Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Седемнадесета главаИзкуството на саморазрушението

(Три месеца по-късно)

Намирахме се някъде над Стейтън Айлънд, близо до границата с щата Ню Джърси, когато внезапно си дадох сметка, че няма да успея да се прибера в Саутхамптън преди определения ми от властите вечерен час. Спомням си, че повдигнах подгъва на левия си габардинен крачол и казах нещо от рода на: „Аз малко те позаблудих, Кайли. Това нещо на крака ми не е всъщност пейджър…“. В този миг чух ужасен вой, а пилотите отпред започнаха да сочат тревожно с пръст оранжевите лампички по командното табло на хеликоптера „Сикорски Ес-76“, който се носеше на запад към Атлантик Сити със скорост двеста и шестдесет километра в час при попътен вятър.

После воят престана. Кайли седеше вляво от мен, пристегната с колани към едно от дълбоките кожени кресла на хеликоптера и готова да ревне.

— За пръв път се качвам на хеликоптер — хленчеше Кайли, облечена в червена копринена минирокличка, за която току-що се бях изръсил две хиляди долара в един саутхамптънски бутик. — Тия шумове нормални ли са?

— Да — отвърнах нехайно, — често се чуват. — Бях се запознал с Кайли само преди няколко часа, така че почти нищо не знаех за нея, освен че е на двадесет и две, израсла във Ванкувър, в Бритиш Колумбия, и дошла в Ню Йорк да става манекенка — намерение, осуетено от някакво хранително смущение, от което ту надебелявала, ту отслабвала с петнадесетина килограма. Напоследък тежала петдесет и девет — малко множко за манекенка с ръст един и седемдесет и два — и по тази причина не успявала да си намери работа. Но това не отнемаше от страхотната й хубост с идеално изваяни черти, кожа с цвят на пчелен мед, пълни устни, високи скули и топли очи с формата на бадеми.

Изведнъж хеликоптерът сви рязко надясно и запикира към земята. Дръпнатите очи на Кайли станаха кръгли от ужас.

— Божичко! — изпищя. — Какво става? Защо се спускаме?

Хванах я за ръка да я успокоя.

— Не знам точно — рекох със спокоен глас, но пропуснах да й кажа: „А, на мен такива неща редовно ми се случват. Като ония, дето само във филмите ги гледаш — разбити самолети, автомобилни катастрофи, потънали яхти, експлодирали кухни, хеликоптери, бутнати умишлено в океана, че да има място за спасителите — но ти не се бой, Кайли, защото досега май винаги съм оцелявал!“.

В този миг вторият пилот се извърна, плъзна настрани тънката плексигласова преграда, разделяща осветената в оранжево кабина от пътническия салон, пъхна нос през процепа и със самоуверена усмивка обяви:

— По технически причини ще се наложи да кацнем аварийно в Титърбъро — и смигна на Кайли. — Не се тревожете, госпожице, Титърбъро е само на няколко километра оттук. — При което аз пак й стиснах ръката. — Пък и сте едва двадесет и две годишна — съвсем неподходяща възраст, на която една млада дама да умре!

А тя тъжно поклати глава:

— Излъгах ви! Само на седемнадесет съм!

И мигновено усетих, че съм се преебал.

Почти сигурен бях, че възрастовата граница, под която всеки полов акт по закон се смята за изнасилване, е различна в различните щати. Така че, докато хеликоптерът се спускаше стремглаво към летището в Титърбъро, започнах да се питам под чия щатска юрисдикция ще попадна, ако реша да оскверня Кайли — нюйоркската или тази на Ню Джърси? Защото бяхме излетели от Саутхамптън, щата Ню Йорк, където възрастовата граница е седемнадесет, но пък пътувахме за Атлантик Сити, Ню Джърси, където въпросната граница е… абе не знам колко си. И тъкмо в това се състоеше проблемът ми — понеже възнамерявах да извърша пъкленото дело именно там, в луксозния апартамент на казиното „Тръмп Касъл“. Каква ли все пак е възрастовата граница в Ню Джърси, продължавах да се питам?

Явно нямаше начин да задам ребром въпроса на двамата пилоти, особено в присъствието на седналата редом с мен Кайли, която, като се вгледах по-внимателно, проявяваше всички признаци на късен пубертет. Тънкият слой мазнини, които дотогава отдавах на някакво хранително смущение, все повече излъчваха обезпокоителния аромат на бебешки тлъстинки върху фигурата на една все още напъпила тийнейджърка.

За което изобщо нямах вина, понеже за пръв път видях Кайли, докато вземаше душ в една от баните на долния ми етаж, и окосмяването й ми се стори съвсем нормално, в съчетание с щръкнали гърди, размер „С“, които имаха вид на достатъчно възрастни, че да имат правото да гласуват. Да не говорим, че не беше и сама! Редом с нея стоеше друго голо момиче — синеоката блондинка Лиза, която, също като Кайли, имаше вид на съзряла гласоподавателка — и двете се бяха вплели в страстна целувка, изживявайки последните мигове на едно друсане с екстази.

Сцената — две млади манекенки, които дотогава не бях виждал, вмъкнали се в дома ми, за да се изкъпят заедно — всъщност не беше толкова изненадваща, колкото може да ви се стори на пръв поглед. Към средата на юли в Хамптън бе публична тайна, че на Медоу Лейн има една страхотна къща, в която всяка млада манекенка е свободна да се яви, да хвърли една хищна усмивка и да остане докогато иска. Признавам си: подобно поведение, свързано с използването на манекенки, е абсолютно укоризнено. От друга страна обаче, бях си наумил, че животът ми всеки момент ще завърши с имплозия, та нищо не ми пречеше да го напусна най-славно!

Тъкмо по този начин бях решил да прекарам последното си лято на Медоу Лейн: да се сношавам с манекенките, а през седмица да вземам децата от Графинята за уикенда.

На Чандлър, която ме обожаваше, ситуацията се понрави страхотно, макар да изпитваше най-голямо удоволствие да разправя на онези манекенки, с които бях в момента, че не представляват нищо в очите на Тати и че ресторантът, където ги е водил, или магазинът, от който им е купил дадена дрешка, са същите, в които преди това е водил куп други момичета като тях. С други думи, Чандлър се мъчеше да им каже: „Ти си една нищожна уличница, която още идната седмица ще бъде заменена с друга, по-млада и по-красива“.

На Картър обаче сякаш не му пукаше. Беше зает да прекарва лятото си в джакузито на двора, което на негов език се наричаше дакудито на дода. А Когато не беше там, висеше пред телевизора и гледаше записи на сериала „Пауър Рейнджърс“, заобиколен от полуголи манекенки, които го галеха по голото тумбаче и му обещаваха да направят всичко, което поиска, ако им даде назаем миглите си само за една снимачна сесия. Убеден съм, че един ден Картър ще се проклина, задето е прогонил всички тези млади хубавици, понеже му пречели да гледа любимите си телевизионни супергерои.

Междувременно някъде към края на юли започнах да чувам все по-често за някой си Джон. Чандлър първа го спомена и го описа като „новия приятел на мама от Калифорния“. Джон. Джон. В началото не се впечатлих кой знае колко, независимо от това, че някакво вътрешно гласче ми нашепваше „Не е на хубаво“. Това, че Графинята си беше намерила гадже, никак не ме вълнуваше, нямах нищо против. Притесняваше ме обаче фактът, че е чак от другия край на Щатите. И че ако тя вземе да се влюби в него, може да реши да се премести чак там.

Не знаех кой знае колко за Джон, освен че е малко по-стар от мен, че е много богат (леле, каква изненада!) и че имал в Лос Анджелис голяма фирма за детска конфекция. Но реших да не възлагам на Бо да го проверява — по-добре да оставя Графинята на мира. В края на краищата тя с доста мъже бе излизала през лятото, така че шансовете да се влюби тъкмо в Джон ми се струваха минимални.

Напоследък друго ме притесняваше — освен факта, че харчех парите по-бързо и от латиноамериканско правителство, — и то бе упоритостта, с която Агента маниак се бе втурнал да преследва Готвача. През последните четири седмици бях ходил два пъти до Ню Джърси, за да прилъжа Готвача да обсъди миналите ни деяния, докато го записвам, но той и двата пъти ми отказа. Агента маниак обаче бе убеден, че Готвача рано или късно ще отстъпи. Според логиката на Агента маниак един мошеник по рождение не може вечно да се противопоставя на изкушението.

И тъкмо във връзка с тези ми две пътувания до Ню Джърси бях склонен да възприема идеята на Кайли да отидем до Атлантик Сити. Мисълта й щукна към единадесет сутринта, докато им правех закуската на двете с Лиза.

— Няма ли някой ден да ме заведеш в Атлантик Сити и да ме научиш как се играе на комар?

Работата се усложняваше още повече от това, че Кайли страхотно ме привличаше, и то не само с външността си, но и с характера. Беше жизнерадостна, весела и излъчваше някаква детска невинност, която първоначално приписвах на канадското й възпитание, а не на това, че е все още дете.

— Никога ли не си ходила в Атлантик Сити? — попитах.

— Неее — отвърна невинно тя. — Нали ще ме заведеш?

Спомням си как тогава тонът й ми напомни за малко дете, което моли дядо си да го заведе в зоологическата градина. А когато я попитах на колко е години, Кайли отговори:

— На двайсет и две. А ти?

Склонен бях да й вярвам. И се заех да изчислявам степента на риска от едно непозволено пътуване с хеликоптер до Атлантик Сити тъкмо когато съм под домашен арест.

В крайна сметка всичко опираше до два основни риска. Първият — да напусна щата Ню Йорк без разрешение от служителя, под чието попечителство бях поставен до началото на делото; и вторият — да закъсам в Атлантик Сити и да не се върна до определения ми вечерен час — полунощ. Що се отнася до самия хазарт, не се притеснявах, тъй като хазартът не е незаконен, нито ме притесняваше фактът, че ще трябва да нося в себе си петдесет хиляди в брой, че Доналд Тръмп да кандиса да ми отпусне хеликоптер. Имах двойно повече в сейфа в спалнята ми. По една чиста случайност това бе сумата, която се очакваше да предам на властите в процеса на конфискацията (но те още не бяха дошли да ми я поискат). Е, какво толкова ще им стане, рекох си, ако взема назаем някой и друг долар?

Нищо, сам си отговорих, подир което се обадих в казиното, поръчах хеликоптера, заведох Кайли да си купи някоя и друга дрешка, после взех краткосрочния заем от федералното правителство и се запътих към хеликоптерната площадка.

И ето че само след шест часа бях в безпътица в Титърбъро, в някакъв порутен хангар, с малолетна, а след малко — и в нарушение на вечерния час. Това, че съм в Ню Джърси, рекох си, е най-малкото ми прегрешение пред закона.

— Значи ли това, че няма да ходим? — изчурулика Кайли.

Погледнах часовника си и тъжно поклатих глава:

— Не знам, Кайли. Наближава девет, а трябва да се прибера до дванайсет.

— Жалко — нацупи се тя.

— Жалко наистина — съгласих се и кимнах съчувствено, след което се замислих дали пък вечерният ми час всъщност е истински вечерен час, а? Строго погледнато — да. Но на практика… — не. Особено пък в неделя вечер, когато подобно безобидно нарушение (като моето) може и изобщо да не бъде забелязано. Е, съществува вероятността фирмата, която следи местонахождението ми, да се обади на моя попечител Пат Мансини, но Пат е свестен мъж и просто ще реши, че гривната сигурно се е повредила. Че нима тези устройства не се повреждат често? Напротив. Пък и на него му е пределно ясно, че сътруднича в качеството ми на свидетел с федералните власти (на страната на справедливостта).

В този момент се появи усмихнатият пилот:

— Повреда в горивомера, нищо повече — заяви с облекчение. — Добрата новина е, че до двайсет минути ще го оправят.

Кайли сграбчи десницата ми и започна да я друса нагоре-надолу, един вид „Урааа! Урааа! Значи все пак ще стигнем до Атлантик Сити!“.

— А коя е лошата? — попитах, подготвен от горчивия си опит.

— Ами късно тръгнахме тази вечер — сви рамене пилотът — и смяната ни с помощника свърши. Ще трябва да изчакаме нов екипаж. Ще пристигнат след по-малко от час.

— Какво означава това? — Запита Кайли, объркана и натъжена.

Идеше ми да й кажа: „Това означава, че такива неща се случват вечно, щом пътуваш с бившия Вълк от Уолстрийт. Щом нещо може да тръгне накриво — задължително тръгва накриво!“. Но вместо това рекох:

— Значи, че ще има да повисим тук още известно време.

— И не тръгваме веднага, така ли? — и пак се нацупи.

Изгледах я и свих рамене.

— Чакай малко да помисля. — И пак си преговорих сценария. Явно беше, че няма да спя с Кайли — прекалено е млада. От друга страна обаче, бях доста добър комарджия и имаше вероятност да спечеля някой и друг долар! — Има ли тука някъде телефон? — попитах пилота.

Посочи ми с пръст автомата на стената.

Благодаря, рекох, и само след секунда оставих съобщение в гласовата поща на Пат Мансини, в което обяснявах, че съм закъсал „в града“, без да уточнявам кой точно, и че ще се прибера или късно през нощта, или рано сутринта. Окачих слушалката и се втренчих в телефона. Дали не сбърках? Не! — рекох си. На Патрик ръцете му са пълни с убийци и изнасилвачи, а аз така или иначе вече съм решил да не спя с Кайли. И с тази мисъл се върнах при Кайли и й се усмихнах благо.

— Готово, скъпа. Заминаваме!

— Йей!!! — изпищя тя и въпросът приключи.

Няма спор, че Доналд Тръмп има най-смотаната прическа отсам Желязната завеса, но копелето явно е наясно как се правят пари. Притежава три казина в Атлантик Сити — „Тръмп Плаза“, „Тадж Махал“ и „Тръмп Касъл“. Лично аз предпочитах „Касъл“, тъй като имаше на покрива си хеликоптерна площадка, която позволява на човек бързо да пристигне и бързо да си тръгне. А това е от огромно значение в град от рода на Атлантик Сити, чието тотално декадентство може да докара изгубилия всичко комарджия до емоционален срив, който да го тласне окончателно да скочи от прозореца.

Тъкмо по тези причини изборът ми бе паднал върху „Тръмп Касъл“, а не на друг от останалите имоти на Тръмп.

И нещо в момента ме човъркаше отвътре.

Откопчах предпазния колан, пресегнах се и отворих плексигласа.

— Извинявай — рекох на вечерния втори пилот и посочих към покрива на „Касъл“, който ставаше все по-малък, докато се отдалечавахме от него. — Няма ли да кацнем на покрива?

— Няма да може — сви рамене той. — Наредиха ни да кацнем на кея. Не знам никакви подробности.

— Хм — измърморих. — Може би го ремонтират.

— Не съм чул такова нещо — отвърна вторият пилот. Няколко минути по-късно двамата с Кайли се озовахме на задната седалка на електромобил за голф, на чийто волан седеше шофьор от „Тръмп Плаза“. До шофьора се кипреше изтупан посрещач от казиното, също с униформата на „Тръмп Плаза“, със страхотен кичур бяла коса и угодническо поведение.

— Станала е някаква грешка — рекох. — Когато се обадих днес следобед, изрично помолих да ме свържат с „Тръмп Касъл“.

— Сигурно е станала грешка — хвърли ми той ослепителна усмивка. — Редовно се случва. Е, и ние сме част от семейство Тръмп все пак, нали така?

— Станало ли е нещо? — попита Кайли. — Виждаш ми се ядосан.

Сграбчих ръката й и я задържах в своята.

— Всичко е наред сладурче. Малка грешка само. Нещо съвсем нормално, когато пътуваш с мен.

А Кайли се разкикоти като ученичка.

— Между другото — обяви сервилният посрещач, — тази вечер видях вашия стар приятел Елиът Лавин. Направо съсипва конкуренцията по масите!

— Искаш да кажеш, че играе в казиното? — попитах, не вярвайки на ушите си.

— Да. Изненадва ли ви? Нима не е компулсивен комарджия?

— Е, разбира се — кимнах бавно. — Но последно чух за него, че бил без пукната пара.

А посрещачът поклати глава и се засмя:

— Е, вече не е — рече с глас на човек, който всичко знае. — Пак изкарва милиони. Притежава някаква хип-хоп модна линия, май се казва… Fat Farm67.

— О! Знам я Phat Farm! — намеси се Кайли, амбициозната бъдеща манекенка.

— Ти пък за какво си ходила на дебела ферма? — не се сдържах да я попитам.

Пусна ръката ми и ме перна по рамото.

— Не става дума за такава ферма, глупчо! Пише се P-H-A-T, което на жаргон значи куул, готин. Например: „Тая мацка е phat!“ или „Това казино е phat!“.

— Май е права — каза посрещачът.

— И аз така мисля — съгласих се и се усмихнах на сияещата Кайли, която попита:

— И кой е този Елиът Лавин?

Спогледахме се с посрещача.

— А, един стар приятел — рекох небрежно. Дължи ми два милиона шибани долари, които възнамерявам моментално да си взема! Доста колоритна личност!

— О — рече Кайли, явно не знаейки за кого става дума. — Трябва да е интересна личност.

Пак се спогледахме с посрещача, а само пет минути по-късно вървяхме с Кайли през казиното, хванати под ръка като двама млади влюбени. Тя не спираше да върти глава във всички посоки, да се блещи на игралните маси, на игралните автомати, на огледалата и блиц лампите. Лицето й притежаваше онова шашардисано изражение, което може да се види, когато петгодишно селянче от щата Айова стъпи за пръв път на „Таймс Скуеър“.

С уверена крачка я поведох право към една маса за крапс68.

Около нея стояха шестима мъже, до един с отчаяното изражение на дегенерати комарджии.

— Гледай сега какво става — рекох на Кайли, след което с дяволска усмивка и заговорническо намигане отворих синия си сак „Найки“ и изсипах върху маста петдесет хиляди долара в брой. После вдигнах очи към боксмана69 — двуметров исполин със засукан мустак, който сякаш нарушаваше закона за земното притегляне — и казах: — Чипове, моля.

Настъпи мигновена тишина. Останалите играчи не можеха да повярват на очите си. Гледайте! Гледайте! Вълка се върна! И гледайте сега какво се викат залагания! Много си ме бива по ефектите! Шибаният им Джеймс Бонд пасти да яде!

Мустакатият исполин се усмихна и разпореди:

— Дайте на господин Белфърт двадесет хиляди долара, докато преброим парите.

И веднага ми връчиха двадесет хиляди в чипове.

Кайли беше сразена.

— Те откъде те познават? — зашепна.

Ама моля ти се! Тук навсякъде ме знаят! Та нали бях Вълка от Уолстрийт, за Бога!

— Това нищо не е — рекох самоуверено. — Гледай сега как ще ги обера тия нещастници! — И се залових да играя.

След пет минути повечето ми чипове вече ги нямаше, а Кайли питаше:

— Те защо постоянно ти вземат чиповете?

Поклатих мрачно глава при вида на осемнадесетте хиляди от парите на властите, които сега бяха струпани на погрешната страна на масата.

— Потръгна ми зле — измърморих. — Но ще си наваксам с останалите трийсет.

В този миг боксманът се приближи с клипборд в ръка.

— Един подпис, господин Б. — При което ми подаде клипборда и писалка.

Със свито сърце се подписах под сумата петдесет хиляди долара на нещо наподобяващо сертифициран чек70. После поех дълбоко въздух и му върнах хартийката. Исполинът кимна веднъж.

— Ще ви помоля да фотокопирам шофьорската ви книжка и сте готов.

— Няма проблем — рекох бръкнах в задния джоб и… — Мама му стара — измърморих, — забравил съм я тая шибана книжка. — Усмихнах се на исполина: — Сигурен съм, че я имате някъде в архивите си, нали?

— Съжалявам, но я нямаме, господин Б. — поклати глава той. — Тук никога не сте играли.

— Хм… — продължих да мърморя, — прав сте. Дайте да помислим… Що не се обадите в „Касъл“ да ви я пратят по факса? Това няма ли да ви свърши работа? — Погледнах Кайли и й намигнах. Вълка от Уолстрийт е цар на решаването на проблеми!

Уви, боксманът отново поклати глава.

— Не става така. Извадите ли над десет хиляди в брой, длъжни сме да ви поискаме документ за самоличност.

Килнах глава:

— Чакайте, чакайте, нещо не разбирам. Значи вземате петдесет хиляди от моите пари в брой, преброявате ги, давате ми чипове, изчаквате ме да изгубя двайсет хиляди, а сега отказвате да ми дадете възможност да си ги спечеля обратно, така ли?

— Горе-долу това е положението, господин Б. — сви рамене исполинът.

Господин Б. ли? Господин Б! Ебаси и подигравката. Ако не беше два пъти колкото мен тоя, така щях да му изтряскам един — право в противния му шибан мустак! Поех дълбоко въздух и казах:

— Добре. Мога ли да говоря с шефа ви? Трябва да има някакво решение на проблема.

— Разбира се! — рече боксманът, доволен, че ще се отърве от топката.

Само пет минути по-късно не само шефът му стоеше пред мен, но и петима костюмари с вид на членове на фамилията Корлеоне. Костюмарите най-неочаквано се оказаха извънредно любезни, готови да услужат и безкрайно търпеливи. Но след сума ти почесване по брадичката шефът на костюмарите, тоест сменният управител, най-накрая постанови:

— Съжалявам, господин Б., но нищо повече не мога да направя, освен да пратя в апартамента ви няколко бутилки шампанско да се почерпите с младата дама. — И ми смигна.

— Хубаво. Чакайте да си взема чиповете и да ги инкасирам. — И погледнах към Кайли. — Хайде, сладур, време е да вървим.

— Окей — съгласи се тя, без да разбира какво става. — Къде отиваме?

А аз с налудничава усмивка отвърнах:

— Първо ще си вземем обратно паричките, после ще отлетим за дома. — Погледнах към сменния управител: — Дали ще бъдете така любезен да поръчате хеликоптера ни?

— Късно е вече — отвърна той и останах с чувството, че се мъчи да прикрие усмивката си. — Хеликоптерът отдавна тръгна обратно за Лонг Айлънд. Но не се притеснявайте. Приготвили сме ви прекрасен апартамент и ще ви пратим някоя и друга бутилка „Дом Периньон“ и хайвер от белуга.

— Чудесно! — изчурулика Кайли. — Умирам за хайвер от белуга!

Изгледах я втрещен.

— Добре! — продължи да се забавлява усетилият болката ми сменен управител. — Да отидем до „клетката“ да си получите парите.

Да бе — рекох си — дай по-бързо да приключваме с тоя кошмар!

— Какви ги плещиш, ма? — едва не се развиках на шестдесетгодишната кранта от другата страна на бронираното стъкло. — Как така не можеш да ми върнеш парите?

— Съжалявам — дойде безличният отговор през лъскавите алуминиеви прорези. — Законът изисква да се легитимирате, преди да ви изплатя дължимата сума.

Съвсем се озадачих. Шашнах се. Не можех да повярвам.

Стоя аз, значи, в „клетката“, с размери на една от тоалетните в „Денис“71, придружен от невръстно момиче, сменен управител, който вероятно е довереник на мафията, и с купчинка разноцветни чипове, на обща стойност тридесет и две хиляди долара, с които нищо не мога да сторя, тъй като дъртата кобила от другата страна на гишето се е вкопчила в някакви там подробности. Умът ми не го побираше.

Обърнах се към сменния управител:

— Направете нещо. Това… е… нередно. — После стиснах зъби и поклатих бавно глава, в смисъл „Накрая някой ще си изпати!“.

Сменният управител разпери длани във въздуха и сви рамене:

— Какво да направя — рече най-невинно. — Законът си е закон.

С обзето от безсилие сърце се обърнах към Кайли:

— Знаеш ли защо подобни гадости ми се случват единствено на мен?

Тя притеснено поклати глава.

— Защото аз самият си ги причинявам, мама му стара! Затова! Колкото и да ме наказва съдбата, все не ми стига. — При тези думи се обърнах към бронираното стъкло и се втренчих подозрително в дъртата кранта. После разкърших врат като човек на ръба на пропастта.

— Виж какво — рекох с логичен тон, надвесих се и облегнах лакти върху черния гетинаксов плот от моята страна на гишето. — В нормални обстоятелства съм най-нормален човек, но нека ти разкажа какво ми се случи снощи, пък ти после решавай дали заслужавам да си получа парите обратно, окей?

Крантата сви рамене.

— Добре — рекох. — Приемам това за съгласие. — И взех да й разправям цялата трагедия — от повредения хеликоптер чак до провала заради забравената шофьорска книжка, като най-старателно избягвах да спомена гривната на глезена ми, заблуждаващото послание до Патрик Мансини, крехката възраст на Кайли, безлихвения ми заем от федералното правителство и — последно, но не и най-маловажно — факта, че съм на свобода под гаранция и че изобщо нямам правото да съм в Атлантик Сити. — Според мен съвсем ясно е, че съм този, за когото се представям. Така че дай ми да си взема парите и да се разделим мирно и тихо, окей? — И хвърлих на дъртата кранта най-сговорчивата си усмивка. — Не искам кой знае какво.

Дъртата кранта ме огледа няколко секунди повече, отколкото може да се приеме за възпитано. После през процепите долетя безизразният й глас:

— Съжалявам. Не мога да ви изплатя нищо, докато не ми покажете документ за самоличност! Така е по закон!

— Да — рекох. — Друго и не очаквах…

Това бяха последните ми думи към дъртата кранта през онази нощ. Или по-точно казано, това бяха последните ми думи за цялата нощ изобщо, ако не се броят приказките ми с Кайли, която се оказа крайно удачна компаньонка за подобно злополучно пътешествие. Аз, естествено, и с пръст не я пипнах. Сега, като се замисля, този факт се дължеше в по-малка степен на членовете на закона, отнасящи се до изнасилване на малолетни, и в по-голяма — на собственото ми чувство за добро и зло. Защото в края на краищата бях избрал съвсем позорен начин да прекарам последното си лято на Медоу Лейн. Съзнавах го не по-зле от всеки друг, но просто не съумявах да се контролирам. Сякаш бях си наумил да се самоунищожа, или по-скоро — сякаш имах нуждата да се самоунищожа.

Може би съм си мислел, че ако стана пръст от пръстта — ако изгоря всичко, което съм притежавал, и във физическо, и в емоционално отношение — ще мога някак си да върна часовника до времето преди „Стратън“, преди поникването на отровното дърво. Може и това да е било. Или просто съм си загубил напълно разсъдъка.

Така или иначе, съществуваха граници, които дори аз не можех да си позволя да премина — едната се оказа Дейв Биъл, а другата — Кайли. И макар да нямаше никаква връзка помежду им, и двата случая ми позволиха да не изгубя и последните останки от самоуважението си.

Щом пристигнахме в Саутхамптън на другата сутрин, поръчах на Кайли такси, целунах я по бузата и я изпратих по пътя й. Съзнавах, че някой ден може пак да я срещна и тогава ще се хапя по задника, задето не се бях възползвал от нея през онази неделна нощ. Момичета като Кайли наистина рядко се срещат в реалния свят, особено пък от хора като мен — с единия крак в пандиза, а с другия — в приюта за бедняци.

В момента седях на кресло във всекидневната си, загледан в Атлантическия океан, и се мъчех да намеря някакъв смисъл в случилото се. Наближаваше обяд, Патрик Мансини не се беше обадил досега, което значеше, че изобщо няма да се обади. Казано накратко, беше ми се разминало.

В този миг телефонът иззвъня.

Боже мили, рекох си, изловиха ме! И със светкавична бързина взех да ровя из ума си за някаква легенда. Трябваше да намеря някакво обяснение… Отвлякоха ме… Ходих до брат ми в Монклер, Ню Джърси, и на връщане се изгубих… Търсех подходящо място за следващата ми среща с Готвача… Точно така!

Телефонът не млъкваше.

Вдигнах безжичния.

— Да — изрекох с отчаян и прокълнат тон.

— Адвокатът ти се обажда — каза адвокатът ми. — Сам ли си?

— В Бога се кълна, Грег — заявих най-праведно, — онова момиче и с пръст не го докоснах! Обади й се и я питай, ако искаш! — И изведнъж осъзнах, че не знам дори телефонния номер на Кайли. Дори и фамилното й име не знаех! Просто я знаех като Кайли… детето.

— Какви ги приказваш? — зачуди се Магнум. — Какво момиче?

— Няма значение — измънках. — Будалках се. Какво става?

— Тази сутрин имах много неприятен разговор по телефона с Джоел Коен.

Устата ми мигновено пресъхна.

— По какъв въпрос?

— Твърди, че вероятно си нарушил споразумението за сътрудничене. Иска среща с теб рано утре сутринта.

Усетих как по продълговатия ми мозък пролази паника, съпътствана от отчаяние. Добре, че бях седнал, та не паднах. „Запази спокойствие! — заповядах си. — Нищо не си направил. Нищичко!“

— Изключено е! — рекох самоуверено. — Той спомена ли нещо по-конкретно?

— Конкретно — не, но останах с впечатлението, че според него си предупредил някого за това, че сътрудничиш. Имаш ли представа за какво става дума?

Да съм предупредил. Ама че странно понятие. Какво може да означава в този контекст? Че съм предупредил, че съм казал някому, че сътруднича? Да, сътрудниченето ми трябваше да остане в тайна, но все пак имаше хора, на които бях длъжен да кажа, като например бившата ми съпруга, родителите ми… Джордж… но никой друг; дори Бо не бях предупредил — предупредил!… На някой от приятелите си да съм споменавал? Не. На Царицата на минетите? Не. На някоя палава Наташка? Не. Никому. На нито една душа. Така че съм невинен.

И с пълна самоувереност заявих:

— Никому не съм казал, Грег. Никого не съм предупредил. Гарантирам ти. Джоел просто си е внушил.

— Хубаво — отвърна той с равен глас. — В такъв случай няма за какво да се притесняваш. Сигурно е станало някакво недоразумение. Още утре сутринта ще се изясним.

— И аз съм убеден, че е недоразумение — рекох бързо. — Къде е срещата?

— В управлението на ФБР. Аз обаче няма да присъствам. Ще ходя извън града да снема едни показания. Но ти не се притеснявай. Ник ще дойде с теб.

— Чудесно — рекох. — Ник е свестен човек. — А и като нямаш какво да криеш, няма и от какво да се боиш, казах си.

Слава Богу!

Осемнадесета главаНемислимото

С изпънати назад рамене, с високо вдигната брадичка и редом с Випускника на Йейл влязох в стаята за поверителни разговори и се подготвих за най-лошото. Още от самото начало забелязах три необичайни обстоятелства. Първо, за днешната веселба бяха пристигнали и четиримата ми тъмничари, а именно: Копелето, Агента маниак, Мормона и, уви, Злата вещица от Изтока, която близо година не бях виждал. Седяха от едната страна на заседателната маса и чакаха аз и Випускника на Йейл да седнем насреща им.

Второто необичайно нещо бе, че и четиримата бяха официално облечени, дори Агента маниак, което при него беше рядкост. Мъжете не бяха свалили саката си, а вратовръзките им бяха стегнати догоре. Облекло, подходящо за съдебна зала. Випускника на Йейл и аз също бяхме с костюми, та дори и Вещицата, чийто черен полиестерен делови костюм плачеше за поправка — като всички останали дрехи в гардероба й.

Третата и най-тревожна особеност бе в това, че като започнахме да си разменяме обичайните любезности, осъзнах, че такива напълно липсват. Копелето се здрависа вяло и нищо не каза. Мормона ме стисна здраво и попита „Как я караш?“ с онзи мрачен тон, с който университетски треньор би съобщил, че освобождава играча от отбора и му спира стипендията. Агента маниак раздруса здраво десницата ми — прекалено здраво, бих казал, сякаш бе добросърдечен римски пълководец, който праща един от войниците си на пълната с лъвове гладиаторска арена. Вещицата пък изобщо отказа да се здрависа с мен.

Седнахме.

— Окей — рече делово Копелето. — Да се заемем с конкретните въпроси. Мишел… — каза кротко и протегна към нея обърнатата си нагоре длан. Вещицата кимна еднократно и му подаде дебелата папка, която държеше в ръцете си. После сложи дребните си ръчички върху масата и започна да върти палците си със светкавична скорост.

Усетих как сърцето ми се преобърна.

Копелето положи папката пред себе си с изключително внимание и се втренчи в нея. Беше затворена със светлокафяв шнур, прокаран през тънко картонено кръгче с размера на монета от десет цента. А Копелето не отлепваше поглед от нея.

Обърнах се объркан към Випускника на Йейл. Той забели очи и сви рамене, един вид: „Правят театро. Нищо не значи“. Кимнах с разбиране и пак загледах към Копелето, който продължаваше да се блещи — театрално — на папката.

Накрая, след една почти безупречна имитация на мразовития правителствен агент с каменното лице от „Матрицата“, на име Агент Смит, Копелето бавно, с идеално равномерно темпо разви светлокафявия шнур на идеални кръгчета, а след като свърши, бавно разтвори папката и се втренчи в най-горния документ.

И без да вдига поглед, каза с мразовития тон на Агент Смит:

— Господин Белфърт: признали сте се за виновен в извършването на почти всеки предвиден от закона вид измама с ценни книжа. — Така е, рекох си. — Манипулиране на акции. Нарушения на практиката при продажба на същите. Фрирайдинг72. Спекулации. Нарушения в смисъла на Правило 10В-573. Валутни нарушения — и вдигна леко глава — и, разбира се, пране на пари. — Побутна документа към моята страна на масата. — Този документ познат ли ви е, господин Белфърт?

Хвърлих един поглед на документа, след което чух агент Смит да казва:

— Защо не помолите господин Дифайс да го прегледа от ваше име, че да не стане някоя грешка?

Изгарящ от желание да им угоди, Випускника на Йейл се надвеси над документа и му хвърли кратък поглед.

— Споразумението за признаване на вината ти — прошепна в ухото ми.

Не може да бъде, Шерлок! Та нали точно това е написано най-отгоре!

Випускника на Йейл ми се притече на помощ:

— Това е споразумението за признаване на вината му, Джоел.

— Искам да го чуя от устата на господин Белфърт — озъби се Агент Смит.

— Това е споразумението за признаване на вината ми — рекох с безжизнен глас.

Агент Смит кимна веднъж, после сведе поглед и пак се втренчи в преписката. Едва след десетина секунди грабна втори документ от върха на купчината и пак го побутна към мен. И вдигна поглед.

— А този документ известен ли ви е, господин Белфърт?

Огледах го за миг.

— Споразумението за сътрудничене.

— Точно така — кимна. — Най-долу на първа страница ще забележите отбелязано с жълт маркер изречение. Моля ви да го прочетете на глас.

— „Обвиняемият се задължава да бъде винаги искрен и честен.“

Търпението на Випускника на Йейл комай се изчерпваше:

— Добре де, какво искаш да кажеш, Джоел? Че не е бил искрен и честен ли?

Копелето се облегна назад на стола си и пусна тънка усмивка.

— Сигурно, Ник. — После ме изгледа. — Кажи ни ти, Джордан? Беше ли искрен и честен?

— Разбира се — отвърнах мигновено. — Защо да не съм? — Огледах стаята и забелязах, че и четиримата ми тъмничари ме гледат вторачено, но безизразно.

Вещицата:

— Искате да кажете, че не сте се опитали да ни заблудите дори веднъж?

Поклатих отрицателно глава, уверен, че няма начин вече да са разбрали за Атлантик Сити. Та то стана едва снощи. Добре де, преди две нощи, но като се изключи това, винаги им бях казвал истината… освен ако… Дейвид Биъл! Бележката! Не! Не може да бъде! Изключено! Изтиках мисълта от съзнанието си. Не бързай с изводите. Той никога не би ме издал. Няма никаква полза от това. А и аз го защитих. Спасих го. Предупредих го! Предупредих! Предупредих!

— Желаете ли да ни кажете нещо? — попита Агента маниак и кръстоса ръце под гърдите си.

— Не! — отвърнах категорично. А след това, не толкова категорично: — Искам да кажа, че всъщност не знам какво очаквате от мен по отношение на… ъъ… честността. — Огледах ги един по един, докато погледът ми се спря върху Копелето. — И за… ъъ… искреността — реших, че съм длъжен да добавя, макар и да нямах представа защо.

Той сякаш надуши кървава следа.

— Дай да бъдем малко по-конкретни — рече търпеливо. — Казали ли сте някога някому, че сътрудничите?

Нож в сърцето! Длъжен съм да ги блъфирам!

— Да — отвърнах самоуверено.

— На кого?

— На родителите ми, като начало. Нали от тях ми е началото. — И сам се изсмях на шегата си. — Това престъпно ли е?

Копелето изобщо не се засмя.

— Не — рече — не е престъпно. Друг?

— Ъъъъ — устата ми започна да пресъхва, — на жена ми, естествено — имах чувството, че устните ми вибрират, — но на нея бях длъжен да й го кажа. По ред причини, имам предвид. Нали и тя трябва да се подпише на документите за конфискацията на имущество — и изведнъж: идея! — и може тя да се е изпуснала неволно пред някоя приятелка. — Като Лори Биъл, ако разбирате какво искам да кажа, която после е казала на Дейв Биъл и от всичко това се е получило едно огромно недоразумение. — Нямам представа всъщност. Не съм й споменавал, че трябва да си мълчи. Моя грешка, вероятно. Това проблем ли е?

— Не. Според мен жена ви е достатъчно умна и разбира какъв е залогът в случая — поклати глава Копелето. На друг да сте казвали?

Запази спокойствие!

— На Джордж — заявих самоуверено.

Копелето погледна към Агента маниак, който поясни:

— Става дума за наставника му по линия на „Анонимните алкохолици“. — Едновременно с това Агента маниак кимна няколкократно с глава — да покаже, че Джордж е на чисто.

Випускника на Йейл не издържа и се намеси:

— Джоел, дай да караме по същество, а? На Джордан му е ясно, че според вас е казал някому, че ви сътрудничи, така че направо си кажете за кого става дума. Да стигнем до корена на нещата.

Копелето сви рамене и с очевидно пренебрежение не обърна внимание на думите на Випускника на Йейл, сякаш дори и дипломата му не признаваше. После ми хвърли една гадна усмивка и попита:

— Джордан, имало ли е случай да сте давали някому някаква бележка?

Боже мой! Потвърждават се най-големите ми страхове! Не съм в състояние да разсъждавам. Трябва да печеля време. И да отричам.

— Изобщо дали съм давал някому бележка през живота си ли искате да знаете? Докато съм бил в гимназията… ъъ… да речем? Или откакто завърших следването си?

— Откакто започнахте да ни сътрудничите — каза Агента маниак, спасявайки ме от собствените ми глупости.

— Никому — отвърнах мигновено. — Всъщност… ъъ… ще трябва да помисля, понеже… ъъ… въпросът е изключително важен. — Млъкнах за миг и ми идеше да побягна. Но колко ли агенти на ФБР има в сградата? Прекалено много. Но пък ако сега е последният ми шанс! Агента маниак може всеки миг да ме закопчае, още докато сме в стаята за поверителни разговори. Копелето ще щракне с пръсти, ще посочи китките ми, а Агента маниак ще извади белезниците с такава скорост, че свят ще ми се завие! Имат ли правото обаче без разрешение от съдия? Може би. Вероятно! Категорично! Налагаше ми се да обсъдя въпроса с Випускника на Йейл. Но пък ако поискам да остана насаме с него, това ще им докаже, че съм виновен. Не става. Трябва да блъфирам. Отричай! Отричай! Отричай!

И продължих да се правя на утрепан:

— Ами имаше един случай, когато бях в Ню Джърси с Гейто и Бренън, ако това имате предвид. След като свършихме да играем голф, написах на гърба на картона с резултатите името на едни акции и го подадох на Денис. Това обаче го има и на записа. Можете да проверите.

— Само ни губите времето — избъбри нервно Вещицата. — Знаем, че ни лъжете. Явно не е трябвало да разчитаме, че от вас може да излезе свидетел.

— Което означава, че няма да има писмо 5К — допълни Копелето.

И пак Вещицата:

— Според собствените ми изчисления ви очакват най-малко тридесет и пет години затвор.

И пак Копелето:

— Но ако си признаете още сега, все ще остане някаква възможност. Може би. — И ме изгледа с каменно лице. — Питам ви за последен път. Подавал… ли… сте… някому… някъде… някаква… бележка?

Моят спасител — Випускника на Йейл:

— Преди да продължим, настоявам да разговарям насаме с клиента си. — И сграбчи ръката ми. — Ела за малко навън, да си поприказваме.

Моят идиотски отговор:

— Няма нужда, Ник. — И се отърсих от хватката му. — Нямам какво да крия. Нищо не съм направил в този смисъл. Кълна се в Бога! Никому никаква бележка не съм давал и съм готов да се подложа на проверка с детектор на лъжата. — Че колко му е на човек да изкара подобен тест. Нали и Шарън Стоун го прави в „Първичен инстинкт“… макар тя да не лъжеше. И все пак… може пък и да не знаят! Може просто да ме изпробват! Нямат нито една улика… освен… Кой прибра бележката — аз или Дейв? Не помня. Но не бива да признавам. Не мога да призная! Призная ли — загивам. А и те може изобщо да нямат представа, че става дума за Дейв! Ако бяха сигурни, досега да го бяха казали. И те искат с блъф да ми изтръгнат признание! Несъмнено!

Последните думи на Копелето:

— Окей. Значи никому никога не сте давали никаква бележка. Добре. — Сви рамене и затвори папката. После се обърна към Випускника на Йейл: — Съжалявам, Ник. Не мога да използвам клиента ти за свидетел. Не може да му се вярва. Щом лъже пред нас, ще лъже и пред журито.

При което Вещицата понечи да рипне от стола си, но я възпря мощният глас на Агента маниак, който се провикна:

— Глупости! — И прикова Вещицата с поглед. — Седни за секунда, Мишел! — После насочи огнения си поглед към мен: — Вижте какво — рече с тон, който досега не беше използвал, — знам точно какво се случи. На вечерята с Дейв Биъл сте му пробутали бележка, на която е пишело: „Не се инкриминирай! Разговорът ни се записва!“. После напуснахте ресторанта и ме излъгахте в очите с думите, че сте сторили всичко по силите си. — Спря и поклати глава, но не с отвращение. По-скоро бе разочарован от мен. Бях най-видният му сътрудничещ свидетел, но го бях разочаровал, а може би и посрамил.

— От самото начало съм откровен с вас, затова сега ви казвам без заобикалки: ако не признаете истината, Джоел ще прекрати споразумението ви за сътрудничене и ще прекарате следващите тридесет години зад решетките. А ако си признаете, той може пак да го прекрати и вие пак да остареете в затвора. — Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. — Но никога не съм ви лъгал, не ви лъжа и сега. Не си ли признаете, никакъв шанс не ви остава!

Випускника на Йейл насмалко да скочи от стола си:

— Окей — извика с глас на границата на писъка. — Искам пет минути с клиента си — на четири очи! — После посмекчи тона: — Ще замоля всички да изчакате в коридора, докато се съвещая с клиента си!

— Разбира се — каза Копелето. — Говорете колкото си искате, Ник.

На излизане Агента маниак улови погледа ми и бавно ми кимна. „Избери правилния ход“, говореха очите му. После излезе.

— Значи мога да предполагам, че наистина си го направил — заяви адвокатът ми.

Огледах стаята за поверителни разговори, голите стени без прозорци, евтините служебни бюра, евтините кожени кресла и празната гарафа за вода в единия край на масата и се запитах дали разговорът ни не се записва.

Улових погледа на Випускника на Йейл и с уста оформих безмълвно думите: „Може ли да се говори?“.

Випускника на Йейл ме изгледа с невярващ поглед. След няколко секунди отвърна:

— Да, Джордан. Можеш спокойно да говориш. Каквото и да кажем, ще се счита за поверителна информация.

— Да бе — измърморих. — Явно никога не си ходил на кино. Та това е най-старият трик на света. Полицаите излизат навън и чакат да направиш самопризнание. След което се втурват обратно и ти казват „Аха! Гепихме ли те!“.

Випускника на Йейл килна глава и ме изгледа така, както се гледа някой току-що откачил. После каза:

— В тази стая няма подслушвателни устройства. Имам дългогодишен стаж във федералната прокуратура, където вършех точно онова, което Джоел сега върши, така че можеш да ми вярваш. Е, и? Даде ли бележка на Дейв Биъл?

Отричай! Отричай! Отричай!

— Какво от това, ако съм дал? — попитах заядливо. — Не казвам, че съм му дал, но след като те го твърдят, какво от това, ако съм я дал?

— Ще сме изправени пред сериозен проблем — отвърна ми. — Джоел може да прекрати споразумението ти за сътрудничене, а това означава да те осъдят без наличието на писмо 5К.

Спокойно! Твоята дума срещу неговата!

— Това са глупости, Ник! Как могат да докажат, че съм подал бележка на Дейв Биъл? Нали аз отричам, а те твърдят противното. А дори и самият Дейв да им сътрудничи, кой може да каже, че не той лъже, а аз? — И поклатих праведно глава. — Така де! Нали не може да ми откажат писмото 5К при отсъствие на доказателства?

— Не е толкова просто — сви рамене Випускника на Йейл. — Ако смятат, че лъжеш, пак може да не го напишат, макар да ме съмнява, че в случая точно това ти готвят.

— Какво искаш да кажеш?

— Предполагам, че наистина имат някакво доказателство, или поне така смятат, иначе нямаше толкова да се репчат. — Млъкна за миг и сякаш се замисли. След секунди продължи: — Окей, да приемем само за миг, че наистина си му дал бележката. Къде щеше да се намираш в подобен момент?

Невероятно! — рекох си. Дори в такъв прокълнат миг не преставах да се дивя на усуканото естество на американската правна система. Най-елементарният факт: ако признаех пред адвоката си, че наистина съм дал бележката на Дейв Биъл, той няма да е в правото си да ме представлява, в случай че продължа да лъжа. Поради тази причина ни се налагаше да разговаряме „хипотетично“, та адвокатът ми да се помъчи да напипа по кои точки съм най-уязвим. След което да ми помогне да си съставя възможно най-шантавото обяснение, отговарящо на известните факти.

— Най-вероятно щях да съм в някой ресторант — отвърнах.

— И защо смяташ така?

— Защото тъкмо на такова място се срещнахме.

— Окей — кимна той. — И как се казва ресторантът?

— „Ла Каракала“. В Лонг Айлънд, близо до Съйосет.

— Имаше ли много хора в ресторанта?

Усетих го накъде бие.

— Не. Само неколцина клиенти и нито един агент на ФБР. Убеден съм.

Випускника на Йейл кимна в знак на съгласие.

— В това отношение вероятно си прав. От доста време им сътрудничиш и съм убеден, че Коулмън ти има доверие. — Млъкна за миг, а последните му думи увиснаха във въздуха като отровен газ иприт. Да, наистина не бях оправдал доверието на Агента маниак. Той винаги бе прям с мен, а аз яко го преебах! Но пък постъпих като Човек. Запазих самоуважението си. И ето докъде я докарах!

А Випускника на Йейл продължи:

— Добре, само за идеята да приемем, че наистина си му подал бележка, без никой да те види. Има ли вероятност да сте казали нещо инкриминиращо, което да се е записало? В смисъл — Дейв Биъл би ли реагирал на бележката? Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Разбирам те. Ти за глупак ли ме имаш? Че съм му пъхнал бележката ей така, без никакво предупреждение ли? Но съм убеден, че не в това е проблемът. Имам предвид, че ако се решех на подобен риск, щях първо да се огледам из ресторанта да не би някой да ни следи, след което щях да му дам някакъв знак — например да сложа пръст пред устните си или нещо от тоя род. Във всеки случай в записа няма нищо необичайно с изключение на това, че Дейв не се самоинкриминира. Но и това не е необичайно в крайна сметка. С Гейто например проведох четири-пет срещи, без той да се самоинкриминира. Така че опираме до моята дума срещу думата на Дейв, нали така?

— Много внимателно те слушам — разсъждаваше Випускника на Йейл, — но нещо не ми се връзва. — Млъкна за миг, после каза: — Кажи ми още нещо: ако му беше дал бележка, щеше ли после да си я вземеш, или той щеше да си я запази като сувенир?

От гърдите ми се отрони тежка въздишка.

— Не съм сигурен, Ник. В смисъл, бих предположил, че той просто би я изхвърлил, но откъде да знам? — Спрях и иронично поклатих глава. Направо не можех да повярвам! Бях защитил приятеля си, а той за благодарност ме беше изпортил! Магнум от самото начало е бил прав, Агента маниак — също. Бях се проявил като първия глупак и сега щях да заплатя с живота си. — Чакай и аз да те питам нещо, Ник. Какво може да стане, ако не ми дадат писмо 5К? Наистина ли ще трябва да лежа цели тридесет години?

— Да — отвърна моментално той, — а може и повече. Освен онова, по което вече си се признал за виновен, Джоел ще ти тръшне и нови обвинения: възпрепятстване на правосъдието, подвеждане на федерален служител и още няколко от този род. Ние в никакъв случай обаче не бива да допуснем подобно нещо. На всяка цена трябва да попречим на тази работа да излезе оттук. — И приятелски положи длан на рамото ми. — В качеството си на твой адвокат съм длъжен да знам още отсега: даде ли бележка на Дейв Биъл?

— Да, Ник — кимнах тъжно. — Дадох му, а там пишеше точно онова, което цитира Коулмън. — И тихичко се изсмях. — Да ти кажа честно, не ми се вярва, че след като съм рискувал толкова много за някой приятел, съм се докарал до сегашното положение.

— Мога ли да знам защо го направи? — попита Випускника на Йейл.

— Има ли някакво значение?

— Разбира се, че има! — възкликна изненадано той. — Ако си искал да опазиш Дейв Биъл, понеже съхранява твои пари или се каниш заедно с него да извършиш някакво престъпление, нещата ще приключат зле. Но ако е било просто криза на съвестта, от която не печелиш нищо, освен някакво лъжовно чувство за самоуважение, струва ми се, че бихме могли да намерим някакъв изход. Та по каква причина го стори? Защото криеш още нещо или само защото ти е приятел?

— Второто — рекох категорично, макар да се чувствах като лъжливото овчарче. — Кълна ти се в Бога, Ник! — Мама му стара! Вече се заклех веднъж днес, след което излъгах! — Искам да кажа, този път наистина се кълна в Бога! Никаква друга изгода нямах освен тази да помогна на приятеля си. Нищо повече. Отидох на срещата с единственото намерение да накарам Дейв да проговори, но докато седях на масата, нещо ми стана. Едва ли мога да ти го опиша. Като го гледах, си представих какво всъщност трябваше да излезе от „Стратън“. Усетих вината си за това, че лично аз го бях корумпирал. Разпалил бях алчността му с тъпите си речи на събранията. И за разлика от останалите, срещу които бях сътрудничил, Дейв ми беше приятел — или поне така си мислех тогава. Сега обаче вече знам, че приятели не съществуват — както не съществува и лоялността — и че всяка коза е за своя крак! — Поклатих гневно глава. — Заради което вероятно ще прекарам остатъка от шибания си живот в пандиза! — Млъкнах и се опитах да се овладея. — А какво ще кажат децата ми? — И поклатих невярващо глава. — Чандлър и Картър. О, Божичко — какви ги надробих!

Випускника на Йейл положи длан върху рамото ми и ме потупа няколкократно.

— Окей — рече. — Сега следва да закърпим положението, да разчистим бъркотията.

— И как ще стане то?

— Като начало ще трябва веднага да си признаеш пред тях. Не можем да си позволим това нещо да ни е в тежест и след днешния ден.

— Така ли мислиш? Ами тоя Джоел ме мрази до дъното на червата си бе, Ник. В мига, в който си призная, ще прекрати споразумението ми за сътрудничене. Убеден съм. — Млъкнах за миг — да преценя краткосрочните последствия. — Трябва поне още веднъж да видя децата си. Само веднъж, преди да ме напъхат зад решетките. Само да ги целуна за сбогом и да им кажа, че ги обичам.

— Разбирам те — изрази съчувствие той. — И съм убеден, че ако изляза и кажа на Джоел, че имаш да му казваш нещо, той ще се съгласи да не предприема никакво непосредствено действие, а поне да го премисли до утре.

— И какво ще стане после? Ти как щеше да постъпиш в подобна ситуация?

— Аз ли как щях да постъпя? — разсмя се той.

— Точно така — изгледах го с абсолютна сериозност. — Ти как щеше да постъпиш? Щеше ли на мига да ми прекратиш споразумението за сътрудничене, или просто щеше да ме шляпнеш през пръстите?

— В никакъв случай не бих прекратил споразумението ти — отвърна ми мигновено. — Последствията са прекалено сурови. И бих казал, че деветдесет на сто от помощник федералните прокурори мислят по същия начин. — И сви рамене. — За жалост Джоел не попада в тези деветдесет процента, но това не означава, че ще прекрати споразумението с теб. Просто искам да ти кажа, че повечето помощник федерални прокурори не са толкова непреклонни, колкото Джоел.

Но да се върнем на въпроса ти. На негово място най-вероятно щях да ти отправя строго предупреждение — или, в най-лошия случай, да те накарам да се признаеш за виновен и по още едно обвинение — например за подвеждане на федерален служител или за възпрепятстване на правосъдието. Моята цел би била да ти дам урок, а и да убедя журито, че вече сме те наказали за стореното.

— Какво жури? Нали вече ще съм се признал за виновен?

— Не говоря за твоя процес — поклати глава той. — Имам предвид журитата, пред които ще се явяваш като свидетел на обвинението. Недей се заблуждава: всичко това ще излезе наяве по време на кръстосаните разпити. И те затова сега са толкова бесни! Сто на сто са наясно, че си го сторил от добра подбуда. Просто си искал да опазиш приятеля си.

Както и да е, дай ми разрешение и ще изляза веднага да им кажа, че си готов да се разкаеш. След което двамата с Грег ще запретнем ръкави, за да те измъкнем — и то без да жалим никакви усилия. Защото щом Грег разбере какво е станало, той със сигурност още довечера ще се върне. И рано утре сутринта ще се забием във федералната прокуратура да пледираме по твоя случай. Ако се наложи, до най-високо ниво ще стигнем. Радваме се на прекрасни отношения с шефа на криминалния отдел, който в крайна сметка ще трябва да парафира рапорта на Джоел. А ти междувременно вземи да се обадиш на Коулмън и го помоли да каже някоя добра дума за теб. Знам, че двамата сте в добри отношения. От няколко източника вече дочувам, че той силно ти симпатизира и те уважава.

— Може да е било вярно навремето — рекох мрачно, — но вече не е така. Аз наистина напълно го предадох. — И поклатих засрамено глава. — Не знам как ще го погледна в очите. — Прехапах долната си устна, ужасен от мисълта. — Сигурно ме мрази вече до дъното на душата си.

— Амиии — проточи Випускника на Йейл с тънка усмивчица. — Изобщо не те мрази. Дори се обзалагам, че е съвсем наясно със ставащото тук. Не си мисли, че си първият сътрудничещ, който е попаднал в такова положение. Много по-често се случва, отколкото си мислиш. Поне сърцето ти си е било на мястото. И макар Коулмън никога да не го признае, сигурно сега те уважава повече, отколкото преди. Аз също — намигна ми. — Така че ни остава да се справим единствено с Джоел — да предотвратим по всякакъв начин прекратяването на сътрудниченето ти. Оттам нататък — каквото дойде.

Кимнах, изпитвайки вътрешно удовлетворение, че бях наел за мои защитници фирмата „Дифайс, О’Конъл енд Роуз“. Те бяха не само първокласни юристи, но и приятели, от каквито напоследък изпитвах силен недостиг. Естествено, все още бе налице вероятността Копелето да прекрати — или най-малкото да се опита да прекрати — споразумението за сътрудничене, но докато в ъгъла ми стояха Ник и Грег, а с малко повечко късмет — и Агента маниак — шансовете ми нямаше да са съвсем изгубени.

Пет минути по-късно тъмничарите ми се завърнаха в стаята за поверителни разговори и аз захванах да се кая в продължение на тридесет минути, през които им разказах всичко.

Стори ми се, че Копелето възприе нещата добре, макар да не прояви никакви емоции, а накрая само каза на Ник, че ще се свърже с него до няколко дни. За моя най-голяма изненада Вещицата и Мормона отказаха да се намесят.

А Агента маниак бе необичайно тих.

Първоначално мълчанието му съвсем ме съсипа, понеже реших, че съм разрушил завинаги всичката добра воля, която бях успял да изградя у него. Та нима не се подиграх с доверието му! Лъжех го, докато го гледах в очите — и то не само когато му предавах касетата със записа, но и когато ме конфронтира тук, в стаята за поверителни разговори. Така че имаше пълното право да забрави телефонния ми номер и да си извади съответните поуки.

Оказа се обаче, че не съм прав — той просто пазел мислите си за по-късно, когато останахме насаме. А това се случи само след десет минути, когато той ни изпрати заедно с Випускника на Йейл със служебния асансьор, през фоайето, залято от тъмнокожи мрачни полулегални чужденци, а оттам — на улицата. Тогава Випускника на Йейл тръгна наляво към метрото, а ние двамата с Агента маниак — надясно към паркинга.

Наближавахме Бродуей, зад гърба ни се извисяваше „Федерал Плаза“ 26, когато Агента маниак закова на място, плесна ме по бицепса и запита:

— Абе какво ти става, мама му стара? Да не си нещо откачил?

И аз заковах на място.

— Да — рекох. — Май откачих.

Агента маниак премина в настъпление:

— Яко си го закъсал засега! Даваш ли си сметка каква тежка битка ти предстои с Джоел? Божичко, ти май изобщо не схващаш! Направо си играеш с живота си! — Стисна устни и поклати глава. — Не мога да го повярвам! И то след като си заложих главата в торбата заради теб да пледирам шибания ти казус пред Джоел, пред шефа ми, пред неговия шеф и пред всички останали в тая сграда!

А имаш ли изобщо представа какво количество хартия съм изписал по шибания ти случай? — И пак гневно поклати глава. — Невероятно! — продължи да мърмори. — А какво ти казах оная вечер, когато беше разстроен, че те подготвям да записваш Биъл? Кажи де, нали уж имаш фотографска памет! Кажи ми бе, гений такъв: какво точно ти рекох?

С подвита опашка:

— Каза, че при аналогична ситуация и той би постъпил по същия начин. И излезе прав. Просто не знам какво повече да кажа. — Спрях, ровейки в съзнанието си за точните думи. — Не те ли интересува поне защо го направих?

— Не се хаби — отвърна ми натъртено. — Пък и вече знам защо си го сторил. И тъкмо затова сега разговарям с теб тук, навън, а не в някоя затворническа килия. — И продължи да клати глава. — Както и да е, кашата я забърка ти, а сега аз ще трябва да те оправям. Много съм ти благодарен!

Не се сетих за подходящ отговор, затова рекох:

— Приятел в нужда се познава.

— Да бе — замърмори. — И ти си ми бил приятел! Боже мили! При сътрудничещ като теб на кого му трябват врагове? — И още клатене на главата. — Слушай много внимателно какво ще ти кажа: не мога да ти обещая нищо конкретно, но ще направя всичко по силите си да ти спася кожата. В знак на благодарност си длъжен да преминеш на ново, много по-качествено ниво в сътрудниченето си. Дотук се справяш добре, но само толкова. Можеш много повече, далеч повече. Знам на какво си способен, знае го и Джоел. А това е единственото, което може да ти помогне. Накратко казано, знаеш кои са целите ни. Така че, като се прибереш довечера у дома, искам да си напънеш мозъка и да измислиш как да стигнем до тях. Та докато увещавам Джоел да те помилва, да мога да му кажа, че си готов да сътрудничиш на ново, много по-високо ниво. Разбра ли?

— Идеално — рекох. — А ти от самото начало беше прав: на този свят няма лоялност. И всеки предава останалите. — При което се ръкувахме и се разделихме.

Най-необичайното обаче тепърва предстоеше. Вечерта, след като накарах Джордж да се обади на Елиът Лавин и да го попита дали не може да ми изплати поне част от дължимата сума, от която имах въпиюща нужда, Джордж остави слушалката само след една минута и рече с невярващ глас:

— Според приятеля ти Елиът на теб в затвора пари няма да ти трябват. Каза да ти пожелая всичко хубаво и да вървя да си го начукам. После ми затвори телефона.

Чудесно, рекох си. На този свят има доста хора, с които извършвах престъпления и които смятат, че им се е разминало. Е, имат много здраве.

Деветнадесета главаСвръхпредателят

Беше горещ вторник в началото на август и над остров Манхатън се стелеше такава гъста супа от задух, че към десет сутринта човек буквално усещаше атмосферата върху кожата си. В кантората на „Дифайс, О’Конъл енд Роуз“ обаче цареше безупречен хлад! Климатиците на сградата работеха на максимални обороти, а ние тримата разчопляхме събитията от изминалите седем дни.

За разлика от адвокатите ми, бях облечен подходящо за жегата: бяла блуза с разкопчана яка, светлобежов къс панталон за голф и кожени яхтсменски мокасини. Естествено, бях си обул и чорапи — да крият гривната около глезена ми от любопитни очи. В момента центърът на сцената бе зает от Магнум, който описваше подробно преговорите си с моя добър приятел Копелето.

— Възпрепятстване на правосъдието — обяви той гордо и се опъна на високата облегалка на коженото си кресло. — Признаваш се за виновен по този пункт и излежаваш допълнително тридесет месеца. Но — вдигна десния си показалец — получаваш писмото си 5К, с което избягваш решителната битка със Сатаната. — Кимна еднократно. — Страхотен резултат, Джордан, особено като се вземе предвид с кого си имаш работа.

— Да — съгласих се, — и като се има предвид собствената ми огромна идиотщина. — Поклатих невярващо глава. — Казвам ви, по-голяма простотия през живота си не съм вършил. — Продължих да клатя глава. — Останалите изобщо не могат да се сравняват. — Обърнах се към Випускника на Йейл и му хвърлих любезна усмивка.

— Ако не беше ти, Ник — рекох му, — щях да умра преди края на деня. Страхотен беше, от начало до край.

— Много мило от твоя страна, че го казваш — вдигна вежди Випускника на Йейл, — но готов ли си да се закълнеш пред Бога, че наистина беше така? — И се разсмя. — Или си готов да се подложиш на проверка с детектор на лъжата?

— Еби се в гъза, Ник! Всички виновни се изразяват по този начин, когато са ги натикали в ъгъла. Това си е биологичен рефлекс. По същата причина и медузата ужилва минаващия покрай нея плувец. С какво е виновна пък тя? — свих рамене.

— Кой? — попита Магнум. — Медузата ли?

— Да, медузата, а в случая — аз. Постъпих така, както всеки интелигентен човек би постъпил на мое място. Лъгах като ненормален, докато накрая не ми остана друг избор, освен да си призная. След което ги помолих за прошка. Няма друг начин. — И пак свих рамене.

— Може и да си прав — съгласи се Випускника на Йейл, — но то е известно и на Джоел.

— Кое му е известно?

— Че всички виновни се кълнат в Бога.

— Ааа… но предлагат ли всички виновни да се подложат на детектора на лъжата? — И му смигнах заговорнически. — Не схващаш ли, Ник: аз не съм като другите!

Пълно мълчание.

— Та какво да ви кажа в края на краищата? Вие сте върхът! А на теб, Ник… толкова съм ти задължен, че съм готов да пренебрегна последната ти обида и да подобрим още повече взаимоотношенията си. — След което се обърнах към Магнум. — Та кога, Грег, ще трябва да се призная за виновен по най-новото обвинение?

— Някъде през есента — отвърна, — макар че ще гледаме да забавим топката колкото се може повече. Не забравяй, че писмото 5К няма да третира обвинението за възпрепятстване на правосъдието, така че Глийсън ще е длъжен да стовари отгоре ти цялата сила на закона.

Но пък постъпих като Човек!

— Е, две и половина години не са кой знае каква цена за самоуважението, което си запазих. Даже ми се струва, че когато някой ден обясня положението на Картър, той ще се гордее с мен — особени погледи и от двамата ми адвокати, — а може и да не се гордее. Както и да е, предпочитам цялата работа да приключи колкото се може по-бързо. Разбирате ли ме?

Магнум продължаваше да ме гледа втренчено, със стиснати устни. Погледнах Випускника на Йейл. И той ме гледаше по същия начин.

— Окей — рекох, — кажете ми къде бъркам.

— Ами… — обяви исполинът тенор — за начало нека ти обясня как минаха нещата вчера във федералната прокуратура. На съвещанието присъствахме петима: Ник и аз и, разбира се, Джоел, а освен това Коулмън и някой си Рон Уайт, назначен съвсем отскоро за шеф на криминалния отдел.

— Така ли? — възкликнах. — Знам го него! Веднъж ме разпитва по друго дело. Много свестен човек. Жалко, че не ми се падна той за помощник федерален прокурор вместо Джоел.

Магнум кимна в знак на съгласие.

— Хубаво щеше да е, ама не стана. Така че сега ще трябва да се преборим с Джоел, а съответно и Джоел да се пребори с теб. Но колкото и свестен да е Рон Уайт, все пак ще се съобрази с мнението на Джоел.

— Бях останал с убеждението, че Джоел скоро ще напуска.

— Така е — потвърди Магнум, — затова и не бързаме да се признаваш за виновен. Защото, ако успеем да изчакаме напускането му, ще имаме възможност да водим нови преговори със следващия помощник федерален прокурор, който, надяваме се — и Магнум намигна, — ще прояви повече съчувствие по нашия казус.

— Великолепно! — възкликнах. А и каква двуинстанционна правораздавателна система си имаме само — умопомрачителна! Защото, ако бях някой бедняк, че дори и човек от средната класа, вече щях да мръзна в някоя килия със светлата перспектива да изкарам там близо тридесет години.

Випускника на Йейл каза:

— Първата ни цел ще е да сведем „възпрепятстване на правосъдието“ до значително по-леко обвинение — от рода на подвеждане на федерален служител.

— При което затворът не е задължителен — допълни Магнум с леко смигване.

— Точно така — потвърди Випускника на Йейл с хладно вдигане на рамене. — Естествено, най-доброто би било да ги убедим да се откажат от цялото разследване, но това не ми се струва реалистично. Джоел вече е пуснал духа от бутилката и това — федералната прокуратура да се обърне на сто и осемдесет градуса — ще се възприеме като проява на нерешителност.

Влизайки в ролята на адвокат на дявола, рекох:

— Думите ви звучат логично, но какво ще стане, ако следващият помощник федерален прокурор се окаже по-лош и от Джоел? Има ли вероятност да се отметнат и от сегашното споразумение?

— Хубави два въпроса — отвърна Магнум. — Но положението ти в никакъв случай не бива да се влошава повече. Възпрепятстването на правосъдието само по себе си е доста тежко обвинение и съм сигурен, че и Рон Уайт ще се съгласи с мен. А и за нас всеки друг ще е по-подходящ от Джоел Коен, с изключение на Мишел Аделман. Изключено е обаче тя да се заеме със случая ти, тъй като си има достатъчно работа да тероризира Виктор Уонг. При повечето помощник федерални прокурори щеше да ти се размине със строго предупреждение, но по някакви си негови причини Джоел ти има зъб.

— Прекалено емоционално е обвързан с разследването ти, мен ако ме питаш — каза Випускника на Йейл.

А освен това е и тъп задник, рекох си.

— С други думи — продължи Випускника на Йейл, — толкова отдавна те преследва, че в много по-голяма степен е свикнал да те смята за „бивш мошеник“, ако мога така да се изразя, отколкото за „почтения гражданин, в който си се превърнал“, което е точното описание.

— Абсолютно вярно формулирано, Ник — намеси се Магнум. — И тъкмо поради това е важно да изчакаме. Следващият помощник федерален прокурор няма да е обвързан с миналото ти. Ще познава единствено Джордан Белфърт, който е от отбора на САЩ.

— Ами Коулмън? — попитах. — Той ме преследва повече време, отколкото всички останали, взети заедно.

— При агентите на ФБР нещата стоят другояче — поясни Ник, — особено в случаи като твоя, където липсва насилие. Имаш репутацията на страхотно умен човек и Коулмън те уважава. Не си някакъв обикновен глупак, нарушил закона.

— И за твое сведение — добави Магнум, — Джоел не прекрати споразумението ти именно благодарение най-вече на Коулмън. Той вчера те защити много солидно. Подчерта, че с изключение на бележката ти до Дейв Биъл, си се оказал първокласен сътрудничещ. Каза също, че с него в момента работите по някакво много важно разследване. Имаш ли представа за какво става дума?

— Да — кимнах, — Гейто и Бренън. Досега не сме отбелязали някакъв особен напредък, но много скоро ще постигнем пробив. В интерес на истината оттук отивам на среща с Коулмън. Нося му едно подаръче.

— Какво по-точно?

Кимнах и стиснах зъби, вбесен от доскорошната поредица измени от хора, имали някога нахалството да се наричат мои приятели.

— Рецепта как по-добре да сготви Готвача — отвърнах хладно, понеже при аналогична ситуация и той би постъпил по същия шибан начин спрямо мен.

Стори ми се съвсем подходящо, че се намираме в Бруклин Хайтс, когато най-сетне разказах на Агента маниак историята на запознанството ни с Графинята и за това как тя в крайна сметка ме отне от Дениз. Защото тъкмо на това място, в този замогнал се отскоро район, само на няколко преки от федералната прокуратура в тази посока и на няколко преки от федералния съд — в другата, се състоя първата ни среща с Графинята.

По онова време тя живееше под наем в едностаен апартамент в една кооперация на „Джоралимън Стрийт“, съвсем близо до китайския ресторант, в който в момента обядвахме с Агента маниак. Явно гнусотата на личния ми живот нямаше да е основна тема на днешния ни разговор, но се считах длъжник на Агента маниак след всичко, което беше сторил за мен. А и кой пламенен американец — пък бил той и агент на ФБР, би се отказал да чуе подобна история — с основни съставки секс, дрога, алчност, похот, развод, изневяра и блондинки? Стигнал бях докъм средата на описанието как пътищата ни се бяха пресекли за пръв път.

— … Вдигах щури купони във вилата си на брега, при това всеки бе добре дошъл. Достатъчно бе да се явиш, да се усмихнеш — и моментално се включваш във вихъра. Не съм чувал за друг, по-страхотен метод за наемане на работна ръка. — Млъкнах, отхапах от палачинката със свинско мушу, която току-що бях навил, сякаш е джойнт, докато Агента маниак налапа вилица, отрупана с любимото му пиле чоу-мейн.

След няколко секунди отбелязах:

— Прав си, страхотна кухня имат.

— А и цените им са безбожно ниски — кимна Агента маниак. — Честно казано, не мога да си обясня как това заведение още не е банкрутирало. Все пак наемите в този район са доста високи.

Свих рамене и констатирах очевидното:

— Сигурно плащат на сервитьорите по шест цента на час и ги заплашват, че ако се оплачат, ще убият близките им в Китай.

— Вероятно — съгласи се той. — Но пък единствено така може да се постигне цена от пет долара и деветдесет и пет цента за порция чоу-мейн, нали! — Загреба отново и задържа вилицата в очакване във въздуха: — Карай нататък.

Кимнах и оставих палачинката върху чинията си:

— В началото купоните бяха сравнително скромни — по няколкостотин души, да речем, но с течение на времето започнаха да прииждат с хиляди. И както всичко останало, свързано със „Стратън“, всеки следващ купон трябваше да е по-декадентски от предишния.

— Защо? — положи вилицата си Агента маниак.

— Ами човек постепенно претръпва. Каквото ти се е струвало щуро през 1989-а, през 1991-ва вече ти изглежда доста кротко. А освен това „Стратън“ бе едно самостоятелно общество, нещо като Древния Рим, сплотено от жаждата да бъде свидетел на покварата. В Рим хранели лъвовете с роби; в „Стратън“ мятахме джуджета по мишена от велкро. — Спрях, взех палачинката и отхапах.

Както и да е, първите ни купони бяха сравнително безобидни: диджеи пускаха музика, народът танцуваше, барът действаше, имаше някой и друг ордьовър, може би тук-там по малко дрога, но нищо повече.

Само след няколко години обаче лудницата стана пълна: у дома ми присъстват няколко хиляди души, тълпата направо прелива на улицата и на плажа, задната веранда буквално се огъва и заплашва да се срути. По „Дюн Роуд“ е изключено да минеш — пълен е с натаралянкани и надрусани стратънци под надзора на уестхамптънските полицаи, та купонът да тече независимо от оплакванията на съседите.

През цялото това време свири оркестър на живо, жонгльори жонглират, проститутки проституират, стриптийзьорки се разсъбличат, акробати въртят салтоморталета, насред всички се размотава едно джудже по гащеризон — ей така, за майтап, а на самия плаж огромни зеленушки74 и още по-огромни омари си съжителстват върху скарата с печено прасенце с ябълка в устата. И за да е сигурно, че никой няма да остане жаден, из тълпата се движат две дузини голи до кръста сервитьорки и разнасят върху подноси от чисто сребро чаши с шампанско „Дом Периньон“.

— Боже мили! — измърмори Агента маниак и отново загреба от пилешкото.

— Така или иначе, с Надин се запознах през уикенда на четвърти юли 1990 година, когато нещата още бяха сравнително кротки, така че тя не си загуби съвсем ума при първото й посещение в дома ми. Завари ме да играя билярд във всекидневната с Елиът Лавин — добре, че се сетих! — който, между другото, в момента трупа ново състояние.

— Така ли? — зачуди се Агента маниак и остави вилицата си. — А пък аз мислех, че е банкрутирал напълно.

— Вече не е! — поклатих глава. — Чух, че пак е разперил криле. — Естествено, предпочетох да премълча къде и от кого съм го чул. — Бизнесът му с конфекцията отново е потръгнал; не знам никакви подробности, но разправят, че печелел милиони.

— Невероятно — рече Агента маниак, — като се има предвид що за дегенерат е тоя човек.

— Така е — съгласих се, — но доколкото познавам Елиът, той вероятно и до днес внася контрабандно валута от Хонконг. — Свих рамене. — Честно казано, много съм изненадан, че вие двамата с Джоел така и не му обръщате внимание. Защото от него получавах по-големи рушвети, отколкото от всички останали, взети заедно.

— Много трудно разследване се очертава — сви рамене Агента маниак. — Преди време иззехме банковите му извлечения, но се оказа, че при такова масово движение на пари в брой по сметките е невъзможно да се установи някаква схема. В този смисъл е бил изключително удачен в ролята му на „миша дупка“.

— Нима? — контрирах го. — Защото аз например си спомням един случай, когато секретарката му беше натъпкала един сак със седемстотин хиляди долара в брой и го беше дала на шофьора ми Джордж да ми го предаде. И знам със сигурност, че сумата е била изтеглена същия ден от Банк ъф Ню Йорк, стигнала е директно до секретарката му, от нея — до Джордж, а от Джордж — до мен.

— И откъде ти е известно всичко това? — изкриви устни Агента маниак.

— От това, че секретарката му се обади да ми съобщи, че току-що била изтеглила сумата от банката, та да съм прател Джордж да я прибере, преди Елиът да я е проиграл. А Когато Джордж тръшна сака пред мен, от челото му се стичаха едри капки пот и погледът му беше един такъв — особен. На мен никога нищо не ми спомена, но казал на Джанет, а тя — на мен. Явно го обзело любопитството, та отворил сака и насмалко щял да припадне. — И свих рамене. — Така че достатъчно ще е да връчиш призовки на секретарката на Елиът, на Джордж и на Джанет, да изземеш банковите извлечения и всичко ще си дойде по местата.

Агента маниак ме изгледа втренчено за секунда. После нагреба от чоу-мейна и задъвка. Безмълвният му отговор гласеше: „Ще проверя. Продължавай да разправяш за себе си“.

Поех дълбоко въздух:

— Та ние с Елиът играем на билярд, когато Главчо се втурва задъхан: „Ако знаеш каква мацка пристигна с едно ферари! Направо несравнима!“. Но понеже го казва Главчо, аз, естествено, не разчитам особено на оценката му. Той обаче буквално ме завлече до вратата. И така видях за пръв път Надин.

Усмихнах се при спомена:

Почувствах се точно като Майкъл Корлеоне в „Кръстникът“, когато за пръв път съзира Аполония да върви през маслиновата горичка в Сицилия, а него сякаш гръм го поразява. Та и аз така с Надин — направо заглавието не можах да си кажа. — Млъкнах и огледах палачинката си — дали да отхапя още един път или не. Вдигайки поглед, осъзнах, че съм загубил апетита си. — Най-впечатляващото у нея бяха краката й. Винаги съм обожавал краката на Графинята. И дупето й. По-кръгло е и от задника на пуерториканка, не знам дали ти е направило впечатление. — И му намигнах.

А Агента маниак се разсмя с глас.

— Както и да е, успяхме да разменим само няколко думи, понеже беше дошла с кавалер, а после стратънци моментално се захванаха да я изтезават.

— В какъв смисъл? — попита Агента маниак.

Свих рамене:

— Ами най-вече отказаха да обърнат внимание на факта, че е дошла с някого, и започнаха да й се натискат така, сякаш оня изобщо не съществува. Върхът беше, когато ни представиха един на друг. Стояхме до масата за билярд и тя каза нещо от рода на „Хубава къща“, а аз й благодарих и изведнъж видях как лицето й побледня. Обърнах се. Зад гърба ми Марк Хана, един от тогавашните ми брокери, не откъсваше очи от нея и си правеше чекия.

— Сериозно ли говориш? — отскочи назад върху стола си Агента маниак.

— Буквално си беше свалил гащите до коленете — свих рамене — и го опъваше яко. В този момент се появи жена му Фран и се разпищя: „Какво ти стана, Марк! Вдигни си гащите!“. Марк, значи, се загащва, а тя започва да го млати. Обръщам се пак към Надин с очакване да видя почуда, та дори и страх, изписани на лицето й, но вместо това виждам леден гняв.

Присвила очи, стиснала юмруци, направо готова да го прасне оня.

Аз по онова време, естествено, си нямах и представа, че е от Бруклин. Приличаше ми по-скоро на някаква австралийка или скандинавка. Както и да е, точно тогава се появява Дениз, усетила чисто по женски надвисналата опасност, и чувам гаджето на Надин да казва: „Окей, време е да си вървим“, при което и двамата с Надин отговаряме в един глас: „Не, не, рано е още“, но Дениз се залавя да ги изтика по посока на вратата. А купонът продължава да се вихри около нас, музиката гърми и се лее шампанско. Точно преди да си тръгне, Надин се извръща и ми хвърля една закачлива усмивка, но само след миг гаджето й вече я е дръпнал като някаква парцалена кукла през вратата, зад нея се завихря дълга опашка от разпуснати руси коси и тя изчезва. Точно както става по филмите.

Млъкнах за миг и изгледах Агента маниак. Имах чувството, че историята му е безкрайно интересна. Гребеше от храната с един безкрайно нетърпелив израз на лицето си. Да, рекох си, въпреки значката и пищова, и той си е най-нормален мъж.

— Ииии? — размаха вилицата си в малки кръгчета.

— Ами, казано най-кратко, в момента, в който си замина, хукнах да разпитвам наляво-надясно кой я познава и прекарах останалата част от лятото в опити да се срещна пак случайно с нея. Случи се няколко пъти, но все бях с Дениз. При което Дениз неизменно казваше: „Я виж: онази русокоса красавица от купона. Помниш ли я?“. При което аз й отвръщах: „Абе да, май е тя…“, но с тон, сиреч „Ама на мен не ми пука“. Отчитам го като голяма своя заслуга — тук забелих очи, — че изкарах чак до Деня на благодарността, преди да се предам и да пратя човек да ми уреди среща с нея.

— Това ли направи? — облещи се Агента маниак.

— Знам, че не ти се вярва — ухилих се глупаво, — но точно така беше. Оказа се, че нямаме общи познати, с изключение на едно момиче, на име Джинджър, която се оказа абсолютно продажна личност. Все ми напяваше: „Стига бе, Джордан, женен човек си, не мога да се замесвам в такава история“. Поради това се принудих да й кажа: „Добре бе, Джинджър. А какво ще стане, ако ти наброя десет хилядарки? Това ще уталожи ли съвестта ти?“. Разбира се, още на следващия ден се сдобих с телефонния номер на Надин, а Джинджър бе вече успяла да й наговори куп хубави неща за мен.

— Мама му стара, тая Джинджър е била голям играч! — възкликна учудено Агента маниак. — А Надин как реагира на факта, че си женен?

— Ами това бе първото, за което ме попита, когато й се обадих — свих невинно рамене, — а аз й отговорих по единствения начин, по който може да й отговори женен човек. Казах й: „В развод съм“.

Агента маниак пак се облещи:

— Не те ли беше страх да не те хване, че я лъжеш?

— Не — поклатих мигновено глава. — То не стана точно по този начин. Имам предвид, не й казах направо: „От утре се развеждам“, а по-скоро й създадох представата, че нещата в семейството ми не са съвсем розови. Нещо от рода на това, че обмисляме дали да не разгледаме възможността да се разведем, нали разбираш?

Агента маниак се разсмя.

— Сериозно ти говоря! Точно това й казах. Така постъпва всеки мъж в началото на една афера. — Вдигнах вежди. — Казано по научному, това е „стандартната работна процедура“. Е, думите ми все пак съдържаха определена доза истина — не в смисъл, че съм замислил да се разведа, а че „Стратън“ започва да оказва сериозно влияние върху брака ми с Дениз. Вече не ни беше възможно да останем насаме. Постоянно ни заобикаляше свита от стратънци. А на всичко отгоре се бяхме запознали и с Елиът и Елен. И ако смяташ Елиът за откачалка, чакай да видиш само жена му на какво прилича! Не че искам да прехвърля цялата вина върху Елиът и Елен, но и малкото чувства, които ни бяха останали с Дениз, буквално повехнаха, след като четиримата станахме неразделни. Дотогава почти не бяхме поемали дрога и Дениз беше една млада красавица. Докато се усетя обаче, Елен беше впила ноктите си в нея и Дениз започна да носи тоалети на „Шанел“, да купува бижута на „Булгари“ и да гълта куалуди и през деня.

— Но не ме разбирай погрешно — нямах нищо против харчовете на Дениз. Моите пари бяха и нейни, а аз толкова много печелех, че и най-големите й усилия правеха единствено дупка в морето. Мъчеше ме друго: това вече не беше онази Дениз, която познавах. Понеже красотата й идваше от непоквареността й и от това, че можеше да отиде на ресторант по тениска и дънки и пак да изглежда разкошно. Точно това бе за мен Дениз, а не някакви си префърцунени тоалети и безбожно скъпи накити. Те само подбиваха красотата й.

Така или иначе, когато се запознах с Надин, с Дениз прекарвахме повече време поотделно, отколкото заедно, а аз чуках „сини чипчета“ на поразия. — Свих рамене и тъжно поклатих глава. После продължих: — А Когато излязох на първата си среща с Надин, получих много повече, отколкото очаквах. Мислех я за обикновена тъпа блондинка, която ще разглезя докрай, за да установя пристанищното си право над нея.

— Пристанищно право ли? — килна глава Агента маниак.

— Точно така — отвърнах. — Пристанищно право: все едно хуят ми е кораб, а путката й — пристанището. — Свих невинно рамене. — Оказа се обаче, че Надин изобщо не е тъпа блондинка и преди още вечерта да приключи, бях напълно запленен. Когато спряхме пред апартамента й, се напънах да измисля начин, по който да я прелъстя, но така й не ми се удаде да опитам, понеже тя взе, че направо предложи: „Искаш ли да се качиш за по едно кафе?“. И докато се опомня, се озовах горе и рекох: „Боже мой, страхотно апартаментче имаш, Надин“. Макар единствената ми мисъл да бе как, по дяволите, да се навра в леглото й.

А тя каза: „Защо не запалиш камината? Трябва за малко да се отбия до тоалетната“, при което рекох: „Разбира се…“ И си спомням колко ме шокира тогава мисълта, че една красавица като нея изобщо може да ползва тоалетна! Не можех да си представя такова съвършено същество да сере! Нали ме разбираш?

— Голям перко си — захили се Агента маниак. — Известно ли ти е?

— Знам — рекох гордо, — но това в случая е без значение. Та клеча, значи, пред камината й и се напъвам да измисля с шантавия си мозък някой лаф, с който да я сваля и да я закарам в леглото, при което чувам: „Окей! Върнах се!“. Извръщам се и я виждам така, както я е майка родила!

Ченето на Агента маниак провисна:

— Будалкаш ме!

— Ни най-малко! В крайна сметка преспах у тях — казах на Дениз, че съм закъсал в Атлантик Сити — след което напълно изгубих контрол върху събитията. Първоначално решихме да се срещаме веднъж седмично, във вторниците вечерта. И изобщо да не се чуваме по телефона в останалите дни. Изкарахме така около ден и половина, след което започнахме да си говорим по телефона всеки ден — не повече от няколко минути все пак, уж само да разберем кой как е. Скоро обаче, макар и неизвестно как, и това прерасна в няколко часа на ден. И тогава реших, че имам нужда да прекарам само няколко дни насаме с нея — просто ей така, да я избия от системата си, нали ме разбираш? Казах на Дениз, че ми се налага да отида до Калифорния по бизнес. И това беше краят: двамата с Надин се влюбихме до полуда и почнахме да си говорим нонстоп по телефона и да се срещаме следобедите, че да пуснем на свобода немирните ни хормони! Едва в края на януари казах на Дениз, че имам нужда от свобода; тогава се преместих в „Олимпик Тауърс“ в града.

Колкото и да е странно, Дениз все още не беше усетила, че имам любовна връзка. Пък и аз много внимавах — особено в началото. Но щом се пренесох в града, и това се промени. Към средата на февруари започнахме да ходим с Надин да танцуваме из нощните клубове и да се държим за ръка през масата в „Канастълс“ — един от най-нашумелите ресторанти в Манхатън по онова време. Там всички ме познаваха и предполагам, че някой се е обадил на Дениз да й съобщи, че вечерям с Надин. Няколко часа по-късно, когато лимузината ми спря пред „Олимпик Тауърс“, някой отвори задната врата, но се оказа, че не е портиерът, а Дениз. Най-лошото е, че ме завари в страстна целувка, тръшнат върху Надин, докато й разправях колко много я обичам.

„Ти там! Стой в шибаната кола! — изкрещя Дениз на Надин. — А ти слизай от шибаната кола! — изкрещя ми на мен, но после се вгледа по-внимателно в Надин и ченето й увисна. — Ти си онова момиче от купона“ — успя да промълви и изведнъж и двете ревнаха. — Спрях и тъжно поклатих глава. — Така че се обърнах към Надин, която бе побеляла като платно, и стиснах ръката й да не се тревожи. — Ще трябва да се обясня — рекох утешително. — Я най-добре си се прибери у вас, а аз ще ти се обадя, като свърша, окей?

„Страшно съжалявам — отвърна ми тя през сълзи. — Не исках да стане така. Чувствам се отвратително.“ Което си беше самата истина. Нито един от двама ни не искаше да се случи точно това, така че и двамата се чувствахме отвратително. Но станалото — станало. А фактът, че с Надин се чувствахме отвратително, никак не топлеше Дениз. — Поклатих бавно глава, мъчейки се да намеря някаква логика в събитията. — Но нали знаеш: човек не избира в кого да се влюби. Просто се влюбва. А Когато наистина се влюбиш — с оная всеизгаряща любов, онази похотлива любов, когато двамата живеете и се вдишвате един друг по двадесет и четири часа в денонощието — какво можеш да направиш? — Свих рамене и отговорих сам на въпроса си: — Нищо не можеш. Ако минат дори само няколко часа без другия, направо полудяваш. Точно такава любов ни сполетя нас с Надин. Прекарвахме всеки миг от денонощията си заедно. И на работа да отидех — а това рядко се случваше, — тя идваше с мен до Лонг Айлънд и намираше с какво да се занимава до обяд. Когато имаше манекенска сесия, аз я закарвах и я чаках отвън, докато свърши. Буквално бяхме луднали един за друг.

Както и да е, лимузината замина и останах на четири очи с Дениз. Като чу как Дениз ми крещи, портиерът се скри в сградата. А тя врещеше с всичка сила: „Как можа да направиш такова нещо? Ожених се за теб, когато нямаше нищичко! Делих с теб всички несгоди! Когато банкрутира, аз ти готвех и те изхранвах! Любех се с теб! Бях ти добра съпруга! А ти сега така да ми се отплащаш! Как можа да го направиш?“

В началото, най-вече инстинктивно, се опитах да завържа спор, но всъщност нямах нищо за казване. Тя беше стопроцентово права и това бе известно и на двама ни. Затова захванах да се извинявам многократно и да я убеждавам, че не съм искал да стане така. Накрая тя рече: „Кажи ми само, че не я обичаш — това ми стига“. Сграбчи раменете ми и впери очи в моите, а по бузите й се стичаха сълзи. „Погледни ме в очите, Джордан, и ми кажи, че не я обичаш. Моля те! Стига да не я обичаш, ще се оправим някак си.“

Но само след секунди аз поклатих глава и отвърнах: „Много съжалявам, но я обичам. Не исках това да стане“. И самият аз се разплаках. „Винаги ще се грижа за теб — рекох. — Никога нищо няма да ти липсва.“ Но беше безсмислено. Тя рухна и взе да трепери в обятията ми.

Какво да ти кажа? В този миг се чувствах като най-големия подляр на света. — И тъжно поклатих глава. — А Дениз продължаваше да хлипа безутешно насред тротоара. В този миг някъде из сенките изскочи приятелката й Лиза и я сграбчи в обятията си. После ми каза: „Всичко е наред, Джордан. Аз ще се погрижа за нея. Ще се оправи“. След което ми смигна и отведе Дениз.

Направо ме гръмна. Защото очаквах Лиза да ми е бясна. Но тогава не знаех, че тя самата има извънбрачна връзка. Цялата работа щеше да излезе наяве едва след няколко месеца, когато я спипаха с един местен плейбой на Лонг Айлънд. След което и тя се разведе. — Погледнах Агента маниак и свих рамене. — Това е то, Грег. Такъв е животът на дисфункционалните на северния бряг на Лонг Айлънд. И картината не е никак приятна.

След това в продължение на няколко минути си поговорихме за последвалите събития — за брака ми с Надин, раждането на децата, разрастването на наркоманията ми — Докато накрая стигнахме до темата за Готвача.

— Но такива като нас с Денис — рекох — така се вживяват в легендата, че като говорим за миналото — говорим за легендата, а не казваме самата истина. И това няма нищо общо с евентуалните му подозрения, че мога да записвам разговора ни. Ако имаше подобни съмнения, изобщо нямаше да вдига телефона, когато му звъня.

Тук по-скоро става въпрос за протокол — Когато говориш за миналото, вплиташ легендата, че да се предпазиш. Затова, като слушаш записите на разговорите ни, ще го чуеш редовно да казва: „Както знаеш, има две версии за нещата — нашата и тяхната“, след което почва да говори за журита и за разумни съмнения в нечия вина.

— Има резон в това, което казваш — кимна Агента маниак, — и то, разбира се, ми е известно. Но с течение на времето на човек му пада гардът. Така че ще чакаме да ни излезе късмета.

— Няма да го дочакаш в случая с Готвача — поклатих глава. — За него легендата е по-вярна и от самата истина. Затова ще трябва да променим тактиката.

— И как по-точно?

— Като оставим миналото зад себе си — рекох самоуверено, — и вперим поглед в бъдещето. — След което разкрих своя план пред Агента маниак.

Двадесета главаВсички са предатели

Този път бе съвсем различно.

„Награта“ бе моят щит, микрофонът — моят меч, а думите се ронеха така гладко от устата ми, че щях да убедя и Джон Готи75 да сподели и най-малките подробности за това как с хората си е пребил Пол Кастелано пред ресторанта „Спаркс Стейкхаус“.

Да, рекох си, чистата съвест е силен коз в ръцете на един сътрудничещ.

Предател ли? Нищо подобно. Предателят предава своите приятели, а аз такива нямам. Напротив, аз бях предаден от всички тях: от Дейв Биъл, от Елиът Лавин — та дори и от собствената ми жена, за Бога! — и Готвача от Джърси няма да се поколебае да стори същото при първа възможност.

Така че сега е мой ред.

Беше петък следобед, малко след два часа, а двамата с Готвача току-що пристигнахме в малкия ми добре обзаведен офис в Плейнвю, Лонг Айлънд, по средата на пътя между Манхатън и Хамптън. Плейнвю е скучен град — толкова скучен, че няма случай в дългогодишната история на Лонг Айлънд разговор да е започнал с думите: „Няма да повярваш какво се случи онзи ден в Плейнвю…“

Това поне предстоеше да се промени!

Намеренията ми бяха още същия следобед да направя със съгласието на една от страните най-инкриминиращия запис на разговор в историята не само на Плейнвю, но и на Манхатън, на Ню Джърси, на цялото Източно крайбрежие на САЩ, че и на целия свят.

Налагаше се обаче да започнем с общоприетите любезности. След размяната на поздравления отведох Готвача в едно малко фоайе с кожен диван и два фотьойла с цвят на бича кръв около масичка за кафе от месинг и стъкло. Докато сядахме на дивана, Готвача отбеляза:

— Не знаех, че още го ползваш тоя офис!

— Сърце не ми даде да го затворя — рекох нехайно. — Явно съм сантиментална натура. — И му се усмихнах мило. Той, както си му е редът, се беше изтупал в безупречен светлосив делови костюм и карирана червена вратовръзка. Аз бях в по-ежедневно облекло: изрязани до над коленете дънки и бяла тениска с якичка, които много умело прикриваха щита и меча ми.

— Ама мястото си го бива — усмихна ми се и Готвача. — Винаги ми е харесвало.

Наблюдавах с ледено безразличие, докато Готвача оглеждаше офиса. Навремето присъствието му — гордостта, с която демонстрираше плешивината си, квадратната челюст, гърбавият нос, заразителната усмивка — ми действаше успокоително. Но на мен и Графинята ми беше действала по същия начин, нали така? А къде е тя сега? И къде е Дейв Биъл? И къде е онова копеле Елиът Лавин? Всички са предатели — и мъже, и жени. От какъв зор тогава да изпитвам угризения? Безсмислено е. Абсолютно безсмислено!

— Така е — съгласих се с усмивка. — Та какво става с теб? Как са жената, децата, замахът ти със стика за голф… — и така нататък, нищо незначещи приказки в продължение на няколко минути.

Всъщност изобщо не бяха незначещи, тъй като исках да му внуша индиректно две много важни идеи. Първо, че съм в прекрасно настроение и че с всеки изминал ден се чувствам все по-добре. И второ, че след като разреша правните си проблеми, пред мен се отваря едно светло бъдеще, и то с участието на Готвача в качеството му на мой приятел, душеприказчик и съветник. Поведението ми излъчваше спокойствието и сигурността на човек, който подхожда към проблемите със сила и чест.

След няколко минути уж неволно насочих разговора към съдебното ми дело.

— Явно най-изгодният за мен вариант ще е да се призная предварително за виновен, защото, ако се стигне до съдебен процес, ще ми го наврат много яко! — И свих рамене. — Всяко отделно обвинение за пране на пари ще ми донесе по десет години, а те са общо пет на брой. А ако се призная за виновен, то ще е единствено по обвинението за измама с ценни книжа, за което се полага далеч по-малко затвор.

— На колко се предполага да те осъдят? — кимна Готвача.

— Според Грег — на шест години, но това е преди да приспаднат сроковете за добро поведение, за участието в дезинтоксикационната програма и шестте месеца в центъра за временно настаняване на излекувани наркомани — което дава ефективна присъда от около три години. А такъв срок мога да издържа и на челна стойка.

— Харесва ми идеята ти — каза Готвача. — Много ми харесва. А Дани?

— И той като мен. Убеден съм. Адвокатите ни все още обсъждат дали да не предприемат съвместна защита, но единствено по козметични съображения: ако от федералната прокуратура смятат, че ще отидем на съд, ще ни е по-лесно да се спазарим с тях, когато му дойде времето.

— Правилно — съгласи се Готвача. — И аз винаги съм бил на този принцип: бориш се със зъби и нокти, докато изведнъж — бада-бум! — сключваш споразумение на стълбите пред съда. — Млъкна за миг и пак закима. — Това е чудесно, направо прекрасно. А каква глоба очакваш да ти тръснат?

— Нямам представа засега — рекох нехайно. После млъкнах, огледах се подозрително из стаята и снижих глас почти до шепот (което, естествено, нямаше да е никакъв проблем за „Награ“-та): — А и да ти кажа честно, хич не ми пука. Толкова много пари съм скътал, че за цял живот ще имам предостатъчно. При това разполагам с тях както тук, така и там — кимнах по посока на вратата — и от двете страни на Атлантика.

— Хубаво — прошепна с разбиране Готвача, макар шепотът му да бе малко по-силен от моя. — Това ще ти е спасителната мрежа.

— Винаги си ме съветвал така да постъпя, Денис — кимнах и отговорих шепнешком. — И ако от самото начало бях използвал твоите хора, сега сигурно нямаше да съм до гуша в лайната.

— Вярно — сви устни Готвача и кимна. — Но станалото — станало. Няма смисъл да се ядосваш за миналото.

— Да, знам, знам. Пък и човек трябва да се учи от грешките си, нали така? — И му смигнах. — Е, аз се поучих, макар и по трудния начин. Единственият ми проблем е — и пак започнах да снишавам глас, — че все още имам куп пари зад граница. Над десет милиона са, но човекът, който ги съхранява, нещо не ми харесва. Само на две стъпки е от Сорел — онова копеле, което всъщност ме издаде!

— Ами да вземем да ги преместим! — разпери ръце Готвача. — Колко му е?

— Хм, вярно, че няма да е никак трудно! — Боже мой, мина ми през ум! Готвача току-що се самозакопа, и то на запис! — Но си единственият, комуто все още имам доверие. Най-сериозно ти казвам: писна ми да съм неразумен!

— Дано е така — вдигна вежди той. — В коя държава са ти парите?

— В две държави са всъщност: Швейцария и Лихтенщайн — отвърнах, а мозъкът ми заработи на две писти. По първа писта вървяха автоматично, сякаш на запис, думите ми: „Разхвърлял съм ги в седем различни сметки — пет в Швейцария и две в Лихтенщайн…“ А докато приказвах всичко това, по втора писта се мъчех да организирам всички онези теми, които трябваше да засегна, ако исках магнетофонът да гарантира съдебното преследване на Готвача за пране на пари — трябваше да му известя на глас, че парите ми произхождат от незаконни дейности и че нямам и най-малкото намерение да уведомявам властите за операцията; сумата трябваше да надвишава един милион долара, та да осигури максималната присъда, а в конкретния случай трябваше да намеря и начин да обвържа моето пране на пари с това на Синеокия дявол… което изобщо не е проблем — обяснявах по първа писта на Готвача. — Става дума за парите, които получавах като рушвет от Лавин срещу всичките нови акции, които му пусках, а те в по-голямата си част идваха от Хонконг. Така че поне знам със сигурност, че произходът им е недоказуем.

— Ще трябва незабавно да открием нови сметки там — каза Готвача. — И имам нужните ни хора — онези, които използвах да уредят Боб. — Бинго, рекох си! — Но нещо вътрешно ми подсказва, че трябва поне за известно време да стоим настрана от Швейцария, поне докато нещата се поуталожат.

— Абсолютно съм съгласен — рекох бързо. — Никак не ми се ще федералните власти да се докопат до парите ми. За да се сдобия с тези десет милиона, знаеш ли колко нови емисии трябваше да прекарам през миша дупка?

— Не се притеснявай — рече самоуверено Готвача. — С хора като моите никога няма да открият парите ти. Страхотни спецове са!

Бързо кимнах, а умът ми запраши далеч напред. Явно Готвача вече се бе самоинкриминирал по отношение на прането на пари, макар засега — само в заговор. Какви бяха шансовете, ако опитах нещо по-сериозно? Дай да опитам. — Я ми кажи нещо — пак сниших глас, сякаш ме гони параноята, — какво ще стане, ако тръгна да прехвърлям още пари в чужбина? Имам едни други пет милиона, получени като рушвет от Лавин. Ако и тях успея да ги прехвърля в чужбина, ще е страхотно.

— Нямаш проблем — каза Готвача. — Знам точно човека за тая работа.

Нима, рекох си? Исусе Христе!

— Така ли? За кого става дума? — попитах, без да разчитам на отговор.

— Казва се Джеймс Лу — отвърна Готвача, сякаш го бях попитал за името на дърводелеца му. — Може и да го знаеш. Преди време Боб му организира първата емисия. По-свестен човек рядко ще срещнеш.

Закимах ентусиазирано, питайки се какво всъщност го е прихванало Готвача. Беше един от най-хитрите хора, които познавах, но по някаква необяснима причина беше свалил гарда.

— Е, и какво? Джеймс Лу има връзки в Швейцария. Така ли?

— Абе какви ги приказваш! Тоя тип бъка от връзки където и да го пипнеш! Та половината му семейство и до днес живее в Азия, мама му стара! Ще прехвърли парите ти в Китай за по-малко време, отколкото ти е необходимо, за да стигнеш до местния клон на „Ситибанк“. Има връзки и в Сингапур, и в Малайзия — изобщо където ти дойде на ум.

Кимнах с разбиране, но бях толкова шокиран, че едва успях да задам следващия си въпрос:

— Значи казваш, че мога да дам парите от Лавин право на Джеймс Лу, а той ще успее да ми ги изнесе в чужбина, без никой да усети?

Готвача кимна бавно, умишлено, и с лека усмивка на лицето си.

— Точно така — каза след дълга пауза. — За Джеймс Лу това изобщо не представлява проблем.

Най-после се реших да хвърля последния отчаян пас:

— И вече е направил подобно нещо за Боб?

Готвача отново кимна.

— Направи го без никакви затруднения. Боб му връчи сумата и — швъттт!!! — Готвача плесна длани с патентования си плъзгащ се жест и запрати дясната си ръка в посоката, в която предполагаше, че е Азия.

Опитах един още по-дълъг и по-отчаян пас:

— А ще мога ли да се срещна с него?

Този път Готвача буквално подскочи на стола си. Такъв въпрос можеше само един луд да зададе. Но пък и аз очаквах тази му реакция. Та нима въпросът ми не бе изключително неуместен? Явно не е бил, понеже Готвача тогава рече:

— Защо пък да не се срещнете? Следващата седмица удобно ли ще ти е?

— Идеално — отвърнах.

И без да чака да го подканя, Готвача се зае да излага различните начини, по които съм можел да върна парите си в Съединените щати от шифрованите сметки в Швейцария и Ориента. Имах чувството, че направо се размазва от удоволствие да ми разправя всички подробности, сякаш участваше в някаква гигантска игра на котка и мишка, без сериозни последици за мишката, ако котката спечелеше.

Впоследствие, когато срещнах Агента маниак в поредния произволно избран паркинг, му подадох касетата с думите:

— Няма да повярваш, докато сам не я изслушаш, Грег. — И бавно поклатих глава, не можейки да се начудя на безразсъдството на Готвача. — Такова нещо през живота си не си чувал.

— Защо? Какво си записал?

— Всичко — отвърнах, — включително главата на самия Бренън на поднос. — Свих рамене, престанал изведнъж да се гордея със себе си. Поех дълбоко въздух и бавно го изпуснах… Всички са предатели! И Дейв Биъл! И Елиът Лавин! И собствената ми жена! — Както и да е, трябва да вървя. Мой ред е да взема децата за уикенда и искам да стигна до Хамптън, преди да се е сгъстил трафикът.

— Хубаво. Ще ти се обадя в понеделник и ще обсъдим кое какво означава.

— Ядва се — рекох, макар тайно да подозирах, че ще се чуем далеч по-рано. В интерес на истината, той ми се обади още късно вечерта, докато лежах буден редом до заспалите деца.

— Исусе шибан Христосе! — бяха първите му три думи. — Гейто да не е откачил съвсем?

— Нали ти казах? — промълвих. — Имам чувството, че търси начин да умре или нещо такова. Не знам. Мозъкът ми не го побира! Кажи какво ще правим по-нататък. Да уреждам ли среща с Джеймс Лу?

— Че как иначе! Даже мисля да я увековечим на видеозапис! Но ще говорим по-подробно в понеделник. Знам, че си с децата, така че не искам да ти губя времето. Приятен уикенд! Заслужаваш го!

Точно така, мина ми през ум: още един безсмислен уикенд с манекенки и случайни гостенки в леглото ми. Напълно съм си го заслужил. Всичко е толкова тъжно и толкова самотно. Онова, от което наистина имам нужда сега, е да си намеря някое хубаво момиче и отново да се влюбя.

Уви, щеше да се сбъдне само половината ми желание.

Двадесет и първа главаКрасавицата и Звяра

— Не ставай смешна! — мърморех на Гуин, която вървеше на една крачка зад мен през всекидневната. — Как така ще изчезне?

— Ти провери ли към тенис корта?

— Да — рекох моментално, — навсякъде гледах, но никъде я няма.

Беше неделя следобед, купонът се вихреше с пълна сила. Навън, от другата страна на стената витрина, петдесетина-шестдесет души — от които познавах малцина, а още по-малко на брой ме вълнуваха — се веселяха на задната ми веранда с ищаха на рок звезди и поглъщаха и последните останки от рушащата се бивша моя империя. Повечето бяха млади жени — високи, източени красавици — и всички до една изглеждаха съвсем безгрижни.

Точно в този момент нещо привлече окото ми: цици — два чифта, много млади, безупречни във всяко отношение. Единият чифт принадлежеше на гъвкава блондинка с главозамайващи къдрици; другият — на добре оформена брюнетка с разкошна чуплива грива, която стигаше чак до цепката на задника й. Танцуваха и се кефеха; друсаха сладките си дупенца с обърнати към небето длани, сякаш наистина вдигаха покрива във въздуха.

— Виждаш ли какво става, Гуин? — поклатих мрачно глава по посока на двете мацки с цици, които отказваха да се съобразят със земното притегляне. — Не е редно да са без сутиени, докато децата ми са у дома. Просто не бива.

— Май са пияни — кимна тъжно Гуин.

— Не са пияни, Гуин, а са надрусани, най-вероятно с екстази. Виж ги как се отъркват една о друга. Това е първият признак.

Гуин кимна безмълвно.

Продължих да оглеждам верандата с невярващ поглед. Божичко! Ама кои са всичките тези хора? Ядат храната ми, пият виното ми, къпят се в басейна ми, излежават се в Картъровото дакуди и… нов пристъп на паника! Картър!

Втурнах се в стаята за телевизия и го заварих жив и здрав. Лежеше си на дивана и гледаше някакво видео. И беше облечен като мен, в син найлонов бански, без риза. Имаше напълно доволен вид, положил глава в скута на някакво младо момиче. Блондинка, на не повече от двадесет. При това разкошна. Носеше небесносини бикини с големината на връв за хвърчило. Цепката на бюста й беше нещо страхотно. Някой, най-вероятно самата тя, бе намалил осветлението. Сега гъделичкаше Картър по гърба, докато той с едно око се кефеше на поредния епизод на „Пауър Рейнджърс“.

— Картър Джеймс — запитах го разтревожено, — виждал ли си сестра си?

Продължи да гледа, без да ми обърне внимание. Момичето обаче ме погледна и ми хвърли хилядаватова манекенска усмивка.

— Ууу! — рече, докато навиваше на пръста си русите къдрици на Картър. — Такъв сладур е синът ти! Идва ми жив да го изям!

Усмихнах й се мило.

— Знам. Страхотно красив е — съгласих се, — но в момента търся дъщеря си. Случайно да си я виждала някъде?

— Съжалявам, но не съм — поклати притеснено глава блондинката. После изведнъж се оживи: — Но мога да ти помогна, ако искаш! — И сви устни като златна рибка.

Изгледах я за секунда с мрачни мисли в главата си.

— Няма нужда — рекох. — Но би ли наглеждала сина ми, ако обичаш? Никак не ми се ще да ги изгубя и двамата едновременно.

Нова хилядаватова усмивка:

— О, с най-голямо удоволствие! Но го пази да не му открадна миглите! — И сведе поглед към Картър. — Нали ще ми дадеш да ти открадна миглите, Картър?

Не й обърна внимание.

— Картър! — повиших глас. — Виждал ли си сестра си?

И на мен не ми обърна внимание.

Новата му бавачка започна да го гали по бузката:

— Каррртъррр — почти пропя, — не бива да мълчиш, когато тати те пита нещо!

Без да отмести погледа си и на милиметър от екрана, Картър заскимтя:

— Не вииииждаш ли, че гледам!

Бавачката ме изгледа и сви рамене:

— Каза, че гледа.

Поклатих невярващо глава и се върнах във всекидневната. Огледах се. Само непознати лица с хилядаватови манекенски усмивки. Направо ме потискаха. Имах чувството, че съм в Римската империя точно преди да рухне. Скоро всичко наоколо ми ще изчезне, с изключение на къщата, която ще е руините, а…

Ето я! Забелязах подозрителна издатина под една от стигащите от тавана до пода завеси на витрината. Втренчих се за миг и видях с облекчение как издатината се претвори в очертанията на моето палаво шестгодишно момиченце. Надникна зад завесата. Тя беше — дъщеря ми. Коленичила по бели бикини с поглед, вперен към терасата. Проследих го… точно до двете момичета без горнища!

— Чандлър! — скастрих я. — Какво правиш тук?

Погледна ме с учудено и смутено изражение. Разкошните, наследени от майка й сини очи станаха големи колкото панички. Разтвори за миг уста, сякаш да каже нещо, но само сви устни и се загледа пак в полуголите момичета.

— Какво търсиш тук, глупаче? С Гуин къде ли не те търсихме! — Наведох се, вдигнах я, гушнах я и я целунах нежно по бузката.

— Изгубих си куклата — отвърна най-невинно. — Мислех, че е паднала зад завесата. — И погледна надолу, чудейки се какво по-убедително обяснение да даде. — Но я няма.

— Значи, куклата си загуби, а? — кимнах с подозрение.

Тя кимна тъжно.

— И коя кукла по-точно?

— Една Барби — отвърна с изненадваща бързина. — Дето най си я обичам.

— А случайно малко да шпионираше, докато беше тук?

Първоначално не ми отговори, само набързо огледа стаята дали някой не ни подслушва. После с издайнически глас заразправя: — Ония момичета си показват циците, тати! Виж! — И посочи с ръка полуголите момичета.

— Добре, миличко — рекох и бутнах ръката й надолу. — Не е прилично да сочиш.

И докато се чудех как да продължа, тя попита:

— А те защо си показват циците пред хората?

Умрях от ужас. Как може тези момичета да излагат детето ми на подобни гледки? (Те са виновни, естествено, не аз.) Нямат ли поне капка благоприличие?

— Французойки са — рекох нехайно. — А във Франция момичетата си махат горнищата, когато отидат на плаж. — Все пак имаше някаква истина в думите ми.

— Така ли? — попита учудено тя.

— Точно така, миличко — кимнах убедително. — Такъв им е обичаят.

Чандлър пак огледа замислено, със свити устни момичетата. После отново ме погледна и каза:

— Ама ние не сме във Франция, тати, а в Америка.

Направо ме уби! Ама че умно дете! Още на крехка шестгодишна възраст успява да долови кое поведение е непристойно. Ако имам късмет, няма да го спомене пред майка си.

— Напълно си права — рекох. — Намираме се в Америка, но, изглежда, французойките са забравили. — И пак я целунах по бузката. Хайде да се разходим по плажа. По пътя ще се отбием и ще им напомним.

— Добре — рече щастливо тя. — Аз ще им го напомня.

Още с излизането ни на терасата успях да изпреваря Чандлър.

— Окей — провикнах се към разцицорената двойка, докато минавахме покрай тях с Чандлър. — Щом сте на гости в нашата страна, сте длъжни да ходите с горнища! Пък като се върнете в Сен Тропе, ходете както си искате!

Засмяха се и вдигнаха палци в смисъл „ясно!“

А Чандлър каза:

— Циците им са големи, като на мама!

— Така е — съгласих се. Щото ходят на един и същ пластичен хирург. — Но според мен трябва да се преструваш, че никога не си ги виждала. — По-добре го разкажи след време, като станеш неуравновесена тийнейджърка, на бъдещия си терапист, докато се мъчиш да проумееш лудостта, на която те е излагал баща ти, бъдещият затворник, в последните дни на свободата си.

При тази мисъл се наведох към невинната си дъщеричка и й казах:

— Хайде, ела да те занеса до плажа, глупаво пате!

Тя скочи в обятията ми и отидохме с дъщеря ми да се радваме на последните ни съвместни дни на Медоу Лейн.

По улиците на Манхатън можеше и да е задух, но тук, на брега на океана, човек се чувстваше съвсем добре. Сякаш нещо бе изсмукало от въздуха и последната му капчица влажност и го бе заменила с атмосферна маса, толкова приятна и вдъхновяваща, сякаш бе дар от всевишния. Докато вървяхме, хванати за ръка с Чандлър по ръба на водата, имах чувството, че най-сетне съм овладял лудостта, която представляваше животът ми. От време на време покрай нас минаваше някоя двойка на средна възраст или някой случаен спортуващ. Усмихваха ни се одобрително, усмихвах им се и аз.

Исках толкова много неща да й кажа на Чандлър, но и много, които съзнавах, че не бива да й доверявам — за допуснатите от мен грешки, за това как алчността и дрогата насмалко не ме бяха съсипали докрай — но всичко трябваше да изчака още много години, докато стане достатъчно голяма да го разбере. Затова през този ден си говорихме само за прости неща — за мидите по плажа, за десетките пясъчни замъци, които бяхме построили през годините, за всички тунели, които се канехме да прокопаем чак до отсрещната страна на Земята, но ни се налагаше да се откажем, когато само след метър-два започваше да избива вода. И изведнъж буквално ми изкара въздуха с думите:

— Познай какво, тати? Сестрите ми пристигат утре в града. — След което продължи да върви напред.

За част от секундата не схванах за какво говори или поне се помъчих да си внуша, че не разбирам. Вътре в себе си обаче знаех: ставаше дума за дъщерите на Джон — Ники и Али. Ники беше няколко години по-голяма от Чандлър, но Али й беше връстница. Идеална партньорка в игрите, рекох си.

Напоследък все по-често чувах за Джон Макълусо — и то не само от децата, а и от шепата общи приятели, които имахме с Графинята. Слава Богу, дочутото все беше положително: бил много свестен човек, сам с два развода зад гърба си, и не употребявал дрога. Най-важното обаче бе, че се нравеше на децата. И на мен. Докато се отнасяше добре с тях, щеше да е номер едно в очите ми — неизменно.

При тази мисъл казах:

— Имаш предвид дъщерите на Джон ли, миличко?

— Да! — отвърна ми щастливо. — Утре пристигат със самолет от Калифорния и ще дойдат на плаж!

Чудесна мисъл: Графинята се святка из Хамптън с друг мъж. След нея друга, по-мрачна: след като само след няколкомесечно познанство Чандлър нарича дъщерите на Джон свои сестри, няма ли след време и него да нарече свой баща? За миг ми стана крайно тревожно — но само за миг.

Аз винаги ще съм „тати“ за децата ми и никой не може да ме измести. Освен това обичта към един човек не изключва обичта и към друг. Така че нека всички да обичат децата ми, а и те — тях. Обичта им ще стигне за всички.

— Това е чудесно — рекох й нежно. — Наистина е чудесно. И съм убеден, че ще изкарате заедно една страхотна седмица. Може някой ден и аз да се запозная с тях.

Тя кимна щастлива. Продължихме да разговаряме в движение още няколко минути, после свърнахме обратно към резиденцията. Но Докато носех Чандлър по пътеката, настроението ми спадаше с всяка нова крачка.

Римляните ме чакаха.

Защо се подлагам на подобно нещо, запитах се? За едното чукане ли се самоизтезавам? Нима е възможно подобно нещо? Толкова ли съм плитък като характер? И точно тези мисли минаваха през главата ми, когато я видях за пръв път.

Беше висока и руса и изпъкваше сред римляните като диамант сред изкуствени камъни. Полюляваше се в абсолютен такт и ритъм с музиката. Като че бе някак си извисена над събитието — случаен наблюдател, а не част от тълпата.

На пръв поглед ми се стори точно от онзи вид момичета, които никога не бих дръзнал да заговоря в някой нощен клуб или да ги поканя на танц. Беше метър и седемдесет и пет, а русата й коса имаше блясъка на полирано злато. Късата й бяла памучна поличка свършваше на поне петнадесет сантиметра над коляното и разкриваше безупречни дълги боси нозе. Бледорозовата й минитениска обгръщаше гръдта й като втора кожа, а между тениската и полата се виждаше идеалният тен на коремчето и пъпа й. Носеше някакви съвсем символични бели сандали, но и от самолет личеше, че струват цяло състояние.

И изведнъж — о, ужас!

Иззад русото видение се появи някакво ужасно грозно същество: ниско, набито, с физиономията на булдог. Тялото му като че бе съставено от нахвърляни набързо с божието чувство за хумор къси дебели цилиндри, които всеки момент можеха да се разпаднат. Чудовището имаше изгоряла оранжева коса, бледа кожа, дебели месести черти, боксьорски нос и огромно чене. Облечено бе в къса лилава плажна туника, увиснала върху набитото му тяло като печатарска престилка — много ниско изрязана отпред и разкриваща почти до зърната провисналите цици, размер „С“. Сграбчи русото видение за ръка и го поведе към нас. Усетих с ръката си как Чандлър се отдръпна рязко назад.

— Ела да те запозная с домакина ни, Юличка — изкомандва чудовището с дрезгав глас, издаващ Бруклин, Русия, канавка, уиски, профсъюз на транспортните работници и късен стадий на рак на гърлото.

Бях едновременно и шокиран, и шашардисан. Красавицата и Звяра, рекох си.

— Ти трябва да си Джордан — изръмжа чудовището, после огледа Чандлър и добави: — Ех, че сладко детенце.

Усетих как Чандлър я побиха тръпки, когато съществото сграбчи ръката й и тихо заприказва:

— Здравей сладурано! Казвам се Ина, а това е Юлия. — И насмалко да дръпне Юлия пред себе си да я представи като русо жертвоприношение в името на мира.

Явно бе, че двете вървят в комплект. Юлия се засмя с порцеланово бели зъби. Чертите й бяха фини и правилни, почти безупречни. Котешките й бледосини очи подсказваха нещо, което видът й иначе прикриваше: че далеч в миналото, преди около петстотин години, да речем, някой татарски нашественик е изнасилил една от прабабите й.

Юлия протегна изискано длан да се ръкува с Чандлър.

— Здравей — рече с изненадващо силен акцент. — Казвам се Юлия. А ти как се казваш, красавице?

— Чандлър — отвърна с тънко гласче дъщеря ми и я зачаках да премине в настъпление с нещо от рода на „Пак ли тъпа блондинка?“ или „Тати вече си има приятелка и постоянно й изневерява!“. Тя обаче каза само: „Много хубава коса имаш, Юлия!“ — при което всички се разсмяхме.

— Много си сладка, Чандлър — отвърна Юлия, после се обърна към Ина и заговори като картечница на руски. Гласът й бе нежен и галещ, бих казал дори — мелодичен, но единствената дума, която успях да доловя, бе „красавица“.

Побъбрихме още минута-две, но Чандлър взе да не я свърта. И понеже се ужасявах да не изстреля поредната си отровна мъдрост по посока на Юлия, реших да се оттегля, като се извиних с усмивка и намигване.

На сбогуване им казах:

— Чувствайте се като у дома си. — При което Юлия мило се усмихна и благодари. Ина обаче нито се усмихна, нито обели дума. Само кимна еднократно, все едно „Ама, разбира се!“. По нейната си логика тя беше си свършила задачата похвално. Пристигнала бе на „Медоу Лейн“ с дарове, а това сега й даваше право да поглъща всичко, което видеше.

Колкото и грозна да беше Ина, никога нямаше да предположа колко полезна щеше да се окаже. Късно вечерта, след като Графинята прибра децата и купонът взе да стихва, Ина предложи останалите последни римляни — общо осем на брой — да отидем на кино в Ийстхамптън.

Сторила ми се в началото разумна, идеята й се превърна в прекрасна за нула време, още преди да бяхме минали портала.

— Дай да се качим при Джордан — изръмжа Ина. — После ще се върнем да си вземем колата.

— Чудесна идея! — съгласих се моментално аз и се оказах прав.

В лудницата едва бяхме успели да разменим по някоя дума с Юлия. А поради ужасния й акцент, за да водим някакъв смислен разговор, трябваше да сме на тишина, без нищо да ни разсейва. Единственият проблем бе в това, че сега Ина щеше да се тропоса на задната ми седалка.

Но тя пак ме изпревари с един ход.

В мига, в който Юлия седна на предната седалка на мерцедеса ми, Ина изръмжа:

— Пишка ми се. Вие вървете, ще се видим в киното. — След което се завъртя на дебелата си мазолеста пета и се запъти към стълбите.

Петнадесет минути по-късно, сами в мерцедеса, се движехме по широк междуселски път по посока на Ийстхамптън. В осем вечерта в неделя движението бе предимно в обратната посока, така че поддържах доста висока скорост. Стъклата бяха свалени и сладкото ухание на парфюма й се смесваше фантастично със земните миризми на сено и бор.

Хвърлях й сегиз-тогиз по някое око, без да откъсвам поглед от пътя, дали пък няма да я видя случайно от някой лош ъгъл. Оказа се, че такъв няма. Изглеждаше безупречна, особено с дългите си голи крака, които бе преметнала един връз друг. И с ходилото си правеше нещо страхотно секси — оставяше десния си сандал да виси от върха на пръстите и бавно поклащаше нагоре-надолу крака си. Едва успявах да следя пътя.

— И как се почувства, след като спечели онзи конкурс? — опитах се да надвикам насрещния вятър. — Изцяло ли се промени животът ти?

— Да — отвърна Юлия, — навън много красиво.

Моля? Въпросът ми визираше доста необичайния факт, че Юлия Суханова бе първата, последната и комай единствената „Мис Съветски съюз“. Империята на злото бе вече изхвърлена на бунището при останалите рухнали империи — Рим, Третия райх, Османската империя и Тутанкамоновия Египет — така че в бъдеще щеше да има само „Мис Русия“.

Оказа се обаче, че „Мис Съветски съюз“ е далеч по-зле с английския, отколкото бях предполагал. Налагаше се да поопростя нещата.

— Да — рекох, — прекрасна нощ за разходка с кола.

— Да — отвърна тя, — започва довечера в девет часа.

Какво…?

— А, киното имаш предвид, нали?

— Да — рече, — много обича кино.

Киното, казах си на ум. Тия рускини няма ли да се научат да членуват най-после? Какво му е толкова трудното? Няма значение. При такава разкошна миска, кой ще ти гледа езиковата й подготовка! Реших да сменя темата:

— Ина дали ще дойде после?

Това поне го разбра.

— Няма начини — рече. — Тя си е такава… все гледа… как се казва на английски… да е сваха.

— Да те сватоса ли? — подсказах.

— Да! Да! — възкликна затруднената с чуждия език миска.

Усмихнах се и кимнах, сякаш току-що бях покорил Еверест. И окуражен от успеха си, пресегнах се през облегалката между двете седалки и грабнах ръката на „Мис Съветски съюз“.

— Мога ли да те държа за ръка? — попитах срамежливо.

— От три месеца — отвърна не по-малко срамежливо тя.

Изгледах я неразбиращо:

— Моля?

— От три месеца не държа за ръка.

— Толкова дълго?

— Да — кимна. — Тогава се раздели с приятел.

— Аха — кимнах и се ухилих. — Имаш предвид Сайръс76, нали?

Очите й щяха да изскочат?

— Ти познаваш Сайръс?

— Имам си свои източници — намигнах й палаво.

Ставаше дума не за кой да е, а за Сайръс Пахлави, внука на иранския шах. Още следобед бях успял да попроуча Юлия. И разбрах, че отскоро била прекъснала тригодишната си връзка с внука на шаха, който две години преди това бе сменил наследника на италианския трон като неин главен натискач. Ловкиня на кралски особи, рекох си.

Поначало Юлия пристигнала в Америка през 1990 г. в качеството си на „посланик на добра воля“ под зоркото око на Михаил Горбачов, Борис Елцин и Михаил Ходорковски, тогавашния шеф на Комсомола, който понастоящем бе най-богатият човек в цяла Русия. Преди всичко била инструмент на пропагандата — умна, образована, възпитана, стилна, грациозна, очарователна и най-вече — убийствено красива. Задачата й била да представя най-добрата страна на Съветския съюз, че и на комунизма като цяло.

Получила се бе една дивна и дива приказка, изпълнена с политически интриги и финансови шашмалогии, но нещата постепенно започваха да ми се избистрят. Явно Юлия не изпъкваше току-тъй царствено сред останалите римляни — тъкмо това се очакваше от нея. Сто милиона жени са се борили за титлата „Първа Мис Съветски съюз“, но именно Юлия бе победила. И бе обучена и тренирана да излъчва едно-единствено послание: Съветският съюз е номер едно.

След като пристигнала в Америка, Юлия имала срещи с Нанси Рейгън, Джордж Буш, „Мис САЩ“, телевизионни водещи, най-видните фигури на хайлайфа, рок звезди, общественици и дипломати. Пътувала навсякъде, прерязвала ленти, гастролирала като водеща на телевизионни игри и навсякъде се явявала горда представителка на Родината.

И изведнъж Съветският съюз паднал от политическата сцена.

И Юлия станала непобедената кралица на красотата на една вече несъществуваща свръхсила. Гордият навремето Съветски съюз се превърнал в банкрутирала държава, която ще описват в учебниците по история като провалил се експеримент в областта на псевдоикономиката и корумпираната идеология. По тази причина Юлия решила да остане в САЩ и да стане модел. А по онова време Ина била единствената рускоговоряща кадровичка в модната индустрия, та взела Юлия под крилото си.

Останали бяха само два въпроса, които ме безпокояха по отношение на Юлия. Първо, съществуваше някой си Игор, който бил смътно свързан с Юлия и тайно я следял; и второ, Юлия се оказа агент на КГБ, а Игор — неин пряк началник. Колкото и фантасмагорично да звучеше, не можех да пренебрегна факта, че двамата поначало са пристигнали тук именно под опеката на съветското правителство.

Та ето ме и мен сега, пет часа след като бях научил горното, на път за Ийстхамптън с агентка на КГБ и с ужасния Игор, който се спотайва някъде из сенките. Игор, реших в един момент, е най-малката ми грижа.

— Всъщност — обърнах се към кралицата на красотата — тире — агент на КГБ, — нищо лошо нямах предвид. А че само трябва да знаеш къде да ровиш, нали ме разбираш? Сигурен съм, че и ти знаеш, нали? — И намигнах закачливо на КГБ-то. — А аз просто налучквам по-добре от другите.

КГБ-то ми се усмихна с явно разбиране:

— Да, ти много хубаво готви.

— Да готвя ли? За какво готвене говориш?

— Нали каза „налучва“ — отвърна КГБ-то, явно проспала повечето часове по английски в тайната школа на КГБ. — Ти днес прави лучена гарнитура за скара.

— Не, не „налучвам“ — избухнах в смях. — „Налучквам“ с „к“. — Погледнах КГБ-то в очите и разтеглих думата колкото се можеше по-дълго: — Налучкккккквам. Разбра ли?

Тя пусна ръката ми и заклати възмутено глава, казвайки нещо от рода на „Йоптюмат. Тъп английски! Нищо не разбирам“. После заразмахва идеално загорелите си ръце из колата, сякаш гонеше въображаеми мухи:

— Налучкккквам… Налучккккквам… Наличчччно… Налуччччвам! Не мога! Лудница! — Но след секунди само захихика: — От английски ще полудея! Не мога разбира. А руски разбира! — При което натисна бутона за вдигане на страничното стъкло, посочи банкета на пътя и ми направи жест да спра.

Паркирах под голям явор, на няколко метра встрани от шосето, изключих двигателя и угасих светлините. Радиото едва се чуваше, но КГБ-то се пресегна и го изгаси, за всеки случай. После се обърна към мен и каза:

— Аз… разбира… английски. Но не чува добре, когато вятър — вятърът — духа. И мислех ти каза „налучвам“ — слага лук — защото ти днес прави лучена гарнитура.

— Няма значение — отвърнах с усмивка. — Английският ти е далеч по-добър от моя руски.

— Да — промълви, извърна лицето си към мен и се облегна на вратата, скръстила ръце под гърдите си. Върху мини-тениската си бе облякла бял памучен трикотажен пуловер с дълбоко изрязано деколте с две биета — едното тъмночервено, другото горскозелено — от ония едновремешни колежански пуловери, които се виждат по старите снимки на тенисисти. Вдигнатите нагоре ръкави разкриваха прекрасните й гъвкави китки и много скъп, макар и тънък и скромен на вид часовник с розова кожена каишка и перленобял циферблат. Русите й коси ми напомняха за царевична свила. Спускаха се от двете страни върху гърдите й, оформяйки рамка за ангелското й лице.

Ама тя изобщо няма вид на агентка на КГБ, рекох си. Поех дълбоко въздух, вгледах се във воднистите сини очи на КГБ-то и мило й се усмихнах. И неволно я сравних с Графинята. Приличаха си в ред отношения: синеоки блондинки с широки рамене, но грацилна костна система, със съвършени пропорции както над, така и под кръста. И двете обичаха да заемат онази царствена поза като на готова да изскочи на арената мажоретка — дръпнати назад рамене, разтворени колене и навирено дупе — която винаги ме е побърквала.

— Много си красива — рекох на КГБ-то, без да се съобразявам с последната си мисъл.

— Да — рече уморено тя. — Красавица, красавица… Това знам — и поклати глава, за да ми покаже колко й е досадно, един вид: „Това вече съм го чувала хиляди пъти. Вземи да измислиш нещо по-интересно“. После се засмя и каза:

— И ти много сладък, като истински руски мъж! Знаеш?

— Не те разбирам — поклатих глава и се усмихнах.

Посочи с брадичка гривната около глезена ми.

— Краде пари — намигна ми, — като истински руснак! — И чува, много откраднал!

Исусе милостиви! Типично по руски! Вярно, не беше най-подходящият момент да напомня на КГБ, че изобщо не съм откраднал колкото трябва — и че по тази причина следващото лято вече няма да живея на Медоу Лейн. Като му дойде времето, и това ще научат, рекох си.

— Да — кимнах с насилена усмивка, — но никак не се гордея с това.

— Кога отива в затвор? — попита.

— Няма да е скоро — промълвих. — След около четири години. Не знам със сигурност.

— А жена?

— В развод сме — закимах енергично.

— Тя хубава? — запита тъжно Юлия.

— Да — отрони се от устата ми. — И ми роди две чудесни деца. За което вероятно винаги ще я обичам, нали разбираш?

— Още обича?

— Не — поклатих глава, после свих рамене. — Известно време си мислех, че я обичам, но ми се струва, че… — И спрях да потърся думи, които КГБ-то да разбере. Макар, честно казано, и самият аз да не бях наясно какви точно са чувствата ми спрямо Графинята. Едновременно я и обичах, и мразех. Вероятно така и ще си остана. Но в едно бях сигурен: единственият начин да забравиш една жена е да се влюбиш в друга. — … По-точно обичах мисълта, че я обичам. Защото всъщност бях престанал да я обичам. Прекалено много лоши неща се случиха. Прекалено много болка си причинихме. Разбираш ли какво се мъча да ти кажа? — изгледах КГБ-то в очите.

— Да — отвърна ми мигновено. — Разбира. Често случва. — Отклони за малко поглед, сякаш се зарея из мислите си. — Знаеш? Аз вече девет години тук. — И поклати невярващо глава. — Можеш представи? Сигурно трябва вече говори по-добре, но никога няма американски приятели. Само руски.

Кимнах с разбиране — повече, отколкото КГБ-то можеше да си представи. До този момент бях срещал само два вида рускини: онези, които прегръщат Америка, и онези, които я ненавиждат. Първите правят всичко по силите си да се приобщят към американския начин на живот: изучават езика, излизат с американци, ядат американско ядене и по някое време добиват американско гражданство.

Втората група са тяхна пълна противоположност: отказват да се натурализират. Пазят съветското си минало така, както куче пази кокал. Живеят сред руснаци, работят сред руснаци, срещат се единствено с руснаци и отказват да овладеят английския език. Явно жадуват за славната съветска империя от близкото минало, когато светът се възхищаваше на уникалността на първия изкуствен спътник, на смелостта на Юрий Гагарин и на желязната воля на Хрушчов. Съветският съюз бе на гребена на вълната и светът трепереше пред Варшавския договор, Берлинската стена и кубинската ракетна криза.

Юлия Суханова бе продукт на тази епоха или, още по-точно — нейно олицетворение. И тя бленуваше по славната съветска империя, поради което отказваше да се асимилира. Но колкото и да е странно, това изобщо не отнемаше от уважението ми към нея. Напротив, споделях напълно болката й. Защото и аз по едно време се бях възкачил на главозамайващата висота на Уолстрийт и се бях превърнал в един вид звезда, макар и в доста изчанчен смисъл на думата. Но и около мен всичко бе рухнало в един момент, както около Юлия Суханова. С единствената разлика, че тя не носеше и най-малката вина за своето падение.

Изглежда обаче, и двамата имахме нужда от начин, по който да примирим своето абсолютно ненормално минало с някакво евентуално бъдеще. Може пък да успеем, ако обединим усилията си, мина ми през ум. След като преодолеем езиковата бариера, тя току-виж успяла да ми помогне да проумея случилото ми се до този момент, а аз — на нея да проумее своето минало. При тази мисъл поех дълбоко въздух и реших да заложа всичко на един коз:

— Може ли да те целуна? — попитах тихичко.

При което госпожица Юлия Суханова — първата, последната и единствена „Мис Съветски съюз“ — се усмихна свенливо. А после кимна.

Двадесет и втора главаДа преминеш цялата дистанция

След което се любихме.

Не същата вечер, но още на следващия ден.

Беше наистина прекрасно! И ако трябва да съм съвсем точен, беше не само прекрасно, но благодарение на някакви печени биохимици от фармацевтичната фирма „Пфайзер“ успях да се проява като първокласен жребец за разплод.

Понеже минути преди да взема КГБ-то от леговището на Звяра — едно бунгало в Саг Харбър, — глътнах петдесет милиграма виагра на празен стомах. Та докато паркирах на алеята пред резиденцията ми, имах ерекция, с която полицията можеше да разбие вратата на пушалня на крак.

Не че съм импотентен. Нищо подобно. Кълна се! Но все пак реших да проявя благоразумие. Защото вземането на една синя бомбичка, както викат с обич на виаграта (заради цвета на таблетката и бомбастичния й ефект), е равносилно на сключването на биохимична застраховка срещу най-ужасния комплекс сред мъжете — страха да не се изложат.

Проявих се като биохимически жребец — и то не само следобеда, но и вечерта. На опаковката на „Пфайзер“ не пише (но всеки мъж, който е вземал таблетките им, го знае), че сините бомби имат свойството да се задържат доста време в системата. Та макар след осем часа ерекцията ти вече да не става за таран, все още е достатъчно твърда да издържи няколко закачалки с дрехи от химическо чистене.

Молекулите на синята бомбичка метаболизират до безвредност едва на четиринадесетия час и отново се превръщаш в простосмъртен. Тъкмо затова точно след четиринадесет часа взех още една синя бомбичка, а след нея — и трета.

КГБ-то ще издържи, мислех си. Но някъде към сряда привечер дори тя взе да се оплаква. Куцукаше към банята в спалнята ми така, както съветската й майка я е родила, само с червена комунистическа панделка в косите, и си мърмореше:

— Йоптюмат! Оная ти работа не спада! Нещо не е наред! Лудост! Лудост! — И затръшна зад себе си вратата на банята с още няколко руски ругатни.

Аз се бях изтегнал на леглото така, както американската ми майка ме е родила, само с поставената ми от федералните власти електронна гривна за следене и дължащата се на виаграта стоманена ерекция, и направо сияех. Че колко пъти се е случвало някакво си високо метър и седемдесет еврейче от Куинс да изпрати куцукаща до банята с пламнали слабини първата, последната и единствена „Мис Съветски съюз“! И макар момчетата от „Пфайзер“ да имаха някаква определена заслуга, не това беше най-важното за момента.

Най-важното бе, че отново се влюбвах.

Защото, когато по-късно следобед КГБ-то каза, че трябвало да се прибира в апартамента си в Манхатън, направо ми се скъса сърцето от мъка. Но когато се обади само след няколко часа, за да ми каже, че й липсвам, отново литнах в облаците. А когато пак ми се обади след още два часа — само за да ми кажела „здрасти“, мигновено изпратих Монсоир да я вземе от апартамента й и да я докара в Хамптън.

И ето, че тя пристигна същата вечер с огромен куфар, който с удоволствие й помогнах да изпразни. И изведнъж станахме някак си неразделни. През следващите няколко дни вършехме всичко заедно: заедно ядяхме, пиехме, спяхме, пазарувахме, играехме тенис, потяхме се във фитнеса, карахме колела, летни кънки и джет-ски — дори заедно се къпехме!

И, естествено, при всяка възможност се любехме.

Всяка нощ запалвахме огън на плажа и се любехме под звездите върху едно бяло памучно одеяло. И, естествено, при всяко движение нагоре хвърлях по едно око към дюните, в очакване да се появи отвратителният Игор, който според думите й бил просто неин зет, дошъл с нея в Щатите да я пази. Подобно обяснение ми се струваше доста невероятно, но реших да не задълбавам.

През уикенда не стана никакъв купон. Звярът се беше погрижила за това — пуснала бе новината, че „Медоу Лейн“ 1496 вече не работи. В понеделник сутринта откарах КГБ-то до центъра на Манхатън да си събере още багаж, а аз се отбих до „Федерал Плаза“ 26 да се срещна с Копелето и Агента маниак. Както и очаквах, Копелето отново бе благосклонен към мен, така че срещата бе кратка.

Темата бе предстоящото примамване на Гейто и бързо се споразумяхме да проведа, ако мога, една последна среща с Готвача, преди да е дошъл Джеймс Лу, с простата задача да накараме Джеймс Лу да приеме пари в брой. Да кажа на Готвача, че искам да убедя Джеймс Лу в сериозността си като клиент — а и да се убедя, че и той самият е сериозен — затова възнамерявам да му предложа малък аванс в брой, в знак на най-искрени намерения — сума от порядъка на петдесет хиляди долара, с които да задвижи нещата.

Аз в началото се отнесох доста скептично към този план; имах чувството, че ще възбудя подозрителността на Готвача. Като си помислех обаче, сигурен бях, че няма нищо да подуши. Неизвестно защо, нещо беше прещракало в мозъка му. Нещо, свързано с нерационалното щастие, което изпитваше от заобикалянето на закона.

Готвача беше сложна личност. Във всяко друго отношение бе примерен гражданин, боящ се да не наруши Закона — такъв, какъвто той го възприемаше — сиреч всички останали закони, стига да нямат нищо общо с търговията с ценни книжа, движението на парите и съответното споделяне на тези данни с данъчните служби. Бас държа, че ако някой му поискаше съвет за това как се ограбва банка или как се пласират чекове без покритие, Готвача или щеше да го наклепа пред властите, или, което бе по-вероятно, щеше завинаги да изгуби телефонния му номер.

В случая обаче ставаше дума за нещо съвсем различно. Ставаше дума за пари, които — според начина му на мислене — сме откраднали честно и почтено, без насилие, без опиране на дула в слепоочия, от безименни и безлични жертви; и най-важното — ако не бяхме ги откраднали ние, друг щеше да го свърши. Следователно имахме пълното основание да крием мръсните си пари от онези, които възнамеряваха да ги намерят.

Така че, като се сетя, не бях особено шокиран, когато след два дни Готвача дойде в офиса ми и описа като „славна“ идеята ми да донеса на срещата „знака на най-искрените ми намерения“.

След това описа в най-малки подробности схемата си за изпиране на парите, дотам, че дори спомена имената на задокеанските роднини на Джеймс Лу, които щели да ни окажат помощ в Азия. После спомена и имената на банките и на корпорациите на приносител, които ще използваме, а за десерт изложи и непробиваемата легенда, към която ще се придържаме, ако Коулмън и хората му надушат нещо.

Роденият от вдъхновението му план предвиждаше да закупим недвижими имоти в половин дузина страни в Далечния изток, да поддържаме там постоянно пълноценен персонал и да се занимаваме с ред законни видове бизнес — производство на конфекция във Виетнам и Камбоджа и на електроника в Тайланд и Индонезия, където работната ръка била евтина, а качеството — изключително добро.

Но колкото и великолепен да бе този план, същевременно бе и страхотно сложен. Толкова сложен всъщност, че се зачудих дали ще се намери жури, което да го проумее. Затова грабнах един скицник от стъкления плот на месинговата масичка за кафе, откъснах един лист, взех химикалка и се заех да рисувам диаграма.

С конспиративно снижен глас рекох:

— Чакай малко да си го доизясня. Значи, аз давам петдесет хиляди долара на Джеймс Лу и нарисувах правоъгълниче, в което написах името му заедно със сумата $50 000 — после един от хората на Джеймс Лу изнася контрабандно парите в Сингапур, където ги дава на балдъзата си Шийла Уонг77 — ново правоъгълниче на отсрещната страна на листа с името на Шийла в него, след което съединих двата правоъгълника с права линия — която ги използва за откриване на сметки в Хонконг, Нормандските острови и Гърнси… — но така и не успях да опиша ролята на Шийла в нашата схема, понеже Готвача грабна химикалката от ръката ми и се зае да чертае схема, неотстъпваща по сложност на чертеж на ядрена подводница. И Докато обясняваше с преливащ от гордост и удоволствие глас какви точно са му намеренията, „Награ“-та си се въртеше и записваше всяка една от думите му.

— Абе това сякаш Пикасо го е рисувал, да му еба майката! — рече Готвача накрая. — Ама ти най-добре вземи да го изхвърлиш!

Смачках листа на топче и го пуснах в боклука.

— Покрито мляко котка го не лочи — рекох. — Прегърнахме се по мафиотски, крепко стиснахме десници и потвърдихме намерението си да се срещнем с Джеймс Лу в понеделник. Предложих това да стане в хотел „Плаза Атене“ в Манхатън, където — по случайно съвпадение, поясних — ще прекарам няколко дни с новата си приятелка. Съвпадение, разбира се, нямаше. Агента маниак и техниците му щяха да са опасали стаята с микрофони и камери дълго преди пристигането на Лу и Готвача.

Когато впоследствие се срещнах с Агента маниак, се помайтапих, че пак съм се захванал със старите си номера — да се занимавам с разни бележки и тем подобни — но че тази конкретна бележка съм запазил за бъдните поколения. И му подадох запечатан плик, съдържащ касетата и смачкания лист.

— На връщане няма да е лошо да се отбиеш в „Мейсис“ да си купиш парна ютия — пошегувах се. — Сигурно ще ти потрябва. — След което се качих в мерцедеса си и заминах за Хамптън.

Уви, за нула време съвестта ми ме загриза.

Още в неделя вечер самата мисъл, че съм предал Готвача, напълно ме потисна. Явно влюбването ми в агентка на КГБ бе посмекчило жилото на скорошните събития — на онези ужасни актове на предателство, разпалили пламъците на отмъщението, на чието зарево приятелите ми изглеждаха врагове, а враговете — приятели. Но изведнъж самоувереността ми се изпари.

Наближаваше девет и двамата с КГБ-то се кефехме на своя вечерен ритуал: сядаме върху бялото памучно одеяло до самия ръб на водата, край малък огън, чиято задача е да прогонва първите мразовити повеи на есента. Оранжевата пълна луна виси над хоризонта и осветява под себе си черните води на Атлантика.

— Струва ти се, че можеш да я пипнеш, нали, пиленце?

— Да — отвръща ми кокетно тя. — Прилича на швейцарското сирене.

— На швейцарско сирене — поправям я.

— Не разбирам — казва тя.

— Имам предвид навика ти да не членуваш думите — стискам нежно ръчичката й. — Не се казва „швейцарското“ сирене. „То“-то означава, че говориш за конкретно парче сирене. А „швейцарско“ се отнася за всички парчета сирене въобще. Не че има някакво особено значение, но звучи някак си странно. И стърже по слуха ми. — Свих рамене — да разбере, че темата никак не е важна.

— Какво значи „стърже по слух“? — пусна ръката ми тя.

— По слуха — поправих я кротко, макар да започвах да се дразня от собственото си безсилие. — Точно това имах предвид. — И поех дълбоко въздух. — Членуването на думите е нещо много важно, Юлия. Придава на езика определена ритмика, определена мелодика, и ако не го използваш, звучи някак си смешно, като например когато казваш „стърже по слух“ или „отивам до магазин“. Звучи така, сякаш го казва необразован, неграмотен човек, а ти не си такава. — И пак свих рамене, да разбере, че не е толкова важно, макар да не можех да се въздържа да не й го кажа. Бяхме постоянно заедно и езиковите й грешки почваха да ме дразнят. Да не говорим, че бях и влюбен и се смятах за длъжен да я уча, да я обуча, да я поведа внимателно, така да се каже, по пътеката към селцето, наречено Асимилация.

— Та ако наистина искаш да научиш английския, трябва да обърнеш внимание основно на две неща: на членуването и на множественото число. — Усмихнах й се и пак я хванах за ръка. — Всички хубави неща ще дойдат след това по местата си. — И й намигнах. — Ако искаш, ще ти бъда учител! Ще те поправям при всяка грешка… Ау! Какво пра… Аууу! Престани! Боли! Оууу! Аууу! Аууууууууууу-уу! — изпищях. — Пусни ми пръстите! Ще ги счупиш! Спри!

— Путьо жалък! — мърмореше под носа си тя, докато извиваше назад пръстите ми в кагебистки захват. — Ти и тоя тъп английски! Ха! Американци мислят за най-велики на света! Йоптюмат! Капиталисти свине!

Американците се мислят за най-великите в света, поправих я на ум, докато на глас пищях:

— Пусни! Ми! Пръстите! Моля ти се! Ще ги счупиш!

Пусна ме, после ме загърби и продължи да мърмори:

— Тъпи американци… Всичко толкова тъпо!

— Божичко! — мърморех и аз. — Какво те прихвана? — И размахах пръстите си във въздуха, дано да спре болката. — Щеше да ми строшиш пръстите с тая кагебистка хватка! — И гневно заклатих глава. — И коя си ти, че да ми викаш „путьо“? Само допреди пет минути ми разправяше колко ме обичаш, а сега ме наричаш с разни епитети! — Поклатих пак глава, да й покажа колко ме е разочаровала. И се подготвих за помирителен секс.

Само след секунди тя се обърна отново към мен, готова да се сдобрим.

— Прости меня! — каза тихичко, което според мен трябваше да означава „благодаря“, после задърдори скорострелно на руски. Тонът й всъщност беше доста сладък, от което заключих, че ми обяснява как е искала от обич да ми строши пръстите. После рече: — Ела, мусик-писик, цункам твои пальчики! — хвана ръката ми и взе нежно да ми целува пръстите, което ми подсказа значението на думата „пальчики“.

Усещайки, че съм реабилитиран, се опънах върху одеялото и се подготвих да получа наградата си (в смисъл да ме целуне по щръкналия пенис) и ето че след миг тя се озова просната до мен и се зацелувахме. Получи се мека, блага, бавна целувка, по руски. Имах чувството, че трая цяла вечност. Накрая положи глава върху рамото ми и така, отново влюбени, вперихме погледи в безкрайната Вселена — в оранжевата луна, мигащите звезди и бялата мъглявина на Млечния път.

— Извинявай за одеве — излъгах я, без да ми мигне окото. — Щом не щеш, няма да те поправям. Какво всъщност ми пука дали Луната прилича на швейцарското сирене, или на швейцарско сирене, след като я гледаме заедно. — Целунах я по сладкото й русо теме и я придърпах още по-плътно към себе си.

В отговор тя преметна дълъг гол крак през моя и се сгуши така, сякаш искаше да се слеем в едно.

— Я люблю тебя — прошепна.

— И аз те обичам — прошепнах. После поех дълбоко въздух и с вперен в луната поглед се запитах дали някога съм бил толкова щастлив. Това момиче наистина беше изключително специално — „Мис Съветски съюз“, за Бога! — уловът на века и, най-важното, идеалната противоотрова спрямо коварната Графиня.

— Знаеш ли? — рекох с голяма доза носталгия в гласа си. — Като дете много обичах да гледам Луната. И направо се шашвах, като си помислех, че там вече е стъпвал човешки крак. Ти през 1969 година си била само на една годинка и сигурно нищо не помниш, но аз си го спомням така, сякаш беше вчера. В кухнята имахме едно черно-бяло телевизорче и цялото семейство се бяхме насъбрали пред него да гледаме как Нийл Армстронг слиза по стълбата. После направи първите си крачки по повърхността на Луната и започна да подскача насам-натам… — Поклатих смаяно глава. — И тогава реших да стана космонавт. — Засмях се срамежливо. — Детски мечти. И така полека-лека стигнах до Уолстрийт. Но през онзи далечен ден нямаше да повярвам, ако някой ми беше казал, че това ще стане.

КГБ-то също се засмя, но с известен сарказъм.

— Голям американски трик — заяви самоуверено. — Знаеш, нали?

— Кое, че всяко американче иска да стане космонавт ли?

— Нет — отвърна мигновено. — Говоря за Луна. — За Луната, мама му стара! Кое му е толкова трудното? — Има английска дума за това кацане… как беше… фалшификация… а! Hoax! Направили сте hoax!

— Какво искаш да кажеш? Че не сме кацнали на Луната ли?

— Да! — възкликна щастливо тя, седна пъргаво и ме загледа в очите. — Направили сте hoax против съветски народ! Всичките знаят!

— Всички го знаят! — отвърнах през зъби. — Всички го знаят, Юлия, но не ми казвай насериозно, че Съединените щати са фалшифицирали кацането на Луната само за да изложат Майка Русия! Само това недей да твърдиш! — Гледах я с невярващ поглед.

А тя стисна устни и бавно поклати глава:

— Това кацане снимано в киностудиото. Цял свят знае. Само тук продължават вярват. Как смяташ: американци могат стигнат до Луна, а Съветски съюз не може? Ние жена пратили в Космос, вие пратили маймуна. И изведнъж — на Луна. Чист hoax! Виж снимки. На Луна вее флаг, а там няма атмосферата. Как вее флаг? И ден е нощ, а не нощ — ден. Земя вдига, а трябва пада. Има радиационен пояс… — И КГБ-то продължи в същия дух да ми обяснява как цялото прилуняване било снимано в холивудско киностудио с една-единствена цел — да изложи любимия й Съветски съюз. — Игор обясни, когато срещнете — обеща КГБ-то, — и разбереш истина. Игор известен учен. Покорява огън.

Поклатих глава и се зачудих как да й отговоря. Надвих желанието си да й кажа, че бившият й Съветски съюз, включително и бившата му космическа програма, са се превърнали вече в една огромна шега, и рекох:

— Всеки човек си има право на мнение. Но ще ти кажа само едно: за подобна конспирация са необходими поне хиляда души, които дума да не обелват за тази монументална тайна, а в Америка щом двама души знаят нещо, то много бързо излиза на бял свят. Да не говорим, че на Луната кацнахме общо три пъти, а не веднъж. Дори да приемем, че първия път е било фалшификация, смяташ ли, че правителството ни би се решило на второ такова изпълнение? Един вид: „Хей, веднъж се хвана на номера ни, господин Брежнев! Сега наблюдавай внимателно, да видим този път ще ни изловиш ли!“. Ама всъщност за какво споря и аз? Хайде, приемам, че в Розуел са кацали извънземни и че вчера може би имаше право, като твърдеше, че Америка изобщо не е воювала през Втората световна война… — Защото точно този бисер беше изръсила КГБ-то предишния ден на тенис корта, след като я сразих шест на нула, шест на нула в два сета за единадесет минути и половина, при което тя ме събори игриво на тревата и започнахме да се боричкаме, докато накрая запищях: „Пусни ме! Боли! Болииии!“ — и че Америка е откраднала чертежите на първата атомна бомба от руснаците, а не обратното… — Това пък се беше отронило от по комунистически червените й устни, докато гледахме някакъв документален филм за оръжия по „Хистъри Ченъл“. КГБ-то ме осведоми, че руснаците, тоест съветският народ, е направил почти всичките най-важни изобретения на този свят, от атомната бомба и рентгена до класическата литература и дъвката „Базука“. — Истината, Юлия — и това ти го казвам, понеже те обичам — я люблю тебя, както се изразяваш ти — е, че ме интересува единствено методът на Игор по отношение на огъня. Хайде, разкажи ми по-подробно за него, тъй като само той ме вълнува!

Изгледа ме за миг и кисело се усмихна:

— Искаш знаеш, нали?

— Да. Разкажи ми!

Присви очи. После посочи със сърцевидно оформената си брадичка нашето безупречно плажно огънче:

— Виждаш огън?

— Да, какво да му виждам на огъня?

КГБ-то щракна с дългите си нежни пръсти — щрак!

— Ето така! — заяви гордо. — Игор може угаси пламъци!

— И как точно го постига? — попитах скептично.

— Той контролира атмосфера — отвърна ми така небрежно, сякаш контролирането на атмосферата е не по-сложно от нагласянето на някой термостат.

Изгледах я невярващо, но същевременно се мъчех да пресметна колко пари можех да изкарам покрай някой смахнат руски учен, който твърди най-уверено, че контролира атмосферата. Стратънци точно по такива работи си падаха. Щях да им го изтъпаня насред борсовата зала, облечен в магьоснически костюм като на професор Дъмбълдор от „Хари Потър“, и щях да обявя по микрофона: „Представям ви Властелина на огъня, професор Игор…“, а стратънци щяха да пощуреят — щяха да ръкопляскат, дюдюкат, а накрая сигурно щяха да подпалят водите на Лейк Съксес, та Игор да им демонстрира способностите си.

— А, сещам се! — рекох на КГБ-то. — Май даже съм го виждал на кино, струва ми се в „Остин Пауърс“. Доктор Ивъл беше изобретил начин да контролира времето и искаше да наложи властта си върху целия свят. Или май беше в някой филм за Джеймс Бонд. Дали пък не беше в „Супермен“? Все едно — свих рамене.

— Смей колко искаш и прави важен, но аз не шегува. Игор може контролира огън, а аз има акциите в негова фирма. Някой ден той… — и продължи разпалено да обяснява, но аз спрях да слушам. Имах чувството, че вярва във всичко, което казва — не само в глупостите на професор Игор, но и във всичко останало. Явно бе израснала с други учебници по история и бе гледала само съветска телевизия, където именно ние бяхме Империята на злото, стремяща се към световна хегемония. Погледнах крадешком часовника си — беше станало 9:30. На другата сутрин трябваше да се явя в „Плаза Атене“ преди 9:00, което означаваше да съм тръгнал от Хамптън още в 6:30. Време беше да приключим вечерта, а това не можеше да стане, без да съм правил любов с КГБ-то до огъня. Създали си бяхме такъв ритуал, за който и двамата си мечтаехме по цял ден. Добре, ще й кажа. Въпреки първоначалния си скептицизъм вече съм убеден, че властта на Игор над огъня е способна да промени света. Сега, КГБ мое, бъди така добра да се налюбиш с мен. Изобщо не ми пука дали си някаква тайна комунистка или не. Обичам те и толкоз!

Точно така и стана.

Готвача и Джеймс Лу пристигнаха в хотел „Плаза Атене“ точно в 11:00 на следващата сутрин. Номер 1104 представляваше апартамент с една спалня и две тоалетни, а Готвача и Джеймс Лу ми заприличаха на два агнеца, пристъпящи към кланицата.

Посрещнах ги още на самата врата. Първо прегърнах Готвача, после се здрависах по мъжки с Джеймс Лу — нисък, слаб, леко олисял човек в скъп костюм от плътна коприна без вратовръзка.

Отведох двамата до хола, непосредствено след антрето. Спалнята се намираше на противоположната страна на апартамента, а вратата й бе здраво залостена — по ред причини. Основната бе, че в нея, съоръжени със слушалки, револвери и доста мрачни физиономии, се намираха четирима агенти на ФБР, а именно: Агента маниак и Мормона плюс двама техници — и двамата на по трийсет и пет-шест години, с вид на хора, занимаващи се с ремонт на компютри.

През последните два часа бяхме анализирали обстойно хола: кой са най-добрите ъгли, от които камерите да снимат, къде да скрием микрофоните и прочее. Самото помещение не беше кой знае колко голямо — пет на седем метра, да речем, с три високи прозореца над Шестдесет и седма улица, пропускащи обилна светлина — прекалено силна светлина според техниците, та се наложи да пуснем плюшените завеси, чийто червен цвят ми напомняше за публичен дом.

Предложих на гостите ми да се настанят на дивана, след което седнах на един от фотьойлите — точно според указанията на момчетата в спалнята, които в този момент ни наблюдаваха на 30-сантиметров телевизионен екран посредством миниатюрната камера, вградена в дигитален часовник. Самият той бе поставен от техниците върху едната от страничните масички. В съответствие с издаденото от съдия разрешително само стаята бе оборудвана със специални разузнавателни средства, но не и аз. Единственото скрито по мен нещо бе дебелият плик, съдържащ петдесет хиляди долара и пъхнат в левия вътрешен джоб на тъмносиньото ми спортно сако. Когато възникнеше подходящият момент, щях да го връча на Лу.

След няколкоминутен светски разговор рекох:

— Държа да ти кажа, Джеймс, че Денис гарантира стопроцентово за теб. А за мен това е най-важното.

— Точно така — кимна Джеймс сериозно. — И пред мен Денис гарантира за теб, така че в това отношение всичко е наред.

— Което е прекрасно — намеси се Готвача, който не си падаше особено по целуването на задници. — Та след като си изяснихме това, дайте да се заемем с хубавата работа!

— Абсолютно съм съгласен — рекох. — Колкото по-бързо парите ми заминат зад граница, толкова по-добре. Между другото, Джеймс, най-вече ме успокоява фактът, че вече си имал много вземане-даване и с Боб. — И кимнах в израз на уважение. То е все едно да те препоръча самият папа, нали разбираш? — Е, по-скоро може би Дарт Вейдър, коригирах се наум.

— Да, ние отдавна имаме успешни контакти — кимна Джеймс. — Да не говорим по какъв смешен начин се запознахме.

— Така ли? — рекох. — Я разкажи да чуем.

— Ами аз бях, така да се каже, аварийният управляващ директор в едно от дружествата, които Боб беше тръгнал да изкарва на борсата — заяви гордо Джеймс.

— Да бе — прекъсна го Готвача, — голяма работа. Боб сключва сделката, спечелва десет милиона, но в самия ден на емисията истинският управляващ директор хвърля топа. Тоест възниква нуждата някой — който и да било — да заеме мястото му. Нищо лошо не казвам по твой адрес, Джеймс — обърна се към китайския си приятел.

— Аз и не се обиждам — отвърна онзи.

— И понеже Джеймс бе член на борда на директорите във фирмата по онова време, споразумяхме се той да заеме мястото на управляващия директор. След което той, естествено, направи всичко необходимо и затова сега е днес тук с нас.

Кимнах бавно, докато съобразявах какво е било „всичкото необходимо“, сторено от Джеймс. На езика на Готвача (а и на Вълка) то трябваше да означава, че Джеймс е продължил да продава евтино акции на Синеокия дявол и след началото на емисията.

— И какво стана после с дружеството? — попитах. — Успя ли да постигне нещо?

— Абе имаше известни колебания — рече Джеймс, — но в крайна сметка всички спечелихме.

— Най-важният извод е, че на Джеймс може да му се има доверие — заключи Готвача. — Компанията преживя колебанията, но Джеймс през цялото време беше бетон. И в твоя случай съм сигурен, че ще е бетон.

Възползвах се от паузата да го попитам:

— Значи и на Боб си помагал така, както възнамеряваш да ми помогнеш и на мен? Нали ме разбираш? — намигнах му. — Там, значи, в Далечния изток.

— Много помощ съм оказвал на Боб — сви рамене Джеймс, — но не желая да се разпростирам. Същото ще важи и по отношение на теб. Каквото ще правим, ще си остане между нас. Е, разбира се, и Денис ще знае.

Налагаше се бързо да сменя темата, затова се усмихнах на Джеймс — един вид, че само съм го изпробвал дали не е някой приказливец.

— Точно това и исках да чуя от теб, Джеймс. Точно това! Защото за мен най-важното е никой извън тази стая да не научи какво става. Това е от ключово значение.

— Изобщо няма да се разчуе — заяви самоуверено Джеймс. — Не забравяй, че в противен случай и аз ще закъсам не по-малко от теб.

— Това е самата истина — добави Готвача с еднократно кимване. — Затова засега ще е достатъчно двамата с Джеймс да постигнете споразумение помежду си. После аз ще направя каквото се иска от мен, ти ще направиш каквото се иска от теб, Джеймс ще направи каквото се иска от него и… бада-бийп, бада-боп, бада-бууп78… швъттт! — парите се оказват чак там ние сме си тук и можем да спим блажен бебешки сън.

— Явно помежду ни цари пълно съгласие — рекох самоуверено. — Така че, ако не възразяваш, Джеймс, искам да ускорим максимално работата. Имам два милиона в брой, които искам начаса да изнеса от Съединените щати, понеже… ъъъ… — огледах се подозрително из стаята, след което снижих глас — парите са от рушвети за нови емисии. Нали разбираш: давам пакети акции на клиенти, които след това правят всичко необходимо и ми връщат част от печалбата си. — Постепенно възвърнах нормалния си тон. — А пък имам и едни десет милиона долара в Швейцария, които искам да преведеш по телеграфен път на сестра си веднага след като открие сметките ни.

— Това изобщо не е проблем — каза Джеймс. — Тя е изключително организиран и сериозен човек.

— Аз ще се погрижа за цялостната документация от тукашна страна — обеща Готвача, — както и за всичко останало, което може да се наложи. А Когато работата опре до инвестиране на средствата, ще изпълнявам ролята на твой съветник, тоест на междинен бушон, в случай че възникнат някакви проблеми.

Кимнах с разбиране, докато се питах има ли смисъл още да седим и да приказваме. И Готвача, и Джеймс Лу вече се бяха самозакопали хилядократно, а на всичко отгоре Готвача го имах и на видеозапис от предишната ни среща, в комплект с чертежа на ядрената подводница.

Агента маниак обаче твърдеше, че журитата се впечатлявали най-много от видеозаписи, та нямало да е зле да накарам Готвача да опише подробно още веднъж цялата схема за пране на пари. Така както беше потръгнал разговорът, той неминуемо щеше да стигне и дотам, но на мен вече почваше да ми писва и не бях убеден, че ще изтърпя още едно описание. Все пак аз си бях специалист по прането на пари още отпреди да се започне цялата тази работа и ми идваше до гуша да се правя на глупак.

Но задачата си е задача, затова поех дълбоко въздух и рекох:

— Всичко дотук ми звучи съвсем добре, но все още се чувствам донякъде объркан. Та за да няма после хър-мър, дай пак да повторим какво точно смятаме да правим.

Готвача моментално поклати глава, един вид, че явно не ми стига пипе. После каза:

— Колко му е? Я ми подай един лист и химикалка, ако обичаш… — И готово. Само след десет минути разполагах с нова ядрена подводница, този път в още по-големи подробности. Ами че то първия път си беше само прототип. Сега вече говорехме за второ поколение. Оставаше ми единствено да връча плика на Джеймс.

Потупах отвън сакото си, точно над лявото горно джобче.

— Предполагам, Денис ти е казал, че възнамерявам още днес да ти връча една малка сума, че да задвижиш нещата.

— Това би било чудесно — кимна Джеймс.

— Окей — намеси се Готвача. — Моето присъствие не е необходимо повече. Смятам да си вървя. — И взе, че се надигна от дивана. — Нали не възразяваш, Джеймс?

— Нищо напротив — сви рамене Джеймс.

— А ти? — изгледа ме Готвача.

Не — изсмях се наум, — първо трябва да попитам момчетата в спалнята.

— Разбира се, че нямам нищо против — рекох мигновено.

При което Готвача се ръкува с Джеймс Лу и се запъти към вратата.

В този миг осъзнах: надали повече ще го видя. Нямах и капка съмнение, че веднага след като изгледа видеозаписа, Копелето моментално ще подведе Готвача под съдебна отговорност, а скоро след това ще обяви и че съм им сътрудничил. Краят се приближаваше с невероятна скорост и бе дошъл моментът да се сбогувам за последно с човека, комуто навремето бях поверил и най-гнусните си тайни; човек, когото навремето смятах за свой приятел.

Готвача беше мъжкар, неповторима личност. Майстор, който не се плашеше от жегата в кухнята, човек, с когото бих влязъл рамо до рамо във всяка битка. Колко пъти си бях повтарял тези мисли през годините? Колко пъти бях се обръщал към Готвача с надеждата да ми вдъхне сила, да ми даде съвет, мъдрост и смелост? А ето докъде я докарахме.

Затова, докато Готвача отваряше хотелската врата, рекох:

— Ей, Майсторе!

— Какво има? — захили ми се той насреща.

— Искам да ти благодаря за всичко, което си правил досега за мен — отвърнах му с тъжна усмивка. — Винаги си ми бил приятел в нашия изключително шибан бизнес. И знай, че никога няма да го забравя.

— Да — каза Готвача, — тъкмо във времена като сегашните можеш да разбереш кои са истинските ти приятели. Сега вече си наясно. — Това бяха последните му думи, преди да ми намигне, да се усмихне и да излезе.

На Джеймс Лу не му беше писано да излиза.

Съгласно инструкциите от Агента маниак, след като му връчех плика, трябваше да му кажа, че ми се налага да сляза долу за минута да взема нещо от портиера. През което време те ще го задържат. А Готвача така и няма да научи за станалото, тъй като и Джеймс Лу ще премине към Отбора на САЩ. Както ще постъпи и самият Готвач, когато му дойде времето, молех се аз. Понеже той все пак не е крайната им цел, успокоявах се. Целта им е да спипат Синеокия дявол.

Готвача бе просто едно поредно стъпало.

През целия път до Саутхамптън се утешавах все с тази мисъл: Готвача ще предаде Дявола, което ще снеме от плещите ми вината, че съм предал своя стар приятел. А когато не ме занимаваше тази мисъл, си повтарях стократно, че всички са предатели… всички са предатели… всички са предатели.

Щеше да се окаже, че греша.

Не всички.

Двадесет и трета главаКапризите на съдбата

Единственият вестник, който КГБ-то признаваше, бе „Правда“ — най-уважаваният ежедневник в бившия Съветски съюз. На руски „правда“ означава „истина“ и точно тук се крие най-голямата ирония, рекох си. Защото, докато имаше Съветски съюз, „Правда“ никога не бе публикувала нещо, което макар и леко да се доближава до истината. И макар днешната „Правда“ да бе значително по-достоверна от някогашната, единственото, което ме вълнуваше през онзи ден преди две седмици — 21 септември — в който обявиха, че съм сътрудничил, бе фактът, че „Правда“ не бе посветила дори една буква от кирилицата на най-голямата сензация на деня в Америка: Вълка от Уолстрийт се е признал тайно за виновен още преди пет месеца, а е сътрудничил на федералните власти далеч преди това.

Така че, докато деветдесет и девет на сто от американците четяха сутрешния си вестник и отбелязваха „Браво! Най-после го озаптиха това копеленце!“, а останалият един процент четяха сутрешния си вестник и мърмореха „Ебаси ужаса! Това копеле сега и нас ще ни накисне!“, КГБ-то си четеше „Правда“-та и псуваше чеченските бунтовници, които според нея били гнусни мюсюлмани, заслужаващи да бъдат изтребени с ядрено оръжие.

И точно това най ми харесваше у КГБ-то — не пламенното й желание да превърне чеченците в радиоактивна пепел (аз бях против тази й идея), а че изобщо си нямаше представа какво става в живота ми. По-добре да си мисли за ония чеченски песове, виках си, отколкото да осъзнае, че живее с един предател.

В конкретния момент тя седеше до Картър на дивана в стаята за телевизия, впила поглед в 102-сантиметровия телевизионен екран с висока разделителна способност и съсредоточила и последната си капка умствена енергия върху едно свръхсмело, генетично мутирало двуутробно същество, на име Краш Бандикут, което правеше онова, което винаги е правило: бягаше да спаси шибаната си кожа.

— Какво правите, момчета и момичета? — попитах двамата видеохолици.

КГБ-то изобщо не ми обърна внимание — вглъбила се бе в конзолата на плейстейшъна и палците й летяха нагоре-надолу. Картър само я наблюдаваше, но и той толкова вглъбен, че също не ми обърна внимание. Очите му бяха станали кръгли като на бухал, опрял бе лакти върху краката си и държеше брадичката си в дланите.

Отидох до него и го попитах:

— Какво става бе, приятел?

А той вдигна очи и заклати глава от възторг:

— Юия е настока, тати. Стигна… стигна… стигна… — не намираше нужните му думи, — стигна на най-високото ниво. Бие се с чудовища, които никога не съм виждал. Никой не ги е виждал.

— Гледай сега — измърмори КГБ-то на Картър, докато помагаше на Краш да се спаси. — Ако вземе златна маска, става непобедима!

Картър извърна втрещения си поглед към екрана. И след няколко секунди възкликна възторжено:

— Непобедима!

Седнах до сина си и го прегърнах с една ръка:

— Много е добра, нали, приятелю?

— Нападай със скок! — изврещя той на КГБ-то.

— Не! — викна в отговор тя. — Това чудовище побеждава с въртеливата атака.

— Оооо! — промълви той.

Въртелива атака, рекох си наум. Престани да членуваш там, където не трябва, мама му стара! Но нямаше и капка съмнение, че КГБ-то е Царицата на видеоигрите в целия шибан свят — на Пакман, Супер Марио, Астероиди, Донки Конг, Херкулес и, разбира се, най-новата й мания — Краш Бандикут79, генетичният мутант от островите Уумпа, близо до западния бряг на Австралия. Победила ги беше до един, стигайки до нива, за каквито простосмъртните от рода на Картър не смееха дори да си мечтаят.

И докато КГБ-то гърчеше страхотното си тяло насам, а Картър гърчеше своите четиринадесет килца натам, аз си зададох въпроса какво, по дяволите, вълнува Юлия Суханова. Играеше видеоигри минимум по осем часа на ден, а през останалото време или четеше книги на руски, или бъбреше по телефона на руски, или ми шепнеше нежности на руски, докато се любехме. Вярно, намираше се в Америка, но само във физически смисъл. Сърцето и душата й си бяха в Русия, приковани от някакво геополитическо изкривяване на времето през 1989 година — годината, в която я бяха коронясали за „Мис Съветски съюз“.

В интелектуално отношение беше блестяща. Играеше безпогрешно на шах, шашки, табла, джин-руми80 и изобщо на всякакви хазартни игри със стръвта на заклет комарджия и най-много от всичко мразеше да губи. Родителите й бяха починали — баща й се гътнал от сърдечен удар, когато била едва на девет. Много се обичали и смъртта му я съкрушила. Бил виден съветски гражданин — учен в областта на ракетните оръжия с най-висок допуск до класифицирани материали, та и след смъртта му семейството не изпитало никакви лишения. Винаги имала каквото поиска. Опашките за хляб, празните лавици по магазините, типовата конфекция — всичко това било толкова чуждо на детството й, колкото и на моето. Живеела в някакъв вълшебен свят, при това в охолство според съветските стандарти.

Грациозността и красотата си наследила от майка си. Бях я виждал на снимки — синеока блондинка със страхотно очарователна усмивка. Жена, от която можеше да ти спре дъхът. На младини била по-красива и от Юлия, според самата Юлия, и заемала важна длъжност в сферата на изкуствата. Благодарение на което Юлия израсла в шикозен московски апартамент, в който безкраен низ съветски хора на изкуството — актьори, актриси, художници, скулптори, певци и балерини — купонясвали до зори на водка и руски песни.

Майка й не умряла от естествена смърт, а заклана с нож в собствения й апартамент. И точно тук историята ставаше съвсем мътна. Смъртта й настъпила скоро след като коронясали Юлия за „Мис Съветски съюз“ и съвпаднала буквално с разразилия се спор кой държи „правата“ върху новопоявилата се сензация — печатница на пари. Мнозина били заподозрени, но никому не било повдигнато обвинение. Кой я е убил ли? КГБ? Руската мафия? Недоволен бизнесмен, който възнамерявал да изнуди Юлия да му предава спечеленото от манекенската й дейност? Или е било случаен акт на насилие?

Така или иначе, това беше момичето, в което бях се влюбил — момиче, което обожаваше родината си, но не желаеше да се върне там дори и като посетител. Та тя дори за погребението на майка си не се върнала. И макар да не си го признаваше, долавях, че е било от страх. Игор, за когото продължаваше да твърди, че й е зет, бил женен за по-голямата й сестра Лариса, но и той не се върнал — макар специално за него да отчиташе, че и да е искал, е нямало да може. Обявен бил за издирване в родината си — не от закона, а от „други“, както се изрази тя, които Игор бил настъпил по мазола във връзка с нещо си с нея. Разказът й обаче спря дотук и въпреки всичките ми усилия, отказа да съобщи повече подробности.

Що се отнася до моето собствено положение, убеден съм, че знаеше много повече, отколкото си даваше вид. В деня, в който обявиха, че съм сътрудничил, се опитах да й обясня накратко станалото — като наблегнах най-вече на случая с Дейв Биъл, в който все още смятах, че съм постъпил правилно, независимо от това, че все още силно ме безпокоеше. Запазих самоуважението си, рекох й, при което тя грабна ръката ми и я стисна насърчително. А Когато две седмици по-късно подведоха под отговорност Готвача и й разказах и за него — как беше работил като мой счетоводител и верен приятел, изпитващ нерационална радост от „шашмите“, които в крайна сметка го довършиха, тя отвърна, че в бизнеса за приятелство и дума не можело да става и че ако не съм си извлякъл поуката от случая с Дейв Биъл, никога нямало да ми дойде акълът.

Часове наред ми разправяше за великая русская душа, която американците никога нямало да проумеят. Честност, почтеност, чувствителност, въображение, състрадание, вина, мълчаливо понасяне на несгодите. Това бяха само част от думите, с които я описа, докато прелистваше своя руско-английски речник.

От моя лична гледна точка обаче се впечатлявах не толкова от „великата й руска душа“, а от верността й. Познавахме се от по-малко от два месеца и сигурно й беше вече до болка ясно, че не съм онзи, за когото ме е смятала. Бях обременен с проблеми, бъдещето ми бе неясно. Финансовата ми звезда не се издигаше, а падаше. Но всичко това, изглежда, ни най-малко не я тревожеше.

Когато й казах, че ще трябва да напусна крайбрежната си къща, тя сви рамене и отвърна, че „Медоу Лейн“ никак нямало да й липсва. По-добре да сме живеели в Манхатън, пък и за какво ми била толкова голяма къща. После, като й казах, че известно време парите няма да ми стигат, тя ме успокои, че всеки, който на моите никакви години е успял да натрупа подобно състояние, пак щял да намери начин да спечели ново.

Кимнах в знак на съгласие с думите й, след което реших да се захвана пак с търговията с акции, само че този път законно. Борсата НАСДАК буквално летеше, носена на крилете на така наречената „дотком мания“ — манията по фирмите, занимаващи се с търговия по интернет, — и с парите, които властите великодушно ми бяха оставили, можех да изкарвам по няколко милиона годишно и със затворени очи. Не можех да си обясня защо по-рано не се бях сетил. Изглежда, доверието на КГБ-то в мен изигра определена роля.

В този смисъл тя беше пълна противоположност на Графинята. Готова бе да заложи на мен, а не на нещата, с които се бях заобиколил. В оправдание на Графинята обаче бих отбелязал, че Юлия нямаше две деца, за които да се притеснява, нито свое „минало“ с мен.

Но така или иначе, Графинята бе заминала в историята, а моето бъдеще — КГБ-то — се канеше да се изкачи на двадесет и петото ниво на „Краш Бандикут“. Оставаше й единствено да срази кръвния враг на Краш — доктор Нео Кортекс, след което Краш щеше да си възвърне приятелката си Тоона — и тя бандикут мутант, която в света на бандикутите се отличаваше със сексапил, равен на онзи на Джесика Рабит81.

Изведнъж КГБ-то се разкрещя:

— Блядь! Блядь! Ньет! Ньет!

— Връщай се! — изпищя Картър. — Той хвърля огнени кълба!

— Не мога! — писна КГБ-то. — Изгубих една сила!

— Не! — изврещя Картър. — Използвай силовия кристал… — а аз зяпах със затаен дъх как на екрана изтъканият само от мускули примат Коала Конг грабна едно огнено кълбо и го запокити по главата на Краш. При удара Краш избухна в пламъци, изрева неистово, скочи във въздуха, направи пълно салто, приземи се на бандикутското си дупе и умря насред огъня. След което телевизорът издаде звук, наподобяващ на „Уа-уа-уа-уа-уа… бум!“. И екранът почерня.

В началото КГБ-то и Картър замръзнаха с втренчени в един друг погледи. После КГБ-то поклати глава и каза: Что ты нашу страну обсираешь?, при което Картър сви устни и закима в знак на съгласие, без изобщо да има представа, какво точно бе казала КГБ-то. После Картър рече: „Хайде пак, Юия“, а тя кимна обречено, пое дълбоко въздух и натисна бутона на конзолата, с което съживи Краш, макар и на дъното на замъка на Нео Кортекс.

И докато те се бяха вглъбили в играта, аз си зададох въпроса що за майка ще е КГБ-то на децата ми, ако се случи най-лошото. Защото, колкото и невероятно да беше, все пак бях длъжен да взема предвид и евентуалността някой ден Графинята да умре и децата да легнат изцяло на ръцете ми.

Не виждах някаква особена близост между КГБ-то и Картър извън пристрастеността им към видеоигрите. Напротив, когато не седяха пред екрана, почти не си говореха. Тя, разбира се, бе винаги мила към него, но определено й липсваше топлота, а излъчваше някаква апатия, която никак не се връзваше с прословутата велика руска душа.

Чандлър от своя страна не се занимаваше с видеоигри, а с кукли Барби — правеше се на тяхна майка, обличаше се специално за случая и обичаше да гледа телевизия — в американската й разновидност — така че имаше още по-малко общо с КГБ-то. И точно това ме притесняваше — че не бях забелязал у КГБ-то някакво желание да контактува с нея. Както и с Картър, бе винаги мила и готова да се усмихне, но категорично липсваше нещо, което да ги свързва.

В моите очи отговорът бе прост: КГБ-то е възрастната, а Чандлър и Картър — децата, така че топката е в нейната половина на игрището, а не в тяхната. Или очаквам прекалено много от нея? Та тя не „майка на моите деца“ и не би било честно да разчитам да им бъде мащеха. Известно безразличие може би е здравословно, може и нормално да е и вероятно трябва да се благодаря на съдбата, че изобщо се отнася мило с тях. Не, реших най-после, да е мила не е достатъчно. Апатията е разновидност на жестокостта и децата я долавят и от километър.

А на противоположната страна на спектъра бе гаджето на Графинята Джон Макълусо. Нямаше и седмица, откакто ми се обади най-неочаквано да сме пиели по едно кафе някъде. Прекарвал доста време с децата ми и искал да ме увери, че винаги щял да полага максимални усилия да оказва положително влияние върху живота им. Безкрайно изискан жест, меко казано. Когато няколко дена по-късно се срещнахме в ресторантчето „Олд Бруквил“, веднага си допаднахме взаимно.

Оказа се горе-долу колкото мен на ръст, слаб и жилав и буквално преливащ от енергия. Хубавец с прошарена коса и подчертано италиански черти. Но най-вече притежаваше харизма. Цял час си разменяхме истории от света на бизнеса, но избягвахме внимателно темата за провалилия се мой брак с Графинята и неговите сегашни отношения с нея — а аз през цялото време се борех против напъващия се да излезе навън въпрос дали тя му стене: „Изпразни се, малко мое принцче!“, докато правят секс. И все пак, при всичкия смях и усмивки, над срещата ни тегнеше като черен облак един въпрос, който той накрая извади на бял свят:

— Да ти призная, много ми пречи това, че аз живея в Калифорния, а Надин в Ню Йорк — заопипва той почвата. — Ама така е, като съм се влюбил в жена, която живее на цели пет хиляди километра от мен!

Темата, значи, бе подхваната.

И двамата съзнавахме, че е сериозен проблем, който няма да се разреши от само себе си. Трябваше или той да се премести тук, или тя да замине за там. А доколкото познавах Доминик Барбара — адвоката на Графинята, мазно копеле с прословуто мазна уста и склонност да припича задника си на светлината на прожекторите — той по всяко време бе готов да изтъкне като аргумент правните ми затруднения.

Джон обаче никак не бе глупав: като видя реакцията ми, побърза да добави, че Надин в никакъв случай не би сторила каквото и да било зад гърба ми. Знаела колко близък съм с децата и все им повтаряла какъв добър баща съм. На тази нотка приключихме с темата, макар и на двама ни да бе ясно, че рано или късно тя пак ще възникне.

Та… къде в цялата тази история бе мястото на КГБ-то?

Сега, като я гледах споена с Картър от любовта им към бандикута мутант, смеех да се надявам, че все нещо ще излезе — току-виж привикнала да обича децата ми, а аз — нея, така както навремето обичах Графинята, а преди нея — Дениз. В интерес на истината все още усещах някаква дистанция в отношенията си с Юлия — същата, която долавях и в отношенията й с децата ми.

Но с течение на времето пропастта между различните ни две култури можеше да се окаже и нашата най-главна сила. Та нима американците нямат своя велика душевност? Според Достоевски същността на великата руска душа се състояла в постоянната й и ненаситна способност да страда, а според моя милост същността на великата американска душа се свежда до максимата: защо изобщо ни трябва да страдаме, след като родителите и дедите ни са страдали вместо нас? Не можеше ли в такъв случай двамата с КГБ-то да се слеем в една идеална душа? Нямаше ли сборът от моя американски оптимизъм и нейния руски фатализъм да се опише с думата „съвършенство“?

Да не говорим, че имахме пред себе си достатъчно време да положим мост над пропастта. Новото хилядолетие щеше да започне само след осем дни, а надали щяха да ме осъдят по-рано от три-четири години.

Телефонът иззвъня.

— Блядь! — изруга КГБ-то. — Моля те, вдигни телефон! Пречи ми на игра.

Картър се извърна към мен и кимна:

— Пречи й на игра.

— На играта — поправих Картър, притеснен от влиянието, което езиковите й способности можеха да му окажат. После вдигнах слушалката на телефона върху страничната масичка.

— Ало?

— Обажда се адвокатът ти — обяви Магнум в октава до минор. — Как си?

— Добре съм — отговорих по навик, след което си дадох сметка, че всъщност наистина съм добре. Точно така: за пръв път от много време насам бях близо до състоянието на щастие. — Какво става? — попитах.

— Днес във федералната прокуратура голяма пушилка се вдигна.

Усетих как сърцето ми прескочи.

— Така ли? В каква връзка?

— Познаваш ли някой помощник федерален прокурор, на име Дан Алонсо?

— Не — отвърнах моментално. — Защо?

— Защото е новият ти помощник федерален прокурор — отвърна Магнум. — Обади ни се тази сутрин на двамата с Ник да ни съобщи вестта. Възложили са му твоя случай, а Джоел напуска идната седмица.

— Що за човек е? Пич ли е или путьо?

— Ами… — проточи Магнум — по десетобалната система, при която путьото е едно, а пичът е десетка, бих класирал Алонсо някъде между десет и единайсет.

— Будалкаш ме! — възкликнах.

— Шшшт! — изсъска КГБ-то. — Пречиш ми!

Картър вдигна глава и опря показалец пред устните си. После пак заби поглед в екрана. А аз се засмях и попитах Магнум:

— Сериозно ли е толкова готин?

— Да — отвърна Магнум, — много е готин: печен, страшно умен, безупречен във воденето на съдебни дела и най-важното — човек с голямо сърце. Вече повдигнах въпроса за намаляване на обвинението ти за възпрепятстване на правосъдието и той ми отговори, че е готов да седне да го обсъдим. Иска първо да се срещне с теб и едва след това ще те остави да се признаеш за виновен. И смятам, че засега положението е доста добро.

Усетих как ме обля вълна на облекчение.

— Но това е прерасна новина, Грег, наистина прекрасна.

— Така е — съгласи се той. — От друга страна обаче, тази сутрин проведох някакъв много странен разговор по телефона с Джоел Коен. За някакво твое ходене до Атлантик Сити преди няколко месеца, когато си бил отказал да се легитимираш. Намекваше, че си правил опит да переш пари или нещо от сорта. Нали не е вярно, кажи ми!

Устата ми мигновено пресъхна, а стомахът ми изпревари мозъка в стигането до заключения.

— Разбира се, че не съм! — избухнах. — Пълни глупости! Никакви пари не съм се мъчил да изпера! Просто стана едно недоразумение!

— Значи все пак си бил там? — попита Магнум, явно изключително изненадан от вестта.

Вече усещах накъде вървят нещата.

В крайна сметка щях да успея да докажа, че не съм се мъчил да пера пари, но нямаше да мога да докажа, че не съм нарушил условията, при които ме бяха пуснали под гаранция. Наистина бях излязъл от Ню Йорк без разрешение.

— Да, бях там — признах тихо. — Чакай да се преместя в друга стая.

На излизане от стаята за телевизия мярнах за миг невинното личице на сина ми. Въпреки тежкото ранно боледуване бе израснал здраво момче. Заля ме вълна на ужасна мъка. Имах чувството, че съм го предал.

В спалнята вдигнах телефона на бъдещето, седнах на ръба на леглото и заразправях на адвоката си цялата история с всичките й гнусни подробности, започвайки с пищната, но непълнолетна Кайли, та чак до лелята с каменното лице в клетката на касиера, която отказа да ми върне собствените ми пари. Накрая попитах:

— Нали няма да прекратят сътрудниченето ми заради това, а?

— Няма — отвърна мигновено адвокатът ми, — стига да ми казваш самата истина.

Поех дълбоко въздух и бавно го изпуснах, стараейки се да запазя самообладание. После захванах да се кълна на адвоката си, че му казвам божата истина. Заклех се в зрението си, после в очите и на децата ми, после и в тези на бъдещите ми деца, а накрая — и в очите на децата на Магнум.

— Добре! Добре! Вярвам ти! — рече най-сетне. — Стига си ме убеждавал. Божичко, и така да е станало, знаеш какъв зор ще видим, докато погасим щетите. Какви са отношенията ти с офицера, отговарящ за предсъдебните условия?

— С Пат Мансини ли? — попитах, докато у мен отново пламна искрица надежда. — Страхотен човек е! — Реших, че няма смисъл да споменавам подвеждащото ми телефонно обаждане до Пат, където споменах, че съм закъсал в града, без да уточнявам в кой точно град. — Защо питаш?

— Питам, понеже тъкмо той може да ти угаси лампата в случая. Достатъчно е да напише писмо до съдията за хеликоптерната ти екскурзийка с крайна цел Атлантик Сити, придружителка — непълнолетна, голяма начална сума за игра на хазарт, при това пари, които са собственост на властите. Голям проблем може да излезе, Джордан. Никак не прилича на поведението на разкаял се човек. Нали ме разбираш?

И едва тогава безочливостта на действията ми ме тресна по главата! Не толкова, че бях нарушил условията на пускането ми под гаранция (това и само по себе си не бе никак дребно), колкото начина, по който го бях извършил.

Ако бях тръгнал за Атлантик Сити в някое очукано комби със седемдесетгодишната си майка и джоб, пълен с монети от по двайсет и пет цента, съдията Глийсън вероятно щеше да каже: „Е, добрият син просто е решил да поразходи майка си“, и щеше да ми се размине с най-обикновено предупреждение. Аз обаче бях откраднал сто милиона долара, бяха ми дали втора възможност, а аз какво направих за благодарност? Тръгнах тайно с хеликоптер за Содом и Гомора в Ню Джърси, и то — с непълнолетна манекенка. А за покриване на разходите ми по пътуването взех безлихвен заем от федералното правителство!

— И какво ще стане сега? — попитах с премаляло сърце.

Минаха няколко мига в мълчание, след което Магнум каза:

— Нищо, надявам се. Ще се обадя на Джоел и ще му предам твоето обяснение и ще му кажа, че смятам да уредя въпроса с Алонсо, макар това да не е най-добрият начин за начеване на взаимоотношенията ти с него. — Млъкна за миг. След това: — Въпросът ти обаче е „Ти какво ще направиш?“, нали?

— Точно така — рекох приглушено. — Ти какво ще направиш?

През следващите няколко минути обсъждахме евентуалната ни стратегия, но всъщност нямахме кой знае какъв избор. Най-важното и според двама ни бе да не позволим историята да стигне до ушите на съдията Глийсън. Бил консервативна личност според Магнум, общо взето рационален човек, който цял живот живеел според правилата. И тъкмо от една простъпка като моята можел да му избие балансът.

След края на разговора останах седнал още малко на ръба на спалнята, буквално вдървен от безсилие. Поне хиляда пъти съм казвал на майтап, че съм своят най-голям враг. Само че този път смешната страна липсваше. Пак бях поставил свободата си в опасност, и то за какво? Изобщо не можех да намеря обяснение. Наистина ли бях толкова самоунищожителен? Сигурно не, но гледан отстрани, точно такова впечатление създавах. Кое мое увреждане ме караше да правя такива неща, да предприемам толкова ненормални рискове, дори когато нищо не можех да извлека от тях?

Поех дълбоко въздух и си наредих да престана да се самобичувам. Станалото — станало. Научеше ли съдията Глийсън, моментално щеше да ме хвърли в дранголника — с което автоматично ще изгубя Юлия, ще разбия сърцата на децата си, Графинята ще запраши към Калифорния, ще ми конфискуват „Медоу Лейн“ в мое отсъствие, ще разпродадат мебелите и дрехите ми за жълти стотинки и няма да мога да осъществя намерението си да търгувам с акции — макар разноските ми по Графинята и децата да си останат — та докато ме осъдят след най-малко три години и изляза от затвора няколко години след това, ще съм гол, изоставен, безпаричен, бездомен, а децата ми ще живеят на пет хиляди километра от мен и ще викат „татко“ на Джон Макълусо!

Двадесет и четвърта главаБогът на съдбата отвръща на удара

Следващите седем дни съвсем ме съсипаха.

Щом приключих разговора с Магнум, веднага се обадих на Пат Мансини. Той, съвсем в реда на очакванията ми, току-що бе разговарял с Копелето, който искал да знае Пат ли ми е разрешил да пътувам до Атлантик Сити. Пат, естествено, отрекъл, при което Копелето го посъветвал да докладва на съдията Глийсън, че съм нарушил условията на освобождаването ми.

Пат му казал, че ще си помисли.

Слава Богу, на мен ми каза, че нямало да го направи, че всъщност му било кофти за мен. Вярно, постъпил съм като първия глупак, като съм наел хеликоптер до Атлантик Сити, но донякъде съм бил подведен да постъпя по този начин.

— Човек не може да е вечно под домашен арест и да не направи някоя беля — обясни ми Пат. — Нали знаеш старата поговорка: „Отпусни на човек въжето само толкова, колкото да се обеси на него“.

Но преди да остави слушалката, ми каза нещо, което през идните седмици щях да чуя многократно:

— Абе уж си умен човек, пък такива глупости да правиш! — И приключи разговора.

Остатъкът от седмицата премина сравнително спокойно. Но в понеделник сутринта настъпи истински ад.

Започна се с това, че Мансини се обадил на Магнум да му съобщи, че получил язвително писмо, в което Копелето настоявал веднага да напише писмо до съдията Глийсън за похожденията ми в Атлантик Сити. И за да е работата вързана в кърпа, изброил и най-важното от пътешествието ми — младото момиче, сака с парите, осигурения от казиното хеликоптер — което следвало да се упомене в писмото до Глийсън, та Пат да не бъдел после обвинен, че е заблудил съдията.

Магнум се обадил по спешност на Джоел, да го моли да оттегли писмото си до Мансини, но попаднал на предварително записано съобщение, което гласяло горе-долу следното: „Здравейте. Обажда се Джоел Коен. Вече не работя във федералната прокуратура. През следващите две седмици ще бъда на почивка…“.

Точно така. Копелето се беше омел, но не преди да си отмъсти.

Беше се опитал да отмени освобождаването ми под гаранция по повод случая с Дейв Биъл, но бяха отхвърлили опита му. За което си го връщаше сега, и то яко!

Магнум обаче не беше готов да се предаде без бой. Взе метрото и отиде във федералната прокуратура, където се срещнал с Алонсо, който се съгласил да се обади на Мансини и да му каже, че въпросът ще се уреди „вътрешно“. Щели да ми затегнат ограниченията за някой и друг месец, след което Алонсо щял да отправи молба до съдията Глийсън да ми махнат гривната от глезена, с което Мансини щял окончателно да се отърве от мен.

Това би било чудесно, рекъл Мансини, но той току-що бил натиснал бутона „изпрати“ и вероятно съдията Глийсън вече четял имейла му, който наистина изброявал всички гадни подробности. В мига, в който Магнум ми го съобщи, хвърлих слушалката, хукнах към тоалетната и повърнах. После се върнах и попитах Магнум какво следва от всичко това — сиреч не ми ли е вече спукана работата?

Още не била, рече Магнум. Имало вероятност фифти-фифти Глийсън да прочете писмото и да не предприеме нищо. Все пак писмото не било придружено от молба за изслушване на страните. Ако съм имал късмет, Глийсън щял просто да поклати невярващо глава, да развали мнението си за мен, а после щял да продължи да си гледа работата.

Де такъв късмет, де!

Още в осем и половина на следващата сутрин чух изключително тревожен звук: звънеше телефонът ми.

Боже мой, рекох си! Погледнах вляво от себе си. Както винаги, КГБ-то спеше дълбоко, с подадена изпод белия копринен юрган руса съветска главица.

Обаждаше се Магнум. Не долових първите му думи, но вторите гласяха: „За съжаление, току-що получих факс от съдията Глийсън, който е назначил изслушване на страните“.

— За кога? — попитах в състояние, което беше отвъд паниката.

— За утре в десет сутринта.

Хвърлих око на КГБ-то. Е, рекох си, много приятно ми беше да се запознаем!

— Да разбирам ли, че нямам никакъв шибан шанс? — попитах доста спокойно.

— Не е задължително — отвърна Магнум. — Мисля, че все пак има някакъв изход. Най-важното е да представим обединен фронт пред Глийсън. Говорих вече и с Мансини, и с Алонсо. Мансини също ще присъства утре и ми обеща да се застъпи за теб. Ще каже, че било станало недоразумение и че според него все още може да ти се вярва, че ще спазваш условията на пускането ти под гаранция.

— Ами Алонсо? Той какво смята да каже?

— Нали ти казах? Надали ще намериш по-добър помощник федерален прокурор от него. Макар още да не те познава, той също е готов да се застъпи за теб. Имам среща с него днес следобед и ще измислим какво точно да говорим пред Глийсън. За известно време ще ти наложат по-строги ограничения — никакви пътувания, прибиране преди шест вечерта, никакви закъснявания из града, но всичко това е за предпочитане пред влизането още отсега в затвора, нали?

— Прав си — отвърнах. — А какви са шансовете Глийсън да се съгласи?

— Почти стопроцентови — заяви самоуверено Магнум. — Много рядко се случва съдия да пренебрегне препоръките на един федерален прокурор. А това, че и Мансини ще е на наша страна, съвсем опича работата.

Чудесно, рекох си. Няма за какво да се притеснявам.

Федералният съд на „Кадмън Плаза“ 225 бе обзет от неизлечима безнадеждност. Имах чувството, че никой всъщност не желае да е там — нито адвокатите, нито подсъдимите, секретарите, разсилните, стенографите, та дори и метачите на шестте просторни етажа, включително и самите съдии. Всички имаха вид на скучаещи или на отчаяни, или на готови да се разплачат. И макар от време на време да се мяркаше усмихнатата физиономия на някой току-що оправдан по дело за криминално престъпление, на всяка широка усмивка имаше и по едно смръщено лице. Няма как иначе: щом има победители, ще има и победени.

Освен в моя случай.

Беше петък сутрин, наближаваше десет и заедно с адвокатите си чаках в дълъг широк коридор пред съдебната зала на съдията Глийсън. Коридорът беше абсолютно празен, ако не се брояха няколкото дървени пейки покрай стените. А пейките изглеждаха точно толкова удобни, колкото и застлания с балатум под. Между пейките имаше четири шумоизолирани врати — по две от всяка страна. Всяка врата водеше към отделна съдебна зала.

Точно в този момент Магнум погледна надолу към темето ми и съобщи:

— Ето го и Алонсо — и посочи движещата се към нас висока, слаба фигура. На пръв поглед приличаше повече на кинозвезда, отколкото на помощник федерален прокурор. Висок, слаб, хубавец, с безупречен външен вид и с неочаквано топла усмивка, Алонсо бе пълна противоположност на Копелето, а именно — олицетворение на елегантността и възпитанието. Напомни ми на актьора Джордж Хамилтън, само че без слънчевия загар.

— Значи ти си Джордан Белфърт — каза Дан Алонсо и протегна ръка да се здрависаме. — Нямаш вид на човек, способен да създаде толкова голяма суматоха!

Усмихнах се и се ръкувах сърдечно с него, мъчейки се да разгадая дали не намеква за дребния ми ръст. Все пак той беше поне един и деветдесет, а главата на Магнум едва ли не опираше в тавана, който бе на четири метра от пода. Пристъпих по-близо до Випускника на Йейл, че да се чувствам по-нормален на ръст, и отвърнах:

— Външният вид понякога лъже, нали?

Алонсо кимна и стисна здраво десницата ми.

— Алонсо, гарантирам ти, че повече суматоха няма да има — каза Магнум. — Джордан няма вече и капка желание да лети насам-натам с хеликоптери и с торби, пълни с пари. Нали така, Джордан?

Не забравяй и за непълнолетните момичета, рекох си.

— Завинаги — отвърнах самоуверено. — Повече кракът ми няма да стъпи в Атлантик Сити. Честно казано, нямам желание изобщо да ходя някога в Ню Джърси!

— То пък на кого ли му се иска? — запита риторично Випускника на Йейл.

— Мисля, че моментът е подходящ да си преговорим подробностите — каза Магнум на Алонсо. — Вече казах на Джордан за новите ограничения и той ги приема изцяло. Нали, Джордан?

— Да — потвърдих без капка ентусиазъм, — направо копнея за тях.

— Дръж се прилично няколко месеца — каза Алонсо — и ще се обърнем към съдията Глийсън с нова молба да снемат домашният ти арест. Струва ми се, че това е най-сигурният вариант за всички ни.

Стиснах устни и кимнах смирено, но наум си виках: „Тоя Алонсо наистина е пич. Вдън земя да се провали дано Копелето, с навряна в задника вила!“.

— Благодаря — изрекох хрисимо.

— Няма защо — рече Алонсо, после се обърна към Магнум: — Предпочитам днес да не повдигаме въпроса за Дейв Биъл. Ще го оставим за отделно изслушване на страните.

Магнум кимна, сведе поглед към главата ми и каза:

— Дан много мило реши да намали обвинението ти от възпрепятстване на правосъдието на подвеждане на федерален служител.

— За това следва да си благодарен на адвокатите си — отбеляза със сарказъм Алонсо. — Толкова ми досадиха с врънкането си през последните няколко дни, най-вече Ник, че не желая повече да ги чувам.

— Това ми е работата — рече Випускника на Йейл.

Ухилих се на двамата с Магнум. А на Алонсо казах:

— Много благодаря. Но най-вече съзнавам колко благодарни ще са някой ден децата ми.

Алонсо кимна с разбиране:

— Добре, хайде да влизаме, че да приключим с тая работа. — Направи една крачка, след което се закова на място. — Искрено се надявам съдията Глийсън да не прекали с въпросите си днес, тъй като — да ме убиеш, нямам и най-малката представа за какво става дума. Тръшнаха ми го в скута в последния момент, а най мразя да се явявам в съда, без да са ми ясни всички подробности. Например за чий хуй ти трябваше изобщо да ходиш в Атлантик Сити? Та нали си под домашен арест, мама му стара!

— Ами… изглежда, че… — започнах да се оправдавам, но той вдигна ръка да ме прекъсне:

— Не сега. Предпочитам да не знам. Няма никаква полза. После поклати глава: — Абе уж си умен човек, пък такива глупости да правиш!

— И друг път са ми го казвали — кимнах.

— Не се изненадвам. Да вървим.

— Тишина в залата! — изрева миловидна женица на средна възраст в невзрачен тъмночервен костюм с панталон. — Заседава Федералният съд за източния район на Ню Йорк — продължи тя с изненадващо плътен глас. — На крака за посрещане на почитаемия съдия Джон Глийсън.

Облечен в черни одежди, Джон Глийсън изскочи като някакъв фокусник иззад дървената врата, свързваща кабинета му със съдебната зала. Изкачи се спокойно и безмълвно по няколкото стъпала и седна зад огромна дървена катедра върху дървената сцена, която бе достатъчно просторна да побере целия мюзикъл „Фантомът на операта“.

Вляво от него седна стенографката, готова да протоколира събитията на деня. Зад нея застана як, набит мъж с разпуснато синьо спортно яке, с мощна издутина под лявата мишница. Стоеше със скръстени върху масивния си гръден кош ръце и чакаше само някой да посмее да се ебава със съдията. Тогава щеше да нападне със скоростта на кобрата.

Останалите, сред които и предсъдебният ми попечител Патрик Мансини — достатъчно едър с ръста си от метър и деветдесет и деветдесет и петте си килограма да играе офанзивен защитник в професионален отбор по американски футбол — стояхме зад масата за защитата. Добър признак, рекох си, след като зад масата за прокурора не стоеше никой. (Нали всички сме от един отбор!) Стори ми се, че дори единствената публика — около двадесет и нещо годишна чернокожа жена с вид на амбициозна юристка или репортерка — е някак си на моя страна. Седеше в сектора за зрители с бележник и химикалка в ръка.

Магнум положи длан върху рамото ми и леко ме побутна да седна. После женицата, която обяви влизането на съдията, започна да мърмори на стенографката нещо от рода на това, че целият народ на Съединените американски щати е срещу мен, Джордан Белфърт. Подобна мисъл не ме бе спохождала дори когато тайно ми наложиха домашния арест в кабинета на съдията Глийсън.

Самият той всъщност изглеждаше симпатичен. Дори и под веещата се черна роба можеше да се види, че има добро сърце. Имаше вид на човек, който разрязва за семейството си пуйката по време на празничния обяд на Деня на благодарността. Бе доста млад за федерален съдия — надали имаше повече от четиридесет и пет години — и се ползваше с репутацията на блестящ ум. Надявах се днес да е в добро настроение.

— Окей — каза тихо съдията Глийсън. — За какво става дума сега?

— Моля за разрешение да се обърна към съда — рече Алонсо, а съдията Глийсън кимна. — Благодаря. Ваша светлост, стигнахме до споразумение по въпроса със защитата на обвиняемия, а така също и с господин Мансини. Същността на споразумението е, че се затягат много строго условията за домашен арест на обвиняемия. Дава му се правото единствено да отива и да се връща от работа, при това до шест часа следобед всеки ден без изключение. В събота и неделя ще е неотлъчно в дома си през цялото денонощие. — След което Алонсо кимна еднократно, за да покаже колко е доволен от новите условия.

— Само това ли? — сряза го съдията Глийсън. — Понеже аз имам няколко въпроса. — И толкоз: всичко свърши дори преди да е започнало. Глийсън задаваше въпросите си, на които Алонсо не можеше да отговори, понеже току-що се беше заел с делото. А и да знаеше отговорите, нямаше да има никакво значение, тъй като, както каза Магнум, самото нахалство на действията ми бе достатъчно да вдигне кръвното на Глийсън.

Изведнъж осъзнах, че Алонсо ги плещи някакви за някакъв си хеликоптер… сак с пари… неизвестна жена (макар очевидно всички до един в залата и най-вече съдията Глийсън знаеха точно за каква жена става дума), докато накрая си призна:

— … Но аз всъщност не съм наясно с фактите, Ваша светлост, тъй като съвсем…

Глийсън обаче го прекъсна със заплашителен тон:

— Да не искате да кажете, че се явявате в залата ми неподготвен, без никаква представа за делото?

Погледнах изпод око Алонсо, който имаше вид на човек, току-що глътнал куршум. Според мен имаше два изхода от положението: или да прехвърли цялата вина върху Копелето, или да се извини и да обещае друг път да не прави така. Алонсо каза:

— Моля за извинение, Ваша светлост. Друг път няма да допусна подобно нещо.

Дойде ред и на Мансини.

— Господин Мансини? — каза гневният съдия.

Пат заби нос в някакви записки, после изплю набързо няколко несвързани факта и тук-таме по някое противоречие, докато накрая заключи:

— … но въпреки всичко казано дотук, смятам, че можем да гласуваме доверие на господин Белфърт, че ще спази новите условия за освобождаването му под гаранция. — След което сви рамене, един вид: „Това е само личното ми мнение. Ни най-малко не ви го налагам“.

Глийсън не го смъмри. Всъщност нищо не му каза, а само го изгледа в продължение на няколко много дълги секунди. От очите му сякаш излизаха лъчи, способни да те смалят, и аз наблюдавах като омагьосан как футболният защитник Мансини придоби постепенно размерите на джудже.

Доволен от постигнатото, Глийсън изключи смаляващите лъчи, след което се обърна към старото си приятелче Магнум.

— Защитата желае ли да добави нещо по въпроса?

Магнум се изпъна в цял ръст и с голяма доза самоувереност заяви:

— Да, Ваша светлост… — и започна да описва доста точно какво именно се беше случило. Думите му се лееха гладко, самоуверено и, общо взето, убедително — което в случая си беше шибана катастрофа, тъй като не се намирах в ситуация, в която „истината ще те освободи“ — особено Когато Магнум стигна до оправданието, че авариралият хеликоптер бил основната причина да не се прибера преди вечерния ми час. При тези му думи Глийсън се нахвърли отгоре му:

— Да не би да искате да кажете, че подопечният ви смята, че в противен случай е нямало да го усетят?

— Ъъъ… не точно това — замънка Магнум, а на мен ми мина през ум: „Ебаси, как може тоя шибан съдия, който през живота си не е извършил и едно-единствено нарушение, да прозре същността на нещата през всичките празни приказки? Какви са всъщност шансовете ми?“.

При което Магнум направи нов опит да ме защити с помощта на полуистини и няколко смели предвиждания (базирани на миналото ми поведение) как съм щял да се държа за в бъдеще под домашен арест. Но не желаех повече да слушам. Усещах го накъде бие, но усещах и аз накъде съм се запътил. Не у дома, във всеки случай.

Най-сетне се възцари кратка тишина. Потиснах желанието си да хвърля скришом поглед на любимата ми зрителка. Явно е очаквала да слуша някакви скучни съдебни прения, но й предстои да види как отхвърлят гаранцията от десет милиона долара, която този тип се е съгласил да внесе!

Глийсън започна да говори и съзнавах, че използва думи от английския език, но по някаква неизвестна причина нищо не му разбирах. Звучеше като омотания с шал учител от комиксите с Чарли Браун. Зави ми се свят. Идеше ми да повърна. Стаята се завъртя като панаирджийска въртележка около главата ми.

И тогава чух Глийсън да казва:

— Не… не… това не ми харесва… стигна до дъното на цялата история… отявлено незачитане… хеликоптер… къде… намерил пари… — И пак цитат от „Чарли Браун“: Уип, уомп… Уомп, уип… Уип, уомп… и накрая: — „Постановявам незабавно задържане на обвиняемия под стража“.

Докато се усетя, Магнум вече ми говореше:

— Дай ми часовника, парите и колана си.

Оставаха ми само броени секунди свобода и умът ми мигновено се насочи към децата. Беше ми ред да ги взема следобеда. Божичко, каква мъка! Пак ги предадох. Докато си свалях часовника, рекох с настоятелен тон на Магнум:

— Обади се веднага на Надин да й кажеш какво става. Предай й, че не знам кога ще мога да й се обадя, но да целуне децата от мое име и да им каже, че ги обичам. И че винаги ще ги обичам.

— Веднага ще го направя — отвърна. — Съжалявам, че така се развиха нещата.

— Аз още повече — промълвих. — Няма ли начин да се измъкна?

— Засега не — поклати глава Магнум. — Трябва да дадем време на Глийсън да се поуспокои. Доста време.

— Какво значи „доста“? — попитах.

— Поне няколко месеца. Може и повече.

За нула време до мен цъфна оня с издутата подмишница и ми каза, доста приветливо:

— Бихте ли ме последвали, господине?

— Имам ли избор? — попитах го с притеснена усмивка.

— Боя се, че не — отвърна, положи месеста длан върху рамото ми и леко ме насочи към тайната врата в предната част на съдебната зала.

След няколко крачки се обърнах към Магнум:

— Щях да забравя. Обади се и на Юлия в хотел „Фоур Сийзънс“! Обещах й да се върна до един час.

— И за това ще се погрижа — отвърна спокойно той. — Веднага щом приключа с Надин.

— Стаята е на мое име — провикнах се през рамо.

И отминах. Преминах през вратата и се озовах в малко позната част на „Кадмън Плаза“ 225, състояща се от арестантски килии, флуоресцентно осветление и отчаяни люде. Секторът няма собствено име, но вече го бях посещавал веднъж и едва не умрях от студ. Ето че се върнах.

И пак изключително по собствена вина.

Двадесет и пета главаНеизбежното

Градският предварителен арест стърчи с деветте си етажа над мрачните слабини на Бруклин и е толкова заплашителен, че минаващите шофьори го сочат с пръст и се свиват от ужас. Намиращата се на три километра южно от Федералния съд сграда с високи зидове с бодлива тел отгоре и с шарещи наляво-надясно прожектори заема цялото каре между четири преки и буквално изстисква жизнените сили на околния въздух.

Приставите хич не си даваха зор, докато ме преместиха там: от една килия в друга, от един циментов коридор в друг, от арестантския камион до рампата за товарене на задържаните. Ръчкаха ме, както бях с оковани ръце и крака, сякаш съм крава, а дали случайно или не, през цялото време средната стайна температура нито за миг не превиши тази на повърхността на Плутон.

Най-страшното обаче мина.

Накараха ме да сваля от себе си всички дрехи и достойнството си, после ми наредиха да взема в ръка оная си работа заедно с топките, да се наведа и да се изкашлям. След което ме разположиха в луксозно помещение — в стая без прозорци, без деления и без всякаква надежда, известна под „отсек 7С“, на седмия етаж в северното отделение на сградата. В момента седях на ръба на тънкия колкото бръснач дюшек и разговарях с приседналия до мен нов „съклетник“ Минг. А той, трийсетгодишен китаец, имаше вид, уви, на шейсетгодишен призрак.

— Чакай, чакай да се разберем — рекох му скептично. — Казваш, че не си виждал слънцето от шест години, така ли? Трудно ми е да ти повярвам, Минг.

Минг сви слабите си рамене, свързани към други също толкова слаби телесни части. И ми отвърна със силен акцент:

— Не шест. Шест и половина година. Съдия казва мога избягам и не приема гаранция.

— Ебаси номера! — измърморих. — Значи изобщо не ни пускат навън, а?

Не, поклати глава Минг:

— Само тая стая. Всичко прави тук.

Боже мили, та след като на едно растение му трябва слънце, за да вирее, не е ли логично, че и човекът се нуждае от същото? Явно не е. Огледах за миг помещението с премаляло сърце. Огромно, някъде към дванадесет на двадесет и четири метра, натъпкано докрай със сто и шест затворници — задържаните, както им викаха тук — живеещи като в казарма, вършещи всичко — от храненето до пикаенето, срането, къпането и миенето на зъбите, понякога с месеци, че и години наред, под море от жужащи флуоресцентни лампи. Поради липсата на каквато и да било разделителна стена виждах целия отсек, от единия му край до другия.

Не че имаше какво да се гледа — безбрежно море от метални койки и пластмасови столове с ниски облегалки, с шест вонливи нужника и три обсипани с микроби душове в единия край. В средата на отсека имаше две дузини никелирани сгъваеми масички, полуразпаднала се маса за пинг-понг, работеща от време на време микровълнова фурна, древна фурна за печене и три окачени под тавана цветни телевизора. В часовете извън тези за хранене масичките се използваха за гледане на телевизия (със слушалки за звука) или за игра на шах, шашки, карти, или в случай, че си доминиканец — на затворническия вариант на доминото, който изискваше да тряскаш с всичка сила плочките по масата, докато псуваш непрекъснато под носа си на развален испански.

Друго отсек 7С не предлагаше. Ако не се смятаха — а те трябваше да се смятат — трите монетни телефонни автомата на циментовата стена до будката на пазачите, където зад евтиното дървено бюро в момента седеше един-единствен надзирател с пръст върху бутона за тревога. Телефоните бяха всъщност гвоздеят на програмата в отсека — място, където задържаните, в мнозинството си черни или испаноговорящи (белите и азиатците съставляваха по-малко от десет на сто), се мъчеха да поддържат някаква смътна връзка с външния свят — чакаха от сутрин до вечер на шестредова опашка да разговарят с най-обичаните им хора, които с всеки изминат ден ги обичаха все по-малко. Моята койка бе досами телефоните.

Та ето къде седях заедно с Минг и се мъчех да проумея заобикалящата ме действителност.

Минг беше надарен с щедра и, общо взето, добродушна усмивка. Човек трудно можеше да си представи, че е бил дилър на хероин и юмрук на китайската мафия — дребно човече, което веднъж запалило свой конкурент, а на пламъците си изпекло свински ребра.

— Как работят тия телефони? — попитах Безмилостния Минг.

— Само с наложен платеж — отвърна.

В този момент покрай нас минаха забързани трима задържани в индианска нишка. Въртяха ханшовете си по някакъв особен начин и размахваха пресилено лакти. Скороходци, реших. И те, като всички останали, бяха по сиви анцузи, бели тениски, бели гуменки и със слушалки. Приведени напред, с Минг ги наблюдавахме как се смалиха в далечината.

— Тия какво правят? — посочих ги с глава.

— Упражняват — сви рамене Минг. — Цял ден въртят в кръг. Минава времето.

Интересно, рекох си.

Понеже през петте минути, откакто бях пристигнал в отсек 7С, стигнах до извода, че главният ми враг не са останалите задържани, а непоносимата скука на задържането. Тъй като, за разлика от федералните затвори, където има изобилие от дейности и чести изяви на насилие, в един федерален център за предварителен арест няма нито дейности, нито насилие. Направо те уморяват от скука.

— Значи тук не стават сбивания, а? — попитах Минг.

— Страх ги е. — И поклати сплесканата си глава. Чакаш десет години, сбиеш се, стават веднага двайсе. Разбираш?

Кимнах. Деветдесет на сто от задържаните чакат да им се постанови присъдата, та ако вземат участие в някое сбиване или сторят някой друг грях, затворническата администрация може моментално да уведоми съдията и той да им даде максималния предвиден от закона срок.

— Трябва да се обадя по телефона — рекох глухо и станах от ръба на дюшека.

Минг ме възпря за ръката.

— Ей, ти богат човек, нали?

Погледнах го и свих рамене:

— Защо?

— Щото Минг прави всичко за теб — ухили се. — Готви, чисти, пере, оправя легло, подстригва. Бъде твой роб.

Облещих се, не можейки да повярвам на думите му:

— Колко?

— Двайсе долара седмично. Плащаш с купони за лавката. Дадеш още десет, крада ти храна от кухня. Ядем царски. Минг майстор на пиле с портокал!

— Добре — засмях се. — Защо пък не? — И се запътих към края на опашката.

Първо се обадих у дома на Магнум, чийто номер, за съжаление, знаех наизуст. Новините никак не бяха добри. Алонсо бил на бойната пътека: не го било яд толкова на мен, колкото на самата ситуация, и най-вече — на самия себе си. Пристигнал неподготвен в съдебната зала и заплатил скъпо за това. Съответно щели да минат цели месеци, докато се върнел да се застъпи за мен. На всичко отгоре тежестта на доказване вече падала върху нас — да се сдобием с клетвени показания от пит босовете82 и посрещаните от казиното, от пилотите на хеликоптера, че и от Кайли, ако знаех къде мога да я намеря — да докажем извън всякакво съмнение, че пътуването ми до Атлантик Сити не е имало нищо общо с прането на пари.

Магнум бе свикал вече под знамената Бо, който търсел връзка с всичките си високопоставени контакти в Атлантик Сити. Коулмън също се съгласил да помогне, макар че според Магнум най-добре било сами да си направим разследването, след което да внесем пред Глийсън фактите под формата на клетвена декларация. По този начин съдията щял да осъзнае, че сме искрени.

Преди да приключа разговора, забелязах, че постъпвам като всички останали задържани: започнах да умолявам адвоката си да не ме изоставя.

— Каквото и да стане — казах му, докато покривах с длан устата си над слушалката, — не се отказвай от борбата да ме изкараш оттук. Колкото и време и пари да ти струва.

— Нито един клиент не бих изоставил — рече утешително Магнум, — най-малкото пък теб. Само изтрай някой и друг месец. Ще те измъкна, приятелю.

Въздъхнах с облекчение.

— Успя ли да се свържеш с Надин?

— Успях. Добре си е тя. Даже бих казал — прекалено добре — ако знаеш какво имам предвид.

— Знам — отвърнах мрачно. — Откога се моли да стане точно това. Идеален повод да зачезне към Калифорния. Пита ли те колко време ще ме държат?

— Не, а и аз нищо не й споменах тъкмо по тази причина. Но й казах да приема от теб разговори с наложен платеж и тя обеща.

Е, поне тая шибана услуга може да ми направи!

— А Юлия? — попитах самодоволно. — Тя сигурно вече се е върнала при старото си гадже.

— Силно се съмнявам — рече Магнум.

— Така ли? И защо?

— Защото, ако изобщо е отишла някъде, то ще да е на психиатър.

— Какво й се е случило?

— Случи й се това, че изкрейзи, като й казах! Обадих й се в хотела, както ми поръча, и когато й съобщих, че си задържан — или по-точно че си в затвора, понеже тя не знае смисъла на думата „задържан“, — тя направо откачи. Започна да реве истерично по телефона и да повтаря: „Боже мои! Боже мои“, което ми се видя малко смешно, понеже произнасяше „мой“ в множествено число.

— Да — рекох гордо, — склонна е към такива грешки. — Но изведнъж усетих колко са ми мили езиковите пропуски на КГБ-то. — Какво друго каза?

— Не съм много сигурен, защото тя запердаши на руски с хиляда знака в минута. Но иначе е изключително красиво момиче. Не се учудвам, че са я избрали за „Мис Съветски съюз“.

— Чакай, чакай! Кога си я видял?

— Ами цъфна неочаквано в кантората ми. Сигурно е намерила адреса в указателя. Както и да е, трепереше като лист. Честно казано, се поуплаших. Ник тъкмо се канеше да повика лекар, когато някакъв си Игор се появи и я отведе. Ти познаваш ли такъв Игор?

Нов шок!

— Ти си видял и Игор? — рекох с известна ревнивост. Откъде накъде Магнум ще се запознава с Игор преди мен? Както и да е. Любопитството надделя над ревността, та попитах: — И как изглежда той?

— Средна хубост — отвърна Магнум. — Висок, слаб, с посребрени коси, към петдесетгодишен. И се озърта подозрително, като лисица. Но има чудесна стойка.

— Какво искаш да кажеш с това „чудесна стойка“?

— Това, че има чудесна стойка! Стои прав като върлина. Сигурно навремето е бил военен. — Кратка пауза. — И вероятно още е, нали ме разбираш?

Последваха няколко мига мълчание, докато очевидността на думите му висеше във въздуха. После Магнум продължи:

— Та той ти изпрати някакво загадъчно послание — в смисъл, че сега вече си се намирал под негова опека. Изобщо не ми стана ясно. Ти разбираш ли го?

Под опеката на Игор? Какви ги плещи това смахнато руско копеле?

— Не — отвърнах. — Нямам никаква представа. Та аз дори не съм го виждал досега!

— Любопитно — отбеляза Магнум. — Тя, Юлия, също ти праща послание, само че не толкова тайнствено.

— И какво точно каза?

— Да ти предам, че те обича и че ще чака колкото трябва, дори вечно. Стори ми се съвсем искрена.

Разделихме се сърдечно, след което окачих слушалката и се върнах в края на опашката. Пред мен чакаха четирима, така че имах на разположение няколко минути за размисъл. Онова, което най-силно ме порази, бе верността на КГБ-то. Реакцията й ми дойде съвсем неочаквано, особено след натрупания с Графинята опит. Просто предполагах, че и тя, като Графинята, ще излети от гнездото. Сега, като се замислех обаче, отношението на КГБ-то не бе толкоз учудващо.

Че колко жени биха изоставили мъжа си още на стълбите пред съдебната зала? Графинята бе постъпила безсъвестно. И за нищо на света нямаше да променя мнението си. Това обаче не ме вълнуваше ни най-малко, тъй като вече бях влюбен в друга. Навремето се бях почувствал предаден и съсипан, а сега бях просто гневен и апатичен. Дори, честно казано, не бях и чак толкова гневен. Просто исках децата ми да останат на изток от Мисисипи.

Опашката се придвижваше бързо, а разговорът ми с Графинята се оказа още по-бърз. Магнум вече й бе съобщил основното, аз просто попълних останалите празноти. Най-интересното бе, че Магнум бе туширал хеликоптерната страна на падението ми, а по-скоро бе наблегнал на историята с Дейв Биъл и как тя подготвила сцената за отмъщението на Копелето. Отбелязах си наум да благодаря на Магнум за жеста.

Така или иначе, успокоих Графинята, че до максимум два месеца ще съм си у дома, и макар да не го казах на глас, тонът ми издаваше мисълта: „И да не си си помислила да вървиш в Калифорния, госпожо!“.

Нейните думи и нейният тон обаче нищо не ми подсказваха. Каза, че „истински съжалява“, задето са ме вкарали в затвора, но по начин, който не бе по-различен от съжалението, което би изказала, ако научеше, че съм си изгубил ключовете и ми е се наложило да се разправям с ключар.

Съгласихме се, че засега няма смисъл да тревожим децата. На тяхната възраст — шест и четири — човек може лесно да ги залъже, тоест да им спести неприятната вест. А и какъв смисъл имаше да ги разстройва, след като така или иначе скоро щях пак да съм си у дома? За което аз най-искрено се молех.

Графинята обеща да приема всички мои обаждания с наложен платеж и да не говори лоши приказки по мой адрес пред децата. И за двете й имах доверие — не защото изпитваше и капчица състрадание към мен, а защото жалеше децата. Така че се примирих: човек в моето положение приема победите, без да се замисля за причините. След което благодари.

Разговорът ми с децата бе кратък и сладък. Казах им, че съм заминал по работа, което им се стори крайно вълнуващо. Нито едно не попита кога смятам да се върна, тъй като и двете предполагаха, че ще е скоро. Пък и на неговата възраст Картър нямаше още изградена представа за време. Мерната му единица бе половин час — колкото трае един епизод от рисуван филм. Всичко по-продължително се описваше с думата „дълго“.

С Чандлър обаче нещата стояха другояче. Вече бе в първи клас и се беше научила да чете (не кой знае колко, слава Богу!), така че нямаше да можем дълго да я заблуждаваме. До един месец най-късно ще започне да се усеща, след което напълно заслуженият й прякор „ЦРУ-то“ още повече ще усложни нещата. Ще започне собствено разследване — ще подслушва, ще задава конкретни въпроси, ще търси да напипа лъжи, премълчани факти и противоречия. Накратко казано, ще се превърне в типично шестгодишно загрижено момиченце, което се е затъжило за татко си, и няма да престане, докато не стигне до дъното на нещата.

Тъкмо това имах предвид, когато в края на разговора ни й казах, че може да ми се наложи да пътувам до далечни — но пък фантастични — места, точно като двамата смешни французи Филеас Фог и Паспарту във филма „Осемдесет дни около света“. Бяхме го гледали заедно десетки пъти и тя винаги се възторгваше, най-вече от разнообразието на превозните им средства.

— Страхотно ще е! — казах. — Ще гледате на видеото с Гуин всички прочути места, които тати ще посети. И все едно ще си заедно с мен там!

— Ама ти точно на същите места ли ще ходиш като Паспарту? — попита невярващо тя.

— Абсолютно, дребосъче! И смятам да ги посетя точно за същото време.

— Осемдесет дни! — възмути се тя. — Защо да ти трябват осемдесет дни? Та те яздеха слон, бе, тати! Ти що не се качиш на самолет?

Ама че дяволче! Умницата на тате! Май трябва да приключвам разговора.

— Мога, ако поискам — рекох, — но няма да е толкова вълнуващо. Та ти гледай с Гуин видеото, пък после ще си разправяме къде какво, окей?

— Окей — отвърна ми весело тя. — Обичам те, тати! — И ми изпрати яка целувка по телефона.

— И аз те обичам — рекох нежно и й върнах целувката. После окачих слушалката, преглътнах сълзите си и отидох в края на опашката да чакам нов ред. След десет минути вече звънях в Саутхамптън.

Първо чух гласа на КГБ-то „Альооо?“. Последва го записано съобщение: „Провеждате разговор с наложен платеж с федералния затвор. Ако желаете да разговаряте, моля натиснете пет; в случай че не желаете този разговор, моля натиснете девет или затворете телефона; ако желаете да не провеждате повече разговори с този номер, моля натиснете незабавно седем-седем“. След което настъпи тишина.

О, Божичко! КГБ-то сигурно не разбира какво й казват!

— Юлия! Не натискай седем-седем! — изкрещях в слушалката. — Няма повече да ме чуеш! Не натискай седем-седем! — Извърнах се да намеря дружелюбна физиономия. Точно след мен наред бе някакъв черен гигант, който ме гледаше и се забавляваше. Поклатих глава и му рекох: — Приятелката ми е чужденка. Не разбира съобщението.

Той благо ми се усмихна, при което разкри липсата на два предни зъба.

— Редовно се случва бе, юнак. Ама ти затвори бързо, докато не е натиснала седем-седем. Направи ли го — бийп, бийп, чу се от телефона — ебана ти е майката.

В този миг чух силно щрак. С премаляло сърце загледах слушалката, не знаейки какво да предприема. После се обърнах към черния исполин:

— Тя май натисна седем-седем.

— Е, тоя път ти еба майката — поклати глава той и сви рамене. Тъкмо се канех да окача слушалката, когато ме попита: — Имаш ли друг домашен номер?

— Да, защо?

Посочи телефона:

— Набери го него. Тя блокира само сегашния номер, но не и цялата къща.

— Може ли? — попитах притеснено. — Мислех, че мога само по веднъж да звъня.

— Обади се на момичето си — сви рамене той. — Друго може да нямам, но време… колкото щеш.

— Благодаря — рекох. Ебаси и готиния пич! Първо Безмилостния Минг, сега този Черен исполин! Та хората тук не са никак лоши май. Тоя си е истински джентълмен. Впоследствие щях да науча, че го чакали двадесет години за изнудване.

Извърнах се и набрах другия номер, а тя този път налучка какво да направи. И първите й думи бяха:

— Боже мои! Любимий мой! Я люблю тебя!

— И аз те обичам — рекох нежно. — Каква е хавата при теб, любима?

— Каква хава? — попита с неловка усмивка.

Божичко! Колкото и да я обичам, може да те подлуди.

— Имам предвид окей ли си?

— Дааа… — отвърна мрачно. — Аз, аз окей. О, о… Боже мои… аз… Боже мои… — и зарида безутешно. Колкото и да не ми се искаше, от плача й ми стана по-добре. Сякаш с всяко свое изхлипване, с всяка сълза, с всяко подсмърчане ми потвърждаваше колко ме обича. И реших в себе си всеки ден да броя по колко пъти ми казва „обичам те“. Намалееше ли бройката, щях да разбера, че наближава краят.

Днес обаче краят му изобщо не се виждаше. В мига, в който спря да хлипа, каза:

— Няма значение колко дълго бъде. Вечно те чака. Няма излиза, докато се прибереш.

И изпълни обещанието си точ в точ.

Колкото пъти до края на първата ми седмица зад решетките се обаждах в Саутхамптън, толкова пъти тя беше у дома. Правилата в отсека не ограничаваха продължителността на разговора, та понякога си приказвахме часове наред. Що ли и докато бях на свобода не си говорехме толкова, питах се? Взаимоотношенията ни се ограничаваха предимно със секса, а когато не правехме секс, или ядяхме, или спяхме, или спорехме чии учебници по история са по-верни — американските или съветските.

Сега обаче изобщо не спорехме. По всички въпроси цареше пълно съгласие — тъй като май избягвахме онези, свързани макар и бегло с историята, политиката, икономиката, религията, граматиката и, естествено, Луната. Вместо това си говорехме за прости неща: за прекрасните вечери, които бяхме споделяли… за плажните огньове… за това как по цял ден се любехме. Но най-вече си говорехме за бъдещето — за нашето си бъдеще и как, като изляза на свобода, ще се оженим и ще прекараме щастливо цял живот.

Когато не разговарях с КГБ-то, четях книга след книга, мъчейки се да наваксам за всичките години, през които се бях забавлявал със секс, дрога и рокендрол. Ненавиждах четенето открай време, понеже за мен означаваше скука и еднообразие, а не чудни светове и удоволствие. Смятах себе си за продукт на една сбъркана образователна система, поставяща ударението върху „класиката“, която поначало е скучна и старомодна. Ако ме бяха карали да чета „Челюсти“ или „Кръстникът“ вместо „Моби Дик“ и „Одисей“ на Джеймс Джойс, сигурно нямаше да е така. (Както винаги, все друг ми е виновен.)

Та сега наваксвах за изгубеното време, изчитайки средно по една книга на ден, плюс три писма — едно до КГБ-то и по едно до двете деца. Освен това ежедневно им се обаждах да им кажа, че ги обичам и че скоро ще се завърна. Макар да се ненавиждах заради лъжите си, съзнавах, че нямам друг избор.

Както и очаквах, най-лесно ми бе да лъжа Картър. Говорехме си за поредния филм на Дисни, в който се е вманиачил, после си разменяхме по едно „Обичам те“. Разговорите ни не продължаваха повече от една минута, след което той се завръщаше към блаженото невежество на детството.

При Чандлър обаче нещата стояха другояче. Разговорите ни траеха средно над петнадесет минути, а ако беше в настроение за приказки — понякога и близо по час. Не си спомням за какво толкова си говорехме, но с течение на седмиците забелязах, че тя все повече се вманиачва на тема „Паспарту“. На практика използваше филма, за да следи придвижването ми — по същия начин възрастните задраскват в календара отминалия ден.

И все повтаряше, че Паспарту бил направил това, или Паспарту бил сторил онова, сякаш можех да се поуча от грешките му и да ускоря околосветското си пътешествие. С помощта на Гуин беше изчислила, че след отпътуването ми от Йокохама, откъдето заминава и Паспарту, следвало да пристигна в САЩ на 10 януари. Но ако съм успеел да намеря начин как по-бързо да пътувам или ако просто съм се пазел от нещастия, съм можел да се прибера и за Коледа.

Та когато й казах, че вече съм в Париж, тя веднага ме посъветва:

— Внимавай при излитането с горещия балон, тати! На Паспарту му се наложи да се покатери отгоре на неговия и за малко да се изтърси!

Обещах да внимавам.

А като й казах, че съм на път за Индия, тя отвърна:

— Пази се, докато яздиш слона, тати, понеже Паспарту го плениха диваците! И трябваше да го спасяват. — После разговорът се прехвърляше на някоя съвсем безвредна тема — как са новите й училищни приятелки, какво е гледала по телевизията, какви играчки иска за Коледа. Нито веднъж не спомена нито Джон Макълусо, нито майка си. Дали случайно, или нарочно — не знам, но имах чувството, че се мъчи да щади чувствата ми.

Към средата на ноември Алонсо най-после кандиса да направим нов опит пред съдията Глийсън. Единственият му проблем бе, че трябваше да се сдобие с разрешение от новия шеф на криминалния отдел, някой си Кен Брийн (Рон Уайт също бе преминал на отсрещната страна на барикадата, ставайки адвокат), който в момента участвал в съдебен процес и не можел да бъде обезпокояван.

Това някак си не ми се връзваше: на Магнум му трябваха не повече от петнадесет минути, за да изложи доводите си пред Кен Брийн. Бо бе събрал всички необходими показания под клетва, от които ставаше ясно като бял ден, че проявата ми се е дължала на чиста глупост.

— Не ми пука кой колко е зает. Всеки може да отдели петнадесет минути за нещо важно — казах на Магнум.

Той обаче ми поясни, че ставало дума за протокол. Че Когато помощник федерален прокурор влизал в съдебната зала, то било като появата на професионален боксьор на ринга: не можел да разговаря с приятелите си в почивките между рундовете. Интересувало го едно-единствено нещо: как да нокаутира противника.

И ето че надеждата ми да се прибера за Деня на благодарността отлетя като пръдня на вятър. Слава Богу, че поначало не хранех някакви сериозни надежди, та разочарованието ми не бе особено. Е, хубаво щеше да е, ако станеше, но си давах ясна сметка колко минимални са шансовете ми.

Много бързо проумях, че докато си зад решетките, очакванията може да са твой най-добър приятел или най-зъл враг. Човек, комуто предстои да излежи двадесет години, все се надява, че ще успее при обжалването на делото. Изгуби ли обжалването, вкопчва се в надеждата за предсрочно освобождаване. А когато и това не се случи и животът му стане съвсем безсмислен и ненужен, открива Исус Христос.

Лично аз попадах в уникалната категория на ултракратките задържания — при мен ставаше въпрос само за някакви си месеци. В най-лошия случай, уверяваше ме Магнум, Глийсън щял да ме пусне през пролетта, ръководен от чувството си за милосърдие. Но ако сме внесели молбата точно преди Коледа, не можел да си представи как Джон ще я отхвърли. Бил много съчувствен човек, уверяваше ме Магнум и сигурно щял да ми даде втора възможност.

Добре, рекох си, значи ще трябва да изкарам Деня на благодарността в затвора. Във вторник, 23 ноември, сутринта, през седмицата преди празника, се обадих в Олд Бруквил. Както винаги, набрах номера с усмивка на лице, нетърпелив до възбог да чуя гласчетата на децата си. Уви, още на второто позвъняване чух: „Абонатът, който набирате, е изключен. Ако сте набрали погрешен номер, моля, затворете и наберете отново желания от вас номер. Допълнителна информация липсва.“

В началото не окачих слушалката, а продължих да я притискам към ухото си, вцепенен от изненада. И докато умът ми се ровеше отчаяно да намери някакво обяснение, в червата си усещах отговора: децата ми са се преместили в Калифорния.

Затова никак не се изненадах, че два дни по-късно Графинята се обадила на родителите ми и оставила на телефонния им секретар новия си адрес и номер. Както телефонният код, така и пощенският бяха на Бевърли Хилс.

Записах ги, без да изпускам нервите си. После окачих слушалката и минах отзад на опашката. Пред мен имаше няколко души, така че разполагах с известно време за размисъл — да реша точно коя поредица от ругатни да използвам, кои заплахи да й отправя и всичко останало, което можеше да дойде на устата на човек в моето положение — човек, който не притежава никаква власт над никого и над нищо, включително и над себе си.

Ще я нарека кучка, златотърсачка и… защо се залъгвам? Нали, ако й кажа нещо от този род, моментално ще натисне седем-седем и ще сложи край на всички бъдещи обаждания! Да не говорим, че ще вземе да изхвърля и писмата ми директно от пощенската кутия, та по този начин да прекъсне и писмената ни връзка. Пълното ми безсилие направо ме вбесяваше! Но най ме вбесяваше това, че дълбоко в себе си съзнавах колко права е всъщност.

Така де. Та какъв избор е имала тя? Аз съм в затвора, парите свършват. А от нея се иска да плаща сметки, да издържа деца, а покривът над главите им е пред конфискация. В този миг зад кулисите застава в очакване Джон Макълусо като някакъв рицар в бляскава броня: човек с пари, с охолно жилище и по някаква случайност красавец. Готов е да я издържа, да се грижи за нея и да я обича.

А освен това и да се грижи за децата.

А и какво би било най-добре за децата? Да израснат на Лонг Айлънд под сянката на моето наследство ли? Или да започнат на чисто в Калифорния? Вярно, мястото им е да са при мен или поне близо до мен. Поне в това бях убеден. Но пък къде ми е на мен мястото? Кое е най-доброто за мен?

При тази липса на избор постъпих така, както преди мен са постъпвали много от нещастниците, имали съдбата да бъдат запрени в отсек 7С: върнах се на койката си и се завих презглава.

И заплаках.

Двадесет и шеста главаНова мисия

(Десет седмици по-късно)

Най-сетне: свобода!

Чист въздух! Свободен въздух! Син небосвод! Оранжево слънчево кълбо! Прекрасни лунни фази! Сладък аромат на свежи цветя! И още по-сладкият аромат на свежа съветска путка! А като си помисля само как навремето бях приемал всичко това за някаква даденост! Какъв глупак съм бил! Наистина на този свят само простите удоволствия доставят наслада. Слязох до ада, но успях да се завърна.

Та ето така излязох от градския център за предварителен арест през едно студено понеделнишко утро — с усмивка на лицето и с бодра стъпка. Но и с пълна бъркотия във всеки шибан аспект на живота ми.

Четири месеца са достатъчно дълъг срок за много неща да се променят. В моя случай много се бяха и променили.

Децата ми вече живееха в Калифорния, „Медоу Лейн“ беше в ръцете на властите, мебелите ми бяха на склад, парите ми свършваха, а на всичко отгоре носех на глезена си гривна с такива драконовски ограничения, че можех да напусна жилището си единствено за да отида на лекар.

Бях наел просторен мезонет на петдесет и втория и петдесет и третия етаж на „Галерия Билдинг“ — свръхлуксозна кула от стъкло и бетон, извисяваща петдесет и седемте си етажа над Парк Авеню в Манхатън, на ъгъла с Петдесет и седма улица. (Като ще съм затворен, поне да е в стилни условия.)

Сградата бе скъп приют за европейски новобогаташи — както от източната, така и от западната част на континента. Онези от Запада бяха най-вече от места като Рим, Женева и веселия Париж; от Изтока преобладаваха гражданите на бившия съветски блок — предимно мафиоти, пребиваващи и в апартаментите си в Москва и Санкт Петербург, когато не ги преследваха. Един от многобройните руски приятели на КГБ-то ни даде апартамента под наем и тя, както очаквах, се чувстваше напълно в свои води в луксозното жилище.

Още в началото на декември Магнум ме попита на кой адрес ще се водя, ако Глийсън одобри молбата ми за пускане под гаранция. На „Медоу Лейн“ не можело, рече, защото до края на годината щели да конфискуват резиденцията ми.

При създалите се обстоятелства нямах кой знае какъв избор: не вървеше да купя нова къща; а още по-малко вървеше да остана в Саутхамптън. Какъв е смисълът да съм по средата на пустинята, докато децата ми живеят в Бевърли Хилс, а сърцето на КГБ-то е в Манхатън? Да не говорим, че трябваше да съм и по-близо до федералната прокуратура тъй като, за мое огорчение, Готвача отказал да сътрудничи и настоявал за съдебен процес. Ако наистина се стигнеше дотам, щях доста нощи да прекарам в подготовка в прокуратурата.

Но колкото и да ме притесняваше решението на Готвача, изобщо не можеше да се сравнява с проблемите ми с Чандлър, която от средата на февруари буквално се тресеше от вълнение. Осемдесетте дни бяха отминали, а аз още обикалях света. Надушваше нещо гнило, а оправданията ми се бяха изчерпали преди няколко седмици.

— Къде си? — хленчеше непрестанно по телефона. — Защо не си идваш? Не мога да те разбера! Нали обеща! Не ме обичаш вече…

Наложи се да сключим примирие с Графинята. Надали и десет думи бяхме разменили след онова ужасно вторнично утро, но сега не ни оставаше друго. Страданията на дъщеря ни затулиха взаимната ни неприязън.

Графинята сподели, че Чандлър от няколко месеца не била на себе си, а на телефона стискала зъби да не ревне, че да не ме разстройва. Почнала да плаче на Деня на благодарността и оттогава не бе спряла. „Трябва да направим нещо“, каза Графинята. Патехме от собствената си стратегия да предпазим децата. Предложих й да се обади на Магнум и да му опише положението, след което нейно обаждане Магнум за сетен път се запътил към федералната прокуратура — този път да ги моли да се задействат. Стига отлагания, умолявал ги. Не става вече дума за Джордан Белфърт, а за едно дете, което истински страда.

И нещата взели, че се подредили: внасяне на молби, изслушване на страните, изглаждане на подробностите, докато в последния петък на февруари съдията Глийсън подписал най-сетне заповедта за освобождаването ми. Магнум още от съда се обадил на Графинята, а тя позвънила на Гуин, която моментално се метнала на самолета за Калифорния. Кацнала в събота, преспала две нощи в новата резиденция на Графинята в Бевърли Хилс, след което заедно с децата взела сутрешния самолет за Ню Йорк. Очаквах я да кацне точно след три часа и половина, в пет следобед.

При тази мисъл поех дълбоко и притеснено въздух и почуках на полираната орехова входна врата на апартамент 52 С. Вече бях идвал веднъж и интериорът му ме бе грабнал от раз. Застланото с черен мрамор величествено преддверие отвеждаше към облицована с махагонова ламперия всекидневна с окачени по стените картини. Таванът се издигаше на шест метра над подовите плочи от черен италиански мрамор. Но колкото и да бе красив, той бе и един от най-тъжните апартаменти в Манхатън — именно от прозореца на една от спалните му бе паднало четиригодишното синче на Ерик Клептън. Тъкмо това ми подсказваше да не го наемам, но КГБ-то ме увери, че апартаментът бил осветен от християнски свещеник и от равин.

Вратата се открехна, но само на трийсетина сантиметра и само след миг отвътре надникна познатата ми съветска руса главица. Усмихнах се мило на любимата ми комунистка и заповядах с руски акцент „Атвари врата!“.

Тя я разтвори докрай, но вместо да ми се хвърли на врата и да ме разцелува, остана права насреща ми със скръстени под гърдите ръце. Обута бе в изключително тесни дънки „Капри“, подложени на яко предварително търкане и със задължителните цепки и дупки. Не съм спец по дамските дънки, но усетих, че са стрували цяло състояние. Бялото й памучно боди ми се стори меко като кожа на норка. Беше боса и потропваше с десния крак по пода, сякаш се чудеше дали още ме обича или не.

— Е, няма ли да ме целунеш? — престорих се на обиден аз. — Четири месеца бях зад решетките!

— Получи го, ако искаш — сви рамене тя.

— Ей сега ще те хвана, малка нахалнице! — И се нахвърлих отгоре й като пощурял от хормони бик. Тя се отказа от позата си и хукна да бяга.

— Помощ! — пищеше. — Гони ме капиталист! Помощ! Полиция!

От средата на всекидневната към горния етаж водеше извита махагонова стълба, а тя първите три стъпала ги прескочи като хърделист от световна класа. Изоставах с не по-малко от пет метра, понеже се разсейвах по заобикалящото ме охолство. Цялата задна стена представляваше витрина, от която главозамайващият изглед на Манхатън буквално те удря в лицето. Колкото и надървен да бях, не можех да не се възхитя на подобна гледка.

Докато стигна до стълбите, тя вече седеше на горното стъпало, разтворила дългите си крака в открито предизвикателство, облегната назад с опрени върху пода длани. Дори не се беше задъхала. Едва се добрах до по-долното стъпало с пъшкане и охкане. Дългият престой зад решетките бе отнел от силите ми. Прекарах пръсти през дългите й коси, мъчейки се през това време да успокоя дишането си.

— Благодаря ти, че ме изчака — рекох най-сетне. — Четири месеца не са никак малко време.

— Аз руското момиче. Когато мъж в затвор, чакаме.

Приведе се над мен и ме целуна по устата… меко и нежно — и тогава й скочих!

— Искам те — изпъшках. — Тук, на пода. — И Докато се усети, тя вече лежеше по гръб, а аз — отгоре й. Отърквах дънките си в нейните, таз в таз. Целунах я мощно и страстно.

Тя внезапно извърна глава, та устата ми се озова върху фината й скула.

— Ньет! — заскимтя. — Не тук! Има изненадата за теб!

Изненада, поправих я наум. Няма ли най-после да научиш членуването! Само тази мъничка крачка й оставаше до съвършенството. Нямаше ли начин да изкара някой курс или да прочете някоя граматика?

— Каква изненада? — попитах, все още задъхан.

Тя се загърчи да се измъкне изпод мен.

— Ела — рече. — Ще покажа. В спалня. — И ме задърпа за ръката.

Основната спалня беше на по-малко от три метра от стълбите. И като я видях — онемях. Навсякъде горяха свещи — по тъмносивия килим… от четирите страни на черната полирана спалня… върху полираната черна табла на леглото, леко извита отгоре и украсена със златен варак… и от единия край на шестметровия перваз на прозореца на отсрещната стена до другия. Плътните червени плюшени завеси не допускаха да проникне и капка слънчева светлина. Лампите бяха изгасени и само пламъчетата на свещите играеха.

Върху огромната спалня бе застлан италиански копринен юрган в кралско синьо и натъпкан с толкова много пачи пух, че приличаше на мек облак. Тръшнахме се с кикот отгоре му и аз лесно се наместих върху нея. След по-малко от пет секунди вече се борехме да свалим дънките си всред страстни стенания.

Час по-късно все още стенехме.

Точно в пет следобед позвъни портиерът, че са пристигнали трима гости. Жената търпеливо чакала, поясни с лек смях, но децата не издържали. Момченцето се шмугнало покрай него и заблъскало копчетата на асансьора. Продължавало да ги блъска и сега. Момиченцето обаче не се шмугнало, а стояло право пред него и го гледало с подозрение. По гласа му прецених, че погледът й го изнервя.

— Пусни ги да се качат — рекох щастливо, след което затворих телефона, награбих КГБ-то, слязохме заедно на петдесет и втория етаж и отворихме входната врата. Само секунди по-късно чух да се отваря вратата на асансьора, а след това и познатото момичешко гласче:

— Тати? Къде си, тати?

— Тук съм! Ориентирай се по гласа ми! — викнах и само след миг те изскочиха иззад ъгъла и се втурнаха насреща ми.

— Тати си дойде! — изпищя Картър. — Тати си дойде!

Клекнах и те се хвърлиха в обятията ми.

Мина, струва ми се, цяла вечност, докато някой си отвори устата. Просто се целувахме, прегръщахме и стискахме взаимно с всичка сила под немите погледи на КГБ-то и Гуин.

— Ей, знаете ли колко ми липсвахте! — рекох най-после. — Не мога да ви опиша колко дълго ми се видя! — Пъхах нос във вратлетата им и ги душех с обич. — Трябва да ви подуша, за да съм сигурен, че сте вие. Нали знаете, че носът не можеш го излъга.

— Ние сме! — настояваше Чандлър.

— Да — обади се и Картър, — ние сме!

Отдръпнах ги на една ръка разстояние:

— Чакайте да ви огледам тогава. Нали нямате нищо за криене?

И се престорих, че ги изучавам. Чандлър си беше красавица, както винаги. Косата й бе доста израсла от лятото насам и вече стигаше до под плещите й. Носеше пожарникарско червена рокля от рипсено кадифе с две тънки презрамчици с панделки. Отдолу беше с бяло памучно поло и бял чорапогащник. Безупречна малка дама. Свих рамене и признах:

— Окей, убеди ме. Наистина си ти!

— Нали ти казах! — забели очи тя и поклати глава.

— Ами аз? — запъна се Картър. — И аз съм си аз, нали? — И завъртя глава наляво-надясно, да огледам и двата му профила.

Както винаги, най-впечатляващото бяха миглите му. Косата му бе избуяла на платиненоруси къдрици. Беше по дънки и маратонки и червена блуза от трико. Трудно ми беше да си представя как като бебе насмалко щяхме да го изтървем. Сега буквално пращеше от здраве. Бащина гордост!

— Той ли е? — попита притеснено Чандлър. — Или е някакъв робот?

— Ами! Той си е! — При което двамата пак се хвърлиха в обятията ми и подновихме целувките. — Абе вие няма ли и Юлия да целунете? — попитах след няколко секунди. — И на нея й липсвахте.

— Не! — отвърнаха единогласно. — Само теб!

Това вече не бе никак хубаво! Знаех, че КГБ-то е чувствителна в това отношение. Нещо там свързано с великата руска душа, но нямах и най-малката представа какво точно.

— Хайде, целунете я де! — подсказах им. — И тя заслужава целувка, нали?

— Нееее! — закрещяха те. — Само тати!

Намеси се и Гуин:

— Толкова тъгуваха по теб, че не могат да ти се наситят! Нали са много сладки?

Вдигнах поглед към КГБ-то. Стори ми се, че е обидена. Прищя ми се да й кажа с мърдане на устните „Просто не могат да ми се нарадват!“. Но се сетих, че тя не може да чете по устните. (Та тя едва го говори шибания език, мама му стара!)

— Няма нищо — каза тя с хладен тон. — Ще кача горе куфарите.

На горния етаж тръгнахме по дългия десен коридор, в чийто край се намираха две малки спални. Едната беше превърната в библиотека, в другата имаше две кушетки. И Докато Гуин и КГБ-то изваждаха багажа на децата, ние тримата седнахме върху тъмночервения мокет и започнахме да наваксваме изгубеното време. В стаята имаше куп неща, които да напомнят за „Медоу Лейн“: десетки от любимите кукли на Чандлър бяха наредени по перваза на прозореца, дървените релси на влакчетата на Картър се извиваха по краищата на мокета; едното легло бе покрито със синия му юрган с Локомотива Томас, а другото — с юргана на Чандлър за две хиляди и двеста долара от „Лора Ашли“ в бяло и розово, поръбен с бели дантели. Чандлър моментално се залови да реди куклите в идеален кръг около нас, докато Картър заоглежда дали влакчетата му не са се повредили при местенето. КГБ-то ни хвърляше от време на време по някоя мразовита усмивка.

— Окей — рекох в желанието си да разчупя леда. — Чуйте какво сме ви замислили с Юлия за тази седмица. Понеже пропуснахме да отпразнуваме заедно сума ти празници, реших — искам да кажа, ние с Юлия решихме — да ги отпразнуваме всички накуп сега! — Млъкнах и килнах глава, с цел да демонстрирам логичността на мисълта си. — По-добре късно, отколкото никога, нали така, деца?

— Още подаръци за Коледа ли ще имаме? — попита Картър.

— Точно така — кимнах. — И понеже пропуснахме и Хелоуин, утре ще се маскираме и ще ходим да просим бонбони! — Само че без мен, добавих наум. Утре ще се престоря, че ми се е схванал гърбът, защото, ако само подам нос извън апартамента, още на другия ден ще се озова пак в отсек 7C.

— Че кой ще ни раздава бонбони чак сега? — учуди се Чандлър.

— Има кой! — рекох, но наум си казах „Изключено е!“. В тая сграда по-скоро Господ ще срещнеш, отколкото да ти дадат бонбон. „Галерия“ си бе един ултрапревзет снобиториум, в който можеш да се возиш нагоре-надолу в асансьора с часове, без да видиш дете. Изобщо в цялата история на сградата не е имало случай две млади майки да се срещнат и да си кажат: „Ау, откога не сме се виждали! Дай да съберем децата да си поиграят!“. Така че реших да сменя темата и рекох: — Освен това пропуснахме и Деня на благодарността, и Ханука, и…

— И ще получим нови подаръци за Ханука, нали? — прекъсна ме Чандлър.

Поклатих глава и се усмихнах:

— Точно така, умницата ми. И за Ханука ще има нови подаръци. Да не говорим, че пропуснахме и Коледа… — при което Картър ме изгледа подозрително, — за която, както вече отбеляза Картър, също ще има нови подаръци — Картър кимна еднократно, после пак се залиса във влакчетата си, — и накрая, никак немаловажно — Нова година! Всичките ще ги отпразнуваме.

Във вторник вечерта се маскирахме всички — включително и КГБ-то, която съвсем ме сбърка, като се яви с лентата си на „Мис Съветски съюз“ и диамантената диадема, а Картър и Чандлър бяха съвсем шашнати. Аз се маскирах като някакъв каубой с шапка, кобури и чифт револвери, изглеждащи почти като истински — не особено вдъхновяващ и далеч не толкова секси костюм. Децата се маскираха традиционно: Картър като синия „Пауър Рейнджър“, а Чандлър — като Снежанка. Слава Богу, съседът ни от долния етаж се съгласи да се включи в играта и почерпи децата с бонбони.

В сряда вечер изпекох пълнена пуйка. Е, стана твърда като подметка, а пълнежът бе купена готова смес, но пък останалата гарнитура — сосът от боровинки, заливката, пюрето от батати, тиквеникът и руското допълнение във вид на две унции първокачествен хайвер от белуга (по сто и петдесет долара унцията от бързо изпразващата се моя чекова книжка) — дойде от близкия деликатесен супермаркет и придаде нов смисъл на понятието „спекулативни цени“.

В четвъртък вечер на гости ни дойдоха родителите ми, запалихме една менора за успокоение на майка ми, а Чандлър и Картър, разбира се, получиха подаръците си за Ханука (още пари от чековата ми книжка). В петък ходихме (по-точно — те ходиха) до „Мейсис“ и купиха изкуствена елха, а през останалата част от деня пяхме коледни песни и я украсявахме. И, естествено, получиха още подаръци.

В събота — последната им вечер при мен — посрещнахме Нова година — което се оказа голям майтап, тъй като най-после се запознах с Игор. Отговаряше точно на описанието, което Магнум ми беше дал, като се почне с посребрената му коса с вид на тънък слой цвърчащ барут, и най-вече по отношение на стойката му, която според мен можеше да се дължи на едно от следните две неща: или е прекарал безброй години, застанал „мирно“ в някоя тайна кагебистка школа, или някой му е наврял в задника електрически остен.

Така или иначе, Игор умееше да пие, независимо от твърдението му, че просто си промивал черния дроб по руски — с водка.

Несъмнено Игор беше умен, а и изключително амбициозен, но останах с впечатлението, че най-много му се ще да притежава най-мощното оръжие за масово поразяване, та светът да му е заложник. За какво? Явно не за пари, за власт, та дори не и за секс! Единственото, което Игор иска, е всички на този свят да млъкнат и да се съгласяват с него.

Току-що бе станало осем часа, а ние бяхме решили да отпразнуваме Новата година около четириметровата банкетна маса, която, като всички останали мебели, бе величествена, тържествена и полирана с черен италиански лак. Столовата бе в съседство с всекидневната и споделяше зашеметяващата гледка към центъра на Манхатън. А в този час светлините на града се запалваха в невероятно шоу зад гърбовете ни.

Макар на теория аз да бях домакинът, Игор очевидно възнамеряваше той да е в центъра на вниманието през цялата вечер, докато ние тримата с Чандлър и Картър, нахлупили на главите си като някакви глупаци конусовидни лъскави картонени шапки, се преструвахме, че го слушаме. И КГБ-то беше с шапка като нашите, само че тя попиваше всяка дума, излязла от устата на Игор. Направо ми се повдигаше.

От отсрещната страна на масата Игор ми съобщи:

— Раз-би-раш ли? Само като щракна пръсти — и щракна, докато Чандлър и Картър го наблюдаваха в недоумение, — аз, Игор, мога да направя огън невъзможен!

— Може. Виждала! — потвърди КГБ-то.

— Ами обади се на Мечока Смоуки тогава — намеси се и Чандлър.

След което дойде и моят ред:

— Тя е права, Игор. Мечока Смоуки ще те сграбчи от радост, ако научи, че можеш да правиш огъня невъзможен.

— А ти защо се казваш Игор? — попита Картър. — Това е име на чудовище.

КГБ-то, която бе повъзстановила връзката си с Картър с помощта на Краш Бандикут, се намеси:

— Игор като Гари. Руско име.

Картър сви рамене неубеден.

— Кой е този Мечок Смоуки, за който говориш? — обърна се Игор към Чандлър.

— Мечок, който се бори с горските пожари — отвърна му щастливо тя. — По телевизията го дават.

Игор кимна с разбиране, после напълни до половината с чиста „Столичная“ водка чашката си за двеста и петдесет долара от „Бакара“ и я гаврътна, сякаш пое глътка въздух. След което доволно тресна чашата върху масата.

— Разберете — обяви. — Няма огън… без… кислород! И който… контролира… кислорода… контролира и… огъня.

След няколко мига мълчание Чандлър взе една свирка от масата, пъхна я в уста, изгледа Игор и я наду с всичка сила. Игор стисна зъби и се сви. После си сипа нова чаша водка и я обърна.

Много по-късно, преди да си тръгне, обеща да ми демонстрира способностите си да контролира огъня, ама друг път — не сега. Първо трябвало да ме опознае по-отблизо и едва тогава щял да ми докаже твърдението си. Така приключи и новогодишната ни нощ.

На следващата сутрин проблемите започнаха, когато дойде време да се сбогуваме. Честно казано, възнамерявах да поговоря поотделно с всяко едно от децата, преди да си тръгнат, но думите някак си не ми идваха. С Картър не очаквах да имам някакви затруднения — не знам дали заради възрастта, пола или генетичните му заложености, но нещата сякаш минаваха покрай него, без да оставят видими последствия.

Чандлър, естествено, бе пълната противоположност — със сложни чувства и с разум, изпреварващ далеч възрастта й. Знаех си, че сбогуването ни ще е тежко и че ще се леят сълзи. Не бях предположил обаче колко много ще са те.

Заварих я просната по корем на леглото си на горния етаж — сама, забила нос в розовия юрган. За разлика от пристигането си, когато специално се бе пременила за тати, този път бе в много по-практично облекло — светлорозов анцуг с качулка.

Приседнах с премаляло сърце на ръба, пъхнах ръка под горнището и я загалих по гръбчето.

— Какво има, дребосъче? Гуини каза, че не ти било добре.

Тя кимна с навряно в юргана лице, а аз продължих да я галя.

— И ти е толкова лошо, че не можеш да пътуваш, така ли?

Пак кимна, само че по-категорично.

— Разбирам — рекох сериозно. — А температура имаш ли?

Сви рамене.

— Да ти пипна ли челото?

Ново свиване на раменете.

Престанах да я галя по гърба и преместих дланта си върху челото й. Съвсем нормално.

— Не усещам да париш, дребосъче. Боли ли те нещо?

— Коремчето — изстена с болезнен тон. А аз вътрешно се изсмях.

— О, коремчето ли било? Я се извърни да ти го погаля да ти мине.

Отказа ми с клатене на глава.

Хванах я за раменете и нежно я обърнах по гръб.

— Чакай, пиленце, да те видя хубаво. — И отместих косата от лицето й. Гледката никога няма да се заличи от паметта ми: разкривеното от страдание личице, червените, подути от рев очи, все още треперещата долна устна. Беше плакала с лице във възглавницата, та да не я видя.

И докато се борех да не ревна и аз, прошепнах:

— Недей, Чани. Всичко ще се оправи. Не плачи, обич моя. Тати те обича. Винаги ще те обича.

Тя стисна устни и бързо поклати глава, мъчейки се да задържи сълзите. Безсмислено беше. По бузките й се застичаха тънки ручейчета. В този миг рухнах окончателно и аз.

— Божичко! Сърцето ми късаш, Чани. — Сграбчих я и я притиснах към себе си. — Прости ми! Моля те! Аз съм виновен за всичко. Не плачи, слънчице. — Риданията ми не ми позволяваха да говоря повече.

След секунди чух гласчето й:

— Не плачи, тати! И аз те обичам! Не исках да те разплаквам. — След което и тя се разрида и се затресе неутешимо в обятията ми.

Строполихме се прегърнати върху юргана и продължихме да плачем. Чувствах се като най-големия неудачник на този свят — някой, който може да послужи само за назидание на останалите хора. Родил се бях с куп дарби и всякакви предимства. Но вместо да се възползвам от тях, бях разрушил всичко около себе си. Съсипала ме бе собствената ми алчност и ненаситност.

Чак след няколко минути успях да се овладея и й рекох:

— Виж какво, Чандлър. Трябва да сме силни един за друг. Ще преживеем и тази трудност. Длъжни сме! И един ден пак ще сме непрекъснато заедно. Обещавам ти, Чани. От все сърце ти го обещавам.

А тя, докато подсмърчаше, отвърна:

— Ела с мен в Калифорния, тати. Моля те! Ще дойда там да живея с теб.

— Не мога, миличко — поклатих тъжно глава. — Колкото и да ми се иска, не мога.

— Защо? — заподсмърча наново тя. — Искам да е като преди.

Гушнах я със стиснати зъби и заклатих гневно глава. Трябва да намеря някакъв начин. Не може децата ми да растат сами, без мен. Трябва да намеря начин да се пренеса в Калифорния. Това трябва да е единствената цел в живота ми. Всичко останало е без значение.

Поех дълбоко въздух и се стегнах.

— Слушай сега какво ще ти кажа, Чандлър.

Тя вдигна глава.

С опакото на дланта си обърсах сълзите от бузките й.

— Това, което ще ти кажа, пиленце, може да не го разбереш докрай, но някой ден, като пораснеш, ще го проумееш. — Спрях и иронично поклатих глава, питайки се дали няма да е по-разумно да не й обяснявам що за негодник съм бил. — Преди много време направих в бизнеса ми нещо, което беше много лошо и доведе до загубата на парите на много хора. Ето къде бях през последните месеци. Връщах им парите. Разбираш ли ме?

— Разбирам — промълви. — Но защо да не можеш да дойдеш още отсега в Калифорния?

— Защото не съм се доразплатил. Трябва ми още време, пиленце, защото става дума за загубените пари на много хора.

— В касичката ми има дванадесет долара. Вземи ги.

Изсмях се тихичко.

— Задръж си дванадесетте долара, слънчице. Аз ще им се разплатя със собствените си пари. Но слушай внимателно какво ще ти кажа сега, Чани, понеже ще ти обещая нещо много важно. Готова ли си да слушаш?

— Да — отвърна тихо.

— Добре. Обещавам ти, че каквото и да стане, каквото и да ми струва, един ден ще дойда в Калифорния — пеша, ако трябва. Давам ти думата си.

Усмивката й буквално озари стаята.

— Кога?

— При първа възможност, дребосъче. Но и ти ще трябва да проявиш известно търпение. Обещавам ти, че ще дойда.

— Добре, тати — засмя се тя и кимна доволно.

— И няма да плачеш повече, нали? — добавих с усмивка.

— Окей — каза и ме прегърна с двете си ръце. — Обичам те, тати!

— И аз те обичам — изрекох бързо. И колкото и невероятно да звучи, в този миг, въпреки всичките ми предстоящи неприятности, съзнавах, че ще постигна целта си.

Двадесет и седма главаКлючовата дума е „ирония“

На следващата сутрин се излежавах и гледах финансовите новини. Русата водеща спомена, че тази сутрин борсата НАСДАК започнала сесията си от „изключително ниски позиции“ и че имало огромно неравновесие в поръчките — за съжаление, с преобладаващи продажби.

Голяма работа, рекох си. Блондинката май се е впечатлила повече, отколкото трябва. А и да не е така — какво значение има? Та нали това им е работата на борсите — да падат и да се покачват. Един печен спекулант е способен да печели, независимо от състоянието на пазара. А моят план беше безпогрешен.

С останалите ми четвърт милион долара ще играя на проспериращата НАСДАК с вълча прецизност, което ще ми донесе една солидна печалба. Индексът на НАСДАК се увеличи двукратно, че и отгоре, през последните дванадесет месеца и кой може да се мери с Вълка, когато става дума за възползване от най-големия спекулативен балон от 1929 година насам? Толкова е лесно, колкото да стреляш по риба във варел.

Уви, съдбата ми беше приготвила нещо съвсем различно.

Към девет и половина сутринта НАСДАК се свлече с над четири на сто, а след още два дни — с още пет на сто. Към първи април загубите му възлизаха на повече от двадесет процента, а глупакът бях аз. Балонът на интернет фирмите най-после се спука и щеше да се свива с непредвидимо бързо темпо поне в предвидимото бъдеще. И колкото и да бе вярно, че печеният спекулант е способен да извлече печалба, независимо от състоянието на пазара, за тази цел са нужни много пари. Тези, с които разполагах, можеха да се изпарят и при една-единствена несполучлива сделка. Наложи се да изоставя безпогрешния си план още преди да съм го приложил.

Междувременно нещата с КГБ-то вървяха съвсем добре, докато „ти седиш в затвор“, както се изразяваше тя, но след освобождаването ми почнаха да се клатят. Сексът, разбира се, продължаваше да е великолепен, но разговорите ни бяха минимални. Към средата на април вече бях убеден, че в бъдеще не бихме могли да сме заедно. Толкова очеваден бе този факт, че на седемнадесети април83 — навръх рождения ден на КГБ-то — аз се свлякох на коляно пред нея и й предложих да се оженим. С премаляло сърце я попитах:

— Съгласна ли си, моя любимая, да станеш третата ми законна съпруга? — Като пропуснах да добавя (макар да ми бе пределно известно, че така ще стане): „И обещаваш ли да ме изтезаваш и подлудяваш и да ме правиш най-нещастния мъж на планетата, докато смъртта ни раздели?“.

А тя, неспособна да прочете скритите ми мисли, моментално отвърна:

— Да, любимий мой, ще бъда жена — при което надянах на съветското й безименно пръстче седемкаратов диамант с цвят на жълто канарче върху платинена основа и му се полюбувах някоя и друга секунда. Наистина беше разкошен, но и добре познат. Беше старият годежен пръстен на Графинята, който бях успял да задържа при раздялата.

Дали пък не е на лошо, запитах се? Колко пъти се случва някой да направи предложение на третата си жена, а после да й наниже на пръста пръстена от последния си провалил се брак в знак на обич, нежност и постоянство? Аз все пак имах известно оправдание, включително това, че не знаех какво да й купя за рождения ден. (Да не говорим колко скъп щеше да ми излезе подобен подарък, а аз гледах да кътам парите си за финансови цели.)

Когато се обадих на Джордж обаче и се помъчих да му обясня как стоят нещата, той едва ли не ме наруга:

— Абе ти що за идиот си? Спокойно можеше да го продадеш за сто хиляди, говедо такова!

Дрън-дрън, рекох си наум. КГБ-то бе останала редом с мен и през най-тежките времена, така че бях длъжен да се оженя за нея, нали? Да не говорим и за уникалния й статут като първата, последната и единствена „Мис Съветски съюз“ в историята на вече несъществуващата държава. Това малко ли е! При което Джордж добави:

— Пък и с децата ти не се разбира, така че нищо няма да излезе.

Е, ако опре ножа до кокала, винаги мога пак да се разведа.

Междувременно Графинята се държеше необичайно любезно. Само три седмици след като децата си заминаха от Ню Йорк, ми ги изпрати отново. И обеща да ми ги остави за цялото лято. Единственият ми проблем беше как да ги забавлявам в пълна с европейски новобогаташи манхатънска кооперация, където съм под домашен арест с емоционално отчуждената си годеница, която дори не знае как да членува? Никак няма да ми е лесно. Нито ливада, по която да тичат, нито басейн за плуване, нито плаж, на който да строят замъци. Ще пукнат от скука. Да не говорим, че по това време в Манхатън температурите стигат до 43 градуса, а влажността на въздуха е хиляда процента! Та те изобщо не могат да оцелеят на такъв климат! Ще увехнат като слънчогледчета насред пустинята Гоби.

В град като този децата нямат работа — особено през лятото! Това го знам по-добре от всички. Приятелчетата им до едно ще са в Хамптън. Пак ли ще ги разочаровам? И така им причиних достатъчно страдания. Да, но пък и да наема къща в Хамптън ще е безбожно скъпо, особено когато трябва да правя икономии. Ех, що му трябваше на НАСДАК да рухва!

Решението отново дойде от Джордж. Обади ми се по мобифона си от едно пясъчно препятствие пред шестата дупка на игрището за голф „Шиникок“:

— Подшушнаха ми за един имот на шейсет декара в Саутхамптън. Собственикът, някакво немско принцче с много титли и малко пари, го предлагал евтино под наем.

— Как изглежда? — попитах аз, капризният просяк.

— Ами не е „Медоу Лейн“, но си го бива. С басейн, тенис корт, огромен заден двор. Идеално за децата. През задния двор даже минавали елени!

— Колко? — попитах плахо.

— Сто й двайсет хиляди — отвърна. — Направо без пари. Сградата прилича на швейцарска ловна хижа.

— Не мога да си го позволя — рекох мигновено, на което Джордж още по-бързо отвърна:

— Не се притеснявай. Ще ти авансирам наема. Ще ми го върнеш, когато се оправиш. Чувствам те като свой син, Джордан, а ти точно сега имаш нужда от помощ. Така че приемай и не гледай харизан кон в зъбите.

Първоначално мъжката ми гордост ме подтикна да откажа жеста му, но това трая само секунда. Мястото ще е идеално за децата, а Джордж наистина ми е като баща. При това за човек с неговите пари (каквито пари и аз имах допреди време) сто и двадесет хиляди не представляват нищо. На такова ниво на заможност парите не са нищо повече от счетоводни вписвания — изпитваш по-голямо удоволствие, ако помогнеш някому, отколкото ако ги наблюдаваш как трупат четирипроцентова лихва в Бриджхамптън Нешънъл Банк. За отплата искаш единствено обич, уважение и, естествено, благодарност — а всичко това аз изпитвах към Джордж и преди да ми направи предложението си. А и като забогатея отново, нали ще му върна парите!

Така че си прибрах багажа и се преместих в Хамптън. Имах чувството, че съм някакво шибано топче за пинг-понг! Тъкмо тогава неочаквано ми се обади Магнум. Беше в началото на юни, а аз се излежавах в просторната всекидневна, която, в съответствие с описанието на Джордж, наистина приличаше на ловна хижа.

— Предполагам, те интересува това, че днес подведоха под отговорност Дейв Биъл за измама с ценни книжа. Обвинението му го прочели днес следобед пред съдията Глийсън.

С премаляло сърце седнах на полуразпадналия се малък диван. Над главата ми висеше главата на огромен мъртъв лос с възмутен вид.

— Подведен ли? — изпъшках. — Как така са го подвели, Грег? Та той нали им сътрудничеше уж?

— Явно не — отвърна Магнум, след което захвана да ми обяснява как Дейв Биъл всъщност не ме бил предал, ами просто се натряскал до козирката и разказал за бележката на свой приятел. А приятелят му се оказал поредният информатор във все по-нарастващата сбирка от информатори на Агента маниак. Останалото, както се казва, е история.

Децата изкараха лятото в Саутхамптън, наиграха се и си заминаха в деня, в който подведоха под отговорност Елиът Лавин за измама с ценни книжа. Той, разбира се, стоварил цялата вина върху мен — ирония на съдбата, ако ме питате, след като навремето — явно в момент на временно умопомрачение — му бях спасил живота. Аз всъщност не съжалявах, че му спасих живота, понеже през цялата следваща седмица всички ме наричаха герой. Но сега, пет години по-късно, Елиът го чакаха пет години затвор, а на мен изобщо не ми пукаше.

С Готвача работата обаче изобщо не стоеше така — за него ми пукаше, и то много.

Но най-голямата ирония комай се криеше в това, че Готвача бе решил да се противопостави на нормалната логика и мъдрост и да се яви на дело. От какъв зор? При всички видеозаписи, звукозаписи, моите показания, тези на Дани и Джеймс Лу, непробиваемата следа на швейцарските ми сделки, по която личаха единствено хлъзгавите стъпки на самия Готвач, както и при наличието на двата превъзходни чертежа на ядрената му подводница, абсолютно никакъв шанс нямаше да го оправдаят. Щяха да го осъдят по всички точки на обвинението и да го пратят да излежи почти цяло десетилетие.

А аз от своя страна ще трябва да изживея публично унижението да свидетелствам в открит съдебен процес срещу човек, когото навремето съм наричал свой приятел. Да ме разнасят по вестниците, по списанията, по интернет, навсякъде. Да не говорим каква ирония се съдържа в това, че стореното от мен спрямо Дейв Биъл ще остане в историята само като ситна забележка под линия — минимална компенсация за дузината извършени от мен предателства.

В този момент се намирах в стаята за поверителни разговори и се смеех вътрешно, понеже Агента маниак току-що каза:

— Абе, Алонсо, през живота си не съм виждал такова обсесивно-компулсивно разстройство като твоето!

— Какви ги приказваш! — озъби се Алонсо. — Никакво обсесивно-компулсивно разстройство нямам! Искам единствено да се убедя, че протоколите са точни.

— Как да не са точни! — изрепчи му се Агента маниак и поклати невярващо глава. — Ти наистина ли смяташ, че на журито ще му пука дали Гейто е казал „Бада-бийп, ба-да-боп, бада-бууп“ или „Бада-боп, бада-бийп, бада-бинг“? Какво значение има, за Бога? Журито е наясно, че означава едно и също!

Седналият вдясно от мен Алонсо изви съвсем леко глава и ми намигна многозначително, един вид: „Ние двамата с теб знаем колко е важно. Не обръщай внимание на тая тиква от ФБР!“. После погледна към седналия в другия край на заседателната маса Агент маниак и каза:

— Добре бе, Грег. Завърши право, вземи изпита за правоспособност пред щатската адвокатска колегия на Ню Йорк и ще ти дадем на теб да командваш магнетофона! — И се изсмя рязко, с ирония. — Дотогава обаче командвам аз! — И пак натисна бутона за връщане на записа.

Наближаваше единадесет през нощта и до началото на процеса срещу Гейто оставаше по-малко от месец. През шестте седмици, откакто отмина Денят на труда, работехме до малките часове в желанието си да „доуточним“ протоколите — един мъчителен процес, при който седяхме в приземието на „Федерал Плаза“ 26, слушахме записите и нанасяхме поправки по машинописните страници, на път да станат най-точно снетите записи в историята на юриспруденцията.

Алонсо наистина бе свестен човек, но толкова пренавит, че очаквах някой ден да поеме за пореден път дълбоко и разтревожено въздух и просто да престане да диша. По неизвестна за мен причина беше от ония хора, към които всички се обръщат по малко име. И макар да не познавах родителите му (богати аржентински аристократи според Магнум), готов бях да се обзаложа, че и те са му викали Алонсо от мига, в който се е подал от майчината си утроба.

Алонсо натисна бутона „стоп“ и рече:

— Окей, обърнете на страница четиридесет и седем, препис 7Б, и ми кажете какво чувате.

Двамата с Агента маниак кимнахме уморено, после заедно с Алонсо се приведохме и запрелиствахме десет сантиметра дебелите папки. Когато най-после намерихме четиридесет и седма страница, Алонсо натисна бутона за просвирване.

В началото се чуваше само слабо жужене, после някакво пращене и накрая долових собствения си глас, който, както винаги, ми звучеше много особено на запис: „… риск в това Джеймс Лу да пренесе милионите ми долари през граница. Ами ако го спрат митничарите?“.

След което се чу гласът на Готвача: „Стига с това «ако, ако». Защо се притесняваш? Джеймс знае какво върши. На теб ти стига да знаеш, че парите ти са стигнали, където трябва. Даваш му ги. Той ги дава на своите хора и бада-бийп бада-боп бада-бууп… швъттт — рязък плясък с длани! — Готово! Няма нищо…“.

Алонсо натисна стоп-бутона и бавно поклати глава, сякаш нещо не му даваше мира. Агента маниак забели очи, готов за ново мъчение. И аз се приготвих за удара. Най-после Алонсо замърмори:

— Каква е тая дума, дето все я ползва: „швъттт“? — И въздъхна дълбоко, както винаги. — Не я разбирам.

Агента маниак поклати глава и въздъхна.

— Нали вече го изяснихме, Алонсо. Значи „Край! Толкоз!“. Ето така, швъттт! Край! Толкоз! — И Агента маниак ме изгледа с отчаяние в очите. — Нали така?

— Общо взето — рекох, кимвайки.

— Аха! Общо взето — вдигна пръста на възмездието Алонсо, — но невинаги! Според моментния контекст може да означава различни неща. — И ме изгледа с вдигнати вежди: — Нали така?

Кимнах бавно, уморено.

— Може. Понякога го използва да събере свободните нишки на някоя легенда. Тогава „швъттт“ значи: „Благодарение на тоя фалшив документ властите никога няма да разберат какво е станало!“. Но в повечето случаи означава именно онова, което каза Грег.

Алонсо сви неангажиращо рамене.

— Ами пляскането с ръце? То влияе ли по някакъв начин на смисъла на „швъттт“?

Агента маниак се отпусна видимо като току-що ранено с куршум животно.

— Имам нужда от почивка — рече и без да каже и дума повече, излезе от стаята за поверителни разговори и затвори тихо вратата след себе си, докато ругаеше нещо под мустак.

— Тежки времена — погледна ме Алонсо и сви рамене.

Кимнах в знак на съгласие.

— Да, особено за Гейто. Още не мога да повярвам, че се кани да се яви на съд въпреки всички налични доказателства.

— И аз — рече. — Не си спомням да съм виждал по-непробиваемо обвинение от това. Рон Фискети е сред най-добрите адвокати и не ми се вярва да остави Гейто да върви на съд само защото Бренън му е казал да го стори. Имам чувството, че в случая нещо ми убягва. Нали ме разбираш?

Кимнах бавно, потискайки желанието си да му споделя истинското ми убеждение — че Синеокия дявол ще се опита да подкупи един от членовете на журито. А за Гейто това ще е напълно достатъчно: един от журито да не се съгласи с присъдата, и съдията Глийсън ще е принуден да обяви делото за неправилно проведено.

Доказателства, естествено, не притежавах, но подобни истории за Синеокия дявол се разправяха от години: изчезнали преписки, оттеглили показанията си свидетели, внезапни решения на съдиите в негова полза, напускащи в самото навечерие на делото прокурори. Запазих всички тези мисли за себе си обаче и само казах:

— Предполагам, че Фискети ще насочи вниманието върху мен, а не върху фактите. И ако успее да накара журито да ме мрази — а още по-добре, буквално да ме презира, — те по принцип ще гласуват да оправдаят Гейто. — И свих рамене. — Затова ще направи всичко възможно да ме очерни като наркоман, курвар, компулсивен лъжец и измамник по рождение — нали разбираш: най-хубавите неща в живота.

Алонсо обаче поклати глава.

— Няма да му се удаде такава възможност, понеже аз ще го изпреваря. Но като те подхвана, ти не го възприемай на лична основа. Доста ще ти поомачкам фасона, докато свидетелстваш, особено що се касае до личния ти живот. — И килна глава. — Нали ме разбираш?

— Да — кимнах мрачно, — имаш предвид оня случай с Надин на стълбите.

И той кимна.

— И онова, което след това се случва с дъщеря ти. Всичко ще извадя на показ, колкото и да е гнусно. А ти няма да можеш да го отхвърляш като дреболия или да се оправдаваш. Само ще викаш „Да, наистина ритнах жена си по стълбите“ и „Да, наистина блъснах колата във вратата на гаража, докато дъщеря ми седеше незакопчана с колан на предната седалка“. Защото, вярвай ми, ако се помъчиш да омаловажиш нещо, Фискети ще ти пробие нов задник по време на кръстосания разпит. Достатъчно е да каже: „Значи вие, господин Белфърт, твърдите, че не сте ритнали съпругата си надолу по стълбите, тъй като тя е била не най-горе, а едва на третото стъпало. И — един момент, господин Белфърт, извинете ме — вие дори не сте я ритнали, а сте я блъснали, което е нещо коренно различно. Казано накратко, вие твърдите, че е в реда на нещата един съпруг да блъсне жена си по три отделни стъпала, след което да постави в опасност живота на дъщеря си, като я хвърли на предната седалка на своя мерцедес, на стойност деветдесет хиляди долара, и да се блъсне във вратата на гаража, докато е надрусан с кокаин и куалуди?“. Нали ме разбираш? — засмя се Алонсо.

— Разбирам те, но нямам такова желание.

— Никой от нас не го желае — съгласи се той, — но това са факти, които не можем да избегнем.

Кимнах отчаяно. А Алонсо продължи:

— Хубавото обаче е, че ще имаме време да поговорим и за това как си постъпил в клиника за рехабилитация и си станал трезвеник. И ще можеш да споменеш как сега изнасяш лекции за вредата от наркотиците на младежта по гимназиите. — И ми се усмихна да ме насърчи. — Повярвай ми. Докато си откровен, всичко ще е наред. Наркоманията е заболяване и хората ще ти простят. — И сви рамене. — Де да можеше и курварството да е заболяване, тогава работата щеше да ни е в кърпа вързана! — И се разсмя. — Много е смешно, нали?

— Да — отвърнах с усмивка. Направо до истерия да те докара, рекох си! Ще ми се наложи да потвърдя под клетва, че съм изчукал хиляда проститутки с най-разнообразни габарити и форми. Единствено се питам: ще стигне ли всичко това до вестниците? Та нали издания от рода на „Ню Йорк Поуст“ точно с такива гнусни клюки си вадят хляба!

Алонсо бръкна в джоба на панталона си и измъкна нов пакет „Марлборо“ и пластмасова запалка еднодневка.

— Виж какво. Нямам навик да нарушавам законите, но макар в тази сграда да е забранено да се пуши, все пак ще запаля. — Поднесе пламъчето към цигарата и дръпна леко, половинчато, един вид „Абе не съм заклет пушач, пуша само когато съм под напрежение“.

Продължих да мълча, да изпуши цигарата си на спокойствие — да изпита простото мъжко удоволствие, без да му преча с празните си приказки. Баща ми, един от най-големите пушачи на този свят, ми го беше обяснил многократно. „Синко — викаше, — ако искам да се уморя с тия шибани ракопричиняващи цигари, остави ме поне да го правя на мира, да му еба майката!“

Алонсо се усмихна насреща ми и попита:

— Та… как се чувстваш, Джордан?

Килнах глава и се втренчих в него за миг.

— Как се чувствам ли? Ти да не се бъзикаш нещо с мен, Алонсо?

Изви надолу ъгълчетата на устните си и бавно поклати глава.

— Ни най-малко. Просто ме интересува как си.

— Отдавна никой не се е сещал да ме попита — свих рамене, — та ще трябва да си помисля, преди да ти отговоря. — Млъкнах за една десета от секундата, после отвърнах: — Смотано! А ти как си, Алонсо?

Остави последните ми думи без отговор. Само каза:

— Нещата ще се оправят. Но трябва да проявиш известно търпение. След гледането на делото ще подадем молба да ти махнат гривната от глезена. — Кратка пауза, после добави: — Сигурен съм, че Глийсън ще се съгласи, особено след като чуе показанията ти. От тях наистина ще проличи колко силно се разкайваш.

— Да, наистина се разкайвам. Повече, отколкото предполагаш.

— Знам — кимна ми. — Достатъчно дълго се занимавам с тая работа, че да знам, когато някой шикалкави. Остави това, обаче. Още не си отговорил на въпроса ми.

— Кой въпрос? За това как се чувствам ли?

— Да. Как се чувстваш?

— Имам проблеми, Алонсо. — Свих рамене. — Очакват ме няколко години затвор. Сгоден съм за жена, която не обичам, нямам бъдеща кариера, децата ми живеят на другия край на страната, нося шибана гривна на глезена си, предадох най-добрите си приятели, те мен ме предадоха, а на всичко отгоре парите ми свършват и не знам как да спечеля нови.

— Пак ще забогатееш. Надали някой с нормален разум би се обзаложил на противното.

— Може и да си прав, но забогатяването ми няма никак да е скоро. В средата съм на една поредица от гаври на съдбата и докато не я изкарам докрай, нищо не мога да направя. Както и да е. Единствената ми цел в момента е да се преместя в Калифорния, че да съм близо до децата си. Нищо друго. Дадох клетва пред дъщеря си, че ще го направя, и нямам намерение да я разочаровам. Надявам се да се махна оттук, преди да са ми прочели присъдата. Ти как мислиш? Може ли да стане?

— Вероятно ще може. И ще направя всичко по силите си да ти помогна. Но ще трябва още известно време да проявиш търпение. Следващата година ще е лудница: дела ще се гледат, куп хора ще бъдат подведени под отговорност, сума ти неща още не са изяснени. Но към края й все ще се яви някаква пролука. От чисто логистична гледна точка обаче не виждам какъв е смисълът да се местиш, преди да си излежал присъдата си. Защото иначе какво ще излезе? Ще наемеш къща и веднага след това ще влезеш в затвора.

— Браво! Позна! — ухилих се и му смигнах. — Преди да вляза в затвора, искам децата ми да знаят, че съм се преместил официално в Калифорния. Така ще им е ясно, че щом ме освободят, ще се върна там. Искам да прекарам последната си нощ на свобода с тях в дом, който е наш, а не в хотел. И да преспим цялата нощ на едно легло, с по едно дете от двете ми страни. — Спрях за миг да се насладя на мисълта. — Ето така искам да прекарам последната си нощ на свобода.

В този момент вратата се отвори и влезе Агента маниак. Подуши няколко пъти подозрително въздуха, после надникна в кошчето, където Алонсо си бе хвърлил фаса. След което впери поглед в Алонсо и рече:

— Та докъде я докарахте без мен, момчета? Бая късничко е вече.

— Доникъде — заяви щастливо Алонсо. — Не сме мръднали оттам, където спряхме. Заплеснахме се в приказки. — И сви устни, да не се изсмее на глас. И аз потиснах смеха си, докато последните капки кръв се отцеждаха от лицето на Агента маниак.

За разлика от телевизионната поредица „Закон и ред“, където от вълнение сърцето ти не престава да тупка, а напрежението е така гъсто, че с нож можеш да го срежеш, събитията в истинските съдебни зали са точно обратното. Съдията Глийсън например седи нависоко зад катедрата си и понякога има вид, че проявява интерес, друг път — че скучае, понякога — че се забавлява. Но контролира изцяло процеса. Не допуска избухвания, спорове или изказване на съмнения в решенията му или каквото и да било, което би го принудило да се надигне от стола си, да се приведе над просторната катедра, да посочи с пръст и да изреве: „Господин адвокат, нарушавате установения ред! Седнете или ще ви санкционирам за нанасяне на обида на съда!“.

Свидетелските ми показания отнеха три дни — три незабележителни дни, — през които Фискети остави впечатление да е доста компетентен, но само толкоз. Е, изтупан вид имаше: сив копринен костюм за две хиляди долара и префърцунена сива вратовръзка, но нищо повече. Начинът, по който разпитваше свидетелите, бе скучен и многословен. Ако бях член на журито, сто на сто щях да задремя от скука.

Алонсо обаче бе блестящ: организиран, красноречив, убедителен и изчерпателен, не оставяше друга възможност на Фискети, освен да се върти в кръг, да повтаря и да потретя, та колкото повече говореше онзи, толкова по-виновен изглеждаше подопечният му. И Дани даде показания, заедно с още неколцина, но не съм сигурен кои точно. Алонсо ми обясни, че било в моя полза да знам колкото се може по-малко. В крайна сметка не съм подсъдим, а само свидетел.

Месец по-късно седях в швейцарската си ловна хижа под главата на възмутения лос, когато ми се обади още по-възмутеният Агент маниак:

— Неправилно проведен съдебен процес! — изсъска по телефона. — Ебаси и решението! Как можа това жури да не го признае за виновен? Абсолютно против всякаква логика!

— Направи ли си труда след процеса да говориш с членовете на журито?

— Да, защо? — попита ме с отвратен тон.

— Ами чакай да видя дали ще позная. Имало е само един гласувал против, нали?

Пълно мълчание, а след това:

— Ти пък откъде знаеш, мама му стара?

— Предчувствие, нищо повече — рекох. — Интересува ли те да чуеш и другото ми предчувствие?

— Казвай — отвърна плахо.

— И е гласувал против оня тип от първия ред със засукания нагоре мустак, нали?

— Точно така — потвърди Агента маниак. — Просто налучка, нали така?

— Не съвсем — рекох. След което му споделих мислите си, а именно че въпреки пълната липса на доказателства, този неправилно проведен процес е осеян с отпечатъци от пръстите на Синеокия дявол.

— Хайде бе! — изрепчи се Агента маниак. — Наистина ли мислиш така?

— Точно така. Вярно, нищо не мога да докажа, но я си спомни Гейто как си седеше — спокоен, хладнокръвен, непукист? По лицето му бе изписано самодоволство, ако ме питаш мен, а Гейто не е самодоволен човек. Напротив, много е смирен. Може и за луд да ме мислиш, но цялата тази сцена ми се стори крайно необичайна, и най-вече оня мустакатият от журито. Той просто не проявяваше и грам интерес, сякаш предварително е решил как ще гласува.

Агента маниак се съгласи. Съгласи се и Алонсо, с когото споделих същите мисли няколко минути по-късно, когато го включихме в конферентния ни разговор. Нямаше обаче начин да се докаже, а Алонсо отказа да направи разследване, тъй като щяло да излезе като действие на човек, който не знае как да губи. Да не говорим, че всъщност не беше и загубил. Решението, че процесът е неправилно проведен, просто значеше, че ще има повторно дело срещу Гейто. То така и стана, точно след шест месеца.

През същите тези шест месеца, от декември 2000 до май 2001 година, успях да опукам повечето от парите, които си бяха останали, и да изчерпя и остатъка от търпението си спрямо КГБ-то. И бях убеден, че ме презира не по-малко, отколкото аз нея. За съжаление прекъсването на взаимоотношения никога не е било силната ми страна, а комай и за нея важеше същото. Поради тази причина си останахме сгодени, докато дните ни минаваха в гневен секс и люти кавги най-вече на тема кацания на Луната и тем подобни.

За съжаление второто жури намери Гейто за виновен, и то само за един ден. Научих новината, докато си бях у дома, и изведнъж се почувствах най-долната гнида на света. Предал бях своя приятел, комуто сега предстоеше да излежи близо десетилетие, понеже той не бе пожелал да предаде своя приятел.

Междувременно Дани вече го бяха вкарали в затвора, та изобщо не му се удаде възможността да свидетелства на второто гледане на делото. Задържали го бяха във Флорида по съвсем друга линия — измама по интернет с вещи, свързани с паметни събития в света на спорта — и Глийсън го беше изпратил зад решетките още в началото на април.

С идването на лятото похарчих всичките ми останали долари по децата. Нали така или иначе те са единственото хубаво нещо в живота ми, рекох си. А докато ги целувах за довиждане в Деня на труда, вътрешно ридаех, тъй като знаех, че едва след много дълго време ще ги видя отново. Алонсо наистина си беше удържал на думата. Бе снел мярката „домашен арест“ и ми бе осигурил правото да пътувам без ограничения до Калифорния. Само дето вече нямах парите, с които да замина.

Но и това скоро щеше да се промени.

Двадесет и осма главаВъзкръсване от пепелта

Поредицата удари на съдбата приключи за мен по-малко от седмица след 11 септември, докато страната ни се готвеше за война. Седях вторачен в телевизора, когато най-неочаквано ми се обади един стар приятел да ми иска акъл за нещо, което наричаше „бум в рефинансирането“.

Лихвите по ипотеките за жилищно финансиране току-що бяха паднали до рекордно ниско ниво и американците се бяха емнали да рефинансират заемите си.

— Би ли ми помогнал набързо с нещо? — попита.

— Казвай.

— Искам да ми напишеш сценарий за непредизвикано обаждане на потенциални клиенти. В момента може да се направи цяло състояние от договаряне на рефинансиране по интернет.

Интересно, рекох си, но нищо повече. Толкова го бях закъсал, че думите му просто влязоха през едното ми ухо и излязоха през другото.

— Добре — рекох. — Разкажи ми малко за бизнеса си и още следобед ще ти го напиша. След което той се впусна да ми описва подробно тънкостите на рефинансирането.

Цялата работа се отличаваше с елегантната си простота. На практика всички собственици на жилища притежаваха в момента ипотечни договори с лихва между осем и десет на сто, докато текущите лихви бяха по-скоро около шест на сто. И работата на ипотечния брокер бе да уреди нов заем (с по-ниската лихва), с който да се изплати старият, и месечните ипотечни вноски на клиента яко спадаха. Е, налагаха се и определени дребни разходи — така наречените заключителни плащания — но те можеха да се включат в новата, малко по-голяма ипотека, така че на заемоискателя нямаше да му се налага да бърка в джоба. Да не говорим, че заключителните плащания бяха направо незначителни в сравнение с дългосрочните спестявания, които в зависимост от размера на заема можеха да са от порядъка на стотици хиляди долара.

— Хм — рекох, — не виждам нищо кой знае колко специално. Имаш ли някакъв списък на потенциални клиенти?

— Имам. Купих един списък на собственици на жилища, които плащат по осем и повече процента лихва. Толкова лесно, колкото да отнемеш бонбончето на някое бебе!

— Хубаво — казах. — До няколко часа ще ти пратя сценария по имейл. — След което ми хрумна: — Ти междувременно що не ми пратиш няколко имена от списъка, че да го изпробвам. Да съм сигурен, че става.

И оттам се започна.

Той ми прати имената по имейл, аз му написах сценарий, но насред първото ми обаждане някаква крайно оживена жена от хаитянски произход ме прекъсна:

— Прекалено хубаво ми звучи, че да е истина! Кога ще наминете да подготвим документите?

Още в този миг! — рекох си наум. Но за да не звуча като някой отчаян продавач, на нея й казах:

— Ами по някаква случайност тъкмо утре ще съм във вашия район… — хвърлих поглед на адреса: Бушуик — крайно опасна част от Бруклин. И какво ще търся там утре? Каква убедителна причина да й измисля? — … да рефинансирам един ваш съсед — добавих бързо. — Мога да ви посетя някъде около обяд. Удобно ли ще ви е?

— Идеално — отвърна ми. — Аз пък ще спретна нещо за хапване.

На следващия ден шофирах през бойната зона на Източен Бруклин, давайки си сметка как липсата на пари ти вдъхва смелост. Имотът на жената бе двуетажна дървена къща на мърлява двупосочна улица. Отвън имаше вид на свърталище на пушачи на крак. Вътре вонеше на варена риба и плесен. Обитаваха я поне дванадесет хаитяни.

Предложи ми да седна до покритата с лайняно-зелен гетинакс маса и мигновено ми поднесе боб с ориз и варена риба и отказа да обсъжда всякакви ипотеки, докато не съм си изял всичко докрай. През цялото време от горния етаж долиташе някакъв ужасен писък, като от малко дете.

— Да не става нещо там горе? — попитах с насилена усмивка.

А тя кимна бавно, разбиращо, един вид: „Всичко си е така, както трябва да бъде“. След което ми отговори:

— Внучето. Мъчи го треската.

Треската ли? Каква треска? От тона й излизаше, че за всичко са виновни някакви свръхестествени сили.

— Горкото дете — рекох. — Викахте ли лекар?

— Друг лекар освен мен не му трябва — поклати глава тя.

Усетих как по гръбнака ми полазиха тръпки. Тази жена явно не бе следвала медицина, ами беше някаква баячка, „мумба“, както им викат. Както и да е, след като с мумбата най-после седнахме да разговаряме делово, за по-малко от трийсет минути заработих комисиона от седем хиляди долара, а на нея, между другото, й спестих по триста долара месечно от вноските. Или поне се опитах да постигна такъв резултат. Понеже в крайна сметка нещата се развиха съвсем различно.

Мумбата ми хвърли една усмивка, при която насреща ми блесна златен преден зъб, и рече:

— Виж какво, Джордан. Пет пари не давам дали вноските ми по ипотеката ще намалеят. Просто искам да изкарам малко пари в брой от къщата. — И ми намигна. — Нали ме разбираш? Малко парици за кеф? На теб не ти ли е идвал никога ищахът да похарчиш някой и друг долар?

Усмихнах се и се въздържах да не й отвърна: „Как да ти кажа, Телма? (Това беше името й.) Имаше там един случай, когато се бях наблъскал с куалуди и реших да разширя яхтата си, че да направя място за един самолет-амфибия!“. Но вместо това казах:

— Колко пари в брой ти трябват, Телма?

Отговорът й бе типичен (както скоро щях да разбера) за много от американците — собственици на жилища, мнозинството от които щяха да закъснеят с вноските си по ипотечните заеми и да им бъде конфискувано жилището. И в общи линии гласеше:

— Слушай, Джордан. Докарай ми колкото се може повече кеш, дори да е при сегашните шибани лихви. Единственото ми желание е да преобзаведа дома си, да пътувам до екзотични места и да си купя нова шевна машина и телевизор с плазмен екран, и моторница с два двигателя, след което да изплатя остатъците, които дължа по кредитните си карти, та да мога да натрупам нови дългове, които след шест месеца пак да рефинансирам!

А, и ако можеш, Джордан, да намериш начин да ме одобрят за една от тия новите, модерни ипотеки с плаващ лихвен процент, по които през първите години се плаща съвсем-съвсем малко, докато накрая експлодират до размери, които, естествено, изобщо няма да са ми по джоба, точно такава ипотека искам. Ще се притеснявам как ще я изплатя, докато живея в някой приют за бездомни!

Ааа, на това значи му викали „бум в рефинансирането“. Точно както ми го описваше и моят приятел. Някой ден, разбира се, ще ни излязат през носа всички тези новоизмислени ипотечни продукти, позволяващи на всеки, независимо от кредитната му история и доходите, стига да има пулс и номер за социално осигуряване, да сключва заем за сто и десет на сто от стойността на дома си, и чак някога, неизвестно точно кога, да се притеснява дали изобщо може да си позволи подобен заем.

Но за момента възможността бе прекрасна и нямаше по-щастливи хора от собствениците на жилища, от строителите, банкерите и ипотечните брокери и брокерите на недвижими имоти, от оценителите и продавачите на луксозни стоки и, разбира се, от управителите на хеджфондовете на Уолстрийт, които масово изкупуваха тези шантави ипотеки, за да гушнат очакваната печалба, която след това развяваха под носовете на инвеститорите в подкрепа на илюзията, че именно те продължават да са господарите на света. Аз, естествено, пък бях най-щастливият от всички.

За по-малко от седмица трупнах петдесет хиляди долара от комисиони, а през следващата седмица — два пъти повече. И паричните ми проблеми изведнъж изчезнаха. Черният облак, преследвал ме от онзи отвратителен ден на стълбите пред съда, най-сетне се изпари.

В началото КГБ-то нищо не забелязваше. Което не ме изненада ни най-малко всъщност, понеже прекарваше времето си основно в игра на „Краш Бандикут III“ (Краш Суперсмаш, както му викаше тя), а единствените думи, които си разменяхме, бяха охканията и пъшканията по време на секс.

И все пак тя ми се явяваше годеница, така че беше редно да й съобщя добрата вест, а именно че само след тридесет дни, когато одобрят заемите, пак ще се валям в пачки пари. И тогава ще можем отново да заживеем нещо като нормален живот.

— Хубаво! — беше единственият й коментар. — И може пак ме заведеш в магазин.

За прекараните заедно осемнадесет месеца това момиче членува една-единствена дума, и то погрешно! Паметното събитие се случи, докато все още живеехме в града и аз бях под домашен арест. Ех, блажени времена! Точно тогава изръси: „Навън време е хубаво. Отивам в Сентрал Парк на разходката“.

Съвместните ни дни бяха броени и ми се струва, че и двамата го съзнавахме. И никак не се изненадах, че тя изобщо не се засегна, когато след одобряването на първия заем и закупуването на самолетен билет до Калифорния не я поканих да дойде с мен. (Дори ми се стори, че изпита някакво облекчение.)

А пък какво пътуване само се оказа! Не си спомням друг път да съм бил тъй щастлив.

За седемдесет и девет долара на нощ си наех стаичка в „Манхатън Бийч Хилтън“, а за още двадесет и девет долара на ден наех най-евтината възможна кола от „Херц“. А как стигнах дотам ли? В икономи-класа! При това с междинно кацане в Бостън, спестило ми още някой и друг долар! Бях нов човек!

А децата? Ами Графинята явно ги беше подготвила, че имам парични проблеми, понеже при първото излизане на пазар за играчки отказаха всичко друго освен бонбони. В началото това ме сломи. Не, по-лошото бе, че ме накара да се срамувам от себе си. Открай време се стремях да съм някакъв свръхестествен пример за децата си — баща, който може да им купи каквото си поискат и да ги заведе там, където си поискат. Нима работата на един баща не е да покаже на децата си най-хубавото от живота?

Явно съм се заблуждавал. С течение на седмицата започнах да осъзнавам нещо много съществено — нещо, което до този момент не бях усетил заради охолството в дотогавашния ми живот. А то е, че децата ни най-малко не се впечатляват от богатства и пари. Искат си бащата — и толкоз. Да знаят, че ги обича безрезервно и завинаги. Елементарни истини, оказали се толкова трудни за възприемане.

Полека-лека, докато се запознавах с новите им приятели, докато се хранехме в любимите им ресторанти и играехме из любимите им паркове, успях да намеря нов покой в своя живот. И да си мисля дали пък от самото начало всичко не е следвало Божият промисъл: възход и падение с библейски пропорции, последвани от прераждане, но с новопридобита способност да ценя онова, което имам.

Преди да отлетя за дома, обещах на децата да се върна след две седмици и после да се връщам през седмица, докато накрая окончателно се пренеса в Калифорния. Този път се разделихме със смях, а не със сълзи. И без да го споменаваме, всички съзнавахме, че тати се е върнал.

Още с кацането си в Ню Йорк се залових здраво за работа, на гребена на бума в рефинансирането, който растеше в геометрична прогресия. През 2000 година бумът на интернет компаниите бе докарал Америка до смърт; през 2001-ва до смърт щяха да я докарат ипотеките. Пред очите ми се разрастваше истински мехур в областта на недвижимите имоти. Докога ли ще издържи? Имах чувството, че всеки срещнат или търсеше, или току-що бе получил рефинансиране. За две седмици уредих тридесет заема и пак хванах самолета за Калифорния.

Естествено, при наличието на толкова много заеми можех да си позволя малко по-голяма стая (е, апартамент, де) в „Хилтън“ и малко по-свястна кола от „Херц“ (абе „Линкълн“). А докато стане време за третото ми пътуване, заемите така бързо се сключваха, че реших да летя в първа класа от аерогарата „Джон Ф. Кенеди“. Че какво лошо можеше да има в това? Този път печелех парите си най-законно и както я бях подкарал, за нула време щях да стана милионер!

Кацнах в Лос Анджелис и шофьорът на лимузината (е, чакаше ме лимузина, за да не губя време) изрази изненада как с моите възможности се каня да отседна в „Хилтън“.

— Що не отседнете в „Бийч Хаус“? — подметна небрежно. — Само на няколко крачки е от плажа и всяка стая гледа към Тихия океан. Вярно, не е евтино, но пък твърдо е най-добрият хотел.

— Ами какво чакаш в такъв случай? — рекох му. — Карай към „Бийч Хаус“, мама му стара! — И така, без да искам, открих своя нов дом далеч от дома. „Бийч Хаус“ беше кокетно и разкошно място, само на три километра от децата ми. При третото ни отсядане вече третираха Чандлър и Картър като известни личности. Всеки ни познаваше, а и ние познавахме всички.

Животът отново изглеждаше прекрасен.

Оставаха само две неща, които ме глождеха отвътре.

Едното беше любимата ми годеница КГБ-то.

Вече се мразехме взаимно.

Но защо продължавахме да живеем заедно, май нито един от двама ни не можеше да си обясни. Явно се дължеше на някаква инерция — дрехите й бяха в моя гардероб, бельото й бе в моя скрин, чаршафите й застилаха моето легло и никой не обича да стяга багаж, та ако ще и Мери Попинз да се казва. Уви, с наближаването на 2001 година и сексът започна да бледнее, тоест изчезна и последната причина да живеем на един и същ пощенски код.

Днес бе Свети Валентин 2002-ра — не по-малко подходящ от всички останали дни за разваляне на най-необмисления годеж след онзи на Джони Деп с Уинона Райдър. И пречи ли ми нещо да го разваля тъкмо сега, както сме седнали да вечеряме на маса за двама в „Американ Хотел“ в Саг Харбър? Хем заведението е висококласно, хем в тази обстановка надали една изискана дама като КГБ-то би се решила да излее върху главата ми чаша с „Луи Жадо Монтраше“, реколта 1992 година. Сомелиерът в безупречен черен смокинг и черни лачени обувки току-що бе отворил бутилката, която ми предложиха на никаквата цена от триста и петдесет долара.

Фамозните сини очи на КГБ-то ме фиксираха с омраза през масичката. Попиваше всяка моя дума с възмущение — и то само петнадесет минути откакто бяхме седнали един срещу друг. А пък аз бях още в самото начало. Не бива да бързам. Не бива да допускам едно обикновено скарване, което да предизвика съветско прибиране на багажа. Сочните й както винаги по комунистически червени устни в момента произнасяха:

— Ты полный мудак! Мислиш, вие спечелили Студена война? Моля-моля! Америка гледа само пари! Пари, пари, пари! — От думата капеше презрение. — Довеждате моя страна до банкрут от разходи! Ваш Роналд Рейгън нарича нас Империя на зло и започва звездни войни! А кой спаси вас през Втора световна война, а? Ние! Двадесет милиона руски умрели за победа над фашизъм. А колко американци умрели? Десет? Невероятно! Йоб Америка… Пизда мудак!

Свих рамене, невпечатлен от поредната й антиамериканска тирада.

— Ами щом толкова мразиш страната ни, Юлия… — и започнах да повишавам глас, — защо не се върнеш в твоята си шибана страна или поне в онова, което е останало от нея! — Хората започнаха да извръщат глави към нас. — Но преди да ни оставиш — протегнах се към панерчето, взех една франзела и й я подадох, — вземи със себе си този хляб, че да не чакаш на опашка, когато се прибереш. — И заклатих презрително глава. — Ебал съм ти и Русията! Ебаси ташака! Бяхте суперсила, а гледай на какво сте заприличали! С една Чечня не можете да се справите, нищо че ви замерят с камъни!

— Блядь! — изкрещя насреща ми. — Ти за кой се мислиш? Друго момиче като мен няма намериш! Виж себе, виж мен! Ще съжаляваш!

Добре, в това отношение поне имаше право. Превъзхождаше ме безспорно по красота. Време беше да я успокоя. Погледнах я право в очите и й пратих въздушна целувка.

А тя сбърчи манекенското си носле и измърмори:

— Мудило! Иди на хуй!

— Е, то само външност не стига, Юлия — засмях се подигравателно. — И ти благодаря за възможността да науча това от теб. Защото, изглежда, с първите си две жени имах късмет и бях останал с убеждението, че красотата и характерът вървят ръка за ръка. Вече знам, че не е така. — И свих невинно рамене.

— Ха! Върви тогава при бивша жена, която оставила на стъпала пред съд. Ама че жена!

След всичко случило се все пак счетох за необходимо да защитя Графинята:

— Бракът ми с Надин бе приключил далеч преди да ме подведат под отговорност, но това в случая е без значение. От значение е това, което става с нас — с нашата връзка. А тя никак не върви.

— Блядь! Ти говориш? Ти — кошмар в живот. Говори само деца и ипотеки — нищо друго. Пълна скука. — Отмести поглед и продължи да ругае под сурдинка на руски.

Поех дълбоко въздух и казах:

— Виж какво, Юлия, не желая да се разправяме повече. Ти бе изключително добра с мен точно тогава, когато имах нужда от нечие внимание. — И тъжно свих рамене. — Но двамата никак не си пасваме. Идваме от различни светове, чели сме различни учебници по история. Не е наша вината, че имаме различни гледни точки. И да искаме, не може да е другояче! — И пак свих рамене. — Да не говорим, че сърцето ми е в Калифорния, където трябва да бъда, близо до децата си. За мен друг път няма. — Поклатих глава и се засмях на глас. — Без мен ще си по-добре, повярвай ми. Тепърва ми предстои да вляза в затвора — и аз не знам за колко време. Затова смятам, че още тази седмица трябва да се изнесеш. Утре заминавам за Калифорния и ще се върна чак в неделя.

С чувство на огромно задоволство:

— Вече имам план вървя. Игор идва утре помогне. Няма никога видиш отново.

Кимнах тъжно. Защото казваше истината: повече никога няма да я видя. Връзката ни не беше такава, че след нея да си останем приятели. (Та ние не бяхме приятели дори докато бяхме заедно.) Тя ще се потопи отново сред „своите“, а аз при първа възможност ще се пренеса в Калифорния, за да започна нов живот. Ще си наема къща на самия плаж — както се бях заклел пред Алонсо — и ще виждам децата си всеки божи ден, да наваксаме пропуснатото време.

Зърнах годежния пръстен на КГБ-то — годежния пръстен на Графинята! Загледах се за миг и ме заляха спомени. Това бе едно от малкото неща, останали ми от „старото време“. Всичко друго изгубих. Повечето мебели ги бяха откраднали от склада, а златните си часовници бях продал на заложната къща малко преди да се набутам в бума по рефинансирането. Освен няколкото костюма от Гилберто, единственото, което все още притежавах, бе черният мерцедес с четири врати. Всичко останало бе купено от ипотеките, тоест с честно изкарани пари.

КГБ-то, изглежда, улови втренчения в пръстена поглед, понеже каза:

— Ооо, значи сега иска обратно и пръстен?

Извих надолу ъгълчетата на устата си и бавно поклатих глава:

— Не. Задръж го. Продай го, пази го, носи го — каквото искаш прави. За мен този пръстен е прокълнат. Току-виж на теб пък ти донесъл късмет.

Приключихме набързо с вечерята и само след десет минути пътувахме с черния мерцедес към дома. Движехме се по „Нояк Роуд“, — дълъг, тъмен, криволичещ междуселски път, който води от Саг Харбър до селището Саутхамптън. Навън бе студено и влажно, пътят бе хлъзгав. Не бива да превишавам шейсет.

КГБ-то гледаше право напред. Облечена бе в дълго руско самурено палто, комплект с шапка, от чиято огромна периферия висеше дълга рунтава опашка — префърцунен ансамбъл, какъвто можеше да си позволи, без да изглежда глупаво в него, единствено богата рускиня, избрана навремето за „Мис Съветски съюз“. Годежният пръстен бе обърнат наопаки и камъкът лежеше в здраво свития й юмрук.

Явно и да исках, нямаше да ми го върне без бой.

Наведох се напред, пуснах радиото и натиснах бутона за автоматична настройка. Любовна песен. За шибания Купидон! На тоя що не вземе някой да му набучи една стрела през памперсите право в задника! Натиснах повторно бутона за смяна на станцията — и пак любовна песен.

— Внимавай! — изкрещя КГБ-то. — Животни на път!

Вдигнах поглед — ебаси майката — три елена! — само на двайсетина метра от нас и дистанцията бързо се скъсяваше. Прилив на адреналин… Натиснах спирачния педал с антиблокиращ механизъм и изревах: „Дръж се!“. Усуках волана надясно, да навляза в гората, но мерцедесът занесе… Не!… Спирай бе, немско копеле мръсно!… Натиснах клаксона, но елените продължаваха да гледат объркано във фаровете. Присвятках отчаяно къси-дълги. Вече оставаха само десетина метра. Пак надух клаксона. Пак без полза. Навих волана силно наляво… ново поднасяне… Изправих се целият на педала… Усетих как антиблокиращият механизъм се задейства… Мръсни шваби!… Спирай, бе!… Сърцето ми бумтеше с хиляда километра в час… Спрях да дишам… край… ще се ударим… ебаси и безпомощните еленски лица… жалко за животните… Стегнах ръцете си в очакване на удара. „Дръж се!“, изревах повторно. „Ще ги ударим…“

И изведнъж, като по чудо, мерцедесът закова на двайсетина сантима от елените. Останахме с КГБ-то да седим онемели, със зяпнали уста, с очи, втренчени в елените, които продължаваха да стоят замръзнали пред фаровете. А за фон Купидон продължаваше да ме изтезава в дует на Лайънъл Ричи и Даяна Рос:

— Исусе Христе! — успях да промълвя най-после, без да откъсвам очи от елените.

Гледаха ни така, сякаш им досаждаме. Изключих радиото и се обърнах към КГБ-то. Да ти еба и смотаната шапка! Но само казах:

— Ей Богу, за една бройка да се пребием! Представяш ли си!

Тряс!

Ударът от четвъртия елен бе толкова мощен, че мерцедесът, с всичките си деветстотин килограма, сякаш се вдигна на трийсет сантиметра от шосето, после се приземи отново в забавен каданс. И без да гледам, усетих, че отдясно задницата е напълно съсипана. И че еленът, разбира се, е мъртъв. Обърнах се пак към КГБ-то и шапката й:

— Добре ли си? — попитах.

Тя кимна бавно, като в сън. Прекалено шокирана бе, че да може да приказва. С ъгълчето на окото забелязах как трите елена изчезнаха в гората. Изведнъж ми трекна, че явно са били семейство, тръгнало най-вероятно да търси храна. И бях убеден, че съм убил майката. Адски тъжно ми стана! Казах на КГБ-то да ме изчака в колата.

Навън бе истинска леш. Огромен елен с безкрайно благо лице лежеше неподвижно на десния си хълбок. Усетих как по гръбнака ми преминаха тръпки. Вдигнах яката на палтото си да ме предпази от студа и изгледах за секунда елена. Колкото и странно да бе, все още изглеждаше прекрасен. Външни наранявания не се виждаха. Очите му бяха широко разтворени и безжизнени. Изобщо не мърдаше. Изглежда му бях прекършил врата.

Погледнах мерцедеса. Пълна скръб. От задната врата до калника цялата дясна страна бе поломена. Не бях сигурен, че ще мога да го закарам до вкъщи. Е, така ми било писано, рекох си. Последната омърсена вещ, която притежавам и която утре ще изпратя за скрап, заедно с КГБ-то.

Обърнах се отново към елена, да го огледам по-добре. Нима бе мъртъв? Нямаше вид на умрял. И изведнъж по малкия ми мозък запълзя някакъв ужасен страх. Да видиш умряло животно не е на хубаво — депеша от преизподнята, един вид. Клекнах с премаляло сърце и опипах шията за пулс. Изведнъж еленът облещи очи, а аз отскочих назад от изненада!

Бааавно, много бавно еленът се изправи на крака и затръска глава напред-назад, сякаш за да прогони паяжините от погледа си. После се отдалечи, куцукайки. И само след няколко крачки се затича право към гората, при семейството си. Въздъхнах с облекчение.

Оставаше само едно нещо да ме гложди отвътре.

Двадесет и девета главаСтрашният съд

Пети юли 2003 година (седемнадесет месеца по-късно)

Делото вървеше точно така, както си го бях представял. Идеше ми да изскоча от залата на съдията Глийсън, че да повърна на спокойствие закуската си в тоалетната. Но беше крайно време да приключа с цялата лудница, да оставя всичко зад гърба си. Бях прекарал прекалено дълго време на свобода под гаранция и това бе известно на всички в залата — не само на съдията Глийсън, но и на застаналите до мен Магнум и Випускника на Йейл, а така също и на Алонсо и Агента маниак, изправили се до тях, и всички те изглеждаха доста свежо в деня на моята гибел.

На всичко отгоре местата за публика бяха заети до едно — както от приятели, така и от врагове. Спотайваха се като мишлета зад дебелата дървена преграда със закръглен парапет. Сред тях се намираха една дузина помощник федерални прокурори (мои приятели, колкото и да не е за вярване), половин дузина журналисти (врагове, естествено) и шепа напълно непознати хора, дошли да не пропуснат осъждането ми (садисти, рекох си), плюс обичните ми родители Лудия Макс и Света Лия, желаещи да ми окажат морална подкрепа.

Процесът бе почнал само преди десет минути и в този момент Магнум пледираше пред Глийсън глобата ми да е по-малка от наложената на Дани. Глийсън го бе изтряскал с двеста милиона долара обезщетение, платими на части от по хиляда долара месечно. С това темпо щеше да възстанови откраднатите пари след някакви си шестнадесет хиляди години, някъде към следващия ледников период, когато парите няма да имат никаква стойност. Въпреки това едно обезщетение от двеста милиона ми се струваше възмутително. Не че и аз не заслужавам подобна глоба, но как, по дяволите, ще успея да я изплатя? Всъщност според Магнум от мен не се и очаквало подобно нещо. Глобата била по-скоро символична. Но това не го възпря да постави въпроса пред Глийсън.

Глийсън обаче му отне думата:

— Съжалявам, но ми се налага да ви прекъсна, господин О’Конъл. Понякога обезщетението може да е и символично, но в този случай не е. Господин Белфърт знае как да печели пари, ако мога така да се изразя. И ще изкара куп пари след излизането си от затвора.

— Разбирам ви — рече Магнум, — но присъденото по делото на Поуръш превишава далеч… — Мама му стара, за какво му е на Магнум да се заяжда със съдията Глийсън? Какъв шибан смисъл има? Да ми тръсне там символичната глоба, пък да ми даде по-лек срок за излежаване. — … не става дума за пазарлък — продължаваше Магнум. — Просто не желая да се съглася с нещо, което да превишава реалните му възможности с цели сто милиона.

В настъпилата кратка тишина очаквах всеки момент Глийсън да избухне: „Как смеете да поставяте под въпрос решенията ми в тази зала! Ще отговаряте за обида на съда, Магнум!“. За моя най-голяма изненада обаче той, без да му мигне окото, занижи дължимото от мен обезщетение до сто и десет милиона долара. След което попита:

— Имате ли да кажете нещо относно срока за излежаване, господин О’Конъл?

— Да, ваша светлост — кимна Магнум. И не се увличай, рекох си на ум. Алонсо обеща да отправи гореща молба в моя полза, така че не му отнемай тази възможност! — Но съвсем накратко. — Слава Богу! — Напълно съзнаваме, че в гледаното пред вас дело става дума за сериозно престъпление, за пространно престъпление, както по отношение на броя на жертвите, така и по отношение на понесените от тях щети.

Браво бе, Магнум! Що не вземеш да го подсетиш и за слабостта ми към курвите, дрогата и хвърлянето на джуджета? Карай нататък, мама ти стара!

— Първо на първо — продължи Магнум, — господин Белфърт отчита факта, че през въпросния период на дейност е бил подтикван от егоизъм и алчност, като същевременно си е навлякъл и сериозна пристрастеност към наркотиците, съвпаднала с чувството му за вина за извършените престъпления и усилията му… — На това място изключих. Прекалено болезнено ми бе да го слушам.

Аз, естествено, съзнавах, че Магнум върши точно онова, което се иска от него с цел да минимализира стореното от мен. Глийсън не би приел и една дума в положителен смисъл. Но всъщност единственият, който можеше наистина да ми помогне по това дело, бе Алонсо. Всичко казано от Магнум щеше да се възприеме като идващо от устата на платен говорител, всяка моя дума щеше да се възприеме като идваща от устата на отчаян човек, готов да говори каквото и да било, само и само да отърве кожата си.

— … а в случая — заключи моят говорител, — въпреки сериозния характер на престъпленията му, смятам, че господин Белфърт заслужава по-благосклонна присъда.

— Благодаря — каза съдията, достатъчно печен, за да знае, че Магнум би пледирал за благосклонност за почти всяко престъпление освен изнасилване или убийство.

При което Глийсън се обърна към мен:

— Господин Белфърт?

Сведох смирено глава и рекох:

— Ваша светлост, бих желал да се извиня на… — Млъкни бе, глупак! Не се извинявай на цял свят! Никой няма да ти повярва! — … всички, които изгубиха парите си… — и като подхванах: заизвинявах се на всички до един, макар да съзнавах, че само си хабя силите и че думите ми звучат абсолютно кухо. Но не можех да се спра — умът ми се движеше по двете писти с хиляда километра в час. По едната писта леех извинения…

— … да съставя списък на всички и да им поднеса извиненията си, но списъкът ще излезе толкова дълъг, че няма…

… Докато по втората писта си мислех колко по-добре ще е, ако просто кажа: „Абе, ваша светлост, знам, че стореното от мен е отвратително и силно се изкушавам да прехвърля цялата вина на наркотиците, но истината е, че не са те виновни. Просто излязох едно алчно копеленце — и то алчно не само за пари, а и за секс, за власт, за възторг от страна на връстниците му и за всичко друго, което ви дойде на ум. А най-лошото, ваша светлост, е, че съм надарен с няколко прекрасни дарби, но вместо да ги използвам по честен, продуктивен начин, аз ги използвах, за да корумпирам други хора, да ги прилъгвам да участват в моите зли помисли…“

— … че когато поставих основите на „Стратън“ изобщо нямах намерение така да се развият нещата, но много бързо осъзнах какво точно върша и продължих да го върша, докато не ме спряха. Поемам пълната отговорност за деянията си. Мога да виня единствено собствената си алчност — алчност за власт, за пари, за слава. Някой ден ще се наложи да давам дълги обяснения на децата си и се надявам те да се поучат от грешките ми. Моля се само всичко това да остане в миналото и да започна да възмездявам хората. Това е най-доброто, което мога да сторя. — Сведох глава в знак на разкаяние и тъжно я поклатих.

Отказах да вдигна поглед през последвалите няколко секунди тишина. Според мен словото ми не бе ни най-малко убедително.

След това чух Глийсън да казва:

— Господин Алонсо?

И Алонсо заговори:

— Ваша светлост, току-що чухте как обвиняемият описа накратко колко много съжалява, колко много размишлява по въпросите на честността и етичността и как се мъчи да живее правилно всеки ден, и ако бях на ваше място, доста щях да се замисля дали да повярвам на обвиняем, който е извършил подобни деяния. Но пък и аз в продължение на много часове разговарях с този човек на тема честност и етичност. Може и да съм наивник, но според мен той напълно добре е осъзнал тези понятия. И действително, наистина се мъчи да се отдалечи от миналото си и да промени своя начин на живот.

— Не знам дали ви е известно, но аз се запознах с него в деня, в който го пратихте в предварителния арест заради пътуването му с хеликоптер до Атлантик Сити. — Божичко, от всичко станало точно за това ли трябва да го подсеща? — Но през изминалите от освобождаването му няколко месеца ми се струва, че забелязвам коренна промяна в този човек. Той наистина е осмислил какво е сторил — и още по-важно — какво му предстоеше да стори в качеството му на човек, сътрудничещ с прокуратурата. И съм на мнение, че е схванал нещата точно. Възможно ли е да проявим скептицизъм? Разбира се. Но дали ми се струва, че би трябвало да повярваме на онова, което току-що каза? Да, струва ми се.

Преди да се яви като свидетел по делото срещу Гейто, той прекара над сто часа с мен да се подготви. Това беше най-тежкият период в живота му. Мъчителен период, през който посветихме много време на това да обсъждаме какви точно измами е извършвал в миналото си, и тъкмо затова искам да изкажа скромното си мнение, че си заслужава да повярваме в току-що изказаните негови намерения.

Хвърлих бегъл поглед на Глийсън и видях, че кима. Дали обаче кима в знак на съгласие, запитах се? Трудно е да се каже. Тоя съдия е железен. Не се издава с нищо.

— Благодаря — каза Глийсън. — Оценявам тактичността на всички изказали се дотук да не се разпростират върху крайностите, свързани с настоящия процес. Имам предвид крайно престъпното поведение от страна на господин Белфърт, както и крайно подчертания характер на сътрудниченето му. А то е наистина изключително и аз го отчитам. — При което ме фиксира с поглед. — Благодарение на него ще приспадна много, много години от обичайния размер на присъдата за многогодишни безогледни, арогантни измамни действия като вашите. — После включи невероятния си смаляващ лъч и усетих как ставам все по-малък, докато казваше:

— Възползвали сте се от десетки хиляди невинни хора, които са се доверили на вас и на вашите служители. Отнасяли сте се с насмешка към надзорните органи и сте ги мамили. Живели сте с огромен размах — Хайде, почна се! — с най-огромен размах, но не благодарение на дарбите си — а аз ни най-малко не се съмнявам, че сте даровита личност — а на това, че сте били готов да лъжете, да мамите и крадете, с което сте поставили конкурентите си в неизгодно положение. Не всички, но повечето от тях — онези, които са действали в рамките на нормата и са полагали усилия да действат честно и почтено, без да крадат парите на толкова много хора, на колкото сега ви е невъзможно да се извините.

Това, че очевидно сте се променили, оказва силно влияние върху присъдата, която ще ви постановя. Вземам под внимание както съдържанието на писмото 5К, така и казаното от господин Алонсо. Изглежда, в живота ви наистина е настъпил поврат. Но все пак ми се струва, че най-важният и най-непредвидим аспект на настоящия процес се свежда до това каква присъда всъщност заслужавате. — Спря и въздъхна дълбоко, както щеше да въздъхне и самият цар Соломон, ако му се налагаше да издаде присъда над разкаялия се Вълк от Уолстрийт.

Стегнах бузите на задника си и отправих молитва към Всевишния. Беше дал на Дани четири години, които, след съответните приспадания, се равняваха на малко по-малко от две. По мои и на Магнум изчисления моят срок следваше да е по-кратък.

— Трудно, изключително трудно решение. Обмислях го продължително и усилено. И заключението ми е, че следва да ви осъдя на срок от четири години. Осъден сте.

Публиката в залата зажужа.

А стомахът ми се обърна наопаки, преди мозъкът ми да е осмислил думите му. Какво ще кажа на децата? Пак ще се леят сълзи. Клюмнах глава поразен. Не можех да повярвам на ушите си! Та той ме поставяше в най-лошия край на спектъра, давайки ми присъда, равносилна на онази на Дани. Аритметиката обсеби ума ми. Колко месеца ще ми останат след полагащите ми се приспадания — петнадесет процента за добро поведение, което прави 7,2 месеца, плюс осемнадесетте месеца за лечение на наркоманията ми, тоест четиридесет и осем минус 25,2 месеца равно на двадесет и два до двадесет и три месеца затвор.

А Глийсън продължи:

— Осъждам ви и на обезщетение в размер на сто и десет милиона долара — голяма работа, — рекох си, — на вноски от по петдесет на сто от брутните ви доходи. — Ебаси майката!

Нов изблик на възбуда сред публиката! Присмиват ли ми се? Надали, но поне така ми звучи. И какво ли си мислят сега родителите ми?

Времето изведнъж забави своя ход. Чух как Магнум отправя молба към съдията Глийсън да препоръча включването ми в програма за лечение на наркомания… Глийсън се съгласи… После Магнум помоли за отсрочка на датата за явяването ми в затвора… и Глийсън ми даде деветдесет дни. С Магнум бяхме обсъдили предварително дали да не помолим за отсрочка до след Нова година и той реши, че моментът е подходящ. Внесе молба до Глийсън да разреши да излежа присъдата си в Калифорния, за да съм по-близо до децата си, и Глийсън, естествено, се съгласи.

И изведнъж видях как Глийсън става от стола си. Край. Всичко приключи. Никакво обжалване, никакви отчаяни опити в заключителните секунди, нищичко. Влизам в затвора за близо две години. Плюс глобата — петдесет на сто! Кошмар! Дали изобщо ще успея да покрия всички дългове? Може, ако наистина ударя кьоравото. Което означава, че ще трябва да изкарвам поне двойно повече от останалите, ако искам да живея като тях. Е, дотолкова ще успея да се справя, рекох си.

В коридора пред съдебната зала ме чакаше целият екип — Алонсо, Агента маниак, Мормона, Магнум, Випускника на Йейл и родителите ми. Продължавах да се движа в някаква мъгла. Още не се бях съвзел от шока. Физиономиите около мен бяха печални. Извинения от Алонсо, Агента маниак и Мормона: все се надявали на нещо по-добро. Благодарих им и обещах да не прекъсвам връзката. Поне тази с Агента маниак възнамерявах да поддържам. Колкото и различни да бяхме, сума ти неща бяхме научили един от друг. И независимо от изхода, смятах, че аз съм извлякъл по-голяма изгода от срещата ни.

После се извърнах към Магнум и Випускника на Йейл и се прегърнахме. И двамата се бяха справили отлично, особено в най-важните моменти. Ако се случи да закъса някой, на когото силно държа, без капка колебание бих му препоръчал услугите на „Дифайс, О’Конъл енд Роуз“. С тях категорично ще се чуваме.

Едва тогава прегърнах и родителите си — първо баща ми. Лудия Макс беше самото хладнокръвие, непоклатим като Гибралтарската скала. Но това се и очакваше — него нищо не го успокояваше така успешно, както една хубава катастрофа. Знам, че вътрешно плачеше за мен, но и на двамата ни бе ясно, че тъкмо това най-малко може да ми е полезно в момента. С възможно най-тъжната усмивка протегна ръце и ме сграбчи за раменете. После се взря в очите ми и каза:

— И това ще го преживеем, синко. Майка ти и аз винаги ще сме на твоя страна.

Кимнах — да му покажа, че му вярвам. Бяха свестни хора и вероятно единственото хубаво нещо, произлязло от „Стратън“, бе финансовата сигурност, която получаваната от баща ми заплата им бе осигурила. Щеше да им даде възможност да остареят спокойно и достойно, без финансови затруднения. Поне с това се гордеех.

Докато прегръщах майка ми, от очите й бликнаха сълзи и усетих как се разрида в обятията ми. От нея пък точно това ми трябваше — да знам, че на света има поне един човек, който страда повече от всички останали, взети заедно. Майка ми Лия Белфърт бе великолепна, сложна натура — изключително морална жена, наблюдавала как синът й живее по начин, съдържащ всичко, което тя ненавижда — хедонизъм, излишен лукс и пълно несъобразяване с останалите хора на този свят. Но въпреки всичко ме обичаше, може би повече, отколкото преди, просто защото се нуждаех от обичта й.

Много внимателно я хванах за раменете по начина, по който ме бе хванал баща ми. Усмихнах се насила:

— Не се притеснявай, мамо. Четирите години са всъщност по-малко от две, след като ми приспаднат разни работи. Няма да усетиш как ще отлетят. Всичко ще е наред.

Тя обаче заклати неразбиращо плава:

— Не мога да проумея защо те осъдиха на толкова години, колкото и Дани. Само това не мога да си го обясня.

— Така е — съгласих се. — И на мен ми се струва доста несправедливо. Обаче такъв е животът, нали разбираш?

Кимна ми. На седемдесет и една годишна възраст сигурно й беше по-ясно, отколкото на мен.

— Пък и Глийсън е прав, мамо. Знаеш. — Свих рамене. — Май всички го знаят. Аз бях мозъкът зад всички тези операции, а не Дани, и след всичко това няма начин да не ме пратят поне за известно време в затвора. Но Глийсън е и умен човек — съвсем наясно е с програмата за лечение на наркоманията и за приспадането на време за добро поведение. Така че всъщност ме осъди само на две години, колкото да усетя ръката на правосъдието, но не и да ми провали бъдещето. — И й намигнах. — Както и да е, ще имам повече време за четене, така че не е толкова зле, колкото си го представяш. — И пак се насилих да се усмихна.

— Кога ще кажете с Надин на децата? — попита баща ми.

— Нищо няма да им казваме — отвърнах безизразно. — Поне засега. Няма смисъл да ги тревожим. Ще изчакаме, докато дойде време да вляза. Тогава заедно ще им го съобщим. Както и да е, време ми е да тръгвам. Да си стегна багажа.

— До Калифорния ли ще ходиш? — попита майка ми.

— Няма да ходя до Калифорния, мамо — усмихнах се гордо. — Премествам се да живея там.

Не можеха да ми повярват.

— Точно сега ли? — попита баща ми. — Какъв смисъл има, когато те чака подобна присъда?

— Знам, че няма смисъл — отвърнах небрежно, — но вече съм го решил. Обещах го навремето на дъщеричката си и нямам намерения да я разочаровам. — И свих рамене, един вид „Понякога обичта надделява над логиката, нали ме разбираш?“. — Надявам се да ме разберете — рекох.

Повече думи не бяха нужни — и те бяха родители.

Та така станах жител на щата Калифорния, независимо от мнението му по въпроса. Нужна ми бе само една седмица да си намеря красива къща до самия океан, на десетина преки от дома на децата ми, и се заех с онова, което бях обещал през онази вечер на Алонсо: да наваксвам за изгубеното време и да прекарам на спокойствие, потопен в нормалния живот, последните ми три месеца на свобода — да готвя на децата, да гледам с тях телевизия, да ги карам на училище, на тренировки по футбол, волейбол и на игра с другарчетата им.

Трите отпуснати ми месеца отминаха неусетно.

Първи януари 2004 година — слънчева сряда, а в четвъртък трябваше да се явя в затвора. По мои изчисления имах два варианта — да се явя доброволно или да чакам приставите да ме потърсят. И макар и двата варианта да не ме устройваха, бях се примирил с първия. Децата, естествено, нямаха никаква представа какво ме очаква, но им предстоеше да научат.

В този момент слизаха с разцъфтели усмивки по стълбите, а след тях вървеше доста притеснената Графиня. Двамата с Джон седяхме във всекидневната им, а тя, по ирония на съдбата, страшно ми напомняше за предишната, на „Медоу Лейн“: витрина вместо задна стена, предлагаща страхотна гледка към океана, шикозно износени мебели (макар и леко по-официални тук), разхвърляни навсякъде десетки възглавнички, покривчици и въз скъпи джунджурии и зидана от пясъчник камина, стигаща чак до тавана. Това потвърди за сетен път съмненията ми, че Графинята си има определени предпочитания към подредбата на крайморските си жилища.

— Не се притеснявай — каза ми Джон, седнал на отсрещния край на дивана. — Ще се грижа за децата ти като за свои.

— Знам, Джон — кимнах тъжно. Вярвам ти много повече, отколкото предполагаш. — Което си беше самата истина. През последните шест месеца го бях опознал добре — благ, щедър, отговорен, харизматичен и упорит мъж, който, верен на думата си, наистина се отнасяше към децата ми като към свои. Убеден бях, че ще им е добре при него и че нищо няма да им липсва.

— Здравей, тати — приседна до мен Чандлър. — Какъв ще е този семеен разговор?

Картър обаче не седна — на около четири метра разстояние от дивана се засили и се плъзна по бели чорапи по теракотените плочи, хвана се за облегалката и се прехвърли през нея в коремно-претъркалящ стил. Приземи се без инциденти от другата ми страна.

— Здрасти! — изчурулика весело, облегна се назад и качи крака върху масичката за кафе от австралийска мимоза.

Джон, който не си поплюва по отношение на дисциплината, го изгледа укоризнено, при което Картър забели сините си очички и свали крака на пода. В това време Графинята се настани на фотьойла „Хепълуайт“ до онзи на Джон. Останала си беше красавица, макар леко позастаряла, но като имам предвид какво беше преживяла покрай мен, продължаваше да изглежда дяволски добре. И тя като нас с Джон бе облечена лежерно, по дънки и тениска. Децата бяха по къси панталонки и ухаеха на младост и здраве.

Поех дълбоко въздух и им казах:

— Вижте какво, деца. Искам да си поговорим по един въпрос и ми се ще да ми седите в скута, докато ви приказвам. — И им протегнах по една ръка да ги приканя.

Картър, с всичките си двайсет кила, мигновено скочи в скута ми и се намести на дясното ми бедро с крака, провиснали между моите. И ме обгърна с двете си ръчички. Едва на седем годинки, явно не усещаше какво става.

Чандлър се приближи по-бавно, по-предпазливо.

— Някой болен ли е? — попита притеснено, докато сядаше на другия ми крак.

— Не — отвърнах, — никой не е болен.

— Но има лоша вест, нали?

— Да, миличко — кимнах тъжно. — Налага ми се да замина за известно време — не кой знае колко от гледна точка на един възрастен човек, но на вас двамата ще ви се стори страшно дълго.

— За колко дълго? — моментално попита тя.

Притиснах ги и двамата по-плътно към себе си.

— За около две години, миличко.

И видях как първите сълзи изпълниха очите й.

— Недей! — рече умолително. — Не може пак да заминаваш. Та ти толкова скоро се пренесе! Не ни оставяй!

— Виж какво, слънчице — рекох, докато се мъчех да задържа напиращите сълзи. — Искам и двамата да ме изслушате много внимателно. Преди много години, когато още работех на борсата, извърших някои много лоши неща — от които вече се срамувам — и покрай тях много хора изгубиха сума ти пари. И сега, след толкова години, ще трябва да заплатя за стореното, което означава, че ще трябва да престоя известно време в затвора и…

Тя рухна в обятията ми:

— О, тати, не! Недей… — И се разплака истерично.

Повече не можах да задържа сълзите си.

— Не плачи, Чани, моля те… — При което и Картър рухна в обятията ми и ревна истерично:

— Недей, тати! Не отивай, моля те…

Гушнах го, докато ридаеше на рамото ми.

— Не плачи, недей — загалих го по гръбчето. — Всичко ще се оправи. — После се обърнах и към Чани: — Не плачи, бебче. Повярвай ми, няма да усетиш колко бързо ще мине времето!

Графинята не издържа, рипна от фотьойла, приседна на ръба на дивана и също запрегръща децата:

— Не плачете… Няма страшно. Всичко ще е наред! — Забелязах, че и тя плаче и думите и излизаха между хлиповете. Тогава и аз ревнах, при което Джон скочи от своя фотьойл и бързо приседна на ръба на масичката за кафе. И той гушна децата да ги утеши. Още не ревеше, ама малко му оставаше да почне и той.

Нищо друго не ни оставаше, освен да оставим децата да се нареват. Съзнавахме го и тримата възрастни, а май и децата го усещаха. Трябваше да се пролеят доста сълзи, преди да осъзнаят станалото или поне да го приемат.

След няколкоминутно галене по гърбове и коси и приказки за дни за посещения, телефонни разговори и размяна на писма започнаха да се поуспокояват. Едва тогава се захванах да им обясня, доколкото мога, как беше станало всичко — как на много млади години съм създал „Стратън“ и как много бързо съм изгубил контрол върху събитията. И им рекох:

— Голяма част от станалото се дължеше на наркотиците, които ме тласкаха да върша ненормални неща. И смятам, че е много важно да се поучите от грешките ми, понеже някой ден, като пораснете, може да се озовете сред хора, които употребяват наркотици и ви разправят колко са готини, колко хубаво ти става от тях и тем подобни приказки… Могат дори да опитат да ви принудят и вие да пробвате, което ще е най-лошото. — Поклатих мрачно глава. — Ако се стигне дотам, искам да се сетите за татко си и за всичките проблеми, които наркотиците са му причинили, и как насмалко не са го убили. И тогава ще осъзнаете, че не бива да вземате, окей?

И двамата кимнаха и казаха „окей“.

— Хубаво. За мен е много важно да разберете всичко това, защото тогава ще ми е по-лесно да преживея раздялата с вас. — И млъкнах за миг със съзнанието, че им дължа много по-пространно обяснение от стандартното оправдание, че дрогата е била виновна за всичко. — И по други причини допусках грешки, деца. И макар да не са толкова големи злини, колкото са наркотиците, те също са много лоши сами по себе си. Трябва да знаете, че татко ви не е израснал сред толкова много пари, както растете вие — и посочих прозореца с главозамайващия изглед към Тихия океан — затова имах много силното желание да забогатея. И това ме подведе да хитрувам, че да забогатея по-бързо. Знаете ли какво значи да хитруваш?

Картър поклати отрицателно глава. А Чандлър попита:

— Да крадеш пари?

Слисах се. Погледнах Графинята. Беше стиснала устни, мъчейки се май да не се изсмее. Изгледах и Джон, който сви рамене, един вид „Бащичко!“. И чак тогава се обърнах към Чандлър.

— Не, не бих казал, че съм крал пари, Чани. Това не е точният израз. Но да ти дам един пример. Представи си, че ти се обажда някоя приятелка и ти казва, че е видяла страхотна играчка, но че трябва да й помогнеш с пари, за да си я купи. И ти се съгласяваш, понеже от описанията й разбираш, че играчката е едва ли не най-хубавата на света. И едва после научаваш, че играчката изобщо не струва толкова много, колкото ти е казала, и че с парите ти си е купила бонбони, които даже не е разделила с теб. — И поклатих мрачно глава. — Разбираш ли ме какво искам да ти кажа? Това нали е лоша постъпка?

— Значи е откраднала от мен! — кимна обвинително Чандлър.

— Да! — съгласи се Картър. — Откраднала е!

Не мога да повярвам! Добре де, да приемем, че и аз крадях, но поне го правех със замах! И не съм опирал никому дулото на пистолет в челото! Добре де, ама как да обясниш на едни деца тактиката на продажба с натиск и спекулирането с акции?

Тук се намеси Графинята:

— Е, има нещо общо с кражбата, с тази разлика, че когато сте на нашите години, се предполага да имате достатъчно разум, че да не пращате парите си на непознати, за да си купуват играчки, нали така? Длъжни сте да отговаряте за собствените си действия. Разбирате ли ме?

— Да — отвърнаха в един глас, макар да не бяха много убедени, че е така. Но все пак съм благодарен на Графинята, че ми се притече на помощ.

През останалата част от вечерта се проляха още сълзи, но най-страшното беше минало.

Тъй като не им оставаше никакъв избор, децата се примириха с факта, че известно време ще ме виждат само в дните за посещения. И единствената ми утеха през тази нощ бе това, че заспах точно така, както исках — с Чандлър и Картър в обятията ми — след като бях удържал на даденото на дъщеричката ми обещание и се бях преместил в Калифорния.