Опаризио — отвърна Бош. — Казах му това име и по лицето му познах, че не го знае.

— Добре, може ли изобщо това да стане днес? Утре съм в съда. Дори да убедя съдията да ме пусне да отида там, трябва да се върна до довечера, най-късно утре сутринта. Мислиш ли, че ще мога да отида и да се върна? Това е затвор, а там не обичат да съдействат на защитата.

— Решението е твое, Мик, но щом трябва да говориш със съдията за разрешение, може би тя ще ти даде заповед, с която да влезеш.

— Различни щати, Хари. Тя няма юрисдикция.

— Добре… какво да направим?

— Стой там. Ще видя какво мога да направя. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо.

Прекъснах връзката и се замислих как най-добре да подходя към това. После се обадих на Лорна и я попитах дали има нещо в графика ми.

— Днес трябва да предадеш първия списък със свидетелите — каза тя. — Но нищо друго. А след това имаш продължение на вчерашното изслушване утре в един.

— Добре, вече имам готов списък със свидетели — отвърнах. — Ще го пратя. Може да отида до Лас Вегас, ако съдията ми позволи.

— Какво има във Вегас?

— Затвор, в който Сам Скейлс е лежал за последно. Искам да говоря със съкилийника му.

— Успех! Кажи ми после как е минало.

След това се обадих в съдебната зала на съдия Уорфийлд и попаднах на секретаря ѝ Андрю. Казах, че искам конферентна връзка със съдията, за да помоля да ми бъде позволено да напусна окръга за ден, за да говоря със свидетел. Секретарят заяви, че ще го обсъди със съдията и ще ми върне обаждане. Напомних му, че Дейна Бърг трябва да бъде уведомена.

Докато чаках, реших да действам така, все едно ще получа разрешение от съдията, и си запазих полети с „Джетсуитс“ от Бърбанк за Лас Вегас. Първият беше след два часа.

Минаха трийсет минути без обаждане от съдията или секретаря ѝ. Звъннах пак и натиснах за отговор. Андрю каза, че съдията няма нищо против телевръзка, но Дейна Бърг не е отговорила на оставеното ѝ съобщение.

— Може ли съдията просто да говори с мен тогава? — попитах. — Времето ни притиска. Мога да се видя с този потенциален свидетел само днес и трябва да знам дали мога да напусна окръга. Ако оставите съобщение на Бърг кога започва конферентният разговор, предполагам, че тя ще реагира и ще се включи в него. Ако просто чакате да се обади, ще чакаме цял ден.

Секретарят се вслуша в думите ми и каза, че ще ми звънне пак. Минаха още двайсет минути и Андрю се обади, за да каже, че ме свързва в конферентна връзка със съдията и прокурор Дейна Бърг. Самолетът ми отлиташе след седемдесет минути.

Скоро чух гласа на съдията в телефона.

— Мисля, че всички вече са тук — каза тя. — Господин Холър, искате отклонение от ограниченията на гаранцията?

— Да, ваша чест, само за един ден — отвърнах. — Трябва да отида до Лас Вегас, за да се видя със свидетел.

— Лас Вегас. Наистина ли, господин Холър?

— Не е каквото си мислите, госпожо съдия. Дори няма да се доближавам до казината. Сам Скейлс е лежал за последно в щатския затвор „Хай Дезърт“, който е на час път на север от Лас Вегас. Съкилийникът му все още е там и искам да говоря с него. Обвинението не ни даде никаква информация за действията на Скейлс преди убийството. Съкилийникът може да се окаже важен свидетел на защитата. Един от детективите ми в момента е в този затвор. Каза, че затворникът щял да говори само с мен. Резервирал съм полет за Вегас в 11:40 и обратен в седем часа.

— Това не е ли малко прибързано, господин Холър?

— Не, ваша чест. Не знам какво ще реши съдът. Просто искам да съм сигурен, че ще мога да стигна дотам, ако съдът позволи.

— Госпожице Бърг? Обвинението възразява ли на искането на защитата?

— Първо бих искала да попитам за името на затворника, с когото той ще се види — каза Бърг.

— Остин Нидерланд — отвърнах. — Намира се в щатския затвор „Хай Дезърт“.

— Ваша чест — започна Бърг, — щатът възразява срещу това пътуване извън ограниченията на пускането под гаранция и настоява за спазване на първоначалните уговорки от съдебното заседание. Смятаме, че има опасност господин Холър да се укрие. Още повече сега, защото колкото повече процесът наближава, толкова по-ясно му става, че присъдата и затворът са му сигурни.

— Госпожо съдия, твърдението на обвинението е абсурдно — намесих се бързо. — От пет седмици съм извън ареста и не правя нищо друго, освен да подготвям защитата си, въпреки че съм в неизгодната ситуация да си имам работа с прокуратура, която не обича да играе по правилата.

— Ваша чест, няма никаква неизгодна ситуация и никакви доказателства, че прокуратурата не играе по правилата — натърти Бърг. — Защитата е уведомявана за всичко още от началото на…

— Стига, стига — извика Уорфийлд. — Нямам намерение да започвам деня си, като се правя на рефер между вас двамата. Това започва да ми писва. А що се отнася до молбата, защитата проучи ли възможностите за разговор от дистанция?

— Да, ваша чест — казах. — Повярвайте ми, бих предпочел да е така, но моят детектив ми каза, че затворът не позволява този вид разговори, освен ако не става въпрос за съдебни заседания.

— Добре — каза Уорфийлд. — Съдът ще позволи на господин Холър да разпита този свидетел. Ще уведомя надлежно отговарящите за задържането и пускането под гаранция и, господин Холър, трябва да се върнете в този окръг днес до полунощ, иначе предреченото от госпожица Бърг ще се сбъдне. Ще бъдете разглеждан като беглец. Ясно ли е?

— Да, ваша чест — казах. — Благодаря. И ако мога да отправя още една бърза молба?

— Така си и знаех — обади се Бърг.

— Какво има, господин Холър? — попита Уорфийлд.

— Ваша чест, нося монитор на глезена и съм сигурен, че това ще е проблем в затвора в Невада.

— Няма начин — намеси се категорично Бърг. — Не говорите сериозно. Няма да приемем той да си свали монитора. Щатът…

— Не искам това — прекъснах я. — Моля за писмо от съда, което секретарят на ваша чест да напише набързо и да ми прати по имейла, с обяснение за положението ми, ако стане въпрос за него.

Настъпи мълчание, в което съдията най-вероятно чакаше Бърг да възрази. Но според мен прокурорът вероятно смяташе, че е прекалила с гръмогласните възражения срещу свалянето на монитора. Беше реагирала преувеличено и сега мълчеше.

— Добре — каза Уорфийлд. — Ще съставя бележка и ще накарам Андрю да ви я изпрати.

— Благодаря, ваша чест — отвърнах.

След разговора се свързах с Бош и му казах, че ще отида. Казах му да уреди среща с Нидерланд за два следобед. Така щях да имам време да отлетя дотам и да ме откарат с кола до затвора. Предупредих го също така да се оглежда внимателно.

— Трябваше да съобщя името на Нидерланд на обвинението — казах. — Съмнявам се, че ще успеят да пратят там някого преди мен. Но може да се опитат да ни прецакат по някакъв начин.

— Няма да мърдам — заяви Бош. — Ще си отварям очите за всичко необичайно. Обади ми се, когато наближиш.

След бърз душ и бръснене облякох чисти дрехи за пътуване и бях готов да тръгвам. Свалих и разпечатах писмото от съдия Уорфийлд и го прибрах в куфарчето си.

Кендал беше будна и бе в кухнята. Възцари се тежко мълчание, което тя наруши първа.

— Съжалявам за снощи — каза тихо. — Знам, че трябва да вложиш всичките си усилия в защитата си. Държах се себично.

— Не, аз съжалявам — заявих. — Пренебрегвах те, а това не биваше да се случва. Мога да бъда по-добър, обещавам.

— Най-доброто, което можеш да направиш за мен, е да спечелиш делото.

— Това е планът.

Прегърнахме се и аз я целунах за довиждане.

Бамбаджан Бишоп ме чакаше пред стълбите.

— Точно навреме — казах. — Дотук добре.

— Къде отиваме? — попита той.

— Летище Бърбанк. Летя за Вегас. След това си свободен до осем вечерта, когато ще се върна. Ще трябва да ме вземеш.

— Ясно.

Терминалът на „Джет Суитс“ не е в търговската част на Бърбанк. Скрит е в дълга редица от частни самолетни оператори и хангари. Стигнах там петнайсет минути преди полета.

Всички места бяха продадени и трийсет пасажери отлетяхме над планината Сан Габриел и след това над пустинята Мохаве. След лудницата сутринта най-накрая започнах да се отпускам.

Мястото ми бе до прозореца и жената до мен носеше хирургическа маска. Зачудих се дали знае нещо, което аз не знам.

Обърнах се и погледнах в нищото под мен. Кафявата обгорена от слънцето пустиня се простираше във всички посоки, докъдето ми виждаха очите. И правеше всичко да изглежда несъстоятелно. Включително и мен.

23.

Хари Бош ме чакаше пред главния вход на затвора. Посрещна ме на вратата на колата, докато слизах. Слънцето напичаше и бях забравил да си взема слънчеви очила. Присвих очи срещу него.

— Може ли да пусна човека и ти да ме върнеш на летището? — попитах. — Полетът е в седем.

— Да, няма проблем — каза той.

Уверих се, че съм си взел куфарчето, дадох бакшиш на шофьора и го отпратих.

С Бош тръгнахме към входа на затвора.

— Влез през вратите и след това има друга врата само за адвокати. Мини през нея и всичко трябва да е уредено. Нидерланд би трябвало да те чака в два.

— И ти можеш да минеш през входа за адвокати — казах. — Ти си…

— Не, няма да вляза с теб. Ще сте само двамата — адвокат и клиент.

— И аз това казвам, влез с мен. Работиш за мен като детектив и това те поставя под чадъра на конфиденциалността.

— Да, но ти ще работиш за него, а аз не искам да работя за този човек.

— Какви ги говориш?

— Избирам си случаите, Мик. Не работя за престъпници — така все едно отменям всичко, което съм направил в кариерата си.

Спрях и го погледнах.

— Май трябва да приема това за комплимент — заявих.

— Казах ти на заседанието за пускане под гаранция, че ти вярвам — отвърна той. — Нямаше да съм тук, ако не беше така.

Обърнах се и погледнах към затвора.

— Е, добре тогава.

— Ще те чакам тук отвън — обясни Бош. — Ти научи от него името, а аз ще съм готов да работя по него.

— Ще те уведомя.

— Успех.

Озовах се в стая с Нидерланд чак след четиридесет минути. Мониторът на глезена ми включваше алармите на надзирателите, точно както бях предполагал. Писмото от съдия Уорфийлд се оказа недостатъчно, защото можеше да бъде подправено. Някой се обади в кабинета ѝ, за да потвърди, че ми е разрешила да пътувам до Невада, но ми съобщиха, че в момента била в заседание. Чак когато Уорфийлд излезе в обедна почивка и върна обаждането, ме вкараха в стаята за разговори между адвокати и клиенти. Бях закъснял с половин час и Нидерланд изглеждаше ядосан.

Седеше на стол от другата страна на завинтената за пода маса. На ръцете му имаше белезници и от китките му се спускаше верига, когато бе хваната за халка, също завинтена за пода. Въпреки това той се опита да стане и дръпна здраво веригата, докато аз сядах на мястото си.

— Господин Нидерланд, аз съм Майкъл Холър — започнах. — Съжалявам…

— Знам кой си, мамка ти — каза той.

— Казали сте на моя…

— Майната ти.

— Моля?

— Изчезвай оттук.

— Току-що долетях от Лос Анджелис, защото сте казали на моя…

— Не разбираш ли, мамка ти?

Вдигна рязко нагоре окованите си ръце, докато веригата не се изпъна. Дланите му сякаш се увиха около въображаема шия. Моята шия.

— Преди не правеха така — каза. — Не оковаваха хората така. Не и когато се срещат с адвоката си. Не знаех. Не знаех, мамка му. Трябваше вече да си мъртъв, копеле.

— Какви ги говориш? — попитах. — Защо трябваше да съм мъртъв?

— Защото си си счупил шибания врат.

Изстреля думите през стиснати зъби. Не беше едър, нито мускулест. Имаше рядка руса коса и бледа кожа — което не бе изненадващо предвид настоящия му адрес. Но излъчващата се от лицето му чиста омраза беше направо плашеща. Първата ми мисъл беше, че тук има някаква уловка и че той работи за Луис Опаризио — че е наемен убиец от някаква сложна схема за премахването ми. Но я отхвърлих. Условията на посещението ми противоречаха на подобен план. А и зад омразата, изписана на лицето на Нидерланд, определено имаше емоция.

— Трябвало е да ме убиеш — казах. — Защо?

— Защото ти уби приятеля ми — отвърна той пак през стиснати зъби.

— Не съм убил Сам Скейлс. Затова съм тук. Опитвам се да намеря човека, който го е направил, и ти току-що загуби цял шибан ден от времето ми и от времето на детектива ми. Може и да не ми вярваш, дори може да вляза в затвора за това, но запомни: човекът, който го е извършил, е на свобода. И като не ми помагаш, помагаш на него.

Станах и се обърнах към желязната врата, вдигнах ръка и почуках по нея. Бях ядосан и гневен и се чудех дали има по-ранен обратен полет, така че да не си изгубя целия ден.

— Чакай малко — каза Нидерланд.

Обърнах се към него.

— Докажи го — заяви той.

— Това се опитвам да направя — отвърнах. — И никак не ми помага, когато тръгна на доверие и…

— Не, имам предвид докажи го тук и сега.

— И как да го направя?

— Седни.

Той кимна към празното ми място. Неохотно седнах.

— Не мога да ти го докажа — казах. — Поне не още.

— Той ми каза, че си го предал — продължи Нидерланд. — Да, прочутият адвокат с линкълна. Направил си се на холивудска звезда, когато направиха филм за теб, и си зарязал всички, които разчитаха на теб, в канавката.

— Това не е вярно. Не съм се направил на холивудска звезда. Сам спря да ми плаща. Това бе едното. Но истината е, че повече не можех да го правя. Той мамеше много хора, взимаше им парите, караше ги да се чувстват като глупаци. Него го кефеше, но на мен ми писна. Не можех да поема друго негово дело.

Нидерланд не отговори. Опитах отново. Исках да го спечеля, защото продължавах да мисля, че може да ми е от полза.

— Наистина ли щеше да ме убиеш? — попитах. — След като ти остават по-малко от две години?

— Не знам — отвърна Нидерланд. — Но щях да направя нещо. Бях бесен. Все още съм.

Кимнах. Усещах как температурата в стаята започва да спада.

— Ако това значи нещо, харесвах Сам — казах. — Той е ограбил много хора и ми бе трудно да приема това, но някак си все пак го харесвах. Просто трябваше да очертая граница, защото това, което правеше той, ми се отразяваше в медиите и у дома. А като добавим и това, че спря да ми плаща — ами това беше все едно да ме третира като глупаците, които обираше.

— Той прекали с гостоприемството на много хора — каза Нидерланд.

Виждах как се отваря врата за комуникация.

— Но не и с твоето? — попитах.

— Не, никога не съм го изоставял — каза Нидерланд. — И той никога не ме е изоставял. Имахме планове за времето, след като изляза оттук.

— Какви бяха те?

— Да направим един голям удар и след това да изчезнем.

— Какъв беше ударът?

— Не знам. Не че можеше да ми го разкаже в някое от писмата си. Всичко тук се следи — посетители, телефонни обаждания, писма. Дори не бива да контактуваш с бивши затворници, които са навън.

— Как комуникирахте?

Нидерланд поклати глава. Нямаше да ми каже.

— Виж, аз съм твой адвокат — подсетих го. — Можеш да ми кажеш всичко и не могат да ни подслушват, нито аз мога да го повторя някъде. Конфиденциално е.

Нидерланд кимна и се предаде.

— Пращеше ми писма — каза. — Преструваше се на вуйчо ми. Аз също му пишех.

Замълчах за известно време. Знаех, че следващият въпрос и отговорът му могат да променят всичко в това дело. Също така знаех, че когато хората си измислят, играят и дори мамят, поръсват историите си с истина. Нидерланд бе обещал на Хари Бош да съобщи име, ако го посетя в затвора. Може би това бе истината в неговата измама.

— Как е името на вуйчо ти? — попитах.

— Беше — поправи ме Нидерланд. — Мъртъв е. Уолтър Ленън. Брат на майка ми.

— Пращал ли си писма на Сам като на свой вуйчо?

— Разбира се. Че какво друго да правя тук?

— Помниш ли къде пращеше писмата?

— Имаше апартамент в гараж в Сан Педро. Но това бе преди три месеца, когато беше жив. Вероятно са му изхвърлили нещата на улицата.

— Помниш ли адреса?

— Да, днес прегледах няколко от писмата му. Адресът беше „Кабрило“ 2720. Казваше, че жилището е малко. Пестеше и щяхме да си вземем нещо по-голямо, когато изляза. Казваше, че ще си купим местенце.

Имах усещането, че Нидерланд говори за романтична връзка, без на практика да го изрича. Осъзнах, че никога не съм знаел сексуалната ориентация на Сам Скейлс, защото тя нямаше никакво значение за неговите престъпления или пък за нашите отношения на адвокат и клиент.

— Каза ли ти откъде идват парите, които пести?

— Каза, че работи на пристанището.

— Какво?

— Не каза, а и аз не съм питал.

За Сам работа означаваше измама. Запаметих името и адреса.

— Нещо друго, което мислиш, че би трябвало да знам? — попитах.

— Не, това е — отвърна той.

Реших, че трябва да защитя информацията, която току-що бях получил — поне докато не я проверим.

— Може да те посети детектив от полицията в Лос Анджелис — казах. — Те смятат, че аз съм убил Сам Скейлс, и само това ги интересува. Запомни, че не си длъжен да говориш с тях. Аз вече съм твой адвокат и можеш да ги препращаш при мен.

— Нищо няма да им кажа.

Кимнах. Точно това исках.

— Добре тогава — казах. — Ще тръгвам.

— А процесът ти? — попита Нидерланд. — Искаш ли да свидетелствам?

Не бях сигурен как бих могъл да го използвам в своя защита и дали ще мога да накарам съдията да го одобри. Връзка от разстояние между затвора и съда вероятно щеше да приспи съдебните заседатели. Стоеше и въпросът за конфликта на интереси. Нидерланд технически вече беше мой клиент — поне на хартия в затвора.

— Ще ти кажа допълнително — отвърнах.

Пак се изправих, готов да почукам на вратата.

— Наистина ли ще откриеш кой го е убил? — попита Нидерланд. — Или те интересува само да докажеш, че не си ти?

— Единственият начин да докажа, че не съм аз, е да докажа кой го е направил — казах. — Такъв е законът на невинността.