Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Първа главаПоследиците

5 септември 1998 година

Рошавият помощник държавен прокурор за източния район на Ню Йорк Джоел Коен се оказа копеле от световна величина с просташки изсулена стойка. Докато на другата сутрин ми четяха обвинителния акт, тая гад се опита да убеди съдийката да не ме пуска под гаранция, щото съм бил непоправим лъжец, неудържим мошеник, заклет сутеньор, безнадежден наркоман, редовен подкупвач на свидетели и — върхът на всичко — най-голямата опасност за гражданското въздухоплаване от Амилия Ерхард насам.

Доста лоши неща по мой адрес, общо казано. Но най се ядосах, като ме нарече наркоман и сутеньор. Та нали от близо осемнадесет месеца бях чист и съответно се бях отказал и от всякакви проститутки. Както и да е, съдийката ми определи гаранция от десет милиона долара и жена ми и адвокатът ми ме освободиха, преди да са изтекли и двадесет и четири часа.

Така че в момента слизах по стъпалата пред съда право в любящите обятия на съпругата ми. Беше слънчев петъчен следобед и тя ме чакаше на тротоара по съвсем миниатюрна жълта плажна рокличка, допълнена с подходящи сандали на висок ток. Свежа като маргаритка. А точно по това време на годината в тази част на Бруклин в четири следобед слънчевите лъчи падаха под такъв ъгъл, че подчертаваха всичките й прелести: трептящите руси коси, брилянтните сини очи, чертите на топмодел, увеличените по хирургически път гърди и славните й прасци и бедра, тъй сочни над коляното и фини при глезените. Вече бе на тридесет, но продължаваше да изглежда неземно красива. В мига, в който стигнах до нея, буквално се свлякох в обятията й.

— Ти си един балсам за зажаднели очи — рекох й, докато я прегръщах на тротоара. — Знаеш ли колко ми липсваше, миличко?

— Да не си посмял да ме пипнеш! — избухна тя. — Искам развод.

По централната ми нервна система се разнесе сигнал „тревога — втора жена“.

— Какви са тия глупави приказки, сладур? Не ставай смешна!

— Много добре знам какво говоря! — Отскубна се от обятията ми и се насочи с маршова стъпка към синята лимузина „Линкълн“, паркирана до бордюра на „Кадмън Плаза“ №225 — главната улица на съдебния район в Бруклин Хайтс. До задната врата стоеше чинно нашият немлъкващ шофьор пакистанец Монсоир. Отвори на мига и я видях как се гмурна с миниатюрната си жълта плажна рокличка и трептящите руси коси в морето от черна кожена тапицерия и лакиран орех.

Понечих да я последвам, но сякаш гръм ме бе приковал на място. Чувствах се като дърво, чиито крака са пуснали дълбоки корени в земята. На отсрещната страна на улицата, зад лимузината, имаше някаква гадна градинка със зелени дървени пейки, недохранени дървета и полянка, покрита с тънък слой прах и плевели — гробище да беше, по-весел вид щеше да има. Мъката обаче не ми даваше да откъсна очите си от нея.

Поех дълбоко въздух, после бавно издишах. Я да се стегна! Погледнах часовника си… и се оказа, че нямам такъв… Свалил го бях, преди да ми щракнат белезниците. И изведнъж си дадох сметка колко жалко изглеждам в изпомачкания бежов летен панталон, омачканата спортна блуза от бяла коприна и кожените яхтсменски мокасини. Колко нощи не бях спал? Три? Четири? Трудно ми бе да преценя. Поначало спях малко. Сините ми очи горяха като нажежени въглени. Устата ми бе пресъхнала като пустинна вада. А пък дъхът ми… Чакай! Дали пък дъхът ми не я отврати? След три дни само на наденици трето качество сигурно за пръв път от един Господ знае кога имах дъха на змей горянин. Но нима щеше да ме изостави по тая причина, и то точно сега? Що за жена е тая… Кучка! Златотърсачка…

Абе какви са тия щуротии, дето ми надуват главата? Какви напускания са ми трекнали? Жена ми явно е изпаднала в криза от неочакваното ми арестуване. Да не говорим, че по принцип не се предполага втора съпруга да внася гаранция за своя съпруг веднага щом му предявят обвинението; напротив, изчаква се известно време, че да не бие съвсем на очи! Изключено е да…

… И в този миг съзрях насреща си Монсоир да се хили и да ми кима с глава.

Да те еба в терориста! — рекох си.

Монсоир беше от Пакистан и работеше при нас едва от шест месеца, та още нямах окончателни впечатления що за птица е. Беше един от ония вечно мазно захилени чужденци. Вероятно понеже след работа ще се скрие някъде да смесва взривни вещества. Най-общо казано, бе слаб, олисял, с карамелен цвят, среден на ръст, с тесен череп с формата на кутия за обувки. Говореше като бибипкащия Роудрънър от филмчетата на Дисни. И за разлика от предишния ми шофьор Джордж, Монсоир не млъкваше.

Приближих се като някакво зомби до лимузината. Ха се е опитал да си разменяме любезности, ха съм го смлатил! С жената ще гледам да обърна всичко на майтап. А ако не успея — ще се скараме. Та нима романтичната спойка помежду ни не се дължеше тъкмо на буйните ни продължителни скандали?

— Как си, шефе? — попита Монсоир. — Много, много се радвам пак да те видя. Как беше вътре в…

Вдигнах длан да го прекъсна:

— Затваряй си… шибания плювалник… Монсоир. Не само сега. Изобщо!

Качих се отзад в лимузината и седнах срещу Надин. А тя бе кръстосала дългите си голи нозе и погледът й се рееше из вонящия Бруклин.

— Старите ловни полета ли разглеждаш, Графиньо? — усмихнах й се.

Никакъв отговор. Продължи да зяпа през стъклото като някаква величествена ледена статуя.

Що за нелепост, Бога ми! Как може Графинята от Бей Ридж да ми обърне гръб точно сега, когато най имам нужда от нея? „Графинята от Бей Ридж“ бе прякорът, който бях дал на жена си, и в зависимост от настроенията си тя ми отвръщаше или със заслепителна усмивка, или с препоръката да вървя да си го начукам. Прякорът си дължеше на русите коси, британското поданство, безмерната красота и бруклинското възпитание. Британското й поданство, което тя не пропускаше да подчертае, създаваше около нея някаква царствена и изтънчена загадъчност; бруклинското й възпитание, получено в мрачния чатал на Бей Ридж, й позволяваше да произнася епитети от рода на „лайно“, „хуй сплескан“, „путьо“ и „мадърфакър“ по един изключително поетичен начин; а заради безмерната й красота всичко това й биваше простено. И двамата бяхме еднакви на ръст — метър и седемдесет — но тя притежаваше гнева на вулкана Везувий и силата на мечка гризли. През по-буйните ми младини при нужда редовно замахваше да ме удари или заливаше главата ми с вряла вода. И колкото и да е чудно, аз всъщност се кефех.

Поех дълбоко въздух и рекох с шеговит тон:

— Стига бе, Графиньо! Вкиснат съм и имам нужда от съчувствие. Моля те!

Най-сетне ме погледна. И очите й блъвнаха пламъци над високите й скули.

— Престани с тоя шибан прякор — изсъска, после пак зае позата си на ледена скулптура и се загледа през прозореца.

— Какво ти е, мама му стара! — измърморих. — Какво те е обзело?

— Не мога повече да живея с теб — отвърна ми, без да престане да гледа през прозореца. — Вече не те обичам. — След което завъртя шиша още по-дълбоко: — Отдавна не те обичам.

Егати и отвратителните приказки! И какво нахалство, представете си! Не знам защо, но думите й само засилиха желанието ми да я притежавам.

— Не говори глупости, Над. Всичко ще се оправи. — Толкова пресъхнало ми беше гърлото, че едвам изговарях думите. — Имаме предостатъчно пари, така че не се притеснявай. Не е сега моментът да ме напускаш.

— Прекалено късно е — рече, все още загледана през прозореца.

И докато лимузината напредваше по посока на магистралата от Бруклин до Куинс, внезапно ме обзе някаква смесица от страх, обич, отчаяние и чувството, че съм предаден. Никога до този момент не бях изпитвал подобно усещане за загуба. Усещах се съвсем изцеден, абсолютно кух. Да седя насреща й се оказа неописуемо мъчение! Идеше ми да я зацелувам, запрегръщам, да я обладая или да я удуша. Явно трябваше да прибягна до стратегия номер две: продължителен жесток скандал.

Затова й рекох със здравословна доза убийственост в гласа:

— Чакай! Дай да разнищим тая шибана ситуация, Надин. Ти точно сега ли ми искаш развод? Точно когато ще тръгне шибаното дело срещу мен ли? Точно сега, когато съм поставен под домашен арест ли? — И вдигнах левия крачол на панталона си, че да види поставената около глезена ми наподобяваща на пейджър електронна гривна за следене. — Що за курвенски номер е това твоето? Кажи ми! Да не си решила да поставяш световен рекорд по липса на съчувствие?

Лицето й остана безизразно.

— Поначало съм добра жена, Джордан. Всички го знаят. Ти обаче от години се отнасяш зле с мен. Що се отнася до мен, бракът ни отдавна приключи — в оня миг, в който ме ритна надолу по стълбите. Няма нищо общо с арестуването ти.

Ебаси и глупостите! Вярно, посегнах й веднъж — при онова ужасно сбиване на стълбите преди осемнадесет месеца — в оня отвратителен миг, в деня преди да стана трезвеник — и ако тогава ме бе напуснала, щеше да е напълно в правото си. Тя обаче не ме напусна, а остана; а и аз станах трезвен. Но бе решила да се махне тъкмо сега, когато финансовата ми разруха витаеше във въздуха. Не вярвах на ушите си!

Пътувахме вече по магистралата и наближавахме границата между Бруклин и Куинс. Вляво блестеше остров Манхатън, където седем милиона души се веселяха и пееха през уикенда, без да им пука за сполетялото ме чудо. Тази мисъл окончателно ме сломи. Вляво от мен бе и клоаката, наречена Уилямсбърг — равна ивица земя, отрупана с полуразрушени складове, скапани жилищни блокове и говорещи на полски хора. Нямах и най-малката представа защо всички тези поляци са се заселили точно тук.

Изведнъж — великолепна идея! Ще сменя темата и ще говоря за децата. Та нали именно те бяха онова, което ни свързва.

— Децата добре ли са? — попитах смирено.

— Добре са — отвърна ми с донякъде развеселен тон. И добави: — Те ще са си добре при всякакви обстоятелства. — И пак се зазяпа през прозореца. Неизказаната й мисъл гласеше: „Дори и за сто години да те тикнат в затвора, Чандлър и Картър пак ще са си добре, тъй като мама ще си намери нов съпруг, преди да си успял да кажеш «Чичко паричко!».“

Поех дълбоко въздух и реших да замълча; засега поне изобщо не можех да разчитам дори на минимална победа. Що не си седях при първата си жена! Дениз щеше ли да ми разправя сега, че вече не ме обича? С тия шибани втори съпруги човек не знае на какво ще попадне, особено ако е завоювал някоя трофейна екземплярка. Да бе, щели сме да сме заедно и в радости, и в скръб! Тия да ги разправят на видеокамерата, заснемаща сватбеното тържество. В живота остават заедно с теб само докато има радости.

Така ми се падаше за това, че бях зарязал добрата си първа съпруга Дениз за тая русокоса гад, дето сега седеше насреща ми. Графинята по някое време ми беше станала любовница, но тази най-невинна авантюра излезе извън контрол: докато се усетим, се влюбихме до полуда един в друг, не можехме да си представим живота, та дори и да дишаме без другия. Навремето, естествено, имах съвсем рационално обяснение за поведението си: самовнушавах си, че Уолстрийт поначало е изключително трудно място за първи съпруги, така че аз самият всъщност за нищо не съм виновен. В крайна сметка, стане ли един мъж мощен борсов посредник, тези работи са си направо неизбежни.

„Тези работи“ обаче се оказаха нож с две остриета: в мига, в който Господарят на вселената претърпи финансов крах, съпруга номер две моментално си намира по-плодородно пасбище. Най-просто казано, щом златотърсачката усети, че златната мина вече не носи ценна руда, премества се в друга мина, където на спокойствие да си копае рудата. Реално погледнато, това е едно от най-безмилостните житейски уравнения. Само че сега-засега се намирах от онази му страна, където е задникът му.

Преместих отчаян поглед върху Графинята. Продължаваше да седи като изящна, но злонамерена ледена статуя и да гледа през прозореца. Обзет бях от всякакви чувства към нея, но най-вече тъгувах — и за двама ни и особено за децата ни. В Олд Бруквил бяха живели сякаш под закрилата на някоя добра фея — сигурни, че нещата са точно такива, каквито следва да бъдат, и че вечно ще са така. Ебаси и трагедията, мислех си.

Прекарахме остатъка от пътуването в пълно мълчание.

Втора главаНевинните жертви

Селището Олд Бруквил е разположено на блестящия Златен бряг на Лонг Айлънд и е толкова прекрасно, че доскоро в него не допускаха никакви евреи. И продължаваха да ни смятат — на практика, макар и не буквално — за второкласни заселници, за клика от коварни търговци на дребно, издигнали се над чергата си и нуждаещи се от постоянно наблюдение и контрол, че да не изтласкат първокласните жители на района — така наречените баспи1.

При това не ставаше дума за всички баспи, а за една малобройна разновидност, известна като „синекръвните“. Наброяващи едва няколко хиляди, синекръвните — високи и стройни, изискано облечени баспи — се въдят в естествена среда, която включва голф игрища на световно ниво, внушителни резиденции, богато обзаведени ловни и рибарски хижи и техни си тайни общества. Повечето са с британски корени и се гордеят с родословни дървета, стигащи до първите заселници, пристигнали на тези брегове с кораба „Мейфлауър“. В еволюционно отношение обаче не се различават по нищо от огромните динозаври, царували на Златния бряг преди шестдесет и пет милиона години: и те са на границата на изчезване — жертви на данък наследство, данък имоти и неизбежното разреждане на генетичния фонд вследствие сключваните в продължение на сума ти поколения бракове помежду им, от които са се раждали синове и дъщери идиоти, успели да затрият огромните състояния, натрупани от предходните им поколения. (Високооборотен вариант на магията на Чарлз Дарвин.).

Та тъкмо на това място живеехме ние с Графинята и си правех сметката заедно да остареем там. Сега обаче, докато лимузината минаваше през шпалира от варовикови колони в края на 24-декаровия ни имот, не изпитвах особена сигурност в бъдещето.

До разположения върху един декар каменен дом с блестящи медни кули и старовремски прозорци в стила на френски замък се стига по дълга, описваща кръг автомобилна алея. От края на алеята дълга калдъръмена пътека те отвежда до четириметровата махагонова врата, служеща за главен вход към двореца дом. Докато лимузината навлизаше по пътеката, реших да опитам за последно с Графинята, преди да сме влезли. Паднах на колене и обхванах с длани външните страни на бедрата й, които тя държеше кръстосани. Както винаги, кожата й създаваше усещане за коприна, та едва устоях на желанието да пусна ръка от горе до долу по голите й нозе. Вместо това я изгледах с жалния поглед на кученце и рекох:

— Виж какво, Над, знам, че ти е било трудно — (на нея ли баш й е било трудно!) — и страшно съжалявам, но не забравяй, че вече осем години живеем заедно, сладурче. И че имаме две фантастични деца! Ще се преборим със станалото. — Млъкнах за миг и кимнах, да подчертая значимостта на думите си. — Дори да ме вкарат в затвора, обещавам ти, че ти и децата през цялото време ще сте обект на специални грижи.

— Ти нас не ни мисли — сряза ме с леден тон Надин. — Гледай себе си по-добре.

— Изобщо не те разбирам, Надин — отвърнах й с присвити очи. — Правиш се, сякаш цялата тая работа те е довела до някакъв абсолютен шок. Че когато се запознахме, да не би да се канеха Нобеловата награда за мир да ми дават, а? Нямаше вестник в свободния свят, който да не плюе и маже по мой адрес! — Килнах глава под ъгъл, който да й подскаже, че разсъждавам логично, и продължих: — Разбирам да си била омъжена за някой доктор и чак сега да си разбрала, че е мамел здравната каса от двайсет години насам. В такъв случай сигурно щеше да имаш основание! Но при конкретните обстоятелства…

— Нямах никаква представа какви ги вършиш — прекъсна ме тя. (Да бе, и двата милиона кеш в чекмеджето с чорапите ми не предизвикаха и капчица съмнение у теб, нали?) — Изобщо. Но след като те отведоха, агент Коулмън ме разпитва в продължение на пет часа — пет шибани часа! — Последните три думи не ги изговори, а ги изпищя и отблъсна ръцете ми от бедрата си. Каза, че ако не съм признаела всичко, и аз съм щяла да вляза в затвора! Заради теб се озовах в това рисково положение, в тая опасност. И точно туй никога няма да ти го простя. — Поклати глава в знак на отвращение и отмести поглед встрани.

Майка му стара! Значи агент Коулмън я е тормозил. Той, естествено, е нямал за какво да се залови, а според нея аз съм бил виновен за всичко. Но всяко зло за добро, както викат. Нима няма да промени Графинята намеренията си, щом разбере, че не я грози никаква опасност? Тъкмо се канех да й обясня всичко, когато тя се извърна към мен с думите:

— Имам нужда да се махна за известно време. Последните няколко дни съвсем ми дойдоха отгоре, та изпитвам нужда от самота. Ще прекарам уикенда на плажната вила. Ще се върна в понеделник.

Отворих уста, но вместо думи от тях излезе само лек съсък:

— Искаш да кажеш, че ме оставяш под домашен арест заедно с децата?

— Да! — отвърна гордо тя, отвори задната врата и изскочи гневна от мястото си. И за нула време изчезна — запъти се с маршова стъпка към масивния вход на палата, а подгъвът на миниатюрната й жълта плажна рокличка се вдигаше и падаше с всяка решителна крачка. За момент останах вторачен в превъзходното й дупе. После изскочих и аз от лимузината и я последвах у дома.

В източния край на втория етаж на сградата, покрай много дълъг коридор бяха разположени три големи спални; четвъртата, главната спалня, бе в западната част. Децата ни заемаха две от трите източни спални, а третата я използвахме за гости. До етажа се стигаше по широко метър и тридесет махагоново стълбище, което се извиваше царствено от величественото мраморно преддверие.

Стигнах до горния край, но вместо да последвам Графинята в главната спалня, свърнах на изток към детските стаи. Заварих децата да си играят, седнали по пижами, на разкошния розов мокет в стаята на Чандлър. Цялата стая бе една приказна розова страна на чудесата, с десетки плюшени играчки, подредени по най-изискан начин. Завесите, украшенията по стъклата на прозорците и пухеният юрган върху огромното легло на Чандлър бяха изцяло в стил „Лора Ашли“2 — палитра от топли пастелни цветове и цветни щампи — идеалната момичешка стая за идеалната ми дъщеричка.

Чандлър, навършила скоро пет, бе абсолютно копие на майка си — русо миниманекенче. И в момента се бе вглъбила в любимото си занимание: подреждаше сто и петдесет кукли Барби в идеален кръг около себе си, така че самата тя да остане в средата, заобиколена от обожателките си. Картър, съвсем наскоро станал на три, лежеше по корем досами кръга, разлистваше с дясната си ръка книжка с картинки, облегнал брадичката си в опряната върху мокета лява длан. Големите му сини очи искряха зад огромните колкото пеперудени криле мигли. Платиненорусата му косица имаше нежността на царевична свила, а къдричките по врата му трептяха като полирано стъкло.

Щом ме зърнаха, скочиха и се затичаха към мен.

— Тати си дойде! — писна Чандлър.

А Картър повтори като ехо:

— Тати! Тати!

Приклекнах и ги сграбчих в обятията си.

— Ей, дечица, знаете ли колко ми е домъчняло за вас — рекох и ги разцелувах. — Имам чувството, че за тия три дни страшно сте пораснали! Чакайте пак да ви огледам. — Задържах ги на една ръка разстояние, килнах глава и присвих очи, сякаш наистина ги инспектирам.

Стояха изпънати гордо, рамо до рамо, с навирени брадички. Чандлър бе едра за годините си, Картър не толкова, та тя стърчеше с глава и половина над него. Свих устни и тържествено кимнах, един вид „Така си и знаех!“. После им рекох с упрек в гласа: — Да-а-а, съвсем прав съм бил! Наистина сте порасли! Как не ви е срам!

Захихикаха доволно. После Чандлър каза:

— Защо плачеш, тати? Да не те боли нещо?

Без да се бях усетил, по бузите ми бяха покапали сълзи. Обърсах ги с опакото на ръката и послъгах невинно:

— Нищо ми няма, глупаче! Разплаках се от радост, че ви виждам.

Картър кимна в знак на съгласие, но интересът му бързо се изпари. Те, момченцата, поначало трудно задържат вниманието си върху нещо за по-дълго. По-точно казано, Картър се интересуваше точно от пет неща: да спи, да яде, да гледа на видеото „Цар Лъв“, да се катери по мебелите и да се рови из дългите руси коси на Графинята, които му действаха успокоително със силата на десетмилиграмова таблетка валиум.

Макар и крайно несловоохотлив, Картър притежаваше забележителна интелигентност. Нямаше и годинка, когато се справяше умело с телевизора, видеото и дистанционните. На годинка и половина беше станал жив касоразбивач: нямаше детска заключалка, която да му се опъне. На две годинки знаеше наизуст поне две дузини книжки с картинки. Беше тих, спокоен и хладнокръвен и се чувстваше съвсем доволен от живота.

Чандлър представляваше пълна противоположност: труден характер, любопитна, интуитивна, замислена и винаги имаща какво да каже. Викахме й „ЦРУ-то“ заради постоянното подслушване на разговорите на възрастните с цел събиране на информация. Първата си думичка каза на седем месеца, а на първия си рожден ден вече правеше пълни изречения. На две започна да води пълноценни спорове с Графинята и оттогава не е преставала. Трудно се поддаваше на кандърдисване, изключено бе да я манипулираш и изобщо не позволяваше да я будалкаш.

Тъкмо в това отношение срещнах и най-голямата си трудност. Хубаво — за гривната около глезена ми щях да й кажа, че е някакво модерно медицинско устройство, което докторът ми е сложил, че да не ми се връща болката. И че ще съм на такъв режим в продължение на шест месеца, като не бива да махам гривната. Поне известно време щеше да ми вярва. По-голям зор щях да видя да скрия факта, че съм под домашен арест.

Защото ние бяхме изключително подвижно семейство. Все бързахме нанякъде, да видим нещо, да правим нещо. Как щеше да възприеме Чандлър внезапното ми желание да не напускам дома ни? Напънах мозъка си и стигнах до извода, че в крайна сметка можех да разчитам на Графинята да ме покрие.

И в този момент Чандлър попита:

— Ти защо плачеш? Защото е трябвало да връщаш пари на хората ли?

— Ъ! — сепнах се. Тая мръсна гадина Графинята! Що за номер от нейна страна! Какво й е казала? Да не иска да настрои Чандлър срещу мен? Явно е решила да води психологическа война и това е първият залп. Първа стъпка: децата да научат, че баща им е гаден мошеник; втора стъпка: децата да разберат, че има други, по-свестни мъже, които не са гадни мошеници и които ще се погрижат за мама; трета стъпка: в мига, в който тати влезе в затвора, ще им каже, че тати ги е изоставил, тъй като вече не ги обича; и накрая — четвъртата стъпка: ще убеди децата да казват „тати“ на новия съпруг на мама, докато и неговата златна мина пресъхне, след което мама ще им намери още по-нов татко.

Поех дълбоко въздух и измислих поредната невинна лъжа.

— Нещо не си разбрала правилно, миличко — рекох на Чандлър. — Тати си имаше много работа.

— Не е вярно — възрази отчаяната от дебелоглавието ми Чандлър. — Мама каза, че си вземал пари от хората и че сега трябва да ги връщаш.

Поклатих глава в израз на недоверие, после хвърлих око на Картър. И той ме гледаше с подозрение. Божичко — нима и на него му е казала? Та той е само на три и се интересува единствено от шибания си Цар Лъв!

Голям зор щях да видя да се оправдавам пред тях — и то не само в момента, но и в идните дни и години. Да не говорим, че Чандлър скоро щеше да се научи да чете и тогава червеите на съмнението наистина щяха да се разпълзят навсякъде. Тогава какво ще да й кажа? Ами приятелките й какво ще кажат? Отново ме заля отчаянието. Графинята комай беше права — ще трябва да си платя за престъпленията, макар че на Уолстрийт кой ли пък не е престъпник? Нещата опират по-скоро до мащаба, нали? Бях по-лош от останалите единствено с това, че ме бяха хванали…

… Но се отказах от този ред на мисли. Предпочетох да сменя темата:

— Всъщност това няма никакво значение, Чани. Играй си с барбитата. — А след като заспиш, си рекох, тати ще слезе до кабинета си и в продължение на няколко часа ще си блъска главата по въпроса как да пречука мама, без да го гепят.

Трета главаИзпаряващите се варианти

Окончателно ми писна от Монсоир някъде по магистралата Гранд Сентрал на границата между Куинс и Манхатън.

Беше вторник сутрин, веднага след Деня на труда3, и пътувах към адвоката си по криминални дела в центъра на Манхатън с електронна гривна за следене около левия ми глезен и с тоя немлъкващ пакистанец зад волана. Но въпреки тези мъчнотии се бях изтупал като преуспяващ мъж в сив костюм на тънки райета, колосана бяла официална риза, червена пепитена вратовръзка, черни високи чорапи, от които левият прикриваше електронната гривна за следене на левия ми глезен, и чифт черни половинки „Гучи“ с пискюли.

Сутринта бях станал с чувството, че облеклото на преуспял бизнесмен е едва ли не задължително за случая, макар да бях убеден, че и по памперси с папийонка да се явях, моят верен адвокат по криминални дела Грегъри Дж. О’Конъл пак щеше да каже, че изглеждам като един милион. И то не за друго, а защото точка първа от дневния ни ред изискваше да му връча чек за въпросната сума от един милион долара. Било крайно належащо, обясни ми той, тъй като шансовете били по-добри от фифти-фифти, че федералната прокуратура ще внесе до края на седмицата искане за запор върху цялото ми имущество. А както знаем, адвокат без пари не работи.

Току-що бе минало десет часа и движението ставаше по-малко натоварено. Вдясно от себе си виждах обичайно мръсните ниски хангари и терминали на летище „Ла Гуардия“. Вляво от мен се издигаше разрастващият се гръцки рай в квартал Астория, в Куинс, където има повече гърци на квадратен метър от всяко друго място на света, включително и Атина. Израснал бях недалеч оттук, в еврейския рай на име Бейсайд, също в Куинс — безопасен за живеене район, който в момента биваше превземан от богати корейци.

Бяхме отминали старата част на квартала, Олд Бруквил, преди тридесет минути и оттогава нелегалният терорист не беше млъкнал. Разпростираше се подробно върху системата за криминално правораздаване в обичния му Пакистан. Друг ден просто щях да му кажа да си затвори шибания плювалник, но точно днес нямах сили да се разправям повече с него. За което виновна бе Графинята.

Както ми беше обещала, русокосата разбойничка ме заряза в семейното гнездо за през уикенда и замина за три денонощия в Хамптън. Почти бях сигурен, че нощите си е прекарвала в плажната ни вила, но нямах и най-малката представа какви ги е вършила през деня, а още по-малко — с кого. Нито веднъж не ми се обади, което означаваше, че е заета! заета! заета! с търсенето на нова златна мина.

Когато се прибра най-сетне в понеделник сутринта, изрече само няколко думи — в смисъл, че на връщане от Хамптън трафикът бил жесток. После се качи засмяна в детските стаи и изведе децата навън на люлките. И не преставаше да се старае да ми демонстрира колко безгрижна е всъщност — толкова го подчертаваше, че чак ми се повдигаше.

Люлееше ги с преиграна жизнерадостност, после се събу и затича боса с тях из задния двор. Явно искаше да ми покаже как вече абсолютно нищо не ни свързва. И точно тази й безчувственост съвсем ме сломи духом. Струваше ми се, че се задушавам в някаква черна дупка, без капка възможност да се измъкна. От близо четири дена не бях нито ял, нито спал, нито се смял, та на този етап, залят от безкрайните глупости на Монсоир, буквално ми идеше да си прережа вените.

А той не млъкваше:

— Исках малко да те поразсея, шефе. Ти всъщност голям късметлия излезе. У нас само самун хляб да откраднеш и веднага ти отсичат ръката.

— Ебаси и увлекателната информация, Монсоир — прекъснах го. — Благодаря ти, че я сподели с мен.

И се замислих накратко върху плюсовете и минусите на ислямското правосъдие. При което бързо заключих, че в моя случай горе-долу се изравняваха. Плюс беше например, че Графинята нямаше да се репчи толкова, ако й се налагаше да ходи из града покрита от главата до петите в някоя бурка4; тогава русата й главица нямаше да стърчи като някой шибан паун. От друга страна обаче, ислямските наказания за престъпления с бели якички и сериен курвалък сигурно ще да са доста строги. Скоро гледах с децата „Аладин“, където на онова нещастно момче искаха да му отсекат ръката само за това, че е откраднало грейпфрут, който надали и десет цента струва. Или за хляб ставаше дума? Както и да е, самият аз бях завлякъл над сто милиона долара и си представях за такова нещо пък какво ще е ислямското наказание.

Макар че, в крайна сметка, за кражба ли точно ставаше дума? Тая думичка — „кражба“ — не описва ли малко неточно същността на нещата? Нима ние, хората от Уолстрийт, сме крадци? Да не би да сме крали хорските пари в истинския смисъл на думата? Ние просто ги увещаваме да се разделят с тях. Извършеното от нас е лека простъпка — жонглиране с акции, търгуване въз основа на вътрешна информация и най-елементарното укриване на данъци. По-скоро можем да говорим за технически нарушения, отколкото за отявлена кражба.

Или точно кражба си беше? Ами… да допуснем, че може и така да е. Възможно е лично аз наистина да съм постигнал някакво ново, по-високо ниво. Поне вестниците така твърдяха.

Лимузината вече се движеше по огромната арка на моста Трайбъро и вляво от мен блестеше силуетът на Манхатън. В ясни дни като днешния ти се струва, че сградите наистина стържат небето и буквално усещаш тежестта им. Несъмнено Манхатън е центърът на финансовата вселена — място, където инициативните и борбените наистина проявяват инициатива и борбеност — и сборище на Господарите на вселената, които не са по-различни от древногръцките божества. И до един са не по-малко порочни от мен!

Ами да, мислех си, каква е разликата между мен и всеки друг собственик на фирма за инвестиционно банкиране, като се почне от синекръвното копеле басп начело на „Дж. П. Морган“ и се стигне до оня нещастник евреин начело на „Ебанвгъза Сикюритийз“ (в град Ебанвгъза, Минесота)? Кой от нас не е хитрувал? Че нали, ако не хитруваш, конкуренцията ще те остави зад гърба си? Щом искаш да си могъщ банков посредник на Уолстрийт, в наше време си длъжен да постигнеш такова съвършенство.

Така че, реално погледнато, аз бях невинен. Виновен бе Джоузеф Кенеди! Та нали тъкмо той е положил началото на тази отвратителна вълна от манипулиране на борсовите цени и корпоративни шашми! През 30-те години Стария Джо — оригиналният Вълк от Уолстрийт — коли и беси всичко живо, което му се изпречи. И е един от основните подбудители на Голямата криза през 1929-а, повлякла Съединените щати в Голямата депресия. Той и шепа други баснословно богати Вълци се възползват от това, че обществото нищо не подозира: продават „на късо“5 за десетки милиони долари акции на компании, които поначало са били на ръба на фалита, с което окончателно ги блъскат в пропастта.

И как го наказват? Ако не ме лъжат познанията ми по история, правят го първия председател на Комисията по ценни книжа и борси. Ебаси и безочието! От пръв борсов мошеник на баш пазител на закона. Да не говорим, че и докато председателства, пак спекулира задкулисно, от което натрупва още сума ти милиони.

Че с какво съм по-различен от останалите, мама му стара! С какво?

— Ти си различен от останалите — обяви Грегъри Дж. О’Конъл, високият близо два и петнадесет мой адвокат по криминални дела. — И точно в това е проблемът ти. — Седеше зад разкошното си махагоново бюро, облегнал се на разкошното си високо кожено кресло и взел в ръка екземпляр от моя не толкова разкошен обвинителен акт. Беше хубав мъж на около четиридесет години, с тъмнокестенява коса и много квадратна челюст, и приличаше поразително на Том Селек в телевизионния сериал „Магнум“, макар и да бе доста по-висок от него. Така, както се бе излегнал назад, главата и торсът му изглеждаха километрични. (Той всъщност беше едва метър и деветдесет и три, но на мен всеки над метър и деветдесет ми се струва над два и десет.)

— Поне властите са на това мнение — продължи безмилостно Магнум, — както и приятелите ти от вестниците, които май не могат да ти се нарадват. — Имаше плътен тенор и раздаваше съветите си толкова театрално, колкото би го правил Енрико Карузо, ако някога е изпитал подобно желание. — Много ми е неприятно да ти го кажа, Джордан — продължи извисяващият се тенор, — но те възприемат като икона в областта на борсовите измами с малоценни книжа. И тъкмо затуй съдията ти постанови гаранция от десет милиона — да служиш за назидание на останалите.

— Сигурно! — изсъсках. — Хайде, стига си дрънкал глупости, Грег! Писна ми! — Рипнах от своя кожен фотьойл, че да се изравня с нивото на очите му. — Ти поне знаеш, че всички до един на Уолстрийт са мошеници! — Килнах глава и го изгледах подозрително. — Че що за адвокат ще си, ако не го знаеш? Та аз съм абсолютно невинен, мама му стара! Абсошибанолютно невинен!

— Знам — съгласи се моят приятел и адвокат от четири години насам. — А аз съм Майка Тереза, тръгнала на поклонение в Рим. А оня там — и посочи с брадичка Ник Дифайс, третия обитател на кабинета, седнал на съседния до моя фотьойл — е Махатма Ганди. Прав ли съм, Ник?

— Името му е Мохандас — поправи го Ник, завършил пръв във випуска си в Йейл. Беше горе-долу на годините на Грег, а коефициентът му на интелигентност беше около седем хиляди. Имаше къса тъмна коса, пронизващ поглед, спокойно поведение и грацилно тяло. Ръстът му бе колкото моя и страшно му отиваха сини костюми на тънки райета, твърдо колосани яки и луксозни баспски обувки, която комбинация му придаваше съвсем интелигентен вид. — Ако искаш да знаеш, Махатма изобщо не е име — продължи Випускника на Йейл, — а е дума на санскрит, означаваща „велика душа“. А Мохандас е…

— Абе еби му майката на тоя, Ник! — прекъснах го. — К’во значение има? Мен всеки момент ще ме натикат в пандиза, а вие, копелета, сте седнали на санскритски да ми приказвате! — Отидох до стъклената стена от пода до тавана, която предлагаше умопомрачителна гледка към бетонната манхатънска джунгла. Зазяпах се и си зададох въпроса „Как изобщо стигнах дотук?“. А отговорът ми бе пределно ясен.

Намирахме се на двадесет и шестия етаж на бизнес сграда в стил ар деко, издигаща се на шестдесет етажа на ъгъла на Пето Авеню и Четиридесет и втора улица в манхатънския район Брайънт Парк, известен през седемдесетте години с това, че приютяваше най-малко двеста наркомани, заради което му викаха „Иглен парк“. Местната управа обаче отдавна се бе отървала от тях и го бе превърнала в прекрасно място за отдих и спокойно хранене на трудещите се манхатънци, където, седнали на зелените пейки, можеха да вдишват с пълни гърди отровните газове на стотиците хиляди минаващи автомобили и да слушат рева от клаксоните на двадесет хиляди имигранти таксиджии. Погледнах надолу, но не виждах нищо от парка, освен ивица зелена трева и хора-мравки, сред които според мен нямаше нито един с гривна на глезена. И това страшно ме потисна.

Независимо от всичко конкретната сграда №500 на Парк Авеню, си бе страхотно място за адвокатска кантора. Тъкмо адресът ми бе внушил най-голямо доверие в Ник и Грег, когато се запознахме преди четири години, и потвърди вътрешното ми чувство, че са двама млади адвокати с бляскаво бъдеще.

По онова време обаче адвокатската кантора „Дифайс, О’Конъл енд Роуз“ не бе все още реномирана нюйоркска фирма. Бяха двама нахакани младоци, доказали се във федералната прокуратура (където пращали на съд мошеници като мен) и съвсем наскоро прехвърлили се на частна практика, даваща им възможност да спечелят истински пари (защитавайки мошеници като мен).

Третият им партньор, Чарли Роуз, починал от злокачествен рак на мозъка. Но името му продължаваше да фигурира на позлатената табела върху ореховия вход на кантората, а навсякъде имаше и негови снимки — и в приемната, и в заседателната зала, и в кабинетите на Ник и Грег. Сантиментален жест, чието значение не ми убягна: Ник и Грег са изключително лоялни хора, в чиито ръце можеш да повериш свободата си.

— Що не седнеш? — каза утешително Магнум и ми посочи фотьойла с километричната си ръка. — Поуспокой се, приятелю.

— Спокоен съм — изръмжах. — Адски съм спокоен, да му еба майката! Че то има ли за какво да се притеснявам? Че ще ме осъдят на някакви си триста години ли? — Свих рамене и седнах. — Нищо работа в общата схема на живота, нали?

— Никой няма да ти даде триста години — отвърна Магнум с тона, с който психиатрите обикновено увещават някой, качил се на перилата на моста. — Най-много да ти дадат трийсет години… евентуално трийсет и пет. — Направи пауза и сви устни като някой погребален агент. — Макар да съществува голямата вероятност прокуратурата да реши да те донатовари.

Отдръпнах се рязко назад.

— Да ме донатовари ли? Какви ги приказваш? — Въпреки че ми бе съвсем ясно за какво точно става дума. Че нали откакто станах пълнолетен, все ме разследваха за нещо, та бях станал спец по тия работи. Но все пак си мислех, че ако от устата ми да ме „донатоварят“ прозвучи като някаква съвсем изчанчена идея, шансовете това да ми се случи биха се понижили значително.

— Чакай да ти обясня — рече Випускника на Йейл. — В момента си подведен под отговорност за измама с ценни книжа и пране на пари, но само по четири емисии на акции. Съществува вероятността да се опитат да внесат и нови обвинения — да те донатоварят, както се казва. Не бих се изненадал, ако те подведат под отговорност и за останалите компании, чиито публични емисии си организирал. А те са тридесет и пет на брой, ако не се лъжа.

— Горе-долу — казах нехайно, съвсем претръпнал в този миг към лошите новини, от които средностатистическият гражданин би се напикал в гащите. Пък и разликата от трийсет до трийсет и пет години не е кой знае каква. И двете са равносилни на доживотна присъда, нали така? Графинята отдавна ще е изчезнала, децата ще са отрасли, ще са се изпооженили и вероятно ще си имат вече свои деца.

А каква ще е личната ми съдба?… Сигурно ще стана някой беззъб старец алкохолик, който притеснява децата и внуците си, като цъфва на прага им по празниците. Ще приличам на стария затворник господин Гауър — аптекаря от „Този прекрасен живот“6. И той навремето си бил високоуважаван член на обществото, докато един ден, след като получава телеграма, че синът му е загинал в Първата световна война, отравя невинно дете. Последния път, когато гледах филма, някой току-що бе напръскал господин Гауър в очите с шише от сода и го бе изритал от бара. Поех дълбоко въздух. Боже мили — не бива да допускам подобни блуждаещи мисли! Мисълта ми така или иначе вилнее дори и в най-добри времена. Затова казах:

— Добре, разгледайте какви варианти стоят пред мен. Щото, честно казано, мисълта за трийсет години пандиз никак не ме блазни.

— Амииии… — проточи Магнум, — така, както аз виждам нещата — ти, Ник, може да се намесваш — пред теб има три варианта. Първият е да се бориш докрай; да докараш нещата до съд и да бъдеш оправдан. — И кимна еднократно, оставяйки думата „оправдан“ да виси във въздуха. — И ако постигнем това, край на историята. Всичко отива в миналото веднъж завинаги.

— Не могат да ме съдят повторно за същото престъпление — допълних хем горд, хем притеснен от познанията си по наказателно право.

— Точно така — подсказа Випускника на Йейл. — За едно и също престъпление не могат да те съдят два пъти. Но ще стане процес, за който хората ще говорят години наред. И от който славата ни с Грег ще нарасне неимоверно. — Млъкна и се усмихна тъжно. — Но аз силно ти препоръчвам да не тръгваш по този път. Според мен да доведеш нещата до съд ще е една огромна грешка. И това ти го казвам като приятел, Джордан, а не като твой адвокат.

— Разбираш ли, приятелю? — пое щафетата Магнум. — Като адвокатска кантора имаме сметка да се стигне до съд, от което ще спечелим поне десеторно повече пари. Един сложен процес като твоя ще се влачи сума ти време, минимум една година; при което разходите ще са астрономически. Над десет милиона долара.

Тук се намеси Випускника на Йейл:

— Но ако отидем на съд и ти загубиш, катастрофата ще е пълна. От библейски мащаб. Ще ти друснат над тридесет години, Джордан, и…

Намесва се и Магнум:

— … и няма да ги лежиш във федерален поправителен лагер, където ще можеш да играеш голф и тенис. А ще си във федерален затвор, заедно с убийци и изнасилвачи. Земен ад — поклати най-сериозно глава.

Кимнах с разбиране, знаейки съвсем добре при какви условия живеят осъдените на федерално ниво. Всичко зависи от срока на присъдата: колкото повече години са ти дали, толкова по-голяма заплаха представляваш за сигурността. Ако си осъден на по-малко от десет години (и нямаш прояви на насилие в миналото си), изпращат те в някой федерален затвор с минимална охрана (известни са като „Клуб Фед“ заради хлабавия си режим, значи). Но ако са ти дали над десет години, заминаваш за място, където туба с вазелин ще ти свърши повече работа, отколкото цял камион с плутоний за ядрена бомба.

— В качеството си на твой приятел — продължи Грег — много бих се разтревожил, ако науча, че са те затворили в подобно място, особено след като пред теб стоят и други — много по-добри, бих казал, варианти.

Магнум заби в подробности, но аз вече бях изключил. И преди това бях наясно, че стигането до съд не е реален вариант. И че, противно на общоразпространеното мнение, за финансови престъпления дават далеч по-тежки наказания, отколкото за насилствени деяния. Всичко опира до сумата: щом загубите на инвеститорите превишават един милион, присъдата е жестока. А при загуби на инвеститорите над сто милиона — какъвто бе моят случай — присъдите изобщо не се побират в рамките на човешкия разум.

Имаше и още нещо. Като начало — фактът, че бях виновен колкото си искам. И това бе известно както на Ник, така и на Грег, а също така и на мен. Самите Ник и Грег защитаваха интересите ми от самото начало — от лятото на 1994-та — когато направих фаталната грешка да изнеса милиони долари контрабандно за Швейцария.

Точно тогава бях подложен на страхотен натиск от надзорните органи, най-вече от СЕК7, които се бяха вманиачили на тема моята фирма за инвестиционно банкиране „Стратън Оукмънт“. След като я основах през есента на 1988-а, бързо открих една дивно привлекателна ниша в търговията с ценни книжа: да продавам петдоларови акции на най-богатия един процент американци. И за нула време „Стратън“ стана една от най-големите фирми за инвестиционно банкиране в цяла Америка.

Сега, като си мисля, нещата можеха да се развият по съвсем различен начин. Нищо не ми пречеше да действам най-праведно — да изградя фирма за инвестиционно банкиране от мащаба на „Лемън Брадърс“ и „Мерил Линч“. Но по силата на съдбата един от първите ми учители бе Ал Ейбръмс — истински гений с доста агресивно мнение по това кое се явява нарушение на федералните закони за търгуване с ценни книжа и кое — не. При това Ал беше изключително внимателен човек: в бюрото си държеше автоматични писалки отпреди десет години, та когато подписва документи със задна дата, хроматографът на ФБР да не може да го излови. Ал прекарваше времето си най-вече в предугаждане на следващите ходове на любопитните агенции, регулиращи търговията с ценни книжа, и в съответното прикриване на следите си.

Та аз се оказах достоен негов ученик.

Поради което и аз внимателно заличавах следите си със старанието на скрит дълбоко в тила на противника снайперист. От самото начало в „Стратън“ знаех прекрасно, че все някой ден надзорните агенции ще да поставят под микроскопа си всяка сключена от мен сделка и всяка казана по телефона дума. Така че, независимо дали действията ми бяха в рамките на закона или не, задължително трябваше да имат вид на законни.

Благодарение на този си подход скрих шайбата на СЕК, когато тръгнаха да ме съдят през есента на 1991-ва с очакване за лесна победа. Нахалството им стигна дотам, че с надеждата да ме стреснат си създадоха база в собствената ми търговска зала. Уви, нещата се развиха по съвсем различен начин: заложих скрити микрофони в стаята им и поставях термостата в крайно положение — да мръзнат през зимата и да се пекат живи лятос. После наех бившия им шеф Айра Соркин да ме пази, да ме защитава и да подкопава усилията им при всяка възможност. Между 1991-ва и 1994-та аз печелех по петдесет милиона долара годишно, а младоците следователи (които бяха с годишна заплата от тридесет хиляди долара) се редуваха да си подават оставките поради измръзване или дехидратация, в зависимост от сезона.

В крайна сметка със СЕК постигнахме извънсъдебно споразумение. Адвокатът ми го нарече „почетно примирие“, но за мен си беше пълна победа. Съгласих се да платя глоба от три милиона долара, след което да се отдалеча спокойно по посока на залеза. Опиянил се бях от охолството и властта, пристрастил се бях към това цяло едно поколение от жители на Лонг Айлънд да ми казват, че съм цар и че съм Вълка. Главната цел бе „моменталното задоволяване“, а тя оправдаваше всички възможни средства. И за нула време „Стратън Оукмънт“ излезе извън всякакъв контрол. А заедно с фирмата — и аз.

В началото на деветдесетте години Вълка от Уолстрийт започна да заголва зъби. Превърнал се бе в дяволското ми „второ аз“ — личност, нямаща нищо общо с детето, което родителите ми бяха изпратили по широкия свят. Чувството ми за добро и лошо почти се бе изпарило, а линията на моралното ми поведение ме извеждаше със ситни, почти недоловими стъпки все по-близо до тъмната страна, докато накрая се озовах твърдо на обратната страна на закона.

Самият Вълк бе една отвратителна персона: изневеряваше на жена си, спеше с проститутки, харчеше неприлично големи суми и възприемаше законите за търговия с ценни книжа за някакви дребни препятствия, които можеха да се прескочат с един-единствен скок. Действията си оправдаваше с помощта на някаква абсурдна логика, заравяйки чувството за вина и угризенията на съвестта на Джордан Белфърт под неприлични количества опасни, макар и смятани за невинни наркотици.

А властите продължаваха да затягат примката. След СЕК, и НАСДАК8 отказа да търгува с книжата на всяка фирма, в която Вълка се явява най-големият акционер. И колкото идиотски да звучи сега, Вълка реши да изнесе контрабандно в Швейцария милиони долари, надявайки се легендарната швейцарска банкерска тайна да го превърне в Невидимия човек. При това планът му му се струваше безупречен, залагайки на поредица от корпорации с акции на приносител, шифровани банкови сметки и майсторски фалшифицирани документи.

Оказа се обаче, че от самото си начало съшият този план е бил и прокълнат. Проблемите започнаха, след като главният ми преносвач на валута бе арестуван в САЩ с половин милион долара в брой, и приключиха (катастрофално), когато няколко години по-късно, пак в САЩ, задържаха и швейцарския ми банкер, който веднага започна да свидетелства против куриера ми.

Междувременно един млад агент от ФБР, на име Грегъри Коулмън, се бе вманиачил на тема „Вълка“ и се бе заклел да го сгащи. И се започна една игра на котка и мишка, която се превърна в легенда в рамките на ФБР. Коулмън проследи хартиената диря от сделките ми до оня край на света и обратно. Най-после, след пет години ровене като къртица, успя да съедини достатъчен брой точки, че да ми извади обвинителен акт.

И ето ме, шест дена след прочитането на въпросния акт — жертва на собственото ми невнимание и на упоритостта на Коулмън. А насреща ми Магнум се бе впуснал във вариант две, предвиждащ споразумение с прокурора:

— … И макар да не съм в състояние да предскажа каква точно присъда ще получиш, смятам, че няма да надвишава седем години… най-много осем. — И сви рамене. — Да приемем по-неблагоприятната перспектива: осем години.

— Ебаси и перспективата! — озъбих му се. — Дай да гледаме по-оптимистично и да приемем седем, мама му стара! Щото тия шибани години аз ще ги лежа, не ти, така че имам пълното право да се спра на седем, разбра ли!

— Добре де — намеси се Випускника на Йейл. — Седем — седем. Тоест, осемдесет и четири месеца, преди разните приспадания и…

— А, ето ти хубава тема — прекъснах Випускника на Йейл. — Колко ще ми приспаднат! Можеш да преувеличаваш, ако желаеш. Няма да те давам под съд за подвеждане на клиента.

И двамата пуснаха по една дежурна усмивка, после Випускника на Йейл продължи:

— Първо ще ти приспаднат време за добро поведение. А то се равнява на 15 на сто от всяка излежана година. А 15 на сто от осемдесет и четири месеца прави… — И погледна Магнум. — Имаш ли калкулатор?

— Не ти трябва калкулатор — изхвърли се моя милост, царят на смятането на ум. — Стават седемдесет и един месеца и половина. Да приемем, че са седемдесет и един, за по-справедливо. Друго?

Випускника на Йейл продължи:

— Ще ти се приспаднат и първоначалните шест месеца на облекчен режим, които са почти равносилни на домашен престой. Остават шестдесет и пет месеца.

— Да не забравяме и програмата за лекуване на наркомания, която — и се изсмя ехидно — категорично ще трябва да изкараш предвид миналото ти. — И погледна Ник. — Той спокойно може да я води тая програма, нали, Ник?

— Предполагам, че от теб би излязъл превъзходен преподавател, нали, Джордан? — сви хладно рамене Випускника на Йейл. — Сигурно часовете ще са крайно интересни. Във всеки случай полагат ти се дванадесет месеца за участие в лечебна програма; така стигаме до петдесет и три месеца.

— Нали разбираш накъде бия, Джордан? — попита Магнум. — Не е толкова зле, колкото си мислеше, нали?

— Ами то май така излиза — рекох и се замислих за миг за съдбата си. Четири години и половина все пак се ядват — много по-приемливо е, отколкото да отида на съд и да рискувам да стана втори господин Гауър. Ще ги излежа в „Клуб Фед“, ще играя тенис и голф и за четиридесетия си рожден ден ще съм на свобода. Е, без солена глоба няма да ми се размине, но имам скътани достатъчно парици, че да живея охолно и след излизането ми от затвора.

При което следната мисъл буквално ме цапна по главата: ами аз този вариант що не го пробутам на Графинята! Като разбере, че ще отсъствам само някакви си четири години и половина, току-виж кандисала да остане… Всъщност що не взема да ги посмаля малко и да й кажа, че става дума само за четири години? Откъде ще разбере тя, че послъгвам? Или пък да й кажа цифрата четиридесет и осем месеца. Кое звучи по-кратко? Най-вероятно четиридесет и осем месеца… що пък да не й кажа четиридесет и седем, след което да добавя „Че то е по-малко от някакви си четири години бе, сладур!“.

Леле, как хубаво звучи само! Че то е по-малко от някакви си четири години бе, сладур! Най-обикновено хлъцване в живота на един Властелин. Точно така: ще й обясня на Графинята, а тя ще ме разбере. Та нали през всичките тези години не бях я лишавал от нищичко. За какво да си губи времето да търси нова златна мина, когато онази, която вече притежава, ще възстанови дейността си след по-малко от някакви си четири години бе, сладур!

— … възможността да сътрудничим — чух да казва Магнум, вдигайки вежди в ускорено темпо. — Ако се спреш на този вариант, може да ти се размине и без нито един ден затвор; направо ще ти дадат условна присъда. Макар да не изключвам възможността да влезеш за около една година.

Бях се отплеснал да фантазирам по адрес на подлата Графиня, та изпуснах първата част от изречението на Магнум. Явно бе преминал към вариант три: да сътруднича с властите, на прост език наречено „портене“. Независимо от названието му, реших да пренебрегна последната част от предсказанието на Магнум за евентуална присъда и казах с известна надежда в гласа си:

— И ще ми се размине без нито един ден затвор, казваш?

— Изтъкнах го само като една от възможностите — сви рамене Магнум. — Не мога да ти дам гаранция. Но започнеш ли да сътрудничиш в качеството си на свидетел, всички правила за изчисляване на присъди отиват на кино. Съдията има пълна свобода на действие. Може да те осъди условно, да ти даде само една година или — макар и само на теория — да приложи пълната сила на закона. Твоето дело ще се гледа от съдията Глийсън — идеалният човек за подобни процеси. Съзнава много добре стойността на сътрудниченето и ще приложи към теб необходимата справедливост.

— Склонен е да наклони везните към защитата, така ли? — кимнах бавно, най-сетне усетил някакво просветление.

— Ни най-малко — спука сапунения ми мехур Магнум. — Не ги накланя нито към защитата, нито към обвинението. Абсолютно уравновесен е. Но, общо взето, си върви по своята свирка. Смятат го за един от най-умните съдии по Източното крайбрежие и няма да позволи нито ти да го забаламосаш, нито федералният прокурор. Това обаче е в твоя полза, тъй като, ако постъпиш както трябва, Джон ще се отнесе справедливо с теб. Това поне ти го гарантирам. И, между другото, в съдебната зала не му викай „Джон“, ако не искаш да те осъдят за обида на съда — усмихна се и ми смигна. — Наричай го „Ваша светлост“ и няма да сбъркаш.

Випускника на Йейл пак се намеси:

— Грег познава Джон не по-зле от всеки друг. Работили са заедно във федералната прокуратура. Приятели са.

Чакай, чакай! Какво каза? Приятели ли? Адвокатът ми е приятел на съдията! Тази мелодия буквално галеше слуха ми.

Сега вече всичко си идваше на място. Открай време си знаех, че Магнум е моят идеален адвокат. По тази причина не обръщах внимание дори на факта, че застанал редом с него, се чувствах като скарида. Но я виж как хубаво се подредиха нещата накрая! По някакво си чисто съвпадение адвокатът ми е приятел със съдията, тоест точно преди да бъде произнесена присъдата, ще намигне съвсем лееекичко на съдията, а онзи ще му кимне също така лееекичко и ще обяви: „Джордан Белфърт, въпреки че сте откраднали сто милиона долара и сте корумпирали цяло поколение млади американци, осъждам ви на дванадесет месеца условно и глоба от сто долара“.

Изтупаната Графиня, естествено, ще е в залата в този момент и ще благодари на късмета си, че се е отказала да си търси нова златна мина. Ето че златната мина на Вълка е готова да възобнови дейността си благодарение на елементарния факт, че адвокатът му е приятел със съдията!

Пуснах на Магнум една мила усмивка и рекох:

— На това му казвам хубава новина, Грег. — Поклатих бавно глава и въздъхнах с облекчение. — С това трябваше да почнеш — че си приятел със съдията. Ама това е прекрасно. Наистина прекрасно, ако разбираш какво ти говоря!

Смигнах му заговорнически и потърках палец о показалец, един вид „Кажи ми само колко да му платя на този съдия!“ и пак му намигнах.

— Пфу! — възкликна Магнум с глас, способен да възкреси мъртвец. — Джон не е такъв човек! Абсолютно почтен е. Някой ден и във Върховния съд може да го видиш. Или поне в Апелативния. Никога не би постъпил непочтено.

Ебаси и номера! Собственият ми адвокат ми отказваше да помогне, когато трябва. Отнемаше всичкия вятър от платната ми. Преодолях желанието да му кажа да върви да си го начука, вместо което рекох:

— Е, самият аз в никакъв случай не бих желал да попреча на нечия кариера. Да не говорим, че от мен изобщо няма да излезе добър свидетел, сътрудничещ с обвинението, така че няма какво да разискваме повече по въпроса.

Магнум сякаш се сепна.

— С това пък какво искаш да кажеш?

— Именно! — добави зашеметеният Випускник на Йейл. — Аз пък съм на точно противоположното мнение. От теб ще излезе един прекрасен сътрудничещ свидетел. Как можеш изобщо да допуснеш противното?

Изпуснах дълбока въздишка.

— Причините, Ник, са безбройни, включително и тази, че аз съм на самия връх на хранителната верига. Срещу когото и да свидетелствам, той ще е по-дребна риба от мен. Да не говорим и за това, че мнозинството от онези, към които властите биха проявили внимание, са най-добрите ми приятели. Кажи ми как ще изпортя най-добрите си приятели, без да изгубя и последната капка от уважение към себе си? Че как след това ще мина с вдигната глава през Лонг Айлънд? Всички ще бягат от мен като от прокажен. — Направих пауза и отчаяно заклатих глава. — А нали ако реша да им сътруднича, ще трябва да си призная за всичките престъпления, които съм извършил, до едно?

И двамата кимнаха.

— Така си и знаех — рекох. — Сиреч ще се призная за виновен за цялата бъркотия, при което ще ми лепнат една яка глоба. Ще ме довършат окончателно — а това ще рече „Сбогом, Графиньо“ — и ще бъда принуден да почна пак от нулата. Съмнявам се, че в момента съм способен на подобна стъпка. Нали трябва да се погрижа за жената и децата си. До какво всъщност опира изборът: да излежа четири години, през което време семейството ми ще живее в пълно охолство, или да излежа само една година, докато семейството ми ще се бори ежедневно за насъщния си?

— Не е толкова просто и лесно — отвърна Магнум. — Това, че ще трябва да се признаеш за виновен за всичко — ще трябва. Това е нормалната практика, когато сътрудничиш на властите. Но то не значи, че ще те затрият напълно. Властите все ще ти оставят някакви средства за препитание — към един милион, да речем. Ще ти отнемат обаче всичко останало: къщи, коли, банкови сметки, портфейли с акции… Всичко.

Настъпиха няколко мига тишина. После Ник каза с крайно задушевен тон:

— Та ти си още млад, Джордан. И си един от най-умните хора, които познавам. Ще се възстановиш — усмихна се тъжно. — Помни ми думата: ще натрупаш ново богатство. След време пак ще си на върха и никой няма да смее да ти се опъне.

— Той е прав — допълни Грег. — Грубо грешиш, ако смяташ, че това ще е краят ти. Напротив, то ще е едно начало. Време е да започнеш живота отново. Ти си победител. Никога не го забравяй. — Направи кратка пауза. — Вярно, допуснал си някакви грешки, при това големи. Но това не те прави по-малко победител. Следващият път ще постъпиш така, както трябва. Ще си поостарял и помъдрял и ще заложиш основите върху скала, а не върху пясък. И тогава никой нищо няма да може да ти отнеме. Абсолютно никой.

Кимна бавно и мъдро с глава.

— А за това, че ще накиснеш приятелите си, хич не се притеснявай. Ако попаднеха на твоето място, до един щяха теб да те накиснат. На този етап следва да постъпиш така, както ще е най-благоприятно за самия теб и за семейството ти. Останалото е без значение. Забрави останалия свят, тъй като и той сто на сто ще те забрави. — И изведнъж гласът му доби носталгична нотка. — Навремето имахме един такъв лаф в прокуратурата: „Италианците пеят по улиците, а евреите — на улица «Съдебна».“ С други думи, италианците не сътрудничат, не „пеят“ за други мафиоти. Но и това е ала-бала от миналото. Откакто влезе в сила закона RICO против организираната престъпност и корупцията, най-кратките присъди са за двадесет години. Така че и мафиотите пропяха. Сега вече не само евреите пеят, но и италианците, че и ирландците. Всички.

Сви широките си рамене.

— В твоя случай обаче най-голямата трудност пред сътрудниченето ти, ако ме питаш, е помощник федералният прокурор, комуто е възложено делото ти — Джоел Коен. — И изпусна една яка въздишка. После продължи насечено и отмерено: — На… Джоел… Коен… не може… да му се… вярва. Пак повтарям… Не може… да му се… вярва. Кофти… човек… е.

— Грег е прав — намеси се Ник. — И в миналото сме брали ядове с Джоел. Понеже, като сътрудничиш, помощник федералният прокурор се предполага да напише писмо до съдията, в което да опише колко добър и полезен свидетел си се оказал и прочее. Той, Джоел, ще го напише, понеже законът го изисква, но какво точно ще пише в това писмо зависи единствено от него. Ако иска да ти го нахака, ще му придаде негативен тон. И тогава вече яко ще го закъсаш.

— Да му еба майката! — измърморих. — В такъв случай положението ми е катастрофално, Ник. — И поклатих невярващо глава. — Не се обиждайте, ама това, че Джоел Коен е путка, си го знаех и без да ми го казвате. Достатъчно ми бе да го видя. Не чухте ли какви ги наприказва, когато разглеждаха въпроса за пускането ми под гаранция? От него ако зависеше, на кръст би ме разпънал.

— Но не зависи от него — запъна се Магнум. — Когато дойде времето за онова писмо, най-вероятно ще го пише друг, а не Джоел. Защото, ако им сътрудничиш, нещата ще се влачат поне четири-пет години и едва тогава ще стане въпрос на колко да те осъдят. А дотогава Джоел най-вероятно ще е напуснал, за да се влее в редиците на смирената адвокатска колегия.

Обсъдихме в продължение на няколко минути плюсовете и минусите на сътрудниченето, но колкото по-ясно ми ставаше, толкова по ме отблъскваше. Няма да има недосегаеми. Ще ме принудят да свидетелствам срещу всичките ми стари приятели. Единствените изключения ще са баща ми — бивш главен финансов директор на „Стратън“ (пък и той нямаше никакви противозаконни деяния), и дългогодишната ми секретарка Джанет9 (която бе извършила ред противозаконни деяния, но пък се намираше толкова на ниско в йерархията, че няма да й обърнат внимание). Грег ме убеди, че от мен зависи двамата да ги оставят на мира.

Най-много ме тревожеше мисълта, че ще трябва да свидетелствам против бившия ми съдружник Дани Поуръш, когото подведоха под обвинение заедно с мен и сега седеше в затвора в очакване да му постановят гаранция. Освен него ставаше дума и за най-стария ми приятел Алън Липски. И той бе подсъдим, макар и по дело, свързано само частично с моето. Не можех да си представя да сътруднича във вреда на Алън. Та ние от пеленачета бяхме приятели! Чувствах го повече като брат от собствения си.

В този миг телефонът на Грег изгъргори нахално и секретарката му обяви доста нехайно:

— Джоел Коен на първа. Ще се обадиш ли, или да му кажа, че ще му звъннеш по-късно?

Карфица да беше пуснал някой в ъгловия кабинет на двадесет и шестия етаж на „Дифайс, О’Конъл енд Роуз“, сигурно щеше да се чуе. Стояхме и тримата замръзнали, със зяпнали уста. Пръв проговорих аз:

— Мръсното му гадно копеле! Вече ме донатоварва! Майка му стара! Мамичката му да еба!

Магнум и Випускника на Йейл кимнаха в знак на съгласие. После Магнум допря показалец до устните си, изшътка ни и вдигна слушалката.

— Здрасти, Джоел, к’во правиш?… Ъ-хъ… Ъ-хъ… Ами по някаква случайност любимият ти образ седи точно пред мен… И точно за това си говорим — с каква въпиюща проява на изкривено правосъдие си имаме работа. — Грег ми намигна нахакано, после се облегна назад и се залюля на стола. Храбър боец беше, готов да се сбори с дръзкия Джоел Коен. Та Магнум ще го размаже с едно кихване. — Ъ-хъ… — продължаваше да се полюлява Магнум. — Ъ-хъ… Ъ-хъ… — След което физиономията му изведнъж увисна и той престана да се люлее върху разкошния си трон от черна кожа, сякаш божият пръст го бе затиснал. Сърцето ми се обърна точно преди Магнум да изрече: — Тпрууу! Чакай малко, Джоел. Задръж. Не се изхвърляй. Ти сериозно ли ми ги говориш тия работи? Че тя изобщо не е… Ъ-хъ… Ъ-хъ… Добре де, ще го обсъдя с него. Не предприемай нищо, докато не ти се обадя.

За каква „тя“ приказва Магнум! Коя е тая „тя“? Тя, Джанет? Да не са подбрали и Джанет? Та тя е най-обикновена секретарка. За какво им е дотрябвала. Видимо потресеният Магнум остави слушалката и изрече най-отровните шест думи, които съм чувал през живота си. При това ги произнесе съвсем равнодушно:

— Утре подвеждат под отговорност жена ти.

Настъпи кратка зловеща тишина, после излетях от стола си и се разкрещях:

— Какво? Шибани копелета! Как така? Та тя нищо не е правила! Как така ще подвеждат под отговорност Графинята?

Випускника на Йейл разтвори длани към тавана и вдигна рамене. После отвори уста, но не успя и гък да каже. Обърнах се отново към Магнум и изрекох с тон на крайно отчаяние:

— Мамка им… О, Божичко… О, шибан мой Божичко!

— Успокой се — каза Магнум. — Спокойно! Джоел още нищо не е предприел. Обеща да ме изчака да поговоря с теб.

— За какво да ми говориш? Нещо… нищо не разбирам. Как могат да подведат под отговорност жена ми? Та тя нищо не е направила.

— Джоел твърди, че разполагат със свидетелка, според която тя е била при теб, докато си броял пари. Слушай обаче какво ще ти кажа: фактите тук са почти без значение. Джоел няма интерес да подвежда Надин под отговорност. Каза ми го съвсем недвусмислено. Просто иска да те принуди да сътрудничиш — кратко и ясно. Съгласиш ли се, жена ти ще я оставят на мира. Иначе още утре ще я задържат. Ти решавай. — При което Магнум погледна ръчния си часовник — един от онези привидно скромни, но свръхскъпи механизми с шоколадова на цвят кожена каишка и перленобял циферблат. Изръсил се е поне двадесет хиляди долара, рекох си, но самият часовник съобщаваше на всеослушание: „Толкова преуспял и самоуверен съм, че не ми се налага да нося лъскав златен часовник като израз на благополучие и самоувереност“. А Магнум допълни: — Разбрахме се до четири да му се обадя; сиреч разполагаме с четири часа. Кажи ми какво смяташ да правиш.

Повече от очевидно бе, че не ми остава никакъв избор. Независимо от последствията, принуден бях да им сътруднича. В никакъв случай нямаше да позволя на Джоел да подведе под отговорност жена ми. Изключено!

Хопа! Изведнъж в мозъка ми нахлу поредица от прекрасни мисли, първата от които гласеше: А как ще ме напусне Графинята, ако самата тя е подсъдима? Това ще я обвърже с мен. Няма да има накъде да мръдне. Че кой нормален мъж би се захванал с подведена под отговорност жена с две деца?

Графинята можеше да е мацка и половина, но двете малки деца и федералното обвинение щяха да отблъснат всяка средностатистическа златна мина.

Даже, ако трябва да съм честен, бих казал, че на практика всички златни мини — или поне по-продуктивните — бързо ще затворят забоите си за жена, изпаднала в такива отчайващи обстоятелства. Самата тя ще се превърне в назидателна история: млада жена, обременена с повече багаж и от залата за изгубени куфари на нюйоркската аерогара „Кенеди“.

Ето го и нужния ми отговор! Нямам друг избор, освен да оставя Графинята да изгори заедно с мен. Да я подвеждат под отговорност тогава. Та да няма друг избор, освен да си стои омъжена за мен. За мен друг логичен ход няма. За мен друг рационален ход няма. Изгледах Магнум в очите, свих подривно устни и рекох:

— Още сега можеш да се обадиш на онова копеле и да му кажеш да се ебе в гъза. — Спрях за миг, докато и последната капка кръв се изцеди от дългото му красиво лице. След което добавих: — И едва тогава можеш да му съобщиш, че ще сътруднича. — При което и Магнум, и Випускника на Йейл изпуснаха шумно въздуха от гърдите си. — Щото вече ми е все едно, дори да ми дадат двайсет години затвор. Хич не ми пука.

Каква чиста, неподправена ирония! Жена ми ме зарязва в най-тежкия ми и отчайващ час, а аз пак съм готов да падна върху меча си, само и само да я защитя. Кажи сега, че светът не се е обърнал наопаки.

— Правилно постъпваш, Джордан — кимна бавно Магнум.

— Точно така — потвърди и Ник. — Ще видиш, че накрая всичко ще се оправи.

Изгледах Випускника на Йейл и свих рамене:

— Може и да се оправи, Ник, а може и да не се оправи. Божа работа. Във всеки случай постъпвам така, както трябва. В това поне съм убеден. Надин е майката на моите деца и няма да допусна и ден да прекара зад решетките, доколкото това зависи от мен.

Четвърта главаЛюбов и омраза

Късно същата вечер, малко преди полунощ, лежах насаме с мислите си под белия копринен юрган. Чувствах се съвсем безпомощен, като човек без родина и без цел. А и като човек, пуснат на дрейф в огромен океан от бяла китайска коприна. О, да, Графинята беше обзавела стаята с всичките му салтанати — цялата къща бе обзаведена по тоя начин всъщност, но най-вече тази стая, достойна за цар, но подиграваща се с падналия Вълк.

Какво представлявах в момента? Колко бях паднал? Намирах се под домашен арест, а на всичко отгоре бях изоставен от Графинята златотърсачка… британка от Бруклин с лице като на ангел, гняв като на вулкана Везувий и чувство за вярност като у прегладняла хиена.

Поех дълбоко въздух и направих опит да се овладея. Боже мили, превърнал съм се в развалина! Станах и се огледах. Бях чисто гол, напълно беззащитен. Кръстосах едва ли не свенливо ръце. Присвих очи. Ама че тъмница! Единственият източник на светлина бе телевизорът с плосък екран, окачен на стената над варовиковата камина. Звукът му бе изключен, та в стаята цареше зловеща тишина. Можех да чуя собственото си плитко дишане и лумкането на собственото ми сърце.

А къде се беше затрила моята любяща съпруга, съкрушителката на мъжките сърца? За мен това си оставаше загадка. Предполагаше се да е в Манхатън с приятелките си. Така поне беше написала на бележката — някаква глупост, че щели да честват трийсетия рожден ден на Джиджи, който съвсем ясно си спомням, че отпразнувахме само преди три месеца, през юни. А може и да ме беше обзела параноята, а на коварната Графиня да можех още да й имам доверие.

Заварих бележката върху барплота в кухнята, затисната с керамичен съд за курабии, украсен с Мечо Пух, на стойност хиляда и четиристотин долара (представляващ колекционерски интерес и закупен на някакъв търг), като думите „Скъпи“ и „С обич“ подчертано липсваха в началото и в края. Стори ми се, че е бележка между двама непознати — на име Джордан и Надин — които не изпитват нито взаимна обич, нито взаимно уважение. Като я прочетох, съвсем ми рухна настроението.

Имаше обаче и нещо много по-положително, а именно че откакто си тръгнах от кабинета на Магнум, все повече се примирявах с условията на моето сътрудничене — или най-малкото му бях намерил рационално оправдание до степен, на която можех да го преглътна. Добре де, ще съобщя на властите всичко, което им е нужно; но ще го направя хитро — по такъв начин, че да опазя приятелите си. При нужда ще се преструвам, че не знам; при възможност ще се преструвам, че паметта ми изневерява; но най-важното: стигна ли до някой разклон, ще поведа властите по оня път, който ще ги отдалечи от приятелите ми. Пък ако имам късмет, хората, на които най-много държа, също ще сътрудничат, та няма да ми се наложи да ги предам.

Да не говорим, че и Графинята ще е страшно доволна от решението ми да сътруднича. Нали все се оплаква, че съм я изложил на опасност. Сега обаче ще мога да й кажа, че опасността е напълно преминала. Естествено, ще пренебрегна факта, че аз наистина съм я поставил в опасно положение. Да не съм луд, че да й давам още патрони срещу мен? Много по-полезно ще е да се съсредоточа върху положителните страни на моето сътрудничество, а именно че така няма да прекарам и един ден в затвора и че дори след като си платя глобата, ще ни — ни! — останат достатъчно пари до края на живота ни. Макар и да преувеличих малко — това, последното, всъщност ще си е една огромна лъжа — ама сума ти години ще минат, докато Графинята се усети. Но да стигнем дотам, пък после ще му мисля.

В този миг дочух шума от чакъла по алеята. Коварната Графиня най-после се прибираше, готова да ми причини още емоционална болка. Секунди по-късно чух затръшването на предната врата, последвано от гневно звучащи стъпки по скъпарското спираловидно стълбище. С тая разлика, че изобщо не звучаха като стъпките на петдесет и един килограмова блондинка, а по-скоро на побеснял воден бивол. Тръшнах се по гръб и се подготвих за предстоящото изтезание.

Вратата се отвори със замах и в стаята нахлу Графинята в светлосин дънков ансамбъл „Ранглър“. Макар да знаех, че се е прибрала с лимузина, Графинята имаше вид на току-що слязла от дилижанса в градче в Далечния запад. Липсваха й само каубойската шапка и двата револвера. Докато люлееше бедрата си към нейната страна на спалнята, я огледах най-внимателно. Дългата й избелена дънкова пола завършваше най-долу с бели къдрици, а отпред имаше фантастичен висок шлиц. Не съм голям спец по дамските поли, но имам тайното подозрение, че много малко от жените, живеещи в някое ранчо, биха могли да си позволят подобен лукс. Над полата носеше светлосиня памучна блузка с къс ръкав и дълбоко деколте, силно пристегната в кръста, та да подчертава естествената V-линия на тялото й и увеличените по хирургичен път чашки „С“.

Без да промълви и една дума, Графинята от Запада бръкна под абажура с цвят на печена зарзала и запали лампата на нощното си шкафче. Извърнах се по хълбок и вперих очи в нея. Наистина знае как да се облича тая жена. Дори и в сегашното си състояние не можех да й го отрека.

Свалих поглед по краката й… А-а! Каубойските ботушки! Изглеждаха ми познати: от бежова и бяла кожа, с черешови бомбета и украшения отстрани от чисто сребро. Предната година, докато играех голф в Тексас, й ги купих в някакво състояние на еуфория. Изръсих се цели тринайсет хиляди долара. Навремето ми се стори, че направо без пари ги вземам, но сега не бях толкова убеден.

Тъкмо в този миг тя килна русата си главица надясно, сне сребърната си обица и я постави старателно върху нощното шкафче. После килна глава наляво, сне и лявата обица и я положи до първата. Усмихнах се пряко сили и потиснах желанието си да я попитам: „Сладур, как върви търсенето на златната мина? Намери ли някоя тлъста жила?“. Вместо това изрекох съвсем любовно:

— Здравей, миличко. Как мина партито на Джиджи?

— Окей беше — отвърна ми тя с изненадваща любезност. — Нищо особено. — Направи опит да се извърне към мен, но залитна, от което заключих, че Графинята каубойка бе консумирала не само билков чай. По-точно казано, беше се наквасила яко.

— Добре ли си? — попитах я, потискайки усмивката си и готов да я поема, ако паднеше. — Имаш ли нужда от помощ, миличко?

„Не“, поклати глава тя. После приседна с леко полюляване на ръба на матрака. След което със страхотна бързина качи обутите си крака върху леглото, извърна се на хълбок, завря левия си лакът току до мен, положи лявата си буза върху дланта си, изгледа ме в очите и се усмихна:

— Как мина срещата ти с адвоката?

Я, колко интересно, рекох си. Да не забравя да благодаря на мексиканския гений, изобретил текилата, а и на бармана, който е сипал едно в повече на Графинята тази вечер. От близо седмица не се бе приближавала толкова плътно до мен. А сега, обляна от меката светлина на нощната лампа с цвят на печена зарзала, ми се виждаше съвсем красива. Големите й сини очи, в момента по-лъскави и от огледало, бяха впечатляващи. Поех дълбоко въздух да уловя аромата й — любопитна смесица от парфюм „Ейнджъл“ и висококачествена текила. И усетих нещо като изтръпване и избухване на огън в слабините ми! Току-виж ми излязъл късметът тази вечер! Изпитах непреодолимото желание да й скоча още на мига, преди да е изтрезняла и да е подновила мъченията. Успях обаче да потисна желанието и й отвърнах:

— Страшно добре, миличко. Всъщност имам страхотна новина за теб.

— Така ли? И к’ва е тя? — попита ме и ме загали по бузата. После адски нежно прекара пръсти през косите ми.

Никак не беше за вярване! Графинята най-сетне се бе вразумила! Готова бе да се любим начаса, след което всичко щеше да си дойде на място. Открай време сме си така. Може да се сдърпаме за известно време, но само за кратко. Накрая се любим и всичко лошо бива забравено.

Дали да не й скоча веднага, запитах се? А тя как ще реагира? Ще се ядоса ли, или ще се отнесе с уважение към мен? Че нали съм Мъж, мама му стара, а на Графинята тия работи са й ясни. Тя си е печена по житейските въпроси, особено що се отнася до мъжете и най-вече до начините за манипулирането им…

… Макар че надали ще е най-разумното точно сега да й скоча. Първо ще трябва да й представя правните си проблеми по един убедителен — буквално прелъстителен — начин. Та да се убеди напълно, че златната ми мина скоро пак ще се отвори за неограничен добив на руда.

Поех дълбоко въздух да събера провисналите краища на лъжливата история, която се готвех да й разкажа, след което реших да рискувам докрай.

— Първо на първо — рекох й с огромна самоувереност, — знам, че се притесняваш от ония щуротии, с които Коулмън те заля, и искам да знаеш, че няма и капка възможност някое от тези неща да се случи. — Това беше лъжа номер едно. — И ти, и аз знаем, че никога не си извършила нищо нередно — което се явяваше лъжа номер две, тъй като тя наистина ме бе заварила да броя парите, както беше намекнал Джоел Коен, — а това, естествено, е известно и на властите. Коулмън го каза само за да те стресне и да ми усложни живота. Толкова.

Тя бавно кимна.

— Всичко това го знам. Наистина, в началото ми стана неприятно, но изобщо не съм повярвала на тези приказки.

Не си ли? Ами че още по-добре тогава! Блажени са невежите. Кимнах в знак на съгласие и продължих смело напред:

— Това ми е пределно известно. До една бяха измишльотини, Над — ето ти я и номер три, — до последната дума. Но това вече е без значение. Защото, да ти кажа, днес Джоел Коен се обади на Грег, и то в мое присъствие, да му съобщи към какво всъщност се стреми. Целта му е да ме хванат да им сътруднича. Това е всичко. — И свих рамене. — При моите дълбоки познания за онова, което става по борсите, явно разчитат да им спестя многогодишни усилия, че и безброй долари. — Хммм, съвсем добре звучи. Обрисува ме като умен, жизненоважен алтруист — необходим участник в борбата срещу царящата на Уолстрийт алчност и корупция, а не като гадния предател, в който всъщност ми предстои да се превърна! Реших да заложа всичко на този ред мисли. Освен това Джоел каза, че ако наистина им сътруднича, ако наистина помогна на властите да се ориентират в нещата, вероятно няма и един ден да прекарам зад решетките. Толкова високо ценят знанията ми. — И кимнах еднократно, като същевременно се питах дали не съм си навредил сам, като използвах думичката „вероятно“, поради което добавих: — Щото така или иначе вече бях затворен за три дни, което ми е напълно достатъчно, не мислиш ли? — И пуснах невинна усмивка.

Бавно ми кимна, но нищо не каза. Забелязах по бузата й да се стича сълза. Избърсах я с опакото на дланта си. Добър признак, рекох си. Обърсвайки сълзите на една жена, се приближаваш с още една крачка към сърцето й, а и към чатала й. Чисто биологично явление. Жената нищо не може да откаже на мъжа, избърсал сълзите й.

Окуражен от сълзите на Графинята, продължих с хъс:

— Има и нещо още по-хубаво, Над. Ако сътруднича, нали разбираш, докато се стигне до издаването на присъда, ще минат поне четири-пет години, а ако изобщо има някаква глоба — изобщо — и тя ще стане събираема едва тогава. Не ме разбирай погрешно; тя, глобата, ще е доста яка, но не дотам, че да ни — ни — затрие. Когато всичко приключи, ще продължим да сме богати. — Та това беше най-голямата лъжа от всички — лъжа номер четири.

Защото дори властите да ми оставеха един милион долара, както предполагаше Магнум, ние с Графинята щяхме да банкрутираме за три месеца. Но аз и на туй му бях намерил рационален довод и тъкмо затова продължих с думите:

— Но колкото и пари да ни — ни — оставят, аз няма да се пенсионирам или нещо от този род. Само няколко месеца след като цялата тази дандания заглъхне, пак ще почна да търгувам с акции. — И млъкнах, понеже нещо не ми се понрави посоката, в която бях поел. — По честен начин, искам да кажа. Става дума за сериозни, а не за евтини акции. Нямам никакво намерение да се връщам към онази лудница. — Установих, че трескаво търся изход от положението. — Сигурен съм, че ще мога да си докарвам по пет до десет милиона само от търговия за собствена сметка, напълно законно, без всякакъв риск.

За секунда изучих лицето й. Тя май започваше полека да изтрезнява. Не знаех дали да се радвам на това или не, но усещах как бързо ми се изплъзваше удалата ми се възможност. Крайно време бе да спра да рекламирам бъдещето и да премина към заключението.

— Така или иначе, Над — рекох самоуверено, — нещата стоят точно по този начин. Колкото и невероятно да ти се струва, това е истината. Изглежда, съм голям късметлия, щом властите са толкова на зор за сведенията, които притежавам. — Направих пауза и тръснах тържествено глава. — Всъщност тревожи ме само едно: как ще им дам информация за приятелите ми. — Свих рамене в смисъл „Но и това си има добрата страна!“ и продължих: — Според Маг… — Грег имам предвид — приятелите ми до един също се канят да сътрудничат. — И пак свих рамене. — Така че в крайна сметка и това отпада като фактор. Присламчих се до нея и запрокарвах пръсти през косите й.

— Наистина чудесна новина, мили. Много се радвам за теб — усмихна ми се тя. За теб ли каза? Кофти, мама му стара! Би трябвало да се радва за нас, а не само за мен! Тъкмо да я поправя, когато тя продължи: — А за приятелите си не се притеснявай чак толкова. С изключение на Алън Липски, до един ще те предадат още през първите две секунди. Нали самият ти винаги си ми казвал, че на Уолстрийт понятието „вярност“ не съществува?

Безмълвно й кимнах. Достатъчно чух и достатъчно казах. За сетен път бяхме на едно мнение с Графинята, сиреч сега бе моментът да нападна. Пресегнах се, сграбчих я през талията и я придърпах към себе си. После докопах сладката й каубойска вратовръзчица и дръпнах главата й към моята.

След което я целунах.

Протяжна, мокра целувка, съвсем любовна целувка, бих казал, която се оказа по-кратка, отколкото се бях надявал, тъй като тя рязко се отдръпна:

— Престани! Още съм ти ядосана.

Крайно време беше да овладея положението.

— Искам те — изпъшках и бръкнах под цепката на полата й на път към „обетованата земя“. Още преди да стигна до горната част на бедрото й, така се бях разпалил, че насмалко да се изпразня на чаршафа.

Затова взех, че й скочих — стоварих се отгоре й с цялата си тежест и пламенно я зацелувах. Тя направи опит да се измъкне, но от мен отърване нямаше.

— Престани! — замоли се, но в гласа й се прокрадваше и кикот. — Спри!

Вкопчих се в кикота и вдигнах дънковата й пола нагоре, при което разкрих сладката й розова вулва със снопчето прасковено рус мъх. Така и не бях престанал да се дивя на страхотната й вагина — най-сладката, която съм виждал, а като се има предвид, че съм преспал с поне хиляда проститутки, явно имам добра база за сравнение. Но курвите бяха отишли безвъзвратно в миналото! В този миг копнеех единствено за Графинята… сега и завинаги!

Понамалих темпото, погледнах я право в очите и рекох:

— Обичам те, Над. Страшно те обичам. — И очите ми се насълзиха. — Откакто за пръв път те видях, съм хлътнал по теб. — Пуснах й нежна усмивка. — Много ми липсваше през изминалата седмица. Не мога да ти опиша каква самота изпитвах. — Отместих назад косите й и се устремих към финала: — Люби ме, бебче. Люби ме хубаво и бавно.

— Еби се ти! — избухна тя насреща ми. — Не мога да те понасям! Искаш да ме наебеш ли? Добре, карай! Еби ме с все сила, че да доразпалиш омразата ми. До дъното на червата ти те мразя, хуй дребен егоистичен! На теб изобщо не ти пука какво ми е. Важен си единствено ти. — И захвана да се отърква с презрение о мен, като нарочно гледаше темпото й да не съвпада с моето. Сякаш се стремеше да ми докаже, че дори докато съм в нея, не я притежавам.

Това ме шокира. И ме съкруши. Но най-вече ме подразни обръщението й: „хуй дребен“! Графинята знаеше много добре колко се притеснявам от ниския си ръст!

Въпреки това потиснах яда си. Хванах двете й бузи и се опитах да я прикова с устни, впити в нейните, докато се мъчех да наложа свой ритъм. Оказа се, че е невъзможно. Мяташе наляво-надясно русата си глава като дете, отказващо да поеме лекарството си, а в същото време правеше свръхголеми кръгове с ханша си.

— Престани, Надин! — сопнах й се с леки признаци на гняв. — Какво ти става!

— Еби се сам! — гласеше язвителният й отговор. — Ненавиждам те, копеленце мръсно! До дъното на душата ти те мразя! — На свой ред тя хвана бузите ми и процеди със злъч: — Погледни ме в очите, Джордан. Веднага!

Погледнах я. А тя продължи:

— Никога не забравяй какво си изгубил, проваляйки брака ни. Да не си посмял да забравиш. — Сините й очи направо излъчваха смърт. — За последен път се еба с теб. Помни ми думата: за последен път. Така че се възползвай от положението и се кефи до дупка. — След което взе да върти задник с дълбоки, ритмични движения, сякаш да ме накара на мига да свърша.

„Боже мой! — рекох си. — Яко е прекалила с текилата! Сто на сто преувеличава. Как изобщо може красиво лице като нейното да бълва подобна отрова? Никаква логика няма.“ Съзнавах, че следва моментално да сляза от нея, да не й правя удоволствието да ме накара да се изпразня, докато ми разправя колко ме мрази… но на заревото с цвят на печена зарзала, струящо от нощната лампа, изглеждаше невероятно красива. Ебал съм я! — рекох си. Не можеш ги разбра жените, а ако сериозно смята това да ми е за последно, дай поне да си направя кефа или поне бързо да се изпразня, докато не се е разкандърдисала и да рече, че за последно е било предишният път… направих опит с единствено дълбоко движение да стигна до шийката на матката й и… Бум!… изстрелях всичко вътре.

— Обичам те, Над! — изкрещях, а тя кресна в отговор:

— Ненавиждам те, шибано гадно копеле! — след което се отпуснах с цялата си тежест отгоре й.

Стори ми се, че останахме дълго в тази поза, оказали се всъщност пет секунди, след което тя ме отметна настрани и се отдаде на истеричен плач. Вулканични тремори тресяха тялото й.

— Боже мой! Какво направих? Какво направих! — изрече между ужасните, късащи сърцето ридания, повтори го още сума ти пъти, а аз лежах смразен от ужас до нея.

Пресегнах се да я прегърна, но ме отблъсна.

Последваха нови ридания, а след тях и думите, които ще помня, докато съм жив:

— Кървави пари бяха! Кървави! — От рев думите й едва излизаха. — Знаех си го, но нищо не направих. Хората са губели парите си, а аз ги харчех. Боже мой! Какво направих?

Изведнъж ме обзе мощен гняв. От думите й за кървавите пари излизаше, че всичко, което сме преживели заедно, включително и личният ми успех, е някак си омърсено. Значи целият ни брак е бил един фарс и нищо около мен не е било реално, истинско. Бил съм мъж на части, чийто сбор не се е равнявал на едно цяло. Заобиколен съм бил от охолство, красота и суетност, но сега съм беден, грозен и отчайващо объркан. Нужно ми е по-просто ежедневие. По-прост живот. И по-проста жена.

Не направих и най-малкия опит да скрия неудоволствието си, а напротив — озъбих й се:

— Кървави пари ли! — изплюх. — Що за шибано заключение, Надин! Та аз работя на Уолстрийт! Да не съм някой шибан мафиот! — И поклатих възмутено глава. — Е, от време на време и аз съм правел някое дребно нарушенийце, но не повече от всички останали, така че се стегни, мама му стара!

Измежду ужасните си ридания ми отвърна:

— Боже мой, та ти корумпираш всичко около себе си, и собствената ми майка дори! — Риданията й идваха от дълбините, от корема й. — А аз… аз… само… гле… дах и… и… хар… чех… тия… кър… вави… пари! — От рев дори думите й се накъсваха.

— Майка ти ли! — избухнах. — Много добре знаеш колко добре се отнасям с майка ти. Когато се запознах с нея, щяха да я изхвърлят от шибания й апартамент за това, че не си беше плащала шибания наем! А аз се погрижих не само за нея, но и за шибания идиот — брат ти, и за шибания идиот — баща ти — и за сестра ти, и за всички останали, д’еба мама му! Така ли ми се отплащаш сега? — Млъкнах и направих опит да се овладея. От яд не усещах, че и аз съм се разревал. — Не мога да повярвам, мамка му! — креснах. Не мога да го повярвам! Как може точно сега така да ми говориш! Та ти си моята жена, Надин! Как може точно сега така да ми говориш?

— Извинявай — изхлипа. — Извинявай. Не исках да те обиждам. — Трепереше като лист. — Без да искам… Без да искам. — Изтърколи се от леглото, сви се в ембрионална поза върху мокета за сто и двайсет хиляди долара от „Едуард Фийлдс“ и пак ревна неутешимо.

Край.

Именно в този миг осъзнах, че съм изгубил жена си завинаги. Каквото и да беше ни свързвало с Графинята, вече се беше скъсало. Друг въпрос беше ще се любя ли пак някога с нея, но, честно казано, това никак не ме вълнуваше. Сексуалното ми разтоварване в момента бе най-малкият ми проблем.

А там, в края на коридора, бяха най-невинните жертви на цялото положение — невръстните ни деца, на които предстоеше да осъзнаят една от най-жестоките реалности на живота: нищо не е вечно.

Пета главаМаниака и Мормона

На следващата сутрин пак се озовах в лимузината.

Този път обаче нелегалният терорист ме караше не към мрачния чатал на Западен Куинс, а към зловонното черво на име Западен Бруклин. И по-точно проправяхме си път през демографския кошмар, наречен Сънсет Парк — толкова етнически разнообразен район — пълен с китайци, корейци, малайзийци, виетнамци, тайландци, пуерториканци, мексиканци, доминиканци, салвадорци и гватемалци, заедно с шепа забележително тъпи финландци, които от тъпота все още не са се усетили, че останалите им финландски братя още преди тридесет години са забягнали оттук, за да спасят живота си от нахлуващите етнически орди — че от гледката през прозореца на задната врата ми се стори сякаш прекосявам паркинга на Обединените нации след ракетен удар.

Въпросната част на Сънсет Парк наистина си беше жива клоака — плоска ивица от прах и асфалт, накъсана от полусрутени складове, изоставени магазини, гниещи кейове и птичи изпражнения. Центърът на Манхатън, крайната точка на днешното ми пътуване, бе само на няколко километра западно оттук, на отсрещната страна на силно замърсената река Ийст Ривър. От моята гледна точка — задната дясна седалка на лимузината — виждах водовъртежите й, извисяващия се силует на Долен Манхатън и изящната арка на моста Веразано, опираща чак в Стейтън Айлънд.

Точно по разписание, в 9:00 ч. Монсоир спря пред опушен подземен паркинг в южната част на опушена двупосочна улица. На слизане от лимузината му казах:

— Щом ми потрябваш, ще те викна по пейджъра. — И да не си посмял да взривяваш мостове в мое отсъствие, рекох си. Затръшнах вратата в лицето му и заслизах по късото стълбище към по-долното ниво на паркинга.

Чух познат глас:

— Джордан! Ела насам!

Извърнах се надясно и съзрях специалния агент Грегъри Коулмън. Стоеше пред типична за федералните служби служебна кола: с четири врати, неудряна, най-много на две години, американско производство. В конкретния случай: форд таурус в цвят бордо с леко тъмни стъкла и без буркан. Опрял се бе о задната дясна врата в победоносна поза, с кръстосани ръце.

Застанал редом с него и дружелюбно усмихнат бе стажант-партньорът му, специален агент Бил Макрогън. Само веднъж се бяхме срещали с Макрогън, вечерта, в която ме задържаха, но по някаква необяснима причина ми се струваше симпатяга. Прекалено любезен бе за агент на ФБР, макар че веднъж преминал през школовката на Коулмън, сто на сто щеше да е далеч по-малко любезен. Метър и седемдесет и осем на ръст, Макрогън бе значително по-висок от Коулмън и имаше вид на тридесетгодишен. Имаше гъста къдрава кестенява коса, широко лице и съвсем нормална физика. Пред бледосините му очи се мъдреха чифт телени очила, придаващи му богобоязлив вид. Мормон е, реших. Я от Солт Лейк Сити, я от Прово, или пък от някое планинско селце в щата Айдахо… макар че какво значение може да има това.

От своя страна Коулмън имаше вид на италианец или грък, макар заради фамилията му да предполагах да е германец. И то, изглежда, от някой баварски чукар. Беше колкото мен на ръст, малко над един и седемдесет, и надали тежеше повече от седемдесет и три кила. Имаше добре, но не прекомерно развит гръден кош, правилни, фини черти, макар и леко ръбести, и от него струеше подозрителност, най-вече към моя милост. Късо подстриганата му кестенява коса бе сресана на път на едната страна и леко посивяла по слепоочията — най-вероятно резултат от тичането му подир мен, от което всеки би побелял. Имаше маслинена гладка кожа, орлов нос, високо чело и най-пронизващите кафяви очи, които можете да си представите — по-остри от орловите. И на възраст бе горе-долу колкото мен, което ще рече, че копелето едва е навършило двадесет и пет, когато е хукнало по дирите ми! Божичко, що за чешит трябва да е някой, че да се поддаде на обсесивно-компулсивното разстройство да вкара някого зад решетките? Тоя тип май страда от яка форма на вманиаченост. Но защо точно към мен трябва да я проявява? Пълно безобразие!

— Добре дошъл в Отбора на САЩ! — каза ухилено Агента маниак и подаде дясната си ръка, на чиято китка се открояваше черен пластмасов часовник с кръгъл циферблат и с препоръчителна цена някъде под $59,99.

Ръкувах се предпазливо и се опитах да доловя иронията на лицето му. Не открих нищо друго обаче, освен най-искрена усмивка.

— Благодаря — отвърнах. — Очаквах известно злорадство. — И свих рамене. — Не че не ти се полага…

— Злорадство ли? — обади се Мормона. — Та той само страда, откакто те хвана! За него върховното удоволствие беше самият лов, нали така, Грег? — и хвърли поглед на Агента маниак.

Агента маниак забели очи и поклати глава.

— Абе няма значение — и ми се ухили отново, само че този път с примес от тъга. — Важното е, че най-сетне кандиса да се включиш в отбора на добрите. И съвсем правилно постъпваш. Съвсем правилно.

— Да, ама се чувствам като гнида — свих пак рамене.

— Но ти не си гнида — отвърна моментално оня.

— Ни най-малко — добави Мормона със зъбата мормонска усмивка. — Ти си нещо далеч по-гадно от гнидата! — И пусна задушевен мормонски смях, после подаде богобоязливата си десница за мормонско ръкостискане.

Ухилих се на любезния тип и се здрависах учтиво. После спрях за секунда да огледам хубаво новите си приятели. И двамата носеха тъмносини костюми, свежи бели официални ризи, консервативни сини вратовръзки и черни обувки с връзки. (Типичната униформа на федерално ченге.) И, честно казано, съвсем добре изглеждаха: всичко им бе по мярка, а костюмите бяха огладени по най-съвършен начин.

И все пак аз бях далеч по-изтупан от тях. Отдавах голямо значение на външния си вид за първия ден, в който щях да започна да портя, затова бях подбрал най-старателно облеклото си. Бях в еднореден морскосин шевиотен костюм, струващ две хиляди и двеста долара, бяла официална риза от Оксфорд с консервативни копчета на яката, стабилна морскосиня вратовръзка от крепдешин и черни обувки с връзки. Но за разлика от техните, моите не бяха груби, а от мека, еластична напа, изработени по поръчка в Англия срещу хиляда и осемстотин долара. Едно на нула за мен! — рекох си. Категорично ги бия по отношение на обувките.

И на часовниците.

За днешния празник се бях накиприл с швейцарския си „Таба“, на стойност двадесет и шест хиляди долара, с шоколадова на цвят каишка и солиден бял правоъгълен циферблат — от онези ултрафини швейцарски механизми, които за знаещите излъчват охолство, но не значат нищо за хора с доходите на Коулмън и Макрогън. Много хитро си бях оставил „Булгари“-то у дома. Щото какъв е смисълът да предизвикаш завист у новите си приятели, а пък и дали вече нямат правото да откачат часовника от шибаната ми китка и да си го сложат на своята? (Военен трофей, един вид.) Хм… Ще трябва да питам Магнум по въпроса.

Не бяхме приключили ръкуването си с Мормона, когато той добави:

— Ама ти наистина постъпваш съвсем правилно, Джордан. Добре дошъл в Отбора на САЩ!

— Да бе — отвърнах иронично. — След като нямам друг избор, нали?

И двамата свиха устни и бавно кимнаха, сиреч: „То човек като заплаши да подведе жена ти под отговорност, май не ти остават много варианти, нали така!“. След което Коулмън каза:

— Във всеки случай извинявай за тайнствеността, но се бояхме някои твои приятели да не те проследят. Така че ще те повозим известно време по улиците на Бруклин, да се отървем от евентуални „опашки“.

Прекрасно, рекох си! Агента маниак явно разполага с неизвестна за мен информация — като например, че някой ме предпочита мъртъв. И през ум не ми беше минавало, че около цялото ми сътрудничене мога да стана жертва на покушение; но сега, като си помислих, осъзнах колко много хора би ги устроило. Няма ли да е най-добре да извърша покушение срещу себе си още сега и да спестя усилията на останалите? Да не говорим колко хубаво ще й стане на Графинята. Ще танцува върху гроба ми и ще скандира: Кървави пари! Кървави пари! После ще запали жертвен огън и ще хвърли в него брачното ни свидетелство.

Боже мой, трябва да се стегна! Да се фокусирам върху проблемите си. Да прогоня оная руса гад от мислите си. Сега е нужно да заостря вниманието си върху тия две гадни копелета. Поех дълбоко въздух и казах:

— Кой, смятате, може да е по петите ми?

Агента маниак сви рамене:

— Откъде да знам. Ти кой смяташ, че може да е по петите ти?

И аз свих рамене.

— Откъде да знам. Най-вероятно всички, не мислиш ли? — Млъкнах за миг. — Всички, освен жена ми. Щото на нея хич не й пука къде съм и какво правя, стига да съм по-далече.

— Нима? — каза Агента маниак. — Кое те кара да мислиш така?

— Това, че ме ненавижда! Затова мисля така, да му еба майката!

„И понеже снощи ми заяви, че повече няма да ми пуска“, добавих на себе си.

— Хъ! — измърмори онзи. — Това ме изненадва.

— Така ли? И защо?

Агента маниак пак сви рамене.

— Откъде да знам… Онази вечер, когато те задържахме, останах с впечатлението, че истински те обича. Ако трябва да съм точен, аз дори я попитах обича ли те, и тя ми отвърна, че те обича.

— Вярно е — добави Мормона.

Присвих очи, сякаш съм объркан.

— На вас пък за какво ви е дотрябвало да питате жена ми за такива неща? Това не е ли доста встрани от утъпканата пътека?

— Ами-и — обади се Агента маниак — нямаш си представа колко неща може човек да научи от съпруга, на която й е крив светът. Има случаи, в които още докато извеждам закопчания в белезници съпруг, жената почва да крещи: „Мъжът ми крие пари в мазето! И лъже в данъчните си формуляри!“ — И Агента маниак се изкикоти. — Но твоята не е такава. И дума не обели.

— Нито една — допълни Мормона. — Може и да бъркам… но ми се струва, че жена ти все още те обича.

— Съжалявам, че ще ви прекъсна веселието — продума Коулмън, — но трябва да се пораздвижим. Пък и тук вони като на…

— Кучешки лайна? — подсказах.

— Да, общо взето си прав — отвърна ми той, отвори задната врата и ми кимна да вляза. — Излегни се на задната седалка и гледай да не си показваш главата, окей?

Изгледах Агента маниак в продължение на доста секунди, чудейки се дали не намеква за разположен някъде отвън снайперист, готов да ми пръсне главата. Но отхвърлих мисълта като абсурдна: та нали, в края на краищата, ако някой си е наумил да ме убива, ще намери далече по-подходящ момент, отколкото когато съм под закрилата на двама агента на ФБР!

Затова вдигнах самоуверено рамене и се качих, след което поехме из миризливото черво на Сънсет Парк. Направихме поредица от леви и десни завои, тук-таме и по някой обратен, че да сме се отърсили от въображаемия преследвач. Междувременно водехме неангажиращ разговор, тъй като и на тримата ни бе ясно, че не бива да обсъждаме важни неща в отсъствието на моя адвокат.

За голяма моя изненада и двамата ми се сториха истински загрижени за разпадането на брака ми и най-вече за влиянието, което ще окаже на децата. Докато повторно разказаха историята как Графинята обявила, че ме обича, вечерта когато ме задържаха, усетих, че духът ми се повдигна. Още повече че, и според двамата, щом преминел първоначалният шок, тя щяла да предпочете да остане омъжена. Тук обаче усещах, че грешат; познавах Графинята много по-добре, отколкото те. Щом като е решила веднъж да се махне, неминуемо ще го направи.

Докато стигнем до моста „Бруклин“, настроението ми съвсем помръкна. Времето изтичаше и аз все повече се приближавах към точката, от която връщане няма. Управлението на ФБР бе съвсем наблизо, на по-малко от пет минути път.

Да, рекох си, в едно поне съм сигурен: предстоят ми доста тежки дни. Единственото неизвестно бе доколко дълбоко ще е падението ми. Поех дълбоко въздух и направих опит да се стегна, но не се получи.

Предстоеше ми да пропея съвсем скоро на улица „Съдебна“.

Шеста главаКопелето и Вещицата

Нюйоркското районно управление на ФБР е разположено на двадесетия, двадесет и първия и двадесет и втория етаж на една кула от бетон и стъкло, която се издига на четиридесет етажа над Манхатън, в район, известен с името Трибека, от триъгълника под Канал Стрийт, в който освен това се намират и Уолстрийт, Федералният съд, Световният търговски център и най-малко уважаваната правителствена институция — Службата за имиграция и натурализация.

Изминах дългия тесен коридор в приземния етаж на сградата с Коулмън и Макрогън от двете ми страни. Коулмън току-що ми бе обяснил, че сме в онази част на сградата, където се провеждат поверителните разговори със свидетели.

Кимнах учтиво и продължих да вървя, потискайки желанието си да го питам под „поверителен разговор“ ФБР „разпит“ ли разбира, или не. Така или иначе, не се съмнявах, че тук долу са „ставали“ ред неща, които не са в духа на Декларацията за правата. (Вероятно леки изтезания, известни лишавания от сън и обичайните нарушения на неприкосновеността на личността.) Предпочетох обаче да запазя подобни блуждаещи мисли за себе си, така че продължих да кимам и да вървя — запазвайки неутрално изражение — докато ме водеха към малката „стая за поверителни разговори“ в края на коридора.

В нея ме чакаха трима души, седнали на евтини кожени черни кресла около евтина дървена заседателна маса. Стаята нямаше прозорци, само флуоресцентно осветление, излъчващо синьо туберкулозно сияние. Стените бяха съвсем голи, в тревожен болнично бял цвят. От едната страна на масата седеше моят доверен защитник Грегъри О’Конъл, известен с прозвището Магнум. Изглеждаше не по-огромен и изтупан от обичайното и усмивка озаряваше лицето му. Облечен бе в сив костюм на тънки райета, официална бяла риза и червена раирана вратовръзка. И изглеждаше съвсем у дома си тук долу — бивш прокурор, имащ понастоящем удоволствието да защитава виновните.

Другите двама седяха срещу Магнум. Мъжът го познавах от деня, в който ми четоха обвинителния акт, когато наговори всички онези мили неща, докато обсъждаха дали да ме пуснат под гаранция. Казваше се Джоел Коен и от малко повече от две години си партнираше с Агента маниак в усилията да ме изправят пред съда — и бяха успели там, където половин дузина помощник федерални прокурори се бяха провалили.

Поначало, колкото и хитър и самоотвержен да бе Агента маниак, все пак имаше нужда от не по-малко хитър партньор в щатската прокуратура, който да се заеме с юридическата страна на разследването. Сам по себе си Агента маниак можеше единствено да ме разследва; но за да ме съди, му трябваше копеле от рода на Джоел Коен.

Точно в този момент Копелето се бе навел напред върху стола си с опрени върху масата лакти. Гледаше ме втренчено с присвити очи и няма съмнение, че вътрешно буквално се облизваше. Облечен бе в евтин сив костюм, евтина бяла официална риза, евтина червена вратовръзка и имаше зъл вид. Къдравата му кестенява коса бе късо подстригана, челото — високо, носът — месест, а лицето му — пепеляво. Не беше грозен, но имаше вид на човек, който от леглото е пристигнал направо в службата. Но може и умишлено да го е направил, заключих. Копелето очевидно цели да ми съобщи нещо, а именно: сега, когато си в моя свят, цената на костюма ти, репутацията на ателието ти за химическо чистене и усетът на бръснаря ти за модерното нямат абсолютно никаква стойност. Цялата власт бе у Копелето, а аз бях неговият пленник независимо от външността. Копелето бе среден на ръст и тегло, макар да имаше вече споменатата раздърпаност на дегенерат, която го правеше да изглежда по-нисък. И съм убеден, че ме презираше не по-малко, отколкото аз него. В момента всъщност изражението на лицето му ясно говореше: „Добре дошъл в подземното ми леговище, пленнико! Да започнем с изтезанията!“.

Третата обитателка на стаята бе мишеподобно дребно създание, на име Мишел Аделман, седнала вляво от Копелето. Не я бях срещал, но ми беше добре известна. Прякорът й бе Злата вещица от Изтока, придобит заради поразителната й прилика — и физическа, и като характер — с коварната бабишкера от „Вълшебникът от Оз“. И тъй като и тя (заедно с Джоел) работеше като помощник федерален прокурор в Източното нюйоркско управление, прякорът й беше съвсем уместен.

Беше дребно човече, един и петдесет и седем, с огромна грива тъмни буйни коси, тъмни изцъклени очи, тънки тъмночервени устни и скъсена брадичка. Представях си я колко ще прилича на мишка, ако вземе парче швейцарско сирене и го загризе. А освен това и колко ще прилича на вещица, ако яхне метла и направи едно кръгче из стаята за поверителни разговори. Облечена бе в тъмносин костюм с панталон и гледаше строго.

— Добро утро — поздрави Магнум. — Да те запозная с двама души, с които ще прекараш доста време през идните няколко месеца. — Посочи Вещицата и Копелето, а те и двамата кимнаха служебно. После продължи: — Джордан, запознай се с Джоел Коен, макар да ми се струва, че вече сте имали това удоволствие… — Подадох ръка и се здрависах с Копелето с мисълта, че като нищо може да ми щракне белезниците, — а дамата е Мишел Аделман, която смятам, че нямаш удоволствието да познаваш — при което се ръкувах и с Вещицата, очаквайки всеки миг да ме превърне в попова лъжичка.

— Във всеки случай желая да уведомя всички присъстващи, че Джордан е твърдо решен да сътрудничи. — При което Магнум кимна еднократно. — Възнамерява през цялото време да е честен и откровен; а лично аз желая да ви уверя, че сведенията, които притежава, ще са безценни в борбата ви срещу престъпността и неправдата на Уолстрийт. — И Магнум кимна втори път.

Ебаси и глупостите! — рекох си. — Тия на кого ги разправя!

— Това е добре — отвърна Копелето и ми направи знак да седна до Магнум. — Всички разчитаме да ни сътрудничиш, Джордан, и от името на всички присъстващи желая да те уверя, че не изпитваме никаква враждебност към теб… — С крайчеца на окото си забелязах как Агента маниак забели очи, докато с Мормона сядаха от двете страни на Вещицата и Копелето. — И ще се отнасяме справедливо с теб докрай, ако се държиш добре.

Кимнах в знак на благодарност, макар да не вярвах на нито една от думите му. За Агента маниак бях сигурен, че ще се отнесе справедливо към мен; той беше човек на честта. Но не и Копелето — той не можеше да ме търпи. Виж, по отношение на Вещицата не бях съвсем сигурен. Според Магнум тя поначало мразела мъжете — включително Агента маниак и Копелето, — така че не се очаквало да има някакво особено отношение към мен. В такъв случай най-големият ми проблем си оставаше Копелето. Все пак съществуваше надеждата, че ще напусне службата, преди да се стигне до издаването на присъда срещу мен. Тогава всичко щеше да е наред.

Затова отвърнах страшно скромно:

— Вярвам ти, Джоел, и както Грег вече съобщи, твърдо съм решен да ви сътруднича. Така че задавайте всички въпроси, които ви дойдат на ум, а аз ще се старая да ви дам точни отговори.

— Вярно ли е, че си потопил яхтата си заради застраховката? — изстреля Вещицата. — Да чуем истината.

Изгледах я и й пуснах студена усмивка. На масата имаше висока гарафа с вода и шест чаши, едната от които бе наполовина пълна. Какво ли щеше да стане, ако лиснех чашата в лицето й? Сигурно щеше да се разпищи: „Помощ! Топя се! Топя се!“. Но предпочетох да запазя мисълта за себе си и просто й казах:

— Не, Мишел. Ако исках да я потопя заради застраховката, нямаше да го направя, докато съм с жена си на борда.

— Защо пък не? — контрира ме Вещицата. — Та това е идеално алиби.

— Но и идеален начин да се самоубие — сряза я Агента маниак. — Хванала го е буря, Мишел. Вземи да прочетеш „Яхтинг магазин“10, там всичко това е описано.

Магнум се намеси с огромна самоувереност:

— Желая да уверя всички присъстващи, че Джордан не е потопил яхтата си заради застраховката. Нали така, Джордан?

— Абсолютно — отвърнах. — Макар да не отричам, че най-откровено я мразех. Петдесетметрова плаваща мъка. Постоянно се повреждаше, а разходите й бяха по-големи от бюджета на Хаити. — Свих невинно рамене. — Така че всъщност съм доволен, че потъна. — Тия да не би да очакват да чуят цялата история с потъването на яхтата? Защото наистина си беше нещастен случай. Виновен бях единствено за вземане на погрешно решение, но до известна степен имах оправдание: дрогата, която бях поел, бе достатъчна да упои цялото население на Гватемала и поради тази причина бях принудил капитана да поведе яхтата право насред осембалова буря, че да утоля причинената ми от наркотиците скука.

— Както и да е — рече Магнум, — това отговаря на въпроса ти, Мишел. Нещастен случай, нищо повече. — Кимнах в знак на съгласие, придобил самоувереност от първоначалната размяна. Оказала се бе напълно безвредна, а ние с Магнум се държахме чудесно, с което неутрализирахме магията на Вещицата. Поне така си мислех, докато Копелето не каза:

— А вярно ли е, че докато яхтата е потъвала, си се обадил на Дани Поуръш и си му казал, че в задния ти двор си заровил десет милиона долара кеш, та ако с жена ти загинете, да ги изкопае и да ги предаде на децата ви?

Огледах стаята за поверителни разговори и установих, че всички погледи са вперени в мен, включително този на Магнум. Агента маниак имаше кисела усмивка, която можеше да се тълкува като: „Виждаш ли, Джордан, ние знаем неща, за които дори не си си помислял!“. На лицето на Мормона обаче личеше една доста палава усмивка, в смисъл „Готов съм да си делнем десетте милиона, ако ми предадеш картата за местонахождението на съкровището и изолираш останалите от участие!“. Но както Вещицата, така и Копелето гледаха намръщено, един вид „Хайде, опитай се само да ни излъжеш и гледай какво ще стане!“.

Но най-смешното е, че си нямах и най-малката представа за какво става дума. Поне по три причини бях удивен: първо, понеже в задния си двор не бях заровил дори десет долара, камо ли десет милиона; второ, понеже нямаше начин да им го докажа, освен ако не завлечах Агента маниак в двора си с кирка и лопата, че да разкопае двадесет и четири декара доста скъпа бермудска трева; и трето, понеже самата формулировка на въпроса на Копелето съдържаше намека, че сведенията им идват от самия Дани Поуръш, което значи, че и той им сътрудничи.

А това беше и хубаво, и лошо. Хубавото бе, че в такъв случай няма да съм принуден да сътруднича срещу него, както бе предсказал и самият Магнум: „Всичките ти приятели ще сътрудничат, така че няма да ти се наложи да ги накисваш“. Но не толкова хубавото бе, че Дани се явяваше дясната ми ръка, а това значеше, че за всичко, казано от мен, ще търсят потвърждение и от него. С други думи, ще трябва много да внимавам и да избягвам чистокръвните лъжи. Никак нямаше да им е трудно да ме изловят. Единствената ми надежда бе да премълча определени факти. Разликата между укриване на сведения и пропуск в паметта не е кой знае колко голяма.

Затова им отговорих с лека надменност:

— По-голяма глупост от тази не съм чувал през живота си, Джоел. — Поклатих глава и се изсмях цинично. — Не знам откъде черпите сведенията си, но ти гарантирам, че това е чиста измишльотина. — Хвърлих поглед на Агента маниак. Изражението му бе неутрално, а орловият му поглед сякаш ме преценяваше. Погледнах го право в очите и рекох: — Повярвай ми, Грег. Който и да ти го е казал това, само се е бъзикал с теб. Помисли си само за една секунда — човек трябва да е луд, че да закопае в задния си двор десет милиона долара. Това значи да съм изкопал дупката в полунощ, после да съм върнал чимовете на мястото им преди изгрев-слънце. Ти как ме виждаш мен в ролята на физически работник? Щото когато миналия път ми изгоря крушката на нощната лампа, направо изхвърлих лампата. — Гледах копелето право в очите.

— Наел си изключително компетентен адвокат — избълва Джоел. — И съм сигурен, че ти е обяснил какви ще са последствията, ако те хванем, че ни лъжеш или че се мъчиш по някакъв начин да ни заблудиш. Тогава ще сме в правото си да скъсаме споразумението за сътрудничене и да го хвърлим в кошчето. — И ми пусна безизразната си усмивка. — А това ще рече, че поради липсата на писмо 5К11 няма да смекчат присъдата ти, което пък означава, че не ти мърдат трийсетина годинки в…

— Пфу! — прекъсна Магнум Копелето. — По-спокойно, Джоел! Успокой топката! Джордан е съвсем наясно със задълженията си и възнамерява да ги изпълни стриктно.

— Не съм казал, че не е така — възрази Копелето. — Но по закон съм длъжен да го уведомя каква ужасна съдба го очаква — и колко ще съм доволен в такъв случай, намекваше тонът му, — ако го осъдят, без да е налице писмо 5К. — И Копелето ме изгледа право в очите, след което добави: — И недей забравя, че ако промениш решението си и решиш да стигнеш до дело, ще можем да използваме против теб всичко, което си ни казал.

— Това ми е безкрайно ясно — отвърнах най-спокойно. — Грег още вчера ми го разясни. Но ти не се притеснявай, Джоел. Няма да те поставя в положение, в което да си длъжен да провалиш живота ми. — Колкото и да се постарах, не успях да изрека последните си думи без здравословна доза ирония.

— Не смятате ли, че точно сега е подходящ момент да се съвещая с клиента си? — каза Магнум. — Ще ни извините ли за няколко минути?

— Няма проблем — каза Копелето и се надигна от креслото си. Усмихна се на Злата вещица от Изтока, която също се надигна, последвана от Агента маниак и Мормона. Излязоха в индианска нишка и затвориха вратата след себе си. След което моментално рипнах от стола си и изсъсках:

— Ебаси и щуротиите, Грег! Ебаси и шибаната простотия! Прав си, че е тотално говедо! Ами оная, Мишел Аделман? Ебаси и путката смотана! Що не вземе една метла и да си отхвърчи обратно в Оз!

Магнум кимна в знак на съгласие и бавно се надигна от стола, докато се извиси на две глави над мен. И рече, усмихнат най-дружелюбно:

— Първо на първо, искам да се успокоиш. Поеми дълбоко въздух и преброй до десет; после, като си готов, ще поговорим за десетте милиона в задния ти двор.

Вдигнах очи към главата му, която имах чувството, че стърже по луминесцентните лампи.

— Седни, ако обичаш! — заповядах му. — Прекалено си ми висок. Губя перспектива, когато и двамата сме прави. — И го приканих с жест да седне.

— Не си чак толкова нисък — отвърна ми, загледан отгоре в темето ми, сякаш бях някакво джудже. — Според мен си комплексиран на тая тема. — Положи огромната си длан върху рамото ми: — Честно казано, след като свършим тука, смятам, че ще е необходимо да се подложиш на психоанализа.

Изпуснах насъбралия се в гърдите ми въздух.

— Да бе. Ще се обърна към психоаналитика на затвора в малкото минути, в които не ме оножда Бъба Педераста. — И поклатих глава в знак на безсилие. — Цялата работа е, че не съм закопал никакви пари — нито в задния двор, нито на друго място.

— Чудесно — каза Магнум и седна. — Тогава няма за какво да се тревожиш. Джоел ще е длъжен да напише писмото 5К, дори и да не ти вярва. Може да откаже да го напише единствено ако те изобличи в чиста лъжа. Но ще ти се наложи да му представиш финансова декларация. — Последва кратка пауза. — И в нея ще трябва да включиш всички свои налични пари. И ако в даден момент изскочи някоя сума — при което забели очи — нещата ще станат зле за теб, много зле. Колко имаш в брой в момента?

— Не много — отвърнах. — Към един милион, но не повече.

— И това е всичко?

— Това е всичко. Да не си забравил колко пари в брой съм измъкнал контрабандно в чужбина? За какво мислиш, че съм тук, за пресичане на червено ли?

— Разбирам, че си изнесъл пари в чужбина, но сумата не се покрива с всичките ти доходи. — Спря и разкърши врат, при което се чуха половин дузина приглушени прищраквания на прешлени. После рече: — Виж какво, в момента играя ролята на адвокат на дявола и се мъча да предугадя мислите на Джоел; и имам чувството, че ще е скептично настроен.

Отчаяно поклатих глава:

— Чакай да ти обясня нещо, Грег. От четири години насам изобщо не притежавам фирма за инвестиционно банкиране. Ръководството ми е задкулисно, разбираш ли?

Кимна.

— Добре, сега слушай внимателно: тъкмо понеже не притежавах фирмите за инвестиционно банкиране, аз бях този, който получава акции от всяка нова емисия и който връща рушвети в брой на собствениците им. — Спрях, напъвайки се да намеря прости думи, с които да разясня на Магнум (който не е мошеник) как точно стават нещата в света на мошениците. — Казано другояче, в началото на деветдесетте години, докато аз притежавах „Стратън“, аз бях получателят на рушветите в брой. Но след като ме изхвърлиха от инвестиционното банкиране и започнах да действам задкулисно, процесът се извъртя на сто и осемдесет градуса и тогава аз започнах да плащам рушветите — на собствениците на фирмите за инвестиционно банкиране. Разбираш ли сега?

— Разбирам — отвърна самоуверено. — И ми звучи съвсем логично.

Аз му отговорих с кимване.

— Радвам се, понеже това е самата истина. — И свих рамене. — В крайна сметка дори и единият милион не е у мен. Пази ми го тъща ми.

— Това пък защо? — стресна се Магнум.

Ама че наивник! Колкото и да беше добър като адвокат, Магнум нямаше мисленето на престъпник. Явно ще се наложи да го школувам.

— Защото вечерта, в която ме задържаха, реших, че Коулмън може да се върне с разрешително за обиск. Затова казах на Надин да предаде парите на съхранение у майка си. Макар че мога да си ги взема, когато си поискам. Смяташ ли, че е необходимо?

— Абсолютно. И ако пак стане на въпрос, следва тази информация да им я съобщиш, без да те питат. Не забравяй: докато си честен с тях, няма да закъсаш. — Бръкна в джоба на сакото си и извади жълт лист хартия, сгънат на три по дължина. После се усмихна, вдигна бързо трикратно веждите си и остави листа върху заседателната маса. Извади чифт очила за четене, разгъна скъпоценния документ и каза: — Това е списъкът на хората, за които ми каза, че имаш сведения. Включва деветдесет и седем имена, сред които няколко дяволски апетитни. — И поклати глава. — Ама ти наистина ли си извършил престъпления заедно с всичките тези хора? — попита с невярващ тон. — Не мога да го повярвам!

Свих устни и бавно кимнах. После седнах до него и за секунди проучих списъка на високопоставените лица, който спокойно можеше да мине за „Кой кой е“ на хайдуците от Уолстрийт. А в компанията на хайдуците от Уолстрийт се мъдреха и неколцина корумпирани политици, неколцина корумпирани висши полицейски служители, един-двама корумпирани съдии, шепа мафиоти, известен брой счетоводители, адвокати, изпълнителни и финансови директори и десетина-петнадесет цивилни лица — хора, които не се занимават с инвестиционно банкиране, но бяха служили за мои пълномощници, което на жаргона на Уолстрийт означава подставени лица12.

— Абсолютно срамна работа — рекох, докато сърцето ми се свлече в петите. Проучих списъка и отчаяно поклатих глава. — Грозна работа, Грег, абсолютно грозна. Бях останал с впечатлението, че ще изключиш част от тия имена, като например моя приятел Липски… и Елиът Лавин… и… ъъъ… Анди Грийн?

Той бавно поклати глава.

— Не мога — рече сериозно. — От това нещата само ще станат по-зле. Всяко пропуснато име моментално ще заостри вниманието на властите към съответното лице.

Кимнах безпомощно, осъзнавайки правотата му. Най-смешното бе, че предния ден, когато съставяхме списъка, ми се стори, че не е нещо съществено. Дори се посмяхме, намирайки хумор в това как хора от всякаква област се поддават на корумпиращото привличане на лесно изкараните на Уолстрийт пари. Май за алчността във вид на мигновена печалба няма непознати лица. Не признава етническите граници и заразява хора от всяка възрастова група. В списъка имаше и черни, и бели, и азиатци, и латиноси, и индийци, и индианци, младо и старо, здраво и хромо, мъже и жени, хомосексуални и бисексуални — всичко, което можеше да му дойде на човек на ум. Изглежда, никой не бе в състояние да се противопостави на изкушението да припечели стотици хиляди долари без никакъв риск. Ама че мрачен коментар върху състоянието на капитализма през двадесети век, рекох си.

Пет минути по-късно листът продължаваше да си лежи на заседателната маса, но вече пред по-голяма публика. Копелето, Вещицата, Агента маниак и Мормона се бяха върнали и сега седяха приведени на креслата си, втренчени в списъка така, сякаш пред очите им бе самият Свещен граал.

— Доста подробен е този списък — рече с учудване Копелето. После вдигна глава, пусна ми доста дружелюбна усмивка и рече: — Доколкото можем да съдим по него, Джордан, предстои ти добро бъдеще с нас. — Пак сведе поглед към листа и продължи да мърмори: — Много добре… чудесно…

Усмихнах се смирено и изключих. И докато Копелето се възторгваше от списъка ми, самият аз се запитах какво ли щеше да си мисли сега, ако бях вписал и всичките курви. Те сигурно щяха да са към хиляда или най-малко петстотин. Тогава как щеше да реагира Вещицата? Дали нямаше да ми направи някоя магия за импотентност? Несъмнено е чувала за това как стратънци категоризирахме курвите, сякаш са акции: най-добрите бяха „сини чипчета“13, а най-долните — „розови хартийки“14 (акции с минимална или никаква стойност). А в смътната зона между тези две категории бяха „насдакчетата“15 — изпаднали или така и неуспели сини чипчета.

— … най-добре е да започнем от началото — каза Копелето, престанал най-сетне да си мърмори под носа. Грабна евтина синя химикалка и с гробовен глас запита: — Кое средно училище си завършил?

— Сто шестдесет и девето — отвърнах.

Кимна еднократно, после записа отговора ми в жълтия си бележник.

— В Бейсайд ли се намира?

— Да, в Бейсайд, в Куинс.

И това си го записа, после се втренчи в мен, сякаш очакваше още да чуе.

— Спокойно можеш да се впуснеш в подробности — каза Копелето. — В този случай не важи правилото „Колкото по-малко, толкова по-добре“. — И ми пусна тънка усмивка.

— Няма проблем — кимнах с разбиране и не казах нищо повече.

Най-интересното е, че изобщо не се мъчех да затрудня Копелето; просто с течение на годините бях добил навика по време на правни инквизиции да отговарям съвсем накратко. Ако трябва да съм точен, давал бях показания под клетва поне петдесет пъти — най-вече пред НАСД16 (по повод арбитражни дела с клиенти), но също така и пред СЕК и Сенатската комисия по етика, която разследваше случай на подкуп на един от по-малко уважаемите сенатори.

Както и да е. Бях се тренирал да отговарям само с „да“ и „не“, но да не предлагам допълнителна информация само и само да угодя на разпитващия. И макар да бях наясно, че в случая важаха съвсем различни правила, трудно ми бе да се отърся от вкоренените навици.

Минаха още няколко секунди тишина, след които Копелето най-сетне попита:

— Отличник ли беше в средното училище?

— Да — отвърнах с гордост. — От край до край отлични оценки.

— Проблеми с дисциплината да си имал?

— Нищо съществено, макар веднъж да загазих, понеже на връщане от училище дръпнах шапката на едно момиче от главата й. — И свих рамене. — Ама то беше в трети клас, така че не ми го вписаха в досието. — Върнах се назад в мислите си. — Знаеш ли, може да ти е смешно, но почти всеки проблем в живота ми е бил свързан с женския пол. — И по-точно, допълних наум, с гоненето на путките.

Настъпи тишина, последвана от още тишина. Накрая поех дълбоко въздух и запитах:

— Искаш да ти разкажа живота си ли? Това ли ти е целта?

— Да — отвърна Копелето и кимна бавно с глава, — точно това ни интересува. — Остави химикалката, облегна се на креслото и каза: — Сигурен съм, че последните няколко въпроса ти се сториха глупави, но те уверявам, че не е така. Когато даваш показания в съда, адвокатите на подсъдимите ще гледат да те обрисуват като престъпник от кариерата, лъжец по рождение, който е готов да приказва каквото и да било, стига да отърве кожата си. И напипат ли някъде нещо нечисто — пък било то и в детството ти — точно там ще задълбаят. Няма да се откажат от нищо, което би те дискредитирало.

— Джоел е прав — добави Магнум. — Ще измъкнат наяве всичко, до което се докопат. А прокуратурата може да им се противопостави единствено като разкрие преди тях простъпките ти пред журито. С други думи, ние ще извадим кирливите ти ризи още преди отсрещната страна да е повдигнала въпроса, един вид — тук нито има нещо тайно, нито е свързано с процеса.

— Точно така — изчурулика Копелето. — Няма да оставим място на защитата накъде да мърда.

На този етап се намеси и Агента маниак:

— Но ако има нещо, което не можем да си позволим, това са всякакъв вид изненади. Те ни най-малко няма да ни помогнат. Затова ни е нужно да познаваме живота ти в интимни подробности — всичко, което си правил някога и за което се сещаш.

Намеси се и Вещицата:

— Включително и употребата ти на дрога и забежките ти по проститутки, тъй като и двете са отразени достатъчно нашироко в пресата.

А Копелето намери за необходимо да добави:

— И сто на сто всеки добър адвокат за защитата ще се възползва и от двете.

След няколко секунди неудобна тишина казах:

— Всичко това е чудесно, но аз бях с впечатлението — и потиснах желанието да изгледам Магнум право в очите и да му пратя няколко смъртоносни лъча, — че при подобни дела хората рядко биват изправени на съд, а по-често стигат до споразумение с прокуратурата. Или пък сътрудничат.

— В повечето случаи е така — сви рамене Копелето, — но на твое място не бих разчитал на това. Все ще се намери някой готов да устиска докрай и да стигне до процес.

Всички кимнаха в унисон, дори и Магнум, който в момента извършваше ревизия на историята. „Ебал съм му майката — рекох си. — Карай нататък, пък да става каквото ще!“

— Как да ви кажа — рекох небрежно. — Само на трийсет и шест съм, но животът ми протече особено динамично. Не знам дали няма прекалено дълго да се проточи разказът ми.

Агента маниак пусна кисела усмивка.

— От шест години насам се мъча да намеря някакъв смисъл в живота ти — рече. — Така че време имам, колкото си искаш.

— Давай. Слушаме те! — добави Копелето.

— Това е единствената ти надежда да се отървеш с по-лека присъда — отряза Вещицата.

Не й обърнах внимание, но изгледах Копелето и казах:

— Добре. Така или иначе подхвана темата за Бейсайд, затова предлагам оттам да започнем. Струва ми се напълно подходящо, още повече че мнозинството от първите стратънци бяха тъкмо оттам. — Спрях за миг да си припомня миналото. — Които пък не бяха от Бейсайд, в крайна сметка се преместиха там, след като фирмата заработи на пълни обороти.

— Ама всичките ли се преместиха в Бейсайд? — попита скептично Копелето.

— Е, не съвсем, но почти — отвърнах. — Понеже преместването в Бейсайд бе един вид доказателство за верността ти към фирмата, демонстрация на това, че си истински стратънец. Може и да ви звучи донякъде нелепо, че местенето в определен район може да има толкова дълбок смисъл, но навремето нещата стояха тъкмо така. В това отношение не се различавахме от мафията: гледахме да не допускаме външни лица. — И свих рамене. — Работещите в „Стратън“ общуваха единствено с колегите си от фирмата; именно това налагаше всички да са в Бейсайд. По този начин изключваш външните хора и доказваш, че си част от култа.

— Да не искаш да кажеш, че „Стратън“ е бил един вид култ? — изломоти Вещицата.

— Да — отвърнах й най-спокойно. — Точно това искам да кажа, Мишел. А ти защо смяташ, че беше толкова трудно да проникнеш във фирмата? — И погледнах към Агента маниак. — На колко врати си чукал през тия шест години? Ей така, по най-груба сметка.

— Най-малко на петдесет — отвърна ми той. — Вероятно са повече.

— И всичките ти ги затръшнаха под носа, нали?

— Горе-долу — рече уморено. — Никой не пожела да разговаряме.

— Една от причините е тази, че всички печелеха щури пари и никой не желаеше да обърне каруцата. — Спрях за малко — да поемат по-добре думите ми. — Но имаше и нещо далеч по-съществено, нещо, което лежеше в самата основа на нещата, а именно — опазването на стратънския начин на живот. И тъкмо това правеха всички те: опазваха Живота.

— Дай определение за този „живот“, ако обичаш — рече Копелето с лек сарказъм.

— Едно от многото неща — вдигнах рамене — беше да караш най-щурите коли, да се храниш в най-нашумелите ресторанти, да даваш най-големите бакшиши, да се обличаш в най-фините дрехи. — И поклатих учудено глава. — Искам да кажа, че всички го вършехме едновременно. Прекарвахме заедно всеки буден миг от живота си. Не само в работата, но и у дома. — Втренчих се в среднощно черните очи на Вещицата. — Именно затова „Стратън“ бе един култ, Мишел. Един за всички, всички за един, и купища за самия тебе, разбира се. И никога, при никакви обстоятелства не допускахме външни лица. — Огледах стаята. — Разбирате ли ме?

Всички кимнаха, включително и Вещицата.

— В думите ти има определена логика — каза Копелето, — но повечето от първите ти служители са били от Лонг Айлънд, от Джерико и Съйосет.

— Горе-долу половината — отвърнах моментално. — И за това си имаше причина; но нека не изпреварваме нещата. Да караме подред.

— Нищо против — каза Копелето. — Много си информативен.

Кимнах, докато събирах мисълта си.

— Добре, да се върнем в Бейсайд. Което е доста интересно, понеже, когато бях тийнейджър, се заклех, че щом забогатея, веднага ще се махна от Бейсайд. Бях само петнадесетгодишен, но вече съзнавах, че извън Бейсайд кипи съвсем друг вид живот — по-добър, както ми се струваше тогава — в смисъл на охолство и влияние. Не забравяйте, че детството ми не изобилстваше с пари, така че нещата от рода на скъпи къщи, яхти и частни самолети — неща, с които днес свързват името ми — тогава ми бяха съвършено непознати. Бейсайд и най-вече махалата, в която живеех, бяха населени изключително от хора от средната класа. — И се усмихнах носталгично. — Оказа се, че съм израснал на съвсем подходящо място. В района ни нямаше и грам престъпност, всички се познаваха един друг. Всеки беше дошъл я от Бронкс, я от някоя част на Куинс — от райони, които бяха… как да го кажа… западнали. Собствените ми родители се бяха преместили от Южен Бронкс, място, което в момента си е буквално кенеф… надявам се, че не записваш всичко, Джоел.

— Всичко, което запиша, съм длъжен да предам на адвокатите на обвиняемите, които и да се окажат те — усмихна ми се заговорнически Копелето. — Така че, в конкретния случай — колкото по-малко, толкова по-добре. Карай нататък. Притежавам прекрасна памет.

— Добре — кимнах му. — Родителите ми се преместили в Бейсайд, че да ми спестят мизерията да израсна в Бронкс. Живеехме в шестетажен блок в една от ония планирани общности, които по онова време никнеха като гъби. Истински хубаво място: поляни за игра с топка; детски площадки; бетонирани пътеки; дървета, в които да си сковеш къща; храсти за игра на жмичка. Но най-важното бе, че имаше стотици деца, тоест купища потенциални служители на „Стратън“. И всичките получаваха добро образование — спрях, за да дообмисля думите си, — макар образованието да беше нож с две остриета.

— Защо? — попита Агента маниак, който, имах чувството, че ми се кефеше.

— Ами защото като тийнейджъри вече бяхме достатъчно образовани, че да осъзнаем колко малко всъщност имаме. Не че гладувахме като някои африканчета, но светът явно обещаваше много повече от онова, което ни заобикаля. — И спрях за ефект. — Всички в махалата така разсъждаваха. Обзело ни бе чувството за неограничени възможности — че всичко то ни се полага, ако щете — че един ден ще забогатеем и ще се преместим в Лонг Айлънд, където царуваха истинските пари; където хората живееха в самостоятелни къщи и се возеха в кадилаци и мерцедеси.

— Алън Липски нали израсна в същия блок? — попита Агента маниак.

— Да — отвърнах, — на нашия етаж. А Анди Грийн, известен ти вероятно с прякора Вигвам17, живееше само на няколко блока от нас. Само че тогава не му викахме Вигвам, понеже оплешивя чак в единайсети клас. — И свих рамене. — Първата си перука сложи едва в трети курс на следването. И тогава му излезе прякора Вигвам. — Отново свих рамене, докато се питах дали и Анди Грийн няма да седи тъкмо в тази стая в не съвсем далечното бъдеще. В края на краищата нали той оглавяваше стратънския отдел за корпоративни финанси, чиято задача бе да намира фирми, желаещи да се превърнат в акционерни дружества, и да получава надлежното одобрение от СЕК. Добро момче беше и сигурно щеше да се съсипе от влизането в затвора, където щяха да го принудят да си махне перуката — нищо, че това беше най-грозната перука от тая страна на Желязната завеса.

— Та Алън живееше в апартамент 5К, а аз — в 5F, и от пеленачета сме първи приятели. Несъмнено ви е известно, че именно аз го обучих и финансирах и изобщо му разясних играта. — Всички кимнаха. — А за отплата той и Брайън ми плащаха възнаграждение, превишаващо пет милиона долара годишно. Но аз пак избързвам. Това стана доста години по-късно.

Копелето кимна.

— Одеве спомена, че в юношеството си си нямал проблеми с дисциплината; не са ли те задържали по никакъв повод? Нямаш ли прояви на малолетен престъпник?

Поклатих отрицателно глава и ми идеше да го фрасна това копеле заради намека му, че от най-ранни години съм бил калпав. Но се ограничих с думите:

— Както вече казах, бях добро дете, пълен отличник. — Замислих се за миг. — Това се отнася и за останалите членове на семейството ни. Първите двама от първите ми братовчеди завършиха Харвард като отличници на съответния випуск. И двамата сега са лекари. А вероятно ти е известно, Джоел, че брат ми е един от най-високоуважаваните адвокати по здравни дела в цялата страна. Доскоро играеше покер с някои твои приятели от федералната прокуратура, макар да му се наложи да престане, след като започнаха да ме разследват. Трябва да му е станало доста неудобно.

Копелето кимна с уважение:

— Не го познавам брат ти, но съм слушал само най-хубави неща за него. Не мога да се начудя, че между двама ви изобщо има някаква родствена връзка.

— Да бе — измърморих, — ебаси и шибаното чудо. Но факт е, че наистина сме роднини, а и аз бях точно такъв, какъвто бе и той в детството си. Е, като характери може и да се различаваме — той например е по-контактен, а аз съм по-затворен — но в учението ни най-малко не му отстъпвах. Да не кажа, че бях по-добрият. На мен ученето ми се удаваше невероятно лесно. Дори след като пропуших марихуана — още в шести клас, — не престанах да съм пълен отличник. Дрогата започна да ми пречи едва към десети клас.

Агента маниак буквално се втрещи:

— Пропушил си марихуана още в шести клас?

Кимнах с някакво изкривено чувство за гордост:

— Точно така, Грег, на единайсетгодишна възраст. Баткото на един от приятелите ми бе дилър на марихуана и когато с Алън преспахме една нощ у приятеля ни, брат му ни отвори очите. — И се усмихнах, като си дадох сметка колко луд трябва да съм бил, че да пуша марихуана на единайсет. — Както и да е, навремето марихуаната не бе толкова силна, колкото е сегашната, та не ме хвана кой знае колко. Изобщо не се стигна до отскачане от стените, както в зрялата ми възраст. — Подсмихнах се. — В продължение на две години изпушвах от време на време по някое козче, но абсолютно без никакви проблеми. Поради което родителите ми продължиха да смятат, че всичко е нормално.

Млъкнах за миг да им проуча физиономиите — а те изразяваха различни степени на скептичност, — след което продължих:

— Май чак в осми клас за пръв път забелязаха, че нещо не е наред, след като изкарах деветдесет и два процента на контролно по математика. Майка ми бе съкрушена. Дотогава най-ниската ми оценка бе деветдесет и осем на сто, но и това й стигаше да я поразтревожи. Помня, че ми задаваше въпроси от рода на: „Да не си болен, момчето ми? Да не си притеснен за нещо?“. — И свих рамене от самия спомен. — Аз, естествено, не й казах, че току преди контролното се бях напуфтял с два яки джойнта колумбийско злато, та не можех да сметна и две плюс две колко е. — Най-невинно свих рамене. — Но си спомням как се разтревожи, че заради деветдесет и двата процента ще намалеят шансовете ми да вляза в медицинския факултет на Харвард. — И пак свих рамене. — Но характерът й си беше такъв: страшно амбициозна личност, която изискваше да се придържаме към крайно високи стандарти. — И лицето ми грейна. — Между другото, само преди няколко години тя постави рекорд за най-възрастна жена, придобила правото на адвокатска практика в щата Ню Йорк. Сега си има кантора в Лонг Айлънд и работи абсолютно безплатно, за благото на обществото. — Чудесен повод да набера точки пред Вещицата, рекох си. — Защитава бити жени, които не могат да си позволят да плащат на адвокат. — И пак погледнах в изцъклените очи на Вещицата, дано я спечеля с помощта на славната ми майчина дейност.

Уви, Вещицата изобщо нямаше затрогнат вид. Жилава кучка. Нищо, аз пък ще натегна с още един оборот гайката.

— Едно време, Мишел, майка ми бе дипломиран експерт-счетоводител, а тогава жени професионалистки рядко се срещаха. — Вдигнах вежди и рязко кимнах, един вид „Впечатляващо постижение. Какво ще кажеш, Вещице?“ — И я загледах втренчено дали чертите на лицето й ще поомекнат. И пак нищо. Продължаваше да ме пробожда с острия си поглед. След няколко секунди се предадох. Заради тая отровна змия ми се наложи да търся спасение при Копелето, дано той поне оцени майка ми, въпреки високомерието на Вещицата. И затова рекох на Копелето: — Тя, майка ми, си е жив гений. Прекрасна жена.

Копелето кимна, явно впечатлен от майчината ми праведност, макар езикът на тялото му да съдържаше и известен намек на „Ебал съм го, кой го е еня?“. Но все пак успя да добави с най-искрен тон:

— Да, страхотно впечатляваща дама, ако се съди по описанието ти — и кимна още няколко пъти.

— Великолепна е наистина — отвърнах. — Баща ми, знам, ви е добре известен. — Усмихнах се тъжно. — И той е дипломиран експерт-счетоводител и жив гений, макаааар… — Последва пауза, докато търсех точните думи, с които да опиша баща ми, Макс, наричан в „Стратън“ „Лудия Макс“ заради крайно избухливия му характер.

Лудия Макс пушеше цигара от цигара, бе върл привърженик на първокласната руска водка, бомба със закъснител в човешки вид и се обличаше с изненадващ вкус. И си нямаше любимци: мразеше всички до един в еднаква степен.

— Ами… да речем — подхванах с палава усмивка, — че не е толкова добродетелно същество, колкото майка ми.

При което Агента маниак запита с намек за усмивка:

— Вярно ли е, че трошал стъклата на колите на онези брокери, които паркирали на определеното за него място?

— Имаше такова нещо — кимнах бавно. — А ако беше в лошо настроение, можеше и купето, и калниците ти да пострадат. След което викаше паяк да ти вдигне колата. — И свих рамене. — Но брокерите продължаваха да паркират на мястото му. Така за пореден път доказваха верността си към фирмата: изкараш ли си боя от Лудия Макс, можеш да се смяташ вече за истински стратънец.

Последва няколкосекундно мълчание, след което Копелето попита:

— И на каква възраст започна да нарушаваш закона?

Свих рамене.

— Зависи от това кое определяш като закононарушение. Ако смяташ за такова поемането за развлечение на опасни наркотици, значи съм станал престъпник на единайсет. Ако става дума за бягане от час — на шестнайсет вече бях закоравял престъпник, тъй като пропуснах по-голямата част от десети клас. Но ако се интересуваш кога за пръв път съм извършил нещо, което според самия мен е било незаконно — и то като ежедневно занимание, — бих казал, че става дума за периода, в който започнах да продавам сладолед на плажа Джоунс Бийч.

— И на колко беше тогава? — попита Копелето.

— Почти на седемнайсет. — И млъкнах, за да си спомня времето на плажа. — По цял ден вървях по пясъка с една хладилна чанта от стиропор и продавах сладолед от хавлия на хавлия. Съдирах се да викам от сутрин до вечер: „Италиански сладолед, моля, скрежко на клечка, плодов скрежко, «Милки Уей» и «Сникърс».“ Най-прекрасната работа на тоя свят — абсолютно най-прекрасната! Сутрин към шест отивах до търговеца на едро — грък в Хауърд Бийч, в Куинс, от когото зареждаха и камионите за разносна търговия на „Гуд Хюмър“, и се натоварвах със сладолед и скрежко. Слагах сух лед в хладилната чанта и се отправях към плажа. — Млъкнах и се отдадох на приятните спомени. — И от това изкарах цяло състояние, ви казвам. В най-добрите дни — над петстотин долара. Дори и в най-слабите дни задължително връзвах двеста и петдесет, което бе десетократно повече, отколкото изкарваха приятелите ми.

Там именно се запознах с Елиът Лоуенстърн; продавахме заедно сладолед по плажа. — И посочих с глава списъка ми на злодеите, крадците и негодяите. — Не се съмнявам, че Елиът ви е прекрасно познат. И той е в оня списък, някъде в самото начало. — Свих рамене, да покажа колко не ми пука от това, че ще накисна Елиът Лоуенстърн. Защото бях сигурен, че заплашен с нещо повече от няколкочасов затвор, Елиът — по прякор Пингвина — заради тънкия му дълъг нос, компактното му шкембенце и леко кривите крака, с които пристъпваше като някой мигриращ пингвин — моментално щеше да кандиса да сътрудничи. В интерес на истината свидетел съм бил как се огъва при полицейски разпит, и то при значително по-нисък залог. Това стана навремето, докато продавахме сладоледа. Когато го заплашваше глоба от някакви си мижави петдесет долара за това, че нямал разрешително. А той, вместо да си я плати и да мълчи, взе, че натопи всички останали плажни търговци, включително и моя милост. Така че, предявяха ли му Агента маниак и Копелето обвинителен акт, Пингвина щеше да пропее на улица „Съдебна“ с ентусиазма на Селин Дион.

Тъкмо се канех да продължа разказа си, когато Копелето ме прекъсна:

— Много ми е чудно, че в светлината на всичко сторено впоследствие от теб продължаваш да смяташ продаването на сладолед за закононарушение. — И сви копелдашките си рамене. — Според повечето хора това си е напълно честен начин едно хлапе да спечели някой долар.

Странно, рекох си, Копелето повдига един основен въпрос, а именно, какво точно наричаме „закононарушение“? Навремето почти всичките ми познати (и връстници, и по-възрастни) възприемаха сладоледената ми търговия за съвсем почтено занимание. Дори ме хвалеха отвсякъде. А голата истина си е, че престъпвах закона, тъй като търгувах без разрешително.

Но престъпление ли извършвах наистина? Нима няма закони, за които да се предполага, че няма да се спазват? Та не гледахме ли просто да припечелим по някой долар по съвсем честен начин? Да не би да не правехме по-приятен престоя на плажа за хилядите нюйоркчани, на които иначе щеше да им се наложи да минат сума ти път по дървените тротоари (пълни с остри трески) и да се редят на опашка пред щанда на концесионера, зад който намусеният юноша сигурно щеше да им плюе на храната в мига, в който му обърнеха гръб? Излиза, че двамата с Елиът всъщност сме извършвали едно добро дело, макар от най-техническа гледна точка да сме нарушавали закона.

— Ами, казано съвсем накратко — обърнах се към Копелето, — ние наистина престъпвахме закона. Извършвахме разносна търговия без разрешително, което, за добро или зло, се явява наказуема простъпка от категория „С“ в щата Ню Йорк. А в допълнение към това нарушавахме и данъчното законодателство, тъй като изкарвахме по двайсет хиляди за едно лято, без да декларираме и пукнат цент. А в допълнение и към това, когато навърших осемнадесет, започнах покрай сладоледа да продавам и гердани от мидени черупки. Тъй де, рекох си, така или иначе цял ден обикалям по плажа, що да не се възползвам и от недоразвития пазар за евтина бижутерия? — И свих рамене по капиталистически. — Отидох на бижутерската борса в манхатънския квартал Челси, купих две хиляди герданчета, след което наех няколко хлапета от прогимназията да ги разнасят по плажа. Трима бяха и ги продаваха за по четири долара. И понеже на мен ми струваха само по петдесет цента, дори след като платях по петдесет долара заплата на ден на всяко едно от хлапетата, пак ми оставаха чисти двеста долара. И то — в добавка към печалбата от сладоледа!

Аз, естествено, нито им бях извадил трудова застраховка, нито им отчислявах някакви данъци. Да не говорим, че и те търгуваха без разрешително. Така че не само нарушавах закона, ами и корумпирах и група невинни четиринадесетгодишни.

Включих в бизнеса и майка си. Карах я да става още в пет, да прави варени гевречета и да ги маже с масло. Тях ги продавах между девет и единайсет часа, когато слънцето още не беше напекло и сладоледът не се харчеше много. Така че нарушавахме и всякакви там санитарни закони, като приготвяхме храна в неинспектирано помещение, независимо от това, че майка ми не само е голяма чистница, но и спазва стриктно еврейските изисквания кашер за приготвяне на храната. Не съм чул някой да се е натровил.

Обаче нали всичко това го вършех в името на добрия старомоден капитализъм, кой ти гледаше разните му там закони? Всичко беше напълно безвредно, да не кажем — похвално. — Усмихнах се на Копелето. — Както ти сам се изрази, Джоел — напълно честен начин за едно хлапе да изкара някой и друг долар. — Млъкнах, че да смелят думите ми. — Та в това отношение мога още куп работи да ви разправям, но идеята ви е ясна: всички, включително законопочитащите ми родители, смятаха, че търговията със сладолед е най-великата дейност на тая земя. Дейност на зараждащ се бизнесмен!

И тук опираме до въпроса: съществува ли така нареченото почтено престъпление? Кога именно съм прескочил границата в търговията ми със сладолед? От самото начало ли, когато реших да търгувам без разрешително? Или когато наех прогимназистчетата? Или когато включих майка ми? Или когато реших да не плащам данъци…

Поех дълбоко въздух и продължих:

— Разберете ме правилно: човек не започва направо откъм тъмната страна, освен, разбира се, ако не е социопат, а вие, надявам се, знаете, че не съм такъв. — Всички кимнаха. С абсолютно сериозен тон рекох: — Проблемът е, че човек постепенно става нечувствителен към нещата — престъпва границата мъничко по мъничко и нищо лошо не му се случва, и тогава решава, че може да направи и още една крачка. Само че този път отива малко по-навътре. Такава е човешката природа: няма значение дали си пристрастен към действие, или към повишен адреналин, или пък изобщо не си пристрастен. Просто вкарваш постепенно крака си в силно горещата вана. Отначало потапяш само палеца на крака, понеже е прекалено горещо. Но само след минута вече си се накиснал целият, а горещината е съвсем поносима, дори приятна.

И след като постъпих в университета „Американ“, всичко това ме обзе още по-здраво. Започнах да излизам с едно момиче от много богато семейство. Баща й, Дейвид Ръсел, беше натрупал няколко милиона от подвързване на книги. Не ще и дума, че оцени страхотно плажната ми дейност. Даже на едно парти у тях взе да ме представя на всичките си гости с думите: „Ето, за това момче ви разправях!“. После ме накара да опиша пред всички как съм ходел още в шест сутринта при оня грък да зареждам хладилните чанти с италиански сладолед, как после съм ходел по плажа от хавлия на хавлия да го продавам и как съм бягал от полицаите, когато ме подгонели за това, че нямам разрешително. А гостите му, естествено, бяха до един във възторг. Даже вдигнаха тост в моя чест: „За здравето на утрешния милионер!“.

При спомена на лицето ми огря усмивка.

— Още бях предпоследна година в гимназията, но усещах, че са прави. Знаех си, че един ден ще забогатея; знаеха го и приятелите ми. Още докато продавах по плажа, изкарвах двойно повече от останалите търговци. И то, без да смятаме нито намазаните с масло гевречета, нито мидените герданчета. Чисто и просто работех по-дълго и по-усилено от всички останали, дори и от Елиът, който също бачкаше яко. Но в края на всеки ден, като си брояхме парите, моите винаги бяха с петдесет на сто повече от неговите.

Спрях да си поема дъх и да преценя температурата на онези, чийто пленник бях. Какво ли си мислят, питах се? Могат ли изобщо да вникнат в човек като мен? Та аз бях от съвсем различна порода. А в сравнение с Вещицата направо бях от друг вид. Както и да е, всички ме слушаха онемели. Гледаха ме така, сякаш ми хлопа дъската, да речем.

А аз се впуснах в първите години на пълнолетието ми.

— Та като завърших гимназията, реших да следвам за зъболекар, понеже там се изкарват сума ти пари. Сега, като се сетя, ми става смешно: как изобщо съм можел да мисля, че пътят към богатството минава през стоматологията? Но до голяма степен го отдавам на всички онези глупости, които майка ми ми шепнеше в ухото, докато растях. — Вдигнах рамене. — Единственият друг вариант пред мен, си мислех тогава, е да уча за лекар, но медицината ми се стори безнадеждно далечна. Първо стажуваш, после работиш в отделение, караш специализация — абе дълга работа. Накрая се успах и за приемния изпит, което окончателно реши въпроса. Помислете си само: как ще кажа на майка си, че съм се успал за изпита, чийто резултат чака от мига, в който съм излязъл от утробата й? Та нали буквално ще й разбия сърцето! — И кимнах с необходимата сериозност.

Реших, че бидейки добър син, ми се налага да я излъжа, та й казах, че не съм се явил на приемния изпит, понеже не ме влече медицината, а пъпът ми е хвърлен в стоматологията. — Поклатих бавно глава. Не можех да повярвам с каква лекота бях предопределил съдбата си в онези далечни години. — Така или иначе, стигаме до онази част на разказа, в която започва истинската лудница: първият ми ден като студент по стоматология. — Пуснах цинична усмивка. — Нали я знаете старата поговорка, дето всички пътища водели към Рим?

Кимнаха единодушно.

— В моя случай обаче всички пътища водеха към „Стратън“, а аз поех по този път още от първия ден, в който ни въвеждаха в следването. Седнали сме сто и десет бъдещи зъболекари в голямата аудитория и чакаме първите зрънца мъдрост от декана. Спомням си го, сякаш беше вчера. Седя си аз и се оглеждам около себе си, да преценя що за конкуренция ми предстои, дали всички копнеят за пари толкова, колкото и аз, или част от тях наистина са дошли, водени от истинска любов към стоматологията, от желанието да служат на човечеството и тъй нататък.

И поклатих глава така, сякаш последните ми думи напълно противоречат на всякаква логика.

— Залата е пълна. Мъжете и жените сме горе-долу поравно. Деканът се е изправил отпред зад евтината дървена катедра. Имаше вид на свестен човек, накъм петдесет и пет и сравнително добре облечен. Буйната му коса бе изцяло побеляла, което му придаваше вид на преуспял и високоуважаван стоматолог, поне според собствените ми представи. Но лицето му имаше свиреп вид, като на човек с допълнителна професия надзирател в щатски затвор. — Като твоя вид, Джоел, копеле мръсно! — И все пак, общо взето, имаше вид на свестен човек. Та когато награби микрофона, аз се приведох напред, че да чувам по-добре.

А той с неочаквано дълбок глас ни рече: „Добре дошли на всички в Балтиморския колеж по хирургична стоматология. Всички вие имате правото днес да се гордеете със себе си за това, че сте приети в едно от водещите стоматологични учебни заведения в САЩ“. Млъкна и остави думите му да висят във въздуха. Дотук добре, рекох си. А той продължи: „Онова, което ще научите през следващите четири години, ще ви гарантира едно високоуважавано обществено положение, както и сравнително охолен живот. Така че да се поздравим един друг с ръкопляскане. Напълно сте го заслужили. Добре дошли на всички! Добре дошли!“. Вдигна микрофона над главата си и всички заръкопляскаха.

Всички освен мен, имам предвид. Буквално се чувствах съсипан. Честно казано, още на мига осъзнах каква огромна грешка правя. — Разкърших врат, че да не се разстроя от неприятния спомен. — Започна се от начина, по който бе казал „сравнително“. Живо шикалкавене си беше, мама му стара! На копелето му беше съвсем, ама съвсем ясно, че златният век на стоматологията е приключил, и съвестта не му позволяваше да ни лъже, че ще живеем в абсолютно охолство. Предпочете да го увърта, затова каза сравнително охолство, което е съвсем различно нещо.

За мой най-голям ужас обаче, като се огледах из залата, не видях никой друг с разтревожен вид. На тях всичко им се струваше прекрасно, в розово, пляскаха си щастливо с ръчички и гледаха замечтано: Утрешните Стоматолози! Никога няма да забравя този миг или поне иронията, която се съдържаше в него, понеже, докато те си ръкопляскаха, на мен ми идеше да си прережа вените. — Млъкнах и пуснах дълбока въздишка. После, с намек за тъга в гласа ми, добавих: — Истината бе, че далеч преди това бях осъзнал каква грешка правя. От дете още си го знаех.

Така де, кого будалках всъщност? Откъде у мен толкова търпение да уча през всичките тези години? — И отчаяно поклатих глава. — Родил се бях само с половината уравнение — страхотен ум и невероятно дар слово, но ми липсваше търпение. Исках да забогатея бързо, исках всичко на мига. И това предопредели падението ми. След като сума ти лета наред изкарвах по толкова много пари от плажа, се бях настървил. Бях потенциална катастрофа, която всеки един момент можеше да се случи. Фучах като спортна кола по магистралата с над триста километра в час и или щях да победя, или да се разбия и да изгоря като космическата совалка. Или едното, или другото.

Свих устни и мрачно поклатих глава.

— За голямо съжаление, инстинктът ми не бе ми изневерил. В мига, в който стихнаха аплодисментите, деканът приближи уста към микрофона и каза: „Ще ви издам една малка тайна. Златният век на стоматологията приключи. — И кимна еднократно. — Ако сте дошли само за да печелите купища пари, много сте сбъркали. Затова ме послушайте: моментално си тръгнете и никога повече не се връщайте. Няма защо да се мъчите. На този свят има далеч по-добри начини за забогатяване.“ После каза още куп неща, но те ми минаха покрай ушите, понеже ме интересуваше единствено къде се намира аварийният изход. А той продължи да човърка с ножа в раната: „Не забравяйте, че целта ви е да практикувате профилактична стоматология. Така че, ако практикувате професията си както следва, ще срещате пациентите си все по-рядко“. И пак закима, сякаш бе произнесъл някаква изконна мъдрост. Продължи да приказва, но аз престанах да го слушам. Ако трябва да съм точен, самият аз бях се разприказвал: „Извинявайте… пардон… ако обичате…“ докато си проправях път да изляза посред словото му. Спомням си как всички ме гледаха едно особено и как изобщо не ми пукаше. — Спрях за ефект. — Та така прекъснах следването си по стоматология още на първия ден. Той, деканът, е виновен за това. Най-големият ми проблем обаче бе как ще го съобщя на майка ми.

— Ужас! — възкликна Вещицата. — Това сигурно я е довършило! — Стисна тънките си устни и ме загледа заплашително.

Я виж ти, рекох си! Вещицата май много си пада по майка ми! Явно майчината ми доброта е неотразима.

— Да, Мишел — рекох й. — Наистина то щеше да довърши майка ми, с тази разлика, че аз, естествено, не й го съобщих. — И виновно свих рамене. — Прекалено много я обичах, че да съм откровен с нея. Плюс това става дума за майка ми, а аз нея си я лъжех от петгодишна възраст. — И се ухилих дяволито на Вещицата. — Та от какъв зор точно тогава трябваше да й кажа истината, Мишел?

Вещицата ми отвърна безсловесно, само с двукратно сбръчкване на носа.

Божичко! Бързо тръснах глава, дано се отърва от магията й.

— В крайна сметка — рекох с лек трепет в гласа — съобщих на мама, че следването ми върви по вода, после се скрих в Мериленд за четири месеца, тренирах по цял ден и се печах на слънце. По това време на годината в Балтимор е много хубаво, така че времето ми бързо минаваше. Още имах от изкараните от плажа пари, та си живеех съвсем прилично. Накрая, за венец на всичко, продадох на търг целия си зъболекарски инструментариум — фрези, свредла, шмиргели, марли — всичко. Бяха ни накарали да си купим тия боклуци, преди да ни запишат, и се чудех къде да ги дяна.

— Ама ти сериозно ли разпродаде цялото си зъболекарско оборудване? — почеса се по главата Агента маниак.

— Ако щеш, вярвай! — кимнах. — Разлепих обяви из целия колеж и бая клиенти се явиха. — Усмихнах се гордо. — Нали разбираш, Грег? Още оттогава бях наясно със значението на търсенето и предлагането. И знаех, че ако искам да се получи сериозен търг, трябва да се явят повече наддаващи. Затова и рекламирах така масово. — И пак свих рамене по капиталистически. — Жалко, че не си присъствал — голям майтап беше тоя търг. Проведох го в лабораторията по стоматология, заобиколен от колби и бунзенови горелки. Явиха се петдесетина-шестдесет студенти, повечето по бели престилки. А аз бях със синя пластмасова козирка, все едно приемах залагания на някакви конни състезания.

В началото масово се притесняваха, та им направих малко театро. Почнах да говоря скорострелно, както правят водещите на аукционите, и нещата се задвижиха. „Окей, окей! — виках. — Пред вас е една прекрасна високоскоростна ръкохватка, производство на нашите добри приятели от «Стар Дентал Лабс». Направена е от инокс, самоохлажда се и вдига двайсет хиляди оборота в минута. Предлага се в оригиналната й опаковка, с доживотна гаранция. Вижте каква красота е! — И вдигнах ръкохватката да я огледат. — Задължително е да имате подобна вещ, ако наистина възнамерявате да предлагате на пациентите си първокласни стоматологични услуги. Ако я купите от някой търговец, ще ви струва цели деветстотин и петдесет долара. Някой дава ли двеста?… Чувам ли двеста?… Искам само двеста…“

И тогава един младеж с голям рижав перчем и рогови очила вдигна ръка и рече: „Аз плащам двеста!“. А аз продължих: „Чудесно! Имам начална цена от двеста долара от изключително умния господин в бяла престилка и с рогови очила. Някой да дава двеста и петдесет?… Очаквам двеста и петдесет… Има ли желаещ на двеста и петдесет? Боже мой! Разбудете се бе, хора! Направо без пари ще ви излезе! Не забравяйте, че е самоохлаждаща се и впръсква вода да охлажда и зъба на пациента. Последен писък на техниката…“. При което някакво момиче азиатче, с абсолютно гладка кожа и с фигурата на пожарен кран, вдигна ръка и обяви: „Аз давам двеста и петдесет долара!“. При което аз подхванах: „А-а, чаровната дама в бяло предлага двеста и петдесет. Явно е ценителка на подобно оборудване. Браво, госпожице!“. И продължих в същия дух, докато докарах цялата зала до екстаз.

Спрях да си поема дъх. После много гордо обявих:

— Изкарах над три хиляди долара на този търг. И за пръв път през живота си осъзнах, че наистина ме бива да търгувам. Жив талант се оказах. Приказките на водещ буквално се лееха от устата ми, сякаш животът на Земята всеки миг ще свърши. — И се засмях на спомена. — Към края на търга в залата влезе деканът и буквално зяпна. Не издържа и минута и се измъкна навън, без да каже думичка. Сигурен съм, че дотогава в Балтиморския колеж по хирургична стоматология не бе провеждан подобен търг, а и надали друг го е правил след мен. Да не говорим колко успешен се оказа.

— Спомена, че парите ти били на привършване — рече Агента маниак.

Свих безразлично рамене.

— Донякъде така си беше, но не то ме принуди. Истината е, че само няколко дни преди това ми позвъни Елиът, така нареченият Пингвин. Лежах у дома с вперен в тавана поглед и се чудех какво, по дяволите, да правя. Беше малък мансарден апартамент, току до Балтимор, с безкрайно скромна мебелировка — легло и прогнил, тапициран с вълнен плат диван. Пингвина живееше по това време в Куинс и ми се обади страшно развълнуван, буквално останал без дъх. „Открих начин да печелим като от плажа, само че целогодишно — рече. — Работя при един търговец на месо и морски продукти и печеля по двеста и петдесет на ден, в брой. Че и служебен автомобил ми дадоха.“ И мен май най-много ме шашна именно този факт. „Сериозно ли говориш? И кола са ти дали? Ама това е страхотно, ей Богу…“. „Да, рече, и мога и теб да те уредя, ако искаш.“

Направих пауза, припомняйки си думите на Пингвина.

— Сега, като си мисля, трябваше да се усетя, че нещо ме будалка. Не забравяйте: Елиът не каза да са му дали служебна кола, а „служебен автомобил“, което е леко особена формулировка, нали? Представи си, че почнеш работа в Ай Би Ем и ти дадат кола. Би ли я нарекъл „служебен автомобил“? Напротив, ще се изфукаш: „Ай Би Ем ми дават служебна кола!“. Но мисълта да печелим целогодишно като от плажа ми прозвуча безкрайно примамливо, та не задълбах в подробности. Накрая само попитах: „Ама ти, Елиът, сигурен ли си, че ще ме вземат? Реално нямам никакъв търговски опит“.

И се разсмях.

— Представяте ли си каква ирония се е съдържала във въпроса ми? — Поклатих невярващо глава.

— Къде му е иронията? — попита с равен глас Копелето. — Аз лично не я долавям.

— Ами фирми от рода на „Грейт Американ Мийт енд Сийфуд“ — както се наричаше фирмата на Елиът — вечно търсят агенти по продажбите. Същото важи и за фирми като „Стратън Оукмънт“, „Монро Паркър“, „Кърби Вакуум Клийнърс“ и всяка друга компания, която се нуждае от сладкодумни продавачи на комисиона. — Спрях и пак се замислих за миналото. После продължих: — В „Стратън“ бяхме въвели така наречения огледален тест. Сиреч пъхаш огледало под носа на кандидата и чакаш да се замъгли. Ако стане, вземаш го. Ако не, значи е умрял, и това е единствената причина, поради която можеше да не наемем някого; а, и правоспособни борсови посредници категорично не вземахме, понеже знаят прекалено много. Търсехме млади и наивни, гладни и тъпи хора. — И свих рамене. — Дайте ми такъв човек и без всякакви проблеми ще го направя богат. Но ако е човек с акъл и въображение, бая ще се озоря.

Както и да е, Пингвина ми почурулика още няколко минути колко прекрасен бил бизнесът с месо и морски продукти. „Идеални ресторантски продукти — убеждаваше ме той. — Само най-висококачественото.“

Абе звучеше ми прекалено добре, за да е истина, но пък никога не бях улавял Елиът в лъжа. Че беше понякога прекалено доверчив — беше, но никога не ме беше лъгал. Та аз се абстрахирах от скептицизма си, натоварих догоре своя „Мъркюри-Кугър“, модел 1973 година, и заминах за Ню Йорк да хвърля бомбата на родителите ми. Това стана през февруари 1985 година. Тогава бях на двайсет и две. И животът ми тепърва започваше.

Седма главаРаждането на един търговец

— Събра си, значи, багажа и замина — каза Вещицата, клатейки напред-назад глава.

— Да — отвърнах нехайно, — точно тъй сторих. И взех със себе си всичко, което притежавах на този свят, тоест куфара, пълен с мръсни дрехи, и ризата на гърба ми. И трите хиляди долара от търга, естествено. И до днес не мога да се начудя на лекотата, с която напуснах Балтимор. Наемът за апартаментчето се плащаше ежемесечно, нямах кой знае каква мебелировка, а финансовите ми задължения на практика бяха нулеви. Най-гадното бе, че щях пак да съм принуден да живея при родителите си, което не е никак приятно. Те все още обитаваха двустайния апартамент, в който израснах. Онзи, същия, който се бях заклел да напусна, щом забогатея.

Спрях и замислено потрих брада.

— Истината е, че те все още са там, въпреки огромната заплата, която баща ми получаваше в „Стратън“. — Поклатих невярващо глава. — Представяте ли си? Когато нещата съвсем потръгнаха, дори предложих да им купя нов дом, но те отказаха да се местят. Хора с по-вкоренени навици надали сте срещали.

— Та как им съобщи новината? — попита нетърпеливо Копелето.

— Изчислих, че ще я понесат по-леко, ако им я сервирам на части, така че преди да тръгна от Балтимор, само им споменах, че съм се отказал от стоматологията; но пропуснах да кажа, че съм си намерил работа като агент по продажбите във фирма за месо и морски продукти.

Тази, втората бомба, я хвърлих в хола, където поначало провеждахме всички важни разговори. Баща ми седеше в любимото си кресло, а майка ми четеше на дивана. Не знам защо, но и до днес си спомням книгата: „За смъртта и умирането“. — Свих рамене. — Тя, майка ми, незнайно защо, много си падаше по подобни мрачни четива. Баща ми се беше зазяпал в един от любимите си полицейски сериали и цигарата не излизаше от устата му.

Седнах насреща му и рекох:

— Ще можем ли да си поговорим?

Баща ми изгледа майка ми и рече с известно раздразнение: „Лий, я намали звука на «ТиДжей Хукър»18 за малко, ако обичаш“. При което мама захвърли книгата и буквално се затича да намали звука на тринитрона. Съвсем характерно за отношенията между двамата ми родители — Лудия Макс и Света Лия. През повечето си време все гледаше да не допусне на баща ми да му избие балансът.

А аз им казах: „Установих, че стоматологията не е за мен. Изкарах цял един семестър и се убедих, че зъболекарството никога няма да ми донесе щастие“. Това, разбира се, си беше чиста лъжа, но ако им кажех, че съм се отказал още през първия ден, щяха да пощуреят. Майка ми обаче не искаше да се примири.

„Никога не съм очаквала да си вечно обикновен зъболекар — рече. — По-скоро си представях, че някой ден ще имаш своя верига от зъболечебници или ще откриеш някоя нова стоматологична процедура. Все още не е късно.“

„Разбери, мамо: прекалено късно е вече. Връщане назад няма.“ И потърсих подкрепа от баща си. В подобни ситуации той обикновено беше по-разбраният. Умираше си за дълбоки кризи — винаги са му действали успокояващо, дори до днес. Обикновено се пищисваше от дреболиите. Затова му рекох: „Виж какво, тате, не желая да съм зъболекар. Искам да съм агент по продажбите. Това най ми пасва — да продавам нещо…“. При което майка ми рипна от дивана и се разпищя: „За Бога, Макс! Всичко друго, но не и продавач!“. После се извърна към мен: „Виж докъде си ме докарал! — Сведе глава да ми покаже малък кичур побелели коси. — Това ми е от десети клас, когато избяга от училище и по цял ден пушехте марихуана с оня негодник Ричард Тобин19. — После ми посочи една бръчка на челото си: — А това ми е от марихуаната, която отгледа в килера, щото уж ти била за домашно по биология! А сега зарязваш стоматологията, за да станеш продавач!“.

Търпението ми към нея започна полека-лека да се изчерпва. И с лека нотка на раздразнение й отвърнах: „Няма да се връщам в стоматологичния колеж, мамо. Решил съм го окончателно!“

„Изобщо не е окончателно!“

„Съвсем окончателно е!“

И продължихме в тоя дух, докато най-накрая Лудия Макс изрева: „Я млъквайте и двамата! Мама му стара!“. И поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си. После изгледа майка ми: „Няма смисъл, Лия. Той няма да учи повече стоматология“. Прехвърли погледа си към мен и благо се засмя, след което запита с лек английски акцент: „И какъв агент по продажбите възнамеряваш да станеш, сине? Какво смяташ да продаваш?“.

— Баща ти да не е англичанин? — попита Агента маниак. — Не знаех. — Гласът му буквално бъкаше от изненада, сякаш някой му бе подал отвратително ненадеждна информация.

— Не, изобщо не е англичанин — отвърнах. — Но превключва на английски акцент, когато се мъчи да разговаря спокойно. Преминава във втората си персона — Сър Макс, по-приятното му „второ аз“. Нали разбираш? Когато Лудия Макс се превърне в Сър Макс, издава напред свитите си устни и започва да говори като английски аристократ. Което само по себе си е забележително, тъй като никога не е стъпвал в Англия. — Свих надолу ъгълчетата на устата си и вдигнах рамене, един вид „Има неща, които не се поддават на никаква логика и няма смисъл да си губим времето с тях“. После казах: — Сър Макс обаче е върхът. Никога не си изтървава нервите и демонстрира здрав разум във всякакви ситуации.

— Та ти какво отговори на Сър Макс? — попита Копелето.

— Ами в началото хъмках и мънках, споменах вероятността да търгувам с медицински и стоматологични материали, което би било в унисон с дипломата ми. И едва след това, като току-що явила ми се мисъл, повдигнах въпроса за Елиът Лоуенстърн, за месото и морските продукти. Майка ми, разбира се, моментално ме заизтезава с нейния си вид еврейско чувство за вина, което е най-обикновено еврейско чувство за вина, смесено с пасивна агресивност и сарказъм.

— Моят син — продавачът на месо! — замърмори. — Колко прекрасно звучи! Напуска стоматологичния колеж, за да продава месо от врата на врата. Ех, че късметлийка майка съм! — Добави още някоя и друга дума, после телефонът иззвъня, Сър Макс се преобрази в Лудия Макс и занарежда: „Дейба това нещастно, калпаво лайно, дейба и скапания телефон! Кой, дейба мама му, си няма работа, та звъни в ебаната ми къща, и то във вторник следобед, дейба!… Ама че несъобразително копеле! Ебаси и нахалството!“ При което майка ми рипва от дивана, спринтира към телефона със скоростта на Джеси Оуенс, като не престава да умолява баща ми: „Успокой се, Макс! Спокойно! Аз ще се обадя! Ето, вдигам слушалката!“. Лудия Макс обаче не престава да си мърмори под носа: „Дейба и нещастното копеле! Що за дивотия да звъни в ебаната ми къща във вторник следобед, дейба?“.

И с престорена сериозност добавих:

— Баща ми адски мразеше телефонът да звъни! Нищо друго не го подлудяваше до същата степен.

— Защо? — попита Агента маниак.

— Най-вече заради закостенялостта му. Мрази промените, независимо за какво става дума. Не знам дали ще ми повярвате, но от четиридесет години той е все на този си адрес, на същия телефонен номер, използва едно и също ателие за химическо чистене и един и същ механик за колата си… даже и китайската перачница не си е сменил! И понеже знае собствениците им открай време, обръща се към тях на малко име и редовно съобщава: Пепе20 от химическото чистене каза еди-какво си, или пък Уинг от китайската перачница рече еди-що си, или пък Джими от сервиза на бензиностанцията „Съноко“ сподели трето. Никак не е за вярване. — И закимах с глава, да подчертая мисълта си. Та за него всяко иззвъняване на телефона внася нежелан импулс в околната му среда и създава възможността за промяна. Няма значение какво са му казали по телефона — дали е добра новина, или лоша. И в двата случая откача. — Свих рамене, сиреч най-нормално явление в дома на семейство Белфърт. После продължих: — Така че при нормални обстоятелства най-големият грях на майка ми, след като вдигнеше слушалката, бе да каже „Макс! Теб те търсят!“. Но добереше ли се Лудия Макс до телефона, мигновено се превръщаше в Сър Макс с английския акцент. „О, с какво мога да съм ти полезен? Прекрасно, драги! Довиждане, скъпи!“ И оставаше в тази роля до мига, в който пуснеше слушалката, след което за секунда пак си ставаше Лудия Макс и псуваше, докато седне на креслото си и запали поредната си цигара.

Както и да е, оказа се, че по телефона търсят не баща ми, а мен, и той не кой да е, а Пингвина. При което баща ми пак почна да мърмори: „Ебаси и шибания телефон! Все едно и също! И тоя шибан Пингвин! Изпод коя скала се измъкна? Тъп Пингвин, само се клатушка!…“

На този етап всички бяхме изпаднали в истерия. Пръв се съвзе Копелето:

— Добре, де, Лудия Макс откачи ли, като научи за месарския бизнес?

— Ни най-малко — отвърнах. — Щом свърших да говоря по телефона, моментално им съобщих, че са ме наели за агент по продажбите на месо и морски продукти, при което Света Лия я обзеха бесните, а това предизвика повторната поява на Сър Макс. — Направих кратка пауза. — Проблемите ми всъщност започнаха на следващата сутрин, Когато Пингвина спря пред нас със служебния автомобил, който се оказа „Тойота“ — пикап. „К’ъв е тоя шибан автомобил, бе? — озъбих му се. — Ти за тоя ли служебен автомобил ми разправяше!“

„Глей го к’ва е красота — отвърна ми, после скочи от пикапа по дънки и маратонки, доклати се до мен и ме прегърна през рамото. После се втренчи в пикапа и попита: — К’во ще кажеш, а?“

„Лайнян боклук — изръмжах, след което забелязах големия бял хладилен шкаф в багажника. — К’ва е тая шибана работа, бе, Пингвин? К’ъв е тоя ковчег! — Видях от един от ъглите да се процежда сив дим от сух лед: — И к’ъв е тоя шибан пушек?“

Елиът ми хвърли многозначителна усмивка, после вдигна показалец и каза: „Гледай. Сега ще ти покажа“. Заклати се накъм десния борд на пикапа и вдигна капака на хладилния шкаф. „Виж само какво карам“, изчурулика гордо. Занаизважда разни картонени кутии, да ми покажел стоката. Всяка кутия бе с размерите на дипломатическо куфарче и съдържаше определен вид месо или риба. А имаше от всичко: филе миньон, скариди, опашки от омари, агнешки котлети, свински котлети, телешки котлети, морски език, филе от сьомга, рачи пипала, та дори и полуготови храни — пиле по киевски и пиле кордон бльо. Такова разнообразие не бях виждал.

В един момент се оказахме заобиколени от над две дузини картонени кутии, но объркването ми не бе намаляло ни най-малко. Нещо ме човъркаше отвътре, но не знаех какво точно. „А защо ресторантите ще вземат да купуват точно от нас? — попитах. — Цените ни ли са по ниски? Качеството ни ли е по-високо?“

Пингвина ме изгледа тъпо и попита: „За какви ресторанти изобщо става дума?“.

Погледнах Копелето и иронично поклатих глава. После, с лек смях в гласа си, казах:

— Имам чувството, че именно в този миг се предопредели цялото ми бъдеще и че всички последвали събития бяха само една поредица от случайности. С това, че не се юрнах обратно у дома и не постъпих повторно в стоматологичния колеж, всъщност подпечатих съдбата си. — И свих рамене. — Предопределих цялото предстоящо десетилетие от живота ми, сиреч цялата лудост, наречена „Стратън Оукмънт“.

Копелето приседна на ръба на стола си. Явно любопитството му се беше разпалило.

— Кое те кара да мислиш така?

Замислих се за миг.

— Ами, да речем, че точно в онзи миг осъзнах в какво се замесвам. Съзнавах, че става дума за… — не използвах думата „измама“ не само защото бизнесът с меса и морски продукти не беше съвсем измама, но и понеже не желаех разпитващите ме да останат с впечатлението, че цялата ми кариера е била посветена на измамите. Надявах се да приемат „Стратън“ просто като петънце в една поначало полусъобразена със законите кариера. — За лека шашма — изрекох внимателно, — или евентуално за не съвсем лека. Но след като стоката е толкова качествена, рекох си, кому ще навредим чак пък толкова?

Свих рамене, убеден от собствената си логика.

— Както и да е, пътувахме двайсетина минути до склада и по пътя Елиът ми обясни хватките. Продажбата се извършвала от врата на врата — на частни домове и други бизнеси, но в никакъв случай на ресторанти. Цените ни не били подходящи за тази цел. „Продаваме на дребно, не на едро“, поясни ми Елиът. И макар да не го каза направо, поне намекна, че цените ни не са от най-евтините. „Но пък се грижим за удобството на клиентите ни — чуруликаше ми Елиът. — Доставяме им храна с ресторантско качество право по домовете. Дори, ако желаят, им я подреждаме във фризера!“ Това, последното, го повтори няколкократно, че дори и се обяви за професионален зареждач на фризери, сякаш това оневиняваше факта, че взема толкова скъпо.

Така или иначе, докато стигнем до склада, ми стана ясно с какво точно се занимава „Грейт Американ Мийт енд Сийфуд“: никакви териториални ограничения, никакви рекламни брошури, никакви постоянни клиенти, никакви заплати. Всичко бе изключително на комисиони. „Разчитаме единствено на случайни продажби — чуруликаше Елиът, докато влизахме в склада. — Именно затова изкарваме толкова много пари.“

Интервюто ми се състоя в паянтовия офис пред склада. Трая точно осем секунди и половина, след което бях назначен. По онова време не бях и чувал за огледалния тест, затова реших, че са ме взели просто защото съм приятел на Елиът. Не подозирах, че биха наели всеки, стига да има пулс. — И свих невинно рамене. — Следващият етап бе обучението ми, сиреч два дена в пикапа с Елиът. Седях отдясно и наблюдавах как се движи безцелно, чука по хорските врати и ги убеждава да им продаде продуктите. Лафът му бе, че в камиона му е останал излишък от някаква поръчка, който няма да успее да закара обратно до хладилната зала, така че е готов да продаде всичко без никаква печалба, само и само месото да не се размрази и да отиде зян.

В подкрепа на думите му на всяка кутия имаше етикет с надута цена. И докато убеждаваше клиента, сочеше цената и му обясняваше: „Ще сваля петнайсет долара от тая кутия и петнайсет долара от оная…“, след което се усмихваше на клиента и добавяше: „Абе всичко съм готов да продам без печалба, само и само да не се размрази, нали ме разбирате?“.

— Значи буквално е мамел клиентите! — отсече Вещицата.

Засмях се вътрешно.

— Да, Мишел, буквално ги мамеше. И да ти кажа, в началото и аз се шокирах. Деянието му ми се струваше адски гадно, абсолютно подло. Пингвина обаче си имаше готово оправдание. Той, честно казано, за всичко си намираше оправдание.

Бяхме някъде по южното крайбрежие на Лонг Айлънд, когато повдигнах въпроса. Елиът шофираше, търсеше „неразорани територии“, което на пингвински ще рече места, където тоя лаф още не го е пробутвал. Беше ранен следобед и вече бях чул изпълнението му поне шест пъти, но не беше продал дори една кутия. „Каква е тая шашма бе, Елиът? — Попитах го. — Сигурен ли си, че изобщо е законно?“

А Елиът ме изгледа така, сякаш току-що се бе изтърсил от камион с репи, и възкликна: „Аре стига бе, намери се кой да пита! Ебаси и двуличника! Че нали ти стискаше дъната на пластмасовите чашки за сладолед, че да изглеждат по-пълни? — И въздъхна дълбоко: — Никаква разлика няма, приятелче. Да не говорим, че подобни меса изобщо не се продават по супермаркетите.“

Поклати глава и му рекох: „Добре де, добре. Разбирам, че стоката ни е първокачествена и прочее, и съм готов да се радвам на това; но то не променя факта, че си един лъжлив чувал с лайна! — И след кратка пауза добавих: — Що се отнася до стискането на чашките, получаваше се единствено заради това, че бяха нанизани една в друга с дъното нагоре. Така че, щом дръпнех най-горната, тя автоматично се свиваше.“

„Да бе да — изчурулика Пингвина. — Чиста случайност, какво да се прави! А ти що не ги дърпаше, като са изправени с отвора нагоре, а? — И забели очи, демек, че не ми вярва. — Така или иначе, шашмата със завишените цени е повсеместна практика. Сериозно ти казвам. Влез в който и да било магазин за бижутерия или електроника, и сам ще се убедиш. Абсолютно всички действат по този начин.“

Млъкнах и оставих думите му да висят във въздуха. След което казах:

— Няма съмнение, че беше прав в това отношение. Във всички бижутерии може да го видиш. Надуват цената на етикета, после пред очите ти ти правят отбивка, та да си мислиш, че адски изгодно го купуваш. — Нова пауза. — А номерът с излишъка не се различава кой знае колко от ония магазини, които обявяват „окончателна разпродажба пред ликвидация“. Повечето от тях от десет години насам все такива разпродажби обявяват и все още са пред ликвидация!

Поех дълбоко въздух и продължих:

— Както и да е, по-голямата част от първия ми ден я прекарахме в квартали с работещи хора от средната класа. Чукахме по врати и натискахме звънци. Реакцията им беше опустошителна. Навсякъде захлопваха вратите под носа ни и само дето не ни казваха да вървим да мрем. Към два следобед Елиът започна да изпада в негативно настроение и да се оплаква: „Никой не ще да купува месо днес.“ — Поклатих глава и се засмях тихичко. — Мъка ми беше да го гледам. Копелето само дето не се разплака! На плажа бяхме всеобщи любимци, едва ли не прочути личности. Тук обаче ни отбягваха, сякаш сме прокажени.

И все пак Пингвина успя някак си да продаде дванайсет кутии през този ден и още шестнайсет — на следващия. — Кимнах бавно, за да подчертая колко ме е впечатлила неговата упоритост. — Едно само ще ви кажа за Пингвина — непреклонно копеле е. Клатушкаше се от врата на врата, чукаше, докато кокалчетата му се разкървавиха, дори сълзи преглъщаше. Но си докарваше средно по триста долара на ден от комисиони, така че си заслужаваше да пусне някоя и друга сълза. Това навремето си бяха съвсем сериозни пари, хеле пък за някой, който току-що е прекратил следването си по стоматология. „Ебал съм му майката — рекох си. — Може и да е шашма, но ще взема и аз да опитам.“

Спрях и вдигнах поглед към Агента маниак.

— Искаш ли да познаеш какво стана след това?

Агента маниак се усмихна и поклати няколкократно глава.

— Представям си.

— Съмнявам се — рекох, — понеже и в „Грейт Американ“ никой не успя да го предугади. Добре де, рекох си, щом възраженията са най-вече против цената, що не почнем да търсим клиенти сред богатите? Или поне сред онези богати, които познавам. Лошото е, че всъщност не познавах никакви богати хора — ако не броим Дейвид Ръсел, бащата на гимназиалното ми гадже. Но и там положението беше съмнително, понеже той току-що се беше разделил с жена си и нямах представа къде живее. За нея бях сигурен, че е още в просторната им къща в Уестчестър, но не ми беше удобно просто така да почукам на вратата й. Не знам защо, но тя открай време не ме харесваше. Какво толкова е имало да не ми харесва, Мишел? — погледнах закачливо вещицата.

Тя нито отвърна, нито се усмихна, само тънката й лява вежда излетя някъде нагоре по челото й, един вид „Ти ташак ли си правиш с мен?“. Затова свих рамене и подкарах нататък:

— Е, предполагам, че е имало някакви причини все пак. Но като се абстрахираме от това, аз направих втората възможно най-добра крачка и почуках на съседите й. — Кимнах еднократно — да подчертая почтеността на решението ми. — Точно така. Прекарах червения пикап тойота току до огромния им главен вход и зачуках. Като днес си го спомням. Огромна бяла сграда в колониален стил с щори в горскозелен цвят и с параден вход, по-голям от онзи, който води в Изумрудения град в страната Оз, и боядисан с поне хиляда пласта яркочервен емайллак. Чуках, чуках, докато след около минута се появи миловидна женица на около шейсет, със сиви коси и бабешки очилца, и попита: „С какво мога да ви помогна, млади момко?“.

А аз й се усмихнах тъжно и отвърнах: „Надявам се наистина да ми помогнете, госпожа. Казвам се Джордан и доставям месо и морски продукти за мнозина от този район. Но днес ми останаха излишъци, няма как да ги върна в хладилната зала, та съм готов да ви продам всичко на складова цена“. Ококорих й огромни сини зъркели като на кученце и добавих: „Няма ли начин да ми помогнете, госпожа?“.

Тя ме поогледа в продължение на няколко секунди, после с изпълнен със скептицизъм тон ме попита: „И на кои съседи по-точно доставяте?“. А аз, без да ми мигне окото, отвърнах: „На семейство Ръсел в съседната къща“. Но после се сетих, че тя може моментално да им звънне, затова бързо вметнах: „Най-вече на господин Ръсел, на Дейвид, както предпочиташе да му викам… — Свих тъжно устни и кимнах: — Но нали знаете как вървят нещата у тях с този развод и прочее… Напоследък не купуват много месо.“

Жената явно съчувстваше на съседите си, тъй като тонът й незабавно омекна. „Представям си какво им е — рече. — Това, разводите, са ужасно нещо.“ След което внезапно се оживи и запита: „И какво имате в камиона днес?“. Вдигнах показалец: „Изчакайте за миг, сега се връщам“. Изтичах до камиона, награбих по една кутия от всеки вид и след малко се дотътрих с поне дузина кутии, натрупани една върху друга, та стърчаха поне трийсет сантима над главата ми.

Когато се добрах до предната врата, жената рече: „Тук, навън, човек буквално може да замръзне. Защо не внесете всичко това в преддверието?“. И посочи с глава фоайе от сив мрамор, в което и самолет можеш да приземиш. „О, ъ-ъ, много благодаря — изпъшках аз показно. — Те, тия кутии, са адски тежки.“ И добавих, докато минавах покрай нея: „Права сте. Навън наистина е страхотен мраз!“. Свлякох се на колене и пуснах кутиите леко отвисоко, че да тупнат звучно на мраморния под.

Спрях да поогледам разпитващите ме. Изглеждаха по-скоро шокирани, отколкото отвратени от цялата поредица лъжи, които бях изръсил пред милата възрастна дама. При това си нямаха и най-малката идея, че големите лъжи тепърва предстояха. Е, ясно бе, че не е необходимо да се впускам в кървави подробности за това как убедих горката женица да купи всичките ми четиридесет кутии с месо. Разпитващите ме надали щяха да го оценят по достойнство. И въпреки всичко не успях да се сдържа. Спомените за първите ми стъпки в търговията ми доставяха някакво необяснимо удоволствие. Да не говорим, че докато приказвах за миналото, не ми оставаше време да се съсредоточа върху настоящето, тоест върху мрачната реалност, в която се бе превърнал животът ми. Затова най-разпалено продължих да им разправям с известна напереност в гласа:

— Едно ще ви кажа: в живота на един млад мъж има само шепа ключови моменти — моменти, в които се случва нещо изключително и той осъзнава, че нещата никога повече няма да вървят постарому. — И спрях за ефект. — При мен се получи тъкмо такъв момент. Вярно е, и преди разнасях сладоледи по плажа, но то не беше толкова майсторство да продаваш, колкото упорита работа и желание да успееш. И търгчето, което устроих в колежа по стоматология, не беше на такова високо ниво, макар да бе крачка напред в тази посока.

Та в мига, в който вдигнах очи към това усмихнато женско лице, значи… — и придадох на гласа си свръхестествена нотка, — бях обзет от някакво необичайно, бих казал вълшебно чувство. Изведнъж ме осени какво точно иска да чуе тази жена, или по-скоро какво трябва аз да й кажа, че да я убедя да изкупи всичко.

Отворих най-горната кутия, посочих с длан дванадесет прекрасни филета миньон, всяко увито поотделно в тънък найлон, и гордо обявих: „Филе миньон от черна шотландска порода ангус, всяко три сантиметра дебело. Шоково замразени и вакуумирани, за да се запази съвършеното им състояние, и с гарантирана трайност дванайсет месеца във фризера ви, госпожа.“ Кимнах гордо, възхищавайки се сам на лекотата, с която измишльотините се лееха от езика ми. „Ресторантите ги пекат по седем минути от всяка страна и ги сервират със сос беарнез. — Погледнах я право в очите и с пълна увереност добавих: — Толкова са крехки, че с пластмасова вилица можете да ги режете.“ После отместих кутията настрани и минах към следващата. „Опашки от южноафрикански омари — обявих. — Цепвате отгоре, мацвате масло и чесън и само след двайсет минути имате готов «прибой и трева»21.“

Продължих нататък все в същия дух, пусках по някой готин лаф за всяка стока, след което допълвах, че в камиона имам още три или още четири такива кутии. Накрая, след като бях отворил всички кутии и бяхме буквално заобиколени с месо и риба, й посочих етикетите с цените и рекох: „Ще сваля по петнайсет долара на кутия и ще ви ги дам и без един цент печалба за мен. Повярвайте ми, стока с такова качество няма да намерите в нито един супермаркет!“.

А тя помълча секунда-две, след което каза: „Много ми се ще да ви помогна. Такъв мил млад човек сте! Но живея само със съпруга си. Нямаме нужда от толкова много храна“. Позамисли се за миг, после добави: „Пък и във фризера не ми е останало никакво място. — И сви тъжно рамене. — Много съжалявам“.

Вдигнах очи и бавно кимнах. „Напълно ви разбирам, но чуйте какво ще ви кажа: по някаква случайност съм и професионален зареждач на фризери и бас държа, че ще успея да поразместя някои неща, че и да го попрочистя. И не само ще ви заредя фризера, но съм готов и кучето ви да разходя, да ви измия подовете, да окося тревата пред къщата и да боядисам сградата — не че има нужда от боядисване — вдигнах помирително длани — просто искам да кажа, че съм готов на всичко, само и само да продам тая стока днес. — И свих устни за по-силен ефект. — Защото, ако тази храна се размрази, моментално ще ме уволнят, пък аз не мога да си позволя подобно нещо. Работя, за да мога да следвам“. Изведнъж в мозъка ми се зароди прекрасна мисъл. Прехапах долната си устна и попитах: „Случайно да имате внуци?“.

При което жената цъфна. Явно й бях задал възможно най-удачния въпрос. „О, да! — засмя се. — Пет при това. Прекрасни деца са.“ Аз също й се усмихнах и рекох: „Убеден съм, че много си ги обичате. Що не вземете да им устроите едно барбекю? Идеален повод да съберете цялото семейство. Хем ще им разкажете за оня симпатичен младеж, дето наминал и ви продал тия прекрасни меса! Че и торбички за вкъщи ще можете да им спретнете. — Вдигнах вежди и убедително закимах: — Току-виж и те поискали да им доставям от тези храни! Само ми звъннете, и начаса пристигам с пикапа“.

Тя поразмисли няколко секунди, после каза: „Окей. В гаража имам втори фризер. Може там да ги сложите“.

„Слава Богу! — възкликнах. — Страшно съм ви благодарен, госпожа. Буквално ми спасявате живота! Какво ще си изберете? Имам и полуготови храни. Пиле по киевски, пиле кордон бльо, омари термидор, които, между другото, са изключително вкусни“ — а и ми носят най-добрата печалба, споменах си наум.

Жената ми се усмихна и каза: „Ами май всичко ще купя. Поне да съм сигурна, че няма да ви уволнят, нали така?“.

Направих пауза, облегнах се на стола и вперих поглед в Копелето:

— Просто и лесно. Изкупи всичката ми шибана стока ей така, на секундата! — И свих рамене. — Е, малко кофти ми беше, че съм я излъгал, но пък самата храна беше екстра качество; да не говорим, че я вдъхнових да заформи семейно събиране. Така че всичко беше за добро, нали така?

— Да бе, всичко е било за добро — изръмжа Копелето.

Направих се, че не усещам сарказма му.

— Точно така. Всичко беше за добро. Факт е, че цялата ми първа седмица протече по един фантастичен начин. Продадох двеста и четиридесет кутии — повече от два пъти над дотогавашния фирмен рекорд. — Та тъй се започна. Оттам цяла поредица невероятни събития ме доведоха до пазара за ценни книжа, а впоследствие — и до „Стратън“. Нека ги разгледам подред.

Копелето кимна еднократно:

— Да, ако обичаш.

И аз му отговорих с кимване.

— Започна се от офиса на „Грейт Американ“. Стана така, че всички агенти по продажбите сякаш се запалиха. Производителността им нарасна двукратно, че и трикратно. Изглежда, бях вдигнал летвата или им бях демонстрирал колко доходно е да работиш яко и да знаеш как да продаваш. Само след седмица управителят дойде и ми предложи да се заема с обучението на новите кадри. Казваше се П. Д. Камарата и не преставаше да повтаря: „Ти, Джордан, направо напомпа офиса. Невероятно напомпване му направи… дрън-дрън“. И как помпата била най-важното нещо. — Млъкнах, изненадан сам от яркостта на спомените ми. — Сега, като се замисля, това бяха май единствените му интелигентни приказки. Нали разбирате? Помпата наистина е от ключово значение: няма ли я, агентите по продажбите повяхват за нула време.

— И ти се съгласи да обучаваш кадрите, така ли? — попита Копелето.

— Да, но от най-егоистични подбуди. Понеже вече си бях наумил да отворя собствена фирма. Оставаше ми само да реша кога. Възнамерявах да купя мой си пикап, да се снабдявам пряко от месната борса и по този начин да прибирам и процента за търговеца на едро. Нали точно това бях правил в продължение на куп години по плажа и всичко беше абсолютно точно. — Свих рамене. — Та започнах аз да обучавам новите агенти по продажбите и бързо осъзнах, че съм роден за такава работа. Толкова добър съм, че мога да хвана първия срещнат младеж от улицата и да го превърна в продавач на месо.

Няколко седмици по-късно П. Д. ме покани да проведа и общо събрание в офиса, един вид — да нагнетим помпата с още една степен. — Направих пауза да събера спомените си. Намирам за доста смешен факта, че не някой друг, а един тъпак като П. Д., с неговите мръсни дънки и яке „Мембърс Оунли“22, определи един от ключовите моменти в живота ми. Защото успехът ми произтичаше най-вече от умението ми да говоря пред тълпа хора — имам предвид събранията, които после щях да провеждам в „Стратън“. При всичките ядове, които имахме с надзорните органи, именно тази ми способност не позволяваше на помпата да спре.

— Събрания ли? — попита неопределено Копелето.

— Точно така. Събранията. Тъкмо в тях е — или по-правилно е да кажа „тъкмо в тях беше“ — разликата между „Стратън“ и всички останали американски брокерски фирми. Събирах по два пъти на ден брокерите в борсовата зала и им изнасях проповеди. Дотогава никой на Уолстрийт не бе правил подобно нещо. От време на време някоя брокерска фирма канеше гост от рода на Антъни Робинс23, но подобни събрания се провеждаха всяко за себе си, а не като част от конкретна програма. А да каниш оратори еднократно си е чиста загуба на време. За да е плодотворно, трябва да го правиш ежедневно; а ако искаш да е истински плодотворно, го правиш по два пъти на ден — сутрин и следобед. Тогава могат да станат и чудеса.

Това, разбира се, още не го знаех, докато работех в „Грейт Американ“… макар, да си призная, онова, първото събрание, което проведох, наистина да ми отвори очите. Събрах в склада във Форест Хилс, в Куинс, двайсетина агента по продажбите, повечето на трийсет и нещо години, всички облечени като камионджии, по дънки и маратонки. Заобиколиха ме, а аз застанах в средата на кръга. В началото подхванах бавно, говорих им за невероятно високото качество на стоката ни и какъв късмет имат клиентите ни, че могат да си я купят. Едва сега си давам сметка, че съм положил основите на един култ. А самият факт, че…

Агента маниак вдигна ръка:

— Какво значи да си положил основите на един култ?

Изгледах Агента маниак и рекох:

— Ще се опитам да ви го обясня по следния начин: в сърцевината на всеки култ — независимо дали става дума за „Стратън Оукмънт“, за „Грейт Американ“ или за ония ненормалници от сектата „Клонка Давидова“ в Уейко, Тексас, — е залегнала фундаменталната вяра, че независимо от мнението на света за членовете на този култ, единствено те са със здрав разум, а всички останали са луди. И всички, без изключение, започват с една вяра в справедливостта на собствената им кауза. При мюсюлманите екстремисти наблюдаваме изкривено тълкуване на Корана; при онези от „Клонка Давидова“ — превратно тълкуване на Библията; а в „Стратън“ вярвахме, че великият уравнител в един иначе несправедлив свят е самата борсова зала. С други думи, няма значение от какъв произход си и колко ограничено образование имаш, или колко нисък е коефициентът ти на интелигентност; веднъж влязъл в борсовата зала на „Стратън“, всичко това остава зад гърба ти. Приравняваш се с всички останали и си способен да спечелиш толкова пари, колкото и най-могъщият главен изпълнителен директор на корпорация в Америка. — Свих рамене, един вид обяснявах им азбучни истини.

— Силата на всеки култ е в това, че предлага подобна концепция — тоест, че представлява нещо повече от останалия свят. У „Грейт Американ“ беше това, че продава храни, каквито не могат да се закупят от супермаркета. „Стратън“ обещаваше да те направи богат, нищо че и гимназия не си завършил и мястото ти е зад касата на някой магазин. — Засмях се иронично. — Именно затова по-рано ви рекох: дайте ми ги млади и наивни, гладни и тъпи. Защото такива стават най-верните членове на култа.

Но да се върнем към онова първо мое събрание. След като поговорих няколко минути на агентите за превъзходствата на стоката ни, думите започнаха да бълват сами из устата ми. Заизливах безупречни мисли. И докато се усетя, започнах наистина да им проповядвам, да навлизам в най-дребни подробности за неща, които дотогава и през ум не ми бяха минавали. И то с тона на най-големия специалист на света в тази област: като например разликата между печелившите и губещите, силата на позитивното мислене и способността да управляваш собствената си съдба.

После минах на технически подробности и им заобяснявах изкуството на продажбата: как подхващаш и как приключваш дадена сделка; как променяш скоростта и тона на приказките си, че да поддържаш интереса на клиента; как не бива да отстъпваш, да не приемаш „не“ за отговор и да чукаш по вратите, докато ти прокапе кръв от кокалчетата. „На себе си го дължите, рекох им! На себе си, на семействата си, но най-вече на онези, на чиито врати хлопате, понеже храната, която ще им продадете, е толкова невероятно качествена, че те цял живот ще ви благославят.“

Не мога да ви опиша колко удивен бях сам на тази си способност да говоря. При това не хабях никакви усилия, а резултатът се проявяваше мигновено! Четях го в очите на всички присъстващи агенти. Буквално го боготворяха. Боготворяха ме и мен. И колкото повече им говорех, толкова повече ме боготворяха.

С течение на времето установих, че такива събрания запълват някаква празнота в душата ми. Нямате си представа какво поразяващо чувство беше. Не познавах друго такова. — И се усмихнах тъжно на спомена. — Но както и към всичко друго, и към него постепенно претръпнах. В крайна сметка, дори когато „Стратън“ достигна върха и говорех пред цяло футболно игрище от брокери, вече не изпитвах същото вдъхновение. От което дупката започна да става все по-празна. — Спрях, да смелят значимостта на думите ми. — Именно по тази причина се отдадох на дрога и секс, на живот на ръба на бръснача. В началото на 90-те години на Уолстрийт излезе приказката, че имам смъртно желание. Аз обаче гледах по-другояче на нещата: смятах, че животът всъщност се разгръща пред мен, а аз само поставям един крак пред другия и следвам някаква предопределена пътека. Докато накрая се оказа, че вървя по пътеката към собствената си саморазруха и че я проправям със собствените си действия.

Никаква реакция от никого. В стаята за поверителни разговори цареше гробовна тишина. Игла да пуснеш — ще се чуе. Продължих:

— Още помня израженията по лицата на ония агенти, сякаш беше вчера. Но най ме впечатли изражението на Елиът. Гледаше като омагьосан. Имах чувството, че е готов да хукне на мига от склада и да започне да тропа по хорските врати. Така силно го бе поразило изказването ми и така силно оформи то бъдещите ни отношения. Понеже до този момент се считахме за равни, но след събранието се образува някакво негласно споразумение, че оттам нататък аз ще вземам решенията.

След около две седмици му подхвърлих идеята да си създадем собствена фирма за месо и морски продукти. „От какъв зор да плащаме по двайсет долара на кутия на «Грейт Американ» — рекох, — когато и сами можем да ходим на борсата?“

Но мозъкът на Пингвина бе до такава степен промит, че той, без да се замисля, ми отвърна: „Ами стоката? Откъде ще се снабдяваме с продукти с такова качество, като на «Грейт Американ»?“.

Изсмях се при този спомен.

— Представяте ли си само до каква степен му бяха промили мозъка! Да вярва, че нищо друго не може да се продава от врата на врата, освен изключително качествената стока на „Грейт Американ“. Едва не се изсмях. Добре де, че храната им беше хубава — хубава беше, но чак пък превъзходна! Пържолите им бяха добри, но не и върховно качество, а и рибата им бе замразена, а не прясна. Така че се налагаше да депрограмирам Пингвина от култа „Грейт Американ“.

Реших да подходя постепенно… но до известна степен. „Какво ти става, бе, Пингвин? Мама му стара, та стоката им е с едно средно качество! Овладей се, да му еба майката!“ После му пуснах дружеска усмивка и рекох: „Слушай, ще намерим по-добри пържоли и от тези на «Грейт Американ», че и по-прясна риба. После ще си наемем наши си агенти — да ходят вместо нас от врата на врата — и тогава вече истински ще забогатеем!“.

Та ето как двамата с Елиът се озовахме в бизнеса с месо и морски продукти. При това си набелязахме и безпогрешен план: лятото скоро започва, затова през деня пак ще продаваме сладолед, а нощем ще свързваме краищата на новото ни предприятие. Компанията ни за месо и морски продукти ще финансираме с парите от плажа. Дори взехме за съдружник още един разносвач на плажен сладолед, приятеля ни Пол Бъртън. И той е там — посочих пак към списъка. — По онова време Пол живееше при майка си, в голяма бяла къща в Дъгластън, в Куинс. И съвсем случайно къщата им имаше голям заден двор — идеално място за една фирма за месо и морски продукти. Или поне така си мислехме.

Защото, макар Дъгластън да е общо взето доста богаташки район, къщата на Пол си беше жив кенеф. Майка му се бе развела преди двайсет години и оттогава не бе похарчила и цент за поддръжката й, та бе заприличала на дом, обитаван от призраци. Задният двор по нищо не й отстъпваше. Имаше самостоятелен гараж, заобиколен от около два декара мръсотия. — Усмихнах се с носталгия. — Но за нас беше повече от идеален. Правехме първите си стъпки в бизнеса и мисълта да започнем от един гараж ни се струваше съвсем романтична. Та нали и Стив Джобс и Майкъл Дел24 така са започнали! Или беше от стаите им в студентските общежития? Няма значение. Та така финансирахме предприятието си двамата с Пингвина: Утрешните Милионери!

В интерес на истината допитахме се и до счетоводител, да не би да сме пропуснали нещо! — Свих невинно рамене. — И точно оттам започнаха и проблемите ни. Към него ни насочи бащата на Елиът, който е евреин хасид. И счетоводителят се оказа евреин хасид и имаше точно толкова опит в месната и рибната промишленост, колкото в яденето на свински котлети. След като му описахме своя бизнес план, той се усмихна и рече: „Като гледам, вие двамата сте на път да направите цяло състояние. Мазел тов!“25. После, за по-сигурно, добави: „Скоро и двамата ще сте заможни млади мъже, много скоро.“

Какво повече имаше да се говори? Двамата с Елиът възприехме думите му в смисъл, че имаме въпиюща нужда от режийни разходи, подлежащи на данъчни отчисления. Затова директно от канцеларията на счетоводителя забихме в ресторант „Палм“ и опукахме четиристотин и петдесет долара за шампанско и омари. После си взехме на лизинг по една спортна кола: порше за мен и линкълн-континентал за Пингвина. — И забелих очи заради избора, направен от Пингвина. — И се оборудвахме с клетъчни телефони, чиито тарифи по онуй време бяха толкова скъпи, че само директорите на най-големите петстотин американски фирми в списъка на списание „Форчън“26 можеха да си ги позволят.

За нас обаче то си беше в реда на нещата: бяхме новопрохождащи бизнесмени и според нас някои неща просто ни се полагаха. Така или иначе, вече бяхме спестили куп пари благодарение на факта, че почвахме в двора на Пол, така че напълно си заслужавахме определени основни луксове. Полека-лека стигнахме до 25 септември 1985 г. — съвсем подходяща дата за откриване на компания, занимаваща се с месо и морски продукти, макар майката природа да се оказа на съвсем различно мнение. Или поне аз така заключих, след като ураганът Глория налетя на Лонг Айлънд, а окото му мина точно през задния двор на Пол. Да не говорим, че изля и осемдесет сантиметра дъжд във въпросния заден двор, който се оказа най-ниската точка сред заобикалящите го четири хълма. При което скромната ни фирмичка за месо и морски продукти стана една шибана кална яма. — Поклатих глава от недоумение. — Бизнесът ни фалира още преди да е почнал.

— И фирмата ви така и не просъществува? — запита скептично Копелето. — Все пак в статията във „Форбс“…

И тук Вещицата го прекъсна:

— Според „Форбс“ вие доста време сте били в този бизнес. — Килна глава на една страна и ме загледа обвиняващо.

Агента маниак поклати глава:

— Мисля, че той само образно така се изказа, Мишел.

— Грег е прав — рекох, гледайки да не настройвам Вещицата против себе си. — Макар че ми се ще да отворя скоба, за да ви кажа, че съгласявайки се на интервюто с „Форбс“, направих една от най-големите грешки в зрелия си живот. Тогава обаче бях едва на двайсет и осем и сигурно съм бил още съвсем наивен. — И свих рамене. — Да не говорим, че го възприемах като възможност да разкажа как виждам нещата от своя гледна точка, да кажа каква всъщност е истината. По това време нямаше и две години, откакто „Стратън“ бе започнала да действа, така че бяхме световно неизвестни. Интервюиращата обаче ми заби томахавка между плещите, като ме нарече „извратен вариант на Робин Худ, който граби от богатите и оставя всичко за себе си и своята весела дружина брокери“. — Направих гримаса при спомена. — Целият материал във „Форбс“ се оказа един кошмар. Един пълен, шибан кошмар.

— Много ли брокери напуснаха фирмата ти тогава? — попита Копелето.

— Не — отвърнах му моментално. — Брокерите си умираха за негативни писания в печата, хеле пък за материал като този. Напротив. Още на другия ден след излизането на броя всички цъфнаха на работа в средновековни костюми и започнаха да тичат като ненормални из залата и да пеят „Ние сме твоята весела дружина! Ние сме твоята весела дружина!“ — Засмях се, като се сетих. — Но най ме подразни снимката, на която ме бяха изтипосали в списанието. Беше направо отвратителна.

— Оная, дето си застанал до ръждясалата отходна тръба ли? — захили се дяволито Агента маниак. А Мормона добави:

— Оная със злата усмивка ли?

Поклатих отвратено глава.

— Да, да, същата — измърморих. До ръждясала тръба, сякаш „Стратън“ е заминала в канализацията. Много добре си я спомням. Той фотографът от „Форбс“ ме прееба. Първо ме накара да се качим на покрива, после съвсем между другото ме прикотка да застана до тръбата. — И забелих очи. — Изобщо не я забелязах, понеже се тревожех за прическата си, а той нащрака хиляда и една пози, изчаквайки търпеливо тъкмо онзи миг, в който на лицето ми се появи крива усмивка, сякаш току-що съм лапнал лайно. И точно този кадър използваха. — Поклатих глава при мисълта за собствената си наивност. — Очеркът, естествено, се подиграваше с опита ми в месото и морските продукти — с една дума: какво търси един никакъв си търговец на месо в света на висшите финанси? То и целият материал така бе озаглавен: „Меса, ценни книжа — има ли значение?“.

Погледнах Вещицата и продължих:

— Ти обаче имаш право, Мишел. Както е изтъкнато там, ние наистина се задържахме в бизнеса за известно време, макар лично аз да го оприличавам не толкова на бизнес, колкото на догонване или гонене на собствената си опашка. — За миг се замислих за миналото. — След урагана задният двор на Пол остана под един метър вода. Трябваха ни цели две седмици да се измъкнем от тинята, след което изневиделица задният двор се превърна в тресавище и почна да поглъща всичко — първо гаража, после вътрешния двор, накрая и цялата къща. Допитахме се до геолог да не би къщата да се е намирала на неизвестна дотогава линия на разлом, но се оказа, че не е.

Изникнаха и други проблеми. Бяхме се сдобили с един допотопен хладилен прицеп с надеждата да икономисаме някой и друг долар. Той обаче излезе крайно неефикасен. Гълташе повече ток от Ню Джърси, а инсталацията в дома на Пол не беше годна да понесе натоварването… — Зарових за миг из паметта си. — И мисля, че някъде в началото на декември къщата на Пол за една бройка да изгори. — Свих невинно рамене. — Тогава майка му изскочи в задния двор, вързана с въже през кръста, че да не потъне към центъра на Земята, и се разкрещя: „Махайте се оттук! И да разкарате и шибаните си пикапи!“

Засмях се, като се сетих.

— Все пак майката на Пол се оказа свястна и ни даде цял месец да си търсим нов склад. Навремето ни се стори доста разумно като срок, но се оказа, че нещата не са толкова лесни. Нямахме никаква кредитна история, балансът на фирмата беше някакъв ужас и собствениците на най-подходящите имоти изобщо отказваха да се занимават с нас.

На този етап вече бяхме шестима: Елиът, Пол и аз плюс тримата ни наемни работници — внушителният Франк Буа, висок метър и деветдесет и шест и абсолютно копие на бебето от етикетите на детските пюрета „Гербер“, само че с брада; дребният Джордж Барбела, само пет сантима над границата, на която те приемат за джудже, и с физиономията на самия дявол; и накрая един непоправим зобач на стероиди на име Чъки Джоунс27, наподобяващ норвежкия бог Тор, само че в смачкано състояние, понеже беше висок само един и шейсет и две.

Никак не е чудно, че всеки един от тримата страдаше от някаква сериозна дисфункционалност, макар че при Франк това засягаше най-вече жена му, жертва на рядко заболяване, наречено алопеция тоталис, от което й окапа цялата коса, че дори и веждите и миглите. Поради което приличаше на женски вариант на Юл Бринър. Дисфункционалността на Джордж Барбела се изразяваше в тотална вманиаченост на тема „качество на храните“, по-силна и от тази на Елиът. Постоянно се оплакваше, че скаридите ни били замразени с много вода, за да тежат повече. „Когато клиентите ми ги готвят, от «джъмбо» стават на «микро»“, не преставаше да мърмори Джордж. — Но „глазирането“ си беше стандартна процедура в хранителната индустрия — свих невинно рамене, — така че най-малко аз бях виновен. Той, ако искаше да се ядосва за нещо, трябваше да се дразни от това, че храната ни миришеше на керосин.

— Храната ви миришеше на керосин? — отскочи назад със стола си Копелето.

— От време на време — отвърнах. — Гаражът на Пол не се отопляваше, та през декември вече замръзвахме от студ. Това ни накара да купим една огромна керосинена отоплителна печка с вид на торпедо на колела. За топлене — топлеше, но развиваше по-високи температури и от слънцето и ревеше по-силно от изтребител на форсаж. Да не говорим, че от време на време пропускаше някой работен такт, при което бълваше плътна пушилка, която се разстилаше по храната. Но си беше за предпочитане пред бялата смърт. — Спрях и отпих глътка вода. — Да не ви разправям пък за дисфункционалността на Чъки, който между другото си сваляше гащите насред гаража и си инжектираше тестостерон в гъза. От друга страна обаче, Чъки притежаваше страхотно чувство за хумор и измисли прякори на всички ни: Франк Буа стана Бебето Гербер; на Джордж Барбела викаше Татуирания, като на джуджето в сериала „Фантази Айлънд“; а Пол Бъртън бе Екрана, понеже според Чъки на голямото му чело направо можело да се прожектират филми.

Прякора на Елиът вече го знаеха. Тъкмо се канех да им съобщя моя, когато Агента маниак се захили и рече:

— А твоят какъв беше? — После хитро присви очи: — Чакай да позная: Наполеон, нали?

Ебаси и шибания гъз, рекох си! Тя, Графинята, така ми викаше, когато искаше да ме ядоса! Веднъж на Вси светии дори ме накара да се костюмирам като проклетото му копеле. Да не би Агента маниак да е дочул нещо? Щото не ми се вярва наполеоновият ми комплекс чак пък толкова да ми личи! Или просто бе налучкал? Какво значение има всъщност?

Тъкмо щях да кажа на Агента маниак да върви да се чука, когато Мормона ми спести усилието.

— Намерил се кой да приказва! — сряза го Мормона и захихика, акомпаниран от Вещицата и Копелето. Сиреч „и Агента маниак, и Вълка от Уолстрийт си имат наполеонов комплекс!“. Магнум обаче реши, че не върви да се подиграва с нечий ръст, и изобщо не се засмя; пък и при неговия ръст — колкото на двама нормални мъже, хич не вървеше да се надсмива над някакъв тапешник.

А за да не позволя на Агента маниак да извади пищова си срещу Мормона, му казах:

— Отчасти си прав, Грег, поне що се отнася до Елиът. Но прякорът му не бе просто Пингвина, а Пингвина самоубиец. Щото вече бяхме на ръба на банкрута, а Елиът бе на ръба на самоубийството. При което Чъки тръгваше, клатушкайки се, из офиса с наврян в слепоочието показалец и щръкнал нагоре палец, демек ще си пръсне черепа. „Здравейте, чуруликаше Чък, аз съм Пингвина самоубиец и доставям месо и морски продукти на местните ресторанти. Имам излишък в пикапа си, но не мога да го върна във фризера“, повтаряше той до безкрайност, докато обикаляше гаража и пляскаше с ръце като мигриращ пингвин. „Помощ, помощ! — чуруликаше. Ураганът Глория се изпика отгоре ми, керосиновата печка ме задушава, жената на Бебето Гербер прилича на извънземно, майката на Екрана затваря киното ни, а пък…“ — И не можах да не се разсмея. — Голяма скица беше тоя Чъки, докато един ден… пуф!… изчезна. Като пръдня на вятър. Оказа се, че нощем ограбвал магазини за алкохол. Последно стана дума за него, когато двама детективи от нюйоркската полиция наминаха край гаража да питат дали знаем местонахождението му. Сигурно вече е умрял, или ако е жив, работи някъде като комик.

— Добре де, какъв всъщност беше твоят прякор? — запита Вещицата и така стисна устни, че направо изчезнаха. Усмихнах се и отвърнах:

— Минах метър, Мишел. Чъки ме нарече Джей Пи — съкратеният вариант на Джон Пиърпонт Морган. Защото Чъки не смееше да ми се присмива. Вярваше дълбоко в мен и обожаваше събранията ни. Дърпаше ме настрана след всяко събрание и почваше да ме навива: „Абе ти що си губиш времето с тоя шибан бизнес? Та ти си най-кадърният търговец, когото съм срещал бе, Джей Пи…“. И се мъчеше да ме убеди да разкарам Екрана и Пингвина. „Те са ти само в тежест — викаше. — Ти си Джей Пи Морган, а те са играчи на дребно.“ — Спрях и се замислих за едновремешния му съвет. — По отношение на Пол беше абсолютно прав — него го мързеше да продава от врата на врата. А и за самата фирма имаше право: да ходиш от врата на врата с пикап е пълна глупост, шибано губене на време.

Но по отношение на Елиът бъркаше. Пингвина беше истински уинър28, в пълния смисъл на думата. Никой не можеше да го надмине по работоспособност, а и ми беше абсолютно предан. Тепърва щяхме заедно да натрупаме състояние с него, макар и не в областта на месото и морските продукти, а на Уолстрийт. Но преди това трябваше да получим няколко урока по смиреност.

Поех дълбоко въздух, преди да продължа:

— Някъде към края на декември съвсем стигнахме до дъното. Останахме буквално без пукнат цент и майката на Пол ни заплашваше, че ще се обади на шерифа. Всичко комай бяхме загубили, всички варианти бяха изчерпани. И точно тогава се случи нещо неочаквано и съвсем невероятно. Току-що се бях прибрал в гаража след поредния мъчителен ден по улиците, Когато Пингвина ми съобщи: „Днес един от доставчиците ни на месо съвсем ме озадачи. Обади се да пита какви са ни условията. — Вдигна рамене в смисъл, че е объркан. — Не можах да включа за какво става дума, затова обещах да си помисля и да му се обадя“.

„За какви условия става дума, попитах? Да няма предвид условията, при които ще капитулираме?“ А Пингвина самоубиец само сви рамене и отвърна: „Не съм много сигурен, ама какво значение има? Фризерът е празен, а пари за нова стока нямаме. Бизнесът ни се провали“.

Направих кратка пауза, хилейки се на тогавашната ни неопитност. Та на нас и през ум не ни беше минавало, че доставчиците ни са готови да ни отпускат стока на кредит. Самата мисъл, че са в състояние да поемат подобен риск, направо ми звучеше невероятно. Едва тепърва щях да проумея, че това всъщност си е най-обичайна търговска процедура. Че всеки е готов да ти отпусне кредит. На бизнес жаргон му викали условия, сиреч условия на плащане.

После, с известна нотка на палавост, рекох:

— В мига, в който осъзнах, че доставчиците ни са толкова глупави, че да ни доставят стока на кредит, много бързо намерих цаката на положението. Проста работа: разразяваш се като горски пожар. Вземаш колкото се може повече кредит и определяш падежите за плащане колкото се може по-далеч в бъдещето. След това купуваш колкото се може повече пикапи, при това без първоначална вноска — а това е възможно, стига да се съгласиш да плащаш 24 на сто лихва. При това месечните вноски ми бяха най-малката грижа. Колкото повече пикапи имах, толкова повече стока щях да продам и толкова по-голям щеше да е паричният ми поток.

С други думи казано, доставчиците щяха да ме изчакват по трийсет дена, докато им платя, а клиентите щяха да ми плащат в дена на покупката, така че при едно постоянно нарастване на продажбите паричният ми поток също щеше да расте. Дори един цент печалба да не изкарвах от дадена продажба, пак щях да имам налични пари благодарение на трийсетте дни отсрочка.

— Елементарно бизнес правило — намеси се Копелето.

„Да бе, нали?“ рекох си с цинизъм. Явно Копелето и хабер си нямаше от черната магия, наречена „жонглиране на паричния поток“. (От прекалена честност!) Може и да схващаше елементарната аритметика, но и не предполагаше какви дяволски стратегии съществуват, особено в ендшпила, когато те награчат кредиторите, а по книгата ти за приходи и разходи червеното мастило се лее по-обилно, отколкото от застрелян хемофилик. И месец нямаше да ми стигне да светна Копелето за всичките гяволии.

Ние двамата с Елиът обаче за нула време станахме майстори джедаи в това изкуство, след което със същата скорост преминахме и на тъмната страна и установихме всички възможни начини за жонглиране с парите в брой. Моят любим метод бе реверсивното финансово изнудване, при което натикваш в ъгъла доставчика с обяснението, че ако изобщо иска да си види парите, ще трябва да приеме някакво дребно плащане по стара фактура, като същевременно ти отпусне още кредит. Тая хватка нямаше грешка. Често опирахме и до изпитания номер с чека с един подпис: даваш на доставчика чек, на който липсва или моят подпис, или този на Елиът, при което банката го връща заради неправилно попълване, а не поради липса на средства по сметката. Ние, естествено, най-старателно предупреждавахме управителя на банката за такъв чек, понеже, ако погрешка го одобреше за плащане, щеше да отскочи като кенгуру.

И други номера имаше, но те не влизаха в работата на Копелето. Затова се ограничих с думите:

— Прав си, Джоел. Елементарно бизнес правило. Та докато се усетя, по пътищата вървяха двадесет и шест мои пикапа, имах си най-законен склад и купища пари в банката. Салдото ми, естествено, бе катастрофално, макар че предпочитах да не му обръщам много-много внимание. Вместо това се отдавах с цялата си душа и сърце на събранията, които провеждах с двайсет и шестимата глупаци, повечето от които бяха пристрастени към кра̀ка и смака или бяха освидетелствани алкохолици.

Но поне бях горд собственик на привидно успешна фирма за месо и морски продукти. Всичките ми приятели бяха страшно впечатлени и ме смятаха за първокласен предприемач. — Свих невинно рамене. — Та тогава се запознах с Кени Грийн, Когато постъпи на работа при мен в месарския бизнес.

— Така ли? — попита Агента маниак. — Това не го знаех.

Кимнах бавно, докато се чудех защо покрай мен и Дани не бях подвели под отговорност и Кени Грийн. Той беше третият ни съдружник в „Стратън“, макар да се беше оттеглил от фирмата след извънсъдебното приключване на делото със СЕК преди четири години. Все пак до този момент и той като Дани бе имал 20 на сто участие (останалите 60 на сто държах аз). Натрупал бе десетки милиони и бе нарушил не по-малко закони от нас двамата. Изглеждаше ми изключително нелогично (а и малко нечестно), че се е отървал от гнева на Агента маниак. Да не би пък от самото начало да е сътрудничил?!

Предпочетох да запазя горните мисли за себе си и само рекох:

— Препоръча ми го един приятел от колежа, Джеф Хонигмън. Бил му първи братовчед. И Джеф е там — посочих с глава списъка на злодеите, крадците и негодяите, — макар повечето свои мръсни дела да сътвори, след като напусна „Стратън“ и отиде на работа при Виктор Уонг от „Дюк Сикюритийз“. — И пак кимнах към списъка. — И Виктор е вътре, някъде в самото начало, точно преди името на Кени. — И се запитах имат ли си изобщо представа що за покварен маниак бе този Виктор Уонг. — Щото и Виктор по едно време постъпи при мен в бизнеса с месо и морски продукти, макар и само за един час. Прекалено горд и ленив бе, че да тръгне с пикап от врата на врата; просто се яви на едно от събранията ми с агентите по продажбите. Аз, разбира се, идеално си спомням първия път, в който видях Виктор. — И се засмях тихичко при спомена.

— Че то такова нещо забравя ли се? — обади се Мормона.

— Правилно. Изобщо не можеш го забрави — кимнах му в знак на съгласие. Пък и надали има другаде по Земята такъв огромен китаец. С гръден кош колкото Великата китайска стена, цепки вместо очи, кост над веждите като ръба на някаква канара и тиква, по-едра от главата на гигантска панда. — Спрях да си поема дъх. — Не знам дали всички тук са виждали Виктор, но той си е живо копие на Оджоб от филма „Голдфингър“ за Джеймс Бонд. Помните ли го Оджоб? Оня, дето убиваше, като хвърляше по жертвите си бомбето си със стоманен ръб по периферията…

— Какво искаш да кажеш? — попита Копелето, докато клатеше глава.

— Нищо особено — отвърнах. — Освен това дето Кени и Виктор бяха приятели от детинство и продаваха заедно дрога в гимназията — при това, бих добавил, подпомагани и двамата от майката на Кени, Гладис. Но отказвам да ви давам каквато и да било информация за Гладис, щото ще ми пръсне задника от бой. — Пуснах мрачна усмивка. — Защото, доколкото ми е известно, последният път, когато някой си позволил да се задява с Гладис, бил в една зала за боулинг. И доколкото знам, отбелязала страйк29 с човека. Което не би ви изненадало, ако поне веднъж сте я виждали тая Гладис. — За по-убедително кимнах три пъти подред. — Няма и грам тлъстина по себе си, а с корема си би могла да спре сачма от мускет, стига да е изстреляна на повече от двайсет крачки разстояние. Такива образи са ви известни, нали? — И вдигнах вежди.

Нищо, освен мълчаливи, безизразни лица. Продължих смело:

— Та мястото на Гладис също е в оня списък, макар че, доколкото схващам, точно тя не ви интересува. Прав ли съм? — И се „заключих“ с пръсти.

— Прав си — рече безизразно Копелето. — Дай да се върнем на бизнеса с месото.

Кимнах с облекчение:

— Добре, щом искате. Но все пак длъжен съм да ви кажа, че именно този триъгълник — Кени-Гладис-Виктор — ни връща към поставения вече въпрос за произхода на първата вълна стратънци. Кени и Виктор са израснали заедно в Джерико. Кени бил дилър на марихуана, Виктор — на кокаин, а финансирането им идвало от Гладис. — Направих пауза, после добавих: — Тя обаче го е правела от съвсем чисти подбуди — да задържи над водата семейството си, след като бащата на Кени починал от рак. Изключително тъжна история. — Свих рамене с надеждата, че думите ми ще стигнат по някакъв начин до Гладис и ако някой ден пътищата ни се засечаха, нямаше да се нахвърли да ме бие. — Както и да е. Горе-долу половината от първата вълна стратънци бяха от Джерико и Съйосет — два града побратими — и почти до един бяха клиенти на Кени и Виктор. Именно това бе в основата на бързия растеж на „Стратън“: всичките клиенти на Кени и Виктор се редяха на опашка пред вратата ми, преди дори да си бяхме завоювали реномето на място за забогатяване. А след това се преместваха в Бейсайд да се присъединят към култа.

Но дайте да караме нещата подред: кариерата на Кени във фирмата за месо трая точно един ден, през който той успя да разбие един от пикапите ми и повече не ми се вясна — поне докато не напуснах месарския бизнес. А Виктор, както вече ви споменах, изобщо не беше на работа при мен, а просто се яви на едно от събранията ми и повече не се върна.

Междувременно бизнесът ми бе на границата на имплозията. — Бавно поклатих глава, готвейки се да преживея отново ужасния спомен. — Играта с паричния поток можеш да я играеш само до един момент, в който тя се обръща тотално срещу теб. В конкретния случай повратният момент се появи през януари 1987-а. Беше люта зима и продажбите ни бяха спаднали до нулата, а заедно с тях и паричният поток. Провеждах събрание след събрание, мъчех се отчаяно да вдъхновя агентите по продажбите да излязат на улицата и да продават, но нямаше никаква полза. Студът беше свиреп и продажбите ни замръзнаха.

А поради самото естество на играта с паричния поток бумерангът се завръща точно в такъв момент с максимална сила. Говорим за елементарно бизнес правило, нали така, Джоел. Докато растеш на кредит, днешните сметки са ти за неща, които си продал преди тридесет, а в нашия случай — преди шейсет дни, тъй като ние вече бяхме просрочили плащанията си с трийсет дена. — Спрях се да се поправя. — В интерес на истината бяхме просрочили повечето от задълженията си с по деветдесет дена, но вече не работехме с тези доставчици. И понеже ни бяха отрязали, се видяхме принудени да търсим по-благоприятни пасбища, тоест нови доставчици, които още не бяха подочули, че нямаме навика да си плащаме сметките.

За съжаление и тази част от играта бе вече приключила. Разнесла се бе мълва, че сме слаб кредитен риск и че доставки трябва да ни се правят само срещу авансово плащане в брой. Междувременно и двамата с Елиът се мъчехме да задържим нещата. Личните ни кредитни карти бяха изчерпани и от ден на ден затъвахме все по-дълбоко в дългове. Не бяхме плащали нито лизинга на пикапите, нито сметките на клетъчните си телефони, нито лизинга на двете си леки коли. А новият ни хазяин, гадно сирийско копеле, бе изкарал съдебно решение да напуснем и ни караше да плащаме двоен наем, докато наваксаме закъснението.

И пак бавно заклатих глава, все още недоумявайки как така се бяхме самозакопали в такава финансова яма. После продължих:

— Та тъкмо тогава, през зимата на 87-а, започнах да чувам приказки за някакво момче от нашата махала, на име Майкъл Фалк. Намерил си бил работа на Уолстрийт направо от гимназиалната скамейка — горе-долу по същото време, когато аз съм започнал следването по стоматология — и вече печелел над един милион долара годишно. — Спрях за ефект. — Отначалото не можех да повярвам на ушите си. Щото в юношеските си години Майкъл Фалк не ми се струваше да е особено кадърен. По-скоро беше кварталният лузър, комуто всички се смеят, че не си е взел душ. Не правеше впечатление нито на хитър, нито на умен или пък надарен с дар слово; изобщо никому никакво впечатление не правеше. Посредствен тип, с една дума. Затова реших, че разправят глупости. Няма начин точно той да печели такива пари.

Един ден обаче, съвсем случайно, го виждам как паркира пред нашия блок в едно открито ферари. Слава Богу, оказа се достатъчно любезен да ми обърне внимание и да ми потвърди истинността на всички слухове: наистина, каза най-спокойно, ако карал със сегашното темпо, щял да изкара над един милион и половина през тази година, а предната наистина бил изкарал почти един милион. Поговорихме няколко минути, като аз през цялото време лъжех непрестанно: обяснявах му как хубаво върви бизнесът е месо и морски продукти и сочех като доказателство червеното си порше. Той вдигна безразлично рамене и отвори приказка как щял да наеме трийсетметрова яхта, за да обикаля Бахамските острови в компанията на няколко блондинки манекенки, сред които, за майтап, и една, която след години щеше да стане втората ми съпруга. После си замина спокойно, безупречно, с лек облак дим от италианския ауспух в лицето ми, което в този миг представляваше смесица от благоговение и почуда.

Пуснах кратък смях.

— Да ви кажа честно, надали има друга среща в живота ми, която така силно да ми е повлияла. Помня как гледах отдалечаващото се ферари и как си рекох: „Щом тоя може да печели по милион долара годишно, аз ще мога да изкарвам по петдесет милиона годишно!“ — Спрях, да възприемат добре думите ми. — И предсказанието ми се оказа съвсем точно, не мислите ли? — След което набързо добавих: — Макар явно да бях пропуснал да предскажа и втората половина на уравнението: че ще ми предстоят двестатина години затвор… — при което кръстосах погледи с Вещицата — плюс вечно проклятие върху душата ми.

— Та по онова време вече живеех с първата си жена, Дениз — макар още да не бяхме официално женени. Обитавахме миниатюрно апартаментче в нагъчкан с юпита блок в Бейсайд, наречен „Бей Клъб“. Там именно са запознах и с Дани Поуръш. Живееше един етаж над нас, но дотогава не се бяхме засичали. Е, бях го срещал тук-таме, но никога не бяхме разменяли и дума. — И свих иронично рамене. — Най-смешното е, че все се сещам колко нормален ми се видя в началото — олицетворение на идеалното юпи. И двамата с жена му Нанси бяха картинка на успех и щастие. Та те дори и физически си приличаха! Тогава, разбира се, още не знаех, че всъщност са първи братовчеди. И че единствената цел в живота на Нанси е да измъчва Дани — да прави живота му колкото се може по-гаден и по-труден — и че при всичкия си нормален външен вид Дани е една пълна откачалка, която прекарва по-голямата част от деня в харлемските клубове, където се пуши крак, и превръща всеки бизнес, с който се захване, в причинен от кокаина банкрут.

Но пак избързвам. Предстоеше ми цяла година, докато се запозная с Дани. Да се върнем засега на Майкъл Фалк. Още същия следобед разказах на Дениз за кратката си среща с едновремешния лузър. Когато свърших, нямахме нужда от повече приказки. Дениз само ме изгледа с огромните си кафяви очи и кимна бавно. Нищо повече. Но и двамата осъзнахме моментално, че бъдещето ми е на Уолстрийт. Бях най-талантливият продавач на света и това бе известно както на самия мен, така и на нея. Единствената ми грешка бе в неправилния подбор на стоката за продан.

— И как си намери работа като брокер на акции? — попита Копелето. — Завършил си биология и току-що си банкрутирал. Кой се излъга да те наеме?

— Успях да пъхна крак във вратата благодарение на един приятел на родителите ми, на име Боб Коен. Беше мениджър на средно ниво в йерархията на „Л. Ф. Ротшилд“ с достатъчно влияние да ми уреди интервю. Оттам насетне аз сам си се продавах. Купих си евтин син костюм и само след два дена се озовах в един експресен автобус на път за интервюто ми в Манхатън. В същото това време Дениз чакаше у дома да дойде паякът да вдигне поршето ни. И то е станало горе-долу по същото време, по което ме бяха наели като стажант-брокер в „Л. Ф. Ротшилд.“

Усмихнах се тъжно и казах:

— Оттам отидох право във фирмата за месо, където хвърлих бомбата на Елиът. — Спрях за миг и се отдадох на спомена. — Помня го, сякаш беше вчера — хем радостно, хем горчиво, истински смесено чувство. Колкото и щастлив да бях по отношение на бъдещето си, толкова ми беше и тъжно да се разделям с Елиът. Беше ми като брат. Бяхме съдружници от петнайсетгодишни. Минали бяхме през истински огнен бараж — заедно изравяхме пикапи от калта, заедно чукахме по хорските врати, докато кокалчетата ни се разкървавяваха. А сега се налагаше да се разделим.

Самият склад, разбира се, беше пълна развалина. Заобиколили се бяхме с изпотрошени пикапи и празни сандъци, а фризерът беше абсолютно безобразен. Вратата му зееше, а вътре нямаше и грам храна. По стените му се бяха напластили дебели слоеве скреж, като някакви гъбични образувания. Всичко това служеше да ни напомня колко зле бяхме управлявали делата си. И помня как изведнъж самочувствието ми буквално рухна.

С болка на сърце му казах: „Съжалявам, че напускам, но това е нещо, което съм длъжен да направя — да се изпробвам на Уолстрийт. Там хората правят зашеметяващи състояния, Елиът. Направо зашеметяващи“.

„Знам, отвърна ми бързо, но не мога да си представя как ще прекарвам целия си ден зад бюро. Нали всичко става по телефона. Обаждаш се без предупреждение30 на хора, които изобщо не познаваш, и ги врънкаш да ти изпращат пари. Нещо не ми се връзва…“

Бавно поклатих глава:

— Може и да ви звучи смешно сега, но си спомням, че и аз си мислех абсолютно същото: няма начин някой непознат да ми изпрати стотици хиляди долари само след едно телефонно обаждане. Да не говорим за това, че щях да звъня на хора из цялата страна. Помислете си само: какви са шансовете някой напълно непознат човек от Тексас да се окаже толкова смахнат, че да ми прати половин милион от изкараните с пот свои долари, без изобщо да ме е виждал през живота си? И въпреки всичко образът на Майкъл Фалк продължаваше да прогаря съзнанието ми. А и си оставаше фактът, че млади хора наистина трупат състояния на Уолстрийт. Затова и моето място беше там — на Уолстрийт.

— Значи Елиът не пожела да дойде с теб, така ли? — намеси се Вещицата.

— Колкото и невероятно да звучи, така е. Предпочете да направи нов опит в индустрията за месо и морски продукти. Според него щял да печели повече, ако действа сам, без допълнителни режийни. — Замислих се за миг. — Но чакайте да се разберем. Недейте да смятате, че аз съм му предлагал някаква работа; това бе съвсем извън възможностите ми. Попитах го единствено би ли се явил на интервю, ако успеех да му го уредя. Но той пак каза „не“. — И свих тъжно рамене.

— Прибрах се през онази вечер без кола, без цент в джоба и лично банкрутирал. И знаете ли какво? Ама никак не ми пукаше. Вече бях човек от Уолстрийт и единствено това имаше значение. Дори фактът, че щях да получавам само по сто долара седмично, хич не ме притесняваше. Защото хранех надежда — надежда за бъдещето, а това е най-великата надежда на света.

Спрях за няколко секунди да изуча лицата на разпитващите ме, да разбера за какво си мислят и какво мислят за мен. И макар да не можеше да се заключи окончателно, останах със смътното усещане, че са още по-объркани, отколкото преди. Не от историята ми, а от подбудите на хора като мен.

Както и да е, днешната сутрин беше само тренировка за загряване. Най-сочните истории — проститутките, наркотиците, необузданото беззаконие — тепърва предстояха, след ден-два. При тази мисъл хвърлих поглед на Агента маниак и рекох:

— Какво ще кажете да поспрем и да обядваме вече? Наближава един и нещо ми стърже.

— Ама, разбира се — рече дружелюбно Агента маниак. — На „Рийд Стрийт“ има доста хубави заведенийца. Само на две минути пеш оттук.

Копелето кимна в знак на съгласие:

— Утрото бе много плодотворно. Смятам, че заслужаваш един хубав обяд.

— Абсолютно вярно — отсече Вещицата. — Предостави ни едно рядко удаващо се проникновение в ума на един престъпник.

Отговорих й с умряла усмивка:

— Радвам се, че гледаш така на нещата, Мишел. За мен е безкрайно удоволствие да ви радвам.

Осма главаСмърдословакия

След над седемчасово чуруликане като канарче, най-после първият ми ден на улица „Съдебна“ дойде до своя край. Стигнах до първия ми ден като правоспособен брокер на акции, който, по някакво чисто съвпадение, бе 17 октомври 1987 година — денят, в който световните стокови борси се сринаха. Както четиримата разпитващи ме, така и адвокатът ми видяха някаква особена ирония в това. Та нали и на първия ми ден в колежа по стоматология, и на първия ми ден в месарския бизнес, че и на първия ми ден на Уолстрийт бях демонстрирал нещо като реверсивен вариант на дарбата на цар Мидас: всичко, до което се докоснех, се превръщаше в лайна.

Но пък, от друга страна, не може да се отрече, че и аз притежавах определена приспособимост. Както се изрази Магнум, ако ме пуснеха в тоалетна чиния и ме отмиеха, щях да изляза от отходната тръба със свидетелство за правоспособност по ВиК. Но колкото и високо да бяха оценили думите му, лично аз бях убеден, че на изхода на тази конкретна тоалетна чиния не ме чака никакво свидетелство за правоспособност.

Отново се връщах с лимузината в Олд Бруксвил, където пак щях да съм под домашен арест — отново сведен до положението на затворник в собствения си дом и на емоционална пинята31, по която Графинята да млати на воля. Както винаги, зад волана седеше бъбривият пакистанец, но през тридесетте минути, откакто си тръгнахме от Сънсет Парк, не беше промълвил и думичка, след като заплаших да му отрежа езика, ако чуя и гък от него.

В момента се движехме по магистралата, близо до границата между Куинс и Лонг Айлънд, към края на часа пик, когато още не се е здрачило съвсем и запаленото пътно осветление не се усещаше. Докато се влачехме със скоростта на охлюв, гледах замислено през прозореца.

Големият борсов срив през 1987-а се бе оказал повратна точка в живота ми — едно изключително събитие, породило всички следващи. През прословутия Черен понеделник индексът Доу Джоунс32 бе рухнал с 508 точки само за една борсова сесия и най-продължителният му период на растеж в съвременната история свърши с вой на спирачки.

В интерес на истината, аз бях само най-обикновен наблюдател не само на срива, но и на предшествалия го славен растеж. След рязкото сваляне на ставките върху данъка общ доход и на лихвените проценти възходящата инфлация най-сетне бе укротена през лятото на 1982-ра и отвсякъде се носеха хвалебствия за икономическия подход на президента Рейгън, така наречената рейгъномика33. Поевтиняването на кредита буквално подпали борсовия пазар. Майкъл Милкън току-що бе изобретил прословутите си „рискови облигации“ и това промени из основи начина, по който корпоративна Америка въртеше бизнеса си. Въоръжени с кеш, придобит от продажбата на Милкъновите рискови облигации, на хоризонта се появиха враждебните похитители — финансисти от съвсем нов вид, от рода на Роналд Пърлмън и Хенри Кравис — и имената им нашумяха в национален мащаб. Посредством метода на враждебното завземане34 успяваха да свалят на колене една подир друга някои от най-големите американски корпорации. „Транс Уърлд Еърлайнс“, козметичният гигант „Ревлон“, конгломератът „Ар Джей Ар Набиско“… коя ли щеше да е следващата в този списък?

Еуфорията достигна своя връх през октомври 1987-а, Когато Доу Джоунс премина границата от две хиляди и четиристотин пункта35. Ерата на юпитата бе в разгара си и краят й изобщо не се виждаше. И докато себеподобните на Майкъл Фалк нариваха милионите си, други, като Бил Гейтс и Стив Джобс, променяха света. Новоизгряващата епоха на информацията разтресе планетата с мощта на ядрен взрив. На всяко бюро се появи светкавично бърз компютър. Със своята мощ и интуитивност на управление компютрите свиха света до размерите на едно глобално село.

Разкриха необятни възможности и пред Уолстрийт: бързите компютри доведоха до масивно нарастване на обема на сделките, и то с използването на най-съвременни финансови продукти и нови стратегии. Финансовите продукти, известни като деривати36, позволяваха на големите институции да прилагат безпрецедентни начини за хеджиране37 на своите инвестиционни портфейли, а най-вълнуващата от всички търговски стратегии, така нареченото портфейлно застраховане38, наливаше постоянно масло в разгарялата се треска да се купуват акции и облигации.

В един финансов фарс, достоен за перото на Кафка, благодарение на портфейлното застраховане всяко покачване на Доу Джоунс караше компютрите да бълват масивни поръчки за закупуване на деривати. Те от своя страна водеха до ново покачване на Доу Джоунс, което пък караше компютрите да бълват нови поръчки за закупуване на деривати… и така до безкрайност. От теоретична гледна точка нямаше причина да не трае вечно.

На практика обаче това се оказа невъзможно, тъй като двамата глупаци, изобретили портфейлното застраховане, вкарали от самото начало в софтуера обезопасителен механизъм. С други думи, щом се стигнело определено ниво на покачване на цените, компютрите трябвало да викнат: „Чакай малко! Има нещо гнило в Дания! Я да вземем да продадем акциите в нашия портфейл с максималната скорост, на която са способни силиконовите ни чипове!“.

И тогава започнаха проблемите. В една реална версия на „Терминаторът“ компютрите се обърнаха срещу своите господари и започнаха да бълват със скоростта на светлината безконечни вълни от поръчки за продаване. Получи се първоначален рязък спад на борсата, което не бе никак добре. Уви, те продължиха да продават и обемът на поръчките им към обяд достигна такова ниво, че компютрите в залата на Нюйоркската стокова борса действително не можеха да смогват, а това си беше чиста трагедия, тъй като в един миг всичко блокира.

А междувременно борсовите посредници, верни на себе си, престанаха да вдигат телефоните, оправдавайки се: „От какъв шибан зор да слушам как побеснелите ми клиенти врещят «Продавай, мама му стара! Продавай!», като наоколо няма и кьорав купувач?“. И вместо да държат ръчичката на клиента и да го утешават, че всичко ще се оправи, те се облегнаха на столовете си, навириха обувките си от крокодилска кожа върху бюрата и оставиха телефоните да си звънят до побъркване. Към четири следобед Доу Джоунс се бе сринал с двайсет и два процента, половин трилион долара бяха заминали на кино, доверието на инвеститорите бе съсипано и ерата на юпитата официално приключи.

Сега, след повече от десетилетие, докато разправях тези неща на разпитващите ме, се усещах необичайно откъснат от тях, сякаш младежът, който ги беше преживял — някакъв будала на име Джордан Белфърт — ми бе абсолютно непознат, но за по-разбираемо описвах биографията му в първо лице. А още по-странно бе как пропусках за свое удобство влиянието на тези събития върху личния ми живот, особено по отношение на първия ми брак — сключихме го с Дениз три месеца преди срива. Бяхме не фалирали, ами оттатък. Но съзнавахме, че успехът всеки миг ще се материализира. Имахме и надежда, и вяра… Докато не стана сривът.

Точно на това място спрях: как Джордан Белфърт напуска борсовата зала на „Л. Ф. Ротшилд“ с отчаяно сърце и подвита опашка, на двадесет и пет годишна възраст, с един личен банкрут в актива си и с позволително да продава акции, което изведнъж бе загубило всякаква стойност.

Най-интересното обаче бе, че с напредването на деня се чувствах обезпокоително все по-удобно в стаята за поверителни разговори. Докато се губех в миналото, не чувствах болката от настоящето и най-вече мъката от загубата на Графинята. И макар да съзнавах много добре, че кисна приятелите си, сведенията, които бях дал, бяха от изключително исторически характер — описал бях само в най-общи щрихи неща, които бяха на границата на незаконното. Деветдесет и деветимата злодеи, крадци и негодяи от списъка ми засега бяха в относителна безопасност.

И точно в този миг Копелето спука сапунения ми мехур.

Оставаха само няколко минути до пет, когато Джоел каза:

— Ще трябва за известно време да спрем с урока по история. По отношение на твоето сътрудничене изпадаме в цайтнот… — и се захвана да ми обяснява как височайшето ми положение на „порта“ може да се пази в тайна за не особено дълго. Понеже си имало признаци, когато някой сътрудничел, като се почне от съдебното досие, което в моя случай щяло да бъде подозрително скучно. С други думи казано, когато даден обвиняем реши да стигне до съд, това налага да се заведат определени преписки в съда — а липсата им подсказва, че човекът пее на улица „Съдебна“.

На практика, поясни Копелето, моето сътрудничене ще има две основни страни: историческо портене и активно портене. Досега бях вършил само първото. Сега обаче Копелето искаше да ме запишат, докато говоря по телефона с едно от предстоящо опечалените лица от моя списък на злодеи, крадци и негодяи. И от всички, там упоменати, Копелето бе избрал тъкмо моя верен и доверен счетоводител Денис Гейто, по прякор Готвача.

А Денис Гейто си беше истински Готвач, макар и не в обичайния смисъл на думата. Прякорът му бе израз на обич и възхита пред вродената му способност да подправя отчетите. Беше истински пич — спокоен, хладнокръвен и въздържан. В живота се интересуваше единствено от най-добрите игрища за голф в света, кубински пури, хубави вина, пътуване в първа класа и интелектуални разговори, най-вече свързани с това как да преебе данъчните служби и Комисията по ценните книжа, което комай се явяваше главната цел в живота му.

Бе вече на петдесет и нещо, а с подправянето на отчети се бе захванал в началото на 70-те години, когато аз съм бил в началното училище. Занаята изучил под зоркото око на Боб Бренън — един от най-големите майстори в дисциплината за всички времена. Прякорът на Боб беше Синеокия дявол — признание на стоманеносините му очи, дяволските му бизнес стратегии и ледената кръв в жилите му, за която твърдяха, че била с два градуса по-студена от втечнен азот.

Синеокия дявол бе създателят на „Фърст Джърси Сикюритийз“ — фирма, постигнала небивал размах и мащаб в търговията с евтини акции в края на 70-те и началото на 80-те години. А Готвача бе служил като счетоводител и главен довереник на Дявола. Легендарният дует бе оставил зад себе си мощна диря от уникални измами с ценни книжа. Но за разлика от повечето търговци на евтини акции, Синеокия дявол бе приключил на върха на вълната с награбените близо четвърт милиард долара.

Точно в това беше проблемът ми: Синеокия дявол бе успял да се измъкне сух, надхитряйки през цялото време надзорните органи, и Копелето нямаше по-голяма мечта от тази да получи на поднос главата му.

Изведнъж гласът на Монсоир ме върна в настоящето.

— Брутален е тоя трафик! — обяви. — Имам чувството, че никога няма да стигнем в Бруквил. Ти как мислиш, шефе?

— Монсоир — рекох му нежно, — ти си един много добър шофьор. Никога не взимаш болнични, никога не се губиш, а като те знам, че си и мюсюлманин, подозирам, че изобщо не пиеш! — И кимнах възторжено. — Затова ще ти кажа само две мили думи.

— И кои са те, шефе?

— Еби… се! — Изсъсках, пресегнах се към копчето на таблото над главата ми и видях как тиквата на приказливия пакистанец изчезва зад облицованата с филц разделителна стена. Стоях загледан в продължение на няколко секунди в пищния син цвят на филца и в изписаните там три златни букви — N, J и B — Jordan и Nadine Belfort. Избродирани бяха с 18-каратов златен конец, в готически шрифт. Ебаси и шибания ташак! — рекох си. — Ебаси и разточителството! При това, вече напълно безсмислено…

Мислите ми се отправиха с вой към Синеокия дявол и Готвача. Истината е, че не бях всъщност танцувал с Дявола, така че не можех да го накисна за нищо, поне не в пряк смисъл. Не така обаче стояха нещата с Готвача. Бяхме забъркали заедно хиляди нечестиви комбинации — толкова много, че им бях изгубил бройката. Но най-любопитното бе, че го бях изключил от швейцарската си дейност от страх връзките му със Синеокия дявол да не насочат органите към мен.

Уви, само четири години по-късно, сиреч — преди няколко часа, Копелето и Агента маниак отказаха да повярват, че тъкмо така съм постъпил. Няма никаква логика, твърдеше Копелето. За какво ти е било да изключваш тъкмо Готвача, питаше ме скептично? Във всичко друго си го включвал и изведнъж — аут! Не се връзва нещо, освен ако всъщност си го включил, но сега гледаш да го прикриеш! При тези думи Копелето извади пачка стари документи, свързани с пътуването ми до Швейцария през лятото на 1995-а; и съвсем неслучайно с мен бе пътувал и Готвача. И което бе още по-уличаващо — след като напуснахме Швейцария не си бяхме отлетели директно за Съединените щати, ами се бяхме отбили до Чехословакия, отвъд бившата Желязна завеса. Според данните, с които Копелето разполагаше, престоят ни там беше по-малко от осемнадесет часа — само кацнахме и още същия ден излетяхме. И Копелето точно в това намираше нещо гнило — от какъв зор сме го направили, значи, освен да оставим пари в брой, да открием тайна сметка или да договорим някаква комбина? Каквото и да бяхме правили, Копелето усещаше, че крия нещо, и настояваше да разбере що е то.

Аз междувременно можех само да се чеша по главата. Копелето бе толкова далеч от целта, че чак не можех да повярвам. Но понеже нямах друг избор, описах му пътуването най-подробно, като почнах от Швейцария, където, казах му, бях отишъл с единствената цел да огранича пораженията. Мъчех се да се измъкна от последния от поредицата ужасни разгроми, чиято съвкупност ме бе довела в крайна сметка в стаята за поверителни разговори. Конкретният провал, за който става дума, бе предизвикан от ненавременната кончина на прекрасната леля Патриша — лелята на Графинята, която, без да съобщавам на Графинята, бях поставил на ключово място в една от комбините си за пране на пари.

Убедил бях любимата леля на жена ми — пенсионирана шестдесет и пет годишна британска учителка без нито едно закононарушение през целия си живот — да наруши с един замах поне хиляда, явявайки се мое подставено лице в Швейцария. В мига, в който кандиса, взех да трупам милиони долари в шифровани сметки, свързани с нейното име. Докато един ден взе, че умря от удар, ей така, без всякакво предупреждение, и всичките ми милиони увиснаха.

В началото си мислех, че смъртта й ще ми причини небивали проблеми, най-явният от които бе този, че парите ми ще останат блокирани завинаги в долнопробния търбух на швейцарската банкова система. Оказа се, че греша и че швейцарците са много печени в тези работи. За тях смъртта на едно подставено лице се явявало огромен плюс — повод за отваряне на бутилка шампанско. В края на краищата няма по-добро подставено лице от покойното, обясни ми моето разплуто швейцарско доверено лице Роланд Франке39 — един сто и четиридесет килограмов симпатяга с ненаситен апетит за сладкиши и с неземен дар да създава фалшиви документи, базирани на принципа на достоверното опровержение. А Когато попитах моя майстор фалшификатор защо, той сви рамене и отвърна: „Защото мъртвите не говорят, млади ми приятелю, нито пък покойните лели!“.

Междувременно, докато разкривах на моите разпитващи цялата тази гнусотия, гледах да им изтъкна, че по време на това пътуване двамата с Готвача не бяхме сами; водехме си компания под формата на Дани Поуръш, моя бивш ортак в престъпленията, а така също и Анди Грийн, моя верен и доверен адвокат, известен с прякора Вигвам.

Ни най-малко не се мъчех да прикрия факта, че Дани наистина ми е бил съдружник във всички мои дела. „Той е точно толкова виновен, колкото съм и аз“ обявих на Копелето, после му се заклех, че Вигвам и Готвача пък нямаха нищо общо с тях. Просто бяха дошли да се поразходят до Чехословакия — следващия пункт от пътешествието ни. Нито един от двамата и понятие си нямаше, че с Дани сме изнесли контрабандно валута в Швейцария; напротив, мислеха си, че само проучваме терена за бъдещи действия.

На този етап имах чувството, че Копелето и Агента маниак почваха да вярват на думите ми, така че смело се гмурнах в следващия етап на екскурзията ни, в Чехословакия, с обяснението, че авантюрата ни там бе част от неуспешния ни опит да завладеем пазара за току-що пуснатите от новото им правителство чешки приватизационни бонове. За останалите подробности обаче изпитах страшна неохота да ги споделям с разпитващите ме. Все пак станалото в Чехословакия беше декадентско до степен, каквато те нямаше да проумеят. Така че се ограничих с една по-гладка и разводнена версия на нещата, иначе току-виж ме възприели като пълен извратеняк, недостоен за писмо 5К. Та едва сега, два часа по-късно, ми се удаваше възможност да си припомня с огромен кеф лудостта, представляваща този етап от пътуването ни.

Началото, естествено, бе положено още в частния реактивен самолет „Гълфстрийм“-тройка. Както се полага на един „Гълфстрийм“, и този предлагаше просторен охолен салон в светлобежово. Креслата бяха с размер на тронове. А двойката двигатели на „Ролс-Ройс“ бяха с най-ново поколение шумозаглушители, така че над свистенето на въздуха покрай тялото със скорост деветстотин километра в час равномерният рев на турбините едва се чуваше.

Свечеряваше се, летяхме високо над Южна Полша, но самият аз се бях „извисил“ бая повече. И все пак не колкото Дани, който седеше насреща ми, загубил напълно способността да говори. Навлязъл бе във втората половина на фазата на лигавенето, сиреч така се беше надрусал, че и дума не можеше да изрече, без по брадичката му да потече река от лиги.

— Таа змия едноока! — възкликна Дани сред порой от лиги. През последните няколко часа бе изгълтал четири куалуда40, половинка малцово уиски „Мъклелън“, двайсет милиграма валиум и двуграмова скаличка боливийски хероин, която изсмука през ноздрите си с помощта на навита банкнота от сто долара. Накрая, само преди десет секунди, бе усетил ефекта и на тлъстия джойнт, севернокалифорнийска сенсимиля41, което ме наведе на мисълта, че се мъчи да ми каже „Тая сенсимиля е много яка!“.

И както винаги, буквално бях шашнат от абсолютно нормалния му вид. С късо подстриганата си руса коса, средния си ръст и ослепително бели зъби издаваше аурата на един прекрасен басп — аурата на човек, способен да проследи родословието си до първите заселници, дошли с кораба „Мейфлауър“. Тази вечер бе облечен семпло, в бледокафяв прав панталон и тениска с копчета и с къси ръкави. Пред бледосините му очи се мъдреха консервативни рогови очила, от което видът му ставаше още по-изискан и по-баспски.

Въпреки целия си баспски вид обаче, Дани Поуръш си беше чистокръвно еврейче, способно да проследи родословието си до един миниатюрен кибуц близо до Тел Авив. Но по подобие на много свои предшественици евреи, и той искаше да го вземат за синьокръвен басп, та затова носеше такива несъмнено баспски очила, които си бяха с най-обикновени стъкла.

Междувременно вътрешността на салона приличаше по-скоро на летящ склад за конфискувана стока на ДЕА42. На разтегателната масичка от махагон между двама ни бе положена кафява кожена чанта „Луи Вюитон“, преливаща от най-разнообразни опасни наркотици за развлечение: четиринадесет грама сенсимиля, шестдесет фабрично произведени таблетки куалуд, няколко произведени на черно амфетамини, няколко произведени на черно успокоителни, торбичка за сандвичи, пълна с кокаин, десетина дози екстази43, плюс няколко безопасни артикула, по лекарско предписание: флакон ксанакс44, флакон морфин, някоя и друга таблетка валиум, ресторил, сома и викодин, плюс някоя и друга таблетка амбиен, ативан и клонопин45 както и наполовина изконсумиран картон с кенчета „Хайнекен“ и почти изконсумирано шише малцово уиски „Мъклелън“ — за по-лесно поглъщане на таблетките. Съвсем скоро обаче всичките непредписани от лекар неща щяха да изчезнат — наврени в колективните ни задници или скрити дълбоко под ташаците ни, докато минем чешката митница.

Моят доверен адвокат Вигвам седеше отдясно на Дани. И той беше в ежедневно облекло, което в неговия случай се допълваше от постоянно мрачната му физиономия и отвратителното му тупе. Имаше цвета на кал, който никак не се връзваше с бледата му кожа, и гъстотата на сушена слама. Макар Желязната завеса да бе паднала преди три години, човек спокойно можеше да се обзаложи, че ужасното му тупе щеше все пак да привлече доста неодобрителни чешки погледи.

Та и Вигвам се беше понадрусал, макар че изискванията към него, в качеството му на наш адвокат, бяха значително по-високи. Съвсем ясно му бе, че ще може да се нажмули едва след като приключехме работата си с чехите. Така че засега обръщаше повече внимание на коката и по-малко на куалудите — една изключително хитра стратегия, съдържаща съвършен психотропичен смисъл. Поемането на един куалуд е равносилно на три бутилки водка или уиски на празен стомах, докато шмъркането на кокаин е равносилно на венозното поемане на осем хиляди чаши кафе. От куалуда ти се приспива и ставаш немарлив, докато кокаинът те помпа и засилва параноята ти. А в чисто делово отношение е много по-ефективно да си напомпан и обзет от параноя, отколкото да ти се дреме и да не внимаваш. Уви, нашият Вигвам се бе нашмъркал, без да иска, до състояние на кокаинова параноя.

— Боже мой, Исусе Христе! — мърмореше Вигвам. — Тоя самолет вони на фъшкии! Изгаси я тая гадост бе, Дани! Щото… щото… щото… — хайде, изплюй го бе, Вигвам — ще свършим в някой чешки пандиз, за Бога! — Спря, за да обърше капките пот, избили по бледото му параноично чело. Иначе беше съвсем симпатичен човек, с момчешки вид. Беше среден на ръст, с хубави, правилни черти, нищо че беше започнал да пуска леко шкембенце. — Ще ми отнемат разрешителното за адвокатска практика — изпъшка. — Усещам го. Ъ-ъ-ъ-ъ… — изпъшка от наркоманска параноя, а щом спря да пъшка, грабна тупето си и отчаяно заклати яйцеподобния си череп.

Вляво от мен седеше Готвача, трезвен като гьон. Никога през живота си не беше вземал дрога, което го правеше част от онази рядка група хора, които са способни да се заобиколят с наркомани от световна класа, без това ни най-малко да им пречи. Готвача си беше жив красавец, нещо като смален вариант на мистър Клийн. Темето му беше абсолютно олисяло, челото му бе високо, челюстта — квадратна, кафявите очи — пронизващи, носът — остър, а усмивката — заразителна.

Роден и израсъл в Ню Джърси, Готвача бе майстор на тамошния акцент и го използваше при нужда, като в настоящия случай.

— Ча’ай, ча’ай! — рече Готвача на Вигвам. — Я земи да се овладееш, Анди! Като ти мирише, пусни вентилацията. Там, навън, налягането е толкова ниско, че за две секунди всичко ще се измирише.

Точно така. Прав беше.

— Слушай Готвача — посъветвах Вигвам. — Логиката му в подобни ситуации е безпогрешна. — Пресегнах се, положих лявата си длан на рамото на Вигвам и му пуснах загрижена усмивка. — Съвсем отделно от това, препоръчвам ти да вземеш два-три ксанакса, да те поуравновесят.

Гледаше ме втрещен.

— Имаш вид на газен от влак — рекох. — Повярвай на чичо доктор, два-три ксанакса ще те оправят. — Нали така, майсторе? — обърнах се към Готвача.

— Абсолютно — съгласи се Готвача.

— Май ще те послушам — закима нервно Вигвам. — Само че първо трябва да подредя къщата. — Стана и заобикаля из салона да пусне вентилационните дюзи. Изгледах джойнта в ръката на Дани.

— Адвокатът ни може и да е перко — рекох, — но в случая е прав. Що за всеки случай не го хвърлиш тоя джойнт?

Дани вдигна сантиметровия остатък от козчето и го заоглежда с килната настрани глава. Сви надолу ъгълчетата на устните си и сви рамене, после хвърли козчето в устата си и го глътна.

— Ноо помаа за курудърца! — обяви гордо.

В този миг Вигвам седна на мястото си, а ченето му продължаваше да изпълнява наркоманската версия на мамбото.

— Вземи — грабнах необходимия флакон от „Луи Вюитона“, отвих капачката и изсипах няколко хапчета. — Правилната доза е две сини… — и се замислих за миг, — макар на тази височина да не се знае колко ще ти трябват. Току-виж тялото се оказало по-податливо. — И свих рамене.

Вигвам закима нервно, все още на дъното на тревожната фаза. Почнех ли да разправям как още в гимназията оплешивя и как после го хванаха да преписва на изпитите САТ, най-вероятно щеше да хукне към аварийния изход и да скочи. Затова го съжалих и си замълчах.

Извърнах се към Готвача и му се усмихнах с уважение.

— Да си поговорим за работата — рекох приглушено. — Не бях особено очарован от хората, с които се запознах в Швейцария, така че прекъсвам всякакво вземане-даване с тях. Нещо не ми вдъхват доверие. — И пак свих рамене. Чиста лъжа си беше, но си имах съображения да го излъжа, колкото и да ми беше неприятно.

По това време в Щатите по петите ми беше един вманиачен агент от ФБР, на име Грегъри Коулмън, така че ми се налагаше да създам лъжлива следа, по която да се насочи, та да отклоня вниманието му от истинските ми швейцарски сметки. За тази цел смятах да използвам Готвача — да ми открие швейцарска сметка, в която няма да вложа никакви пари, но за чието съществуване агент Коулмън щеше да научи. А щом изпратеше искане до швейцарското правителство за достъп до сметката, щях да се боря със зъби и нокти, все едно имам какво да крия. Така щях да го мотая поне две години, ако не и повече. А Когато най-после постигнеше своето и получеше достъп до сметката ми, щеше да установи, че по нея всъщност не е имало никакви постъпления.

Така че изиграният щеше да е той, а истинският ми бизнес щеше да си върви необезпокояван. И в този ред на мисли рекох на Готвача:

— Давай да направим онова, което предлагаше по-рано. Какво се иска от мен, че да почнем?

— Хич нищо не се иска от теб — отвърна Готвача, подчертавайки колко малко се очаква от мен. — Вече всичко съм ти уредил… попечители, подставени лица, а аз ще съм съветник към тръста, тоест още един буфер между теб и парите ти. И ако, не дай Боже, онези младежи почнат си врат носовете, моментално подавам оставката си като съветник, парите ти изчезват в Лихтенщайн и нали знаеш — швъттт! — плесна с ръце, изпружи дясната си ръка напред към Южна Румъния — и сме на чисто.

Усмихнах се на Готвача и кимнах задушевно. Той, Готвача, притежаваше куп таланти, но най-забележителна беше способността му да използва сложни комбинации от жестове и звуци, за да изразява мисълта си. А лично на мен любимият ми беше швъттт, който издаваше с извиване на езика в обратно „С“, последвано от остро изпускане на въздух. А едновременно със звука швъттт пляскаше с ръце, после рязко изпружваше дясната си ръка във въздуха. Готвача използваше този звук като обобщение на даден трик, един вид: „И с последния фалшив документ, който сме създали, нали разбираш… швъттт!… и федералните власти изобщо няма да проумеят какво е станало!“.

Седейки сега в гълфстрийма, си давах сметка какъв колосален гаф съм извършил, отказвайки да следвам една от купищата страхотни рецепти на Готвача за задоволяване на баснословния му апетит към швейцарските банкови сметки. Плашеха ме обаче отношенията му със Синеокия дявол; обществена тайна бе това, че двамата въртят бизнес в Швейцария; и колкото и да бях печен, Синеокия дявол бе дваж по-печен и все още не го бяха изловили! Така че какво вещаеше този факт за собствените ми бъднини? Доста добри неща, рекох си. И аз като Дявола бях безкрайно внимателен и не пестях усилия при прикриване на следите си.

Вкопчих се в тази щастлива мисъл, докато се пресягах към чантата с илачите. Отворих флакона с валиум и глътнах три сини хапчета. Лъвска доза, вярно, но като се има предвид колко кока бях изшмъркал, точно толкова ми трябваха, за да вляза безопасно в Чехословакия.

Вместо към главния терминал на пражкото летище „Рузине“, гълфстриймът бе насочен към малкия частен терминал, който доскоро се ползваше единствено от ръководителите от ЧКП. Като се има предвид степента на опиянението ми, това напълно ме устройваше; но докато ни водеха към една зала, напомняща кремълската светая светих, нещо, което не можех да определя, ме зачовърка отвътре. Застаналият до мен Дани също имаше разтревожен вид.

— Намирисваш ли нещо? — попитах и сбръчках нос.

Дани се почеса по носа и смръкна на два пъти дълбоко въздух.

— Да бе — отвърна ми. — Какво става, мама му стара? Мирише ми на… на не знам какво, но никак не ми харесва. — И пак пое на два пъти въздух през носа.

— Ти намирисваш ли нещо? — прошепнах на Вигвам.

Вигвам се заозърта като диво животно.

— Отровен газ — рече нервно. — Трябва… трябва да си взема обратно паспорта. Моля ти се… ще ми го изгубят. — И започна да дъвче нокътя на показалеца си.

Нерви, рекох си, горкото копеле съвсем е паднал на дъното на нервната фаза. Наклоних глава към Готвача.

— Намирисваш ли нещо, майсторе?

— Да. Шибана воня на пот! — обяви той. — Тия комунистически копелета не ползват дезодоранти! — Почеса се замислено по брадичката. — А може и да ги няма по магазините. Нямаш си на представа до каква степен тия комунистчета се лишават от най-елементарни удоволствия.

В този миг един вонящ чех на средна възраст в синьо-сива полицейска униформа се приближи към нас, огледа ни подозрително, после ни посочи да седнем на високите кожени кресла, подредени около огромна заседателна маса от махагон. Никак не е зле, рекох си. Седнахме, отнякъде изникна униформен сервитьор и постави безмълвно пред нас поднос с десертни аперитиви.

Огледах сервитьора, от когото се стичаха едри капки пот.

— Извинете — рекох смирено, — защо тук е тъй горещо?

Изгледа ме без капка интерес, сякаш го бяха подлагали на лоботомия, и се отдалечи без нито една думичка. Посегнах към чашата, но Вигвам ме предупреди:

— Да не си посмял да им пиеш от виното! — и взе да се озърта притеснено. — Те точно това очакват! — Хвърли ми обезумял поглед. — Нима не разбираш?

И Готвача се приведе към мен:

— Тоя май не знае английски — прошепна, — но на слизане от самолета пилотът каза, че такива жеги не е имало от сто години насам. Днешните температури били рекордни за страната им.

Едва в таксито поех въздух с широко отворена уста.

— Друг път блъскала ли те е подобна воня? — попитах Дани.

— Никога — поклати той мрачно глава. Оня трябва да го накиснат в сярна киселина.

Готвача кимна в знак на съгласие и добави дълбокомислено и самоуверено:

— Да не ви пука. Ще отседнем в най-хубавия им хотел. Сто на сто ще е с климатик. Няма начин да не е.

Свих рамене, без да разчитам докрай на думата му.

— Прага ли е най-големият град в Чехословакия? — попитах вонливкото-шофьор.

А той без никакво предупреждение се разплю по таблото на колата си:

— Словаците са кучета — избухна. — Отделиха се от държавата. — Вече сме Чешка република: Перлата на Изтока. — И разкърши врат, сякаш да си възвърне самообладанието.

Кимнах притеснено и погледнах през страничното стъкло — да поема красотата на Перлата на Изтока, но поради липсата на улично осветление нищо не видях. Но все още хранех някакви надежди. Та нали крайната ни цел е прословутият „Амбасадор“ — единственият четиризвезден хотел в Прага. Хвала Богу поне за това, рекох си. Сегашният етап от пътешествието ни сякаш бе прокълнат. Малко лукс нямаше да ни е никак излишен.

За жалост на Готвача му бе убягнала една малка подробност: „Амбасадор“ съвсем наскоро е бил обявен за един от най-лошите четиризвездни хотели в Европа. А защо — установих още щом влязохме във фоайето с температура сто градуса и влажност на въздуха хиляда процента. От задуха насмалко да припадна.

Пространното и мрачно фоайе ми напомни противоатомните скривалища от епохата на Студената война. Разполагаше с всичко на всичко три дивана с отблъскващ кафяв цвят на кучешки изпражнения.

Ухилих се на силно русото яко чехкинче на рецепцията. Върху бялата блузка над едрите й чешки цици имаше табелка с името й „Лара“46.

— Нямате ли климатик?

А тя тъжно ми се усмихна с кривите си чешки зъби и отвърна със силен акцент на английски:

— Климатик има проблем. Сега не е на работа.

Забелязах с ъгълчето на окото си как Дани помръкна, но Готвача отново прояви мъдрост:

— Тук ще ни е добре — рече, кимвайки еднократно. — Виждал съм далеч, далеч по-лоши хотели.

— Къде бе, майсторе? — запитах, не вярвайки на ушите си.

— Не забравяй, че съм от Ню Джърси — заяви с тон на многознайко.

Бетонна логика, рекох си! Готвача си е истински боец!

Окуражен от думите му, шляпнах на тезгяха кредитната си карта, усмихнах се на Лара, а сам на себе си рекох: „Не е зле, зле е, ама чак пък! Както съм каталясал и едва гледам от поетите куалуди, няма начин да не загубя съзнание от тотална преумора“.

Два часа по-късно лежах чисто гол на леглото с вперен в тавана поглед и обмислях как да се самоубия. В стаята ми бе по-горещо, отколкото в котелното на „Титаник“. Прозорците не можеха да се отварят, а радиаторът беше надут докрай. А защо — никой в хотела май не можеше да ми обясни. Така че от радиатора струеше топлина, от климатика — нищо, та бях готов наплатя милион долара на някой да пусне вътре ято едри мъхести пчели, та да пърхат отгоре ми с крилцата си.

Беше два и нещо — осем и нещо в Ню Йорк. Изгарях от желание да се чуя с Графинята. Да ми каже няколко благи думи, да ме увери, че ме обича и че всичко ще се оправи. Способна бе да внесе светлина и в най-мрачните ми мигове. Но при всичките ми пет-шест опита стигах до шибаното записано съобщение, че международните линии са претоварени.

И точно тогава телефонът иззвъня. Аххх, пищната ми Графиня! Винаги знае кога имам нужда от нея! Вдигнах слушалката. Уви, търсеше ме Дани.

— Не мога да заспя! — изръмжа. — Ще трябва да глътнем по някой и друг куалуд и да си намерим проститутки. Друг начин няма.

Буквално подскочих върху леглото.

— Ти с всичкия ли си си! — рекох. — Само след няколко часа ще дойдат да ни вземат, Дан! Това, което си си наумил, е лудост! — Спрях да поразмисля и за миг стигнах до извода, че наистина е лудост. — Пък и къде ще намерим проститутки в тоя късен час? Много сложно става.

— Аз вече се допитах до Лара — обяви гордо Дани. — На има-няма десет минути път оттука, в края на града, сме можели да намерим няколко миризливи чешки курви, които, според Лара, били първокачествени. — Спря се за миг. — Пък и сме длъжни да го сторим, Джей Би. Лоша карма е да оставим нещата да се развиват така, както са тръгнали. Налага се да прибегнем до драстични мерки. Ако не схващаш какво ти говоря, значи си много зле.

— А, не. Тоя път съм пас. Върви сам, ако искаш.

Но в края на краищата — макар и досега да не знам как точно стана — само след час се бях назобал с три куалуда, а отгоре ме яздеше по каубойски една огромна изрусена чехкиня с лице като на овчарско куче. Не бяхме разменили почти нито дума, само двеста щатски долара и нещо от рода на „Тъхенк ю!“ в мига, в който се изпразних в огромната й чешка путка. Абе путката си е путка, рекох си, нищо, че в нейната можеше да влезе и напряко паркирано чешко такси. Патриотизмът ми все пак изискваше да й излея известно количество червено-бяло-синя течност — ако не за друго, поне да помни кой е победил в Студената война.

След още час пак бях в хотелската си стая, потях се обилно, обмислях кончината си и страдах по Графинята. Но най-вече недоумявах защо бях постъпил по този начин. Обичах Графинята повече от всичко друго на света, но някак си не умеех да се контролирам. Бях слабохарактерен, а на всичко отгоре и упадъчен. У мен, под самата ми повърхност, беснееше Дивия вълк, готов да реагира и на най-малката провокация, като заголи наркоманските си зъби. Нямах и най-малката представа докъде ще ме доведе всичко това, но на Уолстрийт се говореше, че малко години ми остават. Пука ми. В куп отношения бях вече мъртвец.

В четири сутринта се предадох и отново бръкнах в „Луи Вюитон“-а. Трябваше да минат още трийсет минути, докато заспя, докато в централната ми нервна система бълбукаше толкова ксанакс, колкото би натръшкал половин Прага.

В 7:30 — само три часа по-късно — иззвъня поръчаното събуждане по телефона.

Примигах, повърнах, после станах и взех поредния леден душ. След което изшмърках половин грам кокаин, глътнах един ксанакс за потискане на евентуален изблик на параноя и заслизах по стълбището към рецепцията. Изпитвах леко угризение заради коката преди първата ми бизнес среща в тази чудесна страна, но просто нямаше по кой друг начин да започна деня си след нощните похождения в скапаните бордеи на Прага.

Във фоайето бяхме радушно посрещнати от тридесетгодишния Марти Съмикрест-младши — висок слаб мъж с посивяло лице, с дебели лещи в стоманената рамка на очилата му. Макар поначало да живееше в близост до Вашингтон, днес бе дошъл в Прага, тъй като очакваше да уредим десет милиона долара свеж капитал за фирмата му „Чешки индустрии“. За момента предприятието бе пълна нула, но ни убеждаваше, че благодарение на положението на баща му като чешки герой от войната ще намери връзки сред най-висшите ешелони на властта в Чехия.

След размяна на сутрешните любезности се натъпкахме в една отвратителна шкода — черна, груба, очукана и — естествено — без климатик. Толкова силно вонеше на пот, че можеше да озапти цял взвод морски пехотинци. Според часовника ми беше 8:15. Петте минути ми се бяха сторили като час. Огледах компанията си. Възлите на всички вратовръзки бяха максимално охлабени, Дани беше призрачно бял, Готвача бе присвил пагубно устни, а тупето на Вигвам наподобяваше умряло животно.

Седналият отпред Марти се извърна.

— Прага е един от малкото градове в Европа, които нацистите не са разрушили — рече гордо. — Повечето оригинални постройки са запазени. — Доближи длан до предното стъкло и описа кратка дъга, сиреч „Гледайте и се дивете!“. След което каза: — Мнозина го смятат за най-красивия град в цяла Европа, за Париж на Изтока, така да се каже. Тук са живели много художници и много поети. Идват тук да се вдъхновят, да се…

Мили Боже! Тия хора ще ме уморят с това съчетание от досада, пот и воня! Как е възможно такова нещо? Изведнъж ме обзе мощна носталгия, като на дете, изпратено на летен лагер, което копнее да се прибере у дома.

— Чехите поначало са си предприемчиви. Ако репутацията на страната ни е страдала, то винаги се е дължало на словаците. — Поклати с отвращение глава. — Тъпаци, лентяи, пияници, само малко по-интелигентни от идиотите. Съветският съюз ни ги натресе, но сега са пак там, където заслужават — в Словакия. Помнете ми думата: само след десет години ще имат най-ниския брутен национален продукт в цяла Източна Европа, а ние — най-високия. — Кимна, изпълнен с гордост. — Помнете ми думата!

— Само едно не разбирам — подметнах. — Щом чехите са толкова умни, защо не са открили още дезодоранта?

— Какво искаш да кажеш? — присви очи подозрително Марти.

— Няма значение — отвърнах. — Шегувам се бе, Марти. — Напротив, тук направо ухае на люляк.

Той кимна, уж ме разбра.

— Между другото — каза, — тази сутрин първо ще посетим фирмата „Мотоков“, притежаваща изключителните права за продажба на шкодите — потупа двукратно по облегалката за главата си — което им дава възможност да наводнят света с тия зверове!

— Да бе — промърмори Готвача. — Бас държа, че в Западна Европа ще се редят на опашки да си купят шкоди. Момчетата в „Мерцедес“ трябва да са нащрек, докато не ги е сполетял фалитът!

Синът на героя от войната кимна в знак на съгласие:

— Нали ви казвам: Чешката република прелива от възможности за инвестиции. „Мотоков“ е само един от многото примери.

Централата на „Мотоков“ представлява сива бетонна сграда, извисяваща се на двадесет и три етажа над пражките улици. И макар на фирмата да са й нужни само два от тях, комунистическите управници явно са били привърженици на максимата „Колкото повече — толкова по-добре“, та са смятали печалбата и загубата за дребни подробности — поне в сравнение със създаването на безсмислени, зле платени работни места за утеха на впиянчената чешка работническа класа.

Качихме се по облицован с балатум асансьор до дванадесетия етаж и се отправихме по дълъг безшумен коридор, в който въздухът нещо не достигаше. Бях на границата на припадъка, когато стигнахме до просторна заседателна зала, където ни разположиха около евтина дървена заседателна маса за тридесетина души. Налице обаче бяха само трима представители на „Мотоков“, а ние седнахме тъй далече, че се налагаше да викаме, та да ни чуят. Комунистическа им работа, рекох си.

Самият аз седях от едната къса страна на масата срещу стена-витрина, от която се виждаше центърът на града. В този час през месец юни слънцето грееше право през стъклото и температурата в залата вече доближаваше тази на Меркурий. На пода имаше три големи бели пластмасови саксии с мушкато. И трите растения бяха покойници.

След кратки въдворяващи любезности председателят на „Мотоков“ завзе центъра на сцената и заговори на английски с подчертан акцент. Обясни, че фирмата пострадала силно от разпадането на Съветския съюз. Новите антимонополни закони на практика ги изхвърлили от бизнеса. Изглеждаше ми интелигентен — дори, бих казал, приятен човек, но скоро се усетих, че излъчва нещо крайно особено. В началото не успявах да определя какво е, но изведнъж ме тресна по главата: онзи беше Мигач, и то — от световна класа! Примигваше при всяка дума, която произнасяше, понякога няколкократно.

— Предполагам, че ви е ясно — обясни Мигача с три скорострелни примигвалия. — Новото законодателство забранява монополите, а това поставя — миг-миг — „Мотоков“ в много затруднено — миг-миг-миг — положение. — Миг. — Може да се каже, че законът почти ни е докарал до банкрут. — Миг-миг.

Страхотно положение, няма що, рекох си, стига да имаш за цел да пуснеш парите си в чешка тоалетна чиния!

Но продължих в ролята си на заинтересуван посетител, кимнах със съчувствие, а Мигача продължи да мига.

— Да, наистина сме на ръба на банкрута — рече. — Имаме структурата — миг-миг — на фирма мултимилиардер, но нямаме мандат да продаваме. — Тук Мигача въздъхна. Изглеждаше на около четиридесет, а кожата му бе изключително бяла. В карираната си риза с къс ръкав и с платнената синя вратовръзка мязаше на счетоводител от скотобойна в Омаха.

Мигача измъкна пакет цигари от джоба на панталона си и запали. Двамата му подчинени явно възприеха това като знак, че и те могат да запушат, та докато се усетя, залата се изпълни със зловонен облак от евтин чешки тютюнев дим. С крайчеца на окото си зърнах Дани, опрял десен лакът върху масата и подложил длан под брадичката си. Да не говорим, че спеше. Спи ли? Спи, моля ви се!

Мигача продължи сред пушилката:

— Именно затова сега сме се съсредоточили върху франчайзите на „Кентъки Фрайд Чикън“ — К’ви ги приказва тоя, бе? „Кентъки Фрайд Чикън“ ли рече? — каквито възнамеряваме да открием — миг-миг — по най-агресивен начин през следващите пет години. — Мигача кимна в знак на съгласие със собствените си мисли и мигания. — Точно така — продължи със скорострелно двойно мигане. — Смятаме да съсредоточим всичките си усилия върху пилешкото и картофеното пюре; брандът на „Кентъки Фрайд“, естествено, се отличава с високите си вкусови качества, при условие че…

Даннн! Главата на Дани се изтресе върху заседателната маса!

Настъпи гробна тишина и всички, включително и Мигача, впериха невярващи погледи в Дани. Дясната му буза бе притисната о масата, а по брадичката му бавно и болезнено си проправяше път рекичка от лиги. След което Дани захърка дълбоко, по наркомански, чак от коремната кухина.

— Не му обръщайте внимание — казах на Мигача. — Тежко понася смяната на часовите пояси. Продължавайте, ако обичате. Силно съм заинтригуван от плановете на „Мотоков“ да печели на вашия недохранен пазар за пържено пилешко. — При което свих рамене. — Никога не съм си и помислял, че чехите може толкова да обичат пърженото пилешко.

— Ама как? — примига Мигача. — Та то е една от основните ни храни. — При което пак замига, Дани продължи да хърка, Гейто непрестанно забелваше очи, а тупето на Вигвам се превръщаше бавно в туткал, а същевременно всички до един, включително и самият Мигач, се потяхме до смърт.

Остатъкът от деня мина по същия начин: куп миризливи чехи, канцеларии, неотстъпващи на котелни отделения, изпълнени с дим зали и лигавещият се Дани. Синът на героя от войната ни влачеше от фирма на фирма, чието състояние по нищо не се различаваше от онова на „Мотоков“. Всички неизменно притежаваха раздути щатове, неопитно ръководство и ограничени познания по основите на капитализма. Но най-много ме порази огромната надежда, която всички, които срещнахме, споделяха. До един не пропуснаха да ми напомнят, че Прага е „Париж на Изтока“ и че Чешката република е всъщност част от Западна Европа. Нямали нищо общо със Словакия, уверяваха ме. Там населението се състояло от умствено недоразвити маймуни.

Беше станало шест следобед, четиримата седяхме във фоайето на хотела върху диваните с цвят на кафяви кучешки изпражнения и изпитвахме въпиюща нужда от солни таблетки. Обърнах се към групата с думите:

— Вече едва издържам. За никакви пари не бих търпял подобно извращение.

Дани, изглежда, бе съгласен.

— Умолявам те! — рече, докато търкаше голямата колкото топче за голф цицина върху лявото си слепоочие. — Давай да се махаме от това шибано място и да вървим в Шотландия! — Прехапа долната си устна, аха-аха да се разридае. — Шотландия е прекрасна страна, кълна ти се! Земя на мляко и мед! — И ентусиазирано заклати глава. — Там надали има повече от двайсет градуса, без капка влажност. По цял ден ще играем голф… ще пафкаме пури… ще се наливаме с бренди… и бас държа, че ще намерим дори млади шотландски проститутки, ухаещи на сапун „Айриш Спринг“! — Разпери длани към тавана. — Умолявам те, Джей Би: хвърли кърпата и прекрати тоя мач. Просто я хвърли.

— В качеството си на твой юрист — добави Вигвам — най-категорично те съветвам да се вслушаш в Дани. Препоръчвам ти моментално да се обадиш на Джанет да заредят незабавно самолета. Никога през живота си не съм се чувствал толкова мизерно.

Погледнах към Готвача. Той явно още не беше готов да хвърли кърпата; имаше да си изяснява още неща.

— Просто не мога да повярвам как онова копеле от „Мотоков“ дрънкаше непрестанно за „Кентъки Фрайд Чикън“. Че какво му е толкова на това „Кентъки Фрайд Чикън“? — И продължи да клати глава в недоумение. — Винаги съм смятал, че в тая част на света наблягат най-вече на свинското.

— Не съм съвсем сигурен — свих рамене. — А ти преброи ли колко пъти примига онова копеле? Абсолютно невероятен беше! — И поклатих глава със страхопочитание. — Все едно гледаш жива сметачна машина. За пръв път виждам подобно нещо.

— Абе стигнах до хиляда, ама след това им изгубих бройката — рече Готвача. — Сигурно е някакво свойствено за чехите заболяване. — И сви рамене. — Както и да е, в качеството си на твой счетоводител се присъединявам към думите на Вигвам: най-категорично те съветвам да се въздържаш от инвестиции в тази страна, докато не започнат да използват дезодоранти. — И пак сви рамене. — Но това си е лично мое частно мнение.

Само след тридесет минути вече пътувахме към летището. Това, че двайсетима чеха ни очакваха за традиционна петчасова чешка вечеря, бе някаква незначителна подробност. В шест сутринта щяхме да кацнем в Земята на млякото и меда и нямаше никога повече да видя ония смрадливи чехи.

Шотландия наистина бе разкошна, но така и не успях да се насладя на красотите й.

Прекалено задълго се бях отделил от Графинята. Копнеех да я видя — буквално да я сграбя в обятията си и да се любя с нея. Да не говорим, че и Чандлър щеше да е там. Вече беше почти на годинка и дори не можех да си представя интелектуалните й подвизи през седмицата, през която бях отсъствал… Освен това и куалудите ни привършваха, което щеше да ни принуди да минем на наркотици. От които щеше да започне да ни се повдига и да повръщаме, както и да ни споходи жесток запек. А надали има нещо по-лошо от това да закъсаш на чужда територия, надвесен над тоалетната чиния, докато дебелото ти черво се е превърнало в ледник.

Тъкмо поради тия причини почти се строполих в обятията на Графинята, след като влязох в една петъчна сутрин в крайбрежната ни вила в Саутхамптън. Току-що бе станало десет и изгарях от желанието да се кача горе, да гушна за миг Чандлър, след което да се оттегля в спалнята и да се любя с Графинята. А после щях да се отдам на едномесечен сън.

Но не ми било писано. Нямаше и трийсет секунди от влизането ми, когато телефонът иззвъня. Търсеше ме Гари Делука, мой подчинен, който с рунтавата брада и вечно мрачната си физиономия силно ми напомняше на покойния президент Гроувър Кливлънд.

— Прощавай за безпокойството — обяви мрачно Гроувър, — но сигурно ще те заинтересува фактът, че вчера са подвели под отговорност Гари Камински. Сега е в пандиза и отказват да го пуснат срещу гаранция.

— Така ли? — рекох с равен тон. Толкова бях каталясал, че не бях в състояние да проумея смисъла на чутото. По тази причина не изпитах — поне за момента — тревога, че Гари Камински познава съвсем отвътре сделките ми в Швейцария. — И в какво го обвиняват?

— Пране на пари. Името Жан-Жак Сорел47 говори ли ти нещо?

Тоя път нямаше грешка! Събудих се — и още как! Сорел бе моят швейцарски банкер — единственият човек в състояние да ме провали докрай пред агент Коулмън!

— Нищо особено — рекох колебливо, докато стисках бузите на задника си. — Може да съм го срещал някога, но… не съм сигурен. Защо?

— Защото и той е подведен под отговорност — рече Гроувър. — И сега е при Камински в пандиза.

Макар Сорел да започна незабавно да сътрудничи, за моя най-голяма изненада на Агента маниак му потрябваха над три години, за да приключи с обвинителния акт. Докато забавянето се дължеше отчасти на верността на моите стратънци, основната причина се коренеше в това, че бях привлякъл Готвача да ми помогне да си създам легенда. Та още докато къщата ми от карти се срутваше над главата ми, Готвача вече майстореше поредната от прославените си манджи. А точно тя бе тъй вкусна и апетитна, че на Агента маниак му трябваха над три години да се чеше по главата.

Поради което сега издирваха и Готвача. На гърба му имаше изрисувана мишена за федералните власти, и то не само за това, че ми се явяваше съдружник и съзаклятник в провалилото се пране на пари, а и заради отношенията му със Синеокия дявол. Притисни Гейто, гласеше логиката на Копелето, и той ще предаде Бренън — истинската им цел.

Аз обаче не бях убеден докрай, че така ще стане. Готвача бе безкрайно предан на Дявола — беше му продал душата си, така да се каже — да не говорим, че беше от ония закалени в битките майстори, привикнали на кухненската жега и предпочитащи да сътворяват магическите си рецепти току до самите пламъци. Готвача обожаваше далаверата — буквално живееше заради далаверата — та след толкова години работа при Дявола бе станал съвсем нечувствителен. Понятията от рода на страх, неувереност и самоопазване му бяха чужди. Щом си му приятел — ще те защити; закъсаш ли — в бой ще влезе заради теб; а опреш ли наистина гръб о стената — и трябва да избираш между себе си и него — сам би се нанизал на меча си заради теб.

Вероятно тъкмо по тази причина Готвача наруши през онзи следобед общоприетото правило и отговори на обаждането ми по телефона. Понеже първото златно правило в моя свят — сиреч, в света на злодеите, крадците и негодните — е, че подведат ли някого под съдебна отговорност, моментално загубваш завинаги телефонния му номер. Все едно е станал прокажен. Дали прокаженият изобщо те е докоснал, няма значение. Заразяваш се от самата близост с него.

Така че предстоеше утрешният ден на истината. Планът на ФБР бе прост и коварен: Готвача идва у нас, а аз го чакам, накичен с микрофони. След няколкоминутни общи приказки съвсем случайно го насочвам към миналото и му помагам да се самоуличи. Тъжно и презряно деяние, но пък имам ли друг избор? Ако откажа да им сътруднича, моментално ще подведат под съдебна отговорност Графинята; ако откажа да им сътруднича, децата ми ще израснат без бащинска грижа; ако откажа да им сътруднича, рискувам да се превърна в следващия господин Гауър! Единствено мога да се надявам Готвача да не се самоинкриминира, да танцува покрай граничната линия, без да я прекоси.

Единствената ми надежда.

Девета главаОборудван за запис

Божичко! Тия оскверняват стаята на дъщеря ми!

Беше ранен следобед. Седях в облицования със сив камък вътрешен двор във фотьойл от тиково дърво, изработка на „Смит енд Хокънс“, на стойност хиляда и двеста долара, когато ужасяващата мисъл изникна в мозъка ми. Макар да не ги виждах, убеден бях, че са именно там — Фрик и Фрак! Туидълди и Туидълдум! — Агента маниак и Мормона: разположили са се в безупречната розова спалня на дъщеричката ми и ме наблюдават крадешком през процепчетата на безупречните й розови щори.

Що за баща съм, ако позволявам подобно нещо? Та аз трябва да съм закрилникът на Чандлър! Нейният пазител! Нейният спасител! Татко е длъжен да не допуска нашественици; а ето че в този миг двама въоръжени нашественици оскверняват стаята й пред безпомощните погледи на сто и петдесетте безукорно облечени кукли Барби и точно толкова на брой безумно скъпи плюшени играчки — неми свидетели на бащиния провал като закрилник.

При това Готвача трябваше всеки един момент да цъфне, така че бях длъжен да се овладея. Да обуздая бушуващите из ума ми мисли — чувството за вина, угризенията, паниката, целия този шибан ужас! Добре де, не е моя вината, че ФБР предявиха суверенни права върху розовата стая на дъщеря ми; налагаше го самата геометрия, тъй като прозорецът на Чандлър им предоставяше идеалния ъгъл, от който Агента маниак и Мормона да снимат незабелязано Готвача, Докато двамата седим в облицования със сив камък вътрешен двор и аз съсипвам живота му.

Да не ви разправям какъв срам ме мъчеше! До какво ужасно безчестие бях паднал! Аз — гнусният Предател!

И все пак навън бе една красота. Денят се оказа от онези прекрасни, възвишаващи дни, в които всеки богат и тънещ в охолство младеж би се отпуснал в обятията на майката природа и би се възползвал от всичко, което тя е способна да му предложи. И възможно ли е да има по-подходящо място за тази цел от разкошния облицован със сив камък вътрешен двор на имението Белфърт? А от пейзажа буквално можеше да ти секне дъхът: зад мен — издигнатата върху цял декар резиденция от сив камък, равняваща се по величие и блясък на самия Версай; пред мен — блещукащите като диаманти кристалносини води на плувния ми басейн с олимпийски размери, а отвъд него — спиращото дъха езеро с фонтан, изстрелващ десетки хиляди литри вода в минута в мощна струя на седем метра височина — зашеметяваща проява на богатство и лукс. Представяте ли си с каква красота се бях заобиколил! С какво охолство!

И точно в този миг духът ми помръкна. За скапаното езеро и фонтана му се бях изръсил цял милион шибани долари — един шибан милион, който сега щеше да ми дойде много добре! Още докато ставах сутринта, ме обзе парализираща атака от парично притеснение. Лежах сам на спалнята, когато жестоката реалност, че ми предстои да прехвърля повечето си активи на федералните власти, ме удари със силата на топуз на бетонотрошачка. И докато се усетя, сърцето ми понечи да хвръкне и ме обля пот. При което се паникьосах.

А защо бях сам? Защото гадната Графиня въобще не се прибра предната вечер! Явно бе напипала нова златна мина и се бе захванала да огражда своя периметър. Няма да й трябва много време, преди да се превърне в розово бонбонче, увиснало на лакътя на нов владелец на мина. И какво ще стане с мен тогава? На коя жена й е притрябвал един разорен и безпаричен Вълк, който при това е предал и приятелите си?

Поех дълбоко въздух и потиснах желанието да хвърля скришом поглед към щорите на дъщеря ми. Преди по-малко от пет минути бях влязъл в стаята й и бях заварил истинска лудница. Ухиленият доброжелателно Мормон крачеше напред-назад като щастлив японец турист с провесен на врата фотоапарат „Минолта“. В това време коленичилият Агент маниак монтираше свръхчувствителен магнетофон над слабините ми със закупен от „Стейпълс“48 изолирбанд.

Собствената ми роля се свеждаше до оплакване на висок глас:

— Боже мой, представям си как ще боли, като го отлепваш — озъбил се бях на Агента маниак. Имах предвид, че с махането на изолирбанда щеше да замине и голяма част от срамното ми окосмяване.

— Знам, знам — отвърна ми съчувствено Агента маниак, докато с опакото на дланта се мъчеше да отмести космите. — Повярвай ми обаче: няма по-добро място за криене на магнетофон. — Сви рамене, докато притискаше последното парче изолирбанд на десетина сантиметра над ташаците ми. — Каквито и да са подозренията на Готвача, надали ще посмее да ти опипа топките!

Да приемем, че е така, рекох си, ама какво да кажем за излизащата от магнетофона жица? Изскачаше над колана на левиските ми и стигаше до средата на корема ми. На края й имаше микрофон с размер на гумичка от молив, прилепен към мъжествената вдлъбнатина на пекторалните ми мускули. Според Агента маниак магнетофонът „Награ“ бил толкова чувствителен, че и шепотът ни щял да запише. След тези му мъдри наставления напуснах стаята на дъщеря ми и слязох във вътрешния двор.

И ето ме сега — оборудван за запис. Молех се само Готвача да е достатъчно хитър, че да не се самоуличи.

В този момент от страничната врата на кухнята се появи дълговременната ми прислужница Гуин Латъм. Над белите си маратонки носеше бял ленен панталон и широка бяла тениска. Така, както се бе издокарала, можеше да мине за сладоледаджийка — издаваше я единствено сребърният поднос с каната леден чай и двете високи чаши. Гуин бе на около петдесет и пет, но изглеждаше поне с десет години по-млада. Бе светла мулатка на неопределена възраст, безвременна, пухкава, с правилните черти на бял човек и със сърце от злато. Навремето явно виждаше у мен детето, което така и не бе родила, и ме обгрижваше по съответния начин: в началото на наркоманията ми ми сервираше в леглото ледено кафе и куалуди, а впоследствие, когато бях така надрусан, че почти напълно бях изгубил двигателните си умения, й се налагаше да ме преоблича и да бърше лигите по лицето ми.

Сега обаче, след като се бях откачил от дрогата, тя бе пренасочила безусловната си обич към Чандлър и Картър и по цял ден ги обсипваше с внимание. (Бог да ги опази!) Така или иначе, Гуин бе на практика част от семейството и самата мисъл, че някой ден ще се наложи да я освободя, страшно ме натъжаваше. Не бях сигурен до каква степен осъзнава събитията около себе си… но ето че изведнъж ме сполетя ужасяваща мисъл!

Бидейки южнячка, Гуин явно бе генетично предразположена към бъбрене. И както всички останали, силно обичаше Готвача, което означаваше, че неминуемо ще започне някоя раздумка с него. Направо го предчувствах! „О, Майсторе, добре си дошъл! Да ти спретна ли нещо за хапване? Сандвич с пуешко или купичка пресни плодове, например?“ „Защо не, Гуин? Ягоди намират ли ти се?“ „За жалост свършиха, Майсторе — двамата, дето са в стаята на Чандлър, изядоха последните.“ „Двамата в стаята на Чандлър, ли каза? Я ми ги опиши, Гуин.“ „Ами, Майсторе, единият все е засмян; на главата му има слушалки, а на врата му — фотоапарат с телеобектив; другият пък изобщо не се смее, но на бедрото му виси огромен револвер, а от колана му се полюляват чифт белезници…“

Боже мили — трябва да дам някакво обяснение на Гуин! Бях й представил окупационните сили като стари мои приятели и Гуин, която безусловно ми вярваше, прие думите ми за чиста монета, усмихна се мило на нашествениците и ги попита не искат ли да хапнат нещо — точно така, както щеше да запита и Готвача! Бях уредил децата да не са си у дома през този следобед и сигурно щях да се оправя няколко часа и без Гуин, но тя сто на сто щеше да се обиди, ако просто ей така й кажех да напусне имението за известно време.

— Нося ти леден чаец за деловата ти среща — изрече с обич Гуин и внимателно остави сребърния поднос върху безбожно скъпата кръгла тикова маса. — Сигурен ли си, че ония двамата горе нищичко не искат?

— Сигурен съм Гуин. Нищо не им трябва. — После така, между другото, подметнах: — А, Гуин, много ще съм ти благодарен да не споменаваш пред Денис за ония двамата горе… — Млъкнах и затърсих подходящо оправдание. — Става дума за съображения за сигурност, нали разбираш? Сигурността сега е много важна, предвид всичко, което става. — Какви ги плещя, мама му стара?

Гуин тъжно кимна, сякаш ме разбра. После се втренчи в светлосинята ми тениска и сбърчи устни.

— Леле-леле, оцапал си си блузката. Ето тук. — И се приближи с насочен право към скрития микрофон показалец.

Рипнах от стола, все едно че по тиковото дърво бяха пуснали ток. Сладоледаджийката се вцепени и ме заоглежда по някакъв особен начин. Боже мили — тая ме излови! По лицето й бе изписано! Че и по моето! Буквално й бъркаше в очите! Предател съм, Гуини! Мръсник! Не разговаряй с мен! Всичко се записва! Всичко се записва!

В израза й всъщност не се съдържаше нищо, освен най-искрена уплаха, че работодателят и през последните десет, че и повече години изведнъж е изперкал. Сега като се сещам, сигурно можех да й изредя куп причини за нерационалното си поведение. Да й кажех например, че ме е стреснал някой сафрид от езерото, че ми се е схванал кракът, че ме е споходила закъсняла реакция на прекараните наскоро два мъчителни дни зад решетките.

Аз обаче успях само да промълвя:

— Адски права си, Гуин! Веднага ще отида да се преоблека, докато не е дошъл Денис.

Изтичах до гардероба на горния етаж и си сложих тъмносиня тениска с къс ръкав. После влязох в банята към спалнята ми — сив мраморен под за сто хиляди долара, просторна шведска сауна и едно джакузи, подходящо по размер по-скоро за косатката Шаму49, отколкото за Вълка от Уолстрийт — светнах и се огледах най-старателно. Онова, което видях в огледалото, никак не ми се понрави.

— Ейййй — захили се насреща ми Готвача и разпери ръце. — Ела да те прегърна!

Боже мой! И Готвача знае! По лицето ми го е прочел, също като Гуин! Докато ме прегръща, ще ме опипа дали съм окичен. Съвсем се панирах. Часът бе точно един и пет следобед, а времето сякаш бе застинало. Намирахме се във величественото мраморно фоайе на резиденцията ми, на разстояние един от друг само четири лъскави квадрата черен и бял италиански мрамор — наредени шахматно — и се напъвах да измисля някое що-годе прилично обяснение защо, за разлика от всеки друг път, не мога да се прегърна с Готвача.

Изчисленията забушуваха из главата ми с такава скорост, че едва им улавях дирите. Не прегърна ли Готвача, той моментално ще усети, че има нещо гнило — но ако го прегърна, току-виж усетил онова дяволско магнетофонче, прилепено към слабините ми, или лепнатото на гърдите ми свръхчувствително микрофонче — Каква нечестност само! Какво вероломство! Жив предател съм си аз! Е, ако леко се надупя и изнеса напред раменете си, може и да ми се размине пък.

Докато стоях така, втренчен в Готвача, изведнъж взех да усещам по нов начин дяволските устройства, с които Агента маниак ме бе окичил — и магнетофонът, и микрофонът, и изолирбандът сякаш пораснаха, натежаха и станаха още по-видими. Магнетофонът бе горе-долу колкото пакет „Марлборо“, но на мен ми се струваше по-голям от кутия за обувки; граховото зрънце, представляващо микрофона, надали тежеше повече от трийсет грама, а имах чувството, че към гърдите ми е прилепена топка за боулинг. Отвсякъде ме избиваше пот, а сърцето ми думкаше така, сякаш в него се е заселил уплашен заек. Готвача от Джърси продължаваше да стои пред мен, изтупан в еднореден светлосив костюм с фини светлосини нишчици и колосана бяла риза с широки английски ревери. Нямах друг избор, освен да го прегърна, но в този миг ме осени: Заразен съм от опасен патоген!

Подсмръкнах два-три пъти и рекох:

— Денис, ти си истински балсам за болните ми очи… смрък-смрък… Благодаря ти, че дойде. — Изпружих десница, стегнах лакътя и се ръкувах сърдечно. — Но стой по-далеч от мен. Имам чувството, че пипнах нещо в оная килия… смрък-смрък… Някакъв грип ще е. — Ухилих се глупаво и придвижих десницата си още по-напред, сиреч „Дай си лапата бе, приятел!“.

Уви! Готвача е пич, та дрънка, и никакви грипни вируси не могат го стресна.

— Я ела тук! — пресече ме. — Голяма работа — някаква си настинка. Тъкмо в такива случаи човек разбира кои са истинските му приятели.

Истински приятели ли рече? Боже, престани с това убийствено чувство за вина! А то в този миг имаше висшето удоволствие да се запознае с пълната паника, заселила се в съзнанието ми. Последва и светкавичната смъртна схватка. Вината викаше: „Как може да предадеш толкова верен ти човек като Готвача? Нямаш ли капка срам поне?“. А паниката й отвръщаше: „Еби го тоя Готвач! Не го ли предадеш, ще свършиш като онова лигавещо се копеле, мистър Гауър“. При което вината контрира: „Няма значение. Готвача винаги ти е бил верен и ако го предадеш, значи си паднал по-ниско и от тинята в езерото!“. А паниката й отвърна: „Абе кой го е еня! По-добре да съм тиня, отколкото да гния цял живот в килията! Да не говорим, че Готвача в крайна сметка ще предаде Синеокия дявол, че да спаси собствената си кожа, така че какво шибано значение има?“. Вината продължаваше да напилва на своето: „Може и да не стане така. Готвача не е путка като теб; той е пич…“ — но точно тогава — нов прилив на паника! — Готвача отмести встрани ръката ми и за нула време скъси дистанцията.

Божичко! Какво да сторя? — Мисли, гадно предателче! — Кое да избера? Вината или самосъхранението? Да, ама когато си Предател, самосъхранението надделява над всичко останало: в мига преди да се прегърнем с Готвача, предателският ми мозък изпрати порой сигнали за опасност до скелетно-мускулната ми система, та неусетно задникът ми се изпъна назад като на мъжка проститутка, стараеща се да привлече клиентела, а раменете ми се свлякоха напред като на Квазимодо, когато бие камбаната, и именно в тази ми поза се прегърнахме — гордо изправеният Готвач от Джърси и изгърбилият се, надупен Вълк от Уолстрийт.

— Добре ли си? — пусна ме от обятията си Готвача, сграби раменете ми и ме отдалечи на една ръка разстояние. — Да не би пак да си си повредил гръбнака?

— Нищо ми няма — отвърнах на мига. — Само малко се посхванах в оная килия. А и настинката ме мъчи… смрък-смрък… — Обърсах с опакото на дланта носа си. — Винаги съм се чудел: щом малко се разболея, и веднага ме удря в гръбнака.

Боже мой! Що за шибани глупости му приказвам? Свих рамене и се опитах да подредя мислите си.

— Я ела да поседнем навън. Имам нужда от чист въздух.

— Води. Идвам след теб — рече Готвача.

Излязохме във вътрешния двор през солидна двукрила врата и още с появата ни усетих как ужасната „Минолта“ на Мормона прави щрак-щрак-щрак. Имах чувството, че прогарят дупки през тялото ми с някакъв лазер. Като стигнахме до зоната с тиковата мебел, предложих на Готвача да седне в безбожно скъпия фотьойл, гледащ към прозореца на детската стая.

Потиснах желанието си да вдигна глава към щорите и взех, че сипах по една чаша леден чай. После подхванах общите приказки.

— Виж какво — рекох отегчено, — не мога да повярвам, че ония путьовци — и още щом думата излезе през устата ми, си дадох сметка, че Агента маниак и Копелето вероятно няма да се зарадват на описанието, което им правя, и си взех бележка да внимавам насетне — ме поставиха под домашен арест. Сякаш въпреки наличието на жена и две деца има вероятност да се изпаря нанякъде. Ебаси и тъпия номер! — поклатих възмутено глава.

— Напълно в стила на тия копелета — каза ядно Готвача и кимна в знак на съгласие. — Само гледат как да ти отровят живота. Как й се отразява всичко това на Графинята?

Поклатих глава и пуснах дълбока въздишка:

— Много зле. — И спрях, да надделея на порива да излея душата си пред Готвача. Щото в края на краищата и предателите си имат гордост, а аз си давах сметка, че рано или късно куп народ ще слуша този запис. — Държи се така, сякаш всичко това я шокира до безкрайност. Като че ли досега си е мислела, че е омъжена за някакъв доктор, да речем. Не знам… но имам чувството, че ще се разделим, преди да сме приключили.

— Не говори така — прекъсна ме Готвача. — Ще я надживеете заедно тая работа, но единствено при условие, че ти се държиш мъжки. Тя е омъжена за теб и ще те следва накъдето и да поемеш. Но при първата поява на слабост от твоя страна — бада-бинг! — и Готвача плесна веднъж с ръце — ще видиш как ще изчезне през вратата за нула време. Така е при женските: винаги ги привлича силата.

Замислих се за миг върху думите на Готвача и духът ми се вдигна, след което моментално пак спадна. Обикновено мислите му бяха мъдри, но този път се оказаха съвсем далеч от истината. Дали щях да проявя сила или не, бе без всякакво значение; Графинята сама по себе си беше достатъчно силна — поне дотолкова, че да не позволи на проблемите ми да намалят и с една йота квотата й за извличане на златна руда. Израснала бе в мизерия, по отрупаните с боклук улици на Бей Ридж, в Бруклин, и в никакъв случай нямаше да рискува историята да се повтори.

При все това Готвача ми предоставяше идеалната възможност да му подчертая, че всъщност нямам никакво намерение да сътруднича на властите. Така че му заявих с най-сериозен тон:

— Може и да нямам влияние върху действията на Графинята, но затова пък владея собствените си. Не бива и капка съмнение да храниш, Денис, че ще съм силен докрай. Ще се боря до последен дъх, казвам ти — до смърт, ако трябва. Независимо колко ще ми струва, колко кръв ще се пролее и колко трупа ще оставя зад себе си. Ебал съм му майката на всичко! Ще искам съдебно дело и ще изляза от него невинен. — Поклатих глава, докато се радвах на наперените си приказки. Съвсем по вълчи звучеше. Жалко, че си оставах путка. — Ти само гледай какво ще стане — добавих и размърдах носа си заплашително.

— Браво на теб! — натърти Готвача. — Точно това исках да чуя. Продължавай да мислиш по този начин и ще видиш как на ония копелета ще им се стъжни животът. — Самоуверено вдигна рамене. — Те очакват и ти, като всички останали, да легнеш по гръб и да се престориш на умрял. Но опре ли работата до съд — те си имат тяхна си версия по въпроса, а ние — наша си. И тя ще прозвучи на едно жури не по-малко убедително от тяхната.

— При това — добавих самоуверено — тежестта на доказването е у тях, а не у нас.

— Точно така — каза Готвача. — А и доколкото си спомням, в нашата прекрасна родина човек е невинен до доказване на противното. — Хвърли ми бърза усмивка и ми смигна. — А дори да си виновен, те си остават длъжни да оборят всички разумни съмнения във виновността ти. Което не е никак лесно при наличието на две версии, нали ме разбираш?

— Разбирам те — рекох с половин уста и кимнах бавно, — но… как да ти кажа… легендата ни, макар и доста добра, не звучи толкова убедително, колкото истината. Даваш ли си тази сметка?

— Хич не се заблуждавай — сряза ме Готвача. — Понякога истината звучи по-странно и от измислицата. Лично аз поне по всяко време бих предпочел една добра легенда пред истината. Независимо от всичко, аз виждам като най-големия наш проблем това, че Дани е все още в пандиза. Колкото повече седи там, толкова по-вероятно става да се изметне. — И млъкна. Изглежда търсеше подходящи думи. — Защото докато той е там, няма никаква представа какво става навън. Не знае, че ти си с него и че и аз съм с него; може би си мисли, че сме го изоставили съвсем, та дори и че и ти сътрудничиш на властите. Кой знае какво му нашепват в ухото ония, федералните. — Готвача поклати загрижено глава, но изведнъж лицето му светна. — Ще ти кажа какво всъщност трябва да направя: трябва да се добера до килията на Дани и да поговоря с него, да му кажа, че всичко ще се оправи. — Готвача сви устни и бавно кимна. — Засега това е най-добрият ни ход. Ще гледам да ме включат в списъка на посетителите. К’во ще кажеш?

Боже милостиви — Готвача е направо железен! Готов е да проникне в самото сърце на врага! Тоя човек от нищо ли няма страх? Наистина ли е толкова страхотен боец? Изведнъж всичко ми се проясни: федералните така и не са успели да спипат Готвача и Синеокия дявол, тъй като те не мислят като нормалните хора. Те са истински „Белязани лица“50 — мафиоти с бели якички от съвсем различен сорт.

Точно тогава от кухнята се появи Гуин.

Сега вече се почна, рекох си! Дрън-дрън-дрън!

Дали ще ме издаде? Де да знам. Сърцето й бе прекалено чисто, че да може да проумее цялото зло и всичката коварност, ширеща се около нея. Докато идваше към нас, забелязах, че носи безжичния телефон. Първо обаче поздрави радушно Готвача:

— Здрасти, Денис, как я караш?

— Добре съм — отвърна любезно Готвача. — По-добре от всякога. Ти к’во правиш, Гуин?

— А, добре съм… много съм добре — отвърна любвеобилната южнячка, но придружи думите си с тъжна усмивка, която, струва ми се, гласеше: „Доколкото може да е добре човек, чийто шеф е с единия крак в пандиза, жена му е с единия крак в нова златна мина, а на мен ми предстои да загубя шибаната си работа!“. След което се обърна към мен с думите: — Адвокатът ти те търси. Каза, че било важно…

Магнум ли? Защо точно сега е решил да ми се обажда? Нали знае за тази среща. Защо му е да прекъсва развоя на нещата? Вдигнах предупредително пръст пред Готвача, скочих от стола и грабнах слушалката от Гуин. С гръб към Готвача изгледах Гуин в очите и с брадичка й посочих дискретно кухнята, един вид: „Хайде, омитай се, докато не си издала положението, бърборано такава!“. При което Гуин сви рамене и се запъти към безопасната кухня.

Направих няколко крачки по посока на парапета от ковано желязо, опасващ вътрешния двор, облегнах се отгоре му с лакти и се надвесих напред. Но и така бях достатъчно близо до Готвача, че да ме чуе, като рекох:

— Здрасти, Грег. Какво има?

— Да, насреща е Грег — долетя гласа на Агента маниак, — само че другият Грег. Продължавай да се държиш естествено.

Ебаси номера! За какво ли ме търси шибаният Агент маниак? Да не е откачил?

— Да — казах с най-нормален тон, — и това никак не ме изненадва. Дани е пич и никога няма да се съгласи да сътрудничи. — Извърнах се и намигнах на Готвача, после изрекох в слушалката: — Както и да е, кажи на адвоката на Дани, че стоя твърдо зад него, каквото и да стане. При всякакви обстоятелства.

— Добре — отвърна Агента маниак. — Реакцията ти е похвална. Дотук се справяш отлично. Но чуй какво искам от теб: Денис ми се струва настроен за съвсем откровен разговор, така че се помъчи да уредиш среща с Бренън. Имам чувството, че ще се навие.

— Ще се опитам да й се обадя — рекох със скептичен тон, макар да съзнавах, че вероятността да се стигне до среща очи в очи със Синеокия дявол е едно на един милион. Той си е параноично копеле дори в най-нормални обстоятелства, а сега, при създалата се най-ненормална обстановка, няма начин да е толкова безумен, че да се съгласи на среща с моя милост. — Обаче с Нанси не съм разговарял от близо година — рекох в слушалката. — Според мен тя мрази Дани повече и от властите.

Забелязах, че Готвача ме гледа въпросително, като човек, който се мъчи да изчисли какво чувам от отсрещния край на разговора. Боже мили, добре че си няма представа! Ухилих му се, забелих очи и бързо поклатих глава, един вид „Тоя мой адвокат, само ми пилее времето“, после казах в слушалката:

— Добре, добре, ти само предай на адвоката на Дани да го увери, че съм плътно зад него. — Бийп-бийп, изписука сигнала, че ме търсят от другаде. — Това е най-важното на тоя етап. Хайде да приключваме, че имам друг разговор. — И превключих линията. — Ало?

Непознат, доста зноен женски глас:

— Здравей… Джордан ли е на телефона?

— Аз съм — отвърнах, леко раздразнен от знойния глас. Тая пък какво иска, да й еба майката? — Джордан е на телефона. Кой се обажда?

— Казвам се Мария-Елена и съм годеницата на Майкъл Бърико. Сърцето ми се свлече в стомаха, преди още мозъкът ми да регистрира причината. Майкъл Бърико бе първата голяма любов на Графинята — от славните й дни в Бруклин, когато тя още е била Графиня в зародиш. Последно бях чул, че живее в Манхатън и че е направил огромно състояние в строителството. И бях сигурен, че в ума на Графинята това можеше да се преведе само с две прости думи: „ценна руда“.

С изпълнен със сарказъм глас й отвърнах:

— Да, Мария. Годеникът ти е бил първото гадже на любимата ми втора съпруга. Та на какво дължа удоволствието от обаждането ти?

Мария тихо изпъшка, преди да каже:

— Съзнавам, че в момента имаш сериозни затруднения, но смятам, че си длъжен да знаеш: снощи, около полунощ, жена ти похлопа на вратата на годеника ми. И после… — Мария продължи да приказва, но аз вече не слушах. Или по-точно изгубих способността си да чувам, тъй като в мозъка ми нахлу гъста пара. Буквално я чувах как съска, докато сетивата ми се заливаха едновременно от болка, гняв, срам и безнадеждност.

Само дето не знаех от кого да се срамувам повече на този етап — от Графинята или от себе си. Съвместният ни живот се бе превърнал в посмешище — в основната поучителна приказка за богати мъже с трофейни съпруги, за непочтени бизнес ходове, за непочтени житейски ходове. Бяхме играли Играта на живота с всичка сила и на максимална скорост — летяхме по магистралата му с милион километра в час — но на финала се бяхме оказали Лузъри: най-типичния от типичните финали с изгорели вследствие на катастрофата. Единствената разлика между мен и Графинята бе тази, че тя се мъчеше да се отдалечи от местопроизшествието без нито една драскотина, а на мен не ми оставаше друго, освен да приема съдбата си на напълно парализирана жертва на пожара.

— … така че много ще съм ти благодарна — продължаваше Мария с изнервен тон, — ако кажеш на жена ти да държи лапите си по-далеч от годеника ми.

Добре казано, мина ми през ум. Напълно бях съгласен с Мария, затова й отговорих единствено с едно яко щрак в ухото й, без даже да й кажа „дочуване“. След което се извърнах към Готвача и се смразих от притеснение, че не знам какво да му кажа. Умът ми работеше като бесен на две писти. И преди това имах трудност със съсредоточаването; новото обаче ми дойде съвсем отгоре. Отвсякъде и по всякакви поводи се сипеха удари. Всеки човек си има точка на пределно напрежение и ето че аз бях стигнал до моята.

Докато погледът ми бе прикован в Готвача, съзнавах, че следва да измисля начин да зачекна темата за Синеокия дявол, понеже Агента маниак и Мормона бяха над главата ми, поемаха всяка моя думичка и си водеха старателно записки относно поведението ми — записки, които един ден щяха да влязат в писмото 5К и да определят колко години ще прекарам в затвора.

Но при цялата лудница, при огромния залог, при самата ми свобода, заложена на везните, мозъкът ми си задаваше един-единствен въпрос: в колко ще се прибере довечера Графинята. Нищо друго не ме вълнуваше. Исках да я конфронтирам — налагаше ми се да я конфронтирам. Не можех да продължа по-нататък, докато не минеше бурният скандал. Една жестока битка, която най-вероятно щеше да приключи по един-единствен начин — с насилие. Песента на Графинята е вече изпята. Част от миналото. Няма начин да й се размине, дори за една секунда още. Щом ще е приказка с изгорели в катастрофата, оцелели няма да има, с изключение на децата. Родителите ми ще ги отгледат, рекох си; сто на сто ще се справят далеч по-добре, отколкото ние с Графинята.

— Лошо ли ти е? — попита загрижено Готвача. — Нещо ми се струваш побледнял.

Замълчах, после казах:

— Не… всъщност да. — И закимах с глава. — Нещо свързано с бизнеса на Надин за дрехи за бременни. Обади се някакво момиче. Била бременна. Чакала бебе. — И се усмихнах разсеяно. — Добре съм… Абсолютно нищо ми няма, Денис. — И щом Графинята се прибере, моментално ще я конфронтирам. Само че няма да й казвам за телефонния разговор, поне в началото. Ще изчакам да отрече, че е звъняла на вратата на онова копеле, и чак тогава ще й го изтреса. И ще видим тогава…

Седнах. Сърцето ми искаше да излети от гърдите ми, а умът ми блуждаеше неконтролирано. Оставих слушалката на масата. Устата ми бе съвсем пресъхнала. Погледнах Готвача и насила му се усмихнах. Беше време да приключим срещата ни. Не можех повече да седя тук. Неспособен бях дори на една конструктивна мисъл, докато не минеше конфронтацията с Графинята.

С обвито в отчаяние сърце пуснах отчаян последен пас:

— Ще ти кажа истината — избъбрих. — Не знам кое е по-лошото — проблемите ми с федералните власти или проблемите ми с Графинята. — И озадачено поклатих глава. После добавих самодоволно: — Май ще трябва да се допитам до Боб; може пък да ми каже няколко умни приказки, понеже на мен никаква мисъл не ми се явява.

Настъпиха няколко мига мълчание, след което Готвача насмалко щеше да ме събори от стола с думите:

— Прекрасна идея. Боб с най-голямо удоволствие би разговарял с теб. Какво ще кажеш да се срещнем във вторник на игрището за голф? Как мислиш, дали ще те пуснат твоите хора, дето ти нахлузиха гривната на глезена?

Да бе, рекох си наум, хората, дето ми нахлузиха гривната, с огромно удоволствие ще се направят на ударени, щом става дума за среща със Синеокия дявол, макар лично на мен в този момент изобщо не ми пука. Вълнува ме единствено кога ще се прибере Графинята.

Всичко останало е незначителна подробност.

Десета главаКак се конфронтира една Графиня

Първа стъпка: Разпалваш буен огън.

Камината от френски варовик в главната спалня бе с размери метър и двадесет на два, оборудвана допълнително с електрическа система за запалване. Както винаги, върху огромната купчина подпалки от бял кедър лежаха четири яки греди първокласен бор, разцепени по дължината им. Беше септември, което означаваше, че камината не е горяла поне от пет месеца. Чудесно! Прекрасно! Точно в 9:15 натиснах бутона от неръждаема стомана на стената и по този начин запалих първия — но не и последен — пъклен пожар за вечерта.

Втора стъпка: Изгаряш някоя скъпоструваща мебел.

С пъшкане и напъни придърпах до метър от пламъците една от любимите покупки на едновремешната ми бъдеща вътрешна декораторка — отоманка от бяла коприна за тринадесет хиляди долара, произвеждана в продължение на близо една година от някакви мошеници в Хай Пойнт в Северна Каролина. Седнах отгоре й и се втренчих в пламъците. След по-малко от минута съчките запращяха заплашително и нагоре лумнаха страхотни пламъци. За по-сигурно заех клекнала поза, придърпах иззад гърба си отоманката още по-наблизо и пак седнах. Таке е много по-добре. След десет минути и аз, и отоманката, ще сме изпечени.

Трета стъпка: Подпалваш пламъците на справедливия гняв.

Проста работа. Дали ще се намери жури, което да ме осъди за това, че съм пронизал Графинята през леденото й сърце с оня осемнадесеткаратов златен нож за отваряне на писма, излегнал се удобно върху струващия двадесет и шест хиляди долара бял полиран секретер? Притеснява ме единствено да не би журито да се състои от нейни равнопоставени — дванадесет златотърсачки блондинки, които не виждат нищо престъпно в това една омъжена жена — при това с две деца! — да чука посред нощ на вратата на бившето си гадже, докато в това време мъжът й е в леглото си у дома (под домашен арест), обмисля как да се самоубие и се напъва да измисли по кой начин да я спечели обратно. Задържах се върху тази мисъл и поех няколкократно въздух, дълбоко и с гняв. Продължавах да се взирам в огнения търбух и оставих пламъка да пече кожата ми — и с всяка измината секунда ставах все по-гневен, все по-праведен, все по-възмутен.

В този миг дочух познатите звуци от пристигането на Графинята: стъпките върху чакъла по алеята, затръшването на масивната предна врата от махагон, тракането на прескъпите й токчета по пищното стълбище. И едва тогава се отвори вратата на спалнята. Извърнах се от пламъците и я видях — облечена от горе до долу в черно. Съвсем подходящо, мина ми през ум, като се има предвид, че пристига за собственото си погребение.

Но като забеляза колко близо до пламъците съм седнал, тя замръзна на място и зае поза с килната настрани глава, ръце на кръста, отметнати назад рамене и леко извит назад гръб, което изтикваше на преден план разкошните й гърди, после понечи да каже нещо, но от отворените й уста не излезе нито дума. Тогава започна да дъвче отвътре бузата си.

Последваха няколко мига мълчание, а през това време се гледахме втренчено, като двама каубои, които се дебнат кой пръв ще посегне да извади револвера си. Много апетитна изглеждаше Графинята. Не мога да й го отрека — дори и сега. Светлината от огъня подчертаваше целия й ансамбъл: миниатюрната черна рокля, черните и безкрайно секси високи токове, дългите голи бедра, огромната грива блестяща руса коса, искрящите сини очи, високите скули, лъщящите устни и идеално гладката линия на брадичката й.

Да, Графинята наистина бе жена, изтъкана от много части; макар в този момент единствената нейна част, която ме интересуваше, да бе една малка област току над имплантацията на лявата й гърда, точно между второто и третото й ребро. Тъкмо там се намираше леденото й сърце и тъкмо там щях да забия златния нож за отваряне на писма. После щях да го дръпна с въртеливо движение рязко нагоре и леко вляво, та да срежа пулмонарната й артерия, та да се удави в собствената си кръв. Смъртта й ще е смразяваща, ужасна и болезнена — точно такава смърт заслужава една графиня златотърсачка.

— За какво ти е тоя огън? — попита, отказа се от позата си и се запъти към белия лакиран секретер. — Не ти ли се струва малко рано за тоя сезон? — Хвърли ми една мъртва усмивка, приседна на ръба на секретера, положи длани отгоре му и сключи лакти зад гърба си, после преметна крак въз крак и размърда дупе, та да се намести по-удобно.

Втренчих се пак в пламъците.

— Студено ми беше — рекох. Понеже изсмука и последната ми капчица кръв и сила, подла златотърсаческа курво, та реших да запаля камината — преди да съм те нарязал на ивици, че да отърва земята от присъствието ти.

Няколко мига тишина, след които тя пак килна глава.

— Къде са децата? — попита.

Продължих да гледам огъня.

— У Гуин — отвърнах безизразно. — Ще преспят там нощес — та да мога да те очукам, без да ги тревожа.

Объркването й вече се примеси с безпокойство:

— А защо… ъ-ъ… ще преспят у Гуин?

Без да отмествам поглед от пламъците:

— Защото исках да съм сам у дома — без минувачи, свидетели, разсейващи неща, нито някой, който да ме разубеди да не свърша необходимото, за да се освободя. Точно затова.

Нервно се изсмя, дано облекчи предстоящия й явно много мрачен сблъсък.

— Сам ли? — отвърна. — Ами аз? Нали и аз съм тук сега?

Вдигнах поглед и видях, че държи в дясната си ръка златния нож за писма и потупва леко с острието върху лявата си длан. Усетила ли ме беше? Толкова очебийно ли бе, че се каня да я наръгам? Или беше най-обикновено съвпадение? Няма значение. Гледах навремето как Арнолд Шварценегер наръга един ислямски терорист със собствения му нож и ми се стори доста елементарна работа.

И тъкмо тогава забелязах, че Графинята продължава да носи брачната си халка. Ама че шибан номер! Разгонилата се Графиня с брачна халка!

— Виждам, че не си свалила халката. Не смяташ ли това за крайно подигравателно, Надин?

Остави ножа за писма, протегна напред лявата си ръка и въпросително я огледа. След малко вдигна очи и сви рамене:

— Защо? — рече най-невинно. — Нали сме още женени, а?

— Да — кимнах бавно, — струва ми се, че още сме. Та ти къде беше снощи, между другото?

— Бях на концерт на „Ърт, Уинд енд Файър“ — отговори мигновено. — С приятелките ми. — Последните три думи буквално крещяха: „Алиби!“.

— О, да, с приятелки — рекох през свити устни и кимнах с разбиране. — И кои приятелки по-точно?

Нов мигновен отговор:

— Дона и Офелия.

Дона Шлесинджър… ебаси и гадната путка! Няма начин да не е замесена в цялата тая история! С Графинята бяха приятелки още от гимназията; навремето е излизала и с един от най-добрите приятели на Майкъл Бърико.

— И как мина концертът? — попитах с безразличие.

— Нормално — сви рамене тя. — Окей беше. Нищо особено. — След което последва стратегическа смяна на темата: — Надявах се да заваря децата у дома.

Защо? За да ги използваш като живи щитове ли? Сори, Графиньо, не ти се урежда въпросът. Тази вечер сме само двамата — ти, аз и златният нож за писма. Приготви се да ожънеш плодовете на своята изневяра!

— И само от чисто любопитство да те питам: къде преспа нощес?

— У Офелия — отвърна ми рязко. — Защо?

— И от концерта направо отидохте у Офелия, така ли? — попитах скептично. — Без никъде да се отбивате, за вечеря или по друг повод?

— Никъде — поклати глава тя. — Направо у Офелия отидохме. Без никъде да спираме.

Последваха няколко секунди мълчание, през които усетих колко много ми се ще да й вярвам. Поне до този момент не можех да си обясня защо, но струва ми се, че е свързано с особената природа на мъжкаря — с неговата суетност, глупава гордост и копнежа му да не бъде отхвърлен от красива жена. Да, независимо от всичко останало, мъжката ми гордост продължаваше да ми внушава, че жена ми ми е вярна и че става дума единствено за някакво страхотно недоразумение.

Поех дълбоко въздух и се втренчих в утробата на камината, с което отново подпалих пламъците на яда, омразата и праведния гняв.

— Та как е Майкъл Бърико? — попитах, при което отместих очи от огъня и ги впих в нейните.

Графинята буквално подскочи.

— Майкъл Бърико ли? — попита невярващо. — Откъде накъде да знам? — И ме загледа с недоумяващ поглед, а аз все още исках да й повярвам! Истина ви казвам!

Но тя явно ме лъжеше с всичка сила — усещах го!

— Кога за последно го видя, Надин? Отговори ми! Кога? Преди дни? Седмици? Часове? Отговаряй, мама му стара!

Графинята помръкна:

— Нямам представа за какво говориш. — Отмести поглед. — Някой те е подлъгал.

— Ти си една шибана лъжкиня! — вбесих се. — Шибана, шибана лъжкиня!

Тя продължи да гледа пода, без да отрони и дума.

— Погледни ме! — изкрещях, надигайки се от отоманката. Погледна ме. А аз продължих упорито: — Погледни ме в очите и ми потвърди, че снощи не си ходила в апартамента на Майкъл Бърико. Хайде, чакам да те чуя!

Тя бързо поклати глава:

— Не съм… Не съм ходила там. Не съм ходила у тях. — Гласът й бе на ръба на паниката. — Не знам за какво става дума. Защо е целият този разговор?

Станах от отоманката и пристъпих заплашително към нея.

— Закълни се в зрението на децата си. Че не си ходила у тях снощи. — И свих юмруци. — Хайде, чакам те да се закълнеш, Надин.

— Ти си един болен нещастник — промърмори тя и отмести поглед. — Пратил си хора да ме следят. — После отново ме изгледа: — Не може повече да останеш в този дом. Искам развод. — И навири предизвикателно брадичка.

Направих нова крачка напред. Вече бях на по-малко от метър от нея.

— Мръсна… шибана… путка! — изплюх гневно. — Тъпа, смотана, развратна, продажна курва! Никого не съм пращал да те следи! Обади ми се годеницата на Майкъл Бърико. От нея научих, че си ходила… мръсна…

— Да ти еба майката! — прекъсна ме тя. — Ти мен ли ще наричаш развратница! Ами ти с колко жени си преспал, шибан двуличник такъв! — Рипна от ръба на писалището и скъси дистанцията с крачка към мен. Вече бяхме на половин метър един от друг: — Махай се от живота ми! — изпищя неистово. — Махай се от дома ми! Не ща повече да те чувам!

— От дома ти ли каза? — разпених се. — Ти за каква се мислиш, ма? Дето и цент не си припечелила през целия си шибан живот! Ти се махай от моя дом! Никъде няма да мръдна оттук!

— Вече си търся адвокат! — изкрещя насреща ми.

— Да бе, най-скъпия, когото можеш да наемеш с моите пари! — креснах й и аз.

— Еби си майката! — сви юмруци тя. — Ти си един шибан мошеник! Всичките ти пари са крадени! Дано пукнеш там, в затвора!

Графинята направи нова заплашителна крачка към мен, сякаш се канеше да замахне, но внезапно стори нещо, което цял живот ще го помня. С абсолютно спокойствие свали ръцете си, отпусна тяло, заголи дългата си гола шия и рече:

— Хайде, убий ме де! — Гласът й бе станал мек и кротък, на човек, който съвсем се е предал. — Усещам, че точно това желаещ, така че не чакай, ами го стори. — И изви шията си още по-назад. — Убий ме веднага. Обещавам ти да не се съпротивявам. Удуши ме, та и двамата да се отървем един от друг. После можеш и себе си да убиеш.

Направих крачка към нея, готов да извърша убийство, когато погледът ми мина над лявото й рамо и се прикова в окачената на стената рамка — дълга и тясна, може би трийсет сантиметра на един метър, съдържаща три големи снимки на децата ни. Най-отгоре беше срамежливо усмихнатата Чандлър в изящна жълта тениска с кръгла якичка с цвят на лютиче и жълта лента за коса. На снимката бе на около три и половина годинки и приличаше на една миниатюрна Графиня. Под нея беше Картър, тогава само на осемнадесет месеца, гол, само по снежнобял памперс. Ококорен, с поглед, прикован в сапунения мехур над главата му. Русите му косици блестяха сякаш са от полирано стъкло, а царствените му мигли бяха плътни като пеперудени криле. И пак — поразителна прилика с Графинята. Под него имаше обща снимка на двамата: Картър, седнал в скута на сестра си, ръцете й обвити около него, загледани един в друг с безпределна обич.

И моментално, като изпратен от Зевс гръм, ме тресна цялата ирония на положението ми. Не стига, че нямах сили да убия жената — майка на децата ми. Още по-лошо — поради простия факт, че именно тя е майката на децата ми, никога нямаше да успея да се отърва от нея. Тя щеше да е вечно в моя живот! Да ме тормози до самата ми смърт! Щях да я виждам на всеки рожден ден, на всяко тържество по случай края на учебната година, на всяка конфирмация и бар-мицва. Боже мили — щеше даже да ми се налага да танцувам с нея на сватбите на децата ми!

Щях да я виждам и болна, и здрава, в добри времена и лоши, за хубаво или лошо, докато ни раздели смъртта. Щях на практика да си остана вечно женен за нея, свързан от споделената силна обич към двете ни деца.

А тя стоеше пред мен и чакаше да я удуша.

— Никога няма да ти го простя — промълвих. — До последен дъх. — И бавно се запътих към вратата.

В мига, в който стигнах там, я чух да казва най-спокойно:

— И аз никога няма да ти го простя. До последен дъх. След което излязох от стаята.