Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Единадесета главаКак се става Вълк

— Ами, безкрайно съжалявам — рече съчувствено Копелето, седнал на евтиното черно кресло. Приведе се напред и положи кокалестите си лакти върху заседателната маса. — Винаги е жалко, когато и децата са намесени.

— Така е — отвърнах натъжен. Точно така, рекох си! Нали това ти е целта, Копеле мръсно! Нали най-голям кеф ти прави да отмъкнеш от човека всичко натрупано през житейския му път! Кое друго би направило пълноценен един смотан живот като твоя? — Жалко е за всички ни, Джоел, но наистина ти благодаря за съчувствието.

Кимна ми в знак, че приема благодарността ми. Агента маниак обаче клатеше невярващо глава.

— Не знам — каза, — но все си мислех, че вие двамата няма да се разделите. Честно ти говоря.

— И аз така мислех — отвърнах мрачно. — Но комай прекалено много ни се събра. Тежат ни куп лоши спомени.

Току-що бе минало десет часа и аз пак пеех на улица „Съдебна“, макар и пред малко по-малка публика. Биеше на очи отсъствието на Вещицата, Мормона и снажния ми адвокат Магнум. Доколкото разбрах, Вещицата била заета в момента с друго разследване — явно се мъчи да съсипе живота и на някой друг нещастник; Мормона обаче бил зает по лични дела — сигурно още се въргаля в леглото с една от мормонските си жени в желанието си да зачене ново котило мормончета; Магнум от своя страна бе зает с безделие. Всъщност единствената причина да липсва тук, в отвратителното приземие на „Федерал Плаза“ 26, бе мнението му, че не би било зле да прекарам известно време „насаме“ с тъмничарите си. Но колкото и логично да звучаха думите му, все пак в тях се прокрадваше и някакъв подозрителен егоизъм, предвид факта, че само предната седмица му бях връчил чек за един милион долара. (За какво му е да идва, щом може да духне с парите?)

Така че нея сутрин бяхме само тримата — Копелето, Агента маниак и аз.

— Много си мълчалив днес — отбеляза Агента маниак. — Ако не ти се разговаря по лични въпроси, ще те разберем.

— Какво има за казване? — свих рамене. — Освен това, че жена ми сигурно е говорела насън, когато е повтаряла брачната клетва.

— Смяташ, че поддържа връзка с друг мъж ли?

— Не, Грег! Изключено е — заявих самоуверено, но, естествено, тя точно това прави! Чука се с оня тъпоглав бруклинец Майкъл Бърико. Такива глупаци са лесна плячка за златотърсачки като Графинята. — Абсолютно сигурен съм, че не ми изневерява. Раздорът помежду ни опира до далеч по-дълбоки неща.

— Не се засягай — усмихна ми се радушно, — просто се мъча да си обясня нещата. При подобни случаи обикновено зад кулисите чака друг мъж. Ама човек може ли пък всичко да знае?

Намеси се и Копелето:

— И аз ти съчувствам не по-малко от Грег, но ако трябва да се тревожиш за нещо на този етап, то е твоето сътрудничене. Всичко останало е второстепенно.

Да бе, дори и децата ми, нали? Мръсна гадина!

— Джоел е прав — потвърди Агента маниак. — Сега може би не е най-подходящият момент да се развеждаш. Би трябвало да изчакате с Надин, докато се поуталожи данданията.

— Добре — отсече Копелето. — Дай да се върнем на конкретните случаи. При последния ни разговор стигнахме до колабирането на борсата, вследствие на което си останал без работа. Какво стана по-нататък?

Ебаси и задника е тоя, мина ми през ум! Поех дълбоко въздух и отвърнах:

— Не бих казал, че останах без работа, понеже онова, което вършех в „Л. Ф. Ротшилд“, в никакъв случай не можеше да се нарече работа. Бях свързочник — най-низшето от най-низшите същества на Уолстрийт. Имах само една задача: да въртя по цял ден телефона с цел да пробия през секретарките на разни богати бизнесмени. За подобен вид обсада човек трябва да е преглътнал цялата си гордост и не му остава друго, освен да е стоически усмихнат. Подхранваше ме единствено надеждата в бъдещето. — И млъкнах за ефект. — Точно тогава рухна борсата.

И до днес си спомням атмосферата в експресния автобус, докато се прибирах вечерта: комар да бръмнеше, щеше да се чуе. Във въздуха витаеше някакъв непознат за мене страх. Медиите влагаха такава сензационност в описанията си, че докарваха нещата до точката на истерията: предсказваха фалити на банки, масова безработица, скачащи от прозорците самоубийци. Разправяха, че било началото на нова Голяма депресия.

— Депресия, която така и не се получи — намеси се Копелето, очебийно пълен отличник по явна история.

— Точно така — съгласих се. — Така и не ни сполетя, но по онова време не можехме да знаем какво ще стане. Защото наистина за последен път крах на борсата бе имало през 1929 година, последван непосредствено от Депресията. Никак не беше трудно да се предположи, че пак ни чака същото. — Млъкнах за миг. — А на хора, действително расли през годините на Голямата депресия, като родителите ми например, самата мисъл им причиняваше ужас. Такива като мен обаче, чели за нея единствено в учебниците по история, изобщо не можеха да приемат, че е възможно. Та всички през онзи ден, независимо дали работеха на Уолстрийт, или държаха магазин на „Мейн Стрийт“, до един се бяха изпонасрали от ужас пред предстоящото. Всички, с изключение на Дениз, имам предвид. Тя беше самото спокойствие!

— Което е доста впечатляващо, като знаем какво безпаричие ви е мъчело — заразсъждава Агента маниак.

— Да — прекъснах го, — и щеше да е още по-впечатляващо, ако тя си имаше и най-малката представа, че борсата е претърпяла крах. — И тъжно се засмях.

— Поне по новините не го ли беше чула? — присви очи Копелето.

А аз бавно поклатих глава:

— Дениз не гледаше изобщо новини. Ако изобщо гледаше нещо, то бяха сапунките. — Спрях за миг, залян от мощна тъга. Каквито и кусури да имаше Дениз, все пак си беше великолепна съпруга. Да не говорим и каква красавица беше: една от ония чернокоси италианки — мечтата на всеки гимназист. Най-страхотна изглеждаше в черна кожена минипола с бяла памучна фланелка, по-мека и от бебешко дупе.

И си спомних как бяхме свили вълшебното си гнезденце в апартаментчето ни в Бейсайд. И се бяхме заклели във вечна любов, убедени, че любовта ни ще преодолее всичко. Но в края на краищата успяхме някак си да съкрушим тази любов. Позволихме на успеха и парите да ни главозамаят. Позволихме им да ни разделят, да ни проядат. Тя просто се превърна в шопингхоличка от световна класа, а аз — в пощурял наркоман. А след това се появи и Графинята…

— … още ли си тук? — озъби се Копелето. — Искаш ли няколко минути почивка? — И ми предложи садистичната си усмивка на затворнически надзирател.

— Нищо ми няма — рекох. — Та ставаше дума, че Дениз си нямаше и най-малката представа от борсовия крах. Още с влизането ми ми се хвърли на врата, сякаш бях някакъв герой завоевател. „Слава Богу, каза! Най-после се прибра! Как мина първият ти ден като борсов посредник? Счупи ли фирмения рекорд за количество продажби на ден?“

Агента маниак и Копелето захихикаха.

Захихиках и аз:

— Да бе, страхотна смехория. Само дето към средата на ноември лазехме на четири крака да събираме по пода центове за шампоан. Аз все пак издържах на Уолстрийт още цял месец след краха и чак тогава хвърлих кърпата. Беше неделя сутрин и с Дениз седяхме като две зомбита на пода насред всекидневната и гледахме обявите за търсене на работна ръка. По едно време попаднах на нещо необичайно и й рекох: „Я виж това тука: фирма търси борсови посредници“, само че се намира в Лонг Айлънд, а не на Уолстрийт. Тя прочете обявата и попита: „Какво значи ЧР, ПР?“ „Часова работа или пълен работен ден“ отвърнах, при което се запитах що за фирма е тази, дето ще наема посредници на часова работа? Дотогава не бях чувал за подобно нещо. Но при създалите се обстоятелства нищо не ми пречеше да опитам. Затова казах: „Часовата работа може пък да се окаже удобна. Ще изкарвам по някой и друг долар, докато търся нещо друго“. А тя кимна в знак на съгласие.

Така или иначе, не хранехме някакви особени надежди, а когато в понеделник сутринта се обадих, направо ми се отщя. „Инвестърс Сентър. С какво мога да ви помогна?“, изръмжа неприветлив мъжки глас насреща ми, което моментално ме светна, че не е дежурният телефонист. Да не говорим, че и самото име на фирмата ме накара да настръхна. Бях свикнал с названия от рода на „Голдман Сакс“ и „Мерил Линч“, които някак си бяха в унисон с името на улицата — Уолстрийт.

Дори си представих наум как казвам по телефона: „Ало, казвам се Джордан Белфърт и се обаждам от «Инвестърс Сентър» в Ебигъз, Лонг Айлънд. И понеже не съм по-близо до Уолстрийт от самия вас, що не вземете да ми изпратите изкараните с пот свои пари? Вероятно няма и да ги видите повече!“.

— Страшно пророчество — обади се Копелето.

— Да — съгласих се, — само че „Инвестърс Сентър“ се оказа не в Ебигъз, а в Грейт Нек, Лонг Айлънд, която е доста приятна част от града. Офисите на фирмата се помещаваха на втория етаж на триетажна бизнес сграда. — Направих кратка пауза. — Честно казано, дори се впечатлих донякъде, когато спрях отпред. Карах скапания датсун на Дениз — единствената ни кола по онова време — и си рекох: „Абе това място хич не изглежда зле!“. Но щом пристъпих в борсовата им зала, ченето ми увисна.

Беше далеч по-малка от очакванията ми. Кажи-речи четиридесет квадратни метра, и нямаше абсолютно нищо общо с Уолстрийт: нито един компютърен екран, никакви помощнички по продажбите, никакви забързани насам-натам брокери. Съдържаше единствено двайсетина стари дървени бюра — всичките очукани и наслагани както дойде. Брокери седяха само зад пет от тях и не се усещаше и капка напрежение, само някакво приглушено мърморене.

Бях се изтупал с костюм и вратовръзка за интервюто, но се оказа, че в залата всички са по дънки и маратонки, с изключение на един, чийто костюм обаче изглеждаше като дарение от Армията на спасението. Образа му и до днес го помня заради налудничавия му вид. Сякаш го бяха подложили на лоботомия. Беше само на трийсет и нещо и притежаваше най-мазната коса, която съм виждал. Все едно го бяха залели с машинно масло и…

Тук Копелето пак закима, сиреч „давай нататък“.

— Няма значение — рекох. — Шефът се помещаваше в тесен офис най-отпред на залата и май не му пукаше от нищо наоколо. Помня, че лалаше по телефона с жена си за болното им куче. Като ме видя, вдигна показалец, а аз учтиво кимнах. После продължи да говори по телефона.

Оказа се, че името му е Джордж Грънфелд и че допреди две години е бил учител по история. Наближаваше петдесетте и бе точно копие на Гейб Каплън, дето играеше учител в „Радваме се, че се връщаш, Котър“51. — И се усмихнах на Агента маниак. — Помниш ли „Радваме се, че се връщаш, Котър“, Грег?

Агента маниак кимна:

— Помня го. С Траволта. Ти гледал ли си „Радваме се, че се връщаш, Котър“? — обърна се към Копелето.

Онзи му отвърна с нищо незначеща усмивка и с пълно безразличие:

— Да бе: „Да ти го набуча аз маркуча“.

— Браво. Точно така казваше Траволта на господин Котър. — Ухилих се на новия си приятел от радост, че най-после съм намерил нещо, което да ни свързва. Той, уви, отказа да отвърне на усмивката ми и продължи да ме наблюдава с вкаменено изражение.

— Та той точно на него приличаше — свих аз рамене, — с буйни косми по главата, по веждите, на мустака и по кокалчетата на ръцете. Все едно някой го беше облепил със сух трънак!

Агента маниак заклати глава при спомена, но Копелето продължаваше да ме фиксира заплашително.

— По едно време Джордж спря най-сетне да говори и дойде да се запознаем. „Избери си някое свободно бюро и почвай да въртиш“, рече след няколко секунди баналности. „Това ли е всичко? — попитах. — Наистина ли ме вземате на работа?“ „Ами защо не? На заплата няма да те слагам. Нали за теб това не е проблем?“ Тъкмо се канех да му отвърна, че не е, когато един от посредниците рипна от стола си и закрачи насам-натам. Джордж кимна към него с думите: „Този е Крис Найт, най-добрият ни продавач на акции. Изработил си е страхотен подход. Чуй го само…“

Кимнах и се съсредоточих върху Крис — висок слаб мъж, с удължено като на чистокръвен кон лице. Надали имаше повече от двайсет години, с вид на току-що изсулил се от бираджийско парти. И си спомням какъв ужас изпитах, като го чух как приказва. Мърмореше си под носа, замазваше думите. Едва го разбирах! Но в един миг взе, че се разкрещя по телефона. Използваше типичните за един брокер раздувки със скоростта на кратки картечни откоси: „Ей Богу! Бил! Гаранция ти давам! Тия акции няма начин да не се покачат! Няма празно! Изключено е! Имам сведения, все още неоповестени на широката публика — слушаш ли ме? Май не, понеже ти казвам, че имам вътрешна информация!“. Отлепи рязко слушалката от ухото си, завря я под носа си и я загледа с пълно презрение. След пет секунди блещене пак я долепи до ухото си и продължи да крещи. Погледнах Джордж и запитах „Какви ги плещи тоя?“. А Джордж кимна с вид на многознайко и отвърна: „Бива си го, к’во ще кажеш?“. Аз само поклатих глава, не вярвайки на ушите си, но нищо не казах. През това време Крис продължаваше да крещи: „Ама ти наистина ли не разбираш? Няма начин да загубим в тоя случай, Бил! Обещавам ти! Тия акции ще излетят чак до луната! Няма никакво «ако»! Сега е моментът да ги купиш! Моментално!“.

Свих рамене и продължих:

— През шестте месеца в „Л. Ф. Ротшилд“ не бях чувал подобни безумни приказки; освен че нарушаваха по куп начини закона за търговията с ценни книжа, издаваха и пълната липса на професионализъм. Всичките тия викове, крясъци и тъпи раздувки толкова напомняха на Мики Маус, че човек с поне капка понятие от финанси не би обърнал и нула внимание на такъв борсов агент.

Копелето вдигна ръка да ме прекъсне:

— Чакай малко — рече скептично. — Да не би да твърдиш, че си противник на раздувките, когато продаваш нещо?

Свих надолу ъгълчетата на устните си и поклатих глава:

— Да, може и така да се каже. Рекламирането на стоката по такъв начин си е чиста загуба на времето. Може да се сравни с бомбените килими, които използва авиацията. Патаклама и ужас, но почти никаква ефективност. В „Стратън“ учех хората си на съвсем друг подход, равностоен на пускането на насочвани с лазерен лъч „умни бомби“ върху точно определени стратегически цели. — Свих рамене. — Оставете ме да карам подред и ще разберете какво точно имам предвид.

Копелето бавно кимна. А аз продължих:

— Та колкото и смотан да беше Крис Найт като продавач — или по-точно казано, колкото и необучен да беше за продавач, — следващите му думи съвсем ме хвърлиха в музиката: „Слушай какво ти казвам, бе! — продължи да крещи той. — Тия акции са само по трийсет цента едната. Купи хиляда акции, нищо друго не искам от теб! Влагаш някакви си триста долара. И да ги изгубиш — голяма работа!“.

В този миг се извърнах към Джордж и попитах: „Тоя наистина ли каза, че акциите са по трийсет цента?“. А Джордж отговори: „Да, защо?“.

„Ами, защото през живота си не съм чувал за толкова евтини акции. Мен ме обучаваха в голяма фирма, търгуваща с акции най-вече на нюйоркската борса. Дори онези, които търгувахме на НАСДАК, струваха между петнайсет и двайсет долара.“

Междувременно Крис гневно затръшна телефона и почна да си мърмори: „Това копеле ми затвори! Ебах го в тъпото копеле!“. При което Джордж ме погледна и рече: „Няма страшно. Следващия път ще успее. Както и да е, поседи до него няколко дена, да ти покаже хватките.“

Тъкмо щях да избухна в луд смях, когато Джордж добави: „Той наистина заработи повече от десет хиляди миналия месец. А ти колко изкара?“.

Изгледах Джордж с невярващ поглед: Как е възможно тъпак като Крис Найт да печели десет хиляди долара месечно? И ме споходи някакво странно усещане. „Чакай малко — рекох му. — Как се изкарват десет хилядарки от сделки за по триста долара?“. И му обясних, че в „Л. Ф. Ротшилд“ за сделка от триста долара получаваш комисиона от три до шест долара, в зависимост от агресивността, която си проявил спрямо клиента. И че понякога процентът на комисионата бе още по-нисък, особено при продажби за над половин милион.

Тогава Джордж ми направи знак да го последвам в офиса му, където буквално ми нарисува нещата. Грабна лист хартия от бюрото си и каза: „Докато си тук, ще препоръчваш единствено тези акции. Всичко на всичко шест на брой“. Подаде ми листа и аз му хвърлих бърз поглед. „Кей Би Еф Полушън Контрол“52 — промърморих. — „Арнклиф Нешънъл“? Отворих уста да кажа, че никога не съм и чувал за подобни фирми, когато Джордж ми посочи колонката с цифри и обясни: „Това са цените, на които купуваме тези акции“. Забелязах, че до една са под долар. И тъкмо да отбележа: „Пълен боклук, щом са под долар“, той ми посочи съседната колонка: „А това са цените, на които ги продаваме. Разликата отива изцяло в твоя джоб като комисиона“.

Спрях за миг, за да схванат докрай смисъла на думите ми. После се усмихнах и продължих:

— Предвид това, доколко съм се изпедепцал оттогава, сигурно ви е трудно да ми повярвате, но на онзи етап си нямах и понятие от разлика между цена „купува“ и цена „продава“. Е, знаех, че купуваш на цена „продава“ и продаваш на цена „купува“, но никога не се бях запитвал къде отива разликата.

Нали ме разбирате? При големите акции разликата между двете цени е нищожна, обикновено не повече от половин процент; а и брокерите само в много редки случаи намазват дори частица от тази разлика; обикновено тя отива при търгуващите на едро. Затова в „Л. Ф. Ротшилд“ брокерите пощуряваха, когато им попаднеше пакет акции с някакъв спред53. Започваха да звънят на клиентите си и да ги бият по главите, понеже това им докарваше двойна комисиона.

Та в „Инвестърс Сентър“ направо не можех да повярвам на очите си. Спредовете бяха огромни — минимум петдесет на сто, че и повече. Наложи се да попитам Джордж: „Как може цена «купува» за «Арнклиф Нешънъл» да е двайсет и пет цента, а цена «продава» — петдесет? Възможно ли е комисионата ми да е цели двайсет и пет цента на акция?“. А той отвърна: „Ами, да. Защо не?“. „Добре де, рекох. Да предположим, че клиент вложи четвърт милион долара в «Арнклиф Нешънъл» — горе-долу от такъв порядък бяха сделките в «Л. Ф. Ротшилд», — значи ли това, че комисионата ми наистина ще възлиза на сто двадесет и пет хиляди долара?“

„На теория — да — отвърна ми. — Но на практика — не, тъй като никой не влага толкова големи суми в евтини акции.“

„А защо не?“ — попитах.

„Ами… — провлече Джордж с далеч по-малко самоувереност, — защото не се обаждаме на хора, притежаващи толкова големи суми. Нашите клиенти са от работническата класа.“

„Сериозно ли говориш? — попитах. — Защо ви е да звъните на хора, които нямат средства за влагане в борсата? Няма никаква логика.“

„Абе може и да си прав, но богатите не купуват евтини акции.“

„Защо?“ — продължих да настоявам, а той замънка и захъмка. Защото и той не знаеше отговора, само ми повтори, че трябва да му вярвам, което и направих. Сега си давам сметка, че тогава съм бил прекалено изпаднал — нямах сили да споря; иначе, при нормални обстоятелства, щях да доведа спора до дупка. Но така или иначе, реших да приема думите му като божията истина и да се включа в програмата им. Седнах редом с Крис Найт и съставих сценарий за фирмата „Арнклиф Нешънъл“.

— И защо точно нея си избра? — полюбопитства Агента маниак.

— Стори ми се, че е кучето с най-малко бълхи — свих рамене. — В смисъл: почти нямаше продажби на техни акции, а се предлагаха някъде към петдесет милиона такива. От друга страна обаче, току-що бяха привлекли за клиент „Мейсис“54, което щеше да звучи като добра реклама. Както и факта, че президентът им преди време е бил вицепрезидент на „Ревлон“.

Та си спомням, че когато приключих с писането на сценария, сам се възхитих от себе си. Славословията ми издигаха „Арнклиф Нешънъл“ на нивото на Ай Би Ем или най-малкото — на нова „Ревлон“ — при това, без да лъжа кой знае колко. Е, премълчавах някои съществени факти — тоест информация, която клиентът би трябвало да знае, когато взема решението си, — но като цяло не извършвах никакво сериозно нарушение на законите за търговия с ценни книжа.

— Пропускането на съществени факти си е чисто нарушение на законите за търговията с ценни книжа — отсече Копелето с кимане на глава.

— Да, сега вече го знам. И тогава всъщност го знаех, но си давах сметка, че е трудно доказуемо. Защото разликата между същественото и несъщественото е до голяма степен субективна. И хич не се залъгвайте: на Уолстрийт пропускането на съществени факти е по-скоро правило, отколкото изключение. И в големите фирми, и в малките.

Настъпи няколкосекундно мълчание.

— Но колкото и великолепен да ми се струваше сценарият ми за „Арнклиф“, Крис Найт не успя да оцени истинската му красота. „Само си губиш времето с тая глупост — рече. — Не ти трябва сценарий за продаване на акции. Просто се заклеваш пред клиента, че акциите се покачват, и той купува.“

„Добре, добре. Благодаря за споделения опит“, отвърнах и вдигнах слушалката на телефона. Джордж ми бе дал някакви първоначални насоки, в смисъл на пощенски картички от клиенти, отзовали се на една масирана рекламна кампания. Отпред на картичката имаше няколко банални слова от рода на „Натрупай състояние от евтини акции“, а на гърба — името и телефонният номер на отговорилия. Да се обадиш на някого, който си е направил труда да ти отговори и да пусне картичката в пощенската кутия, ми се струваше по-лесно дори и от забиване на кош с двете ръце.

Затова подходих с доста големи надежди към разговора си с първия си потенциален клиент — някакъв дружелюбен южняк, на име Джим Кембъл55. „Здрасти, Джим! — Поздравих го с пълен оптимизъм. — Обажда се Джордан Белфърт от «Инвестърс Сентър»! Как си днес?“

„Ами… добре съм — отвърна ми. — Ти как си?“

„Чудесно. Благодаря ти, че попита. Не знам дали си спомняш, но преди седмица ни изпрати една пощенска картичка, за да ми известиш, че се интересуваш от инвестиции в евтини акции. Сещаш ли се?“

След няколкосекундно мълчание Джим най-сетне каза: „Абе май имаше такова нещо. Звучи ми в моя стил!“.

Спомням си, че тогава си помислих: „Боже мой! Тоя е съвсем готов! Отворен е за всякакви предложения!“. Буквално ми се зави свят. Успях да запазя самообладание и продължих: „Великолепно, Джим. Тъкмо по този повод ти се обаждам, понеже току-що на бюрото ми се появи едно нещо и е най-хубавото, което съм виждал от шест месеца насам. Ако ми отделиш шейсет секунди, ще мога да споделя идеята си с теб. Имаш ли свободна минутка?“. А Джим отвърна: „Давай! Да те чуем!“. Тогава станах от стола и се приготвих да изнеса пред Джим рекламния си монолог. Спомням си също, че мярнах как Крис седи на стола си, пие от шишето газирана вода „Евиан“ и ме наблюдава. По телефона казах:

„Слушай, значи, Джим. Казва се «Арнклиф Нешънъл» и е една от най-бързо разрастващите се компании в козметичната промишленост. В най-общи линии, има капитализация от над тридесет милиарда долара и расте с по двайсет процента годишно. Да не говорим, че рецесиите никак не й влияят: ръстът й е постоянен и в добрите периоди, и в лошите. Следиш ли ми мисълта?“

„Следя я, следя я!“ — рече силно впечатленият Джим.

„Чудесно! — казах и му пробутах няколко подбрани факта за «Арнклиф» — имената на най-известните им продукти, адреса на управлението, докато накрая споменах за току-що подписания им договор с «Мейсис». — Но независимо от всичко, най-важното нещо за всяка фирма е управлението й. Нали така, Джим?“

„Разбира се“ — съгласи се той.

„Добре — продължих лукаво аз. — В случая ръководството на «Арнклиф Нешънъл» е изцяло от хора, дошли от «сините чипове». Председателят на директорския борд, Клифърд Сиълс56, е един от най-печените в козметичната индустрия. Бил е вицепрезидент на «Ревлон» — една от ключовите й фигури. С такъв човек на руля «Арнклиф» няма да има грешка. Но аз ти се обаждам по съвсем конкретен повод, Джим: Клифърд Сиълс се кани да предложи акции на фирмата си на Уолстрийт, при това на гребена на вълна от зашеметяващо нарастващи продажби и съобщението за току-що сключения страхотен договор. Ще се обърне най-вече към банки, застрахователни дружества и пенсионни фондове — към традиционните участници. А нали знаеш старата мъдрост, Джим: традиционните пари обикновено са умни пари, но дори когато не са, пак успяват да подпалят борсата. Следиш ли ми мисълта?“

„О, да. И още как!“

„Добре, Джим. Акциите на «Арнклиф» в момента вървят по петдесет цента всяка — безбожно евтино предвид бъдещето, което очаква компанията. А ключът към печалбата в случая е да заемеш позиция сега, преди Сиълс да отиде на Уолстрийт и да се срещне в управителите на инвестиционните и пенсионните фондове. Понеже след това ще е вече късно. — И направих кратка пауза за ефект: — Така че ти препоръчвам следното, Джим: грабни пакет от милион акции в «Арнклиф Нешънъл» — чух как водата излетя с шум от устата на Крис Найт, той се задави, рипна от стола и с «Евиан»-а в ръка запраши към офиса на Джордж. Поклатих невярващо глава и продължих да лансирам акциите, като едва сега забелязах, че другите брокери са се скупчили около мен. — Става дума за някакъв си половин милион в брой — рекох нехайно, — при това няма зор това да стане още днес или утре, Джим; мога да те изчакам цяла седмица да платиш, но, повярвай ми — и тук сниших гласа си почти до шепот, — ако заемеш позиция сега, преди Сиълс да се е появил на Уолстрийт, единственият ти проблем ще е защо не си купил повече. Как ти звучи? Разумно, нали?“

— Ти му поиска на оня половин милион долара, значи? — засмя се Агента маниак.

— Точно така. В „Л. Ф. Ротшилд“ с такива суми се работеше и просто ми се изплъзна от устата. Но докато чаках Джим да реагира на искането ми за половин милион, от офиса изхвърча Джордж, следван по петите от Крис Найт. Чух как Джордж мърмори: „Намерете отнякъде магнетофон! Бързо! Никой ли няма магнетофон?“. След което Джим каза: „М-м-м, съжалявам, Джордан, но не си попаднал на подходящ човек. Работя като машинист в шапкарска фабрика. Годишният ми доход е трийсет хиляди.“ — Тук млъкнах за миг. — Както и да е, да не ви измъчвам с подробности, в крайна сметка навих Джим да купи десет хиляди акции, сиреч сделка за пет хиляди долара — една от най-големите в историята на „Инвестърс Сентър“. По онова време още не знаех, че „Инвестърс Сентър“ всъщност не е никак малка фирма. Имаха над триста брокери и над тридесет офиса — все малки и все зле ръководени — като онзи, в който бях.

Но да се върнем за миг на Джим Кембъл. Убедих го да плати акциите с парите в индивидуалната му пенсионна сметка, тоест с единствените му спестявания. — Направих пауза, придружена от тъжна въздишка. — И ако се питате дали изпитвах някакво чувство за вина в онзи момент, ще ви кажа „да“. Отвратително се чувствах. Като истински подлец. Съзнавах, че не бива да влага парите си за пенсия в евтини акции, които са прекалено рискови. Но такова безпаричие ме мъчеше, че наемът, наемът се въртеше в ума ми като спукана грамофонна плоча и удавяше всичко останало, включително и съвестта ми.

В мига, в който оставих слушалката, ме заля възторгът на колегите ми и с това отнесе каквито и да било остатъчни съмнения. Помня, че Джордж ме попита: „Джордан, къде си се научил на тая техника? През живота си не съм чувал нищо, което поне малко да я наподобява! Зашеметен съм!“. Няма да отричам, че се наслаждавах на всяка капка от възхитата му. И което не е за учудване, останалите ми колеги бяха не по-малко поразени. Гледаха ме с широко отворени очи, сякаш пред тях стоеше някакъв бог. А аз за момента се чувствах точно като бог! Черният облак, преследващ ме още от времето на бизнеса с месото, най-после се махна. Усещах, че съм нов човек, или още по-точно казано, че съм си пак аз.

И осъзнах, че най-после съм се отървал от финансовите си проблеми; че Дениз най-после ще се сдобие с нещата, за които си бяхме говорили и мечтали през мрачните дни и месеци. Пред мен внезапно се бе разтворил свят на безграничните възможности — свят, изпълнен с хиляди перспективи. Оттам насетне нещата потръгнаха със страшна бързина. За начало само след няколко седмици Джордж ме покани да обуча и останалите му борсови посредници.

Случаят съвсем наподобяваше онзи в месния бизнес, където мениджърът също ме бе помолил да обучавам останалите продавачи. И пак по подобие на месния бизнес, уроците ми бързо се превърнаха в мотивационни събрания и темпото в залата се повиши. Освен това се заех да реорганизирам и самата служба: подредих бюрата като училищни чинове и въведох правила за облеклото. И най-вече прекратих глупавата практика да се наемат брокери на почасова работа.

Накратко казано, исках да създам атмосфера, сходна на тази на Уолстрийт, да накарам брокерите да се чувстват като истински брокери. Не срещнах и капка съпротива: всички ме следваха сляпо — и Джордж, и посредниците — и комисионите на всички хвръкнаха нагоре, особено моите. Още в края на първия месец се върнах вкъщи с чек за четиридесет и две хиляди долара. — Млъкнах за миг, да оценят факта. — Толкова голяма сума не бях виждал през живота си, нали ме разбирате? С Дениз незабавно уредихме всички неплатени сметки и си купихме чисто нов джип „Ранглър“ за тринайсет хиляди долара. После се обзаведохме от горе до долу с нови дрехи. Купих й първия й в живота златен часовник, а заедно с него и диамантена гривна с тенис ракета. И в края на месеца все още ни оставаха десет хиляди!

Следващия месец изкарах шейсет хиляди, след което отидох и купих колата на мечтите си: чисто нов перлен на цвят „Ягуар“ XJS. — Усмихнах се при спомена. — Беше моделът само с две врати, дванайсетцилиндровият, триста коня. Същински звяр. И докато Дениз преобзавеждаше апартамента ни, аз се разплащах с всичките си едновремешни кредитори от месния бизнес. На третия месец пак изблъсках шейсет хиляди и толкоз: с Дениз успяхме единствено да се изгледаме един друг втрещени. Просто нямах представа какво да правим с всичките тия пари. Имахме си всичко, от което се нуждаехме, а парите валяха по-бързо, отколкото можехме да ги похарчим. Спомням си най-вече един конкретен ден, в който седяхме на ръба на дълъг дървен кей в Дъгластън, недалеч от „Инвестърс Сентър“. Беше средата на март — един от ония топли зимни дни, когато във въздуха се носи предвестие на идващата пролет.

И ми се струва, че съм го запомнил, понеже бе един от малкото мигове в живота ми, в които съм се чувствал истински щастлив, истински спокоен. Беше късен следобед и седяхме на двата сгъваеми шезлонга, които си бяхме донесли, държахме се за ръце и наблюдавахме залеза. И, спомням си, през ума ми мина мисълта, че никога не съм обичал някого така, както обичам тази жена; дори не си бях представял, че е възможно да изпитваш към някого такава чиста, такава пълна обич. Не намирах в нея и най-малкия недостатък, не изпитвах и най-малкото съмнение.

На отсрещния бряг на залива Литъл Нек виждах ръба на Бейсайд, където живеехме с Дениз и където бях израснал; а право зад мен бе северният бряг на Лонг Айлънд, където щях да се преместя след няколко години и да създам семейство. — И поклатих тъжно глава. — И милион години да бях мислил, никога нямаше да си представя, че в този мой дом няма да присъства Дениз и че съвсем друга жена ще е майката на децата ми. В оня миг всичко това щеше да ми се стори абсолютно невъзможно.

Онова, което нямаше начин да знам тогава, бе, че лудостта — както я наричах още тогава — чака зад ъгъла и бавно, неусетно се прокрадва към мен. — И повторно поклатих глава. — В крайна сметка тя порази всички ни: и мен, и Дениз, и семейството ми. Почти не остана познат или приятел от детството ми, който да не дойде на работа при мен или поне да стане финансово зависим от мен. Разбирате ли какво се мъча да ви кажа?

И двамата кимнаха, после Копелето попита:

— Кога всъщност се запозна с Дани?

Замислих се за миг:

— Не след дълго. Май след около три-четири месеца. Бях го виждал няколко пъти в сградата, но бяхме разменили само по някоя и друга дума. Кени обаче се върна в живота ми почти незабавно. Още през същия този следобед или през следващия ми се обади ненадейно с молбата да го науча на брокерство.

— Как е разбрал, че си започнал работа на борсата?

— От братовчед си Джеф, един от малцината, с които все още поддържах връзки след колежа. Джеф разказал на Кени за постиженията ми. Но първото обаждане на Кени някак си ме отблъсна. Да не забравяме, че когато за последно ни се пресякоха пътищата, той разби един от камионите ми за доставка на месо, а на всичко отгоре ми завеща и една неуредена сметка за стока на стойност триста долара. Така че всичките ми бегли спомени за него бяха изцяло отрицателни. Нещо в него ме дразнеше, макар да не успявах да реша кое точно. А и всичко това се беше случило преди да се запозная с Виктор Уонг. Двамата в комбинация пък си бяха пълноценно изложение на ненормалници: Главчо в зародиш и Говорещата панда. — И забелих очи. — Казано накратко, спомените ми за Кени бяха доста кофти: човек, който все разправя как щял да запретне ръкави и да бачка яко, без да си има и най-малкото понятие от смисъла на подобна концепция.

— Тогава защо го нае? — попита с усмивка Агента маниак.

— Страхотен въпрос, Грег — ухилих му се и аз. — Но… да кажем, че онзи Кени Грийн, с когото работех в бизнеса за месо и морски продукти, и другият Кени Грийн, който ми се появи във въпросния момент, бяха две съвсем различни личности. Не че не беше все още Главчо и прочее, но поне се бе превърнал в един смирен Главчо. Изглежда, бе разбрал кое е мястото му на този свят. Когато ми се обади, едно от първите неща беше да ме покани на кафе, та да си върнел борча.

Единственият проблем беше, че на мен тия пари вече не ми трябваха. И се изкуших да му кажа „Еби си майката бе, приятел! Къде беше с шибаната си чекова книжка, когато наистина имах нужда от теб?“. Естествено, премълчах. Честно казано, имаше нещо в Главчо, което ми харесваше. Ако трябва да съм искрен, и до днес усещам някаква топлота спрямо него, макар и самият аз да не знам защо. Все едно да си имаш едно голямо бебе-куче, което ти опикава и осира цялата къща, но знаеш, че го прави съвсем невинно, просто не може да се контролира. А и на сутринта можеш да се обзаложиш, че вече е на поляната пред къщата ти и ти носи новия вестник.

Както и да е, двамата се срещнахме в едно гръцко ресторантче близо до „Инвестърс Сентър“ и още със сядането Кени ми връчи чек за триста долара и се извини, че е разбил камиона ми. После ми цитира приказките на братовчед му Джеф, че съм бил най-големият гявол, и обяви, че мечтата му била да работи като моя дясна ръка. — Поклатих глава и се засмях на глас. — Най-смешното е, че в това отношение Кени се оказа далеч по-прозорлив от мен. Още тогава бе убеден, че от мен ще излезе следващото чудо на Уолстрийт, докато моите амбиции в тази насока бяха кръгла нула. Все още бях депримиран от провала в месния бизнес, а и толкова бях влюбен в Дениз, че не желаех нищичко да променям.

— Защо Кени хранеше такава вяра в теб? — присви очи Агента маниак. — Хубаво, чул те е как говориш на едно от събранията в месарската фирма, но оттам до пълното доверяване е голям скок.

— Да… — отвърнах неопределено. — Всъщност пропуснах нещо много съществено. Как да ви кажа? В себе си никак не бях уверен, че от Кени ще стане борсов деятел, така че вместо веднага да се заема с обучението му, го поканих още същата вечер да дойде в „Инвестърс Сентър“, та да му демонстрирам нагледно какво значи да си брокер. И едва след като ме чу да говоря, той се закле да ми е верен. Това по-убедително ли ви звучи?

Агента маниак кимна. Кимнах му и аз, после се отдадох за миг на спомена за онази вечер. И се разсмях на глас.

— Какво му е смешното? — сряза ме Копелето.

— Нищо, нищо. Няма значение — поклатих веднага глава.

— Нас пък ни интересува — отговори ми той.

— Ами, щом настоявате — рекох им с усмивка аз, после разкърших бавно врат. — Окей… Вместо да дойде право в „Инвестърс Сентър“, Кени предложи да ме закара дотам. И когато спря пред дома ми, не беше сам, а с приятелката си. — Млъкнах за секунда и извих устни при спомена за нея. — С две думи казано, циците й бяха като две топки за американски футбол, а устните й — като на златна рибка. Не бих я описал като красавица, но рядко бях виждал по-секси парче.

Та двамата се нагласиха в борсовата зала да ме гледат как действам по телефона. Аз, естествено, попреигравах заради Златната рибка, която буквално ме събличаше с очи, докато рекламирах стоката на клиентите си. Вечерта приключи сравнително добре — изкарах около три хилядарки — а по едно време я чух да шепне на Кени как се била овлажнила само от това, дето ме слушала. Едва по пътя към дома обаче успях да се убедя в способностите на Златната рибка, че и в тези на Кени Грийн.

Кени шофираше червения си форд-мустанг, аз бях на дясната седалка, а Златната рибка бе кацнала помежду ни на разделителната облегалка само по една минитениска до над пъпа и ухаеше на някакъв страхотно секси парфюм. Намирахме се на магистралата „Крос Айлънд Паркуей“, близо до изхода за Бейсайд, когато Кени се обърна към нея: „Кажи му бе, сладур!“.

„Не мога, Кени! Срам ме е!“ „Добре, аз ще му кажа тогава — рече Кени. И се обърна към мен: — Толкова се възбуди, докато те гледаше как продаваш, че иска да ти извърти една свирка. А пък как ги върти — да не ти разправям! Способна е да отнесе хрома от цял камион! Виж й само устните. Я ги свий, сладурано!“

Хвърлих невярващ поглед на Златната рибка, а тя прикова очите ми, после направи чувствена муцка със страхотните си плътни устни. След което закима срамежливо с глава, един вид: „Наистина бих желала да ви го издухам, господине!“.

Млъкнах за миг, да намеря подходящите думи.

— Най-честно ви казвам, че имах пълното намерение да се съпротивя на чара на Златната рибка; ами че аз бях влюбен с цялата си душа и сърце в Дениз и до този момент никога не й бях изневерявал. Златната рибка обаче захвана да ме гали по джинсите и да си завира футболните топки в лицето ми. И докато още не се бях осаферил от тези й действия, взе че се свлече на пода пред краката ми и бавно свали ципа. — Спрях и тъжно поклатих глава. — Та с две думи казано, Златната рибка ми надделя и преди да се усетя, вече ми правеше световна свирка, докато се движехме с пълна скорост по „Крос Айлънд Паркуей“.

През това време аз стенех от екстаз; перверзното копеле Кени следеше с едно око пътя и държеше едната си ръка на волана; другото си око бе вперил в устата на Златната рибка и с другата ръка придържаше кестенявата й коса назад, че да не му пречи на гледката. — Свих рамене. — Ако не ме лъже паметта, изпразних се тъкмо пред 169-а гимназия, където навремето бях учил.

Държа обаче да ви заявя, че когато влизах у дома си след това, се чувствах абсолютно отвратително. Омърсен и опозорен. И се заклех никога повече да не изневеря на Дениз. Чувството ми за вина не ме напусна дълго време, особено когато се случеше да сме заедно четиримата. — Млъкнах и поклатих тъжно глава. — И точно това май беше най-тежкото, понеже Дениз и Златната рибка се сприятелиха. Но така се подредиха нещата в крайна сметка: Кени постигна своето и стана дясната ми ръка, а четиримата станахме неразделни.

В този миг вратата се отвори и в стаята влезе облечената от горе до долу в черно Вещица. Тримата я изгледахме втрещени. А тя седна до Агента маниак и попита:

— Изпуснах ли нещо интересно?

Пълно мълчание.

Накрая Агента маниак изрече с престорена тържественост:

— Ами Джордан току-що ни предостави изключително ценна информация за отношенията му с Кени Грийн и Зла…

— И смятам, че сега е моментът за обедна почивка — намеси се Копелето.

— Точно така. Умирам от глад — съгласих се.

— Хм — изхъмка Вещицата, — после ще ми го преразкажеш, Джоел.

Да бе, рекох си, можеш и да я убедиш да ти духа през това време, макар че, като си помисля, тая сигурно хапе!

И отидохме да обядваме.

Дванадесета главаПредизвикателства към логиката

Точно след час бях пак в тъмницата на Копелето, в стомаха ми се смилаха два резена пица, а тримата ми тъмничари ме гледаха втренчено. През последните петнадесет минути им бях говорил за Главчо — как бе успял да се промъкне във всеки един аспект на живота ми — и личния, и деловия. Каквото му поръчах — всичко изпълняваше, рекох им. Все едно ми беше втора жена. И макар в „Инвестърс Сентър“ да не съществуваше някаква определена йерархия, всички, които ни виждаха заедно, знаеха, че аз съм шефът. На него си му беше съвсем добре, даже бих казал, че се радваше на подчиненото си положение.

На този свят има крале, има и създатели на крале, обобщих за тъмничарите си. И Главчо категорично спадаше към втората категория. Описах им как Кени прекарваше деня си основно в това да ръководи дейността в нашия, така да се каже, офис в офиса. Имахме си собствена територия в дъното на борсовата зала, където се помещаваха нашите служители. По онова време имахме четирима свързочници, три брокера и една помощничка по продажбите. По настояване на Кени всички те се бяха заклели да са ми верни.

Сега продължих разказа си:

— Най-впечатляващото, или по-скоро най-озадачаващото у Кени беше неспирният поток негови приятели, които минаваха през офиса ни. Всички бяха излезли като от калъп: около двайсетгодишни, от сравнително добри семейства и сравнително добре образовани.

— Любопитно — рече Копелето. — Да не би да са му били бивши клиенти, когато е продавал дрога?

— В повечето случаи, да — свих рамене, — но не това е най-важното. Става дума за свестни младежи, не за отрепки. По-скоро беше като в оня филм, „Рискован бизнес“57, където Том Круз за една нощ се превръща в сутеньор и свързва приятелчетата си гимназисти с отбор първокласни проститутки. Същото го вършеше и Кени и приятелите му не спираха да ни гостуват.

— А къде беше Виктор Уонг през цялото това време? — попита Вещицата.

О-о, рекох си! Спукана му е вече работата на Виктор!

— Ами, Китае… Виктор, имам предвид, известно време стоеше настрана. Наблюдаваше от страничната линия и си вадеше изводи. Щото по онова време с Кени ги свързваше някаква особена дружба — смес от обич, омраза и взаимно презрение — и всичко зависеше от моментното им настроение и беше абсолютно непредсказуемо. Можеха да са най-добри приятели, смъртни врагове, или нещо по средата.

През пролетта на 1988-а, за която ви говоря, Кени и Виктор бяха на нож. Едва впоследствие разбрах, че било заради мен.

— Защо? — попита Агента маниак.

— Защото Виктор възприе като лична обида това, че Кени ми се е заклел във вярност. Още от детските си години двамата все планирали да подхванат общ бизнес; и тъй като Виктор бе по-умният, негласно се смяташе за водач на двойката. Дори Когато Кени доведе Виктор в месарската ми фирма, то е било единствено с цел Виктор да проучи нещата, да види дали си заслужава двамата с Главчо да ми откраднат идеята — което явно не си е заслужавало. Но ако избързаме с осемнадесет месеца напред, може да се каже, че същите сили са действали и когато Кени най-неочаквано ми се обади и обяви желанието си да става брокер.

В началото възнамерявал най-искрено да научи всичко, което може да научи, а после да се сдуши с Виктор. Кени обаче не е разчитал, че ще се шашне, като ме чуе как говоря по телефона. Изведнъж осъзнал, че на тоя свят има и хора, далеч по-умни от възлюбления му Виктор Уонг. И променил привързаността си: вместо да се мъчи да изцеди знания и мъдрост от мозъка ми, възприел противоположния подход — да се раздаде до капка, но да ме изтласка нагоре… да ме направи крал на положението.

— Ама че гнусна история — измърмори Агента маниак.

— Прав си. Но да приключим с Виктор Уонг. Кени се опита да го вкара в играта още докато бяхме в „Инвестърс Сентър“. Умолявал е Виктор да ми се закълне във вярност, но Виктор му отказал — той е прекалено горд човек. Вместо това се надсмял над цялата борсова идея и продължил да търгува с кокаин. — Тук свих рамене. — Но само за няколко месеца аз бързо се сдобих с голяма власт и вратата се затръшна в лицето на Виктор. За по-малко от година „Стратън“ стана онова, което беше, и повечето от приятелите му започнаха работа при мен. И най-смотаните изкарваха по няколкостотин хиляди годишно; най-кадърните правеха милиони, а неколцина най-най — десетки милиони долара. Именно тях поставих начело на техни собствени фирми, които използвах за разгръщането на пъклената си империя и за озадачаване на регулаторните органи. С течение на времето Виктор оглави една от тези фирми — „Дюк Сикюритийз“ — а аз се съгласих да го финансирам единствено за да угодя на Главчо.

По онова време бях върл противник на тази идея, понеже Виктор ми бе пределно ясен: човек, който внушава, че някой го е обидил, и таи в себе си злоба. По тази причина не можеше да е верен нито на мен, нито на когото и да било друг. Хич не се заблуждавай, Мишел — взрях се в черните очи на Вещицата, — Виктор винаги си е бил и си остава ненормалник: деветдесет кила неразрушими мускули, обгърнати от двайсет и пет кила обилни тлъстини, и не му пука да се сбие с когото и да било. Имаше даже един случай, в който провеси през прозореца на апартамента ми на петдесет и втория етаж моя гей иконом, и то чак след като бе размазал физиономията му до състоянието на суров хамбургер!

Тъмничарите ми ме гледаха невярващо.

— Малцина я знаят тази история. Моят гей иконом ми отмъкна петдесет хиляди долара, след като Надин го завари да провежда гей оргия в апартамента ни. — Свих рамене. — Мога да навляза и в повече гнусни подробности, ако желаете, но ви уверявам, че насилието никога не е играло някаква роля в „Стратън“. Случаят с иконома се явяваше единично отклонение, както и доказателство за жестокостта на Виктор. Дани, от друга страна, изобщо не е дивак. В мига, в който зърна кървящото лице на Патрик, избяга в банята да повръща.

Копелето вдигна показалец да ме прекъсне:

— Извинявай — рече и зашепна нещо в ухото на Агента маниак. После към тях се присламчи и Вещицата и направи своя принос.

Не се и помъчих да ги подслушам. И така не можех да се начудя как бях успял тъй тотално да изгубя контрол над живота си. Ако се бях вслушал в съветите на майка ми и бях следвал медицина, сега сигурно щях да съм сърдечен хирург, като първия ми братовчед. Или можеше да съм ортопед, като другия ми братовчед. Или щях да съм адвокат, като моя брат светец Боб. Знае ли някой? Всичко бе толкова объркано.

В този момент тъмничарите ми свършиха да се наговарят.

— Окей — рече Копелето. — Да минем сега към Дани. Кога в крайна сметка се срещнахте?

— Юни 1988-а — рекох след кратък размисъл. — Горе-долу по времето, когато се канех да напусна „Инвестърс Сентър“. Вече ми беше ясно, че цялата фирма е една огромна измама и че ако не се махна веднага, клиентите ми ще бъдат живи одрани. — Замислих се за миг върху думите си. — „Измама“ е може би прекалено силно казано. Защото според мен действията ми всъщност не бяха незаконни.

— Да не би да очакваш да ти повярваме? — рязко ме прекъсна Вещицата с тревожно потръпване на носа.

Хвърлих й мъртвешка усмивка:

— Точно това очаквам, Мишел. А и, честно казано, то никак не бива да те шокира. „Инвестърс Сентър“ си беше лицензирана брокерска фирма с отдел за правен надзор, търговски отдел и всичките му там джуфки. Та тя дори членуваше в НАСД! В никакъв случай не беше част от сенчестата икономика.

На всеки два месеца изкарваха ново акционерно дружество на борсата и още на заглавната страница на проспекта му пишеше: „Сделката е одобрена от Комисията за търговия с ценни книжа“. — И свих рамене. — Недейте забравя и състоянието, в което се озовах там. Когато стъпих за пръв път в „Инвестърс Сентър“, се чудех откъде да намеря пари да си платя наема. И точно тази мисъл беше двигателят зад всичките ми решения. — Пуснах навременна въздишка. — Не знам ще съумея ли да ви го обясня по-добре, но поне ще ви призная, че след като разреших проблема с наема, започнах да забелязвам туй-онуй. В началото се мъчех да ги оправдая пред себе си, но с течение на времето забелязах, че ми става все по-трудно. И в душата си се чувствах все по-зле и по-зле.

— Ами, като се чувстваше толкова зле, защо не взе да напуснеш?

— Ако щеш ми вярвай, Мишел, но точно това имах предвид, когато се запознах с Дани. То поначало така и стана първата ни среща: излежавах се на терасата на апартамента ни, след като бях избягал от работа. Бях в обичайното си за целта облекло — бял хавлиен халат — и се чудех накъде да поема в живота. Вече бях понатрупал бая спестявания, така че не бях притиснат от обстоятелствата. Пред мен стояха всякакви опции, освен тази да отворя брокерска фирма. Нея от самото начало я бях изключил.

Беше към средата на юни, когато Джордж ме привика в офиса си и каза: „Собствениците на «Инвестърс Сентър» трупат цяло състояние. Не смяташ ли, че е позорно да се оставят толкова много пари на масата?“.

А моят отговор гласеше: „Не, нямам никакво желание да съм собственик на брокерска фирма, особено ако ще е от рода на «Инвестърс Сентър».“ Раната от провала на бизнеса с месо и морски продукти беше все още прясна, а и бях осъзнал, че всеки вид бизнес изглежда привлекателен, докато го гледаш отвън; истинската картина ти става ясна едва след като се потопиш вътре. Джордж, естествено, нямаше подобна представа, тъй като в миналото си не беше се занимавал с никакъв бизнес. Затова му се привиждаха само доларови знаци, без нито един пасив.

— Значи, се запозна с Дани, докато беше на терасата си? — подсети ме Копелето.

— Точно така. По онова време живеех на четвъртия етаж, а Дани играеше със сина си на детската площадка. Тогава Джонатан беше на две и постоянно ми се набиваше в очите със страхотната си платиненоруса коса. Беше невероятен сладур. На Дани обаче май бързо му писна да се прави на добър баща, та след някоя и друга минута се оттегли настрана и запали цигара. По някое време погледите ни се срещнаха и му хвърлих дружелюбна съседска усмивка.

Сега като се сещам, през оня ден, изглежда, най ме шокира напълно нормалният му вид. Около него витаеше някаква аура на басп, сякаш току-що е слязъл от борда на „Мейфлауър“. Беше по светлосин къс панталон за голф и поло блуза с къс ръкав в същия цвят. Това или е ансамбъл за голф, или за яхта, рекох си. Трудно ми беше да преценя. Но във всеки случай нямаше начин да позная, че е евреин.

Копелето втренчи объркан поглед в мен. А аз продължих:

— Та докато си разменяхме поздрави с Дани, забелязах, че Джонатан се е изкатерил до върха на пързалката към езерото. В началото се впечатлих, тъй като ми се стори страхотно постижение за двегодишно дете, но после ми мина през ум да предупредя все пак Дани.

В същия миг Джонатан изгуби равновесие, аз изкрещях: „Дани! Синът ти!“, а Дани се извърна и само успя да изгледа как детето падна от пързалката и се стовари на плочника с тежестта на оловен балон. — Млъкнах и поклатих мрачно глава. — Да ви кажа честно, отпърво си помислих, че е умряло, понеже лежеше, без изобщо да мърда. А и самият Дани се беше вкаменил от ужас.

Но след няколко болезнени секунди Джонатан все пак вдигна глава и се заоглежда, но още не плачеше. Започна едва след като улови погледа на Дани, и то яката: разпищя се с всичка сила и замята ръце и крака. Реших, че като добър съсед би трябвало да сляза и да помогна на Дани.

Докато сляза обаче, Дани го бе вдигнал на ръце, а Джонатан беше надул докрай гайдата. „Да викна ли жена ти?“ — попитах Дани. А той подскочи от ужас: „Боже мили! Всеки друг, но не и нея! Ако щеш, на полицията се обади, да ме арестуват за това, че съм лош баща, само на жена ми не се обаждай, умолявам те!“.

Аз, естествено, реших, че се майтапи, затова просто кимнах и му се усмихнах. Той обаче не ми отвърна с усмивка именно защото не се шегуваше. Причината щях да разбера едва след няколко дни, когато с Дениз имахме удоволствието да излезем с тях на ресторант и да наблюдаваме как Нанси дръпна цигарата от устата му и я хвърли в лицето му. Но да не изпреварваме събитията. Джонатан успя в крайна сметка да се успокои, при което Дани ми каза: „Жена ми разправя, че те виждала да висиш на терасата ви по халат цяла седмица. Как си изкарваш хляба всъщност?“.

„Борсов посредник съм“ — отвърнах нехайно.

„Наистина ли? А пък аз си мислех, че за да си брокер, е задължително да работиш на Уолстрийт.“

„Абсолютна заблуда — поклатих глава аз. — Днес всичко става по телефона. Можеш да си където си искаш. Аз например работя в Грейт Нек и миналата седмица изкарах петдесет хиляди.“

„Петдесет хиляди! Не ти вярвам! Имам неколцина приятели брокери и всички духат супата, откакто стана борсовият крах!“

„Работя само с евтини акции — рекох. — На тях рухването на борсата почти не им повлия. А ти с какво се занимаваш?“

„Имам флотилия от автобуси за хора в инвалидни колички — отвърна моментално той. — И цялата работа е един шибан кошмар. Седемте ми микробуса постоянно се скапват, а седмината ми шофьори хаитяни идват на работа, когато им скимне. Ако имам гаранции, че няма да ме хванат, буквално съм готов да подпаля целия бизнес.“

Кимнах с разбиране. И без изобщо да се замисля, му рекох: „Ами ако търсиш промяна, сигурен съм, че ще мога да ти намеря работа в моята фирма. Лично ще се заема с обучението ти“. А Дани ме изгледа право в очите и отвърна: „Приятелю, ако ми докажеш, че наистина си докарваш по петдесет хиляди долара месечно, още утре в шест сутринта ще те чакам на прага ти, готов и лайна да рия, ако трябва“.

— Той кога всъщност постъпи при теб? — заинтересува се Копелето.

— Още на следващата сутрин. Както ми беше и обещал, чакаше ме пред вратата с новия брой на „Уолстрийт Джърнъл“.

— А какво стана с микробусите за инвалидите?

— Не се и вясна повече там. Имаше си съдружник на база фифти-фифти, на когото връчил ключовете с думите: „Довиждане, брато. Приятно ми беше да се запознаем!“, и толкоз. До края на август правеше непредизвикани обаждания да търси потенциални клиенти, но през първата седмица на септември взе изпита си за брокер. А междувременно Джордж ме притискаше все по-силно да основа наша си брокерска фирма. СЕК беше почнала да разследва „Инвестърс Сентър“. „Разчуе ли се, фирмата моментално ще колабира“, твърдеше Джордж.

Мен обаче най ме притесняваше това, че току-що бях успял да навия Липски и Пингвина да постъпят при мен. Пингвина най-накрая бе хвърлил пешкира в бизнеса с месо и морски продукти, а мебелният бизнес на Липски бе на ръба на банкрута. Така че в известен смисъл вече отговарях и за тяхното благосъстояние. И тъкмо по тази причина най-сетне кандисах да отида с Джордж при някакъв си адвокат, понеже ми бяха необходими сведения.

— И при кой адвокат отидохте? — попита Копелето.

— Казваше се Лестър Морз, макар с Дани да му викахме Лестър Мраз, щото от мрачните му приказки буквално тръпки ни побиваха.

То какво да ви разправям: нямаше човек сред познатите му, който да не гниеше в пандиза или току-що да не беше загубил и последния си цент в полза на СЕК. А Лестър така мразовито ги разправяше тия истории, че на човек му идеше да си пререже вените. Почваше с това колко велик бил еди-кой си и как навремето натрупал цяло състояние, но разказът му постепенно се превръщаше в поучителна приказка, докато накрая правеше заключението: „… а и властите направо се изгавриха с него. Сега е в «Алънууд», откъдето няма да излезе поне още десет години“. При което поклащаше мрачно глава и преминаваше към следващата жертва.

— Интересно — промърмори Копелето.

— Наистина — отвърнах, — още повече че едно от имената, които спомена, бе на Боб Бренън, самия Синеок дявол.

Копелето наостри уши:

— Така ли? И какво каза за него?

— Че бил единственият, който успял да се измъкне с всичките си парички — двеста милиона според изчисленията на Лестър.

— Хм — измърмори Копелето. — Друго не каза ли?

— Каза. Че Боб бил прекалено умен, че да го спипат. Винаги бил поне с две крачки пред регулаторите и замитал следите си като индианец. Навремето това до такава степен ме впечатли, че се заклех, ако някога вляза в брокерския бизнес, да действам точно като Боб Бренън.

Най-странното обаче беше, че Лестър не описваше Боб като някакъв архипрестъпник, а точно обратното. Според Лестър регулаторите просто се били престарали, а и двустепенната съдебна система била поначало настроена против фирмите, търгуващи с евтини акции. Докато баспските фирми неизменно се отървавали, колкото и големи да били престъпленията им.

— И ти му повярва, така ли? — заинтересува се Копелето.

— Общо взето, да, макар да не може да се отрече, че думите му бяха наклонени в негова собствена полза. По онова време вече бях наясно, че евтините акции подреждат картите във вреда на клиентите, независимо от съществената разлика между една нагласена колода и чистопробното престъпление. А пък и кантората на Лестър ми напомняше с нещо на „Инвестърс Сентър“ — малка, мръсна, без всякакъв намек за преуспялост. Самият Лестър мязаше на престарял леприкон58: метър и шейсет, с абсолютно оплешивяло теме и с гъсти къдели бели къдрави косми по ушите.

— На онази среща само тримата ли присъствахте? — попита Копелето.

— Четирима бяхме, с Майк Валеноти. Струва ми се, че го познаваш? — обърнах се към Агента маниак.

— И имам куп въпроси, свързани с него — потвърди Агента маниак.

— Не съм изненадан — рекох. — Защото, ако някой наистина ми помогна да превърна „Стратън“ в онова, което стана, този човек беше Валеноти — оперативният мозък зад всичко останало, благодарение на който фирмата работеше пълни обороти, на дванайсет цилиндъра. Беше първият ми учител, преди още да се появи Ал Ейбръмс, да не говорим, че беше и първият Вълшебник от Уолстрийт, с когото се запознах. Как да ви кажа: знанията му бяха толкова всеобхватни, че те зашеметяваха! — И свих рамене.

— Но за да ви спестя време, ще ви спомена, че Майк Валеноти е напълно невинен по отношение на собствените ми деяния. Постоянно се мъчеше да ме вкара в правия път, а аз все му се кълнях, че действам закономерно. Накрая обаче вълната от нов бизнес така го заля, че не можеше вече да обхване нещата с поглед и престана да усеща кога нарушавам законите.

Агента маниак изви за секунда устни:

— Високо ценя лоялността ти, но все пак ми се струва леко невероятно печен човек като Майк да не е осъзнавал какво се твори наоколо му. — И ми хвърли кратка недоверчива усмивка. — Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Думите ти съдържат страхотна логика, Грег — кимнах. — Но за съжаление са съвсем погрешни. — И млъкнах за ефект. — Трябва да ти е ясно, че деветдесет на сто от бизнеса на „Стратън“ беше напълно законен: нито сме крали пари от сметките на клиентите си, нито сме изкарвали фалшиви фирми на борсата и, противно на твърденията на пресата, клиентите ни винаги бяха свободни да продадат акциите си, стига да поискат. — Разбира се, много може да се желае по отношение на търговските ни практики, но нима това не важи и за „Пруденшъл Бак“? Или за „Лемън Брадърс“?

„Пру Бак“ буквално одираха кожите на пенсионерите, а в сравнение с „Лемън Брадърс“ си бяха живи ангелчета. И истината е, че „Стратън“ се базираше изцяло на сценариите, разработени от „Лемън Брадърс“! — Поклатих бавно глава. — Мошеничествата на „Стратън“ бяха съвсем слаби импулсчета, които бяха недоловими за непосветените. Но да се върнем за миг в кантората на Лестър.

Първо, не ми трябваше кой знае колко време, за да преценя, че Джордж Грънфелд не струва и пукната пара. Познанията му в брокерския бизнес бяха по-малки и от моите и от устата му се лееше глупост след глупост. Лестър обаче бе нещо съвсем различно. Макар и изцяло лишен от харизма, притежаваше доста солидни знания. Говореше пискливо и провлечено, а думите му излизаха бавно, болезнено, сякаш насреща ти приказва костенурка.

Трудно ми беше да се съсредоточа, че да го слушам; седях и се преструвах, че внимавам, а крадешком поглеждах към Майк. Лестър ми го беше описал като някакъв гуру по оперативните въпроси, но до този момент Майк почти нищо не беше казал. Физиката му ни най-малко не ме беше впечатлила. Облечен бе в евтин син костюм и още по-евтина найлонова риза, а перчемът му бе небрежно сресан настрани — горе-долу като твоя, Копеле, рекох си, макар косите на Майк да бяха сол и черен пипер на цвят, а твоите имат някаква плебейска отсянка на кално кафяво — макар че като си помисля сега, е трябвало веднага да разпозная в него старото бойно куче от Уолстрийт.

— И какво представлява едно старо бойно куче от Уолстрийт? — полюбопитства Копелето.

— Човек, който е работил прекалено дълго на Уолстрийт, който е виждал периоди и на „бикове“, и на „мечки“; който е бил свидетел на зашеметяващи луксове и на главозамайващи падения. Човек, който е наблюдавал как безброй хора от бедняци се превръщат в богаташи, после пак обедняват, след което отново забогатяват. Човек, видял и проститутките, и дрогата, и залаганията на баснословни суми, свидетел на прехода на Уолстрийт от мрачната епоха на фиксирани комисиони и физическа доставка на акциите до модерната епоха, в която фирми, предлагащи шконтирани акции, се конкурират с „Мерил Линч“, а борсовите сделки се уреждат по електронен път. Много малко са останалите на този свят истински стари бойни кучета от Уолстрийт. Повечето пукнаха или от сърце, или от цироза. Затова всеки един от оцелелите е с цената на златото.

А Майк Валеноти беше представител тъкмо на тази отмираща порода. Сигурно трябваше да се сетя веднага щом го видях. Да забележа опустошения от битките поглед, с който слушаше празнословията на Джордж и Лестър. Наврял бе брадичка между ключиците си и бе прегърбил раменете си така, сякаш всеки миг щеше да заспи. Да не говорим за носа му, който буквално се навираше в очите ти: осеян целия с паяжина от червени вени и с размерите на батат! От друга страна, не мога да не призная, че притежаваше най-интелигентните кафяви очи, които някога съм виждал. Направо те пронизваха и беше достатъчно да ги зърнеш, за да разбереш, че не пропуска и дума.

Та казано съвсем накратко, истината е, че двамата с Майк страшно си допаднахме още на тази първа среща. Говорехме на абсолютно един и същ език — езика на Уолстрийт. Той подхващаше някакво изречение, а аз го довършвах вместо него, или обратното. Още преди да свърши срещата ни, бях изпълнил пред Майк цялото си рекламно слово, преструвайки се, че разговарям с клиент. Разбира се, и той, и Лестър бяха шашнати.

Но по-важното през този ден според мен бе ефектът, който Майк оказа върху ми. Изведнъж се почувствах като едновремешния Джордан, преди провала на „Манчестър Фармс“, който ме докара до положението на блатна тиня. — Свих рамене. — Както и да е, през онзи следобед ги смаях с акъла си, затова никак не се изненадах, че Лестър ми се обади у дома още същата вечер с препоръката да помисля за отварянето на моя собствена брокерска фирма. Изглежда, Майк го бе придърпал настрани след срещата, за да му каже, че е готов да работи за мен без пари, по-точно — без предварително уговорена заплата. Щял да се задоволи с някакъв дребен процент от печалбата. От своя страна щял да ми създаде първокласен оперативен отдел на нивото на най-добрите фирми на Уолстрийт.

И Лестър бе готов да работи без пари. Щял да внесе необходимите формуляри в НАСД и да ме придружи на интервюто ми за членство в асоциацията. Той пък искаше за отплата да му дам възможността да представлява фирмите, чиито акции ще предлагам на борсата. Не било моя грижа дали ще се съгласят да го използват или не. Стигало му само да им го представя, а той щял да се погрижи за останалото.

— А с Грънфелд какво стана? — попита Агента маниак.

— Изгърмя — поклатих глава. — И то по настояване на Лестър от самото начало. „От тоя няма никаква полза — изкряка Лестър. — Много е готин, ама само ще ни тежи.“ Комбинацията от Майк и моя милост предлагала всичко необходимо за ръководството на една фирма.

Все пак казах на Лестър, че ще си помисля, макар дълбоко в себе си изобщо да нямах подобни намерения. Още ближех раните си от провала с месото и морските продукти, затова възнамерявах просто да изчакам нещата сами да поемат по своя път.

— Това горе-долу по кое време стана? — попита Копелето.

— В началото на септември — отвърнах. — Тогава нещата взеха да се сгорещяват. Първо, Дани взе брокерския изпит и го привиках за първия му учебен час в апартамента ми. Сложих го да седне на дивана във всекидневната и подхванах:

„Виж сега как стоят нещата. Основното при продажбата на акции е да се научиш да следваш сценария, но така, че да не те усещат, че четеш. Схващаш ли?“

„Съвсем — отвърна той самоуверено. — Никакъв проблем.“

„Добре. Представи си, че си актьор на сцената: повишаваш глас, после го понижаваш; забързваш, след това забавяш. По този начин заинтригуваш клиента, караш го да улавя всяка твоя думичка. И не си помисляй дори да вдигнеш телефона, преди да си намерил отговорите на всички евентуални негови възражения. Никога, в никакъв случай недей да звучиш озадачен, Дани — запомни го!“

„Ясно бе, приятел — пак кимна самоуверено той. — Можеш да имаш пълно доверие в Дани Поуръш — човек, способен да продаде лед на ескимосите и нефт на арабите!“

„Не се и съмнявам — рекох, — но не забравяй, че и насън да те бутнат, трябва да помниш сценария. Заекването е първият признак, че насреща ти е новак в занаята, и клиентът моментално го подушва по телефона.“ Усмихнах се, понеже Дениз беше зяпнала в двама ми с огромно любопитство. Вече й бях казал какъв велик търговец е Дани, макар никога да не го бях чувал да продава нещо. Но самонадеяността му ми стигаше, за да усетя, че от него ще излезе нещо велико.

Както си стоеше с каната с кафе в ръка, Дениз се усмихна на Дани и попита: „Да отида ли в кухнята, че да не те притеснявам?“. А Дани й махна с ръка да остане: „В никакъв случай, Дениз. Това е абсолютно фасулска работа!“. Дениз кимна и сви рамене: „Ами тогава ще остана да ви послушам“. И Дани кимна, а аз му подадох един от сценариите за „Арнклиф Нешънъл“.

„Окей. Представи си, че аз съм клиент и ме уговаряш по телефона, после ще си разменим местата.“

Той кимна, взе сценария и прочисти няколкократно гърло. Накрая запита с огромно самочувствие:

„Ало, мога ли да говоря с Джордан?“

„Аз съм — отвърнах мигновено. — С какво мога да съм полезен?“

Дани разкърши врат като излизащ на ринга боксьор. „Здрасти, Джордан. Обажда се Дани Поуръш от… от… от… — как му викаха там — от «Инвестърс Сентър». Как… как ти върви денят?“ След което спря и го изби пот.

„Аз все пак ще се прибера в кухнята да не ви преча“ — рече Дениз. А внезапно смирилият се Дани отвърна: „Ами… никак няма да е зле, Дениз. Тая работа май е по-трудна, отколкото си мислех“. И изтри едра капка пот от челото си.

— Стига бе! — прекъсна ме Агента маниак. — Ти май взе нещо да преувеличаваш. Чак пък толкова зле да е бил…!

— Няма майтап бе, Грег! — разсмях се. — Толкова зле беше, че след като си тръгна вечерта, Дениз ми рече: „Тоя няма никакъв шанс да успее, мили. Звучи като малоумник. През цялото време само мрънкаше. Не може ли да говори като нормален човек?“.

„Отде да знам — отвърнах й. — Може да страда от някоя рядка форма на синдрома на Турет59, която избива само тогава, когато продава.“ А Дениз кимна в знак на съгласие.

Както и да е, бях решил на следващата сутрин да отида на работа, че да наблюдавам лично кръвопролитието. И точно тогава стана нещо странно, нещо съвсем неочаквано. Седях на някакви си два-три метра от Дани и се мъчех да потисна смеха си. Той си караше, както си знаеше: „Ъъ, здрасти… ъъ… обажда се… ъъ… Да-ни Поу-ръш. Ъъ, как ти върви… ъъ… денят?“. Но само след някакви си пет секунди нещо рече „щрак“ и той изведнъж спря да заеква и зазвуча като съвсем нов човек, почти колкото мен добър, но не съвсем. — И намигнах на тъмничарите си.

— С две думи казано, започна да сключва сделки наляво и надясно, та само две седмици по-късно, в сряда следобед, в знак на приятелство му предложих да дойде с мен до града на среща със счетоводителя ми. Наближаваше петнадесети октомври, когато изтичаше допълнителният срок, който ми бяха дали да си платя данъците за 1987 година. Дани, естествено, прие с готовност. Яхнахме перления ми ягуар и поехме към Манхатън.

Не забравяйте, че до този момент аз продължавах да смятам Дани за напълно нормален. Облеклото и обноските му бяха съвсем консервативни и произхождаше от много добро семейство. Израснал бе на южния бряг на Лонг Айлънд, Саут Шор, в Лорънс, който е доста заможен град, а баща му беше прочут нефролог. Дани му викаше „Царя на бъбреците от болница «Брукдейл».“

Дениз обаче беше подочула някои доста странни неща за личния му живот, а именно — че с жена му Нанси били първи братовчеди. Аз, разбира се, й казах да не говори глупости, понеже Дани сто на сто щеше да сподели такъв важен факт с мен. Та малко ли време прекарвахме да слушам оплакванията му от жена му, която според него нямала друга цел в живота, освен да вгорчава максимално неговия.

„Какво му пречи — викам — да сподели, че с Нанси са първи братовчеди? Нима това е толкова маловажен фактор в отношенията им?“ Но така и не намерих подходящ повод да го попитам директно, така че отхвърлих цялата информация като зловреден слух.

Та щом приключихме със счетоводителя, метнахме се в ягуара и тръгнахме да излизаме от града. Лудостта му се появи още докато бяхме в района на 95-а улица, на периферията на Харлем. Спомням си как Дани изрева: „Боже мили! Спри веднага. Отбий вдясно!“. Отбих, Дани скочи от колата и се втурна в някакъв коптор с табела „Бакалия“ и само след минута излезе с кафява книжна кесия в ръка. Докато се качваше в колата, на лицето му грееше някаква налудничава усмивка. „Карай! — рече. — Бързо! На север, към 125-а улица!“

„К’во ти стана бе, Дани? — размърморих се аз. — Не забравяй, че сме в Харлем!“

„Първокачествена стока — обяви той с глас на познавач, бръкна в кесията и извади стъклена лула за крак и няколко флакончета от дрогата. — От тоя крак ще се почувстваш като Супермен. Това е моят дар, израз на благодарност за всичко, което правиш за мен.“

Аз само поклатих глава и поех. „Ти си един шибан откачалник! — озъбих му се. — Не желая да пуша подобни лайна! Тая дрога е гадост.“ Но той махна небрежно с ръка: „Преувеличаваш. Гадна е само ако имаш постоянен достъп до нея. Но за твое успокоение, в Бейсайд не се намира, така че няма страшно.“

„Абе ти си пълен малоумник — рекох. — Шансовете да пуша крак са под нулата. Чуваш ли какво ти говоря?“

„Чух — отвърна ми. — Свий сега надясно и карай към «Сентрал Парк».“

„Ебаси и шибания идиот“ — измърморих, поклатих отвратено глава, свих наляво и само петнадесет минути по-късно се озовах в мазето на някаква съборетина в Харлем — сборище на пушачи на крак и любимо място на разни беззъби проститутки и хаитяни алкохолици. Поднесох стъклената луличка към устата си, а Дани поднесе пламък към чашката й. Кракът зацвърча като бекон в тиган, опънах яко, задържах го максимално дълго и изведнъж ме заля невероятна вълна от еуфория. Започна в основата на аортата ми, изстреля се нагоре по гръбнака и причини милиард синаптични експлозии около центъра на удоволствието в мозъка ми.

„Исусе Христе — забъбрих, — ти… си… най-добрият… ми… приятел… Дани!“ След което му подадох лулата. „Благодаря — рече. — И ти на мен. Братя до гроб!“ И добави още крак в лулата.

— Абе ти наред ли си? — поклати невярващо глава Агента маниак. — За какво ти е било да пробваш?

— Защото са наркомани, Грег — поясни му Вещицата. — Нямат чувство за срам.

— Колко време прекарахте там? — попита с нездрав интерес Копелето.

— Много дълго — отвърнах. — Защото почнеш ли да пушиш крак, има само два начина за спиране: или да ти свършат парите, или да получиш сърдечен удар. За щастие с нас се случи първото. В джоба си имах само около седемстотин долара, у Дани се намериха още петстотин, кооперирахме се по социалистически и се друсахме до късно след полунощ.

Свих рамене.

— Положителното в цялата работа бе, че по време на друсането успях да събера някои много ценни сведения. Защото, както и при другите видове дрога, при крака съществуват различни фази на упояването, само че в много по-силна степен. Ако желаете, мога да се разпростра в подробности.

Агента маниак поклати мрачно глава:

— Знаеш ли, нямам никакво обяснение за това защо те слушам, но след като пусна духа от бутилката, карай нататък.

Хвърлих му разбираща усмивка.

— С най-голямо удоволствие, Грег. Първата фаза при поемането на крак е еуфорията. Чувстваш се така прекрасно, че ти идва да крещиш от някой шибан хълм: „Обожавам крака! Обожавам крака! А вие, дето не щете да пробвате тия лайна, си нямате на представа какво изпускате!“. — И пак свих рамене. — Ако мислиш, че ви будалкам, пробвай някой път и сам ще се убедиш.

— И колко дълго трае тази фаза? — попита Копелето.

— Прекалено е кратка — поклатих тъжно глава. — Свършва само след петнайсетина-двайсет минути, след което преминава във втората фаза, която е почти толкова приятна, но не съвсем. Наричат я „фазата на словесната диария“, което е горе-долу точно описание. Само че в случая словесната диария е доста по-различна от обикновената, дето можеш да я чуеш от някое трезво плямпало.

— И в какво се състои разликата? — попита Вещицата, с цел да се научи да разпознава плямпалата.

— Много е трудно да опишеш някому, който не е поемал наркотици, причинените от дрогата безсмислени брътвежи — присвих мъдро очи, — но, да кажем, че се изразява в безкраен поток несвързани приказки, които околните, намиращи се в същата фаза, възприемат за бляскави изказвания. Естествено, онези, които не са в същата фаза, ги възприемат като пълни глупости.

Агента маниак комай схвана мисълта ми:

— Искаш да кажеш, че повечето сведения си ги събрал именно през въпросната фаза, така ли?

— Съвсем вярно, Грег. Заключението ти е изключително логично. С Дани седяхме на циментовия под, под един фрашкан с азбест окачен таван, опрени гърбом в дървената стена, от която се люпеха два пласта богата на олово боя, под възхитените погледи на три беззъби курви наркоманки. И аз му казах: „Приятелю, можеш ли да си представиш някое по-добро място за прекарване на еуфория от крак?“.

„Няма друго — изфъфли Дани. — Ти съмняваш ли се в мен?“ Захапа лулата и опъна за пореден път.

„Да те питам нещо тогава — рекох. — Из кооперацията се носят някакви идиотски слухове, че с Нанси сте първи братовчеди. Аз, естествено, не им вярвам, но искам все пак да те предупредя какво говорят хората зад гърба ви.“

При което той зверски се закашля.

„Бо-бо-боже мили…“ и бързо заклати глава, мъчейки се да овладее някак дишането си. Едва след няколко секунди успя да ми отговори: „Никакви слухове не са това, приятелю, а самата истина. С Нанси действително сме първи братовчеди. Баща й и майка ми са брат и сестра.“ И сви рамене.

„Не се ли притесняваш, че можете да имате недъгави деца? Джонатан засега изглежда напълно нормален, обаче следващото? Какво ще стане, ако се роди с някоя деформация?“

„Рискът е много малък, поклати самоуверено глава Дани. Баща ми е лекар и проучи въпроса. Но ако стане такова нещо, направо зарязвам мутантчето на прага на някой дом за недъгави деца. Или пък ще го заключа в мазето и веднъж месечно ще му пускам кофа с накълцано месо.“

Много ви моля да имате предвид, че това не са мои приказки, а на Дани! И че все пак бяхме посред фазата на словесната диария, когато човек намира смисъл и в най-абсурдните изказвания!

Агента маниак и Копелето се разсмяха.

— И с какви други сведения се сдоби? — попита Копелето.

Кимнах в знак на желание да сменим темата.

— Ами установих, че последните си два бизнеса буквално ги е изшмъркал през носа си. Защото преди микробусите имал куриерска служба в Манхатън и точно тогава започнал да пуши крак — заедно с куриерите велосипедисти. И оттам финансите му тръгнали надолу. До този момент винаги постигал успехи; кракът обаче го превърнал в една сянка на предишното му „аз“. Самочувствието му рухнало, спестяванията му се стопили и жена му — която поначало не си е стока — решила да превърне живота му в истински ад.

— Както и да е, от града си тръгнахме едва след полунощ и аз едва тогава осъзнах, че изобщо не съм се обадил на Дениз. И не стига, че полетях в някаква емоционална пропаст, ами на излизане от магистралата при Бейсайд се сгромолясах право на дъното на третата фаза — на тревогите. — Млъкнах за миг, измъчен от самата мисъл за тревожната фаза. После поех дълбоко въздух и продължих:

— А при третата фаза буквално те залива някакво убийствено цунами от отрицателни мисли. Започваш да се тревожиш за всичко: за минали грешки, за настоящи проблеми, за неизвестното бъдеще. В случая тревогите на Дани се оказаха парични. Още щом слязохме от рампата ми каза: „“Ситибанк" се канят да ми отнемат апартамента и да ме изхвърлят със семейството ми на улицата. Не би ли могъл да ми дадеш назаем десет хиляди долара? Няма към кого друг да се обърна".

Поех дълбоко въздух и се помъчих да извлека сила от проблемите на Дани с мисълта, че щом нещата при него са по-зле от моите, за какво всъщност имам да се тревожа? „Добре — рекох. — А да ти се намира малко валиум или ксанакс за смекчаване на изтрезняването? Нещо не съм съвсем добре.“

„Нямам — поклати глава той. — Защо обаче не изпушиш филтъра? Сигурно по него в останала малко смола от крака. Ще ти помине.“ Кимнах и грабнах лулата. „Благодаря. Дръж волана, докато запаля, да не се изгоря.“ Дани се вкопчи във волана и така пристигнахме в Бейсайд: аз пушех останките по филтъра, а Дани шофираше.

В асансьора не обелихме и дума. Дори не се спогледахме. Срамувахме се от деянието си. Помня, че се заклех повече очите ми да не го видят. Усещах, че приятел от рода на Дани може единствено да ми навреди. Човек с неговото отношение към семейството, с неговата консумация на дрога и с шибаното нахалство да ме отведе мен в някаква отчайваща пушалня на крак в Харлем — такъв би изкарал наяве най-лошите ми качества.

Още като отворих вратата, заварих разплаканата Дениз. Изгледах я, обзет от паника. Сърцето насмалко да изхвърчи от гърдите ми. Обърнах длани към тавана и отворих уста, но думите отказваха да излязат. И с това навлязох в четвъртата фаза — онази, в която почваш да мислиш за самоубийство.

За нея има само два известни антидота: или масивна консумация на някакъв бензодиазепин — за предпочитане ксанакс, валиум или клонопин, — или як сън, от порядъка на два-три дни. Иначе, като се събудиш, може пак да опиташ да се самоубиеш. Та Дениз, като ме видя в това ми ти състояние — паникьосан и вмирисан на урина, проститутки и крак, — взе, че ме съжали и ме наблъска с ксанакс в количество, достатъчно да утрепе цял кит. После ме съблече и ме сложи да си легна. При което съм изгубил съзнание.

— Божичко… — измърмори Агента маниак.

— Точно така — кимнах в знак на съгласие. — Само един Господ можеше да ме спаси в тази ситуация. Необходими са ми били пет дена да се свестя, така че дойдох на себе си чак в неделя сутринта. Когато навлязох във фазата на възкресението — най-продуктивната от всички. Мозъкът е успял дотогава да възстанови напълно запасите си от допамин и обещаваш най-официално пред себе си, че този път вече си си извлякъл поуката. Съзнаваш, че постъпката ти е била изключително глупава, достойна само за един луд, а пък ти в никакъв случай не си такъв!

Но онова, което прави тази фаза най-продуктивна в сравнение с останалите, е дадената ти възможност да огледаш най-хладнокръвно и от разстояние всичките си проблеми, да отсееш въображаемите и да създадеш стратегия за справяне с истинските. Мисълта ти е страхотно бистра и ти позволява да дадеш преценка за целия си дотогавашен живот. И ако до този момент все още не си се пристрастил докрай към крака и не си мислиш само кога пак ще се върнеш в пушалнята, излизаш от преживяното като нов, по-добър, по-фокусиран човек, което…

— Много те моля! — изрепчи се Копелето. — Запази подобни заключения за по-зле осведомените! — И сбръчка нос от отвращение. — Кракът в никакъв случай не те прави по-добър или по-фокусиран. Кракът е едно върховно зло и нищо повече!

Агента маниак се изсмя кратко. Вещицата вдигна вежди. А аз се обърнах към Копелето:

— Забележката ти е напълно уместна, Джоел, макар в конкретния случай фазата на възкресението да се оказа необичайно плодотворна, тъй като много бързо осъзнах, че единственото, за което следва да се притеснявам, е „Инвестърс Сентър“. И че ако Джордж е прав, моментът за моя ход е съвсем назрял, преди лайната да са се блъснали във вентилатора. Ако изчаквах още, щях да съм като щраус със заровена в пясъка глава.

Затова още на следващия ден дръпнах Кени настрани и му съобщих, че съм готов да предприема своя ход. „Инвестърс Сентър“ наближава края си, рекох му, и ние трябва предвидливо да започнем отсега нещо ново.

— А какво стана с бъдещия ти ортак в престъпленията? — попита Вещицата. — Даде ли заема на Дани?

Боже мой! Как ми иде да я фрасна по любопитната й главица! Но само й се усмихнах мило и отвърнах:

— Да, Мишел, дадох му го, но ако питаш защо, и аз не знам. Докато отивах към офиса си, бях напълно готов да го уволня. Честно ти казвам. Но като го видях седнал на бюрото си, просто не намерих сили да го сторя. Имаше притеснен и посрамен вид. Когато най-после погледите ни се срещнаха, той ми хвърли възможно най-тъжната усмивка, после наведе глава и започна да набира нечий номер. Помня, че останах загледан в него, как блъска по телефона, и в мен настана истинско объркване.

Копнеех да го уволня, но не намирах сили у себе си. Все пак познавах и жена му, и детето му, и никак не ми бе все едно какво ще стане с тях. Освен това бях убеден в таланта му, така че отвътре ме ядеше и алчността. Затова реших да му дам парите и да го задържа в лоното. Но се зарекох да бъда постоянно нащрек и да не го изпускам от опеката си.

Но само след няколко дни, докато влизах в сградата, портиерът ми връчи получено с препоръчана поща писмо. От СЕК. И без да го отварям, усетих, че е призовка.

— За какво? — попита Копелето.

— За документация — отвърнах, — а и за лично мое явяване. И макар да не указваше определена дата, още на следващото утро ми се обади росен-пресен Лестър Мраз с думите: „Според мен още тази седмица «Инвестърс Сентър» ще хлопне кепенците. Мен, ако ме питаш, и до сряда няма да изтрае.“

„Какви ги приказваш, бе, мама му стара? — озъбих му се. — Как така ще я затвори СЕК още преди да я е разследвала?“

„Няма СЕК да я затваря. Тя сама ще затвори. Фирмата е останала без пари.“

Без пари ли, рекох си? Как е възможно, мама му стара!

„Невъзможно е да е без пари, Лестър. Та хората в нея натрупаха цяло състояние!“

„Ами, ами — изскърца Лестър. — Изкарвали са някакви си два-три милиона годишно, при това са ги изсмуквали от самата фирма. На Уолстрийт продават акциите й «на късо» от сряда, когато се подочу, че ще я разследват. Така че всичко е само въпрос на време. Карл и Тони ще свършат в приют за бедни, а преди това — в пандиза!“

Изгледах тъмничарите си и свих рамене:

— Това се оказаха славните последни думи на Лестър Мраз. Брокерските фирми по целия Уолстрийт продаваха на късо акциите й с надеждата, че разследването ще я извади от бизнеса. Тъй че цялата афера се бе превърнала в едно самосбъдващо се предсказание.

„Колко време ми трябва да вкарам в действие моя собствена фирма?“ — попитах го.

„Между шест и девет месеца.“

„За какви шест до девет месеца говориш бе, човек? Че кой разполага с толкова време? Нали далеч преди това ще загубя всичко, което притежавам! — В този момент ме тресна и друга мисъл. — Божичко, ами какво ще стане с чековете ни, Лестър? Нали в понеделник плащаме комисионите!“ На което той измърмори: „Абе така е, ама… на твое място не бих се тревожил особено. В подобни случаи обикновено брокерите ги прескачат. Просто се разсей и ги отпиши“.

Думите му ме разсмяха, понеже в понеделник тъкмо на Дани му предстоеше да получи първия си чек с комисиони. Натрупал бе почти четиридесет хиляди и това щеше съвсем да го довърши. И си дадох изведнъж сметка, че ако желая да задържа Дани в лоното, ще трябва да го нося на ръце, докато се подредят нещата. Да, Дани се явяваше само един от многото ми проблеми. В екипа си имах още седем души, които обаче в никакъв случай нямаше да ме изчакат шест до девет месеца, независимо колко ми бяха верни. „Трябва да измислиш някакъв по-бърз начин, Лестър. Шест до девет месеца за мен са равносилни на смъртна присъда. Май няма да е лошо да поговоря с Майк Валеноти, току-виж той измисли нещо.“

„Вече разговарях с Майк — рече Лестър, — и той е на твоя страна. Каза, че днес ще намине към офиса ми, за да си поговорите, ако искаш. Да се срещнем в дванайсет, какво ще кажеш?“

„Добре — рекох, — ще дойда в дванайсет.“

„Като си помисля — продължи Лестър, — възможно е да почнеш и като клон на друга брокерска фирма. Нещо от рода на ОПН — «Отдел за правен надзор», а после…“

„Знам какво е ОПН — прекъснах го. — Пълен кошмар. Собственикът през цялото време гледа как да преебе шефа на отдела. Нямам желание да се захващам с нещо, което и шест месеца няма да изтрае.“

„Абсолютно си прав — съгласи се Лестър, — и в нормални обстоятелства не бих ти препоръчал подобно нещо. Но пък знам и една малка фирма, която си е чист нешлифован диамант. Не развива кой знае каква дейност и държи един нищо и никакъв си офис на «Мейдън Лейн», само на една пряка от Уолстрийт. Ти пък можеш да отвориш свой клон в Лонг Айлънд и да им плащаш някакъв там процент. Собственикът й е изключително честен човек — общо взето, много готин образ. Но изгуби всичките си пари в борсовия крах и сега е на ръба на банкрута.“

„Как се казва?“

„Джим Таромина. А фирмата се нарича «Стратън Сикюритийз».“

— Ето че най-после стигнахме до началото — обяви Копелето. — След един ден и пет часа сътрудничество.

— Да — съгласих се, — но пък никой не може да каже, че не съм добър разказвач, нали? — И се усмихнах кротко на тъмничарите си. Бях дошъл до самата същност на историята, нещо като километричен камък. Четиримата бяхме установили някакво взаимоотношение по един особен, но бих казал, доста приятен начин, та за пореден път отдадох дан на мъдростта на Магнум. В негово отсъствие зидовете на формалността рухнаха, а на тяхно място се появи някаква сърдечна фамилиарност и усещане за единодействие. Ако трябва да съм по-точен, вече наистина се чувствах като член на Отбора на САЩ!

Уви! Вещицата много бързо спука сапунения ми мехур:

— Значи ти от този момент тръгна по своя престъпен път — каза. — Дотогава всичко се явява просто една загрявка.

— И какво стана по-нататък? — попита Копелето.

Свих рамене и изпуснах дълбока въздишка.

— Ами… останалата част от деня ми се превърна в пълна лудост. Преди да отида при Лестър, позвъних на Джордж Грънфелд, но съпругата му рече, че не си бил вкъщи. „Отиде в офиса да се оправя с някакви преписки“ каза, а в тона на гласа й буквално чух тихия вой на унищожителя на документация накъде зад гърба й.

След това се обадих на Главчо да му обясня какво става и да му кажа да отиде в офиса да се погрижи за нашата „документация“, докато не са довтасали федералните. Накрая позвъних на Дани да му съобщя неприятната вест, че утре няма да получи никакви пари. Но той в типичен негов стил прие новината в крачка.

„Имам къде-къде по-големи проблеми“ — изсъска той.

„Така ли? Какви например?“

„Като този, че все още съм женен за Нанси — отвърна. — Малко ли е?“

Както винаги, потиснах у себе си желанието да го питам за какво му е било поначало се жени за първата си братовчедка. Вместо това му рекох да не се притеснява, че ще се погрижа за ипотечните му вноски, за разходите му и за всичко останало, докато се оправя в ситуацията. А той най-признателно ми благодари и заяви, че ще е редом с мен до горчивия край. После затворих телефона и тръгнах да вървя при Лестър.

— Много ми е любопитно каква документация по-точно възнамеряваше да унищожиш? — вметна Копелето.

— Най-вече сценарии и евентуално някоя и друга поръчка за продажба и покупка. В интерес на истината, малко бяха нещата, които не бяха регистрирани поне на още две-три места. И все пак, докато пътувах към Лестър, в ума ми се зароди цял план. Нещата почнаха съвсем да ми се изясняват. По-точно казано, оформи се онова, което впоследствие щях да нарека моя „велик прозорец на прояснението“. Започна се в колата, на път към Лестър, и продължи чак до началото на 1993 година, когато постигнах извънсъдебното споразумение със СЕК и продадох фирмата на Дани за сто и осемдесет милиона долара. Този период, траял четири години и половина, бе най-забележителната част от живота ми — време, през което нямаше проблем, чиято сложност да ме затрудни. Мозъкът ми работеше на най-висока предавка. Оказах се способен да се движа едновременно в двайсет направления и да стигам до съответната крайна точка без нито една погрешна стъпка. — Спрях за миг и се замислих над думите си.

Не ви го казвам, за да ви впечатля, понеже в момента изобщо не се чувствам по същия начин. Собственият ми живот ме смаза: наркоманията ми, подвеждането ми под отговорност и това, че — оная подлярка — жена ми ме изостави още на стълбите пред съда. Просто се мъча да ви опиша що за личност бях по онова време, та всички ме следваха сляпо: хора от рода на Майк Валеноти и баща ми, Дани, Кени и Джим Таромина, да не говорим за хилядите други, дошли да работят в „Стратън“.

По онова време знаех всички отговори и успях за броени дни да овладея както оперативната, така и търговската страна на брокерския бизнес. След време Майк, а и мнозина други щяха да ме нарекат най-способния ученик в света. Уви, мнозина от същите тези хора още тогава бяха включени в указателя на извършилите престъпления с ценни книжа. — И тъжно поклатих глава. — При все това винаги се връщам към ония дни със смесени чувства и с немалка доза почуда.

Донякъде ми се струва, че именно прояснението ме отведе при дрогата и проститутките и при всичко останало. И дотогава страдах от безсъние, но изведнъж установих, че нощем не мога да прекарам повече от два часа в сън. Нямах мира от мислите, което се носеха с бесен вой из главата ми. В началото на деветдесетте години управлявах търговските партиди на четири различни брокерски фирми — „Стратън“, „Монро Паркър“, „Билтмор“ и една тайна моя партида в „М. Х. Майерсън“, от която при нужда захранвах останалите — и знаех точно колко, до последната акция, държи всяка от тези фирми в партидата си. — Млъкнах за миг, да възприемат по-добре думите ми.

Когато след време яснотата избледня, отчаяно се помъчих да си я възвърна. Пробвах се в десетина най-различни бизнеса — в кинопроизводството например, основах компания за витамини, работих за „Стив Мадън Шуз“, опитах дори да продавам акции „на късо“ с идеята да атакувам онази индустрия, която самият аз бях създал.

В крайна сметка не ми се удаде да си я възвърна. Така и не успях да се върна на онази точка, когато умът ми работеше на пълни обороти. — Поклатих тъжно глава. — И понякога се питам възможно ли е изобщо подобно завръщане. Защото знам, че ми предстои дълъг житейски път, включително и няколко дълги години затвор, но след като всичко един ден приключи, след като излежа присъдата си и изплатя дълга си към обществото, надали ще успея отново да постигна нещо изключително. Дали изобщо ще ми се яви втори прозорец на прояснение. — От мен се отрони искрена прочувствена въздишка.

След няколкосекундна пауза Агента маниак успя да изрече:

— Имам лекото подозрение, че ще ти се случи, но се надявам — за твое добро и за доброто на обществото като цяло — следващия път да постигнеш нещо по-положително с твоя прозорец на прояснение.

— Напълно съм съгласна — добави и Вещицата, после присви очи, килна глава и с всезнаещ поглед ме изгледа така, сякаш бях някаква микроскопичен лабораторен екземпляр. — У теб най ме тревожи едно: как си успял така зле да използваш дадената ти от Бога дарба. Ако беше най-обикновен крадец, та дори и разбойник, все някак си щях да те възприема. Теб обаче те е ръководела единствено алчността във всичките й възможни форми. Алчността за плътски удоволствия и за задоволяване на личните ти интереси. Алчност и необуздана жажда за власт.

В настъпилата тишина думите на Вещицата увиснаха във въздуха като облак нервнопаралитичен газ. Накрая Копелето се принуди да изрече с помирителен тон:

— Добре, да приемем, че последната глава от живота ти тепърва предстои да се напише. Засега обаче дайте да останем в настоящето — или по-скоро в миналото — и да разгледаме по-конкретно срещата ти в офиса на Лестър.

„Благодаря ти, Копеле, мой спасителю и хранителю — факт, който най-добре осветява страхотното положение, до което ме е докарал животът. Колкото и да ти се ще да ме видиш как гния в някоя затворническа килия, в тази стая се намира и друго човешко същество, което ми желае още по-голямо зло и от твоето.“

— Добре… — кимнах, — ами… Докато стигна до офиса на Лестър, прозорецът на прояснението ми се беше разтворил докрай и аз бях изчислил наум какво трябва да предприема: първо и най-важно — да постигна договорка с Майк; второ — да сключа споразумение с Джим Таромина; и трето — да си наема временен офис, където да интервюирам кандидат-брокерите до окончателното ми установяване.

Така че не изгубих и секунда, след като влязох в офиса на Лестър. Този път бяхме само тримата — Лестър, Майк и аз, затова хванах бика за рогата. „Кажи ми цената си и моментално плащам — рекох на Майк. — Единственото ми изискване е парите ти да се явяват най-вече процент от печалбата, или още по-добре — процент от приходите. По този начин ще избегнеш всякакви съмнения, че те ебавам, товарейки фирмените разходи с личните си харчове.“ И му се усмихнах, като се стараех да не забелязвам фината паяжина от венички по големия му почти колкото батат нос. „Знам колко си ценен, Майк, и че без теб няма да мога да се справя. Онова, което си забравил вече за тоя бизнес, е повече от другото, което на мен тепърва ми предстои да науча. Ти си основното ми, тайното ми оръжие.“

Както и очаквах, Майк беше силно поласкан. Поначало на Уолстрийт именно работещите в задния офис поддържат механизма на фирмата в идеално състояние, но големите печалби се прибират от брокерите и банкерите. Според мен заплатите на онези невъзпети герои са далеч по-малки, отколкото би трябвало да бъдат, а и никой не им отдава заслуженото. Така че изобщо не се изненадах от отговора на Майк: „Заплата не ща. Плащай ми, колкото смяташ, че заслужавам, и ще съм доволен“.

Вече се бях допитал до Лестър, според когото един първокласен ръководител по оперативната дейност струвал към сто и петдесет хиляди долара годишно. Затова рекох на Майк: „Какво ще кажеш за десет на сто от приходите с таван половин милион годишно?“. Предложението ми се прие. Майк стана мой човек. Тогава се обърнах към Лестър: „Обади се на Джим Таромина да дойде. Искам да приключа и с него преди края на деня. Колко се плаща поначало на шеф на отдел за правен надзор?“.

„Ами… ъъ…“, замънка Лестър.

„Десет на сто от приходите — отсече Майк, — плюс десет долара на фиш с поръчка, но само при купуване. Фишовете за продажба са неплатени. Но най-важното е, че не желая да задържа парите ни. Търговската партида ще зануляваме веднъж седмично. Може да задържа някакъв дребен депозит, в размер на двайсет и пет хиляди, да речем, но не повече.“

„Добре — кимнах на Лестър. — Обади се на Джим и му кажи, че ще му плащам петнадесет на сто от приходите, но с месечен таван от трийсет хиляди долара. Повече от това няма да му дам. Оттам нагоре всичко остава за мен. Смяташ ли, че ще се навие?“

„Ъъ… ама, разбира се — измънка Лестър. — Той е на границата на банкрута. Но Джим не е ъъ… силно енергична личност. Страх ме е да не го уплашиш.“

„Не се притеснявай — рекох. — Знам прекрасно как да разговарям с хора като Джим. Ти само ми го докарай и остави останалото на мен.“ Естествено, оказах се напълно прав. Та ето как изведнъж се появи „Стратън“. Лестър помоли да напусне заседателната зала и остави Майк да ми предаде през следващите няколко часа блиц урок по брокерство. Когато към края се появи и Джим, беше почти опечен. Спазарихме се за по-малко от минута.

— А какво стана с призовката ти от СЕК? — попита Копелето.

— Тъкмо тя се оказа най-големият майтап — засмях се.

— Докато ми снемат показанията, бе минала цяла година, откакто „Стратън“ бе почнала да действа. И когато наистина заведоха дело срещу „Стратън“, изобщо не се сетиха да използват станалото в „Инвестърс Сентър“, за да ме довършат. — Свих рамене. — Но какво друго може да се очаква от СЕК: дясната й ръка никога не знае какво върши лявата.

— Колко още време изкара в бизнеса „Инвестърс Сентър“? — попита след няколко мига мълчание Копелето.

— Към пет-шест минути — отвърнах нехайно. — Истината е, че след като си тръгнах от офиса на Лестър, наминах покрай „Инвестърс Сентър“, където ситуацията ми напомни как вероятно е изглеждала главната квартира на Райха, когато руснаците са се приближавали към Берлин. Навсякъде бяха разхвърляни книжа, брокери с кашони в ръце се щураха насам-натам; но и това не беше нищо в сравнение със следващия ден, когато им върнаха чековете от банката поради липса на покритие. Тогава брокерите буквално взеха да къртят всичко, що висеше по стените. — И свих рамене. — Както и очаквах, Главчо се оказа изключително сръчен в тази област. Първо изкара с една количка за нуждите на бъдещата ни брокерска фирма фотокопирна машина „Канон“ с промишлени размери; после с железен лост разби сейфа в офиса и задигна целия архив с нови поръчки. Преписките в него бяха буквално хиляди — истинска златна мина с данните на хора, проявили склонност да инвестират в евтини акции. Именно тези преписки бяха първата ни насочваща база данни, когато след две седмици започнахме да въртим телефоните поред. Точно толкова време ни бе необходимо, за да установим собствения си офис.

— А през това време къде бяхте? — попита Агента маниак.

— Използвах автомагазина на приятеля ми непосредствено до „Инвестърс Сентър“. Изкарах там две седмици, докато не намерих подходящи помещения, в град Лейк Съксес на Лонг Айлънд, непосредствено на изток от границата между Куинс и Лонг Айлънд. Макар и малка, сградата бе чиста и със скъп вид. Ако се понапънехме, можехме да съберем двайсетина брокери в борсовата зала — идеална бройка според тогавашните ми разбирания. Двадесет брокери са ми напълно достатъчни, за да натрупам състояние.

— Само двадесет ли? — засмя се Агента маниак.

— Да — кимнах. — Явно много ниско ми е бил свален мерникът.

— А дяловата собственост как разпределихте? — попита Копелето.

— Седемдесет на трийсет — отвърнах. — Седемдесет на сто за мен, трийсет на сто за Кени.

— Дани не ви ли беше съдружник? — озадачи се Вещицата.

— В началото бяхме само Главчо и аз. Дани се включи постепенно впоследствие.

И пак Вещицата:

— Колко първоначален капитал внесохте?

— Около осемдесет хиляди — отвърнах мигновено. — Макар делът ми да бе двойно по-голям от този на Кени, първоначалната вноска я разделихме поравно на две — по четиридесет хиляди на калпак. Тъй като аз се явявах главният двигател — поясних скромно, — ми се стори, че ще е справедливо вноската да е поравно. Единствената жертва в случая се оказа Елиът Лоуенстърн, оформящият се Пингвин. Станалото с „Инвестърс Сентър“ му изкара акъла и той се хвана на работа в „Беър Стърнс“ в Манхатън. Но и той, разбира се, се върна веднага щом ме осени идеята да продавам петдоларови акции на богатите ни клиенти.

— А тя се яви кога? — пожела да уточни Копелето.

— Само след около месец — отвърнах небрежно. — В началото на ноември.

— И откъде ти хрумна? — запита Агента маниак.

Килнах глава и се захилих:

— Искаш да кажеш кога съм извикал „Еврика“ ли?

— Да — върна ми той топката мигновено. — Кога, да кажем, се провикна: „Еврика! Току-що измислих как хем да открадна четвърт милиард долара, хем да прееба и СЕК!“.

Хм, рекох си, тоя Агент маниак бил голям гявол, че и циник при това. Да не говорим, че в случая бе съвсем прав, макар да бе спорно точно каква бе откраднатата сума. Чак пък четвърт милиард! А нима не беше възможно? Затова със свлякло се в коремната ми кухина сърце отвърнах:

— Сумата всъщност е без значение. Но, кълна се в Бога, когато създадох „Стратън“, нямах и грам лоши намерения. Независимо че всички знаем поговорката за пътя до ада, който е застлан с добри намерения.

— Да приемем, че е така — сряза ме Копелето. — Ще имаш възможността да убедиш съдията, когато му дойде времето. — Засега обаче нека се придържаме към фактите.

Кимнах в знак, че се предавам.

— Всичко започна от разговора ми с Джордж Грънфелд през първия ми ден в „Инвестърс Сентър“. Така и не успя да ме убеди, че богатите не искат да купуват евтини акции, поради което накарах Дани да проведе един експеримент точно в тази насока. Богатите наистина отказваха да купуват. Тогава ми дойде на ум, че може би ги отблъсква цената — по-малко от долар на акция — затова намерих някакви акции за по шест долара и му казах да опита с тях. Пак удари на камък, а аз, няма защо да крия, бях истински изненадан.

Защото наистина бях убеден, че богатите ще се хванат на въдицата. Но Когато привиках Дани в офиса ми, той изрази пълно несъгласие. „Ако кажех, че се обаждам от «Мерил Линч», може би щеше да е по-друго, но фактът, че звъня от «Стратън Сикюритийз» моментално ме обрича на провал — каза Дани. — Не са чували нито за мен, нито за фирмата, нито за компанията, чиито акции продавам. Разбираш ли ме?“

„Да — съгласих се. Много добре схващам думите ти…“ и — тряс! — мисълта буквално ме цапна по главата. Еврика! „Върни се след петнайсет минути“, рекох му и още преди да стигне до вратата, вече съчинявах с писалка в ръка нов сценарий за непредизвикани обаждания на потенциални клиенти. Петнадесет минути по-късно Дани се беше върнал в офиса ми и аз му обяснявах новата си система: „Окей — рекох, — когато звъним някому за пръв път, няма да се мъчим да му продадем нещо. Само ще представим фирмата и ще го питаме би ли желал да му се обадим отново.“ Подадох му новия сценарий: „Прочети това и ми кажи какво мислиш“.

Хвърли бърз поглед на листа, после зачете: „Здрасти. Обажда се Дани Поуръш от «Стратън Сикюритийз». Знам, че сте зает човек, затова ще бъда кратък. Вероятно името на фирмата ни нищо не ви говори, тъй като през последните десет години търгуваме изключително с пакети акции, които продаваме на институционни клиенти — банки, застрахователни дружества, пенсионни фондове. — Тук Дани се разсмя. — Това си е жива класика…“

„Млъквай и продължавай да четеш“ — рекох.

Той кимна и зачете нататък: „Напоследък обаче разтворихме вратите си и за по-заможни частни инвеститори. Така че, моля за разрешението ви да ви изпратя някои материали за фирмата ни «Стратън Сикюритийз», а в бъдеще, когато отправяме препоръка към институционните ни клиенти, да ви звънна и на вас. Имате ли нещо против?“. Дани спря и ми хвърли една от фамозните си усмивки.

Най-смешното в цялата работа бе това, че „Стратън“ наистина съществуваше от десет години, но беше търгувала единствено с други брокерски фирми. И понеже брокерските фирми се смятат за институции, всъщност не лъжех, като казвах, че бизнесът на „Стратън“ е бил строго институционален. — И се засмях на собствената си усукана логика. После угасих усмивката и допълних:

— Не отричам, че донякъде подвеждах клиента, но това в случая няма значение.

Както и да е, Дани успяваше да се сдобие с десетина потенциални клиенти всеки ден, та след седмица настана време да приложим част втора от плана ми, която предвиждаше като начало да им продадем някакви големи акции, в смисъл акции, търгувани на Уолстрийт, за които клиентите ни бяха чували. Именно заради лесно разпознаваемото име избрах за целта акциите на „Ийстмън Кодак“, а и защото в цялата история имаше нещо много секси. Те в момента се съдеха с „Полароид“ за някакви нарушения на патентното право, а моят сценарий слагаше ударението върху едва ли не гарантираната вероятност акциите на „Кодак“ да се покачат след приключването на делото.

Но въпреки всичките му прелести, сценарият не впечатли особено Дани: „Дори ако някой купи от «Кодак» за десет хиляди долара, комисионата ми пак ще си е сто долара. Какъв е шибаният смисъл тогава?“.

„Приеми го като средство към крайната цел — отвърнах. — След като си платят за сделката, следващата седмица пак ще им се обадим по линията на част втора.“ Дани само сви рамене и отиде да отваря партиди за „Кодак“. За десет дни успя да открие дванадесет, всяка за около пет хиляди долара, тоест за сто акции.

Тогава пак го викнах в офиса си и му разясних част втора, която се оказа доста по-различна от представите му. „Значи не искаш да им кажа да продадат акциите на «Кодак» и да купят акции от компания, която ние промотираме, така ли?“ — попита ме той.

„Точно така — рекох. — Искам да им кажеш, че нещата с «Кодак» вървят съвсем добре и че следва да задържат акциите за по-дълго.“ И му подадох написания от мен сценарий за компанията „Вентура Ентъртейнмънт“. — Тук направих пауза и хвърлих на тъмничарите си кисела усмивка. — Убеден съм, че името „Вентура“ ви е познато — първата компания, чиито акции препоръчахме.

— Разбира се — рече с циничен тон Агента маниак. — Най-надценените акции в историята на акциите на фирми от развлекателната индустрия.

— Да де — кимнах с овчедушна усмивка, — но не беше умишлено. Просто не успявахме да задоволим търсенето. — И свих рамене. — Но като се абстрахираме от това, факт е, че в началото акциите на „Вентура“ вървяха за по шест долара, а самата компания бе толкова нова, че дори и в НАСДАК нямаше регистрация. Все още се търгуваха на ниво „розови хартийки“. Честно казано, те и центове не струваха, но по случайно съвпадение президентът на компанията, някой си Харви Бибикоф, е разсъждавал точно като мен, а именно че акция за шест долара звучи къде-къде по-добре, отколкото, ако е за двайсет цента. Затова, когато тръгва да превръща „Вентура“ в акционерно дружество, пуска за продан само един милион акции, а не двадесет милиона, както обикновено се прави с типичните евтини акции. Следиш ли ми мисълта? — обърнах се към Агента маниак.

— Много добре — кимна ми. — Точно така: милион акции по шест долара прави същото, колкото двайсет милиона акции по трийсет цента.

— Абсолютно вярно — рекох. — На математическо ниво са равни; но на емоционално ниво са коренно различни. И докато Дани проучваше написаното, аз си дадох сметка, че сценарият ми наистина е перфектен, особено в уводната му част, където правя прехода от големите към евтините акции. „Прочети ми го“ — рекох му. А той кимна и зачете: „Господин Джоунс, днес ви се обаждам по два повода. Първо, да ви съобщя най-новото около «Кодак», а то е, че нещата вървят като по ноти. Котировките са на същото ниво, на което бяха, когато ги купихме, и се очаква в краткосрочен план да се покачат. През последните няколко дни се наблюдава засилен институционен интерес, така че засега предлагам да не предприемаме нищо. Вторият повод за обаждането ми идва от нещо, което заварих тази сутрин на бюрото си — бих го нарекъл най-приятното нещо, което ми се е явявало през последните шест месеца. Става дума за една от собствените ни сделки в инвестиционното банкиране — фирма, която познаваме издълбоко — и чиито акции се очаква да поскъпнат по-бързо дори и от тези на «Кодак». Та ако разполагате с шейсет секунди, бих искал да споделя с вас тази моя идея“. Тук Дани вдигна очи и обяви: „Ебаси и великия сценарий! Веднага отивам да го пробвам!“.

Кимнах, за да му покажа, че одобрявам идеята му: „Окей. Но не забравяй — ще говориш с богати и учени хора, които не се връзват на евтини приказки. Наблегни на логиката и здравия разум и на масирания натиск. И помни: ние — не — разчитаме — те — да — ни — търсят! С хора като тези имаш една-единствена възможност. Така че следвай неотлъчно сценария“. А Дани ми напомни отново, че си имам работа с шибания Дани Поуръш, който е способен да продаде нефт на арабите и лед на ескимосите! И отиде да си върши работата.

Сега като се сетя, най-смешното беше, че разчитах новата ми система да ми донесе само някакво леко нарастване в продажбите — хиляда акции на „Вентура“, да речем, вместо двеста — но нищо повече.

Но само след пет минути Дани се втурна запъхтях в офиса ми: „Исусе Христе! Първият, на когото се обадих, купи двайсет хиляди акции! Двайсет хиляди шибани акции! На всичко отгоре ми се извини, че не можел да купи повече! В момента нямал налични средства, но щом се оправел, щял още да купи. Представяш ли си?“.

Това ми стигаше. Моментално осъзнах, че на клиента на Дани му е било все едно дали плаща сто и двайсет хиляди долара на „Стратън Сикюритийз“, или сто и двайсет хиляди долара на „Мерил Линч“. И то благодарение единствено на факта, че първоначално му бяхме предложили „сини чипове“. Да не ви разправям за Дани — беше се нахилил като прасе сред лайна, тъй като току-що беше изкарал двайсет хиляди долара комисиона. Но изобщо си нямаше представа, че и аз автоматично бях спечелил още шейсет хиляди долара под цената „продавам“. И точно тук се намираше разковничето на цялата работа!

— Би ли обяснил по-подробно — помоли Копелето.

— Добре, слушай внимателно: „Вентура“ се котираше на цена „продавам“ пет долара, а на цена „купувам“ — шест долара. Което ще рече, че за да купи една акция, клиентът следва да плати шест долара, но ако рече да я продаде, ще получи за нея само пет долара. Оттук и комисионата на Дани — по долар на акция, или общо двадесет хиляди долара. Харви обаче продаваше варанти60 на „Вентура“, които можеха да бъдат упражнени на цена два долара, тоест лично на мен една акция на „Вентура“ ми струваше два долара. Така че в крайна сметка печелех шейсет хиляди под цената „продавам“, плюс още десет хиляди над цената продавам, тъй като получавах петдесет на сто от комисионата на Дани. И всичко това — с цената на едно телефонно обаждане, на един-единствен клиент. И това бе само началото.

И друго осъзнах на мига: щом котировката на „Вентура“ се покачеше, хилядите клиенти в системата ни щяха да ни затрупат със сума ти милиони долара. — Млъкнах за миг, да преценя думите си. — Всъщност щеше да стане дума за стотици милиони долара, но далновидността ми не стигаше толкова далеч напред. Пред мен все още оставаха някои сериозни препятствия, сред които и това, че Харви имаше за продан само един милион варанта, които новата ми система щеше да опоска за някакви си седмици. След което щях да се принудя да купувам акции от свободния пазар.

Реших, че ще трябва да преодолявам трудностите една по една. Като начало трябваше да закрия старата фирма „Стратън“ и да обуча наново целия персонал. Преди това обаче отидох да споделя намеренията си с Майк. Каза, че нямало да е никак зле, но усетих, че не беше смаян. „Опитай — рече ми небрежно. — Колкото и бизнес да докараш, ще се справя от воле.“ Това бяха прочутите последни думи на Майк Валеноти.

Само минута по-късно стоях пред обитателите на борсовата зала, готов да им проведа най-великото събрание в живота ми. Помня до днес и най-малките подробности. „Затворете всички телефони! — изкомандвах на брокерите. — Веднага оставете всички слушалки и слушайте какво ще ви кажа!“

Повечето от тях бяха в разгара на някакъв разговор, та никой не затвори телефона си. Смигнах на Липски, а той стана от стола си и започна да вади кабелите им, както приказваха. Дани се втурна да му помага и залата утихна само за секунди.

„Окей — рекох. — Сега, след като вниманието ви е насочено към мен, искам от вас следното: натрупайте върху бюрата си списъците на клиентите си, рекламните си слова, подготвените възражения, преписките на клиентите ви и всичко останало, свързано с брокерската ви дейност. Натрупайте ги и ги изхвърлете моментално в шибаните си кошчета за боклук!“

Естествено, никой нищо не предприе; бяха се вкаменили от изненада. Тогава Липски взе да им се зъби: „Хайде, бе! Раз-прас! Всичко на боклука! Нали чухте какво нареди шефът!“. Докато се усетя, Дани и Главчо тръгнаха между бюрата с чували за отпадъци и останките от старата система започнаха да изчезват пред очите ми. Само след минути стоях изправен срещу дванадесет стари бюра, дванадесет стари телефона и дванадесет неприлично млади брокери, облечени в евтина конфекция. Всички бяха вперили погледи в мен в очакване какво още ще им кажа.

„Отваряйте си ушите — рекох, — понеже ще ви кажа нещо, което ще промени завинаги живота ви. Казано най-просто, всеки от вас ще забогатее толкова, за колкото не е смял дори да си мечтае.“ И се заех да им разяснявам новата си система, сочейки Дани за доказателство, че е ефективна.

„Каква брутна комисиона изкара току-що от една-единствена сделка?“ попитах го.

„Двадесет хилядарки — отвърна отривисто той. — Двадесет шибани хилядарки!“

„Двадесет шибани хилядарки!“ повторих аз и закрачих напред-назад като някакъв проповедник, оставяйки думите ми да висят във въздуха. Изведнъж заковах на място. „И колко смяташ, че можеш да изкараш само за един месец с новата ми система. Дани? Ей така, най-грубо пресметнато…“

Той се вживя докрай в ролята си, престори се, че се замисли, после самоуверено отвърна: „Поне четвърт милион. Ако не го направя, ще се пронижа сам с меча си!“. При което в залата настъпи истински хаос.

Останалото беше лесно — свих рамене. — Обучих своите стратънци как да прилагат праволинейната ми теория, която бях измислил още докато бях в „Инвестърс Сентър“, но не й бях отдал заслуженото внимание, понеже разговорите ни с бедни клиенти опираха най-вече до това дали имат пари за инвестиране или не — стига да имат пари, лесно кандисват. С богатите клиенти обаче нещата стоят коренно различно: те парите ги имат, остава да ги убедиш да ги вложат при теб, а не при някой друг. Имаш ли пипето? Имаш ли бързи реакции? Знаеш ли нещо повече от онова, което е известно на местния им брокер? Имаш ли способностите на някой магьосник от Уолстрийт, на когото богатият би поверил парите си?

Точно тук влизаше в употреба праволинейният метод и позволяваше на един двадесетгодишен келеш с гимназиална диплома и коефициент за интелигентност малко по-висок от този на Форест Гъмп да звучи като истински магьосник от Уолстрийт. — Спрях и затърсих начин да им обясня с по-прости думи теорията си. — В най-общи линии става дума за система от сценарии и възражения, чрез която и най-задръстеният брокер да контролира хода на даден разговор с клиент. При нея нещата се придвижват право напред, от точка А до точка В — от първоначалния поздрав до приключването на сделката, когато клиентът най-сетне казва: „Добре, за Бога! Купи ми десет хиляди акции и ме остави да си гледам работата!“. Може да ви звучи елементарно, но дотогава никой не я беше прилагал. Из Уолстрийт се носеха стотици сценарии, но никой преди мен не ги беше организирал в някаква цялостна система.

Както и да е, обучението им трая цели десет дена. Играехме съответната роля, питахме и си отговаряхме така, както бяхме правили с Дани през онази вечер у нас, докато стигнаха дотам, че и насън да ги бутнеха, щяха да изрецитират шибаните си реплики. Всъщност самото обучение се провеждаше само до обяд; следобедите провеждаха непредизвикани разговори, съставяйки си по този начин масивни списъци с потенциални цели за по-нататъшни обаждания.

И когато на десетия ден настъпи мигът за такива обаждания, захванаха да откриват партиди с акции на „Кодак“ с такава лекота, че дори и на мен свят ми се зави. Оказа се, че правата линия е способна да превърне и най-смотания брокер в истински убиец. Това още повече ме насърчи и започнах да им набивам канчетата още по-безмилостно, като им обещавах богатства, за каквито не бяха смели и да си мечтаят.

„Искам веднага да започнете да харчите парите си — проповядвах им. — Искам да заборчлеете! Да се натикате в ъгъла! Да не оставите пред себе си друг избор, освен да забогатеете! Последствията от неуспеха да станат толкова немислими и ужасни в главите ви, че да не смеете и да си помислите за тях!“

„Разберете едно — виках. — Когато Франсиско Писаро стига до Новия свят, коя е първата му работа? Да подпали шибаните си платноходи, та екипажът му да няма друг избор, освен да се бори със зъби и нокти за оцеляването си в Новия свят. Точно това искам и аз от вас! Да затворите всички излази, всички аварийни изходи! Защото всеки от вас е длъжен да набере следващия номер заради онзи, който седи редом с него. Длъжен си да набереш следващия номер заради всички стратънци, които седят в тази зала. Точно в туй се корени силата ни: в колективните ни усилия, в слялата се в едно енергия на най-мотивираната борсова зала в историята на Уолстрийт — зала пълна с победители!“

Млъкнах за миг да си поема дъх.

— Останалото ви е известно: само седем дни по-късно започнаха да предлагат „Вентура“ и лудницата се отприщи. Из залата се вихреха поръчки за по десет и двайсет хиляди долара и парите буквално заваляха от небето. — Бавно поклатих глава. — И не намирам думи да ви обясня колко бързо се разраснахме оттам насетне. Сякаш бяхме попаднали на златно находище и в Лейк Съксес започнаха да се явяват млади златотърсачи, тръгнали да маркират своя си територия. Първо идваха поединично, после на талази. В началото пристигаха от Куинс и Лонг Айлънд, но скоро заприиждаха от цялата страна. И „Стратън“ се превърна в реалност.

Не бяха минали много седмици, когато една сутрин заварих в офиса си Джим Таромина. „Вземи — рече и ми подаде връзка ключове. — «Стратън» вече изцяло ти принадлежи. Ще ти продам цялата фирма за един долар и ще бъда главният ти търговец. Само, моля те, махни името ми от разрешителното!“

След него дойде и Майк — старото бойно куче от Уолстрийт, който смяташе, че е видял всичко на този свят. „Моля ти се, спри ги! Не можем да поемем повече сделки. Клиринговият ни посредник ще вземе да хвърли топа.“ И клатеше глава, неспособен да възприеме онова, което става наоколо му. „През живота си не съм виждал подобно нещо, Джордан. Абсолютно невероятно е…“

Нали разбирате хумора на ситуацията? Собственият ни клирингов посредник — тоест фирмата, която обработваше сделките ни — беше буквално зарит от поръчките ни и заплашваше да се откаже, ако не намалим темпото!

След ония двамата цъфна и Главчо, паникьосан до възбог. „Залят съм от комисиони — вика. — Вече им губя дирите. Милионите се стичат и от банката не спират да ми звънят.“ Бях му възложил финансовите въпроси и сега той се давеше сред морето от пари и бумащина.

Вярно, проблемите ни бяха от положително естество и можехме лесно да се справим. Приех предложението на Джим Таромина: изкупих фирмата му за един долар и го направих мой главен търговец. И с молбата на Майк се съгласих: проведох събрание с брокерите и извъртях нещата откъм положителната им страна. Най-самоуверено им заявих: „Създадохме толкова мощна и ефективна фирма, че и Уолстрийт не може да ни насмогне!“. Стратънците ми заръкопляскаха, задюдюкаха и завиха от възторг. През следващите две седмици не взехме нито една поръчка, а само се обаждахме на нови потенциални клиенти — което в крайна сметка още повече засили растежа ни след време.

А за да помогна на Главчо, се обърнах към баща ми, който продължаваше да е безработен. Той беше прекрасен мозък, дипломиран експерт-счетоводител, прекарал по-голямата част от живота си като финансов директор в разни частни фирми. Но вече бе преминал петдесет и петте и поради напредналата си възраст и прекалено високата си квалификация му беше трудно да си намери хубава работа.

Така че се принудих да го наема — в началото с неохота, но така или иначе, го наех. И го сложих в офиса на Главчо, където двамата имаха удоволствието взаимно да се влудяват. Лудия Макс много бързо заголи зъбите си: наричаше Главчо „шибан некадърник“, „шибан идиот“ и още куп „шибани“ епитети, сред които, разбира се, и „шибана тиква“. Но най-голямо удоволствие му доставяше алергичността на Главчо спрямо цигарения дим. Лудия Макс пушеше по четири пакета на ден и издухваше с оръдейна мощ струи дим право в очите на Главчо.

Но като се абстрахираме от това, вече ви става ясна точната организация на нещата. Майк и баща ми закриляха тила ми, а съчетанието от Дани и Кени бе остър меч, с който само „Мосад“ можеше да се сравнява. Що се отнася до самия мен… ами, да кажем, че разполагах с колкото си искам време да се отпусна, да провеждам събрания и да държа общ поглед върху нещата, както и да търся липсващото парче от пъзела, а именно — къде да намеря още варанти с евтини акции, с каквито се бях сдобил от „Вентура“.

Ухилих се на Агента маниак:

— Ха познай към кого се обърнах с тази цел?

Агента маниак се стресна и измърмори:

— Към Ал Ейбръмс…

— Позна — рекох. — Към мистър Алвин Ейбръмс, най-лудия човек на Уолстрийт. — Килнах глава и вперих поглед в очите на Агента маниак. — Може и да бъркам, но чух някъде, че Ал бил писал и до президента Клинтън да му се оплаква, че действаш извън установените норми.

— Остави го тоя откачалник — поклати уморено глава Агента маниак. — Когато го задържах, намерих у него стотици документи, някои с давност над трийсет години!

— Типично в стила на Ал — казах небрежно. — Мрази да изхвърля каквото и да било. Помня, че в бюрото му имаше писалки отпреди десет години, та газ-хроматографът на ФБР да не може да улови подправената дата на някой документ. Беше внимателен престъпник, ако мога така да се изразя.

— Явно недостатъчно внимателен — намеси се Вещицата. — Последния път, когато проверих, все още беше зад решетките. — И ми хвърли злобна усмивка.

Да, мина ми през ум, само че заслугата изобщо не беше твоя, Круела, а на Агента маниак, който го излови. Премълчах обаче и вместо това казах:

— Всъщност той вече е на свобода. Вероятно пак живее в Гринуич, Кънектикът, и влудява горката си съпруга. Само от любопитство искам да попитам — обърнах се към Агента маниак, — когато го задържахте, в джобовете му намерихте ли някаква храна? От рода на недоядени пасти линзер, да речем? Той направо ги обожава.

— Само няколко трохички — отвърна Агента маниак.

— Сигурно ги е пазел, в случай че започне да гладува… — кимнах аз с разбиране, след което в продължение на няколко часа им разказах как съм изучил при Ал Ейбръмс тъмната страна на борсовите спекулации. Закусвахме заедно три пъти седмично в едно квартално гръцко ресторантче, където имах удоволствието да го наблюдавам как поглъща безброй пасти линзер — половината в устата, другата половина по бузите и челото — придружени от поредица силни кафета, докато накрая ръцете му почваха да треперят.

Но докато мляскаше и се тресеше, с пискливия си и грачещ глас успя да ми даде образование за цял живот. За разлика от наученото от Майк, знанията от Ал, за съжаление, се разпростираха върху тъмната страна на нещата, върху нечистоплътните потайности на публичната уолстрийтска борса — предшественичката на НАСДАК — където търговията с акции се извършва по предварителна договореност, а котировките се определят според егоистичните скимвания на злонамерени люде като Ал и моя милост.

По-страшното — признах си — беше, че не след дълго и аз започнах да уча Ал на някой и друг трик. Само след седмици вече модернизирах някои доста старомодни негови шашми, привнасяйки им от онзи замах и самоувереност, та дори и безочливост, които щяха да станат характерни за Вълка от Уолстрийт.

Междувременно бе станало пет часа, при което приключих пеенето си на улица „Съдебна“ за деня — ден, определен от тъмничарите ми като изключително полезен. И защо не? Та нали си изясниха най-подробно произхода на „Стратън Оукмънт“ и поредицата случайности и съвпадения, които бяха определили местонахождението й — не къде другаде, а на Лонг Айлънд.

Преди да си тръгна, си позволих да задам само един въпрос на Копелето: колко време ми остава всъщност до издаването на присъдата? Три години? Четири? Или пет? Колкото повече — толкова по-добре, виках си.

— Най-вероятно четири до пет години — отвърна ми той. — Понякога подобни дела доста се проточват.

— Така е — съгласи се Вещицата. — Но не смятай, че за теб ще са леки години. По някое време догодина ще обявим, че си ни сътрудничил, и съответно ще конфискуваме активите ти.

— Но ще имаш възможност да започнеш нов живот — внесе все пак някакъв лъч надежда Агента маниак. — Млад човек си и се надявам, че следващия път ще действаш правилно.

Кимнах му в знак на съгласие, вкопчил се в думите на Агента маниак и на Копелето, но пренебрегвайки казаното от Вещицата. За съжаление животът щеше да опровергае и тримата, а на мен много по-рано ми предстоеше да видя как изглежда отвътре една затворническа килия.

Освен дето щях и да изгубя всичко.

Тринадесета главаВъртящата се врата

(Два месеца по-късно)

Саутхамптънският плаж! Надали можех да намеря по-разкошно място от вилата ми на „Медоу Лейн“, откъдето да наблюдавам как „зидовете на реалността“ се сгромолясват отгоре ми. Току зад мен синееха водите на Атлантика, пред мен се простираха сивите води на залива Шиникок, а над дюните от двете ми страни се издигаха наподобяващи древногръцките храмове внушителни резиденции като моята — неми свидетели на това колко е прекрасно да си заможен басп или новобогаташ евреин.

В момента, за който ви разправям, седях на шикозен поизносен диван в шикозната поизносена всекидневна на резиденцията с вперен поглед във влажните като на сърна очи на Сара Вайсман61 — самообявилата се еврейска царица на минетите. Седеше на някакъв си половин метър от мен по черно памучно поло и черен трикотажен клин, които подчертаваха стегнатото й телце, вонящо на отминала красота и съвременна булимия.

Но не можеше да се отрече на Царицата на минетите, че все още си беше парче. Едва двадесет и две годишна, притежаваше приятно тясно личице, лъскава черна коса, катраненочерни очи, маслинена кожа, първокласен хирургически обработен нос, идеални ортодонтни зъби и долна устна, по-пищна и от долината на река Нил. Познавах я само от петнадесет минути, но ми се струваше доста свястно момиче. Бяхме се запознали по-рано през същата вечер на една среща на местните „Анонимни алкохолици“62 и мигновено си бяхме допаднали взаимно. Тя бе съвсем скоро изтрезняла (по-малко от седмица, ако трябва да бъдем точни) и се бореше с тройната си пристрастеност към крак, алкохол и изкуствено предизвикано повръщане — това, последното, ми се стори бая отвратително. Но засега напредваше с изтрезняването, току-що бе излязла от клиниката за детоксикация и се бе върнала в Хамптън да започне нов живот.

До този момент се бяхме ограничили с общи приказки — спомени от борбата ни с пристрастеността към дрогата — но тя явно бе вече готова да се заеме със същността на нещата, понеже я чух да казва:

— … че най-добрите минетчийки в света са еврейките. На теб това известно ли ти е?

— Ъъ… не — отвърнах. — Досега не съм имал вземане-даване с еврейски момичета.

— Самата истина е — заяви гордо тя — и ако искаш, ще ти го докажа.

— Ама, разбира се! — отговорих и еврейската Царица на минетите мигновено се залови на работа — вдигна се на колене и се привлече по-близо до мен с похотлива усмивка. Аз инстинктивно се излегнах назад и положих глава върху попадналата ми кръгла възглавничка, а през това време Царицата на минетите протегна ръчички и свали ципа на панталона ми. После със забележителна обиграност смъкна джинсите ми до глезените, мушна се между краката ми и прибра дългата си кестенява коса на конска опашка.

И внезапно спря.

— Какво има? — попитах.

— Нищо, глупчо — отвърна ми, след което свали златното си синджирче, от което висеше обсипана с диаманти еврейска звезда, и я пусна в джоба си. — Не ща да ми пречи.

Кимнах с разбиране, затворих очи, надигнах крака и се приготвих за най-великата свирка в живота ми. Най-добрият лек в случая, рекох си. Издухва ме Царицата на минетите и моментално забравям завинаги за Графинята!

— Ау! — изпъшка Царицата на минетите. — Нещо ме ръга в опашката!

Погледнах надолу и какво да видя: електронната гривна около глезена ми се беше навряла точно в основата на конската й опашка!

Смъкнах краката си със заешка пъргавина.

— Няма страшно — рекох. — Това ми е пейджърът, с който ме търсят от работата. Продължавай.

Но Царицата на минетите присви подозрително очи:

— Пейджър, а?

— Да — отвърнах, — пейджър.

Минаха няколко секунди, през които тя остана втренчена.

— Добре — рече накрая, — ще приема думите ти за истина. — После бавно се наведе над мен и ми задуха… Докато се получи един от ония продължителни, разкошни минети, каквито мъжът получава от жена си само докато са още гаджета.

Застенах от удоволствие:

— О, Божичко, Сара! Страхотна си! И си права: еврейките са най-добрите минетчийки!

— Ммм… ммм — отвърна тя с пълна уста.

— Ааа… — продължавах да стена аз, затворих очи и оставих нервната ми система да се разтапя… проблемите ми да изчезват все по-надалеч… докато накрая нищо друго нямаше значение… освен Царицата на минетите и свирката, която ми правеше… после мозъкът ми се зарея… зарея се по посока на Графинята… Какво ли прави тя в момента? У дома, при децата ли е, или е излязла с някой мъж? Днес е делник, сигурно е у дома с децата… макар да дочувам, че въртяла любов с личния си треньор по фитнес — някакъв смотан румънец на име Алекс… това обаче сега няма значение… важното е как са децата… те са ми най-скъпото…

И в този миг усетих хлад! Отворих очи. Царицата на минетите бе вдигнала глава със загрижен израз:

— Какво става? Не ти ли е приятно?

Погледнах надолу и какво да видя? Пенисът ми приличаше на преварен макарон! Ама че посрамване, мама му стара!

— Няма нищо… — измърморих. — Всичко… е… окей. Наистина това е най-страхотната свирка в живота ми. Само че… — и отчаяно затърсих подходящи думи — ти… си… първата ми жена от… ъъ… десет години. Ако не броим жена ми, разбира се… искам да кажа „бившата ми жена“, или по-точно „предстоящата ми бивша жена“… — Млъкнах за миг да си задам въпроса лъжех ли всъщност Царицата на минетите, след като по време на брака си с Графинята бях преспал с хиляда проститутки?

Изправих гръбнак, вдишах дълбоко и разтревожено, после бавно изпуснах въздуха.

— Наистина съжалявам — рекох тихичко. — Може би ми е още рано. Не съм сигурен. — И тъжно поклатих глава.

Царицата на минетите изобщо не се засегна; напротив, хвърли ми най-любвеобилна усмивка — истинска майчина усмивка.

— Няма нищо лошо в това — рече. — Дори е безкрайно мило, че си притеснен. Така те желая още повече. — Пак се усмихна и забелязах особената белота на зъбите й. Много добре, мина ми през ум. Царицата на минетите има много бели зъби.

— Сега се облегни назад и се отпусни — каза нежно. — И престани да се притесняваш! Всичко ще се оправи… — При което Царицата на минетите постави ръчичка на рамото ми и ме бутна да се излегна пак. — Отпусни мислите си… — продължи с хипнотизиращ тон — отпусни тялото… всичко отпусни… всичко ще се оправи… — Кимнах и послушно затворих очи, а наум си рекох: „Боже мили! Тая Царица на минетите наистина си знае работата! Само три дни, откакто е изтрезняла, наркоманка, страдаща от булимия, алкохоличка и сто на сто яка консуматорка на амфетамини, вероятно и с анорексия, а виж само как овладя положението! Голям късмет извадих с нея“.

Което се оказа самата истина. За нула време Царицата на минетите застена с такава необуздана стръв, каквато се среща най-вече в порнофилмите. И само след няколко минути аз изревах „Божичко!“ — но задържах израза „обичам те“, който реално ми идеше да използвам, а вместо това продължих да рева: „Не мога повече!“. И след секунда свърших. Царицата на минетите бе спазила обещанието си да ме покори и тялото ми остана без капчица сила.

В този миг тя вдигна глава, обърса брадичката с опакото на ръката си и закачливо попита:

— Е, а сега как се чувстваш?

— Невероятно, Сара. Наистина невероятно.

— Радвам се — ухили ми се тя нежно. — Наистина се радвам. И се зае да разглежда всекидневната: извисяващата се зад гърба й камина от пясъчник, дузината шикозно поизносени мебели наоколо й — всичките му там дивани, фотьойли, отоманки, масички за кафе и странични масички, кръгли възглавнички, цветя, вази, картини по стените и шикозно поизносената маса за хранене встрани до всекидневната, която имаше размерите на площадка за хвърляне на подкови63; след което вдигна очи към тавана на десет метра над главата й, а накрая — и към витрината, която оформяше цялата задна стена на къщата и гледаше към Атлантика.

— Как да ти кажа… — рече накрая, — страхотна къща имаш. Не че не съм виждала пари досега, но тук ухае направо на стари пари! Разбираш ли ми мисълта?

Стари пари ли? Божичко! Може и по-нови пари от моите да има в Хамптън, но аз поне не ги бях срещнал до този момент. Или пък искаше да каже „изпаряващи се пари“. Това щеше да е много по-точно.

— Много мило, Сара — рекох, — но парите ми въобще не са стари. По-нови не биха и могли да са. — Усмихнах й се и реших да сменя темата. — Какво ще кажеш за една разходка по плажа? Вечерта е тъй прекрасна.

— Не мога — отвърна тъжно. — Трябва да си вървя. Приятелят ми ме чака.

Скочих на крака.

— Приятелят ти ли каза? Значи си имаш приятел!

— Ами да — сви рамене тя. — Живея с него. Май не биваше да идвам тук. Нали ме разбираш?

Прекарах тази й мисъл през ума си и само след секунда прецених, че е права: май не биваше да идва. Но пък по това време на годината в Хамптън не се намираха кой знае колко момичета, така че, ако я пуснех да си върви, пак щях да остана сам. Спрях за миг и огледах чертите на лицето й. Достатъчно красива ли е? Може ли изобщо да се сравни с Графинята? Царицата на минетите има много сладко носле, а свирките й вероятно ще ми донесат покой. А защо да не я превърна и в една нова Графиня! Ще я водя из магазините, ще й купувам дрехи и бижута, след което ще я водя на вечеря в скъпи ресторанти. Може и с децата си да я запозная! Защо не? Вече от три дни е трезва и явно е на път да се отърси! Казано накратко — страхотен улов е!

Та само след пет дни успях да убедя еврейската Царица на минетите да скъса със своя приятел и да се нанесе в резиденцията ми на Медоу Лейн, където два пъти дневно ми правеше световни свирки, а от време на време се и любеше с мен. Всичко вървеше идеално. На седмия ден за пръв път си казахме взаимно, че се обичаме. А на десетия ден стана дума и за сватба. Почти никакво значение не отдаде на електронната ми гривна за следене — междувременно Копелето, в рядък изблик на хуманност, бе заменил двадесет и четири часовото ограничение с вечерен час в полунощ — а аз със същата обич и разбиране престанах да обръщам внимание на навика й да става от масата за вечеря, за да повърне изяденото.

В същото време и сътрудниченето ми напредваше славно. Агента маниак не се беше обаждал от сума ти седмици — нещо съвсем нормално според Магнум. Нима не бях изкарал цял месец в пеене на улица „Съдебна“ — подробности около всички сделки на „Стратън“ — Докато в същото време давах на Агента маниак и на Копелето образование за цял живот. Сега им беше ред да се заемат с домашното си: да изискат архиви по съдебен път, да разпитат свидетели, да проследят хартиените следи.

От друга страна обаче, срещата ми със Синеокия дявол се оказа чиста загуба на време. Прекалено хитър бе, че да се остави да го запишат на магнетофон, особено при разговор с човек, който вече е обект на съдебно преследване. Слава Богу, че тъмничарите ми не се трогнаха особено от провала и ме успокоиха, че вината не била у мен. Ако продължавам да се старая докрай, каза Агента маниак, няма начин да не получа писмото 5К. От мен се изискваше единствено честност. „Запомни това — напомняше ми той, — и ще излезеш от затвора още докато си млад.“

Това беше и последният ни разговор, ако не броим едно негово кратко обаждане да ме окуражи, като ми съобщи, че на Дани са му определили сумата за гаранция и че най-после са подвели под отговорност и Виктор Уонг. Онова, което искаше да ми каже, се разбираше и без думи: Дани е започнал да им сътрудничи, а Виктор е бил взет пленник от Вещицата — трофей за личната й витрина.

Както и да е, децата ги запознах с Царицата на минетите чак някъде около Деня на благодарността64. Тя се държа с тях прекрасно, с изключение на една дребна случка: Докато четиримата обядвахме в Ийстхамптън и вече я възприемах като подходяща мащеха за децата ми, я обзе пристъп на паника, придружен от силни конвулсии на тялото. И макар да не бяхме определили все още точната дата на бракосъчетанието ни, то бе само въпрос на време. Двамата си пасвахме идеално: две повредени души, които някак си успяваха да се поправят взаимно.

Тогава се случи непоправимото. Оставаше по-малко от седмица до Коледа и се бяхме отдали на щастливо мързелуване. Беше събота следобед. Аз гледах телевизия, а тя се беше забила в някаква книга. Хвърлих й един поглед и забелязах, че чете с бабешки очила. И открих един миниатюрен белег под брадичката й. Втренчих се в белега. Крайно непривлекателен! После се втренчих в бабешките очила. Още по-крайно непривлекателни! Оттам погледът ми премина по дребния й бюст и тънките като клечки ръце. Направо грозни!

Белият копринен юрган не ми позволи да огледам цялото й тяло, но и така не можеше да се отрече, че съм я хванал под много лош ъгъл. И край! Престанах да обичам Царицата на минетите.

Поех дълбоко въздух и се помъчих да се стегна, но беше безполезно. Не можех повече да я търпя у дома си. Исках да съм или сам, или с Графинята. Дали нямаше да мога да увещая Графинята да се съберем отново в името на децата? Уви, вече бях опитал, но без всякаква полза. Последната клюка гласеше, че се чукала с онова опашато копеле, певеца Майкъл Болтън!

Така или иначе, на другия ден изхвърлих Царицата на минетите — или поне се опитах да я изхвърля, но тя получи нервна криза във всекидневната ми и заплаши, че ще се самоубие. Принуден бях да й кажа, че само съм се майтапел и че нямам никакви намерения да прекъсвам връзката ни. Заобикалящите ме неприятности са ме направили крайно колеблив.

При тези ми думи тя ме попита искам ли да ми извърти една свирка. Позамислих се за миг, давайки си сметка, че ми предстои върхът на всички минети, тъй като Царицата на минетите щеше да духа, за да запази положението си на Медоу Лейн.

Но в крайна сметка й казах, че в момента не ща, евентуално по-късно. На нея сякаш й олекна, а аз набързо се измъкнах от леглото с оправданието, че трябва да отскоча с колата до моя наставник Джордж, който живее наблизо.

— Абе ела направо с усмирителна риза и я отведи нанякъде — заувещавах Джордж. — Просто не виждам друг начин.

Не бяха първите думи, които му рекох през онзи следобед, но бяха съвсем скоро след първите. А те гласяха: „Яко закъсах, Джордж. Царицата на минетите заплашва, че ще се самоубие, а на мен хуят ми ще окапе от всичките й свирки!“.

Беше събота следобед и двамата седяхме в кухнята му в провинциален френски стил от двете страни на масата от избелено дърво, а жена му Анет — бруклинска красавица, метър и петдесет на ръст, с ягодоворуса коса, гладка кожа, достойна за реклама на сапуните „Айриш Спринг“, и отвратителен бруклински акцент — ни правеше кафе. Всъщност не ставаше дума само за кафе (а включваше посипани с пудра захар гевречета, пандишпанени сладкиши, кафе и пресни нарязани плодове), понеже Анет никога не вършеше половинчати неща, особено когато се отнасяха до изпълнението на основната й мисия в живота — да създава на Джордж възможно най-удобния и прекрасен живот. Не че Джордж не си го заслужаваше напълно.

Шестдесет и две годишен, с дванадесет години по-стар от Анет, той бе живо опровержение на поговорката, че вълкът не си менял нрава. Онези, които не бяха срещали Джордж през последните двадесет и две години, можеше и да те предупредят: „Тоя, ако го видиш на улицата, мини на отсрещния тротоар и гледай да не срещнеш погледа му. Зъл и опасен е, особено като е пиян, а това значи — по всяко време. И ако случайно не те пребие или просто не те провеси надолу с главата за глезените и не те разтръска, не си прави труд да викаш полиция, освен ако не ги предупредиш, че те е нападнал един тип на име Джордж, висок метър и осемдесет и пет и тежащ сто и петнайсет кила. Иначе няма да си вземат упойващите стрелички и ще стане повторение на последното полицейско фиаско, когато пияният до козирката Джордж събрал пищовите на трима полицаи и ги хвърлил в голям контейнер за боклук (полицаите, имам предвид, а не оръжието)“.

В крайна сметка полицаите били спасени, а Джордж по някое време изтрезнял и от двадесет и две години се мъчел да изкупи прегрешенията си. Успял да натрупа състояние от търговия с недвижими имоти, второ състояние — от клиники за рехабилитиране на наркомани, а междувременно помогнал на повече възстановяващи се хамптънски алкохолици от всички останали членове на „Анонимните алкохолици“, взети заедно.

Най-смешното е, че за пръв път го видях по телевизията. Заплашително красивото му лице ми се облещи от екрана в три след полунощ, докато се бях надрусал яко с кокаин. Джордж рекламираше клиниката си „Сифилд“ с приказки от рода на: „Пиян ли си? Надрусан ли си? Имаш ли представа къде е семейството ти? Имаш нужда от помощ. Отговорът се нарича «Сифилд».“ Моят отговор се състоеше в запокитена през екрана бронзова статуя, която прекрати преждевременно рекламата на Джордж.

Но освен това си спомням какво неизличимо впечатление ми направи лицето от екрана — груби, но красиви черти, пронизващи те кафяви очи, безупречно сресана прошарена коса — та никак не ми беше трудно да го разпозная, когато шест седмици след това попаднах на него на една от срещите на „Анонимните алкохолици“ в Саутхамптън. През изминалите от тази среща осемнадесет месеца той се явяваше не толкова мой опекун, колкото мой баща.

— Е, не мога просто да цъфна така с усмирителна риза! — рече Джордж след няколко кимания с огромната си глава. — Не помниш ли какво те предупреждавах: събирането на двама алкохолици е равностойно на челен удар между два самосвала. — И сви огромните си рамене. — А и друго съм ти казал: все… още… не… си… приключил… с жена… си. Прекалено ти е рано.

Тук се намеси и Анет с прекрасния си бруклински акцент:

— Ооо, какво толкова ще му стане, Джордж? Никой не е умрял от духане! Джордан е самотен. Има нужда да се повесели! — При което изшляпа по бляскавите теракотени плочки и постави кафето и другите съестни продукти на кухненската маса.

— Анет… — сряза я Джордж и я прикова с поглед за секунда повече от необходимото, — Джордан най-малкото се нуждае от насърчение в тази област. — После се обърна към мен: — Ще се помъча да убедя Сара да постъпи в „Сифилд“, но само заради това, че смятам, че ще й е полезно. Междувременно предлагам за известно време да престанете да се виждате. На теб ти трябва да поседиш сам една година, та да свикнеш да си сам. И продължавай да посещаваш гимназиите и да изнасяш лекции против дрогата. Това е най-добрият начин, по който да прекарваш свободното си време засега — да си продуктивен и да не се чукаш.

Обещах на Джордж да го послушам и през следващите четири седмици се придържах плътно към съветите му — е, не съвсем де: от време на време се срещах с някоя млада рускиня златотърсачка — с някоя „Наташка“, както им викаха във вестниците — благодарение на мой случаен познат от Хамптън, местен плейбой, който за нула време можеше да разпрати потери от палави Наташки по четирите посоки на света.

Но скоро и от тях ми писна. Затова към началото на април реших веднъж завинаги — или поне за известно време — да затворя въртящата се врата и се отдадох на режим на скука и досада, накъсван от посещенията на децата през уикендите и вечерянето всеки божи ден у Джордж и Анет.

Вярно, беше скучно и досадно, но пък ми даде възможност да открия себе си, да преценя кой всъщност е истинският Джордан Белфърт. Последните десет години от живота ми се бяха оказали неописуемо объркани, та детето, което родителите ми бяха изпратили по широкия свят, почти нямаше нищо общо с днешния Джордан Белфърт. Какво, в крайна сметка, беше излязло от мен? Добър човек или лош? Закален в битките закоравял престъпник или достолепен гражданин, който просто е сбъркал посоката? Бях ли способен да съм верен и любящ съпруг, или бях хроничен курвар, който отказва да ползва презервативи, та ако ще и хуят да му окапе? И какво става с пристрастеността ми към дрогата? Дали звярът само е заспал, или окончателно съм се преборил с навика си?

Тези и ред подобни въпроси рикошираха из черепа ми, докато прекарах цялата зима в отшелничество. Лудостта, както бях почнал да й викам, бе пронизала всеки един аспект на живота ми и бе разрушила всичко по пътя си. Явно бях получил последна възможност да подредя нещата, да стигна до същността им. Единственият въпрос, на който нямах отговор, бе: с колко време разполагам?

Оказа се, че не е много, тъй като Агента маниак набързо наруши скуката.

Обади ми се в една понеделнишка вечер и истински ме разстрои. Седях на едно кресло във всекидневната, когато безжичният телефон иззвъня. Оставих наръчника на „Анонимните алкохолици“ и вдигнах слушалката:

— Ало?

— Здрасти, аз съм — рече Агента маниак. — Сам ли си?

Давайки си сметка, че се обажда от ФБР, взех, че се огледах из стаята — да се убедя, че наистина съм сам.

— Да, сам съм — казах. — Изправих се и закрачих притеснено насам-натам. — Какво става? Къде се изгуби?

— Имах работа — отвърна. — Да довърша някои неща. Ти как я караш? Колко рускинчета изчука напоследък?

— Мноого смешно — рекох със здравословна доза притеснен смях. — Засега — край на Наташките. Не мога да им търпя акцента. Нали знаеш: да, да, да… дрън, дрън, дрън. На човек по някое време му писва. — Магнум ме беше посъветвал да кажа на Агента маниак за палавите Наташки, че да не ме изненадат при кръстосания разпит по време на процеса. Вследствие на което Агента маниак предприе собствено проучване и, както очаквах, стигна до правния извод, че във влаченето ми по жаравата от рускини златотърсачки всъщност липсва състав на престъпление. — Та какво става при вас? — попитах. — Отдавна не си се обаждал.

Отначало не отговори. Настъпиха няколко секунди гробовна тишина, през които ти се струва, че чуваш как тиктакането на часовниковия механизъм наближава към нулата, а самият взрив е предшестван от някакво безкрайно закъснение. Накрая отвърна:

— Нищо кой знае какво. Но ще трябва да те оборудваме да запишеш разговор с Дейв Биъл. — И пак мълчание. — Знам, че не ти е никак приятно, но е крайно наложително.

— Той пък за какво ви е? — изрепчих се. — Та той е една кръгла нула! — Но още докато думите излизаха от устата ми, осъзнах колко глупаво звучат. Не ставаше дума дали съм извършвал престъпления с Дейв Биъл (а аз, естествено, ги бях извършвал, тъй като извършвах престъпления с всичките си приятели), а най-вече до кого можеше да ги отведе той.

— Това, кой е той, изобщо е без значение. Важното е, че знам, че е един от най-близките ти приятели. — Млъкна за миг, сякаш търсеше най-подходящите думи. — Виж какво. И на мен не ми е никак приятно, да не казвам, че и Джоел се чувства по същия начин. Но е крайно наложително. Искам да се срещнеш с него на вечеря, окей?

— Добре — рекох с потъващо в стомаха сърце. — Пък и имам ли някакъв шибан избор, а? — И въздъхнах, както можеше да се очаква. — Кога искаш да го потърся?

— Няма по-подходящо време от сегашното — каза Агента маниак. — Да те свържа ли?

— Има ли всъщност някакво значение, мама му стара? — поклатих тъжно глава. — Къде искаш да се срещнем?

— В някое тихо ресторантче, някъде на Лонг Айлънд, но не в Хамптън. Много ми е далече да идвам дотам.

Замислих се за секунда:

— Какво ще кажеш за „Ла Каракала“ в Джерико? Малко италианско заведение, тихо, с добра кухня. — И поклатих отчаяно глава. — Напълно подходящо място за предаване на приятел.

— Не се укорявай излишно — каза Агента маниак. — При аналогична ситуация и той би постъпил по същия начин. Вярвай ми!

— Вярвам ти — рекох, но премълчах и не му казах, че със сигурност греши. Дейв никога не би ме предал. — Хайде, обади му се. По-скоро да свърши всичко.

— Добре. Изчакай една секунда… — настъпи кратка пауза, последвана от две прещраквания, след които се чу: „Говори специален агент Грегъри Коулмън от Федералното бюро за разследване. Дата трети април хиляда деветстотин деветдесет и девета година, часът е осем вечерта. Настоящото е записан по взаимна договореност телефонен разговор между Джордан Белфърт — свидетел, който сътрудничи на федералните власти, и Дейвид Биъл“. — Нова пауза, през която чух приглушеното звънене на домашния телефон на Дейв, а духът ми спадаше с всеки звън. В момента, в който Дейв вдигна слушалката, ми хрумна мисълта, че вече съм по-низше същество не само от гнидите в блатото.

Бях станал по-долен и от слузта, която ги поглъща.

Четиринадесета главаКриза на съвестта

В известен смисъл може да се каже, че по някое време Дейвид Майкъл Биъл се превърна в олицетворение на онова, което можеше да е почтено и чисто у „Стратън Оукмънт“. Родом от ултрапровинциалното градче Бъртънсвил в щата Мериленд, където населението прекарва свободното си време в спортове от рода на хвърляне на подкови и борба с крави, Дейвид Биъл бе израснал в пълна беднота и без баща — някакво детство в стил „направи си сам“, през което собствената ти майка зашива дълбоките ти рани с нагорещена игла и конец.

В интелектуално отношение Дейв бе абсолютно посредствен. И като брокер не беше нищо особено: беше прекалено честен и прям, а провлеченият му южняшки говор не бе в състояние да убеди когото и да било да направи нещо, което поначало не желае.

Подобно на повечето деца в Бъртънсвил, и Дейв не си е мечтаел да стане богат — това му желание се заражда у него в по-късен период; но липсата му не му е попречила да схване съвсем ясно, че на света има прекалено малко вождове и прекалено много индианци и че самият той нищо не може да стори, за да промени факта, че и той самият е един от индианците.

При нормални обстоятелства един почти двуметров селяндур като Дейв Биъл не би се записал да следва, а би се цанил на работа в местния автосервиз, да сменя масла и да регулира двигатели, а през уикендите да се мъчи да влезе в тесните джинси на някоя местна Мери Джо не знам коя си. Господ обаче бил надарил Дейв с две прекрасни качества — бързина и сила — съчетанието от които му осигурило стипендия по борба в Мерилендския университет.

По някое време се запознал с една еврейска красавица — блондинката Лори Елович, — която била двойно по-малка от него и пълна негова противоположност във всяко едно отношение. Лори била родена на Лонг Айлънд в богато семейство със стабилни политически връзки, та след като двамата с Дейв се дипломирали, се преместили на Лонг Айлънд — да са по-близо до родителите й. От самото начало на всички им било ясно, че човек от рода на Дейв, какъвто очакваш да видиш възседнал някоя купа сено по дочен гащеризон на голо, в света на лонгайлъндските главорези бизнесмени ще се чувства като риба на сухо. И всички очаквали бащата на Лори — Лари, да помогне на Дейв: да използва връзките си в политиката, за да уреди Дейв на някоя свястна длъжност (вероятно в управлението на парковете или в чистотата).

Съдбата обаче пак се намесила в живота на Дейв Биъл: през ноември 1988-а Лори попаднала случайно на обява за работа в „Ню Йорк Таймс“ и по този начин Дейв стана един от първите американски младежи, откликнали на призива на „Стратън“. И подобно на мнозина от последвалите го юнаци, и той пристигна за интервюто си с някаква лайняна кола и в лайнян костюм, който в конкретния случай бъдещата му тъща бе облепила с изолирбанд, че да не се разпадне по шевовете.

Той все пак успя да вземе изпита с огледалото без никакви премеждия, после изкара курса на обучение и се научи как да продава — или, по стратънски, да е „убиец“. И след няколко присъствия на моите събрания в борсовата зала, които се провеждаха два пъти седмично, той започна да вярва, че алчността е хубаво нещо, че клиентът трябва или да купи, или да умре, и че животът сред богатство и охолство е единственият път към щастието.

И — воала! — само след шест месеца Дейв Биъл седеше зад волана на спортно порше в костюми за по две хиляди долара и говореше с необузданата напереност на брокер от световна величина.

Съдбата му обаче бе окончателно определена чрез брака му с Лори, която стана страхотно близка приятелка на Графинята и по този начин тласна и нас с Дейв към една не по-малко неочаквана дружба. Колкото и неподходящи да бяхме един за друг, когато загубих всякакъв контрол върху пристрастеността си към дрогата, именно Дейв се оказа идеалният мой придружител. Той поначало не бе приказлив, та и на мен не ми се налагаше, като се надрусах, да се напъвам да разбера какво ми говори. Затова най-вече гледахме заедно филми — безкрайни повторения на едни и същи филми, най-вече „Джеймс Бонд“ и оригиналните епизоди на сериала „Стар Трек“. Оттегляхме се в леговището ми в мазето, пускахме пердетата, намалявахме осветлението и се надрусвахме с толкова дрога, колкото би стигнала на цяла Гватемала.

И Дейв си падаше по дрогата, но далеч по-малко от мен. (То може ли изобщо някой да се сравнява с мен, освен Кийт Ричардс от „Ролинг Стоунс“?) Така или иначе, той беше винаги достатъчно трезвен, че да се грижи за мен, в съответствие с разпорежданията на Графинята. Нейното търпение се бе напълно изчерпало, затова прехвърли на Дейв грижата да ме пази да не се убия, докато тя измислеше начин да ме вкара в клиника за дезинтоксикация.

Тя в крайна сметка успя, но едва след като наистина направих опит за самоубийство.

Преди три години влязох разстроен и отчаян в кухнята на Дейв, където той ме завари да дъвча сто таблетки морфин, повали ме на пода, бръкна в устата ми и ги извади оттам. После викна линейка и по този начин спаси живота ми.

Когато четири седмици по-късно, след като излязох от клиниката, се върнах в Саутхамптън и заварих брака си разбит, не друг, а Дейв и Лори дойдоха в плажната вила и положиха максимални усилия да го спасим. Колкото и да съм убеден, че това е нещо, което зависи единствено от мен и Графинята, все пак никога няма да забравя жеста им.

А още по-показателно бе отношението на Дейв и Лори към нас, след като бях подведен под отговорност. Докато повечето ми приятели направо се изпокриха, Дейв остана плътно до мен, и колкото и приятелките на Графинята да я навиваха да ме остави, Лори все се мъчеше да я убеди да не ме напуска.

Тъкмо поради всичките тези причини сега, седнал до Дейв в ресторанта „Ла Каракала“, се чувствах като най-долната твар на този свят. Обут бях в тъмносини левиски, под които се криеше дяволската „Награ“ на Агента маниак, а под черния ми памучен пуловер се мъдреше свръхчувствителният микрофон на Агента маниак, чийто кабел се качваше по гръдната кост и спираше вдясно от сърцето ми, което буквално се късаше от мъка.

И макар да се предполагаше, че ще сме само двамата през въпросната вечер, седяхме на маса за четирима, заредена за четирима с колосана бяла покривка, бял костен порцелан и лъщящи сребърни прибори. Дейв седеше вляво от мен, на около половин метър разстояние — толкова наблизо, рекох си, че микрофонът на Агента маниак сигурно ще записва и дишането му. Облечен бе в типичния свой стил, с бяла тениска под тъмносиньо спортно сако, а широкото му красиво лице имаше най-невинното изражение на агнец пред заколението му.

След няколко минути общи приказки Дейв ми подаде купчина листа.

— Би ли им хвърлил по един поглед? — попита. — Решил съм да се заловя с валутен обмен. Хората натрупват цели състояния в тоя бизнес.

— Разбира се — рекох, а същевременно си помислих: „Боже мой! Колко просто се подреждат нещата! Така наречената търговия с валути беше най-новата нашумяла шашма и без съмнение на Дейв нямаше да му трябва повече от минута, за да се инкриминира. Това обаче нямаше нищо общо с темите, интересуващи Агента маниак и Копелето. Те по-скоро искаха да научат нещо за брокерската фирма, в която Дейв беше работил след затварянето на «Стратън». Така или иначе, нямаше да се затрудня да накарам Дейв да се разприказва и по този въпрос“.

Затова се престорих за няколко секунди, че разглеждам дадените ми документи, които изобилстваха с понятия като „йени“ и „дойчемарки“, а с крайчеца на окото си хвърлях по някой поглед из ресторанта. „Ла Каракала“ беше малко заведение, с не повече от петнадесет-двадесет маси, повечето от които в осем вечерта в сряда бяха свободни. По другите седяха най-вече двойки на средна възраст, без да имат и най-малката представа за предателството, което се извършваше само на няколко метра от тях. Агента маниак и Копелето ме чакаха в паркинга на едно местно кино, така че бях насаме с Дейв… с човека, който ми спаси живота… единствения останал ми верен приятел… чиито деца дружаха с моите… чиято жена дружеше с моята… истинския мой приятел!… Как мога да допусна подобно нещо?

Изключено!

Без изобщо да се замисля, оставих листата, помолих го да ме извини и се запътих към тоалетната. По пътя спрях до една сервитьорска масичка и грабнах химикалка. Скрит в една от тоалетните кабини, опрях в стената лист от хартията за бърсане на ръце и написах с едри печатни букви: НЕ СЕ ИНКРИМИНИРАЙ! РАЗГОВОРЪТ НИ СЕ ЗАПИСВА!

Хвърлих последен поглед на бележката, а сърцето ми искаше да изскочи от гърдите. Ако Агента маниак и Копелето научеха за нея, работата ми беше спукана. Мигновено щяха да сложат край на сътрудниченето ми и щяха да ме осъдят без писмо 5К. На трийсет шибани години! По моя сметка щях да изляза на шейсет и шест годишна възраст! Поех дълбоко въздух и се помъчих да се овладея. Няма начин Агента маниак да разбере за бележката. Сигурен съм.

Окрилен от тази мисъл, излязох от тоалетната и се запътих към масата ни, докато шарех из ресторанта с погледа на подплашен заек. Не видях подозрителен човек. Брегът явно бе чист — в заведението нямаше правителствени агенти.

Щом се добрах до масата поставих длан върху рамото на Дейв, а десният си показалец — пред устните ми, сиреч „Шшт!“. В лявата си ръка държах свитата на две бележка. Снех длан от рамото на Дейв, разтворих бележката и я поставих пред него върху масата.

Докато си сядах на мястото, видях как сините му очи щяха да изскочат от месестия му череп. Вторачи се невярващо в мен. Отвърнах на погледа му с каменно изражение. После бавно кимнах. Кимна ми и той.

— Та този валутен бизнес хич не е лош — рекох, — но трябва да си отваряш очите на четири. Из въздуха се носят сума ти парични знаци — поне така разправят — и всеки очаква някакъв рушвет. Имам предвид, че когато го правехме ние с теб, беше едно, но ако ще участват и външни лица, непознати, работата ще е съвсем различна. — И понижих глас за ефект: — Я ми кажи: ти нали не си вложил ония пари, които ти дадох?

— Не разбирам за какво говориш — изгледа ме той облещен. — Но в момента нямам и пукната пара.

— Разбирам те — продължих да шепна, — но не става дума за сега, а за миналата година. Тревожа се за онзи четвърт милион долара, които ти дадох. Какво направи с ония пари?

По рунтавата му вежда се стече едра капка пот.

— Ти тогава май беше яко надрусан, приятелю! Но в момента нямам и пукната пара…

И така нататък, до края на вечерята.

Час по-късно, докато предавах лентата на Агента маниак, изпитах някакво угризение на съвестта, но съвсем слабо. Ако все пак разбере за станалото, той сигурно ще прояви известно разбиране. Е, пак няма да има друг избор, освен да ме прати в затвора за следващите тридесет години, но поне няма да приеме предателството ми като лична обида. Ще се съгласи, че човек може да падне само до определено ниво, преди да престане да бъде Човек. И ето, че тази вечер аз бях стигнал до това ниво и — да! — се бях проявил като Човек.

На връщане към Саутхамптън установих, че през въпросната вечер бях намерил нещо изключително важно — нещо, което бях изгубил преди много години, в деня, в който влязох за пръв път в „Инвестърс Сентър“ и установих размера на спредовете.

Чувството за собствено достойнство.

Петнадесета главаПрекрасният свят на кармата

Няма начин да не е карма, рекох си.

Какво друго обяснение можех да измисля за това, че само три дни след като бях подпъхнал бележката на Дейв Биъл, Графинята ми се обади да се сдобрим. Е, не беше точно пълно сдобряване, но все пак бе сериозна стъпка в правилната посока.

— Та ако ми купиш къща в Хамптън — заяви пищната Графинята, повела ме под ръка по морския бряг, — нещата с нас може и да потръгнат. Ще се отървем от старата в Олд Бруквил и ще се виждаме пак през цялото време. Пък оттам кой знае докъде ще стигнем, нали така?

Кимнах и нежно й се усмихнах и продължихме да вървим известно време в мълчание. Движехме се на запад, по посока на залязващото слънце. Макар да беше все още април, в пет следобед бе достатъчно топло, че да носим само еднаквите ни на цвят тънки якенца.

— Щото аз наистина ти бях ядосана известно време — продължи Графинята. — Така и не успях да преживея онова, което стана на стълбите. Мислех си, че съм го забравила, че съм го замела под мокета заедно с още куп други неща. — Млъкна за миг и още по-силно ме стисна под лакътя. — Но си дадох сметка, че вината ми е не по-малка от твоята. Защото през всичките тези отминали години аз си мислех, че ти помагам, а всъщност съм те убивала. — И мрачно поклати глава. — Но не съм го съзнавала. Защото съм изпитвала вторична пристрастеност и поради това не съм разбирала кое е правилно и кое не.

— Да — промълвих, — права си, но само за последното. Не си била виновна ти за наркоманията ми. Всъщност виновни няма — просто така се получи. Превзе ни бавно, крадешком, без да я усетим.

Тя кимна, но нищо не каза, а аз смело продължих:

— Така или иначе, аз бях станал наркоман, а ти си имала вторична пристрастеност и двамата заедно успяхме да объркаме конците. Но поне сме живи, нали така?

— Да… едва — рече. — На мен ми се наложи доста да поработя върху себе си през последните шест месеца. Знаеш ли, Джордан, вторичната пристрастеност се оказа ужасно заболяване. — И поклати сериозно глава. — Едно страшно, отвратително заболяване; а моята вторична пристрастеност се оказа чиста проба класика.

— Така е — заявих сериозно. Ебаси и майтапа! Вторична пристрастеност, тинтири-минтири! Щур майтап! Вярно, че Графинята е страдала от вторична пристрастеност, но чак пък да се запише в група за взаимопомощ, която нарича себе си Анонимните вторично пристрастени? И вярно, че когато за пръв път отвори дума на тази тема, аз реших да подходя обективно по въпроса. Дори попитах Джордж чувал ли е за подобна група, а той рече, че е чувал. Съществуват, вика, но никой не ги взема насериозно. По-скоро били нещо като Клуб на мъжемразките, който превръщал плахите жени в питбули. Общо взето, опасна работа, заключи Джордж.

Но и това си беше напълно в стила на Графинята — вечно да се стреми към съвършенство в някоя област, а в конкретния най-пресен случай — да бъде съвършена вторично пристрастена. Така че не ми оставаше нищо друго, освен да вървя по гайдата й и да се преструвам, че вторичната пристрастеност е най-новият писък на модата. От друга страна, нямах нищо против всичко онова, което я мотивира да изостави златотърсаческата си лопата.

— За какво си мислиш? — усетих палаво смушкване в ребрата. — Виждам как зъбните колела в мозъка ти се превъртат.

— За нищо — отвърнах. — Просто си мислех колко много продължавам да те обичам.

— Ами и аз те обичам — рече. — И винаги ще те обичам.

Ебаси майката! Това, второто изречение, никак не ми се понрави! Като казваше, че винаги ще ме обича, тя ми намекваше, че обичта й не е съпружеска, тоест не се свежда до разтваряне на краката, а е по-скоро от сорта „Ти си бащата на децата ми“ или „Свързва ни общото ни минало“ — което за мен беше неприемливо. Аз се нуждаех единствено от съпружеска любов. От похотлива любов. От онзи вид любов, която навремето споделяхме, преди да затъпея дотолкова, че да ме подведат под съдебна отговорност! Но тя и така все пак поставяше някакво начало, от което да мога да маневрирам в желаната от мен посока.

— Е — рекох самоуверено, — докато се обичаме, винаги ще успеем да се оправим, нали така?

— С течение на времето може — кимна бавно тя, — но първо трябва да станем приятели. Защото ние никога не сме били приятели, Джордан. В началото всичко се свеждаше до секса. Не помниш ли колко рядко изскачахме на повърхността да си поемем въздух?

— Да — съгласих се тържествено. И какво лошо има, мама му стара? Та това беше най-хубавата част от живота ми! Всички онези мързеливи следобеди, през които се любехме дори в килера, всички онези нощи на пясъка, задните прашки на задната седалка на лимузината, оня случай в киното, докато прожектираха „Интервю с вампир“ и възрастната двойка от задния ред извръщаше очи от ужас. Това не ни ли стига?

— Точно така — добави Графинята. — Бяхме се вманиачили на тема секс. — Изведнъж млъкна, спря се и се извърна към мен, с гръб към океана и с ярко блестящи под следобедното слънце руси коси. Заприлича ми на ангел, на моя ангел! — Та как мислиш, скъпи? Ще ми купиш ли къща? — И сви устни в неотразима муцка.

— Не съм против — отвърнах бързо, докато се чудех дали да я закова с една целувка, — но като имаш предвид онова, което става около нас, не би ли било по-разумно да се пренесеш тук? — И посочих с ръка дюните. — Дай да опитаме, Над, и да видим какво ще излезе. Ако не върви, за нула време ще ти купя къщата.

— Не мога — поклати тъжно глава тя. — Още не съм готова. — И притеснено попита: — Пари ли нямаш? Или властите ти дишат във врата?

— Засега все още мога да харча колкото си искам, стига да е границите на разумното.

— И какво мисли Грег по въпроса?

— Кой от двамата? — засмях се. — Грег адвокатът ми или другият Грег?

— Грег адвокатът ти!

— Не говори много — засмях се пак. — Просто се мъчи да сключи възможно най-добрата сделка с властите. Добрата новина обаче е, че според него — според него! — засега можем да задържим къщите, поне докато ми излезе присъдата, а това няма да стане поне още четири години. Така че разполагаме с време.

Тя обаче не пускаше:

— Добре де, какво ще стане с мен? Ще ми купиш ли къщата или не? Само един милион струва, Джордан. Далеч по-малко, отколкото къщата в Олд Бруквил, та няма начин властите да не са доволни, нали?

— Предполагам — свих рамене, — макар че все пак ще трябва да поискам разрешение. И изведнъж нещо ми щракна: — Ти да не би вече да си решила коя къща искаш, Над?

— Е… не съвсем… — сви невинно рамене тя. — Вярно, че видях една, която би била идеална за мен и децата… — след което се сети да добави — е, може би идеална и за теб след време! — И нетърпеливо се засмя: — Та как мислиш, скъпи? Нали ще ми я купиш?

Усмихнах и се и аз при мисълта колко прекрасно ще е някой ден пак да заживея с Графинята и с децата! Край на еврейските царици на минетите и на руските Наташки. Какъв разкош!

— Какво ще кажеш да отидем още отсега да я разгледаме? — рекох с усмивка, макар да пропуснах да кажа: „Но преди да ти я купя, Графиньо, ще проуча да не би да ме работиш!“

— Яко те работи! — отряза моят дългогодишен частен детектив Ричард Дитъл, по прякор Бо, седнал насреща ми на маса за двама в ресторант „Ла Каракала“. — Абсолютно съм сигурен, Бо.

— Може и да ме работи, но ми трябват доказателства — рекох. — Понеже тъкмо бях почнал да свиквам без нея, но тя се обади и аз пак се хванах на въдицата. — Млъкнах и гневно тръснах глава. — Но това ще й е за последно, Бо! Ако и тоя път ме преебе, ще й бия дузпата.

— Абе в това няма нищо лошо — рече скептично Бо, — но все си мисля, че тоя твой планатейшън е лоша карма. А и от правна гледна точка не е съвсем издържан.

Свих рамене в знак на безразличие и сам си се възхитих колко добре разбирам приказките на Бо, за която цел се изисква не само да не обръщаш внимание на странния му навик да нарича всекиго от присъстващите Бо (въпреки факта, че Бо бе тъкмо неговият прякор), но и да не обръщаш внимание на окончанието атейшън, което прикачваше към произволни, нищо неподозиращи съществителни. По този начин „план“ се превръщаше в „планатейшън“, а „обяд“ — в „обядатейшън“. При всичките си тези кусури, Бо притежаваше мозък бръснач и бе най-добрият частен детектив на света.

— Мен лошата карма не ме притеснява — отвърнах с нехаен тон, — понеже напоследък извърших доста дяволски добри дела. — И се усмихнах многозначително, преодолявайки желанието да обясня на Бо, че бях избрал „Ла Каракала“ именно защото добрата карма, която бях създал при последното си посещение (като пробутах бележката на Дейв Биъл), сигурно щеше да надвие на лошата карма, която най-новият ми план може да създаде, а той предвиждаше да поставя подслушвателни устройства в помещението, в което Графинята се среща с „Анонимните вторично пристрастени“. — Направо ще се пръсна по шевовете от добра карма, Бо.

— Абе в това няма нищо лошо — рече Бо, — но въпреки всичко не мога да подслушам срещатейшъна им. Щото, ако ни гепят — и двамата отиваме право в пандиза.

Свих рамене и огледах в Бо.

Както винаги, облеклото му беше безупречно. Деветдесеткилограмовото му, метър и седемдесет и пет високо тяло, с гръдна обиколка близо метър и тридесет, бе обвито в сив костюм на тънки райета, на стойност две хиляди долара; под него — колосана официална бяла риза с плътна сива вратовръзка от крепдешин с безупречен уиндзорски възел около врат с обиколка четиридесет и шест сантиметра. На лявото му кутре се кипреше диамантен пръстен, който сигурно тежеше колкото гиричка; заедно с останалите му атрибути — врата като на горила, широките красиви черти на лицето, безупречно подстриганата посивяла брадичка и леко оредяващите прошарени коси — човек получаваше общото впечатление, че има насреща си царствен гангстер.

Бо, естествено, не беше никакъв гангстер; просто беше израснал сред тях в онази част на Озон Парк в Куинс, където пред младеж от ирландско-италиански произход, какъвто бе Бо, се отваряха само две възможни кариери: или да стане полицай, или гангстер. Боб бе избрал да стане полицай. Издигнал се бързо в Нюйоркското полицейско управление и получил златната значка за добра служба на забележително ранна възраст. Пенсионирал се на млади години и използвал връзките си и от двете страни на закона, за да направи от фирмата си „Бо Дитъл енд Асошиътс“ най-уважаваната частна фирма за сигурност в цяла Америка.

С течение на годините Бо се превърна в страхотен мой актив — изпълняваше всякакви задачи — от охрана на семейството ми до проучване на компаниите, които изкарвах на борсата, с цел да прогони явяващите се от време на време мафиотчета, решили да се намърдат в бизнеса на „Стратън“. В момента обаче Бо изобщо не подозираше, че сътруднича. Всъщност може и да подозираше, но беше прекалено голям професионалист, че да задава подобни въпроси. Пък и в края на краищата Бо ми беше приятел, а никой приятел не желае да те постави в положение, в което ще си принуден да го лъжеш.

— Разбирам те, Бо — рекох, — но аз изобщо не те карам да слагаш подслушвателни устройства в стаята.

— Какво очакваш от мен тогава? Да се скрия в килера ли?

— Не, не, не — усмихнах му се мило. — Никога няма да поискам от теб нещо толкова подло и коварно. Единственото, което искам от теб, е да оборудваш някоя от твоите служителки със записващо устройство и тя да се внедри в редовете им. — И му смигнах. — В нашия щат нали все още е законно, при условие че записващото устройство е на тялото й?

Бо ме изгледа втрещен. А аз продължих:

— Плюс това съм почти сигурен, че записът на разговор със съгласието дори само на едната страна също е напълно в рамките на закона. — Предпочетох да не му обяснявам откъде съм толкова сигурен. — Та докато записващото устройство е върху тялото й, ние сме чисти! — И направих бързо двукратно движение с веждите нагоре и надолу. — Какво ще кажеш, Бо? Планът ми си го бива, а?

— Боже милостиви! — изстена Бо. — Ти… си… един… напълно… откачен… гадняр, приятелю мой!

— От човек като теб приемам това като чист комплимент. Пък и не ми е трудно да си представя какво си говорят ония жени на сбирките си. Представи си, че ще сме две мухи, кацнали на стената. Ако не друго, поне невероятен майтап ще падне!

Бо неандерталецът:

— Пък и каква е тая шибана „вторична пристрастеност“, мама му стара? Имам чувството, че е пълна простотия. — И поклати недоумяващо глава. — Бас държа, че на някои от тия женоря мястото им е в лудницата. Нали ме разбираш, Бо?

Кимнах му, че съм съгласен:

— Да, идеално съзнавам какво искаш да ми кажеш. Но това е най-новата мания на Графинята — да стане първокласна вторично зависима жена — и съм безсилен да я спра. Та нали ще направиш това за мен, Бо? Нали ще стоиш рамо до рамо с мен до горчивия край?

— Добре, Бо — отвърна ми без капчица ентусиазъм, — ще бъда с теб докрай. Но ако тая твоя женатейшън надуши нещо, да знаеш, че ще те разпъне на кръст!

Махнах най-небрежно с ръка:

— Това изобщо не бива да те притеснява, Бо. Нито аз ще й кажа нещо, нито ти, така че откъде, по дяволите, ще научи?

В този миг към нас се приближи висок слаб сервитьор с напитките ни. Носеше червено сервитьорско болеро, черна папийонка и абсолютно безизразно лице. Постави пред Бо чашка с „Джак Даниелс“, а пред мен — кока-кола. Бо вдигна глава и му рече:

— Бо, я ми донеси още една дозатейшън, ако обичаш.

Сервитьорът зяпна неразбиращо насреща му. А Бо се зачуди:

— Какво има бе, Бо?

Наложи се да поясня на човека:

— Приятелят ми иска още едно питие, моля.

Сервитьорът кимна и се отдалечи, а Бо поклати възмутено глава:

— Ебаси и идиота! Още английски не е научил, а са го пуснали да сервира обядатейшън. Ебаси и перверзията! — След което вдигна чаша. — Дано успееш да намериш отговор на въпроса си, Бо, понеже опитът ми в тази област гласи, че женските тайни никога не са приятни.

— Е, толкова луди жени накуп не бях виждала! — мърмореше Деби Старлинг65.

Само две вечери след срещата ни с Бо една от любимите му сътруднички, Деби Старлинг, измърмори тези думи в слушалката на уличен телефонен автомат на Лонг Айлънд, само на няколко преки от сбирката на „Анонимните вторично пристрастени“ на Графинята, докато двамата с Бо участвахме в конферентния разговор.

— Никога не съм слушала подобни щуротии — продължи Деби. — Наистина не намирам думи да ви го опиша бе, момчета! Представете си… — Настъпи няколкосекундна тишина, през което време седях на ръба на стола, а Бо, предполагам — на ръба на неговия. Беше се задържал до късно в офиса си именно за да изслуша доклада на Деби.

Не бях виждал никога Деби, но според Бо била идеална за операцията. Била към четиридесет и пет и прекарала кариерата си основно в седене на паркови пейки със секси и уязвим вид в очакване да се приближи някой потенциален нападател. При появата на такъв го примамвала наблизо и му щраквала белезниците. После надувала свирката си, при което от храстите изскачали половин дузина нюйоркски полицаи и го пребивали от бой. След което го задържали.

Но не точно с това Деби впечатлила Бо, особено когато ставало дума за планираната от нас операция. По-скоро било свързано с участието на Деби навремето в университетския театър, което хвърлило критиците във възторг. Безпогрешна е, викаше Бо. Родена актриса, която ще се внедри в клуба на мъжемразките по-бързо, отколкото Графинята би произнесла вторична зависимост! Така че той я оборудва с техниката и я изпрати зад фронтовата линия.

Най-сетне амбициозната актриса проговори:

— Вижте какво, момчета, ще се опитам да ви го обясня по следния начин: Някой от вас гледал ли е филма „Джери Макгуайър“?

— Да — отговорихме едновременно и двамата.

— Добре. Спомнете си сега за оная сцена във всекидневната на Рене Зелуегър, в която куп разведени жени все мърморят и се оплакват и наричат мъжете „врага“?

— Да — казахме пак.

— Ами същото беше, само че на стероиди!

И двамата се разсмяхме с глас на сравнението, но само след няколко секунди ми идеше да я удуша през телефона. В крайна сметка Бо пръв успя да се овладее и каза:

— Добре, Деби. Та какво стана тази вечер в Света на фантазията?

— Ами останах с убеждението, че жената на Джордан им е нещо като главатар — рече Деби. — Това изненадва ли те, Джордан?

— Ни най-малко — отвърнах. — Тя си е такава. С каквото и да се заеме, втурва се с главата напред. Днес е амбициозна вторично зависима, утре ще е амбициозна космонавтка, няма нищо логично, нищо предсказуемо. И въпреки това я обичам.

— Страхотна красавица е — обяви Деби.

Не думай, рекох си. Ти за какво друго си мислиш, че я обичам — заради шибания й характер ли? Ами че тя е в състояние и петима съпрузи да подлуди! „Благодаря — отвърнах й, — но не това е причината, заради която я обичам, Деби. Красотата е само повърхностна, Деби — Докато грозотата стига до мозъка на костите, добавих наум. — Обичам я заради личните й качества: заядлива е, остроумна е и изобщо ме изцежда докрай“. — Да не говорим, рекох си, какви минети ми върти, докато карам ферарито по магистралата Лонг Айлънд Експресуей по време на часа пик, докато шофьорите на камиони натискат клаксоните от радост. — Външният й вид няма нищо общо с обичта ми. Абсолютно нищо.

Настанаха няколко мига мълчание, през което глупостите ми увиснаха във въздуха. Накрая Бо запита:

— Добре де, твоята преценка каква е, Деби: обича ли го тя, или не?

— Обича го — каза Деби, а духът ми литна! — Но същевременно и го мрази. — И духът ми рухна! Деби млъкна за миг. — Но най-вече ми се видя объркана.

— По отношение на какво? — попитах.

— Да бе — обади се и Бо. — От какво толкова е объркана, мама й стара? Да не би нея да са я подвели под отговорност? Изобщо не мога да ги проумея това, жените.

А Деби с огромна доза търпение попита:

— Свърши ли, Бо?

— Да, свърших — измърмори той. — За къщата стана ли дума?

— Спомена ли нещо за Ийстхамптън? — наострих аз уши.

— Не по име — отвърна Деби, а аз изпсувах на ум, — макар да стана дума, че е намислила да се махне от Олд Бруквил.

И аз отново наострих уши:

— Така ли каза? А спомена ли защо?

— Да. Вестниците не спирали да пишат за теб и това я срамяло. — Духът ми пак рухна! — Хората я заглеждали, особено в училището на дъщеря ви. Просто копнее да се махне оттам заедно с децата.

— Е, не звучи кой знае колко обнадеждаващо — пророних.

— Ни най-малко — съгласи се Бо. — Май е време да спреш да търсиш къщатейшън, Бо.

— На твое място не бих избързала — контрира Деби. — Защото веднага след като каза това, заразправя как все още те обичала. И че даже си й липсвал.

— Ама това е прекрасно! — възкликнах.

— И в това отношение не избързвай — предупреди Деби. — Само секунда по-късно заяви, че трябвало да пукнеш в някой пожар или нещо от този род. По този начин щяла да се отърве окончателно от теб.

— Представяш ли си само! — излая Бо. — На жена и за секунда не бива да вярваш! Щом се извърнеш, веднага ти забива нож в гърба!

— Никак не си конструктивен, Бо — изгуби търпение Деби. Направи кратка пауза, след което продължи: — Виж какво, Джордан, нали ти казах, че в момента е крайно объркана. Стой по-далеч от нея за известно време, дай й възможност да се окопити. Тогава има вероятност да се върне при теб. Поне в едно отношение обаче има за какво да се радваш, Джордан.

— Кое? — попитах.

— Мрази баща си дори повече, отколкото мрази теб.

— Голямо успокоение, няма що — рекох. — Напуснал я е, когато е била на три.

— Добре, в какво положение се намираме в момента? — попита Бо Деби. — Имаш ли някакво мнение по въпроса?

— Това, което правя, ми е доста неприятно — каза Деби. — Но ако пак отида другата седмица, може и друго да науча. Сигурна съм, че тя нищо не подозира. Групата ме прие с отворени обятия. Имам чувството, че се зарадваха на възможността да включат още някого в страданията си.

— Това може да ни отнеме сума ти време, Бо — подметна Бо.

— Не разполагам със сума ти време — срязах го. — Жена ми няма да спре да ме врънка по въпроса. Много добре я познавам. — Освен дето не ми оставаше време и по други причини, които засега не възнамерявах да споделям с Бо и Деби. През следващия месец ми предстоеше да застана пред съдията, за да заявя, че се признавам за виновен и съответно да представя и подробна финансова декларация. Всичко това, естествено, щеше да остане в тайна; нищо нямаше да се съобщи до идната година, и то след като се обявеше публично, че съм сътрудничил. И все пак точно сега бе най-подходящото време да продам къщата в Олд Бруквил, преди да съм попълнил финансовата декларация.

— Трябва да има начин да я накараме по-бързо да се разприказва — заключи Бо.

А бившата актриса:

— Що пък да не опитам да се сприятеля с нея. Ще отида например разревана на следващата сбирка, защото мъжът ми току-що ме е набил или нещо подобно. Какво ще кажете, а? — Тук актрисата млъкна за миг. — Макар и малко да познавам жена ти, Джордан, подозирам, че веднага ще ми се притече на помощ.

Боже милостиви, рекох си! Подобен ход в ада ще ме вкара. В никакъв случай не бива да го допусна. Никога!

— Чудесна идея, Деби! Дори може да я поканиш някъде да пийнете по едно и да я оставиш да се накваси. Нямаш си представа какво става с нея след две питиета: все едно си й дала серум на истината! — Божичко, какви ги плещех? — А и ще ти кажа идеалното място, където да я заведеш: „Бъкрам Стейбълс“ — открай време любимо заведение на баспите в Локъст Валей. Там на всичко отгоре е и тихо, та записът ще стане добър.

— Това е ужасно — намеси се Бо. — Не мога да разреша подобна стъпка… — пауза, — без да дам на Деби някакъв малък бонус, ако успее.

— Много ти благодаря — каза Деби, — но хич не се притеснявай. Номерът ще мине. Просто ще взема със себе си глава кромид и ще я обеля в колата, преди да вляза на сбирката. Ще вляза в черквата им със стичащи се по бузите ми сълзи!

Няколкосекундна тишина.

— Исусе Христе! — възкликна Бо. — Това е отвратително. Истински отвратително. Хващай се на работа!

— Не мога да позволя подобно действие! — рекох и аз твърдо. След което добавих: — Но проблемът е, че то вече се изплъзна от контрол. Решението е взето. Какво мога да сторя?

— Нищо — отвърна Бо. — Минахме отвъд точката, при която връщането назад е възможно.

— Великолепно — каза Деби. — Отивам да купя лук!

Клубът на мъжемразките се срещаше всяка сряда за по един час — до осем вечерта. Наближаваше единадесет, а от Бо все още ни вест, ни кост. Крачех напред-назад във всекидневната си, мъчех се да запазя спокойствие и все пресмятах колко добра карма ми е останала все още в резервоара.

Но пък и Графинята сама си беше виновна, нали така? Така де, кой мъж не би искал да узнае тайните помисли на напусналата го съпруга? С какво съм по-лош от всеки друг обзет от съмнения съпруг! Единствената разлика е в това, че разполагам с повече средства от мнозинството останали съпрузи и това ми позволява да стигна по-далеч. Пък и щом тя е готова да сподели тайните си с първата срещната… ами, значи, тайните й са достъпни за обществена консумация.

Честно казано, бях убеден, че новините тази вечер ще са добри. Нима не бях премислил всичко казано от Деби предишната седмица и не бях свел съкровените мисли на Графинята до две прости истини? Истина номер едно: продължава да ме обича, но е все още объркана. И истина номер две: след известно време така ще закопнее да се любим, че няма да й остане друг избор, освен да се върне. Онзи път на плажа тя на два пъти умишлено повдигна темата за секса: веднъж, описвайки ни като най-обикновени стари сексманиаци (което е добре), а после — като се сети колко рядко сме поемали въздух (което е още по-добре!) Вярно, до ушите ми бяха стигнали и дърдорения относно Майкъл Болтън и оня скапан неин личен треньор по фитнес Алекс Интимния душ, но те комай точно това и щяха да се окажат — празни дърдорения.

Окрилен от тези истини, бях се обадил на Магнум предишната седмица, за да го осведомя какво става с мен и Графинята. „Ще има ли Копелето нещо против да продам къщата в Олд Бруквил и да купя някоя много по-евтина в Хамптън?“ Магнум бе отвърнал предпазливо оптимистично. В момента бил затънал до колене в преговори с Копелето, който, както винаги, бил неотстъпчив. Но вероятно щял да погледне положително на всяко мое действие, насочено към намаляване на разходите ми. Независимо от всичко, надявал се до началото на май да постигне желаното от нас споразумение, след което съм щял да се явя пред съдията Глийсън и да се призная за виновен.

В този миг телефонът иззвъня. Сигурно е Бо! Втурнах се в кухнята, но като стигнах до телефона, замръзнах на място. Някой звънеше по домофонната система, свързана през телефона. Някой ме търси от портала! Кой, по дяволите, се е сетил за мен? Плахо вдигнах слушалката:

— Ало?

— Здрасти, Бо! — обади се Бо. — Аз съм — Бо!

— Бо! — рекох на Бо. — Какво търсиш тук?

— Пусни ме да вляза. Нося лична доставка за теб, Бо.

Поех дълбоко въздух, за да се успокоя и да не изпусна нишката на цялото бокане. Няма начин да не е добра новина, рекох си. Иначе за какво би шофирал Бо чак до Саутхамптън? Ако новината е лоша, щеше просто да се обади по телефона, освен ако не е от оня вид хора, които обичат да се наслаждават пряко на нечия мъка. Бо обаче не е такъв човек! Как мога дори да си помисля подобно нещо? Бо ми е истински приятел, доказал верността си към мен хиляди пъти. Явно иска лично да ми съобщи добрата вест.

— Ей, Бо — озъби ми се Бо. — Ще отваряш ли тоя порталатейшън, или какво?

— Да бе, да — рекох. — Извинявай, Бо. — Набрах кода на портала и се запътих към вратата.

Няколко минути по-късно седяхме в столовата под полилея от ковано желязо, за който бях платил цяло състояние. На масата от избелено дърво лежеше магнетофонче. Бо не ми беше разкрил съдържанието на лентата; все още описваше как бившата актриса Деби Старлинг направила достойно за „Оскар“ изпълнение и бързо спечелила доверието на Графинята.

— Номерът с лукатейшъна минал страхотно — разправяше Бо. — Деби, значи, киха и подсмърча като за световно, а по лицетейшъна й струят сълзи, докато разправя на жена ти как мъжът й я нарекъл такава и такава, онакава и прочее. Тя… Графинята… разбира се, мигновено проявила съчувствие, понеже това й е в характера. — И Бо сви рамене. — Та двете се сдушили още преди началото на сбирката.

Кимнах и замислено потърках брадичка.

— Хм — измънках, — дотук добре. И какво е казала по време на сбирката?

А Бо бавно поклати шава:

— Няма значение. По-важното е какво е казала след сбирката.

— Така ли? — наострих аз уши. — Заедно ли са отишли да вечерят?

На свой ред Бо потърка брадичката си:

— Да пийнат. Нали знаеш… ин вино веритас.

— Любопитно — рекох. — И какви истини е изкарало наяве виното?

Бо разкриви устни и отчаяно кимна:

— Ами май ще трябва да се откажеш от търсенето на нова къща, Бо. Не го препоръчвам при… създалите се обстоятелства.

Изведнъж сърцето се свлече право в стомаха ми. Значи Графинята ме е лъгала! Ебаси и коварството! Как може чак толкова низко да падне? Да иска да ме изиграе с нова къща! Та у тая жена няма ли поне капка етичност!

А Бо продължи:

— Бих целия този път, Бо, понеже те имам по-скоро за приятел, отколкото за клиент. — Млъкна и сведе поглед към магнетофона с големина на колода от карти, после пак вдигна очи. — Така че ти предлагам една сделка, Бо: досега за цялото подслушватейшън съм се изръсил към пет хилядарки, но ако ми позволиш да унищожа лентата, преди да си я прослушал, ще смятам, че сме квит. Ще платя на Деби от собствения си джоб. Но ако ме принудиш да натисна бутона за прослушване, ще трябва да ми платиш. Както решиш ти.

Погледнах магнетофончето със свито сърце. Божичко, що за дяволско изобретение! Толкова миниатюрно, а тъй коварно! Явно съдържаше лоши вести, лоша карма.

— Толкова лоши ли са новините, Бо? Сериозно ли говориш?

— Нали ти казах, Бо? — Сви рамене Бо. — Ин вино веритас.

Бавно поклатих глава с възможно най-тъжната усмивка. После изхихиках, един вид „Така ми се пада!“. А и в смисъл: „Значи, това е краят; краят на брака ни, краят на всичките ми напразни надежди“. Бракът ми е един ковчег, мина ми през ум, и това ще да е последният гвоздей. Изгледах Бо право в очите и му наредих:

— Пускай шибания запис!

Бо кимна и натисна копчето.

В началото се чуваше само тихо жужене и някакъв шумов фон, после глуха размяна на думи със сервитьора. А Бо поясни:

— Приготвих го оттам, откъдето си заслужава да слушаш. Намират се в „Бъкрам Стейбълс“ и се канят да вдигнат тост. Слушай…

Кимнах, облегнах лакти на ръба на масата и кръстосах ръцете си една върху друга. После отпуснах върху тях морно чело и вперих страничен поглед в дяволското магнетофонче. Цялата работа бе един ужас. Бях подслушал собствената си съпруга — майката на децата ми! А и какво разправяше там Бо за женските тайни…?

В този миг до ушите ми долетя съвсем веселият тон на Графинята: „Наздраве за нарушения цикъл!“, последван от изненадващо естествения отговор на актрисата: „Да пием за нарушения цикъл на вторичната зависимост!“, и познатият звук на чукащи се чаши.

— Що за идиотщини? — измърмори Бо. — Никога не съм чувал за вторична зависимост и простотии от тоя род. Бъркат ми в здравето.

Кимнах в знак на съгласие, без да вдигам глава. После пак чух гласа на Графинята. Оплакваше се от мен, че съм спал с проститутки, докато сме били женени. Ами че тя какво е очаквала? Та нали сума ти време ми беше любовница! Съвсем наясно е била с поведението ми още отпреди да се оженим — а сега ми намира кусури.

Но изведнъж подскочих и наострих слух: „Напоследък обаче водя най-хубавия секс, откакто се помня. Няма да навлизам в подробности. Само ще ти кажа, че последните няколко години с мъжа ми бяха пълна скука: все една и съща поза до писване“.

Абе как може така да приказва? Та тя буквално ме скопява пред Деби — пред една абсолютно непозната! Пред жена, на която плащам да върши работа! Как смее Графинята да заяви, че в леглото не струвам и пукната пара? Не е вярно! Направо я побърквах. Викаше ми „малкия ми принц“…

Противно на здравия разум, хвърлих поглед да видя реакцията на Бо. Гледаше ли ме втренчено? Усмихваше ли се? Не, не се усмихваше. Беше вперил очи в магнетофончето с маската на напълно съсредоточен човек. И бавно кимаше глава. И скърцаше със зъби като някой, който не схваща за какво става дума. Изведнъж вдигна поглед, а аз отворих уста да се браня срещу неоснователните обвинения на Графинята. Не успях и дума да обеля. Не ми идваше на ум какво да кажа. Графинята ме излагаше и пред Бо. И колкото повече отричах, толкова по-виновен щях да изляза.

Точно тогава Бо се засмя и поклати глава:

— Това са глупости, Бо! Всяка жена твърди, че мъжът й е гола вода в леглото. Най-нормално явление. Но ако ти се яви възможност пак да я изчукаш, глътни една виагратейшън, преди да й го навреш; тогава ще й дойде акълът! — Намигна ми и пак се вгледа в магнетофончето. А аз положих отново чело върху ръцете си и се приготвих за нова болка.

Записът продължи: „Та по някое време си имах туй-онуй с личния ми треньор по фитнес и никак не беше зле — (знаех си аз!), но после ми писна и започнах да излизам с Майкъл Болтън. Нали го знаеш? Певецът?“.

„Ама, разбира се — каза Деби, уж изненадана. — А той как е?“

Гласът на Графинята: „Готин е. Страхотно романтична личност. Изкарахме цял уикенд в хотел «Плаза». Бяхме в президентския апартамент, а той го поддържаше постоянно пълен със свежи цветя. — Разнесе се доволен смях. — Нали ти казвам, романтик“.

— Ама че неблагодарна кучка! — изсъсках на Бо. — Даваш ли си сметка аз колко пъти съм й пълнил президентския апартамент с цветя? Но на нея й е най-лесно да го забрави!

Бо кимна с разбиране и посочи магнетофона:

— Слушай внимателно, Бо. Идва най-хубавото.

Поклатих глава и вперих поглед в устройството. Не може да бъде! Хайде, причини ми още болка!

Гласът на Графинята продължи да върти ножа в раната: „Е, имаше и неколцина други. Запознах се с един професионален играч на голф, докато бях в Пенсилвания на курсове по вторична зависимост, после изкарах известно време с едно старо гадже, ама то беше само заради старата ни дружба. — След това с много по-щастлив тон: — Сега обаче ходя с един, който е собственик на голяма фирма за конфекция! Много е готин, нищо, че е доста затворен в емоционално отношение. Ще изчакам да видя какво ще стане“.

Гласът на актрисата: „И смяташ, че мъжът ти ще ти купи къщата, така ли?“.

Изведнъж тонът на Графинята стана уморен: „Ами още го обработвам. Мъчи се да ми се изплъзне, но аз му знам слабото място. Той иска да се съберем отново и аз му свиря на тая струна, като все му намеквам, че подобна възможност продължава да съществува.“ Пауза. „Знам, че не е никак честно, но нямам друг избор, така да се каже. И не възнамерявам да го подлъгвам повече, отколкото е необходимо. Купи ли ми къщата, още на другия ден ще се разведа. И тогава ще мога да си гледам живота. Току-виж съм се влюбила в някой местен предприемач или някой електротехник. Тогава…“

Бо щракна бутона „стоп“.

— Стига ли ти дотук, Бо?

Изгледах го, без да мога да обеля и една дума. Графинята съвсем ме погреба с тоя запис. От всичко казано най ме заболя от изказването, че й е писнало да сме все в една и съща поза. Длъжен бях да кажа нещо на Бо, че да поправя впечатленията му от такива отровни приказки. И почнах да ровя из акъла си за подходящи думи. Нито една не успях да намеря. Бях вече официално скопен. Най-важното сега беше да се убедя, че Деби се е заклела да пази чутото в тайна. Какво ли мнение си е съставила за мен!

— Добре ли си, Бо? — попита Бо.

— Добре съм — кимнах бавно. — Нищо ми няма. Поех дълбоко въздух и насила се усмихнах. — Все пак имам чувството, че още не е взела окончателно решение, нали, Бо? Може би все още има някаква надежда, нали? — и тихичко се разсмях.

— Само така, Бо — усмихна се насърчително Бо. — Само смехът може да те излекува.

Кимнах и му пуснах тъжна усмивка, после огледах невероятно красивия си дом… и си дадох сметка колко малко означава всъщност. Най-щастливото време в живота ми бе онова с Дениз, когато нищичко си нямахме.

Бо се пресегна през масата и леко стисна ръката ми с масивната си длан. И каза с абсолютно сериозен тон:

— Виж какво, Бо, няма да ти говоря глупости. Това, което си преживял през последните шест месеца, и на най-големия си враг не го пожелавам. Няма лъжа: отвратително е. — И поклати бавно глава. — Сега обаче си длъжен да поемеш дълбоко въздух и да си дадеш сметка какво ще правиш оттук нататък. Време е да се проявиш като мъж. Нали ме разбираш, Бо? Да бъдеш истински мъж!

— Да — кимнах, — разбирам те.

Стисна ме още по-силно:

— Няма жена, която да ти надвие, Бо: нито съпруга, нито приятелка, нито любовница. С едно изключение. Знаеш ли кое, Бо?

Кимнах бавно и се борех да сдържа сълзите си:

— Чандлър — отроних.

— Точно така, Бо. Чандлър. Само тя е от значение сега. Другите само ще минават и заминават през живота ти. Тъкмо заради нея си длъжен да се стегнеш и да държиш главата си високо; дължиш го не по-малко и на синчето си. — И Бо се усмихна с носталгия. — Помня как малко след раждането си едва не умря от менингит. Няма да забравя как сърцето ми пропадна, когато Роко се обади през онази нощ от болницата и ми каза какво става. Още същата нощ влязох в една черква и се помолих за него.

Кимнах, докато обърсвах сълзата от ъгълчето на окото си:

— Явно е имало полза. Той вече е здрав и расте силно момче.

— Точно така, Бо — усмихна се Бо, — и ще продължава да расте. И един ден ще започне да взема пример от теб, затова си длъжен да му покажеш какво значи да си мъж. Че независимо от лайната, които се струпват отгоре му, истинският мъж винаги се задържа отгоре. — Бо сви мощните си рамене. — Такъв е животът, Бо. Единствените константи са децата ти, само заради тях си заслужава да се бориш с житейските несгоди. Така или иначе, предстои ти да откриеш кои са истинските ти приятели и кои просто са те използвали. Не забравяй, купеното с пари приятелство…

— Не трае дълго — довърших аз.

Бо кимна.

— А купената с пари вярност…

— Не е никаква вярност — добавих.

— Точно така, Бо. — При което се надвеси над магнетофончето, натисна бутона за изхвърляне на касетата, извади я и я вдигна във въздуха. — Що се отнася до мен, този разговор изобщо не се е състоял. — И я пъхна във вътрешния джоб на сакото си. — Нищо не ми дължиш за услугата, Бо. Имам нужда единствено от приятелството си, тъй като поне аз съм ти истински приятел. И винаги ще бъда.

В което бях убеден.

Шестнадесета главаWhen a man loves a woman66

На сутринта ме събуди следният шум:

Брррууу! — Брррууу! — Брррууу! — … Брррууу! — Брррууу! — Брррууу!

Отворих дясното си око и без да вдигам глава дори на сантиметър от бялата копринена възглавница, извих врат надясно и изгледах телефона на бъдещето — хромирано чудо на техниката с две дузини мигащи лампички и с най-досадния звън на света, наподобяващ оплетено в жица врабченце. Телефонът бе поставен върху безбожно скъпа странична масичка — част от комплект, естествено.

Брррууу! — Брррууу! — Брррууу! — … Брррууу! — Брррууу! — Брррууу!

Боже мой, изстенах. Толкова ми се спи, че… не мога да мръдна. Главата ми тежи половин тон.

Брррууу! — Брррууу! — Брррууу! — … Брррууу! — Брррууу! — Брррууу!

Божичко! — Кой се е сетил сега пък да ми звъни? Ебаси и нахалството!

Изправих се в леглото и поех дълбок, разтревожен дъх. Белият копринен юрган се беше свлякъл до краката ми и покриваше слабините ми. И макар да бях съвсем сам, не можах да устоя на суетата, та огледах голото си тяло и опипах коремните мускули. Яка работа; бях във фантастична форма. Което беше от голямо значение тъкмо сега, ако се захванех да привлека нова Графиня; но далеч по-важно бе да си остана богат.

Е, резиденцията ще ми я оставят поне още за известно време. А една шикозно поизносена резиденция може да се окаже мощен афродизиак. Огледах спалнята. Таванът бе на десет метра над кафяво-сивия мокет за сто и петдесет хиляди долара, а спалнята бе достойна и за крал. От четирите й ъгъла стърчаха колони от избелено дърво, гравирани така, че да напомнят на шишарки, а върховете им поддържаха балдахин от кафяво-сива индонезийска коприна, която пасваше страхотно на мокета. Графинята страшно си падаше по тия шибани балдахини! И по коприните. Резиденцията имаше няколко спални, а във всяка имаше и по един шибан копринен балдахин!

Брррууу! — Брррууу! — Брррууу! — … Брррууу! — Брррууу! — Брррууу!

Да ти еба майката! Протегнах се и вдигнах хромираната слушалка.

— Ало? — измърморих с оня подчертано сънлив глас, който подсказва на отсрещната страна, че се обажда в безбожен час.

Уви, оттатък долетя бодрият весел глас на най необичната ми вторично зависима:

— Ставай, сънчо! — призова Графинята. — Осем и половина стана! След два часа имаме среща с брокера на недвижими имоти! — Весело! Бодро! Жизнерадостно!

Ебаси и нахалството! Какво се казва в такъв случай! Изобщо нямах думи! Гък не можах да кажа! Какво друго трябваше да очаквам от нея? Да обяви, че ще си сложи от моя любим парфюм? Боже милостиви! Ако не бях обещал да не издам Деби, още сега щях да обясня на Графинята какво точно си мисля за нея.

А тя, още по-жизнерадостно:

— Хайде, сънчо! Днес е първият ден от останалия ти живот! Защо не накараш Гуин да ти направи кафе?

— Гуин идва чак в девет — рекох безизразно. — А и не съм в настроение за кафе.

Графинята най-сетне долови тона ми:

— Ау, някой май е много вкиснат днес! Я дръпни завесите да нахлуе малко слънчева светлина! Навън цари разкошно време.

Стиснах гневно зъби и бавно извърнах глава наляво, към славните сиво-кафяви завеси. Ебаси и шибаните завеси: бяха най-малко седемметрови и сигурно са ми стрували цяло състояние! Ех, защо ги нямах тези пари сега — и то в брой!

Изведнъж ме осени страхотна идея:

— Абе ти знаеш ли, че си права? — рекох весело. — Никак няма да е зле тук да стане по-светло. Само за секунда, сладурче. — Протегнах се над страничната масичка и грабнах дистанционното на бъдещето, което контролираше всичко в шикозно поизносената спалня — от завесите до вградените осветителни тела и четири метра високия мултимедиен център със 102-сантиметровия телевизор с висока разделителна способност, и стереосистемата „Фишер“ за седемдесет и пет хиляди долара, включваща между другото и устройство за автоматична смяна на триста CD-та.

Първо — завесите: с дистанционно в ръка кликнах на LCD-квадратчето с надпис „Завеси“ и те моментално се заразтваряха, откривайки зад себе си четири метра висока двукрила врата, извеждаща към палубата от червен махагон, откъдето се виждаше целият Атлантик.

— А! Светлина! — рекох на гнусната предателка. — Задръж още една секунда, сладур — и натиснах бутона с надпис „Търси диск“, при което се появи ново меню. Набрах една по една буквите Б… О… Л… Т… Ъ… Н… и след миг на екрана се появи Хитовете на Майкъл Болтън, придружени от една доста досадна негова снимка (голям нос, тясно лице и тъпа опашка) и списък на всичките му сладникаво-блудкави любовни песни, повечето откраднати от други, по-талантливи изпълнители, и всичките предназначени да манипулират сърдечните струни и умовете на нищо неподозиращите женски същества.

Все още стисках зъби от гняв, когато сложих показалец върху заглавието When a Man Loves a Woman и леко цъкнах. После натиснах докрай копчето за сила на звука и задържах пръста си отгоре му няколко секунди.

— Какво правиш? — попита все още щастливата Графиня.

— Нищо — рекох, докато оглеждах шикозно поизносения си мултимедиен център и слушах как с няколко прещраквания устройството стигна до желания диск. — Пускам си малко музика в началото на деня.

— Така ли? — попита леко объркано тя. След което добави: — Ами аз след малко отивам до плажа. Мислех да прекараме заедно деня.

— Преди да се качиш в колата, Надин, държа да ти кажа, че поразмислих по въпроса за Хамптън. Накратко казано, смятам, че се налага да останеш за известно време в Олд Бруквил.

Изведнъж, не тъй весела:

— Какво искаш да кажеш? Мисля, че този въпрос вече го обсъдихме.

В този миг до ушите ми долетя началото на песента. Поех дълбоко въздух, твърдо решен да не се издавам.

— Да — рекох с леден глас. — Но така си свикнала с живота там. И всичко ти е подредено: и курсовете „Мама и аз“, и курсовете по готварство. Да не говорим колко добре се разбираш с личния ти треньор. С Алекс… — и млъкнах за миг, оставяйки името на румънеца гадняр да виси във въздуха. — Не мога да си представя, че Алекс ще се съгласи да шофира всеки път по час и половина, че да идва в Хамптън. Нали ме разбираш?

— Вече не тренирам с него — отвърна с притеснен тон.

— Така ли? Какво стана?

— Нищо. Малко се посдърпахме.

Ами то така става, като се чукаш с личния си треньор, мина ми през ум! Но не можех да го кажа на глас, тъй като щях да компрометирам Бо. Затова рекох:

— Ами то така става, като се чукаш с личния си треньор! После се сдърпвате! — Извинявай, Бо!

— Не разбирам за какво става дума — заоправдава се тя.

А аз, със злъч:

— Ти да не би да отричаш, че си се ебала с оня румънски помияр?

— Не съм.

— Престани да се втеляваш, Надин! Много добре знам, че оня вонливец е спал в леглото ми. Хората приказват.

Точно тогава се разнесе отвратителният глас на опашатото копеле:

— Когато мъжът обича жена, не може да мисли за друго.

Насочих слушалката за миг към тавана — към осемдесетватовите тонколони „Босе“ — после я върнах върху ухото си и чух Графинята:

— … много те моля, намали тая музика!

— Е, не е толкова силна — изрепчих й се, след което пак насочих слушалката към високоговорителите. После пак я върнах до ухото си и я чух да пищи:

— … с теб, Джордан! Престани! Защо го правиш?

На което аз изсъсках:

— Стига вече, Надин! С кого си мислиш, че си имаш работа? От месеци знам за цялата тази гадория!

Ответен удар от Графинята:

— Да бе… Намерил се кой да хвърля камъни! Ти да не си някое шибано ангелче, а? Ти да не би да не спеше с оная отвратителна еврейка, дето ти правеше свирки! — Миг тишина, след което Графинята продължи: — И за ония луди рускинчета знам. Все си си същият! Курвар мръсен!

— Абсолютно си права — озъбих се. — А ти си една шибана вторично зависима, която се ебе с други вторично зависими… като оня пропаднал професионалист по голф от Пенсилвания. Той какво ти предложи в замяна? Безплатни уроци по голф след всяко чукане ли?

Графинята, отказвайки да повярва:

— Не разбирам за какво става дума.

Аз, през стиснати зъби:

— Никога няма да ти простя, Надин, задето ме изостави на стълбището пред съда, кучко мръсна!

Моментална контра:

— А ти ме ритна надолу по стъпалата, шибан наркоман такъв! Дано изгниеш зад решетките!

— Така ли? А ти дано пукнеш от вторичната си зависимост! — И й затръшнах телефона. — „Курва гадна!“ промърморих към телефона на бъдещето. Поех дълбоко въздух и се помъчих да се успокоя. Телефонът пак иззвъня: Брррууу! — Брррууу! — и за част от секундата се озова в дланта ми. — Сега какво искаш, да ти го начукам?

— Начукай си го сам! — озъби се адвокатът ми. — Какво става? Неприятна сутрин ли?

— А, здрасти, Грег! — рекох щастливо. — Какво става?

— Нищо — отвърна ми. — При теб какво става?

Замислих се за секунда:

— А, нищо особено. Посдърпахме се малко с предстоящата ми бивша жена.

— Разбирам — рече Магнум. — И мога ли да знам за какво си надул Майкъл Болтън още от осем и половина сутринта? Как можеш да слушаш подобна гадост!

— Ох, мама му стара! Изчакай за секунда. — Натиснах паузата на дистанционното. — Извинявай. Повярвай ми, ни най-малко не съм почитател на Майкъл Болтън. Дори се каня да пусна шибаното му CD в микровълновата фурна моментално след като приключим разговора си.

— Мога ли да знам защо?

— Разговорът ни поверителен ли е?

— Всичките ни разговори са поверителни.

— Добре — рекох. — Ами току-що научих, че Графинята се ебе с Майкъл Болтън. Представяш ли си?

— Наистина ли? — зачуди се Магнум. — Тоя е пълен лузър! Къде-къде по-добър от него е можела да си намери.

— Много съм ти благодарен, Грег. Може би не схващаш какво точно се мъча да ти кажа: шибаният — Майкъл — Болтън — е чукал — моята — жена!

— По време на брака ли?

— Не! Не по време на брака ни! След това!

— Тогава какво толкова се кахъриш? И ти не си седиш на дланите, доколкото знам. Както и да е. Можеш ли да дойдеш до града днес?

— Защо? Нещо лошо ли има?

— Не бих го нарекъл лошо, но не е и най-доброто, което можеше да се случи. Приключих споразумението ти с Джоел.

— За колко време ще ми оставят къщите? — попитах мигновено.

— Ами зависи за кого става дума — за теб или за Надин — отвърна предпазливо той. — Предпочитам да ти го кажа на четири очи. Ела до града, ще поръчаме някой и друг сандвич и ще проведем работен обяд. Ще ми се да присъства и Ник.

Поколебах се за миг дали да не го притисна за повече подробности, но той каза:

— И добри вести имам, във връзка с приятеля ти Джоел. Така че горе главата! Ще се видим след няколко часа, окей?

— Ясно! — рекох щастливо и се ухилих на телефона. — До обяд ще съм там. — И окачих телефона на бъдещето с ясното съзнание, че Магнум има предвид едно-единствено нещо: Копелето напуска районната прокуратура.

Моят исполин адвокат седеше зад бюрото си, колосаният Випускник на Йейл бе вдясно от мен, а аз се настаних право срещу Магнум, под абсолютно точния ъгъл, необходим ми, за да хвърлям крадешком погледи към снимката му със съдията Глийсън, правена, докато работели заедно в щатската прокуратура. И докато си бъбрехме за слабостите на замаха ни със стика за голф, усетих, че ту участвам, ту изключвам от разговора. Вместо това съзнанието ми все се местеше към снимката на съдията Глийсън и в главата ми звучеше молитва дано някой ден той се сети колко добри приятели са били с Магнум.

— … и топката ми все лети накриво — разправяше Магнум. — Затова гледам десният ми лакът да е прибран към ханша. — И кимна многозначително: — В това е разковничето за всеки добър удар.

Дали му пука на някой, рекох си наум.

— Точно така — рекох. — И няма ли начин да заговорим по моя въпрос, мама му стара?

Випускника на Йейл се намеси:

— Вярно е, но проблемът ти не е в лакътя, Грег, а в захвата. Много е слаб, затова биеш встрани. — И сви рамене. — Въпрос на елементарна геометрия. Като засичаш…

Боже милостиви! Спаси ме! И пак изключих. От петнадесет минути бях вече в офиса му и дотук всичко вървеше добре. Както и подозирах, Копелето наистина се канел да напуска прокуратурата. Магнум не знаеше кога точно, но бил чул от „достоверни източници“, че щяло да стане до края на годината. Което само по себе си беше добра вест, тъй като означаваше, че някой друг — надявам се, по-благосклонен от Копелето — ще пише моето писмо 5К.

Лошата новина обаче бе, че Копелето настоявал да оповести сътрудниченето ми, преди да напусне. По ред причини, както обясни Магнум, и една от най-важните била тази, че признаването ми за виновен (и произтичащото от това признание по-нататъшно сътрудничене) щяло да е солиден актив в досието на Копелето, отварящ му пътя към поста „съдружник“ в някоя голяма юридическа кантора. В допълнение към това съществувал и емоционален елемент — в смисъл, че Копелето държал да получи полагащите му се петнадесет минути слава, като обяви пресконференция, на която да съобщи:

„И аз не само вкарах делото срещу Вълка от Уолстрийт в съда, но и го превърнах в първокласен световен предател, постигайки по този начин безпрецедентен прогрес по пътя към изкореняването на измамите с евтини акции в цяла Америка“. — Естествено, Копелето щеше да премълчи факта, че този вид измами сега бе далеч по-разпространен, отколкото в най-добрите години на „Стратън“. В интерес на истината, с разрастването на интернет измамите с ценни книжа се бяха издигнали на един нов етап и един Господ знаеше колко милиона се губеха на ден в резултат на напудрени имейли, измамни обяви и от цялата мания за онлайн търгуване.

Все пак нямаше съмнение, че за мен напускането на Копелето се явяваше добра вест, поради което тримата решихме, че ни се полага да се поздравяваме взаимно в продължение на няколко минути. Адвокатите ми комай бяха склонни да припишат целия успех на някаква своя хитра правна стратегия; аз обаче съм убеден, че в дългосрочен план ролята ми на предател бе отстъпила пред нежеланието на Копелето да се труди за федералните власти срещу крепостническа надница. Така или иначе, информацията ни беше дадена абсолютно „на ухо“ и от мен се очакваше да държа устата си затворена.

А Випускника на Йейл продължаваше:

— … най-вече геометрията на замаха отвътре навън. В това се състои моята лична тайна, благодарение на която успявам да задържа топката върху подстриганата трева. — Кимна веднъж към Магнум и мен, а Магнум му отвърна със съответното кимане.

— А пък на мен този разговор не ми харесва — усмихнах им се, — понеже и тримата сме пълни слабаци на голф — и вирнах брадичка по посока на Магнум, — особено ти, Грег, така че, ако не възразявате, престанете с шибаното мъчение и ми кажете кога ще ми конфискуват къщите.

Адвокатът исполин се засмя.

— Разбира се. Твоя дом ще го конфискуват на първи януари, а дома на Надин — през следващия юни.

— Отвратително положение — рекох. — Нали имаше приказка да изчакат четири години?

— Както винаги съм твърдял — сви рамене Магнум, — с Джоел не се работи лесно — особено сега, както се кани да напуска прокуратурата. Иска да изпие максимално количество кръв, докато е още там.

— За твое сведение вчера нещата стояха далеч по-зле — обади се Випускника на Йейл.

— Истина е — съгласи се Магнум. — Вчера сутринта Джоел все още настояваше Надин да напусне къщата в Олд Бруквил на една и съща дата с теб. Успяхме обаче да го убедим да й даде отсрочка заради децата. Така че в известен смисъл постигнахме някаква победа.

— Голяма победа! — подметнах саркастично. — От която положението не става по-малко отвратително. — Поех дълбоко въздух и бавно издишах. — И какви пари ще ми оставят?

— Осемстотин хиляди долара — отвърна Магнум, — плюс по една кола, мебелите и личните ви вещи; оставят ти и разписките за ония дадени назаем пари, които си включил в описа. Има ли събираеми сред тях?

Спрях за миг да си ги припомня. Бяха три на брой, най-голямата на името на Елиът Лавин, задължен ми с два милиона. Едно време Елиът Лавин бе основната ми миша дупка, откъдето получавах обратно милиони в брой. В ония времена беше легендарна фигура в света на конфекцията и преди да навърши четиридесет, се бе вече издигнал до президент на фирмата „Пери Елис“. Но същевременно бе наркоман от световна класа, пропаднал комарджия и сериен курвар (тъкмо поради това толкова си бяхме паснали), та успя накрая да изгуби всичко, включително и работата си. Не бяхме разговаряли, откакто бях изтрезнял, но бях убеден, че и да иска — не може да ми се изплати. Беше банкрутирал напълно.

Втората по големина сума — четвърт милион долара — ми я дължеше Вигвам. Уви, той бе по-банкрутирал и от Елиът, така че и с него нямах никакъв шанс. Последният бе доктор Дейвид Шлесинджър, офталмолог от Лонг Айлънд, женен за Дона, приятелка от детинство на Графинята. Дейвид беше що-годе свестен човек, но Дона през повечето време си беше чиста курва. Той обаче бе в състояние да си върне борча и бях убеден, че ще го стори. Та нали аз му бях заел сто и двадесетте хиляди, с които откри клиниката си и сега се валяше в мангизи.

Най ми беше жал обаче за Елиът Лавин. Ако все още имаше пари, сто на сто щеше да ми се издължи! Двамата бяхме нещо като кръвни братя. Веднъж аз му спасих живота, когато насмалко не се удави в плувния ми басейн. Най-смешното бе, че въпреки рушветите в брой Агента маниак и Копелето така и не проявиха особен интерес към Елиът. А и аз не настоявах. Щом не питат, ще си трая.

— Едната, за сто и двайсетте хиляди, може и да свърши работа — рекох. — Другите са без всякаква стойност. Пък и какво значение има. Със скоростта, с която харча парите, след шест месеца пак ще съм без пукнат цент.

— Ами ще се наложи да понамалиш разходите — отряза Магнум. — И на Надин кажи да се ограничава! Няма майтап, Джордан: време е да си седнеш на задника.

Поклатих глава в знак на отказ.

— И дума няма да кажа на Надин по въпроса. Колкото и да я мразя, не желая да я тревожа. Пък и все пак ми остава повече от година да реша къде ще живее тя с децата, и ти гарантирам, че ще имат прекрасен дом, та ако ще чудо да стане.

Магнум сви устни и кимна като някой онколог, комуто предстои да съобщи на пациента си, че не му остава много:

— За съжаление ще трябва да й го съобщиш доста по-рано, отколкото си мислиш. Понеже Джоел настоява и тя да подпише споразумението.

— Ебаси и гадостта! — креснах. — Що за отвратителен ден! — И поклатих съкрушено глава. — Кога ще трябва да й го кажа?

А той, с едва проличала усмивка:

— Още днес.

Когато се обадих на Графинята да й съобщя, че трябва да се отбия да поговорим за нещо, останах шокиран от факта, че не ми каза да вървя да си го начукам. Да не забравяме, че беше от Бруклин, а като имаме предвид естеството на последния ни разговор, една препоръка да си го начукам бе бруклинският еквивалент на израза „Смятам, че засега ще е най-добре да разговаряме чрез адвокатите си“. Но само след няколко часа, когато влязох малко преди пет и децата се хвърлиха в обятията ми с викове „Тати си дойде! Тати си дойде!“, бях още по-шокиран от неподправеното щастие на Графинята от това, че децата толкова ме обичат.

Сложен характер бе тя и при цялата ми злоба и презрение все още има една част у мен, която и досега изпитва благоговение към нея. Беше се самообразовала, самоусъвършенствала и — за добро или зло — се бе стремила към съвършенство във всяка една област на живота. В ред отношения притежаваше всичко онова, което аз никога няма да имам: идеална красота, тотална самоувереност и една непробиваема емоционална броня, която я прави неуязвима. В някои други отношения обаче аз притежавах неща, които тя никога няма да има: житейски опит, финансова независимост и прекомерна емоционална уязвимост.

На друго място и по друго време сигурно щяхме да сме в пълна хармония един с друг. Казвам го, понеже в крайна сметка нас ни довърши не липсата на обич, а онези неща, на които обичта ни стана жертва — парите, дрогата, разгулният живот, самозваните ни приятели. И, естествено, „Стратън“ — отровното дърво, което раждаше единствено отровни плодове, включително и плодовете на брака ни. Само децата се бяха отървали без душевни травми — факт, за който вечно ще благодаря на Бога.

Седяхме на масата в кухнята и аз току-що бях приключил с изложението на ужасните подробности по конфискацията — срокове, суми и пр.

Отговорът й ме шашна:

— Жалко — рече най-спокойно. — Знам колко обичаш вилата на брега. Къде ще живееш после?

Гледах я със зяпнала уста. Тя сериозно ли говори? След всичко, което й казах, седнала да се притеснява аз къде ще живея! Ами тя къде ще живее? А децата?

Тъкмо се канех да я разпердушиня, когато изведнъж осъзнах: не ме иронизира; просто цял живот е вървяла под дъжда на събитията, затова не очаква да й се случи нещо по-различно. Всичко в крайна сметка ще се подреди в нейна полза. И колкото и да е странно, знаех, че е права.

Усмихнах й се насила:

— Ти за мен не бери грижа, Над. Ще се оправя. Не се тревожи и за себе си, нито пък за децата. — И я изгледах право в очите. — Каквото и да стане, ще се грижа за вас.

Кимна ми с разбиране, макар да съм сигурен, че и двамата не знаехме какъв точно смисъл влагам в думите си. И най-искрено ми каза:

— Знам, че ще полагаш всички възможни грижи за нас. Имаш ли представа колко години няма да те има?

— Все още не съм сигурен — рекох. — Джоел напуска прокуратурата, което за мен е добре, но все пак ще се наложи да излежа някоя и друга година. Няма начин. — И свих рамене, да го изкарам на майтап. — И това ще е краят на пътя, Над. Ти ще продължиш да се бориш с живота, а аз отивам в шибания затвор. — Засмях се и й намигнах. — Искаш ли да се трампим?

— В никакъв случай! — отвърна ми с няколко преувеличени поклащания на глава. — Но едно мога да ти обещая: децата винаги ще знаят, че баща им е добър човек. — Пресегна се и сграбчи ръката ми по приятелски. — Децата ти винаги ще те обичат, Джордан, и ще те посрещнат в мига в, в който излезеш на свобода.

Стиснах леко дланта й, после станах от стола и се приближих до високия от пода до тавана прозорец в дъното на помещението. Облегнах се на него да се понаслаждавам поне за още един миг на красотата на имението. А то изглеждаше разкошно през това време на годината. Ливадата бе с цвета на тропически лес, езерцето и водопадът имаха вид на нарисувани. Колко по-различно можеха да свършат нещата. Защо не бях действал като хората?

След няколко секунди и Графинята дойде до прозореца и се загледа навън.

— Каква красота само, нали?

— Да — рекох. — И не мога да си представя, че след време тук ще живеят други хора.

Кимна безмълвно.

Изведнъж се сетих за нещо приятно:

— Хей, помниш ли какво направихме в деня, в който сключихме договора за тази къща?

А тя се разкикоти.

— Как да не помня! Промъкнахме се и правихме секс в задния двор!

— Да бе! — рекох през смях. — Щури времена бяха, нали!

— Но не са ми любимите.

— Нима? — изгледах я с изненада. — А кои са?

— Първите ни дни — отговори ми с равен тон. — В апартаментчето в града. Толкова те обичах тогава! Но ти така и не разбра, Джордан. Не ме допусна да спечеля доверието ти, понеже когато се запознахме, бе вече много богат. — Млъкна за миг, сякаш търсеше думите, с които да продължи. — Искам да знаеш, че докато бяхме женени, никога не съм ти изневерила. Нито веднъж! А онова, което стана тази сутрин по телефона… — спря и тръсна глава, сякаш бе отвратена от себе си — беше просто лошо държане от моя страна, за което съжалявам.

— И аз — рекох бързо. — И моето държане не беше по-добро.

Кимна ми.

— И държа да знаеш, че за къщата в Хамптън не те манипулирах. — Да бе, вярвам ти! — Е, накрая може и така да беше, но не и в началото. Когато първо ми хрумна идеята, все още смятах, че двамата имаме някакъв шанс. — И направи кратка пауза. — През последните няколко седмици обаче осъзнах, че нямаме никакъв. Прекалено много неща се случиха, натрупаха се прекалено много обиди, болка и лоши спомени. Не ща да прибягвам до изтъркани клишета, но според мен ние твърдо счупихме рекорда за луда връзка, не смяташ ли?

Тъжно се усмихнах, понеже съзнавах колко е права.

— Сигурно е така — рекох, — но поне известно време ни беше безкрайно хубаво, особено в началото. — И възприех по-бодър тон. — Така или иначе, от цялата работа се сдобихме с две прекрасни деца, за които вечно ще съм ти благодарен. — Подадох й обърната с длан нагоре ръка, сякаш бе истинска благородничка. — Да вървим горе, Графиньо и да целунем децата. Искаш ли? После ще си вървя. — Тя ми се усмихна, пое ръката ми и тръгнахме: от кухнята през столовата и през величественото мраморно преддверие нагоре по пищното стълбище, водещо до втория етаж на резиденцията.

Когато стигнахме до горната площадка, свърнах на изток, към детските стаи, но тя зави на запад към спалнята. Както бяхме хванати за ръка, напомняхме на двама моряци, привели се срещу два противоположни вятъра.

— Какво си намислила — засмях й се игриво.

Тя продължи да ме гледа със стиснати в права линия устни — като дете, намислило някаква лудория. После леко кимна с глава към спалнята.

— Влизай с мен — рече закачливо.

Очите ми се разтвориха като чифт чадъри.

— Какво? Искаш да се любиш с мен точно сега, след като ти казах, че ни вземат къщите?

Тя кимна нетърпеливо.

— Да. Идеален момент. Никога не съм ламтяла по парите ти! Просто имах чувството… — Присвих подозрително очи и тя заби отбой: — Добре де, признавам, че парите не бяха съвсем без значение, но можех за куп други богати мъже да се оженя. Избрах те, понеже си сладур. И си оставаш сладур! — И ми смигна. — Хайде, за последен път, преди да сме се развели, окей?

— Върви напред, аз идвам! — отвърнах щастливо и само след секунди вратата на спалнята се тръшна зад нас и ние се хвърлихме върху разкошния бял копринен юрган с хилядите перлички.

Захапахме се в яка целувка. Каква необуздана страст! Каква сексуална дивост! Непозната в миналото! Графинята ухаеше толкова хубаво, че не можех да повярвам на сетивата си. Желаех я тази жена — буквално да я притежавам, и то завинаги.

— Обичам те! — изстенах.

— И аз винаги ще те обичам — изстена тя.

Кучка! — рекох си.

— И аз — изрекох с обич в гласа и започнахме да се разсъбличаме от кръста нагоре. Да! Графинята беше без сутиен! Притиснах голите си зърна към нейните и голия си стомах към нейния и усетих неподражаема мекота! И плам! Графинята бе буквално буен огън! Обзета от страсти! Не бе в състояние да мисли!

Изведнъж тя отдръпна устни и ме погледна притеснено. И през леки пъшкания изрече:

— Надявам се… хъ-хъ… че не възнамеряваш… хъ-хъ… да преспиш тук нощес… хъ-хъ… Не мога… хъ-хъ… да си представя… хъ-хъ… че утре ще трябва… хъ-хъ… да те будя… хъ-хъ…!

Кучка! — мина ми през ума.

— Разбира се… хъ-хъ… Утре имам среща в Саутхамптън… хъ-хъ… рано сутринта… хъ-хъ.

— Добре! — измърмори. — Люби ме… хъ-хъ.

Събухме си гащите, а краката на Графинята… съвършени! Толкова меки! Толкова еластични! Както никога досега! Какъв пищен ханш, какви фини глезени, какви божествени бедра! Нервната ми система бе претоварена от сетивни възприятия и това само ме радваше.

— Целуни ме нежно — изстена Графинята, — като едно време…

Да, рекох си. Ще я целуна нежно, точно като едно време, после ще я налюбя, точно като едно време — аз отгоре, а тя със стиснати пищни крака, за да има повече триене. Графинята си умираше за тази поза!

Обхванах с безкрайна нежност бузите й в дланите си, допрях устни в нейните и нежно ги целунах, вдишвайки всяка нейна молекула. Устните й издаваха някакво прекрасно ухание, точно като едно време — абсолютно възбуждащо!

Лежахме, струва ми се, доста време и само се целувахме.

Накрая се отдръпнах леко, вперих поглед в невероятно сините очи на разкошната Графиня и реших да направя последен отчаян опит.

— Все още те обичам — промълвих с надеждата да ми отвърне със същото.

— И аз те обичам — кимна бързо тя. — Хайде, продължавай да ме любиш, миличък!

Тя все още ме обича!

И изведнъж — шок!

— Чакай малко — рече. — Ще се обърна, а ти ми мини отзад. — С невероятна скорост Графинята се измъкна отдолу и застана на колене с гръб към мен. После скръсти ръце върху гърдите си, изви гърба си в дъга като котка, която предлага задника си, и рече задъхано: — Бързо хвани ръцете ми и ме прегърни изотзад!

Кучка! — мина ми през ума. Научила е нов номер в мое отсъствие! Ебаси и обидата! Кой я е научил на тази… кучешка поза със скръстени ръце? Онова опашато копеле ли? Или гнусният професионален играч на голф? Или — най-непростимото — румънският й помияр?

А тя извърна русата си глава и ме изгледа неразбиращо:

— Какво чакаш още… хъ-хъ… Обладай ме веднага, иначе ще ме изгубиш завинаги!

Изгледах я безмълвно в очите. А тя се усмихна кокетно:

— Хайде, глупчо! Сигурна съм, че ще ти хареса!

Кучка! — рекох си. После и аз й се усмихнах.

В крайна сметка през онази четвъртъчна вечер се любихме със страхотна страст. Сега си давам сметка, че и двамата сме съзнавали, че ни е за последно. И днес не мога да кажа защо стана така, но подозирам, че по този начин искахме да приключим с миналото — нещо, от което и двамата имахме нужда. Бяхме стигнали заедно до ада, заедно се бяхме върнали оттам и сега трябваше да продължим живота си поотделно. Но нещо в мен ми подсказваше, че никога няма да спрем да се обичаме.